Отмъщението е мое

Глава 10

Спях като мъртъв, с тази разлика, че мъртвите не бяха тревожени от сънищата на живите. Спях и говорех, чувайки собствения си глас в тишината. Гласът задаваше въпроси, изискваше отговори, които не можеха да бъдат дадени, и накрая се превърна в яростен спазъм. Виждах лица, плуващи в една призрачна процесия, смеещи се с цялата ожесточеност, подвластна на мъртвите, и подсилващи със смеха си тази извратена, луда музика, която кънтеше ли кънтеше, опитвайки се да заточат сетивата ми в най-отдалечената част на мозъка ми, от която те никога нямаше да могат да се завърнат. Моят глас им кресна да спрат и бе потопен в море от смях. Навсякъде тези лица. И лицето със златните коси, толкова интензивно блестящи, че бяха направо бели. Гласът, с който се опитвах да крещя, беше само един дрезгав, приглушен шепот, който повтаряше само едно: „Шарлота, Шарлота… Ще те убия пак, ако трябва. Ще те убия пак, Шарлота!“ Музиката увеличаваше темпото и мощта си, кънтяща и вибрираща с такава напористост, че започнах да й се предавам. Лицето със златните коси се изсмя отново и направи музиката още по-силна. След това се появи още едно лице, с гарвановочерни коси, по-тъмни и от тъмнината на шахта. Лице с чиста красота и сила, достойна дори за смъртта. То отправяше предизвикателства към златокосото лице и заповядваше на музиката да спре, да изчезне завинаги заедно със златните коси. И те изчезнаха. Чух гласа си отново да казва: „Велда, слава богу! Велда, Велда, Велда!“

Събудих се. В стаята бе тихо. Часовникът ми бе спрял и през завесите на прозорците не се процеждаше светлина. Когато погледнах навън, небето бе черно, осеяно с мигащите светлинки на звездите, които се отразяваха от покритите със сняг улици.

Вдигнах телефона и централата отговори.

— Говори Хамър от 541 — казах аз. — Колко е часът?

Служителят направи малка пауза, след това отговори:

— Девет без пет, сър.

Благодарих му и затворих телефона. Стрелките на часовника бяха обиколили почти два пъти циферблата. За по-малко от десет минути се облякох и напуснах хотела. В близкия ресторант се нахвърлих върху храната сякаш умирах от гладна смърт, изпуших бавно една цигара и позвъних на Велда. Ръката ми трепереше, докато чаках да ми отговори.

— Здравей, сладур — казах аз. — Майк е на телефона.

— О… Майк, къде се загуби? Щях да полудея.

— Можеш да се успокоиш, момичето ми. Спах. Наех стая в един хотел и им казах да не ме безпокоят, докато не се събудя. Какво стана с теб и Клайд? Научи ли нещо?

Тя въздъхна и ръката ми стисна здраво слушалката. За мен Клайд беше вече мъртъв.

— Майк…

— Продължавай, Велда. — Не исках да чуя това, което щеше да ми каже, но трябваше.

— Той почти… го направи.

Пуснах телефона и въздъхнах с облекчение. Клайд можеше да поживее още няколко минути.

— Кажи ми всичко — помолих я аз.

— Той страшно ме желаеше, Майк. Разигравах го, но без малко щях да започна да съжалявам за това. Ако не го бях напила… щеше да постигне своето… но аз го накарах да почака. Натряска се и започна да ми говори за положението си в обществото. Каза, че може да управлява целия град, и беше напълно сериозен. Казваше ми неща, които трябваше да ме впечатлят, и аз се преструвах на впечатлена. Майк… той изнудва едни от най-големите хора в града. Всичко това е свързано с Бауъри Ин.

— Знаеш ли за какво именно става дума?

— Все още не, Майк. Той смята, че… съм идеалната му партньорка. Каза, че ще ми съобщи всичко, ако аз… ако аз… о, Майк, какво да правя? Какво трябва да направя? Мразя този човек… и не знам какво да правя.

— Мръсно копеле!

— Майк… той ми даде ключ за апартамента си. Ще отида тази вечер. Обеща да ми разкаже всичко и да ме вземе при себе си. Той ме желае, Майк.

Сякаш някакъв плъх гризеше слабините ми.

