Отмъщението на Калиостро

IПО СЛЕДИТЕ НА БОРБАТА

Хубавите януарски утрини, когато въздухът е пропит с повече слънчева топлина, са животворен източник на възторг — сред зимния студ човек предугажда пролетния лъх.

Следобедите ви предоставят повечко часове. Младостта на времето ви подмладява. И този ден точно това изпитваше Арсен Люпен, като се разхождаше из Булевардите към единадесет часа.

Той крачеше гъвкаво и се повдигаше на пръсти повече, отколкото бе необходимо, сякаш изпълнявате някаква гимнастическа фигура. И действително на всяко стъпване с левия крак съответстваше дълбоко вдишване, което удвояваше вместимостта на гръдния кош, чийто обем и без това бе внушителен. Главата леко се наклоняваше назад, а кръстът се превиваше.

Без връхна дреха. Лек сив костюм, съвсем летен, и под мишница — мека шапка.

Лицето, което се усмихваше приятно на минувачите, а особено на минувачките, щом се окажеха по-хубавички, бе лице на господин, наближаващ петдесетте. Но гледан в гръб отдалече, същият този господин, пъргав, строен, модерно облечен, имаше право да негодува против всяка оценка, надминаваща двадесет и петте. „Колко много… — казваше си той, като оглеждаше елегантния си силует във витрините. — Колко много младежи биха могли да ми завидят!“

Във всеки случай това, дето би възбудило ревността у всички, бе неговата здрава, непоколебима външност, която издаваше физическо равновесие и сила на духа. А с тия качества човек може да върви изправен и с вдигната глава.

Да отбележим още, че портфейлът му бе здраво натъпкан, че в задния си джоб носеше четири карнетки с чекове от банки на различни имена и че притежаваше купчина злато, торбички със скъпоценности, скрити по малко из цяла Франция в най-сигурни скривалища: корита на реки, незнайни пещери или непристъпни скали.

Не споменахме кредита, който този мъж имаше сред всички съсловия в света под имената Раул дьо Лимези, Раул д’Авенян, Раул д’Емери, Раул д’Аверни — простички и скромни имена на дребни провинциални благородници, общото между които беше само малкото име Раул. И ето, сега тъкмо минаваше пред провинциална банка, където трябваше да депозира един чек на името на Раул д’Аверни. Той влезе, извърши банковата операция, слезе в подземието, разписа се в регистъра и се отправи към своята каса, за да вземе няколко документа.

В това време, докато избираше книжата, от които имаше нужда, той забеляза недалече един господин в траур с вид на стар и похабен провинциален нотариус, който измъкваше от една каса няколко чистичко опаковани пакета. След като преряза връзките, той преброи една по една пачките от по десет банкноти по хиляда франка, забодени с карфички.

Господинът, извънредно късоглед, от време на време хвърляше неспокойни погледи, без да забележи, че Арсен Люпен можеше да долавя и най-лекото от движенията му. Той продължи работата си, докато нареди в една марокенена чанта осемдесет-деветдесет пачки банкноти, възлизащи на сума от осем-деветстотин хиляди франка.

Люпен беше броил заедно с него и казваше: „Какви ли каши бърка този почтен рентиер? Куриер? Касиер? По-скоро не е ли от ония личности, дето «спотайват» някое скрито съкровище, за да избягнат претърсванията от хазната? Отвращават ме тия човечета… Да крадеш държавата… Каква гнусота!…“

Непознатото лице привърши работата си и стегна марокенената чанта с ремък, като грижливо го закопча. После се отдалечи и се изкачи по стълбите.

Люпен тръгна подире му, защото и най-безупречната съвест не би ви възпряла да проследите някого, който пренася милион в банкноти. Такава сумичка излъчва хубавичка миризма, привличаща след себе си добрите ловджийски кучета. А Люпен беше добър ловджийски пес, надарен с нюх, който никога не го мамеше. И той тръгна по следите на дивеча, тръпнейки от удоволствие, но без да издава войнствените си намерения. Впрочем той нямаше никакво намерение, никаква задна мисъл. Какво представлява някаква пачка банкноти за онзи, който има безупречна съвест и който притежава порядъчно съкровище?

Господинът се мушна в една сладкарница на улица „Авър“, излезе оттам с пакет сладкиши и се отправи към гара Сен Лазар.

„Кучият му син — рече си Люпен, — дали ще се качи на влака, за да ме води по дяволите?“

Онзи се качи на влака. Люпен, негодувайки, също се качи и в дългото купе, претъпкано с пътници, те отпътуваха заедно по линията Сен Жермен. И като майка, пазеща рожбата си, господинът здраво стискаше марокенената чанта до гърдите си.

Слезе до градчето Шату на гара Везине. Това, което зарадва Люпен, беше, че мястото му хареса безкрайно много.

На двадесетина километра от Париж, обгърнат от един завой на Сена, Везине, или по-право кварталът Везине, е подчинен на много строги правила в залесяването и изграждането си, така че около заспалото под дървесата езеро се проточват широки алеи, украсени с градини и богати вили. И клоните, обсипани с капчици роса, останки от нощния скреж, блестяха в утринта под слънцето. Твърдата почва кънтеше под стъпките. Какво удоволствие да вървиш така без друга грижа освен грижата за някакъв си спътник!

Красиви къщи, оградени от външна алея, се издигат покрай малка водна повърхност — скромно езерце, доста безмълвно, чиито брегове принадлежат на тукашните собственици…

Минаха през розовата градина, после през оранжерията, а след това господинът натисна дръжката на входната врата пред вила, която се именуваше „Клематитите“.

Люпен го следваше отстрани, без да бъде забелязан. Вратата се отвори и две момичета се спуснаха весело.

— Закъсня, чичо! Обядът е готов. Какво хубаво ни носиш?

Люпен бе очарован. Горещият прием, който оказаха на милия чичо, словоохотливостта на двете племеннички, ниската и малко демодирана по форма къща, всичко това беше твърде симпатично. Би било наистина много приятно да се примъкне човек в тая сърдечна среда и да вдиша топлата атмосфера на едно сплотено семейство.

Петстотин метра по-нататък се намираше голямото езеро, тъй живописно със своя остров, свързан с брега чрез дървен мост. Там Люпен обядва в отличен ресторант и се нахрани добре. След това той обиколи езерото, като се любуваше на приятните вили откъм пътя, затворени в тия зимни дни.

Една от тях привлече вниманието му не само защото беше заобиколена с хубава, добре подредена градина, но и защото на оградата висеше табела с надпис: „Клер Ложи, продава се. За оглед се отнесете тук, а за сведения — във вила «Клематитите».“

„Клематитите“ — точно вилата, в която обядваше и чичото! Съдбата наистина се шегуваше. Как да не свърже човек мисълта за кожената чанта с мисъл за „Клер Ложи“?

Два павилиона пазеха входната врата. Градинарят обитаваше десния.

Люпен позвъни.

Веднага го разведоха из къщата и той беше очарован. Защото „Ложи“ действително беше прелестна — така разнебитена, дори на места разрушена, но тъй добре разпределена, тъй лесно поддаваща се на умело преустройване!

„Това… Точно това ми трябва — мислеше си. — Дето толкова искам да имам убежище някъде в околностите на Париж, за да прекарвам там спокойно по ден-два от седмицата!“

И какво чудно съвпадение! Каква неочаквана находка! Съдбата му предлагаше, от една страна, идеално жилище, а от друга — с какво да го получи, без да си развързва кесията. Марокенената чанта не беше ли тук, за да финансира покупката?… Как всичко се нарежда!

Пет минути по-късно Люпен даваше визитната си картичка и господин Раул д’Аверни бе въведен при господин Филип Гаварел в един салон-студио, където вече бяха двете хубави племеннички.

Чичото ги представи.

Господин Гаварел носеше под мишница чантата от марокен, още пристегната с ремъка. Сигурно беше обядвал, без да я изпусне от ръце.

Люпен разказа за целта на посещението си: възможността да купи „Клер Ложи“. Филип Гаварел изложи условията си.

Люпен поразмисли. Той гледаше двете сестри. Един младеж, който обикаляше около по-възрастната и когото тя представи за свой годеник, току-що беше пристигнал. И тримата се смееха, а на него му стана неудобно. Винаги добросъвестен, той се питаше до каква степен можеше да ощети двете сестри с евентуалната си евтина придобивка.

В края на краищата поиска срок от четиридесет и осем часа, преди да вземе окончателно решение.

— Съгласни сме — отговори господин Гаварел. — Но ако не се разколебаете, ще трябва да уговаряте с моя нотариус, защото след малко заминавам на юг.

И той обясни, че тъй като от осем месеца бил вдовец, отивал да прекара част от годината при сина си, който скоро се оженил.

— И без това не живея при племенниците си, а в съседната вила, която се нарича „Оранжерията“. Двете градини се сливат в една. Къщата е приятна. Но за това не може да се съди през тия затворени капаци.

Люпен престоя още около час в разговор и шеги с момичетата, разказвайки им истории и авантюри, които ги забавляваха, ала с крайчеца на окото си непрестанно наблюдаваше Гаварел.

Тръгнаха да се разходят в градината на „Клематитите“, а после и в съседната градина. Филип Гаварел, с чанта под мишница, даваше нареждания на своя слуга, който, след като бе натоварил куфарите и чантите на един камион, тръгна напред към Лионската гара.

— А чантата, чичо, ще вземеш ли? — попита едната от сестрите.

— Разбира се, не — отвърна той. — В нея има документи без стойност, които донесох от Париж и които ей сега ще прибера.

Действително той влезе в къщата и излезе след двадесетина минути. Без чантата в ръка, без каквато и да е издутина, която да издава, че пачките са у него.

„Скрил ги е вкъщи — си каза Люпен. — Изглежда, е сигурен в скривалището. Това решително е човек, изиграл държавата около ликвидацията по наследството на жена си. Такива хора не заслужават щадене.“

Той го отведе настрана и каза:

— Господине, добре обмислих всичко. Купувам я.

— Отлично — отвърна господин Гаварел, давайки ключовете на племенничките си.

Тръгнаха заедно. Господин Гаварел не носеше марокенената чанта…

Две седмици по-късно Люпен подписа един чек. Това беше обикновено капаро, дадено на купувача, тъй като покупната цена на „Клер Ложи“ беше осигурена чрез пачките с банкноти, скрити в „Оранжерията“. Той даже не се погрижи да направи проучвания, защото смяташе, че скривалището, в което укривателят имаше пълно доверие, е съвсем сигурно. Едно скривалище е ценно, докато никой не знае какво има в него. Люпен обаче знаеше.

Преди всичко той трябваше да потърси архитект, който да възстанови „Клер Ложи“, и случаят му го предостави. Един ден той получи писмо от лекар, който навремето му бе направил добра услуга, когото познаваше добре и държеше винаги в течение на своите скитания и новите си адреси. Доктор Делатър пишеше:

Люпен повика младежа — стори му се свенлив и сдържан човек, който желае да се хареса, но не знае как да постигне това. Беше хубаво момче на двадесет и седем или двадесет и осем години, интелигентно и артистично. Той разбра всичко, което докторът изискваше от него, и дори предложи на архитекта да извърши цялата декоративна работа в къщата и да сложи ред в градината. Можеше да живее в павилиона вляво…

Месеците минаваха, а Люпен се весна само три-четири пъти. Той беше въвел Фелисиен-Шарл у двете сестри и чрез него знаеше какво става у тях. Но и сам много обичате да ги спохожда. По-възрастната боледува доста тежко от бронхит и това забави венчавката й.

Най-после сватбата беше насрочена за девети юли. Тъй като чичото Гаварел трябваше да присъства, Люпен, който пътуваше из Холандия, реши да се завърне осем дни по-рано, за да измъкне пачките банкноти.

Планът му беше прост. Той бе забелязал, че по една пътека между две стени, водеща до езерото, можеше да се издърпа лодката на съседното имение. По тоя начин през някоя нощ би стигнал до градината на „Оранжерията“ и би се вмъкнал вътре.

След като вземеше банкнотите, щеше да преправи пакетите, за да изглеждат непокътнати. Безсъмнено Филип Гаварел през двадесет и четирите часа, които бе определил да прекара у своите племеннички, щеше да се задоволи само да види, че всичко е на мястото си, без да проверява съдържанието. Така кражбата щеше да бъде открита едва в края на октомври.

Но когато една сутрин Люпен пристигна с автомобила си, ужасна драма се беше разиграла по тихите брегове на малкото езеро…

IIУБИЙСТВА

Преди всичко да подчертаем, че обедът, който се състоя във вила „Клематитите“ дванадесет часа преди драмата, бе споделен от двете момичета и двамата младежи във весело и безгрижно настроение, сред любезности и нежни чувства. Не всяка буря има предвестници. А тая се разрази от съвсем ведро небе, без ни най-малко лошо предчувствие у тия, които щяха да бъдат ужасените й жертви.

Те се смееха и говореха весело за сегашните си и бъдещите проекти.

Двете сестри Гаварел от седем-осем години, след смъртта на родителите си, обитаваха „Клематитите“ заедно със старата си гувернантка Амели, която ги знаеше от рождение, и нейния мъж Едуар — прислужник.

По-голямата, Елизабет — високо, русо момиче с бледо, болнаво лице и с очарователна наивна усмивка, говореше най-вече със своя годеник Жером Елмас, хубавец с открито лице, в момента безработен. Той беше сирак и сред купчината къщички на Везине покрай шосето за Париж бе запазил малката къща, където някога живееше майка му. Приятел с Елизабет още преди да й бъде годеник, младежът от дете познаваше по-малката й сестра и беше с нея на „ти“.

Ролан, много по-млада, имаше по-изразително лице от Елизабет, повече истинска красота, а най-вече — пламенен и мистичен чар. Тя очевидно привличаше другия младеж, Фелисиен-Шарл, който не преставаше крадешком да я наблюдава, без да смее да я погледне право в лицето. Дали беше влюбен в нея? Дори и Ролан не би могла да отговори. Той бе от тия непроницаеми натури, чиято физиономия не показва скритата същност и които никога не изразяват това, което наистина чувстват и мислят.

След обяд четиримата влязоха в студиото — обширна стая, съвсем интимна по наредбата на мебелите, дреболиите и книгите. Прозорецът, широко отворен като в английските жилища, гледаше към тясна полянка, която делеше вилата от езерото. Неподвижната нетрепваща вода отразяваше кичестите дървета, чиито висящи клони докосваха отраженията си в огледалната повърхност. Навеждайки се, човек можеше да съзре вдясно, на шестдесетина крачки, другата вила — „Оранжерията“, където живееше чичо Филип. Много нисък плет разделяше двете градини, но ивицата зелена трева изцяло заобикаляше езерото.

Елизабет и Ролан се хванаха за ръце. Те, изглежда, безкрайно се обичаха. Ролан изразяваше безпокойство и бе готова да се жертва за сестра си, защото след боледуването здравето на Елизабет изискваше предпазливост.

Като я остави с годеника й, Ролан седна пред пианото и повика Фелисиен-Шарл, а той потърси начин да се изплъзне.

— Извинявам се, госпожице — каза той, — но днес обядвахме по-късно, пък работата ми винаги започва в един и същи час.

— Не ви ли остава никакво свободно време?

— Тъкмо защото съм свободен, трябва да бъда точен. Още повече че господин д’Аверни пристига утре рано сутринта. Цялата нощ ще пътува с автомобил.

— Колко се радвам, че отново ще го видим! — възкликна тя. — Той е толкова симпатичен, толкова интересен!

— Тогава разбирате желанието ми.

— Въпреки това седнете… За минутка само… Той я послуша и млъкна.

— Говорете — каза тя.

— Да говоря ли, или да ви слушам?

— И едното, и другото.

— Ще говоря само ако не свирите.

Тя не отвърна. Непринудено изсвири няколко фрази, нежни и всеотдайни като изповед. Дали правеше опит да му внуши някаква тайна, или искаше да го подтикне към по-голяма непринуденост и повече чувство? Ала той мълчеше.

— Хайде, идете си! — заповяда тя.

— Да си отида?… Защо?

— Достатъчно говорихме днес — пошегува се младото момиче.

Той се подвоуми учуден. И тъй като тя продължи да свири, започна да наблюдава Елизабет и Жером, които тихо си приказваха седнали един до друг. Те се гледаха и музиката още повече ги сближаваше.

Изтекоха двадесетина минути.

Накрая Елизабет стана и каза:

— Жером, дойде време за всекидневната ни разходка. Тъй хубаво е човек да се плъзга по водната повърхност между клоните.

— Благоразумно ли е, Елизабет? Вие още не сте съвсем добре.

— Как не, как не! Напротив, това ще бъде почивка, която ще ми подейства благоприятно.

— Обаче…

— Обаче аз ще намеря лодката и ще я докарам пред полянката. Не мърдайте, Жером!

Тя се качи в стаята си както всеки ден, отвори бюрото и по навик написа няколко реда в една тетрадка, в която си водеше дневник и където по-късно се намериха последните й думи:

Елизабет остави перото. Тайната й бе доверена. Тя се приготви, напудри се, оживи лицето си с малко червило, провери дали закопчалката на хубавата бисерна огърлица, която имаше от майка си и която винаги носеше, е здрава, и слезе, за да отиде в градината на чичо си Филип при трите дървени стъпала, където беше завързана лодката.

След излизането на Елизабет Жером не беше се отместил от дивана. Той невнимателно слушаше импровизациите на Ролан.

