Отмъщението на прокълнатите

13.

Първият опит за бягство беше подготвен с огромно старание.

Две седмици капитан Мишел Сен Клер беше наблюдавала съсредоточено формирането на първите работни групи и как им възлагат задачи. Накрая реши, че е забелязала удобна възможност.

Процедурата беше строго установена: след сутрешната проверка майор Генрик определяше X броя затворници за Y броя задачи извън лагера. Разпределяха ги на групи във вътрешния двор и таанските надзиратели поемаха охраната. На всеки десетима затворници се падаше средно по един сержант, а на петима военнопленници по трима надзиратели. Таанците бяха изключително предпазливи.

Затворниците продължаваха да обсъждат морала на работните групи и Сен Клер участваше в дебатите. Обсъжданията се свеждаха до следното: участието, дори неохотно, беше в услуга на врага. Неучастието, от друга страна, можеше да стане повод за смъртта на самия затворник. За Сен Клер и двете бяха нелепост — тя знаеше, че неизбежната затворническа скука ще принуди всеки доброволно да пожелае участие. Лично тя предпочиташе работните групи навън. Защото извън стените на катедралата вероятността за успешно бягство щеше да е… не се опитваше да изчисли точно процента, но и не се налагаше.

Мишел Сен Клер притежаваше инстинктивен усет за шанс и напълно я удовлетворяваше удобното, макар и донякъде хазартно съществуване, което й гарантираха убежденията й на комарджия.

Още съвсем млада Сен Клер беше преценила наличните на родния й свят кариери — светът й бе един от главните търговски центрове за прехвърляне на стоки на Империята. Проституирането или обслужването на космически кораб бяха занимания за жертви, а поддържането на бар възпрепятстваше постоянното движение. Сен Клер беше професионална комарджийка от времето, когато беше пораснала достатъчно, за да бутне залога към някое крупие.

Научи се да играе почтено срещу балами и да стриже мошеници. Знаеше кога да свали парите си, кога да се откаже, кога да намали загубите си, кога да затвори и да прибере всичко и — може би най-важното — кога да остане извън играта. Много пъти беше фалирала и много повече пъти беше забогатявала. Но самите суми за нея не бяха от значение, както за други професионалисти. Те бяха единствено показатели колко добре се справя.

Имаше стотина имена на хиляда светове, както и прякори. Всички прякори бяха свързани с едно и също зверче — симпатичен на външен вид дребен хищник с мека козина.

Но от няколко години шансът й изневеряваше.

Тъй като предпочиташе да играе комар с богаташи, поддържаше множество самоличности, до една на заможни, макар и малко мистериозни индивиди. Особено й допадаше една от тях — на търговски агент от Имперската флота. Понеже донякъде съблюдаваше законодателството на Империята, в действителност беше имперски офицер. От запаса, разбира се.

За съжаление Сен Клер изобщо не се занимаваше с политика. В момента, в който избухна войната, систематично ошушкваше един първокласен туристически свят в ролята си на военен. В този туристически свят имаше средно голям гарнизон. Сен Клер с неохота прие, че ще е добре, ако си създаде всевъзможни самоличности, които врагът не би могъл да разкрие, тъй като никой не би повярвал, че всъщност не е старши лейтенант от Имперската флота. Прикритието й беше изградено дотолкова съвършено, че три месеца по-късно получи повишение в чин капитан и ново назначение като командир на транспортьор.

Конвоят, в който беше нейният кораб, беше нападнат от таанска унищожителна сила за нанасяне на удари в дълбочина и Мишел Сен Клер се оказа военнопленничка.

За щастие, като всеки комарджия, Сен Клер беше отчаян оптимист. Още в първия затворнически лагер започна да пробва шансовете си. Какви бяха те за един военнопленник да оцелее? След като анализира катафалките, които отнасяха труповете, тя потръпна и прецени залога девет към едно срещу оцеляването.

Какви бяха шансовете й да подобри участта си чрез сътрудничество? Необходими бяха две други изчисления: могат ли да спечелят войната таанците? 62:38 — против. Империята: 60:40 — за. Така че, сътрудничество: 73:37 — против.

Избор: бягство.

Сен Клер не се зае да изчислява шансовете си да успее да се измъкне. Това би означавало отчитане на провалилите се опити на другите, а тя отлично знаеше, че е несравнимо по-добра от тези некадърници. Доказателството: за разлика от нея, те бяха войници или космонавти.

Мишел Сен Клер си намери ново поприще. И нов прякор — Щастливата змиорка. Беше осъществила над двайсет опита за бягство, почти всички солово. И макар да не беше успяла да остане на свобода повече от четири дни, досега не беше и екзекутирана. Или командващият беше в добро настроение, или пък тя намираше някакво убедително доказателство за това, че не е била там, където би трябвало да бъде, или пък успяваше да се измъкне по някакъв начин от хаоса, преди да започне изборът на обречените.

Капитан Сен Клер беше готова за двайсет и първия си опит.

След наблюдение на работните групи беше установила неизменната повторяемост на действията им. Спотаила се в центъра на групата от трийсет работници, тя си мърмореше доволно, докато следеше неизменно повтарящите се процедури.

Пристъпвай… пристъпвай… изчакай, докато работните групи се изнижат една по една през трите портала на централния олтар, докато надзирателите преброят работниците на всеки портал. След това всяка от групите прекосяваше вътрешния охранителен двор до външния портал и изчакваше да го отворят.

Дойде ред на нейната група. Докато ги прекарваха през вътрешния двор, Сен Клер се придвижи до края на групата.

Външният портал се отвори и групата мина през него. Настъпи моментът.

Сен Клер беше установила, че при излизането на всяка група от катедралата таанските надзиратели се извръщат и отдават чест в стойка „мирно“ с лице към окачените от двете страна на входа на Колдиез знамена.

Пет секунди, без затворниците да бъдат наблюдавани.

Повече от достатъчно.

Щом надзирателите отдадоха чест, Сен Клер избута с лакът един от затворниците и се втурна към пътеката, която извиваше надолу към града, Шест срещу три, беше изчислила тя, че няма да я забележат. Пет срещу две, че ще има склон, по който да се спусне. Осем срещу едно, че ще зърне издатина или нещо подобно, на което да скочи и да се измъкне от огневата линия.

На един метър от ръба си даде сметка, че е направила поредното си губещо залагане, и се закова на място.

Склонът се спускаше стотина метра отвесно надолу. Скалните издатини, които успя да зърне, бяха явно неподходящи. Сен Клер не проявяваше никакъв интерес към демонстративни самоубийства.

Чу крясъци зад гърба си, после пукот на оръжие. Вдигна ръце нагоре, обърна се и видя втурналите се насреща й надзиратели.

— И шестнайсет срещу три, че никога няма да се науча да летя — успя да измърмори в заключение, преди един приклад да се забие в корема й и да я повали на земята.

Челото на Алекс бе мокро от пот. Той бърникаше в ключалката, опитваше може би вече за стотен път да я превърти със странния извит шперц, който му бяха измайсторили хората му. Вече бе успял да направи три оборота и на теория му оставаше още само един.

Шперцът изпусна и Алекс преглътна една колосална ругатня, избърса щипещата пот от очите си, разкърши схванатия си гръб и почна отново.

Беше сигурен, че двамата зад него комуникират и вероятно критикуват безплодните му напъни. Но не можеше да е съвсем сигурен, тъй като те комуникираха в пълно безмълвие.

— Търпение, момчета — прошепна Алекс, въпреки че не бе доловил никакво недоволство. — Ей сегичка.

— Не се притеснявай — отвърна единият, висок рус мъж. — С Краулшавн не сме от припрените.

Краулшавн вдигна поглед към длъгнестия си приятел в очакване на превода.

Соренсен размърда светкавично пръсти и Краулшавн кимна енергично в знак на съгласие. Алекс насочи за момент вниманието си от бравата към Краулшавн, който също замърда пръсти.

— К’во казва?

— Че дори да си прав само приблизително по отношение на това какво има в помещението, чакането си заслужава.

Алекс изсумтя и продължи да бърника в бравата с кривия шперц.

Краулшавн и Соренсен бяха безспорно най-странната двойка, която Алекс и Стен бяха привлекли до този момент в своята разрастваща се организация.

Соренсен беше въплъщение на отгледан с царевица фермерски ратай с пилешки мускули, бледа кожа, която поруменяваше и при най-незначително усилие, и доста сложен начин на изразяване. Не притежаваше кой знае каква вродена интелигентност. Но от времето в „Богомолка“ Алекс отлично знаеше колко странна порода са такива като Соренсен. Те бяха изключителна ценност в няколкото екипа „Богомолка“, в които бяха действали Алекс и Стен. Бяха истински живи бойни компютри. Наивната им външност и привидната им мудност по отношение на непосредствените неща в живота прикриваха колосални изчислителни способности. Всъщност Алекс подозираше, че Соренсен наистина е оцелял член на унищожен екип „Богомолка“, а може би дори и действащ под дълбоко прикритие. Нямаше никакъв смисъл да задава въпроси, тъй като Соренсен никога не би отговорил. Още по-дразнещ беше фактът, че ако Соренсен наистина беше „богомолец“ и Алекс знаеше личния му код, щяха да разполагат с най-жестокия ходещ говорещ боен компютър. Което донякъде би увеличило шансовете им. Той отново хвърли преценяващ поглед към Соренсен.

Също като братята и сестрите си, Соренсен не знаеше нищо за сънародниците си. Защото всичките бяха съвършени панаирджийски мошеници. Всъщност генерал-губернаторът на родния им свят беше принуден да прокара строги закони, които забраняваха карнавали, циркове и всичко останало, дори съвсем косвено свързано с улични артисти. От друга страна, ако покажеха на Соренсен някаква далечна мишена, той незабавно изчисляваше разстоянието траекторията, скоростта на вятъра и относителното гравитационно притегляне, които снарядът би трябвало да преодолее, за да я достигне.

Тези негови таланти го правеха безценна находка. А приятелството му с Краулшавн удвояваше ценността му.

Алекс усети, че шперцът зацепи. Завъртя съвсем леко и усети как ключалката поддава гладко — и най-накрая щракна. Той натисна лекичко, после по-силно, и отвори.

Краулшавн зажестикулира, което Алекс възприе като „браво“. Но едно по-особено потрепване на чевръстите пръсти на финала подозрително му заприлича на „глупак“. Алекс моментално погледна към Соренсен. Дългучът имаше невинно любезно изражение.

— Твойто приятелче май са майтапи — каза Алекс.

— Не си е позволил никаква шега с вас, господин Килгър — възрази Соренсен.

След което се обърна към Краулшавн и му предаде думите на Алекс. Краулшавн разтвори устни в овално развеселено „О“ и вдигна покритата си с перушина ръка пред устата си, за да прикрие безмълвния си кикот. Алекс си наложи да се ухили.

— Добре де. Значи не е майтапчия. Покажи му с пръстчета, че вътре може да има свърталище на призраци.

— На призраци?!

Дори Соренсен прояви недоверие. Краулшавн изжестикулира къде Алекс може да си завре „призраците“. Алекс повдигна рамене.

— Е, може и да се съмнявате, ама таанците разправят едни работи, дет’ ще ви е изправят косите.

И влезе. Въпреки че очевидно не му вярваха, Соренсен и Краулшавн се поколебаха, преди да го последват.

Краулшавн си имаше причина да се колебае.

Като всеки благоразумен и лишен от наивност струт, Краулшавн се отнасяше към историите за света на привиденията с високомерна и презрителна ирония. Историите за призраци обаче бяха важна древна жестикулационна традиция в неговото общество. На малките, които едва можеха да сглобят няколко символа, им разказваха простички приказки със зловещо въздействие. В дълбокото минало страхът пред неизвестното бил ценно средство за една кокошка да опази своите още пухести новоизлюпени пиленца.

Струтите бяха възникнали върху един безплоден и враждебен свят, който за един наблюдател със слаби нерви вероятно би изглеждал обитаван изцяло от зъбати създания с остри нокти и още по-остри клюнове. Това било добра защита, но били необходими и някои сравнително находчиви умения, за да избегнеш вероятността да се превърнеш в нечие меню.

В струтската праистория веднъж възникнал вид, заплашен от изчезване. По принцип летящи същества, те били прекалено едри, за да могат да се крият, и прекалено дребни, за да се защитават. Струтите страдали и от лош слух — ограничен до ултрачестотните звуци, които водачите и охранителите на техните свърталища използвали за насочване на братята и сестрите си. Предимство било невъзможността да бъдат чути от потенциални врагове. За нещастие обаче и самите струти не можели да долавят приближаването на враговете си.

Броят на струтите намалял до няколко големи люпила и накрая те отлетели до един малък континент. Там имало много животинчета с вкусно месо, имало безброй ароматни плодове и нямало естествени неприятели — истински струтски рай. С всяко следващо поколение задоволените струти ставали все по-едри и тежки, докато накрая загубили способността си да летят. Малките им крилни нокти се превърнали в покрити с перушина „ръце“, удобни за взаимно пощене, бране на плодове, боравене с голяма сопа или камък, за да повалят жертвите си, и най-важното — да разговарят.

Раят все пак не можел да продължи вечно. Живеенето в големи сборища-люпила в новата им родина много скоро станало невъзможно, тъй като самите размери на струтите наложили разпадането на по-малки групи, което значително облекчило осигуряването на прехрана. Това довело до възникването на изтънчена комуникационна система.

Появило се жестикулирането. Отначало се свеждало до няколко основни неща: „Вкусно създание под камък. Ти вдигни, аз хвана. Делим“. Скоро обаче се развил бърз и сложен език. Един по-надарен жестикулатор вече имал по-значим статус от струт с красиво оперение на опашката. Стигнало се дотам, че струт философ можел да изрази и най-сложната идея с няколко изключително опростени символа. Благородните струти били на път да развият жестикулационния си език в писменост, когато се сгромолясала гибелната катастрофа.

Между техния рай и огромната суша се образувал провлак. Отначало по него минали само няколко по-слаби животинки. Скоро ги последвало ручейче, а накрая стихиен порой от тревопасни. След тях се появили и месоядните. Струтите се оказали лесна плячка. След хилядолетия на относителна сигурност те отново се превърнали в най-предпочитан деликатес. И отново били заплашени от изчезване.

Но този път разполагали с по-големи ресурси, към които да прибягнат. Двете ключови умения, които развили след миграцията, били сътрудничеството и езикът. Струтите се разпаднали на още по-малки групи. Научили се да си строят гнезда на най-недостъпни места. Оформили двучленни екипи за събиране на храна. Това се оказала идеалната бройка, за да се справят с всеки враг. Единият струт наблюдавал, докато другият си вършел работата. Ако бягството се окажело невъзможно, двамата заедно били в състояние да убият нападателя.

Но пък една по-малобройна група била принудена да оставя за дълги периоди новоизлюпените без защита. Възникнал проблем как да ги опазят невредими в гнездата. Отговорът се оказал елементарен; да ги сплашват до смърт. Така били измислени приказките за призраци. В струтските истории за света на привиденията главен герой винаги бил младок, който пренебрегвал предупрежденията на родителите си или на по-послушните си братчета и сестричета и се престрашавал да напусне гнездото. И неизменно бивал изяждан. Най-често срещан злодей бил Ноктестия, който връхлитал от небесата и отнасял в ноктите си дребосъка струт в гнездото си, където малките му чакали да го изядат жив. Големият зъбльо пък ги залавял, докато си играят, и моментално ги излапвал, като прегризвал крачетата на останалите, за да не могат да избягат. След това Големият зъбльо отивал да доведе глутницата си на пир.

Историите за призраци вършели работа. Младоците кротували в гнездата, докато не пораснат достатъчно, за да се свържат с друг струт. Накрая на струтите им омръзнало да се крият из скалистите хълмове от създания, които не били толкова интелигентни като тях, слезли от хълмовете и започнали да избиват месоядните. Избили ги до крак. След това прекосили провлака и продължили да избиват наред. След два века се превърнали в господари на малката си планета. За разлика от много други раси на безброй други светове, когато струтите останали без общи врагове, те не започнали да се изтребват помежду си. Вместо това отново станали миролюбиви и най-голямата им радост били елегантните символи — едновременно писмени и жестикулационни, — които използвали за общуване.

Когато Империята ги открила, струтският език бил достигнал шеметните висоти на най-чистата от чистите математики. Техният компютърен хардуер например бил примитивен в сравнение с имперските стандарти. Но програмите, които пишели, били дотолкова семпли, че всяка струтска машинка, дори с най-малката памет, можела да се справи с всеки проблем.

Като софтуерни майстори станали истинска сензация, получавали големи заплати и се замогнали. Имало обаче едно изискване, което се вписвало във всеки струтски договор. Задължително трябвало да бъдат назначавани по двойки. В противен случай нямало с кого да си жестикулират и умирали от самота.

Краулшавн все още не бил в предсмъртно състояние, когато Соренсен го открил в предишния им затворнически лагер. Но вехнел с всеки ден. Когато нахлули таанците, Краулшавн работел като цивилен на военен имперски договор. Партньорът му бил убит още при първото сражение, а той успял някак си да оцелее.

На Соренсен му се сторило, че дребният струт е най-печалното създание, което бил срещал. Изключителният изчислителен мозък на Соренсен и елегантният мисловен процес на Краулшавн ги правели естествени приятели. За Соренсен не било никакъв проблем да научи жестикулационния език и скоро той вече можел да си жестикулира с Краулшавн като роден струт. Краулшавн отново започнал да приема храна и да проявява интерес към живота.

Скоро направили постоянен екип и осъществили почти успешен опит за бягство. Оставало съвсем малко да завършат подготовката на следващия, когато ги докарали в Колдиез.

Щом ги намери, Килгър разбра, че са решението на един привидно нерешим проблем. Онова, от което организацията се нуждаеше повече от всичко, беше компютър, способен да сведе безкрайните години на механични изчисления до броени часове. С подобен компютър шансовете за бягство щяха да нараснат геометрически.

Соренсен и Краулшавн го бяха уверили, че решението е съвсем просто. Нужно беше да свършат само две неща. Стъпка първа; да измислят отново чипа. С него биха могли да създадат миниатюрен компютър. Стъпка втора: да измислят език, с който въпросният компютър да може да се справя, без да изгаря веригите си.

И сега, когато влезе в огромното помещение, Алекс беше почти сигурен, че вътре се намира отговорът за стъпка първа.

Когато създадетелите на Колдиез обсъждаха първите планове за катедралата, обърнаха особено внимание на витражите. И много бързо установиха, че това изкуство е изчезнало преди хиляди години. Вярно, че можеха да създадат съответните стъклописи с помощта на модерни технологии, но колкото и да експериментираха, създадените от тях продукти бледнееха в сравнение с великите творби на миналото.

Така че монасите на Колдиез се потопиха в древността, за да открият търсените отговори, и ги откриха в писанията на златаря Ругерус. Грижливо и подробно преписаха методологията му и се отказаха от модерните стъклорежещи лазери заради един инструмент от нагорещено желязо. За да изгладят ръбовете на стъклата, използваха инструмент с жлебове, наречен закалено острие. За оцветяване добавиха в палитрата си от златни и сребърни соли и стрити на прах скъпоценни камъни.

Помещението, в което Алекс въведе Соренсен и Краулшавн, беше една от работилниците, която монасите на Колдиез бяха използвали поколения наред. Беше цялата в прах и задръстена със стотици странни предмети и материали.

Краулшавн зажестикулира възбудено, щом издърпа един брезент и се показаха грижливо подредени плочки дебело стъкло. Той вдигна една и я тикна пред лицето на Килгър. Той обаче го побутна леко настрана и каза:

— Туй е стъкло. Виждал съм какви ли не стъкларии. Какво се е сащисал толкова пернатият, млади Соренсен?

— Казва, че в някои от ранните си компютри струтите са използвали тъкмо стъкло.

Алекс се замисли за момент.

— Да. Става за прототип. Добре е кат’ начало.

Докато двамата продължаваха да ровичкат, той се запита как биха могли да издълбаят стъклото, за да закрепят веригата. Щеше да се наложи да моли крадците да му намерят стъклоразяждащ химикал.

Краулшавн отново зажестикулира възбудено и Килгър видя, че се опитва да измъкне малък цилиндър изпод купчина други цилиндри. Алекс му помогна с тежкогравитационната си сила и успяха да го извадят. Надигнаха капака и Алекс зина. Вътре блещукаха люспици чисто злато.

— Знам си аз! Разтръскай някой калугер и от него ще се посипе злато.

Килгър си беше неосъзнат антиклерикал. Антиклерикализмът му се беше задълбочил още повече, след като двамата със Стен бяха имали вземане-даване с трима архиереи в купа Лупус.

Краулшавн посочи първо люспиците, а след това и стъклото и Алекс се разкикоти. Бяха открили веригата.

След като приключеха, можеше да разполагат с адски тъп компютър, но със сигурност щеше да е адски ценен тъпак.

На преди да успеят да преровят напластените с прахоляк купчини, за да разберат още какви съкровища може да открият сред тях, сякаш всички алармени системи на Хийт се включиха наведнъж.

Докато се присъедини към Стен до назъбения парапет над затворническия двор, Алекс беше успял да се окопити и дори да се поуспокои. Стен му посочи за какво е цялата пукотевица и всички крясъци.

Двамата проследиха как надзирателите влачат окървавеното тяло на Сен Клер през трите портала към определеното от таанците „наказателно помещение“.

— Коя е? — попита Стен.

— Не знам. Ще разбера. Май още е жива.

Не се наложи да чакат дълго.

Говорителите изпращяха.

— Всички затворници! Внимание. Говори полковник Дерзин. Един от вас е направил опит за бягство. Напълно безуспешен. Както ви заявих, този опит няма да остане ненаказан.

Стен затаи дъх.

— Затворникът ще бъде затворен в карцер за трийсет дни. На минимална храна. Но това не е достатъчно.

— Това е провал — каза Алекс.

— Всички затворници ще бъдат заключени в килиите си за двайсет и четири часа. Тъй като няма да се извършва никаква работа, не се полагат и никакви порциони. Имате десет минути, за да се приберете по килиите. След изтичане на този срок всеки затворник извън килията си ще бъде застрелян.

Говорителите млъкнаха.

Стен и Алекс се спогледаха.

— Мамка му — изруга Алекс. — Шибан филантроп.

