Островът на скъпоценностите

1. «Тигър»

По курса от Калкута към Кота Раджа плаваше под ветрила един съд. Той беше спретнато построен тримачтов кораб, който носеше под шприта и на кърмата изписаното със златни букви име «Тигър». Облеклото на екипажа удостоверяваше, че корабът служеше за военни цели, макар някои дреболии по конструкцията и такелажа да навяваха предположението, че не е бил построен за тази цел.

Понастоящем командващият, един все още пъргав морски вълк, стоеше на квартердека и гледаше нагоре към вантите, където един от мъжете бе увиснал с далекоглед в ръка и поддържаше зорко наблюдение.

— Е, Петер, виждаш ли нещо от сушата?

— Не, комодоре, засега нищо не се забелязва. Ние сме още твърде далеч от сушата и слънцето ни блести в очите.

— Разбира се, ти си прав, Петер. Следи добре и ми докладвай, ако забележиш нещо необичайно!

Фалкенау — благосклонният читател сигурно е отгатнал, че той беше комодорът — се извърна, закрачи по задната палуба и влезе в рубката на кормчията. Този беше истински исполин по фигура и би бил страшен, ако грубовато-добродушният израз на неговото лице не смекчаваше впечатлението от неговата персона.

— Е, кормчия, как е? Получихте ли в Калкута добри новини от вашите?

— Благодаря, комодоре! Моите са в добро здраве. И момчето се справя. Въпреки младостта си вече стигнало до флотски лейтенант.

— Наистина ли? Е, тогава моите най-добри благопожелания за едно такова момче, кормчия! Кога го видяхте за последен път?

Една сянка прелетя по чертите на исполина.

— Аз така и още не съм имал възможност да го видя, комодоре!

Фалкенау отстъпи учудено крачка назад.

— Какво казвате? Още изобщо не сте го виждал? Не си ли прекарвахте отпуска редовно вкъщи?

— Та тъкмо там е работата, я — рече кормчията с нотка на тъга в гласа. — Когато аз съм хвърлил веднъж котва у дома, момчето няма отпуск. А когато то си е издействало някой път четиринайсет дена, то аз, неговият баща, гарантирано плавам в открито море.

Тези думи бяха произнесени с такава комична сериозност, че Фалкенау беше принуден да се засмее.

— Защо не сте подал молба синът ви да бъде преместен на «Тигър»? Херцог Макс щеше да зачете прошението, понеже вашият син е храненик на майор Хелбиг.

— Вижте, комодоре, не бих могъл да прося за сина си. Моето момче трябва само да си намери курса. То не бива по-късно да каже, че все някой друг го е пилотирал в пристанището.

— Кормчия, това разбиране ви прави чест. Но ако някой друг уреди тая работа, примерно аз, това навярно ще ви устрои. Или не?

Очите на кормчията просветнаха.

— Буря да отнесе Марса и Брама… прощавайте, комодоре, исках да кажа, за мен би било радост и то каква, моят единствен син да е при мен.

— Е, добре, аз няма да изтърва от очи работата. Но я кажете, как е майката на момчето? Нали се оженихте за нея? Поне знам, че бяхте твърдо решен.

Физиономията на кормчията тутакси помръкна пак.

— Действително го имах на ума си, а и сега още. Ама работата е чепата.

— Чепата? Да не би тя вече да не ви желае?

— Точно това не. Но нейният мъж е още жив, а пък религията й запретява при тези обстоятелства да вземе на влекач друг съпруг.

— Това наистина е лошо. Значи мъжът й е още жив?

— За жалост! — даде за отговор кормчията с похвална откровеност. — Той е опандизен за десет години, които наскоро изтичат. После ще е свободен и отново ще опита да хвърли котва до жена си.

— Но тоя път сигурно ще остане на сух док, а?

— Това ми се ще да мисля. Нека оня посмее макар и само с пръст да я побутне и ще се запознае с кормчията Балдуин Шуберт! Така ще го взема между пестниците, та ще си помисли, че чува ангелите в небето да пеят.

Кормчията се беше разпалил и навярно щеше още дълго да продължи в тоя тон, ако Фалкенау не беше отклонил разговора.

— Какво ще кажете за нашето плаване, кормчия? Великолепно, нали?

— Великолепно, комодоре! Това е един от най-красивите курсове, по които съм плавал. От бурята при ширината на Цейлон имаме море, гладко като паркета на дамски салон.

Комодорът се усмихна.

— Че стъпвал ли сте пък някога на паркета на някоя дама?

— Ами, разбира се. В къщата на майор Хелбиг, който има три сестри.

— И как ви понесе историята?

— Зле, комодоре, твърде зле! Казвам ви, чинеше ми се все едно съм някой утлегар [48], от който очакват да затанцува по здраво опънато въже, без да се наклони.

Фалкенау се разсмя.

— Това действително би било дръзко искане. Впрочем когато пишете пак до къщи, поздравете от мен близките си и също Хелбигови!

— Благодаря, комодоре, на драго сърце ще го сторя. Но стой! Трябва ли и трите сестри на майора да поздравя?

— Вие да не би да мислите, не?

— Аз ви съветвам да не го правите.

— Защо? Защото всяка от трите шалупи веднага ще си помисли, че искате да прилегнете борд до борд с нея, а после ще ви бъде трудно да отведете плавателния си съд.

— Така го мислите вие, кормчия. Но за мен не съществува никаква опасност, тъй като аз вече здраво съм хвърлил котва.

— А, да де, вярно! Ама и аз съм си една акула, дето ги дрънкам такива дивотии. Та нали вие вече си имате една женичка, по-мила от която не мож’ намери.

— Действително, кормчия! Та значи поздравете и дамите от мен! И още едно: Така планирайте следващия си отпуск, че да можете да видите веднъж най-сетне сина си.

Фалкенау си тръгна, оставяйки кормчията насаме с неговата радост.

Едва бе стъпил комодорът на квартердека, то от наблюдателницата прозвуча:

— Лодка ахой!

— Къде?

— Север-североизток.

— Ветроходна?

— Не, гребна.

Гребна лодка в открито море и на такава отдалеченост от сушата, това не можеше да не направи впечатление.

— Колко гребци?

— Не знам. Разстоянието е още твърде голямо.

Точно тогава дойде на палубата боцманът. Това беше Каравей, известният ни от по-рано циганин.

— Боцман!

— Комодор!

— Я ми донесете далекогледа от каютата!

Каравей тръгна и скоро се върна с желаното, Фалкенау го разпъна и насочи към указаното място.

— Правилно! Гребна лодка, както сега може да се различи, с двама гребци. Какво ще кажете за тая работа, боцман?

— Корабокрушенци от някой пострадал кораб.

— Така мисля и аз. Но стой! Лодката май е извърната от нас. Това ми се струва подозрително. Ако бяха корабокрушенци, нали щяха да държат курс към нас. Те трябва отдавна да са ни забелязали, защото слънцето им стои в гърба. Я погледнете и вие през стъклата, боцман!

Каравей откликна на подканата на комодора.

— Правилно, комодор, те не искат да знаят за нас.

— В такъв случай явно имат причина да ни се разкарат от пътя. Ще ми се да ги поогледам по-отблизичко. Или вие не сте на това мнение, боцман?

— Както желаете, комодоре! На мен работата също ми се струва крайно подозрителна.

В следващия миг по дека прозвуча заповедта на Фалкенау:

— Момчета, приберете шкотите!

Командата беше мигновено изпълнена.

— Маат! Север-североизток!

«Тигър» описа лека дъга и вятърът, който сега идваше откъм кърмата, легна напълно в платната, така че корабът почти удвои скоростта си. Не след дълго лодката можеше да се различи и с просто око.

— Честна дума, такова чудо още не ми се е случвало — рече след известно време Фалкенау, който държеше тръбата непрекъснато насочена към лодката. — Единият гребе, сякаш има пъкъла подире си, а другият държи ръцете си в скута и нито даже се оглежда, като че хич не му пука за цялата история. Ако тук не се крие някоя дяволщина, нека не съм комодор на тоя добър кораб. Боцман, я по-добре повикайте няколко души! Човек не може да знае дали си нямаме работа с някои много опасни обесници.

Каравей даде необходимите заповеди и после всички напрегнато зачакаха. Лодката бързо приближаваше, ала пасажерите не промениха своето поведение — единият гребеше с всички сили, а другият седеше неподвижно като восъчна кукла. Комодорът поклати глава.

— За Бога, типовете трябва да са откачени, иначе щяха барем да осъзнаят, че е жалко за всеки веслен удар, който правят.

— Разрешете, комодоре — забеляза Каравей, — двамата хич не ми изглеждат толкова откачени. На мен ми се струва, че те само искат да спечелят време.

— Може и тъй да е — даде му право Фалкенау. — Но оня на кормчийската пейка за мен е загадка. Даже си мисля, че чете книга. Това трябва наистина да е най-увлекателният роман, който може да се намери, защото мъжът ни най-малко не се оставя да бъде смутен.

«Тигър» сега беше съвсем близо до двамата и Фалкенау нареди да свият платната. Работата беше така сръчно изпълнена, че корабът спря на няколко дължини пред гребната лодка, полюляван само от вълните. По същото време наблюдателите от тримачтовия видяха как мъжът при руля се изправи и скри в пазвата си някакъв предмет. В същия миг другият изтегли греблата.

Цялото облекло на двамата мъже се състоеше в нещо като риза, която достигаше до глезените им и имаше по ръкавите няколко знака; като колан им служеше една проста връв. Фалкенау веднага се ориентира къде е.

— Аха, престъпнически ризи! Имаме си работа с бегълци, офейкали вероятно от Андаманите. Нека видим какви лъжи ще ни надрънкат.

Той се наведе над релинга и попита на английски двамата мъже, гледащи нагоре очаквателно, но не и изплашено:

— Откъде идвате?

По-дребният от двамата, на вид по-надарен от спътника си, беше потиснал един могъщ ужас при прочитане на кърмата името «Тигър». Той беше слушал за този кораб и знаеше, че принадлежи на норландци. Но се овладя, така че вълнението му би се изплъзнало и на най-внимателния наблюдател. Сега всичко зависеше от това дали на палубата се намираше някой, който го познаваше; в този случай беше изгубен. Той добре забеляза също погледа, хвърлен от комодора на облеклото му и осъзна, че ще е най-добре да се придържа по възможност по-близо до истината, макар естествено да не можеше да му хрумне да назове истинското си име. С един бърз поглед прелетя лицата на мъжете, облегнали се на релинга и като не съгледа нито едно познато сред тях, отговори с облекчение:

— От Андаманите.

— Така си и помислих. И накъде се каните да идете?

— Към Кота Раджа.

— Това също го очаквах. С каква цел?

— Господине, спестете ни отговора! Личи ви, че и бездруго знаете, че сме бегълци.

— Тъй, личи ви, а? Ти си май разтропан момък. Защо бягахте от нас?

— Защото не знаехме какъв флаг носи корабът ви. Можехте да бъдете и англичани.

Фалкенау се засмя. Разговорът с двамата му доставяше удоволствие.

— Значи от англичаните имаш голям страх, а от нас, напротив, не. Какво сега, ако малко ви пленим и предадем на англичаните?

— Господине, ние нищо не сме ви сторили.

— Това знам — ухили се Фалкенау. — Е, искам открито да ви кажа, че според моето мнение наказанията за извършени престъпления не се дават, за да останат неизпълнени. Но вие не ми изглеждате на някои закоравели типове, а и прочее нямам желание да се правя заради други на тъмничен надзирател. Как всъщност се казваш?

— Името ми е Джонсън, господине.

— Значи англичанин. А спътникът ти?

— Той е малаец. Името му и аз самият не го знам.

— Имате ли в действителност пари, за да си купите дрехи?

— Н… не — даде запитаният колебливо за отговор.

— Как тогава се каните да си набавите облекло? Като задигнете, а? Или пък…

Той спря по средата, защото погледът му падна на едно място в лодката на бегълците. — А-а, вие вече сте се снабдили с костюми. Защото онова там долу под кормчийската пейка сигурно е вързоп дрехи? Нали?

— Не, господине.

— Какво иначе?

— Един мъртвец.

— Какво? Труп? Вие сте духнали тримца и един от вас пътем е умрял?

— Не, ние намерихме трупа.

От удивление комодорът остана известно време безмълвен. После избухна:

— Ей, капалии, да не би да искате да ми се надсмивате?

— Това и през ум не ни минава, господине. Такава е истината.

— Ама човек все пак не намира трупове посред най-спокойното море, което може да си представи!

— Ние не го и намерихме във водата, а в лодка.

— В лодка? В каква пък?

— В тази, господине.

— Че къде пък тогава е вашата? Нали все пак не сте плавали по въздуха?

— Ние избягахме с една андаманска пирога, но на юг оттук я разменихме с тази на трупа, тъй като беше значително по-голяма.

— Хм-м! Интересно! Я вземи, та ми разкажи как се случи тая история!

Досегашният говорител се отзова на подканата и осведоми събитието доста правдиво, ала премълча находката, която бяха направили при мъртвеца.

Когато разказвачът свърши, Фалкенау рече замислено:

— Приказките ти биха могли да са верни и съм почти склонен да им вярвам. Но такива обесници като вас често не са за вярване. Може пък мъжът да си е бил още жив и едвам вие да сте го направили студен.

— Какво си мислите, господине! — престори се затворникът на докачен. — Ние не сме убийци.

— Кажи ми само още едно! Вие няма начин да не сте претърсили трупа. Не намерихте ли нещо, от което да се заключи кой е?

— Нищо не намерихме.

— Странно! Дали наистина е нямал нищо при себе си? Работата заслужава човек да я разследва по-обстойно. Елате на борда!

— Господине, ние казахме истината. Пуснете ни!

— Ако действително си казал истината, обещавам ви, че до половин час ще можете безпрепятствено да си вървите по пътя. Преди туй обаче трябва да се подчините, ако не искате да ви пратя на дъното.

Срещу тези изречени със заплашителен тон думи не можеше да се възрази. Двамата съзнаха, че трябва да се подчинят и се покориха макар и с вътрешна ярост на своята съдба. При заповедта на Фалкенау загребаха, доближавайки лодката до корпуса на «Тигър». После им беше подхвърлено едно въже, по което се изкатериха на борда. Един от моряците слезе долу по знак на комодора, за да прибере мъртвеца. Когато после трупът лежеше на палубата, изпитата фигура направи дълбоко впечатление на околностоящите. Комодорът се наведе да я прегледа, ала призракът на глада беше оставил толкова ясни следи, че човек не можеше нито за миг да се съмнява от каква смърт е умрял мъжът, Фалкенау се изправи и се обърна към двамата; бегълци, които стояха наблизо с очакване и видимо нетърпение.

— Вярно, мъжът е умрял окаяно от глад и жажда. Но с твърдението си, че той не е носил нищо у себе си, сигурно сте си направили майтап.

— Не сме се майтапили, господине.

— Ти какво прибра, когато се надвесихме над теб?

— Нищо не съм прибирал.

— Не лъжи, хубостнико! Аз ясно видях.

Като разбра, че тайната му е в опасност, мъжът промени учтивия досега тон.

— Остави ни на мира, господине! Това, което нося у мен, си е моя собственост.

— Ако се окаже, че ти принадлежи, то и ще ти остане.

— Искате да ми отмъкнете наградата за намереното?

— А-ха, значи все пак се касае за някаква находка, направена при мъртвеца. Дай я!

— Вие сте може би наследникът на покойника?

— Човече, не ставай нахален! Вади я! Или трябва да те подпомогна?

— Да, ще я извадя! Ама няма да я имаш ти, мошенико, а морето!

При тези думи затворникът бръкна светкавично в деколтето на робата си и измъкна дневника на покойника, за да превърне заплахата си в реалност. Само че си беше правил сметката без кормчията.

Докато се разиграваше разказваното, неговата служба беше изтекла. Смяната беше дошла и кормчията бе приближил любопитно до групата, образувана около избягалите престъпници. При това случайно застана зад този, който се бе нарекъл Джонсън. В разгорещеността на диалога този не бе забелязал, че вече не е свободен откъм гърба. В мига, когато ръката му изскочи с книгата от ризата, две мишци стегнаха с такава сила раменете му, че тутакси му секна дъхът. Едно посягане… и кормчията държеше застрашената книжка в пестника си.

— Ха така, кормчия! — похвали комодорът. — Не го пускайте! Нека видим дали не носи и нещо друго, дето не му принадлежи.

Стягата, в която се намираше изненаданият, бе така здрава, че той можеше само да рита с крака. Малаецът, не издал до момента нито звук, показа желание, наистина, да се притече на помощ на спътника си, но виждайки само застрашителни лица около себе си, спря сплашен. Очите му обаче бяха алчно отправени към книгата, която кормчията връчи на комодора.

— Ето, комодоре, вземете нещо на съхранение! Но внимавайте за другия! Той е облещил очи като люкове към него.

— Не се бойте, кормчия! Веднага ще му избием дивотиите от главата.

Един знак на Фалкенау и малаецът беше сграбчен и прикован от десетина ръце. Докато това ставаше, кормчията продължи да претърсва своя пленник. Скоро намери и торбичката със скъпоценностите и я предаде на комодора. Отваряйки я, този нададе вик на изумление.

— Перли, перли от най-чиста проба! Та това е цяло състояние! Човече, да не се каниш да твърдиш пък, че един осъден на принудителен труд престъпник може да спечели такива съкровища?

Пленникът замълча, скърцайки зъби.

— Ще имаш ли добрината да признаеш от кого произхождат перлите?

Никакъв отговор.

— Е, все някак ще ти развържем езика. Кормчия, пуснете обесника!

С намерение да изпълни нареждането, кормчията за пръв път хвърли поглед в лицето на своя пленник и отскочи назад като ухапан от змия.

— Буря да отнесе Марса и Брама! Кой пък е това?

— Нима го познавате? — попита Фалкенау бързо.

— И още как! Я кажете, комодоре, какво име ви съобщи той?

— Нарече се Джонсън.

— Лъжа, нищо освен лъжа! Аз го познавам под съвсем друго име. Този човек се казва Натер.

— Натер? Невъзможно! И все пак! Би могъл и той да е наистина. Та нали се говореше, че този опасен за държавата човек е бил предаден на Англия.

— Той е, комодоре, със сигурност е той. Можете да бъдете уверен в това, познавам си аз човека.

При ненадейното назоваване на името му, онзи беше пребледнял. Това беше удар, какъвто не бе очаквал. Напразно се постара да изглежда непринуден, когато извика:

— Лъжете се, господине! Моето име е, както казах, Джонсън.

— На мен тия не ми минават, момче! — ухили се кормчията. — В Норланд ти се наричаше Натер.

— Аз през живота си никога не съм бил в Норланд.

— Не лъжи! Мутра като твоята човек лесно не забравя. А пък и ти личи, че ме позна.

— И все пак се лъжете. Аз едвам днес ви виждам за пръв път.

— Буря да отнесе Марса и Брама! Работата взе да ми става твърде тъпа. Ще признаеш ли, че си бил в Норланд и се казваше Натер?

Същевременно пристъпи към мъжа и облегна ръце така здраво около тялото му, че оня загуби ума и дума и лицето му възприе морав цвят.

— Пуснете ме, господине! Та вие ще ме задушите!

— Ти Натер ли си, или не?

— Да, в трите имена на Дявола, аз съм този.

— Виждаш ли колко бързо си възвърна говора? А сега искам да знам от кого имаш торбичката с бисерите. Говори, иначе ще те изстискам като сюнгер!

— Ама нали вече говоря! Взех я от умрелия.

— Хубаво, момчето ми. Действително трябва да те похваля, задето толкова бързо си показа флага. Да-а, не е майтап да доплаваш в кунките на кормчията Шуберт. А сега нека е волята ти.

С тези думи той разхлаби обятия от рамене на малтретирания, който изпусна дълбока въздишка на облекчение.

— Добре я свършихте, кормчия — похвали го комодорът. — Не е ли забележително, че за трети път някой Шуберт играе роля в разобличението на тоя човек? Да, тъй е — ухили се той, като видя, че Натер направи учудена физиономия. — Ти може би още изобщо не знаеш, кому дължиш втория удар. Четиринадесетгодишното хлапе, дето преди десет години те примамило така красиво в мрежата, е именно синът на нашия прекрасен кормчия.

Натер, комуто това действително не беше известно, прехапа устни и замълча.

— Човече, колко ли тежко си престъпил законите на Англия, че те е пратила на Андаманите! Мен това естествено не ме интересува, но аз ще имам грижата да не ти убегне наказанието за онова, което си съгрешил спрямо Норланд. Вържете типовете и ги пъхнете на топло!

Заповедта беше изпълнена с готовност. Съзнавайки, че този път трябва да приеме играта за изгубена, Натер се покори без съпротива на съдбата и се остави да го вържат. Същото се случи и с неговия другар. После ги смъкнаха под палубата.

Когато командата бе отвела двамата престъпници и комодорът остана само с кормчията, измъкна книгата на покойния от джоба.

— Я да видим дали ще можем да научим нещо за името и фамилията на мъртвия… Хм, изглежда е бил образован човек, съдейки по начина на изразяване — рече той, след като бе прегледал бегло първата страница.

Известно време прелиства, докато из един път спря.

— Ето че го имаме — извика зарадван. — Мъжът се казва Голвиц, Хуго фон Голвиц и произхожда от Зюдерланд.

— Голвиц… Голвиц… — рече кормчията замислено. — Къде ли вече съм срещал това име?… Стой, сега се сетих! Комодоре, аз познавах този човек.

— Наистина ли? Та това би било удивително. Къде и кога сте го видял?

— Да, това беше отдавна, някъде преди двайсет и пет години. По онова време аз служех на един английски боен кораб като матрос. С нас пътуваше един млад човек, който се нарече фон Голвиц и си беше наумил да постъпи като доброволец в английските колониални войски. Какво е станало по-късно с него, не знам, но аз добре го съхраних в паметта си, защото той хич не беше надменен и общуваше приятелски и с нас, простите моряци.

— Той е, той е без съмнение — потвърди комодорът, изслушал внимателно всичко. — Той също пише в дневника си за своята служба като доброволец. Кормчия, с тази книга ние направихме една находка, която ще достави голяма радост на фамилия фон Голвиц, да, а може би и нещо повече. Сега аз няма време да чета дневника, ще го отложа за по-късно. Задръжте го на съхранение, Шуберт, вие имате най-голямо право на това, понеже вие го предпазихте от унищожение. Без вашата намеса мошеникът щеше да изпълни намерението си да го хвърли в морето. А когато доплаваме до родината, което, разбира се, ще стане едва след месеци, тогава ще имате честта и радостта да връчите на фамилията фон Голвиц завещанието на мъртвия. Торбичката с перлите междувременно аз ще взема под мой надзор…

Докато на палубата се водеше този диалог, в помещението, в което бяха наместени пленниците, се състоя разговор от друго естество. Те лежаха с вързани с ремъци ръце и крака в нещо, което би могло да се нарече по-скоро преграден с дъски коптор, отколкото каюта. Когато стъпките на докаралите ги до това място матроси отзвучаха, известно време остана тихо. Минаха пет минути и още пет. Тогава малаецът изпусна дълбока въздишка.

— Сахиб!

— Да. Какво искаш?

— Мислиш ли, че биха могли да ни подслушват?

— Не, считам го за изключено. Аз много добре внимавах за шума от крачките, когато хората се отдалечиха. Четирима ни доведоха и четирима си тръгнаха. Стража, изглежда, не смятат за нужно да поставят, защото и бездруго така сме вързани, че едва можем да се помръднем.

— Ти трябваше да се вслушаш в съвета ми и още в самото начало да хвърлиш мъртвеца във водата. После всичко щеше другояче да се развие; ние нямаше да бъдем претърсени и щяха да ни пуснат да си вървим.

— Не се заблуждавай! Тези кучета при всички случаи щяха да ни пипнат, защото кормчията, когото Дявола доведе насам тъкмо в неподходящото време, ме разпозна.

— Мислиш ли, че още има спасение?

— Аз не губя надежда.

— Наистина ли?

— Да. Тези норландци сигурно ще ни откарат до Кота Раджа, за да ни предадат на някой английски кораб. Там вероятно ще пристигнем, когато се е стъмнило, така че за тази нощ сме още в безопасност. Може би тогава ще се отдаде случай за бягство. Само да не бяха проклетите ремъци, които са толкова стегнати, че кожата прерязват!

— Ха, ремъците! — избъбри малаецът с презрително хилене. — Ти нали познаваш зъбите ми. Бих желал да се запозная с ремъка, които ще противостои на острата ми захапка. Нека само почакаме да се стъмни! Тогава аз ще ти прегризя вървите, а сетне ти ще ме развържеш.

— Вярно, така би могло да стане — рече Натер зарадван. — После ще е налице само мъчнотията как да се измъкнем от тая дупка. Аз сега още си нямам понятие, наистина, как бихме могли да го осъществим, но опит трябва да се направи. Ако освобождението не ни се удаде до утре заран, то ние сме изгубени.

— Ами какво ще правим, ако благополучно се отървем от ремъците и излезем от дупката?

— Тогава просто ще скочим през борда и ще плуваме към брега.

— С нашите ризи, дето веднага ще ни издадат на всеки, който ни види?

— Имаш право. Ще трябва да си набавим моряшки костюми. Също и на капитанската каюта се налага да направя едно посещение.

— С каква цел?

— Да не си мислиш, че драговолно ще се откажа от торбичката с бисерите? Ние се нуждаем от пари и ето защо ще отида да си взема онова, което и бездруго ни принадлежи по правото на намерилия го.

— Но с това ще се подхвърлим на голяма опасност.

— Опасността, в която ще се озовем, ако останем съвсем без средства, е много по-голяма. Впрочем аз не виждам нещата така черно като теб. Предполагам, че командирът ще отиде на сушата веднага щом корабът хвърли котва, така че от среща с него няма защо да се опасявам. А сега стига сме бъбрили. Най-добре ще е да поспим няколко часа, та вечерта да сме отпочинали. В последните дни и без това почти не сме мигнали.

Бяха минали часове, когато Натер се събуди. Той се изправи в седнало положение и се ослуша. Всичко беше тихо. Също шумът от килватера вече не се долавяше, от което заключи, че корабът лежи на котва. Някакво друго наблюдение не можеше да се направи, защото в преградното помещение, в което лежаха, беше съвсем тъмно. Натер следователно не знаеше дали е следобед или вечер.

Неговият спътник, изглежда, още спеше — ясно се долавяше дълбокото му дишане. Но веднага се събуди, когато Натер го повика и попита:

— Сахиб, ще започваме ли?

— Потрай още известно време! Аз не знам, наистина, колко е късно, но прекалено дълго в тоя гълъбарник не сме спали. Възможно е преди настъпване на нощта да имаме още една визита.

Скоро се оказа, че двамата много добре бяха сторили, като изчакаха. Стълбата заскърца. Някой слизаше. Долу спря и запали светлина. Натер я видя през зирките и цепнатините на вратата. Тъй като тя беше от меко дърво, дъските с течение на времето така се бяха разединили, че някои от пролуките бяха по-широки от ръба на нож.

Натер веднага бе споходен от мисълта за резето. Потърси го с очи и го откри много лесно. Беше монтирано по средата на вратата и точно там, където преминаваше в рамката на вратата, имаше една пролука, която така добре подхождаше, че сърцето на Натер се разтупа от радост. Ако човек втикнеше някой остър предмет в процепа и го забиеше в резето, щеше да го задвижи, следователно можеше да си отвори отвътре.

Едва беше направил Натер това наблюдение, за което му бяха необходими само две-три секунди, вратата се отвори и влезе един моряк. При светлината на лампата, която мъжът носеше в ръка, пленниците за пръв път можеха да огледат затвора си. Той представляваше тясно помещение, високо тъкмо колкото морякът да може да стои изправен. Освен двамата затворници в него нямаше нищо; не се виждаше нито даже кука или пирон.

— Е, как ви се харесва тук? — захили се мъжът. — Покажете си вървите! Нека видим дали междувременно не са се разхлабили.

Той остави лампата на пода и огледа ремъците. Резултатът от прегледа изглежда го задоволи. Една широка усмивка плъзна по лицето му, когато рече:

— Вървите са добри. От тях не можете да се освободите за цяла вечност. Днес впрочем нещата са ви още поносими. Ама утре! Трябва да знаете именно, че в пристанището лежат на котва два английски кораба. Единият от тях ще ви вземе, а после Бог да се смили над вас!

Пленниците премълчаха, а морякът продължи:

— Комодорът загреба преди един час с кормчията към сушата. За да не можете обаче да се оплачете после от липса на гостоприемство, той нареди да ви нахраним и напоим. Ето защо съм при вас, макар че отпред в екипажното помещение, където днес е много весело, всъщност щеше да е по-приятно.

След тези думи той излезе пред врата и донесе един самун хляб и една стомна вода, които преди туй бе оставил на стълбите.

— Но ние не можем да ядем с вързани ръце — каза Натер.

— Това нищо не вреди, момчето ми. Аз така ще ви обслужвам, та ще си мислите, че ядете от скута на майка си, тъпчеща в устата ви един подир друг козуначни песмети.

Същевременно измъкна ножа си и започна с «тъпченето», като пъхаше с редуване ту на Натер, ту на «съкафезника» му по един залък в устата. Мъжете, които не бяха яли нищо от ранното утро и изпитваха силен глад, понасяха добре тези майчински грижи и не мина много, самунът беше изчезнал.

— Така, деца, гозбата май ви се услади. Но понеже не бива човек да си върши наполовина работата, сега ще имате и питие.

Той грабна най-малко пет литра побиращата стомна и я долепи до устните на вързаните. Когато се бяха напили до насита, я остави настрани и рече доволен:

— Тъй, деца, сега сте вече сити и сигурно ще искате да нанкате. Желая ви много спокойна нощ. Синът на моята майка впрочем е радостен, че не е дянат във вашата кожа.

Той взе лампата, измъкна се през вратата и тикна резето. При стълбите угаси лампата, остави я на най-долното стъпало и се изкачи. Не напълно изпразнената стомна беше оставил при пленниците, макар да трябваше да си каже, че тя на вързаните мъже нищо не можеше да помогне.

Натер беше следил всяко движение на моряка с истински рисови очи и със задоволство бе забелязал оставянето на стомната. Когато стъпките на излезлия заглъхнаха, малаецът се обади:

— Той си отиде, сахиб, и ние можем да започваме. Извърти се така настрани, че да мога да достигна със зъби вървите на ръцете ти!

— Вече не е нужно. Знам едно средство, което ще ни помогне по-бързо да стигнем до целта, човекът има великолепната приумица да остави стомната. Ние просто ще я строшим и после няма да е трудно с помощта на някой чиреп да срежем ремъците.

— Но трясъкът, който ще възникне при строшаването, може да ни издаде и всичко да погуби.

— О-о — рече Натер безгрижно, — той няма да бъде чут. Морякът нали каза, че в помещението на екипажа тая вечер било весело. Какво означава това и каква дандания се вдига, ти знаеш точно толкова добре като мен. Ама чуваш ли макар и само един звук? Също толкова малко ще проникне нищожният шум от счупването на стомната. Ние изобщо не бихме могли да нацелим по-благоприятен момент. Комодорът е заминал, а командата се весели в трюма. Значи палубата, с изключение на вахтата, е пуста и би трябвало всички дяволи да си напъхат пръста в работата, та планът ни да не успее. Но сега стига приказки! До половин час трябва да сме свободни.

Тъй като помещението беше тясно, стомната стоеше съвсем наблизо. Натер се прибута бавно, докато краката му я докоснаха. Като вдигна предпазливо колене, удаде му се да получи стомната между тях. Един силен натиск — вървите при глезените действаха подсилващо като лост — и един хрущящ звук осведоми двамата, че стомната е станала на парчета. Вярно, Натер не можа да попречи чирепите да не наранят коленете му, но какъв въпрос щеше да прави от това един мъж, преследван с всички кучета.

Когато стомната лежеше на чирепи, той опита да улови един отломък. Това не беше лесно, понеже ръцете му бяха вързани на гърба, но стана. После малаецът трябваше така да се премъкне с гръб към него, че ремъците на китките му да дойдат в догег с чирепа.

Беше мъчителна работа и потта се лееше на едри капки от челото на Натер. Но след десет минути ремъкът беше дотолкова протрит, че за малаеца не беше трудно да го разкъса. Останалото беше дело за няколко минути. След късо време те стояха свободни на краката си и опъваха и протягаха вкочанените крайници.

— Какво сега? — изпъхтя малаецът. — Как ще се измъкнем от тоя коптор?

— Това вече не е трудно. Не забеляза ли преди малко при светлината на лампата, че между вратата и страничната града има една широка пролука? Ако през тази междина втъкнем в резето един остър чиреп, няма да е трудно да отворим.

И тази операция протече бързо. Вярно, на Натер му бе необходимо малко повече време, тъй като в тъмнината можеше да разчита само на осезанието си, но като вбиваше отново и отново чирепа в най-предното място на резето, удаде му се милиметър по милиметър да го избута назад.

Половин час, за който бе говорил Натер, още не беше съвсем изтекъл и двамата стояха вън пред вратата. Сега се налагаше да прилагат изключителна предпазливост. Малаецът остана, а Натер се плъзна към стълбите. При това кракът му докосна оставената от моряка лампа. Озарен от внезапно вдъхновение, той се наведе и я вдигна, при което между пръстите му попадна и кутия кибрит.

Стигнал най-сетне до палубата, се огледа. Гореше само една-единствена светлина — един фенер, окачен на фокмачтата. Натер познаваше достатъчно корабното устройство, за да знае къде трябва да търси капитанската каюта. Използвайки постоянно като прикритие най-плътната сянка, той мина край грот-мачтата, на която се облягаше една фигура, отправила поглед към нощното небе — палубната вахта.

Невидян от нея, достигна каютата на комодора. Опита да натисне дръжката на бравата — стана, кабината не беше заключена. Бързо се шмугна вътре и придърпа вратата след себе си.

Тук го обгърна дълбок мрак, изключвайки слабата мержелееща светлина, която падаше през обърнатия ким страната на водата каютен прозорец. По тая причина Натер се осмели да светне. Първият му поглед падна върху писалището, което стоеше до задната стена. Едно шкафче по средата особено привлече вниманието му. Ако торбичката с бисерите се намираше някъде тук, то трябваше да е в него. Но как да се добере до нея? Огледа се търсещо и погледът му се прикова към една ножица за хартия, която лежеше на масата редом с разни канцеларски принадлежности. Бързо решил, той я взе в ръка и я провря между ключалката и стената на шкафчето. Трудът му скоро бе възнаграден — чу тихо изщракване и вратичката отскочи.

Натрапникът трябваше да се овладее, за да не изрази гласно радостта си — пред неговият поглед лежеше търсената торбичка, а до нея няколко фишека монети. В следващия миг всичко беше изчезнало в шлица на робата му. Но колкото и да търси и се рови сред книжата, от дневника не можа и следа да намери. Това действително беше лошо. Защото ако стигнеше до ръцете на близките на покойника, неговото познание върху съдържанието ставаше безстойностно. Но не биваше да пилее скъпоценното време в търсене. Ето защо щракна пак ключалката на шкафчето, за да не открият прекалено скоро нещо от неговата визита, после угаси лампата и излезе на палубата. По същия път, по който беше дошъл, достигна отново до стълбището, в подножието на което малаецът нетърпеливо чакаше.

— Доста дълго продължи. Вече се опасявах, че са те открили.

— Всичко мина добре. Имаме бисерите, имаме даже и пари.

Удивлението на спътника му беше безгранично.

— Имаш бисерите? О-о, тогава всичко е наред! Как всъщност ти се удаде?

— Това ще ти разкажа по-късно. Сега няма време. Недей забравя, че се нуждаем и от дрехи.

— Да, вярно! Но, сахиб, остави тай работа да я свърша аз. Нещата са ми ясни, знам къде да търся.

— Е, къде? — попита Натер.

— Естествено в спалното помещение на екипажа. Главното е сега вътре да няма никой. Остави ме само да действам! Не съм за пръв път на кораб.

— Добре, тогава няма място за двоумене. Във вечер като днешната никой моряк няма да се търкаля в койката си.

— Е, тогава пречки няма да има. Изчакай ме тук, сахиб!

В следващият миг малаецът беше изчезнал в мрака и бе ред на Натер да чака. Неговото търпение беше поставено на мъчително изпитание. Вече си мислеше, че оня го е сполетяла някоя беда, когато той се появи горе при излаза на стълбата. На ръка носеше голям вързоп дрехи. Дори обуща и барети имаше в наличност, така че ако им се удадеше да доплуват до сушата, можеха да се покажат, без ни най-малко да бият на очи.

Бързо оформиха от дрехите два вързопа. Всеки закрепи своя на главата, та колкото се може повече да го предпази от водата, после се запътиха към бордовата стълбичка, която за тяхна радост беше спусната. Не бяха я изтеглили след като комодорът и кормчията бяха напуснали кораба. Още няколко мига и двамата престъпници се изгубиха в тъмнилото на нощта.

Мъчното, направо невъзможно изглеждащото дело им се беше удало с леко усилие. Те отново се бяха изплъзнали от наказателното правосъдие.

Когато на следващото утро бе забелязано изчезването на пленниците, веднага бе уведомена бреговата охрана. Но нейните усилия останаха напразни — двамата мъже, за които Фалкенау бе определил висока награда, не бяха открити…

Границата между държавите Норланд и Зюдерланд се образуваше от една планинска верига, която по величавост едва ли има сравнима на себе си. Ландшафти, пълни с най-страховита дивота, навяващи в сърцето на друмника спомени за средновековната разбойническа романтика, се редуват с картини, за чиято прелест думата «несравнима» означава твърде малко. Особено много се предпочита от любителите на природата важното преходно шосе южно от Хелбигсдорф, което с множество завои води нагоре до седловината на Химелщайн и оттам, постепенно снижавайки се, се спуска в долината. Всяка извивка разбулва нова, изненадваща гледка, така че удивлението и възхищението просто нямат край. А когато странникът достигне чак горе на седловината и спирайки, обгърне с поглед изминатото разстояние, остава опиянен от великолепието, което се предлага на неговия поглед. Обърне ли накрая глава на юг, за да продължи пътя си, то кракът му отново застива на място.

От височината на седловината един добре поддържан път води с много завои още по-високо и завършва при външното стълбище на една крепост, носеща както и планината името Химелщайн. Тя никога не е била покорявана или разрушавана, защото нейното разположение я прави напълно непревземаема.

Но зъбите на времето са гризали безспир нейните зидове и когато стана притежание на графската фамилия Хоенег, беше станало необходимо да се ремонтира из основи, при което подредбата й бе изцяло съобразена с изискванията на новото време. Сега тя принадлежеше на младия граф Хоенег, наричан «Лудия граф». Беше му останала като наследствена част по майчина линия, докато бащиното наследство трябваше да отстъпи на Нурван паша, по-големият брат на неговия баща и законен притежател. Тук той се оттегляше всяка година по за няколко месеца, за да ловува из далеч простиращите се гори, когато се умореше от изтощителните забавления на столичния град.

Ако човек, оставил крепостта зад себе си, продължи да върви на изток по хребета на планината, то след пет минути ще стигне до малко, обградено от гъста елова гора езеро, което се подхранва от един планински поток и излива излишната си вода под формата на няколко каскадно разположени водопада в една дълбока клисура, на която народната уста е дала образното име Дяволската клисура.

Тази стръмна провала е нещо повече от романтична, тя е зловеща. Горната, обърната към планината част, е напълно недостъпна, тъй като сриващият се от висините поток изпълва изцяло дъното на клисурата. Стените се възкачват отвесно нагоре и никой катерач, дори най-дръзкият, не би събрал кураж да постави крак върху стръмните и хлъзгави, мокрени от водния прашец на водопада скални цепнатини.

Едва известно разстояние по-надолу клисурата се отваря до по-голяма ширина и отпуска пространство за една тясна, малко използвана пътека, излизаща сред четвърт час в една напречна долина, през която минава лош и каменист коларски път.

В една голяма, разкошно обзаведена ъглова стая седеше на масата пред обилна утринна закуска Лудия граф. Изгледът, на който човек можеше да се наслади от прозорците на това помещение, бе навярно един от най-красивите на земята, ала душевността на графа беше замряла за красотите на природата. Сладострастният френски роман, който тъкмо разлистваше, му предлагаше една далеч по-голяма наслада.

Стаите на графа бяха точно същите покои, в които някога бяха живели старите Химелщайн, но тежките дъбови мебели бяха изчезнали, за да направят място на мебелировка в нов стил, а малките кръгли прозорци бяха заместени от големи бляскави стъкла, които при залез слънце лъщяха обикновено като пламтящо злато по ширната страна. Оттук старите рицари са тръгвали да се отдават на благородния занаят разбойничество по пътищата и оттук продължаваше графът тази прекрасна професия по начин, нагоден с настоящите условия.

В един момент вратата се отвори и влезе кастеланът. Ние вече сме се срещали веднъж с него — навремето, когато трябваше да прехвърли през границата с купето на графа тримата избягали от Хохберг затворници.

Графът вдигна поглед от книгата.

— Е, Гайслер, какво имате да ми съобщите?

— Хер графе, в чакалнята има един мъж, който моли за разговор.

— Не му ли казахте, че не приемам?

— Не, не се осмелих.

— Не сте се осмелил? Вие? — попита Хоенег учудено.

— Да, така е. Хер графът именно ще се удиви, като назова името.

— Е, тогава съм любопитен да го чуя.

— Аз мога лесно да задоволя любопитството на хер графа то е Мерикур?

— Какво? — извика Хоенег, скачайки от стола. — Мерикур? Кой Мерикур имате предвид? Да не би оня, дето в Англия се наричаше Джонсън, а в Норланд — Натер?

— Да, да, Ваша светлост! Тъкмо него имам предвид.

— Това е невъзможно. Не мога да си представя все пак, че англичаните са го пуснали на свобода.

— Да го пропусна ли, хер графе? Той самият ще може да даде най-добър отговор на вашите въпроси.

— Да, имате право. Въведете го!

Кастеланът се отдалечи и покани посетителя да влезе. Никой не би могъл да разпознае в знатния, облечен според най-новата парижка мода господин, който сега пристъпи прага с лека походка, андаманския беглец.

— Натер! — извика графът, отстъпвайки изумено крачка назад. — Значи наистина! Случват се знамения и чудеса!

— Мен навярно не сте очаквал, хер графе?

— Не, действително не! Нека Дявола ме отнесе, ако съм считал такова нещо за възможно.

— В такъв случай може би не съм добре дошъл при вас?

— Мътните го взели, не! Не това имах предвид. Надявам се, няма да придадете погрешно тълкуване на моето слисване. Аз не мога само да се начудя, че англичаните са ви пуснали на свобода.

— Е-е — ухили се Натер, — толкова човеколюбиви те не бяха.

— Не? Тогава вие сте… тогава сигурно сте…

— Да, така е. Аз благополучно им се изплъзнах.

— Трябва да ми разкажете. Но настанете се преди туй и ми помогнете при закуската!

Натер се отзова на поканата и седна срещу графа. Този натисна настолния звънец и заповяда на влезлия кастелан:

— Донесете още един комплект прибори за този хер!

Когато виното заискри в шлифованите чаши, графът, който едва можеше да владее любопитството си, поде:

— И тъй, Натер, вие идвате сега от Англия?

— Не, графе, тук страшно се лъжете. Аз идвам направо от Андаманите.

— От…? — Вилицата изпадна от ръката на изненадания домакин. — Ами че това е почти невероятно! Сред стотиците случаи, когато някой «гост» на острова опита бягство, се удава едва ли един.

— Приемете спокойно моя случай като едно от тези редки изключения и позволете да ви разкажа! Вие ще имате възможността да чуете един роман, който много вероятно ще ви заплени повече от книгата, която четяхте при влизането ми.

И сега Натер започна да разправя на напрегнато заслушания граф нещата, представляващи съдържанието на предходните глави. Той не го прекъсваше нито с дума. И когато след един час разказвачът беше привършил, ястията в чинията на графа стояха недокоснати, виното — също.

— Натер, това е една поразителна история. Какво смятате да правите сега?

— Не е трудно да отгатнете. Ще встъпя във владение на съкровището.

— Но то не ви принадлежи.

— На фамилия Голвиц принадлежи също толкова малко. Няма правна точка, на чието основание да имат реална претенция за съкровището. Връзката на Хуго фон Голвиц с бегумата не е била законна, значи и невалидна. Помислете, напротив, каква изгода би имало сдружението, за което работех, ако съумея да му доставя съкровището. То би могло да движи своите цели, насочени срещу съществуващия обществен строй, със съвсем други изгледи за успех. И освен това аз разглеждам работата като въпрос на лична чест. Голвиц говори в дневника си с такова презрение за Мерикур, че аз като негов брат нямам никакво желание да го преглътна безнаказано. Не, съкровището трябва да бъде мое.

— Но знаете ли месторазположението на острова?

— Да, аз много точно запомних неговите координати.

— И ви е известно също скривалището и достъпът до него?

— И да, и не. Както го възприеме човек. Голвиц именно така е предал сведенията, че само член от неговото семейство да може да открие достъпа до скривалището.

— Е, тогава усилията ви ще бъдат напразни.

— Това тепърва ще видим, графе. За мен най-напред е важно да бъда въведен във фамилия фон Голвиц и за тая цел ще трябва вие да ме подпомогнете.

— Аз? — попита графът удивен. — Как така мога аз да ви подпомогна?

— Ще ми дадете едно препоръчително писмо до фамилията фон Голвиц. Та аз всъщност затова съм и дошъл при вас.

При това изявление графът избухна в гръмък кикот.

— Драги приятелю, тук сте попаднал на неподходящия човек. Уверявам ви, моята препоръка би имала тъкмо противоположния резултат. Ония веднага ще ви изхвърлят на улицата.

— Не ми се вярва. Все пак ми казаха, че сте добре познат с тази фамилия.

— Вярно е. Но познанството ни е от онова естество, което в обикновената езикова практика се нарича вражда.

— Вие сте си развалил отношенията с фамилията фон Голвиц?

— Скъпи приятелю, това са стари истории, за които не обичам да говоря. Задоволете се с думата ми, че моята препоръка не може да ви допринесе никаква полза.

Разочарованието на Натер беше очевидно. Известно време той гледа замислено пред себе си, после каза решително:

— Е, щом не можете да ми помогнете, ще трябва да потърся друг път.

— За какво се касае всъщност? Не бихте ли дал поне някакъв намек? — попита графът любопитно.

— Касае се за някакво нещастие, сполетяло фамилията фон Голвиц преди много години, за което само членовете на този дом имат по-подробни сведения. При това произшествие играе голяма роля някакво число и тайната се върти около него. То представлява, така да се каже, ключът към скривалището.

Хоенег беше следил с голямо внимание думите на Натер. Сега скочи и закрачи замислено напред-назад из стаята. Натер го гледа известно време озадачен и после попита:

— Какво ви е, графе? Да не би да знаете нещо за работата?

Заговореният спря отривисто пред Натер.

— Да, знам нещичко за работата. Знам дори цялата история. И което е още по-добре, мога да ви кажа числото.

Това разкритие дойде така изненадващо, че Натер подскочи като наелектризиран.

— Вие навярно се шегувате, хер графе? Как ще сте се добрал до…

— Седнете си обратно и ме изслушайте спокойно! И ще видите, че не се шегувам.

С тези думи той зае отново мястото си при масата и Натер също се отпусна колебливо.

— Както знаете, моят баща беше министър на херцога на Норланд. Като такъв имаше възможност, както можете да си помислите, да се занимава с някои неща, които всъщност не са били предназначени да достигнат до негово знание. Един ден той получил чрез пратеник сведение за някакъв таен договор, който Зюдерланд сключила с една външна сила. Неговата любознателност веднага заговорила и шпионинът получил поръчението да достави тайния договор, колкото и да коствало това. След осем дни татко държал договора в ръцете си.

— Но какво общо има тая работа с Голвиц?

— Само имате търпение! Ей сега ще стигнем дотам… Съдържанието на тайния договор било известно само на три лица: на министъра на онази чужда сила, на княза на Зюдерланд и… на барон Ото фон Голвиц, който беше таен секретар на княза.

— Аха! Сега започна да ми просветва!

— Нали? На барона, чичото на Хуго, бил връчен договорът с нареждане да изготви един препис. Документът не останал за дълго в негово притежаване — той изчезнал по необясним начин от неговото писалище и баронът изпаднал в немилост, понеже никой не хванал вяра на уверенията му в невинност.

— Тъй, значи така стои въпросът! — рече Натер замислено. — Но числото?