Като спря, тя му каза:

— Много съм доволна, Жером. А вие?

— Аз също — каза той.

— Нали? Елизабет е чудо. Ако вие познавахте добрината и благородството на бъдещата си жена!… Но ще видите, Жером.

Тя се обърна към пианото и започна някакъв тържествен марш, като че израз на свръхчовешко щастие. Ала пак внезапно спря.

— Някой извика!… Чухте ли, Жером?

Ослушаха се. Отвън денят навяваше мълчание — откъм спокойната ливада и мълчаливото езерце. Сигурно Ролан се бе излъгала. И тя отново продължи със силни удари акордите на победа и радост. И изведнъж стана.

Някой пак извика — сигурна беше.

— Елизабет!… — промълви тя, като се спусна към прозореца. Изрече със задъхан глас: „Помощ!“

Жером вече бе при нея. Като се наведе, той видя ниско на склона, близо до дървените стъпала, един човек, който, изглежда, държеше Елизабет за шията. Тя бе просната с крака във водата. Сега и Жером извика от ужас и поиска да скочи, за да настигне Ролан, вече тичаща по тревата.

Там долу човекът се бе обърнал към тях. Незабавно пусна жертвата си, прибра нещо и избяга през оградата на „Оранжерията“.

Тогава на Жером му дойде друга мисъл. Влезе в съседната стая и откачи карабината, с която сестрите се упражняваха да стрелят. Знаеше, че тя е пълна, и спря на терасата, откъдето се виждаха градините.

Човекът бягаше. Беше пред къщата и явно искаше да стигне зеленчуковата градина на „Оранжерията“, която имаше изход към околовръстния път.

Жером се прицели и гръмна: непознатият скочи с главата напред и се търколи в гъстите цветя, където след няколко потръпвалия остана неподвижен. Жером се спусна.

— Жива ли е? — извика той, настигайки с плач Ролан.

— Не, не, невъзможно е!… Може да я съживим… — отново подзе Жером с ужас.

Той се хвърли върху неподвижното тяло, ала веднага, без дори да се увери дали е още жива, уплашено помисли: „О!… Огърлицата… Няма я… Човекът я е стиснал за гърлото, за да й отнеме бисерите… О, ужас!… Тя е мъртва…“

Почна да тича като луд, придружен от стария слуга Едуар, а Ролан и гувернантката Амели стояха пред жертвата. Той намери човека, легнал по корем сред гъстите цветя. Куршумът, който го бе ударил между плешките, го бе улучил в сърцето.

Обърна го с помощта на Едуар. Беше човек на петдесет-петдесет и пет години, бедно облечен, с мръсен каскет, с мъртвешки бледо лице, обкръжено със сива брада. Жером го претърси. Мазен портфейл съдържаше няколко хартии, между които два картона с ръкописно изписано име: „Бартелми“.

В един от джобовете на сакото му слугата откри огърлицата, открадната от Елизабет — фини, едри бисери.

Виковете и стрелбата бяха чути наоколо. Веднага надойдоха хора, за да се осведомят, други гледаха над стените, отваряха изходите и звъняха на портата на „Клематитите“. Телефонираха в полицията на Шату и в жандармерията. Пристигнаха полицаи и отстраниха любопитните. Започнаха разследването.

Жером Елмас се бе строполил до мъртвата си годеница и затваряше очи със стиснати юмруци. Когато я отнесоха вкъщи, той не се помръдна от мястото си. Повикаха го по поръка на Ролан, която, изпълнена с дива скръб и превъзмогвайки мъката си, обличаше Елизабет, ала той не отиде. Не искаше да има друго впечатление освен онова, което му оставяше блестящият образ на миналото.

Фелисиен-Шарл, който се завърна в „Клематитите“ веднага след като му известиха за станалото, но не бе приет от Ролан, се опита да намеси Жером в проучването. Той го заведе при трупа на убиеца, проснат върху някаква носилка, за да го разпита дали някога е виждал тоя човек. Интересуваха се от обстоятелствата около развитието на драмата. Ала нищо не можеше да го заинтересува или да го извади от вцепенението. Накрая, тъй като полицаите го уморяваха с разпитите си, той се оттегли в студиото, където за последен път бе видял Елизабет, и не излезе оттам.

Вечерта, тъй като Ролан не напускаше стаята с мъртвата, той хапна някаква храна, която Едуар му сервира. После, капнал, заспа тежък сън. По-късно излезе в градината, разхожда се на луна, накрая се просна върху тревата и пак заспа сред цветята и влажната зеленина.

Закапа дъжд и той се прибра вкъщи. В подножието на стълбата срещна Ролан, която, отчаяна, слизаше и се олюляваше. Стиснаха си ръцете, без дума да промълвят — изглежда, за тях освен скръбта им нищо друго не съществуваше. Отиде си към един часа сутринта.

Ролан се качи в стаята, където беше Елизабет, и продължи скръбното си бдение заедно с гувернантката. Свещите пламтяха, хладният ветрец откъм езерото олюляваше пламъците им.

Заваля силно. После, на развиделяване, небето стана бледосиньо. Няколко звездици още трепкаха и белите облачета започнаха да се позлатяват от изгряващото слънце.

Точно в този момент на стръмнината, на напречния път, водещ към Шату, един кантонер намери годеника Жером Елмас — полумъртъв, стенещ и измокрен от дъжда. Яката му беше окървавена.

Миг по-късно на друг път, където още никой не бе минал в тоя ранен час, някакъв млекар откри друг ранен. Навярно ударен с нож в гърдите. Той беше млад човек, прилично облечен с черни кадифени панталони, с жакетче от същия цвят и с широка връзка на бели точки. Имаше вид на художник и изглеждаше едър и силен.

Той бе по-тежко ударен. Не помръдваше, но още дишаше и сърцето му биеше слабо.

IIIРАУЛ ИДВА НА ПОМОЩ

Цялата сутрин в тихото селище Везине идваха и си отиваха стражари, цивилни инспектори, полицаи в униформа. Бучаха мотори. Репортери и фотографи се блъскаха и тичаха. Носеха се най-невероятни и противоречиви слухове.

Единственото спокойно място бе градината и къщата на „Клематитите“. Тук стражата беше неумолима: освен полицията никой друг не влизаше. Не допускаха нито любопитни, нито журналисти. От уважение към мъртвата и към скръбта на Ролан всички говореха тихо.

Когато й съобщиха за нападението, на което Жером бе станал жертва, тя избухна в плач.

„Бедна сестро… Бедничката ми Елизабет…“

Тя заповяда да го закарат в една близка клиника. Там приеха и другия ранен. Трупът на Бартелми, който бе удушил момичето, лежеше в гаража — чакаха да бъде пренесен в моргата на гробищата.

Към единадесет часа следователят господин Руслен, седнал до прокурора в удобен градински фотьойл, се бореше със съня, слушайки обясненията на главния инспектор Русо, и му даваше подробни сведения за четворното убийство.

Господин Руслен беше нисък, целият корем и бедра; с лошо храносмилане. Провинциален следовател от петнадесет години, отпуснат, лишен от амбиция, той бе направил всичко, за да го отдалечат от къщата, където го задържаше страстта му към риболова с въдица. За нещастие последната афера в замъка Орсак, където той показа такъв тънък ум и предвидливост, беше привлякла вниманието върху особата му и за негово голямо съжаление му донесе преместването в Париж. Палтото му от черна алпака и панталонът от мъхест сив плат свидетелстваха за пълната му немарливост по отношение на облеклото. Въпреки външността си обаче той беше изтънчен човек, с благороден дух, съвсем независим в действията си, често даже мечтателен.

Инспектор Русо, чието реноме бе по-високо отколкото истинските му заслуги, заключи с глас, който разубеди господин Руслен:

— Накъсо, госпожица Гаварел е била нападната в момента, когато се е навела да поеме синджира на лодката. Нападението е било толкова свирепо, че трите стъпала, слизащи във водата, са изпочупени. Освен това госпожицата е била потопена до кръста във водата. Последвала е борба по склона, кражба на бисерната огърлица и бягство на крадеца, който също е бил с измокрени крака. За убиеца, изследван от лекарите, няма никакви сведения освен името Бартелми. Лицето и облеклото му са на мошеник. Убил е за грабеж. Нищо повече не знаем!

Главният инспектор Русо въздъхна и подхвана със задоволството на човек, който не търси думите си:

— Сега другите двама. Господин Жером Елмас с един изстрел на пушка е ликвидирал убиеца, който иначе сигурно би успял да избяга. Ето единствената точка, която можем да изясним. Макар и изтощен, той надълго ми говори за скръбта си, но съвсем неясно. Преди всичко не познавал убиеца на годеницата си. Не е разпознал и нощния си нападател и не знае причината, поради която е нападнат. От друга страна, нямаше никакви данни за личността на втория ранен, нито пък следи от нападението. Можем само да предположим, че в двата случая нападателят е един и същ.

Някой неочаквано го прекъсна:

— Не може ли също така да се предположи, господин инспектор, че тая нощ е имало не драма между трима или, тъй да се каже, нападател и две жертви, а само драма между двама. Може би господин Жером Елмас е нападнат от лице, което, ранено от господин Елмас, се е влачило четири-петстотин метра до мястото, където нощес е паднало.

Изслушаха не без интерес поразителната хипотеза на непознатия господин. Но го гледаха с изненада. Кой беше той? Разбраха — излязъл е от къщата на „Клематитите“ и е изслушал заключенията на инспектор Русо. Но с какво право се намесваше?

Главният инспектор, раздразнен от това, че предлагаха друга хипотеза, различна от неговата, попита:

— Кой сте вие, господине?

— Раул д’Аверни. Моето имение е недалеч оттук, срещу езерото. Няколко седмици отсъствах от Париж и се завърнах тая сутрин. За станалото научих от младия архитект, който живее у мен и работи по възстановяването на вилата ми. Фелисиен-Шарл беше приятел на госпожица Гаварел и вчера е обядвал с тях. Преди час го придружих до госпожица Ролан и реших, че не е нахално за момент да поскитам из градината, като изслушам вашите бележити изводи, господин главен инспектор. Те разкриват майсторство в следствието.

Раул д’Аверни имаше странна усмивка и ироничен вид, които биха накарали всеки друг освен инспектор Русо да се почувства подигран. Но той бе достатъчно надут, важен и сигурен в таланта си, за да има такова чувство. Поласкан от комплимента, той кимна и реши да постави на място симпатичния любител.

— Това е предположение, което аз не забравих да направя, господине — каза той, усмихвайки се. — Даже го съобщих на господин Елмас, а той ми отговори: „С какво оръжие бих ударил? Не зная. Не. Аз се защитавах както можех, с крака и юмруци. С един юмрук в лицето… Прогоних противника си, но вече бях ранен…“ Той не носи никакви следи от удар нито по лицето, нито другаде. Значи…

На свой ред Раул д’Аверни се поклони.

— Добре разсъждавате — отбеляза той.

Но следователят, господин Руслен, комуто този човек се харесваше, попита:

— Нямате ли други забележки, господине?

— Нещо особено — не. Пък и бих се побоял да злоупотребя с…

— Говорете, говорете!… Моля ви. Ние сме пред много забъркана история и най-малката крачка напред би имала значение. Слушаме ви…

— Е, добре — започна Раул д’Аверни. — Причината, повлякла Елизабет Гаварел във водата в момента на нападението, е безспорна, нали? Събарянето на стъпалата. Аз прегледах тия разнебитени дървени стъпала. Те са били поддържани от два кола, добре забити в дъното на езерото. Коловете са се съборили, защото скоро са били прерязали с трион до три четвърти от дебелината им.

След тия думи се чу леко охкане. Ролан беше излязла от студиото, опирайки се на ръката на Фелисиен-Шарл. Олюлявайки се, тя слушаше думите на господин д’Аверни.

— Възможно ли е?… — мълвеше тя.

Инспектор Русо бе слязъл до стъпалата. Той взе един от коловете, донесен от господин д’Аверни, погледна го и каза:

— Никакво съмнение. Срезът е много явен и скорошен. Ролан забеляза:

— От седмица сестра ми всеки ден ходеше все по същото време да взема лодка. Нима убиецът е знаел това? И всичко е предвидил.

Раул поклати глава.

— Не мисля, че е станало така, госпожице. Не му е било необходимо да хвърля сестра ви във водата, за да изтръгне огърлицата й. Внезапно нападение, борба в продължение на две-три секунди по склона и бягство. Това му е било достатъчно.

Следователят, много заинтересуван, каза:

— Значи според вас друг е устроил този ужасен капан?

— Така мисля.

— Кой? И защо?

— Не зная.

Господин Руслен не можа да прикрие усмивката си: „Работата се усложнява“.

— В такъв случай би имало двама убийци: един по замисъл и друг — фактически. Последният всъщност само е използвал случая. Но откъде е влязъл в имението? И къде се е крил?

— Там — каза Раул, сочейки с пръст „Оранжерията“ на чичо Филип Гаварел.

— В онази къща? Невъзможно е. Погледнете: всички прозорци и врати на партера са затворени и са с плътни капаци.

Раул възрази небрежно:

— Всички са с плътни капаци, но не всички са затворени.

— Хайде де!

— Един от тях, най-вдясно, като остъклена врата, не е затворен. Двете крила са били насилени отвътре и са издърпани едно до друго. Идете ги вижте, господин инспектор.

— Но как е влязъл тоя тип в къщата? — попита господин Руслен.

— През главната врата, откъм външната алея.

— Значи е имал подправени ключове?

— Без съмнение.

— Избрал е това място, за да наблюдава госпожица Гаварел и да я нападне? Чудно!…

— По това имам свои предположения, господин следовател. Но да почакаме господин Гаварел. Предупреден е с телеграма от госпожица Ролан и трябва да пристигне от Кан, където е бил на почивка при сина си. Очакват го всеки момент, нали, госпожице?

— Вече би трябвало да пристигне — потвърди Ролан… Последва дълго мълчание. Авторитетът на д’Аверни се налагаше на всички, които го слушаха. Всичко, което говореше, изглеждаше правдоподобно, дори вярно, въпреки противоречията и невъзможността.

Инспектор Русо, изпъчен пред „Оранжерията“, разглеждаше остъклената врата, която действително не бе затворена. Адвокатите говореха тихо. Ролан плачеше, Фелисиен гледаше нея и господин д’Аверни. Най-после той продължи:

— Господин следовател, казахте, че аферата е сложна. Наистина е извънредно сложна. В такива случаи аз се боя от това, което виждам, и от това, което намирам. И съм склонен да опростявам нещата, защото в действителност всичко се свежда до права линия. В живота не може да има подобна бъркотия от едновременни случки. Такова нещо не съществува. Съдбата никога не си играе по този начин — да струпва неочаквани произшествия. За дванадесет часа къпане, удавяне, удушаване, кражба, смърт… после още две устроени примки, които можеха, които е трябвало да бъдат два други смъртни случая! Всичко това е несъвместимо, глупаво, абсурдно, нечовешко. Не, наистина всичко е прекалено много… И затова…

— И затова?

— Затова аз се питам в това преплитане няма ли линия, която отделя фактите: едните вляво, другите вдясно… Или още по-ясно: дали вместо едно объркано събитие нямаме работа с две нормални, които в някоя точка на своето развитие случайно са се срещнали. В такъв случай би било достатъчно да се намери допирната точка, след която са се объркали конците. Тогава ще може всичко да се види по-ясно.

— О!… О!… — възкликна господин Руслен, смеейки се. — Навлизаме в царството на фантазията. Имате ли доказателство, с което да се аргументирате?

— Никакво — отвърна Раул д’Аверни, — но понякога доказателствата са по-малко убедителни от логиката.

Той млъкна. Всеки размишляваше. Чу се шум от спиращ автомобил зад „Клематитите“. Ролан се спусна към чичо си Гаварел. Заедно се качиха в траурната стая, после господин Гаварел се присъедини към адвокатите. Информираха го с няколко думи. Раул д’Аверни показа отворената остъклена врата на вилата и изрече:

— Вероятно някой се е промъкнал у вас. Господин Гаварел пребледня.

— Някой? Но с каква цел?

— За да краде. Оставили ли сте скъпоценни предмети? Или ценни книжа?…

Чичото на Ролан се олюля.

— Предмети!… Ценности!… Не… И после как биха узнали? Не, не. Не ми се вярва…

Той внезапно се втурна като луд към „Оранжерията“, викайки:

— Не!… Не идвайте!… Никой да не идва!

Запъти се право към партера, бутна притворената врата и изчезна.

След две минути се чуха възклицания. Минаха още няколко секунди — той се появи, плесна с ръце и се строполи на прага на стаята, където всички го чакаха.

Едва процеди:

— Да, така е… Ограбили са ме… Открили са скривалището… Възможно ли е? Всичко е задигнато…

— Много нещо ли са откраднали? — попита следователят. — На колко възлиза?…

Господин Гаварел стана. Беше смъртноблед и сякаш уплашен от изповедта си.

— Значително. Да… Но това се отнася само до мен… Съдът трябва да се погрижи за едно: да намери крадеца! Да ми върне това, което е откраднато…

Раул д’Аверни и инспектор Русо влязоха. Когато отидоха във вестибюла, забелязаха, че ключалката на входната врата към булеварда е счупена, както предвиждаше д’Аверни, и че вратата е затворена единствено с резето, бутнато отвътре. Те се върнаха в градината и Раул попита младото момиче:

— Госпожице, казахте ми, че сте забелязали убиеца на сестра ви да прибира нещо, бягайки?

