Отмъщението на Юда

ПРОЛОГ

Юни, 1945

Окупираният от руснаците Берлин

Лампите примигнаха и изгаснаха. В същия миг се включи един прожектор. На огромния екран се появиха цифри, после се чу музика и на тяхното място се показа свастика. Тя на свой ред бе изместена от образа на германския орел и думите „Седмичен кинопреглед“.

Сетне се видяха знамена със същия орел, впил нокти в украсена с гирлянди свастика и думите „Събуждането на Германия“. Разнесе се тропот на маршируващи крака. Открои се намръщеното лице на стисналия устни Адолф Хитлер, приемащ парада на щурмоваците, застанал на висока трибуна под разперените криле на грамаден орел. Камерата се насочи нагоре и показа познатите силуети на месершмит Ме 262, следвани от Ме 163 с прибрани назад криле. Повечето от присъстващите в залата не бяха виждали тези изтребители в действие, макар че много от тях познаваха чертежите на прототипите.

На екрана отново се появи лицето на Фюрера. Сега изражението му беше победоносно, ликуващо от неописуема радост. Съвсем бавно ръката му се протегна в хитлериски поздрав. Камерата се отдалечи, за да покаже цялата трибуна и сградата, пред която беше издигната.

От публиката се изтръгна вик, който незабавно бе сподавен от рязка заповед на немски език. Сградата на екрана беше добре известна — Бъкингамският дворец. Невероятно. Но филмът ясно показа немската войска, танковете и униформите на войниците, които маршируваха по „Мол“ и завиваха покрай трибуната към „Конститюшън Хил“.

От двете страни на булеварда стояха нещастни зрители, отчаяно вдигнали ръце за хитлеристкия поздрав. Те бяха смълчани и уплашени, на лицата им се четеше поражение, а главите им бяха наведени.

Изведнъж музиката спря и един глас раздра тишината. Говореше не на немски, както очакваше публиката, а на английски. Присъстващите познаваха гласа от радиопредаванията, които бяха слушали и на които се бяха смяли в родината си. Той принадлежеше на Уилям Джойс, изменника с приятния глас, на когото „Дейли Експрес“ бе дал прозвището „Лорд Ха-Ха“.

Вчера сутринта в девет часа британският министър-председател Уинстън Чърчил подписа официална декларация за капитулация пред победоносните сили на Германския райх, с което сложи край на продължителната война в Европа. Претърпели поражение на всички фронтове, злощастните войски на бившата Британска империя днес сложиха оръжие след дълга и безрезултатна борба, ненужно протакана заради упоритоста и егоцентричността на техните лидери, отнела живота на милиони млади хора. В крайна сметка по-посредствената войска, бойно снаряжение и морал не можаха да се противопоставят на натиска на немското умение и издръжливост. Цивилното население на Англия също не устоя на нападенията с новото съвършено оръжие, изстреляно срещу него от бреговете на Франция.

Докато Джойс говореше, камерата показваше вътрешността на двореца. Край дългата, покрита със зелено сукно маса хора в официално облекло и военни униформи подписваха документи.

Нашият любим Фюрер, Адолф Хитлер, беше в Лондон, за да приеме капитулацията на Англия от министър-председателя и неговия кабинет. Виждаме го тук, на Даунинг стрийт, непобедимия завоевател на Европа, Фюрера на хилядогодишния Райх.

Усмихнатото лице на Хитлер. Мрачното, сериозно лице на Чърчил. Леко треперещата му ръка при подписването на документа. Отново Хитлер, приемащ документа, подписващ го на свой ред с небрежен замах. И пак намръщеното изражение на Чърчил.

Той изглежда разтревожен. И така би трябвало да бъде. Защото знае, че играта свърши. Скоро генерал Гудериян, новият военен комендант на Англия, ще издаде заповед за началото на първия от дългата поредица процеси срещу военнопрестъпниците. Всички ще бъдат подведени под отговорност — Чърчил, Харис Бомбардировача, Монтгомъри, Портал — цялата пасмина. Това са хората, които се хвалиха и заплашваха в продължение на шест дълги години, докато принудиха Англия и по-голямата част от Европа да падне на колене. Те ще отидат на бесилото, бъдете сигурни в това. Ала линчуване няма да има. За пръв път в своята история британците ще усетят вкуса на правосъдието. Германското правосъдие. Старите привилегии, любимците, подлизурковците и блюдолизците ще бъдат премахнати. Нов вятър вее из Европа и неговото име е Справедливост за всички. Именно за това беше войната. Системата на правосъдието и реда — гордостта на Германския райх — сега ще бъде въведена и в Англия. Райхът ще назначава съдиите — добродетелни, лоялни и безстрашни хора, които няма да бъдат зависими от милордите с древни титли или от евреите с торби сребро.

На екрана се заредиха сцени от съдебните процеси в Германия. Всички се провеждаха в богато натруфени зали, където над главите на съдиите мрачно и застрашително висяха свастики и орли. Публиката седеше, без да помръдне, смълчана от ужас.

След като настани генерал Гудериян на Даунинг стрийт, Фюрерът продължи към Бъкингамския дворец, където бе официално приет от крал Едуард и неговата съпруга, кралица Уолис, долетяла предишния ден от Бахамските острови, за да поеме новите си задължения. Сияеща, кралската двойка приветства с добре дошъл завоевателя на страната и го поздрави като стар приятел и освободител на народа.

Последваха кадри с херцога и херцогинята на Уиндзор, застанали на балкона, махащи с ръце, а до тях Хитлер, вперил поглед напред.

Евреите, разбира се, няма да харесат всичко това. Те ще направят всичко, за да спасят нещастните си кожи. Те организираха заговора срещу Болдуин през 1936, в резултат на който кралят бе принуден да абдикира, и тласнаха Англия в една война, която тя нямаше никакъв шанс да спечели. Германия протегна приятелска ръка, но ционистите и ротшилдовците се погрижиха тя да не бъде стисната. Вместо да обединят сили, за да победят общия си враг — многобройната армия на сталинистка Русия и червените конспиратори в собствените си страни, Англия и Германия загубиха цвета на нацията си в една безсмислена война. Е, ние в Германия знаем как да се справим с евреите. Не след дълго и многострадална Англия ще види гърбовете им. И този път те няма да се върнат.

На фона на тези думи показаха горящи синагоги и отвеждани от есесовците евреи. Пред една от синагогите войниците най-безцеремонно раздраха британското национално знаме.

След като обядва в двореца, нашият любим Фюрер потегли за Шинтън, Оксфордшър, където бе радушно посрещнат от сър Осуалд и лейди Даяна Мозли. След освобождаването му от интерниране през 1943 сър Осуалд бе под постоянно наблюдение от британските сили за сигурност. Фюрерът го покани да заеме временно длъжността министър-председател, докато е възможно да се проведат избори, на които се очаква партията на сър Осуалд, Британският фашиски съюз, да спечели убедителна победа.

На екрана се появиха сър Осуалд и Хитлер — усмихнати, стиснали ръце. Сетне изведнъж показаха Капитолия във Вашингтон и облачното небе над него.

Междувременно вчера следобед във Вашингтон бившият шарже д’афер Ханс Томсен бе повикан на разговор с държавния секретар Едуард Стетиниъс. Говори се, че сутринта той ще отиде в Белия дом на среща с президента Труман, където ще започнат преговорите за официалното приключване на военните действия между Съединените щати и Германия. Дипломатическите източници са на мнение, че през есента президентът възнамерява да направи официално посещение в Берлин.

Видяха се две знамена — немското и американското, после безоблачно небе. Камерата започна да се снишава, докато се показа голям купол. След малко се появи целият площад „Свети Петър“, изпълнен с поклонници.

А в Рим Негово светейшество папа Пий XII поздравява Фюрера с последната му победа.

Разкри се вътрешността на Ватикана. Пий XII се усмихваше и се ръкуваше с Хитлер.

Тези кадри са заснети миналата седмица след срещата между висшия католически духовник и новия господар на Европа, когато бе подписано ново споразумение, заменило остарелия договор от 1933. На тази среща папата изяви готовност да признае политическите промени на границите, станали от началото на войната. В замяна на това възвърналото властта си фашиско правителство на маршал Пиетро Бадолио ще признае условията на Латеринския договор (Договор, подписан в Латеринския дворец в Рим на 11 февруари 1929г. между Мусолини и кардинал Гаспари, уреждащ отношенията между италианската държава и папският престол — Б.пр.) и ще запази добрите си взаимоотношения с Ватикана.

Джойс замълча за няколко минути, после продължи с ликуващ глас:

Британци! Дългата ви нощ свърши. Ръка за ръка с вашите немски братя и сестри вие стоите на прага на нова и прекрасна епоха. Мирът, справедливостта и свободата ще изместят тиранията, която познавате. Под знака на свастиката обединена Европа твърдо ще се противопостави на варварските орди, пуснати да вилнеят от степите на комунистическа Русия. Върху наковалнята на общите страдания заедно ще изковем едно славно бъдеще за арийската раса.

Въздухът отново бе раздран от музика, съпровождаща марша на наперени войници, огромни знамена със свастики и есесовски символи, проблясващи на слънцето. Последният кадър беше от парламента. Над Викторианската кула величествено се диплеше знамето на Третия райх, развявано от смразяващия вятър.

— Светлина!

Екранът помръкна. Помещението постепенно се обля в светлина. Цареше мъртва тишина. На сгъваемите метални столове, подредени с военна педантичност в девет редици, седяха стотина мъже. Никои не помръдваше. Всички мълчаха. Единият от мъжете напразно се опитваше да сподави кашлицата си.

Главите им бяха обръснати. На изнурените лица бе изписана умора и болка. Невъзможно бе да се различат слабите им изтощени тела под широките сини униформи на военнопленници.

Помещението, в което се намираха, беше дълбоко под земята. То бе дълго двайсет и широко осем метра и имаше нисък таван. От единия ъгъл се чуваше бръмченето на електрическия генератор. Долавяше се и още един шум — помпата за въздух. Целият подземен комплекс беше невидим на повърхността и постоянно трябваше да се снабдява с кислород.

Стените бяха тапицирани с черен плат. От тавана се спускаха четири кървавочервени знамена, които стигаха до пода. На всяко имаше бял кръг с вписана в него свастика. Във външния свят на петдесет метра отгоре такива знамена щяха да бъдат незабавно раздрани и изгорени от руските войници. Ала долу нямаше руски войници. Единствените военни там носеха есесовски униформи.

Стражите бяха застанали с гръб към стените, стиснали заредените си оръжия.

Най-отпред стоеше немски офицер. На раменете му имаше сребърни нашивки на есесовски щандартенфюрер. На дясната ръка бяха избродирани буквите SD означаващи Sicherheitsdienst — тайната служба за сигурност на Райха. Той беше млад за ранга си. Завършил бе Фогелзанг Орденсбург и в края на войната бе получил няколко назначения на местата на загиналите му предшественици. Немецът не издаваше с нищо нервността си. Лъснатите му ботуши, кортик и черна шапка с емблемата на смъртта бяха нагласени като за парад.

Филмът бе оказал очакваното въздействие, към което се бяха стремили създателите му. Затворниците пред немския офицер бяха не само поразени. Те бяха съкрушени. Всичко, в което бяха вярвали, всичко, което ги бе крепило в продължение на три-четири години и им бе вдъхвало надежда за освобождаване и завръщане в родината, бе унищожено за няколко мига.

— Господа — започна офицерът на английски с лек акцент, — надявам се, че тази седмица кинопрегледът ви се е видял по-интересен от обикновено. След няколко минути ще ви върнат в килиите. Ще ви раздадем днешния лондонски „Таймс“, където ще можете да прочетете за условията на капитулация на Англия, както и пълни подробности за последните събития. Можете да ги прегледате през свободното си време. Преди това обаче трябва да ви се представя. Името ми е Клитман, щандартенфюрер от СС. Аз съм новият комендант на този затвор и вие сте длъжни да изпълнявате моите заповеди. Както разбрах, през последните месеци режимът тук е бил смекчен под ръководството на оберщурмбанфюрер Гросман. Но с това вече е свършено. Гросман е освободен от длъжност. Отсега нататък ще трябва да се съобразявате с мен. Възнамерявам да ръководя нещата тук като по учебник. Нарушенията на дисциплината ще бъдат наказвани жестоко. Всеки опит за бягство ще бъде заплащан със смъртта на евентуалния беглец и на един от затворниците. Няма да има успешни бягства. Ще разберете, че охраната тук е най-строгата в Райха. Щом свършите с вестниците, вероятно ще пожелаете сериозно да обмислите собственото си положение. Моля ви, не си правете илюзии, че немският народ има намерение да остави ненаказани виновните. Пред военните трибунали ще застанат не само онези, които въвлякоха Великобритания в агресия срещу Германия. Естествено, главните подсъдими ще бъдат Чърчил и неговите помагачи. Но ние няма да си отдъхнем, докато и най-дребният престъпник не бъде осъден. Вината е огромна. Тепърва предстои да излезе наяве пълният размер на британските престъпления. Няма да бъдат пожалени никакви усилия те и техните извършители да бъдат разкрити. Във вашия случай въпросът за вината не стои. Всички сте арестувани на германска земя или на териториите на държави, съюзници на Райха. Днес ще бъдете посетени от адвокати, определени да подготвят съдебните ви дела. Своевременно ще ви бъде назначена служебна защита. След няколко дни ще получите писмени указания от съответните власти в Англия, в които ще ви призоват да признаете всичко. Досега отказът ви да разкриете подробностите около вашите мисии беше похвален. Вие сте безстрашни мъже и не се съмнявам, че при други обстоятелства щяхте да бъдете високо наградени за вашата смелост. Ала войната свърши. Вашата страна претърпя поражение в една справедлива и открита битка. Сега задължението ви е да сътрудничите на органите на законноста и реда, за да бъдат назовани виновниците и оправдани невинните. Комендантът млъкна и застана мирно.

— Свободни сте. Надявам се, че всички ще сътрудничите. Уверявам ви, че това е във ваш интерес.

Вратите на залата се отвориха. Хората от първата редица станаха по даден сигнал. Докато се изнизваха навън, те отбягваха погледите на другите затворници. Мнозина плачеха открито.

— Господ да ни е на помощ — промълви някой.

1.

Париж

Юли, 1979

Беше най-неприятното време от годината. Париж бе пълен с туристи. Кафенетата по булевард „Сен Жермен“ бяха претъпкани с недодялани американци и обикалящи света австралийци. Човек можеше да ги види навсякъде — позиращи за пред света, натрапвайки на минувачите заблудата, че са родени и израснали в Париж. Седяха в кафенетата с цигари „Житан“ в устата и обувки „Гучи“ на краката. Преструваха се на безразлични, но в същото време си припомняха забележителностите, които бяха видели. Париж беше техен за сезона и те можеха да го обикалят денонощно, да обитават светлината, сумрака му и дългата лятна самота.

Джек Гулд беше толкова простодушен, че никога не би забелязал това, ако не ги бе чул да говорят на английски. Не се заседяваше по кафенетата, за да го видят или за да наблюдава минувачите. Откровено казано, почти не забелязваше какво става около него. Пиеше кафето си, приковал очи в книгата на коленете си, първия том на „Историята на евреите във Вавилон“ от Нойзнер.

