Отмъщението е мое

Глава 11

Безуспешно се опитвах да намеря Пат. Пробвах навсякъде, докато не изразходих монетите си и не остана място, където можех да го потърся. Той беше излязъл на лов за едно име, което повече нямаше никакво значение, и аз не можех да го открия точно тогава, когато имах най-голяма нужда от него. Оставих му съобщение да ме чака в офиса си или вкъщи, докато не му позвъня, и те ми обещаха да му кажат веднага щом дойде, ако въобще се покажеше. Ризата ми бе станала влажна от студената пот, когато привърших.

Небето отново се бе разпрало и по земята се сипеха снежни парцали. Великолепно. Просто великолепно. Щях да загубя още няколко минути заради лошия път. Проверих колко е часът и изрекох една дълга псувня, докато се качвах в колата и завивах на север, за да се включа в трафика. Джийн Тротър и Уилър. В края на краищата всичко се свеждаше обратно към Уилър. И двамата са били убити поради една и съща причина. Защо? Защото той я видял и е познал в нея една стара приятелка на дъщеря си? Дали пък нещо, което е знаел за нея, не го е превърнало в източник на заплаха и мишена за убиеца? Или пък тя е знаела нещо за него?

От цялата тази история се разнасяше зловредната миризма на шантаж, който можеше да подплаши момчета като Емил Пери и дузина други големи клечки. Хора, които можеха да си позволят да напуснат града, когато си пожелаят. Снимки. Изгорени снимки. Манекенки. Един фотограф на име Антон Липсек. Едно твърдо яйце, наречено Рейни. И един мозък, наречен Клайд. Всички те се вписваха в една обща схема.

Засмях се толкова силно, че ме заболяха гърдите. Продължавах да се смея и си обещах да смъкна кожата на убиеца. След като се сдобиех с доказателствата, щях да смъкна тази кожа, а окръжният прокурор, ченгетата и всички останали можеха да отидат по дяволите.

Трябваше да паркирам един квартал преди Чедуик Хотел и да тръгна пеша. Яката на палтото ми бе вдигната до устата ми като на всички останали и мисълта, че можеха да ме разпознаят, съвсем не ме тревожеше. Един патрулен полицай, размахващ нощната си палка, мина покрай мен, без дори да ме забележи. Фоайето на хотела бе малко, но фрашкано с хора, които си поемаха дъх от лошото време навън.

Администраторката тип грижовна майка ми се усмихна и каза „здрасти“, когато се доближих до рецепцията.

— Бих искал да видя мис Лестър — съобщих й аз.

— Ти си идвал тук и преди, синко. Качвай се направо горе.

— Ще имате ли нещо против, ако първо използвам телефона.

— Не, прави каквото искаш. Искаш ли да те свържа със стаята й?

— Да.

Тя заигра с жаковете на таблото и натисна централния бутон няколко пъти. Никой не отговаряше. Жената вдигна рамене и направи кисела физиономия.

— Тя се върна преди доста време, но не съм я виждала да излиза. Може би е във ваната. Тези момичета не излизат от банята. Качи се и почукай на вратата.

Сложих телефона на мястото му и се заизкачвах по стълбите. Скърцаха, но във фоайето се вдигаше толкова голям шум, че никой, изглежда, нямаше нищо против скърцането. Намерих стаята на Марион и почуках два пъти. Под вратата се процеждаше слаба светлина и аз си помислих, че администраторката сигурно е била права за банята. Ослушах се, но не чух шум от лееща се вода.

Почуках отново, този път по-силно.

Без отговор.

Натиснах дръжката на вратата и тя се отвори без никакви усилия.

Лесно можеше да се види защо не бе отговорила на почукването на вратата. Марион Лестър беше мъртва, колкото един човек може да си го позволи. Затворих вратата внимателно и пристъпих към средата на стаята.

— По дяволите — изругах аз. — Проклети да са всички!

