Ортодокс

Създаването

Основан е от разнородна група от фанатични източноправославни и кариеристи в църковната област, обединена около Йосиф Водителя (истинското му, „нецърковно“ име е на практика неизвестно там).

По времето на появата на първите Безтелесни Йосиф създава в България секта, обявила себе си за „истинските православни“, и поставила ударение върху строго спазване на старовремските православни догми и канони (и на още други, измислени за допълване на картината, а понякога и заради нечий интерес), и отричане на всякакъв научно-технически напредък. Те обявяват официално Аугментираните и Безтелесните за зло и демони, и се борят за власт на църквата — фундаменталистка православна държава. Всъщност Йосиф е хитър кариерист с лидерски качества, който вътре в себе си не е вярващ, но добре оценява ситуацията и се мъчи да се докопа до политическа власт. Идеята да създаде такава структура се корени в успеха на секти като тази на Муун и в доказаната исторически вътрешна стабилност на конфесионалните държави — ислямски и комунистически.

Йосиф основава сектата и се обявява за неин първосвещеник и духовен пастир. Популярността й е висока сред тези, които не изпитват симпатии към Аугментираните, и за десетина години тя набира значителен брой хора. Донякъде за това спомагат и първите Аугментирани, които произхождат от финансовия каймак (и често от моралната и интелектуална утайка) на обществото, и често демонстрират, че смятат обикновените хора за по-низши. С времето обаче аугментациите стават все по-достъпни, и основата на сектата се измества към по-бедните слоеве от обществото. Влиянието й сред върхушката отслабва, сектата започва да линее, и желаната от Йосиф цел — да постигне политическа власт — пропада. Той не се предава; след двадесетина години борба дочаква Разделянето на световете, и успява да издейства собствен свят за своята секта. Разбира се, това става с тайни пазарлъци с Безтелесните и много отстъпки пред исканията им.

Проектът на Йосиф отначало е бил за напълно изолиран свят. Безтелесните обаче предлагат реализиране на програма за чудеса — изцелявания от светини, прояви на духовна мощ от висши духовници, и пр. — срещу това отговорникът на света да бъде Безтелесен, и светът да е отворен за изучаване от ограничен брой други светове. Йосиф Водителя приема предложението, с условието на Ортодокс да не постъпва отникъде външна информация — нещо, което Безтелесните приемат на думи, но реално не смятат да спазват безусловно.

Като историческа база на новия свят Йосиф и хората му адаптират и частично пренаписват историята и религиозните писания (не без помощта на Безтелесните). За довършване на картината ги допълват с нови — напр. Летописа на Смутното време, Указанията на Йосиф за благочестив живот, и т.н. Много от възприетите правила са създадени или изчистени вече след Преселението на сектата на Ортодокс. Почти всички по-важни правила са създадени още от Йосиф Водителя; откакто той е починал, правила се създават, променят или доуточняват рядко.

Светът на Ортодокс

Представлява планета с размерите на Земята, и с подобна на земната луна. Сушата е 42% от повърхността, и почти цялата е един огромен, силно разклонен континент с дълбоко врязани в него морета, прострял се предимно в северното полукълбо. Ландшафтът е регулиран — няма пустини, твърде високите планини са рядкост, и пр. Пейзажът почти навсякъде е леко хълмист, гори и поля, годни за обработване. Климатът също е регулиран — с лято като типичното за Югоизточна Европа и доста по-топла зима, без големи температурни разлики, с редовни валежи и др. Няма заразни болести и опасни животни, с изключение на вълците (поискани лично от Йосиф Водителя), и мечките (рядко срещани, и още по-рядко ставащи стръвници). Животинският и растителен набор са подбрани от типичното за Югоизточна и донякъде Средна Европа през Средновековието.

Един весел куриоз са стопанските видове. Съставителите на проекта са нямали и идея, че повечето „типично български“ растения, а и някои домашни животни, са пренесени отдругаде по-късно, и средновековният българин не ги е познавал. Списъкът е дълъг — царевица, памук, картофи, домати, тикви, боб, дини, пъпеши, леща, ориз, фъстъци… Злоумишлени слухове твърдят, че Йосиф Водителя се е отказал с огромно неудоволствие от кафето и тютюна, и дори че в екипа, правил проекта, е имало горещи поддръжници на индийския коноп и коката… Отделно от това, на практика всички видове на Ортодокс не са каквито са били през Средновековието, а са от сортове и породи, селекционирани не повече от сто години преди Разделението.

Нелегално (всъщност ръководството си е затворило очите за тях) са се промъкнали и някои генно-инженерни видове отпреди Разделението. Класическият пример е грозде (наричано на Ортодокс патриаршеско), което е без семки и съдържа фруктоза вместо глюкоза (и е подходящо за диабетици и чернодробно болни, но не става добре за вино). По-малко разпространено, но също отглеждано, е т.нар. пиянско грозде — сорт, който достига много висока захарност, и виното от него може да достигне до 30% съдържание на спирт. Повечето отглеждани сортове царевица са с далеч по-високо съдържание на лизин от оригиналната, и така са не по-малко пълноценна храна от житото. Има и люти чушки, които съдържат почти 6% капсаицин, и една от които може да подлюти здравата вечерята на манастир с над две хиляди монаси — осемстотин до хиляда литра гозба. Много от другите култури и животни също имат дребни генетични подобрения — например кучетата от Ортодокс не боледуват от бяс, гроздето не го лови мана…

Друг весел, макар и досаден, куриоз са бълхите и въшките. Непосредствено след Преселението ръководството на сектата, запитано от миряните си за тях, е излязло със становището, че малките гадинки, както и вълците, са били поискани нарочно, за да бъдат нещата истински. Истината обаче е, че никой от тези радетели на селския живот не е бил стъпвал на село през живота си, и не е знаел, че добитъкът има паразити — и затова не се сетили да поискат при съставянето на проекта да ги няма…

Население

Всички заселници на Ортодокс са членове на сектата на Йосиф Водителя от времето на Преселението. Хора извън тази секта не са били приемани в проекта; малкото желаещи да се присъединят към него в последния момент са били набързо „покръстени“ и приети в сектата.

Тъй като сектата силно се е противопоставяла на всякакви видове аугментации, процентът в нея на хората с официално разрешени аугментации (средна продължителност на живота 100–110 г., пълноценно здраве почти до края, и т.н.) е бил сравнително малък. Истината обаче е, че повечето от членовете й са мразели аугментациите именно защото са били опитали да се сдобият с това или онова, и опитът е бил неуспешен, или с нежелани ефекти. А обикновено е бил неуспешен, защото срещу почти или съвсем без пари е можело да бъдат намерени само експериментални или нелегални аугментации, недокументирани и недоизпипани.

Резултатът е, че немалък процент наследствени аугментации са минали „нелегално“ — притежателите им не са съобщавали за тях, за да не бъдат отхвърлени, или не са подозирали, че има остатъчен наследствен ефект, или не са знаели до какво точно ще доведе този или онзи им опит да се аугментират. Също така, първите няколко поколения направо са гъмжали от подивели или експериментални контейнерни ретровируси, използвани за въвеждане на генетични аугментации, които непрекъснато са пренасяли между хората каквито гени и парчета от гени попаднат. Резултатът е пълна генетична каша.

С времето генетичната каша е овладяна от естествения подбор, поне до степен да не пречи твърде много на раждаемостта. Много често обаче са срещани наследствените останки, скрити или в някаква степен изявени, на нелегални, експериментални или просто не много известни аугментации. Съчетанията им понякога пораждат изключително странни хора.

