ВТОРА ЧАСТ

12.

Католически институт по Библейски учения


Стария град

Ерусалим


Отец Рамон Бенвенисто извади носна кърпа от джоба си, изкашля се в нея и пак я прибра. Трудно се преборваше с простудата, която преди две седмици бе хванал по крайбрежието. Сложи си очилата и ги нагласи зад ушите.

На бюрото пред него имаше част от ръкопис — шестнайсет на двайсет и един сантиметра, който съдържаше трийсет реда на арамейски език, изпъстрени тук-там с дупки и петна, но като цяло четлив. Датираше от началото на първи век, почти със сигурност преди разрушаването на Соломоновия храм. Жак дьо Саси го бе намерил преди около шест месеца сред купчина други неща при разкопките на стената на Храма.

Сам по себе си ръкописът не беше важен — само едно писмо до служител в Храма от неизвестен подател. По-голямата част се отнасяше до някакви данъци. При други обстоятелства Бенвенисто би го предал за по-задълбочено изследване и евентуално публикуване в месечното списание на института. Но не и в този случай.

В откъса, макар и бегло, се споменаваше за „последователите на Исус“ — група, явно свързана с Христос, „ревностни радетели за Закона на Мойсей“. Разбира се, съществуваха няколко възможни тълкувания на тези думи. Извадени от контекста обаче, те несъмнено щяха да предизвикат отзвук. Директорът се колебаеше.

Ала в Рим имаше хора, които ценяха предпазливостта повече от всичко. По време на последното си посещение Делла Джирардеска от Комисията по библейските въпроси бе разговарял напълно откровено с него. Напоследък излязоха от печат редица книги, според които Исус Христос е бил само един от последователите на Макавеите(Седмина братя евреи, изстрадали мъченичество и загинали, защото отказали да нарушат Мойсеевия закон. — Б.пр.),

еврейски светец, а баща му — учен, „нагар“, арамейската дума за „дърводелец“, употребена в преносен смисъл. Все по-често се загатваше, при това не само в научните среди, че ранното християнство не е било толкова радикално, колкото твърдели привържениците на Свети Павел. Първите християни се смятали за евреи и строго съблюдавали еврейските закони. Такива идеи представляваха ерес и можеше да доведат до разкол. Трябваше да се направи всичко възможно, за да се спре разпространението им.

Бенвенисто отново погледна ръкописа. Едва ли беше от значение. Но можеше да се изтълкува като поредното потвърждение за онези скандални теории. В неподходящи ръце той можеше да бъде използван за порочни цели.

Отецът извади кутия кибрит от джоба си. Като учен той се срамуваше от онова, което се готвеше да извърши. Ала като свещеник беше научен на послушание. Ръката му дори не трепна, когато драсна клечката.

13.

Дъблин

4 ноември 1992


Слънцето грееше, когато тръгна от Ерусалим. В Дъблин сякаш валеше същият дъжд както преди четири години. Слизането от самолета е един от неизбежните моменти, в които човек се пита дали се е променил, или е останал същият. Джек още не знаеше отговора на този въпрос. Първо трябваше да свърши някои неща. Дошъл бе в Дъблин за погребението на майка си. Дълго пътуване за една скромна церемония.

Апартаментът му беше даден под наем, затова отседна при баща си в Теренюр. Родителите на Джек нямаха други деца и двамата мъже бяха сами — всеки със скръбта си. На погребението присъстваха малцина. С изключение на Джек, останалите бяха старци. Вятърът развяваше белите им коси. Те гледаха как полагат ковчега в ямата като деца, които чуват гласове, недоловими за другите. Вървяха хрисими и предпазливи на двойки или по един. Джек държа ръката на баща си през цялото време, сякаш се страхуваше от немощта на възрастния човек. Не можа да се разплаче.

Кейтлин и Сиобан бяха погребани в същото гробище, малко по на изток. Гробовете им бяха добре поддържани, имаше цветя. Джек редовно изпращаше пари на баща си, за да е сигурен, че там през всички сезони ще растат цветя. Когато погребението на майка му свърши и старецът се сбогува със съпругата си, двамата с Джек отидоха до гробовете на Кейтлин и Сиобан. Джек носеше рози, чиито червени багри контрастираха на белия мрамор. Той прочете имената на камъка, сякаш не вярваше на очите си, и се замисли колко се бе променил животът му.

Прибраха се вкъщи и казаха еврейски молитви. Джек ги произнасяше не заради себе си, а за успокоение на баща си. Вече говореше гладко на иврит.

— Какво ще правиш сега? — попита, когато останаха сами и се опитваха да намерят тема за разговор.

— Какво има да правя, Джек? Майка ти е мъртва и аз ще я последвам скоро. Не е необходимо да правя нищо.

— Ти не приличаш на себе си. По-рано не съм те чувал да говориш така.

— Тогава майка ти беше жива, а аз не бях стар.

— Не си толкова стар. В днешно време седемдесет години са нищо. Още си здрав. Когато излезе от концлагера, ми каза, че се чувстваш старец, а беше по-зле със здравето.

— Тогава бях на двайсет и три. Войната свърши и за пръв път през живота си бях истински свободен. Чувствах, че мога да отида навсякъде и да стана какъвто поискам.

Стаята бе отрупана със спомени от миналото на Джек — снимки, предмети, книги. Ролите се смениха и сега Джек се опита да разясни на баща си същината на скръбта.

— Ела с мен в Израел. Не е късно да се преселиш в Обетованата земя. Може да намериш някой от старите си приятели.

— Всичките ми приятели са мъртви. Останах само аз.

Стари рани. Не биваше да ги докосва точно сега, когато бе отворена нова.

— Помисли си. Ще живееш с мен в Ерусалим.

— Не. Джек. Чувствам се много уморен. Дори Ерусалим не може да ме промени.

— Ще ти мине.

Баща му вдигна вежди. Джек помнеше тази гримаса от детството си. От него се научи да бъде ироничен. Навремето старецът преподаваше математика в Стратфорд колидж.

— Мислиш ли?

Джек не отговори. И той беше уморен.

На следващия ден отиде в библиотеката. Много неща се бяха променили. Имаше нов директор, нов завеждащ на отдела за старинните ръкописи и нов човек на мястото на Джек — Кармоди. Но Мери беше още там. И рибите още плуваха в езерото.

Джек обядва, после се разходи из тихите улици, а следобед разговаря на професионални теми с Кармоди. След това излязоха навън да пушат. Кармоди му каза, че полицията не е научила нищо ново за убийството на Мойра. Той беше млад червенокос мъж, току-що завършил колеж и изгарящ от нетърпение да работи.

— Я ми кажи — попита Джек, преди да се разделят, — чувал ли си за човек на име Розевич?

Кармоди го погледна учуден.

— Трябва ли да съм чувал?

— Мислех, че може би го знаеш. А има ли за мен писма от Съмърлон, Каунти Корк?

Кармоди поклати глава.

— Не. Приятел ли ти е?

— Не. Само познат.

* * *

Вечерта Джек се опита да се свърже със Съмърлон, но не можа. След няколко неуспешни опита да се обади на телефонистката. Телефонът бил изключен. Не знаела кога. През нощта сънува Мойра, а на сутринта реши да отиде на юг. Не знаеше защо. Някой в Болтимор може би знаеше нещо. Баща му не изглеждаше толкова потиснат. Неколцина приятели щели да се отбият на обяд. Джек обеща да се върне най-късно на другия ден.

Пътуването мина без произшествия. Зелени хълмове, студен вятър, подготвящ земята за настъпващата зима и птици, излитащи от оголените клони на дърветата. Взетата под наем кола не вървеше добре и това го изнерви. Този път нямаше намерение да чака пред къщата.

В Болтимор се поколеба дали да не пийне нещо в познатата пивница, но след като бе стигнал дотам, нямаше търпение да се доближи до крайната цел на пътуването си. Отправи се към крайбрежието. Слънцето се прокрадваше през облаците. Джек се надяваше, че всичко е било някакво недоразумение, което ще се оправи. Вероятно Мария ще бъде там. Връщайки се в Съмърлон, той навлезе в страната на чудесата.

Нещо не беше наред. Разбра това веднага щом свърна по тясното шосе, водещо към къщата. На пръв поглед всичко изглеждаше така, както го помнеше. И все пак Джек знаеше, че има промени. Той спря и изключи двигателя, преди да стигне до портата. Слезе от колата и чу познатото бучене на прибоя. С изключение на него навсякъде цареше тишина. Джек мина завоя и съзря портата — неочаквано широко отворена. Едва когато стигна до нея, видя всичко и не повярва на очите си. Там, където преди се издигаше Съмърлон, сега имаше опожарени развалини. Джек стоеше и трепереше. От разрушените стени излетя ято птици. Закръжи над тях, сетне изведнъж се издигна нагоре и се отправи на изток.

Никой в Болтимор не можа да му каже нещо определено. Къщата изгоряла преди година. Пламъците се виждали от няколко километра. Когато пожарникарите от Скибърин пристигнали, вече не било останало нищо. Поредната голяма къща, обраснала с бръшлян.

Джек смутено попита дали някой е загинал по време на пожара. Увериха го, че не е.

— А къде е мистър Розевич сега?

Никой не знаеше. А може би не искаха да му кажат. Някой изказа предположение, че се е върнал в Европа. Друг беше на мнение, че полякът купил малка къща в Лондон.

— И библиотеката ли изгоря?

Никой не бе чувал за библиотеката. Ако е имало такава, сигурно е изгоряла наред с всичко останало. Нищо не било спасено.

Едва когато потегли обратно, Джек се сети, че не попита как е възникнал пожарът. Случайно или умишлено е била подпалена къщата?

Минаваше девет, когато пристигна в Дъблин. През целия път се измъчваше заради загубата на Съмърлон и с болка си припомняше последната нощ с Мария. Струваше му се, че ще полудее, ако не я види отново.

Лампите светеха, но баща му не беше долу. Джек влезе в кухнята. На масата имаше остатъци от скромна вечеря.

Извика, но никой не отговори. Понякога баща му заспиваше рано. Сигурно си бе легнал.

Джек хапна набързо и на път за стаята си видя, че вратата на баща му е открехната и в стаята свети. Старецът често се будеше след полунощ и четеше криминални романи.

Джек надникна и забеляза, че баща му спи в леглото. Вмъкна се в стаята и се приближи на пръсти до него. Не бе влизал там от детските си години. Баща му лежеше спокойно и Джек внимаваше да не го събуди.

Наведе се да угаси лампата и видя писмото. После празното шишенце от лекарство. Уплашен, Джек се вгледа в баща си. Ели Гулд се бе преселил в Обетованата земя, беше се върнал в родината си, в своя Ерусалим.

14.

Джек остана в Дъблин достатъчно дълго, за да уреди нещата на родителите си. Повече от това нямаше да издържи. Наследи къщата и малко пари, осигуряващи му минимална финансова обезпеченост. Само от продажбата на къщата щеше да получи прилична сума, с която можеше да стои в Дъблин, докато реши какво всъщност иска. Ала все още се колебаеше.

В едно беше сигурен — не желаеше да живее в Дъблин. Всички, които бе обичал, бяха или мъртви, или заминали някъде. Съпругата и детето му лежаха в едно гробище с майка му, а баща му — заради вероизповеданието си — в друго. Мария беше омъжена и недостижима. Ирландия не можеше да му предложи нищо, освен тъга и разочарования.

