Операция „Хаос“

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Да си дойдем на думата.

Първата учебна година завърши за нас прекрасно. Джини се гордееше с отличния ми успех по шаманистика и математически анализ. Тя ми помагаше в критичните моменти по магьосническите езици, а Грисуълд ми оказваше същата услуга по електроника. Тъй като решихме да направим сватбата ни през юни, наложи се Джини да поизмени учебните си планове.

Мислете за бившата високоплатена магьосница всичко, каквото си искате, но не я смятайте за наивна. Безспорно Джини имаше силен характер. Тя обаче специализираше в онези области на Изкуството, в които освен вярност и твърдост се изисква и невинност. Такива специалисти получават и съответното заплащане. В моето момиче се съединяваха лед и пламък, а сега то трябваше да се превърне в поредната младоженка. И какво от това? Следващата година тя ще навакса необходимите знания и ще компенсира женитбата си.

Не успяхме напълно да скрием от средствата за масова информация ролята си за унищожаването на саламандъра. Малзиус проглушаваше ушите на всички, че университетът е спасил това прекрасно градче от пожара. Той обаче страстно желаеше нашето приятелство и с негова помощ успяхме да заблудим журналистите. Тъй че скоро обществеността престана да се интересува от нас. Грисуълд едва не откачи, когато получи толкова много средства — според него повече, отколкото заслужаваше. Същевременно се възмущаваше, че ние сме получили по-малко, отколкото ни се полага. Успяхме да го убедим, че дадените на него пари са необходими за модернизирането на отдела му, а дадените на нас — само за осигуряване на уединението ни. Освен това ние искахме уверения, че забраната за извънучебните контакти между колеги ще си остане анулирана, а що се отнася до другите условия, животът ни в университета „Трисмегист“ ще бъде поносим. Тъй че се наложи да сключим мълчаливо споразумение за сътрудничество с Малзиус: да не позволим да му бъде лепнато петно, че е страхливец, а, напротив, да помогнем за възстановяване на чувството му за собствено достойнство.

Накратко — тъй изминаха зимата и пролетта. Всичко беше чудесно и изумително. Бих могъл да пропусна този период, но се изкушавам да спомена поне за следния момент.

— Не — казах на партньора и приятеля на годеницата ми, — медения си месец ще прекараме без теб.

Той сви уши и възмутено каза:

— Фрр-мяу!

— Чудесно ще си живееш в апартамента. Управителят обеща да те храни всяка вечер, когато оставя млякото за домашния дух. И не забравяй, че не бива да гониш духа, когато дойде — вече три пъти си го правил, когато с Джини отивахме да вечеряме. След последния случай добрите малки духове превърнаха мартинито ни в подсладена вода.

При споменаването на духовете жълтите очи на Сварталф светнаха и той размята опашка. Представих си какво изпитва при вида им — та те не са по-големи от мишка. Какво пък, би трябвало да знаят, че с тях ще се отнасят като с мишки.

— Управителят ще идва тук, за да бърше прахта и да сменя твоя пясък — напомних му аз с непреклонен глас. — Можеш да излизаш, ако поискаш, на чист въздух — вземай метлата и излитай през комина. Но домашният дух е неприкосновен — запомни това, фукльо, и ако разбера, когато се върна, че си го гонил, ще се превърна във вълк и ти ще прекараш остатъка от дните си на дървото. Разбра ли?!

Сварталф завъртя опашка към мен, а после я вирна, защото в стаята влезе Вирджиния Грейлък, която преди няколко часа (не мога да повярвам!) стана мисис Матучек. Гледах я: висока, изящна, стройна, в бяла рокля, взирах се в прекрасното й лице и червеникавите й коси, разпилени по раменете. Бях толкова омаян, че възприех гласа й като симфония, — та тя трябваше да повтори:

— Скъпи, абсолютно ли си убеден, че не можем да го вземем с нас? Това е такова изпитание за нервите му!

