Оковите на скръбта

5.

Докато наблюдаваше пейзажа през прозореца, на Уакс веднага му направи впечатление колко населени бяха земите на юг от Елъндел.

Бе лесно да забравиш колко хора живеят в градове, различни от столицата. Железопътните релси минаваха покрай река, достатъчно широка да погълне цели градчета като онези, които се срещаха в Дивите земи. Села, градчета и дори големи градове изпъстряха маршрута така често, че едва минаваха пет минути, преди да минат покрай следващото. Между градовете пък се простираха обширни овощни градини. Полетата пшеница сякаш се покланяха и танцуваха. Всичко бе зелено и изпълнено с живот, освежено от вечерите, когато излизаха мъглите.

Уакс се извърна от прозореца и се зарови в колета, който му бе изпратила Ранет. В подплатената с плюш кутия вътре имаше голяма двуцевка. До нея имаше три топки, всяка от които увита с тънко въже и поставена в подходяща вдлъбнатина в плюша.

Топките и въжетата бе очаквал. Двуцевката беше допълнителен подарък.

„Експериментирам със свръхсилни заряди“, пишеше в приложената бележка, „и огромни патрони, предназначени да обезвреждат Главорези и чистокръвни колоси. Моля да ги изпробваш. За да стреляш, ще е необходимо да увеличиш тежестта си. Откатът със сигурност ще е извънредно силен.“

Поквара и гибел — амунициите за това нещо бяха почти толкова широки, колкото мъжка китка. Приличаше на оръдие. Вдигна едната топка, докато влакът забавяше ход, за да спре на поредната гара. Още не се беше стъмнило напълно, но от прозорците в града вече струеше електрическа светлина.

Електрически лампи. Уакс пусна топката и се загледа в тях. И във външните градове ли имаше електричество?

„Естествено, че има, глупако“, отговори си моментално. Защо да нямат? Бе попаднал в същата клопка, заради която някога се присмиваше на другите. Беше започнал да приема, че всичко важно, модно или интересно се случваше в Елъндел. Това отношение го беше дразнило, докато живееше в Дивите земи.

От влака слязоха шепа пътници и се качиха още по-малко — което го изненада, като се имаше предвид претъпкания перон. Друг влак ли чакаха? Облегна се на една страна, за да може да види по-добре през прозореца. Не… хората се бяха скупчили и слушаха как един от тях вика нещо, което Уакс не успяваше да дочуе. Докато напрягаше очи в опит да разчете надписа на табелата, която един от тълпата носеше, един хвърли яйце и то плесна точно до прозореца му.

Отдръпна се назад. Влакът потегли отново, макар че беше изчакал едва частица от времето, което обикновено прекарваше на всяка гара. Докато бавно излизаше от нея, към него полетяха още яйца. Уакс най-после успя да види какво пишеше на табелата. „НЕ НА ЕЛЪНДЕЛСКАТА ТИРАНИЯ!“

Тирания? Той се намръщи и се наведе напред, когато влакът зави леко под ъгъл, който му позволи да вижда хората на перона. Неколцина скочиха на релсите и размахаха юмруци във въздуха.

— Стерис? — повика я Уакс и прибра кутията от Ранет. — Следила ли си развоя на събитията в градовете в покрайнините?

Не последва отговор. Той погледна към годеницата си, която продължаваше да седи срещу него, свита на седалката и увита в одеяло. Изглежда не беше забелязала гарата или яйцата; беше забила лице така дълбоко в книгата си, че ако я затвореше рязко, щеше да си ощипе носа.

Ландре, камериерката, беше отишла да приготви постелята ѝ, а Уейн се беше запилял кой знае къде из влака. Така че двамата бяха сами в купето.

— Стерис?

Отново никакъв отговор. Уакс наклони глава и се опита да прочете гръбчето на книгата, за да види какво я е запленило толкова, но тя я беше увила в платнена подвързия. Приближи се леко до нея и забеляза, че очите ѝ са се разширили. Миг по-късно, тя обърна страницата припряно.

Уакс смръщи чело, изправи се и се наведе, за да погледне страниците. Стерис го забеляза, подскочи и затвори книгата с рязко тупване.

— О! — възкликна тя. — Каза ли нещо?

— Какво четеш?

— „История на Ню Сирън“ — отговори тя и скъта книгата под мишницата си.

— Изглеждаше направо шокирана от нещо.

— Ами, не знам дали си запознат с това, но името Сирън е свързано със силно обезпокояващо минало. Какво искаше да ме попиташ?

Уакс се облегна отново на седалката.

— Видях някаква тълпа на гарата. Явно бяха ядосани на Елъндел.

— О, хм, да. Да видим. Градовете в покрайнините… политическото положение там.

Явно ѝ бе необходимо известно време, за да се съвземе. Какво толкова смущаващо бе прочела за историята на града?

— Е, не съм изненадана да го чуя. Не са особено щастливи — по очевидни причини.

— Имаш предвид проблемите с данъците ли? Толкова ли са недоволни? — попита той и погледна през прозореца, но вече бяха прекалено далеч, че да успее да различи струпалото се множество. — Взимаме им малко, колкото да поддържаме инфраструктурата и правителствените институции.

— Е, те биха възразили, че не се нуждаят от нашето правителство, тъй като си имат собствени градски управи. Уаксилий, много от хората в Басейна смятат, че Елъндел се държи така, сякаш нашият губернатор е всъщност някакъв император — нещо, което би трябвало да е приключило, когато е приключило и едновековното властване на лорд Мъглороден.

— Но данъците не се изплащат на губернатор Арадел — възрази Уакс. — Използваме ги за неща като констабли, които да надзирават кейовете, или пък поддръжка на железопътните линии, например.

— Технически погледнато, това е така — отговори Стерис. — Но все пак взимаме и данъци за всички стоки, които влизат в Елъндел по същите тези железопътни линии и речни пътища. Забелязал ли си, че почти не съществуват железопътни линии, които да свързват градовете извън Елъндел? Като изключим гарата при Дориел, където се пресичат две линии, всеки, който иска да отиде от някой от градовете в покрайнините до друг, трябва първо да тръгне към Елъндел. Искаш да изпратиш нещо от Елмсдел до Рашекин? Трябва да мине през Елъндел. Искаш да продаваш метали в Тейтингдуел? Трябва да минат през Елъндел.

— Системата с център е напълно логична — каза Уакс.

— И освен това ни дава възможността да облагаме с данък на практика всички стоки, които пътуват из Басейна — каза Стерис. — Според логиката на останалите градове, това означава, че им взимаме двоен данък. Първо, когато ги облагаме с такъв за поддръжката на железопътните линии, и после, когато ги принуждаваме да прекарват всичко през нас. От години водят борба да се построят директни линии през Басейна, и винаги им се отказва.

— Хм — промърмори Уакс и се облегна назад.

— С реките е същото положение — продължи Стерис. — Ние не определяме откъде минават, разбира се. Но те все пак се стичат към Елъндел, така че ние контролираме водния транспорт. Между градовете има пътища, но те са ужасно бавни и неудобни в сравнение с корабите и влаковете, затова тарифите в Елъндел на практика диктуват цените в целия Басейн. Можем да се подсигурим, че стоките, произвеждани в града, никога няма да поевтинеят, а също така да стимулираме продажбите на стоки, които не произвеждаме, на по-ниска цена в града.

Уакс кимна бавно. Бе имал смътна представа за нещо подобно и беше чувал за оплакванията на градовете в покрайнините. Но винаги беше получавал информацията за това от вестниците в Елъндел; когато чу положението така директно обяснено от Стерис, се удиви на собственото си късогледство по въпроса.

— Трябвало е да внимавам повече. Може би трябва да говоря с Арадел по въпроса.

— Е, има определени причини Елъндел да взима такива решения — каза Стерис, остави книгата и се изправи, за да свали един от куфарите.

Уакс хвърли поглед на книгата и забеляза, че си е отбелязала докъде е стигнала. Протегна ръка към томчето, но влакът се разтресе изведнъж и запрати Стерис обратно на мястото ѝ с глухо тупване, при което тя остави куфара върху книгата.

— Лорд Уаксилий?

— Извинявай. Продължи, моля те.

— И така, губернаторът и сенатът се опитват да поддържат съществуванието на една обединена нация в Басейна, вместо да ѝ позволят да се разцепи на няколко градове-държави. Използват икономическото положение, за да принудят останалите градове да приемат централизираното управление в замяна на понижение в данъците. Дори Арадел, който е умерен либерал, приема, че това е за добро на Басейна като цяло. Разбира се, благородническите къщи не се интересуват толкова от единството, колкото от облагите, които могат да пожънат вследствие на прекия си контрол върху търговията.

— И предполагам, че аз също съм бил облагодетелстван от него?

— Облагодетелстван? — повтори Стерис. — Къщата ти на практика оцелява заради тях, лорд Уаксилий. Ако не бяха данъците, текстилната и металообработвателната ѝ промишленост биха понесли огромен спад в приходите. Вече гласува два пъти за запазването на данъците и веднъж — за тяхното увеличение.

— Така ли… съм направил?

— Е, аз го направих — поясни Стерис. — Нали ме помоли да представлявам интересите на къщата ви по време на гласуването за…

— Да, знам — прекъсна я Уакс с въздишка.

Влакът се подрусваше на релсите под звуците на ритмично, приглушено потупване. Уакс пак се обърна към прозореца, но в момента не минаваха покрай градове и всичко бе потънало в сгъстяващата се тъмнина. Тази вечер нямаше мъгли.

— Тревожи ли те нещо, лорд Уаксилий? — попита Стерис. — Всеки път, когато обсъждаме политиката или финансите на къщата ти, ставаш някак далечен.

— Това е, защото понякога съм дете, Стерис — отвърна Уакс. — Продължи с обяснението, моля те. Това са неща, които трябва да науча. Не оставяй глупостта ми да те обезкуражава.

Стерис се наведе напред и положи длан на ръката му.

— Последните няколко месеца бяха трудни. Можеш да бъдеш извинен за това, че не си готов да обръщаш на политическото положение така задълбочено внимание.

Той продължи да се взира през прозореца. След първата смърт на Леси, той сякаш се бе изгубил в нищото. Беше решил да не реагира по такъв начин отново и беше съсредоточил цялото си внимание в работата с констаблите. Нямаше значение каква беше задачата му — стига да му отваряше работа и да го спираше да не изпада пак в меланхоличната инертност, в която бе потънал, когато я беше загубил за първи път.

— И все пак беше глупаво от моя страна. А може би има и още. Стерис, никога не съм се отличавал с политически нюх — дори когато се опитвах да изпълнявам дълга си. Може би е свръх възможностите ми.

— През месеците, които прекарахме заедно, разбрах, че си надарен със забележително остър ум. Загадките, които съм те виждала да разгадаваш, отговорите, до които съм те виждала да достигаш… Та те са забележителни! С абсолютна сигурност знам, че си способен да ръководиш къщата си. Ако ми простиш откровеността, бих казала, че проблемът не е в способностите или скоростта на ума ти, а в посоките, в които го насочваш.

Уакс се усмихна и я погледна.

— Стерис, ти си просто чудесна. Как би могъл някой да те вземе за скучна изобщо?

— Но аз съм скучна.

— Глупости.

— Ами когато те помолих за помощ с окончателния преглед на списъка с приготовления преди пътуването?

Въпросният списък беше двадесет и седем страници дълъг.

— Още не мога да повярвам, че успя да събереш всичко в багажа.

— Всичко… — Стерис примигна. — Лорд Уаксилий, аз не съм взела всички онези неща.

— Но нали направи списък?

— За да добия представа за всичко, от което бихме могли да се нуждаем. Когато нещо се обърка, се чувствам по-добре, ако преди това съм обмислила варианта да се случи. Ако се окаже, че сме забравили нещо, така поне мога да се утеша с мисълта, че вече съм се сетила, че може да ни потрябва.

— Ако не си взела онези неща, какво има във всички тези куфари? Видях как Хърв се мъчи да довлече няколко от тях във влака.

— О — каза Стерис и отвори куфара, който бе свалила. — Финансовите документи на къщата ни, разбира се.

Куфарът действително бе пълен със солидни купчини счетоводни книги.

— Това пътешествие не бе планувано — обясни Стерис, — а трябва да представя отчетен доклад за банките до началото на следващия месец. Къща Ладриан се е възстановила почти напълно от разходите на чичо ти, но трябва да поддържаме финансовите си протоколи в изряден вид, за да уверим заемодателите, че сме платежоспособни, и да продължат да работят с нас.

— Имаме си счетоводители, Стерис — напомни Уакс.

— Да, тези книги са тяхно дело — обясни тя. — Аз обаче трябва да ги проверя — не мога просто да предам нечия чужда работа, без да се уверя, че е била свършена изрядно. Освен това, в отчетите за това тримесечие има несъответствие на стойност три клипса.

— Три клипса? — повтори Уакс. — От общо колко?

— Пет милиона.

— Значи са сгрешили с три стотни боксинг — каза Уакс, — от общо пет милиона. Бих казал, че не е толкова зле.

— Е, наистина е в границите на допустимото от банките — съгласи се Стерис, — но все пак е немарливо! Тези отчети са начинът, по който се представяме пред света, лорд Уаксилий. Ако искаш да изличиш репутацията, с която къща Ладриан се ползва в момента в очите на хората, трябва да признаеш, че имаме дълг да се представим… Пак го правиш.

Уакс подскочи стреснато и се изправи на седалката.

— Извини ме.

— Отнесеното изражение — отбеляза Стерис. — Не си ли ти онзи, който обича да обяснява за дълга на хората да спазват закона?

— Напълно различен въпрос.

— Но дългът ти към къщата…

— … е причината да бъда тук сега, Стерис — довърши Уакс. — Причината, поради която изобщо се върнах. Наясно съм с него. Приемам го.

— Просто не го харесваш.

— Не е нужно човек да харесва дълга си. Трябва само да го изпълнява.

Тя преплете пръстите на дланите си в скута и се загледа в него преценяващо.

— Нека ти покажа нещо.

Уакс използва моментното ѝ разсейване, за да измъкне скритата под куфара книга. Прелисти на страницата, която си бе отбелязала, любопитен да види какво от историята на Ню Сирън я е запленило така.

И затова остана напълно шокиран, когато установи, че страницата не съдържа исторически разказ, а анатомични скици. И дълги описания, които обясняваха… човешкия размножителен процес?

В купето се възцари тишина. Уакс погледна нагоре и видя, че Стерис се е втренчила в него с ужасено изражение. Лицето ѝ поруменя до наситеночервено и тя се отпусна на седалката, като покри лицето си с длани и изстена високо.

— Ъ-ъ… — запъна се Уакс. — Май… хм…

— Мисля, че ще повърна — каза Стерис.

— Не исках да си вра носа, където не трябва, Стерис. Ти просто се държеше така странно и бе така вглъбена в онова, което четеше…

Тя простена пак.

Уакс седеше сконфузено в подрусващото се купе и търсеше подходящи думи.

— Значи ти… нямаш… опит в тези въпроси, доколкото разбирам.

— Многократно питах за подробности — отговори тя, като се отпусна ниско на седалката, облегна се назад и впери поглед в тавана. — Но никой не ми казва нищо. „Ще разбереш и сама“, заявяват ми с намигване и широка усмивка. „Тялото си знае какво да прави.“ Ами ако моето не знае? Ами ако го направя грешно?

— Можеше да попиташ мен.

— Да, защото това никак нямаше да е неловко — каза Стерис и затвори очи. — Знам основното; не съм идиот. Но трябва да продължа рода. Жизненоважно е. Как да се справя подобаващо, ако не разполагам с никаква информация? Опитах се да разпитам някои проститутки за това…

— Момент. Наистина ли?

— Да. Три много приятни млади дами; срещнахме се на по чаша чай, но и трите млъкнаха в момента, в който разбраха коя съм — дори започнаха да се държат някак странно покровителствено към мен, и и те отказаха да ми обяснят нещата в детайли. Останах с впечатлението, че са ме сметнали за сладка. Какво сладко би могло да има в една стара мома? Разбираш ли, че съм почти на тридесет?

— С един крак в гроба, наистина — каза Уакс.

— Лесно е да се шегуваш, ако си мъж — сопна му се тя. — На теб не са ти поставили краен срок да покажеш, че имаш с какво да допринесеш в този брак.

— Ти имаш и други важни качества освен способността си да раждаш, Стерис.

— Така е. Имам и пари.

— А всичко, с което аз допринасям за брака, е титлата ми — напомни ѝ Уакс. — Не е така само с теб.

Стерис се постара да се поуспокои, като вдишваше и издишваше през зъби за известно време. Най-накрая отвори едното си око.

— Ти можеш и да стреляш по разни неща.

— Онова, което всяка порядъчна дама търси в своя мъж.

— Убиването е много традиционно занимание. Открай време е така.

Уакс се усмихна.

— Всъщност, ако искаш да се придържаш строго към традициите — чак от времето на Имперската двойка, — то убиването се пада на дамата във връзката.

— Така или иначе, извинявам се за тирадата си. Беше напълно неприемливо от моя страна. Ще се постарая да бъда по-твърда със себе си след сключването на брачния ни съюз.

— Не говори глупости — отвърна Уакс. — Харесва ми да те наблюдавам в такива моменти.

— Харесва ти, когато някоя дама изпадне в такова ужасно положение?

— Харесва ми, когато ми покажеш нещо ново. Добре е човек да си припомня, че хората имат много различни страни.

— Е — каза тя, като взе книгата, — мога да продължа проучванията си в друг момент. Сватбата ни се отложи, все пак.

„Иначе щеше да бъде сега“, осъзна той. „Първата ни брачна вечер.“ Той знаеше това, разбира се, но мисълта го караше да се чувства… как? Облекчен? Тъжен? И двете?

— Ако това ще те успокои — каза той, докато тя пъхаше книгата в куфара си, — не е необходимо да… имаме взаимоотношения толкова често, особено след като детето вече е налице. Не смятам, че проучванията ще ти бъдат необходими в повече от около десетина случая.

Докато говореше, тя явно помръкна, отпуснала рамене и навела глава. Все още беше с гръб към него и ровеше в куфара си, но той го забеляза веднага.

Ще му се не види. Доста глупаво беше да каже такова нещо, нали? Ако Леси беше там, щеше да го настъпи по пръстите на краката за такова нещо. Усети, че му прилошава, после прочисти гърло и каза:

— Забележката ми беше необмислена, Стерис. Съжалявам.

— Истината никога не може да бъде неприемлива, лорд Уаксилий — отговори тя, като се изправи и го погледна, отново спокойна. — Нашата връзка е от именно такъв характер и съм напълно наясно с това. Все пак, аз написах договора.

Уакс прекоси купето и седна до нея, като положи длан върху нейната.

— Не искам да говориш такива неща. Нито пък аз. Започна да ни става навик да се преструваме, че взаимоотношението ни се заключава единствено в титли и пари. Но, Стерис, когато Леси умря…

Гласът му прекъсна, но той си пое дъх дълбоко и продължи:

— Всички искаха да говорят с мен. Да ми говорят. Да дрънкат за това как знаели какво ми е. Но ти просто ме остави да плача. Което бе онова, от което се нуждаех повече от всичко. Благодаря ти.

Тя срещна погледа му и стисна дланта му.

— Онова, което сме ние двамата — каза ѝ Уакс, — и онова, което направим с бъдещето си, няма нужда да бъде зададено на лист хартия.

Е, или, както беше в случая, на голяма купчина хартия.

— Не е задължително договорът да определя границите ни — добави.

— Извини ме, но мислех, че именно такъв е смисълът на договора. Да определи и уточни границите.

— А смисълът на живота е да ни кара да разширяваме границите си — каза Уакс, — да ги разрушаваме, да се освобождаваме от тях.

— Странна теория — каза Стерис, като наклони глава на една страна, — като за блюстител на закона.

— Съвсем не — възрази Уакс.

Помисли за момент, после пак прекоси купето, взе кутията на Ранет и извади една от металните топки с дълго въже.

— Познато ли ти е това?

— Преди малко те забелязах да го разглеждаш.

Уакс кимна.

— Това е третата версия на устройството с кука, което тя изобрети — като онова, което използвахме, за да се изкачим по небостъргача ЗоБел. Гледай.

Той разгори малко стомана и Тласна топката. Тя изскочи от ръката му и се стрелна към металния прът, който преграждаше полицата за багаж от външната ѝ страна, като повлече въжето след себе си — чийто друг край Уакс продължаваше да държи. Когато топката стигна до полицата, Уакс Тласна една точно определена синя линия, която му разкриваше аломантичната дарба. Тя водеше към едно малко лостче, скрито в топката — подобно на устройството на предпазителя на Възмездие.

Няколко скрити досега куки изскочиха от топката. Той дръпна въжето и установи със задоволство, че се е закрепило стабилно с помощта на топката за полицата.

„Далеч по-удобно от предишните модели“, помисли си Уакс, впечатлен. Тласна лостчето втори път, и механизмът се освободи от металния прът, като прибра кукичките си с изщракване. Топката падна на седалката до Стерис и Уакс я издърпа обратно в ръката си за въжето.

— Умно — отбеляза Стерис. — А какво общо има това с разговора ни?

Уакс Тласна топката още веднъж, но този път не включи механизма. Вместо това стисна здраво въжето, като освободи около метър от него. Топката се закова във въздуха посред полета и увисна там. Той продължи да Тласка, като по този начин пречеше на топката да падне.

— Хората — обясни той — са като въжета, Стерис. Развиваме се в различни посоки, щураме се насам или натам, като винаги търсим нещо ново. Такава е човешката природа — стреми се да търси онова, което е укрито. Има толкова много неща, които можем да направим. Толкова много места, където можем да отидем.

Той се размърда на седалката, като промени центъра на тежестта си и по този начин накара топката да се насочи по-нагоре.

— Но ако нямаше никакви граници — продължи той, — бихме се оплели. Представи си хиляда такива въжета, които се стрелкат из стаята. Предназначението на закона е да ни попречи да провалим възможностите на останалите да изследват. Без закона няма свобода. Затова съм такъв, какъвто съм.

— А ловът? — попита Стерис, искрено заинтересувана. — Той няма ли значение за теб?

— Разбира се, че има — отговори Уакс с усмивка. — Той е част от откритията; част от търсенето. Да откриеш кой го е направил. Да разкриеш тайните, отговорите.

Имаше, разбира се, и друго — онова, което Майлс го бе принудил да признае. Съществуваше известно количество нездрав гняв, който пазителите на закона изпитваха към онези, които го нарушаваха, почти ревност. Как смееха тези хора да се опитват да избягат? Как смееха да отиват там, където на никого другиго не бе позволено?

Остави топката да падне и Стерис я вдигна, след което я разгледа внимателно.

— Говориш за отговори, тайни и търсене. Защо мразиш политиката толкова много?

— Е, може би е защото да седиш в някаква задушна стая и да слушаш как други се оплакват е обратното на откривателство.

— Не! — възрази Стерис. — Всяко заседание е загадка, лорд Уаксилий. Какви са мотивите им? Какви са тихите им лъжи и какви отговори можеш да намериш?

Тя метна топката обратно в ръцете му, после взе куфара си и го остави на малката коктейлна масичка в средата на купето.

— С финансовите дела на Къщата е същото — добави.

— Финансовите дела — повтори Уакс безизразно.

— Да! — настоя Стерис, порови из куфара и измъкна една счетоводна книга. — Погледни!

Тя я отвори и посочи една рубрика.

Той погледна страницата, после вдигна очи към лицето ѝ. „Какво въодушевление“, помисли си. Но… Счетоводни книги?

— Три клипса — каза той. — Между таблиците има три клипса разлика. Съжалявам, Стерис, но тази сума е без значение. Не виждам…

— Не е без значение — каза тя и се намести до него. — Не виждаш ли? Отговорът е някъде тук, в тази книга. Нима не ти е поне малко любопитно? Да разгадаеш мистерията къде са отишли?

И тя му кимна ентусиазирано.

— Е, може да ми покажеш къде да търся — каза той.

От самата мисъл му прилошаваше, но тя изглеждаше така щастлива.

— Ето — каза Стерис и му подаде една от книгите, после изрови и втора. — Виж получените стоки. Сравнете датите и платимите суми с написаното в книгата! Аз ще прегледам разходите за поддръжка.

Уакс хвърли поглед към прозореца на вратата им, наполовина в очакване да зърне как Уейн се залива от смях при вида на номера, който му е погодил. Но Уейн не беше тук. И това не беше някаква смешка. Стерис грабна своята купчина счетоводни книги и се залови с тях с такова настървение, както умиращ от глад човек би нападнал сочна пържола.

Уакс въздъхна, облегна се на седалката и започна да преглежда цифрите.

6.

Мараси спря на изображението на чудовището.

Слънцето вече беше залязло; хората, насядали около нея във вагон-ресторанта, разговаряха приглушено, докато влакът бавно взимаше един живописен завой, но тя беше напълно запленена от картината. Чертите на скицата бяха неравни, резки и някак успяваха да предадат дълбокия ужас на автора. Повечето страници сред материалите, които ѝ беше предоставил ВенДел, представляваха описания на въпросите, на които бе отговорил — или, в повечето случаи, не беше отговорил — раненият кандра.

Това беше различно. Грубата скица, нахвърляна с два цвята молив, изобразяваше страховито лице. Пламтящо в червено лице, изкривена уста, рога и шипове отстрани. Но и черни очи, нарисувани като бездни на фона на алената кожа. Изглеждаше като детски кошмар, пренесен на лист хартия.

В долния ъгъл имаше надпис. „Скица от РеЛуур на съществото, описано на 7.8.342.“ Вчера.

На следващата страница беше предаден поредният диалог.

Клинове. Мараси извади чантата си изпод масата и се зарови в нея, докато мъжът и жената на масата зад нея се засмяха силно и поръчаха още вино. Мараси бутна настрани двустрелния пистолет, който беше прибрала вътре, и извади една тънка книжка — копие на онази, която Железни очи беше дал на Уаксилий.

В нея откри описанието, което търсеше — думи, написани от лорд Мъглороден, Лестиборн.

Бе така странно да чете думите на лорд Мъглороден и да звучат така небрежно. Та той беше Оцелелия от пламъците. Губернаторът, който беше властвал благосклонно над човечеството в продължение на век, и го беше направлявал по време на трудната задача да построи цивилизацията наново. Звучеше така обикновено. На едно място дори признаваше, че е карал Бриз, Съветника на боговете, да пише повечето му речи вместо него. Така че всички известни цитати, максими и мъдри слова, приписвани на лорд Мъглороден, всъщност бяха фалшиви.

Не че беше глупак. Не — книгата беше пълна с интелигентни прозрения. Почти смущаващо проницателни. Според лорд Мъглороден, старите и тежко болни Металородни следваше да бъдат събрани и помолени да се жертват, за да създадат тези… клинове, които на свой ред можеха да се използват, за да бъдат създадени същества, надарени с огромна мощ.

Аргументите, които бе изложил в книгата, бяха убедителни. Нямаше да бъдат така смущаващи, ако бяха лесни за отхвърляне.

Тя се вглъби в описанията на хемалургичните експерименти, като се опитваше да изолира съзнанието си от шумната двойка зад гърба ѝ. Възможно ли беше тази рисунка да изобразява някакъв нов вид хемалургично чудовище — като онези, на които Уакс беше попаднал под Елъндел? Създадено от Котерията, или може би резултат на зле протекъл експеримент? Или пък имаше нещо общо с вечно неуловимия Трел, богът с неизвестния метал?

В крайна сметка, тя остави този въпрос настрана и се съсредоточи върху основната си задача. Как щеше да открие клина на РеЛуур? Той беше ранен вследствие на някакъв взрив, който беше откъснал част от тялото му, и бе принуден да избяга, като остави плътта си — и клина — там.

Плътта на кандра оставаше човекоподобна, ако бъде откъсната от тялото, затова хората, почиствали след взрива, сигурно просто се бяха се отървали от нея, нали? Трябваше да провери дали не са създали някакъв масов гроб за хората, убити от експлозията. Разбира се, ако от Котерията знаеха какво да търсят в трупа на една кандра, може би бяха взели клина. Еванотипите — и вероятността да експериментират с хемалургия — правеха тази възможност по-правдоподобна. Значи това също беше следа, която трябваше да проследи. И…

И това гласът на Уейн ли беше? Мараси се обърна да погледне двойката зад себе си, и наистина — Уейн се беше присъединил към облечените в елегантни вечерни тоалети мъж и жена и си бъбреше с тях приятелски. Беше облечен както обикновено — в панталоните с тиранти, типични за Дивите земи, и бе оставил дългото си палто на закачалката до масата.

Забеляза Мараси, ухили се и изпи чаша от виното на двойката, преди да се сбогува с тях. Влакът се разтресе рязко и чиниите изтракаха по масите, а Уейн се настани на мястото срещу нея, ухилен от ухо до ухо.

— Вино ли търсиш да изкрънкаш? — попита Мараси.

— Не — отговори той. — Пиеха шампанско. Едва го понасям. Онова, което търся, е произношение. Тези там бяха от Ню Сирън. Трябва да се ориентирам как говорят хората там.

— А. Нали разбираш, че възпитанието изисква да си свалиш шапката, ако си на закрито?

— Разбира се — отговори той и докосна шапката си с пръсти за поздрав. После се облегна на стола и някак си успя да качи обутите си в ботуши крака на масата. — А ти какво правиш тук?

— Във вагон-ресторанта ли? — попита Мараси. — Просто търсех достатъчно пространство за работа.

— Уакс ни е наел цял един вагон, жено — каза Уейн, посочи към минаващия наблизо келнер, после — към устата си и направи движение, сякаш излива нещо вътре. — Имаме нещо от порядъка на шест стаи, само за нас.

— Може би просто бях в настроение да съм около други хора.

— А ние не сме ли хора?

— В твоя случай, този въпрос е спорен.

Той се ухили и ѝ намигна, а сервитьорът най-после се приближи към тях.

— Желаехте… — започна той.

— Пиене — довърши Уейн.

— Бихте ли бил по-конкретен, господине?

— Много пиене.

Келнерът въздъхна и насочи поглед към Мараси, която поклати глава:

— За мен — нищо.

Сервитьорът се отправи да изпълни поръчката.

— Без шампанско! — подвикна Уейн след него, с което си спечели не един втренчен поглед от останалите пътници във вагона. После се обърна към Мараси и я изгледа изпитателно. — И така — ще отговориш ли на въпроса ми? От какво се криеш, Мараси?

Тя замълча за момент, докато влакът се подрусваше ритмично по релсите.

— Случвало ли ти се е да се дразниш, че стоиш в неговата сянка, Уейн?

— На кого? Уакс? Е, наистина е понапълнял, ама чак пък толкова не е, нали? — отвърна Уейн и се ухили.

Усмивката му обаче помръкна, когато тя не му отговори със същото. В несвойствен за него момент на сериозност, той свали ботушите си от масата и вместо това се опря на единия си лакът, наведен към нея.

— Не — отговори след известен размисъл. — Не, не ми се е случвало. Но на мен не ми пука особено дали хората ме гледат, или не. Понякога животът ми е по-лесен, ако не ме гледат, нали разбираш? Обичам да слушам.

После я погледна изпитателно и добави:

— Ядосваш се, задето той смяташе, че няма да се справиш сама?

— Не — отговори тя. — Но… Не знам, Уейн. Реших да уча право — и историята на най-известните бранители на закона, — защото исках да се превърна в нещо, което останалите смятаха, че не мога. Приеха ме на работа в участъка и реших, че съм постигнала нещо, но после Арадел призна, че е решил да приеме кандидатурата ми, за да разполага с някой, който да следи Уаксилий отблизо. И двамата знаем, че кандрата искаше той да поеме тази мисия, и уредиха срещата с мен, само за да се опитат да го хванат на въдицата. Когато постигна нещо в работата си в участъка, всички приемат, че Уаксилий ми е помогнал. Понякога се чувствам сякаш съм просто някакъв придатък.

— Изобщо не си такава, Мараси — възрази Уейн. — Ти си важна. Помагаш много. Освен това миришеш хубаво, а не на кръв и такива работи.

— Страхотно. Представа си нямам какво искаш да кажеш.

— Придатъците не миришат хубаво — обясни Уейн. — И са доста гнусни. Веднъж извадих такъв от един тип, та знам.

— Уейн… Не такъв придатък имах предвид.

— А — той се поколеба. — Значи…

— Не е същото.

— Ясно. Наистина ми се стори странно да го кажеш така — повечето хора си ценят придатъците…

Мараси въздъхна, отпусна се на облегалката и разтри очи с юмруци. Защо изобщо бе тръгнала да обсъжда това с Уейн?

— Разбирам — каза той. — Знам как се чувстваш, Мараси. Уакс… често превръща останалите просто във фон.

— Трудно е да го виня — каза Мараси. — Върши си работата добре и не мисля, че изобщо разбира, че може да се държи прекалено заповеднически. Той се справя с проблемите — защо да се сърдя за такова нещо? Поквара, Уейн, та аз съм учила, за живота му. Възхищавах се на делата му. Трябва да се чувствам като голяма късметлийка, че вече съм част от всичко това. И наистина се чувствам така — през по-голямата част от времето.

Уейн кимна.

— Но искаш да бъдеш и свободен човек, сама за себе си.

— Точно така!

— Никой не те принуждава да оставаш с нас — отбеляза Уейн. — Доколкото си спомням, отначало Уакс полагаше сериозни усилия да те спре да не се замесваш всеки път.

— Знам, знам. Просто… Е, този път си помислих за момент, че може би ще постигна нещо важно сама — каза тя, пое си дъх дълбоко, после издиша. — Глупаво е, знам, но пак е неприятно. Ще свършим цялата тази работа, ще открием клина, ще го върнем на кандрата — и накрая ще благодарят на Уаксилий.

Уейн кимна замислено.

— Имах един познат — започна Уейн, като се облегна пак назад и качи крака на масата, — който реши, че ще е добра идея да заведе група хора на лов. Гражданчета, нали знаеш? От онези, които никога не са виждали по-едро животно от преял плъх? В Дивите земи имаше лъвове. Свирепи създания, с огромни зъби и…

— Знам какво е лъв, Уейн.

— Така. Та значи, Чип — така се казваше моят познат — отиде да му напечатат малко рекламни листовки, но му се наложи да вземе парите за тях назаем от приятелката си. Затова тя мислеше, че ще получи дял от приходите, когато хората му платяха за пътешествието. Е, когато получиха първата вноска, двамата се скараха и накрая тя го намушка право в кобура, ако разбираш какво имам предвид. Измъква се той на улицата, облян в кръв, а там го намират констаблите и му обясняват, че не можел да ходи да убива лъвове. Имало някакъв закон за това — водели се за безценно национално богатство, нещо подобно. Та, както и да е — хванали Чип, натикали го в затвора, където затръшнали решетката на килията — случайно — върху пръстите му. Направо му смазали ръката. Вече не може да си свива пръстите.

Питието му пристигна — бутилка уиски и малка чашка. Той го взе, поръча на келнера да го пише на сметката на Уакс, след което си наля малко и пак се излегна на стола.

— Това ли е всичко? — попита Мараси.

— Какво? — попита я на свой ред Уейн. — Още ли искаш да му се случи на горкия човечец? Много садистично от твоя страна, Мараси. Много садистично.

— Нямах предвид… — тя си пое дълбоко дъх и започна наново. — Това имаше ли някаква връзка с моето положение?

— Всъщност не — отговори Уейн и отпи, после извади една малка дървена кутийка от джоба си и си взе топче дъвка от нея. — Но ти казвам, на Чип му се струпа адски много на главата. Всеки път, като започна да си мисля, че животът ми е ужасен, си спомням за него и си казвам: „Е, Уейн, поне не си обезпаричен, обезмъжествен нещастник, който не може дори да си изчопли сопола от носа, както трябва.“ И се ободрявам.

Той ѝ намигна, пъхна топчето дъвка в уста, стана и се отдалечи от масата. Махна на МеЛаан, която носеше изящна дантелена рокля и огромна шапка. Една обикновена жена би се нуждаела от много здрав корсет, за да носи подобен тоалет, но кандрата вероятно просто бе преправила тялото си, където трябва. Което беше невероятно несправедливо.

Мараси се втренчи в бележките си. След разговора с Уейн се чувстваше още по-объркана — което не беше необичайно, но може би в думите му все пак имаше мъдрост. Тя се вглъби пак в работата си, но не след дълго започна да клюма. Вече беше късно, слънцето отдавна бе залязло и нямаше да пристигнат поне още няколко часа. Затова взе купчината листове и ги прибра обратно в голямата папка.

От нея изпадна нещо. Мараси се намръщи и го вдигна. Малка платнена торбичка. Когато я отвори, видя в нея една малка обица като за Пътеследващ, и бележка.

„За всеки случай, Уаксилий.“

Тя се прозина, прибра торбичката и напусна вагон-ресторанта. Частният вагон, който Уаксилий им беше наел, беше закачен два вагона по-назад, в самия край на влака. Тя стисна здраво папката с листата, когато излезе на откритата платформа между вагоните, брулена от вятъра. На нея стоеше един нисък железничар, който я изгледа изпитателно, докато преминаваше в другия вагон. Този път не каза нищо, макар че миналия я беше посъветвал да не се мести от вагон във вагон, а вместо това да го остави да ѝ занесе храната в нейния.

