Опасни пътища

14

— Шегуваш се, по дяволите!

Такава беше реакцията на Зепо, когато му съобщих за детектива. Беше нещо, което не бях изгарял от желание да направя. Не очаквах да остане доволен. Оказах се прав.

— Наел си частен детектив? Ти да не си луд бе, мамка ти, или какво?

— Наистина нямах избор.

— Нямал си избор? Исусе Христе, защо просто не ѝ кажеш какво стана?

— Ако се успокоиш за малко, ще ти обясня.

— Хайде тогава! Обяснявай!

Вече си бях приготвил доводите. Не ми беше приятно да давам обяснения на Зепо, но трябваше да призная, че на пръв поглед действията ми наистина изглеждаха неуместни.

— Анна беше решила да наеме някого при всички положения. Тъй като не можех да я убедя да не го прави, реших, че ще е най-добре, ако й предложа да поема разноските. Така поне ще научавам заедно с нея, ако той открие нещо. Освен това не мисля, че някой ще ме заподозре, ако аз плащам за разследването.

Чух удара, когато Зепо халоса нещо. Зарадвах се, че бях решил да му кажа по телефона.

— Това не ти е роман на Агата Кристи, Доналд. Убихме човек, по дяволите, а сега ти се опитваш да ме убедиш, че няма нищо лошо, мамка му, да си играеш някакви шибани психологически игрички с детектив? Исусе Христе!

— Ако ще си говорим за рискове, съвсем не мисля, че трябва да се държиш по този начин по телефона.

— О, майната му! Наел си детектив да открие Марти, а се безпокоиш дали някой не подслушва шибания телефон? О, това е адски рисковано, така ли?

— Не мисля, че наемането на детектива представлява истинска опасност…

— Е, аз пък мисля обратно, по дяволите! Защо не я убеди да не го прави?

— Ако си ме слушал, вече ти казах, че се опитах! Или предпочиташ да бях я засипал с възражения, така че да започне да изглежда, сякаш имам причина за това?

— И все пак не се е налагало да ходиш с нея, нали?

— Вече ти обясних…

— Не ми пробутвай тия лайна! Добре, решил си, че ще е подходящо да заплатиш за детектива. И все пак можеше да я оставиш да отиде сама! Не се е налагало да й държиш ръчичката, докато се среща с него, нали? Сега, вместо да си останеш само шеф на Анна, ти се свърза с Марти! Независимо дали ти харесва или не, си станал част от това детективско разследване! Как можа да бъдеш толкова тъп, по дяволите!

Да си призная честно, това не ми беше хрумвало. Но нямах намерение да се издавам пред Зепо.

— И все пак мисля, че прекаляваш. Не виждам как би могъл да заподозре нас двамата.

— Защо да поемаме такъв шибан риск, за Бога!

— Освен всичко друго това задължава Анна.

— Задължава я? Колко задължена мислиш ще се почувства, ако открие, че ти си уредил гаджето й да бъде пребито до смърт, по дяволите?

— Няма да се стигне до това.

— По-добре ще е да си прав, мамка му. Защото ако загазя, загазваш и ти! И ако това стане заради глупостта ти, моли се полицията да стигне до теб преди мен… нали разбираш какво искам да ти кажа?

Усетих, че е време да предявя правата си.

— Мога ли да ти припомня кой на кого плаща?

— Не ми пука. И не се опитвай да ми се правиш на голяма клечка заради снимките. Сега имам не по-малко разобличителни сведения за тебе, отколкото ти имаш срещу мене, така че не бихме искали полицията да започне да души наоколо заради няколко шибани порноснимки, нали? И двамата сме си сложили главите в торбата и ако за в бъдеще ти хрумнат някакви умни идеи, искам да знам за тях предварително! Ясно ли е?

Опитах се да преглътна казаното. Не ми се щеше да рискувам да се скарам с него на този етап.

— Напълно — отвърнах ледено.

— Добре. И искам да знам какво е открил детективът веднага, щом научиш. Господи! — И тресна слушалката.