Съвзех се дотолкова, че да отговоря:

— Нервите му са от оръжейна стомана. Прекрасно е, че иска да спи в едно легло с нас. Да допуснем, че когато се върнем, това може да стане. Но няма да е разумно, ако през целия ни меден месец на корема ми спи черен котарак, тежащ осем килограма. А което е още по-лошо, той предпочита твоя корем.

Джини се изчерви.

— Ще ми бъде необичайно и странно след толкова години да остана без него. Той е най-добрият ми приятел. Ако обещае да се държи добре…

Сварталф се беше покатерил на масата, галеше се в Джини и мъркаше. Наум ми дойде една нелоша идея и вдигнах крак, но го пуснах, без да я изпълня — масата не беше от ниските.

— Той не е способен да се държи добре, пък и не ти е нужен. Нали имаме намерение да забравим за всичко на света, да зарежем работата? Няма да проучвам никакви текстове и няма да се отбивам при моите приятели върколаци. Дори няма да посетим семейството върколаци койоти от Акапулко, които ни канеха на гости. Ти нямаш намерение да се занимаваш с магии и да посещаваш магьоснически сборища. Ще бъдем само двамата и не искам косматата ти играчка… — спрях максимално бързо, по средата на изречението и добре, че Джини не обърна внимание на тона ми. Въздъхна, кимна и започна да гали котарака по гърба.

— Добре, мили — каза. После като че ли нещо й прищрака, в гласа й се прокрадна предишната Джини: — Решил си петел да пее в къщи, така ли? Само че това е временно.

— Смятам да е завинаги — гордо заявих аз.

Тя вирна глава:

— Завинаги? — после бързо рече: — Време е да тръгваме, всичко е готово.

— Хайде, жено — съгласих се аз. Тя ми се изплези, аз погалих Сварталф. — Довиждане, глупчо. Не ми се сърдиш, нали?

Той лекичко захапа ръката ми и с това показа, че не е съгласен с мен. Джини го притисна до себе си, после ме хвана за ръката и ме поведе към вратата.

Къщата, в която оставяхме Сварталф, се намираше близо до университета. Апартаментът ни беше на третия етаж. На стълбищната площадка се мъдреше персийски килим, под слънчевите лъчи цветовете му преливаха и пламтяха…

Сега ще ви обясня всичко. Сватбената ни церемония сутринта беше тиха и скромна — няколко приятели в църквата, после лек обяд у единия от тях. След това аз и Джини им казахме „Довиждане“. Нюйоркските роднини на жена ми и моите в Холивуд бяха богати. Те събраха общо пари и ни подариха персийския килим. Подаръкът доста ни развълнува — кажете ми има ли младоженци, на които да не им се иска поне мъничко разкош?

Отзад на килима струпахме багажа си. Седнахме удобно един до друг на възглавниците от полимеризирана морска пяна. Джини изговори командата и килимът потегли толкова плавно, че не усетих как се издигнахме в небето. Скоростта му беше като на метла спортен модел — 300 драконови сили, и ние прелетяхме над целия град за броени минути…

Под нас се ширнаха огромните равнини на Средния запад. Ту тук, ту там като сребърни ленти блестяха реките. Бяхме сами с птиците и облаците. Носехме се и никакъв полъх не проникваше през магичния защитен екран, с който се бяхме заобиколили. Джини свали роклята си — сега одеянието й беше само от слънчеви лъчи. Като я гледах, най-после намерих потвърждение на теорията за транзисторното прехвърляне, според която липсата на нещо има също толкова реално значение, както и наличието му. Летяхме на юг и се къпехме в слънчева светлина. Когато се смрачи, спряхме и вечеряхме в очарователно малко ресторантче, но решихме да не преспиваме в метлохотела, а продължихме нататък. Килимът беше мек, пухкав и уютен. Исках да вдигна подвижния покрив, но Джини каза, че ако се спуснем по-надолу, ще ни бъде по-топло, и беше права. Небето бе обсипано със звезди. Сетне изгря пълната жълта луна и от светлината й половината от тях изчезнаха. Въздухът беше изпълнен с шепот. Долу се носеше тъмната земя и ние чувахме хора на щурците. А всичко, което се случи по-нататък, не ви засяга.