Островът

Петнадесета глава

— Адамо!

Пърсел отвори очи. Пред него беше Итя — права, неподвижна. В пещерата беше почти светло.

Седна. Не успяваше да отлепи напълно клепачите си. Чертите на Итя бяха смътни. Почувствува, че става нещо необикновено. Тя не продумваше. Не се хвърли да го прегръща.

Той опипа около себе си.

— Омаата?

— В селото е — каза тъжно Итя.

— Какво прави?

Итя вдигна рамене.

— Какво може да прави?

Той погледна светлото петно на стената. Слънцето беше вече високо. Дълго бе спал. Премига, зрението му се оправи, погледна Итя, видя израза в очите й.

— Итя!

— Войната свърши — каза беззвучно тя.

Той стана. Отвори уста, но не можа да проговори. Разбра.

— Меани?

Тя гледаше право пред себе си и каза тихо:

— Всички. Всички, освен Тетаити.

Отвърна поглед и добави озлобено:

— Не е ранен дори.

Настъпи мълчание. После Пърсел повтори с детинска настойчивост:

— Меани?

Итя го погледна. Изглеждаше замаян, с отпуснати до тялото ръце, с увиснали рамене. Когато заговори, гласът му беше плачлив, като на дете.

— Меани?

Тя поклати два пъти глава. На Пърсел се стори, че очите му ще изхвръкнат от орбитите, пред тях се спусна черно було, той протегна ръце, падна на колене, после по корем.

— Адамо!

Итя се втурна към него. Обърна го. Беше побелял, със затворени, хлътнали очи. Сложи ухо до сърцето му. То биеше неравномерно.

— Адамо!

Започна да го пляска по бузите. Лицето му трепна, възвърна малко цвета си. Коленичила пред него, разкрачила нозе от двете му страни, тя запляска по-силно и с двете ръце.

Като престана, той отвори уста и каза настойчиво:

— Удряй! Удряй!

Тя поднови пляскането. След миг Пърсел успя да вдигне клепки. Всичко беше мъгляво, неразличимо. После погледна Итя и затвори очи. Леките удари по лицето му продължаваха, той каза шепнешком: „Удряй! Удряй!“ Пляскането по бузите като че улесняваше връщането на кръвта в главата му. Почувствува се по-добре.

Изправи се на лакът, прилошаването премина, а се чувствуваше като пребит. Каза тихо на английски: „Меани е мъртъв.“ Но това не значеше нищо. Не страдаше. Не усещаше нищо. Съзнанието му беше съвършено пусто.

Итя се простря до него и го улови за ръка. Видя, че обръща глава към нея с безизразни очи.

— Как? — запита тихо той.

— Снощи. Другите издебнаха пеританите на мръкване. Убиха главатаря. Плъхчето и Скелетът влязоха в къщата. Стреляха цяла нощ. Другите бяха зад дърветата. И те стреляха. На разсъмване престанаха. Пеританите чакаха дълго, дълго… Като изгря слънцето са си казали: „Отидоха си.“ Плъхчето и Скелетът излязоха от къщата и другите ги убиха.

— Меани?

— Избързал да се приближи до Плъхчето. А Плъхчето не било умряло. Не било съвсем умряло. И стреляло.

Пърсел наведе глава. Да го убие Смъдж! Но не, не усети и подигравката дори. Меани беше мъртъв, нищо повече.

Минаха няколко секунди. Той се бе свил, безволев, оглупял. Не мислеше за нищо.

— Да продължа ли? — запита Итя.

— Да — отвърна тихо той и затвори очи.

Тя заговори пак без никакво вълнение:

— Тетаити отсече главите. После изпрати Раа и Файна в стана да донесат пойните с другите глави. Заби осем копия около къщата на таитяните и забучи на тях трофеите. Тогава жените се развикаха, а той каза: „Защо викате? Вие не сте ми робини, а жени от моето племе. А пък тия бяха чужденци и ни напакостиха.“ Но жените продължиха да викат и Омаата каза: „Щом туряш главите на нашите тане на копия, значи, че се отнасяш с нас като с робини.“ После всички ваинета започнаха в един глас да го укоряват. Тетаити ги изслуша търпеливо, после каза: „Тия хора са чужденци и вдигнаха оръжие срещу нас. Убихме ги в бой и аз украсих входа на дома си с техните глави, за чест и слава, защото се бих добре. Храбро и хитро. И останах жив. А пък те са мъртви. Но вие сте мои сестри. Не ви смятам за робини. Която иска да дойде в моя дом, нека дойде. Ще се отнеса с почит към нея.“ Като рече това, изгледа жените една подир друга. Не ги гледаше както се гледа за игра. Не. Друго беше. Облегнал се бе на пушката си, с нож на пояса. Едър! Внушителен! И жените го гледаха. Тогава Ороа, която и при Скелета пък и при Уили, все играеше по малко с Тетаити, каза: „Махни главата на моя тане от копието и аз ще дойда в къщата ти.“ А Тетаити отвърна със съжаление: „Не може. Такъв е обичаят.“ Всички замълчаха, после само Тайата влезе в къщата му. Като видя това, Ороа каза на подигравка (пък може и защото я беше яд): „Ех, че спечели, човече!“ После всички жени го оставиха, освен Тайата. И Раа и Файна, то се знае.

— Ами ти? — запита Пърсел като вдигна глава.

— И аз си отидох — отвърна тя. Очите й блеснаха за миг. — Тетаити ме повика и каза: „Итя, сестричке, отиваш ли си?“ Аз му отговорих: „Мой тане беше Меани. Не ти. Според мене ти не постъпваш добре.“ А той каза с мрачно лице: „Постъпвам според правото си. Тичай да върнеш Омаата.“ Върнах Омаата, той я погледна в очите и попита: „Къде е Тими?“ Тя не отговори. Тогава той попита: „Къде е Адамо? И защо Ивоа не беше с жените?“ Омаата пак не отговори. Тогава той извика: „Адамо е мой пленник, ама няма да го убия. Кажи му да дойде при мене в къщи.“ Омаата не каза нищо. Тръгна си и като не знаех къде да ида, отидох с нея в къщата й. Ауе, там бяха всички жени! Като видяха Омаата, те се развикаха: „Какво да правим, Омаата?“ Някои плачеха, макар че не бива да се плаче. Други питаха: „Къде е Тими? Къде е Ивоа?“ Трети казваха: „Какво ще прави с Адамо?“ А Омаата каза: „Мълчете! Каза, че няма да убие Адамо.“

Настъпи кратко мълчание и тъй като Пърсел не каза нищо, Итя заговори отново:

— Какво ще правиш?

Той обърна глава към нея и тя забеляза, че лицето му си е възвърнало предишната твърдост.

— Итя — запита най-после Пърсел, — кажи ми истината. Не знаеш ли къде е Ивоа?

— Не.

— А Омаата знае ли?

— Може да знае.

Пърсел стана, опипа панталона си, установи недоволно, че е още мокър, но все пак го обу.