В самолета на път за Израел той установи, че мисли не толкова за смъртта на родителите си, колкото за загубата на Съмърлон и онова, което тя представляваше. Къщата и споменът за онова лято постоянно се връщаха в мислите му — неканени и нежелани. Изхвърлили го бяха от рая и нямаше връщане назад. В бръмченето на самолетните двигатели долавяше прибоя на вълните и пъргави стъпки по пясъка. Затвори очи и си представи как Мария бяга от него из зелена ливада. Тя подхвърляше червена топка. Опита се да извика и да я предупреди, че насреща й има скала. Изведнъж тя се обърна, усмихна му се и той видя лицето на Кейтлин.

Когато се върна, за него имаше писмо. С клеймо от Москва. Джек за пръв път видя новите пощенски марки на Република Русия. Досети се от кого е писмото още преди да го е отворил.

Йосиф Шаранский беше професор по близкоизточни езици. Срещали се бяха на няколко международни конференции и с течение на годините познанството им прерасна в близко приятелство, въпреки редките контакти. По време на комунистическото господство беше невъзможно евреинът Йосиф да получи разрешение да посети Израел, защото властите се страхуваха, че няма да се върне. Затова той насочи усилията си върху библейската история. Качеството на изследванията му спечели голямо уважение, предимно извън Русия. Освен статиите на родния език Йосиф имаше многобройни публикации на английски в редица международни специализирани издания. Всички бяха написани на отличен, макар и особен стил, който придаваше достъпност и дори лек хумористичен оттенък и на най-сухите научни описания.

Писмото беше напечатано на старата „Оливети“, която Джек бе подарил на Йосиф преди години по случай четирийсетия му рожден ден. Буквата „v“ беше счупена и Йосиф използваше „u“ вместо нея. Това придаваше на писмата му необичаен, средновековен вид. Тънката хартия и неравният шрифт бяха още по-окаяни от съветските си предшественици. По всичко личеше, че там нищо не се бе променило.

Драги Джек,

Отдавна не си ми писал. Може би вече си забравил стария си приятел. Аз често мисля за теб, понякога със сълзи в очите. Сега ти живееш и работиш в Ерусалим и аз съм сигурен, че скоро ще дойда при теб. Може дори да направя поклонение, но още е рано. Сега, когато съм свободен да отида там, необходимостта не е толкова належаща. Тук нещата не вървят добре. Народът много страда, но какво можем да направим? Пак да вдигнем революция ли? Не, както обикновено, ще чакаме,да стане нещо. Вероятно е по-зле от преди, незнам. Някои хора казват, че е така, но според мен грешат. Преди не можех да отида в Израел, а сега дори това е възможно. Трябва да дойдеш в Москва веднага щом получиш това писмо. Много е спешно, не търпи отлагане. Не мога да ти обясня, защото продължават да отварят писмата. Тук не всичко е така, както изглежда. Моля те, тръгни веднага. Дори да не ти дадат отпуска, пак трябва да дойдеш. Ще разбереш защо, когато се видим. Прости ми, че не ти обяснявам. Имам причини.

Поздрави майка си и баща си от мен, яко им пишеш. Помня ги много добре от времето, когато бях в Дъблин. Какъв прекрасен град и колко жалко, че си го напуснал. И онези очарователни рибки в езерцето. Но мисля, че те разбирам. Това е засега. Лея ти изпраща поздрави. И малката Сима, която не си виждал. Този път ще отседнеш у нас. Няма да си в хотел „Академическая“ и да подкупваме дежурната с чорапи и червило. Твой приятел Йосиф

Джек излезе на балкона. Там, от планината, се виждаше целият град, ширнал се пред него като макет, а по-нататък, далече на изток — Мъртво море. Следобедното слънце блестеше по куполите и кулите. А отвъд слънчевата светлина, камъка и вековната омраза Джек видя опустошения, изпепелен град — падането на Ерусалим. А там, оградени от океана, се извисяваха обгорелите останки на Съмърлон и му се присмиваха.

15.

Москва

Ноември 1992


Йосиф се бе променил. Не беше толкова остарял, колкото изменен по някакъв начин. Приличаше на изящна репродукция на любима картина — със съвършени детайли, но с различни бои. Сякаш плътта беше заменена с нещо не толкова устойчиво.

— Джек — възкликна Йосиф и прегърна стария си приятел.

Намираха се на летището сред тълпа дебело облечени шумни пътници.

— Защо ме гледаш така?

Джек се усмихна. Трудно му беше. Толкова много неща се бяха случили, откакто се видяха за последен път.

Дребничкият професор се засмя. Той беше нисък, с кръгло лице и стрелкащи се, нетърпеливи очи. Бузите и челото му сякаш бяха от глина, която още обработваха. Споменал бе веднъж, че прилича на баща си, но чертите му още не бяха оформени. Нямаше определен облик. Носеше стара кожена шапка и палто. Джек беше с него, когато си ги купи. На врата си бе сложил яркожълто шалче — единственото цветово разнообразие, което си позволяваше.

— Всичко се е променило, Джек. Огледай се. Виждаш ли? Нищо не е същото.

— А на мен ми се струва същото. Само дето има по-малко милиционери.

— Не гледаш както трябва. После ще те науча как. Хайде, идвай. Семейството ми изгаря от нетърпение да те види. Все питат къде е известният Джек. Дай ми чантите си. Колата ми е на паркинга.

Йосиф произнесе последното изречение небрежно, но с неприкрита гордост.

— Кола, а? В такъв случай нещата наистина са се променили.

Руснакът изсумтя, но явно остана доволен от реакцията на Джек.

— Нали ти казах? Нищо не забелязваш.

Йосиф отново се засмя и го поведе към колата — малък зелен москвич, който бе виждал и по-добри времена. Но беше в движение и харчеше малко бензин.

Йосиф натовари чантите на Джек в багажника и се обърна към него. Усмивката бе изчезнала от лицето му.

— Джек, моите съболезнования за родителите ти. Джек му бе съобщил неприятната вест, когато му писа, че ще отиде в Москва.

— Баща ми не можеше да живее без нея. Разбирам го. И аз се чувствах така, когато…

Той млъкна. Беше решил да не говори за миналото. Йосиф го хвана за ръката. — Съжалявам, Джек. Много ти се събра.

Качиха се в колата, без да си кажат нищо повече.

Влязоха в града от северозапад, по магистралата за Санкт Петербург, която до неотдавна се наричаше Ленинградска. Йосиф беше най-лошият шофьор, който бе возил Джек. Радваше се, че колата не може да се движи с повече от шейсет километра. Имената на улиците и сградите бяха променени.

— Никой вече не може да се оправи в този град, Джек. Променихме имената на улиците, но те са си същите.

Минаха покрай трите „таралежа“ — ръждясалите противотанкови бариери, които отбелязваха мястото, до което бяха стигнали германците през Втората световна война. Движението не беше натоварено. Някой московчани вече бяха започнали да подготвят колите си за зимата, а други не можеха да си позволят лукса да ги карат постоянно. Цената на бензина беше астрономическа.

— Как успя да си купиш кола, Йосиф?

— Провървя ми, защото един приятел беше принуден да я продаде. Братовчед ми Ицхак, който сега е в Израел, ми изпрати малко пари. Купих я заради Сима, да я извеждам вън от Москва. Въздухът в града е ужасно мръсен. Водя ги с Леа сред природата. Един ден може да си купим и дача.

Земята беше покрита със скреж, който искреше на ярката слънчева светлина. Пресякоха реката. От двете страни на пътя се издигаха някакви мрачни сгради в неокласически стил.

— Скоро ще завали истинският сняг. Казват, че зимата щяла да бъде тежка. Разбира се, всяка година е същото, но…

Той млъкна и смутено погледна приятеля си, който се усмихваше. — На какво?

Йосиф въздъхна.

— Тази година ще бъде по-трудно. Нямам предвид само времето. Храната не достига. А хората не могат да си позволят да купят онова, което се продава в магазините. Трудно се намира гориво. Даваш ли пари за храна, за да не умреш от глад, ще загинеш от студ. Тази зима в Русия много хора ще се простят с живота си.

Друсайки се по неравното шосе, те завиха наляво и пред тях се извиси остъклената бетонна сграда на Гидпроект. От вътрешната страна ги задмина един малък червен запорожец.

— Младежи — измърмори Йосиф. — Те могат да си позволят да рискуват.

Джек кимна. Искаше му се да е в запорожеца.

Появи се и самият град — високи сиви постройки с мръсни прозорци, тролейбуси, пълни с мълчаливи, сиволики пътници, почти пусти улици и шепа крайпътни търговци, които се опитваха да свържат двата края в свободната пазарна икономика на нова Русия.

— Защо ме накара да дойда тук, Йосиф?

— Трябва да има причина, а? Не ти ли е достатъчно да видиш стария си приятел?

— В писмото пишеш, че е спешно. Явно не ме помоли да дойда, за да говорим за едно време.

Йосиф смени непохватно скоростта и се опита да изпревари един автобус, но шофьорът му натисна газта. Йосиф отново остана зад него.

— Наистина има причина, Джек. Но сега предпочитам да не говорим за това. Ти си изморен, трябва да си починеш. Леа готви специално в твоя чест. Сима мисли, че си отдавна изчезнал чичо, с когото най-после ще се запознае. Много се вълнува от срещата.

Той млъкна. Снегът проблясваше от двете страни на шосето. Градът ги погълна.

— Важно е, нали?

Йосиф се огледа. Скулите му посивяха.

— Да. Много е важно.

Семейство Шаранский живееха на „Ставококузкений переулок“, уличка в Новия Арбат, близо до „Калинински проспект“, който сега беше прекръстен на Арбат. Намираха се на неколкостотин метра от моста Калинин, който водеше към големия хотел „Украйна“ на отсрещния бряг на реката. Джек бе ходил у тях, но преди беше забранено на съветските граждани да приемат чуждестранни гости. Четиристайният им апартамент се помещаваше в един мрачен блок с двор. Строен по времето на Хрушчов, в началото на 60-те, той изглеждаше много по-стар. В двора не проникваха слънчевите лъчи. През лятото беше пуст, а през зимата — истински затвор. Йосиф паркира на улицата. Слязоха от колата. Започна да се смрачава.

— Виждаш ли, Джек? — попита Йосиф и посочи полуразрушената фасада и тъмните,вонящи стълби. — Сега сме свободни хора. Нашите домове са нашата крепост.

Ала вътре в апартамента Джек сякаш се озова в различен свят. Малките стаи бяха топли и меко осветени. Свещи мъждукаха в стъклените свещници и на издутия корем на самовара. Всяко кътче беше запълнено с книги и хартия. Но не като претъпканата с червеи и паяжини къща на Мойра, а чисто и готово за използване.

Леа излезе. Настъпи мълчание. Светлината се отрази в очите и. Тя се усмихна стеснително. Колко е красива, помисли си Джек. Леа имаше дълги гарвановочерни коси, бяла кожа и тънка талия. На раменете си носеше копринения шал, който й бе купил Джек.

Едва успяха да се поздравят, когато вниманието му бе привлечено от някакво движение зад гърба на Леа. Оттам надничаше най-красивото дете, което Джек бе виждал през живота си.

— Добър вечер, Серафима Йосифовна — каза той на руски.

Тя не реагира срамежливо, нито се изкикоти, а се вторачи в него, сякаш го преценяваше. Сима беше от онези деца, които не се правят на умни за развлечение на възрастните, които се появяват и изчезват от техния живот. Шестгодишна, тя вече имаше свой характер. Преценяваше възрастните не по количеството шоколад, което й носеха, а по външния им вид. Очите й бяха сериозни. Не се усмихваше подкупващо. Но усмивката й беше незабравима.

Джек се опита да се усмихне. Срещата със Сима го завари неподготвен. Невинността на момиченцето отвори незаздравели рани. Джек се сдържаше с усилия да не се разплаче. Усети, че Леа забеляза това.

