Отмъщението на Калиостро

IГОДЕЖ

Така в продължение на шест седмици положението се бе изменило постепенно в посока, която даваше съвършено друг обрат на нещата.

Както Раул д’Аверни беше предусетил още в началото, две съвсем различни драми се бяха преплели. Два пътя бяха се пресекли в една точка и това се дължеше само на случайността. Един ден Раул д’Аверни пристига във Везине по следите на някой си, който носи пачките банкноти, купува там някакво имение, разчитайки да покрие разноските си по покупката и настаняването си там с откраднатите пари. Тази поредица от действия довежда на същото място Бартелми и сина му, които, готвейки шантаж против Раул, се избиват, като открадват преди това пачките банкноти, скрити в „Оранжерията“.

В тоя ден и там именно е пресечната точка на пътищата. Друга драма, вече задвижена, съвсем независеща от първата, довела Елизабет Гаварел пред същата тая „Оранжерия“ в момента, когато Бартелми е свършил работата си. И изведнъж всичко се преплита, така тайнствено се усложнява, че съдебната власт се оказва сред гора от сенки.

„Днес — казваше си Раул — всичко това е ясно и очертано от мен. Двете афери подчертано се различават. С втората (шантажа на Бартелми) е приключено чрез смъртта на Бартелми и Симон, чрез арестуването на Тома Льобук и чрез изповедта на Фаустин. Аферата на сестрите Гаварел, която ме интересува само косвено, е следяна, без да може да се предвиди развръзката й. Остава Фелисиен, чието неопределено положение сякаш се вмества и в едната, и в другата.“

И д’Аверни повтаряше замислено:

„Остава Фелисиен, предметът и главното условие за един шантаж, чиито организатори изчезнаха… Неясна личност с хладна и безлична външност, будеща безпокойство, в която перипетиите на аферата Бартелми са оставили цялата си тайна. Тази тайна няма да бъде разбулена, ако не разгадая драмата на двете сестри. С какво е намесен в нея? И кой е той? Хората така безпричинно не се избиват. Съществува значи нещо много мощно, нещо, което го е смутило и го е довело до границата на смъртта. Кое е то? И какво иска той от мен?“

С какъв остър поглед го наблюдаваше сега при всяко от посещенията, които Раул правеше в павилиона! И как искаше да му говори! Треската беше минала, Фаустин вече не превързваше раната. Но Фелисиен беше отпаднал, потиснат, като че ли причината за страшното посегателство продължаваше да го измъчва.

Един ден Фаустин, която спеше в ателието, извика Раул.

— Тая нощ някой идва при него.

— Кой?

— Не зная. Когато чух шум, поисках да вляза. Беше заключено. Дълго шушнаха, с интервали от мълчание. И после неизвестният посетител си отиде, без нищо да мога да доловя.

— Значи нямате никакви данни?

— Никакви.

Във всеки случай през следващите дни Раул забеляза резултата от тая нощна визита: Фелисиен вече не беше същият. Лицето му изведнъж засия за нов живот. Той се усмихваше. Приказваше с Фаустин. Искаше даже да рисува портрета й и проектираше пак да се залови за работа.

Раул не се поколеба — след три дни седна при момъка в павилиона, където той почиваше. И подхвана:

— Доволен съм, че оздравяхте, Фелисиен. И се надявам, че отношенията ни ще останат както преди. Но, за да бъдат тия отношения още по-сърдечни, трябва да поговорим откровено. Ето, решението на господин Руслен ви оправда по отношение на фактите, посочени в следствието. Но има и други, отнасящи се по-специално до вас и до мен.

И той запита с приятелска нежност:

— Защо не сте ми казали, Фелисиен, че сте били отгледан в един чифлик в Поату от някаква добра селянка?

Младежът се изчерви и промълви:

— Човек не може лесно да признае, че е подхвърлено дете.

— Но преди това?

— Нищо не помня от преди. Майка ми, която ме осинови и всъщност беше истинска майка за мен, умря, без нищо да ми каже. Едничкото нещо, дето направи, е, че ми даде парична сума, предадена от някаква дама… Но тя също не ми е била майка.

— Спомняте ли си, че през последните години един човек е отсядал в чифлика?

— Да, приятел… роднина… мисля!…

— Как се казваше?

— Не знаех точно, или не си спомням.

— Казвал се е Бартелми — добави със сигурност Раул. Фелисиен скочи.

— Бартелми?… Крадецът?… Престъпникът?…

— Да, бащата на Симон Лориан. Оттогава този човек не ви е изпускал от очи. Бил е в течение на всичко, което сте вършили в Париж, знаел е всичките ви адреси. И в края на краищата той ви препоръча на мен чрез мой приятел.

Фелисиен изглеждаше изумен. Раул не снемаше поглед от него, наблюдаваше всичките му жестове, промените по лицето му, които биха издали искреността или фалша.

— Защо? — попита младежът. — Каква е била целта му?

— Не зная. Сигурно е, че Бартелми ви е изпратил при мен с някакво намерение и че синът му Симон е дошъл тук, за да му помогнете да изпълни проекти, замислени против мен. Но какво е било намерението им? Какъв е бил проектът, не можах да открия. Симон Лориан не ви ли е загатвал някога?

— Не… Нищо не разбирам от това.

— Следователно вашето намерение е било само да работите в тая къща?

— Какво друго бих правил? — попита Фелисиен.

Раул се зарадва. Момъкът казваше истината. Той не беше замесен в шантажа, но ако знаеше нещо, нямаше никакви претенции за нищо.

— Друго нещо, Фелисиен: Тома Льобук се обвинява сам, нали? Твърди, че той е човекът, дето е бил видян в лодката през нощта на обира и убийството. Това самообвинение не ви ли учуди?

— Защо да ме учуди? — на свой ред попита Фелисиен. — Не се учудих, тъй като аз не съм. В тоя час аз спях.

Ала този път интонацията не беше същата. Погледът гузно бягаше. Скулите се червяха.

„Лъже — помисли Раул. — А ако лъже за това, лъже и за всичко останало.“

Той се разхождаше из стаята, като удряше с крак. Неискреността на младежа ставаше очевидна. Той беше някакъв лъжец и измамник. Скоро можеше да влезе в правата си на син и можеше да го заплашва както съучастниците му. Неспособен да сдържи яда си, Раул тръгна към вратата. Но Фелисиен се противопостави с плах глас:

— Не ми вярвате, господине — каза той. — Не… не… чувствам го… За вас аз съм тоя, който е дошъл през нощта, за да задигне торбичката с банкнотите, и който може би е стрелял и убил съучастника на Симон Лориан. При тези обстоятелства е по-добре да си отида.

— Не — отвърна Раул грубо. — Искам да останете тук, докато неоспоримата истина бъде установена между нас… В един или друг смисъл.

— Тя наистина съществува в смисъла, в който я установи следователят.

Раул разпалено се провикна:

— Решението на господин Руслен не показва нищо. То беше предизвикано от фалшивите изявления на Тома Льобук, когото аз открих и подкупих, за да го направи. Вашата роля обаче от самото начало е необяснима. Нито веднъж не почувствах да проблясва у вас тоя порив на искреност или на негодувание, който отваря скритите кътчета на една душа. Вие държите в мрак най-сериозните и най-буйните си дела. Ето например опита ви за самоубийство. Идвате тук, за да си вземете сбогом, нали, и за да се обясните с мен. А ви намирам почти в агония, с револвер в ръка. Защо?

Фелисиен не отговори и това раздразни д’Аверни.

— Мълчание… винаги мълчание… Или пък заобикалки, хитрини като при следователя. Но отговаряйте, дявол да го вземе! Това, което ни дели, е тая стена на мълчанието между вас и мен. Оставете всичко това, ако искате да имате моето доверие. Ако ли не, какво? Аз търся, не вярвам, предполагам, въобразявам си, способен съм да се мамя и да ви обвинявам без право. Това ли искате?

Той го хвана за ръката.

— На вашите години хората се самоубиват от любов. Аз направих разследване на дейността ви в деня на вашия злополучен опит. Вие отдалече сте наблюдавали Ролан Гаварел и Жером Елмас, които излезли и се отправили за езерото. Седнали на една пейка на острова. И вие сте видели… това, което аз видях, че между тях имаше интимност, която предварително не можеше да се предвиди. Разпитвали сте градинаря ми и сте узнали, че те се срещат всеки ден. След час сте взели револвера. Вярно ли е?

Фелисиен слушаше с каменно лице.

— Продължавам — каза Раул. — Ролан Гаварел не знам как е узнала за вашия опит за самоубийство. И затова е дошла през нощта преди три дни: да ви види, да ви моли да живеете и да ви увери, че подозренията ви са погрешни. Нейните обяснения ви убедиха по такъв начин, че след тая нощ вие сте щастлив и излекуван? Вярно ли е?

Този път изглежда, че младият човек не можеше и не искаше да отбегне въпросите. Той се поколеба само за начина, по който трябваше да отговори. Най-после каза:

— Господине, аз не съм виждал Ролан Гаварел от деня на събитието и лицето, което идва миналата нощ, не е тя. Моите приятелски отношения с Ролан не биха й позволили подобна постъпка. Още повече при решението, което тя е взела и което ми съобщи по слугата си с едно писмо, връчено ми току-що…

Фелисиен подаде писмото на Раул, който го прочете с растяща изненада:

Раул полугласно препрочете писмото и бавно каза:

— Странна авантюра! Това младо момиче е намерило начин да бъде вярно на спомена на своята сестра! Идете да я видите, Фелисиен, дайте й вашата подкрепа. Работата тук не е належаща, пък и вие имате нужда от почивка.

След минутка размишления той се наведе над младежа.

— Не мога да скрия от вас една мисъл, която често ми минава през ума: мисълта за едно споразумение между двамата годеници.

— Разбира се — каза Фелисиен учудено. — Разбира се, че има споразумение помежду им, тъй като са сгодени.

— Да, но то не датира ли от по-рано?

— От по-рано? От кога?

Сричка по сричка Раул изговори следната ужасна фраза:

— От времето, когато Елизабет Гаварел е била още жива.

— А това значи?

— Значи, че клопката, устроена на Елизабет Гаварел два месеца преди сватбата й, е твърде странна.

Фелисиен направи жест на възмущение и извика:

— А, господине, вашето предположение е невъзможно! Аз познавам и двамата, познавам обичта на Ролан към сестра й… Не… не, нямате право да им приписвате такава подлост.

— Аз не обвинявам. Задавам си въпрос, който човек не може да не си постави.

— Защо да не може?

— Именно поради това, Фелисиен. В тия редове има толкова недобросъвестност!…

— Ролан е създание, изпълнено с честност и благородство.

— Ролан е жена… Една жена, която вече забравя.

— Мен ли забравя?

— Не. Построява огнището си върху обстоятелства… които, изглежда, не са й много неприятни — пошегува се Раул.

Фелисиен се изправи и каза важно:

— Не говорете повече, моля ви, господине!… Ролан е извън всякакви съмнения.

Раул му върна писмото и направи няколко крачки по тревата. Той остана с впечатление, че при постоянство ще може да проникне в тая тъмна, потайна душа, в която съзираше негодувание и бунт. И щеше да продължи, ако не бе чул отварянето на входната врата.

— По дяволите! — промърмори. — Това е инспектор Русо. Какво ли ни носи тая зловеща птица?

Инспекторът приближи до купчината дърва, където стояха двамата, и стисна ръка на Раул, който го посрещна, смеейки се:

— Как тъй! Не сме ли свършили с вас, господин инспектор?

— Как не, как не — отговори Русо с необичаен за него шеговит глас. — Само че когато съдът има да дели нещо с някого, той все си запазва правото…

— На надзор?

— Не, правото на сърдечно внимание. Така, продължавайки моето разследване, дойдох да наобиколя вашия болен.

— Фелисиен-Шарл е много добре, нали, Фелисиен?

— Толкова по-добре! Толкова по-добре! — каза Русо. — Из околността се чува, че имало гърмеж, самоубийство и прочие. По тоя повод ние даже получихме едно анонимно писмо, написано на пишеща машина! Накъсо сума ти глупости, на които аз никак не повярвах. Невинен човек, чиято невинност е доказана, не се самоубива.

— Разбира се.

— Освен ако не е невинен — подчерта Раул.

— Това е въпрос, който вече никой не повдига.

— Как не?

— Хайде де!

— Точно така. Ето, аз узнах — извинете за средствата на полицията, — че на излизане от затвора вашият млад приятел е телефонирал…

— На мене, наистина…

— И после на госпожица Гаварел, за да я моли да го приеме още същия ден.

— И тогава?

— Тогава споменатата госпожица отказала да го приеме.

— Което означава?

— Че тя не вярва в невинността му… Раул се изсмя.

— Това ли е всичко, което сте извлекли от проклетото си разследване, господин инспектор?

— Вярвам, че да.

— В такъв случай!…

Той му показа пътя към изхода. Русо се завъртя на пети, но като се обърна отново с лице към събеседника си, каза:

— Ах, забравих. На една гара в Париж полицията е намерила куфар, който е принадлежал на Симон Лориан, и в джоба на една от дрехите в куфара открих тая визитна картичка. Виждате, на опаката страна е нарисуван планът на един етаж с кръст от червено мастило. Това е етажът, където бащата на Симон Лориан, приятел на Фелисиен-Шарл, е откраднал банкнотите на господин Гаварел.

— Чие е името на картичката?

— На Фелисиен-Шарл.

Инспекторът поздрави Раул и Фелисиен и нехайно, с присмех си тръгна, добавяйки:

— Второстепенен документ, който ще остане само за мен. Но нали може би ще има последствие…

Раул се впусна подире му и го догони при изхода.

— Слушайте, господин инспектор!

— С какво мога да ви услужа, господин д’Аверни?

— С нищо. Виждате ли там двете греди на оная ограда?

— Да!

— Съветвам ви вече да не преминавате идеалната линия, която ги съединява.

— Но моето полицейско право…

— Вашето полицейско право не може да се прилага, освен ако се държите като вежлив и възпитан полицай, както вашите колеги, а не като арестантски надзирател, злъчен и отмъстителен. Дочуване и поклон.

Раул се върна при Фелисиен, който през цялото време не бе помръднал, нито бе продумал. Д’Аверни каза:

— Вие твърдите, че не сте виждали Ролан?

— Тя отказа да ме приеме.

— И продължавате ли да отричате, че сте направили опит да се самоубиете заради нея?

Младежът не отговори.

— Друго нещо — продължи Раул. — Тази визитна картичка?

— Симон Лориан я е взел някой ден преди пристигането ви.

— А този план на „Оранжерията“?

— Той сам го е начертал. Аз не съм замесен.

— А всичко това, което показва, че все още сте заподозрян от полицията, не ви ли вълнува?

— Не, господине. Срещу мен опитаха всичко и нищо не намериха. Тъй като не съм сторил нищо престъпно, не се безпокоя.

IIТАЙНСТВЕНО ПОСЕЩЕНИЕ

Раул се отказа. Никакво обяснение с Фелисиен не би дало резултати. Никакво заплашване не щеше да накърни безгрижието — състояние, което може би само изглеждаше безгрижие, а всъщност да бе непоколебима устойчивост. С думи не би изтръгнал тайната му. Значи трябваше да действа.