— Млъкни! Проклета да си, ако направиш това!

Чух я, че отново изхълца, и поисках да разбия телефона в стената. Кръвта биеше толкова силно в слепоочията ми, че едва чувах гласа й.

— Трябва да тръгвам, Майк. Довечера ще знаем всичко със сигурност.

— Не!

— Майк… моля те, не се опитвай да ме спреш. Не е толкова сериозно, колкото това, което ти правиш. Няма да ме застреля… Няма да загубя живота си. Опитвам се да дам всичко, на което съм способна, също като теб… защото положението е много сериозно. Ще отида в апартамента му към полунощ и тогава вече ще знаем, Майк. Няма да се бавя дълго.

Не успя да ме чуе как крещя в телефона, защото затвори слушалката. Не можех да я спра. Тя знаеше, че сигурно щях да се опитам, затова вероятно щеше да изчезне, преди да мога да се добера до нея.

До полунощ оставаха три часа. Това беше цялото време, с което разполагах.

Вече не беше толкова забавно.

Бръкнах в джоба си за още една монета и набрах номера на Пат. Не си беше вкъщи, затова позвъних в офиса му и го намерих на мястото му. Съобщих му, че съм аз, без да му казвам името си, и той ме прекъсна с едно кратко „здрасти“, като предложи да се срещнем в известния ни бар след десет минути, ако, разбира се, исках да го видя. Слушалката прещрака в ухото ми и аз я сложих обратно на вилката. Останах прав и се загледах тъпо в телефона.

Известният ни бар бе едно малко заведение в долната част на града, където в миналото се бях срещал няколко пъти с него. Запътих се натам. Паркирах и се измъкнах от колата точно пред заведението. Загледах се през витрините в напразен опит да го видя и тогава чух, че някой ме вика по име.

Обърнах се и видях, че Пат ми маха от колата. Върнах се обратно и седнах зад волана.

— Какво, по дяволите, става с теб, Пат?

— По-спокойно, старче, и се измъквай оттук колкото може по-бързо. Мисля, че са подслушвали телефонния ни разговор, така че не е изключено да са ме проследили.

— Момчетата на окръжния прокурор?

— Да, и трябва да ти кажа, че имат пълно право да го направят. Престанах да съм полицай, когато излъгах заради теб. Заслужавам всеки вид разследване, което те пожелаят да приложат по отношение на мен.

— Но защо е цялата тази тайнственост?

Пат ме погледна бързо, след това отмести поглед встрани.

— Търсят те за убийство. Има заповед за арестуването ти. Окръжният прокурор си е намерил друг свидетел, който да замести изчезналите двама.

— Кой е той?

— Един местен тип, от Гленууд. Той те е познал по снимката ти и определено твърди, че си бил там онази нощ. Продава билети на арената, за да изкара нещо настрани.

— Което те поставя в много неудобно положение — допълних аз.

Пат изръмжа.

— Да. Сигурно изглеждам великолепно. Излязохме от квартала и се насочихме към Бродуей.

— Сега накъде? — попитах аз.

— Карай нагоре към Бруклин Бридж. Някакво момиче се е самоубило и трябва да огледам местопроизшествието. Нареждане от управлението. Окръжният прокурор се опитва да ми стъжни живота, като ме кара да си завирам носа във всяко нещо, което има закачено на себе си етикетче от моргата. Подлецът смята, че ще се подхлъзна някъде, и когато го направя, ще ме спипа натясно. Може би вече съм го направил. Проследил е маршрута ми през нощта, когато е трябвало да бъда с теб, и е готов да снеме всички ограничения.

— Може би ще ни сложат в една килия — казах аз.

— Затваряй си човката.

— Можеш да работиш и в бакалията ми… докато си отлежавам присъдата.

— Млъквай — повтори той. — Какво си открил, че си толкова весел?

Зъбите ми бяха стиснати, но все още можех да се хиля.

— Доста неща, чедо. Открих доста неща, които ме карат да съм весел. Скоро един убиец ще бъде убит. Чувствам, че този момент настъпва.

