Окото на тигъра

Надуваемата лодка я нямаше на кея, но Хамбон ме закара с ферибота до стоящата на котва „Танцуваща“ още преди слънцето да се е издигнало на следващата сутрин. Докато се приближавахме към яхтата, видях, че около каютата се мотае някаква позната сянка, а лодката беше привързана за борда.

— Хей, Чъби — викнах аз, щом стъпих на палубата. — Да не би госпожата да те е изритала от леглото?

Палубата на „Танцуващата“ се белееше от чистота дори и на слабата светлина, а всички метални части бяха старателно излъскани. Сигурно беше дошъл преди два часа — Чъби обича „Танцуващата“ почти толкова, колкото и аз.

— Тя приличаше на обществен клозет, Хари — изръмжа той.

— Тия дето ги возиш, са големи мърлячи — реши той, плюейки шумно през борда. — Нямат никакво уважение към яхтата, ето какви са те.

Беше ми сварил кафе, толкова силно и ароматно, както можеше да го прави само той, и седнахме да го изпием в каюткомпанията. Чъби се мръщеше непрекъснато над чашата си и сърбаше парещата черна течност. Искаше да ми каже нещо.

— Как е Анджело?

— Задоволява вдовиците на Равано — изръмжа той. Островът не предлага достатъчно работни места за всички годни за работа млади мъже, така че повечето от тях заминават с тригодишни трудови договори за остров Равано, където има американска космическа станция и военновъздушна база. Оставят сами своите млади жени, наричани „вдовиците на Равано“, а островитянките са доста известни с топлата си кръв и твърде свободните си нрави.

— Тоя Анджело съвсем ще оглупее от чукане, от понеделник е денонощно при тях.

Усетих, че в недоволството му има нещо повече от завист. Мисис Чъби го държеше съвсем изкъсо. Продължаваше да сърба шумно от кафето си.

— Как са клиентите ти, Хари?

— Плащат ми добре.

— Но ти не ловиш риба, Хари — вдигна поглед към мен той. — Наблюдавам те от кулата на върха, човече, вие не ходите към пролива, а се въртите около брега.

— Точно така, Чъби — потвърдих аз и той се зае отново с кафето.

— Ей, Хари. Внимавай с тях. Бъди разумен и предпазлив, чуваш ли? Тия двамата са много лоши хора. Не познавам младия, но другите са много калпави.

— Ще внимавам, Чъби.

— Нали познаваш новото момиче в хотела, Марион? Онази, дето дойде тук на сезонна работа? — кимнах утвърдително — тя бе хубавичко и доста крехко момиче с чудесни дълги бедра, около деветнайсетгодишна, с лъскави черни коси, луничаво лице, дръзки очи и дяволита усмивка. — Та снощи е била с русия, онзи със зачервеното лице.

Знаех, че Марион понякога съчетава работата с удоволствието и предлага на избраните гости на хотела услуги, които съвсем не влизат в задълженията й. Но на острова подобни изяви съвсем не се смятаха за позорни.

— Е, и? — насърчих го аз.

— Причинил й е болка, Хари. Доста лошо я е наранил — посръбна отново от кафето си Чъби. — После й е дал много пари, за да не се оплаче в полицията.

Намразих още повече Майк Гътри. Само някакво животно може да си позволи подобно нещо с момиче като Марион. Познавах я добре. Тя имаше някаква по детски невинна представа за живота, поради която безразборните й връзки изглеждаха странно трогателни. Спомних си, че бях решил да убия някой ден Гътри, и се опитах да не забравя решението си.

— Те са лоши хора, Хари. Реших, че ще е най-добре да ти го кажа.

— Благодаря ти, Чъби.

— И не им разрешавай да цапат така „Танцуващата“ — укорително добави той. — Ами че каютата и палубата приличаха на кочина.

Чъби ми помогна да докарам „Танцуващата“ до Адмиралтейския кей и си тръгна към вкъщи, продължавайки да си мърмори навъсено. По пътя се размина с идващия насреща му Джими, на когото отправи такъв неприязнен поглед, че онзи би трябвало да замръзне на място.

Джими беше сам, прясно обръснат и със самодоволен вид.

— Здравей, капитане — извика той, докато се качваше на палубата, а аз го поведох към каютата и сипах кафе за двама ни.

— Мистър Матерсън ми каза, че си имал някакви въпроси към мен, вярно ли е?

— Вижте какво, мистър Флечър, трябва да знаете, че не исках да ви обидя, когато не ви говорех. Но причината не беше в мен, а в другите.

— Ясно — рекох аз. — Всичко е наред, Джими.

— Щеше да бъде много по-разумно да ви помолим да ни помогнете още от самото начало, вместо да се лутаме напосоки. Както и да е, сега вече те изведнъж решиха, че трябва да се обърнем към вас.

