Отприщен гроб

1

Февруари 2016 година

Частният детектив Корморан Страйк стоеше в ъгъла на малка, задушна и претъпкана палатка с ревящо бебе на ръце. По платнището отгоре се изливаше силен дъжд и неритмичният му шум се чуваше дори сред глъчката на гостите и писъците на току-що въведения му във вярата кръщелник. Калориферът зад гърба на Страйк духаше твърде много топлина, но той не можеше да помръдне, тъй като три блондинки, всичките около четиресетте и държащи пластмасови чашки с шампанско, го бяха приклещили и се редуваха да го обстрелват с въпроси за последните му случаи, отразени в медиите. Страйк се бе съгласил да подържи бебето „за секундичка“, докато майка му отиде до тоалетната, но имаше чувството, че я няма вече от цял час.

– Кога разбрахте, че не е самоубийство? – попита най-високата блондинка.

– Отне ми известно време – викна в отговор Страйк, изпълнен с негодувание, че нито една от жените не беше предложила да поеме бебето. Нямаше как да не знаят някой стар женски трик, с който да го умирят. Опита се да подруса малкия в ръце, но това само го накара да запищи още по-пронизително.

Зад блондинките застана брюнетка в яркорозова рокля, която Страйк бе забелязал още в църквата. Бе приказвала и се бе кискала шумно на първия ред, преди да започне службата, и беше привлякла внимание към себе си със звучните си възклицания, докато главичката на заспалото бебе беше поливана със светена вода, така че повечето от присъстващите гледаха нея вместо основното събитие. Сега погледите им се срещнаха. Очите ѝ бяха ясни и морскосини, умело гримирани, тъй че изпъкваха върху кожата ѝ с маслинен тен и на фона на дългата тъмнокестенява коса. Страйк пръв прекъсна контакта с очи. Също както един поглед към кривнатата шапчица и забавените реакции на гордата баба му беше подсказал, че тя е твърде подпийнала вече, така и сега в миг прецени, че жената в розово вещае беди.

– Ами Шакълуелския изкормвач? – обади се блондинката с очилата. – Него физически ли го заловихте?

А, не, по телепатия.

– Извинете – каза Страйк, защото тъкмо бе зърнал Илза, майката на кръщелника му, през френските врати, водещи към кухнята. – Трябва да го върна на майка му.

Заобиколи разочарованите блондинки и жената в розово и тръгна да излиза от палатката, а пред него хората се отдръпваха, сякаш ревът на бебето бе сирена.

– О, боже, прощавай, Корм – избъбри русокосата и очилата Илза Хърбърт. Тя разговаряше с партньорката на Страйк, детектива Робин Елакот, и с приятеля ѝ, Райън Мърфи от криминалния отдел на полицията. – Дай го тук, време му е за хранене. Ти ела с мен – добави към Робин, – можем да си поговорим. И ми донеси чаша вода, моля те.

Е, браво, рече си Страйк, като гледаше как Робин се отдалечи, за да напълни чаша вода от чешмата, при което го остави насаме с Райън Мърфи. Беше също толкова висок като Страйк, но приликите свършваха дотам. За разлика от частния детектив, който напомняше Бетовен със счупен нос, имаше тъмна ситно къдрава коса и естествено намусено изражение, Мърфи беше класически хубавец с високи скули и чуплива светлокестенява коса.

Преди някой от двамата мъже да е намерил тема за разговор, към тях се присъедини Ник Хърбърт, стар приятел на Страйк, гастроентеролог и баща на бебето, което допреди малко се бе опитвало да пробие тъпанчетата на Страйк. Ник, чиято пясъчноруса коса бе започнала да оредява още преди да навърши трийсет, вече беше почти плешив.

– Е, как се чувстваш сега, след като отрече Сатаната? – попита Ник.

– Малко поразтърсен, не ще и дума – отвърна Страйк, – но пък добре се позабавлявахме с него преди това.

Мърфи се разсмя, а също и някой друг зад гърба на Страйк. Той се обърна: жената в розово го беше последвала на излизане от палатката. Покойната леля Джоун на Страйк би сметнала розова рокля неуместна за кръщене, а тя при това бе прилепнала, с дълбоко остро деколте и достатъчно къса, че да изложи на показ голяма част от краката с тен.

– Тъкмо се канех да предложа да поема бебето – изрече тя с висок, леко дрезгав глас и се усмихна на Страйк, който забеляза как погледът на Мърфи се плъзва към деколтето на жената и после отново се връща към очите ѝ. – Обожавам бебета. Но вие взехте че си тръгнахте.

– Чудя се какво ли се прави с кръщелната торта – каза Ник, като оглеждаше голямата неразрязана замразена плодова торта със синьо мече отгоре, поставена върху островчето в средата на кухнята.

– Яде се може би? – подсказа Страйк, който беше гладен. Успял бе да хапне само два малки сандвича, преди Илза да му връчи бебето, и доколкото виждаше, другите гости вече бяха излапали повечето от наличната храна, докато той бе стоял арестуван в палатката. Жената в розово отново се разсмя.

– Да де, но не се ли предполага първо да се направят снимки? – почуди се Ник.

– Да, снимки, на всяка цена – кимна жената в розово.

– Ами тогава ще трябва да почакаме – каза Ник. Като огледа Страйк от горе до долу през очилата си с телени рамки, попита: – Колко килограма свали вече?

– Деветнайсет – отвърна Страйк.

– Браво на теб – похвали го Мърфи, слаб и стегнат в едноредния си костюм.

Я се разкарай, самодоволно копеле.

2

Робин седеше на ръба на двойното легло в брачната спалня. Стаята, декорирана в нюанси на синьо, бе подредена, ако не се брояха двете отворени долни чекмеджета на гардероба. Робин познаваше достатъчно отдавна семейство Хърбърт, за да се досети, че Ник ги е оставил така: жена му вечно се оплакваше, че той никога не прибира чекмеджета и не затваря вратите на шкафове.

Илза, адвокат по професия, в момента се бе настанила на люлеещ се стол в ъгъла, а бебето лакомо сучеше от гърдата ѝ. Тъй като произхождаше от фермерско семейство, Робин не се смущаваше от пръхтящите звуци на бебето. Страйк би ги намерил леко неприлични.

– Адски се ожаднява от това кърмене – заяви Илза, след като бе изгълтала наведнъж водата си. Подаде празната чаша на Робин и допълни: – Майка ми май е пияна.

– Да, забелязах. Не съм виждала друга жена толкова да се радва, че е станала баба – коментира Робин.

– Така е – въздъхна Илза. – Ама онова чудо Бижу…

– Кое чудо?

– Гръмогласната жена в розово! Няма как да не си я забелязала. Циците ѝ буквално извират от роклята. Не мога да я понасям – ядосано възкликна Илза. – Все трябва тя да е център на внимание. Просто беше в стаята, когато поканих двама души от нейната кантора, и тя мигом реши, че имам предвид и нея. Не измислих как да я извадя от заблудата.

– И името ѝ е Бижу? – изумена попита Робин. – Като „накит“?

– Като „гадна мъжемелачка“ по-скоро. Истинското ѝ име е Белинда – обясни Илза и добави с преправен висок и прелъстителен глас: – „но всички ме наричат Бижу“.

– И защо го правят?

– Защото тя ги кара – отсече ядосано Илза и Робин се засмя. – Има връзка с женен адвокат на Короната и силно се надявам да не го срещам скоро в съда, защото вече твърде много ни е разправяла какви ги вършат в леглото. Открито признава, че се опитва да забременее от него и така да го накара да остави жена си… но може би съм озлобена срещу нея… е, добре де, силно озлобена съм. В момента не ми трябват жени около мен, дето носят дрехи осми размер. Тази рокля е шестнайсети – съобщи тя, като погледна надолу към тъмносинята си рокля. – Никога не съм била толкова грамадна в живота си.

– Съвсем наскоро си родила и изглеждаш прекрасно – отсече Робин. – Всички го казват.

– Ето защо те харесвам, Робин – каза Илза, като леко потрепна от ентусиазираното сучене на сина си. – Как вървят нещата с Райън?