— Слушай — каза той, — ще слезем. Аз ще чакам при смокинята. Ти ще отидеш да потърсиш Омаата.

И добави:

— Но не казвай на другите жени къде съм.

— А на Тетаити какво ще кажа?

— Нищо няма да му кажеш. Ще кажеш, че Омаата ме търси. Тръгвай. Не ме чакай.

Почти бе забравил как топли слънцето, с каква светлина облива света. Премига, залавяше се с две ръце, за да се спусне по стръмнината при изхода на пещерата. Беше жив. Не искаше да мисли за нищо друго.

По главата, по раменете, по нозете си, през мокрия плат, усещаше слънчевата топлина. Целият остров се разстилаше под него като релефна карта — зелен, многоцветен сред тъмносиния Тихи океан. Вдишваше с дробовете си въздуха, минал през вълните, през огъня на селските колиби, през цветята във високата равнина.

Не влезе под смокинята. Събу панталона си, окачи го на един отвесен клон и легна по корем на тревата. След няколко минути се изпоти, но не мръдна, струваше му се, че никога няма да се стопли достатъчно. Няколко облачета се рееха в небето и когато закриваха слънцето, му се струваше, че светлината и топлината ще изчезнат завинаги и островът ще потъне в мрак.

Омаата пристигна след един час. Помислила бе за всичко, носеше му ядене. Той я пресрещна, погледна я, почувствува се някак неловко и взе сухарите от ръцете й, сякаш бързаше да я освободи. Върна се, без да продума, седна под смокинята, но този път на сянка. Усещаше, че раменете му парят.

— Къде е Ивоа?

— Не зная.

Той я погледна. И Омаата добави:

— Къде искаш да бъде, човече?

— Видя ли я снощи?

— Тази сутрин. Като падна Меани, тя изтича, коленичи, после стана и си отиде.

— Къде? В каква посока?

— В твоята къща.

Очевидно. Отишла бе да вземе пушката си. Меани беше мъртъв. Тя не си губеше времето да го оплаква. Щеше да хване гората, за да пази своя тане от Тетаити.

След малко запита:

— Ще ме убие ли Тетаити?

Омаата се бе простряла до него. Облегната на лакът, тя късаше стръкчета трева и ги захапваше едно след друго.

— Каза, че нямало да те убие.

— Не те питам какво е казал.

Тя изръмжа. Как да му обясни? Тетаити нямаше желание да убие именно него. Работата беше по-сложна.

Тъй като Омаата продължаваше да мълчи, Пърсел запита отново:

— Трябва ли да се пазя от него?

— Човек трябва всякога да се пази.

— Както докато беше жив Тими ли?

— Може би не толкова.

И повтори:

— Тетаити каза, че нямало да те убие.

Той търсеше напразно погледа й.

— Може ли Тетаити да каже едно, а да направи друго?…

Омаата вдигна едрите си рамене:

— Като всички главатари.

Той помисли върху отговора и каза:

— Оту не беше такъв.

— В мирно време не беше. Ама на война Оту беше много хитър.

— Войната свърши.

— Ох, чеденце! — извика Омаата като вдигна глава и го озари с блясъка на големите си очи.

После извади всички стръкчета трева от устата си и ги хвърли пред себе си.

— Войната със Скелета свърши. Но има друга война, между Тетаити и жените. И още една, между Тетаити и Адамо…

— Война с мене ли? — извика смаяно Адамо.

Тя изръмжа, легна по корем, подпря с ръце огромното си лице и погледна нежно Пърсел изпод вежди:

— Знаеш ли какво прави сега Тетаити? Довършва па…

— Па на пеританите ли?

Тя кимна.

— Маамаа!

— Не — отвърна замислено Омаата. — Не… Тази сутрин той счупи всички пушки, освен своята. Но на острова има още две пушки. Пушката на Ивоа…

Замълча, навела очи и добави:

— И пушката на Тими.

Пърсел отвърна веднага:

— Аз хвърлих пушката на Тими в кладенеца.

Тя въздъхна, но не каза нищо. Пърсел продължи:

— Дали жените биха дръзнали да убият Тетаити?

Тя изръмжа. По-точно изсумтя недоволно. Все такива груби перитански въпроси! Къде остана доброто държане на Адамо? Погледна го, бял, румен, с голямо червено петно на плещите; не понасяше слънцето, горкото петленце; нищо не разбираше, беше като дете между тях, кого би могъл да разпита? Тя изпита умиление, протегна едрата си ръка и го погали над лакътя. Когато той се обърна, видя погледа му. „Ах, тия небесносини очи! Прозрачни! Прозрачни! Ох, петленцето ми! Ох, Адамо!“

— Жените са обидени — каза най-после тя. — И аз съм много обидена.

— Но такъв е обичаят.

— Не е! — възрази разпалено тя. — След война между едно и също племе не набучват главите на копия.

Последва мълчание. После Пърсел запита:

— А защо той постъпва така?

Омаата вдигна рамене.

— Много мрази пеританите. Опитва се да се радва на победата си. За него тия осем глави…

Махна с ръка и не довърши изречението. Пърсел издаде брадичка. Очите му загледаха студено. Осем глави. Девет с неговата. Всички перитани мъртви. Тетаити наистина би се зарадвал…

Стана и се обърна към Омаата.

— Хайде — каза смело той. — Ти ще отидеш при Тетаити. Ще му кажеш: „Адамо рече: няма да отида в твоята къща, защото не искам да видя на копия главите на пеританите. Адамо каза: да дойде по пладне на пазара: там ще го чакам.“

Тя го погледна за миг мълчаливо. Ауе, как можеха да се променят очите му!

— Ще се върна с тебе в селото — продължи Пърсел. — Ще чакам отговора му у дома си.

Вчера, почти по същото време, бе напуснал Източния булевард и бе тръгнал с жените по Улицата на смокинята!… Сега беше пак там, стигаше вече селото. Вдясно се издигаше къщата на Мезън. Ако вместо да свие на ляво, за да се прибере у дома си, тръгнеше по Източния булевард, щеше да мине покрай всички къщи по ръбовете на ромба… Колко добре бе избрано местоположението на селото! Колко добре бе начертан планът му, с колко любов симетричността му бе замислена, разстоянието между къщите спазено, всички правила на цивилизацията изпълнени едно след друго… Какво прекрасно постижение! Организацията, усилието, творческата воля, усетът за предвидливост, грижата за самозапазване и за предаване имота на потомството — всичко беше великолепно. Само преди няколко месеца на това място нямаше нищо друго, освен дива гора. А сега имаше „пътища“, „булеварди“, почти съвсем прави, всички с надпис и име; имаше пазарен площад с будка, камбана, часовник, с направени от Мак Лауд брезентни щерни; не особено красиви, но солидни къщички; обработени, заградени градинки. Всеки у дома си. Всеки за себе си. Всички самостоятелни. Никой да не иска нищо от другите. Всички врати заключени. По-нагоре, на равнината, собственост на деветимата англичани — девет парцела прекрасна земя, която трябваше да ги храни, а вместо това ги погуби.

