Окото господне

1.

17 ноември, 07:45 ч.

тихоокеанско стандартно време

Военновъздушна база Лос Анджелис

Ел Сегундо, Калифорния

Вече се надигаше паника.

Изправен на наблюдателната платформа над контролната зала, Пейнтър Кроу усети напрежението по внезапното стихване на разговорите между специалистите. По командната верига в Центъра за космически и ракетни системи бяха разменени нервни погледи. В този ранен час присъстваха само началниците и неколцина ръководители на изследователски отдели в Министерството на отбраната.

Етажът под тях приличаше на макет на контролния център на НАСА. От двете страни на трите грамадни екрана на задната стена имаше редици компютърни терминали и сателитни контролни пултове. Средният екран показваше карта на света, трасирана от светещи линии, които обозначаваха траекторията на два военни сателита и пътя на близката комета. Двата странични екрана излъчваха на живо сигнала от камерите на спътниците. На левия бавно се въртеше профилът на Земята на фона на космоса. На десния яркото сияние на кометната опашка забулваше звездите наоколо.

— Нещо не е наред — прошепна Пейнтър.

— Какво искаш да кажеш? — Шефът му стоеше до него на наблюдателната платформа.

Генерал Грегъри Меткаф ръководеше АИОП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната. Облеченият в пълна униформа афроамериканец беше петдесетинагодишен, възпитаник на академията в Уест Пойнт.

За разлика от него, Пейнтър носеше обикновен черен костюм, а каубойските му ботуши му придаваха небрежен вид. Бяха му подарък от Лиза, в момента в изследователска командировка в Ню Мексико. Наполовина индианец, той навярно трябваше да откаже да носи ботушите, но ги харесваше, особено защото му напомняха за годеницата му, която отсъстваше вече цял месец.

— Нещо е уплашило експерта от „Оперативна поддръжка“. — Пейнтър посочи специалиста на втория ред терминали.

В това време главният експерт се приближи до колегата си и се наведе над пулта.

— Ще се оправят. — Меткаф махна пренебрежително с ръка. — Това им е работата.

И генералът продължи разговора си с командира на 50-о космическо крило в Колорадо Спрингс.

Все още обезпокоен, Пейнтър не престана да следи растящото напрежение на долния етаж. Бяха го поканили да наблюдава тази секретна мисия не само като директор на Сигма, която действаше под шапката на АИОП, но и като инженер на съоръжение, използвано на единия от двата военни спътника.

Сателитите ОГ-1 и ОГ-2 бяха изведени в космоса преди четири месеца. Съкращението означаваше „Определяне на геодезична прецесия“ — наименование на проект за изследване на гравитацията под ръководството на военен физик, който възнамеряваше да направи пълен анализ на кривата на пространство-времето около Земята, за да улесни проектирането на спътниковите и ракетните траектории.

Макар и само по себе си амбициозно начинание, откриването на кометата от двама любители астрономи преди две години незабавно промени фокуса на проекта — особено след регистрирането на нейната необикновена енергийна характеристика.

Пейнтър погледна съседката си отляво — изследователката от Астрофизичната обсерватория на Смитсъновия институт. Двайсет и три годишна, висока и стройна като лекоатлетка, д-р Джейда Шоу имаше безупречна кожа с цвят на кафе, а късо подстриганата й черна коса подчертаваше дългата й шия. Облечена в бяла лабораторна манта и дънки, тя стоеше със скръстени ръце и нервно гризеше нокътя на палеца си.

Преди година и пет месеца бяха привлекли младата астрофизичка от Харвард и я бяха включили в този секретен военен проект. Тя очевидно още не се чувстваше в свои води, въпреки че полагаше усилия да го крие.

Всъщност нямаше основания за нервност, защото нейните проучвания вече й бяха донесли международно признание. Въз основа на квантови уравнения, които далеч надхвърляха интелектуалното равнище на Пейнтър, Джейда Шоу беше разработила необичайна теория за „тъмната енергия“, онази тайнствена сила, която съставлява три четвърти от вселената и е причината за нейното ускорено разширяване.

И сякаш за да докаже още по-категорично способностите си, д-р Шоу бе единственият физик, забелязал малките аномалии в приближаването на небесната гостенка, която в момента сияеше на небето — комета, обозначена като ИКОН.

Преди година и половина тя бе използвала дигиталната информация на новия фотоапарат за тъмна енергия, 570-мегапикселова система, проектирана във Фермилаб и инсталирана в една планинска обсерватория в Чили. С нейна помощ изследователката бе проследила преминаването на кометата и бе установила аномалии, които според нея доказвали, че това небесно тяло излъчва или смущава тъмната енергия по пътя си.

Проучванията й моментално бяха засекретени от съображения за национална сигурност. Подобен нов източник на енергия имаше огромен неизползван потенциал — и икономически, и военен.

От този момент свръхсекретният проект ОГ получи нова цел: да изследва потенциалната тъмна енергия на кометата. Планираха да пратят ОГ-2 през нейната пламтяща опашка, да направят опит да уловят регистрираната от д-р Шоу енергия и да я пренасочат към втория спътник, който обикаляше в земна орбита.

За щастие за изпълнението на тази задача не се налагаха съществени промени в първоначално проектирания сателит. Според оригиналната схема в самото му сърце трябваше да се вгради идеална сфера от кварц. Щом изведяха спътника в орбита, възнамеряваха да й придадат въртеливо движение и така да предизвикат жироскопичен ефект, който щеше да им позволи да регистрират кривата на пространство-времето около Земята. Ако експериментът постигнеше успех, лъчът тъмна енергия от единия до другия спътник трябваше да предизвика известно смущение на тази крива.

Експериментът наистина беше смел. Дори вече шеговито разчитаха съкращението ОГ като „Окото Господне“. Пейнтър оценяваше по достойнство шегата и си представяше онази въртяща се идеална сфера, готова да надникне в загадките на вселената.

— Сателитът ще навлезе в опашката след десет секунди! — извика главният експерт.

Докато течеше предстартовото броене, очите на д-р Шоу бяха вперени в потока от данни на гигантския екран.

— Надявам се да сте сбъркали, директор Кроу — каза тя. — За това, че нещо не е наред. Сега не е моментът за грешки — не и когато ни предстои да получим достъп до енергия, свързана с раждането на нашата вселена.

„Така или иначе, вече няма връщане назад“ — помисли си Пейнтър.

07:55 ч.

В течение на шест напрегнати минути ОГ-2 постепенно изчезваше в йонизираната пара от газ и прах. На десния екран, който показваше образа от камерата на сателита, вече не се виждаше абсолютно нищо. Сега летяха сляпо и изцяло зависеха от телеметричните данни.

Пейнтър се опитваше да възприема всичко едновременно; усещаше възбудата в залата и съзнаваше историческото значение на този момент.

— Регистрирам енергиен пик в ОГ-две! — съобщи от терминала си специалистът по енергийни системи.

Разнесе се откъслечно ликуване, но напрежението бързо го заглуши. Данните можеше да са грешни.

Всички погледи се насочиха към друг пулт, този на авиокосмическия инженер, който следеше ОГ-1. Той поклати глава. Явно нямаше данни енергията, уловена от първия спътник, да се пренасочва към неговия орбитиращ около Земята близнак. После инженерът внезапно скочи на крака и извика:

— Получава се нещо!

Системният експерт забърза към него.

Докато всички очакваха потвърждение, д-р Шоу посочи телеметричната информация под картата на света.

— Засега изглежда обещаващо.

„Щом казваш…“, помисли Пейнтър.

Получаващите се данни му бяха непонятни. След още една напрегната минута информационният поток пред очите му се замъгли.

Специалистът по енергийни системи рязко се изправи. На екраните пред него мигаха предупреждения и съобщения за грешки.

— Енергийното равнище тук вече се повиши толкова, че не подлежи на измерване! Какво да правя?

— Изключи го! — нареди системният експерт.

Без да сяда, специалистът бясно започна да пише на клавиатурата.

— Не става! Сателитната навигация не реагира. Десният екран изведнъж почерня.

— А сега изгубихме и видеосигнала — прибави той. Пейнтър си представи как ОГ-2 се носи в космоса — просто поредният безполезен космически боклук.

Инженерът, който наблюдаваше ОГ-1, махна с ръка на системния експерт.

— Получавам нови данни. Трябва да ги видите.

Д-р Шоу пристъпи към парапета на наблюдателната платформа в очевиден опит да прочете информацията. Пейнтър последва примера й, както и повечето други началници с тях.

— Геодезичната прецесия се променя — поясни инженерът и посочи монитора. — Нула цяло и две десети процента отклонение.

— Не е възможно — промълви д-р Шоу. — Освен ако пространство-времето около Земята не започва да се огъва.

— Вижте! — продължи инженерът. — Ъгловият момент на Окото става все по-голям, много по-голям, отколкото предполагаха предстартовите изчисления. Даже засичам двигателна сигнатура!

Д-р Шоу се вкопчи още по-здраво в парапета, сякаш се готвеше да скочи долу.

— Такова нещо може да се случи само ако външен източник захранва Окото!

Пейнтър разбираше, че й се иска да обяви регистрирането на тъмна енергия, но се въздържа от преждевременни заключения.

Разнесе се нов глас — този път от терминал с надпис КОНТРОЛ.

— ОГ — едно губи орбитална стабилност!

Кроу погледна централния екран, който показваше картата на света и траекторията на спътниците. Синусоидата на траекторията на ОГ-1 видимо се изравняваше.

— Жироскопичните сили в сателита трябва да го изхвърлят от орбита — поясни д-р Шоу. Гласът й бе едновременно паникьосан и развълнуван.

Профилът на Земята на левия екран се уголеми, изпълни цялото пространство и скри мрачния космос. Спътникът излизаше от орбита и започваше бавно да потъва обратно в гравитационния кладенец, от който бе дошъл.

С проникването на сателита в горните атмосферни слоеве образът скоро изгуби яснотата си и се покри с потоци от данни и призрачни сенки.

По дисплея прелитаха континенти, облаци, яркосини океани.

След малко и той потъмня като другия.

Над залата се спусна тежко мълчание.

Сателитната траектория на световната карта заприлича на оръфан край на въже — главният компютър се опитваше да екстраполира различни аварийни траектории, като взимаше предвид множество променливи величини: турбулентността на горните атмосферни пластове, ъгъла на движение, скоростта, с която се разпадаше спътникът.

— Останките най-вероятно ще паднат по източната граница на Монголия! — съобщи специалистът, който следеше телеметричните данни. — А може би чак в Китай.

— От Пекин ще ги съберат, бъдете сигурни! — измърмори под нос командирът на 50-о космическо крило.

Пейнтър беше съгласен с него. Китай нямаше да пропусне пламтящите късове космически боклук, които се носеха към страната.

Генерал Меткаф стрелна Кроу с гневен поглед. Пейнтър знаеше значението му. Модерната военна техника на борда на спътника бе секретна. Не можеха да си позволят да попадне в чужди ръце.

Левият екран премигна за стотна от секундата, после пак почерня — последното изхълцване на умиращия сателит.

— Край! — обяви системният експерт. — Не регистрираме никакви излъчвания. Спътникът вече е обикновено парче метал.

Скоростта на телеметричните данни на централния екран бързо започна да пада и накрая лентата остана празна.

Д-р Шоу внезапно стисна Пейнтър за ръката.

— Нека покажат онзи последен кадър — помоли тя.

— От момента преди сателитът да престане да функционира.

Сигурно беше забелязала нещо необичайно в данните, нещо, което явно я плашеше.

Меткаф също я чу.

Пейнтър въпросително се втренчи в началника си.

— Направете го. Веднага!

Предадоха заповедта по командната верига. Инженерите и специалистите направиха фокусите си и след няколко безкрайни минути на редигитализация, изчистване и увеличаване на контраста на големия екран отново разцъфна последният образ от онова кратко премигване.

В залата се разнесе ахване.

Генералът се наведе към ухото на Пейнтър.

— Ако от спътника е оцеляло дори едно единствено отломъче, трябва да го намерим. Не бива да попада във враговете ни.

Кроу не възрази. Разбираше всичко.

— Вече имам оперативни агенти в района.

Меткаф озадачено се вторачи в него, питайки го с поглед как е възможно това.

„Чиста проба късмет“.

Щеше да се възползва от късмета си и незабавно да събере спасителен отряд. В момента обаче просто зяпаше екрана, неспособен да откъсне очи от него.

Виждаше се сателитен образ на Източното крайбрежие на Съединените щати, заснет от падащия сателит. Изображението беше достатъчно детайлно, за да се различават по-големите крайбрежни градове.

Бостън, Ню Йорк, Вашингтон.

Всички се бяха превърнали в тлеещи развалини.

2.

17 ноември, 23:58 ч.

централно стандартно време

Макао, Китайска народна република

Бяха прекосили половината свят, за да търсят призрак.

Командир Грей Пиърс слезе от ферибота със среднощната навалица и се насочи към сградата на пристанището. Скоростният катамаран беше взел разстоянието от Хонконг до полуостров Макао за малко повече от час. Докато чакаше паспортната проверка в оживената сграда, Пиърс разкършваше схванатия си гръб.

Хората прииждаха на полуострова за специален фестивал с водни фенери в чест на кометата. Тази нощ течеше голям празник — пускаха фенери в езера и реки като жертви за духовете на мъртвите. Във водите около терминала като светещи цветя се поклащаха стотици пламъчета.

Съсухреният старец на опашката пред него носеше тръстиков кафез с жива гъска. И двамата изглеждаха еднакво намусени — в тон с настроението на Грей след седемнайсетчасовото пътуване.

— Защо ме зяпа тая патка? — попита Ковалски.

— Май не е само патката — отвърна Пиърс.

Здравенякът носеше дънки и дълъг шлифер и стърчеше цяла глава над Грей, което означаваше, че се извисява над всички наоколо. Неколцина души снимаха американския великан, като че ли сред тях се е озовала някаква годзила с груби черти и късо подстригана коса.

Грей се обърна към другите си спътници.

— Няма голяма вероятност да научим нещо от нашия човек тук. Нали ви е ясно?

Сейчан невъзмутимо сви рамене, но той усещаше напрежението й по бръчката между веждите й. Бяха дошли лично да разпитат човека. Тази среща беше нейната последна надежда да открие какво се е случило с майка й, изчезнала преди двайсет и две години, отвлечена от дома си във Виетнам от въоръжени мъже и оставила деветгодишна дъщеря. Сейчан смяташе, че майка й отдавна е мъртва — докато преди четири месеца не излезе на бял свят информация, предполагаща, че е възможно още да е жива. Бяха впрегнали всички ресурси и връзки на Сигма в разузнавателните общности, за да стигнат чак тук.

Най-вероятно щеше да се окаже задънена улица, но бяха длъжни да проверят.

Опашката пред тях най-после оредя и Сейчан се приближи до отегчения полицай. Носеше черни дънки, туристически обувки, широка смарагдовозелена копринена блуза, която отиваше на очите й, и кашмирена жилетка заради нощния хлад.

Поне се вписваше в обстановката — деветдесет и девет процента от пътниците бяха азиатци. Сейчан обаче имаше и европейска кръв и това й придаваше известна екзотичност. Слабото й лице и високите й скули сякаш бяха изваяни от светъл мрамор. Бадемовидните й очи блестяха като полиран нефрит. Мекота й придаваше само буйният водопад на косата й с цвят на гарваново крило.

Всичко това не остана незабелязано от полицая.

Когато пристъпи към него, дебелакът, чието шкембе силно опъваше униформената му куртка, се поизправи на стола си. Сейчан срещна погледа му и продължи напред с грациозността на лъвица, едновременно излъчваща могъщество и заплашителност. Подаде му паспорта си. Документите й бяха фалшиви, също като на Грей и Ковалски, но вече бяха издържали по-строгата проверка в Хонконг след полета им от Вашингтон.

Никой от тях не желаеше китайските власти да установят истинската им самоличност. Грей и Ковалски бяха оперативни агенти от Сигма, секретно поделение в АИОП, съставено от бивши командоси, които допълнително бяха получили различни научни специалности, свързани със защитата от глобални опасности. Преди да бъде принудена да се съюзи със Сигма, Сейчан беше изпълнявала мокри поръчки в международна престъпна организация. Макар че официално не работеше в отряда, тя оставаше негова тъмна сянка.

Поне засега.

След като Грей и Ковалски също минаха проверката, тримата излязоха и спряха такси. Докато чакаха колата да паркира до тротоара, Пиърс се огледа. Полуостровът и свързаните с него острови бяха като примамливо неоново море, над което кънтеше музика и човешки гласове.

Бившата португалска колония Макао се беше превърнала в нещо като Лас Вегас за южнокитайското крайбрежие, Мека на хазарта, вече задминал своя американски аналог по приходи. Само на няколко крачки от фериботното пристанище се издигаше златната кула на едно от най-големите казина в града, „Сандс Макао“. Твърдеше се, че струващият триста милиона долара комплекс се е изплатил за по-малко от година. Продължаваха да прииждат хазартни компании, които строяха нови казина. Общият им брой възлизаше на трийсет и три, всички в град шест пъти по-малък от Вашингтон.

Ала чарът на Макао не се свеждаше само до хазарта. Удоволствията, които предлагаше той, някои законни, повечето не, далеч не се ограничаваха до ротативките и масите за покер. Старата поговорка за Вегас важеше с пълна сила:

„Каквото се случва в Макао, си остава тук“.

Грей нямаше намерение да променя това положение. Докато чакаха, той зорко наблюдаваше тълпите. Някой се опита да го избута и да им отмъкне таксито, но Пиърс го отблъсна с протегната длан. Ковалски се вмъкна на предната седалка, а Грей и Сейчан се настаниха на задната.

Тя се наведе напред и скорострелно заговори на шофьора на китайски.

След малко вече летяха към целта си.

Сейчан се отпусна назад и подаде на Грей портфейла му.

Той го зяпна изненадано.

— Как…

— Взе ти го един джебчия. Докато си тук, трябва да си отваряш очите на четири.

От предната седалка се разнесе високият смях на Ковалски.

Пиърс се замисли и си спомни мъжа, който се опита да го избута на тротоара. Това беше хитрост за отвличане на вниманието, докато друг му бе задигнал портфейла, явно заедно с достойнството му. За щастие Сейчан също притежаваше известни умения, научени по улици не много по-различни от тукашните.

След изчезването на майка й я бяха разкарвали по мизерни сиропиталища из Югоизточна Азия, докато накрая престъпници я бяха прибрали от улицата и я бяха научили да убива. Всъщност при първата им среща тя рани Грей в гърдите — не особено приятен начин за запознанство. След унищожаването на бандата Сейчан отново осиротя и остана на произвола на съдбата, без никаква опора в новия свят.

Бяха я превърнали в убийца без корени.

Грей често си мислеше, че тя може да изчезне всеки момент и че няма да я види никога повече. Въпреки че през последните четири месеца се бяха сближили и рамо до рамо търсеха информация за съдбата на майка й, тя продължаваше да издига стена помежду им, макар да приемаше неговото другарство, подкрепата му и даже веднъж леглото му. Не че онази нощ се случи нещо. Просто работиха до късно и ставаше дума само за удобство, нищо повече. И все пак той не заспа и легнал до нея, се вслушваше в дишането й и усещаше лекото й потреперване насън.

Сейчан беше като диво животно: плашлива, предпазлива, нащрек.

Ако Грей направеше рязко движение, тя най-вероятно щеше да се стресне и да избяга.