– Добре – отвърна Робин.

– Колко станаха вече… седем месеца?

– Осем – уточни Робин.

– Хм… – промърмори Илза и се усмихна този път към бебето.

– Какво значеше това?

– На Корм му е адски криво. Да беше му видяла физиономията, когато с Райън се държахте за ръце пред църквата. И забелязах, че Корм е свалил много килограми.

– Налагаше му се – изтъкна Робин. – Кракът му много се влоши миналата година.

– Щом казваш… А Райън изобщо ли не пие?

– Не, обясних ти. Алкохолик е. Спрял е алкохола вече от две години.

– Аха… Е, той изглежда приятен. Иска деца – добави Илза и стрелна с поглед приятелката си. – Каза ми го преди малко.

– Надали можем да мислим за бебе, при положение че се познаваме само от осем месеца, Илза.

– Корм никога не е искал деца.

Робин игнорира тази забележка. Беше съвсем наясно как Ник и Илза в продължение на няколко години се бяха надявали тя и Страйк да станат повече един за друг от партньори в детективската агенция и най-добри приятели.

– Видя ли Шарлот в „Мейл“? – попита Илза, когато стана ясно, че Робин не се кани да коментира бащинските инстинкти на Страйк или по-скоро липсата на такива. – С онзи Тинги Дормър?

– Мм – потвърди Робин.

– Бих казала „горкият“, но той изглежда достатъчно корав да се справи с нея. Но такъв беше и Корм, а това не ѝ попречи да му съсипе живота колкото може.

Шарлот Камбъл беше бившата годеница на Страйк, с която той бе имал връзка с прекъсвания в продължение на шестнайсет години. Шарлот бе отскоро разделена със съпруга си и често се появяваше в клюкарските рубрики заедно с новия си приятел Ландън Дормър, три пъти женен американски хотелиер милиардер с квадратна челюст. Единствената мисъл у Робин при последните папарашки снимки на двойката беше, че Шарлот, макар и все така красива в червената си секси рокля, изглеждаше някак странно безизразна и с оцъклен поглед.

На вратата на спалнята се почука и влезе съпругът на Илза.

– Постигнахме консенсус да направим снимки, преди да разрежем тортата за кръщенето.

– Ами трябва да ме изчакате още, защото е сукал само от едната страна.

– Другите новини са, че приятелката ти Бижу се опитва да разприказва Корм – ухилено съобщи Ник.

– Никаква приятелка не ми е тази – отвърна троснато Илза. – И по-добре го предупреди, че е пълна откачалка. Оох! – добави и погледна сърдито синчето си.

Долу в претъпканата с хора кухня Страйк все така стърчеше до неразрязаната кръщелна торта, докато Бижу Уоткинс, която Страйк бе помолил да повтори малкото си име, тъй като не бе повярвал, че го чува първия път, го подлагаше на картечен обстрел от клюки, свързани с работата ѝ, прекъсвани от гръмко кискане на собствените ѝ шеги. Говореше много високо: Страйк се съмняваше, че има някой в кухнята, който да не може да я чуе.

– …с Харкнес… Нали го знаете Джордж Харкнес? Адвоката на Короната?

– Да – излъга Страйк. Или Бижу си представяше, че частните детективи редовно посещават съдебни дела, или беше от хората, дето си въобразяваха, че всички останали се интересуват живо като тях от разните подробности в професионалните им кръгове.

– …та така, бях в прокурорския екип по делото срещу Уинтърсън… Даниъл Уинтърсън? Търговията с вътрешна информация?

– Да, да – каза Страйк и огледа кухнята. Райън Мърфи не се виждаше никакъв. Страйк се надяваше да си е тръгнал.

– …и, то се знае, не можехме да си позволим още един невалиден процес, така че Джери ми каза: „Бижу, искам те с повдигащ сутиен за съдия Роулинс…“.

Тя отново се разкиска, а няколко мъже сред гостите се обърнаха да погледнат Бижу и се заподсмихваха. Страйк, който не бе очаквал такъв обрат на разговора, се улови, че зяпа в деколтето ѝ. Тя безспорно имаше фантастична фигура – с тънка талия, дългокрака и с налят бюст.

– Нали го знаете съдия Роулинс? Пиърс Роулинс?

– Да – излъга отново Страйк.

– Та той си пада голям женкар и аз се появих в съдебната зала ей така…

С горната част на ръцете си тя събра гърдите си и пак избухна в гърлен смях. Ник, току-що влязъл в кухнята, улови погледа на Страйк и му се ухили.

– Така че пуснахме в действие тежката артилерия и когато излезе присъдата, Джери ми каза: „Другия път направо ела без гащи и гледай често да се навеждаш да си вдигаш писалката от пода“.

Тя избухна в смях за трети път. Страйк само можеше да си представи как биха реагирали двете му колежки – Робин и бившата служителка от полицията Мидж Грийнстрийт, – ако им предложеше подобни стратегии за измъкване на информация от свидетел или заподозрян, тъй че се усмихна бегло.

В този момент Робин влезе в кухнята сама. Страйк я проследи с очи, докато тя си проправи път до Ник между хората и му каза нещо. Рядко бе виждал Робин да носи червеникаворусата си коса вдигната – прическата ѝ отиваше. Светлосинята ѝ рокля бе далеч по-скромна от тази на Бижу и май беше нова – купена в чест на младия господин Бенджамин Хърбърт ли, почуди се Страйк, или заради Райън Мърфи? Докато я гледаше, Робин се извърна, видя го и му се усмихна над морето от глави.

– Извинете ме – прекъсна той Бижу по средата на поредния ѝ анекдот, – трябва да говоря с някого.

Взе две от предварително напълнените с шампанско чаши край кръщелната торта и си проправи път през смеещите се подпийнали приятели и роднини до мястото, където стоеше Робин.

– Здравей – каза ѝ. Не бяха имали шанс да говорят в църквата, макар да бяха един до друг и дружно се отричаха от Сатаната. – Искаш ли питие?

– Благодаря – отвърна Робин и пое чашата. – Мислех, че не обичаш шампанско.

– Никъде не намерих бира. Получи ли имейла ми?

– За сър Колин Еденсор ли? – понижи глас Робин. В безмълвно разбирателство двамата се дръпнаха встрани от множеството в един ъгъл. – Да. По съвпадение тъкмо онзи ден четох статия за Универсалната хуманитарна църква. Нали знаеш, че централата им е на десет минути от агенцията ни?

– Рупърт Корт, да – кимна Страйк. – Последния път, като минавах по Уордър Стрийт, имаше момичета с кутии за помощи. Съгласна ли си да се срещнеш заедно с мен с Енденсор във вторник?

– Абсолютно – отвърна Робин, която се бе надявала Страйк да го предложи. – Къде иска той да се видим?

– В Риформ Клъб, член е там. Мърфи трябваше да си тръгне ли? – попита Страйк уж между другото.

– Не, налага му се да проведе служебен разговор по телефона. Сигурно е отвън.

На Робин ѝ стана неприятно, че се притесни, докато го казваше. Би трябвало да е в състояние да говори естествено за гаджето си с най-добрия си приятел, но предвид липсата на сърдечност у Страйк при редките случаи, когато Мърфи се бе отбивал да я види в службата, това ѝ представляваше трудност.

– Как беше Литълджон вчера? – попита Страйк.

– Добре – отвърна Робин, – но май не съм срещала чак толкова мълчалив човек.

– Приятна промяна след Морис и Нътли, не мислиш ли?

– Ами да – каза малко колебливо Робин, – но е леко изнервящо да седиш три часа в кола до някого в пълно мълчание. Ако му кажеш нещо, получаваш в отговор изръмжаване или едносрична дума.

