Окото на тигъра

На сутринта Шери беше се преборила с най-опасните последици от отравянето и подутините от опарването бяха се смалили, превръщайки се в неприятен обрив от мехури. Трябваше да изминат обаче още трийсет и шест часа, през които никой от нас не прояви желание да отидем отново до вира сред рифовете, а после пък вълнението беше доста силно. Налагаше се да изчакаме още един ден.

Скъпоценните часове минаваха неусетно. Представях си как „Мандрейк“ напредва безмилостно, защото бях видял, че е бърза и мощна яхта, а всеки изгубен ден топеше преднината, на която бях разчитал.

На третия ден потеглихме отново към дълбокия вир. Беше ранен следобед и ние решихме да си опитаме късмета във водите на протока, впускайки се срещу първите вълни на прилива и плъзгайки се на сантиметри край острите коралови зъбери.

Шери все още беше в немилост и тъй като ръцете й бяха увити в превръзки с риванол, оставихме я в лодката да прави компания на Анджело. Чъби и аз се гмурнахме заедно, спускайки се бързо и задържайки се над поклащащите се върхове на бамбука, колкото да оставим първия сигнален балон. Бях решил, че трябва да претърсим внимателно дъното. Разделих цялото пространство на квадрати, бележейки ги с надутите с въздух балони, които привързвах с тънко найлоново въже към водораслите.

Работихме около час и не открихме нищо, което да прилича на останки от корабокрушение, макар че имаше много грамади от корал, покрити с водорасли, които си заслужаваха по-подробно проучване. Отбелязах местата им върху привързаната за бедрото ми плочка от аспид.

След час нивото на кислорода в двойните ни бутилки от по деветдесет кубически фута бе намаляло обезпокоително. Чъби имаше нужда от повече въздух, защото бе доста по-едър от мен, а пък и правеше повече излишни движения, така че редовно проверявах манометъра му.

Поведох го нагоре, спазвайки особено внимателно всички изисквания за понижаване на налягането, макар че Чъби беше както винаги нетърпелив. Той никога не беше виждал, за разлика от мен, водолаз, който излиза от водата толкова бързо, че кръвта във вените му почва да кипи като шампанско. Последвалите гърчове могат да го парализират завинаги, а проникналите в мозъка газови мехури могат да доведат до непоправими увреждания.

— Открихте ли нещо? — извика Шери веднага щом се показахме на повърхността, а аз й дадох знак с палеца надолу, докато плувахме към лодката. Изпихме по чаша кафе от термоса и аз изпуших една от местните пури, докато си почивахме и бъбрехме. Струва ми се, че всички бяхме леко разочаровани задето не открихме веднага нещо, но продължавах да поддържам духа на всички, обещавайки, че скоро ще направим първото си откритие.

Двамата с Чъби сменихме клапаните за вдишване на току-що заредените с кислород бутилки и се спуснахме отново. При второто ни спускане щяхме да работим само четирийсет и пет минути на дълбочина от сто и трийсет фута, защото ефектът от разтварянето на газовете в кръвта се акумулира и при повторно гмуркане надълбоко опасността е много по-голяма.

Проправяхме си внимателно път през горичките от бамбук и пръснатите коралови могили, оглеждайки падините и пролуките между тях, спирайки се начесто, за да отбелязваме местата на интересните образувания, а после продължавахме отново напред и назад по означените със сигнални балони очертания.

Изминали бяха четирийсет и три минути и аз погледнах към Чъби. На него не му ставаше нито един от костюмите, с които разполагахме, така че се гмуркаше гол, с изключение на вехтите черни вълнени плувки. Както се провираше през гъсталака, той ми приличаше на някой от делфините, с които бях приятел, само че не бе грациозен като тях. Усмихнах се при мисълта за делфините и се готвех да се обърна, когато случайно проникнал през водата лъч светлина заблестя върху някакъв бял предмет на дъното под Чъби. Доплувах бързо дотам и заразглеждах белеещия се предмет. В първия миг реших, че е парче от мидена черупка, но после забелязах, че е прекалено дебел и с правилни очертания. Спуснах се по-близо до него и видях, че е забит в пласт от полуразложили се вътрешности на корал. Напипах закачената на пояса ми малка кама, измъкнах я от калъфката й и откъртих буцата корали, в която стърчеше здраво срасналия се бял предмет. Буцата тежеше около пет фунта и аз я пъхнах във висящата на рамото ми мрежеста торбичка.

