Отмъщението на прокълнатите

45.

„Рейнджърс“ играеха срещу „Блус“ в мача на десетилетието по гравбол според всички спортни коментатори в Империята. Сто хиляди същества се бяха натъпкали едно върху друго на „Ловет Арена“, за да видят дали играещите на собствена планета „Рейнджърс“ ще вземат реванш от страховитите „Блус“, които ги биеха в шампионата по гравбол три имперски години поред. Въпреки войната милиарди и милиарди — включително, както се говореше, и самият Вечен император — гледаха мача по риалити в домовете си.

До този момент играта се развиваше според очакванията. Към края на петата и последна част резултатът беше 53:53 след поредица от яки сблъсъци в продължение на четирите часа игра. В последната част Нейсмит, едрият център-нападател с червения екип на „Рейнджърс“, на четири пъти успя да си пробие път през и покрай тежкогравитационните цели на „Блус“ и да се озове на стрелкова дистанция и всеки път „Блус“ успяваха да се прегрупират и да затворят лекогравитационните коридори и да отблъснат „Рейнджърс“ в собственото им поле. Играта беше толкова оспорвана и ожесточена, че след всяка отбелязана точка на двата отбора следваше пълно тройно наказание на играчи.

Рабаж, центърът на „Блус“, хвана топката. Нападателите пред него се пръснаха — търсеха слабо място в защитата на „Рейнджърс“. Защитниците на „Блус“ заеха позиция в близост до лекогравитационните коридори. След това дойде моментът на Рабаж! Той спринтира покрай своите нападатели, направи финт наляво при една от целите и се понесе стремглаво през пролуката в защитата. При което остана съвсем сам. Пред него — незащитен лекогравитационен коридор! А накрая — така желаната червена ивица, отбелязваща голлинията на „Рейнджърс“! Публиката на домакините издаде стон. Бяха на прага на четвърта унизителна загуба. След миг Рабаж беше на лекогравитационната линия и подскачаше… подскачаше… подскачаше…

Танз Суламора натисна с длан бутона — изключи звука и затъмни огромните прозорци към игралното поле, — след което размаха гневно пръст към личния си съвет.

— Поемам всички рискове — каза с разтреперан от ярост глас. — Всички гласуват за премахването на Волмер. Чудесно. Но след това аз съм този, който трябва да свърши работата. Всички одобряваме плана. Прекрасно. Само че пак Танз е човекът, който си рискува главата с Шапел.

— Всички те подкрепяме, приятелю — измърмори Малперин. — Не разбирам какъв е проблемът. Ако ти паднеш, падаме всички. Нали вече се разбрахме за това?

— Абсолютно — добави успокоително едната от близначките Краа. — Двамата със сестра ми сме с теб от самото начало, Танз. Или гониш до дупка, или изобщо не се захващаш, това е нашето мото.

Суламора изсумтя. На пръсти се брояха бизнес създанията, които да са по-големи майсторки от Краа в изкуството на забиването на нож в гърба. Потърси с поглед подкрепа от Кайес, но сребърното сияние, изглежда, не обръщаше никакво внимание на никого и нищо. Отпуснато в едно от огромните меки кресла, то зяпаше в празния прозорец, сякаш все още гледаше незавършилия мач. Вбесен, Суламора гаврътна едно голямо питие. Останалите членове на съвета мълчаха и оглеждаха с престорен интерес оформения в стил „барок върху барок“ интериор.

Един от по-ексцентричните предци на Ловет беше построил тази огромна арена, която можеше да се използва при всякакви атмосферни условия. На Първичен свят нямаше равна на нея. В рамките на няколко дни можеше да бъде преустроена така, че да домакинства на всякакви прояви — от селскостопански изложения до състезания за скутери. Местата за зрители бяха проектирани така, че дори най-бедният запалянко виждаше отлично случващото се. А над всичко се извисяваше внушителният купол — апартаментът на собственика. В този апартамент можеха да се забавляват неколкостотин „близки приятели“, макар че огромният брой ярки картини, препарирани животински глави, очукани статуи и мебели с причудливи форми бяха причина дори само двама души да получат пристъп на клаустрофобия. Обстановката беше в състояние да събуди насилствените инстинкти дори на най-заклетите пацифисти.

Вероятно затова и Суламора се държеше така необичайно — да изпадне в ярост пред колегите си. Или пък причината бе в това, че неочаквано се бе почувствал крайно уязвим. Както се развиваха нещата, ако планът се провалеше, вината щеше да се стовари изцяло върху него. Останалите бяха чисти. Нищо не беше в състояние да ги разобличи. На всичко отгоре това вероятно беше последната възможност за среща на членовете на публично място, без това да предизвика подозрение. Мачът между „Рейнджърс“ и „Блус“ може би беше последният им повод.

Накрая Кайес наруши тишината и заговори направо:

— Какво искаш от нас, Танз?

Суламора му благодари с кимване и извади от джоба си шест карти. Плъзна ги по масата като крупие — по една за всеки от седналите около масата и една за него. Картите бяха от издръжлива пластмаса. Кайес пръв пъхна картата си във видеопроцепа пред себе си. Пред него се появи малък отвор и върху миниатюрния екран заблещукаха букви. Останалите направиха същото със своите карти.

Това беше предисловието към едно политическо убийство. Най-отдолу имаше шест празни места за отпечатъците на всеки от седналите около масата. След поставянето на отпечатъка нямаше връщане назад. И всеки от конспираторите щеше да носи еднаква вина.

Последва дълга пауза. Пръв беше отново Кайес — усмихна се и постави отпечатъка си. Останалите направиха същото един подир друг.

Шапел щеше да бъде задействан.

На игралното поле публиката на домакините ликуваше. Победеният отбор на „Блус“ напускаше терена през шпалир от въоръжени полицаи. Съотборниците на Нейсмит го бяха вдигнали на раменете си. Ликуващите запалянковци напускаха стадиона като вълна на път към една славна вечер на грабежи, плячкосване, пиене и всеобщо трошене на глави.

Честта беше възвърната.

46.

— Имам един въпрос, сър — изръмжа флотски маршал Махони. — И една молба, сър.

— Давай — отвърна Вечният император.

— Първо. Каква е официалната имперска политика по отношение на мъченията?

— Лоша работа. Не се оставяй да те хванат, докато я вършиш.

Махони кимна.

— Имате ли нещо против, ако поизпържа мозъчето на тази смотанячка?

— Тц-тц-тц. А изглежда, я чакаше толкова добро бъдеще.

— Ха, бъдеще, — озъби се Махони. — Чуйте тази тъпотия.

И зачете на глас текста, изписан на видеоекрана:

— „Изведнъж усмивката се стопи и ми бе припомнено, че този човек е най-яростният боец на Императора, лидер, който изпраща в бой милиони мъже и хиляди кораби, стратег, само чието присъствие в сектора кара таанците да се предават на тълпи“. Тълпи — подчерта Махони. — При мен хората, които водят разпитите, са повече от военнопленниците.

— Да — съгласи се Императорът. — Аз бих използвал „орди“. По-добра дума.

Махони продължи с твърд като стомана глас:

— „Сега се подготвяме за голямата офанзива. Срещу Граничните светове. Бях изхвърлена по гаден начин оттам, което не ми хареса. Обещах си, че един ден ще се върна. Ето, че се връщаме. Подхванали сме таанците във всички сектори. Това ще е последният удар. Борбата ще е дълга и тежка. Но ще ни даде възможност да зърнем края“. Тъпотии, тъпотии, тъпотии, очарователна жена. Спартански, но добре подбрани покои, боготворен от подчинените, хората му се възхищават, посветен на добруването на своите войници. Тъпотии. Драскачът, който е написал това, заслужава да бъде изтезаван.

— „Por que?“ — попита Императорът.

Махони за малко да отговори грубо, но се овладя. Добре. Императорът се правеше на приятен. Стана, отиде до барчето и посегна към скоча. В последния момент промени намерението си и си наля стрегг.

— Добре, шефе — каза Махони, докато си сядаше на мястото. — Аз съм праволинеен човек. Вие не сте разстроен, че тази писателка като че ли е нарушила държавната сигурност, като говори за това къде ще е следващият ни удар. И това е първият път, когато чувам за такава обща офанзива. Да оставим това. Да навлезем в подробностите. Като тази, че никога не съм се срещал с тази жена през живота си. И откъде се пръкна тази чаровница? — Махони се замисли… и изруга. — Шефе, нали не смятате да постъпите така с мен?

— Разбира се, че смятам — отвърна Императорът. — На нас ни трябва някой генерал от типа на истински герой и твоето име се падна при жребия. Между другото, ако смяташ тази история за слаба, трябва да видиш какво правят истинските булевардни драскачи за кредити. Какво ще кажеш за факта, че си истински воюващ предводител — все още носиш личното си оръжие навсякъде. Ами историята за това как като млад лейтенант на някакъв отдалечен аванпост, когато корабът с провизиите се забавил, половин година си плащал храната на войниците от джоба си? Наистина възхитително. Особено като се има предвид, че произхождаш от бедно, но честно семейство.

Бащата и дядото на Махони бяха офицери със сравнително висок чин, след което бяха направили втори и трети кариери в цивилни мегакорпорации.

— Питам за последен път. Защо?

— Може би заради блясъка в ирландските ти очи — отвърна Императорът. — Или пък защото съм притиснал таанците и в момента натривам сол в раните им. Между другото. Това не е нарушаване на мерките за сигурност. Ние — или по точно ти — наистина тръгваш срещу Граничните светове. С всеки кораб и войник, които мога да измъкна от други сектори. И искам таанците да го разберат. Влиянието им търпи спад напоследък, особено след като лорд Феерле се остави да го убият, а легионите им гинат един след друг. Таанците вярват в символи. И аз им давам символ. Във всяко проклето предаване се повтаря колко важни са шибаните Гранични светове за Империята и персонално за самия мен. Няма начин тези дебили да не налапат въдицата.

И след като направи това изказване — едно от най-дългите си на четири очи, — Императорът изпита потребност да пийне чашка-две.

— Значи съм част от символа?

— Да. Ако четеш нещо друго освен оперативни заповеди, досега щеше да забележиш, че съм откраднал няколко колоритни момента поне от трима древни генерали. И манията ще се разраства. Разбираш ли, Махони, ние ще спечелим. Скоро. Което поставя въпроса какво ще правим с всички тези проклети таански светове. Изглежда, на тях живеят типове, които страшно уважават онези, които ги пребиват до смърт.

Махони поклати глава.

— Това не го разбирам, сър. Баща ми винаги казваше, че единствените хора, които се бият помежду си и после се сдобряват, са англичаните. Каквото и да са те.

— Да. И аз постъпвам по същия начин — призна Императорът. — Но ние не сме таанци. Така че заминаваш за Граничните светове. Таанците ще хвърлят насреща ти всичко, което могат да заделят, а ти ще си моята малка имперска месомелачка. Няколко незначителни бележки, които могат да са ти от полза. Ще използваме Наа като предна база за нанасяне на удари срещу таанските светове. Така ще разполагаш с възможност за удобен ляв прав, ако се наложи. И още нещо. Изглежда, в таанските светове има някаква ужасна конспирация.

Махони изглеждаше заинтригуван, но и недоверчив.

— Тази конспирация включва цяла група таански офицери, които може би са били отбелязани като недоволни от начина, по който се води войната. Можем да благодарим на нашия приятел Стен, че откри тези предатели в кавички.

Двамата се усмихнаха с неудоволствие.

— Изгради ми конспирация и разпространи вестта за нея. Сега някои от моите — пардон, таанските — най-доверени агенти дават информация за конспирацията на таанците. Разузнавателна информация „първа категория“ и прочие. Така, докъде бяхме стигнали? О, да, тъкмо приключи с избиването на всяка таанка в Граничните светове, която се държи предизвикателно. Така че след като завършим окончателното нападение срещу таанските светове, ти ще поемеш управлението. Освен това недей да планираш дълги отпуски след края на войната. Тъй като ще те направя — по дяволите, може би ще го нарека генерал-губернатор — шеф на цялата им воняща бивша империя. Тогава ще разполагаш с десетина години, за да ги научиш как да се правят на хора.

Махони се замисли и накрая се разсмя.

— Великолепна яхния, шефе. Сега остава да хванем заека.

— Точно така — съгласи се Императорът. — Направи ми една услуга, Йън. Не се оставяй да ти нашарят задника в Граничните светове. Не ми се иска да започвам всичко отначало.

47.

Членовете на Висшия таански съвет обсъждаха протокола. Старши секретарят четеше глухо окончателния вариант на официалния некролог на лорд Феерле. След това щяха да го гласуват и да определят времето на излъчването му.

Втората точка беше гласуването за наследника на Феерле. Никой не знаеше със сигурност какво ще правят след това.

Кралят е мъртъв, мислеше си кисело Пастур. Да живее кралят.

Огледа напрегнатите безизразни лица на двайсет и шестимата си колеги. Всички криеха картите си плътно до гърдите си. Но Пастур вече знаеше резултата. Беше преброил гласовете. Деветчленната клика на Вихман щеше да подкрепи Атаго. Тук не можеше да се очакват изненади. Вихман беше луд по парадните мундири. А дори сред войнолюбивите таанци никой друг не притежаваше войнствената осанка на лейди Атаго.

Втората фракция, равностойна по гласове, подкрепяше тройка, съставена от различни кандидати, сред които най-често споменаваните бяха Атаго, Вихман и Пастур. Оставаше Пастур със своята фракция — други девет гласа, девет плаващи гласа, които той можеше да изиграе, както си пожелае. Само че в главата на Пастур нямаше никакво съмнение как ще ги изиграе. Оставаше му единствено да изчака протяжното изброяване на заслугите на покойния лорд Феерле.

Стен го посети още веднъж в градината — беше вечер, няколко дни след смъртта на Феерле. Пастур не знаеше как е влязъл — този път не беше използвал канала. Дяволът сякаш просто изникна от сянката на едно от най-ценните му дървета. Щом го забеляза, като истински таанец го връхлетяха смесени чувства: от изненада и уплаха до изпепеляваща омраза заради покушението срещу Феерле.

— Не бъдете глупак, полковник — предупреди го Стен. — Последното, от което се нуждае в момента народът ви, е глупак за водач. При това мъртъв глупак.

Пастур се овладя.

— Какво искате този път?

Стен също се овладя, прибра оръжието си и пак се настани на клона. Пастур долови, че с физическото си поведение Стен иска да избегне и най-незначителния намек за заплаха.

— Преди всичко чух за промените в Колдиез. Исках да ви благодаря.

Пастур сви рамене.

— Няма за какво да ми благодарите. Нищо от това, което казахте, не ми повлия. Беше единствено логичният начин на действие.

— Ако предпочитате да разсъждавате по този начин, полковник, няма проблеми. Просто се обезпокоихме за някои наши приятели. Независимо как са се погрижили за тях. Важното е, че е направено. Макар да забелязах известни отклонения от разговора ни. Прекалено много нови лица. Важни нови лица. Предполагам, че възнамерявате да ги използвате като скрит коз. Ако е така, длъжен съм да ви предупредя. Няма да свършат работа.

Пастур не успя да скрие любопитството си.

— Нима искате да кажете, че ако насочим оръжие към главите им, не бихме се домогнали до известни отстъпки от вашия Император?

— Само ще го накарате да ви удари по-силно. Повярвайте ми. Говоря от продължителен и наистина личен опит. Единственото, до което ще се домогнете от Императора, ако го заплашите, е голям брой окървавени откъснати крайници.

Пастур разбра. Така биха постъпили и таанците. Може би тъкмо тази беше грешката, която бяха допуснали преди години. Публичният имидж на Императора беше на благ, загрижен, енергичен и красив младеж, твърде мъдър за възрастта си. Очевидна заблуда. По всяка вероятност Императорът беше по таанец от самите таанци.

Пастур се запита колко кръвопролитно би било отмъщението на Императора, ако със затворниците в Колдиез и особено с по-важните от тях се случи нещо неприятно. Усети да го побиват тръпки за безопасността на собствения му народ. Знаеше как би постъпил самият той, ако беше на мястото на Императора.

Стен го изучаваше, сякаш наблюдаваше как мислите му се оформят, разпръсват и подреждат по новому.

— Колдиез не е причината за посещението ви — констатира Пастур.

— Да. Това е само една от причините.

Стен се плъзна от клона и закрачи напред-назад по лехата; разглеждаше съсредоточено растенията в хидропонните саксии.

— Императорът е загрижен за това, което ще се случи с вашия народ сега, след смъртта на Феерле. Кой ще поеме властта. С кого ще се наложи да си има работа.

— Да бе, сигурно доста се е загрижил — каза Пастур, без да прикрива сарказма си. — Вероятно предполага, че ще легнем по гръб и ще се преструваме на умрели. Както в старите риалити. Предводителят е убит. Войнственото племе загубва куража си да воюва. Поредната спечелена война.

— Щом разсъждавате по този начин — каза Стен, — значи наистина не познавате шефа ми. Предполагам, че го занимава единствено мисълта още колко от вас ще се наложи да ликвидира, преди най-накрая да се убедите, че сте загубили. Осъзнавате, че сте загубили, нали?

Въпросът изненада Пастур — най-вече защото той самият го отбягваше от известно време. А сега трябваше да даде отговор. Сякаш огромен черен буреносен облак се отвори и изсипа отгоре му цял потоп от емоции. Поражение. Капитулация. Унижение. Но да. Бяха победени. Краят бе дошъл и Пастур не можеше да направи нищо, за да спре безумието. Дори не намери сили да отговори, а само кимна.

— В такъв случай бихте могли да воювате единствено за онова, което ще се случи след капитулацията. Достоен мир и неизбежните дипломатически увъртания. Вашият народ се нуждае от истински водач, който да постигне разбирателство с Императора, като запази честта на Таан.

— И Императорът смята, че това съм аз? Няма начин. Не разполагам с нужните гласове, дори да предположим, че имам желание, разбира се.

— Ако предположим, че имате желание — съгласи се Стен.

И на двамата им бе ясно, че с това дипломатическо увъртане Пастур вече е прекрачил линията.

— Императорът преценява ситуацията по следния начин — продължи Стен. — Единственият недвусмислен водач с добра репутация е лейди Атаго. Но тя има прекалено много врагове в Съвета, за да спечели гласуването. Втората възможност е някаква скалъпена група от компромисни кандидати. Да речем, Атаго и по един представител от основните фракции. Предполагам, че вашето име при всяко положение ще бъде включено в такъв един списък.

Пастур знаеше, че е така.

— А третата?

— Трета няма — каза Стен. — Само тези две възможности. Но честно казано, по мое лично мнение от група водачи никога не се получава нещо свястно. Обикновено това води само до скъпо струващи грешки. Никой няма желание да поеме отговорността, поради което не се върши нищо. Или се стига до политическа гражданска война без нито един виновен.

— Съгласен съм — отговори Пастур.

— В такъв случай единственият логичен избор — заключи Стен — е лейди Атаго.

Пастур не можеше да повярва на ушите си. Стен, разбира се, беше прав, но защо му бе на Императора да подкрепя човек, който се очаква да е негов най-голям и отявлен враг? Лейди Атаго беше толкова праволинейна, че… И проумя. Тъкмо това беше качеството — или слабостта, в зависимост от гледната точка — от което се нуждаеше Императорът.

Беше същото като да изолираш рак, който след това просто и лесно да отстраниш. Атаго щеше да доведе Таан до окончателно поражение. Някой друг щеше да предаде меча. И Вечният император разчиташе този някой да бъде Пастур.

— Той трябва да разбере, че не съм предател — настоя Пастур: приемаше сделката. — Трябва да му го внушите.

— Ще го направя — обеща Стен.

След това се обърна и се отдалечи в сенките. Миг преди да изчезне, се извърна.

— А, за малко да забравя. Как сте със здравето?

— Отлично — отвърна Пастур, учуден за какво, по дяволите, намеква Стен.

— Аз не бих бил толкова сигурен — каза Стен. — На ваше място след гласуването бих се разболял от нещо достатъчно продължително и гадно, което гарантира дълга и напълно заслужена почивка. Далеч от огневата линия.

Пастур все още обмисляше този загадъчен съвет, когато осъзна, че Стен е изчезнал…

Старши секретарят беше приключил с четенето и обявяваше точка първа от дневния ред. Атаго и Вихман оглеждаха останалите членове на Съвета, сигурни, че ги очаква люта битка. Но Пастур беше наясно, че всички техни лични сондажи са отхвърлени и че те са се подготвили за невиждана битка край заседателната маса. Така че старателно съхрани неутралитета и сдържаността на хората си. Говореше се, че те ще гласуват за явния победител. Но такъв не можеше да има. Веднага щом Атаго загубеше вота, щеше да бъде гласувано предложение за триумвират.

Поне такива бяха очакванията на преброителите. Броенето започна от страната на масата, където беше Атаго. След това минаваше през Пастур и неговата група, а накрая през групировката, подкрепяща идеята за триумвират. Първите девет гласа „за“ бяха дадени набързо. След което дойде редът на Пастур.

— Въздържал се — обяви механично старши секретарят. — Следващият?

— Извинете — обади се Пастур. — Все още не съм се изказал.

Старши секретарят го изгледа втренчено, изумен от случващото се.

— Не желая да се въздържа — продължи Пастур. — Бих желал да гласувам „за“.

Думите му предизвикаха изненада, последвана от всеобща възбуда, щом всички осъзнаха какво се бе случило току-що. Надигна се безразборно бърборене и се наложи да бъде възстановен редът, след което гласуването обиколи светкавично масата.

Само след секунда всички бяха гласували единодушно и лейди Атаго беше избрана за новия водач на Висшия съвет на Таан. Победата дойде толкова неочаквано и изненадващо, че мрачното настроение на всички се изпари. Феерле беше забравен и членовете на Съвета се потупваха по раменете и се поздравяваха взаимно за политическата си мъдрост.

Имаха водач. Отново беше време да се вдигнат срещу врага.

— Един въпрос, милейди — обади се един от членовете на Съвета. — Имперските новини преливат от коментари за имперски флотски маршал Йън Махони. Дал е клетва да се върне в Граничните светове. Да възвърне Кавит. Как смятате да се справите с него? Или още е прекалено рано да се каже?

Атаго се изправи в целия си внушителен ръст, Предводителството се излъчваше от нея като митичен ореол — тестото, от което са замесени героите.

— Предизвиквам го да се опита — отговори Атаго. — Вече съм го побеждавала. Много категорично. Всъщност именно аз завзех Кавит плюс Граничните светове през разкъсаното му и кървящо тяло. И сега ще се радвам да довърша започнатото.

Всички аплодираха, с едно-единствено изключение. Пастур. Той вдигна пръст, за да поиска думата. Атаго не се сдържа и го изгледа със стаена омраза. Не знаеше защо я подкрепя, но очакваше цената да е висока. След миг се овладя и на лицето й се изписа мрачна усмивка.

— Да, полковник?

— Защо ли Императорът разчита толкова много на Граничните светове? За мен те вече не представляват особено стратегическа цел. Сигурни ли сме, че не е просто капан? Да ни накара да хвърлим всички свои налични сили?

— Естествено, че е — отвърна Лейди Атаго. — Опитват се да създадат впечатление, че всяка спечелена победа е много по-значима, отколкото е в действителност.

— В такъв случай, ако реагираме — продължи Пастур, — не рискуваме ли да превърнем измислицата в реалност?

— Само ако ни победят — каза Атаго. — А аз ви обещавам, че това няма да се случи. Доказах го веднъж, ще го докажа отново. И ще обърнем оръжието на Императора срещу самия него.

С това свое обещание лейди Атаго сама захапа въдицата на Императора. Пастур идеално разбираше стратегията му. Единственото, което все още го озадачаваше, бе странният въпрос на Стен относно здравето му.

— Сега към следващата точка от дневния ред — продължи лейди Атаго. — Разполагам с един списък. Много важен списък. Откраднат от наши агенти от Имперските архиви.

Членовете на Съвета погледнаха разпечатката, която държеше. Размахваше я като обвинителен лист.

— В него има седемдесет и две имена. Таански имена. Предатели. Искам пълната власт да ги прочистя от редиците ни. И това е само началото. Искам да проследя докъде стигат следите им. Без значение нито на какъв пост е предателят, нито…

Пастур се покашля изследователски.

48.

Кафенето имаше няколко предимства, незабележими за обикновените граждани. За тях огромната приспособена складова постройка вонеше на грес и нечистотии и се намираше в горния край на една странична уличка в крайно неприятен квартал на пристанищния град Соуард. Мястото изглеждаше подходящо да подишаш птомаин или да те наръгат с нещо остро между трето и четвъртото ребро.

Подобно обобщение напълно отговаряше на истината.

Но си имаше и несъмнени предимства: не беше автоматизирано. Обслужваха живи създания, които ни най-малко не се интересуваха от случващото се, стига след това да се забърсваше кръвта. Кафето струваше една десета кредит, а алкохолът — половин кредит. Разбира се, алкохолът никога не беше виждал имперски акцизен печат.