— Да — съгласи се Стен, докато двамата бързаха към стаята си. — Все тая. Искам всички да разберат. Следващият герой, който се опита да побегне по този начин, ще остане без крака.

— Ще се погрижа да не стават повече недоразумения, капитане.

14.

Но за да се осъществят намеренията на Стен, не беше достатъчна заповедта: „Чупи се, досадник“. Защото ако не въведеше ред в опитите за бягство, неконтролируемите щурчовци в катедралата щяха да започнат да я пренебрегват.

Бягството като специфични умения — а предвид особеностите на Колдиез всяко бягство изискваше значителни познания — беше много повече от дълбаене на дупка под земята или завързване на няколко колана един за друг. То изискваше преди всичко изключителна конспиративност.

Ако би могло да се скицира, всяко организирано бягство наподобяваше два равностранни триъгълника с докосващи се върхове. На върха на първия бяха наблюдателите и хората по безопасността. Следваха по-малобройните групи от дърводелци, железари и т.н., а след от тях още по-малобройните групички на другите майстори и специалисти.

Обикновено нито един от тях не беше сред бегълците.

За всички дейности отговаряше Големият X — организационният ръководител на бягствата. Той насочваше дейността през всички нива от действителните бегълци до изкопчиите и всички, които работеха по осъществяването на бягството.

Обезопасяването трябваше да е перфектно. Не само всяко ниво трябваше да е защитено от разконспириране, но и общата методология на самото бягство трябваше да е абсолютна тайна за почти всички участници в проекта.

Както се изразяваше Алекс: „Мож’ ли си ме представи да са разхождам с червена рокля и неонова лампа из двора на затвора и да не чувам от никой нищо освен колко е хубавко времето?“

Най-големият проблем не бяха таанските надзиратели — Стен вече знаеше какви мерки да предприема в това отношение. Опасността произтичаше от непознатите затворници. Стен уважаваше донякъде таанското разузнаване и беше абсолютно сигурен, че сред затворниците има поне един двойник. А вероятно и повече. Но той — или те — трябваше светкавично да бъдат разкрити и да изчезнат. За имперските затворници това беше наказателна екзекуция за измяна, а за таанците убийство, което водеше до репресивни мерки. Стен беше принуден да използва Алекс и неговите разбойници за информатори и посредници, макар по този начин да излагаше приятеля си на сериозна опасност. Но беше принуден да предприеме вербуване.

Друг проблем: винаги се намираха затворници, които поради свои собствени съображения не желаеха по никакъв начин да бъдат замесени в заплануваните от Стен опити за бягства: клаустрофобици, самотници или просто единаци, които предпочитаха да се измъкнат сами. Всички тези опити трябваше да се регистрират, за да се избегне опасността бегълците да кръстосат трасетата си и да осуетят едновременно две или повече запланувани бягства. Стен си мислеше, че ще е добре, ако научава поне за половината планове — беше точно толкова непознат и подозрителен за затворниците, колкото и те за него.

Седеше навъсен над вечерния порцион в килията и със задоволство долови тътрещите се стъпки зад вратата — поне прекъснаха мрачните му мисли. Но не остана особено доволен, когато видя кой е.

На входа клечеше мирянин Кристата.

Кристата продължаваше да създава постоянни проблеми и да им бърка в задниците. При всяко строяване настояваше, че е цивилен и че мястото му не е в затвора, и постоянно се налагаше да го усмиряват. Отказваше да изпълнява каквито и да било нареждания; всяка издадена от униформено лице заповед беше съучастие във военни действия. Естествено отказваше и да отдава чест на таанските надзиратели, както беше разпоредено. До този момент все още не беше попадал в карцера, но рано или късно… Не, че го мразеха. Клечащото създание поддържаше всички медицински материали като в аптека. Нямаше нищо против да почиства всякакви отходни места. Всеки болен затворник можеше да разчита на денонощните грижи на Кристата.

Стен се запита какво ли ще поиска. Вероятно току-що беше открил, че порционите се раздават в еднакви пакети, което беше военщина. Но защо не беше отишъл да развали вечерята на полковник Вирунга?

— Да?

— Мога ли да вляза?

Стен му махна да влиза. Кристата влезе и затвори вратата.

— Разбирам, че вие сте най-главният… — Кристата се пораздруса лекичко — за опитите за бягства.

Стен измърмори нещо неопределено. Възможно ли беше тъкмо Кристата да е таански агент? Надали.

— Моите колеги решиха, че аз трябва да съм този, който да запази периметър.

— Ти искаш да избягаш?

— Защо не? Как иначе бих могъл да се махна от това отвратително свърталище на униформи и правилници? Четирима сме, които планираме да напуснем това място на изпитания, за да се озовем на свобода.

— Как?

— Правим тунел.

— Тунел?

Стен огледа нежните, дори деликатни пръсти на Кристата.

Кристата забеляза погледа му, изпъна ръка и мускулите му набъбнаха — твърде солидни, впечатли се Стен. Пръстите се присвиха и се появиха яки дебели нокти.

— Задълженията ми в материалния свят — поясни Кристата — са на минен инженер.

Стен се усмихна.

— Разбира се, таанците не го знаят.

— Сметнах, че след като ме принуждават да се подчинявам на налудничавите им заповеди, не е кой знае какъв грях да не разкривам професията си и земекопните приспособления, с които Всевишният е дарил моята раса.

— От къде планирате да излезете?

— Отстранихме една част от каменната покривка в приземното ниво на източното крило. Планираме да копаем директно оттам.

Стен си представи мислено Колдиез.

— Очертава се много дълъг тунел. Това е приблизително най-отдалечената точка от ръба на канарата.

— И нашите наблюдения са такива. Преценихме и се молим да сме на прав път, още повече че избраното място не е подложено на прекалено чести проверки.

— Колко време остава, докато тръгнете?

— Предполагам скоро. Засега копаенето е лесно, а тъй като тунелът почти изцяло е под основите на катедралата, не се налага особено укрепване. Според преценката ми в момента наближаваме вътрешната стена.

Стен се изуми. Скоростта беше невероятна.

— Мамка му!

— Бих желал да не употребявате ругатни в мое присъствие.

— Прав сте. Извинете. От каква подкрепа се нуждаете?

— От никаква.

— Никаква ли? Ако допуснете, че успеете да се измъкнете, после какво? Не приличаш — не се засягай — кой знае колко на таанците, които познавам.

— Ще тръгнем право към откритите пространства. Там смятаме да си изкопаем подслон и постепенно да дадем възможност на фермерите да разберат за присъствието ни.

— Защо сте толкова сигурни, че няма да ви предадат заради наградата?

— Длъжни сме да се надяваме — отсече Кристата. — Сега… мога ли да се заема със задълженията си? От изкопчиите се разболяха още четирима души.

— Разбира се. Уведоми ни, ако възникне нужда от отклонение или нещо друго.

— Съмнявам се.

— О. Да. Нека вашият, ъъъ, Всевишен да е с вас.

— Той е.

И Кристата излезе.

Взводен сержант Ибн Бакр беше перфектен, особено предвид недохранването на затворниците. Килгър се удивляваше на масивното тяло на пехотинеца и едва сдържаше желанието си да му огледа зъбите, като на кон — и дори да огледа седлото, за да се увери дали ще издържи тежестта на товара. Ибн Бакр, помисли си Килгър, става за супергерой или поне за първи сержант на героя.

— Господин Килгър — обади се канарата.

Мамка му. Даже можеше и да говори.

— Искам да постъпя в комисията.

Естествено никой не смееше да произнесе за щяло и нещяло думата „бягство“ — под заплаха от наказание.

— Дадено, момче — отвърна искрено Алекс.

Хранеше наивни мечти по възможност да намери още трима като сержанта, които чисто и просто да откъртят старата кула на катедралата и да я използват като стенолом, с който да разбият портите. Всички порти.

— Ще ни требва мускулест танк кат’ теб. Да копа… да мъкне… да обърне наопаки тоя свят.

— Хммм… Господин Килгър, не това имам предвид.

Надеждите на Алекс се изпариха.

— Тъй ли?

— Предполагам — продължи Ибн Бакр, — че ще се наложи да сменим униформите си, за да приличаме на цивилни, да ушием костюми и прочие, нали така?

— Искаш да ставаш шибана шивачка!

— Има ли нещо лошо в това?

Отпуснатата ръка на Ибн Бакр се сви в юмрук.

Усетил, че сержантът може да се окаже трудна задача дори за тежкогравитационен главорез като него, Килгър смени тона.

— Ни най-малко, ни най-малко.

— Мога да шия, да плета, да бродирам, да веза, да шия рибена кост, да поръбвам, да правя набори, владея английска бродерия…

— Туй ще свърши работа, сержант. Ужасен съм… не е тая приказката… изумен съм от талантите ти. Навъртай се наоколо и съвсем скоро ще ти набавим мат’рялите.

Сержантът отдаде чест и излезе.

Килгър изгледа втренчено гърба му и въздъхна дълбоко.

Вечерната проверка слиса затворниците. След като воят на сирената ги беше събрал и ги бяха преброили, сега стояха, гледаха струпаната наблизо висока пет метра камара пластмасови кашони и се питаха каква ли нова таанска подлост вещаят.

Лагерен комендант Дерзин прие преброяването от полковник Вирунга и обяви, че ще направи съобщение. То беше кратко и смайващо.

— Затворници, таанците намират работата ви за похвална.

Мамка му, помисли си Стен. По-добре да засилим саботажната програма.

— Като награда разреших да ви бъдат раздадени пакетите „Затворническа помощ“. Това е. Полковник Вирунга, поемете грижата за хората си.

Вирунга отдаде чест като замаян.

Затворниците бяха не по-малко слисани.

— Изобщо не знаех, че има пакети — измърмори някой.

Стен знаеше за какво става дума. Преди време един мекосърдечен лагерен офицер — когото моментално прехвърлиха в бойна част — беше разрешил пакетите.

„Затворническа помощ“ беше неутрално общество, ръководено от видимо неутралния Манаби. Целта му беше да гарантира на военнопленниците от двете воюващи страни известни права, известен ред за апелации и преди всичко подкрепа. Таанците пренебрегваха първите две цели на обществото, но насърчаваха третата. Стен се питаше дали милозливите дребни възрастни дами — тъкмо така си ги представяше — изобщо си дават сметка, че шалчетата, плетените ръкавици и вкусотиите в пакетите почти никога не стигат до затворниците, за които са предназначени. Ако пакетите не биваха отклонявани директно към самата таанска продоволствена система, надзирателите свършваха необходимото, за да не стигнат никога до затворниците. Единственият пакет, който Стен беше успял да зърне, беше претършуван внимателно още много преди да пристигне в затвора.

— Храна — прошепна някой.

Строят се люшна леко напред.

Вирунга се окопити броени секунди, преди редиците да се превърнат в неукротима лавина за докопване до храна.

— Мирно!

Военната дисциплина взе връх — поне за момент.

— Трима доброволци… да разпределят… пакетите. Кристата… Килгър… Хорацио!

Мирянин Кристата измърмори нещо, но очевидно прецени, че подобна задача е допустима, и пристъпи напред, последван от Стен и Алекс.

— Сър — обади се Стен, — моля за разрешение, но…

Вирунга го прекъсна.

— А, да. Значи друг. Старшина Изби!

Продоволственият специалист се заклатушка на патериците си към Вирунга. Във време, когато много малко рани бяха неизлечими, Изби беше с един крак. Това, че беше загубил другия поради лекарска небрежност, беше едно от зверствата на сметката на таанците. Можеше да се оправдае като извинимо недоглеждане във военно време. Но не би могло да има никакво оправдание за пропуска да му бъде предоставен нов. Единствените военновременни съдебни процеси, на които разчитаха таанците, се ръководеха от тях.

— Останалите — свободни сте! Раздаване на пакетите — след два часа.

Строят се разтури, но нито един затворник не напусна двора. Възнамеряваха да проследят — съвсем отблизо — разпределението на пакетите, въпреки че и тримата „доброволци“ се ползваха по-малко или повече с доверието на затворниците.

Стен погледна Алекс и той му кимна: щеше да поговори с полковник Вирунга и да му съобщи твърде интересната информация, която бяха узнали по време на обучението си в „Богомолка“, преди да попаднат в таански плен. Ако тази информация все още беше актуална, пакетите „Затворническа помощ“ можеха да се окажат твърде полезни.

Обнадежден по отношение на неизтребимостта на доносничеството, Стен отдаде чест на Вирунга и се отдалечи с бързи крачки. Наистина имаше друга работа.

Двамата надзиратели му изръмжаха и Стен запази необходимата дистанция. Те отключиха вратата на килията и отново изръмжаха. Миг по-късно Сен Клер излезе навън, присвила очи срещу светлината — излезе, без да залитне или да се препъне. През едномесечната й изолация раните й почти бяха заздравели. Беше още по-мършава отпреди — намалените наполовина порцион и вода си бяха свършили работата, — но Стен забеляза, че със сигурност е поддържала някакъв режим от упражнения в тесния карцер.

— Следващия път — изсъска таанецът — ще е по-лошо.

— Няма да има следващ път — отвърна Сен Клер.

Надзирателят я блъсна по коридора и тръшна вратата на килията.

Сен Клер спря пред Стен.

— О, комисията по посрещането!

— Можеш да го наречеш и така — отговори Стен.

— Какво става по широкия свят?

— Нищо особено, за което да си струва да говорим.

— Значи войната не е свършила. Между впрочем, пожарникар, защо не се обръщаш към мен по чин?

— Виноват, капитане.

— Карай да върви. До гуша ми е дошло от шибани надзиратели. Благодаря за посрещането. Сега искам да разбера дали климатикът все още работи.

Бяха се озовали в безлюдна част на коридора.

— Първо трябва да поговорим за нещо — каза Стен.

— Давай.

— Опитахте се да се измъкнете соло. Истински каубойски ход.

— Е, и?

— Повече не. Всеки опит за бягство трябва да бъде регистриран и одобрен от комитета.

— Не и мой — отсече Сен Клер. — Комитетите само оплескват всичко. Комитетите забъркват войни. Предпочитам собствената си компания.

— Това не е дискусия, капитане. Това е заповед.

Сен Клер се подпря на стената.

— Ти ли си Големият X?

— Улучихте.

— Приятно ми е да се запознаем. Но както вече казах…

— Чуйте ме, капитане. И много внимателно. Изобщо не ми пука дали искате да направите опит да избягате сама. Всеки, който успее да се измъкне от този ковчег, ще получи благословията ми. Но аз трябва да го знам и да го одобря… преди това.

Сен Клер направи шест дълбоки вдишвания, преди да отговори. И се усмихна.

— Отново поднасям извиненията си. Ще спазя разпорежданията. Разбира се. Всичко, което пожелаете ти и твоят комитет.

— Отлично, капитан Сен Клер. Но мисля, че ми хвърляте прах в очите. Това е заповед. И ще я спазвате!

— А ако не?

Стен отговори съвсем тихо:

— Ако не — ще те убия.

Изразът на Сен Клер остана невъзмутим.

— Още нещо, капитане. За да ви спестя грижите, ви назначавам за мой главен муфтаджия.

— Муфтаджия? Не съм запозната с тази терминология.

— Крадец.

Сен Клер настръхна.

— Аз съм комарджия. Не съм шибан взломаджия!

— Не виждам особена разлика.

Сен Клер отново превъзмогна гнева си.

— Имали още нещо, пожарникар?

— В момента не.

— В такъв случай си свободен!

Стен застана мирно и отдаде чест.

Сен Клер го изчака да завие зад ъгъла, след което си позволи лукса да даде безмълвен израз на яростта си. Накрая възвърна невъзмутимия си израз и тръгна да вземе безкрайно дълго отлагания душ.

На двора бяха пристъпили към разпределянето на пратките „Затворническа помощ“. Стен забеляза, че при отварянето на всяко кашонче Алекс изважда едно-две пакетчета и незабележимо ги отделя встрани. Добре. След това видя подпрения на една от полурухналите колони най-възрастен административен офицер на Империята — приличаше на дядо му, когото Стен изобщо не беше виждал. Държеше малко пакетче, в което Стен предположи, че има бисквити, и друго малко пакетче с плодове. Част от полагаемото му се от провизиите. Мъжът плачеше.

Стен се потресе.

Крайно време беше всички да се приберат у дома.

15.

Големият X демонстрираше мускули.

Чрез доносниците си Стен разположи контрольорите — нежелаещи да сътрудничат затворници, на които бяха раздадени импровизирани измервателни инструменти и им беше казано да измерват всичко. Стен се опитваше да открие с какво трябва да работи и откъде да започне. След като липсваха планове, които да открие или да открадне, реши да изработи свои собствени.

Нарядите докладваха. Зала A с размери толкова метра широчина, толкова и толкова дължина и височина. Съседните помещения бяха B метра широки, дълги и високи. Самото крило беше C метра широко, дълго и високо. И нито една от цифрите не съответстваше в мозъка на Стен. Изпитваше отчаяно желание Алекс и екипът му да действат малко по-бързо с компютъра. Ама че проклетия! По всяка вероятност нямаше да се получи нищо.

Стен блъсна настрана хартийките, на които разчиташе. По-късно щеше да се занимава с тях. Междувременно, което означаваше утре, беше в работна група.

Работната група беше под командването на първия от таанските куизлинги.

Главен сержантски офицер Риналди Ернандес наричаше всеки „приятелю мой“ — освен таанските надзиратели, към които се обръщаше с подчертано угоднически поклон и „достопочтени господа“.

— Приятели мои — каза той. — Хайде сега. Вдигнете едновременно. Можем да го направим.

„Правенето“ представляваше пренасянето на ръце на огромен генератор — за това беше нужна маклийнова шейна — и натоварването му на един транспортен кораб.

— Изобщо не се опитвате, приятели, мои — продължи той. — Разочарован съм, че ще се наложи да докладвам на нашия командващ, след като се приберем. Не забравяйте, че ни се предоставя солиден порцион, за да свършим солидна работа.

Стен измърмори с останалите двайсетина души и генераторът бавно заскърца по рампата към мястото си. И той като останалите от работната група ненавиждаше Ернандес. Внезапно осъзна, че независимо от постоянните заплахи Ернандес нито веднъж не беше докладвал за никого от работните групи, за които отговаряше.

Любопитно.

След като най-после натовариха генератора, затворниците се тръшнаха изтощени на земята. Ернандес крачеше между тях, потупваше ги, подхвърляше шегички и пренебрегваше измърморените по негов адрес обиди.

— Не беше лошо, приятели мои. Хайде. Смяната току-що започва. Хайде. Трябва да покажем на своите достопочтени господари, че сме не по-малко достойни от тях.

Затворниците запъшкаха и се надигнаха. Следващата задача беше по-лека: товарене на сандъци на друг отлитащ кораб.

Стен си даде сметка, че отделя по-малко време за наблюдение на Ернандес, отколкото за наблюдение на космодрум „Пустош“. На кой от корабите би могъл да се промъкне незабелязано? Кой за къде отлиташе? Какви охранителни мерки се предприемаха след натоварване на кораба?

Помъкна един сандък нагоре по рампата. Ернандес се беше изправил до вратата на товарното отделение, облечен в типичния си торбест свръхразмерен комбинезон.

— Стягай кръста по-чевръсто — затананика той, — приятелю мой. Да го натоварим и да отлита към други светове.

Явно беше предател. Но не беше ли прекалено явен за агент?

— Военни части мръзнат на един арктически свят — продължи Ернандес. — Трябва да направим всичко възможно, за да получат необходимото.

Стен го изгледа навъсено и го подмина — креташе в мравешката редица, която се точеше към корабния трюм. Накрая стовари сандъка и прочете залепения отстрани надпис: „Униформи, тропически, работни дрехи“.

Светкавично обходи с поглед надписите върху съседните сандъци: „Възстановително оборудване, Е-нормална околна среда (ниско калорична)“; „Порциони, товарни животни (не за таанска консумация)“; „Риалити: медицински, образователни, предотвратяване на социални заболявания“; „Риалити: възпитателни: какво да правим, когато близкият ни напусне“; „Спори, семена, адпинеум, за предоставяне на командващи офицери и нагоре“.

Това би имало любопитен ефект върху всеки таански пехотинец — на всеки замръзнал свят, към който щеше да се отправи корабът, — който трябваше да разтовари или да използва сандъците.

Докато се връщаше към рампата, Стен изгледа г-н Ернандес с по-различни очи. За прикритие се блъсна в него и комбинезонът на г-н Ернандес издрънча.

— Внимавай къде вървиш, приятелю мой — смъмри го бащински сержант-офицерът.

— Обади ми се довечера — тихо нареди Стен.

— Моля?

— Големият X — добави Стен.

Шибана история. Ако не беше разконспириран досега, вече окончателно се бе разконспирирал.

Не беше.

За да се увери, че Ернандес не е оборудван с подслушвателно устройство, Стен го накара да се съблече и го обискира, и едва след като установи, че е чист, го поведе на дълга и безцелна разходка по един от коридорите.

Риналди Ернандес беше общ строителен предприемач и беше майстор водопроводчик, дърводелец, фаянсаджия и т.н., постъпил на военна служба още при избухването на конфликта. Беше зачислен в имперските строителни войски — по изключение в този случай некадърната военна бюрократична машина беше поставила точния човек на точното място.

Ернандес отчаяно ненавиждаше таанците. Единственото му внуче беше убито в самото начало на военния конфликт. След това и той беше попаднал в плен. Беше оцелял и през годините на пленничество полагаше усилия да се сдържа, за да остане жив, докато не настъпи моментът да грабне оръжие в ръце и да убива.

— Въпреки че, приятелю мой — каза притеснено той, — след като през целия си живот не съм убил никого, всъщност не знам какво бих могъл да направя.

Междувременно беше опознал таанските светове и беше изпращал товари, предназначени за фронтовите гарнизони и обратно. Беше задигал и унищожавал всяко възможно военно оборудване, което докопаше. Подмолно ликвидираше съобщителните връзки при всяка възможност, когато му разрешаваха да се качи на някой таански кораб.

Ернандес ненавиждаше таанците толкова умопомрачително, че беше готов да пострада заради заблудата на своите колеги затворници. Те го смятаха за колаборационист, предател, агент. Като нищо можеха и да го ликвидират. Тъкмо такъв риск беше готов да поеме Ернандес. Същевременно таанците му се доверяваха точно толкова, колкото и на всеки друг имперски затворник. Често се питал, сподели той със Стен, колко таанци е убил, ако изобщо е успял да убие някого. Никога не бил видял някой от тях мъртъв.

