Огън от дълбините

Едно

Летаргията е лишена от сънища. Само преди няколко дни още се стягаха да заминават, а ето че вече бяха стигнали дотук. Малкият Джефри мрънкаше, задето не е видял нищо от приключението, но Джоана Олсъндот бе доволна, че го проспа. Тя познаваше някои от възрастните на другия кораб.

Сега Джоана се скиташе сред камерите на спящите. Топлината, излъчвана от охладителните системи, поддържащи необходимата за летаргията ниска температура на телата, правеше околния мрак непоносимо жежък. Нещо подобно на сивкаво желе започваше да покрива стените. Охладителните камери бяха плътно наредени една до друга. На всеки десети ред имаше тесни проходи. През някои от тях обаче можеше да се провре само Джефри. Наоколо лежаха триста и девет деца — всичките хлапетии от колонията с изключение на нея и брат й Джефри.

Охладителните камери бяха преносими модели от полевите болници. При правилна вентилация и добра поддръжка можеха да действат стотици години, но… Джоана избърса лицето си и се зачете в данните на най-близката камера. Както повечето във вътрешната редица, и тази беше в лошо състояние. До двадесет дни щеше да поддържа живота на момчето вътре, но само ден след това щеше да го убие. Охладителните отвори бяха чисти, ала момичето пак ги избърса. Беше по-скоро за нейно успокоение.

Майка й и баща й не бяха сгрешили, макар да подозираше, че двамата са разкъсвани от чувството за вина. Бягството беше подготвено само с подръчни средства, при това в последната минута, когато се разбра, че експериментът излиза извън контрол. Екипът в Главната лаборатория стори, каквото беше по силите му да спаси децата и да се предпази от още по-голямо зло. Въпреки пропуските обаче нещата можеха да завършат благополучно, ако…

— Джоана, татко казва, че няма време. Нареди да приключваш тук и да се качваш горе.

Джефри беше проврял глава през люка, за да я извика.

— Дадено!

И без това мястото й не беше долу. Нямаше какво повече да направи, за да помогне на своите приятели.

Тами, Гиске и Магда… Дано са невредими! Джоана се запровира през прохода и почти се сблъска с Джефри, който идваше насреща й. Той вкопчи ръката си в нейната и се притисна плътно, докато двамата се промъкваха към изхода. Не беше плакал през последните два дни, но за сметка на това изгуби самостоятелността, придобита през последната година. Сега очите му бяха широко отворени насреща й.

— Спускаме се към Северния полюс с онези острови и леда!

Родителите им вече затягаха коланите. Търговецът Арне Олсъндот се обърна към нея и се засмя.

— Здрасти, хлапе. Сядай! Кацаме след по-малко от час.

Джоана отвърна на усмивката. Неговият ентусиазъм почти се предаде и на нея. Забрави за миг суматохата около излитането и миризмите от двайсетдневното стоене в това тясно затворено пространство. Баща й изглеждаше пъргав и енергичен като някоя реклама за околосветско пътешествие. Светлината от илюминаторите блещукаше по повърхността на скафандъра му. Той току-що се връщаше отвън. Джефри я избута назад и се намърда на мястото до майка им. Сяна Олсъндот провери неговия колан, а после и този на Джоана.

— За теб ще бъде интересно, Джефри, ще научиш нещо ново.

— Да бе, всичко за леда.

Сега той стискаше ръката на майка им. Тя се усмихна.

— И за него, но не днес. Говоря за кацането. То няма да е с помощта на агравитатор, нито по балистичния метод.

Агравитаторът отдавна вече не съществуваше. Баща им току-що бе отделил техния корпус от товароносача. Иначе никога не биха могли да се приземят. Арне забърника нещо из тюрлюгювеча, който сам беше забъркал в бордовия компютър. Телата им прилепнаха към седалките. Корпусът на товарния кораб взе да пука и да скърца, подпорите на охладителните камери започнаха да стенат от напрежението. Нещо изтрополи и се удари с трясък в обшивката на кабината, където се намираха. Джоана предположи, че охладителните камери са били изтръгнати от местата им под въздействието на гравитацията.

Погледът на Джефри премина от илюминатора към лицето на майка им, после се върна обратно.

— Какво беше това? — В гласа му звучеше любопитство, но се усещаше и леко треперене. Джоана едва удържа усмивката си. Джефри знаеше, че го баламосват и се опитваше да поддържа играта.

— Ще наблюдаваш истинско приземяване. Виждаш ли средния монитор? Той гледа право надолу. Можеш да видиш как постепенно намаляваме скоростта.

Планетата сигурно можеше да се види и с просто око. Джоана предполагаше, че са на не повече от няколкостотин километра височина. Арне Олсъндот използваше тягата на ракетата, прикрепена към задната част на товарния кораб, за да убие космическата скорост. Нямаха друг изход. Спускането по инерция от стотици километри бе сигурна смърт.

Оставиха само товарния кораб. Никакви криле, никакъв агравитатор, никакви задкрилници. Корпусът приличаше на стотонна яйчена черупка, която се управлява само от един двигател.

Майка им не обясни на Джефри ситуацията точно с тези думи, но все пак каза истината. Накрая успя да го накара да забрави опасността. Нали преди да дойдат в Главната лаборатория Сяна беше работила като археолог на поп литературата в Страумлинските владения! Какъв специалист щеше да е, ако не успее да омае едно дете!

Баща им изключи основния двигател и те започнаха да падат почти свободно. Джоана почувства пристъп на гадене. Обикновено не страдаше от космическа болест, но този път беше различно. Гледката на суша и море постепенно изпълваше долния илюминатор. Имаше само няколко перести облака. Брегът представляваше начупена ивица от острови, проливи и заливи. Тъмна зеленина покриваше брега, пълзеше през равнините и ставаше черна или сива в планините. Тук-там имаше сняг — а може би това беше ледът, за който говореше Джефри — прострян върху огромни пространства или разпокъсан на малки парчета. Всичко беше толкова красиво… И те се носеха неудържимо право срещу него!

Момичето чу удари върху метала на корпуса, когато и помощните двигатели замлъкнаха. Сега земята се виждаше през десния илюминатор. Двигателят заработи отново, изпълнявайки ролята на спирачка. Илюминаторът потъмня от нажежения въздух, който блъвна от дюзата.

— Уау — изтръгна се от Джефри, — това прилича на асансьор — все надолу и надолу, и надолу…

Сто километра все надолу, но достатъчно бавно, та корпусът да не се разпадне на парчета.

Сяна Олсъндот беше права — това бе някакъв невиждан способ за приземяване от космоса. При нормални обстоятелства никой не би рискувал да го използва.

Тази ситуация със сигурност не беше предвидена в плановете за бягство. Отдавна трябваше да са се скачили с фрегатата на Главната лаборатория. Но от нея нямаше и следа — бяха сами в безкрайния Космос.

Очите й се извърнаха отчаяно към тавана над главите на родителите й. Приличаше на сивкава гъба, обрасла по гладкия корпус. Родителите й не говореха за случилото се дори сега, опитвайки се да предпазят Джефри. Но Джоана веднъж ги подслуша — гласът на баща й беше пълен със сълзи и гняв.

— И всичко това за нищо! — тихо простена той. — Ние създадохме чудовище, побягнахме от него и сега сме изгубени в дълбините на Вселената.

Гласът на майка й беше още по-тих.

— За хиляден път ти повтарям, Арне, не е било за нищо. С нас са децата — тя махна с ръка към струпаните покрай стената камери. — Ами мечтите, ами възможностите, които се откриваха пред нас… Мисля, че това е най-доброто, на което можехме да се надяваме. По някакъв начин притежаваме отговорите на всички въпроси, необходими на злото, което разбудихме.

Джефри беше нахлул и родителите им млъкнаха. А на Джоана не стигна кураж да продължи дочутия разговор. Странни работи ставаха в Главната лаборатория, а в последните дни се случиха и доста страшни неща. Даже хората не бяха вече същите.

Минутите минаваха. Вече бяха навлезли дълбоко в атмосферата. Около корпуса свиреше вятър. Или пък беше турбуленцията на двигателя? Повечето от илюминаторите бяха почернели от нажежения въздух на дюзата. Джоана се чудеше дали някой някога се е приземявал така урбулешката като тях. Нямаха нито телескопични камери, нито радари.

На първи поглед планетата приличаше на райско кътче — голям късмет след всичко онова, което им се струпа на главата. Беше идеална в сравнение със скалистото и лишено от атмосфера място, където трябваше да се състои скачването.

Но затова пък тук имаше признаци за съществуването на разумни същества — бяха забелязали пътища и градове. Нямаше обаче никакво доказателство за технически прогрес — нито следа от летателни апарати, радиовръзки или източници на изкуствена енергия.

Спускаха се над най-рядко населената част на континента. При повечко късмет никой нямаше да забележи приземяването им сред зелените долини и черно-белите върхове. Арне Олсъндот можеше да не се притеснява, че ще погуби живи твари; щяха да пострадат само околните лесове и поляни.

Крайбрежни островчета преминаваха през окото на страничния илюминатор. Джефри нададе вик, сочейки натам. Образът изчезна бързо, но и тя успя да го мерне. На един от островите имаше неправилен многоъгълник, образуван от стени и сенки. Напомни й за замъците от Епохата на принцесите на Нийора.

Вече различаваше и отделни дървета, които хвърляха издължени сенки под косите слънчеви лъчи. Ревът на турбините беше по-силен от всичко, което бе чувала досега. Навлизаха все по-дълбоко в атмосферата и не можеха да избегнат шума.

— … работата се усложнява — извика баща й. — А нямам никакви подходящи програми, за да се справя. Сега накъде, любов моя?

Майка й огледа поред илюминаторите. Доколкото беше известно на Джоана, те не можеха да сменят гледната точка на камерите, нито пък да монтират нови.

— … онзи хълм над върховете на дърветата, но… май мярнах група животни да бяга от шума на… запад.

— Да! — извика Джефри. — Вълци!

Джоана мерна само някакви движещи се петна. Вече стояха неподвижно във въздуха на около хиляда метра над хълмовете. Грохотът беше оглушителен и неспирен. Не беше възможно да се разговаря. Бавно се понесоха над земята — искаха да поогледат още, пък и да се измъкнат от нажежения въздух, който ги обгръщаше.

Релефът бе заоблен, никъде не се забелязваха остри контури, а зеленината се оказа мъх. Арне Олсъндот все още се колебаеше. Основната турбина беше пригодена само да уравновесява кораба след скок в междузвездното пространство, но не и да го приземи на твърда почва. Можеха да повисят така още известно време, но когато решаха да кацат, трябваше да го направят по всички правила. Момичето беше чуло родителите си да говорят и по този въпрос, когато Джефри се занимаваше с охладителните камери. Ако почвата беше мочурлива и пропита с твърде много вода, при кацането щеше да се образува гореща струя пара с огромна сила, която можеше да пробие корпуса. Приземяването сред дървета имаше някои съмнителни предимства — растителността можеше да го омекоти и да ги предпази от разбиване. Сега обаче трябваше да действат, колкото се може по-скоро, без много мислене. Поне виждаха къде кацат.

Триста метра. Баща им обърна кораба с долната част към земята. Всичко под тях сякаш избухна. Секунда по-късно се озоваха сред непрогледен облак пара. Долната камера изгърмя. Макар да се спускаха с дюзата надолу, постепенно трясъкът утихна. Явно огнената струя от турбината беше попаднала на воден басейн или на масивен лед. Въздухът в кабината ставаше все по-горещ. Баща им завърши кацането, ориентирайки се по страничните илюминатори и шумът от ударите. Накрая угаси двигателя. Последва смразяващо половинсекундно падане, а после трясък от сблъсъка на кораба със земята. Машината успя да се задържи, а после подпорите от едната страна леко поддадоха.

Тишина, нарушавана от свистенето на парата около хълма. Бащата погледна уредите за налягане, а после се усмихна:

— Никакви пробойни. Обзалагам се, че отново ще успея да вдигна тази сладурана!

Две

Ако Перегрин Уиккукракръм се бе озовал на това място само час по-рано или по-късно, животът му щеше да се развие по съвсем различен начин.

Тримата пътници се бяха устремили на запад, надолу от Ледените зъбери към замъка на Фленсер на Тайния остров. В живота на Перегрин имаше моменти, когато не можеше да понася присъствието на околните, но през последното десетилетие беше станал значително по-общителен. Сега даже му харесваше да пътува в компания. По време на последния преход през Великата пустиня имаше петима спътника. Донякъде и заради безопасността — гибелта дебнеше отвсякъде по продължение на хилядите мили между два оазиса. Пък и оазисите служеха само за временно убежище. Но дори да се пренебрегнеха мерките за сигурност, той все пак имаше полза от своите придружители — успя да научи много неща от разговорите с тях.

Въпреки това сегашните спътници не му бяха съвсем по сърце. Нито един не беше истински пилигрим, пък и изглеждаха доста съмнителни. Книжовника Джакерамафан беше весел и забавен идиот, претъпкан с безразборно назубрена информация. Освен това имаше огромна вероятност да се окаже и съгледвач. Всичко това не му пречеше особено, но другият от групата му създаваше грижи. Тайратект беше новообразувана, при това интеграцията й още не бе завършена напълно. Дори още нямаше свое собствено име. Представяше се за учителка, но някъде в нейната (или пък неговата? Още не беше ясно кой от двата пола ще доминира) природа дремеше убиец. По всичко личеше, че това създание е фанатичен последовател на Фленсер. То се държеше надменно, резервирано и непреклонно отстояваше своето по всички въпроси. Нямаше съмнение, че бяга от чистките, които последваха неуспешния опит на Фленсер да превземе властта на изток.

Беше се натъкнал на тези двамата край Източната порта на Ледените зъбери откъм страната на Републиката. Те искаха да посетят замъка на Тайния остров. Какво пък, това отклонение беше само шестдесет мили от неговата основна цел — земите на Дърворезбарите. Налагаше се да минат през планините. Освен това той от години се канеше да посети владенията на Фленсер. Може пък някой от тези двамата да го вкара там. По-голямата част от света беше настроена срещу фленсериерите. Перегрин Уиккукракръм още се колебаеше какво е отношението му към това зло. Но когато бяха нарушени твърде много закони, тогава май и от клането има полза.

Този следобед най-сетне видяха крайбрежните острови. Перегрин беше идвал по тукашните места само преди петдесет години, но въпреки това отново се оказа неподготвен за красотата на тези земи. Северозападното крайбрежие беше несравнимо по-топло и от най-мекия арктически климат. През дългите дни и белите нощи в разгара на лятото долините, затрупани през останалото време от ледовете, се покриваха със зеленина. Богът творец сигурно специално се беше поспрял, за да извае тая природа… Сега от леда и снега бяха останали само мръсни ивици с размити очертания. По околните хълмове личаха единствено сиви петна. През лятото от тях щяха да се родят множество ручейчета.

От дясната си страна Перегрин мерна просторен мочурлив участък, подгизнал от придошлата вода. Хладният допир на влагата, който усети по ходилата си, докато минаваше оттам, му достави несравнимо удоволствие. Заради него си струваше да изтърпи дори мушичките, които се рояха наоколо.

Тайратект тръгна по стъпките му, но избягваше най-дълбоките и опасни места. Бъбреше непрекъснато, докато пред тях не се разгъна долината, осеяна с ниви, която преливаше постепенно в островчетата покрай брега. Там някъде беше и замъкът на Фленсер, където я очакваше мрачна среща.

Книжовника Джакерамафан също се навърташе наоколо, препускайки безсмислено напред-назад. Непрекъснато пускаше шеги, някои от които успяха да разсмеят дори намусената Тайратект. После се покатери на една височинка и взе да докладва какво вижда оттам. Той първи зърна брега. Това го отрезви донякъде — шутовщините му и без това бяха опасни, та да продължава с тях и в земите на жестокия тиранин.

— Ей, не чуваш ли нещо да бучи? — извика по едно време Тайратект.

Наистина усещаше някакъв тътен, но той беше извън неговия слухов регистър. В един миг учудването му се смени със страх. Преди век беше преживял чудовищно земетресение. Неговият звук беше подобен на сегашния, но тогава земята се гърчеше под краката му. Дали пък този път нямаше да се размине без земни свлачища и поройни води? Той приклекна и взе да оглежда земята наоколо.

— Това идва от небето! — посочи Джакерамафан.

Някакво ослепително ярко петно, подобно меч, изтъкан от светлина, висеше точно над главите им. Уиккукракръм не можеше да си припомни нито легенда, камо ли пък свое собствено преживяване, което да наподобява ставащото. Той се надигна, вперил очи в бавно движещото се светло петно. В името на Боговете! Та то трябва да е на няколко мили височина и въпреки това го чуваха! Отклони поглед от ослепителната точка, но пред очите му продължаваха да играят петна.

— Става дори по-ярко и по-шумно — отбеляза Джакерамафан. — Мисля, че се спуска ей там, над хълмовете край брега.

Перегрин събра всичките си сили и побягна на запад, крещейки през рамо на останалите. Приближи се на безопасно разстояние и продължи да наблюдава. Не вдигна очи изведнъж — онова нещо бе още твърде ярко и правеше слънчевото пладне да изглежда мрачно и навъсено.

Пробяга още половин миля. Звездата продължаваше да виси във въздуха. Не беше виждал никоя друга да пада толкова бавно. Най-големите от тях предизвикваха ужасни взривове. Той отново си даде сметка, че в нито едно народно предание не се говореше за подобно знамение. Неговото неудържимо любопитство на роден авантюрист посърна при такъв недостиг на информация. Той се огледа наоколо. От Тайратект нямаше и следа. Джакерамафан стоеше свит на кълба зад купчина камъни.

Светлината беше толкова силна, че усети парещите езици на огъня върху местата, където дрехите не покриваха тялото му. Грохотът, идващ от небето, вече му причиняваше болка. Перегрин се преметна през ръба на една долчинка и се затъркаля до пълно замайване, докато накрая не спря в някаква каменна преграда. Сега вече беше защитен и единствено слънчевите лъчи го осветяваха. Другият край на долчинката беше облян в ослепителна светлина, под която изпъкваха силуети с резки очертания, а зад тях се възправяше нещо невиждано. Грохотът беше плътен и тътнещ, но въпреки това режеше слуха му. Перегрин се запрепъва слепешката през височинките и не спря, докато не се видя обкръжен отвсякъде с гора. Това щеше да го спаси от жегата, но звукът продължаваше, при това ставаше все по-висок и остър!

Най-сетне милостиво заглъхна за миг-два. Когато Пилигрима най-сетне се реши да подаде глава, звездният тътен съвсем се беше изгубил. Но неговото ехо в тъпанчетата беше ужасяващо. Зашеметен запреплита крака напред. Наоколо сякаш валеше дъжд, но някои от капките приличаха на падащи пламъци. Тук-там из гората припламнаха огньове. Той се прикри зад гъстите клони на дърветата, докато от небето спряха да падат нажежени камъни. Пожарът не се разпространи — все пак лятото тук беше влажно и дъждовно.

Перегрин лежеше притихнат в очакване на още падащи звезди и космически грохот. Нищо. Вятърът в клоните постепенно утихна. Вече можеше да чуе птиците и чегъртането на дървоядите. Изпълзя до края на гората и надзърна през пролуките между стволовете на дърветата. Ако ги нямаше обгорените парчета земя, всичко щеше да изглежда като преди. Но зрителното му поле все още беше твърде ограничено — виждаше само стръмните склонове на долината и няколко хълма. Ха! Джакерамафан беше на няколкостотин метра от него. Повечето от частите му се теглеха към прикритието на дупки и заслони, но няколко стояха неподвижно, втренчени към мястото, където беше паднала звездата. Перегрин присви очи. През повечето време Книжовника се държеше като същински палячо. Но понякога това поведение приличаше на маскировка. Ако наистина беше глупак, то бе от онези, които от време на време са осенявани от гениални прозрения. Неведнъж Уик го беше издебвал да работи по двойки с някакъв странен инструмент… Също като сега: онзи държеше дълга тръба, насочена право към окото му.

Уиккукракръм изпълзя от леса, движейки се в плътна група, като се опитваше да вдига по-малко шум. Внимателно се изкачи по скалите, примъквайки се предпазливо от едно прикритие към друго, докато стигна най-високата точка в долината и спря на около метър и половина от Джакерамафан. Можеше да чуе мислите му. Приближеше ли още малко, Книжовника също щеше да го чуе, въпреки усилието да приглуши своите вътрешни гласове.

— Шшшт! — просъска Уиккукракръм.

Шушукането и мърморенето сепнато престанаха. Джакерамафан натика мистериозното наблюдателно устройство в дисагите си и се събра в плътна група, стараейки се да мисли съвсем тихичко. За миг двамата се наблюдаваха изпитателно. После Книжовника взе да прави глупави жестове с ръце, сочейки ухото върху рамото си. С други думи: слушай.

— Можеш ли да говориш по този начин? — Гласът му беше на високи честоти, на които някои не биха могли да общуват. Разговорът на високи честоти можеше да бъде много объркващ, при това вършеше работа само при близко общуване и бързо заглъхваше на по-далечно разстояние. Сега обаче нямаше опасност да ги чуе някой. Перегрин кимна.

— Високочестотният говор не ме затруднява.

Номерът беше да се използват достатъчно чисти тонове, за да не се получи погрешно тълкуване.

— Погледни отвъд билото, приятелю пилигриме. Появило се е нещо ново под слънцето.

Перегрин се приближи още малко. „В името на боговете!“ — промърмори на себе си, но тихо. Нещото изглеждаше като огромна кирпичена хижа, покачена върху кокили. И въпреки това беше паднала звезда. Земята под нея светеше с мътно червено сияние. Наоколо се издигаха облаци пара.

Той кимна на Джакерамафан.

— Къде е Тайратект?

Книжовника сви рамене.

— Обзалагам се, че си е плюла на петите и сега бяга в обратна посока. Опитвам се да я мерна някъде из полето. Виждаш ли обаче другите — войниците от замъка на Фленсер?

— Не! — Перегрин погледна на запад от мястото на приземяването. Ето ги. Бяха на около миля, облечени в камуфлажни куртки, и се придвижваха предпазливо от едно прикритие към друго. Забеляза трима. Бяха здравеняци — всеки от тях се състоеше от по шест части. — Как са могли да дойдат толкова бързо дотук? — Той хвърли поглед към слънцето. — Не е минал и половин час, откакто започна всичко.

— Станало е случайно. — Джакерамафан се върна на хребета и се огледа. — Обзалагам се, че вече са били на този бряг, когато звездата започна да пада. Наоколо са все земи на Фленсер. Сигурно навсякъде има негови патрули. — Той приклекна, така че онези отдолу можеха да видят само два чифта очи. — Това е бойна единица за атакуване от засада.

— Не им се радваш особено. Та те са твои приятели, не помниш ли? Онези, заради които си дошъл чак дотук.

Книжовника килна саркастично главите си настрана.

— Да, бе, да. Само не ми го натяквай. Бас ловя — още от самото начало ти е ясно, че не съм от най-запалените последователи на Фленсер.

— Така си и мислех.

— Е, играта свърши. Каквото и да се окаже случилото се този следобед, то е много по-важно за… хм, моите приятели от онова, което бих могъл да науча на Тайния остров.

— Ами Тайратект?

— Хм, хм. Боя се, че нашата многоуважаема спътничка е дори нещо повече от истински фленсериер. Обзалагам се, че е поне лорд от свитата на Фленсер. Предполагам, че мнозина като нея тези дни се промъкват през планините, бягайки от преследвачите си от Република Дългите езера. Пази си гърба, приятел. Ако тя ни надуши, нейните войници със сигурност ще ни приберат.

Перегрин се свря по-надълбоко в цепнатините и пролуките, които още излъчваха топлина. Оттук имаше прекрасен изглед към долината. Ако Тайратект вече не беше заела позиции, той щеше да я забележи много преди тя да го зърне.

— Перегрин…

— Какво?

— Ти си пилигрим, пътувал си навсякъде по земята, още откакто свят светува… Или поне се постара да повярваме, че е наистина така. Колко назад във времето се простират твоите спомени?

Този въпрос хвана Уиккукракръм натясно и той се видя принуден да каже истината.

— Както вече си се досетил — няколкостотин години. Отвъд този период обаче съществуват легенди, породени от събития, които най-вероятно са се случили някога някъде. Но всички подробности в тях са разбъркани и смесени в безпорядък.

— Е, добре, аз не съм пътувал много, пък съм и твърде нов. За сметка на това доста книги съм прочел и знам, че подобно нещо не се е случвало никога досега. Онова долу е изкуствено. При това дойде от височина, която дори не бих могъл да определя. Нали си чел Арамстрикеса или астролога Белелеле? Имаш ли представа какво може да е това?

Имената не бяха познати на Уиккукракръм. Но той все пак беше пилигрим. Беше обходил толкова отдалечени земи, че там не се говореше нито един от познатите нему езици. В Южните морета срещна хора, които мислеха, че отвъд техните острови не съществува друг свят и се разбягаха при вида на лодките му. Нещо повече, едната от неговите части е била сред тези островитяни и е наблюдавала как той слиза на брега. Той проточи глава на открито и отново се взря в падналата звезда. Тя идваше от място, намиращо се по-далеч дори от най-отдалечената точка, до която беше стигал… Зачуди се откъде ли започваше нейното поклонение.

Три

Трябваше да изминат часове, докато почвата изстине достатъчно, та баща й да спусне подвижната стълба долу. Двамата слязоха предпазливо по нея и заподскачаха през димящия кръг, докато най-накрая се добраха до едно незасегнато парче торф. Щеше да е необходимо още много време, докато се охлади напълно повърхността. Изгорелите газове от двигателя бяха много „чисти“ и почти не влизаха в контакт с обикновената материя. Това означаваше, че в момента някоя скала долу, на хиляди километри под краката им, се разширяваше от досега с нажежените остатъчни газове. Майка й стоеше край люка и оглеждаше равнината зад тях. В ръцете си държеше стария пистолет на баща й.

— Виждаш ли нещо?

— Не, а и Джефри не забелязва нищо през илюминаторите горе.

Баща й обиколи кораба, проучвайки внимателно повредените при кацането подпори. На всеки десет метра спираха и поставяха звукопроекционен апарат. Това беше идея на Джоана. Освен пистолета на баща й те не разполагаха с никакво оръжие за защита. Звукопроекционните апарати бяха попаднали случайно на кораба заедно с болничното оборудване. С просто настройване те можеха да възпроизведат ужасяващи писъци и ревове в целия звуков диапазон — достатъчно да прогони местните животни.

Джоана последва баща си. Погледът й непрестанно шареше на всички страни, но нервността й постепенно преля в благоговение. Беше толкова красиво и така спокойно! Намираха се сред широко поле, заобиколени от високи хълмове. На запад хълмовете преминаваха в проливи и островчета. На север полето внезапно завършваше на границата с просторна долина. Момичето можеше да види водопадите от другата й страна. Почвата пружинираше под краката. Мястото на тяхното приземяване беше нагънато от хиляди малки възвишения и могили, които приличаха на застинали вълни. От снега бяха останали само тесни ивици в сянката между хълмовете. Джоана примигна на север срещу слънцето. Север ли?

— Колко е часът, татко?

Олсъндот се засмя, без да откъсва поглед от корпуса, който изследваше сантиметър по сантиметър.

— Около полунощ местно време.

Джоана беше отраснала в умерените ширини на Страум. Повечето от училищните екскурзии се провеждаха в открития космос, където познанията по география не са от кой знае какво значение. Тя никога не се беше замисляла, че подобно нещо е възможно на земята… Имам предвид да видиш слънцето да виси точно на върха на света.

Най-важната им задача бе да изнесат половината от охладителните камери на открито и да преподредят останалите на борда. Майката прецени, че така проблемите с температурата ще отпаднат дори за онези камери, които щяха да останат на борда.

— Разделените източници на енергия и вентилационните уреди сега се превръщат в предимство. Децата ще са на сигурно място, Джоана, ти само провери какво е направил Джефри с онези вътре.

Втората по важност задача бе да започнат проучване на ретранслационната система и да установят ултрасветлинна връзка. Джоана се боеше от новините, които щяха да получат. Какво ли беше станало? Вече знаеха, че Главната лаборатория е причинила раждането на злото и предреченото от майка й бедствие се бе случило. Каква ли част от Страумлинските владения са унищожени? Всички в Главната лаборатория бяха убедени, че вършат нещо добро, а сега… Не мисли за това. Може пък ретранслаторите да помогнат. Все някъде трябваше да има хора, които биха могли да използват донесеното от Главната лаборатория. Тогава щяха да бъдат спасени, а останалата част от децата — съживена. Тя се чувстваше виновна заради това, че остана будна. Вярно, родителите й се нуждаеха от допълнителна помощ в края на полета, а Джоана бе едно от най-големите деца в колонията. Но въпреки това беше някак несправедливо, че само те с Джефри останаха будни по време на полета. Спускайки се надолу по стълбата, тя проумя страха на майка си. Сигурно са искали да бъдем заедно, па макар и за последен път. Кацането наистина беше опасно, колкото баща им да омаловажаваше риска. Джоана видя къде точно корпусът се беше вдлъбнал от удара при кацането. Ако някое от тези изкривявания беше станало в камерата за изгорели газове, сега всички да са станали на пепел.

Почти половината от охладителните камери вече бяха разтоварени откъм източната страна на кораба. Джефри беше вътре и проверяваше дали някоя от останалите камери не се нуждаеше от по-специална поправка. Беше добро хлапе. Когато не правеше пакости, разбира се.

Тя се обърна по посока на слънцето и почувства прохладния полъх, минаващ над хълма. После дочу нещо, което й напомни цвъртене на птица.

Джоана беше до един от звукопроекционните апарати, когато започна атаката. Тъкмо включваше персоналния си компютър в контролния панел на апарата и се беше задълбочила да му зададе нови координати. Баща й държеше звукопроекционните апарати да покриват възможно най-голяма площ и да вдигат, колкото се може по-силна шумотевица, но те все по-често излизаха от строя. Затова пък верният Лони засега се справяше добре.

— Джоана! — викът на майка й дойде едновременно със звука от счупена керамика. Усилвателят на звукопроекционния апарат се изтърколи в краката й. Джоана се огледа. Нещо се заби в нея точно под раменете и я повали на земята. Тя глупаво се втренчи в дръжката, която стърчеше от гърдите й. Стрела!

Западният край на мястото, където бяха кацнали, гъмжеше от някакви… неща. Приличаха на вълци или кучета, но имаха по-дълги вратове. Придвижваха се бързо напред, прибягвайки от място на място през възвишенията. Кожата им беше в същия сиво-зелен цвят като околните хълмове. Изключение правеше само областта около хълбоците, където момичето забеляза черни и бели петна. Не, зеленото бяха дрехи. Куртки!

Джоана беше парализирана от шока и усещането за чуждо тяло в гръдния й кош все още не се бе превърнало в болка. Ударът я отхвърли назад към едно от торфовите хълмчета и от мястото си можеше да наблюдава развитието на атаката. Видя, че във въздуха литна облак стрели, които сякаш оставяха след себе си черни следи. Вече можеше да различи и стрелците. Пак кучета! Движеха се на глутници и си служеха с лъка по двойки — единият го държеше, а другият дърпаше тетивата. Други двама носеха колчаните със стрели и сякаш само наблюдаваха битката.

Стрелците се отдръпнаха на безопасно място назад. Изневиделица изникна нова глутница, която устремено преодоляваше възвишенията. Повечето носеха брадвички в зъбите си. По лапите им проблясваха метални остриета. Тя чу бащиния пистолет. Групата атакуващи се олюля, когато един от тях падна. После продължи напред, но вече с ръмжене. Не беше просто кучешки лай, а вой на обзети от бяс животни. Тя усети вибрациите на това ръмжене чак в зъбите си, сякаш беше силна музика, идваща от огромни колони. Зъби, нокти, ножове и шум.

Момичето се извърна, опитвайки се да зърне кораба. Сега усещаше болката с цялата й сила. Извика, но гласът й се изгуби сред всеобщата лудост. Вражеската сган я заобиколи и се насочи към родителите й. Те се прикриваха зад корпуса на кораба. От цевта на пистолета постоянно изскачаха пламъци. Скафандърът успяваше да предпази баща й от стрелите.

Телата на пришълците започнаха да падат като покосени. Пистолетът с неговите самонасочващи се остриета беше наистина смъртоносен. Тя видя как баща й подаде оръжието на майка й, преди да излезе от прикритието си, опитвайки се да достигне Джоана. Момичето протегна към него здравата си ръка и през плач взе да го умолява да се върне обратно.

Тридесет метра. Двадесет и пет. Прикриващата стрелба на майката й отблъскваше вълците. Цяло ято стрели се набучи в скафандъра на Олсъндот, докато тичаше с вдигнати ръце, за да предпази главата си. Двадесет метра.

Един вълк скочи високо през Джоана. За миг тя зърна късата козина и подвитата опашка. Беше се насочил право към баща й. Олсъндот се наведе, за да даде възможност на жена си да стреля в нападателя, но вълкът беше твърде бърз. Той направи рязка маневра и се устреми към отворилата се пролука. Хвърли се напред, а по лапите му проблеснаха металните остриета. Джоана видя как от врата на баща й бликна червена струя, след което той и противникът му паднаха на земята.

За момент Сяна Олсъндот спря да стреля. Но и това беше достатъчно. Глутницата се раздели и едната половина хукна право към кораба. На гърбовете си носеха нещо като резервоари. Водачът държеше в устата си маркуч. От него блъвна тъмна течност… която само след миг се превърна в огнени езици. Глутницата си проправяше пътека чрез пламъците, насочвайки ги ту към охладителните камери със спящите деца, ту към корпуса, зад който се прикриваше Сяна Олсъндот. Джоана видя нещо да се гърчи и извива сред огъня и лепкавия дим, забеляза как леката материя на камерите се топи и изчезва.

Момичето извърна лице към земята и подпирайки се на здравата си ръка се опита да пропълзи до кораба. После над нея падна благословен мрак и тя вече нищо не си спомняше.

Четири

Перегрин и Книжовника наблюдаваха всичко от своето прикритие.

След сражението глутниците с нарушена цялост и ранените тутакси станаха ненужни за фленсериерите. Тези, които очевидно нямаше да оцелеят, бяха струпани върху носилки и отнесени надалеч, та виковете им да не притесняват останалите. Бригадите за разчистване избутаха участниците в атаката далеч от летящата къща. Откъснати от цялото оцелели части се щураха из хълмистата долина и тук-там някои от тях се обединяваха в нови глутници. Други бродеха сред ранените и, пренебрегвайки виковете за помощ и стенанията, се опитваха да открият изгубените си членове.

Когато врявата поутихна, отнякъде се появиха три групи в бели куртки. Слугите на Фленсер се приближиха до летящата къща и изчезнаха под нея. Един от тях се загуби от поглед за дълго време. Сигурно беше влязъл вътре. Телата на двамата пришълци бяха внимателно положени върху една от носилките, много по-внимателно, отколкото обикновено хвърляха ранените войници. После и тях отнесоха нанякъде.

Джакерамафан огледа внимателно останките от съоръжението на пришълците с уреда си за наблюдение. Вече се беше отказал да го крие от Перегрин. Онези с белите куртки изнасяха нещо изпод летящата къща.

— Шшт! Има и други умрели. Сигурно са изгорели в пожара. Приличат на кутрета.

Малките овъглени фигурки приличаха на богомолки — безобидни животинки, поне докато не ги закачаха. Но той знаеше, че женските изяждат своите мъжки. Ами ако тези същества изведнъж станеха великани и се сдобиеха с разум? Току-виж се изправят на задните си крака и кажат „Здрасти“.

Фленсериерски караули обкръжиха мястото на приземяването. Дузина нови подкрепления заеха позиции по хребетите на близките хълмове. Вече никой не можеше да припари през редиците им.

— Това си беше тотална смърт — въздъхна Перегрин.

— Може пък и да не е така. Първият от пришълците, когото улучиха, май още не е съвсем умрял.

Уиккукракръм погледна натам с най-силния си чифт очи. Или Книжовника беше с твърде развихрено въображение, или уредът му наистина показваше удивително ясна картина, тъй като първият паднал от пришълците беше зад кораба. Неговата мисловна дейност спря, но това още не бе сигурен знак за смъртта му. В момента около него се бяха струпали онези с белите куртки. Те натовариха създанието върху носилка и тръгнаха в югозападна посока, но не по същата пътека, която бяха използвали слугите преди тях.

— Нещото е още живо! От гърдите му стърчи стрела, но го виждам, че диша. — Книжовника извърна глава към Уиккукракръм. — Мисля, че трябва да го спасим.

Перегрин за миг изгуби дар слово и не намери какво да отговори. Той просто зяпна насреща и остана с отворена уста. Цитаделата на Фленсерската клика, разпростряла мрежите си по цял свят, беше само на няколко мили северозападно от тях. Фленсериерите контролираха територии десетки мили навътре в сушата, а точно сега двамата с Книжовника бяха обкръжени от тяхната свирепа армия. Книжовника изгуби част от ентусиазма си като видя стъписването на Перегрин, но въпреки това личеше, че говори съвсем сериозно.

— Съгласен съм, че е доста рисковано. Но пък и целият живот си е един риск, нали така? Ти си пилигрим и ще ме разбереш.

— Хм! — Очевидно достойнството му на пилигрим беше поставено на карта. Възпираше го само това, че нито една душа не можеше да оцелее след тотална смърт. Животът на Пилигрима беше изпълнен с множество опасности и заплахи от пълно унищожение. Но пък и той умееше да се пази.

Предложението на Книжовника се оказа най-голямото предизвикателство, с което се бе сблъсквал през живота си досега. Да опознае тези пришълци, да ги направи част от себе си… Изкусителната мисъл за такова сливане замъгли здравия му разум.

— Виж какво — продължи Книжовника, — нищо не ни пречи просто да се спуснем долу и да се смесим с ранените. Успеем ли да минем през полето, ще можем без особен риск отблизо да разгледаме последния от пришълците.

Докато казваше това Джакерамафан вече беше напуснал наблюдателния си пост и търсеше подходяща пътечка, така че онези долу да не забележат силуетите им на върха на хълма. Уиккукракръм се разкъсваше от противоречия. Една от частите му се надигна, за да последва неговия спътник, но другите още се колебаеха. Проклятие, Джакерамафан си беше признал, че е съгледвач. Значи притежаваше находчивостта, която бе присъща на най-интелигентните от жителите на Дългите езера. По всичко личеше, че този приятел е професионалист…

Перегрин огледа грижливо тяхната страна на хълма и долината наоколо. Нямаше и следа от Тайратект, нито пък от някой друг фленсериер. Той се измъкна от своите скривалища и последва съгледвача.

Прикриваха се колкото може по-дълго в плътните сенки на хълмовете, проснали се под лъчите на клонящото на север слънце. Накрая вече нямаше как да не излязат на открито и двамата продължиха, мятайки се от едно прикритие към друго. Точно преди да доближат първия ранен, Книжовника изрече най-страшните думи през този следобед.

— Ей — рече той, — бъди спокоен. Прочел съм всичко, което обяснява как стават тия работи.

Гъмжилото от части, откъснати от цялото, и купищата ранени са гледка, от която дъхът секва, а кръвта се смразява в жилите. Самотни фигури, двойки, тройки, тук-там няколко четворки — те бродеха безцелно, виейки жаловито от време на време. В повечето случаи толкова хора, струпани на малка площ като тази, биха образували хорос. И наистина, на някои места той забеляза сексуална активност, стигаща до оргии. Но повечето още не бяха преодолели ужаса от загубата, за да се върнат отново към нормалните реакции. Уиккукракръм за миг се почуди дали след всичките им приказки и теории фленсериерите няма просто да оставят останките от войската си да се комбинират сами, както намерят за добре. Щяха да се получат доста странни и сакати глутници.

Когато навлезе навътре сред гъмжилото, Перегрин Уиккукракръм усети как собственото му съзнание започва да се замъглява. Ако все пак се насилеше да се концентрира, той би могъл да си спомни кой е всъщност и да се добере до другия край на долината, без да привлече вниманието върху себе си.

Връхлетяха го мисли, завладяващи и неподдаващи се на контрол.

… Жажда за кръв и жестокост…

… искренето на метал в ръката на пришълеца… Болката в гърдите й… Плюенето на кръв, падането…

Лагерът на новобранците и още преди него, моят брат, слят с мен, беше толкова добър… Лорд Стийл каза, че ние сме някакъв величествен експеримент.

Да тичаш, обзет от паника, към някакво чудовище с издължени крайници. Скок, остриетата в лапата. Гърлото на чудовището е прерязано. Кръвта му бликва във висока струя.

Къде съм?… Може би съм част от теб… Моля?

Перегрин рязко се завъртя при последния въпрос. Той беше отправен към него и прозвуча съвсем отблизо. Някакъв самотник го душеше. Той отблъсна тази обезчленена единица и побягна през долината. Някъде напред Джак-как-му-беше-името се намираше в не по-завидно състояние. Вече беше сигурен, че почти не съществува риск някой да ги разкрие, но сега се чудеше дали изобщо ще съумеят да се промъкнат невредими. Перегрин беше само четворка, а наоколо гъмжеше от самостоятелни единици. От дясната му страна някаква друга четворка върлуваше, плячкосвайки и насилвайки двойките и единиците, които се изпречваха по пътя й. Уик, Кук, Рак и Ръм се насилваха да си спомнят защо бяха дошли дотук и накъде бяха тръгнали. Съсредоточи се върху едно определено усещане, което наистина съществува: мирисът на сажди от течния огън на нападателите… мушиците, които се рояха на облаци наоколо, съсирените локви кръв по цялото поле.

Измина страшно много време. Минути.

Уик-Кук-Рак-Ръм се огледа. Почти беше успял да се измъкне; намираше се чак в южния край на бойното поле, покрито с останките от войската. Една част от него взе да повръща и той се повали на земята. После нормалната му психика постепенно започна да се възвръща. Уиккукракръм вдигна поглед и забеляза, че Джакерамафан се е спрял точно насред множеството. Книжовника беше здравеняга, състоеше се от шест части, но въпреки това не се справяше по-добре от Перегрин в онзи ад. Мяташе се насам-натам с широко ококорени очи, хапейки себе си и тези около него.

Най-накрая все пак успяха да се измъкнат от долината, при това достатъчно бързо, че да настигнат онези с белите куртки, които отнасяха последния извънземен. Ако искаха да ги проследят и по-нататък обаче, трябваше да намерят начин да се откъснат от гъмжилото, без да привличат вниманието върху себе си. Хм. Наоколо имаше много фленсериерски униформи… без живи собственици. Две от частите на Перегрин се отправиха към един мъртъв войник.

— Джакерамафан! Тук!

Големият съгледвач се обърна към него и в очите му проблесна нещо подобно на разум. Той се запрепъва в указаната посока и приклекна недалеч от спътника си. Беше се доближил повече от допустимото до Уиккукракръм и Пилигрима се чувстваше неспокоен, но то бе нищо в сравнение с онова, което двамата бяха преживели. Той постоя безмълвен известно време, дишайки тежко.

— Съжалявам, дори не си представях какво може да ни се случи. Там загубих част от себе си… Вече не ми беше останала надежда, че ще си я възвърна.

Перегрин внимателно наблюдаваше движението на последната група белодрешковци и тяхната носилка. Те тръгнаха в друга посока и само след миг щяха да се изгубят от поглед. Ако успееха да се маскират, може би щяха да ги проследят и по-нататък. Все пак това си беше голям риск. Опита се да мисли като големите съгледвачи. После смъкна куртката от мъртвото тяло. Каквото и да става, дегизировката щеше да им е нужна. Дори и да не тръгнеха след носилката, можеха да останат тук, докато се спусне нощта, а после да огледат отблизо летящата къща.

След миг Книжовника осъзна какво прави Пилигрима и започна да събира куртки и за себе си. Двамата се запрокрадваха през купчините тела, търсейки дрехи, по които да няма много петна от кръв. Освен това Джакерамафан настояваше да са с еднакви отличителни знаци. Наоколо имаше изобилие от остриета за лапите и бойни брадви. Накрая двамата бяха въоръжени до зъби, но се налагаше да поровят още малко. Не достигаше само една куртка — Ръм бе толкова широк в раменете, че много трудно намираше дреха, която да му е по мярка.

Едва по-късно Перегрин осъзна какво става: една голяма глутница, състояща се най-малко от трима, се спотайваше сред купищата мъртъвци. Сигурно още скърбеше, дори след като беше изпяла погребалната песен над загиналата си единица. Когато Перегрин започна да смъква униформата от нейния мъртъв член, се чу:

— Няма да ти позволя да ме ограбваш!

Прозвуча яростно ръмжене и остра болка избухна в гърлото на Ръм. Перегрин се сгърчи в агония и се нахвърли върху противника. Вкопчиха се в яростно заслепение. Перегрин замахна с бойната брадва веднъж и още веднъж, докато муцуната му не се покри с кръв. Когато пред очите му отново просветна, единият от тримата лежеше мъртъв, а другите търтиха да бягат обратно към бойното поле.

Уиккукракръм се сгърчи от болката на своя Ръм. Нападателят имаше метални остриета на лапите и Ръм беше разпорен от ребрата до чатала. Уиккукракръм залитна. Лапите му стъпкаха неговите собствени вътрешности. Той се опита да ги натика обратно в търбуха на своята четвъртинка. Болката беше нетърпима. Светлината в очите на Ръм взе постепенно да гасне. Уиккукракръм задуши писъците, които напираха в гърлото му. „Аз се състоя едва от четири части, а сега едната от тях умира!“ Години наред си повтаряше, че четворка е твърде малка група за един пилигрим. Сега злочестието се беше стоварило върху него и той се оказа неспособен да му се противопостави, хванат като в капан в териториите на тези коварни създания.

За миг болката сякаш стихна и мисълта му се проясни. Схватката не беше направила особено впечатление сред общата врява, воя на оплакваните, безразборните изнасилвания и атаките в пристъп на лудост. Само дето в нея участваха повече части от обикновено и се проля по-голямо количество кръв. Белодрешковците, които се суетяха около летящата къща, обърнаха за миг поглед към тях, но после отново се заеха с отварянето на извънземния кораб.

Книжовника беше приклекнал наблизо и гледаше ужасено. Една част от него пристъпи малко напред, но после отново се отдръпна. Той се бореше със собствените си чувства, колебаейки се дали да се притече на помощ. Перегрин едва не започна да се моли, но сега дори това не беше по силите му. Освен това Книжовника не беше пилигрим и не бе способен да отстъпи доброволно част от себе си.

Внезапно го нападнаха спомени. Ръм се опитваше да систематизира миналото си и да покаже на останалите какво е преживял преди да стане част от цялото. За миг Перегрин се видя да плува из Южно море, а до него беше Ръм още като малко кутре; пробяга споменът за островитянката, която беше родила Ръм, и за глутницата, каквато беше преди това. Обиколи цял свят, преживявайки беднотията и нищетата на тропическите общества, оцелявайки през войната на Равнинните орди… И още — случките, които беше чул да разказват, хитростите, които беше научил, хората, които беше срещнал. Уик Кук Рак Ръм беше славна глутница с ясна мисъл, леко сърце и невероятна способност да подрежда и систематизира спомените си. Това беше и причината толкова дълго време да не нарасне в петорка или шестица. Сега трябваше да заплати най-високата цена за миналото си благополучие.

Ръм въздъхна за последен път и очите му се затвориха за светлината на деня. Пред Уиккукракръм отново падна пелена — внезапно беше лишен от четвъртинката си. Трите останали части трябваше да се опитат да образуват отново едно цяло. Триото стоеше и нервно пристъпваше от крак на крак. Отвсякъде го дебнеше опасност, но то не можеше да я обхване с останките от разума си. Тогава с надежда се присламчи към шесторката, която стоеше наблизо — Джакерамафан? — но онзи го отблъсна. Той хвърли нервен поглед към множеството ранени. Там имаше шанс да попълни целостта си… но можеше и да полудее.

