Огън от дълбините

Тридесет и седем

— Светът на остриетата, Фам! Мога да го видя!

Главният екран показваше реална гледка от звездната система, в която навлизаха. Слънцето беше на по-малко от двеста милиона километра и лъчите му осветяваха командното табло. Местоположението на известните за тях планети, по които можеха да се ориентират, беше отбелязано на мониторите с просветващи червени стрелки. Едно от небесните тела обаче — само на двайсет милиона километра! — беше маркирано със специален надпис „населен свят“. Е, тъй като излизаха почти на сляпо от поредния скок в пространството, това попадение не беше чак толкова лошо.

Фам не отговори, а само хвърли бегъл поглед натам, където показваше Равна. Видът му беше такъв, сякаш данните върху монитора будеха съмнение.

След битката със Заразата нещо сякаш се пречупи в него. Дотогава той се доверяваше сляпо на божиите останки в себе си. Но изходът от схватката и неговото подчинено състояние пред завещаното му от Древния окончателно го объркаха и смутиха. Оттогава Фам се отдръпна настрана и се затвори в себе си. Освен това стана още по-подозрителен към Синя раковина и Зелено стебло. Отнасяше се с тях така, сякаш бяха по-голямо зло дори от настъпващите по петите им кораби.

— Мътните да го вземат — изръмжа най-накрая. — Виж средната скорост!

Седемдесет километра в секунда.

Нямаше да е особено трудно да определят курса, но…

— Ще ни е нужно време да нагодим скоростта с местните условия, сър Фам.

Втренченият поглед на Фам се отклони към Синя раковина.

— Уточнихме този въпрос с местните още преди три седмици, не помниш ли? При това ти вече включи ракетните двигатели за корекция на курса.

— А вие внимателно контролирахте работата ми, сър Фам. Предполагам, че пак е някакъв технически дефект в навигационната система… Въпреки че не очаквах да имаме проблеми с балистиката.

Нещо обаче не беше както трябва — тия седемдесет километра в секунда объркваха всички предварителни планове. Синя раковина се отправи към следващия участък на командното табло.

— Вероятно е технически проблем — продължи Фам. — А сега искам да се махнеш от пулта за управление, Синя раковина.

— Но аз ще ви бъда полезен! Ние трябва да се свържем с Джефри на всяка цена, отново да коригираме скоростта и…

— Махни се от контролното табло, Синя раковина. Отсега нататък няма да имам време да ви дебна постоянно.

Фам се хвърли към ездача, но Равна се изпречи пред него, застанала само на педя от Синя раковина. Тя раздели с тялото си двамата противници и заговори бързо:

— Всичко е наред, Фам, той вече си тръгва.

В същото време прокарваше ръка през неистово вибриращите клонки на Синя раковина. След миг той клюмна.

— Ето, отивам си, отивам си.

Равна продължи да го поглажда окуражително и да препречва пътя на Фам към него, докато ездачът не напусна помещението.

Когато останаха сами, тя се обърна към Фам.

— Наистина ли смяташ, че това е технически проблем в навигацията, Фам?

Той обаче сякаш не я чу. Почака вратата да се затвори зад Синя раковина и отново се извърна към командното табло. Според последните изчисления на системите в „Единак II“ Заразата щеше да пристигне в Света на остриетата само петдесет и три часа след тях. А сега отново трябваше да губят време за коригиране на скоростта — операция, която мислеше, че е направена още преди три седмици.

— Някой или нещо просто ни е изиграло…

Фам мърмори гневно под нос, чак докато завърши прегледа на всички системи.

— Сигурно е била техническа повреда. Сега трябва ръчно да коригирам проклетата скорост.

Алармата, предупреждаваща за увеличаване на скоростта, се задейства, Фам започна бързо да превключва изображението на мониторите. Следеше дали около тях летят някакви по-големи предмети, които биха представлявали опасност при промяната в движението на кораба.

— Ти също се завържи към седалката.

Равна се прехвърли над командното табло, настани се в креслото си и здраво затегна предпазните колани. Дочу, че Фам говори по интеркома — предупреждаваше и другите двама от екипажа. Импулсната тяга беше изключена и те постепенно започнаха да усещат действието на ускорението — само 0.4 джи. Това беше максимумът във възможностите на бедния „Единак II“.

Крайната им цел се намираше на двайсет милиона километра, а това означаваше само един микроскопичен скок в пространството. Нувен се опита да коригира параметрите в системата на кораба така, че да извърши правилно последното прехвърляне.

Внезапно един от илюминаторите под краката им се изпълни с хоризонта на планетата — беше огромен и извит в дъга, оцветен в синьо, със завихрени над него бели облаци. Светът на остриетата напълно отговаряше на описанията на Джефри Олсъндот — обитаема планета от земен тип. След толкова месеци в открития космос и особено след унищожаването на Сяндра Кей гледката спря дъха на Равна. Океан. Планетата беше покрита почти изцяло от един огромен океан. Близо до терминатора обаче се забелязваха и по-тъмните петна на твърда земя. Отвъд планетния лимб висеше мъничка луна.

Фам шумно пое въздух.

— Остават ни само десет хиляди километра. Идеално! Освен ако не продължим със седемдесет километра в секунда.

Равна не откъсваше очи от илюминатора — непознатият свят бързо нарастваше, сякаш заплашваше да ги похлупи.

— Не се притеснявай, ще заобиколим планетата.

Равна посегна за клавиатурата и задейства едновременно и ултрасветлинната, и радиовръзката.

— Имаме ултрасветлинна връзка — каза след малко тя.

— Какво показва тук?

— Данните са объркани и противоречиви. Предполагам, че локаторите са уловили само някакви паразитни шумове.

Равна се опита да си припомни географията, която Джефри им описа. Тайният остров? Но тук имаше толкова много острови!

— Имаме радиовръзка с повърхността на планетата — разнесе се механичният глас на корабната система. Заедно с него започна да пулсира и червената стрелка върху монитора, сочеща някаква точка върху брега. — Желаете ли аудиовръзка в реално време?

— Да, да! — извика Равна. После започна да трополи нервно по клавиатурата, когато не получи незабавен отговор от корабната система.

— Равна?! О, Равна!

Развълнуваното детско гласче внезапно изпълни пространството в кабината. Звучеше точно така, както неведнъж си го беше представяла.

— Здравей, Джефри — отговори Равна. — Ето че най-после пристигнахме, но сега се нуждаем от…

„Нужна ни е подкрепата на твоите четирикраки приятели. Как бих могла да го кажа едновременно и бързо, и ясно.“

Но момчето си имаше свои грижи.

— … имаме нужда от незабавна помощ, Равна! Дърворезбарите ни нападат в този момент.

Разнесе се някакво трополене, сякаш предавателят внезапно взе да подскача като луд наоколо. После се чу непознат, много висок глас, който безобразно изкривяваше произношението на думите.

— Говори Стийл. Джефри казва истината, Равна. Кралицата на дърворезбарите… — Почти човешкият говор внезапно преля в съскане и квичене.

След миг Джефри пак се обади:

— Капан, думата е „капан“.

— Да… Кралицата на дърворезбарите ни устрои капан. Много, много голям капан. Обкръжени сме отвсякъде. Остават ни само няколко часа живот, ако вие не ни дойдете на помощ.

Кралицата на дърворезбарите никога не беше копняла да стане велик воин. Въпреки това нейната петвековна практика на владетел налагаше да усвои и бойните умения. Тя знаеше добре какви са законите на войната. През последните дни обаче й се наложи временно да се отучи от някои правила — например да се доверява на своите подчинени в рискови ситуации. При Възвишението на Маргръм наистина имаше засада, но не тази, която беше замислил лорд Стийл.

Кралицата отправи поглед към Вендейшъс през покритото с шатри поле. Неговата глутница беше прикрита наполовина от звукоизолиращите прегради. Въпреки това можеше да се види, че той не е така самодоволен и наперен като преди. Кръстосаният разпит можеше да обърка и смути дори някой по-самонадеян от него. Той си даваше сметка, че оцеляването му зависи единствено от това дали ще спази своята част от уговорката. Мисълта, че Вендейшъс ще продължи да тъпче земята, след като е избил и предал толкова много свои събратя, я отвращаваше. Кралицата изведнъж осъзна, че две от нейните части са обзети от ярост и ръмжейки са оголили зъби. Кутретата й стояха свити като пред някаква невидима заплаха.

Въпреки всичко честта й повеляваше да спази обещанието си пред Вендейшъс. Може пък да си струваше цената. Той имаше само бегла представа за секретите на Стийл; затова пък познаваше неговата тактика по-добре от всеки друг сред дърворезбарите. Най-ценното в сделката бе, че Стийл изобщо не подозираше за нея. Вендейшъс знаеше точно къде се крият фленсериерите и колко са на брой. Хората на Стийл разчитаха твърде много на супероръжията си и високопоставения предател в редиците на врага.

Дърворезбарите ги нападнаха изненадващо и удържаха пълна победа. А сега кралицата разполагаше с няколко прекрасни оръдия.

Дори в момента иззад хълмовете се чуваше грохотът на пленените оръдия, насочени срещу позициите на своите създатели. При това стреляха с барута на фленсериерите, който техните артилеристи така любезно им бяха предоставили. Вендейшъс-предателят й струваше скъпо, но Вендейшъс-затворникът можеше да й поднесе победата на тепсия.

Дори екзекуциите вече не можеха да помогнат на Стийл. Той чувстваше как ден след ден яростта му все повече нараства. Сега стоеше сам край парапета и сновеше напред-назад, блъскайки се в собствените си части. Гневът го заслепяваше и той му се отдаде напълно.

Оглушен от трясъка долу, той твърде късно долови стърженето на нокти по каменните стъпала. Стийл отскочи назад и извърна всичките си глави в посоката, откъдето идваше шумът. Дали беше Шрек? Но той винаги даваше знак, че приближава. След малко Стийл се отпусна. Шумът беше само от два чифта лапи. Значи единицата се качваше по стълбите.

Частта от Фленсер прескочи и последното стъпало и се поклони на Стийл. Сега Стийл беше зависим от Останките на Фленсер. Те му трябваха повече от всеки друг. По-полезни от тях можеха да се окажат само лековерните звездни хора.

Единицата помълча известно време, за да си поеме дъх. Стийл чуваше затрудненото й дишане.

— Последното денонощие мина добре, милорд.

— Не и при нас! Загубихме всичките си оръдия и сме хванати като в капан между тези стени.

— Говорех за събитията извън замъка. Разузнавачите ви са обучени много добре, милорд. Някои командири са направо блестящи бойци. В момента съм се пръснал около фланговете и ариергарда на дърворезбарите. Подпалих пожар на Битър Гордж. Само след четири денонощия от припасите на кралицата няма да остане дори троха. Тогава тя сама ще ни падне в лапите.

— Това е твърде дълъг срок, особено ако умрем още този следобед.

— Но Равна и нейната компания пристигат тук след пет часа, нали така?

Стийл кимна.

— Е, в такъв случай гарантирам, че до пълното унищожение на дърворезбарите остават само няколко часа. Амдиджефри сляпо ти се доверява. В такъв случай просто трябва да ускорим замисления отпреди план. Ако Равна наистина е достатъчно отчаяна и непредпазлива…

— Звездните хора са наистина отчаяни, знам го със сигурност.

Равна все още се опитваше да прикрие истинските мотиви за тяхното идване, но отчаянието й беше съвсем очевидно.

— Ако ти успееш да забавиш атаката на дърворезбарите… Трудно ще ни бъде обаче да направим едновременно две неща, при това задачата изисква съвършена координация. Досега само трябваше да инсценираме нападението на дърворезбарите и да подмамим звездния кораб в Челюстите на замъка.

Той извърна глава към вътрешния двор на крепостта. Каменният купол над кораба беше завършен още в средата на пролетта. Сега по него личаха следи от артилерийския обстрел, а на някои места мраморната облицовка беше оронена. Добре поне, че гюлетата не го пробиха.

Точно пред купола се простираше новопостроената площадка за кацане. Беше достатъчно просторна, за да може да се приземи корабът беглец, но около нея се издигаха каменни стълбове — зъбите на Челюстта. Ако барутът беше правилно разположен, тогава при неговото взривяване колоните щяха да се стоварят върху спасителите. Но по план това трябваше да стане само в краен случай — ако дотогава не успееха да избият или пленят хората, дошли на среща със своя драгоценен Джефри. Планът беше внимателно обмислян и усъвършенстван няколко декади, при това със специалната подкрепа на Амдиджефри. Той им разясняваше особеностите на човешката психология и споделяше познанията си как обикновено кацат междузвездните кораби. Но сега…

— Сега обаче наистина се нуждаем от помощ. Онова, за което ги помолих, може да ни свърши двойна работа — хем окончателно ще ги подмами, хем веднъж завинаги ще се разправим с дърворезбарите.

— Доста е трудно да направим всичко това едновременно — съгласи се Пелерината. — Не е ли по-добре да го свършим на два етапа. При това първият наистина е важен за нас. Нека най-напред убият кралицата на дърворезбарите, пък после да му мислим как да ги измамим.

Стийл почукваше замислено с едно от остриетата си по камъка.

— Добре, но ще си имаме големи неприятности, ако успеят да видят повече от допустимото… Малко е вероятно всички да са наивни като Джефри. Той твърди, че човешката история също познава средновековните замъци и войни. Ако покръжат по-дълго над нас, ще забележат неща, които Джефри никога не би могъл да види, нито пък да разбере смисъла им… Вероятно ще успея да ги подмамя да кацнат във вътрешния двор. Преди това ще наредя оръдията върху крепостната стена. Така ще се превърнат в наши заложници още в мига, когато попаднат между Челюстите. Проклятие. За тази цел ще трябва здравата да обработя Амдиджефри. — Блаженството, обзело го при оформянето на новия план, внезапно премина в ярост. — Напоследък все по-трудно се справям с тези двамата.

— В името на Глутницата, та те са още кутрета! — Останката замълча за миг. — Безспорно е обаче, че Амдиранифани притежава по-голяма интелигентност от която и да е друга глутница. Мислиш ли, че е толкова умен, та да преодолее дори своята детска наивност — единицата произнесе думата на самнорск — и да разкрие измамата?

— Не, не е чак толкова схватлив. Способен съм във всеки момент да им прегриза гърлата, но те изобщо не го осъзнават. Имаш право, Тайратект — те наистина ме обичат. — И точно затова ги мразя повече от всеки друг. — Когато съм с тях, буболечката постоянно се навърта около мен. Аз съм принуден да я допускам толкова близо, че лесно би могла да ми пререже гърлото или да ми избоде очите, но въпреки това само ме прегръща и гали. На всичкото отгоре очаква да я обичам за това. Вярно е, че вярват на всяка моя дума, но за сметка на това аз трябва да търпя непрекъснати унижения.

— Бъди хладнокръвен, скъпи мой ученико.

— Не смей… да ме… Поучаваш! Ти не си Фленсер! Ти си само една жалка останка от него! Мътните да те вземат, в момента си дори останка от останките! Само още една дума и ще те накълцам на хиляди парчета.

Стийл си наложи да овладее треперенето, което тресеше всички му части. Защо не го убих досега? Открай време мразя Фленсер повече от всичко на света. Би било толкова лесно да го премахна.

— Трябват ми съвети, а не лекции! Независимо какви са причините, аз не мога да продължа тази игра на криеница с кутретата. Само още час в тяхната компания и, кълна се, ще ги избия! Ето защо искам ти да говориш с Амдиджефри. Обясни им в какво положение се намираме. Накарай ги да разберат…

— Но…

Единицата го наблюдаваше с изумление.

— Знай обаче едно — ще те наблюдавам през цялото време! Изобщо нямам намерение да ги оставя под контрола ти!

Краката на единицата се подкосиха; тя вече не можеше да прикрива непоносимата болка, която пронизваше тялото й.

— Щом такава е волята ви, милорд.

Стийл оголи зъби.

— Точно така. И помни — ще присъствам на всички по-важни срещи, особено при осъществяването на радиовръзка! — И той махна на единицата да си ходи. — Сега върви да се гушкаш с ония сополанковци; време е и ти да се поупражняваш в самоконтрол.

Страхът продължаваше да терзае Стийл. „Вярно е, имам нужда от него. Но сега поне рискът за допускане на грешки е по-малък.“ Съвсем скоро в главата му започна да се оформя решение. Той все пак щеше да рискува. Ако станеше нужда, би могъл да изпробва как действа наученото с помощта на втория комплект радиопредаватели. Досега успя да запази в тайна от Фленсер Тайратект тези свои нови умения. Стига да го предизвикаха, Останките щяха да разберат, че смъртта действа също толкова бързо като радиото.

Макар да летеше с помощта на обикновените реактивни двигатели, Фам продължаваше да работи върху ултрасветлинната тяга. Това щеше да им спести поне няколко часа, но беше рискован ход, защото „Единак II“ нямаше капацитет за подобни маневри. Корабът продължаваше да кръжи из слънчевата система. Трябваше им само още един добре премерен скок. Не успееха ли да го изчислят както трябва обаче, имаше опасност да се разбият в планетата. Ето защо при нормални обстоятелства никой не поемаше подобен риск.