Вбесен, треснах телефона на свой ред. Но после, като се замислих върху думите на Зепо, почувствах леко безпокойство. Когато отивах на срещата с детектива заедно с Анна, си въобразявах, че това е най-добрият начин на действие. Сега вече не бях толкова сигурен. А и някъде в дъното на съзнанието ме глождеше страхът, че щом не бях догледал едно нещо, можеше да последват и други.

Това ми докара горчиви мисли.

На следващата сутрин Анна беше почти весела. Не само защото сега знаеше, че нещо се прави за Марти, но и защото самата тя беше открила нещо.

— Марти не е взел самолетните билети!

За миг са обърках.

— Самолетни билети?

— До Америка! Все още са в апартамента! След изчезването на Марти и всичко останало напълно ги бях забравила. Но после вчера, когато споменах, че мога да използвам спестените за Америка пари за детектива, изведнъж се сетих за тях и проверих дали още са там. И те бяха!

Не виждах защо това я радваше.

— О! Чудесно.

Реакцията ми сигурно я беше разочаровала. Почувства, че трябва да ми обясни.

— Не разбираш ли какво означава това? Сигурно смята да се върне! Ако е възнамерявал да ме напусне завинаги, щеше да вземе поне единия билет, нали?

Отговорих, без да се замислям:

— Не е задължително. Ако иска никой да не разбере къде е, едва ли би използвал самолетен билет, за който знаеш. А сега може и да не желае да се връща в Америка.

Анна настръхна срещу мен.

— Благодаря ти, Доналд. Ти наистина попари надеждите ми, нали?

Зяпнах я изумен. Но тя мигновено се разкая.

— О, съжалявам. Не исках да кажа това.

— Няма… няма нищо.

— Не, не биваше да ти говоря така. — Отново беше обезверена. — Съжалявам. Прав си, възлагах неоправдани надежди.

— Не, не биваше да те обезкуражавам. — Като видях как се беше отчаяла, искрено съжалих.

— Напротив, трябваше. Пърхах от радост заради нищо. — Седна. Веселостта й беше изчезнала. — Предполагам, че се дължи на въодушевлението от наемането на детектива. Нали разбираш, знам, че най-сетне някой ще направи нещо. После, като намерих билетите, изпитах усещането, че Марти не си е отишъл напълно. Самовнуших си, че това е добър знак. — Усмихна ми се тъжно. — Но ти си прав. Билетите не означават нищо в края на краищата, нали? Просто бях глупава.

— Не бива да говориш така. Трябва да имаш надежда.

— Да, но като се самозалъгвам, няма да стигна доникъде. Нито пък като ти се сопвам. Ти просто каза онова, което вече знаех. Дори не споменах за самолетните билети на бащата на Марти снощи, защото съм наясно какво щеше да ми отвърне, а не исках да го чувам. — Въздъхна и поклати глава. — Наистина съжалявам, Доналд. Бях глупава. Ти не го заслужаваше.

Потупах я по ръката.

— Няма за какво да съжаляваш. Не мисли за това. — После между другото я попитах: — Значи бащата на Марти пак ти се е обадил?

Тя поклати глава.

— Аз му се обадих. Помислих си, че ще е доволен да разбере, че правя нещо.

— И беше ли?

— Ако е бил, не го показа. Наистина не се държа кой знае колко любезно. — Сви рамене. — Не знам, вероятно съм малко несправедлива спрямо него. Все пак синът му е изчезнал, а от негова гледна точка аз може да съм само една никаквица, която го е измамила, или нещо такова.

Предположението беше отблъскващо.

— Едва ли.

— Да, но той не го знае, нали? Нормално е да бъде донякъде подозрителен. И той не е имал по-голям късмет с Министерството на външните работи, отколкото аз с посолството тук. А и това също си е дало отражението.

Помислих си, че беше прекалено благородна.

— И все пак няма причини да си го изкарва на тебе.

