Опасните пътеки

1

Опитвах се да заспя, напразно. И се отказах от тази мъчителна борба за сън. Часовете се изнизваха безмилостно бавно. Погледнах стрелките на часовника в светлинката на цигарата. Наближаваше два часът. Значи оставаха още седем часа. От опит знаех, че най-тежко се понасят последните часове преди всяка сериозна акция. Напрежението нараства, нараства и изведнъж — облекчение. Настъпил е мигът да се действува.

В стаята не беше тъмно. Лесно различавах очертанията на гардероба, масата и няколкото стола. През отворения прозорец надничаше месечината.

Пак посегнах към цигарите. Пакетчето беше празно. Извадих от чантата последните запаси. До сутринта щяха да стигнат. Засега бях наел квартирата за две седмици. Беше мебелирана доста скромно, но аз не държах на луксозната обстановка. Най-важното беше да се установя някъде и да минавам за обикновен летовник. Тази „легенда“ беше абсолютно необходима при моето положение — както по отношение на своите, така и на противника. Вчера следобед слязох от колата на Стария пред Нови Тарг. От този миг трябваше да действувам сам. Всякакъв контакт с моето ръководство беше най-малкото нежелан.

Играех ролята на човек в нелегалност, надянал неговата „вълча кожа“. Тя изискваше от мен да се владея без почивка. Една погрешна стъпка можеше да провали подготвената с толкова труд акция. И резултатът би бил не само провал…

Пристигнах от Нови Тарг в Рабка рано следобед. Изпълних целия ритуал на човек, дошъл тук на почивка. Сам избрах тази невзрачна вила. След кратък пазарлък с бъбривата и много любопитна хазайка станах пълноправен квартирант. За колко време? Всичко зависеше от утрешната среща. Тя щеше да бъде началото на опасната игра. Отсега беше трудно да се предвиди всичко. Имаше прекалено много неизвестни.

Мислите ми упорито се връщаха към възложената задача. Събитията от последните дни преминаваха в съзнанието ми като на филмова лента. Развитието на акцията се прекъсваше с наемането на стая от „летовника“, а мисълта за предстоящото се връщаше като досадна муха. Нали аз бях един от главните участници в смело замислената операция на Държавна сигурност. Майорът я нарече важна партия в играта, подета от оперативната група. Запомних това определение. Бях дълбоко убеден, че той е прав.

В единайсет трябваше да се срещна със свръзката. После ме чакаше решаващият разговор с атамана. Повторих наум паролата. Не биваше да пропусна нищо. Трябваше да помня всички подробности. Бях ги заучавал близо две седмици. Име, фамилия, произход, дейност по време на окупацията, пребиваване в чужбина…

Трябва да изиграя тази роля безпогрешно. Трябва да я играя навсякъде, където се намирам от сега нататък. По тези места „те“ вероятно имат добро разузнаване. Не се знае с кого ще разговарям, кой е агент на врага. Може би дори моята хазайка? Кой би могъл да знае?

Опитвам се мислено да проведа утрешния разговор с главатаря на бандата. Напразни усилия. Сам не ще запълня продължението на филма. Заместник-началникът на Воеводското управление разговаря с мен часове наред. Разработвахме няколко варианта. Бихме могли да обмислим много повече, ала това би било напразна работа, трудно е предварително да намериш рецепта за бъдещото си поведение.

Почти машинално вадя цигара. Пак се връщам към последните дни. Повтарям ролята си като актьор преди премиерата. Обаче актьорът може да разчита на су-фльора. Офицерът от Държавна сигурност, който при известни обстоятелства тръгва на среща с врага, е като сапьора в акция — греши само веднъж.

Преди две години изпаднах в подобно положение. Тогава бях получил първата си сериозна задача. Нашата група се стараеше да обезвреди една опасна банда, укриваща се в Неполомицката гора. Бандата се прехвърляше от едно място на друго. Нападаше близките околии. Бандитите бяха извършили и редица убийства. Украсяваха се с перцата на борци за миколайчиковска Полша. Под това прикритие тероризираха населението. В действителност грабеха за собствено обогатяване. Бандата пречеше на нормалния живот в този край.

