Ортодокс

— 5 —ОТГОВОРНИКЪТ

След закуската татко отиде да впрегне конете и да приготви каруцата за излизане. Щеше да ходи да докара плавей от Пърдището, нагоре по течението на Студеница. Ние с Христина се опитахме да се измъкнем потайно, но мама ни спря:

— Къде така?

— До отец Самуил.

— А царевицата кой ще я рони?

— Щом се върнем, мамо. Вчерашното занимание много хареса на Христина, и искаме да питаме за нещо от него. Нали става?

Без да чакаме отговор, изхвръкнахме от къщата. Огледах набързо за трансмитера или парчета от него — нямаше абсолютно никаква следа, само на стената на едно място имаше драскотина.

— Отговорникът го е прибрал някак — поясни Христина. — Да не узнаят хората ви нещо. Само да разбера кой е…!

— Ако излезе отец Самуил? Черквата тук е надясно. И тази локва по-добре я заобиколи, още по-дълбока е от предишната. Как смяташ да го попиташ?

— Направо. Не ми пука.

— И ще оплескаш нещата още повече. Не е ли по-добре някак заобиколно? Така че ако не е Отговорникът, да не се сети?

— Как?

— Ами… не знам. Ще пробваме.

Селото беше странно пусто — не срещнахме по улиците никого. В черквата ни посрещна само чичо Дамян, който бършеше с парцал скамейките. Оказа се, че отец Самуил е ходил вечерта до Дяково, и се е върнал чак малко преди съмване — наложи се да го изчакаме, докато стане и се облече. Като влезе при нас обаче, беше благо усмихнат като винаги:

— Имате нещо да питате ли? Казвайте.

— Да, отче. Дойдохме да питаме… да питаме… — започнах аз.

— Защо не трябва да пускам разни неща между хората — помогна ми Христина.

— Защото не са истина, чадо, а лъжата е път към греха. Надали точно божествените неща са както ги каза… А дори случайно да са истина, ние тук не сме дорасли за нея.

Спогледахме се с Христина.

— Отче, а не е ли добре, ако са истина, да ги узнаем? То не е ли един вид нещо като порастване, искам да кажа? — намесих се. — Нали миналата есен ни говори за истината, как и най-малката истина е приближаване към Бога, а лъжата и невежеството са път към дявола?

Отец Самуил се усмихна широко.

— Браво, Петре, не предполагах, че си го запомнил толкова добре. Да, точно така е. Но доколкото разбрах Христина, тя имаше предвид някакво смятане, което да определя на Бог какво той да може. А не вярвам Бог да е подвластен на числата, би трябвало те да са подвластни Нему… Не ми се сърди, Христинче, не искам да те обидя. Така мисля.

— Не съм обидена, отче. И аз мисля, че обърках нещо тогава. — Христина се изчерви.

— Това ли е всичко?

— А, не, не! Имаме да те питаме за още нещо! За… за… ммм… Откъде знаете, че идваме с отец Евлоги от едно и също място?

Отец Самуил седна до нас.

— За теб зная от татко ви. Нали пишем по черковните книги кой кога и къде роден, умрял, за кого се женил, кои му били родителите и децата…

Христина го изгледа изпод вежди.

— А за отец Евлоги го зная лично от него. Като млад ученик бях поразен от мъдростта му, и веднъж го попитах откъде е родом. А той се засмя и рече, че идва от място, където хората не почитат Бога, за разлика от нас в Патриаршията… Дълго време не можех да повярвам, че е анатемосан по рождение, ако и да знаех, че свещениците не лъжат — а отец Евлоги най-малко от всички.

Спогледахме се с Христина, и тя лекичко поклати глава.

— После разбрах, че няма как да е иначе — продължи отец Самуил. — Такава сила на духа сигурно може да има само човек, дето истински знае що е да си далеч от Бога, и от честността и доброто. Що е ръката Божия да не те закриля, да живееш сред хора без опора… И който е решил той да бъде опора на другите. Да се нагърби с това да помага на Бог, там, където другите нямат сила да носят дори себе си… Двадесет години е преподавал в школата в Свети град, и четиринадесет от учениците му станаха митрополити, а един — Патриархът ни. Освен Основателите и Патриарсите, в цялата история на Патриаршията надали ще се намерят много като него… Така че никога не бива да се срамуваш от това откъде идеш.

Тихите му думи внезапно бяха прекъснати от бързи стъпки.

— Отче Самуиле, имаме да те питаме нещо.

