Отмъщението на Юда

23.

Трудов лагер 296/14

Нижная Тавда

Тюменска област

Източен Сибир

Помещението беше дълго, студено и с висок таван. От двете страни имаше по двайсет легла, наредени с военна педантичност. Приличаше на болница или на казарма, но не беше такова. На стените имаше продълговати прозорци с дебели матови стъкла. Отваряха тежките им капаци само в кратките часове на деня и ги затваряха, когато се стъмнеше. Сега се смрачаваше. Всеки момент щеше да влезе Сивата сестра с дългия прът с кука на единия край, за да затвори капаците за нощта. Очакваха появата й, защото стаята щеше да се затопли и можеха да заспят. А колко много обичаха да спят. Това беше единственото време…

Сивата сестра не говореше английски, защото беше тъпа, но те й прощаваха това, когато затваряше капаците. Денем имаше три сестри — Сивата, Черната и Бялата Наричаха ги така заради униформите. Никой не си спомняше кой бе измислил тези имена. Всъщност през годините се бяха сменили много сестри. Сивата сестра беше десетата или единайсетата с това име. Черната — четиринайсетата, а Бялата — дванайсетата. Никой не помнеше точния им брой. Лицата се бяха замъглили в паметта им. А шумът от затварянето и отварянето на капаците нощем и сутрин се бе превърнал в един неясен звук.

Ето я Сивата сестра със сивата униформа и неизменната смешна шапчица. Измисляха различни игри, като се опитваха да отгатнат как е истинското й име. Но в края на краищата тя си оставаше Сивата сестра. Винаги беше една и съща смяна — от два до десет — и ползваше двуседмичен отпуск всяка година. Денят им започваше с Бялата сестра, която отваряше капаците в шест сутринта. Черната сестра виждаха само нощем. Тя седеше на бюрото в ъгъла и четеше на светлината на малка лампа. Беше там, когато отведоха Сиймор. И Бауърс. И Стивънсън. Бяха останали само двайсет и девет, но на празните легла не довеждаха никой.

Винаги говореха за миналото. За съпругите или любимите си, за децата и за старите си приятели. Често разговаряха за войната. Приличаха на всички останали ветерани, които споделят спомени. Но не съвсем. Тези никога не се бяха прибирали у дома — нито след победа, нито след поражение. Почти петдесет години.

Всъщност не знаеха кой е спечелил войната. Видяха ужасния филм във Фридрихщайн, после процесите срещу военнопрестъпниците. Ала след това бяха дошли руснаците и те мислеха, че Сталин е заел мястото на Хитлер и Британия и Русия са повели война. Но никоя война не би могла да продължи толкова дълго. Почти петдесет години.

Беше изумително колко много неща не знаят. Не бяха чували за ядрените оръжия, за Джек Кенеди, за снимките от луната, за Бийтълс, за СПИН, за компактдисковете, за Елвис Пресли, за Чарлс и Даяна, за… Списъкът от нещата, които не знаеха, беше дълъг петдесет години. Помнеха пароли, кодови имена и жаргона на разузнавачите от една забравена война. И старомодни песни, които вече никой не пееше.

Тракна и последният капак. Сега помещението се осветяваше от мъждукащата крушка на тавана. Вечерята щеше да бъде след час. После една игра на крибидж или покер. След това — отново в леглата и дългата нощ. Доналдсън запя от ъгъла. Често пееше по това време. Една от старомодните песни.

„Ще се срещнем отново, но не знам кога. Само знам, че ще се срещнем в някой слънчев ден.“

Гласът му потрепери, сетне заглъхна. Луис подхвана мелодията. Присъедини се и Диксън:

„Поздрави приятелите ми. Кажи им, че няма да се бавя…“

24.

Беше сам. Чувстваше се много по-самотен от всякога. Не помнеше как и кой го бе довел тук. Не знаеше къде се намира, нито къде ще отиде след това. Всичките му усилия бяха съсредоточени върху едно — да забрави всичко.

Но това беше невъзможно. Е, да, можеше да забрави дребните случки, които изпадаха от паметта му като песъчинки през ситото на златотърсач. Но това беше само защото ги изтласкваха други неща, които искаше да забрави, но не можеше. Всичко минаваше пред очите му като на филмова лента. Сякаш още стоеше до прозореца, виждаше как Шаранский се качваха в колата, чуваше собствения си глас да крещи дрезгаво и безполезно в нощта, усещаше как сърцето му блъска в гърдите, докато тичаше и се препъваше надолу по бетонните стълби, а после как целият свят се взриви. Понякога си представяше как Сима тича с топка към висока скала, друг път — как Сиобан се качва в малката зелена кола. Скалата се превръщаше в Съмърлон. А след Сима тичаше не Кейтлин, а Мария.

Стаята, в която се намираше, беше празна и студена — килия с едно-единствено легло и чаршаф. В ъгъла имаше метална кофа с капак. През прозореца високо над главата му се процеждаше оскъдна светлина. Не знаеше откога е тук. Бяха взели обувките, вратовръзката, часовника и колана му. От време на време му носеха отвратителна храна в дълбока пластмасова чиния. Връщаше я недокосната. Понякога чуваше в коридора гласове, които говореха на неразбираем език, и стъпки, чиято цел не можеше да отгатне.

Заспиваше и отново се събуждаше. Сънищата му ставаха все по-непоносими и всеки път се събуждаше облян в пот. Трудно му беше да различава нещата — лицето на Кейтлин, на Мария, на Леа. Понякога сънуваше, че е в зоологическата градина и гони Сиобан, сетне се превръщаше в кръвожаден тигър, затворен в клетка, а в краката му лежеше момиченце с разкъсано и окървавено тяло. Често се събуждаше облян в сълзи и се задушаваше, изпълнен с чувство за вина.