— Още не съм свършил. Когато преди двадесет години моят баща беше свален, тогавашният ковашки син и сегашен херцог Макс намери сред неговите книжа и изчезналия договор, заедно с прикрепеното към него документално доказателство, че барон фон Голвиц ни най-малко не е причастен в цялата работа. Последицата можете да си я помислите. Голвиц беше реабилитиран, назначен на всичките му длъжности и получи блестящо удовлетворение. За това авторът на дневника естествено нищо не е знаел.

— Но числото! Числото! Знаете ли го?

— Знам го, но не мога да ви го кажа.

— Как? — възкликна Натер удивен. — Не искате да ми го кажете?

— Не можете ли да се досетите за причината? Мислите, че ще ви дам сведение, чиято стойност е толкова голяма, че не се поддава на никаква оценка, без да имам някаква изгода от това?

— А-а, сега ви разбирам, графе. Вие желаете да получите от мен пари.

— Виждате ли колко бързо поумняхте? — кимна Хоенег. — Да, драги мой, искам пари от вас.

Натер се изхили подигравателно.

— Мамите се, хер графе, ако смятате сведението си за толкова ценно. Сега, след като работата е взела толкова благоприятен поврат за Говлиц, те няма вече така свенливо да я крият и аз считам, че в никой случай няма да е трудно да им измъкна тайнственото число, чиято цена те естествено не знаят. Та аз значи по никой начин не разчитам на вашата помощ.

— Така ли мислите? — ухили се Хоенег. — А аз пък ви казвам, че неизбежно се нуждаете от мен.

— Само че аз не виждам как! Аз си се сближавам просто с фамилията по някакъв невнушаващ подозрения начин и…

— А аз — прекъсна го на думата графът — ще отправя до фамилията предупреждение да внимава за някой си там Натер.

Този коз бе по-силен. Натер се вторачи вцепенено в седналия отсреща. После кипна:

— Хер графе, вие сте един…

— Стой! Нито дума повече! Можете да си мислите за мен каквото си щете, но оскърбления в моя дом не търпя. Отбележете си това!

Известно време двамата седяха, впили очи враждебно един в друг, след което Натер го изби на принуден смях.

— Графе, вие навярно само се шегувате с вашата заплаха.

— Нейсе, считайте го за шега! Но разсъдете. Така, както аз преценявам нещата, вие нямате време за губене. Вие не знаете колко скоро ще достигне дневникът до ръцете на законните собственици, а после, Натер, после за вас ще е твърде късно. Те ще ви изпреварят. Кой всъщност ви казва, че фамилията Голвиц сега вече не притежава познание върху това, което вие толкова гордо наричате ваша тайна?

— Това аз считам за невъзможно. Аз отпътувах по възможно най-бързия път за Зюдерланд. Но въпреки това не подценявам вашите опасения. Кажете ми числото и ние вече сме се споразумели.

— Най-сетне се вразумихте. И за да видите, че с мен може да се преговаря, ще ви дам желаното осветление, преди да сме сключили сделката. Изчакайте за миг, ей сега ще се върна с договора.

— Как? Той е все още във ваше притежание? Не казахте ли, че херцог Макс го е конфискувал?

— Да, оригиналът пропадна. Но преписът, който татко наредил да изготвят, си е налице и то тук в крепостта Химелщайн. Кой би си помислил, че документът някога ще има и друга стойност освен възпоменателна!

Хоенег отиде до работната си стая и се върна след няколко минути с един син плик от твърда хартия, който сложи на масата със закуската. Като сряза скрепящия го шнур, наяве излезе един лист в канцеларска форма, към който двамата се наведоха с любопитна напрегнатост. Бяха се вглеждали само миг и очите им откриха търсеното.

— Ей тук на го имаме — извика графът, посочвайки левия долен ъгъл — Я го прочетете!

— Две хиляди седемстотин осемдесет и едно — разчете Натер. — Наистина ли мислите, че това е търсеното число?

— Убеден съм в това. Но нека видим за сигурност дали не се среща и друго число.

Оказа се, че числото в ъгъла, което вероятно беше изходящ номер, бе единственото в документа, изключвайки естествено датата.

— Няма никакво съмнение, че това е търсеното число — рече в заключение Натер, като скочи в прехлас от стола. — Също съвпада, че то е голямо число, едно такова трябва да е по мои сметки, защото иначе онова, с което има още да се дели, щеше да е много по-малко.

— Какви ги дрънкате тук за някакво делящо число? Не вдявам нито дума от това.

— А, да де, та вие още нищичко не знаете по въпроса. Е, след като знам веднъж дяволското число, за мен няма никаква причина да сдържам цялата истина. Та слушайте!

И Натер разказа на графа онова, което преди туй беше премълчал — аритметичната задача, сега вече лесна за решаване.

— А сега — каза, когато беше дал малкото необходими обяснения — сега нека проверим дали сметката излиза:

Той измъкна един бележник от джоба и нахвърля на един празен лист няколко числа.

— Уравнението, което първоначално съдържаше две неизвестни, гласи по следния начин: (х – 36): 183 = у. Неизвестното х вече намерихме, а именно 2781. Следователно у също вече не създава мъчнотии. Пита се само дали делителят се съдържа без остатък. Дроб естествено не бива да се получи, иначе ще сме на погрешен път… Небеса, сметката излезе, излезе прекрасно! Ние спечелихме, спечелихме!

Графът гледаше през рамото му и прочете като резултат числото петнадесет.

— Значи смятате, че числото петнадесет маркира скалата, зад която трябва да се търси единствено възможния проход към съкровището на махараджата?

— Да, така смятам, така смятам — извика Натер с ликуващ тон. — Бих могъл да се закълна за това със сто свети клетви.

— И каква сума ще получа за моето, както изглежда, безценно сведение?

— Какво ще ви предложа? Един милион, един милион… естествено едва когато имам твърдо съкровището в ръцете.

Графът зяпна Натер с ококорени очи.

— По дяволите, щом така щедро ръсите милиони, то действително трябва да се касае за нещо повече от само шепа жълтици… Кога мислите да пристъпите към дело?

— Утре… не, още днес… не, сега веднага! Със следващия влак отпътувам за крайбрежието и се оглеждам за някой подходящ съд. Ще наема яхта, от мен да мине, цял тримачтов, ако другояче не стане.

— И на кого се каните още да се доверите? Съвсем без чужда помощ все пак не можете да вдигнете съкровището, а екипажа на кораба също няма да искате да посветите във вашата тайна.

— О-о, що се отнася до това, имам един придружител, на когото мога да разчитам. Малаецът, за когото ви разказах, ме чака в Карлсхафен, където акостирахме. В държането си той, наистина, е половин дивак, но е привързан към мен и ми е предан като куче. По-добър спътник изобщо не бих могъл да имам.

— Е, пожелавам ви пълна сполука във вашето намерение — рече графът, като улови чашата и даде знак на Натер да стори същото. — Пийте, Натер! Дявол знае, не всеки има щастието да наследи някой махараджа. Нека се надяваме, че това, което преследвате, не е сапунен мехур, иначе ще е жалко за камарата пари, дето ще прахосате. Щастливо пътуване, драги приятелю! Да живее съкровището на махараджата!

И чашите иззвънтяха весело една о друга…

2. Тексасеца Фред

— Damn! [49] Ако продължава така, то Дявол ме взел, ако съумеем да видим и само косъм от опашката на една-едничка команческа кранта!

Мъжът, изговорил тези думи, притежаваше херкулесова снага, от която човек, ако тя беше от дърво, сигурно щеше да може да издялка две фигури в естествена големина. Неговите могъщи крака бяха напъхани в чифт дълги непромокаеми ботуши, които той беше изтеглил до чатала. Нагоре носеше жилетка от еленова кожа, а върху нея беше намъкнал яке, направено от кожата на бизон. На главата си имаше висока шапка, по която се виеха множество кожи на гърмящи змии. Лицето му беше така гъсто обрасло, че човек бе в състояние да различи единствено носа и двете очи. В ръката си държеше двуцевна кентъкийска карабина, а в стария шал, който беше увил около хълбоците, си правеха мирна компания един револвер и ловджийски нож, който обаче къде-къде повече приличаше на байонет.

Той се ровеше в една купчина дървесна пепел, която покриваше земята и привеждаше доказателството, че тук е бил запален необичайно голям огън.

— Я погледни, Фред — продължи вкиснато, — преди колко време, да речем, тази пепел е била още гореща?

— Огънят е бил угасен вчера заран — гласеше категоричният отговор.

Мъжът, който го даде, беше значително по-млад от предишния. Той можеше да наброява най-много трийсет и две години и беше облечен в един от онези индиански костюми, които обикновено биват носени от дендитата на саваната и по който производителките трябва да работят години наред. Но въпреки чистия си тоалет той нямаше вида на янлъш ловец. По здравия му врат човек можеше да различи белега от дълбок срез на нож, а по бузата личеше следата на удар, който много вероятно произхождаше от томахок. Оръжията му се състояха от пушка «Спенсър», един боуи найф [50] и два револвера.

— Правилно — съгласи се исполинът. — Но какво ни помага това сега? Камарадите са мъртви, конете откраднати, а нъгитс, дето ги събирахме едно по едно в Калифорния, за да можем и ние веднъж да се поизперчим в Изтока — задигнати. Сега търчим подир тия проклети команчи, пък пеша все пак не можем ги настигна. Ама горко на нехранимайковците, ако аз, Бил Санфорд, ги връхлетя!

Той издигна пестник и го разтърси заплашително на юг.

— Аз мисля, че все ще се доберем до имуществото си — рече този, когото той беше нарекъл Фред.

— Че как?

— Дирята, която следваме, води към Рио Пекос, протичаща край Сиера Бланка, а тя понастоящем е границата между териториите на команчите и апачите.

— Какво общо има това с нашите коне и нъгитс?

— Твърде много! Команчите, които ни окрадоха, оттук насетне могат по всяко време да се натъкнат на някой отряд апачи и следователно не бива да яздят вече без съгледвачи напред. Какво следва от това, Бил?

— Хм-м, че ще са принудени да яздят по-бавно. Възгледът ти не е лош. От апачите ти значи не се страхуваш?

— Не. Те сега са приятелски настроени към бледоликите. Изобщо те са по-благородни и храбри от команчите и особено откак повечето техни племена се подчиняват на великия Инчу-чуна, един ловец може с доверие да се осмели да отиде при тях.

В този миг зад тях нещо прошумоля. Двамата се обърнаха светкавично и вдигнаха карабините си. Пред тях стоеше един индианец, облечен почти като Фред, само че неговата собствена коса представляваше единственото покритие на главата му, а от пояса блестеше томахок с ценна изработка. В ръката си държеше пушка, чийто приклад беше обкован със сребърни гвоздеи. Тъмните му очи гледаха с крепка увереност двамата ловци и вдигайки леко десница за поздрав, той заговори с дружелюбен глас:

— Червеният мъж долови думите на своите бели братя. Те са врагове на команчите и приятели на апачите; той ще седне при тях и ще изпуши заедно с тях лулата на мира.

Той се настани, без много-много да се церемони, на земята, натъпка украсения с пера калюмет и запали тютюна с помощта на пункса си.

Двамата ловци седнаха срещу него.

Той смукна шест пъти дим от лулата, издухвайки го към четирите посоки на света, после нагоре към слънцето и накрая надолу към земята, подаде след това калюмета на Санфорд и заговори:

— Великия дух е с апачите и белите мъже. Техните неприятели са като мухите, бягащи от нашия огън.

Ловците повториха тържествения ритуал и Санфорд отговори:

— Моят червен брат е вожд на апачите, виждам го по калюмета. Ще ни назове ли той своето име?

— Моите братя приказваха преди малко за Инчу-чуна, сина на апачите.

— Инчу-чуна? Под това име ли се води наистина брат ми?

— Апачът никога не лъже! — гласеше неговият прост отговор. Това бе среща, по-щастлива от която изобщо не можеше да се желае. Ето защо Бил попита:

— Моят червен брат сам ли е в тази местност?

— Инчу-чуна е сам, той не се бои от хиляда свои врагове.

— Къде е неговият кон?

— Стои долу сред дърветата. А моите братя къде са оставили своите животни?

— Ние нямаме такива.

Той ги изгледа невярващо.

— Нямате? Ловецът без кон е като ръка без китка!

— Ние имахме много добри животни, но ни бяха отмъкнати от команчите.

— Защо белите мъже не са убили команчите?

— Не бяхме там, когато са дошли.

— Нека брат ми разкаже!

— С още десет придружители яздехме от Калифорния през саваните и планините насам, за да отидем на изток. Отседнахме на бивак край брега на Рио Гранде и още не бяхме застреляли нищо. Ние двамата получихме заръка да направим месо. Тръгнахме, а когато след един час се върнахме, всички наши спътници лежаха мъртви и скалпирани на земята, конете бяха изчезнали и нъгитс заедно с тях.

— Какво сториха моите братя?

— Изброихме дирите на команчите. Бяха оставени от половин стотица. Последвахме ги, за да отмъстим за убитите и си върнем обратно имуществото.

— Моите братя са храбри войни, докато команчите са като койотите, които нямат никакъв разум. Те е трябвало да видят, че липсват двама бледолики и да изчакат и убият моите братя. Откъде ще се снабдят бледоликите с нови коне?

— Ще ги вземем от команчите.

— Нека бледоликите чакат, докато Инчу-чуна се върне.

Той се надигна, взе карабината си и изчезна между дърветата. Двамата ловци се спогледаха с особени очи.

— Една дяволски благоприятна среща — рече Бил. — Може да е за наш късмет.

— Така мисля и аз. Но, хм-м, по-късно едва не ме достраша — отвърна Фред.

— Защо? Ние говорехме за него.

— Да, да. Дрънкането в прерията си е наистина една голяма глупост. Човек може така да се издаде.

— Ако не бяхме говорили добре за него, то се обзалагам на сто към едно, че щеше да ни очисти.

— Съвсем сигурно. Нека поне сега си затваряме човките и да си потърсим някое място, където можем да го чакаме, без да бъдем забелязани от други!

Те напуснаха открития район и изчезнаха сред храсталаците.

Трябва да бяха минали малко повече от два часа, когато апачът застана, без да е бил доловен някакъв шум, на същото място, където бе изпушена лулата на мира.

— Уф!

При този възглас двамата ловци се измъкнаха от скривалището си.

— Нека моите братя последват Инчу-чуна!

Той се обърна и ги поведе през обширната, високостеблена девствена гора, докато достигнаха едно светло врязване на прерията. Там лежеше един мустанг, четирите крайника на който бяха вързани с онези неразкъсваеми ремъци, служещи за изработването на ласа. Пот се стичаше на капки от животното и големи, гъсти фъндъци пяна лежаха наоколо — толкова се бе съсипало в стремежа си да се освободи.

— Умеят ли белите ми братя да яздят див мустанг?

Вместо какъвто и да е отговор Фред заметна карабината на гърба, застана широко разкрачен пред коня и го освободи с два бързи среза на ножа си от вървите. Той в миг скочи. Ездачът седеше без седло и юзда, на голо животно. То се стъписа и изцвили уплашено, заизправя се ту на задните, ту на предните крака, извиваше се настрани и полетя накрая, като не можа да се освободи от ездача, с могъщи скокове навътре в прерията.

— Моят млад брат е добър ездач! — рече индианецът одобрително. После продължи да крачи На едно голямо разстояние навътре в саваната лежеше втори кон, вързан по съвсем същия начин като предишния.

— Нека брат ми вземе този и после да се върне!

Той се запъти към храсталака, в който много вероятно бе спънал своето животно. Бил Санфорд пристъпи към коня, постъпи както преди малко Фред и само след няколко секунди се понесе върху дивия мустанг навътре в саваната.

Едва след изтичането на един пълен час можа да се различи в края на кръгозора една тъмна точка, а после и втора. Бяха двамата ловци, връщащи се върху укротените коне. Когато достигнаха малката прерийна бухта, Инчу-чуна пристъпи измежду храстите, водейки животното си за юздите.

— Моите бели братя сега имат коне, за да настигнат своите врагове и ще могат да си вземат седлата и всичко, което им е необходимо.

Мястото, на което се намираха, беше белязано с множество следи от копита. Тук индианецът се бе промъкнал до дивите коне и ги беше нападнал. Как бе съумял да залови два от тях, той не счете за нужно да хаби думи.

— Накъде ще върви червеният ни брат? — попита Бил Санфорд.

— Той ще следва дирите на команчите, за да разузнае накъде се насочват.

— Не иска ли Инчу-чуна да язди с нас?

— Апачът е брат на белите мъже. Той ще остане до страната им, ако те пожелаят да го дарят с доверието си.

— Ние ти вярваме!

— Хау!

По този начин бе сключен съюз, който според обичая на саваната задължаваше всекиго в случай на нужда да даде живота си за сигурността на другите.

Двамата бели ловци размотаха ласата, които носеха увити около хълбоците и така ги вързаха около главите и муцуните на конете, че се получи своего рода юзда.

— Сега пак на бивачното място ли ще се върнем? — поиска да знае Бил Санфорд.

— Защо? — запита апачът късо.

— За следите на команчите.

— Моите бели братя няма да се връщат, а ще ме следват.

— Знае ли Инчу-чуна някой по-добър път, по който да настигнем разбойниците?

— Команчите ще следват долината на река Рио Пекос, защото иначе няма да имат вода за толкова много коне. Но реката тече в един голям завой, който е почти кръг и ако моите братя пожелаят да ми се подчиняват, то ще бъдат при команчите много по-рано, отколкото си мислят.

— Ние ще се вслушваме в теб! — заяви Санфорд.

След това тримата ездачи потеглиха. Двата нови коня в началото малко затрудняваха ездата, ала лека-полека посвикнаха и когато вечерта притъмня и трябваше да помислят за нощен бивак, можеха да ги спънат без притеснение. Признал веднъж властта на човека, конят му остава верен и покорен спътник.

На другото утро ездата беше продължена много рано. В хода на следобеда стигнаха до малка рекичка, която изпращаше водите си в тази на Рио Пекос. Покрай брега й се образуваше тясна саванна ивица.

В южната част на Ню Мексико, между Рио Гранде дел Норте и Рио Пекос, се извисяват сиерите Хуеко, Бланка, Сакраменто и Гваделупа и образуват една територия от диви, хаотично навлизащи една в друга планински вериги.

Тези вериги се проявяват ту като голи исполински бастиони, ту са обрасли с гъста и мрачна девствена гора и тук се делят от дълбоки, почти отвесно пропадащи каньони, а там от меко спускащи се долинни улеи, които сякаш от своето възникване са изолирани от външния свят.

И въпреки това вятърът носи цветен прашец и семена по високите зъбери и хребети, позволявайки да се развие оскъдна растителност. Въпреки това черната и сивата мечка се изкатерва нагоре по скалите, за да се спусне в царящата от отвъдната страна самота. Въпреки това дивият бизон намира тук отделни проходи, през които съумява да проникне на стада от хиляди глави при своите есенни и пролетни преселения. Въпреки това тук се появяват ту бели, ту медно оцветени фигури — диви като самата територия, а когато отново изчезнат, никой не знае какво се е случило, защото непристъпните каменни великани са неми, а вековната гора мълчи.

Там долу в равнината си граничат ловните полета на апачите и команчите; по тази граница се вършат геройски дела, за които никоя история не уведомява. Откъснати понякога при битките между тези юначни племена отделни отряди проникват нагоре из планините и трябва да се борят там на всяка стъпка със смъртта и стихиите, чието побеждаване като че стои извън възможностите на човешките сили.

Рио Пекос извира недалеч от Тручас Пийк, източно от Санта Фе, тече първо на югоизток и се насочва после, напускайки предпланините на Скалистите планини, право на юг. Докато тук сега Ляно Естакадо се простира до левия бряг с всичките си ужасии, отдясно пристъпват разклоненията на гореспоменатите сиери, но често се отдръпват толкова назад, че намира място по някоя прерийна ивица с тучна тревна растителност, която се губи в спускащата се от височините до подстъпите на планините вековна гора.

От такова естество са и повечето му притоци.

Това е една крайно опасна област. Планините се проточват надълго и много нарядко има някоя теснина или дефиле, водещи настрани. И който срещне тук враг, няма как да се отклони, ако не иска да зареже коня си, без който впрочем също би бил изгубен.

Речната долина, по която яздеха тримата, беше от същия характер: от двете страни на водата прерийни ивици, с които граничеше гъста, тъмна девствена гора.

Инчу-чуна яздеше начело. Той тъкмо понечи да свърне в долината на Рио Пекос, но из един път дръпна назад животното с такава сила, че то едва не се преметна. В следващия миг бе скочил и изчезнал с коня си в гората.

Двамата ловци моментално последваха примера му и вкараха животните си между дърветата, където вождът ги очакваше. Той закри с ръка ноздрите на своя мустанг, за да не може да издаде с пръхтене местонахождението им.

— Какво наблюдение направи моят червен брат? — попита Фред.

— Инчу-чуна забеляза двама червени мъже, които плуваха през реката, наричана от бледоликите Рио Пекос.

— Апачи или команчи?

— Команчи.

— Накъде ли се канят да се отправят?

— По поетата от тях посока Инчу-чуна предполага, че ще прекосят долината, в която се намираме.

— Тогава нека просто ги вземем между два огъня. Когато се натъкнат на нашите следи, те вероятно ще слязат да ги прегледат. Ние ще се възползваме от тази възможност да изскочим. Инчу-чуна ще язди към изхода на долината и ще им препречи пътя, а ние ще им се явим отпред.

Вождът даде с леко кимване да се разбере, че е съгласен. После минаха десет минути в мълчаливо очакване. Вече си мислеха, че червенокожите са поели в друга посока, когато те се появиха при излаза на долината. Бяха двама още много млади войни, както можеше да се разпознае въпреки изрисуваните им лица. Единственото им въоръжение беше висящият на колана нож. Като цяло правеха толкова безобидно впечатление, че тримата скрити сред дърветата мъже не чакаха дълго. Апачът скочи на коня си и префуча като хала навън и към двамата индианци, които в изненадата си пропуснаха подходящия миг. Преди да са разсъдили правилно, вождът беше в техен гръб и насочи към тях Сребърната карабина.

— Уф! Уф! — извикаха те изненадано, когато сега и белите ловци се стрелнаха към тях измежду дърветата.

Ако бяха по-възрастни, по-опитни войни, може би щеше да им хрумне мисълта да побягнат настрани. Но на тях това изобщо не им мина през ума. Те по-скоро държаха очите си отправени с един кажи-речи благоговеен страх към вожда, който спря на приблизително десет крачки от тях като излят от бронз.

— Знаят ли младите синове на команчите кой съм?

— Ти си Инчу-чуна, най-великият воин на апачите.

— Тогава те знаят също, че кръвта им няма да бъде пролята, ако се предадат без съпротива. Нека предадат те своите ножове на двамата бледолики.

Червенокожите, които, види се, бяха предприели първия си боен поход, се спогледаха въпросително. После единият предаде ножа си на Бил, а другият — на Фред, без дума да кажат. Те съзнаха, че съпротивата би била глупост.

— Синовете на команчите носят по ръцете си знаци, каквито шаманът има право да даде само на синовете на някой голям вожд. Искат ли младите войни на команчите да кажат на Инчу-чуна кой е техният баща?

— Сокола е нашият баща. Този червен воин е мой брат.

— Сокола! Той е най-храбрият вожд на команчите. Какво ще каже той, когато чуе, че синовете му са пленени?

— Големият вожд на апачите ще ни освободи. Секирата на войната не е изровена между войните на команчите и синовете на апачите.

— Вие не говорите истината. Не носите ли по лицата си цветовете на войната?

— Те не касаят апачите, а бледоликите, чиито скалпове искахме да отидем да вземем.

— Какво са ви сторили бледоликите?

— Бледоликите са крадци и разбойници. Преди два пъти по десет слънца известен брой от тях нахлуха в територията на команчите и им отмъкнаха много коне. Затова няма да има мир между червените мъже и бледоликите.

Значи отново старата история! Белите, не червените, бяха виновниците, които, както се казва при нас, си бяха показали рогата.

— Защо тогава войните на команчите наказват невинните?

— Кого има предвид вождът на апачите?

— Той има предвид десетимата бледолики, които на пет дни оттук са били убити и ограбени от команчите?

— Кой му е казал тази лъжа?

— Това не е лъжа. Тези бели ловци са принадлежали към групата, която е била нападната от команчите, и са потеглили след тях, за да си върнат ограбеното.

— Уф! Това няма да им се удаде.

— То ще им се удаде, защото вождът на апачите стои до страната им и ще се бие за тях.

— Това Инчу-чуна не бива да прави. Бледоликите не го засягат.

Вождът сви вежди.

— Инчу-чуна самият знае какво бива и какво не и не се нуждае от напътствията на хлапета. Бледоликите са негови приятели и братя и той пи с тях дима на калюмета. Синовете на команчите сигурно знаят какво означава това.

Скастрените замълчаха смутено. От само себе си се разбира, че знаеха какви задължения налага изпушването на калюмета, но пък и не искаха да дадат право на вожда.

Апачът продължи разпита си:

— Къде е златото, отнето от бледоликите?

— На път към колибите на команчите.

— Колко войни са с него?

— Пет пъти по десет.

— Къде са разположени колибите на команчите?

— На четири дни път оттук на юг.

— Как стана, че младите бойци на команчите се намират тук, а не при своите войни?

— Те бяха изпратени назад, за да разузнаят дали двамата бледолики, които принадлежаха към нападнатите, следват дирите на команчите.

— Защо команчите не го сториха по-рано?

Запитаните премълчаха засрамено.

— Синовете на команчите са лоши войни, защото едва сега име дошла тази мисъл. Вие виждате, че двамата бели ловци упорито се придържат по дирята на команчите. Те ще яздят след тях, за да си вземат ограбеното злато. Искате ли драговолно да им върнете златото, ако ви дарим свободата?

— Плячката не принадлежи само на нас. Това, което питаш, трябва да бъде обсъдено.

— При колибите на команчите?

— Да.

— И къде ще узнаят те какво ще стане?

— Пак там!

— Значи мислите, че трябва да дойдем с вас при команчите?

— Вие можете да ни придружите и да се върнете, без да ви се случи зло.

— Вождът на апачите вярва на вашите думи, защото той познава обичаите на червените мъже. Но той може да има златото и без да отива в ловните полета на команчите. Той ще застигне петдесетимата войни, преди те да са стигнали до своите.

— Големият вожд се лъже, той няма да ги настигне.

— Защо мислиш така? Дирите на команчите са стари само един ден. Ако побързаме, ще можем да ги достигнем за два дни.

— Инчу-чуна се мами. Когато днес войните на команчите преброиха плячкосаните коне и направиха откритието, че вероятно още двама мъже са принадлежали към нападнатите, сметнаха, че ще бъдат преследвани, и от този момент те яздят много по-бързо.

Вождът се загледа замислено в земята. После отправи изпитателно тъмните си очи към двамата.

— Ще останат ли двамата млади войни при нас, без да бягат, ако не ги вържем?

Очите на запитаните просветнаха радостно.

— Ние няма да бягаме.

— Дори и ако бъдем нападнати от вашите?

— Ние ще останем при вас, докато ни освободите.

— Вождът на апачите вярва на вашите думи.

Двамата ловци бяха следили внимателно разговора. Сега Бил взе думата:

— Мисли ли Инчу-чуна наистина, че бихме били сигурни след команчите!

— Той го мисли. Ние ще отидем да преговаряме. Докато се намираме при тях, нищо няма да ни се случи.

— Тогава моето мнение е да продължим да гоним петдесетимата. Застигнем ли ги, все ще намерим някакво средство да ги принудим да върнат ограбеното. Не ги ли настигнем, ще яздим до техните вигвами.

Колкото авантюристичен и рискован да беше този план, той все пак бе одобрен и от Фред и късо време след това малкият отряд се раздвижи. Команчите яздеха без ремъци. Те бяха дали своята дума и останалите можеха да бъдат сигурни, че няма да предприемат опит за бягство.

Ездата следваше течението на Рио Пекос. След известно време достигнаха мястото, където синовете на вожда се бяха отделили от другите. От дирите се виждаше, че команчите оттук насетне се поддържали възможно най-голяма бързина. За съжаление днес не можеха повече да следват дирята, тъй като следобедът беше отминал и вечерта започваше да настъпва.

Беше потърсено подходящо място за бивак и запален огън, чиято светлина не съумяваше да проникне надалеч поради растящите наоколо храсталаци. Конете бяха спънати така, че не можеха да отидат далеч. Тъй като мустангите имат навика да се държат съвсем безшумно през нощта и да издават с пръхтене приближаването на всяко враже същество, хората можеха да се чувстват относително сигурни и скоро възникна една от онези непринудени лагерни сцени, които в Дивия запад излъчват такова голямо обаяние.

Инчу-чуна се беше увил веднага след скромната вечеря в своята завивка и легнал край огъня. Двамата команчи последваха примера му и само белите ловци не показваха още желание да подирят почивката. Бил впери поглед известно време умислено в жаравата на лагерния огън и после се обърна отривисто към своя спътник.

— Дявол да я отнесе тая скучна история! Ако продължава така, то имаме лоши изгледи да се доберем до имуществото си. Ти какво ще речеш, Фред?

— Действително изглежда, като че ли няма да застигнем червенокожите преди селото им.

— ’s death [51], като си помисля, че сега най-сетне щях да мога да се оттегля на спокойствие, ако не бяха се набъркали тези червенокожи! Направо акъла да си изгубиш!… Egad! [52] — прекъсна се той, като видя, че седящият, насреща му слуша безучастно. — Ама на теб май хич не ти дреме, дето нъгитсите ти са отишли по дявола?

— Pshaw! [53] Не ми е до нъгитсите, макар да не отричам, че щяха да ми бъдат много добре дошли.

— Dash it all! [54] Тогава си развържи най-сетне езика, де! Аз вече отдавна съм забелязал, че някъде те стяга чепикът и с най-голямо удоволствие бих узнал къде. Мисля, че би могъл все пак да дариш с малко доверие един стар камарад, който по всяко време е влизал за теб в огъня.

— Доверие съм ти имал достатъчно, Бил! Но няма смисъл да се разравят стари истории. Всеки трябва да има достатъчно сили сам да си носи товара.

— Heigh-ho! [55] Толкова унил, скъпи приятелю? Сега ти толкова повече трябва да си излееш сърцето. Може би ще съумея да ти помогна в търсенето.

— В търсенето? Как тъй? Кого трябва да търся?

— Good luck! [56] Човекът наистина ме смята още за грийнхорн! Че що за друга причина ще ти има един млад, симпатичен сър, който лази из Дивия запад, без да го принуждават някакви икономически условия, освен да търси някого, чиято диря е изгубил.

Фред се вгледа за миг замислено в огъня, после вдигна с бързо движение глава.

— Няма да отрека, Бил, че имаш право. Да, аз търся един човек, търся дори двамина.

— Не го ли казах? Най-сетне, най-сетне си разкри боята. Heavens [57], колко мъки костваше това! Ами сега само не отстъпвай! Всичко трябва да знам аз, всичко!… Ти се наричаш Фред. Много вероятно имаш и друго име. Бива ли човек да го научи?

Фред се засмя.

— След като ме стискаш така в пресата, то май няма къде да мърдам, освен да ти кажа всичко.

— Тъкмо това е и моето мнение — рече Бил доволен. — Та почвай значи историята!

— История в истинския смисъл на думата тя точно не е. Аз не знам дали…

— Heigh-ho! Ето че пак започва да го усукваш! Виждам, че човек при теб не може да стигне до края, ако не ти изкопчва с ченгел думите една по една. И тъй, go on [58]! Ти се казваш Фред, което действително знам вече от столетие, толкова дълго комай стана. Само че напусто яздя подир някогашното ти име.

— Аз се казвам Голвиц, Фредерих фон Голвиц от Зюдерланд. «Фон»-а обаче спокойно можеш да забравиш, По тия места тук той не чини нищо.

— Well, прав си. В тая благословена държава чини само мъжът. С някаква си там титла не можеш и един окаян прериен заек да гръмнеш.

— Моята фамилия е една от най-старите в страната, но за съжаление несподобена с големи богатства. И с това се започва веднага злата участ. По-големият ми брат Хуго замина за колонията в Индия, за да си извоюва положение под английска служба. Трябва да са минали двайсет и пет години оттогава… по онова време аз бях още малко момче. Ние никога вече не чухме нещо за него. Вероятно е загинал в битките срещу махараджата на Аугх, защото последното му писмо беше пуснато от Калкута, малко преди Хуго да замине за вътрешността на страна.

— Zounds! [59] Дяволски сълзливо начало! Но смятам, че не този си свой брат търсиш в Dark and bloody grounds [60]?

— Не, не него. Що се отнася до него, ние отдавна изоставихме всяка надежда. Но идва още по-лошо! Вторият ми брат беше предопределен за дипломатически кариера. Той притежаваше талант, спечели доверието на своите началници и следваше да се очаква, че ще се изкачва стъпало по стъпало с по-голяма бързина, отколкото обикновено това става.

— By God [61], хич не бих му зловидил!

— Тогава взе, че се разнищи и една история с моя чичо, която му дойде много на сгода, само че не й е тук мястото. Накратко казано, той имаше най-бляскави перспективи. Тогава Дяволът пожела в столицата да пристигне цирк, чиито артисти умееха да изпълняват неща, които преди туй не бяха считани за възможни, и особено една ездачка, която така изпъкваше с постиженията си, че появата й представляваше кулминацията на представлението. Наричаха я мис Ела. Същинското й име никога не узнах.

— Аха, същината на разказа тепърва започва!

— В балета и на въжето тя беше също така изкусна както и на коня и говореше множество езици по начин, навяващ предположението, че от най-ранна младост се намира по турнета.

— Трябва да е била някоя направо дяволска фуста!

— Такава беше! Имаше и замах, да, една пъргавина на тялото и ума, която увличаше зрителите. Не е трудно да се помисли, че едно такова същество няма начин да не стане опасно за мъжкия свят.

— Навярно и за твоя брат?

— И за него. Той беше страстен ездач. Изпървом посещаваше цирка рядко, но после ежедневно. Един такъв посетител естествено е познат с всички артисти. Той контактуваше с разните изтъкнати участници на цирка и се виждаше и говореше с мис Ела по-често, отколкото бе приятно на родителите и подобаващо на неговото положение. Татко се видя принуден да му поиска обяснение, ала Теодор се засмя и не му даде отговор. Но скоро отношенията му с мис Ела така се задълбочиха, че вече открито се показваше с нея. Разхождаха се с коне и кола и работата достигна до точка, която принуди родителите до остра намеса. Брат ми трябваше да се яви пред целия семеен съвет и пред него той нескрито заяви, че ще се жени за цирковата артистка.

— Bounce! [62] И тогава сигурно бомбата избухна?

— Майка го молеше със сълзи да се откаже от това намерение, татко го заплашваше с изгонване… напразно.

— А ти?

— Аз ли? Аз обичах брат си така сърдечно, че бях по-склонен да го съжалявам, отколкото да му се ядосвам. Теодор беше достатъчно голям, за да знае какво върши. Ако само момичето беше достойно за него!

— Zounds! Да не би да е нарушила верността си?

— Точно това не бих желал да твърдя, защото те още не бяха сгодени. Но тя при всички случаи играеше двояка роля. Появи се един съперник, който бе поощряван от мис Ела почти точно колкото самият Теодор. Тази благосклонност много вероятно бе последица по-малко на личните му достойнства, а повече на неговото богатство, с което моят брат действително не можеше да се мери.

— Кой беше всъщност типът?

— Той беше граф и заради безбройните си откачени номера биваше наричан единствено Лудия граф. Беше направил престоя си в Норланд невъзможен — как, това е една дълга история, която може би друг път ще ти разкажа — и оттогава ощастливяваше с присъствието си Зюдерланд, където имаше имения. За нещастие на Теодор графът насочи вниманието си към красивата циркова ездачка и й оказваше ред любезности, които бяха свързани с такива разноски, че брат ми в това отношение не можеше да излезе на турнир с него. Стигна се до открита разпра между двамата съперници, която можеше да се реши единствено с оръжие. Като място на дуела беше избрана една клисура в близост до крепостта Химелщайн — едно имение на графа. Теодор замина и… не се върна. Вечерта на неговото отпътуване мис Ела трябваше да се появи, но и тя беше изчезнала.

— Всички дяволи! Били ли са се всъщност двамата противници?

— Това не зная. Нашите разследвания по този въпрос не доведоха до резултат.

— Не се ли обърнахте към Лудия граф?

— Сторихме го, разбира се, но без успех. Графът само ни даде високомерния отговор, че трябвало да търсим местонахождението на Теодор при мис Ела. Тя била лицето, към което трябвало да се обърнем.

— Dash it all! Това означава все едно, че брат ти е духнал с мис Ела. И вие повярвахте?

— Като че ли трябваше, защото след дълго време получихме едно писмо от Съединените щати, което носеше подписа на коняра на брат ми, един там Георг Марлай. В него той казваше, че бил натоварен от Теодор да съобщи на фамилията Голвиц, че намерил живота си за нетърпим в Зюдерланд и затова заминал за Америка. Нямало никога да се върне и щял да промени името си, без да дава повече някакъв признак на живот за себе си.

— А мис Ела?

— За нея не бе спомената нито сричка.

— Egad! Странно е, дето брат ти не е писал сам, а чрез трети.

— Той беше сърдит и огорчен.

— Нека е тъй! Но аз все пак не мога да си представя, че брат ти, който все пак, изключвайки историята с мис Ела, се е проявявал все като добър син, ще бъде толкова студен и безсърдечен да изфиряса без всяко сбогом. Аз не вярвам нито сричка на съдържанието на писмото. Зад него се крие някаква дяволщина или нека не се казвам Бил Санфорд. Какво предприехте въз основа на писаницата?

— Ние естествено не оставихме работата на мира. Най-напред писахме на Марлай да ни съобщи адреса на Теодор, писмото се върна неотворено. Мъжът се беше преместил, никой не знаеше къде: После си подсигурихме помощта на властите — и това средство остана без резултат. Така минаха две години, без да получим ни най-малък признак на живот от Теодор. Неможейки да понасям повече мокрите очи на мама, чийто особен любимец беше Теодор, аз тръгнах през океана, за да се заема лично с издирванията.

— By God, било е почтено от твоя страна!

— Най-напред се отправих естествено към Кингстън на Мисури, откъдето произхождаше писмото на Марлай. Там чух, че бил тръгнал към Ню Орлиънс. Оттук следата му водеше към Хавана, от Хавана към Мексико. Акостирах там и останах все по дирята му, която ме отведе в Тексас и оттам в прериите край Ред Ривър. Странствах като Скитника евреин, но Марлай не видях. По определени признаци стигнах до заключение, че е забил към Сан Франциско, в дигинс [63] и го последвах и натам — както виждаш без резултат. Всеки път когато отивах на мястото, където Марлай определено трябваше да се намира, се оказваше, че той вече пак е запрашил нанякъде. Но аз няма да си отдъхна, додето не го намеря; в мен има някакво предчувствие, което ме ободрява, не позволява да губя надежда. Трябва да се срещна с него и тогава и той ще трябва да ми каже къде се намира брат ми.

— All right! [64] И аз идвам с теб!

— Наистина ли? — попита Фред зарадван.

— Да. Тексасецът Фред е камарад, от чиято компания човек не е нужно да се срамува.

При споменаването на това име апачът надигна изненадано глава — знак, че той в никой случай не е спал. Също и от страната, където лежаха двамата команчи, прозвуча едно тихо, учудено «Уф!», от което можеше да се заключи, че името не беше непознато и за команчите.

— Няма ли мъжът, когото търсиш, нещо отличително във външността си?

— Да. Той бие на очи със своята крещящочервена коса.

— Червена коса? А-а, ето защо значи се разправя за Тексасеца Фред, че се нахвърлял буквално с омраза към червенокосите. Неговият първи въпрос, когато пристигнел в някое селище, винаги бил колко люде носели рижи коси. И не продължавал, додето не видел и последния, отличаващ се с червена украса на главата си.

— Тъй ли? Така ли говорят за мен? — засмя се Фред. — Е, сега имаш простото обяснение. Значи наистина тръгваш с мен?

— Да — каза Бил простичко. — Където е Тексасецът Фред, там е и Бил Санфорд. Топ, дай си ръката!

— Инчу-чуна също ще тръгне със своите бели братя.

Двамата погледнаха изненадано вожда. Този отметна завивките, колкото да се изправи в седящо положение, и после рече:

— Вождът на апачите ще остане при бледоликите, докато неговите червени братя го повикат. Той познава всички животни и всички мъже в гората и прерията; той може би познава и слугата, когото те търсят.

— Ти? — попита Тексасеца Фред, надигайки се от изненада.

— Инчу-чуна познава един бледолик, който вече от дълго време пребивава при команчите.

— Откъде е дошъл?

— От страната, която белият ловец преди малко спомена.

— И как изглежда?

— Той има очите на небето и косата на огъня.

— Сини очи и червена коса? Това съвпада. Иначе Инчу-чуна нищо очебийно ли не е забелязал по него?

— Бледоликият има малък белег на устната си.

— Това също е вярно. Този белег произхожда от една добре оперирана заешка устна.

— Heigh day! [65] — намеси се тук ликуващо Санфорд. — Това е той и сега вече няма какво да ни възпира да навестим команчите. Знае ли Инчу-чуна къде се намира постоянният им бивак?

— Той знае и ще заведе своите бели братя. Но пък нека попитат те и тези пленници, които знаят кой е бледоликият, дето се намира при тях.

Тексасецът Фред се вслуша в съвета и се обърна към двамата индианци, ала не успя да изкопчи нищо от тях. С това разговорът замря, докато накрая съвсем замлъкна. Беше хвърлен жребий за стражата и после мъжете се отдадоха на почивката…

3. При вигвамите на команчите

Когато нощта започна да се разсейва, хората се надигнаха, за да продължат следването дирите на команчите. Те водеха все от дясната страна на Рио Пекос до мястото, където разклоненията на Сиера Гваделупа пристъпват до реката. Оттук мъжете се насочиха надясно нагоре в планината, чийто отвъден склон достигнаха едва другия следобед. Вечерта групата се спусна до откритата прерия, по чиято трева дирите отново бяха по-лесни за следване.

За съжаление се оказа, че за евентуално настигане на крадците преди тяхното село не може и да се мисли. Настоящите притежатели на заграбените нъгитс имаха твърде голяма преднина, за да съумееха да ги настигнат още по път. Следователно не оставаше нищо друго, освен да дръзнат да влязат в тяхното село. При притежанието на двамата пленници това начинание, разбира се, не беше чак толкова рисковано, както се създаваше впечатление.

По време на дългата езда на следващото утро малко се говори. Всеки се бе отдал на собствените си мисли. В следобеда бе направена кратка почивка, а по свечеряване на хоризонта изплуваха няколко тъмни линии, които при по-внимателно вглеждане можеха да се отличат като редица шатри. Това бе големият бивак на команчите, издигнат във връзка с лова на бизони.

Инчу-чуна беше яздил все начело. При вида на селото той спря коня си и слезе. Белите ловци последваха примера на вожда, макар да не отгатваха какво възнамерява. Апачът седна на земята там, където стоеше, извади калюмета си, запали го и каза:

— Ако младите войни на команчите не искат да умрат, то нека пият с вожда на апачите и неговите бели приятели пушека на мира!

Без дума да възразят, братята слязоха и седнаха срещу апача. Когато лулата извърши обиколката си в съпровод на общоприетите церемонии, той им повели:

— Нека синовете на команчите, които сега станаха наши братя, яздят до своите, за да ги възвестят за нашето пристигане и им кажат, че ние идваме като техни гости.

Те се подчиниха безмълвно на заповедта, възседнаха конете си и препуснаха. Ловците и апачът останаха да седят на самото място.

Не им се наложи дълго да чакат резултата от долагането, защото много скоро се зададе един многоброен конен отряд, който се разгъна и образува кръг около тях. Този кръг беше внезапно стеснен, като команчите препуснаха от всички страни в галоп към тях с размахани оръжия, създавайки впечатление, че ей сега на ще ги повалят. Една група от четирима вождове действително се носеше в кариер към тях и ги прескочи. Ловците останаха спокойни, без и с око да мигнат.

После вождовете слязоха, приближиха и най-възрастният взе думата:

— Защо не се изправят белите мъже, когато вождовете на команчите пристъпват към тях?

Бил се нае да даде отговора.

— С това ние искаме да кажем, че сте добре дошли при нас и можете да заемете място до страната ни.

— Вождовете на команчите седят само до страната на главатари. Кой е вашият предводител и къде са вашите вигвами и вашите войни?

— Белите мъже нямат вигвами, а големи каменни градове, в които живеят хиляди войни. Моите червени братя могат без грижа да седнат при нас: всеки от нас е вожд.

— Какви са вашите имена?

Питащият вече ги знаеше, защото двамата команчи му ги бяха казали. Не беше добър знак за ловците, дето той се преструваше. Особено очебийни бяха мрачните погледи, които биваха хвърляни на Инчу-чуна.

— Ще ви ги кажа — отговори запитаният. — Моето име е Бил Санфорд.

— Санфорд. Познавам това име. Белият мъж е враг на индианците, но не е зъл човек.

— Този млад мъж е наричан от всички червени и бели войни Тексасеца Фред.

— Неговото име също ми е известно. Той е наш враг, но убива червените мъже само когато е бил принуден. Кой е този червен мъж?

— Това е Инчу-чуна, вождът на апачите.

— Той е едно куче, което скоро ще умре. Лешоядът ще изкълве неговите очи, а месата му ще бъдат изръфани от вълците като мърша. Всички вие още днес ще умрете на кола на мъченията.

— Ние? Гостите на команчите?

— Вие не сте наши гости!

— Ние сме такива. Ние оставихме живота на синовете на вашия вожд, а те дадоха думата си, че можем мирно да отседнем в колибите на команчите.

— Те ще сдържат своята дума, но за тях щеше да е по-добре, ако ги бяхте убили. Един храбър воин предпочита да умре, наместо да позволи на врага си да му подари живота. Вие сте техни гости и стоите под тяхна закрила. Ние другите обаче не сме ви обещали нищо. Когато нашият върховен вожд Сокола, бащата на вашите закрилници, се върне, ние ще ви вземем скалповете!

Белите се спогледаха въпросително, Инчу-чуна обаче се надигна без колебание. Имаше право. Те бяха обградени от такова множество команчи, че измъкване нямаше. Бяха дръзнали да влязат в бърлогата на лъва и сега бяха длъжни да изчакат по-нататъшното. Всички се качиха на конете. Пленниците бяха взети от червенокожите по средата и кавалкадата препусна във вихрен галоп към лагерното село, после между редиците шатри и накрая спря пред една от тях.

Индианците слязоха и старият вожд повели:

— Нека белите мъже влязат тук!

— Кому принадлежи това жилище? — попита Фред.

— То принадлежи на тези, които са се наели да ви закрилят. Предайте оръжията си!

— Един бял ловец се разделя със своите оръжия едва след като е умрял.

— Не знаят ли белите мъже, че един пленник не може да има оръжия?

— Ние сме гости, но не пленници.

— Вие сте и едното, и другото. Сдайте оръжията си!

Тогава Инчу-чуна дигна ръка в знак, че иска да говори. Той каза:

— Синовете на команчите искат оръжията ни, защото се страхуват от нас. Техните сърца са боязливи и куражът им е колкото на прерийната кокошка, която побягва при всяко шумване.

Това беше както гордо, така и умно казано и последицата се прояви веднага. Старият вожд го измери с гневни очи и отвърна:

— Пимо [66] е грозен като краставата жаба от блатото. Неговият език говори лъжи. Няма нищо, от което команчът би могъл да се бои. Пристъпете в тази шатра и задръжте оръжията си!

Сега ловците слязоха, вързаха конете си и се отправиха към вътрешността.

Шатрата беше от онова естество, което се среща при северно живеещите индианци. Работата по нейното издигане се върши само от жените — индианецът всъщност не познава друго занимание освен войната, лова и риболовството. Всичко останало и прехвърлено върху плещите на жената.

Шатрата беше празна, в нея имаше място за една далеч по-голяма компания.

— Ето че сме тук! — рече Санфорд. — Как обаче ще се разкараме, това е друг въпрос.

— Все ще видим! — забеляза Фред лаконично.

— Зависи от това дали ще ни третират като гости, или като пленници. В последния случай с нас е свършено.

— Ние ще бъдем пленници — рече индианецът — заради присъствието на Инчу-чуна. Ако моите бели братя бяха сами, може би щяха да бъдат гости; към апача обаче команчите няма да се отнесат миролюбиво…

— Какво да предприемем, че да се спасим?