Дори сега седеше сковано в таксито, изпъната като струна на виолончело. Той се пресегна, плъзна длан по гърба й и я притегли към себе си. Усети, че стоманата в нея бавно омеква, и тя се отпусна до него. Едната й ръка си играеше със сребърната висулка с форма на дракон на шията й, а другата намери дланта му и показалецът й проследи белега по палеца му.

Докато Сейчан откриеше своето място в този нов свят, Грей не можеше да се надява на повече. Освен това усещаше причината за неистовото четиримесечно издирване на майка й. Това й даваше шанс да се преоткрие, да възстанови връзката си с единствения човек, който я е обичал и закрилял, да възроди семейството, което е изгубила. Едва тогава, предполагаше той, Сейчан можеше да се откъсне от миналото и да погледне бъдещето.

Грей споделяше тази нейна цел, от все сърце й желаеше да успее и щеше да направи всичко по силите си, за да й помогне.

— Ако този човек знае нещо, ще го накараме да го каже — обеща й той.

00:32 ч.

— На път са — съобщи мъжът. — Би трябвало да стигнат след няколко минути.

— Потвърди ли самоличността им, Томас?

Джуланг Делгадо нервно крачеше край бюрото от цейлонско копринено дърво, материал, изключително скъп и рядък — двата основни фактора, които обуславяха неговите интереси. Останалата мебелировка на кабинета му се състоеше само от антики, португалско-китайска смесица като самия него.

— Опитахме се да откраднем документите на по-дребния мъж, обаче се намеси жената — отвърна Томас. — И някак си успя да измъкне портфейла му от ръцете ни.

Определено си я биваше.

Джуланг спря и докосна едната от трите снимки на бюрото — жена с европейски и азиатски черти, плод на различни култури като него, само че навярно с френско-виетнамска кръв.

Зърна собственото си отражение в тъмния компютърен дисплей. Носеше фамилията на бащиния си род, свързан с португалското присъствие в Макао още от времето на опиумните войни в началото на XIX век. Малкото му име идваше от страна на майка му. Беше наследил кръглите очи и гъстата брада — която поддържаше съвсем късо подстригана — на баща си и фините черти и гладката кожа на майка си. Макар да наближаваше четирийсетте, хората го смятаха за много по-млад. Други го взимаха за неопитен: подлъгваха се от младежкия му вид — и правеха огромната грешка да се опитат да се възползват от това.

Грешка, която никога не се повтаряше.

Джуланг отново насочи вниманието си към снимката на жената. Тя бе ловка убийца и за главата й даваха висока цена. Най-голяма награда бяха обявили израелците от Мосад — искаха обаче гаранции, че никой няма да научи нито за тях, нито за неговото участие.

Това беше най-ценната му дарба: да остава невидим, да дърпа конците отдалече, да открива изгодни възможности.

Впери очи в снимката на военния, бивш рейнджър от американската армия. Имаше силно загоряло лице, ъгълчетата на сиво-сините му очи бяха покрити с бръчици от слънцето, волевата му брадичка тъмнееше от гъста брада. Наградата за този човек постоянно продължаваше да расте, особено през последните дванайсет часа. Очевидно имаше много врагове — или знаеше ценни тайни. Това нямаше значение. Джуланг разглеждаше всичко като стока. Досега най-висока цена предлагаше анонимен клиент от Сирия.

Другият мъж — с маймунска физиономия — явно беше обикновен бодигард. Човек, когото просто щеше да отстрани, за да се добере до истинските съкровища.

Но първо трябваше да стигне до тях.

Щеше да е елементарно да ги отвлече от сградата на фериботното пристанище, но такова похищение щеше да привлече излишно внимание. След преминаването на Макао към Китай през 1999-а му се налагаше да действа по-прикрито. Промяната обаче си имаше и положителните страни. Новата власт предприе строги мерки срещу престъпността и избави полуострова от повечето воюващи китайски триади, в резултат на което Джуланг се освободи от тяхната конкуренция и това му позволи да установи по-голям контрол над собствената си организация. И сега, като бос на Макао, както го наричаха някои, той имаше пръст във всичко и китайските власти общо взето си затваряха очите, стига да държеше юздите здраво и чиновниците да получаваха ежеседмичния си пай.

Колкото повече забогатяваше Макао, толкова по-богат ставаше и Джуланг.

— При казино „Лишбоа“ ли са твоите хора? — попита той Томас. Не биваше да допускат никакви грешки. — Готови ли са да ги пресрещнат?

— Sim, senhor¹.

— Добре. Каква съпротива очакваш да окажат?

— Те не носят огнестрелно оръжие. Предполагаме, че всички са въоръжени с ножове. Естествено, това не би трябвало да има значение.

Джуланг кимна доволно, затвори телефона и погледна плазмения екран върху антикварния португалски моряшки сандък. Беше наредил на Томас да подкупи един от охранителите в казино „Лишбоа“, за да си осигури достъп до вътрешната им система за видеонаблюдение и особено до една от техните ВИП стаи на главния етаж. Такива помещения изобилстваха навсякъде в Макао и обслужваха богатите комарджии, които искаха да играят на самостоятелни маси или да се забавляват с елитни проститутки.

Във въпросната стая имаше само един клиент, който чакаше гостите си на диван, тапициран с червена коприна. През последните няколко дни той прекалено си беше развързал езика, разказвайки не на когото трябва за среднощната си среща и своя неочакван късмет. А когато се отнасяше за толкова големи суми, особено получени от чужденци, информацията непременно стигаше до Джуланг Делгадо. И той бързо успя да установи самоличността на гостите.

Там, където се лееха пари, винаги имаше възможност за печалба.

Джуланг заобиколи зад бюрото си. Родовото му имение се издигаше на площад „Леал Сенадо“, историческото сърце на колониално Макао, където векове наред триумфално бяха марширували португалски войски, а днес по време на празници танцуваха китайски дракони. Дори тази нощ по дърветата наоколо висяха фенери и кафези с пойни птици. В малките светилища на мъртвите оттатък площада имаше керамични купи с плаващи свещи, осветяващи пътя на отишлите си души.

Най-яркият пламък обаче гореше на небето: сребристото сияние на кометата.

Доволен от себе си, той се настани на стола си и се обърна към плазмения екран, готов да се забавлява с нощното шоу в казино „Лишбоа“.

00:55 ч.

Това не беше онова Макао от спомените й.

Сейчан слезе от таксито и се огледа. От последното й идване бяха минали повече от петнайсет години. По пътя от пристанището почти не успя да зърне някогашния сънен португалски град с тесни улички, колониални имения и барокови площади.

Сега той се гушеше зад високи стени от рекламен блясък и крещяща безвкусица. Навремето дори казино „Лишбоа“ имаше по-скромен вид — нищо общо с днешната неонова празнична торта и още по-малко с последната „придобивка“, „Гранд Лишбоа“, тристаметрова златна кула с формата на лотосов цвят.

Да, определено не беше Макао от нейните спомени.

Единствената прилика с онези по-сънливи времена бяха хилядите сияещи фенери, плаващи по недалечното езеро Нам Ван. По брега му горяха благовония и слабият морски бриз носеше ухание на карамфил, звездовиден анасон и сандалово дърво. Хилядолетна традиция, отдаваща почит на мъртвите.

През годините Сейчан беше пускала много такива фенери в памет на майка си.

„Може би вече няма да го правя“.

Грей си погледна часовника и я подкани да побърза.

— Имаме само още пет минути. Ще закъснеем.

Двамата с Ковалски вървяха напред, тя бе на крачка зад тях — не като покорна съпруга, а за да пази тила им. Макао може и да криеше лицето си зад неоновия блясък и мигащите светлини, но Сейчан разбираше, че колкото повече пари се изливат на толкова малко пространство, особено в район от света, за който такова богатство не е типично, толкова по-дълбоки корени пускат престъпността и корупцията. Тя знаеше, че някогашното Макао, арена на гангстерски войни, трафик на хора и убийства, все още процъфтява в сенките на града.

Забеляза групичка тайландски проститутки, които се шляеха край входа, пример за мрежата от корупция, хвърлена от Макао над целия регион. Една от тях се насочи към Грей, сигурно привлечена от суровата му красота и обещанието за американско богатство, но Сейчан срещна тежко гримираните й очи и момичето бързо отстъпи.

Тримата необезпокоявано минаха под мигащите неонови реклами на казино „Лишбоа“ и влязоха през главния вход. В носа моментално я удари ужасна воня на цигари и залютя в очите и гърлото й. Във въздуха висеше пелена от дим и подсилваше мрачния, злокобен вид на главния етаж.

Тя продължи след Грей в сърцето на мрака.

Нямаше го невероятния блясък на всяко голямо ласвегаско казино. Тукашният хазарт носеше атмосферата на старата школа, завръщане към ерата на петдесетте години. Таваните бяха ниски, осветлението — сумрачно. Звънтяха и проблясваха ротативки, но само в една отделена от останалите зала. На главния етаж имаше единствено маси: бакара, пай гоу, фан тан. Около тях бяха струпани сипаничави мъже и намусени жени, които палеха цигара от цигара и потъркваха талисмани за късмет, приковани там колкото от надежда, толкова и от наркотична зависимост. Над тях висяха дванайсет стилизирани дракона, сграбчили в ноктите си светещи кълба с менящи се цветове. Две топки бяха тъмни, което говореше за лоша поддръжка.

Въпреки това Сейчан установи, че се отпуска, че й е приятен гангстерският характер на това място, че оценява отсъствието на каквато и да е преструвка. Обзе я усещане за някаква мрачна близост с него.

— Асансьорите са натам. — Грей посочи няколкото кабини наляво.

Тяхната цел се намираше над този етаж, навътре в здрачните дълбини на комплекса, в лабиринта от ВИП стаи, където се изсипваше истинското богатство в Макао. В тези уединени помещения имаше повече маси, отколкото в големите зали.

Качиха се на асансьора и Пиърс натисна бутона на четвъртия етаж. Най-скъпите ВИП стаи се обслужваха от посреднически фирми, частни компании, които водеха богати комарджии от вътрешността на Китай или от други държави и изпълняваха и най-екстравагантните им желания. Дори подземната търговска галерия на казиното играеше ролята и на шоурум за проститутки, откъдето всеки можеше да си поръча млади жени.

Двайсет различни посредници въртяха бизнес в тези стаи, включително престъпни организации, които перяха пари. Тази анонимност и дискретност бяха идеални за целите на Грей и Сейчан, които се представяха като богати комарджии. Възнаграждението на техния информатор щеше да бъде изпрано от посредническата фирма и те щяха да излязат с чисти ръце. Цялата операция се свеждаше до съвсем проста задача: да получат информацията, да платят на човека и да си тръгнат.

Вратата на асансьора се отвори и пред тях се разкри коридор, декориран в нескопосан опит за разкош, само в червени и златни тонове. Пред много от стаите стояха на пост здравеняци.

Ковалски ги измери с поглед като разярен бик.

— Натам. — Сейчан ги поведе.

Бяха наближили целта си и тя се разбърза. Имаше последен шанс да научи съдбата на майка си. Всички други следи една след друга бяха отпаднали. Сейчан се опитваше да овладее нервността си. През последните четири месеца разчиташе на подготовката си и беше вечно нащрек, което отклоняваше вниманието й от онова свиване под лъжичката, онзи възел от надежда, отчаяние и страх. Точно затова държеше Грей на разстояние въпреки неговото очевидно желание да открие нещо по-дълбоко в нея.

Просто не смееше да изгуби контрол.

Тяхната ВИП стая се намираше в дъното на коридора. От двете страни на вратата стояха двама едри мъже с издутини под саката, бодигардове, осигурени от посредническата компания.

Когато се приближиха, тя им показа фалшивата си лична карта.

Грей и Ковалски направиха същото.

Едва тогава единият охранител почука на вратата и я отвори. Сейчан влезе първа и светкавично огледа обстановката. Боядисани в златно стени, килим на червени и черни шарки. Вляво имаше маса за бакара с покривка от зелено сукно, отдясно — няколко стола и кресла с червена копринена дамаска. В стаята имаше само един човек.

Д-р Хуан Пак.

Тъкмо на неговото присъствие се дължаха всички тези предпазни мерки. Той работеше като главен изследовател в ядрения научноизследователски център в Йонбьон, Северна Корея — инсталация за обогатяване на уран, използван в атомната програма на страната. Освен това д-р Пак страдаше от тежка пристрастеност към хазарта, макар че това се знаеше само от няколко разузнавателни организации.

Хуан Пак угаси цигарата си и се изправи от дивана. Оказа се, че е висок едва около метър петдесет и пет и слаб като клечка. Той леко се поклони, вперил поглед в Грей, сякаш усещаше кой е главният от тримата. Моментално престана да обръща внимание на Сейчан — обикновена жена.

— Закъсняхте — любезно, но твърдо отбеляза д-р Пак с едва доловим акцент. Бръкна в джоба си и извади джиесем. — Плащате за един час от времето ми. Както се уговорихме, осемстотин хиляди.

Сейчан скръсти ръце и остави Грей да въведе кода за трансфера, организиран от посредническата фирма.

— Четиристотин хиляди сега — каза Пиърс. — Останалите само ако вашата информация ме удовлетвори.

Сумата беше в хонконгски долари и се равняваше на около осемдесет хиляди в американска валута. Сейчан с радост би платила десет пъти повече, ако човекът наистина знаеше нещо за майка й. А ако се съдеше по отчаянието в очите му, ученият сигурно щеше да се съгласи на много по-малко, отколкото му бяха предложили. Имаше да урежда огромни дългове към противни типове, дългове, които дори тази сума нямаше да покрие напълно.

— Няма да се разочаровате — увери ги Пак.

01:14 ч.

Докато наблюдаваше как Хуан Пак посочва на гостите си копринените кресла, Джуланг Делгадо се усмихна. Якият американец обаче се насочи към масата за бакара, седна на нея и разсеяно заопипва зеленото сукно.

Двата ценни обекта — убийцата и бившият военен — последваха корееца и седнаха.

На Джуланг му се искаше да чува разговора им, но камерите в „Лишбоа“ предаваха само картина.

Жалко.

Това обаче нямаше да намали печалбата му.

Както отлично знаеше, търпението се възнаграждава по достойнство.

01:17 ч.

Усетила, че севернокорейският учен ще се отпусне повече с мъж, Сейчан остави Грей да поведе разговора с Хуан Пак.

„Женомразец проклет…“

— Значи познавате жената, която издирваме, така ли? — започна Пиърс.

— Да. — Кореецът кимна отсечено. Беше запалил нова цигара и с очевидна нервност издиша облак дим.

— Казва се Гуанин. Но се съмнявам, че това е истинското й име.

„Не е — помисли си Сейчан. — Или поне не беше“.

Истинското име на майка й бе Маи Фън Ли.

Изведнъж в съзнанието й проблесна спомен, неканен и нежелан точно в този момент. Сейчан лежеше по корем край езерцето в тяхната градина и прокарваше показалец по повърхността на водата в опит да примами една златна рибка — и тогава лицето на майка й се отрази до нейното, потрепвайки от вълничките, заобиколено от нападали черешови цветове.

Това означаваше името й.

„Черешови цветове“.

Тя запримигва и се върна в настоящето. Не се изненадваше, че майка й е взела ново име. Знаеше, че е бягала и е трябвало да се крие. Новото име означаваше нов живот.

Възможностите на Сигма бяха позволили на Сейчан да установи самоличността на въоръжените мъже, които бяха отвели майка й. Те бяха от виетнамската тайна полиция, носеща евфемистичното наименование Министерство на обществената сигурност. Агентите научили за връзката й с американски дипломат, бащата на Сейчан, и за пламналата между тях любов и се опитали да изкопчат от нея американски тайни.

Държали я в затвор край Хошимин, но след една година тя успяла да избяга по време на затворнически бунт. Поради чиновническа грешка за кратко била обявена за мъртва, за убита по време на безредиците. Тъкмо тази щастлива случайност й дала достатъчно преднина, за да избяга от Виетнам и да изчезне в големия свят.

„Дали ме е търсила? — зачуди се Сейчан. — Или е решила, че вече съм мъртва?“

Имаше още хиляди въпроси…

— Гуанин — повтори Пак. По устните му плъзна крива усмивка, презрителна и горчива. — Толкова красиво име определено не й отиваше… поне преди осем години, когато пътищата ни се пресякоха.

— Какво искате да кажете? — Грей повдигна вежди.

— Гуанин означава „богиня на милосърдието“. — Ученият им показа лявата си ръка. Имаше само четири пръста. — Ето това е резултатът от нейното милосърдие.

Сейчан се понаведе напред и за пръв път се намеси в разговора.

— Как се запознахте с нея? — студено попита тя.

В първия момент Пак не й обърна внимание, но после поприсви очи и се втренчи в нея. Навярно едва сега я забелязваше истински. В погледа му проблесна подозрителност.

— Гласът ви звучи… — Той се запъна. — Точно тогава… но това е невъзможно!

Грей се размърда и привлече вниманието му.

— Този ваш час струва скъпо, доктор Пак. Моля, отговорете на въпроса на дамата: как се запознахте с Гуанин? В какво качество?

Кореецът поглади реверите на сакото си. Явно се опитваше да се овладее. Накрая отговори.

— Някога тя обслужваше точно тази стая. — Кимна към пода. — Като глава на банда от Дзюлун, триадата Дуанджъ.

Това име накара Сейчан да потрепери.

Грей изсумтя презрително.

— Значи твърдите, че Гуанин е ръководила тази китайска триада, така ли?

— Да — отсече ученият. — Тя е единствената жена, заставала начело на триада. И за да го постигне, трябваше да е невероятно безмилостна. Не биваше да взимам заем от нея.

Пак заразтрива чуканчето на липсващия си пръст.

Пиърс забеляза движението му.

— Тя ли нареди да ви отрежат пръста?

— Не, направи го лично! Дойде от Дзюлун с чук и длето. Името на триадата й означава „отчупена клонка“. Това е и нейният характерен начин да стимулира длъжниците си да й плащат навреме.

Грей сбърчи лице, представяйки си отвратителната сцена.

Сейчан също го преживяваше тежко. Дишаше все по-учестено, опитваше се да съпостави този факт с майката, която някога беше излекувала гълъб със счупено крило. Ала виждаше, че кореецът не лъже.

Пиърс обаче се съмняваше.

— И откъде да знаем, че тази главатарка на триада е жената, която издирваме? Как ще го докажете? Носите ли нейна снимка?

Разпратеното от Сигма запитване сред разузнавателните общности включваше фотография на майката на Сейчан от архива на виетнамския затвор, в който беше лежала, както и възможните й местонахождения, за съжаление, пръснати из голяма част от Югоизточна Азия, а също компютърно обработено изображение на евентуалния й вид днес, двайсет години по-късно.

Д-р Пак беше единствената обещаваща риба, която клъвна на тази въдица.

— Снимка ли? — Кореецът поклати глава и запали нова цигара. — Тя си покрива лицето на обществени места. Виждали са го само най-високопоставените в нейната триада. Ако някой го зърне, няма да доживее, за да го разкаже на когото и да било.

— Тогава откъде…

Ученият посочи гърлото си.

— По дракона. Видях го, когато тя замахна с чука… висеше на шията й и среброто блестеше безмилостно като своята собственичка.

