Одисей

1.3

Бък Мълиган, внушителен и възпълен, се появи в дъното на стълбата с легенче пяна за бръснене, върху което лежаха на кръст огледало и бръснач. Жълтият му халат, развързан, леко се подвяваше зад гърба му от слабия утринен ветрец. Държеше легенчето нависоко и редеше напевно:

— Introibo ad altare Dei.4

Спря, надникна в тъмния кладенец на стълбата и извика гръмовно:

— Излез, Кинч5! Излез, йезуитино страховити.

Тържествено продължи напред и изкачи кръглата оръдейна площадка. Огледа се и трижди благослови най-тържествено крепостта, околността и пробуждащите се хълмове. После, като зърна Стивън Дедалус, приведе се към него и набързо прекръсти въздуха, избоботи нещо гърлено и поклати глава. Стивън Дедалус, умърлушен и сънлив, облегна ръце върху парапета на стълбището, изгледа невъзмутимо кимащото, клокочещо лице, което го прекръстваше, с конска издълженост и светла безтонзурна коса, оцветена в лъскавите оттенъци на бяла дъбова дървесина.

Бък Мълиган надникна за миг под огледалото, после прилежно покри бръснарското легенче с него.

— Свободни сте! — рече строго.

После добави с проповеднически тон:

— Ибо чада, възлюбени мои, това е истинната Христина: тялото, душата, кръвта и раните. Тиха музика, моля! Господа, затворете очи. Един момент. Внимателно, това тук са само белите кръвни телца. Запазете тишина!6

Погледна встрани и изсвири като за сбор — отривисто и пронизително, после застана мирно, а белите му равни зъби току проблясваха със златисти точици. Златоуст7. Отвърнаха му две остри и резки изсвирвания, които пронизаха тишината.

— Благодаря ти, старче — рече бодро. — Така бива. Изключи тока, моля те.

Скочи от оръдейната площадка и строго се вгледа в своя съзерцател, като сбра диплите на халата около краката си. Пълното сумрачно лице и сърдитият овал на челюстта напомняха прелат, покровител на изкуствата от средните векове. Устните му разцъфнаха в чаровна усмивка.

— Какъв майтап! — рече развеселено. — Твоето невероятно име, някакъв си древен грък8.

Посочи го с пръст в жест на приятелска насмешка, приближи се до парапета и се изсмя на себе си. Стивън Дедалус се изкачи по стълбите, уморено го последва до половината път, после приседна на ръба на оръдейната площадка, като продължаваше да го наблюдава, докато Мълиган подпря огледалото на парапета, топна четката в легенчето с пяна и насапуниса бузите и врата си.

Развеселеният му глас не спираше:

— То не че и моето не е невероятно: Малахия Мълиган. Двудактилно. Но звучи някак старогръцки, нали? Някак слънчево и сияйно като бързоног елен. Трябва да отидем в Атина. Ще дойдеш ли с мен, ако убедя лелята да се бръкне за едно двайсет лири?

Остави четката настрана, изсмя се окрилено, и се провикна:

— Ще дойде ли той? Сиромахът йезуит.

Млъкна и взе да се бръсне съсредоточено.

— Слушай, Мълиган — тихо подзе Стивън.

— Кажи, любов моя.

— Колко време още Хейнс ще стои в тая кула?

Бък Мълиган обърна избръснатата страна над дясното си рамо.

— Боже, ужасен е, нали? — рече той. — Умислен саксонец. Той смята, че ти не си джентълмен. Господи, тези гадни англичани. Фрашкани с пари и стомашни паразити. Само защото идва, представете си, от Оксфорд. Знаеш ли, Дедалус, точно ти си човекът с истински оксфордски обноски. Но, къде ти, това той не го разбира. Аз най-добре съм те кръстил: Кинч Бръснача.

Продължи да се бръсне отегчено над брадичката.

— Цяла нощ не спря да бълнува за някаква черна пантера — додаде Стивън. — Къде си държи пушката?

— Жалък лунатик! — рече Мълиган. — Да не би да си се шубелдисал?

— Ами как! — тросна му се Стивън с нарастващ страх. — И ти да лежиш в тъмното с тоя откачен, дето се мята и бълнува как иска да застреля някаква си черна пантера. Ти си смелчага, спасявал си удавници. Аз обаче не съм герой. Ако той остане, аз се махам.

Бък Мълиган се намръщи срещу пяната, полепнала по бръснача му. Скочи от мястото, където стоеше, бръкна в джобовете и взе трескаво да тършува в тях.

— Мокро като в нужник! — извика гнусливо.

Отиде до оръдейната площадка, пъхна ръка в горния джоб на Стивън и рече:

— Заемете ни, моля, носния си кърпацал, за да почистим бръснача си.

Стивън го остави да измъкне мръсната му и смачкана носна кърпа, която другият хвана за единия край и вдигна във въздуха на показ. Бък Мълиган старателно избърса бръснача си в нея. После я изгледа и рече:

— Носният парцал на един поет. Ето и новия любим цвят на нашите ирландски бардове: сополивозелено. Така въздействащ, че почти го усещаш на вкус, прав ли съм?

Отново се изкачи до парапета на кулата и огледа дъблинския залив, а светлата му сламеноруса коса леко припърхваше на вятъра.

— Господи! — обади се тихо. — Морето е същото, каквото го описва Алджи9: нашата сива и блага майка! Сопливозелено море! Не море, а прищипана мъдица. Epi oinopa ponton10. Е, Дедале, гърци и пак гърци! Трябва да те науча. За да ги четеш в оригинал. Thalatta! Thalatta!11 Да, нашата сива и блага майчица. Ела да го видиш.

Стивън се изправи и отиде до парапета. Облегна се, погледна надолу към водата и към пощенското корабче, което излизаше от пристанището на Кингстаун.

— Нашата блага, всемогъща майка — рече Бък Мълиган.

После рязко обърна големите си проницателни очи от морето към лицето на Стивън.

— Лелята мисли, че ти си убил майка си — изтърси. — Затова не ми разрешава да дружа с теб.

— Все някой я е убил — мрачно му отвърна Стивън.

— По дяволите, Кинч, можеше поне колена да прегънеш, след като умиращата ти майка те е молила за това! — скастри го Бък Мълиган. — И аз съм хипербореец12 не по-малко от теб. Но като си помисля как майка ти с последния си дъх е настоявала да коленичиш и да се помолиш за нея. А ти си й отказал. Има нещо зловещо в това…

Млъкна и отново леко насапуниса другата си буза. Устните му се извиха в толерантна усмивка.

— Но иначе какъв прекрасен актьор си! — изтеатралничи той. — Кинч, безподобният актьор!

Продължи да се бръсне с отмерени и внимателни движения, мълчаливо и сериозно.

Стивън стоеше облакътен на грапавия гранит, обронил чело в дланта си, втренчено загледан в оръфания маншет на ръкава на износеното си черно сетре. Болка, но все още не болката на любовта, разяждаше сърцето му. Тихичко бе дошла в съня му след смъртта си, изпосталялото й тяло, все още в широките кафяви погребални дрехи, ухаещи на восък и палисандър, дъхът й, сведен над него, бе смълчан, укоризнен, с лек мъртвешки мирис. Отвъд протрития си маншет зърна морето, вечно приветствано като нашата любяща, всемогъща майка от охранения глас до него. Затвореният кръг от залив и хоризонт съдържаше мътнозелена водна маса. Бяла порцеланова купичка стоеше до смъртното й ложе, за да се събира гъстата, гнусна жлъч, избълвана от прогнилите й дробове при всеки пристъп на шумното й болезнено повръщане.

Бък Мълиган отново избърса бръснача.

— О, клети потайнико! — каза той мило. — Трябва да ти дам риза и няколко носни кърпи. Как са ти онези гащи, купени на втора ръка?

— Таман са ми — отвърна му Стивън.

Бък Мълиган се зае да обработи трапчинката под долната си устна.

— Какъв майтап — рече доволно. — Трябва да се казва на втори крак. Един Бог знае кой ли сифилитичен коцкар ги е носил преди това. Аз имам един прекрасен чифт на тънко райе, сиви. С тях ще изглеждаш страхотно. Не се шегувам, Кинч. Като се издокараш, изглеждаш страхотно.

— Благодаря ти — отвърна му Стивън. — Но не мога да ги нося, щом са сиви13.

— Не можел да ги носи! — каза Бък Мълиган на лицето си в огледалото. — Етикетът си е етикет. Може да убие майка си, но не може да носи сиви панталони.

Сгъна бръснача най-внимателно и гальовно потупа гладката си кожа.

Стивън извърна лице от морето към пълното лице с живи опушеносини очи.

— Един, с когото бях снощи в Кораба14 — подзе Бък Мълиган, — твърди, че страдаш от G.P.I.15 Той работи в Откачалника заедно с Коноли Норман16. Ще рече напредваща парализа на душевноболните, или иначе казано паралитично слабоумие.

Изрисува полукръг с огледалото си във въздуха, за да възвести новината с помощта на слънчевите отражения, които проблясваха над морето. Извитите му, обръснати околовръст устни се разсмяха и оголиха края на белите му блестящи зъби. Смехът преви надве силното му, добре сложено туловище.

— Погледни се! — каза той. — Окаяни поете!

Стивън се наведе напред и надникна във вдигнатото пред него огледало, прорязано от криволичеща пукнатина, захапала в края си косъм. И другите така ме виждат, като него. Кой е избрал това лице за мен? Някой слуга, за да се отърве от пагубните паразити? То също мене пита.

— Задигнах го от стаята на слугинчето — рече Бък Мълиган. — На него му върши работа. Лелята винаги наема грозни слугини за Малахия. Да не би да го въведат в изкушение. Казва се Урсула.

Отново се изсмя и отдръпна огледалото от заничащите очи на Стивън.

— Гневът на Калибан17, задето не вижда лицето си в огледалото — рече. — Да беше жив Уайлд да те види.

Стивън се отдръпна, посочи с пръст и рече с огорчение:

— То е символ на ирландското изкуство. Пропуканото огледало на слугинята18.

Но ето че Бък Мълиган го хвана подръка и взе да го разхожда около кулата, докато бръсначът и огледалото подрънкваха в джоба му, където ги бе пъхнал набързо.

— Не е честно да те дразня по този начин, нали, Кинч? — започна той мило. — У теб има повече дух, отколкото в който и да е от тях.

Пак се подмазва. Страхува се от скалпела на моето изкуство, както аз се страхувам от скалпела на неговото. Хладната стомана на перото.

— Пукнатото огледало на слугинята. Кажи го долу на нашия оксфордски приятел и гледай да му изврънкаш една гвинея. Въшлив е от пари, освен това смята, че ти не си джентълмен. Неговият старец е натрупал мангизите си като е продавал илачи на зулусите или чрез някакво друго гадно мошеничество. Боже Господи, Кинч, ако ние двамата се съюзим, бихме могли да направим нещо за този остров. Да го елинизираме.

Подръка с Кранли. Неговата ръка.

— И като си помисля само как трябва да просиш от тази свиня. Аз съм единственият тук, който знае какво струваш. Защо не ми се доверяваш повече? Какво толкова си навирил нос, какво имаш против мен? Заради Хейнс ли? Щом вдига такава врява нощем, ще доведа Сиймор и двамата ще го обработим така, както и Клайв Кемпторп не е бил обработван.

Младежка глъчка в жилището на Клайв Кемпторп, гласовете на паралиите. Бледоликите19 братя: превиват се от смях, прегръщат се един друг. О, ще се пръсна, не издържам повече! Обри, предай й нежно тази вест! О, издъхвам! Шибаше въздуха с ленти от срязаната си риза и подскачаше спънато около масата със смъкнати до глезените панталони, а ветераните от колежа Магдалена — по петите му, въоръжени с шивашки ножици. Изплашена телешка муцуна, позлатена с мармалад. Не искам да ми смъкват гащите! Не си правете шеги с мен!

Виковете откъм отворения прозорец сепнаха вечерта, затворена във вътрешния двор на колежа. Един глух градинар с престилка, с лице — по-скоро маска на Матю Арнолд20 — бута косачката си по смрачената ливада и съзерцава танцуващите стръкчета трева.

Ние сами21… новото езичество… омфал.

— Нека остане — обади се Стивън. — Нищо му няма, освен тези нощни бълнувания.

— Тогава защо се цупиш? — попита Бък Мълиган нетърпеливо. — Изплюй камъчето, де! Виж, аз винаги ти казвам. Какво толкова таиш против мен?

Спряха и погледнаха към тъпия нос на Брейхед, който се бе проснал над водата като зурла на спящ кит. Стивън измъкна ръката си лекичко.

— Наистина ли държиш да ти кажа? — попита.

— Да, какво има? — отвърна му Бък Мълиган. — Нищо не си спомням.

Докато говореше, гледаше Стивън право в лицето. Лек ветрец близна челото му и развя светлата му несресана коса, раздвижи сребристите точици на тревога в очите му.

Стивън, потиснат от собствения си глас, рече:

— Спомняш ли си първия ден след смъртта на мама, когато дойдох у вас?

Бък Мълиган смръщи чело веднага и отсече:

— И какво? Къде? Нищо не си спомням. Аз помня само идеи и усещания. Защо? Какво, за Бога, се е случило тогава?

— Ти приготвяше чай — продължи Стивън, — а аз прекосих стълбищната площадка, за да ти донеса още топла вода. Тогава майка ти и някакъв мъж излязоха от гостната. Тя те попита кой е при теб.

— Така ли? — обади се Бък Мълиган. — И какво съм й отвърнал? Не помня.

— Ти й каза — продължи Стивън: — о, само Дедалус, защото майка му взела, че пукнала.

По бузите на Бък Мълиган плъзна руменина, от която той като че стана по-млад и по-очарователен.

— Така ли съм казал? — попита. — Ами? Добре де, какво толкоз?

Нервно се отърси от притеснението си.

— Какво е смъртта — взе думата той — на твоята майка, лично твоята или моята? Ти си виждал единствено смъртта на майка си. Аз пък всеки Божи ден ги гледам как пукат като пуканки в Милосърдната майка и Ричмънд, след което ги разфасоват на отделни видове карантия в залата за дисекция. Гадост ти казвам, другояче не може да се нарече. Това просто няма никакво значение. Ти си отказал да коленичиш и да се помолиш за майка си пред смъртното й ложе, когато тя е искала само това от теб и нищо друго. Защо? Защото си се спекъл от йезуитски инат, само че си сбъркал, просто не знаеш кога да го използваш. За мен всичко това е зверска гавра. Мозъчните й лобове не функционират. Нарича доктора си сър Питър Тийзъл22 и през цялото време бере лютичета от юргана си. Докато е траело, би трябвало да го приемаш откъм забавната му страна. Отказал си да изпълниш предсмъртното й желание, а на мен се сърдиш, че не съм започнал да вия на умряло като някоя от професионалните оплаквачки на Лалует23. Това е абсурдно! Сигурно съм го казал. Но в никакъв случай не съм искал да оскърбя паметта на майка ти.