— Нека братята ми сторят същото, което ще извърши Инчу-чуна.

— Какво?

— Ще изпуши с команчите калюмета.

— Не ми се вярва да ни дадат лулата на мира.

— Ако не ни я дадат, ние сами ще си я вземем. Инчу-чуна ще пуши от лулата, а после всеки от братята ми трябва бързо да направи едно всмукване, преди да са съумели да ни я изтръгнат.

— Дали ще видим и белия, когото търсим?

— Инчу-чуна така ще уреди нещата, че той да не може да се скрие.

С това разговорът приключи. Ловците се умълчаха. Шатрата им беше оградена от стражи и се предлагаше възможност за подслушване. След известно време входът се отвори и се появи единият от двамата главатарски синове.

— Моите братя са в голяма опасност — поде той.

— Може ли да бъдем в опасност, след като се намираме под твоя закрила? — попита Бил.

— Животът на братята ми е сигурен, доколкото се намират в моята шатра. Веднага щом я напуснат, се свършва с гаранцията.

— Няма ли някакво средство да се спасим?

— Моите братя трябва да станат команчи и всеки трябва да си вземе за жена някоя тяхна дъщеря.

— Дявола ще взема аз! — изруга Санфорд. — Аз не мога бяла жена да търпя, та камо ли меднокожа!

— Тогава моите братя са изгубени.

— Бледоликият, за когото вече говорихме, сред команчите ли се намира? — запита Тексасеца Фред.

— Той е тук.

— Ще можем ли да говорим с него?

— Това не знам. Но вие ще го видите.

— Къде.

— Бледоликият се числи към вождовете на команчите. Той ще седи заедно с другите в кръга на съвета, когато се обсъжда съдбата на моите братя.

Той пак се отдалечи. След изтичането на един час влезе един мрачно гледащ индианец.

— Нека белите мъже и апачът ме следват! — повели той. Те накичиха оръжията по себе си и закрачиха след него по протежение на шатрената улица до извън бивака. Там се бяха насъбрали всички войни. Те образуваха един голям кръг, в чиято среда бяха заели място вождовете. Огънят на съвета гореше, а богато украсеният с перли и пера калюмет лежеше в готовност за употреба. Странично от групата бяха забити в земята няколко кола на мъченията.

Между вождовете седеше един бял. Той се носеше като индианец. Беше си оставил дори един дълъг кичур, за да докаже с вплетените в него орлови пера, че не бива да го причисляват към обикновените войни.

Когато пленниците приближиха, старият вожд взе лулата, разпали я и поднесе цевта към устата. Той стори шест смуквания, издуха дима на север, юг, изток и запад, после към небето и земята и я подаде след това на своя съсед, който трябваше да извърши само едно смукване. От този лулата тръгна нататък. Четвъртият тъкмо поиска да я предаде на петия, когато Инчу-чуна пристъпи с една бърза крачка и му я изтръгна.

Това бе деяние, което никой не бе считал за възможно. Индианците седяха като вцепенени от изумление и се раздвижиха едва когато беше вече твърде късно. Инчу-чуна веднага беше препредал лулата; тя беше заобиколила белите и вече отново се намираше в ръцете на апача, когато вождът се надигна яростно:

— Куче, какво стори! — наруга той Инчу-чуна.

Този смукна спокойно още веднъж от калюмета и отговори:

— Откога е обичай сред червените мъже да наричат своите приятели и братя кучета?

— Ти си наш приятел и брат?

— Ние сме ваши братя и гости, защото пушихме с вас калюмета, изготвен от свещената глина.

— Вие ни го изтръгнахте.

— Но въпреки това си остава вярно, че сме пушили с вас лулата на мира.

— Това няма значение, защото ние не сме ви я предложили.

— Вие не ни предложихте гостоприемство и ние си го присвоихме. Въпреки това го притежаваме също така сигурно, все едно доброволно сме го получили от вас, Великия дух ще види дали войните на команчите ще имат смелостта да прегрешат спрямо законите на лулата на мира. Аз казах! Хау!

Команчът беше изслушал със слисана физиономия тази аргументация; Той помълча известно време, после рече, сядайки:

— Войните на команчите ще се посъветват по този случай. Отдръпнете се, ние ще ви уведомим за нашето решение!

Белите се подчиниха на повелята. Те видяха, че съвещанието беше много бурно, както удостоверяваха оживените движения на команчите, Мина половин час, преди то да свърши. Сетне вождът им махна да пристъпят по-близо. Той се надигна и даде знак, че ще говори.

— Нека белите мъже и апачът слушат, защото вождовете на команчите ще говорят.

След тази встъпителна подкана той започна речта си:

— Преди много, много слънца червените мъже живееха още сами по земята между двете Големи води. Те строяха градове, садяха дървета, ловуваха лоса, мечката и бизона. На тях принадлежеше слънчевата светлина и дъждът. На тях принадлежаха реките и езерата, гората, планината, долините и всички савани по просторната страна. Те имаха своите братя и синове, своите жени и дъщери и бяха щастливи. Тогава дойдоха бледоликите, чийто цвят е като снега на зимата, но чието сърце е черно като саждите, които хвърчат с пушека. Те бяха малцина и червените мъже ги приеха в своите вигвами. Но те донесоха със себе си огнени оръжия и огнена вода, донесоха също други богове и други жреци; те донесоха лъжата и предателството, болестите и смъртта. През Голямата вода прииждаха все повече от тях; техните езици бяха фалшиви, а ножовете им — остри. Червените мъже бяха добри. Те им вярваха и биваха мамени. Те трябваше да предадат страната, в която лежаха гробовете на техните бащи; те биваха с лукавост и сила изтласквани от техните вигвами и ловни територии, а когато се бранеха, ги убиваха. За да ги победят по-лесно, бледоликите сееха раздори между тях; червените племена се разединиха; те започнаха да воюват и помежду си. Сега те трябва да умрат както койотите в пущинака. Проклятие за белите, толкова проклятие за тях, колкото звезди стоят на небето!

След една малка пауза той продължи:

— Днес при вигвамите на команчите дойдоха бледолики. Те са оплели един червен мъж да тръгне с тях и да стане техен брат — вожда на апачите. Той си е заслужил смъртта, той и те заедно с него. Ние щяхме бавно да ги убием на кола на мъченията, ала на тях им се удаде да пият от пушека на нашия калюмет, и ето как вождовете на команчите решиха да уважат лулата на мира и да им дадат място край лагерния огън, докато бъде съдбата им по-нататък решена. Аз казах, нека хората ми отговорят!

Той си седна. Всъщност с това бе казано достатъчно, ала толкова мълчаливият иначе индианец не пропуска случая да държи реч. Има вождове, прочути надалеч с ораторската си дарба. Техният образен език много напомня начина на изразяване в Ориента.

След него се изправиха и другите вождове, за да кажат в речите си същото, което той беше вече изрекъл. Когато последният свърши, се надигна Тексасецът Фред, който от пръв поглед беше разпознал някогашния коняр на своя брат.

— Аз знам, че моите червени братя вярват в един Велик дух, С това те постъпват правилно и техният Маниту е също нашият Маниту. Той е господарят на небето и земята и бащата на всички народи. Той иска всички хора да го почитат. Смятат ли обаче моите червени братя, че на техния Маниту, който е и наш, може да е угодно, когато те ограбват и убиват хора, които нищо не са им сторили? На синовете на команчите е известно моето име и те знаят, че аз убивам червени мъже само когато съм бил принуден. Аз никога не съм бил техен враг. Искат ли те нещата да се променят? Нека червените мъже върнат нъгитс, които не им принадлежат, и ние ще се разделим в мир с тях.

Той направи пауза и погледна стария вожд. Този отвърна предпазливо:

— Войните на команчите ще се посъветват кому принадлежи златото.

— Нека го сторят и аз вярвам, че ще решат по право. Но белият ловец не е свършил, защото той дойде и по една друга причина при команчите.

— По каква? Нека белият мъж ни изтъкне причината!

— Отвъд Голямата вода, в моята, родина, живееше един мъж, притежаващ една тайна, от която зависи щастието на няколко души. Той напусна своето отечество и аз го последвах през планини и езера, през реки и потоци, през савани и гори. Аз чух, че той пребивава при войните на команчите и побързах да отида при тях, за да говоря с него.

— Кой е този мъж? Ние не сме приели при нас бледолик от отвъд Голямата вода.

— Не виждам ли помежду ви един бледолик?

— Този бледолик е от страната, която лежи на юг. Той се спусна от планините, за да покаже на команчите множество добри неща.

— Той ви е излъгал.

Марлай стрелна ръка към томахока си, ала не изрече нито дума, тъй като старият продължи разговора.

— Ти мислиш, че той е този, когото търсиш?

— Той е. Позволи да говоря със самия него!

— Позволявам ти.

Сега Тексасеца Фред се обърна към белия.

— Как е името ти сред тези хора?

— Казвам се Рикаро.

— А как те наричаха по-рано, преди да дойдеш при команчите?

— Аз дойдох при войните на команчите, за да забравя света. Моето име изчезна. Аз не го казвам.

— Нито ти си забравен, нито името ти! Ти се казваш Георг Марлай.

— Георг Марлай? Подобно име никога не съм чувал.

— Никога? — изхили се Фред. — И никога не си чувал също за фамилията фон Голвиц?

— Не.

— Също за един там Лудия граф? Граф Хоенег?

— Не.

— Не си чувал също за някоя си мис Ела, работила в цирк и изчезнала после безследно?

— Не.

— Хм-м! Рикаро, ти си един голям лъжец; ти ги познаваш всички тях.

Оскърбеният се надигна и посегна към томахока.

— Човече, не ме наричай втори път лъжец, ако не искаш да ти раздробя черепа!

— Аз съм Тексасецът Фред, а него всички вие познавате. Твоят томахок не би ми навредил повече от жилото на комар и за да видиш, че не се страхувам от теб, още веднъж те наричам лъжец. Ти си Георг Марлай. Я ме погледни и кажи дали чертите ми не ти се струват познати!

«Индианецът» направи едно пренебрежително движение и рече:

— Никога не съм те виждал.

— Аз съм Фридрих фон Голвиц, братът на по-раншният ти господар.

Една светкавица на уплах прелетя по чертите на белия. Въпреки това той каза категорично:

— Бъди който си щеш, аз не те познавам.

Сега Фред пристъпи близо до него.

— Познаваш ли това писмо?

Той поднесе пред очите му писмото, пуснато от Кингстън до фамилията Голвиц. Мъжът му хвърли един поглед, поклати глава и отвърна:

— Не го познавам. Остави ме на мира!

— Писмото ти е много добре известно, защото самият си го писал. Човече, лично с теб аз нямам никаква работа, но ти искам информация за моя брат. Къде се намира той?

— Не знам нищо за нещата, за които ме питаш. Ти си откачен!

— Откачен? Какво си позволяваш? Човече!

Той замахна и го удари с юмрук по челото, от което оня се строполи. Но бързо скочи, измъкна ножа и поиска да се втурне към своя противник. Револверите на Фред и Бил тутакси се насочиха към гърдите му. Старият вожд протегна възпиращо ръка и повели:

— Оставете оръжията да почиват! Вие изрекохте думи, чийто смисъл остана чужд за нас. Каква работа имате с нашия бял брат?

— Той е този, когото търся, но не иска да го признае!

— Ако не иска да го признае, то това си е негова работа. Той вече не е бял, той стана червен мъж. Откажете се от него, аз ви го заповядвам!.

В този миг от редицата шатри прозвуча шумен конски тропот. Един ездач пристигна в галоп, спря мустанга си пред кръга на вождовете и скочи. Всички те се надигнаха, а един от индианците се завтече да му държи коня.

Неговите очи пробягаха от един към друг и останаха приковани със сериозен израз към Инчу-чуна.

— Ти си Инчу-чуна, вождът на апачите?

— Аз съм.

— Ти си много дързък, че се осмеляваш да дойдеш при воините на команчите.

После Сокола, защото той беше дошлият, се обърна към своите.

— Аз бях далеч нагоре на север, за да донеса свещена глина за нашите лули. Мир трябваше да донесе свещената пръст, но ето че сега се връщам при моя вигвам и чувам — бойната брадва е изровена и се е проляла кръв. Къде са моите синове?

— В тяхната колиба.

— Защо не са тук?

— Те дадоха на тези мъже неприкосновеността на госта и значи не могат да седят над тях.

— Щом синовете на Сокола са го сторили, то те са имали причина за това. Някой да иде да ги доведе! А вие трябва да ми разкажете!

Старият вожд започна своя доклад, по време на който Сокола се настани до него. Той беше типът на истинският индианец — невисок, но плещест и здраво сложен. Поради воинските си качества бе всеобщо признат като върховен вожд на команчите.

Изложението не звучеше радостно за ловците. Междувременно се появиха двамата синове на Сокола, Техният баща имаше едно дълго, опасно пътуване зад себе си. Той току-що бе пристигнал. Но срещата не породи някаква сцена, защото индианската сдържаност го запретяваше. Той се обърна към тях, когато старият свърши, и заговори:

— Секирата на войната е изровена между войните на команчите и бледоликите. Всички бледолики са наши врагове, следователно и тези бели мъже тук. Тъй ли е?

Те кимнаха в знак на потвърждение.

— Между синовете на команчите и апачите битката почива. Но ако един апач подкрепя враговете на команчите, като какъв трябва да се разглежда?

— Като враг.

— Ти каза право. Значи вие сте предложили на вашите врагове ръката на гостоприемството?

Едно повторно нямо кимване бе отговорът. При тези въпроси очите на Сокола бяха отправени към по-големия син.

— Разкажи!

Младият мъж осведоми с къси, правдиви думи. Баща му го изслуша внимателно и после реши:

— Вождът на команчите, когото неговите приятели и врагове наричат Сокола, се възрадва в сърцето си, когато отново съгледа своя вигвам. Но сега неговата радост се превърна в болка, защото синовете му, за да не умрат, са сключили приятелство с враговете на своя народ. Вие трябваше да предпочетете смъртта и аз щях с тъга, но с гордост да запея бойната песен на мъртвите, а отвъд, във Вечните ловни полета, да ви видя отново като герои, на които духовете на бледоликите са принудени да прислужват. Ако не бях ваш баща, щях сега да ви помилвам, защото вие все пак сте постъпили като млади мъже, които обичат живота. Но за да не се разказва сред народа на команчите, че великият Сокол се е показал като мекушав, ще ви наложа вашето наказание. Вие още в този миг ще напуснете селото и няма да се връщате, преди всеки от вас да притежава три скалпа на наши врагове! Имате ли още нещо да кажете?

— Какво ще стане с тези мъже, за чиято сигурност сме заложили думата си? — попита единият, като посочи пленените ловци.

— Сокола ви освобождава от вашата дума, те стоят под моя закрила.

Те се оттеглиха успокоени. Сега Сокола даде знак на апача.

— Говори!

Апачът поклати гордо глава.

— Инчу-чуна, вождът на мескалеросите, е гост на своите врагове. Той няма да говори, защото неговата реч е ненужна.

— Ти имаш право. Вън пред вигвамите аз бих се бил с теб, тук обаче ти си сигурен. Но нека говорят двамата бели мъже, защото научих, че имали оплакване срещу един воин на команчите.

Тогава взе думата Фред.

— Искаш ли да чуеш моето оплакване?

— Кой си ти?

— Ти си чувал името ми. Хората ме наричат Тексасеца Фред, додето достига прерията.

— Ти си храбър воин, който не е убил още никого от нас.

— Аз имах един брат, когото обичах. Ние двамата бяхме вождове при народа на бледоликите, а този мъж, който сега е един от вашите, изпълняваше при нас работата, вършена при вас от жените. Имаше един вожд, който беше по-богат от нас, и който мразеше моя брат. Брат ми влезе в свада с него и изчезна от родината, така че никога не го видяхме. Заедно с него изчезна и слугата му, тъкмо този мъж, който би могъл да ни каже къде се намира брат ми, по когото копнее сърцето на една майка. Той трябва да изпълни волята ни и да назове мястото, където пребивава моят брат, иначе ще го убием.

— Призна ли той, че е мъжът, когото търсите?

— Не, той отрича по някаква неизвестна за нас причина.

— А ти как възнамеряваш да докажеш, че белият, приет в племето на команчите, наистина е този, когото търсиш?

— Сокол, дай ми разрешение да пристъпя във вигвама на този мъж. Той сигурно има книжа и писма, от които ще се установи, че той е някогашният слуга на моя брат.

Вождът се замисли за миг, после се обърна към Марлай.

— Къде държиш медицинската си торбичка?

— В моя вигвам.

— Аз познавам торбичката, често съм виждал, че имаш в нея и такива неща, които бледоликите наричат писма. Къде се намира тя?

— Зад мястото за лягане.

По време на този отговор му личеше, че се намира в голямо затруднение. Неговата тайна беше в сериозна опасност.

— Аз ще отида да я взема, аз самият и никой друг.

С тези думи Сокола се надигна.

— Аз ще ти я донеса — викна Марлай. — Тя е моя собственост и вигвамът е мой, никой друг няма право да влиза без позволение.

— Твоят отказ е доказателство, че ти си лъжец, и че този бледолик казва истината. Ти ще бъдеш отлъчен от нашия народ като страхливец. Нека съветът реши за теб!

— Аз не съм страхливец!

— Ти си такъв, в противен случай щеше да признаеш името си и според обичаите на команчите да се биеш с тези мъже.

— Аз ще ти докажа, че не съм страхливец.

— С какво?

— Аз ще се бия с тях.

— Тогава ти си този, когото търсят?

— Да.

— Й си вършил при тях работата на жените?

— Аз бях техен слуга.

— Искаш ли да им покажеш писмата, за които говорих преди малко?

— Не.

— Искаш ли да им кажеш онова, което толкова силно желаят да научат от теб?

— Не. В тази работа аз на никого не съм длъжен да давам отчет.

— Това никой не може да те принуди, но ти ще се биеш с тези бледолики, след като бъде определен часът на битката. Върви!

— Стой! — извика Фред. — Този мъж не бива сам да стъпва във вигвама си! Ако го пуснеш да отиде, той ще унищожи писмата.

— Аз ще пратя с него двама мъже, на които той ще трябва да даде торбичката.

Марлай тръгна и по един знак на Сокола към него се присъединиха двама индианци.

А ловците бяха отведени заедно с Инчу-чуна до тяхната шатра, където останаха под надзор.

Денят премина, без да се случи нещо, заслужаващо да се спомене. Също така си отиде и нощта. На другия предобед шатрата се отвори и се появи един индианец, който им заповяда да го следват до мястото на съвета.

Там се бяха събрали вождовете и най-личните мъже на племето. Посочиха им местата и те седнаха, изпълнени с очакване.

Сокола започна:

— Великия дух е сърдит на войните на команчите, задето са пушили лулата на мира с бледоликите. Команчите бяха сполетени и от едно ново голямо нещастие, защото Рикаро вече не се намира в техния бивак. Той избяга.

Белите скочиха гневно и Фред извика:

— Ти или сега лъжеш и го криеш, за да го спасиш, или излъга вчера, като ни обеща, че ще се бием с него.

— Сокола вчера говори истината, той я казва и днес.

— Къде са книжата, които предателят трябваше да ти даде?

Онзи бръкна в ловната си дреха и измъкна една торбичка.

— Ето медицинската торбичка. Извадете хартиите!

Фред посегна и я отвори. Намери две писма, които разгъна и прегледа набързо съдържанието им. После извика:

— Изменени! Тези хартии не са търсените от нас.

— Торбичката не съдържаше други — отговори вождът спокойно.

— Повикай двамата мъже, на които той трябваше да я предаде.

Вождът даде знак и един от команчите се надигна, за да доведе исканите. Те дойдоха и Тексасецът Фред се зае да ги разпитва:

— Вчера вие отидохте с онзи, когото наричахте Рикаро, до шатрата му?

— Да.

— И той ви предаде тази медицинска торбичка?

— Да.

— Отвори ли я, преди да я сложи в ръцете ви?

— Той я държеше скрита в единия ъгъл на шатрата. Там той дълго коленичи, преди да се надигне, и беше обърнат с гръб към нас. Ние не виждахме какво прави.

— Но аз знам какво е сторил: отворил е торбичката и е извадил хартиите, които преди туй му бяхме поискали. Той къде е?

— Когато слънцето се издигна, синовете на команчите забелязаха, че е напуснал бивака.

— Сам?

— Да. Но е използвал за бягството двата най-добри коня.

— В каква посока?

— Следите водят на запад.

В този миг приближи един команч. Той пристъпи към Сокола и вдигна мълком ръка до устата в знак, че иска да говори.

— Какво желае да каже младият воин на своите бащи? — попита вождът.

Онзи отговори:

— Всички мъже на команчите знаят, че войните ни взеха на бледоликите много кожени торбички пълни със злато. Това злато лежеше на съхранение в земята от другата страна на нашия бивак.

— Лежеше? Моят брат навярно иска да каже: лежи на съхранение.

— То вече не лежи там. То е изчезнало.

Сокола плъзна ръка към ножа си.

— Кой откри, че го няма?

— Аз.

— Разправяй!

— Бях тръгнал да си взема един кон от стадото. Пътят водеше край мястото, където лежеше заровено златото. Видях, че някой е отворил скривалището и не го е затворил. Златото беше изчезнало.

— Сокола лично ще отиде да види. Аз още не познавам мястото. Води ме!

Той се надигна и се изгуби с него зад шатрите. След известно време се върна. Зае отново предишното си място и осведоми:

— Златото е изчезнало. Рикаро го е взел със себе си. Синовете на команчите знаят много места, където се намира злато, но те го презират. Ето защо не съжаляват за изчезването на метала.

Тогава взе думата Бил Санфорд:

— Но ние съжаляваме. Ние сме се ровили с пот на лицата, за да го намерим, а когато го имахме, ни беше ограбено от войните на команчите. Ние дойдохме при тях, за да си го вземем обратно, а ето че то сега за втори път изчезва. Ние ще преследваме Рикаро, за да му го отнемем.

— Могат ли бледоликите да си тръгнат оттук?

— Кой ще иска да ни спре?

— Бледоликите са наши пленници.

Тук Инчу-чуна се надигна.

— Синовете на команчите имат отрова в устата и лъжа в сърцата. Те сквернят свещените обичаи на червените мъже. Апачът ги презира!

Той се обърна и тръгна, последван от другите, към тяхната шатра.

След един час тя се отвори и влезе Сокола.

— Инчу-чуна, вождът на апачите, ни оскърби — рече той, — но ние ще му покажем, че не скверним свещените обичаи.

— Как се каниш да ни покажеш това? — поиска да знае Бил с напрегната физиономия.

— Вождовете на команчите се посъветваха; те ще освободят бледоликите и апача.

— С всичко, което имаме при нас?

— С всичко. Белите ловци ще получат четвъртината част от времето на един ден, след което команчите ще препуснат след тях, за да ги убият.

— Благодаря ти, вожде. Вие няма да можете да ни убиете. Кога можем да тръгнем?

— Когато е угодно на белите ловци. Нека само го кажат на своята стража.

Той тръгна. Останалите отдъхнаха.

— Значи хайка, както обикновено! — рече Фред.

— Което нищо няма да ни навреди — прибави Бил.

— Но те имат отлични коне. Ще ни настигнат.

Бил Санфорд се ухили.

— Няма да ни настигнат. Ние имаме шест часа преднина. Но само от нас зависи да я направим на дванайсет.

— Какво имаш предвид?

— Сега е малко преди обяд. Престояваме още три или четири часа. Те строго ще спазят думата си и ще чакат точно шест часа. Но после ще ни последват. Ако ние потеглим в четири, то срокът ще изтече в десет, сиреч когато е тъмно. Така те ще бъдат принудени, ако искат да различат следата ни, да чакат до заранта.

— Съвсем вярно, така ще направим! И накъде ще се насочим?

— Естествено на запад, за да преследваме Рикаро.

— Той накъде ли се е отправил?

— Нека разсъдим! При команчите не бива повече да се мярка, защото ги окраде.

— При апачите също не може да отиде, понеже те са негови врагове.

— При това положение действително не му остава нищо друго, освен да върви при навахите.

— Тяхното племе къде лагерува сега?

— Отвъд Рио Колорадо.

— В такъв случай трябва да мине преди туй през територията на пай-юта. Може би ще потърси при тях закрила.

Инчу-чуна поклати глава.

— Пай-юта сега са приятели на апачите. Те бяха ми го предали.

— Но ние?

— Моите бели братя няма защо да се страхуват, след като аз съм при тях. Войните на пай-юта познават Инчу-чуна, вожда на апачите.

— Главното е при напускане на бивака да вземем достатъчно провизии. Но как да си ги доставим?

— Нека братята ми нямат грижа за това! Стадата на команчите пасат отвън пред бивака. Когато тръгнем, ще убием едно говедо и всеки ще си отреже по един къс от него. Това ще ни отнеме най-много времето, което белите наричат четвъртината на един час.

— Имат ли команчите питомни говеда?

— Те имат няколко укротени крави, за да могат да пият мляко.

Сега ловците се постараха да приведат дрехите и оръжията си в надлежно състояние. Когато стана приблизително четири часът следобед, те излязоха яздешком от бивака. Никакъв враг не ги последва…

4. В Сан Франциско

Град Сан Франциско е разположен върху силно издаден нос, от западната му страна е Пасификът, от източната — великолепният едноименен залив, а от север — входът на този залив. По улиците му човек може да съгледа бледите, кльощави знатни американки, гордите чернооки испански, русите немкини и цветнокожите къдрокоси дами. Богат кавалер с фрак, цилиндър и ръкавици носи в едната си ръка свински бут, а в друга — кошница зеленчуци, ранчеро е заметнал през рамо мрежа с риба, за да почете някакъв празник, офицер от милицията държи в плен угоен петел, някакъв квакер е затънал в запретнатите пешове на дългото си сако подобно престилка няколко грамадни омара…

През гъмжилото на това средище на Златната страна се придвижваше една малка група ездачи, докато накрая спря пред хотел «Валядолид» на «Сатър стрийт». Той беше странноприемница в калифорнийски стил и представляваше дълга и ниска едноетажна постройка от дъски, напомняща еднодневните бараки-пивници по нашите празници на стрелците.

Там ездачите слязоха и предадоха конете си на един хорскийпър [67], който ги отведе под един навес. Въпреки неимоверната си големина салонът беше пълен с посетители, така че за новодошлите имаше малко свободни места. Една келнерка приближи и донесе портъра [68], който си бяха поръчали. После единият попита:

— Човек може ли да поговори със сеньората, детето ми?

— Да. Да я доведа ли?

— Ще ви помоля!

Момичето се отдалечи, а скоро след това се появи съдържателката и поиска да знае желанието на гостите. Предишният говорител се надигна:

— Позволете да ви се представя, сеньора! Името ми е Фридрих фон Голвиц. Аз съм немец, а тези мъже са мои спътници.

Тя прегъна крак и го загледа очаквателно.

— Насочиха ни към вас, сеньора!

— Ах! Мога ли да попитам кой?

— На два дни път оттук има едно ранчо, чиято господарка се казва Евдоксия Маферо. Тя е ваша сестра?

— Да.

— Тя ни препоръча вашия хотел и същевременно каза, че ще намерим тук човека, с когото ние непременно трябва да говорим. Можем ли да се установим при вас?

— Ще се намери място. Кого търсите, сеньор?

— Не се ли е отбил при вас един бял, създаващ впечатление, че има дълго пътуване зад себе си?

— Действително.

— Кога?

— Завчера.

— И отседна тук?

— Да.

— Дълго време ли възнамерява да остане?

— Това не съм в състояние да ви кажа.

— Господинът тук ли е сега?

— Позволете да погледна?

Тя огледа просторното помещение маса по маса, но явно не забеляза предмета на своето търсене.

— Не го виждам, сеньор.

— Може би се намира в стаята си?

— О, не, защото ние тук нямаме отделни стаи, а гостите спят в голямото помещение под покрива. Той сигурно е излязъл.

— Имаше ли багаж със себе си?

— Да, две големи торби от еленова кожа, които конете му едвам мъкнеха. Но после той веднага си купи един куфар. Иска да напусне града и питаше за някой кораб, който скоро излиза в морето.

— Благодаря ви! Не му казвайте, че някой е разпитвал за него — касае се за една изненада!

— Както желаете.

Тя се отдалечи и по същото време влязоха двама мъже, които се огледаха за място. Те носеха норландски флотски униформи, но без отличителни знаци за техния ранг. Единият беше висок и здраво сложен, истински Голиат, другият беше сух и при това загорялото му лице показваше онзи отпечатък, който се среща при циганите. Те си пробиха път през посетителите и след известно търсене се настаниха на две свободни места. Келнерката им донесе питиета. Голиатът изръмжа:

— Проклета история! Нали, Каравей?

— Хм! Пий, кормчия! — отвърна другият.

— Цели три дена по-късно!

— Пий! С ругаене нещата няма да се подобрят.

Сервиращото момиче беше донесло две чаши ейл. Исполинът гаврътна своята до последната капка, тресна юмрук по масата и рече:

— Знаеш ли за какви ни смятат сега?

— За почтени моряци.

— Не, за дезертьори ни считат, тъй като не бяхме на борда в определеното време.

— Трябва да се обадим на консула и да се поставим на негово разположение.

— Дрън-дрън! Ако отидем при него, той ще ни окауши.

— Но какво иначе?

— Аз се мятам на първия срещнат съд и отплавам за дома. «Тигър» трябваше да тръгне натам. В крайна сметка не сме виновни, дето твоят кон започна да куца и връщането ни от излета в планините се забави.

— На борд ще отидеш? Имаш ли пари?

— Аз? Чумата да ме тръшне, не!

— Аз също нямам. Единайсет долара, това е всичко.

— А аз най-много пет. Една направо дяволска каша!

Известно време между двамата бе тихо, после онзи, когото спътникът му нарече кормчия, поде наново:

— Дано само това проклето закъснение няма и друга вреда!

— Какво имаш предвид?

— Ами че помисли за мъртвия Голвиц и неговия корабен дневник, или каквото е това, дето все още го мъкна насам-натам със себе си!

— Е, дали близките на покойника ще получат книгата няколко дена по-рано или по-късно, това е без значение.

— Ами ако оня обесник Натер ни изпревари? Той познава съдържанието на книгата и знае за какво се касае.

— Нищо не вреди! Голвиц ще се пазят да му дадат желаната информация!

— Но човек не може да знае дали Дяволът няма да му помогне да постигне целта си. Тоя тип има безсрамно щастие. Колко често сме го вземали на абордаж, а той всеки път ни се е измъквал и е отплавал под пълни платна!

— Може би ще получим от някого от тукашните гости необходимите пари за пътуването до родината.

— Тук? В тая дъсчена съборетина? Хич не си го мисли! Та тук никой не ни познава. А въз основа нашите честни мутри… Буря да отнесе Марса и Брама! — прекъсна се той внезапно. Думите на Каравей го бяха подтикнали да насочи вниманието си към посетителите, при което очите му бяха срещнали Тексасеца Фред. — Каравей, я само погледни към ъгъла! Там сега седи той жив-живеничък, нашият Голвиц, нашият Хуго фон Голвиц!

— Човече, ама недей да крещиш така! Та ти скандализираш всички хора тук! Има си хас да си се натряскал и да виждаш призраци посред бял ден. Как ще ти се е озовал насам този Хуго фон Голвиц? Че ти нали самият присъства, когато го погребахме в гробището на Кота Раджа.

Кормчията беше скочил така бурно, че бе съборил стола си. Данданията, породена от това, и високо извиканите думи действително бяха имали за последица всички присъстващи да погледнат към него. Думите на Каравей върнаха донейде на себе си изгубилия самообладание мъж. Той потърка с ръка челото си, дишайки учестено, и се стовари върху стола, който Каравей му беше тикнал.

— Вярно, Каравей, имаш право! Каква съм само акула, дето се оставих изненадата да ме вземе на влекач. Той естествено хич не може да е този. Ама тая прилика! Тъй, точно тъй изглеждаше той преди двайсет и пет години, когато го видях на борда на англичанина. Погледни, човекът сега идва към нас. Той е забелязал, че става дума за него.

Тексасецът Фред наистина беше чул и разбрал думите на кормчията и бе немалко удивен да чуе тук да се произнася името му. Той се изправи и пристъпи към масата, на която седяха двамата моряци.

— Позволете, сър, вие току-що споменахте името ми. Мога ли да науча откъде ме познавате?

Кормчията се беше окопитил и даде предпазливо за отговор:

— Да, назовах едно име, но дали е вашето — друг въпрос.

— Моето е, можете да ми вярвате. Все пак ще признаете, че извикахте «Голвиц»?

— Не го отричам. Но в крайна сметка всеки може да рече, че се казва Голвиц.

— Човече, за измамник ли ме считате? Защо ще си изменям името?

— О-о, при някои обстоятелства има причина. Но аз веднага ще разбера къде съм. Ако вие сте Голвиц, я ми кажете тогава откъде произхождате?

— От Зюдерланд.

— Well, това съвпада. А брат да имате?

— Да.

— Бива ли човек да узнае как се казва?

— Защо не? Аз няма защо да се срамувам от него. Той се казва Теодор.

— Отново съвпада. Но сега имам още един въпрос. Не сте ли имал и друг брат?

— Да, само че той изчезна безследно преди много години.

— И как се казваше този брат?

— Хуго.

— За трети път отговаря. Слушайте, започвам да вярвам, че май казвате истината. В такъв случай вие би трябвало да сте третият, най-младият брат и да се казвате Фред. Това ли е вашето име?

— Да, то е. Но я ми кажете откъде…

— Потрайте още малко! Работата е толкова важна, че трябва да съм съвсем сигурен, Дали няма да ви се намери някоя хартийка, с чиято помощ да можете да се легитимирате?

Фред бръкна в джоба и извади паспорта си.

— Ето ви легитимацията ми Надявам се, ще е достатъчна да ви убеди, че имам правото да нося името Голвиц.

— Паспорт! Той действително е достатъчен. И тук съвсем ясно е написано черно на бяло името Фридрих фон Голвиц, наричан Фред. Чуйте, сър, аз би трябвало да ви вярвам само на основание този документ — даже да не беше приликата с брат ви.

— С брат ми? Кой? Навярно имате предвид Теодор?

— Не, не него имам предвид, а другия — Хуго.

— Възможно ли е? Хуго, за когото вече почти двайсет и пет години нищо не сме чули? Нима сте го виждал?

— Да.

— Кога?

— Първият път преди двайсет и пет години, а последния — преди два месеца.

Тази неочаквана новина оказа неописуемо въздействие върху Фред. Той сграбчи кормчията за ръката и извика, не, буквално изкрещя:

— Вие сте го видял? Преди два месеца? Но това все пак е невъзможно. Ако Хуго беше още жив, то отдавна да е дал на семейството си признак на живот.

— Кой всъщност ви казва, че е бил в състояние? Аз трябва да поздравя вас и родителите ви от негово име и да ви предам нещо, от което отдавна ми се ще да се отвържа.

— Значи брат ми е още жив?

— Не, той е мъртъв.

— Но, човече, вие ме разпъвате на кръст. Едва-що ме уверявате, че ви е натоварил да ме поздравите, и още със същия дъх заявявате, че вече не бил жив. Как да я разбирам тая работа?

— Вашият брат не ме е натоварил лично да ви предам поздрави, защото когато го видях втория път, той беше вече мъртъв. Но аз знам, че последната му мисъл, преди да склопи очи, е принадлежала на вашето семейство. Само че това е дълга история, която не мога да ви разкажа тук. Я вижте как хората са наострили уши! Та вие се изкрещяхте, сякаш трябваше да ви чуят отвъд в старата Европа.

В широкото помещение действително беше станало тихо; посетителите гледаха насам към двамата, за да могат да дочуят нещо от този повече от оживен разговор. Фред беше овладян от едно могъщо вълнение, което го караше да забрави всичко. Думите на кормчията го доведоха най-сетне до съзнанието, че не са сами тук.

— Имате право, сър! Да се говори за тези неща, тук не е подходящото място. Може би ще получим от съдържателката някое уединено помещение, в което да бъдем необезпокоявани.

Не мина много и Фред, Бил, Инчу-чуна и двамата новодошли седяха насаме в едно отделено с дъски от общия салон помещение. Кормчията започна да разказва събитията, които се бяха разиграли на «Тигър», и които са вече познати на читателя. Не е трудно да си представи човек, че той намери в лицето на Фред и Бил най-внимателните слушатели. И особено Фред, който беше приковал поглед в устата на разказвача и четеше всяка сричка от устните му. Апачът слушаше неподвижен, привидно без ни най-малко съпричастие.

Когато свърши, кормчията бръкна в джоба и извади бележника на покойника.

— И ето ви тук вашето наследство. То не създава вид, наистина, като да е много ценно, но само веднъж да почнете да четете и няма да го размените сетне за цяло кралство. Буря да отнесе Марса и Брама, синът на моята майка е радостен, че го занесе благополучно на правилния човек!

Фред имаше сълзи в очите, когато пое от ръката на кормчията записките с добре познатия почерк. Забравяйки всичко около себе си, той понечи веднага да се запознае със съдържанието на книгата, ала в този миг вратата се отвори и се появи съдържателката.

— Мъжът, с когото искахте да говорите, току-що се върна — извести тя.

— Сам ли е?

— Да. Отиде в спалното помещение. Аз тъкмо бях там, когато дойде.

— Откъде може да се качи човек горе?

— От стълбите в двора.

Тя се отдалечи, а Фред се обърна към своите спътници:

— Елате! Тримата сме повече от достатъчно да се справим с него. Мога ли да помоля мешърс да ни чакат в тази стая? Ние имаме една малка неотложна работа и скоро ще се върнем.

Двамата бели ловци и индианецът се надигнаха, тръгнаха към двора и изкачиха после стълбите. Влязоха в едно дълго, ниско таванско помещение, което заемаше цялата ширина на постройката. В него бяха наместени много кревати. До един коленичеше с гръб към тях един мъж и се занимаваше нещо с някакъв отворен куфар. Фред се промъкна нечуто до него и надникна през рамото му. Големият куфар беше пълен с нъгитс.

— Марлай! — извика той високо.

Затвореният се обърна стреснато и подскочи. Вторачи се в ловеца като в някакъв призрак.

— Познаваш ли ме, хубостнико?

Другите бяха отстъпили зад вратата, така че изненаданият не можеше да ги види. Мислейки, че има работа само с Фред, той се окопити.

— Какво искате? — попита, като сложи ръка на ножа.

— На първо време нищо повече от тези нъгитс.

— А-ха! Разрешете да приема, че сте откачил.

— Разрешавам ти. Но и един откачен може да се нуждае от пари и нъгитс.

— По дяволите, та аз не ви познавам! — излъга оня нагло.

— Хм-м, аз пък си мислех, че вече сме се виждали! Това беше в Зюдерланд и наскоро при команчите. Ти може би познаваш фамилията фон Голвиц?

— Не я познавам.

— Нито един слуга на фамилията фон Голвиц, който се казва Георг Марлай?

— Не.

— Имаш много къса памет. Защо напусна толкова бързо твоите приятели команчите?

— През живота си не съм се срещал с тези червени дяволи.

— В такъв случай май ще трябва да ти доведа свидетели, които ще докажат противното.

Той помаха и другите влязоха. Марлай видимо пребледня.

— Е, обеснико, и тези ли не познаваш?

— Не ги познавам.

— Хм-м! Индианците обикновено нищо не забравят, а пък ти нали си Рикаро, команчът?

— Лъжете се, сър. Вие бъркате лицата. Аз, изглежда, приличам на някой друг!

— Ха — обади се тук Санфорд. — Я не се церемони чак толкоз с тоя тип! Ние сме в Америка и нямаме нужда ни от съд, ни от адвокат. Признаваш ли, че ти си този, за когото те смятаме?

— Не.

— Добре! Тук стоят трима мъже, които не позволяват да ги баламосват, и всеки има у себе си нож. Сега аз ще те разпитам и ти заявявам, излъжеш ли и мен, заминаваш по дяволите!

Това, види се, направи впечатление. Марлай се огледа страхливо и после попита:

— И какво всъщност искате?

— Само няколко откровени отговора. Сега ще те питам аз, а аз съм мъж, който умее да придаде на своите въпроси надлежната изразителност. Та говори значи истината! Откъде си родом?

Индианецът беше измъкнал ножа си, Фред — също. Запитаният видя, че вече никакво шикалкавене няма да помогне. Той пропелтечи:

— От Зюдерланд.

— Добре, момчето ми! Виждам, че се вразуми. Как се казваш?

— Георг Марлай.

— Хубаво! Бил си слуга на барон Теодор фон Голвиц?

— Да.

— От кого имаш златото тук в куфара си?

— Сам съм го промивал.

— Много добре! Помоли се с «Отче наш», синко, с теб е свършено!

— Вие не можете нищо да ми направите.

— Я гледай! И защо не?

— После ще ви накажат.

— Ти наистина си много по-голям тъпанар, отколкото те мислех! Ако сега ножът ми те погъделичка и сетне си дигнем чукалата, кой ще ти знае кой е бил това? А и да излезе на бял свят, да не мислиш, че ме е страх? Ти си ме предизвикал, сложил си ръка на ножа… не познаваш ли обичаите на тази страна? Пред себе си имаш два пътя. Единият е да те предадем на съдията и да му кажем какво знаем за теб. После ще откараш някоя и друга година зад решетките.

— А другият?

— Признаваш всички и в този случай можеш да разчиташ на нашата снизходителност.

— Тогава питай, в трите имена на Дявола!

— От кого имаш това злато?

— То е същото, което команчите ограбиха на белите ловци.

— Значи принадлежи на нас двамата, защото ние сме окрадените. Какво имаш в джобовете си?

— Нищо.

— Ние все пак ще те претърсим. Хванете го! Аз ще взема да хвърля едно око!

Марлай беше приклещен и Бил му пребърка джобовете. Намери един нов часовник и един натъпкан с банкноти портфейл.

— Кога купи това тук?

— Днес.

— От нъгитсите?

— Да.

— Значи не ти принадлежи. Как се докопа до тая сума в банкноти?

— Това са ми спестяванията, нося ги от години със себе си.

— Брей да му се не види! Също при команчите? Странно! Ще проверя.

Бил отвори портфейла и прегледа грижливо банкнотите.

— Хм! Да си чувал някога, че някои банкери имат привичката да снабдяват пуснатите от тях банкноти с дата и името си? Правят го, за да са подсигурени за разните му там случаи.

— Не знам нищо такова.

— Сега виж, на тази стотачка е писано «Стърли & Ко» и още днешната дата. А ти претендираш да си носил сумата години наред у себе си?

— Значи датата е погрешно нанесена. Би трябвало да стои някоя по-стара. Вие много вероятно вземате тройката за петица.

— Ха! Тези пари са получени едва днес срещу нъгитс. Те ни принадлежат.

— Повдигам възражение! — извика Марлай, който отчаяно се мъчеше да се изскубне от пестниците на другите двама.

— Това няма да ти помогне ни най-малко, момчето ми. А сега имам един кардинален въпрос. Или решаваш да се върнеш под наш конвой в Зюдерланд, или те отвеждаме при шерифа, той да вземе отношение по теб!

— Тук аз съм свободен мъж.

— Аз ще ти докажа противното. Иди и доведи някой полицай!

Фред тръгна. Беше вече стигнал вратата, когато Марлай го викна обратно.

— Стой, не отивай! Виждам, че трябва да се подчиня. Но не искам нито тук, нито в родината да бъда изправен пред съда.

— Ще се съгласим с това условие, ако говориш откровено.

— Какво още искате да знаете?

— Човече, как можеш още да питаш? — намеси се тук Фред. — Аз искам да знам къде пребивава брат ми, твоят някогашен господар.

— Това не ми е известно.

Фред беше толкова слисан от този отговор, че в първия миг не можа да намери дума за отговор. Но после избухна:

— Ти нас за глупаци ли ни смяташ, негоднико? Та нали ти писа от Кингстън до семейството ми, че брат ми ти е бил забранил да назовеш местонахождението му. Това естествено беше една проклета лъжа. Та значи говори! Къде е брат ми? Говори или ще те удуша!

— Ако ме линчувате на място, нали няма да мога да ви дам информация.

— Брат ми в Америка ли е изобщо?

— Не, аз дойдох без него насам.

— Кога го видя за последен път?

— В замъка Химелщайн преди дуела.

— И след това?

— Изслушайте ме спокойно! Аз ще ви разкажа всичко откровено, както го знам. Моят господар беше приканен с тайно писмо от Лудия граф да отиде в крепостта Химелщайн, за да изгладят възникналата кавга. Той го стори и аз го придружих. Пристигнахме там, хер фон Голвиц беше посрещнат от графа и отведен към вътрешните покои. Повече не го видях. На другия ден графът дойде при мен и ме попита дали искам да направя един добър гешефт. Отговорих утвърдително. След това той ми направи предложение да се изселя в Америка и оттам да напиша писмото, което фамилията фон Голвиц по-късно получи. Той ми предложи една толкова висока сума, че бях изкушен от блясъка на парите и приех предложението.

— Ти не пита ли за господаря си?

— Напротив, но той не ми отговори. Трябваше да замина още същия ден и оттогава никога не чух нещо за хер Теодор фон Голвиц.

— Този път казваш истината, личи ти, макар иначе да не ти хващам вяра. Мислиш ли, че дуелът действително се е състоял?

— Не го мисля.

— Защо?

— Преди да отпътувам, седях в продължение на час при кастелана Гайслер и го питах за моя господар и изхода на дуела. Кастеланът се изхили подигравателно и рече, че графът притежавал средство да обезврежда своите противници и без да се бие с тях.

— Известно ли ти е това средство?

— Не, не го попитах за това.

— Смяташ ли, че е бил коварно убит?

— Не, за убийство не считам Лудия граф способен, за тая цел той е твърде бъзлив. По-скоро бих сметнал, че по някакъв начин е способствал изчезването му.

Фред се разходи няколко пъти замислено напред-назад. После спря пред Марлай.

— А мис Ела? Къде се дяна тя?

Марлай се удиви.

— Че и тя ли е изчезнала накрая? За това не знам нищо. Аз си мислех, че е станала любовница на графа.

— Във всеки случай аз тогава я изгубих от очи.

— Това е странно. Но пък е възможно и нейното мълчание да е било откупено.

— И това, което сега ми разказа, е пълната истина?

— Така е. Заклевам се в отвъдното си блаженство, че казах всичко, което знам.

— Вярвам ти. Всъщност сега ние свършихме един с друг. Аз веднъж вече ти казах, че твоята персона не ни интересува. Бихме те освободили, защото присъствието ти повече нищо не може да ни ползва. Но ние трябва да сме сигурни, че няма да ни издадеш, и ето защо ще те вземем с нас. Обещавам ти, че нищо лошо няма да ти се случи, и че ще те освободим веднага щом изпълним намеренията си. Но направиш ли и най-малкия опит да офейкаш, си изгубен. Отбележи си това!

Те го поведоха със себе си надолу към големия салон. Едва бяха влезли и от една отдалечена маса се надигна един мъж, чийто прокъсан тоалет издаваше разорения златотърсач. Той приближи и сложи тежко ръка на рамото на Марлай.

— Я гледай, да вярвам ли? Не сме ли се виждали вече някъде, а?

Заговореният изглеждаше блед като мъртвец. Той трябва да познаваше златотърсача, нямаше съмнение в това.

— Да сме се виждали? — рече той, — Не мога да си спомня действително.

— Не? Well, тогава малко ще те подпомогна. Уил, я се поразмърдай и огледай тая дяволска физиономия!

Повиканият седеше на неговата маса. Той приближи. Беше висока, широкоплещеста фигура, притежаваща вероятно голяма физическа сила.

— Познавам типа — отговори.

— Значи мислиш, че това е той?

— Естествено!

— Хубаво! Мешърс, бъдете така добри да ме изслушате!

При тази високо изговорена подкана настъпи всеобщо мълчание.

— Този мъж тук — продължи говорителят — е бушхедър, който после отиде при команчите, защото сред белите ловци вече се чувстваше застрашен. Той лиши мен и този тук от няколко много добри камаради. Кажете, джентълмени, какво му се полага за това?

— Куршум… въже…! — завикаха от всички страни един през друг.

— Well, това е вярно! Но кажете, струва ли си човек за една такава смешна дреболия да ходи при шерифа или олдърмъна [69]?

— Не, работата да се уреди тук!

Разпознавайки сега опасността, в която се намираше, Марлай се съвзе.

— Не съм аз — извика той, — този мъж ме бърка с някой друг.

— Охо, момчето ми — отвърна Уил, — ние те познаваме твърде добре!

— Хванете ме тогава!