Пат седеше загледан право напред. Седя така, докато не стигнахме до отклонението за под моста и свихме към тротоара. Отдолу имаше една патрулна кола и бърза помощ. Когато Пат и аз излязохме, към нас се приближи и още една патрулна кола. Пат ми каза да се върна в колата и да седя там, докато не свърши. Обещах му да бъда послушно момче и го проследих как пресича улицата.

Забави се много. Започнах да си играя с кормилото и изпуших почти всички цигари от пакета си. Когато стигнах до последната, се измъкнах навън и тръгнах към кръчмата на ъгъла. Беше отвратителна дупка, от която се разнасяха всички миризми, за които човек можеше да си помисли. Пъхнах четвърт долар в автомата за цигари, подбрах новия пакет и поръчах една бира на бара. Влязоха две момчета и започнаха да говорят за самоубийството. Единият подхвана темата за краката й, а другият с удоволствие я продължи. Скоро се прехвърлиха и на другите части на тялото й, докато барманът не издържа и не им изкрещя да престанат и да си затварят консервата, защото не можел да понася анатомичния им разговор.

Кимнах в знак на съгласие и довърших бирата си. На всеки две минути поглеждах часовника си и проклинах гадното малко копеле на име Клайд.

Бирата престана да ми харесва. Допих каквото можах от нея и се изнесох от проклетата кръчма. Пресякох улицата и реших да видя защо Пат се бави толкова много. Няколко човека се бяха струпали около тялото, а линейката си бе отишла. Нейното място бе заето от колата на моргата. Пат се бе навел над тялото, като безуспешно се опитваше да го идентифицира, насочил светлината на фенерчето към лицето й.

Той подаде на едно от ченгетата бележката, която бе измъкната от джоба й. Ченгето прочете на глас: „Той ме напусна.“ Измърмори още нещо и Пат го погледна недоумяващо.

— Това е всичко, капитане. Няма нито подпис, нито име. Това е цялото съдържание на бележката.

Пат също измърмори нещо и отново се загледа в лицето й. Момчетата от фургона на моргата се приближиха и пъхнаха тялото в найлонова торба. Пат им каза да я сложат в отдела за неидентифицираните, докато не открият коя е.

Погледнах за последен път лицето й.

Когато фургонът се изтегли, тълпата започна да оредява и аз се скрих в сянката на къщите покрай улицата. Лицето. Толкова бледо, че изглеждаше почти прозрачно, със затворени очи и леко отворени устни. Стоях облегнат на една стена и се вглеждах в нощта, вслушвайки се в шума на преминаващите но моста коли и тролейбуси, в какафонията от звуци, която представляваше гласа на града.

Продължавах да мисля за това лице.

Едно такси намали покрай мен и спря на ъгъла. Проследих го с поглед и видях как една ниска и дебела фигура, говореща на гърлен английски, пъхна няколко банкноти в ръката на шофьора и затича към патрулната кола. Мъжът заговори с ченгето, ръцете му диво жестикулираха. Ченгето го отведе при Пат и мъжът повтори същите жестове.

Около тях отново се насъбра тълпа и аз се присъединих към външната редица от хора, като с труд долавях това, което казваше малкият дебел човек. Пат го спря и го помоли да започне разказа си отначало, като първо се успокои.

Дебелият човек кимна и взе цигарата, която му бе предложена, но не я сложи в устата си.

— Аз съм капитан на кораб, нали разбирате? — започна той. — Влекачът, на който съм капитан, преди два чара преминаваше под моста. Беше толкова тихо и спокойно, че седях на палубата и съзерцавах небето. Винаги наблюдавам моста, когато минаваме под него. Погледнах нагоре през очилата за нощно виждане, за да разгледам автомобилите и чудесата, които срещаме в тази страна. Тогава я видях, нали разбирате? Бореше се с някакъв мъж и я чух, че дори крещеше. Той й запуши устата с ръка и тя не можеше повече да крещи. Видях всичко, нали разбирате, но въпреки това не можех да се помръдна и да направя каквото и да било. На влекача нямаме нищо освен мегафон. Всичко стана много бързо. Той я вдигна на ръце и тя полетя в реката. Първо си помислих, че се е ударила в последния шлеп, затичах се към кърмата и започнах да крещя на хората от шлепа, но те не намериха нищо. Трябваше да почакам, докато стигна на брега, и едва тогава се обадих в полицията. Дежурният полицай ми каза да дойда тук. Но вие вече сте извадили момичето. Това е всичко, което имам да ви казвам. Разбирате ли ме?