Докато говореше, доби още дързост и продължи да се самонавива. Стивън закри зейналите рани, които думите бяха отворили в сърцето му, и рече хладно:

— Нямам предвид оскърблението на паметта й.

— Какво тогава? — попита Бък Мълиган.

— Ти обиди мен — отвърна му Стивън.

Бък Мълиган се завъртя на пета.

— О, ти си невъзможен човек! — възкликна.

И бързо заобиколи парапета. Стивън не помръдна от поста си, само плъзна поглед по спокойните води на морето към далечния нос. Море и нос размиха очертанията си. Слепоочията му пулсираха, погледът му се премрежи и той усети топлината на трескавите си бузи.

Един глас от вътрешността на кулата извика силно.

— Горе ли си, Мълиган?

— Идвам! — отвърна му Бък Мълиган.

Обърна се към Стивън и рече:

— Погледни морето. Какво му пука за разните ти оскърбления? Зарежи Лойола, Кинч, и ела тук долу. Саснакът24 си иска сутрешния бекон.

Главата му щръкна за миг навръх стълбата, на едно ниво с покрива.

— Недей да се терзаеш по цял ден! — рече. — Аз съм човек непоследователен. Какво толкова си увесил нос?

Главата му се скри, ала провлаченият му, слизащ надолу бас прогърмя откъм стълбите:

Фергус е един от легендарните крале на древна Ирландия. Според преданието той се отказал доброволно от трона, за да доизживее дните си в покой и усамотение.]

Гористи сенки безмълвно плаваха в покоя на утрото, отминаваха стълбището, понесли се към морето, в което се бе загледал. Близо до брега и по-навътре огледалото на водата изсветляваше, разпенено от бързокрили, поривисти стъпки. Бялата гръд на мрачното море. Сплетени по двойки музикални акценти. Ръка подръпва струните на арфа, вие и усуква отекващите им акорди. Вълнистобели, навеки венчани слова блещукат върху тъмните талази.

Облак взе бавно да затуля слънцето, засенчи залива в тъмнозелено. Простираше се зад него, ами купата горчива вода. Песента на Фергус: пеех я сам в къщата, пощипвах тънките дълги струни. Вратата на стаята й беше открехната, за да слуша моята музика. Смълчан от страх и жалост, пристъпих към одъра. Тя плачеше в злочестото си ложе. Заради тези думи, Стивън, заради горчивата загадка на любовта.

Сега накъде?

Нейните тайни: стари перушинени ветрила, покани за танци с пиксюлче в края на картончето, попили миризмата на мускус, дрънкулка с кехлибарени зърна в заключеното й чекмедже. Птича клетка, окачена на слънчевия прозорец в къщата, където е живяла като малка. Слушала е стария Ройс в пантомимата Страшният турчин и се е превивала от смях заедно с останалите, когато запеел:

Призрачно веселие, сгънато и прибрано, напоено с мускус.

Сгънати и прибрани в паметта на природата26 заедно с детските й играчки. Спомените нахлуха в умисления му ум. Нейната чаша с вода от крана в кухнята, когато дойде време за причастие. Издълбаната ябълка, напълнена с кафява захар, която се пече върху подставката в огнището в мрачна есенна вечер. Красиво оформените й нокти, почервенели от кръвта на въшките, които бе смачкала по ризите на децата.

В един сън бе пристъпила тихо към него, изпосталялото й тяло, загърнато в широките гробни одежди, от които се носеше миризма на восък и палисандър, дъхът й, надвесен над него, стаил безмълвие от тайни и едва доловим мъртвешки лъх.

Изцъклените й очи, вторачили се в мен от отвъдното, за да разтърсят душата ми, да ме сломят. Единствено мен. Призрачен светлик озарява агонията й. Призрачно блуждае върху изтерзаното й лице. Дрезгавият й продран дъх се дави в ужас, докато всички се молят на колене. Взорът й право в мен — да ме повали. Liliata rutilantium te confessorum turma circumdet: iubilantium te virginum chorus excipiat.27

Вампир! Мършояд.

Не, мамо. Остави ме, нека живея.

— Ей, Кинч!

Гласът на Бък Мълиган пропя от вътрешността на кулата. Приближи се до стълбите и отново се провикна. Стивън, все още разтреперан от прокървилата му душа, усети топлата ласка на слънчевите лъчи, а във въздуха зад него проехтяха гальовните слова:

— Дедале, бъди добро момче и ела тук долу. Закуската е готова. Хейнс ти се извинява за снощи. Всичко е наред.

— Идвам — отвърна Стивън и тръгна към тях.

— Хайде, ради Бога, побързай! — не се стърпя Бък Мълиган. — Ради мен и ради всички нас.

Главата му се скри, после пак цъфна.

— Казах му за твоя символ на ирландското изкуство. Адски му хареса. Изврънкай му една лира, чуваш ли! Или по-добре цяла гвинея.

— Днес получавам пари — подхвърли Стивън.

— От твоя училищен вертеп ли? — попита Бък Мълиган. — И колко? Четири лири? Значи даваш една назаем.

— Щом толкова искаш — отвърна му Стивън.

— Четири блестящи английски монети — вдъхнови се Бък Мълиган. — Чака ни страховит гуляй. Ще вземем акъла на друидските друиди. Четири вездесъщи златни лири.

Вдигна ръце във въздуха, затанцува по каменните стъпала и запя фалшиво на чист лондонски кокни.

Топло слънце се усмихваше над морето. Никелираното бръснарско легенче блестеше, забравено върху парапета. Защо аз да го свалям долу? По-добре да го оставя да си стои тук цял ден, забравеното ни приятелство?

Отиде, взе го, повъртя го в ръце, усети хладните му стени, подуши лепкавата лигавост на пяната, в която бе бодната четката за бръснене. Така навремето носех кадилницата с тамян в Клонгоус. Сега съм друг, но и същият. Отново анагност. Слуга на слугите.

В мрачната сводеста трапезария на кулата захалатената фигура на Бък Мълиган сновеше енергично и неспокойно напред-назад край огнището, като ту закриваше, ту откриваше жълтеникавата му жарава. Два снопа мека дневна светлина проникваха откъм високите зъбери на крепостната стена и падаха върху покрития с каменна настилка под: там, където лъчите им се срещаха, във въздуха танцуваха изпарения от пържено и въглищен дим.

— Ще се издушим, бе! — обади се Бък Мълиган. — Хейнс, я отвори вратата!

Стивън остави легенчето за бръснене върху шкафчето за храна. Висока фигура се надигна от хамака, в който се бе излегнала, отиде до портата и дръпна двете й вътрешни крила.

— Имаш ли ключ? — попита глас.

— У Дедалус е — отвърна му Бък Мълиган. — По дяволите, не мога да дишам! — Изрева, без дори да вдигне поглед: — Кинч!

— В ключалката е — рече Стивън и излезе напред.

Ключът издращи дрезгаво, превъртя се два пъти и тежката порта се открехна, пусна светлината и свежия въздух да влязат вътре. Хейнс остана до вратата и надникна навън. Стивън придърпа куфара му към масата, седна върху него и зачака. Бък Мълиган метна пърженото в чинията до себе си. После я понесе, заедно с един голям чайник, тежко ги трупна върху масата и въздъхна облекчено.

— Жега! Разтапям се — изрецитира, — както казала свещта, когато28… — Но, млък! Нито думичка повече на тази тема. Кинч, събуди се! Хляб, масло, мед. Хейнс, пристигай! Кльопачката е готова. Благослови нас, Господи, и всичко това тук, разбира се, са твоите дарове. Къде е захарта? О, по дяволите, няма мляко.

Стивън извади от шкафа за храна хляба, купичката с мед и съдинката с масло. Бък Мълиган седна, но най-неочаквано се начумери.

— Що за кретенщина е това? — попита. — Казах й да дойде след осем.

— Ще го пием без мляко — обади се Стивън. — В шкафчето има лимон.

— О, върви по дяволите с твоите парижки моди — сопна му се Бък Мълиган. — Искам истинско мляко от Сандикоув.

Хейнс се приближи и прошепна.

— Оная жена с млякото идва.

— Бог да те благослови! — извика Бък Мълиган и скочи от стола си. — Сядай. Налей чай. Захарта е в торбичката. Не мога повече да им бая на проклетите яйца. Разряза бекона в тигана на три и го пльосна в отделните чинии с думите:

— In nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti.29

Хейнс седна и взе да налива чая в чашите.

— Давам на всеки по две бучки захар — рече. — Виж какво, Мълиган, май си попрекалил с чая, много е силен, а?

Бък Мълиган, който режеше хляба на дебели филии, се обади с престорено бабешки глас:

— Като правя чай, чай е, както е казала баба ти Гроуган. Като правя вода, вода е.

— Това тук е чай и половина — изкоментира Хейнс.

Бък Мълиган продължи да реже и да фъфли.

— Тъй, тъй, госпожо Кейхил, рекла тя, а госпожата Кейхил й отвърнала: Бог да те поживи, миличка, само недей ги меши в една и съща съдина.

Поднесе на сътрапезниците си по една дебела филия хляб, намушена на нож.

— Това е фолклор — рече той съвсем сериозно, — специално за твоите книги, Хейнс. Пет реда текст, десет страници бележки за племената и морските божества на Дундрум. Напечатан и издаден от трите вещици в годината на големия вятър.

Обърна се към Стивън и попита с подчертано озадачен глас, като повдигна вежди:

— Кажи, братле, къде се споменаваше за чая и водата на баба ти Гроуган, в Мабиногион или в Упанишадите?

— О, съмнявам се — умислено отвърна Стивън.

— Съмняваш се? — повтори Бък Мълиган със същия сериозен тон. — И по каква причина, моля?

— Мисля си — започна Стивън, като не спираше да дъвчи, — че тя не съществува нито във, нито извън Мабиногион. Според мен старицата Гроуган е родственица на Мери Ан.

Лицето на Бък Мълиган грейна в доволна усмивка.

— Страхотно! — после додаде с приятно предвзет тон, като оголи белите си зъби и блажено замига на парцали. — Така ли смяташ? Истинска прелест!

Но ето че лицето му се заоблачи и той изрева с дрезгав, стържещ глас, като отново подхвана да сече хляба на филии с енергичен замах:

Лапна едно парче бекон и продължи да си тананика ръмжеливо с пълна уста.

Рамката на вратата притъмня, затулена от човешки силует.

— Млекото, сър.

— Влизай, мадам — рече Мълиган. — Кинч, подай каната!

Старицата се приближи и застана до лакътя на Стивън.

— Хубава заран, нали, сър? — подзе любезно. — Слава на Господа!

— На кого? — попита Мълиган и я стрелна с поглед. — О, да, да. Разбира се.

Стивън се протегна назад и извади каната за мляко от шкафчето за храна.

— Островитяните — поясни Мълиган и се обърна небрежно към Хейнс — имат навика да споменават често колекционера на обрязана плът.

— Колко, сър? — попита старицата.

— Една кварта — отвърна й Стивън.

Загледа я, докато наливаше първо в мярката, после в каната гъстото бяло мляко, не нейното собствено. Стари спаружени цицки. Отново напълни една мярка и малко отгоре. Престаряла и потайна, дошла от утринния свят, може би негова пратеничка. Докато сипваше, не спря да хвали млякото си. Клекнала до кротката крава призори насред пищното поле, като вещица върху отровна гъба, чевръстите й пръсти мачкат църкащите бозки. Добичетата мучат доволно, познават я, харни хайвани с гладка козина от росна коприна. Харни хайвани, сирота старуха — все имена от време оно. Грохнала скитница, една от низшите безсмъртни, все да робува — на своя завоевател, на безхаберния предател — жена-рогоносец, познала измените и на двамата, вестителка на сумрачното утро. Дошла да служи или да укорява, това и той не знаеше; ала от нея услуга не искаше да проси.

— Бива си го — рече Бък Мълиган, докато пълнеше чашите на останалите с мляко.

— Опитай го, сър — подкани го тя.

И той отпи по нейно настояване.

— Ако човек можеше да кара само на качествена храна като тази — обърна се той към нея и повиши глас, — тогава в тая страна нямаше да има толкова много изгнили зъби и вътрешности. Живеем в блато, ядем евтини боклуци, а улиците ни са павирани с прах, конски фъшкии и туберкулозни храчки.

— Ти, сър, медицина ли изучаваш? — попита възрастната жена.

— Да, мадам, медицина — отговори й Бък Мълиган.

Стивън слушаше, потънал в презрително мълчание. Ето я, сведе старата си глава пред ясния и висок глас, пред нейния лечител, дето костите й ще намества, пред нейния врач и знахар; а мен ме пренебрегва. Гласът, дето ще опрости греховете й и ще помаже всичко останало от нея, освен нечистите й женски слабини30, тя, сътворената от мъжка плът, а не по Божи образ и подобие, тя, жертвата на змията изкусителка. Пред високия и ясен глас, дето я накара да замълчи, а недоумяващите й очи — да шарят неспокойно.

— Разбираш ли какво ти казва? — попита я Стивън.

— По френски ли говорите, сър? — извърна се старицата към Хейнс.

Хейнс отново се обърна самоуверено към нея, този път с по-дълга реч.

— По ирландски — намеси се Бък Мълиган. — Ти галски знаеш ли?

— Ба, помислих си, че може да е по нашенски — рече тя, — нещо тъй гаче ли ми прозвуча. — Ти, сър, от Западното крайбрежие ли си31?

— Аз съм англичанин — отвърна й Хейнс.

— Той е англичанин — потвърди Бък Мълиган — и според него ние в Ирландия трябва да говорим по ирландски.

— Абе, то че трябва, трябва — каза старицата, — срамота е, дето и аз бъкел не знам. Чувала съм от наши хора, дето го говорят, че бил голяма работа.

— Голяма не е думата, бабо — обади се Бък Мълиган. — Той е изключително красив език. Ей, Кинч, налей още чай. Една чаша, мадам?

— Не, сър, сполайти! — рече тя, — и пъхна ръка в кръглата дръжка на гюма, готова да си върви.

Хейнс я спря с думите си:

— Взе ли си парите? Виж, Мълиган, дай да й платим, нали така?

Стивън доля трите чаши.

— Пари ли, сър? — рече тя и се закова на място. — Ами то седем сутрини по една пинта по два пенса прави седем по две, което прави шилинг и два пенса отгоре, а тези три сутрини кварта за по четири пенса е три кварти прави шилинг, после едно и две значи всичко два и два, нали, сър32?

