Операция „Хаос“

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Летяхме плътно един до друг. Въздухът пак бе студен и с вой и плач се носеше покрай нас. Миришеше на сяра и мокро желязо. Метлите ни се издигаха все по-високо, кракът на Джини докосваше моя, движенията ни бяха точно съгласувани.

Наблюдавахме кълбото. Сварталф-Бойаи бе проврял главата си под ръката на Джини и също гледаше. На такова близко разстояние, пък и пространството бе почти със земната геометрия — магическото кълбо работеше добре. Джини оправи настройката и ние видяхме замъка. Той бе съвършено черен, а размерите и формата му — чудовищни! Но имаше ли изобщо форма? Беше се разпълзял на всички страни, протягаше се нагоре, подземията му навлизаха дълбоко под земята. Нищо не съединяваше отделните му части — нищо, освен чудовищна грозота. Тук извисяващ се над кубическа кула островърх покрив, там кубе, обсипано с издутини като с циреи, а от другата страна — огромен каменен зъбер, надвиснал над врата с неправилна форма… Цели квадратни километри уродливост, построена без всякакъв план. И гъмжило от дяволи с най-различен облик.

Опитахме се да надзърнем през стените, но не проникнахме много надалеч. Успяхме да различим подобни на пещери помещения и лабиринти от коридори. Всичко обаче бе наситено със силата на злото. На нас ни провървя, защото макар и смътно, все пак видяхме нещичко.

Внезапно от замъка долетя мисъл… Не, не мисъл, а вълна от такава мъка, че Джини силно извика, а на мен от прехапаната ми устна потече кръв. Включихме кълбото, прегърнахме се и зачакахме да ни мине треската.

— Не се поддавай — Джини се освободи от прегръдката ми. — Времето ни е малко.

Тя отново включи магическото кълбо и произнесе заклинание за предсказване. В нашата Вселена то рядко имаше успех, но бяхме разбрали от Лобачевски, че координатната променливост на Долния континуум му дава известни шансове. В кълбото се появи панорамно изображение, после то се задвижи и се разгърна в едър план. Видяхме някакъв двор с формата на неправилен седмоъгълник, обкръжен от подобни на гърбици сгради с криви кулички. В центъра му имаше ниска каменна постройка със стени на буци, без прозорци и с една-единствена врата. Островърхият й покрив приличаше на отровна черна гъба и се издигаше над околните здания — сянката му се стелеше върху целия каменен двор.

Не можахме да погледнем вътре в къщата — по същата причина, както и преди. Впечатлението ни обаче бе, че тя по някакъв изопачен начин прилича на параклиса от нашия свят.

— Това недвусмислено и определено означава, че тя скоро ще бъде тук — каза Джини. — Трябва бързо да решим какво ще правим.

— И бързо трябва да действаме — отвърнах аз. — Я дай по-едър план.

Джини кимна. Изображението се промени — сега гледахме отгоре. И отново видяхме многобройни тълпи, изпълващи замъка. Винаги ли са толкова възбудени? Сигурно не. Фокусирахме кристала на една група демони. Сред тях нямаше два еднакви — суетата е присъща на Ада. Цялото тяло на един бе покрито с игли и шипове, друг бе динозавър с пипала, трети — мърляв и разрошен шишко, чиито зърна на гърдите представляваха озъбени човешки главички. Крилата свиня, непрекъснато променящо очертанията си мръсно петно, гол мъж със змия вместо фалос, демон с лице на корема си, джудже върху тънички, страшно дълги за тялото му крака. И други, чиито вид е почти невъзможно да се опише… Направи ми впечатление, че повечето бяха въоръжени. Изглежда не познаваха огнестрелното оръжие. Но и средновековното може да докара немалко бели.

Променяйки настройката, наблюдавахме и други групи. Навсякъде цареше неправдоподобен безпорядък — нито дисциплина, нито поне взаимно уважение. Мятаха се като кокошки с отрязани глави. Всеки крещеше нещо, тичаха насам-натам, сблъскваха се и веднага започваха бой. Но непрекъснато някъде отвътре пристигаше оръжие, все по-често гротескни същества излитаха във въздуха и правеха кръгове.

— Вдигната е тревога. Прекрасно — рекох. — Бийте, барабани…

— Не мисля, че те знаят какво ще става — прекъсна ме Джини с нисък напрегнат глас. — Там, откъдето дойдохме, не е поставена никаква охрана. Нима Врагът не им е съобщил за нас?