Вероятно не бил свършил нищо.

Стен си помисли, че господин Риналди Ернандес вероятно е убил повече таанци от всеки боен кораб.

Той вече имаше своето момче за всичко.

Много шибана работа, помисли си Стен. Ще събера всички тези бойци. И ще им възложа бойна задача.

Но досега не съм предложил никаква задача.

16.

Л’н дръпна лостчето. Чу се слабо бръмчене при задействането на фидера, а след това две резки щраквания, щом тръбичките се вмъкнаха в прорезите пред нея. Огледа два пъти, за да се увери, че има положителен и отрицателен знак на всяка, след което бутна лостчето напред. Тръбичките бавно се плъзнаха една към друга и подскочиха при съединяването си.

Тя се приведе да огледа шева. Беше толкова съвършен на външен вид, че едва забеляза тънката като косъм линия, където тръбичките се съединяваха.

Вършеше всичко това в почти непрогледен мрак. В контролното помещение беше толкова тъмно, че всяко друго създание би изпитало симптомите на клаустрофобията само след броени минути. Би се почувствало абсолютно изолирано от останалия свят, при положение че долавя единствено присъствието на собственото си тяло. За Л’н беше малко по-светло от сумрак.

Тя побутна лостчето наляво, за да изпита пломбата, и го натисна, за да включи електрическото поле. На външен вид шевът изглеждаше все така съвършен, но тя долови с чувствителните си към актинични лъчи очи тъмночервено петно. Шевът беше силно напукан. Л’н се изкиска, побутна лостчето надясно и метна тръбичките в кошчето за боклук. Само за няколко часа го беше напълнила с брак. Дотук с таанските хвалби за свръхефикасност.

Допадаше й мисълта, че един ден в далечното бъдеще някой наистина интелигентен историк ще издири истината за предстоящото таанско поражение от ръцете на Императора тъкмо в кошчето за боклук под работната й маса. И се усмихна за стотен път на малката си тайна шега, след което отново побутна лостчето, за да извика следващите две тръбички. Малкото й, деликатно заострено ухо помръдна, за да долови избръмчаването на включилия се апарат. Вместо това отвън се чу силен крясък. Ушенцето й се присви на руло от болка. Що за гадост! Крясъците продължиха. Беше Клорик, таанският шеф по трудовата дейност. Не разбираше какво точно казва, но явно имаше потърпевш. Ако Клорик се придържаше към обичайния ред — а нямаше никаква причина да не го направи, — крясъците щяха да станат нечленоразделни и да преминат в тежки удари.

Който и да беше, на Л’н й дожаля за него. Но какво можеше да направи? Продължи работата си, като се опитваше да пренебрегне долитащите отвън шумове. С всеки ден това й се удаваше все по-лесно. Тъкмо това я плашеше повече от всичко останало — повече от Клорик и останалите таанци, повече дори от самата война. Само допреди няколко години „насилие“ изобщо не беше дума, която използваше в речника си.

Не че произхождаше от раса на пацифисти. Тъкмо обратното — и сред едноклетъчната каша, и сред свирепите зверове керите се ползваха с уважението на сравнително коравосърдечни създания. Бяха стройни същества с мека козина и огромни кристални очи, деликатни, силно чувствителни уши и дълга енергична опашка, която им служеше за равновесие. Изначалният роден свят на керите беше покрит а непроходими гори. Обитаваха средните нива, където светлината беше толкова оскъдна, колкото снабдяването с храна по върховете.

Като много други горски обитатели, праотците на Л’н ценяха правото си на уединение изключително високо. Единствените моменти, когато един кер изпитваше чувства, които напомняха нещо като самотност, бяха периодите на разгонване. Тази тяхна характерна черта ги съпътстваше през вековете, както и страстта им към светлината.

Роден художник, Л’н наближаваше кулминацията на своята зрелост, когато реши да емигрира от своята родна система. Изключително смела — или глупава — постъпка за един кер. Щеше да зареже топлината и уюта на личната интимност заради нещо, което за нейните приятели и роднини представляваше враждебен и доказано грозен живот навън. Но художникът в нея усещаше — с не по-слаба увереност от тази, с която усещаше концептуалната красота на поляризираната светлина, — че цената на постоянното уединение е твърде висока. За да достигне ново ниво в своето изкуство, й трябваха знания, които можеше да намери единствено в огромното „навън“.

Тъкмо смяташе, че е на път да намери посоката, когато таанците нападнаха. В този момент беше в двуосния си период и странните й светлинни рисунки започваха да се радват на все по-широка публика.

Публика. Странна дума. Нямаше еквивалент в керския език. Навяваше асоциации за огромни смрадливи тълпи, които се блъскат все по-близо около теб… Л’н се научи да се оправя с тях и дори й беше приятно да е център на вниманието.

Дори беше успяла да си намери първия „външен“ приятел. Казваше се Хансен. Ефрейтор Хансен, много едро и в първия момент заплашително човешко създание. Когато се запозна с него и той сграбчи миниатюрните й ръчички и замърмори с противния си приглушен човешки глас за нейните светлинни рисунки, тя едва преодоля връхлетялото я желание да подскочи с крясък върху един от мертеците на ателието си. Но успя да се овладее, да го изслуша, колкото й беше възможно по-вежливо, и накрая да го изпрати до вратата. Цяла нощ беше прекарала в опити да изчетка от козината си натрапчивата му миризма.

Месеци по-късно същата тази миризма беше онова, което най-много й допадаше в него. Той прекарваше с нея всеки свой свободен миг, възхищаваше се на произведенията й, критикуваше я по начин, който се оказа полезен, и се навърташе около нея, когато имаше презентация, като удържаше тълпата на поносимо разстояние.

Когато нахлуха таанците, Хансен успя да стигне до ателието й, да я измъкне оттам и да я преведе обратно до своите позиции. Успяха да се измъкнат броени минути преди зашеметените от удара имперски сили да капитулират. Дори след това таанците не спряха да изстрелват своите ракети.

Една от експлозиите се стовари върху Хансен и Л’н. След известно време тя дойде на себе си. Беше много странно — беше ранена незначително… а Хансен беше ранен смъртоносно.

Откакто бе напуснала родната система, Л’н беше научила много неща. Едно от тях беше да лъже. Таанците я бяха взели за член на имперските сили. Тя не поправи грешката им. Чуваше как избиват цивилни по улиците.

Последното, което научи, беше след смъртта на Хансен. Л’н осъзна какво е да си самотен.

Шевът върху следващите тръбички блесна в бледооранжево. Задоволително. Гадост! Тя го изхвърли в съответното кошче за боклук.

Крясъците отвън бяха спрели. Вместо тежки удари се чуваше мърморене. Какво ли ставаше?

Четуинд ясно чу суматохата в дъното на огромния цех и направи бърза проверка на пазачите и екипите им. Всичко изглеждаше наред. Я чакай. Нещо или някой липсваше.

Масивното му туловище заобиколи една потракваща машина и се понесе в заплашителен тръс. Четуинд избегна поклащащите се челюсти на един вилков хаспел, зави на един ъгъл и спря. Беше Клорик — пак! Лицето му пламтеше от гняв, а очите му сякаш щяха да изскочат от яростните му крясъци. Беше изпаднал почти в умопомрачение. Четуинд забеляза, че обект на гнева му е доста по-дребен мъж — някакъв имперски военнопленник. А причината за яростта му се виждаше от пръв поглед. Двамата стояха насред огромна купчина разпилени по пода тръби. Зад тях се издигаха амфитеатрално наредените врати към контролните лаборатории. Червената лампа над една от тях светеше знак, че функционира.

Четуинд зае небрежна поза и се приближи. Дали щеше да се намеси зависеше единствено от няколко елементарни фактора. От една страна, възможно беше затворникът да е направил нещо недопустимо или подло — което беше още по-лошо. В такъв случай Четуинд щеше да вдигне рамене и да остави затворника на произвола на съдбата. От друга страна, дори сред най-коравосърдечните пазачи Клорик се ползваше с репутацията на тип, който избухва без особена причина. Не че на някого му пукаше, но се смяташе за непрофесионално. Четуинд имаше по-сериозна причина за безпокойства. Тъй като беше командващ смяна, той изцяло отговаряше за затворниците. А тъй като всички знаеха за недостига на работна ръка, затворниците изведнъж се бяха превърнали в изключителна ценност, която не бива да се пилее. Ако разрешеше на Клорик да се разбеснее, много скоро щяха да останат без хора за работните групи.

Имаше и още една причина. Четуинд знаеше от личен опит какво е да си затворник.

Най-накрая Клорик го забеляза и моментално премина в самоотбрана.

— Сам мога да се справя, Четуинд.

— Озъби ми се още веднъж, Клорик, и ще ти покажа как се справям аз.

Клорик не посмя да възрази на мастодонта Четуинд. И той беше едър, но не чак толкова. Четуинд беше най-малко с петдесет кила по-тежък — и по-голяма част от тази тежест бяха мускули. И въпреки че като отговорник за работните групи Четуинд не беше пряк началник на Клорик, той имаше огромно влияние сред шефовете по сигурността. Източникът на това влияние беше донякъде загадка, но се говореше, че Четуинд обича да прави услуги. Колкото до това какво получава в замяна, дори Клорик не беше достатъчно тъп, за да попита.

Мина доста време, докато всички тези мисли се изтърколят през мозъка му. Четуинд изчака търпеливо и беше възнаграден с помръдване на раменете и упорито, но все пак кучешко изражение.

— Опитваше нещо — измърмори Клорик и махна към затворника и бъркотията от тръби. — Виж. Разбъркал е всички качествени с бракуваните.

Четуинд не пожела да изслуша обясненията му. Щеше да отнеме прекалено много време и щеше да чуе цял куп лъжи. Беше сигурен, че затворникът ще е много по-изчерпателен. Обърна се към него — той въртеше глава от единия към другия и явно се питаше какво ли ще му се случи.

Затворникът беше Стен.

— Какво ще кажеш за свое оправдание? — попита Четуинд.

— Ами… — почна Стен, — тъкмо избутвах коша с бракуваните части встрани, когато офицерът ме сграбчи за рамото. Направо ми изкара ангелите, без майтап. Преобърнах коша, а другият…

— Пълна лъжа — възрази Клорик. — Наблюдавах го през цялото време. Щеше да ги разбърка. Гарантирам.

— Но, сър — продължи Стен. — Наистина ли ме видяхте да правя нещо такова? Къде бяхте застанали?

Клорик беше дотолкова объркан от присъствието на Четуинд, че започна да се препира със затворника, вместо да го цапардоса заради безочието му. После посочи един гравлифт на двайсетина метра. Очевидно се беше спотайвал зад него. Стен огледа посоченото място много подробно и накрая тръсна глава.

— Не, сър. Не би ми се искало да ви противореча, но не е възможно да сте видели кой знае какво оттам. Ей онези пласткашони биха ви пречили.

— Така си беше — контрира Клорик, — но преместих няколко. Схващаш ли?

И посочи една пролука в голямата камара кашони.

— Така е, сър. Напълно възможно — съгласи се неохотно Стен. — Но нямаше ли да съм обърнат с гръб към вас, сър?

Четуинд им махна да млъкнат. Спорът не водеше до нищо. А и още нещо тормозеше мислите му. Затворникът му беше много познат. Не можеше да се закълне, но го беше виждал някъде. И то като полицай!

— Не те ли познавам? — попита той.

Стен го изгледа вторачено. И на него му се стори, че го е виждал, но предпочете да не се издава.

— Не знам, сър.

Четуинд го огледа по-подробно. Не можеше да се отърве от чувството, че някъде, някога е виждал този мъж в униформата на таански полицай. Но в такъв случай какво правеше тук като имперски затворник? Ако беше същият, значи беше доносник и двамата с Клорик можеха да си навлекат огромни неприятности.

— Как се казваш?

— Хорацио, сър — отговори Стен.

Беше притеснен. Най-накрая му просветна откъде му е познато лицето на Четуинд. Беше, когато двамата с Алекс бяха по петите на онзи дребен бомбаджия Динсман. Стен ясно си спомни нападението на гуриона. Създанието се беше втурнало през прибоя към тях на шестте си крака с покрития си със зъби стомах, който беше протегнало напред. А през цялото време човекът пред него си лежеше на брега и се кикотеше, заобиколен от двайсетина очарователни затворнички. Стен и Алекс се преструваха на таански затворнически надзиратели, тъй че не можеха да обвиняват Четуинд за липсата на загриженост към съдбата им. Запита се как въобще се беше измъкнал Четуинд от затворническата планета. И което беше още по-важно, как по дяволите беше получил повишение от затворник в шеф на охраната?

Но се беше убедил, че във военно време се случват всевъзможни чудеса. Беше се убедил също така, че рядко са забавни.

— Добре, Хорацио. Този път ти се разминава. Следващия път обаче си на кайма!

— Благодаря, сър — промълви Стен с известно изумление.

Клорик понечи да възрази, но Четуинд вдигна ръка и го спря. После каза на Стен:

— Натовари тези части. Ще ги прокараме отново.

— Слушам, сър. Веднага, сър.

Стен бързо почна да събира разпръснатите тръби. Четуинд и Клорик се отдалечиха.

— Защо не ме остави да го фрасна? — попита Клорик. — Заслужи си го.

— Вероятно — отвърна Четуинд. — Но ще направиш добра услуга и на двама ни, ако го наблюдаваш внимателно. Но не го докосвай. Ясен ли съм?

Клорик кимна. Не знаеше какво точно става, но и нямаше особено желание да разбере. Колкото до Четуинд, той продължаваше да си мисли, че е разпознал Стен. Но предположението му, че е полицай, вероятно беше пълна глупост. Вероятно. Но така или иначе не можеше да е категорично сигурен — в нищо.

Л’н се зае с обичайните си занимания с подновен интерес. Дори си затананика една керска приспивна песен. Промъкването на човека Хорацио в лабораторията й я притесни и дори я уплаши. Тя не включи малката синя светлинна, която би била достатъчна за Хорацио да се ориентира. Остави го да се поблъска известно време в тъмното, докато тя си намери място да се скрие.

Но мъжът не помръдна от мястото си, После прошепна името й. Най-накрая тя намери кураж да отговори. Мъжът закрачи право към нея без никакво колебание, сякаш виждаше в тъмното не по-зле от нея.

Хорацио като че ли я разбираше. Успокои я и заговори за неща, които я интересуваха — за геометрични модели и цветове, получавани при отражение на светлината по особен начин. Спомена, че бил чувал за нейното изкуство, макар да не бил виждал нито една от светлинните й рисунки. Обеща да й помогне да си направи ателие в затвора.

Помоли я също така за помощ. Не в замяна на услугите, които би й оказал. В това беше напълно сигурна. Л’н остана с впечатление, че Хорацио би уредил ателие за нея независимо как ще постъпи тя.

Защо му се довери? Е, нали и той й се довери? Призна, че е Големият X. Че дори само информацията, която предоставя на нейно разположение, е достатъчна да му навлече смъртна присъда. А и нещата, за които я беше помолил, изцяло потвърждаваха пълното му доверие в нея.

Тя щеше да е фалшификаторът. Щеше да използва многобройните си умения на художник за производство на фалшиви таански документи и карти за самоличност, както и куп други неща, необходими на всеки затворник в случай на успешно осъществено бягство.

Л’н имаше едно-единствено колебание. Нямаше никаква възможност да избяга заедно с тях. Под таанското слънце тя беше слепец.

Хансен беше казал… Не. Не Хансен, поправи се тя. Глупачка. Хорацио й беше казал, че след като е Големият X, той също не може да избяга. Затова щяха да работят заедно и да помагат на останалите.

Харесваше й. Харесай и второто, за което я помоли. То също беше рисковано, но не чак толкова. Искаше от нея да извърши един дребен саботаж и да посочи толкова сегменти дефектни тръбопроводи, колкото й е възможно. Това би направила с удоволствие. Всъщност вече беше го обмисляла, но се боеше да опита.

След запознанството си с Хорацио вече не изпитваше никакъв страх.

17.

Третият портал в централния олтар се отвори и майорът по безопасността Авренти пристъпи в затворническия двор.

Основата на триъгълника — подкрепата за бегълците — задейства.

Старшина Изби се приведе върху столчето си и повдигна превръзката от ампутирания си крайник, за да го понапече слабото слънце.

Ефрейтор Морисън пусна пропагандната си брошура от балкона на втория етаж.

В другия край на затворническия двор майор Фрела подви едно пипало — отбеляза поредния влязъл таанец — и продължи да се пита с втория си мозък дали тази необикновена архаична мелодия от Земята, написана от някой си Вайл, би могла да бъде изтананикана с помощта на шест от осемте й бели дроба.

Механик Блевенс изкрещя — по всяка вероятност опарен от горещия котел, който беше докоснал — и го изпусна на пода на затворническата кухня.

Трясъкът отекна в затворническия двор.

И думата плъзна.

— Всевишният да ни пази — каза Кристата. — Време е да вървим.

Маркиевич моментално пусна импровизирания си лизгар и започна да се плъзга назад, отдалечавайки се от дъното на тунела. И тя, като всеки здравомислещ изкопчия, който би могъл да бъде подложен на неочаквана проверка, работеше гола.

Кристата я сграбчи за краката и й помогна да се измъкне до най-близкия пътен пост. Огледа заинтригуван тялото й. Чудеше се защо някои религиозни човеци смятаха за срамна гледката на тяло без покритие. Изведнъж се досети. Разбира се. Даваха си сметка, че телата им би трябвало да са покрити с козина, а не с бледа плът. Срамуваха се от онова, което би трябвало да бъдат вместо това, което са.

Реши, че тази мисъл е достойна за следващата му медитация с Всевишния, и като изпитваше благодарност за поредното просветление, с което Той го беше дарил, забърза обратно нагоре по шахтата след Маркиевич.

Тя навлече комбинезона си и двамата се измъкнаха от тунела в двора през плъзналите се встрани плочи, които отново се затвориха след тях. Двама войници изсипаха кошница миризливи лишеи върху плочите и почнаха да ги белят за вечерята.

Соренсен тъкмо спускаше осемнайсетата стъклена пластина, за да я намести под финалните инструкции на клатушкащия се Краулшавн, когато ботушът се стовари върху вратата. Веднага сложиха пластината на масата. Краулшавн махаше френетично за указания.

„Таанци. Приближават“.

„Гадове!“

Краулшавн дръпна провесената до него корда и връзките на един тюфлек, завързан за мертека над тях, се развързаха. Отгоре им се спусна облак прах.

Всички части, върху които бяха работили днес, трябваше да бъдат почистени и стерилизирани грижливо, за да може работата по проекта да продължи.

Измъкнаха се в коридора и затвориха вратата. Пазачът заключи и покри вратата с още прах, издухан от един малък мях. Взе и една последна предпазна мярка, ако таанците решаха да проверят коридора с детектори за топлина: провеси една захранена електрическа жица от горния етаж пред вратата на килията, върху която вече бяха изрисувани петна като от изгорено; тъй като от време на време от жицата изскачаха искри, всяко топлинно показание би било приписано — поне на това се надяваха — на късо съединение.

Пазачът за кой ли път се запита какво по дяволите правят двамата в работилницата, но пък г-н Килгър му беше напомнил, че „туй не ти влиза в работата“. И продължи към двора.

Онова, което ставаше в работилницата, беше бавното и усърдно конструиране на компютъра, от който се нуждаеше Стен.

Мечтателите често се питат какво би станало, ако успеят да се появят в друго, по-ранно време и създадат някакъв универсален инструмент, който да ги превърне в божества или крале. Проблемът, който никога не отчитат, е, че почти всяка технология изисква шест нива на настройка, за да се осъществи подобен номер.

Така че компютърът на Стен трябваше да започне с чип. Серия чипове.

Все пак никой не би могъл да познае какво конструират като компютърен чип Соренсен и Краулшавн.

Техните „чипове“ представляваха кубове с равни страни от трийсетина сантиметра. За по-голяма простота решиха да използват един базисен модел на двайсет и четири пластов чип. Всеки пласт представляваше стъклена плоча, върху чиято повърхност бяха гравирани с киселина каналите за електрическата мрежа. На мястото на всяко съпротивление, диод и всичко необходимо беше оставено свободно пространство. Всички компоненти бяха или изградени, или задигнати от работните групи. Елмрежата беше „излята“ от разтопено сребро в гравираните с киселина канали. Свързващите фази на чиповете бяха конструирани от злато и прикрепени ръчно. Двайсет и четирите плочи образуваха всеки чип.

Вече разполагаха с дванайсет чипа, което беше около една трета от изпълнението на задачата.

Соренсен и Краулшавн се питаха къде възнамерява да инсталира техния компютър Алекс. Не им беше казал, но пък те си даваха сметка, че засега е по-добре да не знаят. Същевременно не им беше ясно какво е намислил да използва Килгър за захранващо устройство. Поредната неразрешима задача — но някак им се струваше, че когато настъпи моментът, ще се намери решение.

Майор Авренти крачеше по коридорите на затвора и ръмжеше към затворниците, без да обръща внимание на поздравите и уставните команди, които имперците изкрещяваха, за да застанат „мирно“ при всяко негово влизане в поредното помещение.

Представяше си, че е медиум-октопод, изпружил пипалата на съзнанието си във всички посоки, за да долови усещанията на своите подопечни.

Дали бяха враждебно настроени — някакви признаци за потенциален бунт? Дали не бяха самодоволни, прикриващи някаква тайна — признаци за планирано бягство? Дали не бяха навъсени — лишени от надежда? Авренти продължи обиколката си.

Килгър гледаше след таанеца, докато той не се скри от полезрението му.

Авренти приключи проверката на затворническото отделение и излезе на двора. Спря за момент, за да направи впечатление. В същия момент забеляза в центъра на двора някакъв среден по размери — и на височина, и на ширина — имперец да боядисва. Боята му беше от вар, а четката — навит на топка парцал. Рисунката напомняше звезда.

Авренти се приближи до мъжа.

Имперецът — Авренти прерови умствената си картотека и си го спомни като Калгард или Килгър, незначително третостепенно създание — изглежда, не забеляза таанеца.