— Такъв ли? — Сейчан пъхна показалец под яката си и измъкна собствения си дракон. В запитването имаше и негова снимка. Нейният амулет беше копие на друг. Тя носеше спомена за оригинала запечатан в съзнанието си и той често спохождаше сънищата й.

… сгушена в обятията на майка си на креватчето под отворения прозорец, навън пееха птици, лунната светлина се отразяваше в сребърния дракон на майчината й шия, заискряваше като водна повърхност при всяко нейно вдишване…

Хуан Пак обаче явно си спомни нещо друго и рязко се отдръпна, сякаш искаше да избяга.

— Сигурно има много такива висулки с формата на дракон — заяви Грей. — Това не е доказателство. Само вашият спомен за накит, който сте видели преди осем години.

— Ако искате истинско доказателство…

Сейчан го прекъсна, изправи се, прибра дракона под яката си и даде знак на Пиърс да поговорят настрани.

Щом се отдалечиха зад масата за бакара, зашепна в ухото му. Грамадното тяло на Ковалски ги скриваше от корееца.

— Той казва истината. Трябва да сменим посоката на разговора и да научим къде точно на Дзюлун е майка ми.

— Знам, че ти се иска да му вярваш, Сейчан, но ми позволи да…

Тя го стисна за бицепса, за да го накара да замълчи.

— Името на триадата. Дуанджъ.

Очевидно забелязал нещо на лицето й, Грей я остави да говори.

Сейчан усети напиращите сълзи — идваха от място, свързано с щастие и мъка, място, където нощните птици още пееха в джунглата.

— Името… Отчупена клонка — продължи тя и осъзна, че дори със самото му произнасяне нещо в нея се прекършва.

Той чакаше — не разбираше нищо, но й даваше възможност да му обясни.

— Моето име… — със заекване произнесе Сейчан, почувствала се изведнъж разголена, — името, което ми е дала майка ми… и от което аз се отказах, за да оставя детството си в миналото… беше Чи.

„Новото име означава нов живот“.

Грей се ококори.

— Истинското ти име е Чи?!

— Беше — подчерта тя.

Онова момиче отдавна не съществуваше.

Сейчан дълбоко си пое дъх, за да се успокои.

— На виетнамски „чи“ означава „клонка“.

Тя видя по лицето му, че е разбрал.

Майка й беше дала на триадата името на своята изгубена дъщеря.

Преди Пиърс да успее да отговори, иззад вратата се разнесе остра кашлица — само че не идваше от човешко гърло. На пода в коридора тупнаха тела, повалени от оръжие със заглушител.

Грей вече се завърташе към опасността и теглеше Ковалски със себе си.

— Нали искахте доказателство! — извика от отсрещния край на стаята Пак и посочи вратата с димящата си цигара. — Започва се!

Сейчан незабавно разбра какво е направил кореецът. Трябваше да се досети по-рано, като се имаше предвид наученото преди малко. Наруга се наум. В миналото никога нямаше да допусне да е толкова заслепена. Контактът със Сигма притъпяваше сетивата й.

Д-р Пак заотстъпва от вратата, но не изглеждаше уплашен. Той участваше в тази игра — срещу възнаграждение, много по-голямо от сумата, предложена му от Грей, начин да изплати всичките си дългове. Копелето ги беше продало на майчината й триада, на жена, която правеше всичко възможно да крие лицето си от света.

Такава жена щеше да унищожи всеки, който се приближи прекалено до истината.

Сейчан я разбираше.

И тя щеше да постъпи така.

Човек прави каквото е нужно, за да оцелее.

01:44 ч.

За разлика от нея, Джуланг Делгадо не разбираше внезапния обрат на събитията в казино „Лишбоа“. Той скочи на крака и грабна джиесема си.

Тримата чужденци на плазмения екран реагираха на някаква суматоха пред вратата на ВИП стаята. Двамата мъже прекатуриха масата за бакара настрани, така че да е между тях и вратата. Севернокорейският учен в дъното на помещението не изглеждаше много притеснен, но все пак се дръпна в най-далечния ъгъл.

Джуланг натисна клавиша за бързо набиране, за да се свърже с Томас в „Лишбоа“. Хората му имаха заповед да атакуват обектите чак след като д-р Пак си тръгне. Не искаше да си има проблеми със севернокорейците. Той поддържаше изгодни връзки с правителството им и осигуряваше на техни видни представители като Хуан Пак безпрепятствен достъп до Макао. Дори лично беше ходил в Пхенян, за да разработва тези връзки.

Томас вдигна и незабавно докладва за обстановката, тежко задъхан — явно тичаше.

— И ние видяхме на монитора, senhor. Престрелка. В момента се качвам там. Някой атакува ВИП стаята.

Обзе го справедливо негодувание. Нима се опитваха да му задигнат стоката?! Например клиент, предложил по-ниска цена и сега решил да заобиколи търга и да действа директно?

— Според нас е някоя триада — сякаш прочел мислите му, съобщи Томас.

Джуланг сви юмрук.

„Проклети китайски псета…“

Информацията за намеренията му трябваше да е изтекла до чужди уши.

— Как ще наредите да процедираме, senhor? Да отстъпим или да продължим по плана?

Джуланг нямаше друг избор. Ако не отговореше решително на удара, триадите щяха да го изтълкуват като признак за слабост и това означаваше години наред да води териториални войни. А и освен разклащането на позициите му в очите на китайските управители на Макао цената за неговата организация щеше да е прекалено висока.

Налагаше се да вземе крайни мерки.

— Блокирайте „Лишбоа“ — заповяда той. Щеше да превърне нарушителите в нагледен пример. — Доведете още хора. Моментално разстрелвайте всеки известен член на триада в района, независимо дали е замесен. Както и всеки заподозрян техен съучастник, всеки, който може да е помогнал, улеснил или дори само да е знаел за този удар. Искам ги мъртви!

— А обектите?

Джуланг претегли предимствата и недостатъците. Въпреки че двамата щяха да му донесат сериозна печалба, смъртта им също щеше да даде на всички важен урок — щеше да демонстрира готовността му да пожертва личната изгода, за да запази авторитета и позициите си. Честта и достойнството бяха важни като въздуха за китайците.

Той остави гнева си да се оттече и прие новата ситуация. Стореното — сторено.

Пък и в края на краищата труповете им пак щяха да му донесат прилична сума.

А по-добре малка печалба, отколкото никаква.

— Убийте ги — нареди Джуланг. — И тримата.

3.

17 ноември, 09:46 ч.

тихоокеанско стандартно време

Военновъздушна база Лос Анджелис

Ел Сегундо, Калифорния

В контролната зала на Центъра за космически и ракетни системи все още властваше хаос.

Бяха изтекли почти два часа, откакто на грамадния дисплей се появи сателитното изображение на потъналото в тлеещи развалини Източно крайбрежие. Персоналът на базата незабавно се беше уверил, че Ню Йорк, Бостън и Вашингтон са невредими. Животът там продължаваше благополучно.

Над залата се спусна осезаемо облекчение. Реакцията на Пейнтър не правеше изключение — той имаше приятели и колеги в североизточната част на страната. И все пак се радваше, че годеницата му е в Ню Мексико. Представи си лицето на Лиза, обрамчено от гъстата й руса коса и с онази дяволита усмивка, от която сърцето му винаги се разтуптяваше. Ако й се случеше нещо…

В крайна сметка обаче нещата на изток бяха наред.

„В такъв случай какво е излъчил спътникът преди да излезе от строя, по дяволите?“

През последните два часа този въпрос си задаваха всички. Появиха се какви ли не теории. Екстраполация? Компютърна симулация на ядрен удар? Но всички инженери твърдяха, че такива изчисления не са по възможностите на оригиналната програма на сателита.

„Тогава какво се е случило?“

Пейнтър стоеше до д-р Джейда Шоу и неколцина инженери и висши военни пред огромните екрани.

Пред тях сияеше сателитно изображение на Манхатън. Един млад специалист прокара червената точка на лазерната си показалка по ширината на острова.

— Тази картина е получена от спътник на Националната разузнавателна служба по абсолютно същото време, в което ОГ-едно прелетя над Източното крайбрежие. Виждат се улиците, езерата в Сентръл Парк. А ето снимката на същия район, направена от ОГ-едно.

Той натисна един от бутоните на дистанционното в другата си ръка и до първия образ се появи втори — увеличение на част от картината, заснета от излизащия от строя сателит.

— Ако ги наложим една върху друга…

Специалистът направи бърза манипулация и през дима и пламъците видяха, че уличната мрежа пасва идеално. Нямаше разминаване дори в очертанията на езерата в Сентръл Парк.

Разнесе се нервен шепот.

Д-р Шоу намръщено се приближи, за да разгледа изображенията по-детайлно.

— Както виждате, това наистина е Ню Йорк, не е някакво копие — продължи специалистът. — И разрушенията не са дигитално смущение, което случайно прилича на опожареното Източно крайбрежие. Не и при тези подробности.

За да докаже твърдението си, той уголеми основните райони от острова. Въпреки че картината стана зърниста, нямаше съмнение, че това е Манхатън. Само че сега Емпайър Стейт Билдинг се беше превърнал в пламтящ факел, финансовият квартал — в кратери и руини, а Куинсбъро Бридж — в гора от разкривени стоманени ферми. Приличаше на изключително качествен дигитално нарисуван пейзаж за апокалиптичен филм.

Бостън и Вашингтон бяха сполетени от подобна участ.

Сред публиката се разнасяха различни въпроси, но д-р Шоу просто се приближи с длан на брадичката и впери очи в двете отново разделени изображения.

— Директор Кроу, елате за момент, ако обичате — сприхаво се обади генерал Меткаф.

Пейнтър отиде при шефа си, който стоеше пред картата на света.

— Това са последните и най-подробни телеметрични данни. — Генералът посочи траекторията на излезлия от строя спътник. — Вероятното място на падане е ей там, в отдалечен район в Северна Монголия. Както виждате, не е далеч от границите с Русия и Китай. Досега и от двете страни няма информация за катастрофата.

— А от самото място няма ли сведения някой да е видял нещо?

Меткаф поклати глава.

— Този район в Монголия е планински, населен е само с номадски племена.

Пейнтър разбра ситуацията.

— Тогава разполагаме с известно време да стигнем там и да открием каквото не е напълно изгоряло от секретната военна техника, преди Русия или Китай да надушат какво се е случило.

— Точно така.

Кроу погледна другия екран. Никой не знаеше каква е причината за генерирането на това смущаващо изображение, но всички бяха наясно, че отговорите се крият в останките на Окото Господне. И после, свръхмодерната апаратура от спътника в никакъв случай не биваше да попадне в чужди ръце.

— Вече наредих на капитан Кат Брайънт в командването на Сигма да подготви логистиката за пращане на спасителен отряд.

— Отлично. Искам да се върнете с първия възможен полет във Вашингтон, където ще ви очаква наш самолет. Това е основният ви приоритет. Открийте и върнете останките.

Меткаф му обърна гръб.

На няколко крачки от тях д-р Шоу стоеше до специалиста, който кимаше и току поглеждаше екрана. Накрая на лицето му се изписа страх.

„Какво става там?“

Специалистът се отдалечи от младата астрофизичка и се насочи към пултовете, като даде знак на неколцина други да го последват.

Обзет от любопитство, Пейнтър отиде при нея. Тя не откъсваше поглед от екрана, но забеляза, че е привлякла вниманието му.

— Продължавам да смятам, че причината е в кометата.

Кроу беше чул теориите й.

— Значи според вас всичко това е последица от тъмната енергия, така ли, доктор Шоу?

— Наричай ме Джейда. Да, според последните получени данни от сателита геодезичната прецесия регистрира изкривяване с пет цяло и четири десети градуса.

Огненият поглед, който му отправи, показваше, че младата жена очаква той да схване огромното значение на този факт.

Само че Пейнтър не го схващаше.

— И какво точно означава това?

Изследователката ядосано въздъхна. През последните два часа беше спорила с висшите военни в базата, опитвайки се да ги убеди да я изслушат. Търпението й явно се изчерпваше.

— Представи си, че поставиш топка за боулинг върху батут. Повърхността му ще се огъне от масата на топката. Точно такова е и въздействието на Земята — тя изкривява пространството и времето. Доказано е и теоретично, и експериментално, а геодезичната прецесия е мярка за това огъване. Следователно, когато данните показват изкривяване, наблюдаваме гънка в пространство-времето. Нещо, което предвиждаше моята теория, ако ОГ-едно получи приток на тъмна енергия. Обаче изобщо не очаквах гънката да е толкова дълбока.

Между веждите й също се появи дълбока загрижена бръчка.

— Защо всичко това те безпокои толкова много? — попита Пейнтър.

— Надявах се, че ще наблюдаваме съвсем малка промяна в геодезичната прецесия. Нещо от порядъка на по-малко от нула цяло и една десета процента, при това за кратко, на нивото на наноскалата. Изкривяване над пет процента, поддържано в продължение на близо минута… — Тя поклати глава.

— По-рано ти предположи, че силното изригване на тъмна енергия може да пробие дупчица в пространство-времето и евентуално да отвори за кратко прозорец към алтернативна вселена, успоредна на нашата, в която всичко по Източното крайбрежие е разрушено.

Д-р Шоу впери очи в екрана.

— Или да ни покаже собственото ни бъдеще.

Досега не беше споменавала тази смущаваща възможност.

— Времето не е линейна функция — продължи тя, сякаш разсъждаваше на глас. — То просто е друго измерение. Като „горе-долу“ и „ляво-дясно“. Гравитацията и скоростта също могат да въздействат върху потока на времето. Затова, когато пространство-времето се вълнува или нагъва, времето може да прескочи малко — като грамофонна игла, стигнала до драскотина на плочата.

В очите й проблесна страх.

— Откога хлапетиите пак сте почнали да слушате грамофонни плочи? — опита се да я поразсее Пейнтър.

Джейда се обърна към него. Тревогата й беше отстъпила мястото си на искрено негодувание.

— Трябва да те осведомя, че притежавам първокласна колекция от плочи с джаз — Би Би Кинг, Джон Ли Хукър, Майлс Дейвис, Ханс Колер.

— Добре де. — Той вдигна умиротворително ръка.

— Нищо не може да се сравнява със старите плочи! — изсумтя младата жена.

Пейнтър не можеше да не се съгласи с нея.

Завръщането на специалиста го избави от гневното й словоизлияние.

— Оказахте се права — с още по-уплашен вид съобщи специалистът.

— Права за какво? — попита Кроу.

— Покажете ми — нареди д-р Шоу, без да му обръща внимание.

Специалистът се обърна към гигантския екран, отвори изображението от сателита на НРС и наложи върху него снимката от ОГ-1, после няколко пъти размени местата им.

— Сенките не съвпадат, както предполагахте вие. Не само тук. Проверихме няколко участъка в Бостън и установихме същата аномалия. — Той посочи групата инженери и специалисти, струпали се около неговия терминал. — Уголемяваме различни пунктове по Източното крайбрежие и изчисляваме степента на разминаване.

Астрофизичката кимна.

— Трябва да изчислим и времевия диференциал.

— Вече го правим.

Пейнтър не разбираше нищо.

— Какво се е случило?

Тя посочи екрана.

— Сенките на двете изображения не съвпадат. Разминават се, макар и съвсем малко.

— И какво означава това?

— Двете картини са заснети едновременно, следователно сенките би трябвало да съвпадат. Като две снимки на един и същи слънчев часовник, направени едновременно. Само че не съвпадат. Което означава, че…

— Че положението на слънцето на двете изображения е различно.

По гърба на Пейнтър полазиха тръпки.

Джейда треперливо си пое дъх.

— Окото Господне е снимало Манхатън в друго време, не онова, което са регистрирали нашите часовници.

Пейнтър си представи иглата, прескачаща драскотина на грамофонната плоча.

— Специалистите се опитват да установят датата и времето, които съответстват на положението на слънцето, заснето на сателитното изображение — продължи астрофизичката. — Използват триангулация на точки по Източното крайбрежие, за да посочат точното време.

Растящият смут около инженерния пулт вече привличаше вниманието на другите.

Главният експерт се изправи и погледна Джейда.

— Разликата е осемдесет и осем… — Някой го дръпна за ръкава. Той се наведе към монитора и след малко пак се изправи. — Добре, кръгло деветдесет часа.

„По-малко от четири дни!“

Генерал Меткаф се приближи до тях.

— Какво има?

Погледът на Пейнтър падна върху лицето на Джейда, върху което сияеше увереност.

— Сателитната снимка. — Кроу кимна към апокалиптичната сцена. — Това не е техническа неизправност. Така ще изглежда светът след четири дни.

18:54 ч. централноевропейско време

Рим, Италия

Телефонният звън събуди Рейчъл Верона от кошмар, в който се давеше. Тя се надигна с усилие, пое си дъх и едва след малко установи, че не е в собственото си легло, а на мекото канапе в кабинета на вуйчо си. Беше задрямала, докато четеше текст за св. Тома.

Още миришеше на чесън и песто от храната, която бе донесла за двамата. Картонените кутии бяха на бюрото до лакътя на вуйчо й.

— Ще вдигнеш ли? — попита той.

Усърдно надвесен над древния череп с очила за четене, спуснати ниско на носа му, той измери с пергел основата на носната кост, после си отбеляза нещо върху лист милиметрова хартия.

Телефонът продължаваше да звъни пронизително. Рейчъл стъпи на пода, изправи се и отиде при бюрото, като погледна към малката част от луната, която се виждаше през тесния като бойница прозорец, почти затъмнена от дългата извита опашка на кометата.

— Става късно, вуйчо. Можем да довършим тази работа утре сутрин.

Монсиньор Верона махна с пергела.

— И без това спя само по няколко часа. И работя най-добре, когато е тихо, като сега.

Тя вдигна телефонната слушалка.

— Pronto?

— Sono Bruno Conti, dottore di ricerca da Centro Studi Microcitemia.

Рейчъл затисна слушалката с длан.

— Обажда се доктор Конти от генетичната лаборатория, вуйчо.

Той протегна ръка към телефона.

— Доста се забавиха.

Докато Вигор разговаряше с генетика, Рейчъл погледна черепа. Знаеше причината за нетърпението на вуйчо си — бледия надпис на темето, означаващ съдбовна дата. Не се страхуваше от гравираното върху костта пророчество. Хората от памтивека предсказваха края на света — от древните маи с техния пророчески календар до „ясновидците“, които вещаеха неминуема гибел при встъпването в третото хилядолетие.

„Нима това тук е различно?“

Вигор приказваше все по-разпалено, после затвори. Рейчъл забеляза тъмните кръгове под очите му.

— Какво ти съобщиха от лабораторията? — попита тя.

— Потвърждават моята датировка на черепа и книгата. — Монсиньор Верона посочи Евангелието от Тома и Рейчъл за стотен път се зачуди каква е причината да го подвържат с човешка кожа. Да, навремето го бяха смятали за еретично. То отхвърляше ортодоксалната религия като единствен начин за спасение и твърдеше, че пътят към Бог е във всеки човек, стига да отвори очите си и да тръгне по него.

„Търсете, и ще намерите“².

И все пак, ерес или не, защо бяха подвързали книгата с човешка кожа?

— Е, откога датират книгата и черепът? — попита Рейчъл.

— В лабораторията са ги датирали в тринайсети век.

— Значи не в трети век, както предполага арамейският текст, така ли? Следователно това не е автентичен еврейски магически талисман като онези, които са откривали археолозите в миналото.

— Не. Точно както предполагах, това най-вероятно е копие на оригинал. Самият череп даже не е еврейски.