— Май той избягва да се намесва лично. Както Лобачевски и вероятно по същите причини. Само може да изпрати някоя дребна риба да наблюдава. Освен това ние успяхме да дойдем навреме.

— Имай предвид също, че дяволските изчадия винаги са били много тъпи — рече Джини. — На злото не са присъщи ум и съзидателни способности. Предупредили са ги, че се очаква нападение — и виж каква суматоха се е вдигнала!

— Не ги подценявай обаче — отвърнах аз. — Идиотът също може да причини смърт.

Замислих се.

— Ето какво ще направим, ако си съгласна. Отиваме направо там. Няма да можем да се скрием тъй, че да не ни видят, затова ще се наложи да действаме бързо. Тук пространството е почти като нормалното, метлите работят добре. Макар че… няма да успеем да се спуснем направо в двора, ще ни попречат. Виждаш ли онзи дворец — предполагам, че това чудовище представлява дворец… отляво, фасадата с колони като черва. Сигурно е на някоя голяма клечка. Логично ли е? В последния момент завиваме и се втурваме към истинската си цел. Ти влизаш вътре, установяваш параестествена защита и подготвяш вълшебството на завръщането. А аз ще пазя двора. Когато се появи Вал, ти ще пронижеш със сабята си похитителя и и я вземаш. Става ли?

— Да. Ох, Стийв — по бузите и бавно се стичаха сълзи. — Обичам те!

Целунахме се за последен път там, в небето на Ада, а сетне се хвърлихме в атака.

Въздухът фучеше, прорязван от метлите ни, насреща ни се носеше мрачната крепост на Ада. Чух вика на Сварталф — вик на предизвикателство, и му отговорих. Не се страхувах. Разкарайте се, легиони на мрака, ние идваме да вземем дъщеря си!!

Забелязаха ни — грачене, квакане, вой, а отдолу воплите на другите. Във въздуха се стрелкаха крилати демони, ставаха все повече и скоро ятата им скриха черните звезди. Пляскаха стотици крила. Но оскъдният им ум не можеше да съобрази какво да правят по-на-татък. Ние приближавахме — стените на замъка ставаха все по-големи, те бяха нещо като граница и ние я пресякохме.

Джини изразходваше всичките си сили да отблъсква техните магии. Пръскайки сини искри, по защитното ни поле удари мълния. Трясна гръм, замириса на сяра, облаци смъртоносен газ се издигнаха, обвиха ни плътно и се разсеяха. Не виждах и не чувах нищо, но ни най-малко не се съмнявах, че върху нас като дъжд се сипеха проклятия и заклинания и че наоколо ни се въртяха призраци и привидения — ту страшни, ту изкусителни. Всичко това бе отблъснато от защитата на Джини.

Тя обаче бе на края на силите си. С крайчеца на окото си мернах бледото й измъчено лице, челото и бузите й бяха облени с пот, косите й бяха залепнали. Устните й непрестанно шепнеха заклинания. С едната си ръка държеше вълшебната пръчка, а с другата правеше движения. На предната седалка се мяташе Сварталф — пилотираше Бойаи. Още няколко минути и те просто няма да издържат.

Магията обаче извърши нужното, не можеха да ни стигнат. Атакуващите изчадия вероятно в края на краищата го разбраха, спряха нападението си. Но над нас стремително пикираше орел с размерите на кон и с крокодилска глава.

Измъкнах сабята, надигнах се на стремената, закрещях: „Няма да го бъде!“ и ударих. В сабята се пробуди предишната й сила. Улучих го, и то така, че едва не си изкълчих рамото. От отсеченото крило плисна кръв, дяволът зави и падна долу като камък.

Около дясната ми ръка се обви змия с крила на прилеп. Не успя да ме ухапе — с лявата си ръка я стиснах за врата. Аз съм вълк дори когато съм човек. Отхапах й главата! Тъкмо навреме — едва успях да разсека нападащия Джини скат. Изфучахме по-нататък, аз се огледах назад: скатът падаше, а от корема му се сипеха вътрешностите му. После се опита да ни хване крилато куче. Наръгах го със сабята.