Всеки беше добре дошъл, стига да има подобно желание. Можеше да висиш половин ден на чашка кафе, без да ти направят забележка. Беше чудесно местенце за нелегален наркотрафик, делови срещи или просто да поседиш, вместо да киснеш затворен между четирите стени на жилището си.

За Шапел кафенето притежаваше и други предимства.

От него можеше да се взира с часове в безличното бетонно здание през улицата и да подслушва разговорите. Всеки ден научаваше за ново злодеяние и беззаконие на Императора.

Работният екип на Суламора бе отстранил подслуховите прожектори преди няколко седмици. Шапел слушаше гласове, които сам си измисляше, и историите, които те разказваха, бяха поразителни.

Преди няколко дни беше разбрал, че трябва да направи нещо. Не беше сигурен какво точно. Единственото, за което се досети, беше другото предимство на кафенето — близостта му до Центъра за демократично образование.

Всяка война, независимо колко е „справедлива“, има противници. Основания за противопоставянето може да са както истинският пацифизъм, така и доста логичното нежелание да ти прострелят задника за някаква си шибана кауза — или други още по-скъпоценни части от тялото.

Императорът водеше неспирна битка да поддържа разузнавателните си организации под някакъв контрол. Непрекъснато трябваше да напомня на контраразузнаването, че тези, които дори само си мислят — да не говорим да твърдят, — че Вечният император дрищи тъпотии, не са заплаха за обществото.

Беше чудесна теория. В действителността обаче не се прилагаше особено широко. Свободата на словото, както и много други граждански свободи в този момент, не се насърчаваше. Имаше хиляди дисиденти, които кротко намекваха, че Вечният император не разполага с отговорите на всички въпроси, и прекарваха войната в концентрационни центрове.

Центърът за демократично образование беше нещо съвсем различно. Философията му бе много проста: Империята била реагирала прекалено яростно срещу таанците, когато можело да се използват по-мирни средства. Преди войната Центърът беше лобирал за финансиране от страна на Империята, за да открие нови центрове в Таанската империя. Добронамерените хора в обществото вярваха, че истината ще победи и че ако на един таанец, без разлика на класовата принадлежност, бъде показано, че обществото му е нехуманно, това общество ще се промени. За щастие не бяха отпуснати финанси и в крайна сметка никой от теоретиците не стана мисионер.

Каквито си бяха, таанците гръмогласно приветстваха съществуването на Центровете за демократично образование, стига да бяха разположени на имперски светове. И мигновено използваха организацията като фронт.

В този момент всички действащи агенти вече бяха сгащени, разбира се. Но Центърът продължаваше да съществува благодарение на под сурдинка даденото одобрение на Императора. Организацията представляваше идеално средство за откриване на бъдещи дисиденти и гъмжеше от оперативни работници от имперското разузнаване. Разузнаването така и не разбра, че ако не бяха собствените му агенти, Центърът да е фалирал преди години. Дори една фронтова организация има нужда да изплаща редовно дълговете си, а и по политически причини много малко от членовете на Центъра можеха да си намерят работа като нещо повече от портиер.

Шапел знаеше за съществуването на Центъра. Не помнеше как точно е научил за него. Информацията, разбира се, беше внедрена в едно от първите подслухови предавания.

Не че Суламора наистина искаше Шапел да влезе в организацията. Но след като сам беше стигнал до това решение, можеше да започне четвъртият етап от обучението му.

Проблемът се състоеше в това, че Шапел, изглежда, беше по-умен, отколкото подсказваше профилът му, с който разполагаше Суламора. Макар да бе простодушен, Шапел се бе досетил, че агентите на злия Император може би са проникнали в центъра. Знаеше, че ако влезе през вратата, това би означавало смърт. Императорът щеше да се възползва от претекста да го хване и да го измъчва, след което да го тикне в камерата за болезнено усмъртяване, както му казваха гласовете, че се е случило с милиони други.

Но изглежда, нямаше алтернатива, размишляваше мрачно Шапел.

Когато осъзна, че на масата до него седи още някой, Шапел се дръпна и се сви. Не че някога го бяха заплашвали в кафенето — останалите редовни посетители предполагаха, че едва ли притежава нещо, което си струва да се открадне. Освен това в погледа му имаше определен блясък, който подсказваше, че дори само опит за нападение за забавление може да доведе до неприятни последствия.

Мястото на този човек не бе в тази долнопробна кръчма, помисли си Шапел. Всъщност това се отнасяше дори повече за него, отколкото за Шапел. Беше по-възрастен. Побелял. Облечен в скъпи дрехи в дискретен цвят. Шапел се учуди защо все още не са го препипали, след което забеляза масивните мускули и едва видимия белег на врата му. Не, този не беше лесна плячка.

Човекът изгледа решително Шапел и каза хладно:

— Мястото ви не е тук.

Шапел се смути… а мъжът неочаквано се усмихна.

— Моето също. Но май имам проблем.

Беше седнал на масата срещу Шапел без покана.

— Проблемът ми е, че се загубих.

Изсмя се с плътен басов глас, който издаваше познавач и ценител на житейските превратности.

— Мислех си, че след като все още разполагам с вграден компас, ще мога да се ориентирам в града. Отново сгрешихте, генерал-полковник Суворов.

Шапел го зяпна.

— Вие сте генерал?

— Вече четирийсет години. Сапьорски корпус. От запаса. Предполагам, званието ми вече е само почетно. Поне шибаната Империя не е измислила как да ми отнеме и това. Или поне все още не е. Във всеки случай, тук на Първичен свят съм нов. Надявах се да се ориентирам. Загубих се. Търся човек, който да ми помогне. Всички, които видях, ми приличаха на такива, които биха ме обслужили единствено в някоя тъмна уличка. С изключение на вас.

Шапел изпита неловкост.

— Ще съм благодарен — продължи мъжът, който се нарече Суворов, — ако намеря човек, който да ме отведе до най-близката пневмостанция и ме измъкне от този бордей.

Шапел благовъзпитано предложи услугите си.

На станцията Суворов провери разписанието и измърмори:

— Типично, съвсем типично.

Поясни, че първият влак на пневмометрото до мястото, където бил наел квартира, бил чак след час.

— И това ако не е бюрокрация! Логично е да не се планират влакове до местата, в които живеят хора с пари. Само че не и когато си блокирал всички гравтаксита.

— Секвестирани са за военни цели.

— Знаете ли, сеньор Шапел, може би не бива да го споделям с непознат, но това със сигурност е чудесен пример за начина на мислене на Императора.

Шапел закима енергично.

— Макар че — продължи Суворов — трябва да сте били в някой от сапьорските сектори, за да разберете за какво всъщност става дума. Там, където не съществуват закони. Освен онези, които човек сам съблюдава. Там по-добре да не обсъждате на висок глас подобни неща. Предполагам, че извадих късмет. Просто ме помолиха да си подам оставката. А след това земеделската ферма, която създадох, беше реквизирана от Имперския продоволствен корпус. Защо съм тук на Първичен ли? Надявах се, че ще мога да накарам мазния представител от моя район да направи нещо. Трябваше да се сетя, че няма да стане: него са го купували и продавали толкова много пъти, че трябва да си даде душата на основен ремонт. Извинявам се. Хората не уважават тези, които хленчат.

Докато чакаха, за Суворов беше съвсем естествено да почерпи Шапел в един много скъп ресторант и да даде израз на изненадата си, щом разбра, че е бил контрольор по приземяванията.

— Вършил съм много неща. Налага се, когато си по границите. Но никога не съм могъл да се справя с всички неща, които вие, хора, трябва да запомните. — Помълча известно време. — Не че си пъхам носа… но какви, по дяволите, ги вършите в този долнопробен бардак? Не сте длъжен да ми отговаряте.

Шапел, разбира се, отговори.

Суворов остана смаян.

— Сигурно човек се самосъжалява, че няма обувки, само докато не срещне някой с протези. Сериозно са ви изпързаляли.

Поръча втора бутилка вино.

Шапел, който беше почти трезвеник, дори когато имаше кредити, се понапи. Суворов също.

— Знаете ли, Шапел — каза той, докато ядяха десерта. — Едно от нещата, за които съжалявам, е, че нямам син. Няма да оставя нищо след себе си, когато си тръгна. Шибаният Император — простете за израза — ще се погрижи за това.

Изпиха по едно бренди и той поиска сметката.

Когато излязоха от ресторанта, Суворов погледна Шапел и изрази съжаленията си. Беше напил своя водач и нов приятел. Очевидно беше, че за младежа няма да е безопасно да се придвижва по тези бедняшки улици в това състояние.

Налагаше се Шапел да отиде да преспи при него. По дяволите, в онова шибано имение, което бил наел, имало стаи за цяла мироопазваща мисия.

На пълен стомах и с преливаща от мисли глава Шапел не изпита затруднения да се съгласи.

Съгласи се и на следващия ден, когато Суворов му предложи да прецени дали не би могъл да остане още известно време.

— Предполагам и за двамата е ясно, че имам нужда от водач на тази шибана планета. Освен това с теб разговарям с лекота, синко.

— Настина ми допада онова, което ми разказвате за Императора. Научавам много неща.

След месец и половина Суворов подари на Шапел автоматична пушка и му показа стрелбището под имението.

49.

Главната/лична квартира на Лейди Атаго беше толкова спартанска и предназначена за една-единствена цел, колкото начинът й на мислене. Мебелировката беше оскъдна и умишлено неудобна. Това не беше място за разпускане, а за светкавично вземане на решения. Пристигаха сътрудници за доклад, сядаха на твърдите неудобни ръбести мебели, за да чуят нейните решения или забележки, след което моментално си тръгваха, та други да заемат местата им.

Единствената вещ на бюрото й беше миниатюрна факс разпечатка на Вечния император в рамка. Държеше я там, за да е постоянно съсредоточена върху врага си. Атаго би се изненадала, ако научеше, че наскоро нейният портрет бе заместил този на лорд Феерле на стената в кабинета на Вечния император.

На отсрещната стена — от черно стъкло — имаше постоянно променяща се карта на оспорваните зони. Позициите на Империята бяха в червено, а тези на таанците — в зелено. Напоследък зелените зони бързо се свиваха, като шагренова кожа, а се бе появила и една червена стрела, насочена към Граничните светове. Дори Еребус, далечната система, която лейди Атаго собственоръчно бе превърнала в една от най-великите военни фабрики в историята, се намираше под трайния контрол на Империята.

Лейди Атаго би била смятана за военен гений във всяка епоха. След смъртта на Феерле тя залегна над картата на бойните действия в търсене на неочаквания удар, който би обърнал вълната.

Макар да не беше чувала никога за Наполеон, Атаго би разбрала и одобрила решението му да дислоцира трийсет и пет хилядна армия в Египет, привидно далеч от основния театър. И би се учудила на провалите на опитите му да нападне във фланг Великобритания и Ирландия. Разсъжденията бяха основателни. Единствено прилагането им бе мърляво. И, както става с много от великите генерали, подробностите й идваха в повече. Беше й пределно ясно, че каквато и да е целта, най-напред трябва да подготви сцената. Нуждаеше се от една победа, при това спешно.

Единственото възможно място за подобна победа бяха Граничните светове. Най-отчайващото беше, че трябваше да изчака първо Императорът да изиграе картата си, след което да направи опит да го надцака. А лейди Атаго беше прекалено много таанка, за да е добра в играта на дебнене.

Към безсилието й се добавяше постоянният лай на адютантите й, които искаха да насочат вниманието й към едно, оплакваха се от друго и непрекъснато настояваха да се съсредоточи върху крайния резултат. Рано тази сутрин например финансовите й съветници бяха дошли да я предупредят, че хазната е празна, и да размахат платежни нареждания от съюзници и неутрални.

— Кажете им да чакат — отвърна ядосано тя. — Не съм чула някой от имперските банкери да тормози Императора. А тази война със сигурност му излиза пет или шест пъти по-скъпо, отколкото на нас.

— Това е друго — отговори един от съветниците. — Императорът има финансов график. Ние — не. При това той води войната със средства, заети при три процента лихва. Ние я водим с лихви от над петдесет процента.

Лейди Атаго не знаеше дали да се развика да екзекутират незабавно съветника, или да заплаче, макар плачът да беше нещо, до което таанците не прибягваха току-така. Войнишката й душа страдаше от това, че конфликтът може да се изроди в нещо толкова мръсно като парите. Но съветниците я увериха, че не всичко е загубено.

След битката за Граничните светове — ако в нея бъдеше постигната победа — щяха да могат да преговарят за по-добри условия и от кранчето отново щяха да потекат пари. Но засега единственото, което можеше да направи, беше да заповяда секвестирането, прибирането и разпродаването на всичко с някаква стойност.

Съветниците не смееха да й кажат, че не е останало почти нищо. Дори вътрешните стени от плас и изолацията на най-мизерните таански жилища вече бяха отнесени от съдия-изпълнителите и продадени за скрап.

Така че, лишена от каквато и да било възможност за действие, лейди Атаго обърна погледа си навътре. След като все още не можеше да воюва, поне щеше да въведе ред в къщата на таанците. Номер едно беше прихванатият списък от седемдесет и двама предатели. Пристъпи към проблема с хладно доволство. Таанската военна полиция вече беше започнала чистката.

Освен тези седемдесет и две жалки твари арестуваха всеки, свързан по един или друг начин с тях. На всичко отгоре всеки ден изплуваха нови и нови имена. Лейди Атаго знаеше, че някои от жертвите са невинни — имената им фигурираха в списъка само защото бяха сбъркали кого да си изберат за врагове. Но беше готова да преживее този факт. Освен това разполагаше със списък и на тези, които съобщаваха имената. Вече беше започнала да разпорежда полицейски проверки по домовете им. Претъпкването на затворите и военните съдилища със заподозрени беше отдушник за гнева й. Беше ново и по-различно броене на трупове, но също й доставяше удоволствие.

Поради всичко това лейди Атаго сияеше в цялото си великолепие, когато покани Вихман в кабинета си. Само да можеха риалитата да запечатат момента, мина й през ума, докато го приветстваше. Беше красива, чувствена и вдъхваща страхопочитание — всеки милиметър от великолепното й тяло показваше, че е велика таанска героиня. Като я гледаше и усещаше близостта й, Вихман изпита увереност, че настоящите трудности са временни и че победата в края на краищата ще е на страната на праведните.

Целта на посещението на лорд Вихман беше да помогне на Атаго да излови инакомислещите. Бе дошъл въоръжен с постоянно разрастващите се доказателства за престъпността и корупцията на Хийт, събирани от Ло Прек.

Ло Прек беше проучил хиляди полицейски и разузнавателни доклади и беше отсял доказателства за това, че Хийт е залята от вълна от престъпления и несъгласие. При това беше издирил голям брой от извършителите на напомнящите дребно хулиганство престъпления — отговорни чиновници и служители. Фактът, че повечето от набедените всъщност бяха невинни, нямаше никакво значение, защото Ло Прек беше разкрил повтарящ се модел, водещ до необоримото заключение, че зад вълната от престъпления стои имперска конспирация.

Ло Прек беше прав за всеки детайл, включително по отношение на факта, че Стен не само стои зад цялата тази конспирация, но и я ръководи. Това беше единствената точка, в която Вихман се съмняваше и която за момента скриваше от лейди Атаго. Ло Прек формулираше колебливо заключенията си, а Вихман се усмихваше под мустак на вманиачеността му.

Щом стръвта — митичният Стен — даваше такива перфектни резултати, Вихман беше готов да го подкрепя. От това, че Ло Прек е луд, не следваше, че е глупав.

Докато лейди Атаго разлистваше страниците с нарастващ възторг, Вихман се поздрави за прозорливостта си да внедри Ло Прек в организацията си.

— Точно онова, от което се нуждаем — заключи Атаго. — Възхищавам се на всеотдайността ви. Дали не би могло и някои други… Трябва да призная, че някои от членовете на Съвета ме разочароват. Правят единствено минимално необходимото. Не поемат никаква инициатива. Не полагат никакви допълнителни усилия. Понякога се питам дали не очакват сама да се преборя с целия този проблем.

Вихман преля от задоволство, но предпочете да защити плахо колегите си. Лейди Атаго му махна с ръка да млъкне.

— Вземете Пастур например. Практически се е оттеглил. Зная, че е болен, но… Е, добре, Предполагам, че трябва да сме му благодарни за подкрепата. Поне продължава да работи по Колдиез. Учудващо успешна програма. Аз лично никога не съм имала големи очаквания относно нея. Не очаквах, че затворници — до един недоволни страхливци — биха могли да свършат толкова добра работа. Всъщност по последни данни са счупили всички рекорди по производителност.

Данните, за които говореше, бяха дошли изцяло от Стен и Златния червей на Вирунга. Измислените цифри всъщност прикриваха печални резултати, които дори се бяха влошили, след като таанците изпратиха в Колдиез пленени сановници.

Мисълта за Колдиез помрачи настроението на Вихман. Фактът, че хората, които бе пратил там, с неохота потвърждаваха данните, които впечатляваха лейди Атаго, не помагаше — той беше категорично убеден, че ако управлява Колдиез, ще намери много по-добро приложение на затворниците. Особено сега, когато там се намираха най-умните имперски военнопленници. Понякога го будеха сънища как би постъпил с тях. Никога не помнеше подробностите, освен че са приятни.

Лейди Атаго оправи настроението му, като насочи вниманието му към онова, с която се занимаваха.

— Питам се дали мога да упражня влияние върху вас, милорд?

Вихман се опита да възрази, но Атаго не му обърна внимание, а потупа съставения от Ло Прек доклад.

— Бих искала да поемете контрол върху тази програма. Засега не съм доволна от резултатите от чистката. Струва ми се, че твърде много народ се изплъзва от мрежата. Изпитвам недоверие към служителите, отговорни за осъществяването на целите ми. А според информацията, която сте събрали тук, може би имам пълни основания за това. Липсата на резултати от работата им може да се дължи на нещо повече от мързел и неефективност.

Вихман не знаеше какво да каже. Беше прекалено разчувстван. Не можеше да повярва, че усилията му печелят одобрението на герой от ранга на лейди Атаго! Прие новите си отговорности със задоволство. А и твърде ясно си даваше сметка каква огромна власт му се предоставя.

Тъкмо започваше да се окопитва, за да й поднесе благодарностите си, когато Атаго го прекъсна с нова идея.

— Изглежда обаче липсва едно нещо — каза тя, докато сгъваше доклада на Ло Прек. — Тук има ясно посочена следа. Но като че ли прекъсва преждевременно. Сякаш нещо или някой са пропуснати.

Лейди Атаго бе съвсем права. Единствената част от доклада, която Вихман беше съкратил, беше човекът, когото Ло Прек смяташе за отговорен за конспирацията — Стен. Вихман пое дълбоко дъх и се впусна в обяснения. За Ло Прек и убеждението на това нищожество, че лицето, което стои зад всичко това, е отговорно и за убийството на брат му. Докато го слушаше, лейди Атаго не спираше да кима. Ло Прек очевидно беше луд, но като таанка тя разбираше манията му за отмъщение.

— Кой е този човек? — попита тя накрая.

Вихман каза името му.

Лейди Атаго се намръщи. Името й звучеше познато.

— Стен? Да не би да е капитан Стен?

Вихман отговори утвърдително, но се учуди откъде знае чина му. Не попита обаче, тъй като на лицето й се изписа смущение. Сякаш си беше спомнила нещо.

„Форез“ бълваше огън. Изстрелваше всичко, за да спре „Блатен паток“. Лейди Атаго се наведе над адмирал Деска, изумена от пораженията, които понасяше вражеският кораб. От него, изглежда, вече не беше останало кой знае какво, а и в момента огромни отломки отлитаха в космоса под ударите, които не спираше да му нанася Деска. Въпреки всичко оръдията на „Блатен паток“ не спираха да стрелят. От прихванатите от детекторите изкрещени съобщения разбра, че командващият кораба е капитан Стен. Деска вече ликвидираше кораба окончателно, но той продължаваше да отвръща на огъня.

Тогава чу да й се подиграва най-странният възможен глас. „Сгащих те, моме!“ Така и не разбра, че гласът е на Алекс Килгър, заместника на Стен. В следващия миг смехът се превърна в две ракети „Видал“, изстреляни от странното чудо „Блатен паток“. „Форез“ се люшна от експлозията. Взривът откъсна таблото, закачено на една от стените, и го запрати с въртеливо движение към адмирал Деска. Изкорменият труп се строполи отгоре й и тя започна да пада безкрайно дълго в тъмното. По-късно, когато дойде в съзнание, разблъска медицинските сестри и изпрати група на „Блатен паток“. Искаше имената на всички на кораба — живи или мъртви.

Лично провери дисковете с личните данни, докато не намери точните. Стен. След което внимателно избърса кръвта, за да се увери.

— Този човек наистина е луд — каза лейди Атаго на Вихман. — Стен е мъртъв. Лично аз го убих.

След което си припомни още нещо и прошепна:

— Два пъти.

— Моля, милейди?

— Два пъти. Вече го бях убила веднъж. След което той се върна. И аз го убих пак.

Трепна, за да се отърси от призраците.

След секунда Вихман усети, че го извеждат навън. Изпитваше нестихващ възторг от своята героиня. И все пак се запита що за демони — или демон — тревожат сънищата й.

50.

Стен се насили да напъха тялото си в малката вдлъбнатина, единственото прикритие на стотина метра около него. Прожекторът на затвора претърсваше пустия пейзаж и методично взривяваше тъмните сенки с ослепителна светлина. Стори му се, че лъчът за миг се поколеба, преди да оближе свитото му тяло. Сякаш го управляваше мислещо създание, а не компютър. Беше напрегнат, а през ума му прелитаха налудничави мисли. Да не би някой да знаеше, че е тук? Някой, който сега злорадстваше, докато си играеше с него? Издали ли го бяха? Нямаше ли светлината ненадейно да спре върху него и от тъмнината да изскочат десетина ухилени таански надзиратели и да го затворят в Колдиез за няколко години в единична килия, за да го подлагат на периодични изтезания и накрая да го екзекутират? Припомни си някаква стара мантра, която използваха в „Богомолка“, и усети как пулсът му се нормализира и дишането се успокоява.

Лъчът го подмина без произшествия.

Той вдигна глава и се вторачи в тъмното. Огледа няколкото последователни възвишения, зад които се извисяваше стръмен хълм, който отвеждаше до задната част на Колдиез и неговия личен заден вход. Не долови нищо.

Въпреки това настръхна при мисълта да отстрани камуфлажа, който прикриваше входа, и да влезе отново в тунела. След това да пропълзи в катакомбите под Колдиез. И пак да влезе в затвора!

Алекс се противопостави, когато Стен обяви плана си лично да установи връзка с Вирунга. Нямало място за притеснения, увери Стен приятеля си. Щял да влезе и да се измъкне преди изгрев слънце.

— Луд си за връзване, момче — отсече Алекс. — Хабер нямах, че имаш тез симптоми. Когат’ още се влачех за полите на мама, тя ми даде три акъла: нивга не играй на карти с харна мома. — Той метна чаровна усмивка на Сен Клер. — Нит’ пък ходи да ядеш в кръчмата на кембъл, нит’ влизай в стаи с яки пръти на вратата!

Да му се не види, помисли си Стен. Майката на Килгър беше права! Какво си въобразяваше? Кръвта му се смрази само като си представи още един дълъг период затвор. В същия момент, докато се колебаеше дали да продължи, или да се откаже, долови стъпки. И дори тананикане. Таански часови. Замръзна като вцепенен.

Извърна съвсем леко глава настрани, за да може да вижда — незабележимото надникване на ловците, което беше усвоил в основния курс на „Богомолка“. Никога не изпробвай инстинктите на плячката, като я гледаш открито.

Единствено странични погледи, млади Стен, напомни си той, и то само за миг. Установи, че пътят на часовоя минава покрай скривалището, само на половин метър от главата му. Стъпките на часовоя бяха бавни, спокойни.

Часовоят очевидно беше зле обучен, мързелив или просто невероятно тъп. С приближаването му тананикането се усилваше. Стен разпозна популярна таанска любовна балада с военен привкус, предпочитана от посетителите от долните класи в клуба на Сен Клер, и се спря на комбинация от три възможности.

След това усети токът на тежката обувка да премазва пръстите му и потисна изкушението да дръпне изпънатата си ръка. Часовоят спря и ръката на Стен изтръпна от непоносима болка, докато таанецът се обръщаше леко настрана, с което премазваше допълнително пръстите му.

Последва шумолене на тежък шинел и заслепяваща болка, щом часовоят премести тежестта си и буквално заби ръката на Стен в земята. И накрая ненадеен прилив на облекчение, щом таанецът се поизмести, след което още по-изпепеляваща болка, докато кръвта си пробиваше път през смазаните капиляри и вени.

