Ондин

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Ондин измина пътя до Лондон в компанията на няколко монахини, които бяха предприели поклонническо пътуване. Когато пристигна в града, тя похарчи голяма част от парите си за нови дрехи. Трябваше да се върне в своите земи, както подобава на законна господарка.

На 21 октомври наетата карета затрополи по калдъръма на входната алея, която водеше към Довьо Плейс, наречен така на името на стария дукски род. Покрита с първия сняг за тази година, сградата приличаше на дворец от кристал. Ондин, загърната в ново палто от сребърна лисица, дръпна завеската на прозорчето и втренчи поглед в родния си дом. Замъкът беше построен в началото на века при управлението на Джеймс I. Прапрадядо й, който беше французин, бе служил на младата шотландка Мери през краткото време, когато тя управляваше Франция след смъртта на мъжа си. По-късно той придружи сина й Джеймс до Лондон, когато момчето се възкачи на трона след смъртта на кралица Елизабет 1. Именно тогава Довьо беше получил титлата дук Рочестър и голямо имение.

Замъкът беше украсен с високи кули, построени не за да го защитават, а според каноните на властващия тогава архитектурен стил. Стените бяха боядисани в бяло, високите дъговидни прозорци блестяха. Ондин не дочака кочияшът да й отвори вратичката, а слезе сама и забърза нагоре по широкото парадно стълбище. Широката, красиво резбована врата се отвори със скърцане и на прага застана Джем, старият камериер на баща й.

— Лейди Ондин? — прошепна невярващо той и пребледня. После нерешително пристъпи към нея.

Ондин се усмихна и го прегърна.

— О, Джем! — Сълзи замъглиха очите й. Тя бе дошла тук, без да има какъвто и да било план, само с намерението да поиска сметка от двамата мъже, които й бяха сторили най-голямото зло на света. В този момент разбра, че е постъпила правилно. Джем не я беше забравил, другите слуги сигурно също я помнеха.

— Милейди… — Старецът я обгърна с треперещата си ръка и отново се взря изумено в нея, сякаш имаше насреща си призрак. — Претърсихме половин Англия с надеждата да ви открием и през цялото време умолявахме Всемогъщия да ви върне отново при нас. Накрая ви обявиха за мъртва — но аз знаех, че не е така. Когато чух, че баща ви е загинал, изпаднах в отчаяние. Нашият господар беше толкова добър. Бях сигурен, че е неспособен да извърши предателство. Защо да посяга на сина, след като цял живот беше служил вярно на бащата? А вие, милейди, да участвате в заговор? Никога!

— Джем!

Като чу гласа на несъщия си чичо, Ондин се сгърчи като от удар. Той застана на прага и очевидно не я позна, тъй като главата й беше скрита под кожената качулка.

— Ако имаме гости, въведи ги вътре, не стой като глупак! — нареди строго господарят. Ондин се обърна бавно към него и свали качулката от главата си. Уилям не беше от рода Довьо. Дядото на Ондин се бе оженил за майка му след смъртта на първата си жена. По-късно синът беше взел името Довьо. Двамата с бащата на Ондин бяха отраснали заедно. Ондин изобщо нямаше представа за пъклените му планове да я омъжи за сина си и да присвои земите на дука. Дали ако баща й беше останал жив, тя щеше да стане жена на Раул?

Взря се замислено в лицето на чичо си. Защо не беше разбрала, че този човек е способен на толкова подлост и коварство? Около петдесетгодишен, той беше висок и строен, с гъста кестенява коса. Осанката му беше внушителна, лицето студено, с присвити очи и тесни устни.

— Добър ден, чичо — поздрави учтиво тя и направи опит да се усмихне.

— Ондин… — Той също изговори името й, сякаш имаше насреща си призрак. Очевидно беше повярвал в мнимата й смърт, причинена от разбойник по пътищата или може би от диво животно. А сега тя стоеше пред него, красива както винаги, облечена в елегантно палто от сребърна лисица, под което носеше разкошна рокля с пола от бяло кадифе и корсаж от снежнобял лен, украсен с дантели.

Очите му се присвиха още повече, ръката му се стегна в юмрук.

— Ти си жива! — произнесе задавено той.

— Да, чичо Уилям — отговори с тих смях Ондин.

Никак нямаше да съжалява, ако чичо й получеше удар.

— Как се осмеляваш да се появиш тук, предателко?

— Ти да не ме мислиш за глупачка? — попита иронично тя.

Чичото хвърли кратък поглед към Джем и заговори сърдито:

— Да влезем вътре. Онова, което имаме да обсъдим, не е предназначено за ушите на слугите. Погрижи се за багажа на лейди Ондин, Джем!

Той стисна до болка ръката на Ондин и я въведе в салона. Много й се искаше да го отблъсне, но се овладя. Трябваше да действа умно и да печели време.

По пътя към работната стая на Уилям тя надникна в трапезарията, която беше отдясно на големия салон. Нищо не се беше променило. В средата стоеше дългата маса в стил Тюдор, на лавиците блестяха сребърните съдове на майка й.

Уилям отвори вратата на работната си стая, която преди това беше неоспоримото царство на баща й. Широкият прозорец гледаше към добре поддържаната градина, останалите стени бяха покрити с етажерки за книги. Томовете бяха предимно на френски, защото чичо й смяташе, че френската култура ще му придаде известен шик.

Той затвори вратата, докато Ондин пристъпи към прозореца и се загледа в снега, който се стелеше навън.

— Къде беше толкова време, по дяволите? — попита гневно чичото.

Тя свали бавно кожата от раменете си и я остави на пейката под прозореца.

— На много места — например в ада.

Уилям я изгледа недоверчиво, отиде до масичката, на която бяха поставени множество бутилки и гарафи и си наля портвайн. Опразни чашата на един дъх, после седна зад писалището си и й направи знак да заеме място срещу него.

— Не би трябвало да ме гневиш с глупавите си шеги, скъпа племеннице, защото мога просто да щракна с пръсти и ще се озовеш в Тауър. Имам доказателства, че двамата с баща ти сте участвали в заговор срещу краля.

— Защо е тази комедия, чичо? Сега сме сами, няма нужда да се преструваш. И двамата знаем отлично, че съм невинна. Баща ми също не е имал намерение да убие Чарлз. Ти измисли цялата тази интрига, за да завладееш земите и титлата му.

Жестока усмивка заигра по тънките устни.

— Знаеш ли, Ондин, постъпи много лекомислено, като се появи тук. Баща ти загуби живота си, когато се опита да прониже краля. След този акт ние, твоето семейство, изпаднахме в немилост. Чарлз е умен и знае, че притежавам документи, които доказват вината ти, но като добър чичо ги крия и никога не бих ги извадил пред съда. Той не те преследва, защото има слабост към красивите млади жени, дори да са участвали в заговор срещу него заедно със злите си татковци. — Той се изправи, наля си още една чаша портвайн и предложи и на нея. — За съжаление ти се прояви като глупачка и пропиля шанса си. Ако се беше омъжила за Раул, сега щяхме да бъдем щастливо, единно семейство. Но ти го отблъсна и с това подпечата съдбата си. Сигурно разбираш, че не мога да те оставя жива.

Сърцето й биеше лудо, но тя се усмихна, отпи глътка портвайн и заговори спокойно:

— Тук ли ще ме убиеш — в работната си стая? Какво ще кажеш после на слугите? — Помълча малко и прибави подчертано бавно: — Докато не намеря смъртта си, дукеса Рочестър съм аз и никой друг.

— Докато навършиш двадесет и една години, ти си под моя опека. Остават ти цели две години до пълнолетие. Впрочем, аз нямам намерение да те убия със собствените си ръце. Палачът ще ми спести това усилие.

— Не, чичо, аз нямам намерение да умирам. Затова и се върнах.

— Това означава ли, че си готова да станеш жена на Раул?

— Това беше и твоята цел, нали? Ако застана пред олтара с Раул, така наречените доказателства ще изчезнат ли?

В този момент на вратата се почука и Уилям попита недоволно:

— Кой е?

— Аз съм, Раул.

Уилям скочи, дръпна сина си в стаята и бързо затвори вратата зад гърба му.

Раул застана пред писалището и се вгледа смаяно в Ондин. С тъмната си коса и махагоновокафяви очи той приличаше на баща си. Ако я нямаше жестоката линия около тънките устни, щеше да бъде забележително красив мъж. Очевидно се ползваше с пълни шепи от семейното богатство, защото носеше светлокафяв панталон от скъпа вълна, риза с богата дантелена яка и жакет от фин брокат. За да се убеди, че това наистина е братовчедка му, той докосна медноцветните коси, разпръснати по раменете й.

— Ти се върна — прошепна невярващо той.

— Точно така — потвърди баща му и се обърна към Ондин: — По-красива и елегантна от всякога… — Той сложи пръст под брадичката й и я повдигна. — Повтарям първия си въпрос — къде беше през цялото това време?

— Това няма значение — отговори ледено Ондин и го отблъсна. — Дойдох да преговарям с вас и първото ми изискване е към теб: никога повече не ме докосвай с окървавените си ръце!

Мъжът избухна в подигравателен смях.

— Щом станеш жена на Раул, ще забравиш високомерието си.

— Ако стана негова жена, ще понасям неговите докосвания — не твоите. Засега обаче ще ме оставите на спокойствие — и двамата.

— Ти нямаш право да поставяш изисквания, защото си под моя власт. В тази къща заповядвам само аз.

Ондин се облегна с усмивка назад.

— Тогава хайде да се опитаме да постигнем съгласие.

По бузите на Уилям избиха червени петна.

— Съгласие? Ако искаш да останеш жива, трябва да изпълниш всички мои условия, без да ми поставяш изисквания…

— Нека първо я изслушаме, татко — прекъсна го Раул. — Не забравяй едно: ако се оженя за нея, триумфът ни ще бъде пълен. Тогава никой няма да ни оспорва титлата и земите.

Ондин сведе глава, за да скрие задоволството си. Очевидно двамата все още не се чувстваха сигурни дали титлата и земите нямаше да им бъдат отнети. Само ако тя станеше законна съпруга на братовчед си, убийците щяха да заздравят позицията си.

— Е, дукесо? — поклони се подигравателно Раул. — Какво имаш да ни кажеш?

— Ще се омъжа за теб след един месец. Дотогава не ти позволявам да ме докосваш. Ще живея тук като законна наследница и господарка, за да имам време да свикна с онова, което ме очаква.

— И защо искаш толкова много време? — попита недоверчиво Уилям.

— В противен случай ще разтръбя пред целия свят какво зло извършихте вие двамата. Слугите в тази къща обичаха баща ми и няма да ми е трудно да ги убедя в извършеното от вас злодеяние. Ако ми дадете времето, което искам, ще мълча. И може би… — Тя се усмихна на Раул с моминска плахост. — Може би ще те даря с благосклонност още преди сватбата.

Братовчед й се улови веднага на въдицата. Като видя блесналата в очите му надежда, Ондин изпита нещо като съчувствие.

— Е, добре, давам ти един месец — съгласи се той и се наведе към нея, но баща му го отблъсна.

— Не бързай толкова, момче! Първо трябва да узнаем къде се е крила Ондин.

Тя въздъхна уморено.

— Казах ти вече, чичо — на много места. Първоначално бях при крадците в гората, после си намерих място в едно имение далече на север…

— С честен труд ли си заслужила това елегантно облекло?

— Купих го в Лондон.

— С какви пари?

— О, докато бях на север, събрах известна сума. Заминах за Лондон и заложих всичките си пари на зарове. Щастието беше на моя страна. Тогава вече бях разбрала, че ако стана жена на Раул, няма да има нужда да работя за няколко гроша. Обичам лукса и искам да му се наслаждавам до края на дните си. — Тя сведе отново глава, за да прикрие лъжата в очите си. — Необходимо ми е известно време, за да го опозная по-добре.

— Ще го имаш! — Раул коленичи пред нея и улови ръцете й. Ондин се взря отвратено в тънките му пръсти, по които нямаше и най-малки следи от физически труд, и си спомни ръцете на съпруга си — корави, мазолести, загорели от слънцето… .

— Още нищо не е решено! — Уилям седна отново зад писалището си. Подозренията му не бяха изчезнали. — Така например искам да узная дали нашата дукеса не е проституирала по улиците на някой северен град.

— Татко! — провикна се възмутено Раул.

Без да обръща внимание на протестите му, Уилям продължи:

— Това ще се установи много лесно. Лекарят ще провери девствена ли е или не. Нищо чудно да е заченала от друг мъж и да иска да направи детето си наш наследник. Няма да оставя всичко, което постигнах с толкова труд, на копелето на някаква си уличница!

Ондин усети как кръвта се отдръпна от бузите й. Как да избегне този проклет лекарски преглед? Раул й се притече на помощи

— Няма нужда от лекар. Не бива да унижаваш Ондин. Мисля, че всичко е уредено. Аз ще отида при епископа да поръчам разгласяването на годежа. За да възнаградя мълчанието на Ондин, ще й дам месеца, който поиска. Щом стана неин законен съпруг, вече никой няма да ми оспори титлата. Ти ще управляваш земите, татко, цялото богатство. Мечтите ни ще станат действителност.

Уилям не откъсваше очи от племенницата си.

— Не й вярвам.

— Защо не? — учуди се Раул. — Когато стане моя жена, тя ще бъде длъжна да ми се подчинява. Няма от какво да се боим.

— Е, добре, сключихме сделката. — Уилям стана и заобиколи писалището. Спря пред Ондин и я погледна право в очите. — Слугите ще отнесат багажа ти в старата ти стая, скъпа дукесо. Но знай едно — аз ще те държа под око. Не съм заслепен от красотата ти като глупавия си син. След месец двамата ще застанете пред олтара. И не се опитвай да подкопаваш позицията ми в тази къща, защото ще съжаляваш горчиво! — Той се ухили и направи ироничен поклон. — Ако обещаваш да се придържаш към правилата на играта, бъди добре дошла в дома ми, дукесо.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Гневният вик на Уоруик огласи Чатъм Менър. Ондин беше изчезнала! Търсейки помощ, графът се обърна към Клинтън и Джъстин. След трагедията с нещастната луда икономка той се чувстваше много по-близък с двамата. Затова им разказа цялата истина, от началото до края.

После заяви, че кралят сигурно знае нещо. Най-добре било веднага да заминат за Лондон. Джъстин реши да го придружи, Клинтън и Джейк щяха да ги последват след погребението на Матилда.

Когато пристигнаха в Лондон, двамата братя узнаха, че кралят е заминал на север, и решиха да го почакат в двореца Сейнт Джеймс. Най-после Чарлз се върна и Уоруик се яви при него в частните му покои, без да се съобразява с етикета.

— Трябва да говоря веднага с вас, сър! — извика той, докато смаяните пазачи му препречваха пътя с мечовете си.

Чарлз вдигна вежди.

— Виждам — отбеляза кратко той и освободи телохранителите си. — Лорд Чатъм е забравил добрите си маниери, но съм сигурен, че няма да ми стори нищо лошо.

— Къде е тя? — попита направо Уоруик, след като остана сам с краля.

— За кого говорите, драги ми Чатъм?

— За жена ми. Сигурен съм, че знаете къде се е скрила.

— Никога не съм отвличал жените на приятелите си! — отговори развеселено кралят.

— Не ви обвинявам в нищо, Ваше величество.

— Аха! Най-после си спомнихте, че ми дължите почитание.

— Тя изчезна, господарю! Нима ще твърдите, че не знаете нищо за нея? Когато за първи път я доведох в двора, Ондин направи няколко опита да избяга от мен и трепереше като лист. Но след като поговори с вас насаме, страхът й сякаш се изпари. Тъй като бях зает със собствените си проблеми, не направих опит да проникна в тайната й, но сега…

— Доколкото чух, проблемът ви е разрешен.

— Така е. Женевиев е станала жертва на една бедна луда — леля ми Матилда. Тя се самоуби и се опита да вземе Ондин със себе си в отвъдното, но аз успях да я спася в последния момент.

— Наистина съжалявам за случилото се… Въпреки това изпитвам огромно облекчение, че призраците на миналото са престанали да ви преследват.

Макар да беше благодарен на краля за съчувствието, Уоруик не можа да сдържи нетърпението си.

— Все още очаквам отговора ви, сър. Къде е Ондин?

— Говорите за дамата, с която възнамерявахте да се разведете, нали?

— По дяволите, взех това решение само защото се боях да не я убият заради мен! Сега вече тази опасност е отстранена.

— Аха, значи я обичате!

— Тя е моя жена.

— Не питам за това. Интересуват ме чувствата ви.

— Да, по дяволите, обичам Ондин, обичам я повече от всичко на света! Сир, откакто се качихте на трона, ви служа вярно и честно. А сега ви умолявам — не, изисквам от вас да ми помогнете!

Чарлз смръщи неодобрително чело. Като истински представител на династията на Стюартите, той беше убеден в божествените си права.

— Вие изисквате помощта ми?

Уоруик стисна ръце в юмруци и ги скри зад гърба си.

— За Бога, вие сте невъзможен, Чатъм! Но тъй като ми напомнихте за вярната си служба, която ценя твърде високо, ще ви простя дързостта. Въпреки това се колебая дали да отговоря на въпроса ви, след като така убедително ми демонстрирахте горещия си темперамент.

Кралят пристъпи замислено към камината и си наля чаша ейл.

— Това е дълга история. Налейте си ейл и седнете, Уоруик. Значи, преди известно време в двора ми имаше един дук, много честен мъж, който обаче неколкократно беше заставал срещу баща ми, защото смяташе, че кралят не дава достатъчно възможности на парламента да се включва в държавните дела. Знам, че баща ми не беше добър крал, макар да не заслужаваше такава жестока участ. Та този дук, който в никакъв случай не беше приятел на Кромуел, след смъртта на лорд-протектора се застъпи за връщането ми в Англия. — Чарлз спря пред Уоруик и го погледна право в очите. — Помните ли онзи турнир? Помните ли дуела с Хардгрейв?

— Как бих могъл да го забравя?

— Да, разбира се, простете. — Чарлз се покашля смутено. — Онази нощ загина Женевиев… Това беше денят, в който реших, че ще удостоя с милостта си стария дук въпреки различията му с баща ми.

Изведнъж Уоруик спря да диша.

— Покушението върху живота ви…

— Да, малко след турнира. Е, старият дук Рочестър имаше дъщеря…

Ръката на графа затрепери толкова силно, че бирата се разля по килима.

— Ондин?

— Точно така. — Кралят взе чашата от ръцете му и я остави на масата.

— Защо, за Бога, се е озовала в Нюгейт? Защо са я осъдили на смърт?

— Знаете само половината от историята, Чатъм. Имайте малко търпение. Ще продължа само ако се закълнете да се държите прилично. Ондин се намира в много притеснено положение и само тя е в състояние да реши проблема.

— Велики Боже! Чарлз…

— Както знаете, дукът беше убит в момента, когато уж вдигнал меча си срещу мен.

— Защо уж? Нима не бяхте до него?

— Тъкмо бях обърнал гръб на придружителите си. Изведнъж чух крясък и когато се обърнах, дукът лежеше на пода с пронизана гръд. Красивата му дъщеря избяга с писък, а несъщият й чичо и синът му се заклеха, че тя е била съучастница на баща си в опита за убийство. Раул Довьо държеше в ръка окървавен меч. Присъстваха още един слуга и двама войници, които по-късно изчезнаха и това ми се стори много подозрително. С изключение на това обстоятелство обаче всичко доказваше, че старият дук е искал да ме убие.

Уоруик не можеше да проумее чутото.

— Момичето край потока… — припомни си внезапно той.

— За какво говорите?

— Аз я видях! След турнира отидох в гората, за да си почина. Лежах край един поток и изведнъж се събудих от яростна кавга. Една млада жена изскочи от храстите на отсрещния бряг и изчезна във водата. Потърсих я, но напразно, а после реших, че съм сънувал. Още тогава си казах, че прилича на русалка — най-прекрасната, която съм срещал някога…

Не издържайки на напрежението, Уоруик скочи на крака.

— От кого е бягала?

— Вероятно от чичо си, Уилям Довьо, или от братовчед си Раул. Слуховете твърдяха, че Ондин трябвало да се омъжи за братовчеда си, но баща й отричаше. Когато по-късно се появи с вас в двора, тя ми разказа, че опитът за убийство е инсцениран от Уилям и сина му, за да отстранят стария дук от пътя си и да наследят титлата и земите му.

— Но щом знаете истината…

— Не съм сигурен в нищо, Уоруик. Мога да разчитам само на опита си, на познанията си за човешката природа. Вярвам на младата дама. Тогава обаче Раул и баща му също бяха убедителни в твърденията си, че Рочестър е искал да ме убие, и освен мен никой не се усъмни в искреността им. Ако дъщеря му не беше избягала, щеше да се наложи да я затворя в Тауър — не на последно място и защото алчните й роднини притежават документи, които доказват вината й.