Следващият вагон бе първа класа, с няколко единични стаи, подредени от едната страна. Мараси го прекоси, като подминаваше електрическите лампи, които се редяха по стената. Последния път, когато се бе возила на влак, лампите бяха газови, ярки и със стабилни мрежи. Одобряваше научния напредък, но тези ѝ се струваха доста по-ненадеждни — помръкваха всеки път, когато влакът намалеше скорост, например.

Тя премина в последния вагон, след което подмина своята стая и се приближи към стаята, в която вечеряха Уаксилий и Стерис, за да ги нагледа. Изненада се, като видя, че и двамата бяха още там. Беше го очаквала от Уаксилий, но Стерис не беше по късното лягане.

Мараси открехна леко плъзгащата се врата и подаде глава вътре.

— Уаксилий?

Уакс бе коленичил на пода, а седалката му беше цялата отрупана в счетоводни книги и листа хартия. Вперил очи в един от тях, той вдигна ръка към нея в знак да замълчи, щом тя отвори уста да го попита какво прави.

Мараси се намръщи. Защо…

— Аха! Намерих го — оповести тържествуващо Уаксилий, като се изправи.

— Какво? — попита Стерис. — Къде?

— Бакшишите.

— Вече погледнах там.

— Един от работниците на кея е завършил поръчката след крайния срок — обясни Уаксилий, като грабна един от листовете и го обърна към Стерис. — Дал е четири клипса бакшиш на едно от надничарчетата да предаде от негово име съобщение, като е уточнил, че иска парите да му се възстановят. Което управителят действително е направил и е посочил разхода в доклада си, но е записал три вместо четири, и счетоводителите са го вписали така.

Стерис се втренчи в листа, разширила очи.

— Копеле такова — възкликна тя, с което накара Мараси да примигне изненадано. Никога не бе чувала Стерис да използва такъв език. — Как се досети?

Уаксилий се ухили и скръсти ръце.

— Уейн би казал, че е защото съм гениален.

— Уейн има умствения капацитет на муха-винарка — каза Стерис. — В сравнение с него, всички са гениални. И…

Тя млъкна, едва сега забелязала Мараси. Примигна, а лицето ѝ придоби по-сдържано изражение.

— Мараси. Заповядай. Искаш ли да седнеш?

— Къде? — попита Мараси. Всяка водоравна повърхност бе покрита със счетоводни книги и хвърчащи листа. — На полицата за багаж? Това финансовите отчети на къщата ли са?

— Открих един изгубен клипс — обяви Уакс. — Последния, трябва да добавя. Което означава, че за цялата вечер съм открил два, а Стерис — само един.

Мараси се вторачи в Стерис, която беше започнала да ѝ разчиства място да седне. После премести поглед към Уаксилий, който се беше изправил насред вагона с листа в ръка, светнал от гордост, и го съзерцаваше с такова изражение, все едно най-после се бе добрал до отдавна изгубения метал, скрит в някакъв лабиринт.

— Изгубен клипс — повтори Мараси. — Страхотно. Може би ще успеете да намерите и нещо тук.

Тя вдигна папката, която ВенДел ѝ беше дал, и добави:

— Аз ще ида да дремна за няколко часа.

— А? — погледна я Уаксилий. — О, да. Благодаря.

— Обърнете внимание на скиците на чудовищата — каза Мараси и се прозина. — А, намерих и това вътре.

И тя му подаде торбичката с обицата. След това излезе в коридора.

Запъти се към стаята си и усети как влакът пак забавя скорост. Още един град? Или пак чакаха стадо овце да пресече релсите? Вече би трябвало да навлизат в най-живописната част от маршрута. Жалко, че навън беше толкова тъмно.

Приближи се към вратата си — първата в този вагон, — надникна през прозореца към останалите вагони от влака и се стъписа, когато видя, че се отдалечават напред. Остана така за секунда, зяпнала от изненада. В следващия миг вратата в другия край на вагона се отвори с трясък.

Мъжът, застанал на платформата отвън, насочи пистолета си напред по коридора и стреля.

7.

— Е, мисля, че демонстрирахте истински талант в тази област, лорд Уаксилий — както, струва ми се, аз вече предполагах…

Уакс спря да я слуша.

Тракането на влака бавно заглъхваше.

Отвори се врата.

Уакс разпали стомана.

Стерис продължи да говори, а той кимаше разсеяно. Част от него продължаваше да поддържа илюзията, че внимава в думите ѝ, но вече беше нащрек за случващото се навън. Дочу изщракване, Тласна наляво и задържа така, като едновременно с това се Оттласваше и от дясната стена на вагона, за да не се плъзне натам.

Когато куршумът се стрелна през коридора отвън, продължителният му Тласък го заби в стената отстрани.

„Сега“, помисли си и отвори вратата с Тласък. Пусна обицата — проклет да беше тоя ВенДел, — и Тласна надясно, към металната рамка на прозореца. Това го запрати наляво, той се стрелна в коридора и се блъсна в стената, на същото място, където беше Тласнал куршума. Възмездие вече беше в ръката му. Куршумът му простреля изненадания мъж в дъното на вагона в челото.

Мараси изпищя рязко. Стерис подаде глава в коридора, разширила очи. Не особено разумен ход — но тя все пак нямаше особен опит с престрелките.

— Благодаря — каза Мараси.

Уакс кимна отсечено и каза:

— Намери някакво прикритие за сестра си.

После се промуши покрай нея и излезе на малката платформа между вагоните — само че техният беше откачен и оставен да спре от самосебе си. Трима мъже, явно изненадани от случващото се, яздеха коне успоредно с все по-бавно движещия се вагон.

„Коне?“ помисли си Уакс. „Сериозно?“

Светлината на звездите — която беше ярка тази вечер, без никакви облаци и с Червената Рип ниско на хоризонта, — беше достатъчна, за да види, че носят жилетки над ризите си, както и здрави ездачески панталони. По-голяма група мъже ги подмина в галоп и се насочи към влака пред тях. Не ставаше дума за нападение, насочено специално към тях, а за въоръжен грабеж срещу цялата композиция.

Това означаваше, че трябва да бъде бърз.

Оттласна се от платформата под себе си и намали теглото си. Тримата бандита, които яздеха до него, започнаха да стрелят, но Тласъкът на Уакс го накара да се издигне над куршумите, а пониженото му тегло означаваше, че съпротивлението на вятъра го избута лесно назад, върху вагона. Приземи се, увеличи теглото си и свали един от ездачите от коня му.

Останалите бандити пришпориха конете и се спуснаха напред след останалите с крясъци: „Аломант! Аломант!“

„Поквара“, помисли си Уакс и свали втория разбойник от седлото. Третият зави с коня към малка горичка, за да се прикрие. Миг по-късно вече беше прекалено далече, за да може да стреля по него. Скоро щеше да настигне останалите обирджии.

Уакс скочи на платформата долу и се втурна по коридора. Стаята, която деляха със Стерис, бе празна, но забеляза сини линии да потрепват към съседната. Мараси беше взела разумното решение да събере всички в помещението за прислужниците.

— Обир — каза Уакс, като отвори рязко вратата и стресна прислугата, Мараси и Стерис.

Повечето бяха насядали на пода. Мараси, обаче, бе застанала до прозореца и надничаше навън, а Стерис се беше настанила на седалката със забележително спокойно изражение.

— Обир ли? — попита тя. — Лорд Уаксилий, необходимо ли е да влачиш хобито си със себе си навсякъде, където отидем?

— Насочиха се към останалата част от влака — посочи Уакс напред. — Първите бандити са разбрали, че този вагон е частен, и вероятно пълен с ценности и пари, затова са го разкачили от композицията. Но нещо тук не е съвсем наред.

— Нещо освен факта, че хората се опитват да ни убият ли? — попита Мараси.

— Не — възрази Стерис. — Моят опит сочи, че това си е съвсем в реда на нещата.

— Онова, което не е наред — уточни Уакс, — е, че яздят коне.

Останалите го изгледаха.

— Обирите, в които участват банди разбойници на коне, са измислица от списанията с истории — обясни той. — Никой не го прави наистина. Каква полза има да се мъчиш да се качиш на влак, докато още се движи, и да рискуваш живота си, когато можеш просто да го спреш — така, както направиха Изчезвачите?

— Значи тези разбойници тук… — започна Мараси.

— Са новаци — довърши Уакс. — Или пък са чели твърде много евтини романчета. Така или иначе, пак са опасни. Не мога да рискувам да ви оставя тук, защото може и да се върнат. Затова стойте тук, пазете се — и се дръжте.

— Да се държим ли? — обади се Хърв. — Защо да…

Уакс се стрелна обратно в коридора и изтича до задния край на вагона. След като провери дали няма някого на вратата, изскочи долу на релсите зад частния вагон, който най-после започваше да спира. След това почерпи тегло от металоемите си.

Много.

Чакълът потъна под краката му, докато тялото му ставаше все по-тежко и по-тежко. Той стисна зъби, разгоря метал и Тласна.

Вагонът се люшна така рязко, сякаш се бе блъснал в друг влак. Тласъкът му го накара да задрънчи напред по релсите и Уакс издиша. Мускулите не го боляха, но се чувстваше така, сякаш се е забил право в някоя стена.

Освободи металоема, върна теглото си до нормалната му стойност и Тласна релсите, за да се измъкне от чакъла. Единият му ботуш едва не си остана заровен долу.

После се Тласна от релсите още веднъж и се понесе след вагона. „Изобщо не е достатъчно бърз“, помисли си той, като се приземи, и увеличи пак теглото си. Вагонът се раздруса, когато го Тласна, а Уакс го последва и повтори същото още три пъти, за да го накара да набере скорост. Накрая се Тласна до самия вагон, като заби рамо в задната му стена и използва аломантията си върху релсите зад него, за да поддържа и увеличи инерцията.

Очертанията на траверсите долу се размазваха от шеметната скорост, а стоманените релси излъчваха сините си аломантични линии към гърдите му. Той простена и се измести с гръб към стената. Тласъкът, обаче, продължаваше да заплашва да го смачка — не можеше да увеличи теглото си твърде много, защото така щеше да рискува да разкъса релсите.

Профучаха покрай стадо коне, пазени от няколко младежа — резервните животни на разбойниците. Уакс вдигна Възмездие и стреля във въздуха няколко пъти, но конете бяха прекалено добре обучени и звукът не ги подплаши.

Удвои силата на Тласъка си. Стори му се, че чува звуци от стрелба някъде напред. Миг по-късно, вагонът се блъсна здравата във влака. Уакс се отпусна и се свлече на платформата. Гърбът го болеше. Буферите, обаче, бяха проработили, и вагонът остана свързан с остатъка от влака.

Той надникна във вагона, после се шмугна вътре, подмина купето, в което се криеха останалите, и се насочи към своето. Там прибра Възмездие обратно в кобура, а след това свали кутията с пушката си от най-горната полица.

— Уаксилий? — надникна Мараси в стаята.

— Виждала ли си Уейн? — попита Уакс.

— Преди малко беше във вагон-ресторанта.

— Сигурно вече се бие. Ако го видиш, кажи му, че ще ударя влака отпред, а после ще мина назад.

Уакс затвори вече заредения Стерион с изщракване и посегна към втория.

— Ясно — отговори Мараси. Поколеба се и добави: — Разтревожен си.

— Не носят маски.

— Какво…

— Обирджиите носят маски — обясни Уакс.

Затвори втория Стерион, после препаса колана с двата кобура. Презареди и Възмездие и го прибра в кобура, който носеше на рамото си.

— А онези, които не носят маски?

— На тях не им пука дали ще видят лицата им — отговори той, като се обърна към нея и я погледна в очите. — Те вече живеят като престъпници и нямат какво да губят. Този вид мъже убиват лесно. При това е очевидно, че никога преди не са се опитвали да оберат влак. Или са много, много отчаяни, или някой друг им е поръчал да го направят.

Мараси пребледня.

— Не смяташ, че нападението е случайно съвпадение.

— Ако е, ще изям шапката на Уейн — отговори той.

Хвърли поглед към пушката, която бе получил от Ранет, закопча още един кобур на бедрото си и я прибра в него. Накрая се пресегна, свали една торба за оръжие от най-горната полица и я подхвърли на Мараси.

— Наглеждай Стерис — заръча ѝ. — И виж дали ще успееш да намериш Уейн. Провери в предните един-два вагона, но не се мъчи да продължаваш по-нататък, ако срещнеш съпротива. Само се задръж на позиция и защитавай цивилните.

— Разбрано.

Уакс понечи да излезе в коридора, но мигом бе принуден да отстъпи обратно в купето заради посипалата се градушка от куршуми. Изруга. Достатъчен би бил един-единствен куршум от алуминий — който той нямаше да може да Тласне, — за да го убият.

Пое си дълбоко дъх, надзърна бързешком навън, докато Тласкаше, и преброи четирима мъже на задната платформа на вагона отпред.

Стреляха отново. Уакс се шмугна обратно в купето и се загледа в сините линии на куршумите, които прелитаха отвън, отнасяха парчета от дървената облицовка на стената и раздробяваха рамката на вратата на купето. Не изглеждаше да има алуминиеви.

— Да им отвлека вниманието? — предложи Мараси.

— Да, благодаря — каза Уакс, увеличи теглото си и Тласна рамката на прозореца, като я изтръгна от стената на вагона и я запрати в дървото, покрай което тъкмо минаваха. — Стреляй няколко пъти, докато излизам, след това преброй до двайсет и им отвлечи вниманието с нещо.

— Ясно.

Уакс се хвърли от прозореца. Частица от секундата след това стреля с Възмездие в земята и заби патрона дълбоко в пръстта, когато се Тласна от него, за да полети нагоре. Откъм Мараси прозвуча бърза поредица изстрели. Ако имаха късмет, разбойниците щяха да си помислят, че оттам стреля и Уакс.

Докато се носеше високо във въздуха, а вятърът развяваше косата и палтото на костюма му, Уакс изстреля втори патрон в земята, но по-далеч, и го използва да се оттласне надясно, за да се издигне над влака.

Вместо да се приземи, обаче, Тласна пироните на покрива на вагона и продължи да лети напред. Прескочи частния им вагон и онзи, в който бяха разбойниците, и накрая се приземи върху вагон-ресторанта, който бе трети отзад напред.

Когато се обърна с лице към края на влака, отброи до двайсет наум. Секунда по-късно, откъм Мараси се чу залп от гърмежи — онова, за което се бяха уговорили. Уакс се приземи между вагон-ресторанта и вагона, в който се намираха обирджиите.

Падна буквално върху един от тях, докато онзи излизаше на заден ход от предпоследния вагон — нещо, което не беше очаквал. Уакс насочи пистолета си към него, но изненаданият мъж го удари с юмрук в стомаха.

Уакс изръмжа и увеличи теглото си. Платформата изстена под него, но когато бутна мъжа с рамо, той се претърколи и падна от влака. Бе така любезен да му остави вратата към купето отворена, обаче, и пред Уакс се откри идеалната възможност да застреля в гърба другарите му, които тъкмо се бяха съсредоточили върху Мараси и последния вагон.

Но не стреля. Вместо това само Тласна метала, който носеха. Разбойниците се преметнаха и паднаха от задната платформа, между двата вагона. Единият успя да се хване за перилата. Уакс го простреля в ръката, после се обърна и насочи пистолета си към вагон-ресторанта.

Хората вътре се бяха свили от страх, сгушени под масите, и трепереха. Покварата да го тръшне… Понеже разбойниците нямаха кърпи за лице или други отличителни белези, щеше да му е трудно да познае кои са. Оформи стоманена сфера около себе си — лек Тласък във всички посоки от тялото му навън, който изключваше собствените му оръжия. Далеч не бе идеална защита — бяха го прострелвали няколко пъти, докато я използваше, — но все пак помагаше.

Обърна се и се прехвърли в предпоследния вагон — онзи, който бяха заели разбойниците, — като проверяваше за неприятели на всяка врата, докато стоманената му сфера разтрисаше бравите им. Завари неколцина пътници от първа класа да се крият тук. Изглежда нямаше ранени.

Мараси се подаде от купето във вагона на Уакс, хванала една от любимите шапки на Уакс в ръка. Сви рамене извинително при вида на множеството дупки по нея.

— Ако намеря Уейн, ще го изпратя тук — каза ѝ той и протегна ръка към колана с кобурите си, където държеше шишенцето с метални стружки.

Когато отдръпна ръка, пръстите му бяха мокри, а от колана се чу тихото дрънчене на счупено стъкло. Да му се не види макар. Бандитът, който му беше ударил юмрук, бе счупил шишенцето. Уакс побърза да се прехвърли между платформите и пак да влезе в частния им вагон.

— Имам нужда от метал — обясни, като забеляза въпросителното изражение на Мараси.

Влезе в стаята си, но се закова на място, когато забеляза как една ръка, стиснала малко шишенце, се протяга от съседната врата.

— Стерис? — повика я той и тръгна натам.

Стерис все още седеше в същата поза на плюшената седалка в купето, макар че лицето ѝ бе по-бледо от преди.

— Стоманени стружки в суспензия — каза тя, като завъртя шишенцето в пръсти.

— Откога го носиш със себе си? — попита Уакс, като го взе.

— От около шест месеца насам. Сложих едно в чантата си за в случай, че ти потрябва — обясни тя и вдигна другата си ръка, в която стискаше още две. — А другите две нося, понеже съм невротичка.

Той се ухили и взе и трите. Опразни първото на един дъх и едва не се задави.

— Какво, за Бога, е това?

— Течността, а не стоманата, нали? — уточни тя. — Рибено масло.

Той се втренчи в нея с увиснало чене.

— Уискито не е здравословно, лорд Уаксилий. Съпругата е длъжна да се грижи за здравето на своя съпруг.

Той въздъхна и изпи още едно от шишенцата. След това затъкна последното в колана си.

— Пази се. Ще ида да проуча влака.

После излезе в коридора, изскочи от задната врата и се Тласна от релсите така, че да полети високо нагоре.

Околният пейзаж, окъпан в звездна светлина, се ширна пред него. Южният край на Басейна, близо до планинската верига Сирън, имаше много по-разнообразна география от северния. Тук хълмовете се редяха все по-нататък към хоризонта, като постепенно се издигаха все по-високи и по-високи.

Река Сирън пресичаше хълмовете по забележително права линия, като на много места бе образувала проломи и каньони. Железопътната линия се виеше високо, от един на друг хълм, макар че на няколко места се бе наложило да построят големи мостове с решетъчни основи над реката.

Влакът се състоеше от осем пътнически вагона, няколко товарни и един вагон-ресторант. Уакс се приземи, съсредоточен върху един точно определен вагон по-напред в композицията, откъдето се чуваха изстрели. В момента, в който стъпи точно зад него, някой се измъкна на платформата със залитане, скрил лице в шепи.

„Въоръжен пазач от банката“, помисли си Уакс, като забеляза униформата на мъжа. Влакът превозваше платимите суми от редица дружества, дегизирани като колети с по-обикновена стока. Каква беше тази миризма, която долавяше във въздуха? На формалдехид? Пазачът се мъчеше да си поеме въздух, но твърде задавено. Малко по-късно, към него се присъедини и още един.

Миг след това двамата се свлякоха на платформата под изстрелите, които се изсипаха от товарния вагон. Уакс скочи на платформата до падналите мъже да провери дали са живи. Единият още мърдаше; Уакс коленичи до него и премести дланта му върху дупката от куршум на рамото му.

— Натискай силно — каза му той, като повиши глас, за да надвика тракането на колелата по релсите. — Ще се върна.

Мъжът кимна едва-едва. Уакс си пое дъх дълбоко и влезе в товарния вагон, където очите му моментално пламнаха. Вътре имаше хора, надянали странни маски, които се бяха заели с големия сейф в средата. По пода лежаха пръснати телата на шестима мъртви пазачи.

Уакс започна да стреля, като свали неколцина от разбойниците. После се Тласна навън през вратата на вагона и нагоре, докато другарите им се спуснаха да си намерят прикритие и започнаха да стрелят в отговор. Приземи се на покрива на вагона зад товарния, прибра Възмездие — в който вече нямаше куршуми, — и извади единия Стерион.

Приготви се да скочи долу и да се опита да обезвреди още бандити, но го прекъсна неочакван взрив от вътрешността на товарния вагон. Беше сравнително слаба експлозия, но ушите му пак писнаха от оглушителния гръм. Той трепна и скочи на платформата, откъдето забеляза фигури да се движат сред пушека, да коленичат до сейфа и да вадят съдържанието му. Други започнаха да стрелят по него.

Уакс се дръпна встрани, после Тласна вратата на вагона да се затвори, и бронираната ѝ метална повърхност пое куршумите. Грабна ранения пазач под мишниците и го повлече на заден ход през малката пролука между платформите, към пътническия вагон отзад. Този също имаше частни купета, макар и от втора класа, в които се помещаваха повече хора.

В момента бяха празни; пътниците, дочули изстрелите от съседния вагон, бяха избягали към края на влака. Независимо от това, той провери всяко купе. След това подпря ранения мъж на стената в едно от помещенията и стегна силно една кърпичка около раната.

— Парите… — започна пазачът.

— Вече докопаха парите — каза Уакс. — Не си струва да излагаме още животи на риск, за да ги спрем.

— Но…

— Успях да видя ясно лицата на неколцина от тях — прекъсна го Уакс, — и се надявам, че вие също. Ще дадем техни описания на когото е необходимо. Ще започнем издирване, ще им заложим капан, когато ние имаме предимство. Освен това, ако си тръгнат веднага, може би ще имаме време да помогнем на някои от приятелите ти вътре.

Пазачът кимна омаломощено.

— Не можах да ги спра. Хвърлиха бутилки през прозорците… А после нахлуха през вратите. Стоманени врати — Тласнаха ги навътре, откъснаха ги от пантите им, сякаш бяха хартиени…

Уакс усети как го побиват тръпки. Значи и разбойническата шайка разполагаше с Металороден. Уакс надникна зад ъгъла към товарния вагон и откри, че вратата, която бе затворил, отново зее отворена. На платформата бе застанал един слаб мъж, облечен в дълго палто и опрян на бастун. Той махаше с ръка и обясняваше нещо настоятелно — сочеше на един от обирджиите да иде във вагона при Уакс. Бандитът приличаше на огромна грамада от мускули — бе над два метра висок.

Прекрасно.

— Ела тук — обърна се Уакс към пазача и отвори шкафа за багаж, вграден в пода на купето. — Не мърдай.

Пазачът пропълзя в шкафа, който бе плитък и тесен, но все пак достатъчно голям да се събере в него човек — въпреки няколкото куфара вътре. Уакс извади и двата Стериона и клекна до вратата на купето. Влакът продължи да се подрусва леко, докато взимаше поредния широк завой. Не бе спрял. Дали машинистът не бе разбрал за нападението, или пък знаеше, но се надяваше да се доберат до следващия град?

Поквара, товарният вагон беше опровергал всички предположения на Уакс. Може би нападението всъщност не беше заради него. Но защо тогава просто не бяха спрели влака, за да го оберат насред пустошта? Прекалено много въпроси и никакво време за отговори. Имаше бандит за убиване. Щеше да му се наложи да изскочи и да изненада гиганта, за да може да го обезвреди бързо. Ако именно той бе Металороденият, изненадата би била…

Нещо подскочи няколко пъти надолу по коридора и спря на пода до Уакс, на педя-две пред вратата, зад която бе клекнал. Малко метално кубче. Той отскочи назад, уплашен да не би да е взривно устройство, но не се случи нищо. Какво беше това?

След това осъзна с ужас, който го смрази до мозъка на костите, че вече не гори метал. В него не бе останало нищо, което да гори.

Не разбираше как — но запасите му от стомана се бяха изпарили.

Мараси стреля три пъти с пушката и принуди разбойниците да потърсят прикритие в съседния вагон. „Впечатляващо“, помисли си и подаде разсеяно пушката на Стерис, за да я презареди. Досега винаги беше използвала обикновена едноцевна пушка — от онези, с които можеше да се стреля само по веднъж, преди да трябва да презаредиш, — но тази на Уаксилий имаше барабан, пълен с патрони, който се въртеше автоматично — като на револвер.

Стерис ѝ върна пушката, Мараси се прицели отново и зачака някой разбойник да се подаде. Беше се скрила от вътрешната страна на вратата на купето за прислужниците и досега бандитите не бяха направили някакъв сериозен опит да се доберат до нея.

Нечий глас до нея каза нещо. Мараси погледна към вътрешността на помещението, където Дрютън тъкмо беше заговорил. Мараси извади една от восъчните си тапи за уши.

— Какво? — попита.

— Тапи за уши ли сте си сложила? — попита лакеят.

— А на теб на какво ти приличат? — отговори тя, после вдигна пак пушката, прицели се и стреля.

Дрютън притисна длани към ушите си. Изстрелите наистина бяха оглушителни — достатъчно, за да се подразни Мараси, че я е накарал да извади едната тапа.

— Носите си ги навсякъде ли? — попита Дрютън.

— Стерис ги носи.

Както се беше оказало. Мараси се изненада леко, когато Стерис извади един чифт за себе си, а после — с напълно невъзмутимо изражение — подаде един и на нея.

— Значи сте очаквали това да се случи?

— Повече или по-малко — отговори Мараси, без да отклонява поглед от посоката, накъдето бяха изчезнали бандитите.

Дрютън изглеждаше потресен.

— Значи тези неща се случват често?

— Би ли казала, че се случват често, Стерис? — попита Мараси.

— Хм? — обърна се към нея въпросително Стерис и извади едната тапа. — Какво каза?

Мараси стреля още веднъж, после вдигна поглед. „Май уцелих.“

— Лакеят пита дали ни се случват често такива неща.

— На теб повече, отколкото на мен — отвърна Стерис така нехайно, сякаш обсъждаше времето. — Но когато лорд Уаксилий е наоколо, действително има по-голяма вероятност да се натъкнем на нещо такова.

— Нещо такова? — повтори Дрютън. — Да се натъкнем? Та това е влаков обир, Покварата да го тръшне!

Стерис изгледа лакея хладно.

— Не се ли постарахте да научите нещо за бъдещия си господар, преди да постъпите на служба при него?

— Е, ами знаех, че се интересува от работата на констаблите. Така, както някои лордове се интересуват от симфонии или от гражданско дело. Стори ми се странно, но не и неподобаващо за един джентълмен. Не е като да е увлечен по театъра.

„Доста притихнаха“, помисли си Мараси и потупа нервно с пръст по цевта на пушката. Дали щяха пак да пробват да минат на покрива на вагона им? От една от дупките на тавана още капеше кръв в резултат на предишния такъв опит.

Седналата зад нея Стерис изцъка неодобрително с език в отговор на думите на Дрютън. Не си бе написал домашното — което, в нейните очи, беше смъртен грях. Нямаше много неща, които да са по-лоши от това да се поставиш в положение, за което си неподготвен.

— Той… ще се върне ли? — попита Дрютън.

— След като приключи — отговори тя.

— С кое?

— С това да убие и останалите от бандата, надявам се — отвърна тя.

Мараси се изненада от кръвожадността на сестра си. Е, тя не бе вече съвсем същата, откакто я отвлякоха преди осемнайсет месеца. Не се държеше сякаш е травматизирана — но се беше променила.

— Вече не се опитват да дойдат насам — каза Дрютън. — Оттеглили ли са се?

— Може би — отговори Мараси, а наум добави: „Но най-вероятно не.“

— Да идем ли да погледнем?

— Кои „ние“?

— Ами… вие — уточни Дрютън и подръпна яка. — Престрелки. Не бях очаквал чак престрелки. Прислугата не следва ли да бъде освободена от този тип екстравагантности?

— През повечето време — съгласи се Мараси.

— Освен когато вдигнаха къщата във въздуха — намеси се Стерис.

— Освен тогава.

— А и… нали знаеш — добави Стерис.

— По-добре да не го споменаваме.

— Кое да не споменавате? — попита Дрютън.

— Не го мисли — успокои го Мараси и се втренчи в Стерис.

Наистина — щом дори не си бе направил труда да провери най-елементарните неща, преди да приеме работата…

— Почакайте — намръщи се Дрютън. — Какво точно се е случило с предишния лакей на лорд Ладриан?

Движение в коридора. Мараси затвори пушката с изщракване, готова за стрелба. Човекът, който се приближи към тях, обаче, не беше един от разбойниците, а възрастна жена, облечена в изискана рокля за пътуване. Зад нея вървеше бандит, опрял дулото на пистолета си в главата ѝ.

Мараси го застреля право в челото.

Отвори уста, шокирана сама от себе си, и едва не изпусна пушката. За щастие, вторият бандит видя, че планът им не беше проработил, и избяга от вагона към предната част на влака.

Поквара! Мараси усети капки пот да се стичат по челото ѝ. Беше стреляла така бързо, без дори да се замисли. Горката заложничка продължаваше да стои, вцепенена, цялата опръскана с кръвта на мъртвия мъж. Мараси знаеше добре как се чувства. И още как.

Застаналият до нея Дрютън изригна в поредица ругатни, които биха накарали Хармония да се изчерви.

— Какви ги вършите? — настоя той. — Можеше да улучите жената.

— Статистиката… статистиката сочи, че… — Мараси си пое дълбоко дъх и започна наново: — Млъкни.

— А?

— Млъкни.

Тя се изправи, стиснала пушката нервно, и се отправи към коридора пред тях.

Жената бе намерила съпруга си — който, за щастие, беше жив, — и хлипаше в ръцете му. Мараси се приближи до трупа на бандита, после погледна назад към покрива на вагона, където лежеше още един. Мразеше тази част. Годината и половина, която бе прекарала в съвместна работа с Уаксилий, не беше направила убиването по-лесно. Беше потискащо, а и такава безсмислена загуба! Ако ти се наложеше да застреляш някого, значи обществото вече се беше провалило.

Мараси си наложи да се вземе в ръце и мина набързо през купетата във вагона от първа класа, за да се увери, че разбойниците наистина са се оттеглили до последния. Един от пътниците твърдеше, че има опит с огнестрелните оръжия, затова тя му подаде пушката и го изпрати да пази за в случай, че някой от бандитите се върне.

Оттам, тя се прехвърли във вагон-ресторанта, за да провери как са хората и да ги успокои. От предната част на влака се чуваха изстрели. Уаксилий си вършеше работата. Ефективно, безмилостно. Предният вагон — четвъртият отзад напред — беше втора класа, и купетата му бяха претъпкани. Тя отиде да нагледа и хората там.

В двата вагона бе открила общо осмина жертви — от които един мъртъв и един сериозно ранен човек, — затова отиде да провери дали Стерис случайно е взела със себе си бинтове или някакви лекарства. Вероятността беше минимална, но все пак ставаше дума за Стерис. Кой знае за какво беше подготвена?

Мараси подмина Дрютън, който се беше отпуснал мрачно на седалката в едно от купетата на първа класа и явно се питаше как е могъл такъв експерт по връзването на шалчета като него да се озове в средата на бойно поле, Стерис, обаче, не беше в купето на прислужниците. Нито в онова, което деляха с Уаксилий.

Обзетата от нарастваща паника Мараси претърси помещенията във вагона първа класа. Никаква Стерис. Накрая, тя се сети да пита мъжа, когото бе оставила да пази.

— Тя ли? — отвърна той. — Да, госпожице. Мина оттук преди няколко минути, вървеше напред към предната част на влака. Трябваше ли да я спра? Изглеждаше много решително.

Мараси простена. Стерис трябва да се беше промъкнала покрай нея, докато бе заета да проверява купетата във вагона втора класа. Тя си взе пушката от мъжа, ядосана, и тръгна след сестра си.

Запасите от метал на Уакс бяха изчезнали.

Той коленичи, зашеметен от шока. Не беше възможно. Как, в името на Хармония, бе станало това?

Обърна се и видя, че едрият разбойник е влязъл във вагона. Бравите на вратите около него дрънчаха и се тресяха, сякаш бяха заключени, а някой се опитваше да излезе. Уакс се шмугна в коридора и вдигна пистолета си, но един Тласък го изби от пръстите му. Веднага след това, самият Уакс бе запратен назад от Тласък в оръжията, прибрани в кобурите му. Блъсна се в противоположната стена на вагона, точно до затворената врата, която водеше към края на влака.

Простена от болка. Как? Как бяха успели да…

Той разтърси глава и се отблъсна от стената, като откопча катарамите и се освободи от кобурите. Падна на пода, като остави оръжията си и шишенцето метал притиснати към стената, а бандитът препусна към него с тежки, едри крачки.

Уакс залегна, избегна първия замах на мъжа и го удари отдясно в ребрата. Почувства се, сякаш е забил кроше на стоманена стена. Отскочи назад, но, Поквара — бяха минали години от последния му юмручен бой и бе по-бавен, отколкото някога. Последвалият десен юмрук на гиганта го улучи, докато се опитваше на свой ред да го удари в лицето.

Пред очите му просветнаха звезди и бузата му сякаш се взриви от болка. Ударът го запрати в стената. Поквара! Къде беше Уейн? Бандитът замахна отново, Уакс едва смогна да отскочи настрани навреме и успя да стигне лицето му. Един, два, три бързи удара.

Гигантът се усмихна. Дръжките на вратите продължаваха да тракат около него — явно беше Монетомет и образуваше около себе си сфера, подобна на онази, която използваше Уакс. Тласъкът се усещаше леко дори в металоемите, които Уакс носеше над лактите си, макар че бяха устойчиви на аломантия.

Този мъж можеше да сложи край на битката по всяко време, като просто Тласнеше парче метал и го изстреляше към Уакс. Явно предпочиташе ръкопашния бой. И наистина, в следващия момент той вдигна юмруци и му кимна, все още ухилен, за да го предизвика за още един рунд.

„Да върви по дяволите това“, помисли си Уакс.

Обърна се, удари с рамо вратата, която водеше към едно от празните купета, и се втурна към прозореца.

— Ей! — извика мъжът зад него. — Ей!

Уакс скочи към прозореца и увеличи теглото си. Удари се в него с рамото напред, вдигнал ръце пред лицето си, за да го предпази, строши стъклото — и едва успя да се хване за долната част на рамката на прозореца, докато падаше навън.

С пръсти, облени в кръв заради счупеното стъкло, той се издърпа нагоре, опря крака на прозореца, огледа влака отвън и накрая се качи на покрива. Брулен от силния вятър, той откри с изненада, че не е сам. На около четири вагона по-напред, група въоръжени мъже се придвижваха към предната част на влака, понесли нещо голямо и явно тежко. Какво, в името на изгубения метал, бе това?

— Ей! — повика го пак едрият разбойник, докато се катереше след него.

Уакс въздъхна и ритна мъжа в лицето, когато понечи да се качи на покрива. Мъжът изръмжа. Уакс го срита още веднъж, после стовари крак върху една от дланите му. Гигантът се втренчи яростно в него, после се спусна обратно през прозореца и влезе пак в купето.

„Можеш да победиш всекиго“, обичаше да казва Уейн, „ако не му позволиш да ти отвърне.“

Уакс тръгна към средата на вагона. Глождеше го мисълта, че трябваше да се спусне в преследване на мъжете пред себе си. Но сега беше невъоръжен, а и Монетометът долу нямаше да го остави на мира.

„Взехте, каквото искахте“, обърна се той мислено към обирджиите. „Защо продължавате да се биете?“

Главата на гиганта се появи пак малко по-късно — надничаше над ръба на покрива откъм задната платформа, където имаше стълба. Уакс се спусна към него, готов да го срита пак, но разбойникът се качи твърде бързо. Носеше нещо.

Един от коланите с кобури на Уакс. Поквара.

Мъжът се ухили, пристъпи напред, извади огромната пушка на Ранет и пусна колана. Влакът се изстреля от гората и пое към един открит мост, построен на поне стотина метра над реката долу.

Гигантът вдигна пушката. Явно се канеше да стреля, без дори да се цели.

Отлично.

Уакс се хвърли на покрива в момента, в който разбойникът дръпна спусъка. Мощният откат, за който беше споменала Ранет, го свари напълно неподготвен. Оръжието се изтръгна от пръстите му, отскочи назад и падна между вагоните. Мъжът зави от болка, стиснал пръстите си с другата ръка.

Уакс го блъсна право в гърдите. Здравенякът изръмжа и залитна назад, но успя да запази равновесие, преди да падне от влака. За Уакс това нямаше значение.

Целта му бе колана с кобурите, който бе паднал в краката на противника му. Грабна го с пръсти, все още подгизнали от кръв. Вътре бяха две от топките с въжета на Ранет, както и едно-единствено, великолепно шишенце с метал.

Уакс го измъкна бързешком и затъкна кобурите в колана на панталона си. Шишенцето, обаче, подскочи в пръстите му. Той го стисна, колкото сила имаше, но Тласъкът на гиганта го накара да се плъзне назад по покрива на влака. Той се спъна, падна на колене и се хвана за ръба.

Монетометът продължи да Тласка. Уакс се вкопчи в покрива с лявата си ръка, но дясната — в която стискаше шишенцето с метала, — бе под такова напрежение, че заплашваше да се измъкне от ставата. Разбойникът се усмихна и тръгна напред. Всяка следваща стъпка му позволяваше да Тласка все по-силно.

Уакс стисна зъби. Порязванията по ръцете му бяха повърхностни, но щипеха адски болезнено, а кръвта правеше пръстите му хлъзгави. Напрегна сили и се помъчи да поднесе шишенцето към устата си, но не успя.