— Доктор Гулд? Казвам се Шербицкий. Възложиха ми да разследвам вашия случай. Как се чувствате?

— Не знам.

— Бяхте зле. Трябваше да ви дадем успокоителни. За ваше добро. Разбирате ли?

Джек го гледаше с недоумение. Кой беше той? Какво искаше от него?

— Намирате се в Главно управление на московската милиция, на улица „Петровка“. Разбирате ли това? Съзнавате ли къде сте?

Джек кимна сковано. Никога не бе чувал за улица „Петровка“, но имаше ли значение къде го държат?

— Лекарят, който се грижи за вас, каза, че вече сте достатъчно добре, за да отговаряте на въпроси. Работата ми е да ви разпитам. Кажете, ако не разбирате нещо.

Джек не отговори. Защо не го оставеха на мира? Единственото му желание беше да спи.

— Какви успокоителни ми давате?

— О, не знам със сигурност. Мисля, че андаксин или аминодин. Говорят ли ви нещо тези названия? Джек поклати глава. Нищо не разбираше.

— Какво можете да ми кажете за смъртта на семейство Шаранский? Трябва да знам всичко. Какво се случи тогава?

— Нищо не знам. Не си спомням.

— Били сте в шок. Разбирам това. Но ако искате да ви помогна, трябва да ми дадете информация.

— Защо ми е нужна помощ?

Шербицкий го погледна спокойно. На вратата зад него имаше овален отвор, през който някой ги наблюдаваше.

— Възможно е да бъдете обвинен в съучастничество. Разбирате ли ме? Може би дори в самото убийство.

— Убийство? Не… помня нищо. Моля ви, не искам да говоря за това. Оставете ме сам.

Шербицкий се канеше да притисне Джек, но долови отчаянието му, за което не беше подготвен и се отказа.

— Много добре — рече той и стана. — Утре ще дойда пак. Помислете върху онова, което ви казах. Опитайте се да си спомните всичко. Дори ако това е мъчително. Много е важно за вас.

Той се приближаваше до вратата, когато Джек извика:

— Моля ви, кажете им да спрат успокоителните. Шербицкий се намръщи.

— Те са за ваше добро. Бяхте изпаднали в дълбока депресия.

— Успокоителните замъгляват съзнанието ми. Щом искате да ми помогнете, кажете им да ги спрат.

Шербицкий прехапа устни.

— Ще видя какво мога да направя. Утре ще дойда пак.

Същата нощ престанаха да му дават коктейла от успокоителни. На следващия ден главата му се проясни. Но наред с това се изостри и болката. Налегна го скръб. От горчив опит знаеше, че това е само началото.

— Как сте днес, доктор Гулд? Шербицкий беше в добро настроение.

— Малко по-добре, благодаря.

— Лекарят се съгласи експериментално да спре успокоителните. Но ако отново покажете признаци на депресия, няма да имаме друг избор, освен да възобновим лечението.

— Кажете ми пак къде съм. И защо съм тук. Шербицкий повтори онова, което бе казал предишния ден. Следователят скоро щял да се пенсионира. Стар кадър в света на младите. Оцелял след потопа.

Той леко премести крака си, за да скрие кръпката на износения си сив костюм.

— И защо смятат, че имам нещо общо с убийствата? Гласът на Джек беше напрегнат, едва се владееше. Шербицкий му обясни — мислели, че Джек е агент на ционистка държава. Премахнал Шаранский с надеждата да открадне безценна колекция от ръкописи от Държавната библиотека и тайно да я занесе в Израел.

— Мислех, че съм в обновена Русия — каза Джек, — а не в Съветския съюз. Предполагах, че с всичко това е свършено — с глупостите за „ционистката държава“ и международния заговор. Сега сме приятели, край на онези измишльотини.

Шербицкий печално поклати глава.

— Не за всички. Тук има хора, които мислят, че ционистите все още са най-големите ни врагове.

Джек си спомни за мъжете в черни ризи, за отривистия глас на оратора и за старците в казашки униформи.

— И аз така чух. И вие ли сте като тях? И вие ли мислите така?

— Аз съм тук, за да ви помогна. Моля ви, ако не друго, то поне запомнете това. А сега се опитайте да отговорите на въпроса ми. Защо съдействахте за убийството на семейство Шаранский?

Бруталността на въпроса, неочаквано отправен веднага след изразеното съчувствие, засегна болезнена струна. Джек погледна следователя. Очите му се напълниха със сълзи. Чувстваше, че всеки момент ще избухне или ще припадне.

— О, Боже, вие не разбирате нищо, нали? Изобщо не ви е ясно колко много ги обичах.

Внезапно започна да крещи. Не можа да се овладее. Викаше, че всички, които бе обичал, са мъртви. Сетне млъкна отпусна се на леглото и се разрида на глас. Шербицкий не каза нищо. Не се наведе да го успокои. Приближи се мълчаливо до вратата. Пазачът я отвори и следователят излезе.

На следващия ден отново седнаха един срещу друг, и двамата нащрек. Пак не дадоха успокоителни на Джек. Потиснатостта се насъбираше у него като буря. Както и спомените му. Шербицкий го наблюдаваше внимателно. Обработваше го изключително фино и искаше да бъде сигурен, че всеки негов ход е правилен.

— Е, докторе, как се чувствате днес?

— Много потиснат. Но ще го преживея. Извинявайте, че се развиках вчера.

— Няма нищо. Бяхте много разстроен. И причината бях аз. Не биваше да ви задавам такъв въпрос. Не и по този начин. Разбирам скръбта ви. Шербицкий се усмихна леко и огледа килията. Навън ставаше все по-студено. Вътре беше хладно и влажно.

