Трета глава

Перец се събуди от студени пръсти, които докоснаха голото му рамо. Отвори очи и видя, че над него стои надвесен човек по долни дрехи. В стаята беше тъмно, но човекът стоеше в лунния сноп и се виждаше бялото му лице с изцъклени очи.

— Какво искате? — прошепна Перец.

— Трябва да ви отстраня — също шепнешком рече човекът.

„Ами че това е комендантът!“ — с облекчение си помисли Перец.

— Защо да ме отстраните? — попита той вече на висок глас и се повдигна на лакти. — Какво да отстраните?

— Хотелът е препълнен. Трябва да освободите мястото.

Перец слисано огледа стаята — всичко си беше както преди, останалите три легла бяха все така свободни.

— Не се оглеждайте — продължи комендантът. — Ние по-добре знаем. Все едно, трябва да ви сменим чаршафите, да ги дадем за пране. Сам няма да ги изперете, не сте толкова възпитан…

Перец разбра: комендантът се страхува и говори глупости за кураж. Беше в такова състояние, че ако го докоснеш, ще застене, ще запищи, ще започне да се гърчи, ще изкърти прозореца и ще вика за помощ.

— Хайде, хайде — рече комендантът и с някакво зловещо нетърпение издърпа възглавницата. — Бельото, ти казват…

— Ама какво е това — проговори Перец. — Непременно сега ли, през нощта?

— Срочно.

— Господи — каза Перец. — Вие не сте на себе си. Добре де, вземайте чаршафите, и без тях ще мина, само тази нощ ми остана.

Той слезе от леглото върху студения под и започна да вади калъфката от възглавницата. Комендантът, съвсем вцепенен, следеше движенията му с опулени очи, устните му шаваха…

— Ремонт — промълви той накрая. — Време е за ремонт. Тапетите съвсем се изпокъсаха, таванът се е нацъфкал, подовете трябва да се застелят… — Гласът му укрепна. — Тъй че все едно, мястото да се освободи! Сега започваме ремонт.

— Ремонт ли?

— Ремонт. Не виждате ли на какво са заприличали тапетите, ще дойдат майстори.

— Точно сега ли?

— Точно сега. Повече не може да се чака. Таванът се е нацъфкал. Виж го…

Перец се разтрепера. Той остави калъфката и взе панталона си.

— Колко е? — попита той.

— Вече е един — отвърна комендантът, отново минавайки в полушепот и странно озъртайки се.

— Къде ще ида? — каза Перец с един крак в крачола. — Настанете ме някъде, в друга стая.

— Препълнено е. А където не е препълнено, ремонтират.

— Тогава в дежурната.

— Препълнено е!

Перец се вторачи в луната.

— Поне в склада — рече той. — В склада, в килера, в изолационната. Остават ми само шест часа сън. Или може би при себе си някак ще ме уредите?

Комендантът изведнъж започна да се мята из стаята — бягаше между леглата бос, бял, страшен като привидение, После се спря и започна със стенещ глас:

— Ама какво е това, бе! Че аз също съм цивилизован човек, с два института, не някакъв туземец… Разбирам всичко, но е невъзможно, невъзможно! Абсолютно невъзможно! — Той скочи към Перец и му прошепна на ухото: — Откритият ви лист изтече! Двайсет и седем минути вече не важи, а вие още сте тук. Не трябва да сте тук. Много ви моля… — Той падна на колене и измъкна изпод леглото чорапите и ботите на Перец. — В дванайсет без пет се събудих, целият в пот — мърмореше той. — Край, мисля си, край! Ето, дойде и моят край. Хукнах както си бях, нищо не помня, някакви облаци, на улицата гвоздейчета се забиват в краката. А жена ми трябва да ражда! Обличайте се, обличайте се, моля ви…

Перец енергично се заоблича. Мудно съобразяваше. Комендантът все така тичаше между леглата, шляпаше по лунните квадрати, надничаше в коридора, навеждаше се през прозореца и шептеше: „Боже мой, каква работа, боже мой…“

— Мога ли поне куфара си да оставя? — попита Перец.

Комендантът скръцна със зъби:

— В никакъв случай! Ще ме погубите… Човек не трябва да е толкова коравосърдечен! Боже мой, боже мой…

Перец събра книгите си, с усилия затвори куфара, взе шлифера в ръце и попита:

— А аз сега къде да отида?

Комендантът не отговори. Той чакаше, чупейки ръце от нетърпение. Перец взе куфара и по тъмното тихо стълбище се спусна на улицата. Спря се на външната врата и, стараейки се да успокои тръпките си, чу как комендантът набиваше в главата на сънения дежурен: „… ще моли да се върне. Да не се пуска! Неговата… (неясен зловещ шепот). Разбра ли? Ти отговаряш!“ Перец седна на куфара и сложи шлифера си на колене.

— Ама не, извинете — рече комендантът зад гърба му. — Ще ви молим да се махнете от портала. Все пак ще ви помолим да освободите изцяло територията на хотела.

Направи няколко крачки и постави куфара си на паважа. Комендантът се помота наоколо, мърморейки: „Много ще ви молим… Жена имам… без ексцесии… Последици… Не трябва…“, след което си тръгна, прокрадвайки се покрай оградата, с белеещ се в мрака потник. Перец погледна към тъмните прозорци на кооперациите, към тъмните прозорци на Управлението, към тъмните прозорци на хотела. Никъде никаква светлинка, дори уличните фенери бяха угасени. Само луната — кръгла, блестяща и по своему злобна.