— Да… действително…

— Какво беше то?

— Едва видях…

— Пакет?

— Да, мисля… Малък пакет, който скри под палтото си, докато тичаше.

Какъв е бил този пакет?

Слугата Едуар, когото повикаха и в когото не се съмняваха, заяви, че при трупа нищо не е намерено. Всички, които бяха разпитани, заявиха, че нито вечерта, нито сутринта са намерили някакъв пакет. Филип Гаварел започна да се надява.

— Ще се намери — каза той. — Сигурен съм, че полицията ще го намери.

— За да се намери, трябва да знам какъв е пакетът — забеляза господин Руслен.

— Малка торбичка от сиво платно.

— Която съдържаше? Господин Гаварел кипна.

— Това е само моя работа!… Лично моя. Дали съм скрил банкноти или документи, това е моя работа.

— Но банкноти ли бяха?

— Не, не. Не съм казал подобно нещо — извика господин Гаварел още по-раздразнен. — Защо мислите, че са банкноти?… Не. Писма. Незаменими за мене документи.

— С една дума?

— С една дума: торбичка от сиво платно. Ето какво искам. Полицията ще търси само малка сива платнена торбичка.

— Както и да е — каза Раул след дълго мълчание. — Доказателството е наяве. Последната нощ един разбойник, старият Бартелми, се е промъкнал в тая къща. След като я претършувал, отмъкнал торбичката. Как да излезе? През вестибюла и външната врата? Не, посред бял ден е рискувал да бъде изненадан. Тогава отваря тая остъклена врата, като е мислил, че в двора на необитаемата къща не ще има никой и че ще използва изхода на зеленчуковата градина. Точно в тоя момент Елизабет Гаварел идва откъм „Клематитите“. Срещата е непредвидена. Момичето надава вик, смътно чут в къщата. Какво става тогава? Разбойникът се спуска върху нея. Тя иска да избяга. Борбата става върху дървените стъпала. Останалото знаем.

Инспектор Русо отново вдигна рамене.

— Възможно е… Но не съм очевидец.

— Нито пък аз…

— Следователно нищо не доказва, че работите са се случили точно тъй или че господин Бартелми не е подготвил сам посегателството, на което госпожица Гаварел стана жертва.

— Нищо не доказва това действително — съгласи се Раул. Стана късно. Помощник-инспекторът трябваше да се върне в Париж, а стомахът на господин Руслен почваше да се обажда. Той тихичко попита слугата дали наоколо се намира някакъв добър ресторант.

— Господин следовател — каза Раул д’Аверни, — ако желаете да приемете поканата ми да вечеряте с мен, мисля, че не ще се нахраните лошо…

Той покани и главния инспектор, който отказа с негодувание, тъй като не искал да прекъсва следствието. Ролан извика настрана Раул д’Аверни и каза развълнувано:

— Господине, вярвам във вас… За сестра ми ще бъде отмъстено, нали?… Толкова я обичах…

Той потвърди:

— Ще бъде отмъстено. Но, струва ми се, вие можете най-много…

Погледна я право в очите и повтори:

— Разберете добре, госпожице, вие най-много можете да ни помотаете. Има една ужасна загадка, върху която няма никаква светлина. Не преставайте да мислите за нея! Спомнете си дали вашата сестра не е имала неприятел, дали няма нещо в живота й, което да е събудило ревност или омраза… И ни дръжте в течение. От моя страна… Аз изцяло ще се посветя на вас… И ще успеем.

IVИНСПЕКТОР РУСО АТАКУВА

Обядът, който Раул даде и на който присъства и Фелисиен-Шарл, зарадва много господин Руслен, който изказваше възхищението си с постоянни комплименти и възклицания.

— Чудесен рак… Ами виното!… А тая кокошчица!…

— Знаех слабостите ви, господин следовател — каза му Раул д’Аверни.

— Я виж! От кого?

— От един мой приятел, присъствал при разкриването на прочутата афера на замъка д’Орсак, където вие направихте чудеса.

— Аз? Просто оставих работите да си вървят по реда.

— Да, познавам теориите ви. Когато има любовна драма, самите актьори на драмата чрез разнищването на страстите си разпръсват мрака.

— Много жалко, че и днес не е така. Кражба на пари, на огърлица… Никакъв интерес.

— Кой знае? На Елизабет Гаварел е била устроена клопка.

— Да, клопката с прерязаната стълба. Но наистина, вие много ли вярвате на тая предумишленост? Вярвате ли, че има две различни дела?

— Господин инспектор, не виждайте в мен детектив, а любител с дребни таланти… Не… Много съм чел. Ала никога детективски романи: това ме изморява. Но „Съдебен вестник“… И разкази за истински престъпления. От тия четива съм извлякъл опит и съм изградил своите възгледи Понякога верни… Понякога грешни… Които в някои случаи ми помагат да говоря наслуки… И да учудвам второразредни полицаи… Като тоя добряк Русо. Истината е, че всичко е дяволски тъмно! Едно само е ясно: господин Гаварел не иска да бъде заподозрян, че е крил банкноти. Да допуснем, че се намери сивата платнена торбичка. За какво би му послужила тя, ако в нея вече няма нищо?

— Правилно — каза господин Руслен. — Първата грижа на крадеца ще бъде да разшие торбичката и да заграби съдържанието й. Така че шансът да се намерят банкнотите е малък…

Фелисиен мълчеше. През време на вечерята той с внимание слушаше Раул д’Аверни, но не се обади.

Към три часа господин Руслен заведе събеседниците си в градината на „Клематитите“, където отново намериха инспектора.

— Е, господин инспектор, нещо ново? Русо прие най-надменния си вид.

— Нищо особено. Ходих в клиниката да наобиколя господин Жером Елмас и говорих с лекарите. Макар животът му да не е в опасност, не позволиха основно да го разпитвам. Всичко, кое то ми каза, е: сторило му се, че типът, който го последвал и нападнал, излязъл от пътечката, водеща към езерото.

— А злодейският нож?

— Невъзможно е да се намери.

— Другият ранен?

— Неговото състояние е все тъй тежко и още не смеят да се произнесат.

— За него никакви сведения ли няма?

— Никакви.

Инспекторът млъкна, после се изпусна и каза разсеяно:

— И все пак… Аз успях да установя един много интересен факт.

— Какъв?

— Индивидът, който е бил нападнат през нощта, вечерта е влизал в тази градина.

— Какво казвате? В тази градина?

— Точно в нея.

— Но как?

— Промъкнал се, използвайки влизането на господин Фелисиен-Шарл, когато той след убийството на госпожица Елизабет е искал да види сестра й Ролан.

— А после?

— После се слял с тълпата, привлечена от гърмежа и нахълтала по всички възможни начини, преди още да бъде въдворен ред.

— Сигурен ли сте?

— Лицата, които разпитах в клиниката, потвърдиха това.

— Може би — каза следователят на Фелисиен-Шарл — някаква случайност го е довела заедно с вас?

— Нищо не съм забелязал — каза Фелисиен.

— Нищо ли не сте забелязали? — подхвана Русо.

— Нищо.

— Странно. Видели са ви да говорите с него.

— Възможно е — каза младежът без стеснение. — Аз говорих с тези, които бяха там: полицаи, любопитни.

— И не забелязахте ли едно голямо момче с вид на художник, с широка връзка на бели точки?

— Не… Или може би да… Не знам… Бях тъй разтревожен.

Последва мълчание. После инспектор Русо продължи:

— Вие обитавате малкия павилион в имението на господин д’Аверни, който е тук.

— Да.

— Познавате ли градинаря?

— Сигурно.

— Е, добре. Тоя градинар разправя, че вчера, в момента на изстрела, вие сте били седнали вън…

— Наистина.

— И че сте били с някакъв господин, който бил идвал вече два-три пъти при вас. А той именно е нашият човек. Преди няколко минути градинарят го позна в клиниката.

Фелисиен се изчерви, обърса чело, подвоуми се и най-сетне отговори:

— Не знаех, че става дума за него. Повтарям, че бях толкова смутен, че не бих могъл да кажа дали е дошъл с мен в „Клематитите“, нито пък дали вчера е бил в тълпата около мен.

— Името на вашия приятел?

— Не ми е приятел.

— Не е важно! Името му?

— Симон Лориан. Дойде при мен един ден, когато рисувах край голямото езеро. Каза ми, че и той бил художник, но в момента не знаел къде да пласира произведенията си, и че търсел работа. После искаше да бъде представен на господин д’Аверни и аз му обещах.

— Често ли го виждахте?

— Четири-пет пъти.

— Адресът му?

— Живее в Париж. Нищо повече не зная.

Младежът бе станал пак така смел, та следователят промълви:

— Всичко това е много възможно. Но Русо не се поддаваше.

— Значи вчера го видяхте?

— Да. До павилиона, в който живея. Тогава мислех, че господин д’Аверни ще се завърне и ще му представя Симон Лориан.

— А после? След като наредих да опразнят градината?

— Повече не го видях.

— Въпреки това той е продължил да скита край къщите около езерцето. Обядвал е в едно съседно ресторантче и снощи пак са го видели тук наоколо. Криел се в мрака.

— Нищо не знам.

— Вие какво правихте през това време?

— Вечерях в моя павилион и бях обслужван както винаги от слугата на господин д’Аверни.

— После?

— После четох и си легнах.

— В колко часа?

— Към единадесет.

— И не сте излизали отново?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен.

Инспектор Русо се обърна към една група от четирима души, които вече беше разпитвал. Едно от лицата, възрастен господин, се приближи.

Русо му каза:

— Вие живеете в една от съседните вили?

— Да, зад зеленчуковата градина, до господин Филип Гаварел.

— Покрай тази вила минава път, по който всеки може да стигне до езерото?

— Да.

— Вие ли казахте прочее, че три четвърти час след полунощ сте видели някого да гребе по езерото и да слиза точно по тоя път? Този човек доближил лодката до вашето имение и я завързал за обикновена греда. Вие сте познали излетника, нали?

— Да. Облаците се разкъсаха и луната освети лицето му. Тогава той се спусна към тъмното. Беше господин Фелисиен-Шарл. Доста време стоя на пътеката.

— После?

— После не зная. Легнах си и заспах.

— Вие твърдите, че това е бил господин Фелисиен-Шарл, присъстващ тук?

— Мисля, че мога да говоря, без да се смята, че лъжа.

Инспектор Русо каза на Фелисиен:

— Следователно вие сте прекарали нощта навън, а не в леглото си.

Фелисиен отговори твърдо:

— Не съм напускал стаята си.

— Ако не сте напускали стаята си, как са могли да видят, че слизате от лодката и стоите в задънена уличка, от която после господин Елмас е забелязал, че го следи нападателят му?

— Не съм напускал стаята си — повтори Фелисиен.

Господин Руслен мълчеше малко смутен от това, че бе обядвал на една маса с този момък, който толкова несръчно се защитаваше. Погледна Раул д’Аверни, който слушаше, без да каже нито думица, следейки Фелисиен.

В отговор Раул веднага се намеси:

— Господин инспектор, докато чакаме проверката да потвърди всички тия басни и да установи истинското им значение, мога ли да зная докъде искате да изведете мисълта си по отношение на господин Фелисиен-Шарл?

Русо отвърна:

— Нямам друга цел, освен да събера всички подробности около истината.

— Господин инспектор, тия подробности се събират съобразно главната мисъл за истината, която човек предугажда.

— Нямам никаква мисъл.

— Как нямате? В случая от вашия разпит би следвало: първо, че се интересувате главно от втората драма или от кражбата на банкнотите и двете нощни нападения. Второ, че тази нощ, през времето, когато е бил навън, Фелисиен си е послужил с лодката, за да се промъкне в „Оранжерията“ да търси торбичката от сиво платно, съдържаща банкнотите. И че към един часа, скрит в тъмнината, той е последвал годеника на жертвата, господин Жером Елмас, за да го нападне Бог знае по какви съображения. Явно в дъното на душата си вие си задавате въпроса, дали той не е нападателят на другия ранен, Симон Лориан.

— Никакъв въпрос не си задавам, господине — сухо каза Русо. — Не съм свикнал да бъда разпитван.

— Позволявам си само да забележа — продължи Раул д’Аверни, — че вашите подозрения, изглежда, сближават Фелисиен-Шарл и Симон Лориан. В такъв случай, ако те бяха в споразумение, как може Фелисиен-Шарл едновременно да е съучастник и нападател на Симон Лориан? Русо не отговори. Раул повдигна рамене.

— Такива догадки са несъвместими.

Ала мълчанието на инспектора сложи край на тази сцена.

Права на терасата, много красива в траурното си облекло, Ролан слушаше. Тя хвана ръката на чичо си. Те отидоха в клиниката при Жером Елмас.

Раул не настоя. След малко каза на Фелисиен:

— Да си вървим.

И се сбогува със следователя.

По пътя беше мрачен. Когато стигнаха вилата, той заведе младия човек в малкия работен кабинет, чиито прозорци гледаха към едно кътче от градината, заградено с плет.

Накара го да седне и му каза:

— Никога не сте ме питали защо ви писах да дойдете при мен.

— Не посмях, господине.

— Следователно не знаете защо ви предложих да ремонтирате вилата и да живеете в нея?

— Не.

— Не сте ли любопитен?

— Боя се да не бъда нахален. Вие не ме разпитвахте.

— Как не! Разпитвах ви за вашето минало. Казахте ми, че родителите ви отдавна са умрели и че животът ви е труден. Но аз от деликатност нямах желание да ви откривам нещо, което ви засяга, и не настоях. Оттогава не сме говорили, а това значи, че не ви познавам. Днес…

След кратко мълчание, като се поколеба, изведнъж заключи:

— Днес изглежда, че сте замесен в лоша работа или най-малкото ви е трудно да обясните ролята, която сте играли, може би без сам да знаете. Искате ли нещо да ми изповядате, без да премълчите каквото и да било?

Фелисиен обясни:

— Господине, вие не знаете колко съм ви признателен за всичко, което направихте за мен. Но нямам за какво да се изповядам.

— Не е ли прибързан отговорът ви? — настоя Раул. — На вашата възраст и в обстоятелствата, в които се намирате, човек трябва да знае сам да се спасява. Ако в нещо сте виновен, толкова по-зле за вас. Ако сте невинен, животът ще ви защити. Фелисиен стана и се приближи до Раул д’Аверни.

— Вие как мислите, господине?

Раул го погледна. Очите на младежа примигваха, на лицето му липсваше откровеност. Той каза:

— Не знам…

Погребението на Елизабет Гаварел се състоя на другия ден. Ролан вървя твърдо до гробищата и не отвърна очи от зеещия гроб.

Тя простря ръка върху ковчега и мълвеше думи, нечути от никого, думи, чрез които навярно изразяваше своята скръб по сестра си и цялото си отчаяние. Вричаше се да остане вярна на спомена за нея.

Завърна се облегната на ръката на чичо си. Той дълго разговаря с господин Руслен. Колкото и да бе отпаднал, не отстъпи от своето.

— Нито една банкнота, господин съдия, само писма и ценни книжа. Давам пълномощия на полицията да сложи ръка на платнената сива торбичка. И така ще напиша в моята тъжба до съда, преди да замина на юг.

Раул д’Аверни се разходи около езерцето, после седна на един плетен стол и довърши четенето на сутрешните вестници.

Един от тях, осведомен от смел и ловък репортер, скрил се вечерта кой знае къде, бе успял да научи подробности по вълнуващия разпит на Фелисиен-Шарл от Русо.

— Иди, че работи при такива условия! — изръмжа от яд д’Аверни.

Той се запъти към къщи и видя, че Фелисиен работи. Влезе, премина по коридора и отиде в малката стаичка, където обичаше да размишлява и да мечтае. Там го чакаше една жена без шапка, облечена в скромна рокля, с червено шалче около врата. Непознатата стоеше права, показвайки великолепното си лице, по което се сменяха най-разнообразни състояния — и скръб, и безпомощност, и яд, и враждебност…

— Коя сте вие?…

— Метресата на Симон Лориан.

VФАУСТИН КОРТИН И СИМОН ЛОРИАН

Това бе казано с нападателен тон, сякаш Раул д’Аверни бе отговорен за нещастието, сполетяло Симон Лориан.

Раул добави:

— Предполагам, чели сте тази сутрин статията в „Еко дьо Франс“, в която упрекват моя гост Фелисиен-Шарл. Знаете къде ще го намерите, затова се хващате за мен, нали?

При първото стълкновение ядът на младата жена се изля отведнъж. Яд, примесен със сълзи и ужас, който откриваше буйна, а заедно с това и мрачна, неспособна да се контролира в момента натура.

— Три дни, откакто изчезна този, когото обичам. Три дни, откакто безполезно го търся и тичам навсякъде като луда. Едва тая сутрин внезапно в този вестник — със страх ги чета всичките, да не би да е станал жертва на някакво нещастие — прочетох името му… Бил е ранен, почти умиращ. В този момент може би е умрял?…

— Тогава защо идвате тук вместо в клиниката?

— Исках най-напред да ви видя.

— Защо?