— Откъде знаеш?

Той й даде знак да се приближи.

— Докато ти си подремваше, проучих структурата и особеностите му. Първо, този череп е мезокранен.

— Какво означава това?

— Че е широк и средно висок. Освен това обърни внимание, че ябълчните кости са дебели, очните орбити са кръгли, а носните кости са плоски и широки. — Вуйчо й вдигна черепа и го обърна наопаки. — Погледни и зъбите. Резците са лопатообразни, съвсем различни от медитеранския тип.

— Тогава откъде е този череп?

Той се обърна към нея и посочи бележника си с пергела.

— Въз основа на ширината на очните орбити, дълбочината на кучешката ямка и степента на прогнатизъм предполагам, че черепът произхожда от Източна Азия или с други думи, че е монголоиден, както се казваше някога.

Обзе я чувство на уважение и тя за пореден път си спомни, че вуйчо й е нещо много повече от обикновен духовник.

— Значи черепът идва някъде от Далечния изток, така ли?

— Книгата също — прибави Вигор.

— И книгата ли?

Той я погледна над очилата си за четене.

— Нали чу разговора ми с доктор Конти?

Рейчъл поклати глава.

Монсиньор Верона протегна длан над съсухрената кожена подвързия със зловещото зашито око в средата.

— Според анализа на доктор Конти кожата и черепът имат еднаква ДНК. Тоест източникът им е един и същи.

Когато проумя думите му, Рейчъл трябваше да преглътне буцата в гърлото си.

Създателят на талисманите беше използвал части от тялото на един и същи човек. С кожата му бе подвързал книгата, а от черепа беше направил тази реликва.

— Помолих колегите в лабораторията да направят расова характеристика, като използват автозомна и митохондриална ДНК, за да се опитаме да стесним произхода на реликвите — продължи Вигор. — Отец Йосип ми ги е пратил, защото е имал нещо предвид. Времето изтича. Той е знаел, че мога да помогна и че имам достъп до възможности, с какъвто той не разполага.

— Например генетична лаборатория.

Вуйчо й кимна.

— Тогава защо отец Йосип просто не ти е написал писмо?

Монсиньор Верона й намигна дяволито.

— Кой казва, че не е?

Тази новина я накара да се намръщи.

— Защо не ми ка…

— Намерих го едва преди петнайсет минути. Докато проучвах черепа. Исках да приключа с измерванията, а ти спеше. После се обади доктор Конти и резултатите от генетичната лаборатория ме разсеяха.

Рейчъл се втренчи в черепа.

— Покажи ми го.

Вигор обърна реликвата наопаки и посочи отвора на гръбначния мозък. После освети вътрешността с фенерче.

— Къде другаде може да скриеш тайна информация?

Тя се наведе по-близо и присви очи. Върху вътрешната повърхност на черепа имаше къс червен восък — като печат на папско послание. Върху него педантично бяха изрязани миниатюрни латински букви. Рейчъл си представи как свещеникът изписва всеки знак с остър инструмент с дълга дръжка през тесния отвор.

„Чак пък такава секретност? Този човек е истински параноик!“

Тя прочете с усилие латинския текст и го преведе на глас:

— „Помогни ми. Ела на Аралско море“.

Намръщи се. Аралско море се намираше на границата между Казахстан и Узбекистан в Средна Азия. Районът беше безлюден. После си спомни, че според морфологичната характеристика на черепа вуйчо й определяше произхода му като източноазиатски. Зачуди се дали отец Йосип е стигнал до същото заключение. Може би расовите особености на реликвата го бяха накарали да напусне Унгария и да продължи издирването си на изток? Но в такъв случай какво търсеше и защо се нуждаеше от такава секретност?

Тя напрегна очи още повече и различи под латинския надпис поредица едва забележими арабски цифри.

Вигор позна какво е привлякло вниманието й.

— Географски координати — дължина и ширина.

— Което означава конкретно място. — Рейчъл не успя да скрие недоверието си. — Там ли те вика отец Йосип?

— Така изглежда.

Тя отново се намръщи. Не искаше вуйчо й да пътува из непознати земи заради някакво тайнствено послание от странстващ свещеник, изчезнал преди близо десет години.

Монсиньор Верона остави черепа на бюрото си.

— Заминавам по изгрев-слънце. Ще хвана първия полет за Казахстан.

Рейчъл се сепна, но от собствен опит знаеше, че няма да успее да го разубеди, затова реши да му предложи компромисно решение.

— Без мен няма да ходиш никъде. И без това ми се е събрала достатъчно отпуска. Така че нямаш оправдание.

Той се усмихна.

— Надявах се да реагираш така. Всъщност се питам дали не би трябвало да се свържем с директор Кроу и да го помолим за помощ.

— Искаш да се обърнеш към Сигма, така ли? Само заради нещо написано върху череп от тринайсети век, някакво древно апокалиптично пророчество!

Тя завъртя очи. С вуйчо й си бяха имали взимане-даване със Сигма и Рейчъл определено нямаше нищо против нов повод да се срещне с командир Грей Пиърс. През годините двамата многократно бяха подновявали и прекъсвали връзката си и накрая бяха останали просто приятели. Понякога с взаимна печалба. Но и двамата знаеха, че разстоянието не прощава. И все пак… Тя се замисли за миг и отхвърли идеята. Нямаше нужда да занимават научните и военни експерти от Сигма с такъв маловажен въпрос.

— Струва ми се, че можем да се възползваме от техния опит — настоя Вигор. — Пък и усещам, че времето ни изтича.

Сякаш в потвърждение на думите му иззвънтя разбито стъкло и в кабинета се посипаха остри късчета. Нещо отскочи от ръба на тесния каменен прозорец и се търколи в отсрещния край на стаята.

Монсиньор Верона се сепна от изненада. Рейчъл, която имаше бойна школовка, реагира светкавично: грабна вуйчо си през кръста и го дръпна надалеч от прозореца, натисна го да залегне на пода и го защити зад бюрото с тялото си — и в този момент гранатата избухна с разтърсващ взрив от огън и дим.

10:18 ч. тихоокеанско стандартно време

Въздушното пространство над Калифорния

Лос Анджелис скоро изчезна под крилете на самолета за Вашингтон. Пейнтър беше помолил пилота да не пести гориво и да развие максимална скорост. Луксозният интериор на „Бомбардиър Глобал 5000“, разполагащ с истински бар и разделени на групи кожени кресла, създаваше погрешна представа за свръхмодерните му двигатели, които вдигаха до 950 километра в час.

Кроу възнамеряваше да провери твърденията на производителите по време на полета, особено след като Източното крайбрежие щеше да бъде изпепелено след по-малко от четири дни.

Генерал Меткаф му беше наредил засега да остави настрани тези загадки, независимо дали са верни, и да се заеме с по-практична задача: разбилия се спътник ОГ-1. Заповедта продължаваше да кънти в ушите му.

„Намерете останките от сателита. Те са вашата главна цел. Специалистите ще работят върху изображението. А аз за всеки случай ще направя анализ на риска във връзка с надвисналата над Източното крайбрежие опасност“.

Всеки щеше да играе конкретна роля.

Напуснаха въздушното пространство на Лос Анджелис и самолетът започна да завива. Кометата блестеше в синьото небе достатъчно силно, за да се вижда и през деня. Нощем опашката й засенчваше звездите, толкова ярка, че се различаваше трептящото й искрене, което й придаваше вид на живо същество. Предполагаше се, че кометата ще остане в небето почти цял месец, докато бавно минава край Земята.

Джейда, единствената друга пътничка в самолета, се отпусна на съседната седалка с чаша кола с лед в ръка и забеляза накъде е насочено вниманието му. Тя беше споделила с Меткаф теорията си за малкия скок във времето, предизвикан от гънка в пространство-времето. Това обясняваше несъвпадащите сенки, които бяха открили на снимката и които предполагаха, че образът е поглед към близкото бъдеще.

— Съмнявам се, че сме успели да убедим генерала — каза Пейнтър.

— Самата аз се съмнявам, че съм убедена — отбеляза младата астрофизичка.

Това го сепна — и изненадата явно се изписа на лицето му.

— Има прекалено много променливи величини — поясни Джейда и неловко се размърда на седалката си. — Както вече споменах, изображението може да показва алтернативно бъдеще, не непременно нашето. Отказвам да повярвам, че бъдещето е изсечено върху камък. Всъщност квантовата физика отрича такива линейни пътища на времето. Дори само наблюдението може да променя съдбата — известен ви е примерът с котката на Шрьодингер.

— И какво отношение има това?

— Ами, да вземем същата тази котка. Тя е класически пример за мистерията на квантовата механика. При този мисловен експеримент поставяш котка в кутия с отровно хапче. Има еднаква вероятност хапчето да убие или да не убие котката. Докато кутията е затворена, котката е в междинно състояние — едновременно жива и мъртва. Едва след като отвориш кутията и провериш котката, съдбата й окончателно се решава по единия или другия начин. Някои предполагат, че когато отваряш кутията, вселената се разделя на две. В едната вселена котката е жива, а в другата — мъртва.

— Ясно.

— Същото може да се отнася за снимката, направена от спътника докато пространство-времето се е огъвало около него. В едната вселена светът изгаря, а в другата — не.

— Значи имаме петдесетпроцентов шанс да оцелеем. Кой знае защо това не ми допада особено много, когато се отнася за съдбата на човечеството.

— Оттук нататък обаче потокът на времето става още по-неясен. Дори самият факт, че спътникът е заснел изображението и всички сме го видели, вече е акт на наблюдение. Онова, което ще направим впоследствие, може да промени съдбата — но не знаем дали действията ни ще направят катастрофата повече или по-малко вероятна.

— Май през следващите четири дни всички ще сме като котката на Шрьодингер в кутията — ще се намираме в междинно състояние между оцеляване и гибел.

Тя кимна. Не изглеждаше много по-весела от него.

— Значи сме обречени и ако направим нещо, и ако не направим нищо.

Джейда сви рамене.

— Това принципно резюмира квантовата физика.

— Тогава какво предлагаш?

— Да намерим спътника. Това е най-важната цел.

— Говориш като генерал Меткаф.

— Той е прав. Всички мои теории са само догадки. Но като анализирам останките, може да открия нещо по-конкретно. — Тя го погледна. — Разбирам, че не ти се щеше много да се включа в групата, която ще издирва сателита в Монголия, но никой не знае повече за него от мен. Ако не съм с вас, може да бъде изгубена ценна информация. А може да се случи и нещо още по-лошо.

— Какво разбираш под „по-лошо“?

Астрофизичката въздъхна тежко.

— Обясних ти, че притокът на тъмна енергия сигурно е огънал пространство-времето, предизвикал е гънка, много по-дълбока, отколкото предполагаха всички преценки. Моите предварителни изчисления обаче предвиждат по-сериозна опасност.

— Каква опасност?

— Има известна малка вероятност да се е образувала чупка в пространство-времето, нещо доста по-дълготрайно, и на квантово равнище тази чупка още да е сдвоена с останките от спътника.

— Какво означава „сдвоена“?

— Такова явление се наблюдава, когато два обекта си взаимодействат известно време, споделят квантовото си състояние и после се разделят. При определени условия техните квантови състояния могат да останат свързани, тоест промяната в квантовото състояние на единия обект моментално води до промяна в другия. Даже да са на огромно разстояние един от друг.

— Това май противоречи на здравата логика.

— И нарушава постулатите за скоростта на светлината в теорията за относителността. Всъщност този ефект ядосал самия Айнщайн, който го нарекъл „spukhafte Fernwirkung“ — „призрачно въздействие на разстояние“. И все пак явлението е регистрирано в лабораторни условия не само на субатомно ниво, но и група китайски изследователи наскоро постигнаха същото с два диаманта, видими с невъоръжено око. Нужно е само достатъчно количество енергия.

— Нещо като мощен приток на тъмна енергия.

— Точно така. Ако в пространство-времето около Земята има чупка и ако нейното квантово състояние се е сдвоило с това на спътника, неправилното боравене с останките може да доведе до пробиване на дупка в чупката от космоса до земята.

— И това няма да е добре.

— Няма, ако милееш за живота на тази планета.

— Убедихте ме, доктор Шоу.

Още преди да довърши мисълта си, сателитният му телефон започна да звъни.

Той погледна дисплея и видя, че повикването идва от вашингтонското командване на Сигма. Обаждаше се капитан Катрин Брайънт, неговата заместничка. Кат се занимаваше със събиране на разузнавателна информация за отряда, но сега Пейнтър й беше възложил логистиката около пращането на спасителен отряд.

Вече се бяха чули с нея и според предварителния план групата на командир Пиърс в Китай трябваше директно да се отправи за монголската столица Улан Батор, където щеше да се срещне с двучленния екип от Вашингтон.

Кат предлагаше да не включват много хора в експедицията, тъй като мястото на падане на спътника се намирало в строго охраняваната зона Хан Хентий, природноисторически резерват с изключително ограничен достъп, особено за чужденци. Освен това монголците смятали този район за свещен. Най-малката погрешна стъпка, и можеха скоропостижно да изхвърлят отряда оттам.

Ето защо подробностите на логистиката още се доуточняваха.

Пейнтър отговори — надяваше се Кат да му съобщи добри новини.

Първите й думи моментално угасиха тази надежда.

— Имаме нов проблем, директоре.

„Естествено, че имаме…“

— Току-що получих по разузнавателни канали информация за атентат в Италия — продължи тя. — Още не знам подробности, но явно някой е стрелял с гранатомет по университетския кабинет на монсиньор Верона.

— Вигор ли? Пострадал ли е?

— Не, добре е. В момента чака на телефона, организирала съм му конферентен разговор с теб. Още е малко потресен, но племенницата му е била в кабинета по време на атентата и го е спасила. Той държи да приказва с теб — а и аз смятам, че не е зле да се чуете.

Пейнтър си имаше предостатъчно грижи, но дължеше тази любезност на монсиньора.

— Свържи ме с него.

Кат ги свърза и от телефона се разнесе познатият тенор на монсиньор Верона.

— Grazie, директор Кроу. — Гласът му звучеше изненадващо спокойно, като се имаше предвид какво се е случило, но той си беше корав старец. — Знам, че сте зает, обаче имам сериозен проблем, който искам да споделя с вас.

— За какво се отнася?

— Ще бъда директен: смятам, че светът е застрашен от тежка криза.

Пейнтър го побиха тръпки.

— Какво ви кара да мислите така?

Монсиньорът му обясни за тайнствения колет, получен от мъртъв колега археолог: череп и книга, подвързана с човешка кожа. Спомена за унгарските магьосници, талмудическите магически реликви и за надписа с молитва за спасение.

С напредването на разказа Пейнтър постепенно започна да се отпуска. Обзе го облекчение. Това нямаше нищо общо със случилото се в космическия център.

— След атентата вече имам представа защо моят колега отец Йосип се е укрил — продължи монсиньор Верона. — Каквото и да е издирвал, явно е привлякъл вниманието на хора, готови на всичко, за да не допуснат тези сведения да излязат на бял свят. Той ме моли да се срещна с него в Средна Азия, близо до Аралско море. Надявах се да ми окажете известна подкрепа на място, особено защото времето изтича.

На Пейнтър му се искаше да има възможност да му помогне, но като имаше предвид собствената си задача, не можеше да оправдае такова отклоняване на човешки ресурси.

— Съжалявам…

Кат, която също участваше в конферентния разговор, го прекъсна.

— Монсиньор Вигор, струва ми се, трябва да обясните на директор Кроу защо смятате, че времето изтича.

— Mi dispiace — извини се духовникът. — Мислех, че съм го направил, но сега се сещам, че го казах само на вас, капитан Брайънт, не на директора.

— Какво да ми обясните? — попита Пейнтър.

— Надписът върху черепа, молитвата за спасение… това всъщност е молитва да бъде избегнат краят на света.

— Това вече го казахте.

— Да, обаче пропуснах да спомена кога според предсказанието ще настъпи този край.

Ледените тръпки отново полазиха Кроу.

— Чакайте да позная… след четири дни.

— Si — изненадано потвърди Вигор. — Но откъде знаете?

За момента Пейнтър се въздържа да му обясни и помоли Кат да превключи монсиньора на изчакване, докато той поговори насаме с нея.

— Какво мислиш? — попита я Кроу.

— Интересно, че тази реликва посочва същото време за края на света като Центъра за космически и ракетни системи.

Очевидно вече беше научила странните новини от запад. Пейнтър нямаше защо да се изненадва. Нейната специалност бе събирането на информация. Нищо не убягваше на вниманието й.

— Дали обаче не е просто съвпадение? — замислено произнесе той. — Да отклоним ли ресурси за нещо, което може да се окаже някакъв археологически зелен хайвер?

— В този случай съм достатъчно заинтригувана, за да предложа да го направим. Първо, отклоняването няма да е съществено. Координатите, които ни даде монсиньор Верона, са в Средна Азия, и то точно на пътя от Вашингтон за Монголия. Американският ни екип спокойно може да спре за кратко при Аралско море и да проучи тази загадка. Това няма да ни забави много. И без това още не съм организирала въздушния транспорт до Монголия. Междувременно можем да пратим втората група, която вече е наблизо, да проведе предварително разузнаване в района.

— Имаш предвид Грей, Ковалски и Сейчан.

— От Хонконг до монголската столица Улан Батор е само няколко часа път.

— Май вече си обмислила всичко. Само че трябва да знаеш още нещо: американският екип най-вероятно ще има и трети член. — Пейнтър погледна Джейда. — Цивилна, която ме убеди, че може би ще имаме нужда от нейния опит.

— Няма проблем. Високо оценявам помощта на доктор Шоу.

Той се усмихна. Както винаги, Кат му четеше мислите.

— А и това отклонение има още едно предимство — прибави Брайънт. — Сътрудничеството с монсиньора и неговия тайнствен колега ни осигурява идеално прикритие за собственото ни издирване в строго охраняваната зона „Хан Хентий“.

— Разбира се — съгласи се Пейнтър и кимна, доволен от нейната находчивост. — Ще могат да се представят за археологически екип.

— Точно така. Особено ако монсиньорът е готов да дойде в Монголия с нас — както изглежда, имаме обща цел.

„Спасяването на света…“

— Тогава да започваме — отвърна Кроу. — Свържи се с Грей и им нареди да тръгват.

Във въздишката на Кат ясно се долавяше раздразнение.

— Ех, да можех да се свържа с него…

4.

18 ноември, 02:02 ч. централно стандартно време

Макао, Китайска народна република

Казино „Лишбоа“ се беше превърнало в епицентър на Трета световна война. Или поне така му се струваше на Грей от барикадираната ВИП стая. Предишните изстрели със заглушител бяха ескалирали в ожесточена престрелка в коридора.

В далечината също отекваха гърмежи.

Грей клечеше зад импровизираното укритие пред вратата. Заедно с Ковалски бяха преместили преобърнатата маса за бакара, за да я блокират. Сейчан подсили укреплението, като избута един от червените копринени дивани. Имаше само още един път за отстъпление, тесният прозорец, но стаята се намираше на четвъртия етаж и стената беше абсолютно отвесна.

Д-р Хуан Пак се свиваше в отсрещния ъгъл на помещението. Самодоволното въодушевление от предателството му сега отстъпваше мястото си на откровен ужас. Плановете му очевидно се бяха объркали. Опитът за изненадващо нападение на триадата Дуанджъ се натъкваше на неочаквано препятствие. Грей отначало се надяваше, че охраната на хотела е оказала съпротива, но с разгорещяването на схватката, в която се бяха включили картечни пистолети и автомати, започваше да подозира, че се води гангстерска териториална война.