Събитията в началото не спомогнаха за това.

Фаустин се беше завърнала на работа в клиниката. Фелисиен, който преди обядваше с нея в павилиона, вече обядваше в „Клематитите“ и там прекарваше следобедите си.

На петия ден, за да види какво става, Раул също отиде там.

Готвачката му отвори и каза:

— Мисля, че госпожата е на поляната. Ако господинът иска, може да мине през трапезарията, за да отиде при нея.

В хола имаше две врати, Раул влезе в залата. Но вместо да слезе в градината, той хвърли поглед през тюлените пердета, покриващи стъклените врати на студиото. Откри неочаквана гледка. В лявата част на стаята, под обилната светлина позираше Фаустин с напълно открити рамене и голи ръце. Насреща й пред триножника си за рисуване бе седнал Фелисиен.

Тая сцена раздразни Раул и той изпита трънливото чувство на ревността — нещо, което не се помъчи да скрие от самия себе си.

„Мошеничката! — помисли той. — Какво ли прави тук? И какво иска от нея тоя хубостник?“

Виждаше я анфас, но очите й гледаха малко встрани, към широкия отвор, към поляната и езерото. Осветените рамене бяха закръглени хармонично, златистобели. В паметта му още веднъж изплува споменът за блестящата „Фрина“ на скулптора.

Безшумно отвори вратата, любопитен да чуе разговора им, и видя двамата годеници. Ролан и Жером Елмас бяха седнали на перваза на прозореца със спуснати навън крака. Говореха тихо. От време на време Фелисиен-Шарл обръщаше глава към тях.

И Раул доби дълбоко впечатление, че цялата драма на „Клематитите“ и на „Оранжерията“, първата от двете драми, беше там, в студиото, и се разиграваше между четирите лица, които се намираха в него. Безполезно беше да търси нещо извън тия четирима актьори. Трагедията на любов, омраза, амбиция или ревност, всичко кипеше в тая ограничена рамка. И четиримата изглеждаха спокойни и съсредоточени в сегашното си занимание. Но миналото и бъдещето, престъплението и наказанието, смъртта и животът се бяха сблъскали като разюздани противници.

Какво беше участието на всеки от тях в тоя конфликт? Каква роля играеше между двамата годеници Фелисиен, който безспорно беше влюбен в Ролан?

Как Фаустин, болничната сестра, се беше вмъкнала в тая среда? И защо Ролан, от толкова различна класа, я бе допуснала?

Неразрешими въпроси.

След като годениците се изгубиха в градината, Раул влезе полека и когато Фаустин погледна към триножника, го видя над него и над Фелисиен.

Сконфузена и изчервена, тя веднага се покри с един шал.

— Не се безпокойте, Фелисиен — каза той. — Но, Господи, какъв хубав модел имате!

— Възхитителен. Аз съм съвсем недостоен за него — призна младият човек.

— Значи не се смятате за голям талант.

— Пред такава красота… Раул се засмя.

— А вие, Фаустин? По-приятно ли ви е да позирате в това облекло, отколкото да се грижите за болните в клиниката?

— В тоя момент болните са малко и следобедните ми часове са свободни.

— И вечерите, и нощите ви. Използвайте времето, Фаустин, използвайте младостта си…

Застигна двамата годеници в градината и като наблюдаваше Ролан, ги поздрави с предстоящата им венчавка. Той намери, че тя не е така блестяща като Фаустин, по-малко артистична е, но пък е по-затрогваща, и като Фаустин притежава чара на плътта, на лицето и на формите, което смущава повече от самата красота. Жером Елмас я съзерцаваше с разпалено възхищение.

Тъй като Жером трябваше да довърши деня си в Париж, Ролан и Раул го изпратиха до зеленчуковата градина на „Оранжерията“, откъдето щеше да излезе. Минаха през развалината на зловещите стъпала, чието сгромолясване беше причина за падането на Елизабет и за смъртта й. Изглежда, младите не им обърнаха внимание. Нали всеки ден се разхождаха на това място.

От насрещния бряг на езерото идваше лодка с трима души — Русо и двама от неговите инспектори, единият от които гребеше по дъното на езерото.

— Следствието продължава — каза Жером. — Търсят оръжието, с което раниха Симон Лориан и мен.

Ролан потръпна и прошепна:

— Тоя кошмар никога ли няма да свърши?

Жером се сбогува с нея. Тя и Раул бавно се завърнаха в „Клематитите“. Раул й каза с тон, който подчертаваше интимната му мисъл:

— След сватбата в тая вила ли ще останете да живеете? Ролан отвърна:

— Да, мисля… Но ще направим ремонт…

— Сигурно след пътуване… След дълго пътуване?

— Още нищо не е определено…

Той й зададе и други въпроси. Ролан отговаряше с къси, неопределени изречения и внезапно прекъсна разговора:

— Някой позвъни на входната врата… Но аз не чакам никакво посещение.

В момента, в който стигнаха до площадката, дочуха спор, който веднага се обърна в остра караница. Те разпознаха гласа на слугата Едуар, който викаше бясно:

— Няма да влезете! Докато съм жив, кракът ви не ще стъпи в тая къща.

Ролан премина тичешком през трапезарията. Фелисиен и Фаустин бяха вече във вестибюла. До входа старият служещ се опитваше да препречи пътя на един възрастен господин, който говореше тихичко:

— Моля ви, успокойте се! Искам да говоря с госпожица Ролан. Кажете й, че съм дошъл…

Ролан, застанала на прага, изгледа новодошлия и каза:

— Мисля, че няма да имате честта, господине…

Без нито дума той й подаде картичката си. Тя я погледна и се смути.

Непознатият настоя, като че се боеше от отказ.

— Искам да говоря с вас, Ролан… Тази среща е необходима… Не можете да ми откажете, във ваш интерес е…

Беше прегърбен, с побелели коси, с тънки и благородни черти на лицето и много блед, което показваше болнавост и изтощение.

След малко колебание тя заповяда на слугата:

— Оставете ни, Едуар!… Оставете ни!…

Едуар излезе ядосан. Тогава, обръщайки се към господина, тя каза:

— Съжалявам, че годеникът ми не е тук, щях да ви го представя.

— Наистина, знам, че сте сгодена, Ролан.

— Да, за Жером Елмас.

— Знам, той щеше да се ожени за сестра ви, нали?

— Да, щеше.

— Аз познавах майка му. Той беше дете.

Но Ролан, изглежда, не искаше да продължи разговора пред свидетели и му каза:

— Да се качим в будоара ми, господине, там ще можем по-спокойно да говорим. Аз ще ви водя.

Тя тръгна напред. Той вървеше бавно, с мъка.

На Раул стигаше само един поглед, за да разбере, че Фелисиен и Фаустин бяха заинтригувани като него и че с нищо не можеха да си обяснят тая визита.

И тримата останаха да чакат, като всеки поотделно се занимаваше с мислите си.

Едва след два часа гостенинът слезе, подкрепян от Ролан. Тя беше със зачервени очи и смутено лице.

— Тогава, Ролан, венчавката ви… кога ще бъде?

Тя отвърна ясно, като че бе взела внезапно решение:

— След двадесетина дни. Необходимо е време за поканите.

— Бъдете щастлива, Ролан!

Целуна я по челото. Тя заплака, после се освободи леко и го заведе до вратата.

— Бих ли могла да ви съпроводя?

— Не, гарата не е далече. Предпочитам да отида сам. До скоро виждане, Ролан. Бих бил щастлив да ви видя у дома! Обещахте ми, но не се бавете много.

Той не се обърна. Младата жена го изпрати с поглед, затвори вратата и влезе замислена в студиото. Без да чака повече, Раул бе излязъл от „Клематитите“ с намерение да проследи непознатия, за да събере сведения, но скоро го съзря на алеята, подпрян на ръката на един служещ, облечен като шофьор. До шосето чакаше частен автомобил. Шофьорът помогна на непознатия да се качи и те заминаха. Раул можа само да забележи, че автомобилът беше много напрашен, като че идваше от дълъг път.

Към седем часа д’Аверни настигна Фаустин, когато тя излизаше от клиниката.

— Нищо ли не се знае за този човек? Ролан нищо ли не каза?

— Не.

— Дявол ви взел! — подвикна той. — И да ви бяха казали, вие не бихте продумали нито думица! Нека. Аз и сам ще се справя. Няма да е много трудно. И още малко истина ще се прибави към онова, дето вече съм открил. Напредваме, Фаустин.

Той й каза с още по-сух и нападателен тон:

— Друго нещо. Каква роля играете в „Клематитите“? Ето ви като домашна приятелка. На какво основание? Какво ви свързва вас, четиримата? За да завъртите главата на Фелисиен ли сте толкова щедра? Спрете, моя малка! Иначе ще отвлека младежа, и то ще бъде на ваши разноски.

Тя не се разсърди и се засмя.

— Помъчила ли съм се да ви се харесам?

— Бога ми, не.

— А при това ви харесвам.

— И как още! — каза смекчено той и на свой ред се засмя. — А, може би и затова малко си губя ума.

Същата вечер и на другата заран Раул направи проучване, което го заведе на двадесетина минути път с автомобил пред едно старопиталище близо до Гарш. По негово искане доведоха в чакалнята дядо Станислас, добър, треперещ, превит на две старец, комуто той изложи целта на посещението си.

— Вие сте родом от Везине. Там сте живели близо четири години като прислужник на бащата на господин Филип Гаварел, сегашния стопанин на „Оранжерията“. Не се лъжа, нали? И тъй като общинското управление във Везине ви е включило в числото на тия, които ще получат помощи, аз съм натоварен да ви предам сто франка.

Последваха пет минути излияния и час бъбрене за Везине, за жителите му и лицата, посещаващи „Оранжерията“, за живеещите в съседните вили. А Раул знаеше точно какво да разпитва за тези лица.

Той знаеше, че бащата на Елизабет и Ролан, Александър Гаварел, брат на чичо Филип, не се е погаждал с жена си. Скитал и тя била нещастна. Бил ревнивец, който в края на краищата сигурно е имал и причини да ревнува, тъй като един далечен роднина често обикалял госпожа Гаварел.

— Накратко казано — разправяше Станислас, — имаше разправии, които се чуваха в „Оранжерията“, и един ден, когато госпожица Елизабет навършваше три години, господин Александър изпъди братовчеда на госпожата; даже се сбили във вестибюла, така че прислужникът Едуар, мой другар, е трябвало да издърпа господаря си. А как викаха!… У нас, в кухнята, се говореше, че истинският баща на госпожица Елизабет е братовчедът Жорж Дюгривал.

— Но в семейство Гаварел отношенията се подобриха, нали? — попита Раул.

— Донякъде. Даже след три години имаха друго дете, госпожица Ролан. Само че бащата пак заживя разгулно и умря от кръвоизлив след един гуляй в Париж.

— А след това виждахте ли братовчеда?

— Никога. Обаче всяка година до смъртта си госпожа Гаварел заедно с дъщерите си летуваше на морския бряг, на двадесетина километра от Кан, където сега живее господин Жорж Дюгривал, братовчедът на госпожа Александър. Даже у нас, в кухнята, разправяха, че хората много пъти са ги срещали на плажа с госпожата, без малките, разбира се. И готвачката в „Оранжерията“ каза веднъж:

— Ще видите, че той ще остави цялото си богатство на госпожица Елизабет. Говореха, уговорено било от по-рано между него и госпожа Александър. А госпожица Елизабет ще има голямо богатство…

Раул бе очарован от находката си. Колкото повече мислеше върху това, което узна напоследък, толкова повече разбираше важността на получените резултати. Тоя семеен конфликт излъчваше все повече и повече светлина. Всички сплетни, както той предчувстваше от самото начало, почваха да се изясняват.

Той прекара следобеда и другия ден в „Клематитите“, където изпита въпреки хубавия прием, който му оказваха, същото чувство за самота и за същата трогателна атмосфера. Всеки живееше, затворен в себе си, със собствените си мисли и в името на собствената си цел. За какво мислеха всички тия хора? От време на време Ролан и Жером разменяха нежни погледи. И от време на време Фелисиен се отвръщаше от Фаустин и портрета, който рисуваше, за да проследи Ролан и годеника й:

— Документите ви готови ли са, Жером?

— Разбира се.

— И моите. Днес сме вторник, седми. Да определим сватбата за осемнадесети, искате ли?

Жером взе ръката й и я целуна с въодушевление, в което прозираше пламъкът на любовта. Тя се усмихна и затвори очи.

Фелисиен работеше усърдно.

Раул си каза: „Осемнадесети септември, това е след единадесет дни. Дотогава трябва всичко да се разкрие и от техните страсти да изплува истината, още тъй неясна и далечна.“

Вече не стана въпрос за онова тайнствено посещение у Ролан. Коя беше причината? Защо тя, тъй неприязнена в началото, изглеждаше толкова развълнувана при изпращането? И дали Жером Елмас бе в течение на нещата?

В събота, единадесети септември, Раул бе повикан от Ролан в „Клематитите“, където в три часа щеше да дойде инспектор Русо за важно съобщение. Младата стопанка желаеше Фелисиен-Шарл и господин д’Аверни да бъдат свидетели.

Раул бе точен за срещата, както и Фелисиен. Фаустин не се яви.

Съобщението на инспектор Русо бе кратко. Преструвайки се, че не забелязва присъствието на Раул и Фелисиен, той се обръщаше само към Ролан и Жером.

— Ето няколко анонимни писма, които получихме. Всички са написани на пишеща машина, много несръчно, при това всичките са пуснати през нощта в пощенската кутия във Везине. Моето разследване за хората, имащи пишещи машини, сигурно ви е известно, защото тая сутрин върху куп отпадъци, на три километра оттук е намерена една стара машина. Вчера за последен път някой си е послужил с нея и вечерта в префектурата пристигна писмото, чието съдържание ще ви моля да чуете:

На алеята, на която Симон Лориан бе ранен през известната нощ, се намира необитаемо от месец имение, върху чиято ниска стена има желязна ограда. През пръчките на оградата се вижда кърпа, паднала върху шумата от дърветата. Може би ще е добре да се провери произходът на кърпата.

— Последвах дадения съвет — продължи инспекторът. — Тази кърпа, ето я, е изцапана и мокра от дъжда и росата. Лесно е обаче да се забележи дългата, ъглеста и червеникава следа, която е оставил окървавеният нож, изтрит с нея. Има само един инициал, както обикновените кърпи, купени от магазините: буквата „Ф“. Тъй като сте тук, господин Фелисиен-Шарл, моля, вашата кърпа?

Фелисиен послушно подаде кърпата си. Русо сравни двете.

— На тая няма инициали. Но може да се направи заключение: същото фино платно и същите размери. Благодаря! Тия вещи ще бъдат оставени при следователя и експертизата ще установи дали петната са от кръв. В случая обвинението против лицето, нанесло удара на Симон Лориан и преди това ранило господин Елмас, ще бъде сериозно.

Инспекторът не каза нищо повече, поздрави годениците и излезе.

— Драги ми, Фелисиен — забеляза Раул, ставайки, — събитията не чакат. Полицията вече не само се съмнява по отношение на вас. След няколко дни господин Руслен ще ви повика в кабинета си и тогава…

Фелисиен не отговори. Той като че ли мислеше за нещо съвсем друго.

