Отдавна не сме се виждали

ГЛАВА ПЪРВА

Мислеше си за града като за галактика. Като за рояк от планети, кръжащи около блестящо слънце. Като за астероиди и комети, прелитащи през мрака на пространството. Понякога пред очите му избухваха цветни петна, трасиращи куршуми проблясваха и изчезваха и прелитащи ракети нарушаваха вечната нощ на неговата слепота.

Беше сляп, но познаваше този град.

Този град понякога ставаше ужасно студен през ноември. Ако питаха него, това беше най-лошият месец в града. През ноември никога не можеше да се сгрее. През ноември и кучето започваше да зъзне. То бе черен лабрадор и бе обучено като куче-водач. Кучето се казваше Стенли. Винаги го досмешаваше, когато си помислеше какво представляват двамата. Черен човек, придружен от черно куче. Тъкмо тази сутрин някой бе пуснал една монета в паничката, четвърт долар, ако се съдеше по издрънчаването, и бе запитал: „Ей, приятел, как се казва това куче?“ Веднага разбра, че човекът е черен. Можеше безпогрешно да разпознава по гласа хората, само по него да познава техния цвят и националност.

— Стенли му викат — отвърна.

— Дръж се, брате Стенли — каза човекът и си отиде.

Брате Стенли. Значи, щом и кучето е черно, автоматически става брат. Стенли трябва да е решил, че човекът е смахнат. Много свястно куче излезе, щеше да е загубен без него.

— Нали тъй, Стенли? — каза той и го погали по главата. Кучето не отвърна нищо, старият Стенли никога не говореше. Извади късмет с него. Върна се от войната без очи, а хората от входа събраха пари и му купиха кучето. Не беше немска овчарка, но беше дресиран също толкова добре и можеше да го разведе навсякъде из града. Той обичаше този град. Обичаше го, когато можеше да го вижда, а и сега продължаваше да го обича. Миналата вечер в метрото един човек му отстъпи мястото си. Трябва да беше италианец, ако се съди по гласа.

— Искаш ли да седнеш, приятел? — докосна го по Лакътя. Сигурно си беше имал вземане-даване със слепци, щом не го бутна грубо, та да му изкара акъла. Просто го докосна леко по лакътя и това беше всичко.

— Искаш ли да седнеш, приятел?

Имаше нещо в начина, по който каза това, от което личеше, че знае как да се държи със слепци. Ако беше отстъпил мястото си на стара жена или на сакат, щеше да звучи по-иначе. А така просто му каза по мъжки: ако искаш, можеш да седнеш. Той иначе нямаше да приеме, но мъжът не му отстъпи мястото си от жал, просто искаше малко да му улесни живота. Това беше приемливо.

Изведнъж ослепяваш…

Изведнъж ослепяваш, а си само на двадесет години и хората също изведнъж започват да гледат на теб като на старец. Върна се от фронта преди десет години, без очи и с черни очила, и мама и Криси се скъсаха да плачат. Стига, стига, каза, няма страшно, няма страшно. Майната му, как да не е страшно. Сляп съм и толкоз.

След това започваш обаче отново да се учиш да виждаш. Да използваш старото куче Стенли да те развежда и да те води там, където искаш. Да четеш азбуката на Брайл и да пишеш с помощта на линия. А да си вържеш връзките на обувките умееш и без това. Повечето хора дори и не си поглеждат краката, когато си връзват връзките на обувките, така че тази работа и сляп човек може да я върши без усилия. И да подрънкваш едно канче с няколко монети не е лесна работа. Слагаш си табелка на врата, на която пише, че си сляп, и вече си в бизнеса. Това е то, свободната инициатива. ПОМОГНЕТЕ МИ ЗА БОГА. Табелката я написа Криси. Написа я на парче картон, проби в краищата му две дупки и прокара през тях конец. Имаше табелката, тенекиеното канче, черното куче Стенли и щеше да направи състояние. Щеше да изпитва вечна признателност към войната. Иначе как щеше да започне собствен бизнес?

