Окото господне

7.

18 ноември, 13:34 ч. местно време

Актау, Казахстан

— Прилича на океана.

Думите на племенницата му накараха монсиньор Вигор Верона да вдигне глава от генетичните резултати. Продължаваше да прелиства страниците, защото усещаше, че пропуска нещо важно. Бяха му ги пратили по факса от университетската лаборатория точно преди ранния полет за най-западния пристанищен град в Казахстан.

Пое си дълбоко дъх и се върна в настоящето. И без това се нуждаеше от почивка. „Ако си проясня главата, може да се сетя какво толкова ме гложди“.

С Рейчъл седяха в ресторантче, което гледаше към Каспийско море. Зимните вълни се разбиваха в недалечните бели скали, чието име носеше градчето Актау⁴. След по-малко от час трябваше да се срещнат там с групата от Сигма. Бяха наели хеликоптер, който щеше да ги откара на мястото, посочено в скритото в черепа съобщение от отец Йосип.

— Едно време Каспийско море наистина е било океан — отвърна Вигор. — По-точно, преди пет милиона години. Затова водата още е солена, макар че солеността й е три пъти по-ниска от тази на днешните океани. След това древният океан отвсякъде се е оказал затворен от суша и е започнал да пресъхва, за да се превърне в Каспийско, Черно и… Аралско море, закъдето сме се запътили.

— Не че в Аралско море е останала много вода — усмихнато отбеляза Рейчъл. Беше заменила карабинерската си униформа с червено поло, дънки и туристически обувки.

— А, причините за това обаче не са геологически. Аралско море е било четвъртото по големина езеро в света, горе-долу колкото Ирландия. Само че през шейсетте години Съветският съюз отклони за напояване двете най-големи реки, които се вливаха в него, и морето пресъхна, изгуби деветдесет процента от водите си. Сега е просто солена токсична пустиня, осеяна с ръждясващи корпуси на стари рибарски кораби.

— Не рекламираш много добре очакващата ни екскурзия.

— Но отец Йосип явно смята, че мястото е важно. Иначе защо ще ни повика там?

— Освен ако не е луд, нали? Изчезнал е преди почти десет години.

— Възможно е, но директор Кроу има достатъчно доверие в това начинание, за да ни осигури подкрепа.

Тя се отпусна назад и намръщено скръсти ръце. След атентата в университета категорично се беше обявила срещу пътуването, дори го заплаши, че ще го заключи, за да го задържи в Рим. Вигор знаеше, че единствената причина сега да седят край Каспийско море е частичната подкрепа на Сигма.

Пейнтър Кроу обаче не обясни защо се съгласява да им помогне — нито на монсиньор Верона, нито на Рейчъл, — което смущаваше и двамата. Директорът само подчерта, че след това може да се нуждае от тяхното съдействие като легенда за операция в район с ограничен достъп в Монголия.

„Монголия…“

Това го интригуваше.

Вниманието му отново се насочи към генетичните резултати от анализа на двете реликви, черепа и книгата, но племенницата му се пресегна и отмести разпечатката настрани.

— Стига, вуйчо. Преглеждаш ги вече няколко часа и само още повече се ядосваш. Искам да се съсредоточиш върху онова, което ни предстои.

— Добре, обаче ми позволи да поразсъждавам на глас. Усещам, че ми убягва нещо, което има отношение към всичко това.

Тя примирено сви рамене.

— Според първите лабораторни анализи установената в реликвите ДНК отговаря на източноазиатски етнически произход.

— Това вече го каза. Кожата и черепът принадлежат на един и същи човек от Далечния изток.

— Да, но след като са направили автозомен анализ, в лабораторията са сравнили нашите проби с различни известни етноси и на тази основа са съставили списък с най-вероятния произход на индивида. — Той започна да изброява на пръсти. — Хански китайци, буряти, даури, казахи…

— Казахи жителите на Казахстан ли са? — прекъсна го Рейчъл.

— Да. Обаче на първо място в списъка са монголците.

Тя се поизправи на стола си.

— Монголия… Където искат да ги придружим хората на Пейнтър.

— Тъкмо това толкова ме тормози! Знам, че има някаква връзка, която ми убягва.

— Тогава да започнем оттук — отвърна племенницата му. — Директор Кроу каза ли точно къде в Монголия отиват неговите хора?

— Някъде в планината на североизток от тяхната столица… В планината Хентий.

— Която е забранена зона.

Вигор кимна.

— Защо е забранена?

— Защото е природен и исторически резерват.

— Защо и исторически?

Той понечи да отговори — и се вцепени, понеже се сети за една плашеща възможност. За миг това откритие го заслепи за всичко наоколо, до такава степен ангажира мозъка му.

— Вуйчо…

Зрението му се върна. Сега разбираше грешката си.

— Виждал съм дърветата, а гората ми е убягвала…

Монсиньор Верона извади мобилния телефон от джоба си, набра номера на университетската лаборатория и помоли да го свържат с д-р Конти. Когато генетикът се обади, Вигор му обясни какво иска да направят. Наложи се да го убеждава, но накрая Конти се съгласи.

— Проверете Y-хромозомните маркери — завърши Верона. — И ми позвънете на този телефон при първа възможност.

— Какво има? — попита го Рейчъл, когато вуйчо й затвори.

— Планината Хентий е свещена за монголците, защото вярват, че на тези върхове е скрита гробницата на техния най-велик герой.

Рейчъл имаше достатъчно познания по история, за да се сети кой е героят.

— Чингис хан ли?

Вигор кимна.

— Монголският вожд, който построил империя с меча и волята си… империя, простираща се от Тихия океан до морето, което виждаш отсреща.

Племенницата му погледна през прозореца, после отново вуйчо си.

— Нали не мислиш, че черепът е…

— Точно това помолих да потвърди доктор Конти.

— И как ще го направи?

— Преди няколко години едно изключително авторитетно генетично проучване показа, че един от всеки двеста мъже на света носи една и съща Y-хромозома, притежаваща специфични маркери, водещи корените си от Монголия. Този процент нараства до една десета в районите, които някога са били включени в Монголската империя. Според изследването тази супер Y-хромозома идвала от един индивид, живял преди около хиляда години в Монголия.

— Чингис хан ли?

Монсиньор Верона отново кимна.

— Кой друг? Той и неговите най-близки роднини имали много жени, както и потомци от изнасилени жертви. Те са завладели половината познат свят.

— И са разпространили генния си отпечатък.

— Отпечатък, който ние можем да установим. Тези Y-хромозомни маркери са добре известни на генетиците и лесно могат да се сравнят с нашите проби.

— Това ли прави в момента доктор Конти?

— Каза, че ще получи резултатите бързо, защото секвенирането на ДНК вече било завършено.

— Но ако се окажеш прав и маркерите съвпадат, какво ще ни даде това? Както отбеляза самият ти, такава Y-хромозома носят много мъже.

— Да, обаче Чингис хан е умрял през хиляда двеста двайсет и седма година.

— Тринайсети век… — намръщи се Рейчъл. — Като датировката на черепа.

— Колко мъже по онова време са носили точно тази хромозома? — Вуйчо й повдигна въпросително вежди.

Тя не изглеждаше убедена.

— След смъртта на Чингис хан неговите наследници избили всички участници в погребалната процесия — продължи обясненията си вуйчо й. — Както и строителите на гробницата му, и воините, които надзиравали строежа. И с това кърваво клане явно успели да запазят тайната. Въпреки вековните търсения мястото на гроба му и до ден днешен не е известно. Според легендата там са скрити всички богатства от завоюваните от него земи.

— И за да го откриеш, си струва да убиеш някого — обобщи Рейчъл. Очевидно имаше предвид опита за покушение в Рим.

— Става дума за съкровище, в сравнение с което бледнее цялото злато на Тутанкамон. Всичко най-ценно от целия свят се стичало в Монголия и повече никой не го виждал — баснословна военна плячка от Китай, Индия, Персия, Русия. Твърди се дори, че в царската гробница били короните на седемдесет и осемте владетели, които той покорил. Да не споменавам за безценните религиозни реликви, ограбени от безброй черкви, главно руски.

— И досега не са ги открили, така ли?

— За нас е по-важно това, че не е открито тялото му.

Преди Рейчъл да успее да отговори, телефонът на Вигор започна да звъни. Той припряно го вдигна и видя, че се обажда д-р Конти.

— Изпълних молбата ви, монсиньор Верона. Сравнихме двайсет и петте генетични маркера от хаплотипа на Чингис хан с вашите проби.

— Колко съвпадат?

— Всички.

Вигор пребледня и се вторачи в изправения си до масата куфар, осъзнал какво има вътре. Сега разбираше защо някой е готов на убийство, за да се сдобие с реликви, които може би водеха към най-голямото съкровище в света. В куфара си духовникът носеше черепа и кожата, които навярно принадлежаха на най-великия пълководец в историята, човек, почитан от народа си като полубог.

Чингис хан.

14:10 ч.

— Май си прав — каза Дънкан. — Нашите италиански приятели си имат опашка.

Двамата с Монк Кокалис стояха до павилион за скара край плажа. Морето отразяваше студената слънчева светлина. Денят беше мразовит, но скарата с дървени въглища, на която цвъртяха шишове с месо, сланина и зеленчуци, излъчваше достатъчно топлина и Дънкан трябваше да разкопчае лекото си яке. Наоколо се носеше аромат на персийски подправки и масла и лютеше в очите му при всеки повей откъм морето.

След като кацнаха на международното летище в Актау, те оставиха д-р Джейда Шоу при наетия хеликоптер на недалечната частна писта и се насочиха към центъра на пристанищното градче, за да вземат последните членове на групата. Дънкан знаеше за покушението срещу тях и Монк предложи да подходят предпазливо, за да се уверят, че италианците не са били проследени.

„Ако имат опашка, дай да я отрежем още сега“ — беше заявил Кокалис.

Предложението му се оказа далновидно.

Дънкан признаваше, че може да научи едно-друго от своя по-опитен колега от Сигма.

— Как ще го разиграем? — попита той.

По време на двайсетминутното наблюдение на ресторанта бяха забелязали двама души, които проявяваха неоправдан интерес към мъжа и жената, седящи на маса до прозореца. Заведението се намираше на пешеходната крайбрежна алея, тясна асфалтова ивица, за чието пространство се конкурираха джогъри и велосипедисти. Въпреки че беше ноември, след края на туристическия сезон, центърът на града продължаваше да гъмжи от хора и лесно можеха да забележат всеки, който се мотае подозрително наоколо.

Един тъмнокос мъж, явно азиатец, сгушен в дългата си до коленете шуба с ръце, натикани дълбоко в джобовете, седеше на пейка от отсрещната страна на сградата с гръб към красивата гледка и почти не откъсваше очи от ресторанта.

Не можеше да се каже, че е особено ловък.

Втората подозрителна личност, мършава грозновата жена с високи скули и жестоки очи, имаше същата коса и черти на лицето като партньора си. Носеше черна вълнена шапка и по-къс вариант на неговата кафява шуба и стоеше облегната на улична лампа от отсамната страна на ресторанта.

— Аз ще мина по плажа и ще се приближа в гръб към мъжа — изложи плана си Монк. — Жената остава за теб. Изчакай да заема позиция и по мой знак ще ги хванем едновременно.

— Ясно.

— И ги отведи при нашия джип, като криеш оръжието си под якето. Ще ги завържем и ще ги разпитаме по пътя за летището. Искам да знам кои са и защо са се опитали да взривят моите приятели, по дяволите.

— Според теб защо само ги наблюдават, а не ги нападат?

Монк поклати глава.

— Мястото е прекалено оживено, за да действат посред бял ден. Или пък им е наредено да ги следят и да установят защо са дошли в Казахстан. Каквито и да са намеренията им, няма да ги изпълнят.

Кокалис се отдалечи, спусна се на пясъка и нехайно тръгна по плажа, без да поглежда към седящия мъж. Когато партньорът му преполови разстоянието до него, Дънкан се насочи към жената, като се опитваше да разчете приближаването си така, че двамата да стигнат до съответните си обекти едновременно.

Всичко вървеше по план — докато звънец на колело не привлече вниманието му към асфалтовата алея. Той се обърна и видя, че един велосипедист му дава знак да се отдръпне от пътя. Само на няколко крачки от него жената също се раздвижи.

Когато велосипедистът я подмина, тя го последва и тръгна към партньора си. Монк, който не забеляза това, избра точно този момент, за да се насочи към пейката.

Раменете на жената се напрегнаха и тя се закова на място, очевидно усетила нещо нередно. После се завъртя кръгом и погледът й моментално срещна очите на Дънкан. Може би лицето му по някакъв начин го беше издало или се дължеше на факта, че е американец като другия, който се приближаваше към нейния приятел, но азиатката реагира светкавично и хукна към ресторанта.

„По дяволите…“

Дънкан се втурна след нея, протегна ръка и посегна към шубата й, ала изкуствената материя се изплъзна от пръстите му. В този миг на пътя й изскочи джогър и я блъсна настрани като сърна, ударена от автомобил. Краткото забавяне позволи на Рен да я хване и той я дръпна към себе си и прехвърли ръка през гърдите й.

С периферното си зрение видя, че мъжът на пейката понечва да се изправи, но Монк го приковава обратно на мястото му.

„Е, не се получи много дискретно“.

Потокът от пешеходци забави ход и започна да ги заобикаля.

Дънкан премести ръката си, за да я обгърне по-здраво, ала там, където трябваше да усети мекотата на гърдите й, имаше само твърда повърхност. Нещо повече, върховете на пръстите му завибрираха — редкоземните магнити бяха регистрирали под шубата силно електрическо поле.

Веднага разбра защо жената стремглаво се е затичала към ресторанта. Вдигна я във въздуха и като я хвана през кръста, запрати дребното й тяло към пясъка.

— Бомба! — изрева Рен към всички наоколо и особено към партньора си.

Едни пешеходци се пръснаха, други замръзнаха. Рен спринтира към ресторанта. Монк прескочи пейката, заби лакът в лицето на мъжа и го повали по гръб, после отпраши след Дънкан.

Рен извади пистолета си и изстреля два куршума по витрината на заведението, като се целеше встрани от клиентите, после се хвърли с рамо напред и лесно разби стъклото. Около него се посипа звънтящ дъжд от стъклени късчета. Той се приземи вътре и с още един скок стигна до двамата италианци и ги повлече със себе си на пода.

Успя да се обърне навреме, за да види, че Кокалис се мята с главата напред през същия отвор, и в следващия миг отекна оглушителен взрив.

Стъклата на всички прозорци се пръснаха на парчета, придружени от бараж от камъни, пясък и дим. Монк се претърколи странично сред настаналата бъркотия. Дънкан пазеше с тялото си двамата цивилни. Още преди стъкълцата да са престанали да валят по масите и плочките на пода, Рен изправи италианците и викна:

— Бързо, през задния изход!

Старецът се задърпа и посегна към куфара си.

Вместо да спори, Дънкан го грабна от ръката му и чувствайки се като най-скъпоплатеното пиколо, поведе двамата през дима към кухнята. По пътя към тях се присъедини и партньорът му. От няколкото му порязвания течеше кръв, а от якето му още стърчеше парче стъкло.

Ушите на Дънкан пищяха, главата му се пръскаше.

— Можехме да се справим и по-добре — изсумтя Монк.

Тичешком минаха през кухнята и като заобикаляха приклекналите зад плотовете готвачи, изскочиха през задния изход. Навън не намалиха ход. Всички знаеха, че щом е имало две живи бомби, може да има още.

Отдалечиха се от забуления в дим бряг, стигнаха до една по-широка улица и Дънкан спря такси. Качиха се и седналият на предната седалка Кокалис, от чието лице още капеше кръв, каза на шофьора да кара към летището. Пребледнелият казах бързо закима, когато Монк му показа пачка банкноти.

Отпуснаха се едва след като излязоха от града. Дънкан се обърна към жената до себе си и срещна невероятните й карамеленокафяви очи — естествено, щяха да са още по-красиви, ако не се взираха гневно в него.

— Знаех си, че не бива да заминаваме! — изсумтя Рейчъл.

14:22 ч.

Джейда не знаеше какво прави тук.

Въпреки че не й допадаше отклонението до Казахстан, не можеше да се оплаква от липса на пространство. Астрофизичката се изтягаше на няколко седалки в просторната кабина на синьо-сивия „Юрокоптер ЕС 175“, която спокойно побираше най-малко дванайсет пътници, докато за Аралско море щяха да летят само петима. Дънкан й беше обяснил, че се нуждаели от такъв вертолет заради голямото разстояние, тъй като там, където отивали, нямало удобно летище.

Наистина беше далече.

„Поне не съм съвсем откъсната от света“.

Спря да преглежда последните данни за кометата ИКОН на лаптопа си, обърна се към затъмнените прозорци и видя далечното сияние на опашката й — блестяща запетайка на синьото небе. От отсрещната, нощната страна на Земята, небесната гостенка очевидно представляваше невероятна гледка.

Джейда отново насочи вниманието си към видеоматериала от Аляска.

Силен метеорен дъжд буквално пронизваше северното сияние — през няколко секунди, ако не и по-често, към земята се стрелваха сребристи нишки. Над всичко това господстваше кометата — на дисплея ясно се виждаха праховата и газовата опашка. Един огромен метеор прелетя през екрана, придружен от изненадания вик на любителя, който снимаше сцената. Приличаше на огнено копие, избухнало в кълбо фойерверки.

Освен това астрофизичката поддържаше връзка с Центъра за космически и ракетни системи по криптирания сателитен телефон, който й беше дал директор Кроу. В момента го притискаше към ухото си, въпреки че за този разговор не се нуждаеше от криптиране.

— Да, мамо, добре съм. В Калифорния е страхотно.

Не обичаше да лъже майка си, но не можеше да наруши строгата заповед на Пейнтър.

— Наслаждаваш ли се на гледката?

— Разбира се.

„Поне за това не се налага да я лъжа“.

— Ще ми се да бяхме заедно, миличка — каза майка й. — Като някога, когато беше малка.

Споменът накара Джейда да се усмихне. Двете ходеха на Националната алея да наблюдават Леонидите или Персеидите и тя се свиваше под одеялото на тревата, треперейки от студ. Именно майка й запали любовта й към звездите, научи я, че ежегодните метеорни потоци носят имената на съзвездията, които са ги „родили“, Лъв и Персей. После порасна и когато светът й се струваше дребнав и задоволяващ само елементарни нужди, звездите й напомняха за вселената, за по-големите възможности.

Например едно момиче от Конгрес Хайтс да стане астрофизичка.

— И на мен, мамо. — Тя си погледна часовника. — Ей, трябва да затваряш, за да успееш за сутрешната смяна на зимния пазар.

— Права си, права си… Трябва да затварям.

По линията отекнаха нотки на гордост и пропътуваха половината свят, за да стигнат до нея.

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам, миличка.

След края на разговора сърцето й се сви от тъга. Изведнъж се почувства егоистка, изпита угризение, че води такъв живот.

Преглътна сълзите си и отново пусна записа на метеорния дъжд. В Центъра за космически и ракетни системи още се опитваха да определят дали небесните фойерверки са обикновено съвпадение, или са свързани с преминаването на кометата ИКОН през Слънчевата система. С един приятел от персонала си разменяха есемеси и той я държеше в течение на последните хипотези. В момента смятали, че тъкмо преминаването на кометата може да е смутило Куйперовия пояс, участък с ледени астероиди зад орбитата на Нептун, привличайки след себе си куп скали. Поясът се състоеше от над трийсет хиляди астероида с диаметър повече от един километър и многобройни комети с кратък орбитален период като прочутата Халеева комета.

Най-вълнуващата новина обаче беше налагащото се убеждение, че ИКОН идва от много по-далечния оортов облак, сферичен куп отломки, обикалящ на една пета от разстоянието до най-близката звезда. Той обхващаше комети с дълъг орбитален период, онези редки гостенки като Хейл-Боп, която преминаваше край Земята само веднъж на четири хиляди и двеста години.

Според най-новите изчисления ИКОН преминала за последен път през вътрешната част на Слънчевата система преди две хиляди и осемстотин години. Ако се окажеше вярно, това щеше да е вълнуващо откритие, тъй като обектите от оортовия облак представляваха непокътнати останки от първичната мъглявина, от която се образувала цялата Слънчева система, и това означаваше, че ИКОН е гостенка от онова далечно минало, може би носеща ключовете за вселената.

Включително отговора на загадката за тъмната материя.

Мощен тътен разтърси хеликоптера, последван от нисък рев. Роторите бавно се завъртяха.

„Какво?…“

Джейда спусна краката си на пода.

Вторият пилот бързо излезе от кабината и отвори страничната врата. Шумът стана оглушителен.

Той се обърна към нея и извика:

— Закопчайте предпазния си колан! Току-що ни наредиха да се приготвим за спешно излитане!

Астрофизичката с разтуптяно сърце затвори лаптопа си и погледна през отворения люк на пилотската кабина. Пилотът припряно завършваше предполетната проверка. В далечината от центъра на града се издигаше гневен стълб черен дим.

Скоро на пистата се появи такси, носеше се право към тях. На предната седалка забеляза лицето на Монк. Двамата с Дънкан обаче бяха тръгнали с черен джип „Мерцедес“.

Тя се хвана за ръба на вратата.

„Какво става?!“

Таксито спря с писък на гуми и вратите му се отвориха едновременно. Дънкан изскочи от задната седалка. От отсрещната страна слезе възрастен мъж с леко яке и черен пуловер с остро деколте, разкриващо свещеническа якичка. Помогна му дребна млада жена с къса прическа.

Вигор и Рейчъл Верона.

И двамата не изглеждаха особено радостни.

Рен заобиколи отзад и извади багажа им: един-единствен куфар с колелца. Това ли беше цялата им екипировка?

Кокалис се наведе към прозореца и плати на шофьора. Когато се изправи, Джейда видя кръвта по лицето му и ахна. Погледна пак към издигащия се над града дим, вече сигурна, че между двете неща има връзка.

Групата забърза към хеликоптера.

Рейчъл се намръщваше все повече с всяка крачка, сякаш не искаше да се качи. Когато стигна до вратата, спря, вкопчи се в ръката на духовника и извика:

— Не бива да заминаваме! Да се върнем в Рим!

Джейда се надяваше наистина да вземат такова решение. Това щеше да означава, че веднага ще напуснат Казахстан и ще се отправят директно към монголските планини, за да търсят падналия сателит.

Монк поклати глава.

— Вече си белязана, Рейчъл. Онези, които са организирали покушението, се оказаха по-находчиви, отколкото предполагахме. Пак ще направят опит.

Дънкан подкрепи партньора си.

— Оня отец Йосип ви е забъркал в цялата тая каша. И следователно само той може да ви измъкне от нея.

Рейчъл очевидно видя логика в думите му, защото пусна ръката на вуйчо си и двамата се качиха във вертолета. Джейда им направи място и им кимна, докато закопчаваха предпазните си колани срещу нея, отлагайки официалното запознанство за по-късно.

Рен се настани до астрофизичката, която се зарадва на физическото му присъствие, на масивното му тяло, дори на топлината, която излъчваше. Той дишаше дълбоко — явно все още я караше на адреналин.

Докато се закопчаваше, Монк се наведе към нея и я докосна по коляното.

— Извинявай за бързането. Не искаме да сме тук, ако казахските органи на реда затворят въздушното пространство заради експлозиите.

Джейда не каза нищо.

„В какво се забърках, по дяволите?“

15:07 ч.

Докато хеликоптерът набираше височина, Дънкан се взираше в пейзажа под тях. Отдалечаваха се от синьото море и се носеха над ръждиви пустинни пясъци, обрасли с храсталаци, бели като сол плата и изваяни от ветровете скали. Този район донякъде приличаше на Ню Мексико, ако се изключеха камилите и самотните юрти — бели шатри, рязко изпъкващи на по-тъмния фон.

Някой го дръпна за ръкава.

Монсиньор Верона посочи куфара на седалката до Дънкан.

— Scusa⁵, сержант Рен, бихте ли отворили куфара ми? Искам да се уверя, че всичко е невредимо след дребното премеждие, което ни сполетя в града.

Само свещеник можеше да нарече случилото се „дребно премеждие“.

— Наричайте ме Дънкан, монсиньор.

— Ако вие ме наричате Вигор.

— Дадено.

Дънкан се наведе, вдигна куфара с една ръка, постави го върху коленете си, дръпна ципа и отметна капака. Вътре имаше дрехи, плътно натикани около два предмета, изолирани с черен дунапрен.

— Безпокоя се главно за по-големия — каза духовникът. — Той е по-крехък.

И му даде знак да махне дунапрена.

Дънкан се досещаше за какво се тревожи възрастният италианец и съответно знаеше какво да очаква. Вдигна горната половина на уплътнението и отдолу го зяпнаха кухи очни орбити на череп.

— Бихте ли ми го подали, за да видя дали не е повреден?

Рен се беше сблъсквал с достатъчно смърт в Афганистан, но въпреки това нещо в него потрепери. Изражението на седящата до него Джейда се колебаеше между професионален интерес и отвращение.

Без да обръща внимание на собствената си погнуса, Дънкан бръкна в куфара с две ръце и понечи да извади черепа, но още преди да го докосне, нервните окончания на пръстите му регистрираха вибриращ натиск, стимулиран от реакцията на миниатюрните му магнити.

Изненадан, той се отдръпна и разтърси ръце.

— Няма от какво да се боите — каза Вигор. Беше разчел поведението му погрешно.

Дънкан не отговори и отново протегна пръстите си над черепа. Никога не беше изпитвал такова усещане, едновременно за електричество и нещо мазно — все едно потапяше пръсти в студен гел.

— Какво правиш? — попита Джейда.

Той осъзна как изглежда отстрани.

— Черепът излъчва някакво странно електромагнитно поле. Съвсем слабо, но го има.

Младата астрофизичка свъси вежди.

— Откъде… Защо смяташ така?

Тя не знаеше за магнитите и Дънкан обясни на всички.

— Пръстите ми определено долавят излъчване от черепа.

— Тогава трябва да проверите и древната книга — предложи Рейчъл, пресегна се и я извади от дунапреновата опаковка.

Кожената подвързия беше изтъркана и силно набръчкана.

Дънкан бавно прокара пръсти по повърхността й. Този път трябваше да я докосне, за да регистрира едва доловимите вибрации. Усещането обаче беше същото.

— Още по-слабо… но същото.

— Възможно ли е да е някаква остатъчна радиация? — попита Рейчъл. — Не знаем къде са съхранявани реликвите, преди да стигнат до нас. В близост може да е имало радиоактивен източник.

Джейда се намръщи скептично.

— В багажа си нося апаратура за проучване на сате…

Млъкна и погледна Монк. Едва не се беше изпуснала за действителната им цел, за която двамата италианци не подозираха.

Астрофизичката се прокашля и продължи:

— Имам уреди, с които мога да установя източника на енергия. Гайгерови броячи, мултиметри и прочее. Когато кацнем, ще проверя твърдението на Дънкан.

Той сви рамене.