Устройствата с въжета на Ранет. Висяха, закачени на колана, който беше затъкнал в панталона си. Можеше ли да ги използва? Как? Влакът под него вече излизаше на моста.

Бандитът се приближи до Уакс, като размърда рамо и се опита да свие пръстите си в юмрук, въпреки счупения си палец. Зад него, по стълбата, се появи нещо. Глава? Уейн!

Не. Мерна върха на пушката, която човекът носеше, докато се катереше. Уейн не би използвал такава. Мараси?

Стерис се появи над ръба на покрива. Вятърът развяваше косата ѝ диво. Тя погледна огромния разбойник, после — Уакс и сякаш възкликна, но вятърът бе твърде силен, за да се чуе. Качи се на покрива с несигурни стъпки и коленичи на едно коляно, хванала пушката на Ранет.

О, не.

— Стерис! — изкрещя той.

Бандитът се обърна и я забеляза, докато тя опираше пушката на рамо. Очите ѝ бяха разширени, вятърът увиваше и диплеше роклята около тялото ѝ.

Тя дръпна спусъка. Както и се очакваше, изстрелът не попадна в целта, но все пак улучи гиганта над лакътя и опръска наоколо с кръв. Мъжът изръмжа, а Тласъкът, който упражняваше върху Уакс, изчезна.

За нещастие, страхотният откат от пушката, предназначена за бой с аломанти, запрати Стерис назад.

И направо през ръба на покрива.

8.

Уакс скочи от влака и вдигна шишенцето към устните си.

Стерис се превъртя във въздуха под него, докато падаше към реката. Той извади тапата със зъби и също се превъртя във въздуха, докато изсмукваше съдържанието на шишенцето. Рибеното масло и стоманените стружки изпълниха устата му. Да преглътне му отне ценна частица от секундата.

Нищо.

Нищо.

Нищо.

Сила.

Уакс изкрещя, разгоря стомана и се Тласна от релсите горе. Стрелна се надолу шеметно, блъсна се в Стерис и Тласна пушката, която падаше под нея.

Оръжието се вряза във водата.

Падането им мигновено се забави. Вискозитетът на водата беше такъв, че позволяваше да се Оттласнеш от нещо, още докато потъваше. Секунда по-късно, пушката стигна дъното на бушуващата река, и двамата увиснаха на около половин метър над водата. Една бледа, самотна синя линия водеше от Уакс към пушката.

Стерис си поемаше дъх на плитки, накъсани глътки. Примигна, вкопчена здраво в него, после погледна надолу към реката.

— Какво не ѝ е наред на тази пушка! — възкликна.

— Предназначена е за употреба от мен — обясни Уакс, — след като увелича теглото си, за да противодействам на отката.

Той вдигна поглед към изчезващия влак. Вече бе пресякъл реката, но сега щеше да му се наложи да забави скоростта, докато се спуска по поредицата завои по хълма от другата страна. След това щеше да излезе от хълмистия район и да поеме по последната отсечка преди Ню Сирън.

— Подръж това — помоли той Стерис и ѝ връчи колана с кобурите си, след като махна двете топки с въжета. — Как ти мина през главата да направиш такова нещо? Казах ти да останеш във вагона.

— Ако трябва да сме точни — отбеляза тя, — всъщност не го направи. Каза ми да се пазя.

— И?

— И според моя опит, най-безопасното място във всяка престрелка е възможно най-близо до теб, лорд Уаксилий.

Той изръмжа.

— Поеми си дълбоко дъх.

— Какво? Защо да…

Тя изписка, когато той се Тласна от стоманените подпори на моста и запрати двама им в реката. Леденостудената вода ги обгърна, докато Уакс продължаваше да Тласка все по-надълбоко, докато не стигна до пушката — която намери лесно, като следваше синята линия, — потънала в меката тиня на дъното. С уши, пулсиращи от високото налягане, той грабна пушката, остави на нейно място една от топките на Ранет, и се Тласна от нея.

Двамата изскочиха от реката, сипейки ручейчета вода. Уакс продължи да Тласка, докато не достигнаха максималната височина, която им позволяваше опората на топката, и подаде пушката на Стерис. След това се Тласна от една от най-ниските греди на моста и двамата полетяха нагоре и настрани. Следващият Тласък от една подпора от другата им страна ги накара да се стрелнат по-нагоре в противоположната посока, и по този начин да се изравнят с върха на моста.

За съжаление, обаче, ъглите на Тласъците ги бяха насочили встрани от релсите. Когато се издигнаха над моста, му се наложи да хвърли другата топка с въже на Ранет в една пролука между опорите на моста. Освободи кукичките и захвана устройството, така че Тласъкът от долу, съчетан с опънатото въже в ръката му, да завърти него и Стерис в дъга.

Приземи се на релсите, прегърнал подгизналата Стерис с една ръка и стиснал въжето с другата. Вече можеше да си представи широко ухилената Ранет, когато ѝ кажеше колко добре е проработило изобретението ѝ. Прибра кукичките и дръпна топката обратно в ръката си, макар че му се наложи да навие въжето ръчно.

Зъбите на Стерис тракаха толкова силно, че се чуваше, и Уакс, който тъкмо приключваше с навиването, ѝ хвърли поглед, очаквайки да я види уплашена и нещастна. Вместо това, и въпреки вадичките вода, които продължаваха да се стичат от нея, на лицето ѝ се мъдреше широка, почти глуповата усмивка, а очите ѝ сияеха от въодушевление.

Уакс не се сдържа и също се усмихна, докато прибираше топката на Ранет в колана си. После прибра пушката в кобура.

— Напомням ти, че този тип неща не би трябвало да ти се струват забавни, Стерис. Ти би трябвало да бъдеш скучна. Разполагам със сигурна информация за това — от доверен източник.

— Един човек без музикален слух пак може да се наслади на доброто изпълнение на някой хор — отвърна тя, — макар и никога да не би могъл да участва.

— Не се хващам на тези обяснения, скъпа — каза Уакс. — Вече не. Току-що се покатери на покрива на влак по време на движение, простреля един бандит и спаси годеника си.

— На всяка съпруга ѝ прави чест да демонстрира интерес към хобитата на съпруга си. Макар че действително би трябвало да бъда възмутена, предполагам — все пак, това е втората неочаквана баня, която ми се случва благодарение на теб, и то за много кратък период от време, лорд Уаксилий.

— Нали каза, че първата не беше по моя вина.

— Да, но тази бе два пъти по-студена. Значи има същата тежест.

Той се усмихна.

— Искаш ли да изчакаш тук, или предпочиташ да дойдеш с мен?

— Хм… Да дойда с теб.

Той кимна наляво. Далеч под тях се виждаше как влакът излиза от поредицата завои по хълма и поема по равнината към последната широка дъга, преди да се насочи на юг. Очите ѝ се разшириха и тя се вкопчи здраво в него.

— Когато се приземим — заръча ѝ той, — се постарай да останеш незабелязана и да се скриеш възможно най-бързо.

— Ясно.

Той си пое дълбоко дъх, после ги оттласна високо в широка дъга през нощния въздух. Двамата прекосиха реката и се спуснаха стремглаво като граблива птица към предната част на влака.

Уакс забави падането им, като се Тласна внимателно от парната машина, и двамата се приземиха на покрива на тендера. В кабината точно пред тях, един от обирджиите опираше дулото на пистолета си в челото на машиниста. Уакс пусна Стерис, завъртя се и отвори пушката, за да я презареди, а в мига, в който гилзите изпаднаха от нея, ги Тласна. Те се стрелнаха през машинното отделение и право през главата на бандита. Тя падна от раменете му и се стовари на пулта за управление.

Уакс едва не загуби равновесие, когато влакът заби спирачки рязко и започна да забавя скорост. Той се обърна и грабна Стерис за ръката. Вдясно от него, наплашеният машинист грабна една ръчка и я дръпна, за да стабилизира движението на влака. Притиснал Стерис към себе си, Уакс скочи с кратък Тласък в откритата задна част на машинното отделение, и двамата се приземиха до машиниста и мъртвия бандит.

— Какво правят? — попита Уакс, като пусна Стерис и коленичи, за да вземе пистолета на мъртвия разбойник.

— Донесли са някакво устройство — отговори паникьосаният машинист и посочи. — В момента го монтират между тендера и първия вагон. Застреляха огняря ми, когато се опита да ме защити, копелетата!

— Кой е следващият град?

— Айрънстенд! Вече наближаваме. Още няколко минути.

— Закарай ни там колкото можеш по-бързо, и повикай местните констабли и няколко хирурга веднага, щом пристигнем.

Мъжът кимна нервно. Уакс затвори очи и си пое дълбоко дъх, за да се ориентира.

„Един последен тласък“, каза си. „Започваме.“

Докато преминаваше през средата на влака, Мараси имаше основателна причина да проклина Уаксилий Ладриан. Е — още една основателна причина. Прибави я към списъка.

Макар че се опитваше да открие Стерис, всъщност прекарваше по-голямата част от времето си, заобиколена от разтревожени пътници, които ѝ се налагаше да успокоява. Бандитите явно си бяха проправили път бързо през вагоните от втора и трета класа, като междувременно бяха обрали от хората малкото пари, с които разполагаха. Всички бяха ужасени, разстроени и търсеха някой с дори най-беглото излъчване на авторитет, който да ги утеши.

Мараси направи най-доброто, на което беше способна — настаняваше ги обратно по местата, проверяваше дали има някой сериозно ранен. Помогна да превържат един млад мъж, който се бе опълчил на разбойниците и се бе сдобил с дупка от куршум отстрани на гърдите за награда. Имаше шанс да оцелее.

Пътниците бяха видели Стерис да минава оттук. Мараси се опита да сдържи безпокойството си и надникна в следващия вагон. Беше изоставен, като се изключи един-единствен пътник, застанал спокойно в дъното му с бастун в ръка, препречил пътя напред.

Мараси провери купетата, докато минаваше през вагона, хванала пушката в готовност, но не откри разбойници. Това беше последният пътнически вагон, преди да започнат товарните — които, колкото и да бе странно, бяха в предната част на композицията. По дървената облицовка на този вагон си личаха доста дупки от куршуми, което сочеше, че Уаксилий беше минал оттук.

— Господине? — приближи се Мараси забързано към уединилия се мъж.

Беше слаб и по-млад, отколкото беше предположила, когато го беше видяла в гръб — особено като се имаха предвид прегърбената му стойка и бастунът, с който си помагаше, за да стои прав.

— Господине, тук не е безопасно. Трябва да се преместите в някой от вагоните по-назад.

Той се обърна към нея, вдигнал вежди.

— Винаги съм склонен да се съобразя с желанията на една красива дама — отговори той и Мараси забеляза, че едната му ръка стои вдървено прибрана към тялото, със стиснати пръсти, сякаш държеше нещо. — Ами вие, госпожице? За вас не е ли опасно?

— Мога да се грижа за себе си — отговори Мараси.

Забеляза, че следващият вагон напред е пълен с трупове. Прилоша ѝ.

— Наистина! — съгласи се мъжът. — Изглеждате много способна. Много способна, наистина.

Той се наведе към нея и добави:

— Дали не сте нещо повече, отколкото си личи на пръв поглед? Металородена, може би?

Мараси се намръщи на странния въпрос. Бе изпила доза кадмий, разбира се — колкото и безполезен да се оказваше в повечето случаи. Аломантичната ѝ дарба беше нещо, което най-често ставаше обект на присмех — можеше да забавя времето в сфера, която образуваше около себе си, което означаваше, че за всички останали то течеше по-бързо. Чудесен талант, ако си седиш в театъра и ти е скучно да чакаш, докато пиесата започне. Но не бе толкова полезен по време на битка, където би те оставил замръзнал на място и би дал на враговете ти възможността да избягат, или просто да те застрелят от упор в мига, в който сферата изчезне. Вярно, можеше да я направи доста обширна и по този начин да хване и други в нея — но това би означавало, че е хваната в капан с вероятно опасен противник.

Мъжът ѝ се усмихна, после рязко вдигна ръка — онази, в която сякаш стискаше нещо. Мараси понечи да реагира, да вдигне пушката. Но в същия момент, влакът неочаквано подскочи, сякаш някой бе дръпнал спирачката изведнъж. Мъжът изруга, залитна и се блъсна в стената, преди да падне на пода. Мараси успя да запази равновесие, но изпусна пушката.

Погледна мъжа, който се втренчи в нея с широко отворени очи, преди да се изправи с тромаво олюляване — един от краката му явно не беше здрав, — и да побърза да се измъкне от вагона. Накрая излезе на платформата отвън и затръшна вратата след себе си.

Мараси се загледа след него, объркана. Бе предположила, че се готви да извади оръжие, но това изобщо не се беше оказало вярно. Предметът беше твърде малък. Тя посегна да вдигне пушката си и се изненада, когато видя малко метално кубче със странни символи на пода до нея.

От предната част на влака долетя шум от стрелба. Мараси прибра странния предмет в джоба си и нарами пушката, решена да открие Уаксилий, както и — надяваше се — глупавата си сестра.

Затворил очи, Уакс почувства как металът се разгаря. Този пламък — успокояващ и познат. Металът беше неговата душа. В сравнение с него, леденият студ на реката не бе повече от капка вода върху клада.

Усети пушката в ръцете си. Чужда пушка, която не беше използвал никога, и все пак му бе позната — беше я опознал с помощта на сините линии, които водеха от него към цевта ѝ, спусъка, лостовете, куршумите вътре. Оставаха пет. Виждаше ги дори със затворени очи.

„Сега“, помисли си.

Отвори очи и изскочи от машинното отделение, като се Тласна напред шеметно. Прескочи тендера, нахлу в първия товарен вагон — който беше пълен с огромни купчини писма и колети, — и профуча през него като вихър. Изскочи на задната платформа на вагона и Тласна вляво и вдясно едновременно, и двамата разбойника, оставени на пост там, полетяха нагоре и встрани от влака, в двете противоположни посоки.

Тук релсите вървяха успоредно на реката. Уакс се Тласна нагоре, приземи се върху покрива на втория товарен вагон и забеляза обирджиите и устройството отгоре му. Друга, по-голяма група от тях се бе събрала на покрива на съседния вагон — онзи, който бяха обрали.

Уакс стреля с хладнокръвна точност и уби тримата бандити. Приближи се към „устройството“, което машинистът бе споменал — което представляваше просто голям сандък с динамит и взривен механизъм, свързан с часовник. Уакс изтръгна детонатора, захвърли го настрани, а после Тласна целия сандък и го запрати далеч от влака за всеки случай. Той потъна с плисък в реката.

Някой Тласна пушката и я изби от ръката му. Уакс се завъртя и видя едрия разбойник от преди малко да пристъпва с тежки крачки към него по покрива. Беше напуснал по-голямата група бандити на съседния вагон.

„Пак ли ти“, помисли си Уакс, изръмжа от яд и пусна колана с кобурите си, но го застъпи с крак, за да не го отнесе вятърът. Гигантът се затича към Уакс. Когато стигна съвсем близо до него, Уакс коленичи и измъкна топката на Ранет от колана.

Бандитът, естествено, я Тласна, и топката отскочи назад и настрани. Уакс стисна въжето здраво, уви го около крака на мъжа и дръпна силно.

Разбойникът се втренчи надолу, объркан.

Уакс Тласна топката и я запрати към групичка дървета с извадени кукички.

— Струва ми се, че това е твоята спирка.

Едрият мъж излетя от покрива, повлечен от въжето — чийто друг край вече се беше закачил за едно от дърветата. Уакс вдигна кобурите и се приближи към по-голямата група обирджии, брулен от силния вятър на покрива.

Бяха над десетима — а той не разполагаше с оръжия. За щастие, шайката беше заета да изхвърля един от собствените си хора от ръба на влака.

Уакс примигна изненадано. Но наистина правеха именно това — в следващия миг, един от бандитите бе изблъскан от покрива и падна в реката със силен плисък. Беше мъжът с бастуна. Някои от останалите го последваха, като скочиха в реката. Един от разбойниците, обаче, забеляза Уакс и посочи към него. Шестимата останали мъже го взеха на мушка.

После замръзнаха.

Уакс се поколеба, застанал с гръб към посоката на движение и вятъра. Мъжете не помръдваха. Не трепваха. Дори не мигаха. Уакс се прехвърли със скок на техния покрив, извади тапа от джоба си — от едното шишенце с метални стружки, — и я метна към тях.

Тапата се удари в някаква невидима преграда и остана там, увиснала във въздуха. Уакс се ухили, скочи между двата вагона и влезе в онзи, върху който бяха застанали обирджиите. Там откри Мараси, покачена на върха на купчина куфари и притиснала рамене към покрива на вагона, точно под групичката мъже — за да може да образува сфера забавено време и да ги накара да замръзнат на място.

9.

Уакс никога преди не бе стрелял по лекари, но доста си падаше по новите преживявания. Май днес беше дошъл денят и за това.

— Добре съм — изръмжа, докато жената попиваше кръвта от раната на лицето му с памук.

Устната му се бе сцепила от удара на огромния бандит.

— Аз ще реша дали е така — отговори тя.

На известно разстояние от тях, констаблите от Айрънстенд тъкмо отвеждаха четирима дезориентирани разбойника от перона, облян в светлината на няколко високи аркови лампи. Уакс седеше на една пейка близо до останалите ранени, за които също се грижеха хирурзи. По-нататък, в сенките на нощта, се виждаха очертанията на брезента, с който бяха покрили телата на мъртвите. Бяха наистина твърде много.

— Не е толкова зле, колкото изглежда — каза Уакс.

— Цялото ви лице беше в кръв, милорд.

— Обърсах си челото с окървавена ръка.

Лекарката вече беше увила ръката му с марля, но се беше съгласила, че порязванията са повърхностни.

Най-накрая, тя отстъпи назад, въздъхна и кимна. Уакс се изправи, грабна влажното си палто и закрачи към влака. Мярна Мараси да наднича от предната му част. Тя поклати глава.

Нямаше и следа от Уейн или МеЛаан.

Стегнатата топка в стомаха на Уакс нарасна двукратно. „Уейн трябва да е добре“, каза си. „Може да се излекува на практика от всичко.“ Но все пак съществуваха начини да убиеш Кръвотворец. Куршум в тила. Продължително задушаване. Всичко, което би принудило Уейн да продължи да се лекува, докато ферохимичните му запаси не се изчерпеха.

И, разбира се, имаше го и другото нещо. Странното явление, което някак беше ограбило аломантичната сила на Уакс. Ако то действаше и срещу ферохимици…

Уакс се качи във влака, мина покрай Мараси, без да обели дума, и се зае да търси сам. Сега, когато беше спрял, във влака беше тъмно — единствената светлина идваше от лампите на перона. Не даваше възможност да се види много.

— Лорд Уаксилий? — повика го констабъл Матю, като проточи шия между два от вагоните.

Високият, слаб мъж се усмихваше с характерната си приветлива усмивка, която обаче помръкна, когато Уакс го подмина бързешком.

— Зает съм — каза, като влезе в следващото купе.

Сините линии му показваха всички метални предмети, независимо от тъмнината. Уейн трябва да носеше у себе си шишенца с метал, както и металоемите си. „Търси слаби линии — от източници на метал, които са скрити зад нещо“, мислеше си. Може би… може би просто го бяха ударили така, че да загуби съзнание, и го бяха напъхали някъде.

— Ъ-ъ… — обади се констабълът иззад него. — Питах се дали някой друг член на прислугата ви не се нуждае от, ъ-ъ, емоционална подкрепа.

Уакс се намръщи, погледна през прозореца и видя Дрютън да седи, заобиколен от цели три сестри. Тъкмо взимаше чашата чай, която едната му подаваше, и се оплакваше от преживяното премеждие. Уакс го чуваше чак от вътрешността на вагона.

— Не — отговори. — Благодаря ви.

Матю го последва, докато проучваше вагона. Той беше местният капитан — макар че, доколкото Уакс беше разбрал, този град бе толкова малък, че „сериозните случаи“ се състояха в разследвания на това кой краде бутилките мляко от прага на госпожица Хътчен, например. Радваше се, че бяха открили хирурзи. Повечето от тях вероятно лекуваха крави през половината си време, но и това беше по-добре от нищо.

Немалко по-млади констабли стояха на платформата. За щастие, вече бяха прибрали глупавите си тефтерчета за автографи — макар че изглеждаха доста посърнали, задето капитанът не им позволяваше да тормозят Уакс.

„Къде?“, мислеше си Уакс с нарастваща тревога, от която вече му прилошаваше. Минута по-късно, Мараси се приближи към него с маслена лампа в ръка, за да му свети, докато той се ровеше из едно товарно отделение, пълно с чували поща.

„Няма да го намерим тук“, помисли си. Този вагон беше по-напред в композицията от онзи, в който тайно превозваха парите, а Уейн нямаше как да е успял да го прекоси — достъпът до него трябва да е бил абсолютно забранен, още преди разбойниците да се появят. И все пак искаше да бъде щателен. Претърси и този, после махна с ръка на Мараси и си запроправя път през отломките и парчетиите в обрания вагон.

Матю ги последва.

— Трябва да отбележа, лорд Уаксилий, че извадихме голям късмет, задето вие също сте били във влака. Шайката на Нощните улици става все по-смела и по-смела напоследък, но дори не предполагах, че биха опитали нещо такова!

— Значи това наистина е вече позната престъпна банда? — попита Мараси.

— О, да — потвърди Матю. — Всички в околността знаят за Нощните улици, въпреки че нападенията им имат за цел предимно градовете в близост до Дивите земи. Най-вероятно отвъд планините няма места с плячка, която да си заслужава, затова са започнали да търсят такава към вътрешността на Басейна. Но това! Обир на влак? И кражба на парите на къща Ерикел? Това е вече изключително дръзко. Нали знаете, че тази Къща произвежда оръжия!

— Сред тях имаше поне един аломант — каза Уакс и ги поведе през празния товарен вагон, който още миришеше леко на формалдехид.

— Не бях чувал за това — отговори Матю. — Значи е било още по-голям късмет, задето и вие сте бил там!

— Не успях да ги спра, преди да избягат — нито да им попреча да вземат парите.

— Но успяхте да убиете или плените половината от тях, милорд. Онези, които арестувахме, ще ни помогнат да открием останалите — каза Матю, поколеба се и добави: — Ще трябва да сформираме констабълска хайка, милорд. Те със сигурност ще се опитат да избягат в Дивите земи. Помощта ви определено би ни била от полза.

Уакс претърсваше внимателно помещението, съсредоточен в сините линии.

— А куцият мъж?

— Милорд?

— Явно той командваше останалите — каза Уакс. — Беше облечен в елегантен костюм и се опираше на бастун. Около метър и осемдесет висок, с издължено лице и тъмна коса. Кой е той?

— Не ми звучи познат, милорд. Главатарят на шайката е Дони.

— Един едър тип? — попита Уакс. — С врат, дебел като дънер?

— Не, милорд. Дони е дребен, но много жесток и опасен. Най-злобният киг, който някога съм виждал, Покварата да го тръшне макар.

„Киг“. Това бе жаргонна дума за човек с колоска кръв. Уакс не беше видял сред разбойниците никой с такъв цвят на кожата.

— Благодаря ви, капитане — каза той.

Матю явно усети, че го отпращат, но се поколеба.

— Ще можем ли да разчитаме на помощта ви, милорд? За преследването на Дони и бандата му?

— Ще… ще ви кажа по-късно.

Капитанът отдаде чест — напълно неподходящ жест, тъй като Уакс не принадлежеше към неговата област на юрисдикция, — и се оттегли. Уакс продължи да търси, като отвори багажното отделение под първия вагон. Металните линии, които водеха към вътрешността му, сочеха само към няколко куфара.

— Уаксилий — обади се Мараси, — няма как да им помогнеш в преследването. Вече си имаме задача.

— Може би двете имат нещо общо.

— А може би — не — каза тя. — Нали го чу. Хората в тази банда са им познати от доста време насам.

— И съвсем случайно са решили да оберат влака, на който бяхме ние.

— И в същото време изглеждаха напълно неподготвени за присъствието на стрелец-аломант в последния вагон. Вместо да хвърлят пръчка динамит вътре и да надупчат купетата с куршуми, изпратиха двама-трима души да ни оберат, защото са предполагали, че сме лесна плячка.

Уакс обмисли чутото, после погледна в следващото багажно отделение, готов за най-лошото. Никакви тела. Той издиша.

— Не мога да мисля за това сега — каза.

Тя кимна с разбиране. Двамата провериха останалите отделения и понеже Уакс не видя никакви подозрителни линии, продължиха напред. Докато прекосяваха разстоянието между този и следващия вагон, Уакс зърна Стерис да го наблюдава. Седеше сама на една пейка с одеяло, увито около рамената, и държеше чаша с нещо, от което се виеше пара. Изглеждаше съвсем спокойна.

Уакс продължи напред. Загубата на приятели беше неделима част от живота на един пазител на реда; беше му се случвало повече пъти, отколкото имаше желание да преброи. Но след онова, което беше станало в града преди шест месеца… Е, не беше сигурен какво би му причинило това да изгуби и Уейн. Стегна се, влезе в следващия вагон и отвори първото багажно отделение. После замръзна на място.

Слаби линии водеха към някакво друго място в този вагон. И се движеха.

Уакс се втурна към тях. Мараси го последва, внезапно застанала нащрек, вдигнала високо лампата. Линиите се точеха от пода на едно от купетата. Само че тук нямаше нито багаж на полиците над седалките, нито боклук по пода. Беше частно купе, за което никой не беше купил билет.

Уакс влезе и отвори бързешком капака на багажното отделение, вградено в пода. Уейн примигна, вдигнал глава към него. По-младият от него мъж беше с разрошена коса и разкопчана риза, но доколкото Уакс успя да види, не беше вързан или окован по някакъв начин. Не изглеждаше изобщо да е бил наранен. Всъщност…

Уакс клекна, а светлината на Мараси му разкри онова, което досега бе останало скрито под ъгъла на капака на багажното отделение. МеЛаан, гола до кръста, също лежеше вътре. Когато ги видя, тя се изправи и седна, без ни най-малко да се притесни от голотата си.

— Спрели сме! — отбеляза тя. — Стигнахме ли вече?

— Е, а аз откъде да зная, че ще ни нападнат, Покварата да го вземе? — възкликна Уейн, вече в приличен вид, макар и все още с разчорлена коса.

Уакс седеше и го слушаше с половин ухо. Служителите на гарата им бяха предоставили една стая, в която да отседнат. Знаеше, че трябва да се чувства ядосан, но изпитваше предимно облекчение.

— Защото сме ние — отвърна Мараси, скръстила ръце. — Защото пътуваме към място, където е било извършено тежко престъпление и където ще сме изложени на опасност. Заради това, може би. Можеше поне да ни кажеш какво правиш!

Тя направи кратка пауза и добави:

— И между другото — какво, наистина, смяташе, че правиш?

Уейн наведе глава, седнал пред нея. МеЛаан, облегната на стената до вратата, вдигна поглед към тавана с невинно изражение.

— Загърбих миналото — обясни Уейн, като посочи Мараси. — Така, както ти ми каза да направя.

— Това не е „да загърбиш миналото“! Това е „да избягаш от него“. „Да избягаш от него на най-бързия кон“, Уейн.

— Не обичам да правя нещата половинчати — отговори Уейн сериозно, положил длан на сърцето си. — Мина доста време, откакто съм си изкарвал добре в компанията на дама, поради преданото ми моногамно идеализиране на една прекрасна, но недостъпна…

— И как — прекъсна го Мараси, — успя да не чуеш битката? Водеха се престрелки, Уейн. На практика върху теб.

— Ами, виж сега — отговори той, като почервеня, — ние тук бяхме много заети. И понеже бяхме съвсем близо до релсите, беше адски шумно. Искахме по-уединено местенце, така да се каже, и…

Той сви рамене.

— Пфу! — възкликна Мараси. — Имаш ли някаква представа колко бе разтревожен Уаксилий?

— Не ме намесвай — обади се Уакс, вдигнал крака на съседната седалка.

— О, значи ти одобряваш това поведение? — попита Мараси, като се обърна към него.

— Не, за Бога — възрази Уакс. — Ако одобрявах и половината неща, които Уейн прави, Хармония вероятно би ме убил на място. Но той е жив, ние — също, и не можем да го обвиняваме, че се е разсеял по време на нещо, за което приемахме, че ще е просто едно спокойно пътуване.

Мараси се втренчи в него продължително, после въздъхна и излезе на платформата, като подмина МеЛаан, без дори да я погледне.

Уейн се изправи и се приближи към Уакс, като извади кутийката си дъвка от джоба и я потупа няколко пъти в дланта си, за да се слегне пудрата вътре.

— Сигурен ли си, че някой от разбойниците не е успял да я улучи, без ти да видиш? Защото определено се е вкиснала от нещо.

— Просто се безпокоеше за теб — отговори Уакс. — Ще говоря с нея, след като се успокои.

МеЛаан спря да се опира на стената и попита:

— Забеляза ли нещо необичайно в нападението?

— Доста неща — отговори Уакс, като се изправи и се протегна.

Поквара. Дали пък наистина вече не беше твърде стар за тези неща, както Леси обичаше да се шегува с него? Обикновено духът му беше доста по-приповдигнат след битка.

„Заради убитите е“, помисли си. Бе загинал само един пътник, един по-възрастен мъж. Но бяха загубили шестима от пазачите, да не говорим за мнозината ранени.

— Един от бандитите — обърна се той към МеЛаан — направи нещо, което някак потисна аломантията ми.

— Пиявица? — предположи тя, но Уакс поклати глава.

— Не ме докосна.

Пиявиците, които горяха хром, умееха да изчерпват запасите метал на всеки друг аломант — само че за целта бе необходимо да го докоснат.

— Чувството не беше същото. В единия момент, стоманата ми си беше там, а в следващия вече я нямаше. Но, МеЛаан, те използваха някакво устройство. Малко метално кубче.

— Чакай — обади се един глас и Мараси се появи на прага на купето. — Кубче ли?

Тримата погледнаха към нея едновременно и тя се изчерви под суровата светлина на електрическите лампи.

— Какво? — попита ги.

— Нали току-що отфуча — отбеляза Уейн, — задето бе така онаскърбена.

— Е, сега прифучах обратно — отговори тя, приближи се към Уакс и бръкна в джоба си. — Не ми пречи да бъда онас… оскърбена и тук.

Тя извади ръката си и поднесе малко метално кубче към Уакс. Същото, което бе видял, преди стоманата му да изчезне. Той го взе от дланта ѝ.

— Откъде го взе?

— От онзи с бастуна — отвърна тя. — Посегна, сякаш да извади пистолет, но го изпусна.

Уакс го обърна към МеЛаан, която поклати глава.

— Този пистолет е адски странен — отбеляза Уейн.

— В информацията, за която ни говореше ВенДел, споменаваше ли се нещо за устройства, които потискат аломантията?

— Не съм чувала за такова нещо — отговори МеЛаан.

— Даже цев няма — обади се пак Уейн.

— Но нали каза, че не си обръщала особено внимание на проучванията ви, МеЛаан — напомни Мараси, като пак взе кубчето.

— Така е.

— Дори да можеше да се стреля с проклетото нещо, куршумът би бил колкото бълха.

Мараси въздъхна.

— Уейн, толкова ли не усещаш кога хуморът на дадена ситуация вече си е отишъл?

— Скъпа, в тази ситуация той изобщо не е пристигал — отговори той.

— Трябва да хванем друг влак към Ню Сирън — каза Мараси, като се обърна към другите двама.

— Тези бандити може да знаят нещо — каза Уейн. — Може да се окаже полезно да ги хванем. Пък и не ми се удаде възможност да очистя някой от тях, тъй като бях зает с ненавременни любовни похождения.

— Е, поне беше доста приятно похождение — отбеляза МеЛаан, а в отговор на вторачения поглед на Мараси добави: — Какво, де? Така си беше. Горкият човечец не се е занимавал с похождения от години. Беше му се натрупала доста неизразходвана енергия.

— Ти дори не си човек — каза Мараси. — Би трябвало да те е срам. Да не говорим пък за факта, че си на шестстотин години.

— По сърце съм млада. Сериозно — сформирах си го по подобие на онова в гърдите на шестнайсетгодишната девойка, която изядох преди няколко месеца.

Стаята притихна.

— О… това беше несъобразително от моя страна, нали? — попита МеЛаан, като трепна от неудобство. — Наистина беше несъобразително. Не беше особено вкусна, ако това е някакво успокоение. Почти нямаше загнили места. И… Не, по-добре да спра с тази тема. Ню Сирън — ще тръгваме ли натам, или ще преследваме обирджиите?

— Тръгваме — каза Уакс, с което си спечели одобрително кимване от Мараси. — Ако обирът е свързан със случая, значи така или иначе ще се засечем с тях по-късно. Ако не е, ще видя с какво мога да помогна, след като се оправим с чичо ми.

— А как ще идем в Ню Сирън? — попита Уейн. — Не мисля, че влакът ни ще потегли скоро пак.

— На товарен — отвърна Уакс, като провери разписанието на стената. — Ще мине оттук след един час. Ще закарат нашия влак за ремонт, така че товарният ще може да спре тук и да ни вземе. Няма да е особено комфортно, но пък ще стигнем до сутринта. Идете да си вземете куфарите. Да се надяваме, че не са надупчени с прекалено много куршуми.

Уейн и МеЛаан го послушаха и излязоха заедно. Може би помежду им наистина имаше нещо. Ако не друго, то поне Уейн не изглеждаше ни най-малко обезсърчен от напомнянията колко стара и колко различна от хората бе МеЛаан.

От друга страна, Уейн не беше известен с добрия си вкус за жени. Е — или с добрия си вкус за каквото и да било. Уакс хвърли поглед към Мараси, която още не беше тръгнала. Държеше малкото кубче, въртеше го между пръстите си и разглеждаше сложните символи, гравирани по повърхността му.

— Мога ли пак да взема бележките на ВенДел? — попита тя. — Може да се споменава нещо за това.

— По-склонна ли си вече да обмислиш вероятността обирът на влака да не е бил случаен?

— Донякъде, може би — съгласи се Мараси. — Трябва да говориш със сестра ми.

— Изглеждаше ми напълно спокойна, когато проверих как е преди малко.

— Разбира се, че е спокойна — отговори Мараси. — Нали е Стерис. Но също така се е заела да бродира.

— … И това е нещо лошо?

— Стерис бродира, само когато е обзета от горещото желание да изглежда нормално — обясни Мараси. — Прочела е някъде, че това се счита за подходящо хоби за жена от нейното потекло. Мрази го до смърт, но не би си признала за нищо на света. Вярвай ми. Щом е опряла до бродиране, значи е разстроена. И аз бих могла да поговоря с нея, но тя никога не ме слуша. Дори не подозираше, че съществувам, преди да навлезем в юношеските си години. Освен това, ти така или иначе ще трябва да свикнеш.

Тя излезе от стаята, а Уакс се улови, че — колкото и да беше странно — се усмихва. Каквото ще да се каже за Мараси, но едно не можеше да ѝ се отрече — определено бе напреднала много, откакто за пръв път се бяха запознали.

Свали палтото си от закачалката на стената и го облече, след което излезе навън в нощта. Мараси тъкмо бе отишла да повика началника-гара, сигурно за да уреди нещата с пътуването с товарния влак. Уакс вървеше успоредно с релсите, покрай редицата електрически лампи, които озаряваха перона със студената си светлина, докато не стигна до пейката, където Стерис се беше заела с бродерията си.

— Мараси казва, че не се чувстваш особено добре — отбеляза той, като се настани до нея.

Стерис спря да бродира.

— Ти наистина обичаш да говориш направо, лорд Уаксилий.

— Понякога.

— Но, както е известно и на двама ни, това е само фасада. Отраснал си сред елита на Елъндел. Имал си частни учители и преподаватели, които са работели върху дикцията ти. През юношеските си години си прекарвал времето си на празненства и балове.

— А след това прекарах двайсет години в Дивите земи — каза Уакс. — Вятърът там може да извае в нови форми и най-устойчивата гранитна скала. Изненадва ли те, че може да направи същото с един човек?

Тя се обърна към него, наклонила глава.

Уакс въздъхна, облегна се и протегна крака напред.

— Случвало ли ти се е да бъдеш на място, където изобщо не се вписваш? На място, където всички останали сякаш мигновено схващат как стоят нещата? Знаят какво да правят. Какво да кажат. Но, Покварата да го тръшне — на теб ти се налага да полагаш усилия, за да го проумееш?

— Току-що описа целия ми живот — каза Стерис тихо.

Той обгърна раменете ѝ с едната си ръка и я остави да положи глава на рамото му.

— Е, така се чувствах аз на онези празненства и балове. Социалните контакти бяха задължение за мен. Всички се смееха, а аз стърчах, скован от напрежение, и се опитвах да измисля как би било правилно да се държа. По онова време не се усмихвах особено често. Май все още е така. Винаги, щом можех, се измъквах от увеселенията и си намирах някой уединен балкон.

— А там какво правеше? Четеше ли?

Уакс се засмя леко и отговори:

— Не. Нямам нищо против книгите от време на време, но запаленият читател тук е Уейн.

Стерис вдигна глава, изненадана.

— Сериозно говоря — потвърди Уакс. — Е, да, той наистина обича и онези с картинки в тях, но наистина чете много. И често — на глас. Трябва да го чуеш как разиграва героите сам пред себе си. А аз… аз просто си намирах някой балкон с изглед към града и наблюдавах. Слушах.

Той се усмихна и добави:

— Когато бях момче, немалко хора ме смятаха за глупав, защото обичах просто да си седя и да зяпам през прозореца.

— А после отиде в Дивите земи.

— Бях така щастлив, че се отървах от Елъндел и фалша му. Ти ме смяташ за твърде прям. Е, такъв искам да бъда. Такъв беше човекът, на когото се възхищавах. Може би аз просто му подражавам — но правя това с искрено желание. Проклет да съм, но е така.

Стерис замълча за известно време, опряла глава на рамото му, докато Уакс седеше, загледан в тъмата. Беше хубава нощ — като се имаше предвид случилото се.

— Грешиш — каза тя най-накрая със сънлив глас. — Усмихваш се. Най-често — когато летиш със своята стомана. Това са единствените моменти, в които ми се струва… струва, че виждам… неподправена радост в теб…

Той погледна към нея, но тя явно бе задрямала, ако се съдеше по спокойното ѝ дишане. Той се облегна пак назад и се замисли над думите ѝ, докато товарният влак най-после не пристигна на гарата.

10.

Уакс се сепна, събуден от звука на експлозии в далечината.

Побърза да се изправи на крака и посегна към шишенце метални стружки, още сънен и дезориентиран. Къде беше? Купето за персонал в товарния влак. Беше просторно, с няколко твърди дивана в дъното, където машинистите можеха да дремнат, докато чакаха да разтоварят влака. Стерис бе заспала на едното, завита със сакото му. Уейн пък беше задрямал в ъгъла, покрил лице с шапката си.

Бяха решили да оставят прислугата засега; те щяха да потеглят със следващия пътнически влак. МеЛаан беше предпочела да се вози заедно с багажа им — искаше да разгледа костите, които си беше взела за пътуването, и да си избере правилното тяло за момента.

Уакс изпи шишенцето със стружките, извади Възмездие и пое със залитане в посока на звуците — които, след като се беше разсънил напълно, вече не му се струваха съвсем като от експлозии. Бяха по-скоро продължително, далечно боботене, като от земетресение, някъде в далечината. Влезе в машинното отделение. Този двигател беше по-модерен — захранваше се с дизел и нямаше нужда от тендер.

Мараси бе застанала пред отделението, до машиниста на пулта за управление — висок мъж със светли очи и едри, мускулести предмишници.

Това боботене… Уакс се намръщи и свали оръжието, когато Мараси се обърна и го забеляза. Небето беше яркосиньо; утрото беше настъпило. Уакс се приближи към предното стъкло и видя, че Ню Сирън се издига точно пред тях. Градът бе построен върху множество огромни, плоски каменни тераси. Бяха поне дузина и през всяка от тях течаха по няколко рекички, които ги пресичаха и се спускаха от ръба към долната тераса. Звукът не се дължеше на земетресение или взрив, а на водопадите.

На някои места бяха съвсем малки — около два метра, може би. Но на други се виждаха величествени водопади, които се спускаха от петнайсет или повече метра, преди да се разбият в следващото каменно плато. Изглеждаше, сякаш всичко това е било изкуствено създадено, понеже множеството различни поточета и водопади в крайна сметка се вливаха обратно в реката, която течеше от града в посока на далечния Елъндел.

Уакс пъхна Възмездие в кобура, макар и от третия път — бе прекалено погълнат от гледката на водопадите и на целия град изобщо. Между реките се редяха различни сгради, а от ръбовете на скалите се спускаха свежи, зелени лози — сякаш кичури разкошна коса, с които природата се бе накичила. Отвъд всичко това се издигаше планинската верига Сирън, висока и с побелели от снега върхове.

Мараси се ухили и се наведе напред през прозореца, за да огледа по-добре високия град. Машинистът продължаваше да стои зад лостовете, ръчките и копчетата на таблото за управление и да си придава нехаен вид, но явно следеше как ще реагират Уакс и Мараси.

— Често си мисля — обади се той накрая, — че Хармония е направил това място, за да се изфука колко може.

— Нямах представа за него — каза Уакс и отиде до Мараси.

Зад него с леко залитане се появи Уейн, който все още се прозяваше.

— Е, да — каза машинистът, — хората от Елъндел често забравят, че не са единствени на света. Без да се обиждате, милорд. Елъндел е наистина толкова зашеметяващ, че не е учудващо, че повечето хора губят представа за останалото.

— Вие живеете в Ню Сирън, така ли? — попита Мараси.

— Откакто съм се родил, капитан Колмс.

— Бихте ли ни упътил към хотела ни, тогава? — помоли го тя. — „Медната порта“?

— О, той е много хубав — каза машинистът и посочи. — На горната тераса, в квартала на лодкарите. Търсете голямата статуя на лорд Мъглороден. На няма две пресечки от нея е.

— На какво разстояние от него можете да ни оставите? — попита Мараси.

— На доста голямо, опасявам се — отговори мъжът. — Влакът не е пътнически, а и дори те стигат само до средните нива. Ние ще спрем на най-ниското. Ще ви отнеме няколко часа път с гондолите нагоре. Има и пътища, ако предпочитате каретите, но с тях става по-бавно — пък и от гондолите се разкрива по-хубава гледка.

„Гондолите биха били прекрасни“, помисли си Уакс, ако бяха успели да дремнат за повече от два-три часа. Но като се имаше предвид официалния прием довечера, трябваше да бъдат отпочинали и готови.

— По прекия път? — попита той Мараси.

— Виждаш, че нося пола, нали?

— Виждам. Какво стана с оная изтупана констабълска униформа с панталоните?

— В багажа е. Не всеки обича да носи униформи, ако не му се налага, Уаксилий.

— Е, тогава можеш да изчакаш и да вземеш някоя гондола — каза Уакс. — Мисли си за мен и как в момента си почивам в мекото хотелско легло, докато примигваш със зачервени очи и се мъчиш да не заспиш, преди…

— Добре де, добре — приближи се Мараси към него. — Само избягвай тълпите.

Уакс я прегърна през кръста.

— Ще се върна и за вас — каза той на Уейн, който кимна. После се обърна към машиниста: — Предайте да доставят багажа ни в „Медната порта“, ако обичате.

— Да, милорд.

Уакс отвори страничната врата, отпи още малко метални стружки — от шишенцето, което бе взел от запаса в багажа си, — хвана Мараси здраво, разгоря стоманата и скочи. Един силен Тласък ги запрати нагоре и далеч от влака, който тъкмо започваше да забавя скорост, докато се приближаваше към групата сгради, струпани около ниската основа на Ню Сирън.

Започнаха да падат към тях, но един изстрел с Възмездие, докато летяха към земята, му предостави опора, от която да се оттласне. Двамата отново полетяха нагоре, като подминаха по-ниските тераси, и той използва метала в тях, за да ги задържи във въздуха.

Къщите тук бяха много по-малки от тези в Елъндел. Можеха да се нарекат почти старовремски. В Елъндел човек рядко можеше да си позволи да отдели пространство за самостоятелно жилище — дори в бедняшките квартали се срещаха предимно високи блокове с апартаменти. Течеше и непрекъсната, бавна промяна — някои райони на града постепенно западаха и се напълваха с бедни хора, а онези, които можеха да платят за нещо ново, се преместваха на нови места. Той намираше за забележително обстоятелството, че районите на днешните бедняшки махали бяха отбелязани като първокласни имоти на старите карти.

Забеляза няколко жилищни блока и само три небостъргача, построени в малкия търговски район на най-горната тераса. Въпреки че каменните плата ограничаваха площта на града, явно бяха достатъчно обширни да поберат населението. Виждаха се множество паркове и малки поточета, прекалено плитки, че да могат да се използват за воден транспорт така, както използваха каналите в Елъндел.

Придвижваше се от покрив на покрив и избягваше улиците заради Мараси, макар че полата не ѝ създаваше особени проблеми. Бе я увила и стиснала с крака, преди да потеглят, и тъй като се придвижваха почти само нагоре, не се развяваше настрани.

Прекосиха жилищните квартали на широки дъги, докато не стигнаха до следващата тераса. Тук Уакс намери една гондола, която използва за опора, за да Тласне двамата нагоре през петнайсетината метра, които им оставаха до най-високите тераси. Наслади се на момента — на свободата, на красотата на полета. Имаше нещо особено величествено в това да се носиш нагоре покрай бушуващ водопад, а под теб да се ширят блестящи басейни и тучни зелени градини.

Издигнаха се леко над повърхността на терасата и Уакс ги приземи до водопадите. Мараси издиша дъха, който бе затаила, когато я пусна на земята; усещаше по силата, с която се беше вкопчила в него, че полетът не ѝ се е сторил така приятен, както на него. Аломантичните Тласъци не бяха нещо, с което бе свикнала, нито пък височините — отдръпна се от ръба на скалата веднага, щом можа.

— Ще тръгваш ли за останалите? — попита го.

— Нека първо намерим хотела — каза той и посочи към статуята, която бе забелязал, когато се приземиха. Все още успяваше да различи зелената патина по главата, която стърчеше над покривите на околните къщи, и се запъти натам.

Мараси го последва и двамата излязоха на една доста оживена улица, пълна с пешеходци и вестникарчета, които размахваха броеве на всеки ъгъл. Конете и каретите се срещаха по-рядко, отколкото в Елъндел — почти никак, макар че забеляза доста рикши. Като се имаше предвид терена, на който градът беше построен, в това имаше логика. Намираше за интересно, че мрежата гондоли се използва не само за придвижване между терасите; имаше и линии, които пресичаха небето горе и пренасяха хора от един район на тази тераса до друг.

— Като акула сред ято копърки — промърмори Мараси.

— Моля? — обърна се към нея Уакс.

— Виж как те заобикалят хората — поясни Мараси. — Лорд Киминс е провел проучване, в което сравнил констаблите с акули, и доказал, че хората по оживените улици реагират на тях по същия начин, както животните реагират на появата на хищник.

Досега не го беше забелязал, но тя бе права. Хората го заобикаляха отдалеч — макар и не защото се досещаха, че е констабъл. Дължеше се на дългото ездаческо палто, на оръжията, и може би — на височината му. Тук всички изглеждаха малко по-ниски и Уакс се извисяваше над тълпата с десетина сантиметра.

В Елъндел, дрехите му бяха необичайни, но такова беше и облеклото на всички останали. Градът беше същински миш-маш — приличаше на старо буре, пълно с гилзи от куршуми. Имаше представители на всички видове и калибри.

Тук, обаче, хората носеха по-леки дрехи, отколкото у дома. Дамите явно предпочитаха пастелните рокли, а мъжете — бели костюми на райета и сламени плоски шапки с къса периферия. В сравнение с тях, той се набиваше на очи като дупка от куршум в цветен витраж.

— И без това никога не ме е бивало да се сливам с тълпата — каза той.

— Това е така — съгласи се Мараси. — От преди малко се каня да те попитам — Уейн ще ти трябва ли тази вечер?

— На празненството ли? — попита Уакс с развеселена усмивка. — Трудно ми е да си представя развитие на събитията, което да не завършва с него, пиян и наполовина удавен в купата с пунш.

— Значи ще го помоля да се присъедини към мен — каза Мараси. — Искам да претърся гробищата за клина на РеЛуур.

Уакс изхъмка.

— Доста черна работа.

— Точно затова искам да взема Уейн.

— Разбрано. Според теб каква вероятност има да намериш клина, заровен в някой гроб?

Мараси сви рамене.

— Предположих, че ще е добре да започнем от най-явния и лесен метод на търсене.

— Ограбването на гробове е най-лесният метод, така ли?

— С необходимата подготовка, да — отвърна Мараси. — Нямам намерение да копая аз, все пак…

Уакс спря да я слуша.

Бърборенето на заобикалящата го тълпа заглъхна в ушите му и той замръзна на място, втренчен във вестника, което едно момиче-вестникарче размахваше на близкия ъгъл. Онзи символ, кривото огледално „ма“… познаваше този символ твърде добре. Остави Мараси посред изречението, проправи си път сред минувачите към момичето и грабна вестника.

Символът. Не беше възможно. „Нападение в имението Фартинг!“, гласеше заглавието. Той извади няколко клипса за момичето и попита:

— Имението Фартинг? Къде се намира?

— В началото на улица Цветна — отговори момичето, като посочи с брадичка и накара монетите да изчезнат от ръката му.

— Хайде — каза Уакс, като прекъсна Мараси, която тъкмо отваряше уста да каже нещо.

Хората наистина се отдръпваха от пътя му, което беше удобно. Можеше да се придвижи и по въздух, но откри имението лесно — отчасти защото пред него се бяха струпали хора и сочеха натам. Символът беше нарисуван с червена боя — точно като онзи, който му бе познат от Дивите земи, но този път загрозяваше стената на едно изискано, триетажно каменно имение, вместо на дилижанс.

— Уаксилий, в името на здравия разум — заговори Мараси, когато го настигна, — какво те е прихванало?

Той посочи символа.

— Познат ми е — каза Мараси. — Откъде ми е познат?

— Чела си разказите, в които се описва животът ми в Дивите земи — отговори Уакс. — Има го там — това е символът на Ейп Мантън, един от старите ми врагове.

— Ейп Мантън! — възкликна Мараси. — Не беше ли той…

— Да — отговори Уакс, а споменът за нощите на мъчения премина през ума му. — Той преследва аломанти.

Но как би могъл да бъде тук? Благодарение на Уакс, той излежаваше присъда — и то не в затвора на някое малко селце, а в Тру Мадил, най-големия град в Северните диви земи. От тъмниците там измъкване нямаше. Как, в името на Хармония, беше успял да стигне чак до Ню Сирън?

Делата на Мантън тук нямаше да се изчерпят с обири. Зад неговите кражби винаги имаше друг мотив, някаква цел. „Трябва да разбера какво е взел и защо…“ — помисли си Уакс, но преди да довърши мисълта си, се сепна. „Не.“

Не и сега.

— Да тръгваме към хотела — каза Уакс и се откъсна от гледката на червения символ.

— Поквара — възкликна Мараси, забързала след него. — Би ли могъл да е замесен?

— С Котерията? Никакъв шанс. Мрази аломанти.

— Знаеш какво казват — „Врагът на моя враг…“

— Не и при Ейп — възрази Уакс. — Не би стиснал ръката на един Металороден, ако ще да виси от ръба на пропаст.

— Значи…

— Значи няма нищо общо с това — отвърна Уакс. — Няма да му обръщаме внимание. Дошъл съм заради чичо си.

Мараси кимна, но изглеждаше обезпокоена. Подминаха един жонгльор-Дърпач, който хвърляше топки и ги дърпаше обратно нагоре във въздуха — заедно с по някой предмет от развеселената тълпа зяпачи. Чисто разхищение на аломантични сили. А и тези огромни тълпи. Бяха задушаващи. Надявал се беше, че като се махне от Елъндел, ще може да си почине от претъпканите улици. Едва не извади пистолета си, за да стреля и да ги накара да се разпръснат.

— Уакс… — обади се Мараси и го хвана за ръката.

— Какво?

— Какво ли? Поквара, в момента би могъл да приковеш човек за стената само с поглед!

— Добре съм — каза той и дръпна ръката си.

— Тази вендета срещу чичо ти е…

— Не е вендета — прекъсна я той и си запроправя път през тълпата още по-бързо, а ресните на мъглопелерината му се развяваха зад него. — Знаеш какво прави.

— Не знам. Нито пък ти знаеш — възрази Мараси.

— Развъжда аломанти — каза Уакс. — И, може би — ферохимици. Няма нужда да знам плана му в подробности, за да знам колко лошо би могло да стане, ако го осъществи. Ами ако събира армия от Главорези и Монетомети? Двуродни. Съчетатели.

— Това би могло да е вярно — призна Мараси. — Но ти не го преследваш заради това, нали? Той те победи. В случая със Стоте живота, Костюма те надхитри. И понеже загуби битката, сега искаш да спечелиш войната.

Той спря и се обърна към нея.

— За колко дребнав ме мислиш?

— Като се има предвид онова, което току-що казах — отговори тя, — бих казала, че те мисля за точно толкова дребнав. В това, че си ядосан на Костюма, няма нищо нередно, Уаксилий. Той държи сестра ти в плен. Но, Поквара, не оставяй това да замъглява здравия ти разум, моля те.

Уакс си пое дъх дълбоко, после посочи към имението нагоре по улицата.

— Искаш вместо това да тръгна по петите на Ейп ли?

— Не — отговори Мараси и се изчерви. — Съгласна съм, че трябва да останем съсредоточени върху задачата да открием клина.

— Ти си тук заради клина, Мараси — каза Уакс. — Аз съм тук, за да намеря Костюма.

Той кимна към дискретната табела на хотела малко по-нататък по улицата, едва забележима на фасадата на сградата.

— Иди да съобщиш на рецепцията, че сме пристигнали. Аз ще ида да взема останалите.

— И тъй като сте запазили както този апартамент, така и съседните, на практика целият последен етаж ще е на ваше разположение.

Собственичката на хотела — която настояваше да я наричат леля Джин, — засия, когато го каза. Уейн се прозина, разтри очи и отвори шкафчето над бара в разкошно обзаведената стая.

— Прекрасно. Чудесно. Може ли шапката ви?

— Шапката ми… ли? — попита възрастната жена и вдигна поглед към огромната шапка.

Периферията ѝ беше увиснала елегантно от двете страни, а самата шапка беше направо отрупана с цветя. Имаше цели купища от тях. Копринени, както предположи Уейн — но много сполучливи имитации.

— Имате приятелка? — предположи леля Джин. — На която бихте желал да подарите шапката?

— Не — отвърна Уейн. — Трябва ми за следващия път, когато ще бъда старица.

— Следващия път, когато какво? — попита леля Джин и пребледня, но това може би се дължеше на факта, че Уакс току-що мина с тежки стъпки покрай нея, развял огромната си мъглопелерина.

Така и не се бе научил как да се слива с тълпата.

— Тези прозорци отварят ли се? — попита Уакс, като посочи към един от широките френски прозорци на луксозния хотелски апартамент, след което стъпи на един от диваните и се опита да го бутне навън.

— Преди се отваряха — отговори леля Джин. — Но вятърът ги караше да дрънчат, затова запечатахме бравите и уплътнихме рамките с боя. Не мога да понеса дори самата мисъл някой да…

Уакс бутна силно единия и го отвори, като счупи бравата, а от външната страна се разнесе остро изпукване, когато пластът боя се натроши и падна. Дървената рамка сигурно също се беше нацепила.

— Лорд Ладриан! — възкликна леля Джин.

— Ще платя за ремонта — каза той, като скочи от дивана. — Нужно ми е да може да се отваря за в случай, че ми се наложи да изскоча.

— Да изско…

— Аха! — възкликна Уейн и отвори най-долното шкафче под бара.

— Алкохол ли намери? — попита Мараси, която тъкмо минаваше покрай него.

— Фъстъци — поправи я той, изплю дъвката си и напъха шепа ядки в уста. — Не съм ял нищо, откак свих онея плодове от багажа на Стерис.

— Какви ги дрънкаш пък сега? — обади се Стерис от дивана, където тъкмо пишеше нещо в тефтера си.

— Оставих ти една от обувките си в замяна — каза Уейн, пъхна ръка в джоба на палтото си и извади другата. — И като стана дума за това — Джин, би ли ми дала шапката си срещу тази?

— Срещу обувката ви? — попита леля Джин и се обърна към него. Миг по-късно подскочи при изпращяването на следващия прозорец, който Уакс отвори насила.

— Да — потвърди Уейн. — И двете са части от облеклото, нали?

— Какво мога да направя с една мъжка обувка?

— Носи я следващия път, когато ти се наложи да си мъж — посъветва я Уейн. — Имаш много подходящо лице за това. И раменете ти си ги бива.

— Та аз…

— Не му обръщайте внимание, моля ви — каза Стерис, като стана и се приближи към двамата. — Ето, приготвила съм ви списък с възможните развития на събитията, които биха могли да се случат по време на престоя ни тук.

— Стерис… — обади се Уакс, като отвори третия, последен прозорец.

— Какво? — отвърна тя невъзмутимо. — Отказвам да оставя персонала ни неподготвен. Тяхната сигурност е наша грижа.

— Пожар? — прочете леля Джин от списъка с въпросителен тон. — Престрелки. Обири. Взимане на заложници. Взривове?

— Това последното никак не е честно — каза Уакс. — Повярвала си на Уейн.

— Нещата около теб наистина имат склонността да избухват по-често от обикновено, приятелю — заяви Уейн между хапките фъстъци. Хубави бяха. Доста добре осолени.

— За съжаление е прав — каза Стерис. — Вече съм изброила седемнадесет експлозии, свързани с дейността ти. Това е сериозна статистическа аномалия — дори в професия като твоята.

— Шегуваш се. Седемнайсет?

— Боя се, че да.

— Хм — отговори той.

Поне имаше приличието да изглежда горд от това.

— Веднъж вдигнаха една сладкарница във въздуха, докато бяхме вътре — сподели Уейн с леля Джин, като се наведе към нея. — Динамит в торта. Голяма каша.

После ѝ протегна шепа фъстъци и добави:

— Ами ако добавя и тези към обувката?

— Това са моите фъстъци! Взети от същата тази стая!

— Но вече струват повече — обясни Уейн. — Защото съм наистина много гладен.

— Казах ви да не му обръщате внимание — намеси се Стерис и потупа по тефтера, който беше връчила на леля Джин. — Погледнете тук. Вие прочетохте само съдържанието. Останалите страници съдържат разяснения относно тези възможни събития, както и съответните подходящи мерки. Подредила съм списъка според евентуалните щети, които всяко събитие би нанесло на движимото имущество.

Уакс скочи в средата на стаята и протегна рязко ръка напред. Вратата потрепери.

— Какво… какво прави той? — попита леля Джин.

— Проверява кои са най-удобните места в помещението, от които би могъл да затръшне вратата с ума си — обясни Уейн. — За в случай, че някой нахълта и ни нападне.

— Просто прочетете тетрадката, ако обичате — помоли Стерис с любезна усмивка.

Леля Джин я погледна, стъписана.

— Тези неща… заплахи ли са?

— Не, разбира се, че не! — отговори Стерис. — Искам само да бъдете подготвена.

— Доста е изрядна — обясни Уейн.

— Обичам да бъда изрядна.

— Обикновено това означава, че ако я помолите да убие някоя муха, ще изгори къщата, за да бъде напълно сигурна, че е свършила работата.

— Уейн — каза Стерис, — в момента безпокоиш дамата излишно.

— Наводнение чрез отклоняване на водите на някой от водопадите към стаята — прочете леля Джин, отново загледана в списъка. — Атака на колоси. Нахлуване на стадо едър, рогат добитък в лобито?

— Този вариант е много слабо вероятен — каза Стерис, — но никога не пречи човек да е подготвен!

— Но…

Вратата на съседния апартамент се отвори с трясък.

— Здравейте, човеци — поздрави МеЛаан и пристъпи през прага, само по чифт стегнати къси панталони и парче плат, увито около гърдите. — Трябва да си избера нещо подходящо за довечера. Какво мислите вие — големи гърди? Малки гърди? Много големи гърди?

Всички в стаята притихнаха за момент, после се обърнаха към нея.

— Какво, де? — попита МеЛаан. — Изборът на точен размер бюст е от жизненоважно значение за подготовката на една дама за официални събития!

Тишина.

— Това е… малко неуместен въпрос, МеЛаан — каза накрая Стерис.

— Просто завиждаш, защото ти не можеш да си ги свалиш, ако искаш да идеш да потичаш — заяви тя. — Ей, къде е пиколото с багажа ми? Ако ми изпусне куфарите и пукне някой от черепите, кълна се, че ще му покажа какво означава бяс!

И се отдалечи.

— „Черепи“ ли каза тя? — попита леля Джин.

Вратата се затръшна.

— Аха! — възкликна Уакс, като спусна длан. — Ето.

Мараси се приближи, обви ръка около рамената на възрастната жена и я поведе към вратата.

— Не се тревожете. Далеч няма да е толкова зле, колкото го карат да изглежда сега. Най-вероятно няма да се случи нищо нито на хотела ви, нито на вас самата.

— Като изключим това, че Уакс ви разби прозорците — напомни Уейн.

— Да, като изключим това — съгласи се Мараси и го изгледа яростно.

— Млада госпожице — прошепна ѝ с ъгълчето на устата си леля Джин, — трябва да избягате от тази компания възможно най-бързо.

— Не са лоши хора, наистина — каза Мараси, като стигна до вратата. — Просто им се струпа много тази нощ.

Леля Джин кимна колебливо.

— Добре — продължи Мараси. — Когато слезете долу, бихте ли изпратила някого до търговската камара, ако обичате? Помолете ги да ми запишат имената на абсолютно всички служители на местните гробища.

— На гробищата ли?

— От огромна важност е — потвърди Мараси, избута жената през прага и затвори вратата след нея.

— Гробищата? — обади се МеЛаан, като подаде глава в стаята. В момента бе напълно плешива. — Това ми напомня: бихте ли ми поръчали нещо за ядене? Някое хубаво парче отлежало месо.

— Разложено, искаш да кажеш — уточни Уакс.

— Няма нищо по-хубаво от уханието на сочна флейка, оставена цял ден на слънце — отговори МеЛаан и се шмугна обратно в стаята си, когато откъм другата врата се разнесе почукване. — А! Багажа ми. Отлично. Какво? Не, естествено, че няма трупове вътре. За какво са ми кокали, по които още има месо? Благодаря. Чао.

Уейн напъха последните фъстъци в уста.

— Не знам за вас, но аз ще си намеря някое местенце, където да похъркам няколко часа.

— Как сме настанени по стаите, Уаксилий? — попита Мараси.

— Ти и Стерис сте в апартамента отсреща — обясни Уакс, — а Уейн и аз сме в този. МеЛаан получава собствена стая. Сигурно ще иска да се, ъ-ъ…

— Разтопи? — помогна му Мараси.

— … насаме.

— Няма проблем, благодаря — обади се МеЛаан от съседната стая.

Миг по-късно отвори пак вратата. Носеше същите кости и тяло, но този път гърдите ѝ бяха напълно голи.

Не бяха женски.

— Реших проблема — обясни тя. — Ще отида като мъж. Така и без това няма да се набивам толкова на очи. Само трябва да избера точните кости.

Уейн наклони глава. МеЛаан беше преоформила и чертите на лицето си, като ги беше направила по-мъжествени. Очите на Стерис заплашваха да изхвръкнат от орбитите си. Това поне си заслужаваше да се види.

— Ти си… — заекна Стерис. — Ще се превърнеш в…

— Мъж ли? — довърши вместо нея МеЛаан. — Точно така. Ще изглеждам по-добре, когато си избера правилното тяло. Ще трябва да помисля и за гласа.

Огледа останалите и попита:

— Ъ-ъ… Това проблем ли е?

По някаква причина, всички се обърнаха към Уейн. Той се замисли за миг, после сви рамене. Може би трябваше да даде обувките си на нея.

— Нямаш нищо против? — настоя Стерис.

— Пак си е тя.

— Но изглежда като мъж!

— Същото може да се каже и за собственичката на този хотел — изтъкна Уейн, — но тя има деца, така че някой все пак трябва да се е съгласил да я…

— Добра идея, МеЛаан — каза Уакс, като положи длан на ръката на Стерис. — Стига да успееш изобщо да влезеш на приема.

— Не се безпокой за това — каза тя, като се завъртя. — Ще вляза. И ще съм на линия, ако имате нужда от помощ. Но това е твое разследване, Ладриан, не мое. Ти си детективът; аз съм тук само за тупаниците.

Тя затвори вратата. Уейн поклати глава. „Ето това е положение, в което човек не попада особено често…“, помисли си. Е, той наистина намираше за полезно да се преобразява в старица от време на време, така че виждаше логиката. Вероятно беше приятно за една жена понякога да прекарва известно време като мъж — ако не за друго, то поне за да добие още една перспектива върху нещата. Пък и беше по-лесно да се пикае така. Това не беше за пренебрегване.

— Тя смята — каза Уакс, — че нашият обичаен стил разследвания не включва тупаници.

— За да бъдем честни — отбеляза Уейн, — обикновено включва повече пуцаници.

Мараси потри чело.

— Защо изобщо водим този разговор?

— Защото сме уморени — отговори Уакс. — Наспете се, всички. Уейн, тази вечер ще идеш с Мараси да разровите няколко гроба.

Пое си дълбоко дъх и добави:

— А аз, за съжаление, ще ходя на прием.

11.

Официалното шалче и сакото напомняха на Уакс за годината, след като беше напуснал Селото. Годината, през която чичо му усърдно го беше увил с лъскавата опаковка на млад благородник и се беше заел да го представя пред елита на града с такава радост, сякаш беше спечелил някаква война, когато изгониха Уаксилий от териското общество.

Уакс, разбира се, се беше върнал да живее при родителите си. Но чичо му беше онзи, който бе следил какво обучение ще получи и който го подготвяше с конкретната цел да наследи къщата. След времето, прекарано в Селото, животът на Уакс постепенно се беше отдалечил от най-близките му хора — през онази година почти не беше виждал родителите си, макар че живееха заедно.

Това бе моментът, в който непрекъснатият контрол на чичо му беше започнал да го задушава. Уакс потупа с пръсти по облегалката за ръце в каретата, като си спомни за онези празненства. Доколко присъствието на чичо му беше оцветило спомените му оттогава?

След известно време каретата спря пред разкошно имение с цветни витражи на прозорците и друмондови светлини на двора. Класически вид осветление — макар че, както той беше разбрал от архитектурните чертежи, които беше запаметил по-рано днес, докато останалите спяха, вътрешността на сградата нямаше много общо с древните храмове, на които трябваше да напомня.

Имението беше по-скоро обширно, отколкото високо, а покривът беше проектиран с няколко остри върха, подобно на планинска верига. Множество карети се бяха подредили на опашка да влязат през портата, специално предназначена за тях, и да оставят пътниците си.

— Нервен сте — каза Стерис, като положи длан на ръката му.

Носеше бели дантелени ръкавици, а роклята ѝ — над която се беше суетила в продължение на поне час, — беше един от по-леките, въздушни модели, които модерните дами в Елъндел бяха започнали да носят през последната година. Фустата ѝ беше по-голяма и бухнала от тази на по-традиционните рокли, които Стерис обикновено предпочиташе.

Той остана изненадан, че е избрала именно нея. По-голямата част от гардероба ѝ, особено за това пътуване, беше подбрана да бъде преди всичко удобна. Защо бе облякла тази рокля сега?

— Не съм нервен — отговори той. — Замислен съм.

— Да обсъдим ли плана?

— Кой план?

Бълнуванията на РеЛуур ги бяха насочили към това празненство, организирано от Келесина Шоърс — дама, която имаше престижно положение в Ню Сирън, и за която той беше загатнал, че е замесена във всичко това. Тя беше най-ясната следа, с която разполагаха — макар че в записките на РеЛуур се изброяваха още пет семейства, които според него бяха свързани със случая.

Проблемът се състоеше в това, че в бележките не се споменаваше по какъв начин са свързани с него — или какво е смятал РеЛуур, че знаят по въпроса. Защо биха имали нещо общо лордовете и дамите от елита на град като този с една древна археологическа реликва? Вярно, на някои благородници им харесваше да се изживяват като „джентълмени-приключенци“. Но те прекарваха времето си предимно в пушене на пури и безконечни приказки. Онова конте Джак поне излизаше от къщата си от време на време.

Времето минаваше, докато каретите напредваха през портата със скоростта на стадо крави в горещ ден. Накрая Уакс отвори вратата си с ритник.

— Хайде да повървим пеша.

— О, Боже — въздъхна Стерис. — Пак ли?

— Не ми казвай, че не си се подготвила за този вариант.

— Подготвих се. Но опашката не е чак толкова дълга, лорд Уаксилий. Не смяташ ли, че би било по-добре да почакаме този път?

— Оттук виждам входната врата, Покварата да го тръшне — посочи Уакс. — Можем да стигнем дотам за половин минута. А можем и да продължим да си седим тук и да чакаме, докато напудрените благородници се измъкват мудно от каретите и се суетят с шаловете си.

— Виждам, че започваме вечерта с много подходящо настроение — отбеляза Стерис.

Уакс изскочи от каретата, без да обръща внимание на ръката, която му протягаше лакеят. Махна на човека да се отдръпне и помогна на Стерис да слезе.

— Иди да паркираш — обърна се към кочияша. — Ще те повикаме, когато приключим.

Поколеба се и добави:

— Ако чуеш изстрели, се върни в хотела, а ние ще се приберем сами.

Кочияшът се стъписа, но кимна. Уакс подаде ръка на Стерис и двамата се запътиха по пътеката към имението, като подминаха опашката карети, чиито пътници явно се мъчеха да ги изгледат свирепо, без всъщност да поглеждат към тях.

— Приготвила съм ти списък — заговори Стерис.

— Каква изненада.

— Не се оплаквай, Уаксилий. Ще помогне със задачата ни. Записала съм го в това тефтерче — каза тя, като извади една тетрадка колкото длан, — за да можеш да откриеш необходимата информация по-бързо. На всяка страница има по една тема, подходяща за началото на разговор, и рубрика, в която се изброяват хората, за които тя би била най-уместна. Цифрите долу обозначават начините, по които би могъл да насочиш разговора към темите, които ни интересуват, да се опиташ да разбереш с какво се занимават интересуващите ни лица и каква връзка имат с Оковите на скръбта.

— Не съм толкова недоразвит в социално отношение, Стерис — каза Уакс. — Знам как да водя светски разговори.

— Знам — отвърна Стерис, — но предпочитам да се уверя, че няма да се повторят случките като онази на коктейла в имението Сет…

— Кой коктейл в имението Сет?

— Онзи, на който блъсна с глава един от гостите.

Той се замисли за миг.

— О, да. Оня дребен подмазвач с нелепите мустаци.

— Лорд Уестуедър Сет — уточни Стерис. — Наследникът на рода си.

— Да, да… — каза Уакс. — Онея глупаци от къща Сет. В своя защита трябва да изтъкна, че той ме предизвика. Настояваше да се дуелира с Монетомет. Най-вероятно му спасих живота.

— Като му счупи носа — отговори Стерис и вдигна ръка. — Не очаквам от теб обяснения или оправдания, лорд Уаксилий. Просто реших, че ще е добре да помогна, с каквото мога.

Той изхъмка под нос, но взе тефтерчето и го прелисти под светлината на лампите, докато прекосяваха градината. В края бяха вписани кратки характеристики на хората, които вероятно щяха да присъстват на приема. Уакс се беше постарал да запамети описанията, които ВенДел му беше изпратил, но този списък беше доста по-обширен.

Както обикновено, Стерис беше проучила всичко в дълбочина. Той се усмихна и пъхна тефтерчето в джоба на палтото си. Откъде бе намерила време за това? Двамата продължиха нагоре по пътеката, но Уакс се закова на място, когато дочу шумолене от храсталака в градината. Веднага разгоря стомана и забеляза няколко източника на метал, които се движеха. Ръката му се стрелна към пистолета под палтото.

Една мърлява физиономия надникна от клонките и се ухили. Очите ѝ бяха млечнобели.

— Някой клипс за бедните, добри ми господине? — протегна ръка просякът, като разкри дългите си, мръсни нокти и разкъсания ръкав на ризата.

Уакс се вгледа в мъжа, без да отдръпва ръка от дръжката на оръжието.

Стерис наклони глава и попита:

— Одеколон ли носиш, просяко?

Мъжът се сепна, сякаш изненадан, но после се ухили отново.

— Доста приятно удря в главата, милейди.

— Пил си одеколон? — попита го Стерис. — Е, това определено не е здравословно.

— По-добре се махай, просяко — каза Уакс, като хвърли поглед към групичката прислужници и кочияши, които се бяха струпали около главния вход на имението. — Тук е частна собственост.

— О, милорд, знам това, знам — засмя се просякът. — Строго погледнато, това място е мое. Но нека напомня — намира ли ви се някоя дребна монета за стария Хойд, добри ми господине…

И той протегна ръка още по-настоятелно, втренчен невиждащо напред.

Уакс зарови ръка в джоба си.

— Ето — каза, и подхвърли една банкнота към стареца. — Напусни имението и иди да си купиш нещо по-подходящо за пиене.

— Щедър сте, милорд, толкова щедър! — отвърна просякът, като коленичи и заопипва земята за банкнотата. — Но това е твърде много! Твърде много, наистина!

Уакс отново пое ръката на Стерис и я поведе към внушителната, двойна входна врата.

— Милорд! — нададе прегракнал вик просякът. — Рестото ви!

Уакс забеляза, че синята линия започва да се движи, и реагира мигновено, като се обърна и улови монетата, запратена с изключителна точност към главата му. Значи човекът изобщо не беше сляп. Уакс изсумтя и прибра монетата в джоба си. Един от прислужниците, които обикаляха из двора, забеляза просяка и извика:

— Пак ли ти!

Просякът се изкикоти и изчезна обратно в храсталака.

— Какво беше това? — попита Стерис.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна Уакс. — Да влизаме.

Двамата продължиха напред покрай опашката. Макар че бяха започнали да напредват по-бързо, двамата все пак стигнаха до входа доста по-рано, отколкото щяха да го направят с каретата. Уакс кимна за поздрав на една едра жена, която едва успя да излезе през вратата на своята, и се заизкачва по предните стълби, повел Стерис.

Подаде поканата си на прислужниците пред вратата, макар че те със сигурност бяха предупредени да го очакват. Това не беше обикновен прием; целите му бяха политически. Сигурно щеше да има само една официална реч — от домакина към гостите, — но всички знаеха защо са поканени: за да обменят полезни контакти и идеи и, най-вероятно, за да дадат своя принос за някоя от благотворителните каузи в името на добруването на градовете в покрайнините.

Уакс подмина прислужника на вратата, който се прокашля и посочи към една ниша встрани от антрето. Там хората оставяха шапките, палтата и шаловете си на гардеробиерите.

— Нямаме нищо за оставяне — каза Уакс. — Благодаря.

Мъжът го хвана леко за ръката, когато се опита да влезе вътре.

— Дамата на къщата моли всички гости да се освободят от личните вещи, неподходящи за изискани събития, милорд. В името на безопасността на присъстващите.

Уакс примигна и най-накрая схвана.

— Трябва да оставя оръжията си на гардероб? Шегувате се.

Високият мъж не отговори.

— Не мисля, че е от типа хора, които си падат по шегите — отбеляза Стерис.

— Предполагам, че сте наясно — каза Уакс, — че съм Монетомет. Бих могъл да убия десетина души само с копчетата на ръкавелите ви.

— Бихме ви били благодарни да се въздържите от това — отвърна прислужникът. — Моля ви за разбиране, лорд Ладриан. Изключения не се допускат. Ще е необходимо ли да викаме Дърпача на къщата, за да се уверим, че сте честен с нас?

— Не — отговори Уакс, като отърси ръката му от своята. — Но ако нещо се обърка, ще съжалявате за този разговор.

Двамата със Стерис се приближиха до плота, зад който прислужници с бели ръкавици взимаха шапките на гостите и им подаваха в замяна билети с номера. Уакс неохотно извади Възмездие от кобура отстрани на ребрата си и го остави на плота.

— Това ли е всичко, милорд? — попита го прислужничката.

Той се поколеба, след което въздъхна, коленичи и извади резервния си пистолет — един малък двупатронен — от кобура на прасеца си. После го остави на тезгяха.

— Дали ще може да погледнем и в чантата на милейди? — попита прислужникът.

Стерис се подчини.

— Нали разбирате, че съм упълномощен констабъл? — попита Уакс. — Ако има въобще някой, който трябва да бъде въоръжен, то това съм аз.

Прислужниците не казаха нищо, но придобиха леко засрамен вид, докато връщаха чантата на Стерис и подаваха на Уакс талон за оръжията му.

— Да тръгваме — каза той, прибра парченцето картон в джоба си и се опита да прикрие раздразнението си, макар и безуспешно.

Двамата закрачиха към балната зала.

На Уейн му допадаше начинът, по който действаха банките. Имаха стил. Много хора биха предпочели да скътат парите си далеч от чуждите очи — под леглото или нещо подобно. Какво му беше забавното на това? Банките, обаче… те бяха мишени. Да построиш такова място, а после да го натъпчеш с пари, беше като да се покатериш на върха на някой хълм и да започнеш да предизвикваш всекиго, който се приближи до теб, да се опита да те бутне.

Предполагаше, че именно това е бил замисълът. Че е било направено за спорта. Защо иначе би оставил някой толкова много ценни неща на едно място? Това беше като послание — доказателство за пред дребните хорица, че други хора са толкова богати, че могат да си построят къща за парите и пак да им остане достатъчно, за да я напълнят.

Да се опиташ да обереш такова място беше равнозначно на самоубийство. Така че на всички желаещи крадци им оставаше само да си стоят отвън, да точат лиги и да си мечтаят за богатствата вътре. Банките всъщност бяха като огромни табели с надпис „Покварата да те тръшне“, насочен към всекиго, който минаваше покрай тях.

Което беше великолепно.

Двамата с Мараси спряха пред множеството стъпала, които водеха към входа — с прозорци със стъклописи и знамена с герба на банката, по модел на класическата кантонска архитектура. Мараси беше пожелала да минат оттук, преди да идат на гробището. Споменала беше нещо за това как документацията на чиновниците можела да ги насочи към правилното място.

— Добре, виж сега какво — започна Уейн. — Реших вече. Ще бъда богаташ. Един от онея типове, които живеят като тлъсти пиявици на гърба на тежкия труд, който полагат по-бедните от тях хорица. Ама няма да го казвам по тоя начин, защото ще съм се въплътил в образа, нали разбираш?

— Така ли? — отвърна Мараси и се заизкачва по стълбите.

— Аха — потвърди Уейн, като закрачи редом с нея. — Дори си купих засукана шапка.

Той вдигна пред очите ѝ един цилиндър и го завъртя на пръста си.

— Това е на Уаксилий.

— Не, не е — възрази Уейн и си го нахлупи. — Платих му един плъх срещу него.

— Един… плъх?

— Без опашката, де — поясни Уейн. — Защото шапката беше доста прашасала, като я взех. Та както и да е. Ще бъда богаташ. А ти ще бъдеш дъщерята на по-малкия ми брат.

— Не съм достатъчно млада да ти бъда племенница — каза Мараси. — Или поне не такава, която…

Гласът ѝ заглъхна, когато видя как Уейн направи гримаса, с която задълбочи бръчките по лицето си, и си извади фалшивите мустаци.

— А, да. Бях забравила — каза тя.

— А сега, скъпа моя — заяви Уейн, — докато аз отвличам вниманието на служителите на това благородно учреждение с молба да ми съдействат с внасянето на известно количество средства, ти ще се промъкнеш в кабинета с архивите им и ще се запознаеш със съдържанието на съответната документация. Това не би трябвало да представлява никаква трудност за дама със заложби като твоите, особено предвид факта, че околните ще са погълнати от увлекателните разкази за богатствата и главозамайващото ми положение в обществото, с които смятам да ги удостоя.

— Чудесно — отвърна Мараси.

— И междувпрочем, мила моя — добави Уейн, — никак не ми се нрави свойското ти отношение към простия полски работник в нашето имение. Неговите достойнства не могат да се мерят с твоите и тази забежка може да очерни доброто име на семейството ни.

— О, моля те.

— Освен което, той има брадавици — продължаваше Уейн, докато се приближаваха към върха на стъпалата. — И е склонен да изпуска газове на чести, задушни облаци. И…

— Така ли ще говориш през цялото време?

— Разбира се! Служителите на банката трябва непременно да узнаят колко се измъчвам заради днешното поколение и отчайващата му неспособност да взима решения, които моето поколение намираше за прости и очевидни.

— Великолепно — отвърна Мараси и бутна навътре широката, двойна стъклена врата на банката.

Един от служителите мигом закрачи към тях с бързи стъпки.

— Извинете ни, но всеки момент ще затворим.

— Добри ми човече! — започна Уейн. — Сигурен съм, че ще можете да отделите малко време за една потенциална инвестиция, която скоро ще…

— От констабълската служба на Елъндел сме — прекъсна го Мараси, извади гравираната плочка, която удостоверяваше самоличността ѝ, и я вдигна. — Капитан Мараси Колмс. Бих искала да прегледам част от документацията във връзка с депозитите при вас. Няма да ви безпокоя повече от няколко минути.

Уейн се поколеба, а после я зяпна, докато банкерът — нисък, смугъл мъж с кръгло като гюле шкембе и също толкова идеално кръгла глава — взе плочката от ръката ѝ и я огледа внимателно. Това… това не беше честно!

— От кои документи се нуждаете? — попита мъжът предпазливо.

— Има ли отворена сметка при вас някое от тези лица? — попита Мараси, като му подаде един лист хартия.

— Предполагам, че няма да бъде проблем да проверя… — отговори банкерът, въздъхна и се отдалечи навътре в сградата покрай една чиновничка, която се беше навела над няколко счетоводни книги.

Когато се шмугна през една врата зад бюрото на чиновничката, Уейн го чу как си мърмори нещо в стаята зад нея.

— Трябва да ти кажа — заяви Уейн, като свали цилиндъра, — че това беше най-некадърната актьорска игра, която някога съм виждал. Кой би повярвал, че племенницата на богатия чичо е констабъл?

— Няма нужда да се лъже, щом истината би свършила също толкова добра работа, Уейн.

— Нямало нужда… Естествено, че има нужда! Какво ще стане, когато ни се наложи да им хвърлим един бой и да избягаме с документите? Ще знаят, че сме били ние, и Уакс ще се види принуден да плати един куп глоби.

— За щастие, няма да се стигне дотам да хвърляме бой на когото и да било.

— Но…

— Никакъв бой.

Уейн въздъхна. Много забавно щеше да е, няма що.

— Длъжен съм да отбележа, че се отнасяме към поверителността на информацията на нашите клиенти много сериозно — обясни банкерът, положил внимателно длан върху счетоводните книги, които беше извадил от архивното помещение.

Вече се бяха настанили в кабинета му. На бюрото беше поставена малка табела, на която беше гравирано името му — „Г-н Ареола“. Явно нито той, нито Мараси се досетиха защо Уейн се изкикоти, когато го прочете.

— Разбирам — отвърна Мараси, — но имаме сериозни основания да подозираме, че един от тези хора е престъпник. Сигурна съм, че нямате желание да продължавате да му съдействате, макар и неволно, чрез предоставените от вас услуги.

— Не искам и да предавам доверието, което са ми оказали, обаче — каза банкерът. — Откъде сте толкова сигурна, че този човек е престъпник? Имате ли някакви доказателства?

— Доказателствата — отговори Мараси, — ще се намерят в числата.

После се наведе напред към него и попита:

— Знаете ли колко много престъпления могат да бъдат доказани с помощта на статистиката?

— Като се има предвид начинът, по който поставяте въпроса, бих предположил, че броят им не е за пренебрегване — каза банкерът, като се облегна назад на стола си и преплете пръсти върху изпъкналия си корем.

— Ъ-ъм, да — потвърди Мараси. — В основата на повечето престъпления откриваме или страст, или пари. Когато опре до пари, числата са от значение — а когато числата са от значение, можем да достигнем до отговорите с помощта на съдебно-счетоводната експертиза.

Банкерът не изглеждаше напълно убеден — но, според впечатленията на Уейн, той даже не изглеждаше напълно като човек. Поне част от него явно беше с делфински произход. Продължаваше да отрупва Мараси с въпроси, с които явно целеше да протака срещата възможно най-дълго, което караше Уейн да се чувства неспокоен. В повечето случаи, когато хората се опитваха да печелят време по този начин, го правеха, за да дадат на приятелчетата си възможността да пристигнат и да те наредят едно хубавичко.

Продължи да чака търпеливо и да си играе с предметите на плота на бюрото, като се опитваше да построи кула от тях, но същевременно държеше вратата под око. Ако наистина се появеше някой нападател, щеше да му се наложи да хвърли Мараси от прозореца, за да избягат.

Миг по-късно, вратата се отвори. Уейн грабна Мараси с една ръка и протегна другата към един от фехтоваческите си бастунчета, но новодошлият се оказа просто чиновничката от преди малко. Тя се приближи към банкера с бърза походка — но не толкова бързо, че Уейн да няма време да огледа и оцени достойнствата ѝ, така да се каже, — и му подаде един откъснат наполовина лист хартия.

— Какво е това? — попита Мараси, докато жената си тръгваше.

— Телеграма — досети се Уейн, успокоен. — Проверявате ни, а?

Банкерът се поколеба за миг, но после обърна парчето хартия към тях. То съдържаше описание на Уейн и Мараси, последвано от думите: „Те действително са констабли под мое ръководство. Моля ви да проявите отзивчивост и да им съдействате по всеки начин, който би могъл да им бъде необходим — макар че ви съветвам да наглеждате ниския мъж по-внимателно и да проверите дали всичко си е на мястото, след като излезе.“

— Е, хайде де — възкликна Уейн. — Това никак не е справедливо. За тея неща се плаща по клипс на всеки пет думи. Дъртият Реди е прахосал пари, само и само да опетни доброто ми име.

— Технически погледнато, не те е дискредитирал по начин, който да не си си заслужил — каза Мараси.

— Напротив, дискриминира ме, и още как!

— Дискредитирал, Уейн, не… О, все едно.

Тя се обърна отново към банкера и попита:

— Удовлетворява ли ви това?

— Да — потвърди най-после банкерът и плъзна книгите към нея.

— Числа — каза Мараси и се разрови из чантата си. Накрая извади едно малко тефтерче и го потупа с показалец. — Тук има списък на сумите, които обикновено се плащат на работниците в погребалните агенции и гробищата, според конкретната им позиция.

Тя дръпна книгите към себе си, отвори ги и продължи:

— И така, ако проверим депозитите, направени от въпросните лица, можем да открием общи модели. Кой от тях внася в банката повече пари, отколкото би позволило обичайното му заплащане?

— Няма как да считате това за достатъчно основание да осъдите някого — каза банкерът.

— Не целим да го осъдим — възрази Мараси, докато продължаваше да прелиства първата книга. — По-скоро се нуждаем от някоя следа…

През последвалите минути, Уейн успя да построи кула от шест различни предмета, включително телбода, от което се почувства доста горд. В крайна сметка, Мараси посочи една от книгите.

— Е? — попита банкерът. — Открихте ли извършителя?

— Да — каза Мараси с обезпокоен тон. — Всички извършители.

— … Всички извършители?

— До последния — потвърди Мараси, пое си дълбоко дъх и затвори книгата със силно плясване на корицата. — Май можех да си спестя усилията и да си избера някое име напосоки, господин Ареола. Но все пак, полезно е да се знае.

— Да се знае какво?

— Че всички те нарушават закона системно — поясни тя и отново зарови ръка в чантата си. — Трябваше да се досетя. У повечето трупове има все нещо ценно, ако ще и само дрехите. Няма смисъл да се хвърлят на вятъра.

Банкерът пребледня.

— Продават дрехите на мъртъвците.

— Тях — каза Мараси, като извади една малка бутилка бренди „Сайлс“ и я остави на масата, — както и бижутата и другите ценни вещи, оставени в ковчега заедно с покойниците, може би.

— Ей — обади се Уейн. — Гърлото ми наистина започна да пресъхва. Страшно добре ще ми дойде това — като да се изпикаеш на сутринта, след като си вечерял с три литра.

— Та това е ужасно! — възкликна банкерът.

— Да — потвърди Мараси, — но ако се замислите по въпроса, не е твърде долно. Единствените жертви на тези престъпления са вече мъртви, а законовите права на покойниците са доста ограничени.

Уейн бръкна в джоба си и извади едно сребърно ножче за писма. Откъде го беше взел? Остави го на масата, взе бутилката и я гаврътна на един дъх.

— Благодаря за отделеното време, господин Ареола — продължи Мараси, взе ножчето за писма и го плъзна към банкера. — Наистина ни бяхте от помощ.

Банкерът се сепна, когато видя ножчето за писма, и отвори чекмеджето на бюрото си, за да надзърне вътре.

— Ей, това е мое — каза, като пъхна ръка в чекмеджето и извади оттам нещо, което приличаше на парченце канап. — Това… опашка от плъх ли е?

— Най-дългата, която някога съм откривал — обясни Уейн. — Доста ценна придобивка. Голям късмет извадихте.

— Как изобщо успяхте да… — започна банкерът, като погледна първо към Уейн, а после към Мараси, и потри глава. — Има ли още нещо, или можем да приключваме вече?

— Няма — отвърна Мараси и се изправи. — Да вървим, Уейн.

— Отивате да арестувате някого ли? — попита мъжът, като пусна опашката в кошчето за боклук — което само по себе си беше същинско престъпление. Та тя беше почти две педи дълга!

— Да арестуваме ли? — повтори Мараси. — Ни най-малко, господин Ареола. Не сме дошли да арестуваме никого.

— Защо изобщо се занимавахме с всичко това, тогава?

— Защото исках да разбера кого да наема, естествено! — обясни тя. — Хайде, Уейн.

12.

Толкова малко неща се бяха променили от младостта на Уакс насам. Е, да, гостите на това тържество носеха малко по-различни дрехи: кройката на официалните жилетки беше станала по-стегната, платът — по-дебел; подгъвите на полите се бяха скъсили до средата на прасеца, а деколтетата бяха станали по-дълбоки, с тънък, полупрозрачен плат, който едва прикриваше шията и раменете.

Хората, обаче, си бяха същите. Измерваха го с поглед, сякаш изчисляваха стойността му, прикрили неумолимата си студенина зад широките усмивки. Той отвръщаше на снизходителните им кимвания и усещаше, че пистолетите не му липсват толкова, колкото беше очаквал. Те не бяха подходящи оръжия за такава битка.

— Така се притеснявах на подобни събития преди — обърна се той тихо към Стерис. — Когато бях дете. Тогава още ми пукаше за мнението на тези хора. Преди да науча колко по-лесно е да се справиш с всяко положение, ако си решил, че не те вълнува какво мислят околните за теб.

Стерис хвърли поглед на двете дами с напълно лишени от дантела рокли, които тъкмо ги подминаваха.

— Не мисля, че съм изцяло съгласна с теб. Начинът, по който околните те възприемат, наистина има значение. Така например, в момента съжалявам за избора си на рокля. Надявах се да изглеждам модерно, но модата тук е различна. Роклята не е в крак с нея; твърде авангардна е.

— На мен ми допада — заяви Уакс. — Изпъква и прави впечатление.

— Същото може да се каже за някой цирей — отвърна Стерис. — Какво ще кажеш да ни вземеш по едно питие, докато аз огледам присъстващите, за да проуча къде са обектите ни?

Уакс кимна. Балната зала беше постлана с килими и украсена със златни полилеи — но на мястото на свещите сега сияеха електрически лампи. Таванът не беше кой знае колко висок, но стените бяха пъстро украсени с изрисувани арки, под всяка от които имаше различен стенопис. Класически картини — като например как Издигащия се воин лети над ято гарвани, типичният символ на Мъгливите духове на Лорд-Владетеля, от които беше останал само Смърт.

Макар че никой не се приближаваше към него, не можеше да се каже и че го избягваха. Напротив — изглеждаше, сякаш бяха решили да се преструват, че не го забелязват как си проправя път между тях и отказваха дори да помръднат. Той беше от Елъндел, политическият им враг, и тази им неотстъпчивост представляваше насочено към него послание.

Покварата да го вземе, колко мразеше тези игрички.

Барът се проточваше почти по цялото продължение на отсрещната стена и се обслужваше от поне двадесет бармани — за да бъде сигурно, че на никого от гостите няма да му се наложи да чака. Уакс поръча вино за Стерис и прост коктейл от джин и тоник за себе си — с което си спечели поглед с учудено вдигната вежда от бармана. Изборът му явно не беше достатъчно изискан. Трябваше да си поръча чисто уиски.

Обърна се и огледа помещението, докато приготвяха питиетата. Тихата мелодия, изпълнявана на арфа, приглушаваше шума от множеството разговори. Макар да му беше неудобно от това, трябваше да признае пред себе си, че някои от небрежно разменените реплики в стая като тази можеха да окажат по-голямо влияние върху живота на жителите на Басейна, отколкото изпращането на някой престъпник — независимо колко жесток и опасен — в затвора.

„Мараси все говори за това“, помисли си той. „Как в бъдеще за спазването на закона ще помагат не оръжията, а статистиките.“ Опита се да си представи свят, в който убийствата се предотвратяваха с помощта на внимателно планиране на системите на обществото, но не успя. Хората винаги щяха да убиват.

Но понякога все пак му беше трудно да не се чувства като единствения полилей в залата, който още се нуждае от свещи.

— Поръчката ви, милорд — каза барманът и постави чашите върху две скъпи на вид платнени салфетки, върху които беше избродирана датата на тържеството. Явно бяха предназначени за сувенири за присъстващите.

Уакс извади от джоба си една монета за бакшиш и я плъзна към бармана. Взе двете питиета и тъкмо се готвеше да отиде при Стерис, когато чу как барманът се прокашля. Обърна се, видя го как вдига монетата и установи, че не е онази, която беше имал намерение да му даде. Всъщност, не приличаше на никоя друга монета, която Уакс беше виждал.

— Може би сте допуснал грешка, милорд? — попита мъжът. — В никакъв случай не проявявам неблагодарност, но не искам да взимам нещо, което явно ви е спомен от някъде.

„Символите на тази монета…“, помисли си Уакс и пристъпи пак към бара. „Същите са като онези по стените от еванотипите, които с направил РеЛуур.“

Протегна мигом ръка към монетата, като едва не събори чашата с вино, приготвена за един от другите гости, в бързината. Бутна разсеяно друг бакшиш към бармана и вдигна монетата пред очите си.

Символите наистина бяха същите или много подобни. А на гърба ѝ беше гравирано лице — мъж, който гледаше право напред, а едното му око беше пронизано от клин. Беше голяма и направена от два вида метал — един външен пръстен и един диск в центъра.

Изобщо не изглеждаше стара. Нова ли беше наистина, или просто добре запазена? Поквара и гибел… как се беше озовала в джоба му?

„Просякът ми я подхвърли“, каза си. Но той пък откъде я беше намерил? Имаше ли още такива в града?

Обезпокоен, Уакс започна да обикаля из залата в търсене на Стерис. Докато вървеше, подмина лейди Келесина — домакинята на увеселението и жената, която представляваше основната му цел. Беше вече на възраст, но изглеждаше зашеметяващо в роклята си в сребристо и черно, и в момента беше в центъра на вниманието на малка групичка хора, които я разпитваха за една от обществените ѝ инициативи.

Уакс се заслуша за момент, но сметна, че е още рано да се приближава директно към нея. В крайна сметка успя да намери Стерис, застанала до една висока, тясна маса в ъгъла. В балната зала нямаше столове. Още нямаше и танци — макар че в центъра ѝ имаше подиум, с около четири-пет сантиметра по-висок от пода, който явно беше направен с тази цел.

Уакс постави монетата на плота на масата и я плъзна към Стерис.

— Какво е това? — попита тя.

— Монетата, която просякът ми подметна. Символите приличат на онези от еванотипите на РеЛуур.

Стерис стисна устни, обърна монетата между пръстите си и я разгледа от другата страна.

— Лице с едно прободено око. Означава ли нещо това?

— Нямам представа — отвърна Уакс. — Повече ме интересува как онзи просяк е успял да се сдобие с нея и защо ми я хвърли. Трябва да е някаква реликва, която РеЛуур е открил в онзи храм. Възможно ли е да я е загубил, или да я е изтъргувал срещу нещо с някого в града?

Той потупа по масата с върха на пръста си. Вече беше сигурен, че просякът не е бил онова, за което се беше представял. Също толкова беше сигурен и в това, че ако сега тръгне да го търси, ще установи, че е изчезнал.

В края на краищата прибра монетата в джоба си и каза:

— Да се надяваме, че ще успеем да открием нещо повече, докато сме тук. Ако Келесина наистина има нещо общо с всичко това.

— Значи е време да се захващаме на работа.

— Подминах я преди малко. Да идем ли?

— Още не. Виждаш ли онази двойка? Мъжът е с жилетка във виненочервено.

Уакс проследи погледа ѝ. Хората, към които беше кимнала, бяха млади, добре облечени и явно надути. Прекрасно.

— Това е лорд Гейв Ентрън — обясни Стерис. — Къщите ви са сключвали някои маловажни търговски сделки преди — той се занимава с текстилно производство, — което ти предоставя удобен предлог да започнеш разговор с него.

— Чувал съм за него — каза Уакс. — Помня, че по едно време се срещах с една негова братовчедка. Ухажването не мина добре.

— Е, той присъства и в списъка в тефтера на онази полудяла кандра, така че може да знае нещо. Млад е, активен и хората имат високо мнение за него — но няма кой знае каква тежест, така че е подходящ за първи опит.

— Ясно — каза Уакс и изгледа Ентрън, който беше привлякъл още няколко млади слушателки с някакъв разказ, който явно изискваше много ръкомахане.

Уакс си пое дъх и се обърна към Стерис:

— Искаш ли да водиш?

— По-подходящо би било да го направиш ти.

— Сигурна ли си? Не мога да се отърва от чувството, че бих свършил доста по-полезна работа, ако отида да разкопавам гробове с Мараси и Уейн — докато ти се чувстваш на мястото си тук. Бива те в тези неща, Стерис. Наистина те бива — и недей да започваш пак с речите на тема колко си „скучна“.

Изражението ѝ стана някак далечно.

— В този случай, проблемът не е в това, че съм скучна, а по-скоро в това, че нещата се получават някак… неестествено. Научих се как да се правя на нормална и обикновена, но списъците с предварително наизустени коментари и шеги помагат само донякъде. Хората долавят, че не съм напълно искрена — че всъщност не ми харесват нещата, които им допадат, и не мисля по същия начин като тях. Понякога се изумявам, че хората като Уейн, или дори онези кандра могат да бъдат така стъписващо човечни, докато аз се чувствам така, сякаш дори не съм от същия биологичен вид.

Искаше му се да можеше да я спре да говори такива неща. Но не намираше точните думи; всеки път, когато се опиташе да оспори гледната ѝ точка, Стерис сякаш се отдръпваше още повече.

Тя протегна длан към него. Той я пое и двамата прекосиха заедно балната зала на път към лорд Гейв и малката групичка, която се беше ступала около него. Уакс се тревожеше, че няма да успее да се включи в разговора естествено, но веднага, щом се приближиха, хората около лорда се отдръпнаха и му направиха място. Явно репутацията и рангът му го предшестваха.

— О, лорд Уаксилий! — поздрави го Гейв с многозначителна усмивка. — Бях очарован, когато разбрах, че ще присъствате на скромното ни събиране! От толкова отдавна ми се искаше да се запознаем.

Уакс му отговори с кимване, после кимна и към дамата му, както и към двойката, с които беше разговарял досега. Те не се отдръпнаха.

— Допада ли ви Ню Сирън, милорд? — попита го едната жена.

— Изглежда доста труден откъм придвижване от едно на друго място — отвърна Уакс. — Но иначе е приятен.

Останалите се засмяха, сякаш беше казал нещо забавно. Уакс се намръщи. Какво пропускаше?

— Боя се, че тук няма да откриете нищо кой знае колко интригуващо — отговори Гейв. — Ню Сирън е тих, спокоен град.

— О, какво говорите, лорд Гейв! — възкликна другият млад мъж. — Недейте да представяте града ни в такава светлина. Нощният живот тук е фантастичен, лорд Уаксилий! А симфоничният ни оркестър е бил удостоен с най-високи похвали от двама от предишните ви губернатори.

— Да — каза Гейв, — но тук няма много престрелки.

Останалите го изгледаха безизразно.

— В Дивите земи бях блюстител на закона — обясни им Уакс.

— А… — откликна една от дамите. — Бил сте началник на районното поделение на констаблите?

— Не, бил е истински пазител на закона — намеси се Гейв. — От онези, които яздят коне и стрелят по бандити. Трябва да прочетете разказите за него — предизвикват пълен фурор в елънделските вестници.

Останалите трима впериха в него объркани погледи.

— Колко… необичайно — обади се най-накрая една от дамите.

— Разказите са преувеличени — побърза да се намеси Стерис. — Лорд Уаксилий е пряко отговорен за смъртта на само около стотина души. Освен ако не се броят и онези, които са починали от инфекции на раните, след като ги е прострелял — не съм сигурна дали и те спадат към тази категория.

— Не беше лесен живот — обърна се Уакс към Гейв, който се усмихна иззад чашата си с вино.

Очите му блестяха. За човек като него, Уакс и Стерис явно предоставяха възможност да се позабавлява наистина добре.

— Но вече оставих всичко това зад гърба си — допълни Уакс. — Лорд Гейв, исках да ви благодаря за годините взаимноизгодни сделки между къщите ни.

— О, не намесвайте бизнеса тук, лорд Уаксилий! — отвърна Гейв, като наклони леко чашата си с вино. — На празненство сме.

Останалите се засмяха. Уакс отново не можа да си обясни защо.

„Проклятие“, каза си, като огледа лицата им. „Наистина съм загубил форма.“ Беше се оплаквал и беше дошъл с явна неохота, но все пак не беше очаквал да бъде толкова тромав.

Трябваше да се съсредоточи. Гейв знаеше нещо за Оковите на скръбта — или поне така смяташе РеЛуур.

— Имате ли някакви хобита, лорд Гейв? — попита Уакс, с което си спечели енергично кимване от Стерис в подкрепа на въпроса му.

— Нищо особено — отговори Гейв.

— Той обожава археологията! — възкликна дамата му, обаче.

Гейв я изгледа студено.

— Археология! — откликна Уакс. — Тя едва ли може да се нарече „нищо особено“, лорд Гейв.

— Особено много обича да колекционира реликви! — продължи дамата. — Прекарва часове в аукционната къща и не оставя да му се изплъзне и един…

— Обичам историята — прекъсна я Гейв. — Изкуството от миналите епохи ме вдъхновява. Но ти, скъпа моя, ме караш да звуча така, сякаш съм някой от онези джентълмени-приключенци.

Когато произнесе думата, лордът направи презрителна физиономия. После продължи:

— Уверен съм, че сте срещали такива типове в Дивите земи, лорд Уаксилий. Мъже, които са живели като част от обществото, но внезапно са решили да хукнат да търсят тръпката на силните усещания там, където не им е мястото.

Стерис замръзна. Уакс срещна спокойно погледа на Гейв. Обидата, макар и завоалирана, му напомняше на онези, които често му бяха нанасяли в Елъндел.

— По-добре човек да опита нещо ново — отвърна той, — вместо да си пилее живота, зает с все същите вече познати неща.

— Но, лорд Уаксилий! — възрази Гейв. — Да разочароваш семейството си едва ли може да се смята за кой знае колко оригинална постъпка! Хората го правят още от времето на Последния император.

Уакс стисна юмрук, отпуснал ръка до тялото си. Беше свикнал с обидите, но тази още му влизаше под кожата. Може би се дължеше на натрупаното напрежение, а може да се дължеше и на безпокойството за сестра му.

Той потисна гнева си, усетил как Стерис го стисва за ръката, и опита друга тактика.

— Как е братовчедка ви?

— Валет? Много добре. Всички се радваме за брака ѝ. Съжалявам, че взаимоотношенията ви се развалиха, но мъжът, който излизаше с нея след вас, беше просто отвратителен. Когато опре до брак с партньор, който има титла, от мъглите започват да прииждат всякакви противни типове.

Не погледна към Стерис, докато го казваше. Нямаше нужда. Достатъчна беше тази лукава и така самодоволна усмивка, докато отпиваше от виното.

— Плъх такъв — изръмжа Уакс. — Ти, проклет, безгръбначен плъх такъв.

Протегна ръка към пистолета си, който — за щастие — не беше там.

Останалите трима млади благородници го изгледаха, шокирани. Гейв се ухили арогантно, преди да придобие възмутено изражение.

— Извинете ме — заяви той, стисна дамата си за лакътя и се отдалечи с нея. Останалите побързаха да го последват.

Уакс въздъхна и отпусна ръка, все още ядосан.

— Направи го нарочно — промърмори. — Нали? Търсеше си предлог да прекъсне разговора, затова ме обиди. А когато това не подейства, нападна теб, защото знаеше, че ще реагирам твърде остро.

— Хмм… — проточи Стерис, после кимна. — Да, правилно си разбрал.

Гостите наоколо продължаваха да бъбрят, но се бяха отдръпнали на видимо разстояние от Уакс и Стерис.

— Съжалявам — каза Уакс. — Оставих го да ме извади от равновесие.

— Затова се насочихме първо към него — каза Стерис. — Полезно упражнение. Пък и научихме нещо. Онзи коментар за археологията го засегна, защото беше твърде близък до някаква тема, която той явно не искаше да обсъжда. Веднага прибегна до двусмислени обиди, за да ни разсее.

Уакс си пое дълбоко дъх и потисна раздразнението, предизвикано от случката.

— А сега какво? Ще опитаме с някой друг ли?

— Не — отвърна Стерис замислено. — Не бива да оставяме хората, които ни интересуват, да се досетят, че се насочваме към тях умишлено. Ако от време на време подхващаме разговор с някой страничен човек, би им било по-трудно да забележат целта ни.

— Разбирам — каза Уакс и огледа оживената зала.

Музикантката, която свиреше на арфа, се оттегли, а вместо нея се появи цял оркестър, включително и духови инструменти — нещо, което никога нямаше да се случи в Елъндел, — и се разположи на мястото ѝ.

Двамата със Стерис продължиха да отпиват мълчаливо от питиетата си, когато музикантите подеха някаква мелодия. Беше достатъчно бавна, за да насърчи двойките да танцуват заедно, но същевременно неочаквано жива и по-енергична, отколкото Уакс очакваше. Установи, че доста му допада. Ритъмът на музиката сякаш успокои раздразнението му и го замени с нещо, което почти граничеше с въодушевление.

— Защо не отидеш ей там? — предложи Стерис, като кимна към една достопочтена възрастна жена със сива коса, вдигната на кок. — Това е лейди Фелис Дему, а придружителят ѝ е неин племенник. Къщата ви е сключвала сделки с нея; би се очаквало да се насочваш към компанията на такива хора. Аз ще отида да взема нови питиета.

— Вземи ми само една газирана вода — помоли я Уакс. — Предпочитам да говоря на бистър ум.

Стерис кимна и се отдалечи, като си проправяше път между хората, които се бяха насочили към подиума. Уакс се приближи към лейди Дему и ѝ се представи, като подаде визитката си на племенника ѝ, а след това ѝ отправи покана за танц, която тя прие.

Любезен разговор. Можеше да води любезен, макар и празнословен разговор. „Какво ти става, Уакс?“, каза си, докато водеше лейди Дему към подиума. „Справяш се с разпитите на престъпници без никакви проблеми. Защо се боиш от един обикновен разговор?“

Част от него искаше да припише този факт на обикновения мързел. Но това беше обичайната му реакция спрямо всичко, което не искаше да прави — просто извинение. На какво всъщност се дължеше? Защо се отнасяше към тази задача с такава неохота?

„Защото това са техните правила. Ако започна да ги спазвам, значи се съгласявам да играя тяхната игра.“ Чувстваше се така, сякаш приема да се присъедини към тяхното съсловие.

Обърна се и вдигна длан, за да може да я хване лейди Дему. Щом го направи, обаче, друга жена се плъзна на мястото ѝ и го хвана за ръката, след което го повлече към подиума, далеч оттам. Уакс беше така изненадан, че се остави да го води.

— Извинете? — каза той.

— Няма нужда от извинения — отвърна жената. — Ще ви отнема само минутка.

Изглеждаше като териска, ако се съдеше по тъмната ѝ кожа — макар че нейната беше още по-мургава от повечето, които някога беше виждал. Косата ѝ беше сплетена на стегнати плитки, изпъстрени със сиво, а устните ѝ бяха пълни и сочни. Поведе го в танц, като едва не го накара да се спъне.

— Сам разбирате, че сте много рядко срещан екземпляр — започна жената. — Трошач: едновременно Монетомет и Плъзгач.

— Нито едно от двете не се среща чак толкова рядко — възрази Уакс, — в сравнение с останалите видове Металородени.

— О, напротив — всяко съчетание от Двуродни е наистина необичайно. Металородените са един на хиляда души; повечето видове ферохимици са още по-рядко срещани и създават потомство само при строго определени обстоятелства. Много малко вероятно е да се получи някаква комбинация от два вида. Освен вас, историята на човечеството познава само още двама Трошача, лорд Уаксилий.

— Какво? Наистина ли?

— Няма как, разбира се, да бъда сто процента сигурна в тази цифра. Детската смъртност в Скадриал не е чак такава, каквато е в някои други райони, но все пак си остава изумително висока. Кажете ми, опитвал ли сте се някога да увеличите теглото си, докато сте още във въздуха?

— Коя сте вие? — попита Уакс, пристъпи по-уверено, за да поведе в танца, и я изви вдясно от себе си.

— Никоя от особено значение — отговори тя.

— Чичо ми ли ви изпрати?

— Местните политически положения ме интересуват слабо, лорд Уаксилий — отвърна тя. — Ако бихте бил така добър да отговорите на въпросите ми, ще ви оставя на спокойствие.

Той се завъртя заедно с нея в такт с музиката. Темпото беше по-бързо от онова, с което беше свикнал, но стъпките му бяха познати. Непрекъснатият ритъм на духовите инструменти водеше мелодията и сякаш подтикваше краката му да се движат по-енергично. Защо беше споменал чичо си? Небрежно от негова страна.

— Увеличавал съм теглото си по време на движение — каза той бавно. — Няма никакъв ефект — всички предмети падат с една и съща скорост, независимо колко тежки са.

— Да, универсално свойство на гравитацията — отговори жената. — Не това ми е любопитно. Интересно ми е какво би се случило, ако се носите във въздуха след Тласък и изведнъж увеличите теглото си.

— Ще се забавя посред полет — ставам толкова по-тежък, че ми е трудно да продължа напред.

— А… — промълви жената тихо. — Значи е вярно.

— Кое?

— Запазването на инерцията — каза тя. — Лорд Уаксилий, когато съхранявате теглото си, маса ли натрупвате, или променяте способността на планетата да упражнява привличане върху вас? И има ли разлика? Думите ви ми подсказаха отговора. Ако се забавяте, когато увеличите теглото си посред полет, значи това най-вероятно не се дължи на ваше затруднение да се Оттласнете, а на законите на физиката.

Жената отстъпи назад от него посред танца, пусна ръцете му и заобиколи една друга двойка танцьори, които ги изгледаха раздразнено, задето бяха нарушили ритъма им. Непознатата извади малко парченце картон и го връчи на Уакс.

— Проучете въпроса още, с по-обстойни опити, и ми съобщете за резултатите, моля ви. Благодаря предварително. Сега само да можех да разбера и защо в скоростните сфери не се наблюдава червено отместване…

С тези думи, тя слезе от подиума и се отдалечи, като го остави сам и объркан сред танцьорите. Внезапно усетил множеството погледи, вперени в него, Уаксилий вдигна брадичка, напусна подиума със спокойни стъпки и отиде да намери лейди Дему, за да ѝ се извини многословно за прекъсването. Тя склони да му запази и следващия танц, който мина без повече инциденти — като се изключи пространственото описание на наградените ѝ с отличия хрътки, което Уакс се видя принуден да изслуша.

След като приключиха, той се опита пак да открие особената жена с плитките, като дори отиде да попита портиера дали не знае коя е. На картончето беше посочен един адрес в Елъндел, но име липсваше.

Портиерът заяви, че не е допускал на тържеството никого, който да отговаря на такова описание, което обезпокои Уакс още повече. Чичо му действително се опитваше да отгледа аломанти. Не беше възможно въпросите на тази непозната относно способностите им да бъдат чисто съвпадение, нали?

Забеляза МеЛаан, обаче. С квадратна брадичка, ръст над два метра и мъжествено тяло с издути под смокинга мускули, тя беше привлякла цяла групичка от явно заинтригувани млади дами. Намигна на Уакс, докато минаваше покрай нея, но той не отговори на поздрава ѝ.

Стерис го чакаше с едно питие на масата, прелистваше страниците на тефтерчето си и си мърмореше нещо. Когато Уакс наближи, забеляза един младеж да се приближава и да прави опит да я заговори, но тя го отпрати с небрежно движение на пръстите, без дори да вдигне поглед. Мъжът се отдалечи, посърнал.

Уакс застана до масата.

— Не ти ли се танцува?

— Какъв смисъл има? — отговори тя.

— Е, аз танцувам, така че може би ти също можеш да го направиш.

— Ти си господарят на къщата си — каза Стерис разсеяно, без да спира да чете. — Имаш политически и икономически задължения. Всеки, който би искал да танцува с мен, просто се опитва да намери начин да се добере до теб — нещо, с което нямам време да се занимавам.

— Възможно е — отвърна Уакс. — А може би пък вижда, че си красива.

Стерис вдигна очи от бележките си и наклони глава, сякаш тази мисъл дори не ѝ беше минавала през ум.

— Аз съм сгодена.

— Нови сме тук — поясни Уакс, — и повечето от гостите не ни познават — като се изключат тези, които следят политическото положение в Елъндел. Онзи момък сигурно не е имал представа коя си.

Стерис примигна бавно. Изглеждаше направо смутена от мисълта, че някой непознат би могъл да я смята за красива. Уакс се усмихна и протегна ръка към чашата, която му беше донесла.

— Какво е това?

— Газирана вода — каза тя.

— Жълта е — отбеляза той, като я вдигна към светлината.

— Според последната мода тук, доколкото разбирам — отвърна Стерис. — С вкус на лимон.

Уакс отпи и едва не се задави.

— Какво има? — попита Стерис разтревожено. — Отрова?

— Захар — каза Уакс. — Около седем чаши.

Стерис отпи, а после се отдръпна назад.

— Колко странно. Като шампанско, само че… не е.

Уакс поклати глава. Какво им имаше на хората в тоя град?

— Вече набелязах следващия ни обект — каза Стерис и посочи към мъжа в отсрещния край на стаята, облегнат под една арка до няколко аквариума, пълни с екзотични рибки. Беше трийсетинагодишен, а сакото му беше разкопчано с някак преднамерена небрежност. От време на време някой от гостите се приближаваше към него и го заговаряше за известно време, след което отново се отдалечаваше в тълпата.

— Докладват му? — предположи Уакс.

— Девлин Айрс — отвърна Стерис и кимна. — Шпионин и осведомител. Хората като него се срещат на всяко подобно събиране. В зависимост от тайните, които са му поверили да разкрие, той трябва да е или един от най-важните, или един от най-маловажните хора тук. Той също присъстваше в списъка на РеЛуур.

Уакс огледа мъжа за момент, а когато пак се обърна към Стерис, установи, че половината от жълтата му газирана напитка е изчезнала. Тя зарея поглед в противоположната посока с невинно изражение.

— Най-вероятно ще е по-добре да го заговориш сам — каза тя. — Хората от неговия тип не обичат присъствието на публика.

— Добре — съгласи се Уакс и си пое дълбоко дъх.

— Ще се справиш, лорд Уаксилий.

Той кимна.

— Сериозно говоря — настоя Стерис, като положи длан върху ръката му. — Лорд Уаксилий, именно с това си се занимавал през последните двадесет години в Дивите земи.

— Там можех да стрелям по хората, Стерис.

— Наистина ли? Така ли си решавал проблемите си? Когато не си можел да се добереш до отговорите, от които се нуждаеш, просто си застрелвал някого?

— Е, обикновено просто ги удрях.

Тя го изгледа с вдигната вежда.

— Честно казано, не. Далеч не ми се налагаше да стрелям — или да удрям — толкова често. Но правилата все пак бяха различни. Проклятие, та аз можех да определям правилата, ако се наложеше.

— Същото важи и за тук — каза Стерис. — Тези хора разполагат с информация, която ти е необходима. Трябва или да ги подмамиш да ти я разкрият, или да изтъргуваш нещо в замяна. Както винаги си правил.

— Може би си права.

— Благодаря. Пък и кой знае? Той може да извади нож срещу теб и така все пак ще си намериш повод да го удариш.

— Не ми давай фалшиви надежди — каза Уакс, кимна ѝ и прекоси помещението.

Върхът на портите на „Гробище Сирън — Нов град“ беше увенчан с приведена статуя на Оцелелия, разтворила широко нашарените си с белези ръце и стиснала металните арки от двете страни. Мараси се почувства дребна като мравка в сравнение с надвисналата, величествена фигура — ресните на медната пелерина, разперени зад него като вълна, разпростряла се по повърхността на езеро, металното лице, вперило поглед във всеки, който влизаше. От гърдите му стърчеше копието, забито в гърба му, а лъскавият връх се спускаше на половин метър под горния ръб на портите.

Когато двамата с Уейн минаха под статуята, Мараси се почувства така, сякаш очаква от нея да прокапе кръв. Потрепери, но не забави крачки. Отказваше да се поддаде на страха, който ѝ внушаваше впереният поглед на Оцелелия. Беше възпитана в духа на оцеленската вяра, така че ужасяващите образи, които се срещаха навсякъде в религията, ѝ бяха познати.

Просто всеки път, когато виждаше някое изображение на Оцелелия, ѝ правеше впечатление колко настоятелна е позата му. Сякаш искаше хората да уловят противоречието в религията му: повеляваше хората да оцеляват, а в същото време кървавите символи, които се асоциираха с него, напомняха жестоко за факта, че в крайна сметка щяха да се провалят в задачата си. Затова и истинската цел на Оцеленството всъщност не беше да победиш, а да издържиш възможно най-дълго, преди да загубиш.

Самата Вин, разбира се, нарушаваше тези правила. Открай време беше така. Религиозната доктрина обясняваше, че не беше мъртва, а продължаваше да оцелява — и се готвеше да се завърне в момента, когато имаха най-голяма нужда от нея. Но ако краят на света не беше достатъчно важен повод да се появи в цялото си великолепие, тогава какво изобщо можеше да бъде?

Последваха пътеките, които лъкатушеха през гробището, в търсене на къщата на пазача. Вече беше паднал мрак и мъглите бяха решили да се покажат тази нощ. Мараси се опита да не го възприема като поличба, но това все пак караше мястото да изглежда още по-зловещо. Надгробните камъни и статуите бяха потънали в сенките сред бавно врящите мъгли. През някои нощи, те ѝ изглеждаха игриви. Тази вечер, обаче, непредсказуемите им движения приличаха повече на тълпа непрекъснато изменящи се привидения, които наблюдаваха нея и Уейн — натрапниците, чието присъствие ги разгневяваше.

Уейн започна да си подсвирква, а Мараси отново я побиха студени тръпки. За щастие, оставаше малко по пътеката нагоре към къщата на пазача — Мараси вече различаваше светлинките ѝ, като жълто петънце на фона на мъглите.

Вървеше плътно до Уейн, но не защото се чувстваше по-удобно в близост до него.

— Трябва да говорим с мъж на име Дешам — каза тя. — Той би трябвало да е нощният пазач тук и, според счетоводните книги, е един от хората с приходи, които редовно надвишават заплатите им. Със сигурност ограбва гробовете. В това гробище се наблюдава най-голяма честота на подобни явления, а и в книгите беше посочено, че градската управа е поверила именно на тях задачата да погребват безименните трупове — срещу заплащане. Почти сигурна съм, че тялото на кандрата е попаднало тук; сега трябва само да намерим човека и да го накараме да го изрови.

Уейн кимна.

— Няма да е същото като с банкера, който ни помогна, макар и неохотно — добави тя.

— Наистина ли? — попита Уейн. — Защото аз пък си помислих, че е доста безполезен тип…

— Съсредоточи се, Уейн. За да притиснем този човек, ще трябва да се възползваме от цялата тежест на местния закон. Предполагам, че ще ни се наложи да му обещаем да опростят престъпленията му, за да го убедим да ни помогне.

— Чакай, чакай — каза Уейн и спря на място, а около главата му се завъртяха тънките пипала на мъглата. — И прелестите си ли смяташ да му покажеш накрая?

— Ще те помоля да се въздържаш от подобни изказвания.

— Слушай какво — продължи Уейн тихо, — наистина беше права за банкера. Страхотна работа свърши, Мараси, и не съм прекалено горд, че да го призная. Но отношението към властите е различно тук, в света на простолюдието. Споменеш ли за правомощията си пред него, гарантирам ти, че ще реагира като подплашен заек. Ще намери най-близката дупка, ще се шмугне в нея и няма и дума да обели.

— Правилните техники на разпит…

— Не струват и пукната пара, когато бързаш — прекъсна я Уейн, — а ние бързаме. Настоявам.

Той се поколеба, после добави:

— Освен това, вече ти свих документите за идентификация.

— Какво… — започна Мараси, после се разтършува в чантата си и откри, че малката плочка, на която бяха гравирани данните ѝ като констабъл, беше изчезнала, а на нейно място се мъдреше празна бутилка от бренди „Сайлс“.

— О, моля ти се — каза тя. — Това не струва и наполовина колкото документа за самоличността ми.

— Напротив. Знам, че ти предложих изгодна сделка, защото твоето беше просто парченце непотребен метал — или поне точно такава стойност би имало тук, в това гробище.

— Но ще ми го върнеш, след като приключим.

— Разбира се. Ако напълниш бутилката, преди да ми я върнеш, в замяна.

— Но нали каза…

— Такса „услуга“ — обясни Уейн и погледна нагоре, към къщурката на пазача на върха на пътеката. После свали цилиндъра си и го стъпка тежко с крак.

Мараси отстъпи назад, притиснала длан към гърдите си, докато Уейн продължаваше да мачка шапката под петата си, след което я вдигна и я изви с ръце. Огледа я изпитателно, извади нож от колана си и проби дупка от едната ѝ страна. Накрая захвърли дългото си палто и отряза един от тирантите си.

Когато пак нахлупи цилиндъра, вече приличаше поразително на бездомник. Той, разбира се, и без това винаги си беше на една крачка от това — но все пак беше изненадващо колко различен можеше да стане човек само с няколко дребни промени. Уейн завъртя ножа в ръка и изгледа Мараси критично. Слънцето вече беше залязло напълно, но заради светлината от града, която се разсейваше и отразяваше в мъглите, понякога нощите като тази бяха по-светли от онези, в които не излизаше мъгла.

— Какво? — попита Мараси с неудобство.

— Изглеждаш твърде изискано — каза Уейн.

Мараси хвърли поглед надолу към дрехите си. Носеше просто скроена дневна рокля в небесносиньо, дълга до средата на прасеца и украсена с дантела по ръкавите и около шията.

— Доста обикновена дреха е, Уейн.

— Не и за това, което се готвим да правим.

— Може да се представя като твоя началничка или нещо подобно.

— Хората като този няма да обелят зъб в присъствието на някой почтен човек — обясни Уейн, завъртя пак ножа в ръка и посегна към деколтето ѝ.

— Уейн!

— Не се стряскай толкова. Нали искаш да си свършим работата, както трябва?

Тя въздъхна.

— Само не се увличай във волности.

— По-скоро бих си позволил волности с някой лъв, Мара. Сериозно говоря.

Той отряза полупрозрачната дантела, която покриваше гърдите ѝ над деколтето, и разкри щедро количество от голата кожа под шията ѝ. После се зае с ръкавите, като ги скъси с близо половин метър, докато не стигаха до над лактите ѝ. Взе плата, който беше откъснал, и го върза на панделка точно под гърдите ѝ, след което стегна връзките на гърба на корсета ѝ по-плътно, в резултат на което бюстът ѝ се повдигна и изпъкна напред по определено скандален начин.

Накрая сряза плата на фустата ѝ на няколко подбрани места и намаца с кал долния ѝ подгъв. Отстъпи назад, потупа с пръст по бузата си замислено, и кимна.

Мараси огледа произведението му и установи с изненада, че всъщност се е справил впечатляващо добре. Освен че беше подчертал бюста ѝ, беше срязал точните шевове и беше измъкнал някои от конците така, че в крайна сметка ефектът не беше толкова на съсипана, колкото на дълго носена рокля.

— Всички поглеждат първо към деколтето — обясни Уейн, — дори жените. Което е малко странно, но просто си е така. С такъв външен вид, никой няма да забележи, че калта е твърде прясна, а останалите части от роклята не изглеждат така износени.

— Уейн, смаяна съм — каза Мараси. — От теб би излязла отлична шивачка.

— Забавно е да си играеш с дрехите. Няма защо това да се приема за женско занимание — отвърна той, а погледът му се задържа върху бюста ѝ малко по-дълго от необходимото.

— Уейн.

— Извинявай, извинявай. Просто влизам в ролята си, нали разбираш — каза той, махна ѝ с ръка да го последва и двамата се заизкачваха по пътеката. Докато вървяха, Мараси изведнъж си даде сметка за нещо.

Не се беше изчервила.

„Е, това е ново“, помисли си тя и усети как я обзема изненадваща увереност.

— Опитай се да не си отваряш устата много-много — посъветва я Уейн, докато се приближаваха към колибата. — Обикновено звучиш прекалено умна.

— Ще се постарая.

Уейн откърши един клон от дървото, покрай което минаха, завъртя го между пръстите си и се опря на него като на чепат бастун. После двамата пристъпиха пред къщата, от която се процеждаше светлина: малка постройка с покрив от тръстика и няколко стари статуи на Мъгливи духове, които стърчаха тук-там от обраслия с мъх двор. Вярваха, че тези фигури с форма на скелети с кожа, опъната плътно по черепите, прогонват истинските Мъгливи духове, които си имаха собствени територии и внимаваха да не навлизат в чужди такива. Мараси подозираше, че създанията правят разлика между истинските и каменните представители на вида си — но нали учените твърдяха, че Мъгливите духове изобщо не бяха оцелели след Катацендъра. Тъй че най-вероятно нямаше смисъл да се спори по въпроса, така или иначе.

Един дребен, мърляв мъж с руса коса, вързана на опашка, си подсвиркваше, докато остреше лопатата си с точило, седнал до колибата. „Кой би тръгнал да си остри лопатата?“, помисли си Мараси, докато Уейн се представяше, изпъчил гърди и протегнал напред импровизирания си бастун, сякаш беше някой достопочтен гост на изтънчен бал.

— Вие ли, добри ми господине, сте оня, що отговаря на името Дез-шам?

— Дешам — поправи го мъжът и вдигна поглед лениво. — Ще му се не видяло. Пак ли съм оставил портите отворени? Уж трябва да ги затварям всяка вечер. Моля да напуснете гробището, сър.

— Ще се отправям към изхода, тогава — заяви Уейн, вдигнал бастуна, без да помръдва от мястото си. — Но преди да го направя, бих желал да ви отправя едно извънмерно интригуващо предложение за съвместен бизнес.

Уейн преувеличаваше акцента си до такава степен, че на Мараси ѝ се налагаше да внимава във всяка дума, за да различи какво казва. Освен това, тоновете звучаха по-скоро като стакато, с по-ударени срички и по-ритмична интонация на изреченията. Осъзна, че звучи много подобно на произношението на пазача.

— Аз съм честен човек, сър — каза Дешам, като прокара точилото по върха на лопатата. — Нямам работа да се меся в разни сделки — особено не и по това време, през нощта.

— О, осведомен съм за вашата честност — каза Уейн и се полюля на пети, опрял длани на бастуна пред себе си. — Славата ѝ се носи от улица на улица. Всички говорят за вашата честност, Дешам. Страшно интересна тема за разговор.

— Щом всички толкова приказват за нея, значи знаете, че вече си имам предостатъчно хора, с които да я споделям — отвърна Дешам. — Вече си имам… платена работа.

— Това не е от значение за съвместното ни начинание.

— Мисля, че е.

— Няма да е — обясни Уейн, — защото, видите ли, аз се нуждая само от една дребна, специална за мен вещ, от която не би се поинтересувал никой друг.

Дешам огледа Уейн от глава до пети. После измери с поглед Мараси, като спря очи именно там, където Уейн беше предвидил, че ще го направи. В крайна сметка се усмихна, изправи се и викна към колибата:

— Момче? Момче!

Показа се едно хлапе, сънено и облечено в мръсна риза и панталони.

— Сър?

— Обиколи да огледаш гробището, моля — нареди Дешам. — Провери дали няма да ни притесни някой.

Момчето се облещи широко, кимна и хукна сред мъглите. Дешам опря лопатата си на рамо и прибра точилото в джоба си.

— А как да ви наричам, сър?

— „Господин Монети“, например — отвърна Уейн. — А аз ще те наричам „Господин Умен“, като се има предвид решението, което взе току-що.

Променяше акцента си. Разликата беше деликатна, но Мараси я долови.

— Още нищо не е решено — каза Дешам. — Просто обичам да давам на момчето повод да се пораздвижи от време на време. Полезно е за здравето.

— Разбира се — каза Уейн. — И съм съвсем наясно, че не са били давани никакви обещания. Но ето в какво мога да те уверя: никой, освен мен, няма да ти даде цял клипс за онова, което търся.

— Щом е така, защо ти е притрябвало чак толкова?

— Има сантиментална стойност за мен — каза Уейн. — Принадлежеше на един приятел, на когото му беше много трудно да се раздели с него.

Мараси изпръхтя от изненада, като го чу, с което привлече вниманието на Дешам.

— Ти ли си въпросният „приятел“?

— Не говоря скаа — отвърна Мараси на древнотериски. — Бихте ли повторили на териски, моля?

Уейн ѝ намигна.

— Няма смисъл, Дешам. Колкото и да се опитвам, не мога да я накарам да проговори като човек. Но е доста приятна за окото, нали?

Той кимна бавно.

— В случай, че този предмет изобщо се е озовал под моя опека, къде да го търся?

— Преди няколко седмици в града се случи една наистина трагична злополука — каза Уейн. — Взрив. Имаше жертви. Разбрах, че са донесли останките тук.

— Билми отговаря за дневната смяна — отвърна Дешам. — Той ги пусна. От управата наредиха да изкопаем един хубав гроб за онези, които не бяха припознати. Почти всички бяха просяци и проститутки.

— И с нищо не бяха заслужили да умрат — каза Уейн, като свали шапка и я притисна към гърдите си. — Да идем да ги видим.

— Искате да идем сега?

— Ако не е твърде голямо неудобство.

— Не е, господин Монети — отговори Дешам, — но дано името ти да отговаря на намеренията.

Уейн мигом извади няколко банкноти и ги размаха във въздуха. Дешам ги грабна, помириса ги — кой знае защо, — и ги натика в джоба си.

— Е, не са монети, но и така бива. Да вървим, тогава.

Пазачът извади един маслен фенер и ги поведе сред мъглите.

— Акцентът ти се промени — прошепна Мараси на Уейн, докато следваха Дешам на една-две крачки разстояние.

— Направих го малко по-старомоден — обясни Уейн тихо. — За да наподоби произношението на миналото поколение.

— Има ли някаква разлика?

Уейн придоби шокирано изражение.

— Естествено, че има, жено. Така звуча по-възрастен, като родителите му. По-авторитетен.

И поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че изобщо го е питала такова нещо.

Светлината от фенера на Дешам се отразяваше в облаците мъгла, докато вървяха, което по-скоро затрудняваше виждането в нощ като тази — но сигурно щеше да му трябва, докато копае. Лъчите светлина не успяваха да прогонят злокобното усещане, което вдъхваха надгробните камъни, сред които тук-таме се забелязваха разкривените очертания на някой от Мъгливите духове. От логическа гледна точка, тя разбираше защо се е появила тази традиция. Ако имаше място, от което беше абсолютно наложително да се прогонят плячкосниците, то това беше гробището. Само че в това гробище вече имаше други плячкосници — човеци, срещу които статуите не действаха.

— Вижте — заговори Дешам, а Уейн избърза напред, за да го чува. — Трябва да знаете, че аз наистина съм честен човек.

— Разбира се — съгласи се Уейн.

— Но съм и пестелив човек.

— Като всички нас — отвърна Уейн. — Никога не купувам от скъпарската бира — дори когато наближи време да затварят кръчмата и я намалят наполовина, за да опразнят бъчвичката.

— Значи се разбираме отлично — каза Дешам. — Пестеливи хора сме. Каква полза да оставиш нещата да се похабяват и да гният напразно, питам аз? Оцелелият не е прахосвал нищо нахалост.

— С изключение на благородниците — отбеляза Уейн. — От тях е прахосал доста.

— Не е било нахалост — изкикоти се Дешам. — Това е било изпитания на оръжията. Трябва да си сигурен, че ножовете ти режат като хората.

— Така е, наистина — съгласи се Уейн. — Сам си зная от колко много изпитания се нуждаят и моите. За да знам, че няма да се счупят посред някое хубаво убийство и да развалят работата.

Двамата се засмяха в един глас, а Мараси поклати глава. Уейн беше в стихията си — можеше да говори за ръгане на богаташи цял ден. Нямаше значение, че самият той вече беше по-заможен от по-голямата част на Елъндел.

Нямаше особено желание да следи разговора им, шегите и смеха им — но, за съжаление, не искаше и да се отделя от тях сред такава тъмнина. Да, мъглите уж принадлежаха на Оцелелия — но, Покварата да го вземе, всеки втори надгробен камък ѝ изглеждаше като фигура, която се прокрадва към нея сред сенките на нощта.

В края на краищата, пазачът спря пред един прясно запълнен гроб, закътан зад няколко по-големи мавзолея. Нямаше никакви обозначения, като се изключи знака на копието, издълбан в един камък, побит сред калта. Наоколо се виждаха още няколко гроба — все още празни, в очакване на телата, които щяха да бъдат погребани там.

— По-добре да седнете някъде — каза Дешам, като вдигна лопатата си. — Ще стане бързо, тъй като пръстта е още рохка, но не чак толкова бързо. И кажете на дамата да гледа настрани. Не се знае какви парчетии могат да изскочат.

— Да седнем… — каза Уейн и огледа надгробните камъни наоколо. — А къде, добри ми човече?

— Където искате — отвърна Дешам и започна да копае. — На тях вече не им пука. Такъв е девизът на гробарите, нали разбирате. Това е важното: на тях вече не им пука…

И се залови за работа.

13.

„Трябва да приема техните правила“, помисли си Уакс, докато прекосяваше залата към ъгъла, в който беше застанал осведомителят. „Различни са — независимо какво твърди Стерис. Но аз все пак ги познавам.“

Беше решил да остане в Басейна и да помага, с каквото може. Беше видял опасностите, които дебнеха по елънделските улици, и се беше борил срещу тях. Но те бяха по-плитка рана — беше като да превързваш драскотината на повърхността, докато заразата пълзи нагоре по ръката.

Да преследва най-нисшестоящите от пасмината на Котерията… те сигурно искаха той да губи време да се занимава с това. Ако искаше да защити хората, обаче, трябваше да се прицели в по-едрите мишени. Което означаваше, че трябва да овладее нетърпението и гнева си, да танцува и да любезничи. Означаваше да върши всички онези неща, на които родителите му, и дори чичо му, се опитваха да го научат.

Уакс спря близо до нишата, където се беше настанил осведомителят, Девлин, загледан в аквариума с рибки, който беше поставен под изображение на Тиндуил, Майката на Терис, гордо изправена на върха на една стена по време на последната ѝ битка срещу тъмата. Няколко дребни октоподчета пълзяха насам-натам по стъклото на аквариума.

След кратко мълчание, осведомителят му кимна. Уакс се приближи и облегна ръка на аквариума до Девлин — нисък, красив мъж с едва забележима брада и мустачки.

— Очаквах да бъдете арогантен — отбеляза той.

— Защо сте решили, че не съм?

— Защото изчакахте — отвърна Девлин.

— Не пречи да бъдеш арогантен, но все пак и учтив — възрази Уакс.

Едно от малките октоподчета сграбчи една риба в пипалата си и се отблъсна от стъклото на аквариума, като стискаше гърчещата се рибка и я придърпваше към човката си.

— Не ги хранят в продължение на около седмица-две преди увеселението — отбеляза Девлин. — Зрелището им харесва.

— Брутално — отвърна Уакс.

— Лейди Келесина се вижда като хищник — каза Девлин. — А нас — като рибките, поканени да поплуват наоколо, и може би да бъдат изядени.

Усмихна се и добави:

— Без, разбира се, да забелязва, че самата тя също е в клетка.

— Знаеш ли нещо за тази клетка? — попита Уакс.

— Това е клетката, в която сме затворени всички ние, лорд Уаксилий! Този Басейн, който Хармония е създал за нас. Така съвършен, така тучен. Никой не си тръгва от него.

— Аз си тръгнах.

— За да отидеш в Дивите земи — каза Девлин пренебрежително. — Какво има отвъд тях, Уаксилий? Зад пустините? Отвъд моретата? Никого не го интересува.

— Чувал съм този въпрос и преди.

— А бил ли е готов някой да пожертва достатъчно пари, за да открие отговора?

Уакс поклати глава.

— Хората могат да задават каквито въпроси си искат — каза Девлин, — но няма ли пари, няма и отговори.

Уакс се улови, че се подсмихва — на което Девлин отговори със скромно кимване. Беше успял да му даде да разбере, че трябва да му плати, ако иска да му предостави информация, по такъв деликатен начин. Колкото и да беше странно, независимо от незабавното му — и донякъде безочливо — искане, Уакс се почувства по-удобно в компанията му, отколкото в тази на лорд Гейв.

Уакс бръкна в джоба си и извади странната монета.

— Пари — каза. — Интересуват ме парите.

Девлин взе монетата и вдигна вежда.

— Ако някой ми обясни как мога да я похарча — каза Уакс, — ще се почувствам много обогатен… И няма да бъда само аз.

Девлин преобърна монетата между пръстите си.

— Макар никога да не съм виждал монета с точно такова изображение, има подобни, които се появяват сравнително често по търговете за антики на черния пазар. Нямам представа защо. Няма причина да се пазят в тайна и не би било незаконно да бъдат продавани открито.

И той подметна монетата обратно към Уакс, който я улови, изненадан.

— Не очакваше да отговоря така откровено — каза Девлин. — Защо се случва така често хората да задават въпроси, когато всъщност не очакват отговор?

— Знаеш ли още нещо? — попита Уакс.

— Гейв купи няколко — продължи Девлин, — след което веднага спря, а онези, които купи, вече не са изложени на показ в дома му.

Уакс кимна замислено и порови из джоба си за пари, които да даде на осведомителя.

— Не тук — спря го Девлин и подбели очи. — Сто. Нареди в банката да ги прехвърлят от твоята в моята сметка.

— Доверяваш ми се да го направя?

— Лорд Уаксилий, моя работа е да знам на кого мога да се доверя.

— Считай го за уредено, тогава. При условие, че имаш още нещичко за мен.

— Какъвто и да е случаят, който прикриват — отвърна Девлин, като се извърна отново към аквариума, — поне една четвърт от благородническите среди в града са замесени в него. Отначало бях любопитен; сега съм ужасѐн. Явно има нещо общо с някакъв мащабен строителен проект на североизток оттук.

— Какъв строителен проект? — попита Уакс.

— Няма как да се разбере — отговори Девлин. — Някои фермери са го виждали. Твърдят, че в работата са се включили и някакви аломанти. Но точните сведения се загубиха, преди да стигнат до тук. Покрити. Унищожени. Напоследък нищо в Ню Сирън не върви, както обикновено. Появява се някакъв убиец от Дивите земи, започва да напада домовете на богатите Металородени, после пък ти се появяваш на такова тържество…

— Този проект на североизток — настоя Уакс. — Какво общо имат с него аломантите?

— Не зная нищо повече по въпроса — каза Девлин и се опита да подплаши едно от октоподчетата, като почука по стъклото на аквариума.

— Ами онзи взрив преди няколко седмици? — попита Уакс. — Онзи в града?

— Дело на същия онзи убиец от Дивите земи или поне така твърдят.

— А ти вярваш ли им?

— Не е взел в жертва никакви Металородни — отвърна Девлин.

„Не и доколкото ти знаеш“, помисли си Уакс. И как се вписваше хемалургията във всичко това?

Девлин изправи гръб, кимна на Уакс и му протегна ръка, сякаш да се сбогува.

— Това ли беше? — попита Уакс.

— Да.

— Доста соленичка цена за толкова малко — отбеляза той и пое протегнатата длан.

Девлин се наведе напред и прошепна:

— Нека ти кажа още нещо, тогава. Онова, в което си се замесил, е опасно — по-опасно, отколкото можеш да си представиш. Бягай надалеч. Именно това се готвя да направя аз.

— Не мога — отвърна Уакс.

Девлин се отдръпна и каза:

— Познавам те, блюстителю на закона. И мога да те уверя, че онези, които преследваш, всъщност не са тези, за които трябва да се тревожиш. Те няма да представляват опасност още десетилетия, може би даже векове. Не обръщаш внимание на по-сериозната заплаха.

— Която е? — попита Уакс.

— Останалите хора в тази зала — отговори Девлин. — Онези, които не участват в дребния ви заговор — онези, които се интересуват само от отношението, което получава града им.

— Моите извинения — каза Уакс, — но те далеч не ми се струват чак толкова опасни.

— Значи не внимаваш в картинката — каза Девлин. — Лично аз съм любопитен да разбера колко живота е взела в жертва първата гражданска война в Басейна. Лек ден, лорд Ладриан.

И той се отдалечи, като щракна с пръсти, докато подминаваше неколцина от гостите. Един от тях побърза да го настигне и го последва.

Уакс изръмжа тихичко, преди да успее да се сдържи. Първо оная жена по време на танца, а сега и този тип. Чувстваше се така, сякаш някой го води за носа. Какво изобщо беше успял да научи? Че на пазара със сигурност имаше древни артефакти? Значи някой друг беше открил мястото, което РеЛуур беше успял да заснеме с еванотипа?

„Строителен проект“, каза си Уакс. „Аломанти.“

Гражданска война.

Усети как изстива и си проправи път през тълпата обратно към масата. Заобиколи група хора и установи, че Стерис вече не е там — макар че беше успяла да довърши неговата чаша подсладена газирана вода, преди да си тръгне. Обърна се и отново се смеси с гостите, като се оглеждаше за нея.

Така, по случайност, се натъкна на една висока, стройна жена с коса, вдигната на кок и по един пръстен на всеки пръст.

— О, лорд Уаксилий — възкликна Келесина и махна на събеседниците си да се оттеглят и да ги оставят насаме. — Надявах се да ми се удаде възможност да поговоря с вас.

Уакс моментално усети тръпка на паника — която побърза да застреля в челото и да хвърли в езерото. Нямаше да позволи да се чувства застрашен пред някой от лакеите на Костюма, независимо колко заможен или влиятелен беше той.

— Лейди Шоърс — каза той, като пое дланта ѝ и я разтърси, вместо да я целуне.

Може и да не беше в Дивите земи, но нямаше намерение да сваля очи от врага си.

— Надявам се, че си прекарвате добре на увеселението — каза тя. — До главната реч остава още около половин час; вярвам, че ще си заслужава да я чуете. Поканихме кмета на Билминг да говори лично пред гостите. Ще се погрижа да изпратим препис от текста на губернатора на селото ви, за да не ви се налага да помните всичко наизуст.

— Много любезно от ваша страна.

— Смятам, че…

Покварата да го вземе, ама че му беше писнало все да оставя другите да насочват разговорите тая вечер.

— Виждали ли сте лорд Гейв? — прекъсна я той. — Струва ми се, че го обидих неволно. Искам да му поднеса извиненията си.

— Гейв ли? — отвърна Келесина. — Не му обръщайте внимание, Уаксилий. Не си заслужава да се безпокоите толкова за него.

— И все пак — настоя Уакс. — Чувствам се така, сякаш се опитвам да танцувам с бетонни блокове на краката! На всяка крачка успявам да настъпя все някого по мазолите. Поквара и гибел, надявах се хората тук да не са толкова докачливи, както в Елъндел.

Тя се усмихна. Думите му явно я предразположиха — сякаш чуваше от него именно онова, което беше очаквала.

„Използвай го“, каза си Уакс. Но как? Тази жена имаше десетилетия опит сред светските кръгове. Стерис можеше да възхвалява качествата му, колкото си иска, но той беше прекарал години в упражнения по стрелба по мишена, а не в обикаляне на тържествата като това. Как би могъл да играе играта на тези хора на тяхното ниво?

— Жалко, че не сте довели съдружника си — отбеляза Келесина.

— Уейн? — попита Уакс с искрено учудване.

— Да. Мнозина от приятелите ми в Елъндел го споменаха в писмата си. Изглежда така интересен образ!

— И така може да се каже — отвърна Уакс. — Извинете ме, лейди Келесина, но по-скоро бих довел коня си на някое увеселение. По-възпитан е.

Тя се засмя.

— Колко сте остроумен, лорд Уаксилий.

Тази жена беше замесена във всичко това и Уакс го знаеше. Усещаше го. Реши да действа по инстинкт: извади монетата от джоба си и я вдигна пред очите ѝ.

— Надявам се да можете да ми отговорите на един въпрос — каза, и осъзна, че акцентът от Дивите земи се е прокраднал в гласа му. „Благодаря, Уейн“, помисли си. — Дадоха ми тази монета преди малко — по погрешка, струва ми се. Затова разпитах някои от гостите за нея, а те пребледняха така, сякаш някой ги беше прострелял.

Келесина замръзна.

— Лично аз съм склонен да мисля, че има нещо общо с онея слухове за случващото се на североизток — продължи Уакс, като завъртя монетата между пръстите си. — Започнали са някакви сериозни разкопки, нали така? Струва ми се, че това има нещо общо с тях. Някаква реликва от старите дни. Доста интересно, а?

— Не се оставяйте на слуховете да ви заблуждават, лорд Уаксилий — отговори жената. — След като тази история плъзна из града, хората започнаха да коват подобни неща и да ги продават на лековерните.

— Така ли? — попита Уакс с подчертано разочарован тон. — Много жалко. Прозвуча ми страшно любопитно.

Прибра монетата в джоба си. Миг по-късно, оркестърът засвири нова мелодия.

— Един танц? — покани той Келесина.

— За съжаление, вече го запазих за друг. Удобно ли ще е да продължим разговора по-късно, лорд Уаксилий?

— Разбира се, разбира се — каза той и ѝ кимна, а тя се обърна да се отдалечи.

После се приближи пак към масата си, без да откъсва поглед от нея и припрените, уплашени движения, с които си проправяше път през тълпата.

— Това лейди Келесина ли беше? — приближи се към него Стерис, стиснала в ръка нова чаша от подсладената жълта напитка.

— Аха — отвърна Уакс.

— Смятах да говоря с нея чак след като мине речта — изсумтя недоволно Стерис. — Наруши порядъка на целия план.

— Извинявай.

— Ще се справим някак. Какво научи от нея?

— Нищо — каза Уакс, без да спира да следи лейди Келесина, която тъкмо разговаряше с няколко мъже в костюми, застанали наблизо. Стараеше се да запази изражението си спокойно, но резките ѝ, отсечени жестове… да, определено беше разтревожена.

— Казах ѝ какво съм открил.

— Какво си направил?

— Подсказах ѝ, че вече съм по следите им — обясни Уакс, — макар че се постарах да звуча по-наивно. Не знам дали се хвана на лъжата. Уейн го бива повече от мен в тези неща. Отвътре му идва, затова.

— Значи си провалил всичко?

— Може би — каза Уейн. — Но ако бях в Дивите земи, изправен лице в лице с някой престъпник — за чиято вина, обаче, нямам доказателства, — така щях да постъпя. Щях да се изпусна уж неволно, че го подозирам, за да видя къде ще отиде после.

Лейди Келесина напусна залата с бързи стъпки, като остави един от мъжете да се извинява от нейно име за отсъствието ѝ. Уакс почти го чуваше. „Лейди Келесина бе принудена да се оттегли, за да се погрижи за един внезапно възникнал случай. Ще се върне скоро.“

Стерис проследи погледа му.

— Залагам десет банкноти, че е отишла да се свърже с Костюма и да му съобщи, че съм на път да ги разкрия.

— Аха — каза Стерис.

Уакс кимна.

— Знаех, че няма да мога да се меря с нея в приказките, колкото и да се опитвам. Но не е свикнала да я преследва законът. Така че ще допусне очевидни грешки — такива, които дори някой разбойник, новак в обирите на фургони, не би допуснал.

— Ще трябва някак да я проследим.

— Такъв беше и моят план — съгласи се Уакс и забарабани с пръсти по масата. — Май ще ми се наложи да се сбия с някого, за да ме изхвърлят от празненството.

— Лорд Уаксилий! — възкликна Стерис и зарови из чантата си.

— Съжалявам. Трудно ми е да се сетя за друго.

Но идеята не беше особено сполучлива. Ако го изхвърлеха, най-вероятно щяха да съобщят за това на Келесина.

— Трябва ни нещо, с което да им отвлечем вниманието — някакъв предлог да си тръгнем. Нещо правдоподобно, но не и прекалено сериозно… Какво е това?

Стерис беше измъкнала някаква малка стъкленица от чантата си.

— Сироп от ипекакуана и маниока — отвърна тя. — Причинява повръщане.

Той примигна смаяно.

— Но защо…

— Предположих, че могат да се опитат да ни отровят. Смятах, че вероятността е по-скоро малка, но все пак е по-добре да си подготвен — обясни Стерис и се засмя неловко.

След което пресуши съдържанието на стъкленицата на един дъх.

Уакс протегна ръка към нея, но закъсня. Втренчи се в нея ужасено, а тя запуши пак тапата и прибра стъкленичката в чантата си.

— По-добре се дръпни, за да не попаднеш в обсега на водопада, така да се каже.

— Но… Стерис! — възкликна той. — Ще се изложиш пред всички гости.

Тя затвори очи.

— Драги лорд Уаксилий. По-рано тази вечер разговаряхме за силата, която се крие в способността да не се вълнуваш от чуждото мнение. Спомняш ли си?

— Да.

— Е, значи разбираш — каза тя, като отвори очи и му се усмихна. — Опитвам се да упражнявам тази способност.

След което повърна направо върху масата.

Копаенето продължаваше, а Мараси убиваше времето, като четеше надписите, издълбани върху надгробните камъни. Уейн, от своя страна, се беше настанил, облегнат на един от тях, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Когато го подмина, докато отиваше да провери докъде е стигнал пазача, го свари да рови из джоба си. Миг по-късно видя как вади отвътре един сандвич и започва да го яде. Когато забеляза, че тя го зяпа, само го поднесе към нея и го размаха в знак на покана да си хапне малко и тя.

Усетила, че ѝ призлява, тя му обърна гръб и се огледа за нови надгробни надписи. Явно се намираха в бедняшкия район на гробището; парцелите се редяха нагъсто един до друг, а гробовете бяха отбелязани с малки, прости символи. Мъглите се виеха между тях и се кълбяха около Мараси, докато тя се наведе, за да изтрие мъха от една плоча, и да прочете надписа в памет на детето, погребано там. „Илайза Мерин. 308 — 310. Въздигни се и бъди свободна.“

Равномерните звуци от лопатата на пазача я следваха, докато пристъпваше между гробовете. Скоро вече се беше отдалечила от светлината прекалено много, за да успее да разчете надписите. Обърна се с въздишка и видя, че сред мъглите се е появил човек.

Подскочи така, че насмалко да падне, но разнасящите се кълба мъгла — и твърде неподвижната стойка на фигурата — скоро ѝ подсказаха, че всъщност е видяла статуя. Приближи се към нея, сключила вежди. Кой бе платил, за да поставят статуя в бедняшкия район на гробището? Беше стара и изкривена на една страна, тъй като земята явно беше поддала и дясната ѝ страна беше потънала с около половин метър по-ниско. Беше така майсторски изработена — забележителна фигура, изваяна от разкошен черен мрамор, два метра и половина висока и прекрасна в широко разперената си мъглопелерина.

Мараси я заобиколи и не се изненада, когато видя женствената фигура с къса коса и дребно, сърцевидно лице. Издигащия се воин беше тук, сред гробовете на бедните и забравените. За разлика от статуята на Келсайър, която се извисяваше над онези, които преминаваха пред погледа му, тази сякаш се готвеше да полети, вдигнала един крак и насочила очи към небето.

— С години си мечтаех да бъда като теб — прошепна Мараси. — С всяко момиче е така, предполагам. Кой не би го пожелал, след като чуе историите?

Беше стигнала дотам, че дори се беше присъединила към дамския клуб по стрелба, защото ако не можеше да Тласка метал, то най-добрата следваща възможност беше пистолетът.

— Чувствала ли си се несигурна някога? — попита Мараси. — Или винаги си знаела какво трябва да направиш? Случвало ли ти се е да ревнуваш? Да се страхуваш? Да се ядосваш?

Дори Вин да беше била обикновен човек в началото, историите и песните бяха забравили за това. Възпяваха я като Издигащия се воин — жената, която беше убила Лорд-Владетеля. Мъглородна и легенда, която беше носила целия свят на плещите си, докато Хармония се беше подготвял за божествеността. Способна да убие само с поглед, да разгадае тайни, които никой друг не знаеше, и да надвие цяла войска от разярени колоси съвсем сама.

Изключителна във всяко едно отношение. Което беше хубаво — иначе светът никога нямаше да оцелее след Войната на Пепелта. Но, Покварата да го вземе… беше оставила след себе си репутация, с която беше убийствено трудно да се мериш.

Мараси се извърна и прекоси рохката пръст, която я делеше от Уейн и Дешам. Когато се приближи, гробарят се измъкна от дупката, заби лопатата в земята, изрови една малка бутилка от торбата си и отпи дълга глътка.

Мараси надникна в гроба. Дешам работеше чевръсто — дупката вече беше над метър дълбока.

— Ще почерпиш ли една глътка? — попита Уейн, като се изправи от мястото си.

Дешам поклати глава и затвори капачката на бутилката.

— Баба все ми повтаряше: не си дели пиенето с човек, който не е споделил своето с теб.

— Но така никой няма да споделя с никого!

— Не — възрази Дешам. — Просто ще получа два пъти повече.

Той опря ръка на лопатата, загледан в гроба. Без равномерния ритъм на работата му, в гробището беше настъпила тишина.

Вече трябва да бяха близо до труповете. Следващата част щеше да бъде неприятна — трябваше да ги огледат, за да потърсят някое, което да е на парчета, а после да проверят дали в него няма клин. Стомахът ѝ се обърна при мисълта. Уейн отхапа пак от сандвича си, поколеба се за миг и наклони глава.

После грабна Мараси над лакътя и я повдигна рязко, с което я накара да се превърти и да падне в гроба. Ударът при приземяването беше така силен, че ѝ изкара въздуха.

Миг по-късно, отгоре проехтяха изстрели.

14.

Мараси възкликна, а Уейн се плъзна в плиткия гроб и се стовари точно върху ѝ, с което ѝ изкара въздуха отново.

Уейн изръмжа, а стрелбата горе секна миг по-късно. Мараси, която още се опитваше да се окопити, се втренчи в черното небе и кълбата мъгла горе. Отне ѝ секунда да забележи, че кълбата бяха замръзнали неподвижно.

— Забързваща сфера? — попита тя.

— Да — отвърна Уейн, простена и се извъртя настрани така, че да опре гръб в стената на гроба и да не лежи точно върху нея. На рамото му лъщеше нещо мокро.

— Улучили са те?

— Три пъти — каза Уейн, помръдна крака си и трепна от болка. — Не, четири.

Въздъхна и отхапа пак от сандвича си.

— Та…

— Дай ми една секунда — каза той.

Мараси се завъртя и надникна през ръба на ямата. Видя как застаналият наблизо Дешам пада на земята така бавно, сякаш беше потопен в гъст сироп, а от няколкото му огнестрелни рани пръскаха капки кръв, увиснали във въздуха. Искра от изстрел, изчезваща в тъмнината, разкри източника на стрелбата: група силуети на пътеката, сенчести и почти неразличими. Куршумите свистяха през мъглата и оставяха следи след себе си.

— Как разбра? — попита тя.

— Щурците млъкнаха — обясни Уейн. — Дешам трябва да ни е предал. Шапката на Уакс залагам, че е пратил онова хлапе да ги повика.

— Котерията са пристигнали тук първи — каза Мараси и усети как стомахът ѝ сякаш пропада.

— Да.

Уейн пъхна пръст в една от дупките по ризата си и го размърда, за да провери дали раната е зараснала. С другата си ръка натъпка последната хапка сандвич в устата си, след което надникна заедно с Мараси над ръба на гроба. Куршумът, който летеше мудно над тях, пресече границата на забързващата сфера на Уейн. За частица от секундата, той се стрелна през въздуха, на няма половин метър над главата на Мараси, след което се заби в границата на сферата от другата страна и отново се забави.

Мараси трепна със закъснение. Всеки път, когато нещо навлезеше в забързващата сфера, то се отклоняваше от траекторията си и променяше посоката си, макар и малко. Въпреки че не беше вероятно някой куршум да се отклони под толкова голям ъгъл, че да се насочи към тях, все пак беше възможно. Освен това, хроносплавта на Уейн гореше страшно бързо. Скоро щеше да му се наложи да махне сферата.

— Какъв е планът? — попита Мараси.

— Да не умираме.

— Нещо по-конкретно от това?

— Да не умираме… днес?

Тя го изгледа остро. Още два куршума прелетяха над главите им, а тялото на Дешам най-после се стовари на земята извън сферата.

— Трябва да се приближим до тях — каза Уейн и измъкна едно от фехтоваческите си бастунчета от гайката на колана си.

— Няма да е лесно — отбеляза Мараси. — Мисля, че ги е страх от теб.

— Така ли? — попита Уейн обнадеждено. — Наистина ли така смяташ?

— Изпразниха по нас амуниции, достатъчни да избият малка войска — каза Мараси и наведе глава, за да избегне куршума, който току-що беше навлязъл в забързващата сфера, — и откриха стрелба срещу нас, независимо от факта, че Дешам беше на пътя на куршумите. Съмнявам се, че е бил кой знае колко ценен за тях, но това все пак означава, че са били толкова уплашени, че не са посмели дори да изчакат няколко секунди, за да може той да се върне в ямата.

Уейн кимна бавно и се ухили.

— Я гледай ти. Явно съм си спечелил репутация. Питам се…

Мараси хвърли поглед през рамо. Близо до ямата им имаше още няколко гроба, изкопани преди това в очакване на нови ковчези.

— Можеш ли да увеличиш забързващата си сфера толкова, че в нея да влезе и един от онези гробове там?

Той проследи погледа ѝ и потри брадичка.

— Най-близкият, може би — ако разруша тази сфера и се преместя в отсрещната страна на ямата, преди да създам следващата.

Не можеше да мести сферите, след като вече ги беше образувал, и не можеше да ги напусне, без те да се разпаднат.

— Значи трябва да ги накараме да дойдат да проверят труповете ни — каза Мараси. — Което може да се окаже доста трудно, ако наистина ги е страх от теб чак толкова.

— Не — възрази Уейн. — Може би всъщност ще е лесно.

— Как…

— Не ни остава много време — прекъсна я Уейн. — Носиш ли още онова мъничко пищовче в чантата си?

Тя извади малкия пистолет.

— Никак не е точен на голямо разстояние — каза тя, — и има само два патрона.

— Няма значение — отговори Уейн. — След като разруша сферата, стреляй с него по онея типове. И бъди готова да бягаш.

Тя кимна.

— Започваме — каза Уейн.

Сферата изчезна.

Мъглите се раздвижиха отново и се завихриха над главите им, а гробището се изпълни с внезапен пукот от стрелбата. Дешам потрепна и си пое хрипливо въздух, а невиждащите му очи проблеснаха на светлината на фенера. Мараси изчака, докато нападателите спряха да стрелят и ехото от изстрелите заглъхна в нощта. После насочи пистолета си към сенките и натисна спусъка два пъти.

Залегна обратно в ямата, не особено сигурна каква полза изобщо имаше от това.

— Разбираш, че сега сме хванати в капан и невъоръжени, нали, Уейн?

— Аха — отвърна той. — Но ако онези типове наистина са така обезпокоени от страховитата слава, която ми се носи…

— Какво? — попита Мараси и се обърна към него, докато той надничаше над ръба.

Разнесе се пукот от стрелба, когато тъмните силуети им отвърнаха, но вече не звучеше така отчаяно. Какво се беше…

— Ето! — възкликна Уейн, хвърли се в отсрещната страна на ямата и създаде нова забързваща сфера. — Ха! Дошли са подготвени, наистина. Свестни момчета.

Тя рискува да хвърли нов поглед над ръба. Лицето ѝ се озова на сантиметри от една пръчка динамит, замръзнала във въздуха, с фитил, заобиколен от искрици и дим, който се смесваше с мъглата. Мараси нададе уплашен вик и отскочи назад. Динамитът почти беше достигнал границата на забързващата сфера.

— Да вървим — каза Уейн, свали цилиндъра си и го метна към съседния гроб, след което се втурна след него.

Мараси го последва, като се сниши към земята с надеждата, че нападателите им може би няма да ги забележат. Забързващата сфера на Уейн щеше да ги накара да изглеждат като размазани петна за мъжете извън нея, но беше тъмно, а и кълбата мъгла щяха да ги прикрият.

Плъзна се в другия гроб, който беше по-дълбок от първия. Уейн ѝ кимна, после разруши сферата.

Мараси притисна гръб до стената на гроба, стисна очи, запуши уши и започна да брои наум. Беше стигнала само до две, когато взрив разтърси земята и хвърли пръст около тях. Поквара и гибел! Трябва да ги бяха чули в половината град.

Хвърли поглед на Уейн, който извади и другото си фехтоваческо бастунче и завъртя двете в ръце. Мараси дочу стъпки над тях и си представи как сенчестите им нападатели се промъкват внимателно, за да проверят дали наистина са ги убили, както смятаха.

— Можеш ли да ги надвиеш сам? — прошепна Мараси на Уейн така тихо, че му се наложи да прочете по устните ѝ.

Той се ухили и на свой ред отвърна почти нямо:

— А безръките мъже сърбят ли ги топките?

После се хвана за ръба на гроба и се изтегли навън. Мъглите над Мараси замръзнаха миг по-късно, когато се образува новата забързваща сфера — Уейн беше хванал както тях двамата, така и половината мъже в нея.

Вече беше свикнала със звука на дърво, стоварено в човешки череп, но той все пак я накара да трепне. Забързващата сфера изчезна и се разнесе изстрел, но го последваха още стонове и ругатни.

Малко по-късно, Уейн изникна на ръба на гроба на фона на несигурната светлина на фенера. Пъхна фехтоваческите бастунчета в гайките им, коленичи и протегна ръка.

Мараси протегна своята от гроба, за да ѝ помогне да се измъкне отвътре.

— Всъщност — каза Уейн, без да я хване, — исках да ми подадеш шапката.

— Ще пратим да повикат каретата ви, лорд Уаксилий — каза помощник-икономката. — Дълбоко съжаляваме за нещастието, сполетяло дамата ви. Сигурен ли сте, че не се дължи на някое от ястията на тържеството?

— Взехме си само питиета — отвърна Уакс, — но пък доста от тях.

Застаналата наблизо готвачка въздъхна с видимо облекчение. После грабна една от прислужниците за ръката и я повлече нанякъде, когато видя, че Уакс ги е забелязал. Беше застанал на прага на стаята за гости, а Стерис лежеше на леглото зад него със затворени очи.

Помощник-икономката — възрастна териска, облечена в съответните одежди — изцъка тихо с език и погледна през рамо към отдалечаващата се готвачка и прислужничката. Въпреки недоволството ѝ, си личеше, че и тя си е отдъхнала след уверението, че причината не е била в храната, сервирана на увеселението. Нямаше нужда останалите гости да се безпокоят.

По коридора отекна остър глас. Някой — някакъв мъж — оповестяваше на висок глас речта, която щеше да последва. Уакс чу всичко с лекота; гласът на водещия се разнасяше надалеч с помощта на електрическите усилватели. Устройствата на онова момиче, Тарсел, изглежда бяха стигнали чак до Ню Сирън. Помощник-икономката отстъпи несъзнателно назад, към балната зала.

— Свободна сте да си вървите — каза Уакс. — Ще изчакаме тук около половин час, за да се уверим, че дамата си е отпочинала, а дотогава каретата ни вече ще е пристигнала.

— Ако сте сигурен…

— Сигурен съм — увери я Уакс. — Само се погрижете да не ни безпокоят. Госпожица Хармс не може да понася силни шумове, когато се чувства неразположена.

Икономката се поклони и се оттегли надолу по коридора към балната зала. Уакс затвори вратата и се приближи към леглото, където лежеше Стерис. Тя отвори едно око и хвърли поглед към вратата, за да се увери, че наистина е затворена.

— Как се чувстваш? — попита Уакс.

— Още ми се повдига — отвърна Стерис, като се подпря на един лакът и се поизправи. — Малко прибързано беше от моя страна, нали?

— Признателен съм за бързината ти — каза Уакс и погледна стенния часовник. — Ще изчакам няколко минути, за да съм сигурен, че коридорът е безлюден, и ще се измъкна навън. Не знам кога точно ще се завърне Келесина, но ще ми се наложи да действам бързо, ако искам да науча нещо.

Стерис кимна.

— Смяташ ли, че може да е някъде тук? Сестра ти, искам да кажа.

— Не е вероятно — отговори Уакс. — Но всичко е възможно. Бих се задоволил и с някаква следа относно местоположението ѝ.

— Какъв човек е тя?

— Стори ми се същата като повечето надути благороднички. Убедена, че…

— Не лейди Келесина, Уаксилий. Сестра ти.

— Не съм… — Уакс преглътна и хвърли пак поглед към часовника. — Не съм я виждал от десетки години, Стерис.

— Но полагаш такива усилия да я спасиш.

Той въздъхна и се настани до Стерис.

— Още откакто бяхме деца, тя винаги беше по-дръзката от двама ни. Аз бях внимателен, сериозен — толкова се стараех да постъпвам правилно. А Телсин… тя сякаш вече беше проумяла всичко и знаеше точно какво прави. Докато аз не напуснах Селото, а тя реши да остане.

— Повече териска от теб, значи.

— Може би. Смятах, че мрази онова място — като се има предвид колко често си намираше извинения да избяга. А после остана.

Той поклати глава и продължи:

— Така и не я опознах, Стерис. Не така, както трябваше. Бях прекалено съсредоточен върху самия себе си. Не мога да спра да си мисля, че предадох очакванията на всички — на майка ми, на баща ми, на самата Телсин, — като не запазих връзка с нея, когато отидох в Дивите земи. И ги предадох отново, когато я оставих да попадне и ръцете на чичо ми.

Стерис, все още легнала, стисна дланта му.

— Ще я открия — каза Уакс. — Ще оправя нещата. Избягах в Дивите земи, защото смятах, че не се нуждая от никого от тях. Но с течение на годините, Стерис, открих, че все по-малко и по-малко искам да бъда сам. Не мога да го обясня достатъчно ясно, предполагам. Но тя е част от семейството ми. Единствената част, която ми е останала.

Отвън се разнесе друг глас. Бяха приключили с представянето му и лорд Северингтън беше подел речта си. Уакс погледна часовника и се изправи.

— Добре. Трябва да ида да огледам наоколо, докато вниманието на всички е заето с речта.

Стерис кимна, спусна крака на пода и седна на леглото, като си пое дълбоко дъх.

— Ти изчакай тук — спря я Уакс. — Може да се окаже опасно.

— Забрави ли какво казах снощи? — попита го тя.

— Най-безопасното място за теб определено не е близо до мен, Стерис — възрази Уакс.

— Независимо от това. Може да ти се наложи да напуснеш имението бързо. Няма да имаш време да се връщаш за мен. А и ако те забележат, може да се зачудят защо си сам — но ако сме заедно, може да кажем, че просто си тръгваме и търсим изхода, за да идем при каретата си.

Основателни доводи. Той кимна неохотно и ѝ даде знак с ръка да го последва. Тя се присъедини към него с готовност и зачака до вратата, докато той я отвори и надзърна навън. Така чуваше гласа на лорд Северингтън още по-добре.

— … време да покажем на елънделци, че тяхната тирания е не просто несправедлива — тя върви против волята на Оцелелия, загинал в името на нашата свобода…

Коридорът беше празен. Уакс пристъпи навън, а Стерис го следваше плътно.

— Опитай се да не изглеждаш така, сякаш се промъкваш — посъветва я той тихо.

Тя кимна и двамата тръгнаха по дългия коридор с месингови газови лампи, които вече бяха превърнати в електрически. Според разположението на имението, което той беше наизустил, балната зала и малките стаи за гости се намираха в отделно крило на изток. Ако тръгнеха на запад по този коридор и свиеха на онзи ъгъл…

Минаха под една арка и влязоха в централното преддверие на имението, през чиято среда течеше поточе — започваше от един от водопадите и се спускаше по поредица красиво подредени камъни, покрити с камбанки. На стените светеха само няколко лампи и преддверието беше потънало в сумрак.

— Високата влажност сигурно се отразява ужасно на дървените елементи на постройката — отбеляза Стерис. — Каква разумна причина би могло да има да прокарат река през средата на къщата си?

— Сигурен съм, че далеч не са се ръководили от практически съображения — отвърна Уакс.

От един от другите коридори се показа една прислужница, която ги забеляза и замръзна на място.

Уакс се втренчи яростно в нея, изправи гръб и придаде на изражението си възможно най-силно излъчване на благородническо презрение. Младата жена не посмя да им проговори и вместо това наведе глава и се отдалечи бързешком с купчината чаршафи, които носеше.

Продължиха напред през мрачното преддверие. Широките стъклени прозорци над тях явно трябваше да разкриват гледка към небето, но в момента над тях се виждаха само вихрещите се мъгли. Уакс вдигна пръсти, за да поздрави далечните кълба, но се спря.

Хармония наблюдаваше през тях. Хармония, безпомощният. Хармония, безсмисленият. Уакс стисна зъби, извърна поглед и поведе Стерис по една пътека към вътрешната градина, която беше пълна с по-дребни камъни и растения. Предположи, съдейки по картите, че Келесина сигурно е някъде на втория етаж. Докато следваха пътеката на север покрай потока, забеляза един балкон над тях.

— Но наистина — промърмори Стерис, — как изобщо са сигурни, че водата е хигиенична? Не е ли достатъчна реката, която тече през градините им? Трябва да минава и през самото имение?

Уакс се усмихна и огледа внимателно балкона.

— Ще ида да огледам напред. Започни да говориш на силен глас, ако някой те спре. Така ще ми дадеш да разбера какво става и ще се промъкна обратно тук.

— Отлично — отвърна Стерис.

Уакс бръкна в джоба си и порови за няколко монети. Чувстваше се много старомоден, докато разгаряше стомана и се приготвяше да скочи.

— Искаш ли нещо по-солидно? — попита Стерис.

Той ѝ хвърли бърз поглед, после насочи очи към чантата ѝ.

— Нали я претърсиха?

— Претърсиха я — отговори тя, след което подхвана ръба на полата си и го вдигна настрани така, че да разкрие малкия пистолет, прикрепен към бедрото ѝ. — Опасявах се, че ще направят нещо такова. Затова се погрижих да взема резервен.

Уакс се ухили.

— Лесно бих могъл да свикна с компанията ти, Стерис.

Тя се изчерви в сумрака.

— Май… ще ми е необходима малко помощ, за да го сваля.

Той коленичи и видя, че тя е залепила пистолета за крака си с около седем ролки тиксо. А и тъй като все пак си беше тя, беше облякла къси панталони под роклята — именно за да бъде подготвена за такъв случай. Два чифта, при това — ако се съдеше по крайчеца на плата, който се подаваше под горните.

Уакс се залови да отлепя пистолета от бедрото ѝ.

— Погрижила си се да не го изгубиш в никакъв случай, както виждам.

— Все си представях, че ще падне и ще стреля, докато танцуваме.

Уакс изръмжа, все още зает с опитите да го отлепи от крака ѝ под роклята.

— Нали разбираш, че ако бяхме в пиеса, точно сега щеше да влезе някой и да ни завари така?

— Лорд Уаксилий! — възкликна Стерис. — На какъв театър си ходил?

— На онзи, който гледат в Дивите земи — обясни Уакс и най-после дръпна пистолета, вече освободен.

Оказа се, че е един от неговите Райътинги — двадесет и двумилиметров, с шест патрона. Държеше го в куфара с оръжията си, но рядко го използваше. Сега щеше да свърши работа. Изправи се и даде възможност на Стерис да оправи полата си.

— Добра работа.

— Първо пробвах с пушка — каза тя и се изчерви. — Трябваше да ме видиш как се опитвам да вървя с такова нещо, завързано за крака!

— Опитай се да останеш незабелязана, ако можеш — каза ѝ той, пусна една монета и се изстреля нагоре към балкона.

Мараси влезе в колибата на гробаря и затвори вратата след себе си с изщракване. Уейн вдигна глава от стола, чиито крака се беше заловил да чупи.

— Необходимо ли е това? — попита тя.

— Не знам — отвърна той и откърши още един крак. — Но е забавно. Как са юнаците?

Мараси погледна през прозореца към групата местни констабли, които тъкмо отвеждаха последните разбойници. Оказа се, че да взривиш пръчка динамит посред града е много ефективен начин да привлечеш вниманието на властите.

— Не знаят нищо — каза тя. — Наемни главорези, изпратени да извършат нападението. Работодателите им са споменали името ти — което, както се оказва, е било грешка.

— Известен съм — възкликна Уейн радостно и строши поредния крак.

Колибата беше преровена до най-дребното ъгълче — чекмеджетата бяха наизвадени, възглавниците се търкаляха на парцали, мебелите бяха на парчета. Уейн погледна към крака на стола в ръката си, явно за да провери дали е кух, след което го метна през рамо.

— Може да се опитаме да проследим парите, с които са им платили — продължи Мараси, — но подозирам, че Костюма е бил прекалено предпазлив, че да успеем. А и няма следа от малкото хлапе.

Уейн изръмжа, стовари крак на едно място на пода, след което направи няколко крачки и повтори същото.

— От полицията са довели аломант — каза Мараси. — А в онзи гроб няма метал, така че дори клинът да е бил там в някакъв момент, сега със сигурност не е.

Тя въздъхна, облегна се на стената и додаде:

— Поквара и гибел… Надявам се на Уаксилий да му е провървяло повече, отколкото на нас.

Уейн успя да пробие дупка в пода с тока на ботуша си. Мараси се оживи и се приближи към него, а той пъхна ръка и се зарови из тайника, който беше открил.

— Аха! — възкликна той.

— Какво е? — попита Мараси.

Уейн извади една бутилка.

— Скритата пиячка на Дешам.

— Само това ли?

— „Само това“ ли? Чудесно е! Типовете като него умеят да си крият алкохола много добре. Наоколо се навъртат твърде много други работници, които могат да го свият.

— Значи сме в задънена улица.

— Е, на бюрото оставих счетоводната книга, която открих в едно тайно чекмедже под шкафа — отбеляза Уейн и отпи глътка от тъмната течност, която беше открил. — Включва имената на всички, които са платили на тукашните за ошушканите гробове през последните няколко години.

Мараси се сепна.

— Къде я намери?

— Първо на нея попаднах — обясни Уейн. — Всъщност, почти не съм търсил. Пиячката, обаче, са скрили добре. Приоритети на място.

Мараси прескочи купчината подплата, разхвърляна около единия диван, и взе книгата. Не принадлежеше на Дешам, а на гробището като цяло. В нея бяха описани парцелите на гробовете, онова, което бяха открили във всеки от тях, и на кого са го продали.

„За да може шефът да знае какво е продадено, и какво — не“, досети се Мараси. И за да държи под око служителите си — да е сигурен, че няма да започнат собствен бизнес с обиране на гробове зад гърба му.

До едно от новите попълнения в книгата имаше бележка от управителя: „Ако някой дойде и поиска да проучи този гроб, изпратете да ме повикат веднага.“

Мараси затвори счетоводната книга и извади от джоба си листа, на който бяха записани имената на служителите в гробището.

— Хайде — подкани тя Уейн. — Има още едно място, където трябва да се отбием тази вечер.

15.

Темпълтън Фиг приглади перата на мъртвия си бял гарван. Знаеше със сигурност, че животното е истински албинос, а не фалшификат, подправен от някой хитрец, дочул за колекцията му. Вече беше виждал достатъчно изкуствено избелени животни, че да познае кога се касае за измама.

Беше препарирал тази птица лично — гордостта на колекцията му, — и я беше поставил така, че да гледа през рамо, с тънко парченце заешка кожа в човката. Такова великолепно създание. Хората винаги се изумяваха от гледката му, тъй като оперението му имаше точно обратния цвят на този, който очакваха. Котките, кучетата и тем подобните понякога имаха естествено бяла козина, затова албиносите сред тези видове не бяха така забележителни.

Постави стъкления купол обратно върху гарвана, направи крачка назад, стисна длани и огледа подредените в редица бели животни едно по едно. Идеално неподвижни, застинали в смъртта си. Съвършени. Само… новороденото диво прасенце. Не беше ли помръднато леко встрани? Искрено се надяваше икономката да не е решила пак да почиства праха около колекцията му.

Пристъпи напред и завъртя стъкления буркан, в който се съхраняваше прасенцето. В огнището зад него припукваше огън, макар навън да не беше особено студено. Дори беше отворил прозореца. Допадаше му контрастът — топлината от пламъците и хладния ветрец навън. Докато се опитваше да нагласи прасенцето точно както трябва, вратата на кабинета му проскърца.

— Темпълтън? — обади се тих глас и Дестра надникна вътре.

Под очите ѝ имаше торбички, косата ѝ беше разчорлена. Нощницата ѝ сякаш я беше погълнала цяла. Беше отслабнала още повече. Скоро щеше да прилича досущ на скелет.

— Идваш ли да си лягаме?

— По-късно — отвърна той и се обърна обратно към прасенцето. Готово.

— Кога по-късно?

— По-късно.

Тя трепна, като чу тона му, и затвори вратата след себе си. Трябваше вече да се е научила, че не бива да го безпокои. Да си ляга. Нима щеше да успее да заспи, преди да узнае какво се е случило на гробището? Хората, с които си имаше работа, не търпяха да ги разочароват. Когато нареждаха нещо да бъде изпълнено, то винаги се изпълняваше.

Скоро щеше да разбере. Приближи се напред и премести катерицата-албинос в края на редицата. Така по-добре ли изглеждаше? Протегна ръка и обърса потното си чело, после върна катерицата на предишното място. Не, и така не ставаше. Как, тогава…

Огънят спря да припуква.

Темпълтън затаи дъх. Обърна се бавно на място и бръкна в джоба на жилетката си за кърпичка. Огънят още си беше в камината — но беше неподвижен. Душата на Трел! Какво можеше да е накарало пламъците да замръзнат?

Нещо изтропа силно по вратата. Темпълтън отстъпи назад, а пръстите му продължиха да ровичкат трескаво в търсене на кърпичката. На вратата се потропа отново и той облегна гръб в лавицата, на която беше подредил колекцията си. Опита се да прошепне някакъв въпрос, но му беше трудно да диша.

Вратата се отвори с трясък и Дешам, гробарят, се стовари в стаята — с невиждащо облещени очи и риза, покрита с кръв.

Темпълтън изкрещя, отстъпи бързешком от вратата и притисна гръб в стената в дъното на малката си стаичка. Пръстите му напипаха перваза на прозореца и го стиснаха, за да му помогнат да се задържи прав, докато се взираше в трупа, проснат на прага.

Нещо потропа на прозореца.

Темпълтън стисна клепачи. Не искаше да погледне какво е. Замръзнал огън. Труп на пода в кабинета му. Сънуваше. Това беше кошмар. Не беше възможно…

Чук. Чук. Чук.

Най-после откри кърпичката си и я стисна отчаяно, без да отваря очи.

— Темпълтън — процеди дрезгав глас през прозореца.

Той се обърна бавно с лице към прозореца. Отвори очи.

Отвън стоеше Смъртта.

Лицето на забулената в черно Смърт беше скрито под качулка — но отдолу се показваха два дълги метални клина, чиито върхове проблясваха на пламъците на огъня.

— Мъртъв съм — прошепна Темпълтън.

— Не — прошепна Смърт. — Ще умреш, когато аз кажа. Не и миг преди това.

— О, Хармония.

— Ти не си Негов — прошепна Смърт от тъмнината навън. — Ти си мой.

— Какво искаш от мен? Моля те!

Темпълтън се свлече на колене. Насили се да погледне към Дешам. Щеше ли да се изправи на крака тялото му? Щеше ли да се хвърли към него?

— У теб има нещо мое, Темпълтън — прошепна Смърт. — Един клин.

После вдигна ръце и остави ръкавите на робата си да се смъкнат и да разкрият бялата кожа на ръцете му. В едната беше забит клин. На другата нямаше нищо — като се изключи една окървавена дупка.

— Не бях аз виновен! — изпищя Темпълтън. — Те настояха! Не е у мен!

— Къде.

— Пратен по куриер! — каза Темпълтън. — В Дулсинг! Не знам повече. О, моля те. Моля те! Накараха ме да взема клина и да им го пратя. Не знаех, че е твой! Беше просто парче метал. Невинен съм! Неви…

Гласът му заглъхна, когато осъзна, че огънят отново е започнал да пращи тихичко. Примигна и отново насочи очи към прозореца. Зад него нямаше нищо. Значи… значи все пак е било сън? Обърна се и видя трупа на Дешам, който все още кървеше на пода.

Темпълтън изхленчи и се сви на кълбо. Изпита искрено облекчение, когато констаблите нахлуха в кабинета му малко по-късно.

Уейн захвърли ужасното, тежко наметало и вдигна ръка да огледа раната, докато я лекуваше. В металоема му не беше останало много. Трябваше да започне да пести. Раните от куршум от преди малко бяха изразходвали доста от запаса му.

— Нямаше нужда наистина да пробиваш дупки в ръцете си, Уейн — каза Мараси, като се приближи до него в градината. Беше стъпкал няколко доста красиви петунии, за да стигне до прозореца.

— Естествено, че имаше — възрази той и избърса кръвта. — Трябваше да бъде автентично.

Почеса се по главата и премести жичките, на които беше окачил двата клина така, че да висят пред очите му.

— Свали ги най-после — нареди Мараси. — Изглеждат нелепо.

— Той не смяташе така — отговори Уейн.

Констаблите в къщата тъкмо влачеха Темпълтън Фиг навън. Информацията в счетоводната книга, която Уейн беше открил, беше предостатъчна, за да го пратят със сигурност в затвора. Горкият човечец. Всъщност не беше направил нищо лошо. Няма как да се нарече „кражба“, ако жертвата е вече мъртва. Но пък хората си имаха доста странности, когато опреше до вещите им. Уейн се беше отказал от опитите да проумее всичките им нелогични правила.

Беше пратил на Темпълтън малко плодове в затвора. Можеше да го ободрят.

— Как беше акцентът?

— Явно подейства — каза Мараси.

— Не бях сигурен какъв ще да е гласът на самата Смърт, нали разбираш? Предположих, че трябва да звучи важно-важно — като Уакс, когато ми нарежда да си сваля краката от мебелите. И примесено с много стари тонове — като дядото на някой дядо. И да стърже — като някой, който се задушава до смърт.

— Всъщност — отбеляза Мараси, — той има доста ясен изговор и никак не „стърже“. А акцентът е странен — не прилича на никой от останалите, които съм чувала досега.

Уейн изръмжа и свали клиновете.

— Можеш ли да го изимитираш?

— Кое? Акцентът ли?

Уейн кимна настоятелно.

— Не. Няма начин.

— Е, следващия път, когато се срещнете, кажи му, че трябва да дойде да говори с мен. Трябва да чуя как звучи.

— Какво значение има?

— Трябва да го чуя — повтори Уейн. — За следващия път.

— Следващия път? Колко пъти очакваш да ти се наложи да имитираш Смърт?

Уейн сви рамене.

— Това ми е вече четвърти. Така че никой не може да каже.

Допи последните глътки от брендито на Дешам, наметна робата на рамо и се запъти през мъглите обратно към пътя.

— Дулсинг — каза Мараси.

— Знаеш ли го?

— Малко фермерско селце — обясни Мараси. — На около осемдесет километра на североизток от Ню Сирън. Чела съм за него в учебниците покрай един важен казус, свързан с правата върху местните водни ресурси, но е изолирано и мъничко, не си заслужава вниманието. За какво им е притрябвало на Котерията?

— Може би много обичат пресни домати — отговори Уейн. — С мен, например, е точно така.

Мараси се умълча, явно замислена и обезпокоена по някаква причина. Уейн я остави на мира, извади кутийката си с дъвки, почука по капака ѝ, отвори я и си избра едно от меките, покрити с пудра топчета. По негово мнение, нощта беше минала отлично. Пръчка динамит, едно хубаво сбиване, безплатно бренди и възможност да уплаши някого така, че замалко да го накара да се напикае.

Простичките неща бяха онова, заради което си заслужаваше да се живее.

Първите няколко стаи, които проучи, не предоставиха на Уакс нищо полезно. Макар че се предполагаше, че са на Келесина, всички се оказаха празни. Изкуши се да ги прерови по-подробно за нещо интересно, но реши, че би му отнело твърде много време — и би означавало да се изложи на прекалено голям риск. Да го открият да се лута, изгубен в някой коридор, беше простимо; да го заварят да ровичка из гардероба на някоя дама беше нещо напълно различно.

Прокрадна се тихо обратно в преддверието, за да провери какво става със Стерис, махна ѝ с ръка и продължи по друг коридор. Този минаваше край една от външните стени и прозорците му бяха отворени пред мъглите, които се виеха навътре като миниатюрни водопади. Сигурно някой слуга беше натоварен със задачата да ги затваря в мъгливите вечери, но се беше разсеял покрай увеселението.

Спря пред една врата и се ослуша, но чу само гласът, който долиташе през прозореца от отвън — гласът на лорд Северингтън, който продължаваше невъзмутимо напред с речта си в балната зала. Благодарение на усилвателните устройства, Уакс успяваше да различи по някоя и друга дума.

— … да търпим господството… нов Лорд-Владетел?… незаконни данъци… краят на тази ера трябва да настъпи…

„Ще трябва да обърна повече внимание на това положение“, помисли си Уакс, докато пристъпваше на пръсти по коридора към следващата група стаи. Северингтън беше кмет на Билминг — пристанищния град на запад от Елъндел. Той беше единственият голям град в Басейна като се изключи самият Елъндел, — и беше особено развит в индустриално отношение. Ако действително се стигнеше до конфликт, те щяха да са начело.

„Те вече са начело“, осъзна Уакс, заслушан в думите, които долитаха през прозореца.

Продължи нататък по коридора, спря пред следващата врата и се ослуша. Тъкмо се готвеше да си тръгне, когато чу глас. Вътре имаше някого. Коленичи и приближи ухо към вратата. Искаше му се с него да има някое Калаено ухо, което да може да чуе по-добре. Този глас…

Това беше чичо му.

Уакс притисна ухо към стената, без да го е грижа как би изглеждал, ако някой влезеше в коридора и го завареше там. Покварата да го вземе… не можеше да различи повечето думи. Само по мъничко от време на време. Но това наистина беше Едуорн. Отговори му друг глас, който почти със сигурност беше Келесина.

От пролуката под вратата не се процеждаше светлина. Уакс притисна ръка към джоба, в който беше скрил пистолета, после завъртя топката на вратата и я отвори леко. Стаята вътре представляваше нещо като личен кабинет — потънала в непрогледен мрак, като се изключеше тънката ивичка светлина под вратата от отсрещната страна на помещението. Уакс се промъкна вътре, затвори вратата след себе си и се прокрадна през стаята — като потисна една ругатня, когато фрасна ръката си в една масичка. Притисна гръб към стената до другата врата с разтуптяно сърце.

— Това не е от значение — тъкмо казваше чичо му. Гласът му беше приглушен, сякаш говореше през плат или пък през някаква маска. — Защо ме прекъсна? Знаеш колко важна е работата ми.

— Уаксилий знае за проекта — каза Келесина. — И е открил една от онези монети. Прави се на глупав, но знае.

— Тактиките за отвличане на вниманието му?

— Не се хвана.

— Значи не полагате достатъчно усилия — каза Костюма. — Отвлечете някого от приятелите му и оставете писмо от името на някого от старите му врагове. Заинтригувайте го с някоя загадка, привлечете вниманието му към разследването. Уаксилий не може да устои на желанието за саморазправа с някоя несправедливост. Ще подейства.

— Обирът на влака не подейства — напомни Келесина. — За това какво ще кажеш, Костюм? Пръснахме ценни ресурси, да не говорим пък за връзките, които изграждах с години, за онова нападение. Обеща, че ако го атакуваме, докато е на борда, със сигурност ще се поддаде на изкушението да проучи случая. А той не му обърна никакво внимание. Напусна Айрънстенд същата вечер.

Уакс усети да го полазват хладни тръпки, докато преосмисляше всичко, което досега бе смятал за сигурен факт. Обирът на влака… Наистина ли беше просто метод за отвличане на вниманието, предназначен да го разсее от преследването на Котерията?

— Успяхме да си върнем устройството — каза Костюма. — Това си струваше риска.

— Онова, което Айрич веднага загуби, то ли? — продължи настоятелно Келесина. — Не бива да му се възлагат важни задачи. Прекалено нетърпелив е. Трябваше да оставиш на мен да прибера устройството, щом Уаксилий слезе от влака.

— Има голяма вероятност да се хване на примамката — каза Едуорн. — Познавам племенника си; сигурно още изгаря от желание да погне онези бандити. Щом все пак е предпочел твоето увеселение пред това, значи не си изпълнила задълженията си, както трябва. Нямам време да те държа за ръка и да те водя стъпка по стъпка, Келесина. Трябва да тръгвам към втория обект.

Уакс се намръщи. Явно случилото се на влака не беше имало за цел просто да го заблуди. Но чутото му му вдъхна по-дълбока тревога. През последната година беше проследил пет-шест различни следи с вярата, че следва чичо си плътно по петите. Колко от тях бяха фалшиви? И колко от другите случаи, с които се беше занимавал, не бяха истински? Ами Ейп Мантън? Беше ли той изобщо в Ню Сирън, както смяташе? Вероятно не.

Едуорн казваше истината. Познаваше Уакс добре. Твърде добре като за човек, когото едва беше виждал през последните двадесет години.

— Е — каза Костюма, — сега ти се предоставя възможността да ни осигуриш устройството, както обеща. Как върви това начинание?

— Не беше сред вещите, с които влезе на тържеството — отвърна Келесина. — Една от камериерките в хотела е наш шпионин и ще претърси стаята му. Казвам ти, Айрич…

— Айрич вече беше наказан — прекъсна я Костюма. Защо гласът му звучеше толкова по-глухо от този на Келесина? — Това е всичко, което те касае. Намери ми устройството и другите ти грешки може да бъдат простени. Въпрос на време е да използват някоя аломантична способност в близост до него.

— И тогава ли ще видим това „чудо“, което все ни обещаваш, Костюм? — запита тя настойчиво. — Още няколко такива речи и Северингтън ще е настроил целия Басейн така, че да е готов за бунт. Без да обръща никакво внимание на факта, че Елъндел ни превъзхожда както числено, така и откъм въоръжение.

— Търпение! — отвърна Костюма с развеселен тон.

— Ти се опитай да бъдеш търпелив. Изстискват ни до последна капка. Обеща да сразиш онзи град, да осигуриш войска и…

— Търпение — повтори Костюма тихо. — Спри Уаксилий. Това е твоята част от сделката за момента. Задръж го в града; улови интереса му.

— Няма да се получи, Костюм — каза Келесина. — Вече знае прекалено много. Проклетият полиморф трябва да му е казал…

— Оставили сте го да избяга?

Келесина замълча.

— Мислех — продължи Костюма с охладнял глас, — че вече сте се отървали от него. Ти ми връчи клина му и заяви, че другият е бил унищожен.

— Оказва се, че… може би сме прибързали с извода си.

— Разбирам — каза Костюма.

Настъпи дълга пауза. Уакс вдигна пистолета до главата си и усети как по челото му се стича пот. Обмисли дали да не нахлуе още сега. Вече имаше доказателства срещу Келесина в лицето на ранената кандра, както и собствените си показания. Вследствие на взрива бяха загинали няколко души. Убийство.

Но имаше ли достатъчно доказателства срещу Едуорн? Нямаше ли той просто да се измъкне отново? Покварата да го вземе — войска? Готвеха се да унищожат Елъндел. Смееше ли да чака? Ако арестуваше Келесина и Костюма веднага, тя може би щеше да се пречупи, да свидетелства срещу него…

Стъпки.

Идваха от коридора отвън. Докато се приближаваха към вратата, той взе бързо решение, пусна една монета — не специалната, която беше прибрал в друг джоб, — и Тласна.

Стаята се озари от светлината в коридора, когато вратата се отвори, и разкри икономката от преди малко. Тя прекоси стаята бързешком, и, за щастие, не включи лампите в помещението, а вместо това се запъти право към кабинета, пред който подслушваше Уакс.

В бързината да почука на вратата, жената не вдигна глава и не го забеляза как виси, притиснат към тавана над нея, и продължава да се Оттласква от монетата. Гласът на Келесина ѝ каза да влезе.

— Милейди — поде икономката с разтревожен глас, — Бърл е на тържеството и следи за аломанти. Току-що изпрати да ми съобщят, че е усетил някого да използва метали някъде тук.

— Къде е Уаксилий?

— На годеницата му ѝ прилоша — обясни икономката. — Заведе я в една от стаите за гости да се възстанови.

— Любопитно — обади се чичо Едуорн. — А къде е той сега?

Уакс се приземи на пода с тупване и насочи пистолета към хората в стаята.

— Тъкмо тук.

Икономката се завъртя към него и изахка. Келесина се изправи от креслото си с широко отворени от изненада очи. А чичо Едуорн…

Чичо Едуорн не беше в стаята. Единственото, което се виждаше, беше подобно на кутия устройство, поставено на масата пред Келесина.

16.

— О, Уаксилий! — долетя от кутията гласът на чичо му. — Колко се радвам да чуя медения ти глас. Нахлуването ти в стаята бе осъществено по подобаващо драматичен начин, предполагам?

— Телеграф за гласове — каза Уакс и пристъпи напред.

Държеше пистолета неотклонно насочен към Келесина, която отстъпи до стената на тясната стая, пребледняла като платно.

— Нещо такова — отвърна някак приглушеният глас на Едуорн. Електрическият механизъм не го възпроизвеждаше съвсем точно. — Как е лейди Хармс? Надявам се болежката ѝ да не е твърде сериозна.

— Добре е — озъби се Уакс, — въпреки факта, че прати хора да ни убият на онзи влак.

— О, хайде сега — каза Едуорн. — Не беше това целта. Идеята за убийството ти ми хрумна едва впоследствие. Кажи ми, провери ли кои точно са били жертвите на нападението? Един от пътниците е бил убит, доколкото зная. Кой е бил той?

— Опитваш се да ме разсееш — каза Уакс.

— Да, така е. Но това не означава, че лъжа. Всъщност съм установил, че е доста по-ефективно просто да ти кажа истината. Трябва да проучиш онзи мъж. Ще се изненадаш от нещата, които ще откриеш.

„Не. Съсредоточи се“, каза си Уакс и попита настоятелно:

— Къде се намираш?

— Някъде далеч — отвърна Костюма, — и съм зает със задачи от огромна важност. Моите извинения, задето нямам възможност да се срещна с теб лично. Предлагам ти лейди Келесина като заместник и израз на добрата ми воля.

— Келесина да върви по дяволите — каза Уакс, грабна кутията и я вдигна, като едва не изтръгна жиците на гърба ѝ от стената. — Къде е сестра ми!

— Толкова много нетърпеливи хора по света — отвърна гласът на Едуорн. — По-добре да се беше съсредоточил върху собствения си град, племеннико, и да беше задържал вниманието си върху дребните престъпленийца, които ти предоставихме. Опитах се да подходя разумно. Боя се, обаче, че ще се наложи да предприема нещо драстично. Нещо, което ще те отстрани със сигурност.

Уакс усети, че изстива.

— Какво ще направиш, Костюм?

— Не е важно какво ще направя, племеннико. Важно е какво правя сега.

Уакс погледна към Келесина, която беше посегнала към джоба на роклята си. Тя вдигна ръце, уплашена, точно в мига, в който нещо огромно се блъсна в Уакс. Той залитна, бутна масата и я прекатури.

После примигна, изумен. Икономката! Мускулите ѝ се бяха увеличили неимоверно, ръцете ѝ се издуваха под робата, а вратът ѝ беше дебел колкото мъжко бедро. Уакс изруга и вдигна пистолета си, но икономката веднага го изби от ръката му.

Китката му изкрещя от болка, той трепна и се Тласна от гвоздеите в стената, за да се превърти по пода, по-далеч от жената. Изправи се и бръкна с ръка в джоба си за монета, но икономката не му обърна внимание. Вместо това вдигна оръжието му от земята и се обърна към Келесина, която нададе писък.

„О, не…“

Изстрелът накара ушите му да забучат. Келесина се свлече безжизнено на пода. От дупката на челото ѝ капеше кръв.

— Уби я! — прозвуча остър писък от прага на коридора.

Уакс се обърна и завари прислужницата от преди малко, вдигнала ръце към лицето си.

— Лорд Ладриан уби господарката ни!

Жената побягна, без да спира да крещи същите думи отново и отново, въпреки че явно беше видяла ясно случилото се в стаята.

— Копеле такова! — изкрещя Уакс към кутията.

— Хайде, хайде — обади се гласът от нея. — Това е чиста лъжа, Уаксилий. Напълно наясно си със семейното ми дърво.

Икономката се приближи към Келесина и започна да претърсва тялото ѝ. После, кой знае защо, простреля мъртвата жена още веднъж.

Така или иначе, това даде на Уакс възможността да вземе кутията, която беше паднала от масата до него.

— По-добре внимавай, племеннико — прозвуча гласът от нея. — Заповядал съм им да те убият, ако могат. В този случай, мъртвата изкупителна жертва ще ни свърши също толкова добра работа, колкото и живата.

Уакс изрева, изтръгна кутията от жиците, които я прикрепяха към стената, и я Тласна през прага към съседната стая. После вдигна ръка и Тласна пистолета в ръката на икономката, която тъкмо се опитваше да го насочи към него.

Тя изруга на териски. Уакс се обърна и хукна от малката стаичка към онази отвън, където първоначално се беше скрил. Ритна вратата, за да си осигури някакъв заслон, Оттласна се от монетата от преди малко и прелетя през стаята, като прескочи дивана. Вдигна устройството за комуникация и изтича в коридора отвън.

Шестима мъже в черни сака и бели ръкавици се приближаваха към него. Замръзнаха на място, после се прицелиха с оръжията си.

Поквара и гибел!

Уакс се Оттласна от рамката на прозореца и влетя обратно в стаята в мига, в който мъжете откриха огън по него. Вратата към вътрешната стая, в която държаха телеграфа, се отвори, и Уакс я затръшна отново с аломантия така силно, че я накара да се строши в лицето на икономката.

Друг път навън. Коридорите за прислугата? Навсякъде около него се виждаха сини линии, и той се огледа за някоя, която да не е на място… Ето! Тласна я и отвори скритата врата в стената, която водеше към тясно коридорче, осветено от голи електрически крушки, явно предназначено за прислужниците. Все още понесъл кутията на телеграфа, той скочи вътре, докато преследвачите му нахълтаха в стаята зад него.

Лабиринтът от завои му позволи да поддържа преднина, макар че му се наложи да обезвреди един от мъжете с монета, когато се приближи твърде много. Това накара останалите да отстъпят, но Уакс забеляза, че никой от тях не носи метал у себе си. Алуминиеви оръжия. Това трябва да беше един от отрядите наемни убийци на Костюма — най-вероятно се беше свързал с тях и им беше дал нареждания още в момента, когато Келесина му се беше обадила по телеграфа.

Уакс изскочи от тесния коридор в една стая, откъдето се надяваше да успее да се върне в преддверието. Ако откриеха Стерис…

Втурна се през консерваторията на имението, осветена от няколко мътни електрически крушки и със стени, покрити с карти, и излезе в един от коридорите, които беше проучил по-рано. Отлично. Хукна към централното преддверие, но в мига, в който стигна до стълбището, което водеше надолу от балкона, нещо изскочи от сенките и му се нахвърли изневиделица.

Териската, от чиито счупен нос още бликаше кръв, изръмжа и го стисна за врата. Той Тласна една монета към нея, но разстоянието беше прекалено малко, за да може тя да набере инерция. Вместо това я удари в гърдите и остана там, докато Уакс я Тласкаше и се опитваше да избута териската от себе си. Започваше да му причернява, но продължи да напряга сили, докато един юмрук не се стовари неочаквано в лицето на жената.

Тя го пусна, залитна назад и се олюля. Уакс си пое дъх рязко и вдигна поглед към извисяващата се над него МеЛаан.

— Покварата да го тръшне! — възкликна тя с дълбок, басов глас. — Наистина сте започнали без мен.

Териската отново се втурна към тях, а Уакс се превъртя настрани и бръкна в джоба си за монети. Вдигна последните си три в шепа. Икономката заби юмрук в лицето на МеЛаан, нещо изхрущя силно и Уакс спря, когато я видя как залита назад, притиснала обезобразената си ръка към тялото си — кокалчетата явно бяха натрошени, а палецът почти се беше откъснал от дланта.

МеЛаан се ухили. Лицето ѝ се беше сцепило там, където се беше стоварил юмрукът на териската, и разкриваше лъскавия метален череп отдолу.

— Трябва да внимаваш повече какво удряш.

Икономката отново се изправи, макар и с олюляване, но МеЛаан небрежно стисна собствената си предмишница и я откъсна, при което разкри дългото, тънко метално острие, прикрепено към ставата на лакътя. Когато териската ѝ се нахвърли, МеЛаан заби оръжието в гърдите ѝ. Жената изхъхри рязко и се стовари на колене, след което се сви и смали, сякаш беше спихнал винен мех.

— Хармония, колко обичам това тяло — каза МеЛаан и се обърна към Уакс, глуповато ухилена. — Как изобщо ми е минало през ум да нося друго?

— Цялото ли е алуминиево? — попита Уакс.

— Аха!

— Сигурно струва цяло състояние — каза Уакс, изправи се и облегна гръб на стената.

Балконът беше пред него, а коридорът, по който беше дошъл, се падаше отляво. Наемните убийци на чичо му щяха да пристигнат скоро.

— За щастие, имах няколко столетия на разположение да спестявам — каза МеЛаан. — И…

Уакс я дръпна към стената до себе си, за да я прикрие. Оказа се по-лека, отколкото беше очаквал — като се имаше предвид, че костите ѝ са метални.

— Какво? — попита тя.

Уакс вдигна една монета, ослушвайки се за хора. Проснатата на балкона пред него териска потрепваше конвулсивно. Когато чу стъпки, той увеличи теглото си леко, завъртя се зад ъгъла и грабна пистолета на първия мъж с една ръка, като го изви към пода. Оръжието произведе безуспешен изстрел, а Уакс притисна другата си ръка към гърдите на мъжа и Тласна монетата към тях.

Монетата и наемникът зад нея полетяха назад по коридора към останалите мъже, които отскочиха встрани. Алуминиевият пистолет остана у Уакс, който го подхвърли във въздуха, улови го и стреля светкавично четири пъти. Първият куршум попадна малко наляво от целта и удари мъжа в ръката, но останалите улучиха наемниците право в гърдите.

И тримата се свлякоха на пода. Четвъртият мъж изстена от пода, където Уакс го беше Тласнал.

— Леле майчице — обади се МеЛаан.

— И това го казва жената, която току-що откъсна половината от собствената си ръка.

— Мога да я закача пак — обясни МеЛаан, хвана предмишницата си и я плъзна обратно на мястото ѝ над острието. От раната на лакътя продължи да капе кръв. — Виждаш ли? Като нова е.

Уакс изсумтя и пъхна откраднатия алуминиев пистолет в колана си.

— Можеш ли да се измъкнеш сама?

Тя кимна.

— Искаш ли да взема пистолетите, които остави на гардероб?

— Можеш ли?

— Сигурно.

— Би било чудесно.

Уакс се приближи към териската и провери дали е мъртва, след което прерови джобовете ѝ, докато не откри пистолета, с който беше убила Келесина. Намери и още нещо. Метална гривна от чисто злато.

„Взе я от Келесина“, помисли си Уакс и я завъртя между пръстите си, припомняйки си как убийцата коленичи до трупа на господарката на имението.

Разгоря малко стомана и видя, че предположението му е било правилно. Можеше да усети гривната, но линията беше много по-тънка, отколкото трябваше. Това беше металоем — и то зареден със значителен запас изцелителна сила.

— Келесина териска ли беше?

— Откъде да знам? — отвърна МеЛаан.

Уакс прибра гривната в джоба си, грабна кутията с телеграфното устройство — което искаше да изпрати в Елъндел, за да го проучат по-подробно, — и го подхвърли на МеЛаан.

— Вземи това, ако нямаш нищо против, и го донеси в хотела довечера. Бъди готова за заминаване от града. Съмнявам се, че ще прекараме нощта тук.

— А беше така уверен, че ще си свършим работата тук, без да се стига до бой.

— Никога не съм казвал подобно нещо. Казах, че няма да стане толкова зле, че да имам нужда от Уейн. И наистина нямах.

— Незабележима семантична разлика.

— Аз съм благородник. Не е зле, че научих все нещо от себеподобните си — каза Уакс, отдаде чест с малкото пистолетче и скочи от балкона, като забави падането си с една монета. — Стерис?

Тя изпълзя от близкия храст.

— Как мина?

— Зле — осведоми я Уакс, погледна нагоре към тавана и свали вечерното си сако. — Може да се окаже, че неволно съм им предоставил възможността да ни натопят за убийството на лейди Келесина.

— Неприятно — отговори Стерис.

— Доказателствата им обаче зависят от това дали ще успеят да проследят куршумите до мен — допълни Уакс, — и дали ще намерят някакви мои отпечатъци в околността. Така или иначе, ще прибегнат до лъжесвидетелстването на мними очевидци, за да изглежда така, че съм дошъл тук специално, за да убия Келесина. Дръж се здраво.

Стерис се хвана за него с, както той забеляза, непресторен ентусиазъм. Тази част наистина ѝ допадаше. Уакс извади куршумите от двадесет и двумилиметровия си пистолет и ги стисна в едната си ръка, след което се Оттласна от монетата долу, за да ги изстреля към тавана. Запрати ги към прозорците горе и ги Тласна с всичка сила, за да отслаби стъклото, после вдигна другата си ръка — която беше увил със сакото — над главата си и двамата със Стерис го пробиха и полетяха в кълбящите се мъгли.

Приземиха се на покрива, за да може Уакс да се ориентира. Навън, сред мъглата, се почувства по-добре почти мигновено, а ръката му — която го наболяваше, откакто териската изби пистолета от пръстите му, — спря да пулсира болезнено.

— Научи ли нещо полезно? — попита Стерис.

— Не съм сигурен — каза Уакс. — Повечето от онова, което дочух, се отнасяше до някакъв бунт срещу Елъндел. Зная, че Едуорн тръгва към някакво важно място. Нарече го „втория обект“. И каза нещо, което май се отнасяше до онова малко кубче, което Мараси намери.

Придърпа я пак плътно към себе си и с едно Тласване ги запрати още по-нагоре през вихрещите се мъгли към хотела им. Стерис се беше вкопчила здраво в него, но не откъсваше възхитен поглед от града под тях.

— Той заповяда да убият Келесина — каза Уакс. — Трябваше да се досетя. Трябваше да го предвидя.

— Поне нощта е мъглива — каза Стерис на висок глас, за да надвика вятъра. — Няма да им е лесно да ни проследят.

— Добре се справи тази вечер, Стерис. Много добре. Благодаря ти.

— Беше интригуващо — отвърна тя, докато той ги спускаше върху един покрив.

Усмивката, с която тя го дари с готовност, го стопли. Стерис беше доказателство, че въпреки неприязънта, която изпитваше към политическите кръгове в Басейна, сред тях все пак се срещаха добри хора. Прями хора. Колкото и да беше изненадващо, всъщност се беше сблъскал с почти същото прозрение за Дивите земи, след като се премести там.

Беше великолепна. Като необработен изумруд сред купчина фалшиви — излъскани до блясък, но просто стъкло. Ентусиазмът ѝ донякъде компенсираше тревогата, която тазвечершните събития бяха събудили у него. Изчезналият Костюм. Опитите да му припишат убийството. Леси би казала…

Не. Нямаше нужда да мисли за Леси сега. Усмихна се на Стерис, придърпа я към себе си и Тласна право нагоре. Все по-високо и по-високо, далеч горе над улиците. По-високите сгради на града се виждаха само като тънки линии светлина, които сочеха нагоре на фона на нощта. Уакс ги оттласна от един покрив и двамата минаха покрай една електрическа гондола, която се тресеше леко, а отвътре надничаха група смаяни пътници. Кабината се залюля по-силно, когато Уакс Тласна встрани от нея и двамата се насочиха към небостъргачите.

Два от тях бяха достатъчно близо един до друг и с помощта на поредица бързи, силни Оттласвания, Уакс успя да насочи себе си и Стерис нагоре през вихъра на мъглите в поредица от дъги — първо в едната посока, после — в другата. Стигна до върха на единия небостъргач и се Оттласна нагоре, като ги запрати още малко по-високо. Надяваше се, че ако се издигнат над тази тераса, най-високата в града, ще…

Да. Двамата изскочиха от мъглите и полетяха нагоре сред небе, което малцина бяха имали възможността да видят. Полето на Издигащия се, както го наричаха Монетометите: горната граница на нощните мъгли. Белотата се простираше във всички посоки и бушуваше като повърхността на океан, окъпана в звездна светлина.

Стерис възкликна удивено, а Уакс успя да ги задържи на място, като се Оттласкваше от върховете на двата небостъргача долу. Тъй като бяха само две точки, не беше сигурен колко време ще може да запази равновесие така, но засега успяваше.

— Толкова красиво… — каза Стерис, обвила плътно ръце около него.

— Благодаря ти още веднъж — каза Уакс. — Още не мога да повярвам, че внесе пистолет на тържеството.

— Напълно в реда на нещата — отвърна Стерис. — Да ме превърнеш в контрабандистка.

— Също както ти се опитваш да ме превърнеш в джентълмен.

— Ти вече си джентълмен — възрази Стерис.

Уакс сведе поглед към нея, докато тя се държеше за него и се опитваше да гледа във всички посоки едновременно. Изведнъж усети как нещо се разгаря в него, като метал. Желание да закриля жената в обятията си — така разумна и така изпълнена с изненадваща жар едновременно. И огромна привързаност към нея.

Затова се остави да я целуне. Тя остана изненадана от целувката, но ѝ се отдаде. Двамата бавно заплуваха настрани и надолу във въздуха, понеже Уакс беше загубил контрол над опорните точки, но той продължи да притиска устни към нейните и ги остави да се плъзнат обратно сред кипящите мъгли.

Уейн качи крака на масата в хотелската им стая, отворил нова книга пред себе си. Беше я открил по-рано днес, докато обикаляше града и се вреше тук и там.

— Трябва да го прочетеш това, Мара — каза той на Мараси, която крачеше напред-назад зад дивана, на който се беше настанил. — Най-смахнатата работа, която някога съм чувал. Някакви хора решават да построят кораб, нали разбираш? Само дето искат да върви нагоре. Използват някакъв мощен взрив да го запратят към звездите. Та някакви други хора решават да го откраднат, нали така — седмина, всичките осъдени престъпници. Тръгват да търсят какво да ограбят с него, нали така, но накрая се озовават на някаква звезда, където няма…

— Как изобщо можеш да четеш? — попита Мараси, без да спира да върви.

— Ами, не съм особено сигурен — каза Уейн. — Всичко подсказва, че би трябвало да съм по-тъп от кокоше яйце.

— Имах предвид… не си ли нервен?

— Че защо да бъда?

— Нещо може да се обърка.

— Не — отвърна Уейн нехайно. — Нали аз не съм там. Няма как Уакс да се забърка в кой знае какви неприятности, без аз да…

Нещо се удари в прозореца и накара Мараси да подскочи. Уейн се обърна и видя Уакс, вкопчен в един от парапетите на прозорците и стиснал Стерис под ръка като чувал с картофи — е, чувал картофи с доста привлекателна гръдна област, трябваше да се отбележи. Уакс отвори прозореца, остави Стерис вътре и се прехвърли през ръба до нея.

Уейн пъхна един фъстък в уста.

— Как мина?

— Хм — отвърна Уакс вяло.

Беше си загубил официалното сако някъде, а единият ръкав на ризата му беше напоен с кръв — не неговата собствена, надяваше се. Връзката му висеше, наполовина отвързана.

— Разбрахме къде е най-вероятно да са се укрили Костюма и хората му — каза Уейн, а Мараси се затича да провери как е сестра ѝ, която изглеждаше доста зачервена — но пък поне беше жива.

— Шегуваш се — каза Уакс.

— Не — отговори Уейн, ухили се и лапна нов фъстък. — Какво открихте вие?

— Няколко нови следи относно кубчето на Мараси — каза Уакс, докато сваляше връзката си. — И нещо за някакъв строителен проект, и вероятно сформиране на войска. Планът на Костюма май е в по-напреднал стадий, отколкото смятах.

— Великолепност — заяви Уейн. — Та…

Уакс въздъхна, извади портфейла си и подхвърли една банкнота към Уейн.

— Печелиш.

— Хванали сте се на бас? — попита невярващо Мараси.

— Приятелски облог — каза Уейн, а банкнотата изчезна светкавично. — Може ли да си взема фъстъците, като тръгнем?

— Като тръгнем ли? — попита Мараси и се изправи.

Уейн посочи с палец Уакс, който тъкмо беше извадил куфара си.

— Потегляме. Мараси, Стерис, препоръчвам ви да вземете само най-необходимото. Имате петнайсет минути.

— Вече съм готова — каза Стерис и се изправи от стола.

— Аз… — Мараси премести поглед от Уакс към Стерис, явно объркана. — Какво сте направили на онова тържество?

— Доста неща — отвърна Уакс. — Да се надяваме, че не сме започнали война, освен останалото. Но не мога да бъда сигурен.

Мараси простена.

— Ти си му позволила да направи такова нещо? — обърна се тя обвинително към Стерис.

Стерис се изчерви. Уейн намираше това нейно изражение за необичайно — като се имаше предвид, че имаше емоционалния капацитет на парче скала, де.

Последва момент на оживена подготовка, докато Уакс и Мараси тичаха насам-натам, за да си съберат нещата. Уейн се присламчи до Стерис и пъхна един фъстък в уста.

— Научила си се на номера с предварителното събиране на багаж от мен, нали?

— Ами… всъщност, да.

— Какво ще ми дадеш в замяна, тогава? — попита Уейн. — Трябва да си готова да предложиш нещо хубаво като заплащане, когато взимаш нещо друго.

— Ще си помисля — каза Стерис.

Петнадесет минути по-късно, четиримата се сместиха в една карета, карана от МеЛаан в мъжкото ѝ тяло. Пораздърпаната леля Джин стоеше на прага на хотела и ги наблюдаваше, като стискаше в ръка пачка банкноти — пачка, която включваше парите, които Уейн беше спечелил от Уакс. Беше ѝ ги оставил като бакшиш, задето си беше качвал ботушите на мебелите.

В далечината отекна оглушително дрънчене на камбанки, което приближаваше към тях.

— Констаблите ли са това? — попита леля Джин ужасено.

— Боя се, че да — отвърна Уакс и затвори вратата.

Каретата се разтресе и потегли, а Стерис се наведе през прозореца и помаха за довиждане на клетата собственичка.

— Натопени за убийство! — извика ѝ Стерис. — На страница седемнадесета от списъка, който ви дадох, го има! Опитайте се да не им позволявате да тормозят прислугата ни излишно, когато пристигнат!

Няколко часа по-късно, Уакс пристъпи на една урва сред тъмнината и остави кълбата мъгла да го обхванат.

Мракът му липсваше. В града никога не беше тъмно — не и така, както беше в Дивите земи. Електрическите лампи само влошаваха положението. Всичко светеше, прогонваше тъмата — а с нея и спокойствието. Тишината. Усамотението.

Човек можеше да намери себе си, само когато беше сам. Така ти остава само един, с когото да разговаряш; само един, когото да обвиниш. Зарови ръка в джоба на мъглопелерината си и с изненада откри една пура. Мислеше, че са му свършили — хубавите, силни „Тингмар“, които беше донесъл от Ветрино.

Сряза я с ножа на колана си и я запали с клечка кибрит. Наслади ѝ се, като вдъхна дима, задържа го в гърдите си, и накрая го издиша на облаче сред мъглите. Частица от него, която да се смеси с Хармония. Да се задави с нея дано.

Въртеше малкия метален клин между пръстите на отпуснатата до тялото си ръка. Обицата, която ВенДел му беше изпратил.

Беше почти същата като онази, която беше използвал, за да убие Леси.

След известно време се разнесоха стъпки. Някой приближаваше. Уакс дръпна от пурата, чиито искри засияха топло сред мъглата и разкриха лицето на МеЛаан. Женското ѝ лице. Беше приключила с преобразяването и преобличането, и тъкмо дозакопчаваше ризата си.

— Ще поспиш ли малко? — попита го тя тихо.

— Може би.

— Доколкото ми е известно, човеците все пак се нуждаят от сън. От време на време.

Уакс дръпна от пурата и отново издиша сред мъглите.

— Костюма иска да се върнеш в Елъндел, предполагам — продължи МеЛаан. — Опитва се да постави нещата така, че да не виждаш никакъв друг избор.

— В неприятно положение сме, МеЛаан — каза Уакс. — Посланикът, изпратен от Арадел като политически мост, убива домакинята си? Дори напрежението в другите градове да не е било осезаемо досега, след като се разчуе, със сигурност ще стане. В най-добрия случай, ще се получи пълна дипломатическа издънка. В най-лошия — ще се окаже, че съм започнал война.

Вятърът повя и клоните на боровете, които не можеше да види, прошумоляха. Не можеше да различи дори МеЛаан; трябва да се беше заоблачило, и светлината от звездите да беше помътняла. Сладка, всеобхватна тъмнина.

— Ако наистина започне война, това ще е дело на Костюма — каза МеЛаан. — Не твое.

— Може да успея да я предотвратя. Губернатор Арадел трябва да разбере, МеЛаан. Ако във външните градове се разпространи твърдението, че случилото се е политическо убийство — ако решат да го използват като искрата, с която да започнат пожара, — не мога просто да изчезна. Трябва да ида в Елъндел. Така ще мога да заявя на всеослушание, че системата на правосъдието в Ню Сирън е корумпирана и ми се е наложило да напусна града, за да остана в безопасност. Мога да разпространя собствената си версия за събитията във вестниците, преди новината да се разпространи; мога да убедя Арадел, че не съм убил Келесина. Ако направя нещо различно, ще изглежда, сякаш се крия.

— Както вече казах — каза МеЛаан. — Ще постави нещата така, че да нямаш избор — поне доколкото ти виждаш.

— Ти другояче ли виждаш нещата?

— Била съм много хора, Ладриан. Гледала съм през много очи. Винаги можеш да намериш различна перспектива — ако я търсиш достатъчно упорито.

Уакс дръпна пак и задържа дима в дробовете си дълго, преди да го издиша на тънка струйка. МеЛаан се отдалечи с тихи стъпки. Нуждаеха ли се от сън тя и себеподобните ѝ? Беше намекнала, че не — но нямаше как да бъде сигурен.

Останал сам с пурата, Уакс се опита да обмисли следващия си ход. Да се върне в Елъндел, както го бяха принудили приближените на Костюма, или да продължи да преследва загадката — както го принуждаваха приближените на Хармония. Завъртя обицата между пръстите си и си позволи да се изправи лице в лице с омразата, която вреше тихо в него.

Никога преди не беше мразил Бог. След предполагаемата първа смърт на Леси, не беше обвинил Хармония. Покварата да го вземе, даже когато Кървящата повдигна въпроса защо Хармония не му помага, Уакс не беше изпитал омраза.

Но сега… да, усещаше омраза. В Дивите земи можеше да се натъкнеш на сериозни неприятности. Да загубиш приятели. Понякога ти се налагаше да убиеш някого, когото не искаш да убиеш. Но имаше едно, което никога не биваше да правиш: никога не биваше да предаваш собствения си другар. Приятелите бяха прекалено рядко срещан късмет в онази пустош, където сякаш всичко желаеше смъртта ти.

Когато скри истината от него, Хармония беше забил нож в гърба му. Уакс беше способен да прости много неща. Но не беше сигурен, че това е едно от тях.

Пурата най-сетне догоря. Въпросите му оставаха неразрешени. Когато се запъти обратно към лагера, мъглите вече се оттегляха. Нахрани конете — шест, купени на кея на най-ниската тераса на Ню Сирън, заедно с голям дилижанс, с който обикновено превозваха пътници в южните райони на Дивите земи.

Едва се бяха измъкнали от Ню Сирън. Препуснаха с каретата и някак си успяха да се спуснат надолу преди полицията, но едва след като Уакс се видя принуден да спре една от гондолите.

След това, констаблите прекратиха преследването, сякаш осъзнали, че не са в състояние да заловят някого като Уаксилий Утринния стрелец — или поне не и без много подкрепления. На Уакс му се искаше да продължат напред. Макар да беше уморен до смърт, не можеше да си позволи — нито на когото и да било от останалите — да си почива твърде дълго. За всеки случай.

Докато останалите се настаняваха сънено в купето, МеЛаан пое юздите от него и се покатери на мястото за кочияша. Уейн седна до нея и тя му се ухили.

— Накъде, шефе? — попита, като се обърна към Уакс. — Към къщи?

— Не — отговори той. — Ще идем в Дулсинг — мястото, за което са разбрали Уейн и Мараси.

Местоположението на строителния проект.

— Значи все пак си открил друга възможна перспектива — отбеляза МеЛаан.

— Още не — каза Уакс тихо и влезе в дилижанса. — Но нека видим дали Хармония ще посмее да ми предостави такава.