При преселването на планетата, за да обедини хората си, Йосиф Водителя създава църковно обявеното роднинство. Чрез него се декларира некръвна и небрачна роднинска връзка между хора. След Преселението всички са били свързани в „семейства“ от по няколко братя и сестри. Оттогава църковно обявеното роднинство се използва най-често при осиновяване на деца, понякога при приемане на Анатемосани, но и при най-различни други случаи — когато свещениците решат, че е необходимо.

При преселването на Ортодокс групичката е само от две-три хиляди човека. Контролът върху раждаемостта е обявен за зло и забравен, и броят на населението непрекъснато расте; към 972 ОП то е около 25 милиона души, населяващи около 350 000 квадратни километра. Вероятно населението би било много повече, ако раждаемостта не беше естествено ограничена от генетичната каша и от факта, че през първите около шестотин години между половината и една трета от населението са се замонашвали, или не са участвали в брак поради други причини. Към 972 ОП генетичната каша вече не пречи много на размножаването, а в манастирите отиват твърде малко хора, и населението расте доста бързо.

Първоначално големият процент от населението е било религиозно по-скоро проформа (по-скоро са мразели богатите, които могат да си позволят аугментации), и истински вярващите са намирали себеподобни предимно в манастирите. През първите няколко поколения религиозността се е засилвала; това е времето, когато манастирите преливат от монаси. С „попиването“ на религията с поколенията обаче съотношението се обръща, обръща се и процесът — вярващите се чувстват добре навсякъде (и по-нужни извън манастирите), вътре остават символичен брой монаси, някои от които — недостатъчно набожни за цивилния живот, но търпяни вътре заради посветяването си (и възпитавани в религиозен дух при по-строга дисциплина). Изследователи на Ортодокс спекулират, че това може би е начин за допълнително изчистване на обществото от недостатъчна религиозност.

Икономика и култура

За ниво на развитие на света е избрано ранното Средновековие. Машините от всякакъв вид (всичко по-сложно от обикновено колело или мелничен механизъм) са обявени за осквернение на волята Божия, прогресът под каквато и да било форма — също. Създадени са строги правила, които да забраняват дори като идея нещата, които принципно биха могли да доведат до прогрес; много често тези правила са изненадващо изобретателни и ефективни. Някои изследователи на Ортодокс смятат това за сигурен признак, че са били предложени от Безтелесните; други го оспорват.

Установено е летоброене от преселението — ОП. Използват се старостилни (по представите на Йосиф и компания) мерки и теглилки, технологии и др. Наемането на един човек от друг за работа е забранено, въпреки че реално често се получава на практика — някаква работа се свършва срещу някаква форма на заплащане. Прекомерното богатство е обявено за грях. Създаването на каквито и да било икономически сдружения (а и по принцип организации, с изключение на църковните) се смята за опит за подкопаване на властта на църквата, и се преследва. Изследването на нови територии се допуска само при необходимост от заселването им (пренаселване на наличните).

Търговията е предимно натурална. Използват се понякога и правени от местните златари златни и сребърни монети, които обаче се ценят много повече в качество на украшения, „късмети“ и други подобни, и реално са просто стока, а не универсално разменно средство. Основната причина е суровият възглед към богатството (официално — наследство от православните канони, реално — напасване към състава на сектата, идващ по време на Преселението предимно от най-бедните слоеве).

Духът, порядките, обичаите и правилата са каквито са били през Средновековието за България и българите, по представите на Йосиф и хората му. Което реално отговаря по-скоро на късното Средновековие, каквото е в популярните обществени представи, и са твърде различни от реално исторически съществувалите. Списъкът на разликите е огромен; причината за на практика всички е една и съща — Йосиф и хората му просто не са знаели това или онова. Че българките тогава не са носели рокли, а сукмани и престилки; че „потур“, „ока“ и още много други думи не са български; че повечето селскостопански растения, а и животни, които се гледат на Ортодокс, са се появили в България по-късно, и т.н.

Разминавания, включително фрапантни, има дори в църковните порядки и обичаи. Там те са допуснати най-често от съображения за практичност. Съображенията по-късно не винаги са се оказвали верни, но повечето разлики са запазени въпреки това. В традиционната българска православна църква например има само един синод — на Ортодокс има околийски, митрополийски и централен синоди. В оригиналната църква свещениците нямат право да се женят след ръкополагане — на Ортодокс митрополит има право да венчае свещеник, ако той не е бил женен при ръкополагането си. Много служби и обичаи са напълно различни; някои биха били обявени от кой да е образован български свещеник от времето на Разделението за суеверия или дори ерес, и с право. Самодивите и караконджолите, а и доста други „зли сили“ на Ортодокс са доста различни от представата за тях през Средновековието. Някои от разминаванията са поради необходимости при създаването на системата на Ортодокс, но повечето идват пак от неинформираността на Йосиф и хората му.

Социално и държавно устройство

Системата за управление е теокрация. Държавата се нарича Патриаршия. Начело е Патриархът, който се избира пожизнено. Патриаршията се разделя на Митрополии, начело с митрополити, те на околии, начело с владици, и села (много рядко — градчета), управлявани от местните свещеници. Околията обикновено включва между двайсетина и сто населени места, Митрополията — трийсетина до сто околии. Митрополиите в Патриаршията към 972 ОП са шестнадесет; броят им бавно расте с увеличаването на населението и експанзията в нови територии.

Размерът и разпределението на населените места са строго регулирани. Спазва се правилото за съотношение 1:1 на култивирана (вкл. пътищата и населените места) и некултивирана (гори, поляни, запустели места) площ; обикновено всяка стопански използвана земя, дори пасищата, се брои към култивираната площ. Селата обикновено са с между 200 и 2000 жители. Всяка околия има централно градче, с население между 2 и 5 000 (където е и седалището на владиката), всяка митрополия — централен град с население около 10 000 души (там е и седалището на митрополита). Столицата на Патриаршията, Свети град, е с население около 30 000 души, и представлява отделна териториална единица, подчинена пряко на Патриарха. При надхвърляне на допустимия размер на населено място, или превишаване на култивираната над некултивираната земя, част от хората биват изпращани да заселват нови земи, или по-рядко в по-малки населени места или да заселят отново изоставени по някаква причина.

Свещениците са духовни и светски лидери на населените места; пак те са и съдии. Властта им е абсолютна; единствено свещеник от по-висок ранг може да отмени нарежданията им, и това не се случва често. Случаите на злоупотреба с тази власт обаче са изключително редки, и ако такъв се установи, наказанието е далеч по-безмилостно, отколкото обичайните над несвещеници; афоресването е на практика задължително, и почти никога не се минава само с него.

Присъдите на Ортодокс могат да бъдат публичен упрек, телесни наказания, имуществени санкции или каквото изобщо хрумне на съответния свещеник. Смъртно наказание или затвор не се прилагат. Най-тежкото наказание се нарича Анатемосване, и представлява лишаване от всякакви права и имущество и изгонване от Патриаршията без право да се върнеш и заселиш на нейна територия. Прогонвания от Патриаршията за определен срок се случват, но са рядкост.

Изпълнението на произнесена присъда е задължение на всеки гражданин на Патриаршията; отказът да го спази се наказва със същата присъда, както неизпълнената. По същия начин се осигурява и опазването на реда — залавянето на нарушител е задължение на всеки; ако е нужно, цели Митрополии могат да бъдат вдигнати на крак, докато престъпникът не бъде открит и осъден. (Този начин на действие е твърде ефикасен и като превенция на престъпленията — никой не иска да го откъснат от работата му за дни и седмици, така че нетърпимостта към престъпниците е голяма.)