Стен усети, Че часовоят му е обърнал гръб. Повдигна леко глава и видя насреща му да лъщи нещо голямо и бледо. Голият задник на часовоя. Женски.

От съскащия по земята звук беше съвсем ясно какво прави. Когато се надигна, Стен сви пръсти и ножът се плъзна от хирургическия разрез под кожата му. Усещането на тънкото хладно докосване го успокои.

Долови помръдване от изненада. Беше разкрит! Изстреля се като огромно морско чудовище с паст, пълна с бляскащи зъби.

Безчувствените пръсти на едната му ръка посегнаха към гърлото й, а ръката с ножа замахна светкавично към корема й. За един миг Стен видя лицето й. Беше млада, не повече от шестнайсет. И слаба — не, мършава. Толкова мършава, че приличаше на нещастна кокалеста птичка с пърхащи крила от шинел. Очите й, които се разшириха в мига преди смъртта, излъчваха невинност и ужас. Дете, което така или иначе щеше да умре.

Единствено благоразумието, а не съжалението спаси живота й. Тъй като нямаше време да крие труп, Стен спря миг преди да забие цялото острие. Вместо това реши да действа с изтръпналите си пръсти, преди да е успяла да изпищи.

Стисна артерията й, което спря притока на кръвта към мозъка й, и пое с ръце безжизнено отпуснатото тяло. Положи я внимателно на земята, прерови в джоба си за ослепяваща граната, издърпа халката, намери прикритие и изтри паметта й.

Когато сержантът я намереше при следващата си обиколка, щеше да има да пати. Щеше да се е свила на земята и да спи като невинно детенце. Боят, който щеше да отнесе, че спи на пост, щеше да е ужасен. Но пък можеха ли да се сравнят няколко пукнати ребра с купчина бледи черва, блеснали под сиянието на звездите?

Стен се погрижи да нагласи удобно младата жена, след което запълзя нагоре по хълма. В главата му леко ромолеше споменът за нейната песен.

Столът изскърца от възмущение, когато над тристакилограмовото тяло на Вирунга се намести върху него със задоволство. Стен му съобщаваше най-пресните новини за военните действия, Макар да се опитваше да не представя картината в прекалено розови краски, не можеше да не поукраси тук-там нещата за жадния за капка надежда н’раняец.

Наложи се да цензурира голяма част от информацията за настоящата си дейност на Хийт и да спомене само най-необходимото. Така че, когато имаше възможност да поразкраси това-онова, разкрасяваше. Знаеше, че Вирунга също ще наложи цензура, когато осведомява останалите за посещението му. В момента Стен описваше на бившия си командващ офицер приключенията на Сен Клер и Л’н с незначителни преувеличения.

— … и така, когато му се обадили, там били генерал Лунга, двамата му адютанти и поне десетина момичета и момчета за удоволствия, а между тях и една двойка. Приоритет Първа степен. Само за неговите уши. И от сорта. Така че генералът изгонил цялата сган. Включва суперсекретна линия на портакома си и след половин оригване време вече се свързва директно с някакъв тузар, личен сътрудник на Атаго. Сътрудникът проверява два пъти. Всичко ли е абсолютно сигурно? Някакви бръмбарчета, скрити в някой шкаф? Генералът се оглежда, след което казва на момчето, че всичко е чисто. И получава заповедите си. Трябвало да завлече големия си офицерски таански задник в Граничните светове не вчера, а завчера. Ще стават големи работи. Генералът се опитва да възрази. Вече има тежки задължения и прочее. Ще рече, че продължава да се опасява, че макар и офицерски, вече споменатият му задник може да стане на решето там. Следва голяма и дълга разправия. За и против маневри на кораби и войски. Леко мачле на високи децибели. Генералът губи и се изстрелва вбесен, заедно с двамата си ваксаджии на ботушите. Разбира се, без изобщо да подозира, че сме свалили цялата история. Чули сме всяка дума!

— Стаята… бръмбарчета — заключи компетентно с безизразен тон Вирунга.

— Друг път — отвърна Стен. — Тази стая постоянно се отпуска за развлечения на генерала. Неговите хора я претърсват, преди да влезе и след като си тръгне.

— Тогава как…

— Л’н. Чула цялата история. През цялото време, докато генералът говорел, тя била свита в ъгъла. Без изобщо да се крие. Разбирате ли, генералът смята, че тя е някакво домашно животно. Големичко розово животинче, нещо от рода на котките.

Вирунга отново се разсмя. Но след малко смехът му секна.

— Сигурен… ли си… че всичко това… е добро… за нея? Л’н е толкова…

Думите му се влачеха може би поради бедния му речников запас за онова, което Л’н виждаше ежедневно.

— Невинна? Чувствителна? Нуждаеща се от закрила? — допълни вместо него Стен.

Вирунга кимна.

— Вече не — каза Стен. — Няма да повярвате на промяната. Тя направи скок от Колдиез към свободата и се приземи на четирите си хубавки крачета. Дори Мишел, имам предвид Сен Клер, се чуди как разцъфтя. Вече говори като докер. Или професионален обирджия. То са едни „хиени“ и „мамка му“ и доста подходяща употреба на „тъп“ и „смотан“, когато се наложи.

Вирунга се изуми. Попиваше всичко, казано от Стен, сякаш сам изживяваше всяка дума. След толкова години като военнопленник Стен го разбираше, както разбираше, че след няколко дни еуфорията ще отмине и ще се превърне в дълбока депресия. И че големите стени на Колдиез ще го смачкат още повече. Тогава Вирунга — както и останалите, на които избереше да разкаже за Стен — щеше да започне да се съмнява дали изобщо ще доживее да излезе на свобода. Беше по-вероятно, помисли се Стен, опасенията им да се потвърдят. Знаеше, че войната ще свърши скоро, но не можеше да даде никакви гаранции за съдбата на затворниците в Колдиез при мелето, което със сигурност щеше да предшества последния войнствен напън на таанците.

Обаче Стен имаше план не само как да облекчи депресията. План не само как да спаси възможно повече затворници, но същевременно да осигури незначително предимство на имперските сили, които щяха да дебаркират на Хийт. Нямаше да е пето асо. Не, не беше чак толкова добър. Но можеше да бъде някаква друга пета карта. А имаше и надежда да попадне в една ръка с останалите четири.

Престани да мислиш като Мишел, каза си. Искам да кажа Сен Клер. Сочните й форми изскочиха в съзнанието му като пакостливи дяволчета. Нежни пръсти. Още по-нежни устни. Гъделичкащ шепот в ухото. Престани, капитане! Т.е. адмирале. Съсредоточи се върху работата. Не забравяй, че вече си висш офицер.

Все пак адмирал Стен трябваше да потисне усмивката си и да кръстоса крак върху крак. За щастие Вирунга прекъсна мислите му.

— Пак кажете… как… се казваше… казиното… на Мишел… тоест… Сен Клер?

Стен огледа Вирунга по-подробно. Нима се беше сетил? Голямото му безизразно лице с рунтави вежди не издаваше нищо.

— „Котън Клъб“. Защо?

— Ами… просто… не знаех… че младата дама… разбира… от музика.

— Аз също не знаех, че вие разбирате — каза леко изненадан Стен.

— Да… О… да, разбирам. Макар че… не мога… вече да й се наслаждавам. — Той потупа ушите си. — Вече не различавам… тоновете. Вечното… оплакване… на артилеристите. Оръдията… отслабиха… ушите. Но когато… бях млад… много… обичах… музиката. Дори… свирех. — Той изобрази с ръце въображаем инструмент. — Малко… Саксофон. Не… синтезаторен сакс… Звучеше… толкова… Ах. Не мога… да го опиша.

Възцари се тишина, докато батареен командир (полковник) Вирунга си припомняше времето, преди да се откаже от виенето на саксофона заради грохота на оръдията.

Още проклета музика, помисли си Стен. Има нещо прилепчиво в Колдиез. Нещо във въздуха.

В известна степен беше прав. Във въздуха на Колдиез имаше нещо. Много неща се бяха случили след разговора му с Пастур. Като начало затворът беше започнал бързо да се претъпква с всякакви затворници — като се започне от висши офицери, дипломати, та дори няколко пленени губернатори на провинции. Таанците трупаха всички златни яйца в една голяма кошница за доказателства.

Освен това Пастур беше взел под внимание думите на Стен за отношението към тях. Освен затворниците беше въдворил малък контингент от свои верни служители. Всичките на ключови позиции. Беше издадено строго разпореждане всички вътрешни имперски закони за военнопленници да се спазват до последната запетайка. Режимът беше толкова затегнат, че дори Авренти и Генрик, особено Генрик, се страхуваха да се отклонят от него.

Пастур беше учредил собствена служба в Колдиез. Беше превърнал в навик неочакваните си посещения, при които нарушилите правилника заставаха разтреперани пред вратата на кабинета му и ги извикваха един по един, за да разгледат нарушенията им лично.

На всичко отгоре ужасните загуби, претърпени от таанците, правеха все по-трудно за Дерзин контролирането на взаимоотношенията между пленници и надзиратели в разумни граници. Беше стигнал до това да вербува само най-младите или най-възрастните. Продоволственият недостиг допълнително подкопаваше духа на надзирателите. Вкъщи и дори на работното място дажбите ги бяха довели до границата на гладуването. А съкровищата от хранителни и друга материали, които Кристата и Стен бяха намерили в катакомбите, не само спасяваха затворниците от подобни страдания, но им оставаше и за щедри подкупи.

Това до такава степен объркваше много от необучените таанци, че те сякаш не можеха да разберат всъщност на чия страна са. Ако по отношение на някакво нарушение имаше две версии, новият набор пазачи инстинктивно заставаше на страната на затворниците. Нали затворниците ги хранеха! Дори им даваха по малко и за семействата, не беше ли така?

Освен това дори полицията за промиване на мозъците на лейди Атаго не можеше да пресече слуховете, че войната скоро ще свърши, и то не с победа на таанците. Също като Четуинд, много от новите пазачи бяха решили да се подсигурят и да потърсят собствен изход.

Наистина нещо се носеше из въздуха, но Стен се надяваше, че не всичко ще стане на кайма, когато таанците попаднат в месомелачката. Точно затова се беше промъкнал обратно в Колдиез. Искаше да осигури на Вирунга нещо, на което да се опре.

Каза му, че Соренсен е „богомолец“ и боен компютър и в допълнение активиращата кодова дума на Соренсен. Така „Дрънкалник“ ставаше резервен компютър. Колкото до това, за което можеше да се използва Соренсен, Стен попита:

— Качваш ли се понякога на стените, за да слухтиш наоколо?

— Много… рядко. Трудно е… с моите… травми.

Вирунга стисна по-здраво бастуна си.

— Когато погледнеш към града, какво виждаш?

Вирунга се засмя.

— Напоследък… няколко големи… ями… в земята. Нашите бомбардировачи… се справиха… добре!

— Точно така — съгласи се Стен. — Но друго имам предвид. Като стар артилерист. Какво виждаш, като погледнеш града?

Огромните вежди на Вирунга се свъсиха и очите му почти се загубиха в тях. След това той отново се засмя, но този път смехът му приличаше на лай.

— Колдиез… е най-високата… точка. Ако… имах… моите… оръдия…

За кратко се унесе в мечти за падащи върху Хийт снаряди. Негови снаряди. След това внезапно се съсредоточи. Стен долови, че пред очите му проблясват координати. Имаше толкова много възможни цели. Вирунга се размърда на стола — припомняше си складираните оръжия, скрити в катакомбите.

— Мога… да взема… оръдията. Те са… много… остарели. Но… мога… да ги… поправя.

Престана да планира и се втренчи в Стен. В последвалия въпрос нямаше „ако“, „как“ или „но“.

— Кога? Само… кажи… кога?

Стен се надигна и пристъпи към н’раняеца. Стисна огромната мощна буца от покрити с козина мускули и кокали, която Вирунга наричаше рамо, и каза:

— Ще ти дам сигнал. Но се подгответе.

Вирунга кимна едва-едва. Но Стен беше сигурен, че отново се вижда като капитан на батарея и вече изтегля оръдията на стрелкова позиция.

51.

Стен се измъкна от Колдиез много преди зазоряване. Съгласно плана се скри в чакъла край древния манастир и изчака редиците сънени работници, които всеки ден вървяха под строй към фабриките. Пропусна първите две групи.

Беше прекалено чистичък за парцаливите банди от текстилни работници, които боядисваха платове. Третата група беше малко по-чиста и по-добре облечена. От разговорите, които подслуша, след като се присъедини към тях, стана ясно, че повечето от тези таански работници превиват гръб над фармацевтични котли или бачкат в заводи за оръжия.

Когато всички достатъчно се разсъниха, за да се запитат кой е новият, вече бяха в центъра на града и Стен се отдели от тях и потъна в една тълпа пазаруващи. Купи си пазарска чанта и една мазна топка от някакъв животински протеин, след което си проби път с лакти в една редица таанци, които се движеха горе-долу в посоката Шабоя и „Котън Клъб“. Още два завоя, спускане по една алея и щеше да си бъде у дома с хубава студена бира в ръка.

В тълпата пред него настъпи раздвижване, последвано от объркано мърморене. Преди Стен да успее да разбере какво става, тълпата зави край ъгъла, където я пресрещна дълъг кордон таански ченгета в зелени униформи — бяха се пръснали по улицата и блокираха движението. Сърцето на Стен подскочи и той тръгна срещу движението, като настъпваше другите по пръстите, без да обръща внимание на протестите им. Докато се промъкваше, друга дълга зелена редица се изви като змия през улицата и блокира и този път изхода. Беше попаднал в капана на таанска хайка!

Мускулестите ченгета притиснаха тълпата с вдигнати шокови палки и изпънати напред черни щитове. Тълпата беше необичайно — мина му през ума — стихнала, мърморенето се стаи до объркано мучене, накъсвано от отделни викове от болка, щом някой попаднеше под удара на шокова палка.

След малко от основните полицейски кордони се отделиха фаланги, които се пръснаха сред тълпата. По пагоните Стен разбра, че фалангите са само от сержанти, Оглеждаха като дебнещи ловци лицата в тълпата и подбираха отделни индивиди с крясъци: „Ти! Ти! Ти!“. Преди жертвата да успее да реагира, я изблъскваха в клина от полицаи и я отмъкваха.

Стен се опитваше да отстъпи, да се промъкне до някоя стена, за да си пробие път сред обграждащата го навалица. И тъкмо забиваше лакът назад, като очакваше пак да удари някого в гърдите, когато един огромен сержант го забеляза, изпъна палката си към него като сопа и изкрещя: „Ти!“.

Преди Стен да се усети, нечия силна ръка го изблъска в клина и го поведе неизвестно накъде.

Над един милион души бяха наблъскани на гигантския централен площад на Хийт. Късното сутрешно слънце напичаше, а тълпата беше толкова плътна, че вонята на потните тела се издигаше като мъгла над предисторическо блато.

От трите страни бяха поставени многоетажни видеоекрани. На четвъртата имаше висока порта-сцена, зад която се простираше почернялата яма с разрушените останки от двореца на Висшия съвет на таанците.

Групата на Стен беше изтикана в периферията на тълпата, бяха набутали в ръцете им огромни плакати. Все още в очакване брадвата да се стовари върху главата му, Стен погледна плаката, който държеше. „Долу империалистическата хегемония!“, крещяха плътните кървавочервени букви.

Един огромен сержант го заплаши с шоковата си палка и се развика като инструктор за начално обучение: „Размахвай табелата!“

— А? Добре — отговори Стен и размаха табелата.

— Викай за победата! — нареди сержантът оглушително гръмогласно.

— Дадено — отвърна му Стен.

И почна да крещи за победата, и взел пример от останалите, енергично заразмахва табелата. Отначало се придържаше към безсмислени скандирания. След малко, щом крясъците наоколо се превърнаха в непонятен грохот, се поуспокои. Очевидно нищо не го заплашваше. Достатъчно беше да стои и да демонстрира за екипите на таанските риалита, да изслуша речите и накрая, след като всичко приключи, да се прибере. Без проблеми. Просто два-три часа по-късно.

Припомни си странния навик на тоталитарните оратори да произнасят речи от по половин ден и се коригира, че ще закъснее с пет-шест часа. Изморително, но беше преплувал къде-къде по-отвратителни клоаки, например на купа Лупус, където фразата „папска була“ имаше съвсем друг смисъл. Така че реши да се позабавлява и да вмъкне в скандиранията малко неприлични думи.

След пет часа разбра, че ще се наложи да поукроти оптимизма си. Тълпата крещеше все по-оглушително, а всеки признак на умора моментално беше прогонван от бродещите сред хората ченгета с шокови палки, настроени да причиняват мехури. А на сцената все още нямаше никакъв признак за раздвижване.

След това до слуха му достигна далечен виещ звук, който събуди отдавнашния му инстинкт на пехотинец, и той сви рамене и прибра глава миг преди цяла ескадрила черни тактически кораби да се появи на хоризонта зад разрушения дворец и да прелети с грохот над тълпата, толкова ниско, че обори лъжата, че в костния мозък нямало нерви.

Стен едва се възпря да не се метне на земята, когато последва втора ескадрила, след това още една и още една, докато цялото небе не почерня от флотилия бойни кораби, задръстили пространството между слънцето и земята в страховита демонстрация на таанската военна мощ.

В първия момент дори Стен се впечатли, но постепенно започна да забелязва това онова. Явно нещо не беше наред, ако човек успееше да огледа по-подробно отделните кораби в общата маса. Всички до един бяха разскрибуцани, очукани и овехтели, със следи от припрени ремонти, пропускащи масло инсталации и кръпки от дебели брони върху зеещи бойни рани. Явно Стен единствен го забелязваше, след като воят на тълпата се извиси от наложен с насилие до трепетен.

Миг по-късно небето се проясни и Стен усети хладен страх да избутва професионалния му цинизъм, когато над главата му изникнаха три от най-огромните и ужасяващи бойни кораби, строени някога в историята. Носовете им бяха гладки и черни като черни дупки. Големият брой артистично аранжирани люкове намекваха за огнева мощ, която би накарала редакторите на списание „Джейнс“ да се разхленчат, че не разполагат със снимка и подробно описание за новия брой. Стен тъкмо започна смътно да се досеща какво се крие зад тези люкове, когато корабите избоботиха над главата му и изчезнаха.

Воят на тълпата за миг утихна от гордост и възхита. Дори ченгетата притихнаха безмълвни, а в погледите им блесна патриотичен плам. Напомня религиозен транс, помисли си Стен. Великият дух на Таан явно си падаше по шумотевици. Запита се присмехулно какво ли би казал мирянин Кристата за всичко това.

Глухо жужене прекъсна мислите му и Стен се усети да се надига на пръсти като всички останали, за да разбере откъде идва. Идваше откъм пепелищата на двореца.

Пред изумения му поглед от руините се издигна нещо ослепително бяло. Имаше формата на огромно колело със спици и в продължение на няколко минути кръжи над разрушенията, сякаш очакваше чистотата на бялото да изпари цялата пепел във въздуха, след което да падне като дъжд на земята. Най-после се издигна на около половин километър над развалините и бавно се придвижи към сцената.

Стен рязко дръпна глава назад едновременно с над милионната тълпа, щом един огромен люк се отвори и се появи голяма черна капсула. Капсулата се отдели и се снижи безшумно, докато накрая почти докосна сцената. Последва продължително пращене, изскочиха червени амортисьори и капсулата кацна.

Тишина. Нито един сред тълпата дори не прошепваше. Изведнъж от озвучителните уредби на гигантските видеоекрани гръмна военна музика. Част от гладката обвивка на капсулата се плъзна встрани и разкри зейнал сводест портал. От него с маршова стъпка се заизнизваха униформени таански гвардейци с ботуши до коленете; набиваха крак в синхрон.

Гвардейците се строиха около сцената. Стен веднага забеляза, че оръжията им не са церемониални и че ги държат в бойна готовност за светкавична употреба. Сред тях имаше офицери, вероятно от разузнаването, които оглеждаха тълпата за признаци на недоволство. Такива липсваха. Вождовете държаха здраво тълпата в ръцете си. Музиката се извиси, след което на сцената пристъпиха един по един членовете на Висшия таански съвет.

Щом се разпръснаха върху сцената, Стен автоматично сравни ранга им с информацията от видеоснимки на Съвета в миниатюрната си ментална библиотека; опитваше се да долови кой се радва на благосклонност и кой е в немилост съобразно местата, които заеха.

Като се изключеше отсъствието на Пастур и положението на лорд Вихман непосредствено вдясно от празното почетно място в средата, не забеляза никаква разлика. Престана да се опитва да открие такава, щом видя от вратата с бърза крачка да излиза командващият таанските гвардейци. Мъжът се извисяваше значително над останалите. След него излезе още и още един, всички еднакво високи. Взводът се строи и докато Стен се опитваше да си припомни къде ги е виждал, иззад тях излезе лейди Атаго. Личните й гвардейци вероятно бяха сред малцината по-високи от нея таанци в империята.

Тълпата нададе възторжен вой, докато гвардейците я ескортираха към почетното място и след това се оттеглиха. Но не твърде далеч, забеляза Стен. Застанаха точно зад нея и от двете й страни, готови да се метнат като живи щитове пред нея, ако се наложи.

Лейди Атаго изпъна двете си ръце право нагоре и виковете на тълпата станаха още по-оглушителни — така непоносимо, че от воя и писъците уредбата запращя от микрофонията. За момент, макар и заобиколен от повече от милион същества, Стен се почувства съвършено сам.

Спомни си последния път, когато бе видял лейди Атаго. Беше на Кавит в началото на войната. Носеше червена пелерина и зелена куртка, като сега. Беше само на сто и петдесет метра от него. Спомни си краткия миг, в който оптическият мерник на неговия уилигън попадна в центъра на зелената куртка. Пое въздух, изпусна половината и задържа пръст върху спусъка. Само след миг изстрелът щеше да пробие в куртката отвор с размера на юмрук. В този момент гвардейците на Атаго се раздвижиха като кордебалет и затвориха кръга около началничката си. И Стен вече виждаше само бялото на униформите им вместо червеното и зеленото.

До ден днешен Стен не беше сигурен дали тогава не стреля от страх, или просто пропусна възможността. Докато я гледаше, се проклинаше и за едното, и за другото. Никакво значение на коя страна щеше да падне монетата. И в двата случая губеше. Не можеше да не се запита какво би се случило, ако тогава беше успял. Кой щеше да стои на сцената сега? Вихман? Пастур? Никой?

Лейди Атаго вече беше свалила ръце и се къпеше сред вълните на възторжените приветствия. След това отново ги вдигна, настоявайки за тишина. Всички млъкнаха.

— Благодаря ви, мои таански сънародници — започна тя, — затова, че дойдохте на това празненство.

Стен не забеляза някое от прехласнатите лица край него да трепне. За тълпата нямаше нищо неуместно във факта, че не бяха дошли доброволно. А и за какво изобщо беше празникът?

— Времената ни подлагат на изпитания, народе мой — продължи Атаго. — Нашата решимост е подложена на много по-свирепа проверка отколкото през която и да било ера след Големия срам. И точно тази наша решимост, тази наша непоколебимост да победим, която е в основата на таанския начин на живот, празнуваме днес. Но в генетичния код на таанците има и друго освен решимост. А именно абсолютна жертвоготовност в името на запазването на нашата… — тя изчака, след което последната дума изплющя от уредбите като бич — чест!

— Чест! — заскандира тълпата. — Чест!

— Да, чест — продължи лейди Атаго. — Нека никой чужденец не се заблуждава относно значението на тази дума за таанците. За нас тя не е просто дума, изискваща жертва за бъдещето на децата ни и техните деца. Защото ние бихме жертвали всичко заради честта. И сме готови да умрем до последния таанец, но да не опетним честта си.

Отново разтегна момента, като приведе глава. После поднови речта си:

— Защото без чест няма бъдеще. Без честта си Таан ще изчезне като раса. Дори всички да загинем, потвърждавайки тази уникална и свещена представа за себе си, какво от това? Може всички да си отидем, но ще оставим отпечатък в историята. И след хиляда години, и след още хиляда, най-различни създания ще четат за нас и ще се дивят на стандарта за чест, който сме постигнали. Ще се осъждат за собствените си слабости и ще се проклинат като страхливци, защото нито едно живо създание никога няма да успее да достигне отново стандарта ни. Но те са измрели до един, може да възразят децата им. А родителите им ще кимат — да, но са защитили своята… чест!

Измина половин час, преди тълпата да се укроти, за да успее лейди Атаго да продължи. Всички крещяха, плачеха и се прегръщаха, и си предаваха децата от рамо на рамо, за да могат да се протегнат и да докоснат историята.

През цялото време лейди Атаго остана съвсем неподвижна, позволяваше звуковата вълна да я облива, без това да й подейства по видим начин. Изразът й остана непроницаем… и изчакващ.