Раул го ненавиждаше.

Вечерта след вечеря, като ходеше в тъмнината около градината, той долови откъм булеварда леко подсвирване, след това видя силуета на жена, която вървеше покрай езерото и се отдалечаваше вляво, по посока, противоположна на „Клематитите“.

Раул помисли, че подсвирването е сигнал. И наистина, скоро Фелисиен излезе от павилиона. Отвори тихичко вратата на оградата и зави също вляво.

Раул пък мина през „Клер Ложи“ и се измъкна през изхода на гаража.

Той съзря по пътечката край езерото два силуета, които се отдалечаваха. Още не беше много мрачно, затова можа да познае Фелисиен и Фаустин. Те говореха въодушевено.

Отдалече ги проследи.

Те минаха по моста и седнаха на същата скамейка, където беше видял Ролан и Жером Елмас.

Тъй като бяха гърбом, можа да се приближи до тях на тридесетина метра. Видя, че Фелисиен беше в ръцете на Фаустин и че главата му почиваше върху рамото на младата жена.

IIIОТВЛИЧАНЕТО

Грубата реакция на инстинкта веднага би хвърлила Раул към двамата влюбени и би му донесла незабавно удовлетворение, ако хвърлеше Фелисиен във водата и удареше Фаустин. Той обаче не предприе нищо и след две-три стъпки застана неподвижно.

Не бе дошъл часът за гневни избухвания, нито пък за необмислени нападения. Към Фаустин, освен желание да я има, той не бе изпитвал ни най-малко чувство на любов. Затова в момента, предвещаващ бурята на развръзката, той не би се отдал на преживяване, предизвикано от лудо самолюбие, което може да го разстрои. Фактите малко по малко се подреждаха в разсъдъка му, въпреки преплетеността им, но ако той се намесеше неочаквано, можеха пак да се объркат.

Пред него най-силно изпъкваше образът на Калиостро. Бащата и синът, изправени един срещу друг, борещи се за едно и също създание — каква победа би постигнала мъртвата!… С каква отвратителна точност би се изпълнило отмъщението, което тя бе поверила на съдбата!…

Раул се завърна у дома. Затвори оградата и постави един уред, с който никога не си служеше и който при отваряне задействаше електрическия звънец.

След половин час звънецът иззвъня — Фелисиен се беше завърнал.

Раул заспа…

Цялата заран той мърмори против момъка, когото все повече намразваше. В тоя момент, въпреки всичките очевидни противоречия и невероятности, той беше склонен да допусне съучастничество на Ролан и Жером в събитията. Проектите на двамата годеници може би се опираха на тая тъй подозрителна история за Дюгриваловото наследство. Д’Аверни се разходи набързо, обядва и реши да отпътува до Кан, за да получи там сведения за Жорж Дюгривал, по възможност да го срещне или да осъществи нощна визита у него.

Но тъкмо когато тръгваше към автомобила, телефонът го накара да се върне в „Клер Ложи“. Жером Елмас го молеше незабавно да отиде — да не губи нито минута. Младежът изглеждаше отчаян.

След две минути Раул пристигна. Жером, който със слугата го чакаше на прага, продума задъхано:

— Отвлечена!…

— Кой?

— Ролан. Отвлечена от тоя негодник.

— Кой негодник?

— Фелисиен-Шарл.

— Хайде де! — възрази Раул, още виждащ Фелисиен в ръцете на Фаустин. — Със съгласието на самата Ролан ли?

— Вие сте луд — извика Жером, негодуващ. — Отвлечена насила! С автомобил! Ще ви обясня… помислих веднага, че само вие бихте могъл…

Той скочи върху седалката.

— Но по кой път? — попита Раул.

— Към Сен Жермен. Нали, Едуар? Видя ли ги?

— Да, Сен Жермен — потвърди прислужникът. Автомобилът на Раул потегли.

След триста метра те се отбиха вдясно по шосе „Насионал“ и преминаха Сена. Шосе номер сто и деветдесет беше посоката към Руан, към Нормандия…

Жером проклинаше извън себе си от ярост.

— Тя не се съмняваше. Нито пък аз… Той беше докарал от Париж автомобил, уж да го купи. Възползва се от това, че бях в градината, за да й предложи да опита колата… И тя се качи. Сигурно е поискала да слезе, но той е включил двигателя. Тя е надала вик, който чухме и аз, и Едуар, ала колата беше вече далеч.

— Каква кола?

— Кабриолет.

— Нещо особено?

— Жълт.

— Кога са заминали?

— Преди десетина минути.

— Ще ги настигнем. Фелисиен кара лошо.

Раул пое по пътя за Сен Жермен, но внезапно зави към Версай.

— Десет-дванадесет километра в права посока, после ще променим.

— Защо?

— .ЬЙ~ [???]

— Мисли си… Фелисиен е отгледан в Поату… И понеже не знаем нищо с точност, трябва да предотвратим риска от разминаване. Предполагам, той ще се приюти там, където му е познато. Посоката на шосе номер десет отговаря на предположението.

— Ако се лъжете?

— НИЩО.

Вихрено преминаха през площад д’Арм във Версай и префучаха през Сен Сир и Трап.

— Би трябвало вече да видим жълтата кола. Сигурно Фелисиен препуска с всичка сила.

— Но вие сигурен ли сте?

— Съвършено сигурен съм. Ние вземаме по сто и десет в час. С тая скорост трябва да ги настигнем преди Рамбуйе…

Той беше очарован от внезапния си успех. Какъв реванш за такъв кратък срок. Фелисиен, който с нищо не можеше да избегне поражението и смешното си положение!

— Сигурен ли сте? Сигурен ли сте? — възрази Жером. — А ако сте тръгнали по грешен път?

— Невъзможно е… Гледайте, не са ли тези там?… Дето навлизат в гората?

— Да! Да! — извика Жером. И почна разпалено да бъбри:

— Нещастникът! Аз знаех, че я обича… Ролан… Той винаги я е обичал. Още от началото се въртеше около нея. От времето на тая бедна Елизабет… И тя беше забелязала това… Той е обаче, казвам ви го, господине… Комедиант… Крие се, преструва се, че ухажва Фаустин, пък аз чувствам омразата му към мен… дивата му ревност. Когато му съобщих за сватбата ни, колкото и да се преструваше, трепереше от яд. Той я обича. Ах! Ами ако избяга?… Току-виж избягал и Ролан не може да се отърве от него. Карайте по-бързо!…

В дъното на душата си Раул изпитваше смътно удовлетворение, но го скриваше. Наистина тоя Фелисиен понякога е интересен. Сред безпокойствата, преследванията от полицията с какво се занимава? Да съблазни Фаустин и да отвлече Ролан. Вместо да се брани и да се предпазва от опасността, той се бори и напада, пък каквото ще да стане. Парцаливко неден. Каква дързост.

При Рамбуйе дългата павирана и извита улица ги накара да забавят ход, още повече че там се откриваха два пътя.

— Да тръгнем наслуки — каза Раул.

Жером, който вече не се контролираше, се изплаши.

— Подлецът! Хубаво бях казал на Ролан да се пази! Прикрит… лицемер… Без да гледаме всичко останало… Аз имам свои предубеждения по всички тия истории в „Оранжерията“… Ах, ако можех да го пипна!

Той протегна напред юмруците си. Раул помисли, че е висок, силен, стабилен — бойка натура, и че би могъл да смаже Фелисиен, който беше по-нежен и не тъй мощен на вид. Но нищо не можеше да попречи на Раул да отиде докрай и да настигне беглеца, чието поражение желаеше.

И внезапно след един завой жълтата кола се показа на триста-четиристотин метра. Автомобилът на д’Аверни като кон в последния етап в надбягванията в същия миг удвои скоростта си. Никакви препятствия и никакво разстояние не можеха вече да попречат на залавянето на похитителя.

Застигането не стана постепенно. Разстоянието бе взето отведнъж. Колата на Раул изпревари другата и я накара да убие скоростта, за да избегне катастрофата. После я застави да спре на петдесет метра.

Напред и назад по пътя не се мяркаше никой.

— Ще се борим! — извика Жером, скачайки на пътя.

В това време Фелисиен се показа от вратата на своята кола. Вече слязла, сред шосето се клатушкаше Ролан. Жером, който отначало се втурна за разправа, почна да стъпва тежко като боксьор, който се готви да нападне. Фелисиен не мърдаше.

Момичето поиска да се хвърли помежду им, ала Раул д’Аверни се намеси и я хвана за раменете.

— Стойте там!

Тя направи опит да се освободи.

— Но те ще се сбият.

— А после?

— Не искам, той… Той ще го убие…

— Успокойте се… Искам да зная…

— Това е ужасно!… Оставете ме!…

— Не — каза Раул. — Искам да знам дали ще се уплаши… Ролан се извиваше в ръцете му, ала той я държеше здраво, като внимателно наблюдаваше Фелисиен. Но Фелисиен не се уплаши. Даже бе чудно, че се усмихваше. На лицето му имаше предизвикваща и подигравателна усмивка, изпълнена с презрение и безгрижност. Възможно ли е?

На два метра от него спря Жером Елмас и изръмжа на два пъти:

— Махай се!… Махай се!… Или…

Другият сви рамене. Засмя се още повече и не си направи труд дори да се брани.

Още една крачка и Жером се втурна с цялата сила на мощното си тяло, удряйки го с юмруци по главата. Фелисиен с едно движение се отдръпна, за да избегне удара.

Жером отскочи, обърна се и каза:

— Не мърдайте, Ролан, работата е наред.

Започна един боксов сеанс, разпален и ожесточен. Фелисиен се беше навел, но не отстъпваше нито крачка. След първата схватка Жером сигурно почувства, че нищо не ще постигне, затова се нахвърли върху противника си, хвана го и почна да го души с всички сили, като се мъчеше с тялото си да го повали на земята. Фелисиен се възпротиви за момент, извивайки се назад, с почти пречупен кръст. После предпочете да падне, като повлече върху себе си и Жером Елмас. Момичето се бунтуваше и крещеше. Раул й запуши устата.

— Мълчете!… Не е страшно… Ако някой извади оръжие, аз съм тук. Отговарям за всичко.

— Отвратително! — промълви тя.

— Не… Трябва да се свърши…

Двамата се търкаляха по земята, по прашната трева. Развръзката беше близка — Фелисиен изглеждаше слаб. Стана обаче тъкмо обратното на това, което се очакваше. Фелисиен стана, изтърси дрехите си с длан, а Жером стенеше неподвижен.

— Дявол! — захили се Раул. — Отлично изиграно.

Той се завтече към победения, наведе се и разбра, че го болеше само ръката.

— След минута ще станете — каза той. — Но ви съветвам да не отивате по-далече… с такъв мерзавец като тоя.

Фелисиен бавно се отдалечаваше. Лицето му не изразяваше нито вълнение, нито удоволствие и човек не би могъл да предположи, че той току-що беше съборил най-омразния си съперник. Отиде при Ролан, без тя да го упрекне и без той да й заговори…

А тя, освободена от ръцете на Раул, изглеждаше неспокойна и нерешителна. Погледна двамата млади мъже. Погледна и Раул. По пътя бавно приближаваше автомобил. Беше празно такси, което се връщаше в Рамбуйе. Тя даде знак на шофьора, уговори се с него и се качи. Жером, вече станал, махна с ръка и влезе при нея. Таксито тръгна.

Инцидентът като че ли беше без значение за Фелисиен. И докато се готвеше да се качи в колата си, Раул каза:

— Приемай комплиментите ми! Хубав замах на джиу-джицу. При това класически. И тъй добре изпълнен… извиването на ръката… Къде сте научили това?… А каква вещина на боксьор! Поздравявам ви още веднъж и заслужено, като се имат предвид ръстът и теглото на Жером.

Фелисиен направи жест на безразличие и отвори вратата. Д’Аверни го възпря.

— Продължавате да ме учудвате, Фелисиен. Какъв особен характер! Обичате Ролан толкова, че си губите ума по нея и я отвличате, а ето че изведнъж я изоставяте на противника си, без вече да ви е грижа за нея.

Момъкът промълви:

— Те са сгодени.

— Но тъкмо затова трябва да се бориш докрай. Фелисиен се обърна с лице срещу Раул и му каза учтиво, но подчертано ясно:

— Бих се борил докрай и може би щях да спечеля, ако вие не бяхте се застъпили така за Жером. И вие, господине, ги смятате за сгодени. За вас аз съм натрапник, когото преследват като крадец. Сега не остава друго, освен нещата да си вървят по своя път. Каквото ще да бъде…

Загадъчни думи, както и всичките постъпки на тримата млади, както и държанието на Ролан. Докато Фелисиен се отдалечаваше, Раул дълго размисля. Нови данни се прибавяха към ония, чието значение той беше открил. Оформяха се в съзнанието му съвсем нови подозрения. Истината ставаше все по-осезаема и по-логична. Нищо по-палещо не би имало от това разсейване на мъглата! Вместо да се завърне в Париж, той продължи пътя си, завивайки на северозапад. Чувстваше се бодър и не можеше да потисне смеха си, избухващ от време на време. Не можеше и да спре да си бъбри:

— Значи човек на спорта? Съвършен атлет? Под външността на архитект, зает единствено с работата си — и мускули, и нерви, и воля, и кураж, и дързост. Очарователен момък! С няколко урока, които ще му дам по джиу-джицу, по бокс и по ловкост, ще направя един съвършено почтен господин. Я виж, стари Люпен, такъв син не ще е толкова лош, колкото ти си го мислеше. Ще опитаме, стари Люпен!

Раул забърза. Животът ставаше по-светъл. Наистина делата на младия Фелисиен ставаха по-добри…

Нанкур… Еврьо… Лизьо…

Към осем часа Раул спря пред един голям хотел в Кан, извади от багажника на колата пътна чанта, винаги пълна, и вечеря.

Същата вечер започна проучването си за Жорж Дюгривал, стария приятел на госпожа Гаварел и предполагаем баща на Елизабет.

Беше неделя, дванадесети септември. Идващата събота Ролан щеше да се омъжи за Жером Елмас.

IVСИНЯТА КУТИЯ ЗА СКЪПОЦЕННОСТИ

Жорж Дюгривал винаги беше живял в охолство. Богатството, което се крепеше на огромни дялове в минни сдружения и нормандски леярни, му позволяваше да се интересува от отглеждане на коне, да притежава собствен конезавод и малка конюшня там, където ставаха областните състезания с коне.

Живееше сам със слугите си в стара собствена постройка, каквито още се срещат в старинния и живописен Кан. Фасадата, по която имаше скулптури от регентството и чиито високи прозорци бяха запазили стила на времето, се намираше на тиха, немноголюдна улица. Раул мина по нея още същата вечер. Три от прозорците бяха отворени до късно през нощта. Единият беше на жилището на портиерите, а другите два на първия етаж, полузакрити с пердета, изглежда, бяха на спалнята.

Първата мисъл на Раул беше още на другата сутрин да направи визита на Жорж Дюгривал и да му обясни положението, обаче научи, че човекът, страдащ от неизлечима болест на черния дроб, беше в криза и нямаше шанс да бъде приет.