На нея имаше червена копринена пижама, бе се проснала на пода с лице надолу. Човек можеше да си помисли, че спи, ако не обърнеше внимание на ъгъла, под който бе изкривен вратът й. Беше счупен с такава сила, че прешлените стърчаха. От другата страна на врата се виждаха отпечатъци от оръжието, с което е било извършено убийството. Когато сложих ръба на дланта си до отпечатъка, те почти съвпаднаха. Тялото се бе вкочанило и бе станало студено като камък.

Единственото оръжие, което харесваше нашият убиец, бяха силните му ръце.

Вдигнах телефона и когато чух гласа на администраторката, казах:

— Кога се прибра мис Лестър?

— По дяволите, дойде тази сутрин пияна като пор. Едва се държеше на крака. Не е ли там сега?

— Тук е и няма да излиза вече никъде. Мъртва е. По-добре е веднага да се качите тук.

Жената изпусна един приглушен вик и се затича, без да си дава труда да прекъсва връзката. Чух как краката й затропаха по стъпалата и тя блъсна вратата без всякакви формалности. Лицето й първо побеля, след това посивя, а накрая почервеня, вените на челото й изпъкнаха като моливи.

— Мили боже! Ти ли направи това?

Тя направо се сгромоляса в креслото и изтри очите си с ръка.

— Мъртва е от няколко часа — казах аз. — Сега се успокойте и помислете добре. Разбирате ли, трябва да помислите. Искам да знам кой се е качвал при нея днес. Кой е идвал при нея и дори кой е питал за нея. Би трябвало да знаете, след като сте тук през целия ден.

Устните й се раздвижиха и увиснаха надолу.

— Милостиви боже! — произнесе отново тя. Хванах я за раменете и я разтърсих така, че зъбите й затракаха. В очите й се появи малко живот.

— Отговорете ми и престанете да се правите на глупачка. Кой се е качвал при нея днес?

Главата й се поклащаше от едната страна на другата.

— Това ще ни съсипе, синко. Хотелът ще пропадне. Мили боже, отиде ми работата! — Тя зарови лице в дланите си и застена идиотски.

Хванах ръцете й и я накарах да ме погледне.

— Вижте какво. Тя не е първата. Човекът, който я е убил, е направил същото и с още двама и ако не бъде спрян веднага, ще има и други убийства. Можете ли да разберете това?

Тя кимна отсъстващо, в очите й се появи ужас.

— Добре, кой се е качвал тук да я види?

— Никой. Никой въобще не се е качвал при нея.

— И все пак някой е бил тук. Някой я е убил.

— Откъде знаете кой я е убил?

— Не съм казал това. Казах само, че някой е бил тук.

Тя прибра дебелите си устни и ги облиза.

— Виж какво, синко. Не водя отчет кой влиза и кой излиза от хотела. Всеки може лесно да влезе и да излезе. Доста мъже идват тук.

— И вие не ги забелязвате?

— Не.

— Защо?

— Не ми… не ми се плаща да ги забелязвам.

— Значи този хотел е един обикновен курварник. Нищо друго освен курварник.

Тя ме погледна възмутено, ужасът бе изчезнал от очите й.

— Аз не съм мадам, синко. Това е място, където момичетата могат да отседнат, без да им се задават излишни въпроси. Не съм мадам.

— Давате ли си сметка какво ще стане сега? — попитах я аз. — След десет минути това място ще гъмжи от полицаи. Няма смисъл да се опъвате, защото веднага ще ви хванат. Когато разберат какво става тук… а те ще го направят… ще увиснете на рейката. Сега — или веднага ще започнете да мислите, за да може след малко да им представите една чиста версия, или ще трябва да приемете това, което ви подадат полицаите. Какво предпочитате?

Тя ме погледна право в очите и ми каза самата истина.

— Синко, дори животът ми и да зависеше от това, пак нямаше да ти кажа нещо различно. Не знам кой е бил днес тук. Хотелът бе пълен с хора още от обяд, а през по-голямата част от деня аз чета книга.

Имах усещането, че пропадам в бездънен кладенец.

— О’кей, госпожо. Може би ще се намери някой друг, който знае повече.