И изведнъж разбра, че е сам. Че си няма никого. Наоколо хората спят, всички те ме обичат, знам го, много пъти съм го забелязвал. И все пак съм сам, сякаш внезапно всички са измрели или са станали мои врагове… И комендантът — добрият недъгав човечец, страдащ от базедова болест, неудачник, залепил се за мен от първия ден… Свирихме с него на пиано на четири ръце и спорихме — аз бях единственият, с който той се осмеляваше да спори и пред който той се чувстваше пълноценен човек, а не само баща на седем деца. И Ким. Върна се от канцеларията и донесе огромна папка с доноси. Деветдесет и два доноса против мен, всичките написани с един и същ почерк и подписани с различни фамилии. Че крада държавен червен восък от пощата, че съм донесъл в куфара си малолетна любовница и съм я скрил в мазето на пекарната, и че аз много още такова… Ким четеше доносите, хвърляше някои в кошчето, а други оставяше встрани, мърморейки: „А туй трябва да се обмисли…“ Беше неочаквано и ужасно, безсмислено и отвратително… Как страхливо поглеждаше към мен и веднага отместваше поглед…

Перец стана, взе куфара и пое накъдето му видят очите. Очите не виждаха нищо. Пък и нямаше какво да се вижда по тези пусти тъмни улици. Той се препъваше, кихаше от праха, дори няколко пъти падна. Куфарът беше невероятно тежък и някак неуправляем. Тромаво разтриваше крака си, хлътваше някъде встрани и връщайки се от мрака, отново удряше коляното си. В тъмната алея на парка, където изобщо нямаше светлина и в мрака смътно белееха олюляващи се като коменданта статуи, куфарът внезапно се заклещи в някакво захвърлено желязо и Перец го остави. Дойде часът на отчаянието. Плачеше и не виждаше нищо от сълзите си, изподра го бодлив сух и прашен жив плет, спъна се на стъпало, падна, удари гърба си и вече съвсем безсилен, задъхвайки се от обида и съжаление, се отпусна на колене пред ръба на скалата.

Но гората остана безразлична. Гората беше толкова безразлична, че дори не се виждаше. Под ръба лежеше мрак, единствено на самия хоризонт, в сиянието на луната, вяло светеше нещо широко и слоесто, сиво и безформено.

— Събуди се — помоли Перец. — Погледни ме поне сега, когато сме сами, не се страхувай, те всички спят. Нима нямаш нужда от никого? Или може би не разбираш какво е това нужен? Когато просто не можеш без… Когато през цялото време мислиш за… Когато цял живот се стремиш към… Не знам какво си ти. Не го знаят дори онези, които са абсолютно убедени, че го знаят. Ти си това, което си, но мога да вярвам, че си такава, каквато цял живот съм искал да те видя: добра и умна, снизходителна и помнеща, внимателна, може би даже благородна. Ние пропиляхме всичко, на нас не ни стигат сили, нито време, ние само строим паметници, все по-огромни, все по-високи, все поевтини, а да помним — да помним ние не можем. Но нали ти си друга, затова дойдох при теб отдалеч, без да вярвам, че в действителност съществуваш. Нима нямаш нужда от мен? Не, ще ти кажа истината. Страхувам се, че ти също не си ми нужна. Видяхме се, но не станахме по-близки, а не трябваше да се случи така. Те ли стоят между нас? Много са, аз съм сам, но аз съм един от тях, ти сигурно не ме различаваш в тълпата, а може и да не си струва да ме различаваш. Може би сам си измислих човешките качества, които трябва да ти харесват — но не на теб, каквато си, а на теб, каквато те измислих…

Внезапно иззад хоризонта бавно изплуваха ярки бели овали светлина, увиснаха, подпухнаха, и в същия миг отдясно под канарата, под надвисналите скали се засуетиха прожекторни лъчи, замятаха се по небето, затъвайки в слоевете мъгла. Светлинните овали над хоризонта продължаваха да подпухват, разтягаха се, ставаха белезникави облачета и угасваха. След минута угасна и прожекторът.

— Страхуват се — каза Перец. — Аз също се страхувам. Но аз се страхувам не само от теб, страхувам се и за теб. Още не ги познаваш. Впрочем и аз малко ги познавам. Знам само, че са способни на всякакви крайности — до най-висшите степени на тъпотата и мъдростта, на жестокостта и съжалението, на яростта и въздържанието. В тях няма само едно: разбиране. Винаги са заменяли разбирането с някакъв сурогат — вяра, неверие, равнодушие, пренебрежение. Кой знае защо винаги излиза, че така е по-просто. По-просто е да повярваш, отколкото да разбереш. По-просто е да се разочароваш, отколкото да разбереш. Между другото аз утре заминавам, но това още нищо не значи. Тук не мога да ти помогна, тук всичко е много непробиваемо и застояло. Тук вече очевидно съм излишен, чужд. Но аз ще намеря приложение на силите си, не се страхувай. Да, те могат непоправимо да те осквернят, но затова също трябва време — да намерят най-ефективният, най-икономичният и преди всичко най-простият метод. Ние пък ще се преборим, ако има за какво да се борим… Довиждане.

Перец се изправи и се помъкна назад през храстите, в парка, на алеята. Опита се да намери куфара и не можа. Тогава се върна на главната улица, празна и осветена само от луната. Беше два след полунощ, когато се спря пред приветливо разтворената врата на библиотеката на Управлението. Прозорците бяха забулени с тежки щори, но вътре беше светло като в танцова зала. Паркетът беше се подул и скърцаше отчаяно, а наоколо имаше книги, стелажите се огъваха от книги, книгите на огромни купове лежаха върху масите и по ъглите, и освен Перец и книгите в библиотеката нямаше никой друг.

Перец се отпусна в голямо старо кресло, изпъна крака и се облегна. Е, какво стоите, каза той на книгите. Безделници! Затова ли са ви писали! Доложете, доложете как върви сеитбата, колко е засято. Колко е засято: разумно, добро, вечно? И как изглежда реколтата? И главното — как са кълновете? Мълчите… Ти там, как си? Да, да, двутомникът, ти! Колко хора са те чели? И колко са те разбрали? Обичам те, старче, ти си добър и честен приятел. Никога не си кряскал, не си се фукал, не си се удрял в гърдите. Добър и честен, И тези, които те четат, също стават добри и честни. Макар временно. Макар само за себе си… Но знаеш ли, има такова мнение, че за да се върви напред, добротата и честността не са задължителни. За тази цел трябват крака. И ботуши. Може даже немити крака и мръсни ботуши… Прогресът може да се окаже напълно безразличен към понятията доброта и честност, както е бил безразличен досега. За правилното функциониране на Управлението например не трябват ни честност, ни доброта. Приятно е, желателно е, но съвсем не е задължително. Като латинския за теляка. Като бицепсите за счетоводителя. Като уважението към жената за Домарошчинер… Но всичко зависи от това, как да се разбира прогресът. Можем да го разбираме като поява на знаменитите „но пък“: алкохолик, но пък отличен специалист; развратник, но пък отличен проповедник; крадец, какво ти, изпечен мошеник, но пък какъв администратор! Убиец, но пък колко дисциплиниран и предан… Прогресът може да се разбира и като превръщане на всички в добри и честни хора. И тогава ще доживеем до времето, когато ще се говори: специалист е, разбира се, знае, но е мръсен тип, трябва да се изхвърли…