Завиха тръби. Ятото отстъпи, пляскайки с криле, грачейки, изпускайки остра воня. Настана обичайната за тях бъркотия. Стратегията ни имаше успех. Всички — и летящи, и нелетящи — отстъпиха, за да защитават двореца.

Както бяхме намислили, прелетяхме още стотина метра вътре в границите на замъка. Дворецът вече не можеше да се види — дяволите съвсем го скриваха с телата и крилата си. Вдигнах сабята си, давайки сигнал. Завихме надясно и полетяхме надолу, въздухът свистеше покрай нас. Отдолу се надигна буря от крясъци.

Приземихме се с трясък насред заобиколен със стени двор, над него надвисваха върховете на кули. В мрака силуетът на „параклиса“ приличаше на купчина камъни. Скочих от седлото, втурнах се към вратата и натиснах дръжката. Вратата се отвори със скърцане и ние влязохме.

Сградата се състоеше от една-единствена стая, празна, само с олтар по средата. Влажни каменни стени. Помещението не беше голямо, отворено отгоре, закриваше го непрогледната сянка на кулите. Над олтара — Ръка на славата, от която се лееше слаба синкава светлина. На пода бе начертана фигура — същата, която използвахме и ние за прехвърлянето. И олтарът бе същият.

Сърцето ми глухо удари и спря.

— Вал! — изхлипах.

Мъчейки се да ме спре, Джини увисна на ръката ми. Нямаше да успее, ако Сварталф не се беше хвърлил под краката ми.

— Стой! — Джини се задъхваше. — Не мърдай! Това е копието!

Поех въздух, давейки се. Но как да понеса гледката на детското креватче, което стоеше пред олтара?! Златните къдрици и безсмислените очи? Страшно бе да гледаш това поредно безчувствено, полуживо същество — обменна маса. Защото всъщност това беше домашен прах, съдържанието на Сварталфовото сандъче, утайка от кафе, употребявани салфетки и хартии, тенекиени кутии с надпис „Супа на Кямпбел“…

В двора нахлу кипящ поток от дяволи. Прескачаха стените, извираха през вратите. Затръшнах вратата на къщата и спуснах резето — то бе сигурно, здраво. Може би ще ни помогне да издържим няколко минути… Колко ли време ще ни е необходимо? Опитах се да си представя какво е станало. Похитителят безспорно бе малоумен дори според критериите на Ада. Той е чул проклятието на Мармидон. Сигурно много демони са го чули, но никой не е виждал възможност да се възползва от него. Само той е забелязал уязвимото място.

— Аха! — рекъл си е и е хукнал да гони слава. Не се е посъветвал с малцината демони, способни да мислят. Те биха могли да го разубедят. Постъпката му прекъсва връзката между Ада и Църквата на йоанитите. По този начин целият план на Врага за унищожаване на религията и обществото е заплашен с провал. А той го е разработвал от момента, когато е успял да заблуди първите привърженици на йоанизма.

Поради тъпоумието си тази твар не е могла да разбере как да реши проблема с импулса и количеството движение на прехвърляното тяло. Обменната маса практически би трябвало да е подобна по строеж на оригинала — демонът не е виждал друг начин (а самият той може безпрепятствено да преминава от една вселена в друга). Тогава изработва план: ще се появи в къщата ни, ще види как изглежда Валерия (през това време тя спи), ще се върне тук, ще създаде нейно копие и отново ще отиде да вземе дъщеря ни. За първата част на плана са му били необходими само няколко секунди, но Сварталф вече е предупреден. Самото отвличане би трябвало също да стане бързо, ала котаракът е бил нащрек и се е нахвърлил върху него.

В същия миг (ако понятието едновременност изобщо има смисъл за различните вселени) започнал боят, в който Сварталф с цената на кръвта си се мъчи да защити Валерия. Гърлото ми се сви, наведох се към котарака.

— Всички ние закъсняхме освен тебе — пошепнах му и безкрайно нежно го погладих по копринената глава. Той мръдна уши с досада. При сегашните обстоятелства нямаше желание да се поддава на сантименталност. Впрочем, и ушите си споделяше с Бойаи.

