Опасните пътеки

6

Вече се смрачаваше, когато наближихме село, свило се в долината. Отдалече различихме очертанията на сградите в някакъв двор. Малко по-надолу светлинките от къщите край пътя накъсваха вечерната мъгла. Усещах умората след няколкочасовия бърз марш. Шатан вървеше все така напред. Почти се стъмни. Едва забелязвахме фигурите на хората от предното осигуряване на бандата. Двамата, които вървяха най-отпред, се спряха до крайпътен кръст. Останалите се притаиха от двете страни на пътя. Гриф ми даде знак и ние също спряхме на петнайсетина метра зад тях.

— Това вече Юркув ли е? — попитах.

— Любомеж — отвърна Гриф. — Трябва да поразпитаме дали е чисто.

След миг при нас дойде Харнаш, погледна часовника си и се обърна към Гриф:

— Яшек трябваше да е тук вече.

— Нека Шатан иде до къщата — посъветва го Гриф.

Главатарят на бандата се огледа на всички страни, сякаш искаше да проникне с очи в непрогледната тъмнина. Над нас се кълбяха облаци, закриваха небето, този ден вечерта падна по-рано от обикновено. Харнаш продължи да се ослушва. После безшумно отиде до залепилия се за кръста Шатан. Казаха си нещо. Откъм селото се дочуваше сегиз-тогиз само кучешки лай.

— Бих заповядал да ги изтровят — прошепна Гриф. — Те винаги ще подушат човека, ще вдигнат шум.

Шатан побягна крадешком към близкия двор, прескочи плета и се приближи до къщата. Завързаното на колибката куче дръпна веригата и заскимтя. Чух тихо потропване по стъклото, светлината в прозореца угасна, някой отвори вратата. Две приведени мъжки фигури притичаха към шефа на бандата, който чакаше при кръста. Шатан и вероятно онзи, Яшек. Явно му е било омръзнало да стърчи край пътя.

— Той е наш човек, от мрежата — обади се Гриф. „Значи срещнах първия“ — помислих си. Едно от звената на веригата…

Харнаш даде знак — приближихме се до тях.

— Наоколо е спокойно — информира Яшек. Беше местен жител, на двайсет и няколко години. Виждаше се, че от всички е най-близък с Шатан.

— А как е в Пшислоп и Шчава? — продължаваше да разпитва Харнаш.

— И там е спокойно — отговори селянинът. В ръката му тлееше прикрита цигара.

— Отиваме към Шчава — реши Харнаш. — Ще ни заведеш ли? — обърна се към Яшек. Той кимна.

— Ще почерпите водчица — промърмори.

Минахме откъм задните дворове на селцето. Черковната кула се забелязваше отдалече. След десетина минути мижавите светлини на Любомеж изчезнаха в мъглата. Сега вървяхме в друг ред. Първи водачът, който като местен човек можеше без опасения да се движи из околността, едва на известно разстояние след него осигуряването на бандата и ние, „основната сила“ с картечниците.

Аз с мъка си мърдах краката, тежаха като оловни, но се стараех да не изоставам. А те цепеха напред, закалени от вихрушки, дъждове, снежни фъртуни, прескачаха като елени острите камъни, хлъзгавите скални издатини и стърчащите клони на дърветата. Бяха като дивите животни, част от тази планина и тази гора.

Отдалеч пробляснаха светлините на нечии прозорци. „Това е Пшислоп“ — обади се някой. Преминахме после бързото течение на Каменица през брода. На моста можеше да има засада. Придошлата вода стигаше над коленете, пълнеше обувките, мокрите панталони прилепваха към прасците. И пак нагоре, и пак надолу, после през поляната. Тъмно, на няколко крачки не се вижда нищо. Загубих представата за време. Колко дълго траеше този убийствен марш?

Накрая пак замига някаква светлина. Дано е вече тук… Харнаш подсвирна през зъби. Спряхме на часа.

— Яшек, провери явката — нареди Харнаш. Достигнали сме целта. Изпитах облекчение, което трудно може да се опише. Чакахме петнайсетина минути, а може и повече, докато Яшек се върна. Най-сетне се появи.

— Можем да влезем — подхвърли на главатаря. Промушихме се през дупката в плета и открехнатата врата на пруста. В стаята ни посрещна сънена жена с опушена лампа в ръка.

— Закрийте прозореца — посъветва Гриф, — светлината се забелязва отдалече.

В стаята влезе възрастен мъж, сигурно беше стопанинът. Оправяше припряно своя омазнен сукнен панталон.

— Да не ви е видял някой, че лоша работа!

— Кой ще ни види, тъмно е, да си извадиш очите! — отвърна му Харнаш. — А вие, дядо, какво сте такъв страхлив? Умрелия от страх изпращат го с пръдня… Нашата кожа скъпо струва.

— Абе скъпо — обади се стопанинът, — ама всяка би могла да се купи. Кога ще ви омръзне да разбойничите?