Това стана преди десет години.

Пенсия за пълна инвалидност. Тенекиено канче. Разклащай го, за да дрънчат монетите, и се вслушвай дали при тях падат други. След това се връщаш у дома при Изабел, сядаш на кухненската маса, изсипваш монетите върху мушамената покривка и започвате да сортирате монетите пипнешком. Беше се запознал с Изабел преди шест години в един бар на пристанището. Тогава вече бе станал опитен просяк, вървеше след стария Стенли, вслушваше се в звуците на големия град и по този начин се развличаше, подрънкваше с монетите в канчето, а с дясната ръка държеше каишката на Стенли.

Беше имал успешен ден и влезе в един бар, трябва да е било някъде към четири следобед. До него седна жена. Лъхна го на парфюм и уиски. Някъде в дъното на бара дрънчеше музикален автомат.

— Какво ще пиеш, Джими? — попита барманът.

— Бърбън с вода.

— Готово.

— Татко ми обича да пие бърбън с вода — каза жената. Бяла жена, ако се съди по гласа й. Южнячка.

— Тъй ли?

— Да. Бърбънът с вода много се пие из нашия край. Аз съм от Тенеси.

— Ъхъ — каза той.

— Заповядай, Джими.

Чу звъна на чашата, поставена върху тезгяха. Ръката му започна да шари и я напипа.

— Наздраве — изрече той и отпи.

— Наздраве — отвърна му жената. — Казвам се Изабел Картрайт.

— Аз съм Джими Харис.

— Приятно ми е.

— Ти бяла ли си? — попита той.

— Че не виждаш лй?

— Сляп съм — отговори й. Тя ситно се засмя:

— И аз съм сляпа.

Ожениха се след шест месеца. И двамата съвсем кьорави. Наеха апартамент на Седма улица близо до Мейсън, защото не му се щеше да живее в Дайамъндбек. Не защото сега имаше бяла жена, а защото Дайамъндбек не беше свестен квартал нито за бели, нито за черни. Баща й дойде за сватбата от Тенеси. Те вече живееха заедно от шест месеца и хич нямаше да им пука, ако старецът започнеше да врещи. Щяха да му кажат да се върне у дома и да се удави в бърбън с вода. Той обаче се оказа свестен старец и каза, че е спокоен за дъщеря си, защото я оставя в добри ръце. Е, вярно, че се беше оженила за човек, който не можеше да види тези ръце, дори и да ги опреше до черното си лице, но, разбира се, той щеше да се грижи за нея, има си хас.

Добре, грижеше се.

Понякога танцуваха.

Пускаха радиото и танцуваха. Преди войната го биваше като танцьор. Тайна музика, през цялото време той чуваше тайна музика. Също като светлините, които проблясваха. А преди беше мислил, че слепците през цялото време живеят на тъмно. Не беше тъй. Проблясваха светлини. Електрически импулси, идващи от мозъка, запомнени образи и други подобни. През цялото време в главата му имаше много движение. Не виждаше нищо пред очите си, но съзираше много неща зад тях. Докосваше лицето й. Прекрасно лице. Блондинка съм, казваше тя. Старият Джими Харис си беше хванал бяло маце и го обичаше до смърт. Заради него раздрусваше стотинките в старото тенекиено канче. А през нощта раздрусваше кокалите на мацето в леглото.

Беше пресметнал, че е на две преки от блока на Седма улица, в който живееше. Беше взел метрото до Четвърта улица и сега пресичаше площад „Ханън“, където статуята на един генерал от Първата световна война, яхнал кон, бе обградена от малка градина с кестенови дървета. Във войната на Джими не беше имало коне. Имаше внезапни нападения на села. Обграждаш селото и нахълтваш вътре — това беше неговата война. И после си оставяш очите в джунглата. Чиста работа, Джими, улучи го. Карабината му М-16 бе все още на автоматична стрелба, след като изстреля няколко откоса в храсталаците от дясната страна на пътеката, откъдето внезапно започна да стреля картечница. Сега вече бе станало тихо и се чу гласът на сержанта. Чиста работа, Джими, улучи го.