— Така или иначе, има излъчване. Не мога да обясня защо, но го има.

— Тогава колкото по-скоро стигнем на мястото, посочено от отец Йосип, толкова по-доволни ще сме всички — каза Вигор.

Рен се съмняваше. Затвори куфара и отново насочи вниманието си към пустинния пейзаж. След малко забеляза, че търка пръстите си едни в други, сякаш за да се избави от усещането за нещо мазно. Беше му трудно да изрази с думи онова, което долавяше неговото шесто чувство.

По липса на по-подходящ термин Дънкан го определи като „зло“.

8.

18 ноември, 17:28 ч. местно време

Улан Батор, Монголия

От горещите тръби по стените на подземното помещение дълбоко под уланбаторските улици съскаше пара. Газени лампи осветяваха свърталището на клана. Застанал пред своя помощник и най-тесния кръг на клана, господарят на Синия вълк намести вълчата маска, за да скрие по-добре лицето си.

Единствено неговият помощник знаеше истинското му име.

Батухан, което означаваше „решителен владетел“.

— И са се спасили след покушението в Актау, така ли? — попита Батухан помощника си.

Арслан кимна отсечено. Слаб и висок, той още нямаше трийсет години, лицето му беше безбрадо, а косата му — черна като нощните сенки. Носеше типично западняшко облекло, дънки и дебел вълнен пуловер, но високите скули и лъщящото му от влагата в помещението червеникавокафяво лице показваха, че чистата му монголска кръв не е осквернена от китайци или руснаци, някогашните потисници на неговия народ.

Помощникът приличаше на повечето монголци от младото поколение — горди, вдъхновени от свободата, извоювана с мъка от поколението на Батухан. Това бяха истинските потомци на великия Чингис хан, човека, завладял по-голямата част от познатия свят от седлото на коня си.

През десетилетията на съветска власт, помнеше Батухан, Москва забраняваше да се споменава името на владетеля, за да не разпалва национална гордост в потиснатите жители на страната. Съветските танкове дори бяха преградили пътищата в планината Хентий, за да попречат на народа да отдава почит на родното място на великия хан.

Но с налагането на демократична власт всичко това се промени.

Чингис хан отново се въздигна от пепелта, за да вдъхновява младото поколение, превърна се в техен полубог. Безброй деца и младежи се казваха Темуджин, истинското име на завоевателя преди да приеме титлата Чингис хан, която означаваше „всемирен властелин“. Днес с нея кръщаваха улици, бонбони, цигари и бира. Лицето му украсяваше техните пари и сгради. Двеста и петдесет тонната статуя от лъскава стомана на яхналия коня си хан посрещаше гостите на столицата Улан Батор.

Тази новооткрита гордост течеше във вените на целия народ.

Вторачен в лицето на своя помощник, Батухан обаче не съзираше гордост, а само срам от провала. Той потърси по-решителни думи, за да използва срама на младежа и да го мотивира за по-усърдна служба.

— Тогава трябва да продължим, без да се отказваме. Ще изчакаме италианците да се срещнат със свещеника в пустинята. Те ще отидат при него, ако не се уплашат и не избягат обратно в Рим.

— Лично ще отида там.

— Отиди. Сигурен ли си обаче, че свещеникът не подозира за внедрените сред работниците му членове на нашия клан?

— Отец Йосип вижда само пясъка и своята цел.

— Тогава се присъедини към тях.

— А ако дойдат италианците?

— Убий ги. Вземи онова, което носят, и ми го донеси.

— А отец Йосип?

Батухан се огледа наоколо. Кланът съществуваше от три поколения, създаден като съпротивителна организация от дядо му по време на съветската окупация. Всичките му водачи носеха титлата Борджигин, която означаваше „господар на Синия вълк“, древния клан на Чингис хан.

Ала животът се беше променил оттогава. Благодарение на въгледобива и рудодобива днес Монголия притежаваше най-бързо развиващата се икономика в света. Истинското съкровище на страната не бе скрито в изгубената гробница на Чингис хан, а в залежите на въглища, мед, уран и злато, съкровище, оценено на повече от един трилион долара.

Батухан вече имаше големи дялове от няколко мини — но не можеше да забрави историите, които му бяха разказвали дядо му и баща му, истории за Чингис хан, за приказните скъпоценности, заровени в гробницата на владетеля.

Затова наблюдаваше всички, които търсеха този свещен гроб.

Например саможивия и чудат отец Йосип Тараско.

Преди шест години Батухан чу слухове за човек, който се появил изневиделица в Казахстан, криел се под много имена, копаел дупки в пясъка и солта и преследвал отстъпващите води на умиращото море. Странникът вече се занимаваше с това в продължение на две години, когато вестта за целта му най-после стигна до Улан Батор: той търсел данни за гроба на Чингис хан. Мястото на издирванията му беше толкова странно, че Батухан не обърна внимание на неговите разкопки — освен че внедри неколцина членове на клана, за да следи тази загадъчна личност.

Преди три дни обаче му съобщиха за нещо необикновено — древни реликви, които били причината за издирванията на чужденеца. По-рано никой не ги бил виждал, защото през всички тези години старият параноик ги криел. Но според шпионите на Батухан през последния месец той все повече се отчайвал и накрая се изпуснал за съществуването на реликвите.

Слухът за тях се разпространил сред работниците. Мнозина избягали от ужас и разказвали за череп и книга, подвързана с човешка кожа. После чужденецът внезапно ги опаковал и ги пратил някъде, навярно от страх, че вестта може да стигне до лоши уши — както всъщност и се случи.

Ушите на Батухан.

Заинтригуван, той се опита да спре пратката, преди да е заминала за Рим. Само че се забави и тя му се изплъзна между пръстите. Накрая обаче научи истинското име на мъжа, написано на колета.

Отец Йосип Тараско.

Батухан разбра и кой е получателят на колета.

И все пак не успя да се добере до реликвите.

„Но не задълго“.

Арслан се размърда в очакване на неговото решение за съдбата на чудатия свещеник.

Батухан вдигна лице.

— Ако е възможно, доведи отец Йосип да го разпитам.

— А ако не е възможно?

— Тогава го убий заедно с другите.

Уредил въпроса, той тръгна обратно през лабиринта от тунели. Другите членове на клана се пръснаха в различни посоки.

Докато минаваше през местата, където се подслоняваха от студа много уланбаторски бездомници — презрително ги наричаха „мравчи племена“, главно алкохолици и негодни за работа, — Батухан не свали вълчата си маска. Не им обръщаше внимание. Това не беше надеждата на нова Монголия, а нещо, което бе най-добре да остане скрито.

Мъже, жени и тук-там деца се пръскаха като гадини пред него, извръщаха се страхливо от маската, която носеше.

Накрая стигна до вертикална стълба и се измъкна през тайния изход. Един член на клана затвори капака след него.

Чак след като мъжът си тръгна, Батухан свали вълчата маска, пооправи костюма си и излезе на главната улица. Времето продължаваше да е нетипично топло за сезона. Улан Батор се смяташе за най-студената столица на света, ала истинската зима задържаше ледения си дъх сякаш в очакване да се случи нещо велико.

От отсрещната страна на площад „Сухбаатар“ се издигаше сградата на парламента. Над мраморното стълбище имаше гигантска бронзова статуя на Чингис хан, ярко осветена от прожектори. Седналият на трон владетел се взираше в града.

А може би гледаше огнената комета на небето?

Разказваха, че Халеевата комета се появила по негово време. Ханът я смятал за своя лична звезда и приел движението й на запад като знак да поведе войската си към Европа.

„Дали тази нова комета също е знак за предстоящи велики събития?“

Когато излезе на площада, Батухан забеляза кратки проблясвания на две падащи звезди, които сякаш потвърждаваха предположението му.

Окуражен и изпълнен с енергия, той се насочи към парламента. Някакъв минувач го видя и когато Батухан се приближи, сведе глава. Макар да му се искаше да вярва, че жестът е признание за положението му на законен пазител на наследството на Чингис хан, той знаеше, че човекът просто го е поздравил като министър на правосъдието в монголското правителство.

Батухан отново погледна кометата.

„Това може би е и моята лична звезда… която ще ме поведе към завоевания, власт и богатство“.

9.

18 ноември, 19:02 ч. местно време

Пхенян, Северна Корея

Странен начин да влезеш незаконно в чужда държава.

Грей седеше в дъното на раздрънкания автобус. Проснал грамадното си тяло на голямата седалка, Ковалски хъркаше най-отзад. Останалите пътници, до един китайци, дремеха или тихо си приказваха, някои с фотоапарати през рамо, други с бейзболни шапки, всички с жълтия чеширски котарак, който бе нарисуван отстрани на сивия рейс — логото на пекинската туристическа агенция.

В предната част на автобуса Джуан бдеше на пост до шофьора, също от триадата Дуанджъ като останалите пътници.

Групата беше долетяла сутринта с частни самолети от Хонконг на малко летище недалеч от китайско-севернокорейската граница, където ги чакаха двата туристически автобуса. За разлика от строго охраняваната демилитаризирана зона между Северна и Южна Корея, границата на север бе почти символична и целеше просто да ограничи потока бежанци от Корейската народнодемократична република към Китай.

И наистина се оказа така.

При пресичането на границата скриха Грей и Ковалски в тайник, в който пренасяха и голямо количество оръжие, но в автобуса така и не се качи нито един севернокорейски военен. Тези екскурзии бяха нещо обичайно — по-заможните китайци обожаваха суровата девствена красота на зелените планини по пътя до Пхенян, а изнемогващата Северна Корея по никакъв начин не отблъскваше туристите, важен източник на така необходимите долари.

Щом минаха границата, двата автобуса бавно се заизкачваха по лъкатушните планински пътища и се насочиха на юг към столицата. След четири часа видяха Пхенян, разпрострян в низините между хълмовете.

След гюрултията и ослепителните светлини на Хонконг градът пред тях изглеждаше пуст и тъмен. На фона на нощното небе се очертаваха силуети на високи сгради. В мрака сияеха няколко паметника, тук-там светеха улични лампи и прозорци, ала нищо повече. Сякаш не помръдваше нищо — истински град, замръзнал във времето.

На седалката пред Грей се размърда дребна фигура, поизправи се и забеляза накъде е насочен погледът му.

— Тъжно свидетелство, наистина — въздъхна Гуанин, която явно изобщо не беше спала от тревога за дъщеря си. — Жителите на Пхенян имат право само на три часа електричество дневно, затова трябва да изразходват лимита си пестеливо.

Докато се приближаваха към града по четирилентовото шосе, не забелязаха нито едно превозно средство. Дори когато навлязоха в предградията, по улиците нямаше автомобили, не работеха и светофарите. В автобуса се възцари мълчание, сякаш всички се бояха да не смутят призраците на това привидно опустяло място.

Първият признак за живот беше самотна военна кола, която бавно се движеше пред грамадна ярко осветена сграда.

— Това е мемориалният дворец Кумсусан — прошепна Гуанин. — Навремето беше официалната резиденция на президента Ким Ир Сен. След смъртта му стана негов мавзолей и днес балсамираното му тяло лежи там в стъклен саркофаг.

Просто пример, помисли си Грей, за налагания от държавата краен култ към личността, представящ Ким Ир Сен и неговите наследници като богове.

Докато се отдалечаваха от пищната гробница, Гуанин се намръщи.

— Според изчисленията строежът на мавзолея е струвал почти един милиард долара… докато в същото време народът на Северна Корея гладува.

Пиърс знаеше, че смъртта на Великия вожд в средата на 90-те години на XX век е съвпаднала с обхваналия страната глад, отнел живота на близо десет процента от населението. Накрая положението толкова се влошило, че в селските райони се стигнало до канибализъм. Предупреждавали децата да не спят навън.

Оттогава животът на севернокорейците не се беше подобрил особено.

Поставената под строги санкции страна още не можеше да се изхранва. Цялата инфраструктура продължаваше да функционира със съвсем оскъден бюджет. Дори фабриките едва работеха поради липсата на резервни части и недостига на електричество.

Имаше само една стабилна промишленост: политическият театър.

Отвсякъде ги заобикаляха мрачни каньони с жилищни блокове. Монотонната сивота тук-там се нарушаваше от високи билбордове и стенописи. Те обаче не рекламираха кока-кола, бира или модерна електроника, а до един представяха в различни версии благосклонния лик на Великия вожд.

Двата автобуса завиха по пуст шестлентов път и пред тях се появи целта на пътуването им: хотел „Рюгьон“. Тази най-висока в Пхенян сграда приличаше на стъклена ракета с три крила, издигаща се към космоса. Но надвисналата над града сто и пет етажна грамада също тъмнееше. Само партерът и няколко светещи прозореца издаваха някакъв признак на живот.

Възнамеряваха да използват почти пустия хотел като плацдарм. С помощта на връзките на Гуанин и щедри подкупи бяха установили, че жена с описанието на Сейчан е била отведена в „кьоуасо“, военен „превъзпитателен“ лагер на няколко километра от столицата.

В една бедна страна, в която се ширеше корупция, парите наистина „говореха“.

В „Рюгьон“ всички щяха да се преоблекат в севернокорейски военни униформи и да се въоръжат. В два часа пред един сервизен изход на хотела щеше да бъде изоставен военнотранспортен камион — всичко това благодарение на най-щедрия подкуп на Гуанин. Щяха да се натоварят на камиона и да атакуват лагера в малките часове на нощта.

Стигнаха до хотела и първият автобус зави по кръглото обръщало и спря под огромния портик.

Рейсът на Грей го последва.

Преди няколко месеца частично бяха отворили „Рюгьон“ след дългогодишни проблеми и отлагания. Строежът му продължил над двайсет години и през цялото време сградата се извисявала пуста и тъмна, горчива метафора за самата столица. На това се дължеше и прозвището му в пресата.

„Хотелът на обречените“.

Пиърс се молеше това име да не се окаже пророческо през следващите часове.

За съжаление не се наложи да чака дори и минута.

Веднага щом първият автобус спря от фоайето с гневни крясъци наизскачаха униформени мъже и с писък на гуми се появиха военни джипове, които до този момент се бяха крили отстрани на сградата.

Бяха попаднали в капан.

19:33 ч.

Джуланг Делгадо стоеше пред прозорец, който гледаше към съседната стая, и се взираше в изпълнителката на мокри поръчки, прикована на стола за разпити — уред, сякаш излязъл направо от времената на испанската инквизиция. Бяха я съблекли по сутиен и бикини, за да я пречупят психически. Крайниците й бяха стегнати в дебели окови, които позволяваха да поставят тялото на жертвата във всевъзможни мъчителни пози.

В момента я бяха извили назад с изпънат до крайност гръбнак, напрягайки бедрените и раменните й стави. Намираше се в това положение от три часа.

„За да я направят по-отстъпчива, готова да се огъне“ — поясни тогава Хуан Пак и прекалено шумно се засмя на глупавата си шега, сумтейки през шинирания си нос. Очевидно копнееше да си отмъсти, да успокои накърнената си гордост. И за тази цел възнамеряваше да й причини болка, както бяха причинили болка на него.

Позата определено трябваше да е мъчителна. Потта, която лъщеше по голата й кожа въпреки ледения студ в стаята, свидетелстваше за страданията й. Делгадо си представи сгърченото й лице и скърцащите й зъби, но й бяха нахлузили тясна качулка със звукозаглушаващи слушалки, за да ограничат сетивата й и да я принудят да се съсредоточи единствено върху болката.

Севернокорейците си знаеха работата.

А като се имаха предвид мършавите, умиращи от глад създания, които апатично се тътреха из претъпкания до пръсване лагер, не проявяваха по-голямо съчувствие и към собствения си народ. Лагерниците бяха наблъскани по четирийсет в килия, не по-голяма от двуместен гараж. Беше видял двама мъже да се бият за правото да погребат един труп, защото това щеше да им донесе добавка към порциона.

Севернокорейска версия на Аушвиц.

Телефонът в джоба му зазвъня — най-вероятно информация от хотел „Рюгьон“. Там бяха Томас и ударният отряд.

Вместо това чу по-мек глас.

— Джуланг…

Той се усмихна и се поотпусна.

— Наталия, любов моя, защо се обаждаш? Всичко наред ли е?

Представи си издутия й корем, в който спеше неговият син.

— Исках само да те чуя преди да заспя — сънено отвърна тя. — Липсва ми топлото ти тяло до мен.

— Тази нощ леглото ти за последен път ще е празно. Обещавам, че ще се прибера най-късно утре следобед.

— Ммм — измърка Наталия. — Гледай да не нарушиш обещанието си.

— Няма.

Пожелаха си лека нощ.

Джуланг прибра джиесема и отново впери очи в изтезаваната жена в съседната стая. Изпитваше известно угризение, но му бяха платили добре, за да успокоят чувствата му. Щеше да се прибере в Макао на сутринта.

Можеше да замине още тази вечер, но му бяха съобщили, че Гуанин се е измъкнала от огнения ад, унищожил твърдината на триадата. Оцелели и американците, изпълнявайки акробатичен номер на въздушен трапец, за да се спасят от пламъците. А преди половин час от различни източници беше получил информация, че Гуанин не само е в Северна Корея, но и се готви да атакува лагера.

След като осведоми Хуан Пак, двамата успяха да съберат ударен отряд и да устроят засада при хотел „Рюгьон“, за да осуетят опита им да спасят тази жена още преди да е започнал.

Продължаваше да се взира в стаята за изтезания. Не преставаше да го гложди един въпрос.

„Какво те прави толкова ценна?“

Сега му се струваше, че се е съгласил на прекалено ниска цена за нея, но не можеше да убеди Пак. Високопоставеният севернокорейски ядрен физик, чието достойнство беше пострадало също колкото и носът му, не му остави друг избор освен да приеме каквото му предлагаха. Пак жадуваше за отмъщение и за нищо на света нямаше да се откаже от жертвата си.

Сякаш прочел мислите му, ученият влезе в стаята широко усмихнат.

— Пристигнали са точно както казахте, Делгадо-ши⁶. В ръцете ни са.

Джуланг си представи как Гуанин се присъединява към младата жена в съседната стая. Това сигурно щеше да компенсира всичките му неприятности. Нейното отстраняване щеше да заздрави позициите му в Макао.

— Обаче имаме още малко работа тук — прибави кореецът, вперил очи в жената с откровена похот. — Споменахте, че била изпълнителка на мокри поръчки с много връзки в престъпния свят. Трябва да знаем кои са те, как могат да ни бъдат от полза и на първо място каква е връзката й с двамата американци.

— И те ли са дошли с Гуанин?

Досега неговите хора не бяха потвърдили категорично присъствието им. Някои твърдяха, че били там, други — че ги нямало.

— Още не знам, но ще науча до един час.

Вратата зад Пак се отвори. Появи се друг мъж, висок и мършав като скелет, с гладко обръсната глава. Беше с дълга бяла престилка и носеше стоманена табла със зловещи наглед хирургически инструменти и щипци. Новодошлият се поклони с безизразно лице.

— Нам Куон — представи го ученият. — Не съществуват отговори, които да не е способен да изтръгне със своите инструменти.

Инквизиторът се насочи към съседната стая. Пак го последва, но се задържа на прага.

— Ако желаете, можете да дойдете с нас. Това си е вашата стока.

— Вече не е моя — поправи го Джуланг. — Вие ми заплатихте цялата сума. Какво ще правите с нея отсега нататък не е моя грижа.

„Нито пък ще съм виновен за това“ — прибави наум.

Д-р Пак сви рамене и излезе.

Джуланг за последен път погледна в съседната стая.

Изпъната през цялото време на стола, жената не беше издала нито стон — ала скоро щеше да го направи.

19:39 ч.

— Дай заден! — изрева Грей на шофьора. — Не намалявай!

Военните полицаи вече бяха обградили първия автобус, други се втурнаха към техния. Имаха съвсем малко време да реагират, преди окончателно да се озоват в това менгеме.

Джуан — имаше достатъчно голям тактически опит от триадата, за да е наясно с положението — повтори заповедта на китайски и рейсът тежко потегли назад.

Пиърс приклекна до капака на тайника и го вдигна.

Куршуми пробиха страничната ламарина на автобуса, разнесе се звън на разбити прозорци. Предницата понесе най-тежки щети. Изведнъж шофьорът извика от болка и се свлече настрани. Рейсът рязко се наклони. Джуан грубо избута ранения на стъпалата и зае мястото му зад волана.

Автобусът моментално се изправи и бързо увеличи скоростта.

Грей грабна закачения от долната страна на капака автомат, приготвен за евентуални проблеми на границата — бяха го видели, докато се криеха в тайника, — и нареди на Ковалски:

— Раздай оръжията!

Ако искаха да се спасят, щеше да се наложи да превърнат рейса в щурмова машина — нещо като бронетранспортьор, само че с ухилен жълт котарак отстрани.

Но първо трябваше да се измъкнат от затварящия се капан.

Ковалски се наведе над тайника, а Пиърс се метна върху задната седалка и отвори аварийния изход на тавана. Подскочи, изтегли се наполовина през отвора и насочи автомата към двата джипа, връхлитащи по обръщалото, за да им отрежат пътя за бягство.

Посипалите се по предното стъкло на първата кола куршуми я принудиха рязко да отбие по ниско окосената морава. Вторият джип зави, но остана на пътя — докато носещият се на заден автобус не го блъсна и не го преобърна на една страна.

Ударът едва не изхвърли Грей от покрива, но поне се бяха измъкнали от стягащата се около тях примка. Стигнаха до края на обръщалото, с писък на спирачки се завъртяха на сто и осемдесет градуса и излязоха на шестлентовия път. Изтракаха предавки, моторът изрева и те се понесоха напред, набирайки скорост.

Останалите при хотела военни джипове се впуснаха да ги преследват.

Напред се появиха още коли със святкащи буркани и полетяха срещу тях по широкия път. В далечината блесна пронизващ прожекторен лъч на хеликоптер, който се издигаше в небето над тъмния град.

Макар и изненадваща, севернокорейската засада явно беше устроена набързо. Организаторите й не бяха разполагали с достатъчно време да мобилизират напълно пхенянската полиция, но сега градът се разбуждаше и се готвеше да хвърли срещу тях цялата си налична сила.

Оръжията бяха раздадени, прозорците бяха отворени и през тях от всички страни се подаваха автомати. Колко време обаче щяха да издържат срещу цялата мощ на севернокорейската армия?

Не особено много.

Грей се вмъкна обратно вътре и извика на Гуанин:

— Можете ли да се свържете с човека, който трябваше да ни докара военнотранспортния камион? Кажете му да ни го остави някъде.

Тя кимна, преметна автомата си на рамо и извади джиесема от джоба си.

Единствената им надежда да се спасят и да се доберат до Сейчан беше старата поговорка: „Ако не можеш да ги победиш, съюзи се с тях“.

Трябваше да предизвикат достатъчно смут, за да се прехвърлят на камиона. Като се имаше предвид, че пхенянските улици ще бъдат залети с военни коли, може би щяха да успеят да се смесят с тях по време на хаоса.

— Под шосето, което води на юг от града, има подлез — каза Грей. — Нека го остави там… и му предайте да побърза!

Изложи й подробностите и пак се подаде на покрива.

Военните джипове от хотела ги настигаха и ги обстрелваха над предните си стъкла, но повечето куршуми не улучваха и само няколко се забиха в задницата на автобуса. Един заблуден куршум вдигна искри до лакътя на Грей.

Той се прицели и стреля. Стъклото на единия джип се пръсна и той се блъсна в съседния. Това забави корейците и позволи на рейса значително да увеличи преднината си.

В същото време святкащите буркани насреща им се приближаваха. Вече ги обстрелваха и отстрани. Няколко полицейски коли се пръскаха пред тях, други се опитваха да им преградят пътя, но шестлентовото шосе се оказа прекалено широко. Автобусът се промуши между автомобилите, като пътьом безмилостно ги обсипа с автоматичен огън.

За момент се освободиха от преследвачите си на земята.

За съжаление същото не можеше да се каже за онези от въздуха.

Успоредно на пътя изведнъж се появи хеликоптер, зави и полетя към тях. Картечницата под носа му тежко затрака и надупчи асфалта право към техния автобус.

Тежкият рейс нямаше да успее да се изплъзне от този смъртоносен въздушен противник.

Грей се извъртя и стреля по вертолета, но куршумите бяха безсилни срещу дебелата му броня. Със същия успех можеше да го замерва с хартиени топчета.

В този миг предната врата на автобуса се отвори и от нея се провеси едрото тяло на Ковалски, нарамил руски гранатомет РПГ-29. Тези оръжия бяха предназначени за стрелба по танкове, но вършеха работа срещу всякакви бронирани машини.

Ковалски нададе боен вик и стреля почти от упор. Оставяйки димна опашка, гранатата полетя нагоре и улучи хеликоптера точно под роторите.

Пиърс светкавично се вмъкна през люка, залегна на пода и видя през отворения авариен изход на тавана как вертолетът избухва над тях, докато рейсът даваше пълен напред в опит да избегне експлозията и дъжда от останки.

Не успя.

Взривът ги разтърси. Къс от ротора проби задницата и прониза въздуха на трийсетина сантиметра над проснатото тяло на Грей, толкова близо, че излъчващата се от нажежената стомана топлинна вълна близна лицето му.

Поне продължаваха да се движат, макар и куцайки с една спукана гума.

Пиърс стъпи върху парчето от ротора и подаде горната половина на тялото си през люка. Пламтящите, обгърнати в гъст дим останки се отдалечаваха зад тях. Ала от различни точки на града се издигаха други хеликоптери.

Явно усетил спешната необходимост да се скрият, Джуан отби от широкото шосе и навлезе в лабиринт от жилищни блокове. Беше изключил вътрешното осветление, за да са колкото може по-незабележими.

Грей се надяваше, че горящият вертолет на земята ще привлече другите като нощни пеперуди към пламък и това ще им даде по-голяма преднина. Автобусът продължи по лъкатушен маршрут на юг през града, като избягваше големите улици, доколкото можеше.

Из Пхенян пищяха сирени.

Улиците обаче оставаха пусти, прозорците тъмнееха. Севернокорейците знаеха, че не бива да си показват носа навън.

След няколко напрегнати минути забелязаха подлеза под шосето в края на тясна уличка със затворени магазини и гаражи. Джуан намали и рейсът запълзя към този още по-мрачен кладенец. Подлезът се оказа толкова нисък, че Пиърс трябваше да се вмъкне вътре, за да не изгуби главата си.

Забърза към предната част, където Ковалски още държеше гранатомета. В подлеза не се виждаше нищо.

„Ако камиона го няма…“

— Включи фаровете — със свито сърце прошепна Грей на Джуан.

Китаецът се подчини и тясното пространство се освети.

Нищо.

Пиърс се озърна към Гуанин, която го беше последвала отпред.

Тя поклати глава.

— Човекът обеща да докара камиона.

Ковалски стовари дланта си върху вратата.

— Мама му…

Няколко преки по-нататък изведнъж проблеснаха фарове. Появи се голям камион, рязко зави и се понесе към тях.

Грей дръпна ръчката за отваряне на вратата и изскочи навън.