Девет ли? Не, не девет, осем. Той можеше, ако пожелае, да заеме парцела, който Мак Лауд му бе отредил. Наведе глава. Устата му съхнеше и горчеше. Единственият англичанин на острова!… Усети, както вървеше редом с Омаата, че тя сложи на рамото му едрата си ръка, когато той забави ход като наближи къщата си. Дълбокият глас отекна глухо до ухото му:

— Не тъжи, Адамо.

Той поклати ядосано глава.

— Не тъжа.

Отдръпна се от нея и продължи да върви. Тя свали ръката си.

Стигнаха пред къщата.

— Отивам — каза важно Омаата.

Остави го, без да го погледне, вирнала глава, източила студено гръб. Той поклати нетърпеливо глава. Ах, тази тяхна докачливост, този проклет церемониал!… Бутна вратата на къщата си и веднага почувствува угризение. Насред стаята се мъдреше, яко и величествено, креслото, което бе направил собственоръчно. Преди да отиде при смокинята, Омаата бе намерила време да му го донесе, за да има нещо да го чака, когато се прибере в колибата си и не намери там Ивоа.

Той излезе в градината и отиде до ибискусовия храсталак. Повика няколко пъти Ивоа. Беше почти сигурен, че тя го следи отнякъде. Знаеше, че няма да излезе от горичката при повикването, но искаше да й покаже, че се безпокои за нея.

Все под впечатлението, че очите на Ивоа се крият зад всеки лист, той отиде до навеса, изми се от глава до пети и грижливо се обръсна. Върна се в къщи, отвори широко плъзгащите се врати, после, усещайки, че го обзема умора, се изтегна на леглото, с очи към светлината. Слънцето беше високо, но Омаата все още не се виждаше.

След малко пристигнаха жените. Не говореха, пристъпваха безшумно по камъните на пътеката. Но преди да прекрачат прага, Пърсел чу особеното шумолене на фустичките от дървесна кора. Влязоха без усмивка, наведоха се една след друга към него, и все така мълчаливи потъркаха буза о неговата. След това се спогледаха и започнаха някакъв бърз, плъзгащ се балет, в който сякаш всяко движение беше строго определено от установени правила на старшинство. Итя, Авапуи и Итиота седнаха на леглото — първата отдясно, втората отляво на Пърсел, третата до нозете му. Ороа и Тумата не поискаха или не посмяха да използуват столчетата и седнаха на пода. А Ваа, след като целуна Пърсел (не бе го правила откато бе станала съпруга на великия главатар), се оттегли и застана права до вратата като гостенка, която бърза и може всеки миг да си тръгне. Всичко това учуди Пърсел. Отдалечаването на Ваа, сдържаността на двете седнали на пода ваинета, спокойната фамилиарност на трите други до него. Най-чудно беше това, че една от тях беше Итиота, вдовицата на Уайт, която бе виждал съвсем нарядко.

Почти четвърт час никой не продума. Тогава пристигна Омаата, погледна одобрително всички и с тържествено-властническо изражение седна също на леглото, в нозете на Пърсел, срещу Итиота.

— И така? — запита Пърсел като се изправи.

— Тетаити те чака.

— Сега ли?

Тя кимна утвърдително.

— Къде?

— Пред вратата на па.

Пърсел я погледна.

— Той ли каза „пред вратата на па?“

— Той. Не иска да дойде на пазара.

— Защо се забави толкова?

Тя мълчеше високомерно, с наведени очи и неподвижно лице. „Очевидно — каза си Пърсел — въпросът ми е бил неуместен. И съвсем излишен. Ясно е, че е ходила да уведоми Ивоа.“

Стана и каза спокойно:

— Ела.

Като стигнаха до Западния булевард, Пърсел я улови за ръка и тръгна по-бързо, за да се отдалечат от жените.

— Слушай — започна той тихо, като наблягаше върху всяка дума. — Не бива да предприемате нищо срещу Тетаити. Нищо.

— Ами ако те задържи в плен?

— Нищо.

— Ами ако те убие? — запита тя твърдо.

Пърсел вдигна поглед. Лицето й беше затворено. Пак му се сърдеше. Той потърка буза о ръката й.

— Не се сърди, моля ти се…

Настъпи мълчание, после тя каза изведнъж с променен глас:

— Ох, петленце, постоянно ме е страх за тебе.

Той стисна още повече ръката й.

— Помни: нищо не бива да се случи с Тетаити.

Тя поклати глава и каза тихо:

— И аз не искам… само че много ме е страх за тебе. Понякога ми се иска да го убия, за да се отърва от страха.

— Не, не — настоя той. — Не бива и да помисляш такова нещо!

И добави:

— И него го е страх.

Тя кимна.

— Вярно е. Той е много храбър, но го е страх. От тази сутрин не оставя оръжието си, дори като работи.

И продължи:

— Работи като луд с жените си. Може да свършат па до довечера.

Щом стигнаха до ъгъла на ромба, Пърсел се спря и каза, без да вдига поглед:

— Върни се при жените.

Очакваше, че ще се възпротиви. Но тя се подчини веднага. Следван на двадесетина метра от жените, той тръгна по Улицата на канарата.

Колкото повече наближаваше къщата на таитяните, толкова повече дърветата се разредяваха, слънцето грееше по-силно, той започна да се поти. Изтри очи с опакото на ръкава си и когато можа да погледне отново по-ясно, забеляза почти привършеното па.

То се издигаше при завоя на пътеката, на четиридесетина метра пред него. Проста дървена ограда, около три метра висока, направена от дълги неогладени колове, забити в земята и вързани в горния си край един за друг. Но тъй като при преминаването на това препятствие щяха да участвуват и нозете, и ръцете на нападателя, докато траеше това гимнастическо упражнение той щеше да бъде обезоръжен и изложен. Дори ако успееха да подпалят това па, построено изцяло от сурово дърво, невъзможно беше да прехвърлят факла зад него, за да подпалят колибата. Разстоянието беше прекалено голямо. Така че па наистина предпазваше от подобна изненада. А като запалеха тук-там огньове в заграденото пространство, през бойниците в стените на колибата биха могли лесно да отблъснат възможните нощни нападения.

Пърсел беше вече на двадесетина метра от па, когато гласът на Тетаити извика:

— Стой!

Пърсел се подчини.

— Кажи на жените да се спрат.

Пърсел се обърна, вдигна длани към жените и им предаде заповедта на Тетаити. В редиците им се чу недоволен шепот, но все пак послушаха.

Пърсел отново се обърна с лице към па. Не виждаше нищо. Никакво лице. Никаква сянка. Междините между коловете бяха запушени с клони на бодливи храсти.

— Ела — чу се гласът на Тетаити.

