Опасните пътеки

8

Когато се пукна зората на новия ден, ние бяхме далече от Чорщин. Спотаихме се в планините зад Кудув. През нощта изминахме немалък път. Харнаш удвои бдителността си. Цяла нощ цепеше напред и напред. Бандата бягаше от невидимия противник, избягваше пътищата и просеките. Нечовешки уморени, призори се строполихме кой където намери в пущинака на старата, гъсто обрасла с ниски храсталаци гора. Чудно ми беше как свръзките издържаха този убийствен преход.

Заспах като мъртъв под голото небе. Нощният хлад напомняше за себе си. Събудих се изведнъж преди разсъмване с усещането, че някой стои над мен. Едва-едва отлепих клепачи. Видях Харнаш. Беше застанал до едно дърво, небрежно опрял се на него, все така със своето английско яке. Пушеше и си играеше с парабела, въртейки пистолета на пръста си като чекрък. Често имаше навика да прави така, обаче този път ме обхвана необясним страх.

Веднага си припомних разказа на Гранджаж за партизанина от Армия Крайова, когото главатарят на бандата точно така, през нощта, коварно е убил.

Сега моят ред ли беше дошъл?

Наблюдавах го изпод присвитите клепачи, продължих да лежа неподвижно, за да не забележи, че съм се събудил. Беше ми толкова студено, че треперех като в треска от студ, а не от страх, въпреки че действително усетих боязън. Накрая не издържах — колко дълго може да се чака така! — протегнах се и станах, но с решително движение.

— Замръзнах — обърнах се към Харнаш. — Добре ще ми дойде нещо загряващо. Да ти се намира глътка водчица?

Атаманът прибра пистолета в кобура.

— Сигурно Шатан има — каза и посегна към манерката на заспалия наблизо бандит. Изпихме заедно каквото имаше, но не беше много, четвъртинка.

Цялата банда спеше непробуден сън. Маришка се беше сгушила до Шатан, а Зошка беше сама под одеялото на Харнаш.

Вече се развиделяваше. Вятърът гонеше облаците. Ниско над гората беше надвиснало чисто небе, само тук-там бавно плуваха перести облаци. Отидохме с Харнаш малко по-нависоко, откъдето се виждаше долината.

— Ще имаме хубаво време — отбеляза той.

— Май да — отвърнах несигурно.

Вдигнах яката на винтягата си, наметнах през рамо картечния пистолет на Гриф, който от няколко дни ползувах „под наем“. Оценявах факта, че Харнаш се реши да ми даде оръжие, като осезаемо доказателство за по-висша степен на доверие.

„Това е важно — помислих си. — Но защо се опасявах, че той иска да ме убие? Сигурно съм преуморен.“

— Защо си така кисел? — попитах.

— Как няма, сега човек трябва да бяга като заек от ловджиите. Преди не беше така…

— Още по-добре ще бъде — отвърнах, слагайки ръка на рамото му.

Моментът беше изключителен — винаги затвореният в себе си Харнаш заговори за пръв път някак си по-интимно.

Не може да се каже, че си изливаше душата, главатарят на бандата беше друг сорт човек — различен от Гранджаж. От всяка негова дума лъхаше безогледност и кръвожадна омраза. Беше тип, който не би могъл да живее нормално все едно в какъв строй или в какви условия е попаднал.

Харнаш си спомняше с възхищение Оген, който беше останал за него пример за горещо подражание.

— На Оген му викаха „царя на планината“ — започна Харнаш.

После продължи с това, че е бил при Оген още по време на окупацията. Оген действувал в рамките на отряда на Борови от Армия Крайова. Обаче възникнали разногласия, понеже Юзек (така се казвал Оген) организирал акции на своя глава. Тогава той се откъснал от Армия Крайова и установил сътрудничество, макар и не особено тясно, с руснаците. Те имали силна партизанска група в Подхале. Оген не обичал на никого да е подчинен.

