Опасни пътища

20

Анна отсъства много по-дълго от две-три седмици, както се бях надявал. Минаха почти два месеца, преди да я видя отново. През третата седмица, когато започнах да се надявам, че скоро ще се върне, майка й ми се обади да ми каже, че ще я заведат в Тунис за един месец. Както можеше и да се очаква, не попита дали имам нещо против Анна да си вземе отпуска; сервира ми го като fait accompli9. Утеших се, като подклаждах усещането си за несправедливост. Веднага обаче забравих всичко, когато самата Анна ми се обади след няколко дни. Беше ми приятно да чуя гласа й отново и я уверих, че ни най-малко не възразявам да замине. Ободрен от това, че разговарях с нея, в този момент наистина го мислех. Анна от своя страна като че ли не се вълнуваше от тази перспектива. Говореше така, сякаш нищо нямаше особено значение за нея.

Без Анна, която да съзерцавам и която да заема мислите ми, изпаднах в механична, апатична рутина. Животът щеше да започне отново, когато тя се върнеше. Дотогава просто убивах времето. Наех временна асистентка от една агенция, но присъствието на друго момиче в галерията само правеше отсъствието на Анна още по-забележимо. Справях се, като се изолирах от действителността възможно най-много, съществувайки единствено привидно: в състояние на почти постоянна отнесеност. Действаше толкова добре, че когато момичето най-накрая си тръгна, не можех да си спомня нито името му, нито как изглеждаше.

През този период се обаждах на Зепо само от време на време. Той си беше възвърнал язвителността, като прикриваше зад саркастични забележки облекчението, което изпитваше, че се е измъкнал от полицейското разследване. Но дори той не успяваше да ме засегне. Хапливите му коментари минаваха почти незабелязано, което, както по-късно осъзнах, може би беше най-добрият начин на реагиране. При последния ни разговор му казах, че ще го уведомя, когато Анна се върне, и затворих. Мисля, че тъкмо се готвеше да отвърне нещо, когато оставих слушалката.

Апатията ми беше непробиваема. Или поне така ми се струваше. Сутринта, когато получих първата картичка от Анна — любезна, но напълно официална, — с мен се свърза и един друг човек. Някой, който ми беше много по-малко приятен.

Това стана точно когато се опитвах да обясня основните неща в каталожната ни система на временната асистентка. Упоритата неспособност на момичето да ги схване започваше да ми играе по нервите. Липсваше ми енергия да се ядосам, но изпитвах умора, раздразнение и безсилие пред глупостта й. Когато телефонът иззвъня, приех това като още едно безсмислено разсейване.

— Виж, просто не прави нищо, докато не се върна — наредих на момичето и отидох да се обадя. — Добър ден, „Дъ Гелъри“.

— Мистър Ремзи? Маргарет Торнби се обажда.

Този път не ми беше трудно да позная чий е гласът, както и името. Обзе ме отегчено примирение.

— Как сте? — попита тя. — Надявам се, добре? — Уверих я, че е така. — Обаждам се само да ви кажа, че в края на тази седмица пак ще слизам към центъра, и си помислих, че ако не сте много зает, бихме могли да се срещнем някъде.

Проявих любезен интерес и се поинтересувах кой ден ще бъде това.

— В четвъртък — отвърна тя. — Удобно ли ви е тогава?

— Този четвъртък? Деветнадесети?

Тя се засмя.

— Е, за този четвъртък става дума, но не ме питайте за датата, защото нямам никаква представа. Ужасна съм в тези неща. Имам все пак някъде тук тефтер-календар, ако искате да проверя.

— Не, няма нужда. Боя се, че ако е този четвъртък, няма да ми е възможно. Цялата сутрин ще съм вън от града, а за следобеда имам уговорена среща. — Извиненията идваха лесно, изфабрикувани без никакво усилие благодарение на апатията ми. Чаках да изрази съжалението си и вече предчувствах как ще се сбогува, така че предвкусвах лекото облекчение, което щях да изпитам, след като затворех.

— О, така ли? Е, нищо. Тогава какво ще кажете за четвъртък вечерта?