— Когато прогоним болшевиките и настанат други времена — отговори Харнаш.

— От толкова години все тази песен слушам. Ти ли ще ги прогониш? Вие сили нямате.

— А вие имате ли? — запита Шатан.

— Нямам — отсече старецът, — затова се боя. И пари няма, мизерия…

— Ама ние пари имаме — вмъкна Харнаш. Старият мъж погледна изпод вежди, но с интерес главатаря.

— Ще погледна дали всичко е наред навън, оставете ми глътка водка — измърмори и излезе от стаята.

— Той сигурен човек ли е? — попитах Харнаш.

— Дума няма да обели, ама е алчен.

Харнаш изпрати двама души на пост. Стопанката разпали огъня и ни даде хляб и някаква гореща течност, която напомняше по цвят на чай. Лакомо изпих цяло канче. Гриф и Гранджаж извадиха от раниците си няколко консерви и салам. Манерката на Шатан обиколи всички, после отнякъде се появи и една половинлитрова бутилка…

Бях изтощен до крайност. Вдигнах наздравица веднъж-дваж. Чувствувах, че повече няма да издържа, че ще угасна като догаряща свещ. Нашият водач от Любомеж изведнъж запя с тих, пресипнал глас:

Яшек прекъсна куплета изведнъж. Пиеха настървено, с една чаша, която обикаляше в кръг. След всяка обиколка все повече правеха главите, духът им придобиваше фантазия и дързост. Шатан обърна половин чаша водка, изкашля се и продължи проточено със същия тон:

Ниският му глас чак закънтя в стаята.

— Затвори си човката! — кресна Харнаш. — Ще ни домъкнеш някой на главата! Ехото стига далече.

От нагорещената печка в стаята ставаше все по-топло. Намокрените дрехи вдигаха пара. Гриф седеше до мен, прескочи една обиколка на чашата, аз последвах моментално примера му. Той правеше опити да завърже разговор с мен за ситуацията в света, кога най-сетне „нашите“ от Запада ще ударят болшевиките, кога ще дойде генерал Андерс, само той ще въведе ред, тогава ние ще управляваме…

Отговарях с общи фрази, не подемах темата. Прошепнах му, че чуждите хора не бива да разберат кой съм. Новината за установяването на връзка с групата не трябва да се разгласява. Ако стигне до ДС, тогава вече наистина ще тръгнат по петите на „Вярусите“, а ние държим работата да се върши в най-дълбока конспиративност. Гриф беше любопитен, а аз нямах сили да говоря. Умората ми пречеше да мисля.

Потънах в каменен сън. Натъркаляли се бяхме на разхвърляната по пода слама. Един от бандата, на смяна, стоеше на пост през цялата нощ. Призори бяхме на крак. Стопанката беше издоила кравите, донесе още топло мляко и наля в канчетата. Направо от кравата беше по-вкусно от купуваното в Краков.

Харнаш подканваше да побързаме, трябваше да тръгнем, преди да просветне. След час селото щеше да се оживи. Не биваше да ни види никой. Гриф прибра хляба, който стопанката му донесе от килера, след което й заплати за консумираните от нас продукти.

Излязохме от конспиративната квартира, с бърза крачка наближихме гората. Водеше лично Харнаш. Нашият водач от Любомеж се отдели веднага след като напуснахме селото. Пред него главатарят каза, че отиваме към Охотница, обаче, щом Яшек изчезна зад завоя, промени посоката.

— Отиваме в планината — каза ми. — Близо до Явожина Горцовска има няколко наши колиби, там ще бъдем в безопасност.

Вървях отпред с главатаря, а другите в същия ред, както вчера, непрекъснато нащрек. Отлагах сериозния разговор за по-късно, когато стигнем до тези колиби. Обувките ми не бяха успели да изсъхнат през нощта.

Най-после се проясни, очертаваше се хубаво време. Лъчите на изгряващото слънце позлатяваха върховете на Горци. Отминахме покрития със зелени гори връх на Кичора. На няколко километра под нас, малко по-надолу, неясно се чернееха постройки на някакво селище.

— Това е Курошица — обясни ми Харнаш. — Имаме да уреждаме там сметки с двама мръсници, доносници на ДС, ще трябва да им светим маслото.

— Но не сега — рекох категорично, за да пресека веднага ентусиазма на главатаря. — Чак след като обсъдим спокойно всичко. Вие сам разбирате, че ни чакат къде-къде по-важни неща. Майор Мачей ми предаде за вас цяла редица задачи. И за доносниците ще помислим, обаче по-късно.