Току-що ми каза повече, отколкото си представяше, а пък аз си промених мнението за младия господин Джеймс. Стана ми ясно, че той притежава информация, която не е споделил с останалите. Тя бе неговата застраховка и той вероятно бе настоял да ме види насаме, за да запази полицата си непокътната.

— Капитане, търсим един остров, точно определен остров. Извинете ме, но не мога да ви кажа защо.

— Няма значение, Джими. Всичко е наред — успокоих го аз, но изведнъж се замислих: „Но какво ще спечелиш ти, Джеймс Норт? Какво ще ти дадат ония от глутницата, след като веднъж ги заведеш до този точно определен остров? Дали няма да бъде нещо много по-неприятно от алергията към пеницилина?“

Погледнах хубавото му младежко лице и почувствах необичайно топло чувство към него — вероятно заради младостта и невинността му, а може би и заради ентусиазма, с който се отнасяше към уморения и проклет стар свят. Завиждах му и го харесвах заради това, но не ме привличаше мисълта, че ще трябва да го видя заровен в калта.

— Джим, добре ли познаваш твоите приятели? — тихо го попитах аз, което явно го изненада, но после изведнъж стана предпазлив.

— Достатъчно добре — внимателно отвърна той. — Защо?

— Познаваш ги по-малко от месец — рекох, сякаш някой ми го беше казал, и изражението му потвърди предположението ми. — А аз съм срещал подобни хора през целия си живот.

— Не разбирам какво имате предвид, мистър Флечър — той вече бе настръхнал, защото му говорех като на дете, което никак не ме харесваше.

— Виж какво, Джим. Забрави за тая работа, каквато и да е тя. Зарежи я, върни се в магазина си и се заеми с фирмата си.

— Но това е лудост — рече той. — Вие нищо не разбирате.

— Разбирам, Джим. Наистина разбирам всичко. Вече съм вървял по същия път и го познавам много добре.

— Мога и сам да се погрижа за себе си. Не се тревожете за мен.

Въпреки загара личеше, че се е изчервил, а сивите му очи заблестяха предизвикателно. Продължихме да се гледаме още известно време и ми стана ясно, че само си губя напразно времето и нервите. Ако някой ми беше заговорил по същия начин, когато бях на неговата възраст, щях да реша, че е изкуфял.

— Добре, Джим — реших аз, — няма да ти говоря повече, но знаеш какви са правилата. Просто действай хладнокръвно и без да бързаш, нищо повече.

— Добре, мистър Флечър — явно започваше да се отпуска, защото на лицето му се появи очарователна и предразполагаща усмивка. — Все пак ви благодаря.

— Разкажи ми сега за острова — предложих аз, а той огледа каютата.

— Хайде да се качим на мостика — предложи той, а щом излязохме на открито, взе парченцето молив и бележника от планшета с морски карти, закачен над шкафчето до щурвала.

— Според моите изчисления островът е разположен на около шест до десет мили от африканския бряг и между десет и трийсет мили на север от устието на река Ровума…

— Но това обхваща дяволски огромно пространство, Джим, както може би си забелязал през последните дни. Какво друго знаеш за него?

Той се поколеба още малко, преди да сложи скъпернически на масата още няколко чипа. Взе молива и дръпна една хоризонтална черта върху бележника.

— Морското ниво… — поясни той. След това надраска над чертата някакво неправилно очертание, започващо от ниското, а после издигащо се рязко в три отделни хълма, преди да завърши с отсечен край. — Ето така изглеждат очертанията му откъм морето. Трите хълма са от вулканичен базалт — стръмни скали с оскъдна растителност.

— Тримата старци — веднага разпознах острова аз, — но изчисленията ти са доста погрешни — разстоянието от брега е някъде около двайсет мили…

— Но се вижда от сушата, нали? — нетърпеливо попита той.

— Няма начин да не се вижда.

— Естествено, от върховете на хълмовете се вижда надалече — потвърдих аз, а той откъсна листчето от бележника, накъса го внимателно на парченца и ги пусна във водата.

— Колко на север е от реката? — извърна се с лице към мен Джими.

— Без да съм съвсем точен, около шейсет-седемдесет мили.

Това го накара да се замисли.

— Да, може и да е толкова. Почти съвпада, но зависи колко ще ни трябва да… — не довърши думите си, явно бе приел съвета ми да се владее. — Можете ли да ни закарате дотам, капитане?

Кимнах с глава.

— Но преходът е дълъг и най-добре ще бъде да се подготвите за преспиване на борда.

— Ще отида да взема и другите — реши той, станал отново нетърпелив и развълнуван. Но щом стъпи на кея, се обърна към мостика.

— А за острова — как изглежда и всичко останало, няма да кажете на никой, нали?

— Дадено, Джим — усмихнах му се аз. — Бъди спокоен.

