Отдавна не сме се виждали

ГЛАВА СЕДМА

Двата ковчега бяха поставени в параклиса по такъв начин, в близост един до друг, че тези, които идваха да отдадат почит на покойниците, да не губят време. Имаше и бели, и черни посетители. Едни от тях разговаряха с шепот отвън, други седяха в параклиса на сгъваеми столове, трети бяха коленичили в молитва пред решетката от ковано желязо, зад която бяха изложени ковчезите.

Софи Харис бе седнала в сгъваем стол на първия ред, облечена изцяло в черно: черни обувки и чорапи, черна рокля и черна шапка с воал. Карела веднага си спомни за някои жени от своя род, овдовели лели и братовчедки, които се обличаха само в черно. Седна до Софи. Тя го погледна, а после отмести погледа си.

— Госпожо Харис, ще може ли да излезем за малко навън, ако нямате нищо против?

— Няма какво повече да ви казвам.

— Хайде да не спорим тук. Тя погледна ковчезите.

— Наистина трябва да поговоря с вас. Нека да излезем за малко.

Жената се надигна с неохота от стола си и се отправи към изхода. Карела я последва.

— И какво, доволен ли сте от разговора с Чарли? — попита го тя. Устните й бяха присвити и бе стиснала едната си ръка с другата.

— Трябваше да проведа този разговор.

— Защо? Нали ви казах, че той не го е направил?

— Смятах го за възможен извършител.

— И сега ли все още го смятате?

— Не.

— Издевателствахте над него, защото е черен.

— Не сте права, госпожо Харис. Не съм издевателствал. Просто го разпитвах. И то само защото допусках, че може да е убил сина ви и снаха ви.

Тя го погледна в очите.

— Искам да разбера кой ги е убил — каза Карела. Тя продължи да го гледа.

— Повярвайте ми.

— Добре — кимна тя.

— Доникъде не съм стигнал — сподели доверително той. — Доникъде. Трябва ми вашата помощ. Опитайте се да се сетите за някого, с когото Джими или жена му са могли да се скарат или…

— Няма такъв човек. Казах ви, няма.

— Или някой, с който просто да се е сдърпал. Някои хора са мнителни и се озлобяват за нищо.

— Няма такъв човек. Не познавате Джими. Никога не е нагрубил през живота си.

— Госпожо Харис, убиецът на Изабел е търсил нещо в дома им. Имате ли представа какво би могло да бъде?

— Не.

— Джими да е споменавал, че държи у дома си пари или бижута, или нещо от този род?

— Не.

— Някои хора слагат ценните си вещи на скришни места.

— Джими нямаше ценни вещи за криене.

— Госпожо Харис, Джими познаваше ли се с криминално проявени хора?

— Не — отсече Софи, и веднага попита: — Бихте ли задал такъв въпрос на бял човек?

— Чуйте, дайте да престанем с това кой е бял и кой е черен. Синът ви беше жестоко убит и по-злостно престъпление от това не може да има. Затова искам да знам дали се е познавал с престъпници. Съвсем естествен въпрос е и ще го задам на всеки, без да ме интересува дали е бял или черен. — Карела неволно бе повишил глас и присъстващите бяха започнали да го гледат. Гласът му отново премина в шепот. — Та кажете, познаваше ли някой криминално проявен?

— Не, поне не ми е говорил открито за такива хора.

— Какво имате предвид под „открито“? Да не би да е намеквал, че има приятели с криминално минало?

— Не, никога не ми е говорил за приятели с криминално минало.

— Тогава защо използвахте думата „открито“? Какво означава това?

— Синът ми никога не е вършил нещо нередно през целия си живот.

— Госпожо Харис, вие току-що казахте, че синът ви никога не ви е говорил открито за криминално проявени приятели. Кажете ми какво означава това.

— Нищо не означава.

— Синът ви някога споменавал ли ви е да е бил замесен в някаква престъпна дейност?

— Никога не е бил замесен в престъпна дейност.

— А да е замислял някаква престъпна дейност?

— Не знам. Честна дума, не знам. Той беше един измъчен човек.

— Измъчен? Какво го измъчваше?

— Кошмарите.

— Какви кошмари?

— Страдаше от кошмари откак се върна от Форт Мърсър.