Двайсет и две годишен, Джек вече имаше характерен облик. Беше облечен с вълнено сако с кожени кръпки на лактите — съвсем неподходящо за топлото време, мръсна бяла риза и тъмнозелени, изтъркани отзад кадифени панталони. Когато имаше пари за тютюн, пушеше къса лула. Косата му беше разчорлена. Носеше очила с телени рамки, нескопосно скрепени с изолирбанд. Лесно беше да се изпусне фактът, че под всичко това той беше хубавец — досущ като издокараните в кожени якета контета, излегнали се на шезлонгите отвън.

Малкото кафене се намираше на „Рю Шабане“, на една пресечка от Националната библиотека. Джек ходеше там сутрин и следобед, за да си отдъхне от научната работа. Тъй като не можеше да си позволи свестен обяд, той обикновено си взимаше малко хляб, козе сирене и бутилка „Бадоа“ и хапваше в близкия парк „Жарден дьо Пале Ройал“. Сутрешните и следобедните му кафета — черни и силно подсладени — го зареждаха с необходимата енергия за разчитане на древните текстове.

Дисертацията, върху която работеше, „Предсказанията на звездата и скиптъра в Документа от Дамаск, ръкописите от Кумран и Антологиите“, го бе докарал в Париж против волята му. Работеше вече втора година върху доктората си по староеврейски науки в Тринити колидж в Дъблин и беше напълно доволен да чете там или в библиотеката „Честър Бийти“ в Болебридж. Джек ненавиждаше френската национална библиотека и нейната допотопна бюрокрация. Мразеше да говори френски — език, който не владееше добре, и ако трябваше да бъде откровен, не се чувстваше добре в този град, където толкова много други хора истински се забавляваха. Джек Гулд беше талантлив специалист по лингвистика. Той разбираше за какво става дума и в най-откъслечния документ на староеврейски език и възстановяваше фрагментите от ръкописите на арамейски език от първи век с такава лекота, с каквато някои хора попълват фишовете за тотото. Преподавателите го обожаваха. Никой не се съмняваше, че докторатът му ще бъде първият значим принос в тази област. Ала като човек Джек беше пълен неудачник и — макар да не го признаваше — девственик на двайсет и две години.

Той не забелязваше хората, които сядаха на неговата маса. Кафенето беше малко и обикновено претъпкано. И този път не вдигна глава от книгата, която четеше.

— Вие сте Джек Гулд, нали?

Срещу него седеше млада жена. Русокоса, с изумително лице и светлосиня фланелка. Усмихваше му се като на стар приятел, макар че той не я познаваше. А може би…

— Je mexcuse, mais…(Извинете, но …(фр.ез.) — Б.пр.)

— О, няма нужда. Ще се разберем и без да говорим на френски.

Ирландският акцент не беше силен, но бе достатъчен, за да се разбере откъде е жената. Джек прерови паметта си, за да си спомни къде я бе виждал.

— Съжалявам, мис…

— Вие не ме познавате, но аз ви знам по физиономия. Казвам се Кейтлин Нюалън. Второкурсничка съм в Тринити колидж. Изучавам семитски. Миналата година вие изнесохте лекция за Езекиил. Аз бях на последния ред. Вероятно не ме помните.

— Да, разбира се…

Той млъкна и поклати глава.

— Не. Съжалявам, не ви помня.

— Вие бяхте много зает. Не знаех, че сте в Париж.

В този миг се приближи сервитьорът. Кейтлин се обърна и с лекота заговори на френски без никакъв акцент.

— Un cafe creme, s’il vous plait.(Едно кафе със сметана, ако обичате (фр.ез.) — Б.пр.)

Тя погледна към почти празната чаша на Джек.

— Искате ли още едно?

Той поклати глава и погледна часовника си.

— Съжалявам. Трябва да… тръгвам. Чета в библиотеката.

Той стана и остави пари на масата. — Приятно ми беше да се запознаем. Надявам се, че Париж ви харесва.

На следващата сутрин, когато точно след единайсет Джек влезе в кафенето, младата жена го чакаше. На същата маса, сякаш не бе ставала оттам. Косата и беше прибрана назад. Беше облечена в дънково яке и друга фланелка. Този път розова. Джек се приближи до масата, а тя вдигна нещо и го размаха.

— Забравихте това вчера.

Книгата на Нойзнер, „лекото четиво“, с което той убиваше времето в кафенето.

— Благодаря — измънка Джек и протегна ръка към книгата, но тя не му я даде.

— Снощи я прегледах — рече Кейтлин. — Лято е и ние сме в Париж, а вие четете такава книга?

Той не отговори.

— Желаете ли кафе? — попита тя.

Джек поклати глава. Не си спомняше някога жена да му бе говорила по този начин. На влизане в кафенето забеляза, че тя е много красива. Хубостта обаче го безпокоеше. Тя не можеше да бъде разгадана като староеврейската поезия, нямаше спрежения, нито склонения и не можеше да се сведе до парадигми. Той се чувстваше заплашен от нея, както и от всички други неща, които бяха извън неговия контрол.

— Не ми казвайте, че започвате с алкохола преди обяд — каза Кейтлин.

— Аз… Не…

Джек се колебаеше, безсилен пред неизбежното.

— Ще изпия едно кафе.

Тя махна с ръка и сервитьорът веднага се появи. Джек бе смаян от увереността в обноските й и от самочувствието и. След като поръча, тя се обърна към него.

— Седнете, за Бога. И ми разкажете за себе си.

Така започна всичко.

Той беше трудно постижение. Тя му го каза после, когато за пръв път спаха заедно. Париж, разбира се, помогна. И най-сериозният учен не можеше да устои на чара му. Кейтлин го разведе навсякъде, преди всичко на места, неупоменати в туристическите справочници. Книгата на Нойзнер лежеше заключена в стаята й. На третия ден Джек престана да пита за нея. А в края на първата им седмица заедно съвсем я забрави. Кейтлин го завладя напълно.

Фактът, че беше влюбен, го осени изключително бавно. Това беше непознато за него чувство, от което не се бе интересувал преди. Също като красотата и то беше извън контрола му. Джек приличаше на човек, който се събужда постепенно след дълъг сън и чува отдалеч как гласът на любимата му шепне неговото име. Ала вече буден, той открива, че любимата му е била там през цялото време и загрижена го е наблюдавала.

Тя се превърна в негово зрение и слух, докато той отново се научи да използва собствените си сетива. Тя принадлежеше към неговия свят само отчасти и отказваше да говори за това. Отначало Джек правеше опити да я приобщи, но установи, че пренебрежението е по-болезнено, отколкото липсата на разговор по познати за него теми. И така, тя постепенно го въвлече в нейния свят.

Първата седмица го принуди да стане турист. Всяка сутрин след девет той отиваше в кафенето. Тя го чакаше с горещо кафе и кифлички. Закусваха и отиваха да разглеждат забележителностите на града — Нотр Дам, Триумфалната арка, Айфеловата кула, Лувъра. Джек беше като дете, внезапно разбрало, че светът не се състои само от четирите стени на стаята му.

Кейтлин съзнаваше, че най-важното е да го държи далеч от библиотеката. Лишен от ръкописите, той беше като празен лист хартия. Втората седмица престанаха да разглеждат Париж. Тя започна да го води в малки кафенета и барчета, където нямаше туристи. Дълго седяха и разговаряха. За пръв път Джек срещна човек, който искрено се интересуваше не от онова, което знаеше, а от него самия. Разказа и за онзи Джек Гулд, когото преподавателите не познаваха.

— Баща ми е евреин, а майка ми — католичка.

— А ти какъв си? Той сви рамене.

— Никакъв. Аз съм си аз. Каквото и да означава това.

Кейтлин говореше малко за себе си. Родителите и починали преди десет години, един след друг, за осем месеца — баща й от рак, а майка й от скръб. Погребани били в Лондон, в гробището Падингтън, близо до къщата, в която била израснала. Нямала живи близки роднини. Само няколко лели и чичовци, които не била виждала от години и с които нямала нищо общо. Джек уважи сдържаността й и не зададе повече въпроси.

Имала и други мъже в живота си — не го скри. Макар още да не бяха любовници, Джек изпита ревност, като чу, че е имало други преди него.

Една вечер отидоха да гледат „Лакомб Люсиен“ на Луи Мал в едно малко кино на булевард „Сен Жермен“. На Джек му беше трудно да следи диалога, но от време на време Кейтлин се навеждаше към него и му разказваше шепнешком какво става на екрана. Филмът описваше съдбата на един млад френски работник, станал сътрудник на нацистите по време на войната. Джек не гледаше. Близостта на Кейтлин му беше достатъчна.

Когато излязоха от киното, Кейтлин беше мълчалива. Това беше неприсъщо за нея и той се зачуди защо филмът й бе оказал такова въздействие.

— Какво има?

Тя не отговори. Дълго време мълча. Край тях минаваха хора, които оживено разговаряха, но Кейтлин не им обръщаше внимание. По едно време се облегна на стената.

— Нещо не е наред ли?

— Ела — рече тя.

Той не знаеше какво да направи и се приближи до нея. Никога не бе стоял толкова близо до жена. Тя протегна ръце към него и го притегли към себе си. Сетне го целуна. Лицето и беше мокро от сълзи. Джек усети соления им вкус. Същата нощ станаха любовници. Ала тя така и не му каза защо или за кого бе плакала, пък и той не я попита.

След няколко дни и двамата знаеха, че връщане назад няма. В началото на септември решиха да се оженят. Кратката церемония в ирландското посолство бе последвана от обяд в малък ресторант на левия бряг на Сена. Джек писа на родителите си, че се е оженил. Майка му отговори, че е много разстроена, задето не са били поканени на сватбата, но той й изпрати дълго писмо със снимка на Кейтлин и обясни колко е щастлив. Дори майка му не предполагаше, че е способен да изпита такова блаженство. Той и изпрати още една снимка — с новите си дрехи, които бяха купили заедно с Кейтлин. Никой

от старите му приятели не би го познал.

Всеки ден Джек работеше по малко в библиотеката, ала обсебеността с науката го бе напуснала завинаги. Свикна да очаква с нетърпение ранните следобеди, когато идваше време да затвори книгите и да излезе на слънчевата светлина. Кейтлин го чакаше в малкото кафене на „Рю Шабане“ на обичайната маса с две чаши кафе и пасти. Пиеха и разговаряха, после отиваха в апартамента си на „Маре“ и се любеха. Страстта не им изневери през цялото лято.

Около две седмици след сватбата намериха апартамента си в пълен безпорядък. Неканените гости се бяха съсредоточили върху кабинета на Джек и бяха преровили всичко. Странно, но нищо не липсваше, дори бижутата на Кейтлин, които стояха в една незаключена кутия в спалнята. Цяла вечер тя седя замислена, като на няколко пъти му се стори, че се готви да му каже нещо. Джек остана с убеждението, че Кейтлин знае кой е влизал в апартамента им.

На следващия ден, докато се разхождаха из парка, към тях се приближи един човек. Непознатият поздрави Кейтлин и я целуна по двете бузи, сякаш бяха стари приятели. Беше човек на средна възраст, добре облечен и интелигентен. Двамата с Кейтлин говориха бързо на френски около една минута. Джек долови само откъслечни думи:

— Malheureux… peut-etre dangereux… ce n’est pas termine… pas impossible de rentrer… nous avons pris nos renseignements…(За съжаление… Не e опасно… Не е свършило…

Невъзможно е да се върнем назад… Поехме задълженията си… (фр.) — Б.пр.)

Джек погледна съпругата си и видя, че е пребледняла. Тя не повиши тон, но той долови напрежението в гласа й.

— Je dois m’en aller(Трябва да си ходя (фр.) — Б.пр.) — каза накрая тя и улови Джек подръка.

Непознатият не го погледна нито веднъж.

— Кой беше този? — попита Джек, докато тихо се отдалечаваха.

— Никой. Един стар приятел. Виж какво, това няма значение. Забрави го.

За пръв път му се сопна. После му се извини. Срещнала онзи мъж преди години. Бил приятел на баща й и веднъж се опитал да се намеси в живота й, когато била девойка.

Същата нощ в леглото тя каза на Джек, че иска да се върнат в Дъблин.

— Но аз още не съм свършил работата си тук.

— Ще почака. Трябва да се прибера в Дъблин и да наваксам с моята работа, преди да е започнал семестърът. Ти можеш да поръчаш да ти изпратят микрофилми. Аз ще ги платя. Пък и…

Тя се поколеба и го хвана за ръката. — Има и още нещо. Ще имам бебе.

2.

Дъблин

18 юни 1988

Писмото дойде в понеделник сутринта. То беше третото от общо седем, сред които отговор за микрофилмите и покана за някакъв скучен прием в Тринити колидж. Самият плик загатваше, че подателят е богаташ — плътната хартия, дискретният шрифт, дори небрежният подпис загатваха за нещо повече от обичайното. Името на къщата — Съмърлон, напечатано най-отгоре, не му беше познато.

Пощенското клеймо също беше непознато — Дун-на-Шод. Трябваше да го потърси на картата. Оказа се, че става дума за Болтимор, малко рибарско селище на югозапад от Корк. Но кой ли там би се интересувал от работата му? И кой в едно такова селце можеше да си позволи такава луксозна хартия?

Отговорът беше един човек на име Щефан Розевич. Името не означаваше нищо за Джек. Какъв ли е? Поляк? Чех? Не можеше да каже със сигурност. Чувал бе да споменават, че този човек притежава сбирка от безценни ръкописи на староеврейски и арамейски и живее в република Ирландия. Писмото на Розевич беше кратко и ясно. Имал малка, но ценна колекция от ръкописи и се нуждаел от специалист както за описването, така и за съхранението й. Интересува ли се д-р Гулд от предложението? Работата нямало, да бъде трудна, нямало определен срок и щяло да му бъде платено добре. Много добре.

Джек бавно вдигна писмото. На пръста си носеше обикновен златен пръстен без инкрустации. Сви другата си ръка в юмрук, после пак я разпери. Направи го няколко пъти. Сякаш стискаше и пускаше нещо. Сетне разсеяно поглади хартията, като че ли беше човешка плът.

Известно време стоя неподвижен. Писмото тежеше в ръката му като коприна. Чувстваше, че му предстои нещо необикновено. Очаквал го бе отдавна, може би цял живот — не знаеше откога, нито защо. Ала инстинктът му подсказваше, че животът му ще се промени.

Вече беше заместник-завеждащ на отдела за библейски ръкописи в престижната библиотека „Честър Бийти“ в Дъблин, на „Шрусбъри Роуд“. Отговаряше за една от най-прекрасните колекции от папируси със Стария и Новия завет, която се равняваше на тези от библиотеката във Ватикана и в Британския музей, но известна само на тесен кръг специалисти. „Папирусите на Честър Бийти“ представляваха библейски откъси, намерени при разкопките на древния Афродитополис в Египет в периода 1928–30 и купени година по-късно от самия Честър Бийти.

Джек вдигна слушалката и набра номера, напечатан в писмото. Телефонът иззвъня пет-шест пъти. Отговори гласът на ирландка на средна възраст.

— Съмърлон. С какво можем да ви услужим?

Той предположи, че това е икономката. Чуваше се музика. Виолончело и клавесин. Веднага позна мелодията — адажио от сонатата на Бах в сол миньор. Запис ли беше? Или в Съмърлон имаше оркестър?

— Търся мистър Розевич. Вкъщи ли е?

— Бихте ли ми казали името си?

— Кажете му, че се обажда д-р Гулд от библиотека „Честър Бийти“.

Жената остави слушалката на масата. След няколко минути музиката спря. Чуха се тежки и бавни мъжки стъпки.