— Няма други. Момичетата, които почистват коридорите, работят само сутрин. Гостите сами се грижат за стаите си. Всички, които живеят тук, са постоянни наематели. Няма такива, които отсядат за по една нощ.

— Нямате ли пикола?

— Повече от година. Нямаме нужда от тях.

Погледнах към тленните останки на Марион Лестър и поисках да повърна. Никой не знаеше нищо. Убиецът сякаш нямаше лице. Никой не го беше виждал, с изключение на жертвите, но те не бяха останали живи, за ни кажат за него. Единствено аз бях късметлията, като се отървах на няколко пъти. Първо убиецът се опита да ме застреля. Не стана. След това се опита да ме изкара убиец, но и от това не излезе нищо, поне засега. След това ме причака в засада и се нахвърли отгоре ми. Очевидно бях най-важната фигура в играта.

Не можех да си позволя да се превърна в мишена, защото нямаше време да си играя на примамка.

Гледах към Марион и говорех на жената, която седеше в креслото и трепереше от горе до долу.

— Слезте долу и ме свържете с отдела на полицията. Ще ги повикам, но няма да бъда тук, когато пристигнат. Можете да им кажете същите неща, които казахте и на мен. А сега побързайте.

Тя се изниза навън; цялото й тяло сякаш се превиваше от тежестта на нещастието. Сложих слушалката на ухото си и я чух как набира номера на полицията. Когато връзката бе установена, помолих да ми дадат отдел убийства и попаднах на нощния дежурен.

— Обажда се Майк Хамър — казах аз. — Намирам се в Чедуик Хотел с една мъртва жена. Не, не съм я убивал, мъртва е от много време. Окръжният прокурор сигурно ще иска да знае за това, така че му се обадете и споменете името ми. Кажете му, че ще се обадя по-късно. Да, да. Не, няма да съм тук… Ако окръжният прокурор не хареса това, толкова по-лошо за него. Предайте му, че съм казал и това… Довиждане.

Слязох долу и напуснах хотела точно една минута преди да дойде полицията. Тъкмо палех колата си, когато се появиха полицейските коли с включени сирени. Най-отпред се движеше една черна лимузина, която спря със скърцане на спирачките и самият окръжен прокурор излезе от колата и започна да дава нареждания.

Когато минах покрай него, натиснах клаксона два пъти, но той не ме чу, защото бе прекалено зает с командването на армията си. Пристигна още една патрулна кола и аз погледнах с надежда да видя Пат, но той не беше с тях.

Часовникът ми показваше дванайсет без двайсет. Велда сигурно вече излизаше от апартамента си. Ръцете ми се тресяха, когато посегнах за пакета Лъки, и трябваше да използвам горното осветление, за да извадя цигара и я запаля, защото кибритът бягаше от пръстите ми. Ако в мен още се разиграваше някаква вътрешна борба, тя бързо отиваше към своя край, унищожавайки всичките ми чувства и морални скрупули; след двайсет минути нямаше да остане нищо от тях.

Спрях пред един бар, взех телефонния справочник от лавицата и прелистих страниците на Л, докато не стигнах до Липсек, Антон. Адресът му подсказваше, че живее в крайните квартали на Вилидж, в район, който добре познавах. Върнах се обратно в колата и запълзях по Бродуей.

Двайсет минути. Сега бяха вече петнайсет — tempus fugit1. Времето наистина летеше дяволски бързо. Дванайсет минути. Започна да вали по-силно. Вятърът вдигаше снежни вихрушки, които се носеха по коси линии паралелно на многоцветните светлини на уличните реклами. Пресякох на червено и се промуших между колите като в гигантски слалом. Шофьорите започнаха да ме псуват и аз им отвръщах със същото. Револверът под мишницата ми сякаш бе издълбал дупка в гръдния ми кош, а пръстът в ръкавицата се свиваше в очакване на спусъка.

На Четиринайсета улица две коли се бяха сблъскали точно на осевата линия. Последвах един пикап по тротоара и след това обратно на улицата, за да избегна задръстването. Изсвистя полицейска свирка и аз изръмжах на полицая да върви по дяволите, като продължих да следвам пикапа.