— Къде е флотата на Заразата? — попита Фам.

Зелено стебло следеше навигационните данните върху монитора от кабината на ездачите. За последния един час Фам задаваше този въпрос вече пети път, но въпреки това нейният глас долетя търпелив и спокоен. Вероятно многократно повторените въпроси изглеждаха за нея нещо съвсем нормално.

— Разстояние: четиридесет и пет светлинни години. Приблизително време на пристигане — след четиридесет и осем часа. Още седем кораба отпаднаха от преследването.

Равна пресметна наум — по следите им все още бяха сто петдесет и два кораба.

Говорният апарат на Синя раковина надвика този на неговата другарка:

— През последните двеста секунди те напреднаха малко повече от очакваното, но според мен това се дължи на бързо променящите се условия на Дъното. Сър Фам, досега вие се справяте успешно, но аз най-добре познавам кораба си. Ще наваксаме още малко преднина, ако ми позволите да го управлявам. Моля ви…

— Млъквай!

Тонът на Фам беше остър, но думите изскочиха почти автоматично от устата му. Всеки път, когато поискаше координатите на флотата на Заразата, разговорът неизменно приключваше по този начин.

В първите седмици от тяхното пътуване Равна приемаше за даденост, че Божиите останки са нещо като свръхчовек. Но с течение на времето се оказа, че това са просто отделни парчета, нахвърляни безразборно по време на паническото им бягство. Те можеше и да проработят, но не по-малка беше вероятността да причинят пълен срив и да разкъсат Фам на части.

Редуващите се изблици от страх и съмнение внезапно бяха прекъснати от мека синя светлина. Светът на остриетата! Най-после бяха успели да програмират правилно изчислен скок. На двайсет хиляди километра от тях се беше изопнал тънък и дълъг полумесец — границата между деня и нощта на планетата. Останалата част от нея приличаше на мастилено петно на фона на звездите. Само зеленикавият пръстен на полярното сияние огряваше южния полюс. Значи в момента Джефри Олсъндот се намираше от другата страна на планетата, където цареше арктическия ден. В такъв случай нямаше да могат да поддържат радиовръзката чак до самото им пристигане. А Равна нямаше и най-малка представа как да превключи ултрасветлинната скорост, за да работи като предавател на къси разстояния.

Жената отклони поглед от илюминатора и се обърна. Фам обаче продължаваше да се взира някъде зад нея.

— … Фам, какво бихме могли да направим за четиридесет и осем часа? Страхувам се да не унищожим по погрешка Противодействието.

Ами Джефри и хората на г-н Стийл?

— Възможно е, но има и друг изход. Поне трябва да съществува такъв. — Последните му думи бяха изречени с необичайно мек тон. — И преди са ме преследвали. Попадал съм дори в по-безизходни ситуации.

Но, казвайки това, той отбягваше погледа й.

Тридесет и осем

Джефри не беше виждал небето за повече от час през последните два дни. Двамата с Амди бяха в безопасност под каменния купол, покриващ космическия кораб, но не им позволяваха да излизат навън.

През последните часове сякаш нищо не се бе променило, но в кораба цареше радостно оживление. След дългото мълчание Равна най-сетне се обади. Амдиджефри и г-н Стийл дори разговаряха на живо с нея! Само още три часа и корабът щеше да кацне при тях! Сега дори обстрелът на вражеските оръдия утихна, сякаш дърворезбарите съзнаваха, че времето им изтича.

Още цели три часа! Ако беше сам, Джефри сигурно вече щеше да дращи истерично по стените. Но сега го спираше мисълта, че все пак е на девет години — голям човек със сложни проблеми.

Когато една от частите на Амди притича твърде близо до него, Джефри се стрелна и грабна гърчещото се тяло; после го повдигна до гърдите си. Останалите членове на глутницата се струпаха ликуващо наоколо, тикайки носове в тялото му.

Цялата група се отърколи върху сухия мъх и замря блажено за няколко мига.

— Хайде да вървим да изследваме навън!

— Трябва да стоим тук заради Равна и г-н Стийл.

— Не се тревожи, аз ще се сетя, когато дойде времето за връзка.

— Добре тогава.

Но къде ли можеха да отидат в своя затвор. Проправиха си път под мъждивата светлина на факлите чак до централния отвор на купола. Доколкото виждаха наоколо, бяха съвсем сами. Това обаче не будеше тревога. Г-н Стийл много внимаваше при кораба да не проникнат шпиони на дърворезбарите. Той рядко позволяваше дори на собствените си войници да влизат тук.

Частите на Амди сновяха около Джефри, тичаха напред-назад и душеха пролуките в пресния хоросан. Внезапно тази, която момчето държеше в ръце, направи рязко движение.

— Аха! Ето тук! Усещах, че мазилката ще поддаде на това място — каза глутницата.

Джефри пусна кутрето и всички части на неговия приятел се втурнаха да изследват стената. Според момчето тя не изглеждаше по-различно от тази в останалата част на помещението, но Амди дращеше по нея с пет от своите части.

— Добре де, дори и да орониш мазилката, каква полза ще имаме от това?

— Апчихи-апчихи, и аз не знам. Пазех това в тайна, докато не дойде време да убиваме… Уау! Тая вар ми изгори устните!

След малко в стената зееше дупка колкото главата на Джефри. Между големите каменни блокове наистина имаше процеп, през който Амди можеше спокойно да мине. Една от частите му се намуши в тясната цепнатина.

— Е, сега доволен ли си?

Джефри се просна на пода и се опита да надзърне в дупката.

— Познай какво видях! — Пронизителният писък дойде от частта на Амди, която се намираше точно до дясното ухо на Джефри. — Както и предполагах, в стената има тунел!

Още една от частите на глутницата се промуши покрай Джефри, нахлу в тунела и се изгуби в мрака. Нима това бяха тайни проходи? Всичко започваше съвсем да прилича на нийорска вълшебна приказка.

— Тук е достатъчно широко и за възрастна глутница. Ти също можеш да се промъкнеш, Джефри, само ще трябва да пълзиш на лакти и колене.

После още две от частите на Амди изчезнаха в тунела.

— Тунелът е много, много дълъг. Вече втори път попадам в задънено разклонение и трябва да се връщам обратно. Първите ми части са на около пет метра над теб. Тук наистина можеш да полудееш. Постоянно трябва да се движа във верига.

Гласът на Амди звучеше много по-трескаво в сравнение с обичайната игривост на кутретата. Още две от частите хлътнаха в тунела. Тази шега май се превръщаше в опасна авантюра, а Джефри дори не можеше да участва!

— Не отивай прекадено надалеч, може да е опасно!

Една от частите, останали отвън, вдигна очи към него.

— Не се бой. Не се бой. Тоя тунел не е правен току-така, а е специално изсечен в камъните, още докато са строени крепостните стени. Явно е някакъв таен проход, поръчан от г-н Стийл. Аз съм добре, аз съм много добре. Ха-ха, хо-хооооо!

Още едно кутре се шмугна в дупката. Накрая последното, задържало се най-дълго край Джефри, не издържа и последва останалите. Все пак остана близо край отвора, така че Амди да може да разговаря с приятеля си.

Глутницата на Амди си прекарваше чудесно — тя викаше и пееше, колкото й глас държи. Джефри си даваше сметка какво става в момента — това беше още една от онези игри, в които той никога нямаше да участва. Мисленето на Амди беше най-чудноватото и необикновено нещо. Ама че гадория! Сега, докато си играеше в каменната стена, той бе изолиран от всички околни звуци освен от собствените си мисли.

Глупавото пеене продължаваше вече прекалено дълго. Внезапно Амди проговори със съвсем разумен тон:

— Ей, този тунел се раздвоява на няколко места. Сега пак стигнах до разклонение. Един от ръкавите води надолу… Ех, ако имах повече части, щях да изследвам и двете разклонения!

— Да, ама нямаш!

— Ехооо! Тогава днес ще тръгна по разклонението, което води нагоре!

Последваха няколко секунди пълна тишина.

— Пред мен има някаква малка вратичка! Прилича на вход към покоите на някоя единица! И не е заключена! — Частта на Амди, която беше най-близо до Джефри, препредаде стържещия звук на триене на камък о камък. — Я гледай ти! Виждам светлина! Само на няколко метра от мен в стената има прозорец! Чувам дори как свири вятърът! — Той наподоби шума от вълните и крясъците на морските птици, които се рееха над Тайния остров. Звуците бяха красиви и пленителни. — Охооо! Това май не е много редно, но на мен ми се ще да погледна… Джефри, виждам слънцето! Вече съм навън и седя на един корниз върху купола! Мога да огледам цялата южна част… Лелеее! Ама тук е ужасно задимено!

— Ами хълма? — обърна се Джефри към единствената част на Амди, останала при него. В тъмния тунел се виждаха само белите петна по козината й. Е, добре поне, че Амди все пак поддържаше връзка с него.

— А, той е малко по-кафеникав, отколкото през миналата декада. Не виждам никакви войници наоколо. — Джефри дочу как той издаде звуци, наподобяващи артилерийска канонада. — Опала, за сметка на това ни обстрелват… Удариха от тази страна на билото. Долу има някой, но още не мога да го позная. Охо-хо! Старият Тайратект пресича двора и идва към нас.

От дупката се дочу трескаво топуркане; Амди се беше втурнал обратно по тунела. Нямаше никакъв смисъл да разкриват пред Тайратект, че са открили в стената таен проход. Той със сигурност щеше да им заповяда да стоят по-далече от него. Един, двама, трима, четирима — половината от Амди изскочиха от стената. Кутретата взеха да се въртят като замаяни наоколо. Джефри не можеше да определи със сигурност дали това се дължи на дръзката им авантюра или пък че временно са отделени от останалата част на глутницата.

— Дръж се естествено, само се дръж естествено!

После пристигнаха и другите четирима и Амди постепенно се успокои. Двамата с Джефри се отдалечиха от дупката в стената.

— Бързо да вървим в кабината! Ще се престорим, че сме се опитвали да се свържем с Равна.

Двамата вече бяха включили антената към единствения предавател, когато портите откъм западната страна на купола се отвориха. Силуетите, които се очертаха върху светлия квадрат, бяха на пазача и на единицата от Тайратект. Стражникът остана отвън, притваряйки вратата зад гостенина. Пелерината бавно се упъти към тях.

Амди започна игриво да снове наоколо и да обяснява как са се опитвали да се свържат по радиото. „Малко преиграва“, помисли си Джефри.

Единицата се втренчи в следите от мазилка по козината му.

— Ходил си в тайните коридори, така ли?

— Какво?! — Амди се огледа и забеляза праха по себе си. Обикновено успяваше да се овладее, когато го притиснат до стената. — Да — отвърна той с гузно изражение и се отупа. — Нали няма да ме издадеш?

Г-н Тайратект не отговори веднага. Той внимателно приклекна на пода сякаш изпитваше непоносима болка в задните хълбоци.

— Добре, няма да ви издам.

Джефри размени недоумяващ поглед с една от частите на Амди.

— За какво служи този тунел? — боязливо попита той.

— Всички замъци имат тайни коридори, особено пък в моето… Във владенията на г-н Стийл. Рано или късно ще потрябват пътища за бягство или пък ще се наложи да шпионираме врага. — Единицата разтърси глава. — Но това не е толкова важно. Вашето радио работи ли нормално, Амдиджефри?

Амди надигна глава към предавателя.

— Предполагам, но все още няма нищо за получаване.

Тримата се взираха мълчаливо в монитора няколко минути. Г-н Тайратект заби муцуна между лапите си и сякаш заспа.

Внезапно екранът за връзка засия със зелена светлина. Разнесоха се хаотични звуци, сякаш апаратурата се опитваше да отдели някакъв сигнал от общия ефирен шум.

— … над вас след около пет минути — чу се накрая и гласът на Равна. — Джефри, чуваш ли ме?

— Да! Ние сме тук!

— Искам да говоря с г-н Стийл.

Тайратект пристъпи още по-близо до предавателя.

— Той не е тук в момента, Равна.

— Кой е това?

Смехът на Тайратект приличаше по-скоро на кикот; досега не беше чувал говор на друго, различно от него създание, с изключение на Джефри.

— Аз ли? — И той издаде няколко звука от говора на Остриетата, които прозвучаха на Джефри като „Тайратект“. — А може би имате предвид някое прозвище като това на г-н Стийл например? Не зная как точно е вашата дума, но можете да ме наричате… Г-н Скинър. — Тайратект отново се изхили. — В момента говоря от името на Стийл.

— Джефри, ти добре ли си?

— Да, да. Чуйте какво има да ви казва г-н Скинър.

Ама че странно име!

Звуците, идващи от предавателя, станаха глухи и неясни. Сякаш някакъв мъжки глас се намеси гневно. После отново се чу гласът на Равна, строг и студен, също както говореше майката на Джефри, когато беше бясна.

— Джефри… Какъв обем има сфера с диаметър 10 сантиметра?

Докато траеше разговорът, Амди не го свърташе на едно място. През цялата година Джефри му беше пълнил главата с истории за човешките същества и сега той нямаше търпение да се срещне с Равна. Чудеше се как ли изглежда тя. А ето че му се отваряше прекрасен случай да блесне с познанията си пред нея. Той скокна при предавателя и се ухили на Джефри.

— Това е съвсем просто, Равна! — Гласът му съвършено имитираше този на момчето. — Обемът е 523,598 кубически сантиметра… А може би искаш и останалите цифри от дробта?

Отново се дочу неясен говор.

— Не… Това е напълно достатъчно. Добре тогава, г-н Скинър. Имаме картина от предишното си прелитане над вас и приблизителните координати на радиопредавателя… Къде точно се намирате?

— Под каменния купол върху Хълма със звездния кораб. Това е на брега, близо до…

Някакъв мъжки глас го прекъсна. Дали беше Фам? Имаше много странен акцент.

— Открих го на картата. Все още не можем да ви видим оттук. Много е мъгливо.

— Това е пушек — отговори Пелерината. — Врагът напредва от юг и вече е съвсем наблизо. Нуждаем се от незабавната ви помощ… Моля ви да кацнете в двора на крепостта. Вече знаете, че направихме специални приготовления за вашето пристигане. Щом веднъж се приземите, бихме могли да използваме вашите оръжия и да…

— В никакъв случай — отвърна незабавно мъжкият глас. — Просто ни покажете кои са добрите и кои са лошите, а ние ще се погрижим за останалото.

Гласът на Тайратект стана жаловит, сякаш някое малко дете се оплакваше на майка си. Той наистина внимателно беше изучил човешката природа.

— О, моля ви, моля ви! Изобщо не исках да бъда невъзпитан. Разбира се, че ще постъпите така, както вие прецените за най-добре. Що се отнася до враговете ни — цялата войска, която настъпва към хълма откъм южната му страна, е вражеска. Само едно преминаване с кораба над тях и… хм… огънят от двигателите ви ще ги обърне в бягство.

— Не мога да летя в атмосферата с тези двигатели. Баща ти наистина ли успя да кацне само с главния ракетен двигател, Джефри? И без помощта на каквито и да било агравитатори?

— Да, сър. Беше ни останал само този двигател.

— Тогава той е бил или голям късметлия, или истински гений.

— Вероятно ще можем да прелетим над вас на няколко хиляди метра. Това е достатъчно, за да ги стресне.

— Да, и това би могло… — започна Тайратект.

Портата откъм северната страна на купола се отвори и на фона на небето се очерта силуетът на г-н Стийл.

— Аз ще говоря с тях — каза той.

Крайната цел на тяхното пътуване лежеше точно на двайсет километра под „Единак II“. Бяха толкова близо, но тези двайсет хиляди метра можеха да се окажат по-непреодолими от двайсетте хиляди светлинни години, които изминаха дотук.

Агравитаторът ги крепеше точно над „Хълма със звездния кораб“. Мултиспектровата апаратура на кораба не работеше с пълен капацитет, но на местата, където димът се беше поразсеял, можеха да различат дори игличките по клоните на дърветата. Равна виждаше добре как „дърворезбарите“ напредват по южния склон. Забелязваха се и други войници, а по всичко личеше, че в гората имаше скрито оръдие. Ако разполагаха с още малко време, сигурно щяха да установят с точност противниковите позиции. Но точно време не им достигаше.

Време и доверие.

— Четиридесет и осем часа, Фам. После флотата ще е тук и ще ни притисне от всички страни.

Фам се обърна и я погледна през рамо. За миг Равна се уплаши, че всеки момент ще се разпадне на парчета.

— Ще се справиш ли с този Стийл? Средновековните злодеи са не по-малко опасни от онези, които си срещала в Отвъдното, Рав. Те биха могли да научат дори пеперудите на това-онова. Една стрела може да те убие също толкова успешно, колкото и бомба с антиматерия.

Пак ли тези фалшиви спомени? Този път обаче Фам май наистина имаше право. Равна се замисли над казаното. Втората глутница — Стийл — май беше доста настоятелна. Може и да се е държал добре с Джефри, но сега изглеждаше освирепял. Равна вярваше, че само едно прелитане няма особено да стресне дърворезбарите. Налагаше се да се спуснат, колкото се може по-ниско, за да стрелят по тях. Проблемът се състоеше в това, че единственото оръжие, с което разполагат, е лъчевата пушка на Фам.