— Какво правиш?

Имперецът се изправи отривисто в стойка „мирно“, при което разплиска варов разтвор. Авренти се навъси — няколко капчици попаднаха върху мундира му.

— ’Звинявам се — заекна Килгър. — Не ви видях.

Авренти почти не разбра какво дърдори имперецът, но му се стори извинение.

— Какво правиш?

— Гоня кембълите.

— Кембъли ли?

— Ъхъ.

— Мога ли да попитам какви са пък тия? Или това?

— Чудати гадни шесткраки скотове и живеят от подлости и супа.

— Глупости — изсумтя Авренти. — Не съм чувал за нищо такова.

— Да де — съгласи се Килгър. — Бачкатор съм, нъл’ тъй?

Авренти се вторачи в импереца. Върху лицето на затворника не се забелязваше и следа от усмивка.

— Добре. Продължавай.

— Слушам, сър.

Килгър продължи да рисува звездата си, а Авренти излезе през трите портала, замислен дали не би трябвало да съобщи на комендант Дерзин за вероятността, че някои от имперците може би се нуждаят от психиатрично лечение.

Алекс довърши рисунката си, обиколи я три пъти и тръгна към помещението си. Тоя Авренти не беше никакъв медиум, а само голям натегач.

18.

Танз Суламора си почиваше. Седеше самоуверено в преддверието на императорските покои и търпеливо и самодоволно очакваше да го повикат. Кръстосал крака и сбърчил съсредоточено чело, той беше съвършеният портрет на велик индустриален магнат. Мъж, с когото би трябвало да се съобразяват. Мъж, притежаващ осанката на могъществото.

Вечният император влезе в стаята и без изобщо да погледне Суламора, се приближи до малкото барче и извади бутилка и две чаши.

— Танз, приятелю — подхвърли Императорът. — Имаш нужда от едно питие.

Суламора се притесни. Усети, че грижливо подбраната му поза започва да се разпада. Беше се зарекъл да дава тон на срещата — имаше категорични разбирания относно това какво би трябвало да е поведението на Императора. За жалост Императорът не ги споделяше.

— Хм… не. Искам да кажа, не, благодаря. Малко е рано.

— Довери ми се, Танз. Щом казвам, че имаш нужда от едно питие, значи имаш.

Суламора пое вдървено чашата.

— Има ли някакви… хм, усложнения?

— Не „усложнения“ е думата, която ми идва на ума. „Катастрофа“ е по-подходяща. Производството на кораби е отишло по дяволите.

Суламора изпружи гърба си още по-силно. Това беше сериозно обвинение. Той беше назначен да ръководи корабостроенето на Империята, докато трае войната.

— Но това не е така — изломоти той. — Искам да кажа… хм, последните цифри, ваше величество, хм…

— Глупости. Повтарям, че корабостроенето е в пълен упадък. Което съвсем не е изненадващо. Всички тези работнически вълнения в шестте завода на Каирините. Блокиране на производството. Произволни стачки. Пак ти казвам, че всичко това заплашва успешното водене на войната и трябва да му се сложи точка!

Това вече наистина стресна Суламора. Заводите на Каирините бяха най-високопроизводителните. Направи опит да възрази, но Императорът му махна да замълчи.

— Не те обвинявам, Танз. Никой не би могъл да очаква сам човек, дори със способности като твоите, да се справи с всички възникващи проблеми. Тъкмо това възнамерявам да заявя на утрешната директна новинарска пресконференция.

— Пресконференция? Каква пресконференция? Не съм информиран… Това означава…

Суламора млъкна объркано.

И се задави с напитката си, напълно изгубил самообладание. Императорът вероятно беше прав. Но как си беше позволил подобен пропуск? Каирините. Работнически смутове. Произволни стачки. Блокиране на производството. Поставени под угроза печалби. Най-големият кошмар за всеки капиталист.

Без да откъсва очи от него, Императорът отново напълни чашата му. Остави Суламора да се измъчва още известно време. За Вечния император нямаше абсолютно никакви тайни по отношение на военнопромишленото производство и той отлично знаеше как да го държи под абсолютния си контрол.

— Трябва да ги държиш в неизвестност — каза веднъж той на Махони. — За тях ценовият преразход е единствено синоним на рай.

Най-накрая изпита съжаление към Танз. Макар и съвсем незначително. И се разсмя. Суламора вдигна очи към него, напълно объркан.

— Нима не схващаш, Танз? Това е поредната ми лудория.

— Искате да кажете… че се шегувате? — заекна Суламора.

— Ни най-малко. Никога не съм бил толкова сериозен. Виж какво. Ще направя изявление на пресконференцията. Ще обявя, че съм разпоредил разследване от Имперската комисия по труда.

— Каква комисия по труда?

— По дяволите, понякога много трудно съобразяваш. Такова животно няма. Просто казвам, че го има. Също както работническите бунтове и блокирането на корабостроенето. Докато таанците се усетят, че това е най-безочлива лъжа, ще имате възможност да произведете поне дванайсет кораба, за които те няма да подозират.

Суламора вдигна вежди.

— Сега вече разбирам.

Очевидно беше свързано с усилената подготовка за военни действия, за която се говореше. Никой не беше сигурен точно къде. Но нищо чудно слуховете също да бяха част от хитрите планове на Императора.

— Нещо се задава, така ли е, сър? — попита той. — Нещо голямо. Бихте ли споделили какво точно?

— Не се засягай, Танз, но ще ти откажа. Принуден съм да разиграя тези карти съвсем близо пред гърдите си. Ако таанците доловят дори най-незначителен намек, разкатана ни е фамилията.

Това поне Суламора беше в състояние да проумее. Беше спец по разиграване на задкулисни далавери с делови конкуренти, въпреки че рядко се стигаше до нещо повече от незначително кръвопускане.

— Но мога да ти кажа следното — продължи Императорът. — Ако това свърши работа, войната ще свърши след четири години. Максимум пет. Ако успея да ги ударя, както ми се иска, никога няма да се съвземат. Е, вероятно ще продължат битката още известно време, но всичко ще приключи с окончателна капитулация. Под мой диктат.

Дори фригидната душа на Суламора потръпна при тази мисъл. Никак не би му се искало да е партньор на Императора при подписването на диктуван от него договор.

— Разбира се, наистина се надявам на известна незабавна подкрепа. Например сигнал от някои колебаещи се съюзници и поддръжници на неутралитет. — И след кратка пауза добави почти шепнешком: — Тъкмо неутралните ме вбесяват най-много.

Устата на Суламора пресъхна. Прииска му се да каже нещо, но внезапно се уплаши. В този момент Императорът взе чашата му и я постави настрана заедно с бутилката. Това беше знак, че срещата е приключила.

— Нахвърляй петминутна реч за утре — каза Императорът. — Пресаташетата ни да се срещнат довечера. Измисли как да кажеш със собствени думи онова, което искам да кажеш.

Суламора стана. Понечи да се сбогува, но замълча. Императорът се забавляваше: наблюдаваше усилията му да събере кураж да изрече онова, което имаше да казва. Реши да не му помага.

— Аз… мм… ваше величество, питам се… — изломоти накрая Суламора.

— Да?

Гласът на Императора прозвуча безучастно и без нотка на подкана.

— След войната… мм… Какво възнамерявате да направите?

— Да се напия до козирката — отвърна Императорът. — Добре би било, преди да се захвана да броя мъртвите.

— Не, сър. Не това имах предвид… сър. Вижте, вече разговарях с останалите членове на Личния императорски съвет и… Имам предвид, че… Как възнамерявате да постъпите с нас?

Императорът беше учредил Личния императорски съвет непосредствено след избухването на войната. Назначи в него Суламора и още седем важни за неговата кауза членове. На теория тяхното предназначение беше да го съветват. Вечният император никога не се вслушваше в съветите им. Просто това беше начинът му да им позволи да си придават важност и да ги държи настрана. Както и Имперския парламент. Вечният император беше отявлен привърженик на финтифлюшките на демокрацията. Смяташе ги за съществена опора на една абсолютна монархия.

Императорът се престори, че се замисля над въпроса на Суламора, после каза:

— Не знам. Предполагам, че ще разпусна комисията. Защо?

— Ами ние смятаме, че щом сме ви били от полза във военно време, можете да прецените какво бихме могли да направим и в мирно време. Искам да кажа, че имаме известни безпокойства, ваше величество, за които не бихте могли да знаете.

Яс-сноо, помисли си Императорът. Бас ловя, че ще ви се хареса. Никакъв начин да учреди консултативно тяло под каквато и да било официална форма. Но защо да го съобщава на Суламора? Подмина и коментара му, че членовете на Личния съвет са обсъждали подобен вариант помежду си. Може би щеше да се наложи да ги наблюдава по-отблизо.

Вечният император се усмихна с възможно най-чаровната си усмивка и възкликна:

— Твърде любопитна мисъл, Танз! Със сигурност ще я запомня.

Усмивката остана върху лицето му до излизането на Суламора, но след затварянето на вратата моментално се изпари.

19.

Таанците неволно бяха предоставили на затворниците от Колдиез идеалното скривалище за техния току-що изобретен компютър: санитарното помещение за общи нужди. Бяха решили проблема с хигиенното обслужване на толкова голям брой затворници с типичната си праволинейна експедитивност. Тринайсет килии бяха превърнати в едно огромно помещение с помощта на тежки бойни чукове, с които бяха срутени междинните стени. Една част беше определена за тоалетни нужди. В друга имаше половин дузина гигантски старовремски перални машини. Трета беше предназначена за душове. А в четвърта се помещаваха стотина курни. Над тях в каменната стена бяха закрепени съответен брой огледала.

Алекс беше заместил трийсет и шест от тях с чипове с огледална повърхност, от които се състоеше компютърът. Те висяха на панти, проектирани от Ернандес по картини, които си спомняше от един курс по антично инженерство през студентските си години. Бяха свързани с нискотемпературна жица, сглобена от Сен Клер от двигателните бобини на изоставени гравшейни.

Следващият проблем: софтуерът. Въпреки размера на компютъра, това си беше базисен грахов мозък. Не би могъл да обработва твърде много факти едновременно, а още по-малко да ги сравнява и анализира на фона на разрастващата се лавина от данни, събирани от контрольорите, подслушвачите и агентите на Стен в работните групи.

До решение можеха да стигнат два твърде различни, но еднакво изтънчени мозъка: на Соренсен и на Краулшавн. Едрото фермерче сведе всичко до възможно най-минималното ниво на изразяване, което намали нещата с около осемдесет процента. И все пак двайсет бяха твърде много. След което Краулшавн направи невъзможното. Създаде символен език, на който една-единствена завъртулка можеше да представи сто екрана с данни. Изкуството на Краулшавн бегло напомняше древнокитайската писменост.

Следваше сложният проблем на свързването с електронния морон. При подобни примитивни условия как можеше да се изпращат и да се получават символи? Колкото и странно да беше, отговорът се оказа съвсем елементарен. Защо не искров предавател? Стен зададе въпроса. Алекс само зина насреща му за момент и възложи на малобройния си екип да разреши проблема. Символният език на Краулшавн моментално беше разбит на точки и тирета. Простичък ключ — задействано на ръка пружинно устройство — се използваше за предаване. За получаване на съскащия отговор на компютъра пък се използваше миниатюрен говорител.

Най-голям проблем създадоха банките за памет. Никой не беше в състояние да направи каквото и да било предложение за съхраняване на данните. Алекс излъга Краулшавн и Соренсен, като им каза, че има предвид някакво решение на въпроса, и ги амбицира да притиснат компютъра. С приближаването на онлайн датата изпитваше все по-нарастващо разочарование.

Отговорът дойде от Ибн Бакр. Огромният шивач трябваше да състарява платове, за да ушие селски таански носии. За целта използваше умерени разяждащи химически разтвори с близка до кипенето температура на водата, в които многократно накисваше платовете в огромните перални машини. Един ден, застанал пред една от тях, хипнотизиран от сновящите напред-назад бъркачки, Алекс се замисли върху проблема. Челюстта му увисна, щом осъзна, че вижда отговора пред себе си. Ако разместеше зацепването… ако навиеше жица от единия до другия вал… ако променеше полярността на жицата… Voilà! След няколко хиляди години Килгър отново откри жичния магнетофон.

Най-накрая настъпи върховният миг. Стен и Алекс се въртяха около Соренсен и Краулшавн, докато двамата се подготвяха да включат компютъра. Соренсен размаха пръсти към Краулшавн да започне. Създанието разтърси глава. Не. И размаха пръсти в отговор.

— Какъв е проблемът? — попита Стен.

— Казва, че трябва да има име. — Соренсен се разсмя. — В противен случай няма да знае с кого разговаряме.

Стен потисна недоволството си. За Краулшавн това очевидно беше важно. Последното, което му трябваше, беше голяма нацупена птица за програмист.

— Какво ще кажеш за Брейнърд? — предложи Стен. — Не беше ли тъкмо той, който ни въвлече в цялата тази компютърна бъркотия?

Соренсен предаде на Краулшавн. Никакъв проблем. Именно Брейнърд. Покритите с пера израстъци защракаха по клавишите. В празното пространство ритмично запрехвръкваха миниатюрни искри. Стен си представи прелитащите по жицата символи от точки и тирета и се приведе над малкия говорител в очакване на пращящия отговор на компютъра.

Нищо. Пръстите зашаваха още по-отривисто. Изскочиха още искри.

— Хайде, малък проклетнико — задъхано каза Стен. — Събуди се, по дяволите… Хайде… Хайде… Проговори…

Чу се накъсано пращене. И отново тишина.

— Мамка му! Какво не е наред?

— Търпение, Хори — обади се Алекс. — Може пък мъничето да са бои да са събуди.

След цялото това пропиляно време и усилия Стен не виждаше в ситуацията нищо комично. Би предпочел да се пристъпи към решителни мерки. При това нямаше предвид електронното устройство. Един голям тежък кожен ботуш повече съответстваше на мисълта му.

Еднопосочният разговор продължи още дълги минути. Най-накрая Краулшавн се облегна назад. Последва ново жестикулиране с пръсти — безмълвно задаване на въпроси от страна на Соренсен — и нови жестикулации.

— Какво казва? — попита Стен.

— Не си харесва името — отговори Соренсен. — Каза да опитаме с нещо друго.

— Изобщо не ми пука как ще му е шибаното име — изръмжа Стен.

Огромната перална машина/жичен магнетофон издрънча в знак на съгласие.

— Кръстете го, както искате. Кръстете го дрън-дрънкалник, ако щете, по дяволите!

Соренсен кимна. Лицето му беше абсолютно сериозно. Пръстите му преведоха. Краулшавн отговори.

— Е? — попита Стен.

— Краулшавн смята, че само „Дрънкалник“ е достатъчно — отвърна Соренсен.

И преди Стен да претрепе някого, отново прехвърчаха искри. Почти едновременно изпращя отговорът. Отначало колеблив, последван от цяла серия изпращявания. Краулшавн приведе глава към говорителя и се заслуша. След което размаха пръсти към Соренсен. Фермерчето погледна Стен и каза:

— Събуди се. „Дрънкалник“ му хареса!

20.

Кристата беше казал, че иска да се срещне с Големия X след последната проверка, т.е. след като всички затворници бъдат заключени в килиите.

Стен навлече някакъв тъмен парцалив комбинезон и отключи килията. За това вече беше достатъчно да стовариш юмрук върху касата на вратата. Мина по коридорите и стълбищата към приземния етаж, без да се притеснява, че може да срещне охраната — малкото патрули, които кръстосваха Колдиез нощем, бяха многобройни и шумни.

Отвори вратата към двора и зачака. Спазваше инструкциите.

Пратеникът на Кристата му беше казал да изчака, докато големият прожектор — бледосиният — обходи дворното пространство. Трябваше да преброи до шест, тъй като след него имаше подсилен светлинен лъч. „След това извърви — не тичай, — извърви двайсет и шест крачки по посока 14,30 часа, като приемеш, че лъчът на прожектора сочи дванайсет“.

Той измина необходимия брой крачки и спря, прикрит зад една срутена колона. Чувстваше се като глупак и очакваше лъчът да го засече при следващото осветяване. Вместо това плочите до него се плъзнаха встрани и отдолу се показаха пипалата на Кристата.

— Ако искаш — каза той, — можеш да скочиш до мен.

Стен искаше. И скочи.

Озова се в тясна дупка до обраслото с козина същество. Плочите безшумно се плъзнаха над главите им.

След миг блесна искра, последвана от светлина. Лампата, която държеше Кристата, представляваше малък панер, в който плуваше нещо много напомнящо стандартен затворнически порцион.

Кристата обясни, че лампата е точно това, за което я бе взел Стен — бяха сварили порционни пакети, за да изтеглят мазнилата от тях и да я използват за гориво, а самите пакети — за фитили.

— Не това искам да ти покажа обаче. Ела.

И без да чака отговор, Кристата се спусна в един по-тесен трап.

Стен го последва.

Трапът беше дълбок около два метра, а на дъното му Стен видя отвор на тунел, укрепен с дъски отгоре, отдолу и отстрани.

Промъкването през него не въздействаше клаустрофобично — по-скоро беше като придвижване през тесен, но съвършено изграден коридор, който се спускаше постепенно, но неизменно надолу.

На всеки двайсет и пет метра проходът се разширяваше в добре изградени междинни станции.

Стен си помисли, че на човешки същества би отнело пет и дори повече години, за да изкопаят такъв тунел. Тунелът беше празен, ако се изключеше обраслата с козина задница на Кристата, която се поклащаше пред Стен. В един момент тя се врътна и изчезна.

Стен се вмъкна след нея и се озова на ръба на просторно помещение.

Вътре бяха Кристата и трима затворници — Стен ги познаваше бегло. Спусна се на ръце от ръба и стъпи върху един гранитен камък. Цареше мъртва тишина, като се изключеше съскането на лампата.

— Е, сър? Какво ще кажете?

Въпросът зададе жена с нашивки на артилерийски подофицер. Маркиевич, спомни си Стен. Отговорът му беше откровен.

— Прокопавал съм няколко тунела, но този е най-добрият, който съм виждал. Свършили сте шибана… пардон, отлична работа.

— В името на Всевишния — напевно се обади Кристата. — И изцяло по негова воля.

— В името на Всевишния — повториха останалите трима.

По дяволите, помисли си Стен. Значи Кристата покръстваше масите. Щом обаче вярата в онова, което правеше Кристата, можеше да прокопае тунел като този, Стен също беше готов да се покръсти.

— Впечатлен съм, както казах — добави Стен. — Знаете, че можете да разчитате на всякаква помощ, която бихме могли да ви окажем. Защо решихте да ми го покажете?

Лицевите пипалца на Кристата зашаваха.

— Защото — започна той — изглежда, имаме проблем.

И посочи с пипалата си. Стен огледа просторното помещение и видя, че три от стените са циментирани — по всяка вероятност основите на катедралата. Точно пред тях като стена се изпречваше огромен каменен отломък.

Стана му ясно защо Кристата го беше довел тук. Не от гордост, а защото се нуждаеха от помощ.

Ако не беше Големият X, би могъл да е по-отзивчив. Но трябваше да мисли за още няколко хиляди души, поради което изражението му остана невъзмутимо.

— Нуждаете се от помощ, за да пробиете тази шибана… моля за извинение… скала?

— Точно така — потвърди Маркиевич.

— Мога да докарам още изкопчии — продължи Стен. — Но въпреки това ще отнеме поне хиляда години, за да пробият това чудовище. А ми се струва, че взривяването е противопоказно.

Човеците се умърлушиха. Кристата не реагира по никакъв начин.

— Все пак си мисля, че бихме могли да помогнем — добави Стен.

Кристата отново помръдна пипала.

— Когато по-старши мирянин предложи да предостави онова, което може да се сметне за по-малко интересния — прости ми, Всевишни — дял от урока, каквито дялове бяха моя отговорност при нормални обстоятелства, обикновено става дума за, както съм чувал да ги наричат, някакви компенсации.

— Така е — потвърди Стен.

— Ние слушаме.

Ние, запита се Стен дълбоко под земята. Ние в смисъл на Кристата и покръстените от него или ние и неговият Всевишен? Помисли си за тоновете скали, пръст и камъни над главата му и реши, че това не е най-подходящото място за демонстрация на прекален агностицизъм.

Нямаше намерение да предложи празен чувал все пак.

Компютърът на Краулшавн и Соренсен вече беше започнал да дрънкоти из цифрите на проучвателите. И естествено имаше големи липсващи пространства между резултатите от измерванията и начина, по който изглеждаше Колдиез.

Най-любопитни бяха резултатите от направените от проучвателите ехосонди. Някои от свръхчувствителните антитунелни микрофони на Авренти бяха попаднали по някакъв начин в ръцете на крадците на Килгър, бяха имплантирани в каменния двор и беше въведен импулс. Обикновено импулсът се възпроизвеждаше от каменен отломък от парапета на бойната кула на катедралата. Когато въпросният отломък се стоварваше долу, естествено поради „естествени“ причини, трясъкът се записваше от различни точки и се подаваше на Дрънкалник.

Трясъците не съответстваха, което подсказваше че под Колдиез се спотайва огромна мистериозна неизвестност. Празна неизвестност.

Подземия.

Това беше примамката на Стен в чувала.

— Ако — започна той — успея да ви посоча път около или през тази скала, вашият тунел вече няма да е недостъпен.

Тримата човеци замърмориха.

— Продължавай — каза Кристата.

— Бих искал да използвам тунела за измъкването на повече бегълци.

— Колко?

— Не знам. Но вие четиримата ще сте първите. И ще разполагате с цялата подкрепа, която моята организация може да предостави.

— Разполагаме с цялата подкрепа на Всевишния — отвърна Кристата.

Покръстените закимаха в знак на съгласие.

Стен изпита известно съжаление заради онова, което върши, но до този момент липсваше по-осъществим план за бягство в етап на развитие. И отново си спомни ридаещия над порциона си стар офицер.

— Ще ви предоставим още изкопчии, които ще работят под ваше ръководство. Няма да се предприема нищо без ваше знание и одобрение.

— Имаме ли избор?

Стен не намери за необходимо да отговори.

Маркиевич погледна Кристата и отговори от името на четиримата.

— Изглежда, такава е волята на Всевишния.

Бяха единодушни.