— Приятно ми е да се запознаем, чичо Джек — каза на английски Сима. — Добре дошъл.

Ледът беше счупен. Поканиха Джек да седне на приготвената за вечеря маса. Чиниите и приборите блестяха върху бялата покривка. Йосиф и Леа бяха взели част от тях назаем от приятели, за да има достатъчно за една истинска вечеря. Ножовете бяха отпреди революцията — собственост на един колега учен, който можеше да си позволява да пазарува от антикварните магазини.

Храната беше много вкусна. Докато се хранеше, Джек пресметна, че яденето сигурно се равняваше най-малко на едноседмична заплата. Съветската държава ценеше академиците, но им плащаше малко. А сега нямаше пари за нищо. Един приятел руснак бе казал на Джек в Ерусалим, че академик като Йосиф получава около двайсет хиляди рубли на месец. Цифрата изглеждаше голяма, но едно вестникарче на улицата можеше да си докара десет хиляди на ден. Леа сигурно бе обикаляла цяла седмица черния пазар, за да намери всичко необходимо за ястията. След вечерята седнаха на удобните столове и пиха кафе и водка от малки стъклени чаши. Джек извади подаръци чорапи, шал и медальон за Леа с нейното име, гравирано с еврейски букви, подобен медальон за Сима, огромна кутия с бои и дебела купчина листа за рисуване. Софтуеър за компютър и последното издание на стиховете на Биалик(Хаим Нахман Биалик, еврейски поет, преводач и романист, роден в Русия(1873–1934) — Б.пр.) за Йосиф. Когато благодарностите стихнаха, Джек извади още нещо.

— Заповядайте,това е за всички вас.

Йосиф разопакова видеомагнетофон.

— Джек, не биваше. Толкова е скъпо…

— Предполагам, че вече ги продават и в Москва. — Да, но…

— А това е за видеото. Ще се опитам да ви изпратя още, щом мога.

Той подаде на Леа видеокасета с шедьовъра на Паражанов „Цветът на наровете“.

— Но… — започна тя, като го погледна удивена. — Как помниш?

По време на предишното му посещение Леа му бе казала, че е гледала веднъж филма, но повече не е чувала за него.

— Сега можеш да го гледаш колкото искаш.

— Ти гледал ли си го? Джек поклати глава.

— Тогава ще го гледаме още тази вечер. Ако не си твърде уморен.

— Казах на Джек, че трябва да си почине — прекъсна я Йосиф. — Утре имаме важна работа.

— Не съм уморен. Бих искал да гледам филма.

Но Джек не искаше да види филма, а лицата им, нервно съсредоточени в екрана на стария телевизор „Пагода“, който не искаше да работи. Джек имаше познат в Дъблин, богаташ, който всяка година си купуваше нов телевизор и видео, за да бъде сигурен, че притежава последния модел. В Русия хората все още бяха лишени от вещите от първа необходимост и предмет като видеомагнетофон беше цяло съкровище. За един ден Джек бе изминал много повече, отколкото километрите на пътуването.

„Цветът на наровете“ пресъздаваше живота на Саят Нова, арменски поет и монах, живял през 18-ти век. Нямаше диалог, само поезия и музика. Думите бяха на арменски и никой не ги разбираше, ако не следеше субтитрите на английски. Но те нямаха значение.

На екрана се редуваха сцена подир сцена, сякаш оживяваха рисувани миниатюри. Картините от живота на поета бяха оградени с вода, кръв и нектар от нарове. Човек, изсипващ пепел на покривката. Мидена черупка върху женска гръд. Изправен на задните си крака кон.

Това беше най-хубавият филм, който Джек бе гледал през живота си. Сима седеше запленена, макар че беше твърде малка, за да го разбере. В продължение на един час всички седяха в малката влажна стая, пренесли се в едно вълшебно царство.

Джек заспа преди края. През нощта не сънува нищо.

16.

На следващата сутрин се събуди рано в спалнята на Йосиф и Леа. Те спаха на един тънък матрак на пода в дневната. В стаята проникваше слаба светлина. През тънките стени се чуваха гласове, шумове от вода в тоалетната и радио, по което звучеше руска поп музика. Още сънен, Джек се облече и влезе в малката баня.

Когато се появи избръснат и сресан в дневната, домакините му вече закусваха. Сима рисуваше на малка масичка. Усмихна му се. Косите й бяха сплетени.

— Благодаря — каза Леа. — Филмът е прекрасен. Вече няма да се налага да обяснявам на приятелите си какво представлява, защото ще могат да го видят сами.

— Само гледай дъщеря ти да не донесе някой филм за Костенурките Нинджа.

Леа озадачена поклати глава.

— Нинджа ли? Съжалявам, не…

— Няма значение. По-добре да не разбираш.

По време на закуската Йосиф изглеждаше замислен. Леа му хвърляше угрижени погледи. Той се обади по телефона, но говореше бързо на руски и Джек не разбра нищо.

— Уредих среща в Държавната библиотека — рече Йосиф. — Сигурно я помниш като „Ленин“. Ще ни чакат в десет. Няма нужда да бързаме. Не е далеч.

За закуска имаше „блинчики“ — пържени питки от черно брашно, пълнени със сирене — и сладък черен чай от самовара. Джек си сложи и кисела сметана. Вкусът му бе познат от Израел, но качеството беше по-добро. Или може би му беше приятно от факта, че закусва в компания. Въпреки щастието, което изпитваше, че е сред старите си приятели, от време на време го налягаше непоносима тъга.

Преди да тръгне за училище, Сима му даде рисунката си.

— Това си ти — каза тя на английски, — а това са мама, татко и Сима. Така ще си спомняш за нас, когато заминеш.

Очите й му напомняха за тези на Сиобан — сиви, сериозни и пълни с живот. Джек се наведе и я целуна. Леа ги наблюдаваше мълчаливо.

— Отвезите меня, пожалуйста, в зоосад? Джек се обърна към Леа за помощ.

— Иска да я заведеш в зоологическата градина. Кажи й, че си много зает.

— Напротив, ще я заведа с удоволствие.

Леа се усмихна и преведе думите му. Сима запляска с ръце, взе чантата си и хукна към вратата. Леа тръгна след нея и й каза да не бърза толкова.

Джек ги гледаше, като си мислеше, че е направо влюбен в Сима.

Държавната библиотека се намираше на другия край на Арбат — пет огромни сиви сгради, които заемаха място за цял жилищен блок. Каменните фигури от високата стряха гледаха към минаващите долу тълпи. На по-висока основа зад главните постройки се издигаше така наречената Къща на Пашков, присъединена към библиотеката през 1940. Йосиф го поведе към главния вход. Намусеният портиер ги осведоми, че библиотеката е затворена. Поклати глава и измърмори:

— Санитарен ден.

— Какво става? — попита Джек.

— Казва, че е ден за почистване. Веднъж месечно затварят библиотеката за тази цел. Всъщност е извинение да си вземат свободен ден. Възможност да спестят електричество.. Често го спират.

Йосиф се обърна към портиера и му заговори грубо. Човекът изглеждаше готов да се впусне в тирада, но сетне промени решението си и с тежки стъпки отиде до телефона.

След няколко минути към тях забързан се приближи един мъж, облечен във вълнен костюм.

— Йосиф! Съжалявам, че ви накараха да чакате. По дяволите тези санитарни дни. И без това губим достатъчно време.

Той млъкна и погледна Джек.

— Това сигурно е доктор Гулд — премина той на английски и протегна дългата си ръка.

На единия пръст носеше малък сребърен пръстен. Вероятно беше женен. Джек се ръкува с него. Йосиф ги представи един на друг.

— Джек, това е Юри Волнухин, новият директор, назначен след преврата през 1991. Говори отлично английски. Волнухин носеше папионка като бледо копие на преподавател в средно английско училище. Липсваше му лулата, пъхната във вътрешния джоб. Само дето едва ли можеше да си позволи да пуши редовно.

— Приятно ми е да се запознаем, мистър Волнухин.

— Доктор Волнухин, това е Джек. Юри е доктор по библиотекознание. Много е известен.

Волнухин махна с ръка. Джек се усмихна.

— Приятно ми е, доктор Гулд. Приятелят ми Йосиф ми е разказвал много за вас.

— Надявам се не прекалено много.

Волнухин се усмихна. Джек забеляза, че обувките му са изпръскани с мастило.

— Всичко. Ние, руснаците, вече не си затваряме устата. Станали сме яростни привърженици на истината. Не е ли така, Йосиф?

Йосиф направи иронична гримаса, но не каза нищо.

— Е — продължи Волнухин, — предполагам, че Йосиф ви е казал какво сме намислили.

Джек поклати глава.

— Съвсем не, още нищо не ми е казал. Библиотекарят хвърли бегъл поглед на Йосиф.

— Ами, като си помисля, може би така е по-добре. Наистина е необходима известна дискретност по този въпрос. Извиках ви тук по препоръка на доктор Шаранский. Той ме увери, че може да се разчита на вас.

— Не знам за какво става дума, но… бъдете сигурен, че ще запазя тайната, ако това ви тревожи.

— Не, не се съмнявам във вас.

В коридора беше студено. Пред тях се извисяваше голямо мраморно стълбище, което водеше към читалните. Половината крушки липсваха и вътре цареше здрач. Чистачката влачеше парцала по мраморния под, като оставяше мръсна диря вода след себе си.

— Последвайте ме, доктор Гулд. Ще ви покажа всичко. Това ще ми спести време за обяснения. Хранилищата са долу.

Слязоха два етажа по-надолу по едно метално стълбище. Волнухин ги поведе из ниските коридори, по чиито тавани се виеха дебели тръби.

— Вървете до мен, доктор Гулд. Някои от тези коридори са опасни. През 1985 отвориха станция „Боровицкая“ на метрото, без да вземат някои основни мерки за безопасност. Част от сградата е подкопана. Загубихме 40 хиляди книги. Мазилката в някои помещения още пада. Но нямаме пари за ремонт.

Най-после стигнаха до една тежка метална врата. Волнухин извади ключ от джоба си и отвори.

— Допреди няколко години — продължи директорът — тази стая и другите зад нея бяха част от специалното хранилище. Малцина имаха достъп до тях.

Той щракна ключа и над главите им запремигваха неонови светлини.

— Дори сега достъпът е ограничен.

Стаята беше голяма и пълна с метални шкафове и лавици. Температурата беше по-умерена, отколкото в студените помещения горе.

— Заповядайте, доктор Гулд, седнете. Настанете се удобно. Желаете ли чай, или кафе?

Джек поклати глава. Изгаряше от нетърпение да разбере за какво става дума.

Волнухин се вгледа в него за миг, после седна насреща. — Добре, ще ви разкажа. Всичко, което виждате около себе си, е плячка. Заграбени съкровища от библиотеките в Източна Европа, Германия и Италия. В края на Великата отечествена война, както продължаваме да я наричаме, съветската армия завзела огромни територии от Третия райх. Големи количества от художествени предмети и други ценности били натъпкани в сандъци и пренесени с кораби в Съветския съюз. Сигурно разбирате, че нашата армия-победителка не е била мотивирана от нещо толкова обикновено като алчност или плячкосване. Тя влязла в Европа, за да донесе свобода и мир на угнетените народи. Когато нашите лидери видели прекрасните вещи, присвоени от фашистката държава, те, естествено, поискали да ги приберат и да ги върнат на истинските им собственици. И така, фашистката плячка била пренесена тук, в Майка Русия, на съхранение. Картини от Рубенс и Рембранд, откраднати от холандците, на Леонардо и Караваджо от Италия, цели галерии с френски шедьоври. Ние взехме частните колекции на Хитлер и Гьобелс. Те са още тук, в Москва. Съкровището на Приам от Троя, донесено в Берлин от Шлиман — също. Едва ли ще повярвате какво богатство има скрито тук. И книги. Хиляди. От Дрезден, Лайпциг, Берлин, Магдебург — от всички големи библиотеки в Райха. Ръкописи, старопечатни книги, литографии, пергаменти. След като ги освободихме от ръцете на фашистите, те са тук, в безопасност, заключени в тези помещения. Джек погледна замислено Волнухин и попита:

— Може ли да ги видя?