Чъби ме следеше с поглед и аз му дадох знак да излизаме.

— Нещо ново? — извика веднага Шери, щом изплувахме. Явно беше дяволски изнервена, че е принудена да не напуска лодката. Ядосваше се и губеше търпение — но нямаше да й позволя да влезе във водата, докато не зараснеха опасните рани по ръцете и бедрата й. Знаех колко лесно могат да се инфектират при тукашните условия откритите рани и затова продължавах да й давам антибиотици, стараейки се да й осигуря пълно спокойствие.

— Не знам — отговорих аз, щом доплувахме до лодката и й подадох мрежестата торба. Грабна я нетърпеливо и докато ние се измъквахме на борда и сваляхме апаратите, тя разглеждаше внимателно плячката ми, прехвърляйки я в ръце.

Вълните бяха започнали да се блъскат тежко в рифа, от което водата наоколо закипя, а лодката се люлееше и подскачаше несигурно. Анджело едва успяваше да я задържа на място — значи бе време да тръгваме. Бяхме прекарали под водата толкова време, колкото считах, че е достатъчно безопасно за един ден, мощните океански вълни скоро щяха да започнат да преминават през преградата от корали и да се понесат опустошително върху водите на закътания вир.

— Хайде да се прибираме, Чъби — викнах аз и той застана при моторите. Цялото ни внимание бе съсредоточено върху опасния обратен преход през протока. Понесени от силата на прилива, вълните се блъскаха в кърмата, подхвърляха нагоре лодката и се плъзгаха толкова бързо под корпуса й, че убиваха сравнително добрата ни скорост, а кормилото така се въртеше встрани, че всеки миг можехме да се обърнем напряко и да се забием с носа право в кораловите стени на протока. Но опитният Чъби устоя на всичко и накрая ни изведе в тихите води зад рифа, откъдето поехме към острова.

Вече можех да разгледам внимателно предмета, който бях извадил от дъното на вира. Шери не спираше да ми дава съвети, от които нямах никаква нужда, предупреждавайки ме да пипам внимателно. Поставих буцата мъртви корали върху седалката на лодката и я разцепих със силен удар с камата. Тя се раздели на три парчета и отвътре се показаха множество дреболии, които са били погълнати някога от живите полипи на корала.

Сред тях имаше три кръгли сиви топчета като онези, с които си играят децата, и аз извадих едното от черупката на корала, претегляйки го на дланта си. Беше тежко. Подадох го на Шери.

— Някакви предположения? — попитах аз.

— Куршуми от карабина — без никакво колебание отвърна тя.

— Естествено — съгласих се аз. Трябваше да ги разпозная и затова реших да внимавам, за да позная какъв е следващият предмет.

— Малък месингов ключ.

— Гениален си! — иронично подхвърли тя, но аз не й обърнах внимание и се заех да измъкна внимателно белия предмет, който първи беше привлякъл вниманието ми. Успях най-сетне да го освободя и го обърнах обратно, за да разгледам синия надпис на гърба му.

Беше парче бял лъскав порцелан, отчупено от ръба на чиния, върху която е бил изрисуван герб. Половината от надписа липсваше, но веднага разпознах изправения на задните си крака лъв и думите: „Парламента. АНГЛИЯ“. Беше емблемата на старата английска компания, изписана върху порцелановите съдове на кораба.

Подадох го на Шери и внезапно ми дойде наум как е станало всичко. Разказах й как са се развили събитията според мен и тя ме слушаше мълчаливо, галейки парчето порцелан.

— Когато вълните най-после са блъснали кораба в корала и корпусът му се е разцепил на две, вероятно точно по средата, целият тежък товар и всички принадлежности са се плъзнали към отвора. Преградите на трюмовете са се пробили и всичко се е изсипало във водата — оръдия и гюлета, порцеланови и сребърни съдове, бутилки и чаши, монети и пистолети. Цялото дъно на вира сред рифа сигурно е било обилно засипано с тия творения на човешкия гений, а коралите са засмукали и погълнали всичко.