После насочи автомата си към бързо приближаващия се камион.

Гуанин също слезе и натисна оръжието му надолу.

— Нашият е.

Оказа се права. Тъмнозелената машина наби спирачки до тях — китайски модел с висока шофьорска кабина и затворена каросерия. Камионът не беше брониран, но Грей нямаше намерение да се оплаква.

Шофьорът скочи на земята, взе чанта с пари от Гуанин и отпраши.

— Май не си пада по общите приказки — ухили се Ковалски.

Бързо разтовариха униформите и оръжието от автобуса. В каросерията откриха три военни мотоциклета и ги свалиха на улицата. Те щяха да придружават и охраняват камиона.

Петима мъже, които най-много приличаха на корейци и свободно говореха езика, веднага се преоблякоха. Трима се качиха на моторите, двама седнаха в шофьорската кабина. Останалите се натовариха в каросерията.

Освен един смел доброволец, който се съгласи да шофира рейса.

Всичко това се случи за по-малко от пет минути. Автобусът потегли в една посока, камионът и мотоциклетите — в друга. Надяваха се рейсът да примами преследвачите им и да ги забави колкото се може повече. После шофьорът щеше да изскочи и да изчезне в тъмния град.

Грей проследи с поглед отдалечаващия се автобус през задния отвор на каросерията. Щом го изгуби от очи, спусна платнището и огледа тясното пространство. Хората се преобличаха в севернокорейски униформи.

Вниманието му привлече едно татуирано лице, което го наблюдаваше в мрака.

И двамата се тревожеха за едно и също.

Как щяха да реагират похитителите на Сейчан, когато научеха за бягството им? Дали щяха да я преместят, или да я убият веднага?

И най-важно: колко време им оставаше, за да я спасят?

20:02 ч.

Сейчан се гърчеше на стола — под нокътя й бавно проникваше стоманена игла. От същата й ръка вече стърчаха още четири. Болката я пронизваше чак до раменете. Дишаше тежко през нос и стискаше зъби. Нямаше да закрещи!

Приведен над ръката й, инквизиторът седеше на табуретка с безизразно, но напрегнато съсредоточено лице, сякаш й правеше маникюр.

На флуоресцентната светлина зад него студено лъщяха другите му инструменти за разпит. Тя знаеше, че целта е чисто психологическа, предупреждение за онова, което ще се случи, ако продължава да упорства.

Вторият мъж в стаята се приближи и застана от другата страна, нервно стиснал малките си ръце.

— Кажи кои са американците — повтори Пак. Гласът му звучеше високо и носово заради получената травма. — И ще те оставим на мира.

„Как пък не!“

Сейчан разбираше, че възнамеряват да изкопчат от нея всичко, каквото могат. Следващите й дни обещаваха безкрайни мъчения. Най-много се страхуваше не от лъскавите бургии на бормашината, нито от заплахите, че ще я изнасилят, а че накрая ще се пречупи, че ще им каже всичко — лъжа или истина, тогава вече нямаше да има значение.

И все пак намираше утеха там, където можеше.

Щом я разпитваха за Грей и Ковалски, двамата най-вероятно се бяха спасили. Грей до последния си дъх нямаше да се откаже от опитите си да се добере до нея.

„Но дали ще издържа дотогава?

И дали изобщо му е известно къде съм?“

Тя прогони надеждата — знаеше, че този път води само към слабост. В крайна сметка щеше да е по-добре той да не се опитва да я освободи, защото това означаваше да го убият.

Инквизиторът, представен й като Нам Куон, внимателно постави миниатюрни електрически щипки на краищата на петте игли. После заговори тихо, без да я поглежда, шепнешком, почти извинително:

— Електрическият удар ще предизвика усещането, че едновременно изтръгват всичките ти нокти. Ще изпиташ невъобразима болка.

Сейчан не го слушаше. Знаеше, че той иска да я накара да си представи тази болка. Често очакването на болката беше по-страшно от самата нея.

Д-р Пак се надвеси над лицето й.

— Кажи ни кои са тези американци.

Тя се вторачи в очите му и се усмихна ледено.

— Те са хората, които ще ти откъснат ташаците и ще ги хвърлят на свинете.

Кореецът гневно присви очи и в този момент Сейчан заби главата си в лицето му.

Ученият изрева и политна назад. От носа му отново шурна кръв.

— Започвай! Накарай я да крещи! — викна Пак.

Нам Куон запази хладнокръвие и спокойно завъртя едно копче.

— Това е най-ниският волтаж — осведоми я и натисна някакъв ключ.

Хуан Пак получи каквото искаше.

Прониза я болка. От гърлото й се изтръгна вик, по-скоро от изненада, отколкото от самото страдание. Електричеството разтърси тялото й и ръката й се превърна в огън. Яките й мускули с конвулсивно треперене се бореха с оковите.

През червените пламъци тя видя, че вратата зад Куон и Пак се отваря.

Това привлече вниманието им. Куон натисна ключа и Сейчан увисна на оковите си, разтреперана и с пламтяща ръка.

Делгадо я погледна, но успя да скрие реакцията си. Накрая все пак се извърна и се прокашля.

— Току-що ми се обади моят човек от „Рюгьон“. Половината от триадата Дуанджъ са заловени или убити при хотела. Другата половина обаче избягали с втори автобус. Цял Пхенян ги издирва.

Въпреки болката Сейчан се помъчи да се съсредоточи. Дуанджъ беше бандата на майка й. Но какво правеха в Северна Корея? Опита се да анализира информацията. Дали майка й просто искаше да отмъсти за удара срещу хонконгския й щаб? Или имаше нещо по-лично?

Отново опита да прогони надеждата, ала не успя съвсем.

Пак гневно се втренчи в Делгадо.

— Ами Гуанин?

„Майка ми…“

Сейчан затаи дъх.

Делгадо нямаше по-радостен вид от корееца.

— Не е сред заловените. Нито Джуан, нейният помощник.

Свил юмруци, севернокорейският учен закрачи напред-назад.

— Обаче е на наша земя. Няма да избяга далече.

Делгадо уклончиво изсумтя. Не изглеждаше убеден. Гуанин се беше спасила от огнената атака срещу щаба й. Той не подценяваше противника си.

— Имам още една новина — продължи Делгадо. — Американците явно са дошли с главатарката на Дуанджъ.

— Значи са тук!? — Лицето на корееца поморавя от ярост.

Сейчан също изпита силно чувство — отново я обзе надежда.

— А пленницата? — попита Делгадо и кимна към нея. — Не е разумно да я оставяте тук.

— Близо до моята лаборатория има затворнически лагер — каза д-р Пак. — Намира се в уединена планина на север и за него знаят само неколцина от правителството. Охраняват го добре. И без това се готвех утре да я закарам там. Ще го направим още сега.

Значи искаше да я държи близо до себе си, явно с намерението да се наслади на всеки неин вик. Лошо. Сейчан разбираше, че ако я откарат в онзи лагер, всичко е изгубено.

— Най-добре да я убиете веднага. — Делгадо кимна към кобура на корееца. — Един изстрел в главата и край.

Сейчан усети, че това предложение крие по-скоро загриженост за нея, отколкото за Пак. По-добре бърза смърт, отколкото месеци изтезания, които също щяха да я пратят в гроба.

Ученият не се съгласи и изпъчи гърди от национална гордост.

— Такава дребна заплаха би накарала само страхливец да реагира така.

Делгадо сви рамене.

Д-р Пак я погледна. Носът му още кървеше. Тя разчете изражението му. Отказът да я убие нямаше нищо общо с достойнството, а с любовта му към изтезанията. Преди малко само беше вкусил от наградата си. Явно искаше още.

Кореецът повика охранителя, който стоеше на пост пред вратата, и също извади пистолета си. Щом войникът влезе, Пак насочи оръжието си към Сейчан.

— Освободи я и я заведи при джипа ми. Гледай да е завързана здраво.

— Навън е много студено, сансеним⁷ — каза войникът. — Да й намеря ли дрехи за пътя?

Хуан Пак я измери с поглед и отсече:

— Анийо⁸. Ако иска да й е топло, нека ме помоли.

Войникът насочи автомата си към нея и Куон почна да отключва омекотените от вътрешната страна гривни, с които я бяха приковали на стоманения стол.

Първо глезените, след това китките.

Веднага щом освободи и втората й ръка, тя замахна и заби все още стърчащите от пръстите й игли в очите на инквизитора. Той политна назад и отчасти я прикри от оръжието на войника, точно какъвто беше и планът й.

Сейчан скочи на крака, сграбчи Куон и го дръпна между себе си и охранителя, който в същия момент откри огън. Куршумите пронизаха нейния мъчител, но не стигнаха до нея. Тя го блъсна към войника и си осигури достатъчно време, за да се завърти и да изтръгне пистолета от пръстите на зашеметения Хуан Пак.

После изпъна ръка и изстреля един-единствен куршум в черепа на охранителя.

Втурна се към вратата, вдигна с другата си ръка автомата му и изхвърча от помещението, като остави Делгадо и Пак невъоръжени. Не знаеше с какво може да се сблъска и не смееше да хаби патроните си за тях.

Щом се озова навън и заключи резето на стаята за разпити, изтръгна стоманените игли изпод ноктите си. През прозорчето се виждаше безсилно вилнеещият Хуан Пак, но предназначената да заглушава писъците на изтезаваните изолация не пропускаше нито звук. Стоящият със скръстени ръце зад севернокорееца Делгадо срещна погледа й, усмихна й се и леко й кимна в знак на уважение.

Сейчан се завъртя кръгом и се затича към изхода на сградата. За щастие в този късен час наоколо нямаше никого. Тя се забави само колкото да претърси шкафчетата до вратата с надеждата да намери военна униформа.

Наложи се обаче да се задоволи със смачканите затворнически дрехи, натикани на дъното на едно от шкафчетата. Нахлузи тъмната туника и обу широкия панталон. Единствената им украса беше червена значка с лика на Ким Ир Сен отляво на гърдите.

Със съжаление остави откраднатия автомат в шкафчето. Беше прекалено голям, за да го скрие, а с тази затворническа униформа не можеше да го носи на рамо.

Притиснала пистолета до бедрото си, младата жена се измъкна в нощта. Откъм Пхенян долиташе далечен вой на сирени.

Макар и въоръжена, нямаше да успее да мине сама през строго охранявания портал. А дори да успееше, къде можеше да отиде? Трябваше да се надява, че Грей и майка й знаят къде да я търсят.

Спринтира към редиците бараки с намерението да се скрие сред лагерниците и да чака да пристигне помощ.

За пръв път в живота си се осланяше на надеждата.

10.

18 ноември, 17:05 ч. местно време

Аралско море, Казахстан

Хеликоптерът се носеше над безкрайни навяващи пясъци и вкоравена сол. Джейда апатично гледаше през прозореца. Не можеше да повярва, че този мъртъв район някога е бил красиво синьо море, богато на риба, с брегове, осеяни с консервни фабрики и селца, кипящи от живот.

Струваше й се невъзможно.

Беше прочела папката с материали за тази операция и знаеше, че през 60-те години на XX век Съветският съюз е отклонил двата основни притока, за да напоява памучните ниви. С десетилетията морето бързо пресъхнало и се смалило до една десета от предишната си големина, изгубвайки води, равняващи се на езерата Ери и Онтарио, взети заедно. Сега от него бяха останали само няколко малки солени басейна на север и юг.

А между тях се беше родила тази пустош.

— Наричат новата пустиня Аралкум — забелязал вниманието й, прошепна монсиньорът, понеже другите спяха. — Токсичните солени полета са толкова големи, че се виждат от космоса.

— Токсични ли? — Тя повдигна вежди.

— При отдръпването на морето остават различни замърсители и пестициди. Силните ветрове постоянно вдигат пясъка и праха в тъмни бури, наречени „черни виелици“.

Пред погледа на Джейда сред солените равнини изведнъж се завъртя вихър, който сякаш се понесе след тях.

— Хората започват да боледуват. Дихателни инфекции, странни анемии, зачестяване на случаите на рак. Средната продължителност на живота е спаднала от шейсет и пет на петдесет и една.

Тя го погледна, изненадана от цифрите.

— И промените не са само тук. Тези свирепи ветрове продължават да разнасят пустинната отрова по целия свят. Аралски прах се открива в гренландските глетчери, норвежките гори, даже в кръвта на антарктическите пингвини.

Джейда поклати глава. За хиляден път се питаше какво търсят из тези безнадеждни краища. Ако имаше избор, щеше да предпочете друго място в Казахстан: космодрума „Байконур“, главния космически център на Русия, който се намираше само на триста и двайсет километра източно от техните координати.

„Там поне бих могла да събера още данни за катастрофата“.

Разбира се, ако всичко не беше строго секретно.

И все пак… Астрофизичката погледна Дънкан. Той твърдеше, че усетил енергийно излъчване от древните реликви. Думите му я бяха заинтригували.

Но дали всичко това не бяха просто празни приказки?

Младият мъж дремеше до своя едър партньор. Джейда го огледа внимателно. Не й се струваше склонен към полети на фантазията. Напротив, изглеждаше съвсем разумен.

— Десет минути до целта — съобщи пилотът по интеркома.

Всички се размърдаха.

Тя отново се обърна към прозореца. Слънцето висеше ниско над хоризонта. Хълмчетата и ръждивите останки от стари кораби хвърляха дълги сенки по равната пустиня.

Когато се приближиха към мястото, обозначено с координатите на отец Йосип, хеликоптерът започна да се спуска над солените равнини.

— Точно пред нас — обади се пилотът.

Всички притиснаха носове към илюминаторите.

Вертолетът се насочи към самотен ръждив корпус на голям кораб. Той стоеше изправен, с кил, дълбоко потънал в пясъка, кораб призрак, плаващ из пясъчното море. Оксидацията и корозията бяха разяли повечето му части, бяха унищожили бака му и бяха обагрили в тъмно оранжево-червено шпангоута, който контрастираше с бялата солна повърхност.

— Това ли е мястото? — попита Рейчъл.

— Отговаря на координатите — потвърди пилотът.

— В солта около кораба има много следи от автомобилни гуми — каза Дънкан.

— Трябва да е тук — отвърна монсиньор Верона.

Монк доближи микрофона до устата си.

— Приземи се на петдесетина метра от кораба.

Хеликоптерът незабавно зави настрани, остана за миг неподвижен и бавно се спусна, вдигайки вихрушка от пясък и сол.

Кокалис си свали слушалките и извика на пилота:

— Остави роторите включени, докато ти дам знак, че всичко е наред.

После отвори вратата, вдигна едната си ръка, за да се предпази от брулещите го песъчинки, и предупреди всички освен Дънкан да останат вътре.

— Хайде първо да поогледаме.

Джейда с удоволствие им отстъпи инициативата и ги проследи с поглед през прозореца. Зимният ден беше хладен, но не и мразовит. Във въздуха миришеше на сол, машинно масло и тлен.

На нивото на пясъка от лявата страна на корпуса зееше врата, отворена за природните стихии. Преди Монк и Дънкан да преполовят разстоянието до нея, от скрито помещение на кърмата изскочи ландроувър, боядисан в камуфлажен цвят, понесе се на широките си оребрени гуми, специално предназначени за пясък, и заобиколи, за да пресрещне двамата агенти от Сигма.

Те вдигнаха оръжията си и ги насочиха към джипа.

Ландроувърът се изравни с тях и спря на известно разстояние.

Последва размяна на реплики с много жестикулиране от страна на Монк. Спомена се името на монсиньор Верона. След още цяла минута дискусии Кокалис се върна при хеликоптера.

— Твърдят, че отец Йосип бил в кораба. Опитах се да ги убедя да повикат свещеника навън, за да се уверим, че не ни готвят някакъв капан, но те отказаха.

— Предполагам, че параноята му вече е взела невероятни размери — отбеляза Вигор.

Джейда долови в думите му нещо недоизречено, сякаш Верона криеше нещо за свещеника от тях.

— Ще се срещна с него насаме — заяви той и скочи от вертолета.

— В никакъв случай — отсече Рейчъл и го последва.

— Няма да се делим.

— Ще отидем всички заедно — реши Монк, но после се обърна към астрофизичката. — Все пак може би е по-добре ти да останеш в хеликоптера.

Тя се замисли за няколко секунди, ала накрая поклати глава и призова на помощ цялата си смелост.

— Не съм пропътувала половината свят, за да вися тук сама.

Кокалис кимна, надникна в кабината и извика на пилота:

— Ще поддържаме радиовръзка. Заключи люковете, но бъди готов за спешно излитане в случай на необходимост.

Пилотът му отговори с вдигане на палци.

— Дадено!

Отидоха при Дънкан и Джейда застана до него. Той й намигна успокоително — което за нейна изненада й подейства.

Както може би и автоматът в ръцете му.

От предната дясна седалка на ландроувъра слезе непознат мъж. Колкото нея на ръст и приблизително на същата възраст, с рошава тъмна коса и традиционно наглед казахско облекло, състоящо се от широк панталон, дълга риза и елек от овча кожа. Приближи се до тях с празни ръце, но на лявата му китка Джейда видя широка кожена гривна.

Мъжът високо изсвири с уста и в отговор се разнесе остър крясък.

Отгоре се спусна тъмен силует и полетя като камък към него. Точно преди да се блъсне в тялото му, птицата описа широк кръг, острите й нокти се забиха в кожения предпазител и соколът сви широките си криле. Тъмните му очички оглеждаха подозрително новодошлите — докато мъжът не нахлузи на главата му малка кожена качулка.

Непознатият се обърна към тях и почтително кимна на Вигор.

— Отец Йосип ми е показвал снимки на скъпия си приятел, монсиньор Верона. Добре дошли. — Говореше английски безупречно, с отчетлив британски акцент. — Аз съм Санджар, а този мой пернат другар с проклет нрав се казва Херу.

Вигор се усмихна.

— Египетският бог, когото гърците наричали Хор.

— Точно така. Небесният бог с глава на сокол. Елате с мен. Отец Йосип много ще ви се зарадва.

И поведе групата към изрязаната в ръждивия корпус врата. Ландроувърът се отдалечи наляво, заобиколи кърмата и се скри от поглед.

Монсиньор Верона изви глава и огледа високия борд на заседналия в пясъците плавателен съд.

— И отец Йосип през цялото това време е живял в кораба, така ли?

— Не в, а под кораба.

Санджар се приведе и потъна в тъмната вътрешност.

Джейда последва Дънкан и се озова в просторния трюм. През изтеклите десетилетия природните стихии бяха разяли корпуса и отвътре и му бяха нанесли тежки поражения, превръщайки го в гниеща катедрала от ръждив метал.

Далеч надясно астрофизичката забеляза ландроувъра, паркиран в импровизиран гараж, който го защитаваше от стихиите.

— Насам. — Санджар посочи наляво към открито стълбище, по чийто парапет имаше ивици ръжда, извади от джоба си фенерче, включи го и ги поведе надолу.

Когато слязоха на по-голяма дълбочина, стоманените стъпала изведнъж се замениха с каменни. През една дупка в дъното на кораба се спускаше стръмен, изсечен в пясъчника проход, който водеше към грамаден лабиринт под разпадащото се морско чудовище. Тъмни шахти се отклоняваха от главния тунел и свързваха мрежа от помещения, още коридори и ниски галерии.

Тук долу като че ли можеше да се побере цяло село.

— Кой е построил всичко това? — попита Дънкан.

— Първо наркотрафиканти в началото на седемдесетте, после в края на осемдесетте го разширили местни бойни групи. След обявяването на независимостта на Казахстан през деветдесетте комплексът бил изоставен. Отец Йосип го откри и установи тук базовия си лагер, за да работи необезпокоявано и далеч от любопитни очи.

Под тях се появи светлина. Когато се приближиха, Санджар изключи фенерчето и го прибра в джоба си. Соколът на китката му се разшава и прошумоля с пера.

След малко стигнаха най-долното ниво. Стълбището водеше към изкуствена пещера, голяма колкото баскетболно игрище. От нея излизаха други коридори, но нямаше нужда да продължават нататък.

Помещението приличаше на средновековна библиотека, в която се е заселил патологичен вещоман. Книжни лавици се огъваха под тежестта на томовете, бюра бяха затрупани под планини от документи и бележници, чирепи от строшени съдове и дори тук-там прашасали кости. На стената висяха схеми и карти, някои съдрани, други покрити толкова плътно с бележки, че бяха станали нечетивни. На друга стена бяха нарисувани с тебешир диаграми със свързващи или разделящи стрелки, сякаш някой проектираше исполинска машина на Руб Голдбърг.

В центъра на хаоса стоеше очевидният господар на това място.

Носеше почти същите дрехи като Санджар, само че със свещеническа якичка. През годините слънцето и вятърът бяха направили кожата му кафява, а косата му — бяла. Скулите и брадичката му бяха покрити с няколкодневна брада.

Изглеждаше много по-стар от Вигор — макар Джейда да знаеше, че всъщност е по-млад с цяло десетилетие.

Въпреки грохналия му вид обаче очите му блестяха ярко. „Само че дали този блясък издава интелигентност, или лудост?“ — зачуди се младата астрофизичка.

17:58 ч.

Монсиньор Верона не успя да скрие смайването си от вида на своя колега.

— Йосип?!

— Вигор, приятелю! — Свещеникът преджапа купищата книги на пода и протегна хилавите си ръце. — Ти дойде! — В очите му блестяха сълзи.

— Можех ли да не дойда?

Двамата се прегърнаха. Приятелят му се вкопчи в него и неколкократно го стисна за раменете, сякаш за да се увери, че е истински. От своя страна, монсиньор Верона установи до каква степен е измършавял колегата му и си помисли, че годините, прекарани в тази сурова пустиня, почти са го мумифицирали. Той обаче предполагаше, че основната причина неговият приятел да стане кожа и кости всъщност е манията му.

Монсиньорът с тъга си спомни, че същото вече се бе случвало в миналото.

Йосип Тараско беше получил първия си психотичен пристъп в началото на обучението им в семинарията. Откриха го гол на покрива на училището — твърдеше, че чувал гласа Божи от звездите и трябвало да се съблече, за да се облее цял в звездна светлина и така да се доближи към Господ.

Скоро след това му поставиха диагноза биполярно разстройство, редуващи се манийни епизоди на дълбока депресия и силна еуфория. Литият и другите антидепресанти притъпиха остротата на тези емоционални крайности, ала не напълно. В същото време обаче това явно разпалваше в него огъня на гениалността, изключителност, родена от неговата лудост.

Психическото му състояние продължаваше да е нестабилно, което се проявяваше в епизоди на обсесивно-компулсивно разстройство, тикове, повтарящи се движения и много рядко — тежки психотични пристъпи. Тъкмо затова монсиньор Верона не се беше изненадал особено от внезапното изчезване на Йосип преди десет години.

„А сега?…“

Когато се отделиха един от друг, Вигор се вгледа в лицето му.

Неговият стар приятел прочете мислите му.

— Знам какво си казваш, Вигор, обаче съм наред. — Прокара пръсти през косата си. — В момента може да проявявам малко компулсивност, признавам, но стресът винаги ми действа така. А като се има предвид колко бързаме всички, трябва да приемам и използвам всеки дар, който съм получил от Господ.

Щом чу това, Рейчъл строго погледна вуйчо си. Той явно не й беше споменал за психическото състояние на Йосип от страх, че ще му попречи да дойде тук, а и за да не би това да хвърли съмнение върху изводите на приятеля му.

Монсиньор Верона не изпитваше такива скрупули. Той уважаваше гениалността на Йосип, независимо от неговата диагноза.

— Като става дума за бързане, може би ще ми обясниш защо ме повика по толкова странен начин — каза Вигор. — Твоят колет ми донесе доста неприятности.

— Открили ли са ви?

— Кой да ни е открил? — Монсиньорът никога нямаше да забрави покушението в университета и живите бомби в Актау.

Йосип поклати глава и погледът му боязливо запрескача от лице на лице. Вигор виждаше, че приятелят му се бори с параноята си.

Отец Тараско облиза устни.

— Не знам. Някой е убил куриера, на когото възложих да прати колета. На връщане са го причакали, измъчвали са го и са изхвърлили трупа му в пустинята. Помислих си… надявах се, че просто са го извършили разбойници. Но сега…

Йосип видимо губеше борбата си. На лицето му се изписваше подозрение, очите му отбягваха погледите на всички. Компулсивните симптоми явно не бяха единствената проява на стреса.

За да успокои изострящата му се параноя, монсиньор Верона набързо представи спътниците си.

— И сигурно си спомняш племенницата ми Рейчъл — завърши той.

Лицето на свещеника грейна от облекчение.

— Разбира се! Много се радвам! — Завръщането към нещо познато сякаш моментално го избави от напрежението, увери го, че се намира сред приятели. — Елате, имам да ви показвам много неща, а нямаме никакво време.

Отведе ги при дълга дървена маса с пейки от двете страни. Санджар му помогна да я разчисти и всички насядаха около нея.

— Черепът и книгата? — започна Йосип.

— Да, в хеликоптера са.

— Може ли някой да ги донесе?

Дънкан се изправи и заяви, че ще отиде да ги вземе.

— Благодаря, младежо — каза отец Тараско и се обърна към Вигор. — Предполагам, че вече си разбрал чии са черепът и кожата.

— На Чингис хан. Реликвите са изработени от неговото тяло.

— Браво. Като знаех с какви възможности разполагаш, не се съмнявах, че ще се справиш с тази загадка.

— Но откъде си ги взел?

— От гроба на един магьосник.

Младата жена, д-р Шоу, изсумтя скептично. По време на полета монсиньор Верона не беше успял да я спечели за тяхната кауза дори след като й разказа историята на реликвите. Тя очевидно имаше други приоритети и бързаше да продължи, за да се заеме със секретната мисия на Сигма в Монголия.

Вигор не й обърна внимание и окуражи Йосип.

— Помня, че ти замина за Унгария, за да проучиш лова на вещици през осемнайсети век.

— Така е. Бях в Сегед, градче на река Тиса в южната част на страната.

Отец Тараско натърти на името на реката, като в същото време напрегнато се взираше в приятеля си, сякаш му даваше таен знак. Нещо в паметта на Вигор наистина се размърда, но той не се сещаше какво и защо.

Йосип продължи:

— В разгара на лова на вещици през юли хиляда седемстотин двайсет и осма година дванайсет жители на града били изгорени на клада на островче в реката, наречено Босорканисигет, Вещерския остров, заради огромния брой невинни, убити на това място.

— Суеверни дрънканици — намръщено измърмори Рейчъл.

Седящата до нея Джейда кимна.

— Всъщност суеверията нямат нищо общо с тези убийства. Унгария била измъчвана от невиждана десетгодишна суша. Реките пресъхвали, нивите изгаряли, ширел се глад.

— Хората се нуждаели от изкупителна жертва — обобщи монсиньор Верона.

— Точно така. По онова време били убити над четиристотин души, но не непременно от суеверие. Много управници използвали този кървав период, за да се избавят от опасност или да си отмъстят за нещо.

— А онези дванайсет в Сегед? — попита Рейчъл, заинтригувана от този отдавнашен случай.