Осветената стая наистина беше спалнята. Две медицински сестри бдяха денонощно. Портиерът не си лягаше, винаги готов за посрещане и изпращане на лекаря.

„В заключение — си каза Раул — необходимо е нощно домашно посещение, но откъде да се влезе?“

Къщата беше дълга и другата фасада гледаше към двор градина, отделена от успоредната улица с доста висока стена и масивна порта.

Стената имаше близо пет метра височина, а улицата беше от най-оживените в града. Акцията изглеждаше неудобна, дори невъзможна.

Озадачен, Раул се върна в хотела. Като минаваше от вестибюла към ресторанта, той изведнъж спря. Стъписа го най-неочаквана гледка. През витрината на маса в ресторанта съзря Фелисиен и Фаустин. Те разговаряха оживено…

За каква ли тъмна афера се намираха тук? Каква обща работа идваха да вършат двамата, обвързани по силата на свободата и на интимните си връзки?

Насмалко щеше да седне на тяхната маса и да си поръча обяда. Ако не го направи, то бе, защото знаеше с какъв кисел тон и с какъв лош смях щеше да им заговори. Защо ли и той идваше да блуждае около Жорж Дюгривал?

Набързо обядва в стаята си, като същевременно разпитваше лакея.

Двойката пристигнала с нощен влак и заела две стаи. Понеже хотелът бил препълнен, дамата нощувала на втория етаж, а господинът на четвъртия.

Сутринта господинът излязъл сам, а дамата не напускала стаята си.

Раул слезе. Те все още приказваха, наведени един към друг, с вид на хора, спорещи по работа или търсещи най-подходящото решение на някакъв въпрос. Преди да свършат, Раул заспа в една градска градина наблизо до хотела.

След двадесет минути Фелисиен излезе. Беше сам.

През решетката на вратата Раул забеляза решителния му израз. Ясно беше, че младият човек знаеше какво ще прави и се готвеше да изпълни предначертаното точка по точка. Той познаваше целта си и най-сигурното и най-бързото средство за осъществяването й. Нямаше да губи нито минута.

Той се отправи към оная част на града, където живееше Жорж Дюгривал, но вместо да тръгне направо към къщата, пое по пътя, водещ към успоредната улица, същата, която минаваше край двора градина.

„Най-после какво! — си каза Раул. — Да не мисли да се катери по стената посред бял ден пред очите на всички минувачи и на околните магазинери! Доколкото зная, няма стълба в джоба си. А да счупи бравата, не може по такова време на деня, това е мъчна работа, която привлича вниманието и може да го отведе до постовия полицай.“

Изглежда, Фелисиен никак не размишляваше, не се безпокоеше от пречките и не избираше между много възможности. Походката му беше пъргава, но не необичайна, което би направило впечатление. Той погледна високата стена и се изправи пред вратата с ключ в ръка.

„Браво — си каза Раул. — Ето човек, изпълнен с предпазливост! Смятайки, че най-лесната и най-обикновената процедура е да отвориш една врата, щом имаш от нея ключ в ръката си, а той притежава тоя ключ. Сиреч господинът най-нехайно влиза в дома си. Кой би се усъмнил?“

Младежът завъртя два пъти и друг ключ, който движеше вътрешната ключалка, и влезе.

На Раул му хрумна мисълта, че макар и Фелисиен да затвори вратата след себе си, не е невъзможно тя пак да се отвори. Да се превърти една ключалка, която не е двойно заключена, е детска играчка. Стига да имаш шперц и сръчност. А той притежаваше и двете. Приложи същия свободен метод, с който си послужи Фелисиен. Премина по улицата, пъхна шперца, поработи с него и… един втори господин най-нехайно влезе у дома си.

Половината от лявата част на двора беше заета от някаква пристройка без етаж, така че от прозорците на къщата не се виждаше нито кой влиза в партера, нито кой излиза.

Раул се промъкна безшумно. Най-напред имаше малък вестибюл и от едната му страна — закачалка, където бяха закачени няколко палта, насреща — изолирано помещение, мебелирано с огромно бюро, рафтове и библиотеки. Навсякъде беше покрито с килими.

В един ъгъл — отворен долап, където бе скрита каса. На колене пред нея бе Фелисиен.

Той беше така погълнат от работата си, че не чу предпазливото влизане на Раул, който преди това бе огледал обстановката, подавайки глава през отворената врата.

И тук Фелисиен действаше със същата ловкост. Без да се колебае, той натисна трите копчета, сякаш познаваше числото на комбинацията, и си послужи с ключ, който отлично свърши работата, като че беше определен за тая брава.

Тежкото стоманено крило се отвори.

Вътре имаше много папки, чиито надписи Фелисиен дори не прочете. Очевидно търсеше друго. Той отмести най-горните, после онези от средния рафт, промушвайки ръка за книжата. Втория път измъкна синьо сандъче, доста голямо, което всъщност търсеше.

Приклекнал, той се пообърна към прозореца, за да вижда по-добре, а това позволи на Раул да не пропусне нито един от жестовете му. Ето, повдигна капака на сандъчето, което съдържаше половин дузина диаманти. Младежът ги повдигна внимателно един по един и със същите флегматични движения ги сложи в джоба си.

Именно тази флегматичност изненадваше Раул. Тя доказваше, че работата е подготвена по такъв начин, сведенията са събрани тъй добре и мерките така добре са взети, че Фелисиен можеше да действа съвсем спокойно. Той не се вслушваше дори в шума из двора и в къщата. Знаеше, че в тоя час никакво движение не ще го смути.

„Да се направи от детето крадец“… беше предписала графиня Калиостро. Ако наистина Фелисиен беше посоченото дете, заповедта бе изпълнена. Фелисиен крадеше. Фелисиен ограбваше. И с какво майсторство. Нито едно ненужно движение. Хладнокръвие и последователност. И обмисленост. Арсен Люпен не би свършил работата по-добре. Когато изпразни сандъчето, той се увери, че няма двойно дъно, увери се, че най-долният рафт на касата съдържаше само папки, и се погрижи да я затвори.

Раул, който предпочиташе да избегне срещата, се промъкна към закачалката и се притули зад окачените дрехи. Нищо не беше усетил Фелисиен и той се отдалечи, без да подозира, че е наблюдаван. Премила края на двора и заключи отвън.

Тогава Раул отиде в голямата стая. Чувството за безопасност у Фелисиен беше толкова силно, че Раул запази и за себе си някакво приятно усещане и седна в едно кресло, за да размисли по-свободно.

„Да се направи от детето крадец“… Волята на Калиостро се сбъдваше. Фелисиен крадете и беше откраднал пред очите на баща си. Какво страшно отмъщение!

„Да, страшно — каза си Раул, — ако това е действително моят син. Но мога ли да предположа, че моят син може да е крадец? Я помисли, Люпен, ти си откровен спрямо себе си, нали? Пък и никой не те слуша. Няма защо да играеш комедии. Ако в дъното на твоето честно съзнание си повярвал даже за секунда, че тоя вулгарен крадльо може да е твой син, не би ли изживял смъртно страдание? Да, нали? Но ти не страдаше, гледайки Фелисиен да краде. Следователно не ти е син. Това е ясно като чиста изворна вода и се обзалагам срещу всеки, който би дръзнал да ми доказва противното… Най-сетне, драги ми Фелисиен, твоите дела отново те принизяват! Можеш да си крадеш, ако това те забавлява, мен не ме интересува!“

И прибави гласно:

— Сега въпросът може да бъде поставен другояче…

Но Раул не си зададе тоя друг въпрос. Трябваше да действа, не да мъдрува. Налагаше се да огледа чекмеджето на бюрото.

Той насили ключалките, мислейки с насмешка, че когато преравяше чекмеджетата, не изпитваше същото отвращение от тоя вагабонтски занаят, както това беше, когато се отнасяше за другиго. Важното в случая бе да успее. И той успяваше. Една находка го възнагради — беше от огромно значение.

В един и същи картон, поставен на дъното на едно тайно чекмедже, намери две дузини писма с женски почерк, неподписани, но подробностите в тях подсещаха за произхода им. Те бяха писани от майката на Елизабет и Ролан и свидетелстваха, че въпреки външните улики госпожа Гаварел е била вярна на мъжа си и след скарването на двамата мъже.

Само много по-късно по някои леки намеци и по нежния тон на кореспонденцията можеше да се предположи, че тя бе отстъпила пред любовта на Жорж Дюгривал. Следователно, ако една от сестрите е била дъщеря на Жорж Дюгривал, то това можеше да бъде само Ролан. Ала този факт никой не го знаеше и никой нямаше право да го твърди. Ролан без никакво съмнение не знаеше тайната на своето раждане и никога не трябваше да я узнае. Опасността от разкриването на това особено много плашеше майката в една от най-ясните фрази, която гласеше: „Никога нищо да не узнае, умолявам ви…“

Раул дълго размисля върху своето откритие, още повече че му бе невъзможно да излезе оттам, откъдето бе влязъл, и трябваше да чака нощта.

Към седем часа той изкачи четирите стъпала, водещи към партера на къщата. Пред него се откри голям салон, почти тъмен, със спуснати завеси, с калъфи по мебелите и пианото. После следваше вестибюл, откъдето започваше стълбата, от която през кръгъл прозорец се виждаше жилището на портиерите.

Към осем часа в къщата се вдигна тревога. Слязоха двама господа и отидоха за лекаря, който, щом дойде, размени няколко думи и се качи горе.

Двамата, облечени доста бедно, поразговаряха с портиера, после, чакайки, седнаха на столове във вестибюла, съвсем близо до открехнатата врата на салона, където отново зашушнаха помежду си. Раул дочу няколко думи. Бяха братовчеди на Жорж Дюгривал и ставаше дума за здравето на болния, за развръзката, която не можеше да се забави повече от една-две седмици. Веднага споменаха за запечатването на работния му кабинет в двора, тъй като се знаеше, че „кутията със скъпоценностите е затворена в касата и в нея има много ценни диаманти“.

Лекарят слезе. Докато двамата си вземаха шапките от съседната стая, за да го придружат, Раул излезе от салона като близък на дома, подаде ръка на лекаря, комуто портиерът бе отворил вратата, и излезе спокойно.

В десет часа вечерта напусна вилата в Кан. Изненадан по пътя от силна буря, придружена от пороен дъжд, той преспа в Гизиво и доста късно сутринта премина моста Пек в низината под възвишението Сен Жермен. Шофьорът му беше там на пост.

— Е, нещо ново? — попита Раул. Другият бързо седна до него.

— Да, господарю, боях се, че ще се върнете по друг път.

— Разказвай.

— Инспектор Русо прави обиск тая сутрин.

— У дома? В „Клер Ложи“? Какво мислиш, че може да ми направи?

— Не у вас, в павилиона.

— У Фелисиен? Той там ли беше?

— Да, завърна се снощи. В негово присъствие претършуваха.

— Какво откриха?

— Не зная.

— Отведоха ли го?

— Не. Но вилата е обградена. Фелисиен не може да излиза. И персоналът трябва да иска разрешение от агентите. Аз предвидих това и предварително излязох.

— За мен не питаха ли?

— Как не.

— Заповед за арест?

— Не знам… Във всеки случай Русо има в префектурата някакви книжа, които се отнасят до вас. И дебнат завръщането ви.

— Дявол да го вземе, много добре си направил, като си решил да ме пресрещнеш. Няма защо да влизам в капана.

После изговори през зъби:

— Какво ли искат? Да ме арестуват? Не… Не… Не ще посмеят. Въпреки това може да обискират… И после?

След момент нареди:

— Върни се. Аз не мърдам от къщата в Ранела, но утре сутринта… След обяд ще ти телефонирам.

— А Русо? Хората му?…

— Ако до тоя момент не са си отишли, това ще значи, че всичко е изгубено. Тогава се оправяйте. А, още една дума… Фаустин?…

— Говореха за нея… Трябвало да минат в клиниката… наскоро, мисля…

— Оо!… Става сериозно… Бягай!…

Шофьорът си отиде. Раул заобиколи полуострова през Кроаси на Сена, за да избегне минаването по шосе „Насионал“, и се изкачи до Шату.

От пощата телефонира в клиниката:

— Госпожица Фаустин, моля!

— Кой я търси? Каза си името:

— Господин д’Аверни.

Извикаха я.

— Вие ли сте, Фаустин? Аз съм, д’Аверни… Ето… Заплашена сте… Вярвайте ми. Трябва да се скриете. Платете си хотела и ме настигнете извън Шату, по пътя за Кроаси. Не бързайте. Имате време.

Тя не отговори. Но след тридесет минути пристигна с куфар в ръка. Без да си кажат нито дума, те минаха през Буживал и Малмезон. В Ньой Раул попита:

— Къде да ви оставя?

— В Порт Майо.

— Много неточен адрес — пошегува се той. — Вие се страхувате от мен.

— Да.

— Глупости! Всичките ни неприятности идват от недоверието ви. А защо? Мислехте ли, че то ми попречи вчера по същото време да обядвам с вас в Кан, в хотела, в който вие бяхте отседнали, и да присъствам на кражбата на Фелисиен в къщата на Дюгривал? Мислите ли, че това ще ми попречи да успея от вас, Фаустин, да получа това, което никога не съм преставал да желая? Сбогом, мила!

Раул се прибра в едно от убежищата си в Париж, в Ранела, и спа през цялата нощ. На другия ден отиде в префектурата и връчи визитната си картичка на следователя Руслен.

Беше сряда. Ролан и Жером трябваше да се венчаят идващата събота.

VСВАТБА

Макар че бяха изминали няколко минути, откакто бе въведен в кабинета на следователя, Раул още виждаше следите от учудването, което неговото посещение предизвика у господин Руслен. Можеше ли сам господин д’Аверни да се изложи на опасности, които действително съществуваха?

Следователят не можеше да дойде на себе си.

Раул му подаде ръка. Изненадан, Руслен я стисна.

— Това се казва пресилено ръкостискане — каза Раул през смях.

И тъй като другият само се усмихваше, той се пошегува:

— Това е характерното за нашата авантюра. Гледат да ви насилят да сложите ръка на Фелисиен-Шарл. Днес искат да направят същото и с мен.

— Против вас? — натърти господин Руслен.

— Бога ми! Чух да говорят, че инспектор Русо носи в джоба си заповед, която е за мен.

— Покана най-много.

— И това е прекалено, господин следовател. За мен е достатъчно да ми телефонирате: „Драги господине, нуждая се от вашата помощ“. И аз ще се притека. Ето ме. С какво да ви бъда полезен?

Господин Руслен идваше на себе си, развеселен от тоя дяволски човек, който с няколко думи се поставяше в положението на сътрудник. В резултат — господин Руслен изпрати своя архивар в съдебното отделение, за да му осигури веднага, без забавяне, лицето, което той бе повикал. После отговори кисело:

— С какво можете да ми бъдете полезен? Но, Господи, с това да ми кажете всичко, което знаете.

— Ще ви го кажа днес само отчасти, а напълно в събота или неделя. Дотогава да ме оставят свободно да работя.

— Ето, вече два месеца, откакто работите свободно, господин д’Аверни, откакто държите в ръцете си събитията, хвърляте в затвора Фелисиен, после го замествате с Тома Льобук… Не ви ли стига?