След войната Оген се позовал на своето кратко сътрудничество със съветските партизани, слязъл от планините, заминал за Люблин и се върнал оттам с назначение. Станал заместник-комендант на Гражданската милиция в този район, събрал около себе си своите хора и си мислел, че ще прави каквото си иска. Но не му позволили да властва особено много, затова той направил демонстрация, взел своите хора и отишъл в гората.

— Аз отидох с него — разказваше Харнаш. — И пак започна волният ни живот в Подхале. Бях най-близкият човек на Оген, негов адютант и член на щаба. Тогава нямаше човек, който би се осмелил да ни каже „не“! През зимата заминах с няколко от нашите в западните земи, на почивка. Оген ми даде фалшиви документи. По едно време изпрати при нас Лис15 и се върнахме всички заедно в бивака край Островско. Аз съм от това село… После започна да става все по-лошо. ДС и КВС не ни даваха мира, непрекъснато бяха по петите ни, наместваха се в селата, в които преди ние бяхме пълновластни господари. На Оген му мина котка път. Нямаше да се провали, ако не го бяха издали. Обкръжиха го и загина през февруари четиридесет и седма година. Не знаех какво да правя и веднага след това, през март, сам се разкрих. Ама не издържах дълго, пак се върнах в гората…

— Имаш хубаво минало — вмъкнах аз.

— Никога няма да го забравя — продължи да говори Харнаш. — Щом се върнах в гората, отидох на мястото, където загина Оген. Чакай, кога беше това? — замисли се той. Бръкна в джоба на якето си и извади малък бележник. — Тук си записвам по-важните събития — каза.

Забелязах няколко дати. По-късно можах да прегледам този бележник в съвсем други условия и спокойно можах да си препиша някои от бележките:

21. II. 1947 г.

— Битка при Островско, Оген загина, Крук16, Жимни17 и аз ранени.

31. X. 1947 г.

— Поставих кръст на мястото, където загина Юзек.

Надпис: „Тук загина с геройска смърт командирът майор Оген.“ Същият ден

— Нападение на влака в Лесек.

13. II. 1948 г.

— Сражение в Любен — загина Мшчичел, аз поемам командуването на отряда.

19. III. 1948 г.

— КВС разгроми бункера ни в харкловските планини.

12. VI. 1948 г.

— Засада в Островско на моста на Дунаец.

21. X. 1948 г.

— Обкръжиха ни в Хабувка.

Харнаш не споменаваше, не беше написал в своя бележник за важни събития нито дума за това, че от ръката на бандитите, подчинени на Оген, в Подхале бяха загинали няколкостотин души. За него това беше второстепенна подробност.

— Сега условията се промениха — обобщи Харнаш. — Не можем да се придвижваме с голям отряд, лесно ще ни проследят. Но аз разполагам с няколко десетки души, които при първия мой сигнал ще се явят с оръжие в ръка. Моята група е ядрото, изпълнителният отряд. Онези си седят в селата, докато не са разкрити. Те са моята сила — завърши зловещо атаманът. — Тепърва ще се види какво значи Харнаш.

Сега разбрах още по-ясно защо майорът приписваше толкова голямо значение на операцията по залавянето на цялата банда — живи, без разгласяване, нали мрежата от помагачи на Харнаш представляваше конкретна опасност, във всеки момент можеше наистина да се прероди в нови банди.

Слънцето изгря. Седнахме на един голям пън. Припомних си за пощата, която свръзката донесе от Краков. Отворих кутийките пред Харнаш, не исках в неговото деформирано въображение да се породи подозрение, че укривам нещо от него. Разшифровах двете писма на щаба — до командира на групата и до мен. Те съдържаха лаконична заповед: да установим връзка с патрула на диверсионната група от района на Бескидите. Срещата ще се състои в два часа през нощта в четвъртък срещу петък на горската поляна Поташня, където се сливат двата потока. Командирът на патрула ще предаде по-нататъшните инструкции. Подписани бяха от майор Мачей—Нурт.