Законодателната власт е в ръцете на Патриарха — т.нар. канони. По принцип Патриархът има право да ги пише и въвежда и сам, но по обичай той ги представя на мнението на Съвета на митрополитите, преди да ги въведе в сила. Често дори каноните се съставят и пишат от негови съветници, и той само прави окончателната редакция и ги прокламира. Пак той е последна инстанция по всички възможни въпроси (доколкото Бог рядко се изказва през главата му). Решенията му са закон и върховна заповед за всеки на Ортодокс.

Привилегия на Патриарха, осигурена от Отговорника, е запазването на напълно бистър ум и физическа дееспособност до смъртта си, и предусещането й една година по-рано. Друга е демонстрирането на духовна мощ, като например с молитва да излекува тежко болен, или да предизвика дъжд при суша.

Процедурата по избор на Патриарх е интересна. Седмица преди смъртта си старият Патриарх назовава пред близките си съветници няколко възможни наследници. Предполага се, че ги научава чрез просветление. Имената им се пазят в тайна до смъртта му. След нея биват разкрити, и назованите биват поканени пред събор на митрополитите. Там те трябва да покажат духовна мощ, като извършат чудо с молитва. Този, който се справи най-добре, става новият Патриарх. Понякога се справя не само един, но обикновено един превъзхожда останалите. По-слабите чудотворци най-често също получават (не винаги веднага) високи църковни постове.

(Осмият Патриарх е бил интересен случай: трима кандидати се справили напълно еднакво. Съборът им предложил да изберат заедно как да постъпят. Двама решили съревнованието да продължи до излъчване на победител; третият заявил, че щом има други достойни, той се отказва. Естествено, в крайна сметка станал Патриарх именно той: молитвите на другите двама загубили част от силата си, и колкото повече продължавало съревнованието, толкова повече отслабвали, оставайки еднакво силни, до пълна загуба на сила. Когато това станало, третият отново бил помолен да се докаже, и се оказало, че неговата молитва е станала дори по-силна. Външните наблюдатели смятат, че това е било просто пресилено показен урок на тема добродетели от страна на Отговорника.)

Системата е строга и нетолерантна към престъпност от какъвто и да било вид или каквито и да било организации освен църквата, и поддържа много добър порядък и спокоен живот. Поради строго регулираната икономика, лишена от възможност за създаване на големи икономически единици, корупция на практика не съществува. За това спомага и малкият размер на населените места — обикновено всеки познава всички от селото, и тайните бързо стават известни. Благоприятният за селско стопанство климат и поощряването на трудолюбието осигурява напълно приемлив стандарт на живота, практическата липса на инфекциозни болести също спомага за това.

Единственото „нецърковно“ нещо на Ортодокс са цирковете — неголеми трупи, които обикалят от място на място и се издържат от представления, понякога и от помощ в селската работа. Много от по-религиозните хора не ги гледат с добро око, без да имат някакви конкретни претенции; причината обаче е, че са привлекателни за хора, които не са особено църковно настроени. Причината за съществуването им е била съвет от Свръзката към Йосиф Водителя, че изцяло църковна система е нещо като парен котел без предпазен клапан, и че нещо от типа на пътуващи циркове би било добър отдушник. Обикновено цирковете представят различни видове атлети и акробати, неголеми театрални постановки, по-рядко разни чудати неща, и разбира се, смешници — така на Ортодокс наричат клоуните.

Донякъде в графата „нецърковни“ попадат и различните баячки, гадателки, лечители и пр. Като правило, те обличат дейността си в натъртено църковни форми, и се кръстят и божесват повече и от свещениците и монасите. Въпреки това обаче, често по-религиозни хора мърморят срещу тях (особено ако са малко по-некадърни, или не умеят да контактуват добре с околните). Официално черквата няма принципни възражения срещу тях, но конкретни свещеници и монаси понякога ги недолюбват. (Което пък често не им пречи да ги посещават и молят за услуги и помощ.)

Анатемосаните

Около 50 000 души на Ортодокс (точният брой не е известен) са Анатемосани или техни потомци, които не са били приети обратно в Патриаршията (или не са търсили обратно приемане). Анатемосаните живеят по периферията на Патриаршията, на малки групи. Животът им е далеч по-примитивен и неудобен от този в Патриаршията. Някои групи се стремят от сърце и душа да се върнат обратно в Патриаршията; други официално отричат идеята, но реално членовете им обикновено искат същото. Ако Анатемосан успее да покаже достатъчно набожност и заслуги (и в Патриаршията научат това), има добри шансове.

Наблюдател, който не произхожда от Ортодокс, би отбелязал „липсата им на късмет“ — всякакви опити да си осигурят по-прилично съществуване като правило се провалят по най-разнообразни причини; местните хора смятат, че това е естествено следствие на Анатемосването — Бог е снел благодатта си от тях. Реално основната причина е, че Анатемосаните често не приемат и очевидно полезни неща от Патриаршията, било заради нежелание, било защото Патриаршията гледа с подозрение на всичко, което те правят. Вероятно Отговорникът също има пръст. Не е имало случай сред тях да се появи лидер, който да обедини значителен брой хора, особено пък срещу Патриаршията. Причините са много — групичките са малки, разделени една от друга, притиснати от живота. Патриаршията има правило, че който от Анатемосаните се е борил срещу нея, не може да бъде приет обратно, роднините му до дванадесето коляно, ако са Анатемосани — също (не много рядко от последното се правят изключения). Свещениците знаят, че хора с лидерски качества не бива да бъдат Анатемосвани лесно. Вероятно Отговорникът също се намесва по някакъв начин, за да поддържа статуквото.

Имало е отделни случаи групички Анатемосани да се държат като бандити и да нападат села от Патриаршията. Реакцията като правило е, че митрополитът вдига на крак цялата Митрополия, за да ги издири и накаже. Търсенето продължава, докато ги открият и заловят, ако е необходимо — с години (но рядко е повече от няколко дни — стотици хиляди разлютени от откъсването от работата им хора търсят наистина ефективно). Наказанието обикновено е ежедневно пребиване от бой с пръчки, докато не се сметне, че провинилите се са се отказали от намеренията си искрено (или не загинат — това не е желан ефект, но се е случвало поради престараване), след това унищожаване на всичкото имущество, което имат, и прогонване по-надалеч. Често невинни Анатемосани, които просто са се оказали на пътя на потерята, също отнасят част от наказанието, докато се разбере, че нямат нищо общо. На практика не е имало случай някой да повтори опита за бандитизъм.

Като изключим обсъждането на молби за обратно приемане, обикновените жители на Ортодокс не се интересуват много от Анатемосаните. Изключение са случаите, когато Анатемосани се опитат да построят каквото и да било напомнящо машина; дори обикновена воденица, ако е тяхно дело, предизвиква силно подозрение (каквото не би предизвикала, ако е в село на примерни православни). Ако по нея има каквото и да било необичайно, дори най-дребно, свещеникът на най-близкото село може да нареди разрушаването й (и обикновено го прави). Това допълнително спомага за ниския жизнен стандарт на Анатемосаните.

Отговорникът на Ортодокс

Отговорникът на Ортодокс е Безтелесен, назначен от Свръзката. Смята се, че от основаването на Ортодокс досега е един и същ — доколкото това понятие по принцип е приложимо за Безтелесни от неговия ранг (за тях личностите са също така сменяемо нещо, както телата). Носят се слухове, че това му назначение всъщност е наказание за някакво провинение или престъпление; той обаче никога не е давал повод да се мисли, че изпълнява задълженията си насила или зле.