Пет минути. Зъбите ми издаваха режещи и скърцащи звуци, които усещах дори и през челюстта си. Стигнах до моята улица и завих към мястото за паркиране. Измина още една минута, докато се ориентирам в номерата и тръгна в нужната посока. Още две минути, преди да открия номера.

Оставаха само три минути. Тя трябваше да е вече тук. Табелката на вратата гласеше „АНТОН ЛИПСЕК, Ескуайър“ и някакво дете бе добавило и една дума отдолу. Детето спечели симпатиите ми. И аз смятах същото. Натиснах звънеца и го чух да звъни някъде на горния етаж.

Нищо не стана. Натиснах го още веднъж и задържах пръста си. Звъненето се разнасяше и отново нищо не се случваше. Натиснах един от другите звънци и вратата автоматично се отвори. Един глас от дъното на първия етаж попита:

— Кой е?

— Аз съм — отвърнах аз. — Забравих си ключа.

— А, добре… — и затвори вратата на апартамента си.

„Аз съм“ — магическата парола. Аз — идиотът, мухльото, мишената за убиеца. Аз, тъпото копеле, което се въртеше в затворен кръг, докато убиецът ме наблюдаваше и си умираше от смях. Това бях аз.

Трябваше да паля клечка кибрит пред всяка врата, за да видя къде се намирам. Намерих табелката на Антон на горния етаж, придружена с още едно „Ескуайър“. Зад вратата не се разнасяха никакви звуци и когато натиснах бравата, тя се оказа заключена.

Бях пристигнал твърде късно. Постоянно закъснявах.

Беше вече дванайсет и пет. Велда трябваше вече да е в апартамента на Клайд. Вратата сигурно бе заключена, а диванът за съблазняването — разпънат. Велда щеше да има трудни минути.

Изритах ключалката толкова силно, че тя се счупи и вратата се отвори. Затворих я обратно по същия начин и застанах с надеждата, че убиецът ще ми се хвърли от тъмното и ще се натъкне на пистолета, който държах в ръката си. Молех се да се появи и напразно се ослушвах да го чуя. Чувах обаче само собственото си дишане.

Ръката ми започна да опипва стената за ключа от осветлението и скоро го откри. Стаята се обля в блестяща бяла светлина. Беше някаква дупка. Мебелите сякаш бяха взети от някое градинско парти, след като са били порядъчно изпотрошени. Вместо лампи имаше изхвърлени стари прожектори. Килимът на пода трябва да е бил измъкнат от някоя кофа за боклук.

Стените обаче струваха милион долара. На тях бяха закачени рамки с платна на великите майстори, които очевидно бяха истински, защото иначе разкошните им рамки и медните табелки с гравирани имена щяха да представляват просто пилеене на средства. Значи Антон разполагаше с пари и не ги харчеше по жени. Не, те бяха инвестирани в картини, нещо с много по-голяма и трайна ценност от парите. Надписите на картините бяха на френски и не означаваха нищо за мен. Макар останалата стая да беше пълна с празни чаши и смачкани фасове, по рамките не можеше да се открие и следа от прах, а табелките бяха лъснати наскоро.

Беше ли това наградата на Антон за неговия колаборационизъм по време на войната? Или може би се дължеше на собствената му предприемчивост?

Изритах някои от боклуците по пътя си и обиколих апартамента. Имаше малко ателие, пълно с обикновените неща, които човек взима за къщна работа, както и една малка фотолаборатория. Ваните бяха пълни с разтвор, а над масата гореше малка червена лампа. В лабораторията нямаше нищо необичайно. Канех се да изляза, когато червената лампа ми намигна, отразена в блестяща металическа пластинка, закрепена на стената, и аз прокарах ръка по повърхността й.

Не беше стена, а врата. Беше се вписала идеално в стената и нямаше никаква дръжка. Само драскотините на скритите панти подсказваха къде се намира точно. Някъде имаше скрит механизъм за отварянето й, но аз реших да не си губя времето в напразни търсения. Облегнах се на масата и ритнах вратата с колкото сила имах.

Част от стената се пропука.