Заловихме един от бандитите. Нашите момчета го измъкнаха като гнила круша от сламата. Беше заспал пиян у своята любовница. Пристигнал в Краков за няколко дни. Веднага попадна в ръцете ни. Познавахме го вече под псевдонима Мшчиви1. Беше член на същата банда и доверен човек на главатаря. След три дни, прекарани в ареста, омекна, обхванат от панически страх. Срещу собственото си освобождаване предложи да ни заведе при бандата. Знаеше къде са явките й.

Решено бе да се рискува. Мшчиви бе освободен. Цената на евентуалните жертви от бандата беше несъизмерима с взетото решение да се освободи един главорез. Можеше да се предположи, че вестта за задържането му още не е достигнала до Неполомице. Той е смятал да прекара в Краков няколко дни, но беше заловен първата нощ след пристигането си. Значи неговото отсъствие не би трябвало да събуди подозренията на главатаря. В противен случай той би бил провален и следователно — безполезен за нас.

Но на Мшчиви не можехме да гласуваме такова доверие, че да го пуснем сам в бандата. Наистина, той беше разкрил имената на няколко души, чието арестуване обаче би било равнозначно с разкриването на ролята на Мшчиви в бандата. А тогава би загинал от нейните ръце.

На адреса на една от явките на главатаря Мшчиви изпрати свръзка. Предаде му нашето поръчение — писмо, с което уведомяваше, че е установил контакт с „група“ сигурни хора. Те предлагат съвместно нападение на автомобила, с който ще бъдат превозвани пари за Бохня. „Групата“ е добре осведомена.

Предложението беше съблазнително. Те глътнаха примамката. Главатарят изпрати отговор. Искал да обсъди въпроса. Постави обаче условието от „онази група“ с Мшчиви да дойде само един човек. Определи среща през нощта.

На мен се падна ролята на човека от „онази група’“. Никога няма да забравя това. За първи път се сблъсквах с врага така отблизо. Предстоеше вълнуващо преживяване независимо от изхода на акцията. Знаех, че главатарят на бандата е престъпник без всякакви скрупули, готов на всичко.

В Неполомице пристигнахме следобед. Мшчиви и аз — офицер от Държавна сигурност. Мшчиви проявяваше нервност. Дали беше честен спрямо нас?

И аз едва сдържах нервите си. Ще изиграя ли добре ролята на бандит? Ще успея ли да ги склоня да проведем „съвместно“ нападението върху колата с парите? Именно то беше претекстът за организиране на капана. Ще изпълня ли задачата си както трябва?

Стигнахме до мястото на срещата. Лунна есенна нощ. Междуселски път. От дясната му страна стърнище. По-нататък потънали в сън сгради. От време на време долита кучешки лай. Вляво гъст ракитак. После едва различимите контури на гората. Неизбродната Неполомицка гора.

— Тук — прошепна моят водач. Сигурен бях, че няма оръжие. Аз бях облечен в лятно пардесю, от онези, дето се носеха при акции по време на окупацията. Двойни джобове. Пъхайки ръка уж в джоба, а всъщност под пардесюто, можеш незабелязано да грабнеш пистолета и да изстреляш целия пълнител. Можеш да стреляш и от джоба. Обаче тогава след първия изстрел пистолетът често заяжда. Не повтаря. Джобът пречи.

Стиснах студената дръжка на пистолета. Освободих предпазителя. Куршумът беше в дулото. Трябваше да бъда готов за всякаква изненада.

— Мшчиви, сигурен ли си, че е тук? — попитах.

— Да, сигурно всеки момент ще дойде. Седнахме в ракитака. Очакването беше мъчително. „Дали ще дойде? — мислех си. — А може би знае, че съучастникът му е бил арестуван? Тогава бандата ще ни направи на решето.“

— Идва — прошепна Мшчиви, който пръв дочу стъпките на приближаващия се. — Ще излезем, след като се убедя, че е той.

Наистина сега и аз чувах стъпките — все по-близо, все по-ясно. Някой се приближи до дивата круша. Висок, плещест, в гумирана пелерина. Спря се.

Мшчиви излезе пръв. Аз след него. Главатарят се ръкува с приятелчето си. После с мен.

— Мислех си, че ще дойдеш с ДС-то — рече, — а вие сте само двамата.