Огромен мъжкар с дълбоки рани по хълбоците беше приклекнал в края на заслепената тълпа. Той улови погледа на тройката и мъчително се запрепъва през полето към нея. Уик, Кук и Рак отстъпиха назад, козината им настръхна от уплаха и възбуда. Издраният беше двойно по-едър от който и да е от тях.

… Къде съм?… А може би съм част от теб… Моля?

Воят му беше изпълнен със спомени, объркани и в по-голямата си част неразбираеми. Спомени за пролята кръв и за военни тренировки. По някаква причина беше уплашен от тези спомени също толкова, колкото и от заобикалящия го ужас. Допря покритата си със засъхнала кръв муцуна до земята и се повлече по корем към тях. Тройката побягна напосоки. Случайните чифтосвания ужасяваха еднакво и трите части. Те продължиха да отстъпват заднишком към откритата равнина. Онзи ги последва, но бавно, все още влачейки се по корем. Кук облиза устни и пристъпи към непознатия. После проточи врат и подуши около гърлото му. Уик и Рак се приближиха от двете му страни.

В един кратък миг те се сляха. Потни, кървави, ранени — съюзът им беше сключен в ада. Тази мисъл сякаш долетя отникъде и проблесна едновременно у четиримата в пристъп на циничен хумор. После хармонията се разпадна и те отново бяха три животни, които ближеха муцуната на четвъртото.

Перегрин огледа долината с нови очи. Беше се разпаднал на съставните си части само за няколко минути. Ранените от Третата атака на пехотата си бяха пак там. Слугите на Фленсер отново бяха претрупани с работа по разтоварването на чуждия кораб. Джакерамафан леко отстъпваше назад, а по лицето му се бореха удивление и ужас. Перегрин наведе глава и изсъска срещу него:

— Няма да те предам, Книжовнико!

Съгледвачът се вдърви на мястото си.

— Това си ти, Перегрин…

— Може и така да се каже.

Вярно, още беше Перегрин, но не и Уиккукракръм.

— К-к-как успя да го направиш? Н-н-нали току-що загуби едната си част.

— Аз съм пилигрим, забрави ли? Ние живеем по този начин през цялото време.

В гласа му имаше сарказъм. Това беше клише, което Джакерамафан бе чувал и друг път, но в него все пак имаше зрънце истина. Перегрин Уик-кук-рак… рана вече се усещаше като една цялостна личност. Може пък това ново съчетание да имаше повече късмет занапред.

— Аха, разбирам… Е, добре, какво ще правим сега?

Съгледвачът се озърна нервно във всички посоки, но най-тревожни бяха очите, които следяха Перегрин.

Сега беше ред на Уиккукракрана да се изненада. Какво правеше той тук? Избиваше някакви непознати врагове… Не. Не, това беше целта на Атакуващата пехота. Той нямаше нищо общо е нея, независимо от следите в паметта си. Двамата с Книжовника бяха дошли тук да… спасят единия от пришълците или поне да се опитат да го направят. Перегрин се вкопчи в безразборните си спомени. Имаше нещо ценно от предишната му идентичност, което трябваше да бъде запазено. Той погледна натам, където за последен път бе видял пришълеца. Белодрешковците и носилката се бяха изгубили в далечината, но за него тази пътека вече беше позната.

— Още имаме шанс да оцелеем — обърна се той към Джакерамафан.

Книжовника тъпчеше с крака на едно място и боязливо се накланяше към него. Вече не беше същият ентусиаст като преди.

— След теб, приятелю.

Уиккукракрана изопна куртките си и изтупа от тях засъхналата кръв, после наперено тръгна през долината. Мина само на няколко десетки метра от слугите на Фленсер, заобиколили непознатия враг — летящата къща. Той небрежно отдаде чест, но никой не му обърна внимание. Джакерамафан го следваше, помъкнал два арбалета. Книжовника направи всичко по силите си, за да повтори наперената походка на Перегрин, но в състава му не достигаха подходящи части за това. После двамата преминаха покрай военния пост на върха на хълма и се скриха в сенките. Воят и стенанията на ранените заглъхнаха зад тях. Уиккукракрана скъси пътя наполовина, минавайки напряко през множеството завои по неравната пътека. Оттук вече се виждаше пристанището. Лодките все още бяха привързани за брега и около тях нямаше оживление. Зад гърба му Книжовника нервно нареждаше някакви безсмислици. Перегрин само се затича по-бързо — самоувереността му нарастваше още повече, подхранвана от объркването на новобранеца. Неговата нова част, раненият воин, доскоро беше първи помощник на пехотински офицер. Новосформираната глутница вече знаеше всяко кътче на пристанището и на замъка, а и всички пароли за деня като добавка.

След два завоя настигнаха слугите на Фленсер с носилката.

— Здравейте! — извика Перегрин. — Носим нови инструкции от лорд Стийл.

По гърбовете му премина хлад, когато за първи път след случката си спомни за Стийл.

Един от групата остави дръжката на носилката и се обърна да ги погледне. Уиккукракрана не си спомняше името, но неговото лице му се стори познато. Доста високопоставен и арогантен негодник. Изненада се, че онзи лично влачи носилката като обикновен слуга.

Перегрин спря само на двайсетина метра от белодрешкото. Джакерамафан беше изостанал и ги наблюдаваше от височинната при предпоследния завой. Колчаните със стрели, които носеше, не се забелязваха от това място. Слугата огледа нервно Перегрин и вдигна очи към Книжовника.

— Какво искате вие двамата?

Дали пък вече не ги подозираше? Както и да е. Уиккукракрана напрегна сили за смъртоносен скок… и внезапно взе да вижда всичко наоколо през очите на четири независими една от друга части, а разумът му се замъгли от замайването на новия. В мига, когато трябваше да убива, ужасът на Рана от този акт го демобилизира. Проклятие! Уиккукракрана започна трескаво да мисли какво да отвърне на въпроса, но новопридобитите му спомени дойдоха на помощ.

— Волята на лорд Стийл е ние да отнесем това създание на пристанището. А ти, хм, ще трябва да се върнеш при летящото нещо на нашествениците.

Белодрешкото облиза устни. Очите му внимателно огледаха униформите на Перегрин и Книжовника.

— Измамници! — изкрещя той и в същия миг даде знак на едната от частите си край носилката. В лапата й проблесна метал. Канеше се да убие пришълеца!

Изотзад звънна стрела и онзи член, който се втурна заплашително към носилката, падна покосен. Дръжката стърчеше от окото му. Уиккукракрана пак събра силите си и изтика новата част най-отпред. Отначало тя стоеше като замаяна, но скоро започна да реагира адекватно и нададе ужасяващ боен вик към останалите. Двете глутници се сблъскаха. Рана изтърколи две части от противника по стръмнината. Стрелите свистяха наоколо. Уик, Кук и Рак посичаха с бойните брадви всичко, което се изпречеше пред погледа им.

Изведнъж шумът от битката утихна и Перегрин отново можеше да разсъждава трезво. Три от частите на слугата се гърчеха върху пътеката, а земята наоколо беше пропита от кръвта им. Той ги избута от пътя близо до мястото, където Рана сам беше избил останалите. Нито една от частите на слугата не беше оцеляла — това бе тотална смърт и той носеше отговорност за нея.

— Пришълецът е още жив — каза Книжовника. Стоеше край него и душеше подобното на богомолка тяло. — Само дето не е в съзнание. — Той стисна дръжките на носилката в челюстите си и погледна към Пилигрима. — Ами сега, Перегрин?

Перегрин лежеше в мръсотията и се опитваше да събере мислите си. Наистина, ами сега? Как можа да се забърка в тази киша? Объркването на новия доминираше над всички чувства и мисли в групата. Вече не помнеше по какви причини спасяването на пришълеца му се струваше невъзможно. И това го сковаваше. Групата отиде по нужда. После част от нея се струпа по края на пътеката и се огледа наоколо. По нищо не личеше да са привлекли нечие внимание. Лодките в пристанището все още бяха празни. По-голямата част от пехотата стоеше по хълмовете. Нямаше съмнение, че слугите носеха телата най-напред в пристанищната крепост. Кога ли щяха да ги откарат на Тайния остров? Мигар са очаквали пристигането на извънземните?

— Можем да вземем няколко лодки и да избягаме на юг — предложи Книжовника.

Ама че наивник! Сякаш не знаеше, че пристанището е зорко охранявано от стражите. Дори да кажеха паролата, онези щяха да доложат за тях веднага след като отминеха по-нататък. Шансовете им бяха едно на милион. Но пък преди Рана да стане член на глутницата спасението на пришълеца беше абсолютно невъзможно.

Той разгледа съществото върху носилката. Толкова необикновено, а въпреки това така живо и истинско. Личеше, че не е някое низше създание, макар да бе най-поразителната чудатост, изпречвала се пред очите му. Окървавените му дрехи бяха изработени от най-фината материя, която Перегрин някога беше виждал. Под тялото на извънземното имаше подпъхната розова възглавница със сложна бродерия. В миг на прозрение той осъзна, че това е някакъв предмет на изкуството на извънземните. Беше изобразена глава на животно с клепнали уши и дълъг хобот.

И така, бягството през пристанището имаше шанс едно на милион. Някои цели обаче си заслужаваха риска.

— Ще се спуснем още по-надолу — каза той.

Джакерамафан пое носилката. Уиккукракрана вървеше напред, стараейки се да изглежда много важен и страшно зает. С Рана в групата това никак не беше трудно. Този негов член го превръщаше в образцов военен. Отвътре обаче той си знаеше колко слаб и безпомощен е всъщност.

Бяха се спуснали почти до морето. Сега пътеката ставаше по-широка и беше грубо павирана. Знаеше, че пристанищната крепост се намира някъде над тях, скрита сред дърветата. Слънцето осветяваше вече източния хоризонт. Цветя покриваха всичко наоколо — бели, червени, виолетови.

Много скоро се натъкнаха на патрулна верига. Веригите и обръчите не блестяха с кой знае какъв ум, но извън тропиците не можеха да се намерят по-ефикасно действащи групи от техните. Разказваха се истории за вериги, дълги по десет мили, които наброяваха няколко хиляди члена. Най-голямата, която беше срещал Перегрин обаче, не надхвърляше повече от хиляда. Обучете обикновени индивиди да се движат в редица, но не на глутници, а като индивидуални членове. Ако всеки от тях стои на по-малко от метър от съседите си, тогава ще образуват нещо като съзнанието в едно трио. Групата като цяло едва ли е по-умна от него — не можеш да очакваш кой знае какви задълбочени разсъждения, когато са необходими секунди някоя мисъл да проникне в цялото ти съзнание. И въпреки това веригата имаше съвсем ясна представа какво става около нея във всеки един момент. Ако някой от нейните членове биваше нападнат, останалите научаваха за това със скоростта на звука. Перегрин беше служил във верига. Това бе доста затъпяващо занимание, но не по-досадно от обикновената служба на караулите. При това е много трудно да се отегчиш от каквото и да било, когато си тъп като някоя верига.

Аха, започна се! Един от членовете на охраняващата верига, която срещнаха, прилепи гръб в едно дърво и поиска парола. Уиккукракрана знаеше кодовата дума и те преминаха успешно от другата страна на веригата. Но сега всички нейни членове знаеха до най-малката подробност отличителните им черти. Със сигурност тяхното описание скоро щеше да стигне и до последния воин в пристанищната крепост.

Проклятие! Нямаше изход от това положение. И той реши да изпробва най-безумното си хрумване. Преминаха през още два патрула. Вече подушваше дъха на морето. Накрая излязоха от гората край обграденото с непристъпни скали пристанище. Водата искреше като сребро. Голяма многочленна лодка се люлееше между два кея. Мачтите й приличаха на лес от стройни дървета без листа. Само на миля навътре в морето можеха да зърнат очертанията на Тайния остров. Част от Перегрин пренебрегна тази гледка като позната; останалите обаче застинаха благоговейно. Ето къде била Цитаделата на фленсериерския култ, прострял пипалата си по цялата земя! В тези сурови кули самият Фленсер извършваше своите опити, пишеше есетата си… и кроеше планове как да покори света.

На кейовете имаше само неколцина души. Повечето от тях се грижеха за поддръжката: кърпене на платната, връзване на двойните възли. Те загледаха носилката с нескрито любопитство, но никой не посмя да се приближи. „Значи всичко, което трябва да направим, е да стигнем спокойно до кея, да разсечем виметата на някои от вътрешните лодки и да се ометем.“ Сигурно около кея имаше достатъчно глутници, за да им попречат, а тяхната врява щеше да привлече войските от пристанищната крепост. Беше много чудно, че досега още никой не им е обърнал по-сериозно внимание.

Лодките бяха недодялано копие на южняшката направа. Някои от разликите бяха във външния вид — доктрината на Фленсер забраняваше лодките да се украсяват. Останалите различия се отнасяха до устройството. Тези съдове бяха пригодени да плуват целогодишно, а в добавка служеха и за превозване на войска. Но въпреки непознатото за него устройство, Перегрин вярваше, че ще се справи с управлението, стига да се добере до някоя от тях. Пристъпи към края на кея. Хммм. Гледай ти късмет. Катамаранът, чийто борд опираше каменния пристан най-близо до него, изглеждаше бърз и добре снабден с провизии. Сигурно служеше за патрулиране на дълги разстояния.

— Шшшт, нещо става — Книжовника изви глава към крепостта.

Войниците трескаво се строяваха в параден строй. Дали пък не беше някакъв общ сбор? Петима слуги профучаха пред редиците, а от кулите се чу зов на фанфари. Рана и друг път беше присъствал на подобно нещо, но Перегрин отначало не се довери на спомените му. Как беше възможно…

Над крепостта се развя флаг в червено и жълто. Войниците и работниците на кея мигом се хвърлиха по очи на земята. Перегрин също се просна и изсъска към другия:

— Лягай долу!

— Защо?

— Това е флагът на Фленсер, неговият личен пряпорец!

— Не може да бъде!

Фленсер беше убит в Републиката само преди шест декади. Шайката, която го беше разпокъсала на части, избила и дузина от неговите верни телохранители заедно с най-личните му последователи.

Но засега това си оставаше само версия на Републиканската политическа полиция. Тя твърдеше, че всички тела на Фленсер били открити мъртви.

Горе при крепостта една-единствена глутница премина наперено през редиците на войската и белодрешковците. По раменете й проблесна злато и сребро.

Крайният от членовете на Книжовника се промъкна до ръба на кея и скришом измъкна уреда за наблюдение. След миг прошепна:

— Проклятие… Това е Тайратект!

— Тя е толкова Фленсер, колкото съм и аз — каза Перегрин. Вървяха рамо до рамо с Тайратект през целия път от Ледените зъбери дотук. Беше повече от очевидно, че тя е новообразуван екземпляр и частите й още не се бяха интегрирали помежду си. Изглеждаше някак необщителна и потайна, но това беше естествено при опасностите, които дебнеха наоколо. Перегрин обаче долови, че в нея се таеше инстинктът на убиец… Сега вече се догаждаше откъде идва той. Излиза, че все пак някои от частите на Фленсер бяха успели да се измъкнат от убийците. А те двамата с Книжовника бяха изкарали цели три декади в тяхната компания! При тази мисъл по гърба му полазиха тръпки.

При вратата на крепостта глутницата, наречена Тайратект, се изопна за среща с войниците и слугите. Тя даде знак и звукът на фанфарите прозвуча отново. Новата четвъртина от Перегрин разбра този зов. Беше сигнал за сбор. Той потисна у себе си желанието да му се подчини и да последва останалите, които се повлякоха по корем към крепостта, впили очи в Повелителя. Книжовника се извърна към него и Перегрин кимна в отговор на неизречените думи. Трябваше им чудо и ето, че то се случи, при това с помощта на техните врагове! Книжовника започна бавно да се примъква към края на кея, влачейки носилката от една сянка към друга.

Все още никой не поглеждаше в тяхната посока. За това си имаше причина: Уиккукракрана помнеше добре какво се случва с онези, които дръзваха да не се подчинят на сигнала за сбор.

— Сложи съществото при руля върху десния борд — изшептя той към Джакерамафан. После се изсули от кея и се разпръсна между частите на многочленната лодка. Беше чудесно да се озове отново сред люлеещите се бордове на лодката. Подаде глава да си поеме въздух близо до мястото, където стояха катапултите. Заслуша се за миг в скърцането на гредите и плющенето на въжетата.

Рана обаче не беше моряк и нямаше дори бегла представа за най-важното нещо, което трябваше да свърши най-напред.

— Какво търсиш — долетя високочестотният шепот на Книжовника.

— Отворите на люковете.

Ако изобщо имаше такива, то те по нищо не приличаха на тия от лодките в Южното море.

— А, така ли — небрежно рече Книжовника, — няма проблем. Това са северни скутери. При тях има подвижни панели, зад които се намира съвсем тънък корпус.

Двама от неговата глутница изчезнаха за момент под водата, а после се чу кънтящ звук. Главите се подадоха отново, отърсвайки водата от себе си. Той се ухили изненадано, поразен от собствения си неочакван успех. „Гледай ти, наистина е както пише по книгите!“, сякаш казваше обърканото му изражение.

Уиккукракрана също ги намери. Приличаха на вратите към моряшките каюти, но се отместваха леко, а дървото зад тях можеше лесно да се разсече с бойна брадва. Той задържа една от главите си над водата, наблюдавайки дали не са привлекли нечие внимание, а в същото време сечеше корпуса отдолу.

Най-сетне Перегрин и Книжовника успяха да се промъкнат през редиците на многочленната лодка. Ако това нещо внезапно потънеше под напора на водата, нахлуваща през разбитите на трески люкове, май трудно щяха да освободят някой от катамараните, за да избягат с него.

Опа-лаа. Един от работниците гледаше към тях. Част от него още пълзеше към хълма, но останалите сякаш се канеха да се върнат при кея. Фанфарите обаче отново прозвучаха и той се подчини на техния зов. Въпреки това неговото предупредително скимтене накара и други глави да се обърнат назад.

Вече нямаше време да действат предпазливо. Перегрин се върна при кила на избраната лодка, а през това време Книжовника пробиваше дупки в борда на останалите.

— Плавал ли си някога досега? — попита Перегрин.

Глупав въпрос.

— Амиии, чел съм доста по въпроса.

— Чудесно.

Перегрин го изтика при кила на катамарана.

— Пази пришълеца! Клякай долу и стой, колкото се може по-тихо.

Той би могъл да управлява лодката и сам, но за това трябваше да мобилизира всички свои части и да напрегне жили до скъсване.

Перегрин отдели техните два катамарана от останалите части на многочленната лодка. Дупката, образувала се в общата редица, още не личеше, но той вече виждаше как водата нахлува през кила на останалите части. Обърна пръта, с който се управляваше лодката, използвайки куката в другия му край, за да придърпа съседната част и да прикрие с нея тяхното отделяне от кея. Още пет минути и на това място щяха да останат само редица мачти, стърчащи от водата. Пет минути. Нямаше да успеят за нищо на света… ако не беше сигналът за сбор на фленсериерите. На възвишението войниците се трупаха на групи и сочеха развълнувано надолу към пристанището. Но въпреки това не помръдваха от местата си, защото чакаха заповед от Фленсер-Тайратект. Колко ли време щеше да мине преди някой високопоставен да реши, че дори сигналът за сбор може да бъде пренебрегнат.

Той вдигна платната.

Вятърът подхвана лодката и те се отблъснаха от кея. Перегрин се мяташе от едно място на друго. Дори лишен от Ръм, той пак си спомни вкуса на морската сол по устните и обтягането на въжетата. Можеше да почувства кога да затегне и кога да отпусне рейките и платната, та да улови силата на вятъра.

Фленсериерите вече се спускаха като лавина по стръмния склон към пристанището. Стрелците заеха позиции и във въздуха се вдигна облак стрели. Перегрин смени ъгъла на платната и наклони лодката за ляв завой около единия борд. Книжовника се хвърли напред, за да прикрие тялото на пришълеца. Водата край тях взе да кипи, но само няколко стрели улучиха лодката. Перегрин отново смени ъгъла на платната и катамараните завиха рязко в друга посока. Трябваха им само още няколко секунди, за да се измъкнат от обсега на стрелите. Струпаните на кея войници нададоха вой при вида на онова, което беше останало от многочленната им лодка. Трюмовете вече бяха пълни, а водата наоколо — задръстена от потънали части. Всички катапулти се намираха по палубите на повредените съдове.

Перегрин остави лодката им да се носи с пълна скорост и я насочи по най-краткия път към открито море. Успя да зърне, че минават покрай южния бряг на Тайния остров. Кулите на замъка се извисяваха мрачни и величествени. Той знаеше, че по стените има тежки катапулти, а в пристанището на острова чакаха готови за отплаване бързоходни кораби. Още няколко минути и дори това вече нямаше да представлява заплаха за тях. Той постепенно осъзна колко бърза и маневрена беше лодката им.

Джакерамафан се беше свил при кърмата на палубата, взирайки се към пристанището. Там в обезумяла тълпа се бяха струпали войници, работници и слуги в бели куртки. Дори от това разстояние се виждаше, че цари хаос, а глутниците бяха обзети от безсилна ярост. По лицето на Книжовника се разля глупава усмивка — вече вярваше, че ще успеят. Той с мъка се покачи върху един парапет, обърна задницата на една от своите части към врага и размаха демонстративно опашка към пристанището. Този обиден жест за малко не го прати във водата, но за негова радост беше забелязан. За известно време воят откъм сушата стана още по-пронизителен.

Не след дълго те бяха далеч на юг от острова и дори неговите катапулти не можеха да ги застигнат. Глутниците от континенталния бряг също не се виждаха. Личният пряпорец на Фленсер все още плющеше весело под напора на морския бриз — бързо смаляващото се жълто-червено петно ярко се открояваше на фона на горската зеленина.

Всички части на Перегрин се загледаха съсредоточено към тесните протоци между континенталния бряг и Острова на китовете. Неговият Рана си спомни, че единственото възможно за преминаване място беше добре укрепено. При други обстоятелства там ги чакаше сигурна гибел. Сега обаче стрелците бяха извикани да участват в засадата на пришълците, а катапултите им в момента бяха на поправка.

… И така, чудото стана. Бяха още живи и свободни, при това се натъкнаха на най-невероятната находка, за която може да мечтае всеки пилигрим. Той така силно извика от радост, че Джакерамафан се сниши от страх. Ехото отекна откъм раззеленените хълмове, покрити тук-там със сняг.

Пет

Джефри Олсъндот имаше само откъслечни спомени от нападението и не стана свидетел на нито една от жестоките сцени, които го последваха. Най-напред отвън долетя ужасен шум и уплашеният глас на майка му, която нареди момчето да не излиза. После в кораба изведнъж взе да нахлува остър дим. Той си спомняше, че започна да се задушава и запълзя, опитвайки се да излезе на чист въздух. По едно време припадна. Когато отново дойде в съзнание, се оказа, че го носят върху нещо като носилка за първа помощ и е заобиколен от подобни на кучета същества. Изглеждаха толкова смешни в тези бели куртки, украсени с ленти и ширити! Той помнеше, че най-напред се зачуди къде ли са техните собственици. Животните издаваха много странни звуци: джафкане, съскане, ръмжене. Някои от тях бяха толкова високи, че той едва ги долавяше.

По едно време пътуваха с лодка, после го прехвърлиха на някаква каручка. Дотогава момчето беше виждало единствено картини на замъци, но онова, което прикова погледа му по време на пътуването, беше съвсем истинско. Тъмните кули сякаш бяха надвиснали над всичко наоколо, а каменните крепостни стени имаха правилни ъгли. После се заизкачваха по стръмни улици, чиято настилка хрущеше под колелетата на каручката. Дълговратите кучета не му сториха нищо лошо, но каишите, с които беше привързан, го стягаха силно. Не можеше нито да седне, нито да се извърне настрани. Той попита за майка, татко и Джоана и си поплака малко. Пред лицето му изведнъж се появи някаква зурла и един мек и влажен нос допря бузата му. Ръмжащият звук, който тя издаде, го прониза от глава до пети. Не можа да разбере дали беше успокоителен жест или заплаха, но въпреки това пое дълбоко въздух и се опита да спре сълзите. Те не правеха чест на един истински стаумлянин.

Облечените в бяло кучета станаха още по-многобройни. Някои от тях имаха твърде нелепи кръпки в златисто и сребристо по униформите.

Отново повлякоха каручката — този път надолу по някакъв тунел, осветен от факли. Спряха пред масивна врата с две крила, която беше два метра широка, но едва наполовина висока. В средата беше вградена двойка метални триъгълници. По-късно Джефри научи, че те означават число — петнайсет или тридесет и три, в зависимост от това дали се брои с крака или с ноктите на предните лапи. Много, много по-късно Джефри разбра, че неговият пазител е броил с крака, а строителят на замъка — с предни нокти. Ето защо той попадна не в тази стая, в която трябваше да бъде. Незначителната наглед грешка промени историята на цели светове.

Кучетата успяха някак да отворят вратата и вмъкнаха Джефри вътре. После се струпаха около носилката и с муцуните си разхлабиха стегнатите ремъци. Пред погледа му проблеснаха остри като игли зъби. Сега джафкането и съскането станаха много високи. Когато Джефри най-сетне успя да седне, кучетата се оттеглиха — две от тях застанаха край изхода, докато останалите се измъкнаха навън. Накрая вратата хлопна зад тях и цирковият номер приключи.

Джефри дълго стоя втренчен във вратата. Вече знаеше, че това не е циркаджийски фокус. Кучетата явно притежаваха висок интелект. При това по някакъв начин бяха успели да изненадат родителите и сестра му. Но къде всъщност бяха те? Той едва се удържа да не се разплаче отново. Не ги беше виждал, откакто излязоха от кораба. Сигурно са пленени. Най-вероятно са докарани в замъка, но ги държат в отделни килии. Затова трябваше да ги открие по някакъв начин.

Момчето се изправи на крака и залитна — пред очите му причерня за миг. Наоколо все още се усещаше миризма на дим. Но той не му обърна внимание. Време беше да помисли за бягство. Бавно обходи стаята. Помещението му се видя огромно, при това съвсем не приличаше на подземията, за които се разказва в приказките. Таванът беше висок и извит като купол. Дванайсет отвесни цепнатини прорязваха неговата повърхност. През една от тях проникваше слънцето. Светлината образуваше лъч, в който играеха прашинки. Това беше и единственият източник на светлина, но в слънчев ден като днешния беше напълно достатъчен. Точно под купола от четирите ъгъла се подаваха балкончета с ниски парапети. От мястото си момчето можеше да види вратите зад тях. От всеки балкон към пода се спускаха тежки свитъци. Върху тях с много големи букви беше изписано нещо. Пленникът се доближи до стената и усети корава материя под пръстите си. Значи буквите бяха нарисувани! Единственият начин, по който можеше да се заличи написаното, беше да се изчегърта повърхността. Я гледай ти! Също като в древните времена на Нийора, още преди Страумлинските владения! Первазът под свитъците беше от лъскав черен камък. Някой беше използвал парче тебешир, за да рисува върху него. Кучешките фигури бяха неумело изобразени и напомниха на Джефри за несръчните драскулки на хлапетиите в забавачницата.

Момчето изведнъж замръзна, спомняйки си за всички деца, които бяха останали на борда на кораба и по поляната около него. А само преди няколко дни играеха заедно в Главната лаборатория. Тази последна година беше невероятна — едновременно отегчителна и изпълнена с приключения. „Ние сме отвъд Отвъдното и сме дошли тук, за да създадем Бог“, казваше майка му. Когато го изрече за първи път, тя се разсмя. По-късно обаче, щом хората заговореха за това, ставаха все по-унили и уплашени. Последните им часове бяха изпълнени с трескаво напрежение, а преминаването към летаргичен сън вече не бе тренировка, а съвсем истинско. Всичките му приятели бяха затворени в онези охладителни камери. Момчето изхлипа и гласът му отекна в ужасяващата тишина. Нито имаше кой да го чуе, нито кой да му помогне.

След няколко минути Джефри си възвърна самообладанието. Ако кучетата не се опитат да отворят камерите, приятелите му щяха да са в безопасност. Само дано родителите му успееха да убедят кучетата…

В стаята имаше някаква странна мебелировка — ниски маси, скринове и някакви стойки, подобни на гимнастическите приспособления в салоните, изработени от същото светло дърво като вратите. Около най-широката маса бяха пръснати черни възглавници. Върху нея имаше струпани множество свитъци, изпълнени с ръкописни текстове и рисунки.

Момчето извървя цялата дължина на стаята покрай една от стените и прецени, че е около десет метра. В ъгъла, където свършваше каменният под и се срещаха стените, имаше наредени няколко двойки вдлъбнатини, посипани с пясък. Оттам лъхаше странна миризма, по-остра дори от дима наоколо. Явно това беше тоалетната. Джефри се засмя. Ама те наистина бяха кучета!

Облицованите стени погълнаха смеха му, без да отвръщат с ехо. Нещо накара Джефри да се огледа по-внимателно наоколо и да прекоси стаята. Твърде прибързано беше решил, че е сам, а из „подземието“ имаше толкова много потайни места. Момчето задържа дъха си за миг и се ослуша. Цареше абсолютна тишина… или почти такава. Някъде около горната граница на слуховия диапазон, там, където долавяше воя на някои машини, недостъпен за родителите му и дори за Джоана, той усети нещо необичайно.

— Аз… аз знам, че си тук — каза рязко Джефри, а гласът му почти премина в писък. После пристъпи предпазливо няколко крачки встрани, опитвайки се да погледне зад мебелите, без да се приближава много. Звукът продължавате да се чува, сега още по-ясен, тъй като момчето се вслушваше напрегнато.

Иззад скрина надничаше малка главица с огромни тъмни очи. Беше много по-малка от тези на съществата, които го доведоха тук, но муцуната имаше същата форма. Двамата се блещиха един срещу друг известно време, а после Джефри бавно запристъпя към съществото. Дали беше кутре? Главата най-напред се отдръпна плашливо, а после се показа още повече. С периферното си зрение Джефри забеляза някакво раздвижване. Друга черна сянка го наблюдаваше изпод масата. Момчето се закова на място, опитвайки се да се пребори с паниката. Нямаше накъде да бяга, пък и таеше надежда съществата да му помогнат да открие майка си. Той коленичи на пода и протегна едната си ръка.

— Ела, кученце, ела.

Кутрето се изтърколи изпод масата, а очите му не изпускаха ръката на Джефри. Прехласването беше взаимно — кутрето бе наистина очарователно. В дългата си история човечеството беше селекционирало и отгледало много породи кучета, но тази се оказа нещо наистина невиждано за момчето. Животинчето имаше къса и гъста козина, подобна на меко кадифе в бяло и черно. Петната от двата цвята бяха доста големи и помежду им нямаше никакви преливащи ивици в сиво. Главата беше цялата черна, а хълбоците му бяха изпъстрени в бяло и черно. Опашката представляваше някакво късо парче, което едва покриваше задницата. По главата и раменете се забелязваха обезкосмени участъци, където прозираше черната кожа. Но най-странното беше дългият гъвкав врат. Той би прилягал повече на някое морско чудовище, а не на куче.

Джефри пошава с пръсти и очите на кутрето се разшириха, откривайки бялото около ириса.

Нещо се блъсна в лакътя на момчето и то едва не скочи на крака. Та те бяха толкова много! Още две драскаха да надзърнат в дланта му. Там, където най-напред беше видял кутрето, сега стояха три и го наблюдаваха. Но в поведението им нямаше нищо враждебно.

Едно от кутретата постави лапа върху китката на момчето и внимателно притегли ръката му надолу. В същото време друго протегна муцунка и близна пръстите му. Езичето беше розово и грапаво. Високото скимтене стана още по-настойчиво. И трите се скупчиха около момчето, опитвайки се да налапат ръката му с уста.

— Ей, внимавайте! — извика Джефри и отдръпна ръката си, спомняйки си как изглеждат зъбите на възрастните. Внезапно въздухът се изпълни с джафкане и ръмжене. Уф. Приличаха повече на глупави пилета, отколкото на кучета. Едно кутре, което досега стоеше настрана, се устреми към него и протегна насреща му мокър нос.

— Ей, внимавайте! — повтори то, подражавайки удивително сполучливо… Но през цялото време устата му беше затворена! След това подложи извития си като дъга врат. Дали пък не искаше да бъде почесано? Момчето протегна ръка. Козината беше толкова мека! Сега ръмженето стана още по-високо. Джефри можеше да почувства вибрирането през кожата. Но не само приласканото от него животно издаваше тези звуци. Носеха се от всички посоки. Кутрето промени позата си и провеси муцуна през ръката на детето. Този път момчето позволи устата да стигне още по-близо до пръстите му. Е, зъбите се виждаха съвсем ясно, но кутрето внимаваше да не го одраска. Муцуната обхвана пръстите на ръката и ги обгърна като човешка длан, свивайки и разпускайки хватката си.

Още три се навряха под другата му мишница, сякаш и те искаха да бъдат погалени. Той почувства нослетата им да шарят по гърба му, опитвайки се да измъкнат ризата от панталона. Действията им бяха удивително координирани — сякаш човек с две ръце беше сграбчил дрехите му. Дявол да го вземе, колко на брой всъщност бяха те? За момент момчето забрави къде се намира и това, че трябва да е постоянно нащрек. Той се претърколи по гръб и взе да си играе с малките зверчета. Внезапно отвсякъде се надигна бурно квичене. Две от кутретата се пъхнаха под мишниците му, поне три скочиха на гърба му и взеха да навират носове във врата и ушите му.

Джефри внезапно бе озарен от велико проникновение: възрастните извънземни бяха разбрали, че той е дете. Ето защо го бяха отвели в една от техните детски градини! Сигурно точно в този момент мама и татко говореха с възрастните непознати същества. Значи всичко се развиваше както трябва.

Лорд Стийл не беше получил прозвището си случайно: той го заслужи, защото по всичко приличаше на стоманата, от която идваше и неговото име. От този метал се правеха най-добрите остриета. Макар и нажежена до червено, стоманата не се огъваше. Нейните саби бяха винаги в услуга на фленсериерите. Стийл бе съвършено изградена личност, най-големият успех на Фленсер.

В известен смисъл създаването на личности не беше кой знае каква новост. Каращисването и тренировките са негови по-несъвършени форми, които са свързани повече с физически характеристики. Дори учените-възпитатели признаваха, че умствените способности на една глутница не са разпределени равномерно у всички нейни членове. Например двойка или тройка от тях бяха носители на красноречието, други — на способността за ориентация в пространството. Добродетелите и пороците имаха още по-сложно разпределение. Нито един член не беше основен източник на храбростта или пък съвестта например.

Заслугата на Фленсер в тази област — както и в много други — бе жестокостта, с която премахваше всичко негодно и несъвършено, отсявайки само най-доброто. Той правеше непрекъснато експерименти като прочистваше плявата, давайки живот единствено на най-успешния резултат. В работата си разчиташе основно на дисциплината, на частичната смърт, както и на разумно извършваната селекция на отделни членове в глутницата. Зад гърба си имаше вече седемдесет години практика, рожба на която се явяваше и самият Стийл.

Преди да заслужи името си, Стийл прекара дълги години, подбирайки най-добрите екземпляри, като преценяваше точно кои свои части да събере в едно, та да се получи желаната личност. Но всичко това би било невъзможно без законите на Фленер. (Пример: ако изгубите част от своята личност, която е необходима за съществуването на черти като твърдост и издръжливост, откъде бихте черпили воля и сила да продължите със селекцията?) За личността, която се създаваше, този процес носеше мисловен хаос, мозайка от ужас и амнезия. За две години Стийл изтърпя толкова промени, колкото повечето хора не успяват да преживеят и за два века. При това всички те бяха целенасочено направлявани. Повратната точка настъпи, когато двамата с Фленсер откриха триото, което ги спечели със своята съвест и мудния си интелект. Единият от тримата служеше за връзка на останалите две части. Те го пратиха в небитието и го измениха с правилния елемент, което коренно промени личността. Останалото беше лесно — Стийл вече бе роден.

Когато Фленсер замина да преустройва Република Дългите езера, сякаш от само себе си се разбра, че неговото най-съвършено творение ще поеме управлението. Цели пет години Стийл ръководеше земите на Фленсер. За това време той не само съхрани постигнатото от неговия създател, но и го усъвършенства отвъд най-смелите очаквания.

А днес, само в краткия период от едно преминаване на слънцето над Тайния остров, той можеше да загуби всичко.

Стийл влезе в заседателната зала и се огледа. Освежителните напитки бяха поставени по местата. Светлината от пролуката на тавана падаше точно там, където искаше той. Част от Шрек, неговия помощник, стоеше в другия край на стаята. Той се обърна към нея:

— Ще говоря насаме с посетителя.

Не използва името Фленсер. Облечените в бели куртки части запълзяха заднишком, а невидимите членове на глутницата отвориха широко вратата в дъното на залата.

Една петорка — трима мъжки и две женски — прекрачиха през прага и застанаха в осветеното от слънцето петно. Индивидите в глутницата не бяха кой знае колко представителни. Но пък и Фленсер никога не се бе отличавал с внушителна външност.

Две от главите се надигнаха, за да направят сянка на останалите. Глутницата огледа залата и очите й се спряха върху лорд Стийл, който стоеше на шест метра от нея.

— А… Стийл.

Гласът беше деликатен, също като скалпел, който глади късите косъмчета по гърлото.

Когато новопристигналият влезе, Стийл се бе поклонил — обичаен жест на учтивост. Гласът обаче накара вътрешностите му да се свият и той машинално се просна по корем на пода. Това беше неговият глас! Значи в тази глутница имаше поне една от частите на истинския Фленсер! Сребърните и златни еполети, личният пряпорец — всичко това можеше да бъде фалшифицирано от всеки фукльо самоубиец… Но Стийл още помнеше държанието и обноските на създателя си. Ето защо идването на този тук беше предизвикало смут и развали дисциплината тази сутрин.

Осветените от слънцето глави изглеждаха безизразни. Но дали му се привиждаше или по устните на онази, която беше в сянка, наистина играеше усмивка?

— Къде са останалите, Стийл? Това, което се случи днес, е най-големият шанс в нашата история.

Стийл се надигна от пода и застана до парапета.

— Сър, най-напред ние с вас трябва да изясним няколко въпроса насаме. Вижда се, че у вас има много от Фленсер, но колко всъщност е то.

Сега онзи вече открито се хилеше, а главите в сянка направо се тресяха от смях.

— Очаквах, че най-доброто от моите творения не ще пропусне този въпрос… Тази сутрин заявих, че съм истинският Фленсер, усъвършенстван само с една-две замени. Истината обаче е… много по-тежка. Знаеш какво стана в Републиката.

Това беше най-великото, но и най-рисковано начинание на Фленсер — да промени цяла една нация. Милиони щяха да загинат, въпреки че на практика щеше да има много повече претопявания, отколкото убийства. Като краен резултат трябваше да се получи първият колектив извън тропиците. При това държавата на Фленсер нямаше да бъде някаква неориентирана и безразборно струпана маса, която се рови в джунглата. Нейните предводители щяха да са по-проницателни, по-съвършени и по-жестоки от която и да е друга глутница, позната в историята.

— Поехме величав риск в името на още по-величава цел. Но аз все пак бях взел предпазни мерки. В редиците ни имаше хиляди, предани до смърт на нашата вяра. Мнозина от тях изобщо не си даваха сметка за истинските ни амбиции и цели, но затова пък бяха верни и жертвоготовни. Каквито и трябваше да бъдат. Държах постоянно няколко глутници близо до себе си. Политическата полиция бе достатъчно прозорлива да използва атентатори срещу мен — последното нещо, което съм очаквал. Аз, който създадох атентаторите! Както и да е, телохранителите ми бяха добре обучени. Когато ни хванаха в капан насред Парламентарния амфитеатър, нападателите избиха по една-две части на всяка от тези специални групи… А аз просто прекратих съществуването си, пръскайки се между трима души — съвсем обикновени и обзети от паника, като така успях да избегна кървавата баня.

— Но всички ваши придружители са били избити от атентаторите, никой не е останал жив.

Фленсероподобната глутница сви рамене.

— Това твърдение е отчасти републиканска пропаганда, но отчасти и аз имам принос за него. Наредих на телохранителите си да се накълцат един другиго със секирите, а преди това да сторят същото с всеки от присъстващите, който не съм аз.

Стийл едва не зави от благоговение. Замисълът наистина беше достоен за съвършенството на Фленсер и за силата на неговата воля. При всеки атентат винаги има шанс някой от фрагментите да отърве кожата. Носеха се легенди за герои, които после успявали пак да се съберат. В истинския живот подобни неща бяха рядкост и обикновено се случваха, когато подчинените на пострадалия успееха да го подкрепят по време на неговото съчленяване. Но Фленсер бе замислил тази тактика още от самото начало и планирал своето повторно съчленяване на хиляди мили от Дългите езера.

И все пак… Лорд Стийл огледа критично събеседника си, абстрахирайки се от гласа и жестовете му. Мисли за властта, а не за желанията на някой друг, пък бил той и Фленсер! Стийл разпозна само двама от глутницата. Женските и мъжкият с белите връхчета на ушите сигурно бяха дошли от пожертваните последователи. Почти бе сигурен, че сега пред него стоят само две части от стария Фленсер. А това едва ли би била сериозна заплаха… с изключение на външния му вид, разбира се.

— Ами останалите четирима от вас, сър? Кога можем да очакваме пълното ви завръщане?

Фленсероподобното нещо изхихика. Макар и непълно и недооформено, това същество все пак имаше усет за баланс на силите. Беше почти като в доброто старо време. Когато двама души си дават ясна сметка що е това власт и предателство, тогава предателството между тях на практика става почти невъзможно. Събитията просто следват предначертания си ход и носят все по-голямо могъщество на онзи, който е достоен да бъде на власт.

— И останалите също имат не по-лоши… маршрути. Разработил съм подробни планове, определил съм три различни пътя, подсигурени от три отделни екипа агенти. Както виждаш, аз пристигнах благополучно. Не се съмнявам, че и при останалите всичко ще е наред и те ще са тук само след няколко декади, не повече. А дотогава, драги ми Стийл — той извърна всичките си глави към лорда, — аз няма да претендирам за цялата власт, полагаща се на Фленсер. Още от по-рано съм разпределил приоритетите, за да запазя отделните си части, докато те отново се обединят в едно цяло.

— Доколкото схващам, вие предпочитате да останете в сянка през следващите няколко декади. Това добре, но все пак се нарекохте Фленсер. Как да ви представям тогава?

Онзи не се поколеба нито за миг.

— Тайратект, Фленсер в очакване.

Шест

Връщайки се назад в миналото, Равна Бергсъндот виждаше, че още от самото начало й е било предопределено да стане библиотекар. В детството си на Сяндра Кей тя се прехласваше по приказките и легендите за Епохата на принцесите. Било е време, изпълнено с приключения, когато няколко смели жени са предвождали човешкия род по пътя към славата и величието. Равна и сестра й прекарваха безкрайни следобеди, представяйки си, че са Великата двойка, която спасява Графинята от езерото. Едва по-късно момичетата осъзнаха, че Нийора и нейните принцеси са безвъзвратно потънали в миналото. Сестра й Лине се захвана с по-практични неща, но Равна продължи да копнее за приключения. Докато беше по-малка, мечтаеше да емигрира в Страумлинските владения. Това вече е нещо съвсем реално. Там имаше нова и почти изцяло съставена от човешки същества колония, разположена на самия Връх на Отвъдното. Пък и Страум приемаше охотно хора от майката земя; начинанието им още нямаше и сто години. Нейното поколение или най-късно техните деца щяха да са първите хора в Галактиката, успели да надскочат собствената си човешка природа. Равна можеше да стане богиня, при това много по-богата от милион светове на Отвъдното. Тази мечта беше толкова реална, че само споменаването й вече се превръщаше в повод за безкрайни скандали в семейството. Но докато съществуваше рай, все трябваше да има и ад. Страумлинските владения бяха на крачка от Трансцендентното, а хората там си играеха с „тигрите, които крачат иззад решетките“. Баща й все използваше тази изтъркана фраза. Неразбирателството стана причина да се раздели за няколко години с родителите си. А по-късно, по време на курсовете за компютърни науки и приложна теология, Равна попадна на записки за древните ужаси. Явно трябваше да е по-предпазлива. По-добре би било най-напред внимателно да се огледа. Оказа се, че има начин да надзърне в натрупаните познания, до които имаха достъп човешките същества от Отвъдното. Затова Равна стана библиотекар. „Абсолютен дилетант!“, подразни я Лине. „Така си е, но какво от това!“, отвърна кисело Равна. Ала мечтата за далечни пътешествия все още тлееше в нея.

Животът в университета Херт на Сяндра Кей би трябвало да я задоволи напълно. Всичко потръгна по мед и масло и сигурно щеше да продължи така до края на дните й, но нещата внезапно се обърнаха с главата надолу през последната година от следването. Тогава обявиха конкурса за стажанти на „Вриними“. Наградата беше тригодишна изследователска работа в архива на системата Рилай. Ако я спечелеше, това й даваше шанс за цял живот. Щеше да се върне, натрупала повече опит, от който и да е местен академик.

И така, Равна Бергсъндот се озова на повече от двадесет хиляди светлинни години от дома, при това с достъп до центъра на мрежа, свързваща милиони светове.

Слънцето беше залязло преди час, когато Равна се упъти през Градския парк към резиденцията на Грондър Вринимикалир. Посещенията й на планетата, откакто беше пристигнала в системата Рилай, се брояха на пръсти. Повечето от работата й беше свързана със самия архив, отстоящ на хиляди светлинни часове. По това време тук беше ранна есен, макар здрачът да бе променил окраската на дърветата в различни оттенъци на сивото. Там, където се намираше Равна — на сто метра височина — студеният въздух щипеше кожата и предвещаваше настъпването на мразовити дни. Под краката си тя можеше да зърне пламъците на огньове, запалени от излезлите на пикник хора. Докато наблюдаваше спускането на здрача, Равна за миг успя да си представи, че е на нейната родна планета. Погледнеше ли обаче небето, осъзнаваше, че е много далеч от дома — на двайсет хиляди светлинни години, където галактическият въртоп се бе разпрострял чак до зенита.

Сред здрача блещукаше слаба светлинка, която едва ли щеше да стане по-ярка тази нощ. Ниско върху западния хоризонт личеше група вътрешносистемни фабрики, които светеха по-ярко от която и да е луна. След около половин час щяха да изгреят и Доковете. Тяхната светлина не беше ярка като тази на фабриките, но заедно можеха да затъмнят, която и да е от по-далечните звезди.

Равна смени скоростта на своя агравитатор и се спусна по-ниско. Уханието на есенна мъгла и димът от огньовете станаха още по-осезаеми. Внезапно навсякъде около нея зазвуча калирски смях — неволно бе попаднала сред играчи на въздушна топка. Тя шеговито разпери ръце в разкаяние и се измъкна настрани от групата.

Разходката из парка наближаваше своя край — вече се виждаше нейната крайна цел. Резиденцията на калира Грондър беше нещо необичайно за пейзажа в парка и внушителната й сграда се забелязваше отдалеч. Беше още от времето, когато Организацията се бе присъединила към Рилай. Погледната само от осемдесет метра височина, сградата представляваше масивен силует върху фона на вечерното небе. Когато заискриха светлините от фабриките, по нейните гладки стени започнаха да се провиждат и маслени краски. Грондър беше шеф на шефа на нейния шеф. За две години беше говорила с него точно три пъти.

Нямаше вече за кога да отлага. Едновременно притеснена и изпълнена с любопитство, Равна полетя още по-ниско и се остави електронния водач да я преведе през трите платформи към входа на сградата.

Грондър Вринимикалир я посрещна с обичайната за Организацията любезност — стандартен начин на общуване, който служеше на няколко раси от системата. Приемната беше обзаведена с мебелировка, която можеше да се ползва едновременно от хората и от „Вриними“. Бяха поднесени освежителни напитки, последвани от куртоазните въпроси относно работата й в архива.

— Престоят ми тук си има и добрите, и лошите страни — отвърна откровено тя. — От една страна научих много полезни неща. Беше ми показано всичко, което трябва да усвои един стажант. Боя се обаче, че в новия отдел ще имам нужда от допълнителна система от кодове и много по-разширен достъп до информация.