Ритнах още веднъж и кракът ми излезе от другата страна. На третия път направих дупка, достатъчно голяма, за да се промъкна през нея. Попаднах в празен гардероб, който беше част от друг апартамент.

Именно тук Антон Липсек демонстрираше жизнения си стил. Стената разделяше два свята. И тук имаше разпръснат по пода боклук като свидетелство за едно скорошно и диво парти. Но всичко останало беше различно. Едната стена бе заета от бар, натъпкан догоре с най-доброто, което можеше да се купи с пари. Останалото в стаята бе също от тази категория. Имаше дивани и масички, които не идваха от някой универсален магазин. Завесите и тапетите бяха подбрани така, че да хармонират с цвета и дизайна на мебелите. Някой с добър вкус и точно око бе свършил великолепна работа. Някой като художника-фотограф Антон Липсек. Единственото нещо, което не си беше на мястото, бяха евтините фотографии в бамбукови рамки. Мястото им беше навън, при останалия боклук. Антон си имаше собствените извратености.

Може би.

Имаше и други стаи, цяла анфилада от помещения. Очевидно той бе наел два апартамента и използваше фотолабораторията като преходно помещение. Коридорът водеше към три прекрасни спални, всяка със собствена баня и тоалетна. Навсякъде имаше пепелници, пълни с угарки — някои чисти, други със следи от червило. В една от стаите имаше и няколко сдъвкани пури, изхвърлени в стъклената ваза до леглото.

Нещо не беше наред. Тук се криеше някаква тайна. Щях веднага да я разбера, ако умът ми не беше толкова опустошен. Цялата история изглеждаше много неестествена. Защо му бяха необходими два апартамента? Защо единият бе пълен с мръсотия и декориран с цяло състояние в картините, а другият бе обзаведен разкошно и нищо повече?

Антон беше ерген. Доскоро той не се забъркваше с жени, тогава защо му бяха нужни всичките тези спални? Не беше толкова известен, че да не може да се отърве от гости. Седнах на ръба на леглото и си нахлупих шапката. Леглото беше прекрасно — меко, здраво и тихо. Сякаш ме подканяше да се излегна и да спя цяла вечност, за да изтрия умората от ума си. Легнах и се загледах в тавана.

Таванът беше варосан в бяло с тънки линии от баданарката. Очите ми проследиха линиите до корниза, където те се загубиха. Приличаха на следи, оставени от убиеца. Те започваха внезапно и изчезваха в нищото също толкова ефектно. Следи на убиец, който беше колкото силен, толкова и порочен.

Наблюдавах още известно време корниза, след това погледът ми се прехвърли към картините, които висяха над леглото. Това бяха малки забавни картини, нарисувани на стъкло, — морски пейзажи с блестяща като сребро вода. Водата сякаш имаше слабите очертания на длани. Станах бавно от леглото и се загледах в тези линии, които отразяваха линиите на тавана.

Дъхът ми се сгорещи в гърлото ми, очите ми се бяха превърнали в тесни прорези. Чувствах как ноктите се забиваха в дланите ми. Водата бе блестяща и сребърна, защото това беше просто огледало. Това бе една прекрасна декоративна картина.

Прекрасна, но също така и много практична. Опитах се да издърпам рамката, но тя бе здраво занитена в стената. Можех само да ругая и драпам по проклетото нещо, но от това нямаше никаква полза. Изтичах обратно в гостната, отворих вратата на гардероба и се промъкнах през дупката в стената. Треските се впиваха в палтото ми и ме задържаха, докато не ги отстраних с ръка.

Картините. Тези прекрасни платна на старите майстори. Струваха милион сами по себе си и криеха още един милион зад себе си. Хванах една от тях, на която бяха изобразени две голи жени, танцуващи в гората, и я откачих от куката. Тя поддаде лесно и аз намерих това, което търсех.

В стената беше издълбана дупка и през нея можех да видя обратната страна на морския пейзаж. Бреговата линия и небето се виждаха малко замъглено, но през мястото, където стъклото би посребрено, можеше да се види всичко, което ставаше в съседната стая.