За мен беше по-добре, че имаше естествена причина да отложа важния разговор. Щях да се чувствувам по-уверен след първоначалния период на аклиматизиране в бандата. Повтарях си наум какво щях да кажа на Харнаш. Изхождах от предпоставката, че трябва да наблегна най-силно върху анализа на подготовката на бандитите за диверсионна работа. Не се съмнявах, че те умеят добре да стрелят, но това не беше всичко, възнамерявах да повиша изискванията, да изтъкна липсите в обучението им. Няма да е трудно. Освен Гриф както главатарят на бандата, така и неговите хора бяха примитивни, подивели типове, без образование, ръководеха се само от инстинктите си. Разчитах, че занятията и тяхното обучение ще послужат за най-добрия претекст да остана но продължително време в бандата.

Около пладне стигнахме до пасище, простиращо се далече надолу. Там имаше някаква овчарска колиба. Разположихме се в края на гората. Денят беше безветрен, слънцето приличаше. Останахме там до свечеряване. От ниското достигаше до нас песента на звънците на пасящите овце и виковете па овчарите. Харнаш беше предпазлив, приближихме до колибата чак привечер.

Лъхна ни прокиснал мирис на сирене и суроватка. Кехаята опушваше сирене. Главатарят се здрависа с него като със стар познат. Прекарахме в пасището три дни, спяхме в сеното, денем се криехме в гората, а вечер се връщахме в колибата на печено овнешко. Шатан закла един овен, който купиха от собственика на стадото.

Ядяхме пушено сирене и пийвахме овче мляко. Водката, която хората на Харнаш бяха донесли, свърши още на втория ден. За моя радост.

Първите дни в бандата бяха изпълнени преди всичко с разговори с Харнаш и Гриф. Те слушаха съсредоточено всяка моя дума, после си говореха само двамата и пак се връщаха към разни подробности. Харнаш беше по-недоверчив от своя заместник. Ходеше замислен и все претегляше това, което говорех, преценяваше какво ново ще внесе то в живота на бандата. Размишленията на главатаря на бандата будеха моята тревога не веднъж и не дваж.

Няколко пъти напомних на Харнаш да изпрати някого за материалите и пощата, които трябваше да донесе свръзката на майор Мачей от Краков. Бивакът ни беше вече доста далече от Рабка.

„Кого ли ще изпрати Стария?“ — мислех си. Трудно можех да отгатна, но се безпокоях дали нашето момиче, което ще дойде на срещата с доверения човек на бандата в Рабка, ще изиграе добре своята роля. Всяка грешка на новия човек, въведен в нашата комбинация, внасяше потенциална опасност. Тогава не всичко ще зависи само от концепцията, разработена от Стария, и от мен — изпълнителя.

Интересно ми беше също какви инструкции ще получим от „щаба за диверсии“. Сега Стария не можеше да ми предава напътствията си непосредствено. Вероятно има предвид, че предназначената за мен поща може да мине през ръцете на главатаря, преди да стигне до мен. И все пак това беше единственият път да контактуваме със Стария.

Харнаш реши, че трябва да сменим скривалището си. Отивахме някъде в околностите на Кичора. Оттам някой щеше да отиде на срещата със свръзката в Рабка. През последния ден, прекаран на пасбището, Гриф отиде за храна. Върна се с претъпкана торба — водка, хляб, салам и няколко вестника. Отседнахме в гората. Времето беше все така хубаво. Гриф се зачете в „Газета Краковска“.

— Всичко това са лъжи — иронизираше Харнаш, — комунистическа пропаганда.

Но Гриф продължи да чете. Забелязах на първата страница на вестника голям некролог. Гриф зачете на глас:

„На 6 юни тази година загинаха от куршумите на реакционните нелегални сили в Скотники край Краков: Ян Юргала, Стефан Жемба, Чеслав Стрилински. Хвала на паметта им!“

Заинтригувани, членовете на бандата се струпаха около четящия. Гриф откри статия под заглавие ГНУСНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ НА РЕАКЦИОННИТЕ СИЛИ В СКОТНИКИ КРАЙ КРАКОВ, отпечатано с едри букви, и продължи на глас:

„На 6 юни тази година в Скотники край Краков въоръжена банда извърши гнусно престъпление върху участниците в забавата, организирана в местното читалище от родителския комитет за събиране на средства за лятната почивка на най-бедните деца.

След като тероризирали събралите се хора, бандитите убили по жесток начин, с изстрел отзад в главата, председателя на родителския комитет и секретар на партийната организация др. Ян Юргала, работника Чеслав Стрилински и Стефан Жемба, служител на Гражданска милиция, който също вземал участие в забавата.

Били ранени също, служителят на ГМ Станислав Банаш и работникът Станислав Частек.

При нападението бандитите използували познатите от окупацията на хитлеристите методи на терор, биейки събралите се, малтретирайки жените и опустошавайки сградата на читалището.

След извършване на престъпленията бандитите ограбили от касата парите, предназначени за лятната почивка на децата.

