Оковите на скръбта

Епилог

Мараси беше открила, че ѝ действа зареждащо да работи на светлината на свещи. Може би се дължеше на първичното усещане за опасност, което навяваха. Електрическите светлини бяха някак си безопасни, овладени, укротени — но откритият пламък беше нещо диво. Живо. Малка искра ярост, която беше в състояние да унищожи нея и всичко, върху което се трудеше, ако беше освободена.

Напоследък си имаше работа с много такива искрици.

По бюрото ѝ в главния щаб на констаблите бяха подредени множество бележки, документи, записки от разпити. Присъствала беше на повечето от тях през последните две седмици в ролята на съветник на генерал-констабъл Реди. Двамата си сътрудничеха толкова често напоследък, че понякога ѝ беше трудно да си спомни колко неприятно се беше държал с нея в началото на работата ѝ в участъка.

Макар че самият Костюм не се беше пречупил, много от хората му бяха проговорили. Знаеха точно толкова, колкото да ги вбесят. Бяха ги избрали сред недоволстващите младежи от градовете в покрайнините — с глави, пълни с истории за Оцелелия и борбата му срещу имперската власт. Бяха обучени в градове като Рашекин и Билминг, далеч от централното правителство. В откъснати от останалите общности, които се бяха оказали далеч повече, отколкото бяха подозирали.

Арадел и останалите се бяха съсредоточили върху тези детайли. Войските, хронологическия ред на събитията, технологиите — като например устройството за разговори на далечни разстояния, което Уаксилий беше откраднал от имението на лейди Келесина. Подготвяха се за война, независимо, че продължаваха да настояват за мир.

Бяха уплашени — и с право. Десетилетията на недотам невинните начини, по които бяха пренебрегвали положението на хората в крайните градове, бяха довели до това напрежение. Мараси се надяваше, че още има шанс то да бъде успокоено по мирен път. Оставяше работата върху това в ръцете на политиците. Без да обръща внимание на шовинизма и демагогията им, тя насочваше вниманието си към нещо друго. Към историите, които хората разказваха — за нещо необичайно, различно от слуховете за летящи кораби и нови аломантични метали.

Взе един от листовете, запълнен с нагъсто написани бележки. Бегли споменавания, негласни признания, издадени от по някой кос поглед, тих шепот. Истории за хора с червени очи, които идваха през нощта. Добави ги към записките си във връзка с Трел — древното божество, което хората отново бяха започнали да почитат по неизвестна за нея причина. Божество, което беше създало клиновете, които бяха покварили кандрата Паалм — и чието име се отронваше от устните на мнозина от затворниците им.

Бе прекарала месеци в разследване, а все още имаше усещането, че не е успяла да научи нищо ново. Но щеше да открие отговорите — по един или друг начин.

Похитителите на Костюма явно искаха да го уплашат със суровата неприветливост на помещението — обикновена килия в дълбините на затвора с кофа вместо тоалетна и едно одеяло на леглото. Изтъркана, безсмислена тактика. Сякаш не беше виждал друго, освен рози и пухени завивки цял живот; сякаш никога не беше спал на гол камък.

Е, скоро щяха да разберат. Всичко можеше да бъде превърнато в предимство. В този случай му беше дадена възможността да се докаже. Щяха да видят, че няма да се пречупи.

Затова никак не се изненада, когато две седмици по-късно вратата на коридора пред килията му се отвори с щракване и вътре се промъкна един непознат. Този път беше мъж — с проскубана брада и рошава коса. Някой просяк от улицата, предполагаше.

Винаги можеше да ги познаеш по походката. Никога не се разхождаха бавно, спокойно. Винаги крачеха бързо. Целенасочено.

Мекото червено сияние на очите му, разбира се, също му подсказа истината. Доколкото беше успял да разбере, Уаксилий и глупаците му не подозираха за съществуванието на тези създания. Не разбираха. Не можеха да разберат.

Котерията също разполагаше с Безлики безсмъртни.