— Розевич. Какво мога да направя за вас? Акцентът беше определено източноевропейски.

— Вие ми писахте, мистър Розевич. Името ми е Гулд, от „Честър Бийти“.

— Господи! Онази глупава жена ми каза, че сте доктор от Уестмийт. Това е прекалено. Трябва да си купи слухов апарат. Простете ми, доктор Гулд. Изключително любезно от ваша страна, че ми се обаждате веднага. Прочетохте ли писмото ми?

— Да. То пристигна тази сутрин.

— И какво е решението ви?

— Нямах време да го обмисля. Обаждам се само за да ви задам няколко въпроса.

— Да, разбира се. Какво ви интересува?

Музиката зазвуча отново, но този път свиреше само виолончелото. Междувременно се чу някакъв друг звук. Дали беше морето, или само въображението на Джек? Къде ли точно се намираше Съмърлон?

Джек зададе въпросите си прилежно, един по един, сякаш по този начин можеше да прогони Розевич заедно със съблазнителното му предложение.

Да се сблъска с такава загадка, при това в онази отдалечена част на страната, беше твърде хубаво, за да е истина. И все пак така възхваляваната от собственика си колекция вероятно щеше да се окаже не толкова ценна. Скучна, лишена от изящество и красота, нищо, което да накара пулсът да забие учестено.

Ала Розевич беше сериозен и добре информиран човек. Обясни, че познанията му не били достатъчни и имал нужда от специалист, който да подреди книжата. Притежавал над триста ръкописа, някои средновековни, други по-ранни, сред които няколко от Кайро и от Наг Хамади. Интересът на Джек се разпали. Розевич явно не беше дилетант.

Щеше да бъде трудно да вземе отпуск, но работата в Съмърлон можеше да се определи като научно изследване.

— Има само едно — добави Розевич. — Не съм обявил официално съществуването на библиотеката ми. Не давам интервюта и не позволявам достъп до материалите. Решите ли да дойдете, не трябва да казвате никому. Приемливо ли е това за вас?

— Трябва да помисля.

— Много е важно. И без това няма друг начин да работите тук.

Розевич предложи на Джек да го посети предварително през почивните дни. Щял да му покаже библиотеката и да му обясни какво го затруднява. Джек се съгласи. Докато оставяше слушалката, той чу гласове — женски смях и кучешки лай.

Същата сутрин Джек пи кафе с Мойра Кенеди, завеждаща отдела за ръкописи. В кабинета й беше по-хладно, отколкото в неговия, тъй като имаше много растителност. Първите туристи за деня вече бяха пристигнали и разглеждаха изложбата от персийски миниатюри.

— Чувала ли си за човек на име Розевич? Живее близо, до Болтимор, в Корк. В голяма къща.

Тя се намръщи, сетне кимна.

— Да, чувала съм да споменават това име. Защо?

— Иска да съставя каталог на ръкописите му. Не съм чувал за него. Мойра сви рамене, но той забеляза, че тя за миг извърна очи, сякаш се притесни или обезпокои.

— Името му се появява от време на време. Все някога ще го чуеш.

— Говориш така, като че ли става дума за някаква тайна…

— Съвсем не. Но Розевич води уединен живот. Ти си привилегирован, щом смята да ти покаже колекцията си.

— Тогава знаеш за нея.

— Знам само, че има такава. Това са чували всички. Знаем за някои от нещата, които притежава, от изтеклата информация при продажбите. Има няколко папируса от Кумран. Но той купува предимно от нелегални снабдители. Познавачите казват, че притежава неща, които всички бихме искали да видим.

— Тогава защо…

— Защо вика човек като теб ли? Тя пак сви рамене.

— Знам ли? Сигурно отчаяно се нуждае от помощ. От някой, на когото може да има доверие.

— Срещала ли си се с него?

Стори му се, че ще се изсмее, но тя само се усмихна накриво. Мойра беше четирийсет и пет-шест годишна. Работеха заедно от седем години, откакто защити доктората си, а не знаеше почти нищо за нея. Нито пък тя за него.

— Никой не се е срещал с Розевич. Ти ще бъдеш първият. Възползвай се от възможността.

— Как така? Нали каза, че ходел на продажбите?

Мойра поклати глава. Косата й беше посивяла, сресана назад и прибрана в строг кок. Носеше очила с дебели рамки. Обичаше ли я някой? Имаше ли мъж, за когото да разпуска косите си? Смаян, Джек установи, че не знае, а и не го интересува.

— Той изпраща посредници. Казах ти вече, че живее уединено. Загадъчна личност.

— Има ли семейство?

— Откъде да знам?

— Чух женски глас.

— Съпруга или любовница. Кой знае?

— А къщата? Откога живее там?

— Мисля, че отдавна. Роден е в Източна Европа, в Полша или в Чехия. Дошъл е тук през 40-те или 50-те. Бежанец.

— Откъде един полски емигрант има толкова много пари?

— Предполагам, че е аристократ. Но ти ще разбереш сам, когато отидеш. Сигурно искаш отпуск.

— Ако нямаш нищо против.

— Ами, през октомври ще откриваме изложба и някой трябва да ми помогне да прегледам сбирката от ръкописи, която пристигна миналия месец от Източен Берлин. Има много работа.

— Работата ми при Розевич ще се счита като изследователска.

Тя се колебаеше. Нямаше да и бъде трудно да намери помощник за изложбата. Но възможността Гулд да й разкаже за колекцията на Розевич беше твърде примамлива, за да я изпусне.

— Ще ти бъде ли от полза?

Джек знаеше какво има предвид, макар че никога не бяха разговаряли по този въпрос.

— Мисля, че да. Не съм мърдал оттук, откакто…

— Добре, но искам да знам всичко. Само помежду ни. Разбираш ли?

Слънцето бе озарило цяла Ирландия. За пръв път в продължение на почти една година Джек Гулд напусна апартамента си в Болсбридж и се разходи из града. Изгаряше от нетърпение да дойде уикендът. Опита се да разсъждава разумно, да си внуши, че нищо няма да се промени, че ще прекара лятото както обикновено, затворен в библиотеката, а наесен ще се върне в Дъблин отново същият. Ала дълбоко в душата му едно гласче настояваше, че ще му се случи нещо повече.

Разхождаше се безцелно под лъчите на залязващото слънце. Стигна до Тринити колидж. Удиви се, че всичко е така, както го бе оставил, сякаш го чакаше. В парка имаше цветя. Трябваше да удържи сълзите си, когато минаваше покрай семействата там и майките с бебешки колички. Замисли се за виолончелото, свирещо в непознатата къща, представяше си скалите и морето под нея и собствения си дъх, замъгляващ стъклото на прозореца в разгара на лятото.

3.

Потърси информация за Съмърлон в справочника. Къщата била построена от живеещия в Корк клон на семейство Фицджералд в средата на осемнайсети век и оттогава насам претърпяла множество бедствия и ремонти. През 1919 част от нея била изгорена от британските войски, изпратени да потушават бунтовете на ирландците, а три години по-късно била атакувана и от двете страни, участвали в Гражданската война, ала за разлика от много други оцеляла. Семейство Фицджералд останали и след обявяването на републиката, но в края на войната парите и търпението им се изчерпали. Привърженици на монархията, чиито дни безвъзвратно са отминали, те се превърнали в чужденци в собствената си страна. Къщата била продадена първо на някакъв американец на име Кели, претендиращ за ирландски произход, но недоволен от тогавашното положение в страната, а после, през 1947, на Розевич. Шест години преди раждането на Джек.

Той остави справочника и внимателно взе друга книга — „В света на фантазиите“ от Морис Сендак. Книгата на Сиобан, от която й бе чел всяка нощ, цял живот. Или може би само един мимолетен миг.

Джек седна и отвори книгата, без да се замисля, забравил колко опасни могат да бъдат спомените. Нещо падна от нея — лист хартия, рисунка на котарак с тигрови шарки. Брайън. Под рисунката една детска ръка бе написала: „На татко с обич, Сиобан“. Тогава тя беше на четири годинки. Джек стисна юмрук. Очите му се напълниха със сълзи.

„Миналото е минало“. Повтаряше си го всяка сутрин. Ала това не беше истина. Миналото е винаги с нас — събудим ли се, то ни връхлетява без предупреждение под формата на детска рисунка или забравена снимка. Не ни напуска и докато спим — сънищата ни са свързани с него.

Миналото беше едно кафене в Париж, отворен прозорец, гледащ към стръмните покриви, женско тяло, оглеждащо се в огледалото. Море, чайки, женска ръка в неговата. Дъблин такъв, какъвто никога не го бе виждал преди, слънчева светлина на местата, които смяташе за сенчести, ежедневната разходка из парка, уикендите в планината Уиклоу, тревата, снегът през зимата, гласът на Кейтлин, разнасяш се от другата стая, детски смях и затръшване на врата в далечината.

Джек седя неподвижен, хванал главата си с ръце, толкова дълго, че сякаш никога нямаше да се размърда.

Една сцена се повтаряше пред очите му с обезпокоително постоянство. По-рано тя непрекъснато се въртеше в главата му като магнетофонен запис, който не може да бъде изтрит. Сега се бе превърнала в тъпа болка, която от време на време болезнено се изостряше. Намира се сред поляна, изпъстрена с цветя. Повява лек ветрец. Усеща топлите слънчеви лъчи по лицето си. Небето е пълно с птички. Джек седи на одеялото и прибира остатъците от пикника. Вижда Сиобан, която играе с червена топка. Подхвърля я на Кейтлин и тя й я връща. Сиобан е на шест години и става все по-сръчна. Изпусне ли топката, започва да се смее и хуква след нея. Той седи и ги наблюдава. Навсякъде има бели птици. Джек ляга по гръб и вперва поглед в безоблачното небе. Чува шума на прибоя и крясъците на белите птици. Изведнъж се разнася вик. Гласът на Кейтлин. Надига се и вижда, че Сиобан тича след топката. Кейтлин се втурва след нея. Момиченцето или не чува, или не слуша. Топката се търкаля по склона, водещ към стръмна скала. И сякаш като на забавен каданс Джек вижда как Сиобан стига до ръба. Ятото бели птици отлитат като облак. Кейтлин протяга ръце към детето. Джек става. Двете падат надолу пред очите му. Цветно петно, сетне нищо друго освен птиците.

Знаеше, че не стана точно така. Ала си представяше само тази поредица от картини.

Напуснаха Париж и намериха апартамент в Болебридж,близо до „Честър Бийти“, където той вече помагаше при съставянето на каталозите. Имаха много малко пари, но от време на време Кейтлин теглеше малка сума от наследството си, възлизащо на около десет хиляди лири. Тя завърши втори курс, когато дъщеря им Сиобан беше на година и няколко месеца. Същата година Джек приключи с доктората си и започна работа в библиотеката. Някак, с помощта на майка му, успяваха да се грижат за Сиобан.

Лицето и тялото на Кейтлин не му омръзнаха. Времето, което Сиобан изискваше да й отделя, му беше приятно. Не съжаляваше за промените, станали с него от онова лято в Париж. А сега седеше сам, държеше детската книжка и се бореше с миналото.

На вратата се позвъни. Джек усети, че се сковава. Остави книгата и с нежелание стана. Позвъни се отново, но той не бързаше.

На прага стоеше полицай.

— Доктор Гулд?

Джек се олюля.

— Доктор Гулд, имам неприятна вест. Може ли да вляза?

Човекът говореше тихо, но думите му отекваха като ехо в ушите на Джек. Той протегна ръка към дръжката на вратата и се свлече на пода.

— Добре ли сте? — попита полицаят.

Джек кимна и се опита да стане. Стана му лошо, главата му се замая. Искаше някой да го държи в обятията си, докато неприятното чувство премине.

— Добре съм — промълви той и се огледа. Коридорът беше пуст. Там нямаше никой. Само Джек и неговите спомени.

Миналото никога не ни напуска.

4.

Джек бе решил да отиде в Съмърлон, но имаше още неща, които искаше да узнае. Мисли за Розевич цялата сутрин във вторник. Кой точно бе той и какво искаше? Джек имаше един стар приятел от колежа, Денис Бойлан, който бе постъпил на работа в „Айрин Таймс“. Следобед му се обади.

— Как се казва онзи човек?

— Щефан Розевич. Поляк.

— Би ли ми продиктувал буква по буква? Ще ти се обадя утре или вдругиден. Имам много работа.

Но Денис му се обади още в сряда сутринта.

— Хайде да обядваме заедно, Джек. Чакай ме на „Уестморланд стрийт“ в един часа.

Кафенето беше пълно. Бойлан го накара да седнат в отделението за пушачи. Поръча си голямо парче пай и пържени картофи. Не показваше признаци на напълняване, въпреки огромното количество храна, което поглъщаше. Посетителите около тях говореха на висок глас.

— Губиш си времето, Джек. Няма нищо друго освен стари изрезки от вестници от времето, когато е купил къщата в Корк. Как й беше името?

— Съмърлон.

— Хубаво английско име. Навремето е имало недоволство, че я купува. Примирили са се с американец, но с поляк…

— Кой?

— Местните жители. Имало един енорийски свещеник на име О’Мара от Келтската лига. Опитал се да организира подписването на петиция и да накара държавата да купи къщата, но нищо не излязло. Твоят човек я взел, а после нещата утихнали.

— Това ли е всичко?

Бойлан кимна, гребна грах и го пусна в отворената си уста.

— Но това е невъзможно. Човекът е милионер. Къщата е архитектурна ценност. Една от няколкото, останали в страната. Трябва да има още нещо.

Бойлан отново поклати глава. Остави вилицата и извади цигара.

— Твоят човек се крие от хорските погледи. Стои в сянка вече четирийсет години. Съжалявам, но това е всичко, Джек. Опитай да намериш нещо за къщата в туристическите справочници.

— Интересува ме не къщата, а Розевич.

— Тогава ще разбереш, като го видиш.

Бойлан всмукна силно от цигарата и я остави в пепелника.

— Хубаво е, че те виждам отново, Джек. Трябва да пийнем нещо някой път. Да се съберем с колегите.

— Напоследък не излизам често, Денис. Бойлан го погледна загрижен.

— Мина достатъчно време, Джек… Изведнъж Джек блъсна рязко стола и стана.

— Благодаря за помощта, Денис. Ще се чуем.

Без да каже нищо повече, той се обърна и се отправи към вратата, за да потърси безопасност на улицата.

В нощта преди да замине, му се яви сън. Не бяха сцените, които постоянно виждаше пред очите си, нито кошмар, и все пак вся у него неловкост и страх — събуди се в свят, който смяташе за тъжен и самотен, ала разумен, и откри, че той всъщност е разяден отвътре. Сякаш самият Джек се бе превърнал в носител на заразата. Продължителен и постоянен шепот, влажни устни до ухото му, дъх, процеждащ се като студена мъгла, несвързани, откъслечни думи, понякога едва доловими, но многозначителни, изречени с детски, леко потреперващ глас, но не на Сиобан, а леден, пронизващ, нездрав глас. Цяла нощ.

Той стана, изми зъбите си и изпи две чаши кафе, но шепотът още звучеше в ушите му като безмилостен сърбеж в мозъка.

Мрачният сън витаеше около него, докато излезе от града, където внезапно въодушевен, видя прострелия се пред него път и слънцето, чиито лъчи се отразяваха на лъскавия асфалт, сякаш бе валял дъжд. Слънчевата светлина и радостта от нея не го напуснаха през целия път. Лъчите като че ли извадиха на показ нещо дълбоко скрито у него.