— В един манастир край града намерих екземпляр от съдебния протокол. Оказа се, че не са ги разпитвали толкова за евентуалното им магьосничество, колкото за слуховете, че били открили заровено съкровище. Вярно или не, те отказали да говорят. Според свидетели обаче неколцина от групата разказали, че са намерили череп и книга, подвързана с човешка кожа. И тъкмо тези обвинения във връзки с тъмни сили накрая ги отвели на кладата.

Монк почука с един от пръстите на протезата си по масата.

— Значи искате да кажете, че са изтезавали онези нещастници, за да разкрият мястото на някакво изгубено съкровище.

— Не какво да е съкровище. — Йосип отново се вторачи във Вигор, сякаш очакваше той да разбере загадъчния му отговор.

Монсиньор Верона обаче не го разбираше. Думите на приятеля му го озадачаваха и тъкмо щеше да го признае, когато изведнъж го осени и всичко си застана на мястото.

— Река Тиса!

Отец Тараско се усмихна.

— Какво „река Тиса“? — Джейда повдигна вежди.

Вигор се поизправи на пейката.

— В мъглите на времето е потънала не само гробницата на Чингис хан, но и гробът на друг завоевател, когото в Унгария почитат като герой.

— Говориш за Атила — досети се Рейчъл.

Вуйчо й кимна.

— Атила умрял от кръвотечение от носа през четиристотин петдесет и трета година, в първата си брачна нощ с последната си жена. Също като Чингис хан, неговите воини го погребали тайно заедно с всичките му плячкосани съкровища и избили хората, които знаели къде е гробът му. Според легендата Атила бил положен в три ковчега — външният от желязо, средният от сребро, а вътрешният от злато.

Монк престана да потропва с показалец.

— И никой не е открил къде е погребан, така ли?

— През вековете се разпространявали всевъзможни слухове. Според повечето историци обаче неговите воини отклонили река Тиса, погребали го в тайна гробница под тинята на дъното и отново пуснали реката по старото й корито.

— Това със сигурност би затруднило търсенето на гроба — призна Кокалис.

Споходен от нова идея, Вигор рязко се завъртя към Йосип.

— Чакай малко, ти спомена, че причина за лова на вещици през осемнайсети век била сушата.

— В резултат на която реките почти пресъхнали — усмихнато потвърди отец Тараско.

— И тогава онази гробница може да е излязла на бял свят! — Монсиньор Верона си представи как отдръпващите се води разкриват тайната на Атила. — Да не би да твърдиш, че някой наистина я е открил?!

— И се е опитал да я запази в тайна — прибави неговият приятел.

— Дванайсетимата заговорници… същите онези дванайсетима, които били обвинени в магьосничество.

— Да. — Свещеникът опря лакти върху масата. — Но жителите на Сегед изобщо не подозирали, че има и тринайсети магьосник.

18:07 ч.

Дънкан се върна в подземната библиотека и завари всички да седят в изумено мълчание. Явно бе пропуснал нещо важно. Сложи двете реликви на масата както си бяха с дунапреновата опаковка. Предпочиташе да не ги докосва директно с чувствителните си пръсти.

После се наведе към Джейда и прошепна:

— Какво става?

Тя изшътка и му даде знак да седне на пейката.

— Какъв тринайсети магьосник? — попита монсиньор Верона.

Странният въпрос накара Дънкан да се намръщи.

„Аха, определено съм пропуснал нещо“.

18:09 ч.

Вигор зачака обяснението на стария си приятел.

— В архива попаднах на документи, според които епископът на Сегед не присъствал на съдебния процес — каза Йосип. — Набожният духовник рядко пропускал такива събития и това ми се стори странно.

„Така си е“ — съгласи се монсиньор Верона наум.

— Затова издирих личните му дневници и ги открих във францисканската черква в града, която датира от началото на петнайсети век. Много от книгите бяха повредени от вода или унищожени от плесен. В една от тях обаче намерих рисунка на череп, поставен върху книга, и тя ми напомни за обвиненията, отправени срещу онези дванайсетима. Отдолу пишеше на латински: „Господи, прости ми прегрешението, мълчанието и онова, което трябва да отнеса със себе си в гроба“.

Вигор се досети какво е направил после неговият колега.

— Затова си потърсил гроба му.

— Тленните му останки бяха положени в гробница под черквата. — Ако се съдеше по силно изчервеното му лице, свещеникът се срамуваше от следващите си думи. — Не поисках разрешение. Изгарях от нетърпение, бях прекалено самоуверен, изпаднах в манийно състояние, в което всяка моя постъпка ми се струваше единствено вярна.

Монсиньор Верона се пресегна и успокоително го потупа по ръката.

Вторачен в масата, Йосип призна извършеното от него престъпление.

— През нощта разбих с чук мраморната плоча и влязох вътре.

— И си открил черепа и книгата.

— Както и други неща.

— Какви неща?

— Намерих предсмъртно писмо от епископа, писмената му изповед, запечатана в бронзов тубус. В нея той разказваше за откриването на гроба на Атила. Някакъв селянин се натъкнал на него в пресъхналото речно корито — само за да установи, че гробницата е празна, ограбена много отдавна. Останало било само едно желязно ковчеже, поставено на пиедестал, което съдържало няколко скъпоценни предмета.

— Черепът и книгата.

— Суеверен страх отвел селянина при сегедския епископ, защото решил, че е попаднал на вещерско свърталище. Когато чул разказа му, епископът събрал дванайсетимата си най-верни помощници и ги завел при гроба.

— Дванайсетимата, които били изгорени на клада — промълви Вигор.

— Точно така. Там разбрали кой е плячкосал гробницата. Крадецът оставил визитната си картичка — златен предпазител за ръка под лакътя, върху който бил изобразен феникс, сражаващ се с демони. Върху предпазителя било гравирано и името на Чингис хан.

„Значи Чингис хан е открил гроба на Атила?…“

В това нямаше нищо невероятно, помисли си монсиньор Верона. Макар империите на двамата да бяха отдалечени на няколко века една от друга, географските им граници съвпадаха. Чингис хан вероятно бе чул легендите за погребението на Атила и се бе поблазнил от скритите в гробницата съкровища. Монголите така и не бяха успели напълно да покорят Унгария, но набезите им бяха продължили десетилетия наред. По време на един от тези походи някой пленник трябваше да се е разприказвал, най-вероятно под изтезания, и нашествениците бяха открили и ограбили гроба.

Което, разбира се, не отговаряше на по-важния въпрос.

Вигор впери очи в Йосип.

— Но как така черепът на Чингис хан и книгата, подвързана с неговата кожа, са се озовали обратно в древната гробница на Атила?

— Заради едно пророчество.

Отец Тараско кимна на Санджар, който очевидно очакваше да му даде знак, защото веднага му подаде наръч листове, поставени в найлонови джобове.

— Тези пергаменти също са открити в гробницата на Атила.

Свещеникът ги постави пред Вигор, който се вторачи в най-горния и преведе първите редове, написани на латински:

— „Това е завещанието на Илдико, дъщеря на бургундския крал Гундиох. Отправям своите предсмъртни слова към бъдещето…“

Познал името, монсиньор Верона вдигна глава.

— Илдико е последната жена на Атила. Според някои тя го отровила през първата им брачна нощ.

— Както признава тук и самата тя. — Йосип посочи пергаментите. — Прочети завещанието, когато имаш време. Илдико го написала, след като я погребали жива с тялото на Атила, когото убила по повеля на Църквата.

— Какво?! — изумено възкликна Вигор.

— Чрез посредници папа Лъв Велики й възложил да върне онова, което предишната година подарил на Атила, зловещ дар, който отблъснал суеверния цар на хуните от портите на Рим.

Монсиньор Верона знаеше за тази съдбовна среща — освен една подробност.

— Какво му е подарил папата?

— Ковчеже. По-точно три ковчежета едно в друго. Външното от желязо, средното от сребро, вътрешното от злато.

„Също като ковчезите на Атила. Дали папският дар не е източникът на тази легенда? Или завоевателят го е копирал за собствения си гроб?“

— Какво е имало в ковчежето? — улучи същността на проблема Рейчъл.

— Първо, там бил черепът с арамейския надпис.

Вигор си спомни текста, който беше проучил в Рим.

— В ковчежето е била оригиналната реликва, така ли? Онази, която е послужила като образец за черепа на Чингис хан?

Монк посочи с палец двата предмета в дунапрена.

— Значи черепът на Чингис хан просто е копирал по-древна реликва. Защо?

— Някой е искал да спаси от капризите на историята надписа върху първия череп, който представлява молитва да бъде избегнат краят на света — поясни Рейчъл.

— Но защо? — сприхаво я прекъсна Джейда. — Защо са всички тези усилия да спасят информацията, след като краят на света не може да се предотврати?

— Кой казва, че не може да се предотврати? — Йосип повдигна вежди. — Казах само, че черепът е първият предмет, скрит в онова тройно ковчеже.

— Още какво е имало вътре? — попита монсиньор Верона.

— Според Илдико ковчежетата и тяхното съдържание идвали от Източна Персия — от несторианския клон на християнството. Съкровището било пратено на запад в Рим, за да се съхранява във Вечния град, където трябвало да остане вовеки веков.

— Или поне до датата, написана върху черепа — прибави Вигор.

Отец Тараско кимна.

— Папа Лъв подарил ковчежето, без да съзнава напълно какво има вътре. Едва след като от Персия пристигнал несториански пратеник и му разкрил истинската история на реликвите, той разбрал ужасната си грешка.

— И затова пратил момичето да ги върне — изсумтя Монк.

— Може би не е имало друг начин да се доближи до Атила — възрази Йосип. — В крайна сметка обаче Илдико се провалила. Атила вероятно е разбрал какво са му подарили и го е скрил.

— И какво е то? — попита монсиньор Верона.

— Според думите на Илдико небесен кръст, изваян от звезда, паднала на земята далече на изток.

— Метеорит. — Джейда се поизправи на мястото си.

— Най-вероятно — съгласи се свещеникът. — Издялали кръст от паднала звезда и го дарили на един свят гостенин, който дошъл на техните източни брегове, за да донесе вестта за нов бог, чийто син възкръснал.

Вигор отново погледна опакованите реликви и си представи евангелието, подвързано с човешка кожа.

— Говориш за свети Тома — благоговейно произнесе той. — Този кръст му бил подарен от тогавашния китайски император.

Историците смятаха, че апостол Тома е загинал мъченически в Индия. Според някои учени обаче имаше вероятност да е стигнал чак до Китай, а може би дори до Япония.

Монсиньорът не успя да скрие удивлението си.

— Искаш да кажеш, че в ковчежето е бил кръстът на свети Тома?!

— Не само кръстът — промълви старият му приятел.

Вигор срещна насълзените му очи и прочете в тях истината.

„Вътре е бил и черепът му“.

За миг се вцепени. Дали това откритие беше изкарало от релси Йосип? Колегата му сам признаваше, че вече бил започнал да действа ирационално.

„Може би тъкмо то е предизвикало нов психотичен пристъп“.

— Според завещанието на Илдико, докато свети Тома държал този кръст, му се явило видение за огнения край на света — продължи отец Тараско. — Включително точно кога ще се случи това. И християнски мистици съхранили пророчеството след смъртта му.

— Като го записали върху черепа на светеца.

Свещеникът кимна.

— Според свети Тома небесният кръст е единственото оръжие, което ще предотврати края на света. Ако не бъде открит, светът е обречен.

— И този кръст бил погребан с Атила, така ли? — попита монсиньор Верона.

Йосип хвърли поглед към пергаментите.

— Така твърди Илдико. Когато я зазидали в гробницата, тя намерила ковчежетата, само че кръстът вече бил върнат на предишното му място. И написала завещанието си с надеждата, че някой ще го открие.

— Което направил Чингис хан — прибави Вигор.

За няколко секунди в подземието се възцари тишина.

Накрая Монк се прокашля.

— Дайте да видим дали съм разбрал вярно. Папата по погрешка дава това съкровище на Атила. Опитът му да си го върне се проваля. След няколко века Чингис хан плячкосва гробницата на Атила, прочита писмото на Илдико, открива кръста и след смъртта си съхранява истината с помощта на собственото си тяло.

— Не само я е съхранил, но според мен е оставил и пътна карта за бъдещите поколения, за да намерим скрития от него кръст — отвърна техният домакин. — С други думи, превърнал е в пътеводител собственото си тяло.

— Чингис хан винаги е вярвал, че бъдещето му принадлежи — потвърди монсиньорът. — И като се има предвид, че един на всеки двеста мъже днес е негов потомък, може би е бил прав. Искал е да защити своето потомство.

— Въпреки наложилата се представа за него като кървав тиран, Чингис хан бил изключително далновиден — съгласи се Йосип с приятеля си. — Той създал в империята си първата международна пощенска мрежа, измислил концепцията за дипломатическия имунитет и даже допускал жени на съветите си. Нещо повече, монголите проявявали безпрецедентна религиозна толерантност. В столицата им дори имало несторианска черква. Може би тъкмо свещениците в нея са насочили Чингис хан по този път.

— Може и да си прав за последното — заяви монсиньор Верона. — Исторически факт е, че несторианите са имали огромно влияние върху него. Потвърждава го дори само това, че е съхранил Евангелието на Тома със собствената си кожа.

Тези хипотези не бяха достатъчни за следователския нюх на Рейчъл.

— Всичко това е хубаво, но няма ли нещо по-убедително? Съществува ли веществено доказателство, че Чингис хан е притежавал този кръст, този талисман, който щял да спаси света?

Отец Тараско посочи своя стар приятел.

— Той има такова доказателство.

Вигор се почувства като жертва на несправедливо обвинение.

— Какво искаш да кажеш? Къде?

— Във Ватиканския таен архив. Нали сега си префект на библиотеката?

Монсиньор Верона затършува в паметта си, опитваше се да се сети за какво намеква колегата му — и изведнъж си спомни за един от най-ценните документи в архива.

— Писмото от внука на Чингис хан!

Йосип победоносно скръсти ръце.

— През хиляда двеста четирийсет и шеста година внукът на Чингис хан, великият хан Гуюг, пратил на папата послание, в което настоявал светият отец лично да отиде в Монголия и да му отдаде почит — поясни на другите Вигор. — Ханът предупреждава, че ако понтификът не се подчини, ще има тежки последици за света.

Рейчъл го погледна.

— Това не е категорично доказателство, но признавам, изглежда, внукът наистина е знаел, че държи в ръцете си съдбата на света.

Вуйчо й сви рамене.

— Може би даже е възнамерявал да му го върне, ако папата се съгласи да отиде в Монголия… което той за съжаление отказал да направи.

Дънкан въздъхна.

— Ако се беше съгласил, сега нещата щяха да са много по-прости.

— Всичко това е чудесно, благодаря за урока по история — намеси се в разговора Монк. — Но хайде да преминем към същината на проблема бе, хора. Някой може ли да ми каже по какъв начин откриването на този кръст ще спаси света?

Вигор се обърна към Йосип с надеждата, че приятелят му знае отговора на този въпрос, ала свещеникът вяло поклати глава. Отговорът обаче дойде от най-малко вероятния източник — от човека, който през цялото време се беше съмнявал също като св. Тома.

Д-р Джейда Шоу вдигна ръка и каза:

— Аз мога.

11.

18 ноември, 21:10 ч. местно време

Пхенян, Северна Корея

Писъкът на спирачките му съобщи, че са стигнали пред портала на лагера.

Скрит в затворената каросерия на камиона, Грей си позволи да изпита известно облекчение. Ударният отряд безпрепятствено беше излязъл от Пхенян и бе продължил през мочурливите предградия по брега на река Тедонган. По пътя се бяха натъкнали на няколко патрула, но членовете на триадата, които ги ескортираха на мотоциклети, си свършиха работата отлично. Докато всички продължаваха да издирват автобуса, техният военен камион не пораждаше подозрения.

Пиърс обаче знаеше, че късметът им няма да е вечен. Бяха изгубили половината отряд при хотела. Все някой от заловените накрая щеше да се пречупи и да разкрие плана им на врага.

Заслуша се във високите гласове — шофьорът си говореше с дежурните на портала. Трябваше да се представят за подкрепления, пратени от Пхенян за подсилване на охраната. Далечните сирени в града определено допринасяха за правдоподобността на това твърдение.

От двете страни на камиона отекнаха стъпки и гласове и се приближиха към каросерията. Дежурните очевидно бяха нервни. Сигурно още ги държаха в неведение относно ситуацията в столицата.

Изведнъж някой отметна задното платнище и ги заслепи лъч на фенерче, което им даде извинение да прикрият или извърнат лицата си. Грей и Ковалски се бяха привели в дъното до задната стена на кабината, скрити зад телата на другите.

Дежурният завъртя лъча на фенерчето си, но след като видя само мъже и жени във военна униформа, пусна платнището и тръгна обратно към караулното помещение.

Изстъргаха предавки и камионът бавно потегли напред. Пиърс рискува да разтвори по-широко една дупка в платнището и надникна навън.

Лагерът беше почти петстотин декара и отвсякъде беше опасан с висока ограда, върху която стърчаха намотки бодлива тел. През петдесетина метра се издигаха вишки. Имаше няколко ниски сгради от бетонни тухли и безброй редици дъсчени бараки.

Той стисна картата в ръцете си. По пътя бе успял да я проучи на светлината на фенерчето си. Сградата за разпити се намираше недалеч от главния портал. Най-вероятно бяха отвели Сейчан в нея.

Но дали още я държаха там?

Камионът мина през външния портал, пресече полоса със заровени мини и стигна до втората ограда. Вътрешният портал също се отвори и ги пропусна.

Мотоциклетите влязоха първи и камионът ги последва — съвременен вариант на троянски кон. Порталът зад тях се затвори.

Вече нямаше връщане.

А влизането беше лесната част.

Вдигнаха от пода платнищата, под които бяха скрити по-тежките им оръжия: картечници, гранатомети, дори 60-милиметрова минохвъргачка.

Ковалски вдигна един от гранатометите, метна дългата тръба на лявото си рамо, а с дясната си ръка стисна автомата си.

— Сега вече се чувствам облечен подходящо — заяви той, спокоен, че ревът на камиона заглушава гласа му.

Камионът зави към сградата за разпити и спря пред входа. Шофьорът не угаси двигателя. С малко късмет можеха да измъкнат Сейчан без много шум и да си тръгнат по същия път, по който бяха дошли, обяснявайки, че са ги повикали обратно в града.

Джуан подаде глава навън и след като се увери, че наоколо изглежда чисто, махна на Грей и Гуанин да отидат при него. Те се събраха до платнището.

Пиърс плъзна поглед по фасадата. В този късен час едноетажната сграда от бетонни тухли тъмнееше. Сигурно лесно щяха да се вмъкнат вътре.

— Да вървим — каза той и изскочи от каросерията.

Под прикритието на камиона се затичаха към входа.

Другите от триадата заеха отбранителни позиции наоколо и дори под камиона.

Пиърс стигна до вратата и установи, че е отворена. Влезе, бързо се огледа, насочил автомата си напред, но не забеляза никого. Напрегна слух, ала не чу гласове.

Гуанин го последва. Изглеждаше бледа, лицето й беше напрегнато. Едва сега Грей си спомни, че майката на Сейчан е прекарала една ужасна година в подобен лагер във Виетнам. Вниманието му привлече дъговидният белег на бузата и челото й. Ако се съдеше по рязкото й отдръпване, когато Джуан я докосна по лакътя на влизане, физическият белег навярно не можеше да се сравнява с другите травми, които й бяха нанесли.

— Според моята карта килиите и стаите за разпити са в дъното — каза той.

Гуанин колебливо кимна.

Тримата се насочиха натам, като по пътя проверяваха всички помещения. От една отворена врата в дъното на коридора светеше.

Пиърс тръгна натам, като продължаваше да се вслушва напрегнато.

Тишината започваше да го смущава.

Стигна до отворената врата и надникна вътре — малко помещение със столове, подредени срещу голям прозорец, който гледаше към ярко осветената съседна стая.

Той предпазливо влезе и впери очи през прозореца, най-вероятно едностранно огледало. Пред погледа му се разкри странна гледка. Двама мъже бяха проснати в локви кръв на пода. Единият беше с войнишка униформа. По дългата бяла престилка на другия Грей предположи, че е лаборант.

При мъртъвците имаше още двама, явно заключени вътре, които се мъчеха да отворят единствената врата. Грей забеляза и прекатурената метална табуретка под прозореца. Сигурно се бяха опитали да разбият огледалното стъкло — само че то явно беше бронирано.

Веднага позна единия от мъжете, въпреки шинирания му нос.

Хуан Пак.

Другият беше по-висок, с тъмна брада и смесени европейски и азиатски черти. Пиърс си го спомни от улиците на Макао — мъжът, който бе натикал Сейчан в кадилака.

— Джуланг Делгадо — каза приближилата се до него Гуанин.

Грей отново погледна мъртъвците и позна почерка на Сейчан.

— Май имаме проблем — каза той, като си представи огромната площ на лагера. — Дъщеря ви е избягала.

В този момент положението се влоши още повече. Из лагера внезапно завиха сирени, отекнаха усилени от високоговорител заповеди.

Грей се обърна към Гуанин.

Бяха ги разкрили.

21:16 ч.

Сейчан лежеше в мръсотията, отчаяна от пищящите сирени.

Криеше се под една от издигнатите на подпори бараки. Лагерът се намираше в мочурищата край река Тедонган, която периодично заливаше бреговете си и налагаше този тип строителство.

За съжаление с това грижите за комфорта на лагерниците се изчерпваха. Нямаше отопление, почти никаква вентилация, а ако се съдеше по смрадта, липсваха и тоалетни.

Лежеше тук от половин час, заслушана в приглушените звуци на натъпканите горе хора: шепот, хлипане, яростни изблици, дори тихи успокоителни думи на майка към дете. В лагера държаха цели семейства, осъдени на превъзпитание, но главно използвани като безплатна работна ръка.

Изгаряше я гняв, единственото, което я топлеше в мразовитата нощ. Беше избрала това място, за да наблюдава главния портал с надеждата да види Грей.

Преди няколко минути през портала мина тъмнозелен транспортен камион, придружаван от униформени войници на мотоциклети. Водеха подкрепления. Нещо повече, камионът спря в сянката на сградата за разпити.

Тя изруга късмета си.

Скоро след това завиха сирени. Сейчан си представи как новодошлите откриват Пак и Джуланг, заключени в стаята за изтезания. Бяха разкрили бягството й.

Воят на сирените продължаваше, а сега светнаха и прожектори, чиито лъчи запълзяха по оградата. Целият лагер беше на крак и я издирваше.

Тя стисна пистолета и се зачуди къде би могла да се скрие. Мислеше да се смеси с лагерниците, но някой със сигурност щеше да я издаде, да я посочи с пръст, за да си спечели благоволението на войниците.

Започна да пълзи заднишком — възможно по-далеч от портала, от прожекторите. Сенките бяха най-добрата й защита.

Погледна към центъра на лагера и забеляза тежки танкови вериги, газещи калта към портала. След минута пътят за бягство от там щеше да е отрязан.

Сейчан се приведе и се втурна към следващата редица бараки.

Допреди броени минути се беше надявала Грей да дойде.

Сега се молеше американецът да не се появи.

21:18 ч.

Пиърс и Гуанин тичаха към изхода на сградата за разпити. Джуан спринтираше пред тях.

— Сигурно някой от заловените при хотела е проговорил — задъхано каза Грей.

— Или са разкрили измамата ни тук — възрази главатарката на Дуанджъ. Ако се съдеше по строгото й изражение, тя отказваше да повярва, че някой от нейните хора се е пречупил толкова бързо.

Джуан стигна до вратата, надникна навън и им даде знак да се приближат. Пиърс погледна над рамото му и видя, че доскоро потъналият в мрак лагер е ярко осветен. Край портала вдясно от тях хаотично обикаляха войници. Като че ли никой не обръщаше внимание на техния камион, нито на мнимите охранители с мотоциклетите.

— Явно не са ни разкрили — облекчено въздъхна Грей. — Следователно някой от вашите им е съобщил, че целта ни е този лагер.

— Но не и точните подробности на плана ни — заяви Гуанин в защита на човека, който най-вероятно беше подложен на жестоки изтезания.

— Поне засега. Имаме известен шанс да се възползваме от елемента на изненада. — Той наблюдаваше бъркотията, разбираше, че това няма да продължи много.

— Трябва веднага да овладеем портала.

— И да го държим, докато открием дъщеря ми — съгласи се жената.

Пиърс кимна. Когато започнеха, щеше да настане истински ад. Ала нямаха друг избор. Времето за криене беше отминало.

Той се обърна към двамата си спътници.

— Прегрупирайте хората си и атакувайте портала. Престрелката би трябвало да привлече цялото внимание към вас и да позволи на малък отряд бързо да претърси останалата част от лагера.

Джуан безмълвно измъкна сабята си от преметнатата на гърба му ножница.

Грей посочи мотоциклетите.

— С Ковалски ще вземем два от моторите. Ще се разделим и ще покрием колкото можем от лагера. Сейчан сигурно наблюдава отнякъде. Да се надяваме, че ще ни познае, ако се приближим достатъчно.

Гуанин бързо каза нещо на помощника си и той се втурна да подготви ударния отряд. Тя отново се обърна към Пиърс и го хвана за ръката.

— Намери дъщеря ми.

— Ще я намеря — обеща Грей.

„Или ще умра, докато я търся“.

21:22 ч.

Сейчан се измъкна изпод поредната барака и се изправи. Беше изминала една трета от разстоянието до края на лагера, като се придвижваше от редица на редица и се криеше в сенките, които с отдалечаването й от оградата се сгъстяваха все повече.

Когато се обърна, готова да се затича към следващата барака, мощна експлозия разлюля земята. Тя се завъртя и видя стълб черен дим, издигащ се през лъчите на прожекторите край главния портал.

„Какво е това, по дяволите?…“

До ушите й стигна тракане на автомати.

„Грей?“

Сейчан го изруга за глупостта, но в същото време не можеше да отрече, че изпитва облекчение. Тръгна покрай бараката към другия край на редицата, откъдето се разкриваше изглед към портала.

Изведнъж зад нея проблеснаха светлини. Заради воя на сирените и фокусираното й в друга посока внимание Сейчан забеляза опасността прекалено късно.

Иззад ъгъла на последната барака изскочи севернокорейски джип и я освети с фаровете си. Зад колата тичаха две колони войници.

Замръзнала за миг под лъчите на фаровете, тя осъзна, че няма как да не видят пистолета в ръката й.

Лагерничка с оръжие.

21:23 ч.

Грей се движеше успоредно с Ковалски. Мотоциклетите им се отдалечаваха от епицентъра на престрелката и навлизаха по-дълбоко в лагера.

Преди секунди Пиърс бе видял в огледалото как минохвъргачката взривява вътрешния портал, но черният дим скри разгръщането на хората на Гуанин, втурнали се напред, за да довършат зашеметените войници. Стоманената сабя на Джуан за миг проблесна като мълния през димната пелена и после изчезна.