Всичко това вече беше отбелязано в нейните рапорти и старият можеше да го научи само с едно натискане на клавиша.

Грондър внезапно прокара ръка по пъстрата си обвивка.

— Да, това разочарование можеше да се очаква. Ейгравън и Дърчи (това бяха шефът на Равна и неговият началник) са особено доволни от твоя напредък. Ти наистина постигна добро ниво на образование, при това доста бързо. Убеден съм, че в Организацията има място и за човешки същества.

— Благодаря, сър — изчерви се Равна. Мнението на Грондър не излезе от обичайния официален тон, но означаваше много за нея. Казаното със сигурност предвещаваше пристигането и на други човешки същества дори още преди да е приключил нейният стаж. Значи това е била истинската причина за тази среща?

Тя се опита да не гледа втренчено събеседника си. До този момент беше успяла да привикне с вида на основната раса от Вриними. От разстояние калирите приличаха на хуманоиди, но отблизо разликата беше очевидна. Расата бе възникнала от същества, подобни на насекоми. Еволюцията бе заздравила вътрешните им органи и променила действието на техните системи. Външната обвивка обаче наподобяваше нещо средно между повърхността на червей и прозрачните хитинови люспи на насекомите.

На първи поглед Грондър не беше от най-впечатляващите представители на своята раса. Но дори когато посегнеше да оправи дрехата си или просто потриваше очи, в движенията му се усещаше удивителна прецизност. Ейгравън твърдеше, че той е много, много стар.

Грондър внезапно смени темата, сякаш просто натисна друг бутон.

— Известно ли ти е за… промените в Страумлинските владения?

— Имате предвид рухването на Страум ли? Да, известно ми е. „Макар да се учудвам, че ти се интересуваш от това“, продължи наум Равна. Страумлинските владения бяха наистина значима част от човешката цивилизация, но в информационния трафик на Рилай представляваха само една нищожно малка частица.

— Моля да приемеш моите съболезнования.

Независимо от жизнерадостните послания, идващи откъм Страум, на всички беше ясно, че там върлува някакво бедствие. Почти всяка раса, докоснала се някога до Трансцендентното, най-често ставаше свръхинтелигентна, превръщаше се в Сила. Сега обаче страумляните бяха създали или пробудили Сила, която носеше смърт и унищожение. Съдбата им бе по-ужасяваща дори от най-мрачните прогнози на бащата на Равна. Тази зла прокоба превземаше всичко, що някога са били Страумлинските владения.

Грондър продължи подхванатия разговор.

— Тези новини повлияха ли по някакъв начин върху работата ти?

Любопитството я завладяваше все повече и повече. Тя беше готова да се закълне, че събеседникът й постепенно доближаваше главното в разговора. Да не би пък именно това да беше главното? Случилото се на Страум бе ужасно нещастие, особено за човешките същества. Но все пак нейният дом се намираше на Сяндра Кей. Страумлинските владения бяха колония на нейната родна планета, но тя нямаше роднини там. „На косъм бях да се озова там, ако не бяха майка и татко.“ На практика когато Страумлинският център отпадна от Мрежата, близо четиридесет часа Сяндра Кей нямаше връзка с външния свят. Това доста я беше притеснило, защото контактът с всеки район трябваше да е пряк и непрекъснат. Комуникацията най-накрая беше възстановена. Лине и родителите й бяха добре. Поражението на Страум беше събитието на века за жителите на Сяндра Кей, но въпреки това нещастието си оставаше твърде отдалечено от тях.

— Така, така — челюстите му се размърдаха по подобие на човешкото кимване. Главата му се наклони така, че към нея бяха обърнати само очите по периферията. Ама той май се колебаеше! Равна отвърна мълчаливо на погледа му. Калирът Грондър очевидно беше най-странният от администраторите на Организацията. Той беше единственият, чиято резиденция се намираше на повърхността. Официално отговаряше за архивите. В действителност обаче ръководеше търговията на Вриними (разбирай разузнаването). Носеха се слухове, че е бил дори на Върха на Отвъдното. Ейгравън даже твърдеше, че шефът му има изкуствена имунна система.

— Виждаш ли, нещастието на Страум внезапно те превърна в един от най-ценните служители на Организацията.

— Не… Не разбирам.

— Равна, слуховете в Дискусионната група „Бедствия и катастрофи“ имат основание. Страумляните са имали лаборатория в Първо ниво на Трансцендентното. Позволили са си да си играят с формулите от някакъв древен архив и са успели да създадат Сила. По всичко личи, че тя е Отклонение от втора степен.

Мрежата отчиташе Отклонение от втора степен веднъж на един век. Подобна Сила можеше да има нормална „продължителност“ до десет години. Но явленията от тази категория бяха изключително унищожителни и за този период можеха да нанесат непоправими поражения. Бедният Страум!

— Както и сама се досещаш, в момента пред нас се отварят възможности за огромни печалби, но и за големи загуби. Ако бедствието се разшири, ние ще загубим много от потребителите на Мрежата. От друга страна пък всеки, свързан по някакъв начин със Страумлинските владения, дава мило и драго да разбере какво се е случило там. А това би повишило трафика на информация с няколко процента.

Грондър каза всичко това много по-хладнокръвно, отколкото на нея би й се харесало. Но в края на краищата поне достатъчно ясно очерта истинската причина за разговора им. На практика шансовете за печалба бяха пряко свързани със смекчаването на щетите от Отклонението. Ако не се беше вдълбочила чак толкова в работата си с архивите, тя и сама можеше да се досети. И въпреки това все пак_ беше мислила_ по въпроса.

— Има дори още по-привлекателни перспективи от тези. От историческа гледна точка подобни отклонения винаги са представлявали интерес за останалите Сили. Те ще искат достъп до Мрежата, а и… информация за създаващата се раса.

Гласът й заглъхна, когато тя най-сетне осъзна повода за срещата им. Челюстите на Грондър щракнаха в знак на съгласие.

— Точно така. Ние от Рилай сме в изгодна позиция и можем да осигуряваме новини за тези от Трансцендентното. Освен това разполагаме със собствено човешко същество. През последните три дни получихме десетки запитвания от цивилизации, които са на Върха. Някои от тях дори твърдят, че представляват Сила. Този интерес може да означава само увеличение в приходите на Организацията през следващите няколко десетилетия.

Но всичко това би могло да се прочете и в разискванията на Дискусионната група „Бедствия и катастрофи“. Има обаче още нещо, което засега ще те помоля да запазиш в пълна тайна. Преди пет дни в наша територия навлезе емисарски кораб от Трансцендентното. Оттам твърдят, че представляват една от Силите.

Стената зад него внезапно се превърна в екран, на който можеше да се види посетителя. Единственото създание на кораба представляваше неестествена купчина от бодли и крайници. Уредите за измерване показваха, че това чудо е само на пет метра от тях.

Равна почувства как косата на тила й настръхва. Те се намираха в Средното ниво, а това означаваше, че са относително защитени срещу прищевките на Силите. И все пак… знае ли човек. Това нещо изглеждаше доста обезпокояващо.

— Какво иска?

— Информация за Страумлинското отклонение. И още по-точно, то е особено заинтригувано от твоята раса. Предлага много висока цена, ако успее да отведе със себе си живо човешко същество.

Отговорът на Равна беше рязък, почти груб.

— Това не представлява интерес за мен.

Грондър разпери бледите си ръце. Светлината проблясваше върху хитиновата повърхност на пръстите му.

— Предоставя ти се невиждан шанс — „чиракуване при боговете“. Този обещава в замяна да ни прати оракул тук.

— Не! — Равна се надигна от мястото си. Тя беше просто едно човешко същество, изгубено на повече от двайсет хиляди светлинни години от дома. Този факт беше достатъчен да й се свива сърцето, колчем се сетеше за него през първите дни от стажа си тук. После лека-полека завърза приятелства, научи повече за етиката в Организацията, започна да се доверява на съществата около нея почти като на хората от Сяндра Кей. Но… в Мрежата съществуваше само един-единствен оракул, който беше почти на десет години, а и на него можеше да се вярва само с едно наум. Тази Сила изкушаваше Организацията „Вриними“ като й предлагаше наистина безценно съкровище.

Прищракването на челюстите на Грондър издаваше неговото объркване. Той й махна с ръка да остане на мястото си.

— Това беше само предложение. Никога не сме принуждавали подчинените си да правят нещо против волята си. Ако се съгласиш да работиш като наш местен експерт…

Равна кимна с глава.

— Добре. Честно казано, не съм и очаквал да приемеш предложението. Ние разполагаме с нещо като доброволец, но той се нуждае от предварителен инструктаж.

— Човек?! Тук?

Равна си беше открила постоянно действаща страница в локалната директория за контакти с други човешки същества. През последните две години беше установила връзка с трима души, но те само преминаваха през този район.

— От колко време тя — или той — е тук?

Изражението на Грондър беше нещо средно между усмивка и откровен кикот.

— Малко повече от век, макар че установихме присъствието му едва преди няколко дни.

Картината пред тях се промени. Равна разпозна „мазето“ на Рилай — гробището за изоставени кораби и стари части, което се намираше само на хиляда светлинни секунди от архивите.

— Успяхме да получим доста материал от един минаващ транзитно кораб, натоварен с неща, които са се надявали да купим или пък да разпродадем на търг.

Екранът се изпълни от уголемения образ на разнебитен кораб с дължина около двеста метра и източена като вретено конструкция. Двигателите му за свръхзвукова скорост приличаха на кочани, обраснали по корпуса.

— Лекотоварен кораб? — попита Равна.

Грондър отрицателно изщрака.

— Не — драга. Тя е на поне три хиляди години. Повечето време е изкарала в дебрите на Изостаналата зона, а десет хиляди години е била в Безпаметните дълбини.

Сега, когато бяха още по-близо, тя можеше да забележи, че целият корпус е покрит от малки дупчици — резултат от вековното действие на разяждащата ерозия. Макар и автоматично управлявана, експедиция като тази беше голяма рядкост. Нямаше никакъв шанс тези, които са я програмирали, да доживеят завръщането на кораба. Понякога преди завръщането му изчезваше дори расата, която го е създала. Замислилите подобна мисия трябва да са били малко смахнати. А тези, които щяха да възстановят кораба, ги чакаше добра печалба.

— Тази драга идва от много далеч, дори и да не е била изпратена с такава цел. Не е успяла да извлече нищо забележително от Безпаметните дълбини, но нищо чудно от това. Там всичко изчезва безследно. Разпродадохме повечето от товара незабавно. Останалото беше подробно описано и забравено… Докато не се случи това със Страум.

Звездното небе изчезна и на негово място се появи нещо подобно на урок по анатомия — напосоки струпани крайници и части от тяло. Много приличаха на човешки.

— В една от слънчевите системи някъде в самия край на Изостаналата зона, драгата е открила блуждаещ кораб. Развалината не е притежавала свръхзвукова тяга и по всичко е личало, че дизайнът е местен. Тази слънчева система е необитаема, затова предположихме, че на кораба е станала авария или пък екипажът е бил поразен от Дълбините. В противен случай щяха да се превърнат в ледени частици, пръснати из безкрая.

Трагедия в самия край на Изостаналата зона, при това преди хиляди години. Равна насила откъсна очи от тази касапница.

— И вие се каните да продадете това на посетителя?

— Даже нещо още по-добро. Като се поровихме по-внимателно в товара, открихме съществена грешка в описа. Едно от телата е почти непокътнато. Каквото му липсваше, го взехме от останалите трупове. Е, доста скъпо ни излезе, но затова пък сега разполагаме с живо човешко същество.

Образът отново примигна и Равна притаи дъх. Анимацията показваше как пръснатите човешки части постепенно се събират и образуват едно цяло. Тялото беше напълно завършено и единствено стомахът беше малко разкъсан. После и неговите краища се събраха и зараснаха… Това не беше „тя“. Той се носеше из въздуха, непокътнат и съвсем гол, сякаш заспал. Нямаше и капка съмнение за принадлежността му към човешкия род. Но всички хора, населяващи Отвъдното, водеха началото си от Нийора. А този човек не притежаваше нито една от техните наследствени черти. Кожата му беше опушеносива, а не кафява. Косата му беше ръждива — цвят, който тя беше виждала само в пра-нийорските хроники. Костите на лицето видимо се различаваха от тези на съвременните хора. Но незначителните разлики не бяха по-шокиращи от коренно различната конструкция на нейните колеги.

Внезапно човешкото тяло пред нея се покри с дрехи. При други обстоятелства Равна би се усмихнала. Калирът Грондър беше избрал някакъв абсурден костюм, взет като че ли от ерата на Нийора. Тялото беше окичено с меч и пистолет с куршуми… Спящият принц от Епохата на принцесите.

— Представям ти човека — тържествено произнесе Грондър.

Седем

Рилай е съвсем обикновено име за област. Нещо като Нова земя или Новград например. То се появява всеки път, когато хората се преселват от едно място на друго, колонизират нови земи или пък се включват в комуникационна система.

Но в настоящата ера едно от значенията на Рилай доминираше над всички останали. От двайсетте хиляди светлинни години галактическата шир Рилай разполага с 30% територия от Отвъдното, включително много звездни системи в самия му край, където космическите кораби могат да изминат едва една светлинна година на ден. Няколко съдържащи метали слънчеви системи имаха същото благоприятно разположение и се явяваха негови конкуренти. Но докато останалите цивилизации постепенно загубиха интерес или предпочетоха да колонизират в Трансцендентното, а други бяха унищожени от апокалипсис, то Организацията „Вриними“ оцеля. След петдесет хиляди години в състава й още имаше няколко от расите, които я създадоха. Нито една обаче не беше запазила лидерското си място, макар принципите и политиката да оставаха непроменени. Установени закони и стабилност — сега Рилай беше основният посредник сред Магеланите и едно от малкото места, които предоставяха всякакъв вид връзка с Отвъдното в галактиката Скулптор.

На Сяндра Кей върху бляскавата репутация на Рилай нямаше нито петънце. По време на двегодишния си стаж Равна разбра, че реалността далеч надхвърля предположенията й. Рилай се намираше в Средното ниво. Единствената дейност на Организацията бяха предавателните функции и осигуряване на достъп до архивите. За сметка на това тя внасяше най-съвършеното биологично и технологично оборудване от Върха на Отвъдното. Доковете на Рилай бяха скъпо удоволствие, което можеха да си позволят единствено големите богаташи. Простираха се на хиляди километри площ — кейове, хангари за ремонт, центрове за прекачване, паркове и спортни площадки. Дори на Сяндра Кей имаше по-просторни места. Но Доковете не бяха в орбита. Те плуваха на хиляда километра над повърхността върху най-голямата агравитационна конструкция, която Равна някога беше виждала. Годишната заплата на един академик от Сяндра Кей би стигнала за един квадратен метър агравитационна материя. А тук имаше милиони хектари, поддържащи в пространството милиарди тонове товари. Само подмяната на износената материя изискваше по-голям търговски оборот с Върха на Отвъдното, отколкото можеха да осъществят няколко звездни системи, взети заедно.

„А сега аз имам собствен кабинет на това място.“ Да си на пряко подчинение при калира Грондър си имаше и своите предимства. Равна се изопна в стола си и се загледа в централното море. На височината на Доковете налягането още беше три четвърти от земното притегляне, фонтани от въздух поддържаха годна за живот атмосфера над централната платформа. Предния ден тя беше наела лодка, за да прекоси водния басейн с кристалночисто дъно. Беше наистина необикновено преживяване — под кила преминаваха облаци, а над главата й се простираше небе в индиговосиньо, изпъстрено със звезди. Тази сутрин предпочете да повърви край брега. Дори на трийсет метра от водата във въздуха се усещаше вкуса на сол. В далечината се открояваха бели върхове.

Погледът й попадна на една фигура, която с мъка си проправяше път по брега към нея. Само преди няколко седмици и в най-смелите си фантазии тя не можеше да си представи подобна среща. Само преди няколко седмици тя все още беше потънала в архивите, подготвяйки специализацията си, щастлива, че има достъп до една от най-големите база данни на Мрежата. Сега… сега сякаш беше изминала пълен кръг и се бе върнала назад в детството, при мечтите за приключения. Проблемът беше, че понякога се чувстваше като подлец и негодник. Фам Нувен беше живо същество, а не стока за продан.

Тя се изправи и тръгна да посрещне червенокосия си посетител.

Този път той не носеше меча и пистолета от чудноватата екипировка, избрана от Грондър. Въпреки това дрехите му бяха обшити със сърма и накичени с панделки и дантели като от епохата на древните героични походи. Ленивата му походка издаваше самоувереност. След срещата си с Грондър тя беше прегледала антропологията на Старата земя. Там често се срещаха червена коса и издължени очи, макар и рядко събрани в един екземпляр. Със сигурност обаче опушената му кожа би била нещо необичайно дори сред обитателите на Земята. Човекът насреща й, както и тя самата, беше продукт на извънземната еволюция.

Той спря на една ръка разстояние и й хвърли крива усмивка.

— Ти май си човешко същество. Да не си Равна Бергсъндот?

Тя се усмихна и кимна в отговор.

— Г-н Фам Нувен?

— Точно така. Вижда се, че и двамата сме много досетливи.

Той се промъкна край нея и потъна в сянката на кабинета. Костелив орех.

Тя го последва като се двоумеше откъде да подхване. Човек само си въобразява, че не би имал проблеми с други от неговата раса. Но разговорът потръгна удивително гладко. Бяха изтекли повече от трийсет дни от възкресението на Фам Нувен. Времето мина предимно в зубрене на езика. Той се оказа удивително схватлив — вече употребяваше трисквелайнския търговски сленг като местните хора. Безспорно умът му беше като бръснач.

Равна беше заминала от Сяндра Кей преди две години, оставаше й още една година стаж. Досега се справяше доста добре. Вече имаше близки приятели — Ейгравън, Сарале. Но разговорът с новодошлия отново й припомни нейната самота. В някои отношения той беше по-чужд на Рилай от което и да е друго същество. Понякога й се приискваше да го сграбчи и да изтрие с целувка самодоволната му усмивка.

Грондър Вринимикалир й беше казал истината за Фам Нувен. Възкръсналият беше във възторг от плановете на Организацията за неговото бъдеще. Това означаваше, че теоретически тя може да продължи заниманията си с чиста съвест. Но на практика…

— Г-н Нувен, моето задължение е да ви подготвя за живота в новия свят. Зная, че сте бил подложен на доста интензивно обучение през последните дни, но все пак има известни граници при възприемане на цялата информация.

Червенокосият се ухили.

— Викай ми Фам. Права си, че се чувствам като претъпкана чанта. В сънищата ми гъмжи от хиляди тънки гласчета. Научих много неща, без да мога да ги изпробвам на практика. Още по-лошо — бях като мишена за всички тези преподаватели. Ако Вриними целят да ме прецакат, избрали са отличен похват — да ми вземат акъла. Ето защо се уча да ползвам местната библиотека без чужда помощ. Затова и настоявах да открият някой като теб. — Той забеляза изненадата върху лицето й. — Я! Ама ти не знаеше ли? Нали разбираш, общуването с реално същество ми дава шанс да разбера неща, които не са планирани предварително. Освен това винаги съм бил добър познавач на човешката природа. Виждам през теб сякаш си прозрачна.

Усмивката му ясно показваше, че си дава сметка колко е нахален. Равна вдигна очи към зелените корони на дърветата край брега. Като че ли този ахмак си заслужава онова, в което се беше забъркал.

— Значи имаш голям опит при общуването си с хора?

— Като се имат предвид ограниченията в Изостаналата зона, все пак имам опит, Равна. Наистина доста съм видял. Знам, че не ми личи, но съм на шестдесет и седем години субективно време. Много съм благодарен на вашата Организация за изкусното размразяване.

Той повдигна несъществуващата си шапка и я размаха с поклон пред краката й.

— Последното ми пътуване беше преди повече от хиляда години обективно време. Бях военен програмист на Кюенг Хо… — очите му внезапно се разшириха и той пророни нещо неразбираемо. За миг изглеждаше беззащитен и уязвим.

Равна протегна ръка към него.

— Някакъв спомен ли?

Фам Нувен кимна.

— Проклятие! Ето за това нещо не съм благодарен на хората.

Фам Нувен бил замразен след като починал от насилствена смърт, без това изобщо да е било планирано. Можеше без преувеличение да се нарече чудо, че Организацията „Вриними“ успя изобщо да го съживи. Особено пък с технологиите на Средното ниво. Но паметта беше най-големият проблем. Химичните процеси в нейната основа бяха понесли зле хаотичното замразяване. На Равна й стана жал за него.

— Нищо не е напълно унищожено. Просто трябва да откриеш друга гледна точка към някои неща.

— … Да. Инструктираха ме за това. Да тръгна от някой друг спомен. „Подходи по околен път към събитие, което не можеш да си спомниш изведнъж.“ Е… не е лесно да си бил мъртъв.

Той успя да си възвърне част от своята напереност, но я смекчи, така че тя се превърна в чар. Поговориха доста, докато червенокосият отработеше нещата, които „не може да си спомни направо“.

Постепенно Равна започна да изпитва нещо, което дори през ум не й минаваше, че може да бъде свързано с представител на Изостаналата зона — благоговение. За един живот Фам Нувен беше успял да постигне всичко възможно за жител на Изостаналата зона. От край време тя питаеше единствено жал към онези цивилизации. Те бяха обречени никога да не познаят що е слава и величие; и най-вероятно никога нямаше да достигнат истината. И въпреки това, благодарение на своя късмет, уменията си и непоклатимата си воля, този човек беше преодолявал препятствие след препятствие. Дали Грондър е знаел истината, когато натруфи червенокосия с меч и пистолет? Защото Фам Нувен си беше истински варварин. Беше роден в провалил се колониален свят — наричаше го Канбера. Описанието на това място не се различаваше много от средновековна Нийора, макар да не е било управлявано от матриархат.

Бил най-малкото дете на местен крал, израснало сред мечове, отрова и интриги. Живял в каменни замъци край едно много студено море. Нямало съмнение, че животът на най-малкия принц бил предначертан — или щял да бъде рано убит или да стане крал в земите на баща си. Това го чакало, ако животът продължал да си тече по средновековните порядки. Но когато навършил тринайсет, всичко се променило. Неговият свят, в който се разказвали единствено легенди за летящи апарати и радиовръзки, се изправил лице в лице с междузвездни търговци. След една година феодалната политика на Канбера била преобърната с главата надолу.

— От Кюенг Хо бяха инвестирали в три кораба за експедицията до Канбера. При нас им видяхме сметката, нищо че се имахме за по-напреднали в технологиите. Не можаха да заредят и двата кораба останаха. Най-вероятно те станаха и причина за превръщането на бедния ми свят в пух и прах. Аз заминах на третия. С това безумно заложничество баща ми мислеше, че ги държи в ръцете си. Имах късмет, че не ме направиха на парчета.

Кюенг Хо се състоял от няколкостотин кораба, действащи в периметър от стотина светлинни години. Флотата им можела да достигне почти една трета от скоростта на светлината. Били предимно търговци, много рядко спасявали изпаднали в беда и още по-рядко се проявявали като завоеватели. Когато Фам Нувен ги видял за последен път, те вече били поставили началото на около трийсетина нови светове и зад гърба си имали три хиляди години история. Били най-чудатата цивилизация, съществувала в Изостаналата зона… Естествено, докато не възкресиха Фам Нувен, никой от Отвъдното дори не беше чувал за нея. Кюенг Хо беше просто една от милионите цивилизации, захвърлени на хиляди светлинни години в дебрите на Изостаналата зона. Само случайността можеше да доведе техен представител в Отвъдното, където придвижването ставаше със скорост, по-голяма от тази на светлината.

Но за едно тринайсетгодишно момче, отрасло сред мечове и ризници, Кюенг Хо беше коренна промяна, каквато малцина човешки същества са преживели. Само за няколко седмици от наследник на средновековен владетел то се превърнало в момче за всичко на борда на космически кораб.

— Отначало не знаеха какво да правят с мен. Мислеха да ме тикнат в хладилната камера и да ме изхвърлят при първото спиране. Пък и за какво ли можеше да им послужи дете, което е уверено, че съществува един-единствен свят, при това той е плосък. Целия си дотогавашен живот бях прекарал, учейки се да размахвам меч.

Той спря внезапно, както правеше винаги, когато потокът от спомени попаднеше в повреден участък. После погледът му отново се концентрира върху Равна и той стана нахакан, както обикновено.

— Бях истинско животно. Не ми се вярва хората от развитите цивилизации да си дават сметка какво е да израснеш сред чичовци и лели, които само дебнат как да ти видят сметката, а ти се опитваш да ги изпревариш. В цивилизацията съм срещал големи злодеи и негодници. Те са способни да изпепелят цяла планета, наричайки това „уреждане на спора“. Но нито един от тях няма и стотна от коварството и измамите, които видях в детството си.

Ако се съди по думите на Фам Нувен, само сляпата случайност е опазила екипажа на кораба от неговата отмъстителност. През годините се научил да се приспособява към света, в който попаднал, а цивилизацията одялала острите ръбове от неговото детство. При подходящо обучение и възпитание би могъл да е един от най-умелите капитани на Кюенг Хо. И наистина, в продължение на дълги години управлявал корабите от флотилията. В общността на Кюенг Хо влизали няколко раси и колонизираните от техните хора светове. Със скорост, равна на три десети от светлинната, Фам десетилетия наред се носел от звезда до звезда, потопен в летаргичен сън. После изкарвал по година-две в поредното пристанище, опитвайки се да припечели нещо от стоката и информацията, които предлагал. Но те често се оказвали безнадеждно остарели. През цялото време авторитетът на Кюенг Хо му служели като щит. „Политиците идват и си отиват, но Алчността е вечна“ било мотото на тяхната флотилия и то им помогнало да оцелеят много по-дълго от доста техни клиенти. Дори религиозните фанатици действали по-предпазливо, когато ставало дума за отмъстителността на Кюенг Хо. Въпреки това в повечето случаи само уменията и хитростта на капитана спасявали екипажа и кораба от гибел. А малцина можели да се мерят със способностите на Фам Нувен.

— Бях почти съвършен шкипер. Почти. Винаги ми се е искало да разбера какво има отвъд пространството, което вече познавахме като петте си пръста. Но всеки път, когато се замогвах толкова, че да си купя собствена флота, лошият късмет ми изиграваше номер и губех всичките си пари. После пак почвах отначало. Бях черната овца на флотата. Ако в едно пътуване командвах пет кораба, то при следващия курс задължително бях обикновен техничар по поддържане на апаратурата или вършех друга рутинна работа. Като се има предвид как се точи времето, когато е позната само субсветлинната скорост, не е за чудене, че цели поколения ме смятаха за легендарна личност. Други пък използваха името ми като синоним на малоумник.

Той отново млъкна и очите му се разшириха в радостна изненада.

— Ха! Спомних си какво правех точно преди края. Бях отново в един от лошите си периоди, но това не е чак толкова важно. Пътувах с един от двайсетината капитани, който беше по-луд и от мен… Не се сещам за името. Дали пък не беше жена? Дума да не става. Никога не съм служил под женска команда. — Той вече говореше сам на себе си. — Както и да е. Та тоя приятел беше готов да се обзаложи за всяко нещо. Наричаше кораба си… Хм, в превод звучи приблизително „Щура птица без глава“. Е, това донякъде показва с какъв човек си имах работа. Та той беше сигурен, че някъде във Вселената съществуват високо развити цивилизации. Оставаше само да ги открием. Водачът ни обаче не се оказа достатъчно луд. Сгреши само в една дребна подробност. Можеш ли да се досетиш каква?

Равна кимна. Като се знае къде са открили останките на Фам, останалото бе повече от очевидно.

— А така. Бас ловя, че тая идея е по-стара дори от космическите полети. „Старите раси“ трябвало да са някъде в центъра на Галактиката, където звездите са гъсто една до друга и съществува оная прословута черна дупка, от която черпят енергия. Моят човек вдигна всичките двайсет кораба. Трябваше да пътуват, докато не срещнат други човешки същества или пък открият подходящ за колонизиране свят. Капитанът се съмняваше, че ние самите ще доживеем да оберем плодовете на това начинание. Но при подходящо планиране можехме да достигнем поне гъсто населен район, където да открием някой нов Кюенг Хо. Оттам нататък вече лесно можеше да се продължи.

Е, имах късмет да попадна на борда поне като програмист, защото тоя капитан знаеше всичките ми издънки.

Експедицията продължила хиляда години, навлизайки на двеста и петдесет светлинни години навътре към центъра на Галактиката. В сравнение със Старата земя общността Кюенг Хо била по-близо до периферията на Изостаналата зона и това доста ги улеснило. Но лошият им късмет ги пратил на границата с Дълбините. „Щурата птица без глава“ постепенно губел контакт с останалите кораби. Понякога това ставало без никакво предупреждение, друг път имало явни признаци за разпад в компютърната система или пък за недопустима некомпетентност на екипажа. Оцелелите забелязали определена закономерност и предположили, че се дължи на повреда в някои от общите компоненти. Естествено, на никого и през ум не му минало да свърже проблема с района от космоса, където се намирали.

— Постепенно намалихме скоростта и открихме една слънчева система с почти годна за живот планета. Бяхме загубили следите на всички останали… А какво сме правили след това — имам съвсем смътни спомени. — Той сухо се изсмя. — Предполагам, че сме били съвсем близо до целта — въртели сме се все около IQ 60. Спомням си, че човърках животоподдържащата система. Сигурно това ни е убило.

За кратко той изглеждаше тъжен и объркан. После сви рамене.

— След това се събудих в нежните лапи на Организацията „Вриними“ — място, където придвижването със свръхсветлинна скорост е нещо обичайно, и… съзрях райските двери.

Равна помълча известно време. После се загледа към брега и ивицата на прибоя. Бяха говорили много дълго. Слънцето надничаше вече през клоните на дърветата, а лъчите му падаха косо по пода на кабинета й. Дали Грондър си даваше сметка какво всъщност държи в ръцете си? Почти всичко, което идваше от Изостаналата зона, имаше антикварна стойност и беше обект на колекционерска страст. Хората от този район бяха още по-ценни. Фам Нувен обаче можеше да се окаже уникална находка. Той лично бе преживял повече, отколкото цели цивилизации през своето съществуване. При това е имал дързостта да навлезе в Дълбините. Тя лесно можеше да разбере защо нарича Трансцендентното „вратите на Рая“. Това не беше нито наивитет, нито пропуск в ускорената образователна програма на Организацията. Фам Нувен вече беше преминал през две прераждания, променили коренно живота му и неговите представи за света. Беше скочил без преход от дотехническата ера в епохата на космическите полети, а след това — и в Отвъдното. Всеки от тези скокове граничеше с невероятното. А сега дори виждаше, че е възможна още една стъпка по-нагоре. И съвсем съзнателно беше готов да се продаде, за да направи тази стъпка.

„Тогава защо да рискувам работата си, опитвайки се да го разубедя?“ Но устата й сякаш не желаеше да се подчини на волята.

— Защо не поотложиш пътуването си към Трансцендентното, Фам? Остани тук и опознай живота в Отвъдното. Всяка една от тукашните цивилизации би те приела на драго сърце. А в населените с човеци светове ти ще си направо събитието на века.

Като екземпляр от не-нийоранската човешка раса.

От информационната агенция на Сяндра Кей бяха убедени, че Равна е отчаяно амбициозно същество, щом се беше решила да пропътува двайсет хиляди светлинни години за този стаж. След приключването му с нейната квалификация можеше да избира работа сред най-престижните академични занимания в поне дузина светове. Но това беше нищо в сравнение с постигнатото от Фам Нувен. Имаше толкова богати хора, които щяха да му дадат цял един свят, стига да останеше сред тях.

— Кажи си цената.

Самоуверената усмивка на червенокосия стана още по-широка.

— Ами аз вече я казах, а „Вриними“ са готови да я платят.

„Наистина копнея да направя нещо с тая негова усмивка“, помисли си Равна. Билетът на Фам Нувен към Трансцендентното беше осигурен единствено благодарение на внезапно възникналия интерес от страна на Силата към Страумлинското отклонение. Това нищо неподозиращо създание можеше да завърши безславно живота си, разпиляно на милиони и милиарди мъртви частици, предназначени да дадат начало на безброй имитации на човешка природа.

Грондър се обади само пет минути след напускането на Фам Нувен. Равна беше наясно, че от Организацията подслушват нейните разговори и вече беше уведомила Грондър за резервите си относно тази „продажба“. Въпреки това пак се чувстваше малко нервна при срещата с него.

— Всъщност той кога заминава за Трансцендентното?

Грондър си потърка пипалата. По нищо не личеше да е ядосан.

— Във всеки случай няма да е до десет-двайсет дни. Силата, с която преговаряме, засега предпочита да се рови из архива ни и да следи каква информация преминава през Рилай. Освен това… независимо от огромното желание на човешкото същество да замине, то е доста предпазливо.

— Така ли?

— Точно така. Настоя за достъп до библиотеката и поиска разрешение да огледа навсякъде из системата. Успя да побъбри с няколко случайно срещнати работници по Доковете. Освен това изрично искаше да говори с теб. — Челюстите на Грондър зачаткаха — той се смееше. — Не се притеснявай от нищо и откровено кажи мнението си по всеки въпрос. За него най-главното сега е да дебне за скрита отрова. А като чуе най-лошите новини от теб, ще разбере, че нямаме тайни от него и ще повярва в нашата добронамереност.

Тя започваше да разбира откъде идва увереността на Грондър. Проклятие, Фам Нувен наистина имаше дебела глава.

— Така е, сър. Той ме помоли тази вечер да го разведа из Външния отдел.

Както вече ви е добре известно.

— Добре. Ще ми се и останалата част от операцията да мине толкова гладко.

Грондър се извърна, така че към нея бяха насочени само очите от периферията. Отзад се виждаха диаграми, показващи състоянието на комуникациите в Организацията и всички операции, извършени в базата данни. От тях можеше да се заключи, че кипи усилен труд.

— Може би не е редно да повдигам този въпрос, но има малка вероятност да ни помогнеш… Дейността ни напоследък много се оживи. — Грондър не изглеждаше особено доволен от тези добри новини. — Девет цивилизации от Върха наддават за неограничен достъп до нашата база данни. С това засега можем да се справим. Но тази Сила, която изпрати кораб при нас…

Равна го прекъсна, без да се замисли — нарушение, което само преди няколко дни би я ужасило.

— Коя всъщност е тя? Има ли някаква вероятност да сме се натъкнали на самото Страумлинско отклонение?

— Не, освен ако не е успяла да заблуди и всички останали Сили. Маркетинговото проучване я нарича „Древната“. — Той се усмихна. — Това си е чиста шега, но в нея има доза истина. Познаваме я от единадесет години.

Никой не знаеше със сигурност колко дълго живеят обитателите на Трансцендентното, но рядко се случваше някоя от Силите да поддържа контакт повече от пет-десет години. Предполагаше се, че за това време или загубват интерес, или пък се прераждат в нещо друго. Не беше изключено дори да умират. По въпроса съществуваха милиони версии, а поне хиляда от тях претендираха да идват направо от първоизточника. Равна предполагаше, че вярна е най-простата от тях. Мисълта е майка на приспособимостта и промяната. Лишените от разум животни могат да се променят единствено с темповете на еволюцията. Онези, които притежаваха способности, равни на човешката раса, щом веднъж приключеха с технологичната революция, можеха да преодолеят ограниченията на своята зона само за няколко хиляди години. В Трансцендентното беше възможно толкова бързо да възникне свръхчовешка природа, че нейните създатели да бъдат унищожени. Ето защо нямаше нищо чудно в това, че и самите Сили са толкова мимолетни и беше напълно естествено една единайсетгодишна Сила да бъде наричана „Древната“.

— Вярваме, че Древната е образец от Модел 73. Те рядко са злонамерени, пък и знаем първоосновата, от която са възникнали в Трансцендентното. И все пак Древната в момента причинява значителни затруднения. За тези двайсет дни тя успя да окупира огромен процент от информационните секции в Рилай, а апетитът й постоянно нараства. Откакто пристигна нейният кораб, тя успя да проникне във всички отделения на архива и дори в локалните мрежи. Предложихме да й изпратим необходимата информация с космическия кораб, разбира се в размер, който няма да застраши нашата база данни, но тя отказа. Днешният следобед беше най-ужасният. Близо пет процента от капацитета на Рилай са блокирани, за да бъде обслужвана Древната. На всичко отгоре това създание изпраща по мрежата почти толкова информация, колкото и получава.

Мисълта, която й хрумна, беше доста налудничава, но все пак…

— Нали си плаща за услугите? Щом Древната може да си позволи нашите високи такси, защо да се безпокоим тогава?

— Равна, ние разчитаме нашата Организация да се радва на дълъг живот и благоденствие даже след като Древната отдавна е изчезнала. А тя не може да ни предложи нищо по-ценно от нашето собствено благополучие.

Равна кимна. Всъщност съществуваха определени „магически“ системи, които бяха приложими и в условията на Средното ниво, но беше доста съмнително, че ще действат дълго. Този случай беше търговски казус, а не просто упражнение по Приложна теология.

— Древната е способна да предложи по-висока цена, от която и да е оферта от Средно ниво. Но ако осигурим всички услуги, за които настоява, ще се окажем неефективни за останалите си клиенти. А на тях ще разчитаме и в бъдеще.

Изображението на Грондър беше заменено от справка за достъпа до архива. Гласът на Грондър продължи да се чува иззад диаграмите.

— Един от основните ни предаватели в момента е зает изцяло да обслужва тази Сила… Честно казано, обаче, не можем да си позволим това да продължи повече от няколко дни. Накрая загубите ще надхвърлят печалбата.

Лицето на Грондър отново се появи на екрана.

— Предполагам вече ти е ясно, че сделката за варварина в момента ни е последна грижа. Тези двайсет дни ни донесоха приход, който надхвърля печалбата от последните две години. Поръчките са много повече, отколкото бихме могли да изпълним, а доходът — много над възможностите ни за усвояване. Застрашени сме от собствения си успех. — Той направи иронична гримаса.

Поговориха още няколко минути за Фам Нувен, а после Грондър се изключи. След разговора Равна тръгна да се разходи покрай брега. Слънцето беше слязло съвсем ниско над хоризонта, а пясъкът приятно топлеше стъпалата й. Доковете правеха кръг по орбитата на планетата на всеки двайсет часа, отклонявайки се всеки път на 40 градуса северна ширина.

Равна приближи ивицата, където се разбиваха вълните. Там пясъкът беше гладък и мокър. Синьото небе над заснежените върхове бързо помрачня до индигово, а после стана черно. Плаващите във въздуха агравитатори отнасяха към Доковете поредните космически кораби. Всичко това беше толкова невероятно, ненужно и безсмислено скъпо. След двегодишно пребиваване на Вриними тя най-сетне започваше да схваща каква е целта на всичко това. Организацията държеше всички в Отвъдното да са наясно, че може да осигури и поддържа какъвто и да е вид комуникационна връзка или пък да предостави на клиентите си почти неограничен достъп до данните в архива. Освен това умишлено подклаждаше подозренията, че притежава загадъчни дарове от Трансцендентното, които биха били доста опасни за нейните врагове.

По всичко личеше, че Грондър е изправен пред нелек проблем — как да каже по-меко на една от Силите да му се разкара от главата. А единственото, за което трябваше да се тревожи Равна Бергсъндот, бе някакъв прекомерно самоуверен глупак, който не можеше да устои на самоунищожителните си пориви за нови авантюри. Тя се обърна назад и пое покрай водата. Всяка трета вълна на прибоя обливаше глезените й.

Равна въздъхна дълбоко — нямаше съмнение, Фам Нувен беше истински глупак… Но какъв величав глупак! Тя винаги си беше давала сметка, че не съществува никаква разлика между умствените възможности на жителите в Отвъдното и тези на примитивните раси от Изостаналата зона. Повечето системи работеха по-добре в Отвъдното; комуникациите със свръхсветлинна скорост бяха напълно възможни, но единствено в Трансцендентното можеше да се създаде свръхчовешки разум от по-висш клас. Ето защо не бе необичайно, че дори варваринът Фам Нувен притежаваше значителни умствени способности. Той успя да възприеме трисквелайн много бързо и с невероятна лекота. Равна вече не се съмняваше, че е и умел шкипер, както сам твърдеше. А да си търговец в Изостаналата зона, да рискуваш, пътувайки векове сред звездите в неизвестна посока, където можеш да изгубиш всяка връзка с цивилизацията или да се натъкнеш на враждебно настроени чужденци… За това се искаше смелост, каквато обикновените хора не притежаваха. Тя можеше да разбере нетърпението му да попадне в Трансцендентното. Това бе поредното предизвикателство, изпречило се на пътя му. Той имаше на разположение двайсетина дни, за да се опита да проумее една изцяло непозната за него вселена. За това време обаче не би могъл да стигне до извода, че правилата се променят, когато играчите са нещо повече от обикновени хора.

Е, на варварина му оставаха още няколко дни да се перчи на воля. През това време щеше да промени мнението му на всяка цена. А след като разговаря с Грондър вече не изпитваше никаква вина заради онова, което се канеше да направи.

Осем

Външният отдел заемаше една трета от Доковете. Той започваше още в периферията, лишена от атмосфера, където всъщност се помещаваха корабите и стигаше чак до централната част и главното море. Организацията „Вриними“ беше успяла да внуши на много раси, че това е чудото на Средното ниво. Затова освен търговския трафик тук имаше и много туристи — някои от най-богатите същества в Отвъдното.

Фам Нувен получи пълен достъп до всички забавления, които предлагаше Външния отдел. Равна го разведе из най-поразителните забележителности и му показа как се извършват в гравитационните подскоци над Доковете. Варваринът обаче беше по-впечатлен от оскъдното пространство, в което бяха разположени офисите, а не от мащабите на Доковете.

— Виждал съм и по-грандиозни съоръжения в Изостаналата зона — отсече накрая той.

„Но не и такова, което свободно преодолява гравитацията на планетата. Подобно нещо със сигурност не си виждал.“

С настъпването на вечерта Фам Нувен видимо смекчи тона. Коментарите му станаха по-разумни и по-малко заядливи. Прояви желание да види как живеят търговците от Отвъдното и Равна му показа борсите и търговския локал. Накрая, малко след полунощ се озоваха във „В компанията на странниците“. Това не беше територия на Организацията, но бе едно от любимите места на Равна — частен вертеп, който привличаше търговци от всички нива на Отвъдното. Тя беше любопитна как ще реагира Фам Нувен при вида на заведението. Мястото беше декорирано като зала за срещи от Изостаналата зона. Над основния бар висеше триметров макет на допотопен кораб. Към всяко от сепаретата водеха наподобяващи писти пътеки, осветени с примигващи синьо-зелени лампички. Те хвърляха мъждива светлина около клиентите, които седяха вътре.

За Равна стените и подовете бяха направени от грубо одялани дебели дъски. Хора като Ейгравън пък виждаха каменни стени и тесни тунели — нещо от рода на мрачните катакомби, които расата му построи на колонизираните от нея територии. Измамата обаче беше само оптическа. Върху психиката на посетителите не се влияеше чрез някакви газове или други химически средства. При това миражът бе сред най-съвършените постижения на Средното ниво.

Равна и Фам тръгнаха между причудливо разположените маси. Собствениците не бяха сполучили така добре с възпроизвеждането на звуци, колкото със съвършената визуална илюзия. Музиката бе приглушена и се променяше около всяка маса. Ароматите в сепаретата също се различаваха, но май бяха малко по-силни от необходимото. Отговорниците за поддържането на вътрешната атмосфера наблягаха предимно на безопасността — за тях беше по-важно клиентите да останат здрави, отколкото да си прекарат приятно.

Тази вечер беше претъпкано. Кабините със специална атмосфера в другия край на бара бяха заети до една — ниско налягане, високо налягане, висока концентрация на хлор, водна среда. Някои от посетителите приличаха на неясни силуети сред замъглената атмосфера в тях.

Мястото лесно можеше да бъде сбъркано, с който и да е от пристанищните барове на Сяндра Кей. И все пак си оставаше част от Рилай. Заведението привличаше като магнит жители на Върха, които никога не биха стъпили в затънтено място като Сяндра Кей. Много от тези висши същества не изглеждаха кой знае колко по-различни от местните. Повечето от цивилизациите на Върха бяха бивши колонии на по-долните нива. Но лентите по главите им, които Равна забеляза, не бяха просто украшения. Уредите за мозъчна връзка не работеха много ефективно в Средно ниво, но въпреки това повечето от посетителите не се разделяха с тях. Равна се устреми към група свързани помежду си трикраки същества, заобиколени от превозните си средства. Нека Фам Нувен пообщува със създания, които се колебаят на ръба между човешката природа и други форми на живот. Но той сграбчи ръката й и я затегли обратно.

— Нека се поразходим малко наоколо. — После огледа внимателно залата сякаш търсеше познато лице. — Ще ми се най-напред да открием други хора.

Без съмнение, когато се появяваха празнини в образованието на Фам Нувен, те винаги бяха значителни. Равна се насили да не се разсмее.

— Други хора ли? Ти май забрави, че сме в Рилай, Фам.

— Ами тукашните ти приятели, за които ми разказа — Ейгравън, Сарале?

Равна само поклати глава. За кратко варваринът изглеждаше съвсем объркан и беззащитен. От раждането си досега той бе срещнал само три раси с произход, различен от човешкия. Затова сега се чувстваше изгубен сред гъмжилото от причудливи създания. Тя обаче не си позволи да покаже, че му съчувства. Нейното съжаление можеше да нарани събеседника й много повече, отколкото някое избухване или нравоучителна беседа.

Временното смущение на Фам отмина бързо и той отново се усмихваше.

— Ами това е по-добро от обикновено приключение!

Двамата се отдалечиха от бара и подминаха кабините със специална атмосфера.

— Всевишни, това страшно ще се хареса на нашите от Кюенг Хо!

Наоколо нямаше нито едно човешко същество и въпреки това според Равна „В компанията на странниците“ беше най-уютното местенце за срещи. Повечето от клиентите на Организацията обикновено контактуваха помежду си единствено чрез Мрежата. Тя почувства как самотата и тъгата по дома отново се надигат в нея.

Внезапно на втория етаж един флаг с отличителни знаци привлече погледа й — беше виждала нещо подобно и на Сяндра Кей. Тя повлече Фам Нувен и пое по дървените стълби нагоре.

На фона на общата шумотевица се открояваше пронизително възбудено цвъртене. Не беше трисквелайн, но въпреки това тя схвана смисъла на казаното! В името на всички Сили, говореха самнорск!

— Обзалагам се, че тези са хомо сапиенс! Насам, лейди!

Тя проследи гласа до масата с флага.

— Може ли да седнем до вас? — попита, наслаждавайки се на вкуса от родния език.

— Моля, заповядайте!

Пискливото същество, което говореше, приличаше на окичено дръвце, посадено в количка с шест колела. Превозното средство с размери 150/120 сантиметра беше богато нашарено с цветни ивици и украсено с пискюли. Отгоре му имаше преметнат шарф със същите отличителни знаци като на флага. Съществото беше от Големите ездачи. Те държаха търговията в почти цялото Средно ниво, включително и на Сяндра Кей. Високият писклив глас на Големия ездач извираше сякаш от цялото му тяло, но въпреки това, когато говореше на самнорск, звучеше мило и родно. Равна отдавна не бе чувала тази реч. Макар да познаваше добре умствените особености на ездачите, тя почувства тръпка, сякаш се бе натъкнала на стар съученик в непознат и далечен град.

— Казвам се… — звукът напомняше неразбираемо шумолене на листа, — но ще ви е по-лесно да ме наричате Синя раковина. Колко е приятно да видиш познато лице, ха-ха-ха.

Синя раковина произнасяше смеха по същия начин, както изговаряше и останалите думи. Фам Нувен седна плътно до Равна, но понеже не разбираше и дума самнорск, не можа да схване колко знаменателна бе за останалите тази щастлива среща. Ездачът премина на трисквелайн и представи четиримата си сътрапезници — още един ездач и трима хуманоиди, които очевидно предпочитаха да стоят в прикритието на сенките. Нито един от хуманоидите не говореше самнорск.

