Островът на скъпоценностите

1. «Лудия граф»

Бухтата, край която е разположено прочутото като морски курорт градче Фалум, е обхваната отдясно от пристъпващ далеч напред, състоящ се от много стръмни скали бряг, а отляво — от дълъг, нисък нос, който се вдава в морето във формата на силно извит рог и до самия връх е обрасъл с гъста дъбово-букова гора. През нея водят само няколко тесни пътеки, даващи на курортистите възможност да се оттеглят от градския шум сред тишината на природата.

Тесният нос предпазва бухтата от високите вълни, гората пък задържа вятъра — едно обстоятелство, което допринася много за оживеното посещение на Фалум и позволява дори на плахите натури да се къпят или се поверят в лодка на опасните иначе вълни.

През един чудесен юлски ден три дами се разхождаха бавно по един от споменатите горски пътища. Те представляваха фрапираща група. Като оставим настрана летните им жълти шапки, едната беше облечена в синьо, другата — в зелено, а третата — в пурпурночервено. Синята, много дълга и мършава до дръгливост, носеше раирано в три цвята кипърско котенце, Зелената, дребна и възсуха, морско свинче, а Пурпурночервената, с къса, много дебела фигура, имаше на ръката си катеричка, която освен това бе прикована посредством нашийник и златна верижка към врата на своята носачка.

На никой не би му дошло на ума, че тези толкова различно дарени от природата разхождащи се жени са сестри.

— Да, добра моя Ванка — въздъхна Синята, — нашият брат Емил е по-внимателен към чуждите дами и дори с отвратителните си кучета, отколкото спрямо нас. Тези мъже са били и си остават варвари, които даже с най-голяма отстъпчивост не можеш направи по-различни!

— Те никога няма да проумеят, скъпа Фрея, че ние сме безкрайно по-чувствителни от тях — вметна Зелената. — И затова не е за завиждане девойката, която не може да се реши да встъпи в една траеща цял живот връзка с този род вандали.

— Да — изгука Пурпурната с мазен глас, — ние избрахме добрата част и никой няма да бъде взет от нас, макар че специално за мен би било лесно да сключа някой блестящ брак.

— Специално за теб? — попита оперено носителката на катеричката. — Чуй, Ванка, това «специално» звучи като оскърбление спрямо нас двете. Сестра Цила смята, понеже е най-младата, че й се предлага по-раншна възможност за брак от нас. Само че дамите изобщо не могат някога да остареят. Моите трийсет и четири години са…

— Извинявай, Фрея — възрази Дебелата, — през ноември ти стана на трийсет и девет!

— Трийсет и девет? А-а, ти май се грижиш повече за възрастта на другите, отколкото за своята.

— О, не, но аз мога да помня толкова лесно твоята, понеже ни делят точно десет години — ти си на трийсет и девет, а аз на двайсет и девет.

— От мен да мине. Но нека не спорим за такива маловажни неща! Най-главното при една брачна връзка след духовните достойнства си остава все пак физическата външност, а в това отношение, трябва да признаете, аз ви превъзхождам и съм в състояние да се харесам на всеки мъж.

— Има достатъчно господа, ценящи повече нежната фигура пред голямата дължина — изпъчи се Ванка.

— Също както аз съм в положението да се ползвам с опита, че блажената пълнота винаги е намирана от множество господа за очарователна — прибави Цила. — Това ми го каза дори лейтенант фон Волф, когото аз, както знаете, мога да причисля към моите най-нови завоевания.

— Ти? — извика Дългата. — Той само завчера ми призна, че съм му се присънвала.

— А аз — подметна Дребната, — преди малко изиграх с него партия сантасе, която той изгуби, понеже, както се извини, моята пленителна външност го обърквала. Много е мил този хер лейтенант фон Волф!

— Да, да, много! — пригласи Дългата с известна ирония. — Само си мисля, че… ама я вижте тази прелестна картинка!

— Къде пък?

— Непосредствено тук по водата. Но, Боже мой, та това е нашата Магдаленка!

— Наистина, нашето детенце! — включиха гласове другите и се втурнаха чевръсто напред.

Пътят, който следваха, излезе на едно тясно, обградено от три страни с гъсти храсти врязване на водата в сушата. Там бе вързана една лодка, чийто прът за платното бе свален. Отзад седеше едно момче в моряшки костюм от сив лен и непромокаема шапка, изпод която бликаше обилие от руси къдрици. То броеше някъде към четиринайсет години и беше насочило вниманието си към едно може би десетгодишно момиче, което се бе настанило на предната пейка и ловеше риба с въдица. То беше много мило, очарователно създание. Но подвижността, с която се посвещаваше на своето занимание, никак не допринасяше да се направи някой голям улов.

— Та как значи се казваш? — попита малката.

— Герд.

— Герд, ти ми харесваш. Имаш сила и ловкост почти колкото папа.

— Кой е всъщност твоят папа?

— Папа ли? Това е майор Хелбиг, който неотдавна покори цяла Зюдерланд. Така че сега ти можеш добре да си представиш колко много силен трябва да е.

— Да, а може ли да кара и лодка?

— Естествено. Аз не съм го видяла, наистина, ама той може всичко.

— И да плава под платна?

— Сигурно! Но най-добре го могат моите лели!

— Твоите лели? При вас и лелите ли се учат да плават под платна?

— Разбира се, защото папа много често казва, когато те излязат на разходка: «Слава и хвала Богу, ето ги че вдигнаха платна!» Та те значи трябва да разбират от ветроходство. Ти не си ли ги виждал вече?

— Не зная, защото не ги познавам.

— О-о, те са много лесни за разпознаване. Едната е дълга и носи една котка, другата е дребна и слаба и носи едно морско свинче, а третата е дебела и носи катеричка.

— Аха, това са значи твоите лели! Та те са известни в цялото селище. И те ли се казват Хелбиг, както твоят папа?

— Ами да, защото нали са му сестри. Освен това се казват още Фрея, Ванка и Цила. Ама Кунц вместо това казва Шрая, Цанка и Брюла [1].

— Кой е тоя Кунц?

— Той е нашият ординарец, когото аз много обичам и папа също. Но лелите все се джафкат с него и тогава той става бесен, нахвърля се върху тях и… си подвива пак опашката.

— А-а, тогава той сигурно не притежава истински кураж?

— Кураж? Съвсем определено колкото самият папа, ама пък нали не бива да се захваща със сестрите на своя господар. Само заради това си подвива опашката. Ти имаш ли си също папа, три лели и ординарец?

— Имам майка и един пастрок, после четири сестри, а слугата съм самият аз.

— Ти? Защо?

— Защото аз трябва да върша всичко. И въпреки това получавам много удари и по-малко храна от другите.

— Удари? Ти? — попита момичето полуучудено, полупрезрително.

— Да. Аз трябва да залагам мрежите и да возя дами и господа, а когато съм уловил твърде малко или съм спечелил недостатъчно малко, то получавам удари.

— Бедничкият! Колко всъщност?

— Те болят много, но аз не ги броя — отговори той гордо. — Когато се прибирам вкъщи, бащата е все пиян. Бих могъл да се отбранявам или пък да се махна, но после майка ще плаче, а не бива. В действителност аз си заслужавам ударите, понеже не давам на бащата всичко, а задържам нещичко за майка, иначе тя ще трябва да гладува…

— Боже мой, мила Ванка, чуваш ли? Това не е ли жесток баща?

Този възклик прозвуча иззад близките храсти, където трите сестри бяха подслушали последната част от детския разговор.

— Да, истински жесток баща, моя добра Фрея — потвърди запитаната.

— Не — намеси се Пурпурночервената, — не само жесток баща, ами даже жесток пастрок!… Но, моя сладка Магда, как се озова на това място тук?

— Герд ме докара, леличко.

— През целия залив?

— Да. Искаме да ловим риба с въдици.

— Ах, дете, ако ти се беше случило някакво нещастие! Можеш да се намокриш, можеш да настинеш, можеш да цамбурнеш, можеш да се удавиш!

— О, не, леличко, нищо няма да се случи, защото нали ме кара Герд.

— Герд значи се казва той?

Трите сестри погледнаха с видимо удоволствие неговата крепка фигура и загорялото му лице.

— Действително ли умееш сигурно да управляваш една лодка? — подпита Синята.

— Няма защо да се страхувате, милостива фройлайн. Искате ли и вие да пробвате? Имам достатъчно място.

— Да, много бих желала, защото обичам да се разхождам с гондола. Но сестрите се страхуват, а моето котенце не може да понася водата. Ами ако вземе да ми се разболее от морска болест!

— Едно котенце никога не го хваща морска болест, уважаема фройлайн — усмихна се момчето и по същото време взе думата Цила:

— Ние да се страхуваме? Знаеш ли, Фрея, че това е клеветничество? Та аз нали приех една покана на хер лейтенант фон Волф за пътуване с платноходка.

— Аз също! — заяви Ванка.

— И аз! — потвърди Фрея.

Качването на непохватните дами бе свързано действително с известни мъчнотии, ала с помощта на Герд премина добре. Изобщо момчето показваше увереност, която вля доверие у дамите.

— Накъде? — попита то, когато лодката се раздвижи. — Към града или малко навътре?

— Навътре, ама само малко — реши Фрея.

— Тогава можем да поставим платното.

Той изправи мачтата и издърпа нагоре ветрилото. Лекият бриз го изпълни и лодката се плъзна спокойно, леко наклонена настрани навътре по бухтата. Трите сестри първоначално изпаднаха в обичайната страхливост пред водата. Но при доброто водене и сигурния ход на съда полека-лека изгубиха своята угриженост и между тях и момчето се завърза разговор, който им вдъхна уважение към малкия моряк, умеещ така открито и честно да гледа на света и така разсъдливо и учтиво да отговаря.

Прекрасното време беше подмамило навътре множество други лодки, така че по искрящите вълни цареше оживено движение. Един от тези съдове със своето своеобразно поведение привличаше всеобщото внимание върху себе си. В него седяха двама господа, които като че си бяха поставили задачата възможно най-много да досаждат на другите платноходки.

— Кому принадлежи тази лодка? — попита Ванка.

— На един курортист — отвърна Герд. — Не му знам името, но трябва да е някой знатен мъж, тъй като прави все такива безчинства, без полицията да му го забрани. Колчем тръгне по вода, винаги се държи както сега. Гребе напреко на курса на другите, за да ги плаши. Пръска ги целите с вода, ако са дами. Хвърля по тях гнили плодове и даже се случва да обръща по-малки лодки. Аз го мразя.

При последните думи юношеското му лице възприе враждебен израз.

— Нещо наранил ли те е?

— Да. Аз се връщах с майка от брега и той ни срещна. Ние имахме да носим едно тежко дървено ведро с риба и трябваше да му се дръпнем от пътя, макар да имаше място за двайсет души. Не успяхме да отстъпим с товара си достатъчно бързо настрани и оня удари майка на два пъти със своя бастун. Аз поисках да го хвана, ала майка ме възпря. Ако още веднъж ми стори нещо подобно, нищо няма да ми попречи да го напердаша.

Те кръстосваха в широка дъга и стигнаха по този начин до вътрешността на бухтата. Тогава споменатата лодка описа завой и се насочи към тях. Фрея сложи ръка над очите, за да ги заслони от слънчевата светлина и извика:

— Сега знам кой е този!

— Е? — попита Ванка.

— Граф фон Хоенег.

— Възможно ли е? Лудия граф? И той идва към нас! Малкия, махни се от пътя му! Той иначе ще ни изиграе някоя лоша шега.

— На вас все пак нищо няма да стори! — поклати глава хлапакът.

— И въпреки туй! Внимавай, момче! Те гребат право към нас. Наумили са си нещо лошо.

Наистина, графът приближаваше по начин, който правеше основателно това подозрение. Когато разпозна дамите, го чуха да се изсмива грозно и се провиква:

— Ало, кои пък са там? Трите папагала, ха-ха-ха-ха!

После нашепна няколко думи на своя спътник, след което взеха такова направление спрямо линията на движение на Герд, че ясно си прилича намерението им да се сблъскат с неговата лодка. Дамите нададоха силен вик за помощ.

— Дръжте се здраво за седалките! — извика Герд. — Не мога да се отклоня, ако са ни хвърлили око, но мога да способствам ударът да е поне лек.

Тъмните му очи мятаха гневни светкавици към двамата противници.

— Обърнете надясно! — повели им той.

— Обърни ти наляво, тъпо копеле! — изхили се графът. След няколко мига неговата лодка трябваше да нацели точно по средата плавателния съд на Герд. Тогава този извъртя рязко с всичката си сила кормилото и пусна въжето, така че платното изплющя и пропусна вятъра. Лодката се подчини, забави ход, повдигна се отпред нависоко и завъртя нос. По този начин ладията на графа се удари вместо под прав, под един много остър ъгъл в предната част на платноходката. Въпреки това трусът беше значителен за несвикналите с морето жени. И най-вече бе изненадана Магда, понеже бе заела място отпред при острия връх. Тя напразно опита да се задържи, изгуби равновесие и се прекатури през борда.

— Хола, пиленцето заплава. Измъкнете го! — извика графът ухилен и продължи да гребе.

Трите сестри седяха като парализирани от страх. Другите съдове бяха видели събитието и приближиха с най-голяма бързина, за да помогнат. За щастие това вече не бе нужно. Герд бе скочил веднага след момичето, хвана го с дясната ръка и държейки се с лявата за борда, го прехвърли в лодката. За минута бяха обградени от всички налични съдове и наоколо се зачуха изрази на съчувствие и най-дълбоко възмущение.

Единствено Герд беше запазил спокойствие.

— Съседе Класен, вие имате място — извика той. — Я вземете дамите във вашата лодка и ги отведете у дома им!

Няколко ръце се протегнаха и дамите въпреки страхливостта им бяха благополучно прехвърлени в другата лодка. След това Герд отново улови вятъра в платното и сграбчи кормилото.

— Хола, момче, нали няма…?

— Напротив, напротив, съседе Класен!

— Славен момък! Тогава само се дръж стабилно!

Лодката на графа се беше насочила към изхода на бухтата.

Герд стори същото. Той огледа платното, проучи укротеното от ниския нос биене на вълните и после прикова остро очи в противника. Неустрашимото момче имаше сега вятъра на своя страна. То познаваше лодката си и знаеше, че наказанието на врага ще му се удаде. Че онзи бе граф, а той един беден рибарски юноша, за това не се питаше.

Графът беше твърде малко опитен по вода, за да схване още от самото начало намерението на момчето. Но постепенно прозря грозящата го опасност, Само че не стори нищо, за да я избегне. Вероятно му се струваше нещо невъзможно, това хлапе да дръзне да изпълни един такъв план срещу него. Те сега държаха паралелно един с друг направление към скалистия бряг; обхващащ бухтата от дясната страна. Тук имаше няколко плитчини и наноси, за които графът нищо не знаеше, ала Герд ги познаваше много добре.

— Хей, внимавайте! — викна момчето и обърна носа на своя съд.

— Хей, момче, спри! — прозвуча насреща му.

— Не мога, иначе ще ме отнесе към скалите.

— Мътните го взели, тогава спусни платното!

— Невъзможно. После няма да мога да се отклоня от рифовете.

Хитрият хлапак наистина се бе докарал в положение, което му правеше невъзможно да спре или легне по друг курс. Неговата лодка беше по-голяма и с платно, тази на графа беше лека и имаше двама гребци, които не бяха момчета. Тя бе значи съдът, който трябваше да се отбие. Графът опита това най-сетне, ала беше вече твърде късно — платноходката връхлиташе под пълния напор на ветрилото като стрелнал се ястреб.

— Хой, обърнете към бака! — извика Герд.

Това ставаше с пълна пресметливост. Той беше вече видял, че двамата искат да обърнат към щирборда, съблюдаването на неговия вик щеше следователно да доведе неприятелската лодка с цялата й ширина пред неговия нос.

— Хой, недостатъчно, твърде малко! Спрете, момчета!

Надавайки този последен вик, той отпусна ветрилото, за да не разбие или доведе до обръщане собствената си лодка чрез пълното използване на вятъра. Сегашният сблъсък беше съвсем различен от предишния. Той се случи с непреодолима сила в средата на графския съд. Дъските му изпращяха и той се преобърна с кила нагоре. Предната част на рибарската лодка се възкачи за няколко мига по чуждата лодка, после се плъзна обратно надолу.

Графът и придружителят му бяха надали крясък и бяха запокитени и двамата надалеч във водата. Тъй като все пак бяха горе-долу добри плувци, се задържаха на повърхността, забелязаха подводните скали наблизо и заплуваха към тях, понеже преобърнатата лодка нищо не можеше да им помогне.

Герд също беше изкрещял и изхвърлен във водата, ала само за вид. Един по-внимателен наблюдател щеше да схване, че неговият крясък бе вик на ликуване, а скокът във вълните — доброволно извършен. Въпреки младостта си той притежаваше достатъчно остър ум, за да разсъди всичко. За в случай че графът подадеше оплакване срещу него, той трябваше да съумее да се защити. Ето защо греба възможно по-дълго из водата наоколо и се изкатери обратно в лодката си едвам когато другите застанаха върху подводните скали, плакнати до хълбоците от вълните.

— Стой, момче, ела да ни вземеш! — повели графът със строг тон.

— Невъзможно, човече! Моят съд гази твърде дълбоко. Не мога да приближа. Да се бяхте отдръпнали, нямаше да се насадите в кашата.

— Тогава докарай поне моята лодка!

— Няма смисъл. Дъските се потрошиха. Впрочем сам не бих могъл да я обърна, а пък и виждате, че тя вече потъва. Ето, сега замина на дъното!

Наистина, под съда възникна един фуниеобразен въртоп, който го повлече под водата. Герд беше извадил от морето своята непромокаема шапка и посегна към кормилото.

— Стой, чакай! — заповяда Хоенег. — Ние ще дойдем при теб.

— Също не става — ухили се момчето. — Лодката ми има отпред цепнатина, поглъща вода и аз не бива да рискувам да кача още двама души. Но ще кажа на онези там на плажа да дойдат да ви вземат. Може би ще се намери някой да предложи лодката си на мъж, който претендира да е знатен, пък обръща съдове, пръска дами и събаря деца във водата. Такива номера тук никое хлапе не смее да върши, инак ще получи от даскала тоягата. Приятна баня!

Той отплава и забеляза с радост, че всички съдове бяха потърсили брега, за да не му развалят шегата. Когато пристигна там, подкани присъстващите да отидат да приберат графа.

— И през ум не ни минава, момче! — отговори един стар морски вълк, като му протегна добродушно десница. — Ти си свестен тип и ние ще се погрижим да не ти се случи нищо, ако оня там пожелае да се залови с теб. Но да го приберем, не! Приливът вече започва, бързо се покачва и нека оня вкуси малко вода, преди да го вземат на вързало. Ние нямаме задължение да го вардим от банята. Стражевата лодка е далеч извън хоризонта, а хората от спасителната команда са излезли до един на риболов, тъй като времето е хубаво и никой няма да вдигне тревога. Та нека си поритка оня!…

На една от най-красивите улици на крайморското градче се издигаше, заобиколена от добре поддържани дървета и ухаещи цветни площи, една прелестна вила, която през лятото биваше давана под наем на курортисти. Понастоящем тя беше обитавана от норландския майор Емил Хелбиг и неговата фамилия, Хелбиг — един много заслужил, но с обикновен произход офицер — беше законно придобил благоразположението на своя херцог и поради това се ползваше със значително влияние в Двора. Въпреки всичко той не се появяваше там с голямо удоволствие. Със своя прям характер изпитваше неприятно чувство в онези кръгове, където формата на общуване стоеше на най-преден план. Той се чувстваше най-добре сред себеподобните, а и се беше погрижил най-близкото му обкръжение да е от хора от неговия сой. Към прислугата му се числяха само войници с дълга служба и особено неговият камериер Кунц бе един мъжага, който не можеше да живее без своя господар, както и този без него. Те се бяха запознали в по-раншни времена на бойното поле и във военни и мирни години до ден-днешен бяха останали верни един на друг. Кунц познаваше всяка от особеностите на своя господар, беше се научил да се нагажда според тях и следствие на това се бе превърнал в едно малко отражение на офицера, пред когото от тази причина можеше да се позволи повече отколкото други.

Майорът седеше в стаята си, изпълнена с гъст тютюнев дим. По пода, софата и празните столове лежаха единайсет кучета от различна порода и големина, чувстващи се явно много добре в тоя димилник. Пред него лежеше едно произведение на генерал Клаузевиц, което той усърдно изучаваше. В един момент вратата се отвори и влезе с енергична стъпка един мъж, когото човек почти би могъл да обърка с него. Двамата носеха еднакъв сив, по военному скроен костюм, само този на майора бе изготвен от по-фин плат. Двамата бяха на една възраст, един ръст, имаха еднакво късо подстригани коси, едни и същи войнствени мустаци, но влезлият притежаваше само дясното си око, лявото беше изгубил следствие пистолетен изстрел. Той събра шумно токове, изпъна се като струна, сложил средни пръсти по шевовете на панталона, и зачака.

— Какво искаш, Кунц?

— Хер майорът беше заповядал да запитам сега дали ще излезем на разходка. Разбрано?

— А, да, да! Точно сега съм се вдълбочил в една изключително увлекателна книга. Известна ли ти е?

— Коя е, хер майор?

— На Клаузевиц.

— Отлична е, ама още не съм я чел.

— Откъде знаеш тогава, че е чак отлична?

— Защото хер майорът иначе не би я чел, разбрано?

— Хубаво! Къде е Магда?

— На разузнаване.

— Какво имаш предвид с това?

— Искаше да се поогледа как стоят нещата в гората там отсреща. Разбрано?

— Нали ти бях забранил да я пускаш да отива сама на такива места, Кунц!

— Прощавайте, хер майор, ние трябва така да възпитаваме малката фройлайн, че да няма никакъв страх! В тукашната гора не се въдят тигри и гърмящи змии. Разбрано?

— Хм-м! Къде са сестрите ми?

— Сигурно са напуснали Главната квартира, за да правят лов на ергени.

— Пет, Кунц, това хич не те засяга!

— Да ме прощавате, хер майор, ама то много нещо си ме засяга! Шрая приказва, никога нямало да се омъжи; Цанка хортува, не можела да понася никакъв мъж; Брюла пък гълчи, щяла да си умре стара мома. Въпреки това обаче постоянно се оглеждат за някой връх от мустак и ако не забършат нищо, прибират се вкъщи, изтеглили щурмовашки физиономии, и кряскат, дърлят се и реват на всекиго, ама преди всичко на мен. Аз получавам злостта от първа ръка и ето как даже много нещо ме засяга, когато са излезли на търсене. Разбрано?

Хелбиг се засмя. Той самият бе немалко страдал от особеностите на своите сестри и затова от време на време му беше приятно да притежава в лицето на Кунц един храбър съюзник.

— Къде е Хектор? — продължи да пита. — Тук са само единайсет кучета.

— Хер майор, това е пак един номер от страна на Червено-зелено-синята троица! Аз забелязах, че Хектор липсва и тръгнах да го търся. Когато минавах край дамските покои, чух отвътре едно ужасно кашляне, пъхтене, скимтене и кихане. Повиках кучето и данданията стана още по-голяма. Той беше това, ама вратите бяха заключени. Принудих камериерката да отвори и какво да видя?

— Е?

— Кучето беше пъхнато в пътната кошница. Биби, Лили и Мими поискали да си играят с него, ама той пък може да търпи само катеричката — другите създания мрази. Пощипнал малко Биби и Лили и за тая работа милостивите дами му вързали една пунгия енфие на носа и го затворили в кошницата.

— По дяволите, такива девически номера аз не позволявам!

— Аз също, хер майор! Трябва ли и аз да вържа така енфие на дамите, а? Те трябва да видят как се чувства едно хайванче при такова положение.

— Къде е кучето?

— Когато го освободих от кошницата й енфието, хукна и офейка. То ще иска да се възстанови вън на въздух, разбрано?

— То само ще се върне… След един час тръгваме на разходка. Имай готовност! Кръ-ъгом… марш!

Кунц направи кръгом и излезе с войнишка стъпка. Вън спря за кратко време — очевидно нещо да размисли. После се спусна бързо по стълбите към градината. Там градинарят се занимаваше с лехите.

— Хайнрих, имаш ли време?

— За какво?

— Нуждая се от обикновени и крастави жаби.

— Обикновени и крастави жаби? — подпита градинарят удивен. — Че за какво пък?

— За нашите дами, разбрано?

— Ах, прекрасно, великолепно! В такъв случай тичам веднага.

— Дълго ли ще продължи?

— След четвърт час ще имам пълна торба. Да донеса ли също някой и друг краб и морски паяк?

— Колкото можеш да наловиш.

— Добре. Бързам!

Извънредно доволен, Кунц се върна в къщата и се погрижи да не настъпи никакво смущение. Градинарят достави цяла камара от заръчаните гадинки. Двамата се промъкнаха в стаята, в която бе затворен Хектор, изтръскаха торбата в кошницата и се отдалечиха после незабелязано. Когато се касаеше да се отиграе някой номер на сестрите, то от хората определено никой не се изключваше.

Майорът междувременно си бе седял при своя Клаузевиц. По едно време отвън прокънтяха бързи крачки. Вратата се разтвори с трясък и дългата Фрея нахълта с бързина — неизбежната котка на ръката — и физиономия, даваща свидетелство за изключителна възбуда.

— Емил… братко!

— Мътните да го вземат, какво се е случило?

— Какво се е случило? Какво ли друго, освен дето Дявола си показа рогата, или което е все същото — Лудия граф!

— Аха, тоя! Пак ли?

— Пак! Боже мой, що за човек е това! Да бях офицер, кавалер, щях да го поканя на дуел и кълна се…

Тя издигна при тези думи стиснатия юмрук и тресна с него в знак на уверение край себе си по софата, на която се бе настанила, ала за нещастие нацели котката, легнала до нея. Несвикнало на такива обноски, животното подскочи с пронизително мяукане, стрелна се през стаята и излетя през отворения прозорец. Фрея се втурна нататък.

— Избяга! Братко! Господи Исусе, не виждаш ли, че сега и Биби е също мъртва? Само заради тоя ужасен граф!

— Също мъртва, казваш? Кой пък още е мъртъв?

— Боже мой, ти още не знаеш? Той я събори във водата и там…

Вратата отново се разтвори с блъсък и се появи дребната Ванка.

— Ти си вече тук, Фрея! Е, да, твоите крака са по-дълги от моите. О-ох, загивам, разпадам се! Направи място!

Тя се смъкна на софата и затвори очи. На майора му стана страшно.

— Та говорете най-сетне, де! Кой е мъртъв?

— Мъртва не — извика Ванка, — а само във водата…

— О, да, мъртва, напълно мъртва, моята сладка Биби! — извика се Фрея. — При едно такова падане няма как все пак да стигне долу жива!

— Гръм и мълния! — изруга майорът. — Кой е бил съборен във водата, ей това искам да знам! Изплюйте камъчето!

В този миг отвън се изпъшка, сякаш някакво чудовище пристигаше запъхтяно, и вратата за трети път се изблъска. Влезе дебелата Цила. Беше останала без дъх, а лицето й беше добило цинобърночервен цвят.

— Ах… их… ух… ууух! Ох, оох!

По време на тези отчаяни възклицания едри капки се стичаха от челото по страните й. Тя поиска да ги отстрани, ала във вълнението си се провини в едно много забележително объркване — притисна именно носната кърпа към борещите се за въздух гърди, а избърса с Мими, катеричката, потта от лицето. Животинката се бранеше с все сили срещу това деяние и ето как възвърна на своята господарка изгубеното дихание.

— Емил… знаеш ли вече?

— Аз? Нито дума! Ама какво пък собствено се е случило?

— Там… ето идва тя самата?

И наистина сега влезе Магда. Тя се завтече към баща си и го прегърна.

— Папа, нали няма да ми се сърдиш?

— За какво трябва да ти се сърдя?

— Е, задето Лудия граф ме бутна във водата.

— Теб? Възможно ли е! Но навярно по недоглеждане!

— Не, преднамерено. Но ти не бива да се караш, защото аз дотичах още преди лелите и се преоблякох. Това хич нищичко не ми навреди.

— Какво щастие! Я разкажете!

Тази повеля бе тутакси изпълнена от четири гласа, при това сестрите развиха една речовитост, която можеше да докара майора до полуда. Но той много добре знаеше, че не може да прекъсне шумния словесен порой и ето как зачака с търпение, додето изложението свърши.

— Къде отиде графът? — попита накрая.

— Не знаем. Той продължи да гребе.

— Към сушата?

— Не.

— Значи още не се е прибрал вкъщи? А как се казва това доблестно, сърцато момче?

— Герд. То има пастрок — отговори Фрея.

— Или по-точно един ужасен пастрок, който всеки ден го бие и малтретира — прибави Цила. — Ако то не беше се държало така умело, всинца щяхме да се издавим.

— Това е вярно — потвърди Ванка. — Ние трябва да му се отблагодарим.

— За това аз веднага ще се погрижа — взе решение майорът. — Вие можете да си вървите.

Те се отдалечиха към своите покои. Там им се наби най-напред в очи пътната кошница.

— Ах, ние съвсем забравихме кучето! — спомни си Фрея. — Ще отворим ли?

— Да, то е достатъчно наказано, а Емил би могъл да забележи липсата му.

Те вдигнаха капака и в същия миг от устните им екна един трикратен крясък на ужас. Погледите им бяха паднали върху пълзящото и стрелкащо се съдържание. Поискаха да избягат, ала синята рокля на Фрея се закачи за кошницата; тя бе съборена и изсипа своята сбирка от обикновени, крастави жаби и саламандри от близкото езерце, ведно с морски паяци, крабове, големи, дългоноги бръмбари и всевъзможни неприятни твари, каквито биват ежедневно изхвърляни от прилива на сушата, и които децата ловят, за да продават на пришълците. Те запълзяха и запъплиха наоколо из стаята, така че човек не можеше крак да постави на пода. Синята се метна на софата, Зелената скочи на масата, Червената опита да спаси краката си на един стол.

По време на това събитие отвън мина майорът с Магда. Двамата искаха най-напред да потърсят лодкарското момче. Следваше ги, както при всички излизания на Хелбиг, Кунц, слугата. Първите двама не обърнаха внимание на врявата в дамските покои, тъй като я сметнаха за продължение на състоялия се при майора разговор. Последният обаче отвори незабелязано вратата и хвърли един поглед върху комичната картина. С физиономия на искрено задоволство затвори тихо пак входа, превъртя ключа и го пъхна в джоба си. После се завтече след господарите.

Майорът се отправи най-напред към плажа. Стражевата лодка тъкмо бе завили покрай ниския нос, съгледа графа и неговия придружител и побърза да ги вземе на борда. Докара двамата на сушата мокри до кости. Графът не предлагаше гледката на герой, извършил някое достойно за прослава дело, и погледите на всички околностоящи се приковаха с видимо злорадство към него. Първият, който пристъпи насреща му, беше майорът.

— Хер граф!

— Хер майор!

— Вие сте си доставил удоволствието да ударите лодката на моите сестри?

— Ами! Тя беше погрешно управлявана от едно хлапе.

— Това хлапе умее да управлява по-добре от някои мъже. Да не би да се каните да твърдите, че сблъсъкът не е бил възнамерявай от вас?

— Да!

— Вие сте един нещастник!

— Хубаво! Това е едно мнение, за което ще трябва да се биете с мен.

— През ум не ми минава! Един почтен офицер не си петни шпагата с докосване на човек, който не притежава следа от култура и чест и вече се е охарактеризирал като мерзавец.

— Човече! — прогърмя графът.

— Я стига! Можете ли да отречете юмручния удар, който ви е нанесъл навремето капитан фон Фалкенау, защото сте нападнал една доста почтена дама и чиито неизличими следи и до днес могат да се видят по лицето ви? Един мъж на честта не може да се бие с вас, без самият да се лиши от чест. И все пак аз ще поискам удовлетворение от вас, но не с оръжие, а пред решетката в съда. Деянието ви — нападение на мирни хора, които лесно са могли да станат жертва на вашата бруталност — е престъпен акт. Хората ще съумеят да покажат и на един граф под какъв строг параграф на законника трябва да се постави тази постъпка.

Графът бе поискал да го прекъсне, ала не бе стигнал дотам. Сега отговори със заплашителна физиономия:

— Човече, вие говорите по този начин с мен от старческа немощ или слабоумие! Аз все ще успея да ви принудя да се биете с мен. А що се отнася до вашите закони, то точно аз имам правото да се позова на тяхната помощ… Дръжте си женорята и лодкаря изкъсо, би могло да ми хрумне да наредя да ги запрат!

Той тръгна, съпроводен само от мрачни погледи. Тогава пристъпи към Хелбиг един от лодкарите, въртейки смутено в ръце непромокаемата си шапка. Беше съседът Класен.

— Вие сте хер майорът, нали, а този малък, красив плавателен съд тук е вашата фройлайн дъщеричка?

— Да… Какво желаете?

— Аз моля за това храбро момче… Герд!

— А-а, Герд?

— Да. Той извади милостивата фройлайн от водата и вие бихте могъл да му сторите една услуга.

— Каква?

— Хм-м! Той от дълго таеше злоба към графа, защото оня оскърби майка му и днес си видя сметките с него. Графът искаше именно да прегази вашите дами и това не му се удаде, понеже Герд отлично си разбира занаята. После обаче момчето устрои лов по графа и проби дъното на неговия съд, така че пасажерите трябваше да стоят там във водата и да чакат, додето бъдат прибрани. Сега той ще направи донесение срещу момчето, нали самият го чухте и ето тук би било добре да се намери един височайши хер, който да се заеме с Герд. Той го заслужава, в това всеки може да ви увери.

— Наистина ли?… Къде живеят родителите му?

— Ей там в предпоследната колиба. Жената е образец, но мъжът е комарджия и пияница, който никога пръста си не мръдва. Момчето трябва всичко да печели и да изхранва цялото семейство… В замяна получава пердах достатъчно, но пък толкова по-малко за ядене. Майката е родом далеч оттук и, изглежда, е била красива девойка. Била е сгодена за някакъв кормчия, който трябва да е претърпял крушение по чужди морета, понеже така и не се върнал. Майката не искала да се омъжва, но я принудили, след което тръгнала с мъжа си за насам. По-добър от Герд няма, можете да бъдете уверен в това. Той заслужава да бъде взет под закрила срещу графа. Всички ние също ще сторим своето, ако бъде донесен на властите.

Майорът подаде ръка на мъжа.

— Момчето е спасило живота на дъщеря ми и от само себе си се разбира, че аз съм му благодарен. На вас също благодаря. Вие постъпвате като почтен съсед. И тъй, този Герд веднага се е разплатил с графа?

— Да, и то така умно и чисто, че никой от нас опитните моряци не би съумял да го извърши по-добре.

— Това ме радва!

— Но не бива да го казваме. Пред съда графът естествено сам ще си е виновен за сблъскването. За всяко вещо лице ще е лесно да го докаже, тъй като юношата умело си е свършил работата.

— Значи момчето притежава не само кураж и присъствие на духа, но също разсъдливост и интелигентност?

— Толкова, колкото му е потребно! Той не един и два пъти е управлявал спасителната лодка и във всеки свободен час заляга над книгите, които насъбира чрез заеми. Той е един славен момък! Сред нас има мнозина пътували надалеч морски труженици, които издъно разбират корабоплаването и знаят чужди езици и разни други неща. Той се учи при тях, но тайно, за да не получи наказание, защото неговият пастрок такива работи не търпи.

— Хубаво, ще го имам предвид! Тук ли е мъжът, докарал сестрите ми на сушата?

— Аз самият съм този.

— Забравено е да ви се плати, ето заповядайте!

Съседът Класен поблагодари за богатия дар, който му се падна, и после майорът тръгна с Магда към жилището на Герд.

Там не забеляза никакъв човек, ала от вътрешността се носеше приглушен плач. Той влезе и почти отскочи стреснато от гледката, която му се предложи.

На стената висеше Герд. Двете му ръце бяха вързани с ремък наедно и посредством клуп прикачени по такъв начин към един дебел пирон, че момчето едва можеше да стига с пръстите на краката пода. На това отгоре торсът му бе разсъблечен и така безмилостно обработен, че се виждаше сурово кърваво месо, а подът се бе оцветил в червено от кръв. В това положение продължаваше да виси, без звук от себе си да издаде. Очите му бяха отекли до червено, а от здраво стиснатите устни бе избила пяна на едри мехури. Край него се търкаляха пръчките, с които е бил нанесен побоят.

В най-близкия ъгъл седеше майка му с привързана глава. Беше получила няколко удара по нея и, види се, не бе безопасно ранена. В нейна близост лежаха на земята четири по-малки деца, които тихо плачеха.

На един стар нар седеше мъжът, извършил това зверство. Неговата кокалеста фигура и суровите му черти създаваха отблъскващо впечатление. От пръв поглед си личеше, че е пиян. Той не обърна внимание на влезлите.

Когато Магда съгледа момчето, което толкова бързо беше обикнала, нададе вик на болка и се втурна към него.

— О-ох, Господи, това е той! Помогни му, папа, бързо, бързо!

Майорът пристъпи по-близо и протегна ръка към момчето. Тогава пияният се надигна и го улови за ръката.

— Стой! Какво искате?

— Най-напред да освободим момчето, човече!

— Тази къща е моя и момчето също. Омитайте се!

— Само по-кротко! Ще си тръгнем, но не и преди да сме си изпълнили дълга.

— Разкарайте се! Вие тук нищо не можете да заповядвате, това аз няма да търпя!

Той хвана пак майора за ръката, ала този го оттласна от себе си.

— Негодяй, посмееш ли още веднъж да ме докоснеш, то ще видиш какво ще се случи! Това баща ви ли е?

Едно от малките кимна.

— А това майка ви?

— Да.

— Кунц, снеми момчето!

— Само опитайте! — заплаши лодкарят, като посегна към една сопа.

Слугата получи един знак, който веднага разбра. Той излезе бързо навън и скоро се върна с полиция и неколцина лодкари, с чиято помощ мъжът въпреки буйната му съпротива бе вързан. После хората можеха необезпокоявано да освободят Герд от неговото положение. Той беше бит по такъв начин, че едва притежаваше необходимото съзнание да разпознае околностоящите. За да овладее болките и да не крещи, си бе хапал устните и езика. Майката също беше почти в несвяст от нанесените й по главата удари и можеше само с откъслечни думи да даде информация. Момчето се прибрало без пари вкъщи и когато баща му чул как е постъпило с графа, не могъл да обуздае яростта си и се нахвърлил върху майка и син по нечовешки начин. Полицията го отведе.

Раните на двамата бяха промити с оцет от съчувстващите съседи и после превързани. Герд можеше отново да се облече.

— Клетото момче! — рече майорът. — Искаш ли да се махнеш от къщи?

— Не. Ще остана при майка.

— Ах, чудесно! Но ако тя сега също напусне?

— Тогава ще тръгна с нея, милостиви господарю. Но къде ли ще отидем?

— При мен. Аз ще се погрижа за вас. Сега трябва да се прибера вкъщи. Ще можеш ли да ме придружиш, или болките са твърде големи?

Момчето се усмихна, но същевременно изпитваше, изглежда, и срам.

— Аз често съм изглеждал така и въпреки всичко е трябвало веднага пак да работя.

— Тогава ела!

Той сложи кесията си в скута на майката, която седеше все още като парализирана на мястото си и напусна къщата. Магда хвана ръката на момчето.

— Бедничкият Герд! Ти си толкова смел, извади ме от водата и за това е трябвало толкова много да бъдеш бит! Още много ли те боли?

Неговото юношеско лице се разведри.

— Сега вече никак.

Малкото момиче си нямаше представа какъв ефект можеше да окаже една добра дума. То не пусна момчето, докато стигнаха жилището на майора.

Там им се представи странна гледка. На коридора стоеше целият прислужващ персонал и разговаряше през заключената врата с три женски гласа, които се чуваха да хленчат и се вайкат във вътрешността.

— Какво има? — попита майорът.

Всички искаха в едно и също време да отговорят, ала накрая кресливият глас на камериерката извоюва победа.

— Какво има, хер майор? Нещастие, едно ужасно, страшно голямо нещастие!

— Отворете!

— Не можем. Ключът е изчезнал.

— Чакайте тогава!

Той пристъпи към вратата и похлопа.

— Кой е вътре?

— Ние! — изврещяха трите сестрински гласа.

— Вие ли сте се заключили.

— Не! — прозвуча плачливо.

— Какво се е случило?

— Отворете и доведете помощ! Стаята гъмжи от…

— Чудовища… — извика втори глас.

— Змии… — третият.

— Саламандри и дракони… — отново първият. А после се закрещя в страховита какафония:

— Змейове, глисти, тении, хамелеони… о, елате, ще падна от масата, аз от стола, аз от софата, помощ, помощ, помощ!

Тук Кунц даде знак на градинаря, който също присъстваше и този погледна надолу.

— А-а — рече той, — вие напразно сте търсили, защото ей къде лежи ключът на пода!

— Дай го! — повели майорът.

Той отвори и сега им се предостави сцена, от която всички ги напуши смях.

— Тъй! Откъде са се домъкнали животните? — запита господарят.

— От кошницата тук — осведоми Фрея.

— Хм-м! — изсумтя майорът и стрелна ординареца си с бърз поглед. — Значи Хектор се е преобразил в тези животинки. Странно! Я се размърдайте и ги изкарайте от къщи!

Той тръгна.

— Махайте ги, ловете ги! — разпореди Фрея, а сестрите й запригласяха.

Градинарят поклати силно усъмнен глава.

— Хектор да се е превърнал в тези гадини? Хм, опасно! Моята служба не е тук, а в градината!

Той си тръгна. Кунц също разтегли своеобразна физиономия.

— Хектор? Хм, той винаги си е бил проклет хайван, дето все щръклица го гони. Но аз прислужвам не на дамите, а на хер майора.

Той също напусна стаята. Нито Магда, нито някоя от слугините се реши да се залови с някоя от тези грозни твари. Тогава се появи най-сетне на вратата Герд. Досега той се бе сдържал от скромност. Сестрите го видяха и заликуваха.

— Ето че идва спасителят! Герд, скъпи Герд, махни тези гадории!

Той видя отворената кошница и затвори в нея всички страховити създания, които с най-голяма бързина улови.

— Така, мои милостиви фройлайн, сега можете да наредите да я отнесат.

Дамите напуснаха своите крепости, на които досега бяха държани в такава страшна обсада.

— Благодарим ти, момче! — извика Цила. — Ти хич не бива да си тръгваш повече от нас.

— Не, оставаш тук при нас! — пригласи Ванка.

— Естествено! — потвърди Фрея. — Той остава, тъй като нали преди всичко трябва да потърси моята бедна Биби, която заради тоя граф падна от прозореца. А после трябва да открие кой ни погоди този номер, защото ние ще си отмъстим…

2. Една безукоризнена троица

Машината изсвири пронизително няколко пъти, колелата заскриптяха под давлението на натегнатите спирачки и пътническият влак навлезе в гората. Когато спря, няколко купета се отвориха.

— Хохберг! Пет минути престой! — прокънтя викът на шафнера.

— Вашият престой май ще трае по-дългичко — рече със суров тон един пътник, който бе седял с един друг в едно отделно купе трета класа. Той носеше формената дреха на амтсвахместър [2] и цялата му стойка даваше да се заключи за дългогодишния солдат.

— На кой му пука — отговори грубо другият. — Тук има някои, дето първо са се пъчили, пък задълго са хвърлили котва. Мисля даже че и вахмистри са оставали тук, отбележете си това!

Говорещият беше една недодялана, набита фигура, облечена в много износена одежда. Под нея носеше груба мрежеста риза. Лицето му беше умито, а косата вчесана, но тази чистота някак не пасваше на мъжа. Създаваше се впечатление, сякаш му е била натрапена. Но което най-много биеше на очи, бе, че той беше «заключен». Ръцете му бяха съединени в железен «брецел» [3], който за по-голяма сигурност бе скрепен към един здрав, опасен около кръста му ремък. Мъжът беше затворник.

— Достатъчно! Сега слизаме! — отвърна вахмистърът.

— Де, де, по-полечка! Ще сляза, когато на мен ми е угодно! — прозвуча в отговор.

— Нейсе. Но бързо!

Вахмистърът го избута от вагона. Затворникът се огледа, видя заобикалящата го навалица и помисли, ще може спасение в нея да намери. С един бърз скок се озова посред слезлите пътници и опита да си пробие път през тях.

— Дръжте го! — изкрещя вахмистърът.

Този вик беше всъщност излишен. Хората веднага бяха разпознали в мъжа бягащ затворник и го бяха обградили и заловили.

— Тук е. Вземете си го!

— Благодаря, майне херен! Един непонятно щур опит на мен да се изплъзне.

Един заемащ служба към гарата полицай приближи.

— Да ви помогна ли в експедирането му, хер амтсвахмистър? — попита той.

— Благодаря много! Той ми е достатъчно сигурен, но сега ще си го прикача още по-здраво.

Той измъкна от джоба едно въже, върза го около мишницата на затворника и го поведе с напета стойка. Пътят му водеше към най-високата част на града, където зад необичайно високи зидове стърчаха кулите и постройките на един замъкоподобен строеж. Това бе крепостта Хохберг, подслоняваща от дълго време сред зидовете си стотици от онези, които бяха престъпили законите и трябваше да изкупят с лишаване от свобода деянията си. Хохберг беше затворът на Норланд.

Улицата свърши пред мрачна, внушителна, обкована с желязо порта, към която бе скрепено грамадно чукало. Вахмистърът го улови и го накара да проехти. Как ли въздействаше този звук на чувствителния човек, принуден да скъса с досега оставената част от своя живот!

Един малък шибър се отвори. Появи се брадато лице.

— Кой там?

— Полицай с попълнение.

— Влизай.

Портата отскочи. Двамата новодошли влязоха в мрачен, иззидан като тунел ходник. Отворилият стражник заключи отново и издърпа после резетата на друга врата, която водеше в малък двор.

— Право напред!

Полицаят кимна. Той беше вече добре запознат с разположението на помещенията из сградата, поне докъдето му бе позволявано да стъпва. Той поведе затворника си през двора към една малка стаичка, чийто единствен прозорец бе снабден с дебели железни кръстосани пръти. Тук седеше надзорникът на порталната стража, който можеше да обгръща дворчето с поглед и внимателно да наблюдава оскъдното движение. Той имаше задача да отбелязва всяко влизане и излизане в регистрационната книга.

— Добро утро! — поздрави дошлият.

— Добро утро, хер амтсвахмистър. Отново един?

— Както виждате, да.

Вахмистърът вписа името си в книгата и после попита:

— Голямото началство тук ли е?

— Да. Ще позвъня.

Надзорникът дръпна шнура на звънеца. В далечината отекна звън, след което се появи втори надзирател.

— Попълнение! — доложи дежурният.

— Елате! — подкани другият вахмистъра. — Затворникът остава тук.

Той излезе от стаята и го преведе през дълъг ходник до една врата, зад която изчезна. След минута-две се появи отново.

— Влизайте!

Вахмистърът пристъпи, дръпна вратата след себе си и зае чинна военна стойка, без да поздрави. Знаеше, че може да говори едва след затварянето на директора. Този беше крепко сложен мъж. Носеше униформата на висш затворнически служител и дълга шпага. Гъстите мустаци стърчаха далеч извън страните му, изобщо цялата негова външност показваше, че с него шега не бива. Той погледна влезлия, оставяйки за известно време настрана перото, и запита с лаконичен тон:

— Кой?