— Да, разбира се. Заповядайте.

Джек се приближи до една от отрупаните с огромни, подвързани с кожа, книги. Взе една от тях и я отвори. „Златна книга“ от Алдо Мануцио, отпечатана във Венеция през 1497.

— Това е единственият оцелял екземпляр от Мануцио — каза Волнухин.

Джек взе една малка книжка, подвързана с телешка кожа.

— Какво е това? — попита Волнухин.

— Авторът е човек на име Постелий. Заглавието е на латински.

— Да, много ценен екземпляр. Това произведение на Гилам Постелий е публикувано от приятеля му Опорний в Базел, след като теолозите в Сорбоната отказали да го издадат. Една от първите книги, в които се призовава за единна религия и единна държава. Писана е в средата на 16 век.

Джек остави книгата на мястото й.

— Познанията ви са много задълбочени, доктор Волнухин. Не виждам защо ви трябвам. Книгите са изключителни, но аз не съм специалист по редки старопечатни издания.

— Знам това. Моля, елате и седнете.

Джек отново се настани на стола. Защо го беше довел тук Йосиф, след като Волнухин декламираше авторите и заглавията на тези книги като азбуката?

— Доктор Гулд, имаме известни затруднения с тези, така да се каже, придобити по невнимание съкровища. Те са част от сталинисткото наследство, от което искаме да се отървем. Книгите и картините не са наши. Те са крадени. Проблемът ни е следният — в много от случаите не знаем какъв е техният произход. Никъде не пише къде са били първоначално, нито от кои библиотеки са взети. Имаме желание да ги върнем, но само на законните им собственици. Вече възникнаха спорове за някои от картините и скулптурите.

— Какво се надявате да получите в замяна? Волнухин го погледна така, сякаш бе казал нещо неприлично.

— Не разбирам.

— Сигурно ще поискате някаква компенсация. Дори и само заради главоболието. Всеки, който намира крадени вещи, очаква награда.

— Правим го единствено от добра воля. Сега това е толкова важно за нас, колкото и парите.

— Добре. Разбирам. И все пак не ми е ясно защо ме доведохте тук.

Волнухин погледна Йосиф.

— Доктор Шаранский, може би ти ще обясниш.

17.

Йосиф се размърда неспокойно. — Да, разбира се. Ще се постарая. Изкашля се и започна.

— Има някои материали, чието първоначално местонахождение може да се проследи, но въпреки това те представляват проблем. Имам предвид голямата колекция от книги и ръкописи, взети от библиотеката на Райхинститута по история на Нова Германия. Познато ли ти е това име?

Джек бавно поклати глава.

— Е, сега този институт е забравен. И напълно заслужено. Бил е основан от нацистите през 30-те. Едни от темите, които ги интересували особено много, били евреите и тяхната история. Директор на научните изследвания по еврейската проблематика бил Вилхелм Грау. Той имал помощник на име Карл Георг Кун. Известно време работили с фон Милденщайн от отдела по еврейските въпроси в Тайната служба за сигурност на Райха. Чувал ли си за него?

Джек отново поклати глава.

— Той става известен след процеса срещу Айхман, неговия помощник, който е много по-интересен за нас, защото мисли, че е станал голям специалист по еврейските въпроси. По време на войната много организации се надпреварвали да строят антисемитски библиотеки и музеи. Било нещо като лудост, както и всичко останало, което се случило тогава. Навсякъде имало хора, които казвали, че се занимават с евреите. Естествено, целта на тези занимания съвсем не била академична. Те търсели доказателства за расистките си теории. Ето защо построили огромна библиотека, в която имало и голяма колекция от юдейски религиозни предмети. По някаква зловеща ирония, след като изтребили повечето евреи в Европа, самите нацисти съхранили голяма част от нашето историческо наследство.

Йосиф млъкна, защото осъзна, че употреби думата „нашето“. Допреди няколко години подобно признание би било крайно неразумно. А сега? Не беше сигурен.

— Повечето от тези ценности били конфискувани в Източна Европа, предимно в окупирана Полша. Някои неща били иззети от библиотеките на равините във Вилнюс, Латвия. Нападали синагогите и еврейските училища. Почти нищо не било прочетено. За германците тези книги и ръкописи били само антики. Много от тях са изключително ценни. И сега те са тук.

— Еврейски ръкописи?

— Не такива, за каквито мислиш, Джек. Разбира се, имаме и екземпляри от традиционните религиозни текстове. Ала има и други. Те не са в толкова добро състояние. Мисля, че равините, които са ги съхранявали, не са знаели какво притежават. Но ги пазели, защото били предавани от поколение на поколение. След малко ще ти ги покажа. Ще ги видиш с очите си.

Йосиф пое дълбоко въздух. Вече бе стигнал до същината на въпроса или поне толкова близо, колкото се осмеляваше да каже в присъствието на Волнухин.

— Джек, това са текстове, които никой учен не е виждал. Нямах време да ги разгледам подробно, но мисля, че тук имаме ръкописи от 1-век, дори по-ранни. Екземпляри от текстове, които досега са намерени само в Кумран. И множество от по-ранни периоди, напълно неизвестни.

— Но това е невероятно — избухна Джек. — Как е възможно тези археологически находки да са попаднали в Полша или в Латвия? Всички подобни ръкописи са намерени в Египет и Израел. Йосиф поклати глава.

— Не използваш въображението си, Джек. Подобни документи не се намират при археологически разкопки. Имаш право, че първоначално са били в Израел. А може би са принадлежали на евреите от Александрия или Багдад? Кой знае? Но малко по малко те били изнесени оттам. Разсъждавай внимателно. Първите евреи, пристигнали в Европа, се заселили във Франция, Испания и Италия. Години по-късно те започнали да се придвижват на изток и се установили в Полша. Други тръгнали по Дунавската равнина. Те явно имали ръкописи, завещани от родителите им, реликви от Свещената земя, откъдето били прокудени.

Настъпи тишина. Джек започна да схваща за какво става дума. Ако това беше истина, ако ръкописите бяха автентични, както твърдеше Йосиф, предстоеше им да извършат най-великото откритие след намирането на папирусите от Мъртво море. Може би дори още по-значимо. Той заговори, но гърлото му беше пресъхнало.

— Аз… Йосиф, какво точно искаш от мен? Защо ме накара да дойда?

— Казах ти, че тези ръкописи представляват проблем, Джек. Ще бъде много трудно, дори невъзможно да намерим истинските им собственици. Те са загинали в Треблинка и на други ужасни места. Можем да ги предложим на правителството на Израел, но дори сега това е чувствителен въпрос за нас. Има и допълнителни усложнения. Ако бъдат върнати на истинските им собственици, ръкописите отново ще се пазят само в семействата и никой няма да ги види. Йосиф погледна директора си, после отново се обърна към Джек.

— Доктор Волнухин смята, че ни се полага някаква компенсация, ако ги предадем. Не за самите нас, уверявам те. Виждаш какви са условията тук. Нямаме дори осветление и отопление. А учените не могат да работят без тези неща. А работа има. И най-малката компенсация би ни помогнала много.

Волнухин мълчеше, но кимаше на Джек, сякаш се притесняваше да признае, че онова, което казва Йосиф, е истина.

— Разбираш ли ме поне донякъде, Джек? Нужен ни е посредник, човек, на когото можем да се доверим. Много е важно.

Джек седеше неподвижно. Имаше чувството, че Йосиф го бе ударил по главата с нещо тежко. Все още не му беше ясно какво точно искат от него.

— Аз… Не знам какво да кажа.

— Не е необходимо да говориш. Само гледай. После ще помислиш и ще ни кажеш. Но първо виж.

— Доктор Гулд — намеси се Волнухин, — разбирате ли какво ви молим да направите? Бих желал да проучите задълбочено тези ръкописи в присъствието на доктор Шаранский. Стойте при тях колкото искате. Съзнавам, че това може да ви отнеме дни, дори седмици. Може да идвате тук, когато пожелаете, при условие, разбира се, че пазите всичко в тайна. Доктор Шаранский ми каза, че можем да ви се доверим, и аз му вярвам. Искам да определите горе-долу каква е пазарната цена на тези материали и да съставите списък на библиотеките и другите институции, които смятате, че имат средства да ги купят. Нямаме други условия, освен че всичко трябва да бъде достъпно за учените по обичайния ред. Да няма укриване. Нито продажби на колекционери. Когато свършите с това, ще бъдете възнаграден за труда. Мисля, че не възразявате.

Джек дълго гледа Волнухин, без да каже нищо. Ако Йосиф не го бе довел тук, щеше да стане и да излезе. Никак не му се нравеше онова, в което Волнухин искаше да го въвлече. Ако ръкописите бяха поне наполовина толкова важни, колкото твърдеше Йосиф, надпреварата щеше да бъде безумна, при това в международен мащаб.

— Ще ги прегледам — каза накрая той. — В момента мога да ви обещая само това. Другите въпроси ще разискваме по-нататък. Ще ги видя и ще ги обсъдя с колегата си. Достатъчно ли е?

— Разбира се. Това е всичко, което очаквам на този етап. И обещавате да пазите всичко в тайна, нали?

— Вече обещах.

— Много добре. А сега ще ви оставя с доктор Шаранский сред вашите съкровища. Ако ви трябва нещо, ще бъда в кабинета си. Тук има телефон. Цялата библиотека е на ваше разположение.

Ръкуваха се и Волнухин излезе. Настъпи тишина. Йосиф наруши мълчанието.

— Той е добър човек, Джек. Честен е. Никога не е бил номенклатурчик. Лежал е две години в затвора за антисъветска дейност. И шест месеца в „Белие столби“.

Джек не знаеше какво е това.

— Психиатрична клиника. Давали им опиати.

— Нервна криза ли е имал?

— Не, не ме разбра. Казал, че иска да избяга от Съветския съюз. Лекарят решил, че „не може да се приспособи към околната действителност“. Противопоставиш ли се на системата, ти си или престъпник, или луд. Ала Волнухин си е наред. Познавам го отдавна.

— Той има нюх към парите, Йосиф. Тук става дума за огромни суми.

На лицето на Йосиф се изписа обида.

— Толкова ли е лошо това? Та той е директор на една от най-богатите библиотеки в света, а няма пукнат грош. Орязаха му бюджета за следващата година. Пак ти казвам — иска парите не за себе си, а за науката.

Джек кимна.

— Да. Извинявай. Имаш право. Той постъпва правилно. Е, откъде ще започнем?

18.

Йосиф го заведе в съседното помещение, което се осветяваше от слаба лумисцентна лампа. Голямата дървена маса беше направена от няколко по-малки — целите отрупани с разхвърляни ръкописи. Страховита гледка за човек, който знае колко труд се изисква, за да се подреди, съхрани и опише всичко това. Да не говорим за прочита, превода и написването на коментар.

— Съжалявал ли си някога, че не си се захванал с някоя по-лесна професия, Йосиф? Нещо като ядрена физика например?

— Много пъти, Джек. Ела да ти покажа онова, което съм прочел досега.