(Истината е, че това е Безтелесният, който е ходатайствал за създаването на Ортодокс, и по тази причина смята за свое задължение грижата за този свят.) Някои Безтелесни смятат, че той понякога нарушава кодекса на Свръзката, допускайки прекалено близко обвързване със Стандартните и лични симпатии, до степен да нарушава правилата заради тях. Не могат да му отрекат обаче, че е постигнал истински духовен и религиозен тезаурус в доста трудни изходни условия (повечето Средновековни религиозни тезауруси бързо се израждат в псевдо-религиозни властомански, дори ако изходната среда не е от българи).

Официално Отговорникът поддържа връзка на Ортодокс единствено с Патриарха. Явява му се като ангел-съветник, и скрито манипулира избора на Патриарх; това са основните средства, чрез които насочва развитието на тезауруса на Ортодокс (има и други — ако няма друг начин, може дори да се намеси в мисленето на някого пряко, без този някой да усети, или да манипулира събитията). Реално обаче контактува и с много други хора; предполага се, че има поне десетина тела, живеещи като обикновени хора на различни места, може би дори сред Анатемосаните, и които също служат като инструмент за влиянието му. (Броят им бавно се увеличава с увеличаването на населението; към 972 ОП те са дванайсет; съвпадението с броя на християнските апостоли е случайно.)

Мерни единици, използвани на Ортодокс, и съответствията им

Повечето мерни единици, използвани на Ортодокс, са доста приблизителни. Честичко по пазарите могат да се чуят забележки за размера на крините или делвите, в които се мери купеното или продаденото. Също така, единиците нарочно не са свързани в стройна система. Няма точно фиксиране колко по-малки единици се вместват в една по-голяма, и как се отнасят помежду си различните видове. Причината е виждането на Основателите, поддържано от църквата, че точното определяне на такива неща отваря път към дявола — създава база за точни сметки, машини, и т.н.

Често за определени неща се използват определени единици. Например, въпреки че лакът и разкрач са все мерки за дължина, и сходни по размер, никой на Ортодокс не би тръгнал да мери път в лакти — освен смешниците от цирковете. Това също е част от образно-предметното мислене, насаждано като противовес на абстрактно-логическото.

С тези уговорки, ето някои от единиците:

Време:

1 педя — времето, за което слънцето изминава по небето една педя разстояние. 180 градуса (от изгрев до залез) са около 8 педи, тоест 1 педя е около час и половина.

1 яйце — времето, за което едно яйце се сварява до твърдо. Около 7 минути.

1 удар на сърцето — около секунда.

Разстояние:

1 пръст — дебелината на един пръст, сантиметър до сантиметър и половина.

1 педя — около 20–25 см.

1 лакът — около половин метър.

1 аршин — около 65 см.

1 разкрач (крачка) — около 70 см.

1 разтег — около 180 см.

1 педя време път — пътят, който се изминава пеша за 1 педя време: около 9 км.

1 ден път (пеша) — около 70 км.

1 ден път с каруца — около 150 км.

1 ден път с кон — около 250 км.

Площ:

1 длан — колкото покрива една длан. Около един квадратен дециметър.

1 рало нива — колкото нива може да се изоре за един ден с рало и чифт волове. Около половин до две трети хектар; зависи от терена.

Обем:

1 кратуна (за насипни неща) — 1 до 1,5 литра

1 крина, или шиник (за насипни неща) — около 30 литра.

1 бъчонка, или делва за вода (за течности) — около 4–5 литра

1 ведро (за течности, много рядко за насипни неща) — около 10–12 литра.

1 делва за вино (за течности) — около 20 литра

1 чувал (за насипни неща) — около 50–60 литра

1 бъчва (за течности) — около 120 литра.

Тегло:

1 ока — 1,2 кг.

1 чувал — около 50 кг.

1 вол — около 300 кг.

За тегло на насипни или наливни материали понякога се използват и мерките за обем, но обикновено само при нужда. Предметното мислене, поощрявано на Ортодокс, възприема подобна „абстракция“ като „нещо не както трябва“.

Биография на Йосиф Водителя

Рожденото име на Йосиф Водителя е Кирил Димитров. Роден е в София, почти седемдесет години преди Разделението, в бедно и не особено дружно семейство. Баща му ги напуска преди Кирил да е навършил година; майката не смогва едновременно да изкарва хляба на семейството, и да се грижи за сина си достатъчно. Разболява се, когато той е на шестнайсет години, и умира година по-късно.

Още като дете той попада в лоша компания, учи се зле, и напуска училище преди да завърши средно образование. Известно време работи груба физическа работа тук-там, за да издържа болната си майка. Когато тя умира, той се хваща на работа при наркодилъри, подмамен от заплащането, като „охранител“. По това време той е вече зрял, добре ориентиран в живота, извънредно практичен и на практика напълно безскрупулен (макар и никак да не е смелчага). Потаен е като личност, и умее великолепно да се преструва (косвени тестове, проведени по-късно на базата на информация за личността му, показват, че би бил извънредно талантлив актьор). Никога не спира да се учи; продължавал е да се усъвършенства дори на преклонна възраст. Няма никакви предразсъдъци срещу манипулирането на околните, и старателно се учи на този „занаят“. Притежава остър, бърз и изобретателен ум.

Първата задача, с която е натоварен, е да участва в група, която да ликвидира бивш „охранител“, опитал се да се откъсне от „бизнеса“, но знаещ прекалено много. Младият Кирил моментално се досеща защо е натоварен с тази работа, а и какво го очаква някъде в бъдещето (ако не загине преди това), и е здравата уплашен. Измисля си стомашна криза, разиграва доста убедителна сцена пред „колегите“ си от групата, и се скатава от убийството, за да не бъде използвано после участието му срещу него. През следващите няколко месеца се прави на изключително трудолюбив и старателен, макар и болен, и успява да скъта някоя пара, без да се натопи в нито едно по-сериозно престъпление.

В подходящ момент хваща тайно автобуса за Германия. Месец и нещо се крие къде ли не, работи нелегално и трепери от всеки шум наоколо. В един момент случайно попада на американски мисионери, дошли да проповядват сред най-изпадналите. Научава съвсем случайно, че те оглеждат за богобоязливи и съвестни хора, които да пратят на обучение в САЩ за мисионери, и си съставя план. Разказва им, че го гонят зли наркотрафиканти за отмъщение, че им е пречил. Заявява, че е много дълбоко вярващ и богобоязлив (всъщност през живота си не е виждал кръст или икона отблизо), и че иска да работи за Бога като доброволец, без да очаква нищо в замяна.

Актьорското му майсторство подлъгва дори виделите немалко мисионери (а те са видели повече, отколкото той предполага!), и след два месеца криене в жилището им и старателно домакинстване те го пращат в САЩ на обучение, в специализиран църковен лагер. (Той пък използва тази възможност, за да си създаде фалшива самоличност.)

Там наш Кирил открива, че „църквата“ им всъщност е секта, насочена единствено към промиване на мозъци и докопване до власт. Старателно се преструва на добре зомбиран, и успешно прави кариера в йерархията им — за пет години се издига до трето ниво пастор, с подчинени повече от сто „свещеници“. Всички се възхищават на съчетаните в него агресивна набожност със здрава практичност и усет за реалния свят (първото е често при тях, но второто — не: промитите мозъци рядко са адекватни).

Идилията свършва, когато големи клечки от църквата решават да играят с чуждо разузнаване, подмамени от обещания за власт и влияние. Тайните служби ги разкриват, и сектата е безмилостно разтурена. Нашият герой (вече като Димитър Христов) е депортиран обратно в България най-позорно. За негово щастие — с прилична сума пари в джоба (колкото пари на сектата е успял да докопа, преди да го арестуват).