Месец по-рано Страйк бе успял да намери нов сътрудник за детективската агенция. Клайв Литълджон беше малко по-възрастен от Страйк, също като него беше бивш служител на Отдела за специални разследвания и едва неотдавна бе напуснал армията. Беше едър, с квадратно телосложение, очите му с тежки клепачи създаваха впечатление за вечна умора и носеше прошарената си коса все още по военному късо подстригана. На интервюто беше обяснил, че с жена му искат по-установен живот за децата си в тийнейджърска възраст след постоянните местения и раздели, продиктувани от службата в армията. През изминалите четири седмици се бе доказал като съвестен и надежден, но Страйк трябваше да признае, че мълчаливостта му беше необичайно екстремна и не можеше да си спомни Литълджон да се е усмихнал някога.

– Пат не го харесва – каза Робин.

Пат беше офис мениджърът на агенцията, невероятно чернокоса, пушеща цигара от цигара петдесет и седем годишна жена, която изглеждаше поне с десет години по-стара.

– Не се съветвам с Пат за нечия психологическа характеристика – отсече Страйк.

Беше забелязал симпатията на Пат към Райън Мърфи, когато полицаят се отбиваше да вземе Робин от работа, и никак не бе доволен. Съвършено неоснователно очакваше всички в агенцията да изпитват същата враждебност като него към Мърфи.

– Очевидно Патерсън наистина е оплескал случая на Еденсор – коментира Робин.

– Да – отвърна Страйк с нескрито задоволство, произтичащо от факта, че той и шефът на конкурентната детективска агенция „Мич Патерсън“ не можеха да се гледат. – Адски небрежно са подходили. Чета за тази Църква, откакто получих имейла на Еденсор, и бих казал, че е голяма грешка да бъдат подценявани. Ако поемем задачата, това би означавало един от нас да действа дълбоко под прикритие. Няма как да съм аз, с този крак твърде много се отличавам. Вероятно ще трябва да е Мидж. Тя не е семейна.

– И аз не съм – побърза да каже Робин.

– Само че това няма да е като да се правиш на Вениша Хол или на Джесика Робинс – отбеляза Страйк, като спомена самоличностите, под които Робин се бе подвизавала при предишни случаи. – Няма да е роля от девет до пет. Може да означава дълго време да нямаш контакт с външния свят.

– Е, и? – повдигна вежди Робин. – Бих го приела.

Имаше силното усещане, че е подложена на тест.

– Така или иначе още не сме поели задачата – каза Страйк, научил онова, което бе искал да знае. – Ако се случи, ще трябва да решим кой най-добре приляга за случая.

В този момент Райън Мърфи отново се появи в кухнята. Робин автоматично се отдръпна от Страйк, до когото бе застанала плътно, така че разговорът им да не бъде чуван от околните.

– Какво заговорничите вие двамата? – попита Мърфи и се усмихна, въпреки че очите му ги наблюдаваха зорко.

– Никакъв заговор не е – отвърна Робин. – Просто служебни дела.

Илза влезе в кухнята, като държеше на ръце най-сетне заситения си син.

– Торта – викна Ник. – Кръстниците, дядовците и бабите да се явят тук за снимки, моля.

Робин тръгна нататък, докато хората от палатката се стичаха в кухнята. За миг или два си бе припомнила напрежението от предишния си брак: не ѝ се хареса въпросът на Мърфи, нито пък ѝ беше по вкуса прикритата проверка на Страйк дали би се посветила на задачата със същата сила като необвързаната Мидж.

– Ти дръж Бенджи – каза Илза, когато Робин стигна до нея. – Аз ще застана зад теб, така ще изглеждам по-слаба.

– Не бъди глупава, изглеждаш прекрасно – смъмри я полугласно Робин, но пое заспалия си кръщелник и се обърна с лице към фотоапарата, държан от чичото на Илза със силно зачервено лице. Настана голямо бутане и преподреждане зад кухненския остров, върху който се мъдреше кръщелната торта. Телефони бяха високо вдигнати за снимка. Пийналата майка на Илза болезнено настъпи крака на Робин и вместо на нея се извини на Страйк. Спящото бебе бе изненадващо тежко.

– Сирене! – ревна чичото на Илза.

– Отива ти – подвикна Мърфи и вдигна тост към Робин.

С периферното си зрение Робин улови яркорозова вихрушка: Бижу Уоткинс се бе добрала до Страйк от другата му страна. Светкавицата проблесна няколко пъти, бебето в ръцете на Робин се размърда, но продължи да спи и моментът бе запечатан за бъдещите поколения: отнесената усмивка на гордата баба, тревожното изражение на Илза, светлината, отразявана от очилата на Ник, което го правеше мъничко зловещ, леко принудените усмивки на двамата кръстници, притиснати един към друг зад синьото мече върху глазурата на тортата, като Страйк разсъждаваше над казаното от Мърфи, а Робин си мислеше колко плътно се бе долепила Бижу към Страйк в опита си да се смести в кадъра.

3

Страйк се прибра в мансардния си апартамент на Денмарк Стрийт в осем тази вечер с леки киселини, каквито шампанското винаги му предизвикваше, и мъничко депресиран. Обикновено би си взел нещо за хапване на път към къщи, но когато предишната година напусна болницата след триседмичен престой, му бяха дадени строги инструкции да свали килограми, да ходи на физиотерапия и да откаже цигарите. За пръв път, откакто половината му крак беше отнесен в Афганистан, той следваше указанията на лекарите.

Сега без особен ентусиазъм сложи зеленчуци в новозакупения уред за готвене на пара, извади филе сьомга от хладилника и отмери доза пълнозърнест ориз, като през всичкото време се мъчеше да не мисли за Робин Елакот, но беше наясно колко трудно му се удава това. Вярно, че си тръгна от болницата с куп добри намерения, но и бе обременен от проблем, който нямаше как да бъде разрешен с промени в начина на живот. А този проблем си беше налице много отдавна, само дето той не бе искал да го признае, но накрая бе принуден да се изправи срещу него едва когато лежеше в болничното легло и гледаше как Робин се готви да отиде на първата си среща с Мърфи.

Вече в продължение на няколко години си повтаряше как връзка с партньорката му в детективската агенция не си струва да подлага на риск най-важното за него приятелство и да застрашава бизнеса, който бяха изградили заедно. Вярно, че самотният му живот в мансардата над офиса на агенцията предполагаше трудности и лишения, но Страйк смяташе, че тази цена си струва да се плати в името на независимост и спокойствие след безкрайните бури и сърдечни страдания по време на дългогодишните му отношения с Шарлот. И все пак, като чу, че Робин отива на среща с Райън Мърфи, това му причини шок, принудил го най-сетне да си признае, че бе изпитвал привличане към Робин от мига, в който пое палтото ѝ при първото ѝ идване в офиса, и то бе еволюирало в друго чувство. Вече му бе невъзможно да се съпротивлява да го нарече с името му. Любовта го бе споходила под непозната за него форма и вероятно по тази причина осъзна опасността твърде късно, та да може да я отпъди.

За пръв път, откакто беше срещнал Робин, Страйк не проявяваше интерес да се впусне в странична сексуална връзка като един вид отвличане от смущаващите чувства към съдружничката му. Последния път, като подири утеха при друга жена, колкото и тя да беше красива, нещата приключиха с тока ѝ, забит в крака му, и мрачно усещане за празнота в отношенията. Все още не беше наясно дали, в случай че връзката между Робин и Мърфи приключи, както горещо се надяваше да стане, ще може да проведе разговора, срещу който тъй дълго и упорито се бе съпротивлявал, с цел да установи истинските чувства на самата Робин към него. Резервите за интимност с нея все още си бяха в сила. От друга страна („Отива ти“, беше казал на Робин самонадеяният Мърфи, като я видя с бебето на ръце), той се опасяваше, че съдружието им при всички случаи можеше да се разпадне, ако Робин решеше, че брак и деца я привличат повече от детективска кариера. Та така стояха нещата с Корморан Страйк – по-слаб, в по-добра форма, с по-чисти дробове, сам в мансардата си, сърдито разбъркващ броколи с дървена лъжица и замислен как да спре да мисли за Робин Елакот.

Позвъняването на мобилния му телефон беше добре дошло разсейване. Той дръпна сьомгата, ориза и зеленчуците от котлона и отговори на повикването.

– Всичко наред ли е, Горелка? – чу познат глас.

– Пищял – каза Страйк. – Как е при теб?