— Разбирам ви много добре — каза Пат. — Видяхте ли човека, с когото тя се бореше?

Дебелакът кимна с глава.

— Можете ли да го идентифицирате?

Очите на всички бяха приковани към него. Той разпери ръце и повдигна безпомощно рамене.

— Бих могъл да го различа от някой друг, но… Беше в палто и шапка. Вдигна момичето високо и го хвърли през перилата. Не видях лицето му, защото бях прекалено възбуден. Дори и през очилата за нощно виждане не можах да го видя добре.

Пат се обърна към полицая до себе си.

— Запишете името и адреса му. Ще имаме нужда от показанията му.

Ченгето измъкна един бележник и започна да записва данните на мъжа. От време на време Пат му задаваше насочващи въпроси, докато не получи цялата необходима му информация, след това го освободи и започна да пита дали няма други свидетели. Пъстрата група от зяпачи, които по различни съображения не искаха да имат нищо общо с полицията, се разпадна бързо. Пат наблюдаваше сърдито как се разотиват, измърмори нещо мръсно и прекоси улицата към мястото, където предполагаше, че трябва да бъда.

Пресякох му пътя.

— Мил труп — отбелязах аз.

— Мисля, че ти казах да си стоиш в колата. Тези ченгета имат нареждане да те арестуват.

— Е и какво от това? Напоследък се намирам в черните списъци на много хора. Успя ли да установиш нещо за момичето?

— Не можахме да я идентифицираме. Вероятно става дума за кавга между любовници. Вратът, заедно с няколко ребра са счупени. Умряла е преди да падне във водата.

— А бележката? Смяташ ли, че любовникът й я е пъхнал в джоба й, преди да я изхвърли зад перилата?

— Много големи уши имаш. Но изглежда именно така. Сигурно са се карали преди, той я поканил на разходка и решил да се отърве от нея.

— Трябва да е бил много силен, за да я подреди по този начин.

Пат кимна. Отворих вратата на колата и той се намести на седалката така, че не можех да седна зад кормилото.

— Сигурно е бил, след като й е счупил ребрата.

— Много силен — продължих аз. — Аз също не съм от кекавите и знам какво означава да се срещнеш лице в лице с някое от тези яки копелета.

Седнах в колата и се загледах в него.

На лицето му се изписа израз на недоверие.

— Чакай малко. Говорим за две различни неща, приятел. Не се опитвай да ми кажеш, че става дума за едно и също…

— Знаеш ли коя е тя, Пат?

— Казах ти, че засега не сме установили самоличността й. Нямаше дамската й чантичка, но ще успеем да разберем много неща по дрехите й.

— Това ще отнеме много време.

— Известен ли ти е по-добър начин?

— Да — отговорих аз. — Вече ми е известен.

Посегнах зад седалката и измъкнах един плик. Той беше пълен със снимки и аз ги изръсих на коленете си. Пат протегна ръка над главата си и включи горното осветление. Порових се малко из тях и извадих тази, която ми беше нужна.

На Пат, изглежда, му беше станало лошо. Той ми хвърли бърз поглед, след това се загледа в снимката.

— Казва се Джийн Тротър, Пат. Работи като манекенка в агенцията на Антон Липсек. Преди няколко дена е напуснала.

Мислех, че никога нямаше да спре да псува. Той разгъна като ветрило снимките в ръката си и започна да ги изгаря с поглед, който сякаш бе акумулирал в себе си цялата термоенергия на ада.

— Снимки! Снимки! Проклети да са. Майк, на какво се натъкнахме пак? Знаеш ли какво представляваха изгорелите документи, които си намерил в камината на Емил Пери?

Поклатих глава.

— Снимки! — избухна той. — Цял куп изгорели снимки, на които не се виждаше нищо.

Воланът започна да се извива под пръстите ми. Дадох газ и колата с рев се откъсна от бордюра. Пат отново погледна снимките. Дишането му беше ускорено.

— Сега можем да направим разследването официално. Ще включа целия си отдел в него, ако трябва. Дай ми само една седмица и това момче ще бъде изправено пред съда, за да изслуша смъртната си присъда.