— Добре тогава, действай както се уговорихме със Стийл. Спусни се със совалката близо до позициите на дърворезбарите и ги обстрелвай с лазера.

— Дявол да го вземе, много добре знаеш, че не мога да го направя! Устройството на совалката изобщо не ми е познато, а без автоматично управление аз…

— Щом като нямаш автопилот, тогава се нуждаеш от помощта на Синя раковина — продължи меко тя.

По лицето на Фам се изписа ужас. Тя протегна ръка и нежно го докосна. Той мълча дълго и сякаш изобщо не забеляза жеста й.

— Да — гласът му беше приглушен и звучеше като на непознат. После Фам извика: — Синя раковина! Качи се тук.

Синя раковина зае мястото на пилота и клонките му надвиснаха над пулта за управление. Беше изключил цялата автоматизация и само главният монитор все още работеше. Показваше картина от долната камера на совалката. „Единак II“ полетя още стотина метра напред като ту се появяваше, ту изчезваше от обсега на камерите им. Совалката изостана от него и започна да се спуска.

Носът на совалката се наклони надолу и тя се насочи към прорязания от фиорди бряг под тях. Започнаха да падат като камък и двайсетте километра до земята взеха все по-бързо да се топят. В продължение на половин минута връхчетата на ездача махаха притеснено над контролното табло. Дали пък не искаше да смае Фам с уменията си? Оказа се, че не било това.

— Съжалявам, много съжалявам!

Ездачът най-сетне овладя совалката и те отново започнаха да се издигат. Фам потъна в креслото си, притиснат от ускорението.

— Не можем ли да минем без убийства, сър Фам? Вероятно самата ни поява над бойното поле…

— Просто свали това нещо долу — озъби се Нувен.

Съществото Стийл настояваше да изпепелят целия южен склон на хълма. Въпреки подозренията, които Фам таеше към него, за това нещо глутницата май беше права. Насреща си имаха банда убийци, които нямаше да се поколебаят да нападнат дори кораба. Дърворезбарите наистина се нуждаеха от един добър урок.

Совалката постепенно скъсяваше разстоянието до повърхността. Укреплението на Стийл вече се виждаше и с просто око. Около страумлинския кораб долу имаше грубо направен полигон. Крепостта беше много по-голяма от замъка, който се издигаше върху един от островите на няколко километра по на запад. „Чудя се дали и замъкът на баща ми е изглеждал по същия начин на хората от Кюенг Хо.“ Стените бяха високи и отвесни. По конструкцията им личеше, че доскоро Остриетата не са имали и най-малка представа що е барут.

Трийсет седмици след като узна за тяхното съществуване, Фам най-сетне видя Остриетата. Дори и на такова разстояние беше очевидно, че не приличаха на нито едно от създанията, които беше срещал. Глутници от по четири, пет или шест члена се движеха в толкова плътна група, че напомняха по-скоро на голямо паякообразно. Всяка от глутниците се държеше поне на десет-петнайсет метра от останалите.

Сред гъстия дим изгърмя оръдие. Глутницата, която го обслужваше, се движеше в синхрон като пръстите на една ръка — тя върна металното дуло в изходна позиция и отново го натъпка със заряд.

— Щом като тези са врагове, сър Фам, тогава откъде имат оръдия?

— Откраднали са ги.

Добре де, ами кой ги е обучил да зареждат топовете? Но Фам нямаше време да се размисли над този въпрос. Остави решаването му за по-късно.

Фам се освободи от предпазните колани и изпълзя назад към люка, където беше закрепена пушката му.

— Задръж совалката стабилна, Синя раковина. Ако ме разклатиш, ще изпържа и теб.

Той отвори люка и се задави от лютивия дим. После Синя раковина намери място с по-чист въздух, закрепи совалката и Фам насочи пушката към редиците на вражеските глутници.

Още в началото на битката кралицата настоя Джоана да остане в лагера. Реакцията на момичето приличаше на експлозия. И сега продължаваше да се чуди на себе си — не беше изпитвала такова желание да се нахвърли срещу някоя глутница още от първите дни в Света на остриетата. Сега обаче не съществуваше сила, която да я възпре да се добере до Джефри. Накрая стигнаха до компромис и Джоана се примири да бъде постоянно охранявана от Пилигрима. Затова пък й разрешиха да е редом с войниците на бойното поле, при условие, че се подчинява на своя пазач.

Джоана се взря през стелещия се дим. Проклятие. Пилигрима се оказа предпазлив и грижовен като квачка. По собствените му признания беше убивал през целия си съзнателен живот. А сега дори не й позволяваше да се доближи до оръдията на Скрупило.

— Пусни ме по-близо, проклет да си!

Перегрин енергично разтърси тела, което на езика на Остриетата означаваше твърд отказ. Едно от кутретата му се подаде от джоба, в който го носеха, и я подръпна за ръкава.

— Потърпи още малко — каза той за десети път този ден. — Изчакай вестоносеца на кралицата. Тогава вече ще можем…

— Искам сега да отида на върха! Аз съм единствената, която познава кораба.

Тя вече се извръщаше, за да отблъсне Белязаното чело, когато събитията запрепускаха с бесен ход. Усети по гърба си непоносима жега, а пушекът над тях се нажежи и засвети. После пак, и пак, и пак… След това в небето изтрещя нещо, подобно на гръмотевица.

Пилигрима затрепери.

— Това не беше изстрел от оръдие! — извика той. — Двама от мен са почти ослепени. Да бягаме!

Частите му заобиколиха Джоана и тя едва не се прекатури, докато я бутаха и теглеха надолу към подножието.

Известно време момичето не се противеше, но това бе по-скоро заради зашеметяването от внезапното нападение, а не защото му се подчиняваше.

След гръмотевицата се възцари мъртва тишина. Там, където димът се разсея най-напред, момичето зърна едно от оръдията на Скрупило. Металното му тяло стърчеше сред локва разтопен метал. От артилериста бяха останали само безформени парчета. Това, което ги сполетя, не беше обичайна атака. Джоана се изтръгна от хватката на Пилигрима. Това не беше вражеската артилерия!

— Кораб! Пилигриме, това сигурно беше огънят от ракетния двигател!

Пилигрима отново я повлече надолу към подножието на хълма.

— Не е двигател! Аз съм чувал как звучи той. Този гръм беше по-тих, при това някой насочваше удара!

Последва поредица нови взривове. Колко ли от дърворезбарите вече бяха стопени от адската струя, идваща откъм небето?

— Те сигурно мислят, че атакуваме кораба, Пилигриме. Ако не направим нещо, ще изравнят всичко със земята!

Челюстите му отпуснаха хватката си.

— А какво бихме могли да направим? Ако още стърчим тук, накрая ще убият и нас!

Джоана вдигна глава към небето. Нямаше и следа от летателен апарат, но той вероятно беше прикрит от гъстия облак дим. През него слънцето приличаше на кървава топка с размити контури. Трябваше да покаже някак на своите спасители, че избиват приятелите й! Само ако можеха да видят… Тя заби пети в земята.

— Ако застана така, че да ме видят… Пусни ме, Пилигриме! Отивам на върха, където няма дим!

Той спря, но челюстите му продължаваха да я държат здраво.

— Моля те, Пилигриме, това е нашето единствено спасение!

В подножието на хълма се щураха глутници от дърворезбарите — някои кървяха, от други бяха оцелели само една-две части.

Ужасените очи на Перегрин я гледаха още известно време, след това хватката му се отпусна и той побутна ръката й с нос.

— Този хълм носи смърт — най-напред Книжовника, а сега и ти. Всички сте луди. — После по муцуните му премина познатата усмивка на стария Пилигрим, отчаяният авантюрист. — Е, добре, нека да опитаме тогава!

Пътят бе сравнително лек, но Перегрин избираше най-дълбоките падини и често приклякаше, за да се огледа на всички страни. Имаше обаче и участъци, които бяха толкова стръмни, че Джоана се вкопчваше в ремъците, опасващи две от частите на Перегрин, и се оставяше той да я влачи. Минаха покрай мястото, където доскоро беше едно от оръдията. Разтопеният метал и овъглената плът в кратера говореха недвусмислено за действието на лъчево оръжие.

Над хълма облакът пушек постепенно преливаше в чисто синьо небе. Дори нещото, което летеше над тях, да не притежаваше специална апаратура за откриване на човешки същества, пилотът лесно щеше да ги забележи и с просто око.

— Виждаш ли нещо?

Четирите глави на възрастните части започнаха да се оглеждат.

— Не. Или летят много високо, или пък са скрити от пушека.

Глупости. Джоана се надигна и хукна към крепостните стени. Нямаше как да не наблюдават това място!

— Кралицата ще бъде ужасно недоволна!

Двама от личната стража на владетелката вече ги гонеха по петите, привлечени от тяхната внезапна поява. Пилигрима даде знак да се върнат обратно.

Джоана се озова сам-сама върху голото поле, при това на по-малко от двеста метра срещу крепостната стена. Нямаше начин да не я забележат, дори и без каквато и да е оптична техника. Всъщност някой вече я беше забелязал. Разнесе се остро свистене и една дълга стрела се заби в торфа от лявата й страна. Белязаното чело захапа рамото й и я принуди да залегне. Кутретата вдигнаха предпазните си покривала, предназначени точно за такива случаи. Пилигрима я заслони с телата си срещу стрелите, идващи откъм крепостта. Двамата се втурнаха обратно към прикритието на гъстия пушек.

— Тичай успоредно с мен! Искам да ме виждат от въздуха.

— Добре, добре.

Наоколо продължаваше да се чува смъртоносното свистене на стрелите. Джоана се придържаше с една ръка о рамото на Белязаното чело. Внезапно почувства, че той все по-често се препъва и губи сили. Една от стрелите го беше улучила в рамото, само на сантиметри от ухото. Пилигрима улови разтревожения й поглед.

— Аз съм добре. Наведи се надолу! Наведи се!

Предните части от войската на дърворезбарите вече тичаха към тях. Пилигрима отскачаше ту на една, ту на друга страна и издаваше толкова високи звуци, че причиняваше физическа болка на момичето. Предупреждаваше своите за опасността от небето и им заповядваше да стоят настрана.

— Наредено им е на всяка цена да те запазят от стрелите — обясни той.

След малко забелязаха, че стрелбата откъм крепостта внезапно секна. Пилигрима огледа небето.

— Онова нещо се връща! Задава се от изток и е едва на километър от нас.

Джоана също се обърна в посоката, накъдето сочеше той. Върху небесната синева се очертаваше някакъв безформен силует. Приличаше на космическа совалка, макар да не се виждаха ултрасветлинни двигатели. Непознатият апарат бумтеше и се олюляваше. По него нямаше дори реактивни двигатели. Дали не беше оборудван с агравитатори? Тогава излизаше, че не е правен от човешки същества. Тези мисли светкавично, проблеснаха в главата й, но накрая радостта заличи всичко.

От търбуха на апарата проблесна блед лъч светлина и пред глутниците, втурнали се да предпазят Джоана, изригна гейзер от пръст. Отново се разнесе гръмотевичен тътен и огънят порази нейните защитници.

Амдиджефри стоеше при една от бойните кули. Стийл не сваляше очи от двамата. Нямаше начин да се отърве от тях — Равна настояваше Джефри да е постоянно до радиото, за да направлява атаката. Това човешко същество не беше чак толкова тъпо. Въпреки че сега нейните условия нямаха никакво значение. Една армия си е просто армия, независимо дали е вражеска или съюзническа. А тази, която в момента атакуваше крепостната стена, съвсем скоро щеше да бъде унищожена до крак.

— Как мина първото нападение? — разнесе се ясният глас на Равна от предавателя. Тя дори не подозираше, че не разговаря с Джефри.

Всичките осем части на Амдиранифани стояха надвесени от крепостната стена. Някои се бяха пръснали по зъберите, за да изпробват стерео гледката. Други зяпаха съсредоточено Стийл и радиото. Лордът се примири, че не може да го изгони и сега той отговаряше на Равна с гласа на Джефри.

— Дотук всичко е наред. Изброих петнайсет удара. Само десет от тях обаче поразиха целта. Обзалагам се, че дори аз мога да стрелям по-добре — докладваше Амди.

— Мътните да го вземат, това е най-доброто, което мога да направя с тези проклети (непозната дума)!

Това вече не беше гласът на Равна. Стийл усети раздразнението, което напираше в непознатия. Значи не само той имаше причина да мрази кутретата! Тази мисъл го стопли и му вдъхна сила да продължи.

— Моля ви, стреляйте отново — намеси се Стийл. — Изобщо не спирайте огъня!

Въздушната атака вече извади от строя доста вражески войници. Сега телата им лежаха близо до ръба на една от терасите по хълма. Гледката наистина беше забележителна — сякаш едновременно стреляха гигантски оръдия или пък се приземяваха двайсетина междузвездни кораба. А причина за всичко това беше един сравнително малък летящ апарат, който се носеше като есенно листо по вятъра. Предната линия на врага панически се разбяга. Навсякъде по крепостния вал войниците на Стийл танцуваха и викаха от възторг. Откакто и последното им оръдие излезе от строя, перспективите за тях никак не бяха розови. Ето защо сега наистина имаха повод за ликуване.

— Стрелците, Шрек! Искам да избият всички оцелели!

После Стийл продължи на самнорск.

— Техните предни редици все още настъпват към нас. Те са… Те са… — Проклятие, как беше думата за „уверени“? — Те ще ни избият, ако не продължите да ги нападате!

След миг Равна отново се обади:

— Доколкото виждам оттук, те са на доста голямо разстояние от стените. Не искам да се стига до клане… — Последва остро пререкание с човека от совалката. Двамата сякаш не говореха на самнорск. По тона на стрелеца обаче си личеше, че никак не е доволен. — Фам ще се оттегли на няколко километра — продължи тя. — Но ще се върне веднага, щом забележим, че врагът ви притиска.

„Ссссссст!“ Високочестотният говор на Шрек режеше като с нож. Стийл се извърна и го изгледа кръвнишки.

— Как смееш…

Но лейтенантът продължаваше трескаво да му сочи нещо точно в средата на бойното поле. Една от главите на Стийл беше постоянно обърната натам, но досега не забелязваше да става нещо нередно. Другото двукрако!

Буболечката се препъна и падна сред войниците, които я придружаваха. За щастие това стана преди Амдиджефри да я забележи. Слава на Глутницата на всички глутници, кутретата бяха късогледи! Стийл се изпречи пред частите от Амди, които бяха най-близо до него, а на останалите закрещя да се отдръпнат от парапета. Две от частите на Тайратект също се втурнаха към тях, повличайки всички, които не се подчиниха на заповедта.

— Залегнете! — крещеше Стийл на езика на Остриетата.

За известно време настъпи пълна суматоха и мислите на Стийл се смесиха с тези на кутретата. Амди се преметна надалеч от него, напълно потресен от шума и физическото посегателство върху него. После Стийл продължи на самнорск.

— Пред стените се появиха нови оръдия. Трябва да се снишите, преди да са ви ранили.

Джефри обаче успя да се докопа до парапета.

— Но аз не виждам…

За щастие вече наистина нямаше какво да се види. Поне засега. Другото двукрако продължаваше да се крие зад една от глутниците на дърворезбарите.

Шрек сграбчи човешкото дете с лапи и челюсти. После заедно с една от частите на Тайратект повлякоха протестиращото момче надолу по стълбата. Докато слизаха от крепостната стена, Тайратект успя да разпространи сред войниците версията на Стийл, при това доста разкрасена.

— Взривете по-малкия погреб за барут — изсъска Стийл след отдалечаващия се Шрек.

Складът беше почти празен, но експлозията можеше да убеди звездните хора по-добре от каквито и да е думи за надвисналата опасност.

След напускането на неговите съветници, Стийл постоя още малко до парапета, мълчалив и треперещ. Досега не му се беше случвало да бъде толкова близо до пълния провал. От бойниците се сипеше дъжд от стрели. Проклятие! Те се оказаха извън обсега на арбалетите.

Долу в двора на крепостта Шрек взриви малкия погреб. Експлозията се получи съвсем задоволителна — много по-шумна, отколкото разрушителна; една от вътрешните кули стана на пух и прах. В двора се посипаха камъни, а някои дребни парчета отхвръкнаха дори до бойницата, където стоеше Стийл.

Гласът на Равна редеше нещо на самнорск, но говорът й беше твърде бърз за Стийл. В момента всички негови планове, надежди и кроежи висяха на косъм. Дойде време да заложи целия си план на един-единствен зар. Лордът приближи плътно ухото на едното си рамо до предавателя и каза:

— Съжалявам, но нещата тук долу започнаха да се развиват много бързо. Дърворезбарите са използвали пушека за прикритие и сега ни изненадаха. Възможно ли е да избиете всички на хълма, колкото се може по-бързо?

Дали буболечките можеха да виждат през дима. Ето в това се състоеше големият риск.