— И вие позволихте на жена ми да се върне при онези двамата? — процеди през зъби Уоруик.

— Тя е длъжна да открие какво замислят чичо й и синът му.

— Не можете ли да я помилвате, сър?

— Това не е достатъчно. Ондин иска непременно да възстанови доброто име на баща си.

Уоруик удари с юмрук по масата.

— Значи аз трябва да стоя и да чакам, докато жена ми е в ръцете на двама убийци? Имам пълното право да отида в замъка на дука и да я извлека оттам за косите.

— Разбира се, че имате това право, но тя няма да ви благодари, докато нещата не се изяснят докрай. Освен това не съм сигурен дали наистина е отишла в Довьо Плейс. Само предполагам, че е така, защото лично аз я посъветвах да се върне в земите си и да поиска наследството си.

— Какво сте я посъветвали?

— Може би ще си припомните, че вие се оженихте за нея, за да заловите убиеца…

Уоруик простена и притисна с ръце пулсиращите си слепоочия.

— Ами ако е вече мъртва…

— Съмнявам се. Уилям има голямото желание да я ожени за Раул, за да си осигури дукската титла. Ако е умна и действа предпазливо, което може да се очаква от нея, тя ще се справи с всички опасности и ще победи враговете си.

— Ваше величество, след като научих всичко, не мога да се държа настрана!

— Това ми е ясно — засмя се кралят. — Най-добре е да сте близо до Ондин, за да й помогнете в случай на нужда. Много ви моля обаче да се държите кротко и да не прибързвате! Ако я обичате истински, ще намерите правилните начини и средства да докажете невинността й. Умолявам ви, Уоруик, обуздавайте темперамента си!

— Ще направя всичко, което зависи от мен — обеща тържествено графът, но кралят не изглеждаше много убеден.

— От това зависи животът на Ондин — произнесе предупредително Чарлз. — И вашият собствен.

Уоруик въздъхна тежко.

— Къде са земите на Рочестър?

— Довьо Плейс се намира югозападно от Лондон, само на два часа път на кон. Красив замък, удобен за живеене — много по-луксозен от варварския ви дом на север.

Графът хвърли унищожителен поглед към краля, при което Чарлз избухна в смях въпреки сериозността на ситуацията.

— Може би ще посетя лично владенията на дука след две или три седмици, за да проверя как вървят нещата. Дали ще се срещнем случайно из околностите?

Уоруик посегна към чашата с ейл и я изпразни на един дъх.

— Разбира се, Ваше величество — отговори твърдо той и се изправи.

За разлика от стремителното си влизане, на сбогуване той се поклони със съвършена учтивост.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Ондин изтича бързо по красивата дъбова стълба, влезе в старата си стая, затвори вратата и спусна резето. Облегна се изтощено на стената и пое дълбоко дъх. Успя! Първият сблъсък беше зад гърба й.

Когато се почука, тя се поколеба, после попита:

— Кой е?

— Джем.

Ондин се усмихна облекчено и отвори вратата на стария слуга. Две момчета го следваха със сандъците, пълни със скъпоценните й нови дрехи.

— Отнесете ги в спалнята — заповяда тя и момчетата се подчиниха с готовност.

Лицата им бяха непознати за Ондин и тя почувства известна неловкост. Вероятно чичо й беше сменил голяма чест от прислугата. Толкова по-учудващо беше, че старият Джем продължаваше да работи в къщата.

След като момчетата оставиха багажа в спалнята, Джем ги изпрати обратно в кухнята. Щом остана сам с Ондин, той улови ръцете й със сияещо от радост лице.

— О, милата ми господарка! Аз ще бъда до вас винаги когато имате нужда. Искам само да премислите добре какво ще правите. Не бива да се омъжвате за Раул…

— Тихо! — изсъска Ондин и се огледа предпазливо на всички страни. И стените имаха уши. — Не се бой, Джем, няма да се омъжа за Раул. Но те моля да се държиш по-далеч от мен. Ако нещо се обърка, ти ще платиш скъпо и прескъпо.

Старият слуга изправи с достойнство тесните си рамене.

— Готов съм да дам живота си за вас, мадам.

— Не мога да ти позволя такава жертва, а и няма да имам никаква полза, ако умреш. Не се страхувай, ще внимавам за себе си.

Джем кимна с въздишка и попита:

— Да изпратя ли камериерката да ви помогне за багажа, милейди?

— Лиза! — извика зарадвано Ондин. — Толкова е хубаво да я видя отново!

— За съжаление Лиза работи в кухнята.

— Сър Уилям ви отреди друга камериерка. Казва се Берта.

— Коя е тя? Не я познавам.

— Тук е отскоро. — Джем се поколеба и прибави: — По поръчение на чичо ви тя шпионира всички слуги.

Ондин вдигна примирено рамене. Естествено, че Уилям щеше да я наблюдава внимателно. Това можеше да се предвиди.

— Въпреки това я изпрати при мен, Джем.

Берта се появи учудващо бързо след оттеглянето на слугата. Едра, набита жена с широко лице и сиви свински очички.

— Аз съм новата ви камериерка, милейди.

Ондин се принуди да й се усмихне любезно.

— Чудесно, Берта. Сигурна съм, че ще се разбираме добре. Би ли се погрижила за багажа ми?

— Разбира се, милейди. — Берта мина тромаво покрай нея и Ондин усети известно облекчение. Тази жена щеше да бъде винаги близо до нея, и то с враждебни намерения, но ако и се наложеше да тича бързо или да се промъква незабелязано, лесно щеше да я остави зад себе си.

Тя излезе на балкона да подиша чист въздух, докато Берта изваждаше нещата от сандъците. Когато камериерката приключи с работата, тя се обърна към господарката си и обяви:

— Вечерята е в осем часа. Негова светлост нареди да ви предам това, милейди.

Облечена в нова, дълбоко изрязана рокля от тънка коприна, Ондин слезе надолу по стълбата към трапезарията. Беше точно осем часът. Чичо й и Раул вече седяха на масата.

При влизането на Ондин двамата станаха и макар че бързо сведе глава, тя усети настойчивите им погледи. Уилям я гледаше с недоверие, Раул с одобрение и неприкрит триумф.

— Добър вечер, скъпа племеннице — поздрави любезно чичото, изчака я да седне и отново зае мястото си. — Добре дошла на… твоята маса.

— Нима тази маса е моя? — попита с медено гласче Ондин.

Вместо да отговори, Уилям стисна устни и й наля чаша вино.

— Изглеждаш прекрасно — отбеляза Раул.

— Много ти благодаря. — Ондин му се усмихна прелъстително. Раул беше по-слабият от двамата и тя щеше да се възползва безмилостно от недостатъците на характера му. Докато сервираха агнешко печено със зеленчуци, Ондин наблюдаваше замислено прислужника. И него не познаваше. По-рано на масата прислужваше Джем. След като момъкът излезе, тя се обърна към чичо си: — Къде е Джем?

Уилям си отчупи парче хляб, сдъвка една хапка и едва тогава благоволи да отговори:

— Джем работи в кухнята.

— Той е твърде стар за тази тежка работа — възрази възмутено Ондин. — Искаш да го убиеш ли?

— О, сигурен съм, че ще се справи — отговори спокойно Уилям. — Но защо не се храниш, скъпа моя? — Той я погледна съчувствено и се обърна към сина си: — Най-добрият ни кон пак е загубил подкова. Утре трябва да потърсим нов ковач.

Ондин скочи от мястото си. Не стига, че бяха изпратили в кухнята Джем, ами и възнамеряваха да уволнят стария ковач Нат, който цял живот беше служил на баща й! Нямаше да позволи това.

— Защо не си доволен от Нат, чичо? — попита тя и опря ръце на хълбоците си. Уилям я изгледа укорително и тя побърза да се овладее. Седна на мястото си и продължи помирително: — Моля те, не го уволнявай — или поне не сега, когато идва зима. Ще бъде много лошо, ако го оставиш без работа в студа. Обещавам ти, че няма да говоря с него за интригите ви.

Уилям се ухили цинично.

— О, мила, ти си несправедлива към мен! Нима мислиш, че бих уволнил Нат, защото ме е страх от теб? Миналата седмица старият почина от естествена смърт. Не помниш ли, че беше най-малко осемдесетгодишен?

— О… Вярно ли е това?

— Разбира се. Жена му ни разказа, че една сутрин просто не се събудил.

— Много съжалявам. — Ондин се опита да яде, но макар че агнето беше опечено много добре и подправено с ароматни билки, не можа да преглътне нито хапка. Най-после тя се извини и стана. — Уморена съм от пътуването. Мисля, че е време да се оттегля в стаята си.

Уилям присви очи.

— Би трябвало да се научиш да прекарваш вечерите в компанията на семейството си, дукесо.

— Ще се постарая, но мисля, че имам право да си почина от вълненията около завръщането в родния дом, нали?

— Е, добре, върви.

Ондин забърза облекчено към салона, но Раул я последва.

— Ондин!

Тя спря и се обърна към братовчед си. Отново си помисли, че някои жени вероятно го намират красив, но тя четеше в лицето му само жестокост и слабост. От една страна, той беше марионетка на баща си, от друга обаче, достатъчно безскрупулен, за да пролее кръв, ако това ще му помогне да постигне целта си.

— Какво искаш, Раул?

Той вдигна колебливо ръка, помилва бузата й и Ондин трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се отдръпне отвратено.

— Колко си красива! От години копнея за теб. Ако проявиш малко повече любезност към мен, само ще спечелиш.

— Баща ти управлява тази къща с желязна ръка. Какво друго ми остава, освен да се подчиня на желанията му?

— Ще ме обикнеш ли? — попита страстно Раул. — Аз не съм ти сторил нищо лошо.

— Само дето уби баща ми! — Ондин просто не можа да сдържи бликналите от сърцето й думи.

— Господи, недей така, Ондин! — отвърна с едва потискан гняв Раул. — Само ти си виновна за смъртта му. Ако се беше съгласила с предложението ми…

— Аха, значи признаваш, че го уби, защото отказах да се омъжа за теб! — прекъсна го със задоволство тя.

— Нищо не признавам. Опитах се само да те вразумя, да те спася от самата теб. Но щом не чуваш, продължавай в същия дух! Ти винаги си била едно дръзко зверче. Но щом станеш моя жена, ще си платиш скъпо и прескъпо! — Той я прегърна и болезнено притисна устни в нейните.

Ондин го блъсна с все сила и го изгледа укорително.

— Обеща да ми дадеш време. Аз имам нужда от това, разбери — за да забравя кръвта на баща си по ръцете ти, за да свикна с теб! Моля те, Раул! Ще прекарваме много часове заедно, ще си говорим, ще се разхождаме — но ми дай време!

Раул я привлече отново към себе си и Ондин стисна здраво зъби, за да не го отблъсне пак. Този път целувката му беше лека, почти братска.

— Лека нощ. Утре ще излезем на езда.

Ондин се прибра в стаята си и изчака търпеливо шумовете в къщата да заглъхнат. Наметна един халат върху нощницата си, измъкна се на пръсти от стаята си и слезе по стълбата. Още тази нощ щеше да претърси работната стая на чичо си. Луната грееше през широкия прозорец, но все пак светлината не беше достатъчна и тя трябваше да запали малката лампа на писалището. Първо се зае да претърсва чекмеджетата.

Трябваше непременно да намери писмата, подправени с нейния почерк, и да ги унищожи. С това нямаше да реабилитира баща си, но поне щеше да се отърве от затворничеството в Тауър, с което я заплашваше Уилям. Ондин прегледа внимателно всички чекмеджета, но не откри нито един документ. Само хартия, пера, мастилници, списъци на плащанията на арендаторите. Ондин вдигна презрително вежди. Чичо й събираше всичко до последното пени, като не щадеше и най-бедните от бедните.

Обзета от горчиво разочарование, тя затвори последното чекмедже. Всъщност, трябваше да знае, че документите не са тук. Чичо й ги беше скрил на сигурно място…

Изведнъж на стълбата се чуха стъпки и Ондин спря да диша. Втурна се към една етажерка, грабна първата попаднала й книга, с другата ръка взе лампата и седна на пейката до прозореца.

Стъпките се приближиха към работната стая почти безшумно. Вратата се отвори изведнъж. Ондин изпищя уплашено и притисна книгата до гърдите си. На прага стоеше Уилям Довьо, облечен с дълга нощница, с нощна шапчица на главата. Очите му святкаха подозрително.

— О, чичо! — извика Ондин. — Толкова ме уплаши.

Мъжът влезе и се огледа мрачно. Ондин се зарадва, че бе успяла да подреди всички чекмеджета преди появата му:

— Какво търсиш тук? — попита той. Тя го погледна с невинно изражение.

— Не можах да заспя и слязох да почета малко.

Той отиде при нея и изтръгна книгата от ръката й.

— Винаги ли четеш от обратната страна, Ондин?

— Какво? О, когато влезе така неочаквано, изпуснах книгата и…

Чичото се усмихна и скри томчето зад гърба си.

— Коя книга четеше, скъпа моя?

Ондин премисли светкавично. Беше взела стар, прашен том със златна подвързия.

— Шекспир!

Уилям вдигна изненадано вежди. Очевидно беше улучила точно.

— Кой том?

Паметта не я изостави. По-рано беше идвала често тук, за да чете и препрочита събраните съчинения на Шекспир.

— „Крал Лир“, чичо. Това е първата драма в този том.

Уилям разтвори книгата, за да се увери, че племенницата му казва истината, затвори я шумно и я подаде на Ондин.

— Вече е много късно. Ако заспиш тук на запалена лампа, можеш да запалиш цялата къща. Върни се в покоите си.

Стиснала книгата в треперещата си ръка, Ондин забърза нагоре по стълбата. Втурна се като вихър в стаята си, зарези вратата зад себе си и се отпусна изтощено на леглото.

Зави й се свят, прилоша й.

— Велики Боже! — прошепна изумено тя и се опита да преброи колко дни бяха минали от последната й менструация. Колко пъти се бяха любили с Уоруик през това време?

Трябваше да притисне устата си с ръка, за да не извика. Нямаше съмнение. Тя носеше под сърцето си детето на Уоруик Чатъм.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Клинтън и Джейк пристигнаха в столицата скоро след господаря си. Дребният слуга тръгна да събира сведения за Уилям Довьо и скоро се върна с ценна информация.

Недалеч от лондонските предградия, на около половин час езда от Довьо Плейс, се намираше „Бялото перо“, долнопробна кръчма, където срещу съответно заплащане можеше да се получи всичко — жени и бира, любовни питиета, отрови и сведения.

Клинтън предупреди братовчедите си да бъдат предпазливи, затова всички си накупиха прости вълнени дрехи и едва тогава отидоха в кръчмата. Там се представиха за работници от север, които избягали от студената зима и дошли да потърсят препитание на юг.

Джъстин завърза веднага флирт с Моли, дебеличка, постоянно хихикаща келнерка, но Уоруик беше този, който й зададе важния въпрос:

— Я кажи, момиче, къде един сръчен мъж може да намери работа в този район? Чух, че наблизо имало голямо имение — Довьо Плейс или нещо подобно.

— Така е, обаче тамошният господар е много строг.

— Разкажи ни повече за него!

— Историята е наистина странна. По-рано там живееше един дук, много спокоен и добър мъж. Но тихата вода е най-дълбока и един ден се оказа, че дукът направил опит да убие добрия ни крал Чарлз, при това с помощта на дъщеря си. Не успял и бил пронизан смъртоносно, а момичето му изчезнало. Сега къщата принадлежи на някакви роднини от втория брак на дядото — баща и син. Разказват, че младата жена се върнала и щяла да се омъжи за братовчед си. Той е красиво момче, но винаги когато го погледна, ме побиват студени тръпки. Няма да се учудя, ако кажат, че е пребил от бой бедното момиче. Познавам бившата камериерка на младата лейди и тя казва, че господарката й е била винаги добра и мила. — Моли отпи глътка ейл, предложена от Джъстин, и се усмихна на Уоруик. — Ако можеш да изтърпиш строг господар като Довьо… Той плаща добри пари.

— Така ли? Смяташ ли, че ще ме назначи?

Тя го измери изпитателно, после очите й светнаха зарадвано.

— Знаеш ли, наскоро умря старият ковач и сър Уилям има нужда от нов, защото чиракът е още дете. Ако не те е страх от тежкия труд, утре можеш да опиташ късмета си.

— Благодаря, Моли — отвърна Уоруик и стана.

— Защо си отиваш? — попита разочаровано прислужницата.

— Когато работи по цял ден, мъжът има нужда от сън. Но брат ми, този мързеливец, ще ти прави компания още малко. Довиждане, момиче.

Джъстин погледна объркано брат си, но не намери време да протестира, защото Моли се настани без превземки на коленете му.

— Недей така, скъпа, аз ще ставам свещеник — заговори през смях той, докато Уоруик, Клинтън и Джейк се измъкваха ухилено през вратата.

— Едно толкова здраво и силно момче като теб? Не ти вярвам.

— Вярно е, скъпа, тъкмо си вземам сбогом със светския живот. — Джъстин отблъсна енергично търсещата й ръка, хвърли й една монета и се втурна след другите, които го очакваха пред кръчмата.

— Утре вие, Джъстин и Клинтън, ще се върнете в Лондон — реши Уоруик. — Най-добре е да открием какво се е случило в действителност при така нареченото покушение върху краля.

— Прав си — съгласи се Клинтън. — Не може никой да не е видял нищо.

— Не се връщайте в двора, вземете си стаи в града — разпореди се Уоруик. — Смесете се с простия народ и подслушвайте разговорите в кръчмите.

— А Джейк? — попита Джъстин.

— Той ще остане с мен, за да има по кого да ви пратя вест в случай на нужда. Освен това се справя много добре, когато трябва да се получат ценни сведения.

Грозното лице на дребния слуга се разтегна в широка усмивка.

— Да знаете, че Моли ми харесва много…

Джъстин и братовчед му избухнаха в смях и се запътиха към конете си. Уоруик и дребният слуга наеха проста стая в гостилницата.

На следващата сутрин Ондин и Раул излязоха на езда. Двамата обиколиха, заснежените поля, като през цялото време разговаряха спокойно и почти приятелски. Раул нито веднъж не се опита да й досажда. През следващите дни също беше сдържан и учтив.

Ондин скоро разбра, че Берта е най-малкият й проблем. Сутрин камериерката й носеше чаша чай и вече беше разбрала, че господарката обича да чете в леглото, докато пие чая си. После й помагаше да направи утринния си тоалет и я сресваше.

Ондин закусваше с чичо си и Раул, след това ги оставяше сами, докато разискваха делови въпроси. Налагаше си да не проявява интерес към земите си, за да не се издаде, че един ден смята да управлява сама своето имение.

Една сутрин двамата с Раул се уговориха да се срещнат след час в обора и Ондин го остави пред работната стая на баща му.

Вместо да се прибере в своята стая, тя се промъкна безшумно в спалнята на чичо си. Тук по-рано живееше баща й, а сега предателят се радваше на скъпоценното дъбово писалище, от голямото италианско легло с крака, оформени като животински лапи, от картините на Ван Дайк по стените.

Не, сега не можеше да си губи времето със сълзи. Ослушвайки се за стъпки по коридора, тя се зае да претърсва чекмеджетата на писалището, етажерките, камината, шкафовете и сандъците — без успех.

Часовникът в залата удари кръгъл час. Ондин трябваше да побърза, защото не биваше да остави Раул да я чака. Не искаше да събуди подозренията му.

Докато вървеше към покоите си, тя срещна Берта.

— Къде бяхте, дукесо? От половин час чукам на вратата ви!

— Четох книга и съм заспала. По-късно реших да се поразходя из къщата. Защо просто не влезе в стаята ми?

Берта сведе глава.

— Частният живот трябва да се уважава, милейди.

Лицемерка, каза си Ондин и се усмихна ослепително.

— Би ли донесла палтото ми от сребърна лисица? Ще се срещна с Раул в обора, а навън е доста студено.

След малко камериерката я загърна с мекото палто и Ондин забърза към двора. Снегът скърцаше под обувките й. Раул, който чакаше пред обора, се втурна към нея и целуна ръцете й.

— Защо не си облечена за езда, скъпа братовчедке?

— Днес нямам желание да яздя. Много е студено. Трябва да поговорим, Раул.

— Тогава да влезем в къщата.

— Там няма да имаме възможност да говорим необезпокоявани.

— Но на двора е много студено… — Раул се огледа замислено, после се усмихна. — Най-добре да те заведа в стаичката зад ковачницата. Там няма да мръзнем, защото пещта отоплява и ковачницата, и помещението зад нея.

— Прекрасно! — съгласи се с усмивка Ондин.

Двамата заобиколиха обора и влязоха в стаичката, отделена от ковачницата с дъсчена преграда. До прозорчето имаше пейка. Тук ковачите си почиваха от тежкия труд. През отворената врата проникваше топлината на пещта. Ондин въздъхна дълбоко. Трябваше да изиграе ролята си колкото се може по-добре.