Заслизах от мостика, за да погледна флотската карта. Тримата старци бе най-високата точка на подводните скали от базалт — дълъг и як риф, простиращ се успоредно на сушата в продължение на двеста мили. Веригата се губеше под водата, но на места правилно очертаният й релеф се подаваше над повърхността сред пръснатите безразборно коралови и пясъчни островчета и плитчини.

Островът беше отбелязан като необитаем и безводен, а измерените дълбочини показваха множество дълбоки протоци през рифовете наоколо. Макар че бе доста на север от редовните ми преходи, аз бях стигал дотам предишната година, когато бях нает от експедиция на морски биолози от Калифорнийския университет, изучаващи размножителния период на зелените костенурки, изобилстващи в околните води.

Три дни живяхме на палатки на острова, разположен от другата страна на пролива пред Тримата старци, в чиято закътана лагуна през цялата година имаше стоящи на котва риболовни кораби, а от рибарския кладенец сред палмите черпехме леко солена, но годна за пиене вода. Ако се погледнеше към Тримата старци откъм закотвените кораби, очертанията им бяха същите, каквито бе нарисувал Джими, и затова ги разпознах веднага.

Половин час по-късно пристигна цялата група. Върху покрива на таксито бяха натоварили обемист вързоп с екипировка, покрит със зелено брезентово платнище. Наеха двама от мотаещите се наоколо островитяни да им пренесат вързопа, както и спалните чували, които бяха нарамили, и тръгнаха по кея към мястото, където ги очаквах.

Оставиха брезентовия вързоп върху предната палуба, без да го разопаковат, а аз не ги попитах нищо. Лицето на Гътри бе започнало да се лющи на ивици от изгоряла кожа, които разкриваха мокрещи кървавочервени рани. Той беше се намазал с някакъв бял крем. Представих си го как бие малката Марион в апартамента си в „Хилтън“ и му се усмихнах:

— Много добре изглеждаш, не ти ли е идвало наум да участваш в конкурса „Мис Свят“?

Той ме изгледа кръвнишки изпод широкополата си шапка и зае мястото си на стола на палубата. Докато плавахме на север, пиеше бира направо от кутиите и след като ги изпразнеше, ги използваше за мишени. Стреляше с големия си пищов по наредените на кърмата кутии, които се катурваха и цопваха в дирята на „Танцуващата“.

Малко преди пладне връчих на Джими щурвала и слязох до тоалетната под палубата. Заварих Матерсън да отваря барчето и да вади бутилката джин.

— Колко има още? — попита той, лъснал от пот въпреки климатичната инсталация.

— Около час и нещо — отвърнах аз и реших, че Матерсън ще вземе да се пропие, след като още от обяд се хваща за шишето. И тъй като джинът беше го поразмекнал, а аз никога не изпускам удобния случай, измъкнах от него още триста долара като аванс от хонорара ми, преди да се кача на мостика и да поведа „Танцуващата“ по последната отсечка от плаването — през северния проток, водещ към Тримата старци.

Трите върха изникнаха заплашително сред горещата мараня като някакви сиви призраци, увиснали безплътно над протока.

Джими наблюдаваше върховете през бинокъла си, а после го свали и се обърна възхитен към мен.

— Ето го, капитане — каза той и забърза надолу към каютата. Тримата изскочиха на предната палуба, минаха край увития с брезент товар и застанаха рамо до рамо на бордовата ограда, вперили очи над развълнуваното море по посока на острова, докато аз внимателно пълзях нагоре по протока.

Приливът ни тласкаше по протока, а аз нямах нищо против неговата помощ, за да достигнем източния край на Тримата старци, където да акостираме на брега под най-близкия връх. Край бряг като тукашния най-големият пад след прилива е седемнайсет фута и е съвсем неразумно да се остава в плитките води при отлив. Като нищо можеш да се намериш на сухо, след като нивото на водата под кила спадне.

Джими взе ръчния ми компас и го пъхна в раничката си при картата, термоса с леденостудена вода и шишенцето със сол на таблетки, което взе от аптечката. Докато се промъквах внимателно по посока на брега, Джими и Матерсън си събуха обувките и панталоните.

Щом като килът на „Танцуващата“ се блъсна леко в твърдия бял пясък на брега, аз им викнах:

— Готово, тръгвайте.

Джими тръгна пръв по стълбата, която им спуснах от борда на „Танцуващата“. Водата стигна чак до подмишниците им и Джеймс държеше раницата над главата си, докато газеха към брега.

— Два часа! — извиках подире им аз. — Ако се забавите повече, можете да спите на брега. Щом почне отливът, няма да дойда да ви взема.

Джими махна с ръка и се усмихна. Включих на задна скорост и поех внимателно назад, докато двамата се добраха до брега и започнаха да скачат несръчно на един крак, за да надянат панталоните и обувките си, а после се отправиха към палмовата горичка и изчезнаха от погледа ми.