Мина покрай синкавата планина Уиклоу, пое на юг , а после се отправи на запад, сред зелените поля. Имаше хълмове и могили, а близо до горичка тисови дървета — кръг от камъни. Погледнеше ли встрани, виждаше развалините на английските замъци, тъмните им прозорци и срутените, обвити в бръшлян стени.

Мина край безименни селца, смълчани кръчми, деца, играещи на улицата, и старец с куче.

Хората бяха напуснали Дъблин през уикенда, за да се освежат сред природата. Джек виждаше номерата на колите им по пътя. Задмина автобус, пълен с туристи, отправили се на запад, после още един. Те притискаха лица към прозорците, а очите им бяха празни и неспокойни като душите им, платили, за да пътуват. Джек копнееше да се отърве от тях. Те щяха да спрат в грандхотелите в подножието на хълмовете, да ядат сьомга и да слушат овчарска свирка — всичко това купено и платено от някой туристически агент от Дюселдорф или Маями. И щяха да намразят телевизията, самолетите над главите им, всяка лодка, която не е направена от плетени върби, автобусите, с които пътуват, и накрая дори себе си.

Джек най-после се отдалечи от тях и се отправи надолу, сред възвишенията. Пред него се простираха планини, гори и тучни ливади. Обядва набързо в Корк, сетне пое към крайбрежието — дълго пътуване по лоши шосета.

Спря в една пивница в Болтимор и попита как да стигне до Съмърлон. Човекът зад бара го огледа озадачен, но му обясни. Не беше далеч.

— Няма ли да пийнете нещо, преди да продължите? Джек тъкмо се канеше да откаже, тъй като изгаряше от нетърпение да види Розевич, но размисли и поръча чаша „Гинес“. Застана до малкия излъскан бар и мълчаливо отпи от бирата. В неугледното помещение имаше само още двама посетители — старци с лули, надигащи шишета черна бира.

Барманът изми няколко чаши и ги сложи настрана.

— Отдалече ли идвате? Джек кимна.

— От Дъблин.

— Дълъг път. Пък и състоянието на пътищата… Джек пиеше стипчивата черна течност. По горната му устна полепна пяна и той бързо я избърса с ръка.

— Негов приятел ли сте?

— На Розевич ли?

— Да. Познавате ли го добре?

Над бара бяха окачени няколко избелели снимки — на папата заедно с Джон и Робърт Кенеди, на футболния отбор „Кери Гейлик“, а над тях — Христос, разкрил кървящото си сърце. Джек долови враждебността в гласа на мъжа.

— Никога не съм го виждал.

Барманът го погледна изкосо и изтри някакво петно от бира с парцала.

— Така ли?

Джек бавно кимна. Двамата старци в ъгъла изпълваха стаята с катранен дим.

— Виждате ли го често в селото?

— Да го виждаме ли? Той не стъпва в Колтимор. А живее тук вече четирийсет години. Дъщеря му идва от време на време, ала той не си показва носа.

— Що за човек е Розевич?

Барманът се изправи и се дръпна назад, сякаш пред него зейна пропаст.

— Дължите ми лира и двайсет. Изпийте бирата и си вървете по пътя. Там несъмнено ви чакат за следобедния чай.

По целия път до Съмърлон Джек си мисли за бармана и за необяснимата му враждебност. Или нервност? В тази страна живееха чудати хора, но бяха свикнали с гражданите от Дъблин. Никога не се беше сблъсквал с такава предпазливост.

Тесният, криволичещ път го изведе от Болтимор и започна да се спуска към Атлантическия океан. Джек зави и видя водното пространство, гмуркащите се и извисяващи се бели птици, чайки и албатроси, после залива Рорингуотър, осеян с островчета и лодки с разноцветни платна, надиплени от ветреца.

Времето беше ясно и приятно. Джек можеше да заживее там като човек открил за пръв път щастието. Слънцето клонеше на запад, към бучащия океан. Джек мина през тунел от високи дървета и лилави цветя, поникнали по мъха край пътя. Шосето потъмня и се изпъстри със светлосенки.

Излезе и за миг светлината го заслепи. Затвори очи и неволно намали. Когато отново погледна, Съмърлон стоеше пред него — неочаквано появила се ослепителна бяла къща, високо над морето. Беше на три етажа и имаше седем реда прозорци. Фасадата бе разделена на три части. В средата имаше висока врата с колони в дорийски стил и венециански прозорец.

Сърцето му се сви. Прозорците блещукаха, сякаш го приветстваха с добре дошъл. Ято морски птици се сниши над комина, после се издигна и отлетя към океана. Джек спря пред високата желязна порта с каменни колони. В края на дългата алея с дървета някой го наблюдаваше.

Той изключи двигателя и слезе от колата. Морският бриз развя косите му. На колоната вдясно имаше звънец и говорител, а над тях — камера. Джек натисна звънеца и когато му отговориха, се представи. След няколко минути се чу леко бръмчене и портите се отвориха. Той погледна към къщата. Тя стоеше там търпеливо, с гръб към ревящия океан, и сякаш го очакваше.

5.

Икономката го поведе покрай редици от просторни стаи с огледала към една дълга тераса в задната част на къщата, където го очакваше Щефан Розевич — възрастен човек, седнал до мраморна масичка, вперил поглед в морето. Той се обърна, сякаш усети, че Джек идва. Косата му беше бяла и късо подстригана, челото почти гладко, бузите — хлътнали, а очите — големи и интелигентни. Облеклото му беше елегантно и подходящо за сезона — бяла риза, ленено сако, лек панталон и обувки от канава.

Джек се приближи, а Розевич стана и протегна ръка. Джек забеляза, че върхът на малкия му пръст липсва.

— Доктор Гулд. Надявам се, че пътувахте добре. Мисля, че днес времето е много хубаво.

— Благодаря. Пътят беше красив. Тук също е много хубаво.

— Естествено, нали затова живея тук.

Розевич се обърна към икономката, която стоеше до френския прозорец.

— Мисис Негъл, би ли донесла нещо разхладително на госта? Какво ще пиете, доктор Гулд?

— Каквото и вие.

— Виждам, че притежавате ирландския дух на себеотрицанието. Е, тогава две чаши лимонада.

Икономката кимна и се отдалечи.

— Лимонадата е истинска, не прилича на онази отвратителна смес, която продават в магазините. Заповядайте, седнете.

Джек се настани и Розевич го погледна с откровени и пронизителни очи.

— Предполагам, че сте наследили ирландската свенливост от майка си. Баща ви е евреин, нали?

— Да — отговори Джек. — Бежанец от Германия. Откъде знаете?

Розевич сви рамене.

— Да не мислите, че ви поканих да дойдете чак дотук и да разгледате малкото ми съкровище, без да ви проуча?

Джек не отговори. Какви ли проучвания бе направил Розевич?

— Не се притеснявайте, млади приятелю. Не знам нищо, което не бихте искали да зная за вас. Само биографията ви, това е всичко. Трябваше да се уверя, че сте подходящ за работата.

— А каква е тя?

Розевич махна нетърпеливо с ръка.

— По-късно, доктор Гулд. Та вие току-що пристигнахте. Сега ще пиете лимонада, може би малко чай, после мисис Негъл ще ви покаже стаята. Имате време да си починете до вечеря. Тогава ще разговаряме. Ще ви разведа из къщата. Ще видите и библиотеката, разбира се. Очаквам дъщеря ми Мария да дойде за вечеря. Днес трябваше да замине за Корк по спешност, иначе щеше да е тук, за да ви забавлява.

Икономката се появи с поднос, на който имаше две високи стъклени чаши и кана. Джек забеляза, че бяха „Лалик“. Виждал бе подобни скъпи чаши в парижките магазини, но не можеше да си ги позволи. Опита лимонадата. Беше превъзходна — съвършена комбинация между сладко и тръпчиво.

Розевич вдигна чаша.

— За нашето сътрудничество.

— Още не съм се съгласил да работя за вас. Полякът го наблюдаваше внимателно.

— Ще се съгласите. Изобщо не се съмнявам.

— Много сте самоуверен.

— Имам основания. Ще разберете, когато видите библиотеката ми. А сега, пийте и се наслаждавайте на слънцето. Гледката от тази тераса е неповторима. Извинете, но трябва да се погрижа за някои неща. Когато поискате да се приберете в стаята си, натиснете онзи звънец и мисис Негъл ще ви заведе.

Розевич стана и се поклони официално. Джек се зачуди на колко години е. Осанката му беше като на много по-млад мъж — изправена по военному. Но според Джек този човек или живееше под напрежение, или се опитваше да не изпадне в някакъв унес, който би го заплашил.

Джек отпиваше от лимонадата и гледаше морето. Къщата го изуми с неразгадаемата си красота, пълното си уединение и съвършено местоположение. Дори в мечтите си не бе стъпвал в такова вълшебно място. Сигурен беше, че е пълна с чудати неща. Далече долу вълните се разбиваха в отвесните скали. Слънчевите лъчи озаряваха всичко. И все пак Джек не се страхуваше. Не си спомни за детето, играещо с червената топка на ръба на скалата.

Докато беше в стаята си и се приготвяше за вечерята, се случиха две неща. Въодушевлението му, вдъхновено от слънчевата светлина и свободата по време на пътуването, беше преминало. Отново го налегна обичайната депресия, изпълнена със спомени. Джек се бе свил на леглото и ту задрямваше, ту се събуждаше.

Около шест часа чу, че една кола се приближава към къщата. Настъпи тишина, после се разнесоха стъпки и приглушени гласове. Сигурно Мария се бе върнала. Той си я представи като стара мома на средна възраст или вдовица. Вероятно нямаше нито съпруг, нито семейство, макар че Съмърлон беше достатъчно голяма, за да побере няколко поколения. Но Джек вече бе разбрал, че общителността не беше една от Добродетелите на Розевич.

По-късно чу музика. Отначало тиха, сетне по-силна, като че ли някъде отвориха врата. Някой тихо и спокойно свиреше на пиано, като спираше от време на време. Някои от мелодиите му бяха познати до болка — Шуберт, Бах. Мъчително беше да ги слуша.

После пианистът засвири нещо много по-съвременно — джаз. Явно имаше чувство за хумор. Ала Джек не можеше да си представи, че това е Мария.

Вечерята започна едва в осем и половина, когато червеното слънце вече се бе уморило и клонеше към заник. Розевич не се бе появил да разговарят и глождещото чувство, че е изоставен, се прибави към настроението на Джек. Зачуди се какво го бе накарало да отговори с такава готовност на прищявката на един стар мошеник, очакваше с нетърпение някой да се възхити на дреболиите в личната му библиотека.

Мисис Негъл му бе напомнила, че трябва да се облече неофициално, но елегантно. Джек избра лек летен костюм със светлосиня риза и вратовръзка на райета. Облечен с най-хубавите си дрехи, той пак се чувстваше неугледен, заобиколен от цялото това изобилие. Не бе изпитвал такова чувство на несъответствие от първите си дни в колежа.

Пред прозореца му имаше малък балкон. Той излезе и се вгледа в потъмнялото море, като се опита отново да изпита щастието, което бе почувствал през деня. Шумът от прибоя се чуваше денонощно. Вероятно през зимата тук бушуваха бури.

Погледна надолу. Вниманието му бе привлечено от някакъв шум. Виждаше се част от долната тераса. Чу мъжки глас, но не беше Розевич. Сетне отговори някаква жена. След миг зърна синя копринена рокля, която се появи и отново изчезна от погледа му.

В същия миг от коридора се разнесе звън на гонг. Джек затвори малкия френски прозорец и се приготви да слезе долу.

Розевич го чакаше до стълбището. Беше облечен в копринен костюм и носеше вратовръзка от Джорджо Армани. Веднъж Джек видя подобна вратовръзка и изтръпна от цената.

— Мисис Негъл има работа в кухнята, затова аз ще ви придружа до трапезарията. Трябва да ви се извиня, че ви оставих толкова дълго сам, но възникна нещо спешно. Обещавам, че в бъдеще няма да ви пренебрегвам.

— Е, и без това утре заминавам.

Розевич не отговори и поведе Джек по дългия коридор, украсен с картини — предимно портрети на членове от фамилията, които вероятно бяха купени заедно с къщата. Или пък Розевич ги бе изнесъл от някой потомствен дом в Полша, преди комунистите да завземат властта? По осанката и вежливостта му можеше да се съди, че е аристократ. Но Джек все още нямаше представа откъде бе дошло богатството му. Може би някои хора бяха намерили начин да изнесат незаконно парични суми от родината си. Вратата на трапезарията беше отворена. Вътре цареше сумрак, осветяван само от меката светлина на свещите.

Розевич въведе госта си вътре.

На масата бяха сложени прибори за трима. Топлина, полирано дърво, светлина на свещи, сребро и стъкло, бял лен, китайски порцелан. Ала Джек не забеляза нищо от всичко това.

— Това е дъщеря ми Мария — каза Розевич. — Полското й име е Маря, но тук го произнасяме като ирландците.

Джек не слушаше. Той не можеше да откъсне очи от жената, която стана, пристъпи с усмивка към него и му протегна ръка.

Малкото място в сърцето му, останало незасегнато от скръбта, мигновено се изпълни. Дъхът му секна. Като че ли тя отне всичкия въздух в стаята и остави единствено себе си. И през ум не му бе минавало, че след Кейтлин женската красота може така да го порази и да го остави безмълвен и сляп за всичко останало. Мария Розевич не приличаше на Кейтлин, но за втори път през живота си Джек усети онова сърцебиене, което получаваше само в нейно присъствие.

Мария се ръкува с него. Той стоеше онемял, устата му бе пресъхнала и главата му се въртеше. Сякаш падаше в черна бездънна яма.

— Приятно ми е да се запознаем, доктор Гулд. Рядко виждаме нови лица в Съмърлон. Татко плаши посетителите.

Розевич се приближи усмихнат.

— Виждам, че сте очарован, доктор Гулд. Мария заслепява всеки. Красива е, нали? Тя е едно от малкото останали в живота ми удоволствия. Ожених се за майка й преди трийсет години. Преди да умре, тя ми остави дете.

Джек започна да се съвзема. Взе да заеква и се помъчи да се усмихне.

— Приятно ми е… да се запознаем. Вие… ли свирихте на пианото преди малко?

Тя се изчерви и кимна.

— Не свиря много добре, но се упражнявам всеки ден. Когато имам възможност, разбира се.

— Мисля, че свирите прекрасно — рече Джек с надеждата, че думите му ще бъдат приети сериозно. — Изсвирихте Бах много добре. Имате усет. Напомнихте ми за…

— Какво?

— Нищо — излъга Джек. — Чувал съм тези мелодии, изпълнени със същото умение.

Мария се усмихна и кимна, но очите и говореха, че тя знае какво има предвид.

Вратата се отвори и мисис Негъл влезе с поднос и три чинии студена супа.

— Да сядаме — предложи Розевич и дръпна стола на Джек. — Мисис Негъл не обича супата й да изстива. Дори когато е студена.

6.

Вечерята мина като в полусън. Не говориха за нищо лично или интимно, но Джек долавяше, че домакините му намират значение във всяка негова дума и жест.