— Раул… — пошепна с болка тя, улови ръката му и я помилва. — О, Раул…

— Какво се е случило? — Той я привлече към себе си и тя се уплаши, че ще последва настойчива целувка. Очевидно обаче братовчед й беше решил да прояви внимание и търпение.

— Аз те излъгах — пошепна тя. — Когато се скрих в гората, един мъж ме намери и ме взе под своя закрила. Станах негова жена. Е, поне тогава вярвах, че сватбата ни е законна. Избягах му, защото беше недодялан селянин. Ако все още е жив, не мога да се омъжа за теб — не и преди той да умре или женитбата да се анулира. Трябва да го намерим.

Раул я изгледа невярващо.

— Значи не си невинното момиче, за което те смятах? Защо ме отблъскваш тогава?

— О, не, Раул! — Ондин прехапа устни и се постара да се разплаче. — Боя се за безсмъртната си душа, затова не мога да легна в обятията ти, докато съм жена на друг. Ако баща ти нареди да ме прегледа лекар, ще бъдем принудени да се разделим. Той няма да ни позволи да се обичаме…

— Люби ме тук! Сега!

— Готова съм, Раул! Но безсмъртната ми душа…

— По дяволите твоята безсмъртна душа! — изграчи възбудено младежът.

Никой от двамата не забеляза, че до отворената врата е застанал едър мъж и подслушва разговора им. Обзет от див гняв, Уоруик все пак успя да се овладее и устоя на желанието си да просне Раул Довьо на земята с. Един-единствен юмручен удар. Търпение, само търпение, внушаваше си той. Макар че му беше безкрайно трудно да се удържа, докато гледаше прекрасната си съпруга в ново палто от сребърна лисица да флиртува безсрамно с този негодник.

Раул коленичи пред Ондин си и заговори с жар:

— Татко няма да ти стори нищо, кълна ти се! А аз ще намеря мъжа ти в най-скоро време! Вярвай ми!

— Да, Раул, да! Много съм ти благодарна! — Ондин се усмихна и помилва косата му. После го улови за ръка и двамата излязоха от стаичката.

Придобила нова самоувереност, Ондин се държа на вечерята по-очарователно от всякога. Нахрани се с голям апетит, бъбрейки възбудено с Уилям и Раул. После им посвири на спинет, а преди да се оттегли в покоите си, разреши на Раул да я целуне по бузата и се изчерви като девица. Чичото я придружи до горе и когато спряха пред вратата на стаята й, отбеляза подозрително:

— Промяната в теб ме смайва, дукесо. По всичко личи, че е искрена.

Правейки се на обидена от съмненията му, Ондин вдигна вежди.

— Реших, че е време да заживея по свой вкус, чичо. Пък и какво бих могла да постигна срещу вас двамата? Кой ще ме закриля, кой ще се грижи за мен, ако ви няма?

— Значи най-после си се примирила със съдбата си?

— Нещо повече, дори съм доволна.

Уилям кимна, макар да не беше напълно убеден, и се запъти към покоите си.

Ондин зарези вратата на стаята си и се изсмя злобно. Съблече се, тананикайки весела песничка. Облечена само в тънка долна риза, тя се изтегна на леглото. На следващата сутрин щеше да претърси отново стаята на чичо си. Този път щеше да бъде по-внимателна и да си даде повече време.

— Добър вечер — проговори дълбок глас и я изтръгна рязко от мислите й. Ондин се сви на кълбо, притисна с ръка лудо биещото си сърце и огледа стаята, огряна само от бледата светлина на малката настолна лампа. На тоалетната й масичка седеше едра фигура и люлееше дългите си крака.

Господи, кой беше този непознат? Ондин отвори уста, за да изпищи, но мъжът се втурна към нея и силната му ръка затисна устните й.

— Тихо, графиньо — или дукесо, както ще трябва да те наричам за в бъдеще! Не се страхувай, аз съм — недодяланият селянин, за когото бе принудена да се омъжиш!

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Уоруик! — прошепна смаяно Ондин, когато графът свали ръката си от устата й. Не можеше да повярва на очите си.

— Същият, скъпа.

Противоречиви чувства изпълваха сърцето й — гореща любов, дива радост от новата среща, смайване, страх, ужас. Ако го хванеха, щяха веднага да го убият. Никой нямаше да обвини настойника й, че е убил мъжа, проникнал в спалнята на „невинната“ му племенница.

Леденият поглед на Уоруик я уплаши още повече. И какво означаваше това странно облекло, цялото в сажди?

— Господи! Ти си новият ковач — сети се изведнъж тя.

— Същият, скъпа — повтори той.

Стаята се завъртя пред очите й. Как да се справи с всичко това? Олюля се и падна в ръцете му. Той я отнесе бързо на леглото, сложи я да легне и приседна до нея.

— Какво правиш в Довьо Плейс? — попита тихо тя, все още замаяна.

— Не можеш ли да отгатнеш? Искам отново да те взема под крилото си.

— Но…

— Макар да си едно измамно, коварно зверче, скъпа ми дукесо, аз все още съм твой законен съпруг.

— Онова, което става в тази къща, изобщо не те засяга.

— Това е една голяма заблуда. Всичко, което се отнася до теб, ме засяга твърде много. Как можа да извършиш този тежък грях — да напуснеш съпруга си? — Уоруик се ухили подигравателно. — Помисли за безсмъртната си душа!

— О, защо не се махнеш и не ме оставиш на мира? Как влезе в стаята ми?

— През балкона. И ще остана при теб, колкото си искам.

— Ти не разбираш ли? Ще те убият!

Графът вдигна равнодушно рамене.

— Това ще те натъжи ли?

— А как иначе! Аз ти дължа живота си и не искам да умреш заради мен. Трябва веднага да се махнеш оттук. Сигурно си много смешен в ролята на ковач.

— Не си права. Справям се много добре с този занаят. Освен това бих се зарадвал, ако чичо ти и прекрасният му син поискат да ме убият. С какво удоволствие бих ги пронизал с меча си или бих пречупил предателските им вратове… — Той изгледа с усмивка очернените си пръсти. — Повярвай, скъпа — тези ръце могат да размахват умело ковашкия чук, да спасят света от двама изпечени негодници — и да вразумят една непокорна съпруга!

— Уоруик Чатъм, аз свърших с теб! — изсъска вбесено Ондин. Този човек не беше с ума си! Дори не смяташе за нужно да говори тихо. — Ти се ожени за мен само за да откриеш кой е убил Женевиев. Сега знаеш и трябва да сдържиш дадената дума. Обеща да ми подариш свободата…

— Но ти дори не си даде труд да останеш още малко в Чатъм Менър, за да разбереш имам ли намерение да те освободя.

— Аз… не можех. Ти щеше да ме изпратиш в Колониите. Освен това сега знаеш причината, поради която бях длъжна да остана в Англия.

Уоруик въздъхна с болка. Онази нощ трябваше да й признае любовта си — и да изтръгне от устата й признание, че споделя чувствата му… Така сигурно нямаше да му избяга.

— Няма да постигнеш онова, което си си наумила, Ондин.

— Напротив, ще го постигна! Имението и титлата са моя законна собственост. И откъде знаеш…

— Бях при краля.

— Тогава сигурно знаеш, че все още ме подозират в държавна измяна и ако ме заловят, ще ми вземат главата.

— Чарлз е готов да те помилва.

— Дори ако законът ме е осъдил? Дори ако го направи, петното ще остане завинаги по лицето ми. А името на баща ми ще се свързва винаги с дело, което не е извършил.

— Все пак знаеш, че Чарлз вярва в невинността ти. Нали си говорила с него.

— Нямаме доказателства. Мога да ги набавя само аз.

Уоруик помълча малко и попита:

— Ясно ли ти е какво мога да направя? Имам пълното право да дойда тук с кралски войници и да изискам връщането ти в Чатъм Менър. Все едно дукеса или не — ти си моя жена.

— Уоруик, моля те! Имам само месец време, докато ме принудят…

— Да станеш съпруга на двама мъже, скъпа моя.

Ондин навлажни с език пресъхналите си устни и нервно поклати глава.

— Никога няма да се съглася да стана жена на Раул.

— Когато те видях тази сутрин с братовчед ти, останах със съвсем друго впечатление. Знаеш ли колко ми се искаше да го просна на земята?

— Уоруик, аз трябва да намеря подправените документи и да докажа невинността си.

— Няма да издържа цял месец да те гледам с него.

Сърцето на Ондин заби лудо.

— Ще си заминеш ли, без да се намесваш?

— Напротив, ще остана тук, за да се намеся, когато отидеш твърде далеч. Не ми харесва това, което правиш. Постъпката ти е лекомислена и опасна. Няма да напусна Довьо Плейс. Ще те охранявам ден и нощ. Давам ти две седмици, не цял месец.

— Две седмици!

— Датата на сватбата наближава, скъпа моя, и положението ти става все по-опасно. Ако ти наредя да изоставиш някои дейности, които са твърде рисковани, ти ще се подчиниш веднага и няма да действаш въпреки волята ми, разбрахме ли се, скъпа?

— Момент, момент! — отговори възмутено Ондин. — Както междувременно си разбрал, аз не съм крадлива селянка, а дукеса Рочестър и няма да ти позволя да ме командваш като…

— Даже ако във вените ти течеше кръвта на стотина кралици, щеше да ми бъде все едно. Ти ще ме слушаш, защото си моя съпруга и аз съм длъжен да те защитавам — и защото няма да позволя никой друг да притежава онова, което е мое.

— О, Уоруик, толкова ли не разбираш? Ти си в голяма опасност!

— Тихо! — изсъска внезапно мъжът и впи поглед във вратата. Ондин напрегна слух и също чу отдалечаващи се стъпки.

— Изчезвай оттук, моля те! — пошепна уплашено тя. — Побързай!

Уоруик поклати глава.

— Тази нощ ще остана при теб.

— Недей, моля те!

— Ти си моя жена, Ондин.

— Не и тук…

— Навсякъде.

— Но… ти си толкова мръсен.

— Все ще ме изтърпиш.

— Моля те, Уоруик, иди си най-после…

Протестът беше безполезен. Той се приведе към нея, устните им се срещнаха и въпреки цялото си отчаяние Ондин потъна в морето на насладата. Целувката беше дълга, нежна и в същото време страстна. Когато се изправи, Уоруик се усмихна меланхолично.

— Значи не си толкова недоволна да ме видиш отново?

— Не съм — призна тихо тя.

Той свали нощницата от раменете й и впи устни в меката гръд.

— О, мила, толкова те обичам!

— Уоруик… — Изумена, Ондин обви с ръце врата му. Тъмните облаци се разпръснаха в миг и отстъпиха мястото си на блестяща слънчева светлина.

— Все едно крадла или дукеса, аз те обичам с цялото си сърце.

Той я притисна страстно до гърдите си и очите й се напълниха със сълзи. Време беше и тя да му признае любовта си.

— Въпреки това те моля да ме напуснеш. Не можеш да останеш цялата нощ с мен, твърде рисковано е.

— Да, може би си права. — Той я целуна още веднъж и се изправи неохотно. — Скоро ще се видим отново, живот мой.

Не смеейки дори да диша, Ондин го изчака да се прехвърли през парапета и да скочи на земята. Пръстите й несъзнателно опипваха набъбналите от целувката устни.

Уоруик я обичаше! Оттатък ужаса, който трябваше да преживеят, ги очакваше щастливо бъдеще заедно.

На следващата сутрин тя стана с ново чувство за сигурност. Веселият й смях събуди подозренията на Берта, но днес нищо не беше в състояние да я разтревожи.

След закуската чичо й и синът му се оттеглиха както обикновено в работната стая и Ондин побърза да претърси отново спалнята на Уилям. Тя се зае за работа с ново усърдие, прегледа основно всички чекмеджета и лавици, но между многото документи не откри онези, които й трябваха. Взе в ръка една попивателна, оставена на писалището, и изведнъж се вгледа внимателно в нея.

Може би фалшифицираните писма наистина не бяха тук, но пък бяха изработени в тази стая. Чичо й Уилям се бе упражнявал да подписва племенницата си тук, на това писалище. Това личеше ясно по буквите, отпечатали се на попивателната. Доказателството беше повече от очевидно!

Много й се искаше да вземе попивателната, но чичо й щеше да забележи липсата и да вземе мерки за намирането й. Затова Ондин остави всичко, както си беше, и се върна в покоите си. Берта почука на вратата й само след няколко минути.

— Сър Раул ви очаква.

— Благодаря. — Ондин слезе в салона.

Тази сутрин Раул беше в отлично настроение.

— Донеси кожата на лейди Ондин, Берта! — заповяда той на камериерката, която стоеше на стълбата и ги наблюдаваше. — Излизаме на разходка.

Жената се подчини, донесе палтото на господарката си и я загърна в него, а Раул собственоръчно сложи качулката на главата й.

Той я поведе право към стаичката зад ковачницата и Ондин го последва с нарастващ ужас.

— Недей, Раул, тази стая е толкова неуютна!

— Но е единственото място, където можем да разговаряме необезпокоявани.

О, само да знаеше кой ги подслушва… Ондин не се съмняваше, че Уоруик е напрегнал слух. Това затрудняваше допълнително намерението й да играе театър.

Двамата седнаха на пейката и Раул улови ръцете й.

— Искам да ми разкажеш всичко за мъжа си, Ондин. Как изглежда? Как се казва? Къде го срещна за първи път? Искам да го намеря веднага.

— Той… ами той е с руса коса. Светлоруса. Има сини очи. Вероятно е северняк.

— Името му?

— Том.

— Том кой?

— Том Милър. Баща му притежава малка мелница, но Том смяташе, че работата е твърде трудна за него и се присъедини към банда крадци. Ако още не са го обесили, сигурно се крие в гората край Уестминстър.

— Ще го намеря и ще му видя сметката. Така вече нищо няма да стои между нас. Дай ми само една целувка! Почувствай жарките ми устни, страстта на сърцето ми! Искам да те помилвам, да…

Изведнъж вратата на ковачницата се отвори с трясък. Уоруик влезе в стаичката, стиснал в ръка грамадните клещи с нажежена до бяло подкова. Той изгледа двойката с добре изиграна изненада, но не се извини за нахлуването си.

Раул го изгледа гневно, промърмори някакво проклятие за безсрамните селяци и попита надменно:

— Какво търсиш тук?

— Аз съм ковачът — обясни хладно Уоруик.

Ондин видя опасните искри в очите на мъжа си и бързо издърпа ръцете си от тези на Раул.

— Да се върнем в къщата!

В този момент прозвуча гласът на Уилям. Чичо й беше излязъл в двора да търси сина си.

— Ей сега ще се върна, скъпа — обеща Раул и изскочи навън.

Уоруик остана на прага, но шепотът му предизвика студени тръпки по гърба й.

— Предупредих те да не се излагаш на опасност, скъпа. Колко пъти трябва да ти повтарям, че…

— Не се бой, ще се справя — прекъсна го решително Ондин. — Намерих нещо важно!

— Тази нощ ще дойда в стаята ти, за да ми разкажеш.

— Не бива да идваш при мен! Ако те хванат…

Уоруик й обърна гръб и се скри в ковачницата.

За да избяга от братовчед си, Ондин излезе от стаичката. Мина покрай него в заснежения двор и обясни, че й е много студено.

— Ще се видим на вечеря! — обеща тя с най-чаровната си усмивка.

Преди Раул да успее да протестира, тя се скри в къщата.

Прекара следобеда в стаята се, окъпа се и си изми косата, обслужвана от усърдната камериерка. Часът, в който Уоруик щеше да дойде, наближаваше и Ондин ставаше все по-нервна. Беше толкова развълнувана, че не обърна внимание на изпитателните погледи, които й хвърляше Берта.

Камериерката оглеждаше голото тяло на младата си господарка и подозрението й скоро прерасна в увереност. След като помогна на дукесата да облече вечерна рокля и среса косата й, тя се отдалечи бързо. Ондин се зарадва, че най-после ще остане сама с мислите си. Ако знаеше, че Берта е хукнала право към работната стая на Уилям, щеше да се уплаши до смърт.

На вечеря чичото се отличи с учтивостта си. Заета с радостта от предстоящата среща и с важното откритие, което бе направила сутринта, Ондин не забеляза нищо особено в държанието му.

Скоро след като се нахраниха, тя се оттегли в спалнята си, съблече се и се уви в мекото кожено палто. Премести едно кресло до балконската врата и зачака напрегнато. Когато Уоруик най-после се прехвърли през балкона, беше почти полунощ. Ондин скочи и се хвърли в ръцете му.

— О, любов моя! Толкова съм щастлива да те видя, макар че умирам от страх…

— Трябваше да дойда — прекъсна я с усмивка той. — Знаеш, че трябваше. Впрочем, днес съм малко по-чист.

— Все ми е едно. Важното е, че си тук.

Мъжът зарови лице в копринената й коса и вдъхна дълбоко сладкия й аромат. Ръцете му се плъзнаха под коженото палто и на лицето му се изписа смайване.

— Ти нямаш нищо отдолу!

— Точно така. Чакахте. Цялото ми тяло копнее за теб, не го ли усещаш!

Той свали палтото от раменете й и се възхити на прекрасното голо тяло, огряно от меките пламъци на огъня. После бавно свали простите работнически дрехи и простря ръце към нея. Сега, когато всеки знаеше за любовта на другия, прегръдката им сякаш беше по-страстна отпреди. Удовлетвориха без задръжки желанието си, после се отпуснаха изтощени един до друг.

Разговаряха шепнешком. Ондин зададе много от измъчващите я въпроси за отношенията му с лейди Ан и нощите в Норт Ламбрия, през които съпругът й се бе измъквал от къщи.

— Трябваше, иначе щях да полудея — призна с усмивка Уоруик. — Не смеех да се влюбя в теб.

— Значи не си бил при друга жена?

— Разбира се, че не. Откакто те видях за първи път, мисля само за теб.

— О, Уоруик! — Ондин се сгуши доволно на гърдите му. — Ами лейди Ан?

Графът вдигна рамене.

— Е, тя беше на мое разположение и това е всичко. Но след като се ожених за Женевиев, бях верен съпруг, макар че не я обичах истински — или поне не така, както обичам теб.

— О, Уоруик! — Препълнена от щастие, Ондин отговори на целувката му.

— А що се отнася до Раул…

Тя си припомни откритието, което бе направила сутринта, и побърза да му каже всичко.

— Представи си, тази сутрин намерих на писалището на чичо попивателна с отпечатъка на моя подпис. Упражнявал се е да ме подписва, разбираш ли!

Вместо да се зарадва, Уоруик смръщи чело.

— Претърсвала си стаята му?

— Трябваше!

— Ами ако те бяха хванали? Утре ще открадна тази попивателна, но ти ще ми обещаеш никога вече да не влизаш в стаите му. Иначе ще си заминем още вечерта.

— Трябва да ми дадеш още малко време. Попивателната доказва само, че Уилям е подправил документите. Подозрението срещу баща ми обаче остава. Трябват ми още доказателства.

— Е, добре — съгласи се неохотно графът. — Давам ти три дни, Ондин, нито минута повече. Няма да понеса, ако братовчед ти пак се опита да те докосне. На третия ден вечерта изчезваме!

— Оттук ли ще ме вземеш?

— Не. След вечеря ще дойдеш в къщичката до ковачницата. Ще сложим край на тайните… — Той я притисна силно до гърдите си и двамата се отдадоха отново на страстта и любовта си. Сбогуваха се едва на разсъмване с нежна целувка.

— Ще дойдеш ли и следващата нощ? — пошепна тя. — Макар че е твърде рисковано?

— Как бих могъл да остана цяла нощ далеч от теб, любов моя?

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Лондон

Джъстин и Клинтън наеха къща на брега на реката.

Не срещнаха особени трудности в събирането на сведения, защото Джъстин беше приятел на Бъкингам, който познаваше безброй хора. Ходеха на театър, канеха гости на вечеря, забавляваха се с дами със съмнителна слава.

Една от тези дами — шестата дъщеря на обеднял граф с мизерна зестра и нищожни шансове за добър брак — даде на Клинтън първото важно указание. Докато лежаха в леглото му, той узна, че след онзи злощастен ден един от стражите помолил краля да бъде освободен от служба, без да обясни причините. Клинтън я попита откъде знае всичко това и младата дама призна, че мъжът й е бил любовник. Баща й отказал категорично да даде съгласието си за брака им и й заявил, че е длъжна да се омъжи за аристократ, дори ако той е стар и грозен.

Дамата се казваше Сара и Клинтън я хареса много, не само защото беше млада и красива, с блестящи кафяви очи и буйни кестеняви къдрици, но и защото оцени високо искреността и страстта й.

Без да обяснява за какво става дума, той й заяви, че двамата с братовчед му трябва непременно да се срещнат с бившия страж. Сара обеща да му помогне. На следващия ден следобед тя се появи отново в къщата край речния бряг и му съобщи, че човекът ще ги чака в една кръчма на Чаринг Крос.