Погребението на зверски убитите работнически активисти и служители на Гражданска милиция — жертви на реакционното нелегално движение — ще се извърши в петък, 10 юни тази година…“

Гриф млъкна, сгъна вестника. И останалите се смълчаха за миг. Харнаш се изплю през зъби и рече:

— Добра работа. Само дано не ги хванат. С какъв кеф бих пуснал серия от автомат по тия, дето ще отидат на погребението. Нека гризат земята…

Късно вечерта наближихме Рабчанската котловина. Изминахме дълъг път по съвсем див и безлюден маршрут. Както винаги любезен, Гриф ме забавляваше по време на похода с разговор. Информираше ме за имената на възвишенията, пасищата и селищата, край които минавахме.

Някъде там се намираше и Збуйецка яма. Моят гид използува случая да ми разкаже, че наблизо „Вярусите“ имали скривалище в някогашен бункер. Войници от Корпуса за вътрешна сигурност го открили при една от хайките. Притаили се и чакали бандата да се върне в скритата в гората землянка. И свършено било с „Вярусите“, ако някакъв селянин не ги бил предупредил.

Оглеждах се любопитно наоколо. Знаех, че именно с тези места са свързани многобройните предания, които по-старите планинци така обичат да разправят на чашка. Дори си припомних някои от тях. Тая Збуйецка яма например… Говорят, че преди години тя се простирала на километри под земята, а в нея се криели разбойниците. И че уж веднъж овчари пуснали в нея коза, която, както и до днес се разказва, излязла чак някъде край Дунаец. Според легендата в Збуйецка яма живеят земни духове със страшни лица и деформирани тела. Друг вариант на легендата кара духовете да танцуват нощем, припявайки регионални песнички.

Тогава в Явожина, пък и после, чух много местни предания, приказки и легенди. Те се бяха раждали цели векове в буйното, но примитивно въображение на хората, живеещи в безпросветност и изостаналост, предавали се бяха от поколение на поколение, свързвали се бяха с природата и недодяланата натура на планинците. И звездите имаха тук други имена и свои легенди, и скалите, и пещерите, и планинските потоци.

За двете скали, изправили се като тояги при входа към долината, ми разправяха, че са вкаменени две сестри, които не дали вода на издъхващата си майка… За камъните — че някога са растели, но Богородица си смазала пръста на един от тях и ги проклела в яда си „да се вкаменят“ и камъните престанали да растат… За зорницата и вечерницата — че са зеници, едната предвещава деня, другата го завършва… За заклинанията в нощта на свети Ян, които изричат момичетата и без да обръщат внимание, че си разраняват ръцете, късат магарешки бодил, оня същия, дето краси мъжките панталони, късат листчетата чак до голия цвят и броейки неговите листенца, гадаят ще се сбъднат ли копнежите им за любим, за любов…

Но в повечето от местните песни и легенди, които съм слушал, се говори за разбойници. Географските условия, горите и недостъпните планински скали, близостта на границата са спомагали за поддържане на традициите на разбойничеството в Татрите. През определена епоха разбойничеството е било резултат от мизерия и потисничество, израз на класова борба.

От ранна пролет до есента ходели планинците по разбойническите пътеки, нападали именията, домовете на енорийските свещеници, богатите собственици на стада, крадели овце от стадата по пасищата от другата страна на границата с Липтув или Орава. Хората от Подхале мразели хората от Липтув, а те — онези от Подхале, враждували помежду си десетки години. Живеели в съгласие с природата, не се отдалечавали от нея, цивилизацията дошла при тях късно, живеели сурово и примитивно, не знаели що е милосърдие или доброта.

Песните, изпявани с пълно гърло, почти с вик, с недодялана волност, и легендите, чийто герои са разбойниците, бяха оказали силно влияние върху съзнанието на днешните, макар и по-различни планинци. Колко от тях вече бяха помагали най-напред на Оген, а после и на Харнаш, чийто псевдоним на местен диалект означава именно главатар на разбойниците. А те не бяха разбойниците от легендите и песните, бяха сменили брадвичките с дълга дръжка с автомати, куршумите им бяха погубили много невинни жертви, те нямаха нищо общо с традициите на Яношик и другите герои на народния епос и песни…

— И тоя овчар ни предупреди — върна се към спомените си Гриф. — Войската разруши бункера, добре че беше празен.

Харнаш и Шатан вървяха най-отпред, на трийсетина метра пред нас. Движехме се почти слепешком, клоните на храстите току ни шибаха по лицата. Месечината просветваше слабо през клоните на дърветата. Изведнъж чух нечий приглушен вик.

— Това е Харнаш — каза Гриф.

Изтичахме напред. Гриф държеше автомата си, готов за стрелба. Шатан беше сграбчил за реверите на дрехата някакъв човек, в тъмнината лицето му не се виждаше. Главатарят стоеше до тях.

— Какво правиш тук? — попита той.

Оня взе да заеква уплашено. Шатан го пусна и с все сила го удари с пестник по лицето. Човекът рухна на земята. В светлината на фенерчето видях, че от носа му потече струйка кръв.