Йосиф имаше тетрадка, където бе описал по-важните неща. Докато преглеждаха записките и документите, Джек се обаждаше все по-рядко. Мащабността и качеството на сбирката го оставиха безмълвен. Нямаше думи за онова, което видя и докосна. От опит знаеше, че ако предоставеха достъп на учените до това място, библейската наука щеше да отбележи невероятен напредък.

— Безпокоиш се дали учените ще получат достъп до всичко това, нали? Мислиш, че ще стане като с ръкописите от Мъртво море — група специалисти, която зорко бди над текстовете и пуска информация само когато сметне за нужно. От това се страхуваш, нали?

Йосиф кимна.

— Да. Джек, имаш право. Трябва да говорим и по този въпрос.

Той се колебаеше. Джек усети, че в помещението не е толкова топло, колкото му се бе сторило. Някъде капеше вода.

— Но не заради това те доведох тук — продължи Йосиф. — Този проблем не ме безпокои толкова.

— Не разбирам.

Имаше нещо в държанието на Йосиф, от което го полазиха ледени тръпки.

— Има и друго, Джек. Не исках да го казвам пред Волнухин. Той не знае и мисля, че не трябва да разбира за него.

— За кое?

— Ти видя една малка част от колекцията, Джек. Уверявам те, че всички ръкописи са старинни и изключително ценни. Убеден съм, че са автентични. Смятам, че и ти си на същото мнение.

— Да. Ако са фалшификати, те са забележително добре изработени.

— Не са фалшификати, Джек, повярвай ми. Тук има немски списъци, всичко е систематизирано. За съжаление са непълни. Но знаем, че тези документи идват от такива места, където никой дори не би сънувал да ги фалшифицира. Не и такива неща. Това би било богохулство.

Той млъкна.

— Какво има, Йосиф?

Евреинът се сепна, сякаш се опитваше да се отърси от някакъв зъл дух.

— Няма значение, Джек. Има един ръкопис, който още не си видял. Ей там е.

На отделна маса до стената беше подредена малка сбирка от ръкописи. Йосиф се наведе и взе един от тях. Разчисти място и внимателно го разтвори.

— Не е труден за четене. Почеркът е четлив.

Джек нагласи лампата над ръкописа. Беше написан на пергамент, на арамейски език и датираше от 1-век. С черно мастило, зацапан на места, но достатъчно ясен. Започна да чете.

— Нито бушуващите води, нито ярко горящите огньове ще ме принудят да наруша договора си с Теб, О, Господарю, нито Синовете на светлината ще ме смятат за безверник. Звучи ми познато — рече Джек. — Като че ли съм го чел и преди.

— Не е възможно — каза Йосиф без никакво колебание. — Повярвай, търсил съм подобни ръкописи. Може би „Синовете на светлината“ ти е познато.

— От ръкописите от Кумран.

— Да. Но тук пише много повече.

— Искаш да кажеш, че това е ръкопис от Кумран? Или най-малкото е написан от есеите?

— Чети и не питай. Запази въпросите си за после. Джек продължи да чете.

— Аз съм сред врагове, но сякаш живея в крепост, защото Ти, Господи, си моята крепостна стена. Навлизам в пустинята, но сякаш съм сред градини и потоци, защото Ти, Господи, си река в мен и гора от кипариси, борове и кедри. Това като че ли е ред от писмо. До негово превъзходителство еврейския първосвещеник председател на синедриона Йосиф, Господ да му покаже пътя към законността.

— Йосиф Кайяфа. Той бил първосвещеник дълго време — от 18 до 36 г. сл.Хр.

— В такъв случай писмото датира оттогава.

— Ще видиш.

Джек улови погледа на Йосиф. Какво имаше? Какво го измъчваше?

— Пророкът е казал: „Свещеникът и пророците съгрешиха със силната напитка.“ Писмото ти пристигна днес. Донесе ми го твоят братовчед Симеон, братът на съпругата ми, който е добре дошъл в моя дом. Праведен човек, който тази нощ ще отседне при Съвършените („Ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас и любовта към него е съвършена“ — Иоан 1:12 — Б.пр.), а утре пак ще замине за Ерусалим, съгласно указанията на прокуратора… Джек се колебаеше.

— Не съм сигурен в името. Може би е Валерий? Йосиф кимна.

— Валерий Граций. Бил прокуратор от 16 до 26 г.сл.Хр., а после на негово място бил назначен Пилат Понтийски.

— Това съвсем уточнява периода. Йосиф, ако това е есейски текст, той е уникален. Нито в един от ръкописите от Кумран няма толкова дати и имена.

— Така е, Джек. Но това не е част от вътрешния им правилник, а писмо, адресирано до Йосиф Кайяфа, което е трябвало да бъде предадено от братовчед му Симеон. Авторът иска това да бъде ясно разбрано. Много е важно за него. Ще разбереш защо.

Джек продължи да чете.

— Молихме се заедно повече от час и искахме Господ да ни води в това начинание. Защото днешното време е ужасно. Скоро ще дойде Месията. Свещеният град и жителите му отчаяно се нуждаят от мъдрост и истина. Мнозина погазиха Закона и трябва да се страхуват, че Божията ръка ще се стовари върху тях и Той ще ги погуби така, както превърна предишните поколения в прах. Не се бой, братовчеде Кайяфа, защото Бог ще бъде с теб, ако вървиш по Неговия път и спазваш договора си с Него, както го спазва Нозрим..

— Има предвид Нозрим ха Брит, Пазителите на договора. Би трябвало да знаеш, че това е есейски термин. Както и Съвършените.

— Да, разбира се. В твоето любезно писмо ти ме молиш да ти разкажа всичко за себе си. За какъв се мисля и защо тук съм известен като Учителя на справедливостта.

Джек спря да чете.

— Господи, Йосиф! Сега разбирам защо се вълнуваш. Това писмо е от Морех ха Зедек, самият водач на есеите. До първосвещеника в Ерусалим.

Йосиф не каза нищо, само пребледня. Какво ли толкова го измъчваше? Писмото наистина беше необикновено, вероятно по-ценно от цялата колекция, ала Йосиф имаше такъв вид, сякаш някакво противно животно бе изпълзяло и го бе ухапало.

— За моето семейство си добре осведомен. Познаваш чичо ми Юда, който предвождаше бунта срещу римляните, когато аз бях малък. Юда Галилейски ли има предвид?

— Мисля, че да. Бунтът срещу римляните бил през 6 г.сл.Хр.

— И Учителят на справедливостта бил негов племенник?

— Така изглежда.

— А братовчедът на съпругата ти е моят баща, равинът Йосиф, син на Яков. Майка ми Мария е също твоя родственица чрез брака си.

Джек вдигна поглед от ръкописа.

— Колко странно…

Видя лицето на Йосиф и усети как сърцето му изстина, сковано от внезапен, невероятен страх.

— Нима мислиш, че…

— Чети по-нататък, Джек. Ще разбереш.

— Самият ти изпрати дарове по случай моето раждане, за да поздравиш баща ми, защото аз съм неговият първороден син и много скъп за него. И самият ти му каза да ме кръсти Йешуанг (Или Йехова Спасител — еврейско име на Исус — Б.пр.) в чест на твоя брат, който носи същото име.

Джек едва не изпусна ръкописа. Той изведнъж натежа в ръцете му. Пръстите му се вцепениха, не усещаше нищо.

— Йешуанг — промълви той. — Исус.

— Това е биографията му, Джек. Написана от самия него. Прочетох я и знам, че няма никакво съмнение. В ръцете си, стари приятелю, ти държиш първото евангелие. Истинското. Единственият достоверен разказ за живота на Христос. Със собствения му почерк.

19.

По-късно, когато излязоха на студената слънчева светлина, Джек си помисли, че трепетът, който почувства, когато разбра какво представлява ръкописът, е неестествен и недостоен за един учен. Но какво от това, по дяволите? Колко пъти през живота си можеш да попаднеш на такова нещо? Много добре съзнаваше това и докато оставяше ръкописа, изпита страх. Още не знаеше защо.

— Не може да е автентичен — заяви той.

Това му се струваше единственият откровен отговор. В противен случай Джек виждаше пред себе си стръмен склон, водещ към суеверието и безумието, към страната на невероятното.

— Не може да е автентичен, Йосиф. Сигурно е фалшификат.

Руснакът бавно поклати глава.

— Не, приятелю, не е. Иска ти се да бъде така, но аз те уверявам, че грешиш. Мислиш ли, че бих ти дал подобно нещо, без да го прочета и изследвам? Месеци наред се занимавах с това писмо, зарязах всичко друго. Това не е първият ръкопис, на който попадам. Намерих го в купчина документи, които приличаха на счетоводни книги на синагога. Кой би оставил умело изработен фалшификат там, където ще потъне в забрава? После вероятно е бил преместен в архивите на СС. Много разумно. Или тук, залостен в подземията на библиотека „Ленин“, където не се допуска никой. В Кумран има още неизследвани пещери. Има неразкрити гробове на есеи. Убеден съм, че знаеш множество чудесни места, където някой би скрил фалшификата си.

Джек не отговори. Доводите на Йосиф бяха убедителни. Защо наистина е нужно да положиш такива големи усилия, за да създадеш подобен документ и после да го потулиш някъде, където едва ли ще бъде намерен?

— Чел съм го толкова много пъти — продължи Йосиф, — че го знам наизуст. Откъснах една съвсем малка част и определих възрастта й по въглеродния метод. Изследвах влакната, подложих мастилото на спектографски анализ. Не съм стоял със скръстени ръце, Джек. Ръкописът е автентичен. Освен това има многобройни пасажи, които съответстват точно на изразите, употребени в ръкописите от Мъртво море. Речникът е един и същ. Авторът използва думите „Знание“, „Преданост“, „Славата на Светците“, „Господарите на Злото“, „Вечният избор“, „Вечните тайни“ и „Великите чудеса“. Често споменава „Лъжите“ и „Слугите на Мрака“. Неколкократно пише „Обичай Бог“ и „Обичай ближния си“. Сам ще се увериш, когато прочетеш всичко. Знаеш, че това са често срещани фрази в ръкописите от Кумран. А първите ръкописи от Мъртво море са намерени едва през 1947. Твърде късно, за да станат достояние на някой фалшификатор.

Джек започваше да осъзнава истината. Тръпката се превръщаше в треперене.

— Не мога да го прочета сега — каза той. — Много ще ми се събере. Какво още пише?

— Разказва за живота си. Роден е в Галилея, син е на равин. Семейството му са родственици на влиятелни свещеници в Ерусалим. Предопределено му е и той да стане равин, но предпочита да се присъедини към сектата на Новия договор. След време става техен водач заедно с брат си Яков. Не мога да ти опиша самото писмо. Трябва да го прочетеш. То представлява молба за помирение. Йосиф Кайяфа е представител на управата в Ерусалим и на правоверните свещеници, които приели да бъдат управлявани от Рим. Но Исус и неговите последователи се противопоставили на този компромис. Той разяснява на Кайяфа позицията си. Нещо като днешните еврейски фундаменталисти. Според Исус във всичко трябва да се спазва Закона на Мойсей. Онези, които го нарушат и осквернят Божия храм, трябва да бъдат изгонени от Израел или съсечени с меч. Това е призив към оръжие. Ако свещениците и есеите се обединели, дори римляните нямало да могат да ги победят.

Джек мълчаливо слушаше. Вярваше в научните способности на Йосиф и ако действително беше автентично, писмото щеше да потвърди теориите на множество историци и да даде отговор на необяснимото в евангелията. Как иначе, без употребата на оръжие, благият мекушав Исус и шепата негови последователи са влезли в Храма, изгонили лихварите, стояли там няколко дни и после излезли невъоръжени? Храмът бил огромен, имал двайсет хиляди служители, охраняван бил от собствена стража и близкия римски гарнизон в Ерусалим, състоящ се от пет-шестстотин воини. Защо Исус споменава един от зилотите, Симеон, като близък свой последовател? Защо им заповядал да продадат дрехите си и да купят мечове и заявил, че е дошъл, за да донесе не мир, а меч? Защо Петър и останалите ученици са се събрали в Гетсиманската градина въоръжени? И най-вече защо Исус бил наказан със смърт? Явно не заради богохулство, а заради размирици срещу имперската власт на Рим.