Джини начерта около стените нова фигура, издигайки защита срещу магиите на демоните. Не биваше ни най-малко да повредим олтара, магьосническия знак на пода или нещо друго. Те са необходими за връщането на демона. Ако те не са повредени, докато той е в нашия Космос, ще бъде нужно само да се произнесе заклинание. Също както другите символи и олтарът в лабораторията на Грисуълд са необходими за нашето връщане. Тъй да се каже — спасително въже. Един Бог знае какво ще стане, ако похитителят открие, че не може да се върне. Та в ръцете му е дъщеря ни… Оставяйки копието, той вече е напуснал дома ни. Това е ясно. Но и понятие си нямаме как точно ще стане връщането му и къде се намира сега. Ако направим някаква грешка, Врагът ще получи шанс да осъществи плана си.

Шумът отвън се засилваше — тропане, удари, звън, вой, грухтене, стонове, крясъци, плясък, съскане, лай, мучене. Вратата се разтресе. Удряха по нея с юмруци, с крака и копита. Време бе да се превърна във вълк. Свалих акваланга и горните си дрехи. Оставих само якето на Барни, като го омотах около лявата си ръка.

Тракайки със зъби, през стената се появи двуметрова паст. Изкрещях. Сварталф засъска. Джини грабна вълшебната пръчка и извика заклинание за изгонване на демони. Пастта изчезна, но оставаше опасността, че пак ще се появи.

Необходимо бе Джини да установи сигурна защита срещу проникващите през стената демони. Едва след това можеше да започне вълшебството на прехвърлянето. Този обред не биваше да се прекъсва поне докато между този „параклис“ и лабораторията на Земята не се образува макар и слабо поле. Иначе вълшебството ще се окаже безполезно. След като установи първоначалния контакт, Джини можеше, без да бърза, да създаде такъв баланс, че да се прехвърлим обратно. Но сега и дума не можеше да става за „без да бърза“. Така че защитата й действаше слабо и бавно.

Глъчката отвън малко поутихна. Чух, че някой излая команда, после се разнесоха глухи удари, плачливи вопли — изглежда подтикваха обсаждащите с тояги. Ударите по вратата зачестиха — блъскаха с всичка сила с таран. Тя се разтресе.

Застанах отстрани. При третия удар вратата изхвръкна от пантите си. Първият дявол изпусна гредата, с която удряше, и се изтъркаля вътре. Малко приличаше на гигантска хлебарка. С един бърз удар го разсякох наполовина. Вече разполовен, той продължаваше да удря с крайници и се опитваше да ни достигне с ноктите си. С едната си лапа събори следващия — същество с огромни еленови рога. Използвах неочакваната помощ и довърших падналия. Демоните изтеглиха гредата, препречила входа, но телата на убитите продължаваха да им пречат. Мракът още повече се сгъсти — толкова плътна бе тълпата пред вратата. Шумът отслабна, но продължаваше все така отвратително да вони.

Напред се изстъпи демонът, подобен на горила с човешки нозе. Въртеше брадва с неговите размери. Удари, сякаш сечеше дърва. Заех каратистка стойка и избегнах удара. Брадвата се стовари върху камъните, разхвърчаха се отломъци. Сабята ми запя — брадвата падна. Бях отрязъл пръстите на горилата. Демонът зави от болка и се хвърли към мен, с трясък се пльосна върху камъните, а аз го рязнах по ахилесовото сухожилие. Не го доубих, защото мъчейки се да изпълзи, той пречеше на останалите. Кръвта гръмко пулсираше в ушите ми.

След него налетя същество, въоръжено с щит и меч. Две или три минути ние си разменяхме удари. Той бе добър боец. Някои удари парирах, а други приемах с лявата си ръка с омотаното яке. То вече бе изпонарязано. Щитът ми пречеше да достигна воина. Звънтенето на метала заглушаваше лудешките викове отвън. В мрака летяха искри. Той настъпваше, вече се задъхвах. После се досетих: изчаках да замахне отгоре и клекнах. За малко не го достигнах. Грабнах брадвата с лявата си ръка, промуших я между краката му и я дръпнах. Той падна, вратът му остана незащитен и аз ударих по него.

Скочих и хвърлих брадвата по следващото чудовище. То падна. Другото зад него се опита да ме набучи с копието си. Изтръгнах го от ръцете му и го халосах по главата.

Повече желаещи нямаше. Сега-засега. Ожесточено ругаеха и се въртяха около вратата. Чувствах, че няма да издържа дълго. Единственият ми шанс бе да се превърна във вълк, защото така ще бъда по-малко уязвим. Хвърлих сабята и насочих фенерчето към себе си.