Бък Мълиган въздъхна и тъй като си бе натъпкал устата с кора хляб, дебело намазана с масло и от двете страни, изпъна крака и взе да рови в джобовете на панталона си.

— Плащай, без да се цупиш — усмихна му се Хейнс.

Стивън си наля трета чаша от гъстото истинско мляко, после му сложи лъжица чай, колкото за цвят. Бък Мълиган измъкна един гулден, повъртя го фокуснически между пръстите си и извика:

— Чудо на чудесата!

Плъзна го по масата към жената и рече:

— От мене повече не искай, скъпа. Аз давам ти сега всичко на света33.

Стивън сложи монетата в търпеливо протегнатата й ръка.

— Дължим ти още два пенса — рече той.

— Има време, сър — рече тя и взе монетата. — Нали пак ще идвам. Довиждане, господа.

Поклони се и излезе, сподиряна от нежното припяване на Бък Мълиган.

Обърна се към Стивън и рече:

— Сериозно, Дедале. Без пукнат грош съм. Бягай в тъпото си училище и ни донеси малко пари. Днес поетите да пийнат трябва здраво и да си погуляят при това. Защото сега Ирландия очаква от всеки мъж дълга си да изпълни34.

— Което ми напомня — рече Хейнс надигайки се, — че днес трябва да посетя вашата национална библиотека.

— Първо плуването! — отсече Бък Мълиган.

Обърна се към Стивън и го попита с ласкав тон:

— Днес не е ли денят за месечното ти къпане, Кинч?

После се обърна към Хейнс:

— Нашият нечист поет никога не се къпе повече от един път месечно.

— Цяла Ирландия се къпе в Гълфстрийма — изрепчи му се Стивън, докато медът бавно се процеждаше върху филията му.

Хейнс се обади откъм ъгъла, където с финес завързваше шалче около отворената яка на блузата си за тенис:

— Възнамерявам да съставя сборник с вашите премъдрости, ако, разбира се, ми разрешите.

На мен говори. Мият, плакнат, търкат, жулят. Agenbite of inwit: Угризенията на съвестта. Съвестта. Но петното си стои.

— Като онази за пукнатото огледало на слугинята като символ на ирландското изкуство. Дяволски добра е.

Бък Мълиган срита Стивън под масата и продължи с мазен тон:

— О, Хейнс, ти да го чуеш какво мисли за Хамлет!

— Ама аз не се шегувам — отвърна Хейнс, като продължаваше да говори на Стивън. — Дойде ми наум, когато онази клета старица се появи.

— Ще спечеля ли от това? — попита Стивън.

Хейнс се изсмя, и, като взе меката си сива шапка от пръчките на хамака, рече:

— Виж, това вече не знам.

Отиде до вратата. Бък Мълиган се приведе към Стивън и му изсъска гневно:

— Сега вече му бръкна в джигера. Защо го изтърси?

— Че какво пък? — рече Стивън. — Нали ни трябват пари. Според теб от кого да ги измъкнем — от млекарката или от него? Давай да хвърляме ези-тура.

— Аз все му внушавам колко си готин — продължи Бък Мълиган, — след което ти пристигаш и мигом разваляш впечатлението с циничната си усмивчица и с йезуитския си песимизъм.

— Виж, зарежи ги тия — отвърна му Стивън, — няма надежда нито в нея, нито в него.

Бък Мълиган въздъхна печално и сложи длан върху ръката на Стивън.

— Само в мен, Кинч — рече.

Изведнъж промени тона си и додаде:

— Ако трябва да сложа ръка на сърцето си, ще кажа, че си напълно прав. Зарежи кой за какво го бива. Играй си с тях, както правя аз. Всички да вървят по дяволите! Дай да се измъкваме оттук.

Изправи се, тържествено развърза и свали халата си, после рече смирено:

— И Мълиган го съблякоха35.

Изпразни джобовете си върху масата.

— Ето ти сополивия парцал.

Сложи си колосана риза и предизвикателна вратовръзка, като същевременно им говореше, гълчеше ги, тях, както и полюляващата се верижка на джобния часовник. Пъхна ръце в скрина и взе да тършува, смъмри чистата си носна кърпа, че се крие и не ще да се покаже. Угризения. Боже, разбери, просто трябва да държим на образа си. Искам червеникавокафяви ръкавици и зелени обувки36. Противоречие. Противоречали си37? Е, добре — противореча си. Меркурий Малахия. Приказливите му ръце метнаха един поизмачкан черен снаряд.

— Ето ти и твоята шапка ала Латинския квартал — рече.

Стивън я улови и я сложи на главата си. Хейнс им подвикна от прага:

— Идвате ли, братлета?

— Готов съм — отвърна му Бък Мълиган и пое към вратата. — Побързай, Кинч. Май до шушка омете закуската. — Отмина надменен и важен, после съобщи с прискърбие:

— И като излезе вън, плака горко38.

Стивън взе ясеновия си бастун от мястото, където бе подпрян, тръгна подире им и, докато другите слизаха по стълбите, спря пред мудноподвижната желязна порта и я заключи. Пъхна огромния ключ във вътрешния си джоб.

От дъното на стълбата Бък Мълиган го попита:

— Взе ли ключа?

— У мен е — отвърна му Стивън и ги изпревари.

Продължи напред. Зад гърба си чуваше как Бък Мълиган удря с тежката си хавлиена кърпа по щръкналите стебла на папрати и треви.

— Долу, сър! Как се осмелявате, сър?

Хейнс попита:

— Плащате ли наем за кулата?

— Дванайсет лири — отвърна му Бък Мълиган.

— И то директно на военния министър — додаде Стивън през рамо.

Поспряха, докато Хейнс огледа кулата и накрая рече:

— Зиме сигурно е много мрачна. Мартело39, така ли й викате?

— Били Пит40 ги е построил тези кули — обади се Бък Мълиган, — когато французите са душели наоколо. Но нашата е омфал41.

— Каква, викаш, е твоята версия за Хамлет? — обърна се Хейнс към Стивън.

— О, не, повече не издържам! — изкрещя Бък Мълиган сякаш от болка. — Да не съм ви Тома Аквински, не мога да измъдря петдесет и пет първични първопричини. Не и преди да се заредя с няколко пинти.

Обърна се към Стивън и, като кокетно подръпна надолу връхчетата на жълтата си жилетка, рече:

— Кинч, и на теб ти трябват най-малко три пинти, нали така?

— Толкова сме чакали — рече Стивън апатично, — ще почакаме още малко.

— Но ти възбуди любопитството ми — рече Хейнс приятелски. — За някакъв парадокс ли става дума?

— Пфу! — изпъшка Бък Мълиган. — Отдавна сме надраснали Оскар Уайлд и парадоксите. Това е нещо много по-просто. С помощта на числата той доказва, че внукът на Хамлет е дядо на Шекспир. И че той самият е призракът на собствения си баща.

— Какво? — извика Хейнс и вдигна пръст към Стивън. — Той ли?

Бък Мълиган метна пешкира около врата си като епитрахил и, като се преви надве в разгулен смях, прошепна в ухото на Стивън:

— О, ти, сянко на Кинч Старши! Яфет42 търси баща си!

— Сутрин винаги сме уморени — обърна се Стивън към Хейнс. — Пък то е доста дълго за разправяне.

Бък Мълиган, който пак мина най-отпред, вдигна ръце във въздуха.

— Едната свята пинта сал може да развърже езика на Дедалус — изрецитира тържествено.

— Искам да кажа — Хейнс започна да обяснява на Стивън, докато крачеха подир Бък, — че тази кула и стръмнините наоколо ми напомнят някак за Елсинор. Скала, която надвесва се над собствената бездна, така ли беше?

За миг Бък Мълиган се извърна рязко към Стивън, ала нищичко не каза. В този ведър безмълвен миг Стивън видя себе си, облечен в евтин избелял траур, сред други, пъстроцветни одеяния.

— Това е наистина прекрасен разказ — подхвърли Хейнс и те отново спряха.

Очи, бледи като освеженото от вятъра море, още по-бледи, строги и разсъдливи. Господарят на моретата43 се загледа на юг към залива, в който не се виждаше нищо друго освен извития стълб дим на пощенското корабче, разточен на фона на ясно очертания хоризонт, както и една гемия, която лавираше край Мъглинските плитчини.

— Някъде съм чел и неговото теологическо тълкуване — продължи той някак объркано. — Идеята за Отца и Сина. Синът, който иска да изкупи вината пред Отца си44.

Лицето на Бък Мълиган мигом се разтегна в закачлива усмивка. Изгледа ги, добре избръснатата му челюст се отвори нехайно и нахакано, а очите му, ненадейно изпразнени от всякаква проницателност, замигаха с налудничава веселост. Заклати глава наляво-надясно като кукла, периферията на панамената му шапка запърха игриво, а той запя с тих и насмешлив глас:

Вдигна предупредително показалец.

Дръпна бастуна на Стивън като за сбогом и изтича до ръба на скалата, размаха ръце сякаш издути хриле или пък криле на човек, който се кани да полети, и продължи:

Подрипна пъргаво към Дупката Четирийсет Фута с размахани като криле ръце, заподскача енергично, а широкополата шапка на Меркурий пърхаше върху главата му разлюляна от свежия вятър, който донесе до ушите им отривистите му птичеподобни крясъци.

Хейнс, който се подсмихваше сдържано, застигна Стивън и му каза:

— Май не бива да се смеем на богохулствата му. Въпреки че самият аз не съм вярващ, така да се каже. Но понеже е голям веселяк, и сквернословията му изглеждат някак безобидни, нали? Как го нарече? Йосиф столаря ли?

— Това е така наречената Балада за Иисус Шегаджията — отвърна му Стивън.

— О! — възкликна Хейнс. — Значи и преди си я чувал.

— По три пъти всеки Божи ден след ядене — сухо му докладва Стивън.

— И ти не си вярващ, нали? — попита го Хейнс. — Искам да кажа вярващ в тесния смисъл на думата. Сътворение от нищото, всичките там чудеса, плюс личен Бог46.

— Според мен тази дума има само един смисъл — отсече Стивън.

Хейнс спря, извади лъскава сребърна кутийка, върху която блещукаше зелен камък. Натисна я с палец, тя се отвори с изщракване и я поднесе на Стивън.

— Благодаря — каза Стивън и си взе цигара.

Хейнс също си взе цигара и затвори табакерата с щракване. Пъхна я обратно в джоба на сакото си, а от жилетката си измъкна никелирана кутийка с прахан, която също отвори с изщракване, а след като си запали цигарата, сви шепи около пламъка на праханта и го поднесе към Стивън.

— Да, разбира се — подзе, когато и двамата продължиха да вървят. — Човек или вярва, или не вярва, така е. Самият аз не мога да преглътна идеята за личен, за лично мой Бог. Предполагам, че и ти не си неин привърженик, а?

— Ти май виждаш в мен — каза Стивън с мрачно неудовлетворение — едно ужасно олицетворение на свободната воля.

Продължи да крачи в очакване да бъде отново заговорен, като влачеше ясеновия бастун по земята. Заостреният му шип скрибуцаше плавно подире му, следваше го по петите. Моят дух покровител ме следва и зове: Стииииивън! Криволичеща линия по пътеката. Довечера ще крачат по нея, когато дойдат по тъмно. Той иска онзи ключ. Но ключът е мой, защото аз плащам наема. И за отплата сега сърбам попарата. Дай му и ключа. Всичко. И без това ще си го поиска. Разбрах го по очите му.

— В края на краищата — започна Хейнс…

Стивън се обърна и забеляза, че студеният взор, който го бе измервал от глава до пети, не беше вече толкова враждебен.

— В края на краищата, според мен човек може да бъде свободен. Струва ми се, че всеки е господар на себе си.

— Аз съм слуга на двама господари — рече Стивън, — един английски и един италиански.

— Италиански ли? — учуди се Хейнс.

Смахната кралица, престаряла и ревнива. На колене пред мен.

— Има и още един, трети — додаде Стивън, — на когото му трябвам за дребни услуги.

— Италиански ли? — не спря да се учудва Хейнс. — Какво искаш да кажеш?

— Британската империя — отвърна му Стивън и по бузите му плъзна червенина, — и Светата римокатолическа и апостолическа църква.

Хейнс махна от долната си устна залепнало парченце тютюн и продължи:

— Напълно те разбирам — рече спокойно. — Вероятно всеки ирландец мисли така. Ние в Англия смятаме, че сме се отнесли крайно несправедливо към вас. Май историята е виновна за това.

В главата на Стивън гръмнаха гордите всесилни титли, прогласиха триумфа на собствените си нагли камбани: et unam sanctam catholicam at apostolicam ecclesiam47: бавното израстване и промените в ритуала и догмата, подобно на собствените му разредени мисли, алхимия на звездите. Символ на апостолите48 в месата за папа Марцел49, гласовете се сливат, извисяват се гръмогласно и неотстъпчиво, а зад песнопението им стои ангелът бдител на войнстващата църква, обезоръжава и пъди нейните ересиарси. Орди от ересиарси прехвърчат с накривени митри: Фотий50 и пасмината подигравчии, към която се числи и Мълиган; Арий51, дето цял живот оборвал единосъщието на Сина с Отца; Валентин52, дето с презрение отказвал да приеме земната плът на Христовото тяло, и нежният африкански еретик Савелий53, дето твърдял, че Отецът и неговият собствен Син са едно и също. Думи, които Мълиган бе току-що подхвърлил присмехулно по адрес на непознатия. Празни подигравки. Бездната със сигурност ожида всички ония, дето вятър сеят: ще ги застигнат, със заплахи ще ги обсипят, със сила ще ги сломят, ще им надвият храбрите ангели на църквата, войнството на Михаил, дето винаги я е бранил с копия и щитове във време на разпри.

Чуй, чуй! Продължителни аплодисменти. Zut! Nom de Dieu!54

— Разбира се, аз съм британец — обади се гласът на Хейнс — и се чувствам такъв. И никак не искам да виждам страната си да попада в ръцете на германските евреи. Боя се, че именно в това се състои нашият национален проблем, поне засега.

На ръба на скалата се виждаха двама души, стояха и гледаха: търговец и лодкар.

— Плава към пристанището на Булък.

И лодкарят някак презрително тръсна глава към северния край на залива.

— Дълбоко е около пет клафтера — уточни. — Ала дойде ли приливът някъде около един по пладне, ще излезе на повърхността. Днес е деветият ден55.

Онзи, дето се удави. Една гемия се обърна по вятъра насред разпенения залив в очакване подутата бохча да изплува, да изблещи към слънцето подпухналото си бяло като сол лице. Ето ме!

Продължиха да слизат по лъкатушещата пътека към брега. Бък Мълиган се покатери върху висок камък, по риза, вятърът бе преметнал незащипаната му вратовръзка през едното рамо. Недалеч от него някакъв младеж се бе хванал за издатина в скалата и в дълбокото желе на водата зелените му крака се движеха бавно, жабешката.