Ездачите бяха едновременно собственици и екипаж на малък междузвезден кораб — „Единак II“. Хуманоидите пък бяха атестатори, които трябваше да потвърдят годността на част от последния им товар.

— С колегата сме в тоя бизнес почти двеста години. И двамата изпитваме най-топли чувства към вашата раса, милейди. Първият ни курс беше между Сяндра Кей и Форст Ътгреп. Вашите хора са добри клиенти и ние почти не сме имали проблеми с тях.

Той отблъсна количката си назад, а после отново я върна до масата — нещо като еквивалент на лек поклон.

Не всички обаче бяха толкова мили и любезни. Изведнъж един от хуманоидите се намеси в разговора. Звуците бяха почти като човешки глас, макар да нямаха никакъв смисъл. Мина известно време, преди личният преводач да предаде казаното на разбираем език.

— Синя раковина каза, че сте хомо сапиенс. Тогава нека ви е ясно, че в наше лице имате врагове. Ние фалирахме, а сега сме заседнали тук по вина на създаденото от вашата раса пагубно творение — Страумлинското отклонение.

Думите не бяха оцветени от никаква емоция, но Равна забеляза напрегнатата поза на съществото. Пръстите му нервно стискаха стъкленицата с питието. Беше напълно безсмислено да му се обяснява, че нейната родина Сяндра Кей се намира на хиляди светлинни години от Страум.

— От тяхното владение ли идвате? — обърна се към ездача тя.

Синя раковина не отговори веднага. Това беше характерно за тяхната раса. В момента вероятно се опитваше да си спомни коя е тя и за какво са приказвали преди малко.

— А, да, да. Моля да простите враждебността на моите атестатори. Основният ни товар беше предназначен за секретните отдели за кодиране и дешифровка към Мрежата. Продавачът е Отделът за охрана на търговията в Сяндра Кей, а стоката трябваше да бъде доставена в Главната колония за сертификати. Съвсем обичайна поръчка. Ние караме една трета от товара, а независими износители отговаряха за останалата част…

На долния етаж се надигна врява. Явно някой пушеше трева, чийто дим се оказа доста силен дори за пречиствателните системи. Равна само веднъж пое дълбоко въздух, но и това беше достатъчно да й се замъгли погледа. Веществото беше извадило от строя няколко от редовните посетители долу. Сега управата съветваше нарушителя. Синя раковина внезапно издаде рязък звук. После отблъсна скродера си от масата и го затъркаля към парапета.

— Мразя да ме сварват неподготвен. Някои хора действат толкова рязко и прибързано…

Когато врявата позаглъхна, той отново се върна.

— Та докъде бях стигнал? — Замълча за миг, докато се консултираше с персоналното си запаметяващо устройство, вградено в скродера. — А, да, да. Ако всичко беше потръгнало добре, щяхме да станем доста богати. За нещастие спряхме на Страум да стоварим една поръчка. — Той се завъртя на задните си четири колела. — Няма начин да сме били засегнати. Страум е на повече от сто светлинни години от своята лаборатория в Трансцендентното. Освен това…

Един от атестаторите го прекъсна с високо ломотене. Преводачът заговори миг по-късно:

— Така си е, няма начин да сме били засегнати. Не забелязахме никакви заплашителни действия срещу нас. Уредите на кораба също не отчетоха опасност. Въпреки това обаче сега навсякъде са плъзнали слухове. Потребителите на Мрежата твърдят, че Страумлинските владения били жертва на Отклонение. Немислимо! Така или иначе, слуховете стигнаха чак до нашите клиенти! Товарът ни вече не бил благонадежден! Сега ни наемат от дъжд на вятър да пренесем по някоя и друга стока…

Насред спокойното изложение, предавано от машината с равен тон, хуманоидът внезапно изскочи от мрака, където седеше до този момент. Пред очите на Равна се мярна челюст с остри като бръснач венци. Той рязко метна стъкленицата си към нея.

Ръката на Фам Нувен се стрелна и прихвана съда преди да се е разбил в масата. Равна още не можеше да осъзнае какво става. Червенокосият бавно се изправи. От сенките излязоха и другите хуманоиди, пристъпвайки от двете страни на своя приятел. Фам Нувен не пророни и дума, само внимателно постави стъкленицата и леко се наклони към своя противник. Ръцете му лежаха спокойно на масата, подобни на гребла. В долнопробната литература често се среща изразът „поглед, пълен със смъртна заплаха“. Равна дори не подозираше, че ще види наяве какво значи това. Но и хуманоидите насреща го усетиха. Те внимателно издърпаха приятеля си от масата. Скандалджията не се възпротиви, но щом се оказа на безопасно разстояние от Фам, изригна порой от писъци, квик и съскане. Смисълът им явно не беше особено благоприличен, защото преводачът остана безмълвен. Накрая грубиянът направи рязък жест с три пръста и тримата тихомълком се изметоха по стълбите надолу.

Фам Нувен седна обратно на мястото си. Сивите му очи бяха ведри и не издаваха безпокойство. Може пък наистина да имаше причини да се държи така дръзко. Равна погледна двамата ездачи.

— Много съжалявам, че товарът ви се е обезценил.

Тя беше общувала най-често с Малките ездачи, чийто рефлекси бяха еволюирали незначително в сравнение с неподвижната форма, от която произхождаха. Дали тези двамата изобщо забелязаха инцидента?

Но Синя раковина отвърна незабавно.

— Не се извинявай. Откакто сме дошли, тия тримата все се оплакват. Въпреки че сме партньори, вече взе да ми писва от тях.

И той посърна като цвете в саксия. След миг другият ездач — Зелено стебло ли му беше името? — се обади:

— Освен това може да се окаже, че пътуването не е било пълен провал. Убедена съм, че корабите с останалия товар са преминали някъде встрани от Страумлинските владения.

Това отговаряше на обичайната практика — всяка част от товара беше превозвана от различна компания и по различен маршрут. Ако останалите две трети се окажеха годни, екипажът на „Единак II“ нямаше да си тръгне с празни ръце.

— Освен това може би има начин цялата стока да получи сертификат. Вярно, че сме били във владение, принадлежащо към Страум, но…

— Преди колко време го напуснахте?

— Преди шестстотин и петдесет часа, около двеста часа след като те отпаднаха от Мрежата.

Внезапно Равна осъзна, че говори с очевидци на случилото се там. Вече цели трийсет дни подред дискусионната група „Бедствия и катастрофи“ се занимаваше само със събитията на Страум. Всички бяха единодушни, че е създадено Отклонение от втора степен. Дори Организацията „Вриними“ не се съмняваше вече в този факт. Въпреки това досега хипотезите им се базираха предимно на подозрения и догадки… А ето че сега тя внезапно се озова на една маса със същества, които са били лично там.

— Изглежда не ви се вярва, че на Страум се е появило Отклонение?

Колегата на Синя раковина го остави той да й отговори.

— Въздишка — започна растениеподобното. — Нашите атестатори отхвърлят подобна вероятност, но мисля, че по-късно ще имат проблеми със съвестта си. Ние наистина видяхме странни неща на Страум… Случвало ли ви се е да срещнете изкуствени имунни системи? Сигурно не сте. Веднага след победата на Страум забелязах определена разлика в поведението на някои офицери от администрацията за кодиране и дешифриране. Сякаш бяха части от зле сглобена система или пък пръстите на невидима ръка. Няма съмнение, че страумляните са бъркали в Трансцендентното. Явно там са попаднали на нещо — най-вероятно изгубен архив. Но не това е най-главното… — Той задълго замълча. Равна реши, че разговорът е приключил. — Виждате ли, точно преди да напуснем седалището на Страум…

Но сега Фам Нувен не издържа и го прекъсна:

— Ето това е нещо, върху което още си блъскам главата. Всички говорят така, сякаш Страумлинските владения са били обречени още от мига, в който са започнали да проучват Трансцендентното. И аз съм бърникал из повреден софтуер и съм си играл с разни необикновени оръжия. Ясно ми е, че така можеш да загубиш живота си. Но страумляните са били достатъчно предпазливи да построят Главната лаборатория далеч от Владенията. Захванали са се с нещо, което би могло да се обърне срещу самите тях, но такива работи са ставали и преди. Както впрочем и всичко останало там Горе. Затова са били готови да прекратят работата в мига, щом някои данни се отклонят от нормата. Така е било до самия край. Тогава как са загазили толкова?

Този въпрос накара ездача да замръзне на място. Не е нужно да имаш докторат по Приложна теология, за да му отговориш. Даже проклетите страумляни са знаели отговора! Но като се има предвид откъде идва Фам Нувен, въпросът беше съвсем логичен. Равна стисна устни. Обяснението на чужденеца ездач можеше да се стори по-убедително на Фам, отколкото поредната лекция от нейна страна.

Синя раковина се поколеба известно време. Без съмнение използваше личното си запаметяващо устройство, за да изложи по-добре своите аргументи. Когато най-накрая заговори, не изглеждаше раздразнен от прекъсването.

— Чувал съм не едно погрешно мнение по въпроса, лейди Фам. — Очевидно използваше древните нийорански титли, без да прави разлика в пола. — Влизали ли сте в архива на Рилай?

Фам отговори положително. Равна обаче подозираше, че не е успял да надскочи нивото за начинаещи.

— Тогава знаете, че архивът е много по-обширно нещо, отколкото някаква проста база данни или пък локална мрежа. По разбираеми причини най-големите му части дори не могат да бъдат копирани. Главните архиви датират отпреди милиони години и са били събирани от стотици различни раси. Повечето от тези раси или са изчезнали, или пък са преминали в Трансцендентното и са станали Сили. Дори архивът на Рилай е пълна бъркотия. За да се оправиш с неговата система от индекси, ти трябва друга система от индекси. Този хаос може да бъде овладян само в Трансцендентното. Единствено Силите са способни да го организират и проучат.

— Е, и?

— В Отвъдното съществуват хиляди архиви, даже десетки хиляди, ако броим и онези, които са в лошо състояние или пък отдавна са отпаднали от Мрежата. В тях наред с обичайната плява има много важни тайни и съдбоносни лъжи. Навсякъде гъмжи от клопки и капани.

Милиони раси се поддаваха на примамливите предложения, които от време на време изникват по Мрежата без някой специално да ги е търсил. Десетки хиляди се превръщаха в пепел заради своето лекомислие. Понякога щетите бяха относително леки — просто добри намерения, които не бяха довели до желаната цел. Но друг път резултатът беше истинско бедствие. Вируси изяждаха локалните мрежи без остатък, така че цивилизациите трябваше да започват пак от самото начало. В дискусионните групи „Къде са те сега“ и „Бедствия и катастрофи“ разказваха смразяващи истории. Заради зле програмирани имунни системи цели планети са се връщали към примитивното репродуктивно ниво, а расите за миг се превръщали в лишени от разум създания.

Фам Нувен продължаваше да гледа скептично, с други думи: „Ако вършиш рискованите операции на безопасно разстояние, тогава можеш да се отървеш само с някоя и друга частична повреда.“

Казаното дотук почти изчерпваше най-необходимата информация за лаици като Фам Нувен. Равна можеше да поздрави ездача за подробното и разбираемо изложение. Той замълча за кратко и потърси още по-елементарни изрази, за да опрости разказа си до нивото на Фам Нувен.

— Вярно е, че елементарната предпазливост би могла да предотврати много нещастия. Ако лабораторията се намира в Средното ниво или на Дъното, това е достатъчно да се предотврати бедствието, независимо колко сложен е произходът на заплахата. Но ние всички сме наясно с природата на Зоните…

Равна не беше запозната с езика на жестовете при ездачите, но можеше да се закълне, че Синя раковина наблюдава изпитателно варварина, опитвайки се да прецени докъде стига неговото невежество.

Човекът кимна нетърпеливо и Синя раковина продължи:

— Сложните съоръжения в Трансцендентното могат да работят само в системи, които са значително по-интелигентни от нашите тук долу. Както се знае, всяка икономическа или военна надпревара завършва в полза на страната, която разполага с по-съвършени технологии. Това най-вероятно е в сила и на Върха на Отвъдното и в Трансцендентното. Расите постоянно мигрират натам с надеждата да построят свои утопични светове. Но как би постъпил, ако създаденото от теб се окаже по-умно от своя творец? Практиката доказва, че има неограничен брой вероятности за възникване на бедствия, дори когато новородената Сила няма агресивна природа. В същото време съществуват безброй рецепти как безопасно да бъдат използвани постиженията на Трансцендентното. Ясно е, че тяхната надеждност не би могла да се провери другаде, освен в самото Трансцендентно. А ако системите бъдат задействани според указанията, които самите те съдържат, тогава има голяма възможност те да започнат да действат като разумни същества.

Постепенно в очите на Фам Нувен взе да проблясва разбиране. Равна се наведе напред, за да привлече вниманието на червенокосия.

— В архивите се съдържат единици с изключително сложен състав. Нито една, грубо казано, не е жива, но много от тях притежават потенциал за това. Остава само някоя млада и наивна раса да повярва в техните обещания. Смятаме, че точно това се е случило в Страумлинските владения. Хората там са били подведени от файлове, обещаващи чудеса, само и само да ги подлъжат да създадат трансцендентно същество — Сила — но от типа, който унищожава своите създатели.

Тя премълча колко рядко се случва подобно нещо. Силите бяха в различна степен недоброжелателни, игриви, безразлични, но съвсем сигурно беше, че имат много по-съществени занимания от това да унищожават безразборно някакви самохвалковци.

Фам Нувен замислено почеса брада.

— Тъй, тъй. Мисля, че разбирам. Но имам чувството, че говорим за придобиване на обикновени познания, които са далеч от свръхестественото. Ако бяха толкова смъртоносни, тогава как страумляните изобщо са успели да се доберат до тях?

— Лош късмет и престъпна некомпетентност.

Думите изскочиха с неочаквана енергия от устата й. До този момент Равна не си даваше сметка колко е обсебена от станалото на Страум. Някъде дълбоко в нея старите чувства към Страумлинските владения все още бяха живи.

— Виж, която и да е операция, извършвана на Върха или в Трансцендентното, винаги е опасна за хората. Цивилизациите там горе също не живеят дълго. И въпреки това винаги ще има хора, които се опитват да проникнат оттатък. Само малка част от застрашаващите ни бедствия са активно действащо зло. Това, което се случи на Страум… Там са решили да изпълнят формулата, която им е обещавала невиждани съкровища. Най-вероятно се е подмятала милиони години, но всички, които са попадали на нея, са преценили, че е твърде рисковано да я изпробват. В едно обаче си напълно прав — страумляните са си давали сметка за риска, който поемат.

— И така, страумляните установили базата си в Трансцендентното, за да проучат изгубения архив, ако изобщо е имало такъв. Започнали да прилагат формулите, които открили в него. Можеш да бъдеш сигурен, че през цялото време са били нащрек дори за най-незначителния знак за измама. Няма съмнение, че формулата е приличала на верига от повече или по-малко разбираеми и смислени ходове, които обаче са имали ясна отправна точка. Първите стадии от нейното осъществяване са изисквали компютри и програми, които са по-ефективни, от която и да е система в Отвъдното. И при всеки ход отново и отново е било потвърждавано, че не съществува никаква опасност.

— Ясно. Даже в Изостаналата зона една по-сложна компютърна програма е пълна с изненади.

Равна кимна.

— А някои от тези изненади сигурно многократно са надхвърляли човешките възможности. Естествено страумляните са си давали сметка за опасността и са се опитали да изолират своето творение. Но тъй като в тази формула е бил кодиран особено злонамерен и в същото време твърде интелигентен модел… Може би създадените най-напред негови части са проникнали в мрежата на лабораторията и са унищожили съдържащата се в нея информация. Оттам насетне страумляните не са имали никакъв шанс. Хората са били избити или пък паметта им е била изличена още преди Отклонението да достигне върха на свръхчовешките си способности.

Последва дълго мълчание. Фам Нувен изглеждаше съвсем укротен и утихнал. „Аха. Сега разбираш, че има много неща, които не са ти ясни, приятел. Помисли с какво би могла да те сюрпризира древната.“

Синя раковина протегна един от ластарите си, за да опита съмнителната кафява смес в стъкленицата, от която дъхаше на морски водорасли.

— Добре казано, лейди Равна. Но в случая, за който става дума, има една съществена разлика. Тя е фатална и може да се окаже неочакван късмет за нас… И така, точно преди да тръгнем към седалището на Страум, посетихме едно плажно парти на Малките ездачи. По това време те още не се интересуваха от случилото се. Мнозина дори не бяха забелязали, че Страум изгуби своята независимост. Ако имаме късмет обаче, страумляните може да се окажат и последните поробени. — Пискливият му глас се сниши с една октава, а после съвсем се изгуби. — … Та докъде бях стигнал? А, да, плажното парти. Там имаше един приятел, много по-забавен и енергичен от останалите. Преди години той се свързал с посетител на Страумлинската информационна агенция. Сега се препитава с нелегално източване на информация, но е толкова скромен, че дори не е регистрирал своя собствена мрежа…

Както и да е. Изследователите в страумлинската лаборатория, или поне неколцина от тях, не са били чак толкова непредпазливи, колкото смятате вие. Те са предвиждали възникването на Отклонение и са били решени да го спрат на всяка цена.

Ето това вече се казваше новина, но…

— По всичко личи, че не са имали кой знае какъв успех.

— Кимам в знак на съгласие. Не са успели да го спрат, но са опитали да му се изплъзнат като напуснат планетата с лабораторията с два от техните кораби. Преди това пуснали съобщение по Мрежата за своето решение и лека-полека то стигнало и до моя познайник на плажното парти. И ето тук идва главното. Със сигурност на единия от корабите е имало няколко важни елемента от формулата на Отклонението, които са били отнесени преди процесът по създаването му да е приключил напълно.

— Сигурно има някакви доказателства… — започна Фам Нувен, но Равна махна с ръка да млъкне. Беше крайно време да приключат с лекциите от началното училище.

Чутото беше невероятно! Тя следеше новините около Страумлинските владения, но никъде не се споменаваше за подобно нещо. Силата била незавършена?!

— Ако това е истина, страумляните все още имат шанс. Всичко зависи от тези липсващи части.

— Точно така. Разбира се, бегълците също са си давали сметка за това. Имали са намерение да тръгнат към Дъното на Отвъдното и там да се срещнат с останалите оцелели от Страум.

Което — ако се съди по мащабите на разразилото се бедствие — не беше станало. Равна се отпусна назад в стола си, забравила напълно за Фам Нувен. Това й се случваше за първи път, откакто разбра за неговото съществуване. Най-вероятно корабите са били унищожени още при излитането. Ако бяха успели да избягат, здравият разум щеше да ги насочи към Дъното на Отвъдното. Ако наистина притежаваха онова, за което говореше Синя раковина, Отклонението би дало мило и драго да ги открие. Нямаше съмнение, че Синя раковина и Зелено стебло не са споменали казаното току-що пред нито една информационна агенция.

— Значи вие знаете къде са се канели да се срещнат? — попита тихо тя.

— Приблизително.

Зелено стебло избъбра нещо към съдружника си.

— Координатите не са у нас, а се пазят на сигурно място в кораба. Има и още нещо. Страумляните са имали резервен план, ако срещата се провали. Трябвало е да уведомят Рилай посредством позивните на кораба.

— Я чакайте малко! Колко голям е този кораб?

Равна нямаше инженерно образование, но беше наясно, че главните предаватели на Рилай представляваха рояци от антени, разположени върху площ от няколко светлинни години. Всеки от елементите се простираше на десетки хиляди километри.

Синя раковина бързо се затъркаля напред-назад — жест, с който се опитваше да спечели доверието й.

— Не знаем точно, но не е нещо много голямо. Дори ако оттук право към него насочат изключително мощна антена, пак ще е трудно да го открият.

Зелено стебло се намеси.

— Предполагаме, че и това е било част от плана, макар да е отчаян риск. Когато пристигнахме в Рилай, говорихме с Организацията…

— Съвсем дискретно! И съвсем поверително! — нетърпеливо добави Синя раковина.

— Точно така. Помолихме Организацията да потърси този кораб, но се страхувам, че не попаднахме на най-подходящите служители. Изглежда никой от тях не хвана вяра на нашите думи. Освен това първоизточникът на тази хипотеза е от расата на Малките ездачи! „А, така ли. Че каква информация биха могли да притежават те, която да е на по-малко от сто години?“ Така ни отговориха. После ни обясниха, че това, за което ги молим, струвало ужасно скъпо, а сега цените са се вдигнали още повече и т.н. и т.н.

Равна се опита да не показва открито обзелата я еуфория. Ако беше прочела тази новина в някоя от информационните агенции, щеше да я приеме като поредния любопитен слух. Защо тогава именно сега трябваше да налапа въдицата — защото й го съобщаваха очи в очи ли? В името на всички Сили, каква ирония! Стотици клиенти от Върха и Трансцендентното — даже Древната — изсмукваха ресурсите на Рилай, задоволявайки любопитството си как точно е рухнал Страум. Ами ако отговорът беше пред тях, а те не го виждаха, заслепени от алчното ровичкане.

— С кого точно разговаряхте? Както и да е, това вече няма значение. — Може би трябваше просто да отиде при калира Грондър с тази история. — Мисля, че е редно да знаете… Аз съм съвсем обикновен служител на Организацията „Вриними“. Въпреки това се надявам да ви помогна.

Тя очакваше събеседниците й поне да се учудят на невероятния си късмет, който беше паднал сякаш от небето. Вместо това настъпи мълчание. Очевидно Синя раковина пак беше изпуснал нишката на разговора. Накрая заговори Зелено стебло.

— Изчервявам се… Виждате ли, ние знаехме това. Синя раковина ви откри в директорията на служителите; вие сте единственото човешко същество в Организацията. Известно ни е, че не сте в Отдела за контакти с клиентите, но решихме да опитаме късмета си с вас, така да се каже. Надявахме се поне любезно да ни изслушате.

Филизите на Синя раковина изшумоляха рязко. Раздразнение? Или пък най-сетне отново се беше включил в разговора?

— Точно така. И след като досега бяхме така откровени с вас, признавам си, че разчитам това да е още една точка в наша полза. Ако от кораба беглец потвърдят, че Отклонението не е втора степен, тогава нашите клиенти ще се уверят в безупречното качество на стоката ни. Само ако знаеха това, моите колеги атестатори биха пълзели в краката ви, лейди Равна.

Останаха във „В компанията на странниците“ доста след полунощ. Заведението се оживи, а веселбата в него достигна своя апогей с пристигането на нова група посетители. Отвсякъде долиташе шумотевица, а по бара и масите се предлагаха най-различни забавления. Очите на Фам шареха на всички страни — той се опитваше да попие и най-дребните детайли. Но личеше, че Синя раковина и Зелено стебло го бяха впечатлили най-много. Двамата очевидно нямаха нищо общо с човешката природа, а представляваха необичайна гледка дори за чужденци. Ездачите бяха сред малкото раси, радващи се на дълго и стабилно развитие в Отвъдното. Тази модификация беше възникнала преди много време, промените в нея настъпваха предимно във външния вид или пък бързо отмираха. Но въпреки това все още се срещаха екземпляри, по които можеше да се съди за това как е изглеждала расата в древността — уникална симбиоза между естествената природна форма и машината, която беше устояла повече от милиард години. Освен това Синя раковина и Зелено стебло бяха търговци с богат житейски опит и професионални принципи, каквито Фам Нувен познаваше още от Изостаналата зона. И макар Фам да си бе все същият невежа, в поведението му започваше да личи известен такт. А може би величието на Отвъдното най-сетне започваше да прониква в неговата твърда глава. Той не би могъл и да мечтае за по-добра компания на чашка от тези двамата. Расата на ездачите като цяло предпочиташе лениво да се рее в спомените си. Веднъж предали съдбоносното си съобщение, двамата нямаха нищо против да разказват за своя живот в Отвъдното и да се впускат в най-големи подробности, стига варваринът да ги помолеше за това. Атестаторите с остри като бръснач челюсти не се върнаха на масата. Равна от време на време се включваше с по някоя дума, но през повечето време слушаше. Една мисъл я накара да се усмихне на себе си. Изведнъж тя се бе оказала пришълецът, извънземното същество, което винаги си остава чуждо за останалите. Синя раковина и Зелено стебло бяха видели много свят и някои от техните истории изглеждаха невероятни дори за нея.

Двамата ездачи се оказаха двойка, въпреки че според нея това нямаше кой знае какво значение. Сред ездачите сексът се различаваше незначително от случайното съвпадение да се окажат съседи в подходящото време на годината. И въпреки това се усещаше, че между новите й познайници съществува силно привличане. Зелено стебло безспорно беше прекрасна личност. Тя (или той?) беше срамежлива, макар да притежаваше упоритост, стигаща до инат. Притежаваше изключителна честност и почтеност, които можеха да се окажат основен недостатък в търговския занаят. Синя раковина обаче напълно компенсираше нейните слабости. Той (или тя?) беше повърхностен, сладкодумен и приказваше безспир. Умееше неусетно да насочи нещата в своя полза. Под тази външна обвивка Равна успя да усети силна личност, която не се гордееше особено с потайната си и подла натура. Синя раковина определено изпитваше облекчение и благодарност, когато Зелено стебло поемеше лидерството в тяхната двойка.

Що за човек беше Фам Нувен? Каква беше неговата истинска същност, скрита под повърхността? Колкото и да е странно, той се оказа най-голямата загадка за нея. Дръзкият нахалник от този следобед сякаш изчезна някъде. Най-вероятно поведението му е било естествена защита срещу несигурността, която изпитва в момента. Родил се е в управляван от мъжете свят, коренно различен от доминираната от матриархата нейна прародина, откъдето произхождаха всички обитатели на Отвъдното. Вероятно зад привидно грубата външност и арогантно поведение се криеше деликатна личност с приятен характер. Фам можеше едновременно да бъде твърд и непреклонен като при нападението на челюстите-бръсначи, но и забавен и очарователен, с което предразположи ездачите. Равна изведнъж си даде сметка, че след като цял живот се бе опивала от разказите за подвизи и романтични приключения, най-сетне беше срещнала своя жив герой.

Беше близо два и половина след полунощ, когато напуснаха „В компанията на странниците“. След по-малко от пет часа слънцето щеше да се подаде над хоризонта. Двамата ездачи излязоха навън, за да ги изпроводят. Синя раковина отново премина на самнорск, за да забавлява Равна с историите около последното си посещение на Сяндра Кей, пък и да й напомни дискретно за даденото обещание.

Силуетите на ездачите постепенно се стопиха в далечината, а Равна и Фам поеха в свежия утринен въздух към кулите, където се помещаваха резиденциите на служителите от „Вриними“. Те не пророниха нито дума в продължение на няколко минути. Възможно бе Фам Нувен да е впечатлен от гледката. Отвъд парковете и големите покрити площи, на хиляди километри в космическия мрак, можеше да се види повърхността на планетата, в чиято орбита кръжаха. Облаците, които се мяркаха под тях, всъщност бяха притаени в тъмнината далечни светове.

Жилището на Равна се намираше на външния край на Доковете. Тук нямаше никаква полза от въздушните фонтани, осигуряващи годна за живот атмосфера. Нейният апартамент и останалите жилища в кулата се намираха във вакуум. Двамата се плъзнаха плавно към преходната камера. Равна почти автоматично говореше за работата си в архива. Фам Нувен кимаше разсеяно, без нито веднъж да пусне някоя от обичайните си остроумни забележки.

Тя избъбри набързо последните думи и когато двамата влязоха в апартамента, замълча. Продължиха само да се гледат. Несъзнателно беше пожелала този грубиян, още откакто Грондър й го показа на екрана. Но едва във „В компанията на странниците“ изпита непреодолим копнеж да го отведе в апартамента си.

— Ами аз… ъ-ъ-ъ…

„Е, Равна, войнствена принцесо, къде отиде твоето остроумие и хапливият ти език?“

Тя се извъртя така, че да може да го достигне и сложи ръката си върху неговата. В отговор Фам Нувен й се усмихна. В името на всички Сили, колко срамежлива беше тази усмивка!

— Мисля, че имаш чудесно местенце.

— Декорирах го в технопримитивен стил. Да живееш в края на Доковете си има и своите добри страни. Естествената природна гледка не е развалена от светлините на града. Ела да ти покажа.

Тя угаси лампите и дръпна завесите.

Отстъпи назад и застана до Фам. Прозорецът се мержелееше като неясен правоъгълник пред очите й.

— Ще трябва да изчакаш минутка, преди очите ти да свикнат. Тук няма никакво пречупване на светлината.

Дъгата на планетата вече се виждаше ясно. От време на време през нея преминаваха облаци и се забелязваха случайни светлинки. Тя прокара ръка по гърба на Фам и усети как неговата обгръща раменете й.

Отначало виждаше мъгляво само някаква случайна светлинка. Когато очите й привикнаха, мъглата придоби очертания, постепенно се оформиха дъги, на места по-тъмни, на други — по-ярки. Минутка по-късно вече се различаваха и тъмни глъбини… Появиха се плътни черни линии, които разделяха дъгите. Картината ставаше все по-богата и по-сложна, разкривайки постепенно светлеещото пространство върху небосвода, където беше ядрото. Въртопът. Застинал, неподвижен, заемащ половината небе.

Тя чу как дъхът на Фам спря в гърлото му. Той каза нещо — мелодични гласни, които не можеха да бъдат нито трисквелайн, нито пък самнорск.

— Целият ми живот премина в едно нищожно малко ъгълче от това гигантско стълпотворение на светове и цивилизации. А аз си въобразявах, че съм владетелят на Вселената. Дори не съм и мечтал някога да обхвана с един-единствен поглед цялото величие на всемира.

Ръката му я прегърна още по-здраво, после отпусна хватката си и пръстите му замилваха тила й.

— Има ли шанс да зърнем поне част от Зоните?

Равна поклати отрицателно глава.

— Затова пък лесно можеш да си ги представиш — тя направи знак със свободната си ръка. Зоните на мисълта идваха веднага след необятното пространство на Галактиката. После Безпаметните дълбини се простираха чак до сияещото с мека светлина галактическо ядро. По-нататък идваше Великият застой, в който беше заченат човешкия род, където беше невъзможна свръхсветлинната скорост и цивилизациите се раждаха и умираха в сляпо невежество и абсолютна неизвестност.

Разбира се, тук беше и Отвъдното — звезди, отстоящи на една пета радиус от периферията и на четири пети от ядрото. Отвъдното явно излизаше доста извън познатата обща равнина, щом включваше места като Рилай. Мрежата в Отвъдното съществуваше, макар и под различни форми, от милиарди години насам. Тя не беше цивилизация; малко цивилизации оцеляват повече от милион години. Но въпреки това свидетелствата от древността, които пазеше, бяха доста пълни. Понякога дори можеха да бъдат разчетени и разтълкувани. Но в повечето случаи, за да се прочетат се изискваше превод на превода на превода. Данните препращаха от една изчезнала цивилизация към друга, без връзка помежду си, която да потвърди тяхната достоверност. А това бе дори по-объркващо от многоетапно препредаване на някое послание по мрежата. Въпреки всичко имаше неща, които бяха пределно ясни. Винаги са съществували Зони на мисълта, макар сега да се бяха свили навътре в себе си. Винаги е имало войни и мирни периоди, съществували са раси, успели да се издигнат над нивото на Великия застой, постоянно са се роили хиляди малки империи. Закономерно се появяваха раси, които преминаваха в Трансцендентното и се превръщаха в Сили… Или пък в плячка на Силите.

— Ами къде е Трансцендентното? Да не е онзи плътен мрак в далечината? — попита Фам.

Почти всичко, което се намираше над четиридесет хиляди светлинни години разстояние от центъра на Галактиката, беше Трансцендентното.

Фам отново замълча, този път за още по-дълго. Тя почувства как през тялото му премина слаб трепет.

— Като поговорих с онези на колелата, аз… мисля, че вече разбирам от какво се опитваш да ме предпазиш. Съществуват много неща, за които дори не съм чувал и които са способни да ме убият… Дори нещо по-лошо от това.

Най-сетне здравият разум възтържествува.

— Така е — каза тихо тя. — Но вината не е твоя, нито пък причината е в ограниченото време, с което разполагаш. Цял живот можеш да учиш и пак нищо да не проумееш. Колко време е нужно на рибата да разбере човешките постъпки и подбудите за тях? Знам, че този пример не е най-точният, но затова пък е ясен. За Силите от Трансцендентното ние сме като лишени от разум животни. Помисли си само как хората се държат с животните — изобретателно, садистично, милостиво, дори понякога са причина за пълното им унищожение. Всяка една от тези прояви има своите милиони разновидности в Трансцендентното. Зоните изпълняват ролята на естествена защита. Ако тях ги нямаше, най-вероятно не би съществувал еквивалент на човешкия разум. — Тя махна към мъждукащите звездни групи. — Отвъдното и онова, което е под него, са като дълбок океан, а ние — съществата, които го населяват — плуваме в неговата бездна. Намираме се толкова надълбоко, че онези от повърхността, които са по-висши от нас, не могат изобщо да ни стигнат. О, разбира се, те ловуват, а понякога поразяват горните слоеве с отрови, чийто състав дори не сме способни да установим. Но въпреки това дъното си остава относително безопасно място. — Тя замълча за миг. Имаше още примери за сравнение. — Както и в океана, тук също е налице постоянен стремеж на дребните организми към повърхността. Съществуват неща, които са постижими единствено на Върха. За тях са необходими съвършени устройства с много висок интелект, които са почти живи, но могат да действат само тук, долу. Когато разговаряхте, Блушел спомена за някои от тях — агравитационните фабрики и разумните механизми и апарати. Те представляват безценно богатство за Отвъдното, поне докато не се научим сами да ги изработваме. Сега всеки път, когато си ги набавяме, се излагаме на смъртен риск.

Фам се извърна към нея, загърбвайки прозореца и звездите.

— Значи винаги има по някоя „риба“, която успява да се добере до повърхността. — За момент тя помисли, че го е загубила завинаги, победена от неговия самоубийствен стремеж да загине като герой в Трансцендентното. — Малка рибка, готова да пожертва всичко за едно парче примамлива стръв… Която дори не може да различи ад от рай, дори когато попадне в тях.

Тя усети как той трепери, а после почувства ръцете му около тялото си. Вдигна лице и срещна нетърпеливите му устни.

Бяха изминали две години, откакто Равна напусна Сяндра Кей. Можеше да каже, че времето отлетя бързо. Едва сега тялото й показа колко дълъг е бил всъщност този период. Всяко докосване я изгаряше и пробуждаше грижливо потискани желания. Внезапно цялата й кожа настръхна. Бавното събличане, за да не се повреди нищо от дрехите, само удължи насладата.

Равна нямаше никакъв опит в тези отношения. И, естествено, не разполагаше с нищо, с което да сравни изживяването… Затова пък Фам Нувен беше много, много опитен.

Девет

Равна спа дълго и непробудно. Утрото вече преваляше, когато отвори очи. Звънът от телефона беше монотонен и настоятелен, при това достатъчно висок, за да прекъсне и най-приятния сън. Тя отвори очи, объркана и щастлива. Ръцете й здраво прегръщаха… една голяма възглавница. Проклятие! Той вече беше тръгнал. Тя полежа известно време, припомняйки си изминалата нощ. Била е ужасно самотна през последните две години, но досега не си даваше сметка за това. Внезапно я връхлетя нечакано и прекомерно щастие. Усещането за него беше много странно.

Телефонът продължаваше да звъни. Най-после тя се изтърколи от леглото и с несигурна походка прекоси стаята. Все пак трябваше да ползва по-разумно тези антики от технопримитива.

— Ало?

Беше единият от ездачите. Дали Зелено стебло или пък другият?

— Съжалявам, че те безпокоя, Равна, но… При теб всичко наред ли е?

Ездачът внезапно млъкна. Равна си даде сметка, че сигурно видът й е доста странен — върху лицето й от ухо до ухо се беше разтегнала глупава усмивка, а косата й стърчеше на всички страни. Тя се опита да прикрие усмивката си с ръка, потискайки внезапно напушилия я смях.

— Разбира се, чувствам се прекрасно. — „Наистина прекрасно!“ — Какво има?

— Бихме искали да ти благодарим за помощта. Дори не сме предполагали какъв висок пост заемаш всъщност. Стотици часове се опитвахме да убедим Организацията да потърси бегълците от Страум. А по-малко от час след като говорихме с теб ни уведомиха, че незабавно са предприети всички необходими действия.

— Хм. — Какво разправя той?! — Това е чудесно, но аз не съм сигурна… Между другото кой плаща за това?

— Не знам, но наистина е много скъпо. Казаха ни, че е отделен един от основните предаватели, за да се занимава единствено с тази задача. Ако някой се опитва да се свърже и подава сигнали, то ние ще сме уведомени само няколко часа след получаването им.

Побъбриха още няколко минути. Равна постепенно започваше да подрежда случилото се през последните два часа, квалифицирайки събитията според това дали спадат към професионалните й задължения или са били просто удоволствие. И преди беше мислила, че е твърде възможно Организацията да я подслушва. Вероятно Грондър е чул историята още там и е повярвал. Но като си помислеше, че едва до вчера се вайкаше заради претоварените предаватели. Както и да се погледне обаче, казаното от ездача си беше добра новина. Даже изключително добра. Ако невероятната история излезеше истина, значи Страумлинското отклонение нямаше трансцендентен произход. А ако корабът на бегълците им подскажеше начин да се отърват от него, тогава Страумлинските владения можеше дори да бъдат спасени.

След като приключи разговора със Зелено стебло, Равна закрачи из апартамента, опитвайки да се съвземе. Отново и отново претегляше случилото се. Постепенно действията й ставаха все по-целенасочени и достигнаха почти обичайното темпо. Имаше много неща, които искаше лично да провери.

Телефонът отново иззвъня. Този път можеше да се досети кой се обажда. Охо! Беше Грондър Вринимикалир. Тя прокара ръка през косата си. Още не бе успяла да се среши, а с тоя разговор шега не биваше — налагаше се да е във форма. С изненада обаче забеляза, че и Грондър не е в по-добро състояние. Хитинът по лицето му беше помътнял и изглеждаше зацапан. Дори пипалцата му сякаш бяха слепнали. Тя прие разговора.

— А! — гласът му се извиси до писък, после се върна до нормалната височина. — Благодаря ти, че отговори. Щях да се обадя и по-рано, но беше… голям хаос.

Къде ли бе отишъл неговият официален тон и сдържаните му маниери?

— Исках да те уведомя, че Организацията няма нищо общо с това. Бяхме въвлечени едва преди няколко часа.

И той се впусна в объркани обяснения за огромното количество потребителски заявки, задръстили Мрежата.

Докато скачаше от тема на тема, Равна набързо прегледа справката за състоянието на Рилай. В името на всички Сили! Имаше промяна с 60%! И то извън обичайните постъпления от такси. Тя бързо прегледа посланието от Уиндсонг. Тия дърдорковци се надуваха, както обикновено, но предложението им да изместят Рилай май беше съвсем сериозно. Точно от това се боеше и Грондър.

— Древната постоянно искаше все повече и повече. Когато най-накрая направихме сметка и се опитахме да й се противопоставим… казано направо, почти стигнахме до заплахи. Наистина сме способни да унищожим кораба на нейния представител. Не ми се мисли как би си отмъстила тя в такъв случай. Но така или иначе бяхме принудени да й кажем, че нейните изисквания са на път да ни унищожат. Хвала на Силите, на нея това й се стори забавно, но все пак се оттегли. Вече ограничи потреблението си само до един предавател. Именно той провежда това издирване, с което ние нямаме нищо общо.

Хм. Една от загадките беше разплетена. Явно Древната ги е подслушвала във „в компанията на странниците“ и е чула историята на ездачите.

— Е, най-вероятно нещата ще се оправят оттук нататък. Най-важното е да сме пак толкова твърди и безкомпромисни, ако Древната отново се опита да ни използва по същия начин. — Думите вече бяха излетели от устата й, когато тя осъзна на кого всъщност си позволява да дава съвети. Но за щастие Грондър дори не обърна внимание на това. Даже побърза да се съгласи с нея:

— Разбира се, разбира се. И преди ти казах, ако Древната беше някой обикновен клиент, щяхме за вечни времена да я включим в черния списък за нейното недопустимо поведение… От друга страна пък, ако тя беше редовен абонат, никога нямаше да позволим да ни изиграе така.

Грондър потри лице с бледите си пръсти.

— Никой в Отвъдното не разполага с подобно на нашето хранилище с находки, събрани по време на археологически експедиции. Даже тези от Върха не биха могли да започнат да ровят там, където съхраняваме намереното, и да манипулират с останките, без ние своевременно да разберем.

Археологически находки? Да манипулират с останките? Равна постепенно започваше да разбира, че двамата с Грондър говорят за съвсем различни неща.

— Подробностите ли? Вече сме напълно сигурни по въпроса. След падането на Страум Древната изведнъж започна да се интересува от човешките същества. За съжаление не разполагахме с нито един доброволец, когото да й предоставим. Тогава тя започна зад гърба ни да рови из базата данни, съдържаща опис на намереното по време на експедициите. Установихме със сигурност, че е проникнала без позволение в хранилището на археологическия отдел. Вярно е, че по време на експедициите бяхме попаднали на останки от космически кораб на човешката раса. В него имаше части от човешки тела, но не успяхме да върнем към живот нито едно от тях. Най-вероятно Древната все пак е успяла да ги съедини и напасне по някакъв начин. Сигурно е скалъпила дори някаква имитация на памет у това същество, черпейки от данните в нашите архиви. Едва със закъснение успяхме да направим връзка между нейните първи заявки и нахлуването в нашето хранилище.

Грондър продължи да дърдори, но Равна вече не го слушаше. Очите й невиждащо се взираха в екрана на телефона.

Ние сме малки рибки от недрата на океана и само неговите дълбини ни предпазват от рибарите на повърхността. Но макар и да не могат да стигнат до нас, хитрите ловци са измислили съвършени примамки и смъртоносни хватки. В такъв случай Фам…

— Значи Фам Нувен е просто един робот — каза тихо тя.

— Не точно. Той е човек и благодарение на изкуствената си памет може да действа съвсем систематично. Но откакто Древната блокира почти цялата ни мрежа, това същество е изцяло под неин контрол.

Ръцете и очите на Силата.

Челюстите на Грондър изтракаха в знак на смущение.

— Равна, ние не знаем какво всъщност се е случило миналата нощ. Нямаше никаква причина да установим пълно наблюдение над теб. Древната ни увери, че наистина е необходимо сериозно издирване на изчезналия кораб. Но каквото и да се случи, никога повече няма да й разрешим такъв тотален достъп до Мрежата.

Равна едва-едва кимна с глава. Почувства, че я обзема внезапен хлад. Никога не бе изпитвала толкова силен гняв и такъв страх едновременно. Тя беше на ръба на припадъка и се отдалечи от телефона, без да обръща внимание на тревожните викове на Грондър. В съзнанието й взе да изскача всичко научено по време на нейната специализация, преплетено с митовете на дузина човешки религии. И последиците, най-вече последиците. Срещу някои от тях тя би могла да се защити, от други никога нямаше да се възстанови.

А някъде дълбоко в нейното подсъзнание, иззад ужаса и яростта, се зароди удивително глупава мисъл. В продължение на осем часа тя е стояла лице в лице с една от Силите. На това, което беше преживяла, би могло да се посвети цяла глава в учебниците. Такива неща винаги се случват някъде далече и никога не достигат до ушите ти направо от първоизточника. Подобно нещо не беше се случвало на никой от жителите на Сяндра Кей. Поне досега.

Десет

От дълго време Джоана беше в лодката. Слънцето никога не залязваше, макар понякога да беше много ниско над хоризонта, а друг път — високо в небето. Често беше облачно и дъждът трополеше върху импрегнираната покривка, хвърлена върху одеялата, с които я завиха. Часове наред се беше мятала със замъглено от агонията съзнание. Привиждаха й се неща, които не можеше да бъдат нещо друго освен кошмари. Непознати същества дърпаха дрехите й, навсякъде шуртеше кръв. Мяркаха се острите муцуни на плъхове, а някакви нежни ръце превързаха раните й и наляха студена вода в гърлото й. Докато се мяташе в трескаво умопомрачение, майка й я загръщаше с одеялата и я успокояваше с някакви странни звуци. Часове наред до нея стоя сгушено някакво топло тяло. Понякога това беше Джефри, но много по-често беше едно голямо куче, което кой знае защо мъркаше.

Дъждът премина. Постепенно болката започна да се локализира в различни части от тялото й — гърдите и раменете, макар че при всяко поклащане на лодката я пронизваше от глава до пети. Друга част се загнезди в стомаха — празнотата, която усещаше там, често й причиняваше гадене… Беше толкова гладна и жадна.

Все по-често пред погледа й преминаваше онова, което наистина се беше случило. Имаше обаче кошмари, които завинаги щяха да останат в нейното съзнание. При това се бяха случили наяве.

Слънцето ту надничаше, ту се скриваше зад разкъсаните облаци. После бавно се плъзна надолу по небето, докато почти изчезна зад корпуса на лодката. Момичето се опита да си спомни какво й беше казал баща й точно преди… Преди върху им да се стоварят всички тези злини. Бяха се озовали в арктическия пояс на тази планета през лятото. В такъв случай ниското слънцестоене трябваше да сочи север, а тяхната двукорпусна лодка следваше южно направление. Но накъдето и да бяха тръгнали, с всяка минута се отдалечаваха от мястото на кацане и надеждата да открие Джефри.

Четири от плъхоподобните същества хвърляха неистови усилия да удържат лодката далеч от скалите. Те подскачаха чевръсто от мачтата към борда, а понякога се покачваха един върху друг, за да стигнат по-нависоко. Двукорпусната лодка се клатушкаше и стенеше сред бурните води. Най-накрая изглежда преминаха трудния участък и възвишенията отново се отдръпнаха на безопасно разстояние, плъзгайки се плавно по хоризонта.

От дълго време момичето се преструваше, че бълнува — стенеше и се мяташе на различни страни. Двата корпуса на лодката бяха дълги и тесни, почти като тези на кану. Платното беше монтирано между тях и се подмяташе под напора на мразовития вятър. Понякога прелитаха птици. През цялото време около Джоана се носеше някакво съскане и цвъртене. Но не птиците издаваха тези звуци.

Идваха от чудовищата. Тя ги наблюдаваше скришом изпод полуспуснатите си клепки. Бяха същите като онези, които убиха майка й и баща й. Дори бяха облечени в същите странни дрехи — сиво-зелени куртки, окичени с джобове и ширити. Приличаха на кучета или вълци, както мислеше доскоро. Но отблизо се оказа, че това не е точно така. Вярно, имаха по четири стройни крака и малки остри уши. Но дългите им вратове и зачервените понякога очи ги доближаваха повече до огромни плъхове.

Колкото повече ги гледаше, толкова по-ужасяващи й се струваха. Обикновен портрет не би могъл да предаде сполучливо вледеняващата им външност. Трябваше да се види как действат. Тя се съсредоточи върху четири от тях — тези, които бяха в нейната част от лодката. В момента си играеха с нейния персонален компютър. Отначало заниманията им приличаха на цирков номер с животни. Главите на създанията се мятаха на всички страни. Но всяко движение бе толкова прецизно, така съвършено синхронизирано с останалите! Макар и да нямаха ръце, те без усилие връзваха възли — всеки от тях държеше по един край на въжето в устата си и заедно маневрираха ловко един около друг. От време на време някой затягаше с челюст разхлабените въжета. Беше все едно да се наблюдава група марионетки, дърпани умело от невидим кукловод.

Най-сетне успяха да измъкнат компютъра от зареждащата кутия. Двама го вдигнаха на напречната седалка, а третият го намести с лапа. После започнаха да се бутат около него, съсредоточени върху меките бутони и флопи диска. На първи поглед безразборно ровеха с муцуни, но действията им имаха ясно определена цел. Опитваха се да задействат компютъра!