— И така, мои таански сънародници — продължи тя в точния момент. — Повиках ви тук, за да празнуваме. Да празнуваме и да се посветим отново на честта. Няма да е лесно. Изправени сме срещу страховит враг. Враг, който няма да се задоволи, докато последният от нас не бъде смлян за неговия хляб и месо. Печелили сме велики битки срещу този враг, но сме понасяли и големи загуби. Това сега няма значение. Аз приветствам този враг. Както трябва да направите и всички вие. Защото сме ощастливени да живеем във времето на най-голямото ни изпитание. Врагът ни принуди да се изправим срещу собствените си слабости. И когато всичко приключи, ние ще сме силни, чисти и добри. Или ще сме загинали до крак за нашата… чест.

Последните думи изрече тихо, като молитва. Тълпата се притаи, сякаш доловила какво ще последва.

Лейди Атаго бавно вдигна ръце към ясните таански небеса. На Стен му мина през ума, че лейди Атаго не беше споменала нито веднъж Вечния император. Това беше ораторска тактика, която веднага включи наум в „богомолския“ си бележник за пропагандни похвати.

— Заклевам ви се, мои таански сънародници. Ще запратя срещу нашия враг всяка гръмотевица, която ми изковете. Ще го издиря в Граничните светове. Ще прогоня страхливците от леговището им на Кавит. И след това ще ги преследвам, накъдето и да побягнат. Заклевам ви се, че ще има битка, мои таански сънародници. Заклевам ви се в победата. Бърза и сладка. Но може да се окаже, че не отговарям на изискванията ви. Някоя моя слабост може да ме отклони от целта. Затова… ако в края на краищата ви подведа… ако не мога да ви донеса победата, която заслужавате… — Последва дълго, протяжно очакване. — Давам тържествен обет за достойнство!

Стен почти не забелязваше фурора около себе си. Тълпата беше полудяла, но това не го впечатляваше. Тъй като виждаше нещо рядко — лидер, който се обръща към народа си и вярва на всяка своя дума.

След като Стен се бе отправил към Колдиез, „Котън Клъб“ бе затворил, отворил и пак затворил. След няколко часа щеше да отвори наново и Алекс, Сен Клер и Л’н чакаха неспокойно на една маса в празния нощен клуб.

За да прикрият притесненията си, правеха същото, което правят войниците, откакто първото същество е вдигнало камък и го е метнало срещу друго същество. С две думи, мърмореха и се питаха каква ли ще е следващата глупост, която ще ги накарат да свършат.

— Вижте, нямам намерение да се оплаквам — каза Сен Клер. — Бизнесът върви великолепно и ми е приятно да им го изкарвам през носа на таанците. Но съм от онези, които ги интересува какво остава под чертата.

— Така е — каза Л’н.

Каза го малко прибързано, но на резкия въпросителен поглед на Сен Клер отвърна с простодушен израз върху розовото си, покрито с козина личице.

— К’ъв ти е проблемът, девойче? — попита Алекс.

— Напоследък не усещам да вършим нещо. Караме ги да си трошат парите. Чудесно. Саботираме производството. Понижаваме духа им. Крадем тайните им. И сме общо взето трън в задника им. Това е страхотно. Както би трябвало да бъде. Направо им разкатаваме фамилията.

— Не разбирам какъв ти е проблемът — каза Л’н. — Какво повече искаш?

— Искам да ги чуя как охкат — отвърна Сен Клер. — Всъщност какво толкова им причиняваме в действителност?

— Тъй — рече Алекс и започуква замислено с пръсти по масата. — Чаткам за к’во приказваш.

— Така ли? — попита доверчиво Л’н: все още беше съхранила в себе си нещичко невинно.

Алекс кимна мъдро.

— Туй е една стара болка — добави той. — Колко точно боли болката. Да. Стара история, девойче. Нека Килгър ти каже колко стара.

И Алекс се разположи, за да разкаже своята история на подозрителната Сен Клер и заинтригуваната Л’н.

— Един мой дядо бил авджия. На Земята. Мрачно и студено, и прочие. Бродел из пустошта със седмици и месеци. Един ден били в няк’во градче. Не. Не било град. Село. Дядо ми значи търсел зъболекар. Излязло, че в селото има дипломиран знахар. И дядо сяда на стола и зъболекарят му гледа зъбите и вика: „Ей тоз тряб’а да го вадим. Ма нямам упойка“. Дядо вика: „Няма страшно. Дърпай“. Тъй с много пъшкане и охкане зъболекарят издърпал зъба. И той се поти, и дядо се поти. А знахарят му вика: „Не е ли туй най-голямата болка, дет’ си чувствал някога?“ А дядо вика: „Не, туй е нищо“. С голямо чудене зъболекарят вика: „Че кое е по-лошо от туй?“ Дядо вика: „Минал’та неделя ме фана дрисък. Кофти, не мога да стигна от къщи до нужника. Тъй че свалям гащите до преспата точно срещу вратата. И съвсем ми е изскочило, че чистих капаните за мечки, преди да падне снегът, и съм оставил един заложен баш дет’ клеча. Което си спомням, га капанът щраква. И ми защипва топките“. „Божке — вика зъболекарят, — право каза. Туй е най-голямата болка“. „Не, не, момче — вика дядо — най-голямата болка беше, докато скъсам синджира на капана…“

Поантата на историята му беше посрещната с обичайната студена гранитна тишина. Но само от страна на Сен Клер. Л’н се превиваше на пода от смях. Алекс й се усмихна широко и гальовно.

— Не го разбрах — каза хладно Сен Клер.

— Сериозно? — Л’н се задъхваше от смях. — Как така? Толкова е — толкова е просто, че… — Тя спря да се успокои. — Виж сега. Капанът за мечки има една голяма дълга верига.

— Това ми е известно — каза малко раздразно Сен Клер.

— В единия край веригата е забита в земята. В другия край е… ами капанът. И, разбираш ли, когато челюстите на капана се затворили, защипали прапрапракакъвто и да е дядо на Алекс за скротума.

И отново избухна в смях. Сен Клер я изгледа гневно. Алекс си помисли, че е възхитителна.

— Но, разбираш ли, не от това го заболяло най-много — продължи Л’н. — Най-много го заболяло от…

— Не искам да го слушам още веднъж — сряза я Сен Клер. — Моля те!

Алекс се изправи, обиколи масата и потупа Л’н нежно по рамото. Беше му легнала на сърцето. Килгър си беше намерил душичка.

— Знаеш ли други като тази? — попита с надежда Л’н.

— Още няколко, момиче. Само няколко. Знаеш ли тази за пъпчивата змия?

— Нееее… Няма да издържа. Защо не…

— Не го карай да почва, Л’н — избумтя гласът на Стен от другия край на стаята. — Или ще ти се прииска пак да те бутнат в карцера на Колдиез.

Тримата се извърнаха и видяха блудния си приятел. Горкият Стен. Косата му беше разрошена, погледът изцъклен, а дрехите висяха по него като зебло. Пристъпваше към тях с накуцване.

— Какво стана, по дяволите? — попита Сен Клер.

Стен въздъхна и тръсна глава. Строполи се на един стол и махна отчаяно към отворената си уста. Алекс му подаде смазваща гърлото бира, Стен я изгълта на по-малко от четири глътки и прасна халбата на масата. Алекс пак я напълни. Стен излочи само половината, после се оригна и отпи малка пробна глътка.

— И така? — подкани го Сен Клер.

— В един момент си помислих — отговори най-накрая Стен, — че работата ми е спукана. Заклещи ме една таанска хайка.

Тримата му приятели се притесниха. Стен им махна успокоително.

— Трябваха им само няколко прилично облечени типове да стоят в предните редици на една демонстрация и да размахват табели за риалити екипите. Всички стояхме под слънцето около пет часа, след което лейди Атаго излезе да разиграва добрия пълководец и да ни кара да се самоубиваме. Всички помислихме известно време по въпроса и казахме: „Дадено, а сега може ли да си ходим вкъщи?“ Къде ти такъв късмет. Атаго рече: „Останете, ще има представление“. И ни обработваха още единайсет часа с някакви предатели, които си признаваха греховете на големия екран, а след това ги унижаваха за наша радост.

— Някой конкретен предател? — попита Л’н.

— Онези, които изфабрикувахме. Към края почти ги съжалих.

— Няма лошо да ги съжалиш малко, млади Стен — обади се Алекс, — стига да не ти стане навик.

Стен не отвърна. Вместо това се примоли за храна и докато ядеше, ги осведоми за мисията си в Колдиез.

— Сега какво? — попита Сен Клер.

— Точно в момента няма много неща за вършене. Можем да поддържаме агентурната мрежа в изправност. Да захранваме корупционния списък, щом възникне възможност. И да провокираме дребни неприятности, без да се набиваме на очи.

— Адски досадно — възкликна Л’н. — Къде остана целият романтизъм и учестен пулс, които ни обеща? Интриги! Опасност! Нелегални дейности! Не съм се включила, за да скучая, по дяволите!

Всички се разсмяха.

— Опасявам се, че това сочат картите за известно време оттук нататък — отговори Стен. — Дотук направихме всичко, което е по силите ни. Сега трябва да изчакаме събитията да ни настигнат. Големи събития. Които не можем да контролираме. Като тези в Граничните светове например. И на Кавит.

След което стана и напълни с бира чашите на всички.

— Макар че ми е неприятно да го призная, малко сме като в историята на Алекс — продължи той. — Хванали сме таанците за скротума в челюстите на огромен стоманен капан. Но те все още не знаят, че ги боли. Така че трябва да почакаме, докато синджирът се изопне.

52.

Империята си беше взела поука — поне малка — от касапницата в системите Пел/е.

Флотски маршал Йън Махони погледна плановете за подготвителна бомбардировка на Периферните/Граничните/Пограничните светове и изръмжа:

— Удвоете.

— Какво да удвоим, сър?

— Всичко.

Помощникът му огледа изображенията и изпълни заповедта. Артилерийската обработка срещу Периферните светове беше удвоена, а Махони разпореди отново да бъде удвоена.

Изпитваше съмнения дали това ще свърши работа, тъй като изобщо не беше убеден, че поставянето на човек там, където попадне бомба или куршум, задължително върши работа.

Все пак щеше да направи всичко по силите си.

Би предпочел да изравни световете с лицето на земята, както беше постъпил със системата Еребус, но имаше цивилни. Махони се запита колко ли от тях са преживели не само таанското завладяване, но и последвалата окупация.

Ако можеше да избира… но не можеше.

Най-накрая настъпи денят, в който нямаше никакъв ответен огън от нито един от определените за нападение Периферни светове.

Махони нареди нападение.

Действаше, като знаеше, че таанските защитници ще изскочат из отломките, сякаш цялата изразходвана срещу тях огнева мощ е била малко повечко от фойерверки.

Имаше пълно право… поради което предпочете да наруши заповедите.

Според Вечния император и неговия психперсонал, завръщането на Махони на Периферните светове беше онова, което Императорът упорито наричаше — използваше непознат за никого от приближените му жаргон — „фотовъзможност“. Нямаше значение каква шибана снимка е направена — пропагандата си вършеше работата.

Преди бойният фургон на Махони да отлети с флотите към Периферните светове, свалиха въоръжението от няколко картечни галери и ги превърнаха в пресескорти. Натъпкаха ги с толкова риалити екипи и журналисти, колкото можеха да поберат.

Бойният кораб трябваше да кацне на Кавит, центъра на Периферните светове, с четвъртата вълна. Основание: първата вълна бива унищожена; втората вълна понася загуби, но се задържа; третата вълна се консолидира; и с четвъртата вълна можем да стоварим няколко оператори. Стрелбата все още ще продължава, но никой няма да бъде убит.

Най-малко от всички Йън Махони, докато се спуска величествено по подвижната стълбичка на своя боен кораб и прави благородното си изявление, че се е завърнал, или обявява този свят за открит, или каквото там благородно изявление реши да направи. В екипа му бяха назначени пропагандисти по въпросите на благородните изявления.

За съжаление в деня-Д/часа-Ч Махони не беше в командния си кораб.

Седеше закопчан с ремъци в една бойна капсула на нападателен транспортьор до командващия подофицер на Първа гвардия, тиловак, чието тяло според гвардейците беше подменяно късче по късче шестнайсет пъти десетилетия наред, но мозъкът му не беше модифициран, откакто преди около столетие командващият беше обявен за клинически мъртъв.

Махони беше забравил колко боли, когато току-що навлезлият в атмосферата транспортьор изстреля двайсетте си нападателни капсули към повърхността. Беше забравил също така точно колко пъти „долу“ променя местата си, докато капсулата се гмурка към роботизирания насочващ маяк под тях.

Миг преди удара двамата с подофицера се усмихнаха насила един на друг: демек, свикнали сме с тази гадост. Никой от двамата не си даде сметка, нито им мина през ума до каква степен усмивките им напомнят озъбването на мъртвец когато совалката се стовари в обичайното полуупрявляемо кацане-катастрофа. Полуупрявляемо означаваше под петдесет процента намалена работоспособност вследствие на нараняванията при кацането.

Миниснарядите експлодираха и стените на капсулата зейнаха. Ремъците се разкопчаха, Махони грабна уилигъна и се запрепъва през отломките на Кавит.

Имаше най-различни съобщения относно благородните изявления от сорта на „Завърнах се“ или „Laffayette nous arrivons“, направени от Махони, щом ботушите му докоснаха повърхността. Всички до едно бяха чисти лъжи.

Първото му подмятане беше:

— Бях забравил колко гадно вони този шибан свят… Залегни!

И Махони задъвка пясъка, когато ракетата изтрещя на няколко метра от тях.

Първа гвардия беше удостоена с „честта“ да бъде първата, кацнала на Кавит с Махони. Години преди това дивизията беше ликвидирана — когато бе защитавала Кавит при избухването на Таанската война. Само шепа волнонаемни, офицери и механици бяха евакуирани при отстъплението по личните заповеди на Вечния император. Използваха ги като ядро при попълването на частта със свежа кръв, след което отново ги пратиха на предна линия.

Махони смяташе, че заслужават „привилегията“ да се реваншират. Преценката му може би беше необосновано оптимистична. Имаше само десетина гвардейци, стъпвали на Кавит — смилането на таанците беше смляло и дивизията. А и все още не бяха приключили с обучението на новобранците след Наа.

„Честта“, която всички обгорели в сраженията бойци биха предпочели, беше да ги върнат в някое приятно кътче на Първичен и да си изкарат поне половин век гарнизонна служба на някой курортен свят. Само броени секунди след първите „фиууу-тряс“ покрай ушите му дори най-възторженият новобранец вече предпочиташе тази алтернатива.

Но гвардията продължи кръвопролитното настъпление към град Кавит. Сраженията изтриха срама от предишното поражение — сега дивизията имаше пълно въздушно и пространствено превъзходство и неограничено количество въоръжение и муниции.

Не че таанските защитници капитулираха. „К’ако мит’р“ на техния език означаваше едновременно „предавам се“ и „не съществувам“.

Повечето от тях предпочетоха тъкмо това — да се сражават до последен дъх и накрая да се самоубият с граната или да се пронижат с импровизирано копие. Махони видя как, след като беше обкръжен, един набит таански редник чукна една граната в земята и я пъхна под каската си. И за него, и за заобиколите го омърляни гвардейци последвалата експлозия беше най-добрата шега за деня.

След по-малко от час един от адютантите, който беше кацнал с бойния кораб, откри флотския маршал и му връчи съобщение.

„ЛИЧНО“ от Вечния император. Съобщението беше написано на стария „богомолски“ шифър, който Махони можеше да разшифрова дори с вързани очи в тайфун. И гласеше:

Махони смотолеви нещо, свали бойната жилетка, опасана с гранати и патрондаши, подхвърли я на близкия гвардеец и отиде при картите, компютрите и проекциите.

Лейди Атаго удържа на думата си.

Всички боеспособни таански флотилии бяха прегрупирани и насочени към Периферните светове. Тя безжалостно стопяваше резервните и защитните ескадрили бойни кораби в тила и ги хвърляше в боя.

До втръсване се повтаряха едни и същи лозунги, а зловещите риалита бъкаха от излитане след излитане.

Разгромът на Империята беше неминуем.

Но съвсем не беше неминуем за един анонимен таански продоволствен офицер, седнал в тясната каюта на овехтелия си боен крайцер. Накрая той изключи кома, който продължаваше да бълва вдъхновените послания на Съвета, и се вторачи в екраните.

Натисна бутона за общ баланс:

Пред очите му „61%“ потрепна и се смени с „58%“ заедно с изгърмяването на поредната оръжейна система някъде в утробата на кораба поради кумулативното й износване.

Очакваше се риалитата да покажат на живо отлитането на таанците към последното, решително сражение. Атаго не беше толкова глупава, за да го позволи.

В края на краищата не бяха изключени инциденти. А инцидентите имаха изключително деморализиращ ефект дори върху изцяло зомбираното таанско население. Тъкмо затова риалитата не показаха отлитането на онези три чисто нови свръхбойни кораба, които бяха смразили кръвта на Стен.

Единият — заменил изпочуканата вехтория „Форез“ на Атаго — нямаше да участва в нападението.

Другите два щяха.

Единият, „Панипат“, се издигна на двайсет метра над масивната конструкция, преди двата двигателя „Юкава“ да откажат, и за малко да падне и да се разбие. Единствено благодарение на майсторския пилотаж успяха да кацнат без видими увреждания. Все пак незабавните анализи на системата показаха, че от строя са излезли не само двата двигателя, но са увредени и всички останали части. Освен това двигателят АМ2 би постигнал не повече от петдесет процента от капацитетната си мощност.

Липсваха каквито и да било обяснения, освен че и трите кораба бяха скърпени дори по-набързо от обикновените таански бойни кораби. Плюс това в момент, когато всички стратегически материали не достигаха, компромисите бяха неминуеми.

Новите кораби клас „Форез“ изглеждаха страховито само на външен вид. Но вътре в тях нямаше нищо.

Третият кораб, „Горга“, се издигна успешно. След като напусна атмосферата на Хийт, командирът на кораба го превключи заедно с четирите ескортиращи крайцера на АМ2.

Някой допусна фатална грешка.

„Горга“ и един от крайцерите се сблъскаха. Катастрофи сред безкрайните пространства на космоса не се бяха случвали никога.

Тази обаче се случи.

Не оцеля нито един член от екипажите на двата кораба, така че никой не можа да даде обяснение точно каква грешка е допусната.

На границите на радарния обхват на Периферните светове таанските флотилии предприеха тройно нападение като първа, втора и трета нападателни сили. Бойният ред, синхронизацията и разгръщането щяха да доведат до резултата половината командващи да бъдат уволнени, а една десета от тях да загинат от единична бомба.

Вече не бяха останали кой знае колко предвоенни таански адмирали, да не говорим за капитани на кораби. Труповете им бяха консервирани в пространството, размазани върху преградите на раздробени кораби или просто бяха привнесли вече невидимия си принос към ентропията.

Но войната е умението да се справиш с онова, с което разполагаш.

А и таанците знаеха, че съдбата е на тяхна страна.

Съдбата естествено обикновено беше на страната на Бога.

Така че таанските флоти нападнаха врага.

Втората таанска офанзива така и не стигна до Периферните светове.

Адмирал Мейсън, командващ шест ескадрили разрушители от мостика на един чисто нов крайцер, чакаше. Докато таанците наближаваха, корабите изчакваха в засада почти в радарен обхват един от друг. Щом първият разрушител се свърза, Мейсън насочи всички кораби в старателно и многократно оттренирана бойна операция.

Пръснаха таанците с общ удар, след което продължиха поотделно. Въпреки че Мейсън беше побъркал от учения капитаните си, те тайно се гордееха, че служат под командването на убиец като него — макар да беше абсолютен гад и да ги изпращаше в най-опасните точки на сражението.

Таанският флагман на втората сила беше улучен най-малко с три ракети, изстреляни от три кораба, и цялото командване на зле организираната банда флотилии беше ликвидирано.

В същия момент Мейсън неохотно докладва на своя шеф и девет изцяло екипирани имперски флотилии пристигнаха да довършат работата.

Един таански крайцер, единайсет разрушителя и шепа помощни, всички повредени, успяха да се измъкнат и да се довлекат до Хийт.

Адмирал Мейсън не можеше да отрече, че корабите му се бяха справили.

На цял сектор разстояние флотски адмирал Ферари водеше сражението почти перфектно.

Беше разполагал с предостатъчно време за подготовка, след като разузнаването го уведоми, че таанските флотилии приближават.

Беше пуснал на няколко екрана безкрайни програми какво точно ще постигне предстоящата първа атака. Дори разполагаше с предоставен от имперското разузнаване стратегически/тактически биофиш за командващия таански адмирал. Някакъв си Хси, помисли си Ферари, пилотирал във високите етажи на бюрокрацията през по голямата част на войната. Какво ли беше направил, за да го натирят във вакуума? Прегледа друг биофиш, предоставен — което Ферари никога не узна — от разузнаването на Стен и Сен Клер.

— Господинът — помисли на глас Ферари — изглежда, е успял да проникне в четири имперски флотилии преди доста време и да им създаде проблеми. Това не би трябвало да означава, че… ммм. Вероятно той има приятели с добри връзки? Не. А, Ето го дребното престъпление. Изглежда, е изгубил контрол над частите си в разгара на битката. Предизвикани загуби. Мерси.

Ферари се усмихна. Значи приятелчето не познаваше мителшпила.

Ферари изключи всички програми. До една бяха неточни. Знаеше къде ще нападне Хси.

Адмирал Хси възнамеряваше да използва „бъркотията“ в системите Зулу, за да прикрие приближаването си към система Калтор и самия Кавит. Нямаше начин дори фините имперски детектори да засекат неговите флотилии, преди да нападнат.

Хси не беше преценил, че е вярно и обратното — таанските детектори показваха системите Зулу като мъглявина от астероиди.

Те не засякоха дебнещите флотилии на Ферари до последните секунди. Ферари остана леко разочарован: беше се надявал, че таанците ще се доближат дори още повече, преди да започне сражението.

Но и така не беше зле. И той пристъпи към действие.

Погледнато от „горе“, двуизмерно, флотите на Ферари бяха разположени странично спрямо авангарда на таанските сили — известно като „отсичане на целта“. Цялата имперска огнева мощ можеше да достигне целите си, докато бойният ред на таанците блокираше собствените им оръжейни системи.

Ферари нанесе удар. В този момент сражението премина от „шахматен дебют“ в изискващия по-изтънчено коварство „ръкопашен бой“ на разстояние около метър, докато имперските части разпердушинваха Хси.

Хси нареди оттегляне от сражението и прегрупиране.

Ферари нареди на частите си да го последват и битката продължи — хаотично меле сред пустошта между системите.

Ферари победи със завидно майсторство. И отново оцеляха само шепа таански кораби.

Но той допусна една грешка.

Когато реши да последва Хси, пропусна да уведоми Махони, който се опитваше да координира сражението от Кавит, за решението си. И остави огромна незащитена дупка в периметъра около Периферните светове. Три земни дни след това тъкмо през тази дупка се изля третата нападателна таанска сила.

Между нея и Кавит нямаше нито една имперска бойна флота.

Някой някога е казал, че повечето герои са здравомислещи хора, неочаквано взели решение да направят нещо налудничаво.

Уилям Бишоп XLIII би дефинирал операцията, спечелила му Галактическия кръст и втора звезда, като нещо, което би предприел само смахнат, успял да убеди сам себе си, че не е смахнат.

Засега Бишоп не беше изпаднал в критично положение.

Започна като гвардеец, пехотински сержант, получил полагаемите му се ордени заради умението си да се сниши в подходящия момент на подходящото място. След като осъзна, че ако се озове на места, където хората стрелят по него, може и да го убият, постъпи на обучение за пилотаж.

Намеренията му бяха да завърши, а след това да блъска огромни грозни шибани транспортьори из небето, докато не дойде пенсията, след което да се захване кротко с непонятните си математически изчисления. Единствената друга награда, която искаше, беше някаква дългосрочна служба, без да го пленяват и без да му се налага да върши нещо прекалено отвратително.

Беше роден пилот.

Когато завърши класа по пилотаж на Стен, получи назначението, което искаше. Но всичко се обърка.

Вероятно никой не искаше да повярва, че човек с толкова много медали, на когото толкова подхожда да е командир, не проявява никакъв интерес да участва в повече сражения. Или пък някой с усет към историята беше проверил кой е Уилям Бишоп XLIII.

Така или иначе, Бишоп не само беше прехвърлен насила от своя продоволствен фургон на нападателен транспортьор, но и получаваше все нови и нови повишения.

В момента беше адмирал с една звезда и командваше две нападателни дивизии. А на всичко отгоре му възложиха и командването на десанта на Кавит.

Човек би могъл и да умре покрай тия идиотщини, помисли си той.

До този момент не се случваше нищо особено — не и според преценката на Бишоп. Ракетите въздух-пространство, таанските тактически кораби и спорадичните самоубийствени нападения не влизаха в сметката.