— Форт Мърсър?

— От военната болница. Близо е до тамошния затвор.

— Що за кошмари бяха?

— Събуждаше се с крясъци. Отивам в стаята му и го виждам седнал на леглото, втренчил поглед в тъмнината, сякаш може да вижда. Прегръщам го и го успокоявам, а той целият покрит със студена пот. Питам го „Какво ти е, Джими? Какво ти е, сине?“ А той мълчи и нищо не казва. Само мълчи и трепери в ръцете ми.

— А като се събудеше, говореше ли за тези кошмари?

— Никога. Но Изабел ми беше казала, че кошмарите продължават.

— Кога ви каза това?

— Съвсем неотдавна.

— Госпожо Харис, току-що ми казахте, че не знаете дали Джими е замислял някаква престъпна дейност. А възможно ли е според вас да е замислял?

— Нямам представа.

— Нещо да е загатвал поне?

— Каза, че щели да забогатеят.

— Кои?

— Той и Изабел.

— Каза ли по какъв начин?

— Господин Карела, ще ви кажа истината. Мисля, че той може би замисляше нещо нередно.

— Той ли се изрази така?

— Не.

— Тогава защо мислите…

— Ами, иначе за какво щеше да му е нужен негов стар приятел от армията?

— Какво имате предвид?

— Каза ми, че се е свързал с някакъв стар приятел от армията.

— От армията?

— С такова чувство останах, че е от армията.

— Кой?

— Не си спомням името му.

— Обясни ли защо се е свързал с него?

— Каза, че човекът щял да им помогне да забогатеят с Изабел.

— Спомена ли как?

— Не.

— Тогава защо смятате, че е замислял нещо нередно?

— Не знам защо. Може би защото войниците са научени да стрелят.

— Но вие казахте, че той никога не е казвал…

— Не е.

— Добре — сви рамене Карела. Започна да му звучи като филм. Събират се двама приятели от казармата и решават да очистят една банка или казино в Лае Вегас. Реши, че е възможно. Всичко беше възможно. Все пак, усъмни се. Само че, за какъв дявол да се усъмнява?

— Благодаря ви — каза, — много ми помогнахте. Но не беше искрен.

Тази съботна сутрин участъкът приличаше на катедрала. Без майтап. Ноемврийското слънце се промъкваше през замрежените дълги прозорци и златни късчета светлина докосваха бюрата и пишещите машини. В слънчевите лъчи играеха прашинки. От транзистора върху бюрото на Дженеро се сипеха звуци на орган. Карела реши, че това е обстановка, предвещаваща настъпването на чудо, но чудо не настъпи.

Дженеро пишеше на машина.

Беше си купил правописен речник джобен формат и сверяваше написаните думи. Постоянно местеше поглед от клавиатурата към разтворения речник. Неравномерното му тракане дразнеше Карела. Неприлично беше да се пише на машина в катедрала. Освен това, разследването му се беше забатачило до немай къде.

Звуците на органа продължаваха да струят и Карела почувства желание да се изповяда. Не беше се изповядвал откакто престана да ходи на църква. Сиреч, от петнадесетгодишна възраст. По някакво съвпадение, на същата възраст загуби девствеността си на тавана на един жилищен блок в Ривърхед с помощта на едно ирландско момиче на име Сюзи Райън.

Сюзи бе на седемнадесет години и светска жена. Посещаваше същата църква, която и Карела. След таванското пробуждане той първоначално реши, че трябва да отиде да се изповяда и да признае, че е съгрешил. След това се замисли дали свещеникът няма да го запита коя е била неговата партньорка в греха. Знаеше, че и в изповедалнята могат да те разберат кой си нищо, че уж е тъмно. Свещеникът щеше да разбере, че грешникът е Стифън Луис Карела и след това навярно щеше да поиска да узнае коя е била отзивчивата млада дама, и на Карела тогава щеше да се наложи да признае, че е била Сюзи Райън, която се беше показала щедра и страстна, и която Карела с тогавашния си акъл беше готов да последва и вдън морето.

Замисли се как да постъпи и накрая реши повече да не се изповядва. Реши освен това и въобще да не ходи на църква, но това вече нямаше нищо общо със Сюзи. Реши да не ходи повече на църква, защото тя му действаше приспивателно.