Иззад борда на другата лодка се подадоха още две глави. Издадоха съсък и крякане, които бяха смесица от птичи крясък и звуците при повръщане. Един от четиримата около нея извърна глава нататък и отвърна по същия начин. Останалите трима продължаваха да се суетят около клавишите на компютъра. Най-после успяха да натиснат едновременно необходимите бутони. Устройството изписка и започна да работи. Програмата се задейства по обичайния ред — запис на гласа на Джоана произнесе строго: „Засрами се, Джефри! Не смей да ми пипаш нещата!“ Четирите същества замръзнаха по местата си и очите им изхвръкнаха. Като се посъвзеха малко, вдигнаха компютъра, така че и онези от другата лодка да видят какво става. Един го държеше, друг се надигна на нивото на екрана, а третият непохватно се бореше с клавишите. Групата в другата лодка сякаш пощуря, но нито един от тях не понечи да се приближи. Някакво случайно натискане внезапно прекрати нейните приветствия. Единият гледаше към другата лодка, двама наблюдаваха Джоана. Тя продължаваше да лежи с полузатворени очи.

— Засрами се, Джефри! Не смей да ми пипаш нещата!

Гласът на Джоана се разнесе отново, но този път идваше откъм групата на животните. Имитираха я съвършено. После пак нейният глас взе да вика и стене: „Майко, татко!“ Звучеше много по-изплашено и по детски, отколкото й се искаше да си признае.

По всичко личеше, че похитителите й очакват компютърът да отговори. Когато нищо такова не се случи, един от тях отново заби нос в екрана. Всичко ценно от базата данни и по-сложните програми бяха защитени с кодови думи. Откъм устройството се разнесе писукане и обиди — все изненади, подготвени от нея срещу попълзновенията на малкия й брат. О, Джефри, ще те видя ли някога пак!

Звуците и мигането на екрана задържаха вниманието на чудовищата за няколко минути. Най-накрая техните безразборни команди убедиха устройството, че го е задействал някой наистина много малък потребител и то превключи на детските игри.

Съществата знаеха, че тя ги наблюдава. Някое от тях — невинаги едно и също — постоянно я държеше под око. Играеха си с нея, преструвайки се, че не знаят, че тя се преструва.

Накрая Джоана отвори широко очи и се втренчи в тях.

— Проклети да сте! — извика и започна неистово да пищи.

Групата в съседната лодка се скупчи ужасено. Главите им върху гъвкавите вратове шаваха притеснено над плътно притиснатите тела. Под косите лъчи на слънцето очите им искряха яркочервени. Сякаш кълбо змии или котило плъхове се бяха втренчили в нея и един бог знаеше колко ще продължи това.

Главите се наклониха в посоката, откъдето идваше писъкът. Тя го чу отново, но този път от техните уста. Зад гърба й нейният собствен глас викаше: „Мамо! Татко!“ Джоана изкрещя още веднъж и те пак отвърнаха като ехо. Тя се опита да потисне ужаса си и млъкна. Виковете откъм групата на зверовете продължиха още малко — те повтаряха безразборно думите, които бе крещяла в бълнуването си. Когато видяха, че вече не могат да я мъчат по този начин, звуците отново станаха животински. Двете групи започнаха да си разменят резки крякания, сякаш преговаряха за нещо. Най-накрая четирите откъм нейната страна затвориха компютъра и го върнаха в захранващата кутия.

Другите шестима се съблякоха един друг. Трима скочиха на парапета откъм външната страна на лодката. Бяха се закрепили здраво с лапи за ръба и стояха наведени срещу вятъра. За миг съвсем заприличаха на кучета, които са се подали през прозореца на колата и душат въздуха. Дългите им шии взеха да се мятат напред-назад. Всеки момент главата на някой от тях изчезваше във водата. Пиеха ли? Или пък ловуваха?

Явно ловяха риба. Една от главите изскочи на повърхността и хвърли на дъното на лодката нещо малко и зелено. Останалите животни навряха муцуни в него и го сграбчиха. Тя успя да мерне тънки крачета и лъскава черупка. Едно от плъхоподобните държеше улова с крайчеца на устата си, докато другите го разкъсаха на парчета. Всичко това отново беше сторено с безпогрешна точност. Групата действаше като едно цяло, а всеки от вратовете приличаше на дълго пипало, завършващо с челюсти. Стомахът й се сви при тази мисъл, но не можеше да направи нищо, за да се спаси.

Риболовът отне приблизително четвърт час. Уловиха най-малко седем от зелените животинки, но не ги изядоха, или поне не всичките. Разчленените останки бяха събрани в дървена купа.

После двете групи отново взеха да крякат. Един от шесторката стисна със зъби края на копанката и се промъкна край мачтата. Четиримата около Джоана се скупчиха в единия край на лодката, сякаш се страхуваха от посетителя. Едва след като купичката беше оставена на дъното и натрапникът се върна обратно, от четворката отново взеха да се надигат глави.

Едно от плъхоподобните вдигна дървената купа, после заедно с още едно се приближиха до Джоана. Момичето мъчително преглътна. Сега пък какво мъчение й бяха измислили? Стомахът й отново се сви. А беше толкова гладна. Тя погледна купата и осъзна, че се опитват да я нахранят.

Козината на съществата беше гъста и мека като плюш. Едното протягаше купичката, а другото навря зурла в нея и измъкна отвътре нещо слузесто и зелено. Държеше мръвката много внимателно, само с крайчеца на устните си. После се извърна и протегна зеленото нещо към нея.

Джоана се отдръпна гнусливо.

— Не!

Съществото изчака малко. Тя си помисли, че пак ще откликне като ехо. После то върна парчето обратно в купата. Първото животно закрепи съда на седалката до нея, гледа я втренчено известно време, а после отпусна челюсти и остави храната. За миг пред Джоана се мярнаха тънките му и остри зъби.

Тя надзърна в купичката, а гладът й се опитваше да се пребори с отвращението. Накрая се престраши, измъкна ръка изпод одеялото и посегна към храната. Веднага около нея се струпаха ококорени глави и между двете лодки започна размяна на оживено крякане.

Пръстите й напипаха нещо меко и студено. Тялото беше сиво-зелено, а повърхността му лъщеше на светлината. Съществата от другата лодка бяха откъснали крачетата и главата. Останалото не беше по-голямо от два-три сантиметра. Приличаше на парче месо от раковина. Едно време тя обичаше този деликатес. Но само ако е сготвен. Почти изпусна парчето месо като го усети да трепка между пръстите й. После внимателно го поднесе към устата си и го докосна с език. Ако на Страум някой се опиташе да яде сурови морски деликатеси, нямаше да му се размине без прилошаване и повръщане. А сега тя трябваше да се справи съвсем сама, без родители и дори без връзка с локалната мрежа. Почувства, че очите й се пълнят със сълзи. Събра сили, изтърси една неприлична дума, натъпка нещото в устата си и се опита да го сдъвче. Безвкусно, малко жилаво и лигаво. Тя подъвка малко, изплю го и опита друго парче. Накрая успя да преглътне една-две хапки. Може пък да е за добро. Щеше да изчака известно време, за да види как ще й понесе храната и да се подготви за новите изпитания. Какво ли още ще се наложи да изтърпи? Излегна се назад и видя втренчените в нея няколко чифта очи. Крякането в другия край на лодката отново се надигна. После един от групата се промъкна предпазливо към нея, носейки в зъбите си кожена торба с канелка. Навярно мях с вода.

Беше най-едрото същество. Дали не бе водачът им? Той доближи глава до нея, тикайки чучура към устата й. Движенията му изглеждаха забавени, сякаш беше най-предпазливият от групата. Погледът на Джоана се плъзна по хълбоците му. Непокритата от куртката задница беше почти бяла. На нея имаше дълбок V-образен белег. Това беше убиецът на баща й!

Атаката на Джоана не беше планирана и обмислена. Може би точно затова се оказа толкова успешна. Тя отблъсна кожения мях и преметна свободната си ръка около врата на съществото. После се изтърколи през него и го притисна към борда. То беше по-дребно от нея и не толкова силно, че да успее да я отблъсне. Почувства как зъбите му драскат по одеялото, но не можеха да я достигнат. Тя стовари цялата си тежест върху своя противник, стисна го за гърлото там, където свършваше челюстта, и започна да блъска главата му в дървото.

После останалите се нахвърлиха върху нея, започнаха да я блъскат с муцуни и тя усети челюстите им върху ръкава си. Почувства как острите им зъби разкъсват материята. Издаваха ръмженето, което беше чула в кошмара си. То я прониза до костите.

Групата успя да разхлаби хватката около гърлото на техния събрат и й изви ръцете. Тя усети върхът на стрелата да разкъсва вътрешностите й. Но все още можеше да направи едно последно усилие. Джоана се отблъсна с крака и нанесе удар с глава в челюстта на противника си. Главата му се отметна и издрънча кухо в корпуса на лодката. Телата около нея взеха да се гърчат, а тя се преметна обратно на седалката. Единственото, което чувстваше, беше разкъсваща болка. Нито яростта, нито страхът можеха да достигнат до съзнанието й.

През замъгленото й съзнание премина внезапно прозрение. По някакъв начин беше успяла да нарани всичките наведнъж. Тримата се клатушкаха като пияни, издавайки свирукащи звуци, които сякаш идваха от устата им. Този с белезите по хълбоците лежеше потръпвайки на едната си страна. На челото му зееше звездообразна рана. Кръвта течеше покрай очите му и капеше по дъските като кървави сълзи.

Времето минаваше и подсвиркването постепенно утихна. Четирите тела отново се скупчиха близо едно до друго и се дочу познатото съскане. Раната на гърдите й пак беше започнала да кърви.

Известно време се гледаха втренчено. Тя се ухили срещу враговете си. Значи и те бяха уязвими. Тя можеше да им причини болка. Не се беше чувствала в по-добра форма, откакто се бяха приземили на тая проклета планета.

Единадесет

Още преди да възникне Движението на фленсериерите, селището на Дърворезбарите се прочу като най-забележителния град на запад от Ледените зъбери. Беше основан преди шест века, когато животът по северните земи бил много по-суров. Снегът покривал дори ниските места почти през цялата година. Дърворезбаря започнал без ничия помощ — самотна глутница в малка колиба на континенталния бряг. Бил едновременно ловец, мислител и художник. На хиляди мили наоколо нямало жива душа. Само дузина от първите статуи на Дърворезбаря напуснали неговата хижа, но именно те му донесли слава. Някои са още запазени. Един град близо до Дългите езера е кръстен на тази от тях, която се съхранява в неговия музей.

Заедно с известността започнали да прииждат и чираци. Около първата хижа се появили още десетина, пръснати из Фиорда на дърворезбарите. Минали век-два и Дърворезбаря започнал малко по малко да се изменя. Дълбоко в себе си всъщност се боял от промените — чувство, от което упорито опитвал да се отърве. Стараел се да съхрани своята душа непокътната, но към това се стреми всяко същество. В най-лошия случай глутницата губи първоначалния си вид, а често остава дори напълно лишена от дух и емоции. За Дърворезбаря всеки чужденец означавал някаква промяна. Той задълбочено изучавал доколко и как всеки член от групата се вписва в общото цяло. Наблюдавал кутретата и следял тяхното отглеждане. Опитвал се да предвиди какъв ще бъде приносът на всеки нов член в глутницата. Постепенно се научил да влияе върху характера на групата чрез обучение и подготовка на съставните й части.

Разбира се, в тази система няма почти нищо ново и необичайно. Тя е в основата на повечето религии. Всеки град има свои селекционери и педагози. Тяхното познание, независимо доколко е приложимо, е важно за всяка култура. Заслугата на Дърворезбаря е, че отново преосмислял всичко, без да се влияе от традиционните предубеждения. Той предпазливо извършвал опити със самия себе си и останалите членове на малката си колония. После наблюдавал резултатите и на тяхна основа замислял следващия експеримент. През цялото време се ръководел по-скоро от крайния резултат, отколкото от онова, което му се щяло да се получи.

В зависимост от разбиранията на различните епохи онова, с което се занимавал Дърворезбаря, било определяно като ерес, перверзия или просто лудост. В първите години Кралят Дърворезбар бил ненавиждан почти толкова, колкото мразели Фленсер три века по-късно. Но по онова време суровите зими на север възпирали нациите от Юга да пратят свои войски срещу дърворезбарите. Когато все пак решавали да нападнат, търпели пълно поражение и дълго не можели да възстановят армиите си. Дърворезбаря постъпил съвсем разумно и не се опитал да променя със сила религията на Юга. Поне не го направил явно. Но неговото селище все повече се разширявало, а славата му като скулптор и майстор на мебели взела да бледнее пред другите му умения. Когато в града пристигал някой старец, тръгвал си подмладен, по-умен и много по-щастлив. Градът кипял от нови идеи и изобретения — тъкачни машини, водни колела, които задвижвали резбарските стругове, вятърни мелници. Нещо се случвало в този град и това не били само техническите изобретения. Основната промяна ставала с жителите му, които Дърворезбаря създавал.

Уиккукракрана и Джакерамафан пристигнаха в Града на дърворезбарите късно следобед. Валя почти през целия ден, но сега облаците се бяха разпръснали и небето сияеше яркосиньо. След мрачния ден им се струваше по-красиво отвсякога. В очите на Перегрин владенията на Дърворезбарите бяха истински рай. Вече се бе уморил от безлюдната пустош. Тревогите около пришълеца бяха изчерпали силите му.

Стражите, охраняващи последните няколко мили преди града, ги пропускаха с огромно подозрение. Лодките им бяха въоръжени, при това Перегрин и Книжовника идваха от вражеска страна. Спаси ги само това, че бяха двама и им личеше колко са беззащитни. По възвишенията се понесе протяжен вой, който препредаваше тяхната история на следващите постове. Докато стигнат пристанището вече се бяха превърнали в герои. Бяха успели да отмъкнат безценен трофей изпод носа на злодеите от Севера. Лодките им минаха покрай вълнолом, който не съществуваше при последното идване на Перегрин в града и стигнаха пристана.

Кеят се огъваше от струпаните на него войници и коли. Пътят към крепостната порта беше задръстен от наизлезлите да ги посрещнат граждани. Приветстваха ги като истински завоеватели и това можеше да замае главата дори на най-трезвомислещия философ. Книжовника взе да се кланя през борда на лодката, подскачаше на задните си лапи и показваше по всякакъв начин колко го радват приветствените възгласи.

— По-бързо! Трябва незабавно да говорим с Дърворезбаря.

Уиккукракрана вдигна платнената торба, в която беше кутията с цветни картинки на пришълеца, и внимателно слезе от лодката. Още беше замаян от побоя, който му нанесе извънземният. По време на атаката едното от предните му уши беше разкъсано. За миг загуби чувството си за ориентация.

Кеят изглеждаше странно — на първи поглед сякаш беше от камък, но покрит с някакъв мек черен материал, какъвто беше виждал само на юг. Къде съм? Май трябваше да съм много щастлив от нещо, някаква победа като че ли. Той поспря, за да успеят частите му да се съберат в група. Само след миг болката се изостри, но и мислите му станаха по-ясни. През последните четири дни се чувстваше все така. Крепеше го само мисълта да спаси пришълеца, да успее да го доведе до брега.

Лорд шамбеланът на Краля на дърворезбарите беше шишкаво денди. Перегрин не подозираше, че изобщо съществуват дърворезбари с такъв вид и нрав. Дворцовият сановник обаче омекна и стана изключително любезен, щом видя пришълеца. Той веднага повика доктор да прегледа двукракото и между другото да помогне на Перегрин. Пришълецът си беше възвърнал силите през последните два дни и трябваше постоянно да са нащрек. Не биваше да допускат повече да ги напада изневиделица. Добре, че все пак успяха да го свалят на брега без особени проблеми. Погледът на очите върху плоското му лице бяха впити в Перегрин. Пилигрима вече знаеше, че това е израз на безсилна злоба. Той докосна внимателно главата на Рана… Беше сигурен, че двукракото дебне нова възможност да го нападне.

Не след дълго пътниците бяха покачени на каручки, теглени от кероги, които затрополиха по покритите с паваж улици към градските стени. Отпред войници им пробиваха път през тълпата. Книжовника махаше ту в една, ту в друга посока — същински приказен герой. Но Перегрин вече беше усетил дълбоко притаената срамежливост и липса на самоувереност у своя спътник. Сигурно това беше най-славният момент в целия му досегашен живот.

Дори и да искаше, Уиккукракрана не би могъл да се държи толкова сърдечно. Болката от разкъсаното ухо на Рана, която го прорязваше при всяко по-рязко движение, замъгляваше мислите му. Той приклекна върху седалките на каручката и внимателно въртеше глава във всички посоки. Гледката нямаше нищо общо с онова, което помнеше от идването си преди петдесет години. В повечето части на света почти нищо не се променяше за толкова кратък период от време. Но тук… промяната беше дори плашеща.

Огромният вълнолом беше съвсем нов. Имаше двойно повече кейове и многочленни лодки с флагове, каквито никога не беше виждал в тази част на света. На това място и преди минаваше път, но много по-тесен — почти една трета от сегашния. Тогава градските стени служеха по-скоро да възпират влизането на керогите и форгените вътре, отколкото да защитят жителите от нашественици. Сега бяха високи три метра, изградени от черен камък и се простираха, докъдето стигаше погледа на Перегрин. Миналият път почти не се мяркаше войник, а сега навсякъде стояха стражи. Ето това вече не беше добра промяна. Той почувства как се свива стомахът на Рана — войниците и битките не бяха добро нещо.

Минаха през градските порти и навлязоха в хаоса на тържището, което се простираше на площ от няколко акра. Разстоянието между сергиите беше само няколко крачки и ставаше непроходимо там, където бяха струпани дрехи или мебели. Кошовете с пресни плодове също задръстваха безразборно пътя. Във въздуха се носеше аромат на плодове, подправки и лак. Мястото беше толкова претъпкано, че замъгленото съзнание на Перегрин съвсем изключи. После отново се озоваха в една от тесните улички, които криволичеха между редиците от къщи, облицовани наполовина с греди. Отвъд покривите се издигаше масивна крепост. Само след десетина минути бяха във вътрешния двор на замъка.

Групата слезе от колите и лорд шамбеланът помогна на пришълеца да се прехвърли на приготвената за него носилка.

— Дали Негово величество Дърворезбаря ще ни приеме сега? — попита Книжовника.

Чиновникът искрено се разсмя.

— Тя е Нейно величество. Дърворезбаря си смени пола преди повече от десет години.

На Перегрин му се зави свят от изненада. Това пък какво трябваше да означава?! Повечето глутници се променяха с течение на времето, но никога досега Дърворезбаря не е бил нещо друго освен „той“. Объркването му попречи да разбере какво говори лорд шамбеланът.

— Ще бъдете удостоени с нещо много повече от обикновена аудиенция. Целият дворцов съвет настоява да види… какво сте довели. Заповядайте вътре — и той с един жест отстрани стражите при входа.

Минаха през зала, достатъчно широка, за да се разминат две глутници. Най-напред вървеше шамбеланът, следван от пътниците и доктора, придружаващ носилката на пришълеца. Стените на помещението бяха високи, покрити със сребриста облицовка. Всичко беше много по-мащабно и внушително отпреди… и все пак толкова преходно. Почти не се виждаха статуи, а малкото, подредени наоколо, бяха правени преди векове.

За сметка на това имаше картини. Той се вцепени, когато видя първата. Чу как зад него Книжовника рязко си пое дъх. Перегрин беше виждал произведения на изкуството от цял свят. Глутниците от тропиците предпочитаха абстрактните фрески — смесица от ярки цветове. Островитяните от южните морета така и не бяха успели да овладеят перспективата. В техните акварели по-отдалечените предмети просто плуваха в горната част на картината. В момента в Република Дългите езера на мода бяха портретите, особено тези, които изобразяваха цялата глутница.

Но Перегрин никога не беше виждал нещо подобно. Бяха мозайки, изработени от керамични плочки със страни от по четвърт инч. Нямаше никакви други цветове освен четири нюанса на сивото. От разстоянието, от което ги гледаше, беше заличена всяка граница между отделните части. Мозайките представляваха най-съвършеният пейзаж, който Перегрин някога беше виждал. Всички изобразяваха гледката от хълмовете около Града на дърворезбарите. Ако имаха цветове, биха създали абсолютната илюзия за прозорци. Долната част на всяка от картините беше оградена с правоъгълна рамка, но отгоре пейзажът сякаш изчезваше в далечината. Там, където трябваше да е небето, започваха сребристите стени на залата.

— Насам, господа. Нали искахте да видите Дърворезбаря?

Забележката беше отправена към Книжовника. Джакерамафан стоеше като поразен от гръм. Неговата глутница се беше пръснала из цялата зала и всеки от членовете й клечеше пред различна картина. При поканата на шамбелана той извърна глава към него. Гласът му звучеше унесено.

— Проклет да съм! Чувствам се като бог — сякаш съм разположил частите си по хълмовете и обгръщам целия свят с един-единствен поглед!

Въпреки това той се изправи на крака и търти да догони останалите.

Помещението преминаваше в една от най-големите заседателни зали, която Перегрин някога беше виждал.

— Това е по-голямо дори от най-грандиозния строеж на Републиката — пророни Книжовника с видима възхита, загледан в трите реда балкони. Те стояха най-долу в центъра на залата.

— Хм.

Освен тях двамата, доктора и шамбелана в залата имаше още пет глутници. Докато чакаха началото на срещата, се появиха още няколко групи. Повечето бяха облечени като благородници от Републиката, целите в скъпоценности и кожи. Само неколцина носеха простите роби, които помнеше от последното си идване. Гледай ти! Малкото поселище на Дърворезбарите постепенно се бе разраснало в голям град, а сега дори е станало столица. Перегрин се зачуди дали кралят — кралицата, де — имаше все още някаква реална власт. Той извърна една от главите си към Книжовника и премина на високочестотен говор.

— Засега не казвай нищо за кутията с картини на пришълеца.

Джакерамафан му хвърли озадачен поглед, като в същото време се опитваше да прилича на истински конспиратор. Отговори на същия език.

— Добре, добре. Това ще ни е козът при преговорите, а?

— Нещо такова.

Очите на Перегрин пробягаха по балконите над тях. Повечето от глутниците в залата излъчваха надменна самоувереност. Той се усмихна под мустак. Само един поглед към тяхната група беше достатъчен, за да разбие самодоволството им на пух и прах. Въздухът жужеше от разпалените коментари. Нито една от глутниците не приличаше на Дърворезбаря. Е, тя сигурно беше запазила поне една-две от старите части. Щеше да я познае по поведението и походката. Но не това беше най-важното. Някои от приятелствата продължаваха и след смъртта на повечето от членовете му. Но други негови приятели се променяха с минаването на годините, възгледите им ставаха различни и постепенно привличането се превръщаше в омраза. По-добре беше да се подготви, че Дърворезбаря е от втория тип. Е, каквото имаше да става, ще стане…

Дочу се отсечен звук на тромпети, почти като сигнала за сбор на фленсериерите. Официалните двери на най-долния балкон се разтвориха и през тях влезе една петорка. Перегрин се скова от ужас. Това наистина беше Дърворезбаря, но толкова… нехармонично съставен. Един от членовете му беше толкова стар и грохнал, та останалите трябваше да го подкрепят. Двама бяха почти кутрета, а единият постоянно се лигавеше. Най-едрият беше слепец с побелели очни ябълки. Подобно създание можеше да се срещне в някой бедняшки квартал край пристанището или пък в последната фаза от развитието на насекомите.

Тя сведе очи към Перегрин и се усмихна така, сякаш го позна. От нейно име говореше слепецът. Гласът беше ясен и твърд.

— Нека започваме, Вендейшъс.

Шамбеланът кимна.

— Както повелите, Ваше величество.

Той посочи надолу към пришълеца.

— Ето причината за това събиране.

— Ако искаме да видим чудовище, ще отидем на цирк, Вендейшъс.

Гласът принадлежеше на една наконтена глутница от най-горния балкон. Ако се съдеше по виковете, които се надигнаха от всички страни, той изразяваше всеобщото мнение. Друга глутница от най-ниския балкон прескочи парапета и се опита да прогони лекаря от носилката на пришълеца. Шамбеланът надигна глава, опитвайки се да възстанови реда, и прониза с поглед онзи, който скочи от балкона.

— Не може ли да си по-търпелив, Скрупило? Всеки от вас ще може да го погледне после.

Скрупило издаде някакво непочтително съскане, но все пак се оттегли.

— Благодаря.

След това Вендейшъс изцяло насочи вниманието си към Перегрин и Книжовника.

— Лодката ви изпревари дори най-последните новини от Севера, приятели. Никой освен мен не е запознат подробно с вашата история. По целия бряг се носят слухове и догадки. Та значи казвате, че това същество долетяло от небето?

Това беше покана към двамата да вземат думата. Перегрин остави Книжовника да говори — тази роля много му допадаше. Той цветисто разказа за летящата къща, за засадата на убийците, и най-накрая стигна до щастливото им избавление. После показа уредите си за далечно виждане и се представи като таен агент на Република Дългите езера. Небеса, кой истински шпионин би постъпил така?! Всички членове на дворцовия съвет обаче бяха впили очи в пришълеца — някои със страх, други — като Скрупило — с диво любопитство. Кралицата наблюдаваше само с част от главите си. Останалите спяха. Изглежда беше толкова уморена, колкото и Перегрин. Пилигрима отпусна главите си върху предните лапи. Болката на Рана пулсираше навсякъде. Най-лесно беше да го остави да заспи, но тогава почти нямаше да разбере казаното в залата. Все пак той реши да поспи. Рана се унесе и болката постепенно намаля.

Разговорите продължиха още известно време, но трите будни части — Уиккукрак — не схващаха много добре за какво става дума. За сметка на това обаче ясно различаваха тона на гласовете. Скрупило на няколко пъти протестира нетърпеливо. Вендейшъс му отговори, очевидно съгласявайки се с него. Лекарят отстъпи настрани и Скрупило се устреми към пришълеца.

Перегрин бързо се отърси от дрямката.

— Внимавай! Това същество не е приятелски настроено към нас.

Скрупило му се сопна през рамо.

— Приятелят ти вече ме предупреди за това.

Той бавно започна да обикаля носилката, взрян в кафявото и неокосмено лице на чужденеца. Онзи му отвърна с невъзмутим поглед. Скрупило се протегна предпазливо напред и подръпна покривалото на носилката. Отново никаква реакция.

— Виждате ли? — накокошини се Скрупило. — Той знае, че аз не му мисля злото.

Перегрин не се опита да го разубеждава.

— Мигар наистина ходи изправен на задните си лапи? — обади се един от съветниците. — Представете си само — той ще е по-висок от всички нас! Но се обзалагам, че само едно леко блъсване би го повалило.

Последва бурен смях. Пред очите на Перегрин се мярна образът на изправения пришълец, който приличаше на богомолка.

Скрупило сбърчи нос.

— Това нещо тук смърди — Перегрин прецени, че придворният стоеше твърде близо, което можеше да разтревожи двукракото. — Дръжката на стрелата трябва да се извади. Кръвотечението е почти спряло, но ако искаме създанието да живее по-дълго, трябва да му окажем медицинска помощ.

Той погледна презрително Книжовника и Перегрин, сякаш бяха виновни, че не са направили незабавно операция на борда на двучленната лодка. Но в този момент нещо привлече погледа му и той тутакси смени тона.

— В името на Великата глутница! Вижте предните му лапи! — И той разхлаби въжетата около предните крака на пришълеца. — Само две такива лапи ще свършат по-добра работа от пет усти! Представете си само какви глутници могат да образуват тези същества!

И той навря нос съвсем близо до предната лапа на извънземното.

— Бъди… — Перегрин се канеше да каже „внимателен“, но не успя да довърши. Предният крайник на пришълеца се стрелна напред и заби в главата на Скрупило. Ударът не беше много силен, но пък премерен съвсем точно в ухото.

— Оу! Ау! А-у-у-у-у! — Скрупило взе да подскача от крак на крак и побягна назад.

Пришълецът също викаше. Гласът излизаше изцяло от устата му — тънък и пронизителен. Тези свръхестествени звуци минаха като нажежен шиш през главите на присъстващите, дори кралицата не можа да ги понесе. Перегрин вече познаваше въздействието им. Нямаше съмнение — това беше тайният език на глутницата на пришълеца. След няколко секунди писъкът премина в насечено хълцане, а после постепенно утихна.

В залата се възцари тишина, която дълго време никой не посмя да наруши. После една от частите на кралицата се изправи на крака. Гледаше към Скрупило.

— Добре ли си?

Това бяха първите думи, които произнасяше от началото на срещата.

— Да. Той е по-хитър от всички нас.

— Твоето любопитство ще ти изяде главата някой ден.

Придворният изсумтя раздразнено, но си личеше, че е поласкан от нейната загриженост.

Кралицата обходи с поглед подчинените си.

— Пред нас стои много важен въпрос. Скрупило реши, че един-единствен пришълец би трябвало да е ловък и подвижен като нашите глутници. Наистина ли е така?

Въпросът беше отправен по-скоро към Перегрин, отколкото към Книжовника.

— Така е, Ваше величество. Ако можеше да достигне възлите на тези въжета, той със сигурност би ги развързал. — Знаеше какъв ще е следващият въпрос и го изпревари. Бяха му нужни цели три дни, за да стигне до това заключение. — А звуците, които издава, са организирана реч…

В залата се надигна шум, когато останалите проумяха думите му. Отделен от глутницата член, който можеше да артикулира, обикновено беше способен да изрече най-много няколко несвързани думи, но от това винаги страдаше неговата ловкост и координация.

— Ясно… Същество, което не прилича на нищо, срещано по нашия свят и на всичко отгоре долита с лодката си от небето. Чудя се какви ли са способностите на техните глутници, щом като един-единствен член е почти толкова умен, колкото е всеки от нас.

Докато казваше това, слепецът от глутницата на кралицата се огледа, сякаш можеше да ги види. Другите двама скимтяха и тикаха в него разлигавените си муцуни. Личеше, че владетелката не е особено въодушевена от своето откритие.

Скрупило надигна глава.

— Изобщо не успях да доловя и най-малък смисъл в звуците, които издаде той. При това пришълецът не притежава предни уши. — Той посочи дрехата около раната. — Не виждам и уши на раменете му. Сигурно неговата глутница е умна толкова, колкото е и един-единствен член от нея… А най-вероятно е така и с неговите себеподобни.

Перегрин отново се подсмихна. Този Скрупило беше доста заядлив и злопаметен. Но във всеки случай не почиташе особено традицията. Векове наред академиците водеха спорове за разликата между хора и животни. Някои животни притежаваха по-голям мозък; други пък имаха много по-гъвкави устни и лапи от тези на един-единствен член от глутниците. Из саваните на Изтока живееха същества, които дори приличаха на хора и се движеха на глутници. Но те не се отличаваха с високоразвито мислене. Ако се изключат вълчите гнезда и китовете, единствено хората съществуваха като глутници. Съвършената координация между техните членове ги правеше най-висшите същества на планетата. Теорията на Скрупило намирисваше на ерес.

Джакерамафан внезапно се намеси.

— Но ние наистина чухме високи звуци по време на засадата. Сигурно и този е като нашите откъснати от глутницата членове — неспособен да разсъждава.

— И въпреки това толкова умен, че да надхитри, когото си поиска — завърши хладнокръвно кралицата. — Ако тези хора са по-умни от нас, то ние бихме могли да ги изучим. Независимо колко са развити, ние ще можем да ги достигнем. Но ако това пред нас е част от свръхглутница…

За миг се възцари мълчание, нарушавано само от мислите на съветниците. Ако пришълците бяха свръхглутници и ако техният парламентьор е бил убит, тогава… Сигурно вече нищо не можеше да ги спаси.

— И така, нашата първостепенна задача е да запазим живота на това същество, да го убедим в нашите добри намерения и да изучим неговата природа.

Главите на кралицата се снишиха и тя се задълбочи в собствените си мисли. Или просто беше много уморена. Внезапно обърна няколко чифта очи към шамбелана.

— Отведете пришълеца в моите покои.

Вендейшъс зяпна от изненада.

— И дума да не става, Ваше величество! Вече сме убедени, че това нещо тук е злонамерено. Освен това се нуждае от медицинска помощ.

Кралицата се усмихна и гласът й стана мамещо сладък. Перегрин помнеше този маниер отпреди.

— Забрави ли, че аз също владея хирургията? Мигар забрави, че аз съм… кралица?

Вендейшъс облиза устни и потърси с поглед подкрепа у останалите съветници. След секунда успя да промълви:

— Не съм, Ваше величество… Ще бъде, както желаете.

Перегрин се ободри. По всичко личеше, че кралицата все още държеше властта в свои ръце.

Дванадесет

Перегрин беше приклекнал на стълбите пред покоите си, когато на следващия ден кралицата го посети. Беше сама и носеше обикновените зелени куртки, които Пилигрима помнеше от последното си идване.

Той нито се поклони, нито стана да я посрещне. Тя го изгледа невъзмутимо и приклекна на няколко метра от него.

— Как е двукракото? — попита той.

— Извадих стрелата и заших раната. Мисля, че ще оживее. Моите съветници са много доволни, защото това същество все още не постъпва като разумно създание. Продължи да се съпротивлява дори след като го превързахме, сякаш няма понятие що е това операция… Как е главата ти?

— Добре… Стига да не я въртя насам-натам. — Неговата част Рана лежеше оттатък в полумрака на стаята. — Ухото заздравява бързо и смятам, че до няколко дни ще се оправя.

— Добре. — Нараненото ухо можеше да причини дълготрайни психически увреждания. Щеше да се принуди да търси нов член или постоянно да страда от глухотата на пострадалия. — Аз те помня, пилигриме. Всичките ми членове сега са нови, но знам, че ти си онзи Перегрин отпреди. Помня, че ми разказа няколко невероятни истории и посещението ти много ме забавляваше.

— Аз също се наслаждавах от срещата си с великия Дърворезбар. Ето защо се върнах отново тук.

Тя го изгледа накриво.

— Значи великия Дърворезбар отпреди, а не сегашната кралица, така ли?

Той сви рамене.

— Какво се е случило с теб?

Тя не отвърна веднага. Известно време седяха мълчаливо и наблюдаваха града в краката си. Беше облачен следобед и се задаваше дъжд. Мразовитият вятър откъм канала щипеше устните и носа му. Кралицата потръпна и се загърна още по-плътно в кожите си. Най-накрая проговори.

— Борех се да съхраня душата си непроменена в продължение на шестстотин години. Мисля, че и с просто око може да се види какво е станало с мен.

— Но промените никога досега не са ти се отразявали зле.

Обикновено Перегрин не беше толкова безцеремонен. Нещо в нея обаче предизвика откровеността му.

— Така е. Обикновено кръвосмешението води до тези последици само след няколко века. Моите методи са къде-къде по-разумни. Знам отлично кой с кого да чифтосам, кои кутрета да запазя и кои да пусна на останалите. Ето защо винаги досега моя собствена плът е съхранявала спомените ми. Затова и душата ми остана непокътната. Но явно нещо не съм доразбрала или пък се опитах да постигна непостижимото. С течение на времето шансовете ми все повече намаляваха, докато накрая бях принудена да избирам между психическата и физическата недъгавост. — Тя избърса лигите си и всички глави с изключение на сляпата се втренчиха в града пред тях. — Това са най-хубавите летни дни по нашите места. Сега навсякъде растенията са като полудели и се опитват да изсмучат и последната топлина от краткото лятно слънце… Обичам това място.

И през ум не му беше минавало, че ще се наложи да утешава най-великия сред дърворезбарите.

— Постигнала си чудеса в тази пустош. По целия път насам се носеха легенди за теб… Обзалагам се, че половината от глутниците тук имат кръвно родство с теб.

— Да-а-а. Успях да превърна в реалност дори най-невероятните мечти на развратниците. Никога не са ми липсвали любовници, дори когато нямах лична нужда от кутрета. Понякога си мисля, че моите деца бяха най-големият ми експеримент. Скрупило и Вендейшъс са почти моя кръв… Но и Фленсер също.

Гледай ти! Перегрин не знаеше това.

— През последните няколко декади някак се примирих със съдбата си. Явно не мога да надхитря Вечността и скоро ще се наложи да оставя душата си да отлети на воля. Постарах се съветът постепенно да поеме властта. Как бих могла да претендирам за неограничени правомощия, когато не съм вече същата? Постепенно се върнах към изкуството. Сигурно си видял едноцветните мозайки.

— Да. Прекрасни са.

— Някой път ще ти покажа ателието си. Процедурата е ужасно досадна, но аз вече съм я превърнала в автоматизирани движения. Този проект щеше да бъде приятно забавление за последните години на моята душа. Но сега ти и твоят пришълец променихте всичко. Проклети да сте! Защо това не се случи преди сто години! Тогава щях да се справя. Позанимавахме се с твоята „кутия с картинки“, така да знаеш. Картините в нея са по-съвършени от което и да е нещо в нашия свят. Малко приличат на моите мозайки — и там слънцето е като светулка. Всяка от картините е съставена от милиони цветни точици, които са толкова малки, че могат да бъдат забелязани единствено с лещите на Книжовника. Аз се бъхтих няколко години, докато изработя мозайките. Тази кутия е способна да произведе безброй изображения, при това толкова бързо, че създават илюзията за движение. Твоят пришълец в един миг срина усилията на целия ми живот до драскулиците на някое кутре.

От очите на кралицата се стичаха сълзи, но гласът й беше гневен.

— Сега целият свят ще се промени. Ала за такава развалина като мен е твърде късно да прави, каквото и да било.

Перегрин несъзнателно доближи една от частите си към нея. Премина всички допустими граници — метър и половина, после половин метър. Мислите й се объркаха при това внезапно нахлуване, но после постепенно се успокои. Накрая се усмихна през сълзи.

— Благодаря ти. Странно е, че точно ти ми съчувстваш. Моят проблем е толкова далеч от съзнанието на един пилигрим.

— Ти страдаш.

Това беше всичко, което му дойде наум.

— Но вие пилигримите постоянно се променяте.

Тя позволи на един от своите членове да се приближи до него и така им стана още по-трудно да разсъждават. Перегрин се съсредоточаваше дълго над всяка дума, опитвайки се да не изпусне нишката на разговора.

— Въпреки това аз запазвам по нещо от своята душа. Частите, които остават в Пилигрима, трябва да притежават определени възгледи и принципи. — Понякога в моменти на битка или интимност го връхлитаха неочаквани прозрения. Сега това отново се случи. — Аз мисля, че след идването на двукраките от небето светът просто няма как да остане същият. А какъв по-подходящ момент за Дърворезбаря да скъса с миналото си?

Тя се усмихна. Объркването й ставаше все по-голямо, но това по някакъв начин й доставяше удоволствие.

— Досега… не съм… преценявала нещата… от тази страна. Дошло е време за промяна.

Перегрин навлезе почти в центъра на нейната глутница. Двете групи застинаха прегърнати, а мислите им се сляха в очарователен хаос. Последният им ясен спомен беше как се качват по стълбите към неговите покои.

По-късно същия следобед кралицата отнесе кутията с картинки в лабораторията на Скрупило. Скрупило и Вендейшъс бяха вече там. Джакерамафан също присъстваше, но се беше отдръпнал от другите двама на по-голямо разстояние, отколкото изискваше вежливостта. Явно с влизането си тя беше прекъснала някакъв спор. Погледна присъстващите с очите на лигавите кутрета и се усмихна. Чувстваше се прекрасно, което не й се беше случвало от години. Беше взела решение и дори започна да го прилага на практика.

Книжовника светна от радост при нейното влизане.

— Навестихте ли Перегрин? Как се чувства той?

— Чудесно, просто чудесно. — „Оппа! Не е необходимо да им показваш колко добре се чувства той!“ — Искам да кажа, че скоро ще се оправи.

— Ваше величество, безкрайно съм благодарен на вас и вашите лечители. Уиккукракрана е добра глутница и… Искам да кажа, че дори пилигримите не могат да сменят всеки ден като дреха някой от своите членове.

Кралицата направи рязък жест в знак, че го е разбрала. После отиде в центъра на стаята и постави кутията с картини на масата. На първи поглед приличаше на голяма розова възглавница — видът й наподобяваше някакво животно с клепнали уши. След като си беше играла ден и половина с нея, тя най-сетне постигна известен напредък и успя да я отвори. Както обикновено на екрана се появи лицето на двукракото и от устата му излязоха някакви звуци. Кралицата за пореден път изпита необяснимо благоговение пред движещите се мозайки. Милионите цветни „плочици“ трябваше да подскачат и да се местят в абсолютен синхрон, за да бъде постигната тази илюзия. И това ставаше всеки път по един и същи начин. Тя обърна екрана така, че да могат Скрупило и Вендейшъс също да го виждат.

Джакерамафан се промъкна покрай другите двама и проточи врат, за да наблюдава и той.

— И сега ли мислите, че това е някакво животно? — обърна се той към Вендейшъс. — А може би смятате, че ако му дадете нещо сладко, то ще ви издаде тайните си, а?

Кралицата се усмихна. Книжовника със сигурност не беше пилигрим. Те твърде много държат на добронамереността, та да се главозамаят, когато усетят силата на своя страна.

Вендейшъс изобщо не му обърна внимание. Очите му бяха приковани в нея.

— Ваше величество, покорно ви моля да не се обиждате, но аз… Ние от съвета сме длъжни отново да ви попитаме. Кутията с картини е твърде важно нещо, за да бъде оставена на разположение на една-единствена глутница, па макар да е толкова велика като вашата. Моля, давайте я на съхранение при нас, поне докато спите.

— Не ти се сърдя. Щом настояваш, можеш да участваш в моите опити. Освен това аз не се каня да се оттеглям. — Тя му хвърли невинен поглед. Вендейшъс беше съвършен съгледвач, посредствен администратор и абсолютно неспособен като учен изследовател. Само преди век тя би изпратила някой като него да работи на полето, ако изобщо склонеше да го задържи в селището. Преди век тя нямаше нужда от съгледвачи и един-единствен администратор й вършеше цялата работа. Сега обаче времената бяха други. Кралицата несъзнателно подуши кутията — сигурно светът още веднъж щеше да се обърне с главата надолу.

Скрупило обаче прие въпроса на Книжовника съвсем на сериозно.

— Аз лично виждам три възможни версии, господине. Първо, това може да е магия. — Вендейшъс потръпна при тези думи. — Имам предвид, че кутията дотолкова може да превъзхожда нашите познания за света, та да ни се струва нещо наистина свръхестествено. Но това е една от ересите, която Дърворезбаря никога не е приемал, затова благоразумно забравям за подобна възможност. — И той хвърли ироничен поглед към кралицата. — Второ, може да е животно. Повечето от съветниците помислиха същото, когато Книжовника за първи път я накара да проговори. Но тя прекалено много прилича на натъпкана възглавница. Освен това всеки път реагира по един и същи начин. Това поведение вече ми е познато — то е характерно за машините.

— Това ли е третата възможност? — прекъсна го Книжовника. — Но щом е машина, тогава трябва да има части, които се движат, а освен това…

Кралицата нетърпеливо махна с опашка. Скрупило можеше да продължава в този дух часове наред, а вече беше разбрала, че и Книжовника е същият като него.

— Вече казах — нека се опитаме да научим повече за кутията и едва тогава да се отдаваме на догадки и предположения.

Тя натисна страничния клавиш, както беше видяла да прави Книжовника при първата демонстрация. Лицето на пришълеца изчезна от екрана и на негово място се появи зашеметяваща комбинация от цветове, придружена от някакви звуци. После всичко изчезна и остана само жуженето, което показваше, че кутията работи. Вече знаеха, че кутията различава нискочестотните звуци и реагира на тях с помощта на онова нещо, разположено в средата й. Успяха да се досетят, че е нещо като екран. Първия път, когато опитаха да дават команди на кутията, тя отказа да им се подчинява. Вендейшъс беше убеден, че са „убили малкия пришълец“. Но когато затвориха капака, а после повториха всичко отначало, тя пак работеше нормално. Кралицата беше почти сигурна, че не могат да я повредят, ако кажат нещо неправилно или пък натиснат не където трябва.

Кралицата повтори вече установените команди по обичайния ред. Резултатът беше поразителен и абсолютно същият като преди. Но ако сменяха реда на командите, тогава ефектът беше коренно различен. Още не беше сигурна дали да се съгласи със Скрупило. Кутията реагираше с последователността на машина… Но пък разнообразието на нейните реакции се доближаваше до това на животните.

— Имам предложение — обади се Книжовника. — Когато се натиснат едновременно клавиш 3 и 4 и се каже — той повтори звуците на пришълеца, — екранът показва група от няколко картини. Те съответстват на определени клавиши. Предполагам, че ни се дава възможност да избираме.

Хм.

— Кутията може сама да ни обучи как да я използваме.

Минаха три часа. Накрая дори Вендейшъс не издържа и промъкна една от частите си по-близо напред. Шумът в стаята вече не се различаваше от безсмислен хаос. Всеки имаше някакво предложение: „Кажи това!“, „Натисни онова!“, „Последният път каза така, а ние направихме това и онова“. На екрана постоянно се сменяха загадъчни цветове и комбинации, примесени с някакви знаци, които трябваше да са писмен език… Догадката на Джакерамафан се оказа истина — първите картини им предлагаха избор. Но някои от тях водеха до други картини и нови възможности за избор. Устройството приличаше на въображаем лабиринт от малки и големи улици. На няколко пъти се озоваха в задънена улица и трябваше да затварят кутията, за да започнат отначало. Вендейшъс като луд рисуваше картата на изминатите маршрути. Това щеше да им помогне, защото имаше места, където искаха да се върнат отново. Но дори той си даваше сметка, че съществуват безброй други пътеки и кътчета, които нямаше да могат да открият само със сляпо налучкване.

Кралицата беше готова да продаде душата си за картините, които видя. На тях имаше звездни рояци, луни, които светеха със синя и зелена светлина или пък излъчваха оранжеви лъчи. Появиха се движещи се изображения от градовете на пришълците. Хиляди извънземни се бяха струпали на толкова малко разстояние, че дори се докосваха. Ако наистина съществуваха под формата на глутници, тогава бяха по-големи от всичко в техния свят.

Накрая Джакерамафан се отдръпна. Той се събра в плътна група, а когато проговори, гласът му потрепваше:

— Това нещо съдържа цяла вселена в себе си. Можем все повече и повече да навлизаме в нея, без някога да я проумеем.

— Според мен правим всичко възможно, за да изучим това нещо. — Вендейшъс започна да събира скиците, подреждайки ги в спретната купчинка. — Утре като се наспим добре, главите ни ще се прояснят и…

Скрупило отскочи назад и се протегна. Очите му приличаха на червени дъги.

— Хубаво, но по-добре остави скиците, приятелю Вендейшъс — и той бутна купчината. — Погледни тази и тази! От тях се вижда ясно, че сляпото ни лутане не дава никакъв резултат. Понякога кутията просто ни гледа сеира, но най-често стигаме до тази картина. Никакви възможности за избор — просто двойка извънземни танцуват в някаква гора и издават ритмични звуци. А после ако кажем… — и той повтори част от писукащите звуци — получаваме този образ на купчина от пръчки. Първият път е една, вторият — две и така нататък.

Кралицата също го беше забелязала.

— Точно така. А фигурите излизат иззад тези купчини и казват нещо кратко и отсечено една на друга.

Двамата със Скрупило се спогледаха и всеки забеляза блясъка в очите на другия — възбудата от откритието, замайването от победата да разгадаеш система в привидния хаос. Бяха изминали стотици години, откакто го изпита за последен път.

— Каквото и да е това нещо, то се опитва да ни научи на езика на двукраките.

През последните дни Джоана Олсъндот имаше много свободно време за размисъл. Болката в гърдите и рамото й постепенно взе да отслабва. Ако се движеше предпазливо, усещаше само лекото обтягане на заздравяващата плът. Бяха извадили стрелата и зашили раната. Изпита парализиращ ужас, когато преди операцията я завързаха и пред нея заблестяха ножовете между зъбите и металът по лапите на нейните похитители. После започнаха да я режат. Не беше подозирала, че съществува такава болка. Още потръпваше при спомена за преживяната агония. Въпреки това случилото се не я преследваше като кошмар в нейните сънища, както стана с…

Родителите й бяха мъртви. Със собствените си очи беше видяла как издъхват. Ами Джефри? Братлето й може би беше още живо. Понякога надеждата за това крепеше Джоана по цял ден. Беше видяла как камерите със спящите деца горят около кораба, но онези, които останаха вътре, сигурно бяха още живи. После пред очите й отново се появяваха нападателите, които систематично палеха, посичаха и унищожаваха всичко живо около кораба.