Хвърлих му един гневен поглед.

— Седмица е дяволски дълъг срок! Имаме на разположение само няколко часа. Успя ли да установиш произхода на парчето плат, което ти дадох?

— Разбира се, проверихме всичко. Намерихме магазина, в който е бил купен… преди повече от година. Част е от един много елегантен комплект от костюм и палто, който продавачът все още помни, че е продал, но за съжаление не може да ни каже нищо за лицето, което го е купило. Купувачът се е разплащал с налични пари и затова не е оставил името или адреса си. Нашият убиец е голям умник.

— В края на краищата ще се хване в капана. Всичко свършват така.

Натиснах педала за газта и се понесох напред. На главните кръстовища имах късмет да хвана зелените светлини, така че не спрях, докато не стигнахме до зданието на кметството.

— Пат — казах аз, — използвай значката си и провери в бюрото по сключване на граждански бракове дали имат брачно свидетелство на името на Джийн Тротър. Разбери за кого се е омъжила и къде е бил сключен бракът. След като не мога да си покажа носа, трябва да свършиш тази работа сам.

Той излезе от колата и аз му дадох снимката.

— Вземи я със себе си в случай че трябва да опресниш паметта на някого.

— Къде ще бъдеш? Погледнах часовника си.

— Първо ще отида да видя какво мога да разбера за момичето сам. След това ще трябва да прекратя едно прелъстяване, преди да е започнало.

Пат все още се мъчеше да разбере за какво говоря, когато отлепих от тротоара. Погледнах в огледалото за задно виждане и видях, че прибира снимката в джоба си и тръгва надолу по улицата.

Спрях пред първата аптека, която ми се изпречи на пътя, и размених четвърт долар за дребни монети, след това изблъсках някакво момче, който тъкмо се канеше да влезе в телефонната кабина. Беше се наежил, но като видя физиономията ми, промени решението си и отиде да търси друг телефон. Пуснах монетата в прореза и набрах номера на Джун. Бях превъзбуден и се оказа, че съм набрал погрешен номер. Втория път улучих, но не успях да поговоря с Джун. Телефонът й бе свързан с една от агенциите, които приемаха съобщения в отсъствието на абоната, и момичето ми каза, че мис Рийвс е излязла, но че очаква да се върне скоро и ако искам, мога да оставя съобщението си. Отказах й учтиво и затворих телефона.

Пуснах още една монета и завъртях шайбата. Кони си беше вкъщи. Каза, че ще й бъде приятно да ме види независимо от това колко е часът. Гласът ми бе прегракнал.

— Да не се е случило нещо лошо, Майк? — попита тя.

— Повече от лошо. Ще ти разкажа всичко, като се видим.

Създадох нещо като жива следа на придвижването си, докато се добирах до апартамента й, оставяйки след себе си поток от лудо псуващи шофьори на таксита, които се опитваха да задръстят улицата, но изхвърчаваха бързо настрани от страх да не се сблъскаме.

Някакъв момък тъкмо отключваше входната врата на зданието, в което живееше Кони, така че не се наложи да звъня, за да ме пуснат. Не се наложи да звъня и на нейната врата, защото тя бе отворена и когато Кони ме чу да идвам по коридора ми викна да влизам направо.

Захвърлих шапката си на креслото и за момент спрях в сумрака на хола, за да видя къде се намирам. Светеше само една малка нощна лампа, но от вратата на спалнята се бе проточил един дълъг пръст блестяща светлина, който пресичаше цялата всекидневна. Тръгнах между мебелите и извиках:

— Кони?

— Тук съм, Майк.

Беше в леглото си, облегната на две възглавници, и четеше книга.

— Не е ли много рано за тези неща? — попитах аз.

— Може би, но нали няма да излизам никъде? — Тя се засмя и тялото й се заизвива под одеялото. — Ела тук и седни до мен. Можеш да ми разкажеш за всичките си неприятности. — Тя потупа с ръка ръба на леглото.

Седнах и Кони пъхна пръстите си под ръката ми. Нямаше нужда да й казвам, че се е случило нещо лошо. Можеше да го прочете в очите ми. Усмивката й изчезна и лицето й стана намръщено.

— Какво има, Майк?

— Джийн Тротър… бе убита тази вечер. Убили са я и са я изхвърлили от моста в реката. Смятали са да прикрият случая като самоубийство, но случайно се появиха свидетели.

— Не!

— Да.

— Господи, кога ще свърши всичко това? Бедната Джийн!…

— Ще свърши едва когато намерим убиеца, не по-рано. Какво ти е известно за нея, Кони? Как изглеждаше тя… кой беше мъжът, за когото се ожени?

Кони поклати глава и косите й се разпиляха по раменете.

— Джийн… беше едно сладко дете, когато я видях за първи път. Не зная много неща за нея, наистина. Беше по-възрастна от тийнейджърите, но представяше именно дрехи за тази група. Ние вършехме различна работа, така че едва ли мога да ти кажа нещо повече.

— Мъжете… с какви мъже излизаше? Виждала ли си ги някога?

— Не. Не съм. Когато за първи път се появи в агенцията, подочух, че била сгодена за някакъв кадет от Уест Пойнт, но след това се е случило нещо. За известно време изглеждаше напълно съкрушена. Джун я накара да си вземе отпуска и когато се върна, изглеждаше много добре, макар да не се интересуваше много от мъжете. По време на едно парти в офиса двете с нея си говорехме какви вълци са някои мъже и тя беше готова да обеси всички мъже на палците на краката им и да направи този свят изцяло женски.

— Много мила нагласа. И какво я промени?

— Сега ме хвана на тясно. Живеехме сякаш в различни светове и аз не знаех много неща за нея. Можех да предположа, че разполага с добри нари, най-малко съдейки по бижутата, които носеше. По едно време се разнесе слух, че е ходела с някакъв богат студент от университета, но никога не съм я питала за това. В действителност бях много изненадана, когато се омъжи толкова бързо. Истинската любов е смешно нещо, нали, Майк?

— Не чак толкова смешно.

— Може пък и наистина да си прав.

Взех лицето си в ръце и започнах да го разтривам, за да направя нещата по-ясни.

— Това ли е… всичко, което знаеш за нея? Не знаеш ли откъде беше, или пък нещо за нейното минало?

Кони премига на светлината и вдигна замислено показалец.

— Чакай да помисля малко…

— Давай, давай… какво има?

— Едва сега се сетих за това. Джийн Тротър не беше истинското й име. Имаше едно трудно за изговаряне полско име и реши да го смени, когато стана манекенка. Дори го направи официално и изряза парчето от вестника, в който се съобщаваше за това. Майк… там горе в шкафа има една малка кожена папка. Ще ми я донесеш ли?

Станах от леглото и започнах да измъквам горното чекмедже, но Кони ме спря.

— Не това… другото, Майк. Опитах и другото, но не открих нищо.

— По дяволите, Кони, ела тук и го намери, ако обичаш.

— Не мога — засмя се нервно тя.

Започнах да обръщам всичките й неща на пода, докато тя не извика, отхвърли одеялото от себе си и се втурна към мен, за да ме спре. Сега разбрах защо не искаше да става от леглото. Беше гола като новородено пиленце.

Намери папката в дъното на едно чекмедже и ми я подаде навъсено.

— Трябваше да проявиш поне капка благоприличие и да си затвориш очите.

— По дяволите, харесвам те така.

— Тогава направи нещо.

Опитах се да гледам само в папката, но очите не ме слушаха.

— За бога, наметни си нещо!

Тя сложи ръце на кръста си и се наклони към мен, като ми показа езика си. След това се обърна бавно и сладострастно се придвижи към гардероба. Извади коженото си палто и се намъкна в него, закопчавайки го по средата.

— Ще те науча аз теб — каза тя. След това седна в ниското кресло и кръстоса крака, като се увери, че има какво да гледам и от какво да бъда съблазнявай. Това беше такава картина, братче, която не можеше да не те съблазни.

Когато се върнах обратно към папката, тя остави палтото да се отвори и аз трябваше да седна с гръб към нея. Кони се разсмя, но все пак намерих изрезката.

Името й беше Юлия Тротожевска. С решение на съда сега се наричаше Джийн Тротър. Беше даден и адресът й — един малък пансион за жени в горната част на града. Сложих изрезката в портфейла си и пъхнах папката обратно в чекмеджето.

— Това поне е нещо — казах аз. — Останалото можем да намерим в отчетите на съда.

— Какво търсиш, Майк?

— Нещо, което да ми обясни защо е била толкова важна, че е трябвало да бъде убита.

— Мислех си, че…

— Какво?

— В офиса има досиета. Когато някое момиче кандидатства за работа в агенцията, тя трябва да остави биографията си и няколко снимки. Може би документите на Джийн са все още там.

Подсвирнах през зъби и кимнах.

— Това наистина е нещо, Кони. Позвъних на Джун, преди да дойда тук, но тя не си беше вкъщи. Какво ще кажеш, ако се обадим на Антон Липсек?

Кони изпуфтя и издърпа палтото си малко по-нагоре, за да открие по-голяма част от краката си.

— Този парцал сигурно все още си отспива след пи-ячката миналата нощ. Той и Марион Лестър се качиха на колите си и отпрашиха към дома на Антон с още няколко други хора от Бауъри Ин към три часа сутринта. Нито един от тях не се показа на работа тази сутрин. Джун не каза нищо, но си личеше, че беше страшно ядосана.

— Кой друг би могъл да има ключове от агенцията?

— О, аз мога да вляза вътре. Веднъж съм го правела, когато си забравих книжката в офиса. Целунах портиера по плешивата глава и той ми даде шперцовете си.

Стрелките на часовника ми се въртяха прекалено бързо. Вътрешностите ми бяха започнали отново да се превръщат в твърда топка.

— Направи ми една услуга, Кони. Размърдай се малко и виж дали не можеш да ми намериш тези документи. Вземи ги и се върни право тук. Аз имам да правя някои неща междувременно и ще ми помогнеш много, ако успееш да се справиш с тази задача.

— Не — твърдо каза тя.

— По дяволите, Кони, използвай умната си главичка. Казах ти, че…

— Ще дойдеш с мен.

— Не мога.

Тя се ухили и ме погледна изпод тежките си клепачи. Стана, напъха цигара между устните си и с един толкова нормален жест, сякаш под палтото си имаше официална вечерна рокля, тя го остави да падне на пода, сложи ръце на кръста си и се завъртя около себе си, като не преставаше да ме гледа право в очите.

Никога в живота си не бях виждал такава неестествена молба.

— Ще дойдеш с мен — повтори тя, — след това ще се върнем заедно.

— Ела тук, изкусителко — казах аз и я притиснах гола в обятията си, докато устните й не се отвориха и аз я целунах. Целунах я така, че престана да диша, а очите й заблестяха от възбуда.

— Сега направи каквото ти казах, или ще те нашляпам отзад — казах аз.

Тя сведе очи и се покри с палтото. Усмивката, която упорито се опитваше да скрие, изгря на устните й въпреки всичко.

— Ти си шефът, Майк. Винаги, когато поискаш. Няма нужда да ми казваш, че си шефът. Знам го от само себе си.

Вдигнах брадичката й с палец и я погледнах в очите.

— В този свят трябва да има повече хора като теб, рожбо.

— Ти си един грозен безобразник, Майк. Голям и груб точно като братята ми и аз те обичам десет пъти повече.

Канех се да я целуна още веднъж и тя го разбра. Пусна палтото да падне отново на пода и полетя в обятията ми, като остави тялото си да се извие около моето. Трябваше да я отблъсна настрани, защото това беше единственото нещо, което не исках да правя, и защото то ми напомняше, че съвсем скоро нещо подобно щеше да се случи и с Велда, а аз не можех да допусна това да стане.

Мисълта ме подплаши до дъното на душата ми и отекна дори в подметките ми. Проклех земята, върху която стъпваше Клайд. Практически изхвърчах от апартамента и се запрепъвах надолу по стълбите. Изтичах до ъгъла на магазина и влязох в една сладкарница, в която собственикът току-що бе угасил лампите. Оказах се в телефонната будка, преди дори да ми каже, че заведението е затворено, и пръстите ми едва държаха монетата, за да я пуснат в прореза.

Може би все още разполагах с време, мислех си аз. Боже, трябваше да разполагам с това време. Минути и секунди, какво ли ги правеше толкова важни? Малки частици от вечността, заради които животът си струваше да се живее. Набрах номера на Велда и чух сигнала за свободно. Телефонът звъня дълго, но никой не отговаряше, така че го оставих да звъни и звъни. Струваше ми се, че звъня цяла година, преди да ми отговори. Казах, че съм аз и тя поиска да затвори телефона. Изкрещях и тя задържа слушалката, като предпазливо ме попита къде се намирам.

— Намирам се далеч от теб, Велда — казах аз, — така че не се тревожи, че ще ти изиграя някой номер. Виж какво, зарежи всичко. Не отивай тази нощ там… няма нужда. Мисля, че сме настъпили звяра по опашката.

Гласът на Велда беше нежен, но решителен, толкова решителен, че ми се искаше да изкрещя.

— Не, Майк. Не се опитвай да ме спреш. Знам, че ще измислиш всякакви извинения, но, моля те, не се опитвай да ме спреш. Ти никога не си ми позволявал да върша нещо самостоятелно преди, а аз знам колко важен е този случай. Моля те, Майк…

— Велда, чуй ме внимателно. — Опитах се да говоря спокойно. — Не се опитвам да те измамя с някакви лъжливи извинения. Едно от момичетата на агенцията бе убито тази вечер. Нещата стават много напечени. Казва се Джийн Тротър, а преди това е носела името Юлия Тротожевска. Убиецът се е докопал до нея и…

— Коя каза, че е тя?

— Джийн… Юлия Тротожевска.

— Майк… това е момичето, за което Честър Уилър е казал на жена си, че го е срещнал в Ню Йорк. Стара училищна приятелка на дъщеря им.

— Какво!

— Не си ли спомняш? Казах ти за това, когато се върнах от Калъмбъс.

Гърлото ми внезапно пресъхна. Цяла мъка беше да кажа каквото и да било.

— Велда, в името на бога, не отивай там тази нощ. Почакай още малко… — изкрещях аз.

— Не.

— Велда…

— Казах не, Майк. Тръгвам. Полицията беше тук преди малко. Търсеха те. Искат да те арестуват за убийство.

Мисля, че измучах. Не можех да изговоря нито една дума.

— Ако те заловят, няма да имаме никакъв шанс, Майк. Ще отидеш зад решетките и аз няма да мога да издържа това.

— Знам, че ме търсят, Велда. Тази вечер бях с Пат. Той ми каза. Какво да направя — да застана на колене ли?…

— Майк!…

Не можех да пречупя твърдостта в гласа й. Боже милостиви, тя си мислеше, че ми помага, а аз не смеех да я убеждавам в противното. Тя смяташе, че се опитвам да я защитя, и бе решила да действа презглава, на всяка цена. О, боже, измисли някакъв начин, за да я спреш. Аз не можех.

— Моля те — каза тя, — не си давай труда да идваш дотук. Аз ще съм излязла и освен това пред зданието има полицай, който те очаква. Не усложнявай нещата, моля те.

Тя ми затвори телефона. Просто така. По дяволите, пусна слушалката и ме остави заклещен в тази малка кабина, в това неодушевено съоръжение. Треснах слушалката на мястото й и профучах покрай момъка, който държеше шнура за осветлението в ръка, готов да го изключи всеки момент. Светлините угаснаха.

Светлината угасна и за мен.

Върнах се на бегом до колата и запалих двигателя. Времето. По дяволите, с колко време разполагах? Пат искаше една седмица. Преди малко имах нужда от няколко часа. Сега всяка минута беше важна. Минути, които не можех да си спестя точно сега, когато нещата бяха започнали да придобиват някакъв смисъл. Джийн Тротър… тя е била момичето, което Уилър е срещнал на онази официална вечеря. Тя е била момичето, с което той е излязъл. Но Джийн се е омъжила и е излязла от схемата много навреме. Тогава Марион Лестър е поела задължението да казва, че Уилър е бил с нея, а Марион Лестър и Антон Липсек бяха големи приятели.

Имах нужда от един малък разговор с Марион Лестър. Исках да знам дали лъжеше и кой я бе накарал да лъже. Щях да я помоля да говори и ако не пожелаеше, щях да я обработя така, че да почувства облекчение, когато заговори. Щеше да си каже всичко и с удоволствие ще посочи човека, когото преследвах.