С тези думи Марлай се извъртя и хукна към изхода. Уил се озова с няколко скока зад него, пипна го за яката и го задържа здраво.

— Стой, човече! Залавянето ние го умеем. Виждаш това.

— Още не си ме хванал!

В ръката на Марлай проблесна нож, той замахна да удари.

— А, тъй, тъй, на мен се каниш да посягаш, момче? Нейсе, върви тогава по дяволите!

Златотърсачът измъкна светкавично един револвер и преди Марлай да нанесе удар, изстрел го просна на земята.

— Джентълмени, вие навярно видяхте, че той извади нож срещу мен?

— Видяхме! — прозвуча всеобщият отговор.

— Тогава можете да свидетелствате, че се касаеше за неизбежна самоотбрана?

— Ще свидетелстваме.

— Well! Тогава нека съдържателят замъкне тоя мъртвец, където му е угодно! Той беше разбойник и убиец и само си получи напълно заслуженото наказание.

Застреляният беше изнесен от стаята, а извършителят можеше със сигурност да разчита, че изстрелът няма да му докара лоши последици. Тексасецът Фред не беше се намесил с хората си в тази разправия, ала не можа да прикрие едно леко потръпване.

— Ето че сме освободени от типа, макар и не така, както си го мислехме. Той и бездруго само щеше да ни създава неприятности.

— Ще ни предаде ли съдържателката куфара му?

— Кой тепърва ще ти пита! Куфарът принадлежи на нас и бих искал да видя оня, който ще се осмели да ни го оспори. Впрочем той ни идва много на сгода, тъй като сега имаме средства да втъкнем нашия западнал Адам в по-добро облекло. Да отнесем нъгитс на сигурност, а после ще се върнем при нашите нови познати!

Това стана и след късо време компанията седеше вече събрана в «съседната стая». Фред разказа какво се бе случило и двамата моряци го изслушаха внимателно. Когато ловецът свърши, кормчията удари с юмрук по масата, при което чашите се заклатушкаха, и викна:

— Буря да отнесе Марса и Брама! Нъгитсите идват тъкмо навреме. Знаете ли, мастър, какво трябва да направите сега? Наемате или купувате една яхта или някакъв друг подходящ съд и после колкото се може по-скоро беж на път!

— Беж на път? Накъде?

— Е, накъде другаде, освен към острова на вашия брат, за да вдигнете съкровището, дето ви чака там. А, да де, та вие нали от всичкото знаете кажи-речи хич нищо. Я вземете да прочетете дневника на брат си и сетне ще си дойдете вече на правилния фарватер. На другите мешърс аз обаче предлагам да вдигнем котва и да се пошляем из града. Мастър Голвиц, смятам, междувременно няма да скучае…

Когато четиримата, защото апачът се беше присъединил към тях, се върнаха вечерта в странноприемницата, завариха Фред със силно зачервено лице и блестящи очи да седи още над записките. Той тъкмо беше започнал да ги препрочита за втори път. При влизането на мъжете се изправи и се обърна със сияещо лице към Санфорд:

— Бил, старий тюлене, днес е ден, какъвто още не съм преживявал. Аз потеглих, за да търся Теодор, и при това не само намерих следата му, но пресякох и дирята на моя отдавна изчезнал безследно по-голям брат. Ох, Бил, бих могъл по едно и също време да се смея и да плача — толкова радостен, но и толкова печален ме прави написаното от брат ми. А на вас — той се обърна към двамата от «Тигър» и ги улови за ръцете — благодаря за големия дял в моето днешно щастие. Приемете засега като благодарност моето ръкостискане! Дано даде Небето, скоро да мога другояче да ви се отблагодаря!

Кормчията, който по своята фигура беше исполин, но в същината си, напротив, едно дете, избърса покъртен очите си. В следващия миг обаче, изглежда, се засрами за тази слабост, защото рече по своя обичаен глъчовит маниер:

— Буря да отнесе Марса и Брама! Та тук няма нищо за благодарене! Ние не сме сторили нищо друго освен онова, което се очаква от всеки честен човек. Значи окажете на мен и Каравей услугата да не казвате нищо повече за благодарност! По-добре говорете за това, как ще се измъкнем от тая дупка, дето я наричат Сан Франциско!

— Как ще де измъкнем? Точно така, както предложихте вие.

— Значи ще наемем кораб?

— Не, ще купим. Така бе бъдем с развързани ръце. Освен това притежателят на един нает кораб едва ли ще се съгласи на едно пътуване до онези далечни райони. Главното е дали съкровището ще е още на острова, когато отидем.

— Че защо да не е там?

— Ами помислете за Натер, който, ако правилно съм ви разбрал, знае местоположението на острова и скривалището!

— За тоя безобразник си мисля достатъчно често. Но той нали не знае числото.

— О-о, ако е умен, той може лесно да го узнае.

— Как тъй? В дневника си вашият брат представя това като нещо невъзможно!

— Той не е знаел, че положението при нашата фамилия толкова се е променило. Сега нямаме време за обяснение, аз мога по-късно да ви разкажа всичко това. Но при всички случаи Голвиц вече нямат причина да крият това число, след като тайната, с която то бе свързано, се разкри в тяхна полза.

— Буря да отнесе Марса и Брама! Така ли е? Тогава действително се налага да побързаме.

— Я кажете, кормчия, колко време мина откак имате дневника?

Исполинът се замисли кратко и после даде за отговор:

— Три месеца.

— Какво? Толкова много вече! Смятате ли, че Натер добре е употребил това време?

— Така смятам действително. Буря да отнесе Марса и Брама, като си помисля, че тоя сатана би могъл да ни отбие вятъра!

— Виждате ли? Какво сега, ако той вече е сторил онова, което ние тепърва имаме да уреждаме? Ако е купил или наел някой кораб и вече пътува към острова? Средства нали не му липсват. Той има перлите на моя брат.

От думите на Фред кормчията бе ставал все по замислен. Когато този свърши, той скочи.

— Мастър Голвиц, вземете си шапката и тръгвайте с мен!

— Накъде?

— Към пристанището да купите един кораб!

— Не толкова бързо! — засмя се Голвиц. — Ние имаме нужда и от капитан.

— Вече е намерен. Капитанът ще бъда аз.

— Разбирате ли от тези неща?

— Гръм и мълния, така мисля!

— А моряци?

— Ще ги получим.

— Но те ще ни издадат!

— Ами! Ще вземем китайци. Те работят добре и са радостни, когато им се отдаде възможност да се върнат в своето Небесно царство. Само оставете това да е моя работа!

— Провизии?

— От такива действително се нуждаем и също от барут и олово, тъй като нали не може да знае човек кого ще срещне.

— И най-главното — кораб. Той ще бъде скъп.

— Не толкова много, колкото си мислите. Тук винаги лежат съдове за продан и аз съм убеден, че ще имаме избор.

— На колко възлиза цената на един такъв?

— Това зависи от избора, който ще направим. Вие колко души ще бъдете?

— Не повече от двама: Бил Санфорд и аз.

— Тогава ще е достатъчна една яхта или някоя малка шхуна, на която ще стъкмим клиперски такелаж, за да можем да плаваме по-бързо. При това положение работата може с двайсет хиляди долара много добре да се уреди. Искате ли да похарчите толкова?

— Разбира се! Онова, което е заровено на острова, не принадлежи естествено само на мен и ето защо не бива да мисля само за себе си. И освен това се касае за наследството на моя брат, което би било свято за мен дори и ако ставаше въпрос за много по-малко. Значи тръгваме!

След няколко минути петимата, събрани по толкова забележителен начин мъже крачеха към пристанището и след изтичането на един час вече отново се връщаха. Бяха купили една яхта, която бе пострадала и се нуждаеше от ремонт. По тази причина цената й беше много умерена и Фред веднага я плати. Времето за ремонтирането и съоръжаването на съда нямаше да бъде според мнението на двамата моряци повече от седмица.

Когато мъжете се върнаха в хотела, Фред се обърна към индианеца.

— Колко дълго ще остане вождът на апачите в тази страна?

— Той няма да я напусне, преди неговите бели братя да са отплавали с голямото кану по Голямата вода — отвърна той. — Инчу-чуна обича своите приятели и ще остане при тях, докато те самите си тръгнат от него.

Оттук насетне двамата моряци прекарваха цялото си време на яхтата, за да надзирават работата по нея. Тя беше обилно снабдена с провизии и редом с другите оръжия Фред закупи и едно малко въртящо се корабно оръдие, което бе монтирано на палубата й. Пътуването през островите на Великия океан не беше безопасно. Ето защо бяха набавени добри карти и всички потребни навигаторски инструменти. При това ясно се показа, че кормчията е един славен корабен водител.

Най-сетне наближи денят на отплаването. Мъжете отидоха на борда, където китайските моряци вече бяха пристигнали. Когато всички пристанищно-полицейски предписания бяха изпълнени, Инчу-чуна пристъпи към Фред и Санфорд.

— Моите братя отиват на запад, а вождът на апачите се връща при колибите на своето племе. Ще се сещат братята му от време на време за него?

— Ние никога няма да те забравим — отговориха двамата сърдечно.

— Инчу-чуна също ще си спомня винаги за тях. Сега той ще си тръгне. Нека Великия дух бди над моите бели братя, че те щастливо да достигнат страната, където се намират вигвамите на техния народ. Инчу-чуна ще изпуши много лули за духовете, които трябва да ги закрилят.

С тези думи той се раздели с тях. А яхтата обра котвата, издигна платната и се насочи навън по рейда, за да поеме пътя си към Острова на скъпоценностите, чиито богатства трябваше да бъдат изтръгнати от недрата на земята…

5. Съкровището на махараджата

Едно ведро, безоблачно небе се бе ширнало над океана и ниския бряг, на който бяха насядали пред една колиба от дървесни стебла неколцина мъже. Съдейки по облеклото им, те принадлежаха към моряшката професия. Бяха напалили огън, на който приготвяха обяда си. Вън пред прибоя, запокитващ своите разпенени вълни към рифовата ивица, която обхващаше брега, лежеше на котва докаралият ги тук съд — един бриг, чийто корпус с остър кил издаваше добрия ветроход. Дългата лодка, която бяха използвали мъжете, лежеше наполовина на брега, наполовина във водата. В противовес на беснеещия пред скалите пробой тя беше тук неподвижна, сякаш никога не е била раздвижвана от буря до самото дъно.

В разговора на хората бе възникнала пауза. Темата му, изглежда, беше дървената колиба, понеже очите им бяха отправени към простата постройка с израз на боязън, примесен с любопитство — тя създаваше впечатление, като че съвсем доскоро е била обитавана.

— Damn! — прекъсна накрая мълчанието един, чиято куртка издаваше кормчията. — Нека бъда на място катраносан и овалян в пера, ако това не най-забележителната история, която ми се е случвала. Вие какво ще речете, кептън?

Заговореният, в когото янкито се познаваше от сто крачки, отвърна:

— Well, на мен работата също ми се струва странна, но аз не се бъркам в нея. Мастърът плаща добре, а всичко останало не ни интересува.

— Правилно, кептън! Но синът на моята майка все пак на драго сърце би узнал какво означава всичко това. Аз не мога да си представя, че тоя мистър Мерикур е наел нашия бриг само да се поразходи из тия проклети води, в които човек се чувства като някоя херинга, дето се е объркала и вече не може да намери дружките си.

— Да се поразходи? Това хич през ум не му минава. Та нали той ви обясни също така ясно като на мен, че е ботаник, който е живял известно време на този остров със слугата си, малаеца, и сега се връщал, за да отнесе на сигурно място своята сбирка.

— И вие го вярвате, кептън? — рече усъмнено кормчията. — Но тогава не би имал причина да действа толкова потайно. Кой разумен човек, па бил той и ботаник, както казвате, ще намести вещите си, за които нито даже някой мизерен кораб би се поинтересувал, толкова далеч от своето жилище! Не, зад тая работа се крие нещо друго.

— Е, какво?.

— Е, да, това и аз, наистина, не знам. Във всеки случай не вярвам нито дума на ботаника и слугата му. Знаете ли, кептън, какво намерихме в колибата?

— Не ме карайте тепърва да правя дълги гадания, а вадете веднага на показ мъдростта си! Нали знаете, че имах да върша други неща, а не да се интересувам от вътрешността на някаква си жалка колиба.

— Ние измъкнахме от един сандък разни дрехи, които могат да принадлежат само на жена.

— Я виж ти!

— Да, и то дрехи от най-фина индийска коприна, каквито съм виждал понякога по пазарите на Бомбай или Калкута. И едната от двете миниатюрни каюти, прилепени към задната стена на къщата, може да принадлежи само на дама — толкова изискано и кокетно е подредена. Нещата изглеждат досущ така, сякаш обитателката току-що е излязла, за да навести някоя съседка.

— Goddam [70], това наистина е забележително! Трябва да взема и аз да го видя.

Янкито стана и пристъпи в колибата. След известно време излезе и седна на раншното си място.

— Имате право, маат, мастърът ни е излъгал с бабините си деветини, дето бил тук със слугата си. Цялата подредба е разчетена само за двама души — един господин и една дама. От трети, някакъв слуга, и следа не се забелязва.

— Тогава и «естественикът» ще е една лъжа. Защо той всъщност поиска да ни отклони от идването на сушата, когато се измъкна със слугата, за да се прибере «сбирката»?

— Вярно, маат, това и на мен ми направи впечатление. Сигурно се е страхувал, че ще намерим тук нещо, с което да се доберем до следата на неговата тайна. Е, скоро ще излезе наяве за какво се касае. В крайна сметка цялата работа хич не ни засяга, доколкото е почтена спрямо нас. Досега ние можем да бъдем доволни от него. Или не?

— Определено, кептън — ухили се кормчията. — В това отношение нямам какво да предявя спрямо мистър Мерикур. Авансът, който ни даде преди започване на пътуването, беше двойно по-голям от иначе обичайния и ако плаването завърши добре, ни е обещал десетократното на последната получена от нас заплата. Той не се цигани, това мога да кажа.

Същевременно щракна пръсти и направи физиономия, сякаш вече чуваше златните монети да подрънкват в джоба му.

— Но другият, малаецът — продължи, — толкова по-малко ми харесва. Той се сили, наистина, да прави любезна мутра, ама мяза по-скоро на някоя акула, която се старае да остане незабелязана, когато се кани да излапа някой човек. Той има изразена физиономия на обесник и аз не бих желал да го срещна сам, с което естествено не искам да кажа, че ме е бъз от него. Но всеки път, колчем го видя, имам усещането, че в следния миг ще получа между ребрата си няколко цола студено желязо.

— Не се грижете за малаеца! Ние си имаме работа с неговия господар, а той досега винаги се е държал като джентълмен. До момента аз съм напълно доволен от него. Дори нямам нищо против да останем няколко дни на този остров. Казвам ви, маат, когато човек повече от месец не е имал под нозете си нищо освен талпите на някой кораб, то му се отразява благотворно, ако сложи някой път за разнообразие крак на твърда земя… Heavens, какво е това?

Той нададе този ужасен вик, защото в същия миг се случи нещо, с което бе наказана лъжата в неговите последни думи. Чу се именно един тон, напомнящ съвсем стържещия звук на трион, попаднал в чепа на дърво, и същевременно мъжете изпитаха чувството, като че земята се отдръпна под краката им. Това продължи само секунда, но тази секунда беше достатъчна да наруши мирната картина. Достопочтените морски труженици се търкаляха по земята в объркано кълбо от размахани ръце и крака. Капитанът също не правеше изключение. Трусът го бе хвърлил по гръб и с високо вирнатите си крака той предлагаше гледка, която по друго време би въздействала много развеселяващо.

Капитанът вероятно сам доби усещането, че заема една вдъхваща малко почит поза, защото беше първият, който си възстанови равновесието и се изправи. Но лицето му беше тебеширенобяло, а коленете забележимо трепереха. Когато после и останалата корабна команда събра крайници, първо беше за известно време тихо между хората, които взаимно се зяпаха в пребледнелите физиономии. А те определено бяха все сърцати мъже, гледали вече не веднъж и дваж смъртта в очите. Само че целият ход на събитието беше свързан с нещо толкова призрачно, че и на най-безстрашния можеха да го полазят тръпки.

Но когато всичко остана спокойно и земетресението не се повтори, магията, от която мъжете сякаш бяха сковани, се разчупи; те отново добиха своята подвижност и се впуснаха в разни възгласи на удивление.

— Хиляди гръмотевици! — изруга кормчията. — Какво беше това? Почувствах се като някой, седнал върху капака на люк, който из един път се е отворил надолу и той се е прекапичнал презглава. Ако това не беше земетресение, нека не съм вече маат. Вие какво мислите, кептън?

— Изцяло съм на вашето мнение, кормчия! Такова дяволско чувство никога не съм изпитвал. Бях предпочел да имам под себе си най-разбичкания съд, на който ще съм сигурен, докато има някоя дъска, колкото и тънка да е тя.

— Мислите ли, че ще последва втори трус?

— Кой може да знае? Тук би трябвало самите духове на земята да помолите за информация… Egad! Сега ми просветна! Маат, не си ли спомняте какво ни казаха, когато акостирахме в Кейптаун?

— Тогава ни бяха казани разни неща. Не мога да се сетя какво имате предвид.

— Хората говореха за земетресенията и вулканичните изригвания, които тази година особено често ставали в Ява. Цели селища били засипани и изчезнали от земетръса.

— А, да, да! Сега догаждам накъде биете. Искате да кажете, че сегашният трус е свързан може би с тамошните изригвания?

— Не само може би, а вероятно, да, дори сигурно! Ние лежим понастоящем на същата ширина с Ява.

— Но разстоянието, кептън, разстоянието!

— То нищо не значи. Ние не можем да знаем колко надалеч продължава под океана редицата вулкани, каквито на Ява има значителен брой. Маат, в този момент ние може би седим върху кратера на някоя огнедишаща планина, която в следния миг може да се отвори и да ни погълне.

— Zounds, ако го мислите така, то смятам, не трябва нито миг да пребиваваме тук по-дълго, отколкото е необходимо.

— Аз хич нямам и друго намерение. Дявол да отнесе всички огнебълващи планини! За мен и най-бесният шквал е по за предпочитане от едно такова коварно земетресение. Той поне си показва истинския лик и човек знае как да се държи срещу него. Стягайте багажа, бойс [71]! Ние нямаме какво повече да търсим на тоя дяволски остров и се връщаме на нашия кораб.

За един непричастен зрител би изглеждало забавно с каква готовност изпълниха моряците нареждането на капитана. Истинският моряк се чувства най-добре именно на своя кораб. Когато той постави макар временно, особено след дълго плаване, не неохотно крак на сушата и е после един от най-буйните, за да си компенсира насладите, които са му липсвали в морето, то това все пак скоро му омръзва. Не след дълго постъпва на служба за ново пътуване и се радва на часа, когато е отново на палубата на някой кораб и острият бриз му вее покрай носа. Тогава си е пак истинският мъж, гледащ отвисоко на «сухоземните плъхове», и непохватността, която проявява на сушата, се губи на мига.

Докато моряците спускаха във водата дългата лодка за отплаване, погледът на капитана случайно падна навън към морето. В следващия миг той викна кормчията.

— Маат, я погледнете нещото там на запад! Какво ще кажете за него?

Кормчията последва разпореждането и се загледа в указаната посока. Там имаше на иначе безметежното небе едно малко светло облаче с привидната големина на орех. То изглеждаше съвсем безобидно, ала кормчията достатъчно често бе узнавал, че едно такова нищожно образувание е в състояние за късо време да забули с мрак цялото небе. Той пое въздух с подозрение и направи една много угрижена физиономия.

— Well, кептън, имате право. Там отзад се мъти нещо, което ще ни отвори много работа. До един час ще си имаме истинска буря, смятам аз.

— Буря? Ха! Де да беше само това! Но аз се опасявам, че толкова леко няма да се отървем. Аз познавам този сорт облачета по-добре от вас и бих вързал всякакъв бас, че след късо време ще бъдем насадени посред най-хубавия тайфун.

— Heavens, тайфун ли очаквате? Не се ли лъжете?

— Бих искал да се лъжа! Но аз не пътувам за първи път из тези води и затова знам какво казвам. Бойс — ревна той към моряците долу на брега — действайте по-бързо, че да се пръждосваме! Задава се тайфун. До четвърт час трябва да сме на борда на нашия бриг.

Последствието от тези думи беше, че нещата, взети за кратък излет на сушата, бяха за пет минути наместени в лодката. Но кормчията все още се колебаеше да сложи крак на планшира.

— А нашият мастър и слугата му? — попита той. — Какво ще стане с тях?

— За тях двамата сега не можем да берем грижа. Или искате да претърсите по-напред целия остров? Дори да приемем най-невероятния случай, че ги намерите, то дотогава ще е минало толкова време, че бригът барем двайсет пъти ще се е разбил в проклетите рифове. Не, за днес ще трябва да ги предоставим на съдбата им.

— Но мастърът малко ще ни благодари, ако го зарежем.

Капитанът сви рамене.

— Мога ли да постъпя другояче? Той е мастърът, наистина, но воденето на кораба е моя работа, и аз нося отговорността за съда и сигурността на екипажа. Е, да, ако този остров имаше пристанище! Тогава бихме могли да дочакаме задаващото се с цялото му спокойствие. Но така за нашия бриг има само едно спасение и то е да потърсим откритото море.

— Ами ако те вече се връщат?

— Е, тогава ще ги срещнем и ще можем да ги вземе — при положение, че бурята ни даде време. Тяхната лодка, както наблюдавах през тръбата, пое в посока към южния бряг. Тогава ще е и нашият курс, защото ние трябва да се стремим да докараме острова между нас и оркана. Та не бъбрете значи дълго, маат, ами се качвайте! Тайфунът няма да ви моли много-много за разрешение като да ви се представи. Веднага щом ураганът отмине, ще е дошло времето да погледнем за ония двамата.

Кормчията се подчини и се качи, а след него последен и капитанът. После лодката се отблъсна от сушата и полетя, карана от здравите моряшки ръце, през спокойната вътрешна вода към рифовия пръстен, в който прибоят блъскаше вълните си. Няколко мощни веслени удара я изведоха от неговия опасен обсег и след десет минути тя пристана до страната на брига. Мъжете се качиха на борда и лодката беше прибрана.

Не бе прекалено рано. Колкото и да бяха бързали хората, бурята беше по-бърза от тях. От малкото облаче се беше развила една облачна стена, която заемаше вече третината небе. Вече скачаха пилците на Майка Карей, както нарича морякът онези къси вълни предхождащи бурята. Котвата беше издигната с винча, платната бяха здраво приковани и на брига бе оставено само онова ветрило, от което се нуждаеше, за да може да се подчинява на кормилото. После плавателният съд се раздвижи, отдалечавайки се от опасната близост на острова…

Няколко часа преди да се разиграе при западния бряг на острова току-що разказаното, от изток приближаваше една яхта, която притежаваше необичайни за този вид съдове ветроходни съоръжения. Бяха й сложили такелажа на шхуна — навярно за да повишат нейната бързоходност.

Под палубната тента седяха двама мъже и внимателно наблюдаваха кръгозора през тръбата. Тя, понеже беше само една, непрекъснато странстваше между тях. Единият притежаваше истински херкулесов ръст и беше облечен с тоалета, с който ходи обикновено траперът и прерийният скитник. Другият — със значително по-малка фигура — носеше европейски одежди.

Моряците, забързано заети по палубата, всички без изключение принадлежаха към снабдените с плитки «Синове на средата», но в своето моряшко облекло правеха съвсем не толкова лошо впечатление. Също си разбираха, види се, професията, защото изпълняваха всички заповеди на капитана със сръчност, която навяваше заключение за отлична практика и привеждаше доказателство, че в избора им е била проявена голяма грижливост.

Тъкмо сега минаваше край двамата капитанът — една висока, плещеста фигура, по нищо неотстъпваща на тази на трапера под тентата. Облеченият по европейски свали тръбата, която бе отправил към една точка на запад, и попита:

— Е, капитане, какво ще речете? Точката, към която сме се насочили, нашият остров ли е, или не?

— Аз не изпитвам никакво съмнение, хер фон Голвиц, че това е той. Изчислението на вашия брат отговаря, що се отнася до дължината, до косъм. По отношение ширината той, наистина, се е заблудил с няколко ъглови минути, но това е без значение, понеже в окръжност от много мили е налице само тази една точка, така че заблудата е изключена. Почакайте само още един час, докато стигнем достатъчно близо и можем да различим формата на острова! Брат ви я е описал така точно, че от пръв поглед ще знаем къде сме.

— А какво ще кажете за времето? Ще се запази ли? Ще е дяволски неприятно, ако то сега, толкова близо до целта, вземе, че сложи една черта на сметките ни.

Капитан Шуберт вдигна нос във въздуха, сякаш очакваше оттам отговор на този въпрос, и отвърна:

— Мастър, с тези думи вие взехте в ръката си едно въже, което от дълго време ми създава грижи.

— Грижи? Как тъй? Ние все пак правим едно доста добро плаване, макар при този силен северняк да можем да плаваме само с половин вятър.

— Много правилно! Ние може и добре да напредваме, но за мен щеше да е по за предпочитане, ако тоя вечен северен станеше малко по-неблагоприятен. От осем дни северен и все северен — това отдавна вече ми се струва подозрително тук, където ветровете толкова често се променят.

— В такъв случай може би щеше да е по-добре да бяхме акостирали в някое от пристанищата на Ява и да изчакаме няколко дни.

— Та нашите китайци до един да завържат? Човек не бива да бъде въвеждан в изкушение, а един такъв дръпнатоок чайна-ман толкоз по-малко. Вярно, аз съм крайно доволен от тях, но си познавам хората. Толкова близо до родината те не бяха пропуснали възможността да офейкат. И откъде ще вземем после тъй бързо моряци? Не, мастър, за нас така си е най-добре, та дори и да получим на борда няколко връхлитащи вълни. Една буря по тези ширини не ми е баш по вкуса, наистина, но мисля, че яхтата ни ще устои на изпитанието.

След тези думи капитанът се отдалечи и Фред поднесе отново тръбата към окото, за да дари с вниманието си точката, която сега обсебваше всички негови мисли, и към която бавно, но непрестанно приближаваха. Внезапно улови спътника си за ръката.

— Бич!

— Да, Фред?

— Дали не пристигаме прекалено късно и съкровището не е вече отмъкнато?

— Кой ще ти го е отмъкнал?

— Натер.

— Pshaw! Това аз не го вярвам. Като преценя времето, изминало от намирането на дневника и бягството на Натер, то считам една такава възможност кажи-речи за изключена. Той би трябвало да е имал в края на краищата едно небивало щастие. Само ако след бягството си случайно е пипнал най-благоприятната връзка и сетне веднага след пристигането си в Зюдерланд е постигнал своята цел, узнавайки числото, то би могъл да е вече тук. Кажи ти самият дали едно такова допускане е вероятно!

— Имаш право. Бил, и аз вече повече от дузина пъти си казвах същото. Но не мога да си помогна да освободя мислите си от Натер.

— Това е следствие възбудата ти.

— Аз не съм възбуден, Бил!

— На мен тия ти не ги разправяй — ухили се Санфорд. — Бих искал да познавам човека, който в твоето положение няма да изпадне в малко вълнение. Помисли, ти встъпваш в едно наследство от много милиони; на толкова трябва да възлиза то според описанието на брат ти. На кого няма да затече кръвта по-бързо от обикновено по артериите!

— Нейсе, може да имаш право, че съм възбуден. Но аз така и не мога да не мисля за тоя Натер. Как, мислиш, трябва да постъпя, ако той наистина е бил тук вече преди мен и е опразнил скривалището?

— Bounce! И още питаш? Курдисваме се по дирята му и му отнемаме грабежа.

— И как претендираш да отгатнеш накъде се е насочил?

— Нека това си е моя работа! Ако приемем, че е бил вече тук, то при всички случаи ще се е възползвал от някой кораб да дойде насам и въпросът опира само до това, да издирим този съд. То не е невъзможна, защото той няма да е отплавал по въздуха, все ще трябва да е акостирал в някое пристанище. Имаме ли първо кораба, то ще получим и нашия човек. На двама толкова опитни скитници като нас той не може да се изплъзне.

— Ти не бива да разчиташ на мен, Бил.

— Защо не? — попита Санфорд учуден.

— Забрави ли историята с брат ми Теодор и какво узнахме в Сан Франциско? Търсенето на моя брат толкова дълго беше без резултата, че сега не мога да последвам новата диря и да изоставя старата. Дори и ако се касае за едно съкровище от много милиони! Моят брат идва на първо място… доколкото е изобщо още жив!

— Egad, тук си прав, ти трябва да тръгнеш след брат си. Но затова пък аз толкоз по-трайно ще се наместя на дирята на Натер.

— Наистина ли искаш да сториш това за мен, Бил? — попита Голвиц зарадван.

— Не питай така тъпо! Аз и бездруго съм се захласнал по теб и сега, когато най-много се нуждаеш от мен, няма да взема да те зарежа я. Можеш да си го помислиш все пак! Но да не говорим още отсега за това, че бихме могли да бъдем принудени да се разделим. Чак толкова далеч още не сме отишли. Кажи по-добре накъде ще се отправим, когато уредим тук нашата далавера!

— Самопонятно към Кота Раджа!

— Към Кота Раджа? А, да, искаш да посетиш гроба на брат си Хуго?

— Не само това, аз искам да изровя трупа му и да го взема със себе си вкъщи. Неговите кости не бива да почиват на чужда земя, а в родината, към която е бил отправен копнежът на неговото сърце.

— Well, ти си един добър човек, Фред! И твоята фамилия може да се гордее с теб! Почти ми се иска аз да бях на мястото на мъртвия ти брат! Бих дал всичките си нъгитс, да имах някой, който да е така привързан към мен, както ти към твоите близки. Ама за мен, стария тюлен, никой няма нявга да пролее една сълза.

— Бил, сега ти си този, който дрънка глупости. Кой всъщност ти пречи да се оттеглиш на спокойствие? Бил, ако искаш да ми доставиш радост, една истинска голяма радост, то ме придружи до родината ми и си построй вигвама до моя! Любов няма да ти липсва не само от моя страна, но и от близките ми.

Санфорд не отговори, а се загледа нерадостно пред себе си. В живота на почти всеки скитник из Запада има някое болно място, което той не може да превъзмогне, и което е същинската причина на неговото неспокойно скиталчество. Така може би и животът на Санфорд си имаше своята «история».

Разговорът замлъкна и двамата отново насочиха вниманието си към острова, чиито очертания от минута на минута ставаха все по-различими. След още пет минути Фред свали далекогледа с дълбоко отдъхване.

— Слава на Небето! Това наистина е островът на моя брат. Виждам ясно дълбокото, отвесно врязване в брега, за което разказва дневникът. И също от кораловия пръстен, обграждащ врязването, вече се забелязва признак. Бил, ние сме при целта!

— Well, това ме радва. Всъщност би могъл да ми позволиш и аз да надникна пак през тръбата; смятам, че отдавна вече ми беше ред.

Той взе безцеремонно далекогледа от ръката на приятеля си и погледна през него.

— Well, вярно! — кимна отмерено. — Така, точно така си представях тази страна на острова. Фред, желая ти щастие.

Голвиц не отговори. Беше го овладяло голямо вълнение, което напразно се стараеше да прикрие. В този миг към двамата пристъпи капитан Шуберт.

— Е, хер барон — попита ухилено, — по верния курс ли сме плавали? Но хич не ми е необходимо тепърва да питам, защото по физиономията ви се чете, че сте доволен. Бих искал да можех да кажа същото за себе си.

— Защо? Вие да не би да не сте доволен? Какво собствено ни пречи да осъществим сега плана, който отдавна сме изготвили? Приближаваме, колкото е възможно до острова, лягаме в дрейф, спускаме лодката и пренасяме съкровището с два или три курса на борда. После издигаме всички платна и казваме сбогом на острова.

— Стоп! — захили се капитанът. — Толкова бързо баш няма да ви стане номерът. За една буря, която ще захвърли всичките ни красиви планове на купището, май и насън не ви иде на ума.

— Буря? Наистина ли мислите, че днес може да има и буря?

— Да, точно така мисля. Та я само помиришете въздуха! Нищо ли не усещате?

Фред всячески се постара да долови някоя друга освен обичайната миризма на море и после отговори:

— Не усещам нищо.

— А вие, мистър Санфорд?

Бил изду ноздри и пое въздух като някой дакел, изгубил следата на своя господар, сетне рече, поклащайки глава:

— Че на какво всъщност трябва да ухае въздухът? Да не би чак пък на рози или теменужки? Аз не подушвам нищо такова, а само вода, много вода.

— Е, вие не сте моряк. Но аз ви казвам, до няколко часа ние ще имаме ураган, какъвто го описват по книгите. Нека побързаме, че да си свършим дотогава работата на сушата. Няма да лежи в мен вината, ако тоягата заплава обратно.

След четвърт час яхтата беше приближила толкова до рифовия пръстен, че на палубата ясно можеше да се долови бушуването на прибоя. Капитанът нареди сега да се легне в дрейф, защото не биваше да се осмеляват да приближат повече, ако не искаха да подхвърлят яхтата на опасност да се разбие на някой риф, скрит под водната повърхност. Но едно по-голямо приближаване не беше и нужно, понеже оттам, където корабът точно се намираше, можеше добре да се разгледа стръмно пропадащия в морето бряг, който ги касаеше. С далекогледа можеше даже да се различи една дупка в отвесно спускащата се скална стена — очевидно излазът на галерията, по която човек трябваше да плава, за да стигне до скривалището. Разстоянието до това място не можеше да възлиза на повече от две морски мили.

— Heavens! — възкликна капитанът удивено, докато обследваше с тръбата полукръга, който скалите затваряха около брега. — Такова рифово образование никога не бях виждал. Та тоя пръстен е почти като с пергел отмерен. Буря да отнесе Марса и Брама! И през тая верига се минавало? Хер фон Голвиц, ако вашият брат не уверяваше така категорично, то никоя сила на света не би ме накарала да опитам да мина през тоя пръстен, който Дяволът в собствената си персона трябва да е натъкмил. И тъй, петнайсетата скала била, казвате, отчитано от север. Я нека видим!

Балдуин Шуберт насочи тръбата към мястото, където скалният пръстен се натъкваше на брега, и започна да брои отделните остро възправящи се един до друг върхове. Стигнал до петнадесетия, той спря и заоглежда мястото с най-голямо внимание. После смъкна далекогледа.

— Хм-м! Не вярвам да съм сгрешил в броенето, но въпросното място по нищо не се различава от другите освен най-много по това, че прибоят там е още по-раздвижен отколкото някъде другаде. Я погледнете през тръбата, барон Голвиц, и ми кажете мнението си!

Фред откликна на подканата и след известно време рече:

— Правилно, капитане, това е рифът, след който прибоят е най-силен.

— И вие сте убеден, че не се заблуждавате — точно петнайсетия, а не някой друг е имал брат ви предвид?

— Не, капитане, една заблуда тук е изключена.

— Е, добре, нека опитаме работата, та дори с риск да се нагълтаме със солена вода. Бойс, пригответе лодката!

След тази заповед към екипажа той отиде при щирборда и поговори минута-две с Каравей, настоящия кормчия. После се върна при двамата, чакащи при релинга, където бе спусната лодката. Бордовата стълбичка бе спусната и капитанът слезе в лодката, последван от Голвиц и Санфорд. Тъй като не биваше да се доверяват никому, не бе взет нито един моряк. Шуберт седна при кормилото, а другите двама взеха веслата в ръце. В следващия миг лодката се отблъсна от яхтата и пое своя път към скалистия пръстен, докато моряците стояха горе до релинга и наблюдаваха учудено техните действия, за които не им бе дадено никакво обяснение.

По време на късото плаване до скалите не бе изговорена нито дума — воденето на съда ангажираше цялото внимание на мъжете. Но когато след десет минути бяха стигнали точно срещу критичното място, капитанът извика:

— Сега внимавайте, мешърс, и дръжте здраво веслата, за да не ви бъдат избити от ръцете! В следващия миг ще сме отвъд или ще сме се нагълтали с вода.

Последваха няколко секунди на задъхана напрегнатост, която изтласка червенина по страните на мъжете в лодката. Няколко могъщи веслени удара ги отведоха в прибоя; неговият врящ вал ги издигна рязко, задържа ги здраво в продължение на миг, при което изглеждаше, че лодката виси свободно във въздуха, и ги запокити после надолу в спокойните води на лагуната. Преминаването бе благополучно осъществено.

— Буря да отнесе Марса и Брама! — обади се капитанът, придавайки такова направление на кормилото, че килът взе посока към отверстието на галерията. — Не се удаде лошо. Нека се надяваме, че преждата и по-нататък ще се размотава така бързо и добре.

Другите не отговориха, но техните светещи от радост и задоволство очи говореха повече от думи.

По-нататъшното пътуване през неподвижната, почти гладка вътрешна вода протече без ни най-малки мъчнотии, а след няколко минути ги обгърна полумрак — бяха навлезли в галерията. За щастие тя беше толкова широка, че бе възможна употребата на веслата. Когато нахлуващата отвън дневна светлина не бе в състояние вече да прониква през лежащия пред тях мрак, капитанът нареди да спрат и беше запалена една факла, която закрепиха отпред на носа на лодката. После продължиха бавно и предпазливо.

Тишината тук долу и гъстата тъмнина, която лежеше с чернотата на катран пред тях, не пропуснаха своето въздействие; всеки се въздържаше от каквито и да било забележки и не можеше да се долови нищо освен тихото плискане, причинявано от потапянето на греблата.

Затова толкова по-зловещо се почувстваха, когато — бяха навлезли може би триста метра в права посока — доловиха едно остро хрущене в стените от двете страни. Гребците изтеглиха изплашено веслата и се ослушаха. И ето… още веднъж същото хрущене, само че още къде по-силно и зловещо отпреди. Същевременно неспокойната факелна светлина създаваше една илюзия за люлеене на скалните стени. Или не беше илюзия? Трябва все пак да имаше някакво раздвижване, защото лодката се разклати няколко пъти нагоре-надолу като в леко вълнение.

В цялото развитие на нещата поради тишината и мрака, в които се случваше, имаше нещо двойно плашещо. Тримата мъже в лодката не смееха да дишат в очакване зловещото хрущене да се повтори. Чакаха една, две, три, пет минути. Но когато всичко остана тихо, те си възвърнаха самообладанието.

— Буря да отнесе Марса и Брама! — прошепна Шуберт с тих глас, сякаш един по-висок тон би могъл да причини повторен трус. — Какво беше това? Та то буквално си беше за страх!

— Дневникът, капитане! Дневникът на моя брат! — отвърна със същия тих тон Голвиц. — Нали и вие сте го чел. Не си ли спомняте, дето пише, че островът вероятно е получил сегашната си форма от някое земетресение?

— Земетресение? Суграшица да го порази! И това още липсваше! Тъкмо то най би пасвало в плана ми за седмичното меню! Ще бъда радостен, ако имам отново дека на нашата яхта под нозете си.

— Мислите, че трябва да обръщаме и някой друг път да опитаме? — рече Голвиц, който се опасяваше, че ще трябва да си тръгне с несвършена работа.

— Какво ви скимна? Така не съм го мислил. Не, ако съдбата ни е била да бъдем живи погребани, то това може да се случи и утре също така добре като днес. И тъй, да развием въжето докрай. Напред!

Лодката се раздвижи отново, този път без да е задържана от някакъв инцидент. Но тях ги очакваше още една, много по-голяма изненада. Изминатото разстояние навярно възлизаше вече на повече от километър и мястото, където според дневника каналът намираше своя край и нагоре водеха стъпала, не можеше да е вече далеч. Ето защо плаваха още по-бавно и предпазливо и капитанът, който седеше с лице по посока пътуването, опитваше да прониже с очи мрака пред себе си.

Из един път като че пред тях се спусна някаква черна стена и в следващия миг лодката се блъсна в препятствие — пътуването беше стигнало края си. При лекия сблъсък се бе разнесъл звук като от отъркване на дърво в дърво и когато Санфорд, който седеше най-отпред, се обърна, сметна, че не бива да вярва на очите си. От тъмнилката изплуваха очертанията на една лодка, която лежеше неподвижно и очевидно бе закрепена по някакъв начин към едната стена — как, това при несигурната светлина не можеше да се различи.

При неочакваното откритие от Бил неволно се бе изплъзнал един вик на изненада. В следващия миг обаче той отново се беше овладял.

— Тихо, за Бога, тихо! Не мърдайте от местата си! Ние не сме единствените хора тук.

Тези думи предизвикаха у другите двама силна възбуда.

— Да не си мръднал, Бил? Кой ще ти е тук освен нас? — попита Фред с тих, но одрезгавял от вълнение глас.

— Това не знам. Но тук лежи една йола, която, както изглежда, е празна.

— Йола? Едва ли е за вярване! Кому ще принадлежи тя?

— Много вероятно на хора, които трябва да са тук някъде пред нас.

— Това би могъл да е само Натер със съучастници, ако е привлякъл такива под доверие.

— Кой е, вероятно скоро ще се установи. На първо място е най-важен въпросът дали нашето приближаване е било забелязано.

— Имаш право. Да се ослушаме!

Късо време не можеше да се долови нищо освен възбуденото дишане на заслушаните. После Фред рече:

— Или не са ни забелязали, или са се оттеглили, за да ни връхлетят някъде неочаквано. Какво да правим?

Бил не отговори, а грабна факлата и скочи в другата лодка, из която няколко секунди свети насам-натам. Сетне повика другите с приглушен глас:

— Елате насам! Бързо! Направих нова находка. Но вържете лодката за тази тук, за да не може да отплава.

Докато капитанът изпълняваше нареждането, Фред се прехвърли при своя спътник, който го посрещна с думите:

— Погледни тук, Фред! Тук… и тук… и тук…! Какво мислиш съдържат тези кожени пакети?

Действително както задната, така и предната част на чуждата йола бяха запълнени с множество пакети, увити в кожа и грижливо стегнати с ликови върви. Техният вид изтласка кръвта в страните на Фред, защото не можеше да подлежи на съмнение, че си има работа с част от съкровището, което неканени ръце се стараеха да отмъкнат.

Тази мисъл накара Фред да излезе почти извън себе си от възбуда. Наследството на неговия брат и Раббадах, неизмеримо голямото съкровище на махараджата бе изложено на опасността да бъде задигнато от мошеници! Това бе прекалено много за него, че да може да го понесе спокойно. Без ни най-малко да съблюдава повеляваната предпазливост, той извика:

— Бил, живо, живо! Кучетата се канят да опразнят гнездото. Трябва да ги изпреварим. Бързо, бързо!

С тези с най-голяма припряност изговорени думи той изтръгна факлата от ръката на приятеля и понечи да хукне нагоре по изсечените в скалата стъпала, ала все пак навреме му беше попречено, защото Бил го улови с могъща хватка за ръката и го дръпна обратно в лодката.

— Стой, непредпазливецо! — нашепна той на възбудения. — Искаш всичко да погубиш? Та ти не знаеш даже с колцина си имаш работа. Искаш да налетиш в ръцете на тези мошеници?

Думите на приятеля накараха Фред да се опомни. Поемайки си дълбоко дъх, той прекара ръка по челото, сякаш искаше да прогони някакъв лош сън.

— Прав си, Бил! Аз съм един прибързан глупак. С припряност тук нищо не може да се постигне, съзнавам го. Ние нямаме нито даже оръжия със себе си с изключение ножовете ни.

— Да — изръмжа Бил навъсено. — Ние, големите умници, сторихме онова, което на един опитен скитник из Запада никога не би му дошло на акъла — разделихме се с оръжията си. И сега веднага си имаме белята. Направо ни е хак!

— Но какво ще правим сега? — настоя Фред. — Все пак не можем да останем вечно да киснем тук.

— Това действително не можем. Най-доброто е някой да отиде на разузнаване. И този някой ще съм аз, защото нямам вяра на оня там Фред в изискуемите се при настоящото положение спокойствие и разсъдливост.

С това решение Фред трябваше, макар и със съпротива, да се примири, факлата беше угасена от предпазливост, за да не може да издаде със сиянието си тяхното присъствие, и Санфорд пипнешком заизкачва стъпалата. Това ставаше с присъщата за уестманите изкусност, така че не можеше да се долови и най-лекият шум.

За чакащите, особено за Фред, бе немалко изпитание за търпението да стоят бездейно в мрака. Половин вечност, поне така се стори на Фред, мина в мъчително напрежение. И все пак от отдалечаването на Бил бяха минали най-много десет минути, когато доловиха гласа му от горе, където стълбището излизаше в ходник.

— Фред!

— Най-сетне, най-сетне! Как стои работата, Бил?

— О-о, направо отлично!

— Къде са негодяите?

— В криптата. Трябва бързо да действаме и да им скочим, докато са още там. Те си нямат и понятие за присъствието ни.

— Кои са?

— Не питай дълго, ами идвай! Но тихо! Нека капитанът, който няма опит в промъкването, си изуе ботушите. Всичко трябва да стане напълно безшумно.

Шуберт изпълни разпореждането на Бил и се освободи от ботушите. После Фред го улови за ръката и го поведе нагоре по стъпалата, където го очакваше Бил. Този подаде на Фред десницата си, докато с левицата влезе в досег със скалната стена. Образувайки по този начин редица, тримата побързаха с нечути стъпки напред. След късо време вече забелязаха една слаба светлина пред себе си, която бързо се засилваше. Скоро можеше да се долови и мотолевенето на гласове, а след по-нататъшните сто крачки ходникът свърши — пред тях се разкри гробната камера и им се представи една картина, при чийто вид мъжете биха спрели дори и да не го налагаше предпазливостта.

В една цепнатина на земята беше втикната факла, чиято светлина не достигаше, наистина, до мястото, където тримата мъже стояха заслушани, но все пак беше достатъчна, за да освети криво-ляво помещението. До лявата стена стоеше един грубо скован от дъски ковчег, от който обаче малко можеше да се види, понеже беше отрупан с изсъхнали и повехнали венци. На стената откъм горния край на ковчега се виждаше един вдълбан в скалата голям кръст, чиито очертания при трепкащата светлина на факлата като че призрачно се смаляваха и удължаваха. От двете страни на това хранилище на тленни останки бяха струпани до стената голям брой кожени пакети, подобни на онези сместени в лодката, чийто вид бе предизвикал безмерното удивление на Фред и спътниците му. Количеството на натрупаните тук съкровища беше може би двойно по-голямо от онова, което вече лежеше в лодката.

С едно неописуемо чувство беше отправил Фред очи към ковчега, който бе представлявал най-голямата светиня за неговия клет, самотен брат. И той трябваше буквално да се насили, за да откъсне поглед от това място и го насочи натам, където неговото внимание бе най-потребно в настоящия миг — към двамата мъже, които седяха пред ковчега с лице обърнати към него, така че чертите им ясно можеха да се видят. Те бяха извадили ножовете си и тъкмо се бяха заели с храната си, която се състоеше от голям къс солено месо и шише вино и стоеше пред тях на земята. Те си посягаха към сухоежбината по начин, даващ да се разбере, че ни най-малко не се безпокояха от мястото, на което се намираха, и при това разговаряха така свободно и безметежно, сякаш се бяха установили в гостилницата на някой голям град.

Желанието на Фред беше веднага да се втурне към двамата, ала той се пребори с възбудата и попита с тих тон стоящия зад него Шуберт:

— Е, капитане, познавате ли двамата мерзавци?

— Дали ги познавам? Такива обеснически мутри човек не забравя лесно. Това са Натер и малаецът.

— Значи все пак, значи все пак! Естествено че ще са те, макар и това, дето се намират сега тук, да граничи почти с чудо. Тези двама негодяи имат безсрамно щастие!

— Буря да отнесе Марса и Брама! Нещо ме досърбяват пестниците, като зяпам двамата. Няма ли веднага да се нахвърлим върху тях?

— Не, нека почакаме още малко! Двамата говорят помежду си. Може би ще подочуем нещо, заслужаващо да го знаем. Вие при всички случаи останете тук, каквото и да се случи и не изпускайте никого!

— Well, ще бъде изпълнено! Който ми доплава в кунките, нека първом си преброи ребрата, ако иска сетне отново да ги събере!

Тези малко, изречени с шепнещ тон изречения отнеха само няколко секунди. Сега Фред и спътниците му отново насочиха цялото си внимание към двамата престъпници.

— И ти смяташ, сахиб — каза малаецът, — че предното земетресение няма да се повтори? В името на Вишну и великата богиня Лакшми, аз вече се опасявах, че земята се кани да се отвори и да ни погребе в своята утроба.