— Кои ще ме питате, Гоце? Гледам, че си сам… Нещо лошо ли има?

Обърнахме се точно навреме, за да видим как Гоце обущарят кимна. Отец Самуил бързо отиде до него, и двамата размениха няколко тихи думи. След това отецът ни направи знак:

— Елате с мен. Чудя се аз защо селото е толкова тихо, а то…

С Христина трябваше да подтичваме, за да насмогнем на бързата крачка на възрастните. Отиваха право към нас. Отец Самуил спря пред портата ни и ни подкани:

— Бързо влизайте вътре, в къщата. Не излизайте нито за миг навън, изпод защитата на кръста. Ще мина по-късно да ви кажа какво да правите по-нататък.

На входа се разминахме с тате. Беше облякъл риза и потури с избродирани навсякъде по тях кръстове, на шията му висеше дървен кръст, на калпака му също имаше забодено кръстче, и държеше в ръце вилата за тор и скован набързо от летви кръст. Каруцата стоеше впрегната и забравена насред двора. Присъедини се към отец Самуил и Гоце, и двамата тръгнаха бързо по улицата.

— Влизайте бързо! — дръпна ни мама за ръцете в къщата. — Бързо да се помолим! Добре, че Рада е тук, иначе Христо сигурно щеше да хукне за нея.

— Кога е дошла? — учуди се Христина.

— Преди малко.

В голямата стая се бяха събрали всички и си разменяха тревожни погледи. Изчетохме няколко молитви, докато се поуспокоим… е, поне някои от нас.

— Мамо, какво е станало? — попита след поредната молитва Божка.

Мама я изгледа укорително и не отговори нищо. Вместо нея обаче се обади Христо:

— Видели са в селото караконджол, Божке.

— Христо, бива ли пред децата? — сряза го мама.

— По-добре да знаят истината, мамо — отговори спокойно Христо. — Така ще са по-силни срещу злото.

— Кога? Как? — успя да вмъкне Христина. Не че не се сещахме вече, де.

— Вчера. Тичал е по улиците и е ревял като бивол. Видели са го поне половината село, и почти не е имало някой да не го е чул — обясни Христо. — Цяла нощ всички са треперили, и на сутринта известно време никой не е смеел да се покаже. Рада обиколила съседите си да ги събере и да им каже да викнат отец Самуил, след това хукнала насам да види добре ли сме. И предупреди и нас.

— Ама че си смела! — възхитено прошепна Божка.

Рада поклати глава и измъкна от престилката си голям дървен кръст. Христина се усмихна иронично, но усмивката й застина, когато кръстът беше последван от един лакът дълъг касапски нож, остър като бръснач.

— Тези двете пазят добре, сестричке. Лесно е да си смела с тях.

— Мамо, а ти вчера не видя ли караконджола? Нали бяхте с тате навън, когато се ревеше?

Мама наведе глава, след това внезапно стана и хлътна в стаята си. Миг по-късно през затворената врата се чу ридаене.

Рада и Христо се спогледаха, станаха и влязоха при мама. Всички бързо ги последваха. В голямата стая останахме само ние с Христина, и Данка, която безучастно зяпаше някъде в празното.

Христина се поколеба за момент. След това предложи:

— Да се върнем в манастира. Там нашите няма да смеят да се опитват да идват. Ще имаме време да решим какво да правим по-нататък. Да вземаме тихомълком каруцата и да изчезваме! Можеш ли да караш каруца?

— Ъъъ… мога. Е, поне по-добре от тебе… Добре де, поне не по-зле. Давай тогава да се измъкваме, докато всички са заети около мама.

Каруцата се носеше по селските улици така, че едва не изхвръквахме от нея по неравностите.

— Да не ни спрат? — надвика Христина трясъка на колелетата.

— Надали. Мъжете сигурно претърсват околността за следи от караконджола, а другите са се изпокрили в къщи. Ако не срещнем мъжете, нищо чудно вече да сме в манастира, когато разберат…

Имахме късмет — по пътя и на излизане от селото нямаше никой.

— Сигурно са почнали търсенето от Сухото дере, от другата страна — поясних аз. — Ако караме все така, по обед ще сме в манастира.

— Или в канавката! Ох! Внимавай! Ааааау!…

Докато наближим манастира, вече бях започнал да се оправям що-годе с юздите. Успях да завия по отклонението за него още от първия път. (За малко не се обърнахме, ама това е друга история.)

— Ще успееш ли да спреш пред портата? — попита Христина, докато гледаше как стените на манастира се носят към нас.