Чуйте, книги, а знаете ли, че сте повече от хората? Ако изчезнат всички хора, вие бихте могли да населите земята и ще бъдете точно като човеците. Между вас има добри и честни, мъдри, многознайковци, също лекомислени, празни, скептици, луди, убийци, блудници, деца, унили проповедници, самодоволни глупаци и почти пресипнали гръмогласници с възпалени очи. И нямаше да е ясно за какъв дявол сте! И наистина, за какъв дявол сте вие? Много от вас дават знания, но защо са ни знания в гората? Към гората те нямат никакво отношение! Това е все едно бъдещият строител на слънчеви градове старателно да бъде обучаван по фортификация; тогаз него няма да го тегли изграждането на стадион или санаториум, тогаз от всичко негово ще се получава мрачен редут с ровове, ескарпи и контраескарпи. Това, което вие дадохте на хората, дошли в гората, не са знания, а предразсъдъци… Други от вас насаждат неверие и упадък на духа. И не защото са мрачни или жестоки, или пък предлагат да се изостави надеждата, а просто защото лъжат. Понякога лъжат лъчезарно, с бодри песни и безгрижно подсвиркване, понякога сълзливо, стенейки и оправдавайки се, но — лъжат! Кой знае защо такива книги никога не ги изгарят, никога не ги изземват от библиотеките; не е бивало още в историята на човечеството лъжата да бъде осъдена на клада. Макар дори случайно, без да си се ориентирал, или защото си повярвал. В гората те също са ненужни. Те никъде не са нужни. Сигурно затова са толкова много… Тоест не затова, а защото ги обичат. По-скъп ни е мракът на горчивите истини… Какво? Кой говори? Ах, да, аз говоря… Та исках да кажа, че има и книги… Какво?

— По-тихо, нека спи…

— Защо да спи, по-добре да пийне.

— Не дрънкай де! Ха, че това е Перец.

— За какво ни е Перец, трай си…

— Един такъв недогледан, жалък.

— Не съм жалък — измърмори Перец и се събуди.

Отсреща, пред лавиците, стърчеше библиотекарска стълбичка. На най-горното стъпало седеше Алевтина от фотолабораторията, а долу шофьорът Тузик подпираше стълбичката с татуираните си ръце и гледаше нагоре.

— Вечно не го свърта — рече Алевтина, загледана в Перец. — И сигурно не е вечерял. Трябва да го събудим, поне да глътне водчица… Какво ли виждат такива хора насън?

— Каквото аз виждам наяве — отвърна Тузик, зяпнал нагоре.

— Нещо ново? — попита Алевтина. — Не си ли го виждал и преди?

— Ами — рече Тузик. — Не може да се каже, че е особено ново, ама е като на кино — двайсет пъти го гледаш, и винаги с удоволствие.

На третото стъпало отдолу лежаха щрудели, на четвъртото бяха наредени краставички и обелени портокали, а на петото стърчеше полупразна бутилка и пластмасова чашка за моливи.

— Ти си гледай каквото щеш, но дръж здраво стълбичката — каза Алевтина и започна да измъква от горните лавици дебели списания и избелели папки. Духаше праха, мръщеше се, прелистваше, оставяше някои папки настрана, а другите връщаше на местата им. Шофьорът Тузик сумтеше гръмогласно.

— А за по-миналата година трябват ли ти? — попита Алевтина.

— Сега само едно ми трябва — загадъчно рече Тузик. — Ей сегинка ще разбудя Перец.

— Не мърдай от стълбата!

— Аз не спя — каза Перец. — Отдавна ви гледам.

— Оттам нищо се не вижда — отвърна Тузик. — Елате тук, пан Перец, тук има всичко: и жени, и вино, и плодове…

Перец се надигна, накуцвайки с изтръпналия крак, приближи се до стълбичката и си наля от бутилката.

— Какво сънувахте, Перчик? — попита Алевтина.

Перец механично погледна нагоре и веднага наведе очи.

— Какво, глупост някаква… Разговарях с книгите.

Той отпи и си взе резенче портокал.

— Дръжте малко, пан Перец — помоли Тузик. — Да си налея.

— Та трябват ли ти от по-миналата година? — попита Алевтина.

— Ами че как — отвърна Тузик. Той си сипа в чашката и започна да избира краставичка. — И от по-миналата, и от по-по-миналата… На мен винаги ми трябват. Откак се помня съм такъв, без това не мога да живея. Ами че без това никой не може да живее! Един повече, друг по-малко… Затова казвам: а бе какво ме учите, такъв съм си… — Тузик гаврътна с огромно удоволствие и хрусна краставичка. — А да се живее така не може, както живея тук. Още малко ще потърпя, ще потърпя, после ще запаля камиона и ще духна в гората, да си хвана русалка…

Перец държеше стълбата и се напрягаше да мисли за утрешния ден, а Тузик, приседнал на долното стъпало, започна да разказва как на млади години с компания приятели хванали в покрайнините някаква девойка, набили ухажора и го изгонили, а от дамичката решили да се възползват. Било студено, влажно и поради младежката неопитност на момчетата нищо не се получавало, дамичката ревяла, страхувала се, приятелите един по един се уморили и само той, Тузик, дълго се влачил подир нея по калните задни дворове, дърпал я, ругал, все му се струвало, че ето на — сега вече ще стане, но нищо не ставало, докато не я завел до дома й, и там, в тъмния вход, я натиснал до железните перила и най-накрая получил своето. В изложението на Тузик историята изглеждаше невероятно привлекателна и весела.

— Тъй че русалчиците няма да ми избягат — допълни Тузик. — Моето не го изпускам и сега няма да го изпусна. Аз съм си такъв: което на лицето, това и в сърцето — лъжа няма!