Пърсел се изправи и тръгна. Двадесет метра. Не повече от двадесет метра. Съвсем изправен, той пристъпваше твърдо, но зад тази привидна твърдост се чувствуваше отпаднал, без сили. „Дали ще чуя поне гърмежа?“ — запита се тревожно той. Задъхваше се. Забеляза, че е притаил дъх. Вдъхна дълбоко и вдигна глава. Усети как мускулите на врата му се опънаха и помисли насмешливо: „Деветата глава, донасям му деветата глава…“

Оградата приближаваше толкова бързо, че той разбра, че е ускорил ход. Опита се да забави крачките си и по усилието, което изпита, разбра колко се е уплашил. Не вървеше към па. Втурнал се бе към него.

Спря се на два метра пред оградата. Щом застана на едно място, краката му затрепераха. След известно време, което му се стори много дълго, па се размърда ненадейно. По-точно една част от него се отдръпна назад и настрана, откривайки вход между два кола. Това безшумно и ненадейно отваряне беше почти зловещо.

— Влез — каза гласът на Тетаити.

— Казах, че не искам да видя главите — отвърна Пърсел.

— Няма да ги видиш.

Какво значеше това? Че не ще има време да ги види ли? Последва мълчание, после, разбрал сякаш какво става в него, Тетаити добави:

— Можеш да влезеш. Нищо няма да ти се случи.

Обещание ли или клопка? Пърсел направи усилие да овладее гласа си и каза:

— Излез ти.

— Не.

— Не съм въоръжен — заяви Пърсел като вдигна ръце.

Не забелязваше нищо зад коловете и шумата, но знаеше, че Тетаити не изпуска из очи нито едно негово движение.

— Не. Не искам да изляза.

Ясно. Страхуваше се от куршума на Ивоа.

— След тая врата има втора — заговори отново Тетаити. — Няма да видиш главите.

Преддверие. По-точно пространство между две шлюзи — за да бъдат задържани посетителите, или уловени в капан нападателите. Тъй като подвижната врата беше слабото място на па, Тетаити бе построил втора преграда зад нея.

— Да си останем по местата — отвърна Пърсел. — Можем да говорим и така.

Настъпи мълчание. После вратата между двата кола се затвори. Само че този път с трясък. Пърсел въздъхна. Може би ще го убие. Времето ще покаже. Но едно беше сигурно: няма да го вземе в плен.

Тетаити започна рязко:

— Къде е Ивоа?

— В горичката.

— Има ли пушка?

Кратка пауза, после Пърсел каза:

— Защо питаш? Знаеш.

— Какво търси с пушка в гората?

— И това знаеш.

Сети се, че отговорът може да се стори двусмислен и добави:

— Страхува се да не ме убиеш.

Почака възражение, но не чу нищо. Беше учуден, почти слисан от резкия, съвсем не таитянски тон на въпросите.

— Къде е Тими? — запита все така кратко и повелително Тетаити.

— Не зная.

В същност това беше вярно. В буквалния смисъл на думата вярно. И, просто да не повярваш, стана му приятно, че излъга само наполовина.

— Къде е пушката му?

Пърсел се поколеба и се ядоса от това колебание.

— Не е у мене.

Глупав отговор. Съвсем подходящ да подхранва подозрения.

— У кого е? — запита веднага Тетаити.

Пърсел се поколеба отново, после каза:

— У никого.

Поправи се:

— У никого, струва ми се.

И това беше глупост. А уговорката още по-голяма глупост.

— У жена ти ли е?

Пърсел вдигна рамене, без да отговори. Какъв високомерен тон, какви груби, прями въпроси! Далеко бяха от церемониала и красноречието при Ману-Файте. Изведнъж Пърсел разбра. Това не беше разговор между равни. А разпит на военнопленник.

В същия миг Тетаити каза:

— Ти си мой пленник и аз имам право да те убия. Но няма да те убия. Вземи една от трите перитански пироги и отплавай с жена си.

Пърсел помълча, преди да отговори. Сякаш занемя.

— Казах, човече — обади се Тетаити.

— Тетаити — заговори най-после Пърсел, — аз не съм вдигал оръжие срещу тебе. А ти все пак казваш: „Ти си мой пленник.“ Каза още: „Няма да те убия.“ Въпреки това ме пращаш да се удавя в морето с жена ми, дъщерята на великия главатар Оту.

Този път Тетаити замълча. Остана равнодушен към доводите на Пърсел, но не и при намека за роднинските връзки на Ивоа. Оту и баща му бяха братя. Ивоа му беше братовчедка, а думите на Пърсел му вменяваха във вина гибелта на Ивоа.

— Пеританите са лоши хора — заяви най-после той със сдържан гняв. — Ти трябва да си заминеш. Но ако сестра ми Ивоа желае, може да остане.

Зложелателството в този израз беше очевидно, защото Тетаити не можеше да се усъмни ни най-малко в решението на Ивоа. Пърсел се отчая. Такава омраза, такова вероломство… Невъзможно беше да се разберат.

— Слушай — каза той, — аз не вдигнах оръжие срещу тебе. Дойдох в стана ти с Ману-Файте. Жена ми е отишла в гората против волята ми. Защо се държиш така с мене?

— Хитър човек си ти — отвърна презрително Тетаити. — Затова си още жив. Но все пак трябва да си вървиш. Не искам перитани на острова.

Настъпи мълчание, после Пърсел каза:

— А какво ще стане, ако откажа да замина?

— Ще те убия — отвърна Тетаити без никакво колебание.

— Сега ли?

— Сега.

Пърсел загледа зорко храстите пред себе си, но не видя нищо, нито святкащ поглед, нито цев на пушка.

— Ако ме убиеш, жените ще се опитат да отмъстят за мене.

Тетаити изръмжа нещо, което можеше да мине за презрение, но не изрече нито дума. Явно беше, че не желае да предизвика жените с приказки, които този перитани би могъл да повтори. „Не иска да ги дразни — помисли Пърсел. — Иначе щеше да ме убие досега.“

Пърсел мълчеше. Страхът бе изчезнал напълно, съзнанието му беше ясно и студено. От няколко секунди страшно се изкушаваше да каже: „Островът е толкова мой, колкото и твой. Аз не съм ничий пленник. И няма да си отида.“ Подобно поведение имаше достойнството, че е откровено, но той все пак се поколеба в последния миг дали да го възприеме. Пред един Мак Лауд не би се колебал. Но Мак Лауд претегляше всяка своя стъпка. Човек можеше да предвиди действията му. А Пърсел не беше така сигурен в поведението на Тетаити. Таитяните бяха способни да постъпват пресметливо. Но не винаги осъществяваха докрай сметките си. Пътьом намираха внезапно по-дълбоки основания да се отклонят от разума. В случая с главите например, въпреки доброто си име, Тетаити не бе постъпил благоразумно. При най-голямо желание да не дразни жените, той ги бе настроил против себе си.

„Ако му се опра — помисли изведнъж Пърсел, — Тетаити е способен да приеме възможността за открито сблъскване с жените само от честолюбие — или за удоволствието да види и моята глава набучена на копие.“

— Добре — каза той твърдо, като изричаше отчетливо всяка сричка. — Ще си отида. Но трябва да ми дадеш време.