— Конете да не са гламави, че да се блъснат в нея на галоп?

— Мен ако ме кара коняр като тебе, и по дърво ще се кача, за да съм по-далече от него! Не се чудя, че стигнахме толкова бързо.

— Искам това да го видя! Дай да ти сложим юздата и да пробваме!

За щастие, в този момент конете рязко забавиха ход и спряха — иначе Христина щеше да ме улучи точно по главата, сигурно за пръв път в живота си. Клинът за каруцата профуча покрай мен и изчезна в прозорчето на портата в мига, в който то се отваряше. Чух отвътре удар, глухо изохкване и тупване.

— Брат Танасе, добре ли си? Брат Танасе?

— Ще ви кажа аз добре ли съм, калпазани ниедни! — разфуча се брат Танас изотвътре. — На какво прилича тая?

— На караконджоли в село! Идваме да искаме помощ от манастира! — Дали е добре беше ясно.

— Ка… какво? Караконджоли в село? В кое? Вие да не би… — Брат Танас предпазливо отвори прозорчето един пръст, готов всеки момент да го щракне обратно, и ни изгледа през процепа.

— При нас! Цялото село ги е видяло! Мъжете се събраха и претърсват около селото за караконджолите. А ние препуснахме дотук, да повикаме помощ!

— Така ли? Чакайте тогава, отивам да викна отец Йоаникий!

Чухме как брат Танас се отдалечи бързо.

— Какво ще стане сега? — попита Христина.

— Или игуменът, или протоигуменът, заедно с още някой от старшите монаси, ще ходят да правят съслужение със селския свещеник. Да прогонят злите сили от селото.

— Много ще ги прогонят така, няма що!

— Защо? Не вярвам повече в село да се мерне караконджол, поне докато ние не се върнем там.

— Ами ако нашите дойдат и в манастира?

— Нали е забранено?

— Мама се появи чак в килията ти, нищо, че е забранено. И както я познавам, няма да се предаде, ако ще целия свят да трябва да отмести.

— Уф, права си… А и татко ти е по-разсъдлив, но не и по-страхлив. Ужас!

— Кога ще тръгнат монасите?

— Веднага. В смисъл, до четвърт педя време.

— Четвърт какво време?!

— Докато слънцето се премести на небето с четвърт педя — обясних важно аз. Ще ми се фукат те с техните часове и секунди, а? — Може и още по-бързо.

Като в потвърждение на това, отвътре се чу тупурдия.

— Андроник, взе ли сребърния кръст?

— Да, отче протоигумене. А… дали да не вземем и чудотворната икона? Ей така, ако има някой ранен от караконджолите…

— Да, да, за ранените! Я не се помайвай! И житието на Йосиф Водителя също можеш да го оставиш. И молитвеника за свети Георги също. И тези два кръста също, вече носим четири други. И Указанията за благочестив живот също. А в тази торба какво има?… Я се съвземи, монахо Андроник! Оставяй я веднага! Ако има как, сигурно и манастира ще помъкнеш… Къде са децата? Танасе, отваряй бързо портата! И защо не си впрегнал още каруца?

— Вземете нашата, за по-бързо — обадих се аз, докато брат Танас отваряше портата. — На тате е.

— Браво, юнаци такива! Истински герои сте. Влизайте бързо вътре. Танасе, заведи ги в килията на Петърчо. Там са си свикнали.

— Ей сега, отче протоигумене.

Носът на брат Танас беше зачервен и подут като домат. Докато се качвахме по стълбите, Христина му се извини сигурно поне десет пъти. Той отначало само сумтеше намръщено, но по едно време я погледна със съмнение:

— Ти ли го метна, казваш? Да не ме лъготиш нещо? Да не се опитваш да поемеш вината на Петърчо?

— Честна ду… честен кръст, брат Танасе. Целех него…

— Добре, че не си го уцелила тогава. Мен ме свали на земята, него можеше и да пребиеш! Бива ли така?

Христина си изкриви врата от желание да ме изгледа изотгоре, и се спъна в роклята. Едвам я хванахме с брат Танас.

— Влизайте и се оправяйте, има още малко време до обедната молитва. Протоигуменът и отец Андроник сигурно ще се върнат довечера, а утре сутринта ще си пътувате пак за село. Сигурно нямате търпение, а?

— Ами… не съвсем.

— Страх ви е от караконджолите, нали?

— Мммм… има нещо такова.