Тя не отговори. Тръгна към Раул, разярена и великолепна, и каза:

— Защо ли? Защото вие сте виновникът за всичко. Да, вие! Цялата афера е ваше дело. Прочетете вестника. Фелисиен-Шарл е един фигурант. Шефът сте вие! Тоя, който е на дъното на тази авантюра, сте вие! Аз имам предчувствие, сигурна съм… Щом като прочетох статията, казах си: „Това е той!“

— Кой, аз? Вие не ме познавате!

— Как не, познавам ви.

— Вие ме познавате мен — Раул д’Аверни?

— Не!… Вас, Арсен Люпен!

Раул бе поразен. Не очакваше пряко нападение, нито пък да чуе истинското си име, произнесено като обида. Откъде можеше да знае тази жена?

Той грубо хвана ръката й.

— Какво казвате? Арсен Люпен?…

— О, не лъжете! И за какво? Отдавна го зная. Симон отдавна ми е говорил за вас и за това име — д’Аверни, под което се криете!… Даже идвах тук една вечер през последната седмица, когато ви нямаше, и без никой да знае… Той искаше да види къщата на Арсен Люпен. Ах, поне да не го бях предупредила! „Не се мъчи да го узнаеш! Това ще ти донесе нещастие. Какво очакваш от тоя авантюрист?…“

Тя показваше на Раул юмруците си. Оскърбяваше го с поглед и с вик, треперещ от презрение. А той слушаше безмълвен. Откъде идваше тая странна история? Бе ходил да види Симон Лориан в клиниката, но не го познаваше. С какви намерения момчето искаше да влезе във връзка с него? Как бе отгатнал, че Раул д’Аверни е Арсен Люпен? По каква случайност е узнал тайната му?

Раул доби впечатление, че младата жена не би могла да го осведоми по това или пък не желае — имаше твърдо чело и неумолими очи. Изправена неподвижно, изпълнена с жар, тя въпреки всичко не губеше нищо от своя чар. Тя знаеше — инстинктивно или по навик — да си служи с хубостта и да я подчертае. Гъвкавата коприна на блузата очертаваше формите й и хармоничната линия на раменете.

Очевидното удивление на Раул я накара да се изчерви. Тя се сви в един фотьойл и със скръстени ръце, бършейки страни, почти се скри. Неочаквано отпаднала, тя плачеше.

— Вие не знаете какво е той за мене… Животът ми… Ако умре, и аз ще умра… Никога не съм обичала друг човек… Бих коленичила пред него. Бих се убила, за да го избавя от каквато и да била мъка. А и той ме обичаше тъй дълбоко. Като забогатеехме, щяхме да се оженим и да заминем… Да, да заминем…

— Кой ви пречи?

— А ако умре?

Мисълта за смъртта отново я изправи. Така минавате от едната в другата крайност в продължение на няколко секунди, обзета от хаотични мисли и чувства. Нахвърли се върху Раул.

— И вие го убихте!… Не зная как… Но сте вие… И ще си отмъстя, както знаят да отмъщават само в моето отечество, в Корейка. Той не трябва да умре, преди да е сигурен, че е отмъстено за него. Ударът, който получи, е от Арсен Люпен. Навсякъде ще разтръбя името ви. Ще ви предам на полицията. Без да се бавя! Трябва да знаят кой сте. Арсен Люпен, злодеят, престъпникът. Арсен Люпен!

Тя отвори вратата и се опита да избяга, крещейки като луда. Той запуши устата й с ръка и я накара отново да влезе в стаята. Борбата бе жестока. Тя диво се бранеше. Трябваше да я хване с две ръце, да я повали в едно кресло и да я държи неподвижна. Но когато я почувства до себе си, трепереща, победена, но тръпнеща от негодувание и омраза, главата му се замая и той се помъчи да я целуне.

Изведнъж се изправи, разярен от тоя глупав порив. Тогава тя избухна, смеейки се, силно изненадана.

— А, и вие ли! И вие като другите! Жена… Отървават се от нея, като я сграбчват… Като уличница… Дявол го взел, някакво си нищожество Люпен — и той си представя, че му е позволено! Всички жени му принадлежат… Ах, комедиант такъв, само ако бяхте се допрели до устните ми, бих ви убила като куче.

Раул бе отчаяно раздразнен.

— Стига глупости! Вие не сте дошли нито да ме предавате, нито да ме убивате, нали? Говорете, дявол го взел! Какво искате? Но говорете най-после!

Той хвана двете й ръце и държейки я срещу себе си, произнесе дума по дума с треперещ глас:

— Аз не съм замесен с нищо в тази афера… Не съм ударил Симон Лориан… Кълна ви се, че не съм. Говорете… Какво искате?

— Избавянето на Симон — прошепна тя, като се овладя.

— Съгласен съм. Щом се пооправи, ще направя така, че да изчезне. Не се страхувайте. Но ще отиде в затвора.

Тя изтръпна.

— В затвора!… Но той нищо не е сторил, за да отиде в затвора. Той е честен човек. За неговото избавление само аз мога да съдействам. Само аз мога да го спася, като се грижа за него.

— Тогава?

— Тогава искам да бъда приета в клиниката и да не го оставям, денонощно да бдя над него. Бях милосърдна сестра в продължение на четири години. Никой освен мен не може да го гледа. Но трябва да стане днес… Веднага. Той вдигна рамене.

— Защо не ми казахте още отначало, вместо да си губите времето в обвинения без причини?…

— Значи прието? — каза тя сухо.

— Да.

— Веднага, нали? Той помисли и обеща:

— Да, ще говоря с директора на клиниката. Той няма да откаже. Ще уредя така, че да не може да ми откаже, и ще го попитам за тайната. Само трябва да ме оставите да действам свободно. Името ви?

— Фаустин… Фаустин Кортин.

— В клиниката ще кажете друго име. И нито дума за отношенията ви със Симон Лориан.

Още не й се вярваше.

— А ако ни издадете?

— Бягайте! — каза нетърпеливо, блъскайки я към малката градина.

Оградата беше в съседство с гаража, а шофьорът го нямаше там. Раул отвори вратата на една кола и заповяда:

— Махнете червеното шалче, за да не ви забележат. И се качете.

Тя се качи.

Той излезе от друг изход и се отправи към Сена, като мина през градчето Пек. Автомобилът бързо се изкачи по склона.

— Къде отиваме? — попита тя. — Ако това е клопка, толкова по-зле за вас!

Не й отговори. Спря в Сен Жермен пред един от големите магазини за готови дрехи и купи блуза и покривало за глава за медицинска сестра. След час тя постъпи като сестра в клиниката и я натовариха специално да се грижи за ранения. Симон Лориан, изгарящ от треска, отпаднал от раната си, не я позна.

Бледа, с опънати мускули на лицето, владееща се напълно, тя слушаше наставленията, които й даваха, и прошепна:

— Ще те спася, мили… Ще те спася…

След като излезе от клиниката, Раул срещна Ролан Гаварел, която току-що бе занесла в стаята на Жером Елмас цветя, откъснати от гроба на покойната. Той плака заедно с младото момиче. Здравето му се подобряваше. Температурата беше спаднала. На другия ден трябваше да го разпитват.

Тя тръгна с Раул. Той попита:

— Размислихте ли?…

— Само за това мисля. Искам да зная кой ме поддържа.

— А за преди?

— За преди — нищо. Търся в спомените си. Търся и в спомените на Елизабет. Нищо.

Когато стигнаха в „Клематитите“, тя му показа дневника на сестра си. В продължение на месеци в него бе изразявано постепенното и бавно проникване на лъчиста любов, понякога смесвана с меланхолията на една болна, за да се прояви накрая в пълния си разцвет у оздравялата щастлива годеница.

— Прочетете последната страница! — каза Ролан. — Колко спокойна и безгрижна беше тя! Между тях и близкото им щастие нямаше никаква пречка.

Вън господин Руслен привършваше следствието на местопроизшествието. Той направи знак на Раул да се приближи: „Лошо става за младия Фелисиен.“

— Защо, господин следовател?

— Очертават се улики. Ето последната, предоставена ми от слугата Едуар и от вашия градинар, които се срещнаха тук. Преди петнадесет дни Едуар дошъл да побъбри със своя приятел. Говорили до плета, който дели градината ви от парчето земя, определено за градинарите. Разговорът се въртял около чичото на госпожиците. Едуар сбъркал и започнал да клюкарства по адрес на господин Гаварел:

— Тип, който трупа, трупа!… Цял скъперник! Навремето си е имал истории с държавната хазна. И оттогава зная, че в къщата си крие пари… Ще има да си пати.

Ала след малко видели през плета пламъче, после почувствали миризма на тютюн. Имало хора, които си палели цигари, седейки от другата страна… Фелисиен-Шарл и Симон Лориан.

Те чули всичко. Раул попита:

— Откъде знаете?

— Аз току-що говорих с господин Фелисиен-Шарл, който не отрече.

— И вие заключавате?

— О, заключенията на сьдия-следователя не са така прибързани. Преди заключението има етапи. Най-много може да се приеме, че на един от двамата е хрумнало да предприемат нещо и че престъплението е извършено от стария Бартелми, подчинен съучастник, свикнал с подобно занятие.

— След това?

— След това, през следващата нощ, сивата торбичка е била задигната. После загубена, после пак намерена от единия от тях. Двамата приятели се скарали с ками в ръце.

— А ролята на Жером Елмас във всичко това?

— Роля на минувач, който безпокои един от участниците и от когото се отървават.

Един ден по-късно Раул научи, че Симон Лориан е много зле. Той се завтече към клиниката.

Господин Руслен беше вече там, както и инспектор Русо. Встрани гърбом стоеше Фаустин. Раул забеляза лицето й, изразяващо твърдост и безнадеждност.

Симон Лориан хъркаше. За момент той седна в леглото си и изгледа подред всички с ядовит поглед. Като видя любовницата си, се усмихна. Помрачението на агонията го обзе отново и той простена тихо като дете. После заговори несвързано. Чу се: „Съкровището… Старият е намерил торбичката… И после… Аз търсих… и не зная повече… Фелисиен…“

— Повтори няколко пъти: „Фелисиен… Фелисиен… Хубаво устроена игра… Фелисиен…“

После падна в безсъзнание на възглавницата.

Дълго мълчание.

Раул срещна злия поглед на Фаустин. Човекът, убил нейния любовник — не беше ли този, чието име току-що бе произнесено от искрения глас на един умиращ?

Господин Руслен, последван от Русо, завлече навън Раул д’Аверни и му каза:

— Съжалявам, господин д’Аверни, Фелисиен-Шарл беше ваш гост. Вие го покровителствахте. Но подозренията наистина са големи…

Той обаче се поколеба. Раул, преследван от мисълта за отчаянието на Фаустин, сметна, че затворът ще запази Фелисиен, виновен или не, от опитите за отмъщение, и не оспори тези думи.

— Не бива да ви противореча, господин следовател. Фелисиен е сигурно в павилиона си.

Авторитетът на Раул подпомогна решението на господин Руслен. Той каза:

— Ще го заведете в затвора, инспектор Русо. Да го държат на мое разположение.

VIСТАТУЯТА

След вечеря, като узна от слугите си, че арестът на Фелисиен е извършен безшумно, без никой да узнае, Раул отиде в павилиона, където младежът живееше дотогава. Този павилион се състоеше от приземен етаж с две стаи, едната от които служеше за ателие, а другата за спалня. До спалнята имаше баня. Той седна в ателието, оставяйки вратата отворена — както и входната врата.

Все повече се смрачаваше. Нощта наближаваше. След час чу скърцане откъм градината, чиято врата не се заключваше, и долови шум от стъпки, които постепенно се приближаваха към павилиона. После преминаха по тревата. След това някой заизкачва стъпалата на терасата и се промъкна в антрето.

Раул посрещна Фаустин. Тя едва го забеляза и се остави да я заведе до един стол, върху който се отпусна.

След момент проговори:

— Къде е той?

— Фелисиен?

— Къде е?

— В затвора. Не знаете ли? Тя разсеяно повтори:

— В затвора?

— Да. Преди малко забелязах толкова злоба по лицето ви, че се уплаших и оставих да го арестуват. Добре направих, нали?

Тя каза съсипана:

— Не зная… Не зная… Търся… Кой е убил Симон Лориан?… Ах, само да знаех.

— Познавате ли Фелисиен?

— Не.

— А защо дойдохте тук?

— За да го разпитам, ако беше тук…

Говореше така безсилно и уморено, че думите й едва достигаха до него.

Раул продължи:

— Вие сигурно сте в течение на някои работи… Например на въпроса за Бартелми, чиято самоличност полицията още не може да открие. А Симон Лориан?… Напразно са търсили жилището му. Проучили са следите му по някои места в Монмартър, в някои кафенета на художници, които са го познавали. Но къде спеше той? Къде са документите му? И после: във връзка ли е бил с Фелисиен? И защо аз съм замесен в тая афера? Вие чухте последните думи на Симон… В брътвежа си на агонизиращ, той сам се обвини: „Съкровището… Старият е намерил торбичката… Търсих…“ Значи те са били съучастници… Нали? Били са съучастници… И Фелисиен също.

Тя поклати глава, сякаш искаше да каже, че Симон не е бил крадец и че никога не й е говорил за всичко това. По страните й течаха сълзи на отчаяние и тя отново заговори за мъката си, чупейки ръце.

— Никого не съм обичала освен него… И той умря… Не ще го видя вече… Мъртъв. Кой го уби? Как да живея, ако не отмъстя? Трябва да отмъстя… Заклех се…

Цялата нощ прекара в плач, в закани за отмъщение, които събуждаха Раул, седнал недалеч от нея.

Сутринта църковната камбана заби — беше служба за мъртвите.

— За него бият камбаните — каза тя. — Вчера в клиниката определиха тоя час… В молитвата ще бъда сама. И ще го моля за прошка, загдето още не съм отмъстила…

Тя си отиде. Ритъмът на походката й беше хармоничен и мощен. Краката й бяха дълги, а талията — гъвкава.

По това време Раул бе достигнал един стадий от бурния си живот, когато мисълта за почивка представляваше за него приятна перспектива. Ала не се застоя на почивка. Беше много млад и много жаден за дейност, за да се откаже от авантюристичните си страсти. Но по цяла Франция: на Лазурния бряг, в Нормандия, в Савоя, в околностите на Париж, си бе приготвил оазиси, където можеше при случай да си отпочива. Един от тези оазиси бе имението във Везине. Там той бе настанил, както в другите си имения, стари свои другари и слуги — шофьор, готвачка, градинари, портиери, на които по този начин даваше тихо жилище като отплата за минали услуги. И ето че съдбата го хвърляше още веднъж в страшна борба, която той нито беше търсил, нито беше желал.

Да се откаже? Не можеше. И да не иска, трябваше да действа. И преди всичко да открие как той, невинният тих гражданин на Везине, беше забъркан в тия събития, стекли се извън него и против него. При подобни обстоятелства случайността нищо не разкрива. Обяснението трябваше да дойде от фактите. Но къде да намери тези факти? И как да ги извади наяве?

Раул се затвори в „Клер Ложи“ и цяла седмица не мръдна. С никого не се виждаше, избягваше всякаква работа и четеше всички вестници. От тях научи, че най-сетне към Фелисиен е предявено обвинение, но никъде нямаше никакво друго изявление.

Мисълта, която се загнездваше все повече в ума на Раул, бе да узнае как е замесен в тая отвратителна афера. Той ожесточено се стараеше да я разбере, строеше хипотези, с жар чертаеше пътища във всички посоки и все стигаше до пречки или до задънени улици.

Винаги в различни форми пред него изникваше все същият въпрос:

— Какво търся във всичко това? Ако има две преплетени драми — а това е така без съмнение, — защо и аз съм действащо в едната от тях? Защо е смутено убежището ми във Везине? И кой внесе този смут?

В деня, когато въпросът му се натрапваше в тоя последен вид, той сам стигна до отговора:

— Кой? Ами Фелисиен, дявол да го вземе? И добави:

— Как дойде той? Препоръката на доктор Делатър ми внушаваше такова доверие, че не поисках за него никакви сведения? Откъде иде той? Кои са родителите му? Не съм ли бил изнуден?

Прегледа тефтерчето си с адреси: д-р Делатър, площад д’Албони. Телефонира. Докторът беше у дома си. Раул скочи в автомобила си.

Доктор Делатър — едър, сух старец, с побеляла брада, го прие веднага, въпреки тълпата от чакащи пациенти.

— Как е здравето ви?

— Отлично, докторе…

— Тогава се отнася…

— За едно сведение. Какъв е тоя Фелисиен-Шарл?

— Фелисиен-Шарл?

— Но не четете ли вестници, докторе?

— Нямам време.

— Фелисиен е млад архитект, когото вие ми препоръчахте преди шест или осем месеца.

— Вярно, вярно… Спомням си…

— Имахте ли добро мнение за него?

— Аз? Никога не съм го виждал.

— Но той ви е бил препоръчан?

— Несъмнено. Но от кого? Чакайте да си помисля… А, ето, спомням си. Гледай, това е даже смешно. Да, да! По онова време имах един слуга, от когото бях много доволен… Човек доста възрастен, интелигентен, внимателен, който понякога ми служеше като секретар. В деня, когато получих последната ви картичка, го накарах да запише адреса ви. Той с любопитство прегледа картичката, все едно че ви познаваше, и — спомням си отлично — заяви:

— Тоя господин д’Аверни е прекрасен човек. Господин докторът трябва да му препоръча един млад архитект, у чиито родители съм служил някога… И за когото вече говорих на господин доктора… Той сам написа на машината едно писмо и ми даде да го подпиша. Ето цялата история.