Стана ясно, че Мария бе учила музика в Рим, в „Санта Чечилия“ — най-старата музикална академия в света. Умеела да свири на няколко инструмента, но предпочитала клавишните. Утре щяла да му покаже малката си колекция от стари клавесини, които държала в кулата. Били изработени от английски и италиански майстори. Джек не знаеше нищо по този въпрос, но унесено я слушаше и доброто му настроение започна да се възвръща. Мария говореше за дървото и метала като за живи същества. Докосването на музиканта ги карало да оживяват, също както един вълшебник може да накара дърветата да говорят и камъните да се движат.

На няколко пъти по време на вечерята с крайчеца на окото си Джек видя, че тя внимателно го наблюдава, сякаш беше стар приятел, когото не бе виждала отдавна и искаше да се увери, че наистина е той. Мария беше много красива и Джек едва се сдържаше да не отвръща на погледа й всеки път. Имаше черни коси, които падаха на вълни по раменете, зелени очи, променящи се за секунди от радост в безпокойство, дълга шия и гладки бели рамене, чиято голота бе болезнена за него.

Розевич изглеждаше неспокоен. На няколко пъти насочи разговора към къщата, като нетърпеливо обясняваше с подробности историята и архитектурата й. Ентусиазмът му внесе оживление.

— Погледнете нагоре — рече той.

Джек вдигна глава, като се опита да различи нещо в сумрака.

— Няма да видите подобен таван в Ирландия. Изработен е от Степълтън. Един от шедьоврите му.

— Съжалявам — каза Джек, — но знам съвсем малко за архитектурата.

— Не е необходимо да знаете — настоя Розевич, — трябва да я почувствате. И аз не знаех нищо за архитектурата, когато дойдох тук и купих Съмърлон. Просто се влюбих в къщата, това е всичко.

— Мисля, че изборът ви е прекрасен.

— Съмърлон е една от последните от този тип. Не я дадох на държавата, защото тя не я заслужава. Останала е ням свидетел на разрухата на множество такива сгради. Егоистично ли ви се струва?

Джек поклати глава.

— Не, ако имате възможност да я поддържате. Но действително е малко егоистично, че не допускате почти никого в нея.

— Имам причини, доктор Гулд. Да не говорим по този въпрос.

— Къщата е прелестна, мистър Розевич. Не ви упреквам.

— Тя ще остане на Мария, след като умра. А после на нейните деца, дотогава, докато има някой да живее тук. Няма да се превърне в музей, където да се разхождат туристи, да се прехласват и да щракат с евтините си камери. Предпочитам да я изгоря до основи.

Джек не каза нищо. Разпалените думи на Розевич го връхлетяха като вихрушка.

— Всички великолепни къщи вече са развалини. Изгорени, оставени на разрухата или оголени от дървото и камъка. Стотици къщи. Само тук, в Каунти Корк знам над седемдесет такива. Смъртта на старинните ирландски къщи е най-голямата архитектурна трагедия на века.

— Татко, мисля, че преувеличаваш. И си малко груб. Не забравяй, че гостът ни е ирландец.

Розевич изсумтя. Явно бяха имали такива пререкания и преди.

Вечерта минаваше а у Джек нарастваше чувството за нереалност. Харесваше Мария и се чувстваше добре в нейната компания, но Розевич го изнервяше.

След ягодите поднесоха кафе и бренди. Мария се извини, преди да ги сервират.

— Трябва да ставам рано. Ходя на литургия в Скибърин. Тя млъкна и се усмихна на Джек.

— Елате и вие, ако желаете.

— Боя се, че не посещавам редовно литургиите. Може би друг път.

Неволно призна, че в края на краищата може да остане.

— Татко?

Розевич кимна.

— Ще дойда с теб, разбира се. Но след това искам да прекарам деня с доктор Гулд. Трябва да разговаряме за много неща.

Мария отново се ръкува с Джек и му пожела лека нощ. Баща и я целуна нежно по бузата. Джек усети, че са много близки. Ала имаше и нещо друго — някакво напрежение, дори пропаст помежду им — сякаш един от двамата театралничеше.

Тя излезе и Розевич се обърна към него.

— Вземете си брендито и елате с мен, доктор Гулд. Става късно, а аз бих искал да ви покажа библиотеката, преди да си легнете.

— Разбира се. Наричайте ме Джек, моля.

— Много любезно от ваша страна. Това, надявам се, означава, че ще станем приятели. А вие, разбира се, трябва да ме наричате Щефан. Последвайте ме, ако обичате. Библиотеката е наблизо.

Мирисът беше непогрешим — стари книги в кожени подвързии. Библиотеката представляваше огромно, овално помещение с висок сводест таван, на който бяха поставени стъкла, за да влиза светлината. На всички стени имаше отрупани с книги лавици, а в средата — кръгла маса от полиран махагон, също с купчини книги. Пет-шест кожени стола, десетина класически бюста от бял мрамор на пиедестали и стълбичка допълваха обзавеждането.

— Каква прекрасна стая — промълви Джек.

— Да. Най-хубавата в къщата. Проектирана е от Дейвис Дюкар, когато построил къщата през 1768. Хората от Дъблин идвали специално да видят тази стая. Част от първоначалната колекция от книги сега се съхранява в Националната библиотека.

Розевич прекоси помещението и се приближи до една широка лавица, на която имаше енциклопедии на няколко езика. Извади един от томовете на еврейската енциклопедия, сетне пъхна ръка в празното място и натисна някакво лостче. Отдръпна се и след няколко мига част от стената започна да се отваря. Видя се малка бяла врата.

Розевич се обърна и се усмихна на госта си.

— Ти си много привилегирован човек, Джек. Малцина са пристъпвали този праг. Направих помещението специално заради моята колекция. Но преди да влезем, искам тържествено да се закълнеш, че няма да кажеш на никого какво си видял.

— Много си доверчив. Познаваш ме бегло. Откъде знаеш, че ще удържа на думата си?

— Не съм сигурен. Ето защо е важно да ми обещаеш. Джек се колебаеше. Не искаше да се въвлича в нещо, без да знае какви ще бъдат последствията. Ала изгаряше от любопитство. Какво имаше да губи в края на краищата?

— Добре. Имаш думата ми.

На вратата имаше скъпа електронна ключалка. Розевич набра номера и натисна тежката метална дръжка. Вратата безшумно се отвори.

Стаята, в която влязоха, съвсем не приличаше на библиотеката. Таванът беше нисък, стените — бели. Неоново осветление и климатична инсталация. По-скоро наподобяваше операционна зала, отколкото място за научна работа.

— Тук ще работиш — каза Розевич.

На стените бяха наредени метални шкафове с ключалки. Джек не разбираше очевидната загриженост на домакина си относно безопасността. Спомни си за камерата на портата. Бе забелязал, че къщата се охранява от сложна алармена система и на всички прозорци има здрави ключалки. Сбирката на Розевич несъмнено бе ценна, но изключителните предпазни мерки бяха крайност.

Розевич отвори първия шкаф и извади купчина части от ръкописи, увити поотделно. Занесе ги на продълговатата метална маса до една от стените, включи лампата и освети лупата.

— Ето — рече той, — започни с тези.

Джек излезе от стаичката след полунощ. Още не му се спеше. Не искаше да си ляга. Цял час седя замислен на креслото и въпреки че бе вечерял, преди няколко часа, почувства глад. Бе предприел нещо, от което нямаше връщане назад. Опиташе ли се да го направи, пак щеше да се озове в безпътица.

Разбра, че Розевич съвсем не беше дилетант, за какъвто го бе помислил. Часовете, които прекара с него в библиотеката, го озадачиха дълбоко. Домакинът се бе изявил като способен, макар и ограничен учен, добре запознат с историята на Библията и с най-новите теории за произхода й. Талантлив любител, притежаващ достатъчно пари, за да се отдаде на страстта си. Джек вече съжаляваше за обещанието си да не казва никому за онова, което видя, но това беше обет, който бе морално задължен да спази. Познаваше учени, които биха излъгали или откраднали, един-двама дори биха извършили убийство, за да прекарат месец-два сред материалите, които бе видял.

От шкафчетата и чекмеджетата Розевич бе извадил най-удивителната колекция от староеврейски и християнски папируси, каквито Джек бе виждал само в специализираните библиотеки. Най-малко петнайсет ръкописа от Библията на Седемдесетте (Название на най-стария гръцки превод на Стария завет, направен в Александрия от 72-ма учени евреи по нареждане на Птоломей Филаделф (283–282 г. пр. Хр. — Б.пр.) от втори век, три глави на арамейски от „Епох“(Книга от стария завет — вид откровение от ранните времена на Християнството от канона на Светото Писание — Б.пр.) с превод на гръцки на деветдесет и първата глава и седем етиопски пергамента с пълния текст, текстове от Деянията на Апостолите на коптски език, част от изключително рядко срещания преразказ на Четирите евангелия от Тациап, първите екземпляри на Петокнижието(Първите пет книги от Стария завет, наричани още „Книга на Мойсей — Б.пр.“) на самарянски, апокрифни евангелия, редки копия от Мишна(Сборник от еврейски закони и от решения на равини, част от Талмуда — Б.пр.), Талмуда на вавилонски и палестински и многобройни откъси от писанията на есеите(Членове на древноеврейска секта от аскети и мистици, съществувала от 2 в.пр. Хр., проповядваща пълно въздържание и лишение от благата на живота — Б.пр.).

Джек съзнаваше, че му предстоят няколко месеца усилен труд. Нямаше да има време да анализира както трябва никой от документите — Розевич не го бе наел за тази цел. Дори да имаше възможност да ги прочете, положената клетва му забраняваше да публикува дори някоя кратка статия, да не говорим за сериозно научно изследване, каквото документите заслужаваха.

Дори Розевич не знаеше точно какво притежава. Познанията му по староеврейски, арамейски и други древни езици бяха повърхностни и можеха да го запознаят само бегло със съдържанието на съкровищата му. Но той бе научил достатъчно, за да оцени значението на по-голямата част от колекцията си, пък и беше достатъчно хитър, за да я опази от академичната и религиозна буря, която би се разразила, ако се разкриеше съществуването й и съдържанието на документите станеше обществено достояние.

Джек излезе на балкона. Под него невидимите вълни се разбиваха в скалите. Когато очите му свикнаха с мрака, той видя, че небето е обсипано със звезди — Юпитер, Венера, Марс, Орион, Касиопея — всички познати от дългите часове, прекарани пред телескопа.

Какво ли се опитваше да направи Розевич? Какво всъщност искаше и защо? Джек изпитваше подозрения. Не заради предполагаемото му дилетантство. Имаше нещо по-дълбоко, по-сериозно и неосезаемо. Красивата къща, нежната светлина на свещите и дори звездите го бяха изкушили. А може би чувствата, които Мария наново събуди в него и за които още не искаше да си признае. Всичко го бе обвързало по един глупав начин с Розевич и с неговите потайни замисли.

А и въпросът на възрастния човек — така небрежно подхвърлен. От едно чекмедже Розевич бе извадил обикновен кафяв плик. Вътре имаше старо фотокопие, репродукция на първите няколко реда от арамейски ръкопис.

— Можеш ли да го разчетеш? — бе попитал Розевич. Джек се наведе и присви очи. Качеството на репродукцията беше лошо.

— Не е лесно, но мисля, че е нещо такова: Нито бушуващите води, нито ярко горящите огньове ще ме накарат да наруша договора си с Теб, О, Господарю, нито Синовете на светлината ще ме смятат за безверник…

— Да, точно така.

Розевич млъкна, но сякаш се канеше да каже нещо повече. Накрая прибра фотокопието в плика, сложи го в чекмеджето и го заключи.

— Виждал ли си някога ръкопис, започващ с тези думи?

— Не.

— А чувал ли си за такъв ръкопис?

— Не. Но защо питаш? Сигурно имаш достъп до екземпляра, от който е направено фотокопието?

Розевич се намръщи, сякаш обмисляше нещо, сетне поклати глава.

— Сега не е подходящият момент. Но пак ще говорим за това, обещавам.

Джек стоеше под звездите, раздвояван между любопитството и от чувството, че всичко ще се оправи, ако сутринта избяга. Виждаше бялата пяна в подножието на скалите. С изключение на няколкото островчета между залива и Северна Америка нямаше нищо друго освен мрак и дълбоки води.

Изведнъж от терасата се чуха приглушени мъжки гласове. Единият беше на Розевич, а другият — на човека, когото Джек бе чул преди. Не говореха на английски. Като че ли беше немски. След няколко минути отново настъпи тишина. Чуваше се само прибоят.

7.

Вълните се разбиваха в скалите цяло лято. Чуваше ги сутрин, когато се събуждаше и отиваше до прозореца, и вечер, когато лежеше в леглото, а в главата му се въртяха различни мисли, които понякога излизаха от контрол. Шумът на прибоя отекваше у него така, както някои от нас дълго помнят думи на обич или някаква мелодия, след като любимият е мъртъв или музикалният инструмент е заглъхнал. Но вътрешният му глас не мълчеше.

Слънцето, морето, чайките, къщата и Мария — най-щастливото и същевременно най-тъжното лято в живота му.

Работата не беше трудна. Ставаше в осем и закусваше с Розевич и Мария, ако тя беше там. После, въпреки нетърпението на Джек да се заеме с работата си, домакинът често повеждаше разговор, пълен със сериозни въпроси за различните теории относно историята на Библията или за оспорвани хипотези, основаващи се на важни открития. Подобно на множество запалени аматьори, полякът знаеше повече подробности, отколкото специалистите учени и Джек често му подхвърляше приблизителната истина, а когато имаше възможност да отскочи до Дъблин, проверяваше фактите в библиотеката.

След няколко разговора Джек установи, че домакинът му е човек, който не се поддава на заблуди. Един-два пъти се опита да го залъже с професионален жаргон, но Розевич строго го укори. Разбра, че хитрува и му го каза направо с няколко добре подбрани думи. Неизвестно защо Джек реши, че Розевич може да бъде опасен. Джек влизаше в библиотеката преди обед и се затваряше с ръкописите. Розевич искаше всеки негов ръкопис да има пореден номер, фотокопие и да бъде описан в каталога с данни от първите и последните редове, размерите, състоянието, произхода и там, където е уместно, резюме на съдържанието.

Джек вече не обичаше пътуванията до Дъблин. Всеки път, когато се върнеше в Съмърлон, имаше чувството, че влиза в рая след дълго изгнание. Живееше в страх, че краят на лятото ще дойде и ще трябва да замине завинаги. Мисълта за есента и зимата в Болебридж тегнеше над него като проклятие.

Следобед отново се захващаше за работа. Привечер Мария често идваше при него и го канеше на разходка. Знаеше ли, че той е безнадеждно влюбен в нея? Имаше ли това значение за Мария? Беше невъзможно да отгатне.

Понякога чувстваше, че я привлича. Разговаряха за много неща и Джек установи, че тя е самотна и се нуждае от приятел. Друг път я хващаше да го наблюдава и се смущаваше, защото не знаеше какво да направи, ако Мария отвърне на чувствата му.

Често тя се отдръпваше от него, сякаш се плашеше, че е отишла твърде далеч. Джек се чудеше дали има любовник. Трудно беше да повярва в противното. Сигурно я ухажваха десетки мъже. А какво можеше да й предложи той? Отново се бе превърнал в сухара от преди много години в Париж. Не се бе променил оттогава, различното беше само умората и скръбта. Но какво би правила жена като Мария с тези чувства?

Той бързо разбра, че ако не в него, тя е влюбена в Съмърлон. Разглеждаха къщата и той пристъпваше изумен от невъобразимо красивите стаи. Виждал бе величествени къщи в Ирландия, в Англия и във Франция, но стаите там бяха оградени с червен шнур, а наоколо сновяха туристи с фотоапарати и кутии със сандвичи.