Две огнени експлозии на изстреляни с ерпегета гранати разрушиха двете вишки на портала и ги превърнаха в пламтящи факли, увеличавайки източниците на черен дим. Автоматични откоси угасиха прожекторите край оградата от двете страни на входа и го потопиха в мрак.

Грей даде знак на Ковалски, че е време да се разделят. Здравенякът щеше да се насочи надясно, а Пиърс — наляво.

Щом партньорът му се отдалечи, Грей се приведе над кормилото и зави към тъмните дебри на редиците бараки. Знаеше, че атаката срещу портала е успяла благодарение на елемента на изненада. Когато войниците се прегрупираха, техният малък отряд нямаше да задържи позициите си задълго.

Той трескаво затърси с поглед сред тъмните редици от двете страни.

„Къде си, Сейчан?“

21:24 ч.

Сейчан се възползва от моментното стъписване на севернокорейските войници и се хвърли към най-близката барака. Извъртя се във въздуха, насочи пистолета си назад към джипа и изпразни почти целия пълнител. Единият фар на колата се пръсна и корейците залегнаха на земята.

Младата жена използва инерцията от скока си, претърколи се между подпорите на бараката и потъна в мрака. Зад нея се посипаха куршуми.

Тя продължи да се провира в калта под дъските и се измъкна от отсрещната страна. Без да спира, се затича към следващата редица и отново се претърколи под бараките.

През цялото време не изпускаше от поглед противника си. Джипът профуча покрай предишното й убежище и поднесе на завоя в края на редицата. Явно възнамеряваше да заобиколи и да й отреже пътя. Двете колони войници се разделиха и се изсипаха между бараките, като се пръснаха нашироко от двете страни, за да я обградят.

Бягството й беше спечелило най-много една-две минути свобода. Корейците бяха много и накрая щяха да я притиснат в ъгъла. А й оставаше един-единствен патрон.

Трябваше да измисли друг изход от положението.

21:25 ч.

Въпреки рева на мотоциклета Грей чу отляво изстрели, викове и заповедни крясъци и се насочи натам, като се надяваше да стигне навреме.

Докато се носеше по тесния коридор между бараките, пред него изскочи фигура в окаляна затворническа униформа. Трябваше му само миг, за да познае Сейчан.

„Слава богу!…“

Обзе го облекчение, но и нещо по-дълбоко, което стопли сърцето му.

Тя протегна ръка към него, сякаш го викаше при себе си.

Грей със закъснение забеляза пистолета в ръката й.

Сейчан натисна спусъка.

21:26 ч.

Този мотоциклет й трябваше.

Преди секунда бе чула гърления вой на двигателя му и се метна натам — съзнаваше, че това навярно е единственият й шанс да избяга. В пистолета й оставаше само един патрон и нямаше право на грешки. Така че когато изскочи на открито, тя се прицели и стреля.

Мъжът политна назад и се преметна в калта.

Мотоциклетът остро зави и се блъсна в бараката. Сейчан захвърли безполезното оръжие и се втурна към него, изправи го, яхна седалката, даде газ и го обърна.

Падналият шофьор се надигна на лакът и посегна към автомата си.

„И на мен няма да ми е излишен“ — помисли тя.

Потегли и протегна ръка, готова да грабне оръжието от земята.

Шофьорът измъчено вдигна лице към нея.

Тя ахна, ослепяла за всичко друго наоколо освен за тези тъмносини очи с цвят на буря.

„Грей…“

Сейчан удари спирачки и мотоциклетът рязко се завъртя.

Той се изправи, притиснал с длан окървавеното си рамо.

— Вече е крайно време да престанеш да стреляш по мен — измърмори Пиърс и вдигна автомата със здравата си ръка. — Другия път ще свърши работа и едно обикновено „здрасти“.

Тя го притегли към себе си и го целуна по устните.

— Да, така е малко по-добре… обаче ще трябва още да се поупражняваме.

Сейчан чу ръмженето на джипа край съседната редица.

Виковете зад нея се приближаваха.

— Качвай се! — подкани го тя.

Въпреки болката Грей се метна на седалката, обгърна Сейчан през кръста с една ръка, а с другата откри огън назад.

Огледалото отрази пръсналите се във всички посоки войници.

— Давай! — изсумтя Пиърс.

Сейчан завъртя ръкохватките и мотоциклетът подскочи напред като заек.

Грей се вкопчи по-здраво в нея.

Сейчан не знаеше дали ще се спасят, ала беше сигурна в едно: не искаше той да я пусне. Никога.

21:28 ч.

Болка пронизваше рамото му при всяка неравност. По гърдите му се стичаха горещи ручейчета кръв. Ако не се беше наклонил настрани още щом зърна пистолета в ръката й, Сейчан щеше да го улучи право в сърцето.

Грей се държеше за нея с ранената си ръка и извъртян назад, стискаше автомата със здравата и стреляше наслуки по всеки севернокорейски войник, който се мернеше пред погледа му.

На трийсетина метра зад тях се появи джип и ги освети с единствения си фар. Войникът на предната дясна седалка стоеше изправен, опрял автомат върху предното стъкло.

Пиърс стреля по предницата на колата и разби втория й фар.

Джипът зави и изстреляният от войника откос улучи дъсчените стъпала на една барака вляво. Отвътре се разнесоха панически крясъци.

— Надясно! — извика той на Сейчан.

Тя реагира толкова бързо, че ръката му за малко да се изхлузи от кръста й. Стиснал седалката между бедрата си като в менгеме, Грей се наведе и отвърна на огъня, разкъсвайки на парчета предната дясна гума на джипа.

— Сега наляво! — изрева Пиърс.

Мотоциклетът се отклони от предишната си траектория и в същия миг край ухото му изсвириха куршуми. Този път той се прицели в предната лява гума и я пръсна на черни конфети.

Вече с нарушен баланс, джипът стана напълно неуправляем и бързо намали скоростта си. В същото време Сейчан даде газ и се насочи към портала на стотина метра пред тях. Грей продължаваше да се цели назад и от време на време пускаше по някой откос, колкото да обезкуражи ответен обстрел.

Изведнъж Сейчан рязко наби спирачки и мотоциклетът подскочи на предната си гума. Пиърс погледна напред… и видя танк, който се приближаваше към входа на лагера, хвърляйки кал с веригите си. Четирийсеттонното чудовище модел „Чхонмахо“ блокира пътя пред тях, като се движеше между най-външната редица бараки и административните сгради.

Екипажът на танка или не ги забеляза, или ги взе за свои. Така или иначе, дългото 115-милиметрово оръдие сочеше портала и очевидно се готвеше да сложи край на краткото стълкновение.

— Заобиколи го! — извика Грей в ухото на Сейчан.

Единствената им надежда за спасение беше да изпреварят този огнедишащ стоманен звяр, да стигнат до портала преди него и да се изтеглят заедно с другите.

Сейчан се наведе ниско над кормилото и зави наляво в първия тесен коридор между бараките. Щом подмина първата постройка, пришпори мотоциклета надясно в още по-тясната просека, успоредна на главния път.

Пиърс се взираше надясно към прелитащите край тях бараки и от време на време зърваше в пролуките между тях танка, който се носеше паралелно на тях.

„Няма да успеем…“

Дори чудовището да не стреляше с огромното си оръдие, едва ли щяха да минат през портала преди този брониран Голиат.

Или поне така му се струваше преди да се появи Давид.

От дима, който обгръщаше входа на лагера, изскочи някакъв силует и полетя срещу танка — Ковалски на мотора си. След като откри Сейчан, Грей му беше съобщил по радиостанцията да се оттегли. Партньорът му се бе върнал при портала преди тях… и явно имаше собствено решение на проблема с танка.

Ковалски пусна ръкохватките на мотоциклета, вдигна на рамото си РПГ-29 и натисна спусъка.

Гранатата улучи танка фронтално.

Взривът прозвуча така, сякаш земята се разцепваше, придружен от огън, пушек и дъжд от стоманени шрапнели.

Ковалски изгуби контрол над мотора, падна настрани и се запързаля към горящия танк, който продължаваше да се движи по инерция и заплашваше да го смаже.

Сейчан даде още повече газ, изпревари намаляващото скоростта си чудовище, зави зад следващата барака и полетя към главния път. Очевидно възнамеряваше да се притече на помощ на Ковалски, но когато навлязоха в облака дим, завариха здравеняка да спринтира към портала.

Този човек просто смърт не го ловеше.

Грей се обърна назад и видя, че експлозията почти е стопила предницата на танка. Той вече не представляваше заплаха, ала това съвсем не означаваше, че са в безопасност.

Стигнаха до входа съвсем малко преди Ковалски.

Запъхтян, той насочи показалец към Грей и след това към Сейчан.

— Другия път… гледайте да не се… бавите толкова!

Останалите от ударния отряд вече се готвеха за оттегляне.

И не без основание.

От всички посоки в лагера към тях се насочваха фарове на джипове и бронетранспортьори.

— Да се махаме! — каза Пиърс от седалката на мотоциклета.

Един китаец от триадата избута нов мотор до Ковалски и с уважение го потупа по рамото.

Според плана им камионът трябваше да се насочи към Пхенян, където щяха да го изоставят и да се разпръснат по предварително уговорените тайни квартири из града. Там щяха да ги очакват нови китайски документи, с които щяха да минат границата.

Грей и компания щяха да минат по друг път с мотоциклетите — в посока, обратна на столицата.

Само че нямаше да са сами.

Гуанин закуцука към тях, като щадеше десния си крак. Джуан я придържаше през кръста, стиснал сабята в другата си ръка.

Като видя майка си, Сейчан се напрегна, но сега не беше моментът за щастливи семейни срещи. Сякаш в потвърждение на това отново се разнесоха изстрели. И все пак майка и дъщеря се спогледаха през дима, неловко и нервно. Явно се нуждаеха от време, за да проумеят случващото се.

Още преди главатарката и нейният помощник да стигнат при тях, други членове на триадата им докараха мотор. Джуан прибра сабята в ножницата на гърба си и седна зад кормилото. Гуанин се качи зад него, без да откъсва поглед от Сейчан.

Останалите от ударния отряд се събраха при камиона.

Прозвуча последен вик и тежката машина и трите мотоциклета минаха през разбития портал. Щом напуснаха границите на лагера, набраха скорост. По-малко от половин километър нататък от шосето се отклоняваше крайречен път.

Сейчан зави по него и другите два мотора я последваха.

Камионът продължи към Пхенян, а мотоциклетите навлязоха в мочурливия район покрай брега на Тедонган. Огряна от ярките звезди и сияещата комета, реката стигаше чак до Жълто море, само на четирийсетина километра от лагера.

Грей забеляза, че Сейчан час по час поглежда в огледалото. Взираше се в майка си, ала нито за миг не намаляваше скоростта и се носеше пред другите сякаш преследвана от призрак из блатата.

И може би беше точно така.

Призракът на майка й… привидение, придобило плът и форма.

Но помиряването на минало и настояще трябваше да почака.

Пиърс гледаше напред. Знаеше какво още им предстои. Нямаше да е лесно. Въпреки че бяха избягали от лагера… трябваше да се измъкнат и от Северна Корея.

12.

18 ноември, 19:22 ч. местно време

Аралско море, Казахстан

— Искам да проверя нещо — каза Джейда.

За пръв път си задаваше въпроса дали допълнителната екскурзия из тези пустинни краища с навяващи пясъци и заседнали на сушата ръждясващи кораби няма да се окаже полезна. Обикновено не проявяваше интерес към историята, особено към всички тези приказки за Атила и реликвите на Чингис хан. Но споменаването на древния кръст, изваян от метеоритен метал — виж, това вече събуди интереса й.

— Според вашите думи кръстът е ключът към предотвратяването на катастрофа, която би трябвало да настъпи на написаната върху черепа дата — обърна се тя към отец Йосип.

Свещеникът кимна, хвърли поглед към избелял астрономически календар на стената, който сякаш идваше от времето на Коперник — беше със стилизирани съзвездия и астрономически означения, — и каза:

— Да. След около три дни.

— Добре. — Астрофизичката се обърна към Монк.

— Имаме потвърждение от друг източник, което също предполага катастрофа на тази дата. Явление, свързано с кометата.

Вигор и Рейчъл насочиха вниманието си към Кокалис. Явно искаха да чуят повече за това потвърждение, но той само скръсти ръце.

Монсиньорът въздъхна, очевидно раздразнен от тази потайност, и подкани Джейда:

— Продължавайте. Казахте, че може би знаете как този кръст ще спаси света.

— Чисто предположение — предупреди младата жена. — Но първо искам да опитам нещо.

И се обърна към Дънкан.

Всички погледи също се отправиха към него. Той се поизправи и на лицето му се изписа изненада и смут.

— Да?

— Би ли извадил черепа и книгата? — помоли го Джейда. — Сложи ги на масата.

Изчака Рен да го направи и забеляза отвратено свитите му устни, докато държеше реликвите.

— Още усещаш енергийно излъчване от тези предмети, нали?

— Да. — Дънкан изтри пръсти в панталона си, сякаш се опитваше да се избави от усещането.

Джейда погледна двамата духовници.

— Ако Чингис хан е открил този кръст в гробницата на Атила, може ли да го е взел със себе си? Да го е носил като талисман например?

Вигор сви рамене.

— След като е научил за значението му от завещанието на Илдико, предполагам, че това е дори много вероятно.

— Чингис хан е сметнал за свой дълг да го пази до края на живота си — съгласи се отец Тараско.

— А може би и след това. — Монсиньор Верона посочи черепа и книгата и внимателно се вгледа в младата астрофизичка. — Да не би да намеквате, че кръстът е облъчил телесните му тъкани, че е бил радиоактивен?

— Едва ли е бил радиоактивен — възрази тя, въпреки че я сърбяха ръцете да провери, като проучи черепа с уредите, останали в багажа й на борда на хеликоптера.

— Мисля, че кръстът е излъчвал някаква енергия, която е оставила отпечатъка си върху тялото му и може би е изменила тъканите му на квантово равнище.

— За каква енергия става дума? — полюбопитства Рейчъл.

— Тъмна енергия — отвърна Джейда, доволна да пренасочи разговора от историята към точната наука. — Енергия, свързана с раждането на нашата вселена. И въпреки че тя съставлява седемдесет процента от енергията, останала след Големия взрив, все още не знаем какво представлява и откъде идва, а само, че е фундаментално свойство на битието. Това обяснява защо вселената се разширява експоненциално, а не се смалява.

Вигор повдигна вежди.

— И вие смятате, че кръстът е съдържал такава енергия, така ли? Нещо като… акумулатор?

— Грубо казано, да. Възможно е. Не съм в състояние да дам категоричен отговор, без да го проуча. Но тези неща са точно в моята област. Теоретичните ми изчисления предполагат, че тъмната енергия е резултат от взаимна анихилация на виртуални частици в квантовата пяна, която изпълва цялото пространство и време във вселената.

Неразбиращите им изражения я принудиха да се опита да опрости обяснението си.

— Това е самата тъкан на пространство-времето. Тъмната енергия е движещата сила зад квантовата механика и е свързана с всички фундаментални сили във вселената. Електромагнитни, слаби и силни ядрени взаимодействия — всичко, което предизвиква привличане между обектите.

— Като гравитацията ли? — попита Дънкан.

Тя признателно го потупа по рамото.

— Точно така. Тъмната енергия и гравитацията са тясно свързани концепции.

Рейчъл намръщено се втренчи в Монк, после се обърна към Джейда и с целеустремеността на родена следователка стреля право в тайната, която криеха от тях.

— С риск да стана досадна, според вас защо този кръст излъчва тъмна енергия?

— Защото кометата, която в момента свети в небето, прави тъкмо това.

Думите й накараха всички да се разшават неспокойно. Астрофизичката пак погледна Кокалис. Разбираше, че е преминала границата, но смяташе, че Рейчъл заслужава отговор. Тази жена имаше аналитичен ум, който Джейда започваше да уважава. Щеше да е глупаво да я държат в неведение.

Монк леко сви рамене. Оставяше я да прави каквото знае.

Тя прие жеста му като знак на съгласие и допълни обяснението си.

— Или поне траекторията на кометата проявява известни гравитационни аномалии, които напълно съответстват на моите теоретични изчисления.

— А кръстът? — попита Йосип.

— Вие казахте, че кръстът е направен от паднала звезда. От метеорит. — Джейда си спомни метеорния дъжд на видеозаписа от Аляска. — Чудя се дали въпросният метеорит не е бил къс от тази комета, паднал на земята при предишното й преминаване.

Рейчъл се замисли над тази възможност.

— Кога е било предишното преминаване на кометата?

— Преди около две хиляди и осемстотин години.

— Значи към осемстотната година преди Христа. — Рейчъл се обърна към отец Тараско. — Това свързва ли се по някакъв начин с всичко, което сте научили за кръста?

Свещеникът унило почеса стърнището по брадичката си.

— Илдико пише само, че кръстът бил направен от звезда, паднала много преди свети Тома да се отправи на Изток.

Отговорът му ги разочарова. Нямаше да е зле да получат категорично потвърждение.

Йосип изведнъж подскочи на мястото си.

— Чакайте! — Пресегна се и прелисти пергаментите на Илдико. — Погледнете тук!

19:38 ч.

Отец Тараско постави един от листовете в средата на масата. Вигор се изправи, за да вижда по-добре.

Приятелят му посочи изображението в центъра на пергамента.

— Според Илдико тези три знака били гравирани върху ковчежетата с черепа и кръста.

Монсиньор Верона намести очилата си за четене. Символите бяха много бледи и приличаха на китайски: група от три йероглифа с латински думи под всеки от тях.

Той се надвеси над листа и преведе на глас латинския текст.

— Думата под първия йероглиф означава „две дървета“. — Знакът наистина приличаше на дървета. — Втората е „заповядвам“, а третата — „забранени“.

Йосип му посочи последния знак.

— Обърни внимание, че третият йероглиф е комбинация от първите два. Онзи, който означава „забранени“.

Вигор не разбираше накъде клони приятелят му.

— Прочети този текст — каза отец Тараско. — Виж какво е написала под йероглифите Илдико.

Тези редове бяха още по-бледи, но Вигор позна латинските стихове от Стария завет — и трите бяха от Битие.

Монсиньор Верона преведе първите два стиха на глас:

— „И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“.

Прочете и следващия стих, също свързан със забраната да се яде от друго дърво, този път дървото на живота в рая.

— „Ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега — да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та, като вкуси, да заживее вечно…“

Преди да довърши, Йосип дръпна пергамента изпод носа му.

— Най-древната китайска писменост представя думите и идеите като образи и често ги комбинира, за да образува по-сложни концепции.

Вигор погледна написаното от Илдико.

— Но това предполага, че древните китайци са познавали Битие. Историята за двете дървета, които Бог заповядал да бъдат забранени за човека.

— Мога да дам още такива примери. — Приятелят му се изправи, припряно отиде до едно бюро и затършува из купищата документи.

Монсиньор Верона впери очи в листовете на масата, зачуден за значението на последното откритие. Дали древните китайци бяха знаели за събитията, описани в Битие? Това потвърждаваше ли библейските разкази? Китайският беше най-старият съществуващ и днес писмен език — датираше от около четири хиляди години.

Свещеникът се върна при тях.

— Намерих само две, но има още много доказателства.

Той постави пред колегата си първия лист.

Китайският йероглиф, който означаваше „гол“, представляваше комбинация от йероглифите за „човек“ и „плод“. Дори Вигор се досети за илюстрираното тук събитие.

От Битие 3: 6–7.

Той цитира стиховете наизуст:

— „Жената… взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той. Тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи“.

Отец Тараско енергично закима, дръпна листа настрани и го смени с другия.

— И това.

Приятелят му плъзна показалец под илюстрацията.

— Това са най-древните китайски йероглифи за „жив“, „пръст“ и друг вариант на „човек“. Заедно образуват йероглифа за „пръв“. — Той погледна Вигор въпросително.

— Пак Битие — каза монсиньор Верона. — Алюзия за Адам, първия жив човек, сътворен от Господ.

— От пръст — прибави Йосип и посочи съответния символ. — Мога да ти покажа още примери.

Очите му блестяха трескаво и видът му показваше, че е готов да го направи, но Вигор вдигна ръка и го спря.

— Не знам дали не виждаме във всичко това повече, отколкото всъщност означава, обаче каква е връзката с въпроса на доктор Шоу кога е паднал онзи метеорит, от който са направили кръста на свети Тома?

— А, да. — Свещеникът кимна. — Извинявай. Разбираш ли, реликвите на свети Тома — ковчежетата, черепът, кръстът — са дело на несториански свещеници от Изтока. Те са написали тези йероглифи върху ковчежетата.

— Какви са тези несториани? — попита Джейда. — Изобщо не познавам историята на раннохристиянските ереси.

Монсиньор Верона й се усмихна.

— Несторианството възниква в началото на пети век, малко преди възхода на Атила. Негов основател е Несторий, тогавашният константинополски патриарх. Той предизвиква разделение на Църквата просто като изразява възгледа, че човешката и божествената природа на Христа са отделни. Тази идея е обявена за еретична и води до схизма. Не че подробностите имат някакво значение, но впоследствие несторианската вяра се разпространява на изток и до седми век стига до Персия, Индия, Средна Азия, даже Китай.

— Което ме връща на въпроса — каза Йосип. — Според мен написаните от несторианските свещеници йероглифи върху реликвариите означават няколко неща.

Вигор го погледна в очакване да продължи. Старият му приятел за миг сякаш изгуби нишката на мисълта си и се вторачи в празното пространство.

После отново поде, като че ли изобщо не е прекъсвал, и започна да отброява на пръсти.

— Първо, те потвърждават твърдението, че свети Тома е стигнал до Китай. Второ, и това, струва ми се, е очевидно, несторианите загатват, че китайската писменост, която са заварили в Далечния изток, доказва достоверността на Стария завет, истина, скрита в най-ранните йероглифи. И трето, мисля, че намекват за изключително древната възраст на кръста.

Свещеникът погледна многозначително Джейда.

— Какво ви кара да смятате така? — попита тя.

— Фактът, че са го придружили с библейските алюзии. Според мен несторианските свещеници са научили за падналата звезда от китайците и по този начин са изразили почитта си към древния произход на кръста.

Астрофизичката замислено стисна устни.

— Все пак това не потвърждава датировка, съвпадаща с предишното появяване на кометата. Да, несторианските свещеници може да са смятали кръста за древен. Библейски древен. Обаче всичко това се основава на предположения. Докато не проуча самия кръст, не мога да докажа връзката му с кометата.

— Което ни води до големия въпрос: къде е сега този кръст? — каза Вигор.

19:55 ч.

Дънкан слушаше разговора с половин ухо. Докато другите дискутираха, той си играеше с оставените на масата реликви. Все едно чоплеше коричка на рана — просто не можеше да престане да изпитва странното електрическо поле, излъчващо се от предметите.

— Кръстът трябва да е в гробницата на Чингис хан — заяви Йосип. — Ако я открием, ще намерим и него.

— Сигурно си прав — съгласи се монсиньорът. — Ако костите му и частите от тялото му са били използвани като нещо подобно на пътеката от трохи на Хензел и Гретел, най-вероятно целта е да отвеждат при гроба му.

Дънкан прокара длани над древния череп и върховете на пръстите му усетиха хлъзгавото поле. Замисли се за предположението на Джейда, че излъчването е тъмна енергия, и кожата на ръцете му изтръпна. Като физик и електроинженер, Рен беше прегледал изчисленията й, приложени към материалите за операцията. Намираше ги за също толкова изящни и секси, колкото самата им авторка.

Потръпна, отмести черепа настрани и протегна дланите си над книгата.

Вигор се разхождаше около масата.

— Значи това си търсил през всички тези години, Йосип.

— След като открих реликвите, не бях в особено добра форма. Разкъсваха ме срам, страх и параноя. Трябваше да помисля някъде на спокойствие, да възстановя равновесието си.

Нямаше нужда Дънкан да е психиатър, за да разбере, че свещеникът страда от някакво хронично психическо заболяване. Постоянно имаше тикове.

— Щом ме обявиха за мъртъв, останах тук, за да работя необезпокоявано — поясни отец Тараско. — Това място стана моето самоналожено изгнание, моя манастир, в който намерих уединение.

— Избрали сте адски подходящо място да останете сам — отбеляза Монк. — Направо насред нищото.

— Привлече ме не само изолираността на Аралско море. Може би отначало. Но после някъде в дъното на болния си мозък започнах да усещам, че правя някакви връзки, които стигнаха до съзнанието ми едва по-късно. Много пъти съм се убеждавал, че манийните ми епизоди не са съвсем безполезни.

„А, има биполярно разстройство“ — разбра Дънкан. Трябваше да се сети по-рано, признаците бяха налице. Един негов колега и приятел страдаше от същото заболяване. Доста тежък кръст.

— Какви връзки си направил? — попита монсиньорът.

Йосип посочи реликвите.

— Това тук е черепът на Чингис хан. А от окото на подвързията знаем, че тя е направена от кожата на лицето и главата му.

Спомняйки си над какво е изпънал пръстите си, Дънкан скришом потрепери. Любопитството му обаче скоро надделя и той затърси окото.

— С други думи, реликвите са направени само от главата на Чингис хан — продължи свещеникът.

— Имаш право — промълви Вигор. — Това изобщо не ми беше хрумвало.

— Понякога малко лудост върши добра работа. По време на маниен епизод се озовах тук. Едва по-късно разбрах защо. Защото е трябвало да дойда тук.

— Защо? — Монсиньор Верона впери напрегнато очи в него.

— Според мен има още реликви. Не са само тези две.

— Още трохи — обади се Рейчъл.

— Синът на Чингис хан оставил в Унгария реликвите от главата на баща си и по този начин обозначил най-западния край на наследената от него империя. Но защо само тези неща? Не ми се струваше логично. С времето развих друга теория, която смятам за вярна. Според мен Чингис хан е заповядал на сина си да превърне целия известен свят в негов гроб, да разпространи духовното му наследство от единия до другия край на Монголската империя.

— Точно в негов стил — съгласи се Вигор. — Та значи главата му била оставена в единия край…

— В Унгария, в гробницата на Атила — каза отец Тараско. — А после?

— Тук ли? — попита Джейда.

Свещеникът я погледна и се усмихна.

— По времето на Чингис хан районът около Аралско море е бил най-източният край на Монголската империя. Място с огромно значение. Затова реших, че е естествено да започна търсенето тук.

Вигор се завъртя и се огледа.

— И през цялото това време си търсил изгубените реликви, така ли?

— Площта е огромна. А и след пресъхването на морето релефът драстично се е променил. — Йосип се отдалечи и се върна с карта, която разви върху масата.

— Ето как е изглеждало някога Аралско море.

Дънкан се поизправи и погледна големия воден басейн, след това отново насочи вниманието си към черепа, понеже забеляза нещо странно.

— Аралско море означава „море с острови“ — поясни свещеникът. — Едно време в него имало над хиляда и петстотин острова. Предположих, че следващата реликва на Чингис хан е била скрита на някой от тях.