Раул попита:

— Тоя слуга не е ли вече при вас? Докторът се разсмя.

— Забелязах, че ми бе задигнал порядъчна сума, и трябваше да го отпратя. Никога не съм виждал подобно отчаяние: „Моля, докторе, не ме изхвърляйте на улицата!… Тук бях станал честен човек… Страх ме е да ви напусна… Не ме пъдете. Лошият живот пак ще почне.“

— Името му, докторе?

— Бартелми.

Раул не мигна. Очакваше това име.

— А тоя Бартелми нямаше ли семейство?

— Двама сина. Двама нехранимайковци, ми призна той, хленчейки. Единият особено вечно се влачи по конните надбягвания и по баровете на Гренел.

— Синовете му идваха ли тук?

— Никога.

— Никой ли не идваше при него?

— Как не! Много пъти съм го заварвал да говори с една жена. Жена от средната класа… Но изтънчена и царствено красива. И веднъж, преди осемнадесет месеца, тя дойде да ме търси полулуда. Заведе ме при един ранен тук наблизо.

— Можете ли да ми кажете, докторе?

— Не е тайна, тъй като се писа по вестниците. Касае се за Алвар, прочутия скулптор, който миналата година изложи в „Салона“ великолепната „Фрина“. Но предполагам — добави докторът, — че зад вашия разпит се крие тайно намерение?…

Раул си отиде замислен. Най-после той държеше единия край на нишката и вече можеше да прави предположения за връзката между стария Бартелми, Корсиканката и Фелисиен, връзка, довела Фелисиен във Везине.

След като събра сведения, той отиде у скулптора Алвар, живеещ на пет минути разстояние, и представи визитната си картичка.

В ателието намери един младеж, на вид още млад и с хубави черни очи. Представи му се като любител, дошъл във Франция за покупка на произведения на изкуството.

Като истински познавач прегледа и прецени скици, бюстове, торсове, недовършени фигури, които пълнеха ателието, като не преставаше да наблюдава скулптора. Какви връзки бе имал с Корсиканката тоя елегантен и фин, но малко женствен човек? Тя дали го беше обичала?

Откупи две малки очарователни статуйки от нефрит. После, сочейки една голяма статуя, очертаваща се под платнената покривка върху цокъла, попита:

— А това?

— Не се продава — заяви скулпторът.

— Това ли е вашата прочута „Фрина“?

— Да.

— Мога ли да я видя?

Алвар откри статуята и в момента, в който тя се яви, Раул изпусна възклицание, което скулпторът възприе като израз на възхищение, а то бе повече учудване и почти стъписване. Скулптурата изобразяваше Фаустин Кортин. Това бяха изразът и формата на нейното лице, линиите на нейното тяло.

Той дълго стоя, без да каже нищо, заслепен от великолепната гледка, и въздъхна:

— Уви! Но такива жени няма!

— Има — тази — каза Алвар, усмихвайки се.

— Да, но пресъздадена от голям артист като вас. Всъщност след олимпийските богини и гръцките куртизанки такова съвършенство не съществува.

— Съществува. Аз не съм пресъздавал, а копирал.

— Какво, модел ли е тая жена?

— Просто модел, на който плащах сеансите. Един ден дойде и ми каза, че вече е позирала на двама от колегите ми, но че любовникът й бил ужасно ревнив и ако се съглася, тя ще идва скришом, защото го обожава и не иска да му причинява страдания.

— А защо позираше?

— Имаше нужда от пари.

— И той никога ли не узна?

— Дебнел я и един ден, когато тя се обличаше, издъни вратата на ателието и ме удари. Тя отиде наблизо да вика доктора, но раната не беше опасна.

— Вие виждали ли сте я пак?

— Едва тия дни. В траур е за своя любовник и зае от мен пари, за да му направи прилично погребение.

— Ще позира ли отново?

— Само за глава. Иначе не. Заклела се.

— А как ще живее?

— Не зная. Тя не се поддава на порока.

Раул още дълго гледа красивата „Фрина“ и продума:

— Значи на никаква цена не я отстъпвате?

— Да. Това е творбата на моя живот. Никога не ще направя друго нещо с такъв възторг, с такава вяра в женската красота.

— В красотата на жена, която сте обичали — каза Раул, шегувайки се.

— Която пожелах, мога да се изповядам, защото беше напразно. Тя обичаше другиго. Но не съжалявам… „Фрина“ ми остава.

VIIВ „ЗАНЗИБАР“

Преди няколко години върху фирмата стояха двете думи: „Старият винопродавец“, които на места още личат под пласта боя, където днес се шири по-модерното наименование: „Занзибар“. Но там е все още същата задънена, мрачна уличка на простолюдния Гренел, сред фабриките и съвсем близо до благородната Сена, която току-що е преминала най-величествения парижки пейзаж — от Нотр Дам до Марсово поле.

„Занзибар“ се посещава от всички в тоя квартал, живеещи от конните надбягвания. Там забогатяват такива, които сключват басовете, безсрамни букмейкъри, събиращи облози.

Животът кипи по обяд, когато работниците излизат от фабриките. А също и в пет часа при уравняване на сметките.

Вечер тук е потаен вертеп. Понякога се и бият. Напиват се. В такъв момент Тома Льобук — френско съкращение на „бук-мейкър“ — придобиваше цялата си важност. Тома Льобук играеше ожесточено и винаги печелеше. Той пиеше чисто вино, но никога не се напиваше. Имаше тъпо добродушно лице, жесток израз, студена физиономия. Силен на вид, с пълна кесия и облечен като господин, с бомбе, което винаги носеше на главата си, той минаваше за човек, „който си разбира от работата“.

Каква работа? Не обясняваха в подробности. Но тая вечер го видяха на дело и уважението към него много бе пораснало.

Към единадесет часа вечерта на една маса във вертепа се дотътри блед човек, който се люлееше на краката си. Току-що си беше пийнал, а, изглежда, трудно понасяше това. Пардесюто му, макар изтъркано и измърсено, беше изящно скроено. Мръсна колосана яка, но все пак колосана! Чисти ръце и гладко избръсната брада. Изобщо тип на декласиран човек. Той поръча:

— Кумел. Съдържателят каза:

— Плаща се предварително.

Човекът извади от едно тефтерче банкноти от по десет франка.

Тома Льобук не се подвоуми, предложи му:

— Да поиграем покер! И веднага се представи:

— Тома Льобук.

Другият отвърна със същата учтивост и с лек английски акцент:

— Джентълмен. Но не играя покер.

— А какво?

— Сантасе.

Резултатът от сантасето беше същият, какъвто би бил и от покера.

Джентълмена поиска да се реваншира. След много смени той изгуби двеста франка.

В това време беше поискал втория кумел. Кумелът ли беше причина, загдето не му вървеше? Той се разхленчи. После се изплъзна на зигзаг.

Аплодираха успеха на Тома, но не без съжаление. Джентълмена беше симпатичен. Изглеждаше да е от добро семейство.

На другия ден дойде отново, пак изгуби двеста франка и си отиде.

Когато пристигна на третия ден, беше толкова пиян, че отказа да държи картите, и видяха, че не парите, а чашите кумел го разтъжаваха, защото отново плачеше, сричайки непонятни неща. Някои думи се сториха на Тома Льобук тъй странни, че той наля чаша след чаша три кумела, като и той погълна толкова, макар да не понасяше този ликьор, смесен с друго питие.

Излязоха, залитайки, и седнаха на една скамейка по булевард „Емил Зола“, където и двамата заспаха.

Когато се събудиха, заприказваха по-свързано и Тома Льобук, поизтрезнял, въодушевен от по-ясна мисъл, обви шията на другаря си с една ръка и се престори на нежен.

— Сега сме добре, нали? Ти пиеш твърде много и това те кара да говориш неща, които могат да те вкарат в затвора.

— Мен в затвора! — възнегодува Джентълмена.

— Да, да! Каква е тая афера във Везине, за която бъбреше в ресторанта?

— Везине?

— Разбира се, това е криминална афера. Там си задигнал банкноти?

— Много знаеш.

— Не си ли ги откраднал?

— Не, дадоха ми ги.

— Кой?

— Някакъв тип.

— Тип от Везине?

— Не.

— Но нали ти си бил във Везине?

— Да.

— Кога?

— Преди войната.

— Дрънкаш глупости… Това не са банкноти отпреди войната.

— Не.

Двадесетина минути разговаряха и спориха, след което Джентълмена заяви:

— Имаш право, Льобук, това трябва да е било по-скоро.

— Десет или дванадесет дни.

— Може би.

— И твоят тип се казваше?

— А, това не мога да ти кажа, Льобук.

— Не можеш?

— Не, типът ми забрани.

— Защо ти ги даде?

— Като възнаграждение.

— За нещо, което си извършил?

— Не, за нещо, което той щеше да извърши.

— Какво?

— Не зная.

Нови безкрайни препирни. Двамата се помъкнаха по булеварда и влязоха в друг бар, където Джентълмена изпи още два кумела, при условие че и Льобук ще изпие два. После тръгнаха, пеейки, и така стигнаха до кея.

Слязоха до долното шосе, което върви покрай брега на Сена, където спират лодките. Джентълмена се зарови в пясъка. Тома отиде да си измие лицето. Потопи кърпата си във водата, после накваси лицето и на Джентълмена. Той почна да диша по-добре и Льобук отново подхвана спора, като се мъчеше да узнае отговора. Ала сега постъпи по друг начин — опита се да разбуди мисълта на пияния.

— Да ти обясня… Откраднали са от една вила във Везине малка сива платнена торбичка, която била много ценна. Тая торбичка е изгубена. Дадоха ти пет банкноти, за да я намериш ли?

— Не.

— Даде ти ги едно високо момче с връзка на точки?

— Не… Нямаше торбичка, нито пък връзка на точки…

— Лъжеш. Тогава защо ти дадоха петстотин франка?

— Не са ми дали петстотин франка!

— Колко тогава?

— Пет банкноти по хиляда.

— Пет хиляди франка! — Тома Льобук беше необикновено възбуден. — Пет хиляди франка!… — Той не можеше да схване истината. Тя му се изплъзваше както вода през пръстите. Все повече се напиваше и съвсем глупаво почна да плаче, правейки признания, без той самият да иска. Като стенания.

— Слушай, драги… Те постъпиха с мен като разбойници… Да, старият Бартелми и Симон… Да… Те не ме държаха в течение на техните действия. Казаха ми само: „Наеми една камионетка и ще ни чакаш при моста на Шату… Когато свършим, ще дойдем при тебе…“ После се оставиха да ги убият. Ама мен не ме е еня. Да не говорим… Има друго нещо…

В мрака Джентълмена малко по малко се надигаше на ръцете си и с очи, които не бяха очи на пияница, изследваше под неясното нощно осветление плачещото лице на Тома Льобук.

— Друго нещо? Кое? — промълви той. — За какво друго нещо говориш, Льобук?

— Онова, за което те гонеха. Огромна работа. Много зная по нея, но не всичко. Знам против кого я готвеха, но те не ми казваха истинското име на тоя тип и къде живее. С това бих спечелил стотици хиляди… Стотици хиляди… Ах, ако знаех…

— Да… — промълви Джентълмена. — Ако знаехме!… Аз бих ти помогнал.

— Би ми помогнал, нали? — хленчеше Льобук.

— Да, дявол да го вземе, мога да ти помогна. Има заведения, дето разбулват мистериите… Агенции…

— Знаеш ли такива?

— Дали знам? Че точно така получих пет хиляди франка…

— Ти ми каза, че бил някакъв тип.

— Да, тип от агенция… Каза ми: „Джентълмен, има един господин, който иска да знае кой е Фелисиен, когото току-що затвориха. Започни издирванията си. Ще имаш още толкова пари, след като успееш да установиш.“

Тома Льобук подскочи. Името на Фелисиен го разтърси, макар да беше пиян.

— Каква песен ми пееш? Само за да издириш следите на тоя Фелисиен?

— Да, на тоя, дето е в затвора. И трябва да видя тоя господин.

— Този ли, който ти даде петте хиляди?

— Да.

— Среща ли имаш?

— С шофьора му, който ще ме заведе при него.

— Къде е срещата?

— На площад „Конкорд“ пред статуята.

— Кога?

— След три дни… В четвъртък, в единадесет часа сутринта. Шофьорът му ще държи вестник в ръка… Виждаш ли, мога да ти помогна.

Тома Льобук стискаше главата си с юмруци, сякаш искаше да задържи мислите си, да им придаде форма, да разбере. Господинът с петте хиляди франка?… Не е ли по следите?

Той попита:

— Къде живее този господин? Джентълмена отговори:

— Изглежда, във Везине… Да… Той живее във Везине…

— Разбира се, казали са ви името му?

— Да… Вестниците говореха за него покрай аферата… То е нещо като Таверни… д’Аверни…

Гласът на Джентълмена изглеждаше много отпаднал. Той не каза нищо повече.

Льобук с всички сили се мъчеше да овладее обърканите си мисли и да ги сложи в ред. Всичко беше много мътно. Но тъй като не можеше да си даде сметка за противоречията в разказа, който току-що чу, той долавяше в мрачината две или три по-устойчиви точки с повече светлинка. Около тия точки се съсредоточаваше умът му.

С глава, опряна на гърдите, Джентълмена спеше до Льобук. Горещата нощ тегнеше изпод гъстите облаци. Светлинките на неподвижните лодки блещукаха по повърхността на водата. На другия бряг се съзираха тъмни сгради, грамадата на Трокадеро и сводовете на мостовете. По кея нямаше нито един минувач. Тома Льобук пъхна ръка между жилетката и връхната дреха на Джентълмена и полекичка опипа джобовете му. Едва във вътрешния джоб на жилетката, който беше закопчан с безопасна игла, почувства плътната хартия на банкнотите. За нещастие се одраска доста дълбоко от иглата и това предизвика неговия непредпазлив жест.

Джентълмена се събуди, без да съзнава добре какво е станало с него, и се преви на две. Вече без стеснение, Льобук събра всички сили, но противникът му беше сграбчил здраво ръката, която той искаше да изтръгне.

Съпротивата беше много по-голяма, отколкото можеше да предположи Тома. Ноктите до болка се впиха в месото. И жертвата почна да вика за помощ.

Льобук се уплаши. Разтърси неприятеля си и го потътри по земята. Другият изведнъж се отскубна изпотен. Ала гневът на Льобук го уплаши. Щом дойде малко на себе си, той осъзна, че е правил признания, без да помни какви. И побесня… Когато успя да изтръгне ръката си, и двамата се намираха на самия бряг.

Льобук хвърли поглед наоколо.

Нямаше никой.

Той блъсна Джентълмена, който полетя към водата, и стоя няколко мига с блуждаещ поглед, уплашен от онова, което бе извършил почти несъзнателно. Защо постъпи така? За да ограби Джентълмена ли? Или пък за да му попречи да отиде на срещата, определена от господина с петте хиляди франка?

Видя го долу да се бори с водата, да потъва и отново да изплува. Ала най-после изчезна в дълбочините.

Тогава Льобук се завърна у дома…

По течението Джентълмена за момент изплува на повърхността. Сигурен, че Льобук вече не го гледа, с голяма бързина заплува по дължината на кея — беше отличен плувец. Излезе на брега малко преди моста Гренел.

Шофьорът го чакаше наблизо. Той се качи в автомобила си, смени мокрите дрехи и литна към Везине.

В три часа сутринта Раул беше в леглото си в „Клер Ложи“.

VIIIТОМА ЛЬОБУК

Следствието не вървеше. На другия ден Раул срещна следователя, който беше в добро настроение — както винаги, когато предвиждаше, че ще трябва да се препрати в архива някакво дело, неподдаващо се на разследване.

— Забележете, че не успяваме — каза той. — Бога ми, не! Има за разследване още неизяснени проблеми и улики. Русо е много самонадеян, но аз съм като сестра Ана — на кулата си. Не виждам нищо да идва.

— Никаква подробност за господин Бартелми?

— Никаква. Фотографиите на мъртвеца, публикувани във вестниците, дават много смътна представа за живия човек. Освен това Бартелми сигурно е посещавал подозрителни места, а оттам никога не бързат да се притекат на помощ на полицията. И да го познава някой, ще си мълчи от страх да не се компрометира.

— Не личи ли връзката между Бартелми и Симон Лориан?

— Никак. Още повече че Симон Лориан е някакво фалшиво име. Не се знае изобщо той пък откъде е дошъл.

— Обаче следствието установи, че е посещавал известни среди, известни кафенета… Даже, както твърдяха някои вестници — и една много хубава жена.

— Всичко това е твърде неясно. А за жената нищо положително не се знае. Очевидно тия хора са се криели и често са сменяли имената си.

— А моят архитект?

— Фелисиен-Шарл ли? И около него е мистерия. Никакво обществено положение. Лична карта редовна, с верни отличителни белези, но в графата за датата и мястото на раждането пише „неизвестни“.

— А неговите отговори?

— Той не отговаря. Миналото си държи в тайна.

— А настоящето?

— Все същото поведение: „Не съм убил, не съм крал“. Ако го запитам: „Тогава как ще обясните това или онова?“ — отвръща: „Не е моя работа да обяснявам. Нищо не знам.“ Установено е, че у вас не е получавал никакви писма.