— Публикуват ли го, ще има големи неприятности — отбеляза Джек.

— Това се подразбира, приятелю. Тъкмо затова те доведох тук.

— Не разбирам.

— Джек, това писмо не бива да попада в неподходящи ръце. Екипът, изследващ ръкописите от Мъртво море, е съставен предимно от свещеници и миряни католици. Редица други институции се ръководят от християнската църква и служителите им са вярващи — някои католици, други протестанти. Ако прочетат писмото, тези хора ще го унищожат и ще кажат, че никога не е съществувало. Сигурен съм.

— Да, разбирам те. Искаш да се погрижа писмото да попадне в добри ръце. Но в такъв случай, защо не го държиш тук?

— Мислих и за това, но се страхувам да го направя.

— Защо?

За пръв път думата „страх“ бе произнесена на глас.

— Ти не разбираш, Джек. Не живееш в днешна Русия и не виждаш какво става. Властта на църквата нараства с всеки изминат ден. А наред с нея и властта на антисемитите. Те са неофашисти, Джек. „Памет“ и други такива организации имат многобройна членска маса и народът ги поддържа. Те обвиняват евреите за всичко лошо. Също като едно време в Германия или в Арабските страни. Същите лъжи за еврейския заговор. Нали знаеш, че „Протоколите на Старейшините от Сион“ са публикувани за пръв път в Русия? Написани са във Франция, но се появиха на бял свят в Санкт Петербург, в един антисемитски вестник на име „Знаме“. Тук хората вярват в тези неща — в конспирацията между евреи и масони. Само си представи какво ще стане, ако писмото бъде публикувано и стане известно, че е намерено в Русия от евреин. И че германците са го взели от еврейска библиотека. Знаеш ли какво ще кажат онези патриоти от „Памет“? Че евреите мразят Исус Христос и не само са доволни, че са го убили, но и сега сквернят името му, като го превръщат в един от тях.

— Но, Йосиф, това е неизбежно, където и да се публикува писмото.

— Така е. Но не трябва да бъде в Русия. Нито в Израел. Може би в Америка. Или в Ирландия. Твоята библиотека „Честър Бийти“ е много известна и богата. Ирландците не мразят толкова евреите.

Джек поклати глава.

— Знаеш ли колко е силна все още католическата църква в Ирландия, Йосиф? Ще затворят библиотеката. Или ще я подпалят.

— Трябва да помислим за всичко това. Но искам да вземеш ръкописа сега. Затова те доведох тук. Той трябва да бъде изнесен от Русия колкото може по-скоро. Струва ми се, че някой знае за съществуването му. Мисля, че го търсят. Вълнението на Йосиф видимо нарастваше.

— Но как е възможно? Мислех, че ти си единственият човек, който знае за него. Йосиф прехапа устни. Чертите на лицето му се изостриха от напрежение.

— Направих голяма глупост, Джек. Когато намерих ръкописа и разбрах какво представлява, много ми се искаше да кажа на някого, не можех да се сдържам. Сетих се за теб и за другите колеги на Запад, но всички бяхте далече. Знаех, че трябва да мълча. Волнухин не е специалист по семитските въпроси, нямаше да разбере. Затова казах на Григоревич. Ти не си чувал за него, той е декан на моя факултет в университета, специалист по арабистика. Но знае и иврит, и арамейски. Още не бях прочел всичко, но съзнавах, че в ръцете си държа биографията на Христос. Споделих с Григоревич. Той е атеист, предан комунист, за него няма значение дали Исус е бил син на Бога, или на еврейски равин. Той се съгласи да не казва на никого. Много настоявах и той обеща да бъде ням като килия на „Лубянка“ — звук няма да излезе от него. Но вече съжалявам, Джек. Сигурен съм, че Григоревич е казал на някого. От няколко седмици виждам непознати да се въртят около апартамента ми, на улицата и понякога в сладкарницата, където водя Сима да яде сладолед. Следят ме, докато идвам тук. Аз съм много предпазлив — нали съм евреин, роден и израснал в Русия. Имам усет към тези неща. Наблюдават ме, Джек. Не могат да влязат тук, видя как е заключено. Казах на Волнухин да не пуска никого. Пък и те знаят, че няма да намерят ръкописа за един час, нито дори за един ден. Но съм сигурен, че ще намерят начин да се докопат до него. Григоревич е много влиятелен човек, способен е да ме уволни. Ето защо те накарах да дойдеш тук. Трябва да вземеш писмото, Джек, и да го изнесеш от Русия, преди да е станало твърде късно. Намираха се в тихо помещение с дебели стени, съхранили спомена за дълго пазени тайни. Усещаше се хлад не само от идващата зима, но и от нещо друго — настъпващия мрак, когато мимолетната свобода можеше да се пропука и да отстъпи пред внезапен панически страх. Джек не си даваше сметка къде е. Той беше като птица, изминала дълго разстояние за твърде кратко време. Крилете му бяха уморени. От слънчевата светлина бе навлязъл в дъжда, после бе дошъл в страна, където започваше да пада първият сняг. Ала сезоните бяха само повод за метафора, а Джек се интересуваше от нещо друго.

— Кои са те, Йосиф? Онези, които те следят? Знаеш ли? Йосиф поклати глава.

Джек погледна измачкания крехък пергамент, изписан с красив почерк.

Нито бушуващите води, нито ярко горящите огньове ще ме принудят да наруша договора си с Теб, О, Господарю, нито Синовете на светлината ще ме смятат за безверник.

Защо този откъс му се струваше толкова познат?

— Да вървим, Йосиф. Да излезем оттук. Нуждая се от топлина и чашка силен алкохол.

Йосиф угаси лампите една по една. Те приличаха на илюминатори на потъващ кораб. Навън по всичко личеше, че зимата настъпва.

20.

Тръгнаха по булевард „Калинин“. Двама мълчаливи мъже, всеки потънал в мислите си. Минувачите любопитно оглеждаха Джек. Присъствието на чужденци все още беше необичайна гледка в Москва, особено през зимата. Джек не можеше да се отърси от чувството, че ги следят и макар да се обръщаше от време на време, не забеляза никой, който да привлече вниманието му. Сигурно Йосиф, развълнуван от откритието, си въобразяваше разни неща.

Йосиф поиска да се отбият в Дома на книгата — огромна книжарница в другия край на булеварда. Преди няколко месеца бил поръчал Библията на арамейски и минаваше всяка седмица, за да провери дали е пристигнала.

Стигнаха до площад „Арбат“. Група младежи седяха до паметника на Гогол и пиеха водка. Йосиф дръпна Джек настрана от тях. Приближиха се до ресторант „Прага“ и Джек забеляза, че наоколо става нещо. На улица „Арбат“, която преди пет години бе превърната в пешеходна зона, се бе насъбрала голяма тълпа.

Един висок мъж стоеше на импровизирана трибуна и говореше на множеството. Тук-там младежи раздаваха листовки или продаваха вестници. Въпреки студа имаше много черни ризи, на някои от които бе избродирано нещо като камбана. Сред младите хора имаше групи възрастни мъже, чиито гърди бяха окичени с разноцветни медали — ветерани от Великата отечествена война, които още търсеха в патриотизма отговор за житейските си несполуки. Джек видя, че неколцина от слушателите са пияни. Едно момче се приближи до тях.

— Желаете ли „Млада гвардия“?

Йосиф дръпна Джек за ръката.

— Какво има, Йосиф? Какви са тези?

— „Памет“. „Млада гвардия“ е списанието на младите националисти. Това са антисемитите, за които ти казах.

Лицето на Йосиф почервеня. Едва сдържаше гнева си. Джек се огледа. Мнозина от минувачите изглеждаха безразлични, но нито един враждебно настроен. Вниманието на други беше приковано от оратора. Гласът му се извисяваше над шума от уличното движение по булевардите „Калинин“ и „Гогол“. Милиционери стояха край тълпата и наблюдаваха.

Изведнъж настъпи суматоха. Някой развя знаме, след него се появи още едно. Чуха се викове.

— Какво става?

— Протестират. Не всички поддържат тези фашисти. Но в същия миг милицията пристъпи към действие.

Сякаш се повториха старите времена, когато на Червения площад КГБ разгонваше демонстрантите, късаше плакатите и натъпкваше крещящите мъже и жени в микробуси без регистрация. Привидно ленивите милиционери изведнъж започнаха да налагат протестиращите с къси палки. След няколко минути „Памет“ необезпокоявани продължиха митинга си.

— Да се махаме оттук — рече Йосиф и пак дръпна приятеля си за ръката.

Отново тръгнаха по булевард „Калинин“.

— Защо не напуснеш страната? — попита Джек. — Сега си свободен да отидеш където поискаш. Еврейският университет ще те посрещне с отворени обятия.

Приятелят му се обърна разгневен към него.

— Не мога! Всеки ден по две хиляди евреи подават молби за изходни визи. Останахме съвсем малко. Напускат като плъхове потъващ кораб. „Памет“ ни нападат по улиците, палят апартаментите ни, а властите бездействат. Дори те се страхуват. Много по-лесно е да оставят „Памет“ да се разправят с нас. Всичко, което не върви в Русия, се приписва на евреите. Още съществувал заговор между империалистите, масоните и ционистите. Затова всички се радват и си мислят: „Чудесно! Нека гадните евреи се махнат и правят другаде мръсните си номера.“ Джек, сега тук става същото като в Германия по време на нацизма. Всички искат евреите да напуснат страната.

Помагат им да го направят. Айхман, за когото ти разказах, се смята за голям специалист по еврейските въпроси, определя се като ционист, сприятелява се с ционисти и им сътрудничи, а в същото време иска да изгони евреите. Скоро това няма да им е достатъчно. Останалите тук евреи ще бъдат избити. Но ако всички заминем, те ще намерят други изкупителни жертви. Трябва да им се противопоставим. Ето защо оставам.

— А Леа и Сима? Не се ли тревожиш за тях?

Лицето на Йосиф помръкна.

— Не ми говори повече така — извика той. — Всеки ден се тревожа за тях. Безпокоя се как Сима ще израсне тук, където има такава омраза. Но не искам да я уча, че единственият изход е бягството.

Задъхан, той се облегна на една стена, за да се успокои.

— Извинявай, Джек — каза след малко Йосиф. — Разкрещях се, а ти говориш разумно. Същото казват всичките ми приятели. И сигурно е така. Може би нямам право да принуждавам Леа и Сима да стоят тук, където рискът е голям. Ала цял живот съм се надявал, че нещата ще се оправят. Комунистите ги няма, има свобода на вероизповеданията. В Москва най-после разрешиха на евреите да изучават иврит. Строят еврейски музеи, има еврейски театър. Ти не си истински евреин и не разбираш какво означава това.

Джек поклати глава. Когато беше малък, баща му говореше по същия начин. „Всички добри евреи са мъртви — бе му казал веднъж, — но няма да им позволим отново да постъпят с нас така. Този път ще се борим.“

— Напротив, много добре те разбирам. Радвам се, че има смели хора, които се противопоставят на всичко това.

— Не е нужна само смелост, Джек. Трябва да си и малко безразсъден. Но понякога безразсъдността е всичко, което имаме.