— Не, дайте ми още три дни.

— Ще видим. Да говорим първо за Фелисиен-Шарл. Вчера сутринта инспектор Русо, когото бях натоварил да ви призове, като не ви намерил в „Клер Ложи“, помислил, че може да се възползва от отсъствието ви, за да направи нов обиск у Фелисиен-Шарл и в едно скривалище, тайно, специално подготвено. Там открил два предмета: нож и острие на пила. А ние установихме, че тоя нож…

— Извинявам се, господин следовател, че ви прекъсвам — каза Раул. — Но аз не съм дошъл да защитавам Фелисиен-Шарл.

— А кого защитавате тогава?

— Себе си. Да, себе си, комуто, изглежда, вие отправяте известни упреци. И тия упреци са всъщност истински обвинителен акт, който искам да узная. Лъжа ли се?

Господин Руслен се забавляваше.

— Винаги фантазьор, господин д’Аверни. Аз вече не водя разговора, водите го вие… Накъсо, какви сведения желаете?

— Сведения за вашите упреци.

— Добре — каза господин Руслен. — Ето: всички перипетии на тая авантюра, пялото положение на моето следствие, всичките признания и премълчавания на Тома Льобук ми дават доказателства, че в известна степен, която ми е невъзможно да определя точно, и вие сте замесен в тая афера. И позволявам си да ви задам въпроса: лъжа ли се?

— Отговарям ви със същата откровеност: не се лъжете. Но аз работя за вас.

— Като ми създавате пречки?

— Например?

— Вие уредихте да арестуват Тома Льобук и вие му продиктувахте отговорите, нали?

— Признавам.

— Защо?

— Исках да изведа на свобода Фелисиен.

— С какви намерения?

— За да проуча ролята му в аферата. Това, което правосъдието беше неспособно да установи.

— А сега проучихте ли я?

— Ще я разбера в събота или в неделя, при условие че ми оставите свобода на действие.

— Не мога да ви го позволя, докато се намесвате в насока, противна ла моите решения.

— Имате ли друг пример да ми дадете?

— От вчера.

— Какъв?

— Всички имаме основание да вярваме, че госпожица Фаустин, настанена от вас като медицинска сестра в клиниката, която се грижеше за Симон Лориан, е била метреса на същия този Симон Лориан. Вярно ли е?

— Да.

— И така, през деня Русо отишъл в клиниката, за да я разпита. Тя изхвръкнала! Още на обяд е била повикана по телефона от господин д’Аверни. Русо се завтекъл към пансиона, където живеела. И оттам изхвръкнала! В дванадесет и половина е настигнала автомобил. Вашия безсъмнено?

— Моя.

В тоя момент някой похлопа на вратата на кабинета. Господин Руслен отговори:

— Влез!

Влезе снажно момче с Херкулесова структура.

— Викали сте ме, господин следовател?

— Да, за сведение. Но най-напред да ви представя Молеон, съдебен полицейски комисар. Познавате ли комисаря Молеон, господин д’Аверни?

Молеон мълчеше, стъписай, с очи, впити в Раул. Най-после отстъпи и заговори на пресекулки:

— Но да… но да… По дяволите, това е…

Следователят го възпря, хвана го за ръка и го отведе встрани. Една-две минути говориха оживено, после господин Руслен отвори вратата, казвайки:

— Останете тук, в коридора, Молеон. И повикайте няколко приятели за компания. Във всеки случай мълчание по всичко това! Никому ни думица, нали?

Когато се завърна, почна живо да се разхожда, с трептящ корем върху късите си крака и с опънати мускули на добродушното си лице.

Раул го гледаше, мърморейки:

— Втасах я. Открит съм. Всъщност въпреки малката му грижа за рекламата голямо удоволствие ще му достави да впримчи Люпен… Каква слава!… Но ще поеме ли отговорността върху себе си? Там е работата. Ако може да действа и да сложи подписа си под заповед за арест, никой не може да го възпре… Никой на света!

Господин Руслен отново седна, чукна по масата с ножа за книги и с мрачен, треперещ от вълнение глас каза:

— А в замяна какво предлагате?

— Без фрази, моля! Знаете добре какво трябва да разбирате.

Раул наистина знаеше какво значи тая замяна и в какво се състои спазаряването, та когато господин Руслен повтори въпроса си, той продължи без заобикалки:

— Какво предлагам? Името на лицето или лицата, прерязали двата стълба, които крепяха стъпалата, като предизвикаха по тоя начин смъртта на Елизабет Гаварел; името на тоя, който е ударил, сиреч убил, Симон Лориан.

— Ето тук има хартия. Запишете тия имена.

— След три дни.

— Защо е тази отсрочка?

— Защото тогава ще стане събитие, което ще ми позволи да потвърдя установеното.

— Значи вие се колебаете между двама престъпници?

— Да.

— Кои? Не ви разрешавам да мълчите. Кои?

— Престъпникът е или Фелисиен-Шарл… или пък…

— Или пък?

— Или пък двойката Жером и Ролан.

— О!… — въздъхна господин Руслен, след като през пялото време бе пухтял. — А за кое събитие говорите?

— Сватбата, която ще стане в събота сутринта.

— Но тя няма нищо общо…

— Как да няма? Аз смятам, че тя е невъзможна, ако Фелисиен е престъпникът.

— Защо?

— Защото той лудо обича Ролан и никога не ще приеме да остави една жена, за която е станал два пъти престъпник и която вече е отвличал веднъж, да принадлежи другиму… другиму, на когото вече е посегнал. Спомнете си нощта на драмата… И после, не е само любовта…

— А какво още?

— Парите. Ролан в близко бъдеще ще наследи огромно богатство, което й оставя някой си братовчед, който всъщност й е баща. Фелисиен знае и това.

— Ами ако приеме венчавката?

— Тогава аз съм се излъгал по отношение на него. А престъпниците са тия, които ще бъдат облагодетелствани от извършените убийства: Ролан и Жером.

— Ами Фаустин? Нейната роля каква е?

— Не знам — призна Раул. — Но знам едно, и то е, че Фаустин живее само с мисълта да отмъсти за своя любовник Симон Лориан. И ако обикаля около триото Фелисиен, Ролан, Жером, то е защото нейният женски инстинкт я подтиква към тях… Във всеки случай само аз мога да завърша разбулването на фактите. Ако съдът се намеси, свършено е.

Господин Руслен отсече:

— Съдебният следовател е абсолютен господар на решенията си, господине.

— Да, случва се, но преди да ги вземе, трябва да уведоми, че ще ги вземе.

— Кого да уведоми?

Раул не отговори. Руслен беше много развълнуван. Беше почнал отново да се разхожда. Явно бе, че не смяташе да тръгне сам по пътя, който неговият усет му сочеше.

Накрая обаче той отиде до вратата и я отвори. Раул успя да зърне комисаря Молеон, който се разправяше с половин дузина полицаи. Руслен се успокои — надзорът беше добър… И излезе.

Раул д’Аверни остана сам. Минаха десетина минути. Не повече. Мнението на по-висшите или на най-висшия, много високопоставен, до когото господин Руслен отиде да се допита, беше, изглежда, решаващо, защото той влезе в кабинета си намусен — нещо необичайно за него. И започна:

— В заключение…

— В заключение нищо да не се прави до събота — каза Раул, смеейки се.

— Но Фелисиен-Шарл е повече от заподозрян…

— Аз се заемам с него. Опита ли се да действа, ще ви го предам с вързани ръце и крака. Ако в събота до единадесет сутринта не ви се обадя по телефона, значи сватбата ще стане. В такъв случай…

— В такъв случай?

— Елате на другия ден към девет и половина да се поразходите до „Клер Ложи“. Ще бъде неделя, неприсъствен ден. Ще говорим. И ако се съгласите да приемете обяда…

Господин Руслен сви рамене и изръмжа:

— Ще доведа Русо и хората му.

— Както обичате. Но това е съвсем ненужно — каза Раул, смеейки се. — Никога не предавам стоката, ако не е добре опакована и вързана. А, забравих! Имайте добрината да ми дадете няколко реда за Русо, за да спра временно всякакви действия във Везине. Там в края на седмицата всичко трябва да е спокойно.

Победен, господин Руслен взе един лист.

— Няма нужда — каза Раул. — Аз си позволих сам да напиша писмото. Само го подпишете… Да, тоя лист.

Този път лошото настроение на господин Руслен изчезна. Той се разсмя от сърце. Ала вместо да подпише, предпочете да съобщи по телефона на Русо.

В четвъртък Раул и Фелисиен не излязоха извън оградата на „Клер Ложи“. Човек би казал, че всичко, ставащо навън, не представлява никакъв интерес за тях и че животът на другите може да си тече, без те да бъдат принудени да вземат участие в него. Нито пък да го познават.

Те често се виждаха, но само във връзка с инсталациите и декорацията на вилата. Без нито един намек за инцидента в навечерието, нито за утрешния ден. Обискът, новите обвинения, обсадата от полицията — тъй заплашителна, внезапната свобода на действие, венчавката на Ролан и Жером… Всичко това не влизаше в ничия сметка.

И Раул положително не мислеше за това. Фактите със своята бруталност и мистериозност бяха изгубили за него всякакво значение. В ума му задачата беше поставена само от психологическа гледна точка и ако държеше да бъде решена напълно, то беше, защото характерите на тримата актьори от драмата му оставаха отчасти непознати.

Два месеца той наблюдавате целия живот на Фелисиен и въпреки това му бе невъзможно да налучка потайните му дела, тъй като не познаваше нито мислите, нито инстинктите му. А какво знаеше за истинската душа на Ролан и за душата на Жером — неуловими личности, губещи се в мъглата като призраци?

Раул бе говорил на господин Руслен с тая сигурност, която той спонтанно придобиваше винаги в моменти на нерешителност. И следователят се бе преклонил пред тежестта на тая сигурност, както всички се прекланяха пред авторитета на този човек. Всъщност обаче можеше да твърди само онова, до което се беше добрал чрез логичната аргументация, отчасти построена върху интуицията. А то беше, че сватбата на Жером и Ролан щеше да бъде сама по себе си развръзка, в която Фелисиен, Жером и Ролан щяха да дадат обясненията си.

До последната минута Фелисиен изглеждаше индиферентен. Сигурно опитът му за отвличане му бе затворил вратата на „Клематитите“ и нямаше да го допусне нито в кметството, нито в черквата. В събота сутринта, когато дойде часът за подписване на сватбените документи в кметството и когато църковните камбани забиха, нито един мускул на лицето му не трепна. А всичко беше свършено. Ролан му убягваше. Тя вече носеше името на другиго. Сватбеният пръстен красеше ръката й.

Дали това бяха преструвки? Или Фелисиен беше дотолкова господар на нервите си?

Раул, който го следеше с усърдие, не забеляза ни най-малка промяна. Младежът си почиваше от обикновената работа и се занимаваше с плановете за декорация със същото безгрижие, сякаш нищо не смущаваше съществуването му.

През деня и пялата вечер Раул продължаваше вътрешния си монолог.

„Ти значи не страдаш. Ти не мислиш за това, което ще стане след малко? Как! Жената, която обичаш, ще принадлежи другиму и ти го приемаш! Тогава защо я отвлече?…“

Смрачи се.

Когато нощта настъпи — черна, гореща, изпълнена с мистерия, — Раул незабелязано излезе от „Клер Ложи“ през изхода за гаража, обиколи жилището и спря в тъмнината до оградата. Бурни мисли се въртяха в главата му. Той си представяше Фелисиен в Кан у Жорж Дюгривал, приклекнал пред касата, отнасящ скъпоценностите от синята кутия. Припомняше си дуела му с Жером Елмас пред очите на Ролан, която мърмореше: „Ще го убие!“ Възкресяваше и загадъчното държание на Фаустин. Какво беше станало с нея? Защото на драмата, която се играеше, липсваше единият от четиримата актьори. Би ли се отказала Фаустин от ролята, която изпълняваше в мрака?

Някъде удари десет часът. Раул знаеше от слугите, че чичото на Ролан, Филип Гаварел, се бе завърнал от юг заради сватбата; също така бяха дошли синът и снаха му. И Фелисиен навярно го знаеше. Семейната вечеря беше привършена, никой не бе останал в „Клематитите“ освен двамата младоженци. Дали Фелисиен се бе примирил? Нямаше ли да се намеси, да удари врага си, да унищожи господаря на Ролан?

Още петнадесет минути и часовникът удари десет и половина… Раул, скрит зад едно дърво в алеята, чу скърцане по пясъка. Бавни крачки предпазливо се приближаваха. Вратата на оградата тихичко се отвори, после се затвори. Някой пристъпваше.

Беше силуетът на Фелисиен-Шарл. Когато мина край дървото, Раул се втурна тъй, че онзи не можа да го види, хвърли се върху него, обърна го и го повали. Борбата не трая дълго. Нападнат неочаквано, Фелисиен не можа да се противи. Парче плат обви главата му. Въжетата здраво го вързаха. Раул го взе на ръце и го занесе в „Клер Ложи“, завърза го с други въжета за стълбата във вестибюла, омота го с едно перде, което още повече го обезвреди, и го остави там — неподвижен, неспособен за нито едно движение…

И д’Аверни тръгна, вътрешно освободен…

— Свърших с единия от четиримата — си каза.

VIОМРАЗА

Откакто Раул предположи, че един от близките дни ще го принуди да извърши някакво нощно посещение, той дълго приготвя експедицията си. Вече притежаваше ключ от зеленчуковата градина, която беше от дясната страна на „Оранжерията“. Беше огледал и изучил мястото на железните скоби, задържащи дървената скеля за пълзящата зеленина край страничната фасада на „Клематитите“…

Той се вмъкна в зеленчуковата градина, мина покрай езерото до „Оранжерията“, в която нямаше никаква светлина, и стигна „Клематитите“. Трапезарията и стаята до нея бяха тъмни. Студиото беше напълно осветено, ала там нямаше никой. Ролан и съпругът й сигурно бяха в по-горните стаи, също осветени. Там бяха будоарът на младото момиче, стаята й и зад преградата на стълбата — една голяма стая, приготвена за сватбена. След нея идваше бившият апартамент на Елизабет.

Раул с пипане намери железните скоби на дървената скеля, без голяма мъка се покатери до ъгловата част, където беше банята. По корниза дойде до балкона, общ за тази стая и будоара. Капаците на будоара бяха затворени, но не заключени, а прозорецът — открехнат. Той съгледа Ролан гърбом, седнала в едно кресло. Беше сменила сватбената си рокля. Жером сновеше из стаята. Не говореха.

— Добре попаднах — каза си Раул. — Завесата е вдигната.

Рядко през неспокойния си живот беше чакал с такова болезнено нетърпение първите сцени, първите думи даже, които веднага щяха да му разкрият атмосферата, в която се движеха двамата младоженци, душевното им състояние, чувствата им, отношенията им, тайната на тяхното съществуване. Щеше да научи това, което дотогава не беше успял да установи.

След дълго мълчание Жером спря пред Ролан и й каза:

— Как си?

— По-добре.