— Четвъртък вечерта? — Въпросът разби тихото ми доволство.

— Да. Ако нямате нищо предвид, аз и без това ще отседна при дъщеря ми за през нощта и тъй като приятелките, с които обикновено се срещам, и двете са на почивка, ако не сте зает, можем да се видим за вечеря. — Отново се засмя. — Така ще спестя на дъщеря си грижата да мисли с какво да нахрани майчето си.

Отчаяно затърсих извинение. Но внезапното разминаване с очакванията ми беше прекалено изненадващо: не успях да се пренастроя навреме.

— Мистър Ремзи, чувате ли ме?

— Да, да. Съжалявам, просто… Мисля, че някой влезе. — Затърсих вдъхновение. Нищо не ми хрумваше. Главата ми беше празна. — Да, четвъртък вечерта става — чух се да казвам.

— О, чудесно. По кое време ще ви е удобно?

— Все едно. — Претръпнал й позволих тя да определи часа и удобното място за срещата. Когато свърши, оставих слушалката. Усещането за облекчение, което бях очаквал, бе изместено от тъпото чувство, че бях хванат в капан. Върнах се при момичето. То беше послушало инструкциите и ме чакаше покорно. Погледна ме с мълчалива готовност.

— Можеш да излезеш по-рано за обяд — рекох.

Заплахата на четвъртъчната вечер хвърли сянката си върху последвалите дни. Винаги когато се опитвах да я прогоня с някое благовидно обяснение, си спомнях какво беше казала Анна и моментално помръквах. Не виждах никакво невинно обяснение за настоятелността на тази жена, нито пък успявах да измисля начин да избегна срещата. Колкото и ужасна да беше перспективата да прекарам една вечер заедно с нея, не можех да намеря сили да й се обадя с някакво извинение.

В четвъртък сутринта се събудих с тежко чувство за потиснатост. То заседна като топка в стомаха ми, когато отидох в галерията, опитвайки се да преживея останалата част от деня. Изпитанието ме очакваше в края му като непроницаема стена. Не можех да видя през нея. Цялото ми бъдеще се беше съсредоточило в тази единствена вечер.

Анна ми изглеждаше толкова далечна.

Часовете минаха бързо. Затворих галерията, взех душ, преоблякох се и опитах да се успокоя с това, че ако не друго, поне скоро всичко щеше да свърши. Госпожа Торнби беше предложила ресторант, в който имаше малък бар. Отидох по-рано. Не е необходимо да споменавам, че причината за това не беше нетърпението ми, а нуждата да пийна нещо, преди да се изправя срещу нея. Поръчах си джин с тоник, седнах и се огледах. Изпитах облекчение, че обстановката в ресторанта не беше особено задушевна. Погледнах часовника си. Имаше почти двадесет минути до пристигането й. Достатъчно време за още едно питие, ако пожелаех. Тъкмо се канех да се поотпусна след целия този ден и отпивах първата глътка, когато над ръба на чашата видях вратата да се отваря и Маргарет Торнби да влиза.

Стомахът ми се сви. Цялото удоволствие от питието се изпари. В мига, преди да ме забележи, въпреки всичко изпих половината. После бях разкрит.

Тя се усмихна и се запъти към мене. Насилих се да се усмихна в отговор. Един келнер я пресрещна, зададе й любезен въпрос и тя измърмори нещо в отговор, като посочи към мен. Станах, когато наближи масата.

— Съжалявам, че закъснях — каза тя, докато сядаше. — Отдавна ли чакате?

— Не, току-що пристигнах. — Зачудих се за какво говореше. Беше подранила с повече от петнадесет минути.

— О, значи всичко е наред. Честно да си призная, забравих дали се уговорихме за седем или за седем и половина. Опитах да ви се обадя преди известно време, но очевидно бяхте тръгнали, така че си рекох: „Божичко, трябва да е било за седем“, и препуснах като луда, за да дойда навреме. — Погледна часовника си. — Закъснях само със седем минути, което не е кой знае колко лошо, нали?

Не си направих труда да поправя грешката й.