— Недей да увърташ, Петърчо, не е хубаво да крие човек истината! Не се безпокойте, отец Йоаникий ще се постарае. Служена ли е очистителна служба на място, в село, адовите твари после много години не припарват наоколо… Христинче, защо гледаш така стреснато? Не се бой, повече надали ще видиш караконджол през живота си.

— Аз…

— Знам, знам. Помня. Така беше наплашена преди, че разправяше, че лично за теб идват. Не се безпокой, няма повече никога да дойдат!… Хайде, че трябва да слизам.

Когато вратата хлопна зад гърба му, се спогледахме. Христина беше лекичко побеляла в лице:

— Ами сега?

— Не знам. Не намерим ли кой е Отговорникът до утре сутринта, май лошо ни се пише. Като се пробват да ни измъкнат пак, ще стане още по-зле, те заради това ще пробват още по-настойчиво…

— Няма ли как да се сетим за кого няма да се сетим? Не можеш ли да го разиграеш като на шах, примерно?

— Ще пробвам.

И по време на обяда, и целият следобед се мъчих да си представя нещото като партия шах, и да го разиграя. Отначало излизаше много просто, ама съвсем нямаше как да се изхитри. Ако пък го пробвах по-сложно, ставаше много сложно — но пак без спечелване.

— Да се слави името ти! — сръга ме по време на вечерната молитва Христина.

— Какво ми е на името?

— Казва се „Да се слави името ти“!

— Че аз какво казах?

— „Пешка на е4, офицер на д8“!

Сърдитият поглед на игумена ни накара да прекъснем разговора. Комбинациите обаче продължиха да занимават главата ми. След молитвата Христина ми каза, че вместо с „В името на отца и сина и светаго духа, амин!“ съм завършил с „Кон на с6, топ на с8, пешка на е6, вечен шах!“. А на вечеря се улових, че редя залци хляб по масата като фигури от позиция. Постоянно забравях да ям, и когато привърших, бяхме останали с Христина в трапезарията сами.

Внезапно обаче ми хрумна идея.

— Намерих начин как да разберем кой е Отговорникът.

— Сети ли се за кого няма да се сетим?

— Не. Няма как да се сетим за кого няма да се сетим.

— Тогава?

— Тогава няма как да го открием. Мисля, че отец Евлоги искаше да ни каже точно това. Че е безсмислено да се опитваме да го търсим. Че ако потрябва, ще разберем.

— И как тогава ще разберем кой е?

— Като направим така, че да потрябва да разберем. Като го накараме той да реши да ни се покаже.

— Супер! Искам да видя как деветгодишно хлапе от Ортодокс ще накара насила Безтелесен на нещо.

— Както накарах баща ти. Отивам да събера игумена, отец Никодим и другите монаси и да им разкажа цялата истина. И за твоя свят, и за всичко. Да проваля забраната за знание завинаги. Ако Отговорникът не ми попречи.

— Че той откъде да знае?

— Негова си работа. — Станах от пейката и тръгнах към килията на игумена. — Щом може да научи какво е станало с Минчо толкова веднага, да може и да знае какво му се готви. И щом може да забранява и наказва.

— Няма ли така да направим още повече поразии?

— Повече от това накъде?

— Чакай малко! И аз идвам. Искам да видя кой ще е. — Христина хукна след мен. — Или поне физиономиите на отците, докато им разправяш.

— Няма нужда да ходите далече — внезапно се обади зад нас нечий глас. — Тук съм.

Двамата се обърнахме едновременно.

Зад нас стоеше манастирският идиот Георги.

— Не можете да повярвате ли? — попита той.

Бях си глътнал езика. Май и Христина също.

— Да си идиот е много удобно. Правиш каквото искаш, и никой не ти обръща внимание. А като си глухоням, и не ти нареждат. — Георги ни изгледа закачливо. — Съвземете се, де! Една игра на шах, Петърчо?

— Нямаме кесия и фигури — откъсна се от устата ми.

— И без тях става. — Георги щракна с пръсти, и между тях се появи направо от въздуха тапа за уши като тази у Христина. — Или ги предпочиташ? — Той духна срещу мен, и на масата между нас внезапно тупна кесия като тази на отец Геласий. — Ако обещаете да не ме издавате, може и сладолед да ви почерпя.

Тук се намеси Христина. Някои от нещата, дето ги каза, не ги разбрах — ама за другите ум не ми побира откъде е научила такива думи. Георги се заливаше от смях, а аз се чудех как да потъна в земята. Съмнявам се дали в село в кръчмата може да се намери пияница, който да измисли описание като нейното къде да си завре Георги сладоледа, и какво да последва от това. А повечето други неща бяха още по-така.