— Странно — каза той. — Останахте ми само вие. Съпругата ми ме напусна преди три години, децата не ми идват на гости, а старите ми приятели се пенсионираха или ги изритаха. Жалко, а? Трябва да видите апартамента ми. Две стаи. Ходя там колкото мога по-рядко. И аз ще се пенсионирам след няколко месеца. Държавната пенсия е крайно недостатъчна. Но за момента имам вас. Повярвайте ми, доктор Гулд, тъкмо затова искам да ви помогна.

Той пак огледа грозните стени.

— Желаете ли по-хубава стая?

Джек сви рамене. Какво значение имаше?

— Мисля, че не бива да ви държат в такава мрачна стая. Ще уредя да ви преместят другаде. Но в замяна ще настоявам за вашето сътрудничество. Какво можете да ми кажете за деня, когато бяха убити приятелите ви?

— Още ли мислите, че аз съм ги убил? Шербицкий поклати глава.

— И през ум не ми е минавало. Но някои хора наистина мислят така. Когато са готови, ще пристъпят към действие. Бих искал и ние да сме подготвени.

Джек се опита да си спомни какво бе станало и разказа на Шербицкий подробно всичко, като не скри нищо, освен същността на писмото на Исус.

— Защо откраднатият ръкопис, който щяхте да занесете в Израел, е толкова важен?

— Ръкописът е част от колекцията, за която ви разказах. Питайте Волнухин. Той знае всичко за него.

— В момента го разпитват. И казвате, че ръкописът не е от особено значение?

— Не, доколкото знам.

— Добре. Но трябва да ви кажа, че имам проблем с този ръкопис. Нещата стоят по следния начин. Ако не беше откраднат, въпросът с взривяването на колата е много прост. Напоследък атаките срещу евреите зачестиха. Някои бяха убити. Експлозията, причинила смъртта на семейство Шаранский, можеше да се смята само като ескалация на това. Но кражбата говори за нещо друго, за някаква връзка. Не мислите ли така? А може би между двете престъпления няма връзка.

Шербицкий погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Пазете се. Опитайте се да не мислите толкова много. Ако не сте ги убили, вие сте невинен. А аз не мисля, че сте убиец.

Той спря на прага и се обърна.

— Ще говоря да ви настанят в друга стая.

В новата стая имаше истинско легло с дебел юрган, кресло и маса. Донесоха му стари окъсани броеве на „Рийдърс Дайджест“. Джек не се нуждаеше от нещо по-претенциозно, прочете ги жадно и поиска още. Вместо списанията пристигнаха купчина евтини любовни романи. Прочете и тях, като усети, че плаче на тъжните сцени.

— Как е Анушка? — попита той, когато Шербицкий отново се появи.

— Коя Анушка?

— Котенцето… на Сима. То беше в апартамента, когато…

Руснакът поклати глава. Със съвсем късо подстриганата си коса и твърди мустаци той можеше да бъде военен. Или хирург. Някаква трудна и безкомпромисна професия, изискваща не емоции, а талант.

— Не знам, но ще попитам.

— Аз го купих. За детето. Поне нея трябваше да пожалят.

Пак се разплака. Шербицкий го наблюдаваше и чакаше. Така бе прекарал живота си, така щеше да прекара и годините, които му оставаха до смъртта, докато умреше и го погребяха в някоя дупка в земята.

— Как се чувствате сега, Джек? Може ли да ви наричам така?

— Наричайте ме както искате. Чувствам се ужасно.

— Добре. Може би състоянието ти се подобрява. Сълзите са нещо по-добро от загубата на паметта. Но сега пак трябва да поговорим.

— Не искам да отговарям на въпросите ви. Казах ви всичко, което знам. Останалото ще трябва да разберете сами.

— Не, днес няма да ви задавам въпроси, Джек. Искам вие да ме изслушате. Много внимателно при това. Провървя ви, че възложиха вашия случай на мен. Стана съвсем случайно. Бях в участъка, когато ви доведоха, пък и говоря гладко английски.

— Да, много добре говорите английски.

— Благодаря. Както и да е, така ми дадоха случая. Тогава още не бяхте заподозрян, а само един свободен чужденец и приятел на загиналите. Както и очевидец, разбира се. Подозренията дойдоха по-късно, те изненадаха дори мен. Отдавна работя в този бранш. Мислех, че вече няма изненади.

— Кой ме подозира?

— Ще стигна и дотам след малко. Или някой друг път. Сега само слушайте.

Шербицкий млъкна. Джек усети, че има счупена пломба. В родината щяха да му я сменят веднага. Зачуди се дали някога ще се прибере, после се запита коя е родината му и не можа да си отговори.

— Джек, мисля, че животът ти е в опасност. Група хора искат да те убият. Не питай как съм научил това, трудно е да ти обясня. Но цял живот съм работил в системата и имам развит инстинкт. Рядко греша.

— Мислех, че системата тук се е променила и че всички хардлайнери са отстранени.

Шербицкий го изгледа недоверчиво.

— Така ли ви казват там? Че е имало преврат и изведнъж Русия се е превърнала в земен рай. Мислиш ли, че онези типове от КГБ просто свиха рамене и се прибраха вкъщи при съпругите си? В Русия все още има множество опасни хора. Промениха имената и значките си, но останаха същите, повярвай ми.

— Разговаряхте ли с ирландския консул?

— Няма такъв. Имаше дипломатически разрив с Ирландия два дни преди да влезете в този — затвор. Консулът бил принуден да напусне страната.

— Но… това е смешно. Само англичаните имат дипломатически разриви с ирландците.

— Това се случи и тук. Откровено казано, мисля, че е било нагласено, за да ви изолират.

— Но сигурно… Ирландия е представена от друга страна.

— Да, от Италия. Но колкото и да е странно, италианският посланик ненадейно е излязъл в едномесечен отпуск. Джек усети, че се вцепенява. Знаеше, че е сам, но едва сега разбра колко е уязвим.

— Какво искате от мен?