— Елате и вие, лейди Сара — помоли Джъстин. — Как иначе ще го познаем?

— Джон Робинс не беше особено очарован от молбата ми да се срещне с вас — отбеляза младата жена. — Не знам защо, но ми се стори много уплашен. Затова поиска да се срещнете на оживено място, където ходят много хора. Вероятно смята, че животът му е в опасност.

— От нас няма защо да се страхува — увери я Джъстин. — Да тръгваме.

Наеха карета, която ги откара в Чаринг Крос. След малко влязоха в задименото, шумно помещение.

— Много уютно — засмя се Джъстин.

— Да седнем в ъгъла — предложи Сара. — Там е тъмно и Джон ще се чувства по-сигурен.

Намериха свободна пейка и Джъстин поръча ейл. Тримата наблюдаваха внимателно хората, които идваха и си отиваха.

Скоро се приближи мъж, който в сивата наметка с нахлупена дълбоко над челото качулка приличаше на поклонник. Очевидно беше познал Сара, защото приседна до Джъстин и посегна към каната му с бира, сякаш беше предназначена за него. Тъй като държеше главата си сведена, братовчедите не можеха да видят лицето му, но прецениха, че е около тридесетгодишен.

— Дойдох само заради Сара — заговори тихо мъжът. — Задайте въпросите си, а аз ще отговарям, ако реша. — Той вдигна за миг очи, изгледа с копнеж младата жена и отново заби нос в бирата си.

— Трябва да узнаем какво се случи в деня, когато бе извършено покушение срещу краля и извършителят загина — обясни Джъстин и Джон Робинс се сви, сякаш го бяха ударили.

— Защо искате да говорим за неща, станали толкова отдавна? Дукът е мъртъв, дъщеря му също.

Джъстин го сграбчи за рамото и заговори възбудено:

— Не, тя е жива и се нуждае от помощ! — Като видя, че Робинс се оглежда страхливо, той продължи по-спокойно: — Ние не заплашваме живота ви. От кого се страхувате?

— Страхувам се, но не за себе си. Ако ме видят тук… Имам стара майка и четири красиви, невинни сестри. На мен няма да сторят нищо, но не мога да изложа на опасност хората, които обичам.

— От кого ви е страх? — повтори нетърпеливо Джъстин.

Мъжът с качулката най-после се осмели да вдигне очи.

— Твърдите, че дъщерята на дука е жива? Онзи ден тя избяга и аз не можах да сторя нищо за нея, освен да я пусна да си отиде. Тогава не знаех какво точно съм видял и преди да имам време да си събера мислите, един мъж ме заговори.

— Кой беше той? Уилям Довьо?

— Не, синът му Раул. Ръцете му още лепнеха от кръвта на стария дук. Каза ми, че знае къде живее семейството ми. Ако го издам, наетият убиец, който вече бил получил възнаграждението си, щял да пререже гърлото на някоя от сестрите ми. — Робинс поднесе каната към устните си с треперещи ръце. — Дори ако не ме бяха заплашили, какво можех да сторя? Не видях почти нищо. Само блясъка на меча. В следващия миг старият дук се строполи на земята, дъщеря му изпищя и хукна да бяга… — Той замлъкна потиснато.

— Няма от какво да се боите, повярвайте — успокои го Клинтън. — Самият крал иска да докаже невинността на младата дукеса и да й възвърне правото върху Довьо Плейс.

Джон Робинс го изгледа недоверчиво.

— Защо се интересувате от всичко това? Наистина ли има заговор, целящ да очерни името на дука и дъщеря му? Защо заплашват семейството ми? Как мога да бъда сигурен, че дъщерята на дука е още жива и че кралят е на ваша страна, милорди?

— Моето име е Чатъм — отговори спокойно Джъстин. — Брат ми е графът на Норт Ламбрия…

— Чувал съм, че е добър приятел на краля — прекъсна го Робинс.

— Точно така. В момента той работи като слуга в Довьо Плейс, за да закриля дъщерята на дука. Той е неин съпруг, разбирате ли? Човекът, който седи до мен, също е Чатъм и всички ние…

— Я виж ти, колко Чатъмови! — извика звънлив женски глас и Джъстин примигна стреснато.

— Лейди Ан!

— Изненадан сте Да ме видите тук, нали?

Неочакваната поява на жената беше твърде много за Джон Робинс. Той скочи от мястото си и започна да си пробива път през навалицата към изхода.

— По дяволите! — изрева Джъстин и се опита да го настигне, но когато излезе на улицата, бившият страж беше изчезнал.

Младият мъж махна с ръка и се върна в таверната. Да върви по дяволите тази Ан…

— Не беше много учтиво от ваша страна да избягате така, Джъстин — изгука насреща му тя. Вече се беше разположила на пейката и сега се отдръпна, за да му направи място. Клинтън и Сара я гледаха настръхнали.

— Попречихте ни, Ан — заяви кратко Джъстин и посегна към каната с ейл. Имаше нужда от голяма глътка.

— Прощавайте, но откъде можех да зная, че водите толкова важен разговор?, — изсмя се тя. — Разкажете ми за какво става дума, Джъстин. Кой беше този човек?

— Казах й, че са ни откраднали най-добрия ездитен кон — намеси се бързо Клинтън. — Мъжът, който избяга, беше обещал да ни насочи към крадеца, но вие го прогонихте, милейди.

Джъстин въздъхна и вдигна рамене.

— Значи знаете всичко, лейди Ан. Кажете ми обаче какво правите вие в тази долнопробна кръчма.

Жената се усмихна прелъстително и отметна назад гъстата си черна коса.

— Кралският двор е доста еднообразен, не ви ли се струва, драги мои? Затова си създавам разнообразие, като се смесвам с простия народ. Забавлявам се чудесно, както, надявам се, и вие. — Тя помълча и прибави провлечено: — Откъде се взе ти тук, Сара?

— Лейди Сара не е сама. Братовчед ми й прави компания.

— Аха, смелият незаконен син! — промърмори подигравателно лейди Ан. — Не е много подходяща партия за вас, Сара, но все пак е внушителен мъж и вероятно ви доставя истинско удоволствие в леглото. Познавам уменията на това семейство и ви уверявам, че сте си намерила прекрасен любовник.

Джъстин стисна ръце в юмруци. Много му се искаше да я сграбчи за гърлото. Преди двамата братовчеди да успеят да протестират, Сара взе думата:

— Имате право, Ан! Аз наистина съм изключително доволна от новия си любовник. Тъй като съм лишена от възможността да сключа подходящ брак, трябва да търся удоволствие другаде, нали?

— Браво! — Ан запляска с ръце, после се обърна отново към Джъстин: — А къде е брат ви, великият граф на Норт Ламбрия? И вълшебно красивата му жена?

Джъстин отпи глътка ейл и се ухили заговорнически.

— Би трябвало да се сетите, Ан. Двамата са млади и страстни и се обичат до полуда. Преди известно време се оттеглиха в едно спокойно, уединено местенце, за да се порадват на щастието си. За съжаление никой не знае къде е то…

Ан направи безуспешен опит да се усмихне и процеди през здраво стиснати зъби:

— Колко романтично! Мога да си представя как си прекарват времето. Тази жена е най-обикновена крадла. Сигурно са се скрили някъде в дълбоката провинция и се обличат като прости селяни.

— Истинската любов няма нужда от разкош — възрази с усмивка Клинтън.

Ан скочи като ужилена.

— Време е да си вървя. Впрочем, чух, че давате великолепни вечери. Ще поканите ли и мен някой път?

— С най-голямо удоволствие, Ан. — Клинтън сложи ръка на рамото на Сара. — Искам да кажа — ако понасяте присъствието на един незаконен син…

— Не ставайте глупав, Клинтън! Незаконните синове са също толкова забавни, колкото и… простаците в тази кръчма!

Тя вдигна високо глава и си проправи път навън. Клинтън избухна в смях.

— Защо една толкова красива жена е злобна като змия?

— О, мили, тя не е злобна — отговори Сара и помилва бузата му. — Ако не получи онова, което иска, тя се опитва да го постигне с всички средства и й е все едно дали ще засегне някого. Най-голямото й желание — да има Уоруик Чатъм — остана неосъществено. Може би го обича истински.

— Тази жена няма представа какво означава думата „любов“ — отвърна нетърпеливо Джъстин. — Във всеки случай днес ни причини голямо зло.

Сара сложи ръка на рамото му в опит да го успокои.

— Ще намеря отново Джон Робинс, не се безпокой.

— Времето обаче не чака — въздъхна Джъстин. Ролята, която брат му беше принуден да играе в Довьо Плейс, не му се нравеше. Много го беше страх, че Уоруик няма да обуздае огнения си темперамент и ще изложи и Ондин, и себе си на смъртна опасност. — Трябва да намерим Робинс колкото се може по-бързо и да го отведем при краля. След това ще заминем веднага за Довьо Плейс, преди…

— Преди какво? — попита тихо Сара.

— Преди онзи негодник Раул да се доближи твърде много до снаха ми и Уоруик да загуби самообладание.

— Защо му позволихте да се промъкне там? — попита укорително Сара.

— Уоруик не позволява никой да му казва какво да прави — отговори Джъстин и скочи от мястото си. — Да се махаме от тази жалка дупка!

Лейди Ан не беше напуснала таверната. Тя се скри в една задна стая, където алкохолът се лееше още по-обилно и се уговаряха съмнителни сделки. Тук седеше Хардгрейв, вече доста пиян, и играеше на зарове с кръчмаря. Две съвсем млади момичета се притискаха в него. Очевидно виконтът имаше намерение да прекара нощта с тях, но тъй като беше още рано, бе решил да опита късмета си в играта.

Ан не прояви разбиране към положението му. Тя отиде при него и го дръпна нетърпеливо за ръкава.

— Трябва да вървим!

— Да вървим ли? — учуди се Хардгрейв. — Та аз едва започнах…

Тя се наведе към ухото му, прошепна му нещо и в стъклените му очи проблесна внезапен интерес.

— Повярвай, подслушах изключително интересен разговор — обясни Ан. — Джъстин Чатъм и братовчед му бяха преди малко тук, за да се срещнат с някакъв мъж. Ставаше въпрос за Уоруик и красивата му съпруга. Тя не е обикновена гражданка, Лайл — и това е благоприятно за плановете ни! Само си помисли как жадуваш за отмъщение и колко силно желаеш Ондин! Нашето странно съдружие скоро ще даде плодове. Ондин ще бъде твоя, а Уоруик най-после ще принадлежи само на мен.

Хардгрейв забрави всички свои колебания и скочи. Захвърли заровете на масата и се ухили.

— Тази вечер спечели доста от мен, Теди, а аз няма да имам възможност дори да се насладя на тия куклички. — Той се олюля и се поклони подигравателно пред двете момичета. — Дамите са толкова чаровни, но… Може би друг път! — Той се опря на ръката на Ан и двамата излязоха от кръчмата.

Ан продължи да говори настойчиво:

— Припомни си, Лайл! Тази малка вещица се появи в двора в деня на турнира. Помниш ли как загуби турнира срещу Уоруик? Кръгът се затваря, не мислиш ли? Ще си отмъстиш за всичко, което ти е причинил, като му отнемеш женичката.

Хардгрейв присви очи и пое дълбоко свежия нощен въздух. Опиянението му премина, мислите му станаха отново ясни.

— Ще го направим така, както решихме — аз ще взема жената и ще се погрижа да бъде издаден смъртен акт. А ти ще си получиш така желания Чатъм.

— О, да! — потвърди с тържествуващ вид лейди Ан. — Знам, че скоро ще я забрави в прегръдките ми. Мога да направя щастлив всеки мъж.

— Без съмнение — промърмори виконтът. Не, скъпа Ан, тук: пътищата ни се разделят, продължи мисълта си той. Не искам да видя Чатъм щастлив, а мъртъв. Искам да го премахна завинаги от пътя си. — Едно не разбирам все още — прибави той и махна на кочияша си да докара каретата. — Значи нашата малка крадла се оказа благородна дама, която се е върнала в родния си дом. Защо тогава твърдиш, че е в ръцете ни?

Ан простена негодуващо.

— Ти не помниш ли какво се случи в деня на турнира?

— Помня само, че изгубих двубоя — отговори горчиво той.

— Дук Рочестър направи опит да убие краля и беше пронизан от свой роднина. Разбирам, че си бил потиснат и не си се интересувал какво става наоколо. Женевиев умря само няколко часа след това и аз помня събитията до най-малката подробност. Онази глупачка Ондин избяга и нейните имоти и титла преминаха в ръцете на чичо й и сина му. Тя се е върнала вкъщи само преди седмица. Уоруик я е последвал и сега е слуга в замъка на чичото. Само си представи какво ще заварим там! Според онова, което чух, има сериозен проблем — Ондин трябва да се омъжи за братовчед си. Чичото, който е поел управлението на земите, няма намерение да ги върне на законната наследница. Ако узнае къде е била тя през цялото време, докато са я смятали за мъртва, сигурно ще се откаже да я ожени за сина си. Няма да ни струва никакви усилия просто да я купим от него.

— Той сигурно иска да я види мъртва!

— Не, това би било твърде рисковано. За него ще бъде по-просто племенницата му да изчезне. Ще му обещаем да я изведем извън страната и да не я върнем никога вече. Повярвай, всичко ще мине добре.

— Като миналия път ли, Ан? — възрази подигравателно виконтът.

Жената вирна предизвикателно изваяната си брадичка.

— Защо се колебаеш? Сигурно се боиш от Уоруик Чатъм? Раменете му се сковаха, кръвта запулсира в слепоочията му и Ан разбра, че е намерила правилния подход.

— Добре, ще заминем — съгласи се мрачно Хардгрейв. — И ще обясним на онзи човек, че интересите ни са общи.

— О, да, скъпи! — зарадва се Ан. — Да побързаме!

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

На сутринта Берта донесе чая на господарката си много по-рано от обикновено.

— Събудете се, дукесо! Чичо ви желае да ви види веднага.

Ондин примигна сънено и се прозя. Страстните нощи с Уоруик я бяха изтощили.

— Побързайте, милейди! — настоя камериерката.

— Да, разбира се… — Ондин изпи чая си, облече се бързо, като се отказа от тромавите услуги на Берта.

Вече се беше събудила напълно и гореше от нетърпение да узнае какво имаше да й каже Уилям. Тя седна пред тоалетната масичка и нетърпеливо зачака камериерката да я среше. Берта многократно се оплака от разрошените, разбъркани кичури и Ондин едва потисна смеха си. Какво ли щеше да каже тази неприятна жена, ако узнаеше, че господарката й прекарва всяка нощ със своя съпруг, който толкова обича да си играе с косите й?

Когато се приготви, Ондин слезе в трапезарията. Нито чичо й, нито Раул седяха на масата; двамата стояха до два срещуположни прозореца и изглеждаха сковани и намръщени. Нещо се беше случило. Дали се бяха скарали? Във всеки случай баща и син не се поглеждаха и изобщо не обръщаха внимание на богатата закуска, която ги очакваше на масата.

— Ето те най-после, племеннице! — извика Уилям.

— Закъснях ли?

— Да, и то доста! — Той й придърпа един стол и зае място срещу нея. — Беро, налейте чай на господарката — заповяда той на непознатия прислужник, който беше заел мястото на Джем. — После излезте.

Ондин наля малко сметана в чашата си. Какво възнамеряваше чичо й? Тя погледна към Раул, който не се помръдваше от мястото си, и се учуди на заклинателния му поглед. След известно време се обърна към Уилям.

— Първо се оплака от закъснението ми, а сега ме гледаш, като че съм теле с две глави. Защо просто не ми обясниш по каква причина ме измъкна от леглото толкова рано?

— За бога, момиче, как само изглеждаш! Тези сенки под очите! Нима си болна?

— Радвам се на отлично здраве, чичо, макар че ти с удоволствие би присъствал на кончината ми, нали?

— О, ти си твърде млада и жизнена, за да ми направиш тази услуга и да си отидеш преждевременно от живота! А тъй като си сгодена за Раул и скоро ще станеш част от нашето семейство, аз съм задължен да се грижа за здравето ти.

Ондин отпи глътка чай и се постара да отговори спокойно.

— За какво намекваш? Отдавна сме обсъдили всичко това, нали?

Злобната му усмивка я стресна. Дали не беше забелязал нещо през нощта? Уоруик! Дали бяха заловили мъжа й, докато се е измъквал през балкона? О, Господи! Стомахът й се сви на топка.

— Скъпа Ондин… — започна чичото.

В този момент вратата се отвори с трясък и Беро се втурна като вихър в трапезарията.

— Нали казах, че не желая да ме смущават! — изфуча разярено Уилям.

— Да, но… — заекна прислужникът. — Кралят е тук!

— Кралят? — повтори стъписано Уилям и скочи от стола си.

— Точно така! Каретата му вече се изкачва по входната алея. Ескортират го поне дузина войници. Ние сме напълно неподготвени. Какво да правим?

Ондин се надигна, движена от противоречиви чувства. Беше благодарна за посещението на Чарлз, но дали той не идваше твърде късно, за да спаси Уоруик? В последния миг се сети, че пред чичо си и Раул трябваше да се преструва на уплашена.

— О! — простена тихо тя.

— Не ставай глупачка! — изфуча Уилям. — Дръж се естествено. Не съм повдигнал обвинение срещу теб, така че не те заплашва опасност. Тичай в обора, Беро! Кажи на хората да посрещнат каретата на Чарлз и да се погрижат за конете! После иди в кухнята и кажи на Джем да отвори бъчва с най-добрия ейл и да приготви изискана закуска за Негово величество.

Щом слугата излезе, Уилям отиде при племенницата си и я сграбчи за косата. Неочакваната болка извика сълзи в очите й.

— Внимавай какво говориш и как се държиш! — заповяда ледено той. — Ако ме издадеш, ще извадя доказателствата за заговора, в който си участвала заедно с баща си. Ако въпреки това бъда осъден, ти ще паднеш заедно с мен, кълна ти се. Да вървим!

Той я извлече за косите в салона и я пусна едва когато застанаха пред входната врата, за да посрещнат краля. Забързаните ратаи тичаха да поемат конете, помагаха на войниците да слязат от седлата. Един лакей спусна стълбичката на каретата и кралят слезе усмихнат.

— Ваше величество! — Ондин се втурна към него, коленичи и целуна пръстена на ръката му. Раул и Уилям слязоха по стълбите и се поклониха почтително.

Изведнъж Ондин спря да диша. С ъгълчето на окото си беше забелязала Уоруик, който заедно с останалите мъже се грижеше за конете.

— Много се радвам да видя отново красивото ви лице, дукесо! — поздрави я Чарлз и я целуна по двете бузи. — Много се разтревожих, когато избягахте в онзи злощастен ден. Не беше нужно, защото срещу вас нямаше никакви доказателства. Чух някои неприятни слухове, но никой не ви обвини открито. Толкова се радвам, че сте се върнали в дома си.

— Благодаря ви, сър — отговори Ондин, прикривайки с мъка развеселената си усмивка. Тя се възхищаваше на артистичните постижения на краля, а след като бе видяла Уоруик здрав, и читав, на сърцето й беше още по-леко.

Кралят се обърна към сина и бащата Довьо.

— Уилям! Раул! За мен е удоволствие да ви видя.

— Много сме ви благодарни, Ваше величество — отговори Уилям и отново се поклони. — Вашето посещение е голяма чест за скромния ни дом.

— Скромен ли? — засмя се Чарлз и го потупа по рамото. — Тези земи са едни от най-доходните в цялата страна, а богатството на Рочестър надминава дори моето.

— Ще влезете ли, Ваше величество? — попита с усмивка Ондин.

— Разбира се! Но няма да остана дълго. Тук ме доведе само любопитството… О, снегът е измокрил обувките ми! — Кралят се огледа изпитателно и Ондин се почувства несигурна. Какво беше намислил пак? Погледът му спря върху Уоруик — небръснат, в омазано със сажди облекло. Въпреки това кралят го позна. — Ей, млади момко! Да, ти, ей там — едрото момче с широките рамене. Ела тук!

След кратко колебание Уоруик предаде коня на чирака си, закрачи тежко към Чарлз и коленичи пред него.

— Какъв силен ковач имате, Довьо! — похвали го добродушно кралят. — Много е подходящ за този занаят. Как ти харесва новото място, момчето ми?

— Ами… много е добро — промърмори Уоруик, който продължаваше да стои на колене. Очевидно Чарлз възнамеряваше да се позабавлява за негова сметка.

— Обувките ми са мръсни. Би ли ги почистил?

— Разбира се, Ваше величество. — Гласът на Уоруик трепереше от едва сдържан гняв и Ондин с мъка се удържа да не избухне в смях. Уоруик Чатъм, смелият герой от бойните полета, славният рицар, беше принуден да извърши работата на последния слуга!