— Ако ще пазим тайна, не е ли добре да се качим в килията ми? — попитах аз, след като Христина прегракна напълно. — Тук могат да ни чуят.

— Не вярвам — сви рамене Георги. — Първо, който тръгне към трапезарията, сигурно ще се сети каква друга работа има. После, и да влезе, нещо не ми се вярва да ни види и чуе. — Той ми смигна точно като Гунар. — Можем да говорим спокойно.

— Значи ти ни разиграваш? — изхъхри Христина. — И се правиш на съвестен пред Съвета ни, а мама и татко треперят и се ядосват?

— И да, и не — отговори Георги. — В интерес на истината, плановете на Свръзката бяха по-различни. Петърчо трябваше да остане тук само докато Христина посвикне малко. След това „повреденият“ трансмитер трябваше да пренесе само него на Академия, а Христина не успее да се прибере, дори ако иска. За постоянно. И така, да се следи как познанията ви от родните светове се кръстосват с познанията на приемните. Само че, не знам защо, не се получи. — Той направи познатата физиономия на слабоумен и ме изгледа невинно. — Нещо се оплете, не знам какво.

— Ще ти откъсна главата! — изхърка Христина.

— Да ти направя услугата? — Той се хвана за косите, откъсна главата си от шията и я вдигна високо. Откъснатата глава се ухили иронично, след това ръцете я върнаха обратно на мястото й. — Така доволна ли си? Или искаш да съм на повече парчета? Също става.

Беше ми нужен миг-два, докато се съвзема. Христина обаче стоеше с ръце на хълбоците и го гледаше точно както майка й гледаше Отговорника на Възела. Май откъсването на главата не я беше нито учудило много, нито успокоило.

— Не за нарушения, а за ваш кеф? — изхърхори тя с усилие. — Така ли? Връщам се на Академия!

— И как? — попита невинно Георги. — Кой ще те пусне?

— Ти! Иначе всички тук ще научат всичко! И отгоре!

— О, не ми се вярва — отвърна разсеяно Георги. — Както знаеш, изтриването на паметта е рутинна процедура.

— Какво?! — Тя се заоглежда за нещо за хвърляне.

— Спокойно, няма да го направи — намесих се аз. — Само те плаши. — Ако запратеше нещо по него, нищо чудно да улучеше мен.

Тя ме изгледа въпросително.

— Ако щеше да ти изтрива паметта, нямаше изобщо да разговаря с нас — поясних. — Нямаше да има смисъл. Не се ли уплашим, няма да ни спре. Иначе защо изобщо ще ни се разкрива?

— И защо да не го направя, ако може да знам? — намеси се Георги.

— Защото, ммм, защото ти трябваме такива, каквито сме. Заради опита, а може би и заради други неща. И ако си загубим паметта, вече няма да ставаме за тях.

Георги ме изгледа с престорен укор:

— Петърчо, непрокопсанико, по-голям пакостник си и от Христина! Хубава беля си взех с тая твоя комбинаторика, тц-тц, кой ме караше да я подсилвам така навремето. Проваляте ми заедно целия план. Ще ми докарате някое наказание за некадърно свършена работа. — Той полуприкри с ръка усмивката си.

Сестричката ми ме зяпна опулено, след това зяпна Георги.

— Като си помисля, май наистина може да се наложи да ви върна и двамата на Академия — продължи той. — Рисковано е да ви оставя тук, може да докара още нарушения на Кодекса за връзка. Тюх, какъв хубав опит се проваля. — Той изобрази комично безутешна печал. — Е, хубавото е, че все пак се получиха достатъчни резултати, макар и много набързо. И да си отнеса наказанието, работата ще е свършена. Така че няма да е колкото се опитваха да ми натресат иначе.

— Кога тръгваме? — попитах аз.

— След малко. Първо трябва да видим един ваш познат.

Спогледахме се с Христина.

— Отец Евлоги?

— Точно така.

— Той… как е?

— Остават му още само минути живот, и сигурно би искал да ви види. — Георги ни махна с ръка и бързо тръгна към килията на отец Евлоги.

Последвахме го стреснати. Пред вратата на килията той спря и ни изгледа много сериозно:

— Искам да му дам каквото е заслужил. Не вярвам обаче да приеме. Моля ви, помогнете ми да го убедя!

Кимнахме с Христина едновременно, без да знаем за какво става дума. Той почука на вратата, и без да чака отговор, влезе.