Мъжът на телефона беше стар приятел, макар че Страйк трудно би могъл да си спомни истинското му име. Леда, майката на Страйк, бе прибрала от улицата шестнайсетгодишния Пищял, сирак и нелечимо отдаден на престъпността, след като той бе намушкан с нож, и го бе довела в жилището, което обитаваха като самонастанили се. Така Пищяла се превърна в нещо като доведен брат на Страйк и бе може би единственият човек, който не виждаше никакъв недостатък у безнадеждно лекомислената и вечно търсеща нови изживявания Леда.

– Имам нужда от помощ – каза Пищяла.

– Казвай – подкани го Страйк.

– Трябва да намеря един тип.

– За какво ти е? – попита Страйк.

– Не е каквото си мислиш, нищо не се каня да му правя – увери го Пищяла.

– Хубаво – рече Страйк и дръпна от вейп устройството, което го зареждаше с по малко никотин. – Кой е той?

– Бащата на Ейнджъл.

– Чий баща?

– На Ейнджъл, доведената ми дъщеря – поясни Пищяла.

– О, ти си се оженил – промълви изненадан Страйк.

– Не съм бе – отвърна нетърпеливо Пищяла. – Живея с майка ѝ.

– За детските ли го издирваш?

– Не – отвърна Пищяла. – Току-що научихме, че Ейнджъл има левкемия.

– По дяволите – стресна се Страйк. – Съжалявам.

– Тя иска да види истинския си баща, а ние си нямаме идея къде е. Гадняр е, разбира се, но не от тия, дето иначе представляват интерес за мен.

Страйк разбираше това, тъй като контактите на Пищяла в криминалния свят на Лондон бяха многобройни и той лесно би открил професионален мошеник.

– Ами добре, дай ми име и дата на раждане – каза Страйк и се пресегна за писалка и бележник.

Пищяла му ги съобщи, после попита:

– Колко ще струва?

– Ще ми дължиш една услуга – отвърна Страйк.

– Сериозно? – учуди се Пищяла. – Ами добре тогава. Всичко хубаво, Горелка.

Пищяла, който открай време не търпеше излишни приказки по телефона, бързо затвори, а Страйк се върна към броколите си със сьомга, натъжен да чуе за болно дете, което иска да види баща си, но и без да пропуска мисълта колко полезно е да има дължима услуга от Пищяла. Разните сведения, които Страйк получаваше от стария си приятел, му бяха добре дошли, когато имаше нужда да пусне стръв на полицейските си контакти, а такива случаи бяха зачестили, откакто детективската агенция се радваше на успех и известност.

Когато ястието му беше готово, Страйк отнесе чинията си на малката кухненска маса, но преди да е седнал, телефонът му зазвъня повторно. Обаждането бе прехвърлено от стационарния номер в офиса. Той се поколеба, преди да отговори, тъй като имаше предчувствие кого ще чуе.

– Страйк.

– Здравей, Блуи – изрече леко заваленият глас. Имаше фонов шум от говор и музика.

Шарлот му звънеше за втори път в рамките на една седмица. Тъй като вече нямаше номера на мобилния му телефон, този на стационарния телефон в офиса беше единствената ѝ връзка с него.

– Зает съм, Шарлот – заяви ѝ студено.

– Знаех, че така ще кажеш… В един ужасен клуб съм… никак не би ти харесал…

– Зает съм – повтори той и затвори. Очакваше да му позвъни отново и тя го направи. Той остави обаждането да бъде прехвърлено на гласова поща и съблече сакото на костюма си. Чу някакво шумолене и напипа в джоба си листче, което не би трябвало да е там. Разгъна го и видя номер на мобилен телефон, а под него име: „Бижу Уоткинс“. Помисли си, че тя трябва да бе твърде ловка, след като му бе пъхнала листчето в джоба, без той да усети. Скъса го наполовина, хвърли го в кошчето и седна да си изяде вечерята.

4

В единайсет часа в последния вторник на февруари Страйк и Робин пътуваха заедно с такси от офиса си до Риформ Клъб, голяма сива сграда от деветнайсети век, издигаща се на „Пал Мал“.

– Сър Колин е в стаята за кафе – уведоми ги служителят в смокинг, който взе имената им на входа и ги поведе през просторния атриум. Робин, която си бе мислила, че изглежда прилично елегантна в черните си панталони и пуловер, които щяха да са удобни за работата ѝ по следене след това, сега се почувства недостатъчно официално облечена. Белите мраморни бюстове стояха като стражи върху квадратни постаменти, в златни рамки бяха поставени маслени портрети на видни представители на партията на вигите, колони с жлебове се издигаха от настлания с плочки под към балкона на първия етаж, а после към сводестия стъклен таван.

Стаята за кафе, чието название предполагаше малко и уютно пространство, в действителност се оказа също тъй луксозна зала със стени в зелено, червено и златно, позлатени полилеи с лампи от матирано стъкло. Само една маса беше заета и Робин веднага разпозна потенциалния им клиент, защото го беше издирила в интернет предишната вечер.

Сър Колин Еденсор, родом от работническо семейство от Манчестър, бе имал забележителна кариера като държавен чиновник, чиято кулминация бе присъденото му рицарско звание. Сега бе патрон на няколко благотворителни фондации в областта на образованието и грижата за децата и се радваше на репутация на интелигентен и почтен човек. През последните дванайсет месеца името му, познато дотогава само от официалните издания, бе започнало да се появява в таблоидите поради това, че унищожителните критики на Еденсор към Универсиалната хуманитарна църква бяха привлекли към него нападки от страна на широк кръг хора, сред които прочута актриса, уважаван писател и журналисти в сферата на попкултурата, а те всички описваха Еденсор като богаташ, бесен, задето синът му пилее доверителния си фонд, за да помага на бедните.

Богатството на сър Колин бе дошло чрез брака с жена, чийто баща бе натрупал капитал от верига магазини за конфекция. Двойката очевидно е била щастлива заедно, предвид че съюзът им бе изтраял четиресет години. Сали бе починала едва преди два месеца, имаха трима синове, от които най-младият, Уилям, бе по-малък от втория с десет години. Робин предположи, че двамата мъже, седящи със сър Колин, бяха по-големите му синове.

– Гостите ви, сър Колин – обяви служителят. Не се поклони, но тонът му бе приглушен и изразяваше почтителност.

– Добър ден – поздрави сър Колин, изправи се и се ръкува с детективите.

Евентуалният им клиент имаше гъста бяла коса и лице, което предразполагаше към симпатия и доверие. То беше белязано с бръчици от смях, ъгълчетата на устата му бяха естествено извити нагоре, а кафявите очи зад очилата със златни рамки бяха топли. У него все още се бяха запазили следи от манчестърския изговор.

– Това са Джеймс и Едуард, братята на Уил.

Джеймс Еденсор, който приличаше на баща си, само дето косата му беше тъмнокестенява и не излъчваше такова добродушие, се изправи да се ръкува, но Едуард, с руса коса и големи сини очи, остана седнал. Робин забеляза белег, спускащ се по слепоочието на Едуард. До стола му беше опрян бастун.

– Много мило, че дойдохте да се видите с нас – каза сър Колин, когато всички седнаха. – Желаете ли нещо за пиене?

Страйк и Робин отклониха предложението, а сър Колин прочисти леко гърло и заговори.

– Е… може би трябва да започна, като кажа, че не съм сигурен дали изобщо сте в състояние да ни помогнете. Както споменах по телефона, вече се опитахме да използваме частни детективи и не мина добре. Дори май влоши нещата. Вие обаче ми бяхте горещо препоръчани от семейство Чизуел, които познавам от дълги години. Изи ме увери, че ако не се чувствате способни да помогнете, ще ми го кажете веднага. Приех това като висока оценка за вас.

– Със сигурност не поемаме случаи, които смятаме за безнадеждни – потвърди Страйк.

– В такъв случай – каза сър Колин и събра пръсти – ще опиша ситуацията в общи линии, а вие ще ми съобщите експертното си мнение. Да, моля, не възразявам – отговори той на незададения въпрос на Страйк, когато детективът понечи да извади бележник.