Бишоп беше категоричен, че положението не е особено критично. Да оцелея и този път, помисли си той, след което ми остава единствено окончателното кацане на Хийт.

Тази мисъл го накара да потрепне и в главата му нахлу още цял порой мисли. По-важно беше да се запита дали в края на краищата Ферма не е прав. Междувременно неговите нападателни кораби нахлуха над Кавит заедно с подкрепящите ги транспортьори, а шепата бойни съдове задържаха таанските комари надалеч.

В този момент запищяха алармите.

Бишоп отиде на мостика на своя командващ кораб и заоглежда пристигащите доклади за връхлитащата трета таанска нападателна сила.

И в същия този момент разбра, че е психопат.

Заповедите му бяха пределно ясни.

— Ком… затвори подстъпа към комескорта. Командващ, изчакай заповеди.

„Адмирале, нас ни…“

— Напада ни цялата шибана таанска космическа сила. Знам. Забелязах. Заповед, казах. Искам корабите да напуснат орбита и да се отдалечат. Веднага.

„Накъде?“

Бишоп измърмори сам на себе си.

— Разполагате ли е информация за връхлитащите таанци?

„Ммм… Потвърждавам. Срещу нас са седем бойни кораба, няколко тактически изтребителя, двайсет и осем крайцера… трябват ли ти още, Били?“

— Достатъчно. Почти същото е и при мен. Заповеди… — Той махна с ръка към навигационния офицер. — Изчакай прехвърляне. Контактна орбита за третия… не, четвъртия боен кораб в развърнат строй. Прехвърли…

Побледнелият навигатор кимна.

— … на предаване. Активирай на десетсекунден интервал… от този момент.

„Други заповеди? Сър?“

Бишоп се вторачи в командващия ескорта на екрана.

„Не, по дяволите. Имаш ли нужда от нещо?“

„Не мисля. Знаеш ли някоя хубава молитва, Били?“

Бишоп тръсна глава.

И атаката започна.

Един брониран нападателен команден кораб. Един крайцер. Дванайсет разрушителя. Единайсет ескортиращи кораба. И седемнайсет тактически кораба.

Срещу четири таански бойни флотилии.

Пълна лудост.

Наистина пълна лудост.

Командващият Трета нападателна таанска сила адмирал забеляза шепата нахлуващи в орбита за стълкновение кораби и осъзна, че е попаднал в капан.

Никой не би атакувал по подобен начин. Не и ако зад тези абсурдни нападатели не настъпваше цялата имперска сила.

Адмиралът се изуми от нахалството на нападателите. Действаха като истински таанци. Готови да загинат, за да забавят таанските флоти само с няколко минути, но минути напълно достатъчни, та все още непоявилите се имперски бойни кораби да нанесат удар.

Адмиралът издаде цяла серия заповеди.

Прекъсни връзката и се прегрупирай. Оттегли се оттатък системите Зулу. Ще оставим Империята да нанесе удар срещу празното пространство, след което ще се върнем флангово.

Четирите таански флотилии се оттеглиха в пустотата. Поради възможно най-логичната от всички причини.

Въпросният адмирал така и не можа да разбере какво се беше случило и какво не се беше случило, тъй като пунктът на прегрупиране на флотите му се оказа само на светлинни минути от орбиталната просека на флотите на Ферари, завръщащи се от унищожаването на Хси.

Не оцеля нито един таански кораб.

Бишоп изгледа смаляващите се таански флоти, отмени последните думи, които беше измърморил, и погледна рефлекторно през рамо.

„През рамото му“, т.е. на екраните „зад“ него, нямаше нищо.

Подозрителен към всяка небивалица и без да е в състояние да повярва на току-що случилото се, а още по-малко на току-що неслучилото се, Уилям Бишоп XLIII превключи на орбита за оттегляне от Кавит, сериозно замислен върху предимствата на ранното пенсиониране, а защо не и оттегляне в компанията на силно набожни монаси в някой манастир.

Изправена сред отломките от катастрофата, лейди Атаго следеше върху екрана некодираното съобщение, изпратено от генерал Лунга от командния пост на Кавит:

Атаго извърна поглед. Тя имаше свое собствено достойнство и свой собствен обет, които да съблюдава.

53.

Новият „Форез“ се понесе през пространството без излишни церемонии.

Макар и най-върховната сред таанците, лейди Атаго изпитваше повече от неприязън към таанското преклонение пред ритуалността и церемониите.

Съществуваше воински ритуал за встъпване в бой и търсене на окончателната победа дори с цената на смъртта: докосване на слепоочието с пръст от родната земя. Последна глътка чиста вода. Клетва над личното оръжие, за предпочитане семейна реликва от поколения. Точни инструкции как да бъде тачена паметта на поелия/поелата към сигурна смърт герой/героиня.

Лейди Атаго направи собствения си избор как да умре.

Риалити екипите можеха да скърпят някакъв епизод от суровия материал. Всъщност предполагаше, че вероятно вече усилено се занимават тъкмо с това.

Беше й все едно.

След като излетяха, вторият офицер на „Форез“ я погледна с блеснали очи и измърмори нещо от сорта, че всичко е като насън. Старото и новото, слели се в кулминационен исторически миг.

Атаго го погледна недоумяващо. Старо и ново? О, да. Спомни си. Офицерът изпълняваше някаква служба на стария „Форез“, който по всяка вероятност беше нарязан на парчета и претопен в едно или друго. Атаго не знаеше и не се интересуваше. Всеки кораб като всяко оръжие беше само инструмент и нищо повече.

Все пак му се усмихна едва-едва и кимна в знак на съгласие. Щом тези бяха мислите, които предпочиташе да отнесе в пустошта, така да е.

Атаго беше заета с окончателните си планове — такива, каквито бяха.

Всяка култура, която превъзнася избиването на други създания, героизира и боеца, който тръгва да воюва в името на безнадеждна кауза. Но за да заслужи правото да бъде митологизиран, той е длъжен да постигне нещо чрез смъртта си, дори да не е нищо повече от това да задържи лошите за още час-два.

Това беше общовалидно правило дори на древната Земя. Така например, преди Роланд да се превърне във всепризнат герой, неговото вироглавство по отношение на Ронцесвал е трябвало да се превърне от незначителна засада, устроена от досадни баски, в грандиозна отчаяна съпротива срещу няколко милиона сарацини. Къстър и хората му би трябвало да свършат нещо смислено, вместо онова, което действително са свършили, за да стигнат до Литъл Виг Хорн — пияни, необучени, пренебрегнали разузнавателните сведения и почти без никакъв план какво ще правят там, за където са тръгнали.

Имаше едно изключение; камикадзетата през Втората световна война, полетели към смъртта единствено с лишената от всяка логика надежда, че смъртта им ще промени хода на историята поради някакво чудо. За представителите на други култури те бяха психично болни, пияни или дрогирани. Единствено собствената им култура ги беше превърнала в герои.

За таанците камикадзетата биха били твърде понятни.

„Бойният план“ на лейди Атаго беше да полети директно към Кавит. „Форез“ щеше да се промъкне някак през кордона от имперски флотилии и да нападне самия Кавит. Разбира се, щяха да измрат до крак.

Но това щеше да промени хода на войната.

Екипажът беше твърдо убеден. Може би дори лейди Атаго беше убедена отчасти.

Но по-съществени за Атаго бяха честта и възмездието за понесеното поражение. Беше допуснала някаква — без да има абсолютно никаква представа каква точно — грешка. Войната вече би трябвало да е приключила. С победа на Таан. Дори мисълта за всеки други вариант беше невъзможна.

„Невъзможен“ беше подходяща дума и за плана й.

„Панипат“, който нямаше да полети никога повече, беше лишен от ракети, въоръжение, продоволствие и малобройния си добре обучен екипаж. „Форез“ пък летеше само с осемдесет процента от пълния си състав. Така или иначе разполагаха с почти сто седемдесет и пет процента над утвърдения основен товар оръжейни системи, с които беше проведена само една-единствена пробна стрелба по време на пробния полет от корабостроителницата до Хийт.

Обикновено един боен кораб се ескортираше от сравнително многобройна флота — крайцери, разрушители, роботизирани разузнавателни кораби, тактически съдове и доста на брой съпровождащи кораби.

„Форез“ нападна Империята с един крайцер и седемнайсет разрушителя.

Младши лейтенант Гилмър смяташе себе си за умен мъж.

Предците му бяха служили в имперската армия поколения наред. Военната служба беше задължителна за всеки представител на фамилията Гилмър. Младши лейтенант Гилмър беше израснал със съзнанието, че рано или късно ще трябва да постъпи в армията и да има вземане-даване с хора, които по всяка вероятност бяха злонамерени. Но единствената алтернатива беше лишаване от наследство, много по-непривлекателна съдба.

Надяваше се поне, уви, напразно, войната с гадните таанци да приключи, преди крехкото му розово телце да достигне пълнолетие. Без късмет.

Гилмър постъпи във войската.

Но той имаше план, с който не само щеше да накара своите донякъде подозрителни по-възрастни роднини да разберат, че Гилмър спазва традицията, но да запази и въпросното си розово телце невредимо.

И постъпи в авангардните части.

Неговите колеги в академията изпитваха страхопочитание — никога не бяха очаквали от Гилмър да стане луда глава. Обаче в авангарда? На най-предни позиции? В очакване врагът да ги връхлети на пълна скорост? На пръв поглед авангардните кораби бяха по-опасни дори от тактическите.

Да летиш в тях си беше живо самоубийство.

Възхищението им го дразнеше — както го дразнеше и предишното им вежливо презрение — и той тайно злорадстваше.

Един ден през първата година в академията го изпратиха да напише материал и той се възползва да направи някои проучвания: в търсене на правилния избор. Откри, че пикиращите кораби наистина са най-отпред. Но за разлика от тактическите, предназначени за стрелба и пикиране, те само пикират. Направи статистически анализ на понесените загуби, като стигна назад в историята чак до Мьолеровите войни. Изключително любопитно: по-малко от два процента. По-малко дори отколкото при транспортьорите. Дотук с кадетската мъдрост. И повечето от загубите, откри той, след като прегледа огромен брой фишове за причините на инцидентите, бяха поради некадърен пилотаж.

Гилмър стана превъзходен космически пилот. По това нямаше две мнения.

И после потегли на война.

Пикиращият му кораб не беше приятно местенце. Дванайсетимата членове на екипажа мразеха Гилмър и в червата — не че имаше някаква конкретна причина за ненавистта им. Той командваше кораба безупречно. Повишенията и наказанията бяха заслужени и в съответствие с правилниците. Но нещо не беше наред.

Гилмър не остана доволен, когато прикрепиха пикиращия му кораб към една флотилия, определена да участва в нападението на Пионерските сектори. До този момент успяваше да остане встрани от опасностите. На няколко пъти беше изпращал съобщения за таански кораби, опитващи се да извършат самостоятелни набези срещу Империята, което би трябвало да му спечели един или два почетни медала, за да осъществи в цивилния живот заплануваната от него кариера на риалити продуцент.

При това разбираше, че Империята печели войната.

Още няколко седмици и всичко щеше да свърши. Той планираше корабът му да се оттегли на редовен тримесечен основен ремонт и по този начин да се спаси от окончателното сражение за Хийт.

Тъкмо затова умникът Гилмър не остана доволен, когато единият от екраните проблесна и на него се видя приближаващ се с пълна скорост единичен сигнал.

Гилмър увеличи мащаба, като превключи на сензор на разстояние няколко светлинни години, и онемя от ужас при гледката на връхлитащото го чудовищно туловище на „Форез“. Не беше илюзия, увери го втори екран. Орбитата на „Форез“ наистина беше на по-малко от една светлинна минута разстояние!

Комуникационният екип вече предаваше съобщението. Гилмър включи на пълна скорост, програмира произволна траектория за измъкване и се огледа какво друго да направи. Светкавично нареди да отворят една от амбразурите и изстреля напосоки две ракети.

Четирите ракети, с които беше въоръжен пикетьорът, бяха почти безполезни. Бяха по-къси от метър единични сигнални ракети. На теория бяха предназначени да се изстрелват срещу вражески пикиращ или дори тактически кораб, за да му попречат да засмуче беззащитния съд. На практика вършеха работа единствено като занимание на екипажа в миговете преди гибелта му, която беше допуснал поради некадърност.

Гилмър захапа кокалчетата си в очакване да осъществи по възможно най-глупашкия начин поредната семейна традиция: да загине в сражение.

Но не се случи нищо такова.

Нито един от таанските кораби не изстреля ракета срещу него, нито пък се приближи до него.

Гилмър осъзна, че е не само превъзходен пилот, но и изключителен тактик. За миг дори се замисли дали след войната да не остане в армията. Не, спря се навреме той. Не ставай нахален. Грабвай големия медал, който ще ти дадат, и бъди доволен.

Наистина получи медал. При това огромен.

Пикиращият кораб оцеля поради една-единствена причина: лейди Атаго държеше Империята да разбере, че я напада и да се изправи насреща й. Може би пикиращото корабче вдигна тревога малко по-рано, отколкото би й се искало, но нито едно сражение не протича абсолютно по план.

Тя дори не забеляза, когато една от ракетите на корабчето улучи „Форез“.

Един младши офицер по контрола на авариите забеляза на един от екраните съобщение за попадение близо до кърмата на кораба. Беше увредена външната обвивка и в кухината между двете облицовки беше попаднал непознат предмет и беше експлодирал. Офицерът по контрола на авариите защрака по клавишите, изпълни преградната зона с противопожарен ретардант, нареди евакуация от склада в съседство на поразената зона и също го запълни с ретардант.

Учуди се какво ги е ударило, след което насочи вниманието си към другите екрани.

Махони крачеше из стоманения център.

Беше ядосан.

Отново погледна екрана. Страхотно, помисли си. Значи някакъв си шибан таанец в някакъв нов тип линеен фургон се опитва да отбележи точка, преди да сме го прогонили. Колко благородно, мина му през ума. Никой не му беше казал, че така се води модерна война. Само те чакат да се появиш и откриват картечен огън срещу теб.

Жалко, че обикновено изтрепват хора, които не искат да стават герои. Пълна гадория, помисли си той, и нареди придвижването на цели флотилии срещу обречения кораб. Може би част от гнева му, мина му насмешлива мисъл, се дължеше на това, че дълбоко в себе си бе убеден, че отбелязването на точки е по-добър начин на воюване от касапниците.

Един техник изкрещя и Махони се извърна рязко.

— Кой те е учил да докладваш, по дяволите?

И зина, загледан в екрана, пред който седеше техникът.

От монитора го гледаше лейди Атаго.

— Какво е това, по дяволите?

— Излъчва се по всички канали от този приближаващ се таански кораб. Това е снимка. Никакъв звук. Никакво видео.

— Свети Кий-рист — изруга Махони. — Комуникационна връзка. Незабавно. Секретен канал до Първичен. Код „Рентгенов лъч“.

Кодът щеше да изпрати съобщението директно на Вечния император.

В старателно обмисления от него капан на Периферните светове се бяха хванали не само вълчетата — самата страховита вълчица беше на път да попадне вътре.

Две флотилии тактически кораби предприеха първата атака. Първата се понесе право напред с надеждата, че ъгълът на атаката ще е встрани от обсега на линейния кораб. Заповедта беше проста: ликвидирай линейния.

Това беше грешка. Системите за откриване на цели на „Форез“ можеха да засичат нападателите под всеки ъгъл, а оръжейните му системи — да изстрелват ракети във всички посоки.

Тактическите би трябвало да бъдат унищожени дори на светлинни години зад прикриващите ги разрушители.

Корабите бяха нападнати — при това тежко. Пет от двайсет и петте оцеляха след сражението. Но не бяха унищожени и мина известно време, докато бъдат поразени двайсетте.

Първата катастрофа би трябвало да е твърде неприятна изненада. Таанците за първи път бяха конструирали линеен кораб с вътрешни хангари, в които бяха натъпкани шестнайсет тактически.

Люковете зейнаха и тактическите удариха.

Но войната беше тежко бреме за таанските пилоти. Младите създания, закопчани в ремъците на полууправляемите ракети, наречени тактически кораби, бяха обречени на почти сигурна смърт. Шестнайсетимата пилоти имаха общо по-малко от 8000 реални зем-часа полет. Преди войната това беше нормативът на един завършил стажант и нищо повече.

Пилотите на таанските тактически кораби се отнасяха с презрение към капризи като тактически хватки за измъкване, отклоняване и заблуда на противника — не че изобщо ги владееха, особено при стълкновение с опитните имперски офицери, натрупали хиляди и хиляди акции с напрегнато втренчени погледи и стиснати зъби.

Тактическите съществуваха само броени секунди. Нанесоха един-единствен удар — при това срещу един от собствените си разрушители. Но бъркотията от изстреляни ракети раздроби на парчета и без това объркания таански боен ред.

Застанала на мостика, Атаго бе съвсем безизразна. Не беше очаквала кой знае какво от тактическите — но това вече беше пълен абсурд. И все пак беше самата реалност. Издаде следващите си заповеди.

Главният оръжеен офицер вече беше избрал системата. И нареди масиран обстрел с „Нах’кал“ — самонасочващи се ракети „кораб-кораб“ със среден обхват на действие.

Втората катастрофа бяха некадърните, необ– или недоучени таански оръжейници. Компютърните симулации не съответстваха на реалната бойна обстановка.

Техниците за откриване на целите подаваха погрешни данни за местонахождението им, а мерачите „губеха“ целите или — което беше още по-лошо — самите изстреляни ракети. Артилеристите объркваха картечни серии, които би трябвало да са унаследили генетично след толкова поколения. Пълначите объркваха бутоните и насочваха ракетите обратно към оръжейните хранилища и ги смилаха на кайма.

Третата катастрофа бяха самите нови неизпробвани оръжейни системи. Обстрелът с „Нах’кал“ би трябвало да е стопроцентов. В действителност бяха задействани под седемдесет и пет процента от изстрелващите устройства.

Останалите отрекоха да са зареждани, да са имали достижими цели или просто не се включиха. Цял комплект катапулти действаше на автоматичен режим, но двигателните ракетни системи не се включиха след изстрелването. Десетки ракети „Нах’кал“ бяха запокитени в пространството, а на всичко отгоре един волнонаемен предизвика късо съединение в системата и се самоекзекутира.

Но тактическите не преставаха да нанасят удари със своите корабоубийци.

Един удари „Форез“ и експлодира във вече опразненото от тактическите кораби хранилище. Екипите по контрола на авариите си проправиха път през бушуващите пожари и успяха да укротят пламъците за минути.

След това първата флотилия се опита да се измъкне.

Пет кораба успяха.

Но вниманието на таанците беше привлечено от втората флотилия. Беше им заповядано да унищожат ескортиращите.

Повечето успяха.

Таанските разрушители се мятаха като обезумели под индивидуално управление. След катастрофата с ракетите „Нах’кал“ оръжейникът на „Форез“ нямаше особено желание да им оказва съдействие. Девет разрушителя се нажежиха до бяло, преди офицерът да даде заповед за изстрелване.

„Форез“ изплю двайсет насочвани от оператор корабоубийци с далечен обхват и те се понесоха в търсене на мишени.

Управляваната безупречно флотилия избълва контраракети „Фокс“ и „Гоблин“ срещу обемистите таански корабоубийци. Обърканите оператори изгубиха и целите, и управлението. Поради прекъсване на управлението ракетите послушно се самовзривиха.

Имперските тактически отново нападнаха. Четири от тях се насочиха към крайцера.

Три удариха стария кораб и той се разтресе и се разцепи на две половини, които се понесоха безцелно със същата скорост и бяха засечени от разузнавателен кораб след три зем-години. Прекалено късно за шепата оцелели таанци.

Тактическите удариха още веднъж и се насочиха към базата си.

Бяха направили необходимото.

Във фланговете дебнеха тежките бомбардировачи.

Атаго заповяда първия обстрел срещу нахлуващите имперски кораби да започне на изключително далечен обхват.

Дванайсет самонасочващи се чудовища се измъкнаха през люковете и двигателите им АМ2 се включиха. Всяко от тях имаше съставна управляема бойна глава с достатъчно КТ, за да унищожи град с размерите на столицата на Хийт. Ракетите, които бяха толкова нови, че имперското разузнаване дори не им беше дало кодово название, действаха безупречно.

Подминаха съгласно дадените в последния момент инструкции разрушителите, които прикриваха по-големите имперски кораби, насочиха се към тях и се взривиха. Бойните глави бяха инструктирани да не се разцепват при достигане на обекта. Не се подчиниха.

Но резултатът беше твърде мрачен:

Два разрушени имперски линейни кораба.

Единият изваден от употреба и превърнат по-късно в скрап.

Един разрушен разрушител.

Един тежко повреден крайцер.

Четири извадени от сражението крайцера.

Махони се оказа прав в преценката си за разрушителния потенциал на кораба-безумец.

Броени секунди след това имперските кораби контраатакуваха.

Над трийсет направлявани от оператори „Кали“ бяха насочени срещу „Форез“.

Настъпи бъркотия — операторите загубиха контрол, ракетите почнаха да се сблъскват една с друга, някои експлодираха, задействани от вибрациите на избухващите близки ракети.

Но обширната зона, в чийто епицентър се намираха „Форез“ и съпътстващите го ескорти, се превърна в истински ад от взривове.

Останалите таански разрушители бяха унищожени или изхвърлени от сражението.

Самият „Форез“ беше улучен двукратно.

Но продължаваше да напредва на пълна скорост… и продължаваше да обстрелва.

Оръжейният офицер не бе удовлетворен.

Осъзнал некомпетентността на оръжейните екипи, той прибягна до нов план. Ракетите „Нах’кал“ бяха насочени срещу имперските кораби, но без особени очаквания за успех.

По-ефикасни бяха оръжията за близък обстрел: балистично насочваните ракети „Дон“ и изстрелваните в залп „Мирка“. Дори картечните гнезда започваха да пърпорят срещу влезлите в стрелкови обхват ракети „Кали“. Експлозиите бяха разпердушинили електрониката и сензорите, но корабът все още беше невредим.

Трите попадения бяха поносими. Първото извади от строя бойния информационен център близо до кърмата, но имаше и втори център. Второто разби главния компютър „Нах’кал“. Не беше голяма загуба. Третото разпердушини спалните помещения на екипажа. Все пак в момента там не би трябвало да има жива душа. Пожарите скоро ще бъдат овладени, предположи той. А и това беше работа на контрола по авариите.

Тъкмо в този момент четвърта „Кали“ при втория имперски набег удари „Форез“. Цяла четвърт от кораба-чудовище престана да съществува броени секунди след ядрената детонация.

Осветлението на мостика помръкна. Атаго чу приглушен писък в мрака. Включи се резервното осветление. Тя огледа всички лица, Кой беше слабакът?

Не можа да отгатне.

— Адмирале — викна тя на командващия „Форез“. — Щети?

Последва продължителна пауза. Половината екрани зееха пусти, а останалите бълваха безсмислени цифри. Все пак получи доклад:

Двигателно помещение: петдесет процента от мощността; „Юкава“ извън строя.

Въоръжение: проценти… проценти… Атаго продължи да оглежда. Зле. Далекобойната ракетна система беше поразена. Но все още разполагаше с повечето корабоубийци и дори някои от системите „Нах’кал“. Системите за близък обхват бяха запазили около двайсет процента от капацитета си.

Загуби… Атаго се извърна. Това беше без значение. Все още можеше да продължи битката.

На друг екран видя, че „Форез“ ще се озове в сърцевината на имперската флота след броени минути.

Накърненото й достойнство щеше да бъде възмездено.

Едно от най-безсмислените или обичайни занимания на военните историци е опитът да открият конкретната личност, която има заслугата/носи отговорността за убийството на велик воин/тиранин. Споровете дали фон Рихтофен е убит от колега пилот на име Браун в границите на атмосферата, или изхвърлен от атмосферата от анонимен австралийски редник са безкрайни и отегчителни. Друг пример от историята на земята: кой атмопилот действително е убил някой си адмирал Ямамото — Ланфиер или Барбар?

И съвсем наскоро: действително ли военнокомандващият от Мьолеровите войни Мордечи е убит в ръкопашен бой от смъртно ранения полковник Майнерцаген, или се е спънал в детонатора на мина?

Същото важеше и за случилото се с лейди Атаго и „Форез“.

Имаше двама основни свидетели.

Едната беше някоя си оръжеен офицер на разрушител Бриениус. Тя беше изстреляла една ракета „Кали“, насочвайки я към безпогрешно изчислената от нея орбитална траектория на нахлуващия „Форез“. В точната секунда активира ракетата и я прати директно срещу таанския линеен кораб.

Другият беше изключително способният капитан на тактически кораб Алексис. Той насочи своята „Кали“ право към „Форез“ в момента на най-ожесточения обстрел на линейния кораб, след като се увери, че таанците са ангажирани с много по-тежки проблеми, като току-що понесените попадения. Прикри торпедото си корабоубиец срещу ракетен обстрел от близко разстояние и картечен огън, като изстреля защитен параван от осемте си ракети „Гоблин XII“.