Той изчака.

Бе облечен в защитна броня от фибростъкло, нахлузена върху памучната му полева куртка. Носеше къси панталони и брезентови ботуши за поход в джунглата с дупки, за да се оттича водата. Носеше още черни чорапи и стоманена каска с маскировъчно покритие. От кожения му колан висяха пакетче за оказване на първа помощ, в което имаше марля, сол на таблетки и прах за крака; паласка с пълнители за автоматичната му карабина, още една паласка тип Клеймор с шест осколочни гранати М-26 и две димни гранати, щик, защитна маска и две манерки с вода. Сви се в храсталаците и започна да изчаква и да се ослушва. Чуваше как радистът им вика група „Браво“ на помощ.

Гранатата долетя някъде отдалеч, откъм дясната му страна. Един от войниците от група „Алфа“ извика, за да го предупреди. Твърде късно. Виждаше как гранатата лети през влажния въздух на джунглата подобно на рядка тропическа птица. Тъкмо щеше да опита да се укрие от нея, като скочи в храстите и се притисне до земята, когато тя избухна на около метър над главата му. Извади късмет, че не му отнесе цялата глава. Само раздроби челото му и превърна очите му в бъркани яйца. Докторът в полевата болница му каза, че по чудо е оживял. Това стана, след като група „Браво“ пристигна, за да ги отърве. Оттогава не виждаше нищо.

Това стана на четиринадесети декември, единадесет дни преди Коледа, преди десет години.

От онзи ден беше сляп.

През ноември листата на кестените по площад „Ханън“ вече бяха окапали. Чуваше как вятърът вие през оголените им клони. Усещаше, че се доближава до статуята — имаше неща, които слепецът може да усети, да усети предмети, които отразяват звуци или топлина, да усети движения, които предизвикват изменения във въздушното налягане. Чу как някъде по булевард „Кълвър“ един автобус натисна спирачките. Усещаше и миризмата на сняг във въздуха. Надяваше се да не вали. Снегът пречеше на…

Стенли изведнъж спря.

Стопанинът му дръпна каишката, но кучето не помръдна.

— Какво става? — попита го. Кучето започна да ръмжи.

— Стенли? Отново ръмжене.

— Кой е тук?

Изведнъж усети миризма, която разпозна веднага. Беше я запомнил още от операцията в полевата болница. Сега усети как я разнася ноемврийският вятър. Хлороформ. Усети, че кучето е напрегнато и тази напрегнатост се предаде и на него по опнатия ремък. Изведнъж кучето започна да скимти. Миризмата на хлороформ стана непоносима. Отвърна се от нея и усети, че изведнъж кучето натежа. Стенли падаше върху тротоара. Опита се да го задържи на крака. Това му отне сили. Наведе се надясно, срещу посоката на вятъра. Кучето вече беше паднало. Над главата си чу пукота на клатещите се кестенови клони. Изведнъж се почувства изгубен. Не искаше да изпусне ремъка от ръцете си, защото чувстваше, макар и да съзнаваше ирационалността на това чувство, че ако го направи, наистина ще ослепее напълно — та нали кучето бе неговите очи. Той обаче вече знаеше, че Стенли е в безсъзнание, че е упоен с хлороформ.

Отвори ръката и пусна ремъка с чувството, че прекъсва нещо жизнено важно. Отстрани се от кучето. Ноемврийският вятър бучеше в ушите му. Не чуваше никакви стъпки.

— Къде си ти? — попита. Мълчание и вятър.

— Кой си ти? Какво искаш?

Изведнъж някой рязко го сграбчи откъм гърба. Почувства, че повдигат брадичката му и извиват главата му назад. И след това болка. Ужасяваща огнена болка в гърлото. Яката на ризата му изведнъж стана влажна. И топла. Разтворените пръсти на лявата ръка зацепиха въздуха. Задави се, усети, че се задушава и се опита да си поеме дъх. След малко падна на тротоара до кучето. От прерязаното му гърло шуртеше кръв, която образува светлочервено поточе по посока на паметника, което след това се стече от тротоара върху корените на изсъхналите храсти.