Какво идеално съоръжение за изнудване! Огледало, през което можеха да се наблюдават интересни сцени, струващи милиони.

Трябваха ми не повече от десет секунди, за да открия фотоапарата, използван от Антон. Представляваше цяло чудо на техниката, можеше да заснима и най-малките подробности. Беше пъхнат в един шкаф заедно с триножника си, чиито крака все още бяха нагласени на същото ниво, за да насочат фотоапарата право към спалнята.

Хвърлих фотоапарата и триножника на пода и измъкнах от шкафа всичко останало. Търсех снимки, преки доказателства, които можеха да вкарат всеки в затвора или да го сложат направо на електрическия стол. Търсех нещо, което щеше да ме оправдае, че съм натикал куршум в корема му.

Сега всичко беше много просто, толкова просто, че по-просто не можеше и да бъде. Антон Липсек използваше някои от манекенките като примамка, за да вкара големите момчета в спалнята. Правеше снимки, които превръщаха живота му в богат и безгрижен. Това беше най-съвършеният вид изнудване, за който можех, да помисля. Обществеността можеше да извини всичко друго, но не и грубата изневяра.

Дори и Честър Уилър се бе хванал на въдицата. Той имаше пари, много пари. Бил е сам в града и малко се е напил. Влязъл е лесно в капана, но е допуснал грешка, която му струваше живота. Познал е момичето, което е ходело на училище заедно с дъщеря му. Момичето се уплашило и съобщило на Антон за това, а Антон, от своя страна, се погрижил Уилър да умре. Но Джийн все още е била изплашена и се омъжила за първото момче, което й било под ръка. Добре се е справила с положението, но убиецът я открил и решил да не поема повече рискове, защото тя можела да бъде уплашена до такава степен, че да проговори.

Да, сега всичко ставаше много просто. Дори и Марион. Антон се страхуваше от мен. Вестниците бяха съобщили, че съм ченге и че разрешението ми за частна дейност е било отнето. Ако не бях си показвал физиономията наоколо, Джийн и Марион нямаше да умрат. Сега беше прекалено късно да мисля за това. Антон е накарал Марион да казва, че е била заедно с Уилър, и тя представи всичко като една невинна история, така че нещата да спрат дотук.

Какво ли се е случило обаче? Дали Марион не е отворила прекалено голяма уста и не е поискала адекватно възнаграждение за историята, която ми разказа? Разбира се, защо пък не? Тя също е била замесена в тази история. Когато снимките се проявяха, нейното лице също щеше да се покаже. Можеше да загуби само работата си, но ако разполагаше с компрометиращ материал за някого, нямаше да загуби нищо. Предпочела е двойния шантаж и затова е трябвало да умре. Чиста работа! Можех да заложа живота си, че е било именно така.

Започнах да се смея и дъхът ми свистеше през зъбите ми. Бях установил всичко до самото начало. Операцията не е започнала от нощта, когато умря Уилър. Започнала е няколко дена преди това, достатъчно, за да може убиецът да се регистрира в хотела и да спипа Уилър в удобния момент. Оказах се там просто случайно. Бях свидетел, който не е имал никакво значение, защото бях натряскан, и дори на мое място да беше някой друг, това щеше да бъде още по-добре за убиеца. Пиян и не помнещ нищо за това, което бе станало. Ченгетата щяха да ме пипнат и аз щях да бъда принуден да си призная убийството.

Убиецът беше забравил само една малка подробност — навика ми да зареждам моя 45-и с шест патрона. Той извадил излишния куршум, взел празната гилза и пренебрегнал този малък проблем. Ако убиецът имаше достатъчно здрав разум, щеше да бръкне в джобовете ми и да намери цяла шепа патрони, след което просто трябваше да възстанови липсващия патрон в пълнителя.

Винаги е достатъчна само една грешка, за да те обесят. Само една.

Той я допусна.