— Така е — каза Раул. — И аз нищо не знам за миналото и за живота му. Имах нужда от архитект и декоратор. Един приятел, не си спомням вече кой, ми даде името и адреса му. Беше адрес на семеен пансион, в който бил отседнал. Писах и той дойде.

— Съгласете се, господин д’Аверни — заключи следователят Руслен, — че около Фелисиен-Шарл съществува все същата загадъчна атмосфера.

На другия ден Раул почука на вратата на „Клематитите“ и слугата му съобщи, че госпожицата е в градината.

Той я видя. Тя шиеше мълчаливо пред къщи. Недалеч Жером Елмас, който бе започнал да излиза от клиниката, лежеше на шезлонг и четеше. Беше много отслабнал. Тъмните кръгове около очите и хлътналите бузи издаваха умората му.

Раул не стоя дълго. Намери младото момиче много променено — повече душевно, отколкото физически. Изглеждаше погълнато от мислите си и неразположено за какъвто и да било разговор. Съвсем накратко отговаряше на въпросите му. Не беше по-словоохотлив и Жером. Той съобщи за предстоящото си отсъствие, тъй като докторите му препоръчвали останалата част от лятото да прекара на планина. Пък и сам не желаеше да остане повече във Везине, където всичко увеличаваше мъката му.

Така че, на която и страна да се обърнеше д’Аверни, срещаше все същите препятствия. Следствието беше в застой, хората живееха в недоверие и мълчание. Фелисиен-Шарл, Фаустин, Ролан, Гаварел, Жером Елмас — всички се затвориха в себе си, пазейки своите тайни, или пък отказваха да споделят впечатления и да съдействат за скриването на истината.

Но на другия ден сутринта се подготвяше голяма игра. Дали Тома Льобук щеше да дойде? Дали някакво предчувствие или мисъл не му бяха подсказали действителния образ на Джентълмена и не бяха събудили подозрението му към начина, по който бе привлечен в „Клер Ложи“? През последните два дни в трезво състояние дали не е подушил примката?

д’Аверни се надяваше, че не е, и точно на часа изпрати шофьора си на уговореното място с убеждението, че Тома Льобук, не е способен да повярва на бъбренето на един пияница и ще бъде точен за срещата. А имаше и насърчаващо обстоятелство. Льобук беше убил Джентълмена. Нямаше ли той да храни надежда, че престъплението ще му донесе нещо повече от няколкото банкноти, откраднати от джоба на жертвата?

Чу се шум от мотор и Раул тутакси го разпозна. Автомобилът влезе в градината. Д’Аверни веднага седна в кабинета си в очакване, след като бе дал разпорежданията си. Срещата, тъй горещо желана от него, тъй трудно доведена дотук, щеше да се състои. Тома Льобук — единственият човек, който можеше да разкрие интригата против Арсен Люпен! Тома Льобук, който преследваше изпълнението на плана, начертан от Бартелми и Симон. Тома Льобук беше тук.

Раул премести револвера си от джоба на панталона в джоба на сакото, за да му бъде подръка — необходима мярка, тъй като личността беше опасна.

— Влез! — каза той в отговор на почукването на слугата.

Вратата се отвори.

Въведоха Льобук. Но друг Льобук, от по-висша социална класа, с чист костюм, с ръбове на панталона и с хубава шапка на главата. Той стоеше стъпил здраво на крака с набитото си тяло.

Двамата се спогледаха. Раул безпогрешно се увери, че Льобук не разпозна в него Джентълмена от „Занзибар“ и дори не долавяше никакво сходство с декласирания тип, когото бе хвърлил във водата, и с Раул д’Аверни — стопанина на „Клер Ложи“.

Каза му:

— Нали вие сте лицето, което натоварих чрез една агенция да проследи живота на Фелисиен-Шарл?

— Не.

— Я виж!… Но кой сте тогава?

— Аз заместих това лице.

— С какви намерения? Тома продума:

— Сами сме, нали? Никой няма да ни безпокои?

— Страхувате ли се?

— Да.

— Защо?

— Защото имам да кажа работи, които трябва да бъдат чути само от един човек в света.

— От кого?

— Арсен Люпен.

Льобук повиши глас, изговаряйки последните две думи, сякаш смяташе да изуми събеседника си. Той още от началото зае нападателна поза и нападението започваше. Тонът и държанието му несъмнено потвърждаваха това. Но Люпен устоя на атаката — не мръдна. На същото това място Фаустин го бе нарекла със същото име, а тя е във връзка както със Симон Лориан, така и с Тома Льобук.

д’Аверни отговори просто:

— Ако идвате за Арсен Люпен, не се лъжете, аз съм Арсен Люпен. А вие?

— Името нищо няма да ви говори.

Тома Льобук беше малко разочарован от неочакваното спокойствие на Раул и вече търсеше друг начин за подхващане на атаката.

д’Аверни позвъни.

Шофьорът влезе и той нареди:

— Вземете шапката на господина.

Льобук разбра урока, подаде шапката си на слугата, който я отнесе, а той, възбуден, веднага се провикна подигравателно:

— Маниери на големец, а? Наистина, Арсен Люпен… Стара аристокрация!… Винаги с по една титла в джоба. Ама това не е моят маниер. Аз не съм големец и нямам титли. Тъй че благоволете да слезете едно стъпало надолу. По-добре ще разговаряме.

Той запали цигара и се изсмя.

— Стана ви криво, а? Божичко!… Да се разправяш с маркизи и дукове и изведнъж да ти се изпречи някакъв си дрипльо, който отгоре на всичко е и дебелоок…

Раул отново отвърна хладнокръвно:

— Когато имам работа с дукове и маркизи, аз се старая да бъда колкото може по-учтив. А когато имам работа с търговци на свине, третирам ги…

— Третирате ги?…

— По люпеновски.

С един замах събори цигарата от устните му и каза грубо:

— Хайде, привършвай! Бартелми, какво искаш?

— Пари.

— Колко?

— Сто хиляди.

Раул се престори на изненадан.

— Сто хиляди! Значи имаш да ми предложиш нещо огромно?

— Нищо.

— В такъв случай това е заплашване?

— Ами такова нещо.

— Шантаж, а?

— Точно това.

— Сиреч, ако не платя, ще извършиш нещо против мене?

— Да. Ще те издам. Раул поклати глава.

— Лошо си пресметнал. В такива случаи никога не можеш да ме накараш да плащам.

— Ще платиш.

— Не. И тогава?

— Тогава ще пиша на полицията. Съобщавам, че господин Раул д’Аверни, който е замесен по делото за злодеянията във Везине, не е друг, а самият Арсен Люпен.

— И после?

— После ще влезеш в клопката, Люпен.

— А после ще намериш ли стотарката? Раул с безразличие вдигна рамене.

— Идиот! Ти можеш да имаш облаги от мен само ако съм свободен и се страхувам от злото, което можеш да ми сториш. Намери друго!

— Намерено е.

— Какво?

— Фелисиен.

— Имаш улика против него ли? Той е съучастник в кражбата? Съучастник в убийствата? Рискува да бъде осъден? Обезглавен? Мислиш ли, че това ме засяга?

— Като не те засяга, защо си дал пет хиляди франка, за да се сдобиеш със сведения за него?

— Това вече е нещо друго. Но че бил в затвора или някъде другаде, ми е съвършено безразлично. Знаеш ли кой го пъхна зад решетките? Аз.

В последвалото мълчание Раул дочу смях — някакво съскане, което идваше от устата на човека срещу него. Той се посмути.

— Защо се смееш?

— За нищо… Един спомен изплува в паметта ми.

— Какъв спомен?

Безпокойството на Раул изчезна. Той остана с впечатление, че ще излезе нещо от миналото и че му предстои да научи защо го бяха забъркали в тая тъмна афера.

— Какъв спомен? Говори! Другият каза натъртено:

— Познаваш ли доктор Делатър?

— Да.

— Навремето твоите съучастници го бяха замъкнали в провинцията, в едно ханче, където ти агонизираше. Той те оперира и те спаси, нали?

— А, ти си в течение на тая стара работа? — подхвърли Раул, изненадан.

— И на много други. Нали доктор Делатър ти препоръча младия Фелисиен?

— Да.

— И тъй като доктор Делатър никога не бе чувал да се говори за неговото протеже, знаеш ли, че препоръката беше изискана и написана от слугата на доктора? От така наречения Бартелми, който след това беше убит в „Оранжерията“?

— Дотук нищо ново за мен.

— Търпение, не ще бъде за дълго. Но трябва добре да разбереш механизма на тая афера. Значи Бартелми изпрати Фелисиен при теб.

— Със знанието на самия Фелисиен?

— То се знае.

— И с каква цел бе скалъпено това?

— За да те впримчим.

— Загубена работа. Бартелми умря, а Фелисиен е в затвора.

— Да, но аз я поемам. И там е тайната на посещението ми.

— А пък аз именно там не виждам нищо. За какво се касае всъщност?

— Търпение. Разказвам ти историята наопаки, от края към началото. И тъй, Бартелми следеше отдалеч живота на Фелисиен, докато той се готвеше да получи диплом на архитект. Отначало беше бакалски комисионер. Още по-преди — чиновник в едно учреждение. А преди това — пазач на гараж в провинцията. И така, стигаме до времето, когато Бартелми го срещна в един чифлик в Поату. Там Фелисиен се възпитаваше с децата на чифликчиите.

Тоя разказ все повече заинтригува Раул. Той боязливо следеше към какъв край го водеше другият. Попита:

— Разбира се, Фелисиен трябва да знае тия подробности, макар и да отказва да ги съобщи на полицията?

— Вероятно.

— Но как Бартелми е научил всичко това?

— Чрез чифликчийката. Мъжът й току-що беше умрял, а той й беше станал приятел. Тя поверително му разказала как някога едно дете тайно й било доведено от някаква жена. Жената оставила значителна парична сума за бъдещите разходи.

Раул д’Аверни почваше да се смущава, без да знае защо. Той промълви:

— В коя година се е случило това?

— Не зная.

— Не би ли могло да се узнае от жената?

— Тя е починала.

— Бартелми. Той го знаеше!

— И той умря.

— Но той е говорил, щом като ти знаеш.

— Да, той веднъж ми говори.

— В такъв случай обясни коя е жената. Майката на детето.

— Тя не беше майката.

— Не беше майката!

— Не, тя го била откраднала.

— Защо?

— За да отмъсти, мисля.

— А каква беше тая жена?

— Много красива.

— Богата ли?

— Изглеждаше богата. Пътуваше с автомобил. И каза, че пак ще дойде. Но никога повече не дойде.

Вълнението на Раул растеше. Той се провикна:

— Но как? Не е казала нищо? А името на детето? Фелисиен?

— Фелисиен. Чифликчийката го наричаше така… Фелисиен-Шарл. Две малки имена, с които тя го наричаше… Понякога с едното… Понякога с другото…

— А истинското?

— Чифликчийката не го знаеше.

— Но тя трябва да е знаела друго нещо, тая чифликчийка — извика Раул.

— Може… Може би… Ама тя нищо не казваше…

— Лъжеш! Ти сам виждаш, че лъжеш. Тя е знаела и други работи и е говорила.

— Нищо не знаеше. Но по време на връзката си с нея Бартелми е проучвал. На десетина километра от селото станала авария с автомобила. В съседния град, където дамата била спряла, за да чака подмяната на някаква част, механикът на сервиза намерил под една от седалките писмо. Дамата се казвала графиня Калиостро.

д’Аверни подскочи:

— Графиня Калиостро!

— Да.

— А какво е станало с писмото?

— Бартелми ми го чете.

— И помниш ли го?…

— Не цялото.

— Тогава какво помниш?

— Името.

— Кое?

— На детето.

— Кажи го! Кажи го, без да се бавиш.

— Раул.

— Лъжеш.

— Кълна се.

— Лъжеш! Ти помниш Раул, но това все още нищо не значи. Във Франция има сто хиляди рауловци. Кой Раул?

— Раул дьо Лимези… Почти като теб Раул д’Аверни. Едно люпеновско име.

Раул се олюля. Някога той се казваше Раул дьо Лимези! Ах! Ужас! Цял период от неговото минало възкръсваше в тъмнината. Но беше ли възможно тоя Фелисиен?… Разбунтува се против подобна хипотеза и каза с тих глас:

— Глупости! Ти измисляш разни дивотии.

— Не бих могъл да измисля името Дьо Лимези.

— Кой ти го откри?

— Бартелми.

— Бартелми е бил измамник. Аз не съм го познавал. И той не ме е познавал.

— Как не!

— Хайде де.

— Той ти е бил подчинен.

— Какво дрънкаш?

— Един от старите ти съучастници.

— Бартелми?

— А как?

— Огюст Делерон. Когото Люпен бе поставил за шеф на жандармерията в съда, когато сам той бе шеф на Обществената безопасност.

IXШЕФЪТ

Раул наведе глава. Той си спомняте. През първата половина на неговия авантюристичен живот тоя Огюст Делерон бе от най-активните му съучастници. Бе го замесил, без да се страхува, в най-тайните си начинания. След аферата със Съдебната палата вече не бе чул да се говори за него.

А ето Огюст Делерон беше станал Бартелми и беше сътворил цялата тая интрига против някогашния си господар!

Оценил състоянието, в което се намираше Раул, Тома Льобук стана двойно по-решителен. Той заяви като победител:

— Сега искам двеста хиляди. Нито стотинка по-малко. И стана по-фамилиарен. Със снизходителен тон обясни:

— Разбираш, нали? Отказваше да отстъпиш, когато се касаеше за теб. Но когато се касае за сина ти, дяволски сине, става по-иначе. Деликатно! И ако не ми броиш триста хиляди… казвам триста хиляди, защото си струва… аз ще разкрия пред следователя неоспорими подробности от миналото на Фелисиен и ще докажа чрез „а“ плюс „б“, че той е син на Раул д’Аверни, или другояче казано, син на Арсен Люпен, който под името барон Дьо Лимези се беше венчал за госпожица…

Раул вдигна глава и изрече със заповеднически глас:

— Млъкни! Забранявам ти да произнасяш това име.

Но самият Раул произнасяше мълком това име. И цялата трагична авантюра възкръсваше в паметта му, очарователната и свежа любов, която бе изпитвал към Клер д’Етижу, после пък — необузданата страст по Жозефин Балзамо, по графиня Калиостро, която беше едно безмилостно и диво създание… После, след ожесточени борби, венчавката му с Клер д’Етижу. И развръзката? Пет години по-късно им се роди дете, редовно вписано в общинските регистри под името Жан дьо Лимези. А на третия ден, след като майката беше умряла при раждането, детето изчезна, отвлечено незнайно къде от тайните агенти на графиня Калиостро.

Дали Жан дьо Лимези беше детето, което жестокото същество — дух на омраза и отмъщение, бе предало на чифликчийката от Поату? Тоя Жан, когото толкова бе търсил, плодът на любовта му към тихата Клер д’Етижу? Дали той наистина е Фелисиен — съмнителен и потънал в мрак, дошъл в дома му, за да съзаклятничи против него?… Сина си ли беше хвърлил в затвора? Собствения си син? Той забеляза:

— Мислех, че Калиостро е умряла.

— Детето не е умряло, това е Фелисиен.

— Имаш ли доказателства?

— Полицията ще намери — захили се Льобук.

— Имаш ли доказателства? — повтори Раул.

— Имам. И не малко — Бартелми ги беше събирал търпеливо. Схващаш всичко това, нали? След като изпрати момчето в дома ти, той те държеше в ноктите си. Това, което днес правя аз, с каква радост би го направил той! Беше решил да дойде един ден и да ти изкрещи в лицето: „Избави ме! Избави ме от мизерията или ще ви предам на властта: и теб, и сина ти… И теб, и сина ти.“

— Имаш ли доказателства? — за трети път попита Раул.

— Бартелми ми показа пликчето, в което беше събрал след многогодишно ровене различни сведения.

— Къде е това пликче?

— Мисля, че го е поверил на метресата на Симон, една корсиканка, с която се разбираше добре.

— Може ли да видя тая жена?

— Мъчно. Не съм я виждал от смъртта му. И мисля, че полицията я търси.

Раул дълго мълча. После позвъни на слугата.

— Да, господине.

— Сложете един прибор повече.

И той побутна Льобук пред себе си към трапезарията.

— Седни!

Обърканият Льобук го послуша. Той беше сигурен, че сделката е сключена, та вече се колебаеше само за цифрата. Смяташе да я покачи на четиристотин хиляди. Раул д’Аверни, съкрушен от неочакваното нападение, нямаше да се пазари.

Раул яде малко. Макар и да не бе смазан, както предполагаше противникът му, беше много загрижен. Проблемът му се струваше много объркан и той го въртеше на разни посоки, преди да вземе конкретно решение. Двоен проблем — следователно двойно решение. Около Фелисиен имаше да се разрешават трудни въпроси.

Решението трябваше да се вземе веднага, за да може да се бори срещу заплахите на Тома Льобук.

Те минаха в кабинета.

Още половин час мълчание.

Льобук, излегнат в едно кресло, пушеше със сладост голямата пура, която взе от кутията за пури. Раул сновеше насам-натам замислен, с ръце, скръстени на гърба.

Най-после Льобук проговори:

— Всичко е добре обмислено, затова не слизам под петстотин хиляди франка. Цената е разумна. Освен това трябва да те предупредя: взети са предпазни мерки. Ако ми изиграеш някой номер, има писмо до полицията, което ще бъде пуснато в пощенската кутия от един приятел. Значи не можеш да мърдаш. Пипнат си, затова не се пазари. Петстотин хиляди. Нито стотинка по-малко.