— Амтсвахмистър Халер от Фалум, хер околийски съветник.

— Какво водите?

— Мъжко попълнение, един.

— Име?

— Хайнрих Хартман от Фалум.

— Занаят?

— Рибар или моряк.

Вахмистърът му предаде досието, което вече бе държал в готовност.

— Хубаво, имате ли лични забележки?

— Хартман беше обвинен, че непрестанно и зверски е малтретирал жена си и доведения си син. Беше поставен под строг надзор, направи опит за бягство, при което нарани един надзирател с опасност за живота. Той е пияница, зъл, безчувствен и нагъл бабаит, който дори по време на днешното пътуване оказваше съпротива. Покрай другото рече, че в тъмницата са били запирани даже и амтсвахмистри и на гарата пак опита да избяга, ала бе веднага заловен от тълпата.

— Ще съумея да го вразумя. Получава трета дисциплинарна класа и двайсет дни лишаване от храна за добре дошъл. Ето ви разписката за получаването му, хер вахмистър! Приятен ден!

Докато директорът се зае лично да прегледа предавателните документи на новия затворник, вахмистърът се върна в стаичката на порталната стража, за да си вземе свалената там фуражка. Затворникът седеше на един нар, вперил унил поглед пред себе си.

— Хартман — рече вахмистърът, приготвяйки се да си върви, — имате ли да предадете нещо на жената и децата ви? Това е последната ви възможност да го сторите.

— Пръждосвайте се! — гласеше отговорът.

Онзи си тръгна. От този момент затворникът не беше личност, а само една неодушевена вещ. Той вече не притежаваше самоопределеност и свободна воля. След известно време отново влезе един надзирател.

— Ела! — рече, след като бе стрелнал с къс поглед Хартман.

— Охо! Тук май минаваме на «ти», а?

Порталният надзорник, който досега бе седял мълчаливо, се обърна към колегата си:

— Един съвсем нагъл дръвник! Трябва строго да се държи!

— Веднага ще го почувства. Напред!

Той улови затворника и го изтика през вратата. Тръгнаха по същия коридор, който бе прекосил преди малко вахмистърът, после вдясно до една желязна врата. След като бяха отстранени два големи катанеца и избутани три яки резета, зад вратата се показа тесен къс ходник, който не притежаваше никакъв прозорец и поради това бе осветен от лампа. От двете страни имаше по осем, подобно заключени врати, всяка от които затваряше седем фута високо, четири широко и пет дълго помещение, в което не можеше да се види нищо друго освен една отоплителна тръба за зимата, стомна за вода, ниско трикрако столче за сядане и една желязна, вградена дълбоко в зида верига. Малките, само една и половина квадратни стъпки прозорчета бяха снабдени с надупчена желязна плоча отвътре и здрава двойна решетка отвън. Оттук и лъв не може да се измъкне.

Това бяха приемателно-експедиционните килии на затвора в Хохберг — най-лошите от всички. Необходимо беше на новодокарания престъпник веднага да се покаже неговото положение в най-грозния му облик, а изтърпелият своето наказание да бъде сплашен от извършване на нов рецидив. Всеки затворник прекарваше първия и последния ден от тъмничната си присъда в една от тези ужасни килии.

Надзирателят отвори една.

— Тук вътре!

— Какво тук? Няма ли някоя по-добра?

— Не.

— Ама във Фалум бяха все пак по-приветливи!

— В «Отел дьо Сакс» са още по-приятни, но струват от десет до двайсет малки на ден. Покажи си джобовете!

— По дяволите, не позволявам да ми се говори на «ти»!

— Все някак ще го изтърпиш. Покажи си джобовете! — прозвуча сега още по-грубо отпреди.

— Нямам нищо в тях!

— Именно в това искам да се убедя. Е? Или трябва да те подпомогна?

Оковите вахмистърът беше взел със себе си. Затворникът можеше следователно отново да си движи ръцете. Сплашен от суровия тон на надзирателя, той обърна всичките си джобове. После служителят го провери грижливо от глава до пети.

— Как се казваше? — Хартман.

— Какъв беше?

— Рибар.

— Какво си извършил?

— Трябва ли да го знаете?

— Мога да го прочета по-късно и сам, значи не е необходимо да го казваш. Но за твое добро искам да ти обърна внимание, че за теб ще е по-добре да бъдеш любезен с началниците си. Ти не си пребивавал тук още и половин час, а вече получи наказание двайсет дни лишаване от храна.

— Аз? Бих желал да знам за какво!

— Защото си бил груб с амтсвахмистъра. В нашето заведение и най-малкото провинение се наказва строго. Вие сте при нас за наказание и поправяне. Който е старателен и работлив, няма от какво да се оплаква, но който се противи, не му върви добре. Отбележи си го! Та колко имаш да лежиш?

— Десет години.

— За какво?

— Защото съм биел жена си и храненичетата и при опит за бягство съм бил ръгнал надзирателя.

— Си бил? Я по-добре си кажи: биех и наръгах, защото тъкмо това си сторил. Можеш ли да четеш?

— Малко, ако е едро напечатано.

— Ей тук на вратата е лепнат един лист хартия, на който пише как изобщо да се държите. Светлина влиза предостатъчно от прозореца. Прочети значи всичко точно, докато се върна и го вземи присърце!

Той напусна килията. Ключалките изщракаха, резетата издрънкаха, после настана тишина. Ужасяващата обстановка не пропусна да окаже въздействието си върху затворника. Той имаше чувството, че някой го е треснал по главата. Седна на старото дървено трикрако столче и захлупи лице в шепи. Така седя дълго време, докато ключалките изщракаха пак и резетата издрънкаха. Надзирателят отвори за втори път.

— Ела!

Той го последва послушно от килията по няколко ходника до едно по-голямо, изпълнено с водна пара помещение, което беше разделено с ниски и тънки дървени стени на няколко отделения. Във всяко от тях имаше вана и трикрако столче. На едно от тези столчета лежаха дрехи, а до тях стоеше сух мъж с ножица и гребен в ръка. Носеше рубашка и панталони от кафяво сукно, а на краката си имаше твърди обуща от говежда кожа. Косите му бяха късо остригани, ала въпреки това му личеше, че по-рано трябва да е видял добри дни.

— Номер две, идва попълнение! — рече надзирателят. — Облечи го! Аз имам сега работа другаде! Но не ми правете номера! След половин час съм пак тук.

Той тръгна и заключи след себе си. Двамата останаха насаме в помещението.

— Седемдесет и четвърти, сядай!

— Кой?

— Ти! Ти сега вече нямаш име, а номер седемдесет и четири. Само с него ще бъдеш наричан.

— Дяволите да го вземат, много мило!

— Не ругай! — прошепна мъжът. После добави по-високо: — Да седнеш, казах! Или чуваш трудно?

Хартман се отпусна на столчето. Другият се залови за гребена и ножицата.

— Какво пък ще става сега, хе? — запита лодкарят.

— Косата трябва да падне. После се изкъпваш и обличаш затворническия тоалет. Твоите дрехи отиват в тая торба, която има твоя номер и ще бъдат съхранявани до освобождението ти.

— Е, какво пък, като не може другояче!

Рязането на косите започна. Същевременно назованият «Номер две» зашепна:

— Не си движи устните, когато говориш. Наблюдавани сме зорко през малките дупки над ваната. Какъв си?

— Рибар.

— Откъде?

— От Фалум.

— А-а, от морския курорт Фалум?

— Да. Познат ли ти е?

— Често съм бил там. Не знаеш ли дали това лято граф Хоенег е посетил курорта?

— Преди три месеца беше там. От това време съм затворен. Познаваш ли го?

— Много добре.

— Кой си ти всъщност?

— Това не е толкова важно! — При все това обитаващата в повечето хора суетност победи и той продължи: — Не бях нещо обикновено. Графът беше мой приятел.

— Я гледай! — възкликна Хартман учудено. — Аз съм тук заради Лудия граф.

— Как тъй?

Хартман зашептя през леко отворените устни:

— Той плавал с лодка и съборил дъщерята на майор Хелбиг във водата. Моят хлапак цамбурнал после графа, за което аз му теглих един малко по-здрав лобут. Бях доложен за това и арестуван. Поисках да избягам, като повалях един надзирател с ножа. За тая работа получих десет години.

— А момчето?

— Нищо. Графът дори трябваше да плати разноските.

— Да, такъв ни е сегашният хал. По-рано при старото правителство беше по-добре. Но аз вече съм готов. Сега се съблечи и влизай във ваната! Аз ще взема дрехите ти.

— Какъв си ти тук всъщност?

— Баняджия.

— И какво получаваш за това?

— Шест пфенинга дневно.

— По дяволите, това е много!

— Да, много е. Ти пълни три месеца няма да получаваш нищо, а после дневно по три пфенинга, но само ако си си свършил определената за деня норма.

— Какво означава норма?

— Бройката, която имаш да изработваш на ден. Не я ли изпълниш, ще бъдеш наказан с карцер, лишение от храна или дори с тояга. А понеже си трета дисциплинарна класа, то от трите ти дневни пфенинга ще ти бъде приспадай един. Та значи ти ще получаваш само два.

— Ами какъв е тоя номер с класата?

— Който се е провинил при докарването или е наказан тук, получава трета класа, който е доставен добре — втора, а който много дълго време се е държал отлично — първа. Първа класа носи лъскаво копче, втора — жълто, а третата — черно.

— Значи ти имаш първа класа?

— Да, но не защото дълго време съм се водил добре — аз не съм отдавна тук, — ами директорът е взел предвид, че съм бил нещо знатно. Службата баняджия също е привилегия. Тя е доверителен пост, понеже тук аз мога да говоря с всеки затворник. Та, значи, мога да бъда много полезен на затворниците. Искаш ли да ми сториш услугата, да предадеш няколко реда на един друг затворник? Аз вече съм ги приготвил за случай, че намеря някой, готов да свърши работата. Ти именно ще отидеш веднага оттук при затворническия лекар. При него седи един затворник, който му служи за писар. На него ще дадеш бележката. Той познава моя знак и наблюдава всеки внимателно. Когато си съблечеш куртката, кихни и си избърши после с лявата ръка дясното око и с дясната — лявото! Той веднага ще дойде да ти помогне да се разсъблечеш. Така ще вземе хартията, която ще ти вържа под кърпата на врата. Това ще ти бъде от полза. Който поиска да получи кафе или нещо си там по-особено, трябва да помоли лекаря. Този предава решението си на писаря и каквото онзи напише, то е валидно. Така може да се случи, че той да разреши нещо, за което изобщо не е било молено. Тъй че получиш ли някога нещо, кажи само на надзирателя, че си бил помолил лекаря за това!

Междувременно банята на новия бе приключила и започна обличането. Баняджията му помагаше и му сложи и кърпата на врата.

— Забрави писмото! — прошепна Хартман.

— Не се грижи! То си е на мястото. Щях да съм голям сапък, ако го беше забелязал, защото тогава и надзирателят отвън щеше също да го открие.

— Значи той наистина ни подслушва?

— Да. Ще видиш, че ще дойде веднага щом сме готови. Тези хора самите се считат за умни, а пък са от глупави по-глупави.

Наистина, едва беше пъхнал Хартман ръце в ръкавите на куртката и надзирателят влезе.

— Отново пак усърдно бъбрене?

— Нито дума! Или мислите, че нашего брата има необходимост да споделя нещо с такива люде?

— Аз също не го очаквам. Значи, отново напред!

Хартман беше отведен в една друга постройка, където надзирателят го тикна в една стая, в която някакъв господин в цивилно облекло седеше до едно писалище. От другата страна се намираше дебел мъж в затворнически дрехи и пишеше, без да вдига поглед от хартията. Първият беше лекарят на затвора. Той проучи новодошлия за миг. После го запита със сухия тон на тези служители:

— Бил ли си някога болен?

— Не.

— Липсва ли ти сега нещо?

— Не, но изпитвам постоянен глад.

— А, тъй, тъй! — ухили се лекарят. — Господа затворниците по време на следствието са седели на слаба храна и сега искат тук да се понатъпчат. Съблечи се!

Той се наведе обратно към писаницата си. Хартман се измъкна бавно от куртката и кихна, после си избърса очите по указания начин. Шишкавият писар тутакси се надигна и пристъпи към него.

— Е-ех, ама няма и следа от сръчност! Колко дълго трябва да чака хер главният лекар? Долу всичко!

Той развърза кърпата от врата, захвърли я на земята и му помогна и в събличането на останалите части от облеклото. Когато това стана, лекарят се надигна и прегледа внимателно Хартман. Имаше достатъчно време, тъй като друг затворник не бе докаран. Междувременно Хартман забеляза, че писарят прочете зад масата една малка бележка и бързо написа втора.

Когато медицинският преглед приключи, пристъпи отново към Хартман и му помогна в обличането на дрехите. При това втикна втората бележка пак под кърпата на врата и прошепна:

— При инспектора по труда отново кихни!

Хартман беше освободен. Вън го посрещна отново надзирателят, който го отведе в неговата килия и после напусна. По време на тази пауза затворникът се осмели да разгърне бележката, макар че бе възможно да го наблюдават. Тя беше написана на някакъв чужд език. Нейният съставител и онзи, до когото беше адресирана, не можеха да бъдат обикновени хора.

Сега минаха няколко часа, преди надзирателят отново да се появи. Носеше вода и хляб.

— Помолил си лекаря за двойна дажба хляб?

— Да. Морякът изпитва постоянен глад.

— Хер главният лекар днес трябва да е бил в много добро настроение. Сега ела!

Обещанието на баняджията значи вече бе тръгнало в изпълнение. Дебелият писар своеволно бе отбелязал два фунта хляб.

Отново минаха през няколко двора до една врата.

— Господина там вътре ще наричаш «хер инспекторе по труда»! — инструктира надзирателят затворника и го тикна после в стаята.

Служителят беше още млад и имаше доброжелателно лице. Изпънатата униформа му стоеше добре. И на него един затворник служеше като помощник в писането. Също и тук надзирателят остана да чака пред вратата.

— Какъв си? — поиска да знае инспекторът.

— Рибар.

— Рибар, значи як. — Той запрелиства документите. — Тук намирам, че си получил от лекаря два фунта хляб, което ще рече, че можеш и да работиш. Упражнявал ли си извън твоята професия някакъв занаят?

— Не — отговори, кихайки, затворникът и си обърса после очите.

— Ами какво си правил тогава през зимата, когато риболовът и плаването бездействат?

— Хм-м — прокашля се онзи смутено.

— А, да, да, разбирам! Нищо не си правил! Играл си комар, а?

— Само вечер — оправда се Хартман.

— А през деня?

— Спях.

— Чудесно! Това означава, че от вечерта до сутринта си играел, а после през деня си спял. Имаш ли жена и деца?

— Да.

— Значи семейство, а такъв разхайтен живот! Изглеждаш ми на безобразник! Аз ще ти дам едно занимание, при което няма да ти е толкова лесно да заспиш. Работата е тежка и не я ли вършиш, ще ти налагам лишение от храна.

Инспекторът се беше ядосал. Същият бе, види се, случаят и с писаря. Той се надигна и приближи.

— И мърляч на всичкото отгоре — рече. Той трябва много добре да познаваше началника си, за да се осмели на вмешателство в разговора. — Това копче е разкопчано, а кърпата стърчи изпод яката. Господа надзирателите не обръщат внимание на тия неща. Все аз трябва да дооправям, та людете пристойно да се явяват пред хер инспектора.

Той му закопча разгърдената куртка и старателно намести кърпата на врата. После отстъпи и си седна на мястото с доволна физиономия.

— Правилно — рече инспекторът. — И тъй, какво да ти дадем за работа?… Запишете го долу към ковачницата и се погрижете за останалото! Аз трябва да побързам, за да не изпусна влака. А ти сега можеш да си вървиш!

Хартман напусна помещението и беше отведен от надзирателя обратно в килията. Там не остана дълго сам, защото скоро се отвори пак и надзирателят влезе в съпровод с готвача на затвора.

— Значи това е мъжът? — каза последният, оглеждайки внимателно затворника.

— Да, той има късмет — отвърна надзирателят. — Беше докаран с двайсет дена лишаване от храна, а ето че получава двойна дажба хляб и работа в кухнята, докато други години наред напират за тоя пост, но все биват отхвърляни. Любопитен съм как хер директорът ще съчетава лишението от храна с кухненската работа и камарите хляб.

— Това не ни засяга — рече готвачът. — Тук много вероятно има някакво недоглеждане. Но аз ще се водя според указанието на инспектора по труда и ще кажа на тоя тук утре рано да постъпи в кухнята. Погрижете се за бяла престилка и кухненско боне!

Междувременно писарят на инспектора по труда стоеше до прозореца си и гледаше навън към двора. Беше сам, понеже неговият началник беше напуснал зандана, за да предприеме според направеното преди малко изявление някакво пътуване. Писарят, изглежда, бе изпълнен с някакво мъчително безпокойство и отново и отново вадеше бележката, която бе измъкнал изпод кърпата за врат на Хартман. Тя беше съставена на френски и гласеше в превод:

«Най-сетне настана времето, както ме уведомява Натер. Чакай ни в твоята канцелария!» Ето че самотен затворник без съпровод на някакъв надзирател мина по двора. Беше писарят на главния лекар. Влезе. Двамата се познаваха. Единият беше по-раншният директор, а другият главният лекар на психиатричната клиника. Провинението им бе толкова тежко, че сега се намираха доживотно в затвора. [4]

— Инспекторът замина ли? — попита някогашният директор на психиатрията Брайдинг.

— Да — отвърна бившият му подчинен Шрам. — Откъде знаеш, че той се кани да пътува?

— В предиобеда беше при доктора и му го каза. Готов ли си вече?

— Бих рискувал живота си, ако трябва. Но как?

— Аз самият още не знам. Натер днес ми писа, че по сегашното време трябва да съм при теб.

— Той значи също ще дойде?

— При всички случаи.

— Колко добре, че числящите се към първа дисциплинарна класа имат разрешение без надзор да си гледат работата. Ако някой те види тук при мен, можем да кажем, че имаме да обсъждаме някакви канцеларщини. Но я виж, там идва Натер!

Затворник Номер две се запъти по двора насам и влезе в стаята.

— Добре, дето сте вече заедно! Получихте ли съобщението ми?

— Да. Какви приготовления сте извършил?

— Още никакви, но вън ни очакват.

— Кой?

— Това засега бих желал да премълча. В странноприемницата на близкото село един кочияш е наел жилище и постоянно държи конете си в сбруя. Можем да потеглим минута след пристигането ни там.

— Но как ще излезем от пандиза?

— Преоблечени като надзиратели. Така стражникът няма да ни спре.

— Всички дяволи, това е безогледно дръзко! Посред бял ден преспокойно си излизаме вън на разходка! Ами дрехите?

— Ще си ги набавим при дежурния. Доброволно той, естествено, няма да ги даде. Всеки надзирател, който идва от къщи и влиза в панделата, си сваля, както е известно, фуражката и шинела при дежурния. Тези неща се окачат в дрешника, намиращ се до стражницата. За нас това е достатъчно, защото и бездруго се нуждаем само от фуражки и шинели, за да бъдем сметнати за надзиратели.

— Но ние сме обръснати, а всички надзиратели носят бради.

— Предвидил съм го. При моята работа ми идват в ръцете много коси, които съм преработил във фалшиви бради. Ето, я ги пробвайте!

Той измъкна един книжен пакет и го отвори. Трите бради, които съдържаше, пасваха точно.

— Отлични са! — рече някогашният директор. — Само че не можем да скрием панталоните и обущата си.

— При портата е сумрачно.

— Но ако ни срещнат по двора? Дори пълна униформа да носим, всеки надзирател ще изостри вниманието си заради непознатите ни лица.

— Аз ще се погрижа никой да не ни срещне. Знаете, че често имам да предавам заповеди на директора до други служители. Ще доложа за незабавна сбирка в трапезарията. Ако съобщя тази заповед само на двамата главни надзиратели, то след пет минути всички пазачи освен служебно ангажираните, които не могат да се отделят от хората си, ще се съберат в трапезарията. Сега тръгвам. Две минути след като ме видите да минавам пак, идвате при дежурния, но поотделно, за да не бие на очи!

Той се отдалечи.

— Един безразсъдно дързък тип! — рече писарят по труда. — Бих желал да знам защо тъкмо нас двамата иска да види свободни заедно със себе си.

— Защото смята, че нашата преданост по-късно ще му е от полза. От само себе си се разбира, че бягството ни ще предизвика страшно голяма шумотевица и хората ще вдигнат всичко на крак, за да ни спипат пак.

— Ако им се удаде, ще се самоубия.

— Аз също. Преди да ме хванат, първо ще трябва неколцина да се простят с живота. Скрил съм у себе си няколко ножа от приборите на лекаря, с които човек може да се отбранява. Искаш ли един?

— Да, дай!

Сега преминаха няколко надзиратели с бързи крачки.

— Погледни, неговият финт започна да действа. Те отиват в трапезарията.

Минута-две по-късно баняджията закрачи бавно по двора и се упъти към стражницата, където дежурният беше сам.

— Хер надзорник?

— Какво искаш?

— Хер надзирателят Вендлер е при мен в банята. Забравил си е сапуна, който бил пъхнат в джоба на шинела. Бъдете така любезен да му го пратите.

— Веднага. Чакай тук!

Той отиде до намиращия се в съседство дрешник, за да го потърси. След късо време рече:

— Тук не е сложен никакъв сапун. Я излез и си го търси сам!

Баняджията хвърли един бърз поглед през прозореца и видя, че писарят по труда вече пристига. Иначе друг не забеляза. Време беше. Той пристъпи към надзирателя, хвана го изотзад за гърлото и така го стисна, че нападнатият не можа звук да издаде. В този миг влезе Шрам и бързо притича.

— Пъхнете му неговата носна кърпа в устата! — повели Натер.

Писарят се подчини, но трябваше с ножа си да разедини зъбите на надзирателя.

— Вземете връвта от джоба ми и му вържете ръцете на гърба и краката заедно!

Това стана и тук може да помогне и дошлият междувременно болничен писар. После вързаният и със запушена уста мъж беше завлечен в ъгъла.

— Ей там виси сабята му — рече Натер. — Аз ще я препаша, тъй като от трима ни сигурно аз най-добре умея да боравя с това оръжие. Сега бързо шинелите и фуражките! После — изчезваме!

Бегълците напуснаха така натъкмени стаята. Баняджията заключи и пъхна ключа в джоба си.

— Сега направо по двора и то с военна стойка!

Достигнаха необезпокоявано вътрешната порта на входа и похлопаха.

— Кой там? — долови се от сводестия ходник гласът на стражника.

— Трима надзиратели за излизане — отговори Натер твърдо.

— Можете да преминавате!

Той отвори най-напред вътрешната и после и външната порта и Натер лично я дръпна след себе си, та на стражника да не му хрумне да погледне след тях.

— Слава Богу, май ни се удаде! Сега бързо покрай зида и в полето. Оживения път трябва да избягваме.

С възможно най-голяма бързина тръгнаха покрай зида и стигнаха до откритото поле. Тук видяха една тясна пешеходна пътека, която водеше до близкото село и беше безлюдна. Поеха по нея.

— Сега навярно можете да ни кажете по кой начин сте влязъл във връзка с външния свят — рече по-раншният директор на лудницата Брайдинг на Натер.

— Това не беше толкова трудно, както си го мислех преди туй — отвърна този. — Като баняджия аз често си имах заради топлата вода работа в кухнята. Месарят, доставящ малкото месо, което се транжираше за затворническите гозби, идваше всеки ден сутринта в определен час. Той принадлежеше към онези извънщатни лица, на които е позволен достъп без предварително докладване. Когато го видях за пръв път, веднага разпознах в него един мъж, с когото по-рано си бях имал веднъж работа по «сделки». Той също ме позна, но не допусна това да се забележи. От няколко думи, които отправи привидно към готвача, разбрах, че иска да ме види пак, и аз така уредих нещата, та на следващия ден да бъда отново в кухнята по същия час. Той пусна една сгъната хартийка, върху която аз сложих крак, за да я вдигна после. Той ме питаше в нея дали би могъл да стори нещо за мен. Аз продължих да поддържам връзка с него и ето как изпратих едно писмо до граф Хоенег.

— До Лудия граф?

— Да. Той ми отговори, че с всички сили ще се погрижи за мен и ми праща един довереник, който ще ме чака с кола, за да ме прехвърли през границата и отведе после до едно сигурно прибежище.

— И вие можете да разчитате на него?

— Сигурен съм. Вие може би още не знаете, че него навремето херцогът, понеже не успяха да го уличат в непосредствено участие в съзаклятието, само екстернира от страната с компромиса всяка година да може да прекарва няколко месеца в Норланд. Ако аз обаче издадях каквото знаех, то той трябваше да се пази да мине някога отново границата. Касаеше се за неговата свобода. Това го знаеше и той и ето защо не биваше да ме изоставя.

— Пътуването с кола е съмнителна работа, ние двамата достатъчно добре го разбрахме. От железницата, наистина, също не можем да се възползваме. При вестта за нашето бягство, проходите веднага ще бъдат блокирани, така че кола няма да може да мине отвъд, без да бъде претърсена.

— Хм, това е вярно! Навярно ще е по за предпочитане, ако изминем пътя пеша. Аз съм кажи-речи склонен да се реша на това. Вие какво ще кажете?

— Това е моята препоръка.

— Добре, ще вървим. Но днес и утре още не можем да стигнем в планината. Дотам ще вземем колата… Ей къде е селото. Не идва ли насреща ни някакъв мъж?

— Пешеходец на разходка.

— Така изглежда, защото се размайва, като че иска малко да се поогледа. Има камшик в ръката си и май е наистина нашият човек. Беше уговорено именно, че той ще носи този разпознавателен знак и по възможност ще се навърта край панделата. Вижте, той също ни забеляза и спря! При всички случаи е той.

Те приближиха. Онзи свали фуражката и поздрави. Натер му отвърна и попита:

— Я кажете, драги човече, какво правите тук?

— Чакам.

— Аха, правилно! Вие сте от крепостта Химелщайн и сте навярно служител на графа?

— Самият кастелан на замъка. Кой от господата е този, когото трябва да возя?

— За мен сте предназначен. Името ми е Натер. Господата тук са мои приятели, които ще препоръчам на Негова светлост. Колко време ви е необходимо, за да можете да ни вземете?

— От този момент непълни десет минути. Необходимо е само да изведа конете от конюшнята и да ги запрегна в колата.

— Да вървим тогава!

— В селото? Не, майне херен! Вие по-добре заобиколете отдясно селото и продължете към шосето! Аз бързо ще ви последвам и после ще можете да се качите.

— Снабден ли сте с всичко необходимо?

— С дрехи само за един. Но такива неща могат да се набавят от всеки дюкян, трябва само първо да оставим този край зад гърба си.

— А пари?

— Толкова, колкото едва ли ще могат да бъдат изхарчени до крепостта Химелщайн. Графът ми даде да ви предам тази кесия и този портфейл.

— Благодаря! Та запрягайте значи веднага, за да не се налага да ви чакаме!

Кастеланът побърза обратно към селото, а тримата бегълци се насочиха покрай него. Стигнаха до шосето и понеже не забелязаха там никого, закрачиха бавно напред. Те скоро щяха да съзнаят каква голяма непредпазливост вършеха с това. Когато достигнаха един завой, където един храсталак им бе скривал продължението от пътя, Натер подскочи от страх.

— Всички дяволи, един селски стражар!

— Наистина! — извика и болничният писар. — Какво да правим?

— Да бягаме — рече бившият главен лекар Шрам. — Там странично в храстите!

— Не, не става. Той вече ни видя. Напред, ще вървим право към него! — реши Натер.

— Но той има карабина!

— А ние шест ръце. Страхувате ли се?

Стражарят приближаваше бавно, заметнал огнестрелното оръжие през рамо. Той ги сметна за затворнически служители и вече вдигаше ръка за поздрав към фуражката, ала я спусна пак изненадано. Беше станал внимателен.

— Добър ден, майне херен! Накъде?

— На разходка — отвърна Натер.

— Свободни от наряд?

— Да, имахме нощна служба. В такива случаи винаги се открива по един ден.

— Досега не съм ви виждал, а пък познавам всички другари. Да не би да сте нови в бранша?

— Вече от доста време сме в него, но тук действително ни преместиха една наскоро.

— Май още не сте и напълно обмундирвани? Или на предишното си служебно място сте носили затворнически обуща и панталони от затворнически плат?

— Да, така е.

— И затворнически кърпи за врат наместо връзки? Ах, скъпи мой, затворете си устата, инак ще ви падне вътре мустакът! Майне херен, вероятно ще имате добрината да се върнете с мен до селото!

— Защо?

— Вие ми се струвате подозрителни.

— Подозрителни? Затворнически надзиратели? Голям майтап!

— Не чак толкова голям, както предполагате. Обръщайте се моля, ще ме придружите!… А, какво е това?

Откъм града бе прозвучал един надалеч отекващ бумтеж. Блюстителят на сигурността спря заслушан и после остави карабината да се плъзне от рамото.

— Топовен изстрел… още един… а сега трети! Хола, трима пандизчии са офейкали и това сте вие! Напред марш, обратно!

— На драго сърце, хер вахмистър! — отвърна Натер.

Той беше видял да идва колата, запрегната с два отлични дорести коня. Кастеланът седеше на капрата. Той забеляза стражаря, който беше подкарал тримата и веднага спря колата. Да слезе, отвори вратичката и пак да скочи горе, бе за него работа за миг. Той знаеше, че сега всичко зависи от него.

— Хер вахмистър — извика, когато този приближи със своя съпровод, — чухте ли изстрелите? Трима затворници са драснали.

— Пипнах ги вече. Ето ги!

— Гръм и мълния! Веднага си помислих нещо такова, като ви видях. Но доброто си е добро, вече отворих. Не искате ли да вземете колата ми? Тук хайтите ще са ви по-сигурни.

— Приемам предложението ви.

— Къде да стоварвам?

— Пред затворническата порта. Обърнете!

— Има време и когато сте вътре. Такива хългъзници човек не бива да оставя дълго на шосето.

— Добре! Напред!

Кастеланът държеше камшика вдигнат за удар, взе високо поводите и зачака решителния миг. Първо се качиха двамата писари, след което ги последва Натер. Сега стражарят сложи ръка на вратичката.

— Хер вахмистър! — извика кочияшът.

— Какво?

— Май не сте пипнал истинските! Не са ли онова там дранголаджии, дето търчат насам по моравата?

— Къде?

— Вдясно там отсреща!

Файтонът се намираше между пазителя на сигурността и посоката, накъдето сочеше кастеланът. Ето защо служителят сне ръка от вратичката и пристъпи назад, за да види по-добре. В този момент камшикът изсвистя върху конете. Те се изправиха на задните крака и дръпнаха с бърз тласък.

— Останете със здраве, хер вахмистър, това са си истинските! — прозвуча ухилено от капрата.

Измаменият се окопити бързо. Той вдигна карабината и извика:

— Стой или ще стрелям!

Повелята не беше изпълнена. Изстрелът отекна и после още един… куршумите се забиха в колата, тя продължи да лети в бесен галоп. Птиците бяха отлетели…

3. Майсторският номер на Герд

В късния следобед на следващия ден едно момче и едно момиче яздеха по планинското шосе малки шотландски понита. Момчето трябва да броеше малко над четиринайсет, а момичето приблизително десет години, но в язденето то бе видимо по-ловко.

— При теб нещата стоят всъщност доста странно — рече момичето. — Ти имаш трима бащи.

— Как тъй, Магда?

— Е, имаш един баща, когото хич никога не си виждал, после имаш един баща, който ти е пастрок и най-сетне имаше още един баща, който е и мой папа.

— Да, аз трябва да му казвам папа, но той наистина ли ме обича така, както един баща обикновено обича децата си?

— Папа? Той много те обикна, можеш да ми вярваш. Аз присъствах, когато той приказва за теб с хер Майнхарт.

— И какво му каза?

— Е-ех, да, всъщност аз изобщо не бива да ти го казвам, Герд, защото ще вземеш накрая да се възгордееш, а ти знаеш, че такива неща никога не търпя.

— Обещавам ти, че няма да се възгордея.

— Той каза именно така: «Драги ми хер Майнхарт — същевременно очарователното дете се нагласи с много достойнство върху понито си, за да уподоби стойката и физиономията, възприети от баща й при въпросните думи, — вие сте възпитател на моята дъщеря и аз с радост мога да кажа, че съм доволен от вас. Сега ви предавам и моя приемен син. Той е едно бедно рибарско момче и е получил само обучението, преподавано в основното училище. Но притежава отлични заложби и желание за учение, което ще му помогне да преодолее и по-големи трудности. Има много добро сърце и е открит и честен. Човек наистина не може да не го обикне и аз желая вие също да му посветите своята обич. Той трябва да стане флотски офицер. Имайте добрината да насочвате обучението си съобразно този план!» Виждаш, така каза папа.

— Това много ме радва. Трябваше да го чуе майка — щеше да е истински щастлива. Тя ми повелява да върша всичко така, че твоят папа да е доволен.

— Аз вече й го казах. Ама, Герд, ти не бива да казваш «твоя папа». Та нали той е и твой баща и аз значи съм ти сестра. Аз се радвам да имам брат, защото така е много по-добре отпреди. Моите лели също много те обикнаха. А те не харесват току-тъй някого. Но знаеш ли с какво веднага си си извоювал тяхната симпатия?

— Е?

— С това, че действа храбро и умно срещу Лудия граф и особено пък дето после махна краставите жаби и раците. Нашият чудесен стар Кунц също те обикна. Когато говори за теб, не те нарича другояче освен «нашият момък».

— Да, за разлика от по-рано ние при вас сме като в рая, а това аз от все сърце пожелавам на моята клета добра майка. Тя много се измъчва, задето моят приемен баща сега е в… в…

— Кажи си я думата, скъпи Герд, та нали ти нямаш никаква вина за това!

— В… затвора, исках да кажа.

— Ох, колко ли ужасно трябва да е там! Човек не може да се учудва, дето понякога някой опитва да избяга, както ми разказа вчера кочияшът. Как всъщност стана работата? Нали и ти си бил.

— Е, аз трябваше да придружа папа и Кунц до спирката, когато отпътуваха, и там в чакалнята срещнахме един хер в униформа. Той бил, както разказа папа, инспектор по труда в затвора и дошъл с последния влак, за да преговаря с някакъв търговец, предлагащ много работа за затвора. Докато ни казваше това, чухме, че железничарските служители нещо завикаха. Току-що бе пристигнала телеграма, изпратена до всички спирки в страната. Тя гласеше, че са избягали трима злостни затворници, а именно някакъв опасен съзаклятник на име Натер и двама лекари, единият от който е бил директор, а другият главен лекар на някаква си лудница. Можеш да си представиш как се изплаши инспекторът по труда. Бившият главен лекар бил негов писар в затвора. Той се отказа от възнамеряваните обсъждания и тръгна веднага обратно за затвора със следващия влак, от който се възползва и папа.

— Иска ми се да ги спипат и тикнат пак зад решетките.

— Все ще ги пипнат. Цялата полиция е на крак и всички пътища са блокирани, за да ги заловят. Бързата вест гласеше, че са поели с една кола, запрегната с два дорести коня, по шосето към планините.

— Ужасно! Ако ги срещнем тук!

— О-о, те няма да ни сторят нищо! Аз не се уплаших от Лудия граф, та сега толкоз по-малко от тях. Не бих могъл да ги задържа, наистина, защото съм твърде малък за тая цел, но теб да погледнат със зли очи, това няма да позволя!

— Или пък да дойдат в Хелбигсдорф! Папа замина с Кунц, лелите ми са на гости при барона и ще се върнат едвам утре, а нашият хер Майнхарт е в отпуск.

— Нищо не вреди! Папа има в оръжейния си шкаф сума ти саби и пищови. Аз и тримата ще ги…

— Въпреки всичко ме е страх. Но я виж, кой седи там под дървото? Боя се. Хайде да минем от другата страна!

Шосето водеше през гората. В покрайнината й се бе облегнала на един чворест смърч някаква възрастна жена. Беше босонога, носеше пола в крещящочервен цвят, на раменете си имаше замърсено жълто наметало, а около главата си бе увила синя кърпа под формата на тюрбан. Цветът на лицето й беше тъмнокафяв. Тя внимателно оглеждаше със своите дълбоко хлътнали очи връщащите се от ездовата си разходка деца. Когато те приближиха, протегна умолително десница и пристъпи изпод дървото.

— Дайте нещичко на бедната циганка, гиздави деца!

Магда поиска страхливо да продължи, ала Герд спря нейния и своя кон.

— Ти циганка ли си? Аз съвсем другояче си ги представях. Неговото открито лице и честните му дружелюбни очи трябва да допаднаха на старата.

— Ами огледай ме тогава внимателно! — рече усмихнато.

— Ти днес сигурно много дълго си вървяла? — попита сега и Магда.

— Не, но съм стара, а човек тогава се уморява по-лесно отколкото на младини.

— И навярно си гладна и жадна?

— От двете по малко.

— Значи никак ле ти е добре работата. Герд, аз съм си забравила кесийката с парите. Дай й, моля те, нещо и заради мен, за да може да си купи ядене и пиене!

— Да — отвърна този смутено, — ама аз също нямам пари у себе си. Какво да правим при това положение?

Момичето сведе замислено поглед. Циганката кимна приятелски:

— Вие сте добри деца. Бог да ви благослови!

Магда вдигна решително главица.

— Не, ти трябва да получиш нещо от нас. Но я ми кажи по-напред дали е вярно, че циганите са толкова лоши хора! Лелите твърдят, че те дори деца крадели.

— Не, това не е вярно. Циганите са толкова бедни, че са радостни, ако хич никакви деца нямат. А случи ли се пък някой нещо лошо да стори, то другите все пак не са виновни за това.

— Да, не се и съмнявам. Ти гледаш с такива кротки и добри очи, че сигурно само добро можеш да вършиш. Много бих желала да се нахраниш и напоиш и хубавичко да си отпочинеш. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Къде?

— До Хелбигсдорф. Имаме само още четвърт час дотам.

— То нали принадлежи на майор Хелбиг?

— Той е нашият папа. Ще дойдеш ли? У нас ще можеш да се нахраниш и напоиш до насита и да се наспиш в чудесно легло.

Старата кимна съгласително и мина през канавката на шосето.

— Да, ще дойда с вас, добри деца.

Герд наблюдаваше с известно съмнение нейните движения.

— Ти си много уморена и няма да можеш да вървиш наравно с конете.

— Тогава яздете напред или малко по-бавно.

— Не става. Понитата не вървят бавно, а и да те оставим не искаме. Само да можеше да възседнеш моето конче. Аз на драго сърце бих слязъл и водил така, че да не паднеш. Искаш ли да опиташ?

— Да, ако ми разрешиш.

— Тогава ела!

Той слезе и поиска да й помогне, ала тя вече се метна с удивителна ловкост на понито.

— Я гледай! Та ти създаваш впечатление, като че вече много си яздила.

— Точно такъв е случаят, детето ми.

Циганката иззе юздите от ръката му и подкара в бърз ход. Тя първа взе думата:

— Значи вие сте деца на хер майор Хелбиг? Мислех, че той има само дъщеря.

— Това наистина е вярно — отговори Магда доверчиво. — Аз се сдобих с Герд едва наскоро за брат.

— Как тъй?

— Ние бяхме в морското курортно градче Фалум. Там се запознахме с него и го доведохме в Хелбигсдорф заедно с неговата майка. Той ми спаси живота и преобърна лодката на Лудия граф. Затова сега стана мой брат… Вярно ли, че циганките могат да предсказват?

— Има някои сред тях, дарени с дарбата, за която говориш.

— Ох, тогава навярно я имаш и ти?

— Да — отвърна старата просто.

— Ах, хайде да ми предскажеш, моля те!

— За тая цел си твърде малка, детето ми. Чертите на твоето личице и линиите на твоята ръка още не са се развили и оформили достатъчно. По-късно ще погледна в бъдещето ти.

— Но на него поне можеш да кажеш нещо?

— Може би — усмихна се циганката. — Как се казва братчето ти?

— Герд.

— Е, добре, Герд сега е само твой брат, но един ден ще стане твой мъж.

Магда изпляска радостно ръце.

— Това е великолепно! Аз не бих желала да имам друг за мъж!

— Но той не се казва все пак само Герд, а трябва да притежава и друго име! Баща му жив ли е?

Магда и сега отговори вместо момчето:

— Ето това е нещо, където ти би могла да покажеш, че знаеш повече от другите хора. Той никога не е виждал своя баща. Този именно е бил кормчия и е пътувал с кораба си по целия свят, но така и не се завърнал. После майка му трябвало да се омъжи за един зъл пастрок, който бил все пиян и сега даже е тикнат в затвора. Неговият истински баща се казвал Шуберт.

— Бил кормчия и се казвал Шуберт? — попита циганката замислено. — Може би Балдуин Шуберт?

— Да, Балдуин! — извика Герд бързо. — Ох, на теб ти е известно името му?

— Какво знаеш още за него?

— Нищо, освен че имал брат, който се казвал Томас и бил калфа в някаква ковачница. Така ми е разправяла майка.

— Аз мога да ви докажа, че знам повече от другите хора. Ще разкажа на майка ти за твоя баща, когото познавам. Той сега е главен кормчия на прочутия боен кораб «Тигър». Аз имам брат и той е почетен боцман на същия кораб.

— О, какво щастие, как ще се зарадва майка! Хайде, яздете по-бързо!

— Циганите наистина са по-умни от нас — рече Магда замислено. — Как се казваш всъщност? И ти трябва все пак да имаш някакво име.

— Казвам се Лилга.

— Лилга! — възкликна момичето учудено. — Папа много ни е разказвал за една циганска княгиня, която се казва така. Била приятелка на нашия херцог Макс. Тя трябва да притежава голяма власт. Да не би да си тази Лилга?

— Аз съм.

— Наистина ли? Ох, колко добре, дето те поканихме у нас и колко жалко, че папа не си е вкъщи! Но въпреки това ти ще бъдеш приета така, все едно той си е тук.

— Да, моята майка е икономка на Хелбигсдорф — рече преждевременно развилият се Герд — и ти ще бъдеш добре посрещната.

След късо време стигнаха в едно голямо село, в чийто край се показаха постройките на дворянско имение. Докато яздеха нататък между чисто изглеждащите къщи, жителите ги поглеждаха учудено.

При портата ги посрещна управителят, за да им вземе конете. Той хвърли удивен, изпълнен с досада поглед към странницата.

— Що за компания пък! Някаква си циганка! Само да знаеше господарят!

— Защо! — попита Магда.

— Защото това не е съпровод за вас, милостива фройлайн.

Малката десетгодишна майорска дъщеря го стрелна с гневни очи.

— Какъв съпровод ми подхожда, аз сама си знам, хер управител! Отведете конете в конюшнята! Ела, Лилга!

Тя улови циганката за ръка и я поведе към входа на жилищната постройка. Герд ги последва. Управителят зяпна сащисано след тях.

— Лилга? По дяволите, тук май здравата я сгафих! Това значи е прочутата ваджина [5] на всички цигани от Норланд и Зюдерланд! Кой можеше да си го помисли! Тя общува с графове и херцози, пък насам идва боса и в дрипи. Трябва час по-скоро да изправя грешката си.

През туй време от другата страна на селото се появи един мъж, който се отби в странноприемницата и си поръча чаша бира.

— Нали на това място му викат Хелпигсдорф? — попита.

— Да — отговори съдържателят.

— И притежателят на замъка там горе е хер майор Хелпиг?

— Да.

— Той не си е у дома?

— Не, отпътува.

— Опаче неговите сестри са си тук?

— Също не. Те са на посещение у съседи.

— Тъй. Кого може да завари тогава човек там?

— Управителят и новата икономка.

— Икономката? Що за мадама е тя? Как се казва?

— Името й е Хартман.

— Хартман? Хм-м. Тя май не е от дълго в Хелпигсдорф?

— Едва отскоро. Хер майорът я доведе заедно със сина й от морето, където се запознал с двамата.

— От морето? Нещата съвпадат. Значи съм пристигнал на правилното място.

Той си плати бирата и се запъти към замъка…

Слънцето се намираше в заход. То позлатяваше фронтоните, зъберите и прозорците на замъка и вече изпълваше покрайнината на отсрещната гора с полусенки. Там бяха застанали трима мъже и оглеждаха лежащата пред тях местност.

— Според пътеуказателя това трябва да е Хелбигсдорф, имението на майор Хелбиг. В гората не ми се спи. За съжаление Хелбиг ме познава. Значи трябва да продължим, но се пита в коя посока да поемем.

Говорителят бе, види се, даващият тон на тримата. Вторият, един много дебел мъж, рече:

— Аз също нямам желание да пренощувам в гората и да си навлека ревматизъм на крайниците. Но също така малко желание имам да продължа. Откак напуснахме колата, съм каталясал до припадък.

— Аз също — пригласи третият. — Тези горски пътища са безкрайно изтощителни.

— Хм-м — изсумтя първият говорител. — Хелбиг често има работа във фюрстенберг. Защо трябва тъкмо днес да си е вкъщи? Само да знаех, че не е тук, то щях да се реша да остана в замъка. Една странноприемница би била опасна за мен.

— Веднага ще разберем как стоят нещата. Там по дълбокия път се качва един пощальон. Тези хора обикновено знаят всичко. Той сигурно е имал работа в замъка.

— Идва насам. Вие се отдръпнете назад, че да не ви забележи! Аз ще се направя все едно го срещам сам и ще го подпитам.

Двамата се оттеглиха зад храстите, а той навлезе в гората и после изви обратно. Така нагоди нещата, че тъкмо в края на младата горичка срещна пощальона, който учтиво го поздрави.

— Добър вечер! — отговори той. — Онова там замъкът Хелбигсдорф ли е?

— Да.

— И принадлежи на майор Хелбиг?

— Да, така е.

— Знаете ли, дали той си е у дома?

— Замина за столицата.

— Сестрите му тук ли са?

— Всъщност, да. Само че отидоха до утре на гости.

— Тогава кого пък може да намери човек там?

— Управителя и икономката, ако не се брои малката фройлайн.

— Благодаря ви.

Пощальонът продължи да следва пътя си, другият потърси своите другари.

Тези трима мъже бяха избягалите затворници, чиято външност действително значително се беше променила. Те носеха изискани туристически екипи и всеки бе провесил на рамо зелен барабан за събиране на билки.

— В безопасност сме — рече Натер. — Майорът отсъства, сестрите му също. Аз ще си доставя удоволствието да нощувам тук и по-късно ще пиша на майора, че при бягството си съм се възползвал от неговото гостоприемство. Той ще излезе извън себе си от яд. Елате, ще заобиколим селото! Ние сме естествоизпитатели, които са се заблудили по време на излет. Така няма да направи впечатление, че идваме откъм нивята.

Те закрачиха към замъка, чиито прозорци вече тънеха в здрач.

Там циганката беше много радушно приета от икономката. Двете деца не можеха да премълчат това, което бяха узнали.

— Знаете ли кого сме ви довели, добричка ми фрау Хартман? — попита Магда.

— Е?