Дори да не бе знаел предишната професия на сър Колин, Страйк би отгатнал, че той е човек, обигран в представянето на информация организирано и сбито, така че просто приготви писалката си.

– Мисля, че е най-добре да започна с Уил – каза държавният служител. – Той е най-малкото ни дете и появата му беше… не бих я нарекъл нежелана, но неочаквана. Сали беше на четиресет и четири, когато забременя, и известно време не си давахме сметка, че се е случило. Веднъж щом преодоляхме шока, бяхме възхитени.

– Аз и Джеймс не бяхме – намеси се Едуард. – На никого не му е драго да си мисли, че четиресет и няколко годишните му родители вършат това, когато никой не гледа.

Сър Колин се усмихна.

– Добре, нека кажа, че шокът бе всеобщ – резюмира той. – Но всички треперехме над Уил, когато се появи. Беше прелестно момченце. Уил винаги е бил много умничък, но като стана шест-седемгодишен, започнахме да се тревожим, че нещо не е съвсем наред. Ентусиазмът му по отношение на разни обекти бе пламенен, почти можеше да бъде наречен обсебеност, и много мразеше да се нарушава рутината му. Неща, които други деца приемат в крачка, него го разстройваха дълбоко. Не обичаше големи групи. На детски партита го откривахме на горния етаж да си чете кротко или да си играе сам. Малко се тревожехме за него, тъй че го заведохме на психолог и той бе диагностициран в периферията на спектъра на аутизма. Казано ни беше, че не е нищо драматично, нищо сериозно. Психологът ни осведоми също така, че Уил е с много висок коефициент на интелигентност. Това не беше изненада, способността му да обработва информация и паметта му бяха изключителни, в четенето бе надскочил с пет години възрастта си. Разказвам ви всичко това – продължи сър Колин, – защото вярвам, че тази конкретна комбинация при Уил от способности и странности обяснява поне отчасти как са успели да го привлекат от УХЦ. Имаше инцидент преди това, който силно ни обезпокои и който би трябвало да е предупреждение за нас.

Когато Уил беше на четиринайсет, се сближи с едни момчета в училище, които му казали, че са радикални социалисти и замислят нещо като генерална война срещу авторитетите. Уил бе доста податлив на влияние от страна на хора, които даваха вид, че го харесват, защото никога дотогава не бе имал много близки приятели. Прие тяхната философия за тотално преобръщане на установения ред и започна да чете всевъзможни социалистически теории. Едва когато го убедиха да подпали параклиса, осъзнахме какво става. Беше на крачка от изключването и само закъснялото признание на съученичка го спаси. Тя знаеше, че тези момчета от дълго време са поднасяли Уил ей така, за да става весело и да видят докъде могат да го убедят да стигне.

След тази случка със Сали седнахме на дълъг разговор с него – продължи сър Колин. – Стана ни ясно, че Уил не умее да долавя двуличието у хората. Виждаше нещата само в черно и бяло и очакваше и всички околни да са праволинейни като него, а това се е оказало неустоимо изкушение за момчетата, подтикнали го към палеж.

Но като се остави настрана този инцидент, Уил никога не се забъркваше в неприятности и колкото повече растеше, по-лесно му ставаше да се сприятелява. Характерно за него, накупи книги, за да изучава аутизма, и можеше да бъде много забавен на тази тема. Когато стигна до последния клас в гимназията, със Сали бяхме убедени, че ще се справя превъзходно в университета. Вече бе доказал, че може да си създава добри приятелства, а оценките му бяха все отлични.

Сър Колин отпи от кафето си. Страйк, на когото му хареса как държавният чиновник поднася информацията, не го прекъсна с въпроси, а го изчака да продължи.

– И тогава – заговори отново сър Колин, като остави чашата си настрани, – три месеца преди да дойде време Уил да замине за Дъръм, Ед попадна в тежка автомобилна катастрофа.

– Спирачките на един камион бяха отказали – обясни Ед, – мина на червено и се блъсна право в моята кола.

– Господи – промълви Робин. – И вие сте били…

– Беше в кома в продължение на пет дни – осведоми ги сър Колин – и после отново трябваше да се учи да ходи. Както можете да си представите, цялото ни внимание със Сали беше насочено към Ед. Сали буквално живееше в болницата. Обвинявам себе си за случилото се след това – поклати глава сър Колин. И двамата му синове понечиха да протестират, но той отсече: – Не, оставете ме да си го кажа. Уил замина в университета и аз не го проверявах толкова често, колкото беше редно. Трябваше да задавам повече въпроси, да не приемам нещата на доверие. Той споменаваше хора, с които сядал на питие, каза ми, че се включил в няколко дружества, учението не му създаваше проблеми… и ето на, че изведнъж изчезна. Просто си стегнал багажа и се махнал. Курсовият му ръководител ни извести и бяхме извънредно разтревожени. Отидох лично в университета, разговарях с някои от приятелите му, които ми казаха, че бил на беседа на УХЦ, проведена в университета, където се заприказвал с членове на Църквата. Те му дали литература за четене и го поканили да присъства на служба, което той направил. Веднага след това се върнал в общежитието, събрал си всичко от стаята и заминал. Оттогава никой не го беше виждал.

Влязохме в дирите му чрез храма на Рупърт Корт и установихме, че е в Чапман Фарм в Норфък. Именно там е възникнала УХЦ и това все още е най-големият им център за индоктриниране. На членовете не са позволени мобилни телефони, така че единственият начин да се свържем с Уил беше да му пишем и ние това и направихме. Накрая под заплаха с полиция успяхме да принудим Църквата да ни позволи среща с Уил в техния Централен храм на Рупърт Корт.

Тази среща мина извънредно зле. Сякаш говорехме с непознат. Уил изобщо не приличаше на себе си. Всичко, което казвахме, посрещаше с насадени готови фрази и жаргон, за които сега знам, че са типични за стандартите на УХЦ. Отказа ни категорично да напусне Църквата и да се върне към учението си. Изпуснах си нервите, което беше голяма грешка, защото дадох възможност на Църквата да ме представи като враг. Трябваше да следвам примера на Сали: просто да излеем обичта си и да покажем, че не се опитваме да го контролираме или подведем, както говореха за нас принципалите на Църквата.

Ако бях оставил Сали да води нещата, можехме да имаме шанс да го измъкнем, но аз бях гневен – гневен, че съсипва академичната си кариера, че причинява толкова тревоги в момент, когато още не знаехме дали Ед няма да остане прикован към инвалидна количка до края на живота си.

– През коя година беше това? – попита Страйк.

– През 2012-а – отговори сър Колин.

– Значи той е там вече близо четири години?

– Точно така.

– И сте го видели само веднъж, откакто се е присъединил към тях?

– Веднъж лице в лице, иначе на снимки, направени от агенцията на Патерсън. Ед го е виждал обаче.

– Не говорихме – поясни Ед. – Опитах се да се приближа към него на Уордър Стрийт, а той се обърна и хукна обратно в храма на Рупърт Корт. След това няколко пъти обикалях из района и съм го зървал от разстояние с кутията му за събиране на помощи. Изглежда болен. Много е изкльощавял. Той е най-високият сред нас, а е с двайсетина килограма под нормата.

– Очевидно в Чапман Фарм ги подлагат на хронично недохранване – каза сър Колин. – Много често постят. Узнах много за вътрешните правила в Църквата от един младеж на име Кевин Пърбрайт, бивш техен член. Кевин е израснал в Църквата. Бил е там от тригодишна възраст.

– Да – обади се Джеймс, който през последните няколко минути бе създавал впечатление на човек, едва сдържащ езика си. – Той поне е имал извинение.

Настъпи заредено с напрежение мълчание.

– Съжалявам – каза Джеймс, макар да не даваше вид да е така, но после, очевидно неспособен да премълчи, изрече ядосано: – Вижте, Уил може да е бил идиот да вярва, че като подпали училищния параклис, ще реши въпроса с бедността в света, но това вече… Да избере да се присъедини към секта тъкмо когато чакаме да научим дали Ед няма да остане пълен инвалид за цял живот?