И веднага разбрах, че трансформацията се извършва бавно и трудно. Адските излъчвания й пречеха. Това беше мъчение — известно време бях съвсем безпомощен, нито вълк, нито човек. Гърчех се от болка. Един дявол с петелска глава закукурига радостно и се хвърли към мен, вдигнал кинжал. Дори да бях вълк, този удар щеше да ме довърши… Покрай мен като стрела прелетя Сварталф, скочи върху корема му и му извади очите.

Вече съм вълк! Отново заех поста си. Котаракът тичешком се върна обратно. Най-после на демоните им просветна, че могат да се сражават и от разстояние: във въздуха полетяха камъни, ножове, копия, всичко, което им бе подръка. Повечето пъти не улучваха. Адът не е място, където можеш да добиеш сръчност в мятането. Понякога все пак ме уцелваха, ала не ме раниха сериозно.

В края на краищата бомбардировката свърши. Доведени до състояние на крайна истерика, демоните се опитаха да преодолеят защитата ни с щурм. Суматохата стана пълна. Дяволите падаха, търкаляха се, скачаха, кряскаха. Ругатни, удари напосоки и просто удари… Може би щяха да ни смажат с численото си превъзходство, но Джини приключи с установяването на параестествената защита и ми дойде на помощ. Сабята й безпогрешно сечеше изчадията, които се опитваха да прескочат купчината тела.

Мнозина бяха убити, още повече ранени, когато най-сетне вълната се отдръпна. Приклекнах на задни лапи. Около мен — кръв, трупове, стонове. Нямах сили да помръдна дори езика си. Седях и жадно поемах въздух. Джини ме галеше по козината. Тук-там демоните бяха я достигнали — от драскотините течеше кръв, а изподраната й рокля приличаше на бойно знаме. Благодарение на Сварталф обаче неприятелят не успя да й нанесе сериозни рани. Погледнах го: котаракът си играеше с нечия откъсната опашка като с мишка.

Ето го най-важното нещо — начертаните на пода меко светещи линии. Разбира се, те не защитават от непосредствено физическо нападение, но сега вече магиите не са страшни за нас. За да разрушат издигнатите от Джини магически стени, ще им е необходимо много време. Повече, отколкото ние ще прекараме тук.

— Стийв, Стийв, Стийв — Джини най-сетне се справи с думите. — Ще се заема с подготовката за връщането ни.

— Halt51 — чу се от мрака.

Гласът бе хрипкав, в него звучеше хипнотичен ритъм, но не успокояващ, а, напротив, предизвикващ ярост и сляп гняв.

— Свалете оръжието, ние сме парламентьори.

Дяволите, дори ранените, притихнаха. Шумът престана. Стана почти съвсем тихо. Онези, които можеха да пълзят, отпълзяха и се скриха в мрака. Разбрах, че гласът е на главния дявол, стопанина на този замък. Съдейки по начина, по който му се подчиняваха безпрекословно тези чудовища, той спада към върхушката приближени на Врага.

По плочите на двора затропаха ботуши. Пред нас се изправи главатарят на демоните. Учуди ме обликът, който си бе избрал. Не само гласът, но и видът му бе човешки. В него нямаше нищо забележително — среден на ръст, може би дори под средния, леко подпухнало лице, малки мустачки като четчица, върху челото му кичур тъмна коса. Облечен бе в нещо като кафява военна униформа без отличителни знаци. Но защо ли му е тази червена превръзка на ръката с древния знак на свастиката?

Сварталф остави играта си и настръхна. Освен смрадта от дявола, долових и миризмата на страх, идваща от Джини. Ако човек се вгледа в очите му, лицето му престава да изглежда обикновено. Обгърнала раменете си с ръце, Джини се приближи. Тя бе с четири-пет сантиметра по-висока от дявола и затова го гледаше отгоре.

— Какво искаш? — попита тя високомерно. Нарочно се обърна към него на „ти“, с това искаше да го оскърби. Джини не знаеше добре немски, но докато Бойаи се намираше в тялото на котарака, тя горе-долу говореше на този език, защото имаше постоянна мисловна връзка със Сварталф. (Защо ли князът на Ада предпочиташе немския? Тук се криеше някаква тайна, която не можах да разгадая.) А аз бях запазил у себе си достатъчно човешки черти, за да следя разговора.