— Защо не ходиш вече на църква? — попитал го бе баща му.

— Ами ти, тате, защо не ходиш?

— Ти мене не гледай — бе отвърнал старият. И толкова.

Сега си каза, че ако не беше престанал да ходи на църква на петнадесетгодишна възраст, нямаше да му бъде неудобно да помоли Господ да сътвори едно чудо или поне да го насочи по някаква следа, че да се решат проблемите му. Вместо това слушаше орган и тракането на машината на Дженеро без какъвто и да е синхрон с красивите звуци. Освен това нямаше и помен от следа; даже и наум не му идваше какво да прави по-нататък.

Реши да се обади във Форт Мърсър.

Решението му не бе резултат от ползването на дедуктивния метод. Бе предизвикано от отчаянието. Преди да говори със Софи, той не знаеше почти нищо за мъртвеца. При всяко едно убийство беше от основна важност да се узнае какво е правила жертвата през последните двадесет и четири часа — къде е била, с кои хора се е срещала, какви неща са й се случили. Той знаеше къде беше прекарала поне част от тези двадесет и четири часа Изабел Харис — в леглото на Франк Престън. За Джими обаче не знаеше нищо повече от това, че беше излязъл от къщи в обичайното време, че вероятно се беше движил по обичайния си просяшки маршрут по булевард „Хол“ през деня, и че по всяка вероятност след върховия час се беше отбил в някой бар, преди да си тръгне за вкъщи.

Карела бе пропуснал да попита Изабел дали Джими всеки ден се е отбивал в’ един и същи бар. Грешка, при това може би важна. Вече я нямаше Изабел, за да може да й задава въпроси, но оставаше възможността Джими да се е срещнал с някого в бара. А този бар бе останал тайна за Карела само поради собственото му недоглеждане. Дразнеше се от това, че е сгафил. Не позволи обаче тази мисъл да му попречи на работата. Внимателно анализира двете парчета информация, с които сега разполагаше, чифт привидно несвързани помежду си факти, които превръщаха Джими Харис от труп в живо и дишащо човешко същество.

В момента не можеше да направи нищо с първото парче информация. Ако Джими Харис наистина се беше свързал с някой стар приятел от армията и бяха кроили заедно някакъв план за бързо забогатяване, по всяка вероятност в разрез със закона, Карела нямаше как да провери това със старите приятели на Джими от армията. В момента не знаеше нищо за военната кариера на Джими, освен че е бил във Второ отделение на Огнева група „Алфа“, и че беше загубил зрението си по време на бойна операция. Ако извадеше късмет, преди понеделник щеше да му се обади капитан МакКормик и да му даде исканата информация. Карела обаче на вярваше в късмета. Съобрази само, че беше научил нещо ново от Софи Харис. Синът й е имал кошмари.

Карела набра номера на службата за телефонни услуги и поиска да му съобщят кода за Форт Мърсъл. Телефонистката каза, че не познава град с името Форд Мърсъл. Карела поясни, че е някъде близо до затвора Кесълвю. Тя отвърна, че не й е известно къде се намира затворът Кесълвю. Отговори й, че е в Роули. Едва тогава му съобщи кодовия номер и той набра първо номер 1, после кода, сетне номер 555 и накрая 1212. Междувременно успя да забрави защо набира тази дълга поредица от цифри, забрави и номера на значката си, номера на социалната си застраховка и средното си име. Друга телефонистка го пое:

— Тук телефонни услуги, кой град търсите?

Отговори й, че търси Форт Мърсър и че това навярно е близо до Роули.

— Не, господине, това е в Пакстън. Имам няколко номера за Форт Мърсъл. Кой от тях искате?

— Болницата.

— Имаме Обща болница и Евакуационна болница.

— Хайде да опитаме Общата.

— Готов ли сте да запишете номера, господине?

— Да, моля ви.

— 963–7047.

— Благодаря ви. Значи, 963…

Тя обаче вече бе затворила телефона. Карела въздъхна, набра отново единица, после кодовия номер, сетне 963 и накрая 7047. Чу се сигнал. В другия край на стаята Дженеро, макар и да бе вярващ католик, смени станцията и от транзистора се понесе рокендролов ритъм. Телефонът продължаваше да дава сигнал. Карела се замисли дали болницата не е закрита.