— Ще ви измъкна оттук. За съжаление чак утре сутринта мога да предприема нещо. В десет часа дежурният се сменя. Той ми дължи една-две услуги. Подмених документите ви и написах, че трябва да бъдете преместен в ареста в северната част на града. Само аз ще знам, че сте там. Когато ирландското консулство отново започне да работи, ще им предам писмо от ваше име. И тогава всичко ще зависи от сънародниците ви.

— Защо правите това? Шербицкий сви рамене.

— Вече ви казах, че съм един нещастен човек. Искам да направя нещо добро, преди да се пенсионирам. Вършил съм гадости по време на старата система. Сега има нова, но същите негодници се опитват да дърпат конците. Тогава не ми харесваше, сега пак не ми харесва. Не се притеснявайте. Ще ви измъкна оттук.

25.

Джек се събуди и видя, че стаята е ярко осветена и до леглото му стоят двама души, единият с престилка.

— Надигнете се, доктор Гулд. Доктор Белов иска да ви прегледа.

— Какво… става? Колко е часът?

— Три сутринта. Доктор Белов се грижи за вас. Той иска да ви прегледа сега. Ще ви местят.

Зашеметен, Джек се надигна. Очите му се насълзиха от силната светлина. Не можеше да съсредоточи погледа си върху лицето на непознатия. Видя само, че е облечен в дебел сив костюм.

— Кой сте вие? Къде е Шербицкий?

— Шербицкий се прибра вкъщи. Той вече не се занимава с вашия случай. Моля, седнете.

Без да чака Джек да се подчини, мъжът изведнъж се наведе, хвана го за ръцете и го изправи да седне. Лекарят гледаше, но не се намеси. После се приближи и Джек забеляза, че реверът му е изцапан с нещо като петънце от кръв.

— Искам да видя Шербицкий. Настоявам. Няма да отида никъде, без да разговарям с него.

— Моля ви, доктор Гулд, не усложнявайте положението си — каза Белов — прегърбен човек с тесни рамене и гъсти вежди.

Джек видя, че пръстите му са тънки като на жена, но покрити с косми.

Мъжът в костюма кимна на Белов. Той беше мускулест и атлетичен. Ръцете му бяха лепкави, а лицето — гладко, сякаш по рождение бе намазан с олио.

Белов се наведе и извади нещо от кожената чанта на пода. Джек проследи движенията му.

— Казах на Шербицкий, че не искам повече успокоителни — възрази Джек. — Чувствам се по-добре без тях. Не разбирате ли? Не желая гадните ви лекарства.

Лекарят вдигна спринцовката и пъхна иглата в гумената запушалка на шишенце от дебело стъкло. Джек започна да се съпротивлява, но човекът в костюма го хвана здраво, без да положи никакво видимо усилие. Лицето му не изразяваше нито напрежение, нито някакви чувства.

— Няма да боли толкова, ако не се дърпате — измърмори Белов.

Нещастието на Джек, изглежда, не го караше да изпитва угризения.

Джек усети как иглата пробива кожата му и болезнено прониква под нея. Последното, което запомни, беше звукът на собствения си крак, който ритмично блъскаше по металната рамка на леглото.

— Доктор Гулд? Чувате ли ме?

Гласът идваше някъде от много далеч и не го вълнуваше. Джек продължи да сънува. Сънят не беше приятен, но загатваше, че ще бъде още по-лошо, ако се събуди.

— Събудете се, докторе. Искам да говоря с вас.

Джек сънуваше, че се намира в бяла стая. В санаториум. Всичко беше бяло — стените, таванът, пердетата и завивките на леглото. Там лежеше баща му. Неизвестно защо, старецът се превърна в момиченце. Името й беше написано на табелката, окачена на леглото. Сиобан. Ала тя шепнеше друго име, което Джек не можеше да разбере, и говореше на чужд език. Отнякъде се разнасяше смях. Чуваше се топка, която подскачаше надолу по стълбите.

— Трябва да се събудите. Спахте достатъчно.

Джек усети на рамото си ръка, която го разтърсваше. Бялата стая внезапно изчезна.

Отвори очи и видя, че се намира в друга, не толкова ярко осветена стая.

— Много добре. Чувате ли ме сега? Можете ли да говорите?

— Къде съм?

— Ще ви кажем по-късно. Трябва да се разсъните напълно.

Гласът беше женски. Неприятен. Джек леко извърна глава. Тя стоеше до него, вперила поглед в лицето му. Жена със слабо лице и огромни очила.

— Коя сте вие?

— Не е важно. Съсредоточете се върху събуждането.

— Буден съм.

Опита се да седне, но не можа.

— Завързан сте с ремъци. За ваше добро е. Необходимо е да лежите неподвижен.

— Къде съм?

Шокът от безпомощността го заля като студен душ и изведнъж изостри сетивата му. Намираше се в болнична стая, на твърдо легло с колосани бели чаршафи.

— Няма значение. Искам да слушате внимателно онова, което ще ви кажа.

— Как да внимавам, когато съм завързан? Не е нужно да го правите.

— Посъветваха ни, че така е по-добре. Не се опитвайте да се съпротивлявате. Само ще се развълнувате и ще ни принудите да ви дадем успокоително. Искам да ви попитам нещо за един документ. Знаете за кой става дума. Казали сте на майор Шербицкий, че сте откраднали ръкописа от дома на евреина Шаранский.

— Къде е Шербицкий? Искам да го видя.

— Болен е. Избийте си го от главата. Той повече няма да ви помага. Отговаряйте на въпросите ми. Ако ми помогнете, ще наредя да ви развържат. Искам да ми кажете всичко, което си спомняте за ръкописа — произхода, автора и съдържанието му.

Джек поклати глава. Чувстваше се невероятно замаян и безразличен към всичко около себе си. Стомахът му беше празен. Гадеше му се.