На Стен не му се искаше да им даде отговора, тъй като беше простичък.

Копайте надолу.

Макар и недоверчиви — с изключение на Кристата, който смяташе, че Всевишният говори по някакъв начин чрез Стен — те го послушаха.

Много дни след това проникнаха в подземията на Колдиез.

А това създаде за Кристата още по-голям проблем.

Една нощ Стен отново се измъкна от килията и се спусна в подземните кухини. Пещери с високи каменни тавани, които отвеждаха към мрака. Покрити с каменни плочи и осеяни с колони подземия. В които, според думите на Стен, се спотайваха всички изкушения на Ксанаду.

Стен направи бърз оглед на светлината на една факла, подсвирна и одобри. Очевидно простоватите монотеистични комунари-земеделци, които бяха издигнали Колдиез, бяха предвидили мерки за няколко изключително дъждовни дни. При това бяха планирали да прекарат тези дъждовни дни в нещо повече от аскетична медитация. Имаше помещения с огромни бъчви. Стен ги почука и установи, че все още са пълни с някаква течност. Прокара пръст по дъгите на една бъчва и усети вкуса на алкохол.

Други помещения бяха заредени с хранителни припаси, а трети — с облекло.

— А все още не сме проучили напълно тези помещения — продължи унило Кристата. — Изглежда, този, който е натрупал цялото това богатство, е живял щастливо.

Стен огледа лакомо хранителните запаси… и престана да мисли как би му се отразила истинска храна. Вместо това се зае да прави планове.

Кристата — лично — щеше да направи пълно проучване на зимниците. За съдържанието им щяха да съобщят само на полковник Вирунга и на господин Ернандес. Последното, което би допуснал Стен, беше разконспирирането на този тунел — който, изглежда, беше единственото им спасение — тоест изкопчиите да започнат да дебелеят, да се обличат добре и — най-лошото — да се напиват. Определените за изкопчии щяха да бъдат отвеждани до работното си място със завързани очи. Само Кристата и неговите покръстени щяха да знаят какво има в мазетата. Щяха да държат всичко в тайна и да приготвят извънредни порциони, за да помогнат на бегълците да влязат във форма.

А Стен искрено се надяваше, че никой от посветените от Кристата в правата вяра няма да кривне от правия път и да се разприказва.

21.

Старши капитан Ло Прек седеше нервно на ръба на леглото си и се опитваше да разгадае бърборенето по радиото между капитана на товарния кораб и контролната служба. Тайнствата на навигационния жаргон не бяха от компетентността му, но по гласа на капитана можеше да прецени, че нещата не са наред.

С големи препирни беше успял да си издейства пътуване с кораб, който пренася ниско приоритетни материали за таанските заводи. Откакто предприе пътуването преди много цикли, полетът вече беше прекъсван и пренасочван поне пет-шест пъти. Крясъците на капитана му подсказваха, че същото предстои да се случи за пореден път.

Прек се въртеше нетърпеливо и изпитваше почти удоволствие от болката, която коравият метален ръб причиняваше на мършавите му бедра. Чувстваше се безпомощен. Не можеше да предприеме или да каже абсолютно нищо, за да ускори пътуването. Вече беше използвал малкото привилегии, на които имаше право, за да получи краткотраен отпуск. И се наложи едва ли не да се моли, за да получи разрешение да се качи на този окаян товароносач. Дадоха му го с неохота — вероятно поради чувство за вина.

Прек знаеше, че не е от хората, които се харесват. Беше свръхекспедитивен. Свръхизпълнителен. Праволинеен при изпълнение на служебните си задължения. Никога не искаше награди за добре свършена работа. Тъй като не беше амбициозен, никога не беше пакостил на друг човек. Но въпреки всичко не го харесваха. Имаше нещо особено в него… което Прек осъзнаваше и с което се примиряваше, както се примиряваше с вината, която провокираше у своите колеги офицери. За разнообразие се беше възползвал от нея: като действаше изцяло не в свой стил, я беше оформил в своя изгода. При нормални обстоятелства дори мисълта за такова нещо би го възмутила.

Но не и сега. Защото сега беше сигурен, че е открил Стен… или поне скривалището му.

Имаше нов затвор за военнопленници. За смутители. За оцелели. Намираше се на Хийт, в някакво място, наречено Колдиез.

Прек долови примирението, прозвучало в гласа на капитана. Предстоеше ново забавяне. Поредната отсрочка за неговия враг.

22.

Затворническият работен наряд крачеше към Колдиез под охраната на таанските надзиратели. Калдъръмените улипд лъкатушеха нагоре към затвора.

— Чакам — каза Стен.

— Млъквай. Ще разбереш — прошепна Сен Клер.

— На-ар-ряд… стой — изрева Четуинд.

Затворниците спряха. От двете страни на пътя се издигаха изоставени порутени жилищни сгради.

— Пет минути почивка.

Стен остана втрещен, когато надзирателите, включително Четуинд, демонстративно обърнаха гръб на затворниците и те се пръснаха из апартаментите като стадо гризачи.

— Какво по дяволите…

— Хайде — подкани го Сен Клер и почти го помъкна към някакъв вход. — Нали ти казах, че имам изненада?

— Давай, капитане. По-бързо.

— Не ми нареждай. Знаеш ли как се претърсва стая?

— Да — отговори Стен.

— Добре. Качваме се горе. Ти тършуваш. Аз казвам какво търсим.

Изкачиха паянтовото стълбище и Стен попита:

— Какво да търся?

— Всичко, което можем да употребим. И всичко, което таанците могат да продадат. Развиваме нов бизнес.

Беше си самата истина.

Бедняшките квартали не бяха особено населени — апартаментите бяха прекалено близо до Колдиез, а и периодичните набези на таанците започваха в бедните райони на Хийт, разбира се.

Сен Клер беше спазила заповедта — но щом трябваше да е крадецът, щеше да е дяволски добра. А само навън естествено можеше да тараши това-онова. Въпреки пълното й отвращение към всичко, наподобяващо ръчен труд, беше участвала доброволно във всяка работна група. Не знаеше точно какво да търси, но знаеше, че все има какво.

Имаше ги и надзирателите. А Сен Клер знаеше, че всяко създание, което е склонно да преуспее за сметка на злочестината на другите, е подкупно. Беше проверила теорията си — и зъбите си, — когато намери една диамантена игла в някакво сметище.

Предложи я на най близкия и — по преценка на телесното му тегло — най-ненаситния от надзирателите, който я грабна, огледа я внимателно и попита:

— Има ли още?

— Сигурно — отвърна с наивен тон Сен Клер и размаха ръка към многоетажните сгради. — Не е лошо да се провери, не мислиш ли?

Пазачът се ухили.

— Що не поогледаш заедно с другите?

След броени минути капитан Сен Клер тършуваше с останалите от работната група из най-близкия апартамент. От това можеше да излезе нещо. Само след два дни се чувстваше не толкова корумпираща, колкото корумпирана. „Почивката за плячкосване“ се превърна в задължителен ритуал за повечето работни групи при тяхното завръщане в Колдиез.

Сен Клер престана да обяснява, възхитена от Стен. Напрегнато съсредоточен, той претърсваше стаята като ловджийско куче. Започна от отсрещната стена и продължи навън. Повдигаше всяко парче строшена мебел и го проверяваше с почукване за тайници. Светкавично изтупваше превърналите се в парцали някогашни дрехи, след което ги оглеждаше внимателно дали все още стават за употреба. Опипваше подробно разпорените тюфлеци за любопитни издатини. На пода лежаха две картини в счупени рамки. Той ги доначупи. След това се зае да провери стените, като почукваше по тях с кокалчетата на пръстите си.

— Казах да претърсиш стаята — напомни му тя.

— Нали това правя.

— Прекалено подробно. Какъв си бил като цивилен? Взломаджия?

— Не — отговори Стен.

Нямаше никакво намерение да обяснява на никого, камо ли на Сен Клер, на която се доверяваше почти колкото на таанец, че уменията му за обиск са резултат от задълбоченото му обучение в „Богомолка“.

— Тук — каза накрая.

Сен Клер се опули. Стори й се, че Стен измъкна сребрист метал от ръката си и го заби в един контакт в стената. Среброто изчезна, а в ръката на Стен се появи пачка банкноти. Сен Клер пое дълбоко въздух.

— Пари! Таански пари.

— Точно така, Сега излез, капитане.

— Какво си позво…

— Това е заповед! Действай!

Сен Клер се озова от външната страна на строшената врата. Стен я последва след миг и продължи:

— Добре, капитане. Упражнението е следното. Всичко, което искат надзирателите — дрънкулки, алкохол, наркотици — им го даваш.

— Давам им го?!

— Даваш им го. Парите остават за мен.

— Това си е жив рекет — изкоментира цинично Сен Клер.

Стен не отговори веднага. Изгледа я внимателно и каза:

— Виж какво, боец, имаш лоши навици. Води дневник. Вписвай какво предаваш на полковник Вирунга. Или и на него нямаш доверие?

— Имам му — отговори неохотно Сен Клер.

— Чудесно. Трябват ми също така цивилни дрехи. Всякаква електроника. Жици. Ленти. Ако откриеш оръжие… — Стен спря и се замисли. Затворник, у когото откриеха оръжие, беше обречен, както по всяка вероятност и цялата му работна група. — Оръжията… укривай на тайни места. И ми докладвай, за да организираме пренасянето им в затвора.

— Наряд! Строй се! — чу се отвън.

— Да вървим.

Стен затрополи надолу по стълбата, Сен Клер го последва, втренчена в гърба му. Задаваше си всевъзможни въпроси.

На улицата ги чакаше Четуинд.

— Ти!

Стен се изпъна „мирно“.

— Сър!

— Я ми припомни как се казваш!

— Хорацио, сър.

— Сигурен ли си, че не ме помниш?

— Тъй вярно, сър!

— Преди войната работех по космодрумите — не се отказваше Четуинд. — Да не си бил на търговски кораб?

— Съвсем не, сър! Никога не съм посещавал други светове, преди да постъпя във войската, сър.

Четуинд стисна челюст.

— Проклятие! Не знам. Може да имаш двойник някъде. Вие двамата намерихте ли нещо?

Сен Клер усети пръстите на Стен да докосват ръката й и като опитен комарджия скри в дланта си намереното, след което го показа.

— Банкноти — отбеляза Четуинд. — Добре. Много добре, наистина. Може би следващия път ще поема наряда и ако вие двамата искате да се отдалечите и… — Той се изкикоти. — Мога да дам достатъчно дълга почивка.

Докато тичаше към работната група, Сен Клер си помисли как би могла да се отблагодари на Четуинд. Рисуването и обискирането, реши тя, бяха прекалено лесни. Да си легне със Стен? По-скоро би се любила с клиент.

23.

Свръхсекретът на пакетите „Затворническа помощ“ се състоеше в това, че нито бяха изцяло филантропични, нито неутрални.

На старшите агенти от корпус „Меркурий“ — Разузнаването, — който включваше „Богомолка“, висшите офицери и командирите на военни части и кораби с широк обхват на нападателни и оперативни действия тайната се съобщаваше устно преди изпълнение на мисия, поради съществуващата вероятност да попаднат в плен.

Във всеки кашон се поставяха по няколко артикула. Например:

Ключов артикул беше всеки хранителен продукт, вероятно произведен от фирма, в чието наименование се съдържа роднинско име като „Кафенето на дядо“, „Роботизиран порцион“, „Миризливото сирене на гуруто“ и т.н. Всички фирми бяха напълно легитимни, но пакетираните хранителни продукти бяха напълно негодни за консумация — толкова, колкото можеха да произведат най-непочтените имперски химици. Дори един затворнически надзирател не би трябвало да проявява интерес към тях.

Не съдържаха нищо необичайно, но във всяка кутия беше поставено нещо, което би свършило работа на един беглец. В тайни местенца бяха скрити микроскопични трънчета. Другаде имаше инструменти за дълбаене с размер на игла. Имаше също миниатюрни схеми на вериги, скрити в двойното дъно на пакетите. На един сипещ ругатни затворник би отнело два дни да открие тайника, но по този начин се избягваше разкриване и при най-щателна проверка. В други кутии имаше и други любопитни приспособления. Използваните материали бяха неоткриваеми с детектор.

Всички метали, като топлийки и игли в архаичните комплекти за шиене, бяха намагнитизирани, за да могат да се използват като компаси.

Дрехите бяха белязани с неизличим черно-бял знак „X“ отпред и отзад. Нито един затворнически служител не би могъл да има нещо против използването им, тъй като съвсем очевидно не бяха подходящи за бегълци. В действителност „X“-овете бяха привидно неизличими. Всеки пакет съдържаше малки пакетчета с изкуствен подсладител за еднократна употреба, който всъщност беше безвкусен. Предназначението на подсладителя беше да се разтвори във вода и дрехите да се потопят в разтвора. След четири часа „X“-овете изчезваха и военнопленниците разполагаха с дрехи, които при известни шивашки умения можеха да придобият приемлив за един беглец цивилен външен вид.

Никой извън сферата на имперското разузнаване не знаеше това — със сигурност не и миролюбивата Манаби. То беше грубо нарушение на всички споразумения за военнопленници и на всякакви цивилизовани правила. Естествено това беше персонален проект на флотски маршал Йън Махони от времето, когато оглавяваше имперското разузнаване.

Дори легитимните артикули в пакетите имаха свое нелегитимно предназначение.

На първо място хранителните пакети бяха много полезни за един от разузнавателните замисли на Килгър. Беше го нарекъл „Прелъстяване на невинните/Възмездие за злонамерените (Малка дивизия за спешни операции)“.

На този етап той беше подбрал агентите за операцията измежду най-благонамерените и най-общителни затворници, които познаваше. На всеки от тях беше наредено да избере по един-двама надзиратели и да се опита да се сприятели с тях.

За да се справят със задачата, на „прелъстителите“ се предоставяше достъп до всичко, с което разполагаше всеки затворник. Ако даден надзирател харесваше някакъв пръстен, по някакъв начин той му се подаряваше. Ако друг надзирател изпитваше потребност да разговаря с някого, винаги се намираше състрадателно ухо или слушател, които прелъстителят да набави. Единственото ограничение бяха сексуалните ангажименти — не че Килгър страдаше от някакви морални скрупули, а защото беше достатъчно препатил експерт, за да е наясно, че разговорът върху една възглавница в повечето случаи не е от съществено значение и че съществува неизменният риск в края на краищата прелъстителят да се окаже прелъстен.

Имаше пет първостепенни цели:

Имаше и други изисквания.

На вратата на килията на Алекс и Стен се почука и Килгър се ухили и изрева:

— Н’дей да блъскаш, сър. Вкъщи сме си.

Вратата се открехна и надникна господин Н’клос.

Стен и Алекс се изпънаха „мирно“ според изискванията на затворническия устав.

— Не, не — възрази свенливо младият мъж, — няма нужда.

— Просто искаме да засвидетелстваме нужното уважение, сър.

Килгър се гордееше с постигнатото дотук. Тежкогравитационникът беше забелязал, че Н’клос го наблюдава, докато работи. Килгър беше сравнително сигурен, че проявеният интерес не е на романтична основа. Още повече се убеди в това, когато повдигна сам един огромен бетонен блок, след като трима затворници преди него безуспешно се бяха опитали да го помръднат заедно. Беше забелязал също така, че надзирателят е твърде слабоват дори за мъж, който се изхранва с порциони за таански надзиратели. Окончателно се увери в преценката си, след като чу двама надзиратели да се майтапят с Н’клос и неговата рахитичност.

Алекс изчака, докато двамата се отдалечат от останалата част от групата, и отмести една чудовищна греда от пътя, който почистваха. И сякаш без никакъв повод смотолеви уж на себе си:

— Важното’й да му фанеш цаката.

Надзирателят са заинтересува и Килгър му обясни две-три неща относно използването на тялото като лост: повдигане със силата на краката, а не от кръста, прилагане на цялата сила от рамената и т.н. Н’клос изобщо не беше чувал за такива неща.

Килгър изрази щедрата си готовност да му покаже и други трикове, без изобщо да намеква, че за него Н’клос е нещо повече от един по-деликатен таанец, Постепенно на Н’клос му стана навик да се отбива в килията им, когато патрулираше из затворническите крила.

Младежът много харесваше кафе, обилно подсладено със земна захар. Килгър пък разполагаше с неограничени запаси от пакетите с помощи.

Досега Стен нямаше право да остава в килията при посещенията на Н’клос. Килгър му беше казал, че има основателна причина за това. Но сега можело да възникне нужда от отвличане на вниманието.

— Няма да откажеш едно кафе, нали? — каза Алекс, докато палеше малката печка и слагаше почернялото очукано джезве.

Н’клос приседна на едно от столчетата — беше ги измайсторил Алекс.

— Как върви войната? — попита Алекс.

— Пак орязват порционите — измърмори навъсено Н’клос. — Даже нашите.

— Не ги е срам! — възкликна Килгър.

— Трябвало да има за онези, които воювали най-сурово и заслужавали най-много.

— Казано откровено, това си е грешка. Не че имам намерение да критикувам. Обаче не знаят ли шефовете, че всеки се бие, както може?

Н’клос се размърда и разкопча горното копче на куртката си. Дяволски правилно, помисли си Стен. Той също беше плувнал в пот. В килията под тяхната трима мъже разпалваха саморъчно изградена пещ.

— Шибана жега — измърмори Килгър. — Що не си свалиш куртката?

— Не е уставно.

— Майната му — изруга Алекс. — Един печен войник трябва да знае кога и къде да спазва устава. Чувствай се удобно, шефе. Ако дойде сержантът, ще го чуем отдалече как трополи с ботушите си.

Н’клос свали колана си и след като изгледа подозрително Стен, който седеше в другия край на стаята, прибра парализиращата палка в куртката. Огледа се да намери място, където да закачи куртката, и видя една кука — единствената, — забита в стената на килията близо до вратата.

— Хайде, момче — ’звинявай, сър. Кафето е готово.

Н’клос закачи куртката и отново се настани на столчето.

— Та к’во приказваше, преди да те прекъсна?

— О, да. Понякога си мисля, че трябва да поискам прехвърляне. Във фронтова част.

— Сър, веднъж и аз си помислих същото, без да послушам моя нещастен осакатен брат. Войната не е забава, сър. Виж ме на к’во дередже съм.

— Не бих искал да съм военнопленник — сподели искрено Н’клос.

— Точно тъй. И туй не е най-лошото, което мож’ да се случи. — Килгър замълча. Даже да няма кьотек, пак не е много забавно. Не съм ли ти казвал за пъпчивите змии?

— Май не си.

Килгър се усмихна едва забележимо на Стен, а той изръмжа в отговор. Беше попаднал в капан, от който нямаше измъкване.

— Бях на Земята. На един остров — Борнео.

— Бил си на Земята? — възкликна изненадано Н’клос.

— Ами да. Военната служба ти разкрасява биографията. Тъй ил’ инак, да продължа, тъкмо бях поел една бойна част и…

— Не знаех, че имперските старши подофицери командват бойни части.

— При сп’цифични обстятелства — продължи Алекс. — Така че се свързвам със старши сержанта и питам: „Старш’ сержант, к’ъв е най-тежкият проблем?“, а той вика: „Пъпчивите змии!“. Аз викам: „К’ви пъпчиви змии?“, а той вика: „Пъпчивите змии, сър“.

В този момент вратата на килията безшумно се открехна и една ръка — ръката на Сен Клер — се мушна вътре, откачи куртката на Н’клос от куката и изчезна заедно с нея.

— Еи го и кафето, сър. Както и да е, оглеждам аз книгата за провинения на мойта нова част — и пълен ужас. Дезертьори, нарушения, социални заболявания, до шията в лайна — командата ми пълна развалина! Тъй че събирам частта и питам моите мъже к’ъв е проблемът. А те в хор: „Пъпчивите змии, сър“. „Пъпчиви змии ли?“, питам аз. „Да, сър. Пъпчивите змии“, пак в хор те. И ми разправят, че джунглата била фрашкана с пъпчиви змии. Нали ти казах, че частта ни беше насред една огромна джунгла, а?

Стен се надяваше, че отвън вече са претършували куртката на Н’клос, дали са военната книжка и останалите му документи на най-бързия спринтьор в затвора и той е препуснал надолу към една килия, в която чакаше Л’н.

Тя внимателно щеше да разгледа документите и да ги запомни благодарение на ейдетичната си памет, та по-късно да ги възпроизведе.

Куртката щеше да се премери, на всички униформени копчета щеше да се вземе восъчен отпечатък — също с цел да се възпроизведат. Размерите на парализиращата палка щяха да се вземат за всеки случай — ако някой решеше да конструира фалшиво оръжие.

За броени минути комисията на бегълците би трябвало да разполага с всички съществени атрибути, обезпечаващи малко допустимата вероятност някой беглец да поиска или да му се наложи да прилича на надзирател. Или да използва за прикритие самоличността на Н’клос.

Освен ако, разбира се, той не погледнеше зад себе си, не установеше, че куртката му е изчезнала, и не вдигнеше тревога.

Междувременно Стен е отвращение слушаше историята на Алекс.

— И значи — не спираше Килгър, — беше фрашкано с пъпчиви змии. На всяка крачка. Свирепи гадинки със смъртоносна отрова. Пълзят по бойните позиции и хапят, пълзят в палатките и хапят, пълзят в мръсотията и хапят. Отвратителни твари. Нещо тряб’а да се напрай, нали така. Тъй че се замислям и издавам заповед. После я изпълнявам и мъжете ми си гълтат въздуха, като виждат, че държа пъпчива змия. И им викам: „Слушайте, момчета. Държа пъпчива змия, нали?“ И те отговарят в хор: „Тъй вярно, сър, пъпчива змия“. „А сега ще ви покажа как да действате с пъпчиви змии. Бройте след мен. На едно фащате змията с дясната ръка. На две я фащате и с лявата ръка. На три плъзвате дясната си ръка към главата й — хац, — на четири я откъсвате с палец!“ Те само ми се пулят и козируват. И през следващите две седмици само това се чува наоколо. Хац… хац… хоп… хоп. И навсякъде се търкалят змийски глави. И моралът са качва, и вече няма дезертьори и провинения, и даже случаите на шарка намаляват. Решавам значи проблема. И един ден посещавам диспансера. И там лежи едно нещастно бойче, цялото в бинтове. От главата до петите. В бинтове. И го питам: „К’во става бе?“ А той ми грачи: „Пъпчиви змии, сър!“ „Пъпчиви змии значи“, викам. „Тъй вярно, сър, пъпчиви змии“. „Обясни, момче, викам му“.