Отговори му гласът на стрелеца:

— Ще се опитам. Гледай сега!

В същия миг обаче се чу и трети глас, едва доловим и твърде тънък дори за човешките говорни възможности:

— Ще ни трябват още петдесет секунди, сър Стийл. Имаме проблем при маневрирането за връщане в обратна посока.

О, небеса. Съсредоточете се тогава върху управлението на апарата си и избиването на дърворезбарите. Не е нужно много-много да се заглеждате в жертвите си.

Дърворезбарите почти бяха извлекли човешкото същество обратно под прикритието на пушека, а една от глутниците го прикриваше с телата си. Когато пришълците долетят отново над бойното поле, щяха да заварят голямо струпване на глутници и едва ли ще забележат двукракото сред тях.

Две от частите на Стийл забелязаха как летателния апарат се спуска през облака дим. Пришълците очевидно не виждаха ясно точно срещу какво стрелят. От търбуха на апарата отново проблесна блед лъч, който покоси бойците на дърворезбарите по хълма.

Преди Синя раковина да започне маневрата за връщане, Фам се привърза здраво към мястото си. Не можеше да се каже, че се движат с много висока скорост — въздушното течение не беше повече от трийсет метра в секунда. Затова пък совалката се тресеше и клатушкаше неудържимо. В един момент се оказа, че единствено стойката на пушката задържа Фам да не изхвръкне навън. Само след четиридесет часа при тях ще пристигне нещото, което сееше смърт из вселената. А той си губеше времето да стреля по някакви кучета!

При това не можеше да види ясно хълма, за да се прицели както трябва. Плачливият глас на Стийл още звучеше в ушите му. Равна обаче не беше уверена, че от „Единак II“ ще успеят да проникнат през гъстия облак дим. Със сигурност ще се справим по-добре без автоматични системи, вместо да разчитаме на тия дяволски машинарии. Добре поне, че лъчевата му пушка беше на ръчно управление.

Фам обгърна дулото с едната си ръка, докато с другата натискаше спусъка. Лъчът не можеше да порази бронирани машини и техника, но затова пък успешно ослепяваше живите същества, беше способен да подпали коса, козина и кожа, а обсегът му стигаше до десетина метра.

— Петнайсет секунди, сър Фам — прозвуча в ухото му гласът на Синя раковина.

Този път се спуснаха още по-ниско. Почти навсякъде под тях земята беше овъглена от пожара. Само тук-там се виждаше оголена скала, но в урвите се беше запазил дори неразтопен сняг. Често се мяркаха купчини мъртви кучешки тела и останки от оръдия.

— Пред нас има голяма група от тези същества, сър Фам. При това са доста близо до замъка.

Фам се провеси навън и погледна в указаната посока. Кучешката тълпа беше на около четиристотин метра напред. Тичаха успоредно на крепостните стени, придържайки се надалеч от летящите отгоре стрели.

Фам подаде дулото на пушката извън совалката, прицели се и натисна спусъка. Сигурно под горния сух слой земя имаше запазена доста влага, защото при досега на лъча тя изригна като струя гореща пара. Но това май бе и единственият ефект от изстрела. Щяха да минат няколко секунди, преди отново да се окаже в добра позиция за стрелба срещу глутниците.

Старите съмнения отново го налегнаха. И все пак, кой беше научил нападателите да зареждат оръдията? Явно те също бяха изобретили топове, при това сами и в цивилизация, която очевидно не познава огнестрелното оръжие.

Потвърждаваше се подозрението на Фам, че Стийл е класически пример за средновековен манипулатор. Беше го надушил още от хиляда светлинни години разстояние. По всичко личеше, че в момента те вършат мръсната работа на това подло създание. Хайде стига! По-късно ще се разправяш със Стийл.

При следващото спускане Фам отново стреля по кучетата. Тоя път удари няколко от тях. Предвидливо насочи лъча малко по-напред от тях, към каменната стена на замъка. Може пък да не измрат всичките. Той протегна глава в образувалия се след изстрела облак пара и се опита да види какво става. Напред, доста далече от основната група, тичаше една глутница от четири части и… човешка фигура, тъничка и с черна коса, която подскачаше и махаше с ръце.

Фам едва не сплеска цевта на пушката, когато я отклони рязко към корпуса на совалката. Отразеният лъч едва не подпали веждите му.

— Синя раковина, свали ни долу! Незабавно спусни совалката долу!

Тридесет и девет

— … недоразумение. Тя е била лъгана.

Равна се опита да долови скрития смисъл в думите на Стийл, съдейки по тона му. Неговият самнорск беше доста лош, а гласът му продължаваше да е по детски жаловит. Само че след случилото се току-що неговата история май щеше да се окаже дългоопашата лъжа. Той или беше най-безочливият лъжец във Вселената, или пък наистина казваше истината.

— Момичето сигурно е било ранено и в безсъзнание, а после дърворезбарите са му наговорили куп лъжи. Това обяснява много неща, Равна. Кралицата на дърворезбарите не би се решила да атакува без помощта на човешкото същество. Ако я нямаше Джоана, сега всичко да е мирно и тихо. — Фам разговаряше с Равна по нейния персонален канал за връзка. — Тя едва не ми извади очите, когато й намекнах, че може би греши в преценката си за Стийл и кралицата на дърворезбарите. Пък и глутницата, която я придружава, е доста по-убедителна от Стийл.

Равна въпросително погледна през командния пулт към Зелено стебло. Фам не знаеше, че тя е при нея. Хич не й се мислеше какво би последвало, ако разбере. Зелено стебло беше като остров на здравия разум сред този океан от лудост. Освен това познаваше несравнимо по-добре „Единак II“ от нея самата.

Докато Равна се колебаеше, Стийл заговори отново.

— Ето на, нищо лошо не е станало, дори сякаш тръгна по-добре. Излиза, че има още едно оцеляло човешко същество. Как е възможно да се съмнявате в нас? Вижте Джефри — той всичко разбира. Ние се постарахме да направим най-доброто за децата в…

Последва квичене, а после (може би нечий чужд) глас каза: „В летаргичен сън“.

— Ние отново трябва да говорим с момчето, Стийл. Сега той наистина е най-доброто доказателство за вашите добри намерения.

— Само изчакайте няколко минути, Равна. Нали разбирате — той е и моя гаранция, че няма да ми скроите някой номер. Вече знам каква сила притежавате вие, пришълците. Мен… ме е страх от вас. Ние трябва да… — Отново последва квичене и съскане. — … Трябва да се освободим от взаимните страхове един към друг.

— Добре, ще помисля върху това. А сега искам да поговоря с Джефри.

— Добре.

Равна изключи канала за връзка със Стийл.

— Какво мислиш по този въпрос, Фам?

— Аз лично нямам никакви съмнения. Тая Джоана изобщо не е наивно хлапе като Джефри. Още отначало знаехме, че Стийл е костелив орех. Но просто сме тълкували погрешно някои факти. Мястото, където се е приземил корабът беглец, е точно в центъра на неговите територии. Именно той е убиецът. — Фам понижи глас и почти започна да шепне. — Проклет да съм, ако това променя положението обаче. Корабът все още е в негови ръце. А аз на всяка цена трябва да се добера до него.

— Бъди сигурен, че ти е подготвил клопка.

— Знам, но има ли значение? Ако ми осигури поне няколко минути достъп до Противодействието, тогава рискът си струва.

Явно Фам се канеше да предприеме самоубийствен ход по време на една самоубийствена мисия.

— Не съм съвсем убедена, Фам. Ако му осигурим всичко, което поиска, той ще ни убие още преди да сме приближили кораба.

— Със сигурност поне ще се опита да го направи. Слушай, ти просто го забаламосай с разговори. Току-виж сме успели да установим къде точно е неговият предавател. Тогава ще ударим и той заедно с радиото му ще станат на пух и прах.

Гласът на Фам обаче не звучеше много обнадеждено.

Тайратект не заведе децата нито обратно в кораба, нито по стаите им в замъка. Вместо това ги накара да се спуснат по стълбата на вътрешната крепостна стена.

По стените наоколо вече не се виждаха никакви отвори или прозорци. Светлината идваше единствено от факлите, наредени през десет метра надолу по коридора. Въздухът беше студен и миришеше на плесен. Влагата сълзеше навсякъде по камъните, които тук не бяха облицовани със звукоизолираща материя. Дървото на тесните врати също не беше полирано. Около тях се виждаха само решетки и цареше мрак. Къде ли отиваме? Джефри изведнъж си спомни за подземията от приказките. В главата му изплува историята за предателството, сполетяло Двамата велики и Графинята от езерото. Изглежда Амди още не подозираше нищо. Въпреки пакостливия си характер, кутретата бяха много доверчиви. Приятелят му винаги сляпо беше вярвал на г-н Стийл. Момчето си спомни, че неговите родители никога не губеха самообладание, нито пък се държаха рязко и студено с него, както правеше сега г-н Стийл. Напоследък поведението на техния настойник се промени. Той изглеждаше съвсем различен, сякаш се беше уморил да бъде добър с тях.

Джефри никога не се беше предоверявал и на мрачния Тайратект. Явно е имал право, защото сега той се държеше като същински подлец.

Всъщност горе на хълма нищо не заплашваше живота им.

Страхът, инатът и подозрението се надигнаха едновременно в Джефри. Той се извърна рязко и се изпречи пред Пелерината.

— Няма да мръдна и крачка по-нататък. Ние не вървим в правилната посока. Искаме незабавно да говорим с Равна и г-н Стийл. — Обзе го внезапно прозрение: — А ти не би могъл да ни попречиш да го направим.

Единицата рязко отскочи назад и седна на задните си хълбоци. После снижи глава и примигна.

— Значи не ми вярвате вече, така ли? Всъщност имате право. Оттук нататък можете да се доверявате единствено на самите себе си. — Погледът му се плъзна покрай Джефри, пробяга по наредения във верига Амди и се заби някъде в мрака на залата отпред. — Стийл не знае, че ви доведох тук.

Признанието дойде бързо и без никакво колебание или съпротива. Джефри преглътна мъчително.

— Довел си ни тук, за да ни убиеш, така ли? — заекна момчето.

Амди ги гледаше с широко отворени очи, в които ужасът растеше с всеки миг.

Единицата наклони глава — това беше нейната част от усмивката на глутницата.

— Мислите си, че съм предател, така ли? Аз обаче не ви се сърдя. След всичко, което видяхте, това е съвсем основателно подозрение. Гордея се с вас.

После Тайратект продължи с равен тон.

— Вие сте заобиколени от предатели, Амдиджефри. Но аз не съм един от тях. Доведох ви тук, за да ви помогна.

— Знам това. — Амди се протегна напред и подуши муцуната на единицата. — Ти не си предател. Ти си единственото същество с изключение на Джефри, което мога да докосна. Винаги ни се е искало да те харесваме, но…

— Но през цялото време си имахте едно наум. В противен случай щяхте да умрете. — Тайратект погледна над кутретата към Джефри и се начумери. — Сестра ти е жива, Джефри. Сега тя е пред стените на замъка и Стийл знае това. Именно той изби родителите ти; лордът извърши всичко онова, в което обвинява кралицата на дърворезбарите.

Амди отскочи назад, а телата му се тресяха от страх и възмущение.

— Мигар не ми вярваш? Много странно. Едно време бях страшно умел лъжец. А сега, когато говоря чистата истина, не мога да ви убедя… Чуйте тогава.

Внезапно единицата заприказва с гласа на Стийл, когато лордът говореше на самнорск. В момента той обясняваше на Равна, че Джоана е жива и се опитваше да се извини за нападението, което току-що беше организирал срещу нея.

Джоана. Джефри политна напред и падна на колене пред Пелерината. После почти несъзнателно стисна единицата за гърлото и започна да я тресе. Челюстите на Тайратект изщракаха около ръката на момчето, докато се опитваше да се освободи. Амди се намеси в борбата и започна здравата да тегли Джефри за ръкава. След малко той отпусна хватката. Муцуната на единицата беше на сантиметри от лицето му и го гледаше втренчено. Огънят от факлите се отразяваше в студените й тъмни очи. Чу гласът на Амди да казва:

— За нас е много лесно да имитираме човешките гласове…

Единицата ги гледаше надменно. Стойката й издаваше наранено достойнство.

— Естествено, при това не съм казал, че разговорът се води в момента. Това, което чухте, е отпреди няколко минути. А ето какво кроим двамата със Стийл сега.

Той престана да говори на самнорск и помещението се изпълни със съскането и чуруликането от езика на Остриетата. Дори след като цяла година живя сред тях, Джефри разбираше само най-общия смисъл на думите им. Момчето долови, че разговарят две глутници. Едната заповяда на другата да направи нещо… Да доведе Амдиджефри — това се разбра ясно — обратно горе.

Амдиранифани се беше вцепенил, съсредоточен изцяло в препредавания разговор.

— Престани — потрепери той.

В залата се възцари тишина като в гробница.

— Г-н Стийл, ах, г-н Стийл! — Частите на Амди се свиха на кълбета, сгушени около Джефри. — Той се закани да те нарани, ако Равна не му се подчинява. Иска да избие пришълците, когато кацнат на земята. — Огромните му очи се напълниха със сълзи. — Нищо не разбирам вече.

Джефри злобно ръгна Пелерината.

— Сигурно ни лъже и за този разговор.

— Кой знае… Аз обаче не бих могъл едновременно да имитирам две глутници.

Осемте части се притиснаха до Джефри и откъм тях в тишината се разнесе човешко хлипане — до болка познатия отчаян детски плач от първите дни на момчето в Света на остриетата.

— Сега какво ще стане с нас, Джефри?

Но Джефри мълчеше, припомняйки си отново как го бяха спасили войниците на Стийл. Или пък го бяха заловили? Сега вече започваше да разбира. Последвалите грижи и внимание бяха изтикали тези спомени някъде назад в съзнанието му. Татко. Мама. Джоана. Но Джоана е още жива и сега е отвъд тези стени…

— Джефри?…

— И аз не знам какво ще стане с нас. Дали да се скрием?

За миг двамата се гледаха мълчаливо. Най-накрая единицата проговори.

— Можете да направите нещо по-добро от това. Вече са ви известни тайните коридори, изсечени в стените. Ако знаете къде са разположени изходите — а аз знам — можете да стигнете почти навсякъде. Дори да излезете извън крепостната стена.

Джоана.

Плачът на Амди утихна. Трима от него гледаха Тайратект — в упор, отзад в гърба и отстрани. Останалите все още се притискаха до Джефри.

— Ние все още не ти вярваме, Тайратект — каза Джефри.

— Добре, добре. Аз съм глутница, съставена от твърде различаващи се помежду си части. Вероятно имате право да не ми се доверявате.

— Покажи ни всички входове и изходи. Тогава сами ще решим.

— Няма да имаме достатъчно време.

— Въпреки това започни. А докато оглеждаме, продължавай да ни препредаваш разговора ви със Стийл.

Единицата наведе глава и бълбукащата реч на Остриетата отново огласи залата. Пелерината с усилие се изправи на крака и поведе децата по тунела към мястото, където големите факли бяха почти догорели. Тук най-силният звук идваше от падането на водните капки от тавана. Тунелът беше построен само преди година, но въпреки това изглеждаше като някое древно съоръжение. Само нащърбените ръбове на камъните показваха истинската му възраст.

Кутретата отново се разплакаха. Джефри потупа онова, което висеше на рамото му.

— Моля те, Амди, превеждай ми.

След малко гласът на Амди започна колебливо да нарежда.

— Г-н С-с-стийл пак пита къде сме. Тайратект му казва, че сме били затрупани от срутване в едно от вътрешните крила на замъка.

Наистина, само преди няколко минути дочуха чудовищен взрив, но той сякаш долетя от много далече.

— Г-н Стийл току-що изпрати останалите части на Тайратект и г-н Шрек да ни изровят. Г-н Стийл звучи… толкова различно.

— Може изобщо да не е той — изшептя Джефри в отговор.

Последва дълго мълчание.

— Не, той е. Но изглежда ужасно ядосан и използва много странни думи.

— Думи, които използват само възрастните ли?

— Не, тези са много по-страшни. Нещо за убиване и посичане… Става дума за нас двамата и Равна. Той… Той не ни обича, Джефри.

Единицата спря. Бяха стигнали до последната факла. Оттук нататък се виждаха само неясни очертания и силуети. Тайратект посочи нещо върху стената. Амди избърза напред и заблъска по камъните.

— Добре, тук има отвор, а капакът е отместен — каза Амди. — При това е достатъчно широк и за теб, Джефри.

Джефри се протегна и хвана една от частите на Амди за рамото. Тя го поведе в мрака към грубо изрязаната в камъка дупка. Ако присвиеше рамене, момчето можеше да се провре в тунела. Една от частите на Амди се мушна преди Джефри. Останалите щяха да пълзят след него.

— Надявам се нататък да не се стесни.

— Едва ли — обади се Тайратект. — Тези коридори са пригодени за лековъоръжени глутници. Запомнете — движете се само по разклоненията, които водят нагоре. Вървете до самия край и сигурно ще излезете навън. Апаратът на Фам е на, ъ-ъ-ъ, около петстотин метра от крепостната стена.