Той имаше смугло красиво лице, гъсти вежди, живи очи и уста, пълна с великолепни зъби. Приличаше на италианец. Само дето краката му воняха.

— Господи, какво правят, какво правят! — възкликна Алевтина. — Всички папки са объркани. На, вземи тези.

Тя се наведе и даде на Тузик купчина папки и списания, Тузик ги поразгърна, прехвърли няколко страници, зачете се, мърдайки устни, преброи папките и рече:

— Още две парчета ми трябват.

Перец крепеше стълбичката и зяпаше стиснатите си юмруци. Утре по това време вече ще ме няма, мислеше. Ще седя до Тузик в кабината, ще бъде топло от нагорещения метал. Тузик включва фаровете, изтяга се удобно, слага левия си лакът на прозорчето и захваща да разсъждава за световната политика. И никакви други разсъждения няма да позволя! Нека спира пред всяка лавка, нека домъкне нечия вършачка от ремонт. Но може да разсъждава само за световната политика! Или ще го питам за разните автомобили. За разходните норми за гориво, за авариите, за убийствата на инспекторите-рушветчии. Той добре разказва, никога не разбираш кога те лъже, кога говори истина…

Тузик поема още една доза, поглежда Алевтинините крака и продължава нататък, шава, жестикулира изразително и се залива в жизнерадостен смях. Педантично спазвайки хронологията, той разказва историята на своя полов живот — месец след месец, година след година. Готвачката от лагера, където лежал за кражба на хартия в гладните години (готвачката му думала: „Не, не пипай, Тузик, гледай сега…“), дъщерята на един политически от същия лагер (било й все едно кой, сигурна била, че в края на краищата ще я изгорят), жената на моряк от някакъв пристанищен град, която искала по този начин да отмъсти на своя съпруг коцкар за непрекъснатите му изневери. Богата вдовица, от която после Тузик трябвало да избяга през нощта по долни гащи, защото искала да вземе бедния Тузик при себе си и да го принуди да търгува с наркотици и разни срамни медицински препарати. Жени, които возил, когато работил като шофьор на такси: те му плащали в мангизи за всяко гостуване, а накрая — в натура („… аз й викам: виж каква си, а за мен кой ще помисли — ти вече оправи четирима, а аз още нито една…“). После жена си, петнайсетгодишно момиченце, която прибрал със специално разрешение на властите — тя му родила близнаци и в края на краищата го напуснала, когато той решил да се разплаща с нея на приятелите срещу любовниците им. Жени… момичета… курви… мадами… мацета… кучки…

— Тъй че не съм никакъв развратник — заключи той. — Просто съм темпераментен мъж, а не някакъв слабосилен импотент…

Той допи спирта, грабна папките и си тръгна, без да се сбогува, скърцайки по паркета и подсвирквайки, странно прегърбен, неочаквано заприличал на паяк или на първобитен човек. Перец безпомощно гледаше подире му, когато Алевтина рече:

— Подайте ми ръка, Перчик.

Тя клекна на горното стъпало, отпусна ръце на раменете му и леко подскочи. Той я подхвана под мишниците, помогна й, после известно време стояха един срещу друг, лице в лице, тя с ръце на раменете му, той с длани под мишниците й.

— Изхвърлиха ме от хотела — рече той.

— Знам. Искате ли да дойдете при мен?

Тя беше добра и топла, гледаше го спокойно, макар и не много уверено. Ако я съзерцаваш, можеш да си представиш много добри, топли и сладки картини; Перец жадно разгледа всички тези картини една подир друга и се опита да си я представи до себе си, но веднага разбра, че не се получава — вместо себе си, той виждаше Тузик — красив, нагъл, точен в движенията и с вонящи крака.

— А не, благодаря — каза той и дръпна дланите си. — Аз все някак и така…

Сега тя се обърна да прибере остатъците от храната върху вестника.

— А защо някак така? — попита. — Мога да ви постеля на дивана. Ще поспите, а на сутринта ще ви намерим стая. Не може всяка нощ в библиотеката.

— Благодаря — отвърна Перец. — Само че аз утре заминавам.

Тя го погледна изненадано:

— Заминавате ли? В гората?

— Не, вкъщи.

— В къщи ли? — Тя старателно загъна мезетата във вестника. — Нали през цялото време искахте да отидете в гората, аз самата съм чувала.

— Разбирате ли, исках… Но не ме пускат. Даже не знам защо. А работа в Управлението нямам. Вече се разбрах — Тузик утре ще ме отведе. Вече е три. Ще ида в гаража, ще се пъхна в камиона на Тузик и ще изчакам сутринта. Тъй че не се притеснявайте.

— Значи ще се сбогуваме… Може би все пак ще идем?

— Благодаря, по-добре в колата… Страхувам се да не се успя, Тузик няма да ме чака.

Те излязоха на улицата и ръка за ръка отидоха до гаража.

— Значи не ви харесаха приказките на Тузик? — попита тя.

— Не, никак. Не обичам да се говори за това. Защо? Защото е срамно някак… и за него е срамно, и за вас е срамно, и за мен. За всички. Много е безсмислено. Като от скука.

— Най-често се прави от скука — рече Алевтина. — А за мен не се притеснявайте, към тези неща съм равнодушна. Абсолютно безразлично ми е… Ето, вие сте дотук. Целунете ме за сбогом.

Перец я целуна, усещайки някакво неясно съжаление.

— Благодаря — рече тя, обърна се и забърза в другата посока. Кой знае защо, Перец махна подире й с ръка.