Като практичен човек, той бутва рушвети тук-таме, и легализира новата си самоличност. Идеята за владеене на умовете и душите на хората чрез религиозен контрол му е харесала страхотно, и той се насочва към православната черква. Нови умилителни лъжи и съчинения как тежко се е борил за православието в САЩ, нови рушвети и ново актьорство го сдобиват с черковен сан, името Йосиф, и работа като свещеник в малка софийска черквичка.

Нашият герой иска много повече, но удря тук на камък. Девет десети от свещениците около него са практични хора, и няма да си отстъпят постовете и властта на никого така лесно. Той има интелекта и манипулативността си, но те имат връзките. Новоименованият Йосиф бързо разбира, че надали ще успее да стане нещо повече от квартално отче. Амбициите му обаче не се задоволяват с това — и той се замисля какво да направи, за да концентриря влияние зад себе си.

Полезен се оказва отново примерът на САЩ, където силни религиозни организации се обявяват срещу аугментациите и първите опити за създаване на Безтелесни, и печелят добра политическа основа по този начин. Там тези организации разчитат предимно на религиозната основа на американеца. Йосиф знае, че българите далеч не са толкова религиозни, но решава да разчита на нещо друго.

На българска почва тези нововъведения вече също текат, и то главно сред тази част от населението, която като финансови възможности е неговият елит, а като човешки качества — утайката му. Огромният процент от хората не могат да си ги позволят, и завиждат и мразят (често напълно оправдано) тези, които могат. Йосиф решава да използва това тяхно недоволство.

След две години старателно доизучаване на социално инженерство, и съчиняване на общата схема, Йосиф скалъпва познатата от историята на Ортодокс философия, на този етап още много груба. Създава официално своя секта (декларирана просто като „група на искрените православни“), и развява байрака на християнството срещу аморалността и безчовечието, достигнали до физическо въплъщение — превръщането на хората в не-хора. И проповядва нуждата от фундаменталистка православна държава, която да лиши от права не-хората, както им се полага.

Отначало последователите му са доста, и сектата му започва да набира застрашителна скорост. Подкрепена от него политическа сила успява да влезе в парламента, и чрез нея той получава още повече известност. Тъй като обаче не успява да се сговори добре с мафията (винаги го е страх от тези хора), влиянието му е умело подрязано от нея чрез медиите. В добавка, аугментациите стават все по-евтини и достъпни и за обикновените хора, а българинът лесно забравя набожност, като види келепир…

Малко по малко сектата на Йосиф започва да заглъхва и оредява. Фанатизмът й обаче не намалява, дори напротив. Масовото навлизане на нанотехнологиите прави и не толкова богатите все по-свободни като време и сили. Хората от нея прекарват все повече време сред „свои“, и се самонавиват. Йосиф бързо разбира, че вече няма как да се пусне от хорото, дори да иска — точно както преди с наркобизнеса. Е, този път нещата са легални, най-отгоре е той, гледат го в устата, носят го на ръце и го смятат за пророк. А това може да не е в мащабите на цяла държава, но все пак е каквото той е искал.

Йосиф продължава да се бори за власт и влияние, и да допромива и оформя умовете на паството си. Борбата му тече с променлив успех, и макар да не става кой знае колко могъщ, той натрупва приличен опит и умения в лидерството, и изчиства и подрежда философията си доста добре. В един момент, когато Безтелесните съобщават за решението си за Преселението, и за възможността за подаване на проекти за светове, той решава да се свърже тайно с тях, и да действа.

Свързването не минава гладко и лесно. Отначало изобщо му е отказано да подаде проект. Хитрецът обаче решава да подходи с разбраност и човечност към Безтелесните. Това също не е посрещнато безрезервно, но с молби и унижения при закрити врати той успява да договори правото да подаде проект.

Официалният мотив Безтелесните да му отказват е, че свят с философия като неговата не би бил стабилен, и не би издържал повече от две-три столетия. (На Йосиф от това не му пука особено, нали няма да живее толкова дълго — но се налага да се прави на загрижен пред тях. Не че и те му вярват, но виждат полза в него.) Те му предлагат помощ за доизчистването на философията и стабилизирането на проекта; той поставя условия, и успява да се пребори за някои… е, поне за тези, на които Безтелесните всъщност не държат.

Всичките контакти на Йосиф с Безтелесните остават запазени в пълна тайна от паството му. Той успява да съчини правдоподобни религиозни обяснения за всичко, което те се налага да направят — и за подписите, които трябва да поставят, и за преминаването през предоставения портал… Към момента на Преселението Йосиф е на почти седемдесет години.

Пристигнал веднъж на Ортодокс, Йосиф се развихря. Вече никой не му пречи да се обяви за Патриарх (по-точно да „приеме с нежелание“ народът да го обяви). За щастие, освен талантлив актьор и манипулатор той се оказва и талантлив организатор — а където талантът му не достига, съветите на Безтелесния Отговорник на Ортодокс помагат.

Доста скоро след Преселението Йосиф разбира, че е получил абсолютно всичко, за което е мечтал. (Всъщност, при един разговор Отговорникът му го казва направо — и го пита какво смята да прави оттук нататък.) Новопосветеният Патриарх бързо разбира, че ако има нещо, което да му е останало като смисъл за съществуване, то е да направи сътвореното от него колкото се може по-трайно и истинско. Част от което, като начало, е да бъде това, което един истински Патриарх трябва да бъде — отначало престорено, после — все повече наистина. Какво му коства, и какво друго има за правене?

Тук идва и промяната. На преселенците се раждат деца, които въпреки силно религиозното възпитание най-често не са чак слепи фанатици, и биха видели неискреностите на Йосиф. Междувременно обаче той все повече се превръща в наистина искрен духовен баща на хората си, готов за тях на всичко. И когато Отговорникът на няколко пъти го „подпомага“ лекичко със сътворяване на чудеса, основата е поставена. На стари години мошеникът и властолюбец се превръща постепенно в истински достоен човек.

За разлика обаче от повечето достойни хора, Йосиф се е учил над половин век да мошеничества, и е изучил това изкуство до завидна висота. Веднъж решил, че иска да сътвори нещо истинско и свястно, той с лекота лови потенциалните шмекери, кариеристи и властолюбци, и взима абсолютно безскрупулни мерки срещу тях. Именно на тази му политика, упражнявана почти петдесет години, се дължи на практика пълното изчистване на свещеническото тяло на Ортодокс от кариеристи и кариеризъм, и попадането на цялата власт в ръцете на искрено набожни и загрижени хора, и създаването на ефективна система от мерки, която да запази властта в ръцете на такива хора. (Което е и целта на Отговорника, и той подпомага Йосиф за нея с всичко необходимо.)

Йосиф Водителя умира на сто и седемнадесет години като първи Патриарх на Ортодокс. Гробът му се намира в Патриаршеското гробище в Свети град, зад централната катедрала на Ортодокс, наречена също на негово име — „Свети Йосиф Водител“. И е най-първата от чудотворните светини на Ортодокс — преспалите на него се излекуват от болестите си, ако дори малко го заслужават. Ефектът е дело на Отговорника, разбира се — и е неговото признание към паметта и делото на Йосиф. Всички други чудотворни светини на Ортодокс (включително иконата на Богородица от Петлевския манастир) са дело на Отговорника, и тръгват от тази традиция.

История на създаването

До голяма степен съществуването на Академия се дължи на лично познанство между един от професорите на БАН и един от първите Безтелесни (от времето преди да стане Безтелесен). В стила на класическата българска традиция и трите деца на професора са научни работници в БАН, и той е загрижен за бъдещето им.