„И трофеят явно сме ние“.

Пиърс разбираше, че тяхната барикада няма да издържи дълго. Някой щеше да надделее. За да потвърди предположението му, един мощен изстрел проби във вратата дупка с големина на юмрук.

— Сега или никога, Ковалски! — извика той.

— Опитай се да го направиш, когато ти падат гащите!

Грамадният американец стоеше на колене в средата на стаята, докато Грей и Сейчан бяха с гръб към дивана и го използваха като прикритие.

Коланът на Ковалски лежеше в кръг на пода — със закопчана тока и свързан с нея радиоприемник. Ковалски беше сапьорният специалист на Сигма и въпреки че не можеха да рискуват да внесат оръжие в Китай, здравенякът криеше коз в ръкава си. Или по-точно в колана си.

Бяха създали този мощен детонаторен шнур в АИОП. Запечатан в тръба от графен, експлозивът не можеше да бъде засечен от скенерите на летището.

— Готово — съобщи Ковалски и се върна при тях, като примъкна зад себе си едно от креслата.

— Какво правите? — извика им Пак.

Тримата се приведоха зад стола.

— Залегни! — изрева гигантът и натисна предавателя в ръката си.

Взривът разлюля стаята и закънтя в главата на Грей като камбана. Изригна дим. Престрелката навън за момент стихна — противниците се бяха вцепенили от неочакваната експлозия.

— Хайде! — нареди Грей и изблъска креслото настрани.

Молеше се детонаторният шнур да си е свършил работата. Иначе напразно щяха да са изхабили единственото си оръжие.

Килимът тлееше. А в пода зееше кратер — пробита дупка. По-дебелите стоманени греди бяха невредими, но между тях имаше достатъчно разстояние.

Грей се вторачи в отвора. Предполагаше, че третият етаж има почти същото разположение като четвъртия. За щастие във ВИП стаята под тях нямаше никой.

В коридора отново отекнаха изстрели, още по-яростни. Пиърс даде знак на Сейчан да се спусне първа. Тя се провря между гредите и плавно скочи долу.

Пиърс и Ковалски понечиха да я последват, но Хуан Пак се опита да им попречи, умоляваше ги да го вземат със себе си. Ковалски замахна с юмрук, сякаш отпъждаше муха. Изхрущя кост. Кореецът отхвърча назад и се просна по гръб. От носа му шуртеше кръв.

След секунди Грей стоеше до Сейчан на третия етаж. Едрият им колега тежко се приземи на пода зад тях.

— Тук като че ли е чисто — прилепила ухо към вратата, съобщи Сейчан. — Но се налага да действаме бързо. Няма да ги заблудим задълго.

— Трябва да се измъкнем от бойната зона — предупреди Грей. — Обаче всички изходи на хотела най-вероятно ще са завардени.

— Може би знам откъде да минем.

Сейчан отвори вратата, надникна навън и изскочи в коридора.

— И явно нямаш нищо против да кажеш и на нас — измърмори Ковалски, докато двамата с Грей тръгваха след нея.

Тя се втурна към противопожарното стълбище и изхвърча през вратата — и се озова пред въоръжен мъж, който тичешком се спускаше отгоре, прескачайки по няколко стъпала наведнъж.

Сейчан се приведе, нанесе му нисък удар и го преметна през гърба си.

На три крачки зад нея Пиърс се завъртя на пръстите на единия си крак и изрита мъжа в брадичката с другия. Онзи рязко отметна глава назад и се строполи на площадката.

— Това ми напомня никога да не те ядосвам — отбеляза Ковалски.

Грей вдигна оръжието на гангстера, автомат АК-47, а след като го претърси, измъкна от кобура му и китайски военен пистолет „Ред Стар“ и го подхвърли на грамадния си колега.

— Коледа ли сме вече? — ухили се Ковалски и ловко провери дали е зареден.

— Да вървим! — подкани ги Сейчан, която беше слязла малко под площадката, за да се увери, че пътят надолу е чист.

Пиърс я настигна и се заспускаха по стълбището. Престрелката над тях позаглъхна, но когато стигнаха на първия етаж, вратата пред тях започна да се отваря. Грей не се замисли дали някой търси убежище, или са нови подкрепления, и откри огън, обсипвайки изхода с куршуми.

Вратата светкавично се затвори.

Зад него изгърмя пистолет — Ковалски стреляше нагоре, за да обезсърчи евентуалните им преследвачи.

Сейчан не обърна внимание на вратата и продължи надолу към подземния етаж. Грей беше проучвал плана на „Лишбоа“ и знаеше, че под казиното има огромна търговска зона, злополучно известна и с предлагащите се там проститутки, които й бяха донесли прозвището Курвенския мол.

Сейчан стигна до вратата на подземния етаж и я открехна само колкото да надзърне през нея. В сравнение с гюрултията горе тук цареше злокобна тишина.

— Както си и мислех, всички магазини са затворени с решетки — прошепна тя.

Собствениците сигурно бяха спуснали решетките след началото на престрелката.

Грей започваше да се досеща за нейния план. Докато обществените изходи със сигурност се охраняваха, най-вероятно никой не пазеше рампите и вратите на складовете в търговската зона. Също като нея, гангстерите бяха наясно, че магазините ще се барикадират, за да защитят стоката си от плячкосване.

Тогава как очакваше да…

Сейчан смъкна жилетката си и я хвърли настрани, разкъса копчетата на копринената си блуза и разкри черния си сутиен и плоския си корем. После измъкна задницата на блузата от дънките си и си разроши косата.

— Как изглеждам?

Грей направо онемя — а като никога и Ковалски.

Тя завъртя очи към тавана, обърна се и се измъкна през вратата.

— Изчакайте да намеря кой да отключи някой изход.

Грей зае мястото й до вратата.

Ковалски го потупа по рамото.

— Голям си късметлия, Пиърс.

Грей нямаше какво да възрази.

02:14 ч.

Джуланг Делгадо изруга лошия си късмет.

Стоеше пред плазмения екран в кабинета си и се взираше в димящата дупка, пробита в пода на ВИП стаята. Искаше му се да отдаде вината за несполуката си на небесната комета, обаче не вярваше в такива суеверия. А и знаеше истинската причина.

Просто беше подценил плячката си.

Това нямаше да се повтори.

Преди няколко минути пред погледа му по-едрият от двамата мъже детонира взривното устройство — и след това Джуланг можеше само безсилно да наблюдава как тримата се измъкват като плъхове през отвора.

Единственият останал в стаята се свиваше в ъгъла.

Д-р Хуан Пак.

Вторачен в севернокорейския учен, Джуланг потропваше с показалец по ръба на португалския моряшки сандък под телевизора и обмисляше различни сценарии, претегляше предимствата на всяка възможност.

Накрая се спря на една.

Беше се опитал да се свърже с Томас в „Лишбоа“ и да го предупреди за бягството на обектите, но не успя. Представяше си престрелката из казиното. Тази война се водеше по собствената му заповед и в момента поглъщаше цялото внимание на Томас. Не можеше да го обвинява.

Така да е.

Натисна един от клавишите на телефона си и когато му отговориха, кратко нареди:

— Докарайте ми колата.

Докато чакаше, някой почука. Джуланг се обърна и видя, че вратата се отваря и в кабинета му влиза дребна жена с къса копринена туника и пантофи, видение със слънчев тен и коса с цвят на мед. Жената се приближи, подхванала с една ръка издутия си корем.

— Наталия, миличка, трябва да си почиваш.

— Синът ти не ме оставя на мира — нежно се усмихна тя и очите й затанцуваха подканващо. — Ако баща му лежеше до мен, сигурно…

— Ужасно ми се ще да можех, но първо трябва да се погрижа за някои неща.

Жената се нацупи.

Той отиде при нея, коленичи и целуна корема й, в който дремеше неговият син.

— Скоро ще се върна — обеща Джуланг и на двамата и целуна Наталия по бузата.

Наистина му се искаше да е при нея — ала още като малък беше научил от баща си, че понякога човек просто трябва да си изцапа ръцете независимо дали се отнася за война, или за бизнес.

02:16 ч.

Струваше й се, че стените се приближават към нея и я притискат.

Колкото по-дълго останеха в казино „Лишбоа“, толкова по-малки бяха шансовете им да избягат.

Сейчан изтича към откритото пространство на подземната търговска зона. Като се преструваше, че накуцва, си придаде измъчен вид — една от проститутките в мола, озовала се насред престрелката.

Започна да обикаля магазините, като си скубеше косата и викаше за помощ на китайски. Хвърляше се от врата на врата, удряше с юмруци да я пуснат, да я спасят.

Разбираше, че на такива места между собствениците на магазините и проститутките съществуват негласни връзки, обусловени от взаимноизгоден бизнес. Магазините привличаха перспективни клиенти, а проститутките примамваха потенциални купувачи.

„Великият кръговрат на живота“.

Тя разчиташе тъкмо на тези връзки, изискващи от двете страни взаимно да се защитават. Когато стигна до зеления пазар, се свлече на колене до стоманената решетка, олюляваше се и стенеше и се стараеше да изглежда изгубена и уплашена.

Както се надяваше, умолителният й плач накрая изкара някого от скривалището му. Един жилест белокос мъж с мръсна престилка плахо се приближи до вратата и започна да маха с ръце, за да я отпъди.

Тя обаче се вкопчи в решетката и увисна на нея като отчаяна оперна героиня, умоляваше го да я пусне вътре.

Веднага щом мъжът почна да вдига стоманената решетка, Сейчан скришом даде знак на Грей и Ковалски. Вратата на стълбището зад нея изскърца и отекна приближаващ се тропот на обувки.

Собственикът на магазина се облещи, опита се да затръшне решетката, но преди да успее, Сейчан се вмъкна отдолу и го изтика навътре с една ръка, докато с другата продължи да я вдига.

Грей стигна пръв и се плъзна на колене под стоманената врата. Ковалски се претърколи странично и се блъсна в сергия с портокали.

Пиърс насочи автомата си към мъжа.

— Заключи я! — заповяда Сейчан, изпънала гръб и захвърлила маската си като змийска кожа.

Собственикът припряно се подчини.

— Кажи му, че не му желаем злото — рече Грей.

Тя преведе, но леденият й поглед и смръщените й вежди не му помогнаха много да се успокои. Сейчан бързо му зададе няколко въпроса, после се обърна към Пиърс.

— Изходът на склада е натам.

Придружени от собственика, тримата навлязоха навътре в пазара и продължиха покрай дълги щандове с кашони плодове и зеленчуци. От отсрещната страна бяха подредени контейнери с жива риба, костенурки, жаби и стриди. В дъното видяха бетонна рампа, завършваща с голяма ролетна врата, използвана от камионите за доставки. От лявата й страна имаше по-малък сервизен вход.

Радостен да се избави от тях, собственикът отключи страничната врата и гневно ги изпроводи навън.

Грей тръгна пръв с автомата. Сейчан го последва по тясната уличка.

От всички посоки виеха сирени на приближаващи се към „Лишбоа“ полицейски коли и линейки, но многолюдните празнични тълпи около езерото Нам Ван и околните улици ги забавяха.

Всъщност повечето пияни веселбари тук навън явно изобщо не подозираха за водещата се в непосредствена близост териториална война. От навалицата край езерото изригваха фойерверки, експлодираха над водата и се отразяваха сред хилядите плаващи фенери със свещи. В по-непосредствена близост водните струи на огромния фонтан пред съседното казино „Уин“ танцуваха под мелодиите на Бийтълс.

— А сега? — надвика шумотевицата Ковалски.

— Трябва бързо да се махнем оттук — отвърна Грей и тръгна по уличката към човешкото гъмжило край езерото. — Но трудно ще хванем такси, а и едва ли ще се слеем с тълпата.

— Аз ще реша проблема — заяви Сейчан.

Загърна разкъсаната си блуза като саронг и напъха долния й край в дънките си.

— Вие чакайте тук и не излизайте на светло, докато се върна.

02:28 ч.

Грей остана в началото на уличката, без да изпуска от поглед тълпата. Ковалски се отдалечи по-навътре да пази някой да не ги изненада в гръб. Преди да се разделят, двамата си бяха разменили оръжията. Дългият шлифер на здравеняка му позволяваше да скрие автомата. Грей държеше пистолета до бедрото си, обърнат така, че да го крие в сянка.

Сирените се приближаваха все повече.

Районът около езерото надясно от Грей продължаваше да гъмжи от народ, но тълпите по улиците наляво вече започваха да оредяват — хората отиваха да спят или да продължат веселбата в някое от многобройните казина и барове.

Докато наблюдаваше улицата, пешеходците се пръснаха като подплашени гълъби.

В какофонията от музика и гласове се вряза по-остър звук на двутактов двигател и изведнъж на улицата се появи мотоциклет, управляван от позната фигура. Сейчан профуча направо през отскачащите пред гумите тълпи, убедена, че ще успеят да се отдръпнат от пътя й.

Когато се приближи, Грей видя, че превозното средство всъщност е нещо като рикша — отпред приличаше на мотор, а отзад на бъги с малки колела. На идване бяха забелязали много такива по улиците. В Макао, град, заемащ едно от челните места в света по гъстота на населението, моторикшите бяха много по-практични от колите.

„Но може би не и когато те гонят воюващи помежду си триади“.

Тя спря до него.

— Качвайте се и не се показвайте навън!

Грей и Ковалски нямаха друг избор освен да се вмъкнат в бъгито. Пиърс се чувстваше напълно безпомощен в отвореното отстрани купе, особено като едно от малкото бели лица сред това азиатско море.

Ковалски се опита да се сниши в дълбините на дългия си шлифер — явно съзнаваше, че огромният му ръст привлича вниманието.

— Тая идея не ми харесва.

Щом се настаниха, Сейчан потегли в посока противоположна на казино „Лишбоа“, покрай брега на езерото Нам Ван.

— Не успях да намеря нищо по-добро — извика им през рамо. — Пътищата в целия град са блокирани. Нямаше как да отмъкна нещо по-голямо навреме.

Грей разбра, че се отдалечават от фериботното пристанище.

— Къде отиваме?

— Към моста. — Тя посочи съседния остров Тайпа. — От отсрещната страна има по-малко фериботно пристанище, не е далече от хотел „Вънишън Макао“. Там има по-малка вероятност да ни търсят. Казаха ми, че последният ферибот за днес заминава след двайсет минути.

„И ние непременно трябва да се качим“.

В Макао ставаше прекалено опасно за тях — все едно носеха на гърбовете си мишени.

Сейчан излезе на главния път и се насочи към моста. Грей се смъкна ниско на седалката. Тя бясно лъкатушеше сред трафика и когато се налагаше, дори се врязваше сред по-бавно движещите се велосипеди и пешеходци.

Стигнаха до моста — абсолютно права трикилометрова отсечка, която щеше да ги отведе на острова. Имаше задръстване, но това изобщо не накара Сейчан да намали скоростта. По огрените от луната води на делтата на Чжуцзян, Перлената река, сияеха като звезди стотици хиляди плаващи фенери, които стигаха чак до морето.

Пред тях искряха неоновите реклами на Тайпа, евтино зрелище в сравнение с кротката красота наоколо.

След по-малко от десет минути вече бяха навлезли в тесните улици около фериботното пристанище. Преди да изминат и двайсет метра, от една уличка вдясно изхвърча кадилак „Ескълейд“, блъсна странично моторикшата и тя се завъртя и силно се удари във високата до кръста стена на плажа. Грей и Ковалски излетяха във въздуха, паднаха върху каменистия пясък и се затъркаляха. Когато най-после спря, Пиърс успя да измъкне пистолета си и все още проснат по гръб, го насочи към препречения от кадилака път.

От колата наизскачаха мъже, наведоха се зад стената и се затичаха наляво.

Едва сега Грей забеляза, че Сейчан не е с тях.

Сърцето му скочи в гърлото. Той се претърколи на колене и откри огън. Улучи единия мъж в ръката, но следващите три куршума отидоха на вятъра. А после видя, че влачат Сейчан към кадилака — замаяна, с окървавено лице.

Изруга и отпусна пистолета от страх да не улучи нея.

Врагът нямаше такива скрупули.

Пясъкът около коленете му изригна.

На няколко крачки от него Ковалски най-после успя да измъкне автомата си и стреля с една ръка по стената, като отблъсна нападателите. С другата си ръка посочи моста.

На голия плаж бяха лесни мишени.

Не им оставаше друг избор и те хукнаха към единственото прикритие. Грей даде наслуки два изстрела към кадилака. Високият брадат мъж, който стоеше до него, без да обръща внимание на рикоширащите от бронираните стъкла куршуми, грабна отпуснатото тяло на Сейчан и я натика на задната седалка.

Затръшнаха се врати и кадилакът потегли с остър писък на гуми. Неколцина от въоръжените останаха и продължиха да ги обстрелват, но Пиърс стигна до моста и се вмъкна отдолу, следван по петите от Ковалски.

— Нали ти казах, че идеята е лоша! — изсумтя здравенякът.

— Давай нататък.

Ниско приведен, Грей излезе от отсрещната страна на моста. Трябваше да се отърват от преследвачите си. Той се върна към стената на плажа и я прескочи. Задръстването още не се беше разчистило.

Пиърс се възползва от върволиците маневриращи и надуващи клаксони коли и пресече пътя. Един от противниците им претърсваше плажа наляво, друг се прехвърли през стената, за да заеме по-добра позиция за стрелба към моста. Грей стигна отсрещната страна и навлезе в лабиринта от улички. Ковалски тежко пъхтеше до него.

— Сейчан?

— Не я застреляха веднага — отвърна Пиърс.

„Слава богу!“

Продължиха около половин километър, като гледаха да се движат успоредно на плажа, но на разстояние от моста. Улиците още гъмжаха от народ, макар и не чак толкова много, колкото по-рано. И все пак двамата американци биеха на очи в морето от азиатски лица. Преследвачите им лесно щяха да ги открият.

Затова и не смееха да спрат.

— Какъв е планът? — осведоми се Ковалски.

До този момент Грей караше на чист адреналин, но здравенякът имаше право. Трябваше да мислят стратегически.

Организаторите на това нападение вярно бяха предположили, че американците може да се насочат към другото фериботно пристанище. И тъй като най-краткият път до Тайпа минаваше по моста, съвсем лесно бяха устроили засада на това задръстено с трафик място и бяха изчакали плячката им сама да падне в капана.

— Със сигурност ще наблюдават фериботното пристанище — започна да разсъждава на глас Пиърс. — Следователно се налага да измислим друг начин да стигнем до Хонконг.

— Ами Сейчан? Нали няма просто да я зарежем?

— Нямаме друг избор. Ако са я отвлекли триадите, не разполагаме с огнева мощ да тръгнем след нея, даже да знаехме къде я водят. А и не можем да се придвижваме из Макао незабелязано.

— Значи ще бягаме, така ли?

„Засега“.

Отново бяха излезли на крайбрежната улица и Грей кимна към яхтеното пристанище на няколко преки от тях.

— Трябва ни превоз.

Отново се смесиха с потока все още обикалящи край плажа празнуващи и влязоха в пристанището, в чиито води плаваха пъстри фенери със свещи. Тръгнаха по доковете и накрая стигнаха до модерна тъмносиня моторница. Мъж и жена на средна възраст, британци, ако се съдеше по акцента им, тъкмо се готвеха да потеглят.