— Защо ти трябва време?

— Жена ми е бременна. Не може да роди в пирога сред океана. А преди да заминем, трябва да оправя пирогата.

— Какво ще й правиш?

— Покрив.

— Защо ти е покрив?

— За да запазя жена си и детето си от вятъра.

— Колко време ще ти е нужно?

— Два месеца.

Тетаити наблюдаваше лицето на противника си през процепа на един кол и не знаеше какво да мисли. Олекна му като чу, че Адамо е съгласен да замине. Иначе трябваше да го убие, а в такъв случай, Еатуа да му е на помощ! Жените щяха да се бият като бесни с него! Но виждал ли се е някога такъв маамаа — да туря покрив на пирога? Това беше само хитрост! Средство да печели време. От друга страна жените никога нямаше да пуснат Ивоа, преди да роди.

— Давам ти исканото време — отвърна кратко Тетаити. — Но кажи на жена си да се прибере в къщи.

— Ще й кажа — отвърна след малко Пърсел.

Почака още няколко секунди и тъй като Тетаити продължаваше да мълчи, той се завъртя кръгом и си тръгна.

Щом се върна при жените, каза тихо и бързо: „Ще ви разправя всичко у дома“ и продължи пътя си, последван от ваинетата. Не искаше да създава драми пред стените на па, отдето Тетаити би могъл да ги чуе.

Вървеше бързо. Учудваше се, че се чувствува облекчен, почти радостен. А му предстоеше да се бори с океана, в лодка с осемдесет сантиметра дълбочина!… Но ще се бори и ще сполучи. Откато бе почнала войната, непрестанно го преследваха като дивеч. В океана щеше да бъде сам срещу страхотните ветрове, но ще бъде поне далеко от хората.

Когато най-сетне седна у дома си, сложил ръце върху облегалките на креслото и разтворил широко подвижните врати пред слънцето, Пърсел се почувствува спокоен и в безопасност. Очакваното избухване не стана, може би защото двата месеца се сториха на таитянките толкова далечен срок, че не си струваше да се вайкат още от сега; а може би и поради умората, която започваше да се чувствува в държането им. Лицата им не изразяваха скръб, а само някаква скована неподвижност. Говореха малко и без оживление. При все че бяха плакали сутринта, сълзите им се бяха вече пресушили.

Някогашната веселост припламна за миг само когато Итя каза съвсем сериозно, че Тетаити е тридесетгодишен, следователно е стар и може да умре преди заминаването на Адамо.

Друга случка също внесе известно успокоение. Ваинетата си задаваха главно два въпроса: дали Тетаити щеше да убие Адамо, ако Адамо бе отказал да замине? И дали Адамо бе постъпил разумно, като се бе съгласил да замине? Спорът беше на приключване, когато Ороа изцвили ненадейно и се скара с Ваа, като й каза, че след като бе отговорила с „да“ на първия въпрос, беше глупаво да отговори с „не“ на втория. И наистина, ако Адамо беше убеден, че ще бъде убит, ако не замине, имаше ли смисъл да каже „не“? Тази забележка остана без последствие — Ваа отказа да установи някаква връзка между двата въпроса. Тогава възмутената Ороа я сграбчи за раменете и с пламнал поглед и потръпващи ноздри я раздруса така здраво, че Омаата се развика:

— Ауе! Ваа носи дете!

При тия думи Ваа се разнежи, разплака се, а Ороа й се извини, прегърна я и се залови да я милва и утешава.

Настъпи ново мълчание, по-тъжно и по-тежко от всеки друг път. Омаата стана и каза, че трябва да свършат неотложните работи — да донесат вода и да наловят риба.

Тежък миг настана, когато се преброиха и трябваше да определят кои да отидат за вода. Преди осем месеца от голямата пирога бяха слезли двадесет и седем пътници. През последните три дни четиринадесет души бяха умрели от насилствена смърт: осем перитани, петима таитяни и една таитянка. Така че на острова бяха останали само тринадесет души: един перитани, един таитянин и единадесет ваинета.

Решиха да не искат от Ивоа и Ваа да участвуват в смените за вода. От Тетаити също, защото той нямаше да се съгласи да излезе от па; нито — по единодушно мнение на всички — от Адамо, защото това би означавало да го поставят по-долу от Тетаити. Така че носенето на вода легна върху плещите на една-единствена смяна от осем жени, които трябваше да изпълняват това задължение през ден. При все че не беше никак весело, то бе прието със забележително равнодушие и без никакво роптание.

Като не можеха да използуват Тетаити и за риболов, решиха, поради същите съображения, за запазване на достойнството му, да не натоварват с тая работа и Адамо, а да я възложат на Ороа, която бе научила от Мак Лауд да лови риба по перитански и щеше да предаде това изкуство на другарките, които си избере.

Жилищата създадоха повече грижи, но разискванията бяха така потайни, че Пърсел трябваше да напрегне цялото си внимание, за да може да ги следи. Омаата постави ясно въпроса: щяха ли и занапред да живеят поотделно, всяка в къщата си, или щяха да се съберат по две, дори по три заедно? Всички се спогледаха, но никоя не изглеждаше склонна да се изкаже по принцип върху тоя проблем. Най-после Итя взе думата и заяви, че тъй като няма свой дом, може или да отиде в къщата на бедната Амурея, или, ако някоя я иска, да отиде при нея. Каза това, без да погледне някого, със скромност, която доказваше колко е поправила държането си. Последва доста продължително мълчание с дейни съвещания чрез погледи и кимания, чийто шифър остана неразбираем за Пърсел. После Омаата каза, че ако Итя не се страхува да бъде смазана, когато хазайката й се обърне в леглото си, би се радвала да я вземе при себе си. Все още съкрушена, Ороа каза, че би се грижила с готовност за Ваа, било у дома си, било в къщата на Ваа. „У дома“, отвърна Ваа с тон, от който веднага пролича, че колкото и да е удобна със стенните си шкафове, къщата на Ороа стои много по-долу от нейната. Настъпи ново замълчаване, нови споглеждания, после Авапуи каза, че е готова, „разбира се“, да прибере у дома си Итиота. Това „разбира се“ бе разбрано сякаш от всички, освен от Пърсел. След това настъпи неловкост, защото видяха, че Тумата остана сама. По причини, които Пърсел не можа да отгатне, изглеждаше, че нито Омаата, нито Авапуи могат да приемат още едно лице. Трябваше да мине известно време докато Ороа, заета да се грижи за Ваа, се досети, че на нея се пада да покани Тумата. И го стори с готовност. Но всичко щеше да пропадне, когато Ваа се възпротиви, като заяви, че къщата й била много малка за трима души. Ороа се възмути дотолкова от тия думи, че я сграбчи отново за раменете, с явното намерение пак да я раздруса. Омаата се намеси и разреши с две думи въпроса: нареди Тумата да отиде у Ороа, а Ваа само да нощува там, като стои денем у дома си.