Жената, която откри тялото в осем без десет минути вечерта в този четвъртък, бе порториканка, която не разбираше и дума английски. Погледна кучето и човека и първо реши, че и двамата са мъртви, но после видя, че кучето диша. Отначало взе решение да не се меси в тази работа. Не беше здравословно да се месиш в чужди работи, особено когато на тротоара лежи човек с прерязано гърло. Обаче внезапно разбра, че падналото куче е водач и й стана ужасно жал за мъртвеца. Поклати глава, влезе в телефонната кабина на отсрещната страна на улицата, пусна монета в автомата и набра номер 911. Знаеше, че трябва да набере този номер, защото беше обявен като номер на полицията с надписи на английски и испански език, а и в тази част на града беше добре известно как да се извика полицията при спешни случаи. Човекът отсреща разбираше испански. И той бе от испанско потекло, семейството му бе дошло от Маягуес с големия човешки поток, който нахлу в страната след Втората световна война. Тогава беше само на дванадесет години. Сега обаче говореше английски без следа от акцент. Испанският му, виж, малко се беше влошил. От възбуденото бърборене на жената успя да разбере, че е открила мъртъв слепец близо до паметника на площад „Ханън“. Когато я попита как се казва, жената затвори. Напълно я разбираше. Такъв беше този град.

Когато детективите Карела и Майер отидоха на местопроизшествието, там вече имаше една полицейска кола. Зад нея бе паркиран черен автомобил, наподобяващ катафалка. Карела реши, че е на отдела за убийства.

— Я виж кой е дошъл — рече Моногън.

— Виждам — кимна Монро.

Двамата детективи от отдела за убийства бяха застанали с ръце в джобовете от двете страни на мъртвеца, сгърчил се върху тротоара. Бяха облечени почти еднакво, с черни балтони, сиви шапки и тъмносини вълнени шалове. И двамата бяха високи и едри, широкоплещести, с месести лица и с очи, привикнали на всякакви мъртъвци — слепи и зрящи. Моногън и Монро имаха вид на биячи от гангстерска шайка.

— От десет минути сме тук — рече веднага Моногън.

— От дванадесет — уточни Монро, поглеждайки часовника си.

— Нещо се позабавихме тази вечер — каза Карела.

— Вече извикахме по радиото мъртвешката кола — вметна Моногън.

— И медицинският експерт ще пристигне всеки момент.

— И момчетата от лабораторията.

— Можеш да ни благодариш — додаде Монро.

— Благодаря — кимна Карела и погледна към тялото.

— По-мъртъв няма накъде — обясни Моногън.

— Някой хубавичко му е отворил гърлото — додаде Монро.

— Я виж гръклянът му как е цъфнал…

— Да ти се доповръща.

В града, където работеха тези мъже, присъствието на ченгета от отдела за убийство на мястото на подобни престъпления беше задължително, макар че после разследването се възлагаше на детективите от съответните полицейски участъци, оказали се на смяна. В много редки случаи, тъй като се предполагаше, че са специалисти, които могат да помогнат със съветите си, детективите от отдела за убийство даваха една или друга полезна идея. В повечето случаи обаче те просто пречеха. И тази вечер Моногън и Монро бяха попречили, защото бяха извикали линейката преди пристигането на медицинския експерт. Нощта беше студена и на никого не му бе приятно да мръзне като куче при температура около нулата. Никой нямаше да позволи на хората с линейката да приберат тялото, преди да го е огледал медицинският експерт.

— Много мразя намушкванията — сподели Моногън.

— Това не е намушкване — поправи го Монро.

— Тогава какво е? Отравяне? Човекът си лежи с цъфнало гърло и ти на това какво му викаш? Обесване?