— Тогава, Ролан… защо не дойде при мен преди малко долу… в нашата стая?…

— Потърпи малко — промълви тя, — трябва да се почувствам съвсем добре.

След пауза, като седна, с лакти върху коленете, с впити очи в нея, той каза:

— Много странно! Ето че сме венчани, а още не разбирам добре…

— Какво не разбираш?

— Венчавката ни… Всичко стана при такива особени обстоятелства! Минах от приятелство към любов, без да си дам сметка… Когато ти заговорих, бях убеден в отказа ти и треперех… А оттогава те обичам така, че вече ми се струва, че когато ти предложих любовта си, не съм те обичал. Той добави по-ниско:

— Не ти се обяснявам в любов… Казвам ти това, защото съм принуден да го направя и със страх, който ми е необясним.

Очакваше отговор, но отговор не дойде. И щеше да продължи, но се обърна и се ослуша.

— Струва ми, че чух… в стаята ти шум…

— Невъзможно. Слугите спят в другото крило на къщата на последния етаж.

— Да… да… Ето слушай!

Той стана, ала тя го изпревари, пъхна си главата през отвора на вратата, затвори наново и взе ключа, казвайки:

— Никой. И кой ли може да бъде? Той помисли минутка и каза:

— Ти никога не ми позволи да вляза в стаята ти…

— Не. Това е моминската ми стая.

— А после?

Стояха лице в лице, гледаха се. Жером потърси думата, която му убягваше, но се въздържа и със същия спокоен и нежен глас каза:

— Не се безпокой, мила Ролан! От тая сутрин не си на себе си от това, което научи. Всичко това обаче беше уговорено между нас и аз ти съобщих желанието на майка ми… Спомни си… Майка ми не беше богата и не ми остави нищо освен годежния си пръстен, който никога не се реши да продаде. Тя винаги ми казваше: „Когато се ожениш, направи с жена си това, което баща ти направи с мен. След завръщане от черква й дай тоя пръстен. Но не по-рано. Сложи го на пръста й над сватбената халка…“ Ти го знаеш, бяхме съгласни… Обаче… Обаче… когато ти предложих пръстена, ти припадна.

Тя промълви:

— Просто съвпадение… вълнението… умората…

— Но ти приемаш ли го от сърце?

Тя си подаде ръката. Един от пръстите й носеше сватбената халка и красив диамант, обкован в злато.

— Халката и пръстенът — каза той, усмихвайки се. — Халката, която аз избрах и която ти дадох…

— Не — отвърна тя.

— Как не? Не си ли сложи ръката в моята?

— Не. Ти ми каза просто: „Мога ли да се надявам, че някой ден ще се съгласиш да се ожениш за мен?“

— И ти ми отговори: „Да“.

— Отговорих „да“, но не сложих ръката си в твоята. Бяха застанали прави един срещу друг. Жером прошепна:

— Какво значи това?… Понякога си съвсем като чужда… А тая вечер… Тая вечер си още по-далече от мене. Възможно ли е това?…

Обзе го раздразнение.

— Я гледай!… Гледай… Трябва повечко светлина. Ръката ти, Ролан, която носи сватбената халка. Сложи я в моята… Имам право да я взема… Имам право да я целуна.

— Не!

— Как! Но това е непонятно!

— Някога целувал ли си я? Позволила ли съм ти да я докоснеш? Да се докоснеш до устните, до бузите, до челото ми или до косите ми?

— Наистина не… наистина не — каза той. — Но ти ми обясни причината. Това беше заради Елизабет… Но сега…

— Нещо изменило ли се е?

— Но най-после, Ролан, ти си ми жена.

— Тогава?…

Той изглеждаше изумен и с изменен глас попита:

— Значи ти би искала?… Ти така разбираш…

Тя произнесе бавно:

— Мислиш ли, че мога да се съглася… в тая къща, където тя е живяла. Където ти си я обичал?…

Той се ядоса:

— Да се махнем! Да отидем където пожелаеш. Още веднъж обаче ти повтарям: ти си ми жена и ще бъдеш моя жена.

— Не.

— Как не?

— Не в смисъла, в който ти искаш.

Той внезапно обгърна шията й с двете си ръце и потърси устните й. Тя с неочаквана енергия го отблъсна, викайки:

— Не, не… Нито една милувка… Нищо…

Жером се опита да я застави, но откри в нея такива сили за съпротива, че веднага отстъпи смутен — почувства, че тя е неукротима, и треперейки, й каза:

— Има друго нещо, нали? Ако беше само това, не би била такава. Има друго нещо.

— Има много други неща, но най-вече едно, което ще ти позволи да разбереш положението.

— Кое?

— Аз обичам друг човек. Ако не ми е любовник, най-малкото поне ме уважава.

Тя подчерта признанието, без да сведе очи и с арогантен тон, равен на предизвикателство, придружаващо обидата. Той се засмя с изопнати мускули на лицето.

— Защо лъжеш? Как да допусна, че ти, Ролан?…

— Повтарям ти, Жером, обичам един човек и го обичам повече от всичко.

— Мълчи! Мълчи! — извика той извън себе си, с вдигнати над нея юмруци. — Мълчи… Зная, че това е лъжа, че ми го казваш, за да ме засегнеш, но не мога да разбера причините… И все пак би ме накарала да си изгубя ума. Ти, Ролан!

Младият съпруг удряше с крак, ръкомахаше като луд, после се върна към нея.

— Познавам те, Ролан. Ако беше вярно, ти не би носила тоя пръстен на ръката си.

Тя извади пръстена и го хвърли надалече. Жером я побутна.

— Какво правиш?… Ами че това е чудовищно! А сватбената си халка, и нея ли ще хвърлиш?

— Халката, която друг ми сложи на пръста. Тя не е твоята.

— Лъжеш! Лъжеш! Имената ни са написани там: Ролан и Жером.

— Не са — отвърна младата жена. — Това е друга халка, с други имена.

— Лъжеш!

— С други имена е: Ролан и Фелисиен.

Той се спусна към нея, сграбчи ръката й и като изтръгна грубо златната халка, загледа я с блуждаещи очи.

— „Ролан“ и „Фелисиен“… — промълви с въздишка. Бореше се с непоносимата истина, в която отказваше да вярва и която го душеше. Каза с тих глас:

— Това е лудост! И защо се омъжи за мен? Все пак ти си ми жена. Нищо не може да промени това… Ти си ми жена… Имам право над теб… Това е сватбената ни нощ. И аз съм вкъщи… с жена си…

Тя отговори с тихо, но упорито ожесточение:

— Не си в къщата си… Не е сватбената ни нощ тая… Ти си чужд човек… неприятел. И когато едни думи бъдат произнесени, ще си отидеш.

— Аз да си отида! Ти си луда!

— Ще си отидеш, за да отстъпиш мястото на другия, на тоя, който е господарят и който е у дома си тук.

— Нека дойде! — каза Жером. — Да посмее само!

— Той вече е дошъл, Жером. Той дойде още същата вечер, когато Елизабет умря… И аз плаках в ръцете му… И бях тъй нещастна, че му признах чувствата си. Оттогава идва два пъти… Той е там, Жером, в моята стая, която ще бъде негова… Преди малко ти го чу… И вече няма да си отиде. Защото тая сватбена нощ е негова…

Младият съпруг се хвърли към вратата, опитвайки се да я отвори или да я изкърти с юмруци.

— Не се тревожи чак толкова! — каза Ролан със страшно спокойствие. — Аз имам ключ. Ще отворя… Но преди това отстъпи. Отстъпи десет крачки…

Той не послуша. Колебаеше се. Последва дълго мълчание. От своето място на балкона, скрит зад полузатворените капаци на прозорците, Раул д’Аверни си казваше:

— Как може да твърди, че Фелисиен е в тая стая? Невъзможно е да е тук, тъй като аз го оставих вързан в „Клер Ложи“ и не може за петнадесет минути…

Ала при такива кризи всякакви разсъждения могат да бъдат неверни. Действията се нижат извън логиката и Раул присъстваше на ужаса, който бе обзел Жером: щеше да сграбчи Ролан, да й отнеме ключа и после диво да връхлети върху Фелисиен!

Но Ролан насочи към него един малък револвер и повтори:

— Отстъпи!… Отстъпи!… Десет крачки…

Той отстъпи. Тогава тя тръгна напред и все още заплашвайки го с оръжието си, отвори вратата.

Появи се Фелисиен, когото Раул бе оставил „вързан“ в „Клер Ложи“… Той излезе от стаята й и каза с усмивка:

— Оръжието не ви е нужно, Ролан. Когато човек е като него в хубав домашен костюм, няма с какво да се сражава. Пък и той не мисли за това.

Фелисиен имаше по-буден вид, отколкото друг път. Раул намери нещо по-искрено в израза му. Очите му светеха, а стойката му бе като стойката на Ролан — спокойна и сериозна.

„Но как е дошъл тук? — не преставаше да се пита Раул. — Как е можал да се отвърже?“ Фелисиен се наведе, за да вземе пръстена от килима, постави го на тоалетната масичка и произнесе следната загадъчна фраза:

— Носете го, Ролан, знаете, че това е ваше право. — После каза на Жером: — Ролан пожела да стане тая среща. Аз се съгласих, защото тя винаги има право и защото тримата трябва да се обясним.

— Четиримата — таза тя. — И Елизабет е с нас. Откакто е умряла, Елизабет не ме напуска… Не съм направила нито една стъпка, без да искам мнението й. Почваш ли да разбираш какво съм искала, Жером?

Той беше блед, с напрегнато и каменно лице.

— Ако си искала да ме уязвиш, ти успя, Ролан — каза той. — Венчавката, в която аз виждам щастието, е била само ужасен капан.

— Да, капан. От мига, в който прозрях истината, измислих тая клопка, равносилна на другата, която ти беше приготвил… и която беше смъртоносна. Разбираш ли? Нали разбираш?…

— Не, не разбирам — каза той.

Тя взе една снимка на сестра си, намираща се върху камината, и с внезапно движение я протегна към него:

— Виж, виж я! Тя беше от най-любещите, от най-нежните жени… Тя те обичаше, а ти я уби. О, нещастнико…

Раул д’Аверни чакаше това обвинение от момента, когато беше открил разногласието между Ролан и Жером. Но го учудваше това, че по-рано в мислите си никога не бе подозирал въпреки дреболиите, че Жером може да бъде виновен без съучастието на Ролан. Играта на младата жена трябва да е била много майсторска, за да заблуди наблюдател от неговия ранг. Как тогава и Жером да не се излъже при слепотата на своите чувства? Той обаче не се помръдна. Само вдигна рамене.

— Сега — каза той, — най-вече сега си обяснявам заблуждението ти. За да отмъстиш за сестра си, ти е била нужна някаква жертва и ти обвиняваш мен. Само една дума, Ролан. Струва ми се, че ние видяхме, и ти, и аз, със собствените си очи сестра ти жива в ръцете на убиеца, стария Бартелми… Същия Бартелми, когото аз застрелях с един изстрел, за да отмъстя за нея.

Сега пък тя сви рамене.

— Не търся извинения и лъжливи обяснения. Това, което зная за тебе, това, което постепенно научих, изучавайки миналото ти и наблюдавайки те, е толкова точно, че признанието ти не е нужно. Ето — добави тя, измъквайки от едно чекмедже подвързана тетрадка, — тук съм записала, след дневника на Елизабет, целия ти живот, изплетен от лъжи и коварство… Когато полицията узнае всичко, ти ще бъдеш и за нея, както си за мен, единственият престъпник.

— А! — каза той. — Ти имаш намерение?…

— Имам намерение най-напред да ти покажа обвинителния акт.

— За да ме съдиш после — изсмя се той. — Аз съм пред съда.

— Ти си пред Елизабет. Слушай!

Жером я погледна, изви очи към Фелисиен и навярно помисли, че както бяха въоръжени, биха го пребили като куче, ако се помъчи да се бори. Седна, кръстоса крака с видимо безгрижие и въздъхна като човек, който се кани със снизхождение да слуша отегчително слово:

— Говори! — каза.

VIIНЯКОЙ СИ УМИРА

Тя говореше с отмерен глас, без яд и без язвителност. Това не беше окончателен акт, а обикновено описание на една авантюра, която не обремени с никакви психологически съждения натурата на Жером Елмас.

— Първата ти жертва, Жером, е била майка ти. Не протестирай, ти почти си ми го признавал. Тя е умряла вследствие твоите прегрешения, които никой освен теб не знаеше, защото ги е прикривала от майчино безпокойство… Фалшиви подписи, нередовни чекове, неделикатност… Никой нищо не е узнал, защото тя е плакала до съсипване… до смърт. Да не говорим повече затова.

— За предпочитане е — каза той, смеейки се. — Трябва обаче да те предупредя, че ако целият ти разказ е така фантазьорски, губиш си времето.

Ролан продължи:

— Какво е станало с теб през следващите години, не зная. Живял си в провинцията или в чужбина. Но когато случаят те срещна с Елизабет, ти отново се установи в къщата си във Везине и почна да посещаваш редовно „Клематитите“. Още по това време си имал определен замисъл, отначало смътна идея, защото зестрата, която тя щеше да ти донесе, не е стигала за твоите амбиции. Но щом сестра ми непредпазливо ти е доверила тайната, тая идея се е оформила в категорично решение.

— По-точно?

— Доверила ти е, че един ден зестрата й ще бъде увеличена чрез голяма сума, която ще й завещае един братовчед на майка ни.

— Чиста измислица! — протестираше Жером. — Никога не съм узнавал това.

— Защо лъжеш? Дневникът на Елизабет, който аз никога не съм ти показвала поради инстинктивна предпазливост, е категоричен по това. Сигурен в парите, тъй като знаеш, че тоя братовчед е болен, ти ставаш все по-настойчив. Правиш така, че Елизабет да те обикне, и тя приема предложението ти. Щастлива е. И ти изглеждаш щастлив. Но впоследствие научаваш…

— Какво?

— Причината, която мотивира наследството на братовчеда… Тогава търсиш в миналото, разпитваш наляво и надясно, дочуваш за сръднята между нашия баща и тоя братовчед… Скарване, скандал… Стигаш до мълвата, че Елизабет е дъщеря на Жорж Дюгривал. Казвам името, защото това е ужасна клевета.

— Клевета наистина.

— Няма значение. Ти държиш да узнаеш. Ти търсиш сигурност в проектите на Жорж Дюгривал. И докато Елизабет бе задържана тук от болест, ти отиваш да правиш своето проучване в Кан. Една нощ се вмъкваш, не зная как, в стаята на самия Жорж Дюгривал. Отваряш сейфа с огледалата, четеш завещанието му, направено преди десет години, и вече знаеш, че Елизабет няма да наследи нищо, че наследницата съм аз. Оттогава Елизабет е осъдена.

Жером поклати глава.

— Ако имаше една дума, една думица поне вярна в твоя роман, защо ще е била осъдена Елизабет? Достатъчно би било да скъсам с нея.

— А как щях да се оженя за тебе, ако само беше скъсал? Прекратяването на годежа от твоя страна, изневярата, щеше да бъде загуба на всяка надежда. За тебе наследството изчезваше. Ето защо почна да шикалкавиш и докато минаваха дните, у тебе растеше чудовищният план… Подъл, гнусен план. Убийството е много страшно и опасно разрешение! Имаше ли нужда да убиваш, за да се освободиш? Не, ти печелеше време, за да забавиш сватбата чрез скрити, невидими, анонимни средства.