— Нямаше нужда да бързате.

— Е, не обичам да карам хората да ме чакат. — Засмя се. — Както вероятно си спомняте. — Усмихнах се, отново без да разбирам за какво говори. После осъзнах, че сигурно имаше предвид катастрофата ни. Тогава бързаше да посрещне сина си. Погледна към чашата ми. — Това е добра идея. Мисля, че и аз ще пийна нещо, преди да вечеряме.

Сетих се за добрите обноски.

— Разбира се. Какво желаете?

— Вие какво пиете?

— Джин с тоник.

— Звучи добре. И за мен същото, ако обичате.

Опитах се да прикрия смущението си, докато поръчвах питието. Струваше ми се зловещо предзнаменование, че беше избрала това, което пиех и аз.

— Наздраве — рече тя, като вдигна чашата си. Последвах примера й, съжалявайки, че не бях достатъчно досетлив да си поръчам още едно. Сега или щях да й се сторя пияница, или щеше да ми се наложи да близвам от почти празната чаша, докато тя допиеше своята.

— О, това ми идва добре — рече, като остави чашата си. — Чувствам, че съм си го заслужила. Днес следваха фиаско след фиаско. Една от главните причини за идването ми в Сити беше да разгледам комплект столове, за които се предполагаше, че са автентична изработка от времето на кралица Анна. Жената ми се обади в началото на седмицата, за да съобщи, че леля й починала и да попита дали бих искала да ги купя? Отвърнах „разбира се“, защото такива неща не изскачат всеки ден, нали? Искаше ми се да отида да ги видя по-рано, но тя ми отвърна, че трябвало първо да погребат леля й. Съвсем нормално, струва ми се, но смея да добавя, че на старата леличка вече би й било все едно.

Усмихнах се.

— Както и да е, тази сутрин отидох там и знаете ли какво? Да пукна, ако дяволските столове не бяха само копия! И при това не особено добри! — Разпери ръце, подканяйки ме да споделя изумлението й. Направих, каквото можах. — Е, опитах се да съобщя лошата новина на тази жена и на съпруга й внимателно, но те започнаха да се държат много надменно — продължи тя. — Най-накрая жената разбра. Той почти не се обади, само стоеше до нея като повехнала маруля. Беше ясно кой командва в къщата, ако разбирате какво имам предвид. Така че накрая рекох: „Чакайте сега. Много съжалявам, че леля ви не е правила разлика между столове от времето на кралица Анна и изделия от формика, купени от «Уулуърдс». — Е, не го казах точно така, но ми се искаше. — Вината не е моя. Можете да потърсите и други мнения, ако желаете, но ще чуете същото.“

Тикна пръст към пепелника на масата.

— Тези столове не са изработени по-рано от петдесетте години на нашия век — повторих им. — И ако кралица Анна има нещо общо с тях, трябва да е живяла дяволски по-дълго, отколкото пише в историческите книги!

Засмя се.

— Това запуши устата на онази жена. „Е, какво да правим с тях тогава?“ — попита ме тя. Като че ли това беше мой проблем! „Изгорете ги!“ — рекох им и с тези думи ги оставих.

Разбрах, че се очакваше да кажа нещо в този момент. Усмихнах се одобрително и измърморих:

— Съвсем правилно! — Нямаше нужда от повече. Направи пауза само колкото да отпие още една глътка, преди да продължи.