В писмото до мен съобщаваха, че с групата ще бъде и капитан Антони, даваха и паролата.

Съобщих на Харнаш заповедта. Не му хареса особено срещата с „другата група“.

— Колко ще бъдат? — попита подозрително.

— Патрул не означава двайсетина души — отговорих уж на шега. — Сигурно не повече от трима — добавих, — впрочем, знам същото, което и ти.

Поръчението на майор Мачей събуди у главатаря инстинктивна тревога. Мисълта за срещата на планинската поляна не го напускаше. Целият ден Харнаш ходи замислен.

Преди пладне отново тръгнахме. След убийствения нощен поход всички бяха преуморени. Не беше лесно да се устрои бивак в този пущинак. Бандата не успя да вземе храна от Чорщин. Сега вървяхме бавно през старата букова гора. Главатарят все още не беше сигурен дали след нас не е тръгнала оперативна група от КВС. Дали беше случайност, че те така внезапно се появиха близо до нас? Бандата продължаваше до взема строги предохранителни мерки. Свръзките вървяха на петдесетина метра пред останалите. Двете самотни момичета представляваха най-добрият преден пост. Те изследваха терена, без да привличат ничие внимание, предпазваха бандата от неочаквана засада.

Командирът неведнъж се връщаше в разговора си с мен към срещата с хората от „онази група“. Какво можех да му кажа? И аз, докато траеше нашият преход, се чудех какво е накарало Стария да определи тази среща. Не смятах, че нашите ще използуват този случай, за да вмъкнат бандата в засада. Още не бяха разучили добре местната мрежа на Харнаш, впрочем, доколко майорът можеше да бъде сигурен, че на срещата ще отиде цялата банда?

Така че и аз бях неспокоен, още повече че винаги имаше известен процент несигурност относно взетите в Краков решения. Вървях наравно с главатаря на бандата, с автомата на Гриф през рамо, и на неговите въпроси отговарях неизменно: „Та нали и аз не знам повече от тебе, и двамата знаем само съдържанието на донесената от свръзката заповед на щаба.“ До срещата с „онази, група“ оставаха три дълги дни, изглеждащи още по-дълги от несигурността — какво ще се случи през нощта в четвъртък срещу петък?

Колко различни бяха пътищата, по които бягаха нашите мисли: на главатаря на бандата и моите — на офицера от Държавна сигурност, който беше принуден да играе ролята на „човека от отвъд“, който не биваше нито с мигване, нито с жест да издаде, че мисли и чувствува по-другояче. Положението налагаше да бъда разумен, но в напрегнатите мигове на очакване и трезвото мислене можеше да ме изостави.

През следващите три денонощия, които се влачеха безмилостно бавно, не можех да се освободя от измъчващите ме съмнения: как ще се държат хората от „онази група“, ще разиграят ли убедително непосредствената среща с бандата? Нашите все още не бяха се сблъсквали с „Вярусите“ така отблизо, както аз. Дали няма да събудят някакви подозрения?

За мен предстоящата среща беше поредният етап от играта, провеждана от Стария, ситуацията още не беше назряла дотам, че да се вмъква бандата в капан. А може би тези, които ръководят цялата акция, вече са загубили търпение?

Бях успял да опозная достатъчно добре „Вярусите“, бях свикнал да живея в тяхното ежедневие. Ще успеят ли нашите да намерят верния тон? Това вече не зависеше от мен и вероятно поради тази причина очаквах още по нервно срещата в нощта срещу петък.

Слънцето се беше изкачило високо, когато достигнахме новото място за укриване. Разположихме се близко до самотно изграден сайвант. Под нас склонът се спускаше постепенно надолу, към сгушеното в долин-ката селце. Бяхме се отдалечили от Чорщин с още двайсетина километра.