— А какво ще стане, ако г-н Стийл започне да ни преследва из коридорите?

Последва кратко мълчание.

— Няма да го направи, ако не знае точно откъде сте влезли. Но… — гласът му внезапно стана хрисим — … Отгоре на стената има отвори. Направени са в случай, че в тунелите проникнат вражески войски — така има начин да ги избием, още докато са там. Отгоре може да се сипе вряло масло например.

Тази перспектива изобщо не стресна Джефри. Когато проговори обаче, гласът му звучеше като на възрастен.

— Значи трябва да побързаме.

И той запълзя по тунела, а частите на Амди се запромъкваха плътно след него.

Преговори! Глупости на търкалета! За Фам беше съвсем ясно, че предложението на Стийл за „среща, безопасна и за двете страни“ е просто уловка към тяхното унищожение. Сега дори Равна не си правеше илюзии относно истинската цел на глутницата. Предложението обаче означаваше, че той вече изцяло разчита на импровизацията — оттук нататък не важаха никакви стари схеми и планове. Но те все още нямаха никакъв шанс за избор. Фам с радост би пожертвал живота си само срещу няколкочасова среща с Противодействието. В плановете на Стийл обаче явно беше предвидено те да са мъртви още преди да зърнат вътрешността на кораба беглец.

— Продължавай да кръжиш наоколо, Синя раковина. Искам Стийл постоянно да е нащрек. Само гледай да не се превърнем в лесна мишена.

Ездачът помаха с клонки в знак на съгласие. Совалката се издигна от поляната, полетя стотина метра успоредно на стените на замъка и отново кацна. Бяха на ничия земя, между войската на дърворезбарите и крепостта на Стийл.

Джоана Олсъндот се извъртя така, че да може да вижда какво става навън. Вътрешността на совалката изведнъж беше отесняла — Синя раковина се разпореждаше с пригодената за ездачите апаратура при носа, а Фам и Джоана се бяха свили на местата зад него. Частите на глутницата, наречена Пилигрим, бяха заели всички останали свободни кьошета.

— Дори и да успееш да локализираш предавателя, не бързай да стреляш. Джефри също може да е там.

Вече двайсет минути Стийл обещаваше, че Джефри Олсъндот всеки момент ще дойде при радиопредавателя.

Фам отново се загледа в изцапаното със сажди лице.

— Разбира се, че няма да стреляме, докато не видим съвсем ясно целта.

Момичето кимна отсечено. Не беше на повече от четиринайсет години, но се оказа добър боец. Поне половината от познатите му на Кюенг Хо да са изпаднали в истерия след всичко онова, което й се случи. А сред останалите малцина биха докладвали ситуацията така ясно и стегнато, както го направиха момичето и нейният приятел.

Внезапно Синя раковина помаха, за да привлече вниманието им.

— Сър Фам, пред стените на замъка се забелязва някакво оживление.

Пилигрима скочи в същия миг. Едната от главите му започна да помага на другата да погледне през телескопа.

— Да, отварят главната порта за атака. Чудя се обаче защо Стийл праща глутниците си навън точно в този момент. Армията на дърворезбарите просто ще ги смели.

Врагът наистина хвърляше пехотата си в атака. Кучетата се изсипаха стремглаво през широкия отвор в стената. Действията им много приличаха на всички военни операции от спомените на Фам. Щом веднъж се озоваха на откритото поле обаче, те бързо се прегрупираха в глутници от по четири и шест члена и обкръжиха замъка.

Фам се протегна напред, опитвайки се да види, колкото се може по-голяма част от крепостната стена.

— Може би не атакуват. Тия приятели като че ли нямат намерение да нападат. Те просто стоят в обсега на арбалетите на техните стрелци.

— Така е, обаче ние все още имаме оръдия. — За миг Пилигрима забрави съвършения си човешки говор и кабината се изпълни със звуци от езика на Остриетата. — Има нещо гнило. Държат се така, сякаш искат да попречат на някого да излезе навън.

— Има ли и други изходи в стената?

— Сигурно. Освен това през нея минават множество тесни коридори, по които би могъл да се промъква само по един член от глутница.

— Равна?

— Стийл съвсем замлъкна. Успях само да разбера, че подхвърли нещо за предатели, внедрени сред хората му в замъка. Сега единственото, което чувам, е квиченето на Остриетата.

През амбразурите в стената Фам можеше да види оживеното прегрупиране на войниците. Явно нещо беше разбунило това гнездо на плъхове.

Джоана Олсъндот стоеше изопната като струна, а свободната й ръка беше свита в юмрук. Устните й неудържимо трепереха.

— Досега си мислех, че той е мъртъв. Ако го убият пред очите ми, аз… — Гласът й рязко се извиси в писък. — Какво правят те сега?

Войниците бяха изнесли на стената няколко метални котлета. За Фам не беше трудно да се досети какво става. Защитниците на Канбера използваха същите методи. Той погледна към момичето, но не каза нищо. Не можем да им попречим.

Пилигрима обаче съвсем не беше толкова дискретен. Нито се опитваше да й спести предстоящия ужас.

— Това е масло, Джоана. Очевидно искат да убият някого, който е в тунелите. Но ако успее да излезе навън… Синя раковина, четох, че съществуват високоговорители. Има ли възможност да използвам някой от тях? Ако Джефри е вътре в стената, тогава армията на дърворезбарите без проблем би могла да помете войниците на Стийл от полето и бойниците.

Фам отвори уста да възрази, но Синя раковина вече беше включил високоговорителите. Гласът на Пилигрима, който говореше на езика на Остриетата, огласи цялото бойно поле. Всички глави на глутниците, обкръжили замъка, се извърнаха по посока на совалката. Изглежда помислиха, че им говори някой бог. Квиченето и треперливото чуруликане продължи известно време, после внезапно спря.

Само след миг се чу гласът на Равна:

— Каквото и да беше това преди малко, то със сигурност извади Стийл от равновесие. Едва успявам да разбера какво говори. В момента като че ли описва на какви страшни мъчения ще подложи Джефри, ако веднага не отблъснем дърворезбарите.

— Добре тогава — изсумтя Фам. — Трябва отново да се вдигнем във въздуха, Синя раковина. Сега е моментът да раздадем прощални целувки.

Совалката се разклати и се отлепи от земята. Летяха приблизително със скоростта на тичащ човек. Зад тях по билото на хълма прииждаха нови военни части на дърворезбарите. Унищожителната стрелба на Фам ги беше прогонила надалеч и сигурно щяха да се доберат до замъка, когато вече ще е твърде късно. За сметка на това оръдията им продължаваха да стрелят и да сеят смърт — от кулите на крепостната стена редовно изригваха пламъци и дим, последвани от пронизителни писъци. Ако Стийл убиеше Джефри Олсъндот, това наистина щеше да му излезе солено.

— Лъчевата пушка може ли да избие войниците на Стийл по стената? — попита Джоана.

Фам се приготви да отговори, но после внезапно забеляза какво ставаше около замъка.

— Вижте маслото!

Тъмните локви по крепостната стена ставаха все по-големи. Не можеха да ги обстрелват, докато не разберат откъде точно ще се покаже Джефри.

— Охооо! — възкликна Пилигрима и после отново започна да говори нещо по високоговорителя. Артилерийската канонада на дърворезбарите секна.

— Добре — продължи Пилигрима. — А сега да се съсредоточим върху крепостната стена. Започни да стесняваш кръга около замъка, Синя раковина. Ако видим детето преди хората на Стийл, значи още имаме шанс.

Равна отново се намеси:

— Те са разпределени по равно навсякъде с изключение на северната страна, Фам. Не мисля, че Стийл има представа къде точно е момчето.

Когато някой реши да прави пазарлък с провидението, тогава залогът наистина е много висок. А аз можех да спечеля, ако Фленсер не ме беше предал. Можех да спечеля. Но сега маските бяха свалени и унищожителната, почти свръхестествена военна мощ на врага се разрази с пълна сила. Е, щом аз не мога да отида на небето, тогава ще пратя поне тях в пъкъла. Да се убие Амдиджефри, да се унищожи кораба на пришълците, който е толкова важен за тях, но най-напред да бъде смазан учителя предател.

Стийл се втурна надолу по стълбата. Щом стъпи на двора, пресече го и се шмугна под колонадата, която заобикаляше Челюстите. Тази част би могла да бъде взривена много лесно, но имаше опасност куполът и корабът под него да останат незасегнати. Не, трябваше да се добере до самия център. Ще разруши кораба и ще избие малките спящи буболечки в него.

Накрая Стийл се добра до тайната си стая. Взе оттам два арбалета и допълнителната радионаметка, която пазеше за всеки случай. В нея имаше вграден взрив. Беше изпробвал вече идеята си с втория комплект радиопредаватели. Онзи, който я сложи, загиваше на мига.

Спусна се отново по стълбите и влезе в резервния коридор. Шумът от битката заглъхна зад гърба му. Единственият звук остана стърженето на остриетата по камъка. Стийл намали ход и присви лапи, за да не издава присъствието си. После се ослуша. Огледа се на всички страни. Нещо му подсказваше, че другият е тук. Останката от Фленсер. Фленсер го преследваше още от самото начало на неговото съществуване. Стийл не получи покой, дори когато повечето от частите на създателя му бяха избити. Но едва сега, след това нагло предателство, той даде воля на омразата си. Стийл си даваше сметка, че и неговата собствена смърт наближава. Поне щеше да си отиде с чест от този свят. Това обаче можеше да стане, само ако убие Повелителя със собствените си челюсти и лапи… „Моля те, моля те наистина да си тук, скъпи учителю. Дано си се върнал с намерението да ме изиграеш още веднъж.“

Надеждата му се превърна в увереност, когато дочу слаб шум от мислене. После той се усили. Иззад сандъците пред него се надигна една глава. Още две от частите се показаха по-надолу по коридора.

— Ученико.

— Учителю.

Стийл се усмихна. Всичките пет части на неговия смъртен враг стояха отпреде му. Останките наистина бяха имали наглостта да се върнат обратно в замъка. Наметките ги нямаше, а по кожата на глутницата личаха сълзящи рани. Радиобомбата ставаше неизползваема. Но това вече нямаше значение. Стийл беше виждал трупове, които изглеждаха много по-здрави от нещастното създание пред себе си. Частите му, които бяха извън полезрението на противника, вдигнаха арбалетите.

— Дойдох да те убия.

Главите на обречения потрепериха.

— Първо ще трябва да опиташ.

С остриетата по лапите на Стийл това нямаше да е никак трудно. Единственият проблем идваше от това, че три от частите на Фленсер стояха над него върху един сандък, който изглеждаше доста нестабилен. Втурнеше ли се напред, това щеше да го убие. Ако успееше обаче да се прицели точно и да стреля… Стийл се примъкна още малко, точно до мястото, където би паднал сандъкът.

— Нима се надяваш да оживееш, Останко? Та аз не съм единственият ти враг. — И той махна с нос назад към коридора. — Отвън има още хиляди, които жадуват твоята смърт.

Онзи надигна глави със смразяваща усмивка. От отворените му рани бликна кръв.

— Скъпи Стийл, на теб винаги ти е било трудно да прозреш същината на нещата. Точно ти ми даде шанс да оцелея, не го ли разбираш? Аз спасих живота на децата. И ще ти попреча да взривиш звездния кораб. Накрая обстоятелствата ще ме принудят да се предам. Е, няколко години няма да съм във форма, но после отново ще си възвърна силата.

От немощното тяло говореше стария Фленсер — коварното и непобедимо същество.

— Но ти си само някаква жалка останка. Три пети от теб са…

— Малка провинциална учителка? — Фленсер наведе глави и примигна срамежливо. — Тя се оказа по-силна, отколкото предполагах. Известно време ръководеше глутницата, но малко по малко аз отново си възвърнах контрола над нея. Ето, сега дори без останалите части, аз пак съм цял.

Фленсер беше отново възроден! Стийл отстъпи назад в почти мистичен ужас. Въпреки това долови нещо съмнително. Сега, когато най-сетне отново видя глутницата в пълен състав, забеляза нещо необичайно в езика на тялото й. Озари го прозрение, а заедно с него дойде и самодоволството. „Поне веднъж в живота си съм една крачка пред своя учител.“

— Цял, казваш. Помисли по-добре и ще разбереш, че грешиш. И двамата знаем каква е борбата между две души, озовали се в едно и също тяло. Твърдиш, че си надделял, но откъде може да си толкова сигурен. В момента постъпваш точно така, както би постъпила Тайратект. Мислите са си пак твои, но основата вече е друга. Каквото и да си въобразяваш, малката учителка е спечелила битката.

Останките се поколебаха, осмисляйки казаното. Разсейването трая само миг, но Стийл беше подготвен за това. Той се хвърли напред, пусна стрелите и потърси с челюсти гърлата на своя противник.

Четиридесет

Всеки друг път пълзенето по тайните коридори би било забавно и весело, въпреки непрогледния мрак, който цареше в тях. Доскоро подобно приключение щеше да предизвика тръпка на откривателство и да даде повод за шеги и насмешки.

Сега обаче объркването на Амди го плашеше. Кутретата през цялото време настъпваха и дращеха краката на Джефри.

— Пълзя толкова бързо, колкото е по силите ми.

Крачолите на панталоните му вече бяха прокъсани от лазенето по грубо одяланите камъни. Момчето направи усилие да се движи още по-бързо, но болката от изранените колене го пронизваше чак до мозъка. Внезапно се натъкна на кутрето пред себе си. То беше спряло и се ослушваше. Долавяше се далечен шум.

— Дали са преследвачите ни? — попита Джефри.

— Не… Искам да кажа, не съм сигурен. Спри тук. Слушай… Чуваш ли това? Течно, сладникаво.

Маслото.

Вече нямаше сила, която да го задържи на едно място. Джефри запълзя трескаво по тунела. Главата му изкънтя в тавана и той залитна, подпирайки се на лакти. После дойде на себе си и отново се заизвива напред. Струйка кръв се процеди надолу по бузата му.

Сега вече и той чуваше бълбукането на маслото. Някъде напред се разнесе гласът на Амди:

— Тук е зазидано… Дали пък не стигнахме изхода? — Дочу се стържене и чегъртане. — Не мога да го отместя. — Кутрето се обърна назад и се провря през краката на Джефри. — Бутни го нагоре, Джефри. Ако е същият като онзи отвор върху купола, тогава трябва да се отваря нагоре.

Проклетият тунел се стесняваше точно при отвора. Джефри присви, колкото може повече раменете си и се промъкна напред. Повдигна капака нагоре и той се помръдна с около сантиметър. Момчето припълзя още по-близо. Стените така го стиснаха в прегръдките си, че едва си поемаше въздух. Отново бутна с всичка сила. Камъкът се завъртя около оста си и слънчевата светлина плисна в лицето му. Очите му лесно привикнаха с нея, защото се бяха озовали в сянката на каменните зъбери. Джефри се почувства щастлив и волен като птичка. Само още половин метър и щеше да е на свобода.

Тъкмо се обърна назад към кутрето, когато събитията внезапно взеха друг обрат. Амди се беше струпал в трепереща купчинка зад него.

— Джефри, задните ми части са потънали в масло. То е изпълнило тунела зад нас.

Паника. За секунда Джефри изгуби способността си да разсъждава. Смъртта дишаше във вратовете им. Той вече можеше да различи дори цвета й — кървавочервени петна по дланите си.

— Връщай се! Ще си сваля ризата и тогава опитай отново.

За него самия беше невъзможно да се обърне назад — толкова здраво го притискаха каменните стени. Най-после успя. Извъртя се на една страна и си смъкна ризата.

— Джефри! Двама от мен са под… маслото. Не мога да дишам!

Кутретата се блъскаха около него, а козината им беше станала хлъзгава от мазнината. Хлъзгава!

— Потрай малко!

Джефри намаза ръцете си с маслото и го разтри по раменете си. Протегна ръце над главата си и си помогна с крака, за да се провре още по-напред в теснината. Частите на Амди зад гърба му дишаха шумно, сякаш не им достигаше въздух. Теснотията стана нетърпима. Продължавай напред, продължавай! Преодоля още един сантиметър, после още един. Накрая се подаде до раменете през отвора. Останалото беше лесно.

Джефри скочи долу и се протегна към най-близката част от Амди. Оваляното в масло телце се изхлузи от ръцете му. Издаваше някакви нечленоразделни звуци, които не бяха нито от езика на Остриетата, нито човешка реч. Джефри забеляза в тунела очертанията на още няколко части, които дърпаха нещо зад себе си. След секунда отвътре изскочи някаква студена и мокра топка, покрита със сплъстена козина. Тя се изтърколи и тупна в ръцете му. После още една. Джефри внимателно ги постави върху камъните и изтри лепкавата маса от муцуните им. Едното кутре се изправи на крака и продължи само да се чисти. Другото взе да хълца и кашля.

През това време останалите също наизскачаха от дупката. Всичките осем бяха оплескани с масло. Те се клатушкаха като пияни, присядаха на задните си хълбоци и хленчеха нещо в ушите едно на друго. Жуженето и граченето, което издаваха, обаче нямаше никакъв смисъл.