Решиха също да се върнат към общо готвене и да отворят пак общинската пекарня на пазара. Пърсел се запита дали жените ще включат в това снабдяване и Тетаити, но не можа да довърши мисълта си. Въпросът бе решен сам по себе си. Определиха Итиота да носи дела на „ония от па“ (така ги нарекоха тактично). Пърсел се възхити от това решение. То беше не само великодушно, но и хитро — можеше да мине едновременно за доброжелателство и за опипване на почвата.

Той не се намеси нито веднъж и не остана с впечатление, че намесата му се очаква. Явно беше, че на острова се установява женска власт, че жените поемат без шум и без претенции управлението на селището. Всичко стана бързо и разумно, с малко приказки и възможно най-малко свади.

Омаата даде знак за тръгване. Когато всички жени излязоха, Пърсел я задържа на прага. Ваинетата продължиха пътя си, без да се обърнат.

— Омаата — каза той като сниши глас, — искам да видя Ивоа.

Тя погледна горичката пред себе си, но не отговори.

— Чуваш ли? — повтори с едва уловимо нетърпение Пърсел.

— Чувам — отвърна Омаата и спря върху му големите си очи.

Докато траеше събранието, тя беше крайно възбудена. Но сега нещо сякаш угасна в нея, погледът й беше тъжен.

— И така?

— Знам какво ще искаш от Ивоа, човече. Тя няма да се съгласи.

— Кажи й, че искам да я видя.

— Няма да иска.

— Няма да иска ли? — повтори полуобидено, полунедоверчиво Пърсел.

— Няма да иска — отвърна невъзмутимо Омаата. — Защо да те види? За да откаже каквото ще искаш?

— Аз искам нещо разумно.

— Не — отвърна Омаата и поклати глава, втренчила тъжно поглед някъде далеко напред, сякаш да пресече горичката и да проникне до сърцето на Тетаити.

И добави:

— Не. Засега не. По-нататък може би.

— Само аз мога да съдя кога е разумно — каза студено Пърсел.

Омаата наклони глава към него и му се усмихна.

— Ох, петленцето ми, кой познава по-добре таитяните, ти ли или ние?

— Дадох обещание на Тетаити — каза след малко Пърсел.

— Ауе — отвърна Омаата като вдигна грамадните си рамене, — той ще узнае, че Ивоа не се е съгласила да дойде.

— Как ще узнае?

— Ще го кажа пред жените.

Пърсел вдигна очи, съвършено смаян.

— Ти мислиш, Омаата, че някоя от жените… Невъзможно! Той не излиза никога вън от па.

Омаата се поусмихна.

— Не е потребно да излиза.

— Итиота ли?…

— Не, не. Итиота ще му носи ядене. И нищо повече. Ауе, тя мълчи като сом. Затова я избрах.

Пърсел постоя за миг, без да продума, после помисли изведнъж: „Шлюзата. Тя не е само за отбрана. Служи и за приемна. Посетителката ще може да види Тетаити, без да види главите. Честолюбието е пощадено…“

Сложи ръка малко по-нагоре от дебелата китка на Омаата.

— Затова ли предложи жените да нощуват по две в къща?

— И дори по три — каза Омаата.

Ясно. Имаше пред вид тройката от Източния булевард: Тумата, Ороа, Ваа. По-точно Ороа. Ороа, която „още докато беше при Скелета, пък и когато беше с Уили…“ Човек можеше да вярва на Итя: беше добре осведомена. Той каза гласно:

— Ороа ли?

— Ще ти изпратя Итя, чеденце — отвърна Омаата. — Днес тя ще ти донесе яденето.

Обърна му гръб и си отиде. Пърсел не се учуди от това, че тя не отговори на последния му въпрос, но се учуди, че бе казала толкова много неща преди това. Може би за да го накара да се предпазва. Да му подскаже, че всички жени не са безопасни…

След обеда Пърсел поспа. Когато се събуди, забеляза, че Итя бе изчезнала. Натовари на рамо няколко дъски, взе сечивата си и тръгна към залива Блосом. Не бе изминал и петнадесет метра по Източния булевард, когато към него се присъединиха Омаата, Итиота и Авапуи. „Трябва да са ме дебнали — помисли веднага той. — Жилището ми е под добра охрана.“ Ваинетата го освободиха от дъските, биха взели дори сечивата му, ако им бе позволил. Уличката на канарата продължаваше двадесетина метра успоредно с па и Пърсел забеляза, че докато бяха в близост с оградата, жените вървяха между нея и него.

В подножието на канарата имаше начало на доста висока и широка, но не и дълбока пещера, която служеше за заслон на трите лодки от „Блосом“. Там бяха запазени от слънцето и от югозападния вятър — най-силния на острова. На това място пред канарата имаше срутени скали, които пясъкът бе покрил полека-лека, така че дори при прилив прибоят не достигаше до входа на пещерата. Но за по-голяма сигурност лодките бяха все пак вързани с въжета и куки. Напролет ги бяха изстъргали и пребоядисали (защото в трюма на „Блосом“ имаше достатъчно боя, за да го подновят през време на дългото пътуване от кила до върха на мачтите), а след това ги бяха покрили с брезентите им. Мачтите и запасните реи бяха наредени върху подпори, забити на два метра височина в канарата.

Пърсел отвърза брезентите и огледа внимателно лодките, като забиваше от време на време в дъските им върха на джобното си ножче. Не откри загнила част. И трите лодки бяха добри. Но двете бяха проядени на няколко места от червоточина. Само една беше съвсем здрава, освен това дъските на борда й не се захлупваха наполовина, а влизаха една в друга с дълбеи. Нея именно избра.

Той изправи мачтата с помощта на Омаата и Авапуи, постави долната рея и измери разстоянието между нея и пода. Височината беше 1,35 метра. Реши да направи покрива на височина 1,20, за да остави 15 сантиметра за движението на реята от борд до борд. Тъй като от пода на лодката до основата на мачтата имаше 85 сантиметра, покривът щеше да увеличи само с 40 сантиметра външния брод и нямаше да засегне устойчивостта на плавателния съд. Под напречните греди отвътре кабината щеше да има едва 1,20 метра височина, а това беше много малко, но човек щеше да се чувствува все пак добре, когато е седнал.

Тъй като дължината на лодката беше общо 7 метра, Пърсел определи дължината на покрива на 5,80 метра и остави само 1,20 за кабинката на рулевия. В същност никак не му се искаше да има такава открита кърма, която беше според него слабото място на лодката — от там можеше да нахлува вода, а това беше много опасно, особено при буря. Би предпочел да постави палуба от край до край, като остави за вход място колкото да се провре един човек. Но се отказа от това си намерение, защото в толкова малък и нисък плавателен съд положението на рулевия, непрестанно плискан от пръските на вълните, нямаше да бъде никак завидно.