— Нищо не си спомням.

— Ако се опитате, ще си спомните. Ако не, ще ви помогнем.

Смътната заплаха остана недоизказана.

— Обикновен ръкопис от 1 или 2 век. Трудно е да се определи.

— Шаранский го е изследвал. Сигурно знаете точната година.

— Тези неща не са така ясно определени, както си въобразявате.

— Вие нямате представа какво си въобразявам и какво знам за „тези неща“. Само отговорете откровено на въпросите ми и всичко ще бъде наред. Излъжете ли ме, няма да е толкова приятно.

— Казвам ви всичко, което мога. Какво повече да направя? Ръкописът беше добре запазен пергамент. Някакво писмо.

— От кого?

— Нямаше име. Авторът е есей. Това говори ли ви нещо?

— Да предположим, че да. Ако са ми нужни обяснения, ще попитам. Продължавайте.

— Това е всичко. Есеите не използват имената си, когато пишат. Би трябвало да знаете това, щом сте толкова наясно по въпроса.

— До кого беше адресирано писмото?

— Казах ви, че нямаше имена. Пишеше само „до брат ми“ или нещо подобно.

— Как точно започваше? Какви думи бяха употребени? Трябва да помните. Първите редове сигурно са се врязали в паметта ви.

— Започваше с молитва.

Джек измисли няколко реда — откъси от множеството арамейски текстове, които помнеше наизуст. Докато говореше, той си припомни истинските начални редове от писмото на Исус. Изведнъж се сети къде ги бе чувал — това бяха първите редове на ръкописа, за който Розевич го бе питал. Виждал ли си някога ръкопис, започващ с тези думи?… А чувал ли си за такъв ръкопис?

Ала Розевич не само му бе задал този въпрос. Джек си спомни за фотокопието, което старецът му показа. Сърцето му се вледени, когато установи, че началните редове са същите като в писмото на Исус.

— Не ви вярвам — сърдито го прекъсна жената. — Криете нещо. Ръкописът е бил достатъчно важен, за да накара някой да го открадне и да убие всеки, който е знаел за него. Защо?

Какво, по дяволите, ставаше?

— Много добре. Щом не искате да ми кажете доброволно, ние ще ви помогнем в търсенето на истината.

Жената се наведе и натисна едно малко копче на стената зад леглото. Джек забеляза, че тя има малки щръкнали гърди и хилави бедра.

Вратата се отвори след по-малко от минута. Прикован към леглото, Джек не видя кой влезе в стаята. Последва бърза дискусия на руски. Гласът беше на Белов, който, изглежда, спореше с жената и не искаше да изпълни нарежданията й. Но Джек усети, че Белов губи спора.

Жената пак се приближи до леглото му. От другата страна застана Белов.

— Доктор Гулд, ще ви направя инжекция. Главата ви леко ще се замая, но ще можете ясно да чувате и да говорите. Разбирате ли? Веществото, което ще ви дам, не е зловредно — разтвор на тиопентал, упойка. То ще ви помогне да се отпуснете и да отговаряте на въпросите. Моля ви, не се съпротивлявайте. Това няма да е хубаво за вас.

Белов заби иглата в ръката на Джек, който след няколко мига започна да се отпуска.

— Можете ли да отворите очи, докторе? Жената отново се бе надвесила над него.

— Как се чувствате?

— Чудесно.

— Добре. В такъв случай, мисля, че можем да започнем отначало. Кой е авторът на ръкописа, който бе откраднат от апартамента на Йосиф Шаранский? Онзи, който започва с думите: „Нито бушуващите води, нито ярко горящите огньове ще ме принудят да наруша договора си с Теб, О, Господарю, нито Синовете на светлината ще ме смятат за безверник.“

26.

— Какво каза Белов? — изскрибуца неприятно гласът й.

Жената, която разпитваше Джек, сега стоеше в една празна стая в дъното на коридора. С нея беше мъжът, който бе извел Джек от килията му в Главно управление на милицията. Намираха се в едно от крилата на Трета психиатрична клиника, на улица „Матроская тишина“, до затвора.

Прословута с контингента си от политически затворници по време на комунистическия режим, когато КГБ имаше там специално отделение за своите нужди, болницата бе претърпяла коренна промяна, но по-скоро по отношение на бившите си обитатели, отколкото на затворените в нея „истински“ душевноболни. Ала персоналът беше останал същият.

Паднаха някои други глави, неколцина лекари откриха призвание в гинекологията, а шепа медицински сестри бяха назначени във ведомствени клиники. Но старата гвардия в по-голямата си част остана. Те питаха кой има достатъчно опит, за да ги замести. Кой знаеше да дърпа конците така умело като тях?

Белов, важна клечка в Комитета преди, доайен на политическата медицина, още ръководеше отделенията със същата неограничена свобода, която имаше и по-рано. А от време на време, по-предпазливо, но не по-малко ефикасно, той продължаваше да прави услуги на онези свои стари приятели, които още крачеха в коридорите на тайните служби. Старите навици умират трудно. А някои изобщо не умират.

— Казва, че Гулд е натъпкан с толкова много опиати, колкото може да издържи организмът му. Ако му инжектираме пак тиопентал, ще възникне сериозен риск от спиране на сърдечната дейност.

— Още не съм свършила с него.

— Няма значение. Не ти е нужен мъртъв.

Жената млъкна. Стаичката, която бяха избрали за срещите си, беше склад за лекарства. Но лавиците и шкафовете бяха празни. Онова, което бе останало неизползвано, беше откраднато и продадено на черния пазар. По белите коридори с напукани плочки се нижеха безкрайни процесии от стъпки и скърцащи колички. Врати се отваряха и затваряха, превъртаха се тежки ключове, а гласовете на обитателите се извисяваха ту в песен, ту в нечленоразделно бърборене или заглъхваха в ридания. Екове. И безлики, безименни призраци.