— И после, като че ли това не беше достатъчно, трябваше да се срещна с дъщеря си този следобед — споменах ли ви, че учи в художествената академия? Е, така е. Както и да е, скоро ще имат изложба на курсовите работи, така че обещах да й купя тоалет за случая. Знаете как е със студентите, вечно са без пари, затова реших да я подпомогна малко. Както и да е, трябваше да се срещнем в два часа — не беше свободна за обяд, та затова ви питах дали вие сте свободен — и започнах да я чакам в онази малка винарна, която беше предложила. Стана два и десет. Нито помен от Сюзан. Два и половина. Все още нито помен от Сюзан. Е, и когато стана три без петнадесет, си помислих „О, нещо се е случило“ и се опитах да се свържа с нея. Позвъних в академията и накрая успях да разговарям с някой, който ме осведоми, че вече била тръгнала. Не знаех точно как да постъпя, затова изчаках още половин час, след което реших, че ще е най-добре да отида до квартирата й. Няма телефон, нали разбирате, така че не можех да й се обадя. Замъкнах се дотам — тя живее в Туутинг между другото — и, разбира се, Сюзан я нямаше. Е, и ето ме мен на тротоара. Тъкмо се чудех какво да правя, когато се появи един от съквартирантите и. Стюърт се казва. Очарователен млад мъж. Не бях го срещала дотогава, но той ме пусна вътре, направи ми чаша чай и ми каза, че Сюзан била отишла на кино!

Вдигна очи към тавана.

— Е, вярвате ли, никак не ми беше приятно. За щастие, успях да се поуспокоя, преди тя най-сетне да се появи. „Какво правиш тук, мамо?“ — попита ме и докато успея да й отговоря, Стюърт се намеси: „Казах на майка ти, че си на кино. Да гледаш онзи филм на Уорхол.“ Е, не знам дали е ходила или не, но й отне миг-два да отвърне: „О… да, точно така!“, от което сам можете да си направите извода. — Закиска се, като клатеше глава. — Май тези младежи си мислят, че сме се родили стари. Не че ме интересуваше къде е била, исках само да знам защо, по дяволите, ми върза тенекия за целия следобед. Така че й рекох: „Мислех, че ще ти купуваме нова рокля или каквото там трябва?“ — Вдигна ръка с обърната нагоре длан. — Тя напълно беше забравила, разбира се.

Отново се изкиска.

— Както и да е, накрая изяснихме недоразумението. После, разбира се, тя поиска да излезем някъде тази вечер. „Не — отвърнах й, — съжалявам, но пропиля шанса си. Боя се, че друг късметлия ще има удоволствието.“

Усетих лицето ми да пламва и го скрих, като отпих от почти празната си чаша. Тя отпи от своята. Остави я и ми се усмихна мило.

— Деца. Кой може да ги разбере? — Погледна ме. Болезнено съзнавах, че се превръщам в обект на вниманието й. — Вие имате ли деца?

За първи път някой ми задаваше този въпрос.

— Аз ли? О, не. Не.

— Много мъдро. През половината време само създават главоболия. Както казах на дъщеря си днес: „Ако можех да върна времето, щях да отглеждам единствено котки. По-забавно и по-малко неприятности.“

Осъзнах, че това беше шега, и покорно се засмях заедно с нея. Появи се един келнер и ни осведоми, че масата е готова. Доволен от глътката въздух, колкото и да бе краткотрайна, го оставих да ни отведе в основното помещение на ресторанта.

Масата се намираше в ъгъла. Това ме изпълни с тревога и се огледах за някоя по-малко закътана. Имаше няколко, но не можах да измисля причина да се преместим. Седнахме и смущението ми се увеличи, когато келнерът запали свещта в средата на масата. Изглежда, имаше съзаклятничество да се създаде романтично настроение. Зачудих се как бях могъл да си помисля, че обстановката в ресторанта не е задушевна. Сега ми изглеждаше прекалено интимна. Искаше ми се де обявя пред всички присъстващи, че не сме двойка.

Келнерът подаде по едно меню и на двама ни.

— Сега, преди да продължим, искам да изясня, че аз черпя — каза тя. — Никакви възражения.

Бях толкова затормозен, че дори не възнамерявах да споря. Осъзнах обаче, че поне трябваше да си дам вид.

— Не, аз ще се погрижа за това. — Направих опит да бъда галантен. — Най-малкото, което мога да направя, след като ви разочаровах за този следобед.

Тя вдигна ръка.

— Не, не искам и да чуя. Аз ви поканих, така че аз ще почерпя.

— Не, наистина…

— Знаете ли какво, можете да се реванширате следващия път.