Тя беше затворник. Но поне засега убийците искаха да запазят живота й. Стражата не беше въоръжена, ако не се броят зъбите и ноктите им. Пазачите й гледаха да са, колкото се може по-далеч от нея — вече знаеха, че е способна да ги нарани.

Държаха я в някаква голяма и тъмна колиба. Когато беше сама се опитваше да измери пода с крачки. Кучеподобните бяха варвари. Операцията без упойка едва ли беше поредното мъчение. Досега не беше видяла нито една летателна машина, нито дори следа от използването на електричество. Тоалетната представляваше просто жлеб, издълбан в мраморна плоча. Дупката беше толкова дълбока, че на практика не се чуваше цопването на дъното. Но въпреки това миришеше лошо. В развитието си тия същества се намираха в мрачното Средновековие на Нийора. Очевидно не притежаваха развита технология или пък ако имаха някакви постижения, то те бяха потънали безследно в миналото им. Джоана почти се усмихна. Майка й харесваше романи, в които се разказва за корабокрушения, а героините попадаха в незнайни светове.

Е, Джоана преживяваше в момента същото приключение, но с една съществена разлика. Тя копнееше да се спаси, но още повече жадуваше отмъщение.

Дадоха й дрехи, подобни на техните, но направени от някаква пухкава материя. Бяха топли и здрави, изработени така фино, че тя се чудеше как е възможно да се направи това без машина. После й позволиха свободно да се разхожда навън. Градината около нейната колиба беше най-красивото нещо на тази планета. Простираше се на около стотина квадратни метра и се спускаше по склона на един от хълмовете. Наоколо имаше много цветя и дървета с подобни на пера листа. Оградени с камъни алеи пресичаха покрития с мъх торф. Ако я оставеха на мира, това би станало най-спокойното местенце на света, почти като техния заден двор на Страум.

Градината беше оградена със стени, но от най-високото място тя можеше да надзърне над тях. Оградата криволичеше, следвайки нагънатия релеф и в пролуките можеше да се види какво има отвън.

Прозорците сякаш бяха излезли направо от уроците й по история. Приличаха на бойници, които предпазват обитателите на къщата от горящите стрели и куршумите, долитащи отвън.

По залез-слънце Джоана обичаше да седи там, където най-силно се усещаше аромата на подобните на пера листа, и да наблюдава брега. Имаше пристанище — гората от мачти беше почти толкова гъста като тази от флотата на Страум. Градските улици бяха широки, но криволичеха на зигзаг, а къщите покрай тях стояха наклонени на различни страни.

От наблюдателницата си виждаше и как онези кучеподобни същества сноват из града. От такова разстояние тя започна да осъзнава истинската им природа. Те винаги се движеха в малки групи, много рядко надхвърлящи шест члена. Вътре в тези глутници действаха с удивителна координация. Тя не видя някоя от групите да се доближава на по-малко от десет метра до останалите. От това разстояние отделните тела в глутницата сякаш се сливаха и на момичето се стори, че наблюдава някакви чудовища с много крайници, които се движеха предпазливо, внимавайки да не доближат много себеподобните си. Заключението сякаш само се налагаше — една глутница, един разум. Разум, който беше толкова зловещ, та не можеше да търпи себеподобните си близко до себе си.

Петата й разходка в градината беше толкова приятна, че почти й достави радост. Цветята пръскаха семена из въздуха наоколо. Косата светлина минаваше през тях, а те се носеха като кристалчета захар в гъст сироп.

— Раз, два, три, как си ти? — разнесе се зад гърба й детски глас.

Джоана отскочи толкова бързо, че едва не разкъса шевовете на раната си. Те — то?! бяха едни от онези, които извадиха стрелата от тялото й. Имаха доста жалък вид. Петте същества бяха напрегнати, сякаш готови да избягат при първа опасност. Изглеждаха почти толкова изненадани, колкото беше и самата Джоана.

— Раз, два, три, как си ти? — Гласът беше същият като преди. Можеше да бъде и запис, но едното от животните по някакъв начин произвеждаше звуците, помагайки си с жужащите парчета кожа по раменете, бедрата и главата. Тези папагалски номера не можеха да я учудят кой знае колко. Но този път думите бяха казани почти на място. Момичето постави ръце на хълбоците си и се втренчи в глутницата насреща. Две от животните й отвърнаха със същия втренчен поглед. Останалите сякаш се наслаждаваха на гледката.

Носеха нейния компютър! Тя разбра откъде бяха научили този напевен въпрос. И вече знаеше какво очакват в отговор.

— Аз съм добре, а ти как си — каза тя.

Групата така изцъкли очи, че я досмеша.

— И аз съм добре, значи всичко е наред!

Това бяха последните реплики от играта и след като ги произнесе глутницата отново започна да кряка на своя си език. Някой отвърна откъм подножието на хълма. Още една глутница се беше притаила сред храстите долу. Момичето знаеше, че докато е близо до тези тук, другите няма да се приближат.

Значи Остриетата — пред очите й постоянно бяха заплашителните метални бодли върху предните им крака — са ровили из компютъра и умело маскираните капани не ги бяха възпрели. Дори Джефри не успя да напредне толкова! Със сигурност са попаднали на детските езикови програми. Трябваше да предвиди това. Когато компютърът отбележеше очевидно глупави отговори, той преминаваше към адекватни действия. Най-напред пускаше програмите, предназначени за малките, а ако и това не помогнеше, преминаваше към обучението за бебета, които дори не говорят самнорск. Ако Джоана им помогнеше съвсем малко, те сигурно щяха да проговорят нейния език. Въпросът беше дали тя наистина иска това.

Двама от глутницата се приближиха още повече и през цялото време не я изпускаха от очи. Но вече не бяха нащрек като преди. По-близкият легна на земята и вдигна глава към нея. Изглеждаше съвсем миличък и безпомощен, стига да не бяха остриетата на предните лапи.

— Моето име е… — продължението беше кратко крякане, сред което Джоана различи много високи режещи тонове. — А твоето име как е?

Момичето знаеше, че този разговор следва езиковата програма на компютъра. Нямаше начин съществото пред нея да разбира смисъла на отделните думи, които произнася. Тези „моето име, твоето име“ бяха произнасяни безкрайно между децата от езиковия урок. Дори един зеленчук би схванал същността на тази операция. И все пак… Произношението на Остриетата беше толкова съвършено.

— Моето име е Джоана — отвърна тя.

— Зьоана — повтори групата с гласа на Джоана, накъсвайки неправилно думата.

— Джоана — поправи ги момичето. Тя дори не се опита да повтори името на Остриетата.

— Здравей, Джоана! Хайде да си поиграем на имена.

Това също беше от урока, при това казаното бе оцветено с глупав ентусиазъм. Джоана седна. Ако научат самнорск, Остриетата ще имат власт над нея… Но това беше единственият начин тя да научи нещо за тях, а и да разбере какво е станало с Джефри. Ами ако те са убили и него? Тогава щеше да ги изучи чак до мозъка на костите, а после да им измисли толкова жестоко отмъщение, колкото заслужават.

Тринадесет

Най-напред при Дърворезбарите, а няколко дни по-късно и на Тайния остров на Фленсер дойде краят на дългото арктическо лято. Часовете тъмнина започнаха да стават все повече и повече. Снежните петна щяха да се явят малко по-късно.

Около залез-слънце Тайратект правеше обиколка на крепостната стена. Изминаваше разстояние от близо три мили. Долните нива се охраняваха от веригите, но нагоре имаше само отделни стражи. Когато се приближаваше, те отстъпваха уставно настрани с отсечената крачка на военните. Но в очите им забеляза страх. Трудно можеше да привикне с това. Докъдето стигаха спомените й — някъде около двайсет години — Тайратект се виждаше как се гърчи във вечен страх, потисната от срам и вина, търсейки постоянно някого, на когото да се подчини и когото предано да следва. Сега внезапно се беше озовала от другата страна, но това не беше очакваното избавление. Вече познаваше до най-дребните детайли злото, на което се беше отдала. Разбираше защо стражите се боят от нея. За тях тя беше Фленсер.

Тайратект правеше всичко възможно да прикрие истинските си мисли и не позволяваше никой да проникне зад защитната фасада, която си бе изградила. Животът й щеше да продължи толкова, колкото успееше да поддържа измамата. С цената на много усилия беше прикрила своята природна срамежливост. Нито веднъж, откакто се озова на Тайния остров, не си позволи своята най-типична поза на страхопочитание — приведена ниско глава със затворени очи. Вместо това беше овладяла пронизващия взор на Фленсер, дори свикна с него. Главите й стояха високо изправени, сякаш виждаше нещо, което е непостижимо за ограничените мозъци на нейните подчинени. Те не биваше за нищо на света да се досетят за истинската цел на тия нейни вечерни обиколки.

Известно време дните и нощите й не се различаваха много от тези в Републиката. Тя можеше лесно да си внуши, че е отново там, преди Движението да се появи и да се стигне до клането пред парламента. Преди да й прережат гърлата и да съединят парчетата на Фленсер с остатъците от нейната душа.

Там в равнината, отвъд каменните стени, сред златните поля, изпъстрени с ръждиви петна гола земя, тя виждаше как селяните се трудят неуморно, а наоколо пасат стада добитък. Фленсер управляваше дори земите, които тя не можеше да обхване с поглед, но никога не беше внасял храни отвън. Зърното и месото, с които бяха пълни складовете, бяха произведени в районите, които се простираха на два дни път около пролива. Стратегията му беше очевидна.

Слънцето се плъзна зад планинските склонове и те проснаха дълги сенки върху нивите насреща. Отвъд пролива един от хълмовете все още се къпеше в слънчеви лъчи. Върху него беше кацнал корабът на пришълците. Той още стоеше там, но вече зад здрав зид от дървета и камъни. Стийл нареди да вдигнат стената малко след приземяването. Строежът растеше не с дни, а с часове. Редовните проверки и случайните набези на лорда бяха по-строги дори от тези на Фленсер.

Лорд Стийл беше убиец. Нещо по-лошо — владееше до съвършенство манипулацията. Но Тайратект знаеше, че откакто кацнаха пришълците, той беше уплашен до смърт. При това напълно основателно! Стийл и неговите фленсериери бяха избили няколко дузини от пришълците. Тези убийства бяха дори по-зловещи от онова, което Движението стори с нея. Тайратект съвсем доброволно стана последовател на Фленсер. Около името му се носеха мрачни истории, но тя така копнееше да следва някого, да се отдаде на Нещо по-велико, че пренебрегна опасността.

Стоманеният лорд се тресеше от страх. Още през първите дни нареди да покрият кораба с покрив. Върху хълма изникна някакво нескопосано подобие на плевня. Не след дълго извънземното съоръжение беше скрито зад каменни стени. По всичко личеше, че тази нова крепост ще е много по-голяма от укреплението на Тайния остров. Стийл осъзнаваше, че ако не бъде изпепелен от злото, което носи в себе си, то ще го превърне в най-могъщата глутница на света.

Точно по тази причина Тайратект продължаваше да стои в замъка и да разиграва маскарад. Но едва ли би издържала още дълго. Рано или късно и другите части ще се доберат до Тайния остров, Тайратект ще бъде унищожена, а Фленсер — отново възроден. Най-вероятно нямаше да оцелее дори дотогава. Две от частите на Тайратект бяха Фленсер. Повелителят обаче не си направи добре сметката и те не доминираха над останалите три, както бе запланувано. Вместо това тройката придоби острия ум, интелигентността и съвършенството на фленсеровите части. Тя притежаваше познанията на великия Фленсер, помнеше всички негови измами и предателства. Новопридобитите членове я бяха надарили със сила и енергия, които дотогава не притежаваше. Тайратект тайно тържествуваше. В някакъв смисъл вътре в собствената си личност тя бе постигнала онова, което Фленсер наивно се стремеше да постигне чрез Движението. Докато все още можеше да контролира придобитите две части, тя имаше някакъв шанс. Докато беше будна, все още се чувстваше „тя“, все още животът й в Републиката доминираше над спомените на Фленсер. Когато спеше обаче, всичко се объркваше и се изплъзваше от контрол. Преследваха я кошмари. Натрапваха й се спомени за изтезания, които й доставяха неизразимо удоволствие. Еротичните сънища би трябвало да я успокояват, но вместо това представляваха безкрайна битка. Тя се пробуждаше като болна и усещаше тялото си разкъсано на части, сякаш цяла нощ се е борила с изнасилвач. Ако двете части надделееха, някоя сутрин щеше да се събуди с мъжко самосъзнание. Тогава само за няколко секунди парчетата от Фленсер можеха да разкрият нейния маскарад и да убият другите три части на Тайратект. След това останките на Фленсер щяха да се присъединят към по-послушна глутница, за да дочакат възраждането на Повелителя.

Засега обаче Тайратект се държеше. Стийл възнамеряваше да използва пришълците и техния кораб, за да се добере до най-отдалечените кътчета на света, където още не бе успяло да проникне Движението. Но неговият план беше уязвим по много точки. Ако имаше дори най-малък шанс да унищожи Стийл и движението на Фленсер, тя щеше да се възползва от него.

Само западната кула на замъка все още беше огряна от слънцето. Иззад бойниците не се мяркаха никакви лица, но въпреки това там бдяха зорки очи. Стийл наблюдаваше преродената част на Фленсер — Фленсер в очакване, както се беше нарекла — докато се правеше проверка на стражата по крепостната стена. Всички командири й се подчиняваха безпрекословно. Дори изпитваха същото страхопочитание като към него — истинския Повелител. Това донякъде беше обяснимо — те бяха творения на Фленсер. Нормално е да се вкаменяват при вида на своя Създател. Фленсер караше новородения Стийл да се опита да го убие. Всеки път, когато се проваляше, неговите най-слаби членове биваха жестоко измъчвани. Сега обаче Стийл владееше положението и това му помагаше да налага волята си. От ден на ден той се убеждаваше, че представлява по-голяма опасност за Останките от Фленсер, отколкото обратното. В своето желание да се пребори със страха Стийл можеше да направи погрешен ход и да допусне жестокост, която да доведе до необратими последици.

Рано или късно Стийл трябваше да вземе решение. Ако не я убиеше преди останалите глутници да стигнат Тайния остров, Фленсер щеше отново да бъде същият. Щом само две негови части можеха с един замах да окупират властта, която Стийл вече смяташе за своя привилегия, тогава всичките шест щяха напълно да заличат постигнатото от лорда. Искаше ли той смъртта на своя Повелител? И имаше ли начин това да стане тихомълком?

Лорд Стийл погледна към хълмовете отвъд протока и спря очи на новия замък, който се строеше там. Ако успееха кроежите му, не друг, а именно той ще управлява света. Провалеше ли се, унищожаването на планетата щеше да бъде утешителната му награда.

Стийл беше отишъл да види летящия кораб малко след края на битката. Земята наоколо още пушеше и сякаш с всеки изминал час ставаше още по-гореща. Сред селяните тръгнаха поверия за събудените земни демони. Стийл не обърна внимание на димящата земя, нахлузи предпазни ботуши и тръгна към очукания корпус. Ако ги нямаше кокилите, върху които се крепеше, щеше да прилича на лодка. Близо до центъра стърчеше нещо като бозка. Земята под нея беше осеяна с раздробени скални отломъци. Овъглените ковчези бяха откъм горната страна на хълма. Някои от телата в тях бяха отнесени в лабораторията за дисекция. Първите няколко часа неговите съветници му наговориха куп небивалици. Подобните на богомолки пришълци били летящи воини, пристигнали тук, за да погребат своите мъртви…

До този момент още никой не бе успял да огледа внимателно вътрешността на кораба.

Сивата стълба приличаше на стоманена, но беше лека като перце. Стийл се покатери нагоре, оставяйки зад себе си Шрек и останалите съветници. Проточи глава през отвора, а после бързо я дръпна обратно. Акустиката вътре беше непоносима. Сега разбра защо санитарите се оплакваха толкова. Как са могли пришълците да издържат тук? Въпреки това той се насили и една по една частите му се намъкнаха във вътрешността.

Навсякъде около него кънтеше пронизително ехо. Беше по-лошо дори от необлицован кварц. Той се опита да се овладее, както беше правил неведнъж в присъствието на Повелителя. Ехото постепенно заглъхна, но още се долавяше в стените около него. Дори най-издръжливите санитари не биха понесли този ад по-дълго от пет минути. Тази мисъл накара Стийл да се мобилизира още повече. Дисциплина. Да си безмълвен невинаги е знак за покорство. Може да означава, че дебнеш плячката. Той се огледа наоколо, опитвайки се да не обръща внимание на ехото от собствения си вътрешен глас.

Светлината проникваше през синкави отвори върху тавана. Вътрешността се състоеше само от две помещения. Той се намираше в по-голямото, което може би беше трюм. В отсрещния край имаше отвор, през който се минаваше оттатък. Стените се срещаха в ъгли, които не съответстваха на външния корпус. Сигурно имаше неизползвани празнини между вътрешната и външната обвивка. Ветрецът свободно преминаваше през помещенията, но в тях температурата беше много по-висока, отколкото отвън. Никога преди не се беше озовавал на място, където така осезателно се чувства присъствието на зла сила. Но това най-вероятно беше заблуда, създадена от акустиката. Скоро щяха да уплътнят всичко с поглъщаща шумовете материя, да монтират няколко странични отражатели и усещането щеше да изчезне. Но все пак…

Помещението беше претъпкано с непокътнати от пожара ковчези. Въздухът беше пропит с миризмата на пришълците. Това донякъде беше успокояващо — значи те също дишаха и се потяха като останалите живи същества. И въпреки невероятните си технически постижения не бяха успели да поддържат чиста своята собствена бърлога.

Стийл тръгна да оглежда ковчезите. Бяха подредени върху рафтове край стените. Върху всеки от ковчезите имаше прозорче. Колко труд е бил хвърлен, за да се отдаде последна почит на останките на една-единствена част! Стийл се надигна над най-близкия сандък и погледна вътре. Тялото беше много добре съхранено. Синята светлина го правеше да изглежда като замръзнало. Той приближи още една от главите си и вече имаше двойна гледна точка към пришълеца. Съществото беше по-дребно от двамата убити, беше дори по-малко от онова, което заловиха живо. Някои от съветниците на Стийл смятаха, че малките създания са кутретата на извънземните, които най-вероятно още не са отбити. В това предположение имаше смисъл — техният затворник нито веднъж не беше произнесъл някакви звуци, които да наподобяват смислена реч.

Само за да укрепи волята и издръжливостта си, Стийл погледа още малко странното плоско лице на пришълеца. Ехото на неговите собствени мисли му причиняваше непрекъсната болка, разсейваше го постоянно, принуждаваше го да напусне час по-скоро кораба. Остави болката да продължи. Беше понасял и по-страшни неща. Освен това глутниците отвън трябваше да са наясно, че Стийл е най-силен.

Стийл продължаваше да наблюдава лицето на пришълеца почти несъзнателно. Този извънземен е толкова грозен! Минаха още няколко минути. Подлудяващият шум и грозотата на пришълеца се сляха като в сън. От този транс го извади нещо ужасно. Лицето помръдна. Промяната едва се забелязваше и се извърши много бавно, но въпреки това за няколко минути лицето стана различно.

Стийл почти се прекатури от ковчега. Стените увеличиха многократно ужасените му викове. Почувства, че шумът окончателно ще го довърши. Все пак успя да се овладее и отново се покачи върху сандъка. Впери всичките си очи през кристала на прозореца. Дебнеше като на лов. Промяната се извършваше периодично. Извънземният дишаше, но петдесет пъти по-бавно от нормалното. Той отиде при един от другите сандъци и започна да наблюдава съществото вътре. Те всички бяха живи. Но заради ковчезите животът им течеше на по-бавни обороти.

Замаян, Стийл обхвана с поглед всички сандъци. Чувството, че е наблюдаван от някаква зла сила донякъде беше илюзия, създавана от шумовете вътре… Но в него имаше и голяма доза истина.

Пришълците се бяха приземили далеч от тропиците и колективите, които живееха там. Вероятно са мислили, че по тези места има само дива пустош. Корабът им беше претъпкан със стотици малки, които приличаха на буболечки. Сандъците явно служеха за обвивка, както е при ларвите. Сигурно извънземните са се канели да отгледат малките си точно тук, далеч от погледа на цивилизациите. Стийл усети как кожите му настръхнаха при тази мисъл. Ако тези буболечки не бяха заловени навреме, ако полковете на Стийл не бяха проявили такава жестокост… Съвсем скоро можеше да настъпи краят на техния свят.

Стийл едва се добра до външния отвор, а страховете му отекваха все по-силно от стените. Въпреки това той се поспря преди да излезе. Когато най-сетне неговите части заслизаха по стълбата, всяка от тях беше спокойна, а куртките им — изрядно изопнати и пристегнати. Съвсем скоро съветниците му щяха да бъдат известени за опасността, но никога нямаше да заподозрат какъв ужас изпитва техният водач.

Лордът леко прекоси нажежената земя и излезе изпод корпуса. Дори тренираната му воля обаче не можа да го възпре да хвърли бегъл поглед към небето. Колко ли кораба се канеха да кацнат или вече са го направили?

Стийл с усилие съсредоточи мислите си върху настоящия момент и онова, което виждаше от своята наблюдателница. От битката с пришълците досега бяха изминали много декади. Заплахата все още съществуваше, но той постепенно овладяваше положението. Освен че беше най-голямото бедствие в досегашната им история, случилото се разкриваше огромни възможности пред тях.

Стийл хвърли последен поглед към потъналите в сянка хълмове. После им обърна гръб и се насочи към виещата се като спирала стълба. Беше стръмна и тясна; наблюдателницата се намираше на върха на сто и двайсетметрова кула. Стълбата завършваше в зала, широка около три метра, снабдена с прикрития на всеки пет метра по дългата й страна. Шрек и телохранителят вече го чакаха.

— Имам новини от дърворезбарите — започна Шрек. Държеше свитъци от копринена хартия.

Това, че позволиха дърворезбарите да им отмъкнат изпод носа единия пришълец, беше техният най-голям провал досега. Едва по-късно Стийл разбра, че този факт може да работи и в тяхна полза. Имаше внедрени свои хора сред дърворезбарите. Най-напред смяташе да нареди убийството на другия извънземен. Но новините, които започнаха да прииждат от юг, бяха твърде интригуващи. Оказа се, че сред дърворезбарите имало и някои светли глави. Бяха стигнали до заключения, които убягнаха на Стийл и Повелителя. По-точно на останките от Повелителя. Дърворезбарите също бяха създали лаборатория за изучаване на пришълците, което безкрайно улесняваше Стийл. Враговете на Движението работеха в негова полза. Трудно можеше да се устои на тази ирония.

— Много добре, Шрек. Занеси ги в моя кабинет. Аз идвам след малко.

Стийл махна към облечените в бяло слуги в дъното на залата и мина тържествено покрай тях. Канеше се да си достави някои удоволствия като награда за добре оползотворения ден. Щеше да прочете рапорта с чаша бренди. А междувременно го чакаха още доста задължения и удоволствия.

Повелителят беше започнал да строи замъка на Тайния остров преди повече от век и работата по него още продължаваше. В най-старите подземия, където някой обикновен владетел би направил тъмница, Фленсер разположи своите лаборатории. Но те не се различаваха много от затвор, а техните обитатели наистина бяха каторжници.

Стийл навестяваше лабораторията поне веднъж на всяка декада. Този път слезе чак до най-долното ниво. Пред факлите на охраната се разлетяха нощни насекоми. Носеше се воня на гниещо месо. На равни интервали в пода зееха дупки. Всяка можеше да побере по един член на глутница със здраво притиснати към тялото крака. Дупките бяха покрити с плочи, в които имаше тесни отвори за въздух. Три дни стигаха, за да полудее затвореният на такова място. Полученият по този начин „суров материал“ можеше да се използва за съставяне на глутници, които сляпо се подчиняваха на всяка заповед. Те не се различаваха особено от безмозъчните растения, но именно това беше нужно на Движението. Понякога обаче от дупките изскачаха забележителни резултати — Шрек например. Безцветния Шрек, както го наричаха някои. Безчувствения Шрек. Неговата глутница стоеше над болката, бе успяла да се извиси дори над всички човешки желания. Шрек беше безпогрешен като часовников механизъм с един-единствен недостатък — че е от плът и кръв. Пресилено щеше да е ако го обявят за гений, но Стийл бе готов да даде една от източните провинции в замяна на още петима като него. Надеждата, че някога пак ще постигне такъв зашеметяващ резултат, караше Стийл отново и отново да експериментира в дупките за изолация. В тях беше рециклирал и почти всички глутници, участвали в засадата.

Стийл отново се върна при горните нива на лабораторията, където се извършваха най-интересните експерименти. Светът изпитваше напълно основателен ужас от Тайния остров. Резултатите от най-долното ниво бяха само начален етап от великите завоевания на Фленсер.

Фленсер беше експериментирал с всички форми на мислене. В миналото са съществували само няколко основни състояния — инстинктивното скупчване на главите една до друга, кръгът и многобройните фигури, образувани при работа. Фленсер наложи още звездообразна, двойния кръг, решетката. Повечето от тях не можеха да се използват, тъй като бяха доста объркващи.

Накрая един от безчетните опити — засега пазен в дълбока тайна — даде блестящ резултат. Фленсер разположи осем глутници из цялото помещение и ги отдели с паравани една от друга. После избра по един член от всяка, за да изпълнява ролята на свръзка с останалите групи. Така на практика се получи глутница от осем групи. Стийл все още усъвършенстваше този модел. Ако свързочниците действаха в синхрон (а това беше най-трудната част), тогава полученото създание беше много по-умно от кръга. В много отношения не бе така прозорливо като глутницата със събрани наедно глави, но от време на време достигаше до изключителни прозрения.

Помещенията, където се намираше сега, бяха истинското сърце на Движението. Душата на Стийл също беше родена тук. Всички велики творения на Фленсер водеха началото си от това място. През последните пет години Стийл успешно продължаваше традицията… Дори бе успял да я доразвие и обогати.

Лордът се упъти към общата зала, от която водеха врати към останалите помещения за експерименти. Върху всяка от тях имаше инкрустиран златен номер. Той ги отвори подред и надникна вътре. После нетърпеливо отвори последната врата и провеси муцуна през балкона, за да види и последния си експеримент. Балконът беше добре облицован и закътан. Оттам можеше да наблюдава вътрешността, без да бъде забелязан.

Единствената слабост на Фленсер (по мнението на Стийл) беше желанието му да създаде висше създание. Повелителя вярваше, че ще може да приложи постигнатото и върху себе си. Стийл обаче знаеше, че ученикът надминава своя учител. Самият той бе блестящо потвърждение на този закон, макар Повелителя още да не го осъзнаваше.

На свой ред Стийл реши да създаде същества, които са по-съвършени от останалите само в една област, а всичко останало да е или недоразвито, или лесно да се поддава на външно влияние. Започна да експериментира веднага след заминаването на Повелителя. Отначало импровизираше, наблягайки върху наследствените черти на отделните части, които не се влияеха от глутницата.

Стийл спря пред номер тридесет и три — „Амдиранифани, съвършения математик“. Той не беше единственият експеримент в тази област, но засега се развиваше най-добре. Агентите на Стийл бяха преровили Движението член по член да търсят глутница, надарена със способности в абстрактното мислене. Бяха стигнали дори по-далеч. Най-известният математик на света живееше в Република Дългите езера. Глутницата му се готвеше да се поднови — той самият имаше няколко кутрета, а и математически надарен любовник в добавка. Стийл открадна кутретата. Те така добре се съчетаха с останалите му избраници, че лордът реши да направи осморка. Ако всичко вървеше според неговия план, резултатът можеше да надмине и най-високия природен интелект.

Стийл даде знак на стражника да затули фенера, после отвори врата тридесет и три и промъкна на пръсти един от членовете си към парапета на балкона. Погледна надолу, заглушавайки грижливо шума от предните си уши. Светлината отвън беше слаба, но той можеше ясно да различи скупчените на камара кутрета… До тях се мержелееше и силуета на новия им приятел. Буболечката. Истинска находка — това беше единственото определение, което идваше наум на Стийл за този дар от небето. Беше невиждан шанс в практиката на учения, който от дълго време насам упорито експериментираше.

Преди да го споходи щастливата случайност лордът си блъскаше главата над два проблема. Единият го гнетеше близо година. Амдиранифани бавно гаснеше, а неговите членове постепенно потъваха в аутизма, присъщ на изцяло новородените глутници.

Вторият проблем беше заловеният пришълец. Извънземният представляваше едновременно огромна заплаха, неразгадаема мистерия и невиждан шанс за напредък. Въпросът бе как да се установи връзка с него. Липсата на комуникация ограничаваше възможността той да бъде манипулиран.

Разрешението и на двата проблема дойде в лицето на един разсеян слуга.

Щом очите на Стийл свикнаха с полумрака, той можа по-добре да разгледа тялото на пришълеца под купчината кутрета. Когато му казаха, че извънземното е било затворено при един от неговите експерименти, Стийл изпадна в дива ярост. Слугата, направил фаталната грешка, беше рециклиран незабавно. Но дните минаваха, а експериментът Амдиранифани започваше да реагира все по-живо и адекватно на случващото се около него. Подобно поведение не беше наблюдавано, откакто събраха кутретата в глутницата Амдиранифани.

Дисекцията на мъртвите пришълци и наблюденията върху единствения оцелял показваха категорично, че тия буболечки не съществуват в глутници. Излизаше, че Стийл разполага не с отделно парче, а с цял пришълец.

Чуждоземното същество се размърда в съня си и издаде някакви нискочестотни стонове с уста. Не беше способно да произведе, какъвто и да е друг звук. Кутретата се разшаваха, за да се нагодят към новата поза. Те също спяха и мислите им бяха съвсем смътни. Звуците, които издаваха в долната част на регистъра, абсолютно имитираха тези на чужденеца. Това беше най-великият от всички експерименти досега! Експериментът Амдиранифани учеше езика на пришълеца. По този начин тя развиваше коренно различен вътрешен език, непознат в практиката досега. На всичко отгоре буболечката се оказа много по-интересна за опитната глутнигрупа, отколкото всички нейни учители, взети заедно. Останките на Фленсер твърдяха, че между експеримента и извънземното се осъществява единствено физически контакт, че кутретата виждат в пришълеца само заместител на своите родители. Но това засега нямаше голямо значение.

Стийл провеси още една от главите си през парапета. Чакай и наблюдавай, съветваше сам себе си Стийл. Нека Амдиранифани ти подскаже лостовете, чрез които да управляваш извънземния. Тогава светът ще бъде в твоите крака.

Четиринадесет

Понякога майка му обичаше да казва, че нещо е „по-забавно дори от цял кош с кутрета“. Джефри Олсъндот никога не беше притежавал повече от едно домашно животинче и само веднъж то бе куче. Сега най-накрая разбра какво е имала предвид майка му. От първия ден, още уморен и изплашен, той се влюби в кученцата. А и те също бяха очаровани от него. Постоянно се въртяха наоколо — подръпваха дрехите, развързваха връзките на обувките му, гушеха се в скута му или просто тичаха игриво напред-назад. Три нито за миг не откъсваха поглед от него. Очите им бяха тъмнокафяви или розови и изглеждаха твърде големи за дребните им глави.

Още от самото начало кутретата започнаха да го имитират, при това бяха по-способни от страумлинските пойни птици. Можеха да повторят всяка негова дума и по-късно отново да я възпроизведат. Дори когато плачеше, те също ревяха заедно с него, скупчени около краката му.

Освен малките му приятели имаше и други кучета — възрастни и облечени с дрехи. Те влизаха през вратата на балкона горе, пускаха храна в стаята и понякога издаваха странни звуци. Храната беше ужасна, но големите не отвръщаха на възмутените викове на Джефри, нито пък се опитваха да го имитират.

Минаха два дни, после се изтърколи и седмицата. Джефри беше успял да проучи внимателно всичко в стаята. Личеше, че това не е точно килия — беше твърде просторно. Освен това на затворниците не им позволяват да си играят с кученца. Момчето постепенно започна да схваща, че в този свят няма развита цивилизация и той не принадлежи към Владенията. Дори не е част от Мрежата. Неговите родители и Джоана вече не бяха живи, затова нямаше кой да научи кучетата да говорят самнорск! Излиза, че това бреме лежи на крехките му рамене. Това беше неговият единствен шанс да открие семейството си.

Когато облечените кучета отново се появиха на балкона, той се опита да ги заговори, но усилията му не доведоха до никакъв резултат. Дори онези с червените ленти и еполети не отвърнаха. За сметка на това пък кученцата бяха толкова словоохотливи! Те редовно викаха заедно с Джефри, понякога повтаряха като ехо думите му, а друг път издаваха някакви безсмислени звуци.

На Джефри не му беше нужно много време, за да осъзнае, че кутретата са направлявани от общ разум. Момчето беше убедено, че те имат таен език, на който общуват. Оказа се обаче, че е нещо повече от това. Докато ги наблюдаваше как развързват обувката му или пък рисуват, Джефри забеляза, че главите и устните им действат в съвършен синхрон, сякаш бяха пръстите на една ръка. Отначало момчето не успя да формулира толкова точно откритието си, но с течение на времето започна да възприема всички кутрета като един-единствен свой приятел. По същото време откри, че кутретата понякога сменят реда на неговите думи и получават съвсем нов смисъл.

„Ти мен играеш.“ Думите звучаха като безразборно накъсана и лишена от смисъл човешка реч, но винаги биваха следвани от лудешка гонитба около масата и по ъглите на стаята.

„Ти мен картина.“ Долната половина на стената беше покрита с плочи. Джефри често рисуваше семейството си и се опитваше да накара Кутрето да проумее какво иска да му каже.

Дните минаваха един след друг, а слънчевата светлина постепенно взе да стига само горната част на стените. Поне веднъж дневно глутницата големи кучета идваше да говори на Кутрето. Малките клякаха под балкона и надигаха писък и крякане към възрастните. Та това бяха училищни уроци! Понякога спускаха долу хартиени свитъци, а после поправяха това, което Кутрето беше отбелязало върху тях.

Джефри мълчаливо наблюдаваше уроците. Не го свърташе на едно място, но вече не се опитваше да привлече вниманието на учителите. Не след дълго той и Кутрето щяха вече свободно да разговарят помежду си. Още малко търпение и новият му приятел щеше да открие неговите родители и Джоана.

Невинаги ужасът и болката са най-добрите средства за упражняване на контрол. Стийл все по-често си мислеше, че Останките от Фленсер са имали право, когато настояваха да подхранва у буболечката надежда, че другият от котилото е жив. Той погледна важно към експеримента Амдиранифани и попита:

— С какво можем да помогнем?

Младата глутница отвърна доверчиво:

— Джефри е ужасно разтревожен за родителите и сестра си. — Амдиранифани често използваше езика на буболечката, дори когато това не беше необходимо. Като сега например — сестра вместо „другият от котилото“. — Освен това той не се храни добре и не иска да си играем. Това ме натъжава.

Стийл продължаваше да наблюдава от балкона. Останките от Фленсер също бяха тук. Те не се криеха, макар повечето от лицата им да бяха в сянка. Досега заключенията на Стийл бяха изключително точни. Но въпреки това погледът, с който го следеше Фленсер-в-очакване, беше студен като преди. Само една грешка можеше да доведе до осакатяването на лорда или до нещо още по-лошо. Е, така да бъде. Залогът беше най-високият досега. Ако страхът, заседнал в гърлото на Стийл, по някакъв начин можеше да го подтикне към успеха, той с радост щеше да му се отдаде. Лордът надвеси всичките си глави през перилото и се опита да си придаде изражение на лъжливо съчувствие към бедата на Джефри.

— Ти трябва да го накараш да разбере — никой не може да съживи неговите родители и сестра му. Но ние знаем кои са техните убийци. Ще направим всичко възможно да го защитим от тях. Опитай се да му обясниш колко трудно е това за нас. Дърворезбарите владеят цяла империя, която е на стотици години. Ние не представляваме равностоен противник за тях. Ето защо се нуждаем от помощ. Той трябва да ни научи да управляваме кораба на неговите родители.

Групата кутрета сниши глава.

— Добре, ще опитам, но…

Три от нейните членове край Джефри издадоха някакви ниски звуци. Клюмналата глава на момчето кимна. Беше в това състояние от няколко дни. Неговата потиснатост само влошаваше положението. След това пришълецът започна силно да клати глава и да издава остри звуци, които бяха по-високи от неговия нормален регистър.

— Джефри казва, че не знае как се задейства кораба. Той е само малко… — глутницата затърси подходяща дума за превод. — Казва, че е много малък. Нали разбирате, също като мен.

Стийл кимна. Това беше логичен етап в развитието. Очевидно всеки от тях започваше своето съществуване като малко кутре. Родителският опит се предаваше посредством някакъв еквивалент на вътрешния език на глутницата. Това правеше извънземното лесно поддаващо се на измами, но засега неговото манипулиране все още представляваше проблем.

— И все пак, не може ли поне да ни подскаже нещо?

Буболечката отново издаде серия от звуци. Крайно време беше и Стийл да научи този език. Звуците бяха лесни; жалките създания използваха устата си, за да говорят. Също като птиците или пък горските плужеци. Засега обаче планът на лорда изцяло зависеше от посредничеството на Амдиранифани. До този момент това не представляваше проблем — кутрето му имаше доверие. Това също се дължеше на прозорливостта на Стийл. При някои от последните си опити той беше опитал да въздейства чрез обич и доверие вместо обичайната за Фленсер смесица от любов и омраза. Имаше незначителен шанс това да се окаже по-успешния метод. Благодарение на щастливата случайност Амдиранифани се озова в групата, върху която се въздействаше чрез обич. Дори неговите учители избягваха да го наказват. Ето защо глутницата щеше да вярва на всяка негова дума… Стийл се надяваше това да стане и с буболечката.

Амдиранифани продължаваше да превежда:

— Има още нещо — той и преди ме е питал за това. Джефри знае как да събуди останалите деца — буквалният превод на тази дума беше „другите кутрета“ — на кораба. Но вие изглеждате изненадан, лорд Стийл!

Въпреки че вече не го измъчваха кошмари за чудовищните способности на извънземните, Стийл все още нямаше желание да види как наоколо пъплят стотици пришълци.

— Не предполагах, че могат да бъдат събудени така лесно… Но едва ли ще е уместно да го направим точно сега. И без това ни е трудно да намерим подходяща храна дори за Джефри. — Това си беше самата истина. Съществото се оказа изключително злоядо. — Не бихме могли да изхраним и останалите.

Отново се надигна неразбираемо бърборене и Джефри пак нададе пискливи звуци. Най-накрая думите му бяха предадени на Стийл.

— Има още нещо, милорд. Джефри смята, че може да се използва ултравръзката на кораба, за да се извикат на помощ и други хора като неговите родители.

Останките от Фленсер изскочи от сенките. Част от главите гледаха надолу към буболечката, а останалите се втренчиха многозначително в Стийл. Той не трепна под този поглед. Беше по-хладнокръвен от която и да е друга глутница.

— Ще се наложи да го обмислим добре. Може би двамата с Джефри трябва да поговорите още по този въпрос. Не искам да рискуваме, без да сме напълно сигурни, че няма да повредим кораба.

Това не беше убедително. Той забеляза, че Останките от Фленсер изкриви изненадано муцуна. Докато Стийл отговаряше, Амдиранифани превеждаше думите му. Джефри отвърна почти незабавно.

— О, не се тревожете. Той има предвид някакъв специален сигнал. Джефри казва, че корабът подавал сигнали… чрез самия себе си… още откакто е кацнал тук.

Стийл се зачуди дали някога е чувал по-ужасяваща вест, изречена с такава мила невинност.

Постепенно започнаха да пускат Джефри и Амди да си играят навън. Най-напред Амди се чувстваше неспокоен от откритото пространство, а не беше свикнал да носи и дрехи. Всичките четири години от неговия живот досега минаха в онази стая. Беше чел за това, което се намира отвън, и изпитваше любопитство да го види, но въпреки това малко се страхуваше. Човешкото дете обаче видимо се наслаждаваше от техните разходки. То укрепваше с всеки изминал ден и се случваше да плаче все по-рядко и по-рядко. Джефри тъгуваше най-вече за родителите и сестра си, но понякога се ужасяваше от мисълта, че е затворен в тази стая за вечни времена. Ето защо се наложи Амди да говори с господин Стийл и те започнаха да излизат всеки ден.

Повечето от възрастните се чувстваха нервни близо до Джефри. Момчето беше двойно по-високо от средния ръст на член от глутницата. Щом се доближеше до някой от учителите, глутницата подвиваше опашки и се отдалечаваше в тръс. Не им харесваше да ги гледа от горе на долу.

Понякога Амди изпитваше жал към пазачите и учителите. Те бяха така сковани и ограничени. Мигар не разбираха колко забавно е да имаш приятел, когото можеш наистина да докоснеш.

Амди получи първия си комплект куртки. Господин Стийл нареди да бъдат ушити специални дрехи и за човешкото момче. Те бяха пухкави и покриваха цялото му тяло, предпазвайки го от студа по-добре, от която и да е друга материя.

След падането на снега гоненицата вече не забавляваше Амди. Оказа се, че човеците могат да преминават през преспи, които поглъщаха кутретата в белите си обятия чак до връхчетата на ушите. Освен това имаше и други прекрасни неща, на които бяха способни единствено хората. Момчето умееше да прави снежни топки, с които замеряше който му падне.

Анди предпочиташе да препуска из тази част на двора, където снегът беше по-плитък, отбягвайки снежните топки. Често го пронизваше мисълта за неговото безсилие. Човешките ръце бяха толкова сръчни! Как му се искаше да има поне чифт — не, четири чифта! — като тях.

Двамата приятели вече разговаряха съвсем свободно, но винаги използваха езика на момчето. Човешкото същество можеше да възпроизведе само някои звуци от вътрешния език на глутницата. То произнасяше едва разбираемо дори името на Амди. Затова пък неговият приятел разбираше съвсем добре самнорск. Беше много забавно — сякаш двамата имаха свой таен език.

Амди вече знаеше много за звездите, Джефри му беше разказвал. Някъде там горе бяха също и приятелите на неговите родители.

— Предавателите на кораба не са ли достатъчно добри, за да повикаме помощ? — обади се Амди.

Джефри тупна с крак по земята.

— Не! Нали ти казах, това е просто радио. Мисля, че бих могъл да го накарам да работи, но няма никакъв смисъл. Двигателят за ултратяга е още на кораба, а той е твърде голям, за да полети пак. Затова можем да използваме енергията и да повикаме помощ. Просто не разбирам защо господин Стийл не ми позволява да се кача на борда. Вече съм на осем години и мога да се справям. Мама подготви всичко преди… Преди… — думите му заглъхнаха в познатото отчаяно мълчание.

Амди потри глава в рамото на Джефри. Той подозираше защо господин Стийл все отлага да пусне момчето на кораба. Досега обаче не беше споделял догадките си с Джефри.

— Сигурно го е страх, че ти просто ще отлетиш и ще ни изоставиш.

— Но това е глупаво! Никога не бих го направил. Освен това този кораб наистина трудно би полетял отново. Той не е направен да каца върху твърда земя.

Джефри понякога говореше много странни неща. Мигар човешките същества използваха кораби, които никога не кацат на твърда земя? А къде се приземяват тогава? Понякога Амди даже можеше да почувства как в съзнанието му се оформят нови логически връзки и понятия. Изглежда глобусът на господин Стийл не показваше целия съществуващ свят, а само една нищожна частица от него.

— Аз зная, че няма да ни изоставиш. Но ти и сам разбираш защо господин Стийл има основание да се тревожи. Освен това той не може да разговаря с теб направо. Трябва някак да му докажем, че може да ни се довери.

— Сигурно си прав.

— Ако двамата с теб успеем да включим радиото, това може би ще го убеди. Сигурен съм, че моите учители изобщо не могат да разберат как са направени и как работят тези неща. Господин Стийл е взел едно от тях, но едва ли и той знае нещо повече за устройството му.

— Ами да, ако успеем да накараме другата радиостанция да проработи…

Този следобед двата караула не се застъпиха. Първата смяна се прибра доста по-рано заради студа. Те не подозираха, че си играят със съдбата.

Кабинетът на Стийл преди принадлежеше на Повелителя. Той изобщо не приличаше на останалите помещения в замъка. С изключение на залите за срещи, в неговите стаи можеше да се побере само по една глутница. Това не значеше обаче, че са твърде малки. Имаше пет отделни помещения, без да се брои банята. Но с изключение на библиотеката никое от тях не надхвърляше четири метра ширина. Таваните бяха ниски, на по-малко от метър над пода, и никъде нямаше балкони за посетители. Слугите стояха в специални зали, отделени със стена от покоите на господаря. Столовата, спалнята и банята имаха малки отвори, колкото през тях да се дават заповеди или да се подаде питието на Повелителя.

Главният вход към покоите се охраняваше отвън от три глутници войници. Разбира се, Повелителя никога не би позволил да се озове в помещение с един-единствен изход. Стийл беше открил осем тайни врати, три от които се намираха в спалнята. Те можеха да бъдат отворени само отвътре и водеха към секретни проходи, които Фленсер беше изградил между вътрешните стени на замъка. Никой, дори Повелителя, не знаеше всъщност колко на брой бяха тайниците. След заминаването на Фленсер Стийл преустрои част от тях и най-вече проходите, които водеха към спалнята.

Неговите покои бяха почти непревземаеми. Дори замъкът да попаднеше в ръцете на неприятеля, килерите на апартаментите му бяха претъпкани с хранителни припаси поне за половин година; притокът на чист въздух беше осигурен посредством сложна мрежа от проходи, която беше по-оплетена дори от тайните коридори. И въпреки всичко Стийл не се чувстваше в пълна безопасност. Имаше риск тайните коридори да не са само осем, а беше възможно някоя от вратите да се отваря и отвън.

След вечеря Стийл тръгна по двойки към библиотеката и всичките му части се настаниха удобно около масата. Две от тях отпиваха бренди, а останалите пушеха изсушени южни билки и ароматни треви. Стийл беше изучил точно кои пороци, приложени върху определени негови части, способстват за стимулиране на въображението. С течение на времето стигна до заключението, че въображението е също толкова важно, колкото и интелекта.

Масата, около която се разположиха неговите части, беше покрита с военни карти, доклади за положението на юг и бележки от разузнавателните служби. Но сред купчините копринена хартия, подобно горска птица в гнездото си, беше разположено радиото на пришълците. В кораба откриха две от тях. Стийл го повдигна и прокара нос по гладката му заоблена повърхност. Само съвършено изгладеното и огънато дърво — като това на статуите или музикалните инструменти — можеше да се сравни с неговото изящество. Извънземното твърдеше, че чрез него може да се разговаря на десетина мили разстояние, при това съобщенията се предавали със скоростта на светлинен лъч. Ако наистина е така… Стийл се опита да си представи колко битки биха спечелили и колко много земи биха завладели, без да дадат почти никакви жертви. Стига само да се научат как се разговаря от разстояние… Тогава всички членове на Движението, пръснати по целия свят, щяха да се окажат на постоянно разположение, също като стражите пред вратата му. И нито една сила на света не би могла да се опълчи насреща им!

Стийл придърпа последния доклад от земите на дърворезбарите. В някои отношения онези бяха постигнали по-голям напредък в изучаването на тяхната буболечка. По всичко личеше, че техният извънземен е почти възрастен екземпляр. Нещо повече, той притежаваше свръхестествена библиотека, с която можеше да се общува почти като с живо същество. В докладите пишеше, че освен нея имало още три компютъра. Неговите слуги бяха открили останките им сред обгорените тела около кораба. Джефри смяташе, че предавателите на кораба малко приличат на компютър, „само че са по-глупави“ (това беше най-точният превод, който Амди успя да намери), но дори в този случай предавателите оставаха неизползваеми за момента.