Когато става ясно, че наближава разделение на хората, и че никой няма да може да остане на истинската Земя, загриженият за добруването на децата си професор съчинява не особено домислен или реалистичен план за свят на учени, които са що-годе осигурени материално, и работят единствено за науката. Тезаурусът на света е изграден около типичното за 21 век (детството и младостта на споменатия професор), с много елементи от предишни и последващи времена. Планът е предаден за одобрение чрез познатия му Безтелесен, който сериозно го доработва и изчиства, като запазва духа му. За смайване на всички, които са в течение (включително на самия професор), планът е одобрен — с уговорката, че светът ще трябва да се издържа сам, но Безтелесните ще помогнат това да се постигне. Упорит слух, непотвърден официално, е че Безтелесните са искали да направят експеримент на тема мързел. При Разделението повечето от състава на БАН, заедно със семействата им, се записва затам; привлечени са и хора от други места.

Важно изискване е било да не бъдат приемани хора със значителни аугментации, особено генетични. (Злите езици твърдят, че причината е била личен интерес на автора на проекта — да не би някой да засенчи чадата му.) Изключение са били общоприетите към този момент аугментации — продължителност на живота 100–110 години и добро здраве до края. Немалко желаещи да отидат на Академия дори са се разделили с вече направени по-сериозни аугментации; някои се опитали да пробутат тайно своите, но контролът на Безтелесните при Разделението не го позволил, като противоречащо на официалния статут на света. Не повече от петдесетина години ОР идеята е била отчетена като очевидна грешка, но вече е било късно. Изискването отпаднало от официалния статут, и приеманите по-нататък не са били скринирани за аугментации, но въпреки това процентът на хората на Академия със значителни аугментации, особено генетични, е пренебрежимо малък.

И така Академия започва като свят на научни работници — не особено работливи, и по общото мнение на всеки за всички други, и не особено кадърни. Последното за щастие се оказва не съвсем вярно. Първите трийсетина години се оказват доста проблемни, в смисъл гладни — прехраната все пак се изкарва с работа. Минава доста време, докато обществото им постигне достатъчно добра производителност на труда, за да се живее нормално. През това време ги спасява основно минималният приход от поддържането на Релейния възел и помощта на Безтелесните и Аугментираните, а и на някои околни светове; постигнатата прилична производителност на труда е пак с техни съвети.

Приетите по начало социални правила са били наистина мечтата на мързеливеца. Не е останал празник, който да е хрумнал на ръководството, и да не се празнува официално и да не е неработен ден. Това твърде бързо спечелило на жителите на Академия авторитет на безделници, и в добавка към полугладното съществуване им добавило и презрително отношение от другите светове. Наложило се консултантите от Свръзката да заявят в прав текст на едно заседание на Научния съвет на Академия, че светът им няма никакви шансове, ако тези моменти не се променят издъно.

Идеята, че може да бъдат разпратени по други светове като приети по милост гастарбайтери, бързо размърдала Научния съвет. Отначало някой „гений“ родил идеята процентът неработни дни като цяло да се запази, но хората да ги получават по различно време, и така да се създава впечатление за работене. Естествено, Безтелесните не се хванали (въпреки че одобрили идеята да няма официални почивни празници). В крайна сметка се стигнало до пет работни дни в седмицата и отделно около месец годишна отпуска. Оттогава обаче останало правилото, че официални почивни дни няма — всеки взима почивката си по различно време, ваканциите на училищата са по различно време, и т.н. Това спомогнало много за равномерното натоварване на производствени мощности и почивни центрове, така че в крайна сметка от идеята имало полза. С времето тази схема се превърнала в една от гордостите на Академия; има светове, които са я възприели, и жителите на Академия се гордеят (и надуват като пуяци — и ний сме дали нещо на света) с това.

В крайна сметка Академия се превръща в много приятен за живеене (ако не броим дребните интрижки) свят. Чрез старателно проведени кампании за повишаване на раждаемостта (по начало не особено висока) и внимателно асимилиране на хора отвън броят на населението бавно се увеличава, и към 969 г. от основаването на Академия (тя е основана три години след Ортодокс) то е около 3 милиона.

Хората тук по начало, като все пак учени, са били толерантни и отворени, а столетията приятен живот без проблеми са засилили това. Допринесла е и гордостта на планетата — Релейният възел. Контрастът с нетърпимостта към различни възгледи на Ортодокс е толкова голям, колкото и този между вродения атеизъм и декамеронство на хората от Академия и духовната посветеност на тези от Ортодокс.

Социално и държавно устройство

Официално Академия се управлява от Научен съвет (името му е традиция — работата му е чисто административна, и няма нищо общо с науката). Председателят на съвета е и Отговорник на света (повечето от задълженията му като такъв всъщност се изпълняват от съответен отдел в администрацията на света). Голямата част от усилията на членовете на съвета отиват за пазене на личното им статукво и за игрички на дребно за власт. Както и на Ортодокс обаче, крайният резултат за обикновените хора е приятен и като цяло безгрижен живот. Икономиката е базирана на „шведския модел“ (официално — иначе няма много общо с него). Принципът е позволена, но ограничена частна инициатива в условията на силно централно регулиране и икономическо обезкуражаване на уедряването на бизнеса. Стартирането й по този начин е отнело огромни усилия в среда от предимно българи; постепенно обаче се е закрепила и заработила. Както и на Ортодокс, липсата на едри икономически единици или групировки води до сравнително ниско ниво на корупция; за това помага и сравнително високият стандарт на живот.

Сърцевината на управлението на Академия е ефективната бюрокрация. Идеята идва от моделите за работа на западноевропейски, предимно немски и швейцарски, научни фондации и центрове. Усъвършенствана е допълнително с помощта на Свръзката.

На тогавашните „големи клечки“ е било простичко обяснено от един Безтелесен от Свръзката, че където има прекалено големи изгоди, сред изгодоимащите почват отстрелвания или други елиминирания, колкото и да са учени хора. И че е далеч по-добре да имаш по мъничко, но завинаги, отколкото днес много, но утре — ковчег. Че където столът има твърде малко крака, е трудно да се задържиш на него. Че начинът нещата да са ти осигурени е да се установи паритет между достатъчно голям брой играчи, и да се създаде организация, която да се грижи правилата да се спазват (без самата тя да има достъп до меда по никакъв начин, за да не е подкупваема). И че всеки трябва да следи дали други не получават в тази организация някаква власт, която да могат да използват за завладяване на части от нея… На въпроса не иска ли това твърде много време и усилия за следене, Безтелесният отговорил, че от тях си зависи каква точно организация ще създадат: колкото е принципно по-неподатлива на опити за овладяване, толкова по-малко ще са усилията им за следене.

След още разпитване Безтелесният с неохота (дали не изкуствена?) препоръчал ефективната бюрокрация, прозрачна и контролирана от цялото население, като теоретично най-добрият възможен начин за наличните условия, и дал някои идеи как тя да бъде организирана. Големите играчи решили да опитат — отначало с доста опасения. Създадената бюрокрация отначало не е имала голяма тежест в обществото, и работещите в нея са били отстранявани при най-малкия признак за неспазване на правилата. Това, а и налаганите принципи, създало в нея нетърпимост към корупцията. Имало е десетки опити тя да бъде овладявана, но бдителните „кръстници“ успешно са ги проваляли (нерядко с помощта на Свръзката), и са усъвършенствали системата срещу подобен вид „атаки“, докато не я направили неовладяема от отделен човек или група, а елитът — на практика недостъпен за нови членове. Когато доказала работоспособността си (в смисъл да осигурява на всеки от важните неговия дял от меда, и да не допуска създаване на нови), започнало разширяването на бюрокрацията, докато не е обхванала цялото управление на обществото, и е била все по-усъвършенствана. С времето „кръстниците“ обаче остарявали и умирали, или излизали от играта, или бавно загубвали тежестта на позициите си, а нови не идвали. В крайна сметка за по-малко от двеста години бюрокрацията се освободила на практика напълно от влиянието им, и се превърнала в истинският обществен механизъм на Академия.