— И си започнал да ги претърсваш един по един?! — възкликна Вигор.

— С малко помощ. — Старият му приятел кимна към Санджар.

— А как плащахте за всичко това? — попита Монк.

Основателен въпрос.

Отец Тараско заби поглед в краката си. Явно не му се щеше да отговори.

Спаси го монсиньорът, който долови смущението му.

— Ти спомена, че унгарският епископ открил в гроба на Атила визитна картичка с името на Чингис хан. Златен предпазител с изображения на феникс и демони.

Йосип буквално потъна в земята.

— Продадох го. На един купувач в Монголия. Човек с огромно състояние, който го купи за личната си колекция. Поне знам, че ще го съхрани за историята.

Рейчъл се намръщи. Работата й в италианската полиция беше свързана с черния пазар на антики.

— На кого го продадохте?

Свещеникът стисна устни и Вигор отново му се притече на помощ.

— В момента това няма значение.

— Не стоварвайте вината върху купувача, моля ви — каза Йосип. — Решението да продам предпазителя беше мое и той го купи само за да не попадне в лоши ръце.

Монк отново насочи разговора към основния въпрос.

— Ако сте прав, че следващата троха е тук, не виждам как ще я открием навреме. Все едно да търсим игла в копа сено.

— Чаках прекалено дълго — призна Йосип.

— Тогава може би просто трябва да продължим за Монголия — предложи Джейда. Не изглеждаше особено огорчена от тази перспектива.

Дискусиите стигаха до задънена улица и Дънкан за пореден път прокара длани над повърхността на книгата. Искаше да се увери, преди да вземе думата.

Удовлетворен, той посочи с показалец едно място от корицата.

— Монсиньор Верона… искам да кажа, Вигор… това ли е окото, за което споменахте?

Вигор се приближи и погледна над рамото му.

— Да, точно там. Знам, почти не се забелязва. Самият аз го открих с помощта на лупа.

Дънкан плъзна пръста си над тома, проследявайки повърхността на енергийното поле. Когато стигна до окото, показалецът му се издигна и след като го подмина, се спусна отново.

— Не знам дали е важно, но енергията над окото е по-силна. Усещам издуване на полето. Съвсем ясно.

Монсиньорът сбърчи чело.

— И каква е причината?

Джейда се приближи от другата му страна и донесе със себе си полъх на ябълков цвят.

— Дънкан, ти каза, че черепът има значително по-силно поле от кожата. Предполагам, че това е функция от масата му. По-голяма маса, повече енергия.

Рен кимна. Харесваше му, когато тя говореше за наука.

— Което би трябвало да означава, че това място от подвързията има по-голяма маса от останалата повърхност.

Вигор се намръщи.

— За какво говорите вие двамата?

Дънкан се обърна към монсиньора.

— Под това око е скрито нещо друго.

Отец Йосип ахна.

— Изобщо не съм се сетил да проверя. Дадох да направят рентгенов анализ на книгата, но нямаше нищо особено.

Джейда сви рамене.

— Ако е мека тъкан като кожата, рентгенът спокойно може да не я е регистрирал.

— Трябва да отворим окото — каза Монк.

Монсиньор Верона погледна стария си приятел.

— Ще донеса инструментите си — каза отец Тараско и излезе.

Вигор поклати глава.

— Трябваше да се сетя за това. Главното послание на евангелието от свети Тома е, че пътят към Бог е отворен за всеки, който има очи да вижда. „Търсете, и ще намерите“.

— Само трябва да отвориш очите си — прибави Рейчъл.

Йосип се върна с остро ножче „Екзакто“, пинсета и щипци, напълно готов за предстоящата офталмологична операция.

Дънкан се отдръпна, за да направи място на двамата археолози, които прерязаха тънките конци, държали окото затворено векове наред. Клепачите бяха прекалено изсъхнали, за да ги разтворят, затова се наложи внимателно да изрежат кръг около окото и да отстранят кожата.

В гласа на Вигор се долавяше благоговение.

— Подай ми…

Йосип му протегна лупата.

— Благодаря.

Монсиньорът се надвеси над новоотворената дупка в подвързията.

— Виждам повърхност, покрита с нещо, което прилича на изсъхнали останки от папили. Струва ми се, че скритата в окото тъкан е тънко парче от мумифициран език.

— Уф, страхотно — изпъшка Джейда и се отдръпна. Нейното научно любопитство явно си имаше граници.

— Татуирали са повърхността — отбеляза Йосип. — Елате да видите.

Дънкан се наведе към лупата, която държеше Вигор. По повърхността на съсухрената тъкан имаше отчетливо изображение, нарисувано с черно мастило.

— Това е карта — изрече на глас откритието си Рен, забелязвайки приликите с картата на отец Йосип. — Карта на Аралско море.

Рейчъл не изглеждаше по-доволна от астрофизичката.

— Съхранена върху езика му?!

Отец Тараско се обърна към нея. На лицето му бе изписано трескаво вълнение.

— Чингис хан ни казва къде да отидем.

— Един от островите е татуиран в червено и под него е написана думата „equus“ — потвърди Вигор. — На латински тя означава „кон“.

— Монголите изключително много ценели конете — осведоми ги Йосип. — Те буквално означавали живот за своите ездачи. Воините често пиели кръвта на конете си, когато били на дълги походи, или ферментирало кобилешко мляко, от което правели кумис. Без коне…

Вниманието им привлече внезапен шум при вратата.

Отец Тараско видимо се напрегна, но когато в помещението влезе висок млад мъж и се поклони, се отпусна и се усмихна широко.

— Върнал си се! Тъкмо навреме! Имаме фантастична новина!

И забърза към новодошлия, който спокойно можеше да е брат на Санджар, ако се съдеше по вкуса му към елеците от овча кожа и широките панталони. Само че сигурно бе оставил сокола си вкъщи.

Йосип доведе младежа при масата.

— Това е мой добър приятел, ръководител на работниците ми. — Потупа го по рамото. — Казва се Арслан.

13.

18 ноември, 22:17 ч. местно време

Улан Батор, Монголия

Батухан стоеше по дебел халат и чехли в центъра на галерията си. През последния четвърт час беше разглеждал колекцията си — често го правеше, когато бе в съзерцателно настроение.

Притежаваше съкровища от златните векове на Монголия: накити, погребални маски, музикални инструменти, керамични съдове. На една от стените висяха древни лъкове, някога носени от монголски воини — от къси, силно извити оръжия, предназначени за стрелба от конско седло и направени от рог и жили, до огромни тройни арбалети, използвани при обсада на крепости. Имаше също бойни брадви, ятагани и пики.

Ала тази колекция не служеше само за красота.

Братята от клана на Синия вълк отделяха много часове, за да изучават старите традиции в степите край града, възседнали коне, облечени в традиционни копринени одежди, импрегнирани с лак кожени ризници и железни шлемове. И той като всички негови хора владееше отлично и леките, и тежките монголски лъкове.

Батухан плъзна поглед по колекцията си. За да я побере, беше превърнал горния етаж на мезонета си в частен музей. Огромните прозорци гледаха към ярко осветения площад пред парламента и разкриваха шеметен изглед към звездите и кометата, сияещи в нощното небе.

Батухан отново насочи цялото си внимание към малката витрина, в която имаше златен предпазител за предлакътница. Накитът се отваряше на пантички отстрани и върху него имаше изображение на феникс, нападнат от демони. Беше купил това изключително произведение на изкуството от отец Йосип Тараско по времето, когато смяташе свещеника за обикновен иманяр, за побъркан търсач на съкровища в пустинята.

В крайна сметка обаче той се бе оказал нещо съвсем различно.

Също като всички останали експонати, златният предпазител не служеше само за красота. Понякога Батухан гордо го носеше в обкръжението на своите братя — знаеше, че някога го е носил самият Чингис.

Беше платил скъпо за привилегията да носи златната реликва — само за да може свещеникът да прахоса парите, да ги превърне в стотици дупки в пясъка и солта.

„Каква загуба!“

Телефонът в джоба му започна да звъни. Той го извади и заговори, без да си направи труда да поздрави.

— Стигна ли при отец Йосип? Там ли са италианците?

Обаждащият се беше свикнал с неговата безцеремонност и отговори също толкова лаконично. Батухан си представи младия мъж, скрит от чужди погледи със сателитния си телефон.

— Тук са, заедно с трима американци.

— Също археолози ли?

— Съмнявам се. Приличат на военни, поне мъжете.

— Това ще създаде ли проблеми?

— Не, инструктирал съм хората си да го имат предвид. Почти сме готови. Исках обаче да знаете нещо. Отец Йосип смята, че е открил ключа към гробницата на великия хан. Всички са много развълнувани и още тази вечер ще се отправят да я търсят.

„Ключът към гробницата…“

Батухан отново обходи с поглед своя музей. Знаеше, че той е само бледо подобие на истинските богатства и чудеса, скрити в изгубената гробница на Чингис.

— Разбери какъв е този ключ — нареди Господарят на Синия вълк. — И ги остави да тръгнат да търсят гробницата. Ако намерят нещо, погрижи се да остане в наши ръце. После — или ако не открият нищо — продължи по плана. Погреби ги под онзи ръждясал кораб.

— Ще бъде изпълнено.

Батухан не се съмняваше в това.

Арслан никога не го беше подвеждал.

14.

18 ноември, 23:22 ч. местно време

Река Тедонган, Северна Корея

Грей караше по крайречния път, следван от другите два мотоциклета, и трите с угасени фарове. Високата блатна растителност и гъстите върбалаци също скриваха бягството им от Пхенян на запад към Жълто море. Тъй като нямаше луна и само звездите и кометата осветяваха пътя им, напредваха мъчително бавно.

Изгарящата болка в рамото му влошаваше нещата още повече. Преди половин час бяха спрели за кратко и Сейчан извади аптечката от багажника на мотора си. Докато другите стояха на пост от двете страни на пътя, тя почисти и бинтова раната му и му инжектира аналгетик и антибиотик.

За щастие костта не беше засегната. Лекарствата донякъде притъпиха болките и той пое последната смяна на мотоциклета. Не искаше ръката му да се вцепени от студа — нямаше представа какво ги очаква на крайбрежието.

Звездите се отразяваха във водите на Тедонган вляво от тях. Реката извираше от планините на север, минаваше през столицата и се вливаше в морето. По пътя заобиколиха няколко завода и се придвижваха само по третокласни шосета.

В далечината проблеснаха светлините на град Нампо, разположен на устието на Тедонган, и Грей го използва като ориентир. От реката се отклоняваше черен селскостопански път и той намали, за да погледне джипиеса на китката си. Макар и само четирийсетина километра по права линия, разстоянието от Пхенян до крайбрежието му се струваше десет пъти по-голямо — с мотоциклет в мрака по тези лъкатушещи разкаляни пътища.

И въпреки че се приближаваха до целта, не разполагаха с много време. Не биваше да пропуснат нощната си среща на брега. Щяха да имат само един шанс.

Пиърс посочи страничния път и потръпна от болезненото движение.

— Тук е! — извика на другите. — Би трябвало да ни изведе право при морето.

Моторът му изрева и Грей потегли натам.

Така нареченият път представляваше безкраен низ от дупки и камънаци. Налагаше се да ги заобикалят, като в същото време се опитват да поддържат висока скорост. Пиърс реши проблема, като продължи по самия край на пътя, който не беше толкова изровен от трактори и друга селскостопанска техника.

Нивите наоколо бяха разорани преди началото на зимата и браздите бяха покрити с ледени корички. От двете страни на пътя имаше огради от бодлива тел.

В толкова открит район Грей се чувстваше безпомощен. Дори ревът на мотоциклетите им като че ли се усили, отеквайки над голите поля. Оставаха им обаче само още няколко километра.

И тогава чу нов шум — зловещо бумтене.

Намали и вдигна лице към небето.

Сейчан го стисна за здравото рамо и посочи на югоизток. Над нивите се носеше тъмен силует, едва забележимо очертан на по-светлия фон на Нампо.

Хеликоптер.

Летеше без светлини, което означаваше, че вече е намерил целта си и иска да се приближи колкото може повече, без да го забележат.

Грей разбра, че са ги разкрили.

Някой в Пхенян трябваше да е издал маршрута им или пък случайно минаващ наблизо селянин да е съобщил за трите мотоциклета с угасени фарове. Така или иначе, вече нямаше смисъл да се крият.

Вертолетът почти със сигурност разполагаше с техника за нощно виждане, така че Пиърс включи фара на мотора си и освети пътя. Сега можеше да ги спаси единствено бързината.

— Не изоставайте от мен! — извика той на другите и даде газ.

Пространството зад него се освети от фаровете на другите два мотоциклета.

На югоизток в небето засияха навигационните светлини на хеликоптера. Мощен прожекторен лъч се спусна към нивите и се понесе към тях.

Грей се движеше от едната страна на изровения път, Ковалски — от другата, Джуан и Гуанин ги следваха. Нямаше с какво да унищожат вертолета. Бяха изразходвали всичките си гранати в лагера, а останалите им по-тежки оръжия бяха заминали с камиона, който трябваше да отвлече вниманието на преследвачите от моторите.

Зад него Сейчан се завъртя, вдигна автомата си и вкопчена в седалката с бедра, изстреля кратък откос.

Хеликоптерът промени курса си, но само от изненада.

Краткото разсейване обаче увеличи преднината им.

Ковалски посочи една голяма ферма вдясно от тях. Затворени между бодливата тел от двете страни, те нямаха възможност да маневрират, за да избегнат приближаващата се опасност. Оставаше им само един шанс: да стигнат до открито пространство.

Грей беше съгласен с партньора си.

— Давай!

Трите мотора завиха към фермата, прелетяха през дъсчена ограда за добитък и излязоха на просторен участък, настлан с чакъл и ограден от едната страна с краварници, а от другата — с жилищни сгради и работилници. По-нататък имаше кошари и ниви.

Няколко прозореца светнаха и се показаха лица, привлечени от шума. Като видяха обаче какво става, хората бързо се скриха и отново угасиха лампите.

Светлините на хеликоптера блестяха в огледалото на Грей. Преследвачите им се приближаваха и до няколко секунди щяха да ги настигнат.

— Натам! — изрева той и зави наляво към отворените врати на един от краварниците. Трябваше им убежище. Сякаш в потвърждение на това тежко затрака картечница и осея земята наоколо с куршуми. Пилотът явно разбираше, че плячката му се опитва да се скрие.

Сейчан стреляше по вертолета, както и Гуанин, която седеше на мотора зад Джуан. Майка и дъщеря посрещаха яростния бараж, без да трепнат, и правеха всичко възможно да отговарят на огъня.

Мотоциклетът на Грей влетя в мрачните дълбини на краварника, другите го последваха от двете му страни.

Вертолетът се издигна по-високо и прелетя над краварника. Вратите от отсрещната страна също бяха отворени.

Дългата широка сграда беше оборудвана със съветска техника за масово производство. Отляво имаше редица доилни апарати, а отдясно — отделения за по четири-пет крави, които ги посрещнаха с огромните си лъщящи очи и негодуващо мучене.

Пиърс пресметна, че животните са повече от сто. Отвън, от двете страни на отсрещната врата, имаше големи заграждения, натъпкани с още добитък.

Той угаси фара и спря в средата на постройката. Спътниците му направиха същото. Хеликоптерът закръжи отгоре със зловещ грохот — знаеше, че жертвите му са вътре, и чакаше да види от коя страна ще се появят.

Грей разбираше, че за съжаление наистина ще се наложи да излязат. Не можеха да останат тук. Със сигурност скоро щяха да се появят и сухопътни сили.

Ала това беше най-малката му грижа.

Той си погледна часовника. Наближаваше полунощ. Ако не стигнеха до брега през следващите няколко минути, вече нищо нямаше да има значение.

— Как ще го разиграем? — попита Ковалски.

Пиърс му обясни и партньорът му пребледня.

23:41 ч.

„Не че имаме друг избор“ — помисли си Грей, след като инструктира спътниците си.

Вдигна бинокъла си и го насочи към голите ниви. На четиристотин метра от фермата имаше гора. Ако успееха да се доберат до нея, дърветата щяха да им осигурят достатъчно прикритие, за да стигнат до плажа.

Но това означаваше да напуснат краварника.

— Да започваме! — нареди Пиърс.

Всички слязоха от мотоциклетите и почнаха да отварят отделенията, като започнаха от средата и продължиха към двата края; пляскаха кравите по задниците, за да ги изкарат в прохода. Това не им струваше много усилия, тъй като животните явно бяха свикнали с редовното доене.

Свободното допреди малко пространство се изпълни с едри движещи се тела и Грей даде знак на хората си да яхнат моторите. Двигателите зареваха и кравите започнаха да се отдалечават в двете посоки от източника на звука. За да ги накара да побързат, Сейчан вдигна автомата си и изстреля откос по металния покрив.

Оглушителните гърмежи свършиха работа. Животните замучаха и побягнаха към двата изхода, като се блъскаха.

Трите мотоциклета последваха онази част от стадото, която се изсипваше през задния изход. Движеха се с изключени фарове, плътно сред изпадналите в паника крави.

Изненадата си каза своето и хеликоптерът започна да обикаля ту от едната, ту от другата страна, явно неуверен какво всъщност става.

Възползвайки се от хаоса, трите мотора полетяха към нощния мрак. В момента вертолетът се намираше от другата страна на краварника, но вече се връщаше, насочил лъча на прожектора към тях.

Когато се озоваха под открито небе, Грей зави в едната посока, Джуан — в другата. Гуанин и Сейчан едновременно скочиха от седалките и отвориха портите на загражденията.

Паниката вече се беше предала и на добитъка навън. Наблъсканите едно до друго животни нервно мучаха и тъпчеха на място и щом видяха пътя към свободата, се заизливаха навън.

За броени секунди настана истински ад.

Ковалски седеше на мотоциклета си малко по-встрани и чакаше с насочен нагоре автомат.

Ревът на хеликоптерните ротори се превърна в грохот. Вятърът и шумът подплашиха добитъка още повече — както и ослепителният блясък на прожекторния лъч.

Ковалски откри огън и от небето се посипа стъкло. Отново се възцари мрак.

Изненадан, вертолетът се понесе настрани.

Сейчан и Гуанин се върнаха на моторите си и групата — с угасени фарове — се смеси със стадото, което бягаше панически към голите ниви и далечната гора.

Грей се опитваше да не блъска техните четириноги спътници, които обаче не му отвръщаха със същата любезност и на няколко пъти го шибаха с опашки. Така или иначе, кравите продължаваха да се отдалечават в нужната посока. Другите два мотоциклета не изоставаха.

Зад тях хеликоптерът още кръжеше над краварника, озадачен къде е изчезнала плячката му, после колебливо се понесе към нивите. Стадото вече неуправляемо се пръскаше във всички посоки.

Ала преследвачите им отказаха да се признаят за победени. Картечницата отново затрака и обсипа уплашения добитък с куршуми.

Сърцето на Пиърс се сви от жалост за бедните животни, но като се имаха предвид ужасните условия, в които ги бяха заварили, тази участ може би всъщност беше за предпочитане. Кравите поне за кратко бяха вкусили свободата.

Ковалски имаше собствено мнение по въпроса.

— Проклети скапаняци — изруга той, когато стигнаха гората и намалиха. — Да трепят бедните добичета.

Бягството им струваше скъпо и Грей нямаше намерение да го прахоса.

Трите мотоциклета навлязоха в мрачната крайбрежна гора и скоро стигнаха до черен път. Грей отново използва джипиеса си, за да ги насочи към мястото на срещата. След минута главоломното им препускане свърши и се озоваха на широк скалист плаж.

Пиърс обходи заливчето с поглед. Вълните тихо плискаха облите камъни и отразяваха студената звездна светлина.

Всичко изглеждаше пусто.

— Това ли е мястото? — попита Ковалски.

Грей кимна, но се боеше, че са закъснели. Извади от багажника на мотора си химическа факла, запали я и я хвърли на плажа. Отражението на зеленикавия пламък затанцува по повърхността на водата.

Молеше се някой да я види.

Е, някой наистина я видя.

Севернокорейският хеликоптер изхвърча от гората вдясно от тях и с мощен грохот се понесе над водата, привлечен от искрящата светлина на факлата.

Картечниците му глухо затракаха.

В този момент в мрака на отсрещния бряг проблесна огън, придружен от яростно свистене. Ракетата „Хелфайър“ улучи вертолета и го превърна в пламтящо кълбо.

Грей се приведе от оглушителната експлозия. Над гората се посипаха горящи останки, а овъгленият корпус на хеликоптера тежко падна в морето.

Още преди ехото на взрива да заглъхне, през дима се понесе малък вертолет и увисна над плажа — нов модел стелт, миниатюрен вариант на американския „Блекхок“ с остри ъгли и плоски повърхности, предназначени да заблуждават радарите.

Само че експлозията нямаше да остане незабелязана още дълго.

Хеликоптерът се спусна и люкът му се отвори да ги посрещне.

Грей и Кат бяха уговорили този спасителен сценарий преди операцията. Според плана вертолетът трябваше да излети от американски военен кораб в южнокорейски териториални води и ниско над морето да стигне до севернокорейския бряг. Кат беше предупредила, че ще имат само един шанс, който изисква идеално разчитане на времето. Севернокорейците нямаше да се вържат повече на този номер.

Щом групата се качи в хеликоптера, един от членовете на екипажа затвори люка и машината полетя над водата, тихо шепнейки с ротори в нощта.

Грей закопча предпазния си колан и се загледа в брега, като преценяваше рисковете и кръвопролитието. Изви глава назад и забеляза, че Гуанин протяга ръка към Сейчан.

След десетилетна раздяла една майка нежно погали дъщеря си по бузата.

Пиърс се обърна напред.

Значи си беше струвало.

15.

18 ноември, 21:41 ч. местно време

Аралско море, Казахстан

Докато хеликоптерът се издигаше сред вихрушка от пясък и сол, Рейчъл се тревожеше за вуйчо си. Двамата стари приятели бяха потънали в разговор, навели глави един към друг като развълнувани ученици, които заминават на екскурзия. Само че те отдавна не бяха момчета.

Особено Вигор.

Въпреки солидната му наглед фасада, с възрастта мазилката като че ли започваше да се пропуква. Преди малко, когато се качваха във вертолета, се наложи Рейчъл да го подкрепи с ръка. В последно време тя много пъти бе забелязвала, че се уморява лесно, дори преди няколко месеца му обърна внимание, но вуйчо й го обясни с дългото заседяване зад бюрото, вместо да е на терен. Тя му предложи да облекчи работния си режим, да се освободи от някои задължения във Ватикана, но все едно молеше движещ се с пълна пара товарен влак да намали скоростта.

Сега опасенията й се бяха засилили още повече. По-рано не виждаше вуйчо си толкова често, колкото й се искаше, само на семейни вечери или празници. Сега, след като прекара цяло денонощие с него, Рейчъл вече се боеше, че проблемът не е само във възрастта. В университета беше забелязала тъмните кръгове под очите му, а сега установяваше, че Вигор диша по-трудно и понякога се хваща отляво на гърдите. Но ако видеше, че го наблюдава, веднага отпускаше ръката си.

И не искаше да й признае нищо.

Това я ужасяваше повече, отколкото краят на света.

След като баща й загина в автобусна катастрофа, Вигор запълни тази празнота. Той пое грижите за нея и понеже виждаше, че племенницата му страда, просто я хвана за ръка и двамата тръгнаха да разглеждат римските музеи, ходеха на екскурзии във Флоренция или да се гмуркат на Капри. Вуйчо й я научи да преследва желанията си и никога да не се задоволява с малко. И освен това й внуши уважение и любов към историята и изкуството, към най-великите прояви на хуманизъм, въплътени в мрамор и гранит, маслени платна, стъкло и бронз.

Как можеше да не иска да го предпази? В Рим страхът я караше да се опитва да го изолира, да го защити от неприятности дори въпреки волята му. Като го наблюдаваше сега, усмихнат и развълнуван, разбираше, че не е била права. Нямаше представа колко години й остават да е с него, но съзнаваше, че е време тя да го хване за ръка, да му дава сила, когато Вигор има нужда, да му помага да продължава напред.

Той й беше подарил света — и Рейчъл не биваше да му го отнема.

С тази мисъл тя насочи вниманието си към безводната пустош под тях. Хеликоптерът се отдалечи от ръждивия кораб и зави на север, към още по-пуст и гол район. Звездната светлина превръщаше солената равнина в безкрайно сребърно пространство, тук-там осеяно със скали, разпадащи се корабни корпуси и хълмчета.

Младата жена си представи как морето залива някогашния си басейн и хълмовете отново се превръщат в острови. В момента летяха към точно такова място на четирийсетина километра на североизток, самотен атол в този океан от втвърдена сол и прах, осланяйки се единствено на карта, татуирана върху езика на отдавна мъртъв завоевател.

Рейчъл не можеше да не изпитва поне част от вълнението на вуйчо си. Какво можеше да открият? Другите изглеждаха също толкова въодушевени, дори скептичната Джейда Шоу, която седеше до Дънкан, нов и също толкова млад агент от Сигма. Лицата и на двамата сияеха от ентусиазъм.

Монк забеляза погледа й и се усмихна, сякаш искаше да й каже: „Не забравяй, че и ние сме били на тяхната възраст“. Той вече имаше две дъщери и любяща жена и гордо носеше старите си белези. Дори изкуствената му ръка беше нещо като медал за храброст.

Тя се отпусна на седалката си, доволна от компанията, в която се намираше, дори от младия Санджар, който носеше своя сокол на китката си. Изумителната сребриста белота на перата се подчертаваше от редуващи се черни и антрацитеносиви ивици.

Младежът забеляза вниманието й и й кимна.

— Точно каква е тази птица? — попита Рейчъл.

Санджар се поизправи, зарадван от интереса й.

— Това е исландски сокол, Falco rusticolus. Един от най-едрите видове.

— Красив е.

Белите му зъби проблеснаха в широка усмивка.

— По-добре да не го чува, и без това е доста самовлюбен.

Прокара показалец по качулката на птицата.

— Когато не вижда, соколът знае, че не бива да се движи. Някогашните аристократи носели соколите си в двореца, на банкети, дори на езда.

— А сега очевидно и в хеликоптери.

— Всички се приспособяваме към модерния свят. Но соколарството датира от времената на Чингис хан. Монголските воини ги използвали за лов на лисици, даже понякога и на вълци.

— Вълци ли? Наистина?! На толкова едри животни?

Санджар кимна.

— И не само на вълци. На хора също. Личните телохранители на Чингис хан всъщност били соколари.

— Тогава вие сте продължител на една горда традиция, Санджар.

— Да, двамата с братовчед ми. — Той кимна към Арслан, който седеше на задния ред. — Ние много се гордеем с нашия велик предшественик.

Пилотът прекъсна разговора им.

— До мястото остава около минута. Направо ли искате да кацна, или първо да опиша кръг във въздуха, за да поогледате?

Вигор се наведе напред.