Костюма се изправи, дръпна надолу ръкавите на затворническия си гащеризон и изправи гънките на раменете.

— Две седмици по-късно, отколкото очаквах.

— Нашите планове не се съобразяват с вашите.

— Не се оплаквам. Просто отбелязвам. Нямам абсолютно нищо против да чакам, колкото пожелае Трел.

— Наистина ли? — попита Безсмъртният. — Доколкото разбираме, настоявате да избързаме.

— Просто изразявах нещата и от собствената си перспектива, за да можем да ги обсъдим, като вземем под внимание всичко необходимо.

Съществото го измери с поглед през решетките.

— Не си се пречупил и не си издал тайните ни.

— Не съм.

— Впечатлени сме.

— Благодаря.

Предимство. Дори двуседмичният престой в затвора можеше да бъде използван като доказателство, което да демонстрира онова, което той искаше.

— Ще избързаме с плана, както пожелахте — каза Безсмъртният.

— Отлично!

Съществото бръкна в джоба си и извади машинка, подобно на малка кутия, увита в жици. Един от ранните опити на Айрич да създаде взривно устройство от метала, който захранваше въздушните кораби. Беше се оказал несполучлив — пораженията, до които водеше, бяха съвсем малко по-сериозни от тези на динамита. На тях им трябваше нещо, което да може да изравни със земята цели градове.

— Какво е това? — попита Костюма разтревожено.

— Новият план не се нуждае от Котерията в настоящия ѝ състав.

— Но ние сме ви необходими! — настоя Костюма. — За да властваме, за да управляваме цивилизацията на…

— Вече не. Скорошният технологичен напредък направи цивилизацията ви твърде опасна. Ако ѝ позволим да продължи да се развива, ще рискуваме да се стигне до прогрес, който вече да не можем да контролираме. Затова решихме да унищожим създанията, които обитават този свят. Благодарим ви за преданата служба; приемаме я и ще ви позволим да ни служите и в друга Сфера.

— Но…

Създанието включи взривното устройство и изпрати себе си — и Костюма — в небитието.

Уакс се сепна, внезапно разбуден. Взрив ли беше чул току-що?

Огледа тихата спалня на мезонета. Стерис се беше свила до него в леглото, потънала в дълбок сън и напълно неподвижна, макар че продължаваше да го държи леко за ръката. Правеше го често — сякаш се боеше да го пусне и да рискува всичко това да свърши.

Когато я погледна на светлината на звездите, остана изумен от дълбокия прилив на обич към нея, който нахлу в него. Изненадата му не го обезпокои. Помнеше колко сутрини се беше събуждал до Леси и изпитвал същото това изумление. Изумление при мисълта на невероятния си късмет; удивление, когато усетеше колко силни са собствените му чувства.

Нежно отмести ръката ѝ и вдигна чаршафа, за да я завие по-добре, преди да се измъкне от леглото и да се запъти, както беше гол до кръста, към балкона на стаята.

Бяха прекарали медения си месец в мезонета, вместо да се върнат в имението. Вдъхваше им усещане за ново начало и Уакс започваше да си мисли, че може би ще му хареса да се премести тук за постоянно. Сякаш за стотен път през живота си се беше превърнал в нов човек и беше настъпила нова ера. Епохата на тихите имения и разговорите в дневните беше приключила; беше дошла епохата на смелите небостъргачи и оживения политически живот на огромния град.

Мъглите се бяха показали и се вихреха отвън, но небостъргачът беше толкова висок, че му се стори, че различава звездите и Червения прорез през нея. Понечи да отвори вратата на балкона и да излезе навън, но се спря, когато забеляза тоалетката, на която Дрютън беше подредил няколко негови вещи. Явно беше прегледал багажа му — от джобовете му и от чантите, които бяха успели да си върнат от хотела в Ню Сирън. Прислужникът явно се питаше кои да остави и кои да изхвърли.