– Уил не разсъждава по този начин – обади се Ед.

– Не, защото е егоцентрично и мономаниакално малко лайно – отсече разпалено Джеймс. – Съвършено наясно е какво прави и е имал много възможности да престане да го прави. Не го мислете за някакъв невинен малоумник – изстреля той към Страйк и Робин. – Уил умее да бъде много високомерен към всеки, който не е умен като него, да можехте само да го чуете в спор.

– Джеймс – изрече тихо Ед, но брат му го игнорира.

– Майка ми умря навръх Нова година. Едно от последните ѝ съзнателни действия беше да напише писмо на Уил и да го умолява да го види още веднъж. Нищо. Никакъв отговор. Остави я да умре в неистова тревога за него, отчаяна да го види, че и на погребението не се появи. Такъв беше неговият избор и аз няма никога да му простя за него. Никога! Ето, казах го – отсече Джеймс и плесна с длани бедрата си, после се изправи. – Съжалявам, не ми е по силите – добави и преди някой друг да е успял да проговори, напусна залата.

– Очаквах това да се случи – промърмори Ед.

– Много моля да ни извините – изрече сър Колин със сълзи в очите.

– За нас не се тревожете, виждали сме далеч по-лошо – каза Страйк.

Сър Колин отново прочисти гърло и заговори с леко треперещ глас:

– Последните свързани думи на Сали бяха молба към мен да измъкна Уил… Простете – добави, когато под бифокалните му очила се изтърколиха сълзи и той заопипва джобовете си за носна кърпа.

Ед с усилие се премести на стола до баща си. Докато заобикаляше масата, Страйк забеляза изявеното му куцане.

– Хайде, татко, успокой се – каза той и постави ръка върху рамото на сър Колин.

– Обикновено не се държим така на обществено място – обърна се бащата към Страйк и Робин, като се опитваше да се усмихне, докато бършеше очите си. – Просто това със Сали… случи се толкова… толкова неотдавна…

Робин си каза, че тъкмо този момент бе крайно неподходящ за появата на служител, който им предложи обяд.

– Да, добра идея – изрече с предрезгавял глас сър Колин. – Да ядем.

През времето, когато бяха донесени менютата и храната бе поръчана, сър Колин бе успял да възвърне самообладание. След като келнерът се отдалечи, той каза:

– То се знае, Джеймс е прав до известна степен. Уил има невероятен интелект и е непобедим при дебати. Просто се опитвам да обясня, че могъщият му ум е съчетан с тревожеща наивност. Той е изцяло добронамерен, искрено иска да превърне света в по-добро място, но също така е привързан към категоричността и правила, за които да се залови. Преди да открие пророците от УХЦ, беше заплеснат по социализма, още по-преди беше много досаден младши скаут за водачите, тъй като не обичаше шумни игри, и също толкова досаден за нас с вечното му дебатиране дали ще е за добро да свърши нещо, което сме му поръчали, или трябва сам да си измисли дейности, които да се квалифицират като благородни. Ала най-големият проблем на Уил е – продължи сър Колин, – че той не съзира злото. За него то е теоретично, безлика сила в света, която трябва да бъде заличена. Абсолютно сляп е за него, когато го види отблизо.

– А вие смятате, че УХЦ е зло, така ли?

– О, да, господин Страйк – отвърна тихо сър Колин. – Боя се, че така смятам.

– Опитвахте ли се да го посетите? Да уредите друга среща?

– Да, но той отказа. В Чапман Фарм са допускани само членове на Църквата и когато с Ед се опитахме да влезем на служба в храма на Рупърт Корт, за да говорим с Уил, не ни пуснаха. Това е регистрирана религиозна сграда, така че имат юридическо право да спират входа на посетители. От факта, че ни бе забранен достъп до Църквата, заключихме, че те имат снимки на членовете на семейството на Уил и са инструктирали служителите си да не ги допускат вътре. Както ви казах по телефона, точно така оплескаха нещата от агенция „Патерсън“. Не само не откриха никаква информация, която да ми помогне да измъкна Уил, а още повече настроиха Църквата срещу семейството.

– Значи Уил все още е в Чапман Фарм?

– Доколкото знаем, да. Понякога излиза да набира помощи в Норич и Лондон. Случва се да нощува на Рупърт Корт, но иначе е във фермата. Кевин ми каза, че членове, които не прогресират до семинари и молитвени събрания, обикновено остават в центровете за индоктриниране – или духовни убежища, както ги нарича Църквата. Очевидно в Чапман Фарм се упражнява много изнурителен труд.

– Как се запознахте с този… – Страйк се консултира със записките си – …Кевин Пърбрайт?

– Свързах се с него чрез блога му за УХЦ – отговори сър Колин.

– Той би ли склонил да разговаря с нас?

– Сигурен съм, че би – отвърна още по-тихо сър Колин. – Само че е мъртъв. Беше застрелян през август миналата година.

– Застрелян? – повториха Страйк и Робин едновременно.

– Да. С един куршум в главата у дома, в апартамента му в Канинг Таун. Не е било самоубийство – изпревари сър Колин въпроса на Страйк. – На мястото не е открито оръжие. Патерсън говори със свой контакт в полицията. Там смятат, че е убийство, свързано с наркотици. Очевидно Кевин е бил дилър.

– Вие знаехте ли го?

– Не, но нямаше как да го знам. Според мен горкият искаше да ме впечатли – каза тъжно сър Колин. – Стремеше се да изглежда по-уравновесен, отколкото беше в действителност. Нямаше си никого друг, защото останалите от семейството му още са в УХЦ. Никога не съм бил в апартамента му и чак към края той ми призна колко скъпо му струва всичко това – да пише за случилото се и да събере спомените си за книга относно УХЦ. Би трябвало да си дам сметка, да му предложа някакъв съвет. Не биваше да забравям, че той е едно увредено човешко създание, а аз го третирах като оръжие срещу Църквата.

Не го чух цял месец, преди да бъде застрелян. Обявиха заболяването на Сали за нелечимо и с терминален изход и аз бях отхвърлил Кевин като нестабилен и безполезен. Не го казвам на фона на желанието ми да измъкна Уил от Църквата, имам предвид, че вредеше на себе си. Направи сцена при подписването на книгата на Джайлс Хармън, руга и крещя. Постоянно се опитвах да му внуша, че подобна тактика ще се обърне срещу него, но той беше много гневен, много озлобен.

– Вие мислите ли, че убийството му е свързано с наркотици?

Ед погледна изкосо баща си, който се поколеба, преди да отговори:

– Бях в много уязвимо състояние, когато чух, че е бил прострелян и… ако трябва да съм честен, първата ми мисъл беше за УХЦ.

– Но сте променили мнението си.

– Промених го, да. На тях не им трябват оръжия, имат си скъпоплатени адвокати. Експерти са в неутрализирането на критиките: чрез статии от симпатизиращи журналисти, знаменитости, правещи си реклама… Кевин беше твърде дребна риба, дори да бе успял да завърши книгата си. Вече го бяха принудили да оттегли всяко сериозно твърдение, което правеше в блога си, и го бяха обвинили в тормоз.

– Що за тормоз?

– Сексуален – отговори сър Колин. – Твърдяха, че подлагал на сексуален тормоз сестрите си. Според писмо, което Кевин получи от Съвета на принципалите, двете момичета дали доста подробно описание на онова, което е вършил с тях. Естествено, наясно съм, че сексуалният тормоз е ендемичен. Една от благотворителните фондации, за които работя, оказва подкрепа на потърпевши, така че добре познавам статистиката и не се заблуждавам: много на вид очарователни хора вършат ужасни неща зад затворени врати. Очевидно не мога да отхвърля вероятността Кевин наистина да е подлагал на сексуални посегателства тези момичета, но човек би помислил, че ако Църквата наистина го смята за виновен, би трябвало да се обърне към полицията, не да пише на Кевин заплашително писмо. В крайна сметка вярвам, че това е бил поредният опит за сплашване и предвид какво ми е разказвал Кевин за вътрешните порядки в Църквата, според мен е напълно възможно сестрите му да са били принудени да подпишат тези показания… Исках да отида на погребението на Кевин – изрече тъжно сър Колин, – но не беше възможно. Направих запитвания: майка му, която все още е в Църквата, бе решила да го погребе в Чапман Фарм. Трябва да призная, че това силно ме смути… Кевин толкова упорито се бе борил да се махне оттам…

Храната им пристигна. Страйк, който си беше поръчал костур вместо любимата си пържола, попита:

– Може ли да се предприемат някакви законни действия по отношение на Уил?