В Съмърлон можеше да протегне ръка и да докосне всичко. Или да стои и мълчаливо да съзерцава. Задаваше въпроси и Мария отговаряше точно, без излишна превзетост. Понякога в думите й долавяше привързаност към къщата, а може би и към него. През онова дълго и лениво лято тя му разказа много неща за изобразителното изкуство, за стъклото и керамиката и за различните стилове мебели, като показа забележителни познания по тези въпроси.

Около къщата имаше градини с цветя, поляни и тераси, из които се разхождаха, седяха и разговаряха. Това бяха ясно очертаните граници на неговия рай, охранявани от сложни, скрити алармени системи. Мария го предупреди на няколко пъти, когато той се опитваше да се отклони от определения маршрут. На оградата имало електронни очи, разположени на равни разстояния. Жици, които засичали не лисици и язовци, а хора. Баща й изпитвал смъртен страх от крадци и се бил вманиачил на тема безопасност. Ала Джек усети, че тя го лъже. Зад приказките за охрана на съкровището му се криеше някаква загадка. Помисли, че навремето Розевич сигурно бе участвал в антикомунистически заговор, създаден и финансиран от Световната антикомунистическа организация и дори замесен със западните разузнавателни служби в операции в Източна Европа. Но дните на такива крайни мерки за сигурност отдавна бяха отминали.

Кратко пътуване с колата по криволичещ път ги заведе долу на плажа, на едно усамотено заливче. Там плуваха в чистите води, озарени от слънчева светлина. Понякога край тях минаваха прозрачни медузи. Мария му каза, че ужилването им не било фатално. Той и вярваше и разсеяно плуваше сред тях. После се връщаха в къщата, където ги чакаше Розевич. Обикновено седеше на терасата. Джек се питаше дали не ги шпионира оттам.

Не че имаше нещо за шпиониране. Времето минаваше и Джек се чудеше на непорочната си връзка с Мария. Търсеше причината в себе си и я намери в свенливостта и в страха си от обвързване след всичко, което се бе случило. Дори когато беше спокоен, той се боеше от нещата, които единствени имаха значение, от чувствата и от миналото си. Мария явно усещаше или дори знаеше какво го измъчва, заобикаляше очевидните въпроси и се съсредоточаваше върху повърхностното. Джек подозираше, че Розевич знае всичко за него, и че е предал информацията на дъщеря си.

Ала времето минаваше и нещата се променяха. Мария предприе няколко необясними пътувания, като отсъстваше дни наред, а веднъж цяла седмица. Не казваше къде отива, но Джек подозираше, че ходи в Европа, вероятно в Италия, защото веднъж видя лепенка от летището в Рим на куфара й. Липсваше му. Голяма част от вълшебството на къщата отлиташе с нея.

Когато се върнеше, тя беше мълчалива и сдържана и един-два дни нямаше разходки, само превзет разговор по време на вечеря. По време на отсъствията й и периодите на уединение Джек работеше по-усилено от друг път и стоеше до късно сред планините от ръкописи и каталожни карти. А щом онова, което я измъчваше, преминеше, тя отново ставаше същата, примамваше го да изостави задълженията си или да я придружава до Скибърин.

Върна се от дългото си пътуване необичайно сдържана. Два дни отбягваше срещите с него, сякаш я бе обидил. На третия ден дойде след вечеря, когато Джек седеше на терасата и гледаше как небето се смрачава. Розевич се извини и си легна рано. Чуваше се само прибоят. Мария се приближи с тихи стъпки.

— Трябва да се примиряваш, когато съм такава. Той се обърна и изведнъж се ядоса.

— Да се примирявам ли? Не е необходимо да се примирявам с нищо. Нито си ми съпруга, нито любовница, дори това да има някакво значение. Не съм убеден дали си ми дори приятелка.

Видя изписаната на лицето и болка и веднага съжали за думите си.

— Извинявай. Бях жесток.

— Не — отговори тя, като поклати глава. — Ти имаш право. Нямаш причина да се примиряваш с всичко това.

Тя се колебаеше, сякаш обмисляше някакво решение.

— Ела горе. Искам да ти покажа нещо.

Преди да изминат по-голямата част от разстоянието, той се досети къде го води. Когато за пръв път наближи къщата, Джек бе видял над източното крило нисък купол с меден покрив. По-късно попита какво е предназначението му, но Розевич уклончиво сви рамене.

— Стара обсерватория. Строена през деветнайсети век. Държа я заключена. Не я използвам.

Вратата на обсерваторията се намираше в дъното на дълъг коридор, където дотогава Джек не се бе осмелявал да надникне. Осветлението беше оскъдно, а на стените висяха тъмни гоблени. Мария извади ключ от джоба си. Сякаш постоянно го носеше със себе си. Видя погледа на Джек и кимна.

— Понякога идвам тук сама. Без татко да знае.

— Ами ако те намери тук?

— Той ми има доверие.

Тя отключи вратата. Вътре имаше извито стълбище, осветявано само от мъждукаща електрическа крушка. Беше много студено.

— Трябваше да те предупредя да си облечеш пуловер. Можем да се върнем, ако искаш.

Джек поклати глава. Мария го поведе нагоре към купола. Нататък имаше повече и по-ярко светещи лампи. Той видя четири кресла, ниска маса и лавици, отрупани с книги. В средата на стаята имаше огромен, добре излъскан месингов телескоп. Тя седна на високото столче и посочи окуляра.

— Използвал ли си такова нещо?

— Не като този.

— Ела да ти покажа.

Мария му обясни как да нагласи лещата. Отначало Джек не видя нищо друго освен мрак, но после, съвсем ненадейно, се появиха много повече звезди, отколкото някога бе съзирал. Главата му се замая. А сетне, бавно и внимателно, тя му разказа кои планети вижда.

Седяха повече от час. Мария му показа цели галактики, но той копнееше единствено за мига, в който щеше да види лицето и — най-близкото нещо във вселената. Тя му даваше указания и телескопът се насочваше ту към тъмата, ту към светове от светлина. Накрая Джек се умори и я погледна. Мария тихо плачеше до него, неизвестно защо.

— Идвах тук със сестра си през летните ваканции. Влизахме, за да гледаме звездите, и дълго разговаряхме.

— Не знаех, че имаш сестра. И двамата с баща си говорите така, сякаш сте единствените членове на семейството.

Тя кимна и избърса лицето си.

— Така е. Сестра ми ни напусна. Почина.

Джек разбираше или поне си мислеше, че разбира.

— Съжалявам.

— Естествено. Всички съжаляват. Но това не променя нещата.

Мария потрепери.

— Не съм идвала тук, откакто чух за смъртта й. Нищо не се е променило…

Тя посочи телескопа, нощното небе и звездите. Царството на неизменността.

— Как се казваше сестра ти?

Мария се поколеба, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Джек се зачуди какво криеше за сестра си.

— Катерина.

Името прозвуча безпристрастно и неискрено.

— Какво се случи с нея? Как е умряла?

Тя се отдръпна неволно. Той почувства студа в помещението като предупреждение. Мария седеше и бавно клатеше глава. Едва я виждаше в сумрака.

— Напусна ни, омъжи се, роди дете. Стана нещастен случай и тя умря. Това е всичко.

Джек остави телескопа и седна на стола до нея. Лицето и бе подпухнало от плач. Тя се обърна към него.

— А ти? Разкажи ми за съпругата си. Татко каза, че си бил женен и че съпругата ти загинала като Катерина. Вярно ли е?

Джек не отговори веднага.

— Да — пророни накрая той и веднага се почувства смазан в онзи малък, полуосветен купол между звездите и морето.

Затаи дъх, сякаш признанието изсмука въздуха от белите му дробове. Не бе разговарял за смъртта на Кейтлин с никого, ала сега Мария го принуждаваше. Започна да говори, без да е в състояние да спре. Разказа й всичко. Тя слушате така, сякаш животът й зависеше от това. Джек не можеше да си го обясни. Говореше ли говореше — за годините, прекарани заедно, за дома им в Болебридж, за раждането на Сиобан, за плановете им.

— Топката беше червена. Голяма червена топка. Купих я сутринта, преди да излязат. Аз трябваше да остана, защото имах работа в библиотеката. Отидоха с родителите ми на Хаут Хед. Любимо място, където често ходехме на пикник.

Той млъкна. Усети, че Мария го наблюдава, и почувства загрижеността и. После описа играта, отскачащата топка и как съпругата и детето му са паднали в пропастта.

— Всичко е пред очите ми. Сякаш съм бил там. Баща ми ми разказа подробно. Аз го накарах. Там винаги имаше много бели птици. Закриваха цялото небе. И когато Кейтлин и Сиобан паднали, те се спуснали над тях. Като ангели.

Той свърши с разказа си. Тя бе приковала поглед в него. Нищо не можеше да наруши тишината. В обсерваторията стана още по-студено. Дъхът им се смесваше. Джек имаше чувството, че всичко е безтегловно, все едно гравитацията бе изчезнала от света със същата лекота, с каквато светлината пътува през пространството. Едва тогава почувства колко е тежка загубата на близък човек.

Гласът на Мария докосна мълчанието като камъче, надиплило повърхността на спокойни води.

— И сега всичко отново се разпада, а?

Той не се изненада, че всичко й е ясно. Учуди се, че не го бе казала по-рано. Усети ударите на сърцето си.

— Ти се влюби в мен и не знаеш какво да правиш — добави тя.

Джек я погледна така, сякаш искаше да го отрече, но думите нямаше да спрат туптенето на сърцето му. Бяха толкова близо един до друг. Само трябваше да протегне ръка. Тя не помръдваше и не говореше. Смълчан, той хвана ръката й. Мария я стисна и не каза нищо, когато той се притисна до нея и най-после я целуна. Самият допир до нея го накара да забрави скръбта и го възбуди. Желаеше я отчаяно. Тя затвори очи и разтвори устни. Джек я притисна още по-силно до себе си, изгарящ от желание да се отдаде на прегръдката му.

Съвсем неочаквано Мария се отскубна от него, блъсна го в гърдите и поклати глава.

— Не, Джек, моля те. Не можем да го направим. Не ме карай. Не питай защо. Невъзможно е.

Той беше толкова сигурен. Докосването и целувките й разкриха чувствата й, или поне така си помисли. Джек се отдръпна удивен.

— Не разбирам…

Тя го гледаше като през мъгла от болка.

— Какво има? — замоли я той. — Някой друг? Какво не е наред?

Тя отново поклати глава, стана и тръгна към вратата.

— Късно е, Джек. Студено ми е. Трябва да вървим. Той също стана и понечи да я грабне в обятията си, но тя отвори вратата и бързо излезе навън. Препъвайки се, Джек я последва надолу по тесните виещи се стълби. Настигна я, улови я за китката, ала погледът, който му отправи, го накара да я пусне, сякаш се бе опарил.

— Моля те, Джек, нека да не говорим повече за това. Съжалявам, ако си изтълкувал всичко погрешно. Не мога да ти обясня сега. Може би утре. Почакай дотогава.

Той я изпрати до стаята й. Тя отвори вратата, поколеба се и се обърна към него.

— Джек, съжалявам за случилото се тази вечер. Не трябваше да те водя там. Само…

Тя стоеше неподвижна и го гледаше с помръкнали очи.

— Джек, искам да ми обещаеш нещо, ако държиш на мен. Моля те, пази се от баща ми. Не му вярвай. Мисля, че няма да ти стори зло, но въпреки това може да имаш неприятности.

— Не разбирам. Защо…

Но тя не пророни нито дума повече. Влезе в стаята си, затвори вратата и той остана сам в коридора.

8.

Тя замина на следващия ден, без да даде обещаното обяснение и без да каже довиждане. Не остави бележка кога ще се върне. Над ливадата слънчевите лъчи се процеждаха през кръжащите ята от бели птици. Джек отиде в обсерваторията, светна лампите и видя, че там е мрачно и прашно. Цял ден седя неутешим в библиотеката, чете и съставя каталози. От време на време се чудеше какво имаше предвид Мария, като го предупреди да се пази от баща й.

В следобеда на третия ден отиде да се разходи в гората. Там шумът от прибоя се чуваше приглушено. Слънцето осветяваше земята само тук-там, сред сенките. Около стволовете на дърветата растяха цветя. Вече три дни я нямаше, а Джек не разбираше нищо.

Унесен в мислите си, той се отдалечи от мястото, откъдето двамата с Мария обикновено се връщаха. Пътеката продължаваше да лъкатуши между високите дъбове и водеше към една стръмна скала. Дърветата изведнъж се разредиха и Джек се озова пред поляни, обрасли с папрат. Нищо не помръдваше. Земята беше изсушена от слънцето.

Едва когато видя портата, Джек осъзна неволния подтик, който го бе накарал да се отдалечи толкова много от къщата. Веднъж, съвсем между другото, Мария бе споменала за съществуването на малко семейно гробище, датиращо от осемнайсети век. Майка й била погребана там. Семейство Розевич наследили не само имението, но и традициите на предшествениците си.

Портата беше ръждясала, но изящната изработка все още личеше. Сред извивките от ковано желязо изпъкваше буквата „Ф“. Джек мина през нея и тръгна по обраслата с трева пътечка, която след половин минута го доведе до няколко наклонени надгробни плочи — полуразрушени, покрити с лишеи и съсипани от крайбрежните ветрове. Буйна трева и плевели растяха около плоските камъни, някои от които бяха напукани и хлътнали. Мястото беше мрачно и напълно съответстваше на настроението му.

До гробовете на фамилията Фицджералд имаше един по-скорошен гроб с окосена трева. Надгробният камък от ирландски мрамор известяваше, че там почива Шиниъд Розевич, съпругата на Щефан. Имаше свежи цветя — лилии и сини ириси, каквито не растяха по тези места.

Джек напразно търсеше друг гроб. Другаде ли бе погребана Катерина? Толкова ли се бе отчуждила от семейството си, че Розевич бе отказал да я погребе там? Или такова е било нейното желание?

Озадачен, той пое обратно към къщата. Реши, че когато Мария се върне, ще я попита за това. Навлезе в гората, търсейки сянка. Изведнъж чу шум зад гърба си. Стресна се, обърна се рязко и видя един мъж, който стоеше на няколко крачки и го наблюдаваше. Първото, което Джек забеляза, беше, че непознатият носи пушка — не ловджийска, а автомат. Необичайно оръжие за фермер или бракониер. И откъде, по дяволите, се появи? Изникна изневиделица.

Облеклото му беше крайно неподходящо за обстановката и сезона — черен панталон с опънати кожени гамаши, дебели ботуши и черно кожено яке. Беше русокос, гладко избръснат, двайсет и пет-трийсет годишен. Държеше автомата като човек, обучен да борави с него. Заговори с лек чуждестранен акцент. Очевидно не беше местен.

— Съжалявам, но сте влезли в чужда собственост. Трябва да ви помоля да напуснете.

Думите бяха достатъчно учтиви, но тонът беше безапелационен и недвусмислено заявяваше, че няма да търпи противоречия.

Джек го изгледа студено. Нямаше намерение да се плаши от някакъв ненадейно изскочил пазач на дивеч.

— Много добре знам, че съм в чужда собственост. Нает съм от собственика. Също като вас. Името ми е Гулд. Говорете с Розевич.