— Добре се справи, драги — похвали го Чарлз. — Много ти благодаря. Желая ти всичко хубаво и най-добро бъдеще. — Той се обърна ухилено към Ондин, улови ръката й и я поведе към къщата. Тъй като Уилям и Раул ги следваха на известно разстояние, намери възможност да прошепне в ухото й: — Не можах да устоя на изкушението. Уоруик е станал ковач!

— Да, сър, и работи много добре. Трябва да призная, че сцената беше много забавна.

— И двамата познаваме добре властния характер на скъпия лорд Чатъм и е естествено да се радваме, когато имаме възможност да му дадем малък урок.

— О, да — съгласи се Ондин и сините й очи светнаха от задоволство. — Значи знаете, че той е тук… и какво замисля?

— Скъпа моя, трябваше да му кажа всичко. Той ме познава добре и не можах да скрия истината. Нали не ми се сърдите?

— От една страна, съм ви дълбоко благодарна, от друга обаче, ме е страх, защото той понася униженията с големи усилия и може да загуби самообладание.

Кралят я погледна сериозно.

— Открихте ли нещо?

Ондин понечи да му разкаже за попивателната, но не успя, защото Уилям бързаше да се присъедини към тях.

— Чухте ли голямата новина, Ваше величество? Синът ми и дукесата ще се венчеят в най-скоро време. Така семейството най-после ще се обедини.

— Да, слухът вече достигна и до моите уши.

Влязоха в трапезарията и Чарлз позволи на притичалия слуга да свали наметката му. После седна начело на голямата маса и Джем му поднесе чаша ейл. Кралят отпи глътка и се огледа.

— Май съм прекъснал закуската ви. Моля, седнете!

Всички заеха местата си и тъй като Чарлз не пожела да закуси, Беро сервира приготвените ястия на свитата и войниците.

След известно време кралят се обърна отново към Ондин:

— Не се сърдя на баща ви, скъпа моя. Вероятно е бил в състояние на умопомрачение, когато ме е нападнал. А вас, милото, красиво момиче, никога не съм подозирал в заговор срещу мен. Слава Богу, всичко това е минало. Радвам се да ви видя тук, в най-добро разбирателство със семейството ви, закриляна от тези смели мъже, които ви обичат с цялото си сърце. Надявам се, че скоро целият свят ще повярва в пълната ви невинност.

— Ваша милост, бях просто потресен, когато несъщият ми брат извърши онази лудост — увери го разгорещено Уилям. — Да вдигне оръжие срещу своя крал! Това беше най-ужасният ден в живота ми. Нека се опитаме да го забравим.

— Сигурен съм, че няма да ви е трудно, като се има предвид какво прекрасно наследство получавате — отбеляза сухо Чарлз, извади една малка кама от колана си и прокара пръст по острието. Изведнъж изруга нетърпеливо: — По дяволите, тази кама трябва да се наточи! Раул Довьо, повикай онзи ковач! Дано знае какво да прави!

Раул скочи, поклони се дълбоко и забърза навън.

Докато чакаха, Чарлз похвали обзавеждането на трапезарията и Уилям подчерта още веднъж колко е благодарен за кралското посещение, макар че семейството му не заслужавало тази висока чест.

Раул се върна скоро, следван от Уоруик, който беше смръщил застрашително чело.

— А, ето те, момче! — извика кралят. — Камата ми е затъпена. Би ли я наточил?

— Ще направя всичко, което искате от мен, Ваше величество.

Уоруик коленичи отново пред краля, съвсем близо до Ондин. Когато протегна ръка към оръжието, кралят изпусна камата на пода.

— Ама че съм несръчен! — засмя се той. — Студът е сковал пръстите ми.

— Много съжалявам, сър. — Уоруик побърза да я вдигне. — Живея само за да ви служа.

— Наистина ли? Колко мило от твоя страна! — похвали го кралят и Ондин се наведе над чинията си, за да прикрие смеха си. Все пак тя разбра, че кралят преследва и някаква друга цел с това внезапно желание да наточат камата му. Толкова й се искаше да поговори с Уоруик и да го попита дали вече е взел попивателната…

Може би кралят го бе повикал в трапезарията само за да може тя да се разбере с него, защото изведнъж Чарлз стана, отиде до един прозорец и се осведоми с какво са засадени околните поля. Раул и Уилям побързаха да се приближат към него, за да отговорят на въпросите му, и Уоруик остана сам с Ондин. За да прикрие шепота си, тя поднесе чашата с чай към устните си.

— Намери ли попивателната? Можем да я покажем на Чарлз…

— Не, нямаше я на писалището.

Ондин замръзна на мястото си. Уоруик й отправи предупредителен поглед. Не биваше да забравя, че не са сами в залата. Беше й много трудно да прикрие разочарованието си и да се усмихне на краля, който вече се връщаше на масата.

— Стани, млади човече, и се погрижи за камата ми! — заповяда нетърпеливо Чарлз. Уоруик се подчини, стана и напусна залата с поклони. Чарлз заяви, че е време да приключи с посещението си, изпразни чашата с ейл и отново увери присъстващите, че е добре разположен към семейство Довьо.

— Ще отида да донеса камата ви, Ваше величество — предложи почтително Уилям.

— Не е нужно. Много искам да видя ковачницата — отговори Чарлз, наметна се и се отдалечи с дълги крачки.

Раул и Уилям размениха учудени погледи, после се втурнаха след краля. Ондин остана сама в голямата трапезария, дълбоко замислена.

Чарлз знаеше, че Уилям и Раул няма да посмеят да го последват, когато затвори зад себе си вратата на ковачницата. Когато кралят влезе, седналият на каменната пейка до огъня лорд Чатъм само вдигна лениво глава. Нямаше да падне на колене за трети път. Днес беше оказал достатъчно почести на краля си. Вместо това се ухили и подаде на Негово величество наточената кама.

— Надявам се, че е достатъчно остра, сър.

— Остра като езика ви. — Чарлз взе оръжието и плъзна пръст по наточената страна. — Бързо, разкажете ми какво става тук.

— Нищо! — въздъхна отчаяно Уоруик. — Ондин откри доказателство, но когато реших да го открадна, то беше изчезнало. За съжаление намеренията й са неосъществими и тя трябва най-после да го разбере. Любовта към загиналия баща я прави сляпа за опасностите, а е и твърде горда, за да отстъпи. Дори да намери фалшифицираните документи, те няма да й бъдат от полза. С тях не може да докаже невинността на баща си. Дадох й три дни и срокът изтича тази нощ. Утре ще я отведа далеч оттук. Не мога да я оставя по-дълго в ръцете не онези двама негодници. Достатъчно изстрада. Нима си въобразява, че още веднъж ще се изтръгне от лапите на смъртта?

— Точно затова дойдох в Довьо Плейс, Уоруик. Сметнах, че ако посетя лично бащата и сина и поздравя Ондин със завръщането и при семейството, те няма да посмеят да й сторят зло. — Чарлз се поколеба и продължи: — Въпреки това съм съгласен с вас. Трябва да вземете Ондин и да избягате колкото се може по-скоро. По-добре да изгуби земите си, отколкото да се прости с живота си.

Той се обърна да си върви, но Уоруик го повика тихо:

— Чарлз! — Кралят се обърна любопитно и смаяно видя как верният му приятел се отпуска на колене пред него — за трети път този ден. — Благодаря ви, Ваше величество. За вярата ви в Ондин, за интереса и помощта ви.

— Вие сте ми спасявали живота неведнъж, Уоруик. А семейство Чатъм остана вярно на баща ми до горчивия край. — Чарлз се усмихна меланхолично. — Разбирам твърде добре чувствата на Ондин. Баща ми също загина поради предателство, макар и при други обстоятелства. Станете, моля ви! Не сте човек, който коленичи толкова често.

Уоруик се надигна и кралят го прегърна сърдечно, после бързо излезе от ковачницата. Обясни весело на двамата Довьо, които чакаха в двора, че е много доволен от наточената кама.

Уоруик застана до отворената врата и проследи как кралят се сбогува с домакините и се качи в каретата. Войниците възседнаха конете си. Уилям и Раул не се върнаха в къщата. Вместо това обиколиха няколко пъти двора, задълбочени в оживен разговор.

Уоруик се скри в ковачницата и се вслуша напрегнато. Не му беше трудно да разбере за какво става дума, тъй като бащата и синът не си даваха труд да понижат гласовете си.

— Казвам ти, че е вярно! — настоя упорито Уилям.

— Онази тъпа селянка си въобразява несъществуващи неща — възрази Раул.

— Берта може да е селянка, но не е глупава. Виждала е достатъчно бременни жени. Повярвай, твоята сладка малка девственица очаква бебе!

Ледена ръка стисна Уоруик за гърлото. После го обзе луд гняв. Ако Ондин беше до него, сигурно щеше да я удуши. Как смееше да се излага на такава опасност! Да напусне Чатъм Менър с неговото дете под сърцето си! Защо се беше впуснала в това опасно приключение, когато на карта беше заложен не само нейният живот!

Какъв глупак съм, каза си нещастно той. Слугинята е забелязала, а аз не видях нищичко. Аз, нейният съпруг, който я държи всяка нощ в обятията си…

— Аз знаех, че не е девствена — обясни нетърпеливо Раул. — Тя ми призна някои неща, които нямаше смелост да довери на теб. Какво значение има? Не ме интересува, че е имала друг мъж. Ще се оженя за нея, та каквото ще да става.

— Ти не ме ли чу? Тя не само е загубила невинността си — тя чака дете, вероятно от някой мръсен крадец!

— След раждането ще отстраним лесно малкото копеле, татко.

— И тя ще те обича с цялото си сърце, ако убиеш детето й, нали? — подигра го горчиво Уилям.

— След като пронизах с меча си баща й, една смърт в повече надали ще означава нещо за нея — изсмя се злобно Раул.

— Трябва веднага да я отстраним от пътя си.

— След като кралят я видя тук? И дума не може да става, татко. Освен това аз я искам.

— Ти си глупак! Нямаш капчица разум!

— Татко…

— Нито дума повече! Е, добре, ожени се за тази курва, щом си полудял по нея, и я завлечи в ада!

О, не, милорди, каза си злобно Уоруик и стисна ръце в юмруци. Вие ще отидете в ада и аз ще ви изпратя там със собствените си ръце.

— Прави, каквото искаш, Раул — продължи по-меко Уилям. — Впрочем, тази вечер няма да съм тук;.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Нищо особено. Получих вест от една стара приятелка и ще се радвам да прекарам една приятна вечер с нея.

— Я виж ти, значи пламъците на любовта все още горят? — попита Раул и се изкиска подигравателно.

Уоруик не можа да чуе отговора, защото двамата се запътиха към къщата. Може би така беше по-добре. Ако беше чул още няколко думи, сигурно щеше да изскочи навън и да удуши бащата и сина със собствените си ръце. А после щяха да го обесят.

Не, той трябваше да живее — за Ондин и нероденото си дете.

Ондин… Устните му затрепериха. Колко я обичаше, въпреки своенравието и лекомислието й!

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Джейк седеше в задния ъгъл на „Бялото перо“, отпиваше от бирата си и се задяваше с Моли. От съседното помещение, където играта на зарове вървеше в пълен ход, проникваха груби гласове и пронизителен смях.

Изведнъж вратата се отвори с трясък, леденият вятър нахлу в стаята. Влезе лейди Ан. Тъй като носеше широка наметка с качулка, а брадичката й беше увита с вълнен шал, се виждаха само красивите й тъмни очи. Но Джейк я позна веднага.

Следваше я едър, широкоплещест мъж, затъкнал в колана си сабя и пистолет. По вида му личеше, че умее да се справя отлично и с двете оръжия.

— Хардгрейв! — прошепна смаяно Джейк и келнерката го изгледа учудено.

— Е, и какво от това?

За да не го забележат новодошлите, дребният мъж прегърна устремно приятелката си.

— Обичаш ли ме?

— Какви са тия приказки, Джейк? — попита недоверчиво жената.

— Ако ме обичаш поне мъничко, трябва да ми помогнеш.

Моли смръщи чело, но като усети вътрешното му напрежение, отстъпи.

— Е, добре. Какво да направя?

— Обслужи дамата и джентълмена, които влязоха преди малко, и внимавай какво си казват.

Моли се обърна любопитно към лейди Ан и виконт Хардгрейв. Двамата бяха заели места на дългата пейка от другата страна на камината.

Виконтът удари нетърпеливо по масата.

— Ей, има ли кой да ни обслужи?

— Та той току-що е седнал — оплака се Моли. — Сигурно е голям господар.

— Хайде, върви! — подкани я Джейк и тя се подчини колебливо.

Дребният мъж се сви в ъгъла и напрегна слух, но това се оказа излишно. Шумните разговори в кръчмата, заглъхнали за миг след влизането на двамата изискани гости, се подновиха и Хардгрейв не сметна за нужно да говори тихо.

— Е, какво вино ще ни предложиш, момиче?

— При нас има само ейл, сър.

— Само ейл? Тогава ни донеси най-добрия, който имате, или ще ти го изсипя на главата.

— Разбира се, сър, най-добрия — обеща Моли.

— Искаме и сърнешко печено, от най-крехкото месо, иначе ще ти полея лицето със сос.

— Много добре, милорд! — Келнерката направи реверанс и се отдалечи.

Ан изгледа развеселено мрачното лице на придружителя си.

— Какво очакваше да намериш в тази селска кръчма, Лайл? Изба с отбрани френски вина ли? — Тя се засмя със сребристия си смях, възхитена от шегата си, и Джейк стана още по-подозрителен. Когато дамата беше в такова весело настроение, винаги ги заплашваше опасност.

— Трябваше да хапнем в Лондон — оплака се Хардгрейв.

— Ти мислиш само за ядене! — укори го Ан и се усмихна приятелски на Моли, която вече сервираше ейл и печено.

Джейк не можа да подслуша по-нататъшния им разговор, защото Хардгрейв внезапно понижи глас. Остана само сребристият смях на лейди Ан и Джейк се уплаши от него още повече, отколкото от внезапното пристигане на двамата в „Бялото перо“, което със сигурност не беше случайност.

Моли се плъзгаше колкото се може по-незабележимо около масата на Хардгрейв и Ан, но от бдителния поглед на виконта на убягваше нищо.

— Какво ти става, момиче? Защо си се залепила за нас като репей? Остави ни на мира, нямаме нужда от теб!

Келнерката побърза да изчезне в кухнята. След малко занесе на Джейк нова кана ейл, макар че той не беше поръчвал нищо. Умно момиче, защото го обслужи само за да пошепне в ухото му:

— Изгони ме. Да застана ли пред камината?

— Не, Моли, аз също мога да чувам някои неща. Гледай си работата.

Прислужничката се отдалечи послушно и Джейк чу как Ан настоява пред приятеля си:

— Храни се по-бързо, Лайл! Трябва да изчезнеш оттук, преди да е дошъл Довьо.

— Защо настояваш да говориш сама с него?

— Нали обсъдихме този въпрос — отвърна нетърпеливо тя и извъртя очи. — Знаеш, че когато си нетърпелив, ставаш наистина недодялан. Искаме да сключим сделка и трябва да бъдем много предпазливи. Цяло щастие е, че Довьо отговори веднага на писмото ми…

— Хардгрейв промърмори нещо неразбрано и стана.

— Е, добре, ще чакам отвън. Достатъчно дълго седях в тази мизерна дупка. Имам нужда от чист въздух.

— Не се показвай! — предупреди го още веднъж Ан. — Тази вечер не искам Довьо да те види. Първо трябва да разбера одобрява ли предложението ми.

Сърдитият виконт излезе от кръчмата, а Ан остана на масата, скрила красивото си лице под качулката. Тя отпиваше бирата си на малки глътки и нетърпеливо потропваше с краче по дъските.

Джейк чакаше нетърпеливо и целият трепереше. Нервите му бяха опънати до скъсване.

Мъжете наоколо се смееха, забавляваха се с леки момичета, хвърляха зарове. Най-после вратата се отвори. Влезе възрастен мъж, облечен в прости сиви дрехи. Ала панталонът му беше от гладко кадифе, жакетът обточен с кожи. Не мина много време, докато изпитателният му поглед откри Ан. Той се отправи към масата й, застана пред нея и я измери с подозрителен поглед.

— Вие ли сте дамата, която ми изпрати вест?

— Да, аз съм.

— Мога ли да ви имам доверие?

— Седнете, сър, ще ви разкажа всичко.

Довьо зае място насреща й и тъй като не обичаше бира, отблъсна сърдито чашата, която усърдната Моли му бе поднесла.

— Коя сте вие?

— О, името ми няма нищо общо с това, за което съм дошла. Ще разберете какво имам предвид, когато ви разкажа какво знам. Вие сте осиновеният брат на дук Рочестър, който бе обвинен в заговор срещу краля и загина. Земите му принадлежат по право на единствената му дъщеря, вашата племенница. Въпреки това съм убедена, че вие не сте готов да й върнете управлението. А синът ви…

— Раул! — прекъсна я несдържано Уилям Довьо.

— Точно така. Бедното ви момче е било жестоко излъгано.

— Какво можете да знаете вие за всичко това? — промърмори дрезгаво Довьо.

Ан се приведе към него и котешките й очи заблестяха.

— Знам например, че дукесата е една малка уличница и в никакъв случай не е подходяща съпруга за сина ви!

Мъжът протегна ръка и стисна болезнено китката й.

— Опитвате се да ме шантажирате, така ли?

Ан вдигна учудено вежди и се засмя с обичайния си сребрист смях.

— Да ви изнудвам? Дори напротив, сър! Предлагам ви солидна сума.

— И за какво? — попита подозрително Довьо.

— Както споменах в писмото си, ние с вас имаме общи интереси, милорд. Вероятно най-съкровеното ви желание е племенницата ви да изчезне завинаги от живота ви и да се сдобиете с валиден акт за смъртта й. Така ще станете собственик на земите и богатството и съпругата на сина ви вече няма да бъде трън в очите ви.

Довьо я погледна втренчено, после пое дълбоко дъх.

— Защо ми правите това предложение? Какво ще спечелите вие? От кого ще получа парите?

— О, значи не ми отказвате! — извика щастливо Ан. — Това ме радва извънредно много…

— Обяснете ми най-сетне подробностите! — изфуча ядно той.

— Един джентълмен, който е мой приятел, е влюбен в момичето и е готов да пожертва значителна сума…

— И дума не може да става! Племенницата ми ще избяга и ще се върне в Довьо Плейс.

Ан поклати глава.

— Приятелят ми няма да го допусне. Той смята да я отведе във Франция. А когато й се насити, ще я продаде на друг, разбира се, с известни загуби, може би на някой капитан, който снабдява арабските хареми с красиви европейки.

— Значи ще я оставите жива.

— Да, но не като дукеса, а като наложница на някой султан.

Довьо се поколеба, после се облегна назад и изгледа несигурно Ан.

Тя се усмихна, сложи на масата кожена кесия и пошепна:

— Пълна е със злато! Пипнете я!

Очите му заблестяха, колебанието изчезна. Ръката му се стрелна към кесията, претегли я, после той се приведе и надникна вътре. Извади една монета, захапа я и скри кесията в джоба си.

— Все още не знам какво ще спечелите вие от тази сделка.

— О! — усмихна се жената. — Бъдете уверен, че няма да остана с празни ръце.

— Кога ще организираме отвличането? И как?

— Утре вечер приятелят ми и аз ще пристигнем в Довьо Плейс със затворена карета и ще вземем племенницата ви. Най-отдолу в кесията ще намерите шишенце с прашец. Разтворете го във виното на дукесата. Погрижете се да я изпратите по-рано в покоите й, защото само час след като погълне прахчето, ще спи като мъртва.

— И как ще обясня изчезването й… По-точно, как ще обясня на краля, че е умряла?

— О, това не е трудно. Вероятно имате слугиня, която може да се преоблече като племенницата ви. В други ден сутринта ще излезете извън имението. По пътя момичето ще изчезне. Ще се върнете вкъщи много разстроен и ще заявите, че са ви нападнали и дукесата е била отвлечена. Ние с приятеля ми ще уредим в Лондон да намерят труп и да го разпознаят като лейди Довьо, дукеса Рочестър.

— А какво ще кажа на сина си?

— Изпратете го по-далеч! Измислете му някаква работа, за да не присъства на отвличането.

Довьо се взираше замислено пред себе си.

— Мисля, че е възможно…

— Разбира се, че е възможно, сър. — Ан се усмихна пленително. — И внимавайте за ковача си! Утре вечер не бива да ви се пречка в краката.

— Защо? — Довьо беше напълно объркан. — Какво общо има тук ковачът?

Ан се засмя — доста нервно, както реши Джейк, но тя имаше всички основания да е неспокойна.

— Нищо… Исках само да кажа, че той е едър и силен и би могъл да ви създаде ядове.

Това обяснение не беше достатъчно за Довьо, но Ан отказа да говори повече. Мъжът посегна към чашата с ейл, която по-рано беше отказал, и я изпи на един дъх, лицето му се разкриви в гримаса.

