Откраднатият куфар (Разкази)

Моят съученик Мартин

Напоследък често си мислех за моя съученик Мартин. От забравата и мрака, в които дълги години бе чезнал образът му, той отново си пробиваше упорито път към съзнанието ми, както в ранна утрин нахлуващият дневен светлик бавно, но неудържимо се промъква през цепнатините на щорите и се настанява в тъмната спалня; миниатюрните фрагменти от спомени отново се сливаха в едно цяло, за да възкресят у мен този образ, към който вероятно бях прибавил и доизмислил някои черти, защото познавах Мартин само като момче. Ходехме в един клас на латинското училище в Калв, но сетне аз се прехвърлих за година и половина в Гьопинген, после го срещнах вече като семинарист в манастира, откъдето в скоро време също избягах, за да се видя след четири години с повечето си бивши съученици в университета. Сред тях беше и Мартин, но по време на следването му в Тюбинген не успяхме да надхвърлим рамките на отношенията между бивши съученици, които при среща на улицата си кимват приятелски, като изпитват напълно несъзнателно нещо от безименната привързаност, съществуваща само между хората, познавали се още от деца, а интимно-сърдечната основа на тази привързаност придава своя оттенък и аромат дори на най-повърхностната и случайна връзка, нещо непостижимо за всички по-сетнешни отношения и приятелства.

И така, ние се срещнахме отново в Тюбинген, където аз работех в една книжарница, а Мартин следваше теология, но не се сближихме особено. Не зная кой от нас пръв напусна Тюбинген, но нямаше основания да се сбогуваме и навярно щяхме напълно да забравим един за друг, ако след няколко години в Базел той не бе изскочил неочаквано на пътя ми. Скоро след сватбата бях довел от неудобната ни селска къщичка край Боденското езеро младата си жена, сполетяна от мъчителна болест, за да се грижат за нея в бащиния й дом в Базел, и възнамерявах да се прибера отново у дома. Тогава се срещнахме с Мартин, зарадвахме се и двамата, защото бяхме в онзи етап от живота, когато да се видиш със съученик и да си поговориш за момчешките години, вече не е нещо всекидневно, а забележително рядко и щастливо събитие, нещо като малък празник. Той все още следваше, тъй като междувременно се бе прехвърлил да учи филология и вероятно го измъчваха същите тревоги и угризения, които потайно вълнуваха и мен — за първи път се връщах сам в новото си обиталище, след като бях избрал авантюристичното бягство от града и битието на начинаещ литератор и ме гнетеше бремето на обвързаността и поетите отговорности. Във всеки случай се поздравихме по-радостно и по-топло, отколкото бихме го сторили само преди година-две, сякаш всеки от нас бе за другия ободряващ отглас от времето на общата ни младост, което вече започвахме да идеализираме, така че и двамата почувствувахме необходимост да продължим някак тази среща. Затова ми се удаде да съблазня прилежния и точен Мартин да измени на своята достопочтеност и да се съгласи да ми погостува за ден-два в моето селце край Боденското езеро, в селската ми къща. В решението му имаше и известно любопитство, защото както някога се ползувах сред съучениците семинаристи с малко съмнителната слава на беглец от училището, така и сега, като млад автор на нашумяла книга, им се представях в една по-бляскава, но все пак твърде небуржоазна в малко циркова светлина.

И така, Мартин се остави да го отвлека, заминахме от Базел за Шекборн, оттам по здрач прекосихме с лодка езерото и стигнахме в Гейенхофен; отключих портата с тежкия ключ, потърсих в селото младата ни прислужница, за да сготви нещо и да застеле легло за госта, и сетне седнахме сред ранната есенна вечер в топлата стая, облицована с дърво, вечеряхме скромно с хляб и вино и бъбрехме за Калв и Маулброн, за учителите от латинското училище и бегло споменавахме за нашите планове, начинания и надежди, като всеки неволно разкрасяваше положението и перспективите си, защото и двамата никак не желаехме да си изясняваме и признаваме един другиму проблемите и затрудненията. Развеселени си пийвахме от тръпчивото вино и когато се разделихме, за да си легнем, аз бях съвсем уверен, че лесно ще успея да задържа за още ден намерения отново приятел. В най-добро настроение го поведох нагоре по стръмната тясна стълба към стаята за гости, предупредих го и за дебелата греда на прага, от която може опасно да се нараниш, ако не се наведеш достатъчно или не я прескочиш, сетне му пожелах „лека нощ“, взех една от ранните книги на Хамсун, тогава все още нови и високо ценени от младите им откриватели, и също си легнах, за да почета половин или един час на светлината на свещта.