Грей се приближи до трапа.

— Извинете!

Съпрузите, които явно спореха за нещо, се обърнаха към него.

Пиърс се усмихна стеснително и прокара пръсти през косата си, сякаш се срамуваше да произнесе думите.

— Ако се прибирате в Хонконг, дали бихте помогнали на двама души, които са изгубили и ризите от гърба си при игра на пай гоу? Останахме без пукната пара и не можем да си платим билетите за ферибота до Дзюлун.

Недоверчиво намръщен, мъжът се изправи. Личеше си, че е леко пиян.

— Вие сте янки — изненадано заяви той, все едно виждаше лилипути. — При други обстоятелства щях да се съглася, драги, обаче виждате ли…

Грей им показа пистолета си, а Ковалски разтвори шлифера си, под който криеше автомата.

— А сега? — попита Пиърс.

Британецът клюмна, като че ли целият въздух изведнъж бе напуснал дробовете му.

— Жена ми цял живот ще ми го натяква.

Тя скръсти ръце.

— Казвах ти да си тръгнем по-рано!

Мъжът сви рамене.

След като ги завързаха и ги оставиха със запушена уста в съседната пустееща яхта, Грей изведе моторницата от тъмните води на пристанището и се насочи към Хонконг.

Когато светлините на Макао помръкнаха зад тях, той се отдръпна от руля.

— Ти го поеми.

Бившият моряк Ковалски с радост зае мястото му и потри ръце.

— Я да видим сега какво може тая красавица.

При други обстоятелства тези думи щяха да разтревожат Пиърс, ала сега си имаше по-важни грижи. Извади сателитния телефон от джоба на якето си и видя, че гласовата му поща е пълна със съобщения от командването на Сигма. Спомни си, че преди срещата в „Лишбоа“ бе изключил звука, а оттогава не беше имал възможност да го включи.

Вместо да прослуша съобщенията, Грей просто позвъни във вашингтонската централа на отряда. Телефонът разполагаше с най-новия криптиращ софтуер на АИОП, разработен да обезкуражи всякакво нежелано подслушване.

Кат Брайънт отговори веднага.

— Крайно време беше да се обадиш.

— Имах малко работа.

Гласът му й показа, че нещо не е наред.

— Какво става?

Той накратко резюмира последните събития.

Кат му зададе няколко уточняващи въпроса и бързо прецени сериозността на ситуацията.

— Не мога да ти пратя помощ, Грей. Поне навреме, за да ви е от полза — не и след като тя е в ръцете им.

— Ясно. Не се обаждам за това. Исках само да докладвам.

„В случай че нещата се влошат още повече“.

— Положението тук също е кризисно — осведоми го Кат. — Затова се опитвах да се свържа с теб. Директор Кроу иска да заминеш с хората си за Монголия.

„За Монголия ли?!“

Тя му обясни за излезлия от строя спътник и за последния образ с изпепеленото Източно крайбрежие.

— Не мога да замина — заяви Пиърс. — Поне засега.

— Разбира се. Обстоятелствата са се променили. — Последните й думи излъчваха тревога. — Но какво ще правиш там, Грей? Не разполагате с никакви ресурси. А организираната престъпност в Макао е известна със своята безпощадност и финансова обезпеченост.

— Имам план.

— Да го чуя!

Той отправи поглед към далечното сияние на хоризонта.

— Ще се боря срещу огъня с огън.

5.

17 ноември, 18:04 ч. източно стандартно време

Вашингтон

Джейда затаи дъх.

„Какво правя тук?“

Имаше чувството, че е паднала през огледалото на Алиса.

Стоящият до нея в асансьора Пейнтър Кроу притисна ръка към дигиталния четец. Синята линия сканира дланта му и кабината полетя надолу към земните недра.

Полетът им от едното до другото крайбрежие продължи по-малко от пет часа. На летището ги посрещна частен автомобил, който ги закара до Националната алея и спря пред величествения Смитсънов замък, на чиято най-висока кула се вееше американското знаме. Когато слезе от колата, Джейда погледна с нови очи историческата сграда от червени тухли с нейните парапети, кулички и островърхи покриви. Завършена през 1855 г., тя се смяташе за един от най-красивите примери на американската неоготика и днес представляваше сърцето на многобройните музеи в Смитсъновия институт.

Израснала в Конгрес Хайтс, по-беден район в югоизточен Вашингтон, като малка тя често посещаваше Замъка. Входът за музеите беше безплатен и майка й, самотен родител, насърчаваше образованието на дъщеря си по всички възможни начини.

— Изобщо не знаех, че тук долу има такова нещо — прошепна Джейда, докато асансьорът ги отвеждаше в подземния свят на Замъка.

— Това са някогашни бункери и бомбоубежища. През Втората световна война тук дори се помещавал стратегически научен институт. После помещенията били изоставени и забравени.

— Такъв първокачествен вашингтонски имот?! — Астрофизичката му се ухили дяволито.

Той също й се усмихна. За мъж двайсет години по-възрастен от нея, Пейнтър изглеждаше добре с тъмната си коса, прошарена от един-единствен снежнобял кичур, и с тези свои сини очи. След дългия им разговор в самолета Джейда установи и че е изключително интелигентен и има познания в най-различни области — освен по история на джаза. Но тя можеше да му прости този пропуск, особено когато слънцето танцуваше в сините му очи.

— Щом открих тези потънали в прах подземия, реших, че са идеалното място за Сигма — каза той. — Оттук имаме пряк достъп и до лабораториите на Смитсъновия институт, и до коридорите на властта във Вашингтон.

Младата жена долови нотките на бащинска гордост в гласа му — явно обичаше да показва находката си на гости, което, подозираше тя, едва ли се случваше често.

Вратата на асансьора се отвори и пред тях се разкри дълъг централен коридор.

— Това е етажът на командването. — Пейнтър я поведе напред. — Натам е главният ни свързочен възел, нервният център на Сигма.

Когато се приближиха, от стаята излезе да ги посрещне слаба жена със синя военноморска униформа и някаква сурова красота, може би леко подчертана от късо подстриганата й кестенява коса. На Джейда й се стори, че забелязва по бузите й бледи белези.

— Радвам се, че отново сте при нас, директор Кроу.

— Това е капитан Катрин Брайънт — представи я Пейнтър. — Моята заместничка.

— Наричайте ме Кат. — Топлата й усмивка смекчи прекалено силното й ръкостискане. — Добре дошла, доктор Шоу.

Джейда облиза устни. Изгаряше от желание да разгледа по-подробно този подземен свят, но знаеше, че не разполагат с много време.

— Как върви подготовката? — попита Пейнтър. — Бих искал групата ни да потегли след по-малко от час.

— Чу ли за командир Пиърс? — попита тя и ги въведе в свързочния възел. Компютърни терминали с монитори опасваха не особено голямото овално помещение.

— Да. Ако се наложи, ще действаме без него. Предполагам, че му оказваш нужната подкрепа?

Кат го стрелна с изпепеляващ поглед, с който му показа, че въпросът е излишен, после седна на един от столовете пред мониторите като пилот, поемащ управлението на самолета си.

— Относно маршрута на тази мисия. Монсиньор Верона и неговата племенница ще вземат първия сутрешен полет от Рим за Казахстан. Пътят ще им отнеме пет часа. Ако тук всичко върви по график и успеем да задвижим нещата до един час, нашата група би трябвало да кацне приблизително заедно с тях — някъде следобед тамошно време.

Джейда се намръщи. Този момент от експедицията не й беше особено ясен.

— Доколкото разбирам, ще включим в групата тези хора, за да се легендираме като археолози, провеждащи проучване в монголските планини, така ли?

— Точно така — потвърди Кат. — Но освен това ще използваме останалото време от престоя в Казахстан, за да разследваме една загадка, която може би е свързана с настоящата опасност. Ако не излезе нищо, ще продължите нататък.

По време на полета Пейнтър накратко й бе обяснил за черепа и книгата, ала тя почти не му обърна внимание. Не вярваше много на тази история, но пък и решението не зависеше от нея.

— Още кой ще участва в експедицията? — попита младата астрофизичка.

— Например аз — отговори нечий глас зад гърба й.

Тя се обърна и видя мъж няколко сантиметра по-нисък от нея, но як като питбул. Носеше долнище на анцуг, тениска и бейзболна шапка на „Уошингтън Редскинс“, която не можеше да скрие идеално обръснатия му скалп. Джейда инстинктивно понечи да не му обърне внимание, но забеляза проблясъка на остър интелект в тъмните му очи — както и весели нотки.

Макар че нямаше представа защо, тя мигновено изпита странна нежност към него — като към леко чалнат по-голям брат.

И явно не само тя.

Кат Брайънт се отпусна на стола си и изви главата си назад. Непознатият се приближи и я целуна по устните.

Е, може би не точно като към брат.

Когато мъжът се изправи, Кат се озърна през рамо към Джейда.

— Той ще се грижи за вас.

— Няма как да не го каже, понеже ми е жена — прибави мъжът, гальовно поставил ръка на рамото й.

Джейда едва сега забеляза, че другата му ръка е протеза — с китката му я свързваше плътен електронен кожух. Изглеждаше толкова истинска, че почти не се различаваше.

Пейнтър кимна към него.

— Монк Кокалис е един от най-способните ни хора в Сигма.

— Един от най-способните ли? — обидено попита новодошлият.

Кроу не му обърна внимание.

— Ще имате и друг спътник, едно от най-новите ни попълнения. Специалист по електроинженерство и физика. Освен това доста разбира от астрономия и има някои, така да се каже, уникални дарби. Струва ми се, ще се убедите, че е безценен член на екипа.

— Казва се Дънкан Рен — прибави Кат.

— Като стана дума за него, къде е той? — попита Пейнтър. — Нали помолих всички участници да присъстват на инструктажа.

Тя се спогледа с мъжа си, после се обърна към мониторите и измърмори под нос:

— Аз вече го инструктирах. Дънкан има здравословен проблем, за който трябва да се погрижи, преди да замине.

Кроу се намръщи.

— Какъв здравословен проблем?

18:18 ч.

— Стига си мърдал!

Високият близо метър и деветдесет Дънкан трудно пазеше равновесие на миниатюрното сгъваемо столче с разклатен крак.

— Ще е по-лесно, Клайд, ако не забравяш, че не всичките ти клиенти са съсухрени наркомани.

Приятелят му носеше хирургическа маска и медицински увеличителни очила. На вид Клайд едва ли имаше четирийсет кила с мокри дрехи, при това по-голямата част от тях се дължеше на косата му, завързана на дълга опашка.

Той хвана едрата длан на Дънкан върху масата, сякаш се канеше да му гадае, но вместо това направи разрез със скалпела си в края на левия му показалец. По китката на Дънкан се стрелна изпепеляваща болка, ала ръката му остана неподвижна върху металната повърхност.

Клайд остави инструмента.

— Сега може да те заболи.

„Като че ли това не болеше…“

Приятелят му взе стерилизирана пинсета и бръкна с нея в отворената рана. Когато стоманата стигна до нервите му, Дънкан изскърца със зъби от болка. Стисна клепачи и овладя дишането си.

— Извадих го! — съобщи мъчителят му.

Дънкан отвори очи и видя в челюстите на пинсетата черна топчица, голяма колкото оризово зърно — парченце редкоземен магнит.

— Сега ще сменя изхабения с нов…

Със същата пинсета Клайд измъкна нов магнит от кутийката, донесена от Дънкан. Магнитите бяха осигурени от лабораторията на АИОП в Ню Брънзуик, въпреки че тази им употреба определено не беше одобрена.

Приятелят му вмъкна в раната миниатюрното топче, покрито от Дънкан с парилен-С, за да се избегне инфекция, после с няколко капки хирургическо лепило затвори разреза и запечата магнита под кожата — точно до соматосетивните нерви, на които се дължеше чувствителността на върха на пръста към натиск, температура и болка.

Последното сетиво определено реагираше силно.

— Мерси, Клайд.

Дънкан разтвори и стисна юмрук, за да преодолее донякъде пулсирането на раната. Не преживяваше тази операция за пръв път. И в десетте му пръста имаше магнити и от време на време се налагаше да ги сменя.

— Как е? — Клайд смъкна маската и разкри пиърсинга на носната си преграда и дебелата стоманена халка на долната си устна.

Не съвсем типичен лекар.

Бивш дентален хигиенист, сега Клайд работеше в един склад край летище „Роналд Рейгън“ и беше най-добрият „гриндер“ в тукашната биохакерска общност — човек, който разработваше и инсталираше телесни импланти.

Самият той предпочиташе да го наричат „еволюционен художник“.

В огромното помещение имаше още много наематели, чиито работни места бяха оградени с непрозрачни найлонови завеси: татуировчик, създал луминесцентно мастило, пиърсинг майстор, който „инкрустираше“ миниатюрни скъпоценни камъни в бялото на окото, друг имплантираше в тялото чипове за радиочестотна идентификация, които изпълняваха ролята на записващи устройства.

Въпреки че повечето клиенти идваха тук заради модата или преживяването, неколцина бяха превърнали биохакерството в нова религия и този склад беше техният храм. За Дънкан всичко се свеждаше просто до професионална необходимост. Като електроинженер, той използваше имплантите си като полезен инструмент, като нов начин за възприемане на света.

— Готов ли си да изпробваш новия си магнит? — попита Клайд.

— Раната сигурно още ще ме боли, но дай да видя какво си изваял.

Знаеше, че приятелят му всъщност иска да му покаже новата си творба.

„Хирургът“ му даде знак да се приближи до съседната маса, отрупана с печатни платки, голи бобини и различни на височина твърди дискове.

— Още не съм донастроил последното си произведение на изкуството.

— Включи го.

Клайд щракна един ключ.

— Ще минат няколко секунди, докато се генерира полето.

— Мисля, че ще изтърпя дотогава.

Противно на разпространеното мнение, магнитите в пръстите му не можеха да привличат монети, нито да размагнетизират кредитни карти. Не ги засичаха дори скенерите на летищата. Те обаче вибрираха при наличие на електромагнитно поле. Свръхслабите осцилации бяха достатъчни, за да възбудят нервните му окончания и да предизвикат уникално усещане, съвсем различно от допир — почти шесто чувство.

С опита постепенно беше установил, че електромагнитните полета задействат разнообразни усещания, всяко с различна големина, форма и сила. Трафопостовете бяха обгърнати от осезаеми мехури. Микровълновите фурни излъчваха ритмични вълни, които обливаха ръцете му. По кабелите с високо напрежение пулсираше копринена енергия, сякаш върховете на пръстите му се плъзгаха по гладката кожа на виеща се змия.

Като електроинженер, Дънкан използваше магнитите и за по-практични цели. С помощта на шестото си чувство можеше да определя мощността на течащия по електрически кабел ток и да преценява дали харддискът на лаптопа функционира нормално. Веднъж дори установи какъв е проблемът с дистрибуторната капачка на неговия форд „Мустанг Кобра Р“ модел 1995-а.

След като откри сложното богатство на този таен електромагнитен свят, той вече нямаше желание да се върне назад. Без магнитите си щеше да е сляп.

— Би трябвало да е готово — каза Клайд и посочи грижливо подредените устройства.

Дънкан протегна ръце над масата. Генерираната от системата енергия сякаш се притискаше към пръстите му и предизвикваше осезаемо усещане за форма. Той прокара магнитните си пръсти по тази повърхност и откри уникалната фигура, майсторски изваяна от Клайд чрез прецизно разполагане на хардуер и електрически ток.

Издигащите се енергийни вълни оформяха широки израстъци от двете страни. Колкото по-навътре под тези криле опипваше, толкова повече се затопляха върховете на пръстите му, дори се нагорещиха, когато ги спусна ниско над масата. Те придадоха форма и плътност на невидимото и в съзнанието му се очерта образ, не по-малко реален от всяка скулптура.

— Невероятно! — каза Дънкан.

— Нарекох тази творба „Феникс, надигащ се от пепелта на дигиталната епоха“.

— Винаги си бил поет, Клайд.

— Мерси, Дънк.

Дънкан плати на приятеля си, погледна си часовника и тръгна към изхода на склада.

Можеше да помоли някой в Сигма да му направи тази услуга. Монк Кокалис беше съдебномедицински експерт и определено нямаше да се затрудни. Дънкан обаче познаваше Клайд и неговите приятели от своя предишен живот, когато смяташе, че ще стигне върха като университетска баскетболна звезда в Ласал. Мускулестите му ръце още бяха в татуировки от лакътя нагоре — и в горната част на лявото си ухо още носеше сребърен пиърсинг с форма на орел, спомен за другарите, загинали по време на сражението на хребета Такур-Гар в Афганистан. Накрая се беше озовал в морската пехота, след като многообещаващата му баскетболна кариера се срина главоломно вследствие на поредица травми, които го извадиха от строя и го лишиха от стипендията му.

На двайсет и четири годишна възраст вече имаше отслужени шест мандата в Афганистан, последните два в разузнавателните части на морската пехота, но след Такур, след като не поднови договора си, на прага му се появи Пейнтър Кроу. В университета Дънкан учеше инженерство и трябва да беше проявил достатъчно големи способности, за да привлече вниманието на Сигма. След съкратен курс на обучение той завърши със степен по физика и електроинженерство — и сега му предстоеше първата официална мисия в отряда.

Да открие един разбил се спътник.

Искаше да е напълно подготвен, затова дойде тук.

Дънкан разтвори и сви юмрука си. Болката вече отшумяваше.

Когато излезе навън, видя две тъмни фигури, приклекнали до паркирания му форд. Имаше черния „Мустанг“ за нещо като близък роднина, част от мускулестото му минало, спомен като пиърсинга на ухото му. Беше го купил на старо за малкия си брат, когато вярваше, че подскачащата оранжева топка е неговото бъдеще. Ракът отнесе Били на осемнайсет години и завинаги угаси срамежливата му усмивка. Но колата остана, пълна с щастливи спомени за двама братя, мечтаещи да покорят света, както и с по-мрачни възпоминания за загуба, мъка и преждевременно сбогуване.

Обзет от гняв, Дънкан се приближи на пръсти към мъжете и застана зад тях. Те не го усетиха, явно затруднени от заключващия механизъм, който беше изобретил специално за форда си.

Не забелязаха присъствието му — докато не се прокашля.

Изненадан, единият се завъртя и замахна с ключ тип лула.

„Айде бе!“

След секунди крадците вече бягаха, потънали в кръв.

Дънкан посегна към бравата и тя се отключи преди да я докосне, задействана от покрития със стъкло миниатюрен чип за радиочестотна идентификация, вграден над лакътя му — поредния телесен имплант като магнитите.

Въпреки че определяше тези модификации като професионална потребност, дълбоко в себе си той знаеше, че това е нещо по-първично. Още преди да го потърсят от Сигма беше започнал да променя тялото си с татуировки. Тези промени по-скоро бяха свързани с Били, с неговата смърт, с факта, че тялото му е било опустошено от обезумели клетки. По този начин Дънкан демонстрираше контрол, противопоставяше се на рака. Това бе неговата броня срещу капризите на съдбата, които допускаха тялото внезапно да се обърне срещу самото себе си.

Първата му татуировка представляваше отпечатък от дланта на Били, нарисуван върху сърцето му. По-късно добави датата на смъртта му. Често се хващаше, че е притиснал собствената си ръка на това място, и се питаше каква прищявка на генетичната орис е оставила него жив, а е убила брат му.