Нито един от двамата не беше героят, въпреки че и двете „Кали“ нанесоха точни попадения.

Историците не за първи път грешаха.

Лейди Атаго и „Форез“ бяха унищожени от младши лейтенант Гилмър.

Или пък „Форез“ се беше самовзривил.

Незначителната повреда на „Форез“ няколко часа преди началото на сражението беше причинена от миниатюрната ракета, изстреляна от пикиращия кораб на Гилмър.

Според контролиращия авариите компютър тя беше причинила минимална пробойна върху външната обвивка на кораба. Но не само проникна в преградната кухина, а освен това разкъса и вътрешната обвивка.

Тъй като зоната беше евакуирана, никой не забеляза това.

Не беше установено също така, че:

Противопожарната блокираща система между двете облицовки не се включи.

Противопожарната система на хранилището никога не беше зареждана.

Противопожарната алармена система беше изключена, както и алармената система на целия подсектор.

А пожарът се разрастваше.

Отначало бе съвсем незначителен, блещукаше на отделни искри. Ако дупката в централната облицовка беше по-голяма, огънят щеше да бъде потушен от възникналия вакуум. Но корабната атмосферна система продължаваше да впомпва въздух в отделението.

Това беше достатъчно за разпалване на искрите.

Пламъците лумнаха. И плъзнаха във всички посоки.

Стените на отделението следваше да са обработени с ретардант. Не бяха. Освен това бяха направени от сравнително нискотемпературен синтетичен материал. На всичко отгоре отделението беше претъпкано с пълни с парцали кашони.

Стените на отделението се разтопиха, но не откъм страната на коридора, където щяха да ги забележат. Огънят се разпространи от противоположната страна, към кърмата.

Компютърът по контрол на авариите продължаваше да съобщава, че всичко е наред.

Най-накрая огънят се разбушува и запоглъща секторите един след друг. Изпепеляваше членовете на екипажа, преди да успеят да изкрещят. Може би едва в този момент един от компютрите подаде сигнал. Дори да беше така, в суматохата никой не го забеляза.

След известно време пламъците достигнаха противопожарната преграда. Две огромни камери опасваха кораба, едната над, другата под хранилището за горивото АМ2. Камерите не само бяха запълнени с абсолютно инертен и незапалим материал, но и бяха оборудвани с многобройни антиексплозивни, антирадиационни, антивсякакви падащи защитни прегради.

Те не паднаха, когато външната стена рухна.

А и незапалимото вещество не беше безупречно.

„Форез“ се взриви части от секундата преди двете „Кали“ да улучат онова, което допреди миг беше материя, а сега вече само енергия.

Лейди Атаго вероятно не беше твърде разочарована от смъртта си. Не беше успяла да се вклини в сърцевината на врага, но беше запазила непоколебим контрол над кораба си и тъкмо щеше хладнокръвно да даде поредната заповед.

Но умря за по-малко от миг.

Заедно с петхилядния си екипаж.

Има и по-неприятни начини да загинеш по време на война.

Лейди Атаго носеше отговорност за милиони — и ги изостави на произвола на съдбата.

54.

Лейди Атаго загина с неопетнена чест. Оцелелите платиха със своята собствена. Нейният символичен акт на героизъм взриви цялата система на управление. Авторитетите се сгромолясаха, засрамени и осквернени, и тълпите плъпнаха по улиците в търсене на изкупителна жертва — обявиха война на всеки униформен, закичен дори с най-незначителния знак на йерархичността.

Измъкваха моряци от пристанищните барове и ги пребиваха до смърт. Събираха се с хиляди пред казармите, за да крещят, да скърбят и да скубят косите си, след което се мятаха върху телените мрежи, докато не ги съборят. Войниците стреляха срещу тях, но без особен ентусиазъм. Стотици загинаха, но тълпите продължаваха да вилнеят. Много войници захвърлиха униформите и се присъединиха към метежниците, като дори предвождаха залавянето на доскорошните си офицери. Полицейските управления бяха изпепелени, а побягналите презглава ченгета бяха преследвани и смилани на кайма с юмруци и ритници. Пребиваха до смърт с камъни пощальоните, докато разнасяха пощата. Измъкваха кондукторите от влаковете и ги провесваха по уличните лампи, след което ги запалваха и те надаваха писъци и се мятаха като живи чучела. Много от членовете на Върховния таански съвет се изпокриха по домовете си и засипваха главите си с пепел от срам и разкаяние, без дори да повдигнат пръст за самозащита или да им мине през ума да поискат помощ, докато побеснелите им съграждани избиваха най-напред телохранителите им, след това прислугата, след това семействата им и накрая самите тях.

След като не остана нито един властник за утрепване, тълпите нападнаха търговците — повечето се бяха усетили да избягат навреме; плячкосваха складове и магазини, разграбваха супермаркети и унищожаваха всичко, което не можеха да отмъкнат. Огромни стълбове пушек и бушуващи пламъци изригнаха над Хийт, сякаш планетата се беше върнала във вулканичната ера.

Единствено Шабоя — и „Котън Клъб“ — останаха встрани от погромите. Стен и Алекс бяха създали отлична организация. При всяко нахлуване на тълпата в квартала на порока техните агенти я повличаха нанякъде с крясъци и обещания за по-лесни и по-достойни жертви. Подкрепяни от Сен Клер и Л’н, двамата следяха изстъпленията от покрива на нощния клуб. Огромната комуникационна уредба, която бяха вкарали контрабанда в клуба, постоянно ги държеше в течение за случващото се, благодарение на съобщенията на агентите за залавянето на всяка следваща жертва. Хийт се превръщаше във все по-лесна плячка за предстоящата имперска инвазия.

Метежите вече бяха бушували цели две седмици, преди Махони да преодолее последната таанска съпротива. Стен и Алекс получиха съобщението на обяд. Неочаквано цялата радиобърборилня беше пометена от широковълновото излъчване на Махони. Двамата със Стен предварително се бяха разбрали, че нямат време да си играят на криеница с поредица от заглушени предавания. Махони прецени, че един мощен всепланетен рев е достатъчно прикритие.

— В този момент — беше заявил той — изобщо няма да ми пука кой ще знае, че пристигам. А ако изрева достатъчно мощно, таанците така ще се изпонасерат, че изобщо няма да им дойде на акъла с кого разговарям. Така. Щом ти подам думата, задействай операцията.

— Как ще я наречем? — попита Стен.

— Отде да знам. Какво ще кажеш за „Черната котка“?

— Не е ли на кутсуз?

Махони му подари една вълча усмивка.

— За мъртъвците. Дето ще ги вкараме в гроба.

Щом уредбата млъкна, двамата с Алекс скочиха. Изминаха няколко мъчителни секунди. Накрая съобщението започна:

— Институт „Черна котка“. Повтарям. Институт „Черна котка“…

— Чувам те — реагира светкавично Стен и сигналът прекъсна насред съобщението.

Той се извърна към тричленния си екип. Гледаха го опулени, без да могат да повярват, че най-после настъпва краят на всичко, което бяха преживели. Не сваляха очи от него — дори Алекс — в очакване да проговори. Стен потърси в мозъка си нещо исторически значимо, нещо, което би изрекъл някой адмирал. Но в същия момент предпочете да не се прави на адмирал. Майната й на историята!

— Всеки знае какво да прави — отсече той.

И тримата моментално пристъпиха към действие.

Сен Клер и Л’н трябваше незабавно да уведомят основните агенти. Алекс трябваше да каже на Четуинд да си размърда задника в Колдиез и после да чака в готовност.

Стен щеше да се погрижи за самия Пастур. Набра кода, нагласи брояча на предавателя на излъчващ сигнал и натисна бутона, който да предаде съобщението.

Главният телохранител Лимей намери Пастур да се занимава кротко в градината си. Ръцете му потрепваха, докато връчваше шифрованото послание на шефа си. Лимей нямаше никаква представа какво пише в него, но му беше наредено да поддържа двайсет и четири часово дежурство при комуникационната станция в мазето. Трябваше незабавно да уведомява Пастур за всяко пристигнало съобщение. Беше се провалил. Лимей беше най-преданият помощник на Пастур и през последните две седмици беше преживял ужасяващи страхове за своя шеф. Странно, че тълпата така и не се приближи до вратата на Пастур, тъй че страховете му бяха напразни. Но въпреки всичко беше безкрайно изтощен и заспа по време на дежурство. Съобщението беше пристигнало, без да го забележи — от колко време, не знаеше. Беше категорично убеден, че заради този свой пропуск трябва да бъде наказан със смърт, ако Пастур реши да го накаже. Фактът, че един новоназначен телохранител бе насочил вниманието му към съобщението, правеше престъплението му още по-тежко. Следователно трябваше да умре два пъти, Това, че според Лимей новият телохранител беше хитрец и негодник, не променяше нищо.

Разказа всичко подробно на Пастур, без да се оправдава — очакваше най-тежкото наказание. Но си даде сметка, че полковникът не му обръща никакво внимание. Пастур прочете съобщението за четвърти път. Лицето му беше пребледняло, а тялото му сякаш се беше парализирало. Никакви усилия на волята не бяха в състояние да му помогнат да запази самообладание. Пастур трябваше да се отправи към Колдиез възможно най-бързо. Там заедно с най-доверените си помощници трябваше да удържи положението и да направи всичко възможно да не пострада нито един затворник, докато очакват имперците да кацнат. Накрая Пастур трябваше да капитулира от името на своя народ. За момент си помисли, че би предпочел смъртта пред онова, което предстои да се случи. След това си спомни за лейди Атаго и какво бе донесла нейната смърт. Окопити се и издаде заповедите си на Лимей.

Старши подофицер Скор имаше честта да е първата участничка в имперска нападателна сила, влязла в контакт с таански селянин. Транспортьорът на Скор беше част от авангарда на Първа гвардейска флота, кацнала в покрайнините на Хийт.

Нейният лейтенант предпочете приятна мека зелена ливада. Старши подофицер Скор първа от всички имперци стъпи на таанска земя. Спусна се по подвижната стълбичка с късите си мускулести крака, с готов за стрелба уилигън; шареше с очи да открие някакъв признак за неприятелска съпротива.

— Махни се от цвеклото ми! — изръмжа дрезгав глас. Старши подофицерът се завъртя, прилепила пръст върху спусъка, И зяпна от учудване. Видя пред себе си дребна набита фигурка, облечена в грубите бледо зеленикаво-кафеникави дрехи на таански селянин. Розовите му пипала се мятаха гневно пред онова, което според Скор беше лицето му. Селянинът размахваше заплашително мотика срещу слисаната имперка. Беше покрит с козина и имаше огромни ръце, които завършваха с яки твърди нокти.

— Какво рече, по дяволите? — успя само да промълви Скор.

— Не богохулствай в мое присъствие — сряза я мирянин Кристата. — Всевишният не понася ругатни!

— С-с-съжалявам — заекна Скор. — Но какво…

При появата на още „селяни“ млъкна от изумление. Трима от тях, облечени все в същите бледо зеленикаво-кафеникави дрехи, очевидно бяха имперци. Останалите бяха таанци. Миролюбиви таанци. Стен първо щеше да се изуми, а след това не по-малко да се развесели от нещата, които Кристата беше осъществил съобразно плана си. Мирянинът не само беше успял да избяга, но дори беше покръстил цяло таванско селище.

— Ще се махнеш ли от цвеклото ми, или ще трябва да се оплача на началниците ти? — изсумтя Кристата.

Единственото, което успя да изломоти все по-слисаната Скор, беше:

— Ти не знаеш ли, че бушува война?

Кристата се навъси, не особено впечатлен.

— Войната — като правителствата — е за нисшите чинове. И двете са скверни. Ние, които се къпем в благоволението на Всевишния, не се забъркваме в подобни светски дела.

Останалите селяни замърмориха в знак на съгласие, като за по-голяма убедителност размахваха мотиките. Скор само се пулеше, потеше се и пелтечеше. На Кристата му дожаля за нея. Свали мотиката и се приближи.

— Изглеждаш много уморена — каза съчувствено той. — Може би този скромен последовател на Всевишния би могъл да ти помогне да свалиш бремето от своя дух.

И Кристата се зае да привлече старши подофицер Скор от Първа имперска гвардия в своето паство.

Вихман винаги беше изпитвал подозрение към неочакваното заболяване на Пастур и решението му да ограничи обществените си задължения. Съобщенията за нарастващия интерес на Пастур към Колдиез увеличиха подозренията му допълнително. Така че когато младият безочлив бодигард, когото внедри в охраната на Пастур, дотърча при него с новината за мистериозното съобщение и неочакваното заминаване на полковника и неговата свита към манастира, не му беше кой знае колко трудно да се досети, че Пастур възнамерява да постави под своя закрила затворниците в Колдиез. Но с каква цел? Каква очакваше да спечели Пастур?

Когато и следващото блокче от пъзела попадна на мястото си, Вихман се изпълни с негодувание. Пастур беше предател. И възнамеряваше да се възползва от затворниците като разменна монета, за да гарантира бъдещето си като лакей на Императора.

Но какво би могъл да направи той, Вихман? Лейди Атаго, последният герой на Таан, беше паднала. За момент Вихман си представи Атаго да размахва пръст пред лицето му. И наметна мислено мантията на героинята върху плещите си. Да, той щеше да поеме нейния меч. И даде обет, че преди да умре, в Колдиез няма да остане нито един жив затворник.

Старши капитан (от разузнаването) Ло Прек се шмугна в полуразрушената сграда в подножието на Колдиез. На рамото му висеше автоматична пушка. На колана му беше закачен дажбен пакет. Напъна хилавото си телце, за да отвори увисналата на халтавите панти врата, преграждаща вестибюла към стълбището, което се изкачваше до втория етаж. Вратата поддаде с остър писък, от който сърцето му едва не изхвръкна.

Ло Прек изчака — поемаше дъх едва-едва, — докато пулсът му се успокои и докато възвърне самообладанието си. След това запристъпва нагоре по стъпалата. На последния етаж видя в стената зейнала дупка — там явно бе имало прозорец. Оттук чудесно се виждаше централният вход на Колдиез и тясната калдъръмена уличка, която извиваше нагоре по хълма към древната катедрала.

Ло Прек си разчисти едно местенце и се настани да чака.

Това, че чакането щеше да продължи дълго, не го притесняваше. Тъкмо търпението му бе позволило да проследи убиеца на брат си в продължение на много години и на милиони мили, за да дойде сегашният момент. Знаеше, че финалът вече е близо. Беше подкрепил основанията на Вихман с още един факт. Ако действително предстоеше окончателна битка за Колдиез, Стен със сигурност щеше да участва в нея.

А Ло Прек щеше да изчака.

Зареди оръжието си и се нагласи за дългото дебнене.

55.

Оцеляването на Колдиез — както и на стотиците ВИП интернирани и военнопленници зад стените му — вероятно се дължеше на факта, че подполковник Вирунга беше по̀ музикант, отколкото беше признал на Стен.

Когато младият Вирунга се запали по духовите инструменти до такава степен, че родителите му с неохота платиха астрономическа сума за доставката — от Земята — на някакъв архаичен инструмент, наречен саксофон, той се превърна в нещо като бунтар. По онова време музиката беше скована в трийсет и девет тонова структура и всяка музикална композиция задължително се състоеше от две части. Част първа започваше с определен брой ноти, които се повтаряха в разнообразни мотиви, и завършваше в различна тоналност. Част втора минаваше през нови тоналности, за да завърши най-накрая в първата.

Н’раняйците обичаха да се спускат от своите дървета, да се събират по горските поляни и да слушат тези произведения. За връстниците на Вирунга тази музика беше досадна, досадна, досадна и те създаваха нови форми, в които не само се сменяха тоналностите, но и всеки музикант си позволяваше безкрайни индивидуални импровизации, както намереше за подходящо. Наричаха забранената музика и’з и се събираха тайно на малки полянки, за да я изпълняват.

Вирунга, който обожаваше импровизациите, изпадна в беда, когато сонатата на Стен в тоналността на свободата за солист без акомпанимент зазвуча съвсем фалшиво.

Първата част започна в мазетата под Колдиез. Обгорелите в сраженията затворници разпечатаха отдавна забравените в зимниците оръжия и обучиха онези, които все още бяха с мозъка си и в добро здраве, да ги използват.

Вирунга с неохота се съгласи Краулшавн и Соренсен да подготвят азимутни карти и скици за радиуса на действие за неговата артилерия, която щеше да бъде използвана съвсем скоро. Самият той прекара часове наред насаме с Дерзин и Авренти — обсъждаха неминуемо предстоящото и неизбежното. Авренти, вечният професионалист, не се притесняваше особено, че по всяка вероятност в най-скоро време ще му се наложи да служи на нови господари. А все по-честото появяване на лорд Пастур в затвора облекчи Дерзин при вземане на решението да се предаде. Проблем беше Генрик. И шепата некорумпирани таански надзиратели, все негови последователи. Но и това не беше кой знае какъв проблем, мислеше си Вирунга. Неговите въоръжени затворници, плюс новопосветените — в превод: безчестни или уплашени — надзиратели на Четуинд щяха да успеят да се справят с тях.

Първата част завърши според очакванията с тътена на имперските кораби над главите им. В момента се осъществяваше приземяването. След няколко минути сирените завиха за извънредна проверка, като с това поставиха началото на втората част. Затворниците се строиха — влачеха се лениво въпреки крясъците на надзирателите. Вирунга се зае с преброяването. Отговорниците докладваха, че всички затворници са налице. Един бдителен таанец тъкмо щеше да се разкрещи от ярост, забелязал зейналите в строя дупки, но не можа да издаде нито звук, понеже усети нечии пръсти да го стискат за гръкляна. И припадна.

Убийството извърши Соренсен. Кодовата дума, която Махони даде на Стен, не само осигури достъп на Соренсен до неговия ментален боен компютър, но и го отключи, за да може да упражнява някои от другите си „богомолски“ умения.

Полицейски майор Генрик беше застанал начело на строените надзиратели с лице към затворниците, когато видя надзирателя да умира пред очите му. Забеляза още затворници — въоръжени затворници — внезапно да изникват върху назъбените парапети и по балконите. Понечи да изкрещи някаква команда и вдигна оръжието си към Соренсен — и в този момент Четуинд тръгна.

В началото Четуинд роптаеше срещу заповедите на Стен. По право той трябваше да е из улиците и да командва екипите си. После се замисли. Ами ако нещата се объркаха още в самото начало? Всеки може да загази, ако тръгне да се бие. Колдиез изглеждаше сравнително добро местенце, за да изчака, докато Империята стабилизира нещата. А трябваше да се погрижи и за още нещо.

Това „още нещо“ беше самият Генрик — Генрик и всичките шибани таански надзиратели и агенти, които непрекъснато нападаха Четуинд от момента, когато за първи път обра един пиян моряк, та до ден днешен.

Генрик се прицели… и огромни стоманени клещи стегнаха гърдите му в обръч. Той размаха безпомощно крака — Четуинд го стискаше в мечешката си прегръдка високо във въздуха. Крясъците му преминаха в кървави хрипове, а Четуинд стискаше все по-яко и премазваше ребрата му. После метна тялото му встрани и тръгна към останалите „лоялни“ надзиратели. И се метна върху калдъръма, щом оръжията затракаха и мъжете изпоналягаха. Точните стрелци сред военнопленниците успяха да възстановят реда, като изтрепаха останалите главорези.

Вирунга не помръдваше, изчакваше касапницата да приключи. След това насочи вниманието си към Дерзин и Авренти. Останалите надзиратели не бяха хвърлили оръжията си, но не знаеха как да постъпят.

— То… започна. Легни… ръце на тила. Върни се в помещенията. Чакай по-нататъшни заповеди. Изпълнявай заповедите… никой не пострада.

Така че когато лорд Пастур пристигна с придружаващите го, Колдиез вече беше в ръцете на имперците. Посрещнаха го любезно и го отведоха на сигурно място дълбоко в зимниците на замъка.

Така приключи втората част.

Третата част би трябвало да е почти пасторална. Бившите военнопленници се настаниха по кулите на замъка при оръдията.

Оставаше им само да чакат зад стените на затвора окончателното си освобождаване. Всеки таанец, който продължаваше да се съпротивлява, щеше да бъде лесно разубеден с няколко точни изстрела и убеден да потърси по-смислена смърт другаде.

Вместо това третата част започна с тракането на вериги — четири тежки танка затътнаха по калдъръмената уличка нагоре към Колдиез.

Лорд Вихман. И приятели.

Тези приятели бяха ескадронът от тежки тракове, една дивизия разузнавателни, една разузнавателна бригада с гравшейни и почти цял батальон войници. Затворниците в Колдиез би трябвало да са безкрайно доволни, че Вихман не беше успял да се снабди с тактически ядрени снаряди.

Един от затворническите екипи изстреля мощен картеч от една наблюдателна кула към предвождащия трак. Ответният изстрел хвърли кулата във въздуха. Новодошлите не пристигаха за изненадваща инспекция.

Вирунга се свърза по комуникационната система със Стен.

Останалата част от симфонията явно щеше да е в стил и’з.

Макар да беше преживял продължителната изтощителна битка за Периферните светове, Стен все още не си даваше сметка, че има толкова много начини да му съобщят, че лайната са кипнали.

Седеше насред помещението, което доскоро беше централният салон на „Котън Клъб“, сега превърнат комуникационен център. Колдиез се беше вдигнал. Нямаше никаква възможност Вирунга и останалите военнопленници да издържат срещу въоръженото нападение. А и като че ли нищо не можеше да се направи. От пристигащите съобщения от имперските сили около Хийт ставаше ясно, че настъпателните действия са спрени. Нужни бяха най-малко три дни, за да пробият. По въздух също беше невъзможно. Все още имаше достатъчно ракетни площадки, което превръщаше всяко нападение по въздуха в рискована самоубийствена операция. А частите на Вихман бяха прекалено близко дори за насочвана от оператор ракетна атака.

Погледна през прозореца и присви очи. Не му трябваше метеоролог, за да разбере, че наближава буря. Започваше да вали и падаше мъгла. В другия край на залата Килгър вече стоеше пред един компютър. Стенният екран просветна и се появи карта. Върху нея с контурни линии беше очертана столицата на Хийт. Картата помръдна и в центъра й се появи Колдиез.

Стен се приближи и я огледа внимателно. Контурните линии се събираха плътно една до друга около Колдиез и Стен чак изпита болка в мускулите на краката, като си припомни колко пъти беше пъшкал нагоре по стръмната калдъръмена уличка като затворник. О-хо!

— Обърни изображението и приближи — нареди той.

Картата се раздвижи и Стен се вторачи в странична проекция на Колдиез, която показваше контурите на разрушената катедрала на върха на възвишението.

— Алекс — попита той високо той, — имаш ли някакви сведения с какви части разполага Вихман?

— Не, шефе. Но бас ловя, че не са най-добрите таанци.

Вероятно не, помисли си Стен.

— Завърти пак.

Стен отново се вторачи „от птичи поглед“ в Колдиез.

Хрумна му някаква идейка. Но имаше нужда от едно нещо.

Попита Килгър и той отвърна:

— Точно туй го ня’ам, но имам малко ерзац.

— И никой не го е задигнал?

— Ми да. Никой таанец не е припарил до тях.

— И имаш две движещи се гравшейни?

— Имам.

И Килгър изфуча през вратата.

А Стен, който възнамеряваше да прекара последните дни от войната, свил се в ъгъла на мрежата си като затлъстял паяк, грабна очакващото го бойно снаряжение от стената и го нахлузи.

Погледна Сен Клер в дъното на стаята. Тя тръсна глава — не можеше да повярва, — а той сви рамене и изскочи навън.

Килгър, вече в пълно бойно снаряжение, го чакаше, седнал зад контролното табло на гравшейната. В един товарен плъзгач зад нея седяха двама от агентите на Четуинд. Двете шейни бяха очукани и потрошени от сраженията, но все още можеха да се плъзгат. Стен се качи и Алекс отлепи.

— Откъде знаеш, че още е там?

— Помниш ли — отговори Алекс — оня четрикракия, дет’ го забелязахме, когат’ ни докараха на Хийт?

Стен се замисли… и си спомни четирикраката твар, която яздеше таанският офицер.

— Коня?

— Позна, момче. Обаче питал ли си се к’во става с конете, когато умрат?

Стен не се беше питал.

— Карат ги в един цех за лой, страшно вони. Туй ще ни е смазката.

Килгър не разполагаше с бойния ред на нападателната част на Вихман, но предположението му беше точно.

Разузнавателните тракове бяха наскоро сформирана резервна част, състояща се от осакатени в сраженията войници; частта с гравшейните беше сформирана от курсанти в една военна таанска школа, а пехотата беше скалъпена набързо от накуцващи ранени от центровете за резервни части и от лагерите за запасни.