Ан го гледаше втренчено.

— Ако следвате точно указанията ми, всичко ще мине добре. Нали искате племенницата ви да изчезне завинаги?

— О, да!

Жената се облегна назад и се усмихна тържествуващо.

— Още ейл! — извика тя и махна с ръка на Моли.

— Не, аз пих достатъчно — отговори Довьо, стана и погледна в блестящите й очи. — Мадам, няма да ме омагьосате с красотата си. Ако планът не успее, ще ви искам сметка — и ще убия вас вместо Ондин!

Ан не позволяваше да я сплашат толкова лесно.

— Планът ще успее, защото аз много държа на това. Повярвайте ми — смъртният акт означава много повече за мен, отколкото за вас!

Страстният й тон вероятно го убеди, защото той кимна безмълвно и излезе от кръчмата.

Джейк едва се сдържаше. Не смееше да мръдне от мястото си, защото лейди Ан щеше веднага да го познае. Трябваше да чака връщането на Хардгрейв и оттеглянето им. Едва тогава можеше да уведоми Уоруик.

Минутите минаваха мъчително бавно. Лейди Ан скоро стана нетърпелива и забарабани с пръсти по масата. Очите й непрекъснато търсеха вратата.

Най-после влезе Хардгрейв, застана пред камината и се зае да топли премръзналите си ръце.

— За Бога, къде беше толкова време? — изсъска вбесено Ан.

— Поразходих се малко наоколо и изобщо не забелязах колко време е минало. Уреди ли работата?

— Да, разбира се!

Мъжът кимна доволно.

— Тогава е време да се махнем от тази противна кръчма, скъпа моя.

Виконтът хвърли няколко монети на масата. Когато Ан се изправи, той сложи ръка на рамото й и я изведе навън.

Джек скочи от мястото си и в този миг при него дотича Моли. Ръцете й бяха почервенели от студа. Лицето й издаваше възбуда.

— Имам нужда от помощта ти, мила… — започна развълнувано Джейк.

— Да, и то спешно! — прекъсна го задъхано тя. — Видях през кухненския прозорец как онзи нахалник се разхожда отвън. Знаех, че се интересуваш от него, и реших да открия дали не замисля някоя подлост. Промъкнах се навън…

— В този студ! Добро момиче!

— Млъкни и слушай! Когато Довьо излезе, другият мъж му препречи пътя и започна да му разказва за приятеля ти…

— За Уоруик ли? — Джейк я погледна изумено.

— Точно така. Той не е ковач, нали?

— Извинявай, излъгахме те, но…

— Нямаш доверие в бедното момиче от кръчмата, знам. Но сега не ти остава нищо друго.

— Разбира се, че ти имам доверие, Моли. За Бога, разкажи ми какво си чула!

— Ами, онзи надменен джентълмен обясни на Довьо, че е приятел на дамата, с която Довьо е говорил вътре, и също участва в сделката. След това заяви, че ковачът бил любовник на дукесата. Довьо се закле да го убие. Другият джентълмен му каза, че това било негова работа, обаче жената в кръчмата не бивало да знае нищо за предстоящото убийство. Той настоя на своето, макар че Довьо се разбесня. Рече му, че имал по-стари права от него, защото от години искал смъртта на Уоруик. Най-после Довьо се успокои и джентълменът му даде пакетче с някакъв прашец, който да изсипе в бирата на ковача. Само след минути мъжът щял да падне като отсечено дърво. Всичко това ще стане утре вечер.

— О, Моли! — Джейк я ощипа по бузата и я целуна звучно по устата. — Ти си цяло съкровище!

— Аз те харесвам, Джейк, и ти го знаеш.

— Трябва веднага да уведомя Уоруик — промърмори загрижено дребосъкът. Моли се засмя и се настани удобно в скута му.

— Аз съм много по-ценна от златото, повярвай ми! Сестра ми е омъжена за сина на един стар слуга в Довьо Плейс. Тя ще помоли стария Джем да предаде на Уоруик писмо от теб. Добрият Джем и без това остана в имението само защото през цялото време се надяваше, че дукесата ще се върне. Той ще направи всичко, за да й помогне.

— Донеси ми перо и мастило, момиче, бързо! Знаеш ли какво? Ти току-що завладя не само моето сърце, но си спечели и един верен приятел — а той е най-близкият човек на краля! Сигурен съм, че ще получиш богато възнаграждение.

Моли го ощипа възмутено по ухото.

— Да не мислиш, че го правя за пари? Само от любов към теб, глупчо!

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Ондин не можа да разбере защо чичо й цяла сутрин беше в такова мрачно настроение. След заминаването на краля Уилям се появи в къщата само за да заяви, че ще се върне вкъщи късно вечерта. После хвърли унищожителен поглед към племенницата си и изчезна.

На вечеря Ондин не можа да хапне почти нищо. Раул пиеше вино и я наблюдаваше.

— Какво те потиска, скъпа?

— Защо баща ти се държи така странно? Едва не ме оскуба преди влизането на краля, после ме заплаши с убийство. Не забравяйте, че титлата все още принадлежи на мен! Моя работа е дали ще се съглася да я споделя или не. Какво общо има всичко това с чичо Уилям? Кой всъщност иска да стане господар на Довьо Плейс? Ти или той?

— Ако се оженя за дукесата, дукът ще съм аз — отговори предпазливо мъжът и втренчи жаден поглед в гърдите й.

— Значи си твърдо решен да застанеш с мен пред олтара? Защо тогава не ме защити, когато баща ти се нахвърли върху мен като бесен?

— Ти си моя годеница, Ондин, но ми е много трудно да те защитавам, когато ми разказваш само лъжи или полуистини.

Ондин го погледна обвинително.

— За какви лъжи говориш? Признах ти, че съм омъжена, и това е цялата истина. Може би съм направила грешка? Каза ли на баща си? Затова ли ми е толкова сърдит?

— Не. — Раул отмести пълната си чиния, облегна се назад и вдигна крака на масата. — Баща ми не знае нищо за живия ти или мъртъв съпруг. — Той впи поглед в лицето й, в очите му се появи странен блясък. — Разгневи се от вестта, че очакваш дете.

— О… — Ондин помръкна. Как ли беше разбрал чичо й?

— Значи е вярно — въздъхна Раул.

— Да — потвърди тихо тя. Нямаше смисъл да отрича фактите. Изненадата я бе издала.

Раул скочи от мястото си, отиде при нея и улови ръката й.

— Мисля, че татко иска да те убие. Но аз съм на твоя страна. Няма нищо, че очакваш дете. Може дори да го призная за свое. Вече казах на татко, че ще се оженя за теб, и държа на думата си. Ще те направя своя жена, ще стана дук, а ти ще имаш безброй възможности да ми доказваш благодарността си.

Ондин погледна в студените му очи и въпреки успокоителните му думи разбра, че братовчед й е също толкова лош, колкото и баща му. Той щеше по-скоро да убие детето й, отколкото да го признае за свое.

Най-после й стана ясно кой беше издал тайната й. Берта! Тази проклета шпионка със сигурност беше забелязала променящото се тяло на господарката си. Ондин пое дълбоко въздух, издърпа ръката си и сведе глава — не от покорство, а за да скрие изпълнения си с омраза поглед.

— Значи въпреки всичко ще се ожениш за мен? И ще признаеш детето на един обикновен селянин като твое собствено? Постъпката ти е много великодушна, скъпи братовчеде. Толкова съм ти благодарна, че не знам какво да кажа…

Отговорът му хареса. Той седна отново на мястото си и вдигна крака върху масата. Тази вечер най-после се чувстваше като господар.

— Надявам се, че няма да обръщаш внимание на обидите на баща ми.

— Ще се опитам.

— Той може да бъде направо брутален.

— Не се съмнявам в това.

— Аз ще бъда до теб. Бих направил всичко, за да те притежавам.

Ондин вдигна глава и се усмихна.

— Ще имаш и мен, и титлата, и земите.

Раул вдигна рамене.

— Едното върви с другото, нали?

— Докато съм жива, земите ще останат моя собственост.

Мъжът я изгледа сърдито и свали крака на пода.

— Трябва да знаеш, че получавам всичко, което искам! Баща ми ще се подчини на желанията ми. Ако ме слушаш и понасяш гневните изблици на татко, които впрочем си напълно заслужила, всички ще върви добре. Тази вечер сме сами и имаме възможност да…

Ондин скочи на крака.

— Моля те, Раул, не се чувствам добре. Прости ми! Не забравяй, че скоро ще бъдем съединени завинаги. Потърпи поне още една нощ!

Тя не разиграваше театър. Наистина се чувстваше зле, виеше й се свят, лицето й посивя. Очевидно го беше убедила, защото той кимна, макар и колебливо. Ондин прихвана полите си и бързо излезе от трапезарията.

Въздъхна облекчено едва когато зарези след себе си вратата на спалнята си. Къде беше Уоруик? Силните му ръце й даряваха спокойствие и сигурност… Сигурно щеше да дойде при нея и тази нощ и тя щеше да забрави ужасния ден.

Тя се разсъблече, напъха се в нощницата и се мушна под завивките. Скоро очите й се затвориха. В съня й се яви любимото лице на Уоруик, очите, потъмнели от страст, нежните ръце по голата й кожа…

Силен удар с юмрук по вратата я изтръгна от обятията на съня.

— Веднага ме пусни да вляза! — изрева Уилям.

— Само за момент, чичо! — прошепна стреснато младата жена. Скочи от леглото, наметна халата си и вдигна резето.

Уилям се втурна като луд в стаята й, обиколи безмълвно всички помещения, надникна във всяко ъгълче. После се обърна към нея и се ухили подигравателно.

— Скъпо дете, толкова се уплаших за теб.

— Уплашил си се? — попита неразбиращо Ондин и вдигна вежди.

— Разбира се. — Той пристъпи пред камината и протегна ръце към огъня. — Тази вечер бях в селото и хората си разказваха страшни истории за луд убиец, който тероризирал цялата околност. Като чух това, побързах да се върна вкъщи, защото се боях да не се е промъкнал при теб или при някоя от прислужничките.

— Не бива така, скъпи чичо — отговори Ондин и се усмихна презрително. — Много добре знам, че ако наистина имаше луд убиец, ти отдавна щеше да му отвориш широко вратата и да го изпратиш при мен. Вече знам, че си осведомен за всички подробности около миналото ми. Знам, че много ти се иска да ме заровиш със собствените си ръце и се колебаеш само защото не смееш да разсърдиш краля. Защо ми разказа тази смешна история за лудия убиец?

— Не, Ондин… — възпротиви се чичото, после въздъхна примирено и седна в едно кресло пред камината. — За съжаление имаш право. Знам, че чакаш дете. Отвращавам се от онова, което си преживяла. Но проклетият ми син си е втълпил, че трябва да те има, и аз съм задължен да се проявя като добър баща и да те защитавам. Тази нощ ще остана при теб, ще бдя над съня ти и ще прогоня всички зли демони, които те заплашват.

Сърцето й спря да бие. Ами ако Уоруик ей сега се появеше през балконската врата? Уилям щеше да се нахвърли върху него и да го убие. Носеше и пистолет, и сабята си…

— Защо побледня така, скъпа? — попита подигравателно чичото. — Легни си, какво чакаш!

Ондин не беше в състояние да се помръдне. Дали чичо й беше разбрал нещо за Уоруик? Може би се съмняваше в историята, която тя бе разказала на сина му — че е била женена за крадец и е забременяла от него?

Каквото й да беше, тя беше длъжна да предупреди Уоруик. Изведнъж сковаността й изчезна.

— Значи има убиец, който се разхожда на свобода, така ли, чичо? — Тя се втурна към балконската врата, отвори я широко, надявайки се, че съпругът й е долу в снега и ще може да му даде знак.

Уилям я последва светкавично и я дръпна обратно в стаята.

— Легни си веднага! Аз ще спя в креслото.

Много добре… Когато затвореше очи, надвит от умората, тя щеше да бъде спасена.

Ондин се пъхна послушно под завивката и изпрати безмълвна молба към небето: не идвай още, любов моя, не идвай още!

Уоруик не се появи цялата нощ. На зазоряване Ондин, все още будна, трепереща с цялото си тяло, се взираше отчаяно в полумрака и очите й се пълнеха със сълзи. Какво беше станало с любимия й?

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Ондин остана в леглото си, докато слънцето изгря и прогони тъмните сенки. Отчаяна, тя се питаше какво бе накарало чичо й да я охранява през цялата нощ. Дали подозираше нещо? И защо Уоруик не дойде? Дали се страхуваше от подозрителния Уилям Довьо и бе предпочел да не се прекачва през балкона, за да не го заловят? Или му се беше случило нещо лошо?

Трябваше непременно да разбере какво е станало с мъжа й. Съвсем тихо, за да не събуди чичо си, тя стана, облече се и горещо се помоли резето да не изскърца, когато го вдигна.

Едва когато затвори зад себе си вратата, Ондин въздъхна облекчено. Хукна надолу по стълбата, но спря на последната площадка. Раул беше в залата и даваше заповеди на някакъв арендатор. За щастие не бе чул стъпките й. Трябваше да мине през кухнята. Сигурно щеше да срещне някои от слугите. Дано поне Берта и Беро не бяха между тях…

В кухнята имаше само двама души — едно младо момиче, което печеше на огъня угоен петел, и Джем, стария, верен приятел.

— О, Джем! — пошепна през сълзи Ондин. Старецът се обърна, остави ножа за рязане на хляб и при вида на Ондин лицето му светна от радост.

— Милейди! — Той хвърли бърз поглед към момичето, което не им обръщаше внимание, и пристъпи към господарката си. — Имам вест за вас — от ковача. Днес ще ви отведе оттук. Елате преди обед в къщичката му зад ковачницата.

Прещастлива, Ондин кимна и благодари на небето. Уоруик беше жив и здрав!

— Много се радвам, че дойдохте тук — продължи Джем. — Защото нямах представа как ще стигна до вас… Внимание, милейди!

— Дукесо! — Гласът на Берта проехтя зад гърба и. — Вече сте облечена? Носите даже и хубавата си кожа. Вероятно смятате да излезете?

— Да, Берта. — Ондин се обърна към нея и я изгледа високомерно. — Тази къща е ужасно задушна и ме потиска. Имам нужда от чист въздух.

Когато понечи да тръгне към изхода, камериерката дръзко я хвана за ръкава. Ондин изгледа отвратено късите й, дебели пръсти. Презрителният поглед не направи ни най-малко впечатление на жената.

— Не бива, дукесо! Чичо ви ви чака. Бедният човек беше полудял от тревога, когато се събуди и установи, че сте изчезнала. След като ви е охранявал цяла нощ!

— Ще изляза да се поразходя преди закуска.

Камериерката не я слушаше.

— Беро! — извика тя. — Беро!

Едрият, широкоплещест мъж се появи на вратата.

Ондин не се усъмни нито за миг, че тези двамата бяха решени да я отведат при чичо й дори и насила. Тя вирна гордо брадичка, махна ръката на Берта от рамото си и изтръска сребърната лисица, сякаш се беше замърсила. Най-добре да се подчини, поне засега. След закуска щеше да предприеме нов опит за бягство.

Без да се съпротивлява, тя тръгна пред слугите към големия салон, където я очакваха Уилям и Раул.

Чичо й — доста раздърпан, след като беше прекарал, нощта в неудобното кресло — веднага се развика:

— Неблагодарно дете! След като цяла нощ бдях над теб!

— Какво става тук? — учуди се Раул.

— В селото говореха, че се появил някакъв луд убиец, който предпочитал младите и красиви жени. Затова прекарах нощта в спалнята на годеницата ти, за да я пазя. Берта, вземи коженото палто на господарката си!

— Луд убиец ли? — попита уплашено Раул.

Камериерката пое палтото на Ондин и се оттегли в ъгъла.

— Не се страхувай — побърза да го успокои Уилям. — Ще охраняваме Ондин денонощно.

— Ти си невероятен лъжец, чичо! — изфуча разярено Ондин. — А ти, Раул, си лековерен глупак! О, как копнея за малко чист въздух!

— След закуска ще се разходим заедно — обеща братовчед й.

— Съжалявам, но няма да имаш време, сине — намеси се баща му. — Трябва да заминеш за Фремингам.

— О, не! Това са почти два дни път! — възпротиви се Раул. — Какво ще правя там?

— Ще се срещнеш с един испански търговец, който предлага най-прекрасните коприни на Изтока.

— За какво са ни коприни?

— За сватбата ви, глупчо!

— О, да, искам нови дрехи! — извика Ондин и запляска с ръце. Ако Раул заминеше, възможностите й да се промъкне до къщата на ковача се увеличаваха.

— Защо търговецът не дойде у нас? — продължи да възразява Раул.

Баща му поклати решително глава и погледна многозначително към слугите. Не беше редно да започват спор в тяхно присъствие.

— Беро! Берта! Погрижете се за закуската! — Двамата излязоха и той се обърна отново към сина си: — Венчавката ви ще бъде голямо обществено събитие. Бъдещата ти съпруга трябва да бъде снабдена с всичко необходимо. Ти, разбира се, също.

— Това са женски работи — промърмори Раул. След малко очите му светнаха. — Ондин може да ме придружи.

Младата жена едва не изпищя. В този момент се появи Джем, за да вземе от масата празната табла. Когато я изпусна с голям шум на пода, Уилям побесня от гняв:

— Върни се веднага в кухнята, несръчен глупако!

След като Джем излезе, той се обърна сърдито към сина си:

— Не, Ондин ще остане тук. Нямам й доверие. Докато месецът измине и сватбата ви стане факт, аз нося отговорност за годеницата ти. След това можеш да правиш с нея, каквото искаш.

— Не възразявай срещу желанията на баща си, Раул — помоли тихо Ондин и седна на масата.

— Щом така трябва… — съгласи се неохотно той.

Сервираха им закуската и Уилям и синът му също заеха местата си. След като се нахраниха, Раул се прибра в стаята си, за да се приготви за дългото пътуване. Ондин се прозя и отмести стола си.

— Тази задуха ще ме убие. Ако не искам да заспя на този стол, трябва най-после да изляза малко на чист въздух. Искам да се ободря.

Уилям стисна китката й и се ухили злобно.

— Никъде няма да отидеш, мила ми племеннице.

— Искам само да поизляза в двора…

— Искаш да изтичаш при любовника си, но моите планове са други. Ще се оттеглиш в стаята си и ще стоиш там.

— Не! — извика стреснато Ондин. Какво знаеше чичо й? Опита се да се откъсне от ръката му и успя, но се оказа, че се е зарадвала твърде рано. Беро застана зад стола й и я вдигна без усилия във въздуха. Когато отвори уста, за да изпищи, голямата ръка на слугата затисна устата й.

— Не й причинявай болка, човече! — изръмжа Уилям. — Трябва да я предам в добро състояние.

Беро кимна и я понесе нагоре по стълбите. Всички опити за съпротива останаха неуспешни.

Въпреки предупреждението на Уилям той затискаше устата й така здраво, че много скоро й се зави свят. Ондин въздъхна и загуби съзнание.

Джем беше изпратен в кухнята, но си беше намерил работа в съседната стаичка, за да може да следи какво става в трапезарията. Като видя как едрият грубиян понесе господарката му към стаята й, старецът се разтрепери от ужас.

Трябваше веднага да уведоми ковача! Без да си даде труд да вземе наметката си, Джем излезе в двора. Навън цареше леден студ. На няколко пъти се подхлъзна на заледените места, задъха се, но продължи пътя си, без да спре нито за миг.

Не намери ковача в работилницата, затова изтича, олюлявайки се, в къщичката му. Когато прекрачи прага, беше напълно изтощен. Уоруик се втурна да го подкрепи, отведе го до огъня и го сложи на едно столче. После коленичи пред него.

— Какво е станало, старче?

Джем пое шумно въздух.

— Тази сутрин господарката направи опит да се измъкне от къщата, но я хванаха — изпъшка той. — Сър Уилям изпраща сина си в един далечен град. Лейди Ондин беше затворена в стаята й. Беро я отнесе горе и мисля, че по пътя тя загуби съзнание. Онзи грубиян затискаше устата й, защото се опитваше да пищи, но изведнъж замлъкна.

Уоруик изруга задавено.

— Знаех си, че не трябваше да чакаме толкова дълго! Уилям знае кой съм. Не се безпокой, Джем, ще измъкна жена си от лапите му.

Слабото сърце на стареца биеше болезнено.

— Как ще се справите?

— Ще се прехвърля през балкона. Не се страхувай, няма да останеш тук. Сега няма време за дълги обяснения, ще ти кажа обаче следното: Ондин е моя съпруга и аз я обичам повече от всичко на света. Не знаех нищо за това гнездо на оси, преди да дойда тук. Аз съм граф и живея на север, а човекът, чието писмо ми донесе вчера, е най-верният ми слуга. Сега препуска към Лондон, за да уведоми роднините ми. Надявам се скоро да пристигнат в Довьо Плейс, за да ми се притекат на помощ. Надявам се всичко да мине добре и да избягам с дукесата. Ти ще кажеш на брат ми и на братовчеда Клинтън, че графът на Норт Ламбрия ги е помолил да те вземат под своя защита.