Елизабет, която вече не е добре, белите й дробове са в лошо състояние, ляга тежко болна и е в опасност. Това означава, че венчавката става невъзможна, че ти постепенно наново си спечелваш свободата и че е невъзможно един ден да се обърнеш към мен, без да се яви нужда от скъсване или от убийство. Нужна е смърт, но смърт случайна, за която ти не отговаряш. Но в тъмнината все пак още продължаваше да работиш, дори и с мисълта да не отиваш до крайности и да се оставиш на случая. Не спираше: подрязване на гредите, подкопаване на стъпалата, по които Елизабет слизаше всеки ден, в един и същи час.

Всичко това бе мъчително за Ролан. Гласът й едва се чуваше.

Тя замълча. Срещу нея Жером демонстрираше безгрижие и пренебрежение към пялата история, която беше принуден да слуша. Фелисиен следеше всеки негов жест.

Отвън, зад капаците, Раул д’Аверни слушаше и гледаше жадно. Обвинението се развиваше безмилостно и логично; само една точка оставаше неизяснена: Ролан не бе обяснила причините, поради които тя, а не Елизабет, бе предполагаемата наследница на Жорж Дюгривал… Но дори да предположим, че предусещаше тия причини, трябваше да действа, като че не ги знае. И младата жена продължи:

— Сигурно това убийство, станало пред твоите очи, за което ти беше отговорен, в момента те разстрои. Изживя няколко мига на уплаха, даже на отчаяние. Но намирането на сивата торбичка близо до трупа на Бартелми повиши настроението ти.

След обяда, в суматохата, сред тълпата хора, идващи и излизащи, ти успя да вземеш торбичката и да я скриеш на сигурно място в студиото. Само че някой те вижда, когато я вземаш. Този някой е Симон Лориан, който се лута между хората в „Клематитите“, който те причаква вън, който те преследва през нощта и се нахвърля върху теб. Биете се точно на мястото, където го намират сутринта с рана, която е трябвало да бъде смъртоносна, докато ти, също ранен, успяваш да се отдалечиш. И това е второто ти престъпление през този ден.

— Сега третото — пошегува се Жером.

— И неговото изпълнение не забавяш. Въпросът е да избегнеш подозренията, хвърляйки ги върху другите. Върху кого? Случаят те облагодетелства. Фелисиен минава през езерото с лодка, за да дойде при мен и да ме утеши. Той стои тук два часа и си тръгва. Когато стига брега, някой го вижда в задънената уличка и го познава. Това е приблизително часът, в който ти излизаш от „Клематитите“, преследван от Симон Лориан. Разпитват те по случая. Какво отговаряш? „Нападателят ми се появи от задънената уличка.“ Оттогава следствието се насочва срещу Фелисиен, който не се защитава и не желае да се защитава. Защото не можеше да обясни присъствието си около езерото, без да ме изложи, че съм го приела в стаята си. Той отрича, уверява, че не е мърдал от дома си, и в края на краищата е арестуван. Така пътят пред теб е разчистен. Само че аз започвам да размишлявам…

Тя продължи глухо със замиращ глас:

— Да, аз размишлявах… Не преставах… И съмнението винаги ме преследваше. На гробищата с ръка над ковчега аз се заклех на Елизабет да отмъстя за нея… „Погледнете около себе си — ми каза господин д’Аверни… — И не отстъпвайте пред никакво обвинение…“ Около себе си!… Около себе си не виждам друг освен Фелисиен и теб. А тъй като Фелисиен нямаше никаква причина да убие Елизабет, трябваше ли да мисля, че ти, Жером?… Старателното четене на дневника на Елизабет събуди и изостри моето внимание. Така в часа, когато тя отиваше към лодката за всекидневната си разходка, ти не се чувстваше много добре и беше мълчалив. Оплакваше се, че нямаш добро социално положение. Беше неспокоен за бъдещето и бедната ми сестра трябваше да те успокоява с перспективата за наследството… Тогава у мен все още не се бе зародило никакво съмнение. Никакво, аз обаче се боя от всекиго, даже от господин д’Аверни, който откри тайното подсичане на дървените подпори. Никому нищо не казвам. Не се занимавам с аферата Бартелми и Симон Лориан. Когато дойде при мен почти оздравял след излизането си от клиниката, помниш ли, между нас имаше само мълчание. Не мислех нито да ти задавам въпроси, нито да те подозирам… Никакво предчувствие, никаква скрита мисъл по отношение на теб. Обаче един ден…

Ролан се замисли. И приближи до Жером.

— Един ден ние четяхме един до друг на тревата. Когато в пет часа си отиваше, ти взе ръката ми, за да се сбогуваш с мен. И я задържа повече. Това не беше приятелски жест, нито израз на мъка по Елизабет. Не. Беше нещо друго — ръкостискане на човек, който иска да изкаже непознати за мен чувства. То е почти признание и повик. Каква непредпазливост, Жером! Трябваше да чакаш една-две години, за да опиташ с тоя жест. А ти — само един месец! От тоя ден вече бях категорична. И ако между хората, които ме заобикаляха, имаше някой виновен, това можеше да бъде само човекът, който, сгоден за Елизабет, един месец след смъртта й се обръщаше към сестрата. Загадката оставаше скрита. Обаче ключът за нея беше в теб, в тайната на душата ти, в това, което искаше. Нямаше вече какво да мисля, трябваше неспирно да те наблюдавам и да си припомням всички случаи, отнасящи се до нас двамата и Елизабет. Аз отидох по-далече. За да те впримча в капана и за да изглежда, че имам доверие в теб, приех любовта, която ми предлагаше. Ти даже помисли, че и аз изпитвам същото чувство, и се влюби наистина в мен, като изгуби пялата си трезвост.

Тя понижи глас:

— Да!… Виждаш ли! Колкото и за оплакване да беше животът ми, той се възземаше все повече и повече от обземащото ме предчувствие за бъдещото възмездие. Сега бях сигурна, че ще отмъстя за Елизабет. И толкова се страхувах да не се издам! Пазех своята тайна като съкровище. Даже отначало отказвах да приемам Фелисиен, когато той излезе от затвора. Оставих го да си мисли, че му изневерявам и че изневерявам на паметта на сестра си. По-късно, след като научих, че искал да се самоубие, обезумяла, една нощ отидох да го видя и тогава му разказах всичко. После Фаустин ми се довери и ми откри омразата си и проектите за отмъщение, а аз й изповядах моите подозрения за човека, убил нейния любовник. Подозрения ли?… Трябваше да кажа убеденост… Какво по-сигурно доказателство, че бяхме измамени! Ти живееше в къщата на жертвата си, разхождаше се в градината пред стъпалата, които бе подсякъл, и ухажваше мен, нейната сестра, казвайки ми същите думи, които беше казал на нея само преди няколко седмици. Комедиант, как можа?!…

Готова още веднъж да избухне, Ролан се овладя и продължи:

— Ала колкото и добре да играеше, не предчувстваше нашето сговаряне. Ние толкова се прикривахме!… Ревнуваше Фелисиен, чиито симпатии усети още в първите дни, ето защо той и Фаустин трябваше да бъдат все заедно. Приспахме безпокойството ти, а един ден дойде да ме види Жорж Дюгривал и щастието ми помогна — ти не беше в „Клематитите“.

Жером трепна и тутакси се помъчи да скрие смущението си. На лицето му се изписа страх.

— Да — потвърди тя, — дойде да ме види. Най-напред аз отказах тая среща, знаейки, че е имало скарване между него и баща ми. Но той настоя, имал важни мотиви. „Ролан — каза ми, — тия дни, докато бях болен, сейфът с огледалата в моя кабинет е бил отворен с взлом. Едно завещание, с което аз ви оставям част от имуществото си, е било отворено и ми е откраднат пръстен от една кутия за бижута, съдържаща красиви семейни скъпоценности: скъпоценни камъни, пръстен и обици. Като този пръстен пазя още един. Няколко дни по-късно получих писмо от Везине, с което мои приятели ме осведомиха за предстоящата ви венчавка. За Жером Елмас ми съобщиха най-лоши неща. Стори ми се, че е необходимо да ви предупредя.“

— Трябва ли да ти разказвам повече за нашия разговор, Жером? Помолих го да скъса това завещание, но приех да получа скъпоценностите. Беше уговорено Фелисиен да отиде при него в Кан. Като допускаше, че може повторно да се разболее, Жорж Дюгривал ми даде ключовете, с които Фелисиен можеше да влезе в къщата му, без да го забележат, и необезпокояван да отвори касата, в която се намираше кутията. И всичко стана точно така. Фелисиен отвори касата. И кутията е тук, в това чекмедже. В нея е пръстенът, подобен на откраднатия. Вече мога да действам. Ако пръстенът, за който твърдиш, че имаш от майка си, и който трябваше да ми дадеш в деня на венчавката, е подобен на онзи в кутията, това означава, че ти си го откраднал, за да ми направиш сватбен подарък. И още значи, че ти си убиецът на Елизабет и на Симон Лориан. Но за да имам доказателство, трябваше непременно да се венчая с теб. Фелисиен се противопостави. Разстроен от мисълта, че ще нося твоето име макар и за един ден, той ме отвлече. Ненужно, разбира се. Това, което трябваше да стане, стана. Тая заран ти ми предложи пръстена. Разбираш ли: въпреки убедеността ми, въпреки омразата ми към теб, призля ми, като го видях — двата пръстена са съвсем еднакви. Еднаква изработка, еднакви диаманти. Видях неоспоримото доказателство за твоето престъпление. Разбираш ли ме, нещастнико, разбираш ли ме?…

Гласът на Ролан ставаше все по-дрезгав. Тя трепереше от презрение и омраза. Цялата й душа жадуваше за мъст. Но защо беше всичко това? Веднага осъзна, че Жером не я слуша.

Той гледаше в земята с мътни очи. Чувстваше се, че е притеснен от обвинението. Смутен, той не чуваше разкриването на пялата афера в истинската й светлина. Разобличен, той отказваше да се защитава. Повдигна глава и прошепна:

— А след това?

— След това ли?

— Да, намеренията ти? Обвиняваш ме, а мислиш ли да ме предаваш?

— Да, писмото е написано.

— Изпратено?

— Не.

— Кога ще го изпратиш?

— След обяд.

— След обяд ли? Да — каза той с горчивина. — За да ми дадете време да офейкам в чужбина.

И след момент възрази:

— За какво ти е да ме предаваш? Не мислиш ли, че си достатъчно отмъстена, изпъждайки ме от живота си? Защо ме накара да те обичам, след като ме хвърляш в още по-голямо отчаяние?…

— Писмото ще бъде предадено, освен ако…

— Освен ако?… — попита Жером.

— Седни и пиши, че ти си единственият виновник за смъртта на Елизабет и Симон Лориан, а не Фелисиен-Шарл, когото лъжливо си обвинявал… И се подпиши.

Той дълго размисля. Лицето му изразяваше само мъка и отпадналост. После прошепна:

— За какво да се съпротивлявам? Толкова съм уморен! Имаш право, Ролан. Как можах да започна такава комедия? Почти бях успял да си внуша, че въпреки всичко Елизабет не е умряла по моя вина и че нараних Симон Лориан в самозащита. Колко сме подли хората!… Но колкото повече те обиквах, толкова повече се плашех от това, което бях извършил… Ти не можеше да си дадеш сметка… Постепенно аз също се променях… И ти би ме избавила от самия мене… Да не говорим повече… Всичко е минало…

Той седна до масата, взе перото и започна да пише. Ролан четеше над рамото му. Накрая той сложи подписа си.

— Това искаше, нали?

— Да.

Жером стана. Всичко свърши така, както го искаше Ролан. Той ги погледна последователно. Какво чакаше повече? Сбогуване? Прошка?

Ролан и Фелисиен не помръдваха. И мълчаха.

В последния момент той потръпна от яд и направи жест на отвращение. Но се овладя и излезе. Чуха, че отиде в стаята си — в сватбената стая. След няколко минути вече слизаше по стълбите. Вратата на вестибюла се отвори без шум и после се затвори. Той се отдалечаваше…

Когато двамата останаха сами, се хванаха за ръце и очите им овлажняха. Фелисиен целуна Ролан по челото, както се целува уважавана годеница. Тя каза, смеейки се:

— Нашата сватбена нощ! Нали, Фелисиен?… Ще я прекараме като годеници: вие у вас, аз в тая къща.

— При две условия, Ролан. Най-напред, че ще остана при вас най-малко час-два, за да съм сигурен, че той не ще се върне.

— Другото условие?

— Двама годеници имат право да се целунат поне веднъж не само по челото…

Тя се изчерви, — погледна към стаята си и после смутена каза:

— Добре, но не тук… Долу. — И добави весело: — В студиото, където, свирейки, ви направих първото си признание.

Тя скри в синята кутия документа, подписан от Жером, и слязоха. Раул д’Аверни почти веднага влезе в стаята, извади от кутията за скъпоценности подписания от Жером лист и го сложи в джоба си. Върна се на балкона, стигна до корниза на страничната фасада, а оттам до изхода на зеленчуковата градина…

В три часа сутринта Фелисиен влезе в павилиона. Раул, който го чакаше там заспал в едно кресло, му подаде ръка.

— Моля за извинение, Фелисиен!

— За какво, господине? — попита в отговор момъкът.

— За това, че ви нападнах и ви вързах.

— Аз също ви моля за извинение.

— Ти пък за какво?

— Задето се отвързах… Фаустин ми помогна.

— Подозирах — процеди Раул през зъби. — Фелисиен, ще ви благодаря, ако рано тая сутрин телефонирате на Ролан Гаварел и я успокоите. Да не търси документа, подписан от Жером. Тъй като следователят ще дойде към девет и половина, реших, че е добре да взема тоя документ от кутията за скъпоценности, та вие и Ролан да избегнете нови неприятности.

— Как! — извика Фелисиен сащисан. — Невъзможно е да сте могли…

— Не се страхувайте! — каза Раул, като си тръгваше. — И я предупредете, че веднага ще отида да я видя. Вие ще бъдете там, нали?

VIIIФРИНА

Господин Руслен бе точен на срещата. В девет и половина сутринта, когато Раул привършваше закуската си, той се представи не като следовател, а като риболовец, тръгнал да подразни мренките към Кроаси. Със стара широкопола сламена шапка на главата, с панталон от дебел конопен плат и плетени обувки…

— Моите почитания, господин следовател! — извика Раул. — Денят е чудесен. Ето възможност да забравите за малко вашата афера.

— Вие обаче ме повикахте за развръзката, която трябваше да стане тая нощ.

— Тя стана.

— Не виждам тук стоката, на която много държах и за която ви оставих свобода на действие.

— Има ли нещо ново, господин следовател?

— Да, господин д’Аверни, има. И противно на нашата уговорка аз ще ви го съобщя. Преди час и половина полицейският пристав от Шату телефонира в префектурата, че жената, прислужвала на Жером Елмас, го е намерила мъртъв във вестибюла на къщата му във Везине. Застрелял се. Току-що се бил върнал, вратата била още отворена. Инспектор Русо е на местопрестъплението. Аз пък научих за това, слизайки от влака.