Усмивката ми замръзна. Думите й заседнаха неприятно в стомаха ми, прогонвайки всяка мисъл за глад. Следващия път. Изпълни ме неприятното усещане за клаустрофобия. Успях да измърморя нещо като съгласие и се престорих, че проучвам менюто, като гледах втренчено красиво изписаните редове, без да ги виждам.

Когато келнерът се върна, поръчах първото, на което попадна погледът ми. Нямах апетит. Съгласих се с готовност с избраното от домакинята ми вино и се замолих да не се забавят с донасянето му. Ужасно се нуждаех от питие. Чувствах се страшно неловко, а езикът си усещах като дървено трупче. За щастие така или иначе не ми се даваше голяма възможност да го използвам.

Тя продължи да бърбори и докато се хранехме, като само от време на време имаше нужда от някоя и друга дума от моя страна, за да поддържа монолога си. Поднесе ми хаотичен миш-маш върху възгледите си, семейството си и каквото друго й хрумнеше, докато дърдореше.

Също така научих, че бе изгубила съпруга си.

— Джордж — това е съпругът ми — винаги казваше, че всеки мъж, който не играе голф, непременно има някакъв дефект в характера си. Поне такова извинение си намираше, когато се нахвърлях върху него, че прекарва цялото си свободно време в клуба. „Маргарет, трябва да си благодарна — успокояваше ме той. — Някои мъже имат любовници, други са алкохолици, трети — комарджии, а ти имаш за съперници само една бяла топка и няколко акра трева.“

Засмя се.

— Беше прав, разбира се. Когато наистина овдовях, открих, че да си вдовица на голфаджия не е чак толкова лошо.

Осъзнах, че това беше един от моментите, в които от мен се очакваше да кажа нещо. Неохотно попитах:

— Кога стана това?

— Кога овдовях ли? О, преди повече от две години. Не се безпокойте. Вече го превъзмогнах. Няма опасност да зароня сълзи, да изпадна в сантименталности и така нататък. Тогава, разбира се, ударът беше ужасен. Автомобилна катастрофа. Като гръм от ясно небе. Но животът продължава, нали? Имах си своя бизнес, за да запълва времето ми, а и децата не бяха малки, за да имат нужда от грижи. Макар че — засмя се тя — при случай като днешния следобед започвам да се съмнявам.

Докато говореше, се беше привела напред и за миг докосна ръката ми. Нужно ми беше голямо усилие на волята да не се дръпна.

— Но чуйте, та аз изобщо не спрях да говоря — продължи тя. — Трябва да съм ви отегчила до смърт. Кажете ми, ако е така.

— Не, всичко е наред.

— Е, както и да е, ами вие? Толкова се раздърдорих, че не ви дадох възможност да споменете каквото и да било за себе си. Все още сте пълна загадка. Знам каква кола карате, но това като че ли е всичко. Женен ли сте?

Неочакваността на въпроса накара лицето ми да пламне. Главата й беше наклонена любопитно.

— Не. Боя се, че не. — Усетих, че са ме притиснали в ъгъла.

Тя кимна леко.

— Да, така си и мислех. Нямате халка — обясни, като кимна към пръста ми. — И не ми изглеждате от тоя тип.

Тя се усмихна и ме погледна право в очите. Нямах представа как изглежда типът женени мъже и не ме интересуваше. Заех се с питието.

— Доста хубаво вино — рекох.

— Да, не е лошо, нали? Макар че, трябва да призная, не разбирам нищо от вина. Ще пия и най-долнопробното, стига да не прилича на оцет. Нямам много изискан вкус. Знам какво ми харесва, но това е всичко.

Последното й изречение ми се стори изпълнено с всякакви неприятни намеци. Осъзнах, че седя напрегнато, и направих усилие да се отпусна. Сигурно известна част от неудобството ми достигна до нея, защото разговорът стихна за първи път тази вечер. Чиниите ни бяха празни; нямаше с какво да се занимаваме. Мълчанието се задълбочи. Потърсих какво да кажа, но не измислих нищо. Тъкмо се готвех да направя още една забележка за виното, когато тя проговори:

— Е, как се насочихте към бизнеса с картини?