Тежките тракове бяха произведени току-що и предназначени за директно изпращане на предни линии, за да се включат в сраженията. Бяха толкова нови, че все още дори не бяха покрити с камуфлажен аноден филм. Екипажите им се състояха от цивилни — надзорници и контрольори, заставени да минат под командването на Вихман. Един-единствен инспектор се беше противопоставил и Х’нрих, шефът по сигурността на Вихман, моментално го разстреля. Останалите изпълняваха, каквото им се нареди. Тъкмо те нападаха Колдиез.

Първият танк подпомогна плана на Стен.

След като първата наблюдателна кула рухна, танкът затрака нагоре по павираната уличка с щръкнало в търсене на нова мишена дуло. Визьорът на мерача се плъзна към втората наблюдателна кула от отсрещната страна на портала на Колдиез. Не се забелязваше никакво движение. Мерачът потърси нова мишена.

Картечницата върху втората наблюдателна кула се завъртя едва забележимо. Приведен в седалката на мерача, мършавият старец се извърна към не по-малко изтощения си колега, който беше коленичил от едната му страна.

— Заредена ли е?

— Би трябвало. Знаеш ли как да стреляш?

— Проклет да съм, ако знам.

— Знаеш, че тази детска играчка няма да продупчи оная ламарина долу, нали?

— Млъквай. Предпочитам да си живея спокойно.

Бившият военнопленник, който зареждаше картечницата, щеше да е прав — при нормални обстоятелства. Картечната стрелба щеше да ръсне бронята на тежкия танк като дъждовни капки. Но конструкторите на танка не допускаха, че някакъв некадърен водач може да е дотолкова малоумен, че да го изкатери върху купчина камъни и по този начин да изложи на показ търбуха му и абсолютно уязвимия спасителен люк.

Подплашеният цивилен зад контролното табло на танка беше точно толкова малоумен.

А и имперският артилерист на картечницата беше отличен стрелец.

Картечният огън откърти люка от пантите… проникна в кабината на екипажа… и рикошира. Тежката броня беше добра защита и отвън, и отвътре.

Двама оцеляха, но все пак бяха улучени от стрелците, докато изпълзяваха през задния спасителен люк.

— Не беше лошо — каза доволно зареждачът.

— Никак даже — съгласи се стрелецът.

Десет секунди по-късно от танка блъвнаха черни пушеци, после лумнаха пламъци.

Лесният начин за превземането на Колдиез беше отрязан.

Вирунга се запита как ли ще постъпи сега неговият все още неизвестен нападател.

Вероятно пехотинска атака.

Тъкмо това си помисли и Вихман. Но неговата набързо скърпена нападателна част все още се организираше и повечето импровизирани взводове не бяха заели позиции на стартова линия, когато свирките писнаха пронизително.

Приблизително една рота мърморковци пое нагоре по хълма. Веднага бяха изпозастреляни, а останалите потърсиха прикритие. Втора вълна не последва. Вместо това почнаха да издигат барикади по улиците и стрелкови позиции в жилищата.

Великолепно, помисли си Вирунга. Нямаме никакво намерение да контраатакуваме, а ако решат да правят обсада, вероятно ще издържим до пристигането на имперските сили.

Вероятно. И той се зае да подготви онова, което се опитваше да убеди сам себе си, че е неговата артилерия.

На здрачаване Стен и Алекс се бяха притаили на покрива на една от сградите.

По-голямата гравшейна беше скрита сред разрушенията под тях. Товарът й вонеше непоносимо, точно както беше обещал Килгър.

Стен долови възможност да създаде известен хаос.

Кадетите в гравшейните очевидно се опитваха да атакуват Колдиез, сякаш бяха скити, нападащи римски легиони. Шейните им се плъзгаха напред-назад и нагоре-надолу, а стрелците изстрелваха от време на време по някой и друг залп. Точни попадения. Почти всеки път улучваха Колдиез.

Стен изчака да мръкне и включи светлинния мерник на снайпера. Беше доста гадно оръжие, което изстрелваше миниатюрни защитени залпове, които при попадение отваряха в гърдите дупка, голяма колкото да се напъха цяла шейна. Но за разлика от тъканния уилигън, тежкият снайпер имаше модифициран линеарен ускорител за изтласкване на изстрела. Устройството не само осигуряваше точност на стрелбата, но и позволяваше мишената да бъде достигната, ако се скрие зад някоя стена. След произвеждане на изстрела ускорителят му придаваше въртеливо движение в подходящия момент и по този начин той завиваше в необходимата посока зад някой ъгъл.

Стен не се нуждаеше чак от това.

Насочи кръстачката на мерника към пилота на една от гравшейните и го смъкна от седлото. Стрелецът скочи към контролното табло, но също умря.

След броени секунди пет гравшейни кръжаха безцелно из покритите с разрушения улици под Колдиез.

Това щеше да причини необходимия хаос.

Двамата с Килгър се спуснаха по разнебитеното стълбище, покатериха се в гравшейната и бавно се понесоха напред. Придвижването им като че ли остана незабелязано — поне нито един от снарядите, които изтрещяваха около тях, не изглеждаше директно насочен.

Стигнаха до все още тлеещия танк и Килгър го обиколи с грава. Зави и посочи надолу.

„Тук ли?“

Стен отвърна също с жест:

„Десет метра по-нататък“.

Килгър спусна шейната.

И едва не се утрепаха.

Напук на крясъците и протестите на Вирунга, че е загубил бойния си компютър и петдесет процента от операторите на „Дрънкалник“, Соренсен сформира екип, който да действа от засада. Беше — поне доколкото му беше известно — единственият агент от „Богомолка“ зад стените на Колдиез. Но имаше военнопленници и от други наказателни части, които искаха да се реваншират. И те се измъкнаха от катедралата и тръгнаха към поразения трак.

Соренсен знаеше, че силите на Вихман трябва да преместят развалината, за да се придвижат. Тъй като си даваше сметка, че военните инженери напоследък са кът и не се срещат на всяка крачка, имаше намерение да ликвидира няколко специалисти по ремонтите.

Видя гравшейната да се спуска и запълзя към двамата таанци — мислеше си той, — които се измъкваха от нея. Не поглеждай, напомни си. Помощниците му го прикриваха. Соренсен приготви дългия церемониален нож, който носеше винаги. Първо щеше да се справи с по-едрия, След това…

На хоризонта блесна светкавица и всички застинаха като храсталаци. Отново се възцари мрак и двете цели на Соренсен отново оживяха. Ръцете на по-дребния посегнаха на една страна и се събраха, сякаш държеше пакет. Жестикулационен език, досети се Соренсен. Нима таанците го бяха задигнали от имперците? Реши да направи проверка и тихичко подсвирна — почти изсъскване.

Двамата мъже приклекнаха и вдигнаха оръжията си. Но не стреляха.

— Самоличност — прошепна Соренсен.

Стен долови, че шепотът не е на таански. Дебнещите в засада се бяха измъкнали от Колдиез.

— Имперци.

— Крачка напред.

Килгър пристъпи тромаво към него.

Соренсен почти беше загубил нощното си зрение — причина за това беше бедната на витамини храна, която им даваха таанците. Въпреки допълнителните дажби от складовете, които бяха открили, продължаваше да вижда Алекс като смътно петно — но той го позна.

— Ти ли си бе, Соренсен?

Това беше достатъчно.

Соренсен махна на екипа си да се приближи и запита с ръка:

„Нужда от помощ?“

Стен кимна утвърдително и посочи. Двама да охраняват. Останалите — да започнат да изливат.

След това повдигна леко предната част на гравшейната и полутечният товар се изсипа. Докато го разплискваше върху калдъръма, се запита дали не са лайна. Килгър задължително завършваше писмата си с някаква глупава фраза за нечии вонящи лайна. А умрелите коне наистина воняха. Килгър беше абсолютно прав — никой не беше плячкосал цеховете и суровината от цистерните би трябвало да свърши чудесна работа.

След като приключиха, се прегрупираха. Стен възнамеряваше да проникне отново в Колдиез през все още неразконспирирания тунел. Но Соренсен очевидно имаше по-добра идея.

Стен запрати гравшейната с пълна скорост надолу по улицата. Тя заподскача — блъскаше се в сградите и привличаше вниманието на всички. А Стен, Соренсен и останалите тръгнаха обратно към Колдиез. Стен отмени акцията на Соренсен — никой нямаше намерение да поправя строшения трак. Хората на Вихман бяха по-големи специалисти по грубата сила, а и бяха много по-добре въоръжени.

Стен се промъкна през открехнатата главна порта — надяваше се водоснабдяването на Колдиез да е наред. Целият вонеше. Вонеше на… умрял кон.

На много умрял кон.

Оказа се прав. Рано сутринта изтеглиха обгорелия трак от улицата през съседната сграда с друг танк. Ритуалният касапски нож на Соренсен нямаше да е от голяма полза.

Вихман атакува на зазоряване, както можеше да се очаква.

А Вирунга свали камуфлажната маскировка на артилерията си.

Не беше кой знае какво.

В мазетата имаше четири оръдия. Истински топове, а не някакви лазери-мазери: напъхваш снаряда и експлозива в задния край, дръпваш лоста и гръмва… може би. Вирунга предположи, че са били предназначени за церемониални цели, макар това да не обясняваше защо имат мерници; а дулата им бяха омотани за здравина с жица. Вирунга се дивеше на мерниците. Бяха съвсем примитивни. Не помнеше преди колко години беше виждал лазерно прицелно оръдие — и то в музей.

Работните екипи бяха изтикали оръдията върху назъбения парапет, бяха избили отвори за стрелба в стените и ги бяха замаскирали. Вирунга беше сигурен, че пневматиката на оръдията е абсолютно клеясала. Тъй като нямаше желание да разчита на късмета, ги закрепи към стената с въжета, болтове и метални халки, като се надяваше по този начин да предотврати сгромолясването им от парапета още при първия залп.

Издири и обучи артилеристи и нарече четирите си играчки „Батарея А“.

„Батарея Б“ се състоеше от осем многоцевни ракетни катапулта, които изстрелваха твърди глави, активирани с експлозив, който изваждаха от снарядите в складовете в мазетата и го пресоваха в контейнери. Поне експлозив имаше в излишък. Прицелването се извършваше чрез взиране с присвито око през V-образен мерник на върха на цевта, докато центрираш мишената приблизително, след което се скриваш където намериш, докато някой друг съединява електрическата верига за произвеждане на изстрел. Вирунга назначи екипи и разположи катапултите на други места по парапета.

„Батарея С“ беше още по-кошмарна.

След като прецени, че канализацията на замъка, изглежда, е предназначена да издържи за вечни времена, Вирунга разпореди да изрежат парчета от по метър и половина и да ги омотаят с жици. Това щяха да са минохвъргачки. Много, много големи минохвъргачки.

От всевъзможните цехове, където работеха, военнопленниците бяха задигали микрометри, малки контролни телескопи, жироскопи и всякакво друго оборудване, които натъкмиха за мерници на минохвъргачките.

Вирунга установи, че за по-голяма безопасност експлозивът може да се втечни и излее. Реши да използва за изстрелването на минохвъргачните залпове барут, излят в кръгли диференциали. Самите снаряди представляваха по-малки парчета от тръбопровода, пак омотани с жица с диаметър горе-долу колкото вътрешния отвор на минохвъргачните цеви. Набраздиха ги на ръка, за да се разхвърчават като шрапнели, но не много дълбоко, за да не се взривяват още при изстрелването.

Поне се надяваше да е така.

Добавиха към снарядите активиращ експлозив. Самоуки военнопленници химици смесиха внимателно натриева основа, алк и живак, за да направят кошмарно опасния живачен детонатор за взривяване на снаряда при удар.

Поне се надяваше да е така.

Вирунга разположи стрелковите гнезда на минохвъргачките из двора, като нареди да струпат около тях купчини камъни, в случай че врагът също разполага с минохвъргачки.

Миниатюрните комстанции, донесени в Хийт от Стен и вкарани контрабанда в Колдиез от Четуинд, бяха единствената модерна апаратура, с която разполагаше Вирунга. Те осъществяваха връзката между наблюдателите и батареите. Въпреки опасността — наблюдателите бяха разположени на всевъзможни места, от които се виждаха улиците около Колдиез — не липсваха доброволци.

Трийсет секунди след като първият танк изскочи на открито, Вирунга откри огън.

— Батарея А. Въоръжен обект на открито. Вземи на визуален прицел. Стрелба при индивидуален контрол.

Командирът на първото оръдие го насочи към един от разузнавателните тракове. Задържа дъх и дръпна ръчката за стрелба. Оръдието изтрещя и опъна кабелните ограничители. Командирът погледна към улиците под себе си. Снарядът улучи една стена на около пет метра от разузнавателния трак.

— Свали малко и врътни надясно — нареди командирът на мерача, който естествено нямаше никакво понятие от артилерия.

Третият снаряд прониза тънката броня на разузнавателния трак и екипажът изскочи навън.

Вирунга се ухили самодоволно.

Другите три оръдия също стреляха и улучваха.

Отдолу трите тежки трака трополяха нагоре по улицата към катедралата. Едно от оръдията уцели един от тях, но снарядът отскочи от бронята му.

Стен надникна иззад един от зъберите на стената и изруга. Надяваше се оръдията на Вирунга да са достатъчно мощни, за да пробиват дупки в тежките тракове. Сега единственото, което би могло да ги спре, бяха вмирисаните му коне.

Танкът тракаше бавно нагоре по калдъръма към Колдиез и прикриваше настъпващата зад него пехота. Най-накрая веригите му нагазиха в гадостта и забуксуваха безпомощно. Огромният танк се плъзна на една страна, понесе се надолу по стръмнината и се блъсна в развалините.

И в този момент късметът споходи защитниците на Колдиез.

Не че наблюдаващият за Батарея С старши сержант Изби или минохвъргачният екип изобщо се бяха надявали на късмет. Въпреки че беше продоволствен специалист, Изби имаше пехотинска подготовка, която включваше и артилерийско/минохвъргачно наблюдение. Помнеше отлично уроците.

— Чапли две — предаде той. — Тук Наблюдател шест. Азимут 5250 — 30. Разстояние 3200. Танкове и пехота на открито. Ще коригирам.

Мерникът на минохвъргачката беше нагласен и две мускулести дами, ВИП заложнички, нагласиха детонаторите в минохвъргачния снаряд, натъпкаха го където трябва, изтичаха встрани и приклекнаха.

Минохвъргачката избумтя. Стен проследи как лъкатушещият отломък от тръбопровода се издига високо в небето, завива и се спуска надолу. Първият снаряд удари блокиралия трак право в двигателя и експлодира. Танкът също се взриви и люковете му се разлетяха — поразяваха пехотинците наоколо като шрапнели.

И на това място настъплението беше блокирано.

Естествено Изби и минохвъргачният екип бяха убедени, че първото точно попадение доказва майсторлъка им. И се възгордяха. По-късно предпочитаха да не си припомнят, че през останалата част от деня нямаха нито едно точно попадение.

И в този момент пехотата атакува.

Настъпваха предпазливо, като използваха прикритието на постройките и развалините. Но рано или късно трябваше да излязат на открито.

Стен методично изтрепваше един по един пехотинците от цяла една рота, които си мислеха, че са в безопасност, и се спотайваха зад една солидна канара. И други точни стрелци, вече свикнали с личното си оръжие, ги изтребваха методично.

Но засега защитниците на Колдиез все още губеха.

Войските на Вихман постепенно стягаха обръча около Колдиез. Просто бяха прекалено много.

Единственото оцеляло на върха на втората наблюдателна кула картечно гнездо беше улучено с три точни попадения от друг тежък танк, който обстрелваше иззад останките на другарчето си. Таанските снайперисти също стреляха — от покривите на сградите.

Недалеч от Стен една военнопленничка притича между два зъбера и в следващия момент рухна на колене — вече с отнесена от изстрелите глава.

— Тия гвардейчета няма ли да земат да поотдъхнат малко? — подметна Алекс.

Стен отчаяно се надяваше това да се случи.

Главен сержант Риналди Ернандес неведнъж се беше питал какво ще се случи, ако оцелее достатъчно дълго в затвора, за да грабне оръжие в ръце. Дали ще може да убива, за да отмъсти отговорните за смъртта на неговия внук?

Оказа се, че може.

Ернандес беше докопал някаква огромна пушка, дълга почти колкото него, която изстрелваше единични снаряди с размера на пурата му, която ужасно му липсваше. Беше някакво древно оръжие, снабдено с оптически мерник, истинска музейна рядкост.

Но много ефикасна антика.

Ернандес засече мишената с мерника — някакъв таанец в седалката на една гравшейна. Пое дълбоко въздух. След това изпусна половината и задържа дъх. Освободи с пръст предпазителя и премести пръста върху спусъка. Натисна го и прикладът се стовари върху рамото му.

Когато видя вехторията му, Килгър я кръсти „динозавърски трепач“.

— Тъй като би могъл да убиеш динозавър — уточни Стен.

— Аха, кат’ нищо ще утрепе и динозавър.

Не беше лъжа. Пушката риташе яко. Ернандес беше почти сигурен, че дори да не е счупила рамото му, поне го е навехнала.

Но положението на целта беше много по-тежко.

Стрелецът в гравшейната успя само да забележи, че липсва тазът му, преди да издъхне.

Ернандес драсна поредната черта на близкия камък. Ставаха двайсет и седем.

Потърси следващата цел.

По склона под него един таански сержант забеляза помръдването, прицели се и натисна спусъка.

Автоматичният откос разкъса корема на Ернандес.

Касапницата продължаваше.

Вирунга инстинктивно приклекна при взрива. Стените заподмятаха ехото му из двора сякаш до безкрайност.

Придружено от писъци.

Първото оръдие се пръсна. Парчетата метал покосиха и осакатиха намиращите се наоколо трийсет и един души. Санитарите се спуснаха да помагат.

Вирунга запази хладнокръвие. Знаеше обаче, че и останалите три оръдия ще бъдат поразени едно след друго. Колдиез, даде си сметка той, в най-добрия случай можеше да издържи още един ден.

Същата нощ силите на Вихман минираха стената.

Вихман раздаваше точни заповеди. Макар да му липсваше боен опит, се ориентираше бързо.

Бих могъл да служа по-добре, мислеше той с огорчение.

Би трябвало да напусна поста си и да стана боен командир още при избухването на войната. Може би…

Но не беше чак толкова голям егоист, за да си помисли, че би могъл да промени нещата.

Но и това, което правеше сега, щеше да е достатъчно: окончателно възмездие за предателите и окончателен удар срещу имперците. Колдиез трябваше да лумне както от пламъците, така и от шестте преносими прожектора, които беше помъкнал един от адютантите му. Картечниците на разузнавателните тракове щяха да помитат стените и всеки имперски затворник, дръзнал да си покаже главата, щеше да бъде покосен.

Планът му проработи.

Доволен, че е успял да укроти стрелбата от катедралата, той изпрати войници с експлозиви. В основата на стената бяха разположени десет тона мощни взривни устройства. Следващото нападение, което щеше да започне час преди зазоряване, със сигурност щеше да е успешно.

За свое нещастие лорд Вихман не доживя да разбере дали тактиката му е била успешна.

Като по-старши от Соренсен, Стен пое командването на диверсионната група. Вирунга имаше право — не можеха да си позволят да го изгубят. Не и в момента, когато оръдията му стреляха по изчисления, възможни единствено благодарение на мозъка на Соренсен, който функционираше като боен компютър.

Но заповедта не важеше за Стен.

След мръкване двамата с Алекс тръгнаха да си търсят белята. Минаха с лекота през таанския периметър чрез проверените „богомолски“ трикове, после се разделиха и тръгнаха да търсят квалифицирани кадри.

Стен носеше един миниуилигън с единичен пълнител. Не му се искаше да мисли как ще се измъкне, ако го сгащят. Беше екипиран с четири взривни устройства, две гранати и дълъг крив нож, каквито използваха гурките.

Първо трябваше да задейства взривните устройства. Нагласи часовниците на различно време и почна: първото сложи върху люка на един разузнавателен трак, второто остави в компанията на четири паркирани една до друга гравшейни, третото върху генератора на един от прожекторите и последното — под нещо, което му заприлича на комремарке.

От ремаркето се проточваха кабели към някаква добре охранявана сграда. На Стен това му се стори любопитно. Вмъкна се в съседната сграда, намери дълга метална стълба, прехвърли я върху покрива на охраняваната сграда и бързо се прехвърли. Спусна се по някакво вито стълбище — пристъпваше безшумно, долепен до стената.

Шибана тъмнина, мина му през ума. Но след миг забеляза смътната светлина иззад завесата на една врата на втория етаж. И в същия момент видя огромното туловище до нея.

Х’нрих вероятно беше отличен телохранител срещу обикновени гости.

Стен не беше обикновен гостенин.

Х’нрих зърна проблесналото в сумрака острие. И само него.

Стен измъкна ножа от шията му — беше изчислил силата на удара, така че не се наложи да бере ядове с търкулнала се в коридора глава, — сграбчи отпуснатото тяло и полека го пусна на пода. Прибра ножа, избърса избилата по лицето му лепкава пот и пое дълбоко въздух.

Проблемът беше не какво предстои да се случи, а какво ще се случи след това. И най-вече дали щеше да успее да се измъкне, преди да е настъпила суматохата.

Защо не.

Извади двете гранати от колана си и завъртя циферблатите на десет секунди.

Хайде, момче. Не се шубелисвай.

Извади пистолета от кобура и отметна завесата.

В стаята имаше седем създания. Едно беше облечено в парадна униформа — беше лорд Вихман. Стен натисна спусъка и сноповете АМ2 се замятаха из помещението. Четири от тях разкъсаха Вихман на парчета. С другата си ръка Стен метна гранатите към командния пулт и побягна.

Разнесоха се викове и крясъци, отвън някой започна да стреля.

Стен хукна нагоре по стълбището, едва не се строполи в някаква зейнала асансьорна шахта и стигна до покрива. Погледна към отсрещния — преценяваше с очи, че може да го достигне със скок, но с мозъка си, че не е никакъв Килгър… и в следващия миг скочи.

Скочи на повече от метър от стрехата. Май започваш да ставаш страхливец, мина му през ума.

После потъна в нощния мрак. Връщаше се в Колдиез.

Върна се, за да дочака катастрофата.

Щом видя ослепителните лъчи на прожекторите да ближат стените на Колдиез, разбра, че няма да може да се върне по пътя, по който се беше измъкнал, и за пореден път мина през тунела.

Вирунга го осведоми за ситуацията. Бяха забелязали разполагането на експлозивите. След оттеглянето на таанците четирима храбри мъже и жени опитали да ги обезвредят — и и четиримата бяха загинали.

Не, помисли си Стен, без да го сподели, че биха свършили кой знае каква работа. Предполагаше, че експлозивите са не само настроени поотделно, но са и капани за неуки. Романтичните времена, когато детонаторът се настройваше само на секунди преди взрива, бяха отминали преди векове.

— Заповядах — обясни Вирунга — всички да се изтеглят от стената. Ако Колдиез не се сгромоляса върху главите ни… ще възстановим стрелковите позиции след взривовете. — И запита с надеждата да получи отговор: — По-добри предложения?

Стен нямаше. Килгър, който се върна след около час, също.

Огледаха се за място, където да се скрият.

Вихман може и да беше мъртъв, но бойците му продължиха сражението.

Взривовете изтрещяха — по разписание.

Взривната вълна събори цели пет реда вече порутени сгради. Земята се разтресе и имперските гвардейци, чиито позиции бяха на разстояние два километра, се проснаха на земята, убедени, че някой е пуснал ядрена бомба. Въпреки неспирния дъжд облакът от взрива се издигна на повече от три километра.

Цялата предна стена на кръстообразната катедрала рухна и се плъзна по склона.

Все пак загинаха само шестима военнопленници. Колдиез наистина беше построен така, че да устои на почти всичко.

Таанците започнаха атаката, която би трябвало да е победна… и се изправиха пред непреодолими проблеми.

Рухналата стена се оказа идеален капан за танковете — много по-превъзходен дори от мазнината на Стен. Даже най-тежките машини не можеха да си проправят път през огромните каменни блокове.

Единствено гравшейните бяха в състояние да окажат подкрепа на пехотата.

Донякъде изненадани, че все още са живи, имперските защитници се измъкнаха от дупките си и заеха стрелкови позиции.

Гравпилотите бяха покосени и шейните им — разрушени. Първата вълна на таанското нападение беше спряна.

Но втората вълна се придвижи на по-предни позиции и засили огнения вал.

Третата вълна проби и нови гравшейни влязоха в действие.

Затворниците се изтеглиха. Назад и надолу.

В подземията.

— Шибано готино местенце да мреш — възкликна Килгър и огледа мазето с кисела физиономия. — Е, поне няма да копаме гробчета.

Вирунга отведе последните заложници по-надолу в подземията, после закуцука обратно към Стен.