— Говори, копеле, какво търсиш тук?! — викна Шатан и замахна с дръжката на бергмана.

— Стани! — заповяда Харнаш.

Мъжът се изправи. Беше младо момче, най-много да имаше осемнайсет години. Размазваше по лицето си течащата от носа му кръв.

— Кехаята ме изгони да търся една овца — обясни то тихо. — Отделила се е от стадото на пасището.

Харнаш и Гриф се отдалечиха на няколко крачки. Аз се присъединих към тях.

— А ако е кука? — говореше на своя заместник Харнаш. — Предпочитам да го пречукаме. Може да донесе, че ни е видял, и като ни подгонят после…

— Ами ако говори истината? — намесих се. Поспорихме, но успях да го накарам да се откаже от намерението си. Гриф разпита задържания младеж и реши, че той действително е овчар на недалечното пасище.

Грабнах го за реверите, както беше направил Шатан преди това, и го заплаших, че само да посмее думичка да писне… Записах си името и фамилията му.

— А сега изчезвай — подхвърлих и го побутнах напред.

Той хукна презглава към пасището и изчезна в тъмнината. Забелязах, че главатарят на бандата не беше доволен от моята намеса.

Най-сетне почивка, бяхме стигнали до празна плевня, в която се подмятаха остатъци от сено. На двеста-триста метра по-нататък беше къщурката на горския пазач, трябваше да бъдем много предпазливи. Разположихме се за нощувка, само Шатан облече мушамата си и тригна. Той щеше да изпрати някого от мрежата на бандата на срещата в Рабка със свръзката на майор Мачей. Светнах си с фенерчето, написах няколко думи, скрих листчето в кибритена кутийка под клечките и я дадох на Шатан за свръзката. Лаконично информирах Стария, че чакам по-нататъшните инструкции и че ще остана още известно време у познатите. Какво ли не бих дал да можех лично да отида на срещата!

Когато се събудих сутринта, Шатан вече се беше върнал. До вечерта чакахме да дойде някой от Рабка. Скрили се бяхме в гората.

— Може да обкръжат плевнята — заяви Харнаш. — На открито е по-сигурно.

Запалиха огън в горичката с млади дървета, като го поддържаха само със сухи клони, за да няма дим. На пламъците изпекохме салам. Огънят гореше буйно, нависоко подскачаха искри…

При досегашните си разговори с главатаря и неговия заместник още не бях изчерпал всичко, което ми беше поръчал Стария. Целият ден мина в обсъждане на понататъшната дейност в подробности. Предадох инструкциите на Стария кратко и ясно. Общо взето, не забелязах сериозни възражения както от страна на Харнаш, така и на неговия заместник.

Първият аргумент бяха парите, които предадох като аванс за разходи, свързани с дейността на групата и мрежата по места. Под предлог че трябва да уточня размера на месечното възнаграждение, получих известна информация за броя на помагачите, разпръснати по Подхале. Засега не изисквах много, подробното уточняване на разположението и броя на хората от мрежата на бандата отложих за по-късно, когато свръзката щеше да предаде щабните карти на този район. Тогава ще мога да говоря конкретно с главатаря на бандата.

Като най-важна задача пред Харнаш и Гриф поставих искането на майор Мачей групата да се движи из района така, сякаш се е прехвърлила на друго място. Законспирирането на хората би трябвало да убеди ДС в това. С тази задача обясних забраната Харнаш да провежда акции на своя глава. Приспиването на бдителността на службите за сигурност беше свързано със задачите, които в най-скоро време ще бъдат предадени на Харнаш. Обяснявах му как да приспособи тактиката на действие към новите условия, как да се избягва излишното излагане на опасност, защото не дулата на автоматите, а добре законспирираната дейност може да доведе до най-ценните резултати.

Когато поставих пред главатаря задачата да избере няколко места за локализиране на площадки за парашутни скокове и за хвърляне на пратки, забелязах, че това направи на Харнаш огромно впечетление. Нито той, нито Гриф знаеха как да пристъпят към задачата. Изслушаха със затаен дъх моята лекция на тази тема. Казах им как се избира място за такава площадка, на какви условия трябва да отговаря най-близката околност, как се осигурява правилна сигнализация, как се приемат пратки…

Благодарение на това си осигурих програма на обучение за петнайсетина дни, като при избирането на местата, предложени от Харнаш, щях да присъствувам лично. Перспективата да получават пратки по въздуха поглъщаше вниманието им. На същата платформа подчертах колко важно е да се поддържа постоянен контакт с групата, действуваща в съседния район. Придържайки се към директивите на Стария, заявих на главатаря, че в най-близко време майор Мачей ще го уведоми по какъв начин Харнаш или Гриф ще установят връзка с диверсионната група, действуваща в района Бескиди — отвъд Бараня гура. Подчертах, че установяването на такава връзка се налага от необходимостта за постоянно сътрудничество.