После влезе в гаража, осветен от сини лампички, прекрачи хъркащия на автомобилна седалка пазач, намери камиона на Тузик и се вмъкна в кабината. Миришеше на гума, бензин и прах. На стъклото се люлееше разкрачен Мики Маус. Хубаво е, помисли си Перец, уютно. Трябваше направо да дойда тук. Наоколо — мълчаливи автомобили, тъмни и празни. Гръмовитото хъркане на пазача. Автомобилите спят, пазачът спи и цялото Управление спи. А Алевтина се съблича пред огледалото, до нея разстланото легло, голямо, за двама, меко, топло… Не, не трябва за това. Защото през деня пречи гълчавата, почукването на мерцедеса, целият делови безсмислен хаос, а сега няма нито изкореняване, нито проникване, нито охрана, нито другите зловещи глупости, само сънлив покой над ръба на скалата, призрачен като всички сънливи светове, невидим и недоловим, и не по-реален от гората. А може би тя спи и сънува всички нас. Ние сме сънят на гората. Атавистичен сън. Груби призраци в нейната изстинала сексуалност…

Перец се сви, легна и сложи под главата си измачкания шлифер. Мики Маус тихичко се полюшва на връвчицата. Когато виждат играчката, момичетата писват: „Ах, колко е хубав!“, а шофьорът Тузик им отговаря: „Което на лицето, това и на сърцето“. Лостът за скоростите опираше в хълбока му и Перец не знаеше как да го мръдне. А позволено ли е да се мръдне? Може би, ако го мръднеш, камионът ще тръгне. Отначало бавно, след това все по-бързо и право върху спящия пазач, а Перец ще се мята в кабината, ще натиска всичко, което му е под ръцете и краката, а пазачът е все по-близо, вече се вижда разтворената му хъркаща уста. След това камионът подскача, завива, врязва се в стената на гаража и в цепнатината се показва синьото небе…

Перец се събуди и видя, че утрото вече е дошло. Пред разтворените врати на гаража механиците пушеха, виждаше се площадчето отпред, жълто от слънцето. Часът беше седем. Перец седна, обърса лице и се огледа в огледалцето за задно виждане. Трябва да се избръсна, помисли си той, но не излезе от кабината. Тузик още го няма и трябва да го чака тук, на самото място, защото шофьорите са разсеяни и винаги тръгват без него. Има два закона за общуване с шофьорите: първо — никога не излизай от колата, ако можеш да търпиш и да чакаш, и второ — никога не спори с шофьора, който те вози. В краен случай се прави, че спиш.

Механиците хвърлиха фасовете, внимателно ги смачкаха с върховете на обувките и влязоха в гаража. Перец не познаваше единия, а другият се оказа не механик, а мениджърът. Минаха съвсем близо, мениджърът се спря около кабината и, сложил ръка на стъпалото, кой знае защо погледна под камиона. След това Перец чу как нареди: „Хайде, размърдай се, дай крика!“ — „А къде е той?“ — попита непознатият механик. — „…! — спокойно отвърна мениджърът. — Виж под седалката“. — „Откъде да знам — раздразни се механикът. — Аз ви предупреждавах, че съм келнер“. Около минута беше тихо, след това вратата се отвори и се появи навъсеното недоволно лице на механика келнер. Той хвърли поглед към Перец, огледа кабината, кой знае защо подръпна кормилото, а след това пъхна ръце под седалката и затършува.

— Това ли е крик? — попита той тихо.

— Не — отвърна Перец. — Това според мен е френски ключ.

Механикът приближи ключа до очите си, разгледа го, сви устни, сложи го на стъпалото и пак пъхна ръце под седалката.

— Това ли?

— Не — каза Перец. — За това мога да ви кажа абсолютно точно. Това е аритмометър. Криковете не са такива.

Механикът-келнер, сбърчил чело, разглеждаше аритмометъра.

— А какви? — попита.

— Ами… като железен лост… Има различни. Едната им ръчка е подвижна…

— Ами че и тук има ръчка! Като на каса.

— Не, това е друга ръчка.

— А какво ще стане, ако я врътна?

Перец съвсем се затрудни. Механикът почака, въздъхна, сложи аритмометъра на стъпалото и пак се мушна под седалката.

— А може би това? — попита той.

— Възможно е. Прилича. Само че трябва да има още един лост, дебел.

Механикът намери и лоста. Повъртя го между дланите си, рече: „Добре де, ще му занеса това — като начало“ и си тръгна, оставяйки вратата отворена. Перец запали цигара. Някъде отзад дрънкаха железа, чуваха се ругатни. След това камионът започна да киха и да потреперва.

Тузик още го нямаше, но Перец не се притесняваше. Той си представи как ще се понесат по главната улица на Управлението и никой няма да им досажда. След това ще свърнат по черния път, ще вдигнат подире си облаци жълт прах, слънцето ще бъде вдясно и ще се вдига, скоро ще започне да прежуря, а те ще излязат на шосето, дълго, равно, блестящо и скучно и на хоризонта ще се мержелеят миражи, приличащи на големи блестящи локви…

Отново мина механикът, търкаляше пред себе си голямо задно колело. Колелото се засили по бетонния под и се виждаше, че механикът иска да го спре, да го подпре на стената, но колелото изви и тежко се затъркаля към двора, механикът несръчно хукна подире му, изоставайки все повече. После се скриха от погледа, чуваха се само отчаяните и гръмогласни крясъци на механика, тропотът на крака и покрай вратата с викове „Дръж го!“ „Заобиколи отдясно!“ пробягаха хора.

Перец забеляза, че камионът е някак странно наклонен и погледна от кабината. Мениджърът се мотаеше около задното колело.

— Здравейте! — поздрави Перец. — Вие какво…

— А, Перец, скъпи! — радостно изкрещя мениджърът, без да спира работата си. — Стойте си, стойте си, не излизайте. Не ни пречите. Заяло е, мръсното… Едното го извадих, но второто е заяло.

— Как заяло, повредено ли е?

— Не мисля — рече мениджърът, изправи се и изтри чело с длан. — Просто е ръждясало мъничко, ама аз сега бързо… А после ще направим едно шахче, бива ли?

— Шах ли? — попита Перец. — А къде е Тузик?

— Тузик ли? Тоест Туз? А, Туз вече е старши лаборант. Изпратихме го в гората. Туз вече не работи при нас. А за какво вие?

— Просто тъй — тихо отвърна Перец. — Просто предполагах… — Отвори вратата и скочи на циментовия под.

— Напразно се безпокоите — рече мениджърът. — Да бяхте си седели там, не пречите.

— Че защо да стоя — каза Перец. — Камионът няма да тръгне.

— Няма да тръгне. Без колело не може, трябва да се свали… Трябва, заяло е! Добре де, механиците ще го свалят. Хайде по-добре да ги разиграем.

Той хвана Перец под ръка и го отведе в кабинета си. Седнаха около масата, мениджърът избута настрана купчина хартии, постави шаха и изключи телефона.

— С часовник ли ще играем? — попита той.