Гневът на Йосиф стихна веднага щом се прибра вкъщи. Джек се удиви на въздействието, което Леа имаше над съпруга си. Самото и присъствие успокои и размекна стария му приятел. Не й разказаха за митинга на „Памет“, нито за последвалия го разговор.

Леа бе търсила храна цял ден. Джек не можеше да си представи какви жертви правят приятелите му само за да го нахранят. Категорично отказаха на предложението му да подпомогне семейния бюджет. Идваше зима и цените пак бяха започнали да скачат нагоре. Рано сутринта Леа бе започнала със селскостопанския пазар, откъдето победоносно се бе върнала с две тлъсти пилета. Приятелката й Катя, продавачка в малък плод-зеленчук, я бе снабдила с грузински тиквички, украински краставици и ябълки срещу шишенце парфюм, подарък за Леа от Израел. По други начини бе намерила сирене, хляб и дори бутилка вино.

Джек изпитваше неимоверно задоволство — чувство, на което не се бе радвал много отдавна. Каза на малката Сима, че я обича и един ден ще се ожени за нея, а тя се изчерви и попита кога ще я заведе в зоологическата градина.

— Искаш ли в неделя?

Тя се замисли за миг, после енергично започна да кима с глава.

— Най-много харесвам слоновете — каза Сима на иврит, на който откриха, че се разбират най-добре. — Любимецът ми се казва Паша. Има ли слонове в Израел?

— Да, в зоологическата градина в Тел Авив.

— Говорят ли иврит?

— О, не, те са индийски и говорят хинди.

— Това не е хубаво. Как ще се разбираме?

— Целуни чичо Джек за лека нощ — намеси се Леа. — Утре сутринта пак ще го видиш.

Сима целуна Джек по бузата и отиде с майка си в мъничката си спалня.

— Сериозно говоря — обърна се Джек към Йосиф. — Ще се оженя за нея веднага щом навърши шестнайсет.

Йосиф се засмя.

— Оправи ли се вече, Джек? Миналия път, когато идва тук, не беше на себе си.

— Още съм така. Само че не го показвам.

— Наистина ли?

— Човек свиква да живее така, това е всичко.

Йосиф отвори още една бутилка перцовка и напълни чашите. Леа се върна при тях. Джек забеляза, че е уморена. Тя работеше три дни седмично в една картинна галерия на булевард „Кутузов“. Утре беше работен ден.

— Тъкмо питах Джек как се чувства и дали още тъгува — подхвана Йосиф.

— Защо питаш? — каза Леа. — Разбира се, че тъгува, само че по-умело го прикрива.

— Влюбих се — рече изведнъж Джек и им разказа за Мария и за Съмърлон.

Навън започна да вали. Печката в стаята светеше в червено и разпръсваше по малко топлина. Трудно беше да се повярва, че е било лято, както е невъзможно да си представиш любовта в друго време освен в настоящето. Ала Джек се бе влюбил през лятото и известно време бе живял с мисълта, че чувствата му са споделени.

Йосиф се замисли. Когато Джек отиде да си легне, приятелят му го последва и затвори вратата след себе си.

— Онзи Розевич — започна той. — Не ми каза как изглежда.

— Защо искаш да знаеш?

— Мисля, че съм чувал за него. Може някога да го срещна.

Джек описа възрастния мъж.

— И не знаеш ли какво е станало с него, след като къщата му е изгоряла?

Джек поклати глава.

— Късно е, Джек. Мисля, че днес беше тежък ден за теб.

— Имал съм и по-лоши.

— Утре ще говорим пак. За ръкописите и какво да правим с тях.

* * *

На сутринта колата на Йосиф я нямаше. Беше я оставил на улицата без алармена система или блокиращо волана устройство. Такива неща се смятаха за неуместни във великата социалистическа република, където бе произведена колата.

— Вече сме истински капиталисти, Джек. Крадат коли, имаме побойници и крадци.

— Да не би да е била паркирана неправилно? Може полицията да я е вдигнала.

Йосиф поклати глава.

— Не, открадната е. Само не казвай на Сима, моля те. Тя беше нейната радост и гордост. Ще й кажа, че съм я прибрал за зимата, заради снощния сняг. Може напролет да намеря друга.

Ала от изражението на приятеля си Джек разбра, че това едва ли ще стане. Двамата излязоха в мрачно настроение.

Изгубиха цяла сутрин в Пето районно управление на милицията на улица „Арбат“. Сградата беше триетажна, от тъмночервен камък. Дежурният седеше зад едно прозорче в дъното на дългия коридор. Малко по-нататък се виждаха дебелите решетки на една килия, където алкохолиците се съвземаха от предишната нощ.

Дежурният изслуша разказа на Йосиф. Даде му да попълни някакво заявление и му каза да остави документите на колата. Нямало голяма надежда да бъде намерена. Джек забеляза, че когато приятелят му каза еврейското си име, дежурният видимо охладня.

Следобед водиха дълъг разговор с Волнухин.

— Обадиха се неочаквано на доктор Гулд от Израел — обясни Йосиф. — Трябва да замине в понеделник. Искам да вземе един от документите със себе си. Като мостра.

Волнухин вдигна вежди.

— Това е невъзможно. Не мога да позволя такива важни материали да излизат от библиотеката, още по-малко от страната. Необходимо е разрешение от няколко министерства. Ще отнеме много време.

— Не, Юри, трябва да стане до понеделник. Ти имаш връзки. Знаеш към кого да се обърнеш.

— Когато доктор Гулд дойде пак, всичко ще бъде готово.

— Не, той може да дойде чак след няколко месеца. Плановете ни се промениха, няма как. Моля те, обади се веднага по телефона. Всичко е възможно, ако настояваш.

— Как мога да бъда сигурен, че документът, който той ще вземе, е на сигурно място? Това е огромен риск.

— Имаш моята дума, че можем да му се доверим. Какъв е смисълът да го открадне, когато може да разполага с множество други, ако бъде честен?

— И мислиш, че той непременно трябва да вземе един от документите?

— Да, много е важно. Иначе никой в Израел няма да повярва, че в Русия има такива неща.

— А не може ли фотокопие?

— Не. Те трябва да изследват оригинал. Да се уверят, че е автентичен. Знаеш това, нали си библиотекар.

Волнухин се колебаеше. Погледна изпитателно Джек, сякаш се опитваше да прецени дали е алчен.

— Добре. Вземете който ръкопис искате. При положение че го върнете тук в началото на следващата година.

21.

В събота отидоха в синагогата на улица „Архипов“. Посрещнаха радушно Джек, сякаш присъствието му беше символ на дългоочакваната надежда. Той не спомена, че майка му е била християнка и дори не е обрязван. Литургията беше кратка. После Йосиф представи Джек на един висок слаб мъж в дълго расо.

— Джек, това е Исак Мойсеевич Берчик, стар мой приятел. Довечера ще лети за Израел. Поканих го да обядва с нас.

По време на обеда разговаряха на иврит. Берчик беше писател, автор на десет непубликувани романа. Така и не бе станал член на казионния Съюз на писателите и бе публикувал разкази и статии само в списания на „Самиздат“. Изкарваше си прехраната като подвързвач. Подвързването на скучни романи от бездарни автори го бе отчаяло. Надявал се бе, че в обновена Русия ще има място за него, но издателствата отхвърляха творбите му или се оправдаваха с недостига на хартия.

Берчик беше нервен, изключително напрегнат и без всякакво чувство за хумор. Джек предположи, че прекарва голяма част от времето си със семейство Шаранский и че те се опитват да компенсират за множеството разочарования в живота му. Живееше сам във влажен едностаен апартамент с една баня и тоалетна за седем други семейства.

Когато говореше, Берчик жестикулираше непохватно и неспокойно. Джек виждаше, че се измъчва от несправедливото отношение на властта към него.

— „Госкомиздат“ казваха, че романите ми са инфантилни и потискащи. Не съм показвал разбиране към социалистическата действителност. Сега издателите са независими, но пак заявяват, че книгите ми са прекалено мрачни и вкоренени в миналото, резултат от епохата на застоя.

Той погледна Йосиф.

— Не знам как да обясня това на приятеля ти. Леа се наведе към Джек.

— Това е периодът на стагнация по времето на Брежнев.

Лоши времена за писателите и художниците.

— Твърдят, че всичко това е вече минало — продължи Берчик. — Кой иска да му се напомня за онези времена? Има и друго. Казват, че Русия се нуждаела преди всичко от единство. Всичко се разпаднало, републиките тръгнали по свой път, не можели да позволят това да продължава. Еврейският сепаратизъм бил заплаха за руското обединение. Романите ми звучали космополитно. Убеждавам ги, че не съм писал нищо за сепаратизма и че съм руснак и патриот като тях, а те клатят глави и изтъкват колко много евреи напускат Русия и се заселват в Израел.

Той млъкна. Джек забеляза, че сивите му очи святкат, а на дясната страна на лицето потрепва нервен тик.

— Затова сега съм решил да потвърдя предразсъдъците им. Ще замина за Израел и ще подвързвам еврейски книги. Може би някой там ще публикува романите ми. Ако е необходимо, сам ще ги преведа на иврит.

Леа напълни чашата на Берчик.

— Джек, а ти? Искаш ли още?

Лицето и беше сериозно. Наля му още вино и каза на английски.

— Романите му са много хубави, Джек. Чела съм ги всичките. Онова, което казва за издателите тук е истина. Никога няма да ги публикуват в Русия — написаното е твърде неприятно както за старите, така и за новите управници. Страхувам се за него. Запознай го с хора, които да се грижат за него.

Джек кимна.

— Разбира се. Познавам хора от някои издателства. Едното публикува проза на иврит. Може да се заинтересуват. Пък и вече има много преводачи. Леа се усмихна и наля вино и в своята чаша.

Следобед Леа заведе Сима да играе в Горки парк. Бяха разказали на детето съчинената история за колата. Джек и Йосиф останаха в апартамента и пиха чай с Берчик. Разговаряха за Израел и Джек обеща да запознае писателя с приятелите си. Берчик изглеждаше благодарен, но дори предложението за помощ не можа да свали бремето, което тегнеше на плещите му. Беше тъмно и много студено, когато си тръгна. Самолетът му излиташе в девет часа.

Джек и Йосиф останаха сами и се заеха да прегледат подробно преписа на писмото на Исус, който Йосиф бе направил. Той прочиташе част от текста на арамейски, после двамата го превеждаха първо на иврит, сетне на английски. Джек запази един екземпляр от превода на английски.

Кайяфа, защо им позволяваш да сквернят Храма, построен от Соломон? Не знаеш ли, че Господ няма да приеме жертва, принесена пред онзи олтар, нито мирисът и ще Му бъде приятен, докато вонята не изчезне? Казвам ти, че Храмът ще бъде разрушен и всички, които живеят в него, ще загинат.

— Бил е много ядосан, Джек. Ако можеше да види какво направиха с него християните, как го използваха, за да преследват собствения си народ и как се избиват взаимно, щеше да бъде още по-разгневен. Колко нещастни биха били, ако го видят, всички онези правоверници с техните Библии, телевизионни шоута и билети за рая. Никакви руси коси, нито сини очи, а един ужасен евреин фанатик, какъвто живее в кошмарите им. Отново ще го разпънат на кръст.

В неделя Джек удържа на обещанието си пред Сима. Вече не валеше сняг и слънцето грееше. Двамата отидоха в зоологическата градина. Детето забрави за колата. Накара Джек да тича, като го дърпаше ту към лъвовете, ту към маймуните или слоновете. Джек смяташе зоологическите градини за потискащи места, където нещастните същества се задушаваха зад решетките на вонящите клетки или на дъното на каменни заграждения. Московският зоопарк беше най-противният от всички. Беше страшно занемарен. Много от клетките бяха празни, навсякъде беше мръсно и миришеше на лошо. Ала слънчевата светлина и Сима превърнаха дори това място във вълшебно царство, където, макар и за миг, Джек забрави за едно друго дете.