Алекс изглеждаше леко притеснен… и в този момент вратата отново се открехна и същата ръка върна безшумно куртката на мястото й. Алекс се поколеба и поднови историята си — ако би могла да се нареже така. Стен се опитваше да си припомни най-болезнения и бавен метод на измъчване, който му беше известен, твърдо решен да го приложи върху своя старши подофицер.

— „Сър — продължава бинтованото бойче, — нали ни показахте как да се оправяме с пъпчивите змии?“ „Да“, казвам. „И значи съм на пост една нощ. И при мен се промъква нещо. И точно както наредихте, г’син Килгър, на едно го фащам с дясната ръка, на две го фащам с лявата ръка, на три плъзвам ръка нагоре и на четири хац… и, сър, мож’ли да си ме представите как седя там с палец в задника на някъв шибан тигър?“

Последва мъртвешка, абсолютна тишина.

Накрая Н’клос се обади.

— Това е най-отвратителната идиотска шега, която съм чувал.

За първи и единствен път Стен беше напълно съгласен с таанец.

Сен Клер се взираше в сумрака — наблюдаваше как странната й съквартирантка скицира — изцяло по памет — таанската карта за самоличност направо върху светлочувствителната пластина. Бе искала да възрази, когато Стен нареди да я настанят в едно помещение със свенливата керка, но преглътна протеста си. Не искаше да даде възможност да узнаят основанията за възраженията й. Те нямаха нищо общо с обстоятелството, че Л’н не е човешко същество. Сен Клер чисто и просто предпочиташе да остане сама. Винаги предпочиташе да е соло, винаги беше разчитала единствено на собствените си умения, за да не й тежи отговорността за друго същество. Сен Клер оцеляваше, като се възползваше от късмета си без излишни колебания. Докато Л’н беше от онези създания, на които подобно хладнокръвие беше чуждо.

Същевременно имаше известна логика в съвместното им съжителство. Като главен крадец, за нея беше по-добре да общува директно с дребната керска художничка. Но беше необходимо известно привикване. Л’н се чувстваше добре на тъмно, но извън килията беше почти съвсем безпомощна на светлината на яркото таанско слънце. Сен Клер постепенно започна да се улавя, че механично й помага за различни дреболии: да я заведе до тоалетната; да й намери някой инструмент, който не може да открие на блясъка на късното следобедно слънце; да я върне в действителността, когато изпадне в транс от някой причудлив светлинен ефект.

С две думи, Сен Клер установи, че изпитва симпатии към друго същество. Л’н се превръщаше за нея в най-странното от всички живи създания — приятел.

Необходимо беше и да я поошлайфа, разбира се, особено заради начина, по който се отнасяше с това копеле Хорацио, който си позволяваше да се разпорежда за всичко. Л’н го възприемаше едва ли не като някакъв светец. Впоследствие чу и историята за ефрейтор Хансен и си даде сметка, че той и Стен са се слели в една личност — взаимозаменяем герой. Единственото, което Л’н можеше да направи, беше да се придържа към своя благоразумен начин на живот сред мръсотията и навалицата на затворническия лагер. Жадуваше за спокойствието на родния си горски свят и изпадаше във все по-продължителни периоди на съзерцателни възпоминания за него. А суровата лагерна действителност ставаше все по-непоносима с всеки изминал ден. Без Стен — или поне представата за Стен — по всяка вероятност би изпаднала в тихо умопомрачение.

Сен Клер се беше зарекла да промени това положение. Последното, което щеше да направи преди бягството си, беше да убеди Л’н да стъпи на собствените си крака.

— Кажи ми, Л’н — каза тя, — нали те интересува светлината. Виждала ли си някога прочутата светлинна кула на Първичен свят?

Л’н спря на средата на скицата.

— Имаш предвид построената от онези двама милчъни ли? Мисля, че се казваха Марр и Сенн.

— Да.

— Само на снимка — не с очите си.

— О, ти никога не си била на Първичен свят. Когато всичко това свърши, можем да отидем заедно да я разгледаме.

— О, била съм на Първичен свят. И когато бях там, чух, че щяло да има голям купон в кулата. Ето това би било интересно да се види!

— Защо не отиде? — попита Сен Клер.

— Не бях поканена.

Сен Клер не можеше да проумее.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? Като нищо можеше да влезеш без покана. Правила съм го много пъти. На купон на Марр и Сенн никой не би могъл да разбере дали си поканена, или не.

Л’н въздъхна и във въздишката й се долови едновременно безнадеждност и завист.

— Да вляза без покана… Мечтала съм си да го направя. Нали разбираш — новата Л’н. Смела. Решителна. Дръзка. Нахлуваща на купона, сякаш това е напълно нормално. Принуждаваща с поведението си всички да си помислят, че съм някаква знаменитост, но се боят да попитат, за да не се изложат, че не ме познават. — Тя тръсна глава. — Няма начин. Достатъчно е да ме погледнат в огромните ми грозни очи, за да разберат моментално, че съм никоя.

Сен Клер се втрещи.

— Какви ги дрънкаш? Грозни очи?!

Л’н сви рамене, сякаш принудена да се примири с неприятната истина.

— Чуй ме, момиче — каза накрая Сен Клер. — Двете с тебе имаме много работа. Като начало ще започнем с представите ти за грозно и ще стигнем до нахлуването на някакъв си купон.

Л’н се изкиска, сякаш Сен Клер беше изтърсила някаква шега. Но Сен Клер знаеше по-добре. Току-що беше дала дума. А беше жена, която държи на думата си.

24.

— Проверката приключена — обяви Вирунга в отговор на рапорта на Изби. След което се обърна кръгом, отдаде чест на Генрик и изкрещя: — Всички затворници са налице. — И след мигновена пауза добави: — Сър.

Дори Генрик не можа да намери основание за проточване на проверката. Само кимна и закрачи към административната зона. Вирунга отдаде чест на оттеглянето му, завъртя се отново кръгом и кресна:

— Поделение — свободно!

Множеството зажужа от безразборни разговори, затворниците тръгнаха към помещенията, тоалетните и вечерята.

Стен, на когото предстояха по-съществени задължения, тръгна към стълбището и покоите на Вирунга, без да се оглежда встрани, и едва не се блъсна в Четуинд, който го очакваше усмихнат.

— Затворник Хорацио.

— Сър!

— Това не ти е истинското име.

— Извинете, сър. Майка ми би се изненадала.

— Не е зле. Току-що си спомних къде съм те виждал. На Дрю.

— Виж ти!

— Не се втелявай. Нямам много време. На Дрю. Затворническия свят. Командвах банда щастливи разбойници, които събираха молюски. А вие двамата с онази бъчва Килгър се появихте в надзирателски униформи. Да хванете някаква невестулка, който се казваше… по дяволите, как беше? Дънстан… не, Динсман.

Четуинд имаше отлична памет. Достатъчно добра, за да го убие.

— Сър, не искам да ви засегна, сър, но как бих могъл…

— Как може да си бил таански надзирател, а сега да си военнопленник ли? Например така. Ти си от имперската агентура. Когато започна войната, си влязъл в мрежата. Може прикритието ти да е било пожарникар. Може да си измъкнал късметче от шапката, когато започна патакламата. Проклет да съм, ако знам.

Стен прецени. Възможно ли бе да убие Четуинд веднага? Тук? Невъзможно. Можеше да изчезне, преди да открият тялото, но щяха да последват репресивни мерки. Втори въпрос; можеше ли да попречи на Четуинд да докладва любопитната информация на Авренти, докато той самият не успее да организира някакъв фатален инцидент по възможност извън стените на Колдиез? Възможно.

— Казвай, затворник.

— Не мога, сър. Каквото и да кажа, ще ме пратите в карцера.

— Добре — каза одобрително Четуинд. — Ако започнеш да бръщолевиш, че съм откачил, ще се наложи да те пребия и да те хвърля в килиите. А може и да почна да се питам дали вече наистина не откачам. Но… — Четуинд се ухили. — Всичко, което трябва да направя сега, е да изчисля как да изиграя картата. И дали изобщо да я изигравам.

— Не разбирам, сър.

— Разбираш, проклетнико. В момента съм надзирател. Но присъдата ми е все още висяща. Шибаните таанци могат да ме лишат от привилегиите ми и да ме върнат на Дрю или да ме хвърлят на някой от смъртоносните светове, за каквото им скимне или за нищо. Затова трябва да помисля още малко. А за да не се опиташ да организираш някакъв инцидент, който да обезобрази великолепното ми тяло, ще ти кажа още нещо. Предпочитам да съм на страната на победителите.

Четуинд беше много по-проницателен, отколкото изглеждаше, осъзна Стен.

— Войната зле ли се развива?

— Чудесно се развива. Засега — отвърна Четуинд. — Ние… По дяволите, дори започвам да говоря като надзирател! Таанците блъскат по вас, имперците, като по барабани. Питам се обаче докога. Излизам през портала и виждам следи от плъзгачи, защото горивото е под режим. Виждам, че тършуваме из боклуците за вторични суровини. Трябва да разбера дали кашата навсякъде е като тук на Хийт, как е положението по другите светове. Харесват ли ти разсъжденията ми? Може би е трябвало да стана анализатор, а? Продължавам с разсъжденията. Ако таанците не спечелят някаква решителна битка в най-скоро време, ситуацията ще се усложни. А вие сте много повече от нас. Така че войната може и да не продължи, както им се иска на лордовете и лейдитата. А може би — хм — Хийт да е с по-различна система на управление. Като това, че може би плащаме данъците си на Първичен свят. Мисля си, че в такъв един случай господин Четуинд може и да не получи малка златна звезда, ако съдейства за сканирането, а след това и изтриването на мозъка на някой герой от разузнаването. По-скоро може да свърши като военнопрестъпник. Което никак няма да му хареса. Както вече казах, на страната на победителите съм. Така че… поне докато нещата не се променят и не успея да се ориентирам по-добре каква игра разиграваме и с чие тесте… Възнамерявам да правя същото, което правех и досега по отношение на теб. Тоест нищо.

Стен беше на път да вземе решение, което не му допадаше.

Дори при едно бягство трябва да има тактика и стратегия. Тактиката — да се открие възможен път за бягство, да се изгради възможен път за бягство, да се екипират бегълците — беше твърде елементарна.

Голямата мъка беше стратегията.

Проблемите на един военнопленник не приключваха със залавянето в плен. Военнопленниците продължаваха да са воюваща страна. Войната продължаваше — дори вътре във военнопленническия лагер. Всеки в Колдиез не само беше подложен на хипнообработка по време на обучението, но и оказваше постоянна съпротива.

Част от тази съпротива бяха бягствата.

Едно бягство беше много повече от начин окаяният затворник да се завърне в базата си и да се включи отново в бойните действия. То само по себе си беше бойна акция. Всеки затворник беше бреме за тези, които го бяха пленили, и ангажираше един или повече потенциални бойци далеч от фронтовата линия, като ги превръщаше в свои надзиратели. Колкото повече неприятности създаваха военнопленниците, толкова понижаваха наличната бойна сила. Деликатният момент се състоеше в умението да прецениш кога противникът би решил, че за него икономически по-изгодно е да използва куршум.

До този момент затворниците в Колдиез отлично се справяха както с удължаването на войната, така и на собствения си живот.

Тунелът на Кристата можеше да промени ситуацията.

Решението трябваше да вземе Стен, а полковник Вирунга можеше да даде мнение и да го коригира.

Излезеше ли тунелът отвъд стените на лагера, възникваха две възможности за бягство — масово и планирано.

Масовият опит би означавал всеки, който се промуши през дупката, да се измъкне в Хийт.

Последиците?

Естествено всички главни и спомагателни бойни части на Хийт щяха да бъдат отклонени от обичайните си задължения, за да изловят бегълците. И други, тръгнали към фронтовата линия бойни части, можеха да бъдат пренасочени на Хийт. В последна сметка повечето — ако не всички — бегълци щяха да бъдат заловени.

А след това избити.

Твърде възможно беше като репресивна мярка да бъде изтрепан и целият военнопленнически личен състав на Колдиез.

Такова беше предложението на Вирунга. Да се играе ва банк. Войници сме и знаем да поемаме рискове.

Стен предпочете втория вариант, макар че така обричаше хората, които безкрайно дълго бяха прокопавали тунела, да останат в плен, лишавайки ги и от най-минималната възможност да излязат на свобода.

Вторият вариант се състоеше във филтрирането на шепа напълно подготвени бегълци, снабдени с всичко, което беше в състояние да предостави организацията X — от фалшиви документи до пари.

Стен не взе решението поради хуманни съображения. Или поне така си внушаваше.

Почти нямаше осъществени успешни бягства от таанските затвори — или поне той беше чувал за съвсем малко. Ако затворниците хукнеха да бягат масово от Колдиез — и бегълците бъдеха заловени и екзекутирани, — това би притъпило всяка съпротива, да не говорим за по-нататъшни опити за бягства от другите лагери, пръснати из таанските светове.

По-добре един единствен беглец да осъществи успешно бягство от сърцевината на Таанската империя до родния дом и този успех да се разчуе.

Вирунга измърмори с неудоволствие:

— Потвърждавам… решението ти. И така, кой тръгва?

Болезнената стратегия водеше до още по-болезнена тактика. Стен трябваше да поеме ролята на божество.

По-лесно беше да започне с изключванията. Вирунга естествено. Не би могъл — и дори не би помислил — да изостави пленниците, за които отговаряше.

Стен и Алекс — Големият X беше под възбрана.

Други създания, които не биха могли да се смесят с основното човешко население на Хийт. Осакатените също.

Кой би могъл да направи опит — и по всяка вероятност да намери смъртта си? Стен можеше да избира само измежду първоначалните хиляда затворници и различните попълнения.

Кристата и тримата покръстени от него. Планът беше техен. Стен се надяваше да накара четиримата да приемат известна подкрепа и план, който да е по-благоразумен от това да се оставят единствено на милостта на тукашните жители.

Ибн Бакр и неговият партньор.

Стен се намръщи. Сен Клер. Харесваше я почти толкова, колкото и тя него. Но ако трябваше да се направи солов опит, нейните шансове за успех бяха най-добри.

Ернандес. Ако изобщо някой заслужаваше да се измъкне, това беше той. Освен това несекващите му саботажни операции всеки момент щяха да бъдат разконспирирани и той щеше да загази.

Абсолютно несигурен дали е взел правилното решение и дали е направил точния избор, Стен излезе от стаята на Вирунга, за да укрепи духа на хората си и да ги подготви за решителния миг.

Разбира се, нищо не стана така, както го мислеше.

— Приятелю мой — започна бавно Ернандес, — благодаря ти. Но… нямам намерение да се измъквам през тунела. Не обичам затворени пространства.

Стен го разбираше, тъй като самият той страдаше от клаустрофобия. Но Ернандес продължи:

— Вероятно всичко, което каза, е точно така. Вероятно съм стигнал доста далеч. Но аз не го знам. Разбираш ли?

Не. Стен не го разбираше.

— Ще опитам по друг начин. Да допуснем, че успея да се измъкна през този тунел, без никой да ме усети. Да допуснем, че след това успея да се слея с тълпите на Хийт и като използвам твоя план — сигурен съм, че е изключително премислен, — се завърна в Империята. Всичко това е чудесно и много добре. Но какво ще се случи с мен след това? Предполагам, че с гордост ще бъда показван из цялата Империя като някой, успял да си възвърне Свободата — с главна буква. Ще съм прекалено голяма ценност, за да ме изпратят пак на бойното поле. Не съм ли приблизително прав?

— Представяш си дяволски добре докъде би стигнало всичко — отвърна Стен. — Но имаш право.

— Дъщеря ми загина, както вече ти казах. И съвсем не съм сигурен, че съм получил възмездие. Сега разбираш ли?

Стен разбираше. Не веднъж и дваж имперските заповеди и задължения се пренебрегваха заради личното отмъщение.

Така че той поднесе извиненията си на старши подофицер Ернандес и взе под внимание, че когато той бъде заловен от таанците, нито една от тайните на Колдиез няма да бъде разкрита.

Срещата му с мирянин Кристата също завърши нула на нула.

Беше измислил — струваше му се — изключително умен план за тримата човеци и нехуманоида. Вместо да потънат в гарантирано враждебната провинция, трябваше — предложи Стен — да останат в столицата на Хийт. Кристата щеше да се представи като абсолютно покръстен в каузата на Таан. Трябваше да стане уличен проповедник, който да разпространява на висок глас словото за Империята като истинското зло, което е разбрал, след като е видял как е бил „освободен“ неговият собствен свят.

Стен знаеше, че ще мине много време, преди хората да се усъмнят в един правоверен, ако този правоверен им казва, че всичко, което вършат, е правилно.

— Но това ще е лъжа — изтъкна Кристата и последователите му занимаха утвърдително.

Вместо да отговори, Стен стисна и отпусна зъби няколко пъти.

— Всевишният ще ни лиши от подкрепата си, ако проповядваме подобна лъжа — продължи Кристата. — Освен това не виждам какво ще постигнем, ако останем в този град, в това място на военна дисциплина и униформи.

— Бихте могли да спасите живота си — отвърна Стен.

— Само Всевишният дарява и отнема живот. Няма особено значение кое от двете ти дарява.

Стен отново стисна и разпусна неколкократно челюсти.

— Освен това ти не успя да разбереш учението на Всевишния. Само онези, които живеят близо до земята, които не служат на Мамона и осъзнават, че дълг на всеки е да подкрепя и подпомага другите, могат да го разберат и да ни дадат подслон.

Стен си спомни едно отдавнашно учение, когато в продължение на няколко дни някакви по общо мнение неутрални селяни преследваха екипа му от „Богомолка“ из пресечена местност, и не отговори.

— Хранех надежда, Хорацио — заключи унило Кристата, — че разбираш посланията ми и ще станеш един от нас. Ти не го направи. Но можем да продължим да се молим за онези, които решат да се възползват от онова, което ни е дарил Всевишният, да открият истината в сърцата си и щом отново възвърнат свободата си, да проповядват светлината.

Най-доброто, на което можеше да се надява Стен, беше Кристата и неговите приятели да са достатъчно впечатляващи, за да отклонят вниманието от истинските бегълци и да намерят лека и почтена смърт.

Сен Клер изчака вратата зад Стен да се затвори и едва тогава погледна към Л’н. Дори в сумрака виждаше потрепващите й „ръце“.

— Но ти трябва да тръгнеш — започна без увъртания Л’н.

Да, помисли си Сен Клер. Трябва да тръгна, Тук започвам да полудявам. Това опит за бягство номер двайсет и две ли ще е? Или двайсет и четири? Беше спряла да ги брои на двайсет и едно и не искаше да си спомня дали беше инкасирала още неуспехи.

Този опит трябваше да е успешен.

В противен случай се виждаше как се мята със спокойно хладнокръвие на оградата и я убиват.

До този момент бе избягвала да участва в нагласена игра. Но шансовете да запази хладнокръвие и да изчака печелившите числа ставаха все по-незначителни.

А Л’н?

Така или иначе, можеше да разчита на Стен. Тя ще оцелее, каза си Сен Клер.

А и не беше безпомощна глупачка. Беше вечно измъкващата се. Самотният оцеляващ комарджия. Не се нуждаеше от никого и от нищо.

Нали така?

25.

Великолепието на лейди Атаго съответстваше на величието на таанците — както и на тяхното поражение.

Таанците разработваха старателно военните си планове до най-малката подробност. Ако плановете по време на военните действия се окажеха погрешни, таанците бяха гении на импровизацията. Бяха в състояние — и го правеха — да скърпват военни части от коренно противоположни елементи, да ги мятат на предните линии и да побеждават.

Култивираната чрез обучение готовност на воините им по-скоро да загинат, вместо да отстъпят, не беше вредна, разбира се. Но им липсваше способността да внесат промени в даден план, след като вече е бил одобрен.

Така че лейди Атаго измерваше с крачки командния пункт и тропотът на токчетата й отекваше в празното пространство.

В момента би трябвало да дава инструктаж на дванайсетимата командващи военните действия командири с окончателните и пълни подробности относно постепенното нападение на Дюрер. Командният пункт беше напълно екипиран и полусферичният куполен екран можеше да демонстрира всяка подробност от цялостното стратегическо нападение до дислоцирането на най-незначителния патрулен екип.

Вместо това лейди Атаго беше уведомена с най-секретния шифър да отложи срещата и да изчака, без да предприема нищо.

Според следващите разпореждания — САМО НА ЧЕТИРИ ОЧИ — ръководителят на Таанския съвет лорд Феерле отправяше молба да проведе съвещание с командващия флотилиите в удобен за нея момент.

Атаго изпрати само обичайното потвърждение. Не се разпореди и да го посрещнат, когато бойният кораб на Феерле остана без АМ2 и беше изтеглен на буксир.

Помощният персонал и щабните офицери можеха да предоставят съоръженията. Атаго се разтревожи. Ставаше нещо твърде, твърде нередно.

И опасенията й бяха напълно основателни.

Феерле влезе в командния пункт, поздрави според съответстващите на поста й формалности и освободи помощниците си.

Лейди Атаго най-учтиво го запита дали желае да бъде удостоен с възможността да се запознае с плановете й за предстоящата операция.

— Не — отговори Феерле. — Напълно съм запознат с тях и ги одобрявам, разбира се.

Тогава защо си тук, помисли си Атаго.

— Съветът проведе заседание и се ангажира с този грандиозен план. Всъщност имат желание да се засили стратегическата му мощ.

Атаго надуши някаква… не, няколко неприятности. Натисна с длан един ключ и върху тъмния екран с галактическата карта над главите им се появи диаграмата за нападението срещу системата Дюрер. Нито един от таанците не погледна нагоре.

— Май не разбирам — отсече Лейди Атаго.

— Благодарение на великолепната ви планировка и анализ си дадохме сметка — продължи Феерле, — че вашето нападение следва да бъде осъществено масирано. — Той се извърна към екрана и хвана командния лост. — Ето тук: дванайсет бойни флотилии ще нахлуят към системата Дюрер. Ето тук заблуждаващата военна маневра срещу системата Ал-Суфи ще ангажира имперските сили, докато не стане твърде късно.