Градовете на Академия са кръстени без особена изобретателност на големите български градове отпреди Разделението. Официално причината е „спазване на традицията“, реално всеки път, когато някой е предлагал нещо свежо, всички останали го обругавали, да не би да блесне на техен фон. (Още оттогава доводи като „това противоречи на традицията“ или „това противоречи на научния подход“ се разбират като „шефът е уплашен за поста си“ — нарочване на някого за прекалено акълен и опасен за статуквото — и са по същество ултиматум, след който следва открита война.) Над една трета от населението живее в столицата, София. Някои по-малки градове и села, както и повечето улици, географски форми и природни забележителности, са кръстени на местни или световни учени от най-различни времена; между различните научни дисциплини често избухват кавги на чий човек да бъде кръстено това или онова.

Икономика и култура

Първоначалната върхушка на Академия е разбирала много добре, че при нормални икономически условия бързо ще се появят влиятелни богаташи, които ще им отнемат властта. В същото време, частната инициатива е била единственият начин да се изхрани огладнелият свят. Затова е бил избран и утвърден сложен икономически модел, който поощрява дребната частна инициатива, но обезкуражава едрата.

Сърцевината на модела е система от данъци, която прогресивно товари икономическите единици с нарастването на размера им. Вземат се предвид брутният оборот, брутната и нетна печалба на икономическата единица, броят заети хора, минималната, средна и максимална заплата, браншът и минималният оптимален брой хора за този тип дейност, и още над сто фактора. На практика единствено в тежката промишленост могат да се намерят фирми от по над стотина човека, и дори там те са изцедени икономически жестоко, и често са под държавен контрол. (Това е една от причините Академия почти да няма тежка промишленост, докато в браншовете, където предимството на размера не е много силно, има напълно прилично развитие.) Данъчното облагане на отделните лица е по същата система — качи ли се нечий доход 5 пъти над средния, горницата вече отива почти изцяло за данъци. (Учените са били наясно, че конкурентът може да е свръхбогат и прекалено влиятелен като от една голяма фирма, така и от много дребни. А тях лично властта и влиянието чрез титли и постове обикновено ги вълнуват повече от излишните пари…)

Още от дете всеки на Академия научава, че дребната фирма е хубаво нещо, но голямата е зъл враг на Истинската Наука, и следва да бъде жестоко дискриминирана. Всички, които работят в държавния и научен апарат, знаят, че силни големи фирми биха променили сегашната икономическа структура рязко, и че тогава те ще загубят благите си, мързеливи или пък щастливо творчески работи, и ще трябва да работят здраво за хляба. Затова и всяка по-просперираща фирма бива следена и топена от хиляди хора, и тормозена и подрязвана от всеки овластен — а овластени в това на Академия има предостатъчно.

Официално светът съществува, за да твори наука. Повече от половината работещо население е ангажирано с „научна дейност“; към нея обаче се води и бюрокрацията и администрацията на света, в които са към една четвърт от „учените“. Останалите работят в икономиката, и реално издържат света с труда си. Научната част се издържа от данъците, и отчасти от какъвто доход може да се получи срещу продажба на други светове на каквото ценно случайно измислят учените (бизнесът на Академия, като куцо признание за приноса му, ползва всяко тамошно научно откритие безплатно). Целта е доходът от продажба на научен продукт да стане един ден основен за Академия като свят; този ден обаче май не се задава да е съвсем скоро.

Антагонизъм между „учени“ и „бизнес“ съществува, но не е особено силен. Случайно или не, данъчното облагане е нагласено така, че заплатите в бизнеса са по-добри от тези в науката, но не с твърде много. Така има място и за работливите, които търсят добър стандарт, и за по-мързеливите или творчески души, които са съгласни на не най-богато съществуване. (Всъщност, на Академия дори Научният съвет не живее тузарски като ръководствата на някои други светове — определено са богати хора, но и те подлежат на данъчно облагане…) Реално с най-ниските заплати на света се живее бедно, но все пак не гладно, а с най-високите — охолно, но не свръхбогато. Разликата е сериозна, но не драстична; просяци или мизерстващи на Академия няма, но и милионери на практика също; мултимилионери и милиардери надали са възможни.

Количеството произвеждана наука не е малко, но качеството й най-често е смехотворно. Въпреки това, на единица население Академия произвежда не по-малко свястна и истинска наука от другите пред-Разделенски светове, и има постижения, достойни и за пост-Разделенските. Точно същото важи за изкуството й. Светът би могъл да си подсигури и по-добри доходи от продажба на наука и изкуство, ако не беше „солидарността“ на неговите учени с колегите им от други светове — бъде ли открито нещо ценно на Академия, най-много до година всички учени на Възела получават достъп до него, и светът получава пари само ако нещото се използва масово от платежоспособен свят или икономическа единица.

Това обаче води и до обратния поток — открие ли се някъде нещо, което да е посилно за разбиране от учените на Академия, най-често те го докопват по колегиална линия. От това „изтичане“ успяват да се опазят само твърде затворени и строги светове. Не е ясно дали покрай него Академия не печели повече, отколкото губи — дори ако там започне масово прилагане на чужда технология, най-често собственикът й махва с ръка и се примирява. Академия не е богат свят, а на босия цървулите няма как да вземеш. А когато босият е мързеливичък, но душа човек, и неведнъж си е делил залъка с теб безплатно, и не върви. По този начин Академия всъщност се оказва място за нелегална размяна и разпространение на технологии, подобно на пиратските сайтове за обмяна на файлове от началото на 21 век. Само дето не печели от това почти нищо, ако не броим деликатното внимание на научните разузнавания на доста други светове или големи корпорации.

Население

Първоначално проектът е привлякъл предимно хора от личния състав на БАН, и техни познати, заедно със семействата им. При Преселението групата е била от около петдесет хиляди души. Дълго време обаче раждаемостта е била много ниска, поради ниския жизнен стандарт, и това с времето се е превърнало в културологична особеност — населението се увеличава доста бавно. За растежа му е спомогнала внимателната асимилация на хора отвън. Академия приема заселници, стига да се занимават с наука. При хуманитарни кризи на други светове също могат да бъдат одобрени за приемане групи хора — така например сравнително скоро след Преселението са били приети около три хиляди преселници от Джунгла, преследвани там поради расови причини. Понякога на Академия попадат изгнаници от светове с милитаристичен или фундаменталистки уклон.

Родените на света по закон са длъжни да носят типични за него, тоест български имена, „за сплотяване на населението“. Ако кандидат-преселник пожелае да вземе типично име и/или фамилия, това е плюс при разглеждането на молбата му. Някои го правят. Други — не. Ако упорстваш, дори може да си кръстиш детето със съвсем чуждо име, въпреки че уж законът не позволява. Какво толкова, един повече, един по-малко, все тая, и друг път се е случвало…

Образованието е на отлично ниво — средно образование завършват дори по-леките случаи на умствена изостаналост, и над 95% от населението има поне по едно висше образование, дори ако това е мениджмънт на ферма. Реално, малко от висшите образования на света могат да се мерят с тези на някои други светове, но все пак са доста над типичното средно образование. Също, подробното изучаване на много общообразователни дисциплини и дългото задържане в образователната система допринасят населението да е интелигиентно, културно, възпитано и търпимо към различните. За това спомага и отношението между „учени“ и „бизнес“ — хората от бизнес-сферата непрекъснато се борят да се докажат като не по-малко знаещи и образовани от учените, а учените — като далеч превъзхождащи тези от бизнеса. Резултатът е кротичко, но непрекъснато съревнование в начетеност.