— Първо да поогледаме от въздуха, може да се окаже полезно.

Всички насочиха вниманието си към прозорците. Тук солта лъщеше още по-ярко. Пред тях тъмнееше изваян от ветровете хълм със стръмни склонове и слабо вдлъбнат връх — приличаше на кораб, издигащ се върху каменна вълна.

Хеликоптерът обиколи района два пъти, но не забелязаха нищо особено.

— Ще трябва да кацнем и да продължим търсенето долу — реши Йосип.

— Приземи вертолета! — извика Монк на пилота. — Колкото може по-близо до хълма!

Пилотът ловко зави и хеликоптерът кацна на десетина метра от подветрената страна. Всички усетиха, че маневрата изобщо не е лесна.

— Вятърът е много силен — съобщи пилотът. — Сигурно идва буря.

Когато отвориха вратата, думите му се потвърдиха. Температурата беше спаднала с няколко градуса. Макар и на завет в кабината, Рейчъл усети ледения вятър през якето си.

Всички изскочиха навън.

Под краката им захрущя сол. Пред тях се разкри странна гледка — сякаш някой бе разстлал дебел пласт пържени картофки. Рейчъл се наведе и видя, че това са солни кристали, широки колкото човешки пръст и с остри краища. Придаваха на равнината свръхестествен, някак наежен вид.

Застаналият до нея отец Тараско не им обръщаше внимание и се взираше в хълма. Отделни участъци от стръмните склонове се бяха свлекли в потоци от пясък и камъни.

— Трябва да го обиколим пеш — заяви той, докато Монк им раздаваше фенерчета.

Вигор кимна — макар да притискаше длан отстрани на гърдите си.

Рейчъл отиде при него и му предложи да се опре на рамото й.

— Хайде, старче, ти ме домъкна тук…

Той добродушно свъси вежди и двамата заедно тръгнаха по ледените кристали. След десетина минути Вигор се почувства достатъчно силен, за да продължи сам. На Рейчъл й се искаше да го разпита за проблема му, но реши да го остави сам да й обясни, когато е готов.

Явно забелязал немощта на монсиньора, Монк се приближи, загрижено сбърчил чело, но безотказният му усет за настроението на другите го накара да запази мълчание. Поне що се отнасяше до вуйчо й.

Монк се вгледа в кората от остри кристали и каза:

— Като че ли никой не е стъпвал тук от векове.

Имаше право.

— Няма стъпки — съгласи се Рейчъл.

Кристалите изглеждаха крехки и най-вероятно се бяха образували в продължение на години. Ако някой беше обикалял наоколо, щяха да останат следи.

Накрая излязоха от убежището на скалите и вятърът ги връхлетя с пелена от пясък, който заскърца между зъбите им.

Санджар, който едва удържаше кацналия върху ръката му сокол, смъкна качулката от главата му и го подхвърли във въздуха, за да се раздвижи, с надеждата, че това ще го успокои. Соколът нададе крясък и сребристите му криле проблеснаха на лунната светлина.

Арслан посочи към хоризонта — границата между солената равнина и звездното небе изглеждаше замъглена.

— Идва буря — предупреди той.

— Черна виелица — прибави братовчед му.

Рейчъл заслони очите си от вятъра и впери поглед в кипящата стена от пясък, сол и прах. Спомни си разказа на вуйчо си за токсичността на такива облаци.

— Не бива да сме тук, когато стигне до нас — заяви Арслан.

Никой не възрази и всички ускориха ход.

След няколко метра се наложи да покрият долната половина на лицата си с кърпи, раздадени им от Санджар, предпазна мярка, явно обичайна за тези краища, където ветровете често вилнееха из пресъхналото море. Въпреки това жилещият пясък и леденият дъх на вихрушката жестоко дращеха кожата им.

Вятърът не им позволяваше да се отдалечават от хълма. Като се движеха в колона по един, те навлязоха в тесен пролом между скалната стена и редица назъбени камъни, може би останки от подводен риф. Всички се зарадваха на този временен подслон.

Някъде напред се разнесе вик.

Рейчъл забърза натам и всички се струпаха около Йосип. Лъчът на фенерчето му осветяваше подножието на скалата, в която тъмнееше голяма пукнатина. Младата жена не разбираше какво е развълнувало свещеника.

— Не ви ли прилича на конска глава? — Отец Тараско проследи очертанията с лъча на фенерчето си. — Ето носа, изтеглените назад уши, изпънатата шия.

Тя се отдръпна назад и видя, че е прав. Наистина приличаше на кон, който потъва в навявания пясък и се опитва да измъкне главата си, за да си поеме въздух.

— Equus! — ахна Вигор. — Както пише на татуираната карта.

Старият му приятел кимна. Очите му блестяха трескаво.

Монк приклекна пред отвора и насочи фенерчето си в дупката.

— Като че ли е достатъчно широко, за да се вмъкне човек.

— Може би е тунел? — предположи Джейда.

Дънкан плъзна лъча на фенерчето си нагоре по скалата.

— Ако е така, някога трябва да е било подводен тунел — заяви той. — Когато в езерото е имало вода, входът се е намирал под повърхността.

Йосип се обърна към Вигор.

— Като река Тиса в Унгария. Тайният вход на гробницата е бил открит едва по време на сушата.

— Тогава какво чакаме? — попита Кокалис.

И тръгна пръв, в случай че има някаква опасност. Другите бързо го последваха.

Вигор погледна Рейчъл ухилен до уши, готов да се впусне в това приключение. Едва се сдържаше.

Това беше смисълът на живота му.

Тя се молеше да не е и неговата гибел.

22:37 ч.

Монсиньор Верона пълзеше на четири крака зад Йосип.

Тунелът се оказа по-висок, отколкото очакваха, но им свърши работа и изкуствената ръка на Монк, който разчистваше препятствията по пътя им: срутени камъни, купчини пясък и солени кристали — истинска „къртица“, пробиваща недрата на някогашния остров.

— След няколко метра май се разширява! — извика им през рамо.

Правотата му се потвърди само след минута.

Светлината на фенерчето му изчезна. Отец Тараско го последва и също се измъкна от тунела, изправи се и се вцепени, после залитна, очевидно смаян от онова, което вижда.

Вигор с разтуптяно сърце изпълзя след него.

Намираха се в голяма пещера — цялата покрита със сол. От белия купол се спускаха лъскави сталактити от солени кристали, сталагмитите приличаха на млечно бели зъби. На други места имаше цели солни колони, свързващи пода и тавана.

Докато влизаха, останалите по различен начин проявяваха изумлението си.

Последен към тях се присъедини Дънкан.

— Майко Бо…

— Тази пещера също трябва да е била под водата — прекъсна го Йосип. — Когато водите са се отдръпнали, от морето е останала само солта.

— И още нещо, да се надяваме — прибави Вигор. — Трябва да потърсим други реликви на Чингис хан.

Групата се разпръсна. Ходеше се трудно, тъй като каменният под беше плътно покрит с кристали като онези навън, само че някои дебели колкото мъжко бедро, хаотично подпрени един върху друг като отсечени дървета от сол.

В пещерата заехтя високо хрущене. Миришеше на море и солта пареше очите им.

— За да се натрупа толкова сол, равнището на водата трябва да се е покачвало и спадало през вековете — прошепна Джейда на Дънкан, но заради акустиката гласът й стигна до всички.

— Дъждовете също са допринесли за това — отвърна той. — От повърхността се е просмуквала още сол.

Астрофизичката вдигна поглед към тавана.

— Предполагам, че по времето на Чингис хан пещерата не е била изцяло под вода, но до нея се е стигало само с плуване.

Сигурно бяха прави.

Изведнъж обзет от умора и осъзнал, че археологията може би е младежко занимание, Вигор се опря на една солна колона, дебела колкото уличен стълб, като си мислеше, че е достатъчно здрава, за да издържи тежестта му. Тя обаче се напука под дланта му и се строши — оказа се съвсем крехка.

За щастие Монк и Рейчъл бяха наблизо и го дръпнаха настрани, за да го предпазят от посипалия се дъжд от кристали и по-едри късове.

— Внимавай, вуйчо — предупреди го племенницата му, докато му помагаше да се изправи и изтупваше искрящия прах от раменете му.

— Вижте! — възкликна Кокалис, като сочеше разширяващата се основа на срутилата се колона.

Вигор се обърна и насочи лъча на фенерчето си натам. Нещо вътре отразяваше светлината.

— Елате! — извика той на всички.

Другите се събраха и също осветиха мястото.

Отец Тараско клекна и се вгледа.

— Прилича на каменен пиедестал, върху който има някакво ковчеже.

— Като онова в гробницата на Атила, което е описал унгарският епископ! — ахна Вигор. — Това ще да е!

Йосип се изправи.

— Трябва да махнем солта.

Арслан му подаде малка чанта с инструменти и двамата се заеха да отстраняват дебелата солна кора с помощта на чукове, длета и четки.

Под нея постепенно се показа ковчеже, високо трийсетина сантиметра и два пъти по-широко.

Свещеникът изчетка кристалите от черната му повърхност. Длетата я бяха нащърбили на няколко места. Той изчовърка една от драскотините с нокът.

— Под патината прилича на сребро.

Арслан освободи долната половина на ковчежето и монсиньор Верона се наведе да погледне отблизо.

— Май си прав. И има панти.

Скоро се показа цялото сандъче и последният удар на чука леко го помръдна от пиедестала.

Свършил работата си, Арслан се отдръпна настрани.

— Ти го отвори, заслужил си това право — каза Вигор на приятеля си.

Изгубил дар слово от вълнение, отец Тараско признателно го стисна за лакътя. Пръстите му трепереха.

После с две ръце повдигна капака, чиито покрити със сол панти изскърцаха. В същия момент се отвори и предната плоскост, очевидно също закачена на панти отдолу.

Рейчъл отстъпи назад и покри устата си с длан.

— Господи…

23:02 ч.

Когато племенницата на Вигор се отмести, Дънкан видя какво има в ковчежето.

Приличаше на миниатюрна скулптура на кораб с изпъкнал кил, който се издигаше към заобления бушприт на нос. Бордовете бяха направени от изящно извити дъски. Двете мачти носеха квадратни платна, и двете леко оребрени като затворени щори.

— Прилича на джонка от династията Сун — каза монсиньор Верона. — През Средновековието такива кораби са плавали по реките и моретата на Китай.

Рейчъл поклати глава.

— Само че тази тук е направена от ребра и прешлени. А платната са от изсушена човешка кожа.

Дънкан се приближи и видя, че Рейчъл е права. Извитите дъски на кораба всъщност бяха ребра. Издутината на бушприта беше гръбначен прешлен. Явно трябваше да повярва на думите й, че платната са от човешка кожа.

— Пак от Чингис хан ли? — попита Монк.

— Не е сигурно — възрази Рейчъл.

— Мога да пратя проба в същата генетична лаборатория в Рим — предложи Вигор. — Ще получим потвърждение до ден-два.

Джейда сръга Дънкан.

— А можем да проверим още сега.

Всички погледи се отправиха към него.

Рен разбра.

— Тя е права. — Младият мъж повдигна ръце и размърда пръстите си. — Ако тези тъкани са от същото тяло, ще усетя.

Другите се отдръпнаха от пътя му. Той пристъпи напред и протегна длани към заоблените бордове на кораба. Веднага регистрира същия натиск, същото специфично енергийно поле като от първите реликви. Сега обаче можеше да се закълне, че почти долавя цвета му. Хората като него наричаха така малките вариации в електрическите полета, които не се поддаваха на друго описание.

Все едно да се опитваш да опишеш синия цвят на слепец.

Но ако трябваше да избере цвят за това поле, то щеше да е черно.

Дънкан се отдръпна и разтърси пръсти, за да се избави от нетърпимото им пулсиране.

— Определено са от същото тяло.

Преди някой да успее да каже нещо, пронизителен писък сепна всички. Соколът на Санджар изящно прелетя по тунела и се издигна високо към тавана на пещерата. Младежът протегна ръка и птицата кацна върху кожената му ръкавица.

— Бурята сигурно е започнала. — Санджар изтупа праха от перата на сокола. — Трябва да тръгваме.

Отекна нов писък, този път от радиостанцията. Монк размени няколко реплики с пилота и получи потвърждение.

— Казва, че трябва да побързаме. — Даде знак на Дънкан да вземе ковчежето. — Затвори го и да се махаме.

С помощта на Йосип и Вигор Рен затвори патинираното сандъче и го вдигна. Оказа се адски тежко. Ако наистина беше сребърно, сигурно струваше цяло състояние.

Монк му помогна да го пренесе по тунела. Когато излязоха навън, Дънкан разбра причината за внезапното желание на сокола да се върне при своя стопанин. От одевешната звездна нощ не бе останало нищо. В небето се кълбяха черни облаци. Пясък шибаше скалата. Положението на запад изглеждаше още по-лошо.

Забързаха по пътеката в солните кристали, която бяха направили на идване. Всички се движеха извъртени настрани, обърнали гръб срещу вятъра. Не се виждаше почти нищо. Дънкан носеше ковчежето под мишница и с другата си ръка държеше Джейда. Пред него Монк и Рейчъл помагаха на Вигор, докато Санджар и Арслан подкрепяха Йосип.

Накрая заобиколиха от подветрената страна на хълма. Пилотът ги забеляза, скочи от хеликоптера и отвори страничната врата, като им махаше да побързат.

Не че се нуждаеха от специална подкана.

Всички се затичаха към убежището на вертолета и се качиха вътре. Още преди да закопчаят предпазните колани пилотът издигна машината във въздуха. Колелата се откъснаха от земята, хеликоптерът се завъртя и полетя ниско, като остана на завет зад високия хълм колкото можеше по-дълго.

Накрая вертолетът се издигна и подмятан от въздушния фронт, се понесе с пълна скорост. Друсаше толкова силно, че поставяше на изпитание здравината на предпазните им колани.

Няколко безкрайни минути всички мълчаха, затаили дъх.

После очевидно се измъкнаха от бурята и друсането престана.

— Нататък би трябвало да е по-спокойно — съобщи пилотът, макар леко треперещият му глас да показваше, че избавлението им е било на косъм.

Отново летяха под звездно небе.

Дънкан въздъхна тежко, после се засмя.

— Е, забавно беше.

Джейда го погледна втрещено.

23:33 ч.

Докато летяха обратно към базата на отец Тараско, Вигор разгледа патинираното сребърно ковчеже на седалката до Дънкан, който държеше дланта си върху капака.

Съдържанието му очевидно не озадачаваше само монсиньора.

— В този кораб трябва да има някакъв ключ — замислено каза Йосип. — Някакво указание накъде да продължим.

Вигор си представи зашитото око върху подвързията на книгата — и скритите в него тайни.

— Сигурно си прав. Когато се върнем в библиотеката ти, ще видим какво ще успеем да разберем.

Свещеникът усети отсъствието на ентусиазъм в гласа му.

— Какво има?

Старият му приятел махна с ръка.

— Просто съм уморен.

— Чудя се още колко скривалища с реликви на Чингис има — продължи Йосип. — На колко части е бил разделен великият хан?

Монсиньор Верона се размърда на мястото си, изненадан, че колегата му е толкова недосетлив.

— Остава да намерим само още едно място.

Отец Тараско го погледна намръщено.

— Откъде знаеш?

И тогава го осени, и той потупа Вигор по коляното.

— Тялото ти може да е уморено, приятелю, но не и умът ти!

Дочул разговора им, Монк се разшава на отсрещната седалка.

— Какво ще кажете да обясните на онези от нас, които са уморени и телом, и духом?

Монсиньорът му се усмихна топло.

— Това ковчеже е сребърно. — Той кимна към сандъчето до Дънкан. — Според разказа на унгарския епископ ковчежето в гробницата на Атила е било от желязо.

Йосип възбудено се поизправи на седалката си.

— Което означава, че последното ковчеже, онова, в което е скрито най-голямото съкровище, ще е златно.

Монк разбра.

— Като трите ковчежета на свети Тома. Желязно, сребърно и златно.

Вигор кимна.

— Вече сме само на една крачка от последната гробница на Чингис хан.

Дънкан потупа сандъчето.

— Разбира се, ако разкрием загадката на кораба, направен от кости.

Монсиньор Верона въздъхна. Молеше се Бог да му даде достатъчно сили за това предизвикателство.

„Още съвсем малко…“

Пилотът им съобщи добра новина.

— Вече стигаме. Но ще се наложи да побързаме. Времето навън скоро няма да е нито за хора, нито за зверове.

Вигор погледна към вилнеещата на хоризонта буря. Черната виелица явно не се отказваше от преследването и ги връхлиташе с цялата си ярост.

Хеликоптерът бързо се спусна към убежището на ръждивия корабен корпус. В миналото такива вихрушки често бяха брулили грамадния плавателен съд и явно щяха да продължават и занапред.

Монсиньор Верона облекчено се отпусна на седалката си.

„Под земята би трябвало да сме в безопасност“.

16.

19 ноември, 02:44 ч. местно време

Крайбрежните води на Южна Корея

Облечена в чужда канадка, Сейчан стоеше до бордовата ограда на „Бенфолд“, американски ескадрен миноносец с управляеми ракети. Повече не можеше да стои затворена долу — не издържаше тесните коридори, множеството човешки тела, еднообразно боядисаните каюти без прозорци.

Имаше нужда от въздух, затова излезе навън.

Нощният мраз хапеше кожата й, звездите сияеха сурово като диаманти, дори кометата приличаше на леден къс, мудно пълзящ по небето.

Корабът плаваше на юг в южнокорейски териториални води. Пхенян засега мълчеше. Управляващите на север най-вероятно се срамуваха да признаят провала си. Едва се бяха измъкнали — в момента Грей получаваше долу нужните медицински грижи.

Тя си спомни инстинктивната си реакция — в съзнанието й нямаше друга мисъл, освен да оцелее. За тази цел трябваше да събори мъжа от мотоциклетната седалка. И все пак…

„За малко да го убия“.

Един от люковете на палубата зад нея се отвори. Сейчан стисна очи. Не искаше да се вижда с никого. Приближиха се стъпки, някой се опря на бордовата ограда. Тя усети аромат на жасмин, който заплашваше да я върне много по-назад в миналото, ако го допуснеше. В ума й нахлу спомен за огряно от слънцето пълзящо растение с лилави цветове, жужащи пчели с издути коремчета…

Тя го пропъди.

— Чи — произнесе нейното предишно име майка й, една-единствена сричка, която носеше прекалено голяма тежест за такова кратко дихание.

— Предпочитам Сейчан. — Тя отвори очи. — Казвам се така много по-дълго.

Малки длани се хванаха за бордовата ограда до нейните, без да ги докосват, и все пак толкова близо, че Сейчан усети топлината им в студената нощ. Ала между двете продължаваше да зее безбрежна бездна.

Сейчан си беше представяла срещата им по хиляди начини, но не и като толкова чужди хора. В хеликоптера дълго се взира в лицето на майка си и откри в него до болка познати черти: извитите вежди, заоблената долна устна, формата на очите й. И в същото време то си оставаше лице на непозната жена. Не само заради лилавия белег и татуировката — а заради нещо по-дълбоко.

За последен път беше видяла майка си на деветгодишна възраст. Сега я гледаше от перспективата на изтеклите двайсет години. Вече не бе дете. И майка й не беше онази млада жена.

— Скоро трябва да си тръгвам — каза Гуанин.

Сейчан дълбоко си пое дъх. В очите й напираха сълзи — но само защото тези думи не я накараха да почувства нищо.

— Имам задължения — поясни майка й. — Мои хора се намират в опасност и се нуждаят от помощта ми. Не мога да ги зарежа.

Сейчан преглътна горчивия си смях. Каква ирония съдържаха тези думи!

Гуанин също го усети и след дълго мълчание промълви:

— Търсих те.

— Знам. — Грей й беше разказал.

— Излъгаха ме, че си мъртва, но въпреки това те търсих, докато накрая стана прекалено мъчително да продължавам.

Сейчан впери очи в ръцете си, изненадана, че инстинктивно се е вкопчила с всички сили в парапета.

— Ела с мен — помоли майка й.

Сейчан не отговори.

— Не можеш, нали? — прошепна Гуанин.

— И аз си имам задължения.

Проточи се ново мълчание, запълнено с нещо много по-важно от думи.

— Чух, че и той заминава. С него ли отиваш?

Сейчан пак не си направи труда да й отговори.

Дълго останаха заедно — имаха да си казват толкова много неща и в същото време толкова малко, за което да разговарят. Какво можеха да направят? Да сравняват белезите си, ужасните си кървави преживявания, нещата, които са извършили, за да оцелеят. И затова не си казаха нищо.

Накрая майка й пусна ръцете си от парапета и се отдалечи. Подире й прошумоля едва доловим шепот:

— Завинаги ли съм те изгубила, моя малка Чи? Така ли не успях да те намеря?

И после изчезна, оставяйки след себе си само ухание на жасмин.

03:14 ч.

Грей се подпираше на заседателната маса, прекалено уморен, за да се довери на краката си. Любезният капитан беше предоставил каюткомпанията на тяхно разположение. На масата имаше кафе, бъркани яйца и бекон.

Не се случваше всеки ден американски агенти да избягат от Северна Корея.

След като почистиха раната на рамото му, залепиха я с медицинско лепило и я превързаха, сега Грей се чувстваше доста по-добре. Блудкавото кафе определено също му помогна.

Изпружил крака върху масата и с чиния бекон върху корема, седящият наблизо Ковалски се прозя толкова широко, че челюстите му изпукаха.

Големият плосък монитор пред Грей най-после оживя. Сигналът минаваше по криптирани канали. На дисплея се появи свързочният възел в командването на Сигма.

Отсреща го гледаше директорът. Кат седеше отстрани и бясно тракаше на компютърен пулт. Тя беше организирала този видеоконферентен разговор.

Пейнтър му кимна и каза:

— Как се справяш, командир Пиърс?

— Бил съм и по-добре.

„А и по-зле“.

Въпреки сполетелите ги премеждия бяха успели да спасят Сейчан и да останат невредими — е, не съвсем невредими, но все пак.

— Знам, че сте преживели истински ад, обаче имаме нужда от вас за друга операция — каза Кроу. — Ако сте в състояние.

— В Монголия — прибави Грей.

С Кат бяха разговаряли и той вече в общи линии знаеше за събитията около излезлия от строя спътник.

— Искам обективна преценка — продължи Пейнтър. — Двамата с Ковалски в достатъчно прилична форма ли сте, за да продължите?

Пиърс погледна партньора си, който само сви рамене и лапна ново парче бекон.

— „Достатъчно прилична форма“ май е съвсем точно казано — отвърна Грей. — Малко сън по пътя и ще сме още по-добре.

— Хубаво, тогава ще ти покажа нещо. — Директорът се обърна към Кат.

Тя се наклони към камерата и го погледна, като продължаваше да трака на клавиатурата с една ръка.

— Ще те включа в разговора с лейтенант Джош Леблан от базата „Макмърдо“.

— На Антарктида ли?

— Да. Той и хората му са на разузнаване на стотина километра от базата, на шелфовия ледник Рос. — Кат натисна още няколко клавиша и заговори по микрофона до стола й. — Лейтенант Леблан, бихте ли ни показали пак какво сте открили?

Накъсаният отговор едва стигна до Грей.

На екрана се появи лице на млад мъж с военна канадка. Беше си свалил качулката и очевидно се радваше на слънчевото лятно утро на Антарктида. Върху късата си тъмна коса носеше вълнена шапка и бузите му се бяха зачервили от студа или може би от вълнение.

Ако се съдеше по подскачащата картина, някой го снимаше с ръчна камера. Лейтенантът се заизкачва заднишком по нисък хребет.

— Преди около два часа видяхме пет огромни огнени кълба да прелитат над „Макмърдо“. Решихме, че са ракети. Цялата база се разтърси от последователните звукови вълни. Отидохме да проучим нещата и ето какво намерихме.

Той стигна до върха на хребета и се отдръпна настрани. Операторът се приближи — образът силно се клатеше. Когато спря и застана неподвижно, обективът показа ужасяваща картина.

В синкавото ледено поле се бяха образували грамадни кратери с почернели ръбове, над които се кълбеше пара. Грей си представи как метеоритите пробиват леда и стопяват тунели по пътя си, за да потънат в морето на триста метра дълбочина. Около отворите забеляза мъже, хората на Леблан, дребни като черни мравчици, които му дадоха добра представа за гигантските размери на кратерите.

От тонколоните отекна тътен.

В първия момент Грей не разбра какъв е източникът на екота, докато не последваха още няколко. По бялата повърхност изригнаха пукнатини и във въздуха захвърчаха късове лед. Назъбени линии свързаха кратерите и запълзяха по ледника.

Леблан излезе от кадър и високо изруга. После отново се появи — тичаше надолу по склона към изпадналите си в опасност другари. Операторът захвърли камерата и се втурна след него. Тя падна накриво в снега и продължи да работи, показвайки обърнат образ на настаналия хаос.

Пукнатините в леда се разширяваха и шелфът се разпадаше пред очите им.

Хората бягаха във всички посоки. До микрофона на камерата долитаха далечни викове.

Ледът под краката на двама моряци пропадна и те просто изчезнаха. Една от цепнатините се насочи към камерата и изригна пред обектива, после екранът потъмня.

Бившият моряк Ковалски беше скочил на крака и безсилно стискаше юмруци.

На дисплея отново се появи Пейнтър, смаян и със зачервено лице. Наведен до Кат, той даваше нареждания по микрофона.

— … базата „Макмърдо“. Обявете тревога, кажете им веднага да пратят хеликоптери!

Грей безмълвно чакаше директорът и Кат да приключат.

Накрая Кроу отново насочи вниманието си към него.

— Сега разбираш с какво може да си имаме работа.

— Какво искате да кажете?

— Малко преди Леблан да се обади от Антарктида, специалистите в лосанджелиския Център за космически и ракетни системи потвърдиха първоначалното си предположение, че разрушенията, дигитално заснети от излизащия от строя спътник, са резултат от поредица метеоритни удари по Източното крайбрежие.

Пиърс си спомни опустошението, което беше видял преди броени минути, и си представи какво ще се случи, ако пет такива метеорита паднат в населен район.

— Специалистите смятат, че на Антарктида са паднали огромни метеорити с диаметър от седемнайсет до двайсет метра. Всеки от тях е бил с енергиен еквивалент на осем атомни бомби.

Грей мъчително преглътна.

„Нищо чудно че шелфът се откъсна от континента“.

Пейнтър продължи:

— Въз основа на подробен анализ на сателитния образ и като взимат предвид характеристиките на експлозиите, дълбочината на кратерите и изобщо мащабите на катаклизма, те предполагат, че такива щети могат да бъдат нанесени от метеорити, три пъти по-големи от онези на Антарктида.

Пиърс се вледени, като си представи всичките си приятели и роднини на Източното крайбрежие, включително в командването на Сигма.

— И това може да се случи не само на Източното крайбрежие — отбеляза директорът. — Ние видяхме само една снимка. Нямаме представа дали катаклизмът няма да е по-мащабен, даже глобален.