Но на разсъмване, много преди да е дошло време за ставане, тревожни шумове ме сепнаха от съвсем краткия сън, отворих вратата и в сивата утринна здрачина видях госта ми да стои на стълбището. Облегнат на стената, по нощна роба, с изгаснала свещ в ръка, стенещ и блед като платно, което силно го обезобразяваше, защото от дете го помнех все с румени бузи и със свеж цвят на лицето. Рязко му прилошало, получил нещо като диария или чревни спазми, вече няколко пъти се промъквал до тоалетната, за да не ме изплаши, опитвал се да повърне и се превивал от болки, а ето че и свещта му изгаснала; стоеше безпомощен и полумъртъв до стената, едва говореше, та аз го заведох до леглото му и поседнах за малко при него. След това ме помоли да си легна, а после да го отведа на гарата, за да вземе сутрешния влак; прекалено добре познавал тези пристъпи на болестта си и единственият цяр било да се прибере бързо у дома, за да си почине и да се посъвземе, както той си знае. Така и стана — без дори да закуси, отидохме навреме на пристана, преминахме отсреща и го качих на влака. Все още пребледнял, той ме гледаше със слаба усмивка през прозореца на купето и за последен път с поклащане на глава отхвърли предложението ми да го съпроводя до дома. Така ме напусна завинаги, защото повече не го видях и това си остана единственото ни съвместно преживяване, при моето и двамата, всеки от своя страна, бе направил крачка напред — от съученичеството към приятелството.

Повече не видях Мартин. След гостуването, което завърши за него със среднощното заболяване и прибързаното отпътуване, а за мен с почти гневно отрезвяване и огорчено завръщане в празната къща, където най-напред се бе разболяла жена ми, а след това и гостът, цели двадесет години нямах вест от Мартин. След това по повод на моята петдесетгодишнина той ми написа дълго писмо и след няколкогодишна пауза още едно, последно. И се бе погрижил след смъртта му да ми изпратят некролог.

Ето какво представляваха всъщност моите отношения с Мартин и срещите ми с него: известно време бяхме съученици в Калв и след това отново в Маулброн, общо най-много три години, после в Тюбинген от време на време кимвахме с глава по улицата и разменяхме някоя дума, години по-късно го срещнах като студент в Базел и отпразнувахме това събитие, започнало възторжено и завършило с разочарование, а после чак до смъртта му само два пъти си разменихме писма, но той сигурно ги бе написал под напора на някаква потребност или подтик, иначе защо ще го прави, а и аз не бих му отговорил, ако нямаше и в мен зрънце интерес и симпатия към този Мартин, надхвърлящи обикновената привързаност към съучениците. Несъмнено между нас двамата съществуваше смътно привличане и възможност за приятелство и само поради липсата на сгоден случай те не бяха прераснали в истинска дружба, а явно живеят в мен и до днес — как иначе ще си спомням за него толкова години след смъртта му и почти половин век след нашата последна среща и защо ще се чувствувам задължен да напиша тези страници, сякаш на тях би могло да стане това, което не поиска да се сбъдне в живота?

Съвсем не познавам достатъчно Мартин, за да обрисувам портрета му, за да предам поне в най-общи черти биографията му, да опиша портрета му, неговия характер или да му посветя дори само един сух, закъснял некролог. Когато говоря и пиша за него, съзнавам, че в разказа или описанието ми не оживява действителният, историческият, истинският Мартин, а само един образ или привидение, породено от спомена и въображението ми, чиито черти са плод както на предположения, така и на преживявания, колкото на фантазията, толкова и на спомена. Но независимо дали е действителен, достоверен или не, този Мартин несъмнено е жив и въздействуващ, защото ме принуждава да му помогна да излезе наяве, колкото и да ми е трудно това. И така, залавям се да опиша моя Мартин.