Якият мъж се казваше Павличко. Украинец, издигнал се бързо в йерархията на КГБ. Като новобранец в Харков Павличко бе проявил находчивост в разпознаването и преориентацията на потенциалните информатори в средите на оформящото се дисидентско движение. Това беше в началото на 60-те. След успешните арести през 1965, много от които бяха в резултат на информацията, изтръгната от него от поети и музиканти, той бе повишен, изпратен в Киев и назначен за отговорник на антидисидентската програма там. Когато Андропов създаде Пети отдел в КГБ с изричната цел да репресира дисидентите, Павличко бе избран за началник на Киевския клон. През 1972 последва нова вълна от арести.

Хитрият Остап Павличко се издигна и получи назначение в Москва. Когато разтуриха Пети отдел и създадоха Дирекцията за защита на съветската конституция, той беше преместен в прословутото Второ главно управление, вътрешните тайни служби, с ранг на майор в отдел 17.

И сега, подобно на птицата феникс, той се бе издигнал от пепелта на други хора, за да заеме ключова позиция във вътрешните тайни служби на посткомунистическа Русия. Павличко беше истинска мечта. Не, по-скоро кошмар, който се явяваше в сънищата на другите. Имаше много работа. Новият свят, в който се бе преместил, не беше много по-различен от предишния. Павличко знаеше по-добре от мнозина, че новите му господари всъщност не контролират нещата, че сънят им бързо преминава в ужасяващо пробуждане и че той, който никога не бе затварял очи, ще бъде готов, когато дойде времето за нова промяна.

Тъкмо заради това той изпитваше неясен и смъртен страх от жената, с която разговаряше. Ирина Косенкова никога не бе служила официално в тайните служби, а и сега не работеше за държавата. Тази независимост й придаваше загадъчност, която беше най-силният й източник на власт и ключ към многобройни залостени врати. Другите се пазеха от нея, защото не знаеха точно каква е тя и докъде се простира властта й. Приписваха и по-голямо влияние, отколкото вероятно имаше. Павличко знаеше много добре колко е опасно да я ядосва.

— Не съм много убедена — каза тя. — Ако накараме хората, от които се интересувам, да помислят, че той е загинал по време на експлозията, това може да послужи на целите ми. Няма да разберат, че аз или някой друг е говорил с него.

— Това би било много трудно. Вече има сведения…

— Искам го мъртъв при всички случаи. Той знае твърде много и същевременно твърде малко, което е лоша комбинация. Не можем да го пуснем. И дума да не става. А да държим някого в неизвестност, вече не е така лесно, както беше преди. Много е рисковано. Не искам да се появи изневиделица след десет години и да разкаже на някой репортер всичко, което знае.

— Дали ще му повярват?

— Възможно е. Рисковано е да допуснем обратното.

— Трябва да изглежда като самоубийство. Хвърли го в реката. Трупът ще изплава чак напролет. Мисля, че желанието ти е да бъде разпознат.

— Да, това е много важно. Ще се съгласи ли Белов? Павличко поклати глава. В тази сграда имаше твърде много призраци, помисли си той. Понякога дни наред не можеше да се отърве от шумовете в отделенията и коридорите. Посещенията тук бяха най-неприятната част от задълженията му. Имаше само едно място, което мразеше повече — специализираната болница в Сибир, където Косенкова го бе водила няколко пъти.

— Рисковано е. Достатъчно трудно беше да доведа Гулд тук. Умре ли в болницата, ще настояват за смъртен акт. Новите началници действат много твърдо. А смъртният акт може да повдигне неудобни за нас въпроси. Тялото му още е пълно с опиати.

— Добре, тогава го занеси там, където смяташ, че е най-подходящо. Посъветвай се с Белов за опиатите. Направи така, че да изглежда като самоубийство, но не го хвърляй в реката. Искам да бъде намерен след няколко дни. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ако мислят, че се разхожда свободно някъде, ще започнат да го търсят. Ясно ли е?

Той кимна.

— Погрижи се за него. И, Павличко… Бих желала да отстраниш и Белов. В днешно време хората свикнаха много да приказват.

Тя млъкна и се вторачи в него, без да мига.

— Нали ме разбираш?

Павличко я разбираше много добре. Целият му живот бе изтъкан от такива разбирания. Те бяха единственият му пристан в този нестабилен и коварен свят.

Дойдоха да го отведат рано сутринта, както преди, когато в коридорите цареше тишина. Никой не се разхождаше там по това време освен призраците на душевно здравите. Душевноболните лежаха в тихите си стаи — някои спяха, други чакаха зората. Тя често не идваше. Дори и да се появеше, не носеше светлината на новия ден.

Там, откъдето по-рано ги гледаха портретите на Ленин, сега имаше икони, окачени от неотдавна пръкналите се вярващи медицински сестри. Ликове на измислени светци и мъченици, синкавозелени на постоянната светлина на нощните лампи. Тук-там седяха санитари, които четяха или играеха сами на дама. А призраците седяха до тях или крачеха напред-назад по коридорите с избръснати лица, прегърбени на две и с горящи розови езици.

Събуди го някой, който развързваше ремъците. Отвори очи, извърна глава и видя двама мъже. Единият беше Павличко, макар че не знаеше името му. Другият беше доктор Белов.

— Какво става?

— Време е да тръгвате, доктор Гулд. Тук свършиха с вас.

— Свършиха ли?

— Време е да се прибирате у дома.

— Нямам дом. Нямам къде да отида. За миг Павличко като че ли се стъписа.

— Вземете — каза той и подаде дрехи на Джек. — Облечете се.

Белов развърза и последния ремък и помогна на Джек да провеси крака от леглото. Лекарят се усмихна, сякаш двамата с Джек бяха съучастници в някакво коварно предателство. Неизвестно защо усмивката му изпълни Джек със страх.