— Аз ви питам същото — каза демонът. Местоимението „ви“ можеше да се тълкува двояко, но демонът говореше с тон, нетърпящ възражения. — Вие нахлухте в нашата родина, погазихте законите ни. Убихте и осакатихте доблестните ни воини, които се опитваха да осъществят правото си на самозащита. С гнусното си присъствие осквернихте Дома на посланията. Какво ще кажете за свое оправдание?

— Дойдохме тук, за да вземем онова, което ни принадлежи.

— Нима? Продължавайте.

Предупредително заръмжах, но Джини нямаше нужда от предупреждения.

— Ако кажа повече, можете да откриете начин да ни попречите. Но искам да ви уверя, че нямаме намерение да останем дълго тук. Скоро мисията ни ще свърши — по челото й блестяха капчици пот. — На мен… На мен ми се струва, че ако за малко ни оставите на мира, ще бъде от полза и за двете страни.

Дяволът тропна с ботуш.

— Аз трябва да зная! Заповядвам ви! Това е мое право!

— Победените нямат права. Помисли си. През времето, което ни остава, няма да успеете да проникнете през вълшебната защитна стена и да я унищожите със сила. Единственото, което ще постигнете, са нови жертви. Не мога да повярвам, че господарят ти ще е доволен от такова разточителство.

Дяволът започна да жестикулира, гласът му се превърна почти в крясък.

— Няма да допусна спорове! Що се отнася до мен, поражението не може да съществува. Ако ме победят, то ще е само защото предателите са ми нанесли удар в гърба. — Пред очите ни дяволът изпадна в транс. Речта му се превърна в грубо, но някак хипнотизиращо пеене. — Ще разкъсаме железния обръч! Ще унищожим шапката престъпници, заляла света! Чака ни победа! Не на капитулацията! Не на споразуменията! Предците ни зоват: „Напред“!

Цялата банда от чудовища подхвана този вик и зави: „Хайл!“.

— Ако искате да ни предложите нещо — добре. В противен случай се махайте. Нямам време за губене.

Лицето на дявола се сгърчи, но той се овладя.

— Не бих желал да допусна разрушаването на това здание. В тези камъни са вложени много труд и много вълшебна сила. Предайте се доброволно и аз ви обещавам, че ще се отнесат добре с вас.

— Каква цена имат обещанията ви?

— Например можем да обсъдим какви светски блага ще получи като възнаграждение онзи, който служи на правото дело…

Сварталф измяука. Джини стремително се обърна. Аз усетих нова миризма и също се обърнах. Похитителят се бе материализирал. В лапите си държеше Валерия.

Тя тъкмо се събуждаше. Отвори очички, обърна глава и поднесе юмруче към устата си.

— Татко — обади се с тъничко гласче. — Мамо?

Похитителят на дъщеря ни наистина беше дребничък и много лек на вид. Но тялото му бе покрито с броня, двете му гибонски ръце завършваха със смъртоносни нокти. Гърбът му бе целият с остри шипове. И най-сетне — мъничка главичка с далечно подобие на лице. От многобойните му рани течеше кръв, от увисналите му устни излизаха мехурчета пяна. Още не ни бе видял и продължаваше да се зъби с кретенска усмивка.

Като ни съзря, извика на английски: „Господарю, на помощ!“, хвърли Валерия и се опита да се спаси с бягство. Сварталф му прегради пътя. Демонът вдигна лапа. Котаракът отскочи. Но Джини настигна демона и натисна с крак гадината към пода. Чу се хрущене. Чудовището диво закрещя.

Отново бях на поста си. Стопанинът на замъка се опита да се измъкне незабелязано зад гърба ми. Откъснах бая парче от прасеца му. Той избяга и се скри в мрака, където се суетяха ужасените му приятелчета. Надвиквайки воплите им, дяволът закрещя:

— Ще отмъстя! Ще използвам секретното ни оръжие! Нека разруши Дома! Нашата гордост изисква удовлетворение! ТЪРПЕНИЕТО МИ СЕ ИЗЧЕРПИ!