Лейди Атаго дори не си даде труд да отговори.

— Ударът, както всички се споразумяхме, е насочен към сърцевината на Империята. Затова след подробен анализ и обсъждане в Съвета постигнахме съгласие, че трябва да разширим плана както поради неговото великолепие, така и в името на съвършенството на таанския идеал.

— Което означава?

— Смятаме, че запазените в резерв флотове могат да бъдат включени изцяло в активни бойни действия. Няма да се притесняваме за нашите флангове, а по-скоро ще приложим тактика „прескочи кобила“ на придвижване напред. Всеки кораб, бойна част или флот, които вземат участие, ще отпаднат от главния удар. Други части ще се придвижват през и около тях към главната цел.

— Главната цел, милорд — напомни Атаго, — беше да си осигурим системата Дюрер и да я използваме като трамплин за окончателната атака.

— Лесно постижима цел — отговори лорд Феерле. — Която вероятно би ни принудила да се забавим и да се прегрупираме. Съветът реши да се придвижим до Дюрер и да предприемем окончателната атака.

Ва банк.

— Да предположим — продължи Атаго, като огледа екрана над главата си, — че имперските сили, които нападнат фланговете ни на и около Ал-Суфи, успеят да се измъкнат? И след това атакуват главния удар към Първичен свят?

— Това няма да се случи — отсече с нетърпящ възражение тон Феерле. — Убедени сме, че вашият заблуждаващ план ще ги принуди да защитават фалшивата цел, докато не стане много, много късно. Освен това… — той замълча за миг — разполагаме с допълнителни военни подкрепления за потвърждаване на заблудата.

— Тоест?

— Има и още една причина — добави Феерле. — Лейди Атаго, тази война се проточи много повече и от най-песимистичните ни прогнози. Ние чисто и просто не разполагаме с ресурси от АМ2, за да си позволим и най-малкото забавяне.

Лейди Атаго можеше да приведе основания защо бойният план на Феерле — беше сигурна, че е лично негов, а не творение на Съвета — е зле обмислен, мятане на подправен зар в полза на казиното.

Но тя беше таанка — и не каза нито дума.

— Има още две модификации на вашия план — продължи Феерле. — Умно замислената от вас фалшива диверсия срещу Ал-Суфи. Липсва само едно. Тази бойна част следва да бъде под командването на човек, когото Империята счита за най-добрия ни главнокомандващ. Нашият вдъхващ страхопочитание стратег.

Лейди Атаго усети страните й да поруменяват, а ръката й да посяга към личното й оръжие, но успя да запази самообладание.

— За мен е чест — отвърна тя и се изненада, че гласът й не потрепна. — Но щом трябва да поема командването на диверсионното нападение, кой ще поеме моите дванайсет флота — поправям се, моите дванайсет и допълните части, които Съветът е взел решение да участват в нападението?

— Тъй като това е операция с всички възможни налични средства — отговори лорд Феерле, — ние, които отговаряме за нападението, би трябвало да представляваме мощта на нашата Империя.

Лейди Атаго успя да даде израз на официалното си съгласие с Волята на Таан — отправи официален поздрав към своя заместник лорд Феерле, след което напусна.

Едва когато се озова в покоите си, изпадна в яростен пристъп, а думите, които избълва, биха възхитили дори някой таански докер.

Най-накрая се овладя.

Извади личното си оръжие.

Да, честта й беше опетнена. Но не, даде си сметка тя, заради собствените й действия. Беше извършена несправедливост. Както обикновено. Не за първи път се случваше. Беше успявала да превъзмогне много несправедливости. Както и своята раса. Отвъд тях беше победата. Добре, щеше да се примири с разпорежданията. Щеше да поеме командването на диверсионния флот. Щеше да постигне повече, много повече от който и да било приспособенец. Без да предприема нищо, готова да помогне.

Беше сигурна, че планът й ще успее въпреки идиотските модификации на лорд Феерле. Но след като Дюрер бъдеше унищожена и докато обединените таански флотове нападаха Първичен свят, лорд Феерле щеше да разбере колко трудно е командването, за разлика от отстраняването на военния ръководител, за да станеш фигурант в последната минута.

Беше сигурна, че за окончателната победа Феерле ще има нужда от помощта й.

И възнамеряваше след поражението на Империята да го принуди да плати много скъпа цена.

26.

Оставаха още трийсетина сантиметра. Стен почти усещаше хладния мрак на таанската нощ зад тънкия пласт земя в дъното на тунела. Притегляше го неумолимо, както огромната луна привлича прилива на свободата. Оставаше му само да изгребе още малко пръст и щеше да е навън. Дългите години като таански затворник щяха да приключат и единственото, за което трябваше да се погрижи, беше да оцелее.

Обърна се назад, почти задавен от лютивия пушек на лоената лампа. Очите му се бяха насълзили. Избърса ги с ръкав и огледа войската си — мъжете, жените и създанията, които беше подбрал за бягството.

„Пъстра“ група беше слабо определение. Някой като Кристата и тримата му покръстени бяха облечени в грубите бледозеленикави и кафеникави дрехи на таански селяни. Ибн Бакр беше вложил всичките си шивашки умения за ушиването на своята и тази на партньорката му униформи — партньорката му бе дребна женица и май се казваше Алис. Бакр беше облечен в парадна униформа, която би подхождала на адмирал. Униформата на Алис беше съвсем малко по-скромна.

Всъщност двамата се бяха дегизирали като началник на граввлак и неговата помощничка. Разполагаха с документи, според които извършваха цялостна проверка на основните станции на Хийт. Стен се изкикоти, когато Ибн Бакр му показа работните скици на Облеклата. И моментално изпита съжаление, забелязал виновното изражение на Ибн — едва ли имаше по-печална гледка от тази на гигант с провиснала до земята челюст. След това Ибн Бакр му обясни предпочитанията на таанците към униформите и че дори най-низшите служители имат склонността да носят лъскави дрехи.

— Би трябвало да видиш как се облича шефът на боклукчиите — точно така каза.

Стен затвори очи пред крещящия блясък и реши да не обръща внимание.

Останалите бегълци бяха облечени в дрехи, които бяха нещо средно между простоватите одежди на Кристата и крещящото великолепие на униформата на Ибн — от фермери и търговци до таански служители от долно и средно ниво.

Друга забележителност беше Сен Клер, с ботуши и работен комбинезон, толкова плътно прилепнал по тялото й, че Стен изпитваше едновременно похот и неприязън. Носеше през рамо малка торба. В нея бяха натъпкани една смяна дрехи и любимите на таанските богаташи свръхлеки принадлежности за къмпинг. Сен Клер разчиташе на обстоятелството, че два пъти в годината в почвата на Хийт поникват много редки и много вкусни грудки, които бяха толкова ценни, че беше разрешено да ги берат само спортуващите благородници и богаташи. Така че два пъти годишно таанското висше общество преравяше горите и ливадите на Хийт за тези грудки. Местата, където можеха да се намерят, се пазеха не по-малко старателно от потоците с пъстърва, която Вечният император развъждаше на Земята.

Сен Клер се правеше на един от тези събирачи. Беше убедена, че с леснина може да се свие в някоя дупка и да изчака удобния момент да напусне Хийт. Стен не беше чак толкова сигурен, но не се хвана на бас с нея, въпреки че шансовете му бяха сравнително печеливши.

Стен ги оглеждаше и изчакваше мирянинът и неговите последователи да приключат молитвата си към „Всевишния“, който да прояви благосклонност към усилията им. Единствената дума, която различаваше, беше „амин“ — тримата я промълвяваха шепнешком всеки път, когато Кристата правеше кратка пауза. Най-накрая той свърши и се приближи с клатушкане към Стен, като почистваше оплескалата козината му кал. Масивното му тяло излъчваше целеустременост и напрегнатост. Единствено сетивните пипалца, навити като пръстен около носа му, потрепваха от възбуда.

— Духът на Всевишния е с нас — каза Кристата. — Той ни каза, че е почти време да тръгваме.

Стен преглътна саркастичния коментар, който му дойде наум. След хилядите тонове изкопана и извлечена пръст кой му даваше право да се присмива на вярата на Кристата? А и може би тъкмо този „Всевишен“ беше изпратил ексцентричния Кристата на Стен. Би ли открил прорязалите подземията на Колдиез зимници без него? Що се отнасяше до Стен, ако Всевишният искаше уважение, беше готов да му го даде, по дяволите.

Така че Стен се усмихна и каза:

— Чудесно… Следващия път, когато разговаряте… му предай благодарностите ми.

Кристата не се засегна. Разбра, че в думите на Стен няма нищо обидно.

Откъм дъното се чу трополене и всички се притиснаха към стените на тунела. Иззад ъгъла се появи Алекс: влачеше огромен товар продоволствие върху три закачени една за друга колички, които бяха използвали за изтегляне на изкопаната пръст. Тежкогравитационникът пристъпваше с лекота, сякаш дърпаше бебешка количка. Когато едно от дървените колелета заора в някакъв коловоз, той просто повдигна предния край на композицията и го премести на по-равно място. Товарът тежеше поне тон и половина.

— Туй е последното, Хори — заяви той и се дръпна встрани, та другите да разтоварят багажа. Огледа малобройната група и закима със задоволство. След което се приближи небрежно до Стен, наведе се и му прошепна:

— Не ми харесва тая работа, момче. Виждам ги сичките мъртъвци. Дай да им покажем няколко „богомолски“ номера… Та да имат някаква надежда поне.

Стен тръсна глава.

— Пробата мина гладко. Колкото до номерата… Те са аматьори, до един. По дяволите! Все едно да ги убием сами и да спестим удоволствието на таанците.

— Все пак ще се чувствам по-добре, ако владеят някой и друг номер.

— Повярвай ми, Алекс — каза Стен. — Така е по-добре. Това е като един стил на воюване, за който съм чел. Преди няколко хиляди години наблъсквали с войници някакви огромни тромави летящи машини. Товарели всеки с по петдесетина кила оборудване и ги изритвали от вратата на височина два-три клика.

Алекс го изгледа с изумление и недоверие.

— Бедните момчета! Офицерите им сигур’ са били кембъли. Жестоки варвари! Да блъскат момчетата, за да станат на кайма!

— Виж какво… Не са имали такива намерения. Отваряли се едни копринени чували и войниците падали плавно. Освен това ги обучавали да овладеят скоковете. Едно от най-трудните обучения по онова време.

— Сигурно — съгласи се Алекс, все още леко смаян.

— Смешното е — продължи Стен, — че когато положението се сговняло, хващали най-обикновен редник, закачали му чувала и го изхвърляли навън като отлично обучените бойци. И знаеш ли какво? Нямало никаква разлика в процента на нещастните случаи. Отнасяли го точно толкова обучени бойци, колкото и напълно неопитните новаци.

— Е, туй вече не го вярвам — каза Алекс.

Стен огледа наблъсканите в тесния тунел изнервени създания и си помисли какви ли ужасни премеждия ги очакват, щом изоставят закрилата на Колдиез.

— На мен ми се иска да го вярвам — натърти той. — Излитат само след две нощи.

Вирунга искаше да види Стен. Спешно. Стен мина небрежно през гъмжащия от народ централен двор. От време на време спираше да побъбри, да се посмее на някоя шега или да се намръщи и да поклати недоверчиво глава на някоя небивалица.

Това беше сложен и постоянно променящ се ритуал, който трябваше да изпълнява, тъй като в противен случай някой таански доносник би могъл да се впечатли колко често някакъв незначителен пожарникар посещава зоната на командния състав.

Междувременно в мозъка му се блъскаха хиляди варианти. Нямаше новини за това как се развива войната. Надяваше се, зле за таанците. Ако имаше повече късмет, Вирунга може би го викаше да докладва за най-големия успех в Колдиез до този момент. Може би, само може би, бяха успели да внедрят онова, което Алекс наричаше „Златният червей“.

Бяха изразходвали ужасно много време и усилия, за да измислят начин да подкупят една дребна чиновничка, Фастр. Беше на средна възраст и работеше като началник-служба на гаранти. Всички таанци се страхуваха от нея. Дори командващият лагера Дерзин. При най-малкото оскърбление всеки гарант би могъл да бъде загубен завинаги. И щяха да са необходими други три малки „завинаги“, за да бъде реабилитиран. А което беше още по-лошо, изпаднеше ли в особено отвратително настроение, тя тълкуваше правилата доста своеволно и някоя таанска жертва можеше да се окаже с огромна глоба за просрочени данъци — независимо дали дължеше такива, или не.

Проблемът беше, че Фастр, изглежда, бе неподкупна. Колкото и да изнудваха Н’клос и останалите подкупени надзиратели, не можеха да й открият дори една-единствена слабост. Беше пълна, но нямаше особено предпочитание към някакъв специфичен тип храна. Явно беше безполова, което поне за Алекс беше положително качество. Изглежда имаше и вкус към спартанския живот, тъй че парите не помагаха. Как да я хванат натясно? Беше от съществено значение, тъй като Фастр беше ключът към внедряването на „Златният червей“.

Отговора на загадката откри Сен Клер. Уреди си смяна като чистачка в счетоводния отдел, убедена, че жена с нейния опит със сигурност може да открие нечии слабости. Ако не друго, можеше да задигне няколко почистващи препарата, които да вършат по-полезна работа.

Сен Клер се мота половин ден из канцеларията, докато я разконспирира. Докато другите чиновници не откъсваха очи от задълженията си, уплашени дори да повдигнат глава, за да не ги хванат, че не работят, Фастр се забавляваше — цялата сутрин.

Беше някакво забавление, което не можеше да се разбере от пръв поглед. Поне за Фастр то се състоеше в блъскане по компютъра и бълване на безкрайни серии ругатни, от които Сен Клер чак се изчервяваше, прекъсвани от време на време от победоносни викове. Най-накрая Сен Клер се промъкна до компютъра, за да разбере какво става. На монитора се въртеше хаотична струя от цифри, която след миг замръзна неподвижно, Фастр се разкрещя възмутено и отново заблъска по клавиатурата. Изскочиха още цифри. И нова серия ругатни. Сен Клер постепенно проумя. Цифрите върху екрана бяха алгоритми. Беше някаква игра. След миг разбра, че е бридж.

Това не само беше слабост. Това беше огромна зееща рана.

— Типичен маниак на бридж — информира тя Стен. — В цялата вселена не я интересува нищо друго освен бриджа. Ненавижда хората. Но за да играеш бридж, ти трябват хора.

— Има си компютър — отвърна Стен. — Осигурява й всякакви игри, каквито си пожелае. С всякакво ниво на трудност.

— Явно не си картоиграч — възрази Сен Клер. — За да ти доставя удоволствие играта на карти, ти е необходим противник, който се тормози. Особено при бриджорите. Няма да видиш кръв, ако разкатаеш фамилията на някакъв компютър, нали.

— И ти недвусмислено й намекна, че знаеш това-онова за тази нейна игра… как я каза?

— Бридж. Не само й намекнах. Направо й казах, че съм я видяла. Казах, че не съм могла да се сдържа.

— И тя не се вбеси? Очаквах, че ще ти свети маслото само защото си я заговорила.

— Никога — отговори Сен Клер. — Бриджорите не могат да си траят. Тя моментално разбра. Особено като й казах, че съм флотски шампион.

— Флотски какво? На какво? Няма такова нещо!

— И какво от това? Тя не го знае. Нито й пука. Особено след като й признах, че дори да се окаже добра, мога да я натикам в кучи гъз.

Макар и неохотно, Стен й се възхити. Доколкото беше в състояние да прецени, нямаше начин фанатизиран маниак от типа, който Сен Клер описваше, да пренебрегне подобно предизвикателство.

— Добре, натикай я. Спечели няколко игри. Изгуби няколко, за да не я откажеш. А накрая се опитай да разбереш какво е необходимо, за да я привлечем на наша страна.

— Не се налага — отвърна самодоволно Сен Клер. — В момента програмираме компютъра така, че да можем да си партнираме. Имам пълен достъп по всяко време.

Стен моментално възложи на Краулшавн и Соренсен да разработят „Златният червей“. Бяха го завършили преди една седмица и под вещото ръководство на Сен Клер го бяха кодирали в убийствен чифт ръце „север-юг“.

Сега Сен Клер изчакваше удобен момент да го внедри. Лошото беше, че времето изтичаше. Тя трябваше да тръгне следващата нощ. Ако не успееше да го внедри веднага, щеше да се наложи да започнат всичко отначало. Но след бягството шибаните репресивни мерки може би щяха да обезсмислят всичко. Защото „Златният червей“ беше единствената им надежда да попречат на таанците да им отрежат главите.

Стен влезе при Вирунга. Възрастният мъж беше сам. От тържествения му израз Стен разбра, че е е случило нещо изключително неприятно. Предположи, че става дума за превал. И че този провал е свързан със „Златният червей“.

— Хванаха ли я? — измърмори безизразно Стен. Имаше предвид Сен Клер.

— Не — отговори Вирунга. — Тя… успя. Но… има друг… проблем.

Стен предпочете да не се опитва да гадае и остави Вирунга да говори.

— Както знаеш, Сен Клер има пълен… достъп. В компютъра.

Стен кимна. Фастр разрешаваше на Сен Клер да бърника в таанския компютър в свободното си време. За да стане достоен противник, на Сен Клер й трябваше време да се запознае с нови бриджорски стратегии. Но това не се беше сторило важно за Стен. Досега.

Единствените данни в компютъра бяха досадните подробности за живота в Колдиез: таанските ведомости за персонала, както и досиетата на затворниците, Стен не виждаше особен смисъл да наднича и да се рови във всичко това.

— Сен Клер е… забелязала нещо — продължи Вирунга.

И обясни: докато тършувала из компютъра, използвайки кодовото име на Фастр, Сен Клер научила кои още и колко често използват същата система. Напоследък изникнало ново кодово име. Не само не принадлежало на никого в лагера, но претърсвало данните с редовен „1+1+1+“, много по-бавен, но даващ гаранция, че няма да бъде пропусната нито една подробност.

Сен Клер полюбопитствала кой може да е това и какво точно търси.

— Успяла ли е да разбере? — попита Стен.

— Не и кой е търсачът — отговори Вирунга. — Само какво… търси.

— И какво търси?

— Теб — каза Вирунга.

Казаното сепна Стен.

— Но как…

Вирунга продължи да обяснява. Непознатият търсел данни за човек, който съответства на описанието на Стен. Проверявал методично всичко, свързано с промени във външността и самоличността. Било само въпрос на време да открие досието на Стен.

Предположението на Вирунга беше — при това твърде основателно, — че който и да търси Стен, не възнамерява да го прегърне любвеобилно и да го обсипе с подаръци и целувки.

Изводът:

— С Килгър трябва да… изчезнете!

Стен изобщо не възрази. Двамата с Алекс щяха да тръгнат с другите. Оставаше само да събере за последен път екипа по бягствата и да го информира подробно какви спънки може да се очакват при осъществяването на плановете им.

Останалите посрещнаха новината безмълвно. Прегледаха набързо ролите, които щяха да разиграват, за да проверят по какъв начин ще се отрази включването на Алекс и Стен, успокоиха се, че не възникват никакви проблеми, и се съгласиха. Колкото повече, толкова по-весело.

След което Сен Клер се изправи и обяви, че в плановете има още една промяна. Не тръгвала сама. Вземала и Л’н.

— Най-идиотската идея, която съм чувал — изтърси Стен, преди Алекс да забие лакът в ребрата му, за да го предупреди да е по-дипломатичен.

По-късно му обясни, че първо би трябвало да изчака и чак тогава да й каже, че е откачила.

— Все същото — възрази Стен.

Но преди Стен да си позволи глупостта да се опита да й забрани, тя свали картите си.

— Да не си посмял да ме спираш. Двете се измъкваме утре през нощта — независимо по какъв начин. През тунела заедно с останалите или под мрежата.

Стен нямаше друг избор, освен да се съгласи. Ако Сен Клер отново предприемеше каубойска акция, щеше да провали всички шансове на тунелджиите, а и беше убеден, че не би могло да я спре нищо освен убийство. Така или иначе, изобщо не можеше да проумее защо предприема подобна стъпка. Доколкото можеше да прецени, това бе чиста идиотщина — с Л’н неминуемо щяха да я хванат. Питаше се какво ли смята да спечели Сен Клер от подобен ход — нали единственото съображение за нея беше личната изгода.

Беше в грешка и за едното, и за другото. За първи път в живота си Сен Клер не действаше егоистично. Просто знаеше как щеше да преживее Л’н новината за бягството на Стен. Без подкрепата на своя идол беше загубена. И второ, въпреки че Сен Клер нямаше как да го знае, присъствието на Л’н щеше да спаси и двете.

Стен сви пръсти и ножът тупна в дланта му. Той разряза бавно калта, изгреба я встрани и започна да дълбае все по-настървено. Най-накрая нощният въздух проникна през пролуката и усетиха смразяващия му лъх — изсуши потта им и проветри задимения въздух.

Стен се измъкна през дупката. Изправи се, зашеметен и малко объркан. Погледна смътния контур на града долу — приглушените заради затъмнението светлинки блещукаха нарядко.

Алекс се измъкна след него. Стисна го за рамото и го побутна напред.

Бяха на свобода.

27.

Дюрер беше значителна победа.

Фишът по обща история, който всички подчинени на Имперската образователна система светове използваха в гимназиалната степен на обучение, представяше битката с няколко стрелки.

В този момент е осъществено нападение… тук. Придвижваща се червена стрелка. Подкрепено от съпътстващо нападение… тук. Отблъснато… тук. Синя стрелка.

Крайният изход… такъв.

По-любопитните можеха да изтеглят подробен фиш и при възможност за достъп до бойна зала да прожектират повече подробности от битката.

В този момент започваше объркването.

Като се започне с това, че битката на Дюрер беше наричана по различни начини, а именно Сраженията Дюрер — Ал-Суфи, Първо имперско контранападение, Втора таанска офанзива, Флотски сблъсъци през междинните фази на Таанската война и т.н., и се стигне до неточни и объркани описания на участващите кораби.

Още по-объркващи за жадния за знания ученик бяха описанията на всеки и всички замесени във въпросната битка.