— Това е нарезна рана — поясни делово Монро. — Има разлика. Намушкване е, когато… Дясната му ръка изведнъж се измъкна от джоба на балтона, държейки въображаема кама. — Намушкване е, когато… — юмрукът му замахна напред-назад във въздуха. — Това е то намушкването. А нарезна рана е когато… храс-храс… — въображаемата кама отново се задвижи из въздуха.

— Ако питаш мен — поде Моногън, — щом заколят човек, значи е намушкан.

— И аз така мисля — съгласи се Монро.

— Тогава какво…

— Аз ти говоря какво ще пише в аутопсията. Ще пише, че това е нарезна рана.

— Аз пък ти говоря какво ще разправям на жена си утре сутрин на закуска. Мога ли да й разкажа, че сме намерили човек, на когото са нанесли такава нарезна рана, че е пукнал? — Моногън гръмко се засмя.

Монро също започна да се смее. Веселието им изпълни малкия площад, на който до паметника лежеше мъртвец. Карела дочу в далечината нетърпеливото виене на линейката. Черните очила на мъртвеца лежаха, счупени, до главата му. Карела се вгледа в обезобразените очни кухини. Извърна се. Черният лабрадор лежеше на хълбок на около метър от мъртвеца. До него бе приклекнал Майер. Кръвта от разкъсаното гърло на убития се бе стекла по паважа и бе напоила козината на кучето. То все още дишаше и Майер се чудеше какво да прави с него. Досега не беше имал случай с куче, изпаднало в безсъзнание.

— Какво ще го правим? — обърна се той към Карела.

— И аз това се питам.

— Това е куче-водач — каза Моногън. — Може и да е видяло убиеца. Може и да го разпиташ, ако искаш.

Монро отново започна гръмко да се смее. Моногън, като автор на остроумието, скромно изчака няколко секунди и след това се присъедини към партньора си. Смехът им отново изпълни целия площад.

Когато линейката пристигна, кучето все още беше в безсъзнание. На местопроизшествието вече имаше четири полицейски патрулни коли с въртящи се светещи лампи на покрива. Целият площад вече беше преграден. Нощта бе студена, но въпреки това започнаха да се събират хора и униформените полицаи взеха да ги подканят да си гледат работата.

— Хайде, народе, няма нищо за зяпане, движи се.

От линейката излезе санитар и затърси някого с поглед с полицейска значка. Отиде при Карела и Майер и при двете ченгета от отдела за убийства и погледна тялото.

— Да ги прибирам ли? — попита.

— Още не — отвърна Карела. — Не го е видял медицинският експерт.

— Тогава защо ни повикахте? — нацупи се санитарят.

— Можеш да почакаш няколко минути — изгледа го накриво Моногън. — Няма да пукнеш от това.

Санитарят го измери отдолу нагоре.

— Ъхъ — потвърди Моногън и поклати глава.

— Ти ли си старшият тук? — попита санитарят.

— Аз извиках линейката.

— Трябвало е да почакаш — изръмжа санитарят сухо и се запъти към линейката, паркирана на тротоара. Помощникът му вече бе отворил задната врата. Санитарят му каза да я затвори.

Помощникът на медицинския експерт пристигна след десет минути. През това време санитарят четири пъти заплаши, че ще си тръгне, с аргумента „в този град умират хора“ и Карела четири пъти му нареди да не мърда никъде. Медицинският експерт се казваше Майкъл Хортън. Беше облечен в костюм и вратовръзка, тъмен шлифер и черни кожени ръкавици. Преди да се здрависа с Карела, свали ръкавицата от дясната си ръка. След това приклекна до тялото. Полицейският фотограф зае позиция и започна да снима кучето.

— Изпипано, много добре изпипано — определи Хортън. — Прерязани са трахеята, каротидната и сънната артерия. Това е причината за смъртта. По тялото няма други рани. Вижте му ръцете. Никакви белези от нараняване при самозащита. Майсторска работа. Трябва да е използвал голям нож. Заклал го е само с едно движение в дълбочина, това не може да се свърши с джобно ножче. Чиста работа. И виж колко са гладки ръбовете на раната, не му е трепнала ръката. Я ми помогни да го обърна. — Карела приклекна и двамата обърнаха трупа. Хортън го огледа откъм гръб. — От тази страна е наред. — Придърпа яката на палтото на мъртвеца и огледа и нея. — Почти е достигнал гръбначния стълб. Я дай да го обърнем отново. — Заедно с Карела отново наместиха трупа. — Искам да му сложат найлонови торбички на ръцете, да видим какво има под ноктите. Нали не мислиш сега да му вземаш отпечатъци от пръстите?