Без да мръдне, Раул заяви:

— Логичен завършек на аферата, господин следовател. Виновникът се е самоосъдил.

— За нещастие според първите обиски не е оставил никакво писмо, от което да се види, че той е виновният. Самоубийството не е признание. От друга страна, чудно е, че Жером Елмас, младоженецът, е напуснал семейното си жилище, за да отиде и се самоубие в старата си квартира.

— Това е следствие от признанието, което той направи в присъствието на Ролан, Фелисиен-Шарл и на мен.

— Устно признание сигурно?

— Писмено.

— Имате ли го?

Раул подаде подписания документ.

— Тоя път — провикна се Руслен с явно удоволствие — мисля, че задачата е почти решена. Но може би и вие ще направите някои признания?

— Съгласен съм — каза Раул весело. — Ала на кого имам чест да говоря: на господин Руслен, следовател, представител на правосъдието, или на господин Руслен, риболовеца, добряка, чиято снизходителност, чиято деликатна душевност и чиято човечност познавам? С първия трябва да бъда предпазлив. С другия ще говоря съвсем откровено и заедно, в съгласие ще определим какво може да стане публично достояние и какво да остане повече или по-малко в тайна.

— Пример, господин д’Аверни.

— Ето. Фелисиен-Шарл и Ролан Гаварел се обичат. Преди два месеца в нощта на драмата Фелисиен се е качил в лодката, за да отиде при девойката. Ако по-нататък се е оставил да го обвинят, то е било, за да не я компрометира. Това не трябва ли да остане в тайна?

Очите на господин Руслен, човек с чувствително сърце, овлажняха и той извика:

— Тук е риболовецът, господин д’Аверни. Разказвайте без задръжки. Можете да говорите съвсем свободно, защото в префектурата трябваше да ме уведомят за истинската роля, която вие изпълнявате при нас като доброволен сътрудник. Както и за големите услуги, които ни направихте. Вие сте там въпреки миналото…

— Минало, малко претоварено, нали?…

— Точно тъй. И въпреки всички извъртания, които правите на точните правила на закона, вие сте персона грата. Говорете, господин д’Аверни!

Господин Руслен тръпнеше от любопитство. И господин д’Аверни подхрани това любопитство така, че следователят не помисли вече за своя риболов и се съгласи да обядва в „Клер Ложи“. Остана до три часа след обяд да слуша разказите на Раул д’Аверни, примесени с признания на Арсен Люпен.

В момента на тръгването си каза с треперещ от възбуда глас:

— Благодарение на вас, господин д’Аверни, аз прекарах един от най-горещите дни в живота си. Сега виждам аферата от всичките й страни и споделям вашето мнение. Тя не трябва да бъде обнародвана изцяло, а деликатно. Много красива любовна история въпреки преплитащите се в нея престъпления и подбудителства. Но тя е преди всичко красива история за омразата и отмъщението. Дявол да го вземе! Как ли е могла Ролан да довърши замисъла си! Каква енергия! Какви силни чувства!

— Нямате ли други въпроси, господин следовател?

— Само още едно допълнение по две-три точки. Просто от любопитство.

— Кажете.

— Първо. Какви са намеренията ви по отношение на Фелисиен? И вярвате ли, че това е синът ви?

— Не зная и никога не ще го узная. Дори и да е синът ми, поведението ми към него ще остане непроменено. Нищо няма да му кажа. По-добре е да се мисли за подхвърлено дете, отколкото да знае, че е син на… знаете на кого. Одобрявате ли?

— Разбира се — каза господин Руслен разчувстван. — Второ. Какво стана с Фаустин?

— Тайна. Но ще я намеря.

— Защо?

— Защото е много красива и защото не съм забравил статуята „Фрина“.

Господин Руслен се поклони като човек, който не е чужд на нещата от областта на чувствата и пожеланията. И довърши:

— Трето. Забелязахте ли, господин д’Аверни, че след всички тия произшествия вече никой не говори за сивата торбичка и за стотиците банкноти в нея? Може би богатството е изгубено за всички?

— Така мисля. Сигурно някой се е възползвал от него.

— Кой?

— Бога ми, не бих могъл да кажа. Но предполагам, че който е излязъл по-хитър от другите. Тоя хитрец е претърсил мястото, където са се сбили Симон Лориан и нападателят му. Тъй като двамата са се наранили взаимно, пакетът е паднал в трапа в тревата.

— Някой по-хитър от другите — каза господин Руслен, повтаряйки фразата на Раул. — Не виждам никой достатъчно хитър…

— Как не… Как не… — промърмори господин д’Аверни, докато вземаше цигара от масата и я палеше с унесен поглед…

Наистина господин Руслен беше задал въпроса без умисъл, но по държанието на Раул изведнъж разбра. Нямаше съмнение, че минавайки, събеседникът му спокойно бе решил да си присвои ненужното съкровище на Филип Гаварел…

— Какъв странен човек! — сякаш казваше господин Руслен, гледайки своя домакин. — Пълен с деликатност и при това с непоправима природа на разбойник. Би дал живота си да спаси другите, но не може да устои пред възможността да им задигне портмонето! Да му подам ли ръка на излизане?

Раул като че ли долови това колебание и каза, смеейки се:

— Според мен, господин следовател, това е последната авантюра… Да, имам нужда да подишам чист въздух, да се посветя на по-благородни неща. И после, толкова съм работил за другите, че трябва да помисля повечко за себе си. Разбира се, нямам намерение да се оттегля в приют… Но въпреки това… Ето… знаете ли, желанието ми е да кажат, когато вече няма да съществувам: „Въпреки всичко той беше добър човек… Нехранимайко може би, но добър човек…“

Излизайки, господин Руслен му подаде ръка.

— Идвам да се сбогувам с вас, Ролан, и с вас, Фелисиен. Да, заминавам. На околосветско пътешествие или нещо подобно… Навсякъде имам приятели, викат ме. И после, трябва да ви се извиня, Ролан, и да ви благодаря, че не ми се сърдите… Да, да, признавам, не съм съвсем прав. Не беше много деликатно от моя страна да задигна от кутията листа с признанието, който беше нужен на следователя… И де да беше само това!… Но не, Ролан, бях с вас от началото до края на цялата ви сватбена нощ. Възможно ли е? Господи, бях на най-хубавото място, в ложата. Всичко видях и всичко чух. Бях и в работния кабинет на Жорж Дюгривал в Кан, когато вие, Фелисиен, отворихте касата. Мога да ви кажа и много други работи, позволени и непозволени.

Само че, вижте, приятели, всичко стана по ваша вина. Помните ли, Ролан, в началото вие поискахте моя съвет и мислех, че сме във връзка. После изведнъж мълчание… Вие се отстранихте от човека, който ви предлагаше услугите си… Сбогом, Раул, всеки по своя път! А малко ли ви молих, Фелисиен, да бъдете откровен! Но не, господинът направил малка разходка по езерото и вместо да ми каже откровено: „Аз отидох при тази, която обичам“, той се остави да го затворят.

И какво стана тогава? Причината беше, че разделени на два лагера, ние не можехме винаги добре да вършим работа. Често грешахме. Аз правех стъпки ту в съгласие с господин Руслен, ту против него и в края на краищата, вярвайки в невинността на Фелисиен, започнах да смятам Ролан и Жером за съучастници. Точно така. Как можех да си представя, Ролан, че в държанието си вие сте била ръководена от омразата! Омразата не е чувство, което се среща често. Омразата, толкова силна, е аномалия, която води към глупости. И какви ли глупости не извършихте, малка ми Ролан!

— Вижте — Раул седна до нея, като леко хвана ръката й. — Мислите за много хитро, че допуснахте венчавката? Защото не бива да се забравя, че вие сте венчана и носите името на Жером Елмас, вие сте госпожа Елмас. Докато стигнете до истинската си сватбена нощ, ще минат месеци на глупави мъчения и излишни неприятности.

Ако бяхте ми се доверили, никога, никога не бих ви оставил да извършите такава глупост. Имаше десетки начини да постигнете същата цел, без да минете през господин кмета. Кой ви забраняваше например да кажете на вашия възлюбен: „Драги Фелисиен, вие, който можахте да дойдете до прозорците ми, имайте добрината да се вмъкнете у господин Жером и да вземете пръстена, който той е откраднал.“ Така ще ги сравним. И работата е свършена. Още повече, Ролан, вашата амбиция не беше да предадете Жером на полицията и да го изпратите на гилотината, а просто да го изобличите, да го пратите по дяволите. Хайде, бъдете откровена и признайте! Щяхте да направите хиляди пъти по-добре да се доверите на Раул д’Аверни.

Тя щеше да отговори, а усмивката й показваше смисъла на отговора, но той не позволи.

— Не, не съм дошъл за признания, а за да ви кажа няколко думи, да ви донеса разрешението и да ви поздравя. Да, Ролан, поздравявам ви, че се омъжвате за Фелисиен. По отношение на него аз се излъгах и го сметнах способен на много злини. Но той най-много е способен на любов. Младеж, изпълнен с кураж, комуто аз се сърдех, когато бягате от близостта ми, но той не ми отвърна с неприязън, загдето въпреки нежеланието му се занимавах с неговите работи. За негово добро беше. Той ще ви направи напълно щастлива — щастлива, както вие го заслужавате.

Сега моят сватбен подарък… Ако приемете, защото той е в мое ползване и трябва да го спечелите. Работата в „Клер Ложи“ е на привършване. Но имам друга да ви поверя, Фелисиен… Една стара постройка, която притежавам край Ница, с великолепна маслинова градина, където ще имате време да ми направите нещо много красиво и по ваш вкус. Значи след петнадесетина дни, след като се видите с господин Руслен и след като се уреди всичко около аферата, ще се установите в Ница и там ще прекарате вашата година на чакане… Мога ли да ви целуна, Ролан?

Той целуна момичето с нежност, която учуди самия него, после целуна и Фелисиен и като им подаде двете си ръце, ги гледа в продължение на няколко секунди.

— Може би имам да ви казвам и други неща, Фелисиен. Но това — по-късно, ако е рекъл Господ… И то ще стане, защото го заслужавам.

Раул пътува повече от година. Той си пишеше често с двамата млади. Фелисиен му изпращаше плановете си, искаше му съвети и постепенно свикваше да му пише по-открито и с повече доверие. Но д’Аверни мислеше, че между тях никога няма да има по-интимно сближаване.

— Може би той е моят син и синът на Клер д’Етижу. Но държа ли много да е така? Даже в случай на сигурност бих ли имал сърце на баща?

Но се радваше. Калиостро си бе отмъстила. Обаче нейното отмъщение не беше сполучило докрай и от време на време той изпускаше по неин адрес иронични слова.

„Не сполучи с удара си, Жозефин Балзамо. Не само че детето — ако то е Фелисиен, — не е станало крадец и престъпник, но и ние двамата с него сме в отлично разбирателство. Не сполучи, Жозефин!“

Както предвиждаше, аферата в „Клематитите“ и „Оранжерията“ бе приключила. Нещастният Тома Льобук не излезе щастлив. Откриването на истинския виновник трябваше да му отвори вратите на затвора. Следствието обаче откри тежки обвинения против него, които биха го тикнали в каторгата, ако една лоша инфлуенца не го избави от тези безпокойства.

След петнадесет месеца д’Аверни се завърна във Франция и се установи в чудесното си имение на Лазурния бряг, заобиколено от огромна цветна градина.

Един ден в Монте Карло той забеляза дама, извънредно елегантна, заобиколена от група почитатели. Успявайки да застане зад нея, той пошушна:

— Фаустин!…

Дамата изненадано се обърна.

— А, вие ли сте? — каза засмяна.

— Да, аз съм… аз, който ви търсих навсякъде и с такова постоянство.

Излязоха и се разходиха сред чудесния пейзаж. Раул й разказа за последните събития и я разпита за онази вечер, когато я бе видял да държи в прегръдките си Фелисиен.

— Не, не в прегръдките, а на рамото ми. Той плачеше.

— Плачеше?

— Да. Въпреки всичко ревнуваше Ролан от Жером Елмас и тоя брак му беше отвратителен. Имаше мъчителни припадъци и тая вечер аз го утешавах.

После Раул й разказа за сватбената нощ, подробностите за която тя не знаеше. И обръщайки се към нея, й каза:

— Вие бяхте, нали?

— Какво аз?

— Да, вие не се съмнявахте, че Жером е виновникът, че Ролан ще го изпъди, и знаехте, че от страх да не бъде предаден, той ще се прибере в дома си, преди да избяга?

— И тогава?

— Тогава вие сте го причакали, скрита зад вратата, и когато той е отварял, сте стреляли… Така е, нали? Защото наистина Жером не беше от тия, дето се самоубиват…

Без да отговори, тя посочи с ръка неясната линия на хоризонта…

— Там е моята родина… Корсика… Понякога се вижда. Там засегнатите не могат да бъдат щастливи, докато не си отмъстят.

— И щастлива ли сте, Фаустин?

— Много щастлива. Щастлива с миналото и със сегашната развръзка. Един богат италиански господин ми предложи сърцето си и мраморен палат в Генуа.

— Омъжена значи?

— Да.

— Обичате ли го?

— Той е на седемдесет и пет години. А вие, Раул, също ли сте щастлив?

— Бих бил, ако нещо не липсваше на щастието ми.

— Какво?

Очите им се срещнаха и тя се изчерви. Той прошепна:

— Нищо не съм забравил… от това, което не стана.

— Това, което не стана — каза тя, — може би не си е струвало да стане.

Той я изгледа от глава до пети.

— Нищо не съм забравил — повтори той. След момент тя отговори енергично:

— Докажете ми го!

— Можете ли да ми посветите един ден? Утре по това време ще ви върна тук.

Тя го последва до автомобила. Заминаха и след час той я заведе на възвишенията над Ница, близо до село д’Астремон.

Една порта се отвори и тя прочете върху два стълба: „Вила «Фаустин»“. Бе трогната и въпреки това проговори:

— Това е доказателство за един спомен, но не за съжаление.

— Доказателство за една надежда — каза той. — Надежда, че някой ден ще ви видя в тая вила.

Тя поклати глава.

— Човек като вас трябва да може да ми предложи нещо повече от това име, написано на две греди.

— Имам повече и много повече. И няма да останете разочарована. Но преди това една дума, Фаустин. Защо бяхте тъй зле настроена към мен в самото начало? То не бе само предпазливост, но и зла мисъл, и яд. Отговорете ми искрено!

Тя се изчерви и прошепна:

— Наистина, Раул, мразех ви.

— Защо?

— Защото не можех достатъчно да ви мразя!

Той я хвана за ръка.

Тръгнаха пешком по пътищата, които се качваха от тераса на тераса, с неповторими изгледи към снежните Алпи.

Стигнаха най-горе, на последната тераса, заобиколена от двойната колонада на една пергола.

В центъра, лъчезарна и сияеща, като богиня стоеше статуята „Фрина“.

— О!… — промълви Фаустин смутена. — Аз… Аз!…

Фаустин остана дванадесет седмици във вилата, която носеше името й.