Островът

Пристигането на лодката, смутено казахме нашите имена

Вълните отнесоха лодката малко по на изток от нашето любопитство. Въпреки това можеше да се различи как изскачат пет човешки фигури и с тренирани движения я измъкват на пясъчния бряг. Посетителите се оглеждаха наоколо още известно време, като че ли отдавна не бяха виждали утро и се запътиха към нас. В знак на добра воля и ние се запътихме към тях. Горе-долу по същото време подухна лек вятър и силуетите някак си се оформиха.

Новодошлите се предвождаха от едър мъж с колоритни дрехи, окичени с копчета, дантели и кръстосани ленти. На главата си носеше шапка с голяма периферия. От периферията до средата на лицето му падаше сянка, която после се губеше в брадата, чиито побелели власи стигаха почти до кръста. На кръста си имаше меч, но жена ми съвсем естествено, по женски забеляза:

— Няма съмнение, виждам как се развява, онова на ръкавите му е истинска португалска дантела!

Зад високия мъж вървяха двама души. Първият беше кривокрак, със скромен ръст и облекло, отличителното у него беше смешна двурога шапка, уморено килната към тила. Вторият беше доста пълен, би могло да се каже: в по-малка степен от обикновена пълнота, а в по-голяма — от наперената си стойка. Пред него силно биеше на очи бляскавото сияние на златната верижка на часовника, пъхнат в джоба на вталения му елек. На няколко крачки зад всички бавно вървяха последните двама гости. Онзи с тъмния костюм, с грижливо подстригана брада и очила, беше потънал в размисъл и това му пречеше да върви бързо. Петият пътник всъщност беше гостенка — светлокоса и неприлично облечена. Високите й токчета постоянно затъваха в пясъка и изглеждаше, че както се беше задъхала, щеше да остане без сили, докато стигне до нас.

Познавах добре Лунната котловина. Застанахме на разстояние точно от милион песъчинки. Оставих по-нататъшното наблюдение на чужденците на жена си и на нашето момиченце. Аз се опитвах да разбера какво впечатление правим ние. По изразите на лицата им подозирах, че не особено добро. И тримата бяхме боси, облечени със скромни роби от обикновено платно. Наистина жена ми носеше огърлица от най-хубавите люспи на морския таралеж, наречен Усукания шум, а детето както винаги имаше детска усмивка. Всичко това обаче не трогваше чужденците. Затова не се учудих особено, когато първият някак студено попита:

— Но къде се намираме? Как се казва този остров?

— Ние го наричаме просто нашия Остров — избърза да отговори детето. — Думата „нашия“ изговаряме с мъничък, а думата „Остров“ изговаряме с голям заглавен глас.

— Нашия Остров! Как така не съм го намерил на картите? — попита пак същият гост с непроменен, студен тон.