Джефри остави приятеля си и тръгна на разузнаване. За щастие мястото, където излязоха, беше прикрито зад една от извивките на стената. Когато подаде глава иззад камъните, момчето чу подвикванията на войниците на Стийл. Промъкна се още малко, за да огледа, и за момент се уплаши, че двамата с Амди са още във вътрешния двор на замъка. Наоколо имаше толкова много войници. След това обаче забеляза заобленото било на хълма и дима, който извираше, от долината.

Ами сега? Джефри се обърна назад към Амди, който все още трескаво си почистваше ушите. Сега звуците, които издаваше, звучаха по-смислено и частите на глутницата отново се движеха в синхрон. Момчето пак погледна към хълма. Внезапно му се прищя да се втурне към войниците. Толкова дълго те олицетворяваха закрила и безопасност за него.

Един от Амди се отърка в краката му и надигна глава да се огледа.

— Охо! Между нас и войските на г-н Стийл има цяло езеро от масло. Аз…

Експлозията беше силна, но не приличаше на взрив от динамит. Трясъкът трая само секунда, после ехото поде неговия тътен. Още две от частите на Амди проточиха вратове иззад ъгъла. Изведнъж езерото с масло се превърна в ревящо огнено море.

Синя раковина маневрираше със совалката на около двеста метра от крепостната стена, точно на противоположния край, от който нападаха глутниците на дърворезбарите. Сега совалката летеше на височината на човешки бой.

— Само присъствието ни тук може да побърка глутниците — каза Пилигрима.

Фам погледна през рамо. Войската на дърворезбарите отново владееше бойното поле и напредваше към стените на замъка. Още минута и щеше да се стигне до ръкопашен бой.

От говорния апарат на Синя раковина се раздаде някакво гъргорене и накара Фам да погледне отново напред.

— В името на флотата! — тихо каза той.

Глутниците върху крепостната стена палеха с огнепръскачки маслените езера при зъберите. Синя раковина приближи совалката още малко. По цялото протежение имаше дълги вади масло. Сега те бяха обхванати от пламъци.

Совалката се издигна нагоре, подмятана и клатушкана от вълните горещ въздух, идващи откъм пожара. На някои места маслото сякаш потъваше между камъните на стената. Тая крепост беше по-сложна от строежите в Канбера — явно в основите имаше прокопани подземия и коридори. Но това изглежда ужасно глупаво за стена, предназначена за защита.

— Джефри! — изкрещя Джоана и посочи към една част от горящата стена.

Фам мерна нещо, което след миг изчезна зад каменния ъгъл.

— И аз го видях.

Синя раковина издигна совалката над крепостната стена и започна внимателно да я спуска надолу. Джоана несъзнателно грабна ръката на Фам и започна да я стиска силно. Той едва чуваше какво му казва тя, оглушен от крясъците на Пилигрима.

— Моля те, моля те, моля те! — повтаряше момичето.

Отначало изглеждаше, че ще успеят. Войниците на Стийл стояха на достатъчно разстояние от тях и макар под совалката също да се виждаха локви масло, те поне не бяха подпалени. Дори вятърът сякаш поутихна. Въпреки това Синя раковина изгуби контрол над управлението. Той направи само едно погрешно движение и совалката се наклони рязко към земята. Ударът не беше силен, но Фам чу как една от ските за кацане жаловито изскрибуца. Синя раковина трескаво запърпори над уредите за управление, но тялото на совалката щръкна по диагонал, забито с едната си половина в пръстта. Дулото на лъчевата пушка изхрущя под натиска на металния корпус.

Очите на Фам се стрелнаха към ездача. Знаеше, че рано или късно ще се стигне дотук.

— Какво става? Имате ли още връзка? — попита Равна.

Синя раковина се посуети мълчаливо над уредите, после присви рамене, както го правеха ездачите.

— Да, но ще отнеме много време…

Докато говореше откопча предпазните колани и освободи скродера си от пилотското място. Люкът пред него се отвори, а бойните викове на сражаващите се глутници и шумът от бушуващия пожар нахлуха вътре.

— Какво правиш, мътните да те вземат?!

Клонките на Синя раковина се обърнаха към Фам.

— Отивам да спася момчето. Само след миг пламъците ще погълнат всичко.

— Совалката също ще пламне, ако ни зарежеш така. Никъде няма да ходиш, Синя раковина!

Фам се протегна и сграбчи ездача за долните клони.

През цялото време Джоана гледаше неразбиращо ту единия, ту другия. Паниката в очите й постепенно нарастваше.

— Не, моля те, не!…

Равна също започна да крещи, Фам остана изопнат като тетива, а цялото му внимание беше приковано в ездача.

Синя раковина се отърколи през претъпканата кабина и клоните му опряха лицето на Фам. Гласът от говорния апарат прозвуча накъсан и нервен.

— И какво ще направите, ако не ви се подчиня? Отивам, сър Фам. С това ще докажа на всички ви, че не съм оръдие на някоя от Силите. Вие способен ли сте да постъпите по същия начин?

Последва тягостно мълчание. Човекът и ездачът се бяха вкопчили един в друг. След малко Фам отпусна хватката и повече не се опита да го задържи.

Синя раковина освободи рязко клоните си и се върна отново при отворения люк. Осите на скродера се наклониха към земята и той се спусна с равномерно полюляване. Фам още не беше помръднал. „Аз също не съм някакво си бездушно оръдие на силите.“

— Фам?

Момичето го гледаше отдолу и го подръпваше за ръкава. Фам се отърси от вцепенението и се огледа. Глутницата на Пилигрима вече беше изскочила извън совалката. В устите на четирите възрастни части отнякъде се появиха къси мечове или пък дълги ножове; по предните му лапи лъщяха метални остриета.

— Добре тогава.

Фам махна един от подвижните панели в обшивката на совалката и извади скрития под него пистолет. След като Синя раковина разби совалката, не му оставаше нищо друго, освен и той да се хвърли в битката. Мисълта за това му подейства отрезвяващо. Мъжът се освободи от предпазните колани и излезе от совалката. Частите на Пилигрима го наобиколиха. Двете кутрета бяха надигнали нещо като щитове над главите си. Въпреки че устите на глутницата бяха пълни, тя продължаваше да говори ясно и отчетливо както винаги.

— Може би има начин да се приближим още малко към тях… През пламъците. От бойниците вече не ни обстрелват. Горе въздухът е твърде горещ за стрелците.

Фам и Джоана последваха Пилигрима покрай тъмните локви масло.

— Стойте, колкото се може по-далеч от маслото.

Подчинените на Стийл също се мяркаха покрай пламъците. Фам не можеше да разбере дали атакуват совалката или просто се опитват да избягат от жегата. Но сега това вече нямаше никакво значение. Той приклекна на едно коляно и започна да обстрелва прииждащите глутници. Пистолетът изобщо не можеше да се сравнява с поразяващата сила на лъчевата пушка, но въпреки това не беше за изхвърляне. Първите кучета се прекатуриха. Другите започнаха да се препъват в телата им. Накрая стигнаха до ръба на локвата масло. Малцина от защитниците на крепостта обаче се осмелиха да нагазят в нея. Добре знаеха какво може да се случи всеки миг. Останалите заобиколиха отзад падналата совалка и се скриха от погледа на Фам.

Имаше ли изобщо някакво сухо място наоколо? Фам започна да тича по края на мазното петно. Все някъде трябваше да има пътека през крепостната стена, иначе пожарът можеше да прерасне в неуправляема стихия. Пред него пламъците стигнаха десет метра височина и жегата вече обгаряше кожата му. Над огнените езици започна да се образува лепкав дим, който се стелеше към долината. През него слънцето приличаше на червеникаво петно.

— Нищо не виждам — разнесе се из въздуха отчаяният глас на Равна.

— Все още имаме шанс, Рав.

Ако успееше да ги задържи достатъчно дълго, за да улесни дърворезбарите…

Бойците на Стийл бяха открили някъде пътека през пламъците и сега стесняваха кръга около него. Нещо изжужа покрай ухото му. Стрела! Той се хвърли на земята и отвърна с непрекъснат огън. Ако знаеха колко бързо се изчерпват мунициите му, сигурно щяха да продължат атаката. Но само няколко секунди сред беснеещия пожар и неговия обстрел се оказаха достатъчни да разколебаят устрема на глутниците. Нападателите им се пръснаха в различни посоки, решили да опитат късмета си при дърворезбарите.

Фам се обърна и огледа замъка. Джоана и Пилигрима се бяха промъкнали още десетина метра към стената. Момичето стискаше здраво една от лапите на Пилигрима. Фам проследи втренчения й поглед.

… Там беше ездачът. Синя раковина не обръщаше никакво внимание на глутниците и се носеше по самия край на огнената стихия. Търкаляше се устремено към вътрешността, а следите от масло след него показваха откъде е минал. Всички странни приспособления, които обикновено стърчаха от скродера, сега бяха прибрани и ездачът държеше покривалото си плътно увито около стеблото. Носеше се почти слепешката през нажежения въздух, навлизайки все по-дълбоко в тесния процеп между пламъците.

Когато стигна на петнайсетина метра от стената, две от клонките му внезапно посегнаха към най-буйния огън. Там беше мястото. През маранята нажежен въздух Фам успя да зърне едно дете, което неуверено пристъпи напред от каменното си укритие. По раменете и около краката му се виждаха силуетите на някакви дребни фигурки. Фам хукна нагоре по наклона. На този терен можеше да се движи по-бързо, от който и да е ездач. Може би имаха още малко време.

Един самотен огнен език се изви под напора на вятъра и докосна маслената локва между него и ездача от другата й страна. Само за миг единственият път назад към спасението беше погълнат от пламъците и пред Фам се изправи непреодолима огнена стена.

— Пожарът все още не е достигнал навсякъде — каза Амди. Беше се отдалечил на няколко метра от скривалището им, за да проучи обстановката. — Летящото нещо се приземява! Някакво… странно създание… се приближава към нас. Дали е Синя раковина или пък Зелено стебло?

Двете деца се подадоха от прикритието си. Непознатото същество ги забеляза! То рязко се обърна към тях, разпръсквайки масло и мъх изпод колелата си. Два подобни на тръстика израстъци се протегнаха от синкавото стебло. Скърцащият глас говореше на самнорск.

— Бързо, сър Джефри! Имаме съвсем малко време.

Зад непознатото създание, отвъд локвата масло, Джефри зърна… Джоана!

После локвата избухна. Всички пътища за бягство бяха отрязани от бушуващите пламъци. Но пришълецът продължаваше лудешки да маха с израстъците си, приканвайки ги да се качат на неговата количка. Джефри награби, колкото кутрета можеха да поберат ръцете му. Останалите наскачаха отгоре му и се вкопчиха със зъби и нокти в ризата и панталоните.

Две от частите на Амди още стояха на земята от другата страна на количката, за да виждат по-добре накъде се простира пожарът.

— Уау! — изпищя той в ухото на Джефри. Дори от толкова близо момчето едва чуваше гласа му през бумтенето на пожара. — Никога няма да преминем живи през пламъците, Джефри. Единственият ни шанс е да не мърдаме никъде.

Гласът на космическото същество долетя от малка плочка, разположена близо до стеблото му.

— Не! Ако останете тук, ще умрете! Пожарът се разпространява много бързо.

Джефри се присви зад стеблото на ездача. Горещината на пламъците вече пърлеше кожата му. Имаше опасност пропитата с масло козина на Амди да пламне всеки момент. Израстъците на ездача повиха покривалото около момчето.

— Наметнете се с това. — Той помаха с вейки към останалите части на Амди. — Всичките.

Двете кутрета на земята се свиха зад предните колела на съществото.

— Много е горещо, много е горещо — долетя гласът на Амди.

После двете скокнаха при останалите и се мушнаха под странната мушама.

— Покрийте се целите.

Джефри усети как ездачът подгъва внимателно покривалото над тях. Количката вече летеше право към пламъците. Усетиха нетърпима болка по всички части, които не бяха плътно покрити. Момчето предпазливо протегна най-напред едната ръка, после другата, опитвайки се да прикрие краката си. Но тогава количката започна да криволичи като полудяла и той едва успя да запази равновесие. Усети, че частите на Амди около него правят всичко възможно да се задържат със зъби за покривалото. Наоколо пожарът ревеше като ранен звяр. Мушамата така се нажежи, че на свой ред започна да гори кожата им. Всяко друсване отхвърляше момчето високо над количката, заплашвайки да го прекатури през ръба. В един миг паниката окончателно замъгли съзнанието му. Не след дълго осъзна, че чува някакви пискливи звуци, които идват от металната платка върху количката. Момчето разбра какво може да означават те.

Фам се втурна срещу огнената стена. Парализира го нетърпима болка. Той вдигна ръце да защити лицето си и усети как кожата по тях се покрива с мехури. Това го накара да отстъпи назад.

— Насам, насам!

Гласът на Пилигрима идваше зад гърба му. Глутницата се опитваше да го ориентира накъде да бяга в огнената пещ. Фам с куцукане и препъване се втурна по посока на гласа. Перегрин се криеше в един заслон на стената. Две от частите му излязоха напред да посрещнат Фам. Той се прикри между телата им.

Дойде в съзнание и усети, че Джоана и глутницата усилено го тупат по главата.

— Косата ти гори! — викаше момичето.

След секунда двамата потушиха пламъците. Пилигрима също беше доста опърлен. Сега дисагите върху гърба му бяха здраво завързани и за първи път от тях не надничаше някое любопитно кутре.

— Аз все още нищо не виждам — долетя гласът на Равна. — Какво става там?

Фам хвърли бърз поглед зад гърба си.

— Добре сме — произнесе задъхано той. — Армията на дърворезбарите унищожава и последните останки от войската на Стийл. Но Синя раковина… — Той надникна в процепа между два от щитовете на Перегрин. Сякаш се намираха насред някоя пещ. Но сигурно някъде покрай стената все още бяха останали незасегнати от пожара места. Съвсем слаба надежда и все пак…

— Нещо там се движи. — Пилигрима беше подал за миг една от главите си иззад щита. Когато я върна обратно, други две веднага се захванаха да я ближат.

Фам отново надзърна през процепа. Сред пламъците се забелязваше и някакво по-тъмно петно, което сякаш махаше… Не, движеше се!

— И аз го виждам.

Джоана промуши глава край неговата, опитвайки се отчаяно да погледне през пламъците.

— Това е Синя раковина, Рав… В името на флотата… — Последното беше казано твърде тихо и шумът от пожара го погълна. Нямаше и следа от Джефри Олсъндот. — Синя раковина се търкаля точно през центъра на пожара, Рав.

Скродера най-после се измъкна от най-дълбокото масло. Бавно, но сигурно напредваше към тях. Сега Фам можеше да види пожар насред пожара. Стъблото на Синя раковина беше обхванато от огнените езици. Вейките му вече не бяха плътно прибрани, а стърчаха на различни страни, всяка разяждана от огъня.

— Той все още се движи и идва право към нас.

Скродерът изскочи от огнената пещ, ала не тръгна към тях, а се спусна стремглаво надолу по наклона. Синя раковина дори не ги погледна, но точно преди да се блъсне в совалката, шестте му колела заораха в пръстта.

Фам се изправи и хукна към ездача. Пилигрима прибра щитовете си и го последва. Джоана Олсъндот постоя като вцепенена за миг — покрусена, пренебрегната и самотна. Безнадеждният й поглед още беше впит в огнената стихия над замъка. Една от частите на Пилигрима я сграбчи за ръкава и я повлече надалеч от пламъците.

Фам вече беше стигнал до ездача. Известно време само го гледаше мълчаливо.

— Синя раковина е мъртъв, Рав. Ако можеше да го видиш, не би се усъмнила в думите ми.

Листата и вейките му бяха изгорели и по него стърчаха само обгорели остатъци от клони. Стеблото още пушеше.

Ужасеният глас на Равна прониза ухото му.

— Нима е продължавал да върви напред, въпреки че е горял?!

— Най-вероятно така е станало. Сигурно е бил мъртъв още след първите няколко метра. После всичко е зависело от автопилота.

Фам се опита да се отърси от спомена за гърчещите се в пламъците клонки. Пред очите му падна пелена, докато оглеждаше овъглената плът на приятеля си.

Скродерът излъчваше непоносима жега. Пилигрима душеше наоколо и отскачаше всеки път, щом някой от носовете му се озовеше прекалено близо до нажежения метал. Внезапно той протегна въоръжената си с дълги стоманени остриета лапа и дръпна рязко покривалото на скродера.

Джоана изпищя и се метна напред, изпреварвайки Пилигрима и Фам. Телата под мушамата не помръдваха, но по тях нямаше обгаряния. Момичето сграбчи брат си за раменете и го изтегли навън. Фам коленичи край тях. Дали детето все още диша? Той смътно съзнаваше, че Равна вика нещо в ухото му, а Пилигрима продължава да измъква някакви дребни кутрета от нажежената метална кутия.

След няколко секунди момчето започна да кашля. Още преди да отвори очи, то замаха трескаво във всички страни.