Тук Харнаш се чувствуваше в безопасност, изпрати момичетата долу, нареди им да поразпитат какво става, да купят храна и както винаги — водка. Всички чакахме с нетърпение храната, гладът ни мъчеше все по-остро. Главатарят на бандата повече не се върна към въпроса за срещата, само се оглеждаше зорко наоколо и мълчеше.

Какво не бих дал да разбера за какво мисли в този момент…

Притаени в храсталаците, очаквахме да се върнат Зошка и Маришка. Шатан и Гранджаж провериха близката околност, погледнаха и дали няма някой в сайванта. Беше празен.

— Там бихме могли да пренощуваме — заяви Шатан.

— Ще отидем там привечер, като се върнат момичетата — реши Харнаш и като хвърли поглед към долината, подхвърли: — Откъде знаеш дали долу не е ДС!

Всички гледахме към малкото планинско селце, очаквайки с нетърпение свързките. От няколко къщи, разхвърляни край пътя, се издигаше дим, който се виждаше отдалече.

— Да имаше сега чиния гореща супа — рече като на себе си Гранджаж.

— Да си беше останал в Чорщин — злобно отсече Харнаш, — ДС щеше да те нахрани.

Гранджаж само поклати с примирение глава. От сутринта не бяхме яли нищо. Харнаш не позволи да отворим консервите, които носеше в раницата си, винаги пазеше няколко кутии за „железен запас“.

Момичетата се върнаха, преди да се смрачи, донесоха хляб, сланина и спирт. Шатан преля съдържанието на едната бутилка в манерката, след което го разреди с вода от близкото ручейче.

— Долу е спокойно, но нищо друго за ядене не намерихме — каза Маришка. — Не искахме да се мотаем много насам-натам, да не се набием на някого в очите, тук никого не познаваме. От другия край на селото се чуваше музика.

— Говореха, че някакъв стопанин жени щерка си — прибави Зошка.

— Да вземем да отидем на сватба, а? — предложи Шатан, като не отделяше поглед от Харнаш, който режеше хляба и сланината със своя нож с пружина. Главатарят само изкриви устни.

Манерката обикаляше в кръг. Спиртът още не се беше смесил добре с водата, но с какво друго можеше да се прокарва тлъстата сланина, няма със студена вода от ручея я. Всеки гълташе лакомо своя дял.

Както винаги в планината бързо се свечери. Сочната зеленина на тревата край сайванта потъмня. Селцето долу се скри в сянка. Струваше ми се, че дочувам далечната свирня на цигулки, а след нея — местни припевки. За трети път машинално взех манерката, подаде ми я с наздравица Зошка, а аз от своя страна — на другото момиче. Когато протегна ръка към манерката, улових погледа на блесналите му очи.

— За твое здраве — подхвърлих на Маришка. Тя беше седнала до мен с небрежно подвити крака, стройните й бедра бяха открити. Тя се опря на рамото ми, надигна манерката и я подаде на Харнаш.

— Пий, Сташек. Кой знае какво ще стане утре. Далечните звуци на музиката се носеха все по-ясно във вечерната тишина.

— Кога ще отида и аз на такава сватба? — рече замислено Гранджаж.

Пийналата си Маришка затананика някаква сърцераздирателна мелодия. Харнаш рече „Наздраве!“ на Гранджаж, той пи и тръсна на земята последните капки. Зошка извади от торбата си втора бутилка, взе малко вода и сама разреди спирта.

Не се преструвах, че пия. Дърпах от скритата в ръката цигара, за да не се види огънчето отдалече, и пиех наравно с другите, търсех някаква утеха в алкохола, беше ми се предало настроението на несигурност в утрешния ден. Мълчаливо надигахме предаваната от ръка в ръка манерка, вече нямаше с какво да замезваме, само сегиз-тогиз някой разкъсваше тягостното мълчание с кратка фраза или наздравица.