— Прочутата Лилга, за която папа толкова много ни е разказвал. Тя може да предсказва и е всезнаеща. Вече пророкува, че Герд ще стане мой мъж. Но сега идва най-главното за вас: Лилга познава именно вашия годеник и знае също къде се намира.

— Моят годеник? Аз нямам такъв. Кого имаш предвид детенцето ми?

— Бащата на Герд.

— Възможно ли е? Не, той е мъртъв, иначе щеше да дойде.

— Напротив, жив е! Нали, Лилга?

— Да, жив е и аз съм разговаряла с него.

Икономката пребледня в радостен уплах.

— Боже, дано е вярно това! Говорете, бързо!

— Кажете ми първо всичко, което знаете за него! — помоли циганката.

— Казваше се Балдуин Шуберт и беше кормчия на един търговски кораб, когато се запознах с него. От роднините си имаше само един брат на име Томас, за когото ми разказа, че чиракувал при придворния ковач Брандауер във Фюрстенберг. После Балдуин тръгна по море и никакъв не се чу. Или пък се е върнал и не ме е намерил, тъй като бях принудена да се омъжа за друг и трябваше да напусна с него родината.

— Никога ли не сте се обърнала към неговия брат?

— Веднъж исках да му пиша, макар да не знаех дали е още при Брандауер, но моят мъж си дойде и прочете писмото. Той се отнесе по такъв начин с мен, че никога вече не посмях да съставя писмо. Може би си мислеше, че ще изгуби Герд, който, кажи-речи, сам ни изхранваше. Значи Балдуин е жив?

— Да. Той сега е щурман на «Тигър», на който понастоящем заповядва ескадреният командир Артур фон Фалкенау. Последният му е повече приятел отколкото началник и аз мога да ви уверя, че нещата му вървят добре.

— Къде сте говорила с него?

— Там горе в планината, по време на последната война… Но кой идва там по двора?

Тя пристъпи до прозореца и видя мъжа, който така подробно се бе осведомил в странноприемницата. По чертите на циганката плъзна лека усмивка. Трябва да го разпозна. Икономката забеляза това и подпита:

— Кой е той?

— Веднага ще разберете от самия него. Аз временно ще се скрия.

Тя пристъпи зад камината. Едва се беше стаила и вратата се отвори. Влезлият поздрави и се обърна към икономката:

— Да ме прощавате, скъпа фрау! Под името Хартман ли ви викат?

— Да.

— Тогава вие сте дамата, с която имам да говоря. Аз съм именно гостилничарят и майстор ковачът Шуперт от Фюрстенперг.

— Шуберт? Ах! Ние току-що говорихме за вас. Вие сте най-сърдечно добре дошъл!

— Радвам се много! Щом току-що сте говорили за мен, значи тряпва все пак малко да съм ви познат.

— О-о, аз знам името ви отпреди повече от петнайсет години.

— Навярно от моя прат Палдуин?

— Да. Но седнете, моля ви!

— Да, ще се наместя, защото ние май доста имаме да си приказваме.

— Мога ли да ви попитам как сте открил местонахождението ми?

— Чрез хер майор Хелпиг. Вие тряпва именно да знаете, че придворният ковач Прандауер, моят пивш майстор, заряза занаята и херцогът иска мен да направи придворен ковач. Двамата калфи, а именно Хайнрих и Казимир, тогава ще рапотят при мен, макар да им грапнах нашата гостилничарка и картофопродавачка Парпара Зайденмюлер, която сега е моя жена. Всички знатни господа, дето са си заръчвали майстора да им рапоти, сега идват при мен и вчера се появи също хер майор Хелпиг заедно с херцог Макс. Ние говорихме за вас и моя прат. Узнах, че старият хитрец има син и завчас се приготвих за път, за да навестя вас и него. Дали мога да видя момъка, а?

— Ето го!

— Този тук? Чумата да ме отнесе, ама че славен юначага! Момче, аз съм твой чичо, а ти си ми племенник! Искаш ли да станеш ковач? Ще те взема да изпечеш занаята при мен и ще се чувстваш допре у дома!

— Не върви, чичо, защото аз ще ставам флотски офицер.

— Какво? Флотски офицер? Това е дяволски голяма ампиция. Аз опаче нямам нищо против, макар че тряпва да ти кажа, след офицера няма нищо по-допро от кадърният ковач… Как ще се зарадва моята Парпара, като научи, че си има такъв напет племенник! Момче, ти тряпва да дойдеш с мен в столицата, та да може да те види.

— Ще дойда. Аз съм във ваканция, понеже нашият домашен учител отпътува. Нали, майко?

— Не зная дали хер майорът ще разреши.

— Дали ще разреши? Естествено ще разреши, та това се разпира от само сепе си!

— Да, папа ще разреши — пригласи Магда. — Аз също ще пътуваме вас.

— Ти? Коя си всъщност ти, малка госпожичке?

— Аз съм дъщерята на майора.

— На майора? Чумата да ме тръшне, ама ти си една съвсем знатна фройлайн! Ей, моята Парпара няма да я свърти, като й пристигне една такава принцеса. Стягай се, малки народе, ако попързаме, ще заминем още със следопедния влак.

— Не, толкова бързо няма да стане — засмя се икономката. — Днес ще останете тук при нас. Децата сега ще се поразходят из парка. Вие през туй време имате твърде много да ми разказвате за вашия брат.

— За Палдуин? Няма да мога да разкажа много, тъй като самият аз дълги години не пях чувал нищо за него.

— Но сега все пак знаете.

— Действително. Той ми разказа и за вас. Но че има момче, това не знаеше. Той много ви е опичал и до днес още не ви е заправил. Търговският корап, на който пил навремето, круширал и Палдуин намерил прием на един китоловски, където прекарал пълни три години. Нямал възможност значи да си дойде, а когато се върнал, чул, че сте напуснала мястото си като домашна помощница.

— Бях принудена да се омъжа и да напусна родината.

— За това той не узнал нищо. Веднага тръгна по море и доскоро пеше из чужпината. Сега пак замина, и то с прочутия «Тигър», дето по-рано пеше разпойнически корап, и разправят, пил най-доприят съд по всички морета.

— Кога ще си дойде пак?

— Това не знам, тъй като още не ми е писал. Но като пристигне писмото му, ще го знам, както и селището, където тряпва да изпратим писмата си. Той опеща да ме навести веднага щом се върне и ще доведе и своя приятел, почетният поцман Каравей. Я отгатнете кой е той!

— Братът на Лилга, циганската княгиня!

— Вярно, знаете го! Нима и вие познавате тази дяволска Лилга?

— Да.

— Къде сте се запознала с нея?

— Тук. Беше веднъж в замъка Хелбигсдорф.

— Я виж! Какво я е довело насам?

— Искаше да ми каже, че вашият брат е жив.

— Пре! Тя е всезнаеща. Как ви се хареса?

— Добре, много добре.

— На мен също. Аз първо я смятах за стара вещица, продала душата си на Дявола. По-късно опаче съзнах, че е порядъчна фуста, на която човек тряпва да й има уважението. Люпопитен съм дали нявга ще ми се мярне пак пред очите.

— Това може да стане веднага! — зачу се един глас иззад камината.

Томас се обърна и съгледа тази, за която току-що бе говорил.

— Това е тя, наистина, жива-живеничка! Това калпаво женище се е скрило, за да ме подслуша. Откъде пък се вясна, Лилга?

— Аз идвам отвсякъде.

— Получила ли си някакво писмо от прат ти Каравей?

— Не. «Тигър» вероятно е тръгнал за Америка. Ето защо още не е дошла новина от него.

— Ама неговото писмо хич и няма да те намери, като се щураш навсякъде.

— Погрижено е да получавам всичко, което е предназначено за мен.

— Днес тук ли оставаш?

— Да.

— Това е допре! Така ще можем хупавичко да си поседим и да си поприказваме каквото ни е на сърцето. Ето, скъпа фрау Хартман, шапката и чадъра ми. Приперете ми нещата!

— Ние няма да останем тук, а ще отидем горе в моята стая — рече икономката. — Там ще вечеряме, а по-късно ще ви покажа стаите.

Те тръгнаха към едно странично крило на господарската къща, където бе жилището на фрау Хартман. Тъкмо се бяха настанили удобно и се появи управителят.

— Фрау Хартман, елате бързо! Има посещение за хер майора: трима знатни господа, намиращи се на път, искат да говорят с него.

Той поведе икономката към приемната, където я чакаше Амброзиус Натер с двамата си спътници.

— Ваша слугиня, майне херен! С кого имам честта…?

Натер взе думата:

— Името ми е Хелман. Аз съм хусарски подполковник и приятел на майор Хелбиг. Тези двама господа са мои роднини — тук хер председателят и тук хер секретарят фон Хелман. Ние сме излезли на излет, озовахме се в тази местност и решихме да посетим нашия приятел. За съжаление той отсъствал, както чухме?

— Намира се в столицата.

— А неговите сестри?

— Са на гости у съседи.

Икономката отговаряше така късо, понеже в тези господа имаше нещо, което не й харесваше. Какво беше то, не можеше да каже, но чувстваше, че не може да има доверие на тези мъже.

— Това действително е неприятно — продължи Натер. — Ще бъдете ли така добра, моля, да предадете нашите поздрави на господарите, когато се върнат?

— Разбира се! Те сигурно много ще съжаляват, че не им е било съдено да ви посрещнат.

— Позволете тогава, преди да си тръгнем, една информация! Вече е късно, а ние сте твърде уморени, за да продължим пешия си излет. Има ли в селото някоя странноприемница, в която човек би могъл да намери онова, на което е привикнал?

Сега икономката се видя принудена да помисли за своите задължения.

— Тук действително има една гостоприемница, ала тя няма да ви предложи обичайните за вас удобства. Но мой дълг е да ви обърна внимание от името на хер майора, че нашите стаи стоят на ваше разположение. Досега не го казах, понеже смятах, че сте оставили наблизо каретата си и имате някаква по-нататъшна пътна цел. Смея ли да очаквам, че молбата ми няма да бъде отблъсната?

— Добре, приемаме. Но изрично отбелязвам, че не предявяваме никакви претенции. Ние сме на излет. Една малка вечеря и едно скромно легло за отмора — това е всичко, за което умоляваме.

— Ще следвам разпорежданията ви. Желаят ли господата да останат още в компания, или веднага да им посоча стаите?

— Засега ще останем още заедно.

— Позволете да ви препоръчам на хер управителя! За него ще е чест да може да се постави на вашите услуги.

Тя даде в кухнята своите заповеди и се върна после при Томас и Лилга.

Двете деца се върнаха сега от парка и Магда рече любопитно:

— Фрау Хартман, видях в градината нашите посетители. Кои са?

— Добри познати на хер майора, които искали да го поздравят, и ще останат тук през нощта. По-младият е хер подполковник фон Хелман. Другите са му роднини.

— Фон Хелман? — извика Магда учудено. — Не. Този хер трябва да се казва другояче. Хер подполковник Хелман аз познавам много добре. Той е един дребен, кльощав мъж с грамаданска брада.

— Ти се лъжеш детето ми. Я го огледай още веднъж по-внимателно! Тъкмо сега идват по двора.

— Та нали виждам, това не е подполковник Хелман.

Томас също се беше изправил и пристъпи до прозореца.

Той отскочи стъписано няколко крачки назад.

— Всички дяволи! Не, това не е Хелман. Това е… хм-м! Лилга, я иди до прозореца и погледни сивия тип, дето тъкмо надзърта в конюшнята!

Тя се отзова на подканата.

— Натер! — рече изненадано.

— Да, Натер, когото спипахме навремето.

— Боже мой, възможно ли е? — извика изплашената икономка. — Той, казват, бил избягал от затвора.

— Така е, моя мила фрау Хартман, и заедно с него другите двама вагапонти. Те са преследвани и не могат да отседнат в някоя странноприемница. Затова са дошли при вас.

— Какво ще правим?

— Ще си изпълним естествено дълга. Ще ги заловим… Указахте ли вече на опесниците техните стаи и спални?

— Още не. Ще го сторя едва след като са се нахранили.

— Допре. Опитайте тогава така да уредите нещата, че да не могат да се притекат един друг на помощ.

— Ще избера далеч разположени една от друга стаи.

— Да. И когато те са там, аз ще се направя на домашен прислужник или на келнер по стаите и така ще имам възможност да ги спарам.

Уплашена много от чутото, Магда се бе свряла страхливо в един ъгъл на стаята. Герд обаче бе слушал внимателно и сега се измъкна през вратата към своята стаичка. Там държеше двата пистолета, които обикновено употребяваше в обучението по стрелба. Той ги зареди и скри у себе си. После отиде долу в двора. На стълбището го срещна управителят с двамата някогашни психиатри. Натер беше останал да разгледа конюшнята. Герд пристъпи към него.

— Как ви се харесват нашите понита? — рече чистосърдечно.

— Отлични са, моето момче — отговори Натер.

— А враният жребец там?

— Един много благороден кон.

— Да, той е и извънредно грижовно гледан. Почитател ли сте на добрите кучета, хер подполковник?

— Естествено!

— Показа ли ви управителят кучкарника?

— Не.

— Трябва да го видите, моля! Искате ли да дойдете с мен?

— С удоволствие.

Герд го поведе към една врата, зад която при тяхното приближаване се чу радостно скимтене.

— Само тихо там вътре. Идвам!

Той отвори и беше моментално обграден от цяла сюрия животни, всяко отделно от които бе образец на своята порода. Натер пристъпи по-навътре в кучкарника.

— Моля ви, не толкова нататък, хер подполковник! Опасно е. Там отзад лежи едно куче, зло като тигър.

— А-а, някое вълча порода?

— Тогава щеше да е нищо, това е сибирска. Искате ли да го огледате?

— Ако е възможно да стане без риск.

Герд тръгна към най-задния ъгъл.

— Вюга, стани!

При този повик се надигна бавно едно могъщо бяло рунтаво създание, което далеч повече приличаше на полярна мечка отколкото на куче. Герд го отвърза от синджира и отведе до вратата. Натер остана във вътрешността на кучкарника.

— Вижте, хер подполковник, тези нокти, уста, зъби. Една битка с него е невъзможна. Не е необходимо да казвам нещо, а само да цъкна с език и да ви посоча с пръст, и ще лежите на земята. Ако сетне искате да си спасите поне живота, то не бива ни най-малко да се движите и само тихо да говорите. Една-единствена гръмка дума и то ще ви разкъса.

— Действително го считам за способно.

— Нали! Аз ще ви ги демонстрирам. Внимавайте, сега ще цъкна с език! Вижте, то вече стои пред вас, защото сте единственият, за когото може да се отнася този знак. Вдигна ли пръст, то в миг ще се намерите на земята. Да го сторя ли?

— Това, разбира се, не бих позволил — отговори Натер. Държането на момчето му се виждаше нечиста работа.

— И все пак ще го сторя веднага щом оттук насетне заговорите по-високо, отколкото желая.

— Защо? Заповядвам ви да прекъснете тази опасна шега.

— Това не е шега. Давам ви още веднъж уверението си, че при първата гръмка дума ще бъдете повален.

— Но защо?

— Защото ще ви пратя там, където ви е мястото. Обратно в кафеза, хер… Натер!

— Всички дя…!

Думата му заседна в гърлото. Тонът му беше много гневен и полярното куче тутакси оголи зъби и понечи да го събори.

— Виждате, драги хер, че Вюга не позволява да се шегуват с нея? Вие сте наш пленник. Сега аз ще заключа вратата и ще ви оставя под надзора на кучетата. Тук сте ни сигурен. Когато се върна, вие или ще стоите точно както сега, или тялото ви ще се търкаля на парчета по земята.

— Човече… момче… момко, ти си откачен, ти си побъркан!

Герд не отговори. Той излезе от кучкарника и тръгна към приемната, където намери другите двама бегълци с управителя.

— Майне херен, мама нареди да ви помоля да отидете при нея.

— Коя е тя?

— Фрау икономката — поясни управителят.

— Хубаво, моето момче, води ни при нея!

— Елате! Хер управителят ще ви следва.

Той тръгна напред към стаята на майка си и първо пропусна да влязат двамата. Управителят ги последва, а после Герд дръпна вратата след себе си.

Изненадата на двамата мъже беше неописуема. Те разпознаха Лилга и поискаха да се обърнат. Тук обаче стоеше Герд със запънат пищов. Той ги стрелна с черните си очи и рече:

— Майне херен, ако само крайник помръднете, ще ви застрелям! Чичо, вържи ги.

Шишкавият директор из един път се изпоти от страх.

— Но, майне дамен и херен, какво желаете? Вие се заблуждавате!

— Не — заговори Лилга. — Не се заблуждаваме. Вие сте избягалите престъпници, които сега хората преследват по цялата страна. Аз бях тикната във вашата бърлога, където се канехте да ме направите безумна, и много добре ви познавам. Не опитвайте съпротива, защото е безполезно.

— Но аз ви уверявам, че вие действително се припознавате в нас. Нашият братовчед, хер подполковникът, ще го потвърди.

— Вашият братовчед, хер Натер, е вече мой пленник.

— Какво-о? — провикна се Томас. — Че къде пък?

— В кучкарника.

— Той все пак може да избяга.

— Няма начин. Полярното куче ще го разкъса на парчета.

— Добре. Та давайте си значи ръцете, миличките ми тарикати! Така ще ви вържа, че да сте доволни от мен.

Те се видяха принудени да се предадат на съдбата си. Малко преди започване на бягството двамата бяха заявили, че биха предпочели да умрат, отколкото да се оставят да бъдат заловени. Само че не се стигна нито до умиралка, нито до някаква отбрана.

Двамата престъпници бяха вързани и затворени. После компанията се отправи към кучкарника. Когато го отвориха, Натер стоеше още точно както преди. Той трябва да бе изживял ужасен страх, ала пребледня още по-силно, като забеляза Томас и Лилга. От гледането на делото, отвело го в затвора, двамата се бяха впечатали незабравимо в паметта му.

— А-а, допра вечер, хер подполковник! — поздрави ковачът. — Ето че се срещнахме в есенната хладовина. Как ви се отразява свежият въздух?

Натер изскърца зъби, но не отвърна нито дума. Лилга също не проговори. Тя се задоволи просто да наблюдава хода на събитието.

— Той ни разпозна и не говори, защото съзнава, че всяка съпротива е напразна. Герд, мога ли да се приплижа до кучето?

— Да. Вържи мъжа!

Натер бе вързан и отведен при другите двама, които бяха заключени в едно сигурно сводесто помещение в подземието и така вързани, че бягството бе невъзможно…

Затворниците бяха откарани отново в Хохберг и участниците в тяхното залавяне, преди всичко Герд, пожънаха големи похвали. За някой повторен опит за бягство така и не се чу. Една сутрин намериха директора на психиатрията мъртъв. Беше се обесил с едно въже, с което бе успял да се снабди. Главният лекар Шрам умря малко подир това. За Натер се шушукаше, че не останал за дълго в Хохберг. Някаква външна сила помолила неговата екстрадиция и не й било отказано. По какъв начин той се бе провинил срещу тази сила, никой не можеше да каже. Също така малко — кой затвор беше сменил с Хохберг. В определени кръгове се говори още известно време за него, после споменът бе заличен от други, по-важни текущи събития и името Натер престана да бъде изричано…

4. Една странна находка

Десет години може би бяха минали от описаните в предния раздел събития.

Южно от Никобарите, приблизително на пет градуса северна ширина, една лодка с двама мъже се движеше под гребла по посока бреговете на Суматра. Беше от онези еднодръвки, обичайни за Андаманите. Пасажерите на плавателния съд бяха облечени само с по една роба, която им достигаше до глезените и оставяше открити врата в ръцете — загорели до тъмнокафяво от слънцето. По-възрастният имаше изразено малайски черти, докато лицевите линии на по-младия, притежаващ суха, но много жилеста фигура, даваха да се заключи за европейски произход. Но беше трудно да се каже към кой народ принадлежеше.

Двамата, изглежда, имаха зад себе си ужасни несгоди. По-младият седеше при кормилото, но му личеше, че само с усилие държи очите си отворени, а възрастният манипулираше по такъв начин с греблата, че еднодръвката едва-едва напредваше срещу осезаемо духащия от юг бриз.

Пирогата нямаше платно, което всъщност тук, толкова далеч от сушата, биеше на очи. Но беше добре запасена с провизии, понеже под кормчийската пейка бе наместен голям куп тикви, плодове от хлебно дърво и кокосови орехи, каквито се срещат в изобилие по Андаманите.

Двамата часове наред бяха седели един до друг, без сричка да изрекат, което също можеше да се припише на тяхната преумора. Но сега гребецът изтегли с едно проклятие веслата и се обърна към другаря си на кормилото.

— В името на Вишну и неговата съпруга Лакшми, колко дълго още тъкмиш да ме правиш на лапнишаран? Каталясах от това вечно блъскане.

Затвореният отвори наполовина спуснатите клепачи и му хвърли един презрителен поглед.

— Ако за теб свободата е по-маловажна от малко гребане, по-добре да си беше останал на Змийския остров. Не съм те принуждавал да ме следваш.

Малаецът буквално се сви под тези остро изречени думи.

— Ама беше ли пък необходимо да поемем в тази посока. Ако бяхме избрали най-краткия път, то отдавна да сме в безопасност.

— Ти си един тъпанар! Трябва ли за стотен път да ти обяснявам, че отдавна вече да сме заловени, ако бяхме избрали курс към бреговете на Бирма, която лежеше най-близо до нас? Би могъл да си помислиш все пак, че сме преследвани. И то като са приели за вероятно, че сме поели в източна посока. Значи вниманието на преследвачите е насочено натам. Толкова далеч на юг обаче никой няма да ни търси.

— Сахиб, може и да си прав, но поне можехме да спрем на Никобарите, за да си отпочинем и съберем нови сили.

Другият се изсмя подигравателно.

— Да бе и туземците щяха да ни изпратят с първия акостирал при островната група кораб обратно в нашата каторга, за да пипнат високата награда, определена за залавянето на избягали затворници! Бъди доволен! Само още един ден и всички напрежения ще свършат, стига да не се извие някой сторм. Но от това няма защо да се опасяваме. В продължение на осем дена имахме късмет, а слабият ветрец от юг не би могъл все пак да се окачестви като кутсуз.

— Слаб ветрец, сахиб? Лесно ти е да говориш, като си седиш само на кормилото! А аз при всеки удар имам чувството, сякаш ми е разнищено всяко отделно мускулно влакно.

Лицето на заговорения със «сахиб» се обагри в червено от гняв и един зъл поглед плъзна по говорещия.

— Може би аз съм се трепал по-малко от теб, тъпако? И няма ли цялата нощ да седя на кормчийската пейка, докато ти можеш да се отдадеш на съня? Не дрънкай дивотии, ами се залавяй пак за греблата, че да можем да напредваме!

Малаецът се подчини, без дума да възрази и взе отново веслата в ръце. Почивката, колкото и къса да го бе беше подсилила и лодката запори леко и бързо вълните.

Между двамата в малкото дни на тяхното бягство се бе установило особено отношение. Те години наред бяха понасяли заедно жребия на каторгата на Змийския остров, подслоняващ най-опасните престъпници на Англия. Единият не бе имал ни най-малкото предимство пред другия. Те не бяха нищо повече от два номера, заведени в регистъра на престъпниците. Но по време на плаването условията на равнопоставеност се бяха променили. Малаецът чувстваше духовното превъзходство на своя спътник и не можеше да се измъкне от неговото въздействие. Така си бе дошло от само себе си, че той го наричаше «сахиб» и покорно се подчиняваше на неговите разпореждания. Вярно, неговата дива кръв понякога се възправяше срещу повелите на спътника, ала в крайна сметка все пак винаги вършеше онова, което другият искаше.

За известно време възцари мълчание, което не бе нарушавано от нищо, освен от разбиващия се при носа килватер. Сегиз-тогиз малаецът хвърляше любопитен поглед на седящия срещу него мъж, който насочваше полузаспал кормилото. След време той наруши мълчанието.

— Сахиб, ние от дълго сме заедно, а ти още не си ми казал кой си. Би могъл все пак да ми имаш доверие.

Другият сви вежди.

— Не храня недоверие към теб, само че няма смисъл да се говори за миналото.

— Но би могъл поне да ми разправиш как си попаднал във властта на англичаните, които се правят, все едно им е отредено да повеляват света.

Другият се изхили злостно.

— Как съм попаднал в тяхна власт? По един съвсем глупав начин. Чувал ли си за Норланд? Не? Е, това к бездруго няма значение. Аз се провиних спрямо законите на тази страна — как, това може да ти е безразлично — и отидох зад решетките. С още двама затворници направих опит за бягство, при много по-благоприятни условия от този път. Въпреки туй налетяхме пак в мрежата на полицията — действително само заради нашата непредпазливост. Бяхме вече близо до границата и се мислехме в пълна сигурност, когато бяхме надхитрени от един четиринайсетгодишен хлапак. И днес ми иде да се зашлевя за тая работа.

Малаецът ококори очи.

— От един хлапак? Ти?

— Да, от един хлапак — изсмя се другият ядно. — Можеш да си представиш, че от този момент бяхме взети под любвеобилна опека, така че втори опит за бягство беше невъзможен.

— Ами как се озова на Змийския остров?

— По един съвсем прост начин. Англичаните, които от по-рано имаха сметки за уреждане с мен, поискаха екстрадицията ми и норландци бяха така хуманни да го сторят… Дяволите да ги вземат! А англичаните незабавно ме пратиха на Змийския остров, за да отърват света от един крастав член на човешкото общество. За мое и твое щастие тяхното намерение не се изпълни изцяло и волната птица им се измъкна през една задна вратичка. Повече не ти е необходимо да знаеш. Да оставим миналото на спокойствие! Настоящето и близкото бъдеще ни ангажират достатъчно.

След това замълча и плъзна мрачен поглед към далечината. Той се прикова към една точка в кръгозора. Засенчи очи с ръка и се взря по-остро нататък. После се обърна към своя другар.

— Там на юг има нещо, някакъв съд или нещо такова. Ти имаш по-зорки очи от мен. Я погледни и ми кажи мнението си! Точно сега, толкова далеч от най-близкия бряг, бих желал да избягна една среща.

Малаецът прибра греблата и се обърна. За кратък миг огледа въпросния предмет, след което рече безгрижно:

— Лодка и, както изглежда, празна.

— Празна лодка насред морето? Невъзможно!

— Защо, сахиб? Може да се е откъснала някъде от брега. При този постоянен вятър и това спокойно море е възможно да измине значително разстояние.

— Хм-м, южният вятър, който духа от дни, не съвпада с тази посока. Един съд, откъснал се от бреговете на Суматра, може само от югоизточен да се носи в тази ширина.

— Но откъде иначе ще е дошла насам?

— Не знам. Може би произхожда от някой разбил се и потънал кораб. Но да не спорим! Ако се придържаме към сегашния си курс и бездруго ще се озовем в нейна близост и ще проучим нещата.

Плаването бе отново подето и въпросният предмет дойде в по-голяма видимост. На кърмата му се вееше някакъв парцал, който бе закрепен под формата на ветрило към един прът и се издуваше от вятъра, не се забелязваше никакво живо същество. Съдът фактически създаваше впечатление за спасителна лодка, чийто екипаж се е издавил и тя сега се носи безцелно по вятъра на север. Но когато двамата бегълци приближиха повече до самотния съд, забелязаха, че не може да е спасителна лодка. Бордовата стена именно не беше боядисана с блажна боя, а байцвана с някакво непознато за тях вещество, докато фугите, види се, бяха уплътнени със смола.

Любопитството на двамата достигна връхната си точка, когато доближиха съда. Те обърнаха, за да пристанат откъм дългата му страна. Още няколко удара на веслата и бяха борд до борд с обекта на тяхното любопитство. Като по някакъв знак двамата се надигнаха и наведоха към него, ала тутакси се дръпнаха с вик на изненада.

В лодката лежеше изпънат с лице нагоре един мъж, който по всяка вероятност не бе от дълго мъртъв, понеже не се чувстваше ни най-малка миризма от разлагане. Наброяваше може би четиридесет и пет години. Беше ужасно изпосталял, кожата, с цвят на мишин, се бе опънала по лицевите кости, придавайки им страховития изглед на череп. Очите лежаха дълбоко в кухините, а скулите стърчаха остри като нож. Ала впечатлението за скелетоподобие се смекчаваше от дългата, в сребристо проблясваща брада, която достигаше до гърдите на мъртвеца, и от дългата коса, разпиляна подобно грива около главата и врата. Лишените от плът ръце държаха здраво вкопчени един предмет, приличащ на бележник, а босите стъпала се бяха изпънали под прав ъгъл следствие предсмъртната конвулсия. Трупът беше облечен само с риза и моряшки панталон, куртката се ветрееше в задната част на лодката, изпълнявайки ролята на платно.

На каква ли зла орис бе станал жертва мъжът? Двамата бягащи престъпници отдавна вече бяха отвикнали от нежни пориви, ала този път все пак гледаха със своего рода боязън към широко отворените, оцъклени очи на мъртвеца. Малаецът първи наруши мълчанието.

— Сахиб, кой ли може да е бил мъртвият? Вероятно някой моряк от потънал кораб?

— Мъжът не ми изглежда на моряк. По-скоро на някой знатен господин, който по някаква причина се е видял принуден да напъха крайниците си в моряшки дрехи. Вярно, неподдържаните коса и брада не си пасват с това предположение. Тук трябва да има някаква тайна.

— От какво ли е умрял?

— От какво е умрял? От глад естествено. Не виждаш ли, че няма и грам припас на борда?

— Това виждам добре. Но ме учудва, че се е осмелил без достатъчно провизии да излезе в морето.

— Знаем ли всъщност дали е имал време да направи необходимите приготовления? И кой освен това ни казва, че не е притежавал никакви припаси? Може би са били изхвърлени от някой сторм през борда. Я огледай внимателно лодката! Виждаш ли гребло или мачта? А трябва да е имало, защото онези няколко отломки, дето лежат там на дъното, могат да произхождат само от мачта. И я огледай кормилната лопата! Тя е скалъпена как да е от някаква дъска. За мен няма съмнение, че някоя буря е докарала притежателя на лодката до това дередже.

— Какво ще предприемем с мъртвеца и съда?

Заговореният хвърли един изпитателен поглед на конструкцията на лодката и после рече:

— Това е една съвсем нова и, както ми се струва, отлична лодка. Вярно, строителят като че е съблюдавал повече мореходността, отколкото лустрото. Но това нищо не вреди. Тя също е по-удобна от нашата. Аз съм на мнение да гледаме на нея като на добра плячка и да я сменим с нашата. Преди туй обаче нека претърсим мъртвеца. Може би ще намерим нещо, което ще ни е от полза.

Те скрепиха лодката на мъртвия мъж по дължина към своята и се прехвърлиха в нея. После изпразниха джобовете на мъртвеца. Те не съдържаха нищо освен един компас и една доста обемиста торбичка. Когато я отвориха, издадоха вик на прехлас. Тя беше пълна догоре с… бисери. И то от много голям вид и онази «бяла вода», които особено се ценят в Европа.

Европеецът претегли торбичката в ръка и направи физиономия, сякаш сънуваше. После нададе ликуващ вик и хвана малаеца за рамото.

— Човече, знаеш ли, че това, което плячкосахме е богатство, да, да, буквално съкровище? Ако достигнем благополучно с него брега, то сме си уредили всички грижи за идните години. Едно по-голямо щастие за нас изобщо не би могло да има.

Малаецът хвърли алчен поглед върху скъпоценностите в ръката на спътника.

— Кому принадлежи торбичката? Нали също и на мен? Надявам се, че добросъвестно ще я поделиш с мен.

Дребният се захили.

— Как можеш само да говориш така! Естествено, че тя е и твое имущество. Можеш да си мислиш за мен каквото си искаш, но досега не си имал причина, чини ми се, да допуснеш, че ще се отнеса като измамник с теб.

— Така не съм го имал и аз предвид. Зная, че без теб не бих се освободил и ти се доверявам. Но откъде може умрелият да има това богатство?

— Нямам понятие. Нещата стават все по-загадъчни. Един мъж, който събужда впечатление, сякаш дълго време не се е събирал с хора, пък такова богатство! Не знам как да го съгласувам. Но да търсим по-нататък. Той има в ръцете си тетрадка или нещо такова. Може би тя ще ни даде желаното осветление.

Не беше съвсем лесно да се вземе бележникът — защото това представляваше нещо — от вкочанените пръсти на мъртвеца. Трябваше да употребят сила. На малаецът в крайна сметка се удаде дотолкова да разхлаби с дръжката на ножа си пръстите на покойника, че да измъкне книжката. Той я отвори, но в следващия миг я даде с възклик на разочарование на своя спътник.

— Това са някакви непознати писмени знаци, които не мога да чета. Може би ти умееш, сахиб.

Онзи взе книжката в ръка и я разгледа от всички страни. Беше дебел бележник, гъсто изписан почти до последната страница и то с молив. Отделните букви не бяха ни най-малко заличени — знак, че е писано наскоро, и че притежателят се е отнасял грижовно с нея.

Дребният прочете първата страница и после разлисти нататък. Израз на напрегнатост се появи по лицето му, докато поглъщаше бързо страниците. Малаецът наблюдаваше любопитно спътника си и накрая запита:

— Разбираш ли езика, на който е написана книгата, сахиб?

— Да, той е немски.

— И какво съдържа?

— Това сега още не мога да ти кажа. Но съдържанието, изглежда, е много важно. Нуждая се от известно време, за да си изясня нещата. Но за тая цел не е необходимо да останем на това място. Узнахме каквото искахме и е време да продължим прекъснатото пътуване. Прехвърли отсам съдържанието на нашата лодка и се махаме после оттук!

— Какво ще предприемем с умрелия?

Европеецът помисли малко. Сетне стигна, види се, до някакво решение.

— Бихме могли да спуснем трупа в морето, но мисля засега да не го правим. Жегата така го е изсушила, че от мъртвешка миризма помен не се долавя. Твърде рано е да се отървем от него, при положение че ни дотрябват дрехите му.

— Дрехите му? Как тъй?

— Е, можеш все пак да се досетиш, че в този тоалет не бива да се показваме. Робите са от такава кройка, която няма начин да не ни издаде. И ето че тук ще ни дойде много на сгода моряшкият костюм. Когато стигнем брега, един от нас ще го облече, за да направи необходимите покупки, докато другият през това време ще остане скрит.

— Но не можем ли още сега да съблечем дрехите на трупа? Нямам желание да пътувам с мъртвец.

Другият се изхили подигравателно.

— Май се страхуваш от него, а? Е, нямам нищо против да го метнеш още сега във водата, но не искай от мен да свалям дрехите на умрелия. Сега нямам време за това, тъй като трябва да прочета записките му.

Малаецът си измърмори нещо под носа, ала после се впрегна в работа да прехвърли нещата от андаманската лодка отсам. Очевидно се боеше — суеверен като своя народ — да влезе в по-близък досег с мъртвеца.

Дребният издърпа трупа в задната част на лодката и се настани после удобно на кормчийската пейка, докато качилият се в еднодръвката спътник запрехвърля съдържанието й отсам. Когато тази работа бе свършена, извади греблата от цапфите и прехвърли и тях. После се премести на свой ред и освободи лодката от другата. Още няколко минути и плячкосаният съд отново пое пътя си за бреговете на Суматра, а андаманската пирога остана безстопанствена сред водната пустош.

Мъжът на кормчийската пейка не забеляза, че лодката се раздвижи — толкова много се бе вдълбочил в четенето. Нито един-единствен път не вдигна поглед, докато поглъщаше лист след лист изписаната с дребни, но добре четливи писмени знаци тетрадка…

5. Дневникът на безследно изчезналия Първа част

Кой съм аз? И как ми е името? Почти самият вече не го зная, толкова дълго не е стигал човешки глас до ухото ми и не ме е викал по име. Има ли изобщо друго същество освен мен на земята? Когато се въртя нощем в безсъница на постелята си и прибоят пее при брега своята оглушителна песен, тогава моята самотна душа е принудена да се бори с мислите, че аз не съм единственият мъж, върху когото звездите на Юга изливат от неземно далечни далнини своята милозлива светлина, върху мен, самичкия човек в този безкрай.

Може ли да има същество, което да се чувства така самотно и изоставено като мен? Аз мисля — едва ли. Като момче четох Робинзон и бях омаян от неописуемата романтика на книгата. Неназованата горест обаче, която стоеше изписана между редовете, пропуснах с детската си неразсъдливост. И все пак неговата съдба е била безкрайно по-щастлива от моята. Той намерил своя спътник, Петкан, когато вече не смеел да се надява на някакво подобрение на своята съдба и се бил помирил със съдбата си, докато аз изгубих своя — моята Раббадах, моята неизразимо обична жена, която превърна първите осем години на моя забравен от света остров в рай. Там отвъд я погребах аз, в порутения храм на Шива, в подземни покои ведно със съкровището на махараджата, чиято гледка ми е опротивяла.

Съдбата поде странна игра с мен. Аз наричах собствена една жена, за която бих дал всички съкровища на земята и бих се бил с целия свят, ако това бе поискано от мен. Но на никого не хрумна да ми оспори нейното притежание и аз притежавах нейната любов, макар да не зная с какво я бях заслужил. И аз съм притежател на едно съкровище, зърването на което би накарало някого да обезумее от алчност, ала за мен то няма никаква стойност, и аз съм по-зле и от някой гаврош, носещ няколко гроша в джоба. Той поне би могъл да си купи къшей хляб, за да позалъже глада, докато аз не зная какво да захвана с моето съкровище. Скъпоценните камъни и диамантите, златните съсъди и идоли, от които се състои, нямат за мен по-голяма стойност от плоския чакъл и мидените черупки, с които вълните водят по брега своята безкрайна игра. Аз с радост бих ги дал на този, когото съдбата би докарала на моя уединен остров, за да го направи мой спътник в самотата, бих му ги дал всичките. Само че това няма да стане никога, никога. Петнайсет години чаках деня, в който някой кораб ще дойде в близост до моя остров, дни наред съм стоял на брега и съм следил за платно, ала нито един-едничък път не се мярка и късче ветрило в кръгозора ми и аз накрая се отказах от чакането и се помирих с неизбежното.

Разбира се, костваше ми ожесточена борба, докато потуша въжделенията на сърцето. Стотици пъти бях опитвал да взема въже и подиря същата смърт, която един мъж преди мен вече е предпочел пред ужасната самота на този остров, и хиляди пъти съм търчал полуобезумял от болка нагоре-надолу по брега и съм си блъскал главата до кръв в крайбрежните скали. Борех се с духовете на безумието и безброй пъти съм умолявал Бог дано ме прибере най-сетне, докато съм разтърсван от треска върху постелята си. Той не се вслушваше в молбите ми и аз всеки път се съвземах от болничното легло, макар да не е била полагана ни най-малка грижа за мен.

Може ли човек да се умори от дългото чакане? Аз отдавна съм престанал да се надявам, но и също да се страхувам — превърнал съм се в една жива машина, която сутрин бива пускана и вечер спирана. И даже ме учудва, дето реших да опиша хода на моя живот в единствения бележник, който спасих от корабокрушението. Скуката ли ме доведе до това решение? Или някакво смътно предчувствие, че моите думи биха могли някой ден да допринесат полза? Може би дори да достигнат в ръцете на онези, които са ми най-скъпи на земята и които отдавна ме оплакват като мъртъв? Не зная. Зная само че мисълта си дойде от само себе си, когато вчера посетих моята Раббадах и видях съкровищата, които положих при нейните нозе — там те ще бъдат по-добре съхранявани отколкото в моята колиба.

И тъй, иска ми се да опитам да върна мислите си назад във времето, когато още не бях бедният богат мъж, който съм днес. Навярно ще ми бъде трудно да извиквам в паметта си неща, които ми се струват, сякаш лежат столетия назад от днешния ден и принадлежат към един друг свят. Но нали имам време! Та нали никой не ме притиска скоро да свърша работата си и дали ще употребя година, или повече за моите бележки, какво значение има това? Ще бъда готов достатъчно рано, за да ги положа до моята глава, когато някой ден почувствам, че приближава смъртта. Може би след много, много години пасажерът на някоя отнесена лодка или круширал кораб ще намери тези листа, които, ако междувременно не са пожълтели и изгнили, ще му разкажат за Хуго фон Голвиц — най-щастливият мъж някога под слънцето, за Раббадах — неговата прекрасна и обична жена, и за… съкровището на махараджата.

Дъждовният период отмина и моят малък остров се превръща в истински рай. Чист и балсамен облъхва ветрецът челото и ми донася упояващите ухания на милиони цветя и цветове. Хиляди и хиляди благодатни кълнове изникват от земята и се развиват в най-причудливи растителни форми, а над това обилие от великолепни растения се извисяват високо нагоре несравнимите корони на палмите арека и дърветата панданус. Вън пък пред кораловите рифове морето разбива своите ту кристални, ту заплашително тъмни, увенчани с бели гриви развълнувани масиви в острите баражи, а простреляните от бляскави отражения талази се повдигат и снижават, сякаш хиляди нереиди поглеждат любопитно какво ли толкоз важно има да върши самотно седящият на брега мъж, че няма очи дори за цялата тая красота.

Да, красив си, мой Остров на скъпоценностите, който лежиш като преливаща в зелени отблясъци, ухаеща фея сред сапфирено блестящите вълни, ала хиляди пъти е по-красива моята родина със своите езера и гори, със своите реки и планини. С всичките твои прелести ти си все пак само една ужасна Цирцея, приковала ме към себе си с неразкъсваеми окови. Освободи ме, красива омайнице, пусни ме да видя отново своята родина и аз ще забравя всичко, което съм изтърпял в годините на твоя плен, и душата ми ще намира само благодарствени мисли и слова за гостоприемството, представено ми от теб в твоето царство на запилените!…

Когато преди двайсет и пет години напуснах родината, двамата ми братя брояха тринайсет и седем години. Още ги виждам пред себе си — Теодор, с руси къдрици и бленуващи очи и малкия Фред, който в противовес на своя мечтателен и предразположен към вглъбеност брат гледаше дръзко и радостно на света със своите сини очи и беше единственият от трима ни, внасящ живец в нашия семеен кръг и понякога дори нещо повече, отколкото можеше да се съчетае с грижите, които тегнеха над баща ми, майка ми и мен като най-голям син.

Родът Голвиц е един от най-старите в Зюдерланд и… един от най-бедните. Столетията и едно малко мислещо за бъдещето и запазване на имотите управление на нашите предци беше обременило фамилното имение Голвиц с дългове и щеше да е мъчна, ако не и невъзможна аритметична задача от обеднялото владение да се изкара толкова, че тримата сина — дъщери нямаше — да бъдат поставени в положението да си издействат подобаваща пожизнена служба.

Тези условия ме привикнаха преждевременно да мисля за подобрението на нашето състояние. Едно влечение към широкия свят е залегнало в кръвта на всеки Голвиц и ето как моите мисли много скоро вече се занимаваха с чужбината, тъй като отечеството не ми предлагаше никакво бъдеще. Нито Зюдерланд, нито някоя друга от северните държави имаше колониални владения, иначе щях да се поставя в услуга на родината, а така постъпих в английско-остиндийските колониални войски, където като че ми се предлагаха най-добри изгледи за моите планове за бъдещето. Двадесетият ми рожден ден ме видя вече на път.

В Калкута започна онова, което бих могъл да нарека романа на моя живот. Скоро след пристигането си се запознах с един млад, знатен индус, който бе дошъл да прави студия. На първо време той упорито премълчаваше своята родина и името си, но после постепенно започна да излиза от своята затвореност. Как се учудих, когато един ден сподели с мен, че бил не някой друг, а махараджата Мадрур Сингх от Аугх. Едновременно с това обаче поиска честната ми дума, че ще запазя инкогнитото му и пред всеки ще си мълча за неговия ранг. Не виждах причина да му откажа честната си дума и му я дадох. Мадрур Сингх ми разказа, че баща му бил починал. За съжаление със своята слабост към разкош този бил довел страната до ръба на пропастта и сега неговият стремеж бил чрез мъдра пестовност отново да я въздигне. Затова бил дошъл в Калкута — да се учи от англичаните. Той беше един благородно мислещ мъж и аз се чувствах щастлив, че мога да го нарека мой приятел. Ние общувахме в продължение на няколко месеца почти всеки ден и когато се сбогува, имах чувството, че сме станали приятели за цял живот.

Дружбата с младия княз ми беше помогнала да преодолявам първоначалната носталгия по родината. Сега тя се върна с удвоена мяра, за което не точно смекчаващо допринасяше обстоятелството, че аз при моя началник и бойните си другари не намирах ни най-малка приятелска отзивчивост. Генералът, лорд Хартли, беше студенокръвен англичанин, смятащ за под достойнството си да разкрие някое по-топло чувство. Беше винаги закопчан до ушите и ако склонеше някой път да си отвори устата, то иззад бранището зъби идваше съвсем определено само едно «Yes», което се чувстваше също така студено, както целият мъж, чиято самомнителност можеше да те смрази. Заради привичката му да участва в разговора само с едно сухо «Yes», биваше наричан от всички негови подчинени само «генерал Йес».

Докато останалите офицери от моя полк ми бяха повече или по-малко безразлични, то имаше един мъж, към когото още в първия миг изпитах чувство на антипатия. Ротмистър Мерикур беше парижанин и по-рано навярно амбулантен търговец или нещо подобно, дошъл в Индия, защото в родината си доникъде е нямало да стигне. Бях убеден, че дължи чина си само на своята лукавщина. В останалото го смятах за страхливец и скоро имах достатъчно възможности да го опозная като притворен характер.

Известно време след заминаването на индийския княз се запознах с майорша Уилсън и оттогава често получавах покани в нейната къща. Майоршата ме посрещаше с удоволствие, понеже нашите беседи й даваха възможност да се усъвършенства в немския. Тя беше красавица, но дама с най-строг морал. Между нас никога не бе казана дума, която да не е трябвало да бъде чута от нейния съпруг. Ротмистър Мерикур също идваше. Той намираше майоршата очарователна и опитваше да се сближи с нея. Тя обаче се отнасяше резервирано с него. Оня започна да я ревнува от мен и да се държи, както можеше да се очаква за човек от неговия сой. Един ден майорът ме попита за причината на моето сърдечно общуване с неговата съпруга. Аз се учудих. Стигна се до размяна на реплики и той ме покани на дуел. Не ме беше страх от удара, който можеше да получа, страхувах се само за честта на неговата почтена, вярна съпруга. Та опитах да го успокоя и убедя в нейната невинност — нищо не помогна и аз трябваше да се бия с него. Той ми прободе една дупка в ръкава на куртката, а аз му отбелязах един сирконфлекс на лицето. След това отбягвах неговия дом. Ротмистърът също вече не се мяркаше там. Нямам доказателство, но по една случайност чух, че той бил, който посял подозрение у майора към мен. И аз се надявах тайно в себе си, че ще удари някога часът, в който той ще застане пред пистолета ми. Тогава щях с един добре прицелен куршум да му платя за неговата мерзавщина. По него време си нямах и представа колко скоро един висш съдник ще вземе разплатата в свои ръце.