Раул не отговори. Той изглеждаше спокоен и по-малко замислен — като човек, който е взел решение и нищо не ще го отклони от него.

След десет минути погледна часовничето на масата. После седна пред телефона и завъртя шайбата.

Когато получи връзка, попита:

— Полицейското управление? Дайте ми, моля, кабинета на господин Руслен.

И веднага след това:

— Тук Раул д’Аверни. Вие ли сте, господин следовател? Добре… Благодаря… Да, има ново. При мен е един тип, взел активно участие в драмата във Везине… Не, още не е направил признания, но положението му е такова, че ще бъде принуден да ги направи… Ало!… Точно това… Най-добре е да изпратите да го арестуват… Чрез инспектор Русо — хубава идея!… О, не се бойте, няма да избяга. Вързан е и лежи на земята… Благодаря, господин следовател.

Раул окачи слушалката.

Тома Льобук изслуша всичко вцепенен. Беше смъртноблед, неузнаваем. И смънка:

— Но ти си луд! Какво значи това? Да ме предадеш… мене! Та ти сам ще се издадеш, ще издадеш и Фелисиен!

Раул като че ли не го чуваше. Продължаваше да действа, сякаш беше сам и реализираше план, с който Тома Льобук нямаше нищо общо. Всичко това засягаше Раул д’Аверни, а не Тома Льобук, който извън себе си от яд извади револвер, напълни го и се прицели.

— Лудите трябва да се чистят — каза.

Но не стреля. Съвсем не би постигнал целта си, ако повалеше д’Аверни — не би пипнал парите. Освен това допустимо ли бе за Раул д’Аверни да се хвърли сам в огъня, за да хвърли в него и Льобук. Не. Това беше блъф или неразбирателство. Или пък грешка.

Във всеки случай имаше двадесет минути за обяснение.

Запали втора пура и се пошегува:

— Добре изиграно, Люпен. Наистина не си по-долу от реномето, което имаш, и от това, което ми е разказвал Бартелми. Сатанинска игра! Но на мен такива не ми минават. Я помисли малко, Люпен! Да предположим даже, че ме предадеш: ти предаваш един тип, който искаше да изнуди подобен на себе си, в случая Арсен Люпен. Пуякът в тая комедия ще бъдеш ти, тъй като дори не ме познаваш! Защо мислиш, че аз ще се уплаша от полицията! Аз ли? Но аз съм чист като сълза. Не мога да бъда упрекнат и в най-малкия грях.

— Тогава — каза Раул — защо позеленяваш? Защо обръщаш очи към часовника?

— Не повече от тебе, драги мой. Повтарям ти, аз съм честен човек.

— Обърни се, „честни човече“. Вземи тоя ключ и отвори писалищната маса. Добре. Виждаш бележника на оня рафт, нали? Подай ми го. Благодаря. Винаги имам такива бележници, които са готови или почти готови за всеки случай. Твоето листче е в тоя.

Раул почна да търси, изреждайки инициалите: П, Р, С, Т…

— Ето на, тук. В група Т.

Тома го гледаше слисано.

— Продължавай — каза Раул. — Тъй нареченият Тома Льобук е брат на художника Симон Лориан, а двамата са синове на стария Бартелми, крадец в „Оранжерията“. Тома Льобук се изправи.

— Какво значи всичко това? Ето ти брътвежи!

— Истини, които скоро ще бъдат потвърдени от полицията, когато направи обиск в жилището ти, след това у продавачката на колбаси или пък когато те проследи в „Занзибар“, където ти си един от редовните посетители.

— А после? — извика Льобук, който още се мъчеше да се зъби въпреки смущението си. — После? Какво смяташ да ми направиш с това? Мислиш ли, че ще има за какво да ме осъдят?

— Най-малкото има за какво да те арестуват.

— Заедно с тебе.

— Не, защото всичко дотук е повърхностната част на съдебните данни, които съм изготвил за полицията и които ще оставим на тая маса до идването на инспектор Русо. А има и друго.

— Какво? — попита Льобук с все по-несигурен глас.

— Потайният ти живот… Известни подробности. Дела, които си извършил… И по следите на които ще ми бъде лесно да насоча полицията. Притежавам всички необходими сведения.

Тома Льобук докосваше револвера си с вдървена ръка. Той постепенно отстъпваше към остъклената врата, която гледаше към градината до гаража. И бъбреше:

— Дърдорене!… Хитрост на Люпен… Нито дума истина. Нито едно доказателство.

Раул приятелски приближи до него:

— Остави броунинга си… И не се опитвай да бягаш. Не се караме! Говорим. И имаме още цели петнадесет минути. Слушай! Вярно е, че не съм се добрал до истински доказателства. Но един ден Русо и колегите му ще ги открият. А има и нещо ново. А? Знаеш ли за какво загатвам? Нещо едва отпреди три дни… И то не е малка грешчица.

Тома Льобук пребледня. Престъплението беше скорошно и той не можеше да не си го спомни с ужас. А Раул поясни:

— Не си забравил тоя добряк Джентълмена, нали, който беше натоварен от една агенция да прави издирвания за моя сметка. Как стана така, че ти го замести и дойде вместо него?

— Той поиска.

— Не е вярно. Аз телефонирах в агенцията. От няколко дни не сме го виждали… От неделя вечер… Тогава почнах да го търся и дойдох до „Занзибар“, твоята главна квартира. В неделя през нощта вие сте излезли сами, доста пийнали. Оттогава нямам новини.

— Това нищо не доказва.

— Как не! Двама свидетели са те срещнали на кея заедно с него.

— А после?

— После ви проследили покрай Сена… Били сте се… Другият човек почнал да вика за помощ… А на свидетелите имам имената…

Льобук не оспори. Той можеше да попита защо тия невидими свидетели не са се намесили и не са издали по някакъв начин присъствието си. Но той вече нищо не мислеше. Задъхваше се от страх.

— Тогава, нали — подхвана пак Раул, като не го остави да си поеме дъх, — ще трябва да се обясни на господата какво си направил с твоя другар и как се е удавил той. Защото наистина се е удавил. Снощи е намерен трупът му… малко по-далеч… До брега на Лебедовия остров.

Льобук триеше челото си с опакото на ръкава. Без съмнение той се връщаше в ужасния час на престъплението, виждаше пияницата да пада, да се бори с течението и да изчезва под водата. Въпреки това той направи опит да се противопостави.

— Нищо не се знае… Никой не е видял…

— Може би, но ще знаят. Джентълмена бил предупредил шефа си и другарите си от агенцията. Същата заран той им бил рекъл: „Ако ми се случи нещастие, да разпитате Тома Льобук. Нямам вяра в него. Ще го намерите в «Занзибар» при Гренел.“ И наистина аз там влязох в следите ти…

Почувства, че е смазал противника си и че той не можеше вече да му се противопоставя. Безсилен, неспособен да разбере къде го водеше Раул чрез могъществото на своята воля, той бе готов безразсъдно да приеме всичко, което му заповядат. У него имаше не само страх пред извършеното престъпление, но и духът му беше напълно смутен като пред всесилно същество, което се разпореждаше с него. Д’Аверни сложи ръка на рамото му и го накара да седне. Каза му със сърдечна кротост:

— Няма да избягаш, нали? Моите хора те дебнат. Вярвай ми, против Люпен нищо не може да се извърши. Ако ме слушаш обаче, ще се избавиш, и то при отлични обстоятелства. Необходимо е само да ме слушаш, без да се мусиш. Кураж и искреност. Отговаряй!… Не си ли осъждан?

— Не.

— Нямаш ли някакви мръсни истории за кражби или мошеничество?

— Нищо наяве.

— Никой ли не те е заподозрял и никой ли не може да те обвини в нещо?

— Не.

— В полицията имат ли отличителните ти белези?

— Не.

— Заклеваш ли се?

— Кълна се.

— Тогава ти си от моите хора. След няколко минути Русо и неговите ще дойдат. Остави да те отведат.

Льобук се възпротиви ужасен:

— Ти си луд!

— Какво от това, че ще те отведе полицията, щом като си в ръцете ми, което е много по-сериозно. Само ръцете се сменят, ето всичко. И ще ми услужиш.

— Ще ти услужа ли? — попита Тома Льобук и очите му светнаха.

— Разбира се. А услуга от такъв род се плаща скъпо! Какво?… Има само един начин да узная дали Фелисиен е мой син: да го разпитам сам. На всяка цена трябва да го видя. Пък ако е мой син, мислиш ли, че аз ще го оставя в затвора!

— Няма лек за това…

— Как не. Те имат само подозрение. Нищо сигурно. Твоето арестуване и твоите признания ще обърнат наопаки пялата им обвинителна система.

— Какви признания?

— Какво си правил през деня, когато старият Бартелми крадеше, и през нощта, в която брат ти Симон е бил ранен?

— Заедно с тях бях взел под наем една камионетка и чаках близо до Шату, в случай че им потрябвам. Към дванадесет и половина през нощта си заминах, като мислех, че по други пътища са си отишли по домовете.

— Добре. Можеш ли да докажеш завръщането си?

— Да, тъй като предадох камионетката в гаража и говорих с нощния пазач. Беше минало един часът след полунощ.

— Отлично. При следствието ще кажеш всичко това точно така. Че си чакал близо до Шату. Но че преди полунощ… чуваш ли… преди полунощ, обезпокоен, си дошъл да поскиташ из Везине, около „Оранжерията“. После си минал по задънената улица, излизаща на езерото, успял си да притеглиш лодката и си отишъл да видиш какво става в „Оранжерията“. Като не си видял нито стария Бартелми, нито Симон и след като не си ги срещнал по булевардите, отново си се върнал при камионетката.

Тома Льобук изслуша всичко с внимание. Той поклати глава.

— Много е опасно! Ще ме обвинят, че съм бил съучастник. Размисли! Да говоря за „Оранжерията“ и за тая разходка с лодката, значи да призная, че съм бил в течение на работата.

— Пасивно съучастничество. Шест месеца затвор. Най-важното е да можеш да установиш за себе си, че в момента, когато брат ти и Жером Елмас са били нападнати, ти вече си бил в Париж.

— Да, но рискувам най-малко две-три години затвор. А Фелисиен ще бъде освободен.

— Точно така. Щом следствието не успее да потвърди с увереност, че Фелисиен е бил видян в лодката, и след като повярват, че ти си се скитал около „Оранжерията“, за да търсиш парите, подозренията против него ще рухнат.

Едно последно колебание и Льобук заяви:

— Така да бъде! Само че…

— Само че?

— Всичко зависи от цената. Рискувам много повече, отколкото ти мислиш.

— И затова ще бъдеш платен много повече, отколкото струваш.

— Колко?

— Сто хиляди в деня, когато Фелисиен бъде освободен. И сто хиляди в деня, когато ти излезеш от затвора. И двете суми ще получиш наведнъж.

Льобук замълча. Сетне промърмори:

— Двеста хиляди… Това е внушителна цифра.

— С която можеш да живееш честно. С тая сума си в състояние да си купиш колбасарница в провинцията или пък извън страната. И после, знаеш ли, ангажиментът на Люпен е равносилен на подписа на Банк дьо Франс?

— Имам доверие. Само че може да се създадат усложнения.

— Какви?

— Да допуснем, че открият нещо от миналото ми и ме осъдят?

— Ще те освободя.

— Невъзможно е!

— Идиот такъв! А когато баща ти беше съдебен пристав в Съдебната палата и когато го издадоха, не го ли измъкнах от затвора посред Париж, и то в деня, публично определен от мен?

— Вярно. Но ще имаш ли достатъчно пари?

— Дете такова.

— Бягството от затвора струва скъпо.

— Не се безпокой!

— Хиляди и стотици! Откупът и възнаграждението, което ми обеща… Тогава… Сигурен ли си?…

— Обърни се пак… Пъхни си ръката до дъното на писалищната маса, на същия рафт, където беше тефтерчето… Намери ли?

Тома Льобук послуша и издърпа една малка торбичка от сиво платно.

— Какво е това? Сивата торбичка! — промърмори той.

— Погледни… Разкъсал си платното… Виждаш ли пачките банкноти? Това са банкнотите на чичо Гаварел, които старият Бартелми беше извлякъл от „Оранжерията“.

Льобук се олюля и се отпусна на един стол.

— Дявол неден!… Дявол неден!… Какъв хубостник е тоя тип!

— Трябва да се живее — захили се Раул. — А трябва и да се помага на другите, когато са в затруднение.

— Ама как си могъл?…

— Много лесно. Когато пристигнах сутринта, помислих, че Симон Лориан е намерил торбичката в градината или някъде другаде и че напразно са се помъчили да му я отнемат. Веднага се завъртях около мястото, където той беше ранен. Не се лъжех. Торбичката се беше търколила на тревата доста надалеч и никой не беше я забелязал… А не бих желал да се изгуби.

Тома Льобук бе замаян и като по заповед престана да употребява непочтителното „ти“.

— Ах! Вие действително сте шеф. И спонтанно протегна ръце.

— Полицейският автомобил няма да закъснее. Убедихте ме, шефе. Имате право, ваш човек съм. Където е минал бащата, там ще мине и синът. Колко сме били глупави, като сме се хванали против вас!

— Наистина… Баща ти въпреки всичко беше добър човечец едно време… Аз узнах, че е опитал и невъзможното, за да стане пак честен човек.

— Да, но тая афера с Фелисиен не му даваше мира. Симон го накара отново да се захване с нея и пак Симон го накара да направи опита с „Оранжерията“. „Кражба, добре, приемам — каза той. — Шантаж даже, това би ме забавлявало; после ще бъдем богати. Но без убийства, чувате ли?“

— Но уби. Той е удушил Елизабет Гаварел.

— Искате ли да ви кажа мнението си, шефе? Добре. Старият я е убил, без да иска. Нещо повече. Той е отишъл при момичето, за да я спаси, когато е паднала във водата. Да, за да я спаси… Старият беше способен на такива жестове. Но когато я извадил, видял бисерната огърлица и изгубил ума си.

— Такова е и моето мнение — съгласи се Раул. Чу се автомобилна свирка и той продължи:

— Само не издавай истинското име на баща си. Старата история в Съдебната палата, преплетена със сегашната история, би насочила вниманието към Люпен. А не искам, защото и без това вече положението ми в тая афера е доста трудно. Значи ще бъдеш предпазлив и няма да се отклоняваш от версията, която приехме. Нито дума извън това. Когато не си сигурен, мълчи. Няма по-добър отговор от мълчанието. И разчитай на мен!

Той се доближи до него и му каза с приятелски тон:

— Още една дума: много-много не си трови душата заради Джентълмена, когото уби.

— А! Защо?

— Аз бях Джентълмена…

Тома Льобук се предаде в ръцете на инспектор Русо в състояние на екстаз. Изкусната хватка със сивата торбичка, дързостта и съвършенството, с които Люпен бе изиграл ролята на Джентълмена, неочакваната радост, когато узна, че той, Тома Льобук, не е убиец… всичко това го караше да подскача от радост. Можеше ли да се бои при такъв покровител? Дошъл в „Клер Ложи“, за да обърне всичко с главата надолу, той отиваше в затвора като човек, току-що постигнал славна победа, който се готви да удвои тази победа, като прати за зелен хайвер правосъдието, за да услужи на своя благодетел.

— Поздравявам ви, господин д’Аверни! — каза инспектор Русо на Раул. Той тържествуваше. — Значи този клиент е замесен в нашата афера?

— И още как! Той е брат на Симон Лориан.

— Ха! Какво? Брат ли! Но по какво чудо го хванахте?

— О!… — каза Раул скромно. — Тук нямам големи заслуги. Глупакът сам се хвана.

— Какво искаше?

— Да пооскубе…

— За какво?

— Заради Фелисиен-Шарл. Дойде да ми разправя, че имал доказателства, според които Фелисиен, съучастник на брат му Симон Лориан, е убил Симон, за да му отнеме сивата торбичка. И ми предложи да му броя голяма сума, ако искам това да бъде запазено в тайна. В отговор аз телефонирах на господин Руслен. Поразпитайте го, господин инспектор, уверен съм, че ще чуете изповеди, от които ще се прославите.

На прага на вратата Тома Льобук, влачен от полицията, се обърна към Раул и с преструвката на озлобен и готов за мъст човек каза:

— Ще ми заплатите за това, добри ми господине! Льобук излезе, подсвирквайки.

Раул слушаше стъпките на хората, които се отдалечаваха. Автомобилът изчезна.

Противно на навика си, той не направи нито един жест, с който да издаде радостта от победата си. А колко голям беше този му успех — да изпрати Тома Льобук в затвора! Но не, д’Аверни стоеше мрачен и замислен. Той мислеше за Фелисиен, който бе затворен в килията си. Дали наистина му беше син? Ще успее ли да го избави от затвора? А какъв е тоя син — потаен съучастник на Бартелми и на Симон Лориан?

XФАУСТИН

— Аз, графиня Дьо Калиостро, заповядвам…

През един тежък неделен ден Раул спря пред малка вила на една от улиците на Шату, която бе в съседство с Везине. Къщата беше на два етажа, построена между улиците и зеленчуковата градина, разположена покрай Сена. Там се даваха под наем мебелирани стаи.

Той мина пред кафенето, което собственичката й държеше, качи се на втория етаж и тръгна по един доста тъмен коридор, докато стигна стая номер пет. Ключът беше на вратата. Почука, ала не получи отговор и влезе безшумно.