— Амди, Амди! — После широко се ококори. — Сестричке! — А сетне отново подхвана: — Амди!

— Още не мога да кажа какво е състоянието му — обади се Пилигрима, застанал над осемте телца, покрити с масло. — Има някакви мисловни звуци, но те не са синхронизирани.

Той подуши три от кутретата, сякаш им правеше изкуствено дишане.

Момчето започна отчаяно да плаче, но хлипането му се изгуби в шума от пожара. После детето запълзя към кутретата и лицето му се долепи до една от муцуните на Пилигрима. Джоана държеше брат си за раменете и не се отделяше от него. Момичето изгледа въпросително най-напред Пилигрима, а после неподвижните фигурки.

Фам се изправи на крака и се обърна към замъка. Пожарът стихваше. После мъжът спря очи върху почернелия пън, който доскоро беше Синя раковина. Зачуди се дали всички негови подозрения към ездача ще се окажат безпочвени. Питаше се колко ли смелост и отчаяна решителност е трябвало, за да завърши с успех тази спасителна мисия.

Припомни си всички преживени със Синя раковина месеци, изпълнени с обич и омраза. „О, Синя раковина, приятелю мой.“

Пламъците постепенно утихнаха. Фам пристъпи към тлеещата земя. Почувства, че Божиите останки пак започват да го направляват. Внезапно осъзна, че се радва и приема с готовност и тяхната енергия, и маниакалните мисли, и наплива от необясними чувства. Гледаше Пилигрима, Джоана, Джефри и съвземащите се кутрета. Спасяването на децата беше напълно излишно отклонение. Е, все пак щеше да извлече и някаква полза; то улесняваше пътя към онова, което бе наистина съдбоносно важно.

После вдигна очи нагоре. В черните облаци пушек имаше пролуки, през които се виждаше червеното зарево на вдигналата се във въздуха тлееща пепел и парчета синьо небе. Бойниците на замъка изглеждаха изоставени и пусти. Битката пред крепостната стена също беше замряла.

— Какво ново? — нетърпеливо попита, вирнал глава към небето.

— Все още не виждам добре какво става при теб, Фам — отговори Равна. — Много Остриета, най-вероятно от вражеския лагер, се оттеглят на север. Прилича на организирано отстъпление. Няма и следа от предишното им поведение, което напомняше на „бой до последна капка кръв“. В замъка не се виждат никакви пламъци, нито пък беснеещи глутници.

Решение, Фам се обърна към останалите. Насили се да превърне напиращите отвътре строги заповеди в любезна молба.

— Пилигриме, нуждая се от незабавната помощ на дърворезбарите. Непременно трябва да влезем в замъка.

Пилигрима не чака дълго да го убеждават, макар в него да напираха десетки въпроси.

— Искате да прелетите през стената ли? — само уточни той.

Фам вече крачеше към совалката. Той повдигна една по една частите на Пилигрима и ги прехвърли вътре. После и сам се качи. Не, всъщност не се канеше да полети с това проклето нещо.

— Не, просто използвай високоговорителите и накарай вашата владетелка да заповяда щурм на крепостта.

Само миг по-късно над бойното поле ехтеше речта на Остриетата. Фам чувстваше как Божиите останки се надигат в него, готови за последна битка на живот и смърт. Такава беше волята на Древния.

— Къде е сега флотата на Заразата, Рав?

Отговорът дойде незабавно. Тя беше наблюдавала едновременно разразилата се на земята битка и действията на спускащата се над тях заплаха.

— На четиридесет и осем светлинни години. — Дочу се неясен разговор, встрани от микрофона. — Леко са увеличили скоростта си. Ще бъдат в системата след четиридесет и шест часа… Съжалявам, Фам.

Четиридесет и едно

Равна тръгна през полето към глутниците, които я очакваха. Гъстият пушек се беше разсеял, но мирисът на изгоряло още тегнеше във въздуха. Хълмът чернееше напълно опустошен. От високо замъкът на Стийл приличаше на зърното на огромна черна гърда. Разрушенията, причинени от войната на глутниците и природните стихии, се простираха на десетки хектари земя.

Войниците мълчаливо тръгнаха към нея. Повечето от тях обаче не можеха да откъснат очи от звездния кораб зад гърба й. Тя бавно премина покрай редиците им и се доближи към една от глутниците, която стоеше настрана върху копринени рогозки. Държаха се странно, сякаш бяха излезли на първа среща и все още не можеха да привикнат с присъствието на другия. На вратовете на големите кучета висяха странни висулки от резбовано дърво, но те изглеждаха стари и болни. Отпред имаше и две кутрета. Когато Равна направи последната крачка и спря, те внимателно се приближиха.

— Ъ-ъ-ъ, значи ти си кралицата?

Откъм един от по-едрите членове се разнесе женски глас със съвършена човешка интонация.

— Да, Равна, аз съм Кралицата на дърворезбарите. Но на теб всъщност ти трябва Перегрин. Сега той е в замъка заедно с децата.

— Сигурно много бързате. Перегрин спомена нещо за космическа флота, която ви преследва.

Равна не отговори веднага. Значи Фам все пак им беше казал за Заразата. Добре, че го е направил. Тя разтърси глава, опитвайки се да се освободи от вцепенението.

— Д-д-д-а. Наистина много бързаме.

Компютърът на китката й поддържаше постоянна връзка с „Единак II“. Миниатюрният му екран показваше, че флотата бързо скъсява разстоянието между тях.

Всички глави на глутницата се извиха настрани — жест, чийто смисъл Равна не успя да схване.

— При това сте отчаяни. Боя се, че ви разбирам твърде добре.

„Как би могла да ни разбереш? И ако е така, то как би ни простила за онова, което ще причиним на твоя свят?“ Но Равна изрече гласно само:

— Съжалявам.

Кралицата се покачи върху колата си и двете потеглиха нагоре по стръмния склон към стените на замъка. Равна само веднъж се обърна назад. Там долу, в подножието на хълма, лежеше „Единак II“. Приличаше на огромна умираща нощна пеперуда.

Кацането не можеше да се нарече точно катастрофа. Дори в момента агравитаторите компенсираха част от теглото на кораба. Но двигателите, които се оказаха между корпуса и повърхността, бяха смачкани.

— Стийл е натъпкал с барутни мини цялата основа на купола.

Кралицата протегна няколко от главите си и посочи нагоре. Равна проследи погледа й. Арките, които се извисяваха пред тях, напомняха по-скоро на катедрала от Епохата на принцесите, отколкото военна постройка. Розовият мрамор предизвикателно блестеше срещу небето. Ако цялата тая грамада се срутеше, тогава от кораба под нея нямаше да остане и следа.

— Сигурна ли си, че тук не е останал нито един от войниците на Стийл?

Кралицата се поколеба, а главите й взеха да се въртят на всички страни. До този момент Равна все още не можеше да разтълкува изражението на глутницата.

— Поне здравият разум го изисква. Ако някой от тях е останал, трябва да се е сврял в миша дупка, щом нашите войници не са го открили. По-важното е, че намерихме онова, което е останало от Стийл. — По всичко личеше, че кралицата отлично разбра въпросителното изражение на Равна. — Не знаеше ли това? Сигурно лорд Стийл е слязъл долу с намерение да взриви мините. Това, естествено, би било истинско самоубийство, но тази глутница винаги е била готова на крайни и отчаяни постъпки. Долу обаче някой го е спрял. Навсякъде е оплискано с кръв. Две от частите му са мъртви. Открихме останалите да хленчат, скимтят и да се скитат безумно наоколо. Онзи, който е сторил това, също отдавна се е оттеглил. Явно някой държи на всяка цена да избегне нашата среща. Едва ли ще се върне скоро. Въпреки това се боя, че пътят ми отново ще се пресече с този на скъпия Фленсер.

Всички данни обаче сочеха, че до такава среща никога няма да се стигне. Ръчният й компютър безмилостно показваше четиридесет и пет часа до пристигането на флотата на Заразата.

Джефри и Джоана бяха край своя кораб, скрит под огромния купол. Седяха върху стълбата към люка, вплели ръцете си една в друга. Когато широката порта се отвори и каручката мина през нея, Джоана се изправи на крака и помаха. После братът и сестрата зърнаха Равна. Момчето стремглаво се спусна по стълбата. Щом стъпи на земята обаче, то постепенно забави крачка.

— Джефри Олсъндот? — тихо попита Равна.

Стойката на момчето издаваше колебание. Въпреки това то се силеше да си придаде тържествен израз, който изобщо не отговаряше на неговите девет години. Бедният Джефри, колко дълго се е терзаел от мисълта, че е съвсем сам на този свят.

Равна слезе от каручката и се отправи към него. Момчето бавно излезе на светло. Беше заобиколено от цяла тълпа малки кученца. Едно от тях дори висеше на рамото му; другите сновяха между краката му и изобщо нямаха намерение да се отдръпнат. Тъй като го бяха наобиколили отвсякъде, Джефри спря доста далече от нея.

— Равна?

Тя кимна с глава.

— Можеш ли да се приближиш още малко? Звукът от мислите на кралицата е твърде висок.

Гласът беше на момчето, но неговите устни изобщо не помръдваха! Равна прекоси и последните метри, които ги деляха. Кутретата и момчето пристъпиха предпазливо. Тя вече различаваше разкъсаните дрехи на Джефри и парцалите върху раменете, лактите и коленете му, които приличаха на превръзки. Лицето му беше чисто, но косата му стърчеше в пълен безпорядък.

Джефри я погледна сериозно и тържествено, а после вдигна ръце да я прегърне.

— Благодаря ти, че дойде.

Гласът му заглъхна, когато опря глава на гърдите й, но той не заплака.

— Благодаря на теб и на горкия г-н Синя раковина.

Същият глас, пак така тъжен и приглушен, този път идваше откъм групата кутрета.

Джоана Олсъндот вече стоеше зад тях. Нима беше само на четиринайсет години?! Равна й протегна ръка.

— Както разбрах, самата ти си свършила работа за цяла армия спасители.

От каручката се разнесе гласът на кралицата:

— Всичко дължим на Джоана. Тя промени нашия свят.

Равна махна с ръка към подвижната стълба на кораба. От люка над нея струеше светлина.

— Фам горе ли е?

Момичето се накани да отговори, но беше изпреварено от глутницата кученца.

— Да, там е. И Пилигрима е при него.

Кутретата се освободиха от прегръдката на Джефри и заприпкаха към стълбата. Само едно от тях изостана назад и започна да тегли Равна към кораба. Тя ги последва, а Джефри тръгна с нея.

— Но кой е тази глутница? — обърна се тя към момчето и посочи кутретата.

Джефри спря изненадан.

— Амди, разбира се.

— Много съжалявам — долетя гласът на момчето откъм първите кутрета. — Толкова често сме разговаряли, та съвсем забравих, че не ме познаваш.

Последваха най-разнообразни шумове и звуци, които завършиха с човешко кискане. Тя погледна надолу към люлеещите се глави. Беше готова да се обзаложи, че малкото дяволче съвсем добре осъзнаваше досегашната си анонимност. Най-сетне загадката беше разкрита.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза тя, едновременно ядосана и очарована. — А сега…

— Точно така, има да вършим къде-къде по-важни неща. — През това време глутницата продължаваше да се катери по стълбите. Очевидно Амди изпадаше ту в дълбока тъга, ту го обземаше лудешка активност. — Представа нямам какви ги вършат там вътре. Изритаха ни от кабината веднага, щом им показахме кое къде е.

Равна плътно следваше глутницата, а Джефри гледаше да не изостава от жената. По нищо не личеше, че в кораба става нещо необичайно. Вътрешността на купола приличаше на гробница и ехтеше от разговорите на глутниците край нея. Още докато се изкачваха по стълбата обаче, повечето шумове постепенно заглъхнаха. От люка над тях не долиташе никакъв звук.

— Фам?

— Той е там горе. — Беше Джоана, изправена в подножието на стълбата. Двете с кралицата ги гледаха с вирнати глави. Момичето се поколеба. — Само че не съм сигурна дали е добре. След битката той… той стана съвсем друг и се държи странно.

Главите на кралицата започнаха да се вият и кривят, сякаш се опитваше да ги разгледа по-добре в оскъдната светлина от люка.

— Акустиката в тия ваши кораби е ужасна. Не разбирам как вие хората изобщо я понасяте.

Амди отново се намеси:

— А, не е чак толкова непоносима. Двамата с Джефри изкарахме доста време вътре. Вече свикнах. — Две от главите му нетърпеливо мушкаха с носове капака на люка. — Просто не разбирам защо Фам и Пилигрима ни изхвърлиха от там; можехме да си стоим в съседната камера и да пазим пълна тишина.

Равна внимателно пристъпи между кутретата, разположени около люка, и почука по метала. Явно капакът не беше плътно затворен, защото отвътре дочу шум от вентилационната уредба на кораба.

— Фам, какво става с теб?

Дочу се стържещ звук и тропот на лапи. Капакът се открехна на няколко сантиметра. Отвътре я заслепи ярка пулсираща светлина. В нея се появиха очертанията на кучешка глава. Равна успя да забележи белите петна около очите. Това трябваше ли да означава нещо?

— Здрасти — каза главата. — Ъ-ъ-ъ, виж какво, положението в момента е доста напрегнато. Фам… Мисля, че е по-добре да не безпокоиш Фам.

Равна промуши ръка през цепнатината.

— Не съм дошла тук, за да го безпокоя. И ще вляза, ако ще да мина през теб.

„Колко дълго се борихме да дойде този миг! Колко милиарди същества бяха унищожени, докато той настъпи. А сега някакво говорещо куче ми разправя, че положението било напрегнато.“

Пилигрима сведе поглед към ръката й, която подпираше капака.

— Добре тогава, ела.

Той отвори широко люка и я пропусна да мине. Кутретата веднага понечиха да тръгнат с нея, но отстъпиха, щом срещнаха погледа на Пилигрима. Равна обаче изобщо не забеляза това…

„Корабът“ не беше нищо повече от товарен контейнер. Товарът — камерите за летаргичен сън — вече беше изнесен. Сега подът стоеше оголен, а по него се виждаха хиляди приспособления за прикрепване.

Равна не успя да разгледа нищо от вътрешността на кабината. Светлината, Онова нещо, прикова погледа й още с влизането. То струеше от всички стени и се събираше в средата на помещението под формата на ярко петно, което заслепяваше очите. Неговите очертания постоянно се меняха, а цветът му преливаше от червено през виолетово до зелено. Фам седеше на пода с кръстосани крака, а привидението го обгръщаше от всички страни. Половината му коса беше опърлена, ръцете му трепереха и той бълнуваше нещо на непознат за Равна език. Божиите останки. На два пъти тяхната поява беше знак за приближаващо нещастие. Лудостта на една умираща Сила… Сега тя беше тяхната последна надежда. О, Фам!

Равна понечи да се приближи към него, но чифт челюсти се вкопчиха в ръкава й.

— Моля, той не бива да бъде безпокоен.

Този, който я държеше, беше едро куче, покрито с рани от предишни битки. Всички останали от глутницата — Пилигрима — останаха втренчени във Фам. Свирепата муцуна не я изпускаше от очи и по всичко личеше, че усеща надигащия се в нея гняв. После глутницата отново проговори:

— Вижте какво, мадам, Фам се намира в състояние на пориомания и цялото му съзнание е заето с някакви сложни изчисления.

— Ъ?!

Пилигрима явно владееше научния жаргон, но май не разбираше смисъла на казаното. Вероятно Фам беше разговарял с него преди това. Равна направи успокоителен жест.

— Да, да, всичко разбирам.

После отново се втренчи в ослепителното кълбо. Постоянно променящата се форма напомняше на произволните графики, създавани от компютрите — някакви безсмислени напречни разрези и пяна с безброй измерения. Ядрото сияеше с един-единствен цвят, който по краищата се разпадаше на светлинния спектър. По-голямата част от светлината вероятно беше отразена — по всяка твърда повърхност в помещението блестяха искри. Там, където отблясъците се сливаха, светлината постоянно менеше цвета си.

Равна бавно прекоси помещението, вперила очи във Фам и… Противодействието. Какво друго би могло да бъде това? Нечистата пяна, която досега покриваше стените, беше излязла да посрещне Божиите останки. Противодействието не беше просто обмяна на данни, някакво съобщение, което трябваше да бъде предадено. То се оказа творение на Трансцендентното. Равна и преди беше чела за подобни неща: механизъм, направен в Трансцендентното, но пригоден за работа на Дъното на Отвъдното. В действията на Противодействието очевидно не съществуваше никаква разумна мотивация, най-малкото пък нещо, което да е причинило насилието в Зоните. Въпреки това творението можеше да се възползва от предимствата на тукашната естествена среда и да изпълни желанията на своя създател. Създател! Но дали това е заразата или пък някой неин противник?

Равна се приближи още повече. Нещото беше навлязло дълбоко в гърдите на Фам, но по него нямаше никаква кръв, нито пък разкъсана плът. Тя можеше да се закълне, че това е измамна холография, ако не виждаше как Фам се гърчи и извива от болка. Някакви съчленени ръце, завършващи с дълги зъби, се ровеха из тялото му. Тя ахна, опитвайки се да го извика по име. Но Фам не се противеше на онова, което се случваше с него. Сега Божиите останки напълно го бяха обсебили и той изглежда им се беше предал изцяло.