Отначало възнамеряваше да построи класическа палуба, със страничен ходник към носа. Но след като размисли, реши да направи мостик. Палубата щеше да построи изцяло, което улесняваше направата й, осигуряваше по-голяма устойчивост на лодката и оставяше долу повече място за кабината. Като разреши и този въпрос, той се погрижи за двояката закръгленост на палубата: трябваше да бъде вдлъбната отпред назад и изпъкнала от левия към десния борд. На пръв поглед извивът по дължината не представляваше никакви трудности. Като се продължи всяко ребро с отвесна подпора, излизаща с 40 сантиметра извън обикновените подпорни греди и като се свържат тези подпори от носа до кърмата, ще се получи задоволителна заобленост. По-мъчна беше напречната заобленост; тя трябваше да се получи очевидно чрез напречните греди, които ще поддържат напречните дъски на палубата, а извивката им трябваше да се определи и начертае. Пърсел си припомни, че тази извивка се нарича дъгова и че вероятно е учил някога да я изчислява, но спомените му спираха до тук. Спомни си за Мак Лауд със съжаление, от което сам се изненада. Прогони бързо тая мисъл, взе си бележка да потърси из книгите на кораба и отложи решението за по-късно.

Донесъл си бе прибори за писане и започна да отбелязва мерките, за да си направи скица. Като свърши, видя, че няма какво да прави на плажа и че съвършено напразно бе донесъл сечивата си. Първата му задача се състоеше в това да направи план на покрива, да изчисли извивката на напречните греди и да ги начертае с тебешир върху пода на колибата си.

Отиде на плажа и потърси с поглед жените. Отначало не ги видя, после грамадните закръглени рамене на Омаата се подадоха изпод огромния пенлив свод на една вълна. Показаха се още две мургави глави, които редом с нейната изглеждаха като глави на деца. Една ръка се издигна над водата и замаха, а три гласа започнаха да скандират кресчендо в хор:

— А-да-мо! А-да-мо! А-да-мо!

Ехото препрати този зов от канара до канара из цялото заливче.

Пърсел не мръдна. Надяваше се, че жените ще продължат да повтарят напевно името му. Сянката на канарата се удължаваше видимо пред него. Стори му се, че почти усеща как земята се върти около оста си в пространството, отнасяйки хората и престъпленията им върху своята кална кора.

— А-да-мо! А-да-мо!

Тръпки пропълзяха по снагата му от странните извивки на ехото. Всичките му нерви потрепераха. Беше така прекрасно, че просто изпитваше болка. С разпилени черни коси по раменете, ваинетата размахваха ръце като палми. Те бяха изцяло огрени от слънцето, а той беше на сянка, сякаш се намираше в друго полукълбо, отнасян далеко от тях, накрай света.

Съблече се и изтича надолу по червения пясък. Наклонът беше стръмен и той се спускаше с луда бързина. Отмина сянката на канарата, плажът стана охров, морето беше лазур и елмази, едва усети студ, когато се потопи в него. Прибоят го погълна още от въздуха, на невероятна височина, завъртя го във вихрушка от пяна и тъмносиня вода и с един-единствен исполински тласък го запрати на сушата.

След малко той лежеше сам на плажа — жените бяха все още във водата. Към тях се бяха присъединили сега и Ороа, Ваа и Тумата. Въпреки късния час, Пърсел усещаше как слънцето пари изгорелите му рамене. Обърна се на гръб, затвори очи и сложи ръце високо на челото си, за да засенчи очите. Стисна устни. Как не му се искаше да мисли! Времето минаваше. Той виждаше само червени отблясъци и кръгове зад затворените си очи.

Някой извика доста силно. Пърсел трепна, отдръпна ръце от челото си и отвори очи. Отначало изпита само смътна мъка, тежест в гърдите, гърлото му се сви. После истината прониза изведнъж утробата му като нож: Меани беше мъртъв. Пърсел се огледа наоколо. Нищо не беше променено. Слънцето си беше на мястото — и морето, и пясъкът, и гласовете на жените, и сянката на канарата. Земята се въртеше, въртеше. Земята! За какво служеше тя? Той лежеше захвърлен на пясъка като празна раковина. Да, точно така, като раковина, нямаше друга дума — една празна, празна раковина… Обърна се и заби задъхано пръсти в пясъка. Самотата беше ужасна, но той не можеше да заплаче.

След миг стана и се хвърли във водата. Прибоят го завъртя отново, но този път синевината му се стори по-тъмна, по-страшна. Изпита облекчение, когато вълната, която го отнасяше към открито море, бе върната от настъпващата. Щом усети пясъка под нозете си, той се затича, за да избяга от новата вълна. Спря се запъхтян, жените бяха пред него: насядали в кръг на пясъка, те решеха дългите си мокри коси. И изведнъж забеляза Итя. Съвсем мъничка сред просторния плаж, тя тичаше към него откъм канарата. Огромната скала се извисяваше зад нея на шеметна височина. Когато вече го наближаваше, тя направи неочакван завой, навлезе в огряното от слънцето място, потича още малко, хвърли се в обятията на Омаата, постоя за миг така да си поеме дъх, после й прошепна нещо на ухото.

— Адамо — каза високо Омаата, — Ивоа няма да дойде.

Жените престанаха да се решат и всички погледи се обърнаха към Пърсел. Той мълчеше. Поглеждаше ту Итя, ту Омаата.

— Видя ли я? — запита най-после той като се обърна към Итя.

Итя кимна.

— Видях я и говорих с нея. Няма да дойде. Не иска да върне пушката.

Пърсел наведе поглед и замълча. Новото беше само това, че Омаата и Итя се бяха наговорили да кажат пред другите жени несъгласието на Ивоа да излезе от горичката и да предаде оръжието си на Тетаити.

— Имам още нещо да кажа — заяви Итя, — но най-напред да се изкъпя.

Стана, хвърли се право в прибоя и изчезна в чудовищна вихрушка от пяна, откъдето нозете й се показаха за миг, колкото да се видят по-светлите й ходила. Жените продължиха да се решат с бавни и сръчни движения, които обикновено бяха много приятни на Пърсел. Той седна. Черната сянка на скалата все повече растеше. Беше само на няколко метра от ваинетата, а тъй като и приливът приближаваше, дружинката изглеждаше подслонена на малко пясъчно островче, което морето или сянката можеха всеки миг да погълнат. „Обземат ме натрапчиви мисли — каза си Пърсел. — Всичко виждам със страх.“ Погледна жените. Те не си губеха времето в напразни фантазии. Бяха така самоуверени, така добре знаеха какво трябва да вършат! Потърси с очи Ваа. За да й спести труда да вдига ръце, Ороа се бе заела да я реше и Ваа стоеше покорно с отметната назад глава. Изглеждаше чудесно — самодоволна, разцъфтяла, напълняла, в блестящо здраве, седнала тържествено между жените като кумир на майчинството. Сутринта бе умрял нейният тане. Лицето й беше все още тъжно, но тежките й издаващи умора черти бяха отпуснати, устните отворени в полуусмивка. Сложила ръце върху огромния си корем, тя гледаше в далечината с щастливо изражение.