— Аз дори не знам как става с часовник.

В кабинета беше сумрачно и студено, сивосинкав тютюнев дим плаваше между шкафовете като пихтиести водорасли, а мениджърът — нацвъкан с брадавици, подпухнал, пъстреещ с разноцветни петна като гигантско осмокрако, разтвори с двете си космати пипала лакираната раковина на шахматната дъска и се зае грижливо да изважда от нея дървените й вътрешности. Кръглите му очи проблясваха матово и дясното, изкуственото, през цялото време фиксираше тавана, а лявото, живото, свободно се въртеше в орбитата си като живак, вторачвайки се ту към Перец, ту към вратата, ту към дъската.

— С часовник — реши накрая мениджърът, извади от шкафа часовника, нави го, натисна бутона и направи първия си ход.

Слънцето се вдигаше. На двора крещяха: „Абе, заобиколи отдясно!“ В осем мениджърът се замисли над трудна ситуация и неочаквано поиска закуска за двама. От гаража с гърмене се измъкваха автомобили. Мениджърът загуби една партия и предложи втора. Закусиха здравата — студени щрудели и по две бутилки кефир. Мениджърът загуби и втората партия, с преданост и възхищение огледа Перец с живото си око и предложи трета. През цялото време той разиграваше един и същ дамски гамбит, без да се отклонява нито на ход от избрания веднъж и завинаги губещ вариант. Като че ли усъвършенстваше поражението си и Перец местеше фигурите абсолютно автоматично с чувството, че е тренировъчна машина: нито в него, нито в света има нещо извън шахматната дъска, бутона на часовника и твърдата програма за действие.

В девет без пет високоговорителят на радиоуредбата изхърка и обяви с безполов глас: „Всички работници от Управлението да са край телефоните. Очаква се обръщение на Директора към сътрудниците“. Мениджърът стана сериозен, включи телефона и вдигна слушалката. Сега и двете му очи гледаха към тавана. „Мога ли да си ида?“ — попита Перец. Мениджърът се намръщи, сложи показалец пред устните, а след това махна на Перец. В слушалката се чу гъгниво квакане. Перец излезе на пръсти.

В гаража имаше много хора. Лицата на всички бяха строги, важни, дори тържествени. Никой не работеше, всички притискаха слушалки до ушите си. Само на ярко осветения двор самотният механик келнер, потен, червен, изтерзан, тежко дишащ, гонеше колелото. Ставаше нещо важно. Така не може, помисли си Перец, не може през цялото време да съм настрана, никога нищо да не знам, може би в това ми е бедата, може би наистина всичко е правилно, но аз не знам кое какво е и през цялото време се оказвам излишен.

Той се вмъкна в кабината на най-близкия телефонен автомат, свали слушалката и заслуша жадно, но се чуваше само сигнала „свободно“. Тогава почувства внезапен страх, опасение като сърбеж, че ето на — пак закъснява, че някъде нещо раздават на всички, а той ще остане без нещото. Прескачайки през канавки и ями, пресече строителната площадка, заобиколи застаналия на пътя му пазач с пистолет в едната ръка и с телефонна слушалка в другата и по подвижната стълба се изкачи на недостроената стена. През всичките прозорци се виждаха застинали съсредоточени хора с телефонни слушалки, след това край ухото му нещо пронизително свирна и почти веднага зад гърба му екна револверен изстрел, скочи в купчината смет и хукна към служебния вход. Вратата беше затворена. Няколко пъти дръпна рамото на бравата и то се счупи. Метна го встрани и секунда размишляваше какво да прави нататък. До вратата имаше разтворен тесен прозорец и Перец започна да се провира през него, целият в прах и с издрани нокти.

В стаята, където попадна, имаше две бюра. На едното седеше с телефонна слушалка в ръце Домарошчинер. Лицето му беше каменно, очите — затворени. Притискаше слушалката с рамо и старателно записваше нещо с молив в голям бележник, Другото бюро бе празно и на него се мъдреше телефон. Перец вдигна слушалката.

Шумолене. Пращене. Непознат писклив глас: „… Управлението реално може да се разпорежда с нищожно парче територия от океана на гората, миещ континента. Смисъл на живота няма и смисъл на постъпките също. Ние можем прекалено много, но досега така и не знаем колко от това, което можем, действително ни е нужно. Тя даже не се противопоставя, тя просто не ни забелязва. Ако постъпката носи удоволствие, добре, но ако не носи, значи е безсмислена…“ Отново шумове и пращене. „… да се противопоставяме с милиони конски сили, десетки всъдеходи, дирижабли и вертолети, с медицинската наука и най-добрата в света теория на снабдяването. В Управлението се забелязват най-малко два големи недостатъка. В настоящия момент акции от подобен род могат да имат далече стигащи кодировки на името на Херострат, за да остава той наш най-любим другар. То е напълно неспособно да съзидава, без да разрушава авторитета и неблагодарността…“ Сигнали, свистене, звуци, приличащи на мъчителна кашлица. „… то много обича така наречените прости решения, библиотеките, вътрешните съобщения, географските и други карти. Пътища, които то смята за най-кратки, за да се мисли за смисъла на живота за всички хора в цялост, а хората не обичат това. Сътрудниците седят с крака в пропастта, всеки на мястото си, бутат се, остроумничат и мятат камъчета и всеки се старае да метне по-тежко, докато в същото време разходът на кефир не помага нито да се отгледа, нито да се изкорени, нито в достатъчна степен да се законспирира гората. Страхувам се, че даже не сме разбрали какво искаме, а нервите в края на краищата също подлежат на тренировка, както се тренира способността да възприемаш, а разумът не почервенява и не се мъчи от угризения на съвестта, защото въпросът от научен, от правилно поставен, става морален. Лъжлива, изплъзваща се, непостоянна и се преструва. Но пък някой трябва да я дразни и не да разказва легенди, а да се готви за пробно излизане. Утре ще ви приема отново и ще прегледам как сте се подготвили. Двайсет и два нула нула — радиологична тревога и земетресение, осемнайсет нула нула — съвещание на свободния от дежурство персонал при мен, както се казва, на килима, двайсет и четири нула нула — всеобща евакуация…“

Чу се нещо като течаща вода, после всичко утихна. И Перец забеляза, че Домарошчинер го гледа със строги обвиняващи очи.