С помощта на заграбения от дърворезбарите компютър неколцина от тях бяха усвоили езика на буболечките. Само за един ден те научаваха много повече за цивилизацията на пришълците, отколкото хората на Стийл за цяла декада. Лордът се усмихна. Дърворезбарите дори не подозираха, че всяко тяхно важно откритие незабавно беше докладвано на Тайния остров. Засега щеше да им остави умната играчка и другата буболечка. Бяха забелязали неща, които убягнаха от неговото внимание. Пустият му късмет!

Стийл продължи да разлиства доклада… Браво. Пришълецът на дърворезбарите продължаваше да отказва да им сътрудничи. Усмивката на лорда постепенно премина в смях. Разсмя го думата, която извънземното използваше за „глутница“. В доклада беше направен опит да й се намери точен превод, но това не беше от голямо значение. Използваха думи като „нокти“ или „остриета“. Буболечката се ужасяваше от приспособленията, прикрепени върху предните лапи на войниците. Стийл близна замислено черния емайл на маникюра си. Много любопитно. Значи лапите правеха впечатление дори на пришълците. Обикновено по тях се съдеше за характерните черти на всяка отделна личност. Остриетата бяха механично продължение на ноктите и подсилваха ужасяващия им вид. Сега Стийл се замисли, че те наистина напомнят на отличителен белег за елитна група убийци… Но по тях не можеше да се съди за всички глутници. В края на краищата в една раса имаше слаби, бедни, любезни и мили, а също и наивни глутници… Но и такива като Стийл и Фленсер. Току-що наученият факт свидетелстваше за една много важна черта от психологията на буболечката — тя беше възприела остриетата като отличителен белег за всички глутници.

Стийл се отпусна назад и впери поглед в пейзажите, нарисувани върху стените на библиотеката. Постепенно се отпускаше и си почиваше, докато наблюдаваше картините. Почти задряма, носейки се на вълните на въображението.

„Остриета. Това определение ми се нрави.“ Макар и да беше откритие на пришълеца, то съвсем точно подхождаше на неговата раса. Жалките му съветници, а понякога и Останките от Фленсер още се плашеха от звездния кораб. Безспорно той притежаваше сила, по-голяма от каквото и да е друго нещо на този свят. Но след преминаването на първата паника Стийл беше разбрал, че пришълците не са надарени с някакви свръхестествени способности. Те просто бяха по-напреднали — в смисъла, който Дърворезбаря често употребяваше — в развитието на науката. Вярно беше и друго — засега тази цивилизация им беше напълно непозната. Вероятно бе способна да превърне в пепел планетата им. Но колкото повече неща за пришълците научаваше Стийл, толкова повече се уверяваше в тяхната непълноценност. Ама че недоносче беше цялата им раса, състояща се само от отделни разумни единици. Очевидно паметта се предаваше единствено чрез говор и писмо. Всяко едно от тези същества растеше, остаряваше, а после умираше изцяло и завинаги. Стийл неволно потръпна при тази мисъл.

Лордът беше извървял дълъг път след първоначалния страх и объркване. Вече повече от трийсет дни кроеше как да използва звездния кораб, за да завладее света. Буболечката беше казала, че корабът сам излъчва сигнали към нейните себеподобни. Явно това беше причинило объркването сред неговите слуги. И така, рано или късно щяха да пристигнат и други кораби. Да управлява света вече не беше само неизпълнима мечта. Идваше време да се прицели по-нависоко, да си постави цели, за които дори Повелителя не беше помислял. Буболечките ставаха толкова тромави и уязвими, когато им се отнемеха техническите приспособления! Сигурно нямаше да е трудно да бъдат поробени. По всичко личеше, че дори те осъзнаваха това. Съществото ни нарича „остриета“. Така да бъде! Някой ден Остриетата ще се носят между звездите и ще владеят далечни светове.

Стийл продължаваше да мечтае в сумрака, осветяван от потрепващите пламъчета на свещите. Интелект, въображение, дисциплина и коварство. Ако изиграеше правилно козовете си, той би могъл дори да убеди извънземните да унищожат всички негови врагове… И да му поднесат главите им на тепсия? Макар това да бе дръзка мисъл, надхвърляща и най-развихреното въображение, сигурно имаше начин да бъде превърната в реалност.

Трябваше да рискува. Ще пусне двамата на кораба, а те ще изпратят сигнал. Въпросът бе какво трябва да съдържа първото послание. Дали думи заради самите думи? Това щяха да бъдат най-важните, но и най-опасни думи, изричани някога от глутница.

Триста метра по-ниско, в крилото за експерименти, едно момче и една глутница кученца бяха споходени от неочакван късмет — отключена врата и шанс да си поиграят с радиостанцията на Джефри.

Предавателят беше по-сложен от останалите — ползваха го в болниците и при полеви условия. Служеше както за връзка, така и като дистанционно за управление на различните уреди. С налучкване и след доста погрешни команди двамата най-после успяха да разберат как работи.

Джефри Олсъндот посочи цифрите, които се появиха от едната му страна.

— Сигурно това значи, че сме свързани с някой приемател.

Момчето нервно погледна към вратата. Нещо му подсказваше, че не трябва да са тук.

— Това е същият механизъм като радиото, което взе господин Стийл — каза Амди. Нито една от главите му не беше обърната към вратата.

— Обзалагам се, че ако натисна тук, по неговото радио ще се чуе какво казваме. Така ще разбере, че наистина можем да сме му от полза. Какво предлагаш да правим?

Три от частите на Амди се разтърчаха из стаята като истински кучета, които не могат дълго да задържат вниманието си върху едно и също нещо. Джефри вече беше разбрал, че това поведение има същото значение като разсеян човешки поглед и хъмкане при съсредоточен размисъл. Ъгълът, под който гледаше Амди, също беше равносилен на жест — сега беше нещо като пакостлива усмивка.

— Смятам, че трябва да го изненадаме. Той винаги е толкова сериозен.

— Аха.

Вярно, господин Стийл беше много важен и официален, но всички възрастни тук бяха такива. Напомняха му научните работници в Голямата лаборатория.

Амди грабна радиостанцията и му хвърли онзи поглед, който казваше „Ти само гледай!“. После тикна нос в копчето за включване и му дръпна един протяжен вой пред микрофона. Той съвсем далечно напомняше родния език на глутницата. Една от частите на Амди превеждаше в синхрон на ухото на Джефри. Момчето почувства как смехът започва да бълбука в гърлото му.

В кабинета си лорд Стийл беше загубил представа за времето. Освободеното му от тревите и брендито въображение си играеше с най-различни възможности за близкото и далечно бъдеще. Лордът беше потънал дълбоко в кадифените възглавници, допълнително успокоен от сигурността на своя кабинет. Пламъците от догарящите свещи мъждиво осветяваха стенописите и се отразяваха в полировката на мебелите. Той почти беше скалъпил историята, която да разкаже на извънземните.

Шумът, който се разнесе от бюрото му, най-напред бе съвсем незабележим, сякаш роден от дрямката. Състоеше се предимно от нискочестотни звуци, но имаше и по-високи тонове, които говореха за наличието на разум. Приличаше по-скоро на откъслеци от нечия мисъл. Шумът продължи и постепенно се усили. Има някой в кабинета ми! Мисълта го проряза като смъртоносните остриета на Фленсер. Частите на Стийл бяха завладени от паниката, изгубили способността си да преценяват трезво заради брендито и тревите.

Насред нарастващото безумие се дочу глас. Беше накъсан и от него липсваха тонове, присъщи на нормалната реч. Той виеше и потрепваше.

— Лорд Стийл! Поздрави от Глутницата на глутниците, лорд Всевишния бог!

Част от Стийл вече беше изскочила в преддверието при охраната и се оглеждаше наоколо с безумно ококорени очи. Видът на войниците му помогна да се овладее и той замръзна от неудобство. Това беше някаква невероятна небивалица. Той протегна нос към машината на извънземните върху бюрото си. Ехото кънтеше отвсякъде, но източникът на звуците беше радиопредавателят… Сега вече не се чуваше смислена реч, а само разпокъсани високочестотни звуци, несвързано бърборене, което само от време на време даваше признаци на стройна мисъл. Чакай. На фона на всичко това едва забележимо се прокрадваше някакво задавено кашляне, в което той разпозна смеха на буболечката.

Стийл даде воля на яростта си. Онова нещо трябваше да е само оръдие, а не господар на неговия експеримент. Но като слушаше този смях и си припомняше думите… Пред очите на Стийл падна черна пелена. Без да се замисли, той смачка радиопредавателя. Уредът окончателно замлъкна. После лордът се втренчи в стражата, строена неподвижно в преддверието. Дори вътрешните им гласове бяха секнали от ужас.

Някой щеше да умре заради всичко това.

Господин Стийл се срещна с Амди и Джефри ден след като двамата бяха задействали радиото. Каза им, че са успели да го убедят. Щяха заедно да отидат на континенталния бряг. Джефри можеше да повика помощ!

Стийл беше още по-официален от обикновено. Даде им да разберат колко жизненоважно е да повикат спасители и да се защитят срещу новите нападения на дърворезбарите. Не изглеждаше никак ядосан от лудорията на Амди. На Джефри му олекна. Баща му щеше здравата да го напердаши за подобна шега. Сигурно Амди е прав. Господин Стийл е толкова сериозен, защото има много задължения, а трябва да мисли и за опасностите, които ги дебнат. Но дълбоко в душата си беше изключително мило и приветливо същество.

На следващия ден Амди предприе най-дългото пътешествие в живота си. Приведени зад преградите срещу вятъра, те бавно се спускаха към брега по широките, павирани с огладени камъни улици. Господин Стийл водеше групата, покачен на каручка, теглена от три керога. Изглеждаше прекрасно в куртките, украсени с червени ленти и ширити. От двете му страни подтичваха облечените в бяла кожа стражи. Най-накрая вървеше намусената Тайратект. Северното сияние беше по-прекрасно отвсякога. То светеше още по-ярко на дневна светлина, отколкото в лъчите на луната, която сега висеше на северния хоризонт. От стрехите на къщите висяха ледени шушулки, а най-големите от тях стигаха чак до земята. Слънцето ги караше да искрят и те приличаха на колони от зеленикаво сребро.

Не след дълго групата вече беше в лодките, които пореха течението на протоците към отсрещния бряг. Водната повърхност около хълмовете наподобяваше студената гладка повърхност на черен мрамор.

Най-сетне стигнаха материка. Отпред се издигаше Хълмът със звездния кораб, по-висок от който и да е замък или крепост. Всяка минута пред тях се разкриваше нова гледка.

Господин Стийл беше изградил защитна стена около кораба. Вътре не духаше вятър и въздухът беше малко по-топъл. Джефри се спря в основата на стълбата, взрян в светлината, която излизаше от отвора на кораба. Амди усети, че момчето трепери.

— Мигар е уплашен от собствената си летяща машина? — поинтересува се Тайратект.

До този момент Амди знаеше за повечето страхове на Джефри и беше усетил неговото отчаяние. Как бих се почувствал аз, ако убият господин Стийл? Във всеки случай не изплашен. Просто приятелят му бе обзет от спомените за онова, което се е случило тук.

— Кажи му, че можем да дойдем и друг път. Не е задължително да влиза непременно днес — обади се внимателно Стийл.

Джефри поклати глава като чу предложението, но не можа да отвърне веднага.

— Трябва да продължа напред. Трябва да бъда смел.

Момчето се заизкачва бавно по стълбата, спирайки на всяко стъпало, за да се убеди, че Амди го следва. Кутретата се разкъсваха от загрижеността си към Джефри и лудото нетърпение да се втурнат час по-скоро към това невероятно приключение.

Най-сетне попаднаха в загадъчния кораб на двукраките. Всичко се осветяваше от синкава светлина, а въздухът бе топъл почти като в замъка… Навсякъде изобилстваше от необикновени форми. Когато двамата стигнаха до срещуположната страна на голямата стая, господин Стийл провря няколко от главите си през външния отвор. Звукът от вътрешните му гласове отекна навсякъде около тях.

— Наредих да облепят всички стени, но въпреки това тук няма място за повече от един от нас, Амди.

— Д-д-д-а.

Навсякъде кънтеше и думите на Стийл прозвучаха много напрегнато.

— Сега ти трябва да пазиш приятеля си. После ще ми кажеш какво си видял.

Той се дръпна назад и само една от главите му остана да ги наблюдава.

Джефри мълчаливо обикаляше помещението, където спяха приятелите му. Вече не плачеше, а и не беше обзет от паниката, която често го сковаваше напоследък. Сякаш не можеше напълно да проумее къде се намира. Прокарваше бавно ръце върху люковете, под които се виждаха детските лица. „Толкова много приятели — помисли си Амди — чакат да бъдат събудени. Какво ли ще стане тогава?“

— Стените? Не си спомням да… — започна момчето. После докосна плътната материя, която беше поставена по нареждане на Стийл.

— Направили са го, за да не кънти толкова — отговори Амди. Той натисна облицовката, чудейки се какво ли има отдолу — сигурно зелена стена, която е нещо средно между камък и стомана, покрита с незабележими грапавини и сиви ивици.

— А това какво е? — Джефри гледаше към стената зад него.

— Ъ-ъ, ами плесен. Тя се маже. Много се радвам, че господин Стийл е наредил да я поставят.

Момчето се отдръпна. Амди постоя още секунда, докосвайки с нос облицовката по стените. Гъбичките и плесените бяха постоянен проблем за обитателите на замъка. Все се опитваха да ги почистят, което беше напълно безсмислено според Амди. Той мислеше, че плесента е нещо много изящно и в същото време изключително издръжливо, защото можеше да живее и върху най-твърдата скала. А тази пред него беше някакъв много особен вид. На места слоят надвишаваше пет сантиметра и образуваше извити сиви израстъци, които приличаха на струйки гъст дим.

Част от Амди забеляза, че Джефри влезе във вътрешната кабина. Приятелят му неохотно го последва.

Първия път останаха в кораба само един час. Джефри включи магическите прозорци, които гледаха във всички посоки. Амди се настани до него с опулени очи. Това му приличаше на истинско небесно пътуване.

За Джефри обаче то беше нещо по-различно. Той се преви в креслото пред пулта и се съсредоточи в лостовете за управление. Лицето му постепенно се изопна от напрежение.

— На мен… На мен ми харесва тук — промълви меко Амди.

Джефри леко завъртя креслото.

— Да… — въздъхна той. — Отначало ме беше страх, но съществата, които са в кораба, ме карат да се чувствам по-близо до… — ръцете му погалиха повърхността на пулта пред креслото. — Когато татко приземи кораба, той седеше точно тук. — Момчето се завъртя, взряно в примигващите светлинки по командното табло. — А мама превключи на ултратяга… И успяха. А сега сме само двамата с теб, Амди. Дори Джоана я няма… Сега всичко зависи от нас.

Петнадесет

Ездачите се плацикаха във вълните на плажа.

— Мислиш ли, че животът му е в опасност? — попита този с тънкото зелено стебло.

— Чий живот? — отвърна на въпроса с въпрос онзи със синкавата черупка.

— На Джефри Олсъндот, човешкото дете.

Синя раковина изпъшка мъченически и започна да се консултира със скродера си. Бяха дошли на брега, за да се освободят поне за кратко от всекидневните грижи, но Зелено стебло не го оставяше на мира. Той прегледа набързо вероятностите за възникване на рискова ситуация около Джефри.

— Разбира се, че е в опасност, бъбривке. Това става ясно дори само от последното му послание!

— О! — В гласа на Зелено стебло пролича объркване. — Съжалявам, че отново ти напомних за нашите грижи.

Така си беше. Това припомняне само го разтревожи, но той не можеше да направи нищо, за да промени положението. Тя замълча, а само след миг Синя раковина дочу радостното й тананикане край брега. Вълните ги обливаха безспир с благодатна прохлада. Синя раковина се потопи целия във водата, поглъщайки живителната енергия, която кипеше в недрата й. Брегът се простираше невиждано красив. Никъде по света не бе попадал на такава хубост. Дори най-силните думи бледнееха пред съвършенството на Отвъдното. Когато пяната се отдръпнеше от телата им, отгоре се откриваше индиговият небесен купол над Доковете. Понякога върху неговото кадифе проблясваха междузвездни кораби.

Синя раковина се опита да освободи съзнанието си от грижите. Всеки час, прекаран в спокойно съзерцание, му помагаше да затвърди по още някой от своите спомени… Но сега от усилията му не излезе нищо — вече не можеше да прогони тревогите, които му припомни Зелено стебло. След малко отново заговори:

— Понякога ми се иска да бях от Малките ездачи.

Тогава щеше да прекара целия си живот на едно място, а скродерът му би бил със съвсем ограничена памет.

— Разбирам те, но ние вече сме избрали своя път — отвърна Зелено стебло. — А този избор е свързан с много жертви. Понякога трябва да помним дори неща, които са се случили само веднъж-два пъти. Но затова пък имаме шанс пред нас да се открият възможности за невероятни приключения. Каквото и да се случи, аз се радвам, че приехме да се нагърбим със спасителната експедиция, Синя раковина.

Изглежда този ден и двамата нямаха подходящо настроение за почивка край брега. Синя раковина коригира височината на скродера си и се изравни със Зелено стебло. После се задълбочи в механичната си памет, преглеждайки отново данните, с които разполага. Имаше твърде подробна информация за всякакъв род катастрофи. Създателят на първия скродер явно е смятал войните, отклоненията и болестите по растенията за особено съществена част от историята на света. Такива вълнуващи събития бяха способни да заличат цели цивилизации от лицето на земята.

Но Синя раковина си даваше сметка, че пречупени през безкрайността на Вселената, тези бедствия се превръщаха в незначителна подробност от историята на цивилизациите. Извънредни отклонения с унищожителен размах се наблюдаваха само веднъж на хилядолетие. Това, че двамата със Зелено стебло станаха свидетели на едно от тях, си беше просто лош късмет. През последните десет седмици няколко цивилизации на Върха отпаднаха от Мрежата. Те бяха погълнати от симбиозата, която всички вече наричаха Страумлинската зараза. Търговията на Върха бе парализирана. Откакто получиха финансова помощ да продължат работа, двамата със Зелено стебло изпълниха няколко поръчки, но всичките бяха в Средното ниво.

„Вриними“ се нае да организира секретна мисия до Дъното на Отвъдното. Тъй като двамата със Зелено стебло волю-неволю вече се замесиха в тази история, участието им в експедицията беше напълно естествено. В момента „Единак II“ стоеше в един от хангарите, за да го оборудват със самонасочващи се антени и приспособления, пригодени за работа на Дъното. Внезапно цената на кораба им скочи десет хиляди пъти. Дори не стана нужда да се пазарят… А това бе най-обезпокояващо от всичко досега.

Всяко усъвършенстване на оборудването беше от жизненоважно значение. Предстоеше да приближат самия край на Застоя. В най-добрия случай това би било ужасно изпитание и за тях, и за кораба. Последните проучвания обаче показваха раздвижване около границите на Зоните. Само една малка грешка или неточност щеше да ги отпрати от другата страна, където скоростта на светлината беше установена величина. Ако това станеше, единствената им надежда оставаха допълнителните двигатели, които сега монтираха на техния кораб.

Синя раковина бе готов да поеме този риск. Преди да срещне Зелено стебло той на няколко пъти стигна Дъното и дори един-два пъти заседна в неговите плитчини. И все пак…

— И аз като теб обичам приключенията — започна Синя раковина, но в гласа му се прокрадна раздразнение. — Обаче да ходим чак до Дъното, за да спасяваме някакви, които са имали неблагоразумието да се натикат в тая дивотия… Ако ни платят достатъчно, тогава — да. И все пак… Представи си само, че корабът на страумляните наистина се окаже толкова важен, колкото смята Равна. Да си призная, това ми се вижда доста невероятно — много време мина, а нищо не подсказва, че Отклонението е непълно. Но Равна накрая успя да убеди Организацията в своите аргументи. Та казвам, представи си, че там долу има нещо, което застрашава Страумлинската зараза…

Ако Заразата усетеше някак кроежите им, щеше да изпрати флотилия от десетки хиляди бойни кораби, които да търсят онова, за което бяха тръгнали и те. На Дъното „Единак II“ щеше да е малко по-сигурен от обикновените кораби, но това пак нямаше да спаси живота им.

Откъм Зелено стебло не дойде никакъв отговор. Чуваше се само доволното й тананикане. Дали пък не изгуби отново нишката на разговора? После гласът й долетя изпод водата и заедно с него отново го връхлетяха грижите.

— Разбирам, че това може да е краят, Синя раковина. Но продължавам да мисля, че трябва да рискуваме. Ако всичко свърши благополучно, постигнатото от нас ще има огромна стойност. Ако експедицията ни има дори минимален шанс да спре Заразата, тогава наистина е съдбоносна. Би могла да спаси хиляди цивилизации, а заедно с тях и милиони брегове с ездачи…

— Хм, в момента следваш инстинктите на стеблото си, а не разума на скродера.

— Сигурно си прав. — Двамата бяха свидетели на развитието на Заразата още от нейното възникване. Ужасът и съчувствието им към засегнатите нарастваха с всеки изминат ден. — Въпреки това си мисля, че дори да останем тук още цяла година, докато напълно осъзнаем и почувстваме събитията, нашето решение няма да се промени и пак бихме приели да извършим спасителната експедиция.

Синя раковина нервно се затъркаля напред-назад. Пясъкът нахлуваше заедно с водата през перестите му листа. Тя беше права, в името на всички Сили, тя беше права. Но той още не можеше да го признае гласно. Предстоящата експедиция го изпълваше със страх.

— Помисли още веднъж, приятелю. Ако нашата мисия наистина е съдбоносна за всички обитатели на Отвъдното, няма как те да не ни помогнат. Нали ти е известно, че в момента Организацията води преговори с емисаря на Древната. Ако те завършат в наша полза, тогава сигурно ще получим ескорт, който е осигурен от трансцендентна Сила!

Тази идея почти разсмя Синя раковина. Двамина беззащитни ездачи, тръгнали да рискуват живота си в Дъното на Отвъдното, които обаче са охранявани от Трансцендентното!

— Надявам се да си права — едва успя да промълви той.

Двамата ездачи не бяха единствените, които таяха надежда за помощ от Трансцендентното. Недалеч от мястото, където се плискаха във водата, Равна Бергсъндот нервно крачеше из кабинета си. Що за ирония на съдбата — дори почтените хора да извличат изгода от масовите бедствия! След провала на Арбитражната арткорпорация прехвърлянето на Равна в Отдела по маркетинг на Организацията окончателно се реши. Откакто Заразата започна да се разпространява и пазарите на Върха изпаднаха в колапс, интересът на Организацията към Страумлинското отклонение нарасна значително. „Специалните“ познания относно човешката природа внезапно станаха изключително ценни и доскорошната стажантка се превърна в незаменим съветник. Въпреки че Страумлинското отклонение представляваше вече само малка част от новообразуваната Зараза, оскъдните данни, които Заразата благоволи сама да даде за себе си, бяха изключително на самнорск. Грондър и неговите шефове продължаваха да настояват за компетентното мнение и анализите на Равна.

Е, тя не се съмняваше, че от нея има полза. Бяха успели да прихванат сигналите на кораба беглец, чрез които той определи и своите координати. След деветдесет дни получиха и първото съобщение от единственото оцеляло човешко същество — Джефри Олсъндот. Оттогава размениха не повече от четиридесетина послания, но и от тях научиха достатъчно за Остриетата, господин Стийл и злодеите Дърворезбари. Равна осъзнаваше с болезнена яснота, че ако не се притекат на помощ и този човешки живот скоро ще угасне. Колкото и да е невероятно, неговата загуба би била по-фатална от всички непоправими поражения, причинени от Отклонението досега. Смъртта на Джефри Олсъндот щеше да е по-съдбоносна дори от рухването на Страумлинските владения. Слава на Силите, че Грондър се нае да подкрепи спасителната мисия. Тя им даваше още един шанс да научат нещо важно за Страумлинското отклонение. Освен това очевидно глутниците на Остриетата привлякоха вниманието на шефа й. Груповото съзнание беше нещо непознато за Отвъдното.

Грондър успя да запази в пълна тайна подготовката на спасителната мисия. Но най-голямата му заслуга бе, че убеди шефовете си да парафират разрешението за експедицията.

Равна отправи поглед към брега. Когато вълните се отдръпваха от пясъка, тя виждаше листенцата на ездачите да стърчат сред пяната. Как им завиждаше само! Всеки път, щом напрежението и неприятностите им се стореха непосилни, те просто ги заличаваха от паметта си с един замах.

Ездачите бяха едни от най-многочислените обитатели на Отвъдното. Расата им се състоеше от множество разновидности, но в едно нещо научните анализи напълно съвпадаха с легендите за тях — преди много, много време всички те бяха произлезли от един-единствен вид. В далечното минало, когато Мрежата още не е съществувала, те са били водорасли в плитчините на морските брегове. По-късно в хода на еволюцията развили собствен интелект, почти напълно лишен от кратковременна памет. Докато се плискаха в крайбрежните вълни, през тях преминаваха мисли и емоции, които не оставяха никаква следа в съзнанието им. Единствено многократното повторение и то в продължителен период от време можеше да съхрани в паметта им спомена за нещо минало. Въпреки това дори малкото интелект и несъвършената памет, които притежаваха, бяха жизненоважни за тяхното оцеляване. Помагаха им да открият най-благоприятното място, където да хвърлят семената си. Правилният избор щеше да осигури храна и защита за много поколения напред.

После някаква неизвестна раса се натъкнала на тези безгрижни мечтатели и решила „да им помогне“. Някой гений ги беше качил на подвижни платформи, наречени скродери. С помощта на колелата те вече се движеха спокойно покрай брега. Освен това придобиха способността да движат и да си служат с клонките и листата си. Посредством вградената в скродерите механична кратковременна памет можеха да се учат по-бързо, така че новопридобитата мобилност да не ги убие.

Равна откъсна поглед от приятелите си. Нещо се носеше в небето над дърветата — пристигаше емисарят на Древната. Може би трябваше да извади от водата Зелено стебло и Синя раковина — те също имаха отношение към разговора, който се канеше да проведе с него. Не, по-добре да се поплискат още малко край брега. Ако не успееше да получи специалното оборудване от Силата, ги чакаха тежки времена…

Освен това Равна предпочиташе да проведе този разговор без свидетели. Тя кръстоса ръце на гърдите си и втренчи поглед в небето. До този момент Организацията бе направила всички възможни стъпки, за да проведе личен разговор с Древната, но тя продължаваше да общува единствено чрез своя емисар… А той беше настоял за среща на четири очи с нея.

Емисарят се приземи на няколко метра и я поздрави с дълбок поклон. Кривата му усмивка обаче развали този любезен жест.

— Фам Нувен на вашите услуги.

Равна леко се поклони в отговор и го поведе към кабинета си. Ако е изпитвала притеснение, че срещата на четири очи ще я развълнува и смути, то е била съвсем права.

— Благодаря, че се съгласихте за тази среща, сър. Организацията „Вриними“ желае да отправи една изключително важна молба към вашия главнокомандващ (а дали не бе по-правилно да каже „собственик“, „господар“, „повелител“?)

Фам Нувен се разположи на предложеното му място и лениво отпусна крайници. Двамата не се бяха срещали след онази нощ във „В компанията на странниците“. Грондър обаче й каза, че Древната още го държи на Рилай, за да се рови из архива и да търси информация, касаеща човечеството и неговия произход. Сега вече беше ясно защо Силата склони да ограничи достъпа си до Мрежата. Нейният емисар можеше да продължи проучването чрез локалните връзки. Освен това Древната използваше неговия интелект, за да пресее огромните купища информация и да извлече само онова, от което имаше нужда.

Равна наблюдаваше своя гост с крайчеца на окото, преструвайки се, че задълбочено изучава данните в компютъра си. Нахалната усмивка на Фам никак не беше променена. Тя се зачуди дали някога ще събере кураж да го попита… колко човешка емоция бе вложил в тяхното любовно приключение. Изпитваше ли изобщо нещо към нея? Проклятие, поне беше ли изкарал приятно онази нощ!

От гледна точка на Трансцендентното той сигурно е сравнително ограничена база данни, но за нея си оставаше човешко същество.

— Ами, виждате ли… Организацията продължи да наблюдава кораба беглец от Страум, дори след като вашият главнокомандващ изгуби интерес към него.

Фам Нувен любезно повдигна вежди.

— Така ли?

— Преди десет дни обичайният сигнал за определяне координатите на кораба беше прекъснат от ново съобщение, очевидно изпратено от оцелял член на екипажа.

— Моите поздравления. Успели сте да запазите това в тайна дори от мен самия.

Равна не обърна внимание на това явно предизвикателство.

— Постарахме се да го запазим в тайна от всички, сър. Причините за това са ви известни.

Тя извика върху екрана на компютъра си разменените през последните дни съобщения и го обърна към Фам. Бяха преведени на трисквелайн, за да може и той да ги разбере. Естествено, при превода бяха коригирани правописните и стилови грешки на оригиналните послания. Тонът им обаче оставаше непроменен. Равна имаше за задача да контактува с бегълците от името на Организацията. Беше все едно да разговаряш в тъмна стая с някого, когото никога преди не си виждал. Въпреки това тя можеше да си го представи лесно. Тънко пискливо гласче, което викаше за помощ иззад неправилно поставените главни букви и изобилието от удивителни знаци. Тя не разполагаше с видеозапис на детето, но чрез архива на човешката раса от Сяндра Кей се добра до снимки на неговите родители. Изглеждаха като типични страумляни, но имаха кафявите очи на клановете Линден. Малкият Джефри трябваше да е слабичък и с кафява кожа.

Погледът на Фам Нувен пробяга по съдържанието на съобщенията и се закова на последните няколко реда.

Докато Фам четеше, усмивката му се стопи.

— Горкото дете — каза меко накрая той. После сви рамене и шляпна с длан по масата пред себе си. — Е, радвам се, че „Вриними“ изпраща спасителна мисия. Много щедро от ваша страна.

— Не е точно така, сър. Погледнете отново темите от номер 6 до номер 14 — момчето се оплаква от системите на кораба.

— Наистина, говори за неща, които сякаш са стари като света — клавиатура, видеоекран, липса на гласоопознавателна система. Изключително недружелюбна обстановка. Изглежда корабокрушението е извадило от строя почти всичко, а?

Преди срещата Равна се бе заклела пред себе си да запази хладнокръвие, независимо от обстоятелствата.

— Не вярвам да е точно така, ако се има предвид къде е правен корабът. — Фам само се усмихна, затова Равна продължи с обясненията. — Процесорите работят като тези от Върха или произведените в Трансцендентното. Единствено неблагоприятната околна среда, в която се намират в момента, е причина да загубят обичайната си чувствителност.

Фам Нувен откърти дълбока въздишка.

— Всичко досега съвпада с версията на ездачите, нали? И ние продължаваме да храним илюзии, че тая щайга съдържа някаква велика тайна, която е в състояние да види сметката на Заразата.

— Точно така!… Виж, по едно време Древната беше много заинтригувана от подобна възможност. Защо сега изведнъж изгуби всякакъв интерес? Има ли причина, която да дава основание за съмнения, че корабът е ключ към спасението от Заразата?

Такава бе версията на Грондър за внезапно спадналия интерес на Древната. През целия си живот Равна Бергсъндот само слушаше легенди за Силите. Сега й се отдаваше шанс да поговори лично с една от тях. Чувството, което изпита при тази мисъл, беше невероятно.

След минута мълчание Фам отвърна:

— Това е малко вероятно, но не е изключено да си права.

Равна бавно изпусна дъха си, който задържа, докато чакаше отговор.

— Добре. При това положение нашата молба е напълно основателна. Нека допуснем, че заседналият кораб съдържа нещо, което е много необходимо на Отклонението; нещо, от което се чувства застрашено. В такъв случай то знае за съществуването на кораба и най-вероятно следи ултрасветлинния трафик в тази част на Дъното. Тогава излиза, че нашата експедиция ще отведе Отклонението точно в целта и ще бъде чисто самоубийство за екипажа на спасителния кораб. И най-важното — ще направи Заразата непобедима.

— Е, и?

Равна с трясък затвори компютъра. Хладнокръвието й сякаш се изпари във въздуха.

— Е, затова Организацията „Вриними“ моли Древната за помощ при подготовката на спасителната експедиция, така че да се намали опасността при атака от страна на Заразата.

Фам Нувен само поклати глава.

— Равна, не забравяй, че говориш за експедиция до дъното на отвъдното! Няма Сила, която да те отведе за ръчичка дотам и да те пази през цялото време. Дори корабът-емисар на Древната ще трябва да разчита единствено на собствените си сили, ако попадне в онзи район.

— Не се прави на по-голяма мижитурка, отколкото си в действителност, Фам Нувен! Знаеш, че там долу дори Отклонението ще прилича на обикновено препятствие! Ние молим за екипировка, която е изработена в Трансцендентното и е предназначена за онези дълбини! При това проверена и в необходимото количество.

— Мижитурка, а! — Чертите на Фам Нувен изведнъж се изопнаха, но усмивката още не бе изчезнала напълно от лицето му. — Това ли е обичайният начин, по който се обръщаш към някоя от Силите?

„Само преди една година по-скоро бих умряла, отколкото да се обърна директно към която и да е от силите.“ Тя се облегна назад и на свой ред му отправи предизвикателна усмивка.

— Зная, че си свързан с една от Силите, но ми позволи да ти разкрия една малка тайна, господинчо. Мога да отгатна кога връзката работи и кога си изключен от употреба.

Отново това негово любезно любопитство:

— Така ли? И как точно познаваш?

— Фам Нувен — когато е самият той — е остроумен, егоистичен и изискан като слон в стъкларски магазин. — Тя отново си припомни нощта, която прекараха заедно. — Докато се държиш арогантно и пускаш остроумни забележки наляво и надясно, значи няма за какво да се тревожа.

— Хм, заключенията ти не биха издържали една по-сериозна критика. Ако Силата ме управляваше пряко, за него не би било трудно да влезе в ролята на мижитурка, какъвто е… — той вирна глава — … мъжът на твоите мечти.

Равна прехапа език.

— Може и така да е, но аз разчитам и на сведенията от шефа си. Той ми разясни как да тълкувам натоварването на предавателите. — Тя хвърли поглед към компютъра. — Сега Древната черпи по-малко от десет килобайта на секунда от целия Рилай… Което означава, приятелю, че в момента ти не предаваш директно. Оттук следва, че глупашкото ти поведение се дължи единствено на теб самия, Фам Нувен.

Червенокосият тихо се засмя. Дали това беше признание, че го е притиснала до стената?

— Разкри ме. Аз съм изключен, откакто Организацията убеди Силата да намали потреблението си. Но все пак държа да знаеш, че тия десет килобайта са натоварени с онова, което двамата с теб си бъбрим в момента. — Той млъкна и демонстративно се заслуша в нещо, после махна с ръка. — Освен това Древната каза, че е „той“.

Равна неволно се засмя. Имаше нещо абсурдно в тази демонстрация, пък и не вярваше, че една Сила може да си позволи такава плоска шега.

— Добре тогава, радвам се, че той е сред нас. Чуй ме, Фам, за възможностите на Трансцендентното нашата молба не представлява никакъв проблем. Но ако ни помогнеш, това би могло да спаси цели цивилизации от унищожение. Дайте ни няколко хиляди кораба. Ако са с дистанционно управление, тогава още по-добре.

— Древния би могъл да изпрати такава флотилия, но корабите му едва ли ще свършат по-добра работа от направените на Средно ниво. За да изиграеш Зоните — той направи пауза, сякаш изненадан от собствените си думи — се иска много хитрост и ловкост.

— Значи трябва да избираме между количество и качество. Добре, съгласни сме на всичко, което Древния…

— Не.

— Фам! Става дума само за няколко дни работа на Силата. Тя вече хвърли много повече средства и усилия да изучи природата на Заразата.

Сигурно и тяхната единствена дива нощ бе й струвала не по-малко скъпо. Но Равна си наложи да не казва това на глас.

— Точно така. А пък „Вриними“ изхарчи почти всички получени средства.

— За да се разплати с клиентите си, които вие ощетихте! Фам, не можеш ли поне да ни кажеш защо?

Наглата усмивка почти изчезна от лицето на емисаря. Той отново прегледа набързо данните в компютъра. Не, Фам Нувен със сигурност не бе обсебен от Силата и по-голямата част от него си оставаше човешко същество. Тя разбра това по изражението му, когато четеше посланията на Джефри Олсъндот. Зад арогантността се криеше почтено и чувствително създание.

— Ще направя каквото е по силите ми. Но помни, Равна, дори да съм част от Древния, моята памет и способностите ми да обяснявам са ограничени като човешките.

— Точно така. Отклонението вече поглъща Върха на Отвъдното. Докато тази твоя Сила се стиска като някоя пинтия, сигурно ще изчезнат още петдесет цивилизации. Дори след няколко хиляди години все още ще личат последиците от това бедствие — отровени звездни системи, изкуствени раси и кръвожадни идеи, които само чакат някой да ги приведе в изпълнение. Но — колкото и да ми е неприятно да го кажа — какво чак толкова е станало?! Древния се занимава с проблема вече близо сто дни. Това е много дълго време, особено за някой древен като него. Той съществува вече десет години и съзнанието му е устремено някъде далеч напред към… промените, които ще го направят независим, от какъвто и да било род комуникации. Защо му трябва да се занимава с нашите дребни несгоди?! — Изреченото дотук бе една от стандартните теми, разработвани в училище, но Равна не можа да се овладее. Сега всичко е съвсем истинско! — Но въпреки това историята гъмжи от примери, когато Силите са помагали на раси от Отвъдното, а понякога дори на отделни личности!

Преди срещата тя основно проучи расата, която беше създала Древния. Хората от нея се оказаха непоправими празнодумци. Съобщенията им по Мрежата съдържаха предимно клюки и празни брътвежи, което личеше дори след съвестния превод, осигурен от Рилай. Изглежда нямаха никакви заслуги към Древния и той не се чувстваше длъжен на човешкия род. Оставаше да разчита на собствения си чар — последния й коз при преговорите.

— Виж какво, опитай се да погледнеш нещата от друга страна. Дори обикновените хора нямат нужда от дълги обяснения, когато се налага да помогнат на пострадало животно.

Усмивката на Фам лека-полека започна да се връща.

— Голям майстор на сравненията и примерите се извъди! Все пак имай едно наум, че нито едно сравнение не е напълно точно, защото колкото по-сложна е дадена система, толкова по-комплицирана е и нейната мотивация за едно или друго действие. Но… Е, добре, нека поразсъждаваме върху едно друго сравнение. Древния е почтено момче и притежава хубав дом в най-представителния квартал на града. Един ден се събужда и вижда, че има нов съсед — мърльо, от чийто имот постоянно бълва отровна мътилка. На мястото на Древния и ти би се загрижила какво става, нали? Най-вероятно първо ще огледаш дали е засегнат твоя имот. После ще поговориш с натрапника и ще поразпиташ откъде идва, за да добиеш представа какво може да се очаква от него. Организацията „Вриними“ стана свидетел на част от тези проучвания.

И така, не след дълго Древния разбира, че новият съсед е нехигиенична и гадна персона. Начинът му на живот отравя околната среда и замърсява храната. Това е доста обезпокоително. От него смърди лошо, а освен това причинява вреда на много безобидни и беззащитни живи същества. Но след по-задълбочено проучване се установява, че неговите безобразия не засягат частната собственост на нашия приятел. Затова Древния се ограничава да прикани съседа да ограничи смрадта, която се носи от дома му. А това, че онзи яде токсични храни, може да се приеме и като въпрос на личен избор. — Фам направи пауза. — Мисля, че това сравнение е доста сполучливо и изяснява картината. След първоначалната мистерия Древния стигна до заключение, че това Отклонение е съвсем обикновено и толкова банално, че дори създания като нас двамата могат да установят неговата недобронамереност. То се е носело из архивите на Отвъдното под една или друга форма стотици милиони години.

— В такъв случай бих събрала всичките си съседи и бих изгонила натрапника от града!

— И това се обмисляше, но би излязло много скъпо. Освен това доста хора ще пострадат при такава акция. — Фам Нувен спокойно се изправи и се усмихна обезкуражаващо. — Е, това е всичко, което имахме да ти кажем.

После се упъти с равна крачка обратно към дърветата, а Равна едва се удържа да не го догони.

— Накрая един личен съвет — не взимай всичко толкова присърце, Равна. Сама знаеш, че съм видял много неща през живота си. От Дъното на Вечния застой, та чак до Трансцендентното всяка зона си има и добрите, и лошите страни. В основата на Отклонението — наречи го както искаш: термодинамика ли, икономика ли — е високоразвитият разум и комуникациите на Върха на Отвъдното. Досега Отклонението не е засегнало нито една цивилизация от Средно ниво. Тук долу поддържането на комуникациите изисква огромни разходи и време, а дори най-съвършените системи не притежават собствен разум. За да се контролира такъв район са необходими постоянно действаща военна флота, тайна полиция и още доста от тукашните несъвършени предаватели. Но дори и да ги има, подобно владение ще е трудно за управление като всяка друга империя в Отвъдното. На всичкото отгоре това изобщо не е изгодно за една Сила. — Той се обърна към нея и забеляза мрачното й изражение. — Ей, опитвам се да ти обясня, че хубавото ти дупе е в пълна безопасност. — И посегна да я шляпне отзад.

Равна отблъсна ръката му и се дръпна като опарена. Тя продължаваше трескаво да търси разумни аргументи в подкрепа на своята теза, които биха накарали Силата да поразмисли. Имаше случаи, когато емисар на някоя сила е успявал да промени мнението на своя главнокомандващ. В момента обаче нищо добро не й идваше наум и тя успя само да изтърси:

— А твоята подвита опашка също ли е в безопасност? Ти спомена, че Древния се кани да ни изостави и да се прибере обратно там, където властват единствено Силите. Питам се дали ще те вземе със себе си или ще те остави тук като някое домашно животно, което вече му е в тежест.

Избухването й бе доста глупаво и само разсмя Фам Нувен.

— Пак правим сравнения, а? Най-вероятно е да ме остави тук като автоматична сонда, която е пусната да лети на свобода, след като е приключила задачата си. — Това пак беше грубо сравнение, но по негов вкус. — Във всеки случай, ако това стане достатъчно скоро, аз също бих искал да взема участие в спасителната експедиция. По всичко личи, че Джефри Олсъндот е попаднал в някоя цивилизация, която е още в своето Средновековие. Обзалагам се, че няма друг в Организацията, който да познава тази епоха по-добре от мен. Освен това вашият екипаж не би могъл да си пожелае по-добър съдружник за Дъното от един врял и кипял пътешественик на Кюенг Хо.

Той говореше безгрижно, сякаш смелостта и опитът бяха единствено негова привилегия, а всички останали са несръчни чираци.

— Я гледай ти! — Равна постави ръце на хълбоците и наклони глава. Това вече й дойде твърде много — та нали всичките му спомени бяха една измама. — Вярно, ти си онзи малък принц, израснал сред интриги и убийства, който после полетял сред звездите с Кюенг Хо… Замислял ли си се наистина за своето минало, Фам Нувен? Или твоят Древен тактично те отклонява от деликатната тема? След онази очарователна вечер във „В компанията на странниците“ аз обаче се замислих над въпроса. И знаеш ли какво — от целия ти живот има само едно-две неща, в които можеш да бъдеш абсолютно сигурен. Например, че наистина си бил астронавт в Изостаналата зона. Всъщност не, става дума за двама-трима астронавти, защото нито едно от намерените тела не е било цяло и е трябвало да те закърпят с наличните останки.

Ти и твоите спътници сте били убити в долния край на Великия застой. Това е всичко. А, още нещо. Корабът ви не е имал способността автоматично да възстановява заложената в него памет. Единственото, което открихме в харддиска, беше написано най-вероятно на някой от азиатските езици на Земята. Ето това е всичко, абсолютно всичко, с което разполагаше Древния, когато е замислял измамата.

Усмивката на Фам сякаш замръзна на лицето му. Равна се възползва от това, че той не може да обели и дума, и продължи бързо:

— Но няма нужда да го виниш за стореното. Нали разбираш, той беше заставен да действа доста бързо. Целта му е била, колкото се може по-скоро да убеди „Вриними“ и мен самата, че ти си истински. Затова се е разровил из архива и е скалъпил този миш-маш, който сега смяташ за свои спомени. Просто е взел по нещо оттук-оттам. Сигурно работата му е отнела цял един следобед, затова трябва да си му благодарен за положените усилия.

Трябва да призная, че Кюенг Хо наистина е съществувал. Но на Земята, при това хиляди години преди космическите полети. Вероятно е имало и звездни колонии, чиито основатели са от азиатски произход, макар това да си е чиста догадка от негова страна. Няма спор, Древния наистина има чувство за хумор. Нагодил е целия ти живот като рицарски роман чак до последната трагична експедиция. Това, между другото, е имало за цел да ме срази окончателно! В моя чест е направил комбинация от няколко пренийорски легенди.

Тя за миг си пое дъх и отново продължи в скоропоговорка:

— Жал ми е за теб, Фам Нувен. Докато не се разровиш из своето минало, ти ще бъдеш най-самоувереният тип във Вселената. Но дали си пробвал някога своите прословути умения на капитан и дали си се питал как така стана герой? Обзалагам се, че не си! За да си велик воин и ненадминат ас сред пилотите се искат милиони умения и професионални тънкости, които в повечето случаи дори се задействат на подсъзнателно ниво. На Древния му е било достатъчно да те натъпче само с някакви бегли спомени, за да създаде илюзията за завършена личност. Опитай се обаче да надникнеш под повърхността, Фам. Сигурна съм, че ще видиш само една огромна празнина.

Самоувереността на нахалния всезнайко беше ударена право в сърцето.

Червенокосият стоеше с кръстосани пред гърдите ръце и потропваше с пръсти по ръкава си. Когато тя най-накрая млъкна, усмивката му стана още по-широка и вбесяващо покровителствена.

— Моя бедна и глупавичка Равна. Ти дори сега продължаваш да не проумяваш колко могъщи са Силите всъщност. Древния не е някой тиранин от Средно ниво, който промива мозъците на жертвите си и им насажда повърхностни спомени. Измамата, идваща от Трансцендентното, има по-голяма дълбочина дори от представата за реалността в човешкия мозък. Пък и откъде можеш да си сигурна, че наистина става дума за измама? Само защото си прегледала архива на Рилай и не си открила в него моя Кюенг Хо ли?

Моят Кюенг Хо!

Той замълча. Дали само се опитваше да си припомни нещо? Или наистина си спомняше? За миг Равна зърна как по лицето му се мярна паника. После бързо изчезна и беше заменена от познатата самоуверена усмивка.

— Мислиш ли, че е възможно дори да си представиш какво съдържат архивите на Трансцендентното и какво би могъл да научи за човечеството от тях Древния? „Вриними“ трябва да са му благодарни, че им е разкрил моя произход. Те сами никога не биха могли да научат толкова много.

Разбери, аз наистина страшно съжалявам, че не мога да помогна. Дори всичко да се окаже някаква глупава грешка, аз пак бих желал да видя онези деца вън от опасност. Ти обаче наистина не бива да се притесняваш от Заразата. Тя вече почти достигна предела си. Дори да намериш начин да я унищожиш, това няма да помогне на бедните създания, погълнати от нея. — Той се засмя, но смехът му бе някак пресилен и твърде висок. — Е, сега наистина трябва да вървя. Древния ми заръча да оправя още няколко недоразумения този следобед. Той никак не беше доволен от срещата на четири очи с теб, но аз настоях. Нали разбираш, приумици на емисаря, който в момента не е включен на постоянна връзка. Двамата с теб… Аз и ти преживяхме чудесни мигове. Затова си мислех, че ще е хубаво пак да си поговорим. Изобщо нямах намерение да те вбесявам.