Стен набързо прегрупира оцелелите бойци в отделения по петима и ги разпредели по отбранителни позиции: стълбището, площадката и просторното сутеренно помещение, в което се намираше самият той. Барикадираха се с всичко, което би могло да издържи на картечен обстрел.

Не беше нужно да казва на никого, че трябва да се защитават до последния човек — нито един от имперските затворници не беше толкова глупав, за да допусне, че таанците може да вземат пленници.

Напрегнал яките си три-g мускули, Килгър вдигна един каменен олтар и го обърна така, че да служи за лично укрепление на двамата със Стен. После подреди пред себе си останалите му гранати и муниции.

Стен последва примера му.

— Ей, момко — подхвърли Килгър, — ако тия шибани таанци имат малко мозък, ще ни пуснат газ и с нас е свършено. Щото нямаше ник’ви филтърни маски, нали?

Така поне, помисли си Стен, по-малко ще боли.

— Или — не спираше Килгър — просто ще ни опечат живи. И мамчето няма да получи кокалите ми, та да ме жали. Пък съм и клаустрофоб.

Стен му се озъби — даваше си сметка, че опитът му да се усмихне не е кой знае колко успешен — и приклекна да чака смъртта си. За негова изненада очакването продължи сравнително дълго.

До слуха им достигна смътният пукот на престрелка над главите им. Стен се учуди. Дали таанците не бяха открили някакъв друг проход към тях? Пукотът неочаквано прерасна в глух тътен и замря, последван от отделни единични изстрели.

Стен погледна Килгър.

— А, не — рече Алекс. — Прекалено ще е лесно.

Все пак двамата прибраха гранатите и мунициите и се заизкачваха бавно към двора. Връхлетя ги огнена вълна и двамата се скриха зад ъгъла на стълбището.

— Майната им — изруга Алекс. — Прав бях. Прекалено лесно.

Стен зачака по стъпалата да се търкулне задължителната граната. Но вместо нея отгоре долетяха викове на развален таански.

— Предай се. Никакви оръжия. Ръцете на тила.

Стен и Алекс се ухилиха, после Стен изкрещя:

— Ние сме имперци!

— Един по един нагоре — долетя отговорът, все още подозрителен.

Стен свали бойното си оборудване и бавно, с ръце на тила, се изкачи по стъпалата, Видя горе двама раздърпани гвардейци със зачервени — не, направо червени очи. Разцелува ги и двамата.

В знак на любезност разцелува първо брадатия.

Бяха спасени.

Имперските сили бяха предприели мащабно нападение и бяха успели да пробият таанските линии.

Не бяха спрели, за да разширят периметъра, а бяха продължили напред с пълна скорост. След тях се плъзгаха гравшейните. Стрелците откриваха огън по всичко, което се движи, без да се главоболят да проверяват дали мишената е обезумял цивилен, или таански войник. Бяха ударили остатъците от силите на Вихман в гръб и ги бяха разпръснали.

Стен и Алекс стояха насред двора и слушаха генерала — с една звезда. Преливаше от гордост: и от себе си, и от бойците си.

И защо не, помисли си Стен, замаян от изтощение. След като спя непробудно поне половин година, ще го черпя една бира. Всъщност защо да не купя на всеки толкова, колкото може да излочи? Или всичко останало, което им се прииска, коригира се. Тъкмо се обръщаше към Килгър, за да му предложи да си потърсят местенце да се проснат по гръб… и в този момент прикладът на пушката на шотландеца го чукна по рамото.

Старши капитан Ло Прек се беше прицелил много старателно. Беше последвал нападателната вълна към Колдиез, без никой да го попита какъв дявол търси тук.

Намери си стрелкова позиция и зачака. Възможно беше Стен да е и вътре, и вън. Но беше сигурен, че ще дочака шанса си.

Не обърна никакво внимание нито на гибелта на бойците на Вихман, нито на победата на имперците. Това нямаше нищо общо с неговата лична война.

И в този момент беше възнаграден — зърна далеч долу мъжа, убил брат му.

Щом мерникът му засече Стен, сърцето му се разхлопа и той се прицели; знаеше, че разполага с възможността да стреля само веднъж.

Стен и гвардейският генерал се проснаха на земята, докато Килгър изстрелваше оглушителен тракащ откос, който раздроби витража на катедралата над главите им.

Килгър свали пушката.

— Какво… — почна Стен.

Алекс посочи с дулото.

Някакво тяло се провеси от витража и увисна безжизнено.

— Шибано снайперистче — изсумтя Килгър.

Стен се изправи. Това беше краят. За него войната най-после беше свършила.

По-късно екип таански чистачи под разпореждането на имперски санитарни специалисти свали трупа на старши капитан Ло Прек, натовари го на една гравшейна и го откара извън града. Беше кремиран заедно с няколко хиляди други не по-малко анонимни трупове.

И войната приключи.

56.

Документът за капитулация бе малко мръсно листче. На него бяха надраскани съвсем малко думи, тъй като нямаше никакви условия. Капитулацията беше безусловна.

От момента на подписването и приподписването му таанците ставаха зависими от милосърдието и благосклонността на Вечния император.

Документът се мъдреше върху малка, покрита с ленена покривка масичка. Зад нея се беше настанил Йън Махони, представител на Императора и новоназначен генерал-губернатор на доскорошната Таанска империя. Масичката и столът бяха единствената мебелировка в пустата централна банкетна зала на „Нормандия“.

Тъкмо в тази зала бе станал инцидентът, поставил началото на войната. През онзи ден тя беше претъпкана с маси, отрупани с деликатеси, на които да се наслади каймакът на таанската дипломация. Тъкмо тук и тогава предстоеше да бъде подписан съвсем друг документ: Декларацията за мир. Тогава присъстваше и самият Император. Но събитието приключи с убийство и оттеглянето на двата лагера.

Сега Императорът не се виждаше никъде. Преднамереното му отсъствие беше пресметнат акт за подчертаване на таанското унижение. Вместо него тук беше Махони с двамата си главни адютанти, изпънали се от двете му страни, а покрай стените на залата стояха прави върховните офицери на флотите и армиите на Императора.

В другия край на залата, отчасти прикрит зад набързо провесена завеса, един риалити-екип заснемаше събитието и го излъчваше из цялата Империя.

Централният портал се отвори със съскане и през него пристъпи полковник Пастур. Беше единственият оцелял член на Таанския върховен съвет. След броени минути щеше да стане просто гражданина Пастур. Императорът беше издал указ, че след подписването на капитулацията всички чинове и звания в Таан се анулират.

Пастур тръгна в дълъг бавен марш към масата, следван от още двама таанци. Единият беше облечен в опърпаната униформа на митнически служител. Другият носеше униформата на пощенски чиновник. Това бяха най-висшите таански служители, които успяха да открият. Самият Пастур, според настояването на Императора, беше облечен в цивилни дрехи.

Пастур спря точно пред масата. Единственото движение в залата беше повдигналата се глава на Махони. Двете му очи пробиха Пастур като свредели изпод рунтавите свъсени вежди. Пастур се поколеба, несигурен какво да направи. Помисли за своя народ, който го наблюдаваше по екраните, издигнати от имперците по площадите на всички големи градове. Много добре разбираше, че е натоварен с отговорността да понесе унижението от тяхно име. Но какъв бе размерът на това унижение?

Махони плъзна документа към него.

— Подпиши! — беше единствената му дума.

Пастур извади писалка и драсна името си. Махони притегли документа с един пръст, подписа се и го подаде на един от адютантите. След това погледна Пастур с нескрито презрение. Пастур изпита неочаквано облекчение. Това поне можеше да разбере.

— Това е всичко — процеди Махони.

И гражданинът Пастур се обърна и се отдалечи с неуверени крачки сред надвисналата тишина.

Адмирал Стен крачеше нервно в коридора. Гласът на коментатора грачеше от говорителите, закачени в двата края — събитията трябваше да се анализират за аудиторията. Стен непрекъснато поглеждаше към вратата на каютата на Императора. Всеки момент очакваше да го повикат. Беше сред малцината, които знаеха, че Вечният император е на борда на „Нормандия“.

— Каза, че това било неговото проклето шоу — беше обяснил Махони — и че възнамерявал да седне до самия подиум, независимо че не може да си позволи да присъства лично.

Стен разбираше и се възхищаваше на волята на Императора да остане встрани от самата церемония. Ако беше на неговото място, майната му на протокола, би предпочел да проследи от непосредствена близост как се гърчи врагът му. Но не това занимаваше мислите му, докато крачеше нервно напред-назад.

Главата му гъмжеше от въпроси, които се свеждаха най-вече до това какво точно ще поиска шефът от него сега. Беше му дошло до гуша от всичко, дори съвсем смътно напомнящо официално насилие. Беше му дошло до гуша да убива. Да манипулира. Да издава заповеди и да гледа как приятелите му умират, докато ги изпълняват. Беше облякъл новата си адмиралска униформа за първи път и вече му беше дошло до гуша и от нея. Смътно си представяше някакъв живот, който няма нищо общо с военщината. Не беше сигурен какво точно ще прави с него, но му беше приятно да си го представя.

В момента Сен Клер и Л’н продаваха „Котън Клъб“. Вероятно би могъл да се присъедини към тях в някоя нова авантюра. В края на краищата с пачката, която му беше струпала Ида, можеше да финансира цели вериги от нощни клубове. Стен в шоубизнеса? Не. Не ставаше. Би могъл да поприказва с Килгър. Да се поразтъпчат и да се поогледат какво се случва в Пограничните системи. Например докъде са я докарали туземците.

Разсеяно обмисляше перспективата да се преквалифицира в изследовател и дали Сен Клер или Хайнис ще са подходящи партньорки. Най-накрая вратата изсъска и един гурка му кимна да влезе.

Вечният император тресна с длан бутона и изключи видеоекрана. Стен стоеше мирно на прага.

— Я стига, адмирале — каза припряно Императорът. — Писна ми от церемонии. И се надявам, че няма да засегна воинската ти чувствителност, като те информирам, че от военщина вече започвам да чувствам болки в царствения си задник.

Стен се разсмя, без да се засегне ни най-малко, и се отпусна в едно кресло. Императорът стана, грабна една бутилка стрегг и две чашки и ги напълни до ръба.

— Имаме време за по едно, а после и за още по едно, преди да те изхвърля оттук — каза Императорът. — В мига, в който тези шибани таанци напуснат „Нормандия“, отлитам.

— У дома ли, сър? — попита Стен.

— Де тоз късмет — отвърна Императорът. — Предстои ми да изглаждам сума ти дипломатически отношения. Знаеш упражнението, да стискам ръце, да целувам бебета, да се фотографирам с хора, на които съм разрешил да се смятат за важни, да благодаря на съюзници за това, че не са ми забили нож в гърба, с една дума — да си вдигам рейтинга. По дяволите, няма да зърна Първичен свят поне още половин година. А вече ми дойде до гуша от цялата тази тъпотия. Виждаш ли колко съм разглезен.

И вдигна чашата си за наздравица.

— Да пием за глезотиите.

Стен чукна чашата си в тази на своя шеф и двамата гаврътнаха чистия стрегг. Императорът напълни отново чашите. Още само една чашка и времето на Стен щеше да изтече. И щеше да е… свободен?

— Виж какво. Истинската работа ще започне, когато се върна — продължи Императорът, — а тогава ще ми трябва помощ.

Стен усети как свободата му се стопява.

— Налагало ми се е да преустройвам целия тоя вертеп неведнъж, но си мисля, че нещата никога не са били чак толкова зле. Не ме разбирай погрешно. Знам какво да направя. Но след тази война изпитвам недостиг на талант да заобиколя усложненията. Суламора и неговите типове не могат да направят нищо повече, освен да ми се пречкат. Единственото, което ги интересува, е чистата печалба. Много ме забавляват тези момчета. Не са лишени от някои първобитни умения да печелят пари, ако пиратството изобщо е бизнес умение. Онова, което ме притеснява, е, че то, изглежда, не им доставя удоволствие. Пасмина навъсени типове. И въобще не ми оправят настроението. Добре. Забрави за тях. Искам да пробутам някои млади, въодушевени момчета като теб. Ще се понапънем не повече от петдесет-шейсет годинки и най-накрая може да се получи нещо симпатично. Нещо, с което да се гордеем.

Промъкването на първо множествено в разговора разтревожи и без това притеснения Стен.

— Моля за извинение, сър — обади се той, — но не съм съвсем сигурен с какво бих могъл да бъда полезен във всичко това.

Императорът махна пренебрежително с ръка.

— Това не е твоя грижа. Набелязал съм някои идейки. Доста приятни.

— Не става дума за това — продължи Стен. — И освен това в никакъв случай не искам да демонстрирам неблагодарност. Но… — Той се поколеба, но реши все пак да рискува. — Разбирате ли, имам съвсем сериозни съмнения относно това къде точно бих искал да съм през тези следващи петдесет-шейсет годинки. А и в момента военщината нещо не ме привлича. Както сам се изразихте, изпитвам болки в задника — независимо, че моят не е царствен.

Императорът се изкикоти.

— И какво си намислил?

— Не съм съвсем сигурен — отговори Стен. — Понатрупали са ми се доста отпуски. По всяка вероятност поне две-три годинки, ако ги събера накуп. Минава ми през ума дали да не се поразшетам и да видя какво става по широкия свят.

Императорът го изгледа продължително. След това се усмихна и поклати глава. Вдигна чашата си в безмълвна наздравица. Аудиенцията беше приключила. Стен докапчи стрегга, изправи се, остави чашата си и отдаде чест на Императора с надеждата, че му е за последен път. Императорът отвърна на поздрава с цялата възможна официалност. А после каза:

— След половин година ще ти писне. Дотогава ще се прибера. Потърси ме.

Убеден, че сметките на Императора са погрешни, Стен се обърна кръгом и излезе.

57.

Вечният император изтрополи по подвижната стълбичка на „Нормандия“, плътно заобиколен от телохранителите си. След последното стъпало спря и си пое с облекчение дъх. В съответствие с неговите заповеди на Соуард, централния космодрум на Първичен свят, нямаше никакви възторжени тълпи. Вместо тях го очакваше единствено личната му гравшейна и ескортът, за да го отведе в мрачните му импровизирани покои под развалините на Аръндел.

Крайно време беше да направи нещо по въпроса. Да даде едно рамо на възстановителната програма. Не помпозността и разкошът му липсваха, а грижливо изграденият уют и преди всичко уединението. Просто да остане за малко насаме с някой от налудничавите си проекти — като преоткриването на лака, който Страдивариус използвал за цигулката си — би било колосално облекчение.

В момента имаше усещането, че ако само още едно създание поиска съвет или му струпа проблемите си, ще се сгромоляса на земята и ще се разридае. Цялата работа беше там, че императори, които си позволяват да хленчат на публични места, никога не са вечни. Но въпреки всичко му се искаше да направи точно това. А имаше и усещането, че лицето му неочаквано ще се свлече ката маска, която непрекъснато се хили срещу камерите, и че пръстите му вече кървят от ръкостискания с безконечно множество благодарни поданици. Всички се надпреварваха презглава да му обяснят колко голям герой е.

Припомни си за един друг герой и се подсмихна. След едно решително сражение един от сътрудниците на този мъж му казал какъв велик герой е станал. Разбира се, потвърдил героят. Но ако бях загубил, щях да съм най-великият престъпник в нашата национална история. Как ли му беше името? Кой знае. Май нещо прусашко. Майната им на шибаните герои.

Вечният император се стегна и закрачи към грава. Допреди няколко години би потънал в блажен сън, докато стрелката на часовника не направи три-четири пълни оборота, след което да надене самоличността си на Рашид и да се отдаде на томителен запой в „Ковенантер“, след което да се изчукат с Яниз12 както в доброто старо време. Но „Ковенантер“ го нямаше — заради едно предателство. Както и Яниз. И все по негова вина, по дяволите! Тъкмо той беше позволил всичко да рухне.

Майстор на подмолността. Ба! Може би тъкмо това ти е проблемът, инженер Рашид. Адски шибано комплицираш всяко шибано нещо. Дръж се като глупак, по-простичко… и много хора може би все още щяха да дишат, вместо да са мъртъвци или — още по-лошо — да възхваляват името ти коленопреклонно.

Докато крачеше към грава, Вечният император усещаше бремето на всяка от своите над три хиляди безкрайни години. В този момент забеляза ухиленото лице на Танз Суламора и изпъшка… и едва не изпъшка повторно, когато Танз протегна ръка, за да се здрависат. Вместо това я пое… деликатно.

— Добре завърнал се, ваше величество — заумилква се Суламора. — Всички сме безкрайно горди.

Със сигурност сте, обади се Рашид в него. Просто нямате търпение как да измъкнете още няколко претъпкани с кредити складове. Но Вечният император в него го сръга само да се усмихне и да измърмори вежлива благодарност.

— Имам една малка молба — продължи Суламора. — Знам, че нямате търпение да се приберете, но…

Императорът го погледна изумено. Всеки момент щеше да избухне. Но все пак се сдържа и само махна на Суламора да продължи.

— Става дума за служителите на космодрума — заобяснява Суламора. — Очакват ви вече от часове…

Императорът погледна натам, накъдето сочеше Суламора, и видя до централния портал малобройна тълпа служители, облечени в различни униформи. О, не! Още усмивки. Още ръкостискания. Още… Оххх…

— Не мога повече, Танз — изпъшка Императорът. — Хвани Махони за това. Още е на „Нормандия“ по някакви неотложни делови проблеми. След секунда ще се появи.

И пристъпи към вратата на грава.

— Няма да е същото, сър — настоя Суламора. — Именно вас искат да видят. Знам, че тези създания не са истински бойци. Но и те направиха всичко възможно по свой начин. Така че не бихте ли могли, умолявам ви…

Вечният император се примири и тръгна към портала. Искаше да приключи по-бързо, затова ускори крачка и гурките заподтичваха подире му на късите си крачета.

Щом се приближи, малобройната тълпа избухна във възторжени приветствия и Императорът, който беше прекалено добър професионалист, за да си позволи да разочарова посрещачите, изписа на лицето си възможно най-императорската си усмивка и започна да се ръкува с всеки поред. Не пропускаше да попита всяко от създанията за името му, докато стискаше протегнатата му ръка със своята дясна и го хващаше за лакътя с лявата. Предназначението на подобно ръкуване беше да даде израз на топлите му чувства и същевременно да използва лакътя, за да поотмести деликатно поредното създание встрани, докато издърпва ръкуващата се ръка и пристъпва към следващия, за да стисне неговата.

Беше подминал вече около една трета от редицата, когато се приближи до мъж с бледо лице и прекалено светли очи. Осведоми се за името му и пристъпи към церемонията по ръкостискането. Не успя да схване притесненото в отговор измърморване, за да повтори името му, така че само се усмихна още по-широко и се опита да изтегли ръката си, за да продължи нататък.

Но мъжът не го пускаше.

Вечният император успя само да се запита какво не е както трябва — и видя появилия се в другата ръка на мъжа пистолет. И вече се дърпаше назад, опитваше се да се измъкне, но не успяваше да се освободи, а пистолетът не спираше да трещи и той вече знаеше, че е ранен, но не чувстваше абсолютно нищо освен някаква тъпа болка в корема и…

Гурките вече се бяха нахвърлили върху Шапел със смъртоносните си кинжали, но макар и мъртъв, той продължаваше да натиска спусъка и пистолетът продължаваше да щрака с празен пълнител. Всичко стана толкова светкавично, че тълпата започна да проумява истинския му ужас чак след миг. И се надигнаха първите писъци.

Танз Суламора остана за миг вцепенен, потресен от близостта си до нечуваното насилие — въпреки че то беше негова лична заслуга. След това се извърна и се свлече на колене до трупа на Императора.

На парадната униформа на Императора имаше само едно незначително кърваво петънце, където бяха проникнали куршумите, и за момент Суламора изпита колебание дали изобщо е ранен.

Минута по-късно притесненията му се стопиха. Вечният император беше мъртъв.

След което Личният съвет извади жокера от колодата на Императора.

Имплантираната в тялото му бомба експлодира. Грандиозността на взрива беше запланувана преди хиляди години. Суламора умря. И гурките. И ридаещата тълпа. И всички, и всичко в диаметър точно една осма от километъра.

Чудновати неща се случват при всяка експлозия, тъй че тази не беше никакво изключение. Седмица по-късно един служител от лабораторията по патология намери лицето на Шапел. Това беше всичко — само лицето му. Върху него нямаше никакво петънце или белег.

Лицето на Шапел се усмихваше.

58.

Махони притисна палец върху сензора за отпечатъци и вратата на кабинета на Вечния император се открехна със съскане. Той се поколеба, преди да влезе. Вероятно влизаше за последен път. Твърде малко бяха създанията, които сензорът би пропуснал, и през следващите един-два часа Махони все още щеше да е едно от тях.

След това паметта щеше да бъде изтрита и на нейно място щеше да бъде инсталиран нов порядък за допустими присъствия. Махони знаеше, че не съществува и най-минимална вероятност неговото име да бъде вписано в този високопоставен списък, така както беше доловил, че има нещо твърде не наред почти още в момента, в който хвърли шепата пръст върху ковчега на Вечния император и отстъпи, за да позволи и на останалите да засвидетелстват последната си почит.

Петимата оцелели членове на Личния съвет стояха леко встрани от останалите опечалени на една затревена могила точно зад лехата от розови храсти — градинарите ги бяха посадили бързо, за да изпълнят посмъртното желание на Императора.

В цялата леха имаше само една цъфнала роза. Махони не долови в това никакъв скрит смисъл, но му се стори необяснимо уместно и след като беше привлякло вниманието му, се впечатли от присъствието на Съвета на Петимата.

Стояха един до друг, но на грижливо премерени разстояния, сякаш се бояха от прекомерната си близост. Не си прошепваха дори дума, лицата им бяха вкаменени и безизразни. Сякаш изпитваха някакво чувство за вина, помисли си Махони, след което пропъди тази мисъл — сигурно бе плод на ирландската му романтичност.

Но този образ не му даваше мира и когато вечерта проследи новинарската емисия, му направи впечатление съобщението, че се свиква извънредна сесия на парламента. Какво толкова странно, приятелю, каза си той. Ситуацията наистина е извънредна, нали?

Разбира се, че е, но да те таковам в миризливия ирландски задник, нима не разбираш? Сесията е свикана от Личния съвет! Не беше нужно да е правен експерт, за да си даде сметка, че подобен акт превишава техните конституционни правомощия. Добре. Тогава защо нито един член на парламента не възразяваше? Или нещо повече — не протестираше? Много просто. Защото всички са марионетки, скъпи Йън, марионетки.

Императорът беше убит и Махони знаеше кой го е направил, но това не беше бедният безумен глупак, чието име спрягаха риалитата в безкрайните си предъвквани отново и отново анализи. Не беше Шапел.

Вярно, Шапел беше дръпнал спусъка. Но истинската вина бе на петимата мълчаливци на затревената могилка. И Махони не можеше да направи абсолютно нищо, дори да искаше, а не можеше да е участник в новия ред. Май беше най-добре героят от Кавит да яхне космическия си кон и да отпраши, накъдето му видят очите, преди да дойдат наистина да му благодарят.

Влезе и огледа безпорядъка в кабинета на Вечния император за последен път. Не знаеше точно защо е дошъл, като се изключеше налудничавата надежда, че би могъл да открие някакъв знак какво да прави оттук нататък.

До такава степен беше свикнал с мисълта, че шефът му е в състояние да предугади всичко, че все още не можеше да приеме, че случилото се е чиста случайност, която не може да бъде предвидена.

Огледа разхвърляните книги — някои бяха отворени: Императорът бе търсил нещо в тях. Нещо, което щеше да остане неизвестно завинаги.

Всичко в кабинета напомняше за ексцентричните приумици на шефа му: от древните механични играчки, които потракваха наоколо без никакъв друг смисъл, освен да го забавляват, до странните готварски приспособления и кутиите с подправки, разпилените бележки и наметки и дори нотни листове с набързо нахвърлени драскулки по полетата. Дори цяла дивизия не би могла да открие някакъв знак — дори за половин хилядолетие.

Така че Махони реши да си налее едно питие. Какво друго му оставаше?

Отиде до бюрото на Императора и издърпа чекмеджето, където шефът държеше скоча. Забеляза, че печатът на бутилката е непокътнат. Много странно. Императорът никога не оставяше в бюрото си неотворена бутилка. Преди това задължително отпиваше една глътка. Махони помръдна рамене, извади една стъклена чашка и посегна към бутилката.

Щом я вдигна, нещо миниатюрно и бяло сякаш се отлепи от дъното й и падна на пода. Махони се наведе и го взе. Беше листче. Той бързо прочете небрежно написаните думи и едва не изпусна листчето от изумление.

Стовари се тежко в едно кресло. Продължаваше да държи листчето пред невярващите си очи. По челото му се стичаха ручейчета пот, сърцето му сякаш щеше да изскочи.

Посланието беше до него. От Вечния император. И гласеше следното: