Охлюв по склона

Пета глава

Перец се яви в приемната на директора точно в десет сутринта. Вече имаше опашка — около дванадесетина души. Поставиха Перец четвърти. Той седна в креслото между Беатриса Вах, сътрудничка от групата Помощ на местното население и мрачен сътрудник от групата Инженерно проникване. Ако се съди по опознавателния жетон на гърдите му и по надписа върху бялата картонена маска, мрачният сътрудник би трябвало да се казва Брандскугел. Приемната беше боядисана в бледорозово, на едната стена висеше табела: „Не пуши, не замърсявай, не шуми“, а на другата — голяма картина, изобразяваща подвига на пионер-лесопокорителя Съливан: Съливан с вдигнати ръце се превръща в скачащо дърво — буквално пред очите на потресените си другари. Розовите щори на прозореца са плътно спуснати, на тавана сияе гигантски полилей. Освен входната врата, на която пише „Изход“, в приемната има още една врата, огромна, тапицирана с жълта кожа и с надпис „Изход няма“. Надписът е със светещи бои — като мрачно предупреждение. Под надписа е бюрото на секретарката с четири разноцветни телефона и електрическа пишеща машина. Секретарката — пълна възрастна жена с пенсне — надменно изучава „Учебник по атомна физика“. Посетителите разговарят сдържано. Мнозина явно нервничат и трескаво прелистват стари илюстровани списания. Всичко това доста приличаше на опашка пред зъболекарски кабинет и Перец пак усети неприятна хладина, тръпка в челюстите и желание незабавно да избяга някъде.

— Те дори не са мързеливи — рече Беатриса Вах, леко извърнала красивата си глава към Перец. — Но не понасят систематичната работа. Как вие например си обяснявате необичайната лекота, с която напускат заселените места?

— На мен ли говорите? — плахо попита Перец. Той нямаше понятие как може да обясни необичайната лекота.

— Не, на моншер Брандскугел.

Моншер Брандскугел поправи отлепващия се ляв мустак и задушевно отговори:

— Не знам — продължи Беатриса тъжно. — Щом нашите отряди се появят край селата, те изоставят домовете си, имуществото си и заминават. Създава се впечатлението, че изобщо не се интересуват от нас. Че нищо наше не им е необходимо. Как мислите, така ли е?

Известно време моншер Брандскугел мълчеше, сякаш размишляваше, и гледаше Беатриса през странните кръстообразни бойници на маската си, а след това произнесе с предишната си интонация:

— Не знам.

— Доста неподходящо е — продължи Беатриса, — че нашите групи са съставени само от жени. Разбирам, в този факт има дълбок смисъл, но често не достига мъжката твърдост, категоричност, бих казала — целенасоченост. За съжаление жените са склонни да се разпиляват, вие навярно сте го забелязали.

— Не знам — отвърна Брандскугел и в този момент мустакът му се откъсна и леко планира на пода. Той го вдигна, огледа го внимателно и повдигайки края на маската, деловито го наплюнчи и пак го залепи на мястото му.

На бюрото на секретарката мелодично дрънна камбанка. Тя отмести учебника, прегледа списъка, елегантно подпряла пенснето си, и обяви:

— Професор Какаду, канят ви.

Професор Какаду изтърва илюстрованото списание, скочи, пак седна, огледа се, пребледня, след това, захапал устни, с напълно изкривено лице отскочи от креслото и изчезна зад вратата с надпис „Изход няма“. Няколко секунди в приемната цареше болезнена тишина, След това отново замърмориха гласове и прошумоляха листове.

— Ние не можем да намерим — продължи Беатриса — с какво да ги заинтригуваме, да ги увлечем. Строим удобни сухи наколни жилища — те ги пълнят с торф и заселват там всякакви насекоми. Опитваме се да им предложим суха храна вместо онази кисела гадост, която ядат — без полза. Опитваме се да ги облечем по човешки — един умря, двама заболяха. Но ние продължаваме своите опити. Вчера разпръснахме по гората един камион огледалца и лъскави копчета… Киното не им е интересно, музиката — също. Безсмъртните творби предизвикват у тях нещо като хихикане… Не, трябва да се започне с децата. Аз например предлагам да се ловят децата им и да се организират специални училища. За съжаление това е свързано с технически трудности: не можем да ги хванем с ръце, ще трябват особени машини… Впрочем вие го знаете не по-лошо.

— Не знам — отвърна тъжно моншер Брандскугел.

Отново дрънна камбанката и секретарката рече:

— Беатриса, ваш ред е. Заповядайте.

Беатриса се засуети. Искаше да се втурне към вратата, но се спря и се заоглежда тревожно. Върна се, надникна под креслото, шепнейки: „Къде ли е тя? Къде ли е?“, огледа приемната с огромните си очи, сграбчи косите си и закрещя: „Къде е тя?!“, а после улови Перец за сакото и го изхвърли от креслото. Под Перец се оказа една кафява папка, Беатриса я грабна и няколко секунди стоя със затворени очи и безмерно щастливо лице, притиснала папката до гърдите си, а подир това бавно тръгна към вратата, обвита в жълта кожа, и се скри зад нея. Перец се изправи сред гробовното мълчание, стараейки се да не поглежда никого, и изтърси панталона си. Впрочем никой не му обърна внимание — всички зяпаха към жълтата врата.

Какво да му кажа? — помисли си Перец. — Ще му кажа, че съм филолог и не мога да съм полезен на Управлението, да ме пусне и повече кракът ми няма да стъпи тук, честна дума. А защо дойдохте тук? Винаги съм се интересувал от гората, но в гората не ме пускат. И изобщо тук попаднах случайно, аз съм филолог! Филолозите, литераторите, философите нямат работа в Управлението. Значи, правилно не ме пускат, разбирам го, съгласен съм… Не мога да съм нито в Управлението, откъдето кензат връз гората, нито в гората, дето ловят деца с машини. Да си бях тръгнал и да се захвана с нещо по-просто. Знам, обичат ме, но ме обичат както детето обича играчките си. Служа за забавление, не мога никого да науча на онова, което знам… Не, това не трябва да казвам. Трябва да пусна сълза, ама откъде да я намеря тази сълза? Ще направя всичко на пух и прах и ще си тръгна пешком. Перец си представи как върви по прашния път под обгарящото слънце километър след километър, а куфарът се държи все по-самостоятелно. И с всяка крачка отива по-далеч и по-далеч от гората, от своята мечта, от своята тревога, която отдавна вече стана смисъл на живота му…

Доста време не са повикали никого, помисли си той. Сигурно директорът е здравата заинтригуван от проекта за лов на деца. И защо никой не излиза от кабинета? Навярно има друг изход.

— Извинете, моля — рече той, обръщайки се към моншер Брандскугел. — Колко е часът?

Моншер Брандскугел погледна часовника си, помисли и отвърна:

— Не знам.

Тогава Перец се наведе до ухото му и прошепна:

— Никому няма да кажа. Ни-ко-му.

Моншер Брандскугел се разколеба, нерешително почука с пръсти по пластмасовия жетон със своето име, огледа се крадешком, нервно се прозя, пак се огледа и притискайки по-плътно маската, каза:

— Не знам.

После стана и припряно отиде в другия ъгъл на приемната.

Секретарката обяви:

— Перец, вие сте на ред.

— Как така аз? — изненада се Перец. — Аз съм четвърти.

— Нещатен сътрудник Перец — повиши глас секретарката. — Вие сте на ред.

— Разсъждава… — скръцна някой.

— Ей такива трябва да се гонят — чу се отляво. — С нагорещен прът!

Перец се надигна. Краката му бяха като от вата, безцелно плесна с длани по хълбоците. Секретарката го гледаше внимателно.

— Души, котаракът му с котарак! — рече някой в приемната.

— Колкото да ни размотава…

— И този сме го търпели!

— Извинете, вие сте го търпели. Аз го виждам за пръв път.

— А аз, между впрочем, съвсем не за двайсети.

— Тихо! — изсъска високо секретарката. — Пазете тишина! И не мърсете пода — да, вие там… да, на вас говоря. И тъй, сътрудник Перец, ще влезете ли? Или да извикам охраната?

— Да — отвърна Перец. — Ще вляза.

Последният, когото видя в приемната, беше моншер Брандскугел, барикадиран зад креслото, озъбен, приклекнал, с ръка в задния джоб на панталона. След това видя директора.

Директорът се оказа висок строен мъж на около тридесет и пет, в превъзходен скъп костюм. Стоеше до разтворения прозорец и ронеше трохи хляб на гълъбите, скупчили се на перваза. Кабинетът беше абсолютно празен, без нито един стол, дори без бюро, само на стената срещу прозореца висеше намалено копие на „Подвига на пионер-лесопокорителя Съливан“.

— Нещатният сътрудник на Управлението Перец? — попита с чист звънлив глас директорът, обръщайки към Перец свежото си лице на спортист.

— Да… аз съм — отрони Перец.

— Много, много ми е приятно. Най-после се запознахме. Здравейте. Фамилното ми име е Ахти. Много съм слушал за вас. Вече ще се познаваме.

Перец, прегърбен от боязливост, стисна протегнатата длан. Дланта беше суха и здрава.

— Пък аз, нали виждате, храня гълъбите. Интересна птица. В нея се долавя някаква огромна потенция. А как вие, мосю Перец, се отнасяте към гълъбите?

Перец се обърка, защото не обичаше гълъбите. Но лицето на директора излъчваше такава радушност, такъв жив интерес, такова нетърпеливо очакване на отговора, че Перец се овладя и излъга:

— Много ги обичам, мосю Ахти.

— Печени ли ги обичате? Или задушени? Аз например ги обичам в пирожка. Пирожка с гълъбово месце и чаша хубаво полусухо — какво по-добро от това? Как мислите?

И отново върху лицето на мосю Ахти изплуваха живият интерес и нетърпеливото очакване.

— Изумително — отвърна Перец. Той реши да зареже всичко и да се съгласява.

— А „Гълъбът“ на Пикасо! — каза мосю Ахти. — Веднага си спомням: „Не ял, не пил и не целунал даже — секундите неудържимо бягат…“ Колко точно е изразена идеята за нашата неспособност да уловим и материализираме прекрасното!

— Превъзходни стихове — тъпо се съгласи Перец.

— Когато за пръв път видях „Гълъба“, аз, както сигурно и много други, си помислих, че изображението е неточно, или поне неестествено. Но после поради характера на работата ми често се заглеждах в гълъбите и изведнъж осъзнах, че Пикасо, този чудотворец, е уловил мига, когато гълъбът прибира крила да кацне. Крачетата му почти докосват земята, но самия той е още във въздуха, в полет. Мигът, когато движението се превръща в неподвижност, полетът — в покой.

— Пикасо има странни картини, които не разбирам — рече Перец, за да демонстрира независимост в разсъжденията.

— О, просто не сте го гледали по-продължително. За да се разбира истинската живопис, не е достатъчно два или три пъти годишно да прекрачиш галерията. Картините трябва да се гледат с часове. Колкото може по-често. И само оригинали. Никакви репродукции. Никакви копия… Погледнете тази картина. По лицето ви виждам, че мислите за нея. И сте прав: лошо копие. Но ако имахте възможност да се запознаете с оригинала, щяхте да разберете идеята на художника.

— И каква е тази идея?

— Ще се опитам да ви обясня — с готовност се отзова директорът. — Какво виждате на картината? Формално — получовек-полудърво. Картината е статична. Не се схваща, не се долавя прехода от едната същност към другата. В картината отсъства главното — посоката на времето. Но ако имахте възможност да изучите оригинала, бихте разбрали, че художникът е успял да вложи в изображението най-дълбок символичен смисъл, че е фиксирал не човека-дърво и даже не превръщането на човека в дърво, а точно и само превръщането на дървото в човек. Художникът е използвал идея от стара легенда, за да изобрази появата на новата личност. Ново от старото. Живо от мъртвото. Разум от бездиханна материя. Оригиналът съдържа време-движението! Векторът! Стрелата на времето, както бе казал Едингтън…

— А къде е оригиналът? — попита приветливо Перец.

Директорът се усмихна.

— Оригиналът, разбира се, е унищожен като предмет на изкуството, недопускащ двояко тълкуване. Първото и второто копие също са унищожени като предпазна мярка…

Мосю Ахти се върна до прозореца и с лакът избута гълъбите от перваза.

— Тъй. За гълъбите поговорихме — произнесе той с нов, чиновнически глас. — Името ви?

— Какво?

— Името. Вашето име.

— Пе… Перец.

— Година на раждане?

— Трийста…

— По-точно!

— Хиляда деветстотин и трийста. Пети март.

— Какво правите тук?

— Нещатен сътрудник съм. Прикрепен към групата Научна охрана.

— Питам ви: какво правите тук? — рече директорът, обръщайки към Перец невиждащите си очи.

— Не знам… Искам да се махна.

— Вашето мнение за управлението?

— Има много добри хора, но…

— Достатъчно.

Директорът се приближи до Перец, прегърна го през рамо и каза, гледайки го право в очите:

— Слушай, приятел! Я зарежи! Да направим тройка, а? Ще хванем секретарката, видя ли каква жена! Не жена, а трийсет и четири удоволствия! „Да отпушим, момчета, заветната кварта!“ — провикна се той пресипнало. — А? Ще я отпушим ли? Я зарежи, не обичам. Схвана ли? Ти как си по тази част?

От него изведнъж замириса на спирт и чеснов салам, очите му се събраха към основата на носа.

— Ще повикаме инженера, моншер Брандскугел, моя приятел — продължи той, притиснал Перец до гърдите си. — Такива истории разправя — нямаш нужда от мезе… Тръгваме ли?

— Всъщност може — рече Перец. — Но аз…

— Ти какво?

— Аз, мосю Ахти…

— А бе я зарежи! Какъв мосю съм ти на теб! Камрад — разбра ли! Генацвали!1

— Аз, камрад Ахти, бях дошъл да ви помоля…

— По-мо-ли! Нищо няма да пожаля! Мангизи искаш — мангизи! Не ти харесва някой — кажи, ще видим!

— Не, просто искам да замина. Не мога да си тръгна, а тук попаднах случайно, камрад Ахти, и вече нямам работа. Разрешете ми да си тръгна. Никой не иска да ми помогне, моля вас като директор…

Ахти пусна Перец, оправи вратовръзката си и сухо се усмихна:

— Грешите, Перец — каза. — Не съм директорът. Аз съм референт на директора по кадрите. Извинявайте, че ви задържах. Моля през тази врата. Директорът ще ви приеме.

Той разтвори пред Перец ниската вратичка в ъгъла на своя гол кабинет и го покани с жест. Перец се изкашля, кимна сдържано, наведе се и се промъкна в другото помещение. Стори му се, че го плеснаха по задните части. Впрочем сигурно така му се бе сторило, или може би мосю Ахти бе затворил прибързано вратата.

Стаята, в която попадна, беше точно копие на приемната, даже секретарката беше копие на първата, но четеше книгата „Сублимация на гениалността“. В креслата пак така седяха бледи посетители със списания и вестници. Тук бяха и професор Какаду, страдащ от тежък нервен сърбеж, и Беатриса Вах с кафявата папка на колене. Останалите му бяха непознати, а под картината „Подвигът на пионер-лесопокорителя Съливан“ равномерно просветваше строг надпис „Тихо!“, затова тук никой не разговаряше. Перец внимателно се отпусна на крайчеца на дивана. Беатриса Вах му се усмихна — малко предпазливо, но приветливо.

След минута нервно мълчание дрънна камбанка, секретарката отмести книгата и рече:

— Преподобний Лука, вас канят.

Беше страшно да гледаш преподобния Лука и Перец се извърна. Нищо, помисли си той и затвори очи. Ще издържа. Спомни си как в една дъждовна есенна вечер домъкнаха Есфир, когото пиян хулиган заклал във входа на къщата, и съседите, надвиснали над него, и стъкълцата в устата — беше прегризал чашата, с която му донесоха вода… Да, помисли си той, най-тежкото е зад гърба ми…

Вниманието му беше привлечено от бързи остри звуци. Отвори очи и се огледа — през едно кресло от него професор Какаду яростно се чешеше под мишниците като маймуна.

— Как мислите, трябва ли да се отделят момичетата от момчетата? — с треперещ шепот попита Беатриса.

— Не знам — злъчно отвърна Перец.

— Комплексното възпитание, разбира се, има своите предимства — продължи да мърмори Беатриса, — но това е особен случай… Господи! — вресна тя изведнъж плачливо. — Дали ще ме изгони? Къде ще вървя тогаз? Отвсякъде вече ме изгониха, не ми останаха даже чифт прилични пантофи. Чорапите свършиха, пудрата — на буци…

Секретарката отмести „Сублимация на гениалността“ и строго предупреди:

— Не се отвличайте!

Беатриса Вах замря уплашено. В този момент ниската врата се разтвори и в приемната хлътна до голо избръснат човек.

— Има ли тук Перец? — звучно попита той.

— Има — рече Перец и скочи.

— На изхода с вещите! Колата тръгва след десет минути, чевръсто!

— Колата закъде? Защо?

— Перец ли сте?

— Да.

— Искате ли да си тръгвате, или не?

— Исках, но…

— Е, както щете — сърдито изрева обръснатият. — Моята работа е да ви кажа.

Той се скри и вратата хлопна. Перец се втурна подире му.

— Назад! — кресна секретарката и няколко чифта ръце го сграбчиха за дрехите. Перец отчаяно се метна, сакото му изпращя.

— Там е колата! — простена той.

— Да не сте откачили! — викна разгневената секретарка. — Къде се натискате? Ето ви вратата, написано е „Изход“, вие накъде?

Здравите ръце обърнаха Перец към вратата с надпис „Изход“. Зад вратата се оказа обширна многоъгълна зала с много врати и Перец се втурна да ги отваря една подир друга.

Ярко слънце, стерилно-бели стени, хора в бели престилки. Гол гръб, намазан с йод. Мирис на аптека. Не е тази.

Мрак, тракане на кинопрожекционен апарат. На екрана дърпат някого за ушите в различни посоки. Белите петна на недоволно обърнатите лица. Глас: „Вратата! Затвори вратата!“. И тази не е.

Перец, плъзгайки се по паркета, пресече залата.

Ухание на сладкарница. Малка опашка с чанти. Зад стъклената преграда блестят бутилки кефир, цъфтят торти и пасти.

— Господа! — викна Перец. — Къде е тук изходът?

— На вас откъде ви трябва изход? — попита дебелият продавач с калпак на готвач.

— Оттук…

— Ами че ето — вратата, на която стоите.

— Не го слушайте — рече на продавача хилаво старче от опашката. — Този е някакъв зевзек, само задържа опашката… Работете, не му обръщайте внимание.

— Не се майтапя — рече Перец. — Колата ей сега тръгва…

— Да, този не е онзи — съгласи се справедливото старче. — Онзи винаги пита къде е клозетът. Къде, казвате, ви е колата, началство?

— На улицата…

— На коя улица? — попита продавачът — Улици много.

— Все ми е едно на коя, само веднъж да изляза.

— Ами, не — рече проницателното старче. — Този все пак е онзи. Просто си е сменил програмата. Не му обръщайте внимание.

Перец се огледа отчаяно, втурна се обратно в залата и натисна съседната врата. Вратата беше заключена. Недоволен глас се осведоми:

— Кой е?

— Трябва да изляза! — кресна Перец. — Къде е изходът?

— Почакайте, сегичка.

Зад вратата се чу шум, плисък на вода, звуци от преместване на кутии. Гласът попита:

— Какво ви трябва?

— Да изляза! Искам да изляза!

— Сегичка.

Щракна ключ и вратата се отвори. В стаята беше тъмно.

— Влезте — каза гласът.

Миришеше на проявител. Перец опъна напред ръце и направи няколко неуверени крачка.

— Нищо не виждам — призна.

— Ще свикнете — обеща гласът. — Вървете де, какво се спряхте?

Уловиха го за ръка и го поведоха.

— Подпишете се тук — каза гласът.

Перец усети между пръстите си молив. Вече смътно виждаше в мрака белеещ се лист хартия.

— Подписахте ли се?

— Не. Къде да се подпиша?

— Не се плашете, не е смъртна присъда. Подпишете се, че нищо не сте видели.

Перец се подписа напосоки. Пак здраво го хванаха за ръкава, прекараха го през няколко завеси, после гласът попита:

— Достатъчно ли се насъбрахте?

— Четирима — се чу сякаш иззад вратата.

— Направихте ли опашка? Помнете, отварям вратата и пускам по човек. Минавате по един, не се бутайте и без тарикатлъци. Ясно ли е?

— Ясно. Да не ни е за пръв път.

— Някой да си е забравил дрехите?

— Не сме, не сме. Пускайте.

Отново се чу превъртане на ключ. Перец едва не ослепя от ярката светлина и в същия миг го избутаха. Още не отворил очи, започна да се спуска по стъпала и едва тогава разбра, че се намира във вътрешния двор на Управлението. Недоволни гласове закрещяха:

— Хайде бе, Перец! По-бързо, докога ще чакаме!

Насред двора стоеше камион, препълнен със служители от групата Научна охрана. От кабината гледаше Ким и сърдито махаше с ръка. Перец изтича до камиона, метна се отстрани, грабнаха го и го хвърлиха на пода. В същия миг камионът изръмжа, лашна се, някой настъпи Перец за ръката, друг тежко седна връз него, разпищяха се, разсмяха се и тръгнаха.

— Перчик, ето ти куфара — рече някой.

— Перец, наистина ли си тръгвате?

— Пан Перец, да желаете цигарка?

Перец запали, седна на куфара и вдигна яката на сакото си. Подадоха му шлифера, той се усмихна с благодарност и се наметна. Камионът се носеше все по-бързо и макар че денят беше горещ, насрещният вятър бе доста остър. Перец пушеше, скрил цигарата в свита длан, и се оглеждаше. „Пътувам — мислеше си той. — Пътувам. За последен път те виждам, стена. За последен път ви виждам, резиденции. Сбогом, гьол, сбогом, шахмат, сбогом, кефир. Колко е хубаво, колко е леко! Никога повече няма да вкуся кефир. Никога повече няма да сядам пред шахматната дъска…“

Служителите, наблъскани отзад, хванали се един за друг, си правеха завет и говореха на отвлечени теми.

— Изчислено е, аз съм го изчислил. Ако продължава така, след сто години на всеки квадратен метър от територията на Управлението ще се падат по десет сътрудника, а общата им маса ще е такава, че скалата ще се срути. За доставка на вода и продоволствия ще са необходими толкова транспортни средства, че ще трябва да се изгради автоконвейер между Управлението и Материка, колите да се движат със скорост четиридесет километра в час през дистанция един метър и да се разтоварват в движение… Не, напълно съм убеден, че дирекцията вече мисли за регулиране на притока от нови сътрудници. Разсъдете сами: комендантът на хотела — седем парчета, всеки момент осем, така не бива. И всички са здрави. Домарошчинер смята, че нещо трябва да се направи. Е, не задължително кастрация, както той предлага…

— Всеки да го каже, ама не и Домарошчинер.

— Нали затова казвам, че не е задължително кастриране.

— Казват, че годишните отпуски ще ги увеличат на шест месеца.

Пресичаха парка и Перец внезапно осъзна, че камионът върви в друга посока. Всеки момент ще излязат от вратата и ще поемат по серпантината, отдолу, под козирката.

— Слушайте, къде отиваме? — попита той разтревожено.

— Как къде? Да си вземем заплатата.

— Не на Материка, така ли?

— Какво ще правим на Материка! Касиерът е дошъл на биостанцията.

— Значи отиваме в биостанцията? В гората?

— Ами да. Ние сме от Научната охрана и получаваме парите си в биостанцията.

— А аз? — объркано попита Перец.

— И ти ще получиш. Полага ти се премия… Между другото, всички ли са с изправни документи?

Сътрудниците се размърдаха, започнаха да вадят от джобовете си разноформатни и разноцветни хартии с печати и внимателно да ги оглеждат.

— Перец, а вие попълнихте ли анкетата?

— Каква анкета?

— Моля ви се, какво значи „каква“? Образец номер осемдесет и четири.

— Нищо не съм попълвал — рече Перец.

— Боже милостиви! Как е възможно — ами Перец нямал документи!

— Карай, не е важно. Сигурно има пропуск.

— И пропуск нямам — каза Перец. — Нищо нямам. Само куфара и този шлифер… Аз не за гората се тъкмях, аз исках да си отивам.

— А здравна книжка? А ваксинация?

Перец поклати глава. Камионът вече пълзеше по серпантината и Перец равнодушно гледаше гората, плоските шуплести пластове до самия хоризонт, нейния застинал бурен кипеж, лепкавата паяжина от мъгли в сянката на скалата.

— Такива работи не минават метър — каза някой.

— Е, в края на краищата по пътя няма обекти…

— А Домарошчинер?

— Какво Домарошчинер, нали няма обекти…

— Това ти не го знаеш. И никой не го знае. Миналата година Кандид излетя без документи, отчаяна работа, и де го сега Кандид?

— Първо на първо, не миналата година, а много по-рано. И второ на второ, той просто загина на своя пост.

— Ами! Да си виждал заповед?

— Вярно е, заповед нямаше.

— Тоест няма за какво да спорим. Както го затвориха в бункера на пропускателния пункт, тъй и до ден днешен си седи там. Попълва анкети…

— А как така ти, Перчик, не си попълвал анкети? Може би не ти е много чиста работата?

— Момент, господа! Това е много сериозен въпрос. Предлагам за всеки случай да проверим сътрудника Перец, тъй да се каже, в демократичен ред. Кой ще стане председател?

— За председател — Домарошчинер.

— Много добро предложение. За почетен председател избираме нашия многоуважаван Домарошчинер. По лицата ви виждам, че единодушно. А кой ще бъде протоколчик?

— За протоколчик — Вандербилд.

— Вандербилд ли? Е, какво пък… Има предложение за протоколчик да бъде избран Вандербилд. Има ли други предложения? Моля, който е за? Против? Въздържали се? Хм… Двама въздържали се. Вие защо се въздържахте?

— Аз ли?

— Да-да, точно вие.

— Не виждам смисъл. Защо да му вадим душата на човека, и без това не му е добре.

— Ясно. А вие?

— Не е твоя работа!

— Както искате… Протоколчик, запишете: двама въздържали се. Да започнем. Кой ще е пръв? Няма ли желаещи? Тогава разрешете аз. Сътрудник Перец, отговорете ми на следния въпрос: какво разстояние сте преодолели между двайсет и петата и трийстата си година: а — пеша, бе — с наземен транспорт, це — с въздушен транспорт? Не бързайте, помислете си. Ето ви лист и молив.

Перец послушно взе листа и молива и се напъна да си спомня. Отначало всички го гледаха, после им писна да го гледат и някой замърмори:

— Не се плаша от пренаселване. Знаете ли какво нещо е техниката! Виждали ли сте празното място зад работилниците? А каква техника има там! Вярно, в сандъци е, закована. Пък кой ще намери време да ги разкове, да види. И знаете ли какво зърнах оная вечер? Спирам да запаля цигара и изведнъж някакво пращене. Обръщам се и какво да видя — стената на една от кутиите, огромна, с хубав фасон, се изкъртва и се отваря като врата. И от кутията изпълзява механизъм. Няма да го описвам, сами разбирате защо. Но какво зрелище… Постоя значи тъй няколко секунди, измъкна от себе си нагоре дълга тръба с едно такова въртящо се накрая, огледа се, после пак се върна в кутията и издърпа капака. Не ми беше добре и просто не хванах вяра на очите си. А на сутринта си викам: „Я дай все пак да погледна“. Отивам и — настръхнах! Кутията си е наред, нито една дупчица, но капакът е закован с пирони — отвътре! А навън стърчат остриета, блестящи, дълги колкото пръст. И си мисля: защо е излязъл? И само той ли е такъв? Може би те всяка нощ, ей така… да поогледат. И докато не е пренаселено, как да е, но някога ще ни направят такава Вартоломеева нощ, че ще ни хвръкнат кокалите от скалата надолу… Даже може не кокалите, ами брашно от кокали… Какво? Мерси, скъпичък, ти кажи на инженерите, ако искаш. Аз тая машина я видях, ама откъде да знам трябваше ли да я видя, или не трябваше? На кутията нищо не пише…

— И тъй, Перец, готов ли сте?

— Не — отвърна Перец. — Нищо не мога да си спомня. Отдавна беше.

— Странно. А аз например отлично си спомням. Шест хиляди седемстотин и един километър по железопътни релси, седемнайсет хиляди сто петдесет и три километра по въздух, (от тях три хиляди двеста и петнайсет километра по лична работа) и петнайсет хиляди и седем километра пешком. А пък съм по-стар от вас. Странно, твърде странно, Перец… Добре. Да опитаме по следващия пункт: какви играчки предпочитахте в предучилищна възраст?

— Танкове с пружини — каза Перец и изтри потта от челото си. — И бронетранспортьори.

— Аха, значи това помните! А е било в предучилищна възраст, така да се каже, в много по-далечни времена. Макар и по-малко отговорни, тъй ли е, Перец? Добре. Значи танкове и бронетранспортьори… Следващ пункт: на каква възраст почувствахте влечение към жени, в скоби — към мъже? Думите в скобките по правило се отнасят до жените. Можете да отговаряте.

— Отдавна — рече Перец. — Много отдавна.

— По-точно!

— А вие? — попита Перец. — Кажете по-напред вие!

Председателят вдигна рамене:

— Аз нямам какво да крия. За пръв път ми се случи на възраст девет години, когато ме къпеха с втората ми братовчедка… А сега моля вие.

— Не мога — каза Перец. — Не искам да отговарям на такива въпроси.

— Глупак! — прошепнаха му на ухото. — Излъжи нещо със сериозна мутра и край. Какво се мъчиш, кой ще проверява.

— Добре — покорно се съгласи Перец. — На възраст десет години. Когато ме къпаха заедно с кучето Мурка.

— Прекрасно! — възкликна председателят. — А сега избройте болестите, от които са страдали вашите крака.

— Ревматизъм.

— Друго?

— Периодично редуващо се куцане.

— Много добре. Още?

— Хрема.

— Това не е болест на краката.

— Не знам. При вас може да не е болест на краката. А при мен е точно на краката. Подгизнат ми краката — и хрема.

— Е, да предположим. Още?

— Малко ли са?

— Както искате. Но ви предупреждавам: колкото са повече, толкова по-добре.

— Спонтанна гангрена — каза Перец. — С последвала я ампутация. Това беше последната болест на краката ми.

— Засега напълно достатъчно. Последен въпрос: вашият мироглед, накратко.

— Материалист.

— А какъв именно материалист?

— Емоционален.

— Аз нямам повече въпроси. А вие, господа?

Нямаше повече въпроси. Някои от сътрудниците дремеха, други говореха, обърнали гръб на председателя. Камионът се тътреше бавно. Беше горещо, въздухът бе просмукан с влага и мирис на гора, неприятна и остра миризма, която обикновено не стига до Управлението, Камионът се спускаше с изключен двигател и се чуваше как отдалеч, от много далеч се носи тихото ехо от буря.

— Поразен съм като ви гледам — започна протоколчикът, също обърнал гръб на председателя. — Някакъв нездрав песимизъм. Човек по природа е оптимист, това първо. И второ, най-важното — нима мислите, че директорът по-малко от вас се грижи за тези неща? Ами че то е смешно даже! В последното си изказване, обръщайки се към мен, директорът разгърна една величествена перспектива. Просто дъхът ми замря от възторг, да, не ме е срам да си го призная. Винаги съм бил оптимист, но тази картина… Ако искате да знаете, всичко ще бъде съборено, всичките там складове, къщички… Ще извисят ръст ослепително красиви сгради от прозрачни и полупрозрачни материали, стадиони, басейни, висящи градини, кристални кръчми и гостилници! Стъпала към небето! Елегантни гъвкави жени със загоряла мека кожа! Библиотеки! Мускули! Лаборатории! Пронизани от слънце и светлина! Плаващо работно време! Автомобили, глайдери, дирижабли… Дискусии, обучение насън, стереокино… След служебното време сътрудниците ще седят в библиотеките, ще размишляват, ще съчиняват мелодии, ще свирят на китари и други музикални инструменти, ще правят дърворезба, ще си четат един другиму стихове…

— А ти какво ще правиш?

— Дърворезба.

— И друго какво?

— И стихове ще пиша. Ще ме научат да пиша стихове, имам хубав почерк.

— А аз какво ще правя?

— Каквото искаш! — великодушно каза протоколчикът. — Дърворезба, ако щеш, пиши стихове… Каквото искаш!

— Не искам дърворезба. Аз съм математик.

— Тогава, моля! Занимавай се с математика колкото ти душа иска!

— С математика аз и сега се занимавам колкото ми душа иска.

— Сега за това получаваш заплата. Глупаво е. Ще скачаш от кулата.

— Защо?

— Как защо? Защото е интересно.

— Не е интересно.

— Какво искаш да кажеш — че не се интересуваш от нищо друго, освен от математика?

— Изобщо от нищо… Бачкаш цял ден и така каталясваш, че нищо повече не те интересува.

— Ти просто си ограничен човек. Но нищо, ще те развият. Ще намерят в теб някакъв талант, музика да съчиняваш, или да дълбаеш каквото и да е…

— Да съчинявам музика не е проблем. Ама откъде да се вземат слушатели…

— Хе, че аз ще те изслушам с кеф… Пък и Перец.

— Само тъй ти се струва. Няма да ме изслушаш. И стихове няма да пишеш. Ще се помотаеш около дървото и после хайде по мадами. Или ще се натряскаш. Знам те аз теб! И всички ви знам. Ще циркулираш от кристалната кръчма до диамантената гостилница. Особено пък ако има плаващо работно време. Страх ме е да си помисля какво ще бъде, ако има плаващо работно време.

— Всеки е в нещо гений — възрази протоколчикът. — Само трябва да се открие в него тази гениалност. Без да подозирам, аз например може да съм гений в кулинарията, ти да речем да си гений във фармацевтиката, но се занимаваш с други работи и не се разгъваш. Директорът спомена, че в бъдеще с този проблем ще се заемат специалисти, те ще откриват нашите скрити потенции…

— Абе, знаеш ли, потенцията е тъмна работа. Не споря, може наистина във всеки да дреме по един гений, ама какво да се прави, ако въпросната гениалност може да намери приложение само в далечното минало, или само в далечното бъдеще, а в настоящето даже не се брои за гениалност, все едно дали си я проявил, дали не си… Хубаво ще е, разбира се, ако ти се окажеш гений в кулинарията. Но ако се установи, че си гениален файтонджия, пък Перец е гениален секач на каменни остриета за копия, а аз — гениален ловец на някакво хикс-поле, за което никой бъкел не знае и ще се узнае чак след десет години… Тогава, когато, както е казал поетът, към нас ще се извърне черното лице на скуката…

— Момчета — рече някой, — не взехме кльопачка. Докато идем, докато дадат парите…

— Стоян ще ни нахрани.