Приготвих се за нова схватка. И тя наистина почти започна, но князът на Ада успокои шайката си, надвика ги. Джини бе права: той не можеше да позволи нови безполезни загуби. Във вълчия ми мозък се мярна мисълта: „Добре, че не знае — сега те не биха били безполезни.“

Защото Джини вече не можеше да ми дойде на помощ. Тя бързо подаде Вал на Сварталф, но момиченцето се хвана за косите й. За да я отвлече, котаракът (ведно с математика, разбира се) започна да танцува, шеговито да се заиграва с нея и да мърка. Чух звънлив смях, в който ромоляха сребърни звънчета и весел пролетен дъждец. Освен това чух как Джини започна заклинанието. То не биваше да се прекъсва. За да установи първоначалния контакт със Земята, й трябваха около пет минути, без да й се пречи. После ще може да отдъхне. И пак ще й е необходимо време, за да определи точната конфигурация на векторите и да набере нужното количество параестествена енергия. А сетне — самото връщане.

Някакъв невидим в тъмнината демон завика — хвърленият напосоки камък ме улучи. Бяха го хвърлили просто така, от злоба. Замръзнах до вратата — ще успеем ли?

Въздухът потрепери от грохот, земята се разтресе. Мяркаха се сенки, демоните пронизително виеха. Чух панически тропот — те бягаха. Страхът стисна с ледена лапа гърлото ми. Най-трудното нещо в моя живот бе мигът, когато се заставих да остана на поста си.

Замъкът застена до самите си основи. От зъбчатите стени се откъртиха огромни камъни и се стовариха на двора, разтрошиха се на късове. Пукнатини прорязаха зидовете, оттам заизскачаха огнени езици. Задъхвах се, обвит с кълба дим. После той се разсея, смени го миризмата на древна прах.

— …ин комине протестанто, фиал януа — бързешком изговаряше заклинанието зад гърба ми моята магьосница.

Опирайки с глава в небето, до кулата на замъка се изправи един гигант.

Той бе по-висок от най-високия островърх покрив на крепостта, до чиито стени бе гробът му. Беше черен и от сянката му помръкнаха звездите на Ада. Тресящият се крак на гиганта ритна зида на замъка.

Стената с грохот рухна. Огромни стълбове прах се издигнаха до небесата. Земята потрепери. От набръчканата му кожа шумно се сипеше дъжд от пясък, кал и камъни. По тялото му растяха фосфоресциращи гъби и плесен. От очните му кухини изпълзяваха и падаха долу червеи. Не можеше да се диша — толкова силна смрад на гниене се носеше от него. Разложението предизвикваше горене и гигантът бе целият в тлеещи пламъчета. Беше мъртъв, но тялото му се подчиняваше на волята на демоните.

— …секули етернатис — Джини не прекъсна нито веднъж. Спря едва тогава, когато можеше да го стори, без да навреди на вълшебството. Виждате ли каква жена имам! Но след това падна на колене до мен.

— Любими! — разплака се тя. — Та ние почти успяхме!

Напипах фенерчето си. Гигантът бавно обърна глава, сякаш можеше да вижда. Разяденото му лице спря и се взря право в нас. Натиснах бутона. Трансформация. Отново съм човек. Гигантът вдигна крак. Онези, които го командваха, се стараеха да причинят колкото се може по-малко щети на замъка. Бавно, внимателно той прехвърли крака си през стената.

Притиснах момичето си до мен. Другото ми момиче се смееше и шумно си играеше с котарака.

— Нямаме ли шансове?

— Н-не успяваме… първичното поле е установено, но телесният пренос е невъзможен, докато не завърша… Обичам те! Обичам те!

Стиснах в ръка сабята на Декартур. Острието й проблясваше на светлината, лееща се от Ръката на славата. Ето го и краят на живота ни, помислих си аз. Предстои ни да умрем тук. Тогава не е ли по-добре да умрем, сражавайки се? Може би поне душите ни ще успеят да се измъкнат оттук?

Душите!

Хванах Джини за раменете, отдръпнах я от себе си, за да видя лицето й.

— Могат да ни помогнат! — викнах. — Не смъртните, не ангелите, забранено им е. Не! Но… но… Нали вече си установила контакт и… енергийното състояние на тази вселена… няма да има нужда от много енергия… Има създания, които… Те не са зависими от Небето, но все едно са врагове на Ада…

Очите на Джини пламнаха. Тя рязко се изправи, грабна вълшебната пръчка и сабята и ги вдигна нагоре. Започна да изговаря със силен глас заклинания.