Сражението/ята се превърнаха в предпочитано изследване за любители и професионалисти, като и едните, и другите се опитваха да открият ракурс, който би им позволил да проумеят какво точно се е случило през всичките тези седмици и — което беше по-съществено за историците — да съзрат някакво величие в нещо, което напомняше по-скоро кръвопролитна безразсъдна касапница, в която бяха загинали няколко милиона.

Усилията им за подобна интерпретация и подобен ракурс бяха напразни.

Такова нещо чисто и просто не съществуваше.

Капитан Бет от екип „Богомолка“ наблюдаваше нещо, което й приличаше на цяла таанска флотилия, да се носи към нея и се надяваше Вулкан да й даде едно или няколко божества, към които да отправи молитвите си.

Императорът беше направил залозите си. Да, той беше убеден, че истинското нападение ще е насочено срещу Дюрер. Ал-Суфи беше само заблуждаваща маневра и той беше разпределил по съответен начин силите си под командването на флотски маршал Йън Махони.

И все пак…

На светлинни години оттатък Дюрер се носеше нещо, което напомняше съсипаните корпуси на няколко таански разрушителя. Цяла флотилия.

Каквато всъщност бяха.

Онова, което таанците не знаеха, беше, че много, много месеци преди това имперски боен флот бе нападнал флотилията от засада в една съвсем друга галактика. Призивите им за помощ бяха заглушени, поради което не успя да ги прихване нито един таански свят. За Таан флотилията просто беше изчезнала, вероятно след някаква страховита героична операция.

Корабите бяха ремонтирани и почистени. След това бяха снабдени с бронирани енергийни източници, свръхчувствителни сензори и защитени комуникационни системи и дислоцирани оттатък Дюрер.

На екип „Богомолка“ беше наредено да чака.

Бет и нейният екип, както и останалите екипи, правеха тъкмо това, като се мъчеха да превъзмогнат скуката и усещането, че са пратени за зелен хайвер в някаква безсмислена мисия.

Всички екипи възприемаха задачата като операция за печелене на слава и ругаеха шефа на „Богомолка“ за натягането му за медали и некролози. Защо не бяха използвали много по-фини сензори без необходимостта от екипаж?

Шефът на екип „Богомолка“ нямаше вина. Идеята беше изцяло на Вечния император и флотски маршал Йън Махони. Разбира се, фините сензори можеше да се разположат отпред, откъдето се очакваше реалното нападение на таанските сили. Но ако някой от тези сензори бъдеше открит? Нямаше ли да се досетят таанците, че имперските сили дебнат в засада?

Беше много по-нелогично Империята да поддържа секретните групи в корпусите. Плюс това, както изтъкна цинично Махони, би било твърде неправдоподобно някой „богомолец“ да се предаде и да го депрограмират, за разлика от една обикновена машина.

Екипажите чакаха, ругаеха, потяха се и се вмирисваха.

Най-накрая сензорите светнаха.

Към таратайките на Бет се носеха повече таански кораби, отколкото се предполагаше в указанията от най-високо ниво.

Бет изпрати светкавично съобщение и изключи всичко. Преценката й за сражението — ако възникнеше такова — беше пределно ясна. Единственото, на което би могла да се надява, беше нито един от приближаващите таански бойни кораби — в почти видим обсег — да не прояви интерес да провери бричките й за оцелели.

Вечният император се намираше на личния си кораб „Нормандия“. Корабът се беше изтеглил толкова напред — плюс още три светлинни години, — колкото беше необходимо, за да се избегне опасността да вземе участие в планирането от самия Император сражение. Бойната зала беше настроена да осигурява пълни и изчерпателни доклади за всички очаквани сведения.

Императорът прецени, че Махони много скоро ще се втурне във вихъра на битката. Надяваше се, че ще успее да помогне, ако Махони обърка параметрите на грандиозната стратегия.

Убедено се самозаблуждаваше, че няма никакво намерение да се намеси. Беше направил всичко по възможностите си.

Според предварителните сведения таанците старателно се приближаваха към капана му, независимо от изненадата му, че по някакъв начин и някъде очакваните дванайсет нападателни флотилии се бяха разраснали до над двайсетина. Изчакваше ги хладнокръвно да му паднат в ръцете. Това, мислеше си Императорът, е началото на края. Или поне, нашепваше непоследователното му „аз“, краят на началото.

Ха, помисли си инженер Х. Е. Рашид. Ами ако е краят на края?

Така че беше готов да спаси топките на Махони, а така също и своите.

За съжаление роботизираните таански кораби, предназначени само да блокират комуникациите между системите Ал-Суфи и Дюрер, прекосиха периметъра на имперците и Вечният император се озова в най-модерната зала за военни анализи, инсталирана някога на космически кораб, заслушан в комуникационните смущения и вторачен в дезинформационните пиксели, прекъсвани от разпокъсани пукотевици, които показваха както победоносни и настъпващи, така и претърпели поражение, отстъпващи таански или имперски части по всички фронтове.

Поради само шепата имперски тактически кораби и разрушители, изпратени да удържат и защитят системата, сражението на Дюрер беше доста краткотрайно.

Би трябвало да оцелеят седем от осемдесет и деветте кораба, които се придвижваха срещу атакуващите таански флотилии. Заповедта беше да спрат таанската атака, да не допуснат кацане на Дюрер и да причинят максимални загуби на противника.

Бяха, без да го знаят, самоубийци.

Определените за Дюрер кораби бяха ключови нападателни части — нито старомодни, нито последна дума на технологията. Императорът възнамеряваше да поддържа възможно по-дълго заблудата, че Дюрер не е достатъчно защитен и не очаква нападение.

Затова беше направил точните назначения с пълното съзнание, че изпраща хората на явна смърт.

Би могло да се нарече „Цената на Империята“, ако Вечният император не беше на векове разстояние от вярата в подобни грандиозни изявления. Те вършеха работа за простолюдието, не и за властниците. А и това не беше нито първият, нито най-кръвопролитният, нито последният случай…

Тактиката на частите на Дюрер беше планирана добре. Една флотилия разрушители се движеше в една плоскост с пристигащите таанци. Други две флотилии изчакваха над еклиптиката на системата, докато не бъдат ангажирани авангардните Таански части, след което се „гмуркаха“ надолу към сърцевината на противника. Малко по-късно шест крила тактически кораби, всеки под самостоятелно командване, се вдигаха „отдолу“ със заповед да нанасят удари по открили се мишени.

Всички космоплаватели бяха изчислили наум бройката на противника, бяха осъзнали, че са обречени, и — поне по-голямата част бяха категорично решени смъртта им да бъде заплатена скъпо и прескъпо.

Колко благородно.

За съжаление подобна благородна непоколебимост върши работа много рядко, и то най-вече в риалитата.

Когато противникът разполага с решително числено превъзходство, всички тактики на света не помагат, за да се приближиш до него достатъчно близо, та да го ликвидираш.

Двете флотилии се гмурнаха от високото в тарапаната — но само за броени секунди. Другите трийсет и два разрушителя почти не разполагаха с време, за да открият мишени и да изстрелят унищожителни снаряди срещу тях, преди да изчезнат на свой ред. Резултатите: разрушени — четири таански разрушителя, пет таански логистични поддържащи съда. Повредени — два таански крайцера, три таански логистични кораба.

Според компютърните изображения и анализи на развоя на битката в контролната зала пространството отвъд се задръсти с отломки, през които смъртоносно опасните дребни тактически кораби биха могли да се проврат незабелязано, сеейки смърт.

Компютрите в контролната зала смляха светлинните години в сантиметри. В действителност унищожаването на корабите на Дюрер задръсти с кръжащи отломки пространството на разстояние двайсетина светлинни години. Мониторът на някой разрушител, особено ако беше програмиран да пропуска улучени мишени, показваше по-различна картина.

Един нападател, един разбойник, един пират — каквито бяха тактическите кораби — е немислим на бойното поле.

Може капитаните на тактическите кораби да бяха прекалено енергични. Може таанците да бяха очаквали нападение „отдолу“. Може да беше просто малшанс.

Никой никога нямаше да узнае.

От тези кораби не беше оцелял нито един.

Имперската пропаганда вдигна огромна шумотевица по повод обреченото нападение и бяха раздадени няколко посмъртни награди от най-висока степен. Пропагандата изтъкна също така колко ефикасно са действали: два таански бойни кораба били разрушени, а един повреден. Един таански крайцер унищожен, два повредени. Четири таански разрушители повредени.

Следвоенният анализ: един раздробен разрушител. Един леко повреден крайцер.

Но тогава вече никой не желаеше да си спомня войната, камо ли факта, че някои от мъртвите герои бяха загинали, опитвайки се да умрат героично, вместо да победят.

Първоначалната стратегия на лейди Атаго беше само една флота да бомбардира Дюрер, втора да нахлуе, а трета да остане в резерв.

Командването на Дюрер очакваше нещо подобно.

Готови за последния парад, те се изненадаха, когато таанските флоти прекосиха системата доста извън обхвата за бойни операции.

Може би дори бяха леко разочаровани, поне в първия момент. В края на краищата, когато някой се е настървил до крайност и това се окаже напразно, е нужно известно време, за да се уталожат глупостта и адреналинът.

Но разочарованието не продължи дълго, след като Имперските сили на Дюрер си дадоха сметка, че са оцелели поне за още известно време, че сражението се води без тяхно участие и че позицията им е в периферията.

Може би тъкмо затова толкова много от личните мемоари за битката/ите на Дюрер — Ал-Суфи бяха на имперски бойци от Дюрер.

Те просто оцеляха, за да ги продиктуват.

Лорд Феерле се любуваше на съвършенството си върху мостика на своя команден кораб, щом първите четири флоти се измъкнаха от системата Дюрер почти без да срещнат съпротива. Далеч пред тях се простираха богати индустриални светове, а отвъд тях бе сърцевината на Империята. И до този момент таанските загуби бяха незначителни.

Той отново изтъкна пред себе си необходимостта да е опекун. Колкото и да бяха въодушевени, мъжът или жената, поели изпълнението на дадено задание, се нуждаеха от някого над себе си, който да може да погледне неангажирано отстрани и да прецени дали заданието е предопределено да успее, да претърпи поражение или, помисли си Феерле, да надскочи по-скромните си цели.

Лейди Атаго е блестяща, каза си той. Но благодарение на нашата система винаги ще има някой извън тези блестящи пълководци на бойното поле, който може да обмисли и да заяви: тук. Тук е величието, което недогледахте.

Докато Феерле се грееше под лъчите на това величие, ракетата „Кали“ разцепи командния му кораб на две половини.

Флотски маршал Йън Махони не се изненада ни най-малко, когато роботизираните таански кораби затриха комуникационните му системи. Донякъде очакваше да се случи нещо подобно.

Въпреки мръщенето и настояванията на високо обучените си и образовани специалисти Махони настоя да се поддържа серия връзки — затворени и недостъпни — само с определени кораби във всеки от флотовете под негово командване. Всяко предаване се приемаше от отделен приемник с индивидуален техник, който беше обучен да докладва, а не да интерпретира.

Може би, помисли си Махони, бе малоумен и се опитваше да подхранва илюзията, че все още е офицер на действителна служба. Може би цялата тази бъркотии тотално щеше да го обърка, да го обсеби с банални подробности и той щеше да изгуби представа за каквато и да било шибана стратегия за спечелване на сражението.

На пръв поглед тъкмо това се случваше.

След, което бойната зала се превърна в калейдоскоп, всичките му компютри започнаха да рециклират предишна информация, а преводачите му нямаше какво да превеждат.

Махони им каза да продължат да превеждат, затвори комуникационните линии и се зае да изслуша докладите от полесражението.

Твърде глупав начин да се опитваш да победиш.

Таанците бяха започнали сражението, убедени, че са майстори на заблудата, без да си позволяват особен простор за грешки. Това беше единствената им най-голяма грешка.

Но допуснаха и много други грешки.

Една от най-крупните — на която историците не повярваха, защото нямаше нито един явен герой — беше провалът с таанските автоматични минни полета.

Таанците, за разлика от Империята, бяха изразходвали голямо количество човековекове за разработване на онези недостойни предмети, които се спотайват в очакване, докато нещо ги предизвика да експлодират. Но щом разработиха мини, които не само можеха да бъдат разпръсквани светкавично, но притежаваха и изтънчеността да разграничават приятелски от противникови мишени и да маневрират вкупом по команда, се отпуснаха. Няколко години преди това един млад капитан на тактически кораб, Стен, беше открил много гаден начин за унищожаването на тези мини. Таанците, които бяха затрупани от други грижи, така и не разбраха за това. Стен беше изпратил обичайния доклад за своето откритие.

Разкритието, направено от човек, който бавно пълзи надолу по периодично осветявания от прожектор склон на един таански затворнически лагер, беше решаващо.

Таанците бяха осеяли щедро пространството между Ал-Суфи и Дюрер със своите мини и очакваха те не само да попречат на неминуемите контранападения, но и да послужат като ранна предупредителна система.

Имперски разрушители, част от флотилиите, които се спотайваха в празното пространство между и отвъд системите Ал-Суфи и Дюрер, отдавна бяха забелязали смъртоносните минни пластове, бяха регистрирали минните полета и ги бяха обезвредили едно по едно. Операцията беше мащабна и успешна. Всеки специалист, допуснал при обезвреждането и най-незначителна грешка, нямаше да бъде разпознат до приключване на сражението.

За таанците имперските флоти се врязаха от никъдето. Все пак техните бойни компютри светкавично анализираха атаката. Конвенционална. Тактически кораби преграждаха атаката, а предният щит се състоеше от крайцери — антикорабни убийци. Зад тях се носеха разрушители и накрая традиционната подредба — разрушители, крайцери, бойни кораби и тактически транспортни кораби.

Компютрите изплюха точния отговор и таанските адмирали се подчиниха.

Така или иначе, имперските сили не бяха онова, което бяха очаквали.

Махони отлично съзнаваше, че едва ли е достатъчно подготвен за разгръщането на грандиозна стратегия. Вероятно би могъл да сътвори що-годе суперплан. Преди да напусне Първичен, беше направил лично проучване що за неща са вършили великите стратези, за да си изкарват прехраната.

Летописите бяха донякъде отблъскващи.

Генералите, които съблюдаваха принципа на „първото мятане на зара“, имаха еднакъв брой претърпени поражения и постигнати успехи — като се почне от Дарий, след това Филип, Шлифен3, Гиап4, М’кий и се стигне до П’ра Т’онг. Преценил, че не отговаря на класата им, Махони предпочете да води войната така, както си знаеше, което ще рече, да разчита на простота и изненада.

Онова, което виждаше на екраните, бяха тактически кораби. Махони прецени, че благодарение на планираната зад тях бъркотия те биха имали не само шанс да оцелеят, но и да нанесат известни поражения.

Крайцерите всъщност представляваха тромави деморализирани транспортни кораби с фалшива електронна сигналировка. Ракетите им се основаваха на принципа „стреляй и забрави“ и бяха дотолкова примитивни, че би било най-добре да не бъдат използвани, освен ако някой пълен некадърник сам не се натресеше на траекторията им.

Разрушителите също бяха фалшиви. Представляваха преправени ракети „Кали“, модифицирани за далечен обхват.

Най-отзад идваха истинските бойци.

Сражението започна.

Тактическите се втурнаха на ята.

„Крайцерите“ бяха набързо превърнати в газови облаци и таанците се въодушевиха от превъзходството си. Насочиха прицелващите си устройства към „разрушителите“, точно когато те ги подгониха, като се прицелиха в основните кораби. Бойците обикновено правят следното предположение: атакуващият се държи по определен начин. Когато опасен фехтовач се разгневи или бомбардировач се превърне в камикадзе, е необходимо известно време, за да се приспособиш.

Пренастройването коства на таанците повечето от преграждащите им разрушители и хвърли в бъркотия трите предвождащи флотилии.

Това не беше катастрофа. Адмирал П’райзър, който автоматично пое цялостното командване на сражението, след като корабът на лорд Феерле остана без комуникации, издаде заповед трите изчакващи флотилии да се включат и резервните зад тях да нападнат.

Стрелата продължи да се носи напред.

Лорд Феерле се беше навъсил зад шлема на скафандъра си и гледаше как механиците сноват из контролната зала на осакатения команден кораб.

Иди там и направи това, мина му през ума. Осъзна, че може да заповяда на всеки наоколо да диша или да не диша, както намери за добре. Или да програмира команди за командваните от него флотове.

Нито едното, нито другото щеше да промени положението му — военната операция беше извън контрола му, той не получаваше абсолютно никаква информация за случващото се, а корабът му се носеше в пустото пространство далеч зад фронтовата линия.

Фактът, че има много голяма вероятност корабът му да експлодира след броени часове или да се превърне в изгубен отломък, почти не го занимаваше.

Корабите на лейди Атаго пикираха към световете на Ал-Суфи, без да срещнат почти никаква съпротива.

Шест натоварени с АМ2 отдалечени конвоя бяха обградени и заловени, а ескортиращите ги корабчета бяха ликвидирани набързо.

Лейди Атаго беше твърдо решена маневрата срещу Ал-Суфи да е възможно по-прецизна и непоколебима.

Нападателните й кораби сипеха разруха над продоволствени светове, оставяха след себе си опустошение и гибел. Световете щяха да бъдат възстановявани цели поколения.

И точно в разгара на триумфалните сражения лейди Атаго изведнъж осъзна какво точно се е случило.

Сееше разруха не благодарение на блестящите си умения, а понеже Ал-Суфи беше почти беззащитна. Успехът й се изчерпваше с това, че имперците не бяха предвидили никакво таанско нападение срещу системите.

Което би могло да означава единствено, че грандиозният й план срещу Дюрер е разкрит. Таанските сили се бяха насочили към капана.

Лейди Атаго изобщо не се поколеба. Безразсъдно смела дори за таанец, тя дори за миг не се подвоуми да изложи на опасност лорд Феерле и всички проклети цивилни, както те не биха се поколебали да си припишат заслугите.

Така че отклони и насочи най-бързите си бойни кораби към системите Дюрер, като разпрати алармени сигнали по всички честоти.

Но вече беше прекалено късно.

Мъжът се казваше Мейсън. Ако се съдеше по отсъствието на какъвто и да било отличителен знак върху пилотския му комбинезон и по дълбокия белег на лицето му, по всяка вероятност беше убиец.

Беше тъкмо такъв — носител на висши награди капитан на тактически кораб, прехвърлен след сериозно осакатяване в школа за пилоти, а от известно време — възмездието на Стен. Нараняванията не му позволяваха да поеме отново командването на тактически кораб. Но войната го беше повишила. Беше адмирал с една звезда, командващ бързоподвижна лека ескадрила.

Командваше я, както командваше тактическата си флотилия. Екипажите го ненавиждаха. Държеше на строгото подчинение, всеотдайността и изобретателността. За всяка грешка или пропуск, или недоглеждане моментално изправяше допусналия ги пред военен съд.

Работата се състоеше в това, че един от разрушителите му беше пленил таански кораб, който се оказа претъпкан с имперски затворници. Един от боцманите му забелязал нахлуващите от херметическата камера спасени и ликуващи бивши затворници и изкрещял:

— Назад, лайнари! Не виждате ли, че сами се набутвате между шамарите?

На Мейсън беше разрешено да командва поради една-единствена причина. Неговата флотилия имаше най-големия коефициент убийства сред останалите равностойни части във всеки имперски флот.

Сега предвождаше разрушителите си в разгърнат като ветрило строй към тила на таанските флотове.

Единайсет имперски флота се спотайваха далеч зад Дюрер със заповед да нападнат едва след като таанците започнат бой.

Изненада.

Още по-голяма изненада беше направата им. Корабостроителниците на Суламора на Каирините, привидно разтърсвани от профсъюзни проблеми, се бяха справили отлично. Императорът беше очаквал да бъдат готови още дванайсет бойни кораба.

Вместо това трийсет тежки бомбардировача нападнаха Таан — не набързо скърпени пробити боклуци, а свръхизискани разрушителни машини, абсолютно неизвестни на таанците.

Касапницата започна.

Дори да съществуваше някакъв приемник за всички радиочестоти, който да приема съобщенията от сраженията, едва ли би могло да се схване нещо:

„Самсун, Самсун… Имам цел… докладвам за повреда… давай, шибано копеле… Самсун, приемаш ли… части, изчакайте, докато… Осми, промени орбита, спипаха те… имам пробив от… Самсун, тук Уитуей. Приемаш ли от тази станция… до всички станции… Части Ностранд, прегрупирай се в сектор първи по тринайсет… (хр-р-р-а-ас)… Аллах да ни е на помощ… Самсун, Самсун… Киърист, видя ли го тоя да се вдига?… До всички части, слушай… Самсун, Самсун… приемаш ли…“

Четири съобщения с кристална чистота.

До флотски маршал Йън Махони:

„Ком едно, Ком едно, тук Свобода седем. Вече няма какво да обстрелвам…“

До лейди Атаго:

„Неидентифицирани приближаващи части… тук таански боен кораб «Х’рама». Идентифицирани сте като съюзници. Не продължавайте в същата орбита, край. Умолявам ви да останете за оказване на помощ за възстановяване“.

До лорд Феерле — неполучено:

„Командващ… командващ… тук П’райзър. План «Удар в сърцето» отменен. План «У’мон» активиран“.

До всички таански кораби:

„До всички части. До всички части. Предприемете оттегляне. По възможност оказвайте помощ на приятелски части под нападение“.

Под код „на четири очи“ флотски маршал Йън Махони до Вечния император:

„Таан съсипан. Повтарям, цял Таан съсипан. Въпрос: как да сервирам? Втори въпрос: какво вино?“

Макар и объркани, като се започне от наименованието и се стигне до последователността на операциите, някои от заключенията за битката/ите на Дюрер — Ал-Суфи бяха съвсем очевидни:

Таан беше смазан.

Главната офанзива на таанците беше спряна и отблъсната.

Почти тоталното унищожаване на най-добрите таански части означаваше, че ще изминат години, преди да са в състояние да предприемат нова подобна офанзива.

Императорът се надяваше — и се вълнуваше твърде много, — че заключенията са не по-малко очевидни за самите таанци.

Може би действително беше началото на края, но за да се стигне до него, предстоеше дълъг, кръвопролитен и със сигурност далеч не предрешен процес.

А Вечният император не можеше да си позволи повече никакви грешки.