— Къде ме водите? Защо ме местят пак?

— Казахте ни всичко, което искахме да знаем — отговори Павличко. — Ще ви заведем у дома. Съблечете нощницата и си сложете това.

Джек се подчини. Видя, че Павличко бе донесъл собствените му дрехи, които бяха взели в милицията. Това му вдъхна известна надежда. Украинецът се бе погрижил портфейлът и документите на Джек да са в джобовете. Те щяха да бъдат необходими, за да гарантират разпознаването на трупа. Когато италианският посланик се върнеше, предстоеше му доста работа.

Джек се облече бавно. Трудно се съсредоточаваше, откакто го бяха задържали. Белов му помогна да закопчее ризата си.

— И това ще ви трябва. Навън е много студено — каза Павличко и му даде палто и ушанка.

Бяха докарали инвалидна количка — стар модел със солидни гуми и хлътнала седалка. Павличко тръгна най-отпред. Стъпваха тихо по оскъдно осветените коридори, вонящи на зеле и карбол, покрай прозорчетата с решетки, заключените врати и по пода, осеян с тъмни петна. Старият пациент в една от стаите чу приглушените им стъпки и потрепери, като си спомни часовете преди зазоряване на многобройните студени утрини в миналото си.

Навън ги чакаше кола. Снегът бе покрил Москва. Не падаше бавно както при пристигането на Джек, а връхлиташе на яростни виелици и натрупваше преспи. Сякаш някаква бяла, неподвижна ледена и невероятно силна ръка се бе простряла над целия град.

Джек изохка от сковаващия студ. Леденият въздух се нахвърли върху него, смрази дъха му и изсуши белите му дробове. Павличко ги поведе към колата по утъпкания сняг. Снегорините бяха разчистили пътека до шосето. Белов отвори вратата и помогна на Джек да се качи. Павличко сгъна инвалидната количка и я сложи в багажника. После седна зад волана.

Улиците бяха пусти, сякаш магьосница бе превърнала целия свят в сол. Тук-там светеха лампи, но улиците бяха безлюдни. По шосето нямаше коли. Москва приличаше на град, изтърпяващ наказание. От двете страни на пътя видяха огромни пресни — автомобили, засипани от снега. Прекосиха смълчани кръстовища, застинали под заскрежените жици за тролейбусите.

— Къде ме водите? — попита Джек.

Никога не се бе чувствал в такава неизвестност. Беше в компанията на двама непознати в един свят, който не означаваше нищо за него. Разсънваше се бързо от сковаващия студ и с всеки изминал миг осъзнаваше безизходицата, в която се намираше.

— Не е далеч, докторе. Ще ви настаним в хотел до сутринта. Ще можете да спите до късно, после ще ви помогнем да приготвите багажа си и ще ви закараме на летището. Имате билет. Всичко е уредено.

Изведнъж пред тях се извиси Кремъл. Джек разпозна Оръжейната кула и купола на Парламента вляво и установи, че идват от североизток.

След няколко минути спряха пред една грамадна сграда, разположена диагонално срещу Държавния исторически музей. Табелата гласеше, че това е хотел „Москва“. Джек чу за него по време на първото си посещение, но Йосиф го предупреди да не отсяда там. Хотел „Москва“ всъщност не беше предназначен за чужденци, а за партийни функционери, гости на града. Имаше мрачен и начумерен вид, сякаш бе твърдо решил да отстоява привилегиите си.

Павличко и Белов помогнаха на Джек да слезе от автомобила и отново да седне в инвалидната количка. Разстоянието от улицата до входа беше разчистено от снега. Зад остъклените врати дежуреше възрастен мъж, който се бе прегърбил на две на един висок стол. Павличко почука и човекът вдигна глава. Не изглеждаше изненадан от посетителите в късния час. Надигна се едва-едва, приближи се до вратата и отключи. Влязоха. Павличко мълчеше.

Минаха покрай италианския ресторант на първия етаж и се качиха по каменните стъпала на втория. На рецепцията нямаше никой. Огромното фоайе беше пусто. Стигнаха до шестте асансьора и Белов натисна едно от копчетата. Дълго чакаха. Беше студено и тихо. Светеха само десетватови крушки. Джек се зачуди защо си правят труда да го водят тук, за да осъществят замисъла си. Беше толкова сложно. Една възглавница в болничната стая би им свършила същата работа.

Асансьорът пристигна. Павличко натисна копчето за петнайсетия етаж. Хрумнало му бе да уреди падане оттам, но се отказа от тази идея. Косенкова не искаше да има съмнение относно самоличността на Джек. Първоначалният план на Павличко се оказа най-добър. Асансьорът се качваше бавно, но той не бързаше. Сложи ръка на рамото на Джек и се усмихна.

Озоваха се в пуст, безкрайно дълъг коридор. В началото имаше нещо като преддверие, украсено с пейзажи от града. Дежурната, жена на средна възраст, се наслаждаваше на заслужена дрямка. Понякога, когато се събудеше в такъв ранен час, тя имаше чувството, че е прекарала целия си живот тук, гледайки как вратите се отварят и затварят. Не познаваше служителките от другите етажи.

Събуди се и вдигна глава. Павличко й показа служебната си карта. Инициалите КГБ внушаваха уважение и подчинение. Жената му даде ключ, сетне се облегна на стола и отново затвори очи. Не искаше да знае какво става.

Стая 1520 беше наблизо. Павличко отвори вратата и отстъпи встрани, докато Белов вкарваше Джек вътре.

Помещението беше обзаведено в тежкия сталинистки стил от 50-те. Издути кресла, дълги прашни пердета, позлатени предмети и радио, което имаше такъв вид, сякаш още предаваше речите на Маленков и Булганин. В единия ъгъл имаше огромно легло с тежък кървавочервен юрган.