— Още не знаем кой е — каза Карела.

— Ще изчакам да му прегледаш джобовете — рече Хортън. — И без аутопсия можеш да кажеш, че причина за смъртта е нарезна рана на гърлото.

— Аз какво ви казах! — обади се Монро.

— Какво? — попита Хортън.

— Нищо — отвърна Моногън и се изхили на Монро.

— А кучето? — попита Карела.

— Какво куче?

— Ей това. Няма ли да прегледаш и него?

— Аз не преглеждам кучета — извърна се Хортън.

— Помислих, че…

— Не съм ветеринар и не преглеждам кучета.

— А кой ги преглежда? — полюбопитства Карела.

— Откъде да знам. От толкоз години работя в медицинската експертна служба, но никога не ми се е налагало да преглеждам умряло куче.

— То е още живо — вметна Карела.

— Тогава защо искаш да го прегледам?

— За да кажеш какво му има.

— Как да разбера какво му има? Не съм ветеринар.

— Кучето е в безсъзнание — каза Карела. — Помислих си, че ще му хвърлиш едно око, за да ни кажеш…

— Това не е моя работа. Моята работа я свърших. Дай ми да подписвам каквото има за подписване. Ще почакам, докато установиш самоличността му.

— Не знам дали фотографът вече е свършил с него — засуети се Карела.

— Ами кажи му да побърза.

Откъм линейката се зададе санитарят, потривайки ръце от студ.

— Готов ли е?

— Вижте какво — рече Карела, — чуйте ме всички. Дайте да я караме по-спокойно.

— Аз чакам от…

— Хич не ми пука колко чакаш — сряза го Карела. — Имаме убийство. Нека се държим по-спокойно, ако обичате.

— В този град умират хора — напомни пак санитарят. Карела не му отговори. Отиде при полицейския фотограф, който правеше снимки на кучето:

— Свърши ли с мъртвеца?

— Направих му само моментални снимки — докладва фотографът.

— Добре. Но снимай по-бързо — каза Карела. — Всички дават зор.

— Не съм му взел отпечатъци от пръстите.

— Медицинският експерт иска да му сложим найлонови торбички на ръцете.

Междувременно един лабораторен техник започна да очертава контурите на трупа с тебешир. Фотографът го изчака да свърши и започна отново да снима. Блеснаха светкавици, от които медицинският експерт запримига. Санитарят, изгарящ от нетърпение, отново бе отворил задната врата на линейката. Майер придърпа Карела встрани. И двамата бяха тръгнали към един ограбен склад, преди да ги изпратят на площада. И двамата бяха облечени с якета и плетени вълнени шапки.

— Какво да правим с кучето? — попита Майер.

— Не знам — сви рамене Карела.

— Не можем да го оставим тук, нали?

— Прав си.

— Тогава какво да правим?

— Откъде да знам? Най-добре да повикаме ветеринар. Ти имаш ли куче?

— Не, а ти?

— Най-добре да докараме веднага ветеринар. Може да са го отровили или да са му направили нещо.

— Прав си — съгласи се Майер. — Най-добре да позвъня на Мърчисън да изпрати някого.

— Как се казваше онази служба за кучета, дето надушват наркотици?

— Коя?

— Сещаш се коя. Там би трябвало да имат ветеринар.

— Може би имат. Най-добре да позвъня и да видя какво може да се направи.

— Добре, действай. Мисля, че фотографът вече свърши с трупа. Ще трябва да го обискирам.

Майер отиде до най-близката патрулна кола, размени няколко думи с униформения полицай и посегна към радиотелефона. Карела се приближи до фотографа, който зареждаше апарата с нов филм.