— Тук болницата — рече мъжки глас.

— Общата болница на Форт Мърсъл ли е?

— Да, господине.

— Обажда се детектив Карела от 87-и участък в Изола. Търся ви във връзка с един пациент, който е лежал при вас преди десет години. Дали бихте могли да ме свържете с някой, който…

— С кого искате да говорите, господине.

— С някой, който да е запознат добре със случая с този пациент.

— Как да ви кажа, господине… Откъде мога да знам с кого да ви свържа?

— Имате ли при вас хора, които да са работили в болницата повече от десет години?

— Имаме, господине, уверен съм, че има. Болницата обаче е много голяма, господине. Наистина не знам с кого да ви свържа, господине.

— Може ли да ме свържете с началника на болницата?

— С генерал Ригли ли, господине?

— Да, ако обичате.

— Почакайте за малко, господине.

Карела почака съвсем малко. Почти веднага се чу женски глас.

— Тук кабинетът на генерал Ригли.

— Обажда се детектив Карела от 87-и полицейски участък в Изола. Бихте ли ме свързала с генерала, ако обичате?

— Съжалявам господине, днес той отсъства.

— Тогава може би вие ще ми помогнете.

— Ще се опитам, господине.

— Разследваме убийство и установихме, че жертвата преди години е била на лечение във Форт Мърсър. Опитвам се да науча всичко, което е възможно, за нея.

— Кога е била на лечение при нас?

— Преди десет години.

— Хм — се зачу в слушалката.

— Давам си сметка, че е много отдавна.

— Прав сте, господине.

— Сигурен съм, обаче, че още пазите документацията.

— Да, господине. Проблемът не е в това…

— Какъв е тогава?

— Господине, наистина не вярвам, че този въпрос може да се реши по телефона.

— Опитвам се да си спестя една разходка до другия край на щата. Става дума за убийство.

— Добре, ще ви свържа с документацията.

— Благодаря.

— Стойте на телефона и не затваряйте. Ще чуете пукот и ще ви се стори, че съм затворила, но аз всъщност ще ви прехвърля на друг вътрешен номер.

— Благодаря.

Отново зачака. Реши, че убийството е нещо като нахлуване. Никой не обича да нахлуваш в личния му живот, да му се обаждаш от големия град и да го разпитваш за някого, който се е гътнал преди десет години. Кой, по дяволите, иска да се занимава с това! Тук си имаме болница, здравно заведение, пълно с болни хора. „Ще те свържа с документацията.“ Там може и да им е интересно. Документацията се занимава с история, с далечното и съвсем недалечното минало. „Ще те прехвърля на документацията, защото тук се занимаваме с болни хора и не можем да си губим времето с трупове.“

— Тук е документацията. Говори сержант Холистър.

— Обажда се детектив Карела от 87-и участък. Нуждая се от информация, свързана с едно убийство.

— Казвайте…

— Името е Джеймс Харис. Лежал е в болницата във Форт Мърсъл преди десет години.

— Да има средно име?

— Има. Рандълф.

— Тази работа ще отнеме време. По-добре аз да ви се обадя.

— Моят номер е Фредерик 7–8024. Но, сержанте…

— Да, господине?

— Всъщност ми се ще да поговоря с някого, който може и да го е познавал. За мен това е по-важно.

— Добре, почакайте да видя какво мога да намеря в документацията. Ще ви се обадя след малко.

— Сержант, разследваме убийство.

— Да, господине, разбрах.

Сержантът затвори телефона. Карела погледна стенния часовник.

Показваше десет и тридесет и седем. Сутринта.

— Как се пише „възмездявам“? — попита Дженеро.

— Ами нали си имаш речник, виж сам — сопна му се Карела.

— Как мога да погледна, като не знам как се пише?

— Нали знаеш, че почва с „в“? Ще отвориш на „в“.

— Добре де, ама отде да знам коя буква следва после? Карела отново погледна часовника.

Десет и тридесет и осем.