По своя обичай Харнаш въртеше пистолета на пръста си. Съвсем ненадейно пак зачекна срещата с „онези“. Обърнах на шега въпроса му.

„Само да знаеш колко ме интересува и мен същото — помислих си. — Само че по друга причина…“

— Пий, Харнаш, и без това днес няма да измислим нищо!

— Освен още една бутилчица — подхвана пияният Шатан.

Главатарят не ме пропусна — пак вдигна тост към мен. Надигнах манерката. „Не си мисли, че ще ме пречупиш“ — помислих си. Но вече не усещах как цигарата пари пръстите ми.

А Харнаш не ме оставяше на мира, продължаваше да ме отрупва с въпроси. Водката засили съмненията му. Опитваше се да разбере какви задачи ще донесе капитан Антони, защо не е написал в пощата каква акция ще трябва да реализираме.

Каква акция? Откъде аз можех да зная?

— Като не можеш да издържиш до четвъртък — подиграх го, — да идем при врачка.

Наздраве! Още една обиколка на манерката. Спиртът пареше гърлото ми. Главатарят започна от друга страна и този път улучи слабото ми място.

— Що за човек е този капитан Антони?

— Мъж на място ли е? — подхвърли в унисон въпрос и Шатан. — Как изглежда?

През главата ми прелитаха десетки мисли, алкохолът действуваше, умът ми работеше все по-бавно и неточно. Можех да изтърся непростима глупост. Трябваше да се огъвам като змиорка, да отговарям на въпросите, да задоволявам любопитството на членовете на бандата, като същевременно не биваше да казвам нищо конкретно. Нали не знаех кой ще пристигне в ролята на капитан Антони, кого е избрал Стария. Може би Сташек или Юзек, а може би Войтек или Метек. Всеки от тях беше опитен сътрудник на нашия отдел, всеки можеше да изиграе тази роля.

„Голяма грешка направихме — мислех си. — Без съмнение, този път не аз сбърках, а Стария, че не предвиди такава ситуация и не ми посочи в плана на акцията на кого каква роля определя. Ако им опиша като Антони Войтек, а вместо него дойде Сташек или Метек, подозрителният Харнаш при срещата ще се ориентира, че тук нещо не пасва.“

Спомних си поговорката, която често повтаряше Стария — че оперативната работа е игра, основаваща се на надничането в картите на противника. Действително така беше, опознавахме все по-добре картите на главатаря на бандата, обаче… при най-малката грешка и Харнаш може да надникне в нашите карти. Тогава онзи, който е хвърлял око на картите му, е загубен. Я да си овладея нервите…

— Имаш хубави очи, Зошка — обърнах се към момичето, за да отклоня разговора в друга посока. Тя отметна косата си, вземайки манерката от моята ръка, благодари с усмивка и ме погледна с дълъг, дълъг поглед на блестящите си кафяви очи. Струваше ми се все по-привлекателна, дори движението на ръката й, с което надигна към устните си манерката, ми се видя нелишено от чар.

— Капитан Антони умее добре да си пийва — започнах да импровизирам, — най-много обича уиски, това е шотландска ракия, само че много по-силна от нашата. Англичаните я пият с газирана вода, но поляците се познават по това, че разреждат с вода само първата чаша, а после си доливат само уиски. Антони е стара лисица, бил е на Запад най-дълго от всички нас.

Водката увеличи моята самоувереност, разпали въображението ми, заразказвах им за моите приключения в американската зона на Германия, за диверсионното обучение, за работата на разузнаването, за бързата стрелба от пистолет на бедрото, за упражненията, когато ме хвърляха в помещения, където на четирите противоположени стени бяха поместени четири мишени, човешки фигури, и за четири секунди трябваше да се улучат поне три от тях…

През короните на дърветата се провиждаха светлините от селото, струваха ми се замазани, привиждаха ми се ту близки, ту неестествено далечни. Главата ми беше замаяна, светът странно се въртеше, а звуците на цигулките и все по-веселите сватбени песни дразнеха ушите ми.