— Сигурно е така, но разбирам тревогата му. — Усмихна се. — И аз се нахвърлих върху тебе, а ти не си виновен с нищо, нали?

Спомних си думите на Зепо и внезапно изтръпнах при мисълта Анна да открие какво всъщност се беше случило.

— Не мисли за това — казах й, тъй като и аз не желаех да мисля.

Очаквах с не по-малко нетърпение от нея първите новини от детектива. Колкото и да си повтарях, че нямаше за какво да се безпокоя, все пак оставаше едно съмнение, което упорито се бе загнездило в мен. Стомахът чак започваше да ме боли.

Първите резултати обаче бяха окуражаващи.

— Една съседка го е видяла да напуска дома ви с куфар привечер на осми или на девети този месец — каза Симпсън на Анна. Беше се отбил в галерията и с дипломатическото си куфарче и сакото от туид приличаше на застрахователен агент. Миризмата на афтършейв и мента беше нахлула заедно с него.

— Съседка? — Анна се намръщи. — Коя? Разпитах всички, които познавам.

Погледна тънката картонена папка, отворена върху коленете му.

— Някоя си мисис Дженър. Възрастна дама. Живее почти точно срещу вас, на номер тридесет и две.

Анна изглеждаше изненадана.

— Знам, че срещу нас живее възрастна жена, но никога не съм разговаряла с нея. Сигурна ли беше, че е бил Марти?

— Така изглеждаше. Каза още, че е видяла и вас да заминавате ден или два преди това, също с куфар.

— Не пропуска нищо, така ли?

Симпсън се усмихна.

— Всеки квартал си има по някое бдително око. Понякога може да е от полза.

Стомахът ми се беше свил при споменаването на свидетел.

— Казахте, че го е видяла на осми или на девети. Тя не знаеше ли кога точно?

— Не, не можа да уточни и много беше разстроена заради това. Телевизорът й бил развален, иначе по програмата би си спомнила датата.

— Заминах на седми — рече Анна. — И говорих с Марти вечерта, както и следващата, така че трябва да е било на девети. В сряда.

Симпсън погледна в папката си.

— Може да е било и предишната вечер, след като сте разговаряли. Но тъй като на следващия ден е ходил в университета, бихме могли да приемем, че не е така. Споменахте, че сте му се обадили малко след шест и линията е била заета, така че, изглежда, е говорил с някого и веднага след това е излязъл със стегнат куфар. — Погледна Анна. — Някакви идеи с кого може да е разговарял?

Тя поклати безпомощно глава.

— Не. Никакви.

— Не можете да се сетите за никой, който би могъл да го накара да напусне къщата по този начин?

— Питах всички, които познавам. Всичките ни приятели, хората в университета. Никой не е говорил с него.

— Добре. Все пак продължавайте да мислите върху това. — Той отново хвърли поглед към папката. — Според мен спокойно можем да кажем, че където и да е отивал, е тръгнал с автобус или с метрото. Ако е смятал да отиде с такси, би го поръчал от къщи. — Произнесох мълчалива благодарствена молитва, че бях заръчал на Марти да не взима такси. — Опитах се да се свържа с шофьорите на автобуси, които са минали през вашия район по това време. Още не е разговаряно с всички, но до този момент никой не успя да си спомни да е взимал пътник, отговарящ на описанието на Марти. Говорих също и с хората от билетната каса на най-близката до дома ви гара на метрото, но и там никой не си спомня нищо. — Вдигна рамене извинително. — Проблемът е, че вече са минали две седмици. Оттогава много народ се е източил.

— Значи удряме на камък — отвърна Анна с равен глас.

— Е, не мога да се преструвам, че е оставил огнена диря, но сме още в началото. Току-що започнахме да търсим. Ще оставим летищата и болниците на полицията. Автоматично ще ги уведомят, ако се появи там. Но има много други места, където може да се намира, така че ще съсредоточим вниманието си върху тях. Вече се свързах с Армията на спасението и те обещаха да видят какво могат да направят.