Убиецът трябва да е бил много наплашен, когато е разбрал, че съм частно ченге. Станало му е ясно, че няма да стоя със скръстени ръце, докато не си върна разрешителното. Трябвало е да направи следващата крачка… пожелал е да види какво представлявам. Трябвало е да прегледа старите вестници отчетите от съдебните заседания, да зададе някои въпроси, за да разбере какво наистина представлявах. Щеше да разбере, че не давам пукната нара за човешкия живот, точно като него. С тази единствена разлика, че аз винаги стрелях по убийци. Обичах да застрелвам убийци. Не можех да измисля нещо по-приятно от това да застрелям убиеца и да наблюдавам как неговата кръв оставя тънка следа по пода. Беше ми забавно да убивам тези копелета, които се опитваха да избягат от отговорност за убийството, което бяха извършили, и понякога успяваха.

Започнах да се смея и не можех да спра. Измъкнах люгера и го проверих отново, макар да нямаше нужда. Оставих спусъка в полуготовност, за да му е по-лесно да прокара покрития с мед куршум през цевта право в лицето на убиеца.

Беше по-късно от всякога, прекалено късно, за да накарам кръвта си да се превърне в лед. Трябваше да престана да мисля. Не можех да търся тези снимки и да мисля едновременно.

Ако някога някоя стая е била преобръщана наопаки, то това беше тази. Ритах, мачках и късах всичко наоколо в търсене на тези проклети снимки и не можах да намеря нищо, с изключение на няколко непроявени плаки. Преобърнах цялата стая като Хъмпти Дъмпти и започнах да претърсвам фотолабораторията, когато чух стъпки отвън.

Идваха от коридора, който водеше към добрия апартамент, този със спалните. Ключът се завъртя в ключалката и вратата се отвори. За секунда видях лицето на Антон, бяло лице, което внезапно се превърна в мъртвешки бледо, след това вратата се захлопна и стъпките затрополиха надолу по стълбите.

Можех да се гръмна от яд, че бях оставил лампите запалени, след като те бяха угасени, когато нахлух в апартамента.

Сакото ми се закачи за една от ваните и се скъса. Отново се закачи за нещо, когато се промъквах през отвора в стената. Дръпнах го с все сила и усетих, че се разпра чак до яката. Изкрещях от ярост и отнесох със себе си няколко летви, когато излетях в гостната.

Проклет да е този кучи син, почти се беше измъкнал. Избих с ритник ключалката и побягнах по коридора, без да се погрижа да затворя вратата. Чувах как обувките му трополяха по стълбите и външната врата се захлопна. Затичах се по стълбите и паднах. Тичах и падах отново, докато не успях да стигна партера, без да си строша кокалите. По цялото ми тяло сигурно имаше синини, болката от които трябваше да почака малко, рани, които залепваха по дрехите от собствената ми кръв.

Револверът все още беше в ръката ми, когато изхвърчах на улицата, но той представляваше само ненужна тежест, защото колата на Антон профуча по улицата към пресечката.

Колко значителен трябваше да бъде човек, за да накара съдбата си да не го препъва на всяка крачка?

Видях червените стопове на колата му да завиват надясно, когато едно насрещно такси му преряза пътя. Чух стърженето на метал и виковете на шофьорите. Антон Липсек се бе оказал на тротоара и се опитваше да подкара обратно.

Беше много далеч, за да го настигна пеша, прекалено далеч, за да си опитвам късмета. Обърнах се и се втурнах по пешеходната алея, която минаваше между, зданията, стигнах до оградата накрая и се прехвърлих през нея. Влязох в колата си и завъртях ключа, усетих, че двигателят се закашля и заработи, след това отправих една бърза молитва към всевишния да не позволява на снега под колелата да ме задържа за по-дълго и потеглих.

Съдбата ми се усмихна и ми даде първоначален тласък. Отлепих се от тротоара и се понесох по улицата. Точно когато завивах зад ъгъла, Антон бе успял да се измъкне обратно на улицата, а разгневеният шофьор на таксито тичаше след него, размахваше ръце и крещеше с пълни гърди. Трябваше да натисна клаксона, за да го разкарам от пътя си.