От болницата се обадиха няколко минути след единадесет часа. Междувременно бе успял да се обади в службата за установяване на самоличността и да поиска стандартна информация за Чарлс К. Кларк. Успя и да напише рапорт за извършеното до момента в три екземпляра. От службата бяха обещали да му се обадят веднага, от което той реши, че ще ги чуе отново едва в понеделник, освен ако не им позвъни сам преди това. Очакваше, че ще му се наложи да позвъни поне още веднъж и в болницата. В Америка, а както предполагаше, и в целия свят, човек не свършва работа по телефона, ако не се обади и втори път. И ако и след второто обаждане не изпрати и писмо. Замисли се дали не са стояли така нещата и в древния Рим непосредствено преди нашествието на варварските орди. Представи си бягащи сенатори, придържащи краищата на тогите си и притискащи до гърдите си таблички с неприключили преписки. А след тях навярно бягаха и секретарките им, с неоправени прически и вечната дъвка в устата.

— Тук Карела от 87-и участък.

— Обажда ви се полковник Андерсън от болницата във Форт Мърсър.

— Слушам ви, господине.

— Някой си сержант Холистър от документацията ми предадете сте се интересувал от един пациент, който лекувах преди няколко години.

— Да, господине. Става дума за мъж на име Джеймс Харис.

— Холистър каза, че са го убили. Вярно ли е?

— Да, вярно е.

— Жалко. Какво искате да знаете, господин Карела?

— Това, което ще ви кажа, може и да ви се стори смешно.

— Кажете.

— Тази сутрин разговарях с майка му и тя ми каза, че той имал кошмари.

— Така.

— Искаше ми се да разговарям с някой, който да знае нещо за тези кошмари.

— За кошмарите?

— Да. За това, що за кошмари са били.

— Аз съм пластичен хирург и нямам никакво отношение към психическото му възстановяване. Харис беше преминал през три други болници, преди да бъде приет в нашата. Тук си бяхме поставили задачата да го подготвим за гражданския живот след тази ужасна травма. Раната беше ужасна и се наложи доста сложна възстановителна хирургия. С адаптирането му към новия му живот обаче се зае група психиатри. Ако се интересувате за кошмарите му, трябва да разговаряте с тях.

— Кой беше ръководител на групата? Дали си спомняте?

— Май беше полковник Кьонигсбърг.

— Дали имате представа къде мога да го открия?

— Той вече не работи при нас. Премина на работа в болницата Уолтър Рид във Вашингтон, можете да опитате да го потърсите там. Впрочем почакайте, при нас беше полковник, сега вече може да е генерал-майор.

— Полковник Андерсън, а къде може да се намира досието за психиатричното му лечение? Дали не може да се открие при вас, във Форт Мърсър?

— Предполагам, че да. Би трябвало да е тук.

— Ако дойда днес следобед при вас, дали ще мога да го видя?

— Да, мога да го уредя.

Карела отново погледна стенния часовник.

— В два часа следобед ще ви бъде ли удобно?

— Да. Кажете си името, за да го съобщя на пропуска. Двете имена, ако обичате.

— Детектив Стифън Карела. К-А-Р-Е-Л-А. Стифън с „ф“.

— Общата болница се пада вдясно от червеното тухлено здание на администрацията. Като влезете през главния вход, завийте надясно и оставете колата си на паркинга за посетители — има табела. На входа има пропуск, там ще ви обяснят как да ме откриете. Кабинетът ми е на втория етаж.

— Ще бъда при вас точно в два часа.

— Добре — рече Андерсън. — Тогава довиждане.

Карела затвори телефона, погледна отново часовника и след това хвърли поглед върху графика за дежурства. Оказа се, че днес Майер има почивен ден. Карела му позвъни. Сара Майер вдигна слушалката, позна гласа му и възкликна: „Ах, не!“

— Да не би мъжът ти да е много зает с нещо?

— Отиваме на сватба.

— В колко часа?

— Не ми задавай тъпи въпроси, Стив. Сега ще те свържа с него.

Карела зачака. Когато Майер взе слушалката, веднага каза: „Няма начин.“

— Отивам с кола до Форт Мърсър — рече Карела.

— Къде е Форд Мърсър?

— Горе, при Кесълвю.

— Ами приятно каране.

— Кой се жени?

— Ъруин разбойника.

— Племенника ти?

— Племенникът ми. Сега е цяло мъжище. Стив, съжалявам, но не мога да дойда с теб. Още не съм се облякъл.