В къщата на майора бях започнал да се чувствам почти по родному, така че последвалото уединение ми се стори двойно по-потискащо. За щастие възникна едно събитие, което насочи мислите ми в друго направление. Англия, която беше разширила своето влияние далеч след Аллахабад, вече протягаше пипала към Аугх — княжество, отдавна привлякло нейните алчни очи със своя здравословен климат и извънредно плодородната си земя. Трябваше да се изпрати една делегация, която да поднови прекъснатите след смъртта на стария раджа връзки с богатата страна. Генерал Йес и неколцина офицери, сред които и аз, бяхме натоварени с това наглед изключително миролюбиво начинание. Аз бях, наистина, още млад и неопитен по въпросите на политиката, но все пак по време на краткия си престой в Калкута имах немалък личен поглед върху английската дипломация, та да повярвам на безхитростността на тази мисия. Познавах поведението на Англия в подобни случаи, Пратеничеството щеше да постави максимално високи изисквания, които в своята целокупност да е невъзможно да бъдат приети, та после Англия да има повод да нахлуе с войска в страната и да я анексира към своите владения. Вярно, в този отделен случай не можех нищо определено да твърдя, защото исканията на Англия не ми бяха известни, но реших да държа очите си отворени и да предупредя Мадрур Сингх, в случай че бе планирано някакво предателство. Не можеше през ум да ми мине за сметка на моята съвест да застъпвам изгодата на една страна, с която никаква друга връзка не ме свързваше освен сключения за няколко години служба договор.

Пътувахме с железницата до Бенарес и оттам тръгнахме с две лодки с по четиринайсет кули за гребци нагоре по Ганг, чиято вода индусите считат за толкова свещена, че я разпращат надалеч и хранят дори суеверието — онзи, който подири смъртта във водите на прочутата река или се остави да бъде изяден от намиращите се в нея крокодили, веднага ще бъде приет от Брама в най-великолепното от неговите небеса. Генерал Йес пътуваше със своя индийски слуга в първата лодка, докато ние останалите офицери, сред които се намираше и ротмистър Мерикур, се бяхме настанили във втората, Следващите осем дена бяха за мен като едно пътуване през някоя страна от приказките. Още в Бенарес, където престояхме един ден, не можах да се опомня от удивление. Нийде другаде не си проличаваше така добре както тук, че Индия е страна на най-големи противоположности. Върху левия бряг на Ганг пред нас се бе накамарил върху един почти отвесно спускащ се скален масив старият, достопочтен град със своите неизброими храмове, джамии и дворци. Разкошните обиталища на велможите на страната се редуваха със свещени паметници и нереално красиви храмове. В блясъка на слънчевата светлина просияваха живописни зъбери и кубета, искрящи кули и минарета. Слънцето на Индия позлатява всичко, то позлатява дори… мръсотията, която, види се, бива долавяна само от носа на европееца, докато туземците се чувстват в нея изключително добре, Бенарес е седалището на браминизма. Тук чистият и примирителен култ към Буда бил преследван толкова дълго, додето жреците на Брама и Вишну благополучно го изкоренили от цяла Индия, изключая южния край и Цейлон, Ето защо сега Брама владее отново неограничено в Бенарес [6] ведно със своите свещени говеда, чиито видими следи красят града на всяка стъпка. Всички улици и храмове са изпълнени с тези свещени крави, които мудно се влачат помежду оставените за тях лакомства, а под нозете им се вият суеверните поклонници и целуват омацаните копита на говедата. Богати и бедни, мъже и жени, всички принасят в храмовете на боговете лептата на своята френетична преданост и сигурно би бил свършен онзи, който се усъмни в божествената природа на някое от тези говеда. Млада, забулена, но богато нагиздена жена се хвърля екзалтирано в мръсотията пред една крава, за да мироса от сребърна купа копитата на животното, шепнейки пламенни молитви. И хиляди поклонници, хроми, болни, прокажени и чумави слизат в реката по водещите от кея към Ганг гоотс [7], чиито вълни се превръщат под тази мобилизация на нечистотия и болестотворни агенти в тинесто блато, и пият жадно, черпейки с шепа жълтата мътилка на «свещената вода». Че при тези обстоятелства чумата и хол ерата не изчезват в Бенарес и се разнасят от заминаващите си пилигрими отново и отново по полуострова, не е чудо.

Но Ганг не е само банята, а и гробището на цялата държава. Богати и бедни потеглят нататък, за да измият своите грехове и погребат в нея покойниците си. Пазарят се обстоятелствено с жреците относно цената на дървата за кладата, после лумват видимите навсякъде пламъци с пращене около голия труп и накрая пепелта бива разпиляна в реката, по която навред се носят надолу мършите на крави и мъртъвците на бедните парии, за които кладата е била твърде скъпа.

Особено отблъскващо впечатление правят сакатите, факирите и божеците, които се представят във всички мислими степени на самоизтезание и самообезобразяване. В по-голямата част те ловко и успешно разчитат на нервите на ближните, както една определена просешка класа в големите европейски градове. По стъпалата на Бисерната джамия видях един умиращ индус, който се гърчеше в най-ужасяващи конвулсии. Извърнах се, изтръпнал от това зрелище. Но моят индийски водач се усмихна и забеляза равнодушно:

— Аз познавам мъжа от година и днес за стотен път го виждам как умира, той печели много пари с това.

Един цял свят от непреживени впечатления нахлуваше в мен, докато се плъзгахме с лодката покрай градове и села, дворци и колиби нагоре по Свещената река. Моите спътници, които вече бяха от дълго в Индия, проявяваха повече хладина от мен към тези впечатления, а генерал Йес по време на цялото плаване въобще не подаде дългата си, мършава фигура извън палатката, служеща му за закрила срещу палещото слънце на Индия, а през всичкото време лежеше, спейки и пушейки, на своя червен копринен диван. Какво беше Бенарес, какво беше Ганг, какво беше изобщо цяла Индия пред един-единствен инглиш-ман, или чак пък пред него, лорд Хартли!

Беше осмият ден по пладне, когато Аугх дойде във видимост. Свещената река блестеше в светлината на лъчезарното слънце като огненотечно сребро. Многобройни лодки кръстосваха нейните води, а помежду им се движеха плаващите рибари, легнали според индийския обичай върху две свързани гърнета, докато ръцете им боравеха с мрежите.

По пристана се движеше конна върволица сипаи [8], изпратени напред по сухоземния път. Един от тях направляваше кон с великолепна сбруя, предопределен сякаш за някой княз, докато зад тях бяха държани няколко свободни животни за нас. Генералът напусна лодката, при което двама кули държаха над него широк слънчев чадър. Едва бе докоснал кракът му земята, то откъм града отекнаха пушечни залпове и топовни изстрели и всички присъстващи индуси се поклониха смирено до земята. После слязохме и ние.

Един богато въоръжен индиец, в когото за свое учудване разпознах моя индийски приятел Мадрур Сингх, пристъпи към генерала.

— Сахиб, моят господар раджа Мадрур Сингх, комуто принадлежи всичко, що покрива тази земя, ми повели да ти кажа добре дошъл.

— Yes.

Той поздрави с леко движение на ръката очакващите го индийци и се остави да бъде вдигнат от кулитата върху коня. Ние също възседнахме. Индиецът добре ме беше забелязал, ала очите му бързо се бяха плъзнали от мен нататък, като че не желаеше да бъде почетен от мен. Той също яхна своя кон. Сетне малкото шествие се раздвижи. Генералът яздеше с индиеца начело, който се придържаше от лявата му страна. Веждите на лорда се бяха събрали. Той, изглежда, не бе в добро настроение.

— Ротмистър Мерикур!

Повиканият смуши животното си до дясната страна на генерала.

— Генерале!

— Вие сте французин?

— На заповедите ви.

— Французите са най-учтивият народ на земята.

— Така казват.

— И вие следователно знаете кое е учтиво?

— Мисля, че зная.

— Това посрещане от страна на раджата учтиво ли е?

— Не ми се струва такова!

— Yes.

— Човек почти би могъл да се учуди, че хорицата имат добрината да ни приемат в двореца на раджата.

— Yes.

— По време на преговорите вие, екселенц, ще трябва да покажете същата учтивост, която сега се проявява спрямо вас.

— Yes.

— И строго да настоявате за изпълнение нашите искания, генерале.

— Yes.

Двамата говореха толкова високо, че яздещите след тях разбираха всяка сричка. Също на индиеца не бе убягнала нито дума от разговора, тъй като той добре владееше английски. Не го показа обаче, а само едва-едва вдигна поглед от главата на коня си. На мен тази липса на такт на генерала по понятни причини не ми бе съвсем безразлична, ала не се раздразних. Генералът сам трябваше да си отвори очите, за да се измъкне от конфузното положение.

Малкото шествие спря пред главната порта на двореца. Стражите, които стояха тук, се хвърлиха по очи на земята. Генералът се усмихна пренебрежително, той си мислеше, че това отдаване на почести се отнася за него.

— Позволи да те отведа в стаята на раджата — рече индусът на езика на своята страна.

— Мен и моята свита.

— Той желае да те види сам при себе си.

— Аз не съм парий, който трябва да върви сам. Защо твоят господар ме посреща като някой продавец на килими?

— И дори кралицата на твоята страна, всички крале на земята да бяха дошли, то той нямаше да ги посрещне другояче. Ела сам при него!

— Ще дойда със свитата си или изобщо няма. Докладвай му това!

— Той изрази това желание само заради теб. Но щом като е такава волята ти, ела!

Той ни поведе през няколко разкошни двора към гранитно стълбище, водещо до колонада в стил, срещан преди две хилядолетия в Индия. Многобройните персони, които срещахме, се хвърляха на земята и оставаха да лежат, докато отминехме.

— Твоят повелител ли им е заповядал да лягат пред нас по земята?

— Той никога не би им го заповядал. Те падат ничком пред него от благоговение.

Англичанинът, види се, не можеше да схване, че това засвидетелстване на почит ставаше без съмнение в присъствието на княза. Той се усмихна отново презрително.

Колонадата беше застлана с драгоценни килими. В заден план се намираше един изработен от слонова кост трон, представляващ лежащ слон. От двете страни стояха четири роба, държащи изготвени от паунови пера и украсени с бисери ветрила, за да веят хладина на княза.

— Как желае твоят повелител да застанем?

— Застанете както искате и процедирайте според обичаите на вашата страна.

— Кажи му, че пред него ние няма да паднем ничком като неговите роби.

— Това той няма и да изиска от вас. Как искате да говорите с него, на неговия или на вашия език?

— Говори ли той английски?

— Говори английски и френски.

— В такъв случай нека от учтивост към своите гости ни говори на английски.

— Също така от учтивост към него вие бихте могли да му говорите на неговия език. Но той ще се радва, ако може да прояви по-голяма учтивост от вас. Можете да започвате.

— Как? Да започваме? Та него още го няма.

— Той отдавна е вече тук и сега ще заеме своето място.

Говорителят се качи на трона и седна. Англичаните бяха немалко изненадани. Генералът и също ротмистърът сега осъзнаха защо раджата бе поискал да посрещне първия сам. Понеже той бе разбрал всяка дума, беше пожелал, види се, да спести едно унижение на генерала.

Настоящият прием бе посветен само едно всеобщо приветствие и не отне много, време. Същинските преговори щяха да последват по-късно. Генералът Вече се надигаше от дивана, на който бе седял, за да намекне, че няма нищо повече за казване, когато раджата даде знак.

— Ще ти отправя още един въпрос. Мога ли да поздравя един офицер, когото познавам?

— Аз му разрешавам да говори с теб.

— Ах! Аз затворник ли съм, или пък той е твой пленник, та тепърва се нуждае от разрешението ти, когато Мадрур Сингх, князът на Аугх, иска да говори с него?

Генералът съзна какво оскърбление е изрекъл.

— Ти ме разбра погрешно. Моите думи нямаха смисъла, който им приписваш. Кой е този, с когото искаш да разговаряш?

— Казваш, не съм разбрал думите ти. Ти следователно мислиш, че не разбирам твоя език. Аз ще опитам по-добре да го науча и те моля да ми дадеш този, с когото искам да приказвам, за учител. Това е лейтенант Хуго фон Голвиц.

— Фон Голвиц! — извика генералът изненадано. И после ми повели с остър, почти заплашителен глас: — Излезте напред!

Аз се подчиних и приближих до раджата, който ми протегна приятелски ръка.

— Ние се видяхме в Калкута, аз те обичам и не съм те забравил. Ти ще живееш в моите покои и ще провериш дали говоря вашия език или не. Позволяваш ли това? — попита, обръщайки се към генерала.

— Позволявам!

— Ти можеш сега да си вървиш с твоите хора. Жилищата ви са готови. Моите слуги ще ви водят.

Той слезе от трона, хвана ме за ръка и ние изчезнахме зад една завеса…

Вчера не можах половината нощ да спя. Споменът за миналото ме бе развълнувал и държеше клепките ми отворени. И когато те най-сетне се спуснаха, сънувах объркани неща. Видях братята си, но не като момчета, а като израсли мъже. Теодор имаше хлътнал, блед лик и протягаше към мен с неизказано умоляващ поглед ръце, на които забелязах окови. Поисках да приближа към него, ала образът се разми и аз се намерих сред ширна, обрасла с трева равнина. Никога не съм ходил в Америка, но точно така съм си представял в мислите прериите на Запада. На хоризонта се появи един ездач и бързо приближаваше. Когато спря пред мен, погледна ме безмерно учудено. Аз също се вторачих безмълвно в лицето му. Това беше моят по-малък брат. Но в неговото траперско облекло и мъжествено-сериозните черти вече нямаше нищо от веселото, жизнерадостно хлапе, което познавах. «Фред!» — поисках да извикам, ала в този миг фигурата се размаза пред очите ми, сякаш бе погълната от мъгла. После отново се озовах в Индия. Намирах се като обвиняем пред военен трибунал. Бяха ми вързали ръцете на гърба, а Мерикур стоеше с огромен меч пред мен. Той ми хвърли един поглед със сатанинско злорадство, като запита генерала:

— Генерале, вие също сте на мнение, че лейтенант фон Голвиц се е провинил в държавна измяна, нали?

— Yes.

— И му произнасяте смъртна присъда?

— Yes.

— Кога трябва да бъде изпълнена? Сега? Веднага?

— Yes.

Тогава Мерикур издигна меча, замахна за могъщ удар и… аз се събудих, окъпан в пот. Не бях в Индия, а лежах в колибата си на моя забравен от света остров. Признак на приближаваща треска ли беше тревожният сън? Или бе последица от вчерашните душевни вълнения? Беше ли изобщо добре за мен и имаше ли смисъл да призовавам сенките от миналото и да ги приковавам в бележника? Но след като веднъж бях започнал записките, реших да ги доведа докрай. Приготвих си закуска, взех хининов прах за предотвратяване на евентуална треска и сега искам да продължа разказа си…

Още през вечерта на деня, в който бяхме пристигнали, ми беше заповядано да се явя при генерала. Аз отгатнах за какво се касае и уведомих раджата, че генералът иска да говори с мен. Мадрур Сингх каза, че бил любопитен за резултата от нашия разговор и че след него трябва да се срещнем в градината при пейката под драконовите дървета. В следобеда той беше направил една разходка с мен из парка, така че много добре знаех къде да го търся. Не можех да пропусна указаната пейка дори при спускане на мрака.

Когато влязох при генерала, той си пушеше своя хуках [9], а до него стоеше ротмистър Мерикур. Генералът даде знак на ротмистъра, след което този започна:

— Господин лейтенант, познавате ли раджата?

— Да.

— Къде сте се запознал с него?

— В Калкута. Мисля, че той го отбеляза във ваше присъствие.

— Колко често сте общувал с него?

— Няколко месеца почти всеки ден.

— Но вие не сте ни казал нищо за това толкова важно за нас познанство.

— Мадрур Сингх беше дошъл в Калкута, за да прави студия. По тая причина се държеше инкогнито и аз трябваше да му дам честната си дума, че няма да го разкрия.

— Но после, когато целта на нашето пътуване ви стана известна, ваш дълг беше да повдигнете булото.

— Как вие си уреждате нещата с вашия дълг, това си е ваша работа; моят дълг обаче ми повелява никога да не нарушавам дадената честна дума.

— Господин лейтенант!

— Господин ротмистър!

— Вие стоите пред вашия началник!

— Действително и този началник седи пред мен. Само че не вие сте това!

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че желая да говоря с господин генерала, но не с вас.

— Господин генералът ме натовари аз да водя разговора, не е ли така, екселенц?

— Yes! — отговори запитаният с мрачен поглед към мен.

— Чухте го!

— Чух го. Но тъй като господин генералът сигурно не е поставен под надзор и също всеки подчинен притежава правото да контактува непосредствено със своя началник, в случай че този присъства, то сега ще говоря и отговарям само от дълг към куртоазията, а не защото служебните задължения ме принуждават.

— Всички дяволи, говорите дръзко! Едно такова изявление заслужава наказание с бой. Нали, господин генерал?

— Yes.

— Наказание с бой? Какво имате предвид? Кой да бъде наказан с бой? Кажете!

— Който го е заслужил!

— Във всеки случай не съм аз този от двама ни, тази мисъл ме успокоява.

— Господин лейтенант!

— Господин ротмистър!

— Господин генералът нареди да ви повикат, за да ви поиска отчет, задето сте премълчал познанството си с раджата. Вие носите вината за унизителния ни прием!

— Аз? Аз на никого не съм заповядал да води разговор в присъствието на човек, който разбира всяка дума.

— Въздържайте се! Вие трябваше да доложите кой е мъжът, който ни посрещна.

— Аз не мога да разглеждам като свое задължение това долагане и моля максимално възможно да съкратите този разговор. Понастоящем трябва да се намирам при раджата, на когото за съжаление трудно мога да представя доказателство, че не говори добре английски.

— Вие трябва на първо място да мислите, че сега ние сме тези, на които сте необходим! Нали, господин генерал?

— Yes.

— Вашето премълчаване е постъпка с такава важна последица, че изобщо не сме в състояние да отмерим наказанието, което й съответства. Ние сега не се намираме, така да се каже, на служба, затова не можем още на момента да ви накажем, но все пак ще трябва да изискаме сабята ви. Нали, господин генерал?

— Yes.

Аз плъзнах ръка, наистина, към сабята, но не за да я предам, а за да накажа с нея оскърбителя, да се преборя с гнева си.

— Свършихте ли с това, което имахте да ми кажете, господин ротмистър?

— Да.

— В такъв случай и аз веднага ще свърша! Аз трябва да ви предам сабята си, защото не съм нарушил честната си дума. Едно такова отсъждане може да издаде самата безчестност.

— Лейтенант!

— Я стига! Да не разиграваме комедия! Вие бихте могъл навярно да забъркате други в един дуел, само че не притежавате куража самият да се биете. Вие изисквате сабята ми. Тъй да бъде, ще я имате, но не както вие я желаете, а както искам аз да ви я дам, а именно с дръжката в лицето!

— Това е оскърбление, което трябва да бъде наказано, нали, господин генерал?

— Yes.

— Наказано? Вие бъркате понятията. Провинението се наказва, но оскърблението се възмездява, драги ми господине. Вашата страхливост би могла, наистина, да докара нещата така, че да придаде на моите думи щемпела на служебно провинение само за да не изпаднете в положението да застанете въоръжен срещу мен. За съжаление обаче това няма да може да ви се удаде, тъй като самият преди малко казахте, че тук не сме на военна служба. Вие се държите не само безогледно и страхливо, но и неблагоразумно. Господин генералът е упълномощен да проведе с махараджата преговори, свързани с неизвестни мъчнотии, господин генералът знае, че ротмистър Мерикур днес оскърби раджата, господин генералът чу, че раджата ми каза: «Аз те обичам!» Господин генералът обаче наказва лейтенанта заради тази обич. Господин генералът нека размисли как трябва да се нарече един такъв начин на действие и кое би било най-подходящото лице, което би могло да благоразположи раджата към неговите планове! Аз казах каквото имах да казвам и моля да си взема сбогом.

— Вие сега-засега ще си тръгнете, но трябва да оставите шпагата си! Нали, господин генерал?

— Yes.

— Добре, господа. Тази сабя е моя лична собственост, с която мога да се разделя само като я продам или подаря. Аз съм причислен към вас като доброволец, господин генерал, и моля да ме освободите. Приемете по-нататък моята молба за напускане на службата!

— Тя няма да бъде удовлетворена! — изсмя се подигравателно Мерикур.

— В такъв случай сам ще напусна.

— Имайте предвид, че подобна постъпка се нарича дезертьорство, нали, господин генерал?

— Yes.

— Е, добре, тогава предпочитам да ме разстрелят като дезертьор, наместо да бъда възнаграден за престъпване на дума. Заявявам, че моята персона вече в никакво отношение не стой на ваше разположение. Лека нощ!

Тръгнах си, но не потърсих веднага парка, а първо моята стая. Разговорът с досегашния ми началник ме беше възбудил повече, отколкото бях допуснал двамата да забележат и аз трябваше да се успокоя, преди да пристъпя пред очите на раджата.

Освен това поведението на генерала ми даваше повод за размисъл. Той знаеше, че раджата ме обича, и трябваше всъщност заради каузата, на която служеше, да бъде отзивчив към мен. Фактът, че не бе такъв, ме убеждаваше, че за него мнението на владетеля, при когото бе пратен, ни най-малко не го интересуваше и по силата на логиката бе такава работата и с представляваното от него правителство. И предчувствието ми, че пратеничеството не носеше миролюбивия характер, както трябваше отвън да изглежда, се превръщаше в увереност. Но ако това бе така, то значи приближаваше опасност и аз трябваше да предупредя раджата. Аз щях да го сторя дори и при положение, че разговорът ни бе приел един по-малко враждебен изход. Някакво задължение към генерала сега вече нямах, тъй като разглеждах връзките си с Англия като разтрогнати.

Вярно, трябваше да ме е грижа за собствената си персона. Намирах се съвсем сам, лишен от всякакви помощни средства в една страна, чиито условия и отношения не познавах. Но през ум не ми минаваше да се безпокоя за това. Та нали имах приятел, раджата, чиято дружба за мен бе по-ценна и от най-бляскавите перспективи, които биха ми се предложили на английска служба. Ето защо бях в добро настроение, когато поех пътя към парка, където ме очакваше раджата.

Оказа се, че добре бях сторил, като отидох първо в моята стая, а не веднага в парка. Още не бях напуснал двореца. Проснатите между колоните килими правеха стъпките ми безшумни. Тъкмо се канех да сложа крак иззад последната колона и забелязах от градината да идва един мъж. Беше министърът Таму. Измежду маскатовите дървета пред колоните се появи втора фигура, в която разпознах ротмистъра Мерикур. Създаваше се впечатление, като че двамата си бяха назначили среща. Но какво пък имаше министърът на Аугх да преговаря тайно с чуждия пратеник? Не се наложи дълго да чакам отговор на този въпрос, защото ротмистърът поде:

— Е, говори ли с раджата?

— Да — отвърна министърът.

— Какво каза той?

— Недоволен е от мен.

— Защо?

— Защото подозира, че клоня към Англия.

— И това вероятно ти причинява безпокойство?

— Не. Аз служех на неговия баща, понеже той умееше да възнаграждава моята вярност. Тоя обаче угоява своите поданици, а министрите си кара да гладуват. Удвои сумата, която ми предложи, и княжество Аугх е ваше.

— Е, по този въпрос може още да се поговори.

Повече не успях да чуя, тъй като те се отдалечиха в посока вътрешността на двореца. Аз ги пропуснах да минат и ги последвах, без да ме забележат. Те минаха през двореца и през градината на министъра към неговото жилище. Останах известно време тук, но ротмистърът не се върна и аз тръгнах към парка, понеже не биваше да карам раджата дълго да ме чака.

Паркът се простираше зад двореца до Ганг. Беше разделен на две неравни части — по-голямата беше предназначена за раджата, а по-малката за жените от царския харем. Не ми бе трудно да открия в мрака гъстата група драконови дървета, които в следобеда ми бяха направили впечатление, и в чиято сянка имаше поставена пейка. Когато пристъпих иззад последните ингверови и пиперени храсти, от пейката се надигна един мъж. Беше раджата.

— Голвиц!

— Сахиб!

— Идваш късно. Седни!

— Идвам късно, защото наблюдавах две змии, които се канеха да изпръскат отровата си върху твоето щастие.

— Кои са те?

— Едната змия е ротмистър Мерикур, а другата… но, сахиб, ти няма да ми повярваш, ако ти назова името й.

— Кажи го спокойно, аз знам, че няма да ме излъжеш.

— Позволи тогава веднага да започна историята! После сам реши дали не си обграден от предатели!

И сега аз разказах на раджата какво бях подслушал в двореца. Князът не ме прекъсна с нито дума. Но дишането му стана шумно — признак, че се намира в немалка възбуда. Когато свърших, той остана известно време безмълвен, сякаш искаше първом вътрешно да асимилира чутото. Сетне подхвана с напълно спокоен тон:

— Ротмистърът е французин, както подсказва името му?

— Да.

— И въпреки това ти заставаш на моята страна вместо на неговата?

— Теб аз обичам, а него презирам. Той е като червея, който човек стъпква, без да го пипа.

— Той трябва много да те е оскърбил.

— Бих го презирал и без това оскърбление. Той опетни една благородна жена, която ми беше по майчински приятелка. Аз имам да му мъстя за нея.

— Може би той също иска да те погуби.

— Това той отдавна лелее. Днес обаче ми хвърли ръкавицата, аз я вдигнах и възнамерявам да обезвредя този човек.

— Той навярно е присъствал при генерала, когато те повикаха?.

— Да. Той ме посрещна наместо генерала.

— Какво искаше от теб?

— Подири ми сметка защо не съм издал пребиваването ти в Калкута. Изиска ми по-нататък сабята и ми обеща след завръщането ни строго наказание за моето премълчаване.

— Ти още си носиш сабята, значи не си я предал?

— Моята сабя аз ще предам само с моя живот.

— Но ротмистърът ти я е изискал! Ти какво му отговори?

— Казах му, че ще получи сабята само с дръжката в лицето. Вместо да обнажи своята, както би сторил всеки храбър мъж, той пропусна думите ми. Той е един страхливец.

— И резултатът от вашия разговор?

— Аз помолих за освобождение от служба.

— И го получи?

— Не, отказаха ми. Тогава аз подчертано заявих, че сам ще се освободя, щом ми отказват.

— В такъв случай в техните очи ти ще бъдеш един дезертьор.

— Ха! Аз не се страхувам. Двамата страхопъзльовци не ми попречиха да напусна.

— И какво ще предприемеш сега?

— Ще поканя двамата на дуел. Те са офицери и не могат да ми откажат удовлетворение.

— А после, ако ги победиш, какво ще правиш?

— Ще отида в Батавия [10] на холандска служба.

— Защо не искаш да останеш в Индия?

— Къде бих намерил княз, който да ми предложи бъдеще?

— Тук в Аугх. Ще останеш при мен. Твоето присъствие ще ми бъде от голяма полза. Кое е твоето оръжие?

— Любимото ми оръжие е артилерията.

— Това ми е приятно. Ти ще постъпиш в моя служба, ще ми доставиш оръдия и ще устроиш артилерията ми по западноевропейски начин. Ще бъдеш мой министър на войната, ще ми бъдеш брат. Кажи де!

— Е, добре, в такъв случай приемам и ти се заклевам, че от този миг моята кръв, животът ми и всички мои сили ти принадлежат, защото зная, че ти не си от онези тирани, които за едното настроение отхвърлят най-верните си служители.

— Аз още утре ще ангажирам силите ти, понеже ще отстраня Таму, моя министър. Ти ще преговаряш на негово място с англичаните.

— Сахиб, ти няма да ми повелиш това!

— Защо не? Да не би да искаш да заслужиш доверието ми, като още при първото поръчение ми отказваш послушание?

— Да. Виж, сахиб, за някой мъж с низостни принципи би било най-голямо удовлетворение да може да застане пред генерала и да му каже: «Вчера вие ме изкарахте престъпник и изискахте сабята ми, а днес аз съм министър на войната на махараджата на Аугх и стоя пред вас като негов пълномощник, за да ви предпиша условията, при които той е готов да чуе вашите предложения.»

— Та нали това удовлетворение искам да ти дам!

— Но то ще бъде твоята гибел. Англичаните биха казали, че не могат да преговарят с един безчестен дезертьор, биха изтълкували твоето поведение като нарушение на международното право и биха отмъстили това оскърбление с едно незабавно обявяване на война. Виждаш, че из мисля само за теб и твоята страна.

— Благодаря ти. Аз ще предоставя преговорите на някой друг, но те ще се проведат в моето жилище, където ние ще можем да чуем всяка дума. Узна ли какви предложения имат да ми направят англичаните?

— Не. Само генералът ги знае и може би ротмистърът, ако онзи е споделил едно-друго с него.

— Той сигурно му е казал всичко, защото ротмистърът е неговата дясна ръка.

— Ти се лъжеш. Ротмистърът има авторитет пред него колкото всеки друг. Генералът знае, че Мерикур е авантюрист и коварен страхливец. Той дава вид, сякаш се направлява по него, но го ползва само както водата върти колелото и после си изтича нататък.

По време на последните ми думи раджата се бе надигнал.

— Така действат англичаните — рече. — Те захвърлят неблагодарно използваните вече инструменти. И съвсем същата неблагодарност проявяват сега и спрямо вас. Този лорд Хартли идва при мен и казва, че има на очи доброто на моята страна, ала носи в ръката си фалш и предателство. Той иска да отвори страната ми за англичаните, а после, когато съм го позволил, те ще ми я отнемат.

— Какво ще му отговориш?

— Аз познавам англичаните. Те имат всичко, от което ние се нуждаем, а ние пък имаме някои неща, които на тях са необходими. Една търговия с тях ще допринесе полза за двете страни. Аз следователно нямам нищо против те да идват при мен и моите поданици да отиват при тях, за да разменят стоките си. Но ще поставя условията си така, че това да не ми навреди.

— Какви са тези условия, раджа?

— Позволено ли е при вас една държава да завладее без разрешението на другите народи някоя страна?

— Не. Тя трябва първо да си подсигури тяхното съгласие.

— Е, добре! Аз ще отворя страната си за англичаните, ако те ми удостоверят, че французите, италианците, немците, руснаците, испанците и португалците са им дали разрешение. И тези народи трябва да ми обещаят, че ще ме защитят, в случай че инглите поискат да ми вземат страната.

— На това условие англичаните няма да се съгласят.

— Тогава нека се махнат от Аугх и си идат там, откъдето са дошли.

— Те ще отстъпят, но ще се върнат с въоръжени сили, за да те принудят.

— Тогава ще се бия. Та нали те направих мой брат, за да ми помогнеш да ги посрещна екипиран. Сега обаче нека подирим почивката! Утре е ден, който трябва да ни намери бодри и силни. Инглите са могъщ народ. Аз съм длъжен да се отнеса достойно с техните пратеници и утре ще им дам едно представление.

— Какво?

— Една борба между слон, мечка и пантера. Имам една дива мечка от Хималаите, по-голяма от всички, които досега съм виждал, Пантерата получих като подарък от махараджата на Сигха. Тя е равностойна по сили на мечката. Но сега ела!

Ние напуснахме градината и се упътихме към двореца. Раджата се отправи към своите покои, а аз се оттеглих в моята стая, където се тръшнах облечен на леглото, за да премисля преживяното. Какъв само обрат в живота ми бе сервирал този ден! Бях изгубил една служба, която ми бе предвещавала едно ако не блестящо, то все пак многообещаващо поприще, а в замяна получих поста министър при един индийски княз, който — без при това да съм се посвещавал на прекалени надежди — с един замах ме превръщаше в богат мъж и поставяше в положението да придам нов блясък на помръкналото злато в герба на Голвиц.

Щеше да ми е невъзможно сега да се отдам на почивката и поради това напуснах стаята си и двореца, за да потърся покой на моите възбудени нерви и нощната тишина на парка. Нещо ме теглеше към мястото, където моят живот бе взел един толкова неочакван поврат. Потънал в дълбоки мисли, вървях през градината. Едва когато достигнах напуснатото преди малко място, вдигнах поглед и съгледах за свое изумление една женска фигура, която се надигна уплашено от пейката.

Аз познавах строгите адети на страната; знаех преди всичко, че тук в градината на раджата бе запретено под страх от смъртно наказание да се търси среща с жена. Но аз все пак се намирах в онази част на градината, определена за мъжете и това ми придаде сила да стана господар на забъркването си.

Тя също се беше стреснала. Загърна се по-плътно в одеждата си, но не направи движение да се отдалечи.

— Прощавай! — помолих аз след къса пауза. — Не мислех, че ще заваря някого тук.

И се обърнах да си вървя.

— Остани! — повели тя.

— Какво ще заповядаш? — попитах.

— Седни!

Настаних се, а тя зае място на малко разстояние от мен.

— Как е името ти? — започна.

— Хуго фон Голвиц.

— Към англичаните ли принадлежиш?

— Принадлежах до днес, но вече не.

— Защо вече не?

Аз се позабавих с отговора.

— Коя си ти? — осведомих се после.

— Името мие Раббадах. Все още ли не си чувал за мен?

— Раббадах, бегумата [11], сестрата на махараджата, цветето на Аугх, кралицата на красотата на Индия? О-о, изключително много съм слушал за твоя милост — още преди да стъпя в тази страна.

— Да, аз съм бегумата и ти можеш следователно да ми кажеш защо вече не се числиш към инглите.

— Защото станах служител на твоя брат, махараджата на Аугх.

— По кой начин ще му служиш?

— Той ми предостави реорганизацията на неговите войски.

— Значи трябва да ти има голямо доверие.

— Аз го обичам!

— Благодаря ти, защото аз също го обичам. Но не допускай любовта ти да бъде като това цвете, което ухае само за късо време и после умира!

И тя откъсна една близкорастяща роза.

— Моята любов и вярност приличат на желязното дърво, което на никой вятър не се оставя да го повали.

— В такъв случай благославям деня, който те доведе при моя брат.

Тя ми подаде розата, аз я взех и докоснах при това нейната нежна, топла ръчица.

— Благодаря ти, сахиба [12]! Тази роза ще бъде при мен и когато един ден умра!

— Аз съм чувала за теб и името ти още преди да дойдеш в Аугх. Моят брат ми е разказвал за теб. Аз съм негова довереница, с която той споделя всичко, което вълнува сърцето му. Ти ще делиш неговите грижи! Мога ли да бъда и твоя довереница?

При този въпрос ме овладя едно непознато досега чувство. Над нас се простираше наситено тъмното небе на Юга със своите бляскави съзвездия, около нас бленуваше и ухаеше пищната тропическа природа, а богатата растителност се полюляваше излеко от зефира, прошумоляващ сред палмовите върхари. И до мен се намираше най-прекрасната жена на земята.

— О, де да беше възможно, сахиба! — отговорих.

— Възможно е и аз те моля за това — заяви тя. — Има някои неща, които един слуга премълчава от любов към господаря си, за да не му създава грижи, ти всичко това ще трябва да доверяваш на мен. Искаш ли?

— Искам.

Тя ми подаде ръка, аз я взех в своята и имах чувството, сякаш в сърцето ми нахлу някакъв порой, изливащ се от благословията на боговете. Аз забравих да освободя ръката й, а тя забрави да си я издърпа. В онези тропически страни всяко природно събитие настъпва с по-голяма бързина отколкото при нас и също чувствата на човека овладяват неговия живот, мисли и действия, без първом да питат за разрешение хладно преценяващия разсъдък. Аз прошепнах с треперещ глас:

— Желая да ти служа и се подчинявам, докато Бог поиска живота ми! Но нали е запретено да се общува с жени.

— Аз съм бегум и мога да заповядвам. Законите се създават от царете и царете следователно имат и правото да ги отменят или променят. И кой ще узнае, че разговаряме? Брат ми, раджата — не, а някой друг — толкова по-малко.

— И къде ще можем да говорим, без някой за това да се научи?

— Ела, ще ти покажа!

Държейки се все още за ръка, ние се изправихме. Тя ме поведе предпазливо към женското отделение на градината.

При един построен в арабски стил и обграден от три страни с отбит от Ганг канал павилион тя спря.

— Умееш ли да наподобяваш трелите, които бюлбюлът [13] извива, когато сънува?

— Умея.

— Когато поискаш да говориш с мен, ала насам, без да позволиш някой да те съгледа и издай тези звуци! С настъпването на вечерта една вярна робиня постоянно ще те чака, докато се появя самата аз. Тя ще те отведе във вътрешността на къщичката и ще те скрие там до моето пристигане. Ако аз самата съм тук, ще чуеш гукането на гургулица и можеш веднага да влезеш, не чуеш ли обаче тези звуци и също аз не дойда, то това ще е знак, че брат ми пребивава при мен. Тогава трябва да се скриеш, докато си тръгне.

— Аз ще дойда, сахиба! — Това беше всичко, което успях да кажа.

— И никога няма да скриваш нещо от мен?

— Никога.

— Нищо от вашата политика и вашите военни работи и също нищо за… за… за теб самия?

— Нищо и за мен самия! — врекох се аз.

— Вярвам ти. Сега върви! Лека нощ!

— Лека нощ! — отговорих.

Улових още веднъж малката й ръка и я притеглих до устните си. Почувствах нейното треперене и лъха на диханието й.

После тя се насочи към кьошка, а аз се отправих обратно към двореца, намирах се като в някакъв сън и така и не можах да подиря почивка, чак додето при настъпване на утрото сънят се смили над мен и прокуди виденията, които услужливата фантазия твореше магически и им придаваше най-пламенни краски.

Колчем, както и днес също, се връщам към моята Раббадах, трябва буквално със сила да насочвам мислите си към суровата действителност. Кое изобщо в моя живот е истина? Принадлежи ли към реалността любовната пролет, която сънувам в близост до моята покойна жена, или аз никога не съм бил нещо друго освен чорлавият, четинест отшелник, какъвто ме показва отражението в течащия край колибата ми поток? Едва откак ми липсва мекото, облагородяващо влияние на моята съпруга ли съм станал такъв? Или все съм си бил грозният пещерен обитател от прастаро време, какъвто сега се виждам? Веднъж четох в някаква книга за един мъж, който за наказание на неговото престъпление бил изоставен на един самотен, но в останалото много уютен остров, и полека-лека изпаднал до животинска дивота. Тогава се бях присмял невярващо на силата на въображението на писателя, ала днес вече не мога да бъда така несправедлив към него. О, Раббадах, защо си отиде от мен обратно в онези сияйни селения, от които бе слязла при мен, за да ме направиш най-щастливия човек от всички смъртни! Върни се отново при мен или придай криле на моя копнеж, че да ме измъкнат от моя затвор и отнесат там, където твоето слънчево присъствие може да ме ощастливи и дъхът на твоята уста да ме облъхне!…

Ние бяхме все пак навремето, когато корабът ни изхвърли на брега на този остров, толкова щастливи в своята несрета! Целият екипаж беше мъртъв — избит от негодяите, които се домогваха до съкровището на махараджата. Ние двамата единствени преживяхме трагедията, в която другите трябваше да оставят живота си. Като че бяхме изгубили родината и всички възможности да се върнем там. Но какво вредеше това? Та нали притежавахме нас си двамата… и се обичахме!… Не мога да разкажа много за робинзоновия изобретателски дух. Всичко, от което се нуждаехме за един живот, който бих могъл да нарека почти приятен, го имаше в изобилие на кораба и аз имах късмет да го спася на острова, преди последната корабна талпа да е потънала във вълните. Касаеше се само една колиба да си построим, а дървен материал имаше в наличност предостатъчно. Вярно, беше прекомерно изискване за моите несвикнали с работа ръце да боравят с триона и брадвата, с които повалих най-красиво израслите стебла на палмите арека и дланите ми бързо се покриха с мазоли и мехури, Но аз забравях всяка болка и всяка умора, щом очите ми се спираха върху любимата фигура, която подобно някоя светлолика елфа се скиташе по брега или седеше, виейки венчета, при нозете ми — самата най-красивото и уханно от всички цветя.

Когато колибата беше готова, аз бях немалко горд от своето дело. Вярно, тя не беше палат и аз се съмнявам дали някой селянин от моята родина би пожелал да живее в нея, но на мен ми се струваше по-прекрасна и от приказния замък на Спящата красавица. Помещението, в което се стъпваше току от вратата, беше тъкмо толкова голямо, за да може да служи за кухня и всекидневна, а малката спалничка, долепена до задната стена, побираше само двата кревата, които бях спасил от кораба. В едно просто преграждение отвън бяха наместени спасените припаси. Като цялост всичко би направило едно много мизерно впечатление на някой разглезен европеец. Но аз се чудех колко бързо моята Спяща красавица, обградена досега от едно направо приказно ориенталско великолепие, се приспособи към променената житейска ситуация. Заобиколена от цяла армия слугини, задоволяващи и най-малката й прищявка, тя никога не е била запозната с една истинска работа. Но не бяха минали и четири седмици и тя хазяйстваше вътре и извън колибата като същинска домакиня, сякаш това открай време е било нейното призвание. Аз бих предпочел, наистина, да изземам всяка работа от нейните розови пръсти, ала биваше ли? Необходимо беше да се помирим с настоящето и да се подготвим за няколко години недоброволна самота. Така нещата повеляваха да сведем до минимална мяра всички прекалени очаквания, които все още можехме да предявяваме към нашия живот. И Раббадах удовлетворяваше тези стремежи с финия си женски усет. Аз много се съмнявам дали би била подходяща за един безделен живот дори и да съществуваше такава възможност. Тя се нахвърляше с пламенно усърдие на всички видове женска работа, каквито имаше за вършене в нашето уединено жилище. А каквото не знаеше, отгатваше го с инстинкта на жената. О, Раббадах, сладък ангел, как умееше да превръщаш нашия затвор в небеса! Ако благословията на един клет, озлобял към живота мъж важи нещо пред Бога, то Всеблагият ще ти се отплати в своя рай хилядократно и милионкратно за всичко, което ти стори за мен, безотечественика, откак те видях за пръв път на пейката под драконовите дървета на твоя брат!…

Но време е да продължа с моята история. В мен витае някакво неспокойствие, което ми е било чуждо през всичките тези години. Миналото със своите образи ли е виновно за това безпокойство, или във въздуха е залегнало нещо неподдаващо се на измерение, което не мога да определя, и което може би е предчувствие за нещо задаващо се, дето ще придаде друг поврат на моята съдба? Не зная. Бъдещето ще покаже дали все още може да има някакво подобрение в моя начин на живот. Предоставям всичко на Всемогъщия и неговото мъдро провидение. Петнадесет години самота са ме научили да се задоволявам и да насочвам надеждите си от този забравен остров нагоре към звездите, където живее един мъдър отец, който няма да забрави и мен, неговото самотно, изоставено чадо…

Вече разказах, че след първата среща с Раббадах сънят дълго бе прогонван от моите възбудени нерви. Когато природата най-сетне предяви своето право и аз изпаднах в кратка, но дълбока дрямка, по широкия двор на палата вече цареше активен нощен живот. Хората се бяха заели да издигат постройки, които се протегляха околовръст зида и чието естество човек трудно можеше да различи при недостатъчната факелна светлина. Едва когато утрото просивя и светлините бяха угасени, се различи една бойна арена, около която бяха изградени трибуните за зрителите.

Точно над входа към двора се издигаше една беседка, предназначена за княза на Аугх. Срещу нея, така че да е подсигурен достъп откъм двореца, можеше да се види втора, чиято дървена решетка даваше да се предположи, че ще приеме дамите на махараджата. От двете страни на двора имаше и по една ложа — едната много вероятно за англичаните, а другата за големците на княжество Аугх.

Странично се намираше една двойна, изготвена с талпи от желязно дърво клетка, чиито страни бяха така затулени с рогозки, че човек не можеше да види нейните «квартиранти». Тя представляваше навярно обиталището на пантерата и мечката от Хималаите.

Не бях спал дълго. Понеже утрото още не беше се сгорещило, реших да направя една разходка из околността. Онази част от нея, която граничеше с реката, вече познавах и поради това се насочих към другата страна.

След като бях прекрачил пределите на града, достигнах помежду ширнали се оризови, маниокови и бананови насаждения до една палмова горичка, която след известно време премина в гъст лес от тикови дървета. Опасявайки се от диви животни, вече се канех да се връщам, когато до мен в храстите се прошумоля. Измъкнах сабята, ала не стигнах до удар, защото още преди да съм съгледал някакво човешко същество, един ремък изсвистя около тялото ми и ми стегна ръцете, после бях повлечен със страхотна бързина през храсталаците, така че изгубих съзнание.

Когато се свестих, се намирах на една тясна полянка, обградена околовръст от високи колкото дървета папрати. Лежах все още вързан на земята, а около мен клечаха двайсет и няколко диви фигури, чийто дързък вид не вещаеше нищо добро за мен. Бяха въоръжени до зъби, като една част носеха в поясите характерните закривени ножове, а друга бяха овесили копринени примки. Слушаха словата на един мъж, който бе заел върху един камък малко по-издигнато място и с будещ ужас патос им говореше.

Стана ми страшно. Примките, които носеха, ме осведомиха, че съм попаднал в ръцете на банда от онези известни с мрачната си слава тхаги, при които убийството се е превърнало в религия и които с ужасяващо усърдие се отдават на устава на своята тайна лига. Тези тхаги са разпространени из цяла Индия; събират се от всички касти и съсловия — от презрения парий, та нагоре до облечения в бяло жрец и до брамина.

Тхагът е най-опасният човек, който може да съществува. Той те напада в самотата на гората или джунглата, убива те дори посред града, посред някое събрание даже когато изплъзването му е невъзможно. Стъпваш от кораба на сушата и една копринена примка внезапно те стяга за гърлото, той те придружава години наред като предан и грижовен слуга през Индия и ето че в последната нощ на твоето заминаване ставаш жертва на тая зловеща примка. Пред тях никой не е сигурен — нито индиецът, нито чужденецът, макар действително най-често на последния да хвърлят око. Никой от принадлежащите към тази страховита тайна лига не издава другите, дори най-големите мъчения не са в състояние да изтръгнат от него думица за пъкления й устав и само се знае, че в тази гилдия на убийци има различни степени и стъпала, изкачвани постепенно от членовете. Принадлежащите към една степен убиват само с примка, други — с отрова, трети — чрез удавяне, четвърти — с изгаряне, пети — с боздугани и останалите — с други методи и инструменти на смъртта.

Най-ужасният член на тхагите обаче е фанзегарът, чието смъртоносно оръжие се състои в една копринена примка. На един такъв фанзегар със сигурност не се изплъзва никоя жертва и ето как човек може да си представи моя смъртен страх, когато по страшните примки разпознах в чии ръце бях попаднал.

Говорителят беше един побелял, навярно вече седемдесетгодишен мъж, чиито жестове обаче въпреки тази възраст бяха с такава дива живост, че кафтаноподобната одежда се развяваше постоянно около мършавото му тяло като някой шибан от вятъра облак.

Долавях ясно всяка негова дума. Този човек сигурно не бе получил ни най-малкото образование, ала неговата реч, с която опитваше да вдъхнови своите спътници, представляваше нещо като фанатична поезия — достойна както за удивление, така и за безпокойство.

След настъпилите бурни аплодисменти той продължи словото, което в превод би гласяло приблизително:

«На джунглата в мрачните плетеници, където се пантерата промъква, змиите стрелкат отровни езици и се скита за плячка сюикронга [14], лежи Бование [15] на мощ богатата, унесена под акации дивни. А около лика й с нощна бледност играе щастие от сънища златни.