Лицето на мъжа предпазливо загатна, че бе чувал за него. На колана му висеше радиостанция. Без да сваля поглед от Джек, той я доближи до устните си и бързо заговори. След малка пауза отговори един приглушен глас. Последва кратък разговор. Мъжът кимна няколко пъти и измънка някакво неясно съгласие. Накрая отново окачи радиостанцията на колана си.

— Мистър Розевич потвърди, че сте му гост. Каза веднага да се върнете в къщата. Съжалявам, че ви изплаших.

Извинението не беше придружено от усмивка. Джек не каза нищо. Обърна се и тръгна по пътеката, по която бе дошъл. Мъжът в черно продължи да го наблюдава.

Розевич го чакаше на терасата. На масата бяха сложени прибори за чай за двама. Мисис Негъл приготвяше вечерята в кухнята. На перилата беше кацнала чайка, която ги гледаше.

— Какво, по дяволите, беше това? — викна разгневен Джек. Не можеше повече да сдържа насъбралите се през последните дни чувства.

Розевич го погледна обиден.

— Доктор Гулд, не е необходимо да ругаеш.

— Съжалявам, но никак не ми е приятно да ме причакват мъже с автомати.

— Сигурен съм, че не те е причаквал. Седни. Искам да поговорим.

На Джек му се щеше да откаже, но разбра, че няма друг изход. Намираше се в дома на Розевич и беше негов гост и служител.

— Искаш ли чай? Китайски. Сутринта пощальонът донесе нов пакет. Изпращат ми го от Париж. Може би знаеш магазина. Намира се на „Маре“. Сигурно ще ми окажеш честта…

Джек кимна. Не се омилостивяваше лесно, но не можеше да си позволи да бъде груб, особено заради Мария.

— А сега — продължи Розевич, докато наливаше чая, — можем да поговорим като цивилизовани хора.

Той млъкна и отпи от изящната порцеланова чаша.

— Трябва да извиниш Хенрик. Той наистина се държи грубо с хора, които смята за нарушители. И преди ми се е налагало да разговарям с него по този въпрос. Той е като добре обучено куче-пазач — изключително предан, но не прави разлика между посетителите. Съжалявам, ако ти се е видял зъл. Уверявам те, че нямаше да ти стори нищо лошо.

— Джек долови нотката на неискреност.

— Тук рядко идват други хора — продължи Розевич. — Само ако ми беше казал, че възнамеряваш да отидеш в онази отдалечена гора, аз, разбира се, щях да го предупредя.

— Съжалявам, но в думите ти няма никаква логика. Навсякъде има сензори и жици. Мария ми показа някои от тях. Наел си въоръжена охрана. Не разбирам защо е всичко това?

Стори му се, че за миг ръката на Розевич потрепери, но той мигновено възвърна самообладанието си и спокойно вдигна чайника, за да напълни отново чашите.

— Приеми го като прищявка на един старец. Обожавам тази къща и онова, което се намира в нея. Изгубих много по време на войната и сега ожесточено съм се вкопчил във всичко, което притежавам. Сам знаеш колко е ценна библиотеката ми. Правя всичко възможно, за да запазя в тайна съдържанието й, но е невъзможно да предотвратя изтичането на информация. Носят се слухове. Познавам хора, които не биха се поколебали да ограбят Съмърлон с единствената надежда да обогатят жалките си колекции. Пък и не бива да забравяме, че в Ирландия винаги съществува риск за богаташите. Може да ме отвлекат заради откуп.

Той млъкна и се вторачи в Джек.

— Или Мария.

Джек се изчерви и се зачуди какво знаеше или бе отгатнал за чувствата му.

Ставаше все по-хладно. Времето започваше да се разваля. Джек потрепери. За пръв път, откакто бе дошъл в Съмърлон, се почувства като в капан, ала не можеше да определи защо.

— Доктор Гулд, има и още нещо, за което трябва да разговаряме. Мисля, че знаеш какво имам предвид.

Розевич изглеждаше необичайно неспокоен.

— Искаш да разговаряме за Мария, нали? Щефан кимна.

— Нямах желание да повдигам този въпрос. И двамата сме зрели мъже. Ти си вдовец. Нямам право да се бъркам в личния ти живот. Но забелязах… как се привързваш към дъщеря ми. Това съвсем не ме изненада. Мария е красива жена и очарователна събеседница. По-трудно би било да проумея противното. Само че…

Той млъкна, като избягваше погледа на Джек.

— Длъжен съм да ти кажа, че Мария не е свободна. Тя има годеник, за когото ще се омъжи. Извинявай, че не ти го казах по-рано. Може би щеше да ти спести разочарованието.

Джек седеше поразен и не вярваше на ушите си.

— Но защо не ми го каза самата тя? Защо изчезна ей така?

— Мисля, че се е страхувала да не нарани чувствата ти. Преди това… тя пак ходеше при годеника си. Той е много зает и не може да я посещава.

— Тя ли те помоли да ми кажеш? Розевич поклати глава.

— Не. Ако го бе направила, щях да и кажа, че това е неин проблем. Но след като я няма…

— Ще се върне ли?

Полякът отново поклати глава.

— Не това лято. По-добре е повече да не я виждаш. Мисля, че твоето присъствие я смущава…

Розевич млъкна и го погледна в очите.

— Мисля, че трябва да привършваш с работата си тук. Да речем, в края на седмицата.

Джек нямаше какво да каже. Не беше особено изненадан, че го освобождават от задълженията му.

— Мисля, че така е най-добре.

— Да — смутолеви Джек. — Вероятно. Може ли да попитам кога ще бъде сватбата?

— Скоро. Сега уточняват последните подробности. Ако нещата стояха другояче, ти щеше да бъдеш поканен. Но съм сигурен, че проявяваш разбиране.

В гласа на Розевич прозвуча нещо по-силно от тъга. Може би дори болка.

— Вечеряй с мен както обикновено. Ще разговаряме за други неща. Не искам да останеш с убеждението, че съм недоволен от теб или от работата ти. Положението е такова, това е всичко.

Когато Джек потегли за Дъблин, навън валеше проливен дъжд. Джек безрадостно носеше по пътя за дома си спомена за лятото и слънчевата светлина.

9.

Дъблин

Заваля. Туристите стегнаха багажа си и потеглиха. След няколко дни Дъблин стана същият, какъвто беше преди. Американците с ирландски барети и тежки чанти със стикове за голф взеха самолетите за Тампа и Орландо. Италианските и испанските студенти се извиниха на приятелките си от лятото и се качиха на ярко боядисаните автобуси за първата част от дългото пътуване към родината. В града се появиха първите есенни багри.

От залите на Тринити колидж се разнасяха гласове. Джек Гулд хранеше рибите в продълговатото, покрито с водни лилии езеро край „Честър Бийти“ и размишляваше за миналото.

През повечето дни се чувстваше спокоен. Беше позабравил слънчевата светлина и новия свят, който бе видял. Лятото отмина и той отново беше в Болебридж, като разпределяше времето си между пустия апартамент и стаята с прашните ръкописи. Не говореше много за времето, прекарано в Съмърлон. Мойра Кенеди непрекъснато го разпитваше — нервна и изгаряща от нетърпение да изтръгне колкото може повече за Розевич и неговата библиотека. Джек й разказа съвсем малко.

— Розевич е ключова фигура в черния пазар — рече тя. — Поразпитах тук-там. Много хора знаят за него и за начина, по който харчи пари, за да получи онова, което иска. Но никой не е бил толкова близо до него като теб. Трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш, Джек. Дължиш ми го. Заради отпуската.

— Престани, Мойра. Нищо не ти дължа. Всичко е игра, която Розевич играе по-добре от останалите. Върви му. Грижи се много добре за колекцията си. По-добре, отколкото някои библиотеки. Възнамерява да позволи ограничен достъп само за доверени учени. Това е повече, отколкото прави групата, работеща с ръкописите от Мъртво море. Защо мислиш, че Розевич е различен?

Не знаеше защо защитава така енергично бившия си работодател. Бяха се разделили в не особено добри отношения. И все пак Джек отчасти държеше на онзи човек и на колекцията му. Надяваше се, че след като Мария замине, Розевич може отново да го наеме да довърши работата. Джек си представяше, че ще публикува важни неща от свое име. Започна да мисли за обезщетение. Струваше му се, че и той може да играе играта.

Денис Бойлан се обажда няколко пъти. Джек все намираше оправдание, за да отклонява поканите му. Нямаше нищо против да се среща с Денис. Той му беше стар приятел. Пък и се възхищаваше от него. Но Бойлан искаше отново да го върне в околния свят, а това беше единственото място, в което Джек не желаеше да отива.

Един ден се върна от обяд и завари Денис да го чака в библиотеката.

— Напоследък не е лесно да те намеря, Джек.

— Съжалявам, Денис, бях зает.

— И още как! Хайде, паркирал съм колата отвън. Ще отидем да пийнем по нещо и да поговорим.

— Току-що се връщам от обяд. Имам купища работа…

— Ще почака. Говорих с шефката ти, красивата мис Кенеди. Чудесна жена, много разбрана. Освободи те до четири часа. Джек се предаде. Усети тайно споразумение между Бойлан и Кенеди. Несъмнено е била разменена информация. Дали приятелството или нещо друго бе довело Денис тук?

Пивницата беше наблизо. Вътре още обядваха постоянните посетители. Там обикновено се събираха журналисти и правителствени служители. Джек разпозна неколцина членове на парламента, които разгорещено спореха в ъгъла. Денис поръча две бири „Гинес“ и ги занесе в едно уединено кътче. Въздухът беше изпълнен с цигарен дим и с гласове.

— Казаха ми, че се чувстваш по-зле от всякога след това лято — започна Бойлан.

— Какви ги говориш? Кой ти каза?

— Великолепната ти шефка. Заглеждал ли си я, Джек? Има страхотни крака. Няма да е лошо да я поканиш някой път на вечеря. Мисля, че ще се съгласи с готовност.

— За мен ли разговаряхте с Мойра Кенеди?

— Разбира се. И двамата сме загрижени за теб.

— Не знаех, че се познавате.

Бойлан отпи от чашата си. По горната му устна полепна бяла пяна.

— Е, виждаме се от време на време.

— В такъв случай може би ти трябва да я поканиш на вечеря. Щом си очарован от краката й. Много ще си подхождате. А сега, за какво искаше да говорим?

Бойлан избърса устната си.

— Спомняш ли си последния път, когато се срещнахме и ти разказах за отец О’Мара.

— Онзи от Келтската лига ли?

— Да. Ами открих нещо странно. Изглежда, са ме подвели. В края на краищата О’Мара постигнал известен успех. Успял да привлече местния член на парламента О’Мъркю на своя страна. Може би си чувал за него. Произнесъл е няколко шантави речи в долната камара през 1951. Набожен човек. Архиепископът го въртял на малкия си пръст. Имал приятели във всички министерства. Водели се разговори да вземат къщата на твоя човек Розевич и да я дадат на държавата. Щяло да има обезщетение, макар и крайно недостатъчно. Планирали среща в Корк сити. Изпратили билети на някои важни клечки от Дъблин. Говори се, че щели да бъдат произнесени страхотни речи. При това на ирландски.

Той млъкна. Навън мина препълнен автобус.

— Ала срещата така и не се състояла. Отец О’Мара бил намерен мъртъв в полето недалеч от Скибърин. Гръбнакът му бил счупен. По всяка вероятност нещастен случай. Смятат, че е паднал от коня, макар да бил отличен ездач.

Някъде се отвори и затвори врата. Една ръка подаде поднос с напитки през тесния отвор.

— Мислиш, че Розевич е накарал някого да го убие ли?

Джек още не бе докоснал бирата си.

— Казах ли такова нещо? Господи, и през ум не ми е минавало. И все пак смъртта на О’Мара е странна. И вярно — много удобна за Розевич. След кончината на свещеника въпросът за къщата повече не бил повдигнат. О’Мъркю имал друга работа. Само дето…

Бойлан се намръщи. Явно нещо го гнетеше.

— Има нещо много странно. Станало е няколко години по-късно. О’Мъркю, изглежда, пак се заинтересувал от Розевич. Къщата била в неговия избирателен район, а той имал приятели в парламента, които търсели имение, където да забавляват посланиците и чуждестранните високопоставени гости. Това е било преди създаването на Европейската икономическа общност, нали разбираш. Международната търговия била трудно осъществима. Смятали да направят на твоя приятел Розевич предложение, на което нямало да откаже.

— Розевич не ми е приятел, Денис. Моля те, не забравяй това.

Джек усети стипчивия вкус на бирата. Очите му пареха от дима на лулите.

— Както кажеш. Но ти го познаваш. Живял си с него.

Бойлан млъкна. Беше на път да се отклони от темата.

— Ами какво мислиш, че се случило с О’Мъркю, след като посетил Съмърлон, за да сложи картите на масата, така да се каже?

— Предполагам, че са му счупили гръбнака.

Денис зацъка с език.

— Колко си подозрителен, Джек. Нямаш въображение. Счупен гръбнак би било много съмнително. Този път възникнал секс скандал. Не като днешните — с всички гадни подробности, публикувани в някой таблоид. Това е било през 1952. Тогава в Ирландия още не бяха открили секса. Скандалът се ограничавал с неколцина привилегировани личности. Но изтекла достатъчно информация, за да съсипе кариерата на О’Мъркю. Английските вестници не били толкова скромни като нашите.

— С каква е бил тогава — с актриса ли?

Денис поклати глава. Джек забеляза, че по слепоочията косата му бе оредяла. Беше изпил бирата си. Винаги пиеше бързо.

— Не, със свещеник. Заварили ги голи. Направили снимки. Нямало изход за О’Мъркю. Казаха ми, че младият свещеник се самоубил. Непотвърдена информация, разбира се.

— Работа на професионалист.

— Така изглежда. Ами, това довършило О’Мъркю. — И ти мислиш, че Щефан Розевич е замесен в това?

— Ще се въздържа от преценки, Джек. Но много ми се иска да събера улики срещу него. Довечера смятам да се отбия в къщата му. Тръгвам следобед.

Джек се вторачи в приятеля си.

— Няма да те пусне да влезеш.

— О, не се притеснявай за това. Знам някои номера. Джек му разказа за охранителните системи. За жиците. За мъжа на име Хенрик. Информацията малко обезсърчи Денис, но след още едни „Гинес“ и пликче пържени картофки с аромат на бекон той отново се наежи. Бойлан беше журналист и знаеше как да преодолява препятствията. Джек му разказа малкото, което знаеше за Розевич и за живота му в Съмърлон. Не спомена за Мария. Нито за великолепната библиотека и безценната колекция в нея. Поне това дължеше на бившия си работодател.

Прекара вечерта с родителите си в къщата им в Теренюр. От четири месеца не бе ходил там. Посещенията му станаха редки след смъртта на Кейтлин и Сиобан. Съжаляваше, че не познаваше майката и бащата на Кейтлин. Веднъж, когато бяха в Лондон, тя го бе завела в гробището Падингтън и му беше показала гробовете им — един до друг, с еднакви мраморни плочи. Той остави два букета от сини делфинии и бели лилии. Кейтлин изглеждаше необикновено студена и безучастна.

Джек странеше от родителите си, защото се боеше, че те ще обезпокоят скръбта му. Невинните им забележки сякаш бяха пръсти, разкъсващи незараснала рана. Те обожаваха внучката си и тъгата по загубата й се четеше във всичко, което правеха. Не можеше да ги слуша да говорят за нея и да гледа снимките, които пазеха в албума до телевизора.