От времето на първото ни познанство, когато и двамата бяхме между единадесет и тринадесет годишни, си го спомням като живо и весело, но не гласовито момче, по-скоро дребно на ръст, с изящни и сръчни ръце и приятно лице, със силен руменец по бузите и свежа, нежна, леко загоряла кожа, която добре подхождаше на светлокафявите му очи. Тези хубави очи обикновено гледаха весело, приятелски и подкупващо, а понякога в тях се появяваше и нещо плахо, умоляващо, търсещо пощада. Предполагам, че този поглед за цял живот си е останал детински, малко срамежлив и леко подкупващ или умоляващ. Вероятно хората го харесваха тъкмо заради този поглед и той нямаше врагове. Но ако въпреки пълното различие в характерите ни между нас се усещаше понякога симпатия, близка до приятелство, то бе, защото той притежаваше фантазия и обичаше красивото, макар и посвоему. Докато мен ме привличаше по-скоро ексцентричното, той имаше определена наклонност и предпочитание към всичко чисто, хубаво и спретнато и докато на мен ми харесваше играта на противоположностите и обичах да правя скокове от патетичното или сантименталното към смешното, той обикновено си избираше някаква роля в момчешките ни игри и си оставаше верен на нея. Най-успешно се правеше на индианец и в спомените си най-често го виждам в костюма на ирокез или мохикан, защото тъкмо с тази си роля неведнъж е будил у мен възхита и дори завист, толкова му подхождаше, а и той умееше да се изрисува и костюмира. Преди всичко сам си бе измислил и ушил украса за глава, състояща се от ярко боядисани кокоши и естествени петльови пера — доста време много му завиждах за нея, защото сам не можех да си я направя. Опитах се, но моето подобие бе кораво и недодялано в сравнение с оригинала, а и диадемата ми не стоеше достатъчно стабилно, така че, щом при бойните ни действия се налагаше да тичаме, аз трябваше с една ръка да придържам несполучливата украса от пера върху главата си, а с другата да нося лъка или бойната брада. Освен украсата за глава Мартин притежаваше и още една ценност: издут щит, през средата на който преминаваше златна лента с герба на град Калв, нарисуван от Мартин — лъв, стъпил на три планини. И щитът беше дело на сръчните му ръце, той умееше да рисува и оцветява, да позлатява и лакира и ако бих дал мило и драго, за да притежавам прочутия му объл щит, още повече бленувах за умението сам да издялам този лъвски щит, да го облепя, изрисувам и позлатя. При това не бях съвсем безкритичен към работите на Мартин, не ми убягваше нито това, че всъщност гербът на Калв не подхожда за щит на един ирокез, нито пък, че този герб и орнаментите му не бяха нарисувани със свободния замах на въображението, а бяха старателно прекопирани от модел и увеличени. Но на мен ми липсваше тъкмо това, което беше силата и дарбата на Мартин: точността и чистотата, подредеността и техническото съвършенство на изработката, търпението, всеотдайността, прилежанието и радостта от една работа, започната планомерно и изпълнена точно, стъпка по стъпка.

Почеркът на Мартин също често будеше у мен възхищение и завист. В ученическите му тетрадки всичко изглеждаше чудесно подредено, чисто и приятно за окото; ред, симетрия и хармония царяха, както и в изписаните с видима наслада и задоволство букви, така и в разпределението на колоните им в полето за упражнения, а съотношението между големината на буквите и разстоянието между редовете бе също така приятно и подходящо, както съотношението между калиграфския шрифт на заглавията и дебелината на подчертаващите ги прави, изтеглени с линеал. Често започвах беловата на домашното по латински, с намерението да пиша по също такъв приятен, точно отмерен и все пак плавен начин. Първите няколко реда почеркът ми вървеше по-равен от обикновено, но никога не бе красив, а и волята за подобна подравненост винаги бързо се изпаряваше, и когато като възрастен си спомнях за това, понякога ми се струваше, че стремежът ми към красив почерк е бил всъщност копнеж за нещо съвсем друго: за по-простичкия, по-подреден и по-управляем дух на моя другар.