– Повярвайте ми, опитах – каза сър Колин, като взе ножа и вилицата си. – Уил има доверителен фонд, оставен му от бащата на Сали. Вече е извадил половината пари от него и ги е дал на УХЦ. Исках да бъде подложен на експертиза от психиатър, но когато от Църквата узнаха за това, веднага уредиха да мине през техен човек, който обяви Уил за съвършено здрав психически. Вече е пълнолетен, обявен е за вменяем. Ситуацията е непробиваема. Опитах се да събудя интерес у политическите си контакти към Църквата и начина, по който оперира, но всеки се бои да се наеме с това предвид колко знаменитости има сред последователите ѝ и колко широко се прокламира благотворителната ѝ дейност. Има един член на парламента, либерал-демократ, за когото силно подозирам, че е член. Агитира за тях в парламента и става много агресивен към всеки, който ги критикува. Опитах се да убедя някои от контактите ми в пресата да направят задълбочено експозе, но те също се опасяват да не бъдат съдени. Никой не иска да докосне тази тема.

Кевин много искаше да даде под съд УХЦ въз основа на техния тормоз над него и семейството му. Със Сали на драго сърце бяхме готови да финансираме съдебния иск, но според адвокатите ми Кевин имаше твърде малки шансове да спечели делото. И не само защото вече бе принуден да признае, че в блога си е допуснал грешки; имаше някои твърде странни убеждения.

– Например?

– Беше убеден, че светът на духовете е реален. Всъщност смяташе, че УХЦ може да призовава мъртвите. Патерсън се опита да открие други хора, които биха могли да свидетелстват, но удари на камък.

– Някога обмисляли ли сте да измъкнете Уил оттам насила? Да го отвлечете от Уордър Стрийт?

– Със Сали го обсъждахме като последна отчаяна възможност – призна сър Колин, – но се подплашихме, като узнахме какво се е случило с младеж, чието семейство постъпило точно така през 1993 година. Името му е Алегзандър Грейвс. И той произхождал от заможно семейство. Баща му буквално го похитил от улицата, когато бил там да набира помощи. Грейвс бил в много плачевно ментално състояние, когато го отвлекли, и няколко дни по-късно се обесил в семейния дом. Четох много за контрола над съзнанието през последните години – продължи сър Колин, а храната му изстиваше, докато той говореше. – Знам много повече, отколкото в началото, за техниките, използвани от УХЦ, и колко са ефикасни. Кевин ми разказа много за онова, което се случва там, и това е класическата манипулация на сектата: ограничаване на информация, контрол над мислите и емоциите и прочее. Сега разбирам защо Уил се промени толкова бързо. Той буквално не е с всичкия си.

– Няма как да е – съгласи се Ед. – Да не дойде при мама, когато бе на смъртно легло, да не присъства на погребението ѝ. На Джеймс и съпругата му им се родиха момчета близначета миналата година, а той изобщо не ги е виждал.

– И какво точно се надявате да постигнете, като ни наемете? – поиска да узнае Страйк.

Сър Колин остави приборите си, за да бръкне под стола си и да измъкне старо черно куфарче, от което извади тънка папка.

– Преди адвокатите на УХЦ да накарат Кевин да заличи писаното в блога му, изпринтирах копия. Тук има също два дълги имейла от Кевин, които обясняват ангажираността на семейството му с Църквата и инциденти, на които е ставал свидетел и в които е участвал. Споменава хора и места и отправя поне едно обвинение в престъпление към Джонатан Уейс, основателя на УХЦ. Ако някои от другите хора, които Кевин споменава в тези документи, биха могли да бъдат убедени да говорят или дори да свидетелстват особено по отношение на принуда и контрол над съзнанието, може да постигна нещо по съдебен път. Най-малкото бих искал да убедя УХЦ да ми позволи отново да видя Уил.

– Но в идеалния случай желаете да го измъкнете оттам?

– Разбира се – отвърна сър Колин, – но приемам, че това може да не е реалистична цел. Докладът от агенция „Патерсън“ също е тук, ако изобщо има някаква стойност. Фокусирали са се главно да следят движенията на Уил, влизането и излизането от Чапман Фарм и Рупърт Корт. Идеята им беше да заснемат на камера заплахи или тормоз, или индикация от страна на Уил, че е нещастен или подлаган на принуда. Двама от техните хора са отишли при него на улицата под прикритие и са се опитали да го въвлекат в разговор, но той настоявал, че е напълно доволен, и се опитал да ги вербува или поне да ги убеди да дадат пари. Е, какво мислите? – попита сър Колин, като местеше очи между Страйк и Робин. – Безнадежден ли е нашият случай?

Преди Страйк да е успял да каже нещо, Робин протегна ръка за документите, които сър Колин беше донесъл със себе си.

– Не – отговори тя. – Ще се радваме да помогнем.

5

– Спокойно, всичко е наред – отвърна Страйк час по-късно на извинението на Робин, задето бе приела случая, без да се консултира с него. – Аз сам бих го казал, но устата ми беше пълна с картоф.

След като се разделиха с баща и син Еденсор, двамата съдружници се бяха отбили в близък пъб. „Златният лъв“ беше малък, викториански и пищно декориран и те седяха на високи тапицирани с кожа бар столове край кръгла маса.

– Снощи разгледах уебсайта на УХЦ – каза Робин, която пиеше портокалов сок, защото скоро трябваше да поеме към смяната си за следене. – Разполагат с голям брой скъпи имоти. Сградата на Рупърт Корт трябва да им струва цяло състояние, предвид че е в средата на Уест Енд, а притежават още храмове и центрове в Бирмингам и Глазгоу. Възможно ли е да печелят всички тези пари по законен начин?

– Ами те провеждат курсове по самоосъзнаване из цялата страна, струващи по петстотин лири на ден, а в базите си за отдих приемат посетители за по хиляда. Имат над десет хиляди членове, събиращи пари за тях, които също така даряват една пета от заплатите си и правят завещания в тяхна полза. Това прави сериозни суми. Човек би помислил, че данъчните трябва да са ги налетели, така че или са чисти, или имат хитър счетоводител, който знае как да укрива съмнителните моменти. Уви, прибирането на пари от идиоти не се брои за престъпление.

– Ти си съгласен с Джеймс, че Уил е идиот, така ли?

Страйк отпи от бирата си, преди да отговори.

– Бих казал, че общо взето, на хора, които се присъединяват към секти, нещо им липсва.

– Ами Джайлс Хармън? Богат, успешен писател, наистина умен…

– Аз съм съгласен с твърдението на Оруел – отвърна Страйк. – „Някои идеи са толкова глупави, че само интелектуалците вярват в тях.“ Не виждам как тази задача може да се изпълни както трябва, без да вкараме някого под прикритие в Чапман Фарм.

Робин бе прекарала последните няколко дни да се подготвя тъкмо за този разговор.

– Означава най-напред посещение в храма на Рупърт Корт. Проучих това. Не може ей тъй да цъфнеш в Чапман Фарм, трябва да бъдеш поканен там, което означава да бъдеш привлечен в някой от храмовете. Който и да е този, дето ще иде на Рупърт Корт, ще му трябва напълно изградена самоличност с биография, която не бива да се променя след първия контакт с членове на Църквата. Също така човекът трябва да изглежда заможен, та да е атрактивен обект за вербуване.

Страйк, който беше съвършено наясно, че слуша кандидатура, подхвърли:

– И предполагам, не вярваш, че Баркли, Шах или Литълджон ще са убедителни като богати еретици.