— Какво каза той? — попита Перец шепнешком. — Нищо не разбирам.

— И не е странно — отвърна Домарошчинер с леден тон. — Взели сте чужда слушалка. — Той наведе поглед, записа нещо в бележника и продължи: — Това между впрочем е абсолютно недопустимо нарушаване на правилника. Настоявам да оставите слушалките и да си вървите. Иначе ще повикам официални лица.

— Добре — рече Перец. — Тръгвам. Но къде е моята слушалка? Тази е чужда, а къде е моята тогава?

Домарошчинер не отговори. Отново затвори очи и притисна слушалката до ухото си. Перец долови познатото квакане.

— Питам: къде е моята слушалка! — викна Перец. И повече нищо — шумолене, пращене, а после се чуха късите сигнали „отбой“. Тогава остави слушалката и излезе в коридора. Отваряше вратите на кабинетите и навсякъде виждаше познати и непознати сътрудници: едни стояха или седяха, застинали в пълна неподвижност, приличащи на восъчни фигури със стъклени очи; други крачеха от ъгъл на ъгъл и прескачаха телефонната жица, влачеща се подире им; трети трескаво дращеха в дебели тетрадки, на случайни хартийки и върху полетата на вестниците. Всеки плътно притискаше слушалката до ухото си, страхувайки се да не пропусне нито дума. Нямаше свободни телефони. Перец се опита да измъкне слушалката от един застинал в транс сътрудник, младо момче в работен гащеризон, но онзи веднага оживя, запищя, зарита, тогава останалите зашъткаха, размахаха ръце, а някой истерично закрещя: „Безобразие! Повикайте охрана!“

— Къде е моята слушалка! — крещеше Перец. — И аз съм човек като вас, имам право да знам! Дайте ми да чуя! Дайте ми моята слушалка!

Гонеха го и заключваха вратите подир него. Стигна до последния етаж, където пред входа към покрива, съвсем до клетката на никога не работещия асансьор седяха двама дежурни механици и играеха на морски шах. Перец, задъхвайки се, се облегна о стената. Техниците го погледнаха, усмихнаха се разсеяно и пак се наведоха над листа.

— И вие ли нямате слушалки? — попита Перец.

— Имаме — отговори един от механиците. — Как да нямаме, не сме стигнали дотам.

— А защо не слушате?

— Кво да слушаш, нищо не се чува.

— Защо не се чува?

— Ами отрязахме кабела.

Перец изтри лицето и шията си с измачкана кърпичка, почака до края на играта и се спусна надолу. По коридорите беше шумно. Вратите се разтваряха, сътрудниците излизаха да пушат. Жужаха оживени, възбудени, развълнувани гласове. „А бе аз достоверно ви казвам: ескимото е изработено от ескимосите. Какво? Но в края на краищата прочетох го в една книга… А не чувате ли съзвучието? Ес-ки-мос. Ес-ки-мо. Какво?…“ — „Гледах в каталога на Ивер: сто и петдесет хиляди франка, и това още в петдесет и шеста. Представяте ли си колко струва сега?“ — „Някакви странни цигари. Казват, сега изобщо не слагат тютюн, а вземат специална хартия, раздробяват я и я просмукват с никотин…“ — „И от доматите се хваща рак. От домати, от лули, от яйца, от копринени ръкавици…“ — „Как спахте? Представете си, цяла нощ не мигнах — непрекъснато бумка този чук. Не го ли чувате? Цяла нощ… Здрасти, Перец! А казват, че сте заминали… Браво, че останахте…“ — „Намериха го накрая крадеца, не помните ли, всички неща изчезваха. Пък се оказа дискохвъргача от парка, знаете го, статуята до фонтана. Че то даже на краката му пише мръсотии…“ — „Перчик, бъди приятел, дай пет гроша до заплата, тоест до утре…“ — „Той не я сваляше, тя сама му се обеси на врата. Направо пред мъжа си. Абе вие не вярвате, ама аз с очите си видях…“

Перец влезе в кабинета си, поздрави Ким и се изми. Ким не работеше; седеше, спокойно отпуснал ръце на масата и гледаше към кахлената стена. Перец свали калъфа на мерседеса, вкара щепсела и погледна Ким с очакване.

— Днес не може да се работи — рече Ким. — Някакъв дърдорко обикаля и поправя всичко. Седя и не знам какво да правя.

Перец видя бележника на масата си. „За Перец. Довеждаме ви до знание, че вашият телефон е в кабинет 771“. Подписът не се четеше. Перец въздъхна.

— Не въздишай — каза Ким. — Трябва да идваш навреме на работа.

— Не знаех — рече Перец. — Мислех днес да замина.

— Сам си си виновен — сухо отвърна Ким.

— Все пак нещичко подочух. И знаеш ли, Ким, нищо не разбрах. Защо е така?

— Нещичко подочул! Глупак! Идиот! Ти изпусна такъв случай, че даже не ми се говори с теб. Сега трябва да те запознавам с директора. Просто от съжаление.

— Запознай ме — рече Перец. — Знаеш ли — продължи той, — понякога ми се струва, че нещо схващам, някакви парчета от мисли, интересни според мен, но ей сега се мъча да си ги спомня — и нищо…

— А чий беше телефонът?

— Не знам. Където седи Домарошчинер.

— Аха, вярно, тя сега ражда. Не му върви на Домарошчинер. Взема нова сътрудничка, поработи при него половин година и ражда… Да, Перчик, попаднал си на женска слушалка. Тъй че не знам как да ти помогна… Изобщо подред никой не слуша, сигурно и жените. Директорът се обръща към всички едновременно, но в същото време и към всеки поотделно. Разбираш ли?

— Страхувам се, че…

— Аз например препоръчвам да се слуша така. Разгъваш речта на директора в един ред, махаш препинателните знаци и избираш думите случайно, като мислено редиш плочки за домино. Тогава, когато половинките на плочките съвпаднат, приемаш думата и я записваш на отделно листче. Ако не съвпаднат, думата временно се отхвърля, но остава на реда. Има още някои тънкости, свързани с честотата на гласните и съгласните, но тава са ефекти от втори ред. Разбра ли?