Освен обикновения си всекидневен и задължителен почерк младият творец имаше и други, по-представителни и по-великолепни. Той притежаваше две пера за шрифт рондо, едното обикновено, само че необикновено широко и скосено, а другото двойно, разцепено; то пък съпровождаше всеки писмен знак с втора, по-тъничка линия. С тези перца той съумяваше не само да пише тъй красиво и безупречно, че наподобяваше печатния шрифт антиква, но и влагаше толкова фантазия и тънък усет, че можеше направо да накара двойните линии и завъртулки, както и преходите от тънко към по-дебело да затанцуват, да се въздигат и да звънтят — за това изкуство на шрифта рондо се сетих, когато след години майстор-печатарят Мардерщайг ми показваше албуми с различни шрифтове на Бодони3.

Рядко се срещахме извън училище, Мартин живееше далеч от мен, в горната част на града, при своя чичо, учител и собственик на пансион за юноши. Вече дори не помня дали изобщо съм влизал в дома на учителя, но все още мога да си представя как изглеждаше отвън. А името на улицата, където се намираше, съм забравил. Но това бе същата уличка, на която Кнулп4 бе посещавал приятеля си, шивача Шлотербек, и когато двамата обикаляхме в спомените си Герберезу, в представите ми понякога се мяркаха и къщата, и дребната фигурка на Мартин. А при единствената ми задушевна среща в Базел, продължила в моето селце край Боденското езеро, той отново ми говори за къщата и за привързаността си към всички спомени, свързани с Кале, с ученическите и момчешките години. С усмивка и вълнение, прикрито с шеги, стигнахме до въпроса каква фантастична стойност може да придаде душата на малките, всекидневни и нищожни предмети, когато с тях са свързани скъпи спомени: стара писалка, старомоден ключ, отдавна загубен часовник, ръждиво джобно ножче. Тогава Мартин се позамисли, дълго мълча и разсъждава, а после заразказва за някаква гимнастическа висилка в двора на къщата срещу Шлотербек и за гвоздея, който забил веднъж в едната подпора на тази висилка, играейки сам в двора. Направил това без нужда, само заради удоволствието право и уверено да зачука случайно намерения гвоздей в дървото. С наслада, която днес не може нито да разбере, нито да усети така силно, той забил онзи гвоздей и с това, както разказваше вече двадесет и седем годишният Мартин, провел нещо като изпитание за сръчност, но същевременно извършил и мистичен акт, превръщащ висилката на всички пансионери до известна степен в негова собственост или поне белязващ я с таен, само нему известен знак.

С това аз май изчерпих почти всичко, което зная за Мартин. Но за някои неща не се чувствувах достатъчно сигурен. Много бих дал за възможността да проверя спомените си. И понеже нямах други достоверни източници, дойде ми наум, че моят съученик ми бе писал по-късно най-малко две писма. Първото изпрати по случай петдесетия ми юбилей през 1927 г., около двадесет и три години след нашата последна среща, а второто — малко преди смъртта си. Не бе изключено тези писма все още да се намират някъде, ала надеждата да ги изровя бе слаба. Все пак, след като стигнах с бележките си дотук, днес все пак се потрудих да ги открия, и то не съвсем безрезултатно. Всъщност писмото, което ми се струваше най-важно и на което особено държах, не се намери никъде, а мога да се закълна, че го бях прибрал. Имам предвид последното му послание. Но поне намерих онова от 1927 г. и в същото купче стари писма — некролога.

Ала намереното съкровище ми подействува доста странно. Зарадва ме много, но писмото звучеше съвсем различно от това, което бях очаквал и вярвах, че зная. И вместо да изясни и да уточни спомените ми, то ги обърка съвсем и ги направи напълно съмнителни. Показа ми, че като цяло моята представа за Мартин не беше погрешна, но спомените му за преживяното с мен значително се различаваха от моите, отчасти дори им противоречаха. Неговата памет, изглежда, бе по-добра от моята, поне съхраняваше всякакви подробности, вече забравени от мен, но пък пропускаше онова, което бях запомнил като особено характерно.

Показателно и почти озадачаващо ми се стори, че почеркът в намереното писмо нямаше вече нищо общо с почерка на момчето Мартин, който толкова ме бе възхищавал. Тук той пишеше четливо и доста красиво, но в никакъв (случай калиграфски и с някогашния стремеж към подреденост. Писмото бе дълго, цели страници, и представляваше поздравление и нещо като хвалебствие по случай петдесетия ми рожден ден — един вид признание на заслугите ми, а и израз на плахо приятелско чувство. Състоеше се главно от твърдения като това, че днес съм „официално призната знаменитост“, и тук стилът му бе по-скоро дребнобуржоазен и даскалски, но писмото бе преди всичко възхвала на младостта и ученичеството ни, прекъсвана от тихи въздишки на скромност, скромност като „ти навярно едва ли си спомняш още за мен“. Но главното, жадуваното от мен откритие бе, че бившият съученик ми даряваше сякаш за рождения ден своите младежки спомени. Жадно четях тези страници. Повечето от случките обаче, за които той си припомняше, липсваха в моята памет. Така например Мартин разказваше за една вечер към края на моето пребиваване в Тюбинген, когато заедно с други съученици бил поканен от мен, седял в стаята ми и ме слушал да им чета книгата „Един часа след полунощ“. Сигурно има право, но от тази тюбингска вечер не е останало и следа в паметта ми. А след това пише за нашата среща в Базел и за отиването ни до Гайенхофен. Това описание четох с най-голям интерес. Но и от тази среща Мартин помнеше много повече от мен, наистина започвах да се срамувам, че толкова забравям. Само до пристигането неговото описание съвпадаше с моя спомен, но после той продължаваше: „На другия ден обиколихме цялата колония от хора на изкуството: Е. фон Бодман, В. фон Шолц, отбихме се и при някакъв художник. И все пак тогава нищо не ме радваше. Бях в тежка вътрешна криза… И се върнах доста злочест и нещастен у дома, бях видял какво ми липсваше.“

Хм, какво излиза? Значи цял ден съм обхождал с госта си познати и приятели в околността, а вече нищо не си спомням от това. По-склонен съм да се доверя на неговата памет, отколкото на моята, защото всичко онова е било за него ново, а за мен — нещо обикновено, да, тогава наистина неколкократно бях посещавал за кратко Е. фон Бодман, но не и В. фон Шолц — изглежда, приятелят ми Мартин впоследствие е доразкрасил с въображаеми преживявания и срещи този забравен от мен ден край Боденското езеро. Но за най-главното ми преживяване, останало незабравимо от тази среща, за тежкото неразположение, той изобщо не си спомняше! Беше му се изплъзнало, както на мен обиколката с гостувания при съседите край езерото! И както бе добавил в наивно изложеното описание поне посещението при Щолц, така напълно бе забравил или само бе свел до душевна криза онова разболяване, впечатлило ме дотолкова, че разстроеното му лице и залитащата злощастна фигура се бяха запечатали в съзнанието ми за десетилетия напред. Ох, почти ми се прииска милото дълго писмо на Мартин да бе останало неоткрито, вместо да ме изправя пред такива противоречия и съмнения!

Все пак трябва да поддържам това, което ми нашепва собствената памет, дори ако се наложи да го защищавам срещу всички мними опровержения. Но как странно ни засрамва и смущава все пак всяка среща с вътрешния ни живот, с онези сили, които се подиграват с разума, съзнанието, паметта ни, които диктаторски властвуват над спомените и забравата! Както и да сравнявам едната картина на нашата среща с другата, и двете ми показват прекалено ясно и малко иронично колко се различаваме и от собствената си представа, и от представата на близките за нас. Ето, прекарал бях ден-два заедно със скъп за мен, неочаквано намерен отново приятел от младини, а как и двамата неволно бяхме разигравали театър, като всеки бе мамил и себе си, и другия! За мен Мартин си беше същото свежо, цъфтящо момче с румени бузи и здрава, нормална, може би малко буржоазна нагласа на духа и навярно точно това ме е подтикнало тогава да му представя своето всекидневие и тогавашното си душевно състояние като интересни, весели и завидни, докато в действителност здравата ме притискаха проблемите на писателството, на младия ми брак и на драговолно избрания небуржоазен начин на живот. А той се бе оставил да го учудя и заслепя, дори впоследствие бе разкрасил с всевъзможни допълнения своята „авантюра с Хесе“ и бе премълчал трудните си проблеми, грижите и неувереността си също така успешно, както и аз моите, а сетне бе успял да забрави напълно как тази криза избухна в пристъпа на едно явно тежко телесно заболяване. Едни и същи сили и причини — конфликтите в неговата и в моята душа и необходимостта да не съзнаваме прекалено ясно тези конфликти и за нищо на света да не ги разкриваме пред приятеля — бяха формирали два съвсем различни спомена за пътуването до Гайенхофен, две толкова несходни представи. Както в паметта на Мартин аз бях щастлив гуляйджия, човек на живота и развейпрах, така за мен той бе мил, безобиден човек, за съжаление често сполетяван от тежки стомашни кризи.

И въпреки това дълбоко и всъщност страшно разминаване остава фактът, че и двамата не бяхме се забравили и че дори след десетилетия точно онази единствена сериозна среща в нашия живот все още занимаваше и безпокоеше и него, и мен. Една и съща причина поддържаше и взаимния интерес, и спомена — у Мартин тя се бе проявила и бе преодоляна чрез онова заболяване и с изтриването му от паметта, а у мен — чрез прекалено шумна и възбуждаща жизненост и предприемчивост, също забравени по-късно. Колкото и различни да бяха описанията ни, ние бяхме изпитали тогава едно и също притеснение от привидно неразрешимите, тежко гнетящи ни нравствени въпроси, и същевременно едно желание да прикрием, да не признаем тази вътрешна криза. И ако всеки от нас не бе подушил под маската и зад ролята на другия същото напрежение и тегнеща опасност, същата задушаваща температура, и двамата бихме се помъчили да забравим цялата история или поне да я приемем за маловажна.

Почти привършвам трудния си разказ за една привидно незначителна случка от нашите младежки години. Тук историята може да прекъсне. Но все пак остава да се добави една дреболия, при която сигурно пак ще се осланям само на паметта си, без да мога с документи и доказателства да разсея недоверието към тази памет, възникнало от цялото разследване и угризението на съвестта, което би трябвало да обземе всеки разказвач на истински истории или случки.

И така, трябва да добавя факта, че Мартин ми писа още едно, по-късно, последно писмо. Изминали са вече около петнадесет години, откакто го получих и го прочетох, но макар да не се съмнявам, че съм го запазил, изобщо не мога да го намеря, а трябваше да е при онова, другото писмо, което при съобщението за смъртта му също доста трудно открих.

В това последно писмо Мартин възкресяваше с голяма топлота и всеотдайност момчешките ни години в Калв, убеден, и то с основание, че припомнянето им е желано и благотворно и за мен. Този път обаче имаше да сподели нещо забележително и ново: неотдавна бил ходил в Калв! Споменът и носталгията го отвели в долината и града на най-щастливите му, според него, години, един дълго жадуван и често планиран празник на срещата с миналото, осъществен най-после. Така както Кнулп преди смъртта си бе потърсил още веднъж своя градец и се бе скитал безцелно из всички улички и магазини, така и Мартин бе предприел пътуване из призрачното родно място и в момчешките си години. С вълнение бе навлязъл в долината на Наголд и бе видял стария град по склона между Валдберген и реката. Било хубаво и щастливо начинание, с благодарност и блаженство ми — разказваше той. Назоваваше с благоговение и любовна възхвала уличките, пазарния площад, училището, имената на нашите някогашни учители и на някои другари. Описваше също как, завърнал се в родното място, намерил уличката с къщата на своя настойник непроменена и само малко поостаряла, как влязъл вътре, огледал всичко в коридора и стълбището, после обиколил и дворчето, потърсил къде е играл като момче и с учудване и вълнение намерил всичко все още непокътнато, както преди близо половин век. Най-неочаквано за него двете дървени подпори на висилката все още стояли и в едната от тях стърчал забитият някога гвоздей, опазил през десетилетията момчешката му тайна.