Последните лъчи на слънцето падаха през прозорчето на килията и осветяваха леглото на отец Евлоги. В първия миг помислих, че той вече не е жив — но очите му бавно се обърнаха към нас. Бяха сякаш избелели за изминалата седмица, и бяха загубили от живостта си, но погледът му беше запазил силата си.

— Намерили сте го? — долетя до нас сух шепот. — Знаех си. Браво!

— Бях ти обещал, че преди края ще можеш да изпратиш вест до твоя свят — каза Георги. — Ето ти вестителите. Какво ще им предадеш?

— Щом са те открили, знаят половината. Другата… мисля, че ще научат сега.

Георги повдигна вежда.

— Досетил си се? Или си се надявал?

— Като млад се надявах. Сега… само го очаквах.

— Добре, да минаваме към формалностите. Предлагам ти официално това да не е краят. Пред свидетели. Издържал си изпита, приет си. Свръзката дадоха одобрението си.

Погледнах с недоумение Христина. Беше зяпнала, и очите й бяха като чинийки.

— Приет за Безтелесен?! Предлагаш му… безсмъртие?! — прошушна тя едва чуто.

Георги кимна. Аз бях като ударен от гръм.

Отец Евлоги за миг отправи поглед към прозореца. След това едва-едва, с мъка поклати глава:

— Отказвам се.

Не можех да повярвам на ушите си.

Георги го погледна укорително:

— Ти даде на хората тук знанието за цената на живота им! Заслужил си тази награда.

— Само ако потвърдя това знание чрез себе си. Ако откажа безсмъртието.

— Би могъл да дадеш още много. Знаеш го.

— Учениците ми също. Аз осмислих живота си. Нека и те.

Георги се приближи до леглото и погледна отец Евлоги в очите.

— Изчерпан ли си докрай от живота? Не искаш ли повече?

Отец Евлоги отвърна спокойно на погледа му. Сякаш нещо му вливаше сили.

— Надали някога ще бъда изчерпан, или няма да искам повече. Но няма как и да вървя със света, и да остана себе си… Отец Марин е щастливец, склерозата му е спестила усещането да е вече пречка за другите… Стигна ли дотам, ще мечтая да съм умрял навреме.

— Защо просто не избегнеш смъртта?

— Убедил съм много отиващи си, че след достоен живот смъртта е просто заслужена почивка. Може би иначе щях да приема… Сега нямам право.

— Всичко ще изглежда както иначе. Кой ще узнае?

— Аз. Да си жив с измама не е живот.

— Защо просто не го приемеш?

В очите на отец Евлоги се появи топлина.

— Бориш се за мен, и заради мен. Благодаря ти… Но не разбираш, че не е нужно. Като човек си се боял от смъртта, после си станал нещо повече, и те боли за мен… Но аз още съм човек, и не се боя. Без край животът е непълен завинаги… Знаеш го. По себе си.

Погледът на Георги помръкна, но той не се предаваше:

— И какво сега? Нищото?

— Каквото съм давал на другите. Достойнство в последната крачка.

— Какъв е смисълът да е последна?

— За човека в мен е последна и така, и иначе.

— А тези, на които още би бил от полза?

— От полза съм като човек — а точно това бих изгубил.

— Като Безтелесен ще си от още повече полза.

— Ти си достатъчен за всички.

— Човекът в теб никога няма да умре. И ти също го знаеш.

Отец Евлоги присви леко очи, и по лицето му пропълзя сериозност.

— Помниш ли, когато ми каза кой си?… Преди десет години?

Георги кимна.

— „Двамата орем една нива, в един впряг“… Но теглим ли и двамата от едната страна на впряга, и никой от другата, плугът ще върви накриво, трудът ни ще е напразен… Трябва някой да остане човек докрая. Нали?

Георги сякаш замръзна за миг. След това продължи:

— Толкова хора са приели, и светът не е спрял! Един повече — какво значение?

— Няма ли значение, няма и смисъл.

— Моето съществуване безсмислено ли е?

— Ти си приел своята цена. Аз — своята.

— Светът върви напред. Един ден всички ще стигнат до безсмъртието.

— Моята крачка е част от пътя им. Без поредната няма последна.

Георги се поколеба за момент.

— Такъв урок ли ще дадеш на децата? Че искат или не, са длъжни да умрат, заради абстрактни думи и принципи?

Отец Евлоги бавно обърна поглед към нас. Срам не срам, не можех да сдържа сълзите си. А Христина май не се и срамуваше. Отецът ни гледа мъничко, след това с усилие се усмихна и на трима ни. И усмивката му беше топла като слънцето напролет.