И двамата с Анна го погледнахме озадачено.

— Армията на спасението? Как могат да помогнат? — попита Анна.

— Всъщност са много добри — отвърна Симпсън. — Повечето хора не се сещат, но те имат отдел, който се занимава с изчезнали хора, както и разузнавателна мрежа не по-лоша от тази на полицията. Дори полицията понякога ги използва. Може да спести много време и разкарване. А винаги съществува и възможността да имаме късмета той да се окаже отседнал в някое от общежитията им.

Анна излъчваше недоверие.

— Не ми се вярва.

— И така да е, но от опит глава не боли. Свързахме се и с УМСА8, за да проверим дали не е отседнал при тях. Засега без успех, но ще им се обаждаме през няколко дни, просто за всеки случай. — Отново погледна в папката си, после към Анна.

— Има още нещо, което си струва да спомена. Той все пак живее от нещо. Казахте, че е взел чековата книжка със себе си. Нямате ли обща сметка в банка или в жилищно-кредитна компания, до която да има достъп?

Анна поклати глава.

— Не. Парите ни бяха в отделни сметки.

Симпсън изглеждаше разочарован.

— Е, добре. Ако имахте, можехте да накарате банката да ви уведомява за всяко теглене. Да разберете какви чекове е писал и къде са осребрени.

— Не можем ли да го направим независимо от това?

— Щеше ми се да е така. Би улеснило нещата много, но никоя банка няма да даде такава информация, освен ако сметката не е обща.

— Дори и ако обясня какво се е случило?

— Не, боя се, че не. Дори полицията няма такава власт. Не и в подобни положения.

— Какво значи „подобно положение“? — попитах.

Говореше предпазливо.

— Е, имах предвид, че в момента няма основания да се притесняваме за добруването на Марти. Осъзнавам обаче, че вие очевидно сте много загрижена — побърза да добави той, преди Анна да успее да каже каквото и да било — Но няма… нека го наречем „подозрителни обстоятелства“ около изчезването му. Ако такива съществуваха, положението би било различно. Ако имаше данни, които да подсказват, опазил ни Бог, че нещо може да му се е случило, то тогава банката би сътрудничила на полицията. Но не и при сегашното положение.

Усмихна се.

— Знам, че това не ни помага да го намерим, но в известен смисъл е добър знак, че нямаме достъп до сметката му. Ако разбирате какво имам предвид.

Разбирах. И макар че не бях сигурен как се чувстваше Анна, определено ми действаше ободряващо.

Анна ме покани в апартамента си през този уикенд. Или по-точно прие, когато предложих да намина. Все още внимавах да не й натрапвам компанията си, но вече смятах, че имам право да я виждам извън работно време. А бях и сигурен, че искрено се зарадва.

Очаквах да сме сами, но останах разочарован. Когато влязох в дневната, на дивана седеше някакво момиче.

— Не познаваш Деби, нали? — попита Анна.

— Не, струва ми се, че не съм имал удоволствието.

— Това е Доналд, шефът ми — представи ме Анна на момичето. Начинът, по който го изрече, ме жегна. Но раната бе успокоена миг по-късно.

— Много съм слушала за вас — каза момичето и аз изпитах почти детинско удоволствие от съдържащия се в думите й комплимент. Гласът й ми звучеше познато, но не можах веднага да се сетя откъде. После го свързах с името й и си спомних. Деби. Момичето, с което бе разговаряла Анна, когато ги чух по телефона. Усетих лека неприязън към нея.

— Тъкмо приготвях нещо за пиене — рече Анна. — Искаш ли чай или кафе?

— Каквото правиш.

— Е, аз ще пия чай, а Деби — кафе, така че можеш да избираш. Имам висококачествен портокалов чай, ако желаеш.

— Би било чудесно. — Отново усетих вълна от удоволствие. Това беше любимият ми чай. Бях сигурен, че Анна го бе купила специално за мен.