— Брат ти тук ли е, Малахия?

— В Уестмийд е. Заедно с Банън.

— Още ли е там? Получих картичка от Банън. Пише, че е срещнал една малка сладурана. Нарича я фотомацка.

— Снимки, а? И кратка експонация.

Бък Мълиган седна да развърже обувките си. Възрастен мъж изникна край издадената напред скала с пламнало зачервено лице. Покатери се по камънака, водата още лъщеше по темето и сивокосия венец около тонзурата му, стичаше се по гърдите и корема му, струеше през черната му провиснала препаска.

Бък Мълиган му направи място да мине, погледна към Хейнс и Стивън, прекръсти се благочестиво, допря нокътя на палеца си до челото, устните и гърдите.

— Сиймор се е върнал в града — провикна се младият, който се държеше за издадената скала. — Зарязал е медицината и се е записал в армията.

— О, да върви по дяволите! — отвърна му Бък Мълиган.

— Ами той си върви! Следващата седмица вече ще го строяват в две редици. Познаваш ли червенокосата от Карлайл, онази Лили?

— Да.

— Снощи се занасяла с него на пристанището. Баща й е червив с пари.

— Тя не беше ли нещо трудна, а?

— А, за това най-добре питай Сиймор.

— Сиймор и военна униформа! — извика Бък Мълиган.

Заклати глава в недоумение, свали си панталоните, изправи се и изрецитира баналното:

— Червенокосите жени ебливи са като кози!

После млъкна отведнъж и взе панически да опипва тялото под развяната си риза.

— Липсва ми дванайсетото ребро — извика той. — Значи съм Ubermensch. Беззъбият Кинч, а аз — свръхчовек56.

Измъкна ръце от ръкавите на ризата и я хвърли зад гърба си при другите дрехи.

— Идваш ли, Малахия?

— Разбира се. Мръдни малко да се пъхна до теб в леглото.

Младежът заплува назад и с няколко дълги, силни замаха стигна средата на залива. Хейнс седна на един камък, пушеше.

— Няма ли да дойдеш? — попита го Бък Мълиган.

— По-късно — отвърна му Хейнс. — Не и с пълен стомах.

Стивън се обърна.

— Тръгвам си, Мълиган — рече той.

— Дай ми ключа, Кинч — провикна се Бък Мълиган, — да затисна с него дрехите си.

Стивън му подаде ключа. Бък Мълиган го постави върху купчината дрехи.

— И два пенса — додаде, — за една халба. Хвърли ги ей там.

Стивън хвърли двата пенса върху меката купчинка. Обличане, събличане. Бък Мълиган изопна тяло, прилепи длани пред гърдите си и рече тържествено:

— Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу57. Тъй рече Заратустра.

Възпълното му тяло скочи във водата.

— Нали пак ще се видим — рече Хейнс, като се обърна към Стивън, който вече крачеше нагоре по пътеката и се усмихна на дивия ирландец.

Рогата на бик, копитата на кон, усмивката на саксонец58.

— В Кораба — провикна се Бък Мълиган. — В дванайсет и половина.

— Добре — съгласи се Стивън.

Продължи нагоре по криволичещата пътека.

Сивокосият ореол на свещеника в една ниша, където се обличаше дискретно. Няма да спя тук тази нощ. Вкъщи също не мога да отида.

Един глас, мелодичен и монотонен, му извика откъм морето. Той зави по пътечката и му махна с ръка. Гласът отново се провикна. Пригладено лъскава кафява глава, като на тюлен, навътре в морето, кръгла.

Узурпатор59.

2.60

Ти, Кокран: кой град изпратил да го повикат?

— Тарент, сър.

— Много добре. И?

— Ами имало битка, сър.

— Много добре. И къде?

Празното момчешко лице се обърна за помощ към празния прозорец.

Предания, съчинени от дъщерите на паметта. Въпреки това случило се е някак, макар и може би не точно така, както го е прославила легендата. Значи фраза на нетърпеливостта, отекваща както глухото припляскване на Блейковите криле неукротими. Долавям разрухата, повсеместна е, посипани навред стъкла и срутени градежи, а времето лумва в сетен сиво-синкав пламък. Какво ни остава тогава?

— Забравих мястото, сър. Но годината е 279 преди Христа.

— Аускул — подсети го Стивън и погледна името и датата в изцапаната от мръсни пръсти книга.

— Да, сър. — И додаде: — Още една такава победа и ние ще загинем.

Фразата, която светът е запомнил. Тъпата склонност на ума да опростява. От възвишение над осеяната с трупове долина един генерал се подпира на копието и се обръща към офицерите си. Който и да е генерал към които и да са офицери. Те слушат.

— Ти, Армстронг — казва Стивън. — Какъв е бил краят на Пир?

— Краят на Пир ли, сър?

— Аз знам, сър. Попитайте мен — обажда се Комин.

— Изчакай. Хайде, Армстронг. Знаеш ли нещо за Пир?

Пликче със смокинови кифлички стои закътано в ученическата чанта на Армстронг. От време на време смачква една между пръстите си и я глътва безшумно. Трохички полепват по грапавата кожичка на устните му. Подсладеният дъх на момче. Заможни люде, горди, че големият им син е във флота. Вико Роуд, Далки.

— Пир ли, сър? Пир като пристан.

Всички се изсмяха. Безрадостен, гръмогласно злобен смях. Армстронг изгледа съучениците си, глупашкото им ликува в профил. След миг ще се разсмеят още по-силно, защото знаят, че не ме бива да ги стягам, а пък техните бащи са им платили таксите.

— Кажи ми — продължи Стивън, като сръчка момчето в гръб с книгата, — какво е пристан?

— Пристан, сър — започна Армстронг, — ами нещо до морето. Нещо като мост. Като пристана Кингстаун, сър.

Неколцина отново се изсмяха: безрадостно, но многозначително. Двама от най-задния чин заподсказваха шепнешком. Да. Те знаеха: не че учеха, но не бяха наивници. Всички те. Изгледа лицата им със завист. Едит, Етел, Гърти, Лили. И те: дъхът им също подсладен от чай и конфитюр, гривните им подрънкват, като се сдърпат.

— Пристана Кингстаун — повтори Стивън. — Да, един разочарован мост.

Думите ги озадачиха.

— Как така, сър? — попита Комин. — Мост е, когато минава над река.

Съвсем като за цитатника на Хейнс, в който събира мъдрости и балади. Но тук няма кой да чуе. Тази вечер сред шумния брътвеж на пиянството много сръчно ще прониже лъскавата броня на ума му. И после? Шут в двора на своя господар, разглезен и недооценен, който умее да печели единствено снизходителните му господарски похвали. Защо бяха избрали да играят именно тази роля? Не само заради гладките отношения. За тях също историята е приказка, като всяка друга, на която са се наслушали, а земята им — заложна къща.

Дали в Аргос Пир наистина е бил поразен от ръката на свадлива старица61, дали Юлий Цезар е бил промушен с кинжал? За тях забрава няма. Времето ги е белязало и, оковани, те стоят и не помръдват в стаята на безкрайните възможности62, които сами са пропъдили. Но дали те щяха да бъдат възможни, щом не са се проявили? Или единствено възможно е само онова, което се е случило? Тъчете, тъкачи на вятъра63.

— Разкажете ни нещо, сър.

— Наистина, моля ви. Нещо за призраци.

— Докъде стигнахме миналия път? — попита Стивън и отвори друга книга.

— До плач не плачи — подсети го Комин.

— Добре тогава. Толбът, ти продължи.

— А по история, сър?

— След това — отсече Стивън. — Давай, Толбът.

Смуглият малчуган отвори книгата и ловко я подпря зад укреплението на ученическата си чанта. Взе да рецитира на пресекулки, като се запъваше и често-често поглеждаше в текста.

Значи и това трябва да е движение, осъществяване на възможното като една от възможностите65. Фразата на Аристотел сама изплува насред измъченото ученическо декламиране и се понесе към вглъбената тишина на библиотеката Сен Жьонвиев, където обичаше да чете нощем, далеч от пороците на греховния Париж. Току до лакътя му седеше слаб сиамец66, забил нос в някакъв наръчник по тактика и стратегия. Навред глави преучени и недоучени: сведени под жумящи лампи, пребледнели като набучени на кол, с едва пулсиращи слепоочия, а в духовния мрак на ума ми е легнала някаква подмолна леност, вяла и мудна, премигва, плаши се от светлината, току размърдва лъскавите си драконови люспи. Мисленето е размисъл върху мисълта. Спокойна яснота. Душата, така да се каже, е всичко, което е: душата е форма на формите. Спокойствие ненадейно, огромно, ослепително: форма на формите.

Толбът повтори:

— Обърни страницата — кротко го подкани Стивън. — Нищо не виждам.

— Какво, сър? — простичко го попита Толбът и се приведе напред.

Ръката му прелисти страницата. Той се облегна назад и отново продължи със строфите, които току-що си спомни. За онзи, дето вървял по водата. И тук над тези сплашени души сянката му е легнала, върху сърцето и устните на безбожника, върху моите. Легнала е върху ококорените им личица, тези, които му поднасят монета-дан. Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу. Гледат ли, гледат тъмните детски очи, пулят се, недоумяват загадъчното изречение, а становете на църквата има още дълго да го сучат и пресукват. Що е то?

Толбът затвори книгата и я пъхна в чантата си.

— Докрай ли го изчете? — попита Стивън.

— Да, сър. Имаме хокей в десет, сър.

— Днес сме на половин ден, сър. Нали е четвъртък.

— Кой иска да отгатне една гатанка? — попита ги Стивън.

Заприбираха книгите, затракаха с моливи и писалки, разшумоляха се страници. Скупчиха се наедно, взеха да закопчават катарамите и да пристягат ремъците на ученическите си чанти, да се надвикват превъзбудено:

— Гатанка ли, сър? Питайте мен.

— Не, питайте мен, сър.

— Ама да е трудна, сър.

— Ето ви гатанката — рече Стивън.

— Що е то?

— Какво, сър?

— Кажете я още веднъж, сър. Не чухме.

Повтори стихчето, а очите им се ококориха още повече. След известно мълчание Кокран се обади:

— Че какво е това, сър? Предаваме се.

Стивън, гърлото нещо го драскаше, отговори:

— Това е лисицата, която погребва баба си под бодлива зеленика67.

Изправи се, изсмя се нервно, а в отговор виковете им отекнаха недоумяващо.

Чу се как стик тропна по вратата и откъм коридора някой извика:

— Хокей!

Разпръснаха се, едни се изсулваха от чиновете, други направо ги прескачаха. Бързо се скриха от погледа, а откъм склада на училището долетя шум от тракащи стикове, тропот на крака и врява на развързани езици.

Сарджънт, който единствен изостана, се приближи бавно и му показа отворена тетрадка. Сплъстената му коса и мършавият, източен врат свидетелстваха за това, че не се е подготвил, а през замъглените стъкла на очилата слабите му очи гледаха умоляващо. Върху бузите му — прежълтели и безкръвни, се мъдреше мастилено петно с формата на фурма, съвсем прясно и още влажно като леговище на охлюв.

Подаде тетрадката си. Думата Събиране беше изписана най-отгоре. Под нея се виждаха наклонени на една страна цифри, а най-отдолу — подпис със завъртулки и пак петно. Сирил Сарджънт: неговото име и печат.

— Господин Дийзи ми каза да ги препиша отново — рече той — и после да ви ги покажа, сър.

Стивън докосна крайчеца на тетрадката. Безсилие.

— Разбра ли какво трябва да решиш? — попита.

— От единайсет до петнайсет — отвърна му Сарджънт. — Господин Дийзи каза да ги препиша от дъската, сър.

— Можеш ли да го направиш сам? — попита го Стивън.

— Не, сър.

Грозен и безпомощен: мършав врат и сплъстена коса, мастилено петно, леговище на охлюв. И все пак някоя майка го е обичала, носила го е на ръце и в сърцето си. Опасявала се е, че човешкият род ще го стъпче под краката си, смачкан безгръбначен охлюв. Обичала е слабата му разводнена кръв, източена от нейната. Това ли е истината? Единственото истинско нещо в живота68? Проснатото тяло на майка си пламенният Колумбан69 прекрачил в свещен транс. И тя изгоряла: трептящият скелет на сгърчено в пламъците клонче, миризма на палисандър и лек мирис на тленни останки. Тя го бе спасила от стъпкването и си бе отишла, сякаш никога не я е имало. Клета душа, отлетяла в небесата: а в равната пустош под блещукащите звезди една лисица, рижата й козина вони на крадливост, с жестоки искрящи очи дълбае земята, ослушва се, дълбае, ослушва се, дълбае, дълбае.

Седнал до него, Стивън решава задачата. С помощта на числата доказва, че духът на Шекспир е дядо на Хамлет. Сарджънт го гледа косо през смъкнатите на носа си очила. Почукване на хокейни стикове в склада: глухото удряне на топка и провиквания откъм игрището.

Символите, изписани върху страницата, се раздвижват в тържествен мавърски танц, маскарад на буквите, нахлупили странни шапчици от кубчета и квадратчета70. Подайте си ръце, сменете си местата, поклонете се един на друг — точно така; дяволитите пакостници на мавърското въображение. И те са се оттеглили от света, Авероес и Мойсей Маймонид, мъже мрачни по външност и обноски, блещукат с присмехулните си огледала, показват ни смутната световна душа, тъма, грейнала от светлина, която сама светлината не разбира.

— Сега разбираш ли? Ще успееш ли да решиш втората сам?

— Да, сър.

С муден и неуверен замах Сарджънт взе да преписва задачата. Все с надеждата, че ще чуе окуражителна дума, ръката му прилежно преписваше разкривените символи, а бледият цвят на срама пълзеше по глуповатото му лице. Amor matris71: подлог в родителен падеж или допълнение в родителен падеж. С изпосталялото си тяло и мляко като кисела суроватка тя го кърмеше, криеше пелените му от хорските очи.

Като него бях и аз, със същите приведени рамене, същата недодяланост. Детството ми клечи до мен. Ала далече е, не мога да протегна ръка и да го уловя, не ми е лесно. Моето си отиде, а неговото е потайно като загадъчните ни погледи. Тайни, смълчани и смразяващи, стоят, крият се в тъмните ъгли на нашите две души: тайни, уморени от своите тирани: тирани, копнеещи да бъдат развенчани.

Сборът излезе.

— Много е просто — каза Стивън и се изправи.

— Да, сър, благодаря ви — отвърна Сарджънт.

Попи страницата с тънка попивателна хартия и върна тетрадката на чина си.

— Сега грабвай един стик и върви при другите — рече му Стивън и пое към вратата подир тромавата му момчешка фигура.