Той се обърна гърбом към жените. Итя излизаше от океана, от цялото й прекрасно тяло струеше вода. Тя се приближи важно до дружинката, като артист, който излиза на сцената, и когато всички погледи се обърнаха към нея, каза отчетливо:

— Тетаити излезе от па.

Никой не се обади и тя продължи:

— Видях го!… Отивах на плажа. Вратата на па се отвори, ауе, уплаших се, скрих се зад един храст и ги видях като излязоха: Тайата, Раа, Файна и най-после Тетаити, с пушка в ръка.

Млъкна тържествено, сякаш очакваше да я разпитват, но тъй като никой не се обади, заговори отново:

— Затвори вратата, каза нещо на Тайата и тя остана пред входа. Ауе, много кротка беше, сигурно вече я е бил! После Тетаити тръгна покрай па откъм морето, а след малко се върна от другата страна.

След две-три секунди Омаата каза полугласно:

— Завършил е значи па.

Жените се спогледаха. И нищо повече.

— На твое място — каза Ороа като разтърси грива — аз нямаше да се скрия. Щях да се покажа и да река: „Пак ти казвам, човече, махни главата на моя тане!“

Итя наведе глава и закри очи с ръката си.

— Главата на моя тане не е на копие — почти прошепна тя.

Само тя от всички жени тук можеше да каже това. Трябваше да го каже, за да подчертае честта, която й се правеше. Но в същото време се срамуваше, защото можеха да помислят, че иска да се хвали.

— Време е да се приберем — каза Пърсел и стана.

Приближи се до Итя, сложи ръка на рамото й и докосна с устни бузата й.

И тази вечер яденето му бе донесено от Итя. Когато се навечеря, беше вече мръкнало. Итя запали едно доедое пред прозорчето, за да прогони тупапау, а три други нареди на масата, за да може Адамо да чете. След това отиде да затвори плъзгащите се врати.

— Защо ги затваряш? — запита Пърсел като се обърна. — Времето е хубаво, луната грее.

Лицето на Итя стана строго.

— Омаата каза.

Пърсел я погледна.

— Кой заповядва тук — Омаата ли, или аз?

Но тя застана изпъната и неумолима пред него, като някакво войниче.

— Омаата каза: като запалиш светило, затваряш големите врати.

— Защо?

— Тетаити може да стреля срещу тебе от градината.

Всичко бяха обмислили. Кой знае дали доедое на прозорчето не беше предназначено да попречи на врага да види какво има в стаята? Пърсел продължи да чете. Итя седна с кръстосани нозе на леглото, сложила ръце на коленете си, без да мърда, без да продумва. Пърсел не чуваше дори дъха й. Щом вдигнеше глава от книгата, срещаше тъмните й очи, устремени търпеливо в него. Те бяха тъжни, но от мекия пламък на доедое личицето й изглеждаше по-кръгло и по-нежно.

— Why don’t you go to bed!?44 — запита най-после той.

Знаеше колко е щастлива, когато й заговори на английски.

— I go45 — отвърна тя веднага.

И легна. Пърсел я погледна.

— Искам да кажа, у Омаата.

— Няма да ида тази вечер — заяви все така твърдо тя.

После скръсти ръце на гърдите си и остана неподвижна, като смъртник. Пърсел стана и се поразходи из стаята. Явно беше, че някои неща се решаваха сега в острова, без да го питат. Очите на Итя не се отделяха от него. Той седна с гръб към нея и започна отново да чете.

След някое време забеляза, че не е обърнал листа. Стана, затвори ядосано книгата, обиколи няколко пъти стаята и легна до Итя. Тя скочи веднага, отиде да угаси трите доедое на масата, остави само това, което беше до прозореца, и зае отново мястото си в леглото.

След малко той се обади:

— Мъчно ли ти е, Итя?

— Мъчно ли? Защо?

— Много добре знаеш защо.

Тя се обърна към него. При светлината на единственото доедое не можеше да забележи очертанието на бузите й. Но по гласа й разбра, че я бе обидил.

— Защо питаш? В Таити не се приказва за такива неща.

И тя се бе затворила. Непроницаема. „Не се приказва за такива неща…“ Джоно умира. Омаата го оплаква цяла нощ. И нищо повече. Не споменава вече името му. Държи се, като че го е забравила. Всички постъпват така, сякаш са забравили своите тане. И все пак това не е равнодушие. Не, положително не. По-скоро стоицизъм. Странно беше да употреби това строго понятие за таитянките.

Пърсел се събуди посред нощ от някакъв лек шум. Отвори очи и се ослуша. Но дори като притаи дъх, не можа да разбере откъде иде шумът.

Итя се размърда, звукът се засили, той наклони глава към нея. Тя плачеше.

Доста време Пърсел не мръдна. Страхуваше се да не я оскърби отново, като й даде да разбере, че е усетил плача й. Съвсем бавно, както човек пристъпва насън, той пъхна ръка под главата на Итя и я притегли към себе си. Не чуваше вече нищо, но чувствуваше как рамото й се повдига под лявата му ръка. Така минаха няколко минути, после тя прошепна с разтреперан глас:

— О, Адамо!

Рамото й престана да се повдига, тя не мръдна вече и Пърсел помисли, че ще заспи, когато изведнъж Итя вдигна глава, протегна се до ухото му и каза шепнешком, учудена и отчаяна:

— О, Адамо, всички измряха!… Всички измряха!…

Изхлипа веднъж-дваж като дете, притисна се до него и каза тихо и жално:

— Искам да се върна в Таити…

След малко усети как се отпуска безволно в ръцете му. Ослуша се — тя дишаше дълбоко и равномерно.

Но сам той не можа да заспи. Чувствуваше се зле, не бе свикнал да спи в затворена стая. Стана, отиде на пръсти до вратата, отвори я, лунната светлина нахлу в стаята и той излезе на прага.

Една исполинска ръка го сграбчи веднага и го повали на земята зад един храст. Беше Омаата. Той не се удари. Поела го бе до себе си.

— Маамаа — смъмра го тя. — Какво търсиш вън?

— Да глътна малко въздух.

— А ще глътнеш някой куршум.

Усети нещо твърдо в ръката й. Опипа го. Беше нож. Тя стоеше на стража до къщата му, свита зад един храст, с оръжие в ръка! По тънката дръжка позна, че е ножът на Тими.

— Омаата…

— По-тихо.

— Мислиш, че ще нападне ли?

— Може и да не нападне. Но все едно. Трябва да те пазим.

— Защо?

— Ако не те пазим, ще го научи. А не бива да се изкушава.

Настъпи мълчание.

— Омаата…

Тя го погледна. Големите й очи светеха с черен блясък. Нищо. Нямаше какво да й каже. Едно „благодаря“ би прозвучало смешно.

— Прибирай се сега — каза тя.

После стана и през цялото време докато той отвори и затвори вратата, тя стоя изправена на прага, между горичката и него.