Религията на Академия е отделена от държавата в почти социалистически стил. Не е репресирана, но е на практика лишена от привилегии. Вярващи са под 1% от населението, към две трети християни, останалите какви ли не. Отношението към тях е търпимо, но насажданото „научно мислене“ води до това повечето хора да ги гледат зад гърба им с лека насмешка; по тази причина религиозността не се ползва с висок обществен имидж. Опитите на различни религии да се сдобият с някакви привилегии (допълнителни почивни дни, специални права и пр.) са се сблъсквали със завистта на другите, и като правило са получавали отказ (обикновено оформен като референдум или друго замазващо очите мероприятие).

Светът на Академия

Физически представлява планета, много подобна (както повечето светове) на Земята. Сушата е 32% от повърхността. Ландшафтът е изключително разнообразен — от дванайсетхилядиметрови планински върхове, вечно заснежени и недостъпни без кислороден апарат, през обширни плодородни равнини, та до изгорени от слънцето солени пустини, влажни тропически джунгли и коралови атоли. Без да е всепланетна демонстрация на един вид красота, като например ледниковите пейзажи на Мидгард, разнообразието е огромно и спомага за приятния живот. Климатът е строго регулиран; разлика между зима и лято на практика няма, дори дъждовете падат почти винаги нощем. Изобщо, свят, изсмукан от пръстите на мързеливец.

Екологията на света е отлична, не толкова заради чистофайничество, колкото заради малкото население и слабо развитата промишленост (тежка промишленост, която е основният замърсител на този тип светове, почти няма). За това донякъде спомага и отличната планировка на градовете — широки улици, много зелени площи, като правило еднофамилни къщи с големи дворове. Друга причина е, че промишлеността и селското стопанство са сравнително икономични като потребление на ресурси — добиването на повечето от тях е тежка промишленост, или са внос, така че не са евтини.

Сред околните светове Академия е известна като свят на мързеливци (това отдавна не е вярно, но е повод за шеги по адрес на жителите й). Реално е един от преобладаващата маса „скучни“ светове, на които обаче в една или друга степен се крепи икономически съществуването на Резервата.

Науката на Академия

Науката, която се развива на Академия, би разсмяла кой да е Безтелесен или Аугментиран (а и доста Стандартни — и често ги разсмива). Типични нейни продукти са ягодовото дърво и попълването на звездните каталози за небе, познато само на Академия. (В интерес на истината, един от най-големите успехи за използването на трансмитерна технология от Стандартни е постигнат на Академия — апаратура за лечение на рак и инфекциозни болести; Отговорникът на възела, дядото на Христина, с удоволствие споменава, че тази апаратура е накарала дори Аугментираните да заговорят с уважение за Академия… е, поне с малко повече уважение отпреди. В интерес на истината, това далеч не е първата такава технология, разработена в Резервата от Стандартни, но на Академия са се справили изцяло сами, в учудващо кратък срок и учудващо добре. Друг голям успех е усъвършенстването на мнемонична технология, базирана пак на трансмитерните технологии, разработена на Кодзияма с други цели и донесена на Академия от изгнаник оттам ) И все пак, голяма част от населението на Академия се занимава основно с някакви видове наука, или нейна пародия. И, както често се случва, почти винаги се намира кой из човечеството да се интересува от подобни неща, и дори да плаща за тях. Така че към 972 ОП Академия спокойно се издържа като свят, макар и да не може да се сравнява по развитие и стандарт с доста пост-Разделенски светове.

Историята на създаването на апаратурата за лечение на рак и инфекциозни болести е интересна. По принцип трансмитерът на Академия, който трябва да може да поддържа връзка със средновековен свят като Ортодокс, позволява прехвърляне на човек между двата свята, но така, че въшки, бълхи и опасни бактерии да не бъдат прехвърлени. На тази база около 720 г. ОР екип се заел да създаде апаратура за лечение на всякакви инфекциозни болести. Проблемът се оказал много по-костелив, отколкото очаквали — някои инфекциозни болести се причиняват от вируси, които са на практика неразличими от стандартни части на човешкия геном. Помощта дошла откъдето не я очаквали — група математици разработвала по същото време нови методи за диференциране на комплексни числа, и хора от двете групи били добри познати. Математиците успели да създадат модел, който да отличава всяко чуждо за организма тяло, независимо колко близко му е — въпрос на определяне единствено на границата на близост. Модификация на този модел се оказала успешна в над 99,999% дори срещу рак. Теоретичният модел бил изпробван тайно на трансмитера на Академия, след което от Свръзката бил поискан трансмитер за прилагане като болнична апаратура. От Свръзката се съгласили, срещу символично заплащане.

Любопитни факти

Пословичен в целия Възел е затворът на Академия. Въпреки че при подбирането на заселниците за Академия е имало условия да няма хора с престъпни наклонности, в първите години след основаването е имало няколко тежки престъпления. Наплашените жители поръчали по този повод изграждането на затвор на специалисти от Стражевите светове, и поискали от тях „най-сигурният възможен въобще затвор“. От Стражевите светове се съгласили дори да финансират (с помощта на Свръзката) построяването, като полеви експеримент за усъвършенстване. Резултатът бил наистина впечатляващ — затвор, способен като на шега да удържи атака на армия отвън или тежко въоръжен и отлично организиран бунт отвътре, или дори двете едновременно. Немалко затвори на Стражеви светове са строени по негов образец; във Възела вероятно няма друг, който дори да се доближава до него, извън Стражевите светове; архитектите на затвори са единодушни, че е предизвикателство да се създаде по-сигурен. През последвалите години обаче проблемът с престъпленията бил като цяло решен (с намесата на немалко генетика и психология), и към 969 г. в затвора попадат символично количество дребни нарушители за по някой месец. От дванадесетте му крила работи само това за най-лек режим, и то стои почти празно, и е доста преоборудвано (предимно от затворниците), така че е напълно поносимо за живеене. (Двете крила с най-тежък режим — това за Аугментирани и това за особено опасни Стандартни — никога не са били използвани.)

Персоналът на затвора се състои от един-единствен човек — директора му; вече почти трийсет години затворът не може да намери кандидати за надзиратели. В продължение на десет години затворниците са били охранявани единствено от автоматика, а когато тя с времето се повредила и престанала да работи (нямало дори кой да я ремонтира), са стоели вътре неохранявани — на добра воля. След ужасен скандал от страна на директора на затвора Научният съвет взел решение, което било обявено за „виц на столетието“ в целия Възел — на длъжността надзирател да се редуват срещу заплащане затворниците. Колкото и да е смайващо, оказало се, че решението върши работа — почти не е известен случай някой от „надзирателите“ да е злоупотребил с длъжността си. Когато по принцип не си криминален тип, вътре си за един месец заради някаква дреболия, условията на живот са напълно поносими, и след като излезеш си на практика чист, реално няма от какво да бягаш. (А когато не работиш тази работа с години наред, не развиваш и надзирателско-рушветчийски манталитет.) През 971 ОР един от осъдените нарушители помолил директора на затвора да му отложи с два месеца излежаването на присъдата, понеже имал да си дострои вилата. Станалият вече за посмешище в собствените си очи директор му разрешил; след два месеца човекът най-добросъвестно се явил, и по своя инициатива лежал пет дни повече за компенсация. (И за да пляска карти по цял ден далече от жена си.) Специалисти от Стражевите светове обаче твърдят, че при нужда само за седмица-две затворът може да бъде възстановен до първоначалната си страховитост.