Сима прие само един сладолед и отказа да й купи шоколад, колкото и да я изкушаваше това предложение. Разглезените деца винаги натъжаваха Джек с недоволните си физиономии и хленчещи гласове и той се молеше Русия да не ражда поколение от такива нещастни същества. Беше благодарен за Сима и за нейното непринудено щастие от простия факт, че живее.

За миг му се стори, че някой ги наблюдава. Спомни си за Дъблин, където си бе въобразил, че Хенрик го шпионира от тъмните храсти.

После отидоха на Калитниковския пазар. Пътуването дотам и обратно беше дълго. Взеха метрото от Таганская, сетне тролей номер шестнайсет. Джек бе поискал разрешение от родителите на Сима и те му бяха обяснили как да стигне и какво да търси.

Калитниковски беше пазар за домашни животни, който работеше само в събота и неделя. Стотици хора ходеха там, за да купуват птици, рибки, кучета и котки. Учудващо беше, че имат желание да споделят тесните си жилища с домашни любимци.

Сима не беше на себе си от радост. Отдавна искаше да отиде там, но все и казваха да почака. Цял час вървя като омагьосана покрай малките клетки, гали хамстерите и подсвирква на птиците. Влюби се в едно черно-бяло котенце и когато Джек й го купи, онемя от радост. Започна да подскача, сетне се хвърли към него и го прегърна.

— Това е най-хубавото коте на света — заяви тя. — Ще го кръстя Анушка. И когато порасне, ще ти дойдем на гости в Израел.

За миг Джек се почувства като баща с дете. Докато плащаше, той си мислеше за едно друго дете и котенце. Но като по чудо установи, че не плаче, а се усмихва и стиска ръката на Сима.

В понеделник сутринта Йосиф и Джек ходиха в различните правителствени отдели, откъдето трябваше да вземат разрешение за изнасянето на документа. Два часа чакаха в министерството на културата и три в централната митница. Трябваше да попълват формуляри в три, четири и пет екземпляра. Старите навици умират бавно, а бюрократичните — най-трудно. Въпреки настояванията на Йосиф, че гостът му заминава в седем вечерта, никой не се разбърза.

В три часа следобед най-после залепиха и последната марка на декларацията на Джек. Намериха свободно такси — Йосиф бе предупредил Джек да не се качва в таксита където вече има клиент — и потеглиха към апартамента.

— Трябва да го отпразнуваме — заяви Йосиф.

Сима се бе върнала от училище, а Леа не беше на работа, затова всички отидоха на „Арбат“ да пият кафе и да ядат пасти в сладкарница „Роза“. Джек я помнеше — тя беше до милиционерския участък.

По пътя Йосиф изостана от съпругата и дъщеря си и се обърна към Джек.

— Джек, искам да поговорим.

Изглеждаше сериозен и Джек се запита какво ли не е наред.

— За какво?

— За Розевич. Искам да те питам нещо.

— Кажи.

— Има ли някаква рана? Нещо, което се забелязва? Джек кимна.

— Върхът на малкия пръст на дясната му ръка липсва. Йосиф кимна замислен.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Тогава е така, както предполагах. Същият е. Джек, трябва да знаеш нещо за този човек. Много е важно.

В този миг Сима се отскубна от Леа и се втурна към баща си и Джек.

— Вижте! — извика тя. — Кукли!

Някой бе направил малък куклен театър и хората стояха наоколо и се смееха. Сима хвана Йосиф за ръката и го задърпа към представлението. Джек тръгна след тях. Йосиф се обърна и рече:

— После ще ти кажа. Но трябва да знаеш това, преди да заминеш за Израел.

Този път на улицата нямаше черни ризи и милиционери с палки. Слънцето още грееше и Джек съжали, че трябва да заминава.

Влязоха в сладкарницата и Йосиф поръча бира за себе си и за Джек и кока-кола за Леа и Сима. Всички ядоха сандвичи с риба.

— Ще ми липсвате — каза Джек.

— Скоро ще дойдеш пак — рече Йосиф. — Има още много ръкописи за изпращане в чужбина. Може би не толкова важни като този, но много интересни.

— Ще дойдеш и ще ти намерим съпруга — обади се Леа. — Дебела рускиня, която ще ти готви блини и ще кърпи чорапите ти. Добра домакиня от порядъчно еврейско семейство. Ще упражняваш любимата си професия и ще имате десетина деца.

— Не, благодаря — засмя се Джек. — Ще чакам десет години за Сима. Въпроса е уреден, нали, Сима?

— Може ли Анушка да живее с нас?

— Разбира се.

— А котенцата й? Йосиф изохка.

— Какво направи с нас, невинните хора, Джек? Дъщеря ми е вманиачена на тема котки. Апартаментът ни скоро ще се превърне в котешки хотел.

Джек погледна часовника си.

— Трябва да тръгваме, ако ще се качвам на самолета.

— Може ли и аз да дойда на летището? — попита Сима.

— Бих искал всички да дойдете — отговори Джек. — Стига да има място в таксито.

22.

Оказа се, че не е необходимо да взимат такси. Като по чудо малкият зелен москвич ги чакаше на улицата, почти на същото място, където Йосиф го бе оставил. До входа на блока стоеше милиционер със сив шинел и фуражка.

— Доктор Шаранский? — попита той, когато Йосиф се приближи до него.

Йосиф кимна.

— Преди два дни съобщихте, че колата ви е открадната. Намерихме превозно средство, което отговаря на вашето описание. Моля ви да потвърдите дали това е вашата кола и да подпишете няколко документа.

Джек погледна милиционера. Лицето му изглеждаше познато. Предположи, че го е видял в петък, когато ходиха до участъка.

— Какво има, Йосиф?

— Нищо, връщат ни колата.

Милиционерът извади някакви документи от джоба си и каза нещо, което Джек не разбра. Йосиф се обърна.

— Намерили я днес следобед във Владикино. Донесъл е документите, за да ми спести разкарването. Няма да ходя до участъка. Толкова много неща се промениха след перестройката, Джек. Сега вече може би ще започна да вярвам на онова, което чета.

Имаше обаче доста писане. Йосиф извади връзка ключове от джоба си, отдели един и го даде на Джек.

— Нямаме време за губене. Имаш ли нещо против, ако сам донесеш чантите си?

— Не, разбира се. Не е необходимо всички да се качват. Джек бе приготвил багажа си сутринта. Ръкописът беше в дипломатическото му куфарче, прибран в металния си цилиндър.

Сима се затича подир него.

— Идвам да видя как е Анушка.

— Стой тук при мама и татко — усмихна се Джек. — Нямам много неща за носене. Ще я взема с кошничката й и тя ще дойде с нас на летището. Ще я държиш в скута си. Очите на Сима се разшириха от радост. Тя плесна с ръце, отиде при майка си и започна оживено да разказва.

Апартаментът беше на седмия етаж и гледаше към улицата. Асансьорът, както обикновено, не работеше и Джек трябваше да се качи по стълбите. Отвори вратата и пусна ключовете в джоба си. През тънките стени се чуваха съседите.

Анушка започна да мяука жаловито веднага щом Джек влезе в дневната. Приближи се до нея, за да я успокои, но тя отскочи назад и изсъска. Не се бе държала така досега. Той се зачуди какво я бе обезпокоило. Тогава забеляза локвичката на пода. Продавачът бе казал, че има създадени хигиенни навици, но според Джек котето беше твърде малко за това. Той извади няколко хартиени носни кърпи от чантата си и избърса петното.

— Хайде, мадам. Отиваш на летището да ми махаш за довиждане.

Взе я и тя се опита да го одраска, но той се оказа по-бърз и в следващия миг Анушка беше в кошничката, с която бе купена.

Джек се наведе да вземе чантите, но изведнъж се сети, че е забравил нещо много важно — английския превод на ръкописа. Искаше да работи по него по време на полета, за да бъде готов за печат, когато пристигнеше в Ерусалим. Вече имаше екземпляр от превода на арамейски в дипломатическото куфарче.

Бяха оставили превода, оригинала на арамейски и фотокопията на бюрото на Йосиф.

Ала там нямаше нищо. Леа не ги бе прибрала. Тя бе живяла достатъчно дълго с Йосиф, за да знае, че не бива да пипа материалите, върху които той работи. Йосиф също не ги беше преместил, защото през целия ден бе с Джек.

Побиха го ледени тръпки. Втурна се към дипломатическото куфарче и с треперещи пръсти го отключи.

Ръкописът бе изчезнал. Обзет от паника, Джек изсипа съдържанието на пода. Металният цилиндър не беше вътре.

Отвори пътническата чанта и извади всичко. Нито следа от ръкописа.

Изтича до прозореца. Видя Йосиф, Леа и Сима — дребнички същества, далеч долу на тротоара, едва забележими на оскъдното улично осветление. Милиционерът си бе тръгнал. Разкриването на кражбата сякаш изостри сетивата му и Джек се сети, че нещо в милиционера го бе обезпокоило. Спомни си колко хладно посрещнаха Йосиф в участъка, когато каза еврейското си име. Как представителите на властта се намесиха, за да заглушат гласовете на протестиращите срещу „Памет“. Дългото чакане в правителствените ведомства.

„Толкова много неща се промениха след перестройката, Джек. Сега вече може би ще започна да вярвам на онова, което чета.“

Но Йосиф сигурно знаеше, че това са глупости. Милиционерите не носеха документите на някакъв си евреин, за да му спестят отиването до участъка и не докарваха откраднатите коли пред вратите на собствениците им.

Джек почувства, че сърцето му се вледенява и спира да тупти. Милиционерът. Спомни си къде бе видял лицето му. Не в участъка, а предишния ден в зоологическата градина. Човекът, който му се стори, че го следи.

Но защо ще си прави труда да организира подобна игра? Защо ще краде колата на Йосиф, а после ще я връща? Защо ще се преоблича като милиционер?

Джек погледна надолу. Те се качваха в малката зелена кола — Сима отзад, а Леа отпред до Йосиф. В същия миг Джек разбра. Не беше достатъчно само да откраднат ръкописа. Трябваше да убият Шаранский и него, за да потулят всичко. Някои бе пипал спирачките. Или…

Мисълта го осени веднага. Джек беше ирландец в края на краищата. Бомба в колата би бил най-ефикасният начин.

Джек започна да удря по стъклото и да крещи, като отчаяно се опитваше да привлече вниманието им. Опита се да отвори прозореца, но той беше здраво залостен.

Излезе от апартамента и хукна по стълбите като преследван от демони. Въпреки скоростта, с която препускаше надолу, имаше чувството, че краката му са оковани във вериги. Блъсна една възрастна жена и разпиля покупките й. Взимаше по пет-шест стъпала наведнъж, падаше, ставаше и викаше имената на Йосиф и Сима.

Колата се взриви, когато стигна до последния ред стъпала. Блокът се разтресе. Ушите му започнаха да пукат. Последва мъртва, неумолима тишина. Сетне започнаха да падат каменни и метални отломки. После пак настъпи тишина, която продължи безкрайно.

Навън някой извика нещо на руски. Джек стоеше неподвижен със свито сърце. Разнесе се друг глас и изведнъж тишината се изпълни с гласове. Джек излезе навън, в мрака, където нищо не помръдваше. Видя една подскачаща топка. Бели птици, които се спуснаха от небето и изведнъж застинаха във въздуха. Сърцето му бе спряло, а тишината потъваше в него като камък или момиченце във водата.

Загрузка...