След като се повъртях в кръг в продължение на десет минути, заничайки в чистата като на планински поток вода, аз открих необходимата ми по-голяма дълбочинка и хвърлих котва с по-малка тежест.

Докато Гътри ме следеше с интерес, надянах леководолазни очила и ръкавици и скочих през страничния борд с мрежичка за стриди и яка гумена палка в ръце. Дълбочината беше около четирийсет фута и останах приятно изненадан, че все още можех да поема достатъчно въздух, за да се спусна и да напълня цяла мрежа с едри миди само с едно гмуркане. Почистих ги от черупките на носа на яхтата, а после, сещайки се за натякванията на Чъби, изхвърлих отпадъците зад борда и измих палубата, преди да сваля в камбуза цяла кофа с вкусното им месо. Сложих мидите в тенджерата от огнеупорно стъкло заедно с вино, чесън, сол и счукан черен пипер, като добавих само една щипка лют пипер. Включих газовия котлон на тих огън и сложих капака на тенджерата.

Когато се върнах на палубата, Гътри все още седеше на стола.

— Какво става, шефе, да не би да скучаеш? — загрижено попитах аз. — Няма ли някое момиченце за бой? — очите му се присвиха замислено. Разбрах, че се чуди откъде ли съм научил.

— Много ти е голяма устата, Брус. Но един хубав ден някой ще вземе да ти я затвори — разменихме си още няколко любезности все в същия дух, но така успяхме да убием времето, докато към брега не се зададоха две далечни сенки, които замахаха и завикаха високо. Грабнах куката и тръгнах да ги изтегля на борда.

Щом се покачиха на борда, те веднага извикаха Гътри и тримата се събраха на предната палуба за поредното си заседание. Всички бяха развълнувани, а най-много — Джими, който ръкомахаше и сочеше към протока, говорейки тихо, но много разпалено. Очевидно бяха постигнали пълно единодушие, но когато свършиха със съвещанието си, оставаше само час до залеза и аз отказах да се съглася с увещанията на Матерсън, който искаше да продължи още същата вечер с проучванията си. Нямах никакво желание да се лутам в мрака, когато започнеше отливът.

Подкарах неумолимо „Танцуващата“ към безопасните води на лагуната отвъд протока, а когато слънцето потъна зад сияйния хоризонт, яхтата вече се полюшваше успокоена, придържана от двете тежки котви, а аз седях на мостика и се наслаждавах на последните отблясъци на деня и на първото си уиски за вечерта. В каютата отдолу тримата продължаваха с безконечните си спорове и предположения. Не им обръщах никакво внимание, като дори не си направих труда да употребя вентилатора, докато първите комари не се зададоха откъм лагуната и не започнаха да вият около ушите ми. Слязох долу и щом влязох, разговорът им секна изведнъж.

Разбърках соса и поднесох тенджерата с мидите заедно с печени батати и салата от ананаси, а те залапаха в пълно мълчание.

— Господи, даже и сестра ми не може да готви така — възкликна накрая Джими. Усмихнах му се. Аз имам доста високо мнение за моите кулинарни способности, а младият Джеймс несъмнено беше чревоугодник.

Събудих се след полунощ и излязох на палубата, за да проверя котвите на „Танцуващата“. Всичко беше наред и аз поостанах, за да се полюбувам на луната.

Нощта бе потънала в дълбока тишина, нарушавана единствено от тихия шепот на плискащите се в борда на „Танцуващата“ вълни, чиито гигантски талази прииждаха мощно откъм открития океан и се разбиваха, плискайки бяла пяна върху Топовния риф. Името му бе подходящо измислено, защото разнасящият се дълбок тътен ехтеше също като мощния залп на тежко оръдие.

Луната обливаше протока със сребърните си лъчи, на чиято трепкаща светлина голите темета на върховете на Тримата старци блестяха като слонова кост. Под тях носещите се откъм лагуната нощни изпарения се гърчеха и виеха като изтерзани души.

Внезапно усетих някакво шумолене зад себе си и се извърнах рязко. Гътри тайно беше вървял подире ми като ловуващ леопард. Облечен бе само в чифт спортни гащета, а мускулестото му стройно тяло се белееше под лунната светлина. Взел бе едрокалибрения си черен пистолет, който се поклащаше в отпуснатата му до дясното бедро ръка. Изгледахме се напрегнато за миг, но после се успокоих.

— Виж какво, миличък, ще трябва да се откажеш. Никак не си падам по теб — изрекох аз, но кръвта ми кипеше и гласът ми прозвуча дрезгаво.

— Когато му дойде времето, Флечър, ще те разпоря целия с ей тая играчка — ухили се той и повдигна оръжието си.