Уакс се усмихна и докосна с пръсти смачканото шалче, което бе носил на тържеството със Стерис. Спомни си как го беше захвърлил на пода, докато се преобличаше с панталони и мъглопелерина в стаята си, преди да побързат да избягат от града. Дрютън го беше подредил на тоалетката заедно с кърпичката с инициали от увеселението и дори капачката от бутилка, която Уакс беше взел за в случай, че му се наложи да се Тласне от нещо. Но Дрютън я беше поставил на отделно парче плат, сякаш може да беше най-ценният предмет на света.

Уакс поклати глава и положи длан на бравата на вратата. После замръзна и се обърна пак към тоалетката.

Ето я. Монетата, която му беше дал просякът, блестеше на слабата светлина на звездите. Дрютън трябва да я беше открил в джоба му. Уакс протегна ръка, поколеба се за миг, после я взе и излезе навън сред мъглите.

„Възможно ли е?“, зачуди се той и вдигна монетата пред очите си. Два различни вида метал. Единият беше сребрист. Възможно ли беше да е никросил? Другият беше мед. Ферохимичен метал. Макар че шарката на лицето не беше същата, а и самата монета беше по-малка, не изглеждаше особено различна от медальоните на южняците.

Веднага, щом си го помисли — веднага, щом осъзна какво можеше да прави, — металоемът се задейства и той усети в себе си резерв, който можеше да използва. Възкликна от изненада.

Наричаха ги медноеми. Много специален вид ферохимични съдове. Съдове, които можеха да съхраняват спомени.

Той почерпи от него.

Мигновено се озова другаде. На голо поле, съвсем сам, посред прашна буря. Беше му трудно да гледа през очите на онзи, чиито спомен беше почерпил, защото той явно виждаше само с едното.

Другото беше цялото в синьо. Навсякъде имаше линии. Зрението на човек, в чието око има клин.

Фигурата прекоси самотната равнина, като подмина няколко земеделски полета с растения, оставени да загният, недоузрели, на суровия вятър. Пред него имаше град — или поне останките на такъв.

Чуваше как собствените му ботуши тропат глухо по прашасалите скали и виенето на вятъра, усети студа. Навлезе в града, покрай основите, белязани от отдавна догорелите пожари. Някак си знаеше, че обитателите му — както и тези на останалите села и градове, през които беше минал, — са разрушили стените на собствените си жилища заради отчаяната нужда от дърво за огнищата им.

По улицата лежаха голи трупове. Дрехите им също бяха изгорени, след като бяха замръзнали — заради време, което повечето хора биха усетили като съвсем слаб студ.

Пред него се извисяваше подобна на крепост каменна постройка. Дълга и тясна, тя му напомняше на нещо, което вече беше виждал — не Уакс, а мъжът, чийто спомен той изживяваше в момента. В съзнанието му проблесна образът на нещо безкрайно далечно, но избледня само след миг.

Пътникът продължи напред и прекрачи прага на една от къщите. Вратата също беше изгорена.

Вътре завари група хора, сгушени един до друг, за да се топлят, и увити в безполезни одеяла. Вече нямаше огън.

Бяха изгорили дори маските си.

Пътникът си проправи път сред тях. Някои явно се разтревожиха от присъствието му, но повечето продължиха да се взират напред с мътен поглед. В очакване на смъртта. Откри водачите им в средата на групата — старейшините, възрастни и с маски от плат на лицата. Единствените, които им бяха останали. Една престаряла жена го погледна и вдигна маската си.

Видя я в два свята едновременно — обичаен образ в единия, и синкави очертания в другия. Протегна ръка, хвана жената за рамото, коленичи и прошепна една-единствена дума.

Уакс се пробуди от спомена рязко, изпусна монетата и отстъпи назад, стреснат.

Тя издрънча тихо на земята и спря до единия му крак.

Тази ръка… Тази ръка. Прорязана от мрежа от белези, които се преплитаха и минаваха един над друг, сякаш се бяха натрупвали все повече и повече върху кожата, ранявана отново и отново. Думата, която беше изрекъл, отекваше като нестихващо ехо в ума на Уакс.

„Оцелейте.“