Полята ламбадански тя сънува, къдет’ стоеше нявга храмът й свещен, прежде нейният народ да познава към пътища незнайни подтика неутолен; къдет’ при светлика на хекатомби се градеше голямото царство нейно, додет’ от хлътналите катакомби надзърта дете й последно родено.

Тогава се колоните срутиха, в които се облакът разкъсваше, свещените аркади потънаха, в които си на народа говореше.

Когато за последен път надигна глас към трона с кърви напоен, запрати тя в яростта необуздана робското проклятие връз своя син…» Повече сега не сполучих да чуя. Най-близко седящият до мен индиец беше забелязал, че съзнанието ми се е върнало, и ми върза една стара, парцалива кърпа през ушите така, че не можех да чувам. След известно време обаче вехтата кърпа поддаде и разбрах завършека на речта:

«По вечерина на запад снижава то привидно хода си свой дневен, ала пак се на изток извисява по утринта с венец победен.

На запад народът ти пропадна, от хълмите на Ламбадана далеч, на изток ще се с омая победна от своята пепел възкръсна веч’.

После нощта на ден ще се обърне и мракът на слънчева виделина, фанзегарът на земята ще стане тогаз на властелините властелина!» Говорителят скочи от камъка. Очите му се бяха налели с кръв и докато се въртеше с бясна бързина на куц крак в кръг, другите се надигнаха и започнаха да подражават на движенията му, додето не се строполиха от изтощение на земята.

Сега последва пауза на «вземане на сулука». След туй старият главатар на бандата пристъпи към мен и ми сне превръзката от ушите.

— Чужденец ли си?

— Да — отговорих аз.

— От коя страна?

— От Франкистан.

— Лъжеш. Не дойде ли тук с инглите?

— Да.

— Тогава значи си от Инглистан!

— Не. От Франкистан съм, макар и да пристигнах с инглите.

— Ама принадлежеше към инглите.

— Да. Но вече не се числя към тях.

— Пак лъжеш! Та нали носиш тяхната униформа.

— Аз едва вчера вечерта постъпих на служба при махараджата на Аугх и още не съм имал време да си набавя друго облекло.

— Ето че отново лъжеш. Махараджата на Аугх не би взел никой ингли на своя служба. Ти трябва да умреш!

— Убий ме тогава! Но бързо!

Другият даде да се чуе грозен смях.

— Бързата смърт е най-велелепният дар, с който Бование удостоява своите синове. Как може един ингли да изисква такъв дар?

Не бих показал страх пред лъва и тигъра, ала тук беше нещо друго. Направих едно движение да се освободя от вървите — нищо не помогна.

— Бъди спокоен, чужденецо! — ухили се главатарят. — Вие сте дошли от Инглистан, за да отрязвате къс подир къс от нашето отечество. Ние ще си упражним разплата. Удуши го! — обърна се той към стоящия вече в готовност удушвач.

— Помощ! — извиках аз с пълната сила на моя глас.

— Тихо! — повели убиецът, като коленичи върху тялото ми. — Никой не може да ти помогне, защото ние сме сами. А пък и стотици да имаше наблизо, те не биха посмели да ни обезпокоят.

Вече нямаше никаква надежда. Затворих очи. Исках само още една-единствена дума да кажа, тя си проби път до устните ми като гореща молитва на умиращ:

— Раббадах!

Фанзегарът беше развил вече примката от кръста, ала в този миг почувства ръката си задържана.

— Стой! — повели предводителят.

— Защо? — извика другият.

— Не питай!

След това срязване той се обърна към другите.

— Оттеглете се, додето приказвам с този ингли!

Те се подчиниха и аз почувствах в сърцето ми да оживява плаха надежда.

— Как е името ти? — попита фанзегарът.

— Хуго фон Голвиц.

— Наистина ли си от Франкистан?

— Да.

— Въпреки това ще трябва да умреш, ако се лъжа. Преди малко ти извика една дума. Защо нея?

— Това не мога да ти кажа.

Фанзегарът задълба очи в моите.

— Не можеш да ми кажеш? И дори ако трябва да умреш заради премълчаването си?

— Дори тогава!

— Ти си твърд и смел. Но аз зная защо не искаш да кажеш. Къде беше вчера към полунощ?

— При раджата.

— А после?

— В моето жилище.

— Лъжеш. Ти беше и на едно друго място, където бюлбюлът въздиша и гургулицата гука.

Сега се уплаших заради Раббадах. Този човек се беше намирал в градината и подслушвал.

— Какво искаш да речеш с това? — попитах с престорено учудване.

— Не се страхувай от нищо! Аз не можах да зърна твоя лик и днес не те разпознах. Но когато назова името на бегумата, заподозрях, че това си ти. Ти трябва да доставиш оръдия на раджата, за да прогони инглите?

— Да.

— В такъв случай си свободен. Но трябва да ми се закълнеш в твоите богове, че на никого няма да разкажеш, дето фанзегарът е подслушвал, за да защити своя княз.

— Може би ще се закълна, ако ми кажеш защо ти, убиецът, искаш да защитаваш княза и неговата сестра.

— Ще ти кажа. Аз отидох при фанзегарите, защото Таму, министърът, ми отне всичко, което притежавах. Упътих се при княза, бащата на сегашния раджа и бях не само отритнат, но и бит и хвърлен в затвора, където щях да си ида мърцина, ако не бях съумял да се измъкна. Владетелят умря, а в деня, когато сегашният раджа стана крал, върна на моя син всичко, което ми бяха взели. Затова ще закрилям него, бегумата и теб, защото вие никога няма да сторите нищо, което ще причини болка на народа. Таму обаче трябва да умре от бавната смърт, дето беше определена преди малко за теб.

— Той вече не е министър.

— Чух, защото лежах зад вас на земята, когато раджата говори с теб.

— Чул си какво беше говорено?

— Да.

— И после… си бил още там, когато се върнах?

— Бях там и долових всяка дума. Но ти не се страхувай! Аз ще те закрилям.

— Вярвам ти.

— Закълни се, че и ти няма да разкажеш за мен!

— Заклевам се.

— Тогава ти си свободен. Чувал ли си вече за тхагите?

— Да.

— Те са страшни само за своите врагове, по-страшни и от дивите зверове на джунглата, за своите приятели обаче са като слънцето за земята и росата за тревата. Ето, вземи този зъб, носи го на гърдите си и го покажи, ако попаднеш пак в ръцете на братята! Ти ще бъдеш пуснат като приятел.

Разгледах ценния подарък. Той беше зъб от млад крокодил.

Висеше на прост шнур и върху му беше шлифован по особен начин.

— Благодаря ти! Често ли ще бъдеш в градината на раджата?

— Не зная. Защо?

— Бих могъл някой път да поискам да говоря с теб.

— Тогава ще тръгнеш от града право на изток към голямата гора, която можеш да достигнеш за шест часа. Тя е гора от колеах. Точно по средата й се намират руините на един храм. Вземи някой остър камък или нож и нарисувай по средата на най-долното храмово стъпала един крокодилски зъб, тогава аз ще те потърся. Сега ела! Ще те придружа до града.

Той ме освободи собственоръчно от вървите. После прекосихме палмовата горичка и полята. При границата на тези поля фанзегарът спря. Той ми подаде ръка и изчезна между насажденията.

Отдъхнах си дълбоко. Имах чувството, като че съм се пробудил от някой кошмарен сън. Кому дължах живота си? Всъщност на бегумата, защото само името на принцесата бе възпряло от мен ръката на убиеца.

Чувствах се като новороден, докато крачех през града, за да стигна до двореца. Там чух, че раджата вече питал за мен. Отправих се към него и в първия миг бях посрещнат от сърдечно приятелство, но после с живо учудване.

— Ти си бил излязъл, когато наредих да те повикат?

— Да, сахиб. Бях излязъл извън града.

— Не си ли помислил, че ще те повикам?

— Напротив! Но не смятах, че ще се върна толкова късно.

— Някое приключение ли си преживял?

— Откъде го предполагаш, сахиб?

— Дрехите ти са разкъсани.

Едва сега забелязах, че тоалетът ми беше значително пострадал.

— Да. Имах едно приключение.

— Какво?

— Не мога да го разкажа.

— Кажи само дали си дал дума да мълчиш!

— Да.

— В такъв случай няма повече да настоявам. Виждам, че са те нападнали, може би защото са те сметнали за англичанин. За съжаление не мога да накажа виновните, понеже ти не искаш да ми ги назовеш.

— Прости им, сахиб, както им простих и аз.

— Сега ела с мен! Преговорите с англичаните ще започнат, а аз преди туй трябва да ти дам дрехите, които ще носиш за в бъдеще.

След четвърт час седях с раджата в една стая, която по средата беше застлана с килим, а покрай стените обзаведена с дивани. Освен няколко глинени охладителни съсъда в помещението нямаше нищо друго.

Тези порьозни гърнета от печена глина биват пълнени с вода, която лесно се изпарява през порите и вследствие на това разпространява една приятна хладина в стаята. За да се използва хладината не само в едно помещение, често по междинната стена с втора стая се избиват ниши, в които се поставят тези съдове.

Стаята, в която се намирахме, също имаше две такива ниши и през тези отверстия човек можеше да чува всяка изговаряна в съседната стая дума. Там седяха лорд Хартли и ротмистър Мерикур, за да преговарят с пълномощника на раджата. Гордият англичанин значи все пак бе благоволил да се яви, ала тази жертва, види се, не се увенчаваше с успех, защото отстъпките, които му се правеха, ставаха само при условията, обсъдени с мен вчера от Мадрур Сингх.

Изключено беше Англия да се съгласи с тях, но лордът се въздържа от мнение и заяви, щял първо зряло да обмисли нещата. Той се надигна и даде с ръка знак на ротмистъра да говори.

Този също така се надигна и рече ей тъй помежду другото на тръгване:

— А-а, трябва да поставя още един въпрос, който за малко да забравя. Къде живее лейтенант Хуго фон Голвиц?

Пълномощникът беше вече подготвен от раджата.

— При моя господар — отговори той. — Та нали го знаете.

— Знаем го — рече ротмистърът. — Но лейтенантът е мой подчинен и аз желая той да живее при мен.

— Негова светлост не даде ли разрешение лейтенантът да може да пребивава при моя господар, раджата?

— Даде го, но се вижда принуден да го оттегли.

— Това ще засегне господаря ми, който много почита лейтенанта. Негова светлост иска да оскърби моя господар, махараджата Мадрур Сингх на Аугх?

— Той няма такова намерение, но лейтенантът не е достоен за това гостоприемство.

— По каква причина?

— Той е предател спрямо своите началници.

— Също спрямо раджата?

— Също спрямо него.

— Ако той е предал вас, то това не засяга раджата, а ако предава раджата, те моля да го докажеш.

— Не го считам за необходимо.

— Необходимо е! Ти си мъж, а каквото един мъж каже, трябва да може и да го докаже. Позволи ми да предам думите ти на моя господар!

— Да. Той после веднага ще ни прати лейтенанта.

— Не. Той ще те попита чрез мен по кой начин лейтенантът го е предал, и ако ти не му дадеш отговор, ще те сметне за клеветник, а лейтенанта за почтен мъж. Прави каквото искаш!

— Аз изисквам лейтенантът да ми бъде предаден!

— Ти не си негов началник. Той се числи към друга войскова част.

— Това не е така. Негова светлост тук командва дивизията, в която служи лейтенантът. Може ли при това положение Негова светлост да му заповядва?

— Да.

Сега най-сетне лордът благоволи да каже някоя дума.

— Аз го заповядвам!

— Какво?

— Лейтенантът да бъде предаден!

— Да го предаде би могъл, разбира се, само махараджата. Значи Ваша светлост претендира да дава заповед на моя господар, княза на Аугх?

При този поврат Хартли се намери като в небрано лозе.

— No! [16] — отвърна той с натъртване. Ротмистърът взе отново думата.

— Негова светлост заповядва на лейтенанта да дойде при мен!

— Така ли е? — попита пълномощникът.

— Yes! — отговори лордът.

— Срещу това моят господар не би имал ни най-малко нещо против. Негова светлост може да даде тази заповед на лейтенанта!

— Така и ще стане! Дава ли Негова светлост заповедта?

— Yes, с тези думи! — потвърди Хартли.

— С тези думи? Негова светлост мисли, че аз съм ви слуга, който е длъжен да препредаде тази заповед? Първо заповядвате на махараджата, а сега на мен!

— Ние заповядваме, на когото си искаме! — рече ротмистърът. — Нали, екселенц?

— Yes.

— Наблюдавайте тогава как ще бъдат изпълнявани вашите заповеди!

— Те ще трябва да бъдат изпълнявани. Нали, екселенц?

— Yes.

С този крепък израз лордът закрачи към изхода, а ротмистърът го последва с убеждението, че достойнството на Стара Англия с нищо не е уронено…

Скоро след това своеобразно разискване дворните порти на двореца бяха отворени и мъжката част от обитателите се стече, за да присъства на зрелището на животинската битка. Малко преди започването раджата ме накара да отида при него. Той посочи един разкошен костюм, който лежеше на една маса.

— Облечи тази одежда! Тя е формата на военните в Аугх. Ти ще ме придружиш съвсем сам до моята галерия. Поне това удовлетворение искам да ти дам пред англичаните.

Преоблякох се в едно съседно помещение и препасах на кръста английската си шпага. Тя не си хармонираше, наистина, със сегашното ми облекло, ала на мен през ум не ми минаваше да дам на враговете си повод за предположение, че все пак съм склонил да сваля честната си шпага.

Когато стъпих до страната на раджата в предназначената за него ложа, всички места бяха вече заети. Срещу нас забелязах в женската трибуна две богато облечени, но забулени жени — вероятно съпругата и сестрата на раджата. Лявата ложа бяха заели големците на княжество Аугх, а в дясната седяха офицерите от английската делегация. Аз добре забелязах удивените погледи, които отправиха към нас, ала не ги удостоих с честта да ги зачета. Също и долните места бяха заети до последното.

Сега раджата плесна с ръце и веднага няколко седящи върху клетката туземци отстраниха рогозките от едната врата. Тя се отвори и една исполинска черна пантера с един-единствен скок се намери по средата на арената. После се огледа в кръга, нададе гневен рев и се излегна на пясъка.

Сега бяха отстранени рогозките от втората врата и ние съгледахме една мечка, която остана спокойно да си лежи и изобщо не понечи да си смени местопребиваването. Туземците я смушиха отгоре с бамбукови пръти, но тя като че не ги почувства. Пуснаха върху й няколко запалени фойерверки, тя малко се пораздвижи и се отърколи, за да потуши полепналите по руното й искри.

Намиращите се върху клетката мъже сега прибягнаха към най-сигурното средство: изляха един съд с оризова ракия върху мецаната и пуснаха после долу няколко «жабички». Тези тутакси хвърлиха по нея своите искри, козината пламна и мечката офейка в тръс от клетката, която бе отново затворена след нея. Животното бе също като пантерата с необикновена големина. То потуши огъня, като се отърколи няколко пъти в пясъка.

Пантерата добре беше забелязала противника си, но се бавеше с нападението заради огъня. Когато той бе угасен, тя се надигна и се запромъква в котешки снишена стойка на няколко пъти около мечката.

Тази се изправи на задните крака и размаха благодушно предните лапи във въздуха. Тогава пантерата стори внезапно един страничен скок към нея, Всичко живо беше напрегнато. Едно «Ах!» на изненада премина сред зрителите — мечката се оказа по-умна от своя противник. Тя само се бе преструвала на безгрижна. В мига, когато пантерата скочи към нея, тя се отпусна на земята. По този начин скокът се оказа твърде високо нацелен и докато пъргавата котка прелиташе над нея, тя стрелна мълниеносно лапа… проехтя ужасяващ рев и в него се вмести доволно ръмжене — мечката беше разпрала корема на пантерата, при което червата се повлякоха подир раненото животно към ъгъла, където то незабавно се оттегли.

Само след късо време то отново се надигна и приближи с фучене и пъхтене към мечката. Тази разтвори кървавочервена паст, завъртя малките си очички и предпазливо се отдръпна до стената на арената. В следващия миг пантерата се изстреля въпреки раната си към мечката. Тази се облегна с гръб на стената и посрещна врага с разтворени предни лапи. Сега последва едно крайно напрегнато зрелище. Двете животни се вчепкаха с лапи, нокти и зъби; те паднаха на земята и се затъркаляха в пясъка наоколо, вдигайки гъст облак прах. Кожата на пантерата предлагаше по-лесна за захващане повърхност отколкото рунтавото руно на противника. Мечката беше вкарала задните си лапи в коремната рана на врага и ровеше яростно във вътрешностите му. Пантерата надаваше ужасяващ рев, докато от мечката не се долавяше и най-малкото ръмжене. В един момент пантерата се изви, отекна страховито изреваване, последва глухо, гъргорещо, скимтящо хъхрене, след което настъпи тишина, нарушавана единствено от пукане и прашене на кости. Мечката беше раздробила черепа на своя победен противник, за да изяде мозъка.

Всички акламации възнаградиха победителя за неговата храброст. Той не се поинтересува от аплодисментите, а се изтегли след изконсумираното на мозъка в намиращия се до клетката ъгъл.

Сега се отвори водещата от двора към пътя външна порта и под галерията на махараджата бе въведен един мъжки слон. Бяха го определили да се бие с пантерата, мислейки, че тя ще победи мечката.

— Как ти харесва новият герой? — рече раджата.

— Великолепно животно! — отговорих аз. — Но щеше да е по-добре ако беше героиня.

— Защо?

— Не са ли слониците по-храбри от слоновете?

— Да. Но пък този е най-добрият ми ловен слон.

— Той бил ли се е вече с мечка?

— Не.

— Тогава изходът е съмнителен, защото той не познава методите и прийомите на мечката.

— О-о, това животно е не само храбро, но и умно и предпазливо…

Дебелокожото нямаше корнак [17] да му седи на тила и беше значи предоставено само на себе си. То съгледа мечката, нададе предизвикателен тръбен зов и хвърли с бивните си пясък нагоре. После закрачи предпазливо към Баба Меца. Тя, изглежда, нямаше никакво желание да участва във втора битка — измъкна се в тръс околовръст арената и сега се видя, че на гърба и десния хълбок бе получила по една не незначителна рана. Слонът я държеше зорко под око.

Внезапно мечката спря. Тя никога не се беше била с такъв противник и бе предприела своята обиколка само за да го опознае от всички страни. Сега вече беше готова със своето наблюдение и наясно с плана си. Тя се изправи на задните лапи.

Слонът схвана това като предизвикателство и се втурна към нея. Издигнал високо нагоре лесно уязвимия хобот, той наведе бивни да намушка врага. Но когато тези опасни оръжия бяха отдалечени само на фут от тялото на мечката, тя се хвърли съвсем както преди малко на земята. Преди той да е спрял своя бяг и да е съумял да се обърне, мечката беше се вкопчила вече в задния крак на страшилището и забивайки нокти в месото, започна да се изкатерва нагоре.

Слонът нададе болезнен рев и затича околовръст бойния плац, стенейки и тръбейки от ярост. С това движение искаше да отхвърли от себе си врага, когото не можеше да достигне с хобот. Не му се удаде. Ноктите на мечката бяха много дълги и остри, те намираха сигурна опора в грамадите месо.

Тогава измъчваното животно бе споходено от една мисъл, която можеше да му доведе спасението. Мечката беше вече достигнала с предните лапи задната част на гърба и беше крайно време да се освободи от нея. Слонът тръгна сега заднишком към перилата на арената и опита да размаже с натиск там противника.

Натискът беше твърде могъщ, цялата постройка се разтресе, диреците, които носеха зарешетената ложа, поддадоха… прокънтя крясък на ужас от стотици гърла… скелето на двете жени се наклони и рухна.

Намерението на исполина беше постигнато — той свлече противника, ала бе така ранен и разкъсан, че тичаше като бесен наоколо. Мечката сигурно бе получила сериозни контузии, но стоеше в добро настроение на четири крака и оглеждаше спокойно развалините на трибуната, под които лежаха почти погребани двете жени.

Всичко, освен двама, седяха като парализирани от страх. Тези двама бяха махараджата и аз. Ние се втурнахме надолу към арената по водещите към нашата трибуна стъпала. Вбесеният слон ни забеляза пръв и се обърна с враждебни звуци към нас. Той издигна хобота за смъртоносен удар срещу раджата; този извърши един скок настрани, който го спаси и бе принуден да се оттегли.

На мен се удаде да се промъкна край животното.

— Убий мечката — извика махараджата — и княжеството е твое!

Хората едва смееха да си поемат дъх и наоколо владееше тишина, която позволяваше да се долови и най-малкия шум. С тръбящия колос зад себе си, аз се втурнах, въоръжен само със сабя, към непобедимата мечка. Пътем свалих тюрбана от главата, откъснах от него финия кашмирен шал, увих го около ръката си и измъкнах с десницата сабята. Звярът се изправи да ме посрещне, разтвори паст и разпери, когато острието вече докосваше гърдите му, предните лапи за смъртоносна прегръдка. В същия миг аз забих стоманата в сърцето му и натиках защитената от кашмирения шал ръка в гърлото му. После двамата се сгромолихме и се затъркаляхме няколко мига по пясъка.

Прегръдката на Баба Меца беше толкова мощна, че когато се измъкнах с усилие изпод нея, се намирах в състояние на полузашеметеност. Трябва да бях и ранен, защото рамото и гърдите ме боляха. Прогонил единия враг, дебелокожият сега идваше да търси другия. Той ме забеляза тъкмо когато ставах от земята и тромаво се понесе към мен с високо вдигнат хобот. «Сега приближава смъртта!» Това беше единствената мисъл, която мозъкът ми в този миг можеше да побере. Вече си мислех, че ще ме размаже с хобота, когато видът на мечката го накара да се опомни. Заплашително издигнатият хобот се сведе бавно, за да изследва мечката и намирайки я мъртва, със сабя в тялото, надареното от природата с толкова разум животно схвана, че аз съм неговият спасител. То нададе триумфиращ рев, обхвана ме нежно с хобот, издигна ме на гърба си, набучи мечката с могъщите бивни и ни понесе така — победител и победен, на няколко кръга из арената.

Високо ликуване прозвуча от зрителските места. Забелязах, че сега махараджата се завтече начело на всички към двете жени. Те, изглежда, не бяха получили някакво нараняване, защото той ги предостави на протичалите слугини и веднага се обърна към слона, който сега разпозна в него своя господар и се остави да бъде помилван.

— Ранен ли си? — попита ме.

— В лявото рамо — извиках аз от гърба на слона — и малко ми са поразмачкани ребрата, но сигурно не е нещо сериозно.

— Ти си герой, какъвто още не съм виждал. Слез, за да ти превържа раните!

Аз се плъзнах по врата на животното и тъкмо се канех да тръгна с княза към входа на двореца, когато видях генерала и ротмистъра да идват към нас. Какво искаха? Да не би чак да имаха на ума си да се дърлят с мен, считайки ме за омаломощен от битката с мечката? Само че тук щяха да сбъркат адреса. Действително ротмистърът се обърна към мен.

— Господин лейтенант, моля да ме последвате до жилището на екселенц.

— И после?

— Толкова малко проницателност ли притежавате, та не съзнавате, че искам да ви арестувам?

— Не сте човекът за тая цел.

— Въздържайте се в тона, господин лейтенант, иначе ще ви покажа как трябва да ми говорите и как се отнасяме спрямо предатели и дезертьори! Нали, милорд?

— Yes.

— Тогава навярно и аз ще ви покажа как се отнасям към някой клеветник! — избухнах аз сега.

— Какво искате да кажете с това?

— Днес вие сте твърдял, че съм предал махараджата. Моля ви най-учтиво да докажете истинността на това твърдение.

— По отношение вас не е необходимо никакво по-нататъшно доказателство. Нали, екселенц?

— Yes.

— А, тъй, тъй! В такъв случай ви освобождавам от показването как трябва да разговаря човек с вас, защото начинът ми е много добре известен. С вас се разговаря какво с всеки друг мерзавец, а именно така!

Замахнах и ударих ротмистъра с такава сила с пестник в лицето, че оня залитна назад.

— Човече! — изрева Мерикур. — Какво се осмеляваш!

— Нищо! Да дамгосаш един страхливец, не е кой знае каква смелост.

Ротмистърът се разпени. Той обнажи сабята.

— А-а, ето че го имам най-сетне тоя човек пред острието си! С тези думи изтръгнах сабята от тялото на лежащата наблизо мечка и се обърнах към моя противник. Тоя направи някаква своеобразна физиономия и каза:

— Лейтенант фон Голвиц е изменник, нали, милорд?

— Yes.

— А с един изменник никой почтен офицер и благородник не се бие?

— Yes.

— Вие го чухте. Следвайте ни!

— Пъзливи безчестници, хвани единия, та удари другия! Ротмистър и милорд, заявявам ви, че ако до една минута още се навъртате в моя близост, ще се разправя с вас както с мечката.

Извадих часовника от джоба.

— Милорд, тоя е пощръклял! — разколеба се ротмистърът.

— Yes.

— Да го арестуваме някой друг път!

— Yes.

Те се обърнаха и закрачиха към тяхното жилище.

— Какво ще речеш за тези хора, сахиб? — попитах махараджата.

— Ако не бяха пратеници на Англия — отвърна този, — щях с камшик да ги прогоня от страната си. Ела горе! Ликът ти е блед. Кръвта струи от рамото ти и животът ти може да изтече заедно с нея.

Отправихме се към двореца. Едва сега почувствах слабостта — последица от загубата на кръв и болките в гърдите, пострадали от мощната мечешка прегръдка. Когато стъпих с раджата в моите покои, се строполих в безсъзнание на дивана.

Почти щях да забравя — понеже мислите ми обитават повече миналото отколкото настоящето — какъв трагичен ден е утре. Аз съм го отбелязал в моя календар, който самичък съм си изготвял през всичките години, с три кръста. Утре няма да пиша нищо в дневника си, защото утре се навършват петнадесет години от смъртта на моята Раббадах.

Понеже утре ще почивам, а неспокойствието ме подтиква час по-скоро да довърша дневника, ще опитам днес да приключа с описанието на трагичните събития, стоварили удар след удар върху Аугх и неговата владетелска фамилия…

Когато се пробудих за пръв път от моето безсъзнание, беше нощ. Като че бях сам в стаята. Завесите на леглото ми бяха дръпнати и през тях върху постелята ми падаше светлината на една лампа. Трябваше ми време да си спомня какво се бе случило. Една силна болка в гърдите и рамото призова в паметта ми последните събития.

В този момент една сянка се придвижи между мен и светлината. Завесата се разедини, появи се една бяла ръчица, а сетне един лик, чиято красота ме заслепи и аз спуснах морно клепки върху очите.

Беше бегумата. Тя ме сметна за още в безсъзнание и ми наля в устата някаква крепителна напитка. После подсуши потта по челото и страните ми, при което почувствах лъха от нейните устни. Не можах да се сдържа, трябваше да отворя очи.

Тя го забеляза и отскочи назад с възклик, съдържащ и уплах, и радост.

— Раббадах!

— Ти се събуди, ти отново говориш!

— Колко дълго съм спал?

— Пет дни.

— Пет… дни!

Стори ми се невероятно, имах чувството, като че съм затворил очи едва преди час.

— Да, пет дни. Ти беше много болен.

— И… ти си при мен!

Тя се изчерви.

— Никой не бива да го знае. Знаят го само лекарят, твоят слуга и Аймала.

— Аймала! Коя е тя?

— Жената на брат ми.

— Която, а-а, която бе съборена заедно с теб?

— Да, тя. Тя беше вече при теб. Ти ни спаси живота и ние нощем с драго сърце се грижехме за теб. Не го споменавай пред раджата! Умори ли се?

— Не. Къде е генерал Хартли?

— Замина си още в деня, в който ти ни спаси.

— Той ще се върне с войска, а Аугх не е въоръжен. Боже мили, зърни ми здравето и силата!

- Успокой се! Ти не бива да се вълнуваш. Ох, а пък ни беше забранено да говорим с теб при събуждането ти. Трябва да помоля лекаря за извинение и веднага да го пратя при теб.

— О, остани! — рекох с умоляващ глас, ала тя излезе бързо от стаята. И след няколко минути аз отново заспах.

Това беше оздравителен сън, който, както е известно, трае дълго. Когато се събудих, вече се чувствах толкова укрепнал, че станах и се облякох без чужда помощ. Но тъкмо се канех да отворя вратата, за да се отправя към парка и влезе раджата.

Той ме погледна учудено и поклати глава.

— Радвам се, че почти си се възстановил, но трябва още известно време да пазиш стаята. Гърдите ти тежко пострадаха. Ти си герой и аз трябва да те пазя.

— Аз до кончината си ще бъда край теб.

— Благодарен съм ти и мога да те ползвам дори ако лежиш болен в кревата.

— Как бих могъл сега да ти служа?

— Със съвета си. Англичаните приближават границата ни.

— Ах! Вече?

— Проклети да са! Всичко е било подготвено за война още преди лорд Хартли да дойде при мен. Делегацията е била пратена само с цел да изтръгнат насила от мен повод за враждебни действия. И им се удаде.

— Многобройни ли са?

— Толкова са много, че само с помощта на съседите мога да им изляза насреща. Аз веднага им пратих вестоносци.

— А твоите войни?

— Всички са свикани под оръжие. Ох, де да имах артилерия!

— Ще имаш!

Раджата подскочи удивено.

— Аз? Откъде?

— Ще я отнема от англичаните и ще ти я докарам. — Беше ме обхванал боеви патос. — Дадеш ли ми необходимите войни, ще унищожа англичаните със собствените им оръдия!

— Колко топа ще са ни нужни?

— Това сега не мога да знам. Но ще се ориентирам. Нямам право повече да съм болен, трябва да се бия за теб, за себе и за… Аугх!

Вместо последната дума насмалко да дойде друго име на устните ми.

— Но ти си още твърде слаб!

— Не, вече не съм слаб. Погледни! Болен ли съм?

Взех шпагата от стената и я развъртях вихрено с такава сръчност над главата си, че действително никой не би предположил в мен човек, току-що възкръснал от смъртта.

— Е, добре — рече раджата. — Аз се нуждая от теб и поради това ще престъпя повелите на лекаря. Ела при мен да участваш в съвещанията ни!

Когато пристъпих в дивана на раджата, видях събрани всичките му съветници. Бях поздравен с дълбоко уважение и скоро установих, че дворецът е превърнат в главна квартира, в която през минута пристигаха доклади и излизаха заповеди.

Всички намиращи се на разположение бойци бяха вече пратени срещу приближаващия враг. Досегашните приготовления признах, при положение че можеше да се разчита на помощта на съседните държави, като правилни. Помолих за позволение да тръгна незабавно към армията, за да предприема една по-голяма рекогносцировка, от чийто резултат щеше да зависи по-нататъшното.

Желанието ми беше удовлетворено. Махараджата искаше после самият да се присъедини към войската, за да поеме главното командване.

По време на тези свещения се бе свечерило. Щях да напусна столицата в полунощ с двеста новопристигнали конници. Когато се подготвих за ездата, реших за пръв път да се възползвам от разрешението на Раббадах да я навестя.

След като се уверих, че няма да бъда потърсен от раджата, се запромъквах към градината и благополучно стигнах до кьошка в женското отделение. Дадох сигнала. Отвътре тутакси прозвуча гукането на гургулица.

Изкачих с разтуптяно сърце малкото стъпала и стъпих в едно осмоъгълно помещение, обзаведено с разкош, мислим само за един ориенталски княз. Върху бухналата кадифена тапицерия седеше едно същество, слязло сякаш от небесата на Мохамед, за да въплъти най-изисканите представи за красотата. И един майстор сред живописците не би могъл да магьоса тази жена върху ленено платно; никой поет, та казал се той и самият Хафиз [18], не би съумял да възпее подобаващо този божествен лик. Тя ме посрещна с пленителна усмивка и ми подаде ръка.

— Знаех, че ще дойдеш.

— Откъде?

— Чух през решетката вашите съвещания. Седни!

Заех място до страната й и тя позволи да задържа ръката й в своята.

— Да не ни изненада някой? — попитах.

— Няма. Аз съм разставила слугините си и те ще ми дадат сигнал, ако някой дойде.

— Ще имам ли време да напусна кьошка?

— Не е нужно. Кьошкът има само това единствено помещение, но при все туй крие едно сигурно скривалище. Той е построен като прибежище срещу всяка опасност за владетеля и неговата фамилия. Към войската ли тръгваш?

— В полунощ.

— Ти тържествено ми обеща да бъдеш искрен с мен. Кажи ми тогава направо, да се страхувам ли за Аугх, или да се надявам!

— Още нито едно от двете. Когато приключа с разузнаването си, ще ти отговоря. Дали няма да се излъжем в съседите?

— Аз мисля, не.

— О-о, англичаните са умни и хитри и умеят с пари и бляскави обещания да заслепят и някой иначе непоколебим съюзник. Би било страшно, ако, докато сме потеглили срещу тях. Аугх бъде нападнат от друга страна.

— Ще се браним.

— С какво?

— Със собствените си ръце!

— Вярвам ти. Но вие ще умрете още преди да сме могли да ви доведем помощ.

— Да умрем? — Тя поклати глава. — Не. Този кьошк ни предлага сигурно убежище.

Аз хвърлих изучаващ поглед из помещението, ала не можах да открия нищо, което да подкрепи това твърдение. Тя се усмихна и рече шеговито:

— И цял Аугх да бъде оплячкосан, ти при все това ще ни намериш тук ведно със съкровищата, та дори и в случай че кьошкът бъде изгорен. Необходимо е само да повикаш името ми и да дадеш сигнала на бюлбюла.

— Е, добре, това ме успокоява, макар да се надявам, че толкова далеч няма да се стигне. А сега трябва да си вървя. Полунощ е близо.

Тя също се надигна и разви пояса от хълбоците си.

— Ти ще се биеш за нас и… също за мен. Вземи този шал, нека той носи оръжието ти и ти бъде талисман във всяка опасност!

— Няма ли да ме издаде пред раджата?

— Раджата не го знае, носи го спокойно!

Тя уви скъпоценния дар около кръста ми и ми подаде после десница за сбогом.

От вътрешно вълнение аз едва бях в състояние да говоря и само прогъгнах:

— Сбогом!

Кьошкът остана зад мен, а половин час по-късно, след като се бях сбогувал с раджата, напуснах града. Князът ми беше поверил най-добрия си кон и аз препуснах начело на малкия отряд на изток.

Силните коне се носеха в тръс по ширната равнина. Трима ездачи се канеха да минат край нас.

— Стой! — извиках — Накъде?

— Към Аугх — гласеше отговорът.

Тримата ездачи различиха сега, че си имат работа с цял отряд, и спряха конете.

— При кого?

— При махараджата.

— Откъде?

— От полесражението.

— От полесражението? Ах! Сражение ли вече е имало? Навярно имаш предвид някоя среща, малко стълкновение!

— Не, сражение.

— Какъв изход имаше то?

— Англичаните победиха. Те дойдоха по-бързо, отколкото си мислехме. Напристигаха от всички страни, а ние бяхме само конница, без топове и пълководец. Войските на Аугх са унищожени, разпилени по всички ветрове. Вие кои сте?

— Аз съм военният министър на владетеля и исках да дойда при вас.

— Ох, сахиб, не си мисли, че сме се проявили като страхливци! Виж раните ни! Ние се бихме храбро, ала не можахме да се противопоставим на враговете.

— Вярвам ви. Тези британци ни нападнаха по вероломен начин, преди още да сме съумели да се екипираме за битката. Къде стана сражението.

— При Собрах.

— Колко е далеч това оттук?

— Дотам имаш да яздиш осем часа, ала ние сме яздили, за да занесем бързо вестта, само пет часа.

— Кога започна битката?

— Днес следобед.

— Значи англичаните са отдалечени приблизително на девет часа от столицата. Побързайте натам и кажете на раджата, че ще опитам да събера около себе си разпръснатите из околността на полесражението, за да покрия с тях столичния град. Сбогом!

Вече се канех да продължа ездата с ускорена бързина, когато ме задържа възклик на ужас.

— Какво има?

— Виж огъня там на запад, сахиб!

Погледнах назад. Точно в посоката, от която идвахме, хоризонтът се бе зачервил — първо само една тясна ивица, после обаче явлението възприе, изкачвайки се все по-високо и по-високо, един обхват, който си беше за плашене.

— Това е някакъв страхотен огън! Това е пожарът на голям град!

Във вътрешността ми нещо заклокочи. Пред мен едно изгубено сражение с пръсната войска, а зад мен… Боже Господи, да, там не можеше да гори нищо друго освен столицата Аугх. Смуших коня с шпорите, от което той се изправи с цвилене на задните крака.

— Обръщайте! Назад! Аугх е нападнат и подпален! Препускайте, колкото могат да тичат конете, и се дръжте вкупом!

Това даде езда, сякаш пъкълът се бе отвързал подире ни и ни преследваше. Беше ни необходим само половин час за изминаване два часа дългото разстояние. Колкото по-близо стигахме, толкова по-ясно различавахме, че не бяхме се излъгали. По-голямата част от града бе обхваната от пламъци. Това не можеше да е последица само на отделно избухнал пожар.

— Какво се е случило? — попитах първия срещнат.

— Султанът на Симоре нападна Аугх, а от запад настъпва раджата на Камоох.

Изскърцах зъби.

— Едно отдавна подготвено и грижливо държано в тайна вероломство! Къде е Мадрур Сингх, махараджата?

— Никой не знае, никой не го е виждал.

— Врагът силен ли е?

— Наброява хиляди мъже.

— Хайде, напред! Кой ще дойде с мен да спасим раджата?

— Всички ние!

— Браво! Заемете широк фронт! Всеки от срещаните бегълци да бъде спиран и да ни следва!

Отрядът прогърмя нататък и когато се намирахме в непосредствена близост до града, вече броеше около четиристотин добре въоръжени мъже.

— Сега право към двореца на раджата! Напред!

Аз начело, другите плътно зад мен, нахлухме като буря в града.

Врагът за щастие вече не се състоеше в пълни войскови корпуси, а се бе разпилял да плячкосва. Само тук и там отекваше някой изстрел или малък отряд се противопоставяше на безстрашните пред лицето на смъртта спасители, ала такива препятствия просто биваха прегазвани с конете. Моето животно доказа, че има благородна кръв.

Колкото по-близо стигахме до двореца, толкова по-многоброен ставаше врагът, а пред самата постройка се водеха ожесточени двубои.

— Ура, удряй и вътре! — извиках аз, вдигнах коня на задните крака и размахах сабята.

Врагът първо отстъпи изненадан, но като разбра с какъв малък брой противници си има работа, поде убийствен куршумен огън, който тутакси започна да разрежда хората ми. По бързо прекосените улици известен брой от тях бяха вече паднали, ала сега като че бяхме обречени на пълно унищожение.

Видях в двора да се бият скупчени няколко слуги. Като сатана профучах през портата и разпилях противниците им.

— О, сахиб, ти си пак тук! — прозвуча насреща ми.

— Къде е раджата?

— Към градината.

— А харемът?

— С него.

— Бягайте и вие нататък! Нийде другаде няма спасение!

Без да слизам, препуснах нагоре по стълбите, през широкия коридор на двореца, където проснах неколцина врагове и после навън в градината. Тук също се кършеше битка и току прокънтяваше яростен или победен крясък. Раббадах бе споменала някакво прибежище в кьошка. Махараджата трябваше да се намира там, в случай че беше още жив.

Къде поваляйки, къде прегазвайки отделните противници, аз се добрах до женското отделение на градината. Тогава зад мен прозвуча пръхтенето на коне. Огледах се. Петима от верните ми хора ме бяха последвали и ме настигаха. Без да зачитам великолепно устроените градински площи, аз се устремих при сиянието на горещия дворец право към кьошка. Там из един път заковах коня си. Пред мен лежаха два трупа — на мъж и жена. Веднага разпознах махараджата и неговата съпруга Аймала.

Двамата мъртъвци бяха надупчени от куршуми и пробождания. Но какво беше станало с бегумата?

— Приберете тези трупове! Вдигнете ги!

След тази повеля навлязох помежду няколко живи плета и достигнах малката открита площадка, на която бе съграден кьошкът. Каквото съгледах там, отново ме хвърли в ужас.

На едно от стъпалата към кьошка стоеше Раббадах с един закривен скиримар и се отбраняваше според силите си. Не беше ранена, бяха я пощадили. С каква цел, това веднага щях да видя. Двамина врагове тъкмо я хванаха и й изтръгнаха оръжието.

— Къде е съкровището на махараджата? — ревнаха те.

— Търсете го! — отвърна тя спокойно.

От трийсет гърла отвърнаха крясъци на ярост и заплаха.

— Ти си бегумата. Ти знаеш къде се намира съкровището. Кажи го, инак ще умреш посред хиляди мъчения!

— Измъчвайте ме!

— Е, хубаво, запалете й на първо време тюрбана!

Тя беше здраво уловена от петима, а шести домъкна една главня, за да превърне в реалност страховитата закана.

— Раббадах!

Само този едничък вик наддадох, сетне вече бях сред враговете, които отстъпиха изненадано. Възползвах се от този миг.

— Горе при мен!

Два остри саблени удара, рязко обръщане коня на задните копита, една бърза хватка… любимата лежеше пред мен върху животното. Същевременно се появиха петимата ми придружители, двама от които с труповете на махараджата и съпругата му пред себе си.

— След мен, през зида в реката! Напред!

Като в дива хайка се понесохме нататък. Знаех едно ниско място на зида, което един добър ездач би трябвало да може да прелети. Препуснах изпървом обратно в мъжкото отделение на градината и после право към това място. Другите ме следваха.

— Раббадах, не се плаши! Ще скочим в реката!

Вдигнах врания кон и пъргавото животно прелетя като стрела над зида сред талазите на голямата река. Още пет също така успешни скока, след което се насочихме към отсрещния бряг, който достигнахме необезпокоявани, макар три от конете да имаха да носят двоен товар.

— Сега накъде, сахиб? — попита един от мъжете.

— Слезте и позволете първо на конете да си отдъхнат! За кратко време тук сме в безопасност. Предстои ни усилна езда и трябва още веднъж да преминем реката.

Слязох с Раббадах и другите ме последваха, държейки се на почтително разстояние от нас. Бегумата беше вир-вода, но при климата на Индия това нямаше значение. Без да обръща внимание на капещите дрехи, които плътно обгръщаха снагата й, тя се хвърли към труповете на брата и снахата, оросявайки ги с горещи сълзи.

После притъпи към мен и ми подаде ръка.

— Ти беше заминал. Как се върна като спасител в тази ужасна беда?

— Видях заревото на огъня и заподозрях какво се е случило. Затова се върнах.

— Благодаря ти! Всичко ли е изгубено?

— Всичко! Англичаните в следобеда ни разбили съкрушително, султанът на Симоре е взел Аугх, а от запад е нахлул раджата на Камоох.

Тя сключи ръце и замълча. После вдигна десница към небето. Стоеше подобно някое неземно същество, озарено от пламъците на горещия град.

— Проклети да са инглите! Те лъжат и мамят, опожаряват и горят, плячкосват и убиват, проклятие за тях, хилядократно проклятие!

Възникна мрачна пауза. Сетне аз попитах:

— Какво стана днес след сбогуването ми? Разкажи ми!

— Сега не! Сега не мога да мисля, не мога да разказвам, мога само да проклинам, да проклинам тези ингли и дяволите от Симоре и Камоох, които лицемереха приятелство пред нас, а пък са се умилквали около врага, за да се доберат до богатствата ни. Никой могул, шах, султан и раджа няма такива съкровища като махараджата на Аугх… Това те знаеха, но няма да ги получат. Махараджата на Аугх, най-благородният и справедлив от царете, е мъртъв, предаден от англичаните и вероломно убит от своите «приятели». Неговите съкровища принадлежат на бегумата и никога няма да паднат в ръцете на онези, заклевам се в духовете на двамата убити, лежащи тук пред нозете ти!…

Не мога да продължа писането, прекалено възбуден съм. Имам чувството, сякаш виждам пред себе си вторачените очи на убития махараджа и съпругата му. Те не ми дават покой.

Трябва да стана и изляза до морето. Може би после, когато бушуването на прибоя закънти до ухото ми, бледите сенки, призовани от разказа ми, ще се отдръпнат от мен и възбудените ми нерви ще се успокоят. Вдругиден възнамерявам да продължа с писането.

От този «вдругиден» вече минаха четиринадесет дни.

Деня на смъртта на моята Раббадах прекарах, както през всичките години, до нейния ковчег. А после… после ме връхлетя старият копнеж с непреодолима сила, копнежът по избавлението от моя затвор. Отново сторих същото, на което преди много години се бях отдавал в отчаянието си — в продължение на осем дни седях от ранно утро, когато слънцето изплуваше на изток от морето, до настъпващата нощ на най-високия връх на острова и насочвах корабния далекоглед по безкрайната шир. Копнеещите ми очи обследваха всеки цол ширина за някоя точка, която би могла да се въплъти в платно, хиляди пъти може би подскачах с разтреперани нозе, когато слънцето ме залъгваше с някой преливен отблясък като гонено от вятъра ветрило и хиляди пъти тупвах пак разочарован на земята. А когато настъпваше вечерта, домъквах планина от сухи дърва на върха и поддържах цялата нощ грамаден огън, който сигурно не би се изплъзнал на никой съд, намиращ се в кръг от петдесет мили. Защо постъпвах така? Години наред копнежът бе стоял край мен и ме бе съпътствал на всяка стъпка. Той си лягаше с мен и на заранта заставаше бодро до постелята ми, докато сянката му полека-лека потъна в едно море от разочарование и последната надежда се разби в подмолните скали. И сега аз стигнах до познание, че копнежът все пак не е умрял. По-жив от всякога се възнесе той от своя гроб сред вълните. С бистри очи застана пред мен, сочейки с пръст на запад, на запад, където се намира моето отечество, на запад, където прекарах в мечти своето детство и където зная едно място, което някога е било моя родина… което и сега е още моя родина.

Резултатът от взирането ми, продължило осем дни, не бе по-успешен от всичките години насам. И късче от платното на някой кораб не бях мярнал. И все пак, когато слязох накрая, уморен от озъртането, при колибата си, по никой начин не бях така обезсърчен, както по-рано. Вярно, аз бях повече от всякога убеден, че да се надявам на освобождение отвън, означаваше още двадесет и три години напразно да чакам. А толкова дълго не бих бил в състояние да издържа в моята самота. Но какво пък ми пречеше да разкъсам оковите и със собствени сили да подиря освобождението, щом като никой друг не можеше да ми помогне? Чувствах се все още достатъчно силен да опитам рискованото начинание. А не ми ли се удадеше, то нали в крайна сметка бе все едно дали трупът ми ще лежи на дъното на морето, или ще изтлее в някой ъгъл на моя остров. И докато този план възприемаше в мозъка ми по-определени форми, сам се чудех, че идеята през всичките години ми се е виждала нереализируема. Докато моята Раббадах бе все още жива, имах извинение, защото за никаква награда не можех да я подхвърля на опасностите на едно такова безумно рисково дело. А сам да предприема опита и да се отделя от жена си, също толкова малко бях готов да го сторя. Но после, когато моята Раббадах си бе отишла от мен и самотата заметна върху мен своето безотрадно наметало, поне тогава трябваше да ме споходи идеята. Смъртта на съпругата ли ме беше толкова обезкуражила и изчерпала цялата дееспособност на моите мускули? Сега, когато записвам това, стигам до съзнанието, че тук на острова съм станал по-различен от онова, което бях в Индия. Колко често Раббадах, моята жена, ме тешеше и крепеше в часовете на униние, което нерядко ме връхлиташе. Без нея и без спомена за нейната силна, героична женственост отдавна да съм извършил самоубийство като моя злощастен предшественик. Тя ли е тази, която ми казва сега да строша оковите си и възкресява надеждата в гърдите ми?

Когато си легнах на осмия ден да почивам, в моя дух бе твърдо залегнало решението да напусна острова и да потърся пътя си през безбрежната водна пустош обратно към… хората!…

На следващата утрин потеглих призори със секирата и триона, за да започна строежа на платноходка.

Аз не съм моряк, още по-малко корабостроител, но съм учил да майсторя лодка и разбирам от конструкцията на съд, от какъвто се нуждая. Днес благослових часа, в който реших да взема с другите неща на острова също капитанската библиотека и корабните инструменти. Изпървом ги отминавах нехайно, защото от боравенето с тези инструменти си нямах: никакво понятие, още по-малко разбирах странните неща, за които ставаше дума в книгите на капитана. Но когато отплавах за последен път с лодката до останките на разбития кораб, се смилих все пак над тези вещи — по-малко заради ползата, която щях да имам от тях, а повече заради голямата им стойност. И не се разкайвах, че съм ги взел. В безкрайните дни на самота толкова често се бях зачитал в книгите, че знаех съдържанието им наизуст. Те ми бяха помагали да отмахвам смъртната скука и ме поставяха в състояние доста точно да мога да определя местоположението на моя затвор. Сега знаех, което по-рано ми беше безразлично, че островът лежи на 92° 14′ източно от Гринуич и 9° 37′ южно от Екватора, и сега мога не само да отлича топплатното от брамплатното, но и познавам всички други неща, които ще ми бъдат добре дошли, надявам се, когато спусна един ден от стапела собственоръчно построената барка.

Преди всичко вярвам да знам в какво съотношение трябва да се намират отделните части на една годна за мореходство лодка. Старата корабна йола естествено вече не я бива, тя прогни и тече и аз бих й се поверил най-много за едно плаване за разходка из спокойните крайбрежни води и от вътрешната страна на рифовете. По-рано излизах сегиз-тогиз в открито море и обхождах моето малко царство. Но тези времена отдавна бяха отминали — сега един подобен опит би означавал игра със смъртта.

На острова ми растат множество хлебни дървета с представителна обиколка. Едно от тях подбрах за моята цел. То притежаваше диаметър повече от метър и половина и растеше на доста голямо разстояние от брега. Беше немалка задача да поваля шестнайсет метра високия дървесен исполин. Но каква радост, когато най-сетне, след четиринайсетчасов труд той лежеше в краката ми. На следващия ден отрязах короната и после се залових да придавам с брадвата желаната форма. Така, както в последните дни, не бях работил от времето, когато трябваше да подслоня на острова корабния товар. Режех и одялвах, сечах и дълбаех, мерех и изчислявах и едва намирах време да се храня. После смъкнах до брега на валци обдялания на грубо труп. Но и с моите сили бях на края си.

Днес е неделя, затова няма да работя. Впрочем не бих и бил в състояние, понеже се чувствам като разпънат на чекрък от необичайната и напрегната работа. Ето защо възнамерявам да използвам свободното време на днешния почивен ден за продължаване на записките си…

В северната част на Аугх се простира в продължение на часове покрай брега на Ганг гъст, почти непроходим от увивните растения вековен лес.

Само няколко тесни пътеки водят през тази гора до средата й, където лежат руините на индийски храм, с които са в състояние да се мерят само развалините от циклопските храмови постройки на Ява.

В ранното утро след нападението на Аугх шестима ездачи и една ездачка следваха тясната змиевидна пътека, водеща откъм столицата в гората от колеах.

Начело яздех аз, някогашният лейтенант на английска служба и последният военен министър на махараджата Мадрур Сингх. Следваше ме Раббадах, бегумата на Аугх и после идваха петимата ездачи, двама от които държаха по един труп пред себе си на коня.

— Бил ли си вече веднъж тук? — попита бегумата.

— Никога! — отвърнах аз.

Тя беше изплашена, личеше й.

— И претендираш тук да ни намериш сигурно прибежище?

— В тази гора и тези руини аз имам един могъщ приятел.

— Къде можем да го намерим?

— Не зная, но скоро ще го науча.

Разговорът отново секна, докато стигнахме едно място, където втора пътека се откриваше към първата и тази сега придоби почти двойна ширина. Тъкмо бяхме достигнали мястото и от гъсталака пристъпиха някъде към двайсетина диво изглеждащи мъже. По поясите им висяха страшните, на мен толкова добре познати примки. Раббадах нададе вик на ужас.

— Фанзегари! — изрева следващият я ездач.

Той се плъзна от коня и изчезна в хаоса от увивни растения; другите четирима незабавно последваха примера му. Дори конете си зарязаха.

— Стой! — извика най-предният от мъжете. — Кои сте вие?

— Приятели — отговорих аз спокойно. Извадих крокодилския зъб и го показах.

— Ти си приятел. Коя е тази жена?

— Това мога да кажа само на онзи, който ми даде този знак и при когото искам да отида.

— Как се казва той?

— Не ми назова името си.

— Това те прави подозрителен. Слизайте и ни следвайте! Я гледай, два трупа! Каква е работата с мъртъвците?

— Искаме да ги погребем тук.

— За тая цел има други места. Впрочем ти си ингли или франки, защото при нас труповете биват изгаряни. Ти ми ставаш все по-подозрителен. Хайде, напред!

Бяхме взети от фанзегарите по средата и сега продължихме да следваме пеша пътя, докато стигнахме до едно свободно от високи дървета място, на което можеха да се съгледат гигантските каменни масиви на някогашния храм.

Хората бяха водили конете след нас и ги вързаха.

— Елате нататък! — повели водачът.

Той ни поведе помежду огромните скални късове и останки от зидове към един ходник, който продължаваше под земята. Вървяхме опипом в мрака, додето водителят спря.

— Чакайте тук! Не знам дали ще мога бързо да се върна.

Най-много три от крачките му можаха да се чуят, после стана тихо.

— Ами ако ни изостави тук, за да не се върне никога! — прошепна Раббадах.

— Не се безпокой! Ние сме в добри ръце.

— Знаеш ли го със сигурност?

— Толкова сигурно, както бих предпочел хиляди пъти да дам живота си, преди косъм да позволя да падне от главата ти. Чуй!

Зидът, на който се бяхме облегнали, не можеше да е много дебел, защото сега доловихме крачките на много хора и жуженето на приглушените им гласове. Същевременно се разнесе миризма, приличаща тази на смолата. И внезапно се извиси висок, отчетлив глас:

«Слез от твоите свещени висини, къде си ти в скритост тронуваш; да видим, о, Шива, позволи ни, че ти при нас все още поменуваш!

Бива ли слънцето ти да помръкне от висотите на Чаломандела [19], и в забвение си да погине в Джалауа [20] звезда ти избледняла?» Веднага разпознах този глас — беше на стария фанзегар, дето ми даде знака.

— Това е приятелят, който ще ни закриля — успокоих Раббадах.

Гласът междувременно продължи:

«Строши на гроб си скалната обвивка, от склеп, о, Калидан, се въздигни, при Тхуда, дет’ копнеещо те вика, ела в обилие и сили прежни!

Да спи ли браминът трябва да отиде със сакунтала в ръката наподир, отрък’ магията ли не му иде, коят’ го единява с твоя мир?

Възвисява от царството облачно могъщия си гръб Хималая и главите на гигантите смирено поглеждат нагоре към Извечния.

Слави го на морето вълната мощна, коят’ се на Курачиския бряг разбива, и на кораба във дирята шумна при звездния зрак за него разказва.

Слави го на сюикронга гласа, долитащ гръмливо от джунглата, когат’ на дивата победа в беса лапи ноктести вкопчва в плячката.

Слави го на планината халата огнена, коят’ сърце всяко с ужас изпълва, когат’ от гърловина си бездънна море пламъчно бездната бълва!»

— И това е един фанзегар, убиец? — подпита бегума. — Той говори като поет.

— Той е станал фанзегар, понеже навремето Таму му е иззел всичко. И при все това едва ли някой източен или западен стихоплетец би могъл да го надмине! Случай!

Нататък прозвуча:

Не можахме да чуем по-нататък, защото фанзегарът, който ни бе оставил тук, се върна, но не от поетата преди малко посока.

— Следвайте ме по-нататък!

Закрачихме бавно след него, докато стигнахме едно каменно стълбище, водещо нагоре до подобен ходник. Този взе закривено направление и при излаза си бе изпълнен с пушек. Сега стъпихме в едно арковидно разширение, от чиито каменни перила можехме да надзъртаме в значителна дълбочина.

— Седнете тук! И издадете ли звук при това, което видите, ще се сгромолите долу! — заплаши водачът.

В задната част на галерията се протегляше дълъг каменен перваз, на който бяха заели места дванайсетина-петнайсет тхаги, готови очевидно да изпълнят тази закана.

— Можем ли да разговаряме тихо помежду си?

— Да.

— А можем ли също да приближим до перилата, за да видим какво става там долу?

— Даже сте длъжни да го сторите, та да ви е ясно какво ви чака, в случай че не сте наши приятели.

Аз пристъпих напред и бегумата последва примера ми.

Съгледахме пред нас едно високо, сформирано от огромни каменни зидове, катедралоподобно помещение, в чийто заден план ние се намирахме на нещо като чардак. Долу в кораба на тази катедрала коленичеха пред един каменен олтар някъде към двеста мъже, всеки от които носеше факла. Оттук мирисът на смола и пушекът. Тези мъже можеха да се разпознаят по оръжията като тхаги и най-вече фанзегари, защото в екипировката им преобладаваха копринената примка и ужасният закривен нож.

Между тях и олтара крачеха може би двайсетина вързани персони, всички носещи английска униформа. Аз се загледах по-внимателно и попитах бегумата:

— Виждаш ли пленниците?

— Да. Те са англичани.

— Погледни двамата вдясно в предната редица, но… бъди предпазлива и мирувай!

Тя показа, че ги е познала.

— Лорд Хартли!

— И ротмистър Мерикур!

Тогава приближи фанзегарът, който ни беше довел.

— Виждам, че разпознахте пленниците!

— Да.

— Тогава вие сте изгубени, защото принадлежите към тях.

— Те са наши врагове!

— Блазе ви, ако е така!

— Как бих могъл като ваш враг да се добера до този знак?

— Може да си го намерил или откраднал.

— Щях ли да се осмеля тогава да дойда насам?

Той ме изгледа с подозрение и се оттегли после безмълвно. Там долу до олтара стоеше фанзегарът, от когото бях получил крокодилския зъб. Речта му бе свършила.

Той даде знак с ръка и всички тхаги се надигнаха.

— Учениците напред! — повели. Трима мъже пристъпиха към олтара.

— Вие трябва да изпълните първия си истински номер. Упражнявахте ли се прилежно по чучелата?

— Да! — прозвуча от три гърла.

— Покажете тогава какво сте научили!

Един от пленниците беше сграбчен и замъкнат пред олтара. Първият новак пристъпи към здраво държания от трима тхаги мъж и се престори, сякаш искаше да го погледне в лицето. В миг обаче му метна копринената примка на главата.

Аз улових бегумата за ръката, иначе тя сигурно щеше да нададе крясък при гледката на убийството.

— Трябва да седна — прошепна тя.

— А аз ще гледам да изтрая тук — отговорих. — Може би за пръв път се позволява на европеец да наблюдава една такава жертва на тхагите и аз съм задължен към човечеството да събера сили и бъда свидетел на това пъклено зрелище.

Вероятно минаха два часа, преди да отстъпя назад до седалката, и през това време ужасяващи предсмъртни хъхрения бяха намирали път до нашата «ложа». Последните осъдени бяха Мерикур и генерал Хартли.

И тогава най-сетне се надигна пак нашият водач.

— Сега майсторът разполага с време. Елате!

Той ни съпроводи по един ходник, който водеше все надолу и накрая излезе на открито. По една виеща се между скални блокове пътека достигнахме от другата страна на храма отново при конете. Сега майсторът дойде в съпровод на двайсетина свои подчинени. Разпознах го веднага и той мен също.

— Ти тук? Чух, че един мъж и една жена много желаели да говорят с мен, но че това си ти, не помислих, понеже на стъпалото нямаше знак.

— Твоите хора ни плениха, преди още да сме стигнали при храма. Бих желал да ти изложа една молба.

— Молба? Към фанзегара? Говори!

— Виж този мъртвец!

Снех кърпата от лицето на трупа, фанзегарът приближи, ала тутакси отскочи назад.

— Мадрур Сингх, махараджата! Кой го уби? Ти идваш да изискваш отмъщение и аз ти се заклевам, че ще го получиш!

— Погледни втория труп!

— Коя е тази красива жена?

— Съпругата, щастието на махараджата. Убили са я до страната му.

— Това ще бъде десетократно отмъстено! Ами коя е жената тук до тебе?

Принцесата повдигна малко шала, който забулваше лицето й.

— Аз съм Раббадах, бегумата на Аугх.

— Бегумата! Мъже, коленичете бързо и целунете подгъва на дрехата й! Тъй! А сега кажи, кой умъртви махараджата и неговата жена?

— Ние не знаем убиеца — отговори Раббадах. — Това се случи вчера вечерта по време на завземането на Аугх.

— Сънувам ли? Столицата е завзета?

— Да.

— Невъзможно! В следобеда беше сражението при Собрах и инглите няма как да са били вечерта в Аугх, толкоз повече че аз плених техните предводители, за да ги накажа за измяната спрямо махараджата.

— Не бяха англичаните това, а султанът на Симоре.

— Тогава той е убиецът на махараджата, все едно кой е извършил деянието! Вечерта аз плених инглите и през нощта ги докарах тук. Мислех, че ще бъда полезен на махараджата чрез страха, който щеше да се породи в техния стан при забелязване липсата на предводителите. А сега значи така стоят работите! Аугх принадлежи на султана на Симоре?

— И навярно също на раджата на Камоох, който вечерта вече се намираше в настъпателен марш.

— И тоя ли! Тогава той също е убиецът на нашия махараджа. Те ще има да се каят за това! — Обръщайки се към бегумата, той прибави: — Каквото заповядаш, сахиба, това ще стане!

— Моля те най-напред да се погрижиш за съхраняването на тези двама мъртъвци.

— Не желаеш ли да ги изгориш?

— Мога ли да ги изгоря сега с цялата тържествена церемония, подобаваща на махараджата на Аугх?

— Можеш, сега къде по-добре отколкото по-късно.

— Как? На кое място и по кое време?

— Предостави това на мен, сахиба! И какво ще заповядаш още?

— Не знаеш ли някое място, където бихме могли да се скрием за известно време с този верен приятел на моя брат? Враговете се домогват до неговия и моя живот.

— Елате! — подкани ни той без забавяне.

Поведе ни покрай храма навътре в гората. След приблизително десет минути спряхме пред втори, но по-добре запазени руини.

— Досега ти беше само в предстройката, сахиба — поясни той. — Тук е същинският храм. Хората ми познават отделни части от него, но като цяло е познат само на мен и моя син. Той пребиваваше вчера в Аугх, Ако не е вече жив, горко на убийците му!

Изкачихме се до една може би тридесет метра широка колонада и влязохме във величавия паметник на строителното изкуство от време, лежащо хилядолетия преди настоящето. Из тези огромни зали на човек му се струваше, че прилича на някоя мравка, забъркала пътя си в Кьолнската катедрала.

Майсторът нямаше време да се задържа с обяснения. Той вървеше с бързи крачки и ние го следвахме до… но стоп! За тези неща моят дневник трябва да мълчи. Защо, това скоро ще схване онзи, в чиито ръце попаднат тези листа.

И тъй, стигнал до едно място, той натисна някаква каменна плоча, която за наше удивление веднага се отвори. Зад нея се разкри стълбище.

— Там горе ще бъде вашето жилище. Запомнете мястото, което докоснах, и ме следвайте!

Изкачихме низ от стълбища и стъпихме после в един ярко осветен ходник, към който се отваряха дванадесет врати, чиито отверстия бяха затулени с рогозки.

— Тук някога са били жилищата на жреците — обясни той. - Заповядай, сахиба, колко помещения искаш да имаш! Останалите ще принадлежат на твоя закрилник.

— Нека първо ги видя! — помоли Раббадах.

Ние влязохме, за да се възхитим на дванадесет стаи, така подредени по китайски, малайски, индийски или европейски маниер, че и княз не би се посвенил да живее в тях.

Бегумата изпляска ръце.

— Какво великолепие! Кой е обзавел тези помещения?

— Аз — отвърна майсторът със самочувствие.

— Но за кого? Той се усмихна.

— Аз съм махараджата на тхагите в Аугх! При мен нерядко идват знатни сахиби. Ето защо трябва да имам жилища, подходящи за такива хора.

— В такъв случай навярно се грижиш и за обслужване?

Той отново се усмихна със съзнание за собствената си цена и показа един метален гонг, който висеше до входа с чукчето си.

— Сахиб, я дай един сигнал!

Аз ударих с чукчето по метала и в същия миг влезе едно момче, което се поклони със скръстени ръце до земята.

— Дай два сигнала, сахиб!

Сторих го и се яви едно дванадесетгодишно момиче, което поздрави по същия начин.

— Дай три сигнала!

Сега се появи една жена на средна възраст.

— Дай четири сигнала, сахиб!

Този път влезе мъж на същите години.

— Това е прислугата — поясни майсторът, по чийто знак четиримата се отдалечиха. — Вече знаете сигналите и можете да се възползвате изцяло според угодата си. Във всяка стая има прибори за писане. Нуждаете ли се от нещо особено, то е добре винаги да го записвате и вечер да предавате бележката на някой слуга.

— Кога обикновено може да се говори с теб? — осведоми се Раббадах.

— Това ще можеш всеки ден да узнаваш от прислугата, сахиба. Моят ден не протича под режим, както денят на един брамин, а сега, когато страната принадлежи на врага, нещата още малко ще се влошат!

— А моят кон? — попитах аз.

— Твоите седем коня стоят долу в конюшнята и ще намерят добри грижи, сахиб.

— Днес някой от хората ти ще отиде ли до Аугх?

— Твърде много.

— Нареди тогава да проучат всичко, което би ни било от полза да знаем!

— И — прибави бегумата — нареди да погледнат в женската градина на двореца дали кьошкът още си стои!

— Ще се подчиня на заповедите ти и ще погледна също за кьошка, защото — добави той многозначително — онова, което той крие, не бива да попадне в ръцете на враговете.

— Което той крие? Какво искаш да кажеш?

Една лека, но горда усмивка плъзна по неговото лице.

— Фанзегарът знае повече от другите. Той прониква в скритото и разбулва тайните на своите врагове и приятели. Едните той сразява, но собствеността на другите пази с ръката си и окото му бди над техния живот. И дори кьошкът да е разрушен, ти ще си получиш каквото ти принадлежи… Сахиб, ако искаш да видиш…

Дотук беше стигнал читателят, забравил сякаш всичко около себе си, когато един вик на ужас от страна на малаеца го пренесе обратно в настоящето. Вдигайки поглед, той откри досами хоризонта един предмет, проблясващ в бяло на слънцето.

— Всички дяволи, това е кораб и то доста голям, за да се вижда от такава далечина.

— Дали вече са ни забелязали?

— Считам го за изключено. Ние сме много по-малки и освен това в заслепяващите лъчи на слънцето.

— Какъв ли курс държи?

— Това още не мога да кажа определено. Но като взема под внимание отдалечеността ни от брега и сегашното местоположение на кораба, то почти съм склонен да мисля, че идва от Мадрас или даже от Калкута. Вероятно плава към кота Раджа.

— Какво ще правим? Смяташ ли, че все още можем да му се махнем от пътя?

— Поне трябва да направим опит. Ама пък би трябвало всичките дяволи да си напъхат гагата, че да бъдем заловени сега, почти в последния миг.

— Може би изобщо няма да ни обърнат внимание и ще си отминат.

— Възможно е, но ние трябва да отчитаме и обратното. Виж само как за няколко минути нарасна! Вече се различават върховете на мачтите. Той, изглежда, е отличен ветроход. Ние трябва да извием обратно на север. Дай ми другите две гребла!

Малаецът го погледна учудено.

— Какво се каниш да правиш с греблата, сахиб? Та тази лодка е устроена само за един гребец.

— Не разпитвай дълго, а действай бързо! Аз знам какво искам.

Той нацепи куртката на мъртвеца, която все още висеше на кърмата на лодката, на дълги ивици и ги навърза една за друга. После свърза двете гребла, получавайки двулопатно весло, подобно онези, употребявани от гренландците за техните каяци. Измайстореното по този начин гребло в никой случай не беше леко, наистина, ала дребният го въртеше от кормчийската пейка с енергия, каквато човек изобщо не би очаквал от неговата възсуха фигура. И понеже сега имаха вятъра в гърба си, лодката полетя по вълните с такава бързина, че разпенваше водата пред носа.

Но скоро щеше да си покаже, че усилията им са напразни. Корабът на хоризонта видимо растеше. Не след дълго можеше да се различи такелажът му. Беше клипер с такелаж на шхуна и, понеже плаваше с половината вятър, беше поставил възможно повече платна, наклонен силно към подветрената страна. Разстоянието все още бе толкова голямо, че двамата се надяваха да не бъдат открити, толкова повече че корабът нито на разтег не бе променил посоката си. Но не мина много и те видяха надеждите си измамени. Досега бяха имали стройния корпус на неизвестния съд пред себе си, ала сега той трябва да правеше завой, защото видяха носът да се насочва към тях.

С едно проклятие дребосъкът престана да гребе и захвърли веслото в лодката.

— Пъкъл и Сатана! Те са ни забелязали и са ни турили око. Не можем да им се изплъзнем.

— Ще трябва да ни оставят на мира! — процеди малаецът. — Или ще направят запознанство с камата ми! Да не би спокойно да зяпаме как ще ни набутат пак в дупката?

Дребосъкът сви рамене.

— Работата не е толкова опасна, както изглежда. Макар и по облеклото ни да могат да заключат кои сме, то не виждам каква ще им е ползата да ни тикнат в дранголника. Освен ако са англичани. Тогава действително ни е спукана работата.

— Какво ще правим с мъртвеца? Дали да не го изхвърлим в морето?

— Какво ти скимна? Сега е твърде късно. Можеш да се досетиш все пак, че ни наблюдават през далекоглед.

— Но като намерят умрелия при нас, накрая ще вземат да ни сметнат и за негови убийци.

— Точно от това не се опасявам. Та нали и слепец би различил по какъв начин е умрял.

— Но те ще ни пребъркат джобовете и ще намерят торбичката с бисерите.

— Няма как да променим нещата. За крадци никой не може да ни сметне, понеже си е чисто безумие да оставиш на един мъртвец такова богатство.

— Значи ти мислиш, сахиб, че трябва тук да ги чакаме?

Европеецът не отговори, а огледа с мрачен поглед кораба, който така ненавреме им се беше изпречкал на пътя. После взе решение.

— Дяволът ни обеси тоя ветроход на врата. Той буквално гълта водата. След по-малко от половин час ще е при нас. Чуй какво ще ти кажа! Налягаш с всичка сила веслата и продължаваш да гребеш на север. Трябва да спечелим време. Разбра ли ме?

— А ти, сахиб?

— Аз междувременно ще приключа с четенето на книгата, която намерих при мъртвия.

Спътникът му го погледна със зяпнала уста.

— Ти… междувременно… ще четеш…? Защо…? С каква цел…?

— Защото считам това за най-доброто, което мога да направя. Нямам време да ти давам обяснения, но ще ти кажа само едно: касае се за една тайна, която, ако си запазим свободата, може да ни направи най-богатите хора на земята. Но за целта е необходимо да съм напълно наясно с картинката, когато ни е настигнал корабът, защото се пита дали няма да ни отнемат всичко, следователно и тази книга, така че вече да не съм в състояние да наваксам пропуснатото. Та подчинявай се значи и греби, колкото позволяват веслата!

С тези думи той вече се беше наместил на кормчийската пейка и взел дневника на мъртвия в ръка. Спътникът му се подчини и налегна с такава сила веслата, че те почти се извиваха.

Мъжът при руля трябва да притежаваше нерви от стомана, че да може така спокойно да чете пред откритата опасност, застрашаваща тяхната свобода. Вярно, той сега вече не отделяше време да разчита точно всяка дума, тъй като иначе надали щеше да се справи до пристигането на преследвача. Той по-скоро прескачаше цели страници, които му се струваха по-малко важни, а в замяна се застояваше по-дълго на дадени места, особено в края на книгата. Минута след минута течаха, очертанията на преследвача си личаха все по-ясно над ватерлинията, ала двамата преследвани — единият гребейки, другият четейки — ни най-малко се грижеха зй това.

Читателят няма защо да бърза толкова, както преследваният престъпник, и поради това ще съумее да посвети повече свободно време на забележителните събития, за които осведомява самотният, изчезнал от света мъж…

6. Дневникът на безследно изчезналия Втора част

…Сахиб, ако искаш да видиш какви разпореждания ще дам, за да отмъстя на убийците на раджата, то ме последвай!

Напуснахме помещението и се отправихме по вече познатия път обратно към предните руини. Там трупът на Мадрур Сингх лежеше в сянката на един зид. Край него стояха на стража неколцина тхаги, фанзегарът се обърна към един от тях:

— Лубах, ти си бил в Симоре. Познаваш ли султана?

— Аз бях сред неговите конници и го познавам добре.

Той се обърна към втори:

— Ти, Тимур, беше в Камоох и сигурно познаваш раджата, нахълтал сега в Аугх?

— Познавам го.

— Тогава чуйте какво ще ви кажа! Тук лежи князът на нашата страна. Той беше мъдър, добър и справедлив. Бил е предаден от своите приятели и е умрял под техните удари. Неговата душа ще се възнесе при Бога на живота и смъртта и там тя трябва навеки да бъде прислужвана от духовете на неговите врагове! Вдругиден, когато слънцето възходи от Замъка на нощта, свещеният огън ще обгърне неговото тяло и заедно с него ще погълне и телата на предателите — на инглите, които днес съдихме, на султана на Симоре и на раджата на Камоох. Знаете ли какво ще ви заповядам?

— Знаем — отвърнаха двамата с равнодушие.

— Вие трябва да доведете при мен султана и раджата, живи или мъртви.

— Ще го сторим.

— Фанзегарът не се бои нито от мъчения, нито от смърт, но вие сте моите най-добри синове, които не ми е приятно да изгубя. Та вземете значи колкото братя са ви необходими, за да разрешите задачата си, без това да ви коства живота!

Очите на този, когото бе нарекъл Лубах, проблеснаха неустрашимо.

— Аз не се нуждая от братя!

— Тогава върви сам! Зная, че ще доведеш султана.

— Дай ми един кон!

— Вземи най-добрия, който намериш.

— Аз мога да ползвам само най-лошия, защото ще го изгубя.

Лубах се обърна и потърси вътрешността на някогашния храм. В едно ниско, но широко помещение стоеше значителен брой животни, някои от които бяха вече оседлани. Той си избра един неоседлан, изведе го на открито, възседна го и препусна.

Ловкостта, с която бе скочил на коня и го направляваше сега без юзди и оглавник, а само с натиск на бедрата, навяваше предположение, че той е отличен ездач. Старият доралия под него сякаш из един път се беше подмладил и изчезна в гъвкав тръс по тясната дивечова пътека.

Поръчението, което фанзегарът беше дал на двамата си подчинени, звучеше така невероятно, та все едно го бе дал само за да ми вдъхне уважение. В успеха на това безумно начинание нямаше как да повярвам. Но в рамките на двадесет и четири часа щях да стигна до по-добър ум. Към полунощ в двора на храма пристигна един мъж на потънал в пот кон — Тимур. На седлото пред него лежеше един пленник — раджата на Камоох. А два часа по-късно долетя на един кон с драгоценна сбруя, достоен за княз и Лубах. Напреко на коня му лежеше вързан и със запушена уста султанът на Симоре. Двамата тхаги като на шега бяха изпълнили онова, което на мен се струваше невъзможно.

Подробностите, как им се е удало изненадващото нападение, узнах едва няколко дни по-късно, когато пепелта на убитите владетели и англичани отдавна беше потънала в талазите на Ганг. И моето удивление от тези ужасни хора се примеси с едно чувство, което почти като страх бих могъл да окачествя, макар от тяхна страна да не ме грозеше никаква опасност. Аз не съм някой писател, който не би лишил своите читатели и от най-малката подробност на тези вълнуващи събития и поради това ще се задоволя само с описание приключението на Лубах, коствало живота на султана на Симоре.

По откритото поле Лубах напредвал естествено по-бързо отколкото в гората. Ако препускал така, много скоро щял да види Аугх. Но той описал дъга, която трябвало да го отведе около града. Възнамерявал първо да поразузнае и тогава да предприеме решителната крачка.

Било по свечеряване същия ден. Султанът на Симоре бил установил главната си квартира във все още димящия град и заел с приближените си почти разрушения дворец на махараджата. Седял на непокътнато запазилия се трон, на който Мадрур Сингх бе приел англичаните, а около него стояли или седели велможите на неговото султанство — управлението му той бил оставил в ръцете на своя везир — и командващите войската му.

Многобройни пратеници пристигали и заминавали — носели му вести и изпълнявали заповедите му. За тези, които трябвало да си служат с коне, известен брой животни стоял в готовност в двора на палата.

През портата влязъл един мъж и бавно приближил към трона. Бил Дубах, фанзегарът. Той вече завивал, за да стигне до султана, когато малък отряд ездачи свърнал в двора и спрял пред стъпалата на аркадата, в която се намирал тронът. Предводителят им, някакъв кънъл [26], слязъл и приближил до султана с онова самоуверено държане, което британският офицер има навика да демонстрира дори пред най-изтъкнатия индийски княз.

Султанът смръщил вежди.

— Кой си ти? — извикал той в гнева си.

— Името ми е Брайтън, кънъл Брайтън от войските на Нейно величество кралицата на Англия.

— Какво искаш?

— Нося ти две важни вести. Главнокомандващият нашата армия, генерал лорд Хартли, е изчезнал безследно с неколцина свои офицери след битката при Собрах и нашите разследвания установиха, че трябва да е попаднал в ръцете на банда тхаги…

Той поискал да продължи, ала султанът, чието чело из един път се изгладило, го прекъснал:

— И втората вест?

— Бях в стана на махараджата на Камоох, където цареше голямо вълнение. Раджата напуснал лагера със своя сердар [27], за да предприеме кратка езда около него. След известно време намерили сердара да лежи мъртъв на земята, но раджата не се върнал.

Чертите на султана възприели кажи-речи израз на радост. Трудно му било да скрие чувствата, които изпитал при новината, че този опасен съперник е изчезнал.

— Аллах е велик! — извикал. — Той провожда смърт и живот по свое благоволение. Какво имаш още да ми кажеш?

— Идвам по заръка на заместник-командващия. Ти трябва да ни помогнеш да заловим и накажем тхагите.

Султанът се усмихнал с превъзходство.

— Аз трябва? — попитал, остро натъртвайки на последната от двете думи. — Ти си християнин и не познаваш нашия Свещен Коран. Пророкът казва: «Волята на човека е неговата душа. Който жертва волята си, той губи своята душа.» Султанът на Симоре никога не е бил принуждаван, той винаги е вършил онова, което му е било угодно. Но вие сте мои приятели и поради това аз доброволно ще ви помогна да заловите тхагите. Само ми кажи по-напред къде се намират!

— Това ние не знаем и тъкмо това трябва да разузнаеш за нас.

— Значи генералът ти ме счита за свой шпионин? Вие сте чужди в тая страна и ето защо ще се престоря, сякаш не съм чул това оскърбление. Но не го казвай още един път, защото ще наредя на слугите си да те пребият!

Полковникът сложил ръка върху грифа на сабята си.

— В качеството си на пратеник на моята кралица аз съм неприкосновен и своя под закрилата на международното право.

— Ти се лъжеш. Ти си само пратеник на генерала и стоиш под закрилата на вашето международно право само доколкото не ме оскърбяваш. Отбележи си това! Раджата на Камоох е изчезнал. Знаеш ли къде?

— Не.

— Аз подозирам!

— Кажи го!

— Няма да го сторя, инак ще ви оскърбя и ще се отдалеча от закрилата на вашето международно право.

Тези думи били казани с тон, от който ясно можело да се схване, че султанът таи подозрение срещу англичаните за изчезването на махараджата. Полковникът за втори път сложил ръка върху сабята.

— Оскърблението вече е налице, защото ти достатъчно ясно се изрази.

— Ти отново се лъжеш. Аз нищо не съм казал, но са ми разправяли за някои князе, изчезнали във ваша близост. Затова не ми се струва добре да дойда при вас.

— Тогава толкоз по-охотно ще се подчиниш на заповедта, която имам да ти предам.

— Заповед? Кой би могъл да се осмели да даде заповед на султана на Симоре?

— Аз!

— Ти? — Султанът прелетял фигурата на англичанина с поглед, в който личало какво презрение, така и състрадание.

— Да, аз! И то по заръка на моя генерал.

— Тогава слънцето трябва да е изсушило мозъците ви. Вие двамата сте станали безумци.

— Ти си следовник на учението на Мохамед, а аз знам, че това учение не презира безумеца, ами го облажава. Ако не беше такъв случаят, нямаше да ти дам отговора си в думи.

— Каква е заповедта, дето трябвало да получа от теб?

— Ти трябва да се разкараш от Аугх, защото ние ще установим тук главната си квартира.

— Аллах е велик, а светът — широк. На него има място и за нас, и за вас. Установете вашата главна квартира, където си щете. Аз обаче съм в Аугх и ще остана толкова дълго, колкото ми е угодно.

— Помисли за подписа си!

— Помислете вие за вашите! Аз оставам.

— Ти нарушаваш условията, на които си се съгласил.

— Вие самите не изпълнихте тези условия, защото не вие завоювахте Аугх, а аз!

— Знаеш ли какви последици ще има твоят отказ за теб и хората ти?

— Ще ги дочакам на рахат.

— И не искаш да ни помогнеш да издирим тхагите?

— Кажи ми къде са и аз ще те подкрепя да ги заловиш и накажеш.

— В такъв случай аз свърших и мога да си вървя.

— Аллах дано насочва крачките ти, та да не се препънеш!

Офицерът се качил на коня и напуснал с придружителите си двора.

Лубах бил чул разговора дума по дума. Везирът на махараджата на Камоох бил убит, а самият раджа — изчезнал. Другият фанзегар значи вече успешно бил изпълнил номера си. Сега повече нямало време за бавене. Лубах изкачил стъпалата към залата и се хвърлил после на земята.

— Кой си ти? — попитал строго султанът.

— Господарю, оставиш ли очите си да ме озарят, ще познаеш твоя най-покорен и верен слуга!

Той повдигнал малко глава, така че султанът можел да го погледне в лицето. Владетелят го разпознал.

— Лубах, моят най-верен сювари [28] — възкликнал той. — Аз те считах за мъртъв. Защо ме напусна?

— Не съм те напуснал, господарю. Аз бях пленен от твоите врагове и отведен в страната на узуфцексит [29]. Там ме държаха, додето не убих сеюда [30] и се измъкнах.

— И как се озова насам?

— За да стигна до Симоре, трябваше да мина през Аугх. Тук се разболях, защото много изстрадах по време на пленничеството и ето как не можах да продължа. Но сърцето ми ти остана вярно и понеже ти сега дойде в Аугх, приближавам до теб, за да ти докажа, че винаги съм ти бил предан.

— Ако те разбирам право, ти искаш нещо да ми съобщиш?

— Аз мога да говоря, ако ме слушат само твоите уши.

— Стани и пристъпи по-близо до мен!

— Господарю, ти си много могъщ и богат, ала махараджата на Аугх беше по-богат от тебе. Колко богат беше той, само аз знам точно.

— Ковчежник ли си му бил? — попитал султанът с добре пресметната подигравка.

— Не. Той нямаше ковчежник, защото неговите съкровища не се нуждаеха от вардене; никой човек освен него и бегумата не знаеше къде се намират.

— Аллах е велик, а ти казваш истината. Аз търсих навсякъде и нищо не намерих. Но говори по-нататък!

— Аз бях болен и за да закрепнат крайниците ми, трябваше много да се къпя в реката. Обичах да го правя най-вече вечер, защото в горещия ден топлината причиняваше болки в главата ми. Веднъж лежах късно до полунощ на брега, за да си почина от плуването. И ето че една голяма лодка се спусна по реката, и пристана в моя близост. Най-напред слезе един наиб [31] с неколцина джувани [32] и сетне един сахиб с една забулена жена. Сахибът беше Мадрур Сингх, махараджата на Аугх, а жената — Раббадах, бегумата…

— Аллах ил Аллах — прекъснал го султанът, — ти си видял бегумата, най-красивата жена на земята, дето е по-драгоценна и от всички съкровища на махараджата?

— Аз я видях!

— И тя наистина е толкова красива, както разправят? — подпитал султанът жадно.

— Още хиляди пъти по-красива! Когато съзрях нейния лик, сякаш бях погледнал към лъчезарното слънце.

— Къде е тя? Ако можеш да ми кажеш това, ще те възнаградя богато. Тя трябва да дойде в моя харем, разбираш ли?

— Разбирам и ти ще я имаш, без дори да ми даваш имане. Аз не се нуждая от него, защото ако поискам, всичките съкровища на махараджата начаса ще станат моя собственост.

— Тогава ти знаеш мястото, където махараджата ги е скрил?

— Знам го така точно, както мястото, на което сега стоя.

— Къде е то? Тези съкровища ми принадлежат. Аз покорих Аугх и всичко, което се намира в тази страна, е моя собственост.

— Имай предвид, господарю, че не си дошъл сам в тази страна! Тук са хората от Камоох и също инглите. Кой сега е притежателят на страната Аугх?

— Аз, защото столицата се намира в мои ръце.

— Столицата, но не съкровището, понеже то е скрито извън града.

— Как? Извън града? Та това би било една голяма непредпазливост от страна на махараджата.

— Да ти разкажа ли по-нататък моята история?

— Стори го!

— Като слезе, раджата се отправи с бегумата към едно място, което ще ти покажа и другите го последваха. Носеха кирки и лизгари със себе си и изкопаха и съградиха едно скривалище. В него натъкмиха много сандъци и други неща, които бяха докарани с лодката. Това бе съкровището на княза на Аугх. Те заличиха грижливо следите и нахвърляха излишния пясък в реката. По време на тази работа раджата отиде сам до лодката; аз лежах наблизо и можах да го наблюдавам. Забелязах една огнена искра да секва за миг в ръцете му, после той се върна отново при лейтенанта. Предугадих какво е сторил. Найбът и джуваните знаеха къде лежи съкровището и трябваше да умрат, та да не могат нищо да издадат. Той искаше да ги вдигне във въздуха ведно с лодката.

«Качвайте се и поемайте обратно!» — повели сетне махараджата.

Те се подчиниха, а той остана с бегумата на брега. Едва се бе отдалечила лодката, на борда й нещо проблесна, екна силен грохот, един огнен стълб се възвиси и аз чух да падат из водата отломките от лодката и разкъсаните трупове. Делото беше успяло и махараджата вярваше, че тайната отсега насетне принадлежи единствено на него и бегумата.

— Какво ще поискаш, за да ми покажеш в замяна скривалището на съкровището?

— Господарю, аз съм твой слуга и живея само за твоята милост. Дай ми каквото ти е по сърце! Аз не искам нищо, стига само окото ти да почива с драгост върху мен.

— Лубах, ти си най-верният сред всичките, дето ми служат. Ти ще станеш големец в страните Аугх и Симоре! Но кажи ми, къде е бегумата?

— Тя се изплъзна на твоите войни. Един дързък мъж я измъкна. Но ти ще я видиш и отведеш в твоя харем. Тя е скрита при един гуркха [33], който се числи към моите приятели и при когото аз вече тайно я наблюдавах. Заповядай, господарю, кога да ти покажа мястото на съкровището!

— Утре, защото днес е твърде късно за тая цел.

— А инглите?

— Какво искаш да речеш?

— Не бяха ли те току-що тук, за да ти поискат столицата? Те ти поставят това искане, защото знаят, че махараджата притежаваше неизмерими богатства, за които си мислят, че се намират в Аугх. Техните пратеници си отидоха гневни от теб и аз мисля, войните им утре ще са тук, за да ти отнемат града.

— Нека дойдат и опитат!

— Но при този опит, дори да победиш, съкровището може да ти пропадне. При мир то сигурно ще остане неоткрито.

Султанът нямало как да не признае това основание. Той кимнал в знак на съгласие.

— Имаш право, аз трябва да навестя мястото още днес. То далеч ли се намира оттук?

— От този палат ще го достигнеш на някой бърз ат за четвърт час. Вечерта вече настъпва, ти трябва бързо да се решиш.

— Ти какво ме съветваш? Да отида веднага да вдигна съкровището или да го оставя да си лежи?

— Мислиш ли, че тук в стана ще ти е сигурно?

— Не.

— Тогава го остави още да си лежи. Достатъчно е да знаеш мястото, та в случай на битка така да вземеш мерките си, че да държиш врага на разстояние от него.

— Съгласен съм с теб. Вземи си един кон, потегляме веднага.

Лубах се извърнал и се отправил към животните. Нито с мускул не издало лицето му радостта от щастието, което го съпътствало при неговото опасно намерение. Колко вероломно и ужасно било това намерение, му било безразлично. Той беше фанзегар, смъртен фанатик; според неговото верую убийството на султана не беше нищо повече от една стъпка напред по страховития път към блаженството.

След известно време султанът яхнал един кон със скъпоценни такъми, дал знак на Лубах да заеме място до страната му и напуснал с него двора. Един малък отряд сювари ги следвал като охрана.

Пътят водел най-напред през няколко улици на града и после през множество конници и пешаци продължил по откритото поле. Междувременно вечерта бързо се спуснала над земята.

Лубах бил поел под остър ъгъл към Ганг и когато минал четвърт час, спрял коня си. На неколкостотин крачки пред тях шумели величавите талази; можели ясно да различат потрепващото им блещукане и да почувстват разпространяваната от влажността хладина.

— Ние сме почти при целта, господарю — пояснил фанзегарът.

— Защо спираш?

— По хатъра ли ти е сюварите зад нас да отгатнат тайната, господарю?

— Не. Ти си много предпазлив, Лубах!

Той се обърнал, заповядал на свитата да спре и изчака тук завръщането му и продължил после пътя си.

Лубах давал вид, все едно търси разпознавателния знак на скривалището, додето между тях и сюварите останало надлежното разстояние. И сега дошло неговото време.

— Кажи-речи оставам с впечатлението, че си забравил мястото — забелязал султанът.

— Аз го знам така точно, че и в най-дълбока тъмнина съм в състояние да го намеря.

— Намери го тогава! — повелил владетелят. — Нощ е, а инглите са наблизо. Аз не бива да се отдалечавам повече от Аугх, ако не искам да падна в ръцете им.

— Аллах! Ние сме при целта!

— Вай! Къде е мястото?

Лубах протегнал ръка странично напред.

— Виждаш ли скалите, господарю, дето проблясват там от брега?

— Не ги виждам.

— Твоите очи гледат твърде надясно. Позволи да ти покажа точно!

Той сбутал коня си до този на султана, сложил лявата ръка върху задната част на седлото на последния и протегнал десница, така че ръката му почти докосвала лицето на стараещия се да различи несъществуващите скали владетел.

— Ей там са.

— Аз все още не ги виждам. Скривалището в близост до тези камъни ли е?

— Да.

— Защо спираме тогава тук? Напред, нека идем все пак до съответното място!

— Аз ще ида до съответното място, но ти не!

Той обяснил веднага на дело двусмислието на тези изречени със заплашителен тон слова — султанът не отишъл до скалите, но фанзегарът отишъл до съответното място, сиреч от своя кон върху този на владетеля. По време на думите си Лубах се бил изправил на седлото и се метнал към другия. Озовал се седнал зад него и сключил ръце около гърлото му, така че нападнатият султан звук не съумял да издаде. Замятал конвулсивно ръце и крака във въздуха и притихнал после приспан. Заедно с дъха изгубил и съзнание.

— Добре сторено! — промърморил Лубах. — Той не е мъртъв и аз ще изпълня майсторския си трик, като го закарам жив при руините. Неговият Аллах не можа да го спаси.

Той накачил по себе си оръжията на припадналия, смъкнал му чалмата от главата и го вързал напреки на коня, така че оня ни ръце, ни крака бил в състояние да помръдне. После скочил на седлото зад султана и препуснал в кариер…

Пресвети Боже! Какъв страх тази нощ! Бях си легнал уморен от работата по моята платноходка, която отиваше към завършване, и бях спал може би два часа, когато ме събуди един мощен блясък, дошъл изпод мен. Скочих удивен и разтърках сънените очи. Но кой би описал ужаса ми, когато почувствах земята по такъв начин да се люлее под мен, че изгубих равновесие и паднах обратно на кревата си. Та това беше земетресение и то с изключителна мощ и сила! Събрах сили да се изправя пак от постелята и тръгнах пипнешком, държейки се за дървесните стебла на стената, към вратата на открито.

Асфалтовочерна тъмнилка ме обръгна вън. Небето трябва да се бе прихлупило от гъсти облаци, защото луната и звездите и с най-слаб проблясък не предявяваха претенциите си. Затова пък прибоят ревеше вън при кораловите рифове своята гръмовита песен, а откъм гората се носеше олелията на подплашения птичи свят и пронизващият крясък на унгкото [34]. Това бяха най-зловещите часове от моето дълго пленничество, преживени на острова. Защото до часове се проточваха за мен отделните паузи на земетръса, докато лежах изпълнен със страх и затаен дъх на земята и слушах нечуваните досега гласове от утробата на моя остров. В действителност от първия тласък, който ме изплаши в съня, до последното предупредително хрущене на земната кора, надали бяха минали повече от десет минути. Дълго лежах още, след като животните в гората отдавна се бяха успокоили, с разтреперани колене пред колибата и когато най-сетне се съвзех и влязох вътре, ужасните представи за това, което бе могло да се случи, ме държаха в своя власт и прокуждаха съня от клепките ми.

Още щом се процеди първият мъждив светлик на деня и напуснах колибата, за да огледам щетите от нощта. Но трябваше да се насиля, че да не сметна нощните страхотии за някой объркан сън. Защото нищо, додето окото ми стигаше, не издаваше и следа от ужасното природно явление. Спокоен и приветлив, както от двайсет години насам, лежеше брегът пред моя поглед. Прибоят припяваше своята монотонна песен, сякаш нищо не се бе случило, и сякаш само до неотдавна не бе запокитвал с бясна ярост разпенените си вълни срещу кораловите баражи. Нито едно изкоренено дърво, нито отместена подводна скала, нищо, нищичко не сочеше за нощното събитие. Над веригата хълмове на изток небето поруменя, обещавайки един от онези прекрасни, с дълбока синева, безоблачни дни, каквито вече с хиляди бяха придавали по-голяма поносимост на моето островно пленничество.

Но когато слязох при гроба на моята Раббадах, видях, че нощните трусове все пак не бяха отминали съвсем без следа острова. Скални късове до големината на човешка глава лежаха пръснато по земята наоколо, по стените и тавана на ходника, изглеждащ предопределен за вечността, зееха широки пукнатини, а на едно място трябваше да прескоча една цепнатина, лежаща напреки на пътя.

Това, което видях там долу, ме изпълни с нов ужас. Какво, ако земетресението се повтори? Ако онова, което сниши не достигна пълна мощ, следващия път толкоз по-добре успее? За пръв път от дълго време насам в мен се прокрадна страх за живота ми. Духът на острова ли беше протегнал своята могъща ръка, за да попречи на бягството на пленника? Тогава той сигурно щеше да повтори своя опит. И аз взех решение да ускоря довършването на моята лодка. Ни един-едничък ден не исках да остана по-дълго на острова, отколкото бе безусловно необходимо. С всички сили и до последно щях да противодействам на моя невидим тъмничен надзирател. Бъдещето ще покаже кой от двама ни ще остане победител.

Събитието от последната нощ бе само едно потвърждение на онова, което вече отдавна знаех, че островът именно първоначално е бил много, много по-голям и сегашната си форма дължи на някое природно явление, подобно онова, което тази нощ ме хвърли в ужас, когато за пръв път пребродих с Раббадах острова, намерих по крайбрежието толкова много несъмнени останки от по-раншни жилища, че стигнах до убеждението, островът трябва да е бил по-обширен от сега. Защото в днешната си големина той едва ли би могъл да предложи прехрана на повече от двайсет жители. Моето предположение се бе потвърдило по-късно, когато намерих посред най-гъстата част на вековната гора могъщите останки на един храм на Шива, който по своята композиция живо напомняше онзи в леса на Аугх, дето бе служил известно време като прибежище на Раббадах и мен. Къде бяха отишли обитателите на острова, издигнали този строеж? Не бях намерил нито един скелет, който да напомни за онова време. Може би на островитяните се беше удало да стигнат със своите съдове до открито море и да се спасят? Може би всички те са били погълнати от морето при този опит? Кой би могъл днес да отговори на тези въпроси? Във всеки случай — поне това ми изглеждаше сигурно — някогашните островитяни са били свързани с жителите на Индия с религия и език. Храмът на Шива служеше като доказателство…

Майсторът на фанзегарите се стремеше по възможност да облекчи принудителното бездействие на Раббадах и мен. Самият той се държеше посредством шпиони постоянно в течение хода на събитията, разиграващи се в и около Аугх и бе така любезен да ни осведомява, колчем получеше някоя важна новост.

За англичаните не останало за дълго скрито, че раджата на Камоох и султанът на Симоре, техните досегашни съюзници, са изчезнали. Нищо не можело да пасва по-добре за техните планове от тази новина. Главнокомандващият решил да се възползва от бъркотията, предизвикана от изчезването на султана, и да овладее Аугх.

Английските въоръжени сили настъпили още през нощта към столицата на страната. Авангардът се състоял само от сипаи, които врагът лесно можел да сбърка със своите, а начело пък на тези сипаи отново имало многобройни местни шпиони, които отлично познавали местността, щъкали напред и незабавно предавали назад и най-малкото подозрително нещо.

По този начин им се удало да нападнат внезапно и пленят подразделението, осмелило се да излезе твърде далеч от града. В по-нататъшния ход на офанзивата били обградени и обезвредени и по-големи войскови корпуси и когато утрото просивяло, англичаните стоели толкова близо пред града, че можели веднага да предприемат атаката.

Загрижените само за своя султан воини на Симоре се учудили немалко, когато изневиделица няколко английски батареи открили огън срещу Аугх, под чието прикритие колоните се подредили за атака. Настъпила ужасна бъркотия. Всеки искал да заповядва и никой не знаел кому трябва да се подчинява. Пожарът вече бил опустошил града; улиците били труднопроходими от купища отломъци и развалини, а снарядите на досегашните приятели, обърнали се из един път на врагове, никак не допринасяли за оправяне на безредието. Тогава англичаните щурмували с мощ, на която нищо не било в състояние да се противопостави. Те помитали всичко. Туземците бягали и зарязвали всичко, което можело да забави тяхното бягство, Денят още не бил напреднал кой знае колко и ненавистните англичани станали господари на Аугх, а кавалерията им преследвала сразените така настървено, че им било невъзможно вече да се обединят.

И отново една процъфтяваща страна бе станала жертва на безогледната колониална политика на Англия.

През следващата нощ бях събуден от разтърсване по рамото, фанзегарът стоеше с една свещ пред мен.

— Сахиб, имаш ли кураж?

— Изпитай ме! Знаеш, че не съм страхливец.

Фанзегарът кимна и продължи:

— И ти като мен знаеш добре, че инглите са господари на страната. Те станаха това чрез ред предателства и вероломства. Сърцето ми кърви, но аз не мога да върна нещата назад. Но каквото мога, ще го сторя. С настъпване на утрото ще дам на иглите едно зрелище, което те още дълго ще помнят. И ти ще трябва да ми помогнеш. Искаш ли?

— Искам. Но би ли ми казал за какво…

— Не питай, а ме следвай! С времето всичко подробно ще узнаеш.

Аз навлякох набързо дрехите и последвах фанзегара долу до двора, където един тхаг държеше за юздите два оседлани коня. Миг по-късно поехме по пътя към реката, но не в посоката, както добре забелязах въпреки тъмнината, от която Раббадах и аз бяхме дошли, а повече западно, така че по мое пресмятане щяхме да достигнем голямата река на известно разстояние над града, фанзегарът яздеше начело мълчаливо и вглъбен в себе си и аз не смеех да го смущавам с въпроси. Часовете минаваха и когато стигнахме реката, на изток небето розовееше. В една бухта лежеше някакво странно плавателно средство, От конструкцията му нищо не се виждаше. Аз различих над водата някакво особено скеле, по което висяха известен брой човешки фигури и то над една образувана от снопове сухи съчки и дебели клони клада, на която комай лежаха два трупа. Неколцина мъже тъкмо бяха приключили с издърпване средството във водата и по даден знак на фанзегара се отдалечиха с конете ни. Този скочи върху сала и ми махна да го последвам. Като се намерих там, можах отблизо да огледам забележителното транспортно средство. Косите ми едва не се изправиха от внезапен ужас, когато разпознах във висящите по бесилките лорд Хартли, Мерикур и английските офицери — всички с въже на шията. Само двамина не бяха провесени за вратовете, а на един ремък, прекаран под мишниците им. Те бяха още живи и за да не станат гласовити, имаха по един парцал в устата. Бяха раджата на Камоох и султанът на Симоре. А в труповете, лежащи върху кладата, разпознах убития махараджа на Аугх — моя нещастен приятел Мадрур Сингх, и неговата съпруга Аймала.

И сега от един път разбрах каква бе работата със странното плавателно средство, фанзегарът искаше да проведе погребалната церемония на своя мъртъв владетел и същевременно да му принесе жертви. И жертвите бяха труповете на английските офицери и пленените предателски съседи на покойния махараджа. Изтръпнах от ужас.

На предната и задната част на сала бе прикрепено по едно гребло, за да се определя посоката на превозното средство — досущ според начина на нашите немски салджии, фанзегарът пристъпи към задното кормило, а мен натовари с обслужване на предното. После развърза ликовото въже, свързващо сала със сушата, и той се отдели от брега.

Изпървом държахме посока към средата на реката, където течението беше най-силно. После се оставихме да ни носи в едно доста бързо пътуване по реката. Сегиз-тогиз хвърлях по един поглед към висящите със запушени уста на бесилото владетели, отиващи към една ужасна смърт. Цялата ми душевност се бунтуваше срещу този начин на изпълнение на присъдата им, ала не можех и не биваше нищо да възразя срещу това, ако не исках да загубя цялото доброжелателство на моя водач. Една лека мъгла се стелеше по реката и скриваше от очите ни другия бряг. Но когато достигнахме по моя преценка близо до града, фанзегарът насочи сала към другата страна. Само след късо време мъглата се раздига пред погледите ни като някакъв воал и ние можехме да огледаме отвъдния бряг. Тъкмо бяхме отминали първите къщи на лежащия в развалини град и сега се плъзгахме бавно покрай една купчина отломъци към друга, отбелязващи местата, където само преди няколко дни са се издигали бляскави дворци. След четвърт час пред нас лежеше и паркът на махараджата.

Досега не бяхме забелязали жива душа. Англичаните очевидно не бяха сметнали за нужно да разставят постове от тази страна на града. Паркът на мъртвия Мадрур Сингх също бе напълно безлюден. Но когато оставихме зад себе си следващата извивка на реката, картината се промени, докъдето около бе в състояние да погледне, брегът беше осеян с палатки — лагерът на англичаните. Хората, изглежда, още спяха. Но чакай, не стоеше ли там на малката височинка, вдаваща се в реката, един мъж? Аз се взрях по-остро и различих пост с пушка на рамо. Сега той също ни забеляза — заключих го по припряното движение, което направи. Наблюдаваше зорко странното плавателно средство, плъзгащо се така бавно край него. В следващия миг един изстрел продра утринната тишина и помежду палатките се оживи. Войници в добре познатата ми униформа се показаха по лагерните улици и стотици очи се загледаха с израз на напрегнато любопитство към нас.

До момента фанзегарът дума не беше обелил. Със стиснати устни и мятащи очи искри следеше всяко движение на брега. Сега наруши за пръв път мълчанието.

— Сахиб, помагай ми само още четвърт час и аз ще бъда твой слуга, докогато поискаш.

— Не би ли ми казал, всичко това какво…

— Не питай! — прекъсна ме той нетърпеливо. — Изтрай само още няколко мига! Отговорът ще дойде от само себе си. Погледни там отсреща!

Аз проследих посоката на протегнатата му ръка и забелязах върху една могила великолепна палатка — очевидно на командващия. Помежду няколко офицери стоеше един мъж, който, както ясно различих въпреки значителното разстояние, носеше генералска униформа. Един друг, в носията на туземец, му говореше възбудено и често сочеше с ръце към нас. Сега той се отдели от другите и се затича към брега. Пристигнал до водата, захвърли одеждата, гмурна се в талазите и се насочи към нас, цепейки вълните с мощни ръце. Фанзегарът пусна своето кормилно весло и се обърна към мен.

— Сахиб, подръж за малко направление към мъжа! Нека чуем какво има да ни каже.

Аз се подчиних на заповедта и придадох на сала желаното направление. При това не забелязах какво ставаше зад мен. Плувецът още не беше ни достигнал, когато чух зад себе си някакво пращене. Обърнах се уплашен. Една ужасяваща гледка ми се представи, фанзегарът беше запалил и мушнал една факла във вършинака, който огънят тутакси бе обхванал. Буйни пламъци вече лижеха кладата. Не можах да се въздържа да не хвърля един поглед към бесилото. По челата на султана на Симоре и раджата на Камоох бяха избили едри капки пот. Очите им като че се канеха да изхвръкнат от орбитите, а по устните на запушените уста се виждаше бяла пяна. Беше ужасно. Не можех да издържа по-дълго гледката и се отвърнах потресен, фанзегарът стоеше на задната част на сала, сякаш цялото това страховито зрелище не го засягаше и наблюдаваше със скръстени ръце и мрачен поглед плувеца, който междувременно бе приближил. С още няколко силни замаха достигна плавателното средство и се покачи на края му.

В този миг фанзегарът се обърна към мен:

— Сахиб, вземи пак направление към средата на реката!

Сега последва разговор, чието дословно съдържание се е запечатало неизличимо в моята памет. Не мога да опиша настроението, в което се намирах. Зад мен горящата клада с разтрепераните от страх лица на осъдените; пред мен слънцето, което подобно някой окървавен бог тъкмо изплуваше от вълните на Свещената река, за да приеме сякаш своята жертва; на отвъдния бряг англичаните, които не знаеха как да си изтълкуват кладата; до мен двамата мъже, принадлежащи към едно и също племе и все пак толкова различни в своя начин на мислене.

— Кой те праща? — попита фанзегарът съгледвача със свъсено чело.

— Генералът на англичаните.

— Като какъв?

— Като разузнавач.

— Което значи шпионин. — фанзегарът направи с ръка едно движение, изразяващо презрение. — Ти сиреч предаваш твоята страна, твоя народ и твоя бог! Знай, нечестивецо, боговете ще те накажат чрез ръката на фанзегара!

Другият се ухили с превъзходство.

— Аз не се страхувам нито от тхага, нито от фанзегара. Но я ми кажи какво означава тази джола [35]! Кой е покойникът, когото се каниш да принесеш в жертва на Бога на смъртта?

— Ти ми кажи по-напред защо не се страхуваш нито от тхага, нито от фанзегара!

— Аз стоя под една закрила, която е по-могъща от мощта на всички фанзегари.

— Коя закрила имаш предвид?

— Тази на англичаните.

— Глупец! Погледни нагоре към това дърво! Мъжът със светлите коси и разреза на гърлото беше лорд Хартли, могъщият сердар-и-сердар [36]; оня, дето виси до него, се казваше Мерикур и беше негов субадар [37], а другите отдясно на него бяха все офицери на инглите. Фанзегарите обаче измъкнаха тези могъщи мъже изпосред лагера на врага и ги осъдиха. Не виждаш ли, че всеки от тях носи на шията си среза на фанзегара?

— Човече, тогава ти самият си фанзегар?

— Ти го каза. Не съм ли аз по-могъщ от онези, чиито най-високопоставени мъже горя? Виждаш ли мъртъвците върху дървата? Това са благородният Мадрур Сингх, махараджата на Аугх и неговата любима жена, убити от предателите. Аз предавам техните души на Бога на небето. И виждаш ли двамата мъже до чуждоземния сердар вляво? Това са султанът на Симоре и раджата на Камоох. Ние подмамихме двамата да излязат от средището на хората им. Те са още живи, ала миговете им са преброени. Виждаш ли как пламъците вече се извиват около крайниците им? Добрият и справедлив Мадрур Сингх беше нападнат чрез измяна и убит; фанзегарите ще отмъстят за него. Те плениха най-главните от неговите врагове и ще ги изгорят мъртви и живи над неговия труп. И за да разбере цял свят колко дързък и мощен е фанзегарът, той докара кладата тук посред вас. Виж този нож! Аз бих те убил, понеже си предател, ала генералът те праща и аз искам да му разправиш какво съм ти казал. Давам ти разрешение да се върнеш, но ти обещавам в името на нашите закони, че в рамките на три дена ти ще вкусиш тоя нож, та ако ще на небето или в пъкъла да се свреш. Сега върви! За днес свърших с теб!

Фанзегарът изговори тези думи с такъв заповеднически тон и цялата му стойка бе така недостъпна, че съгледвачът се плъзна във водата, без дума да възрази, и се устреми към другия бряг, където, както забелязахме, бе очакван и разпитан от генерала. Но сега ние нямахме време да се интересуваме за нещата на брега, защото положението върху нашия сал започна да става неуютно. Горящата клада излъчваше почти непоносима жега, която с всяка секунда ставаше все по-осезаема.

— Сахиб, нашата задача е изпълнена и ние можем да се върнем при бегумата, за да й разкажем как сме отмъстили за смъртта на владетеля.

— Да се върнем? По кой начин? На сала…

— Не, със сала не става, а ще трябва да плуваме. Ти да не би да се страхуваш от малко вода?

Аз не дадох отговор на този въпрос, прозвучал кажи-речи подигравателно, а скочих в реката, без да дочакам някакво понататъшно указание, фанзегарът ме последва от място. Лежейки по гръб, ние се оставихме течението да ни носи, като правехме само по някое движение, за да спазваме посоката към отвъдния бряг, на който се намираше гората от колеах. А салът се задържа по средата на реката със своя зловещ товар и скоро изчезна от нашите погледи. Какво е станало с него, не зная. Вероятно е изминал още едно порядъчно разстояние по реката, додето жаравата на огъня е прогорила ликовите въжета, свързващи гредите му и Свещената река е приела пепелта на Мадрур Сингх, моя нещастен приятел, и заедно с нея пепелта на неговата жена, на англичаните и двамата владетели-предатели, постигнати бързо и сигурно от отмъщението на фанзегара — точно така, както съм твърдо убеден, че ножът на злокобния мъж след три дена е намерил непогрешимо друга жертва, а именно съгледвача, когото генералът беше изпратил за информация до нашия сал. Достигнали при брега, ние се изкачихме при едно плитко място. След адския зной, царящ на сала, банята ми подейства благотворно и аз се чувствах като новороден. Едва бяхме почувствали твърда земя под краката си и ето че изникнаха от нея като изкарани с тропане двама мъже — тхаги, както разпознах по тяхното въоръжение. Те държаха юздите на конете, които ни бяха носили от руините до Ганг. Двамата мъже ни бяха следвали по заповед на фанзегара по отсамния бряг на реката и ни очакваха тук с животните, фанзегарът пристъпи към тях и им даде с тих глас някаква заповед, която не разбрах, и те веднага се отдалечиха надолу по течението. А ние двамата се качихме на конете и след късо време се добрахме до пътеката, по която бях стигнал с Раббадах до руините.

Аз имах множество въпроси на езика, ала фанзегарът се държеше резервирано и мълчаливо, така че не се осмелих да го заговоря. Ето как имах време да се отдам на мислите си, които не бяха, наистина, от розов характер. Бъдещето лежеше мъгляво и неопределено пред мен. При това мислех по-малко за себе си, колкото за Раббадах, която съдбата бе довела на пътя ми. Аз я обичах сега с всички фибри на сърцето и тя — чувствах го в душата си — също ме обичаше. Какво щеше да стане с нея? И как можех, ако решеше да стане моя жена, да й предложа живота, на който беше свикнала, аз, беглецът без средства и родина? Е, да, ако англичаните не бяха дошли толкова скоро!… Само в продължение на три месеца да бях заемал службата си министър на войната и щях, подкрепян от такива мъже като фанзегарите, така да посрещна англичаните, тези бакали, че да забравят някога пак да дойдат. Сега обаче вече не можеше да се мисли за спасение.

Като стигнахме при руините, ние слязохме от конете. Майсторът взе моя за юздите и се отдалечи към вътрешния двор, а аз се качих при Раббадах да я осведомя за случилото се. Тя ме изслуша тъжно, но стоически. Едва бях свършил с разказа си, вратата се отвори и влезе фанзегарът. Раббадах незабавно се надигна от своите възглавници и му подаде ръка.

— Благодаря ти за погребението, което си устроил на моя брат и за верността, която доказа. Не бих желала някога да съм твоя неприятелка, защото ти повеляваш над живота и смъртта, без да си длъжен да даваш отчет пред народ или някой обществен глас…

Фанзегарът дълго я гледа замислено, после отговори:

— Фанзегарът е могъщ като княз, но той желае да ти заеме властта си, додето се спасиш от англичаните и се намериш на сигурност.

— Защо мислиш, че трябва да напусна Аугх и да бягам от англичаните?

— Защото Аугх ще им принадлежи. Те ще завоюват също Симоре и Камоох. Аугх е завинаги загубен за теб.

— А аз?

— Те ще се стремят да те получат в ръцете си.

— Това, докато съм жив, никога няма да им се удаде! — подметнах аз.

Тхагът леко се усмихна.

— Как се каниш да им попречиш?

— Ще избягам с нея.

— Накъде?

— Към някое владение на холандците.

— Това е добре, защото холандците са врагове на англичаните. Но ти имаш да изминеш много дълъг път, водещ все из провинции, в които са се установили британците. Ти скоро би им паднал заедно с бегумата в ръцете.

— Посъветвай ни тогава! — помоли Раббадах.

— Вие ще избягате още днес. Гората, в която се намираме, лежи толкова близо до Аугх, че англичаните скоро ще бъдат тук. Мнозина от тях ще паднат, защото фанзегарът ще вилнее из техните редици, преди да им предаде руините на храмовете. Но когато започне битката, вие вече трябва да сте се махнали оттук. Моите съюзници кръстосват цялата страна. Ще ми коства само един знак, за да стои на ваше разположение на Ганг един кораб, който сигурно ще ви закара до Калкута. Моряците са верни хора, на които можете да разчитате и ще ви отведат при един мъж. Той ще гарантира, че ще напуснете надеждно страната с някой кораб, дето ще ви закара при холандците. Да го дам ли този знак?

— Стори го! Но кажи ми по-напред кога ще бъде готов корабът!

— Днес през нощта.

— Това е твърде рано. Аз трябва преди туй да отида до Аугх.

— Какво искаш да правиш там?

— Там се намира нещо, което предпочитам да затрия, отколкото да оставя.

— Онова, което искаш да вземеш със себе си, лежи добре съхранено под твоя кьошк.

Бегумата го погледна учудено, почти сащисано.

— Какво знаеш за моя кьошк?

— Че под него са скрити съкровищата на махараджата на Аугх.

— Кой ти разправи тази приказка?

— Това не е приказва, а истина, фанзегарът знае много неща, които друг не е и сънувал.

— Е, добре, искам да призная, че имаш право. Но достъпът до съкровището не ти е познат. Ти няма да го намериш и следователно се налага да присъствам, ако съкровището трябва да бъде вдигнато.

Майсторът отново се усмихна.

— Трябва ли още веднъж да ти кажа, че фанзегарът знае всичко? Вярваш ли, че за мен е останала скрита плочата, която е необходимо само да натиснеш, за да се завърти кьошкът около своята ос и разкрие входа към съкровището? Аз често съм бивал в сводестото помещение, където златото пламти като огън и диамантите искрят като звезди.

— Как? Ти си се осмелил да подслушаш нашата тайна и да проникнеш в скривалището? Ако Мадрур Сингх знаеше това, щеше да си изгубен!

— Той нямаше да ми стори нищо — отговори фанзегарът гордо. — А сега кажи, как възнамерявате вие двамата да вдигнете съкровището, за да го скриете от инглите?

— Бихме потърсили верни хора, които да ни помогнат.

— Това би било опасно, защото златото е по-могъщо от верността. Но не ги ли намерихте вече тези верни хора? Повери ми твоите богатства и аз ти обещавам, че и най-дребното нещо няма да ти се изгуби!

— Отреди тогава какво да сторим и ние във всяко отношение ще се вслушаме в твоя съвет.

— Подгответе се за заминаването! Моите ездачи ще ви придружат и съумеят да закрилят срещу всяка опасност.

— Накъде ще тръгнем?

— Тук Ганг прави един завой към местността Ралаак. Вие ще скосите този завой и при границата на страната ще чакате мен и сала, на който ще ви докарам съкровището на махараджа Мадрур Сингх.

— Да бъде, както казваш. Но какво сега, ако англичаните не съумеят да задържат Аугх?

— Те вече няма да го изгубят. Но ако това все пак се случи, ти ще бъдеш нашата княгиня, която ние ще повикаме обратно и на която ще се подчиняваме.

— Ти после няма да знаеш къде сме. Как ще те осведомим за това?

— Оставете тая работа на мъжа от Калкута, който ще има грижата да ви предостави морски кораб! Аз ще го науча от него и после ще мога да ви пращам всяка новина. Сега ви казах всичко необходимо. Трябва да вървя, за да направя приготовленията за през нощта! Вие също се пригответе за потегляне!…

Когато следобедната жега намаля, потеглихме, придружавани от десет тхаги на коне. По време на ездата узнах, че петима от тях ще пътуват с нас до Калкута, за да бдят над нашата сигурност. Ездата през хладната вечер не бе всъщност някакво напрежение, особено до страната на моята обична Раббадах, но въпреки това се чувствах доста уморен, когато достигнахме най-сетне по късен вечерен час целта и Ганг се ширна пред нас; вълненията и напрегнатите преживелици от последните дни си казаха своето.

В една малка бухта на Ганг лежеше на котва тесен едномачтов кораб с три платна. Носеше името «Бадая» [38]. По страната на корабния нос, което в действителност забелязах едва на утрото, беше изрисувана на обшивката танцуваща женска фигура с развян воал. Капитанът на малкия ветроход ни очакваше и като поздрави Раббадах и мен извънредно учтиво, ни поведе към ахтердека [39], където за нас бяха приготвени две малки, но чудесни каюти. Тъй като фанзегарът със съкровището на махараджата следваше да се очаква едва на утрото, ние веднага си легнахме да почиваме и аз скоро заспах дълбоко без съновидения.

Събудих се от едно докосване по рамото. Пред мен стоеше капитанът с глинена лампа в ръка. Трябва да бе около два часът сутринта по европейско време.

— Сахиб, ела бързо, защото повелителят всеки миг ще бъде тук.

Тъй като по ориенталски обичай бях спал с дрехите, веднага бях готов да го последвам. Когато стъпих на ахтердека и хвърлих един зорък поглед нагоре по течението, видях при звездната светлина на известно разстояние един сал да се носи бавно към кораба. Той беше от същата направа като онзи, на който вчера станах свидетел на ужасното събитие и газеше доста дълбоко във водата — последица от носения товар. На борда съгледах само двама мъже. Затова пък от двете страни на сала и зад него забелязах голям брой тъмни точки да съпровождат плавателното средство. Това бяха, както предположих и както и скоро се установи, плаващи гърнета, с които крайбрежните жители на Инд, Ганг и други индийски реки си служат, за да изминават с тяхна помощ без усилие големи разстояния по вода.

Такова едно плаващо гърне е изключително практична вещ. В краищата на един здрав, но лек бамбуков прът е закрепен по един празен глинен съд. Плувецът обляга тяло на напречния прът и бива удобно държан над водата от глинените съсъди.

Салът и придружаващите го плаващи гърнета идваше все по-близо. Той пристана при ветрохода откъм страната на водата. Първият, който се метна на борда, беше фанзегарът. Като ме съгледа, той се упъти към мен и попита:

— Къде е бегумата?

— Спи. Да я събудя ли?

— Остави я да спи! Онова, което има още да се свърши, може да стане и без нейно съдействие. Ние имаме съкровището на махараджата.

— Наистина ли? Как стана?

— Не беше трудно. Паркът на мъртвия владетел беше напълно безлюден и работата ни беше лесна. За един час всичко беше сторено.

— Слава Богу! Сега какво трябва да се прави по-нататък?

— Ние веднага ще пренесем на борда съкровището, което е стегнато в здрави и лесно преносими кожени пакети. После корабът незабавно ще поеме плаването си.

— Накъде?

— Към Калкута. Там имам един приятел, който ще ви окаже всевъзможно съдействие, за да можете веднага да излезете в морето към Батавия.

— Как ще се легитимирам при този твой приятел?

Фанзегарът измъкна от одеждата си една кожена кесийка и я отвори. Тя съдържаше дребен, изработен от сребро нож, който имаше формата на фанзегарски нож.

— Когато пристигнеш в Калкута, предай този нож, който е тайният знак на тхагите, на капитана на този кораб. Той е посветен във всичко и ти можеш да му се доверяваш като на самия себе си. Той ще се погрижи за всичко необходимо. Но дръж пред всеки друг ножа в тайна!

— Ще постъпя точно според указанията ти.

— А сега нека не губим време! До един час съкровището на махараджата трябва да бъде на борда. Когато слънцето започне своя ход, трябва да види «Бадая» в пълно плаване.

Само да бе подозирал фанзегарът, че при своето нощно дело в парка на покойния Мадрар Сингх е бил подслушан и че двама дръзки и на всичко решени мъже са на път да ни оспорят съкровището, то навярно нямаше да говори с такава крепка вяра. И съдбата на Раббадах и моята щяха може би да приемат един по-щастлив развой…

Моят океански ветроход в груб строеж е готов. Аз наистина съм горд от своето произведение. Никога досега, изключвайки първите години, когато Раббадах стоеше до мен, дните и часовете не са ми минавали така като в полет. И аз за сетен път стигам до познание, каква могъща благословия почива в работата, в целенасочената работа. Чувствам се като подмладен, като новороден, мускулите на ръцете ми се стегнаха и кръвта циркулира почти осезаемо в жилите ми.

И като че ме е споходил друг манталитет. Аз вече недоумявам по-раншния си живот. Как съм могъл толкова много, много години да оставя да отминат в безделна печал, без дори един-едничък опит да направя да стана господар на своята съдба? Едва сега, когато усещам отново в себе си старата дееспособност, съзнавам колко много възможности да избягам от моя затвор са пристъпвали с приканващ жест към мен. А аз съм се отклонявал от тях страхливо и със стиснати очи. Дали сега не е вече твърде късно? Дали съдбата, чийто зов не съм разбирал, не се е уморила вече от мен и този път иска да ме накара да падна? Нека е тъй! Аз чувствам в себе си сили да изляза на двубой с моята орис. И не съумея ли да я победя, то все пак мога и искам едно: борейки се очи в очи с неотменимото, да си отида със спокойна съвест като мъж.

Земетресението не се повтори. Ни най-малкият признак не намеква, че силите на дълбините планират гибел. Аз се срамувам от раншния си страх и се оприличавам на дете, което се е оставило да го подплаши един предупредителен изстрел. Наистина ли съм се вдетинил? Сегиз-тогиз съм почти склонен да си го помисля — толкова ведро и безгрижно гледам на бъдещето. Овладяла ме е една крепка увереност, която, като си помисля за мъчнотиите, дето се тюрмят над моето намерение, трябва каже-речи като лекомислие да окачествя.

За четиринадесет дена се надявам да съм стигнал толкова далеч, че да мога да спусна моето корабче от стапела и в рамките на един месец да разкъсам, ако пожелае Бог, оковите на моя затвор и като птица да се зарея към далнините — към свободата или провалата…

Пътуването по Свещената река протичаше като в сън. Аз си се представях като принца от приказката, който трябва да пробуди Спящата красавица за живот… за живот и любов. Още не бях казал нито дума на Раббадах за чувствата, които се бяха събудили за нея в моето сърце. Това не беше и необходимо, защото ние се разбирахме без слова. Сърцата ни сякаш летяха едно към друго, носени от невидими вълни.

Като цяло плаването протичаше без събития. И все пак още в първата вечер се случиха две неща, които се оказаха решаващи за цялото ни бъдеще: Раббадах ми изповяда любовта си към мен и… но нека не изпреварвам разказа.

Ние пътувахме само през деня. Вечер потърсвахме някое закътано място по брега, където оставахме до утрото. Така и първата вечер. «Бадая» беше направила добро плаване и при настъпването на мрака легна на котва в една малка бухта. След като се бяха погрижили за работата по палубата, моряците и нашата състояща се от тхаги охранителна група отидоха на брега и се установиха на лагер край един набързо стъкнат огън, на който си приготвиха своята проста вечеря. Раббадах скоро се оттегли в кабината си. Понеже не усещах още сън, аз също напуснах плавателния съд и се присъединих към седящите на брега, които с готовност и почтителност ми предоставиха място край огъня. Те бяха съвсем обикновени, неуки хорица, никой от които не бе посещавал някакво училище, но притежаваха истинско богатство от саги и не мина много, и разказването беше в пълен ход.

Аз се предоставих охотно на магията на техните приказки, разказващи ми за един непознат свят, и часовете летяха един подир друг. Трябва да бе приблизително десет часът вечерта, когато към огъня ни приближиха двама мъже. Според облеклото те принадлежаха към най-бедната социална класа, ала лицата им носеха наглед сериозен, достопочтен отпечатък. Създаваха впечатление за поклонници, завръщащи се от далечни краища в родината.

Един от седящите край огъня моряци се надигна при приближаването им и попита:

— Вие сигурно идвате от много далеч. Как се потите?

Този поздрав е общоприет сред индийците, тъй като в тази гореща страна потенето е признак на здраве, докато липсата на пот означава приближаваща болест.

— Благодарим, братя! — отговори по-възрастният от тях. — Ние се потим добре и трябва за това да славословим бога, понеже имаме дълго пътуване зад себе си.

— Откъде идвате?

— От Свещените планини там горе, където слънцето никога не може да стопи леда.

— Какво сте правили там?

— Бяхме до прочутия извор на Ахабар, от който пие Свещения бик на планините. Който вкуси неговата вода, нему се прощават всички грехове и той носи прошка дори за тези, които поделят с него своята постеля и ориза си. Вие как се потите?

— Ние се потим много, защото имаме да водим този кораб.

— Накъде възнамерявате да отидете?

— Надолу към Калкута. А вие, мои благочестиви братя?

— Също към Калкута.

— Толкова далеч?

— Не е далеч. Царството на ласкарите [40] е по-обширно отколкото от Калкута до Ахабар и оттам пак обратно до Града на реката.

— Как, вие сте ласкари? Тогава бъдете добре дошли! Седнете и яжте и пийте с нас! После ще ни разкажете за вашето благочестиво пътуване!

Те не оставиха това да им се каже два пъти. Седнаха и получиха своя ориз. Сетне всеки си приготви според индийския обичай яденето отделно от другия и започна да се храни, като седеше така, че никой, съобразно индийския адет, да не може да го наблюдава.

Докато двамата се хранеха, един от моряците посегна към стеблото на един пиперен храст, на който висеше неговата рафлах [41]. Той настрои струните и запя някаква песен, акомпанирайки й с монотонна апликатура.

— Сега ни разкажете какво сте чули и видели! — рече капитанът, след като артистът свърши.

— Нека първо този мъж изпее още една песен! — помоли говорещият от името на двамата. — Аз обичам рафлах и песента, а от дълго време не съм слушал нищо.

— Тогава ти навярно самият подрънкваш струните?

— Да, сахиб.

— В такъв случай трябва да ни изпееш някоя песен! Вземи рафлах и ако песента ти ми хареса, ще ви взема безплатно до Калкута.

— Твоето сърце е изпълнено с милозливост, сахиб! — отговори мъжът зарадван. — Аз ще се постарая да се харесам на теб и хората ти.

Той взе рафлах, акордира в друг строй струните и поде:

«Носи се фанна безотечествено по вълната там разлюляна, когат’ върху езерото гигантски голямо на талха сянката поляга.» Всички присъстващи се превърнаха на слух и аз също се отдадох на омаята на звуците. Това бяха различни тонове от онези, които иначе бях свикнал да слушам. Певецът забеляза впечатлението и продължи:

«Мрежите той свои поставя в сребристата лунна пътека, песен в нощта тиха подпява и в блянове се унася полека. И ето се вълните заплискват, тъй призрачно бели и красиви; ладията му своя бяг следва и веч’ се из погледа губи.» В този момент над борда на плавателния съд се появи един приказно красив женски лик, Раббадах се беше събудила и излязла от кабината, за да послуша сантименталните вопли на тази песен. Аз едва можах да откъсна очи от нейните неземни черти, докато сега певецът довърши песента:

«А фанната се носи безотечествено по вълната там разлюляна, когат’ върху езерото гигантски голямо на талха сянката поляга.» Мъжете заудряха в знак на аплодисменти длани по коленете. На мен песента оказа неизразимо въздействие, предизвикано от настроението на нощта и близостта на любимата. Ето защо се надигнах от огъня и приближих до певеца.

— Кой си ти? — попитах го.

— Аз съм ласкар на име Лидрах, сахиб. А този мой придружител е брат ми Калди.

— Ти пееш и свириш, както никога не съм чувал от някой индиец.

— Научих се от един мъж, дето беше дошъл от страната на франките.

— Помислих си го. Знаеш ли и други такива песни?

— Да, сахиб!

— Сахибата там горе с удоволствие би чула още една.

— Ако тя заповяда, на драго сърце ще се подчиня.

Той взе отново лютнята в ръка и започна с няколко встъпителни акорда по струните. Видя тъмните очи на Раббадах отправени към него и запя с тъжен глас:

Песента свърши и получи същите аплодисменти като предишната.

— Аз съм доволен от теб — рече водителят на кораба. — Вие двамата ще тръгнете с нас за Калкута. Вие сте ласкари и значи разбирате от корабоплаване?

— Да, сахиб.

— Вашето благочестиво пилигримство позволява ли ви да работите на някой кораб?

— Да, стига да спазваме броя на молитвите, за които сме дали тържествен обет.

— Вие ще ги спазвате и при все това ще получите едно добро възнаграждение, ако до Калкута ми помагате от време на време в нагласянето на платната.

— С охота ще ти помагаме, сахиб. Ти само ни осведомявай за заповедите си!

Аз се качих обратно на палубата и бях единственият, който се намираше там с Раббадах. Тя беше седнала при щевена и ме очакваше.

— Този мъж исконен жител ли е?

— Да.

— Но той пееше така непознато и красиво, както съм си представяла по описание на моя брат песните на франките.

— Той действително ги е научил от някакъв франк.

— Удивително как вие франките умеете всичко по-добре от нас!

— За това има две важни причини.

— Кажи ми какви причини имаш предвид!

— При нас няма касти; всеки може да стане какъвто иска и да развие и употреби заложбите, с които Бог го е дарил.

— Значи при вас един парий би могъл да стане жрец, брамин?

— Да, защото Бог е създал двамата по свое подобие. Не произходът дава стойността на човека, а той стои точно толкова високо или ниско, колкото мислите, които го занимават, чувствата, които изпитва, и делата, които извършва.

— Това звучи така красиво и правилно, но аз не мога да го разбера. Може би ще дойде време, когато ще знам какво искаш да кажеш. А втората причина?

— При нас жената има същите права като мъжа. Момичето бива така свободородено, както момчето; то учи всичко, което иска да учи; може само да си избере своя съпруг и не е негова робиня. Участва в неговите радости и страдания и има над децата същата власт като него. Бог е могъщество и любов, а човечеството е негово подобие. И понеже човечеството се състои от мъже и жени, то мъжът трябва да е подобие на Божието могъщество, а жената — подобие на Божията любов. А където по земята могъществото и любовта тясно си съдействат, там човекът все повече наподобява своя Творец, там се спускат небесната мъдрост и праведност и народите все повече се доближават до величието и велелепието на Този, който им е дал живот и съществувание.

— Това също не го разбирам — рече тя, — но желая да можех да го схвана. — После повтори замислено: — Жената да е подобие на Божията любов…

Погледът на нейните прекрасни очи беше отправен към звездите. Ликът й беше като на ангел, спуснал се от далечни висини. Аз не можех да отклоня взор от нея и се осмелих, увлечен от обаянието, което упражняваше, да сложа ръка върху нейната.

— Познаваш ли любовта? — попитах с тих глас.

— Не зная.

— Значи никога не си обичала?

— Може би все пак. Или не е любов онова, което човек изпитва към майката и брата?

— Да. Но има и една друга любов, която е безкрайно по-богата и ощастливяваща и превръща тази клета земя в обиталище на блаженството.

— Коя имаш предвид?

— Любовта в сърцето на мъжа и жената. Ти опознала ли си я?

— Не. Аз мъж не съм познавала, не съм искала и не съм обичала.

— И сега също още не познаваш и обичаш някой мъж?

— Бива ли според вашите обичаи една жена да каже това?

— Да.

— На кого може да го каже?

— На този, когото обича.

— Ама тогава нали той ще знае, че тя го обича.

— Че защо да не бива да го знае?

— Ами ако той пък не я обича?

— О-о, любовта е всемогъща и никое сърце не може да й противостои. Който обича с дълбините на своето сърце, той ще намери ответна любов.

— Дано да е вярно това! — прошепна тя унесено.

Аз притеглих ръката й до сърцето си и обвих ръце около възхитителното същество. Плътно и задушевно лежеше тя на моите разтуптени от безкрайното блаженство гърди.

— Душа моя, ангел мой, богиньо моя, искаш ли да станеш моя жена, искаш ли да пребиваваш при мен, сега и завинаги?

— Сега и завинаги! — прошушна тя, отвръщайки на целувката, която притиснах към нейните устни.

— Тогава ти се заклевам, че всеки миг от моя живот, всяко дихание на моите гърди и всеки удар на моето сърце ще принадлежи единствено на теб, Раббадах!

Ние седяхме, плътно обгърнати, един до друг: звездите искряха като диаманти, Южният кръст блестеше към нас; ала звездите, които бяха изгрели в моето сърце, сияеха много по-ярко от брилянтите на тропическото небе.

Долу при огъня междувременно разговорът бе стигнал своя край и хората се приготвиха да се отправят към почивка. Мъжете проснаха завивките си в близост до огъня, а двамина от тях се изкачиха по въжената стълба от сукани палмови влакна на плавателния съд, за да поемат нощната вахта. С това на нашия мир за днес бе сложен край и ние се надигнахме, за да се отправим на свой ред към почивката. При вратата към кабината на Раббадах аз си взех с дълга, нежна целувка сбогом с любимата.

Тази нощ сънят дълго бягаше от мен. Сърцето ми беше изпълнено с блаженство, мислите ми странстваха из бъдещето, а възбуденото въображение ми рисуваше най-магични картини. Глупакът аз! Аз си нямах и понятие, че край нас дебне предателството и че достопочтените лица на двамата новопристигнали бяха само маска, зад която се таяха най-тъмни намерения…

Няколко седмици по-късно «Бадая» пристигна в Калкута. Двамата ласкари се бяха изявили като много полезни хора и с разни дребни услуги бяха съумели да спечелят обичта на моряците. Беше вечер, когато нашият съд хвърли котва. Капитанът даде заповед никой да не напуска кораба, но той самият се качи на малката лодка и собственоръчно загреба към брега, след като бе получил от мен тайния знак на тхагите. Аз останах, любопитен да узная дали влиянието на фанзегара достигаше до средището на една отдавна намираща се в притежание на Англия провинция.

Трябва да бе минал приблизително час, когато вратата на кабината ми се отвори и влезе капитанът, следван от един мъж, когото по своеобразното облекло веднага разпознах като един от онези парси [42], които са известни в Индия със своето богатство и строга правдолюбивост. Крепко сложената фигура носеше висока барета и една дълга, разделена но средата брада се стелеше на вълни до гърдите.

Едва непознатият бе влязъл, то капитанът заключи зад него вратата. Парсът ме изгледа с дълъг изучаващ поглед и вдигна после ръка за поздрав.

— Мир и благополучие за теб! Ти ли си този, дето е повикал Самдхаджа?

— Аз съм. Седни!

Аз показах на госта място до себе си на дивана, подадох му едно персийско хуках и му предложих огън.

— Позволи да те обслужа! Тук ние не се нуждаем от чибукчи [43].

Парсът запали и се облегна удобно на възглавницата, очаквайки обяснение за какво е повикан на борда.

— Получи ли знака? — поинтересувах се аз.

— Да.

— Беше ми казано, че ще го уважиш.

— За мен той има валидността на заповед. Кой го предаде на капитана, ти или някой друг?

— Аз.

— Тогава говори какво искаш от мен.

— Един кораб.

— Закъде?

— За Батавия!

— Един още на заранта заминава за там. Ти би искал да получиш най-доброто място.

— Аз трябва да имам единствено него.

— Това би означавало да изгоня пътниците, които вече се намират на борда.

— Дай ми тогава друг кораб!

— Ти говориш, сякаш притежаваш милиони! Кой си всъщност?

— Казвам се Хуго фон Голвиц и бях доброволец, лейтенант на английска служба…

— Значи не си англичанин?

— Не. И тръгнах с генерал лорд Хартли за Аугх…

— За да откраднете с предателство на махараджата неговата страна — рече парсът с гневно проблеснали очи, като челото му се покри с дълбоки бръчки.

— Аз не можех да бъда предател, защото бях приятел на махараджата.

— Ти?

— Да. Запознах се с него тук, когато пребиваваше инкогнито.

— А-а, тогава ти си онзи лейтенант, за когото той ми разказва! Ти си добре дошъл при мен, защото е невъзможно да си станал негов противник.

Аз разказах сега всичките си преживелици от последно време. В края парсът рече:

— Какво стана с бегумата? И тя ли беше убита?

Аз се надигнах и отворих вратата към съседната каюта.

— Тя е тук.

Раббадах застана на вратата. Единствената й гиздило беше нейната красота, но тя бе толкова омагьосваща, че парсът, който също се бе надигнал, се наведе объркано да целуне ръба на дрехата й.

— Княгиньо — извика той, — повелявай над мен и моя живот! Той ти принадлежи!

— Твоето име е Самдхаджа. Ти си стареят на парсите в Калкута?.

— Такъв съм.

— Мадрур Сингх те обичаше, ти беше негов приятел. Искаш ли да бъдеш и мой?

— Искам да бъда твой приятел и твой роб.

— Една бежанка има нужда от приятели, роби тя не може да си купи. Този мъж ще стане мой съпруг. Искаш ли да ни отведеш тайно до Батавия?

— Ще го сторя. Още в ранни зори ще замине един кораб и пътуването няма да ви струва нито рупия. Кажи ми дали се нуждаеш от пари. Аз ще ти дам.

— Не са ми необходими, защото имам при себе си цялото съкровище на Аугх. Но седни и ни позволи да ти разкажем онова, което имахме нещастието да изпитаме!

— Прощавай, княгиньо, че сега ще се отдалеча. В Калкута вие нито за миг не сте в безопасност и поради това аз трябва час по-скоро да приготвя един мой съд и да отстраня всички пречки при пристанищните власти, които биха могли да забавят отплаването в открито море. Ти ще имаш моя най-добър кораб и моя най-добър капитан. Само си мисля, че при тази спешност, ще ми липсват добри моряци. Дори да издиря всичките си хора, пак ще липсват двамина.

— Ние имаме двама при нас на борда — вметна бегумата.

— Що за хора?

— Ласкари.

— Те обикновено са храбри и кадърни моряци. Кога дойдоха на «Бадая»?

— При гнацита на Аугх.

— Дръжте ги в готовност, когато намина да ви взема! А сега, княгиньо, трябва да побързам. Ще можем да си разказваме, когато се намерим на борда на тримачтовия…

Беше приблизително една седмица по-късно. Бързият ветроход «Бахадур» [44] беше минал край Андаманите и Никобарите, насочвайки се откъм западната страна на Суматра на юг, за да поеме после с пасата към Ява. На борда всичко беше добре, както можеше да се види по жизнерадостното лице на капитана, разхождащ се с мен напред-назад по ахтердека. Той беше немец като мен и поради това никак не бе за чудене, че по време на пътуването ние обичахме да си общуваме. Капитанът тъкмо ми рече:

— Нашето пътуване протича добре и до Батавия видимо ще претърпи само едно късо прекъсване.

— Какво?

— Аз винаги съм имал рядкото щастие да бъда доволен от хората си, ала в последното плаване на борда ми се домъкна един тип, дето все ми създаваше главоболия. За да не подстрекава и другите, ми хрумна на мисълта да го сваля. Снабдих го с предостатъчно провизии и го закарах на един малък остров, който му доставяше плодове и вода в повече от нуждите на десет мъже.

— Значи една малка робинзониада?

— Малка и къса, защото той трябваше да остане там само додето мина да си го прибера.

— Което сега ще сторим?

— Да. Островчето лежи, наистина, малко извън нашия курс, но тъкмо затова бе подходящо за моята цел. Аз знаех, че е известно само на мен и следователно никой друг кораб не би скъсил отшелничеството на моя «каещ се грешник».

— Кога ще пристанем там?

Капитанът проучи ветрилата.

— При сегашния вятър може да се предположи, че ще достигнем временната тюрма още днес преди нощта. Ако ли не, ще кръстосвам пред него до утрото.

— Островът голям ли е?

Капитанът се ухили.

— Голям? Да-а, мисля, че ще дойде малко по-голям от дланта ми.

— Има ли дървета на него?

— Да, видях достатъчно, преди всичко в голямо количество кокосови палми.