— Ами нали така искаше — отвърна Мшчиви. „Значи бандитът подозира нещо — мислех си. — А ако знае, че Мшчиви е бил арестуван? Все едно, път за отстъпление няма.“

— Имаме половин час път до явката — отсече главатарят. — Там ще поговорим. — Последните думи изрече подчертано твърдо.

Тръгнахме един след друг по тясната пътечка сред ракитака. Водеше главатарят на бандата, след него вървях аз, после Мшчиви. Имах лоши предчувствия.

„Ще дойдеш с ДС-то“ — думите на бандита не ми излизаха от ума. Знае ли, или само искаше да ме изпита? Държах ръка в джоба на пардесюто. Стисках силно дръжката на петнайсетпатронния пистолет ФН, който нито веднъж не ме беше подвел досега.

Изведнъж пътечката свърши. Тук ракитата растеше нарядко. Видях поточе. Бандитът го прескочи.

Зърнах в ръката му пистолет. Дулото беше насочено към мен. Зад гърба ми беше Мшчиви. Въпрос на рефлекс, части от секундата, стрелях пръв. Нощната тишина се разкъса от грохота на три бързи изстрела. Един, два, три… Бандитът рухна на брега на потока. Мшчиви отскочи назад. Тутакси се обърнах към него.

— Горе ръцете!

Вдигна ги. Наистина нямаше оръжие.

Падналият бандит още хъркаше. Тялото му конвулсивно се сви няколко пъти и после замря неподвижно. Два от изстрелите ми бяха точни. Под сърцето и в корема. На няколко сантиметра от местата, където бяха го улучили куршумите, забелязах пъхнати под колана му две защитни английски гранати. Ако бях уцелил някоя от гранатите, и тримата щяхме да загинем.

— Той май е знаел, че сте ме заловили — проговори Мшчиви. — Със сигурност е знаел. От толкова години го познавам. Днес беше по-различен. Другите може би са наблизо… — в гласа му имаше страх.

Мшчиви се боеше. Знаеше, че ако сега попадне в ръцете на своите довчерашни съучастници, те не биха проявили милосърдие. Присъдата им би била жестока.

Давах си сметка, че мен ме чака още по-лоша съдба. Откачих от колана на убития главатар двете гранати. „Имаме късмет, че са защитни — помислих си. — В случай на нещо ще свършат работа.“ Взех и пистолета на бандита.

Нашите не можеха да се приближат много близко. Но вероятно са чули изстрелите. Съучастниците на убития атаман биха могли да се намират още по-наблизо.

Нямахме нито минута за губене. Мшчиви познаваше великолепно околността. Водеше ме, мушкаше се сред храсталаците като преследван звяр, воден от инстинкта си. Аз тичах подир него. Ако в този момент ни нападнеше бандата, щях да му дам оръжие. Щеше да стреля против тях. Нямаше друг избор, вече нямаше.

По-късно неведнъж ме обземаше съмнение дали като стрелях онази нощ, само изпреварих подобното намерение на бандита. „Както и да е, той във всеки случай би получил смъртно наказание“ — мислех си.

Когато веднъж за кой ли път споделих с началника си своите съмнения, той ми отговори кратко:

— За нас войната още не е свършила. Ако тогава, край потока, се беше замислил за това, виждайки насоченото към теб дуло на пистолета, сега нямаше да можеш да ме попиташ какво мисля. Щеше да загинеш. Знам го със сигурност. Тогава предводителят на бандата е дошъл при вас сам, за да не събуди преждевременно подозренията ви, а останалите са чакали на явката. Само няколкостотин метра са ви делели от смъртта. Точно в Бохня заловихме няколко души от тази банда. Разполагам с показанията им. Бандата е научила за арестуването на Мшчиви. Макар и укрити наблизо, бандитите са се уплашили от изстрелите. Страх ги било да няма засада. Който съумее да стреля пръв, живее по-дълго. Такъв е законът на борбата.

— Господин Сковронски, седем часът е. Ама че дълбок сън имате!

Разтрих очи. До леглото стоеше хазайката. Дори не я бях чул да влиза в стаята. Предната вечер я бях помолил да ме събуди сутринта. В единайсет трябваше да бъда в Нови Тарг.

Казах й, че отивам при познати в Закопане, нещо съвсем естествено. Държах сегашните ми хазаи да вярват, че съм обикновен курортист.