Фам включи агравитатора си и полетя над пясъчния бряг. Докато се издигаше нагоре, махна с ръка за сбогом. Вперила очи в него, Равна помаха в отговор. Силуетът му постепенно се стопи в далечината, докато накрая излезе от атмосферата на Доковете, превключи на космическа мощност и се превърна в блед ореол.

Равна гледа след него, докато не се изгуби сред оживения трафик върху теменуженото небе. Проклятие, проклятие, проклятие.

Зад гърба й се разнесе скърцането на колела върху пясъка. Синя раковина и Зелено стебло се връщаха от плажа. По повърхността на скродерите им още лъщеше влага, която превръщаше всяка от шарените ленти в пъстроцветна дъга. Равна тръгна насреща им. Как сега да им кажа, че не могат да се надяват на никаква помощ?!

Когато някой такъв като Фам Нувен действаше от името на Силите, те изглеждаха съвсем различни от онова, което Равна си бе представяла за тях в училището на Сяндра Кей. А тя си въобразяваше, че може да обърне нещата в своя полза само с един разговор! Ама че наивност! Едва сега постепенно започваше да се досеща за истинската същност на Древния, прикрита зад маската на неговия емисар. Това създание можеше да си играе с човешките души така, както някой компютърен програмист разплиташе сложна загадка; Силата бе толкова по-висша от Равна, че единствено непреодолимите различия помежду им спасяваха човешкото създание от нейната мощ.

Бъди доволна и на това, малка пеперудке. Засега само краищата на крилцата ти са опърлени от огъня.

Шестнадесет

Следващите няколко седмици минаха изненадващо добре. Въпреки провала с Фам Нувен, Синя раковина и Зелено стебло не се поколебаха да участват в спасителната мисия. Организацията „Вриними“ дори отпусна допълнително оборудване. Всеки ден Равна предприемаше видео-екскурзия до хангара, където подготвяха кораба. „Единак II“ нямаше да разполага със съоръжения от Трансцендентното, но когато приготовленията завършеха, щеше да представлява нещо наистина изключително. Подновеният кораб щеше да стане устойчив срещу неблагоприятните условия на далечните системи. Имаше двигатели за ултрасветлинна скорост, но формата на корпуса беше класическа за междузвездните кораби от по-неразвитите системи. Макар и пригодени за пътуване в дълбините, попадналите там звездолети се движеха почти слепешката, при това в опасна близост до Изостаналата зона. В онези райони релефът не бе постоянен, нито можеше да се определи от разстояние. Още по-трудно бе да се направи карта. На всичко отгоре промените там идваха без никакъв преход. Не бе изключено дълбинният кораб да заседне в Изостаналата зона за цяла светлинна година, понякога дори за две. Тогава на екипажа оставаше единствено да се надява, че апаратурата няма да го предаде, и да се възползва от системите за летаргичен сън. Съществуваше и рискът, когато се върнат в цивилизацията, да се окаже, че са безнадеждно изостанали от нейното развитие. Но все пак да се върнат живи никак не беше малко.

Равна насочи камерите към дюзите, разположени нагъсто по корпуса. Бяха по-широки от тези на повечето кораби, пристигащи в Рилай. Не бяха най-сполучливият модел за Средно ниво или пък за Върха на Отвъдното, но пък се управляваха от адаптирани към извънредните условия (разбирай Дъното на Отвъдното) компютри. Така корабът щеше да се движи толкова бързо, колкото и всички останали съдове на това ниво.

Грондър й позволи почти през цялото си работно време да се занимава с подготовката на експедицията. След няколко дена Равна си даде сметка, че това не е само жест на добра воля. Тя наистина беше най-подходящият служител за тази работа. Познаваше човешката природа и владееше до най-големи тънкости боравенето с архивите. А и Джефри Олсъндот се нуждаеше от някой, който всеки ден да подхранва надеждата му за избавление. Всичко, което й разказваше момчето, представляваше поверителна информация от изключително значение за тях. Дори операцията да се развиеше според предварителните планове, дори Отклонението изобщо да не надушеше какво се готви, спасителната експедиция пак щеше да е много трудна и рискована. По всичко личеше, че момчето и неговият кораб се намират на бойно поле, където се води кървава война. За да бъдат измъкнати от там, се изискваха бързи решения и тяхното прецизно изпълнение. Спасителите се нуждаеха от актуализирана база данни и предварително начертана стратегия. За съжаление условията на Дъното не позволяваха да се работи с такава точност, а и възможностите да се ползва архива оттам бяха твърде ограничени. От експертната преценка на Равна зависеше кои материали от архива да се прехвърлят в корабната памет.

Тя имаше постоянна връзка с Грондър на локално ниво, а често дори и в реално време. Той също държеше мисията да бъде подготвена максимално добре.

— Не се притеснявай, Равна. Ще отделим голяма част от R00, за да работи само в услуга на експедицията. Ти ще си техният посредник в Рилай, при това ще имаш постоянен контакт с нашите най-добри стратези. Ако… не се появи нещо извънредно, ще можеш спокойно да направляваш спасителната мисия.

Само преди четири седмици Равна не би се осмелила да поиска нещо повече, но сега…

— Сър, имам по-добра идея. Изпратете ме заедно с ездачите.

Всички части от челюстта на Грондър изтракаха едновременно. Тя беше виждала и преди израз на толкова голямо учудване у някои като Ейгравън, но не и при улегналия и хладнокръвен Грондър. Няколко минути той не можа да пророни нито дума.

— Не. Имаме нужда от тебе тук. Ти си най-компетентният и здравомислещ наш експерт по въпросите на човечеството.

Дискусионните групи, занимаващи се със Страумлинското отклонение, бълваха по сто хиляди съобщения на ден и близо една десета от тях съдържаха информация, касаеща хората. Хиляди представляваха просто предъвкани стари идеи, други си бяха чисти глупости, трети — откровени лъжи. Системите на отдел „Маркетинг“ доста добре се справяха с пресяването на плявата и още в началото отстраняваха нелепите и глупави съобщения. Но когато трябваше да се претегли значимостта на съобщения, касаещи човешката природа, тогава Равна беше без конкуренти. Съставянето на анализите и изследователската работа в архива върху човешките цивилизации поглъщаше повечето й време. Всичко това щеше да замре, ако тръгнеше заедно с ездачите.

През следващите няколко дни обаче Равна продължи да тормози своя шеф с настояването да замине към Дъното. Който и да стои начело на експедицията, щеше да се нуждае от изчерпателна информация за човешкия род и по-конкретно за човешките деца. Най-вероятно Джефри Олсъндот никога не бе срещал представител от расата на ездачите. Но дори този аргумент не промени мнението на Грондър. Затова пък някои събития, които не бяха така пряко свързани с експедицията, успяха да го сторят.

Седмица след седмица скоростта, с която Заразата се разпространяваше, намаля. Това трябваше да се очаква, т.е. съвпадаше със становището на Древния, изразено чрез Фам Нувен — всяко Отклонение имаше ограничен предел, до който можеше да расте. Унизителната паника постепенно изчезна от информационния трафик на Върха. Слуховете и потокът бегълци, идващи откъм погълнатите части, почти секнаха. Поразените участъци се обезлюдиха — приличаха повече на тихи гробища, отколкото на доскоро оживени светове, поразени внезапно от смъртоносна гибел. Участниците в дискусионните групи, които се занимаваха със Заразата, продължаваха да дърдорят за катастрофа, но процентът празни приказки в техните съобщения растеше от ден на ден. Вече не се случваше нищо ново, което да бъде обсъждано и анализирано. През следващите десет години се очакваше да нарасне физическата смъртност в района на Заразата. После щеше да започне нова вълна от колонизиране, като преди това опустелите райони бъдат грижливо проучени и разчистени от развалини, останки от раси и заложени информационни капани. Всичко това обаче предстоеше. Засега връхлетялата ги Зараза все още върлуваше съвсем близо до Рилай.

По волята на някакви свръхестествени сили Равна беше на път да изживее наяве мечтите от своето детство — поход в името на благородна цел или пък спасителна мисия. Още по-странно — тя почти не беше уплашена от разкриващите се пред нея възможности.

Равна обикновено пишеше съобщенията си до Джефри на клавиатура — това й помагаше да почувства обстановката, в която се намира детето. Усмихна се срещу екрана — днес щеше да каже на Джефри нещо повече от обичайните мъгляви обещания — можеше да определи кога точно тръгва корабът. Джефри със сигурност щеше да хареса съобщение (59). Тя написа: „По разписание излитаме след седем дни, Джефри. Пътуването ще трае около 30 дни.“ Не беше ли твърде прибързано да определя времетраенето на полета? Последните съобщения в дискусионните групи за границите на Зоните гласяха, че около Дъното се наблюдава необичайна активност. Светът на Остриетата все повече се доближаваше до Изостаналата зона… Ако „бурята“ се усилеше, пътят щеше да трае много по-дълго. Съществуваше дори 1% вероятност да продължи повече от 60 дни. Тя отдръпна ръце от клавиатурата. Трябваше ли да му каже и това? Проклятие. Най-добре е да бъде честна докрай. Забавянето можеше да повлияе зле на местните същества, които помагат на Джефри. Тя се опита максимално просто да обясни на момчето всички рискове по пътя. После се зае да описва спасителния кораб и всички чудесни неща, които той носеше на борда си. Момчето обикновено не пишеше дълги съобщения, освен ако не предаваше нещо от името на Стийл, но по всичко личеше, че много обича да получава от нея дълги писма.

Същата вечер Равна и ездачите си организираха прощално празненство сред вълните на брега. Решиха да го нарекат така, макар да приличаше по-скоро на традиционна човешка веселба, отколкото на събиране на ездачи. Синя раковина и Зелено стебло стояха доста далеч от водата, където пясъкът беше сух и топъл. Равна разположи освежителните напитки и коктейлите върху покривалото от скродера на Синя раковина. После тримата се настаниха на плажа и загледаха прехласнати залеза.

Имаше достатъчно поводи да празнуват — Равна получи разрешение да отпътува с „Единак II“, а и корабът вече беше почти готов за тръгване.

— Наистина ли сте доволна, че идвате с нас, милейди? — попита Синя раковина. — За нас двамата това пътуване ще донесе добри пари, но вие…

Равна се разсмя.

— На мен това ще ми се брои за екскурзия. — Тя толкова дълго и уморително бе спорила с началниците, докато получи разрешение да участва в мисията, че изобщо не й останаха сили да се пазари за заплащането. — Но аз много държах да пътувам с вас.

— Радвам се — включи се в разговора и Зелено стебло.

— Смея се — започна пак Синя раковина. — Моята спътница е особено доволна, че не сте нацупена и кисела. Ние доста се разочаровахме от двукраките, откакто пътувахме с онези наши атестатори. Сега обаче няма никакви причини за тревога. Чели ли сте съобщенията в дискусионната група „Бедствия и катастрофи“ през последните петнайсет часа? Тая Зараза е престанала да расте и границите й вече са почти постоянни. Готов съм веднага да поемем на път.

Поседяха мълчаливо двайсетина минути. Покрай извитата линия на брега сред сгъстяващия се мрак започнаха да се появяват самотни огньове — пикници на колеги след работно време. Изведнъж съвсем наблизо се дочу хрущене от стъпки по пясъка. Равна се извърна и видя Фам Нувен да се приближава към тях.

— Насам — извика тя.

Той бавно тръгна по посока на гласа. След последния им бурен разговор твърде рядко се мяркаше насам. Явно нейните думи го бяха засегнали болезнено. Най-вероятно Древния вече се беше погрижил да ги заличи от паметта му. Въпреки закрилящата го Сила, Фам Нувен все пак си оставаше обикновен човек. Тя осъзна, че е сгрешила, когато се опита да засегне Древния като нарани Фам.

— Поседни при нас. Галактиката ще се появи след около половин час.

Ездачите се разшумоляха. Те толкова бяха погълнати от залеза, че едва сега забелязаха посетителя. Фам Нувен застана с ръце на хълбоците на няколко крачки зад Равна и впери поглед над водата. Когато извърна лице към нея, тя забеляза, че зеленикавата светлина придава на чертите му някаква мрачна и свръхестествена ожесточеност. После обичайната усмивка отново се появи на устните му.

— Дължа ти извинение.

„Аха, Древния май ти е позволил пак да се върнеш при хората.“ Въпреки това Равна се трогна и смутено отклони поглед от него.

— Сигурно и аз трябва да ти се извиня. Ако Древния не иска да помогне, едва ли някой или нещо би променило неговото решение. Тогава не биваше да си изпускам нервите.

Фам Нувен тъжно се засмя.

— Твоите грешки не са така фатални. Аз все още се опитвам да разбера къде се провалих. Но вече е твърде късно да си блъскам главата над това.

Той отново се загледа в морето. След миг Равна също се изправи и тръгна към него. Отблизо очите му бяха като от стъкло.

— Какво има?

„Проклет да си, Древни, ако си решил да го изоставиш. Поне го направи изведнъж, а не го късай парче по парче.“

— Ти беше голям специалист по въпросите на Силите в Трансцендентното, нали така?

Ето пак този негов сарказъм.

— Може и така да се каже.

— Дали тия батковци водят войни?

Равна присви рамене.

— Ами носят се всякакви слухове… Предполагаме, че и между тях съществуват конфликти, но са твърде незначителни, за да бъдат наречени войни.

— Дяволски си права. И там се водят битки, но те са много по-различни от всичко тук, долу. Облагите от мирното съвместно съществуване са толкова големи, че… Ето защо не можах да приема насериозно Отклонението. Това създание е толкова жалко — лигав пес, който е осрал дори собствената си бърлога. И да иска да унищожи останалите Сили, това никога няма да стане. Даже след милиарди години.

Синя раковина се затъркаля към тях.

— Кой е този, милейди?

Това безцеремонно прекъсване беше нещо обичайно в маниера на ездачите, но все не успяваше да привикне с него. Ако Синя раковина си направеше труда да се консултира със скродера си, нямаше да има нужда да пита. И въпреки това въпросът я свари неподготвена. Кой наистина беше това? Тя хвърли поглед към компютъра си. В момента се осъществяваше предаване, което започна с пристигането на Фам Нувен. В името на всички Сили! Три предавателя бяха заети от един-единствен потребител! Тя отскочи като опарена назад.

— Ти?!

— Аз! Още веднъж сме очи в очи, Равна. — Циничното и похотливо изражение сякаш пародираше самоуверената усмивка на Фам. — Съжалявам, че не мога да бъда толкова забавен тази вечер. — Той непохватно се тупна в гърдите. — Използвам подсъзнателните инстинкти на това същество… Опитвам се да спася кожата.

От устата на Фам потекоха слюнки. Очите му се оцъклиха насреща й, а после погледът им се замъгли.

— Какво правиш с Фам?!

Емисарят тръгна залитайки към нея.

— Разчиства си място — долетя гласът на Фам Нувен.

Равна трескаво изрече телефонния код на Грондър. Не последва никакъв отговор. Емисарят поклати глава.

— Точно сега тези от Организацията „Вриними“ са твърде заети. Убеждават ме да намаля потреблението и да освободя предавателите им. Мобилизирали са цялата си смелост, за да ми се противопоставят. И не искат да повярват на онова, което им казвам. — Той се изхили — рязък хълцащ звук. — Както и да е, вече няма толкова голямо значение. Сега разбирам, че атаката тук е била за отвличане на вниманието, и това недоглеждане ми коства живота… Как ти се струва, моя мъничка Равна? Оказа се, че Заразата не е била Отклонение от втора степен. Когато тръгнах, аз само смътно се досещах какво става… Тя е нещо много древно, много могъщо… И в момента жив ме изяжда.

Синя раковина и Зелено стебло дойдоха съвсем близо до Равна. Листата им издаваха слаб стържещ звук. На хиляди светлинни години от тях, някъде в Трансцендентното, една от Силите се бореше за своя живот. Единственото свидетелство за тази схватка на живот и смърт, което те виждаха, бе как едно човешко същество постепенно се превръща в лигавещ се идиот.

— Ето затова искам да ти се извиня, моя малка Равна. Дори да ти бях помогнал, това нямаше да ме спаси. — Гласът му се задави и той захърка мъчително. — Но сега ще си отмъстя. Ето тази мотивация ти вече можеш да проумееш. Подготвих кораба ти. Ако тръгнеш веднага и не използваш агравитаторите, ще успееш да се спасиш през следващия един час.

Гласът на Синя раковина прозвуча едновременно плахо и заплашително.

— Да се спаси? Тук долу може да ни навреди само обикновена военна атака, а досега няма никакви признаци да се готви подобно нещо.

Нима в тихата и спокойна нощ срещу нея стоеше някакъв обикновен маниак? Равна отново направи справка с компютъра си — нищо необичайно, освен засиленото потребление от страна на Древния.

Фам Нувен се опита да се засмее, но това премина в болезнена кашлица.

— О, в атаката няма нищо необичайно, но тя беше много умно подготвена — просто няколко грешки в отговорите през последните седмици. Сега бедствието стигна своята кулминация и ще отслабне само след няколко часа. Но тогава ще бъдат унищожени и безценните системи на Рилай, дадени като дар от Върха… Равна! Ако не се качиш на кораба, ще бъдеш мъртва само след няколко хиляди секунди. Замини оттук и ако оцелееш, отиди на Дъното. Вземи… — Гласът на емисаря съвсем заглъхна в края на изречението. После представителят на Силата за последен път успя да се съсредоточи и по лицето му отново пробягна крива усмивка. — Това е и моят подарък за теб — най-доброто, което мога да направя, за да ти помогна.

Усмивката на Фам постепенно се изгуби. Безжизненият поглед постепенно беше заменен от учудване, което прерасна в нечовешки ужас. Фам Нувен си пое дълбоко въздух, успя само да извика прегракнало и се строполи на земята. Лицето му се зарови в пясъка, а той продължи да издава някакви пискливи и гъргорещи звуци.

Равна отново изкрещя номера на Грондър и се затича към Фам Нувен. Обърна го с лице нагоре и се опита да почисти устата му от пясъка. Припадъкът трая няколко секунди, през цялото време крайниците му трескаво махаха из въздуха. Равна получи няколко здрави удара, докато се опитваше да го укроти. После Фам утихна и тя едва долавяше дъха му. След малко дочу гласа на Синя раковина.

— Той по някакъв начин е успял да отвлече „Единак II“. Корабът вече е на четири хиляди километра и се носи право към Доковете. Небеса, ние сме разорени!

Един неразрешен полет близо до Доковете можеше да причини доста неуредици. Но Равна не обърна внимание на тази заплаха.

— Има ли вече данни за атака? — попита тя през рамо. Беше отметнала главата на Фам назад, за да е сигурна, че може свободно да диша. Ездачите си размениха кратко шумолене. После Зелено стебло отговори:

— Става нещо необикновено. Основните предаватели се държат доста странно. — Значи Древния все още не беше прекъснал връзката. — В локалната мрежа са се появили задръствания и връзките са объркани. Почти всички системи са минали на автоматично управление, а служителите са мобилизирани за извънредна ситуация.

Равна вдигна очи към небето. То беше катраненочерно, обсипано с множество ярки точки — корабите, които идваха и отпътуваха от Доковете. Всичко оставаше мирно и без промени. Но въпреки лъжливото спокойствие нейният компютър също показваше онова, което разтревожи Зелено стебло.

— Равна, в момента ми е невъзможно да говоря — хълцащият глас на Грондър се разнесе във въздуха над нея. Очевидно използваше секретаря си. — Древната е завзела почти целия Рилай. Намери емисаря на всяка цена. — Късно, много късно! — Изгубихме контакт с наблюдателните системи при предавателите. Станаха сривове в хардуера и повечето програми. Древната твърди, че сме били атакувани. — Последва петсекундна пауза. — Индикаторите показват наличие на полети в района на границите ни.

А те се намираха само на половин светлинна година от тях.

— А така! — разнесе се откъм Синя раковина. — Значи полети около границите! Че как са могли да не забележат приближаването им! — И той се завъртя объркано около себе си.

Секретарят на Грондър не обърна внимание на този въпрос.

— Наблюдаваме най-малко три хиляди кораба. Унищожаването на предавателите е…

— Равна, ездачите с теб ли са — това пак беше гласът на Грондър, но много по-отривист и загрижен. Значи вече е самият той.

— Д-д-д-да.

— Локалната мрежа се срива. Животоподдържащите системи спират една след друга. Доковете всеки момент ще престанат да действат. Можехме да удържим на външната атака, ако не се рушахме и отвътре… Рилай умира… — Гласът му се изостри и все по-често се дочуваше прищракване. — Но „Вриними“ ще оцелее, а договорът си е договор! Кажи на ездачите, че ние ще им платим… по някакъв начин, някой ден. Ние изискваме… умоляваме те да проведат спасителната операция, за която подписахме договор. Равна?

— Да, те ви чуват.

— Тогава тръгвайте!

След тези думи гласът му се изгуби съвсем.

— „Единак II“ ще бъде тук след двеста секунди — обади се Синя раковина.

Тялото на Фам Нувен лежеше спокойно на пясъка и дишането му бе станало равномерно. Докато ездачите се търкаляха нервно напред-назад, Равна се огледа наоколо и внезапно осъзна, че смъртта и разрушението витаят във въздуха, макар всичко да изглеждаше мирно и спокойно като преди. Последните слънчеви лъчи прощално проблясваха по гребените на вълните.

После тревогата постепенно взе да се усеща наоколо. Започна да се чува излъчването на тревожни съобщения. Някои от огньовете по брега внезапно помръкнаха и групи от тъмни силуети се втурнаха между дърветата към по-крайните офиси. Сега всички кораби се устремиха нагоре, по-далече от хангарите, издигайки се все по-нависоко над морето. Накрая силуетите им съвсем се изгубиха сред угасващите слънчеви лъчи.

Това бяха и последните спокойни мигове на Равна.

Върху небето започна да нараства непрогледно черно петно. В началото беше толкова малко, че можеше да остане незабелязано. Равна почувства заплахата подсъзнателно, още преди да я е видяла с очите си. Едва по-късно можа да осмисли какво различаваше това петно от естествения мрак на нощта.

— Ето още едно! — извика Синя раковина. Беше още по-близо на хоризонта над Доковете — тъмна празнина, чиито краища се разпростираха все по-нашироко. Сякаш мрак поглъщаше мрака. — Какво е това?!

Равна не обичаше военната литература, но бе прочела достатъчно приключенски истории, за да се досети. Знаеше за бомбите от антиматерия и снарядите с кинетична енергия. Отдалече ефектът от действието на оръжията приличаше на ярки светли петна, често дори напомняше избухването на фойерверки. Употребени достатъчно близо обаче, те щяха да нажежат до бяло планетата и да я изпарят като водна капка, само че бавно, много бавно. Докато четеше юношеските романи, Равна си бе представяла съвсем различна картина. Без подготовката от тези четива тя би помислила, че има проблеми с очите и не вижда ясно. За нищо на света нямаше да повярва, че пред нея се води война.

Само Силите знаеха какво виждат в този момент ездачите.

— Вашите главни предаватели като че ли се… изпаряват — докладва Синя раковина.

— Но те са на светлинни години оттук! Няма начин да видим…

Върху небето се появи още едно неправилно петно. То висеше сякаш извън времето и пространството. Тялото на Фам Нувен се разтърси от нов спазъм, този път много по-слаб. Тя не се опита да го успокои, но внезапно от устата му рукна кръв. Гърбът на ризата му беше пропит с нещо лепкаво, което вонеше на гнило.

— „Единак II“ ще бъде тук след сто секунди. Има още много време, много, много време… — Синя раковина постоянно се суетеше наоколо, сипейки успокоителни забележки, което само показваше колко изнервен е всъщност. — Да, милейди, предавателите се намират на светлинни години разстояние. Още дълго време отделената при тяхното избухване светлина ще огрява небето за онези, които останат тук… Ако изобщо има оцелели. Но само част от силата на взривовете отива за произвеждането на тази светлина. Останалата свръхенергия е толкова унищожителна, че обикновената материя не може да й устои… Зрителните нерви биват поразени от притока на енергия и тогава цялата нервна система се превръща в приемател. — Той пак се засуети наоколо. — Но ти не се притеснявай. Ние сме здрави и бързи. Ще успеем да се промъкнем през пролуките преди да е станало късно.

Имаше нещо абсурдно в това едно същество, лишено от кратковременна памет, да се опитва да я заслепи с големите си познания. Тя се надяваше, че скродерът му е пригоден да понесе подобна суета.

Внезапно гласът на Зелено стебло изжужа необичайно високо.

— Вижте това!

Линията на прибоя постепенно се отдръпваше навътре, откривайки дълбочини, които дори най-силният отлив не можеше да оголи.

— Морето изчезва! — изкрещя Зелено стебло.

Водата се отдръпна на още сто, после на двеста метра. Осветеният в зелено хоризонт бавно се топеше!

— Корабът е на петдесет секунди. Най-добре е да го посрещнем. Идвай, Равна!

Равна вече беше изгубила ума и дума. Грондър каза, че Доковете се рушат! Небето над тях гъмжеше от хиляди същества, които отчаяно се опитваха да се спасят. Стотици метри по продължението на брега пясъкът като лавина се спускаше към морските дълбини. Тя си спомни нещо, казано от Древния и разбра, че онези, които излитаха нагоре, допускат фатална грешка. Тази мисъл изтика назад ужаса й.

— Не, само се изкачете на по-високо в дюните!

Тишината на нощта се раздираше от множество шумове. От недрата на морето идваше кънтеж като от огромна камбана. Лекият вечерен бриз се превърна във вихър, който огъваше дърветата и носеше из въздуха клони и пясък. Равна стоеше на колене, притискайки към земята отпуснатите ръце на Фам. Вече не усещаше нито дъха му, нито неговия пулс. В оцъклените му очи беше изчезнала и последната светлинка. Подаръкът на Древния! Проклети да са всички Сили! Тя подхвана Фам Нувен под мишниците и подпъхна гръб под тялото му. Преви се на две, почти изгубила дъх. Изпод ризата му усети празнини на местата, където би трябвало да има мускулеста плът. Нещо мокро и вонящо потече от двете й страни. Тя с мъка се изправи, полуносейки, полутеглейки тялото. Зад нея Синя раковина крещеше:

— … ще ни отнеме часове да стигнем където и да било!

И той се издигна над земята, насочвайки агравитатора си срещу вятъра. За миг ездачът и неговият скродер се завъртяха като пияни из въздуха. После се стовариха на земята и се затъркаляха безсилно натам, накъдето ги носеше вихърът — към стенещата дупка, която доскоро беше море. Зелено стебло бързо се изпречи на пътя към бездната и спря пропадането на спътника си. Синя раковина се изправи и двамата се дотъркаляха обратно при Равна. Тя дочу слабите им гласове във виелицата:

— … агравитаторът… се разрушава!

Всичко в Доковете се рушеше с гръм и трясък. С пълзене и търкаляне те се отдалечиха, колкото се може по-настрани от засмукващия водовъртеж на морето.

— Намерете подходящо място, където да кацне „Единак II“!

От дърветата не бе останало нищо, виждаха се само дюни. Релефът се променяше пред очите и под краката им. Подвижни пясъци покриваха всичко. Равна усещаше движението им дори през подметките на обувките си. Тримата се опитваха да избегнат зейналите дупки, които ги обграждаха отвсякъде. Нощта вече не беше тъмна. Не се знаеше обаче дали това са аварийните светлини или пък е последица от рушенето на агравитаторите. Всичко наоколо искреше, обляно от синкаво сияние, което ограждаше като ореол черните дупки. През тях на хиляди километри надолу можеха да зърнат покритото с облаци лице на планетата. Пространството между тях и повърхността обаче не беше пусто. В него се носеха тонове почва и вода, примесени със стотици загинали бегълци. Сега Организацията „Вриними“ си плащаше задето построи Доковете на агравитаторни платформи, вместо в орбитата на планетата.

Тримата успяха да напреднат малко. Фам Нувен се оказа твърде тежък товар за Равна. Тялото му отначало я повличаше ту на една, ту на друга страна, но после започна да олеква при всяка крачка. Това я ужаси — нима и високите места вече бяха засегнати от разрушението и сега тя започваше свободно да пада, без да го усети?

По-голяма част от агравитаторните платформи бяха напълно разрушени, но имаше някои, които продължаваха да работят, макар и с много засечки. Цели групи дървета и късове земя биваха изтръгвани от местата им и политаха във въздуха. Вихърът продължаваше да ги блъска от всички страни, но сега като че ли не бе толкова свиреп, а и шумът сякаш поутихна. Изкуствено поддържаната атмосфера около доковете скоро щеше съвсем да се изпари. Спасителният костюм на Равна щеше още известно време да поддържа необходимото налягане, но и той нямаше да я спаси. Малко по-късно и тя щеше да се присъедини към танца на мъртъвците в пространството наоколо. В замъгленото й съзнание се мярна учудване как Заразата бе успяла да ги надхитри. Сигурно и тя, също като Древния, щеше да умре, без да го осъзнае до последния си миг.

Пред очите й затрепкаха светлини като от факли. Там някъде бяха корабите. Някои се опитваха да навлязат в орбита, други директно преминаваха на ултрасветлинна скорост. Само няколко стояха още върху гърчещата се земя. Синя раковина и Зелено стебло вървяха напред и сочеха пътя. Двамата използваха много сръчно предните си оси. Равна никога не бе подозирала, че това изобщо е възможно. Ездачите с тикане и побутване й помогнаха да изпълзи по стръмнините, които не би могла да преодолее сама с тялото на Фам на гърба си.

Най-после се озоваха на върха на хълма, но не останаха дълго там. Доскоро на това място имаше гъста горичка, а сега дърветата бяха проскубани като козината на краставо куче. Равна усети как земята се тресе под краката й. Какво ли още имаше да става?! Ездачите обикаляха наоколо. Ако спасението не дойдеше скоро и те щяха да последват останалите. Равна положи тялото на Фам върху земята. Пред очите й се откри ужасяваща гледка. Доковете скърцаха под напора на разрушението. Всеки миг от тях се откъсваше някое ново парче, което политаше в междузвездното пространство и скоро се изгубваше от поглед. Навсякъде около тях зееха черни празнини. На хоризонта се отдели още една част от Доковете и бавно се преобърна в пространството. Стотици километри конструкции и пръст се стовариха върху спасяващите се кораби.

Клонките на Синя раковина и Зелено стебло я пернаха отляво и от дясно. Тя прехвърли част от тежестта на Фам върху скродерите им. Ако четиримата свържеха системите си за поддържане на изкуствена атмосфера, можеха да си осигурят още няколко минути живот.

— Ето го „Единак II“. Ще го насоча за кацане.

Дюзите ги заслепиха с ярката си светлина. Никак не беше здравословно да са толкова близо до кораб, който каца. Само преди час тази маневра щеше да е чисто самоубийство, но вече нямаше значение дали огнената струя ще наруши равновесието на Доковете или ще повреди някой от корабите в тях.

И все пак, къде да приземят това чудо? Навсякъде зееха дупки и се търкаляха скали. Равна закри очи от ослепяващо ярката светлина. После всичко потъна в дим. Тя дочу тъничкия гласец на Синя раковина да прониква през общата им атмосферна обвивка:

— Хайде да вървим!

Постара се да се придържа плътно до ездачите и четиримата се изтърколиха надолу от спасителния си остров. „Единак II“ висеше точно над една от дупките. Дюзата му не се виждаше, но пламъците, които излизаха от нея, осветяваха ярко зейналата празнина и превръщаха кораба в рязко открояващ се силует на фона на околния мрак. Двигателите за ултрасветлинна скорост приличаха на извити бели дъги от двете му страни — огромно водно конче с блестящи криле, което оставаше недостъпно за тях. Можеха да се доберат до ръба на дупката. А после какво? Страничните двигатели не позволяваха да се доближат на по-малко от сто метра до кораба. Само някой изключително ловък (и луд) човек би се опитал да се покатери по крилата.

Но и ездачите бяха достатъчно отчаяни, за да се решат на рисковани постъпки. Точно когато горещината стана непоносима, огънят от дюзата внезапно взе да примигва и постепенно отслабна. Корабът започна да пропада в дупката. Това обаче изобщо не разколеба ездачите.

— По-бързо! — извика Синя раковина.

Равна най-накрая схвана какво са замислили двамата. Много по-пъргаво и бързо, отколкото можеше да се очаква от тромавите колички и трудноподвижните стебла, спътниците й се изтърколиха до ръба на пропастта. Равна усети как почвата поддава под краката й и после всички полетяха в мрака.

Конструкцията на Доковете се простираше на стотици метри надолу, на места стигаше дори километър. Сега те падаха свободно през отворилите се празнини, мрачни и зловещи дупки, които вещаеха смърт. Падането продължаваше равномерно и не след дълго Равна се освободи от обзелата я дива паника. В края на краищата това бе просто свободно падане, което изглеждаше много по-спокойно от рушенето на Доковете. Тя успяваше лесно да се държи за ездачите и дори изкуствено поддържаният пласт въздух около тях в един момент й се стори по-плътен.

Около тях като в странен сън бавно се носеха останки от агравитационните платформи и онова, което доскоро бяха Доковете. Всичко падаше с еднакво умерена скорост надолу. Заобикалящият ги вакуум позволяваше да се носят като перушинки. Ако продължаваха все така, само след пет минути щяха да навлязат в атмосферата на планетата. Скоростта им на падане беше само три-четири километра в секунда. Дали ще изгорят при съприкосновението си с нея? Най-вероятно. Щяха да припламнат само за миг над плътната покривка от облаци.

Развалините около тях тънеха в мрак и се очертаваха като неясни силуети на фона на космическия простор. Но онова, което виждаха да се носи точно над главите им, притежаваше ясна и правилно очертана форма. Беше „Единак II“! Корабът пропадаше заедно с тях. В интервали от няколко секунди припламваха само помощните двигатели, които уравновесяваха движението му. С всеки изминат метър той заплашително се доближаваше. Ако имаше люк на носа, можеха и да успеят да го стигнат. Над главите им вече проблясваха сигналните светлини. Оставаха само десет метра разстояние, после пет… Имаше люк, при това отворен! През него Равна успя да мерне съвсем обикновена преходна камера…

Каквото и да бе онова, което ги удари, трябва да е било наистина голямо. С крайчеца на окото си Равна мерна как някакво тъмно парче материя се доближава иззад тях. То бавно се завъртя и леко ги докосна, но и това бе достатъчно. Тялото на Фам Нувен се изтръгна от прегръдката й. То се изгуби в околния мрак, после изведнъж отново се появи, когато светлината от прожектора на кораба случайно мина през него. В същото време Равна усети недостиг на въздух. Бяха й останали само три торбички резервен кислород, който бързо се изчерпваше. Тя почувства как съзнанието й се замъглява и пред очите й падна пелена. А беше толкова близо.

Ездачите се разделиха един от друг. Тя се вкопчи в скродерите и тримата в редица се понесоха към кораба. Скродера на Синя раковина я блъсна в гърдите, когато той реши да ускори приближаването си към отвора. Ударът я завъртя и тя на свой ред тласна Зелено стебло нагоре. Пред очите й всичко се сля в едно. Къде е сега паниката, която можеше да я мобилизира? „Дръж се, дръж се, дръж се“, пропя в нея тънко гласче и това бе последният проблясък на съзнание. После усети удар и тласък. Ездачите я бутаха и дърпаха с всички сили. Или пък корабът притискаше всички отгоре? Приличаха на марионетки, окачени на общ конец.

Някъде в дъното на тъмния тунел, в който пропадаха, Равна видя как единият от ездачите подхвана падащото тяло на Фам Нувен.

Равна не помнеше кога точно е изгубила съзнание, но изведнъж усети, че диша свободно. Внезапно я обзеха пристъпи на гадене. Намираше се в преходната камера на кораба, която беше зърнала през отворения люк. От всички страни я заобикаляха здрави зеленикави стени. Фам Нувен лежеше в другия край, привързан в камерата за първа помощ. Лицето му беше синкаво.

Тя тромаво се отблъсна от пода и се опита да се приближи към него. В помещението цареше бъркотия. То по нищо не приличаше на подредбата в пътническите и състезателни кораби, където бе пътувала досега. Пък и всичко беше съобразено с физическите особености на ездачите. Навсякъде по стените имаше места за прикрепване. Зелено стебло беше прилепила скродера си към едно от тях.

Равна усети, че продължават да се движат надолу.

— Още ли пропадаме?

— Да. Ако се опитаме да спрем или да се издигнем, ще се разбием.

Да, щяха да бъдат смазани сред развалините, които продължаваха да падат около тях.

— Синя раковина се опитва да ни измъкне оттук.

Те се носеха с останалите парчета от Доковете, но корабът си проправяше път измежду останките, за да избегне сблъсъка с планетата. По корпуса от време на време се чуваха удари и трополене. Понякога скоростта на падане намаляваше и те се понасяха в друга посока. Синя раковина правеше всичко възможно да избегне по-големите парчета, но това невинаги му се отдаваше. Остро стържене премина по лявата страна на корпуса и завърши със силен удар. Помещението бавно се завъртя около Равна.

— Опала! Току-що загубихме един от двигателите за ултрасветлинна скорост — дочу се гласът на Синя раковина. — Други два също са повредени. Моля да се завържете с предпазните колани, милейди.

След стотина секунди навлязоха в атмосферата. Звукът от триенето приличаше на едва доловимо бучене откъм външната страна на корпуса, но въпреки това зловещо предвещаваше вероятната гибел на кораб като „Единак II“. Той сигурно вече нямаше да успее да преодолее притеглянето и шансовете да се отдели от планетата бяха колкото на куче, което се опитва да скочи до луната. Бученето стана по-силно. Синя раковина потапяше кораба все по-надълбоко, опитвайки се да се изплъзне от останките, които ги заобикаляха. Още два от двигателите излязоха от строя. После ги понесе вихърът от срутването на централната част на Доковете. Корабът с последни сили се устреми към спасението.

Равна вдигна очи над листата на Синя раковина и се загледа към илюминаторите. Току-що бяха преминали терминатора на планетата и се опитваха да се измъкнат от притеглянето й. Продължаваха да падат свободно, но сега се движеха по траектория, където нямаше опасност да се сблъскат с особено големи предмети.

Познанията на Равна за космическите полети се свеждаха до фактите, известни на всеки обикновен пътник и почитател на приключенската литература. Но дори тя осъзна, че Синя раковина беше извършил чудо, за да ги спаси. Когато се опита да му благодари, ездачът се затъркаля напред-назад около местата за прикрепяне, мърморейки нещо тихо на себе си. Дали беше смутен или проявяваше присъщата на ездачите разсеяност? Затова пък заговори Зелено стебло и по гласа се усещаше как нейната гордост се опитва да надделее природната й срамежливост.

— Както знаете, ние се прехранваме с междузвездна търговия. Ако сме достатъчно предпазливи, животът ни може да бъде сравнително спокоен и ведър, но това означава да се ограничим само с кратки маршрути. Синя раковина натрупа много опит по време на пътуванията ни, а освен това е програмирал в скродера си всички опасни ситуации, които могат да ни се изпречат на пътя. Той наистина е ас в пилотирането.

В ежедневието ездачите бяха нерешителни и бавно съобразяваха. Но в критични ситуации бързо вземаха решения и бяха готови на премерен риск. Равна се зачуди доколко заслугата за това беше на техните скродери.

— Сърдя се — намеси се Синя раковина. — Аз просто отложих скока в пространството. Повредих няколко от двигателите за ултрасветлинна скорост. Ами ако откажат да се ремонтират? Тогава какво ще правим? Всичко около тази планета е в развалини. На хиляди километри около нея се носят гигантски късове боклук. Е, вярно че не са толкова нагъсто като край Доковете, но въпреки това са опасни, защото се движат с огромна скорост. При това всеки миг тук ще нахлуят и създанията на Отклонението. Те ще погълнат всички оцелели.

— Ах! — Листенцата на Зелено стебло застинаха в комичен безпорядък. Известно време тя мърмореше нещо на себе си. — Прав си, бях забравила. Мислех, че вече сме в открития космос, но…

Откритият космос сега приличаше на тунел в някое стрелбище. Равна отново погледна към екраните над командното табло. Бяха попаднали откъм осветената страна на планетата. Намираха се приблизително на петстотин километра над главния й океан. В простора над хоризонта не се виждаха никакви пламъци и светкавици.

— Не забелязвам никакви следи от битка — каза с надежда Равна.

— Съжалявам — Синя раковина превключи екраните на по-важна за него информация. Повечето от данните бяха съществени за навигацията на кораба, но не говореха нищо на Равна. Погледът й случайно попадна на медицинската кабина. Фам Нувен отново дишаше. Системата на кораба явно беше способна да го върне към живот. После Равна забеляза нещо върху страничните екрани, което бе пропускала досега. Там атаката се виждаше с ужасяващи подробности. Локалната мрежа беше разкъсана на стотици пищящи части. От повърхността на планетата долитаха единствено автоматични гласове и те призоваваха за бърза медицинска помощ. Грондър също се намираше някъде там. Равна бе почти сигурна, че нито един от колегите й в отдел „Маркетинг“ не е успял да се спаси. Атаката срещу планетата бе дори по-унищожителна от тази в Доковете. Наоколо се забелязваха само няколко оцелели кораба и късове от повърхността. Но дори тези бегълци ги очакваше сигурна гибел. Без помощ, която освен това трябваше значително да надхвърля възможностите на Средно ниво, те щяха да загинат до няколко минути. Можеха да оцелеят най-много няколко часа, ако излезеха извън орбита. Цялото ръководство на Организация „Вриними“ беше погубено още преди да осъзнае какво точно става.

„Вървете! — каза Грондър. — Вървете!“

Около орбитата на планетата се водеше битка. Равна видя летящите нагъсто един до друг отбранителни кораби на „Вриними“. Дори без контрол от земята някои от тях все още устояваха срещу атаките на флотата на Отклонението. Светлините от тяхната битка щяха да стигнат повърхността много след падането на защитниците. Тогава врагът вече щеше да е там. Колко ли време още остава? Може би минути.

— О-хо! Я погледнете натам. Отклонението разполага най-малко с четири хиляди кораба. Те вече преминават през редиците на защитата.

— Но и в орбита почти никой не е останал — намеси се Зелено стебло. — Надявам се, че не всички са мъртви.

— Така е, видях няколко кораба да се отдалечават с надежда за спасение. — Синя раковина пак се затъркаля нервно из кабината. — Напразно! Не се знае и ние докъде ще стигнем… Я погледнете данните от поправката! — Върху един от екраните се показа увеличена цветна диаграма, която беше напълно неразбираема за Равна. — Два от двигателите още не работят и изобщо не могат да бъдат поправени. Три вече са почти готови. Но ако не заработят на пълни обороти, ще бъдем закотвени тук за вечни времена. Това не може да бъде! — Гласът му рязко секна. Зелено стебло приближи плътно до него и двамата зашаваха листа един срещу друг.

След няколко минути Синя раковина отново заговори на самнорск и гласът му вече беше по-спокоен.

— Още един от двигателите е поправен. Дано, дано, дано…

На екрана се появи отново гледка от космическото пространство, което ги заобикаляше. „Единак II“ пресичаше Южния полюс и навлизаше в тъмната страна на планетата. От Организация „Вриними“ остана само един огромен труп. Скоро около него щяха да се съберат и лешоядите.

— Вече два са в изправност! — Синя раковина притихна напрегнато. — Три, три от двигателите работят! Петнайсет секунди са нужни за набиране на ускорение и ще направим скок в пространството!

Секундите им се сториха безкрайно дълги. Най-после скокът приключи. Сега всички екрани показваха заобикалящото ги космическо пространство. Планетата на Доковете и нейното слънце се бяха изгубили някъде зад тях. Наоколо се виждаше само мрак и безброй звезди.

За три часа се отдалечиха от Рилай на сто и петдесет светлинни години. Сега „Единак II“ навлизаше в основния трафик на другите системи. Освен архивите и туристическите кораби, Рилай притежаваше огромна междузвездна флота. Десетки хиляди кораби летяха на светлинни години разстояние един от друг. Но в този край на галактическата шир звездите бяха нарядко. Вероятно ги деляха стотици летателни часове от най-близкия оцелял.

За Равна обаче това бе само началото на нова битка. Тя погледна към Синя раковина, който стоеше до командното табло. Ездачът целият трепереше, а листенцата му шумоляха като никога досега.

— Погледнете насам, лейди Бергсъндот. Хай пойнт е прекрасна цивилизация, освен това някои от нейните членове са двукраки. Там е безопасно, пък са и съвсем наблизо. Вие бихте могли лесно да се приспособите. — Той внезапно млъкна. Нима можеше да тълкува израза на лицето й?! — Но… ако това не е приемливо за вас, ще ви откараме на друго място. Само ни дайте време да сключим договор за превозването на някой товар и можем да ви заведем чак до Сяндра Кей. Какво мислите по въпроса?

— Вие вече имате подписан договор с Организация „Вриними“, Синя раковина. Ние тримата (и каквото е останало от Фам Нувен) отиваме в Дъното на Отвъдното.

— Поклащам невярващо глава! Наистина, ние подписахме предварителен договор, но Организация „Вриними“ вече не съществува. Вече никой не може да се възползва от нашето споразумение. Затова смятам, че сме свободни от този ангажимент.

— „Вриними“ не е загинала. Вие чухте калира Грондър. Организацията имаше — има — клонове из цялото Отвъдно. Задължението е още в сила.

— Формално да, но ние и двамата знаем, че тези клонове нямат възможност да изплатят уговорената сума.

Равна не можа да измисли никакъв аргумент срещу това.

— Поели сте задължение… — започна тя, но вече без предишната увереност. Заплахите никога не й се бяха отдавали.

— Милейди, наистина ли говорите от името на Организацията или ви ръководи вашата човешка природа?

— Аз… — Равна така и не успя да проумее напълно етическия кодекс на Организацията. По тази причина беше решила да се върне на Сяндра Кей след приключване на стажа. По същата причина и от „Вриними“ бяха много предпазливи в отношенията с хората. — Няма значение от чие име говоря. Има подписан договор. Вие бяхте дори щастливи, че са ви оказали такава чест, когато всичко изглеждаше безопасно. Е, сега над вас е надвиснала смъртна опасност, но и това е част от сделката. — Равна погледна към Зелено стебло. Досега тя стоеше мълчаливо и нито веднъж дори не изшумоля с листа към своя спътник. Листенцата и клонките й стояха прилежно притиснати към стеблото. Може пък… — Вижте, има и други причини освен подписания договор. Отклонението е много по-могъщо, отколкото мислехме досега. Днес то уби една от Силите. Освен това вече се разпростира и в Средно ниво… Ездачите имат дълга история, Синя раковина, много по-богата от тази на повечето раси в целия Всемир. Много е вероятно Отклонението да е толкова силно, че да сложи край дори на нея.

Зелено стебло се изтърколи към нея и попита направо:

— Ти наистина ли мислиш, че в онзи кораб на Дъното може да открием нещо, което да навреди на Най-силната сред Силите?

Равна не отговори веднага.

— Да. И Древния каза същото преди да умре.

Синя раковина още по-плътно сви клонките си. Зъзнеше. Дали страдаше?

— Милейди, ние сме търговци. Живели сме дълго и сме пътували до далечни светове… Оцеляхме, защото се занимавахме само с нашата си работа. Каквото и да си въобразяват романтиците, търговците не обичат приключенията. Това, за което говорите… е невъзможно. Някакви най-обикновени обитатели на Отвъдното да се опълчат срещу Сила!

„И въпреки всичко, това е риск, под който ти си се подписал.“ Но Равна не каза това гласно. Зелено стебло го направи вместо нея обаче. Листенцата й бързо зашумяха, а Синя раковина отвърна с още по-нервно махане на клонките. Зелено стебло замълча за миг, после се освободи от предпазните колани и направи нещо много странно с осите на скродера. Колелата й изведнъж се озоваха във въздуха и тя плавно полетя по дъговидна траектория. Когато почти се обърна със стеблото надолу, нейните връхчета се вплетоха в тези на Синя раковина. Стояха така около пет минути, сякаш си скубят косите. После Синя раковина бавно се освободи, отпусна клони и потупа бавно своята спътница. Най-накрая каза:

— Хубаво тогава… Ще се впуснем в това приключение. Но запомни добре, то ще бъде първото и последното!