— Ами сандъците със съкровището? — попита Шери. — И те ли са изпаднали през пробойната?

— Не знам — признах си аз, а Чъби, който беше ни слушал напрегнато, плюна през борда и изръмжа:

— Предният трюм винаги е преграден с дебели триинчови дъбови дъски, за да се задържа товарът при бурно море. Всичко, което е било в предния трюм, си е все още там.

— За същата оценка от вещо лице на „Харли стрийт“ ще трябва да се изръсиш цели десет гвинеи — казах аз на Шери и й намигнах. Тя се засмя и се обърна към Чъби.

— Не знам какво щяхме да правим без теб, мили ми Чъби — рече му тя, а Чъби се намръщи свирепо и изведнъж забеляза на далечния хоризонт някаква страшно интересна забележителност.

Едва по-късно, след като бяхме поплували край един от уединените плажове и бяхме се преоблекли в чисти дрехи, Шери и аз седяхме край огъня, посръбвайки „Чивас Рийгъл“ и похапвайки от току-що уловените в лагуната скариди, въодушевлението ни от първите дребни находки понамаля, а аз реших да обсъдим трезво всичко, което знаехме за потъналия кораб и изсипалите се от него предмети върху дъното на вира.

Ако Чъби грешеше и сандъците със съкровището, които тежаха неимоверно много, бяха пробили преградите на трюма и паднали във водата, то задачата ни да ги открием нямаше да има край. Същия ден бях видял към двеста купчини и могилки от корал — и под всяка една от тях би могла да се крие някоя част от индийския трон с тигъра.

Ако пък той не грешеше и товарът беше останал в трюма, то тогава полипите на корала сигурно са покрили цялата предна част на потъналия на дъното кораб, наслоявайки се върху дървената обшивка на безброй пластове от втвърден калций, който накрая се е превърнал в яка броня, неузнаваема под обилно обраслите я водорасли.

Обсъдихме всичко в подробности, като всеки от нас бе съгласен, че задачата, която бяхме си поставили, е огромна и че тя се състои от две отделни части.

Първо трябваше да открием и да разпознаем сандъците, а после трябваше да ги изтръгнем от жестоката прегръдка на корала.

— Нали се сещаш какво ще ни бъде необходимо, Чъби? — попитах аз и той кимна с глава.

— Още ли пазиш ония две сандъчета? — продължих аз, срамувайки се да произнеса думата „гелигнит“ пред Шери. Тя ми напомняше прекалено живо за онова, което възнамерявахме да направим с Чъби и за което бяхме се снабдили с огромни количества взривни вещества. Беше преди три години, през един слаб сезон, през който имах отчаяна нужда от суха пара, за да покрия разходите на „Танцуващата по вълните“ и да преживея. Без да нарушаваме ни най-малко закона, планът ни можеше да се осъществи и отдавна да съм затворил тая страница от живота ми, а и да съм я забравил — но ето че сега имахме нужда от гелигнит.

Чъби поклати глава.

— Мой човек, оная дяволия беше започнала да се поти като напечен от слънцето хамалин. Ако някой беше се оригнал на петдесет фута от нея — тя щеше да отнесе целия остров.

— И какво направихте с него?

— Двамата с Анджело го откарахме към Мозамбикския проток и го потопихме надълбоко.

— Ще ни трябват поне няколко сандъчета. Ако искаме да натрошим грамадите на дъното, ще трябва да сложим пълен заряд.

— Ще поговоря пак с мистър Кокъф — той сигурно ще уреди нещо.

— Говори с него, Чъби. Следващия път, когато отидеш до Сейнт Мери, кажи на Фред Кокър да ни достави три сандъчета.

— А какво ще кажеш за ананасите, дето успяхме да спасим от „Танцуващата по вълните“? — попита Чъби.

— Няма да ни свършат работа — отговорих аз, защото не ми се искаше на некролога ми да пише: „Човекът, който се опита да възпламени ръчни гранати «МК VII» на сто и трийсет фута дълбочина.“