— Може ли вече да му прешаря джобовете?

— На твое разположение е — кимна фотографът.

В джобовете на връхната дреха на мъртвеца Карела, откри само кутия кибрит и жетон за метро. В десния джоб на панталона имаше още един жетон за метро, ключодържател с два ключа и дванадесет долара и четири цента на монети по двадесет и пет, десет, пет и един цента. В левия джоб на панталона откри портфейл със седемнадесет долара, всичките банкноти по един долар, и удостоверение в пластмасов калъф, издадено от Школата за обучение на кучета-водачи, намираща се на улица „Саут Пери“ номер 821. На лицевата част на удостоверението бе написан на машина следният текст:

Удостоверението бе подписано от директора на школата Израел Шварц и подпечатано в долния десен ъгъл. На опаката страна имаше снимка на Харис с кучето и бе напечатано следното:

Жилището на убития се намираше съвсем близо до булевард „Мейсън“. Джеймс Харис бе убит само на две пресечки от дома си. На вътрешната страна на кожения му портфейл бе забоден медальон, който Карела взе за католически. На лявата китка на Харис имаше релефен часовник за слепи. На третия пръст на лявата си ръка имаше венчален пръстен. На дясната ръка имаше пръстен на завършил гимназията Еймъри в Дайамъндбек. Това беше всичко.

Приближи се лабораторният техник. Приклекна до Карела и започна да поставя вещите на убития в кафяви книжни кесийки, да ги запечатва и надписва.

— Какво според теб е това? — попита Карела и му показа медальона.

— Не съм вярващ — отвърна техникът.

— Не ти ли се струва, че е някакъв светец?

— И да бях вярващ — отговори техникът, — нямаше да вярвам в светци.

— Свърши ли вече? — намеси се Хортън.

— Да — отговори Карела.

— Искам да му сложат пластмасови кесии на ръцете — каза Хортън на техника.

— Готово — кимна техникът.

— Утре сутринта веднага ще изпратя човек в моргата — рече Карела.

— Добре — сви рамене Хортън и си тръгна.

Карела отиде при фотографа, който правеше снимки на площада.

— Ще ми трябва някой от вашата служба да му вземе утре сутринта отпечатъци от пръстите. Ще изпратя наш човек да ги прибере и да ги занесе на службата за удостоверяване на самоличността.

— В колко часа? — попита фотографът.

— Хайде да се разберем за осем.

— Много е рано…

— Какво да направя? — въздъхна Карела и направи жест на безсилие в посока на лабораторния техник, който вече нахлузваше пластмасова торбичка на дясната ръка на убития.

Откъм патрулната кола се яви Майер:

— Научи ли нещо?

— Казва се Джеймс Харис — отвърна Карела. — Живее на Южна Седма улица. Уреди ли нещо за кучето?

— Мърчисън обеща веднага да изпрати ветеринар.

— Добре. Ще останеш ли за малко тук, докато проверя адреса?

— Ти успя ли да направиш скица на местопроизшествието.

— Още не.

Санитарят се бе приближил до тях, тъкмо когато Майер задаваше въпроса за скицата.

— Вижте, ако си мислите, че ще висим тук, докато вие си правите шибаната скица…

— Ще стане само за няколко минути — прекъсна го Майер.

— Следващия път ни викайте, когато вече сте си свършили работата. А що се отнася до кучето…

— Какво имаш предвид?

— Онуй ченге там казва, че трябва да вземем и кучето. Аз няма да карам куче в линейката. Това е…

— Че кой ти казва да го караш?

— Онова ченге ей там. С черния балтон.

— Моногън?

— Не му знам името.

— Не си длъжен да вземаш кучето — успокои го Майер. — Но не мога да ти дам трупа, преди да съм направил скица на местопроизшествието. Нали нямаш нищо против? Обещавам ти, че е работа за една минута.

Карела знаеше, че скицата ще отнеме поне половин час.

— Майер — каза той, — чакай ме тук.