— Ха! Ти си като някое дете, което лесно се оставя да го сплашат. Щом островът се е държал толкова дълго здраво, то навярно и през следващите дни няма да се разпадне.

— Ние кога ще плаваме следващия път насам?

— Ние? Ти утре ще си останеш на палубата. Там ти си ми по-потребен отколкото тук.

— Защо?

— Можеш да се досетиш все пак. Аз съм убеден, че види ли веднъж капитанът на нашия бриг тежките пакети, повече няма да вярва на приказката за «сбирката». Аз го считам за честен човек, наистина, но случаят може и от най-порядъчния тип да направи най-големия мошеник. Считам за най-добре да не го въвеждаме тепърва в изкушение. Ето защо трябва да останеш на борда и да имаш грижата никой да не надзърне в съдържанието на тези пакети.

— А ти, сахиб? Мислиш ли, че ще се справиш без моя помощ?

— Защо не? След като веднъж познавам мястото за преминаване, вече не смятам задачата за толкова трудна. Най-много да се наложи да пътувам един или два пъти в повече, но това е всичко. Припомни си, че и мъртвият Голвиц неколкократно е идвал тук сам със своята лодка!

— Но ако те сполети някое нещастие?

— Това действително би могло да се случи, ала ще трябва да се помиря с тази възможност. Или считаш, че ще е по-добре да посветим капитана в нашата тайна и да взема със себе си един или няколко моряка?

— Това наистина не бива да го сториш.

— Ето на! Нещата си остават така, утре и през другите случаи аз ще плавам сам. Ако потръгне добре, за два дни ще съм готов и ние ще можем да кажем на острова «сбогом».

— А после?

— После? После отплаваме за най-близкото пристанище, където ще се разплатя с екипажа. А ние ще изчезнем с нашата плячка.

— Накъде, сахиб?

— Натам, където най-много ни хареса!

— Ами аз? Ще ме задържиш ли при себе си?

— Как може още да питаш? Аз искам най-правдиво да ти кажа, че на твоята честност и другите там добродетели не бих заложил и едно пени. Но мен, мен ти никога няма да измамиш, това знам точно. Ето защо ще останеш при мен, докато самият не пожелаеш да се махнеш. Аз имам нужда от слуга, който да ми е верен и предан и да не се стряска, ако поискам от него нещо, дето не може да се уреди без някой добре примерен удар с нож, а за тая цел ти си подходящият мъж. Ако ми служиш вярно, при мен нищо няма да ти липсва. Боже Господи — възкликна внезапно той пламенно, — какъв живот ще бъде отсега нататък! Човече, ти знаеш ли изобщо какво означава «да живееш»? Не го знаеш, въобще не би могъл да го знаеш. В смисъла, както аз го имам предвид, ти още нито ден, нито час не си живял. Но оттук насетне и ти ще узнаеш какви наслади може да предлага животът.

Той спря за миг и погледът му остана прикован към ковчега на Раббадах. Надавайки къс, подигравателен смях, продължи:

— Какво ли би казала жената там вътре, ако видеше кому се е паднало нейното наследство? Наследството, за което бихме могли да купим цяло кралство, ако ни се доще? Аз смятам, би се преобърнала в ковчега.

— Сахиб, не се подигравай! — реагира малаецът сериозно. — Поне на това място недей, то за мен е злокобно, и на него седнах само защото ти поиска. Сега няма ли да си вървим? С яденето приключихме и засега нямаме какво повече да търсим тук.

— А-а, ти се страхуваш! — изхили се Натер. — Човече, ти си глупак! Жената там вътре нищо няма да ти стори. Тя е мъртва и си остава мъртва. И другият също е мъртъв и не може да ни попречи да встъпим във владение на неговото наследство. В името на всички дяволи, би било все пак прелестно да се знае какво ли би казал, ако застанеше тук и…

— Би казал, че ти си най-големият мошеник, който земята носи — прозвуча зад него и една ръка изтежко легна на рамото му. Беше Фред, който повече не бе могъл да се сдържа и беше пристъпил покрай Бил Санфорд зад Натер.

Онзи се обърна ужасен и се вторачи с широко разтворени очи в лицето на Фред, чиито очи просветваха надолу към него като на някой бог на отмъщението.

— Гол…Голвиц! Хуго фон Голвиц! — изпелтечи. — Но това е невъзможно! Неговият дух… това трябва да е неговият дух!

Нека читателят си припомни, че двамата братя много си приличаха. Кормчията Шуберт беше вече сметнал в Сан Франциско в първата си изненада Фред за Хуго. Вярно, неговите черти бяха много по-младежки от тези на покойника, както Натер ги съхраняваше в паметта си, но брадата, която си беше оставил в Запада да му порасне, го правеше да изглежда много по-възрастен. Към това се добавяше и оскъдното осветление на факлата, която заблуждаваше за по-голяма възраст и въобще придаваше нещо призрачно на цялата сцена, така че не бе трудно да се обясни мнението на Натер, че си има работа с духа на мъртвеца.

Още по-ужасен от Натер бе неговият спътник. Когато видя на мястото, което за него и бездруго притежаваше нещо зловещо, така внезапно да се появява лицето на този, за когото току-що бе станало дума, той нададе пронизителен крясък на безмерен страх и се вторачи отнесено, с разперени ръце в лицето на мнимия призрак. Но в следващия миг превъзмогна магията. Изстреля се като от пружина нагоре и с истински тигърски скок прелетя над намиращия се на пътя му Натер към отверстието на ходника, водещ към канала и лодката, само че наскочи право в обятията на Бил, когото поради царящия там мрак не бе съумял да забележи. Този не пропусна прекрасната възможност да приклещи малаеца с една толкова груба хватка, че оня веднага изгуби съзнание и с пъшкащо издихание се срина. После го предаде на Шуберт за пазене.

Докато това ставаше зад гърба на Фред, между него и Натер нищо не беше се променило. Като че една пълна вцепененост бе обладала някогашния «Дарител на светлина». «Това трябва да е неговият дух!» — беше извикал, на което Фред отговори:

— Това май наистина трябва да е неговият дух, Натер, защото ти нали самият каза, че той е мъртъв и не може да ти попречи да влезеш в притежание на неговото наследство.

— В името на всички дяволи, той знае името ми, той наистина го знае! Но откъде… откъде…

— И още можеш да питаш? Духовете все пак имат навика да знаят повече от хората, странстващи още по земята.

Тези изречени с подигравателен тон — думи накараха най-сетне Натер да дойде на себе си. Пребледнелите му страни се зачервиха и по чертите се забеляза живец. Той прекара ръка, поемайки дълбоко дъх, по челото си, за да избърше капките пот, и отправи после изпитателен поглед към фигурата пред себе си, която го оглеждаше презрително.

— Трябва да съм се побъркал, че се оставих да бъда уплашен. Онзи, когото имам предвид, е мъртъв, а духове няма!

— В смисъла, както преди малко го имаше предвид, духове действително няма. Тук си прав.

Натер вече не седеше на земята — неочакваното видение го беше изправило на крака. Сега по чертите му се изписа израз на упорство и той изфуча:

— Кой сте вие, че дръзвате така да ме стряскате и как се озовахте тук?

— Pshaw! Ти нямаш никакво право да ме питаш. По-скоро аз бих могъл да ти искам сметка как ти, тъкмо ти си дошъл насам. Но аз ще превъзмогна чувствата си и ще ти дам обяснение. Кой съм, искаш да знаеш? Аз съм но-младият брат на този, когото ти преди малко нарече по име, а съм дошъл, за да встъпя във владение на неговото наследство.

— Ха, на мен тия не ми минават!

— Как бих могъл иначе да съм тук, ако не бях този, за когото се представям? И ти самият не ме ли помисли преди малко за Хуго фон Голвиц? Твоята роля този път е изиграна, Натер!

При тези думи другият трепна, ала тутакси се окопити.

— Вие вече за втори път назовавате името ми. Откъде го знаете?

— О-о, аз знам и други твои имена: Мерикур или също… Джонсън!…

— Много възможно! — иронизира Натер. — Вие, изглежда, не знаете, че името Джонсън се носи от стотици.

— Това знам добре. Но от тези стотици аз имам предвид тъкмо правилния.

— Тъй ли? Че кого пък? Я си развържете най-сетне откровено езика!

— Само търпение, момчето ми! Твоята любознателност ще бъде достатъчно рано задоволена. Аз имам предвид именно онзи Джонсън, който преди не съвсем дълго време избягал от Андаманите.

Това подейства. Една внезапна червенина заля чертите на другия. Той преглъща, преглъща и накрая избъбри мъчително:

— Не ви разбирам. Какво искате да кажете с това?

— С това искам да кажа, че ти си оня Джонсън, който намерил прием на норландския боен кораб «Тигър», но комуто там толкова малко се харесало, че изчезнал със своя апапин, един малаец, при което отнесъл една торбичка бисери, прибрана от комодора на съхранение.

Тези думи убедиха Натер, че Фред знае всичко, макар да не можеше да си обясни откъде. Но той не беше мъжът, който, след като се беше съвзел от първия уплах, ще се предаде така бързо. Хвърли един бърз поглед около себе си. Малаецът беше изчезнал… избягал, помисли си. От Бил и капитана нищо не се виждаше — до този момент, с изключение пленяването на малаеца, те се бяха държали изчаквателно и не бяха пристъпвали навън от ходника. Натер следователно си мислеше, че си има работа само с една персона, а с нея се надяваше да се справи.

— Господине, не зная кой ви дава правото да говорите така с мен. Аз ще ви убедя, че не съм този, за когото ме считате. Позволете само документите си…

— Стой! Ръката вън от джоба!

Натер видя, че неговият противник нямаше никакво оръжие в ръката. Това го направи самоуверен. Той нададе подигравателен кикот и пъхайки ръка в джоба, отговори:

— Не, не вън, а в джоба! Бих искал все пак да знам…

По-нататък не стигна; един мощен юмручен удар от страна на Голвиц го просна на земята.

— Ха така! Дай му да се разбере на мошеника! — прокънтя гласът на Бил от заден план. И същевременно той пристъпи в светлинния кръг, хвърлян от факлата. — Изобщо му оказа прекалено голяма чест, като приказва толкова дълго с него. С такива гадини човек не разговаря другояче освен с пестник и нож.

Капитанът също излезе от мрака, влачейки след себе си припадналия малаец.

— Какво ще подхванем с типовете? — попита. — Да ги убием, не бива, защото нямаме право, а да ги пуснем да офейкат — още по-малко, защото те сетне само неприятности ще ни създават.

— Това е и моето мнение — потвърди Фред. — Най-простото е на първо време да ги завържем, за да не могат да ни пречат. За връзване ще употребим ликовите върви на няколко пакета.

— Правилно! — рече Санфорд. — По-напред обаче нека ги претърсим за оръжия.

Това стана и в джобовете на всеки от двамата пленници бяха намерени пищов и нож. Иначе не носеха нищо, заслужаващо да се упомене. После развързаха четири кожени пакета, за да вземат ликовите върви. Когато връзките на първия бяха освободени и кожената обвивка се разтвори, сякаш светкавица пробяга през слабо осветеното помещение. Въпреки че мъжете бяха подготвени да видят нещо изумително, очакванията им бяха стократно надминати от онова, което сега очите им съгледаха. И изумлението им нарасна, когато паднаха и обвивките на другите пакети.

Имаше идоли, украсени със скъпоценни камъни, предимно статуетки на индийското триединство: Брама — Твореца, Вишну — Пазителя, и Шива — Разрушителя; имаше имитации на боготворени в Индия животни: змии от ковано злато, на мястото на очите на които бяха монтирани два шлифовани смарагда, крави, естествено в стократно намален мащаб, всяка от които сама по себе си имаше една едва ли заплатима антична стойност. Особено често сред животински фигури се повтаряше пластиката на почитаната като божество маймуна Хануман. По-нататък предмети, употребявани при богослужение: лампи, блюда, жречески жезли — всичко от искрящо злато. Между тях множество торбички със златни орехи бетел, а други пък пълни с диаманти, смарагди и рубини. Това беше блясък, който можеше да обърка ума и на най-трезвия човек, и все пак това беше само една малка част от богатството, което днес Голвиц имаше право да нарече своя собственост.

Видът на тези съкровища оказа върху Фред едно наистина опияняващо въздействие. Той си даде труда да остане спокоен, ала не му се удаде. Беше го овладяло нещо като треска, от която го пробуди гласът на капитана.

— Буря да отнесе Марса и Брама! Акълът отказва да ми служи! Не, той не само ми отказа, ами изфиряса, напълно изфиряса! Голвиц, човече, приятелю, знаете ли, че бих могъл да ви видя сметката, за да встъпя в притежание на тези богатства? Ама пък какви глупости дрънкам и аз тука! Бог знае, аз ви се радвам за всичко това, че и нещо много повече! Само че трябва да се извърна, та да не виждам нищо повече от всичките тия джунджурии, инак ще превъртя, изцяло ще превъртя.

С тези думи доблестният капитан си придаде могъщ напън и се обърна. Той насъбра ликовите върви, които бяха останали да лежат на земята, и се наведе да върже припадналите пленници.

Подобно на капитана се чувстваше и Санфорд. Той също само с мъка съумя да се откъсне от опияняващото въздействие на тези скъпоценности и осъзна, че подобни богатства могат да упражняват сила и да предизвикат желание, което не би се побояло и от най-страшното престъпление.

Когато си подсигуриха пленниците, на мястото на догарящата факла бе запалена нова. Докато това ставаше, Натер дойде на себе си. Той отвори очи и понечи да скочи, ала бе възпрепятстван от въжетата. После хвърли поглед наоколо. Едва сега видя, че Голвиц не е бил сам. Разпозна също и капитана и сега из един път му стана ясно, от кого Голвиц беше научил името му и събитията на «Тигър». Забеляза също, че неговият спътник в никой случай не беше се изплъзнал, както се бе надявал, а лежеше вързан до него на земята; видя и отворените пакети. Тази гледка го докара почти до бяс. Той се изопна във връзките и опита да се освободи от тях — напразно, усилията му имаха само резултата, че вървите се врязаха в плътта му.

— Не си давай зор, момче! — захили се капитанът, който стоеше до него. — Вървите са добри; аз самият ги натъкмих и мога да те уверя, че никога през живота си не съм връзвал по-красиви възли. И без друго съдбата ти е, когато твоят съд стигне до накреняване, някой Шуберт да присъства на тая работа. Помири се значи и си носи кръста с достойнство!

Тези подигравателни думи увеличиха яростта на вързания. С охрипавял глас той извика:

— Само не ликувайте прекалено рано! Аз съм толкова безпомощен, както си мислите. И още далеч не е решено, че тъкмо вие трябва да получите съкровището.

— Ха! Я не ставай смешен! Аз мога да си представя, че не сте доплавали насам по въздуха, и че вашият кораб лежи някъде на котва, вероятно при западния бряг на този благословен остров. Само че с това няма да ни уплашиш.

— Хората ще дойдат и ще ни освободят. А после горко на всички ви!

— Те няма да дойдат и няма да ви освободят; те хич и не знаят къде сте.

— Но ще ни потърсят.

— Нека си ви търсят! Ти, види се, не знаеш, че ние преди малко подслушахме разговора ви. Ние знаем точно каква патица сте сервирали на вашия капитан, и че той си няма никакво понятие къде се намирате.

— Дявола знаете вие! — изкряска Натер вбесен. — Оставете ме на мира и ни освободете! Ние нищо не сме ви сторили.

— Тъй, нищо ли не е това, дето искате да отмъкнете на законния собственик едно наследство от сто и кусур милиона? Но ти не се вълнувай, момчето ми! Ние теб изобщо няма да те задържаме. Веднага щом отнесем оттук нещата, които са законна собственост на този мъж, ти ще се върнеш здрав и читав в твоята родина — при… англичаните, на… Андаманите!

Натер повече не отговори. Въпреки че бесът почти го разяждаше вътрешно, той все пак беше достатъчно умен да осъзнае, че в настоящото положение беше безпомощен. Но тайно в себе си не се отказваше от съкровищата. За него беше важно да спечели време!

Капитанът се извърна от Натер към другите двама, които все още не можеха да се откъснат от бляскащите и искрящи скъпоценности и плъзгаха из ръце един предмет след друг.

— Е, мешърс — рече той малко присмехулно, — смятам, че едва ли ще искате да останете тук през нощта. Време е да помислим за връщането ни. На борда на яхтата ще имате повече време да се дивите на тези неща.

Двамата съзнаха, че капитанът има право, и Голвиц попита:

— Как си представяте прибирането на тези пакети, капитане?

Този хвърли един проучвателен поглед по множеството струпани тежести.

— Мисля, че това, което лежи тук, не е повече от два лодкови товара. Една трета част от работата тоя Натер вече е свършил. Считам за най-добре да оставим всичко тук да си лежи до сутринта и най-напред онова долу при канала на борда… Град да го удари! Ето ти вече белята!

Капитанът се бе прекъснал на словото, понеже се бе разнесъл един звук, напомнящ онзи, който възниква при отпушване гърлото на някое шише.

— Какво е това? — попита Фред изплашен. — Прозвуча, като че от недрата на земята…

— Глупости! — възрази капитанът. — Това е въртящото оръдие на нашата яхта.

— Въртящото оръдие? Как тъй?

— Преди тръгването ни аз направих с Каравей уговорката да даде два изстрела от оръдието, ако счита нашето връщане на борда за необходимо. Ето… чухте ли? Това беше вторият изстрел.

Беше прозвучал същият тон.

— Приятели, не бива да се застояваме повече тук нито миг. Там вън сигурно Дявола се е отвързал, иначе Каравей нямаше да ни вика обратно. Следвайте ме, трябва незабавно да тръгваме!

Той грабна една факла и я запали от вече горящата. Но не можа все пак да мине, без с една дума да напусне пленниците.

— Довиждане до утре, негодяи! Желая ви здравословен сън. Ако противно на очакванията ви налегне скука и копнеж по външния свят, то ви съветвам, преборете се с това грешно желание! Не можете да офейкате дори и да ви се удаде да се освободите от вървите, защото ние ще вземем лодката ви ведно със скъпоценния й товар.

След тези думи се обърна и бързо се отдалечи, последван от гръмките проклятия на Натер и малаеца, които междувременно бяха стигнали до същия извод. Санфорд и Голвиц побързаха след Шуберт.

С устремни крачки вървяха обратно по пътя, по който бяха дошли. Капитанът в ход даде на другите необходимите според него инструкции за поведение. Той искаше да вземе на влекач лодката на Натер, в която се намираше част от съкровището. Извън канала после и тримата щяха да се качат на нея, понеже вече нямаше време да прехвърлят съдържанието й в своята собствена.

От двата предупредителни изстрела бяха изминали едва пет минути, а те вече стояха при стълбите, водещи надолу към канала. Понеже пътят на йолата на Натер бе препречен от яхтената лодка, нямаше друга възможност да я изведат, освен да я вземат на буксир. Капитанът и Санфорд, като по-силни, се качиха в тяхната лодка, за да гребат, докато задачата на Фред беше да държи натоварения съд на безопасно разстояние от скалните стени.

Пътуването обратно през галерията не протичаше, бързо поради тежко натоварената йола, но все пак много по-ускорено отколкото на идване. След десет минути вече се плъзнаха през излаза на галерията в сформираната от кораловия пръстен лагуна.

— Буря да отнесе Марса и Брама! Веднага си казах аз, че Дяволът трябва да се е развързал. Ще има ураган!

— Ураган? — попита Фред от своята лодка. — Аз не виждам и най-малкия признак за такъв. Та ние все още си имаме най-чудесното време, което с нищо не е променило отпреди малко.

— Наистина ли хич нищо не се е променило? Така може действително да говори само един сухоземен плъх. Не виждате ли високите вълни там вън? Те могат да произхождат само от някой силен западен, от който вие, разбира се, нищо не усещате, защото стръмните стени го възпират. И я погледнете към яхтата ни отсреща! Не забелязвате ли, че големите платна са заковани? Ще има буря, казвам ви, и то скоро, най-много след половин час. Вече я усещам с носа си.

След тези думи капитанът скочи при Фред и Санфорд последва примера му. Въжето, свързващо двата съда, беше срязано и сега празната вече яхтена лодка бе предоставена на нейната съдба. Капитанът и Санфорд, двамата исполини, налегнаха веслата, които почти се огъваха под натиска на техните мишци и йолата, управлявана от Фред, се стрелна към скалите.

Беше много рисковано начинание да се прекара през рифа лодката, която следствие тежкия фрахт имаше доста дълбоко газене. Ако се обърнеше, в следващия миг неизброимите милиони щяха да лежат на морското дъно. Ето защо тримата мъже никак не се чувстваха добре, когато наближиха мястото, през което бяха преминали едва преди час.

Рискованото дело се удаде по-гладко, отколкото можеха да се надяват — вероятно само поради настъпилото силно вълнение — признак за приближаващата буря. Веднага с преодоляването на прибоя започна и най-лошата работа — борбата с надигналите се вълни. Тук тежкият товар за щастие се оказа не неблагоприятна страна, а предимство, тъй като действаше като баласт и значително повишаваше съпротивителната сила на йолата.

Когато се бяха отдалечили достатъчно от острова и на запад се откри свободна гледка, действително се оказа, че опасенията на капитана не са били безпочвени. Цялата западна част на небето бе заета от една черна стена, чиято периферия се преместваше от минута на минута по-нашироко и се разпростираше с опасна бързина на север и юг. Двамата гребци даваха най-доброто от себе си и от лицата им се стичаше пот на едри капки. В замяна на това обаче и видимо приближаваха към яхтата, при което действително бяха подпомагани и от духащият откъм кърмата вятър. Екипажът стоеше на палубата, неспособен да облекчи с някакви мерки работата на приближаващите. Дори и да не ги грозеше опасността да налетят на скрити рифове, поради силния вятър пак не би било възможно да кръстосват и приближат лодката.

Най-сетне, след едно почти нечовешко напрежение, йолата пристана до бордовата стълбичка. Капитанът пръв се изкачи чевръсто на борда и хвърли един изучаващ поглед на палубата. Със задоволство констатира, че по време на отсъствието му командата не бе стояла безделно. По заповед на Каравей бяха свалени гелант-мачтите и рейте и всичко подвижно бе възможно най-здраво закрепено или свалено през люка долу в трюма.

— Ха така, момчета — похвали той. — Прилежно сте си свършили работата. А сега качвайте съда и внимавайте от товара нищо да не се изгуби. Не бива ни един-едничък пакет да падне във водата. Ясно?

Заповедта му беше изпълнена с удивителна бързина. Скоро лодката увисна на девита [72] и петима мъже получиха нареждане да образуват верига, за да пренесат с помощта на Голвиц и Санфорд товара в каютата. Останалата част от командата бе потънала до гуша в работа по извършване необходимите приготовления за бурята. Всеки къс ветрило бе обран и само горе на фокмачтата остана едно щормово платно, за да подпомага доколкото е възможно кормилото, също към ръчките на щурвала бяха вързани въжета за случай, че само човешката сила бъдеше недостатъчна за овладяване подетото от вълните кормило. Накрая всеки водещ към трюма люк или отвор беше плътно затворен, за да не може водата да намери достъп.

Още докато се вземаха тези мерки, капитанът беше наредил да обърнат и яхтата се отдалечи от мястото, където беше дрейфала. И крайно време беше — цялото небе се бе обгърнало в черно покривало и вълните сега притежаваха един наситено тъмен, заплашителен цвят.

— Кораб ахой! — прозвуча внезапно вик от щурборда.

— Къде?

— Югозапад на юг.

— По какъв курс плава?

— Североизток.

— Аха! — рече капитанът на двамата приятели, които стояха в негова близост. — Това ще е съдът, стоварил тоя фамозен Натер и малаеца му на сушата. Какво друго платно иначе ще ти кръстосва точно сега в тази ширина? Мога даже да си помисля какво възнамерява: ще иска да доведе острова между себе си и оркана. Но ние не можем сега да се грижим за това, защото си имаме достатъчно работа със самите нас. От предпазливост обаче ще е по-добре да обърнем два-три румба на юг, та да не би в тъмнилката да се сблъскаме.

Шуберт даде съответната заповед и… ето че бурята беше тук. Тя наемете палубата и хората трябваше много здраво да се държат, за да не бъдат отнесени. Яхтата полетя пред нея под малкото си платно — ту високо нагоре, ту дълбоко долу в падините на вълните. Стана толкова тъмно, че човек бе в състояние да вижда едва на пет крачки далечина и бе време за двамата приятели да навестят каютата. На палубата те с нищо не можеха да бъдат полезни; щяха най-много да се подхвърлят на опасността да бъдат смити от вълните.

Следващите часове им се сториха с продължителността на седмици и месеци. За някакъв разговор изобщо не можеше да се мисли, всяка дума се задушаваше в яростта на стихията, разбиваща се в тънките стени. Корабът пращеше по всички фуги. Гръмотевиците тряскаха и тътнеха непрестанно, а светкавиците като че си бяха дали дума да изпълняват истинско свети Витово хоро около кораба.

След три или четири часа бученето малко поотслабна и капитанът слезе да нагледа двамата. Той беше мокър до кости, но същевременно много весел. На техните напрегнати въпроси как стоят нещата, даде за отговор:

— Направо отлично! Получихме няколко връхлитащи вълни, но и това беше всичко. Изглежда, бяхме засегнати само периферно от оркана, иначе работата сигурно щеше да е по-лоша. Вярно, трябваше да внимавам да не бъда отнесен прекалено далеч на юг към кокосовите острови. Там гъмжи от опасни рифове. Сега вятърът отново се обърна и духа от югозапад. Опасността отмина и аз ви съветвам, мешърс, да си легнете по ухо и да опитате дали ще можете да заспите при тая дандания!

След тези думи той си тръгна. Двамата приятели се вслушаха в съвета му и се хвърлиха на койките. Умората и напрежението през последния ден предявиха правата си и скоро те въпреки беснеенето и бушуването потънаха в дълбока дрямка.

Когато се пробудиха отново, помислиха, че са почивали едва час, но денят беше настъпил и когато отидоха на палубата, видяха над себе си едно безоблачно утринно небе и наоколо един почти успокоен океан. На дека бяха отстранени всички следи от бурята и цареше чудесен порядък. Капитанът дойде при тях и им пожела добро утро.

— Ураганът е благополучно преодолян — обясни той — и ние вече отново се намираме по верния курс към нашия остров. До един час, мисля, ще му видите лицето. Идете междувременно под тентата и накарайте да ви донесат закуска! Аз ще ви съобщя, когато му дойде времето.

Скоро двамата приятели седяха пред чаша димяща мока. Предметът на разговора беше естествено съкровището и онова, което бяха преживели вчера във вътрешността на острова. Часът, обещан от капитана, премина като в полет, а той никакъв не се мяркаше. Един по-нататъшен четвърт час изтече, ала той нито дойде, нито прати някой да им каже че островът вече се намира във видимост. Накрая те станаха и тръгнаха по палубата да потърсят капитана.

Той стоеше с тръбата в ръка до релинга и се държеше странно. Погледна през далекогледа, свали го и поклати замислено глава; погледна отново през него, свали го пак и разтърка очи, сякаш зрителната им способност беше отслабнала; погледна за трети път през него, свали го за трети път и избърса с крайчеца на куртката лещата, като да се бе замъглила. Но и това не доведе до целта, защото тропна няколко пъти нетърпеливи с крак по палубата и поклащането — на глава, търкането — на очи и почистването — на лещите започна отново. Накрая загуби търпение и се обърна, за да потърси кормчията. Тогава забеляза фон Голвиц и Санфорд, които стояха близо до него и удивено наблюдаваха поведението му.

— Суграшица да го порази! — изруга той. — Това никога не ми се е случвало.

— Кое, капитане? — попита Фред.

— Вече от един час стоя все на това петно и си изгледах очите по нашия остров, ама и една прашинка не ми се вясна пред стъклото.

— Може би по време на бурята сме били отнесени твърде далеч на юг.

— Така си помислих и аз изпървом, но пресметнах точно скоростта ни и не открих грешка.

— Или компасът се е повредил и показва погрешно.

— В това тъкмо исках да се убедя. Да отидем при кормчията!

Когато съвместно с Каравей проведоха опит над стрелката, оказа се, че компасът си е в ред. Работата ставаше все по-загадъчна и не оставаше нищо друго, освен да се определят координатите с помощна на секстанта. Капитанът нареди да донесат инструмента от каютата и измерването беше проведено, то даде 92° 14′ дължина и 9° 41′ ширина. Когато бяха отчетени тези числа, мъжете се спогледаха напълно слисани.

— Буря да отнесе Марса и Брама! Акълът не ми го побира. Дължината съвпада точно и също ширината приблизително. 9° 37′ е посочил брат ви в дневника и аз още вчера забелязах, че се е заблудил с някаква си дреболия. Островът фактически лежи на 39′. А ние понастоящем се намираме на 41′, следователно само две ъглови минути по на юг. И все пак от острова не се вижда и следа, макар че би трябвало да се намира точно пред нас, в непосредствена близост. Какво ще кажете за тая работа?

Двамата приятели не казаха изобщо нищо, а се спогледаха безпомощно. Всеки се боеше да даде гласност на чудовищната мисъл, възникнала светкавично в мозъка им.

— Заемете се още веднъж с измерването! — помоли Фред с пресипнал глас. — Може би… все пак… се заблуждаваме!

Но и второто изчисление не показа друг резултат. И сега мисълта вече не можеше да се отхвърли; тя се натрапваше с една изключваща всяко съмнение сигурност.

Бил беше първият, който не можа да се сдържи повече.

— Земетресение! — изригна той. — Някое земетресение е помело острова.

— Буря да отнесе Марса и Брама! — изгълча капитанът. — Естествено е било земетресение! Отдавна вече го подозирах.

— Земетресение! — прошушна Фред, който беше станал блед като мъртвец. — О, Хуго, Хуго! Твоето предчувствие не те е излъгало.

— Ама и ние пък точно с един ден по-късно ли трябваше да дойдем! — проплака Санфорд.

— Да, един ден! — изруга капитанът. — Дяволът сякаш си е напъхал гагата в играта! Ако можехме да го предвидим, нищо нямаше да ни попречи да наемем най-бързия ветроход.

— Не ругайте, капитане, и не си отправяйте безполезни упреци! — рече Фред сериозно, който вече ре бе съвзел. — Ние сторихме всичко, което можехме да сторим. Влязохме ли макар и в едно-единствено пристанище, та да сме изгубили с това време? Не, ние плавахме без престой, ден и нощ и не можехме да пристигнем нито ден по-рано. Всичко е трябвало да стане именно така.

— Но съкровището! Многото, много милиони! — изплака Бил, който не можеше така лесно като Фред да се успокои.

— А, съкровището! — възрази Фред кажи-речи пренебрежително. — То не е било предназначено за нас. Повярвай ми, Бил, аз имам онова, което трябваше да получа, а именно една трета и фамилията Голвиц стана чрез нея толкова богата, че няколко милиона в повече или по-малко не са от значение.

— Няколко милиона! Какво ти хрумна! Кажи по-добре много, много милиони!

— Я зарежи това, Бил! В този миг мен съкровището ме интересува по-малко отколкото Раббадах.

— Раббадах? Как тъй?

— Аз исках да взема костите й с нас към Зюдерланд и да ги положа до страната на моя брат във фамилната гробница на Голвиц. Сега моето намерение е осуетено и Раббадах лежи на дъното на океана.

Фред промълви тези думи с такава печал в гласа, че Бил съвсем се покърти. С една мекота, каквато не бе привична иначе за него, той отговори:

— Фред, не си го слагай на сърце! Аз четох дневника на твоя брат и знам, че Раббадах е починала от носталгия. Кой знае дали щеше да е нейно желание тялото й да намери последен покой толкова далеч от родното място. Тя е била едно дете на слънчева Индия и е било съдено гробът й да бъде във водите на нейната родина!…

Едно по-нататъшно пребиваване в близост до изчезналия остров нямаше смисъл и яхтата насочи своя курс на север; Кота Раджа беше нейната следваща цел.

За Натер и неговия спътник повече не бе споменато. Те бяха намерили своето наказание. Във всеки случай краят им е бил бърз и безболезнен.

Наетият от Натер бриг остана безследно изчезнал. Вероятно се е разбил в бурята на брега на острова и заедно с него е станал жертва на земетресението…

6. В замъка Хелбигсдорф

Беше ранно утро. Макар да нямаше още пет часът, във Фюрстенберг все пак се забелязваше вече оживена шетня. Последните гуляйджии се кандилкаха с бледи лица към къщи, а млекарките и зарзаватчийките от село вече се бяха заели с обслужването на своите ежедневни клиенти. Тук и там се отваряше някоя пътна врата, от която бодро пристъпваше слугинче, тук и там можеше да се види някой занаятчия, поел пътя си към работното място.

В странноприемницата на бившата вдовица и картофопродавачка Барбара Зайденмюлер също цареше голямо оживление. Поне се чуваха чифт налъми да тракат здравата по коридора, а после един застрашителен бас извика:

— Парпара!

Отговор не последва.

— Скъпа Парпара!

Остана тихо.

— Любима моя Парпара!!!

И сега нищо не се чу.

— Гръм и мълния! Парпара, гълъпице моя!!!

Комай никаква Барбара вече не съществуваше.

— Ее, мътните го взели, Парпара, стара поспаланке, ама идваш ли пък, или не идваш, допра ми женичке?

Когато и този зов остана напразен, на почтения съдържател и майстор-ковач Томас Шуберт му прикипя.

— Кръстове, арапи, шикове, гранати, град и суграшица да го поразят макар, та това ред и дисциплина ли е в тая къща! Ама чакай, аз ей сегичка на ще ти изпарапаня марша, гиди дърта поспалана ти!

Той сне двата налъма от нозете и започна да тремоли по стълбищните стъпала щурмови марш. Едва сега се отвори кухненската врата и кой застана там с прелестно боне на главата и заканително опрени пълни ръце на хълбоците? Жива-живеничката фрау Барбара, която трябваше от своя законен любим да бъде «изпарапанена» от леглото.

— Каква пък е тая работа, Томас, хе?

При тези думи съдържателят се обърна уплашено и изтърва в силно изумление двата налъма. Той възкликна:

— Ама, моя допра Парпара, аз мислех, още лежиш горе в кревата! Тъкмо се канех да ти парапаня да слезеш!

— И защо пък си толкоз чевръст?

— Нали знаеш, че утре ще идва Герд… исках да кажа хер флотският лейтенант и ето как днес станах малко по-ранко. Исках да поправя резето на градинската врата…

— Че защо пък толкоз рано заранта?

— Е-е, Парпара, не разпираш ли, че на хер флотския лейтенант пи могло да му хрумне и да мине през градината вместо през входа? И ето как резето тряпва да си е наред. Какво инак ще си помисли за мен младият хер?

Тук вече добрата Барбара не можа да се сдържи и избухна в гръмък смях:

— И тъй, понеже утре Герд щял да дойде, тоя мъж станал днес още по нощите, за да забие един пирон в градинската врата. И после му дига с барабан от сън, докато аз вече от цял час съм на крака!

— Ама защо? Какво пък си правила?

— Набърках на прасето.

Сега бе ред на съдържателя да зяпне уста.

— Е-е, Парпара, ама това вече надминава всяка граница! Станала ми ти тая Парпара Шуперт в още няма и четири часа, та да пърка на прасето?

— Е, помислих си, нека още малко позатлъстее, ако решим да го заколим по случай идването на Герд!

— Парпара, ти си хем издъно права. Когато тоя Герд, или поточно нашият флотски лейтенант, дойде утре, ние тряпва да мопилизираме всичко, за да му покажем, че ни е…

Той спря по средата. Очите му бяха вперени в двора, зина уста с физиономия, изразяваща най-голяма изненада.

— Парпара, той е тук!

— Герд! — извика тя.

— Герд! — провикна се сега и съпругът.

— Хер лейтенант! — поправи се тя веднага.

— Хер лейтенант! — поправи се също Шуберт.

Той стоеше вън на двора, сияещ от младост, а красивата униформа бе съвсем подходяща за подчертаване формите на неговото здрава тяло.

— Чичо! Лельо!

С този вик се завтече към тях и сключи и двамата едновременно в обятията си.

— Добре дошъл, хер…

— Дрън-дрън, та пляс, я остави титуловането, скъпа лельо! Аз се казвам Герд, разбираш ли?

— Добре, както искаш… Та значи добре дошъл, скъпи Герд! Аз си мислех, че ще дойдеш чак утре.

— Така писах, защото исках да ви изненадам. Удаде ли ми се?

— Напълно! — потвърди ковачът. — Ама, момче, какъв хупавичък и гиздавичък си станал за времето, през което не сме се виждали!

— Да — пригласи Барбара, — просто да те захапе човек.

— Тогава ме захапи, мила лельо! — Той я обгърна отново и залепи една целувка върху устните й.

— Но — попита тя — как пристигна толкоз рано?

— Пътувах с нощния влак.

— И през градината…?

— Направо през стобора! — засмя се той.

— Нямах ли право, а, Парпара? — извика ковачът с важна физиономия.

— Да — отговори тя усмихнато, — от сърце ти се радвам. Но колко дълго ще оставим нашия Герд да стърчи в коридора?

Барбара разтвори шумно вратата на стаята и побърза после към кухнята, за се отдаде на първите задължения на гостоприемството.

— Къде са калфите? — поинтересува се Герд.

— Още спят, защото вчера трябваше да рапотят до късно вечерта.

— Всички ли са още при теб?

— Всички.

— Приказливецът Казимир, от когото за цял ден не можеш да чуеш друга дума освен «Така стои работата!»?

— Да.

— Фриц с неговите щури номера, но който сега сигурно също малко е поулегнал?

— Също.

— И Хайнрих, дето може така красиво да лъже?

— Да, лъже той, та се къса, това е вярно. Ама си е сигурно все пак, че като рисуваш Дявола по стената, той непременно пристига.

Врата а именно се бе отворила и тримата споменати се появиха на прага.

— Какво, хер флотският лейтенант? — провикна се Хайнрих. — Възможно ли е? Добро утро и добре дошъл! Това се казва изненада! Ние мислехме, че ще дойдете едвам утре.

Той подаде ръка на Герд.

— Така стои работата! — обади се Казимир и на свой ред подаде ръка.

Фред също пласира своя поздрав, после Хайнрих попита с предприемчива физиономия:

— Хер лейтенант, вярно ли, че сега си имате работа и с оръдия?

— Разбира се!

— Чудесно! Артилерията не е ли най-доброто оръжие?

— Може би.

— Не само може би, а съвсем сигурно! Вярно, има голяма разлика между морската и полската артилерия.

— Каква?

— Е, та работата е съвсем проста: морската артилерия се употребява на кораб, а полската — на суша. Това е лесно за схващане.

Герд се засмя.

— Виж ти, колко си бил умен!

— Нали? Но това беше само встъплението, защото сега идва заключението, че полската артилерия стреля много по-сигурно от морската.

— С това не бих могъл изцяло да се съглася.

— Не? Корабът се клатушка, кой може там да ти стреля сигурно? На сушата това е нещо друго. Там от пет хиляди крачки обстрелваш някому лулата от устата.

— Охо!

— Охо? Веднъж на едно полево занятие изскочи един заек. Тогава хауптманът дотърча бързо при мен и попита:

«Хайнрих, считаш ли се способен да го улучиш?» «Всякогаж, хер хауптман!» «Ще спечелиш двайсет гроша, но кожата трябва да остане цяла.» «Слушам, хер хауптман!» Прицелих се, дръпнах спусъка и гюлето му отнесе двата предни крака, така че вече нямаше как да избяга. Хауптманът нареди да го донесат и доубият, а аз си получих моите двайсет гроша. Такова нещо възможно ли е в морето, хер лейтенант?

— Не вярвам — разсмя се този.

— Не? — намеси се тук Фриц, някогашният чирак. — Защо не? Аз мога да докажа противното. Пътувахме от Америка през Великия океан за Австралия. И ето че внезапно пред нас изскочи една стара зайкиня. Понеже корабът плаваше бавно, аз взех топа под лявата мишница, а гюлето в дясната ръка и хукнах подир добичето, Зареждайки в бяг, гръмнах и прострелях двата десни крака на животното. То беше действително зайкиня и когато да й дам милостивия удар за съкращаване на мъките, ми рече:

«Фриц, проводи един поздрав от мен на Хайнрих; аз съм вдовицата на заека, който той навремето застреля!» Казимир кимна замислено.

— Така стои работата! — съгласи се той. Всички се разсмяха, а Хайнрих подскочи гневно.

— Глупаво момче!

С тези изпълнени с чувство думи той напусна арената на своето поражение.

Скоро след това се появи фрау Барбара със сутрешното кафе, при което взаимно си размениха новостите. Когато първото любопитство бе достатъчно задоволено, Герд си постави една тайнствена физиономия.

— Чичо, трябва да ти кажа, че аз всъщност нямам намерение да остана тук.

— Тъй ли, че тогава защо дойде?

— За да ви взема. Вие трябва да дойдете с мен при моя приемен баща в Хелбигсдорф.

— Ние? Значи не само аз, ами и моята Парпара? Ама за какво пък, драги племеннико?

— Да-а, това сега и аз самият не знам. Трябва да ви кажа, именно, че отпускът ми е доста необикновен. Моят приемен баща го е издействал, както ми пише, ала не ми съобщава причината. И същевременно ми нарежда да отскоча до вас и да ви подбера, понеже се опасявал, че на една писмена покана бихте могли да изклинчите. Та започвайте значи веднага да стягате багажа! Следобед заминаваме.

— Хола! Това не става така пързешката, аз трябва първом да опсъдя нещата с моята женичка.

— Тук няма хич нищо за обсъждане. Майорът иска да ви види и вие чисто и просто трябва да се подчините. Ясно?

— Тъй вярно, хер лейтенант! По дяволите! Запелязвам, че заповядването вече отлично си го научил. Ти какво ще речеш, моя люпима Парпара?

— Е, ами ти какво ще речеш, скъпи мъжо?

— Ние не пива да оскърпим хер майора, като отплъснем поканата му.

— Не, не бива, скъпи Томас! Значи ще пътуваме.

— Да, ще пътуваме, паста! Ти чу, драги племеннико, какво реши семейният съвет. Трябва да има нещо важно, че хер майорът да ни вика при сепе си. Парпара, стягай похчата! Следопед пътуваме!…

Беше в Хелбигсдорф. От деня, в който бяха задържани избягалите затворници, беше изминал един период от десет години.

Майорът седеше в своята стая и работеше. Косата му беше посивяла, а фигурата му се бе попрегърбила. Но както винаги по-рано, така и днес бе обгърнат от гъсти облаци дим, които бълваше от своята дълга лула.

В един момент отвън прозвучаха бързи стъпки и вратата се отвори, На нея се появи една дама в сини одеяния. Тя носеше на ръката си малко котенце. Дългата й мършава фигура се бе привела като тази на майора, а косата й се беше вече прошарила.

— Добро утро, Емил! — поздрави.

Той отвърна на поздрава и я покани с едно движение на ръката да се настани.

— Но, моля, скъпи братко…! Твоята лула… тая димилка и пушилка… пфуй!

— Хм-м, за мен това е най-добрият примес към въздуха.

— Аз се задушавам в него!

— Ако той беше вреден за теб, отдавна да си се събрала с твоите деди, скъпа ми Фрея. Който ме навестява в моята стая, трябва да проявява и склонност за приспособяване към тази приятна атмосфера.

Тогава отвън отново се зачуха стъпки, вратата за втори път се отвори и пак влезе една дама. Тя беше дребна и суха, облечена в зелено и носеше едно морско свинче.

— Добро утро, братко! — поздрави.

— Добро утро, скъпа Ванка! — отвърна той.

— Олеле! Моя малка Лили, ние тук направо ще се издушим! Тоя димилник… тая миризма…!

— На мен си ми е съвсем приятно! — изръмжа майорът.

— Ама моята сладка Лили не може да го понесе! Моля те, скъпи братко, отвори поне прозорците!

— Един вече е отворен. Повече няма да е добре, защото ти с твоето кекаво здраве ще се простудиш.

По време на този разговор се появи Цила, третата сестра, със своята катеричка. Една пурпурночервена рокля обгръщаше окръглените й телесни форми.

— Добро утро! — изпухтя.

— Добро утро, сестро! Седни!

Тя се намести, и то с такава тежест, че столът изскърца по всичките си сглобки.

— Ох, тоя ужасен задух!

— За това е виновна тлъстината! — рече той с лека усмивка.

— Тлъстината? О, Емил, ето че пак те е споходил отвратителният ти час!

— Лъжеш се, аз по-скоро бих казал, че се намирам във великолепно настроение.

— Но тлъстината… тлъстината…! Кой може само да изрече една такава некрасива дума! Тлъста може да нарече човек свинята и подобните там чудовища, ама на мен тая дума…! Моля те! Между впрочем моята пълнота съвсем не е така шокираща и аз констатирам, че от известно време значително съм отслабнала. Ама пък въздухът в твоята стая е непоносим.

— Аз го намирам, напротив, много поносим.

— Да. На теб с твоето мечешко здраве той май хич не ти вреди. Ама ние, ние трите от нежния пол, ние се задушаваме! Погледни само моята добра Мими!

— Катеричката ти? Тя си се чувства съвсем добре!

— Съвсем добре? Емил, ти си наистина един варварин! Нима не виждаш как учестено диша моята Мими!

— Моята Лили също! — извика Ванка.

— И моята Биби също така! — прибави Фрея.

— Деца, не ме ядосвайте! Ако моят тютюн не се нрави на животните ви, не ги носете! Не мога заради тези създания да се откажа от лулата си. Сега моля да ми обясните причината за утринната ви визита.

— Причината? О-о, тя е много уважително — взе думата Фрея. — Ние идваме да се оплачем!

— Да се оплачете? — учуди се майорът. — От кого?

— От Кунц! — отвърна Фрея много решително.

— От едноокия лицемер — извика Ванка възбудено.

— От предателя и бунтаря! — изпуфтя Цила. Майорът се ухили.

— Моят стар Кунц — лицемер, предател и бунтар? Това е май прекалено силно казано! Впрочем не му е времето, струва ми се, да бъде споменаван в случая неговият недъг. Той си изгуби окото в служба на родината и до моята страна. Какво всъщност е извършил, та сте се събрали тук, за да се оплачете вкупом от него?

— Той ни измени — рече Цила.

— Предаде! — даде воля на гнева си Ванка.

— Опетни! — допълни Фрея.

— По какъв начин?

— Пред хер фон Уле.

— А-а, новият съсед?

— Да, който е толкова любезен, особено с мен.

— И толкова нежен, особено с мен.

— И толкова мил и почтителен, особено с мен.

— Тогава тоя хер фон Уле комай трябва да е истински феникс.

— И той си е такъв. Аз го попитах дали ще се задомява…

— И аз го питах.

— Аз също.

Майорът издуха един гъст облак дим и рече после видимо развеселен:

— Мога да си представя, че новият съсед много скоро е отговорил на този важен въпрос. Какво каза той?

— Ще се задомява! — изрече Фрея сияещо. Другите две го потвърдиха и Ванка поясни:

— Той, изглежда, предпочита нежните, приятни форми. Фрея направи отблъскващо движение и възрази категорично:

— Хер фон Уле е мъж с характер. Една импозантна фигура навярно ще му е по-предпочитана.

Цила поклати глава.

— И двете мнения са погрешни — заяви. — Той още завчера ми каза, че една дама е пленителна само ако нейните форми притежават една приятна пълнота. И тук той е прав! Но не това имаме да обсъждаме тук!

— Тогава говорете! — повели майорът. — Какво ви е сторил Кунц?

— Той току-що ни оскърби. Всички ние го чухме.

— Къде?

— В градината. Пред хер фон Уле. Този ще ти направи едно посещение. Поради ранния час е отишъл най-напред в парка.

— Той не е сам — допълни Ванка. — С него има един хер, когото ние не познаваме, макар лицето му да носи познати черти.

— Цивилен или военен?

— Цивилен, но има военна стойка. Определено е офицер!

— Вие говорихте с двамата?

— Не, но ги… ние ги…

— Подслушахте? — попита майорът.

— Само малко и не с преднамереност пък. Те седяха на една пейка, а ние стояхме отзад в храсталака.

— За какво си говореха?

— За разни безразлични неща. Тогава към тях се запъти Кунц, който беше полял цветята. Господата го спояха и непознатият подпита за теб и за нас.

— И тогава Кунц ви очерни? Какво каза той?

— Нарече ни с едно име, което не мога да повторя.

— Съжалявам. В такъв случай хич не е трябвало да ме безпокоите!

— Ама нали трябваше да ти кажем, за да го накажеш!