— Нито дали изобщо ще се случи — скептично прибави Грей. Но след онова, което беше видял със собствените си очи, с готовност щеше да заложи в полза на предпазливостта.

— Тъкмо затова искаме да открием спътника — отвърна Кроу. — В момента са мобилизирани всичките ни ресурси — Хъбъл, НАСА, британската Космическа агенция. Следим няколко метеора, които летят след опашката на кометата, някои с диаметър до двеста метра. Според всички анализи никой от тях не заплашва да удари Земята.

— А онези, които преди малко удариха Антарктида?

— Точно това е проблемът. Не можем да засечем всичко. На НАСА й трябваха петнайсет години, за да открие по-малко от десет хиляди астероида в близка орбита около Земята, което означава, че огромното мнозинство остават незабелязани. Да вземем например Челябинския метеорит, който експлодира над Русия миналата година. Дойде ни като пълна изненада. И ако не беше избухнал в горните пластове на атмосферата, освобождавайки голяма част от енергията си, щеше да удари Русия със силата на двайсет бомби като онази в Хирошима.

— Значи не сме сигурни за нищо.

Пейнтър хвърли поглед към Кат, сякаш се колебаеше дали да каже нещо.

— Какво има? — подкани го Грей.

Брайънт кимна на директора и той въздъхна тежко.

— Получихме още една смущаваща информация от Центъра за космически и ракетни системи. Още е рано за каквито и да е сериозни заключения, но един от физиците, който работил с доктор Джейда Шоу, анализирал нейните данни за гравитационните аномалии на кометата, същите онези вариации, които според доктор Шоу доказват наличието на тъмна енергия.

— И?

— Та този физик от ЦКРС е продължил да следи аномалиите с приближаването на кометата към Земята. И е убеден, че те се увеличават.

— Какво означава това?

Кроу отново стрелна с поглед Кат.

— Още чакаме отговор на този въпрос. Може да е нещо сериозно… а може да се окаже и маловажно. Ще научим чак след като бъдат събрани и анализирани още данни.

— Колко време ще отнеме това?

— Поне половин ден. Сигурно повече.

— Значи дотогава трябва да открием онзи спътник.

— В него може би са отговорите на всички въпроси.

— Пейнтър напрегнато впери очи в него. — Кога можете да заминете?

— Веднага. Ако Кат организира логистиката…

Тя се размърда на стола си.

— Мога да прехвърля групата на командир Пиърс в Монголия до изгрев-слънце.

— А групата на Монк? — попита Грей.

— Току-що получих информация от Казахстан — отвърна Брайънт. — Силна буря ще ги забави за кратко. Но ако няма други проблеми, още предобед би трябвало да пристигнат в Улан Батор.

— Тогава да действаме — реши Пейнтър. — Имаме нужда от колкото може повече хора на земята. Сейчан ще дойде ли с теб?

На път за този разговор Пиърс беше срещнал Гуанин в коридора. Тя се връщаше в Хонконг, за да помогне на онези от нейната триада, които още бяха в плен. По сълзите в очите й Грей можеше да се досети за отговора на въпроса на директора.

— Мисля, че ще дойде.

— Добре.

Кроу бързо затвори: очевидно бе зает на много фронтове.

Пиърс остана вторачен в черния екран, но пред очите му бе опустошението на Антарктида. Мисията не търпеше забавяне.

„Дано Монк не закъснее“.

17.

19 ноември, 00:17 ч. местно време

Аралско море, Казахстан

Рейчъл и другите припряно се спуснаха в претъпканата светая светих на отец Тараско. Воят на вятъра долиташе до тях дълбоко в лабиринта от проходи и помещения — бурята стоварваше гнева си върху изоставения кораб. Виелицата свиреше из ръждивия корпус, разтърсваше свободно висящи железни платна, разклащаше изпочупени парапети.

Пилотът беше приземил хеликоптера от подветрената страна на тази планина от корозирала стомана и правеше всичко възможно да защити двигателя и движещите се части от навяващите пясък и сол.

На най-долните равнища на лабиринта се бяха събрали още от хората на Йосип, които сякаш не обръщаха внимание на грохота и опасността — явно бяха свикнали да се оттеглят тук, когато природата горе се развилнее. Излежаваха се, играеха карти или запълваха времето си с дребни домакински задачи.

Спокойствието им изобщо не действаше на Рейчъл.

— Да сложим ковчежето на масата — каза Монк на Дънкан.

Докато двамата пренасяха патинираното сребърно сандъче, Джейда изтърси пясъка от косата си и изтупа праха и солта от дрехите си.

Бурята не беше разрошила само нея.

Санджар остави ослепения с качулка сокол на един прът и Херу гневно размаха крилете си няколко пъти, но острите му нокти бяха забити в дървото — знаеше, че не бива да лети на сляпо. Неговият стопанин успокоително му шепнеше и го чешеше зад тила.

Рейчъл застана до него, възхитена от умението му.

Вуйчо й имаше други грижи. Даде знак на Йосип да дойде при масата и каза:

— Трябва да проучим това нещо колкото може по-подробно и да открием всички възможни указания.

Старият му приятел кимна, но пак с онова разсеяно изражение, сякаш мислите му витаят другаде. Докато Кокалис и Рен пренасяха ковчежето при първите реликви, той се взираше в една висока етажерка, обърнат с гръб към масата.

Арслан се приближи до свещеника, като че ли искаше да го попита нещо, но вместо това опря дулото на черен пистолет отстрани на корема му и изкрещя:

— Всички да се махнат от масата! Горе ръцете! Високо!

Изненадани, в първия момент те не реагираха — а после през отворената врата на помещението нахлуха мъже с автомати или ятагани. Явно бяха от черноработниците, наети от Йосип за археологическите му разкопки.

В коридора прозвучаха изстрели.

Съдбата на останалите работници изглеждаше очевидна. Рейчъл си спомни гранатата в университета, живите бомби в Актау. Враговете явно бяха по-близо, отколкото си мислеха те.

Отец Тараско объркано погледна младежа.

— Какво става, Арслан?

В отговор онзи го зашлеви през устата и му сцепи устната. После грубо го сграбчи за ръката, завъртя го и притисна пистолета към гърба му.

— Какво правиш, братовчеде? — викна невярващо Санджар.

— Изпълнявам заповедите на господаря на Синия вълк — отвърна Арслан. — И ти ще ми се подчиняваш. Заклел си се във вярност, също като мен.

Йосип наскърбено се обърна към Санджар.

Арслан кимна към вратата и заповяда:

— Върви, братовчеде. Иначе ще бъдеш погребан тук заедно с тях.

Санджар отстъпи назад.

— Съгласих се да наблюдавам, да съобщавам какво прави отец Йосип… но не и това. Никога! Той е добър човек. Другите също не са ни направили нищо лошо.

— Тогава ще умреш с тях — презрително заяви Арслан. — Винаги си бил слабоволен, Санджар, главата ти витае в облаците заедно с тази твоя птица. Разглезили са те богатите ти родители, които гледаха отвисоко своите по-бедни роднини. Никога не си бил истински воин на хана.

И извика нещо на своите хора на монголски. Четирима от тях незабавно се втурнаха към масата, грабнаха реликвите и се оттеглиха към изхода.

Спечелените с много усилия съкровища изчезнаха.

Арслан ги последва, като буташе Йосип пред себе си и го използваше като жив щит. Хората му започнаха да затварят тежката стоманена врата. Ако се съдеше по нитовете и ръждата, тя трябваше да е наследство от кораба.

От прага Арслан отправи последна заплаха към братовчед си. Всъщност тя се отнасяше за всички:

— Докато ви нямаше, моите воини заредиха експлозиви из този лисичарник. Скалата ще се разпадне на прах, всичко ще се срути. И накрая тежкият кораб ще се срути отгоре ти, ще стане твой надгробен камък. Никой не ще научи какво се е случило тук.

Неколцина от хората му грубо се изсмяха.

Държаха автоматите си насочени към групата, особено към Монк и Дънкан — явно разбираха коя е най-голямата опасност за плановете им.

— Убийте ги — заповяда им Арслан. — И после ни настигнете горе.

Санджар погледна Рейчъл, вдигна очи към тавана и след това погледна сокола.

Трябваше й само миг, за да го разбере.

Никой не й обръщаше внимание. Тя се пресегна и смъкна качулката от главата на Херу.

Санджар извика някаква команда на родния си език и посочи Арслан. Птицата устремно изхвърча от пръта и се понесе към скалния таван.

Дулата на автоматите последваха сокола. Гърмежите почти оглушиха Рейчъл.

Невредим, Херу се спусна като перната стрела, изстреляна от лъка на Санджар. Ноктите му се забиха в главата на Арслан и разкъсаха бузата и скалпа му. Мощните криле зашибаха лицето му и го принудиха да падне на колене и да закрещи от болка.

В този момент в средата на помещението също се разнесоха изстрели.

00:38 ч.

Дънкан реагира още щом най-близкият до него автомат се насочи към тавана — хвърли се върху мъжа с оръжието и го повали. Главата на монголеца се блъсна в ръба на масата толкова силно, че черепът му изхрущя, и мъжът безжизнено се отпусна под тялото му.

Рен грабна автомата му, претърколи се настрани и легнал по гръб, очисти друг от убийците с откос в гърдите. В следващия миг в камъка между краката му се забиха куршуми и го принудиха да запълзи заднишком и да се скрие под масата. Оттам улучи стрелеца в капачката на лявото коляно и докато онзи се строполяваше на пода, Дънкан го прониза между очите.

Пред погледа му се появи нов противник, който приклекна и откри огън под масата. След секунда недалечната етажерка се сгромоляса върху него. Монк се покатери отгоре й, удари зашеметения мъж в гърлото с изкуствената си ръка и премаза ларинкса му. Мъжът се претърколи настрани, като се давеше в кръв.

Един от хората на Арслан на изхода най-после успя да прогони сокола от лицето на своя командир.

Отец Тараско използва хаоса, за да се освободи, и се затича навътре в помещението.

Отекнаха два изстрела, от гърдите на свещеника бликна кръв и той се блъсна в Монк, който го подхвана под мишниците.

Зад тях пистолетът на Арслан още димеше, докато хората му измъкваха окървавеното му тяло навън. Дънкан стреля след тях, ала стоманената врата шумно се затръшна.

Рен скочи на крака, засили се и удари вратата с рамо. Тя отказа да поддаде, най-вероятно подпряна отвън. Бяха в капан.

Джейда се изправи иззад друга етажерка — там я беше натикал Монк в самото начало на престрелката.

Санджар стоеше на колене до зашеметения Херу, който пляскаше с криле на каменния под.

Рейчъл изтича с вуйчо си при тежко дишащия Йосип.

Под тялото на свещеника се събираше локва кръв и тя разбра, че не му остава много — което навярно се отнасяше за всички.

00:40 ч.

„Не, не, не…“

Вигор беше коленичил до своя приятел, завърнал се от мъртвите само за да умре отново, човек, жестоко наказан от съдбата, надарен едновременно с гениалност и лудост. Не заслужаваше такъв край.

Хвана ръката на Йосип и започна да чете молитва.

Отец Тараско го зяпаше смаяно. От устните му се стичаше кръв, не можеше да говори — гърдите му бяха разкъсани от куршумите на предателя.

— Не се движи, скъпи приятелю.

Кокалис държеше мършавия старец в скута си.

Монсиньор Верона стисна ръката на приятеля си и насочи цялата си любов към него. Не можеше да направи нищо повече. Беше видял истината в очите на Монк.

Лишен от глас, Йосип събра сили и притегли дланта му към окървавените си гърди. Вигор усети туптенето на сърцето му и каза:

— И ти ще ми липсваш.

Виждаше в очите на стария си колега съпротивата, съжалението. Отец Тараско знаеше каква опасност е надвиснала над света и че не може да помогне с нищо.

— Ти си носил това бреме достатъчно дълго, приятелю. Оттук нататък ще го поема аз.

Йосип продължаваше да се взира в него, докато Вигор внимателно очертаваше кръст на челото му.

— Почивай в мир — прошепна монсиньор Верона. И свещеникът издъхна.

00:42 ч.

Дънкан помогна на Монк да вдигнат тялото на отец Йосип върху масата.

— Съжалявам — каза Рен. — Ще ми се да имахме време да му направим прилично погребение.

Вигор преглътна сълзите си и кимна, загледан в опустошената библиотека.

— Това е подходящо място за него.

— Но не бива да се превърне и в наш гроб — напомни им Кокалис.

Дънкан се обърна към Санджар.

— Има ли друг изход?

Младежът беше завил сокола си с одеяло.

— Не, съжалявам. Другите тунели просто водят към още помещения. Единственият изход е през тази врата.

Рен разбираше, че в най-добрия случай имат още няколко минути, за да се измъкнат. Щом напуснеха кораба, Арслан и неговите хора щяха да взривят подземието. Имаше само една надежда — убийците да събират всичко ценно по пътя си и да се забавят, ала не можеха да разчитат на това.

Джейда стоеше с широко отворени очи, обгърнала тялото си с ръце.

— Искаха да ни убият — разтреперана, почти изпаднала в шок, каза младата жена.

— И все още може да успеят — прибави Дънкан. Нямаше смисъл да се заблуждават за положението си.

Тя му се намръщи.

— Нямах предвид това. Помисли. Ако не бяхме оказали съпротива, сега щяхме да сме мъртви. Експлозивите са предназначени да погребат труповете ни в този необозначен гроб.

Рен продължаваше да не я разбира.

— Вече не трябваше да сме живи — разгорещи се астрофизичката и махна с ръка наоколо. — Онзи кретен каза, че били заредили бомби из цялото подземие. Тогава защо не и тук? Това е най-долното ниво. Той е смятал, че вече ще сме мъртви.

„Естествено…“

Монк изруга и се зае да оглежда стените.

Като проклинаше глупостта си, Дънкан провери от отсрещната страна. Отне му по-малко от трийсет секунди да открие един от зарядите, поставен в основата на дебел дървен стълб, който носеше тавана на огромното помещение.

— Намерих един! — извика той.

— Тук има още един! — отговори му Кокалис.

— Махни трансивъра! — инструктира го Дънкан. — И внимавай!

Рейчъл се приближи до него.

— Мислиш ли, че ще успеете да обезвредите всички навреме?

— Нямам и намерение — отвърна той. — Най-вероятно са заредили взривове из цялото подземие.

Младият мъж предпазливо отлепи парчето пластичен експлозив, като внимаваше с капсул-детонатора и трансивъра. После изтича с него при стоманената врата.

Там го чакаше Монк с друг трансивър в ръка.

Рен залепи експлозива за яките панти и отвори капачето на трансивъра, устройство, представляващо комбинация от предавател и приемник. Промени настройките на приемника с нокът, тъй че да са различни от тези на другите заряди в подземието.

„Иначе ще взривя целия лабиринт“.

След това взе трансивъра от Монк.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита партньорът му.

— Не съм следвал електроинженерство, за да стана продавач в магазин за електроуреди. — Дънкан бързо настрои предавателя на новата честота и даде знак на всички. — Прикрийте се и си запушете ушите!

Оттегли се заедно с тях и се скри зад една здрава етажерка. После плъзна палеца си към червеното бутонче на трансивъра. На тази честота трябваше да реагира само поставеният от него експлозив… но когато се отнасяше за взривни вещества и радиоустройства, и с добрите инженери понякога се случват лоши неща.

Дънкан натисна бутона.

Последва разтърсваща експлозия и Рен си помисли, че се е провалил, че е вдигнал във въздуха всичко. Наоколо се кълбяха дим и прах. Той се изправи, размаха ръка и се закашля.

Вратата в отсрещния край на помещението я нямаше, заедно с голяма част от стената.

— Гадовете сигурно са го чули! — прозвуча като под вода гласът на приближилия се Монк.

Дънкан кимна.

С други думи — „Да бягаме!“

00:46 ч.

Джейда тичаше нагоре по стълбището след Дънкан, който водеше групата с единственото им фенерче. Зад тях Монк и Рейчъл помагаха на Вигор по стръмните стъпала — по-точно направо го носеха. Последен беше Санджар.

Младата астрофизичка очакваше светът всеки момент да се сгромоляса и да я погребе под тонове камък, пясък и сол.

Изходът, който водеше към ръждивия трюм на кораба, й се струваше невъобразимо далече. Лабиринтът придоби невероятни размери, уголемяваше се пропорционално на ужаса, който изпитваше. Вятърът виеше и свиреше из корозиралия корабен корпус и я подканваше да тича по-бързо.

— Още малко! — задъхано съобщи Дънкан, като взимаше по две стъпала наведнъж, стиснал автомата си в ръка.

Тя вдигна лице, но едрото му тяло препречваше погледа й.

След пет метра видя, че Рен е прав. Скалните стъпала се смениха със стоманени. Те продължиха нагоре и…

… стълбището под тях яростно се разтърси, разнесе се грохот, сякаш се разцепваше самата земя…

Всички се строполиха на колене върху покритото със сол стълбище. Отдолу изригнаха облаци пясък, прах и дим — задавящи, ослепяващи.

Джейда запълзя на четири крака по оставащите няколко стъпала, като се ориентираше по светлината на фенерчето. Нечия ръка хвана нейната и я изтегли нагоре с лекота, сякаш е безтегловна. Тя със залитане се дръпна настрани, докато Рен помагаше на другите да се измъкнат в трюма.

— Към изхода! — извика той и посочи дупката, пробита в левия борд на корпуса.

Астрофизичката се обърна натам, но светът внезапно се наклони и тя се подхлъзна. Кърмата рязко пропадна зад нея, носът се издигна. Тя си представи как задната половина на тежкия кораб потъва и се смачква в дупката, образувана от взривения подземен лабиринт.

Пясъкът, който вятърът в продължение на половин век беше навявал в корпуса, изведнъж се раздвижи и потече към кърмата.

Повлечена от тази пясъчна вълна, Джейда вече не можеше да се задържи на мястото си. Падна на колене и се запързаля по стръмния склон. Другите бяха в същото положение, понесени от превърналите се във водопад пясъци, които ставаха все по-дълбоки, изсипваха се все по-бързо и затрупваха крайниците им, тласкаха ги назад към потъващата кърма.

Джейда се съпротивляваше, размахваше ръце, чувстваше се като давещ се плувец.

И може би наистина я очакваше такава участ.

Вилнеещата долу пясъчна буря чакаше да я погълне, а другата половина от пясъка в кораба се свличаше подире й, готова да я залее.

В този момент покрай нея профуча Дънкан, наполовина пързаляйки се, наполовина сърфирайки по гребена на пясъчната вълна, без да се съпротивлява като другите.

След миг изчезна в прашния облак.

„Нима просто се е предал?!“

00:50 ч.

Носен от пясъка, Дънкан се насочваше към единствената им надежда за спасение.

Беше си спомнил пристигането им предишния ден, когато ландроувърът се появи от импровизиран гараж в корабната кърма и се отправи към тях.

Когато преди секунди светът започна да се преобръща, Рен забеляза джипа, паркиран на същото място, и се устреми към него. Блъсна се силно в бронята, хвърли се върху предния капак, после пропълзя странично през левия прозорец и се вмъкна зад волана.

Ключът беше на мястото си.

„Слава богу…“

Дънкан запали двигателя, настъпи газта и усети, че оребрените гуми бясно се завъртат, изхвърляйки струи пясък назад. Ландроувърът потегли нагоре, като почти плуваше в прииждащия пясък.

Монк вече беше забелязал какво прави и бързо се пързаляше по склона, без да се съпротивлява на пясъчното течение. Стигна до джипа, изтегли се върху решетъчната броня, претърколи се по корем върху капака, даде знак на партньора си с палец нагоре и викна:

— Дънкан, напред!

Дънкан бавно подкара по наклонената палуба, а Кокалис помагаше на другите да се измъкнат от пясъчния водопад. Вигор се изпързаля върху капака и опря гръб в предното стъкло. Рейчъл го последва. С помощта на Джейда Монк изтегли Санджар, който не изпускаше от ръцете си увития в одеяло сокол.

След като всички се събраха, Рен даде повече газ и потегли на ниска предавка по все по-стръмния склон; представяше си как кърмата потъва в срутващия се подземен комплекс.

Въпреки специално предназначените за пясък гуми и двойната предавка ландроувърът се хлъзгаше странично под напора на пясъчното течение. Дънкан затаяваше дъх при всяко поднасяне — знаеше, че ако се свлекат в задния край на кораба, сигурно никога няма да се измъкнат. Натрупваните цели пет десетилетия пясък, тиня и сол бързо щяха да ги погребат живи.

Ръждивият корпус скърцаше пронизително, трюмът се огласяше от екота на смачкващата се стомана. Плочите на корпуса с пукот изскачаха от гнездата си и се плъзгаха към кърмата. Корабът се разпадаше пред очите им.

Рен бавно завиваше наляво и накрая стигна до пробитата в корпуса дупка. Поради накланящия се кораб тя вече беше на доста голямо разстояние над земята, но трябваше да поемат този риск.

Той с усилие успя да задържи предницата обърната към изхода, докато Монк изтикваше всички в бушуващата навън буря.

— Сега ти! — надвика воя на вихъра Кокалис.

Дънкан му махна с ръка.

— Давай! Аз ще те последвам!

Лъжеше, разбира се. Ако отпуснеше газта, джипът веднага щеше да се плъзне назад.

Монк се вгледа през предното стъкло, видя категоричната му решимост, намръщено се обърна и се хвърли към отвора. Но вместо да изскочи навън, се хвана с изкуствената си ръка за долния му ръб, протегна другата назад и изрева:

— Дай малко по-насам и се хвани за мен!

Дънкан знаеше, че такава маневра най-вероятно ще доведе до гибелта и на двамата.

— Не ме карай да скачам за теб! — изкрещя Монк.

И сигурно щеше да го направи.

Уверен в това, Рен настъпи газта и спечели около два метра, буксувайки в плъзгащия се пясък. Стиснал волана с една ръка, той протегна другата през прозореца.

Монк успя да достигне пръстите му, после здраво стисна дланта му. Дънкан се помоли наум, пусна кормилото, вдигна крак от педала и се изтласка през прозореца. Както предполагаше, ландроувърът незабавно полетя назад и той увисна на ръката на партньора си.

Въздъхна облекчено.

Но още беше рано да се радва.

Докато той висеше във въздуха, корабът се разпадна на две.

01:04 ч.

Само от няколко метра, приведена ниско заради бурята, Джейда видя как ръждивият корпус се разцепва по средата с писък на разкъсана стомана. Целият нос се стовари върху пясъка, вдигайки още облаци прах.

Всички заотстъпваха заднишком, обсипани от останки, жестоко брулени от виелицата. Навсякъде се вихреше пясък и почти напълно ги ослепяваше.

„Дънкан… Монк…“

Силният вятър бързо разнесе праха и тя затърси с поглед сред развалините на кораба.

С периферното си зрение зърна движение край корпуса и насочи вниманието си към две фигури, които изпълзяха от трюма и скочиха навън. За щастие корабът се беше разцепил над изхода и това ги бе спасило.

Монк помогна на Дънкан да мине между острите късове стомана, осейващи всичко наоколо — младият мъж куцаше.

Джейда затича към тях, като заслоняваше лице от вятъра. Сърцето й се сви, като видя подгизналия от кръв крачол на Рен.

Другите се събраха при тях.

— Какво стана? — попита астрофизичката.

— Опитах се да потъна заедно с кораба — пошегува се Дънкан. — Обаче Монк ме разубеди.

— Да тръгваме — подкани ги Кокалис. После забеляза, че един липсва. — Къде е Санджар?

Джейда се заоглежда. Не беше забелязала изчезването му.

— Отиде да потърси пилота — отговори Вигор.

Младата жена с угризение се обърна към хеликоптера. Изобщо не се бе замислила за съдбата на техния пилот. Сигурно подсъзнателно го смяташе за мъртъв, убит от работниците на Йосип.

Монк и Дънкан тръгнаха към вертолета. По пътя откриха три трупа, проснати в локви кръв.

И тримата бяха застреляни.

Рен ги заобиколи с накуцване.

— Нашият безстрашен летец явно е оказал сериозна съпротива.

— И ни е спасил живота — прибави Кокалис. — Най-вероятно тъкмо това е забавило взривяването на кораба и ни позволи да се измъкнем.

Джейда изпита два пъти по-силно угризение. Дори не знаеше името на пилота.

Стигнаха до хеликоптера и видяха, че бордовете му са надупчени от куршуми, а покривът е разбит на парчета. Съдраните платнища плющяха на вятъра.

Нямаше и следа от Санджар.

И тогава от мрака на бурята се появиха два тъмни силуета, които се крепяха един друг, приведени под напора на вятъра и брулени от навяващата сол.

Санджар и пилотът.

Монк остави Дънкан с Джейда и отиде да им помогне.

— Тръгнах по кървавата му диря — обясни Санджар, когато двамата дойдоха при тях. — Водеше от хеликоптера и изчезваше в пустинята…

— Раниха ме в горната част на бедрото — поясни пилотът. — Приклещиха ме под хеликоптера и вече се бях отписал, когато от кораба отекна силен взрив. Използвах разсейването им и изкуцуках в мрака с надеждата, че няма да тръгнат да ме търсят.

Джейда си спомни взривената врата в подземието.

„Значи в крайна сметка май сме се спасили взаимно“.

— Вертолетът ще може ли да лети? — попита Монк.

Пилотът се намръщи.

— Не и в това време. Но с малко силикон и лепило сигурно ще успея да го вдигна във въздуха.

— Браво на тебе — отбеляза Кокалис.

Всички се скриха от бурята в хеликоптерната кабина. Но черната виелица беше най-малкият им проблем.

Монк се обърна към Санджар, който тъкмо вдигаше от една седалка сокола си, все още увит в одеяло — беше оставил птицата на завет, преди да се отправи по следите на пилота.

— Знаеш ли къде ще занесе реликвите Арслан?

— Не съм сигурен, но най-вероятно в Улан Батор.

— А там? — присъедини се към разговора монсиньор Верона. — На кого ще ги даде?

— Виж, това вече знам със сигурност. Ще ги отнесе на предводителя на моя клан, човек, който носи титлата Борджигин — „господар на Синия вълк“.

— Титлата на Чингис хан — промълви Вигор.

Санджар кимна.

— Как е истинското му име? — попита Кокалис.

— Нямам представа. Винаги идва при нас с вълча маска. Само Арслан е посветен в истинската му самоличност.

— Това не ни върши никаква работа — изсумтя Дънкан, докато превързваше дълбоката порезна рана на крака си.

— Без последната реликва сме обречени — въздъхна монсиньор Верона.

Джейда погледна през прозореца. Бурята отминаваше и в нощното небе постепенно просияваше кометата. Като учен, тя вярваше само на факти и числа, на категорични доказателства и безспорни изчисления. Беше се отнасяла презрително към суеверията, които ги бяха довели на тази екскурзия до Аралско море.

Ала докато се взираше в небето, я обзе отчаяние. Сега разбираше истината с цялото си същество.

Монсиньорът имаше право.

„Обречени сме“.