В Равна отново започнаха да се борят надеждата и страхът. Надежда, че Божиите останки все още можеха да се противопоставят на Заразата. Страх, че Фам ще умре, още докато трае всичко това.

Творението най-сетне спря да измъчва Фам. Светлината избледня до небесносиньо. Мъжът отвори очи и главата му се извърна към нея.

— Ездачите… Митът казва истината, Равна. — Гласът му бе някак отчужден. Тя дочу приглушен смях. — Ездачите би трябвало да знаят това, предполагам. Има някои създания, които никак не харесват Заразата. Мисля, че моят Древен само се е досещал за тяхното съществуване…

Сили, изправени срещу други сили? Равна почти се строполи на пода. Екранът на миникомпютъра й присветна. Оставаха по-малко от четиридесет и пет часа.

Фам проследи погледа й.

— Знам. Вече нищо не забавя флотата. Тя обаче е нищожна заплаха толкова надълбоко… Все пак е достатъчно силна да погуби този свят и да разруши неговата слънчева система. А точно към това се стреми Заразата сега. Тя знае, че имам достатъчно мощ да я унищожа… Както е била премахвана и преди.

Равна почти не забелязваше Пилигрима, който стоеше скупчен около нея. Очите на всичките му части бяха устремени към синята пяна, в средата на която седеше човешкото същество.

— По какъв начин е станало това, Фам? — прошепна Равна.

Тишина. А после:

— Турбуленцията в Зоните… Това е бил опит на Противодействието да направи нещо, но действията му не са били координирани. А сега аз го направлявам. Взех да… връщам обратно Вълнението. То постепенно започва да изсмуква локалните енергийни източници. Усещаш ли го?

Да се върне Вълнението? За какво изобщо говореше Фам?! Тя хвърли поглед към китката си и ахна — вражеската флота беше достигнала скорост от двайсет светлинни години в час. Такова нещо можеше да се наблюдава само в Средното ниво. Техните два дни преднина се бяха стопили на по-малко от два часа… Екранът на миникомпютъра й вече показваше двайсет и пет светлинни години в час. Трийсет!

Някой започна да блъска по капака на люка.

Скрупило напусна поста си, а в момента би трябвало да наблюдава движението на войските по билото на хълма. Той добре знаеше това и наистина се чувстваше малко гузен. Но повече се наслаждаваше от дръзката си постъпка. Беше като пристрастяването към листата от Крима, които някои глутници обичаха да дъвчат. Има пороци, които са твърде приятни, за да се отказваме от тях.

Скрупило дълго не можа да отдели очи от извънземния кораб пред себе си. Три от частите му усилено се занимаваха с Компютъра, докато другите две гледаха в захлас зеления корпус. Вече изобщо не го интересуваше накъде отиват неговите войници, нито защо са помъкнали поставките за оръдията.

Откъм хълма се зачуха викове. Една от главите му погледна натам.

Много странно, въздухът изведнъж захладня. Още две от частите му надигнаха глава — наоколо не се забелязваше никакъв дим или мъгла, които да спират слънчевите лъчи.

— Скрупило! Гледай, гледай!

Стрелците търчаха във всички посоки, обзети от паника, и сочеха нагоре в небето… Към слънцето.

Скрупило се загледа в слънцето. То си висеше високо в небето и грееше както обикновено. Въпреки това въздухът ставаше все по-хладен, а птиците се канеха да се прибират по гнездата. Скрупило изведнъж осъзна, че вече няколко секунди без прекъсване гледа право в слънчевия диск, а очите му нито го болят, нито се замъгляват. При това нямаше и следа от облаци или мъгла.

По телата му полазиха студени тръпки.

Светлината постепенно започна да гасне и той различи някакви тъмни точки по повърхността на яркия диск. Слънчеви петна. Често ги беше изучавал с телескопа на Книжовника, но тогава очите му бяха предпазени от множество филтри.

Нещо стоеше между него и слънцето и то поглъщаше слънчевата светлина и топлина.

Глутниците по хълма започнаха неистово да вият. Дори в най-лютата битка Скрупило не беше чувал такъв смразяващ вой. Беше отчаяният рев на безпомощни същества, изправени пред непознато зло.

Синевата на небето постепенно помрачня. Въздухът стана мразовит като в полунощ. Светлината на слънцето доби зеленикавия оттенък на изгряващата луна. После съвсем изчезна. Скрупило се прилепи към земята. Някои от частите му ръмжаха приглушено. Това трябваше да е някакво непознато оръжие, но в компютъра не се споменаваше нито думичка за такава унищожителна сила.

Накрая звездите останаха единствените ярки петна на небосклона.

— Фам! Фам! Те ще са тук само след час! Какво си направил?!

Вероятно беше сторил чудо, но засега то работеше в полза на злото.

Фам Нувен се полюшваше в ярките прегръдки на Противодействието. Гласът му възвърна нормалния си тон; Божиите останки сигурно се бяха оттеглили.

— Какво съм направил? Не е нищо особено, но определено надхвърля възможностите на която и да е Сила. Дори Древния само предполагаше, че това е възможно! Нещото, което са възродили страумляните, е Митът на ездачите. Ние… Аз… То просто върна обратно границите на зоните. Това е само локална промяна, но ще има непредсказуеми последици. В момента сме на Върха на Отвъдното, но е възможно да попаднем дори в Дъното на Трансцендентното. Затова флотата на Заразата се движи толкова бързо.

— Но…

Пилигрима се отдели от поста край люка, за да постави съвсем конкретен проблем, който преряза като с нож надигащата се в Равна паника.

— Слънцето току-що изчезна.

Главите му се разлюляха на всички страни в жест, който тя не можа да разбере.

Фам му отговори:

— Това е само временно. Промените изискват огромна енергия, която все трябва да дойде отнякъде.

— Но защо, Фам?!

Дори да знаеха, че в края на краищата Заразата ще надвие, защо трябваше да й помагат?!

Лицето на мъжа помръкна. Личността на Фам Нувен съвсем се изгуби и тялото му сега се задвижваше от програмите, инсталирани в неговия мозък.

После той отново заговори:

— Аз… се концентрирам върху Противодействието. Сега разбирам каква е неговата природа. То е създадено от нещо, което е по-висше от Силите. Възможно е това да са Облачните хора; може би дори в момента то праща сигнали към тях. Онова, което то направи току-що, е като ухапване от насекомо — последиците ще станат видими по-късно и ще са несравнимо по-големи от първоначалните поражения. Също както водата се отдръпва от брега преди идването на цунами… — Сега противодействието сияеше в ярко оранжево, а краищата му все по-плътно обгръщаха Фам. — О, духът на Древния явно се заинтригува от това, което става. Наистина си струва да умреш, ако след това ще можеш да надникнеш отвъд владенията и възможностите на Силите.

Данните за напредването на флотата бързо се променяха. Сега Заразата се придвижваше с още по-голяма скорост.

— Остават ни пет минути, Фам.

Смях.

— О, Заразата вече знае какво я чака. Сега разбирам, че през цялото време се е бояла точно от този обрат на събитията. Същото нещо я е унищожило и предишния път, милиарди години преди нас. Независимо че се носи с всичка сила, тя пак е закъсняла.

Кълбото енергия насред кабината стана още по-ярко, а маската от светлина, в която се бе превърнало лицето на Фам, като че ли се раздвижи.

— Нещо, което иначе е много далеч от този свят, е чуло моя зов, Рав… Сега то идва насам.

— Какво? Кой идва?

— Вълнението. Толкова е могъщо, че в сравнение с него първото, което ни отнесе в Изостаналата зона, е като нежна милувка. Никой не вярва в неговото съществуване, защото то никога не оставя свидетели след себе си, които да документират случилото се. Скоро Дъното ще се срути с цялата си сила върху флотата.

Прониза я внезапно предчувствие. Обзе я дива надежда.

— И тя ще се хване в капана на Изостаналата зона, така ли?

В такъв случай Кйет Свенсъндот не се беше сражавал напразно, а съветите на Фам не са били просто кухи думи. Сега във флотата на Заразата не беше останал нито един кораб, който да е способен да се придвижва в условията на Изостаналата зона.

— Да. Те са на трийсет светлинни години оттук, а ние се погрижихме да не им останат кораби, с които да ни стигнат в тази среда. Ще са им нужни хиляди години, преди да се доберат до нас. — Кълбото внезапно стана активно и Фам изохка. — Не ни остава много време. В момента се носим на върха на вълната. Когато Вълнението ни настигне, то ще… — Отново вик на болка. — Вече го виждам! В името на всички Сили, Равна! То стига толкова на високо, а последиците от него са непредсказуеми!

— Колко високо, Фам? — тихо попита Равна. Помисли си за всички цивилизации там горе. Сред тях са пеперудите и онези предателски създания, които подкрепиха разгрома на Сяндра Кей… Но заедно с тях имаше и стотици милиарди същества, които съществуваха мирно и търсеха своя път към висините.

— Хиляда светлинни години. Или може би десет хиляди. Не съм сигурен. Духовете на Противодействието — Арне и Сяна — мислят, че то може да се вдигне толкова високо, та да разтърси дори Трансцендентното, да енцистира Заразата в нейното лоно… Сигурно същото се е случило и преди.

Арне и Сяна?

Противодействието престана да измъчва Фам. Светлината му за миг стана непоносимо ослепителна, а сетне съвсем изчезна. Блясък, после мрак. Това беше Противодействието — спасение, в името на което трябваше да бъдат избити милиони цивилизации. То унищожаваше дори човека, насочил го как и в каква посока да действа.

Без дори да се замисли, Равна мина през светлинната преграда и посегна към Фам. През ръцете й сякаш минаха хиляди остриета и я приковаха на място.

Фам я гледаше в очите. Опитваше се да каже още нещо.

После светлината изгасна за последен път. От всички страни се разнесе съскане, свистене и нахлу лютив дим, чиято миризма Равна никога нямаше да забрави.

Фам Нувен не чувстваше никаква болка. Преживяното в последните минути от неговото съществуване надхвърляше житейския опит на който и да е обитател на Изостаналата зона, а дори и на Отвъдното.

… Ето че пак трябваше да си служи с метафори и сравнения. Те бяха нещо като… Нещо подобно на… Фам стоеше редом до Древния на един просторен и пуст бряг. Равна и Остриетата му се виждаха съвсем дребни създания, които пъплеха някъде между краката му. Звездите и планетите приличаха на песъчинки. Морето постепенно прииждаше обратно и светлината на разума огряваше там, където досега цареше мрак и безпросветност. Триумфът на Трансцендентното обаче щеше да трае кратко. До хоризонта се образуваше огромна вълна, по-висока дори от планина. Стихията прииждаше неудържимо към тях. Той се взря в невижданото природно бедствие. Нито Фам, нито Божиите останки, нито дори Противодействието нямаше да оцелеят, когато всичко това отминеше. И помен нямаше да остане от тях. Бяха предизвикали катастрофа с непредвидими последици. Огромна част от Галактиката щеше да бъде потопена в Изостаналата зона. Световете в нея ще пропаднат до нивото на Старата Земя и ще останат там завинаги.

Арне, Сяна, всички страумляни, Древния бяха отмъстени… А Противодействието доби цялост и завършеност.

А какво оставаше за Фам Нувен? Той беше създаден като оръдие на една от Силите, тя го използва известно време, а сега дойде ред да го изхвърли от употреба. Фам беше човек, който никога не е съществувал.

Вълнението се стовари върху тях и продължи още по-надолу към дълбините. Далече от светлината на Трансцендентното. Слънцето в Света на остриетата щеше отново да изгрее, но съзнанието на Фам беше вече заключено, а чувствата му се ограничиха само до онова, което вижда и чува. Той усети, че Противодействието постепенно го напуска. Неговата задача беше изпълнена. Призракът на Древния се позадържа още малко, но и той все повече се отдалечаваше заедно с угасващото съзнание на Фам. Останките вече не се бунтуваха в мислите му и не го принуждаваха да се пръска по шевовете. Сега тяхното присъствие беше нежно и деликатно и само леко гъделичкаше мислите му, както човек почесва преданото си домашно куче.

Не, ти не си просто домашен любимец, Фам Нувен. Ти си силен и смел вълк единак. Оставаха им само няколко секунди преди дълбините да ги погълнат. Там телата на Противодействието и Фам Нувен щяха да се слеят и умрат, а съзнанието им да угасне за вечни времена. Спомените се завъртяха около него. Призракът на Древния се отдръпна и го остави на мира. На прощаване му разкри тайните, които досега пазеше в тайна. Да, наистина те сглобих от няколко тела, които открих в склада за археологически находки на Рилай. Но там имаше само едно съзнание със съхранени спомени, което успях да върна към живот. На един силен и смел вълк. Толкова силен, че никога не бих могъл да те контролирам, ако преди това не посаждах съмнения у теб, Фам…

Отпаднаха и последните ограничения. Древния окончателно го освободи от своя контрол. Или пък от последния си дар. Сега това вече нямаше никакво значение. Нито пък онова, което каза Силата. Фам отдавна беше прозрял истината.

Канбера, Синди, годините на странстване с Кюенг Хо, последният полет на „Дивата гъска“. Всичко това беше истина.

Той погледна към Равна. Тя постигна толкова много, успя да се справи с толкова много неща. И дори когато не му вярваше, пак продължаваше да го обича. Всичко е наред. Всичко е наред. Той се опита да я докосне, да й го каже. О, Равна, аз съм истински!

После дълбините го затиснаха и той вече нищо не усещаше и не съзнаваше.

Някой продължаваше да блъска по вратата. Тя чу стъпките на Пилигрима, който тръгна да отвори. През люка нахлу дневна светлина. Равна дочу пискливия глас на Джефри:

— Слънцето се върна! Слънцето се върна!… Ей, защо е толкова тъмно тук вътре?

Пилигрима му отговори:

— Артефактът — нещото, което помагаше на Фам — угасна.

— Лелеее, да не искаш да кажеш, че сте изключили главното осветление?

Капакът се отмести и през отвора се промъкна главата на момчето заедно с няколко от кутретата. Силуетите им се очертаха в светлия кръг. Джефри се покатери през ръба на люка. Веднага след него влезе и сестра му.

— Контролното табло е точно тук… Ето, виждате ли?

Мека светлина огря извитите сводести стени. Всичко беше съвсем делнично и обикновено с изключение на… Джефри замръзна на място, очите му се разшириха и той притисна ръка към устата си, за да заглуши вика. После се обърна и се хвърли към Джоана.

— Какво е това? Какво е това? — долетя гласът му иззад люка.

В мига, в който го зърна, Равна съжали, че изобщо е обърнала очи натам.

— Фам? — промълви тихо тя, осъзнавайки, че няма да получи отговор.

Фам или онова, което беше останало от него, лежеше сред Противодействието. Артефактът вече не излъчваше светлина. Криволичещите му краища се сливаха с околния мрак. Сега повече от всякога приличаше на гнил пън. Но този пън обгръщаше и пронизваше тялото на мъжа, свряно вътре в корубата му. Нямаше нито кръв, нито обгаряния. Човешката плът и материята на творението сякаш се бяха слели в едно.

Пилигрима се примъкна близо до нея, а носовете му почти докосваха неподвижните тела. Лютивата миризма все още изпълваше помещението. Беше дъхът на смърт, но не приличаше на воня от гниеща плът. Онова, което умря тук, имаше плът, но повечето от материята му беше нещо съвсем друго.

Равна погледна към китката си. Върху екрана бяха останали само няколко реда букви и цифри. Не се забелязваше никакъв ултрасветлинен трафик. „Единак II“ сигнализираше за проблеми в определяне на координатите си. Бяха попаднали дълбоко в Изостаналата зона, далеч от всяка надежда за спасение, извън досега на Заразата. Тя се взря в лицето на Фам.

— Ти успя, Фам. Наистина успя.

Каза го съвсем тихо, почти на себе си.

Сложната структура на Противодействието сега се беше превърнала в крехка дантела, която заплашваше да се разпадне на прах дори при най-лекия полъх. Тялото на Фам лежеше оплетено в нея. Как биха могли да се доберат до него без да разкъсат…

Пилигрима и Джоана внимателно изведоха Равна от кабината. Тя не помнеше как е излязла навън и какво се е случило през следващите няколко минути. Не знаеше как са изнесли тялото. Нито Синя раковина, нито Фам можеха да бъдат спасени.

След малко я оставиха сама. Това не беше липса на съчувствие и съпричастност, ни най-малко… Но сполетялото ги бедствие, невероятните преживявания и извънредната ситуация твърде пренаситиха сетивата им. А имаше и ранени, за които трябваше да се погрижат. Все още не беше отминала и опасността от контраатака на фленсериерите. Навсякъде цареше хаос, нуждаеха се от незабавно въвеждане на ред.

Всичко това обаче не докосваше съзнанието на Равна. Тя бе стигнала края на своето дълго и отчаяно пътешествие, беше на края на силите си.