Доволен, че мълчанието беше преодоляно, й разказах в сбита форма за младежките си години. Тя ме слушаше внимателно и аз забравих за всичко, съсредоточавайки се върху разказа си. Поне беше безопасна тема.

— Нямах представа, че някога сте били начинаещ художник — рече тя. — Предполагам, че продължавате да рисувате за собствено удоволствие, нали?

— Не, боя се, че не.

— Дори и от време на време? Не ви ли липсва?

Всъщност никога не се бях замислял за това.

— Не наистина.

Изглеждаше учудена.

— Съзнателно решение ли беше? Искам да кажа, когато загубихте илюзиите си да станете художник, си помислихте: „Е, това е“, и прибрахте четките?

— Не точно. — Върнах се в спомените. — Просто загубих интерес. Владеех техниката, но това беше всичко. Като че ли винаги нещо липсваше, не съм сигурен какво. Някой веднъж направи коментара, че рисувам със „студена ръка“. — Замълчах за миг, смутен и ядосан, че се бях оставил да ме накара да се разприказвам. — Накрая просто престанах.

— О! Колко тъжно. — Сложи край на темата с усмивка. — Е, предполагам, че сега и без това нямате много време. И все пак, ако пазите някои от старите си картини, с удоволствие бих ги разгледала. Може да са по-добри, отколкото си спомняте. Човек никога не знае, може да почувствате вдъхновение отново да започнете да рисувате.

Обзе ме паника при намека за сближаване.

— Не пазя нищо. Изхвърлих всичко още преди години. — Беше истина.

— Изхвърлили сте всичко? О, срамота. Обзалагам се обаче, че сега съжалявате, нали?

Никога не бях мислил за това. Но в момента се радвах, че нямаше какво да й покажа. Свих рамене неопределено и усетих, че напрежението ми се връща по-силно от всякога. Келнерът се появи и взе чиниите ни.

— Е, не знам за вас, но аз ще си поръчам десерт — реши тя. Духът ми падна. Отвори менюто с десертите. — Мисля, че ще опитам „Павлова“10. Знам, че е претъпкана с калории, но не ме интересува. Ами вие?

Нямах апетит, но ми изглеждаше по-лесно да си поръчам нещо. Щеше да ми осигури занимание.

— Да, „Павлова“ звучи добре.

— Трябва да видите някои от работите на дъщеря ми — подхвана отново тя, когато келнерът донесе десерта. — Не нещата, които сега рисува, макар че преподавателите й са доста впечатлени от тях, а някои от ранните й творби. Разбира се, не мога да претендирам, че съм експерт, но ми се струва, че са дяволски добри. — Засмя се извинително и изведнъж ръката й отново се протегна да ме докосне. Отпусна я върху моята, сякаш в мълчаливо съзаклятничество. — Обзалагам се, че говоря като всяка друга горда майка, нали? Е, добре, но нищо не може да се направи. Предполагам, че съм такава.

Ръката се отдръпна. Отново се зае с парчето торта.

— И все пак според мен тя определено има талант. Трябва да се запознаете с нея някой път, така че сам ще можете да прецените.

Сграбчих лъжицата си. Усещането за клаустрофобия ме задушаваше. Тя продължи, безгрижно обвързвайки ме със себе си.

— Дамиен, от друга страна, изобщо не може да рисува. Абсолютно безнадежден случай. Всъщност не съм сигурна какво иска от живота. Не мисля, че и той знае. Много го обичам, но ми се ще да побърза и да се спре на нещо. Или дори на някоя. Той е по-големият и му казах, че ако не побърза да ме дари с внуци, ще стана много стара, за да мога да им се радвам. Само се шегувах, разбира се. Увлечен е по пътуванията и трябва да си начеше крастата, преди да се заеме с каквото и да било. Все пак, ако не друго, има някои забележителни диапозитиви от местата, които е посетил. Знам, че снимките на други хора обикновено са досадни, но някои от неговите са наистина главозамайващи! Всъщност трябва да дойдете някой ден, докато още е тук, и да ги видите. — Усмихна се. — Може дори да се престрашите да опитате от моето ястие с къри, ако желаете. Това е най-новият ми специалитет, откакто той се е върнал от Индия. Какво има?