Настъпи кратко мълчание, след като Анна ме остави насаме с момичето. То имаше кръгло, доста пухкаво лице, обградено с непривлекателна рядка коса.

— Исках само да ви кажа, че се държите прекрасно с Анна — изстреля като гръм от ясно небе.

Останах слисан.

— В действителност не съм направил кой знае какво.

— Като начало плащате за детектива. Според мен е голяма помощ. Но не е само това. Вие я подкрепяте, а тя има нужда в момента. Наистина го оценявам.

Покровителственото й отношение ме подразни.

— Направих каквото можах. — Опитах се да не прозвуча прекалено нелюбезно.

— Е, мисля, че е страхотно. Знам, че Анна ви е благодарна.

— Не е необходимо.

Тя се усмихна.

— Съжалявам. Притесних ви. Просто исках да ви го кажа, докато Анна я няма. Приема го сравнително добре, нали? Имам предвид, че не й е лесно.

— Да, така е.

— Ако бях на нейно място, щях да полудея. След като не знам какво му се е случило. Не бих го издържала.

— Така е.

— Според мен, не бих го споменала пред Анна, но честно казано, положението не изглежда особено розово, нали? Ако се беше случило с моя приятел, щях да се поболея от тревога. Първо, просто да си замине ей така, а после и да не се обади. Ами… — Погледна ме многозначително. — Наистина не ми се говори за това. Наистина не бих искала да говоря.

Имах чувството, че независимо дали искаше или не, щеше да го направи. И така стана.

— Или го е дострашало, или си е намерил някоя друга, или нещо му се е случило — продължи тя. — Искам да кажа, че ако е имал намерение да се върне или поне да се свърже с нея, досега би го направил, нали? Така че или няма намерение, или не може да го направи. Което и да е, никак не е добре за Анна, нали?

— Така мисля.

— Искам да кажа, знам, че може внезапно да е получил нервна криза или амнезия, или нещо друго, но е малко вероятно, нали? — Кимнах неопределено. Това не я задоволи. — Какво мислите, че му се е случило?

— Наистина не знам. Не го познавам много добре.

— Е, никой от нас не го познава много добре. Имам предвид, знаех, че Анна ходи с него почти от година, но след като започнаха да се виждат, те живееха доста усамотено. Трябва да призная, че се съмнявах в цялата тази история за Америка от самото начало. Струваше ми се малко прибързано. Искам да кажа, не ме разбирайте превратно, Марти наистина ми харесваше, поне доколкото го познавах, но можеш ли да опознаеш някого за броени месеци? И все пак въпреки всичко, никога не ми е правил впечатление на човек, който би си заминал ей така.

Поклати глава.

— Просто не знаеш какво да мислиш, нали? В един миг съм убедена, че е избягал, в следващия започвам да си мисля, че му се е случило нещо ужасно.

— Полицията, изглежда, не е на същото мнение.

Тя изсумтя.

— Полицията? Та те имат ли мнение изобщо? Освен ако не е нещо прекалено очевидно, не искат и да знаят. Предпочитат да си седят на задниците, вместо да предприемат някаква конструктивна крачка. — Тя млъкна и се усмихна извинително. — Съжалявам. Това ми е нещо като любима тема.

За щастие в този момент Анна се върна с питиетата.

— Обсъдихте ли ме хубавичко? — попита тя. Ужасих се от мисълта за съучастничество с отвратителната й приятелка, но Деби само се засмя.

— Разбира се. Нали за това са приятелите, а, Доналд?

Звънецът ме спаси от необходимостта да отговоря.

— Днес съм много търсена — подхвърли Анна безгрижно. Но забелязах, че подскочи, когато се позвъни, и беше напрегната, когато стана и излезе. Запитах се колко ли време щеше да мине, преди да бъде в състояние да реагира на звънеца или на телефона, без да трепва.

Чух външната врата да се отваря и после откъслечни, тихи гласове. Анна се върна в стаята. Лицето й беше пребледняло. Зад нея се показа някакъв мъж.

— Това е бащата на Марти — каза тя.