След това с последни сили поклати глава:

— Че имат право на своя избор. Имат време… Моят е сторен.

Отец Евлоги бавно притвори очи, и чертите му се отпуснаха. Георги го гледа още няколко удара на сърцето, след това коленичи пред леглото и наведе глава.

— Съжалявам, че не помогнах за отец Евлоги — отроних, когато вече отново бяхме в трапезарията, и се бяхме посъвзели. — Не ми хрумна как.

— Нямаше как — кимна Георги. — Надявах се, че ще се разколебае поне заради вас. Поколеба се, но не се предаде… Вече трети ден тайно поддържам живота му, заради тази среща. Опитах всичката логика, която има как да бъде обяснена на Стандартен. Накрая ви използвах нечестно срещу него, и той го разбра — а дори не се обиди, просто се опита да ме разбере още по-добре и искрено, преди да реши окончателно… Такива като него карат и Безтелесните да се възхищават на обикновените хора, и да ги гледат отдолу нагоре. Поне тези от Безтелесните, които не са забравили докрай какво е да си човек.

— Хак ви е! — заяви Христина.

— Е, не ни е чак съвсем. Все пак доста Стандартни искат да станат Безтелесни, или поне Аугментирани. Някои от тях знаят, че далеч не всички Аугментирани живеят вечно, или дори много по-дълго от Стандартните — но въпреки това искат. И някои от тях успяват.

— На цената да правят мръсотии на обикновените хора? Прав им път! — заяви Христина ледено. — Права беше мама. Не ща и да чуя да ставам Аугментирана! И Петърчо също не иска. Нали?

— Де да знам. Май да.

— Може с времето да премислите — вдигна рамене Георги. — Може дори да станете Безтелесни, но ще трябва да издържите тежък изпит. Засега ще ви е достатъчно и да сте Аугментирани.

Не знам как се пише звука, дето го издаде Христина. Абе, в смисъл, че е на друго мнение.

— И други хора поемат по този път, особено напоследък. В смисъл, за последните двеста-триста години — продължи спокойно Георги. — Дори тук, на Ортодокс.

— Сто на сто! Такива селски пънове и тиквеници… — Христина внезапно млъкна като прерязана и се изчерви.

— Не си ли се научила, че хората от Ортодокс заслужават уважение? — попита кротко Отговорникът. — Не само такива като Рада Панчина, но и съвсем обикновените. Аз например безкрайно уважавам пророческата дарба на отец Геласий.

Христина го изгледа недоумяващо, а аз направо зяпнах:

— Не се сещам да е изпророкувал нещо някога. — Като се замислих, май изобщо не се беше случвало отец Геласий да каже нещо, каквото и когато и да било, и то да стане.

— Нима? — въздъхна Георги, и в очите му се появи лукава искрица. — Не помниш ли как ти обясняваше, че не внимаваш ли със самодиви, ще станеш като мен? Няма да ти е прекалено трудно.

На Христина й трябваха два-три удара на сърцето време, докато свърже нещата. След което заяви с леден глас:

— Петърчо, ако само посмееш да ходиш да ставаш Аугментиран…

— Само няма имплантиран комуникатор — поясни спокойно Георги. — Можеш да ми вярваш, лично съм го Аугментирал. Още преди раждането му.

Христина стисна юмруци:

— Аз обаче за нищо на света! Той както ще! — Тя ме изгледа с наиграно презрение.

— И ти също си, и също отпреди раждането ти. По наследство, от майка ти, пак само дето нямаш комуникатор. Този, който ви подхвърли дядо ви, не става за използване от Стандартни. Предпазна мярка, за в случай, че не се сетите да си го вземете от кошчето.

— Какво?!

— Да си забелязала, че се справяш с него по-добре, отколкото с ръцете и краката си?

Христина сграбчи скамейката и се напъна да я вдигне. Скамейката едва помръдваше, но и това беше достатъчно, за да ме смае — беше манастирска, за двайсет души, от солиден бук, и тежеше сигурно колкото нас тримата заедно. Четвъртата ми сестра наистина беше точно от соя на другите три.

— Майка ти ще бъде във възторг от теб — продължи да я дразни Георги. — Ще се чуди как да те убеди да не мразиш Аугментираните и Безтелесните толкова.

— Ако го научи — процеди Христина, но пусна скамейката.

— Гледа ви в момента. Нали от Центъра ви следят непрекъснато — уточни Безтелесният. — И едвам се сдържа да не подскача от радост.