— Не — отвърна Перец. — Тоест да. Жалко, че не знаех този метод. И какво рече той днес?

— Това не е единственият. Има например метод на спиралата с променлива стъпка. Този метод е прекалено груб, но ако се говори само за стопанско-икономически проблеми, той е удобен, защото е прост. Има и метод на Стивънсън-заде, но изисква електронни приспособления… Тъй че най-добър си остава методът на доминото, а в частни случаи, когато речникът е специализиран и ограничен, и методът на спиралата.

— Благодаря — каза Перец. — И за какво говори днес директорът?

— Как така за какво?

— Как така ли?… Ами — за какво? Какво каза…

— Кому?

— На теб например.

— За съжаление не мога да ти го разкажа. Това е секретен материал, а ти все пак, Перчик, си нещатен. Не се сърди.

— Не, не се сърдя — отвърна Перец. — Исках само да знам… Говори нещо за гората, за свободата на волята… Аз камъчетата ги хвърлях в пропастта просто така, без цел, а той каза нещо по този въпрос.

— Не ми разказвай — рече Ким нервно. — Това не ме засяга. Пък и тебе, тъй де — не е била твоята слушалка.

— Ама чакай, спомена ли нещо за гората?

— Естествено. Той никога за нищо друго не говори. И дай да прекратим разговора. По-добре разкажи как щеше да заминеш.

Перец разказа.

— Напразно все го побеждаваш — рече Ким замислено.

— Не мога да му помогна. Аз съм доста добър шахматист, а той е само любител… И освен това играе странно…

— Това няма значение. На твое място бих се замислил. Изобщо ти напоследък не ми харесваш… Доноси пишат срещу теб… Знаеш ли какво, утре ще ти уредя среща с директора. Иди и смело му обясни всичко. Мисля, че ще те пусне. Ти само подчертай че си лингвист, филолог, че тук си попаднал случайно, припомни му уж между другото, че много си искал да отидеш в гората, а сега си премислил, защото се смяташ за некомпетентен.

— Добре.

Млъкнаха. Перец си представи как седи лице срещу лице с директора и се ужаси. Методът на доминото, помисли си. Стивънсън-заде…

— И главното — не се срамувай да плачеш — рече Ким. — Той това го обича.

Перец скочи и развълнувано закрачи из стаята.

— Господи — каза. — Поне да знаех как изглежда, какъв е.

— Какъв ли? Нисичък, рижав…

— Домарошчинер казва, че е истински великан.

— Домарошчинер е глупак, хвалипръцко и лъжльо. Директорът е риж, пълничък, на дясната си буза има белег. Като върви, леко се полюлява, като моряк. Всъщност той си е бивш моряк.

— А Тузик твърди, че е кльощав и носи дълги коси, защото едното му ухо го няма.

— Кой е пък този Тузик?

— Шофьорът, разказах ти за него.

Ким злобно се изсмя:

— Откъде накъде шофьорът Тузик ще знае всичко това? Слушай, Перчик, я не бъди толкова доверчив.

— Тузик казва, че е бил негов шофьор и няколко пъти го е виждал.

— Е, и какво? Сигурно лъже. Аз му бях личен секретар, пък не съм го виждал нито веднъж.

— Кого?

— Директора. Доста време му бях секретар, докато не защитих дисертацията.

— И нито веднъж не го видя?

— Естествено! Ти си въобразяваш, че е лесно.

— Чакай де, откъде тогава знаеш, че е риж и така нататък?

Ким поклати глава.

— Перчик — рече той грижовно. — Душичко моя. Никой никога не е виждал водороден атом, но всички знаят, че има една електронна обвивка с определени характеристики и ядро, изградено в най-простия случаи от един протон.

— Вярно е — съгласи се Перец унило. Почувства се уморен. — Значи утре ще го видя?

— Питай ме нещо по-просто — започна Ким. — Среща ще ти уредя, гарантирам. А вече какво ще видиш там и кого — виж, това не знам. И какво ще чуеш също не знам. Ти не ме питаш ще те пусне ли директорът или не — съвсем правилно постъпваш, че не питаш. Аз не мога да го знам, нали?

— Но това са съвсем различни неща — каза Перец.

— Еднакви, Перчик — отвърна Ким. — Уверявам те, еднакви.

— Сигурно ти изглеждам много неосъзнат — печално каза Перец.

— Мъничко.

— Снощи спах лошо.

— Не, ти просто си непрактичен. А защо всъщност спа лошо?

Перец му разказа. И се уплаши. Добродушното лице на Ким внезапно се наля с кръв, косите му щръкнаха. Той изръмжа, грабна слушалката, бясно набра номер и закрещя:

— Комендантът ли е? Какво значи това, коменданте? Как посмяхте да изхвърлите Перец! Млък! Аз не ви питам какво там ви е свършило, а питам: как сте посмели да изхвърлите Перец! Какво? Млък! Да не сте посмели! Кво? Дрънканици, тъпотии! Млък! Ще ви смажа! Заедно с вашия Клавдий-Октавиан! Ще ми чистите клозета, ще изхвърчите в гората, за двайсет и четири часа, за шейсет минути! Какво? Тъй… тъй… Какво? Тъй… Правилно. Това е друг разговор. И най-хубавото бельо… Това си е ваша работа… Ако ще, и на улицата… Какво? Добре. Съгласих се. Благодаря ви. Извинявайте за безпокойството… Естествено… Много ви благодаря. Довиждане.

Той затвори телефона.

— Всичко е наред — рече. — Въпреки всичко е прекрасен човек. Върви да почиваш. Ще живееш в неговия апартамент, а той със семейството си ще се пресели в бившата ти хотелска стая, друг начин, за съжаление, няма… И не спори, моля те, не спори, това изобщо не е наша работа. Той сам така реши. Иди, това е заповед. Ще ти звънна по въпроса за директора…

Перец излезе на улицата, постоя мъничко, примижавайки от слънцето, и тръгна към парка да търси куфара си. Не го намери веднага, защото здраво беше затиснат от мускулестата гипсова ръка на крадеца дискохвъргач край фонтана с неприличния надпис на лявото бедро. Всъщност надписът не беше чак толкова неприличен — с химически молив беше написано: „Момичета, пазете се от сифилис!“

Загрузка...