— Също и вода в наличност?

— Също. Но, хер, защо се осведомявате толкова ревностно за острова? Може би искате да си поиграете на Робинзон на него?

— Точно това не — засмях се аз. — Но неволно се поставих в положението на един Робинзон и ми се прииска да знам дали нещата на този остров са поносими.

Де да подозирах, че само след късо време ще ми бъде отредено да водя битието на един истински Робинзон, навярно нямаше да ми е до смях.

Оттук насетне събитията се развиха трескаво бързо и сложиха внезапен край на моите блянове за бъдещето. Двамата ласкари и в открито море се бяха проявили като кадърни мъже, но от няколко дни започнаха хич да не ми харесват. По-възрастният от тях, Лидрах, оглеждаше моята Раббадах, когато тя се разхождаше по палубата, с много особени погледи, които ми навяваха размисли. Тя идваше винаги забулена, наистина, ала той във вечерта на своето пристигне все пак беше видял лика й, макар и само за кратко време. Действително не беше за учудване, дето нейната красота бе оказала голямо въздействие и на този прост мъж, но не това ми правеше лошо впечатление и възбуждаше подозрението ми. В неговите погледи се четеше не голо възхищение, а ламтеж, пламенен ламтеж. И странно! Станал веднъж внимателен, аз направих още една констатация. Когато се мислеше за ненаблюдаван, виждах внезапно сегиз-тогиз погледа на Лидрах отправен към мен с такъв израз на враждебност, да, направо с жажда за убийство, че се плашех. Обикновено двамата ми услужваха с почтителност, дори с раболепие. Ето защо това наблюдение толкова повече ме постави в недоумение и ме направи толкова по-подозрителен. Аз реших да държа зорко двамата под око.

В следобеда вятърът полека-лека замря и дори когато по свечеряване малко се възстанови, беше толкова слаб, че движението ни една се усещаше. Въпреки това забелязах преди настъпване на мрака един малък остров да се надига от морската шир. Отидох при капитана.

— Ще спуснете ли лодка да приберете мъжа? — попитах го, докато наблюдаваше острова през далекогледа.

— Не. В тези ширини тъмнилката се спуска толкова бързо, че лодката не би стигнала преди нея до острова и лесно би могла да ни изгуби. И дори и да достигне сушата, може би ще се наложи тепърва да се търси мъжа, а и не можем да знаем какъв дрейф ще имаме и какви непредвидени събития биха могли да настъпят.

— Какво ще правите?

— Ще наредя така да държат руля, че при този слаб ветрец да се носим през нощта към острова и на известно разстояние от него. На сутринта лесно ще намерим мъжа и бързо ще го приберем. Забелязвате ли колко бързо се стъмва? Вечерята е готова. Нека отидем в каютата!

След вечеря вахтата бе оповестена [45] и ние се оттеглихме в спалните кабини. Повече от привичка отколкото от предпазливост щракнах след себе си бравата на вратата. Още не възнамерявах да спя и седнах на стола до леглото. Но не запалих свещ, защото в тъмнината можех по-добре да се отдам на мислите си. Това и обстоятелството, че се държах съвсем тихо, ми спаси живота. Негодяите са ме мислили за потънал в дълбок сън, иначе, аз навярно щях да бъда първият, който щеше да падне тази нощ жертва на смъртоносната стомана.

За кого мислех? Това вероятно не е нужно специално да казвам. Само още няколко дни и «Бахадур» щеше да доплува в Батавия, а аз да пристъпя към олтара с Раббадах под закрилата на холандския флаг. Само още няколко дни! А после? Е, изобщо не ми хрумваше да остана в Ява и да чакам как ще се развие политическата ситуация в Аугх. Това можех също така добре да сторя и в моята родина. С първия холандски или немски ветроход, това бе твърдото ми намерение, щяхме да отплаваме за Зюдерланд. Дали обаче Раббадах щеше да тръгне с мен? По този пункт аз, наистина, още не бях говорил с нея, ала бях твърдо убеден, че ще каже «да». След като все пак веднъж бе осъдена на изгнание, можеше да й е все едно дали страната на нейната прокуда ще се казва Ява или Зюдерланд. И ако за нея въпреки това представляваше трудност да се изсели толкова далеч от страната на своите деди, е, любовта преодолява всичко. И моят сърдечен стремеж щеше да бъде да я накарам да забрави изживените страдания и в лоното на моята фамилия една втора родина дай…

Аз се сепнах в моите щастливи мисли за бъдещето, защото ми се стори, като че долових откъм отсрещната страна, където се намираше каютата на капитана, приглушен вик за помощ. Затаих дъх и се заслушах. Ето… сега отново! Този път мислех, съвсем ясно да съм разбрал гласа на капитана и думата «убийци». Без дълго да се замислям, скочих грабнах от стената сабята и постоянно заредения револвер и се стрелнах към палубата.

Моята каюта се намираше срещу тази на капитана и за да я достигна, трябваше да прекося цялата корабна ширина. Вече вдигах крак, когато вратата на капитанската каюта се отвори и двамата ласкари — веднага ги разпознах на ярката лунна светлина — се появиха на прага. Те също ме съгледаха и спряха при вида ми.

Какво имаха да търсят двамата при капитана? Сега, в този късен вечерен час? Това ми се стори подозрително. Ако двамата крояха нещо лошо, то не биваше да ги допускам да приближат съвсем до мен. Та измъкнах значи револвера и го запънах.

— Какво става при капитана? — викнах през палубата. Лидрах бавно се запромъква към мен и отговори с обичайния си смирен тон:

— Капитанът трябва да е сънувал, сахиб, защото…

— Стой! — пресякох го. — Спри, иначе стрелям!

Лидрах видя проблясващата цев на револвера насочена към себе си и машинално спря.

— Кормчия! — извиках аз високо.

Не прозвуча никакъв отговор. Работата започваше да ми се вижда вее по-загадъчна. Огледах се. Недалеч от мен забелязах да лежи неподвижното тяло на някакъв човек.

— Всички моряци на палубата! — провикнах се сега с цялата сила на гласа си.

Това също бе напразно, то предизвика само едно-единствено движение. Лидрах вдигна ръка. Камата му просвистя насам и ме уличи в лявата ръка. Но тогава вече отекна и моят изстрел и мъжът се срина на палубата, уцелен от куршума в главата. В следващия миг стоях пред Калди; сабята ми проблесна и острието се вряза толкова дълбоко в рамото на ласкара, че той се строполи.

Тогава чух зад себе си шум. Обърнах се рязко. Пред мен стоеше Раббадах с дълга нощна роба.

— Какво става тук? — попита с уплашен глас.

— Не се страхувай, Раббадах! Трябва да се е случило някакво нещастие.

— Какво?

— Убих тези двама мъже тук, защото те поискаха да ми отнемат живота. Но, Раббадах, това не е гледка за теб. Върни се в твоята кабина! На палубата е зловещо. Или всички са избити, или на борда има метеж и хората само дебнат да се оголя.

— Да те напусна? Никога! Оставам при теб!

— Тогава почакай за миг!

Върнах се в моята кабина, донесох лампата и я запалих. После осветих най-напред предпазливо в каютата на капитана. Този лежеше мъртъв на пода, Значи не бях се излъгал и правилно бях разбрал вика. Но все още не можех да си разтълкувам хода на събитията. Не можех да си представя, че двамата ласкари сами, без участието на другите, биха успели да извършат едно дело, което все пак нямаше да им донесе никаква полза. Трябваше да се касае за общ бунт. Но в такъв случай се налагаше преди всичко да се погрижа за моята и сигурността на Раббадах. Тя изглежда хранеше същата мисъл, защото ме улови за ръката.

— Каква опасност за теб! Ела бързо в моята кабина, додето настане денят!

Аз меко се освободих от нея и отговорих:

— Не, Раббадах! Може би някой се нуждае от нашата помощ и би бил изгубен без нас.

Раббадах нямаше как да не ми даде право, ала не съумях да я увещая да се прибере в каютата си. Напротив, тя се държеше плътно до страната ми, когато сега обходих предпазливо цялата палуба. Онова което открих, беше ужасно. При шурвала кормчията лежеше с пронизано сърце. Беше вече почти студен. Очевидно е бил първият, паднал жертва на камата на убийците. Продължих да крача към бакборда, ала не намерих наоколо никого освен мъжа, който най-първо ми бе привлякъл вниманието и който вероятно е бил на вахта. После тръгнах с натежало сърце към люка, водещ надолу към помещението на екипажа. Какво щях да намеря там? Когато блъснах вратата и хвърлих един поглед на слабо осветеното от една газена лампа спално помещение, косите ми настръхнаха. Цялото помещение плуваше в кръв. Това беше гледка, която Раббадах не можа да понесе. С един силен крясък на ужас тя се изскубна от мен и избяга. Не биваше да я последвам, защото първо трябваше да се уверя, че вече не мога да окажа никаква помощ.

Изследването не продължи дълго. Убийците твърде добре бяха постигнали целта си — вече никой от осмината мъже не беше жив. Аз съм виждал някоя и друга потресаваща картина, без при това с мигла да съм трепвал, ала гледката на тези умъртвени по толкова зловещ начин мъже ме ужаси. И до днес си спомням с чувство на потрес онази чудовищна картина. Поиска да ме налегне слабост, ала аз силом се взех в ръце, защото положението, в което се намирахме, изискваше силна воля, цялото присъствие на духа. Започнах да размишлявам. Каква цел може да са имали двамата мъже, като са устроили тая ужасна кървава баня? Това беше въпрос, на който само те единствено можеха да отговорят. Ама пък те бяха мъртви и вече не можеха да говорят. Но бях ли действително толкова твърдо убеден, че в тях вече нямаше никакъв живот? Аз трябваше да добия сигурност. Ето защо избързах обратно на палубата и се завтекох към Лидрах. Той беше мъртъв, очите му се бяха вперили стъклено в пустотата. Но докато се занимавах още с него, ми се стори, като че долавям някакво хъхрене откъм страната, където лежеше Калди. Бързо се упътих нататък и коленичих при него.

Ласкарят беше получил ужасен удар; цялото му рамо зееше и колкото и кратко да бе лежал тук, загубата на кръв беше все пак толкова голяма, че никаква помощ вече не бе възможна. Но той, изглежда, бе в съзнание, защото очите му бяха с израз на разпознаване към мен. Ако исках нещо да узная, то не биваше, виждах това, нито миг да губя.

— Нещастнико, какво сторихте?

Раненият повдигна с немощно движение неувредената ръка и промълви откъслечно и с ломотене:

— Съкровището… искам аз… а Лидрах… иска… бегумата.

Ето какво било значи! С това имах обяснението за зловещото деяние. Но как бяха стигнали до познанието за съкровището на махараджата и откъде знаеха, че моята спътница е бегумата? Аз не бях издал на никого, дори и на капитана, коя е моята придружителка и можех да приема, че тхагите, които бяха пътували с нас до Калкута, също са си мълчали. Сянката на смъртта започна вече да поляга по разкривените черти на умиращия и ако исках да науча още нещо по-подробно, трябваше бързо да питам. С накъсани, все по-отслабващи слова той ми призна всичко. Малко бяха думите, които съумя да изрече, ала аз лесно можах да допълня липсващото.

Двамата братя не били ласкари, както се представиха, а произхождали от Аугх. През нощта станали свидетели как фанзегарът прибрал със своите тхаги съкровището от кьошка в парка и в тях съзрял планът да го обсебят. Тайно последвали носачите и когато открили, че пакетите били отнесени на «Бадая», решението им вече било готово. Избързали по един по-кратък път пред «Бадая» и на следващата нощ се присъединили към компанията ни. С надеждата да им се позволи да пътуват с кораба се представили за ласкари, които нямат друга родина освен откритото море, и сега се връщат от поклонение. Измамата им се удала толкова по-добре, понеже фактически били пътували веднъж по море и усвоили необходимите познания. Вечерта на пристигането им Лидрах видял незабулената Раббадах и от този миг той се стремял не само към притежание на съкровището, но и също така много към бегумата. За наше щастие по време на пътуването по Ганг не им се предоставила възможност да осъществяват своето намерение и техният стремеж сега бил така да уредят нещата, че да могат да тръгнат с нас по морето. И понеже капитанът на ветрохода се нуждаел от още неколцина свестни моряци, то от само себе си станало, че били поканени да участват в пътуването като матроси. Днес, когато островът влязъл във видимост, те поискали да доведат до изпълнение своя мерзки план. Възнамерявали след избиването на целия екипаж да акостират с кораба при острова, да свалят съкровището и бегумата на острова, да пробият плавателния съд, за да потъне, и да изчакат на острова момента, когато ще бъдат взети от някой случайно минаващ кораб, и да могат поне част от съкровището да отнесат на сигурност. По-късно смятали да се върнат за по-голямата част, след като преди туй са се отървали от бегумата, ако започнела да им става твърде неудобна.

Разказът беше изчерпал ранения. Той загуби за късо време съзнание и дишането му ставаше все по-слабо. Вече го мислех мъртъв, но ето че той се полуизправи още веднъж до седящо положение.

Очите му се отвориха широко и се отправиха с трескав блясък в една определена точка, сякаш виждаше някого, когото аз не можех да забележа. И с последни сили и пресекващ глас заломоти:

— На острова… със съкровището… бегумата… да бъде твоя… съкровището… мое… мое… мое.

Силите го напуснаха… той падна възнак в предишното си положение.

Сега, когато знаех всичко, за мен беше важно да използвам промененото положение в наша изгода. Но най-напред трябваше да видя Раббадах. Намерих я в нейната каюта да коленичи на пода със забулена глава. Гледката на толкова много избити беше дошла свръх силите й. Аз пристъпих към нея и притеглих главата й нагоре към мен.

— Раббадах!

И тогава тя сякаш се пробуди от някаква дълбока летаргия. Конвулсивно се вкопчи в коленете ми и силно треперене разтресе тялото й, когато посред хлипане промълви думите:

— Любими мой! Ох, ако бяха убили и теб!

Аз също хич не се осмелявах да си представя ужасното, което щеше да й се случи, ако тези дяволи бяха успели изцяло в намерението си. Погалих я успокоително по меките коси и притиснах една целувка към челото й.

— Бог ме е закрилял! Но е страшно, ужасно!

— Сами сред трупове, в самотното безбрежно море!

— Не се страхувай, моя…

Не успях да довърша изречението, защото бях запокитен с непреодолима сила на пода. И същевременно долових особен скриптящ и режеш шум, сякаш хиляди ръце се бяха заели да разнебитят корпуса на кораба. Бегумата нададе уплашен крясък, а мен ме споходи мисълта за големия, недопустим грях, който бях извършил. Вместо да погледна кормилото, аз бях пропилял скъпоценните минути да измъквам от умиращия неща, знанието на които все пак не можеше да допринесе никаква полза. Междувременно неуправляемият кораб се бе носил по своя път и сигурно нейде в близост на острова се бе натъкнал на риф, Втурнах се към палубата. Велики Боже! Каква безутешна гледка се предложи на моите очи! Точно пред носа на съда се издигаше застрашително една тъмна скална маса, а от двете страни се протегляха каменни бруствери, образуващи своего рода тесен канал, през който корабът бе налетял на острова. За спасението му не можеше да се мисли и трябваше да се нарече цяло щастие, задето вятърът бе духал така слабо, иначе плавателният съд веднага щеше да се разбие при сблъсъка.

Побързах да сляза в трюма и намерих една пробойна, през която водата неудържимо нахлуваше. Дупката беше толкова голяма, че за мен, неопитния, бе невъзможно да я запуша. Според едно приблизително пресмятане, което набързо направих, оставаше ми малкото време до утрото да спася нас и пренеса на острова едно-друго от товара на кораба.

Относно резултата на нашата спасителна операция вече съм осведомил и поради това мога само бегло да го засегна. С мъка спуснах зад кърмата една йола. Най-напред трябваше да бъде спасена любимата и нейното имущество. Докато Раббадах помагаше в пренасянето на всичко, аз свалих колкото може от пакетите в лодката и се спуснах после с възлюбената, за да греба към сушата. Брегът се изкачваше стръмно от водата, но ми провървя при зараждащата се дневна светлина да открия едно място, където удобно съумяхме да пристанем. После се върнах обратно до кораба, за да приключа със спасяването на съкровището и да прибавя към него още някои провизии и други неща, които смятах за желателни или полезни.

Когато пристанах за четвърти път, утрото беше вече толкова напреднало, че човек можеше да различава отделните предмети. Раббадах стоеше на брега и сочеше към един близък шубрак.

— Я погледни, какво е онова? — попита страхливо.

— Там на дървото?

— Да.

Пристъпих колебливо към мястото. И какво да видя? От един як клон на дървото висеше на разсукания край на едно въже човешка глава, а полуизгнилото тяло лежеше на земята. До него имаше нож, непромокаема моряшка барета и редом с разни дреболии се виждаше трудова книжка. Отворих я и прочетох вписаното име.

Стоях пред трупа на изоставения на острова моряк, който не бе понесъл самотата и по този начин й беше сложил край. Там корабът с труповете, тук останките на един самоубиец… потръпнах, като си помислих за нежното същество, изложено заедно с мен на тези страхотии…

Голямото дело успя. По-добре, отколкото бях смеел да се надявам. Аз не знам, наистина, какво би рекъл един корабостроител за произведението ми, но съм изпълнен с чувството, че добре съм си свършил работата.

За да мога по-лесно да владея моя съд, аз го снабдих само с едно основно и едно спомагателно ветрило. Аз добре осъзнавах, наистина, че моето пътуване дори при благоприятен вятър и нищо непредвидено да не настъпеше си беше една безразсъдна дързост, ала така или иначе трябваше да се рискува.

Когато спуснах вчера лодката от стапела, бях съвсем празнично настроен. Вярно, нямах бутилка шампанско да разбия на носи на моя съд, както е обичайно при такива случаи, но не ми се вярва някога някой кораб да е поел в пробното си плаване с по-гореща благословия от моята «Раббадах», когато я изведох с гребане от малкия пристан в близост до колибата ми.

«Раббадах»! Това име и никое друго биваше да получи моята кръщелница. Защото след смъртта си тя беше моят ангел-хранител, без когото несъмнено щях да сложа край на живота си; тя ще ми бъде и ангел хранител в опасностите, чакащи ме в открито море.

Моето първо плаване протече блестящо. Действително аз се придържах благоразумно във вътрешността на пръстена, който рифовете затварят на разстояние половин морска миля около тази част на острова. Толкова близо до брега не можех, разбира се, да употребя платното, но кормилото слушаше и най-лекия натиск на моята ръка, а носът пореше леко и грациозно вълните. В този ден си легнах да почивам с радост и благодарност към Бога.

Тази сутрин изведох моя съд на весла през рифовете и издигнах ветрилото. Обиколих острова от южната и източната страна. Духаше благоприятен бриз и аз направих едно чудесно плаване. Като стигнах при източната страна, свалих платното и насочих лодката към брега. Гладко и бързо летеше барката по вятъра, движена само от греблата, към познатите две скали — единствените сред многобройните коралови рифове, между които една лодка с незначително газене можеше да достигне брега. Това беше опасно начинание, наистина, тъй като аз все още не бях сигурен в моята платноходка, но успях благополучно да премина и няколко минути по-късно извих в подземната галерия, водеща във вътрешността на планината до гробницата на Раббадах. От години, което означава откак йолата на «Бахадур» бе станала толкова пропусклива и прогнила, за пръв път пристъпвах пак към гроба на Раббадах от тази страна.

И сега е времето да поверя на дневника моята тайна. Не знам дали намерението ми ще успее и дали някога ще бъда в положение да пренеса на сигурност съкровището на махараджата. Но дневникът ми може би после ще достигне по някакъв начин до ръцете на-моята фамилия, а тя, само тя единствено трябва да притежава наследството на Мадрур Сингх и Раббадах, което е и мое наследство. На никой друг, който поиска да извлече полза от тези записки, те не биха допринесли благословия, а гибел. Никога и никога не би му се удало да намери съответните две скали, между които е единствено възможен достъпът до съкровището на махараджата. Неговата лодка най-много би се разбила горко върху острите като игли коралови рифове. А че достъпът до моята тайна да стане невъзможен откъм сушата, за това ще имам грижата преди моето отпътуване…

Докато строях нашата колиба, нямах време и също желание да разгледам нашия затвор. Но когато се устроихме удобно, тръгнахме да огледаме нашето малко царство.

Островът не е голям. Но въпреки това не беше толкова лесно да добием обзор над него. Брегът е равен само от страната, където се беше разбил нашия «Бахадур». По-нататък сушата се изкачва към вътрешността постепенно, но постоянно и е обрасла с гъста, почти непроходима девствена гора.

Ние се придвижвахме при нашия пръв излет между гората и южния бряг, който див и прорязан от цепнатини се изкачва на изток до много високо. Бавно си пробивахме път през хаоса от дървесна увивна растителност и скални отломъци. След два часа достигнахме върха. Още няколко крачки и… спряхме стъписано. Под нозете ни се простираше не суша, както бях очаквал, а безмерното море, лежащо на една дълбочина от може би триста метра над нас. Преходът беше така неочакван, че насмалко да получим световъртеж. Накарах Раббадах да остане назад, а аз предпазливо приближих до ръба на издатъка, върху който стояхме. Каквото видях, ме изпълни с изумление. Скалата пропадаше в морето отвесно и гладко като стена. Нито едно място, на което кракът би могъл да намери опора! Само горе при мен ръбът беше малко изветрял и изронен, няколко метра по-надолу обаче започваше шеметно стръмната, обработена сякаш със заглаждащ нож стена, която рязко и отвесно продължаваше до северния край на острова, без да губи висота и стръмнота, и се врязваше под формата на полукръг в сушата. Морската вода в образуваната чрез тази полуокръжност бухта беше напълно спокойна и врязването би представлявало едно великолепно пристанище, ако един пръстен от коралови рифове, започващ от северния край на бухтата й завършващ в южния, не го правеше напълно недостъпно. Вън пред кораловите рифове прибоят беснееше със сила, каквато никога не бях наблюдавал.

Как беше възникнало това забележително брегово образование? Аз намерих само едно обяснение. Нашият остров някога трябва да е бил много по-голям, може би два или три пъти по-голям от сега. Някое мощна земетресение после го беше разделило като с нож по средата на две и морето погълнало едната половина. Един втори земен трус вероятно бе издигнал кораловия пръстен от водите, опасващ сега като верига новообразуваната бухта. Не зная дали науката би се съгласила с това обяснение, но друго аз не знаех, не знам и до днес.

Неочакваното откритие породи у нас желанието да не се връщаме още при нашата колиба, а да продължим пътя си тук по горе, докато не се появи някое непреодолимо препятствие. Но се придържахме на предпазливо разстояние от ръба на бездната, тъй като аз не се доверявах на здравината на почвата. Теренът тук горе се оказа по-проходим отколкото по-надолу; ветрове и бури бяха разделили девствената гора и поради това можехме бързо да напредваме. Оказа се, че отвесното пропадане фактически достига до северния край на острова. Никое човешко същество не беше в състояние да се спусне оттук и също така малко би се осмелил най-дръзкият алпинист да изкатери от долу стените, накамарени една връз друга от гигантска сила до шеметни висоти.

Бяхме тръгнали от нашата колиба в късно утро, а когато достигнахме северния край на острова, слънцето стоеше още високо в небосвода. Раббадах се беше уморила, така че си позволихме един час почивка, при което си изядохме взетите провизии. Сега имахме достатъчно време да се върнем по пътя, по който бяхме дошли. Но тъй като по мое пресмятане спускането покрай северния бряг беше по-кратко, решихме се на него. И не се разкаяхме за решението си. Вярно, бяхме задържани доста често от повалени от бурята дървесни исполини, изцяло оплетени от увивни растения, но все пак се придвижвахме по-лесно отколкото при изкачването заранта, и слънцето още не беше се спуснало прекалено ниско на запад, когато каталясали до смърт, ала щастливи и доволни, видяхме при една извивка на брега пред нас да лежи нашата колиба.

Тогава аз не подозирах, че откритието на деня ще се окаже подпомагащо за сегашните ми планове.

На следващия ден се осмелихме, въоръжени с компас, да проникнем в девствената гора, за да се запознаем и с вътрешността на острова.

Това, което видяхме, всъщност не заслужава квалификацията «девствена гора». Аз отдавна бях направил наблюдението, че островът по-рано трябва да е бил обитаем. Саморазбираемо островитяните не са оставили гората, включена към жизнените им условия, в нейното първично състояние. Но оттогава бяха минали много, много години и буйната увивна растителност бе взела такъв превес, че буквално трябваше с нож да пробивам път. Раббадах крачеше плътно зад мен и ми съкращаваше времето със своето весело и детинско бъбрене. Но аз чувах само половината от нейните приказки, защото работата ангажираше цялото им внимание и потта се търкаляше на едри капки от челото ми.

Но ето че из един път спрях. Бях чул нещо, което не можех да очаквам на това място. Досущ ми се стори, като че на известно разстояние някой пееше. Да, наистина! Това беше пеене, не само някакво изкрещяване! И певецът разполагаше с изключително мощен глас. А какво пееше? За мое удивление оня караше цяла октава на тоновата стълбица нагоре и надолу, и то няколко пъти едно подир друго.

Улових Раббадах за ръката.

— Чуй, какво е това? Означава ли все пак, че не сме единствените хора на острова?

Раббадах весело се разсмя.

— Това не е човек, а маймуна.

— Маймуна? Невъзможно! Една маймуна не би могла да изпее музикалната гама и то напълно сигурно и безпогрешно.

— Аз не зная какво е музикална гама, но тези тонове са ми много добре познати. Те произхождат от унгкото. Моят брат донесе веднъж от Ява едно такова животно. Това беше голяма рядкост, защото унгкото е извънредно плашливо и не може лесно да се улови. За съжаление то скоро умря — не можа дълго да понесе пленничеството.

Тези думи възбудиха любопитството ми във висша степен. Исках да видя забележителния певец и се блъсках и борих известно време с доста гъстия тук подлее към посоката, от която звучеше песента. Напразен труд. Животното трябва да бе забелязало приближаването ни, понеже се изтегли пред нас, както долових по звука и внезапно престана, надавайки остър крясък, да пее. И ние останахме с пръст в уста.

Но трябва да спомена, че по-късно аз многократно имах възможност да наблюдавам животното. Виждал съм понякога цяло стадо вкупом. Унгкото достига височина приблизително метър и притежава малка кръгла глава, обрамчена от венец гъста козина. То се отличава с необикновено дълги и тънки ръце, които достигат при изправено положение на животното до земята. Аз често правех по-късно опит да пипна някое от животните, за да опитам да го опитомя. Но никога не ми провървя да стигна по-близо от сто крачки.

Този пръв път не мернахме унгкото в лице, наистина, но в замяна пък направихме едно друго откритие. Бяхме проникнали по моя оценка приблизително три мили навътре в гората и аз здравата се бях наситил на мъчителното напредване, когато дърветата из един път се разстъпиха. Гората пораждаше впечатление, че по-рано тук е имало поляна. Докато проследявах тази мисъл, Раббадах нададе вик и посочи с ръка странично напред, където на известна отдалеченост видях да надзъртат през дърветата зидове. Приближихме любопитни и бяхме немалко сащисани, когато съгледахме крупните, следствие употребената порода скала още добре запазени останки на един храм, който според планировката и стила фрапиращо напомняше храма в гората на Аугх. Приликата беше така поразителна, та си помислих, че в следващия миг аха-аха ще пристъпи иззад някой ъгъл фанзегарът. Раббадах се чувстваше също като мен. Тя сграбчи ръката ми и се заозърта страхливо на всички страни, но никакъв тхаг не тръгна с гол нож към нас и никакъв звук не наруши горската тишина.

Когато Раббадах преодоля уплаха, ние предприехме изследване на постройката. Закрачихме през аркадата към вътрешността на храма. Беше посветен на Шива, както схванах от лингама [46], символа на бога, който намирах изсечен по различните колони. Целокупността в своята самобитност и запустялост оказваше върху мен по-голямо въздействие отколкото върху Раббадах, чийто мисловен свят стоеше много по-близо от моя до това свидетелство за една залязла култура.

Улисани така в разглеждане, ние навлизахме все повече във вътрешността на храма. Тъй като светлина можеше да прониква само от входа, при нас цареше дълбок сумрак. Тъкмо бяхме достигнали мястото, съответстващо на онова в храма край Аугх, зад което бе скрито тайното стълбище. Повече от любопитство отколкото с надеждата да имам някакъв резултат, аз натиснах твърдо с ръка каменната плоча и бях повече изплашен отколкото изненадан, когато плочата действително поддаде на натиска и изчезна навътре. Раббадах изкрещя високо от изненада. Пред нас зейна една тъмна дупка, в която можеха да се различат няколко стъпала, само че този път те не водеха нагоре, а надолу.

Любопитството ме подтикваше веднага да проуча загадката и да проникна зад тайната. Ала устоях на изкушението. Ние нямахме свещ, а без светлина би било опасно начинание да слизаме надолу. Колко лесно можехме, незапознати с обстановката, да се сгромолим в някоя бездна. Та отложихме, значи, много доволни от днешната работа, по-нататъшното разследване за другия ден и се върнахме.

През следващия следобед бяхме отново на мястото с един корабен фенер. Изпървом се вървеше стръмно надолу. Стъпалата бяха доста сухи и малко пострадали, така не бързо напредвахме. Трябва да бе паднала здрава работа при изсичането на тези стъпала, защото по моя преценка, когато стигнахме долу, бяхме поне петдесет метра под руините и се намирахме вероятно на едно равнище с морската повърхност Долу ходникът продължи безкрайно дълго, додето внезапно се разшири и образува едно просечено в скалата сводесто помещение, в което имаше място може би за сто човека.

За каква цел бе служила тази зала? Не съществуваше ни най-малък признак, от който човек да може да заключи нещо за първоначалното му предназначение: то беше напълно голо. От другата страна ходникът продължаваше в същата посока — на изток, както показваше компасът.

Бяхме изминали навярно три километра, а въздухът все още не беше се влошил забележимо; той беше сух и добър за дишане. Но сега долових едно влажно течение, а след може би петстотин крачки няколко стъпала водеха надолу и когато осветих с фенера, проблесна нещо като вода. Казах на Раббадах да спре и предпазливо слязох до ръба. Това явно бе канал, който се присъединяваше странично към ходника. А когато се наведох напред и проследих с очи посоката на канала, видях на далечно разстояние една ярко светлееща точка. Вече знаех къде съм: ярката точка представляваше очевидно излазът на галерията. Но къде излизаше? Естествено нийде другаде освен на източния бряг. Защото като премислих пътя, който ни бе довел до това място, друго обяснение не беше възможно.

Изкачих стъпалата и се обърнах към бегумата.

— Раббадах, не можем да продължим. Оттук един канал води право към морето.

— Към морето? — попита тя удивено. — Кой бряг може да е това?

— Източният, който завчера видяхме отгоре.

— Източният? Това не е възможно. Той все пак би трябвало да е много по-далеч.

— Заблуждаваш се. Вземи предвид, че преди два дни вървяхме нагоре и имахме да минаваме през много препятствия. Това естествено задържа и води лесно до заблуда по отношение действителното разстояние.

— В такъв случай пътят, който днес изминахме, е най-пряката връзка между нашия дом и източното крайбрежие?

— Да. При предпоставката, че съществува необходимост често да навестяваме брега.

— Но за каква цел може да е служило цялото това устройство? Ти нали си на мнение, че каналът, понеже островът е бил много по-голям, притежава само част от някогашното си измерение? Все пак ще да е било една безкрайно мъчителна работа да се изпълни едно такова съоръжение и то трябва да е касаело някоя важна цел.

— Така мисля и аз. Вероятно цялата работа е свързана с жертвената служба на жреците на Шива, които благодарение на този канал са можели незабелязано да влизат и излизат от храма. Може би е бил използван и за тайното премахване на противни личности, за чието изчезване са набедявали после бога.

Като една по-нататъшна загадка ми изглеждаше природният феномен, който бе имал за последица унищожението поне на половината остров. Беше си все пак една забележителна игра на природата, дето земетресението беше премахнало напълно едната половина, докато другата не показваше никаква забележима следа от катаклизма. По целия път през ходника не бях забелязал нито една-едничка цепнатина или пукнатина, която да намеква за труса на земната кора. Природното явление трябва да е действало със силата на могъща брадва, отсичайки гладко едната част на острова и оставяйки другата напълно недокосната.

Тук долу сега-засега нямаше какво повече да търсим и ние се върнахме по същия път през ходника и през сводестата зала обратно горе…

В същата тази зала положих за вечен покой моята Раббадах.

Как ме споходи толкоз бърже нещастието? Аз нямам желание да разчовърквам и разкървавям отново старите рани. Ето защо ще кажа без много приказки: тя умря от носталгия. Никакво доказателство за любов от моя страна не успя да я накара да забрави пламенния чар на нейната индийска родина. Не че влечението й към мен се бе намалило или пък ориста й, сравнена с по-раншния разкош, бе станала непоносима. Тя беше като някое цвете, което може да вирее само на родна земя, и посадено в друга почва, бавно повяхва.

При нозете на Раббадах положих след осем години съкровището на махараджата — три пълни лодкови товара. Тук ще си остане то, додето някоя добра съдба доведе при него онзи, за когото е предназначено — някой от моите братя. Или ще пропадне ведно с острова! Никое чуждо човешко око не бива да го съгледа и се опие от неговия блясък.

Но да допуснем случая, че аз умра по-рано, или островът влезе във владение на някое държава? Ще бъде ли тогава съкровището действително съвсем сигурно скътано? От страна на сушата — може би, защото никой не би могъл да знае нещо за камъка, който води към подземната сводеста зала. Но дали също откъм страната на водата. През следващите седмици бях истински воден плъх. Отсякох известен брой дебели колкото ръката ми фиданки, които пренесох под земята и свързах в малък, но товароспособен сал. С него обиколих навярно десет пъти бухтата при източния бряг, което не представляваше някаква опасност, понеже водата във вътрешността на кораловия пръстен беше напълно спокойна. И намерих, че не би могло да има по-добър пазач за моето съкровище от тези скали и прибоя, изливащ разпенени вълни върху тях. Аз може би сто пъти напусках сала и мерих дълбочината на водата при скалите; изброих и прегледах всеки отделен риф от северния до южния край и добих убеждението, че на едно, но само на това единствено място бе възможно човек да преодолее прибоя и да се добере до бухтата, и то само с лодка, имаща много плитко газене. После спуснах във водата лодката на «Бахадур» и опитах да вляза откъм морето през входа към залива. Удаде ми се, макар за минута да имах чувството, сякаш нахълтвам в пъкъла. Но никоя сила на света не би могла да ме принуди да направя опита и на друго място. Това би означавало да предизвикам Бога!

През двадесет и трите години пленничество аз станах мрачен човек. Но съхраних вярата си в Небесния водител на човешките съдби. И в мен се таи някакво предчувствие, че доброто Провидение ще изпреде една нишка, която да води от дома на моите предци до този самотен, забравен остров. Дано това, което имам още да казвам, допринесе благословия на моите близки!

Аз не мога и не бива да опиша пътя, водещ през храма до съкровището на махараджата. Тогава всеки непознат, в чиито ръце попаднат записките ми, би го имал под ръка и би вдигнал съкровището. Само един-единствен достъп съществува до сводестата зала, и то от морската страна; откъм сушата при моето заминаване такъв вече няма да има. А двете скали, между които единствено води пътят към галерията, може да намери само някой от моята фамилия.

В семейството ми се помни едно съдбоносно събитие. Аз не намирам нужда да го засегна по-подробно. Онези, които касае, си знаят за какво става дума. Тази фаталност е свързана с едно число. Аз знам, че сред членовете на моята фамилия никога не се говори за тази фатална случка, следователно толкова по-малко би била спомената пред някой непознат. И по тая причина съм убеден, че съобщението, което сега ще направя, не би ползвало никого, който не принадлежи към моята фамилия.

Ако моите записки стигнат до своето предназначение — аз го схващам да попаднат в ръцете на някого от братята ми, то нека той съблюдава следното: Да извади от въпросното число тридесет и шест и да раздели остатъка на сто осемдесет и три! Полученото число определя скалата, зад която, отчитано от север, може да се преодолее прибоят. Заблуда не е възможна, защото скалите образуват един почти математично точен полукръг, чиито отделни брънки ясно се набиват на очи по време на отлив.

Тази алюзия е напълно достатъчна за онзи, който единствено трябва да наследи съкровището на махараджата. Нека никой друг не се реши на риска да прибере скъпоценностите. Сто на едно съм убеден, че прибоят ще го погълне.

С това аз поверих тайната си на моя дневник… и след осем дни ще съм в открито море…

Заровете са хвърлени — аз разкъсах оковите и плавам с чудесен попътен вятър в гърба на изток… към свободата. Моето корабче в последните двадесет и четири часа отлично оправда очакванията. Почти имам чувството, че то долавя моите мисли и желания — така драговолно се подчинява на управлението. Вятърът духа с равномерна сила, така че мога да се осмеля да притегна здраво шкотите [47] и да освободя по тоя начин двете си ръце. Искам да използвам свободното време, за да доведа до завършек записките в дневника.

Та вчера значи застанах за последен път при ковчега на моята Раббадах. Чувствах се в приповдигнато настроение, ала въпреки това сбогуването не беше леко.

«О, Раббадах, ти беше слънцето на моя живот! Как те обичах! Как все още те обичам! Всеки ден до мен ти ми се струваше като един скъпоценен, незаслужен дар. Ти, бегумата, почитана и боготворена някога от хиляди, беше спрямо мен само една жена — всеотдайна, вярна и покорна. Но никога по-покорна както в деня, когато, сгушена в мен, ми каза: „Любими, разкажи ми за твоята вяра! Аз бих желала да я познавам и… да се науча да я обичам, както я познаваш и обичаш ти.“ После ме погледна очаквателно. О, Раббадах, целувката, която тогава ти дадох, беше само един слаб израз на радостта, изпитана от мен при тези думи. После ти стана прилежна, любознателна ученичка. Никога някой мисионер не е имал един по-внимателен, по-старателен слушател. А кръстът, който врязах над твоя ковчег в стената на сводестата зала, беше без украса и скромен, наистина, но и най-велелепният паметник от мрамор, издигнат над гроба на някой толкова лоши християни, трябва да се преклони пред непресторената, хрисима детинска вяра, с която ти служеше на твоя Бог. О, моя Раббадах, грамадният букет от цветя, които положих за сбогом при твоите нозе, ще повехне като всеки от хилядите, дето ежедневно берях за теб, ала споменът за теб никога няма да избледнее в моето сърце; мислите ми ще кръжат около твоя гроб всеки ден, който Бог още ще ми дари, и моето последно дихание ще бъде една благословия за теб, моя обична, незабравима кралице!» Такива ми бяха мислите, преди с един последен тъжен поглед да си взема сбогом… надявам се, не завинаги. Аз се върнах в храма. После натъпках в една дупка, която предния ден бях изкопал в стената в непосредствена близост до отвора към стълбището, всичкия си, вече не кой знае колко голям запас барут. След като бях стъкмил и запалил възпламенителния фитил, аз бързо се отдалечих на открито. Когато експлозията последва и можех да приема, че барутният дим се е разнесъл, се върнах обратно. Можех да бъда доволен от разрушителното дело, което бях извършил с вътрешна неохота. Цялата задна стена на храма се беше срутила и образуваше една исполинска грамада развалини — достъпът до сводестото помещение беше препречен.

Бях избрал времето за последното посещение при гроба преди сипване на утрото, защото исках да използвам за отплаването свежия бриз в първите часове на деня. Когато слязох при лодката, която лежеше на котва в бухтата готова за отплаване, небето тъкмо зарозовя. Ден преди туй бях приготвил всичко за отпътуването. Един голям куп кокосови орехи и хлебни плодове лежеше добре наместен при ахтерщевена, а отпред бях прикрепил с въжета бурето с питейната вода, за да не може да го смете през борда евентуална връхлитаща вълна. Хвърлих още един изпитателен поглед на обшивката и кормилото и се отблъснах от сушата. До рифовете си служех с веслата. Но когато оставих прибоя зад себе си, вдигнах платното. С половината вятър се плъзнах покрай брега на юг. Очите ми се приковаваха към всяко място, а толкова много от тях бяха свързани с някакъв спомен. Най-дълго обаче се застояха по планинския склон, където скрит зад дървесата се издигаше храмът на Шива. Сбогом, Раббадах, любима съпруго! Сбогом и на теб, тъмничарю мой, обиколен от прибоя! Ти ми ограби двадесет и три години от моя живот, ала аз ще си спомням без горчило за теб.

Когато южният край остана зад мен, обърнах плавателния съд и свих голямото платно. Вятърът духаше, отгатнал сякаш моето желание, точно от югозапад и аз правех добро плаване. След два часа изчезна в морето и последното мъгляво петно от моя остров… бях сам, една нищожно малка прашинка върху безкрайната морска шир.

Часове наред аз сериозно се бях съвещавал със себе си дали да взема с мен дневника, или да го оставя на острова. Потънеше ли с мен, то беше изгубен, докато ако намерението ми успееше, нямаше да може да ми окаже никаква заслужаваща да се спомене услуга. Напротив, оставех ли го в колибата, то може все някога, макар и след години, на острова да стъпят хора, които да го намерят и предадат на моето семейство. Но накрая все пак реших, противно на всякакъв разум, да го взема със себе си. Сякаш нещо като вътрешен глас ме посъветва за това и ми прошепна, че при мен той ще е по-добре скътан отколкото на самотния остров. Бъдещето ще покаже дали съм имал право, като съм се вслушал в този глас.

Ако вятърът се задържи както в последните двадесет и четири часа, то се надявам до четири дни да стигна до някоя точка от крайбрежието на Ява. Но може и още преди туй да срещна някой кораб, който има същата цел като мен и който да помоля да ме приеме. През първите два-три дни, разбира се, не бива да се надявам на такава възможност, додето не се намеря в оживени води.

Аз приключих с миналото и моите мисли пребивават постоянно в бъдещето, което си рисувам с бляскави краски. Нося със себе си една малка торбичка перли. Те ще стигнат за закупуването и на най-красивата яхта. Повече не пожелах да взема от съкровището на махараджата най-вече защото не би било лесно да укрия нещата от алчни очи. Ако щастието ми се усмихне и достигна бреговете на Ява, най-първата ми работа ще е да се превърна в цивилизован човек. После ще се огледам за някой подходящ съд и сетне… но може би е по-добре да не кроя прекалено много планове за бъдещето. През всичките тези години преживях толкова много разочарования, че имам всички основания да очаквам малко от настоящето и много по-малко от бъдещето.

Вятърът започна да се усилва и с по-нататъшното писане се свърши, защото сега трябва да насоча вниманието си към други неща. На добър час в по-нататъшното си пътуване, гордо мое корабче! Лети, моя «Раббадах», и ме носи към свободата и щастието!…

Как да опиша с кратки думи страшното, което вчера се случи? Аз се сгромолясах от небето на моите въжделения в една зловеща преизподня и се намирам в ужасно положение. Цялото мачтово съоръжение отиде през борда, всичките ми провизии и бурето с питейната вода лежат на дъното на морето, греблата са отнесени, кормилото е строшено — всичко в промеждутъка на един час. Аз съм изгубен, ако не дойде някое непредвидено спасение…

Както внезапно връхлетя днес по обяд стормът, така и рязко утихна. Вълните се загладиха и слънцето си пече все така жарко и се отразява в морето в хиляди играещи в преливни отблясъци образи.

Вятърът се обърна и сега духа от юг, от жадуваната страна. И моето корито — друго име съдът не заслужава, макар корпусът му да не е пострадал — се клатушка безпомощно по вятъра на север. От гребната пейка стъкмих едно временно кормило, с което се мъча да държа по вятъра лишената от весла лодка.

Де да не бях сам в нещастието! Тогава нещата нямаше да стигнат толкова далече. Но първата връхлитаща вълна наемете припасите ми и напълни лодката наполовина с вода и докато се мъчех да изгребвам с помощта на един издълбан кокосов орех нахълталата вода, пристигна втора вълна и отнесе мачтата заедно с вързаното за нея буре с вода. Беше чудо, дето лодката не се обърна, ала всичко, що не беше занитено или заковано, изчезна във вълните.

Защо ли ужасната съдба не приключи с мене? Една бърза смърт във вълните би била сто пъти по-поносима от дните, които ме чакаха. Без всякакви ядивни продукти и вода за пиене съм предоставен на бледия призрак на глада и жаждата. Добри Боже, какви са ти плановете с мене? Ако ще трябва да загина, защо не ме остави да умра, когато — колко често! — лежах разтърсван от треска в моята дървесна колиба? Може би твърде малко съм страдал през всичките години, та ми даваш да изпия и тая чаша, която е по-горчива от всичко предшестващо?

Умората се кани да ме надвие. Ще си легна да поспя един час, но преди туй ще вържа кормилото, за да не излезе плавателният съд от правата посока. Вятърът е спокоен — мисля, мога да рискувам. А ако междувременно смъртта ме изненада в някоя форма, какво вреди това? По-дълго от четири дена без храна и вода и бездруго не бих могъл да издържа. Ами после какво?…

Минаха четири дни, четири безкрайно дълги, ужасни дни! Курсът е все още същият; движа се на север, бавно, но непрестанно на север, както сочи компасът, който за щастие още нося в джоба. За да използвам слабия бриз, скалъпих от куртката и парче от планшира едно ново ветрило. При неговия вид някой непричастен би го напушило смях, ала то ми изпълнява добра служба, поне докато вятърът духа от юг. Защото в севера, макар и на стотици мили отдалеченост, ще опитам да подиря бреговете на Суматра. Жив, наистина, без чужда помощ не бих могъл да ги достигна, но нали е възможно да бъда забелязан от някой кораб, пресичащ курса ми. По мои сметки аз постепенно ще се доближавам до оживени води.

Само че колко дълго още мога да издържа? Вече се намирам в състоянието, в което гладът престава да се усеща, защото това чувство е изтласквано от една палеща, разяждаща жажда. Трябва с всички сили да се браня срещу пълната апатия, която иска да ме овладее. Клепачите ми имат сякаш тежестта на олово, през артериите жарее течен бронз, а ларинксът ми е така пресъхнал, че не съм в състояние думица да изрека. Когато пробвах веднъж да изговоря една сричка, колкото да установя дали гласът ми е хрипав, имах чувството, че този звук ще ми пръсне гърлото. Когато поискам да мисля за родителите и братята вкъщи в далечното отечество или за Раббадах, или поискам да събера мислите си в молитва, то не става — мозъкът ми ври. Чудя се на самия себе си, дето мога да нанасям тези слова на хартията, макар усилието така да тласка кръвта ми по артериалните съдове, че ме болят и отказват да вършат службата си.

Аз копнея за нощта, която ще ми донесе поне няколко часа сън и облекчение. И копнея за една друга нощ, от която няма пробуждане. Колко ли дълго още ще се бави тя? И колко дълго ще мога да държа далеч от себе си призрака на умопомрачението, което алчно опъва пръст към моя мозък? Боже в небесата, моля те само за една милост, ако друга не желаеш да ми окажеш. Предпази ме от отчаянието!…

Осем дни… или десет, все на север… не мога повече… никакъв кораб… огън във вените… родители… братя… сбогом… Бог… Раббадах…

КАРЛ МАЙ