Невярващ на ушите си, но безкрайно облекчен, Джем отговори на настойчивия поглед на златнокафявите очи. Все едно дали тази история беше вярна или не — ако някой беше в състояние да спаси дукесата, това беше само този мъж.

— Върни се в къщата — нареди Уоруик. — Скоро ще освободя Ондин.

— Пазете се, милорд.

— Да, разбира се.

Когато дойде на себе си, Ондин разбра, че е в леглото си. Най-после можеше да си поеме свободно въздух. Силите й бързо се възвърнаха и тя скочи от леглото, за да изтича до вратата. Но още щом завъртя топката на бравата, разбра, че резето е пуснато отвън. Имаше само един изход — да се прехвърли през балкона.

Откъм залата долитаха високи гласове и тя се вслуша напрегнато. Раул спореше сърдито с баща си и крещеше, че му е много неприятно да играе ролята на товарно животно и да мъкне отдалече топове коприна.

Ондин престана да слуша. Трябваше да избяга, докато двамата бяха заети с караницата си. Наметна бързо коженото си палто и завърза връзките на шията. Отвори балконската врата и пристъпи към парапета. Съвсем близо растеше стар дъб и Уоруик винаги се качваше и слизаше по стъблото му. Дали и тя щеше да се справи? Заскрежената земя беше толкова далече, а тънката снежна покривка нямаше да намали силата на удара. Не можеше да скочи. Решена на всичко, тя посегна към един студен клон и се прехвърли през парапета. Когато краката й увиснаха във въздуха, едва не изпищя. После обаче, изпълнена със смелостта на отчаянието, протегна ръце към дебелото стъбло и се спусна надолу, опитвайки се да не мисли за падането. Малко преди да достигне земята, загуби опора и падна в снега. Изправи се с усилие и хукна към занаятчийските работилници.

Вратата на ковачницата зееше отворена. Смеейки се и плачейки едновременно, Ондин се втурна вътре и извика името на Уоруик. Мъжът й не беше там. Тя затвори вратата и закрачи неспокойно напред-назад. Къде ли беше отишъл?

През това време Уоруик се изкатери гъвкаво по стария дъб и се преметна през парапета. Не намери Ондин в спалнята и, а вратата се оказа зарезена отвън. Той се върна бързо на балкона, огледа се внимателно и скоро откри следите от обувките й по снега.

Тази негова жена! Не беше понесла пленничеството си и бе успяла да се спаси сама. Докато имаше искрица живот в нея, тя щеше да се отбранява. Толкова обичаше бойкия й дух и беше бесен от лекомислието й! От гърлото му се изтръгна дълбока въздишка. Той се прехвърли отново през балкона и се спусна по дъба. Когато мина покрай голямата зала, чу гневни гласове, но не им обърна внимание и продължи пътя си към ковачницата. Трябваше веднага да отведе Ондин.

Ако беше чул за какво се караха бащата и синът, Уоруик сигурно щеше да се уплаши. Слава Богу, Джем слушаше внимателно. Раул повтаряше непрекъснато, че не е товарно животно, докато накрая бащата му предложи да вземе със себе си един слуга и да натовари него с топовете коприна.

Най-после синът отстъпи и забърза към кухнята, за да вземе провизиите за из път, които Джем вече беше приготвил. Нетърпелив да тръгне най-после, той издърпа торбата от ръцете на стареца.

— Ковачът! — промърмори доволно той. — Да, той ще ме придружи. Силен е и ще се справи…

Щом младият господар излезе от кухнята, Джем се втурна към задната врата. Не му оставаше нищо друго, освен отново да излезе в студа.

Най-после вратата на ковачницата се отвори и Ондин се хвърли в прегръдката на мъжа си.

— О, любов моя, трябва веднага да се махнем оттук! Миналата нощ едва не умрях от страх. Уилям прекара цялата нощ в стаята ми. Сигурно знае нещо и…

Уоруик я отблъсна назад и я погледна гневно.

— Уоруик! Не разбираш ли? Трябва да бягаме…

— Много добре разбирам, скъпа. — Той се обърна към камината, хвърли още дърва в огъня и погледна жена си отстрани. Колко красива изглеждаше, огряна от огъня, златночервената коса разпиляна по меките кожи на палтото…

— Тръгваме след минута. Чиракът отиде да изведе от обора старата кранта, която купих. За съжаление нямах възможност да взема Дракон в Довьо Плейс. Едно толкова благородно животно не е подходящо за обикновен ковач. — Хладна усмивка заигра по устните му. — Трябва да побързаме. С нетърпение очаквам да те просна на леглото и да те напляскам здравата!

— Уоруик, защо… — заекна уплашено Ондин.

Графът се изсмя тихо.

— Бедната ми, ти не знаеш дори половината от тази грозна история. Тази вечер ще те упоят с някакъв прах, за да те продадат на стария ми враг Хардгрейв. Чичо ти вече се е приготвил.

— Хардгрейв? — прошепна объркано Ондин. — Нищо не разбирам…

— Джейк имаше задачата да седи в селската кръчма и да наблюдава какво става наоколо. Вчера неочаквано пристигнали лейди Ан и виконт Хардгрейв. Той подслушал разговора им и разбрал, че знаят къде се намираме. Планът им е да отърват Уилям от теб, като го убедят да те продаде на Хардгрейв. А щом преодолея мъката от загубата на съпругата си, Ан се надява да падна отново в нейните широко отворени обятия. Тя обаче не знае, че Хардгрейв е решил да ме убие. Първата сделка е сключена между нея и Довьо, втората обаче е дело лично на Хардгрейв и ако красивата малка приятелка на Джейк е разбрала добре…

— Каква приятелка?

— Казва се Моли и е келнерка в кръчмата. Тя подслушала разговора между Хардгрейв и чичо ти. Хардгрейв ще дойде тук още днес на обед и ще ме убие. Ан ще узнае това едва когато съм мъртъв — и когато открият в Лондон твоя труп. В действителност Хардгрейв възнамерява да те отведе във Франция и щом ти се насити, да те продаде на някой търговец на бели робини.

Ондин поклати невярващо глава и Уоруик се усмихна мрачно.

— Братовчед ти няма представа какво се готви. Той е толкова влюбен в теб, че чичо ти е решил да го изпрати по-далеч, за да не му създаде проблеми.

— О… — прошепна безсилно Ондин. Все още не вярваше на ушите си.

Уоруик пристъпи бавно към нея.

— Изненадана си, нали? Знам още много неща, любов моя. Така например, че Довьо би предпочел да те види мъртва, а не робиня на някой султан. И причината е, че чакаш дете! — Гневът заплашваше да го надвие.

— Уоруик, аз…

— Не ме гледай така невинно! Аз не съм някой болен от любов глупак, който ще се остави на омагьосващата ти усмивка! Щом се озовем на сигурно място, ще те напердаша, както заслужаваш. Как можа да ме напуснеш, да избягаш от дома ми с моето дете под сърцето си?

— Не знаех, че съм бременна, не разбираш ли! — изплака отчаяно тя и обви с ръце шията му. — Кълна ти се! Но сигурно и това нямаше да ме спре. Ти беше решил да ме изпратиш в Колониите…

— След онази нощ се отказах. Как не можа да го разбереш?

— Ти дори не каза, че ме обичаш!

Уоруик я привлече към себе си и нежно целуна полуразтворените й устни. Усмивката му беше пълна е тъга.

— Сладката ми, аз те обичам повече от всичко на света. Въпреки това съм изкушен да те напляскам, за да запомниш веднъж завинаги, че ми дължиш послушание.

— О, Уоруик! — Ондин се сгуши в него и се засмя щастливо. — Толкова те обичам…

Изведнъж вратата се отвори с трясък.

— Курва! — прозвуча дрезгав вик и Ондин се стресна до смърт. Уоруик не успя дори да се обърне. Проехтя пистолетен изстрел и Ондин изпищя пронизително, когато куршумът прелетя покрай бузата й и се заби в стената.

От слепоочието на Уоруик бликна кръв, ръцете му увиснаха безсилно и той се свлече на земята. Без да обръща внимание на бесния Раул, Ондин коленичи до мъжа си. Отчаянието й беше безгранично. Не, той не биваше да умре…

— Уоруик! Божичко, Уоруик… — Тя посегна към фустата си, за да откъсне парче и да го превърже, да спре кръвотечението.

— Курва! — Раул я сграбчи за рамото и я вдигна. Ондин изпищя и го блъсна с все сила, после захапа ръката, която я стискаше като в клещи. Раул я пусна, изруга грозно и с все сила я зашлеви през лицето. Ондин се олюля и се отпусна на тънкия матрак в ъгъла. Като през мъгла видя разкривеното от гняв лице на братовчед си.

— Нещастният ти любовник е мъртъв, Ондин! Значи с него си прекарвала нощите си, а мен непрестанно отблъскваше! Сега обаче край, веднъж завинаги! Негодникът получи справедливо наказание, а ти ще се каеш горчиво за глупостта си!

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Ондин се взираше равнодушно пред себе си. Вече нищо нямаше значение. Болката беше убила всички останали чувства. Уоруик беше мъртъв. Под главата му бавно се образуваше локва кръв. Нямаше смисъл да се бори. Животът й не струваше нищо след смъртта на мъжа й.

— Курва! Подла змия! Погледни ме! — Раул я зашлеви още веднъж и я издърпа да стане от леглото. Тя го погледна с празни очи и по лицето й не трепна нито мускулче. — По дяволите, ще те принудя да ме погледнеш! — Той издърпа кожата от раменете й и когато усети как жадните му ръце разкъсаха корсажа на роклята й, Ондин се изтръгна рязко от безучастността си.

Не, тези ръце, изцапани с кръвта на баща й, а сега и на съпруга й, нямаше да я докоснат никога! Тя се хвърли срещу братовчед си с гневен вик, заудря го с юмруци, изрита го болезнено, но силите й не стигнаха да се освободи. Той я блъсна на земята и легна отгоре й. В същия момент вратата се отвори с трясък.

— Раул! — изгърмя Уилям Довьо, сграбчи сина си и го издърпа от Ондин.

Раул стана и погледна объркано баща си.

— Тази подла курва… Спала е с мръсния ковач, а с мен се държеше като…

— Знам това.

— Ти… ти си знаел?

— Трябва да се отървем от нея.

— Не, аз я искам. Защо да се откажа от нещо, на което вече са се наслаждавали други мъже?

— Разбира се, ще я имаш — успокои го Уилям, — но не насила. Не искам да я нараниш.

— Да я нараня? Направо ще я разкъсам!

Ондин се надигна замаяна и видя Джем на вратата. Какво правеше тук старият слуга?

Уилям избута сина си настрани, приведе се към нея и докосна зачервената й, подута буза.

— Чуй ме добре, Раул! Достатъчно проблеми ми създаде. Един човек ми даде много пари, за да убие проклетия ковач, а ти го лиши от отмъщението му. Сега ни остава само Ондин. Ще я продадем скъпо и прескъпо, но трябва да бъде цяла и невредима.

— Не! Няма да я дам!

— Да не искаш да се ожениш за нея, въпреки всичко?

— Не, това не. Ще я задържа като своя любовница.

— Е, добре, ще ти позволя да се позабавляваш с нея, но един-единствен път. Скоро ще пристигне един господин, който плаща добри пари за нея. Червеното петно на бузата ще охладим със сняг, за да изчезне. Върви си вкъщи, аз ще заповядам да отнесат Ондин в покоите ти. — Раул смръщи чело и баща му заповяда енергично: — Изчезвай оттук! Ако искаш да я имаш, не си губи времето!

Когато Раул се обърна към вратата, Джем побърза да изчезне. Ондин не можеше да проумее чутото. Разумът й беше все още замъглен. Уилям се приведе към нея и опря в гърлото й нож. Тя се засмя и от очите й рукнаха сълзи.

— Колкото по-бързо ме убиеш, чичо, толкова по-благодарна ще ти бъда.

Мъжът се ухили и плъзна тънкото острие между гърдите към корема й.

— Ти май забрави нещо? В теб расте детето на любимия ти. Защо искаш да го вземеш в гроба?

Бебето! След като Уоруик загина по нейна вина, тя трябваше да спаси поне детето му! Но как — след като се готвеха да я продадат на Хардгрейв?

Уилям очевидно отгатна какво ставаше в главата й, защото се изправи и заговори подчертано спокойно:

— Докато в теб има живот, все още съществува надежда. Придружи ме сега в къщата или ще те убия на място.

Ондин разбра, че чичо й говори сериозно. Надигна се с усилие, олюля се и едва не падна. Уилям я подкрепи и тя успя някак да се задържи на собствените си крака. Дори не усети, когато той загърна раменете й с меката кожа.

Без да хвърли поглед назад, тя излезе от стаята. Ако беше видяла още веднъж как Уоруик лежи в собствената си кръв, щеше да пожелае смъртта въпреки детето.

Джем, който дебнеше отвън, се отдръпна бързо и Уилям не го забеляза. Той стисна ръката на Ондин, поведе я към къщата, но изведнъж спря и изруга гневно. Ондин се огледа и откри каретата, която тъкмо беше спряла пред входната врата.

Хардгрейв слезе, закрачи тежко през падналия сняг и застана пред тях. Повдигна брадичката на Ондин, за да разгледа подутата й буза, после сърдито се обърна към чичо й:

— По дяволите, Довьо, нали казах да не я докосвате!

— Само една малка синина. Много скоро ще изчезне…

— А Чатъм?

— За съжаление умря. Аз…

— Жалък измамник! Казах ви, че искам лично да го пратя на онзи свят!

— Появи се малък проблем и трябваше да го застреляме — обясни нетърпеливо Уилям. — Каква е разликата? Врагът ви е мъртъв, а момичето е, ваше.

— Да, но сега Чатъм няма да узнае какво съм му сторил! — изфуча виконтът. — Вие сте един проклет глупак, Довьо! Най-добре да се откажа от сделката, да видим тогава как ще се отървете от дукесата!

— Златото ви е вече у мен — напомни му хладно Уилям. — Все ми е едно дали аз ще убия Ондин или ще я дам на вас. Искате ли я или не?

Лайл Хардгрейв се поколеба и погледна изпитателно Ондин, която стоеше безучастно до чичо си.

— Къде е Чатъм? Искам да видя трупа.

— Оттатък, в къщичката зад ковачницата.

— Добре, отивам да го видя. — Погледът на виконта беше втренчен в разкъсаната рокля на Ондин. — Заведете я да се преоблече! И се погрижете за бузата й! Ако още веднъж престъпите нарежданията ми, ще се изкуша да накажа и вас, и проклетия ви син!

Той се отдалечи с дълги крачки. Уилям го изгледа разярено, но бързо се овладя и дръпна Ондин за ръката.

— Така, а сега ще ощастливиш годеника си — за пръв и последен път.

Старият Джем влезе в къщичката, коленичи до мъртвото тяло и от очите му потекоха сълзи. Посегна да изтрие кръвта по бледото слепоочие и изведнъж чу стон.

— Господи, той е жив! — прошепна обнадеждено старецът и посегна към стомната с вода. Откъсна парче от ризата си, навлажни го и коленичи до неподвижната фигура. — Моля ви, сър, съвземете се! — помоли горещо той и внимателно изтри кръвта. Зарадва се още повече, като видя, че куршумът само е ожулил кожата и раната съвсем не е опасна.

— Велики Боже, нека се събуди, преди да е станало много късно!

Цветът се върна бавно по пепелявите устни, Уоруик простена отново, после смаяно отвори очи.

— Джем! — Той направи опит да се надигне, но се отпусна назад и опипа подутата си глава.

— Всички ви мислят за мъртъв.

Споменът се върна и Уоруик забрави болката.

— Къде е Ондин?

— Уилям Довьо я отведе в къщата. Господарката беше толкова потресена от смъртта ви, че пожела и тя да умре. Но сър Уилям й напомни за… за детето ви.

Уоруик се надигна, олюлявайки се, подпря се на Джем и едва не счупи рамото на стария слуга. После разтърси глава, за да прогони замайването. Силите му скоро се възвърнаха. Отиде до леглото и измъкна изпод дюшека дълъг меч.

Като чу стъпки по снега, Джем забърза към вратата, открехна я и надзърна навън.

— Милорд! Идва някой! Облечен е скъпо и изглежда много страшен!

— Сигурно е Хардгрейв. — Уоруик изруга полугласно. — Изтичай в къщата, Джем, и виж какво става там!

Преди да излезе, старецът се обърна и видя как графът отново се просна по дължина на пода. Изпълнен с нарастващ страх, Джем мина покрай Хардгрейв. Воднистосините очи на мъжа бяха пълни с убийствена злоба.

Хардгрейв се втурна като вихър в къщичката, но при вида на мъртвия неприятел бе обзет от дълбоко задоволство. Великият лорд Чатъм, могъщият граф на Норт Ламбрия — какво беше останало от всичко това?

Хардгрейв се изсмя дрезгаво и коленичи до мъртвото тяло. Изведнъж обаче умрелият се раздвижи и смехът замръзна на устните му. Две пронизващи златнокафяви очи го изгледаха спокойно, само в дълбините им се четеше дива омраза.

— Чатъм! — Отчасти разочарован, отчасти зарадван, виконтът се изправи. Все пак щеше да има шанса да унищожи стария си враг със собствените си ръце.

— Да, Чатъм, жив и здрав!

Уоруик скочи светкавично, със свити колене, с гол меч в ръка. Хардгрейв извади оръжието си и двете острия се кръстосаха със звън. Само след минута виконтът бе притиснат до стената и се взря ужасено в разкривеното от гняв лице на противника си. Този човек беше същински демон!

Следващият удар изби меча от ръката му. Той се свлече безсилно на земята и Уоруик опря острието на меча си в гърлото му.

— Предайте се!

— Никога! По-добре ме убийте!

Уоруик вдигна меча му от пода и го хвърли в ръцете му.

— Тогава се бийте като мъж!

Невярваща усмивка разкриви устните на виконта. Този Чатъм беше луд! Хардгрейв се надигна, стисна здраво дръжката на меча и се нахвърли върху графа, който очевидно не считаше за нужно да се прикрива. Но това беше само привидно. Уоруик беше подготвен за стремителното нападение. Той просто протегна меча си и Хардгрейв се наниза на острието. Докато осъзнае, че е дошъл часът на смъртта му, на устните му играеше усмивка. Той се олюля, опипа меча на противника си, забит в гърдите му, строполи се на земята и почти спокойно затвори очи.

Уоруик го погледна със смесица от гняв и съчувствие. Опита се да си спомни отдавна миналото събитие, което беше причинило ожесточената вражда между семействата им, но не можа. После извади меча си от гърдите на мъртвия и изскочи навън.

Преди да влезе в къщата, Уилям взе шепа сняг и я притисна върху подутата буза на все още замаяната си племенница.

Ондин не се помръдна. Едва неочакваният студ събуди жизнеността й. Докато чичо й разговаряше с Раул, а после и с Хардгрейв, тя не се интересуваше от нищо. Едва сега осъзна какво щяха да правят с нея. Чичо й искаше първо да я остави на Раул, а после да я продаде на виконта. Този човек беше виновен не само за смъртта на баща й, но хладнокръвно бе причинил и трагичния край на съпруга й. А сега искаше да се наслади на унижението й, след като почти бе успял да стане господар на цялото й имущество. Не, той нямаше да се радва на плодовете на злите си дела. Никога!

Ондин събра всичките си сили и го ритна по пищяла. Уилям изрева и се строполи в снега. Тя му обърна гръб, хукна към обора, заобиколи го и се насочи през заснежената поляна към гората.

Сърцето й биеше като лудо, дробовете й се пръскаха. Спря едва когато беше достигнала гъстата дъбова гора. Скри се зад едно дебело стъбло, пое дълбоко въздух и хвърли бърз поглед към къщата. Чу гневни гласове и видя как Раул изтича при баща си, който се изправи с мъка и посочи към гората.

Раул погледна към дърветата и Ондин изпита чувството, че блестящите му тъмни очи пронизват нейните. Той изкрещя нещо и се втурна право към нея.

От гърлото й се изтръгна задавено ридание, тя се втурна като луда в гъстия храсталак, разбута голите клони, без да знае къде отива. Само да се махне оттук…

— Ондин!

Преди колко време беше чула този вик! Тогава тичаше, колкото я държаха краката, но братовчед й я настигна и тя успя да се изтръгне от ръцете му само като скочи в топлите води на горската рекичка. Защото Раул не можеше да плува…

През тази гора също течеше поток — на изток, към Темза. Сега, през зимата, тя щеше да замръзне в ледената вода. Но това беше единствената й надежда.