Същото се отнасяше за другарите му, които не се завърнаха от Афганистан, онези неколцина, улучени от заблуден куршум или настъпили самоделна мина.

„Аз съм жив. Те умряха“.

Това определяше една фундаментална константа на вселената.

„Съдбата е жестока безсърдечна кучка“.

Тласкан от равни части адреналин и угризения, Дънкан рязко отвори вратата, вмъкна се вътре и потегли. Профуча през вашингтонските предградия, като често сменяше предавките и не обръщаше внимание на знаците „Стоп“.

Ала не можеше да избяга от призраците на миналото си — на загиналите му другари, на малкия му брат, който до самия край се присмиваше на смъртта.

Щом беше оцелял, сега трябваше да живее вместо всички тях.

Тази истина, тази отговорност ставаше по-тежка с всеки изминат километър, с всяка изтекла година. И вече му се струваше, че плещите му не издържат под нейното бреме.

Но Дънкан правеше единственото, което можеше.

Все по-силно настъпваше газта.

18:34 ч.

— Нещо ми изглеждаш измъчена — отбеляза Пейнтър.

„Че как иначе?“

Джейда се взираше в дебелата папка в скута си. Намираше се в подземния кабинет на директор Кроу. Изведнъж я обзе клаустрофобия, не толкова заради масата на Смитсъновия замък над главата й, колкото заради тежестта на документите върху коленете й.

И заради всичко, което означаваха те.

Предстоеше й да пропътува половината свят, за да търси разбит военен спътник, от който може би зависеше съдбата на човечеството — или поне собствената й кариера на астрофизик.

„Ами да, като онова някогашно къдрокосо момиче от Конгрес Хайтс, което всеки ден тичаше от училище до вкъщи, за да не го бият, понеже е отличничка и обича да чете… Малко ми е напрегнато“.

— С теб ще са страхотни хора — увери я Пейнтър. — Не всичко лежи върху твоите рамене — и не би трябвало да поемаш такова бреме. Имай доверие в екипа си.

— Щом твърдиш.

— Твърдя.

Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Мебелировката в кабинета на Кроу не се отличаваше с разточителност — само бюро, кантонерка и компютър, — но в атмосферата се долавяше някаква оръфана топлота, като износени, но удобни маратонки. Направиха й впечатление личните щрихи. Усуканата статуетка от черно стъкло върху кантонерката приличаше на скулптура, но по-скоро беше свързана с някакъв спомен. В стъклена витринка на стената имаше извит зъб от тропически звяр, само че невероятно дълъг. А на бюрото бяха подредени снимки на жена.

„Трябва да е годеницата му“.

По време на полета той често я споменаваше и очевидно я обичаше.

Щастливка.

Освен това кабинетът явно служеше за център на командването на Сигма. На стените около бюрото бяха монтирани три големи видеомонитора — като прозорци към света. Или по-точно, към вселената.

Първият дисплей излъчваше на живо кометата ИКОН, вторият — Центъра за космически и ракетни системи, а третият показваше последното изображение, заснето от падащия сателит.

Вниманието й привлече тътрене на обувки и тихи гласове и астрофизичката се обърна към вратата. Кат Брайънт водеше някого.

— Вижте кого открих — каза тя.

Пейнтър се изправи и се ръкува с високия мъж.

— Крайно време беше, сержант Рен.

Джейда установи, че също е станала.

Това трябваше да е другият член на групата им. Дънкан Рен. Оказа се изненадващо млад, може би само няколко години по-голям от нея. Джейда го измери с преценяващ поглед. Грамаден и як, Рен опъваше тениската си: изпод ръкавите й се подаваха татуировки. Но нямаше вид на човек, който ежедневно кисне във фитнеса, нищо подобно. Сигурно щяха да излязат наравно, ако се надбягваха — а нея си я биваше в спринта.

Джейда стисна ръката му и забеляза ожулените кокалчета на пръстите му.

— Джейда Шоу.

— Астрофизичката? — Той повдигна вежди.

В зелените му очи проблесна изненада и това я подразни. Често се случваше през кратката й кариера. Светът на физиката си оставаше мъжко царство.

Сякаш за да я огледа по-добре, Рен отметна от челото си няколко непослушни тъмноруси кичура, в които светлееха почти бели косми.

— Страхотно — заяви той без нотка на саркастично снизхождение и опря юмруци на кръста си. — Ами да вървим да търсим сателита.

— Самолетът вече чака — съобщи Кат. — Ще ви придружа.

Сърцето на Джейда се качи още по-високо в гърлото й. Всичко се развиваше адски бързо.

Сякаш усетил растящата й паника, Дънкан я докосна по лакътя.

Тя си спомни съвета на Пейнтър.

„Имай доверие в екипа си“.

А в самата себе си?

Рен загрижено се наведе към нея, но в очите му искреше момчешки ентусиазъм.

— Готова ли си?

— Ами, налага се.

— Повече не може и да се желае.

Преди да тръгнат, Кат ги заобиколи и остави върху бюрото на Пейнтър една папка.

— Последната информация за планираната операция на Грей в Хонконг.

Кроу кимна и едва забележимо въздъхна.

— Вече я прегледах на компютъра. Струва ми се опасно.

— Явно е готов на всичко за Сейчан.

6.

18 ноември, 08:04 ч. хонконгско време

Дзюлун, Китайска народна република

Грей се готвеше да влезе в бърлогата на лъва.

Или по-точно на лъвицата.

Намираше се на булевард в дзюлунския квартал Монкок по време на сутрешния час пик. Покрай него притичваха хора, ниско привели глави заради ситния дъжд, някои с чадъри, други с конични бамбукови шапки. Където и да се спреше погледът му, виждаше движение. Колите пълзяха по тесните улици между небостъргачите, по балконите плющеше простряно пране — като знамена на хиляди държави. Тълпите наоколо бяха като живи реки.

Дори миризмите се променяха с всеки повей на вятъра: запържена свинска мас, тайландски подправки, смрад от преливащите боклукчийски кофи, полъх на парфюм от минала наблизо жена. Кънтяха крясъци, главно умолителни предложения да купи нещо, предизвикани от бялото му лице.

„Ей, шефе, познай за колко го давам тоя костюм…“

„Искаш ли имитация на марков часовник…“

„Храната е страхотна, съвсем прясна… опитай…“

Дзюлунската какофония притъпяваше сетивата. Ню Йорк също се смяташе за многолюден, но в сравнение с тукашната блъсканица направо си беше призрачен град. Полуостров Дзюлун представляваше едната половина на Хонконг. Другата половина се намираше оттатък пристанището „Виктория“, остров Хонконг — осеян с имения, лъскави небостъргачи и зелени паркове, заобикалящи величествената планина Виктория.

Откраднатата от Грей и Ковалски моторница беше влязла в хонконгски води преди изгрев-слънце. В далечината ги примамваше силуетът на остров Хонконг — съвременен смарагдов град на Оз, обещаващ вълшебства и изпълняване на всяко желание — срещу съответната цена, естествено. Вместо това обаче Пиърс инструктира колегата си да спре на един изоставен кей в по-мрачната, градска част на Хонконг, в Дзюлун. Докато чакаха разузнавателна информация от Вашингтон, двамата подремнаха два часа в някакъв невзрачен хотел, после Грей отведе Ковалски в квартала на червените фенери в Монкок — хаос от караоке барове, публични домове, сауни и ресторанти.

— Насам — след като се консултира с картата си, каза Пиърс и навлезе в лабиринта от тесни улички встрани от шумотевицата на булеварда. Крясъците на продавачите стихваха с всеки следващ завой, поканите бяха заменени от намусени подозрителни погледи, вперени в светлите им лица.

— Май е онази сграда пред нас — каза Грей.

След последния завой стигнаха пред комплекс от три седемнайсететажни жилищни блока, свързани с мостове и паянтови конструкции. Приличаше на ръждива планина, сглобена от гофрирана ламарина, дъски и боклуци. Дори балконите бяха затворени с решетки, за разлика от околните сгради, но и на тях имаше метални простори или въжета с пране, което се вееше на вятъра.

— Прилича на затвор — отбеляза Ковалски.

И в много отношения навярно беше така. Грей си помисли, че обитателите на блоковете са затворени в тези бетонни килии колкото от железните решетки, толкова и от икономическа необходимост — освен онези, които според слуховете заемали последните етажи, най-близо до слънцето и свежия вятър. Разузнавателната информация от Сигма предполагаше, че там се помещава триадата Дуанджъ.

Пиърс идваше, за да се срещне с прочутата главатарка на бандата.

Д-р Хуан Пак беше продал на триадата групата на Грей, подмамвайки ги в капана в Макао. Главатарката криеше лицето си от света и явно не се отнасяше с благоразположение към никой, който се е приближил прекалено до нея. С идването си тук той поемаше огромен риск.

Ала нямаше друг избор.

Сейчан се намираше в лапите на някаква престъпна организация. Пиърс се съмняваше, че това е Дуанджъ. Сред похитителите бяха забелязали европейски лица, най-вероятно от португалски произход, а китайските триади мразеха западняците.

„Тогава кой я е отвлякъл… и къде?“

Той вярваше, че Сейчан е жива. Можеха да я застрелят на улицата в Макао, но не го бяха направили. И Грей отчаяно се вкопчваше в тази плаха надежда.

Сещаше се само за един източник на информация за нейните похитители. Знаеше, че в миналото триадата Дуанджъ е действала главно в Макао и съответно нейната главатарка най-вероятно е наясно със ситуацията и още има връзки в района. Нещо повече, тя също разполагаше с човешката сила и ресурсите, от които щеше да се нуждае Пиърс, за да проведе спасителна операция — операция по спасяването на нейната родна дъщеря.

„Но как да я накарам да ни изслуша, преди да ни убие?“

Обърна се към Ковалски.

— Последен шанс да се върнеш. Мога да отида сам. Сигурно даже ще е по-добре.

Беше му направил същото предложение в хотела.

И получи същия отговор.

— Майната ти. — Здравенякът се насочи към най-близката врата.

Грей го последва и двамата влязоха през стоманения портал, който стоеше отворен денем, но през нощта го заключваха. На всяка крачка ги наблюдаваха: някои с подозрение, други с омраза, повечето с безразличие.

Озоваха се в двора между трите жилищни блока. Мостовете и паянтовите конструкции почти напълно скриваха слабата слънчева светлина, затова пък не спираха дъждовните капки, които се стичаха от всички възможни повърхности. На първия етаж имаше импровизирани дюкяни, включително месарница с увиснали на куки оскубани гъски, магазин за алкохол и цигари, дори сладкарница, пълна с прекалено шарени стоки за това безрадостно място.

— Ей къде е стълбището — каза Ковалски.

До горните етажи очевидно се стигаше само по открити стълбища от външната страна на всяка сграда. Пиърс нямаше представа в кой от трите блока се помещава щабът на триадата Дуанджъ, нито дали това изобщо има значение. Затова отидоха при най-близкото. Възнамеряваха да се изкачват, докато се опитат да ги спрат — за предпочитане не някой, който първо стреля, а чак после задава въпроси.

Докато се катереха етаж след етаж, Грей имаше възможност да надникне през няколко отворени врати. Апартаментите представляваха странна гледка. От пода до тавана бяха наблъскани клетки от телена мрежа, напомнящи кафези за зайци, в които лежаха или спяха мъже. Явно не можеха да си позволят нищо повече, но полагаха усилия да ги превърнат в някакво подобие на истински дом, като ги украсяваха с бамбукови рогозки и ги изолираха с найлонови паравани. Тук-там дори светеха телевизори. Навсякъде плуваха гъсти облаци цигарен дим, който обаче почти не сподавяше вонята на човешки боклуци.

По стъпалата между тях пробяга тлъст кафяв плъх.

— Умна гадинка — подсмихна се Ковалски.

След десетия етаж Грей започна да забелязва стъклените очи на охранителни камери, насочени към стълбището.

Почеркът на триадата.

— Сигурно сме достатъчно високо — заяви той. — Явно вече ни наблюдават.

На следващия етаж тръгна по открития от едната дълга страна коридор, който гледаше към двора, спря пред камерата, бавно и внимателно посегна към кръста си, с два пръста измъкна китайския пистолет и го остави в краката си. Ковалски изпълни същия ритуал с автомата.

— Искам да разговарям с Гуанин, главатарката на Дуанджъ! — извика Грей към обектива и към всички, които евентуално го слушаха наоколо.

И веднага получи отговор.

Пред и зад тях рязко се отвориха врати и в коридора изскочиха четирима мъже с бейзболни бухалки и мачете.

„Е, явно няма да има разговор“.

Грей приклекна, изрита най-близкия мъж в коляното и когато той политна напред, го удари силно по гръкляна и го прати да се гърчи на пода; после вдигна пистолета си и пак се приведе, за да избегне атакуващото го мачете. Оказал се плътно до новия си нападател, Пиърс го хвана за ръката, завъртя го, сграбчи го през гърлото и опря дулото на оръжието си в ухото му.

Зад него Ковалски повали първия от двамата си противници, измъкна от ръката му стоманената бухалка и с яростен замах я стовари върху рамото на втория, чието мачете издрънча на пода. Американецът предупредително вдигна бухалката и мъжът припряно заотстъпва, прихванал ранената си ръка.

Грей се обърна към камерата и извика:

— Искам само да поговорим!

И за да демонстрира намеренията си, пусна пленника си и го отблъсна от себе си. След това пак се наведе, остави пистолета на пода и вдигна високо ръце с дланите напред.

Надяваше се, че изненадващото нападение е било изпитание.

Зачака. Усещаше струйката пот, която се стичаше по гърба му. Над целия комплекс се беше спуснала тишина, не се чуваха дори телевизорите и кънтящата от апартаментите музика.

— Никой от вас ли не знае английски, по дяволите? — внезапно изрева зад него Ковалски.

В дъното на коридора се отвори врата.

— Аз знам.

От сенките се появи фигура на висок мъж с бяла коса, завързана на опашка. Макар да бе шейсетинагодишен, всяка негова крачка излъчваше грациозно могъщество. В едната си ръка държеше дълга извита сабя, древна китайска „дао“. Другата му длан лежеше върху ръкохватката на прибрания в кобура му „Зиг Зауер“.

— Какво искате да кажете на нашата многоуважаема главатарка? — попита мъжът.

Грей разбираше, че ако даде грешен отговор, ще ги убият.

— Предайте й, че имам информация за дъщерята на Маи Фън Ли.

Ако се съдеше по безизразното лице на мъжа, това име не му говореше нищо. Той просто се обърна и спокойно потъна в сенките.

Отново ги оставиха да чакат. Един от охранителите излая нещо на китайски и ги принуди да отстъпят няколко крачки, тъй че друг да може да вземе оръжията им.

— Става все по-хубаво — подхвърли Ковалски.

Нервите им бяха обтегнати като струни.

Накрая мъжът със сабята се върна.

— Тя милостиво се съгласи да ви приеме.

Раменете на Пиърс се поотпуснаха.

— Но ако вашата информация не й хареса, лицето й ще е последното нещо, което ще видите — предупреди ги белокосият.

Грей не се съмняваше в това.

08:44 ч.

Сейчан дойде на себе си в пълен мрак.

Остана неподвижна, инстинкт за самосъхранение, датиращ от дивите й години по улиците на Банкок и Пномпен, и изчака мъглата в главата й да се разсее. Паметта й постепенно се просмука през черната стена. Бяха я отвлекли, упоили и завързали очите й. Китките и глезените й също трябва да бяха завързани, впитите в плътта й въжета й причиняваха болка. Не бяха свалили превръзката от очите й, но отстрани се процеждаше достатъчно светлина, за да разбере, че е ден.

„Само че дали е същият ден, в който ме отвлякоха?“

Представи си сблъсъка, отхвърчалите Грей и Ковалски.

Дали бяха живи?

Искаше й се да вярва в това.

Отчаянието разяждаше издръжливостта — а тя щеше да има нужда от цялата си твърдост, за да оцелее.

Напрегна притъпените си сетива, за да се ориентира. Лежеше върху нещо твърдо, метално, миришеше на машинно масло. Вибрациите и периодичните разтърсвания показваха, че е в превозно средство.

Може би ван или камион.

Но къде я водеха?

„Защо просто не ме убият?“

Естествено, знаеше отговора на този въпрос. Някой беше научил за обявената за главата й награда и искаше да я продаде.

— Вече можеш да престанеш да се преструваш на заспала — разнесе се съвсем отблизо мъжки глас.

Сейчан вътрешно потрепери. Сетивата й бяха изострени от жестоките улици и задни дворчета на нейната младост и все пак не беше усетила чуждото присъствие. Това я обезсърчи. Не само неговото мълчание, но и пълното му отсъствие. Все едно не съществуваше.

— Първо се отпусни — продължи мъжът на книжовен китайски с лек европейски акцент. Най-вероятно португалски, като се имаше предвид, че бяха в Макао.

— Не възнамеряваме да те убием или да ти причиним зло. Поне лично аз. Това е просто сделка.

Значи беше познала, че някой иска да я продаде. Малка утеха.

— Второ, що се отнася до твоите приятели…

Този път тя наистина потръпна, като си представи лицето на Грей и грубоватия Ковалски. Дали бяха живи?

Мъжът се позасмя, сякаш прочел мислите й.

— Живи са. Опасявам се обаче, само за момента. Отне ни известно време да ги открием — и се оказаха на абсолютно неочаквано място, при нашите конкуренти. Чудех се защо и чак после осъзнах, че няма значение. Има една стара китайска поговорка: yi jian shuang dioa. Струва ми се, че е много подходяща в случая.

Сейчан я преведе наум.

„Една стрела — два лешояда“.

Смисълът на думите я вледени. Този китайски израз си имаше английски аналог.

„Да убиеш две птици с един камък“.

08:58 ч.

Вратата на асансьора се отвори и от ада се озоваха направо в рая.

Грей последва мъжа със сабята на последния етаж на блока, който рязко контрастираше със задушаващата теснота и мръсотия на долните етажи. Цялото пространство беше отворено, мебелите бяха бели, с прости, чисти линии, подът — от полиран бамбук. Тук-там имаше саксии с пъстри орхидеи. Аквариум с форма на надигаща се вълна, в който плуваха безброй снежнобели рибки, служеше като преградна стена на кухня с безупречно чисти европейски уреди.

Най-голямата разлика с адския пейзаж долу обаче беше обилната светлина, която дори дъждовното време не можеше да помрачи. Огромните прозорци гледаха към полуострова, чак до лъскавите небостъргачи на Хонконг. В средата се издигаше отворен към небето стъклен атриум с фонтан. Буйна зеленина заобикаляше езерце с лилии.

По водната повърхност леко се поклащаше фенер с форма на лотос.

Надвесената над него слаба фигура в роба, пристегната на кръста с колан, държеше дълга ароматична свещица, с която запали нова свещ във фенера.

Грей си представи празника в Макао, хилядите светлинки, всяка в памет на починал близък.

— Защо се катерихме четиринайсет етажа, след като имало асансьор, еба ти? — сърдито каза Ковалски.

Асансьорът най-вероятно се използваше само от триадата, но Пиърс не си направи труда да му го обясни. Цялото му внимание беше насочено към фигурата зад стъклената стена.

Мъжът със сабята ги спря на няколко метра от вратата на атриума.

— Не сядайте.

Жената — защото по малките й боси крака и заобления й ханш личеше, че е жена — остана надвесена над фенера, сплела пръсти около горящата ароматична свещица.