Неочаквано за самите тях, майка му и баща му се бяха отчуждили вследствие на трагедията. Тя бе станала ревностна католичка, а той — ревностен привърженик на една еврейска секта. Тяхното преоткриване на религията само засили несигурността на Джек. Като единствено дете на родители от смесен брак, Джек бе приел от ранна възраст агностицизма. Сега всеки един от тях поотделно го убеждаваше да се върне към вярата на праотците си, която му беше напълно чужда.

Джек се опитваше да поддържа неутрален разговор, да говори за работата си и за красивото имение Съмърлон, но майка му настоя да извади снимките и разбуди нежеланите спомени. Джек не се преструваше. Кейтлин помнеше различни хора, места и събития с такива точни подробности, че той бе оставил собствената си памет да закърнее. След смъртта и откри, че голяма част от миналото му се е заличила и цели месеци и години бяха само откъслечни мигове, които не се равняваха дори на един ден. Майка му не разбираше това и мислеше, че той се преструва.

— Все някога трябва да приемеш истината, Джек. Не можеш да продължаваш да живееш, като се правиш, че нищо не се е случило.

Сякаш можеше да забрави.

Телевизорът внесе малко спокойствие.

— Морийн Лалор се обади миналата седмица — каза майка му. — Пита за теб.

Неомъжена съседка, приятелка от детинството, негова любима, когато беше шестнайсетгодишен, почти забравена. Едно от оръжията на майка му в кампанията по възстановяването му.

Тръгна си в единайсет, ядосан на себе си, без да знае точно защо. В джоба си носеше парче сладкиш, който майка му бе опекла следобед. Обеща да ги посети в неделя на обяд. Морийн щеше да бъде там.

На следващата сутрин чу по радиото, че Денис Бойлан е мъртъв. Съобщиха подробностите по-късно — намерен бил в подножието на скалите на юг от Болтимор. Вратът му бил счупен. Паднал от около петдесет метра височина. Подхлъзнал се, докато вървял по някаква тясна пътечка.

10.

Вероятно познатото съприкосновение със смъртта или страхопочитанието, което изпитваше пред нея, го възпряха да изтича в полицията и да разкаже онова, което знаеше. Преди всичко нямаше представа как Денис е попаднал на информацията — за О’Мара и О’Мъркю. Нещо повече, щеше да се разбере, че самият Джек доскоро е работил за Розевич, който неясно защо го бе освободил.

А и скалистите пътеки в онази област действително бяха коварни, дори когато не валеше.

Мойра не беше в кабинета си. Джек смяташе да разнищи въпроса за разговора и с Бойлан, но след като научи за смъртта му, промени решението си.

Беше краят на септември и небето над града бе побеляло от облаци. Есенните посетители влизаха по двама в библиотеката и стояха с широко отворена уста пред старинните ръкописи, от които не разбираха нищо. Рибите плуваха в кръг в езерото. Джек седеше в стаята си и превеждаше откъс от Правилника на комуната на есеите. Работеше с фотокопие от оригинала на ръкописа от Кумран, даден му от Розевич. Невъзможно беше да се намерят подобни копия, защото международният екип, който работеше в Ерусалим, не даваше никаква информация. Джек вече съжаляваше за пререканието си с Розевич — той беше безценен източник на данни и материали. Вероятно щеше да му се предостави възможността да поправи грешката си. Но какво всъщност се бе случило?

В единайсет секретарката прекъсна заниманията му. Мойра Кенеди още не бе дошла на работа.

— Цяла сутрин й звъня, Джек, но никой не отговаря. Надявам се, че не се е случило нещо лошо.

— Вчера не спомена ли, че ще ходи някъде по работа?

Мери поклати глава.

— Тръгна и каза, че ще се видим утре.

— Не изглеждаше ли болна?

— Не. Беше в добро настроение. Смяташе да ходи на театър с приятели.

— Знаеш ли с кого?

Мери прехапа устни.

— Мисля, че с някои от спонсорите.

— Може би със семейство Фалон. Те са големи почитатели на театъра.

— Мисля, че с тях.

— Обади се на Мег Фалон и я попитай дали Мойра е била с тях.

Мери се върна след по-малко от минута и поклати глава.

— Чакали я, докато завесата се вдигнала, но тя не се появила. Мисис Фалон каза, че звънели по телефона и през антракта, но никой не отговорил.

— По-добре да отида у тях. Може да се е разболяла.

— Чакай, Джек, ще ти дам ключ от дома и. Тя го държи тук, защото се страхува да не се заключи отвън някой път.

Мойра живееше в Донибрук, в една от високите къщи от лявата страна на „Морхамптън Роуд“. Джек паркира до широкия тротоар. Във въздуха се носеше мирис на дъжд.

Никога не бе идвал у Мойра. Тя беше стара мома, която ревностно пазеше личния си живот в тайна. Джек знаеше, че къщата е построена от родителите й, а самата Мойра е внесла малко промени.

Отпред имаше избуяла градина — истинска джунгла от плевели, неподстригана трева и занемарени храсти. Външната врата се нуждаеше от боядисване. Той натисна звънеца и зачака. Никой не излезе. Позвъни още три пъти, сетне се опита да надникне през прозореца на приземния етаж, но стъклото беше много мръсно. Сигурно не бе мито от години. Джек чуваше уличното движение, но то му се струваше странно далечно, сякаш пътят не минаваше покрай къщата. Съседните домове също бяха смълчани.

С вълнението, присъщо на човек, който влиза в чужда къща без разрешение, Джек пъхна ключа в ключалката и го превъртя. Отвори нервно вратата, като се опитваше да не вдига шум и същевременно да не прилича на крадец. Ако Мойра лежеше болна вътре, не искаше да я стряска.

Коридорът беше учудващо тъмен, дори за мрачен ден като този. През ветрилообразния свод на прозореца се процеждаше съвсем малко светлина. Джек намери ключа за осветлението. Някъде над главата му светна четирийсетватова крушка.

Намираше се в много тесен коридор. От двете страни се извисяваха лавици с книги. Мойра бе споменала веднъж, че родителите й имали книжарница. Наследила книгите заедно с къщата и те я затрупвали, но нямала сили да се раздели с тях.

Тишина. Къщата изглеждаше недокосвана, откакто родителите й бяха починали. Никой не бе премествал книгите, нито ги бе чистил от праха. Навсякъде висяха паяжини. Джек усети, че инстинктивно върви в средата на коридора — колкото е възможно по-далеч от дългите тъмни редици и натрупалата се мръсотия. Всичко беше просмукано с миризма на готвено, влага и стари книги. Ако ключът не бе станал на ключалката, Джек би си помислил, че е влязъл в друга къща. Познаваше Мойра от години, макар и не много добре, но и през ум не му бе минавало, че тя може да живее в такова мрачно и мръсно място.

— Мойра — извика той със смешно приглушен глас. — Аз съм, Джек Гулд. Чуваш ли ме?

Отговор не последва. Джек извика пак, този път по-силно, но думите му бяха погълнати от застоялия въздух и заглушени от планините хартия. Джек застана в очакване, като се почувства пълен глупак и същевременно се уплаши. Къщата не беше приветлива. Надяваше се, че Мойра не е там. Влязъл бе в светилището й и бе видял малката й тайна — мръсотията. Притеснението й би направило взаимоотношенията им почти невъзможни. Отнякъде се разнасяше лека миризма на газ.

Джек надникна във всички стаи на долния етаж. Нямаше ни следа от Мойра. Зачуди се как живее тук с дългите си крака и добре поддържана коса. Тъмни мръсни стаи с купища книги, списания, мебели от 40-те или 50-те, канапета, натъпкани с конски косми, кресла, тапицирани с изтъркана кожа, разклатени маси, отрупани с дреболии, събирани десетки години, спуснати пердета и мрак. Във всеки ъгъл се таяха паяци, имаше следи от мишки. На стените и таваните се виждаха петна от влага. Прашни паяжини. Сенчести ъгли.

Кухнята беше в пълен безпорядък. Мивката и сушилнята бяха отрупани с мръсни съдове. В капана в ъгъла още имаше мишка. Съдържанието на бюфета беше изсипано на масата и оставено там. Календарът на стената беше от 1967. Мирисът на газ идваше от готварската печка, която беше още по-стара.

Беше почти невъзможно да се мине по стълбите. И те бяха засипани с книги и със стари броеве на „Нешънъл Джиографик“. Докато се качваше, Джек усети колко е студено в къщата. На първия етаж имаше баня. На лавиците стояха бурканчета с крем, а в порцелановата чаша — съвсем нова четка за зъби. Но самото помещение беше старо и мръсно.

На следващия етаж имаше три стаи. Мойра не беше в нито една от тях. Джек видя неясното отражение на лицето си в прашните огледала. Едно от леглата не беше оправено. Белите чаршафи бяха намачкани. Въздухът миришеше на застоял парфюм. Джек дръпна пердетата и бледата слънчева светлина озари стаята. Вътре беше учудващо студено. На една от стените имаше лавици с книги. Тапетите бяха избелели и скъсани. Почувства се неловко, изпълнен с необясним страх.

Нещо го накара да се върне в банята. Кранчето капеше монотонно и оставяше ръждива следа във ваната. Джек дръпна завесата на душа. Всичко беше ръждясало и разкъртено. От дупките струеше вода. Плочките бяха мръсни и напукани. Някои от петната приличаха на кръв.

Прилоша му. Сякаш цялата къща беше пълна с паразити. Пикочният му мехур изведнъж се поду. Заболя го. Джек вдигна седалката на тоалетната и започна да уринира.

Главата му се замая от някакъв мирис във въздуха. Освен парфюма, кремовете и маслата в банята се прокрадваше и друга миризма — противна и обезпокоителна. Джек се подпря на ръба на ваната. До запушалката имаше някакъв предмет. Наведе се и го взе. Малък зъб, окървавен на корена. Джек го пусна и той приглушено изтрака.

Мойра не беше в къщата. Трябваше да се върне в библиотеката и да се обади по телефона. Джек вдигна ципа на панталона си и дръпна водата. Нищо. Притесни се, че ще остави следи от присъствието си в тоалетната чиния. Протегна ръка и дръпна силно веригата.

Този път от казанчето започна да се процежда вода, която не искаше да отива в канализацията, сякаш нещо препречваше пътя й. Джек се зачуди за пореден път как е възможно Мойра да живее така.

Изведнъж водата започна да променя цвета си. Жълтото придоби розов оттенък, сетне бавно потъмня. Чу се клокочене и нещо излезе от канала. Джек гледаше изумен. Дълъг кичур човешка коса, по който висеше нещо като кожа.

11.

Последваха мразовити дни, през които всичко беше застинало и неподвижно. Джек не можеше да заличи спомена за кичура коса. Той надничаше дори между редовете на старинните ръкописи — заплетен и окървавен. Не беше в състояние да работи от страх, че ще се появи пред очите му. Нощем се събуждаше, облян в студена пот. Миеше ръцете си в ярко осветената баня и трепереше, докато ужасът преминеше.

Намериха тялото на Мойра, разчленено и опаковано на части, скрити зад редиците от книги в различните стаи. Джек не присъства, но си представяше всичко в съня си така, както виждаше гибелта на Кейтлин и Сиобан. Съдебните експерти предположиха, че убийството е било извършено в банята, зад завесата на душа.

Разпитваха го усилено, но той нямаше какво да им каже. Връзката между Мойра и Денис Бойлан беше несъществена и макар да си отбелязаха за нея, Джек видя, че не й отдават голямо значение. Спомена за Розевич и за подозренията на Бойлан, но полицаите вече си бяха наумили, че става дума за психопат и нямаха намерение да губят време за нещо толкова незначително. Нито пък самият Джек вярваше в тази версия.

Едва след три седмици забеляза, че някой е ровил из нещата на Мойра. При това много хитро. Джек я заместваше и всеки ден преглеждаше папките й. Задачата не беше трудна, защото за разлика от домашния си живот Мойра беше педантична по отношение на служебния. Точно това привлече вниманието му — крещящото несъответствие между изрядно подредения каталог на новите придобивки и безпорядъка на самите материали.

Джек забеляза, че нежеланият гост бе съсредоточил вниманието си върху голямата колекция от раннохристиянски ръкописи, изпратени преди няколко месеца за изследване в „Честър Бийти“ от Хумболтовия университет в Източен Берлин. Мойра работеше с тези документи, преди да я убият. Джек прегледа внимателно материалите, докато се увери, че нищо не липсва, макар някои от ръкописите да бяха сложени на друго място. Единственият човек, който имаше достъп до тази сбирка, беше самият той, а Джек знаеше, че не ги е размествал.

Дали Мойра беше убита заради някой ценен ръкопис? Мислите му отново се насочиха към Розевич. Мина му през ум да съобщи на полицията за допълнителното доказателство, свързващо поляка със смъртта на Мойра. Ала нишката беше твърде тънка. Пък и не мислеше, че Розевич би убил Мойра само заради някой ръкопис, колкото и ценен да беше той.

Освен това всеки един от ръкописите в „Честър Бийти“ можеше лесно да бъде разпознат. В света на Розевич имаше много по-лесни начини да вземеш онова, което искаш. Дали някой бе търсил ръкопис, който не беше в колекцията? Или не го беше познал? Имаше ли връзка между убийството на Мойра и претърсването на кабинета й? Джек си спомни, че навремето в Париж някой също бе ровил из книжата му.

В началото на ноември управителният съвет му предложи да заеме длъжността на Мойра. Джек мисли една седмица и реши да се съгласи, когато се случи нещо неочаквано, което го накара да промени плановете си.

Получи писмо от Игаел Горен от Ерусалим, в което му предлагаха работа. Джек бе прекарал една година в Библейския институт при Староеврейския университет, за да напише дипломната си работа. А сега Игаел му пишеше, че имат свободно място за специалист точно като Джек. Щели да сключат двегодишен договор, който можело да подновят. Заплатата щяла да бъде същата, дори по-висока от тази, която получаваше в Дъблин.

Първата реакция на Джек бе да откаже. Независимо как беше получено, предстоящото повишение все пак означаваше нещо за него. Ала не достатъчно. Той се замисли за зимата в Дъблин, за спомените си от лятото, за следващата и по-следващата година и за еднообразния си живот. Вечерта, объркан от новата възможност, той дълго се разхожда край брега и гледа как чайките се извисяват над водата. Над планинския хребет над морската шир имаше златисто зарево. Джек стоя, докато то избледня и помръкна.

Когато се прибираше през игрището за голф, за миг му се стори, че някой стои в сянката и го наблюдава. Погледна пак, но не видя нищо. Не беше сигурен, но нещо го накара да помисли, че това беше Хенрик, телохранителят на Щефан Розевич.

Върна се в апартамента си и усети хапливия зимен мраз. В къщата отсреща запалиха лампите. Джек взе писалката.

„Драги Игаел, писмото ти пристигна точно навреме…“

Два дни преди полета Джек отново отиде на юг. Този път нямаше слънце. Не изпита предишното чувство на освобождаване, докато излизаше от града. Пристигна в Съмърлон съвсем безцелно в един мрачен ден. Желанието му беше само да види къщата. Или поне така си повтаряше.

Приближи се до портата и се вгледа от разстояние, макар да не знаеше какво точно иска да види. На един-два пъти му се стори, че съзря лице на прозореца на горния етаж, но не беше сигурен дори дали някой още живее там. Ами ако тя беше в къщата? Ако мине покрай него с колата? Не бе мислил как ще реагира. Смрачи се. Морето бучеше в дълбокото си легло.