Уоруик се втурна към Уилям Довьо с меч, от който още капеше кръв. Възрастният мъж сърдито изтриваше калта от дрехата си и с дрезгав глас проклинаше Ондин, Хардгрейв и собствения си син.

Изведнъж чу тихи стъпки в снега и вдигна глава. Собственият му ковач вървеше към него с вдигнат меч. Твърде смаян, за да мисли ясно, Уилям се отдръпна инстинктивно назад твърде късно. В следващия миг той лежеше отново на земята, окървавеното острие на меча бе опряно в гърлото му.

— Къде е тя?

Мечът ей сега щеше да го прониже! Обзет от смъртен страх, Уилям се опита да преглътне и с трепереща ръка посочи към гората.

— Там! — произнесе задавено той. — Избяга. А Раул…

Уоруик не го слушаше. Той полетя към гората и Уилям Довьо въздъхна облекчено. Разтърка ожуленото си гърло и понечи да стане, за да последва Чатъм.

— Стой! — Тежка ръка се отпусна на рамото му.

Мъжът се обърна и се усмихна измъчено. Този зимен ден беше пълен с духове. Само преди малко мъртвецът се беше събудил за нов живот, а сега пред него стоеше двойникът му, малко по-нисък и по-строен. И очите му не бяха златнокафяви като на тигър, а смарагдовозелени. А зад него вървеше още един дух.

— Какво става тук? — попита зеленоокото чудовище. Уилям погледна покрай него и видя, че в двора влиза още една карета. Слязоха двама мъже и една дама, всички облечени изискано, и погледнаха към тях. На лицето му светна усмивка, той вдигна ръка и им махна.

Зеленоокият демон го сграбчи нетърпеливо за раменете и го разтърси.

— Къде са лорд Хардгрейв и Ондин? Къде е лорд Чатъм!

— В гората! — отговори Уилям и с усмивка посочи заснежената поляна. — Искате ли да отидем всички?

— Хардгрейв…

— Вероятно е мъртъв. — Уилям въздъхна и сведе глава. — Знаех си аз, че трябваше да я убия още с идването й тук! Но синът ми Раул искаше непременно да я има… — Той избухна в истеричен смях. — Сега и той ще умре!

Джъстин и Клинтън размениха стъписани погледи. После решиха да оставят Довьо на мира и се втурнаха към гората.

Потокът беше бърз и дълбок. По водата святкаха мънички сребърни кристалчета. Плискащите се вълни отразяваха слънчевата светлина.

— Най-после си моя, Ондин! Сега ще си платиш за всичко, което ми стори.

Раул я сграбчи за рамото и от гърлото й се изтръгна ужасен вик. Снегът беше заглушил стъпките му и той бе успял да се промъкне незабелязано.

Той я обърна към себе си, главата й политна назад.

— Проклета курва, защо непрекъснато ме отблъскваше? Щях да те спася. Сега обаче е късно…

Побеснял от гняв, той я блъсна в снега.

— Ти си луд, Раул! Никога, дори с цената на живота си, няма да лежа в прегръдката ти. Ти уби баща ми… — Хълцания задушиха думите й. — После застреля коварно мъжа ми! И след хиляда години няма да понеса близостта ти! Колко е сладка мисълта за смъртта, сравнена с отвращението от окървавените ти ръце!

Лицето му се разкриви от гняв, той вдигна ръка да я удари, но Ондин го изпревари. Хвърли се надолу по склона и се затъркаля към водата.

— Не! — изпищя тя, когато Раул се втурна след нея. Без да мисли какво прави, тя се хвърли в ледените води.

Тежкото кожено палто я повлече към дъното, студът скова крайниците й. Все пак тя успя да изплува на повърхността и пое въздух. Течението я повлече и тя се изпълни с надежда, че ще успее да излезе на брега.

— Чакай!

Този вик, странно познат, дойде някъде много отдалеч. Гласът на Уоруик? Тя изплака и потъна отново. Сигурно я дебнеха сенките на смъртта. Дали Уоруик щеше да я чака на брега?

— Ондин! Опитай се да се захванеш за нещо! Аз ще ти помогна!

Ондин се засмя и заплува надолу по потока. Смъртта не беше страшна, тя щеше да я заведе при Уоруик…

Две силни ръце я сграбчиха и я понесоха срещу течението. Тя вдигна глава, разпозна небръснатите, омазани със сажди бузи и окървавеното слепоочие.

— Любов моя — прошепна безсилно тя и затвори очи.

След малко обаче потръпна от студ и от съзнанието, че е още жива. Къде бяха ръцете, които я прегръщаха? Сега лежеше на брега и трепереше, главата й бучеше. Опря се на лакът и се огледа объркано.

— Бийте се, дяволите да ви вземат!

Гласът на Уоруик! Веднага го позна по властния тон. Ето и мокрия му гръб! Опрял ръце на хълбоците, той стоеше на брега и сочеше към свитата в снега фигура.

— Не мога да забия нож в гърба ви, човече! Вдигнете оръжието си и се бийте като мъж!

— Пощадете ме! — хленчеше Раул. — Дукесата е ваша. Кълна се, че никога не съм я докосвал! Вземете си я!

— По дяволите, станете и се бийте като мъж, чувате ли!

Прозвучаха и други гласове, чуха се наближаващи стъпки. Някой се затича към Ондин, свали широката си наметка, уви я в нея и я вдигна на ръце. Тя се вгледа смаяно в зелените очи, които светеха от радост и страх. Не беше очаквала, че ще ги види още веднъж.

— Джъстин! — прошепна с обич тя и помилва бузата му.

Мъжът кимна мрачно и я притисна до себе си, после се обърна, за да проследи развръзката на драмата.

— Стани, жалки страхливецо! — Това не беше гласът на Уоруик.

— Той ще ме убие! — хленчеше Раул. Изведнъж падна по лице в снега, от устните му излезе протяжен стон. Тялото му се сгърчи и повече не се помръдна. От гърба му стърчеше нож. Бликналата кръв напои снега.

Потресена, Ондин видя как Уилям Довьо издърпа ножа от гърба на сина си. После го обърна по гръб, затвори изцъклените очи и вдигна глава. Обърна се към Уоруик и странна усмивка разкриви устните му.

— Той нямаше да понесе затворничеството в Тауър, очакването на заслуженото наказание. Той не знаеше що е чест, що е достойнство. Бързата, безболезнена смърт — това беше най-доброто за него.

Потискаща тишина последва тези думи. Само вятърът виеше в короните на дърветата.

Уоруик се обърна към жена си и тя протегна ръце към него.

— Уоруик! — Още един нов, неочакван глас, който произнесе този предупредителен вик. Клинтън се втурна напред с изваден меч.

Но графът вече се беше обърнал, за да посрещне опасността. Стиснал ножа си, Довьо се готвеше да го нападне в гръб. Но вместо да се нахвърли върху графа, той се наниза сам на меча му, също както беше направил Хардгрейв. Свлече се бавно на земята и прошепна с усмихнати устни:

— Благодаря. Аз също нямаше да понеса очакването на палача… И всичко заради това момиче… Ондин…

Устните му се вцепениха и Уоруик се извърна настрана, без да извади оръжието си от гърдите на мъртвия. Той отиде при Ондин, взе я от ръцете на брат си и я притисна с все сила до гърдите си. Усмихна се и попи с устни бликналите от очите й радостни сълзи.

— Ти си жив! И аз също… — Прошепна безсилно тя и отпусна глава на рамото му. Случилото се през този страшен ден беше твърде много за нея. Усмихна му се още веднъж щастливо и загуби съзнание.

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Множество лица се наведоха над Ондин, когато тя се събуди. Смайването и беше безкрайно. Само до преди миг беше мръзнала ужасно, а сега лежеше в топлото си легло, завита със скъпа брокатена покривка, и носеше красива, закопчана догоре нощница от снежнобял лен.

От дясната й страна седеше кралят, Уоруик от лявата и двамата държаха ръцете й. Ондин погледна с любов чистото, гладко избръснато

на мъжа си, после забеляза превръзката на слепоочието му и смръщи чело. И този път беше избягнал смъртта на косъм… А тя беше готова да се откаже от живота си и да вземе в отвъдното дори нероденото си дете, като мислеше, че той е мъртъв.

— Слава Богу, върнахте се при нас, дукесо! — извика весело Чарлз.

Ондин откъсна поглед от любимото лице на мъжа си и огледа стаята. Джъстин и Клинтън, до Клинтън красива млада жена, която й беше бегло позната от двора, някакъв чужд мъж с тясно, тъжно лице…

— Ваше величество! — прошепна тя. — Защо сте тук?

— Държах лично да се уверя, че всичко е наред, и скоро след пристигането си в Лондон побързах да се върна в имението ви. Когато пристигнах, цялата бъркотия беше свършила.

Ондин се обърна отново към Уоруик, стисна ръката му, после помилва бузата му, без да я е грижа за публиката. Той също не се смути от компанията, защото нежно плъзна пръст по устните й.

Джъстин се покашля, за да привлече вниманието върху себе си, и зае място в края на леглото.

— Скъпа снахо, знам, че обожаваш брат ми, но не те ли интересува какво се случи?

— Знам всичко, скъпи братко. Джейк е заминал за Лондон, за да повика теб и Клинтън, и аз съм ви благодарна от цялото си сърце…

— Ето че не знаеш всичко! — провикна се весело Джъстин. — За съжаление ние с Клинтън сме виновни за ужасните събития, разиграли се тук. Тръгнахме да търсим свидетели на убийството на баща ти и лейди Ан подслуша разговора ни с един от стражите. Така узна къде се намираш и се съюзи с Хардгрейв, за да сключат сделка с подлия ти чичо.

— Какво стана с Хардгрейв? — попита, треперейки, Ондин.

— Мъртъв е — отговори спокойно Джъстин.

— Раул и Уилям също, нали? Чичо ми уби собствената си плът и кръв… Боя се, че никога няма да успея да докажа невинността на баща си. Вероятно чичо Уилям е унищожил фалшифицираните писма. Защо, защо не успях да ги намеря по-рано?

— Не тъгувай, мила, дукът е вече реабилитиран — отговори с усмивка Джъстин.

— За това трябва да благодарим на Сара, която виждате до мен, и на Джон Робинс — взе думата Клинтън и се усмихна нежно на младата жена.

— Тя ни осведоми, че той е бил един от постовете, станали свидетели на покушението срещу Негово величество — допълни Джъстин.

Сега напред пристъпи меланхоличният непознат.

— Милейди, трябва да ви помоля за прошка, защото постъпих като страхливец. Онзи ден бях толкова объркан, че не знаех какво всъщност съм видял. А когато споменът се върна, вашите роднини заплашиха живота на сестрите ми. Така разбрах какво е станало, защото човекът, който ме изнудваше, беше същият, който прониза с меча си баща ви и го обвини в държавна измяна — братовчед ви Раул.

— Бог да ви благослови, Джон Робинс! И вас също, Сара! — проговори през сълзи Ондин. — Сега вече съм напълно щастлива.

— Остава ни да изясним само едно — отбеляза кралят. — Съдбата на лейди Ан. Кога ще пристигне тя?

— Тази вечер в осем — отговори Уоруик. — Верният Джейк я чака в „Бялото перо“ и ще я държи непрестанно под око. Не искам да изпусна това удоволствие. — Той стана решително и се обърна към младата жена до Клинтън: — Сара, нали ще правите компания на жена ми?

— Това е несправедливо — възмути се Ондин. — Ние със Сара също искаме да присъстваме на развръзката.

— Ти трябва да почиваш — нареди строго Уоруик. — Само си помисли какво преживя…

— А теб едва не те застреляха — възрази Ондин. — А после ме измъкна от онзи ледено студен поток!

— Съпругата ви е толкова темпераментна — рече кралят на Уоруик, сякаш Ондин не присъстваше. — Сигурен съм, че ви чакат трудни години.

— Така е — съгласи се през смях Джъстин. — А езикът й е толкова остър, че тръпки ме побиват!

Ондин запрати една възглавница по главата му и той я улови ухилено.

— Не се безпокойте, аз ще се оправя с жена си — увери ги тържествено Уоруик. — Ще позволите ли да поговоря насаме с нея?

Чарлз излезе веднага от спалнята и другите го последваха. Уоруик седна на леглото и улови ръцете на Ондин.

— Нали вярваш, че те обичам с цялото си сърце?

— Да — пошепна щастливо тя.

— Тогава остани тук.

— Защото ти така заповядваш?

— Не, защото те моля.

— Но ти пострада много повече от мен.

— Ондин! — Уоруик я взе в прегръдката си, притисна главата й до гърдите си и тя усети мощните удари на сърцето му. — Не съм толкова сигурен кой се измъчи повече…

— Помисли малко! Ан е опасна жена.

— Не се боя от нея. Страх ме е само за теб и за детето.

— Е, добре, тогава ще се подчиня на желанието ти.

Той я целуна нежно и се сбогува.

Джейк откри господаря си веднага след влизането му в таверната. Джъстин и Клинтън му махнаха с ръка да не им обръща внимание и той побърза да отмести поглед.

Лейди Ан седеше на пейката в ъгъла и отпиваше нервно от чашата с вино, което си беше донесла от Лондон. Хардгрейв беше тръгнал преди няколко часа и ако не се появеше скоро, нямаше да осъществят най-важната част от плана си.

— О, виж ти кой бил тук! Лейди Ан! — извика весело Джъстин, целуна ръката й и седна до нея. Ан го изгледа несигурно и в този миг от другата й страна се настани още един мъж. Тя се обърна стреснато и погледна в засмяното лице на Клинтън.

— Какво правите тук? — попита Джъстин.

— Нали знаете, че обичам да общувам с простия народ. Това ме забавлява — отговори с изкуствена бодрост жената, докато тайно се питаше какво възнамеряваха двамата. Дали имаха среща с Уоруик?

Само след минута се появи и графът на Норт Ламбрия — не в ролята на ковач, а с копринена риза, кадифен панталон, черна наметка и шапка с разкошно перо.

— О, Ан! — поздрави любезно той.

— Уоруик… — прошепна тя и се опита да се усмихне. Паниката й нарастваше. Беше попаднала в капан. Седеше между Джъстин и Клинтън, а лорд Чатъм, демоничният господар на Норт Ламбрия, стоеше точно пред нея.

Привидно учуден, Уоруик вдигна вежди, зае място насреща й и погледна втората чаша, която стоеше на масата.

— Вино за двама? Очакваш ли някого?

— Не. Обслужи се, ако желаеш…

— По-добре не. Тукашният ейл е много добър. Моли! — Той махна на келнерката, която с усмивка донесе три пълни кани. — Скъпо момиче — продължи тържествено Уоруик, — смятам, че обстановката в тази кръчма не е подходяща за твоята крехка възраст. Не искаш ли да работиш в добър дом? Скоро се връщам на север и ти можеш да заминеш с мен.

— О, да, с голямо удоволствие! — отговори признателно Моли и намигна на някой, който седеше в ъгъла. Когато се обърна, лейди Ан видя ухиленото лице на Джейк. Слугата й се поклони и се ухили още по-широко. Тя се опита да стане от мястото си, но Клинтън я задържа.

— Какво става тук? — попита възмутено тя и Уоруик въздъхна дълбоко.

— Ти никога няма да признаеш поражението си, нали?

— Какво поражение?

— Лорд Лайл Хардгрейв е мъртъв — отговори спокойно Джъстин.

Дъхът й спря, но тя преодоля ужаса много бързо и се обърна към Уоруик:

— Вие сте го убили! Той е виконт! Уоруик Чатъм, да не мислиш, че законът си ти? Когато кралят узнае…

В този момент на вратата се появи едра, изискано облечена фигура и учтиво свали шапка. Чарлз Стюарт се усмихна любезно и заговори:

— Какво имате да ми кажете, Ан? Какво трябва да узная?

Ан го изгледа ужасено, а кралят спокойно приседна до Уоруик.

— Положението не е розово, нали, скъпа моя?

Ан преглътна мъчително и най-после успя да заговори.

— Ваше величество, не съм направила нищо лошо, повярвайте! Всичко беше само шега! Не знаех нищо за смъртта на Хардгрейв…

Кралят потупа успокоително ръката й.

— О, аз не ви подозирам в нищо, скъпа. Знаете, че ще бъда много нещастен, ако красивата ви главица падне под секирата на палача. Шега, казвате? Е, радвам се, че гледате на случилото се по този начин, защото аз съм ви отредил съдба, много подобна на тази, която бяхте определили за лейди Чатъм.

Кръвта се отдръпна от лицето й.

— Сър! Нима ще…

— Ах, значи смятате, че не мога да ви продам на мароканските роботърговци? — попита засмяно кралят. — Всъщност, тази мисъл не е никак лоша, като се има предвид, че съм много затруднен финансово. Не, скъпа, ще ви дам възможност да избирате. Тауър или брак. Губернаторът на един далечен Карибски остров, мой добър приятел и верен служител, копнее за нежна съпруга. Той е дебеличък и започва да оплешивява, но умът му е остър като меча му. Сигурен съм, че ще си подхождате много добре.

— Никога няма да… — започна злобно Ан.

— Напротив, ще заминете — прекъсна я спокойно Чарлз и вдигна ръка. Няколко селски момчета, които седяха около една маса, захвърлиха простите си вълнени наметки и под тях се показаха униформи. — Очакват ви, Ан — подкани я кралят.

Клинтън се надигна с усмивка, за да й стори път.

— За Бога, ваше величество! — прошепна умолително тя.

— Очакват ви — повтори кралят с тих, но недвусмислено заплашителен тон.

Ан разбра, че е изгубила окончателно. Въпреки това вдигна гордо глава, когато се запъти към пазачите си, и възмутено отблъсна ръцете, които се протегнаха към нея.

— Никой да не ме докосва!

След малко вратата на таверната се затвори. Кралят и Уоруик се погледнаха в очите и избухнаха в луд смях, към който се присъединиха Джъстин и Клинтън.

Ондин и Сара седяха в най-добро разбирателство на леглото и пиеха чай. Когато Уоруик пристъпи прага на спалнята със самодоволна усмивка, Ондин се надигна насреща му.

— Е, какво се случи?

— Ан ще се омъжи и ще се пресели на далечен Карибски остров.

— Какво? — Ондин не повярва на ушите си.

— Другата алтернатива беше Тауър. — Уоруик прегърна нежно жена си и Сара веднага скочи.

— Ще ви оставя сами.

Уоруик се обърна към нея и се усмихна любезно.

— Клинтън ви чака долу и мисля, че ще ви зарадва с добри новини.

— Какви? — не можа да се сдържи любопитната Сара.

— Най-добре е той да ви разкаже сам.

Сара изскочи от стаята и Уоруик погледна отново в прекрасните очи на съпругата си. После помилва внимателно корема й.

— Добре ли си? Дано този ужасен ден не ти е навредил…

— О, чувствам се великолепно. Наследникът ти също е добре и се развива чудесно. Кажи ми, моля те, какви новини е донесъл Клинтън? Ние със Сара се разбираме чудесно. Тя е толкова влюбена в него!

— Знам — отговори нежно Уоруик, поднесе ръката й към устните си и целуна всеки пръст поотделно.

— О, Уоруик…

— Любопитството е вредно за здравето — засмя се той. — Ти си моята красива русалка и аз не мога да ти устоя. Знаеш ли, че когато те видях за първи път, те сметнах за русалка. Никога не съм ти разказвал за това, нали? След онзи проклет турнир се скрих в гората да си почина и те видях да бягаш от Раул. Тогава дори не помислих, че много скоро ще те направя своя жена и митичното същество ще добие плът и кръв. Бях готов да повярвам, че само съм те сънувал.

— О, Уоруик, наистина ли си ме видял?

Мъжът кимна.

— А сега сънят стана действителност и то каква!

Сияеща от щастие, Ондин се сгуши в него и отговори на страстната му целувка.

След известно време Уоруик вдигна глава и се засмя.

— Ти май забрави любопитството си. Въпреки това ще отговоря на въпроса ти. Чарлз има земи за раздаване и тъй като починалият съпруг на Ан не остави наследници, кралят реши да дари земите на брат ми Джъстин. Сега младият нехранимайко носи титлата дук. Земите на Хардгрейв стават собственост на Клинтън и отсега нататък той ще се нарича виконт.

— Надявам се, че капризният баща на Сара ще одобри толкова благороден зет!

— Това е прекрасно! — Ондин го целуна отново и Уоруик поклати развеселено глава.

— Това не беше мое дело. Благодари на краля, не на мен. Но по друг начин, ако обичаш. Иначе ще взема строги мерки!

— Олеле, страшният звяр от герба на Чатъмови се е събудил! — изкиска се Ондин. — А в действителност си мек като памук…

Преди да е разбрала какво става, Уоруик я вдигна на ръце и я хвърли на леглото.

— Сега ще ти покажа за кого си се омъжила!

— Вече си знам урока, скъпи мой! — пошепна щастливо тя, затвори очи и се остави в нежните му ръце.