— Ако се налага да го накажа, то непременно трябва да чуя думата, която е изрекъл.

— Е, добре! Непознатият попита именно дали сестрите на хер майора са млади и тогава тоя Кунц ни нарече… стари моми!

— Ужасно! — разгневи се майорът с комичен тон.

— Да, ужасно! — рече Синята.

— Отвратително! — изтъкна Зелената.

— Чудовищно! — обади се като ехо Червената. — Ти трябва да го накажеш!

— Дявола ще накажа аз! — изхили се майорът. — Той е казал истината и ето как е невъзможно да го накажа. Впрочем много ме учудва, дето настоявате да спомена пред него тая работа, понеже ако ще трябва да го кастря, то нали ще се наложи и да кажа, че сте подслушвали двамата господа, а при това положение страшно бихте се изложили.

В този момент на вратата се почука и влезе този, за когото тъкмо бе ставало дума — слугата Кунц. За него годините като че бяха отминали без следа, гласът му си имаше прежната сила, когато доложи:

— Хер фон Уле и един непознат.

— Господи Исусе! — извика Фрея. — Та те са вече тук! Ние трябва незабавно да си вървим! Хайде, сестри!

Те изчезнаха. Майорът погледна слугата изпитателно.

— Ти изговори думата «непознат» с едно странно акцентиране. Имаше ли то някакъв особен смисъл?

— Имаше! Разбрано?

— Какъв?

— Хер фон Уле не ми каза името на другия. Но аз много добре го познавам. Той е Лудия граф. Разбрано?

— Гръм и мълния, това действително е удивително! Какво ли всъщност иска от мен? Кажи, че очаквам господата!

Кунц напусна стаята и двамата веднага влязоха. Единият беше възрастен мъж, в когото благородникът-земевладелец си личеше от пръв поглед, другият беше надхвърлил четиридесетте и имаше аристократичен, но морен външен вид. Цветът на лицето и остротата на чертите издаваха, че е живял по-бързо, отколкото можеше това да се съчетае със здравето.

Майорът го посрещна с поклон. Онзи отвърна бегло и запита:

— Познавате ли ме, хер майор?

— Имам честта, хер графе!

— В такъв случай не е нужно да карам да ме представят. Разрешете да седнем! Хер фон Уле ми е приятел. Пътят ми минаваше край неговото имение и аз се отбих. Тогава чух, че сте си в Хелбигсдорф, и реших да ви навестя, хер майор.

— Оценявам честта, хер графе.

— Значи толкова повече ще побързате да ми представите домашните си. Бих се радвал да мога да ги поздравя.

— Позволете, хер графе, да дам необходимите разпореждания!

Той позвъни и Кунц се яви.

— Моля всички дами да дойдат в салона!

— Хубаво. Има ли иначе хер майорът други заповеди?

— Съобщи на сестрите ми, че имам гости.

Кунц тръгна. Вън срещна една млада дама, която стоеше в намерение да влезе при майора. Беше Магда, неговата дъщеря. Приятелката от детските игри на Герд се бе превърнала в девойка с необикновена красота.

— Папа сам ли е? — попита тя слугата.

— Не.

— Кой е при него?

— Хер фон Уле и един чужденец. Разбрано?

— Чужденец? Ти познаваш ли го?

— Много добре. Това е Лудия граф. Разбрано?

— Ах! — удиви се тя. — Какво търси той тук в Хелбигсдорф?

— Хм-м! Аз бях в градината и ги видях да идват. Веднага познах графа и пристъпих зад един храст, за да ги пропусна да минат. Тогава дочух какво ги води насам. Сетне минах уж случайно край господата и чух графът тъкмо да пита дали наистина сте толкова очарователна млада дама.

«Много очарователна!» — отговори съседът. «Има ли някаква любовна връзка?» — продължи да подпитва графът.

«Не ми се вярва» — осведоми другият.

— Как? Така ли се одързостиха да говорят за мен тези господа? По-нататък!

— Те вече ме бяха отминали, но аз все пак ясно чух какво още каза тоя граф.

— Какво?

— Той рече: «Толкова по-добре! Ние тук навярно си имаме работа с една малка невинност, хер фон Уле, и аз съм убеден, че ще постигна целта си. Мисля да поостана тук няколко дни и чудесно да се позабавлявам.» Така се изрази Лудия граф.

— Благодаря ти, Кунц! Ще ни бъдат ли те гости?

— Да. Аз трябва да съобщя това на вашите лели и същевременно да приканя всички дами в салона.

— Аз ще дойда.

Тя се обърна, а Кунц се запъти към кухнята, където се намираха трите сестри на майора.

— Какво иска той? — заинтересува се Фрея, когато влезе.

— Нося ви една заповед от хер майора.

— На нас? Заповед? Той навярно не е с всичкия си!

— Хер Хелбиг е майор, а каквото един майор каже, то всякога е заповед. Разбрано? Та значи той ви заповядва веднага да се явите в салона.

— Защо?

— Иска да ви представи на непознатия хер.

— Кой е непознатият хер?

— Един висш офицер, който пътува из страната, за да си търси жена — отговори Кунц със злонамерено ухилване.

— Откъде го знаеш?

— Той самият ми го каза. Същевременно пита за фройлайнс и по-точно за възрастта на дамите.

— Ох! Ти какво му отговори?

— Аз казах: Фрея е на сто, Ванка на двеста, а Цила на триста години. Разбрано?

— Безсрамник…

Тя вдигна ръка, ала той беше вече вън и тръшна вратата след себе си.

— Чувал ли е някой някога такова нещо? — разгневи се Синята. — Това е нагло!… Но елате, да отидем в салона?

Те тъкмо се гласяха да напуснат кухнята, когато вратата повторно се отвори. Кунц подаде глава.

— Забравих още нещо: Двамата господа ще се хранят тук.

— Олеле, каква работа! Кунц, мили Кунц! Кой е офицерът? Как гласи името му?

— Той е един омагьосан принц!

— Баламосвай се с когото си щеш, но не с нас, всезнайко такъв!

— Сърдечно благодаря! По-късно отново съм на разположение. Разбрано?

Той тръгна, а трите дами зашумоляха наперено към салона, където Магда вече седеше до един прозорец.

— Добро утро, сърчице!

— Добро утро, детенце!

— Добро утро, миличкото ми!

С този тригласен поздрав Магда беше взета в средата им и разцелувана. Виждаше се, че момичето е любимка на всяка от тези капризни дами.

— Ти също ли чакаш непознатия офицер? — подпита Фрея.

— Да чакам? Не, скъпа лельо. Папа е пожелал да бъда в салона и ето как аз дойдох.

— Знаеш ли какво възнамерява онзи?

— Не.

— Да се жени иска!

— Ах! И за кого пък, скъпа лельо?

— Това още не е определено. Може би за леля Цила.

— Или за леля Ванка! — извика Ванка.

— Или за всички ви! — разсмя се Магда. — Кой ви каза, че иска да се жени?

— Кунц.

— Тъй ли? А каза ли ви също кой е този непознат?

— Не.

— Тогава чуйте: това е Лудия граф фон Хоенег!

— Лудия…

В силната си изненада Цила понечи да изкрещи високо думата, ала тя й секна в устата, защото вратата се отвори и влезе майорът с двамата гости. Графът беше представен на дамите и всячески се постара да направи приятно впечатление на Магда, но това, види се, много трудно му се удаваше…

По същото време едно открито пътническо купе трополеше към Хелбигсдорф. В него седяха три персони. Един висок, сух, но необикновено крепко сложен мъж, една много пълна, червенобузеста жена и един млад мъж, който караше конете. Той носеше добре отиваща му униформа на флотски лейтенант и един орден на гърдите удостоверяваше, че въпреки младостта си е имал вече възможност да се отличи.

— Люпопитен съм все пак дали майорът ще си е вкъщи! — рече дългучът.

— Там ще си е, скъпи чичо — отговори лейтенантът.

— И що ли за намерение има, викайки мен и моята Парпара. Е, скоро ще видим каква причина лежи в основата на тая покана.

— Онова там ли е Хелбигсдорф? — попита сега жената.

— Да, Парпара, това е Хелпигсдорф — отвърна придворният ковач. — Опаче ние няма да пътуваме горе до имението, защото майорът е писал на Герд да ни стовари в гостилницата. Там тряпвало да чакаме, докато дойдели да ни вземат.

Те пристигнаха в селото и слязоха пред странноприемницата. Конете бяха подслонени. Майстор-ковачът влезе с жена си в общия салон, а Герд се отправи по пътя към замъка.

Той машинално напусна обичайната посока. Закрачи направо през ливадите и навлезе в парка, чрез който градината на замъка преминаваше в гората. Не беше вървял дълго сред дърветата, когато долови гласове. Бяха три женски и един мъжки. Той позна и четирите — принадлежаха на новия съсед и лелите. Герд не можеше да търпи тоя хер фон Уле и поради това избягваше да се среща с него. Свърна към малкия павилион, в който Магда обичаше да седи. Колко щастливи часове беше прекарал той там до нея!

Когато достигна полянката, от която се виждаше къщичката, забеляза, че Магда се намира тъкмо там. По същото време обаче от другата страна приближаваше някакъв мъж. Веднага щом го съгледа, тя се надигна, за да се отдалечи. Нейното бързо движение приличаше на бягство. Ето защо Герд отстъпи от покрайнините на младата горичка, за да разбере, скрит зад ствола на един дъб, причината, която караше момичето да избегне една среща с мъжа.

Онзи удвои крачки и настигна Магда тъкмо до мястото, където Герд преди туй бе стоял. Лейтенантът направи от изненада неволно движение. Той познаваше това лице, беше вече го виждал и незаличимо врязал в паметта си.

— Вие бягате от мен, майн фройлайн? — попита пришелецът, като улови Магда за ръката.

Тя я издърпа.

— Бягам? — усмихна се момичето гордо. — Какво ви дава основание за това предположение?

— Бързите крачки, с които понечихте да се отдалечите при моето приближаване.

— Знаете, че човек бяга само пред някой враг!

— Я гледай! Като ваш враг ли искате да ме окачествите?

— Така е.

— В такъв случай действително трябва да съм се подвел, защото надали има човек, чието сърце да изпитва така пламенно желанието да стане ваш приятел, както моето.

— Благодаря. Имам си вече достатъчно приятели.

— Човек никога не може да има прекалено много приятели.

— Напротив, майн хер, защото ако техният брой стане твърде значителен, може да се случи така, че те да му се явяват като досада.

— Ах, фройлайн, това е повече от откровено, това е… провинение спрямо куртоазията.

— Я стига! Останете си със здраве!

Тя поиска да се отвърне от него, ала оня я задържа здраво за ръката.

— Стой, току-тъй няма да ми се изплъзнете!

— Графе! Пуснете ръката ми!

Тези думи бяха заплашително изговорени и малката й десница гневно се сви, докато той държеше здраво обгърната нейната левица.

— Да пусна тази ръчица? — ухили се. — Вие сте най-красивото, най-прекрасното същество, което някога съм срещал, и когато имам сега този ангел до себе си, драговолно да се прокудя от неговата близост? Това е прекалено голямо изискване.

— Умолявам ви за втори път да освободите ръката ми!

— Аз я държа здраво.

— Добре тогава! Като не искате другояче!

Тя замахна светкавично с десницата и го удари толкова силно в лицето, че оня отстъпи назад и изтърва ръката й. В следващия миг обаче отново пристъпи към нея и обгърна талията й.

— Ах, ти, малко, сладко дяволче, ще ми заплатиш за това!

Момичето поиска да се отскубне от него, ала не му достигна сила. Онзи вече приближаваше устни за целувка, когато получи един удар по главата, под който залитна към земята.

— Герд! — извика девойката, протягайки ръце към спасителя. — Ти ли си?

— Аз съм, Магда. Стоях зад този дъб и чух всичко.

Графът се беше вдигнал. Той пламтеше от срам и ярост.

— Негоднико, какво си позволяваш! — изкряска, треперейки.

— Хер, виждате, че съм офицер!

— Аз също!

— Не го различавам нито по облеклото, нито по обноските ви. Вашето поведение е на мерзавец.

— Момченце, ще те размажа!

Поиска да улови лейтенанта, ала той му избягна.

— Графе, внимавайте! Един моряк посяга различно от един сухоземен паяк.

— Аз искам удовлетворение!

— Но не от мен? Аз се бия само с мъже на честта!

— И това ли още! Ето ти, на!

Той замахна, ала Герд вече го беше приклещил. Издигна го и така го запрати към земята, че оня остана да лежи там.

— Ела, Магда, той си го получи достатъчно!

Тя погледна със светнали очи приятното, спокойно лице на младия мъж.

— Къде е папа? — попита той в движение.

— Сигурно в неговата си стая. В последно време той писа много писма и изглежда има многобройни тайни.

— Ти знаеше ли, че той ме очаква?

— Знаех го. Затова и още сутринта бях излязла с коня.

— Благодаря ти! Неспокойствието ли те изкара навън?

— Да, макар да знаех, че можеш да дойдеш едва след часове.

— Очевидно имам доста нетърпелива сестричка! Хер фон Уле е с лелите в градината, а?

— Ти си го срещнал? Той доведе графа в Хелбигсдорф.

— Какво дири този човек тук?

— Питай Кунц, той ще ти каже!

— Защо не можеш ти да ми го съобщиш?

— Защото се отнася до самата мен.

Той спря шокиран и се вторачи в нея.

— До самата теб? А, да не би… не, та това е невъзможно!

Тя пламна до тила.

— Герд, не зная какво си мислиш.

— Мисля… Магда, ти да не… напускаш?

— Не, опазил Бог! Ама питай Кунц! Можеш да бъдеш спокоен!

Пребледнялото му лице сега отново възвърна цвета си.

— Значи е било само едно грубо посегателство! Ах, нека само посмее още веднъж! Тогава пък и по-здраво ще ступам тоя хубостник!

Бяха достигнали замъка. Той отведе Магда до нейната стая и отиде, после да навести майора. В коридора стоеше Кунц.

— Младият господар! — извика този зарадван и се завтече към него. — Добре дошъл в Хелбигсдорф, хер Герд! Ама май хич никой не ви е видял да идвате?

— Минах през парка.

— Аха! Забелязахте ли гостите?

— Да. Хер фон Уле и Лудия граф. Кунц, защо всъщност тоя се е домъкнал в Хелбигсдорф?

Кунц осведоми лейтенанта какво бе дочул с подслушване. Герд му разправи свадата си с графа и после запита:

— Майорът в стаята си ли е?

— Да.

Герд влезе. Майорът го посрещна като син.

— Я, ама ти си тук, Герд! Бъди ми добре дошъл!

Той му подаде ръка и го притисна към себе си.

— Помолих за отпуск, понеже ти ми писа, че трябвало да дойда — рече Герд.

— Колко дълго можеш да останеш?

— Получих разрешение за неопределен срок.

— Това е добре, защото ще се нуждаеш от по-дълго време.

— За какво?

— Днес очаквам още едно посещение, което ще ти бъде много приятно.

— От кого? Неколцина познати. Ще бъде изненада.

— Спада ли към посетителите и онзи, който току-що беше в градината?

— Не. Пристигането на графа беше изненада и за мен.

— Как така е дошъл към Хелбигсдорф?

— Навестил е хер фон Уле и се появи тук с него.

— Значи Лудия граф е твой гост?

— Да.

— А аз го оскърбих!

— Ти? По какъв начин?

Герд разказа. Майорът сбърчи чело.

— Ти си действал малко попресилено, ала все пак с право — рече. — Този човек не бива да се осмелява да задява Магда, като разчита на своя ранг! Днешното му държане е такова, че повече не мога да му позволя достъп. Аз ще му дам един урок, който ще е също така суров като твоя.

Той позвъни и слугата се яви.

— Кунц, графът е в парка. Иди да го потърсиш и му кажи, че аз вече не мога да го приема!

Старият прислужник се ухили с цялото см лице:

— Ще бъде предадено, хер майор, и сигурно нищо няма да бъде забравено! Разбрано?

Той тръгна. В градината срещна графа при трите сестри. Заговори го без предисловие.

— Чуйте!

— Какво-о? — запита графът, удивен от този неуважителен начин на изразяване, употребен спрямо него.

— Майн хер, майор Хелбиг нареди да ви кажа, че можете да си обирате крушите. Разбрано?

— Човече, ти се одързостяваш да говориш с този тон на един… на мен? Аз веднага ще се оплача на майора.

— Говорете малко по-вежливо, инак ще бъдете изритан! Хер майорът заповяда да не ви давам повече достъп и ако въпреки всичко се веснете в чакалнята, хубавичко ще ви покажа вратата. Разбрано?

— Кунц! — извика Синята.

— Човече! — изкряка Пурпурната.

— Простако! — заохка Зелената.

— Простак ли съм аз, задето буквално изпълнявам нареждането на хер майора, след като този мъж е нападнал и задявал фройлайн Магда като някой подлец?

— Магда задявал? В качеството си на наш гост? Пфуй! — викна Цила.

Трите сестри се видяха жегнати в най-благородната си страна — любовта към Магда.

— Пфуй! — извика и Ванка.

— Пфуй! — заключи Фрея и трите се извърнаха, зарязвайки графа, за да побързат след отдалечаващия се слуга.

— Как й е додявал оня? — попита Синята.

— Искал нещо да й даде.

— Какво?

— Нещо, което вие и трите навярно още не сте получавали — една целувка!

— Възмутително! — извика Дългата.

— Ужасно! — разпали се Червената.

— Отвратително! — изплака Зелената, като плесна ръце. — И удало ли му се е пък?

— Не.

— Тя се е бранила?

— Здравата! Нашият Герд взел страната й.

— Герд? Че той изобщо не е тук!

— Хер лейтенантът преди малко пристигна и сега се намира при хер майора.

— Вярно ли? — възкликна Фрея зарадвана. — Тогава трябва веднага да го поздравим. Елате!…

Известно време след това едно купе се насочи в тръс от срещуположната страна право към замъка. Когато влезе в двора, от него слязоха четирима мъже — исполинът Бил Санфорд, Фридрих фон Голвиц, капитан Шуберт и кормчията Каравей. Един от ратаите притича.

— Хер майорът вкъщи ли е? — попита Фред.

— Да.

— Къде може да съобщи човек за себе си?

— Чакалнята се намира на първия етаж.

— Разпрегнете конете! Ние оставаме тук.

Четиримата пришълци пристъпиха в замъка и влязоха При Кунц.

— Хер майорът приема ли? — осведоми се Голвиц.

— Ще попитам. — Тогава очите му се спряха на Балдуин Шуберт. — А-а, бащата на нашия Герд! Бъдете най-сърдечно добре дошъл! Сигурно пак сте получил отпуск, а? Това ще зарадва майора. Но какви имена да му кажа за тези господа?

— Кажете му просто, че те са очакваните!

Кунц влезе в стаята на майора.

— Хер майор, отвън е капитан Шуберт с трима непознати господа. Те не назоваха имена. Трябва да доложа, бе били очакваните. Разбрано?

— Ах! Пусни ги да влязат!

Четиримата мъже се появиха. Капитанът се упъти към Хелбиг и му разтърси по моряшки маниер здравата ръката. После представи придружителите си. Когато приветствията отминаха, майорът покани гостите да се настанят. Сега той се обърна към фон Голвиц:

— Вие идвате значи, както ми писа Шуберт, по работата на вашия брат. Какво установихте?

— Нещо определено?

— Не, но намерихме следата му.

— Наистина ли?

— Да. В Съединените щати срещнахме неговия слуга и онова, което узнахме от него, ни кара да предполагаме, че Теодор, ако изобщо е още жив, трябва да се търси не в Америка, а в родината.

— В такъв случай излиза, че брат ви въобще не е напускал Европа?

— Да.

— Забележително! Къде всъщност са го видели последно?

— В Химелщайн.

— В крепостта Химелщайн, която принадлежи на Лудия граф?

— Да. Познавате ли собственика?

— И още как! Той ми е от по-рано познат и освен това само преди един час беше при мен.

— Ще бъде ли натрапчиво, ако попитам какво намерение го е довело насам?

— О, моля! Причината, поради която той всъщност беше тук, аз самият не знам. Той ми бе представен от един мой съсед.

— И вече не е тук?

— Не. Преди един час аз му посочих вратата.

— Посочил сте му вратата? Значи ви е оскърбил?

— Да. Държал се е непристойно спрямо моята дъщеря… — Майорът се прекъсна и замисли за миг. После рече, като една дяволита усмивка плъзна по чертите му: — Но тук има един, който може да ви даде най-добро разяснение по тази работа.

Той позвъни и заповяда на влезлия Кунц:

— Помоли хер лейтенанта да дойде!

След няколко минути Герд прекрачи прага. Майорът си придаде тържествена физиономия:

— Хер лейтенант, бих желал да ви представя тези господа.

Чертите на Герд изразиха удивление, когато бе заговорен така официално от своя приемен баща.

— Барон Фридрих фон Голвиц, неговият приятел Бил Санфорд, почетният боцман Каравей и…

Майорът не можа да доведе представянето докрай, защото Герд се обърна изненадано към Каравей и го запита:

— Как? Вие се казвате Каравей и сте почетен боцман? Смея ли да запитам на кой кораб?

Майорът се ухили доволно. Той знаеше какво ще последва.

— Защо не? — отговори Каравей. — На «Тигър». Вие познавате ли ме?

— Често съм чувал да споменават името ви и бих желал да ми дадете сведения за един мъж. Кормчията на «Тигър» се казва Балдуин Шуберт, нали?

— Да.

— Вие сте му приятел?

— Да.

— Къде е «Тигър» сега?

— На каботажно плаване.

— И кормчията се намира на борда?

— Не.

— Не? Къде е?

— Стои тук.

— Вие…! Вие сте това? Ти… ти…!

Той разтвори ръце и поиска да се втурне към изненадания Шуберт, ала спря насред път и се обърна към майора:

— Сега зная за какво ми беше издействай отпускът. Аз трябваше най-сетне, най-сетне да видя татко.

— Да — кимна Хелбиг, комуто се бе появила влага в очите — доста дълго се наложи да чакаш тази радост. Шуберт, този млад мъж е вашият син. Ама не стойте така като истукан, де, а го вземете най-сетне в обятията си! Напред, марш!

— Герд!

Само тази едничка дума промълви кормчията. Буквално беше го обладала парализа. Неподвижен, с широко отворени очи се бе вторачил в младия мъж, който стоеше със силно зачервени страни и блеснал поглед пред него.

— Татко, аз наистина съм твоят син! Повярвай!

— Ти… вие… А-а! О-о! — Вцепенението го напусна и той се втурна към Герд, който обви ръце около него и го целуна по устата. — Буря да отнесе Марса и Брама! Ти ли си това? Ти ли си действително? Та аз почти не мога да повярвам, че имам такъв син — толкова изблизан и чист като някой брониран кръстосвач.

Когато сърцата бяха донейде удовлетворени, Шуберт, при когото възвърналият се говор се залови най-напред за служебното, попита:

— Отпуск ли имаш?

— Да, и то за неопределено време.

— О-о, аз ще говоря с комодора да каже на херцога, че трябва да бъдеш с мен на «Тигър».

— Стори го, татко! Да бъда при теб е цяло щастие, а да служа на «Тигър» — най-голямата чест за един моряк. Но стой, ти поздрави ли вече майка?

— Не, нямах време. Тя нали е добре и здрава, милата бригантина?

— Да. Почакай само за миг, аз веднага ще я доведа.

Той се завтече навън към кухнята, където се намираше фрау Хартман.

— Майко, познай бързо кой е тук!

— Как мога да знам?

— Татко! Хем си представи, майорът е знаел, че ще дойде, и ми е измолил отпуск, за да видя най-сетне, най-сетне своя баща. О, каква радост! Майко, хайде по-скоро, татко те чака. Аз междувременно ще изтичам набързо долу до селото. Чичо и леля също трябва да дойдат.

Докато силно зарадваната фрау Хартман свали кухненската престилка и се отправи към стаята на майора, Герд беше вече на път към селото, за да доведе чичо Томас и леля Барбара.

Когато след известно време трите сестри на майора отвориха вратата към работната стая на своя брат, ги блъсна такъв гъст тютюнев дим, че първата им реакция бе да ударят на бяг. Но от непоносимата мъгла достигнаха до ухото им толкова лудешко весели гласове, че те спряха като заковани.

— Ужасно! Тоя пушилник! Като в някоя камина! — простена Дебелата.

— Нетърпимо! О, тези мъже! — изпъшка Дългата.

— Какво става тук? Ние трябва да го знаем! — изпуфтя Късата.

Женското любопитство победи обонятелните им нерви и с едно истинско презрение към смъртта те се втурнаха в задимената неизследваност, където щастливи хора седяха един до друг уловили ръцете си…

7. Един графски подпалвач

По същото време двама мъже крачеха странично от замъка навътре в гората по водещия към съседното имение път. Бяха графът и хер фон Уле, който не знаеше нищо за събитията в парка, защото по това време се бе отбил в библиотеката на Хелбиг. Графът държеше погледа си сведен. Той, изглежда, размишляваше над нещо и то не можеше да е нищо приятно, защото челото му бе покрито с мрачни бръчки, а ръката посягаше в къси паузи към върховете на мустаците му. Накрая се обърна към Уле:

— Познавате ли Хелбигсдорф?

— Да.

— А добре ли сте запознат със семейното положение на майора?

— Мисля.

— Майорът няма ли син?

— Не.

— Но в градината ме срещна един флотски лейтенант, който говореше с дъщерята на майора на «ти».

— Това е неговият храненик.

— Хм-м! Храненик! Навярно първоначално му е бил роднина?

— В това отношение се носят различни слухове. Говори се дори че бил незаконородено дете, и то от някакъв моряк.

— Невъзможно! Храненикът на един майор извънбрачен син на някакъв си там моряк!

— Работата все пак е за вярване, понеже майката на този млад човек е икономката на майора.

— Типът има черти, които ми се струват донейде познати. Имам чувството, като че някъде вече съм го срещал. Откъде произхожда жената?

— Майорът се запознал с нея, както се говори, във Фалум.

— Фалум? Хм-м! По дяволите! Как се казва жената?

— Хората я наричат фрау Хартман.

— Хартман? А как се казва синът й?

— Герд.

Графът щракна пръсти.

— Сега се сетих! Аха! Ти ли си това, момчето ми? Аз ще те…

Той беше прекъснат. Отстрани на горския коларски път, по който бяха поели, седеше един мъж. При приближаването им той се надигна и потегна към тях старата си шапка. Беше просяк. Хер фон Уле бръкна в джоба и му даде една монета, ала графът го изгледа със строга физиономия.

— Кой си ти?

— Един беден лодкар.

— Лодкар? А се скитосваш из планините?

— Искам да отида в Зюдерланд.

Мъжът имаше креещия вид на умиращ от глад. Вероятно бе боледувал или изстрадал по някакъв друг начин.

— Откъде идваш?

— Там долу от морето.

— Значи можеше все пак да тръгнеш по море за Зюдерланд?

— Никой не ме взе.

— Защо?

— Не бях платежоспособен.

— Та в качеството си на лодкар не можеше ли да работиш?

— Бях твърде слаб за тая цел. Аз дълго време боледувах.

— Нямаш ли приятели, роднини?

— Тъкмо затова съм тръгнал, да ги посетя. Те живеят тук в Хелбигсдорф.

— Кои са?

— Икономката на майора…

— Тя роднина ли ти е?

— Да, тя е моя жена.

— Я гледай! — възкликна графът. — Ти откъде си?

— От Фалум.

— Как се казваш?

— Хартман.

— Съвпада! Хер фон Уле, моля да ме извините! Аз ще дойда по-късно, защото имам да поговоря още едно-друго с този мъж.

Уле тръгна, а графът се обърна отново към Хартман.

— Знаеш ли защо не можеш да останеш и защо не се е намерил никой, който да пожелае да те вземе на кораба си?

— Защото съм твърде слаб.

— Не, а защото идваш от дранголника.

— Хер!

— Не отричай! Но бъди спокоен! Аз не ти отправям упреци. Отгатнах ли?

— Да. — отговори мъжът колебливо.

— Мислиш ли, че майорът или жена ти ще те подпомогнат?

— Смея да се надявам. Тя трябва да ме приеме или да ме последва към Зюдерланд. В Норланд аз няма да намеря препитание.

— Познаваш ли ме?

— Не.

— Но навремето ние във Фалум сме се виждали.

— Възможно е. Там много курортисти се разхождаха с моята лодка.

— Аз съм плавал не само с теб, но и със сина ти.

— Той ми беше само заварен син.

— Да, синът на някакъв моряк. Аз даже се сблъсках с него.

— А-ха! — възкликна Хартман, ставайки внимателен.

— И за това трябваше да се явя пред съда…

— Вие сте…!

— И бях показан въпреки общественото си положение, което всъщност би трябвало да ме закриля срещу подобно отнасяне.

— Хер, сега и аз знам кой сте!

— Тихо! Нека не назоваваме тук имена! Но аз бих желал да ти помогна. В Хелбигсдорф ти навярно няма да намериш това, което търсиш.

— Вероятно.

— Аз може би съм в състояние да се погрижа за теб.

— Хер, де да е вярно това!

— То е вярно. Аз ще те придружа сега донякъде и ще те чакам пред Хелбигсдорф. Ти ще се върнеш при мен и ще ми кажеш какъв резултат е дало посещението ти. После ще видим какво може да се направи. Съгласен ли си?

— На драго сърце.

— Но за мен няма да споменаваш нито дума!

— Няма и една сричка да кажа.

Те се насочиха към селото. Когато съгледаха замъка, графът спря.

— Това е Хелбигсдорф. Сега продължи сам! Аз ще те чакам тук.

— Аз при всеки случай ще се върна, господарю.

— Ако не ме завариш тук, то е необходимо само да свирнеш. Та нали може да се наложи да се скрия.

Хартман продължи нататък. При входа на замъка се натъкна на един слуга.

— Това ли е замъкът Хелбигсдорф? — попита.

— Да — отвърна онзи. — Каква работа имаш ти в замъка?

— За това няма какво да питаш!

И мина покрай слисания слуга в двора на замъка. Там веднага се запъти към входа и понеже тук никой не се мерна, се изкачи по стълбите. Горе Кунц тъкмо излезе от стаята на майора.

— Какво искаш?

— Искам да говоря с икономката.

— С фрау Хартман? Какво ще дириш при нея?

— Това засяга само мен и нея.

— Той бил и грубиян. Измитай се!

— Кой се разправя тук? — извика един строг глас. Когато двамата се огледаха, майорът стоеше при тях.

— Този мъж прави спектакъл, хер майор! — отговори Кунц.

— Какво иска?

— Търся икономката, хер майор — отвърна Хартман. — Искам да говоря с нея! Аз съм нейният мъж.

— Тогава ти си лодкарят Хартман от Фалум?

— Да.

— Навярно си освободен?

— Аз съм свободен.

— Да дойде! Аз самият ще го заведа при неговата жена.

Той тръгна пред към кухнята. Там редом с икономката се намираха и трите сестри.

— Фрау Хартман, — каза майорът — днес е ден на изненадите. Този мъж иска да говори с вас.

— Кой е той?

Тя се обърна към пришелеца и пребледня.

— Познаваш ли ме? — попита онзи.

— Хартман! — извика тя, дълбоко изплашена. — Ти идваш от… от…

— От панделата! — довърши той подигравателно.

— И идваш при мен? — продължи икономката.

— При теб, защото знам, че ти не би дошла при мен. Нямаш ли поздрав, място за твоя мъж?

— Не. Никога! — отказа тя.

— Да, вярвам. Докато аз мизерствах и бедствах, докато гладувах и гниех в затвора, ти си се наслаждавала на живота и напълно си ме забравила. Аз съм твой мъж и ти си длъжна да ми се подчиняваш. Щом като тук нямаш място за мен, то ще напуснеш този дом и ще тръгнеш с мен.

— Та той създава изцяло впечатление, че тя ще тръгне с него — рече Кунц, влязъл от любопитство.

— Нека го е грижа него за Дявола!

— О-о! Той е груб и затова може и аз да стана такъв. Разбрано?

Майорът се обърна към икономката си:

— Фрау Хартман, искате ли да заживеете отново съвместно с този мъж?

— Никога! — отвърна тя.

— Той чу това! — каза Хелбиг на Хартман.

— Да, чух го. Но на нея все ще й дойде по-добър ум.

— Тук се лъжеш! Тя остава при мен, а аз ще се погрижа скоро да се разтрогне бракът ви.

— Аз няма да й дам развод!

— Ще бъдеш принуден да я освободиш. Но за теб ще е по-добре да го сториш доброволно. Ако проявиш такава готовност, то аз може би ще реша да направя нещо за обезпечаването ти.

— Аз не се нуждая от никого и най-малкото от вас!

— Тъй! Ами тогава можеш да си вървиш!

— Никой няма право да ме отпраща, докато тук се намира жена ми.

— Ти чу, че тя не иска нищо да знае за теб. Сега се разкарай!

— А децата ми? Те къде са?

— Те са добре настанени и обезпечени. Ти по-рано нехаеше за тях, а и сега навярно копнежът ти по тях не е извънмерно голям.

— Аз обаче искам да ги видя. Имам право на това!

— Те не са тук.

— В такъв случай ще ми бъдат предадени.

— По този въпрос ще реши съдът. Сега стига толкоз!

— Аз си искам жената! — извика оня вироглаво.

— Кунц!

— Изведи този мъж през вратата!

— Слушам, хер майор! Хайде, хубостнико! Разбрано?

Той улови Хартман за ръката и когато онзи понечи да се съпротивява, сграбчи го за тялото и го изблъска през вратата. Кунц беше як, а лодкарят не бе силен. Та ето как полетя надолу по стълбите и се търколи в двора и стоящият там слуга го пое и изхвърли през портата…

В гората Хартман се срещна с графа.

— Вече се връщаш? — попита този.

— Да. Стана бързо. Първо не искаха да ме пуснат да вляза, а после не можеха достатъчно експедитивно да се отърват от мен.

— Какво каза жена ти?

— Че хич не желае да знае за мен.

— С кого говори още?

— С майора. Той просто нареди да ме изхвърлят.

— Ама че необичайна любезност!

— Нито даже децата си можах да видя.

— Също и заварения си син?

— Не. Той тука ли е?

— Да. Той е флотски лейтенант.

— Какво! флотски лейтенант! Този човек, дето ме натика в пандиза? Дяволите да го вземат, как ми се ще да му натрия носа!

— Само на него? — запита графът дебнещо.

— На него, на майора… на всичкия народ там.

— Това ти би могъл.

— Как?

— Хм! За такива работи трудно може да се говори.

— Господарю, аз съм мълчалив.

— Искаш ли да постъпиш на служба при мен? Само че аз очаквам най-голяма вярност и дискретност. В замяна ще ти плащам добре и ще съумявам да си затварям очите пред разни неща.

— Като какъв трябва да постъпя при вас?

— Просто като мой заместник.

— Невъзможно!

— Но все пак! Аз съм познавач на хората и знам, че мога да те ползвам. При мен ти няма да се претоварваш, защото от обичайните работи аз ще те щадя. Ще изпълняваш само поръчения, за които никой нищо не бива да знае. Искаш ли?

— Да, господарю. Вие ще намерите в мен мъж, който ще ви е предан до смърт и ще върши всичко, което поискате от него.

— Дори ако то е нещо… нещо… незаконно?

— Дори и тогава!

— Аз искам преди всичко да те поставя на изпитание дали ще си годен.

— Сторете го! Аз ще издържа проверката.

— Тогава случай! Иска ми се да погодя един малък номер на майора. Бих желал да сторя именно нещо, което да предизвика едно порядъчно вълнение и суматоха в Хелбигсдорф.

— Само това? Никакви щети?

— Нейсе, също щети. Но как?

— Човек би трябвало да му изтрови конюшнята.

— Ха!

— Или да подпали замъка.

— Това би било вече нещо друго.

— Аз ли трябва да го свърша, господарю?

— Да.

— Тази нощ?

— Да. Но това е опасно!

— Съвсем не.

— О-о! В замъка живеят много хора. Ако те спипат на местопрестъплението, лошо ти се пише.

— Няма да ме спипат. Можете да разчитате на това.

— Ама аз не желая хем пък някое малко огънче, разбираш ли? Трябва да изгори целият замък ведно с всички съседни постройки, а това прави работата не само опасна, но и трудна.

— Как тъй?

— Човек би трябвало да подкладе огъня на различни места.

— Така и ще стане.

— Как обаче се каниш да намериш благоприятна възможност?

— Много лесно, господарю. Подпалвам първо в селото една или две къщи.

— Всички дяволи, виждам, че ти действително имаш глава, от каквато се нуждая.

— Загори ли в селото, то всички обитатели на замъка, поне мъжката част, ще хукнат надолу да помагат в спасяването и после тук играта е лесна.

— Значи се споразумяхме и ти вече стоиш в моя служба. Но тук ми хрумва, че същевременно бих могъл да постигна и една друга цел!

— Говорете, господарю!

— Хелбиг е страшно привързан към дъщеря си.

— Трябва да изгори и тя с другото?

— Не, не трябва да изгори! Но… човек би могъл да си поиграе малко на разбойнически рицар, знаеш как е било в Средновековието. Би могъл да я поразходи на кон.

— Искате да речете, че можем да я отвлечем, та старият здравата да се шубелдиса?

— Готов ли си и в това отношение да помогнеш?

— Веднага!

— Е, добре! Аз имам с мен каретата си и един кочияш, който ми е верен и предан. Значи сме трима. Издебваме някой подходящ миг да заловим момичето и го отнасяме в гората, после казвам на хер фон Уле — аз днес именно съм негов гост, че си заминавам, и на минаване през гората я вмъкваме в купето.

— И накъде ще води пътуването?

— Право към границата.

— Отвъд в Зюдерланд?

— Да, към крепостта Химелщайн.

— На границата ще ни спрат и ще искат да претърсят колата.

— Ха! Моята кола със сигурност не.

— Дори и ако пътувате с мъж, който се намира в това състояние?

Той посочи несретния си костюм. Графът се ухили.

— Мислиш, че ще те оставя в това облекло? Ти още днес трябва да се снабдиш с друг тоалет. До най-близкия град има два часа. Ако побързаш, до вечерта можеш да се върнеш. Ето ти пари. Купи си каквото ти е необходимо, преди всичко някакво огнестрелно оръжие!

Графът извади кесията си и му връчи известна сума. Хартман попита:

— Къде ще се срещнем?

— Точно тук.

— Кога?

— В единайсет часа вечерта. Аз ще се погрижа каретата ми да стои вече в гората. Така ще е по-добре, отколкото ако отпътувам едва по-късно.

Той тръгна и Хартман също се измъкна тихо…

Вечерта на същия ден Магда бе отскочила до селото да посети една болна. Герд я бе придружил и сега двамата крачеха заедно към замъка. По време на престоя им при болната бе станало късно, ала въпреки това те поеха по пешеходната пътека, водеща през парка. Вървяха мълчаливо един до друг. Беше онова красноречиво мълчание, което отдавна на сърцето неговото право, докато устата се бои да предаде с думи чувствата на душата. Неговата ръка неволно бе уловила тази на момичето и то охотно му я бе оставило. В един момент тя долови едно дълбоко въздъхване от устата му и спря.

— За какво мислиш, Герд? — попита.

— За теб и за много неща — отговори той.

— Не можеш ли да ми кажеш едно-друго от многото?

— Та нали всичко това ти вече го знаеш, Магда.

— Не знам какво имаш предвид — каза тя тихо.

— Че аз съм толкова незначителен…

— Незначителен? Ама, Герд, какви ги говориш?

— Истината.

— Незначително ли е на твоята възраст да бъдеш вече флотски лейтенант?

— То е нищо спрямо това, което си ти.

Тя сложи ръка върху неговата и помоли:

— Кажи ми всичко, което те потиска!

— Аз самият още не го зная ясно. Но когато днес видях тоя граф да стои при теб, почувствах, че бих могъл да смажа всеки, който поиска да те докосне като тоя човек.

— Никой няма да се осмели на това.

— И все пак ти един ден ще дадеш позволение някому. Ще срещнеш някого, някого когото…

— Когото…? Продължавай!

— Когото… когото ще обикнеш.

Беше му трудно да изговори тази дума. Тя помълча известно време, после тихо промълви:

— Ти може би… ще ревнуваш, Герд?

— Да — отговори той колебливо, — макар че не бих имал никакво право.

— О-о, мили Герд, може пък и да го имаш.

— Магда! Какво искаш да кажеш с това?

— Не е ли редно един брат да бъде ревнив?

— Да, но не по начина, по който аз имам предвид.

— Как другояче?

— Ти знаеш! — прошепна той.

— И ти не желаеш да е така? — попита тя с тон, който трябваше да е шеговит, ала все пак доловимо трепереше.

— Ох, желая го, желая го и още как! Бих продал небето за това. Ала аз знам, че ти си недосегаема за мен.

Тук от устата й се разля звънък, сребрист смях и тя попита:

— Недосегаема? Не си ли ме достигнал? Не си ли уловил вече ръката ми?

— Да, аз те имам и те държа. Но колко дълго?

— Толкова дълго, колкото поискаш, Герд!

— За постоянно и винаги!

— Да — прозвуча тихо от устата й.

— Значи за цял живот?

— Както ти пожелаеш!

Тогава той сложи ръце около талията й и я притегли интимно към себе си.

— Благодаря ти, мило, сладко същество! За мен само край теб цъфти щастие и благодат. Ти си толкова знатна, а аз толкова нищожен, но щом ме даряваш със самата себе си, то чувствам в мен сила да се бия за твоето притежание с целия свят.

— Това няма да ти се наложи, скъпи Герд, Кой ще поиска да ти оспори притежанието ми?

— Папа!

— Та той нали те обича!

— Но неговата благосклонност няма да е в състояние да разруши препятствията, налагани от произхода.

— Те отдавна принадлежат към миналото.

— Не! Преди да има яснота в моите фамилни отношения, ние не можем да се оженим.

— Тогава ще чакаме, скъпи Герд. Нали?

— Да — засмя се той радостно. — Какво друго ни остава.

Наведе се към нея и я целуна с чувство по червените устни. После закрачиха ръка за ръка към замъка. Там отдавна ги очакваха. Вследствие пристигналите днес гости имаше толкова много за разказване, че вече наближаваше полунощ, когато хората поискаха да се разделят, за да отидат да почиват, тогава се чу долу от двора безредно викане.

— Какво е това? — попита майорът.

— Боже Господи, викат пожар! — изциври Фрея.

От другите две сестри, които също изкрещяха, не можеше вече да се чуе нищо. Фрея бе паднала възнак на стола си, Ванка лежеше в десния, а Цила — в левия ъгъл на софата, и трите държаха очите си затворени. Най-сетне Фрея отвори клепачи. Тя чу силно търчене и викове из замъка, нададе втори крясък и склопи отново очи. Сега беше ред на Ванка да се пробуди от безсъзнанието. Тя съгледа едно ярко зарево, изкряска високо и също така се отпусна назад. Това бе най-добрият повод за Цила да надвие за миг своята отпадналост, ала ярката светлина на огъня я хвърли обратно в нейния несвяст.

— Ужасно! — простена Синята.

— Страшно! — изхленчи Зелената.

— Зловещо! — изохка Пурпурната.

Фрея първа прояви мъжественост да пристъпи към прозореца.

— Вижте, тези пламъци! Колко добре, че са само в селото, а не в замъка!

— При кого може да е това?

— Хайде да попитаме!

Те побързаха да слязат долу в двора, през чиято порта тъкмо изтрополя пръскачката. Не бяха останали нито един ратай, нито една ратайкиня. Майорът също се бе завтекъл с всичките си гости към селото; с тях Кунц и дори Магда се беше присъединила, за да даде утеха на нуждаещите се от помощ.

Гореше малката къщичка на един безимотен селянин. От пръв поглед се виждаше, че не може да бъде спасена. Но съседните къщи бяха застрашени и тъй като хората засега не можеха да разчитат на помощта на жителите от околните селища, то сред тях цареше панически страх и суматоха, която се уталожи едва След като майорът пое командването на спасителните операции и неговият твърд, мъжествен глас можеше да се долови надалеч.

Собственикът на горящата къща притежаваше малко имущество; то скоро бе отнесено на сигурност. Огънят бе оставен да бушува, като бяха взети мерки само да не се подпали някоя друга постройка.

Между замъка и селото растеше край пътя висока липа. До нея стигнаха с бавна гъша походка три фигури. Бяха трите сестри на майора.

— Не мога по-нататък! — проплака Дългата.

— Краката не ме държат вече! — изпъшка Късата.

— Свличам се! — изстена Дебелата.

Те държаха очите си отправени към селото и по тая причина не забелязаха какво ставаше зад тях. Внезапно виковете откъм пожарището Се удвоиха и трите сестри различиха, че народът се втурна от селото насам по пътя за замъка.

— Каква е тая работа! — попита Фрея.

— Те бягат! — отговори Ванка.

— Защо ще бягат? — рече Цила. — Там горе трябва да се е случило нещо. Те отново и отново викат пожар.

Обърнаха се и тутакси се свлякоха от ужас в безсъзнание. Замъкът бе обгърнат от пожар. От стопанските постройки лумнаха също както от главната постройка многобройни пламъци, които за късо време достигнаха огромна височина.

— Това е нагласено! — изскърца зъби майорът, докато тъкмо претичваше в най-бърз бяг покрай липата.

— Първият огън е трябвало само да ни подмами да излезем от замъка! Къде е Магда? — извика Герд, който се придържаше до страната му.

— В селото.

— А сестрите ви?

— Не ги ли видя до липата? Те са на сигурно място. Хайде бързо, та да мога да спася книжата си!

— И животните. От всичко най-напред трябва да се отворят оборите!

Покрай липата се разви безредна тичаница. Никой не обръщаше внимание на другия, а всеки се стремеше колкото се може по-скоро да достигне замъка. Всички жители на селото, които знаеха малките си имоти в безопасност, се бяха стекли насам. Те си пречеха един друг в движението и ето как Магда, намираща се сред най-последните, реши да се насочи вдясно през ливадите.

Недалеч от пътя двама мъже стояха зад един храст. Бяха графът и Хартман.

— Това надмина всички очаквания! — рече Хоенег.

— Но си беше все пак героична работа, защото не можех да си имам представа, че хората са оставили замъка с отворени врати и порти без всяка охрана.

— Много ли ще спасят?

— Не вярвам. Аз подпалих първо задните помещения, понеже така огънят щеше да бъде забелязан чак късно в селото. Сега вече се разгарят постройките отпред. В магазията открих три балона с петрол, който изсипах в преддверието и го запалих, когато всичко вече се намираше в огън.

— Браво! Така навярно и парите на майора ще отидат по дявола!

Хартман не отговори, но ръката му неволно посегна към вътрешния джоб. Ако беше ден, щеше да може да се залежи, че съдържанието му е доста обемисто.

— Цяло щастие е — продължи графът, — дето огънят осветява пътя така, че можем всеки да различим.

— Знаете ли със сигурност, че момичето се е завтекло към селото?

— Аз я видях.

— Значи сега се връща. Как ще я заловим?

— Тук не, това е сигурно. Но ще я последваме и по време на суматохата там горе навярно ще ни се предостави някой миг, в който да ни се удаде да я похитим.

Потокът от крещящи хора все още се стичаше край тях, В един момент двамата наблюдатели съгледаха една женска фигура, която се отби от пътя и свърна към тях.

— Кой е това? — попита графът.

— Никаква жена, която иска да стигне по-бързо.

— Тя трябва да мине покрай нас.

— Да отстъпим встрани, господарю! Тя не бива да ни забележи.

— Напротив, много добре ще ни забележи тя! Знаеш ли коя е?

— Аха, сега чертите на лицето й могат да се различат. Да не би пък да е нашата дама?

— Да, така е.

— Ще я сбараме ли?

— Разбира се! Първо я пропускаме, после ти я хващаш, а аз й запушвам устата с една кърпа. Внимавай, тя е тук!

Сега двамата се снишиха зад храста. Магда крачеше насам, без да подозира нищо. Едва беше отминала и бе сграбчена от Хартман и съборена. Викът за помощ, който нададе, заглъхна нечуто в гълчавата покрай пожара. Втори не бе възможен, тъй като графът бе притиснал кърпата си към устата й. Той извади от джоба няколко здрави върви, за да върже пленницата. Хартман му помагаше.

— Не прекалено здраво! — повели Хоенег. — Тя ни е подсигурена, защото е в безсъзнание, а и да не е така, с една жена все ще се оправим.

— Тъй! — рече безукоризненият му помощник. — И тая работа е свършена! Да я нося ли?

— Да. Ела!