Фаустин спеше, седнала на бедно желязно легло — със скрин, два стола и една маса то съставляваше цялата мебелировка на скромната мансардна стая.

Младата жена не беше напуснала Везине, защото неумолимата й жажда за мъст още я задържаше около мястото, където бе умрял Симон Лориан. В клиниката я бяха оставили като помощник-сестра, но тъй като не достигаха помещения, тя си бе наела стая навън. Всяка вечер идваше за преспиване, а в неделите оставаше през целия ден.

Тоя ден тя беше заспала, както зашивала нещо на блузата си — раменете й бяха разголени, блузата й стоеше върху коленете, на ръката й още стоеше напръстникът.

През прозореца се виждаха дърветата в градината и спокойният речен пейзаж.

Около жената — на пода, по леглото и по масата — бяха разпръснати много разгънати вестници, факт, свидетелстващ за интереса, с който тя следеше събитията през последните дни. Раул отдалеч можа да прочете едно заглавие: „Арестуването на бра та на Симон Лориан. Първият разпит — двамата братя, изглежда, са синове на стария Бартелми.“

Отново загледа Фаустин. В съня си тя му се стори толкова хубава, колкото и когато е будна. По-хубава може би, защото в покоя фините й черти се открояваха още по-ясно. И той си спомни великолепната „Фрина“ на скулптора Алвар.

В това време един слънчев лъч се промъкна между два облака и влезе през прозореца. Без да я изпуска от очи, Раул тихичко се приближи и почака лъчът да достигне до заспалото лице и до затворените очи. Тогава тя го усети и повдигна тежките си мигли.

Още не се беше събудила, когато Раул я хвана за раменете. Простря я на кревата и я уви с покривката, за да обезвреди ръцете и краката й.

— Без вик и нито дума! — просъска той.

— Подлец!… Подлец!… — изстена тя отчаяна, мъчейки се да се освободи.

Той запуши с длан устата й.

— Мълчи!… Не съм дошъл като неприятел. Слушай ме и не се бой!

Тя се бореше яростно, като продължаваше да го обижда въпреки яката ръка, затваряща устата й. Ала малко по малко съпротивата отслабна. Наведен над нея, той повтори:

— Не съм дошъл като неприятел… Да те нападам. Но искам да ме изслушаш и да ми отговаряш. Ако не, толкова по-зле за теб.

Той я бе хванал за раменете и я държеше легнала. Надвесен над нея, каза с тих глас:

— Видях брата на Симон, Тома Льобук. Дълго разговаряхме с него. Той ми откри всичко, каквото знае по истината за Фелисиен. Останалото ще ми кажеш ти. Познаваш ме, Фаустин, няма да отстъпя. Или ще говориш, и то веднага, чуваш ли, веднага… или… или…

Лицето му се навеждаше към свирепото й уплашено лице. Устните на жената избягваха устните, които се приближаваха.

— Говори, Фаустин! — каза той с променен глас.

Тя видя съвсем близо до очите си неумолимите очи на Раул и се ужаси.

— Остави ме! — промълви победена.

— Ще говориш ли?

— Да.

— Сега?… И без заобикалки… Безрезервно?

— Да.

— Закълни се в паметта на Симон Лориан!

— Заклевам се.

Той веднага я остави и се отдалечи към прозореца, като се обърна с гръб.

След като младата жена се облече, той отиде при нея, изгледа я с жал, както би погледнал хубав лов, който му избягва, и започна разпита — бърз и ясен.

— Тома Льобук настоява, че Фелисиен ми е син.

— Не познавам Тома Льобук.

— Но чрез Симон Лориан познаваш баща му, стария Бартелми. Той имаше ли доверие в тебе?

— Да.

— Какво знаеш за потайния му живот?

— Нищо.

— А за живота на Симон Лориан? За неговите проекти?

— Нищо.

— Даже не знаеш и за интригата против мене?

— Не.

— Но те са ти казали, че Фелисиен ми е син.

— Казаха ми.

— Без да ти дадат доказателства?

— Не съм им искала. За какво са ми?

— Но на мен ми трябват — каза Раул с изопнато лице. — Трябва да зная дали той наистина ми е син, или не е. Дали не ми изиграха комедия, служейки си с някои сведения, събрани случайно? Или пък използваха истина, за да ме изнудят, като ме заплашат, за да не говоря? Не мога да живея в такова съмнение… Не мога…

Тя се учуди на сдържаното вълнение, което издаваше гласът му. Обаче каза повторно и по-натъртено:

— Нищо не зная.

— Може би. Но ти можеш да узнаеш или поне да ми помогнеш да узная.

— Как?

— Тома Льобук твърди, че Бартелми ти е предал пликче, което съдържало документи по тоя въпрос.

— Да, но…

— Но?…

— Един ден, след като ги препрочете, той пред мен ги изгори, без да каже защо. Остави само един, пъхна го в плик, запечата плика и ми го повери.

— С поръка?

— Само ми каза: „Сложете това настрана. По-късно ще видим.“

— Можете ли да ми съобщите съдържанието му? Тя се подвоуми.

— Защо не? — настоя той. — Бартелми е умрял. Симон Лориан също. А Льобук ми откри всичко.

Тя дълго размисля със сбърчено чело и разсеян поглед. После извади купчина пликове от едно чекмедже на скрина. Между тях намери един плик, разпечата го, без много да мисли, и измъкна от него къс хартия, сгънат на две.

Тя искаше най-напред да разбере какво гласяха няколкото реда и дали трябваше да ги съобщи.

Както четеше, трепна, обаче предаде листа на Раул, без да каже нито дума.

Почеркът беше едър, тежък, зацапан, навсякъде еднакво надебелен. Можеше ли Раул да не познае още от пръв поглед почерка на тая, която той едно време наричаше пъклено създание? Как да не различи и грубия презрителен начин, по който тя винаги даваше своите заповеди?…

Три пъти прочете страшните редове:

Да се направи от детето по възможност един крадец, един престъпник. По-късно да го противопоставят на баща му.

И под подписа — надраскани инициали с двойна сабя.

Бледността на Раул учуди младата жена. Тя бе следствие от неизразимото страдание, от възкръсналите ужасни възпоминания, от цялата тежест на едно минало, което не преставаше да се намесва и в настоящето със заплашителни закани. С какво любопитство, почти с чувство на симпатия, тя наблюдаваше в тоя момент измъченото лице на младия мъж и видимо огромното усилие, което той правеше, за да се владее.

— Образът… Мъст… — просрича той. — Разбираш ли това, Фаустин?… Тая жена беше нещо по-друго от омразата и мъстта… Тя имаше нужда да върши злини, у нея имаше страст към злото… Какво чудовище, изтъкано от гордост и злина! И днес виждам делото й. Това дете, което възпитават против мен и противно на разбиранията ми, за да създадат един престъпник… Нищо не ме плаши в живота, но за нея не мога да мисля без страх. И мисълта, че ще трябва пак да се почне ужасната борба…

Фаустин приближи до него и след малко колебание заяви глухо:

— Миналото няма да се повтори. Графиня Дьо Калиостро е мъртва.

Раул се спусна към нея задъхан.

— Какво казваш?… Мъртва?… Откъде знаеш?

— Тя умря.

— Не е достатъчно да потвърждаваш. Видяла ли си я? Познаваш ли я?

— Да.

Той възкликна:

— Ти я познаваш! Възможно ли е?… Колко странно! Няколко пъти съм се питал дали не си нейно оръдие. Дали ти не продължаваш срещу мен нейното разрушително дело.

Тя поклати глава.

— Не, тя никога нищо не ми е казвала.

— Говори!

— Бях малко дете. Преди петнадесет години… Хора я бяха довели в моето село в Корейка и я бяха приютили в една къщица. Тя беше полулуда, но със спокойна, тиха лудост… Канеше ме ласкаво при себе си. Никога не говореше… Много плачеше със сълзи, които не изтриваше. Беше още хубава, но някаква болест я разяждаше, и то много бързо… Аз бях принудена да бдя над смъртното й легло.

— Сигурна ли си? — каза той, смутен от вълнение. — Кой ти откри името й?

— Знаеха го в селото. И освен това…

— Освен това?…

— Узнах го от стария Бартелми и от Симон Лориан, които навсякъде я търсеха и които я бяха намерили там малко преди смъртта й. Тогава, през тия няколко седмици, Симон и аз се влюбихме. И той ме доведе в Париж…

— Те също ли я търсеха?

След малко колебание младата жена поясни:

— Казах ви вече: нищо не знаех за потайния живот на Симон и баща му… Днес разбирам, че са вършили злодеяния, но криеха от мен. Малко по малко аз отгатнах историята на Фелисиен… Не всичко, защото и те не знаеха всичко.

Раул запита:

— Нали Бартелми го е намерил в един чифлик в Поату?

— Да.

— Оставен там от Калиостро?

— Не е много сигурен… Симон мислеше, че баща му може би е подправил писмото, намерено от механика.

— Ами заповедта, която ти притежаваш?… Откъде е дошла тая заповед, написана безспорно от Калиостро?

— Симон не знаеше.

— Но заповедта се отнасяше за детето, отгледано от чифликчийката, за Фелисиен-Шарл, нали?

— И там има съмнение. Бартелми нищо не е изяснил по тоя въпрос. Симон и той бяха намерили следите на Калиостро и дойдоха в Корсика, но беше безполезно.

— А целта им?…

— Целта на Бартелми е била, днес го проумявам, да ви представи документи, от които да се уверите, че Фелисиен е ваш син.

— И чрез това да изтръгнат от мен пари? Дали с негово знание, както твърди Тома Льобук, момчето е било доведено при мен? Дали то е станало това, което е искала Калиостро: разбойник, престъпник?

— Не зная — каза тя с искрен глас. — Това беше тяхна тайна, а аз никога не съм говорила с Фелисиен-Шарл.

— Значи само той може да ме осведоми — каза Раул. — И ще трябва да питам него, за да разбера цялата авантюра.

След известно мълчание той довърши:

— Аз подготвих арестуването на Тома Льобук с негово съгласие, разбира се. Той ще обори всички обвинения против Фелисиен. Но ако той наистина се избави, не рискува ли да се натъкне на твоето отмъщение, Фаустин?

— Не — ясно каза тя. — Не, ако не е причина за смъртта на Симон Лориан: тая смърт направлява всички мои дела. Невъзможно ми е да живея без мисълта за отмъщение. Струва ми се, Симон ще бъде спокоен в задгробния мир само ако престъплението бъде наказано.

Разговорът свърши. Раул й подаде ръка, но тя отказа да подаде своята.

— Нищо — каза той. — Зная, че вие не ми давате нито приятелството, нито доверието си. Но дори и да не бъдем приятели, Фаустин, аз ви благодаря, задето говорихте…

След като се прибра в „Клер Ложи“, Раул излизаше вече само наблизо — във Везине или в съседните места. Много пъти виждаше Жером Елмас, който изглеждаше, че се е отказал от пътуването си. Видя го даже с Ролан Гаварел. Двамата вървяха по една алея.

Поздрави ги отдалече и остана с впечатление, че девойката не желае да говори с него.

Един ден Раул бе повикан от следователя. Той беше много затруднен, защото Тома Льобук се бе ограничил в извънредно тесния кръг, очертан от Раул. Не беше допуснал никаква грешка. Твърденията му не се променяха, сръчността на господин Руслен никога не го изненадваше. „Направих това… и това… за останалото нищо не знам.“

— Всичко зависи от техните признания — признанията на Льобук и на Фелисиен-Шарл — каза господин Руслен, признавайки затруднението си. — Обмислени фрази, все едни и същи, или пък умишлено мълчание. Нито една пукнатина, от която да може да дойде малко светлина. Би казал човек: научени уроци. Знаете ли какво е впечатлението ми, господин д’Аверни? Всичко става тъй, сякаш някаква висша воля иска да замени Фелисиен-Шарл с Льобук.

Господин Руслен гледаше Раул, а той помисли: „Човекът не е съвсем глупав“.

Следователят продължи:

— Не е ли чудно? Почвам да мисля, че Фелисиен е невинен.

Но още не мога да допусна, че Льобук, който се обвинява, е бил тоя, дето е скитал през нощта по езерото. Повиках стопанина на лодката. Направихме очна ставка с Льобук и с Фелисиен. Той е по-несигурен в твърдението си. Тогава?

Господин Руслен не изпускаше Раул от погледа си, той пък клатеше глава, като че одобряваше думите му. Накрая съдията, променяйки внезапно темата на разговора, каза:

— Ви сте много ценен във висшите среди, господин д’Аверни. Знаете ли?

— А! — каза Раул. — Имало е случаи да правя услуги на тия господа.

— Казаха ми това… впрочем без подробности.

— След някой и друг ден, когато ще имаме време, ще ви дам подробности. Животът ми не е бил лишен от известен чар.

С една дума, видимо всичко отиваше на добре, а и известни проблеми вече бяха уяснени. Така ролята на Фаустин не изглеждаше вече тайнствена. Връзката й с Калиостро беше съвсем далечна. Случаят я беше довел във Франция само поради любовта й към Симон Лориан и без да знае, я беше забъркал в интригите на стария Бартелми и сина му. Беше просто влюбена жена, която нямаше друга цел, освен да отмъсти за човека, когото бе обичала.

От друга страна, сигурната смърт на Калиостро радваше Раул и нищо не даваше повод да се мисли, че отвратителната заповед, подписана едно време от нея, се отнасяше за Фелисиен. Заклинанието против Раул би успяло само ако беше ръководено от Калиостро, ала вече не можеше да даде положителен резултат, понеже бе водено от незначителни личности като Бартелми и сина му. Фактически Раул изведнъж се намери пред един младеж, който може би беше негов син, но може би и не беше, а той вече не притежаваше никакво средство, за да стигне до истината, тъй като съдбата беше заличила Бартелми и Симон Лориан. Най-вероятно никой на тоя свят не знаеше истината.

Така изминаха три седмици.

Една утрин Раул научи, че Фелисиен е освободен.

В единадесет часа момчето позвъни и поиска позволение да дойде, за да си прибере вещите.

След обяд Раул, скитайки около голямото езеро, съгледа Ролан и Жером на една пейка на острова. Беше хубаво августовско време, с освежителен северен ветрец, който дори не поклащаше клоните на дърветата.

За пръв път Раул видя двамата да разговарят. Особено Жером говореше с оживление. Ролан слушаше, отговаряше кратко, после пак слушаше с очи, впити в цветята, които държеше в ръка.

Те млъкнаха. След минута Жером се обърна към момичето и каза още нещо. Тя поклати глава, погледна го и леко се засмя.

Раул се завърна в „Клер Ложи“, без да бърза, но развълнуван от мисълта, че ще намери там онзи непознат, който тъй бързо бе заел толкова голямо място в живота му и към когото не чувстваше никакво влечение. Симпатията му към Фелисиен никога не е била голяма, а още по-малко сега, когато младежът можеше да пожелае правото си на нежност.

Във всеки случай нямаше да допусне Фелисиен само да си прибере вещите и да му стисне ръка. Не, искаше най-напред да се обяснят, а по-късно да заживее с него, за да има време да го изучава. Нямаше значение дали Фелисиен му беше син или не — той искаше да знае дали момчето ще се стреми да му се представи като негов син. И дали беше съучастник на Бартелми и Симон Лориан? Дали и той беше посветен в заговора? Досега всички данни потвърждаваха това. Но най-силното доказателство щеше да му даде сам момъкът чрез делата и думите си.

— Дойде ли господин Фелисиен? — попита той градинаря.

— Преди четвърт час, господине.

— Здрав?

— Изглеждаше разтревожен. Веднага се затвори в павилиона.

— Чудно… — промърмори д’Аверни. Той се завтече натам.

Вратата беше заключена.

Неспокоен, Раул заобиколи, бутна прозореца на стаята му и като не можа да го отвори, се ослуша.

Отвътре дочу стенания.

Той счупи едно от стъклата и завъртя дръжката. После скочи вътре, като разтвори пердетата със същия замах.

Фелисиен, клекнал до един стол, с клюмнала глава, държеше на врата си окървавена кърпа. На земята до него имаше револвер. „Ранен“ — помисли си Раул. Младежът се опита да каже нещо, но припадна.

д’Аверни коленичи бързо, прислуша сърцето, огледа раната, опита револвера. „Искал е да се самоубие, но ръката му е трепнала и раната едва ли е много сериозна.“

Докато му даваше помощ, той гледаше бледото лице на момчето и куп въпроси напираха на устата му: „Дали ти си моят син и синът на Клер д’Етижу? Дали си крадец и престъпник, съучастник на двамата умрели бандити?… И защо поиска да се самоубиеш, нещастнико?“

Пет минути по-късно слугите заобиколиха ранения.

— Мълчание по станалото! — заповяда Раул. Той написа няколко реда на един лист за писмо:

Запечата писмото и го изпрати в клиниката по шофьора си. Когато автомобилът доведе Фаустин, Раул я чакаше пред вратата на павилиона.

— Никога ли не сте се срещали с него?

— Не.

— Симон Лориан не му ли е говорил за вас?

— Не.

— Не е ли идвал в клиниката, докато Симон се бореше със смъртта?

— Той не ми обърна по-голямо внимание, отколкото на коя да е друга сестра.

— Добре. Не му откривайте коя сте и кой съм аз. Тя влезе.