— Добре, сър.

В коридора прозвуча името му, викаха го откъм игрището.

— Сарджънт!

— Хайде, тичай! — подкани го Стивън. — Господин Дийзи те вика.

Застана на портала и се загледа подир мудния малчуган, който пое към пъстрото поле с пискливи сборичкани гласове. Бяха разделени на отбори, а господин Дийзи вървеше по тревата, загамашените му обувки стъпкваха стръкчетата й. Когато приближи училищната сграда, спорещите гласове отново го извикаха. Той извърна сърдитите си бели мустаци.

— Сега пък какво? — провикна се, без да слуша.

— Кокран и Холидей са на една страна, сър! — извика му Стивън.

— Ти би ли ме изчакал в кабинета — каза му господин Дийзи, — докато възстановя реда тук.

Пак нагази предпазливо в тревата на игрището, а старческият му глас се провикна строго:

— Какво има? Какво сте се разврещели?

Кресливите им гласове го накачулиха отвсякъде: различните им по форма тела се скупчиха край него, а лъчите на яркото слънце изсветлиха до бяло нектара на зле боядисаната му коса.

Застоял и спарен, въздухът в кабинета бе напоен с миризмата на отдавна овехтяла и протрита кожена тапицерия. Също като през онзи първи ден, когато се пазареше тук с мен. Както в самото начало, така е и сега. Във витрината на бюфета върху поднос се виждаха стюартови монети72, злощастното съкровище от блатото: и така ще си остане завинаги. Прилежно прибрани в постланата с избелял пурпурен плюш кутия с лъжички се мъдреха дванайсетте апостоли73, проповядвали сред овците изгубени царството небесно.

Отривисти стъпки по каменното преддверие на коридора. Недоволно навирил редките си мустаци, господин Дийзи спря пред масата.

— Първо да приключим с нашата малка финансова операция — рече.

Измъкна от сакото си портфейл с навита отгоре му кожена каишка. Отвори го с плясък и извади две банкноти, едната залепена по средата, и внимателно ги положи върху масата.

— Две — каза, след което нави обратно кожената каишка и прибра портфейла.

Дойде ред на златния трезор. Стивън размърда пръсти притеснено, опипа черупките, събрани в студения каменен хаван: раковини и монети, миди и черупки, бели и петнисти, тази тук навита на спирала като емирски тюрбан, другата пък — издължена като раковината на свети Яков74. Старо пилигримско имане, мъртво съкровище, кухи раковини.

Една лира тупна, лъскава и нова, върху мекия мъх на покривката.

— Три — рече господин Дийзи, като мотаеше в ръцете си малката каса за пари. Много са удобни тези кутии. Виж. Това отделение тук е за златни лири. Това за шилинги, за монети по шест пенса и по половин крона. Това е за крони. Виждаш ли?

Измъкна оттам две крони и два шилинга.

— Три и дванайсет — рече. — Мисля, че не бъркам.

— Благодаря, сър — каза Стивън, смутено и прибързано прибра парите си, пъхна ги в джоба на панталоните.

— Няма за какво да ми благодариш — рече господин Дийзи. — Изработил си ги.

Ръката на Стивън, отново свободна, се върна при кухите раковини. И те символи на красота и власт. Куп пари в джоба ми. Символи, омърсени от алчност и мъка.

— Не ги носи така — посъветва го господин Дийзи. — Ще паднат от джоба ти и ще ги изгубиш. По-добре си купи един такъв прибор. Много са практични.

Отговори нещо!

— Ами то моят все празен ще стои — отговори му Стивън.

Същият кабинет, същият час, същите мъдрости: и аз — същият. Вече за трети път. Три примки, стегнати около мен. Ами. Ако искам, мога още сега да ги разкъсам.

— Защото не спестяваш — додаде господин Дийзи и назидателно го посочи с пръст. — Още не знаеш значението на парите. Като поживееш по-дълго като мен, ще разбереш, че парите са власт. Знам аз, знам. Ако младостта можеше и да знае. Но какво е казал Шекспир? Натъпчи кесията си, напълни я с парички!

— Яго — измърмори Стивън.

Вдигна поглед от безполезните раковини към очите на стареца.

— Той е знаел какво са парите — рече господин Дийзи. — Затова е забогатял. Поет, ама и англичанин. Знаеш ли коя е най-голямата гордост на англичаните? Знаеш ли коя е най-гордата дума, която ще чуеш да излиза от устата на англичанин?

Господарят на моретата. Студените му като море очи гледаха към пустия залив — историята е виновна, — към мен и към моите думи без ненавист.

— Това, че в неговата империя слънцето никога не залязва — отвърна му Стивън.

— Ба! — извика господин Дийзи. — Това не са думи на англичанин. Един френски келт го е казал. Почука спестовната касичка с нокътя на палеца си. — Аз ще ти кажа — заяви тържествено — коя е най-голямата фукня, с която се гордее всеки англичанин. Платил съм си за всичко.

Добър човек, свестен човек.

— Платил съм си за всичко. Никога през живота си и един шилинг не съм взел назаем. Разбираш ли го? Никому нищо не дължа. Ти така можеш ли?

На Мълиган девет лири, три чифта чорапи, един чифт спортни обувки, вратовръзки. На Къран десет гвинеи. На Маккан една гвинея. На Фред Райън два шилинга. На Темпъл два обяда. На Ръсел една гвинея, на Къзинс десет шилинга, на Боб Ренолдс половин гвинея, на Колър три гвинеи, на госпожа Маккернън наем за пет седмици. Купчинката в джоба ми е напълно безполезна.

— За момента не — отговори му Стивън.

Господин Дийзи се изсмя с огромно удоволствие и прибра спестовната си касичка.

— Знаех си, че не можеш — рече радостно, — но един ден ще разбереш. Ние сме щедри хора, но трябва да бъдем и справедливи.

— Не обичам големите думи — отвърна му Стивън, — които ни карат да се чувстваме толкова нещастни.

Известно време господин Дийзи остана загледан над камината в стройната фигура на мъж в шотландски килт: Албърт Едуард, принц на Уелс.

— Смяташ ме за изкуфял старец с отживели разбирания, за дърт консерватор, нали? — рече умислено той. — Пред очите ми минаха цели три поколения от времето на О’Конъл75 насам. Помня и големия глад. Знаеш ли, че именно тогава ложите на оранжистите агитираха за отмяна на съюза, двайсет години преди О’Конъл да го направи и преди прелатите на твоята църква да го изобличат като демагог? Вие, фенианците76, забравяте някои неща.

За славната, благочестива и вечна памет77! Елмазената вила в красивата Арма, обкичена с труповете на паписти. Пресипнали, маскирани, въоръжени, съглашателство на плантаторите. Черният север и истинната синя Библия. Остригани глави, долу78!

Стивън махна с ръка.

— И в моите вени тече бунтарска кръв — продължи господин Дийзи. — По майчина линия. Потомък съм на сър Джон Блакуд, който е гласувал за съюза. Всички сме ирландци, всички сме кралски синове!

— Уви! — измънка Стивън.

— Per vias rectas79 — гордо изрече господин Дийзи — е бил неговият девиз. Гласувал е наистина, обул ботушите си за езда и поел от Ардс-ъв-Даун към Дъблин, за да го направи.

Един серт човек, земевладелец, на кон, с лъснати ботуши. Май влажничко ще дойде, сър Джон. Май ще запръска, ваше благородие… Влажно ще запръска, влажно ще вали… Два крака в ботуши за езда смушкват коня в бавен тръс до Дъблина града. Трала-ла-ла. Тра-ла-ла.

— Това ми напомня — продължи господин Дийзи, — че можеш да ми направиш една услуга, господин Дедалус. Нали имаш много литературни приятели. Приготвил съм едно писмо до пресата. Седни, де! Трябва да препиша само края му.

Отиде до бюрото под прозореца, придърпа стола си на два пъти и изчете на глас няколко думи от листа върху валяка на пишещата машина.

— Седни за малко. Прощавай — извини се през рамо, — повелята на здравия разум. Само още миг.

Надникна изпод рунтавите си вежди към ръкописа до лакътя си, измънка нещо под нос и взе бавно да натиска твърдите клавиши един по един, като току въздъхваше тежко и завърташе валяка, за да изтрие направената грешка.

Стивън се настани безшумно под височайшия портрет. По всички стени, затворени в рамки, образи на отдавна споминали се коне се радваха на голяма почит, вдигнали във въздуха послушните си и непомръдващи муцуни: Отпор на лорд Хейстингс, Изстрел на Уестминстърския херцог, Цейлон на херцог Бофор, спечелил Голямата награда на Париж през 1866. Върху седла от кралски знамена жокеите пигмеи са настръхнали в очакване на старта. Видя ги как препуснаха и закрещя заедно с отдавна споминалата се тълпа.

— Точка! — заповяда господин Дийзи на клавиатурата си. — Само незабавното разискване на този важен въпрос…

Където Кранли ме заведе, за да забогатеем бързо, и трескаво търсеше с поглед своите победители сред опръсканите с кал бариери, сред кресливите провиквания на букмейкърите, застанали на своя пост, сред вонята на околните лавки и пъстротата, нагазила в рядката кал. Красивият бунтар си струва парите: десет към едно за фаворита! Табладжии, комарджии хукнахме подир копитата, шапки и жилетки в бясна надпревара, профучават край месестото лице на жена, госпожата на касапина, жадно заръфала разполовен портокал.

Откъм игрището долитат кресливите момчешки гласове, сподирени от пронизително изсвирване.

Отново: гол! И аз съм сред тях, сред телата им, които се блъскат в меле, двубоят на живота. Искаш да кажеш, че си онова мамино синче с хиксобразните крака, което има вид на махмурлия? Турнири. Отекващи във времето рикошети, удар след удар. Турнири, лапавицата и ревът на битката, замръзналият предсмъртен бълвоч на убитите, свистенето на копия с окървавени човешки вътрешности, набучени върху остриетата им като стръв.

— Готово! — рече господин Дийзи и се надигна.

Застана до масата и забоде листовете един за друг. Стивън се изправи.

— Казал съм всичко кратко и ясно — рече господин Дийзи. — Става дума за шапа по добитъка. Хвърли му едно око. Не може да има две мнения по въпроса.

Мога ли да отнема част от драгоценното ви време. Тази доктрина laissez faire80 толкова често в историята ни. Търговията ни с добитък. Също както при традиционната ни промишленост. Бандитският ливърпулски картел, който възпрепятства изграждането на Голуейското пристанище. Големият пожар в Европа. Зърнени доставки през тесните проливи. Безпримерното безхаберие на земеделското министерство. Простете изтърканото позоваване. Касандра. От жена, която не блести с нищо повече от това, което е видимо с просто око. Но да си дойдем на думата.

— Не им цепя басма, нали? — попита господин Дийзи, докато Стивън продължаваше да чете.

Шап. Или още препаратът на Кох. Серуми и вируси. Процентът на „осолените“81 коне. Чумата по рогатия добитък. Императорските коне в Мюрцщег, южна Австрия. Ветеринарните специалисти. Господин Хенри Блакуд Прайс. Любезно предложение да се направи добросъвестен опит. Повелята на здравия разум. Много важен въпрос. В истинския смисъл на израза хванете бика за рогата. С благодарност за любезно предоставеното ми място във вашата рубрика.

— Искам това да бъде отпечатано и прочетено — отсече господин Дийзи. — Ще видиш, че при следващото избухване на епидемията ще наложат ембарго върху ирландския добитък. А той може да бъде излекуван. Лечимо е. Моят братовчед, Блакуд Прайс, ми пише, че австрийските доктори редовно прилагат това лечение, което дава резултати. Сами предлагат да дойдат тук да помогнат. Опитвам се да внуша това на министерството. Сега ще се опитам да му дам публичност. Но отвсякъде съм заобиколен от трудности, от… препятствия, от… задкулисни интриги, от…

Вдигна показалец и някак странно взе да сече въздуха с него, докато най-накрая гласът му проби.

— Помни ми думите, господин Дедалус! — рече. — Англия е в ръцете на евреите. Заели са всички най-високи постове: нейните финанси, нейната преса. Те са симптом за разрухата на нацията. Където и да се съберат, изсмукват жизнените сокове на нацията. И нас това ни чака, усещам го. Така сигурно, както че ние стоим тук и сега, еврейските търгаши въртят пъкленото си дело. Добрата стара Англия загива.

Отстъпи чевръсто встрани, очите му се облещиха в синьо, като ги стрелна широк слънчев лъч. Огледа се наоколо и пак продължи.

— Загива! — повтори. — Ако вече не е и загинала.

Широко отворените му, втренчени във видението очи, гледаха строго откъм слънчевия лъч, в който се бе спрял.

— Търговецът — обади се Стивън — е човек, който купува евтино и продава скъпо, независимо дали е евреин или неевреин, нали така?

— Те съгрешиха срещу светлината83 — тържествено заяви господин Дийзи. Видна е тъмата в очите им. И затова до ден-днешен си остават скитниците на света.

Върху стъпалата на парижката стокова борса бронзовокожи мъже показват курса, вдигнали обсипаните си със скъпоценни камъни пръсти. Крякане на гъски. Тълпят се гръмогласно, грубияните около храма, в главите им под непохватно нахлупените цилиндри зреят пъклени кроежи. Не са техни: дрехите, говорът, жестовете. Ситите им морни очи опровергават думите, жестовете им — нетърпеливи и безобидни, ала добре усещат озлоблението наоколо, знаят, че усърдието им е напусто. Напусто е старанието да къташ и да трупаш. Времето със сигурност ще разпилее всичко. Все едно купчина край пътя: оплячкосана погива. Очите им помнят годините на скиталчество, кроткотърпеливи са, познали позора на плътта.

— Че кой не е? — обади се Стивън.

— Какво искаш да кажеш? — попита господин Дийзи.

Стори крачка напред и щръкна до масата. Долната му челюст увисна странично, зина колебливо. Това ли е мъдростта на старите? Чака от мен да я чуе.

— Историята — рече му Стивън — е кошмар, от който опитвам да се пробудя.

Откъм игрището пак долетяха момчешки викове. Пронизително изсвирване: гол. Ами ако този кошмар ти хвърли един къч за събуждане?

— Неведоми са пътищата Божии — отсече господин Дийзи. — Историята се движи напред към една-единствена велика цел — проявлението Божие.

Стивън заклати палец към прозореца и рече:

— Това там е Божието проявление.

Ура-а-а! У-у-у! Хра-а-а-с!

— Какво? — попита господин Дийзи.

— Глъч на улицата84 — отвърна му Стивън и сви рамене.

Господин Дийзи погледна надолу и стисна издутите си ноздри с два пръста. После вдигна очи нагоре и ги освободи.

— Аз съм по-щастлив човек от теб — рече той. — Извършили сме много грешки и много грехове. Жена е донесла греховността в света. За една жена, която не блести с нищо повече от това, което е видимо с просто око — Хубавата Елена, избягалата съпруга на Менелай, гърците са воювали с Троя в продължение на цели десет години. Една невярна съпруга първа е довела чужденците до нашия бряг, жената на Макмъроу и нейният любовник О’Рорк, принцът на Брефни. Жена опозори Парнел85. Много грешки, много провали, но не и онзи грях86. Аз съм боец вече в края на дните си. Но ще се боря за правото докрай.

Стивън взе листовете.

— Ами, сър… — започна.

— Предчувствам — рече господин Дийзи, — че няма да останеш задълго тук, на тази работа. Мисля, че не си роден за учител. Или може би греша.

— По-скоро за ученик — отвърна му Стивън.

А тук какво повече може да се научи?

Господин Дийзи поклати глава.

— Кой знае? — рече. — За да учи, човек трябва да се смири. Но животът е голям учител.

Стивън разшумя листовете отново.

— Що се отнася до тези… — започна.

— Да — каза господин Дийзи. — Имаш два екземпляра. Ако може да бъдат публикувани на две места едновременно.

Телеграф. Айриш Хоумстед.

— Ще се опитам — обеща му Стивън — и още утре ще ви кажа какво е станало. Познавам бегло двама редактори.

— Предостатъчно — отвърна му господин Дийзи енергично. — Снощи писах и на господин Фийлд, народния представител. Защото днес има среща на търговците на добитък в хотел Сити Армс. Моля го да направи моето писмо достояние на всички присъстващи. Виж дали ще можеш да го публикуваш в твоите два вестника. Кои са те?

— Ивнинг Телеграф…

— И само това ще свърши работа — прекъсна го господин Дийзи. — Няма време за губене. А сега ще трябва да отговоря на писмото на моя братовчед.

— Довиждане, сър — рече Стивън и пъхна листовете в джоба си. — Благодаря ви.

— Няма за какво — отвърна му господин Дийзи, докато тършуваше из бумагите върху бюрото. — Ще ми се и аз да вляза в спор, да се поспречкам, нищо че съм стар.

— Довиждане, сър — повтори Стивън и се поклони на приведения му гръб.

Излезе през отворената външна врата и тръгна по покритата с чакъл пътека под дърветата, дочуваше момчешките гласове и ударите на стиковете откъм игрището. Лъвовете, легнали върху колоните с вдигнати глави, докато прекрачваше портата; беззъби страшилища. Нищо, ще му помогна в тази негова борба. Мълиган веднага ще ми измисли нов прякор: биколюбив бард.

— Господин Дедалус!

И тича подире ми. Дано не носи още писма.

— Един момент.

— Да, сър — каза Стивън и тръгна обратно към портата.

Господин Дийзи спря, дишаше тежко, едва си пое дъх.

— Исках само да ти кажа — започна. — Ирландия, казват, има честта да бъде единствената страна, която никога не е гонила евреите си. Това знаете ли го? Не. А знаете ли защо?

Начумери се срещу ясното утро.

— Защо, сър? — попита Стивън и понечи да се усмихне.

— Защото никога не ги е пускала да влязат — тържествено отвърна господин Дийзи.

Смехът изгърмя от гърлото му като кълбовидна кашлица, последва откос от ситни плюнки. Обърна се бързо назад, кашляше, пак прихваше, после вдигна ръце и ги размаха във въздуха.

— Никога не ги е пускала да влязат — изкрещя отново през смях, а загамашените му крака изскриптяха по чакъла на пътеката. — Затова!

Върху помъдрелите му рамене, през разчертанията от листа слънцето хвърляше блещукащи пайети и танцуващи парички.

3.87

Неизбежната модалност на видимото: поне това, ако не друго, мисълта, проникваща през очите. Тук съм, за да разчета подписите на всички неща, заченати в морето, изхвърлени от морето и прииждащия прилив, този ръждив ритник. Сополивозелено, сребристосиньо, ръждиво: цветни знаци. Границите на диафанното. Ала добавя: в телата. Значи е съзнавал тези тела, преди да станат цветни. Как? Като удрял чутурата си в тях ли? Сигурно. По-леко. Бил е плешив и милионер, maestro di color che sanno88. Границите на диафанното във. Защо във? Диафанно, адиафанно. Ако можеш да пъхнеш в него и петте си пръста, значи е порта, ако не — врата. Затвори очи и гледай.

Стивън затвори очи, за да чуе как под обувките му изхрущяха хрускащи миди, раковини и водорасли. Както и да е, по тях крачиш. Аз, крачка по крачка. За кратко време — късо разстояние. Пет, шест: nacheinander89. Точно така: и това е неизбежната модалност на доловимото. Отвори очи. Не. Иисусе! Ами ако полетя към стръмната скала, която надвесва се над собствената бездна и неизбежно падна nebeneinander90. Добре ми е на тъмно. Мечът от ясен виси на кръста ми. Ще почуквам с него, нали така правят. Двата ми крака в неговите обувки на края на неговите крачоли, nebeneinander. Звучи тежко: като от чука на демиурга Лос91. Дали по пясъчния плаж на Сандимаунт не крача към вечността? Хрус, хряс, хрус, хряс. Невероятните морски мидени парички. Магистер Дийзи диксит.

Това е ритъмът, разбираш ли. Чувам го. Марширува каталектическият четиристъпен ямб. Не, галопира: опиши кобилката.

Сега отвори очи. Добре. Момент. Изчезна ли всичко? Ами ако ги отворя и остана навеки в мрака на адиафанното. Баста! Ще виждам, ако мога да виждам. Сега гледай. Цялото време без теб: и навеки ще бъде, свят без край.

Заслизаха предпазливо по стъпалата откъм Лий Теръс, две Frauenzimmer: и по-надолу по полегатия бряг плоските ходила на патравите им крака потъват в подгизналия, просмукал се навред пясък. Като мен, като Алджи, слизат надолу към нашата всемогъща майка. Номер едно пуска изтежко акушерската си чанта, другата бодва големия си чадър на плажа. От свободния квартал92 са, дошли излет да си направят. Госпожа Флорънс Маккейб, вдовица на покойния Патк Маккейб, дълбоко опечалена, от улица Брайд. Някоя нейна посестрима ме е издърпала на белия свят, докато съм оревавал орталъка. Сътворение от нищото. Какво ли носи в чантата? Пометнат плод с проточила се пъпна връв, увит в пурпурен парцал. Вървите на всички нас водят все назад, безизходноусуканите жици на плътта. Затова и монасите мистици93. Ще бъдете ли като боговете94? Съзерцавайте омфалите си. Ало! Тук е Кинч. Свържете ме с Едемвил. Алеф, алфа95: нула, нула, едно.

Съпруга и другарка на Адам Кадмон: Хева96, голата Ева. Без пъп. Гледа опулено. Корем, петънце по него няма, издут, голям, като кръгъл щит от опъната телешка кожа, не, като купен пшеница, източнобезсмъртен, от вечността до вечността. Утроба на греха.

И аз съм заутробен в греховна тъма, сътворен, нероден97. От тях двамата — мъжът с моя глас и моите очи и жената-призрак с мъртвешки дъх. Слели се, разлъчили се, изпълнили повелята на единителя98. От време оно ме е пощял Той и не ще позволи да ме няма сега и завинаги. Lex eterna99 е в сила. Това ли е божествената същност, с която Отецът и Синът са единосъщни? Как тогава клетият скъп Арий100 да мери сили с тях? Прахосал цял живот в борба за едното единотрансвенцеюдеотрясъщие101. Злочест ересиарх. Издъхнал в гръцки клозет: евтаназия. С великолепната си митра и владишки жезъл, заклещен на трона, вдовец на овдовяла епархия, с колосан омофор102 и изцапана задница.

Вятърът се разигра наоколо, ту реже, ту пощипва. Ето, гонят се вълните. Морски атове, хрупат нетърпеливо, разпенили гриви, бели-беленички, жребците на Мананаан103.

Не трябва да забравям писмото му за вестниците. А после? Кораба в дванайсет и половина. Междувременно с парите умната, ти будала невменяем. Да, точно така. Налага се.

Забави крачка. Ето. Да отида ли до леля Сара или не? Гласът на моя единосъщен отец. Наскоро да се е мяркал твоят събрат творец Стивън? Не? Да не е отишъл при леля си Сали на Страсбург Теръс? Не смогва ли да литне малко по-нависочко, а104? Ами, ами! Кажи ни, Стивън, как е чичо Сай? О, от каквото аз съм видял и Иисус би заплакал. Момчетата в сеновала. Порканото счетоводителче и брат му, дето надуваше корнета. Достопочтени гондолиери105. А разногледият Уолтър, дето съросваше баща си на всяка крачка! Сър? Да, сър. Не, сър. Просълзи се Иисус и как не, Боже Господи!

Натискам хриптящия звънец на къщичката им със спуснати кепенци и чакам. Мислят ме за бирник някой, надничат кой откъдето свари.

— Сър, Стивън е.

— Пусни го, де. Пусни Стивън да влезе.

Резето щраква и Уолтър ме кани.

— За друг те взехме.

В широкото си легло вуйчо Ричи лежи подпрян на възглавници, увит в одеяла, подава яката си ръка над възвишението от сгънати колене. С чиста риза. Измил е горната си половина.

— Добрутро, племеннико.

Сложи настрана подвижната дъска за писане, върху която си пресмяташе разноските за пред очите на господаря Тъпанар и на господаря Шапланд Танди106, съчиняваше молби, искове, пълномощни и призовки за Duces Tecum107. Над плешивата му глава върху дъбова дъсчица се мъдреше Requiescat108 на Оскар Уайлд. Монотонното жужене на подвеждащото му подсвиркване върна обратно Уолтър.

— Да, сър?

— Пиене за Ричи и Стивън, и кажи на нашата мама. Къде е тя?

— Къпе Криси, сър.

Татковото момиче, гушкавото детенце. Захарчето на татко.

— Не, вуйчо Ричи…

— Наричай ме само Ричи. Стига с тая минерална вода! Разваля ми настроението. Уискиий, ти казвам!

— Но вуйчо Ричи, наистина…

— Сядай долу, за Бога, иначе ще те цапардосам по тиквата.

Уолтър напразно се огледа за някакъв стол.

— Няма къде да седне, сър.

— Защото няма място за повече столове, глупако. Я донеси нашия чипъндейл. Ще хапнеш ли нещо? Да не чувам за никакво заетсъмбързам; ще пръжнем ли едно сочно резенче бекон с херинга, а? Не щеш ли? Толкоз по-добре. И без това вкъщи няма друго освен хапчета за гърбобол.

All’erta!109

Продължи да тананика монотонно откъси от aria de sortita110 на Ферандо. Най-превъзходната част, Стивън, от цялата опера. Чуй това!

Мелодичното му свирукане огласи къщата, изкусно нюансирано, силно изсвистяване на въздуха, юмруците барабанят заканително по ватираните му колена.

Този повей е по-благозвучен.

Домове на разрухата: моят, неговият, всички! Сам докладва на господата в Клонгоус, че имаш един вуйчо съдия и друг един — армейски генерал. Забрави, Стивън. Не в това е красотата. Нито в застоялото блато на библиотеката Марш111, където обичаш да четеш за бледите прозрения на абат Йоахим112. Кой го е еня? Стоглавата сбирщина в катедралния двор. Такъв един, възневидял собствения си човешки род113, избяга от него в гората на лудостта, буйната му грива белее-беснее на луната, очните му ябълки — искрят звезди. Хоинъмите, коненоздрите. Издължени конски физиономии. Темпъл, Бък Мълиган, Камбъл Лисугера. Вощеницата му викаха още. Абатът отец, беснеещият декан, какво оскърбление е подпалило мозъците им? Пфуу! Descende, calve, ut ne nimium decalveris114. Венец от сиви власи върху угнетената му глава, в него виждам себе си, спускам се пълзешком по пътеката (descende), стискам дарохранителницата, очите ми като на василиск115. Сведи голо теме! Откъм хора гръмва заплаха, подсилва олтарните хорни, изхърканият латински на самозвани свещеници, дето пристъпят яки и широкоплещи, надянали стихари, остригани, помазани, скопени, тлъсти, угоени все с отбор жито116.

И в същото време може би свещеник някъде зад ъгъла изнася даровете. Зън-зън, зън-зън117! Две преки по-нататък друг ги стиска още в дарохранителницата. Зън-зън! А в параклиса на Дева Мария трети приема причастието вместо всички. Зън-зън! Надолу, нагоре, напред, назад. Достопристойният Окам118 дълго го е премислял, непобедимият доктор. Мъгливо английско утро, дяволският ипостас гъделичка мозъка му, мира не му дава. Докато поема хостията и коленичи, чува как втората камбанка отеква ведно с първата в напречния неф (вдига своята), изправя се, чува (сега се въздигам) двете камбанки (пада на колене) и те звънват в дифтонг.

Братовчеде Стивън, от теб светец няма да излезе. Островът на светците119. Четеше ревностни молитвословия, нали? Молеше Пресветата Дева да стори така, щото носът ти да не е червен. Молеше дявола в Сърпънтайн Авеню да стори така, щото тантурестата вдовичка отпред да вдигне още… още малко по-нагоре полите си от мократа улица. O si, certo!120 Точно за това ли намери да си продадеш душата, ами направи го де, за пъстрите парцали на една парясница. Разкажи ми още нещо, да, още нещо. От горната площадка на трамвая за Хаут гръмва самотен крясък в дъжда: голи жени! Какво ще кажеш за това, а?

Какво да кажа за какво? Та за какво ли друго са измислени те?

Всяка нощ изчитах по две страници от седем книги, е? Бях млад. Покланяш се на себе си през огледалото, пристъпваш напред и най-сериозно приемаш овациите, а на лицето ти — страхотна физиономия. Ура за прокълнатия идиот! Уррра! Ниии-кой не е видял, ниии-кой нищичко не знае. Ами книгите, дето щеше да напишеш и дето щяха да имат вместо заглавия букви. Чел ли си неговото „Ф“? О, да, но предпочитам „К“-то. „У“-то му е направо страхотно. О, да, за „У“-то съм напълно съгласен. Спомняш ли си твоите епифании121 върху зелени овални листа, издънно дълбоки, копия от тях трябваше да бъдат изпратени, в случай че умреш, до всички големи библиотеки в света, включително Александрийската. Някой трябваше да ги прочете там след няколко хиляди години, махаман-вантара122. Също като Пико делла Мирандола123. Аха, съвсем като кит124. Прочете ли някога някой тези страници странни, писани от един отдавна простил се с нашия свят, ще почувства единение с онзи, който някога…125

Зърнестият пясък под краката му изчезна. Обувките му отново потънаха във влажния хрущящ плавей, остроръбите черупки, скрибуцащите клечки, пяната, търкаляща безброя от камъчета, дървени отломки, надупчени като сито от корабните червеи, разбитата Армада. Болестотворни пихтиести мочури се облизват, готови да всмучат подметките му и току блъвват нагоре смрадливия си дъх. Обхожда ги, пристъпя предпазливо. Стърчи бутилка от черен портер, забита до кръста в спеченото пясъчно тесто. Като часовой: островче на неутолима жад. До водата строшени обръчи и скоби; по пясъка лабиринт от почернели коварни мрежи; по-нататък тебеширенонадраскани задни врати, а на високата дюна простор с две разпънати на кръст ризи. Околовръст: вигвамите на смугли кормчии и корабни капитани. Човешки черупки.

Спря. Ето че отминах пътя за към леля Сара. Наистина ли няма да отида? Май не. Наоколо ниии-кой. Пое на североизток, стъпи на по-твърда земя, напред към Гълъбарника.

— Qui vous a mis dans cette fichue position?

— C’est le pigeon, Joseph.126

Патрис се е върнал в отпуск, лочи топло мляко заедно с мен в бара на Макмахън. Син на дива гъска128, Кевин Еган Парижки. Баща ми е прелетно пиле, излапа сладкото lait chaud129 с младия си розов език, закръглено заешко лице. Лапай, lapin130. Надява се да спечели от лотария. За природата на жените се осведомява главно от Мишле. Освен това трябва да ми изпрати Животът на Иисус от Лео Таксил. Да го заеме на приятеля си.

— C’est le pigeon Joseph. C’est tordant, vous savez. Moi, je suis socialiste. Je ne crois pas en l’existence de Dieu. Faut pas le dire à mon père.

— Il croit?

— Mon père, oui.131

Schluss.132 Той лочи.

Моята шапка ала Латинския квартал. Боже, просто трябва да облечем персонажа. Искам червено-кафяви ръкавици. Ти беше студент, нали така? По какво, дявол да го вземе? Ефхабе. Ф. Х. Б., нали разбираш: физика, химия и биология. А-ха. Нагъваш евтина яхния, котлите с месо в Египетската земя133, притиснат от оригващи се файтонджии. Кажи го най-нормално: когато бях в Париж, заниманията ми се провеждаха главно на Бул’Миш134. Да, по навик носех стари перфорирани карнетки за алиби, ако се случеше да бъда арестуван за убийство. Справедливост. През нощта на 17 февруари 1904 затворникът е бил забелязан от двама свидетели. Но извършителят е друг: различен от мен. Шапка, вратовръзка, балтон, нос. Той — това съм аз. По всичко личи, че добре си се забавлявал.

Изправена горда походка. На кого се правиш с тази походка? Забрави ли: на обеднял благородник. Стискам записа с парите от мама, осем шилинга, а портиерът затръшва вратата на пощата под носа ми. Глад и зъбобол. Encore deux minutes.135 Погледни часовника. Трябва да вляза. Ferme.136 Наемно куче! Разстреляйте го с ловджийска пушка, кървавите му меса да се разпилеят по стената заедно с жълтите му месингови копчета. Но ето че месата щра-а-а-к — и всичко се оправя. Лошо ли ви е? О, не, нищо ми няма. Ръкостискане. Ето за какво става дума, нали разбирате? О, няма проблем. Ръкостискаме си ръцете. Всичко най-хубаво.

Канеше се чудеса да вършиш, ама какви? Мисионер в Европа след пламенния Колумбан137? Фиакър и Скот138 на покайните си трикраки столчета горе в небето, подпийват халби, хихикат на гръмовен латински: Euge! Euge!139 Правиш се, че говориш развален английски, тътриш куфара си по земята, носачът струва три пенса, по калния вълнолом на Нюхейвън. Comment?140 Носиш богата плячка: Le Tutu141, пет смачкани броя на Pantalon blanc et culotte rouge142, син лист от телеграма, да я показваш като куриоз.

Мама умира връщай се татко.

Лелята смята, че ти си убил майка си. Затова не те ще.

Отведнъж вирна нос, закрачи гордо и ритмично по пясъчните вълни, покрай облите камъни на южната стена. Гледаше ги надменно, наредените каменни черепи на мамути. Златисто сияние над морето, пясъка и камъните. Там са слънцето, стройните дървета, лимонените къщи.

Париж студен и суров се събужда, ярко слънце по лимонените улици. Влага в сърцевината на топлите хлебчета, жабешкозелен абсент, утринен тамян ухажва въздуха. Ухажорът се надига от леглото на жената на любовника на неговата жена, домакинята със забрадени коси е вече на крак, държи в ръцете си шише оцетна киселина143. В Родо Ивон и Мадлен гледат да пооправят разрошената си красота, чупят златни зъби в коравите кифли, устата им пожълтяла от яйчен крем. Покрай тях се точат лицата на парижките Парисовци, бабаитски бакенбарди, конкистадори на женски сърца.

Обедна дрямка. Кевин Еган свива цигари с барут, чевръстите му пръсти оцапани с печатарско мастило, отпива от зелената си амброзия, а Патрис — от бялата. Наоколо лакомници набиват лютив боб, пълнят търбуси. Un demi setier!144 Струята пара от кафето свисти нагоре от лъснатия до блясък казан. Сервира ми по негова заповед. Il est Irlandais? Hollandais? Non fromage. Deux Irlandais, nous, Irlande, vous savez? Ah oui!145 Мисли си, че искаш холандско сирене. Обичайното тук постобедно хапване, знаеш ли думата? Постобеден. Познавах един в Барселона, голям чешит, викаше моят любим постобедник. А сега: slainte!146 Около масите с мраморни плочи глъч от винени гласове и гъргорещи гърла. Дъхът му е умирисал въздуха над зацапаните със сос чинии, зеленозъбата фея се стича между устните му. За Ирландия, за далкасианците147, за надеждата, за заговорите, за Артър Грифит148, а сега и за АЕ149, човек възвишен, съвършен и мой добър пастир. В неговия ярем да се впрегнем, бойци-побратими да станем и в злодеяния, и в каузата обща. Ето, ти си истински син на баща си. По гласа те познавам. Ризата му от дефтин, на кървавочервени цветя, от прошепнатите тайни испанските й пискюли потръпват. Господин Дрюмон150, известен журналист, Дрюмон ли? Знаеш ли как викаше той на кралица Виктория? Старата вещица с жълтите зъби. Vieille ogresse от dents jaunes. Мод Гон151, красавицата, La Patrie, Милвоа, Феликс Фор152, знаеш ли как е умрял? Сексуални похотливци. Ами госпожичката, bonne à tout faire153, която масажирала мъжката му голота в банята в Упсала. Moi faire, казала, tous les messieurs154. Не и това, Monsieur, казах му. Многосластен нрав. Банята е най-личното нещо. Не бих пуснала и брат си, нито дори моя собствен брат, мъже многосластни. Чудовище зеленооко, виждам те. Впитите зелени зъби, усещам ви. Похотливци.

Синкавият фитил тлее смъртоносно между пръстите му и току проблясва ярко. Отделни парченца тютюн се подпалват от само себе си: пламък и парлив дим осветяват нашия ъгъл. Сурови скули под бойни ълстърски фуражки. Как стана така, че центърът се разцентрова, има си версия, и то съвсем автентична. Наконтил се като млада булка човекът, воалетка на оранжеви цветчета и беж по пътя към Малахайд155. Точно така, честна дума. Нашите изгубени водачи: ние предадени, те офейкали. Стигнаха дотам, като за бал да се дегизират, аха да ги спипаш и изчезват, уж ги има, ала тук ги няма.

Отблъснат любовник. Та, казвам ти, по онова време бях още млад и силен мъж, някой ден ще ти покажа как изглеждах тогава. Такъв бях, сериозно. Влюбен бил, заради любовта й пропълзял заедно с полковник Ричард Бърк, избрания наследник на келтския вожд, под стените на Кларкънуелския затвор, присламчил се, зърнал как пламъкът на отмъщението ги хвърлил нагоре, обвил ги в дим. Навред посипани стъкла и срутени градежи. Скри се във веселия Париж, Еган Парижки, непотърсен от никого, освен от мен. Ето и ежедневните му свети деяния: пред мръсната наборна каса в печатницата, трите кръчми, бърлогата в Монмартър, където взима краткия си нощен сън, улица Гут д’ор, украсена с оплютите от мухи лица на онези, които отдавна ги няма. Без любов, без земя, без жена. Но тя си живее живота без нейния прокуденик, госпожа мадам от улица Жи льо Кьор, с канарче и две млади бичета — наематели. Бузи като праскови, пола на ивици като зебра, закачлива като девойка. Отритната и необезверена. Кажи на Пат, че си ме срещнал, ще му кажеш, нали? Навремето исках да му намеря работа на клетичкия. Mon fils, войник на Франция. Научих го да пее. Момчетата от Килкени са яки, гръмки веселяци. Знаеш ли тая стара песен? Навремето и Патрис го научих да я пее. Старата ни Килкени: свети Канис, замъкът Стронгбоу на брега на Нор. Ето как звучи. О, о. Хваща ме, Напър Танди ме хваща за ръката.

Слаба съсухрена ръка върху моята. Забравили са Кевин Еган, но той тях — не. Когато ний си спомняхме за тебе, о, Сион.

Беше приближил края на водата и мокрият пясък подлизваше обувките му. Свежият въздух го поздрави, засвири по опънатите му нерви, порив от оплодителни семена. Не, не, няма да вървя чак до плаващия фар, нали така? Закова се на място и усети как краката му взеха да потъват бавно в поддаващата почва. Върни се обратно.

Върна се, огледа брега на юг, краката му отново потънаха бавно в новите подгизнали гнезда. Студената сводеста зала на кулата го очаква. Помежду каменните зъбери се прокрадват снопове светлина, местят се бавно-бавно, както сега краката ми потъват, пълзят към здрача по големия слънчев циферблат — пода. Син здрач, спуска се нощта, дълбоката синя нощ. В мрака под свода го чакат, бутнали назад столовете си, куфарът ми обелиск — стърчи зад трапезата от зарязани чинии. Кой да я разчисти? Ключът е у него. Тая нощ няма да се прибера. Затворената порта на безмълвната кула ще погребе слепите им тела — пантерният сахиб и неговият пойнтер. Провикване: никакъв отговор. Издърпа краката си от пясъчните пипала и пое обратно към каменната дига. Вземете всичко, задръжте всичко. Душата ми крачи редом с мен, форма на формите. Така стражата средлунна броди над скалите, смолисточерна с нишки от сребро, заслушана в прилива, подмамващ я към дълбините датски на Елсинор.

Приливът ме преследва. Оттук го виждам как се лее и разлива. Върни се на пътя Пулбег, спаси се там. Закатери се по острицата и плъзгавите водорасли, седна върху столче от скала, подпря бастуна си в плитка пролука.

Подпухналият труп на куче се полюшкваше като плавателен мехур. По-нататък — планшир на лодка, погребан в пясъка. Un coche ensablé156, така Луи Вейо нарекъл прозата на Готие. Тези тежки пясъци са приливите на езика, просмукани от тукашния вятър. А там — каменни могили от погинали зидари, развъдник на невестулки и плъхове. Скрий златото там. Опитай. Все нещичко имаш. Пясък и пустош. Натежали от минало. Играчките на сър Лут. Пази се от плесница по лицето. Аз съм великанът дето камъни-балавни кат’ пера въргаля, по камъни и кости мостът ми минава. Фююфахфююфах. Надушвам кръв ирландска.

Една точка, припкащо куче, се появи и зашари по пясъчната ивица. Боже, мен ли ще нападне? Уважавай свободата му. Не бъди господар на другите, нито техен роб. Бастунът ми е подръка. Стой мирно. Ей там в далечината, отвъд пенливия прилив, към брега крачат две фигури. Двете Марии. Скрили го на безопасно в тръстено кошче, пъхнали го в тръсталака при речния бряг. Едно, две, три: отварям очи. Виждам те. Не, кучето. Тича обратно към тях. Към кои?

Тук тесните бързоходни гемии на езерняците157 са излизали на брега да търсят плячка, кървавоклюните корабни носове са порили притаено разтопения калай на морето. Датчани, викинги, тевтони, върху гърдите им блещукат метални вериги и брадвички, а Малачи158 — с рицарска огърлица от злато. Стадо китове, заседнали в горещото пладне159, бълват гейзери, влачат се спънато в плитчините. И тогава откъм гладуващата клетка на града се сурва сбирщина джуджета с къси кожени жакети, моят народ, търчат с остри ножове, дерат и одират, режат и кълцат зелените тлъстини на китовата плът. Глад, чума и поголовна сеч160. Кръвта им тече в моите вени, техните страсти мене ме люшкат. Бил съм с тях по замръзналата Лифи, аз — подхвърлено дете, сред пращящите борови огньове161. Нии-кого не заговарям: нито някой мен.

Кучешкият лай се втурна към него, сепна се, хукна обратно. Кучето на моя враг. Пребледнял, притихнал, подлайван. Terribilia meditans.162 Жълт жакет, прислужник на съдбата, присмива се на моя страх. За това ли копнееш, за гръмкия лай на техните овации? Претенденти: живеят си живота. Братът на Брус, Томас Фицджералд, Копринения рицар, Пъркин Уорбек, мнимият потомък на Йорк, с копринени гащи в бледорозово, чудото на деня, и Ламбърт Симнъл163 със свита от придворни лелки и кухненски чираци, един коронован мияч на чинии. Все кралски синове. И тогава, и сега, рай за престолопретендентите. Той164 спасява хора от удавяне, а ти трепериш пред лая на едно кутре. Ала нали благородниците, които се подигравали на Гуидо в Орто Сан Микеле, получили отговор, че са си у дома. Дом на…165. Никак не са ни притрябвали средновековните ви непонятности. Ти би ли могъл да постъпиш като него? Дори с лодка ей тук наблизо или спасителна шамандура. Natürlich166, поставена там специално за теб. Би ли могъл или не? Човекът, който се бе удавил преди девет дни при Девичата скала. Очакват го вече да изплува. Кажи истината де, хайде, изплюй камъчето. Бих искал да мога. Дори бих опитал. Не съм добър плувец, не съм и силен. Водата студена, гальовна. Когато потапях лицето си в пълния с вода леген в Клонгоус. Не виждам! Кой е зад мен? Вън, махай се бързо оттам! Виждаш ли как бързо приливът се разля околовръст, бързо заля пясъчните плитчини и раковините с цвят на какао? Ако имах твърда земя под краката си. Бих искал животът му да си е още негов и моят — мой. Удавник. Човешките му очи крещят срещу мен, ужасени от смъртта си. Аз… Заедно с него надолу, надолу… И нея не успях да спася. Вода: жестока смърт: загуба.