Гледаше ме загрижено. Докато тя говореше, усещах как напрежението ми нараства и нараства. Осъзнах, че продължавам да стискам здраво лъжицата.

— Добре ли сте? — попита тя и се наведе да ме докосне отново и този път не успях да се въздържа. Дръпнах ръката си.

Нейната остана да виси, протегната над масата. Очите й се разшириха от изненада. Мигът сякаш беше изпълнен с болезнена яснота. Забелязах, че по горната й устна бе полепнала малко сметана. Опитах се да кажа нещо.

— Аз… — Нищо повече не излезе. Гърлото ми се беше свило. Най-накрая ръката й се отпусна и се върна от нейната страна на масата. — Аз не съм… аз не…

— Какво? Какво има?

Гледаше ме с изумление и неразбиране. Отново се опитах да формулирам думите.

— Аз… аз не съм… мисля, че сте останали с погрешно впечатление.

Премигна.

— Погрешно впечатление?

Не можех да я погледна.

— Това… Да се срещнем отново. Не мисля, че идеята е добра. — Тя не продума нищо. Вперих очи в покривката. Остатъците от тортата се залюляха пред погледа ми. — Не… не искам… връзка.

Насилих се да я погледна. Сега изражението й беше почти, ужасено.

— Мили Боже — промълви тя.

— Съжалявам…

— Боже милостиви. — Ръката й се стрелна към устата й. Затвори очи.

— Не искам да бъда груб.

Главата й бе извърната леко встрани.

— Какво, за Бога, ви накара да си помислите, че аз… съм очаквала подобно нещо?

От начина, по който го каза, изпитах предчувствието за катастрофа.

— Телефонните обаждания… Всичките тези покани… — Гласът ми секна. Онова, което ми се беше струвало очевидно, сега съвсем не ми изглеждаше такова. Тя бавно остави лъжичката си в края на чинийката. Заби поглед в нея, докато говореше.

— Мистър Ремзи… Обичам да се срещам с хора. Винаги съм обичала, но сега и съзнателно го правя. Бях омъжена тридесет години и когато съпругът ми почина, остана празнота. Запълвам я по най-добрия възможен начин. Не искам да досаждам на децата си повече от допустимото. Те си имат свой собствен живот, така че аз се опитвам да бъда колкото се може по-заета.

Вдигна поглед към мен. Устните й трепереха. Петното от сметаната все още беше там.

— Знам, че говоря прекалено много и това понякога отблъсква хората. Знам и че понякога съм прекалено настъпателна, а това също ги отблъсква. Но не търся никой, който да заеме мястото на съпруга ми, така че сте в пълна безопасност. Ако сте ме разбрали погрешно, съжалявам. Не виждам да съм направила каквото и да било, с което да оставя у вас впечатлението, че съм нещо повече от дружелюбна, но очевидно така е станало. Въпреки това обаче не мисля, че трябваше да показвате вашето… вашето нежелание толкова явно.

Изведнъж се пресегна за чантата си и бързо извади портфейл. Остави няколко банкноти от по десет лири на масата.

— Казах, че аз ще платя, и държа на думата си. — Стана. Брадичката й трепереше. — Да ви призная честно, мистър Ремзи, и без това си мислех, че сте обратен. Така че не беше необходимо да се притеснявате толкова.

Излезе бързо от ресторанта. Огледах се. Един-двама души бяха вдигнали погледи, докато си тръгваше, но никой не се намираше достатъчно близо, за да чуе изреченото от нея. Останах на мястото си. Известно време не бях в състояние да помръдна. Опитах се да възстановя равновесието си, насочих мислите си към Анна и успях. Тази жена не беше важна. Тя не съществуваше. Изтрих разсеяно ръката си със салфетка там, където ме бе докоснала. След известно време се появи келнерът и ме попита дали съм приключил. Оставих го да прибере чиниите и парите й. Рестото беше значително, но аз му го дадох като бакшиш.

Прибрах се вкъщи.