— Ще намериш ли време само за една дреболия? Майер въздъхна.

— Майер?

— Добре, добре, къде искаш да отида?

— Сам Гросман ми каза, че под ноктите на Джими Харис имало пръст. Вземи, моля те, да провериш още веднъж апартамента. Да видиш дали не е заровено някъде това, което е търсил убиецът.

— Че къде може да се зарови нещо в апартамент?

— Ти видя ли дали има саксии по прозорците?

— Не съм гледал за саксии.

— Тогава иди и провери и ако няма, слез в двора и виж дали там не е заравяно нещо в последно време.

— Ти не можа ли да намериш по-хубаво занимание за човек в съботен ден, точно когато се облича за сватба?

— В колко часа е сватбата?

— В три.

— Имаш цели четири часа дотогава.

— И за тези четири часа трябва да преровя задния двор, да се облека, да взема душ и да се обръсна, а и да закарам цялото семейство на булевард „Адамс“. Каква работа имаш във Форт Мърсър?

— Джими Харис е имал кошмари.

— И аз имам — рече Майер, и затвори телефона. Карела се усмихна.

Телефонът позвъни. Обадиха се от службата за удостоверяване на самоличността и казаха, че Чарлс К. Кларк няма полицейско досие.

Апартаментът лъхаше на смърт.

Някой бе почистил боклука, разпилян по пода, но апартаментът продължаваше да е разхвърлян. На пода на кухнята, непосредствено до хладилника, продължаваше да се вижда очертаният с тебешир силует на убитата Изабел. Рано или късно някой щеше да измие пода на кухнята както трябва, да премахне тебеширените черти и петната от кръв. Рано или късно някой щеше отново да наеме апартамента. Рано или късно новият наемател щеше да каже на някой свой гост: „Точно тука намериха жената, до самия хладилник. Гърлото й — прерязано. Без майтап? Няма майтап.“ След това наемателят и гостът щяха да обсъдят последните бейзболни мачове.

А сега Изабел Харис все още присъстваше в тебеширения силует на пода и в засъхналите петна кръв. Присъстваше и в другите стаи, в разбитите мебели и разпилените дрехи. Някъде Майер беше чел, че слепите хора разпределят дрехите си в гардероба по цветове, за да не съчетаят например зелена вратовръзка с лилава риза или червена блуза с оранжева пола. Освен това, умеели да си различават дрехите и по различни шевове, направени по ръбовете им, и по този начин да превръщат пръстите си в очи, осезанието в зрение. Не можеше да си представи да ослепее. Струваше му се, че ако изгуби зрението си, веднага щеше да се самоубие.

Над кухненската мивка имаше малко прозорче, вече заскрежено. Апартаментът беше студен, тъй като портиерът по всяка вероятност бе изключил радиаторите веднага, след като си е тръгнала полицията. Защо ще става зян топлината и какъв смисъл има да се помага на фрашканите с пари араби да забогатяват още повече? С опакото на ръкавицата си Майер разчисти скрежта от прозорчето. Първото нещо, което видя, бе тухлената стена на отсрещната сграда.

Видя и една саксия.

Изсъхналите останки от цветя опираха стъклото. Майер предположи, че ще види зор, докато отвори прозорчето. Най-често в такива жилища те се залепваха от блажна боя. Прозорчето обаче лесно се отвори. Взе саксията, постави я на плота до мивката и отново го затвори. От многото кухненски прибори в чекмеджето избра една супена лъжица и започна да разравя пръстта в саксията. Помъчи се малко със замръзналия горен слой, но това не продължи дълго. Някой неотдавна явно беше ровил в тази саксия, пръстта в нея беше съвсем рехава и лъжицата проникваше без всякакво усилие. Свали ръкавиците си и започна да рови направо с ръце. Не откри нищо. Потърси нещо, върху което да изсипе пръстта. В шкафа под мивката откри куп кафяви книжни кесии. Разгъна една, постла я на плота и започна да изсипва върху нея съдържанието на саксията.

След малко саксията се опразни.

В нея нямаше нищо друго, освен пръст.

Майер постави лъжица от тази пръст в един плик, който после щеше да бъде изпратен на Гросман в лабораторията. След това излезе от апартамента и отиде в задния двор.