Жена и мъж. Виждам края на дрехите им. Вдигнати нагоре, обзалагам се.

Кучето им се шляе по бързо стесняващата се ивица на брега, припка, души навред. Търси нещо, което е изгубило в предишния си живот. Изведнъж се стрелва напред като подплашен заек, свива уши назад и погва сянката на ниско прелитаща чайка. От острото изсвирване на мъжа свитите уши щръкват нагоре. Обръща се, хуква назад, приближава се, ситни припряно. На фон от жълтокафеникаво поле167 крачи елен, в естествените си багри, без рога. Сепна се пред дантеления перваз на прибоя, запря предни лапи, наостри уши към морето. Вдигна муцуна и залая към шума на вълните, стадо моржове сякаш. Дантелената вода се уви около лапите му, разви се, хребет след хребет, всяка девета се разбива, изплющява отдалеч, още навътре, вълни, вълни, вълни.

Събирачи на миди. Нагазили в плиткото, навеждат се, наквасват торби, вдигат ги отново, изджапват навън. Кучето хукна към тях, разлая се, изправи се, опря лапи в тях, после пак се затича на четири крака, пак се изправи в жест на безмълвно, макар и малко грубичко умилкване. Не го удостоиха с внимание, ала то пак ги следваше вярно, чак докато стигнаха сушината, парцал като вълчи език висеше от пурпурнозадъханата му паст. Пъстрото му, петнисто тяло се шляеше безделно пред тях, ала ето че рипна отведнъж, отпраши в галоп. На пътя му лежеше трупът. Спря, подуши го, обиколи го, побратим, завря нос навътре, заобиколи го от другата страна, душеше шумно, кучешката, обдуши цялата мъртва, мърлява, мокра козина. Кучешка глава, кучешки ноздри, очи, забити в земята — напредва към едната-единствена велика цел. О, ти, верен лакей. Тук лежи клетото тяло на един верен лакей.

— Дрипльо! Бързо се махай оттам, помияр такъв!

Викът го върна обратно при господаря, спотаи се виновно, получи безцеремонен безботушен ритник, който го изпрати във въздуха на кълбо, ала се приземи невредимо и читаво. Пропълзя зад една кривина. Оттам не ме вижда. После пое покрай дигата, затутка се мудно и спънато, подуши един камък, вдигна задна лапа и го препика. Изприпка напред, пак вдигна крак и подмокри друг, неподушен камък с острата си отривиста струя. Дребните удоволствия на дрипльовците. Докато задните му лапи риеха пясъка, предните го замазваха, заплескваха. Нещо е заровено там, моята баба. Заби муцуна в пясъка, рови, изравя, но ето че щръкна, изправи се, наостри уши, задращи отново, ноктестите му лапи яростни и настървени, спира за миг, леопард, пантера — заченати в прелюбодеяние168, лешоядстват над мъртвите.

Когато онзи ме събуди през нощта, това беше същият сън или може би не? Чакай. Врата отворена към тесен проход. Улица на блудници. Спомни си. Харун ар-Рашид169. Аха, още малко, почти си спомни. Онзи мъж ме поведе, говореше ми нещо. Не изпитвах страх. Държеше любеница и я опря в лицето ми. Усмивка: кремоплодов аромат. Такива са правилата, рече. Влизай. Ела. Застлан червен килим. Ще видиш кой.

Преметнали торби през рамо, крачат тежко и уморено. Червените египтяни. Сините им ходила се подават изпод навитите крачоли, газят лепкавия пясък, керемиденочервен шал стяга, души необръснатия врат. С женски стъпки тя ситни подире му: грубиянинът и неговата сластно поклащаща се блудница. На гърба й преметната плячката. Песъчинки и ситни мидички полепнали по голите й ходила. Кичури сплъстена коса покриват обруленото й от вятъра лице. Зад своя господар, неговата помагачка, за към Лондон са поели. Когато нощта скрие кусурите на тялото й, прибулена под кафеникавия шал, примамно ще се провиква откъм арката на някой вход, където заклещени псета се валят в калта. Нейният въображаем любим сега гощава двама от кралските дъблински мускетари при О’Локлин в Блакпитс. На, мляскай я, лижи я, нанижи я на шиша си яко, езикът нежен на пияни от ром корсари, провикват се, пеят: О, красавице, о, ненагледна моя любима. Велзевулска белота под гранивите й дрипи. В уличката Фумбали и тази нощ смърди зловонно на щавени кожи.

Мрачна наслада170, така го нарича шкембелията Аквински, нали така frate porcospino171. Несъгрешилият Адам я е познал без похот. Да попеем: в мрака на нощта ме прегърни. Тоз език с какво е по-лош от неговия? Монашески слова, броеници потракват на пояса им: разбойнически слова, кюлчета злато потракват в джобовете им.

Отминават.

Бегъл поглед към хамлетовската ми шапка. Ами ако изведнъж се окаже, че съм гол, както си седя тук? Но не съм. През пясъците на света, погнат на запад от пламтящия меч на слънцето, преселвам се мъчително в нощните селения. А тя172 мъкне, влачи, дърпа, тегли, тътри своето бреме. Приливът, потеглен от луната, и той подире й се плиска. Приливи, отливи, милиарди острови вътре в нея, кръвта й не е моята, oinopa ponton, море винобагро. Виж лунната рабиня на луната. В съня й влажен знак я буди, да се вдигне я приканва. Брачно ложе, родилно ложе, смъртно ложе свещено осветени от призраци бледи. Omnis caro ad te veniet173. Иде восъчноликият вампир, бурята с очи пронизва, неговият прилеп пак въпие, вилнее, морето в кръв превръща, впил целувка в нейните устни.

Така. Забий му кол, чуваш ли? Къде е плочката ми да запиша? Впил целувка. Не. Трябва да са две. Тогава ги залепи с лепило. Впил целувка в устни две.

Устните му примляснаха, прилапаха безплътните бърни от въздух: уста утроба. У-о-о-о-т, всеутробваща гробница. Устата му извая нямо издихание: о-о-е-е-о-хо: ревът на водопад от планети, пламтящи небесни сфери, бу-у-у-мтя-я-я-щи заглъхват. Напипвам хартия. Да не би банкноти, по дяволите? Не, писмото на дъртия Дийзи. Ето го. Благодаря за предоставената ми… празният край откъснат. Обърна се с гръб към слънцето, наведе се над масата от скала и надраска думите. На два пъти вече забравям да си задигна листчета от щанда в библиотеката.

Сянката му покри скалите, докато се привеждаше, пределна. А защо не безпределна до най-далечната звезда? Там са, мътнеят зад тази светлина, че светлината в мрака свети, Делта от Касиопея, светове. Седя със своя птицегадателски кривак от ясен, сандалите — назаем, денем край сиво-синкаво море, несъгледан, в теменужната нощ вървя подвластен на незнайните звезди. Отхвърлям аз таз пределна сянка от себе си, човешките очертания са неизбежни, извикай я обратно да се върне. Безпределна, дали е моята, форма на моята форма? Кой ме наблюдава? Кой някога и някъде ще прочете тук написаните думи? Знаци върху белота. Ще говорят някъде на някого с твоя най-меден глас. Добрият епископ от Клойн174 измъкна храмовата завеса175 от широкополата си пасторска шапка: завесата на света с цветни емблеми извезана, измътени върху белотата й знаци. Задръж! Цветни на плосък фон: да, точно така. А-ха, плоско значи, а пък аз умея да мисля на разстояние: близо, далеч, плоско, затова виждам, на изток, назад. А, сега вече разбрах. Паднаха изведнъж, върнаха се по местата си, замръзнаха в стереоскопа. Щрак, на фокус! Намираш думите ми мрачни. Мракът е в душите ни, не мислиш ли? Като меден глас. Душите ни, спаружени от срама на нашите грехове, постойте още с нас както жена стои, към любимия се притиска, още малко и още, и още.

Тя вярва в мен, ръката й нежна, очите дългомигли. Къде, по дяволите, я водя? Отвъд завесата ли? В неизбежната модалност на неизбежната видимост. Тя, тя, тя. Коя тя? Девицата от витрината на Ходжис Фигис176, дето всеки понеделник търси някоя от ония азбучни книги, които все се каниш да напишеш. Изгледа я остро и проницателно. Китката й, пъхната през плетената примка на слънчобрана. Живее на Лийсън Парк177 с морна душа, сред джунджурии и лакомства, писателка. Разправяй ги тия на баба си, Стиви: случайна уличница. Обзалагам се, че се стяга с онзи девствен пояс, наречен корсет с жартиери и жълти чорапи, репризирани с дебел вълнен конец. И ябълкови кнедли, как ли пък не! Къде ти е акълът?

Пипни ме. Гальовни очи. Гальовна, гальовна, гальовна ръка. Чувствам се самотен. О, пипни ме сега, веднага. Коя е онази дума, която всички мъже знаят? Ето ме — притихнал и самотен. И тъжен. Пипни ме, пипни ме.

Той се отпусна назад в цял ръст върху острите скали, пъхна надраскания лист и молива в джоба си, шапката му се килна пред очите. Жест на Кевин Еган, с който потъва в дрямка, седмичния му сън. Et vidit Deus. Et erant valde bona178. Чук-чук! Bonjour, добре си дошъл като цветята през май. Изпод листа през паунопърхащи мигли се загледа в склонилото на юг слънце. Пленник на пламналия пейзаж. Часът на Пан, следобедът на един фавън. Сред натежала от клей увивно змийска зеленина и плодове, напъпили от млечна мъзга, където върху жълтеещи води листата морно се изтягат. Болката е далеч179.

И не мисли за любовта, за скръбния й дял и път180.

Заби тъп поглед в тъпоносите си обувки, захвърлени на боклука от един нафукан франт nebeneinander. Взе да брои прорезите по напуканата кожа, където друг крак се бе свирал на топло. Кракът, който се бе въртял, скачал и тропал в троен танц, кракът, който ми отмиля. Но беше доволен, когато Естър Освалт ти подложи крак: момиче в Париж, което познавах. Tiens, quel petit pied!181 Истински приятел, сродна душа: любовта на Уайлд, която не смее себе си да назове182. Сега той ще ме напусне. А вината чия е? Какъвто съм. Какъвто съм. Или всичко, или нищо.

Като ласкаво ласо водата на езерото Кок се разлива, покрива златистозелени пясъчни лагуни, надига се, разплисква се. Ще отнесе бастуна ми от ясен. Ще изчакам. Не, те ще минат оттук, ще се ожулят в прибойните скали, ще се завъртят в кръг и ще отминат. Не бива да изпускам тази работа. Чуй: едно от четирисловията на приказливото море: сиис, хръъс, рсиис, оусси183. Яростният въртеж на водите сред морски змии, гривести жребци и остри скали. В каменни чаши се плиска: плис, пляс, пльок: пленени в бъчва. В плен словата секват. Тече и гука, разлив разлъка, гребен запенва, цъфтеж загребва.

Под набъбналия прилив видя виещи се водорасли вяло да полюшват лениви ръце, да повдигат къдрави фусти, да танцуват в такта на подсвиркващия плисък, да се въртят и свенливо да заголват широките си сребреещи листи. Ден след ден: нощ след нощ: нагоре, прилив, надолу. Господи, вече са уморени: като им прошепнеш, отвръщат с морна въздишка. Свети Амвросий ги е чул, въздишката на листя и талази, чакат, изчакват разцвета си, diebus ac noctibus iniurias patiens ingemiscit184. Безцелно събрани: на вятъра изтървани, напред, назад, напред, назад: тъкачницата на луната. Уморени дори от гледката на влюбени, от похотливи мъжища, гола жена в чертози сияе, мъкне бремето на водите.

Ей там, има поне дванайсет лакти. Дванайсет лакти под водата гробът на баща ти скрит е185. Той каза в един. Намерен е удавен. В дъблинското пристанище водата се покачва. Носи пред себе си гъст плавей от поклащащи се отломъци, рибни стада и мършави миди. Изплува труп, бял като сол, подаде се изпод въртопа, люшна се към брега, полека-лека, по петите на делфина. Ей го там. Издърпайте го бързо. Макар и потънал под морския праг. Хванахме го. Сега леко.

Торба трупни газове, кандилка се в зловонна саламура. Блещукат лещанки, угоени с гъбени мръвки, проблясват през отворите на закопчания му дюкян. Бог става човек става риба става белобуза казарка става пухена планина става Федърбед186. Смъртни издихания аз, живият, дишам, тъпча тленни останки, поглъщам пикочната карантия на всичко, що е мъртво. Издърпаха вкочанения над планшира и той избълва вонята на зеления си гроб, прокажената носна дупка изхърка срещу слънцето.

Това се вика морска премяна, кафявите очи — соленосини. Морска смърт, най-леката от всички известни на човека смърти. Морският старец всезнаен187. Prix de Paris188: пазете се от имитации. Просто преценете трезво. Това за нас е огромно удоволствие.

Хайде. Жеден съм189. Смрачи се. Ала черни облаци се не виждат, нали? Гръмотевична буря. Видях сатаната как пада от небето като светкавица, гордата сила на интелекта, Lucifer, dico, qui nescit occasum190. Не. Моят плащ и с тояга като пилигрим191. Къде. Към вечерните селения. Вечерта себе си ще намери.

Сграбчи дръжката на ясеновия си бастун, уж стана да върви, ала още се помайваше. Да, вечерта себе си в мен ще намери, но без мен. Всички дни стигат своя край. Но, между другото, кога е следващият ден? Вторник ще бъде най-дългият ден192. В цялата щастлива нова година, майко моя, ръм-та-дъм, ръм-та-дъм. Ливад Тенисън193, джентълмен и поет. Gia194. За старата вещица-човекоядка с жълтите зъби195. И мосю Дрюмон, джентълмен и журналист. Gia. Зъбите ми са много развалени. Защо ли, недоумявам? Опипвам един. И тоя вече се клати. Черупки. Дали пък да не отида на зъболекар с тези пари? Ето и този. Беззъбият Кинч, свръхчовекът. Недоумявам защо така се получава или може би това означава нещо друго?

Носната ми кърпа. Той я хвърли. Спомням си много добре. Не я ли вдигнах?

Ръката му напразно претършува джобовете. Не, не съм. По-добре да си купя нова.

Внимателно залепи засъхналия сопол, който изчопли от носа си, върху края на скалата. Да видим кой тук ще поседне.

Отзад. Може би има някой.

Обърна се — с глава, извърната назад през рамо. Високите рейки на тримачтова шхуна пореха въздуха, платната, окачени на салинга, се завръщаха у дома срещу вятъра, пристигаха безшумно, плаваха безмълвно.