Кракът на гиганта се отпусна върху плочите на двора. Дяволите, които не бяха смазани под огромното стъпало, виеха нечленоразделно от ужас. Грамадните пръсти се сключиха около върха на покрива.

Не зная на какъв език бе заклинанието, но Джини го завърши на английски:

— Вие, които познавате човека! Вие също сте врагове на Хаоса! Призовавам ви в името на свещения символ, който носим! Пътят от Земята дотук е отворен! — „Параклисът“ се заклати, от стените му се откъртиха камъни. Покрив вече нямаше — ръката на гиганта го отнесе. Порой отломъци погреба останалите живи демони. А те бяха много — ранени, неуспели да се спасят с бягство. В небето съзвездията, пръскащи черно сияние, се люшкаха. Гигантът пипнешком тътреше нозе по двора.

И най-сетне спасението дойде!

Не зная кои бяха, а може би — какво бяха.

Истинският им вид навярно се отличава от онова, което виждахме в момента. Посоките на света, за които говоря по-долу, са условно обозначение, защото за какви посоки може да става дума в Ада. Най-простото обяснение е, че на зова на Джини са се откликнали някакви същества, доволни от възможността да се озоват в царството на Врага. Може да са били от нашата Вселена, а може и от друга. Но очевидно той е бил и техен враг. Построеният от Джини мост все още бе твърде крехък, за да издържи човешко тяло. Както ми се струва обаче, равнището на ентропия в Долния континуум е позволило на параестествените и свръхестествените сили да действат така, както не е възможно на което и да е друго място.

Изобщо сами търсете обяснението, което най ви харесва. А ето какво видях аз.

На запад се появи жена с царствена фигура, облечена в бяла дреха със син кант. Очите й бяха сиви, лицето поразяваше с ледената си красота. Върху тъмните й къдрици имаше шлем с гребен по средата. Острието на копието хвърляше лазурни отблясъци — така сияят нощем земните звезди. На рамото й бе кацнала сова, а в лявата си ръка държеше продълговат изпъкнал щит с изображение на главата на някаква друга жена със змии вместо коси и с изкривено от ужас лице52.

От юг по небето пълзеше огромен змей, в сравнение с него гигантът изглеждаше като джудже. Очите му светеха като слънца, зъбите приличаха на бели саби. На главата си имаше украшение от пера с всички цветове на дъгата, което се поклащаше от вятъра, предизвикван от движението му. Там, откъдето минаваше, падаше дъжд и капките искряха като скъпоценни камъни. По гръбнака му имаше ивица пера, излъчващи светлина, люспите на гърба му бяха коралови, а на корема — златни. Змеят се навиваше на пръстени и шибаше с опашка53.

От север препускаше колесница, теглена от два козела. Управляваше я огромен червенобрад мъж с плетена ризница и шлем, с железен колан и ръкавици. Стоеше прав и с лявата си ръка държеше поводите, а с дясната стискаше чук с къса дръжка. Наметалото му се развяваше — не наметало, а буря. Грохотът от колесницата раздираше цялото небе. Червенобрадият се смееше, въртеше чука и го мяташе, а там, където той падаше, избухваха пламъци и въздухът ечеше от боботенето на гръмотевиците. После чукът се връщаше обратно в ръката му54.

И тримата бяха толкова огромни, че едва се побираха на небето. Адът затрепери, дяволите се втурнаха да бягат. Когато главатарят им се скри, изкуствено поддържаният живот в тялото на гиганта замря и той се строполи с такъв грохот, от който и аз не се удържах на краката си и паднах. Тялото му унищожи по-голямата част на замъка. Спасителите ни не се бавиха да доунищожават останалото, а се спуснаха да гонят демоните. Мисля, че малцина от тях са се спасили.

Не дочакахме края на битката. Джини завърши заклинанието и грабна Валерия. Аз стиснах сабята на Декартур между зъбите си. Казах си: проклет да съм, ако те оставя тук! С едната ръка притиснах Сварталф към себе си, а с другата вдигнах от земята за врата демона похитител — кракът му бе счупен.

— Господарю, не ме убивай, аз ще се поправя, ще кажа всичко, каквото искате — непрестанно хленчеше той. Злото не знае какво е това чест.

Джини изкрещя последната дума и направи последния жест.

ПРЕХВЪРЛЯНЕ!!!