Преди сезона пансионите бяха празни, някои още не работеха. Така че аз бях един от малобройните почитатели на почивката през пролетта. Като чужд човек лесно можех да бъда забелязан. Интересът на някой милиционер към моята особа би бил твърде неприятен. Нещо повече, дори да прозвучи парадоксално, той даже би могъл да ми попречи за изпълнението на задачата.

Хазайката ме изпроводи с поглед чак до ъгъла на улицата. Дразнеше ме нейното любопитство. Отминах парка с лечебния извор и след миг бях в центъра на курорта. Напразно се оглеждах за някакво превозно средство. През мъртвия сезон печалбата беше мизерна. Местните файтонджии предпочитаха да посветят времето си на земеделските работи, вместо да чакат с часове някой случаен пътник.

От отдалечената на няколко километра Хабувка имаше влак за Нови Тарг. Ща не ща, трябваше да се поразходя. Денят беше изключително приятен. Курортът беше потънал в сочна зеленина. Планинският въздух беше свеж. По пътя случайно открих автобусна спирка. Как не се бях сетил по-рано!

Автобусът за Нови Тарг тъкмо потегляше. Скочих в последния момент. Автобусът беше всъщност стар камион, приспособен за превозване на пътници, бракма, експлоатирана от градската транспортна кооперация. Чак да се чудиш, че тази раздрънкана бричка беше в състояние да се движи по изровените планински пътища.

След половин час бях на стария пазар в Нови Тарг, наричан Площад на мира. С влака бих пристигнал значително по-късно, така че имах доста време. Можех още веднъж да огледам мястото, където трябваше да се срещна със свръзката. Пътя помнех безпогрешно, вчера бях там, веднага след пристигането от Краков.

Майорът няколко пъти ми обърна внимание да не сбъркам Чарни Дунаец с Бяли Дунаец. Беше предвидено „контактът“ да бъде установен на моста. Нови Тарг е разположен там, където се сливат Бяли и Чарни Дунаец, давайки началото на Дунаец.

В града беше необичайно оживено, беше пазарен ден. Всеки четвъртък обикновено спокойният и тих Нови Тарг се оживяваше и ставаше многолюден. Пристигаха на тълпи хора от цялото Подхале, както и селяни от Спиш и Орава. За нетукашните хора това даваше възможност да видят изключително колоритната картина на планинския фолклор, беше буквално като преглед на народните носии от Подхале.

Цялото движение се насочваше от площада към пазара на площад „Словацки“. Минах край пощата, лесно открих улица „Крашицки“, след нея „Ваксмундзка“. Помнех, че трябва да стигна до гимназията. Вървях по една от най-старите улички на града, виеща се сред ниски, предимно дървени къщички. После идваше разклонението на пътя за Чорщин и Бялка Татшанска.

В Краков преседях няколко часа над щабната карта на тази област. Можех да възстановя по памет топографската скица на цялата околност. Помнех безпогрешно имената на селищата в новотаргска област: Ваксмунд, Кованец, Островско, Лопушна, Харклова, Охотница… Засега ги знаех само от картата и от досието за дейността на бандата. Все пак ми се струваше, че лесно бих могъл да стигна до местата, където вилнееше страшната банда „Вяруси“2. За кой ли път се питах къде ще ме заведе свръзката. Погледът ми се плъзгаше по планинските вериги, които опасваха Нови Тарг. Близките часове щяха да донесат отговора на този въпрос.

Закусих в гостилницата на Площада на мира. Дъвчех насила. Мислите ми блуждаеха далече. За всеки случай натъпках в раницата си хляб и солидно парче салам. Миришеше апетитно на чесън.

На мястото на срещата се върнах точно в уречения час. В никакъв случай не биваше представителят на щаба да чака някаква си свръзка. Чак сега се почувствувах наистина „Хенрик“. Само преди една седмица той ми се струваше далечна, почти нереална личност.

Минаваше единайсет. Гледах от моста стремителното течение на Дунаец. Ако ме бяха попитали преди месец за него, нищо конкретно не бих могъл да кажа. Сега, вслушвайки се в ромона на реката, бях в състояние да изброя всички населени места, през които минава тя — Поронин, Бяли Дунаец, Банска Нижна, Шафлари…

До мен се спря някакъв минувач. Личеше си, че не е оттук. Позагледа се във водата.