Харнаш се забавляваше с парабела.

— Вече не бих могъл да живея без оръжие — изфъфли сякаш сам на себе си. — Пий, Хенрик — подаде ми манерката. — Кажи как беше в тия Швентокшиски планини — намекваше за една от историите, които им бях разказвал, пробутвайки подготвената от Стария легенда. — И капитан Антони ли беше там партизанин?

След това ми говореше нещо май пак Харнаш, а може би беше Шатан, думите му с мъка достигаха до съзнанието ми, най-накрая вече не улавях смисъла им или може би просто го забравях тутакси. Възможно е дори в същото време да съм се държал съвсем нормално, това се нарича „прекъсване на биографията“. И пак някой ми рече „Наздраве“, надигнах манерката, после всичко се прекъсна…

Събудих се в пълна тъмнина, не знаех колко дълго съм спал, всъщност лежах полубуден. С огромно усилие се опитвах да си събера мислите, да разбера къде се намирам. В първия момент ми се стори, че съм в Краков.

„Как не — внезапно просветление, — нали съм в бандата!“ Възстанових в паметта си хаотичните картини от миналата вечер, които в неизвестен за мен момент за съжаление се прекъсваха. Бяло петно.

Облизах изсъхналите си устни, в устата ми горчеше, в главата ми бръмчеше. През дупката от отчупена дъска в покрива видях тъмносиньото небе и звездите. Не помнех как е завършила вечерта. Съзнанието ми се възстановяваше лека-полека. Очевидно се намирах в празния сайвант, край който снощи се проведе вечерната разпивка.

Кой ме е довел тук? Би трябвало да помня, ако съм дошъл със собствени сили. Но не това е най-важното, най-лошото беше, че в един момент „филмът се скъсваше“. Какво ли съм надрънкал на Харнаш през това време? Ако съм се разкрил, епилогът на тази нощ ще бъде трагичен.

Къде са те? Май Харнаш и Шатан отидоха към селото, там където имаше сватба. Ама дали наистина е било така — не знаех. Лежах на сеното, разхвърляно по пода, и се мъчех да си събера мислите. Наоколо беше пълна тъмница, през отчупената дъска се провиждаше само късче небе. Най-сетне до мен достигна някакъв шум, в другия край на сайванта някой захърка, сега вече ясно чувах неговото равномерно, шумно дишане. Позачудих се кой ли е това, но отново изпаднах в полусън.

Събудих се изведнъж. Бих могъл да спя така както няколко минути, така и цял час или повече. Още беше тъмно, до мен някой се размърда. Усетих нечии ръце, те ме дърпаха към себе си, после нечие лице до моето, докосване на коса по челото и ускорено дишане. Сън или наяве — беше момиче, което се притиска до мен с цялото си тяло. Слисан, понечих да се обадя. Преди да успея да издам глас, тя сложи ръка на устните ми. В тъмнината не разпознавах лицето й, чух само изречената шепнешком единствена дума „Тихо!“, почувствувах нейните устни върху моите.

В сайванта беше тихо, само иззад преградата долиташе хъркането на оня. Бях объркан, не знаех как да реагирам, а тя ме прегърна и се притисна още по-силно. Внезапно през пролуките между дъските проблесна фенерче — идваше ли някой? Да, сега вече ясно се чуваше шум от стъпки. Вървяха поне двама. Бяха вече по-близко, дочуваха се откъслечни думи от разговора им. Девойката трепна и бързо се отдръпна от мен. В тъмното само чух как се промуши през някаква дупка в преградата в сайванта. Онези се спряха, известно време се ослушваха в тишината; момичето изчезна в непрогледния мрак и само онзи в ъгъла хъркаше по-силно от преди.