Накрая дълбоко се поклони пред езерцето, изправи се и се обърна. Беше вдигнала качулката на халата си, за да се предпази от дъжда, и лицето й не се виждаше. Отиде до вратата на атриума и бавно я отвори.

После грациозно влезе в помещението.

— Гуанин — напевно произнесе мъжът със сабята и сведе глава.

— M̀h’ gōi³, Джуан. — От ръкава се подаде светла ръка и го докосна по ръката, странно интимен жест.

Главатарката на Дуанджъ се обърна към Грей.

— Говорите за Маи Фън Ли — тихо и спокойно каза тя, но в гласа и се долавяше стоманена заплашителност. — Дошли сте да говорите за жена, която отдавна е мъртва.

— Не и в спомените на дъщеря й.

Гуанин не реагира, което показваше невероятното й самообладание.

— Пак говорите за мъртви хора — още по-тихо отвърна тя след дълго мълчание.

— Не беше мъртва допреди броени часове, когато пристигна в Макао да търси майка си.

Жената само леко сведе брадичка, навярно осъзнала, че за малко не е убила родната си дъщеря. И сега сигурно се чудеше дали Грей не я лъже.

— Значи в казино „Лишбоа“ сте били вие.

Пиърс кимна към Ковалски.

— Ние тримата. Доктор Хуан Пак беше познал висулката ви с форма на дракон и каза, че сте се срещали. Затова отидохме в Макао да открием истината.

Презрително изсумтяване.

— Но какво е „истина“?

В гласа й отекваше съмнение и недоверие.

— Ако позволите… — Грей посочи джоба на якето си. Бандитите долу го бяха обискирали, но не му взеха джиесема.

— Бавно — предупреди Джуан.

Пиърс извади телефона си, намери снимките и отвори папка със заглавие „Сейчан“. Запрехвърля фотосите, докато стигна до един, на който ясно се виждаше лицето й. Въпреки проболия го страх за живота й протегнатата му ръка дори не трепваше.

Гуанин пристъпи към него. Лицето й продължаваше да е скрито под качулката и Грей не виждаше изражението й, но в неувереността на тази единствена крачка той долови едва сдържаната й надежда. Майката може да познае дъщеря си дори след двайсет години.

Пиърс й подаде телефона.

— Има още снимки. Разгледайте ги.

Тя посегна, ада пръстите й се поколебаха, сякаш нещо в нея се боеше от истината. Ако дъщеря й беше жива, какво говореше това за майката, която я е предала?

Накрая Гуанин все пак взе джиесема и се обърна с гръб към него. Последва дълго мълчание… след това жената се разтрепери и се свлече на колене на бамбуковия под.

Джуан се приближи до нея толкова бързо, че Грей изобщо не забеляза придвижването му. Както стоеше до него… така се озова на едно коляно до своята господарка, насочил сабята си към тях, предупреждавайки ги да не мърдат от местата си.

— Тя е — промълви Гуанин. — Но как?…

Пиърс не можеше да си представи чувствата, които се сблъскваха в душата й: угризение, срам, надежда, радост, страх, гняв.

Последните две победиха. Тя бързо се овладя, изправи се и се обърна към тях. Джуан я последва, заемайки защитна позиция — но искрената загриженост в очите му показваше, че необходимостта да я пази надхвърля професионалните му задължения.

Гуанин отметна качулката си и отдолу се разля водопад от дълга черна коса с един-единствен сив кичур, спускащ се покрай лицето й — от същата страна, от която имаше тъмнолилав дъговиден белег, минаващ от бузата до лявата й вежда, без да засяга окото й. Изглеждаше прекалено умишлено извит, за да е рана, получена в схватка с ножове. Някой й го беше оставил нарочно и мъчително, спомен от някогашно изтезание. Но сякаш за да превърне белега в почетен знак — и може би да почерпи сила от старата болка, — жената бе татуирала лицето си и сега той представляваше опашка на дракон, нарисуван на бузата и челото й.

Също като сребърния дракон на шията й.

— Къде е сега тя? — попита главатарката. Гласът й звучеше уверено, отново излъчваше стоманена твърдост. — Къде е дъщеря ми?

Грей преглътна страхопочитанието, което беше изпитал при вида на лицето й, и накратко й обясни за нападението, неговите последици и похищението на улицата.

— Разкажи ми за мъжа, когото си видял да стои до колата — нареди Гуанин.

Той описа високия властен непознат с късо подстригана брада.

— Приличаше на португалец, може би с китайска кръв.

Жената кимна.

— Добре го познавам. Джуланг Делгадо, босът на Макао.

По лицето й плъзна сянка на загриженост.

Щом тази сурова жена се тревожеше, това не вещаеше нищо добро.

09:18 ч.

Колата спря с писък на спирачки.

Сейчан чу непознатия тихо да разговаря с шофьора на португалски. Не знаеше нито дума на този език. Отвориха се врати, после се затръшнаха.

Нечия ръка я пипна по лицето. Тя рязко се дръпна, но пръстите само смъкнаха превръзката от очите й. Внезапната светлина я накара да запримигва.

— Спокойно — каза похитителят й. — Остава ни още много път.

Носеше ушит по поръчка копринен костюм и яке. Имаше дълга кестенява коса и идеално оформена съвсем къса брада. Тъмнокафявите му очи бяха леко дръпнати, което издаваше смесения му произход.

Сейчан се огледа и установи, че лежи в каросерия на ван.

Задната врата се отвори и ярката светлина отново я принуди да стисне клепачи. Навън стоеше друг мъж: по-млад, с гладко обръснато жестоко лице, късо подстригана черна коса и грамадни плещи, които опъваха сакото му. Имаше пронизващи леденосини очи.

— Готови ли сме за полета, Томас? — попита мъжът с копринения костюм.

Кимване.

— Sim, сеньор Делгадо. Самолетът чака.

Делгадо се обърна към Сейчан.

— Аз ще те придружавам. За да съм сигурен, че ще получа цялата награда, но и защото смятам, че е добре точно сега да не съм в Макао. Заради онова, което ще се случи в Хонконг. Известно време ще се лее кръв.

— Къде ме водите?

Без да обърне внимание на въпроса, Делгадо хвана завързаните й глезени и я изтегли на утринната светлина. В ръцете му се появи кинжал и той преряза найлоновото въже. Китките й останаха завързани зад гърба.

Грубо я изправиха на крака и Сейчан видя, че се намират на уединена самолетна писта. На трийсетина метра чакаше лъскав самолет със спусната стълба, готов да приеме пасажерите си. На отворената врата се появи мъж.

Счупеният му нос беше шиниран.

Д-р Хуан Пак.

— А, нашият благодетел. — Делгадо тръгна към самолета и погледна ролекса на китката си. — Хайде, след няколко минути трябва да сме далече от Хонконг.

09:22 ч.

— Само това ли знаеш?

Майчината любов осезаемо се долавяше в гласа на Гуанин. През последните няколко минути тя съсредоточено разпитваше Грей за миналото на Сейчан и се опитваше да проумее как е възможно дъщеря й да е останала жива.

Бяха се настанили на един от диваните.

Джуан стоеше на пост до господарката си. Ковалски разглеждаше аквариума и почукваше по стъклото, долепил нос до него.

На Пиърс му се искаше да е в състояние да запълни още празноти, но дори той не знаеше цялата история на Сейчан, а само откъслечни фрагменти: върволицата от сиропиталища, жестокия живот на улицата, привличането в престъпната организация. Докато й разказваше, Гуанин очевидно разбираше всичко. В известен смисъл майка и дъщеря бяха извървели успоредни пътища: бяха изплували, оцелели и преуспели.

Накрая обаче Грей не можа да нарисува достатъчно пълна картина, за да задоволи майка, пропуснала толкова много от живота на дъщеря си. Съмняваше се, че тази празнота може да се запълни с каквито и да е думи.

— Ще я намеря — закле се Гуанин.

Главатарката вече беше заповядала на своите хора да открият къде може да е отвел дъщеря й Джуланг Делгадо. Всеки момент очакваха информация.

— Веднъж я предадох — промълви Гуанин и избърса с показалец сълзата от края на драконовия си белег. — Виетнамските инквизитори бяха жестоки… тогава дори не подозирах колко жестоки… Казаха ми, че дъщеря ми е мъртва.

— За да ви отчаят и пречупят.

— Това само ме разгневи, изпълни ме с решимост да избягам и да отмъстя, както и направих впоследствие. — В измъчените й очи проблеснаха пламъчета.

— Все още не се предавах, издирвах я, но по онова време беше трудно, защото след бягството си не смеех да се върна във Виетнам. Накрая трябваше да се откажа.

— Било е прекалено мъчително да продължавате да я търсите.

— Надеждата понякога е и проклятие — въздъхна Гуанин. — Беше по-лесно да я погреба в сърцето си.

Мълчанието се проточи, подчертавано от бълбукащия в атриума фонтан.

— А ти? — тихо попита жената. — Поел си огромен риск да я доведеш тук и после да дойдеш при мен.

Грей нямаше нужда да потвърждава думите й.

Тя вдигна лице и го погледна в очите.

— Обичаш ли я?

Той я погледна в очите. Знаеше, че не може да я излъже…

И тогава в комплекса отекна първата експлозия.

Взривът разтърси целия блок. Водата в аквариума се разплиска. Дългите стебла на орхидеите се залюляха.

— Какво става, по дяволите?! — изрева Ковалски.

Гуанин скочи на крака.

Вечната й сянка Джуан вече говореше по телефона и тичаше към прозорците. Отдолу се вдигаше дим.

Избухна нова експлозия, този път по-далече.

Главатарката на Дуанджъ отиде при своя помощник. Грей и Ковалски я последваха. Тя им преведе информацията на Джуан.

— Пред всички входове са спрели бетоновози. Дошли едновременно от всички посоки.

Пиърс си представи огромните машини, провиращи се през тесните каньони, които водеха към тази планина, за да се съберат тук за координирана атака. Само че всъщност не бяха бетоновози…

От друга посока изтътна още един взрив.

…а самоходни бомби.

Някой искаше да изравни целия комплекс със земята. Грей се досещаше кой: Джуланг Делгадо. Сигурно беше научил, че двамата с Ковалски са дошли тук. Преминаването на светлите им лица през азиатските тълпи нямаше как да остане незабелязано.

— Трябва да се махнем оттук! — заяви Пиърс. — Бързо!

Джуан се съгласи с него и се обърна към господарката си.

— Трябва да ви отведем на безопасно място.

Гуанин беше възвърнала самообладанието си. На разгневеното й лице драконът изпъкваше още повече.

— Мобилизирай триадата — нареди тя. — Евакуирай колкото може повече хора от блока.

Грей си представи човешката гмеж на долните етажи.

— Използвай подземните тунели — прибави главатарката.

Естествено, триадата трябваше да разполага с тайни входове и изходи от тази твърдина.

— Вие трябва да тръгнете първа — настоя Джуан.

— След като предадеш заповедта.

Явно капитанът беше готов да потъне с кораба си — който наистина потъваше. Отделни части от комплекса се срутваха с грохот. Черният дим вече покриваше всички прозорци, сякаш тласкан нагоре от приглушените крясъци на долните етажи.

Джуан пак хвана телефона — трябваше да вика, за да го чуят. След минута из блока отекна аудиоуредба, по която съобщиха на всички нареждането на главатарката.

Едва тогава Гуанин отстъпи.

Джуан благоразумно реши да не използват асансьора и я поведе по същото стълбище, по което се бяха качили Грей и Ковалски.

— Бързо! Трябва да стигнем до тунелите!

Затичаха надолу.

На двора цареше истински ад. Горяха пожари, няколко етажа бяха срутени, един от мостовете между блоковете внезапно рухна, отнасяйки неколцина нещастници в огнената бездна. Съседният блок започна да се накланя настрани и постепенно да се откъсва от другите две сгради.

Грей ускори ход. Гуанин и Джуан не изоставаха, следвани от Ковалски.

Мощен взрив разтърси стъпалата под краката им и ги събори на колене. Цялото стълбище бавно започна да се отделя от стената.

— Насам! — изкрещя Пиърс, прескочи образувалата се пролука и влетя във външния коридор, който гледаше към двора.

Другите последваха примера му. Гуанин се препъна, изплъзна се от ръцете на Джуан и се олюля на ръба, но Ковалски я подхвана и я пренесе със себе си.

— Благодаря — каза тя, когато здравенякът я остави от отсрещната страна.

— Няма да стигнем до тунелите — изсумтя Грей.

Никой не възрази — явно всички споделяха мрачната му преценка. Долу бушуваха свирепи пожари, подклаждани от сипещите се останки, вдигаше се гъст дим.

— Накъде тогава? — попита Ковалски. — Имаме още десетина етажа, а съм си забравил крилата.

Оценил предложението му, Пиърс го потупа по рамото.

— Значи ще се наложи да импровизираме. — Обърна се към китаеца със сабята. — Заведи ни в най-близкия ъглов апартамент.

Свикнал безпрекословно да изпълнява нареждания, Джуан моментално се подчини и се втурна в лабиринта на блока. След няколко завоя стигнаха до една врата и той я посочи.

Беше заключена. Грей се отдръпна на една крачка и изрита бравата с пета. Старата дървена каса не оказа съпротива и вратата се отвори.

— Вътре! — извика Пиърс. — Трябват ми чаршафи, дрехи, пране, всякакви парцали, от които да направим въже.

Остави тази задача на Ковалски и Гуанин и следван от Джуан, припряно излезе през плъзгащата се врата. Също като всички други балкони, които бяха видели от улицата, терасата беше превърната в метална клетка, затворена изцяло с телена мрежа.

— Помогни ми — каза Грей и се зае да освободи част от парапета.

Докато работеха, блокът тътнеше и се тресеше — разяждана от пожара долу, сградата бавно се рушеше.

Накрая Пиърс успя да откъсне парче от мрежата, хвърли я на обвития в дим двор и викна на двамата в апартамента:

— Какво става с въжето?

— Няма да стигне до земята! — извика в отговор Ковалски.

Планът не беше такъв.

Грей влезе вътре, за да провери докъде са стигнали, и установи, че са успели да завържат двайсетина метра. Блокът силно се разтърси и това му помогна да вземе окончателно решение.

— Това стига!

Хвана единия край на импровизираното въже, върна се на терасата и го завърза за парапета, после прехвърли останалата част навън.

— Какво правиш? — попита Ковалски.

Пиърс посочи отворените балкони на сградата оттатък тясната улица.

— Ти си луд за връзване!

Никой не възрази.

Грей погледна надолу и отново се зачуди колко бетоновоза са успели да минат през невероятно тесните улички, за да стигнат до блока. В момента обаче изпитваше признателност към хонконгските архитекти, които бяха допуснали гъстото застрояване на Дзюлун.

Възседна парапета, хвана самоделното въже, затаи дъх и започна да се спуска на ръце. На няколко пъти за малко да се изпусне и сърцето му се разтуптя силно, но продължаваше да преценява разстоянието до съседната сграда и свободната дължина от въжето, която щеше да му трябва.

Накрая реши, че се е спуснал достатъчно, оттласна се от поредния балкон и се залюля. Гъстият дим лютеше в очите му. Дъгата, която описваше тялото му, постепенно се уголемяваше и той се приближаваше към другия блок.

„Още малко!“

Димът продължаваше да го задушава, започваше да става толкова плътен, че Грей едва дишаше.

Но не смееше да спре.

Накрая носовете на обувките му докоснаха отсрещния балкон. Имаше нужда от повече опора, но успехът подхрани решимостта му. Грей отново се залюля и после се оттласна от мократа от дъжда решетка.

„Хайде…“

— Пиърс! — извика Ковалски от терасата. — Под теб!

Грей погледна надолу. Краят на въжето беше минал през горящ участък и нагоре към него вече пълзяха пламъци.

„О, не!…“

Опита се да вложи цялата си сила в оттласкването, за да спечели още няколко метра — знаеше, че това е последният му шанс.

И после полетя.

Инерцията го понесе покрай стената на горящия блок и оттам над улицата. Грей се преви в кръста, сви крака към брадичката си и се вторачи през тях. Като разчете времето колкото можеше по-точно, ги вдигна, за да минат над отсрещния парапет — след това сгъна колене и увисна на парапета.

Заля го облекчение.

И тъкмо в този момент на невнимание изгуби опората си. Прасците му се хлъзнаха по парапета и той остана да виси само на пети. Разбираше, че това няма да продължи много.

Горящият край на въжето все повече се приближаваше към него.

И тогава нечии ръце неочаквано го хванаха за глезените.

Обитателите на апартамента, съпруг и съпруга, му се бяха притекли на помощ и го издърпаха на балкона. Той скочи на крака, побърза да угаси с подметките си пламъците на въжето, после завърза края му за парапета. Двамата през цялото време му говореха нещо на китайски — явно го укоряваха за рискованата постъпка, като че ли я е извършил за забавление.

Щом завърза въжения мост колкото можеше по-здраво, Грей извика на другите:

— Един по един! С ръце и крака! Хайде!

Първа тръгна Гуанин и бързо като гимнастичка се придвижи по импровизирания мост почти без да го клати. Когато се изправи на терасата, се поклони признателно на семейството. Втори беше Джуан, преметнал сабята през гърдите си.

Ковалски мина последен, като се окуражаваше с порой от цветисти псувни. Това явно не се хареса на боговете, защото тъкмо наближаваше средата на моста, когато отсрещният край на въжето ненадейно се разръфа и се откъсна и здравенякът полетя към улицата като гюле.

Пиърс изтръпна от ужас и се наведе през парапета. Нищо не можеше да направи.

За щастие Ковалски не изпусна въжето, влетя с главата напред в един балкон три етажа по-надолу и се вряза сред събралата се там група зяпачи.

Разнесоха се панически викове.

— Добре ли си? — изрева Грей, като се надвеси над парапета.

— Другия път ти си последен! — извика му в отговор Ковалски.

Пиърс се обърна и видя, че Джуан внимателно увива лицето на господарката си с ален копринен шал, за да го скрие от света.

— Дължа ти живота си — каза на американеца тя.

— Но много други загубиха своя.

Жената кимна и двамата мрачно огледаха последиците от атаката. Ръждивата планина отсреща бавно се предаваше на пожарите и се срутваше.

Зад тях Джуан разговаряше по телефона — най-вероятно анализираше щетите.

След малко той се върна при своята господарка и двамата зашушукаха помежду си, навели глави един към друг. Накрая мъжът се отдръпна и Гуанин погледна Грей.

— Джуан е получил информация от Макао — съобщи му тя.

Пиърс се подготви за най-лошото.

— Дъщеря ми още е жива.

„Слава богу!“

— Но Джуланг я е извел от Китай.

— Къде…

Шалът не успя да заглуши ужаса в гласа й.

— В Северна Корея.

Грей си представи тази затворена страна, изолирана ничия земя на зловеща безнадеждност и диктаторско безумие, абсолютен контрол и строго охранявани граници.

— Ще ни е нужна цяла армия, за да я измъкнем — промълви той сред дима и пламъците.

Гуанин явно го чу, но не му обърна внимание.

— Ти така и не отговори на предишния ми въпрос.

Пиърс я погледна и видя срещу себе си само една ужасена майка.

— Обичаш ли дъщеря ми?

Не можеше да я излъже, но задушаващият страх стягаше гърлото му. Ала Гуанин прочете отговора в очите му и каза:

— Тогава ще ти дам армия.