Белов помогна на Джек да се съблече.

— Искам да легнете — каза той. — Няма да продължи дълго. Не се страхувайте.

Вдигнаха го от количката и го пренесоха на леглото — най-коравото, на което бе лежал дотогава. Искаше му се да скочи и да побегне, но краката му бяха отмалели, пък и едва ли би се справил с похитителите си.

— Защо това е толкова важно за вас? — попита Джек. Белов сви рамене. За него най-важното беше да изпълнява заповедите.

Павличко извади голямо шише, пълно с продълговати таблетки. Сигурно имаше около двеста хапчета. На етикета пишеше „Натриев амитал 200 мг“. Белов излезе от банята с чаша вода, която държеше високо нагоре като трофей. Сложи я на нощното шкафче до таблетките.

— Седнете — рече той и помогна на Джек да се облегне на дървената табла на леглото.

Павличко отвъртя капачката и изсипа десетина хапчета в шепата си.

— Доктор Белов иска да ги глътнете. По две наведнъж. Не бързайте. Не искам да ви стане лошо и да ги повърнете.

— Защо не ми направите една инжекция и всичко да свърши?

Белов поклати глава.

— Така е по-добре. Повярвайте ми.

Той подаде на Джек чашата, а Павличко — хапчетата.

— А ако откажа?

Павличко извади нещо от джоба си — бръснач.

— Моля, глътнете таблетките. Ще бъде по-приятно за вас.

Джек се поколеба, после взе хапчетата. Успокоителните, с които го бяха натъпкали, бяха сломили волята му. Нямаше никакви сили да се съпротивлява. Имаше ли смисъл да се бори с неизбежното? Сложи таблетките в устата си и ги преглътна с водата. Павличко му подаде още две. После още две. Джек се зачуди колко ще продължи всичко това.

27.

Не чуха вратата. Павличко разбра, че нещо не е наред едва когато видя Белов да се гърчи и да пада на леглото. Протегна ръка към него и съзря огнестрелната рана на тила му. Рязко се обърна. На около шест крачки от него стоеше един мъж. Носеше кожена шапка и палто, а в ръката си държеше пистолет с дълъг заглушител. Оръжието беше насочено към главата на Павличко. Мъжът го държеше неподвижно, сякаш се бе сраснало с ръката му.

— Не искам да го използвам втори път — рече непознатият.

Славянски акцент, но не руски. Беше трийсетгодишен, русокос и хладнокръвен. Не оставяше никакво съмнение, че владее положението.

— Стани — заповяда той. — Бавно. Павличко се подчини.

— А сега извади пистолета от джоба си с лявата ръка. Задъхан, Павличко извади своя „Токарьов“ ТТ-33.

— Хвърли го на леглото.

Украинецът изпълни заповедта. Не можеше да повярва, че това се случва с него.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита той.

— Много добре знам кой си — отговори непознатият. Какъв ли е този тип — белоруснак, чех или поляк, чудеше се Павличко.

— На твое място не бих залагал на това — продължи русокосият. — А сега, помогни на доктор Гулд да стане и да отиде в банята.

— Доктор Гулд не е в състояние да…

— Няма да повтарям.

Павличко вдигна Джек и го повлече към банята. Мъжът взе пистолета от леглото и тръгна след тях, като вървеше на безопасно разстояние.

— Доктор Гулд, в съзнание ли сте? Джек кимна. Главата му беше замаяна.

— Наведи го над мивката. Пъхни два пръста в гърлото му и натискай, докато повърне. И по-бързо.

Придържайки Джек за кръста, Павличко изпълни заповедта. Джек започна да повръща и изхвърли всичко, което имаше в стомаха си.

— Изнеси го. Сложи го в количката.

Павличко помогна на Джек да се добере до количката. С всяка измината стъпка Джек усещаше, че силата в краката му се възвръща.

— А сега, легни на леглото.

Павличко недоволно се подчини. Непознатият застана до леглото и заповяда:

— Седни.

Взе чашата и я подаде на Павличко.

— Не можеш да ме принудиш…

Русокосият изсипа пет-шест таблетки в ръката си и ги даде на украинеца. С трепереща ръка Павличко започна нервно да гълта хапчетата, като се давеше.

— Достатъчно.

Мъжът взе чашата и я остави на нощното шкафче. Джек забеляза, че носи тънки ръкавици.

— Отвори уста.

— Ще ти дам пари — каза Павличко. — Ще уредя каквото искаш. Повярвай ми. Аз съм богат. Имам влиятелни приятели.

— В момента имаш влиятелни врагове. Непознатият се наведе и пъхна заглушителя в отворената уста на Павличко, чиито очи се отвориха широко от ужас. Русокосият поклати веднъж глава и стреля. Възглавницата се напои с кръв. Очите на украинеца останаха отворени.

Непознатият отвинти титановия заглушител от дулото на пистолета — „Хеклер и Кох“ Р9S, с пълнител за 45-милиметрови патрони АСР. Бавната скорост на изстрелване заглушаваше пукота, който един високоскоростен куршум би възпроизвел, докато излизаше от дулото.

Прибра заглушителя в джоба си и сложи пистолета в безжизнената ръка на Павличко, като обви пръстите му около него. Взе неговия „Токарьов“ от леглото, провери патронника и го пусна в другия си джоб. Нека милицията се притеснява откъде човек като Павличко има пистолет „Хеклер и Кох“. Както и защо е застрелял Белов и след два опита се е самоубил. Съдебната експертиза нямаше да установи нищо.

— Хайде — рече мъжът. — Предстои ни дълъг път.

Едва тогава, когато се усмихна, Джек се сети къде го бе виждал. Пред него стоеше Хенрик, телохранителят на Щефан Розевич.