Най-накрая вратата на сайванта се отвори, някой хвърли сноп светлина от фенерче, в другата си ръка държеше пистолет, подир него нахълтаха Харнаш и още един член на бандата. Бяха пияни. Грабнах автомата на Гриф, който лежеше до мен в сеното, и скочих на крака.

— Какво сте се разтръбили? — подхвърлих към главатаря. — Чух ви от километър…

— А ти вчера малко аларма ли вдигна? — озъби се Харнаш.

— Къде е Маришка? — изломоти Шатан.

— Аз да не съм й пазач? Твоя си е!

Шатан описа с фенерчето дъга, видях зад преградата двете свръзки, спяха в сеното. Маришка беше свила крака под брадата си, а Зошка се протягаше, като че ли току-що се е събудила.

„Една от тях беше — рекох си, — но коя?“

И започнаха да говорят в един глас, прекъсваха се, Шатан с мъка овладяваше пиянското си хълцане. Залепих се за Харнаш, подкачах го защо каза, че и аз съм вдигал аларма вчера. Оказа се, че съм пял песни на Националните въоръжени сили от Швентокшиските планини, после на английските командоси и най-накрая съм напсувал Грожни18. И той бил пиян, закачил ме и за малко не се стигнало до бой.

— Ако не бях аз, щяхте да се хванете за шията — говореше Харнаш. — Ти не отстъпи и добре направи, с Грожни трябва по-строго, той има тук — той показа мускулите си, — а главата му е празна. Само на мен ми има страх. Не съм сигурен дали щеше да го надвиеш, макар че и ти не си слабак.

След думите на Харнаш изпитах неописуемо облекчение. Малко е да се каже облекчение, придобих вяра в себе си — дадох си сметка, че дори и толкова пиян съм в състояние да играя ролята си пред бандата. Ако някой ме бе събудил през нощта и ме беше попитал за фамилия, име, псевдоним, щях да кажа, без да се замислям, тези, които ми налагаше легендата, а не моите истински данни за самоличност. Вече не се съмнявах, че точно така е протекло всичко.

„Но сигурно няма да си призная пред Стария за това «прекъсване на биографията», едва ли ще ме похвали“ — помислих си. В такова положение противникът лесно можеше да разгледа картите ми. А сътрудникът на контраразузнаването не бива да допуска да се стигне дотам. Обаче можеш ли да предвидиш какви ситуации ще възникнат, ако нямаш възможност да влияеш лично на това възникване?

Шатан вдигна до устата си лявата ръка, по нея имаше следи от кръв.

— Какво е станало? — попитах.

— На оня му избихме зъбите — обясни Харнаш, който най се държеше от всички. — Мръсникът заслужаваше куршум в челото, но не исках да вдигам шум. Ако не беше той — главатарят посочи Шатан, — кой знае дали оня нямаше мен да гръмне.

Харнаш бръкна в джоба си и извади пистолет.

— Взех му тетето — каза. — Нали нямаш сега оръжие, на ти, ще ти върши работа.

Командирът на бандата се приближи до мен с несигурна крачка и ми подаде оръжието. Шатан дрънкаше пиянски врели-некипели, но от думите му разбрах, че на сватбата срещнали пазач от не знам къде си, който се спречкал с тях. Шатан му избил няколко зъба, а Харнаш му взел пистолета, оставяйки го жив.

— Нямаше ли резервен пълнител? — попитах.

— На колене молеше да му подарим живота. Обеща, че след една седмица ще обяви, че си е изгубил пистолета… На никого не можеш да вярваш… Аз щях да го гръмна — говореше с пиянски глас Харнаш, сякаш даваше обяснение пред самия себе си, — ама трупът щеше да разгони сватбата, пък ние искахме да се повеселим.

„Слава богу“ — помислих си, скривайки пистолета в джоба си.

— Добре си направил, иначе щеше да се вдигне излишен шум — казах на атамана. — А нали след три дни е срещата с нашите, по-добре е ДС да не ни тъпче по петите.