Антон сигурно бе чул клаксона, защото натисна газта и големият, тумбест седан подскочи напред сякаш имаше ракетни двигатели. Седанът беше същият, който бе използван като платформа за стрелба на Трийсет и трета улица. Рейни. Надявах се, че се пържи в ада, където му беше мястото. Именно той беше стрелял, а Антон се намираше зад волана.

Приятно ми бе да виждам снега сега. Той беше вкарал колите в гаражите и бе притиснал такситата към бордюрите. Улиците представляваха дълги бели писти под светлината на електрическите лампи. Доближавах се до него и той натисна по-силно медала. Червените светлини на светофарите мигаха предупредително, но никой не им обръщаше внимание. Седанът започна да поднася, но Антон успя да го изправи и се устреми напред.

Сега сигурно бе истински уплашен. До смърт. Седеше зад волана, от ъгълчетата на устата му се изнизваше слюнка и се чудеше защо не може да избяга. Навярно кълнеше този голям седан и се питаше защо, по дяволите, не може да се откъсне от такъв капан за плъхове като моята бричка. Антон можеше да си псува колкото иска и никога нямаше да разбере, че под капака на тази бричка ръмжеше свръхмощен двигател. Намирах се само на петнайсет ярда от него и постоянно скъсявах дистанцията.

Седанът опита да вземе завоя, поднесе и се удари в бордюра. За момент изглеждаше, че ще се отърве от неприятности, и стомахът ми се преобърна, защото знаех, че никога нямаше да се справя с този завой, ако се бях опитал да го взема. Този път съдбата ми се усмихна още веднъж и ми даде Антон. Разнесе се ужасен трясък, седанът се блъсна в стената на зданието и остана да лежи преобърнат на тротоара като смачкана хлебарка.

Натиснах спирачките и направих пълен кръг. Потеглих назад, спрях по средата на улицата, излязох от колата и се затичах към седана с револвер в ръката.

Когато стигнах до него, напъхах люгера в кобура и започнах да изреждам всички неприлични думи, които знаех. Антон беше мъртъв. Вратът му бе покрит с кървава каша, която преди му служеше като глава. Бяха останали само очите му, но и те не си бяха на мястото. Вратата беше изкъртена и аз бързо огледах купето, надявайки се да намеря това, което търсех.

Единственото нещо в колата бе Антон. Сега не струваше повече и от два долара. Едно от мъртвите очи ме наблюдаваше как претърсвам джобовете му. Когато отворих портфейла му, намерих една пачка от петстотиндоларови банкноти, както и квитанция за препоръчано писмо. Бележката с молив гласеше „Изпратено със специална поща“ и носеше днешна дата.

Беше адресирано до Клайд Уилямс.

Значи в края на краищата шефът не е бил Антон… това беше Клайд. Този въшлив малък негодник беше мозъкът на цялата банда. Клайд беше убиецът и Велда бе с него точно сега. Клайд беше и мозъкът, и убиецът, и Велда се опитваше да изработи един тип, който бе наясно с всичко.

Закъснявах с час и половина.

Времето препускаше. То напредваше и аз затъвах до колене в тинята и калта на миналото, но въпреки това можех да стана и да го последвам. Можех да наваксам този час и половина и да го накарам да ми върне това, което ми бе откраднал.

Хората бяха започнали да крещят по мен от прозорците, когато скочих в колата си. От долния край на квартала се разнесе протяжният вой на сирена в светлината на премигващото червено око. Виковете вече идваха от двете страни, така че свих в една странична улица и им се изплъзнах. Някой сигурно бе записал номера на колата ми и вече го бе съобщил в полицията. Когато откриеха, че това е моят номер, окръжният прокурор щеше да си изяде шапката заедно с дебелата глава в нея. Самоубийство, беше казал той. Той се бе произнесъл лично, че в случая с Честър Уилър полицията имаше работа със самоубийство.

Нашият окръжен прокурор беше умен човек, умен като стафида в кифла.

Небето сякаш се съгласи с мен и изпрати още снежни парцали над града, като повика и подкрепления. Имах още миля пред себе си, а снегът валеше по-силно от всякога.

Съдбата ми се кикотеше.