Въпреки че се постарах да изложа необходимостта от среща с другата група възможно най-некатегорично, забелязах, че Харнаш и заместникът му се обезпокоиха от тази евентуална среща. Не се върнах повече към темата, която събуди такава тревога у главатаря на „Вярусите“. Разчитах на това, че ще успея да разсея неговото недоверие с нови аргументи. Разбрах, че избързах с това предложение. „Трябва да дозирам информацията по-деликатно — помисилих си, — капка по капка…“

Привечер се върнахме в плевнята. Вдигна се силен вятър, за който още през деня сигнализираха предателската тишина и падащият от Татрите сух, топъл въздух. Вихрушката долетя ненадейно, спираше дъха, разсичаше въздуха с шум и свистене, за един миг обхвана целия масив на планината и горите, претърколи се през поляната, подгони тежките облаци, закрили изцяло звездното небе.

Приседнахме в ъгъла на плевнята. Прахът от старото сено дразнеше носа и очите. Старите греди скърцаха и пъшкаха отчаяно. Вихрушката заглушаваше думите дори като крещяхме.

Чакахме идването на човека от Рабка. Възможно беше да закъснее, в такова време не е лесно да се катериш в планината. Мъчех се да подредя в мислите си това, което обсъдих с Харнаш. Дали изчерпах всичко, което ми беше възложил Стария?

Да замразя изцяло дейността на бандата, да обоснова забраната да се извършват акции с необходимостта да се приспи бдителността на ДС — това успях да постигна. Да ги подготвя психически за сътрудничество с групата, действуваща в съседния район, а по-нататък и за среща на бандата с онази група — много важно, но… може да има възражения. Припомних си резервираността и безпокойството на Харнаш. Наистина са много предпазливи. Няма да е лесно да ги вкарам в засадата. Да им изплатя парите — най-лесното, вече ги изплатих. Площадките за парашутни скокове и хвърляне на пратки — добра идея, реализирането й ще ми осигури поне две седмици оставане в бандата. Ще се наложи лично да огледам местата, които предложи за тази цел Харнаш, мога да се поназландисвам, че не всички са подходящи за площадки.

Контактът с организацията в Буковина и връзката със Словакия ще обсъдя с главатаря по-нататък, в подходящ момент, за да не събудя подозрението му. Разшифроването на мрежата от помагачи по места също е важна задача, обаче твърде деликатна, за да пристъпя към нея прибързано.

Чакането ставаше все по-тягостно. Очаквах с нетърпение новините от Стария. Може пък да прочета нещо между редовете… Знам, не може да напише нищо специално за мен. Пощата се цензурира от бандата.

Мислите ми се върнаха към нападението и убийствата в Скотники. Кой ли е бил извършителят? Само дано ги хванат… Сигурно Стария и моят началник знаят вече нещо. За щастие не са „Вярусите“. По това време бях вече в бандата и се чувствувах до известна степен отговорен за нейната дейност. Пак добре, че успях, да спася живота на момчето, което срещнахме вчера през нощта. Харнаш като нищо щеше да му стреля в челото, ей така, за всеки случай.

Вятърът блъскаше с неотслабваща сила по стените на нашето убежище. Някаква дъска се отчупи от покрива и падна с трясък, удряйки се в подпорната греда на плевнята. Заспах. Тази нощ винаги бдителният Харнаш не постави постове. Не вярваше, че някой ще се осмели да излезе в планината, да тръгне при такъв вятър и тъма.

Чакахме търпеливо.

Две момичета, омотани чак до носа с дебели, големи шалове, вървяха бавно по пътеката към плевнята. При нас бяха около пладне. Вятърът вече беше поотслабнал, оставяйки доста опустошения, само на няколко метра от нас стърчеше голият ствол на пречупен смърч. Над главите ни бяха надвиснали тъмни облаци, толкова ниско, че сякаш беше достатъчно да се изкачиш на най-близкия хребет, за да ги докоснеш.

— Идват — каза Харнаш.

Беше забелязал двете момичета. Тръгна да ги по-срещне по пътечката, извиваща се край гората. Аз тръгнах подир него. Спряхме до пречупеното дърво.

— Страшно е сама да вървиш при такова време в планината — рече задъханото момиче. — За две е по-лесно. Маришка искаше да ви види.

Познах свръзката на бандата, Зошка, която ме доведе на първата среща. Втората девойка беше малко по-висока, русокоса. Имаше интересни, големи сини очи в рамка от тъмни мигли. И двете момичета дишаха тежко, уморени от дългия път.

— Бях там, на пощата — започна Зошка. — Накрая дойде при мен една „градска“. Най-напред седеше на пейката, не й обърнах внимание, приближи се чак когато отидох малко по-настрана. Вече си мислех, че няма да дойде. Каза ми, че около пощата се въртял някакъв милиционер, не искала да му се набива в очите, затова изчакала. „Градска“, ама хубава и предпазлива.