— Да, теб ще нахрани Стоян! При тях е с дажби.

— Трябва, жена ми нали му даваше сандвичи.

— Нищо, ще потърпим, ето я бариерата.

Перец проточи шия. Оттатък жълто-зелената стена беше гората и пътят потъваше в нея като нишка на пъстър килим. Камионът мина покрай шперплатова табела: „ВНИМАНИЕ! НАМАЛИ СКОРОСТТА! ПРИГОТВИ ДОКУМЕНТИТЕ СИ!“ Вече се виждаше спуснатата ивичеста бариера, кабинката до нея, а вдясно — бодлива тел, белите главички на изолаторите, бойници с решетки и прожектори. Камионът спря. Всички се загледаха в пазача, който дремеше прав в кабинката, кръстосал крака и с карабина под мишницата. На устата му висеше угаснала цигара, а в кабинката всичко беше във фасове. До бариерата стърчеше прът със забити върху него предупредителни надписи: „ВНИМАНИЕ! ГОРАТА!“, „ПОКАЖИ СИ ПРОПУСКА РАЗТВОРЕН!“, „НЕ НОСИ ЗАРАЗА!“. Шофьорът деликатно натисна клаксона. Пазачът отвори очи, мътно погледна пред себе си, после излезе от кабинката и се затътри към камиона.

— Нещо сте множко — каза той пресипнало. — За парите ли?

— Точно така — угоднически отговори бившият председател.

— По добра работа, приятна — рече пазачът. Той обиколи камиона, стъпи на стъпалото и погледна в каросерията. — Ох, колко сте много! — каза с упрек. — А ръчичките? Как са ръчичките, чисти ли са?

— Чисти — хорово отвърнаха служителите. Някои си показаха дланите.

— На всички ли са чисти?

— На всички!

— Хубаво — рече пазачът и се провря до пояс в кабината. От кабината се чу: — Кой е старши? Вие ли ще бъдете старши? Колко возиш? Аха… Да не лъжеш? Фамилията как ти е? Ким? Виж кво, Ким, аз твоето име ще го запиша… Здрасти, Волдемар! Бе все ти ли караш?… Пък аз все пазя. Покажи си удостоверението… Хайде, хайде, не ругай, покажи… Да ти е в ред удостоверението, иначе ще те… Абе ти защо връз удостоверението пишеш телефони? Чакай… Ква е тая Шарлотка? А-а, помня, помня. Дай и аз да го препиша… Е, мерси. Тръгвайте. Можеш да тръгваш…

Той скочи от стъпалото, вдигна прах с ботушите си, отиде до бариерата и легна върху тежестта. Бариерата бавно се вдигна, проснатите на нея мъжки гащи паднаха в праха. Камионът потегли.

В каросерията зашумяха, но Перец не ги чуваше: Гората! Гората наближава, надига се, извисява се по-високо и по-високо, като океанска вълна, и внезапно го поглъща. Няма вече слънце и небе, няма пространство и време, гората е заела тяхното място. Само миражи от сумрачни цветове, влажен плътен въздух, чудновати миризми, гъсти като дим, и тръпчив вкус в устата. Гората не докосва единствено слуха: ревът на двигателя и бърборенето на служителите заглушават горските звуци. Ето ти и гората, повтаряше Перец, ето и аз съм в гората, безсмислено повтаряше той. Не отстрани, а вътре, не наблюдател, а участник. Ето и аз съм в гората. Нещо прохладно и влажно докосна лицето му, погъделичка го, после се отдели и бавно се спусна на коляното му. Погледна го: тънко дълго влакно от растение, а може би от животно, а може би просто докосването на гората, приятелски поздрав или подозрително опипване; той не посмя да го пипне.

Камионът нахлуваше в гората като нашествие, жълтото, зеленото, кафявото покорно оставаха назад, а край пътя лежаха изоставените и забравени колонии от ветерани на настъпващата армия — рухнали черни булдозери с яростно вдигнати ръждиви щитове, потънали до кабината в земята трактори, от които изпълзяват като змии разплескани вериги, камиони без колела и без стъкла — всички мъртви, захвърлени за вечни времена, но все така безстрашно гледащи напред към пазвите на гората със своите изтърбушени радиатори и разбити фарове. А наоколо бушува гората, потръпва и се гърчи, променя цветовете си, прелива се и избухва, мами очите, връхлита и отстъпва, подиграва се, плаши и се шегува гората, и цялата е невъобразима, и не можеш да я опишеш, и съвсем те зашеметява.