Хартман вдигна припадналата и последва господаря си, който закрачи напряко през нивите и ливадите към гората. Бяха принудени да направят една широка заобикалка, тъй като пламъците на горящия замък, хвърляха такова зарево над околността, че в окръжност от четвърт час път можеше да се забележи всеки човек…

Зад замъка, откъм срещуположната на селото страна, гората се простираше първо по равно, ала сетне изкачваше склона на стръмно спускащата се тук планинска верига, от чийто хребет шосето водеше в множество разтегнати извивки към долината. За пешеходеца бе възможно да достигне билото по една изрътена пътека, която скосяваше всеки един от тези завои и също както шосето бе обрасла от двете страни с гъст храсталак.

От другата страна на прохода се придвижваше бавно към хребета едно открито купе, теглено от два уморени коня. Освен кочияша то носеше само един-единствен пътник, който се бе облегнал назад на седалката си, увит в широка пътна пелерина, и очевидно спеше. Само понякога, когато колелата се натъкваха на някой камък и купето получаваше следствие на това рязък тласък, пасажерът надигаше глава, за да я отпусне отново след къс поглед наоколо. По едно време возилото спря и пътникът подскочи.

— Какво има? — попита той.

— Ние сме горе.

— Хер, позволете на конете да си вземат малко сулука! Пътят по нагорнището беше ужасен.

— От мен да мине! Аз и тъй и тъй идвам прекалено късно, за да е необходимо да будувам. Ти навярно си от тукашните места?

— Да, хер, от Щайнвайлер.

— То се намира, ако си спомням правилно, немного далеч от Хелбигсдорф?

— Така е, само на половин час след него. Точно в посоката, където се забелязва онова сияние над дърветата.

Гората и по билото се състоеше от гъсто израсли, яки дървета, така че човек не бе в състояние да погледне към долината. Следствие на това пожарът от тази страна не можеше да се види, ала над дървесните върхари се забелязваше един несигурен светлик, също сякаш утрото започваше да мъждее. Пътникът проучи небето.

— Хм-м! Ние идваме от изток, а е едва малко след полунощ. Там долу трябва да има някакъв огън.

— Почти така изглежда, хер. Виждате ли малкия облак, който се издига там над дърветата?

— Да. Той изглежда черен, но в долния край пламти като злато. Нещо гори. Къде ли ще е това?

— Сиянието на един огън обикновено заблуждава през нощта, но ако отидем до първата извивка на шосето, ще можем напълно да обгърнем с поглед долината. Да продължа ли?

— Естествено и то бързо.

Колата затрополя в тръс по равното било и скоро достигна мястото, от което шосето започваше да се спуска. Тук кочияшът неволно спря, посочи с камшика надолу и извика изплашено:

— Хер, виждате ли?

— Да. Два огъня — един малък и един голям. Небеса, това е замъкът Хелбигсдорф, а малкият огън гори в селището. Карай нататък! Бързо, в галоп!

— Шосето е стръмно и опасно, а конете ми са изморени до смърт.

— Е, добре, тогава аз ще сляза и ще продължа пеша. Познавам тук наблизо един път, който скосява завоите. Ти си пътувай бавно към замъка, там пак ще се срещнем.

Той отметна наметалото и слезе. Непознатият, една високо израсла фигура, трябва да бе много добре запознат с местността, защото без нито миг да се замисли, се върна бързешком на късо разстояние по шосето. След няколко бързи крачки достигна излаза на споменатия вече пряк път и пое по него. Пътеката не беше широка, но откритата линия, която образуваше в гората, се притегляше право към горящия отсреща на височината замък и пламъците осветяваха почти всяка стъпка ширина, така че спускането ставаше много бързо. Долу, където пешеходният път излизаше за последен път на шосето, мъжът спря. Пред него стоеше едно закрито купе, а кочияшът бе застанал в очаквателна поза до отворената вратичка. Това му се стори странно.

— Добър вечер! — поздрави.

— Добър вечер! — отвърна на поздрава мъжът навъсено.

— Кому принадлежи тая кола?

— Моя е.

— Твоя? Кого чакаш?

— Това никому не влиза в работата.

— Недодяланик! Знаеш ли, че ми се струваш подозрителен?

— Ти на мен също.

Непознатият се ухили.

— Човече, ти ми харесваш. Ето ти един спомен.

След един бърз поглед в купето, който го убеди, че е празно, той замахна и зашлеви на вежливия кочияш една оглушителна плесница. Беше се вече доста отдалечил, преди да е могъл шамаросаният да помисли за ответ на неочаквания дар.

Пътят продължаваше в змиевидни извивки към селото. Тайнственият странник пое по правия път през храстите към замъка и беше вече изминал половината разстояние, когато внезапно отскочи настрани. Едва не се бе сблъскал с един мъж, който изскочи с бързина между два храста. Следваше го един друг, мъкнеш някакъв товар на ръце.

— Стой! — повели той на злокобните фигури.

Тогава обаче предният се обърна, изтръгна товара от ръцете на втория и извика със заповеден глас:

— Оправи се с него!

След тези думи изчезна между храстите. Другият пристъпи непосредствено до непознатия.

— Кой сте вие?

— Я стига!… какво носеше онзи мъж?

— Измитай се, човече, и ни остави на мира!

Той поиска да последва спътника си, ала така наруганият го задържа здраво.

— Поспри, драги приятелю! Там нещо гори, а тук вие се прокрадвате през гората с някакъв предмет. Ти ще направиш с мен един излет до замъка!

— А ти ще се пръждосаш по дяволите!

— С удоволствие. Но без теб при Дявола няма да се явя. Напред!

— Смешно! Разкарай се от пътя, обеснико!

Той улови непознатия и поиска да го запрати на земята, ала явно бе подценил физическата му сила, защото в същия миг самият лежеше на земята, а противникът му коленичеше върху него.

— Ама ти си бил страшен Голиат, бе! — захили се този. — Ела насам да ти вържа малко ръцете и в замъка да те поогледам по-отблизичко!

Той извади една носна кърпа, за да я използва за връзване, при което трябваше да освободи едната ръка на Хартман. Оня посегна светкавично към джоба, измъкна рязко един пищов и натисна спусъка.

Неговият противник едва има време, колкото да извие глава настрани; куршумът прелетя непосредствено край нея.

— А-а, и хапеш, змия! Дай тук играчката! — Той посегна към оръжието, за да го изтръгне от ръката му.

— Умри, куче! — изрева Хартман яростно.

Направи едно бързо, припряно движение, удаде му се да запъне второто петле. Но когато вече докосваше спусъка, непознатият извъртя пищова надолу и изстрелът се разнесе.

— А-ах! — изпъшка Хартман. — Самия себе си улучих!

— Хак ти е, хубостнико!

Говорителят почувства, че съпротивата на ранения замря; лесно му се удаде да свърже ръцете му.

— Сега идваш с мен! — повели.

— Не мога! — гласеше стенещият отговор.

— Напред, изправи се!

— Не става. Улучен съм в окото.

Гласът му прозвуча като в угасване и крайниците се отпуснаха вяло на земята.

— Ти си изгубен, човече. Кажи кой си и какво те води насам!

Запитаният заскимтя:

— Оставете ме да лежа! Аз умирам.

— Да те оставя да лежиш? Та апапинът ти да може да те отнесе? Изключено!

Той го вдигна като някое дете и го метна на рамо. Хартман не се съпротиви. Непознатият го понесе с бързи крачки през храстите към откритото поле, откъдето имаше възможност да обгърне с поглед пожара в цялата му ужасяваща големина. Побърза нататък.

Първата група, която съгледа, бяха Каравей и Балдуин Шуберт. Той положи ранения пред нозете им и се обърна към някогашния циганин.

— Кажете ми, добри приятелю… — сам се прекъсна, понеже очите му се бяха сирели върху осветените от огъня черти на циганина. — Каравей! Ти тук! Каква изненада!

Каравей също беше разпознал странника.

— Катомбо… исках да кажа, Нурван паша… ние, граф Хоенег… ти… вие… Възможно ли е?

Той разпери ръце и понечи да се втурне към него, ала в следващия миг ги отпусна смутено, сещайки се за разликата в общественото положение. На пришелеца не убягна неговото колебание и той каза сърдечно:

— Каравей, не бъди глупак! Аз за теб не съм граф Вилхелм Хоенег, а все още Катомбо, твой приятел и брат. Ела в обятията ми!

След като се бяха поздравили задушевно, при което и добродушният Шуберт получи едно топло ръкостискане, Катомбо попита:

— Какво те води по тези места? Сигурно си навестил сестра си Лилга?

— Не, на път съм по една друга работа. Само че това е дълга история, която сега не мога да ти разкажа. Но ме учудва теб да срещна тук.

— Работата е лесно обяснима. По нареждане на херцог Макс разреших една дипломатическа задача в Зюдерланд и по обратния път реших да огледам местностите, които навремето, когато още не бях Нурван паша и граф Хоенег — знаеш вече, Каравей, толкова често скитосвах. Исках да използвам случая да посетя и майор Хелбиг. Това е всичко.

— Пристигнал си в много нещастен момент.

— Дълго време ли гори вече замъкът?

— Половин час.

— Значи огънят е подкладен. Та той лумти от всички ъгли и краища. Има ли някакво предположение кой е извършителят?

— Никакво.

— Може би този тук ще внесе светлина в работата.

— Кой е това?

— Срещнах го горе сред шубраците. Имаше и още един с него, но ми се изплъзна. Носеше някакъв тежък товар.

Каравей се наведе да разгледа пленника.

— Гръм и мълния, та човекът е мъртъв!

— Мъртъв? — попита Катомбо равнодушно. — Възможно, ала той сам си е виновен.

— Как така?

— Поиска да ме застреля. Първият изстрел отиде нахалост, вторият улучи самия него.

В този миг се зададе майорът заедно с Голвиц и Санфорд с обезпокоителна бързина. Забелязвайки пришелеца, той отстъпи от удивление крачка назад.

— Нурван паша! Добре дошъл, екселенц, макар да не мога да ви предложа подслон. Не само моят дом, но и цялото ми състояние е погълнато от пламъците. Прощавайте, че в момента не мога да ви се посветя така, както бих желал. Изпълнен съм със страх, понеже никъде не мога да намеря дъщеря си.

— Тя беше долу в селото — рече Каравей — и сигурно там е останала. Уплахът винаги действа парализиращо на дамите.

— Това съображение донейде ме успокоява. Кой лежи тук?

— Някакъв човек, който ми наскочи в храстите — даде Катомбо за отговор.

— Как се озова насам?

— Когато съгледах огъня, аз избързах пред колата си. Той ми се видя подозрителен. Стреля по мен, докато се боричкахме, и уцели самия себе си в окото. Мъртъв е.

Майорът се наведе.

— Хартман! — извика той изненадан.

— Познавате ли го, хер майор?

— Да. Той е съпругът на моята икономка. Домъкна се при нас от затвора и трябваше да напусне замъка. Той е извършителят, подозирах го.

— Я да вземем да го претърсим! — рече Голвиц.

Той коленичи, пребърка джобовете на мъртвия и намери във вътрешния джоб на сакото един книжен пакет, който отвори.

— Пари! Книжни пари! Хер майор, погледнете!

Хелбиг посегна припряно и прегледа съкровищните бонове и банкнотите.

— Тези пари са мои! — извика. — Аз имам навика да поставям името си в ъгъла на всяка по-едра банкнота. Прочетете тук! И също сумата съвпада. Наистина този човек е бил извършителят!

— В такъв случай поне състоянието ви е спасено — рече Фред.

— При все това библиотеката, както и някои важни документи са унищожени. Хер фон Голвиц, отскочете бързо до селото, моля ви, и вижте дали ще можете да намерите Магда. Присъствието на Герд при пожарището е все още наложително.

Голвиц откликна на молбата. Той срещна пожарните пръскачки на няколко съседни села, които идваха твърде късно. Пламъците образуваха една-едничка грамадна клада, която лижеше облаците и покриваше небето с гъст черен пушек. Тя пърлеше дрехите на приближаващите от много крачки и хвърляше дневна светлина върху цялата околност.

Когато Фред стигна в селото, жилището на селянина беше догоряло. Само отделни малки пламъчета ближеха още оцелелите външни зидове. Двете съседни къщи хората бяха успели да съхранят невредими. И понеже тук вече нямаше какво да се спасява, то повечето жители се бяха отправили към замъка, присъстваха само малцина от хората.

Той питаше всеки, когото срещнеше, за изчезналата, ала никой не бе в състояние да даде информация. Тръгна от къща на къща, от имот към имот и намираше тук и там някой стар мъж или слаба майчица, които да разпита, но трябваше да си тръгне с неизпълнена задача.

Едва вън пред селото се натъкна на една от зяпачите, която се връщаше от замъка, за да нагледа оставените си деца.

— Постойте, фрау! Забелязахте ли тази вечер милостивата фройлайн?

— Да. Тя беше първо в селото и после се затича към замъка, когато той пламна.

— Знаете ли го точно?

— Да. Тя вървеше първом пред мен. Заради голямата блъсканица свърна сетне там вдясно към ливадите.

— Благодаря!

Той продължи бързо и понеже всяка работа по потушаването на пожара бе напразна, намери всички обитатели на замъка и техните гости събрани на едно място.

— Намерихте ли я? — попита го майорът.

— Тогава нямаше да се връщам без нея.

— Значи изчезнала! Боже Господи, къде ли може да се намира?

— Дъщеря ви е тръгнала от селото обратно за замъка и там долу при храстите е поела през ливадите, както ми каза една жена, която я е забелязала.

— Тогава тя е изпреварила другите и се е вмъкнала в замъка.

— Магда е изгоряла! — изплака Фрея.

— Успокойте се! — помоли Герд. — Една дама не може да върви толкова бързо, както вървяхме аз и папа. Ние двамата бяхме първите тук и щяхме да я видим.

— Може би по път е припаднала и сега лежи някъде — рече майорът. — Елате, нека я потърсим!

В този миг се появи на арената кочияшът, който бе водил Нурван паша. При яркото осветление, разпространявано от пожара, се виждаше, че кърви.

— Какво ти се е случило? — попита пашата.

— Бях намушкан от един мъж, който мина край мен в едно закрито купе.

— Как стана?

— На половината височина ме срещна един впряг и понеже шосето беше тясно и стръмно, слязох от капрата и другият кочияш също, за да държим конете. Точно когато се канех да отмина, някой извика в другото купе за помощ…

— Всички дяволи! — изруга Голвиц. — Какъв беше гласът? Мъжки или женски?

— Женски, мисля. Но не можах да го различа, защото гласът замря в хъхрене. Устата на викащия беше затворена или запушена.

— Ти какво стори?

— Повелих на кочияша да спре. Когато той не се подчини, аз го хванах здраво. Сборичкахме се. Оня ме прободе с нож в ръката, а после се отвори вратичката на каретата и слезе един друг, който ми нанесе отзад удар и се строполих в безсъзнание. Когато се свестих, ония бяха офейкали.

— Колко дълго лежа?

— Не знам. Види се, било е доста време.

Слушателите се вторачиха един в друг.

— Трябва незабавно да тръгнем след тях! — разпореди майорът.

— Стой, нека не прибързваме! — помоли пашата. — В такива неща хладнокръвието е по-добро от възбудата. Товарът, който видях, може действително да е бил човешко тяло, но едно такова деяние по тези места би било нещо нечувано. Кой би отвлякъл дамата?

— Да, кой? — попита и Хелбиг.

— Някой обикновен мъж във всеки случай не — рече пашата. — Имате ли някакъв враг наоколо, хер майор?

— Та знам ли. Никого не съм обидил.

— Но пък аз, да — намеси се Герд. — Само че считам едно такова отмъщение за невъзможно. Не може да е бил той.

— Кой?

— Лудия граф.

Пашата подскочи.

— Лудия граф е бил тук?

— Да. Днес.

— И вие сте го оскърбил?

— Поступах го.

— Защо?

— В парка се държа с Магда като мерзавец.

— За Бога, във висша степен вероятно е бил той! — извика пашата. — Но как се е събрал с мъртвия тук?

— Сигурно го е срещнал някъде по път.

— Но с един непознат, когото случайно е срещнал, човек не уговаря един такъв опасен план.

— Те се познаваха от по-рано, от Фалум.

— Това е нещо друго. Графът навярно е знаел, че тоя Хартман е бил в затвора, и е видял в него типа, когото можел да използва като спомагателен инструмент.

— Трябва веднага да го подгоним! — повтори майорът.

— Почакайте още няколко мига! — помоли Голвиц. — По-добре е първо да добием необходимата сигурност!

— Тогава той ще ни се изплъзне!

— Похитителят на вашата дъщеря ще ни се изплъзне само ако действаме припряно. Разчитайте на мен! Отвъд там в прериите на Северна Америка ние сме догонвали някой и друг тип. Но най-напред трябва да се убедим дали не се мамим. Та нали може младата дама да лежи още там долу.

— Тогава трябва бързо да търсим! — извика майорът и поиска да хукне.

— Стой! — повели Голвиц. — В случая е важно да не бъдат заличени следите. Останете всички тук; само Бил Санфорд може да ме придружи. Той знае как да се отнася с една следа. Спасихте ли коне?

— Да. И почти всичкият добитък е откаран на сигурно място.

— Наредете тогава да доведат два коня! Ние скоро ще се върнем.

Двамата прерийни ловци тръгнаха. Те закрачиха по пътя надолу към селото, като внимателно наблюдаваха периферията му. Дневната светлина, която огънят разпространяваше, им позволяваше да различават и най-малкия предмет. Срещу храсталака Фред спря.

— Тук е! — рече той, посочвайки отъпканата трева. Те се наведоха към земята да разгледат дирите.

— Малък дамски крак — рече Бил. — Това е вярната следа, тя води оттук надясно — точно, както е казала жената. Ела!

Те продължиха да крачат бавно — Фред начело. Когато отминаха храстите, този се закова.

— Всички дяволи, тук има и други стъпкови отпечатъци! Тревата е буквално изпотъпкана.

— Колко човека? — попита Бил.

— Нека видим! Прегледаха отпечатъците.

— Двама мъже! — отсъди Санфорд. — Стоели са зад този храст тук и са чакали.

— И там отдясно са се промъкнали насам — изрази съгласие Фред.

— Ще потърсим ли откъде идват? — попита Бил.

— Не. Това би било безсмислено. Необходимо е да следваме само дирите, които водят оттук. Погледни, тук двамата са се нахвърлили върху нея и оттук престава следата от малкото стъпало.

— Те са носили дамата.

— Да и аз сега вече не се съмнявам, че това са били двамата мъже, които пашата е срещнал. Да вървим нататък!

Не им беше трудно да проследят стъпките до мястото, където пашата се бе натъкнал на похитителите.

— Стой! — каза Фред. — Всяка по-нататъшна загуба на време би била вредна. Те са. Да се връщаме при замъка!

Когато стигнаха там, от тръгването им бяха изтекли едва десет минути. Хелбиг пристъпи няколко крачки към тях.

— Е? — попита с тревожно напрежение.

— Не се стряскайте, хер майор! — отвърна Голвиц. — Вашата дъщеря действително е била отвлечена.

— Тогава бързо след тях!

Той поиска да се метне на коня. Фред му попречи.

— Моля да останете още, хер майор! Ние трябва да обмислим нещата.

— По дяволите вашето обмисляне! Междувременно оня тип ще ни се измъкне!

— Той няма да ни се измъкне. Най-напред двама мъже действително ще последват каретата, но вие ще останете тук!

— Аз? Защо?

— На това нещастно място вие ще бъдете по-полезен от всеки друг.

— На първо време дъщеря ми се нуждае най-належащо от мен.

— В това отношение можете да бъдете заместен от нас, но тук при пожарището — не.

— Аз си имам заместник.

— Може да е така. Но за да издирим вашата дъщеря, ние трябва да се разделим, а тогава ще ни е необходима база, за да можем взаимно да се осведомяваме.

— Да се разделим? С каква цел?

— Досега ние знаем само че дамата се намира във властта на един мъж. Кой е този мъж обаче, не знаем.

— Това е графът!

— Ние само го предполагаме, ала не бихме могли да се закълнем. Колко е далеч границата оттук?

— С бързи коне три часа.

— Как се казва граничното селище?

— Визенщайн.

— Шосето, по което пашата е дошъл, натам ли води?

— Да, като на един час оттук, човек трябва да хване при разклонението надясно.

— Е, добре, чуйте тогава моя план, който ще ни отведе сигурно до целта! Ако действително графът е похитителят, то той ще опита час по-скоро да достигне границата. Следователно двама мъже ще яздят след него нататък…

— Това ще сторя аз — прекъсна го Хелбиг.

— Не. Вие ще останете тук! За това преследване са нужни хора, които разбират от дири и следи. С тая работа ще се заема аз самият и моят приятел Санфорд ще ме придружи.

— Вие не познавате пътя.

— Това е безразлично. В прериите изобщо няма пътища и въпреки всичко ние винаги се оправяме. Остава си така, че ще яздим аз и Бил! Междувременно някой ще отиде при хер фон Уле и ще се осведоми за обстоятелствата, при които графът го е напуснал. Та нали той би могъл да се намира още там. Резултата от това осведомяване ще ми съобщите телеграфически, и то във Визенщайн.

— На какъв адрес?

— Санфорд — до поискване. Но съставете телеграмата предпазливо. Има ли оттук към границата пешеходни пътеки?

— Да.

— Също тях трябва да следваме. Но кой познава тези потайни пътища?

— Аз — обади се Каравей.

— Аз — отговори по същото време и Нурван паша.

— Вие, хер графе? — попита Фред, тайно зарадван, тъй като бе слушал за неговата енергичност. — Но вие навярно няма да искате да участвате в преследването?

— Защо не? На мен и през ум не ми минава да се разделя толкова скоро с моя приятел Каравей, когото вече от години не съм виждал. И после, ако се установи, че графът се крие зад тая работа, аз ще си разменя с него някоя и друга сериозна приказка. Той носи името, под което се водя и аз и за мен не е безразлично, дето постоянно го позори.

— Но след дългото пътуване няма ли да ви дойде твърде много, ако…

— Ни най-малко. Напротив, аз се радвам на похода. Имате ли да ни кажете още нещо как да се държим?

— Не. Ще трябва да се ръководим от обстоятелствата. Нуждаете ли се от дълги приготовления?

— Ние веднага ще тръгнем на път! — заяви Катомбо — Но…

— Достатъчно. Нямайте грижа за мен!

Той се отдалечи с едри крачки и Каравей го последва.

— Силен мъж! — рече Фред с адмирация. — Сега имам нужда от още двама.

— За каква цел? — попита майорът.

— Графът именно, ако е той наистина, има все таки една вече значителна преднина. Можем да отчетем един час и ето как е невъзможно да го настигнем преди границата. Разполага ли хер лейтенантът с дълъг отпуск?

— Колкото на него му е угодно.

— Нека той се отправи заедно с баща си по най-бързия път към Химелщайн и да наблюдава внимателно крепостта Ако графът ни се изплъзне, сигурно ще отиде натам. Вие значи, хер майор, оставате тук, за да ни предавате евентуални съобщения и ще ни последвате едва когато бъдете повикан. Останете със здраве!

Двата коня бяха докарани. Фред се метна и Санфорд стори същото. След няколко мига ездачите бяха изчезнали. Другите останаха в едно немалко напрежение.

— Кой ще навести хер фон Уле? — попита Фред.

— Аз самият — рече майорът. — Ти и баща ти можете да ме придружите, защото пътят, по който трябва да поемете, води край него и така ще се избегне едно ненужно губене на време.

— Вие искате да ни напуснете?

— Кунц нали остава тук.

— Кунц? Той не е никакъв закрилник на дами.

— Мислите, че ще ви излапам? — попита слугата.

— Ей на, чуваш ли го! — изхленчи Цила.

— Той е един кръволок! — изплака Вацка.

— Ще ни измъчи до смърт! — изпъшка Фрея.

— Слезте в селото при фрау пасторшата! — отсече майорът. — Там ще бъдете добре подслонени и ще можете да ме чакате. Тук вече никой нищо не може да стори. Всички ние сме излишни и трябва да оставим огъня спокойно да си гори.

Пътят водеше може би в продължение на час през гората, после се снижаваше в една дълбока долина, на дъното на която бе разположено имението на хер фон Уле. Поради уединеността тук още никой не бе забелязал нещо от пожара. Денят започваше да сивее, ала всичко живо още лежеше в дълбок сън, така че пристигналите трябваше да похлопат.

Управителят стана и отвори, когато разпозна майора.

— Хер фон Уле спи ли още? — попита този.

— Да.

— Събудете го, моля!

— Веднага! Влезте в приемната, хер майор!

Майорът отиде и скоро Уле влезе, учуден от изненадващата визита.

— Извинявайте за безпокойството — започна Хелбиг след първия поздрав. — Граф Хоенег тръгна ли си вече?

— Да. Отпътува със своята карета.

— Вие бяхте с него при мен. Във ваша компания ли се върна той тук?

— Не. Ние повървяхме заедно само на известно разстояние. После срещнахме един просяк, при когото той се забави.

— И след колко време дойде?

— Може би три часа по-късно.

— С този просяк?

— Без него.

— Опишете ми скитника, моля!

— Той наброяваше може би петдесет години и изглеждаше изтощен. Носеше сив панталон, парцаливо черно сако и кафява шапка с широко бомбе. Лицето му…

— Това е достатъчно. Съвпада.

— Кое?

— Този човек подпали моя замък и преди туй жилището на един селянин-надничар в Хелбигсдорф.

— Плашите ме, но присъствието ви тук ми казва, че опасността вече е отминала.

— Нека моето присъствие ви каже, напротив, че всичко е изгубено.

— За Бога, хер майор, както трябва да означава това?

— Че моят замък още гори. Аз не можах да спася нищо освен добитъка.

— Разрешете да наредя веднага да запрегнат!

— Сторете го, но ще ви помоля да се погрижите за две коли — една за вас и мен и една за тези двама господа, които трябва да попътуват из планината!

— Човешки жертви има ли?

— Не. Но дъщеря ми изчезна.

— Не думайте! — изплаши се Уле. — Безследно?

— Не. Ние намерихме следата й.

— Накъде води тя?

— Натам, накъдето ще се отправят тези господа.

— Ще взема няколко ратаи! — каза земевладелецът.

— Моля, сторете и това! Вярно, вече нищо не може да се спаси, ала помощ все пак ще е нужна.

Уле напусна стаята.

— Графът е! — рече майорът.

— Няма никакво съмнение! — извика Герд. — Папа, бих искал да не го срещнат горе на границата.

— Защо?

— За да ми дотърчи в ръцете при Химелщайн. Ще го размажа тоя мерзавец.

— А аз желая детето ми де се върне час по-скоро. Помисли какво трябва да изтърпи Магда в една такава компания!

— Горко му, ако го срещна!

— Овладей се, сине мой! Аз като баща трябва да сторя същото, макар гневът да иска да вземе връх над мен.

Само след няколко минути от двора отпътуваха в срещуположни посоки две коли — едната навътре в планините, а другата към Хелбигсдорф. Когато майорът пристигна там, завари замъка изгорял до основните зидове, ала пламъците се извисяваха все още високо, тъй като многото срутена дървения ги подхранваше. Сестрите на майора се намираха при пастора, ала пълничката фрау Барбара шеташе бодро до страната на придворния ковач, който заедно с управителя и Кунц ръководеше хората, трепещи се да изтръгнат тук и там още някоя дреболия от стръвния огън.

Още в ранния предобед от малката местна телеграфна станция пристигна съобщение. То гласеше:

«Не сме към Визенщайн, а завихме наляво. Неотклонно по дирята! Скоро повече. Санфорд.»

8. Смъртта на Лилга

Високо горе в планината, недалеч от границата, имаше посред гъстата гора и странично от шосето, минаващо по протежение на границата, една просторна поляна, на която се издигаше малка къщичка, обитавана от горския пазач Тирбан.

Пред нея седеше върху сноп съчки една човешка фигура, която предизвикваше зловещо впечатление. Беше облечена в рокля с яркочервен цвят, мръсна стара риза, а около главата беше увита жълта кърпа. Голите ръце и крака бяха загорели от слънцето до кафяво. Чертите й, откак я срещнахме последния път преди десет години на шосето, се бяха много състарили и изглеждаха толкова резки, сякаш бяха изрязани с нож. Жената държеше очите си затворени, ала една непрестанна игра на физиономията издаваше, че се намира в постоянна духовна активност. В един момент от колибата пристъпи един мъж, подпиращ се на тояга. Той беше доста дребен и още по-изпосталял от жената. Малките му очички лежаха дълбоко в кухините, а брадичката се бе вирнала толкова нагоре, пък носът клюмнал толкова надолу, че кажи-речи се докосваха. Той плъзна поглед по поляната и го спря сетне върху жената.

— Лилга! — прозвуча глухо от беззъбата му уста. Тя не отговори.

— Лилга!

И сега премълча. Дори очите останаха затворени, но едно забавено движение на ръката загатна, че е чула името си.

— Лилга, аз тръгвам — каза той за трети път. Тя повдигна сега малко глава.

— Тръгваш? Всичко върви — сърцето, звездите, годините, дните, часовете, цветята, хората. Да, върви Тирбан, аз също ще тръгна!

— Искаш да дойдеш с мен?

— С теб? Не. Моето време още не е дошло. Аз мога да тръгна едва след като съм го видяла още веднъж.

— Не това имах предвид. Ще дойдеш ли с мен в гората?

— Какво ще правя в гората, като не е там онзи, когото очаквам?

— Да събираме билки, Лилга.

— Билки? За какво? За лекуване на болни? Какво ще им помогне това? Те въпреки всичко ще умират, по-рано или по-късно.

— Има и сбирка в гората…

— Сбирка? На кои?

— На твоите хора. Нали си княгинята, а днес е петък!

— Моите? Къде са те? Те са измрели и не се нуждаят от мен. А онзи, който се нуждае от мен, е далеч по морето. Може би водите са го погълнали и… той си е отишъл.

В този миг храсталакът срещу тях се раздели. Двама мъже стъпиха на поляната и тръгнаха към къщата. Първият спря крачки и се взря остро към двете фигури при колибата. После приближи с бързи скокове.

— Лилга! — извика той, разпервайки ръце.

Тя подскочи с устремен тласък. Очите й се отвориха широко и гласът прозвуча ликуващо:

— Каравей, братко!

В следващия миг лежаха в обятията си, ала радостта от срещата така омаломощи Лилга, че тя трябваше отново да седне на снопа.

— Той е тук! — прошушна. — Ох, сега мога да си вървя — както звездите, както часовете и както цветята.

— Бъди силна, Лилга! — помоли я той. — Погледни ме!

Тя дълго го гледа с блеснали очи. Прояснени от радостта, линиите на лицето й изглеждаха много по-меки и нейният лик сега можеше да се нарече почти красив.

— Лилга, искаш ли да поздравиш и този хер, който дойде с мене?

Тя едва сега забеляза, че Каравей не беше сам. Освободи се от прегръдката му и се надигна. Пред нея стоеше един внушителен мъж с голяма черна брада, прошарена само тук-там от сребърни нишки. Разпозна го веднага.

— Катомбо! Ти също си тук! Ти също! Ох, каква радост още за добрия край!

Графът й подаде приятелски ръка и се вгледа с дълбоко вълнение в така красивия някога лик, по който годините бяха изписани с толкова остър, безжалостен молив. Как бе обичал някога той това същество! Как бе измамила тя неговата любов! Но как ужасно бе наказана и тя за това!

— Лилга! Не говори така! — помоли и гласът му прозвуча необичайно меко. — Ти ще преживееш още много години.

— Да, Лилга! — намеси се горещо Каравей. — Тръгни с мен и сподели моите радости! Аз съм богат и искам да разхубавя заника на твоя живот.

Тя поклати бавно глава.

— Това аз няма да сторя. Лилга няма да напусне гората, а ще лежи и почива там, където е бродила. Аз се молех на богинята да ми позволи да те дочакам. Днес ти дойде и днес тя ще ме повика. Подай ми ръката си, аз тръгвам.

— О, господарю! — изхлипа Тирбан. — Придумай моята повелителка! От днес тя не е както иначе. Все за тръгване само говори и изрича едни такава странни приказки.

— Лилга, ти трябва да останеш при мен, ти не бива да ме напускаш, аз се нуждая от теб.

— От мен? Какво трябва да сторя?

— Трябва да заповядаш на хората си да ни помогнат.

— Помощ искаш от мен? Какво се е случило?

— Ние търсим Лудия граф.

При това име тя наостри слух.

— Него? Къде е бил той? Какво е сторил?

— Беше в Хелбигсдорф и подпали замъка, за да отвлече дъщерята на майора.

— Да отвлече? Нея, гълъбицата? Той, лешоядът? Удаде ли му се?

— Да. Избяга заедно с нея с една карета. Ние сметнахме, че ще прекоси границата при Визенщайн и пратихме подире му двама кадърни мъже, а аз и Катомбо побързахме да дойдем при теб, за да заемем и другите пътища.

В очите на Лилга се появи искрене и фигурата застана изправена като в по-раншните години. Като че някаква внезапна сила я подмлади с двайсетина години.

— Елате! Бързо!

Тя закрачи енергично по поляната, другите я последваха. Навлезе в гората, без да се грижи за клоните и вейките, които я шибаха, докато достигна една тясна клисура. В нея седяха дванайсет мъже; всички те показваха несъмнените черти на циганите. При появата на Лилга се надигнаха.

— Мъже на боанжарите при вас ли са оръжията ви? — попита тя.

— Да.

— Тогава ме следвайте! Касае се за голям улов.

Тя се насочи странично отново в гората, другите закрачиха след нея. В нея вече нямаше и следа от прежната отпадналост. В продължение на може би четвърт час тя крачи жизнено, докато стигна едно място, където идващото от низината шосе се делеше на две различни направления. Тук забави крачки под дърветата и се обърна към Каравей.

— Ако не се прехвърлил при Визенщайн, ще трябва да мине оттук — рече. — Ние ще заемем…

Тя спря по средата, защото в този миг се долови трополенето на бързи колела и веднага след това се появи една карета, запрегната с два коня. Един от циганите беше пристъпил непредпазливо малко по-напред, кочияшът го забеляза и се обърна да почука на предния прозорец на купето. Вратичката от едната страна веднага се отвори и се попада една глава, която проучи с пронизващ поглед местността.

— А, Лилга! — промърмори. После прибави полугласно: — Кочияш, нападение! Бързо ги разблъскай, ако дойдат!

Беше графът. При него седеше Магда. Ръцете й бяха вързани и една кърпа минаваше през устата й така, че не можеше да вика. Но тя беше доловила думите на графа и очите й просветнаха в радостна надежда. Оня го забеляза и се ухили цинично.

— Нямай грижа, съкровище! — рече. — Никой няма да смути сладката ни среща, гарантирам ти го.

Той измъкна един двуцевен пищов от джоба и запъна двете петлета. Крайно време беше, защото Лилга тъкмо се появи между дърветата, зад и до нея циганите, редом с тях Каравей и Катомбо. Те не знаеха дали имат истинския враг пред себе си, но Лилга пристъпи напред и дигна тоягата.

— Стой! — повели на кочияша със силен глас.

Онзи шибна конете. Те дръпнаха с всички сили. В същия миг от отворената вратичка изтрещяха два изстрела. Лилга и един от циганите рухнаха на земята, а каретата се стрелна с такава бързина, че бе невъзможно да бъде застигната.

Но за това и никой изобщо не помисли, понеже всички се бяха надвесили над Лилга, която куршумът беше пронизал в гърдите. Циганинът бе ранен само в крака. Каравей и Катомбо коленичиха да прегледат ранената. Тя държеше очите си затворени и не се помръдваше. Създаваше впечатление, сякаш вече е мъртва.

— Лилга! — извика брат й. — Говори! Жива ли си още? Тя задържа очите си затворени, но отговори:

— Той беше.

Гласът звучеше тихо като пред угасване.

— Кой? Графът? Ти позна ли го?

— Да.

— Той ще се кае за това!

Тогава тя опря ръка на земята и опита да се изправи. Не й се удаде. Падна отново възнак, ала от полузатворените очи се стрелна лъч на бясна жажда за отмъщение.

— Да, Каравей, кръв за кръв! Той уби последната княгиня на боанжарите, нека дважди и трижди пъти умре. Той се изплъзна, но ти ще го намериш.

— Да, Лилга, аз ще го намеря, заклевам ти се.

Тя отвори очи и ги остави дълго, без дума да промълви, да почиват върху двете лица, които се бяха надвесили над нея. После прошепна:

— Каравей е при мен… и също Катомбо… двамата, които най-много съм обичала… о, как е леко умирането… аз си отивам… като една звезда… като едно цвете… Бование вика… сбогом!

— Лилга, ти не бива да умираш, ти трябва да живееш!

— Аз тръгвам! Погребете ме в гората… под скалите и червените ели. Аз изчезвам и се загубвам като нашия народ… без родина… в шумола на вятъра… сбогом… сбогом…

Крайниците й се изпънаха. Още веднъж отвори напълно очи, за да попие със замиращ поглед тъмната зеленина на елхите, после ги затвори завинаги. Брат й се хвърли върху нея. Тялото му тръпнеше под разтърсващата го болка, ала от устните не се отронваше и една-едничка дума. Другите стояха смълчани около него.

Но ето че прозвучаха бързи стъпки. По шосето се зададоха двама мъже с разгорещени лица.

— Голвиц! — извика Катомбо изненадано. — Голвиц и Санфорд!

Каравей се надигна. По лицето му се четеше желязна решителност.

— Хола! — провикна се Санфорд. — Къде се срещаме!

— Погледнете насам! Тук лежи Лилга! — изрече сериозно Катомбо.

Двамата приближиха.

— Убийство! Коя е тя?

— Сестрата на нашия приятел Каравей. Графът я застреля.

— Чумата да го тръшне! Той оттук ли мина? Значи не сме се заблудили?

— Той беше.

— Кога?

— Преди няколко минути.

— Хиляди дяволи! Били сме плътно по петите му.

— Къде са конете ви?

— Единият окуця. Оставихме ги в едно село, тъй като повече ни пречеха, отколкото помагаха. Ние следвахме дирята на графа и често се налагаше да минаваме напряко през гората, за да сечем завоите, които пътят правеше. Пеш това става по-добре. Колко е далеч оттук границата?

— Четвърт час — отговори Тирбан.

— Тогава оня ни се е измъкнал!

— Действително! — взе думата сега Каравей. — Но само за кратко време. Той пак ще ни падне.

— Да, ще го спипаме ние. Но вие сега навярно няма да искате да тръгнете с нас?

— Не. Трябва да остана при сестра си.

— То се подразбира от само себе си. Искате да я погребете?

— Да. Тук в гората. Това беше нейното последна желание.

— Тогава останете тук и ни последвайте, когато бъдете готов и ние се нуждаем от вас. А вие какво смятате да правите, хер графе?

— Аз тръгвам с вас. Като един Хоенег се чувствам задължен да помогна в изкуплението на деянията, които друг Хоенег в заслепението си е извършил.

— Благодаря ви, хер графе. Този възглед ви прави чест. Но ние не бива дълго да се застояваме тук, ако не искаме да изгубим Лудия граф от очи. Готов ли сте да ни придружите веднага?

— Готов съм. Позволете само да си взема сбогом с Каравей и мъртвата, която навремето играеше голяма роля в живота ми!…

След кратко време тримата мъже продължиха бързо по шосето. Циганите останаха.

— Къде ще отнесем трупа? — попита Каравей.

— При моята колиба — отвърна горският пазач. — Там от дълго време е приготвила тя своя ковчег.

— В такъв случай навярно е дали и някакви разпореждания относно смъртта и погребението й?

— Тя искаше да бъде погребана в клисурата, през която днес ни преведе.

— Аз ще й издигна паметник от скални късове и ще посадя тъмни ели върху него. Но костите на нейния убиец няма да намерят място, където някой да може да ги потърси. Бование е богинята от отмъщението; тя ще ми помогне.

Мъжете изготвиха една носилка и сложиха трупа върху нея. Безмълвно се развиши процесията към горската колиба, пред чиято врата Лилга днес още бе казала: «Аз ще си отида, както слънцето, както звездите, както дните и както часовете!…»

9. Божията мелница… [73]

По каменистата планинска пътека, която извеждаше, стеснявана от високи до небето стръмни стени, в близост до крепостта Химелщайн, за да излезе приблизително половин час след нея на същинското шосе през прохода, крачеха пъргаво трима мъже.

Тесният, мизерен път бе зле поддържан. Само на няколко места, където се бе образувал тънък слой почва, се забелязваха коловози, от което можеше да се заключи, че по него сегиз-тогиз минава и някое возило.

Беше по пладне, ала тук между насечените стръмни стени, издигащи се отвесно на може би над сто метра височина, цареше полумрак, а от небето бе видима само една тясна ивица, която, гледана отдолу, много рядко надхвърляше ширината на линеал.

— Heavens! — възкликна най-едрият от тримата странници, който високо стърчеше над своите снажни спътници. — Имам чувството, сякаш се намирам в някой североамерикански каньон. И, струва ми се, няма да се изненадам, ако нейде иззад някой ъгъл изскочи индианец в пълна бойна екипировка. Илюзията щеше да е пълна, ако не липсваше водата. Забелязва се липсата на река или поне някой поток. Не мислиш ли и ти така, Фред?

— Може би имаш право, старий Бил — кимна заговореният, — човек като че ли действително се чувства насаден в Дивия запад.

— Изтрайте само още пет минути — рече третият, в когото на читателя няма да е трудно да отгатне Нурван паша — и вашето желание ще се изпълни. Тогава ние ще сме при Дяволската клисура, от която един буен поток се втича в тази долина. Така ще имате онова, което още ви липсва.

— Дяволската клисура? — попита Фред учуден. — Това име ми е познато. Това е клисурата, в която трябваше да се състои дуелът между брат ми и Лудия граф.

— Жалко, че нямаме време, иначе с удоволствие тях да ви покажа това място.

— Вие, изглежда, сте добре запознат с този край, хер графе?

— О-о, — засмя се Катомбо — в младостта си аз много съм се скитал из тези планини.

— Учудва ме — каза Бил — дето Лудия граф е избрал тоя калпав път.

— Мен това не ме учудва. Моят безупречен племенник го е избрал, за да не бъде заловен.

— Така мисля и аз — рече Фред. — Но погледнете, комай сме вече на мястото, за което преди малко споменахте. Тук вдясно се открива една клисура, а тук, Бил, си имаш и ти твоята Мисисипи за която…Behold! [74] Какво е това?

Той се бе прекъснал, защото очите му се бяха спрели на земята, която тук бе покрита с гъста тревна растителност — последица от потока, изливащ се шумно от клисурата в каньона.

— Бил, я ела насам и огледай дирите, които се виждат тук!

Бил се отзова на подканата на приятеля си и пристъпи по-близо. Отпечатъците по земята бяха толкова ясни, че изследването не отне много време.

— Хер графе, вашият племенник не е продължил пътуването, а е слязъл тук — заяви Фред категорично.

— Невъзможно! Та нали се вижда, че следите от колата продължават.

— Съвсем вярно! Само че графът оттук нататък вече не е седял в купето.

— Как стигнахте до тази мисъл?

— Много просто! Каретата е спряла тук. Това следва от копитата, които ясно са се отпечатали в меката почва. И елате тук отстрани! Виждате ли отпечатъците от два мъжки ботуша? Те са точно там, където трябва да се е намирала вратичката на каретата, и са дълбоко отпечатани, защото е имал да носи тежък товар. Можете ли да се досетите какъв?

— Вие имате предвид естествено Магда, дъщерята на майора. Само че ми е напълно непонятно накъде ще се е отправил с нея.

— На мен засега също! Но все ще му разкрием спатиите. Вашият племенник, изглежда, и представа си няма, че стъпките могат да се превърнат в издайници.

— Ако знаеше, че по петите му са двама прерийни скитници, които биха открили и дирята на комар, вероятно щеше да внимава повече — пошегува се Катомбо.

— Е, задачата, която имаме сега да разрешим, не е чак толкова костелива — ухили се Фред. — Нека чуем какво ще ни съобщи Бил. Той, види се, е намерил нещо.

Санфорд междувременно се бе отдалечил, забил поглед в земята, в посока входа на клисурата. Там спря и се наведе. После се изправи и продължи малко навътре, след което се върна.

— Обесникът е навлязъл в клисурата. Открих вътре дирята му.

— Но това е просто невъзможно — възрази Катомбо. — Какво ще прави той в клисурата? Та тя няма изход.

— Това вие естествено по-добре го знаете отколкото аз — рече Бил равнодушно. — Но нека на място ме обесят, ако съм се излъгал. Вижте тук… и тук… и тук…! Същите мъжки ботуши, както преди малко. Нашият човек трябва да е още в клисурата, понеже неговата следа води, наистина, навътре, но не и пак навън.

— Хер графе! — обърна се Фред към Нурван паша. — Колко голямо е разстоянието оттук до замъка през тази клисура?

— По въздушна линия четвърт час.

— И казвате, че тя няма изход? Вашият племенник, изглежда, все пак знае някакъв, иначе нали нямаше да се отправи в такъв един капан.

— На мен не ми е известен никакъв.

— Вероятно е възможно човек да се изкатери по страните?

— Това е напълно изключено. Стените се възкачват така стръмно и отвесно, че и най-опитният катерач не би предприел опит да стигне горе.

— Е, бездруго ще видим. Ако действително е така, както казвате, то Лудия граф ще ни дотърчи право в ръцете. Напред! След него в клисурата!

Катомбо поклати, наистина, невярващо глава, че племенникът му е поел по този път, ала последва тръгналия напред Фред без по-нататъшно възражение. Беше така, както бе казал: стръмните стени се възкачваха от двете страни на потока, край който се проточваше една тясна пътека, толкова рязко на височина, че всяка мисъл за изкатерване оттук би била безумие. Ето защо на преследвачите се струваха толкова по-загадъчни следите, които в началото можеха да се различат още на няколко пъти, ала после изчезнаха — каменистата земя не приемаше никакъв отпечатък.

Пътеката водеше най-напред бавно, но постоянно нагоре и за човек, комуто не се вие свят, бе съвсем проходима. Дълбоко долу потокът шумеше своята дива песен, а високо горе стените създаваха впечатление, че почти се докосват. Тук и там скалите бяха късо срязани по такъв начин, че на тримата се струваше, сякаш крачат във вътрешността на земята. Обкръжаваше ги една зловеща романтика, на чието въздействие нямаше как да не се поддадат.

— Сега схващам — рече Фред, — защо този скалист пролом е наречен Дяволската клисура. Тук наистина е злокобно. Хич не бих се учудил, ако видя да се стрелкат дяволи или демони из тоя мрачен хаос от скали и отломъци.

— Елате някой път насам по здрач! — каза графът. — Тогава е още по-страшничко, когато там горе прозорците блестят в златисто и крепостта е увенчана с корена от лъчи. На човек тогава действително се струва, сякаш поглежда дълбоко долу от преизподнята нагоре всред самото велелепие на рая.

— Крепостта е видима оттук?

— Оттук още не, но по-напред, където пътеката стига края си. След пет минути сме там.

Посоченото време още съвсем не беше минало, когато стените се отдръпнаха и пътят излезе на малък плитък басейн, чийто диаметър възлизаше може би на сто крачки. Той не притежаваше бряг — черните стени се извисяваха непосредствено от водата на една височина от около сто и петдесет метра и придаваха на водното огледало наситено тъмна, почти черна украса. Вляво горе надзъртаха надолу от шеметната височина зидовете на Химелщайн, а в заден план потокът се сриваше в дълбините на няколко бумтящи каскади, най-долната от които бе най-високата и най-широката.

Като цяло всичко правеше едно такова страховито, направо пъклено впечатление, че Фред не можа да се сдържи и възкликна:

— За Бога, това прилича на някоя сцена от Дантевия «Ад»! Така, точно така съм си представял катраненото езеро, в което продажниците биват наказани во веки за своите грехове, а крепостта горе, която се вижда оттук, трябва да се казва не Химелщайн [75], Хьоленщайн [76], защото наистина изглежда така, сякаш там хазяйства тарторът на пъкъла, за да надзирава натиканите в катраненото езеро души.

— Абе какво ти катранено езеро! — изръмжа Бил, за когото Данте звучеше като на санскритски. — Я по-добре ми кажи къде се е дянал Лудия граф!

Трезвите думи на приятеля върнаха Фред отново към действителността. Той плъзна изучаващо поглед наоколо и после рече удивен:

— Да, наистина! Къде ли може да е отишъл? Човек почти би могъл да рече, че работата е дело на Нечестивия.

— Не казах ли аз веднага, че е невъзможно да е поел по този път! — запита Катомбо. — Как ще стигне оттук до крепостта, освен ако не му е стоял балон на разположение?

— Или Дяволът, когото Фред тъкмо спомена, му е дал крила — изръмжа Бил сърдито.

Голвиц поклати безпомощно глава.

— И аз самият едва ли не бих помислил, че сме на крив път. Но следите! Те можеха да се прочетат все пак в тревата ясно като буквите на Библията.

— Пък аз винаги съм се смятал за уестман, и то не баш от най-лошите — рече Бил, — а сега да ни поведат така за носа. Един грийнхорн, чиято човка се натъква пръв път на някоя диря, не би могъл да бъде по-безпомощен от нас.

— Не се косете! — успокои ги Катомбо. — Първият опит така и не излезе сполучлив и ние трябва да подхванем работата от някоя друга страна. Сега аз ще се отправя към крепостта и ще си разменя някоя и друга сериозна думичка с моя племенник. Той трябва да ме чуе.

— Искате да тръгвате? — попита Фред. — Колко имате да се катерите до крепостта?

— Малко повече от час.

— Значи бихте могъл след три часа, считано отсега, да сте отново тук?

— Определено. Но нима вие не желаете да ме придружите?

— Аз оставам тук — заяви Фред решително. — Имам чувството, че тук някъде трябва да има таен вход към замъка.

— И аз толкоз по-малко мърдам от мястото си — отстоя твърдо Бил. — Още никога през живота не съм виждал някоя по-ясна следа и непременно трябва да проникна зад тайната. Но не казвайте на племенника си, че не сте сам!

— Нямайте грижа! Знам как да се държа. Вас междувременно, надявам се, няма да ви налегне прекалено голяма скука.

След тези думи Нурван паша се върна по пътя, който ги беше довел до езерото. А двамата приятели седнаха на земята и извадиха провизиите — бяха огладнели от дългия поход…

В голямата ъглова стая на крепостта Химелщайн седеше, удобно почивайки в едно кресло, Лудия граф. Беше свалил пътническия костюм и носеше практично домашно облекло. До него по масата стояха остатъците от обилен обяд, на който графът порядъчно бе отдал дължимото. Той беше, заключвайки от доволната му физиономия, в отлично настроение. Сегиз-тогиз дори се изсмиваше високо, сякаш някоя приумица чудесно го забавляваше. Накрая натисна бутона на масата за хранене.

На влезлия слуга заповяда да раздига блюдата и да повика кастелана. След няколко минути Гайслер влезе.

— Е, стари приятелю, възстановихте ли се от напреженията на пътя? Беше си прелестно пътуване, нали, макар и с някои пречки. Но какво ви е? Не изглеждате точно така, като да сте в особено добро настроение.

— Тук наистина не сте неправ, милостиви господарю! На мен никак не ми е добре на душата. Ами ако цялата история излезе наяве? Не биваше да оказвате доверие на пандизчията!

— Дрън-дрън-ярина! — ухили се графът. — Гайслер, вие сте прекалено бъзлив. Кой би могъл да ни стори нещо? Дори да са заловили оня Хартман, това ни най-малко може да ни навреди. Ние просто ще отречем всичко. Най-важното е, че докарахме момичето незабелязано в крепостта. Добре все пак че баща ми навремето наредил да приведат в изправност старите механизми, които съвсем са изпаднали в забрава.

— Това хубаво, милостиви господарю, ама тоя път се струпа твърде много наведнъж. Пожарът, отвличането, инцидентът с циганите, ръгването, с което угостих непознатия кочияш в ръката — всичко това…

— Престанете, Гайслер! Вие сте един стар вестител на нещастия и днес действително сте непоносим. Аз не се тревожа наполовина колкото вас. Кажете по-добре, жена ви подреди ли двете стаички в кулата?

— Тъй вярно, хер граф, всичко е в ред.

— А момичето?

— С него, изглежда, си стоварихме един кръст. То постоянно плаче и хлипа и все вика баща си и някой си там Герд.

— Е, мога да си го представя — изсмя се графът. — Но така ще е само в началото. Все ще опитомим кукличката.

— Но ако не иска да се покори?

— Тогава ще отиде в подземната тюрма.

— Да ме прощавате, милостиви господарю, ама това няма да може да стане.

— Защо не?

— Има налице само една сигурна каменна килия и тя е заета. Последният «Наемател» още не е умрял.

— Още не! Той, види се, бляскаво си живее!

— Това не, но той беше здрав като камък, а с едно убийство не искам да си обременявам съвестта.

Графът се изхили подигравателно.

— Да, зная, че притежавате необикновено деликатна съвест. Сега вървете! Не ми се ще да си развалям доброто разположение с киселата ви физиономия.

Едва се бе затворила врата зад кастелана и той влезе отново да предаде една визитка на своя господар.

— Граф Вилхелм фон Хоенег.

— Хоенег! Кой пък се води под това име още освен мене? Вярно, та това е оня фамозен каперски капитан, дето съсипа плановете на татко, а на мен отне бащиното наследство. Но какво може да иска той от мен? Гайслер, пуснете господина да влезе! Това при всички случаи е по-умно, отколкото да го отпратя.

Кастеланът тръгна и миг след това се появи предизвестеният. След първия поздрав, който в никой случай не беше така сърдечен, както би следвало да се очаква между близки роднини, които дълго не са се виждали, домакинът посочи с приканващ жест един стол. Посетителят обаче се престори, че не е забелязал поканата, и остана прав.

— На какво дължа неочакваната радост да мога да поздравя своя чичо? Мина, мисля, половин вечност, откак не сме се срещали.

Нурван паша го изгледа със сериозен поглед.

— Сериозно ли говорите? На мен пък ми се струва, че ние съвсем наскоро се срещнахме.

— Съвсем наскоро? Вие се лъжете.

— Много е възможно да не сте ме познал. Това беше снощи в гората — час-два след полунощ и вие носехте на ръце тежък товар.

Лудия граф се изплаши, ала се постара да прикрие вълнението си и дори съумя да се усмихне.

— Знаете ли, че това, което казвате, никак не е ласкателно за мен. Вие май смятате нашего брата за хамалин.

— По изключение някой път би могло да се случи и един граф да се принизи до нивото на хамалин.

— Не ви разбирам, добри ми чичо.

— Моля да не ми разигравате театро! Вие много добре даже ме разбирате. Вероятно няма да отречете, че знаете какво се случи вчера в имението на майор Хелбиг?

— Какво трябва да знам? По време на моята кратка визита при майора, която едва ли продължи и час, не се случи нищо заслужаващо отбелязване.

— Затова пък толкова повече след вашето тръгване.

— Възможно, но това какво ме касае?

— Повече отколкото искате да признаете. Замъкът на майора снощи напълно изгоря.

— Небеса, какви ги говорите? Та това е невъзможно!

— И по време на пожара неговата дъщеря е била отвлечена от един мерзавец.

Рицарят-разбойник от новото време даде вид, сякаш е извън себе си от изумление.

— Може ли изобщо да се помисли такова нещо? Такива работи в днешно време вече не се случват!

— От време на време все пак, както виждате! Понеже тъкмо се намирах в този край, реших да навестя майора и го заварих в най-голяма сърдечна несрета поради изчезването на неговата дъщеря. Той ми е приятел и ето защо веднага се отправих на път да преследвам похитителя. Издирванията ме доведоха до крепостта Химелщайн.

— До крепостта… Химелщайн? — попита графът със заекване. — Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че момичето се намира като пленница тук.

— Хер…! Как можете да си позволявате…!

— Не се палете, моля! Аз знам точно как да се отнасям с вас. Питам ви: ще предадете ли момичето доброволно, или не?

— Недоумявам откъде-накъде си присвоявате правото да ми задавате този въпрос. Момичето не е при мен.

— Ами, я не си правете усилия! И се вразумете! В този случай бих бил готов да успокоя работата и да се погрижа да не бъдете повече обезпокояван. Ако не, ще трябва да ангажирам на полицията.

— Забележително, Ваша светлост, че вие, макар един Хоенег, заставате на противниковата за мен страна и ме заплашвате с полиция. Кой ви дава това право?

— И още можете да питате? Тъкмо защото съм Хоенег и не мога да гледам спокойно как покривате с позор това име. Значи отказвате да върнете момичето?

— Не отказвам, а остро протестирам срещу това, че свързвате моята персона със случай, с който нямам нищо общо. Но съм готов да ви разведа из крепостта, за да се убедите, че се лъжете.

— Я стига — махна Катомбо пренебрежително, — мога да си представя, че в тази стара крепост има потайности, за които е осведомен само посветеният. Вие ще се пазите да ми покажете подобни неща.

— В Химелщайн няма потайности.

— Толкова по-добре за вас!

— Да приключим този разговор! Не съм свикнал да бъда разпитван като престъпник.

— Е, добре! Аз всъщност можех да си помисля, че визитата ми няма да даде резултат. Тръгвам си, но ще си позволя да ви напомня още, че вас и в Зюдерланд едва ви търпят. Ще ми коства само една дума и ще бъдете изхвърлен от страната.

— Хер, вие сте откачил, иначе не бихте могъл да ми говорите с този тон. Подобни неща в моя дом аз не позволявам и само от съображение името, за което мислите, че е свещено единствено за вас, се въздържам да не се отнеса с вас така, както заслужавате.

— И как бихте се отнесъл? — усмихна се пашата с превъзходство. — Вероятно ще направите да изчезна, както преди седем години младия барон Теодор фон Голвиц?

Другият трепна.

— Голвиц? Какво искате да кажете с това? Не ви разбирам.

— Поразмислете, драги племеннико! Тогава ще проумеете. Полека-лека хората започват да разкриват потайните ви ходове. Сбогом!

Без да дочака някакъв отговор, Катомбо се запъти към вратата и се спусна по покритите с пътеки каменни стъпала, Стигнал вън, той се насочи на юг и след десетина минути се озова при гората, която пристъпваше от двете страни към шосето.

Беше отдалечен на около двайсет крачки от първите дървета, когато от сянката им се измъкнаха двама мъже — о очевидно бяха чакали него.

— Вече отново тук, Ваша светлост? — запита по-възрастният от двамата, в които разпознаваше Шуберт и сина му Герд, изпратени за наблюдение на Химелщайн. — Много бързичко стана. Постигнахте ли нещо?

— Не, той отрече всичко.

— Не го ли казах, когато преди половин час се срещнахме на това място? Този мръсник е врял и кипял.

— Какво ще правим сега? — попита Герд, който едва съумяваше да владее нетърпението си. — Да не би пък да чакаме тук, додето полицията поеме работите в свои ръце? Дотогава Магда може да пропадне и умре.

— На това мнение съм и аз — даде му право неговият баща. — Предлагам да вдигнем котва, да опънем платната и да доплаваме до пиратския кораб «Химелщайн». Прилягаме борд до борд и връзваме всичко, що намерим, по фокреята, както си му е почтеният моряшки обичай. Така си остава, точка!

Катомбо се засмя.

— Толкова бързо, както си мислите, навярно няма да стане. От само себе си се разбира, ние не бива да предприемаме нищо, без да сме уведомили преди туй другите. Най-доброто е да навестим сега фон Голвиц и Санфорд в Дяволската клисура.

— И тримата ли?

— Да.

— Но ако мошеникът междувременно потърси с момичето хоризонта? Няма ли да е по-добре един от нас да остане тук на вахта?

— Аз го считам за излишно. Разбойникът ще се пази да напусне крепостта, където знае плячката си на най-сигурно.

— Може би, имате право. Да се захващаме тогава за брашпила [77]!

Понеже крачеха бързо, след три четвърти час вече достигнаха мястото в Дяволската клисура, където двамата прерийни ловци чакаха с нетърпение.

— Най-сетне! — извика Фред, като съгледа Катомбо. — Връщате се по-бързо, отколкото можехме да приемем. И другите двама господа също идват с вас? Добре, значи се събрахме и можем дружно да подхванем работата. Постигнахте ли нещо, Ваша светлост?

— Не, той отрече.

— Well, можехме да си го помислим. А вие, хер капитан? Какви наблюдения направихте?

— Наблюдения? Хич никакви. Ние половината предобед лежахме в близост до замъка на котва, ала не мернахме нищо освен една празна карета, която доплава нагоре по хълма и влезе в двора на замъка.

— Празна карета? Естествено! Графът не е влязъл отпред в замъка, а е слязъл преди туй и е отвел изотзад плячката си на сигурност.

— Изотзад? Но къде!

— Тук.

— Все още ли не сте се разубедили, че е бил тук? — попита Катомбо.

— Не, сега още по-малко отпреди. Ние именно след вашето тръгване не стояхме бездейно.

— Тъй ли? И с какво се занимавахте междувременно?

— Размишлявахме и открихме тайния достъп до замъка!

Това неочаквано изявление постави другите в безмерно удивление. С най-различни възгласи дадоха гласност на изумлението си, на което Фред сложи край с обяснението:

— Аз казах, че сме открили тайния достъп. Може би трябваше да се изразя по-добре и да кажа: ние не сме го видели, наистина, но знаем къде се намира, къде трябва да се намира.

— И къде? Тук няма ни едно-едничко място в стената, което човек оттук да не може да различи. Никакво отверстие не може да се открие.

— Нали? — ухили се Фред малко поласкан. — И все пак работата е съвсем проста. Има си много добре едно място, което привлича погледите ни, действително само едно-единствено.

— Кое имате предвид? — попита Катомбо любопитно. — Може да се вземе под съображение само едно място, но то лежи извън всяка сметка, а именно онази част от стената, покрита от водопада.

— Точно него имам предвид — заяви Фред с голяма категоричност. — Бил има същото убеждение като мен.

— Но това е невъзможно!

— Защо да е невъзможно?

— Как ще е минал племенникът ми с момичето през водопада?

— Това не е наша работа, а негова. Какво сега, ако водопадът може чрез някой механизъм да се спре? И ако там отвъд, зад водопада е скрита една лодка? Тогава загадката би се решила по един много пост начин. Кочияшът, който е посветен в тайната, е избързал напред и е спрял водопада, след което е прекарал графа и Магда с лодката отсреща, без да им се налага ни най-малко да се намокрят.

— Но това звучи във висша степен невероятно!

— О-о, нищо не вреди. Най-невероятното при този случай е единствено възможното и поради това правилното.

Катомбо поклати глава.

— Вие, прерийните ловци, сте странни хора! От един-единствен стрък трева сътворявате цяла история и искате хората да ви повярват.

— Да не спорим! — рече Фред. — Скоро ще видим кой от двама ни има право. Дали някой от господата няма свещ или нещо подобно у себе си?

След известно търсене Балдуин Шуберт извади на бял свят малко късче лоена свещичка.

— Достатъчно е. Кибрит имам самият аз, най-важното е само да ги отнеса сухи отвъд.

— Какво възнамерявате? — учуди се Катомбо, — Не се каните да плувате до отсреща нали?

— Защо не? — засмя се Фред. — Все пак трябва да ви представя доказателство, че твърдението ни с Бил е правилно.

— Но в тая леденостудена вода можете да си докарате смъртта!

— Ха! Реките, по които съм плувал в планините на Дивия запад, също не бяха предварително затоплени.

С тези думи той се освободи от сакото и го предаде на Бил. Тогава обаче капитанът се набута помежду им.

— Стоп, драги Голвиц! Аз не казах относно голямата мрежа, която преди малко беше разгърната, нито дума. Но съм на мнение, че ако трябва да се плува, то това засяга моята специалност. Я си навлечете пак рубашката и ми дайте лойта и кибрита! Аз ще гондолирам вместо вас до отсреща и ще проуча работата.

Фред сега не пожела да се съгласи, възникна спор, от който в крайна сметка излезе победител Шуберт.

И по същото време вече си свали куртката и всичко излишно. Лоеното късче и кибрита грижливо уви в носната си кърпа и закъта под шапката, която нахлупи дълбоко на челото. После нагази във водата — в началото тя му достигаше само до коленете.

Останалите следяха движенията му с лесно обяснимо напрежение. По-нататък и все по-нататък продължаваше да крачи капитанът към средата на басейна, който постепенно ставаше по-дълбок, докато водата стигна до раменете му. После той разпери ръце за плуване и се насочи към водопада, но не към средата, а към самия му край.

— Хм, човекът е умен — забеляза със задоволство Фред. — Той напада водопада откъм най-слабата му страна, сиреч от края.

— Мислите ли, че входът се намира там? — попита Герд.

— Там навярно не, а по към средата. Но смятам, че той иска да се възползва от свободното пространство, което се образува между стената и водопада.

— Откъде претендирате да знаете, че такова съществува? Та оттук все пак не се вижда нищо.

— Това е от разстоянието. Но него трябва да го има. Вземете под внимание мощта, с която водата пада от тази колосална височина. Тук е ясно, че тя не се плъзга отвесно по стената, а бива запокитвана навън в една повече или по-малко голяма дъга, която, разбира се, оттук не може да се забележи. Гледайте, сега баща ви достигна края, а сега… сега той изчезна.

Да, капитанът вече не се виждаше. Мъжете от брега бяха забелязали още, че той натисна с едно рязко посягане шапката, която навярно малко се бе поместила, здраво на челото, после се потопи и изчезна.

Ако съждението на двамата ловци се установеше като неправилно, то в следващия миг той трябваше отново да се появи пред водопада. Но той не дойде. Това бе добър знак, при предпоставката че не го бе сполетяло някакво нещастие. Другите стояха, изпълнени с очакване, на брега и гледаха мълчаливо мястото, зад което беше изчезнал. Така минаха пет минути и още пет, ала Шуберт все още не се показваше. В сърцата на чакащите вече започна да се надига тревога и особено неговият син едва съумяваше да прикрива безпокойството си. Отново изтекоха пет минути на напрегнато мълчание и тогава Герд внезапно извика:

— Водопадът, водопадът! Вижте, той изчезва!

Да, водопадът действително изчезваше. Първо най-горната каскада, която се смъкна надолу, докосната сякаш от магическа пръчка. После, но по-бавно, следващите стъпала. Ехтежът ставаше все по-слаб и накрая съвсем престана. След две минути там, където допреди малко една широка водна завеса бе покривала стената, имаше вече само една тънка струя, ромоляща от зъбер на зъбер, от издатина на издатина. Долу при водната повърхност можеше да се различи — макар и неясно, защото слабо се открояваше на тъмния фон — една цепнатина, към която очите на всички се отправиха с напрегнато любопитство.

— И ето го там на, вашият вход към крепостта! — каза Катомбо с тон на най-искрено възхищение. — Наистина, бароне, трябва да отдам пълното си признание на вашата проницателност.

— О-о, хер графе, действително не беше трудно да се проникне зад тайната, като вземеше човек под съображение различните факти. Веднъж следите, които несъмнено навлизаха в клисурата. После вашето уверение, че страничните стени са неизкатерими, в което впоследствие аз самият се убедих. По въздуха също нямаше как търсените да са препуснали и ето как остана само една възможност: водопадът.

— Така, като представяте работата, тя наистина си изглежда съвсем проста. Но казвам ви, аз можеше цяла година да си стоя на това място и пак нямаше да ми хрумне, че зад водопада се крие някаква тайна. По какъв начин, мислите, се довежда водопадът да спиране?

— В това отношение капитанът ще може да ни даде най-добър отговор, Когато… Behold! Ето го че вече идва! И наистина, точно както си го бях помислил, с лодка!

Действително от процепа се изстреля една лодка, в която седеше Шуберт. Тя приближаваше бързо към мястото, на което стояха мъжете. След късо време вече пристана и капитанът скочи от нея.

— Тъй, ето ме пак тук! — засмя се той радостно. — Вероятно вече отдавна сте ме очаквали, ала въжето не можеше да се развие по-бързо, дори и с най-добрата воля. И тъй, работата стои точно така, както предполагахте, хер барон. След като аз…

— Стоп, драги мой! — прекъсна го на словото Фред. — Всички ние естествено сме много любопитни за вашата история, но вие можете също така добре да ни я разправите и по път. Аз съм на мнение да не се заседаваме повече тук, след като сме проникнали зад тайната. Да поемаме край отсрещната страна!

— И петимата наведнъж ли? — попита Герд, като измери с усъмнен поглед малкия съд.

— Защо не! Щом като може да носи трима души, то в случай на нужда ще потегли и с петима, стига мъничко да се посбутаме — рече баща му с крепка увереност.

Та се качиха значи. Санфорд взе греблото, а Шуберт седна при кормилото, другите трима се сместиха и се «посбутаха». По време на късото плаване морякът «разви въжето». С ловко гмуркане той изплувал от другата страна на водопада — за щастие без «пробойна в главата», както се изрази. В царящия тук сумрак, създаван от водопада, веднага забелязал «люка» в скалата и заплувал към него. В първия миг го обгърнала дълбока тъмнина. Плувайки предпазливо навътре, само след късо време ръката му докоснала някакъв предмет, който стърчал от водата. Това било, както за своя радост установил, лодка. Прехвърлил се в нея, запалил лоената свещ и при нейната слаба светлина различил, че се намира в някакъв канал, който свършвал тук пред едно стръмно водещо нагоре стълбище. Всъщност сега можел да гледа на работата си като уредена и да се върне обратно при другите, но се сетил какво бил казал Фред за някакво «изключване» на водопада и го поблазнило да проучи нещата по-отблизо. Не му се мислил дълго, а започнал «да се изкачва по вантите» — по-високо и все по-високо. Лоената угарка била вече пред угасване, когато стълбището стигнало края си. То излизало на един странично водещ и напълно равен ходник. И тъкмо на това място открил търсеното — един своего рода полиспаст, чиито въжета чезнели нагоре в един отвор на потона. Естествено капитанът веднага заел къде е. Заловил се за колелото и го въртял, додето почувствал съпротива. На земята стоял един фенер, оставен тук по някаква причина, който му дошъл тъкмо на сгода. Запалил го от лоената си свещичка и поел надолу по стълбите с възможно най-голямата бързина. Каква радост, когато стигнал долу и забелязал, че водопадът е изчезнал и дневната светлина нахлува в канала! Лампата временно угасил.

Балдуин Шуберт тъкмо бе свършил със своя сбит доклад и навлязоха в канала. Няколко веслени удара отведоха лодката до началото на стълбището, фенерът бе отново запален, лодката привързана и после Фред закрачи със светлината начело на другите нагоре по стълбите.

За полагането на стъпалата, просечени грубо в скалата, хората се бяха възползвали от един естествен, почти отвесен процеп в хълма, така че изкачването протичаше доста бавно. Когато Фред достигна последното стъпало, където бе монтиран задвижващият механизъм, им повели настойчиво възможно най-голяма безшумност.

Ходникът, на който сега стъпиха, беше един метър широк и два висок. След известно време стигнаха до едно място, където на земята стоеше едно дървено ведро, пълно до половината с вода. Това обстоятелство беше фрапиращо, наистина, ала те нямаха време да му отделят повече внимание и продължиха да крачат.

Добре беше, дето Фред посъветва спътниците към предпазливост, защото едва бяха отминали съда с водата и някъде далеч пред тях се разнесе лек шум.

— Пет! Някой идва! Снишете се към земята и не шавайте! Всички се отзоваха на подканата, а Фред угаси фенера.

Приблизително на двадесет крачки от тях забеляза бледна светлина. Самият източник обаче не можеше да види, понеже точно там ходникът правеше чупка. По този начин се образуваше ъгъл, зад който Фред се примъкна с котешки скокове. Сиянието стана по ярко и се появи един фенер със затъмняващи бленди, носен от един мъж.

Беше кастеланът на замъка.

Той мина, без нищо да подозира, край Фред, който се бе притиснал плътно към скалата. Един бърз поглед напред го осведоми, че мъжът е сам.

— Стой!

При неочакваното прозвучаване на човешки глас, кастеланът се стресна. Обърна се и като видя Фред, се изплаши, сякаш бе съзрял призрак. Но бързо се окопити.

— Кой сте вие? И какво търсите тук? — попита заплашително.

— Хм, не бъди зъл, старо! Аз искам да посетя господаря ти, най-големият негодяй, който може да има!

— Човече, кой си ти?

— Това може да ти е безразлично. Все ще се запознаеш с мен. Я си дай фенера!

Думите още не бяха отзвучали и той вече му го бе изтръгнал.

— Човече! — закани се кастеланът. — Давай фенера или…

Повече не изговори, а отстъпи няколко крачки назад, тъй като видя към себе си насочено дулото на револвер.

— Бил! — повели Фред.

— Тук! — отговори Санфорд, който беше най-предният в колоната. — Да понапляскам ли малко нехранимайкото?

Кастеланът се обърна.

— Кой е този човек? — запита уплашено.

— Аз съм жив-живеничкият Дявол и идвам да те забера — ухили се Бил. — Не дигай безполезна дандания, просто ще трябва да ме съпроводиш!

Същевременно обви исполинските си ръце около тялото му и го стегна така здраво, че оня не бе в състояние да помръдне.

— Тъй, уреден е! А сега, Фред, можеш да узнаеш от него всичко, което поискаш. Давам ти дума, че той ще пропее. За това аз ще имам грижата.

В първия уплах преди малко от изненадващото нападение на кастелана бе изпаднал и се търколил на земята един предмет, който той бе носил под мишницата. Фред сега го вдигна и огледа.

— Я гледай! Самун хляб! Къде се канеше да го отнесеш, мошенико?

— Бях на път към… исках… да нахраня рибите долу при водопада.

Това извъртане въздейства толкова развеселяващо, че те трябваше всячески да се постараят да не избухнат в гръмък смях, който можеше да ги издаде.

— Тъй, тъй! Ти май ни считаш за доста глупави люде, та очакваш да го повярваме. Но накъде си се канел да идеш, за нас на първо време е без значение. Кажи ни по-добре накъде води този ходник!

— Това не ви интересува!

— Обеснико, говори по-учтиво, инак ще ти разплескам надве сандъка! — заплаши Бил, като засили натиска на ръцете около гърдите му.

Кастеланът изстена.

— Пуснете ме, за Бога, пуснете ме, аз и бездруго ще си кажа!

— Та опиши ми значи пътя! Къде ще стигне човек, ако следва този ходник? — заразпитва Фред.

— Той върви най-напред доста дълго направо. Сетне се стига до една врата, зад която се намира кладенецът на замъка.

— С какво е заключена тя? С някакво резе?

— Не, тя има един секретен механизъм.

— Който на теб естествено е познат?

— Да — отговори кастеланът колебливо.

— Това е добре, защото няма да се наложи дълго да си губим скъпоценното време. Кой още го знае?

— Графът и жена ми.

— Друг никой?

— Не.

— По-нататък!

— От другата страна една врата със същото устройство води към един ходник, който продължава водоравно и свършва пред едно виещо се стълбище.

— Накъде се отива оттам?

— В една кула, която включва само това тайно стълбищно пространство и две разположени над него стаички.

— Кой обитава тези помещения?

Не му се искаше на кастелана да си развърже езика, ала Санфорд, в чиито обятия той беше като восък, бързо-бързо го вразуми.

— Дъщеричката на майор Хелбиг — изпъшка.

— Виждаш ли колко добре в дяваш немски? — ухили се Фред. — Предполагам, че отвътре входът за витото стълбище е замаскиран по някакъв начин, иначе пленницата би могла да ви се измъкне.

— Да, на мястото на врата се намира една картина, а там, където отвън е ръчката на бравата, е нагласена до куката на рамката една изпъкналост.

— Добре! Дотук схванах. Но трябва да съществува и връзка със замъка.

— Тя се намира на втората стълбищна площадка, където една врата води в един неизползван ходник на замъка.

— Да се надяваме, си казал истината. Защото ако макар само в един пункт си излъгал, ти си изгубен! Сега естествено оставаш при нас като пленник. От твоето държане ще зависи какво наказание ще ти бъде наложено. Бил, вземи втория фенер и внимавай за обесника! При най-малкото подозрително движение го гръмни!

След като претърсиха пленника за оръжия, при което излезе наяве един нож и Бил го затъкна в колана си, мъжете изминаха едно значително разстояние, докато една врата им наложи да спрат. Фред я освети с фенера и като не забеляза нито резе, нито ключалка, се обърна към кастелана на замъка:

— Как се отваря вратата? Казвай бързо, но се придържай към истината!

Лека-полека кастеланът бе осъзнал, че със съпротива само може да си влоши положението. Той посочи с пръст едно място в рамката на вратата и обясни:

— Отварянето става, като пъхнете ножа в този процеп и натиснете силно към вратата.

Фред изпълни без колебание това указание. Чу се тихо прещракване и вратата отскочи. Лъхна ги студен влажен въздух. Фред освети навътре с фенера. Пред тях се разкри кръгло, настлано с каменни плочи помещение, в чиято среда зееше дълбока дупка, В нея се губеше кладенчовото въже, което се спускаше някъде отгоре.

— Нека огледаме помещението по-внимателно, преди да стъпим в него! Трябва да затъмним фенерите, защото светлината им може да ни издаде, ако някой случайно намине горе край кладенеца. Ще заобиколим дупката отдясно. Бил, стори ми услугата да останеш с нашия пленник тук! Ние не знаем как стоят работите там отпред, а един-едничък силен вик от неговата уста би могъл да ни издаде, фенера му можеш да задържиш, на нас един ни е достатъчен.

Фред покри своята светлина и после стъпиха в опасното кръгло помещение. Минаха благополучно край кладенеца и през вратата отсреща, която се отваряше по същия начин като първата.

Сега фенерът бе освободен отново от блендите си. Пред себе си те видяха един ходник, който известно време продължаваше да води съвсем равно, докато накрая свърши пред една вита стълба, изкачваща вътрешната страна на кръгла зидария.

— До момента пленникът не ни е излъгал, сведенията му съвпадат точно. Но сега тихо, моля!

С нечути стъпки се запромъкваха четиримата нагоре по стълбите. На втората площадка Фред спря. Той остави светлината на фенера да падне върху стената, където забеляза една врата, но за него удивление тя стоеше отворена.

— Странно! — прошепна. — Нашият пленник ли е оставил вратата отворена? Или пък някой друг след него я е отворил? Това би могло да бъде единствено Лудия граф. Останете тук и позволете да се кача на първо време сам, за да поразузная!

В следващия миг беше изчезнал зад извивката на стълбището. Горе спря да се ослуша известно време и после се върна.

— Майне херен, идваме в щастлив час. Фройлайн Магда е горе и оня се намира при нея. Чух ясно двамата.

— Мерзавецът! — избълва Герд, пребледнял от възбуда. — Напред, нагоре при него!

— Стой! — повели Фред и го задържа здраво за ръката. — Очаквам да се подчинявате на моите разпореждания. Вие, Ваша светлост, пристъпете с капитана в този ходник тук, който води към замъка, и посрещнете графа, в случай че му се удаде да ни се измъкне там горе. Хер лейтенантът ще дойде с мен.

Двамата споменати останаха в мрака, а Фред се заизкачва с Герд нагоре. След четвъртата площадка стълбите свършиха и те застанаха пред една врата, зад която можеха да се доловят гласове.

— Ето я ръчката. Да влезем. Но тихо! — предупреди Фред. Един лек натиск бе достатъчен и врата се отвори. Фред влезе и Герд го последва. Намериха се в една стаичка, обзаведена само с едно легло, една нощна масичка и два стола. Прозорец нямаше, но през процепа на открехнатата падаше слаб проблясък от светлина. Герд се прокрадна бързо и безшумно до пролуката и погледна в съседните покои.

На една малка софа седеше графът, а в най-отдалечения ъгъл стоеше Магда с изпълнено със страх лице и умоляващо издигнати нагоре ръце.

— Не се заблуждавайте, гълъбчето ми! — тъкмо каза графът. — Никой не знае къде се намирате, никой няма да ви доведе спасение, Само откликването на моята любов може да ме склони да ви върна на близките ви.

— Аз ви мразя и презирам! — отговори тя с треперещ глас.

— О-о, аз вече съм опитомявал някоя и друга птичка. Скоро и вие ще се укротите, ако влезете в някоя от дупките, в които умея да обуздавам опърничавите.

— Аз ще умра.

— Не се умира така лесно.

— Бог ще ме закриля и спаси.

— Тъй ли мислите? Аз бих желал все пак да знам как ще иска той да я подхване тая работа. Вие сте слаба, а аз съм силен. Ще ви го докажа.

Той се надигна, пристъпи към нея и поиска да я прегърне. Но се отдръпна изплашен, защото вратата се отвори и на нея се появи Герд.

— Окаянико! — прогърмя този.

Тази дума тутакси върна графа на себе си. Който може да говори, не е привидение.

— Герд, о, Господи! — изкрещя Магда и се хвърли в обятията на любимия.

— Какво търсите тук? — изсъска графът, пристъпвайки към Герд. Тогава съгледа Голвиц, който бе влязъл след този. — Кой… кой е това? Къде съм ви… виждал вече?

— Кой съм? Аз съм вашият зъл дух и съм дошъл да ви подиря сметка за брат ми Теодор.

— Голвиц! — извика шашардисаният граф във внезапно озарение.

— Да, аз съм един Голвиц. Отмъстителят е тук! Вашата полица изтече, изверг!

— Още не! — изкряска Хоенег.

С едно бързо посягане грабна фенера, който беше донесъл, и изскочи през вратата в спалното помещение. В следващия миг беше изчезнал зад картината-врата, която се заключи с трясък.

— Измъкна се! — извика Фред. — Но само временно! Той не може да ни избяга. Останете с фройлайн засега тук, хер лейтенант, докато се върна!

Той се завтече обратно в спалнята и грабна фенера, който беше оставил на един стол. След няколко секунди беше вече намерил изпъкналостта до куката, която съответстваше на ръчката от другата страна, и отвори вратата. В миг стоеше отвън и затупурка с възможно най-голяма бързина надолу по стълбите.

Междувременно Хоенег търчеше към втората стълбищна площадка, за да избяга през вратата, водеща към замъка. Но ето че светлината от фенера му падна върху Катомбо и капитана, които стояха на стража на това място и изскочиха поривисто да го спипат. Ала оня се изплъзна ловко от ръцете им. Обърна се с едно проклятие и преди да се усетят, изчезна по стълбите надолу.

— Буря да отнесе Марса и Брама! — изруга Балдуин Шуберт. — Ей го че отплава, а ние кютим тук като две стари, негодни корита. Какво да правим? Бива ли да напуснем поста си и да хукнем подире му? Ако само хер фон Голвиц…

— Капитане! — прокънтя тогава в непосредствена близост гласът на Фред.

— Хер барон, вие ли сте?

— Да, аз съм — гласеше отговорът и същевременно фигурата му изплава в светлината, хвърляна от неговия фенер. — Видяхте ли Лудия граф?

— Да, искаше да мине оттук.

— Накъде заби?

— Надолу по стълбите.

— Той ще иска да офейка през ходника и помещението с кладенеца. Но това няма да му се удаде, ако Бил, който чака от другата страна е нащрек. Той ще го подгони към нас. Следвайте ме!

Хукнаха бързо надолу по стълбището. Пристигнали на най-долната площадка, те видяха беглеца на доста голямо разстояние пред себе си, фигурата му рязко се открояваше на светлината от неговия фенер. Сега се втурнаха напред с удвоена бързина, което, разбира се, не ставаше без шум. Преследваният чу стъпките зад себе си и от своя страна също увеличи бързината, така че дистанцията между него и преследвачите не се намали. След две минути беше достигнал помещението с кладенеца и стъпи по каменните плочи. Вече беше заобиколил наполовина кладенчовия отвор, когато на няколко крачки пред него отекна силния глас на Бил.

— Спри! На мига спри или стрелям!

Хоенег толкова се уплаши от това, да намери и тук изхода препречен, че залитна няколко крачки назад. За нещастие стъпи върху една плоча, която се бе разхлабила и сега хлътна рязко под тежестта му, и то към страната, където в непосредствена близост зееше кладенчовият отвор. По този начин той изгуби твърдата опора под нозете си. Размаха ръце във въздуха, вдигна единия крак, за да потърси някаква опорна точка, и така загуби окончателно равновесие… един грозен пронизителен крясък и той се сгромоли гърбом в дълбочината. Донесе се глух, пляскаш звук… тялото на графа се бе разбило.

Няколко мига по-късно в помещението с кладенеца се появи Фред със своите спътници.

— Бил!

— Фред!

— Къде е Лудия граф?

— Изтърси се в кладенеца.

— В кла… — от изумление и стрес словото заседна в устата му. Също никой от другите не пророни изпърво нито дума.

Беше миг на ужаса. Тази страховита дълбочина долу… тялото непременно трябваше да се е смазало.

— Бог го осъди! — извика накрая Фред, чието лице бе станало мъртвешки бледо. — Той изпревари присъдата на хората. Тръпки ме побиват! Да се махаме от това злокобно място!

Катомбо пристъпи предпазливо до ръба на кладенеца и се ослуша надолу. Не можеше да се долови и най-малкият звук — нямаше никакво съмнение, графът беше мъртъв. После се обърна към спътниците си и гласът му потреперваше, когато каза:

— Аз съм негов роднина и би било неблагородно от моя страна да изпитвам удовлетворение от неговата смърт. Но за мен щеше да е също така болезнено да го видя пред решетката на съда. По този начин работата намери своето решение. Да вървим!

— Да, да вървим! — пригласи Фред — Но първо трябва да изчакаме Герд и Магда, които сигурно се безпокоят за нас. Капитане, вземете този фенер и идете да доведете двамата!

Шуберт грабна светилото и побърза обратно по ходника и нагоре по витата стълба до тъмницата на Магда. Тя вече се беше съвзела.

— Как стоят нещата? — попита Герд.

— Добре, много добре… за нас!

— Къде е графът? — подпита Магда боязливо и сгуши глава на гърдите на Герд.

— Мъртъв! Искаше да се измъкне през стаята с кладенеца и се изсипа вътре.

— Милостиви небеса! — извика младият мъж ужасен.

— Идвайте бързо! Другите ни чакат. Тук няма какво повече да търсим.

Герд взе момичето на ръце и закрачи напред. Баща му го последва и заключи картината-врата след себе си. Скоро стигнаха при чакащите.

Най-потресен от внезапната смърт на графа беше кастеланът на замъка Гайслер. Той беше пропаднал човек и помощник във всички негови безобразия, ала не беше издъно закоравял. Когато видя господаря да пада непосредствено пред очите му в кладенеца, доби усещането, сякаш някой прекара ледена ръка по гръбнака му. Неговата съпротива бе напълно сломена, толкова повече, че сега нямаше защо да се страхува от господаря си, ако издадеше неговите тайни.

След като напуснаха кладенчовото помещение и заключиха вратата, Фред се обърна към Гайслер.

— Обеснико, с твоя господар приключихме, той си намери своето възнаграждение. Сега идваш ти наред!

— Милост, милост! — заскимтя пленникът. — Аз искам всичко да призная.

— Познаваш ли брат ми Теодор фон Голвиц?

— Да, хер, познавам го.

— Знаеш ли дали е още жив?

— Той е жив.

Този отговор дойде за Фред, който очакваше, наистина някаква определена вест, но вече почти не бе смял да се надява да го види отново жив, така неочакван, че той изгуби самообладание. Почувства се съвсем слаб и се обърна настрани, за да прикрие вълнението си. Катомбо забеляза това и му каза съчувствено:

— Хер барон, успокойте се и позволете аз да задам вместо вас необходимите въпроси на този мъж! Вие сте твърде развълнуван, за да го сторите… Е, хубостнико, — обърна се той към пленника — ти каза, че хер барон фон Голвиц е още жив. Къде се намира той?

— Съвсем наблизо в една подземна килия.

— Ще ни водиш ли дотам?

— Да.

— Кой хранеше затворника?

— Аз самият.

— А когато отсъстваше от крепостта?

— Моята жена.

— Какво получаваше той?

— Вода и хляб — отговори онзи колебливо.

— Друго нищо?

— Не.

— Та вие сте били много щедри, бе! Дяволът дано ви възнагради един ден за вашето милосърдие! Учудва ме само как Хоенег не е смъкнал своя съперник изцяло от врата си!

— Хер, аз нямаше да го допусна, аз не съм убиец.

— Това го казваш естествено само за да се оправдаеш. Но ще ти призная, че бих бил доволен, ако не лъжеш. Води ни сега към тъмницата!

Малкото шествие се раздвижи. Пленникът вървеше начело с Бил, който не го изпускаше нито секунда из очи. Фред ги следваше с неописуеми чувства в сърцето, после идваха другите.

При ведрото с водата кастеланът спря.

— Ние сме на самото място и се намираме точно пред тайната тюрма.

— Та тук не се вижда никаква врата! — удиви се Катомбо.

— От външната страна тя е измамливо наподобена на скалата, Внимавайте!

Той се наведе и взе от земята един малък камък. Наяве излезе краят на някаква желязна щанга. Той я натисна настрани и пред тях тутакси се отвори тясна врата от талпи. Една отблъскваща миризма ги лъхна от дупката, която се намираше зад нея. Когато Бил освети вътре, съгледаха една обгърната от дрипи човешка фигура, която лежеше на земята, прикована с верига. Една полусчупена стомна за вода стоеше до сноп прогнила слама, служеща за постеля.

— О, мили Боже! — възкликна Катомбо. — Това човек ли трябва да е? Вие ли сте, хер фон Голвиц?

Фигурата се надигна от земята. Две страшни очи се впериха в мъжете от едно прилично на череп лице.

— Махнете светлината! — прозвуча глухо и дрезгаво. — Тя ми изгаря очите и мозъка. Пръждосвайте се!

— Хер фон Голвиц, искате ли да бъдете свободен?

— Свободен! — отекна обратно. — Свободен при вас означава мъртъв! Да, убийте ме, макар аз вече да съм умрял!

— Хер фон Голвиц, ние ви носим свободата и ви поздравяваме от вашия брат Фред.

Тук Фред повече не може да се сдържи. Той избута Катомбо настрани и връхлетя в килията.

— Теодор!

Прозвуча ужасен крясък, после в бордея настана тишина, Чуваше се само шумът от целувките, с които младият мъж покриваше устата на своя изпаднал в безсъзнание брат.

Катомбо или граф Вилхелм фон Хоенег, както сега ще го наричаме, направи следното предложение:

— Аз ще вляза през главния вход на крепостта и бих помолил хер Санфорд да ме придружи, за да отведем кастелана на сигурно място. Когато това стане, ще поискам да дойдат да приберат него и цялата компания. Смятам, че две коли ще бъдат достатъчни за тази цел. Междувременно ще дам в крепостта необходимите разпореждания за посрещането на моите подопечни питомци. А сега, струва ми се, е време да напуснем това трагично място, ако не искаме да бъдем изненадани от мрака.

Само след късо време малкото шествие се раздвижи. Бил вървеше начело с пленения кастелан, после следваше Герд, който носеше Магда, зад него Фред с брат си Теодор и накрая капитанът с графа.

Когато стигнаха стръмното стълбище, водещо към канала, Магда се притисна още по-силно към гърдите на своя закрилник и прошепна:

— Герд, мили Герд, ти ме отнесе оттам горе на ръце; трябва и в живота да ме носиш на тези ръце! Искаш ли?

— О, с какво удоволствие, с какво безкрайно удоволствие! — увери тържествено Герд и прилепи една задушевна целувка върху несъпротивяващите се устни…

Една година по-късно бе осветен новоизграденият замък Хелбигсдорф. Средствата на майора далеч нямаше да стигнат, ала херцог Макс бе предоставил на разположение необходимата сума в знак на признателност към заслугите на стария ветеран.

Естествено Негово сиятелство беше поканен заедно със съпругата си за тържеството на този ден. Освен тях Хелбиг бе пожелал да види при себе си само онези, които стояха най-близо до сърцето му.

И ето че се зададе нагоре по хълма една дълга върволица коли. Начело се виждаше херцогската каляска.

— Те идват! — извика Синята.

— Всички! — прибави Зелената.

— Всички заедно! — допълни Пурпурната.

Колите изтрополяха в двора и техните пасажери бяха подобаващо посрещнати. Зад херцогската двойка слезе Герд.

После следваше капитан Шуберт с Каравей, исполинът Бил, Санфорд, двамата фон Голвиц, ковачът Шуберт със своята жена и накрая граф Вилхелм Хоенег, по-раншният Нурван паша.

Последва поздравяване и ръкостискане, едно питане и отговаряне, което сякаш не искаше да знае край, и мина дълго време, преди гостите да разгледат замъка във всичките му помещения и да могат да пристъпят към трапезата.

Херцогът водеше председателството. Той сияеше от удоволствие и отражението от неговото щастие падаше върху красивия лик на съседката му Магда. Той имаше особен маниер в разговора и му личеше, че е подготвил разни изненади, Сега тъкмо се обърна към Каравей:

— Навярно знаете, че бях приятел на известната вам Лилга?

— Зная, разбира се, Ваше сиятелство! — отговори кормчията.

— Чух, че с вашия камарад Шуберт искате да напуснете служба?

— Така е. Ние остаряхме и…

— Да, да — прекъсна го херцогът. — Но като кормчия не се излиза в пенсия. Да кажем лейтенант?

— О-о, Ваше сиятелство…! — изпелтечи щастливецът.

— Стига, стига! И понеже вие — обърна се той към Шуберт — по време на плаването ви до Острова на скъпоценностите сте се проявил като кадърен капитан, то получавате същия ранг в моята флота.

— Дано брамстенгата… ах, прощавайте, Ваше сиятелство… аз, капитан? — провикна се доблестният Балдуин.

— Вие сте го заслужил, драги мой, и аз се радвам да мога да поздравя в същото качество и вашия син на тази трапеза.

Герд се надигна, озарен от щастие.

— Ваше сиятелство, как стигнах до тази чест?

— Много моля да предоставите решението по този въпрос на мен!

— Негово сиятелство дарява моя дом по такъв начин, че не намирам достатъчно думи за благодарност — извика майорът. — А пък самата тази къща е един дар от висока ръка, която аз…

— Стоп! — прекъсна го херцогът. — Сега най-сетне е времето да изясним тази заблуда. Не аз ви построих този замък, а почтеният капитан Шуберт.

Чу се едно всеобщо «Ах!» на удивление.

— Да — продължи херцогът. — Капитанът извадил там зад Индия с и за барон фон Голвиц едно съкровище, от което на него и Каравей, който също е присъствал, паднал в скута един хубавичък дял. Той още нищо ли не е осведомил за това?

— Нито дума! — извика майорът удивен.

— Тогава нека после при виното барон Фридрих ни разкаже историята за Острова на скъпоценностите — най-увлекателната, която някога съм слушал.

Хелбиг скочи и прегърна стария морски вълк.

— Шуберт, приятелю, вземи си чашата и ми говори на «ти». Ние сме бащи на един син, нека бъдем значи братя.

Чашите иззвънтяха, а херцогът попита:

— Защо само бащи на един син? Защо не и бащи на една дъщеря? Майоре, аз моля по тоя повод ръката на вашата дъщеря Магда за моя млад морски капитан, сина на Балдуин Шуберт. Ще получа ли отказ?

Надигна се всеобща радостна гълчава и скоро двамата млади хора лежаха в обятията си.

— Виж, Парпара, — рече Томас — паш така пеше и при нас, когато получих от теп първото млясване!

Всички се засмяха, а херцогът продължи:

— Аз не вярвам, че тези двама годеници, ще са единствените, които ще се съберат от сърце. Фрау Хартман, зная че обичате вярната душа, която съм определил за вас. Сега нали отпадна и последното препятствие, стояло на пътя, и ето защо съм убеден, че няма да го отблъснете.

Тогава заговорената се обърна с радостна усмивка към добродушния капитан Шуберт:

— Наистина ли все още ме обичаш?

— Нека Дявола ме замъкне, ако ми хрумне да кажа «не». Аз служих за теб както патриарха Рубен за своята Изабел и съм радостен, че сега най-сетне мога да те взема на влекач. [78]

След като той изтъкна по един направо блестящ начин вещината си по библейските въпроси, чашите звъннаха за втори път една о друга и сега и Фред можеше да започне своя разказ за Острова на скъпоценностите.

Когато трите сестри се оттеглиха вечерта на същия ден в покоите си, дълго се гледаха мълчаливо. Накрая Фрея взе думата:

— Два годежа в един ден, хм!

— Да, два! Хм! — отбеляза и Ванка.

— Ах, два! Хм! — затвърди Цила.

— Ами ние? — попита гневно Дългата.

— Да, ние? — вметна също Дребната.

— Ох, ние! — избъбри вбесено Дебелата.

— Аз изобщо няма да се омъжвам! — врече се тържествено Синята.

— Аз никога няма да взема някой мъж! — отсече Зелената.

— А аз нивга няма да се сгодя, нивга! — закле се Дебелата, като притисна нежно към себе си своята Мими…