— Ах, ти…! Само да стигна до компютър!…

Георги вдигна рамене.

— Съмнявам се дали има как да съществува Стандартен или Аугментиран компютърен гений, който да има как да ме уплаши. Така че — довиждане и на двамата! — Той с едно движение извади от въздуха трансмитер точно като този на дядото на Христина, сложи го в ръката й и притисна дланта ми отгоре. Христина само премига от смайване.

— Само на единия — намесих се аз. — Оставам тук. Без никакви изтривания на паметта, разбира се. И с пълно право да се свързваме с Христина когато си пожелаем. И да си ходнм на гости когато поискаме.

Георги поклати глава.

— Съжалявам, Петърчо, но няма как да стане. Не мога да ти го разреша. Бих изложил Ортодокс на прекалено висок риск от забранена информация.

— Това вече съм го чувал. И не го вярвам.

— Добре. Предложи план, който да не мога да оборя. — Георги ме изгледа иронично.

— Няма да е трудно. Преди малко казахте, че ако някой поиска да влезе в трапезарията при нас, ще се сети каква друга работа има. И че и да влезе някой, надали ще ни чуе и види.

— И значи мога да направя така, че ако поискаш да кажеш на някого, да се сетиш каква друга работа имаш? — вдигна вежди Отговорникът. — И дори ако го кажеш, този някой да не го чуе и види? Дори ако изчезнеш или се появиш пред него, или сте двамата с Христина? Ааа, Петърчо! Прав е Минчо, че си много нахитрял!

Усмивката на Георги обаче говореше съвсем друго. Съвсем сигурно ми беше оставил умишлено този изход. Внезапно обаче лицето му стана сериозно.

— Да, мога всичко това. Но то би значело да заставям околните на каквото си пожелая, без тяхното съгласие или дори знание. Това ли искаш от мен?

— Не. Наистина ще се грижа никой да не разбере нищо. Това е само за ваша сигурност. Става ли? — Чудех се дали се е сещал още в началото на разговора какво ще поискам накрая. Ако Христина е права какво представляват Безтелесните, нищо чудно.

— А защо все пак да не те пратя насила на Академия? Ще си спестя главоболията. Нали помниш защо майката на Христина се е отказала да бъде Аугментирана? Ние Безтелесните гледаме най-напред своите интереси, нали?

— Защото искате да зачитате желанията на другите.

Георги кимна. Аз обаче не бях свършил.

— И да покажете на майката на Христина, на майка ни, де, че има и такива Безтелесни. — Внезапно ми просветна. — И така да я убедите да се върне при Аугментираните? Баща й, дядо ни, ви е направил услугата да ни подхвърли комуникатора и трансмитера, а срещу това ви е помолил да ни измъкнете по-бързичко, и да убедите дъщеря му, че и не-Стандартните могат да са достойни и свестни?

Христина се друсна на пода и се разсмя точно като когато разбраха с баща й как съм го излъгал:

— Мама… мама сигурно ще се гордее с Петърчо още повече от татко!

Георги също се напъна да се усмихне, но физиономията му можеше да вкисне цял казан мляко.

— А какви са тези планове, и какво е това Свръзка? — любопитствах аз. — Също някакви Безтелесни ли? Защо ще ви наказват, ако се е получило каквото трябва? И какви точно са им плановете за нас? И защо точно за нас? Защото дядо ни е Отговорник на Възела, и ни смятат за свои деца ли? Защо са искали да ни разменят? Аз — сигурно за да науча хората на Академия да играят на шах. А Христина? За да научи хората тук как се готви боб, от който бълхите мрат и кравите помятат ли? Или за наказание, че изплаши тогава отец Андроник? И брат Иларион? Или за да обясни на отец Самуил, че божествена сила било божествена маса по божествено ускорение?…

Георги погледна омърлушено Христина.

— Сега разбираш ли защо искам да го разкарам от Ортодокс?

— И да ни го тропосаш на Академия, нали? Така ти се пада! — Христина погледна трансмитера в ръката си, след това изчопли комуникатора от ухото си, подаде ми и двете и силно ми стисна ръката.

— За в случай, че ти потрябват. Аз ще се оправя и през централния трансмитер. — Тя изгледа зловещо Георги. — И се обаждай по-често!

— И ти! До скоро, и…

Преди да успея да довърша, Христина внезапно изчезна. Обърнах се към Георги — той пак се усмихваше, този път добродушно.

— Не вярвате, че ще успеем да се свържем ли? — попитах аз.

Той само продължи да се усмихва.