— Добре е, дето е предпазлива — измърмори Харнаш.

— Катво ти предаде? — попитах аз. Любопитно ми беше кого е изпратил на срещата Стария. Но не вървеше да разпитвам как е изглеждала.

— Вестници и това — отвърна Зошка, като подаде на Харнаш две кибритени кутийки. — Питаше за господин Хенрик — прибави.

— Ти какво й каза? — запитах момичето.

— Нищо. Че и какво можех да кажа? Че са ми наредили да взема каквото е донесла, и баста. Дадох й пакетчето, което донесе Казек.

Значи Шатан лично не е бил у Зошка, изпратил е там някой си Казек.

Седнахме до плевнята откъм защитената от вятъра стена. Момичетата влязоха вътре, взеха да се закачат с Шатан и с още някой от вярусите, през пролуките на неплътната стена до нас долитаха гласовете им. Към нас се присъедини и заместникът на главатаря. Протегнах към Харнаш ръка за двете кутийки, които му даде Зошка. Той се престори, че не забелязва, и побърза сам да ги отвори. Изсипа кибритените клечки и намери под двойното дъно гъсто изписаните листчета. Предния ден беше видял, че именно там скрих листчето за свръзката. Едното листче беше предназначено за мен, а другото — за командира на групата.

В същото време Гриф разгъна пакета с вестниците. В него имаше три щабни карти и два броя от излизащия в Лондон реакционен вестник „Ожел бяли“, замаскирани отгоре с няколко броя от органа на воеводския комитет „Газета Краковска“. Плъзнах поглед по купчината вестици. Забелязах едно заглавие на първа страница. Грабнах „Газета Краковска“ и забравяйки пощата и Лондонските вестници, зачетох на един дъх.

ГОЛЯМ УСПЕХ НА СЛУЖБИТЕ ЗА СИГУРНОСТ — ЛИКВИДИРАНЕ НА БАНДАТА, КОЯТО ИЗВЪРШИ УБИЙСТВАТА В СКОТНИКИ КРАЙ КРАКОВ: „По време на акцията двама бандити бяха убити. Те са Мечислав Спула, псевдоним Фелуш, живеещ в село Врублувка, Вадовицка околия, и Мечислав Кудлацки от Скотники. Третият от предводителите на бандата, Витолд Чехович, син на богат селянин от село Пулвеш, Вадовицка околия, беше арестуван. Арестувани бяха също и останалите членове на бандата…

От 1945 година бандата е извършила трийсет и седем убийства на активисти на демократичните партии и служители на службите за сигурност… Въпреки доброволното разкриване при амнистията бандитите не прекъснали престъпната си дейност.

Ликвидирането на бандата от службите за сигурност беше прието с облекчение и задоволство от местното население…“

Бях така погълнат от вестта за разгромяването на бандата, този успех на момчетата от нашия отдел в Краков, че забравих за миг къде се намирам. Откъснах поглед от колоните на разгънатия вестник. Харнаш ме гледаше странно, изпитващо… Дойдох на себе си. Усетих как мускулите на лицето ми се стегнаха, обаче това трая само части от секундата. Трябва да внимавам, да контролирам всеки жест, всяка своя реакция. Бързо овладях объркването си. Може да не го е забелязал. Посочих им с пръст заглавието на статията. Зачетоха го заедно с Гриф.

„Ще дойде и вашият ред“ — помислих си.

— Пак такава загуба — процедих през зъби. — Майор Мачей е прав, днес не бива да се провеждат необмислени акции. Главите на комунистическите пионки не струват такива жертви Да се провали цялата група…

Длъжен бях да се науча на изкуството да скривам своите мисли, да не разкривам истинските си чувства…

— Кои са те? — попита Гриф.

— Сега мога да ви кажа — започнах да импровизирам. — Поддържахме контакт с тях, но това нападение сигурно са провели на своя глава. Със сигурност знам, че не е по наше нареждане. Възнамерявахме да предадем именно на тази група тайна радиостанция. Радиопредавателят е важно нещо, главно звено на връзката ни с Лондон. Капитан Антони прекара при Фелуш няколко дни преди моето идване тук. От станалото се вижда, че те не са се придържали стриктно към нашите инструкции. Не може да се действува на няколко фронта.

Престорих се, че съм ядосан от провала на бандата на Спула, псевдоним Фелуш.

— Какво ни е изпратил майор Мачей? — обърнах се към Харнаш.

Той разгъна на коленете си извадените от скривалищата в кутийките листчета и започна да се взира в тях безпомощно — нищо не разбираше от написаното. Взех едното, предназначено за командира на групата. Беше изписано нагъсто с цифри. Извадих от джоба на винтягата си чист лист хартия. Начертах на него таблица, в горната и лявата страна на получените полета вписах цифрите, а в централните квадратчета — всички букви от азбуката, чиито места знаех наизуст. Изглеждаше като таблица с резултатите от футболните мачове за първенството на страната.

Въз основа на този ключ пристъпих към разшифроване на пощата от „щаба за диверсии“. След десетина минути връчих на Харнаш предназначените за него инструкции, подписани от капитан Антони.

Главатарят на бандата и неговият заместник наведоха глави над разшифрования текст.

„От Нурт за Мариан. Препоръчвам да се разработят съвместно с поручик Хенрик: 1) план за локализирането на пет площадки за парашутни скокове и хвърляне на пратки със запазване на съответната дистанция; 2) калкулация за месечните разходи на групата и мрежата; 3) списък на известните ви сътрудници на ДС, живеещи във вашия район; 4) справка за разположението на мрежата по места и възможностите за нейното използуване (военна подготовка, подготовка за диверсии, възможости за придвижване и пр.); 5) да се помогне на поручик Хенрик да установи лична връзка с организацията на словашката граница; 6) досегашните места и начини за контакт — петък, понеделник — остават в сила до ново нареждане. От името на щаба и лично от свое име майор Мачей ми поръча да изразя задоволството от установяване на контакт с групата и да предам на командира й бойни поздрави. Капитан Антони.“

Докато командирите на „Вярусите“ изучаваха писмото ма капитан Антони, аз разшифровах предназначените за мен препоръки:

„От Нурт за поручик Хенрик. На командира на групата дадохме псевдоним Мариан. Препоръчвам да останете в групата, докато бъдат изпълнени инструкциите за Мариан. Анализирайте нуждата от изготвяне на документи за самоличност за неговите хора — евентуално изпратете снимки. Една от нашите групи понесе големи загуби. Майор Мачей пребивава временно в друг район. По непроверени данни ДС планира акции в съседния район. Запазете повишена бдителност — не деконспирирайте дейността. Капитан Антони.“

Дадох на главатаря предназначената за мен инструкция. Прочетоха я заедно с Гриф. Отложихме за по-късно обсъждането на плана за действия. Върнахме се в плевнята, от която се носеха все по-разгорещени гласове. Докато ние отсъствувахме, членовете на бандата бяха изпразнили вече две бутилки от запасите, които момичетата бяха донесли.

Шатан беше седнал до стената на дъска, опряна на два камъка, държеше на коленете си Маришка. Като ни видя, тя безуспешно се опита да се измъкне от прегръдката му. Може би се стесняваше от мен?

— Като не можеш да я задържиш, пусни я! — викна му Гриф.

— Ще ти пусна аз на теб кръв от носа — отсече пийналият си Шатан.

Но само дръпна русокосата за ръката. Мушнаха се през дупката в стената, където липсваше една дъска, и изчезнаха в храсталака.

Ядяхме салам и пресни хлебчета, които беше донесла „отдолу“ Зошка, и пиехме водка. Нямаше топло ядене. Харнаш не позволи да се запали огън. Съчките бяха влажни и димът щеше да се вижда отдалече. Шатан и момичето не се връщаха, останалите спяха в плевнята. Харнаш извика Зошка и тръгна към гората „да търсят гъби“.

Останах сам с Гриф. Той преглеждаше лондонския вестник. На първата страница беше поместена голяма снимка с надпис „Генерал Владислав Андерс“.

— Баща ми разчиташе на Миколайчик — разприказва се Гриф, — дори постъпи в Полската народна партия, ама Миколайчик избяга и прати за зелен хайвер онези, които разчитаха на него. Аз залагам на Андерс.

— Какво работеше баща ви? — попитах.

— Имаше мелница край Нови Сонч, но комунистите му я взеха. Сега живее от спестеното през окупацията, тогава мелничарите живееха най-добре от всички.

— И аз залагам на Андерс — казах. — Англичаните ще му помогнат.

— Комунистите се смеят, че нищо няма да излезе от неговото победоносно завръщане на бял кон. Но те ще видят, аз ще им покажа къде зимуват раците — пророкуваше Гриф.

Заразправя за баща си. Разказваше как Оген разпуснал част от хората през зимата в конспиративни квартири, тогава той заминал при шурея на баща си, укривал се у него в Познан. Преди войната този шурей бил професионален офицер, а дъщеря му отишла при червените, записала се в Младежкия съюз за борба. Гриф се страхувал от нея и сменил квартирата си. После се върнал в отряда. Роднината на баща му имал познати в чужбина, също офицери, познавал и някого от пристанището в Шчечин. Гриф му написал писмо с молба от „Вярусите“ да ги свърже със Запада. Това писмо трябвало да бъде изпратено в чужбина.

— И дойдохте вие — обърна се той към мен. — Тогава Казек занесе писмото на вуйчо ми в Познан. Той обеща, че ще го изпрати където трябва. Харнаш първом беше против…

Значи пак Казек, същият, при когото вчера е ходил Шатан. Него го познава и Зошка, свръзката на бандата…