— Интересно дали тук има пъстърви — обърна се към мен. Очевидно му се искаше да си побъбри. Имаше вид на рибар. Такъв като се разприказва, може да те умори. Подобна перспектива съвсем не ме радваше.

„Трябва да изглеждам темерут — помислих си — или като нищо неразбиращ от риба…“

— По-скоро шарани — изломотих.

Оня занемя. Погледна ме презрително — ама че профан. Направи жест, като че ли се готвеше да ми изнесе цял доклад. Само това липсваше! Явно нямаше да ме пусне така лесно, приготвяше се да сипе доказателства дори цял час. Обърнах се кръгом и си тръгнах. Моят рибар беше видимо разочарован. Махна с ръка пре-небрежително.

„Какво става с тази свръзка, по дяволите? — помислих си. Вече чаках петнайсет минути. — Може би няма часовник? Не е възможно, бандата сигурно я е снабдила с някой откраднат «Тисо» или «Омега».“

Въртях се около моста ту от тази, ту от другата страна. Търсех с поглед момиче със зелена кърпа на главата и борово клонче в ръка — по това щях да го позная. Повтарях си наум паролата. Времето минаваше неумолимо, а никакво момиче не идваше.

Жалко че отпратих оня рибар. Сега можехме да си говорим с него за пъстърви, че ако ще, дори за китове… Само да не стърча сам-самичък на моста. В края на краищата някой може да се заинтересува какво правя тук. Остава още да ме задържи някой милиционер!

„Колко още да чакам? — говорех сам на себе си. — Повече от един час не върви, това противоречи на законите на конспирацията дори при извънредни обстоятелства като сега. Друго е при среща с бандата извън населени места, там може да се наложи да чакаш и няколко часа, а най-важното е безопасността, не времето.“ Хванах се, че вече размишлявам като човек, който трябва да се страхува от ДС. Толкова по-добре… А свръзката вероятно е момиче, което иначе си живее нормално в Островско или Харклова… Какво може да я заплашва, какво й е попречило да дойде на уговорената среща?

Бих чакал и десет часа, ако знаех, че тя ще дойде. Ако не установя връзка, толкова труд ще отиде на вятъра.

И Стария сигурно в този момент мисли за същото. Нетърпеливо очаква резултата от моята мисия. Добре че утре по същото време и на същото място имаме резервна среща. А може би нещо е попречило на бандата да стигне до свръзката или просто тя не е могла да осъществи точно днес срещата?

Размислите ми прекъсна сигналът за точно време и музикалната фраза от Мариацката кула. Звуците на радиото долитаха до мен през отворения прозорец на малката къща край пътя. И така, до утре, Дунаец…

Върнах се в града разочарован. Пред мен беше още един ден на очакване и несигурността, че всичко може да завърши с фиаско. Мотаех се безцелно из града. Както се полагаше на съвестен турист, купих си от будката пътеводител на Подхале. Несъзнателно стигнах до площад „Словацки“. Пазарът беше към края си. Беше се сменила и посоката на движение — сега хората излизаха от града. Привършваше най-голямата атракция на околността — до следващия четвъртък. Влязох в гостилницата до хотела. Не можеше и да се мечтае за свободно място. Край масите селяните поливаха щедро изгодните си сделки. Дори за хапване на крак трябваше да се чака най-малко половин час. С мъка се натиках в автобуса, претъпкан до границите на възможното. След мен смогна да се качи някакъв мъж с кафяв каскет. До Рабка се влачихме два пъти по-дълго от нормалното. Автобусът спираше на всяка спирка, че и по-често. Връщащите се от пазара пътници „намазваха“ ръката на шофьора, пъхайки му в джоба таксата за непредвидените спирки.

— Абе това да не е такси, да му се не види! — протестираха другите, които бързаха да се приберат вкъщи.

— Като не ви харесва, слизайте — отсичаше шофьорът. Тук той беше господарят и най-висша инстанция.

Най-после — отдъхнах си с облекчение, когато слязох в Рабка. Гладът ми досаждаше все повече. Направо от автогарата през неголяма градинка стигнах до ресторант „Под звездата“.