– Съмнявам се, че Баркли ще изкара и един час, преди да избухне в проклятия – каза Робин. – А Литълджон би бил идеален, ако това беше орден с обет за мълчание…

Страйк се разсмя.

– Дев, от своя страна, има малки деца и няма да му е драго да отсъства от дома със седмици. Мидж е евентуална възможност, но тя никога досега не е действала под прикритие. Знам, че и аз не съм, не в този мащаб – побърза да каже Робин, преди Страйк да го е изтъкнал. – Но досега не са ме изобличавали, не и дори когато всеки ден ходех в Парламента като Вениша Хол.

– Ами ако задачата продължи със седмици? – попита Страйк.

– Значи ще продължи със седмици – леко повдигна рамене Робин.

Страйк вече и без това беше решил, че Робин е най-добрата за мисията, но имаше и друг мотив да приеме предложението ѝ. Принудителна раздяла за няколко седмици по време на престоя ѝ в Чапман Фарм можеше да подложи на напрежение връзката ѝ с Райън Мърфи, а Страйк малко неща желаеше повече от това. Само че не искаше да се съгласява твърде охотно, та да не бъде заподозрян в задни цели, така че само кимна и каза:

– Е, добре, това може и да проработи. Но се иска сериозно обмисляне.

– Знам. И не мога да нося перука в Чапман Фарм, та си мислех за радикална подстрижка.

– Хайде бе! – реагира Страйк импулсивно. Той харесваше косата ѝ.

– Налага се. Вече от години се движа в близост до Рупърт Корт. Последното, което ни е нужно, е някой да ме разпознае, особено ако ме е виждал да влизам в агенцията и да излизам от нея.

– Добре, разумен аргумент – прие Страйк, – но не е нужно да си обръснеш главата.

– Не се опитвам да попадна в Харе Кришна – посочи Робин. – Мислех си за къса прическа с хубав дързък цвят. Момиче, посещавало частни учебни заведения, което търси нещо алтернативно, но не чак толкова радикално, че да подплаши родителите си и те да спрат да ѝ плащат сметките. Може би неотдавна е претърпяла злощастна раздяла и ѝ се иска да открие цел, нещо, което да запълни празнината наместо очаквания от нея брак.

– Здравата си мислила над това – подсмихна се Страйк.

– Естествено, нали искам задачата.

– Защо? – поинтересува се Страйк. – Защо я искаш толкова много?

– Винаги съм проявявала интерес към темата за контрол над съзнанието. Докоснах се до нея по време на следването си.

Робин беше учила психология, преди да напусне университета. Недовършеното висше образование беше една прилика между нея и Страйк.

– Ами хубаво, всичко това звучи добре. Изработи пълна легенда и можем да преработим графика, та сутрин в съботите да си свободна за храма.

– Единственият проблем са дрехите – посочи Робин. – Моите дрехи не създават впечатление за охолство.

– Винаги изглеждаш чудесно – увери я Страйк.

– Благодаря ти – отвърна Робин и леко се изчерви, – но ако трябва да убедя УХЦ, че имам много пари, с вещи от този род няма да се получи – посочи тя чантата си за през рамо, която беше на шест години. – Вероятно бих могла да наема няколко дизайнерски тоалета и чанти. Не съм пробвала, но знам, че се прави.

– Може и да успея да ти помогна с това – заяви неочаквано Страйк. – Можеш да заемаш неща от Пру.

– От кого?

– От сестра ми Прудънс – поясни Страйк. – Психотерапевта.

– О – промълви заинтригувана Робин.

Тя се бе срещала само с двама от осемте братя и сестри по майка или по баща на Страйк, и то за кратко. Семейството му беше, меко казано, сложно. Страйк бе незаконороден син на рокендрол звезда и беше срещал баща си едва два пъти, а покойната му майка бе описвана в пресата като запалена поклонничка на рокгрупи. Робин знаеше, че преди няколко месеца Страйк се бе съгласил да се срещне за пръв път със сестра си по баща Прудънс, но нямаше представа как са успели да се сближат дотолкова, че той да заема от нея скъпи тоалети за съдружничката си.

– Мисля, че сте горе-долу с еднакъв… – Страйк направи неопределен жест, вместо да каже „размер“. – Ще я попитам. Може да се наложи да се отбиеш у тях, за да ги пробваш.

– Няма проблем – малко притеснено отвърна Робин. – Би било чудесно, стига Прудънс да не възразява да услужва с лични вещи на напълно непозната.

– Не си напълно непозната, разправил съм ѝ всичко за теб – осведоми я Страйк.

– Значи… между вас с Прудънс нещата вървят добре? – попита Робин.

– Да – кимна Страйк и отново отпи от бирата си. – Харесвам я много повече от всички останали деца на баща ми. Те безспорно са ниска летва.

– Ти харесваш Ал – изтъкна Робин.

– Горе-долу. Още ми е сърдит, че не присъствах на онова проклето парти в чест на Рокъби. Къде отиваш оттук?

– Ще поема смяната от Дев в Бекслихийт – отвърна Робин, като провери часа на телефона си. – Всъщност вече трябва да тръгвам. Ами ти?

– Имам свободен следобед. Ще сканирам тези материали в офиса и ще ти ги пратя по имейл – каза Страйк и посочи картонената папка с документи, дадена на Робин от сър Колин Еденсор.

– Чудесно – кимна Робин. – До утре тогава.

6

Робин прекара шестминутното вървене пеша от „Златния лъв“ до метростанция „Грийн Парк“, като вършеше точно това, което решително си беше забранявала през последните осем месеца: да мисли за Корморан Страйк в друг контекст освен като колега и приятел.

Дълго отлаганото осъзнаване, че е влюбена в съдружника си, бе връхлетяло Робин Елакот предишната година, когато установи, че той има интимна връзка, грижливо крита от нея. В този момент Робин прецени, че единственото, което трябва да направи, беше да го разлюби и тъкмо в духа на това решение няколко седмици по-късно прие първата среща с Райън Мърфи.

Оттогава вършеше всичко по силите си да държи вратата пред чувствата си към Страйк здраво залостена с надежда любовта да повехне и умре, след като е оставена необгрижвана. На практика това означаваше решително да отклонява мислите си от него, когато беше сама, и никога да не прави сравнение между него и Мърфи – тема, която Илза бе подхванала в деня на кръщенето. Когато въпреки цялото ѝ старание понякога се натрапваха неканени спомени – прегръдката от Страйк в деня на сватбата ѝ, опасният момент на опиянение пред бара на „Риц“ на трийсетия ѝ рожден ден, когато той беше понечил да я целуне, – тя си напомняше, че съдружника ѝ напълно го устройваше ергенският живот, разнообразяван с по някоя и друга връзка с жена (обикновено красавица) от време на време. Беше на четиресет и една години, никога не се беше женил, доброволно живееше сам в спартанска мансарда над офиса и имаше дълбоко вкоренена тенденция да издига бариери пред интимност. Част от резервираността му се бе смекчила по отношение на Робин, но тя не забрави колко бързо се бе върнала след инцидента пред „Риц“. Накратко, Робин стигна до заключението, че каквото и да бе искала някога тя, Страйк въобще не го бе искал в нито един момент.

Ето защо за нея бе удоволствие и облекчение да е с Мърфи, който очевидно имаше желание да бъде с нея. Извън факта, че полицаят от криминалния отдел беше хубав и интелигентен, ги свързваше характерът на работата им като разследващи, а това бе добре дошъл контраст спрямо добре платения счетоводител, с когото се беше развела и който никога не бе разбирал влечението ѝ към ексцентрична и несигурна кариера, както Матю определяше избраната от нея. На Робин също така ѝ бе приятно отново да има сексуален живот, и то много по-удовлетворителен, отколкото с бившия си съпруг.

И все пак нещо си оставаше между нея и Райън, което ѝ бе трудно да идентифицира. Може би най-точната дума бе предпазливост и Робин бе сигурна, че тя произтичаше от предишните неуспешни бракове и на двамата. И той, и тя бяха наясно колко тежко могат да се наранят хора в интимна връзка и затова пристъпваха на пръсти един около друг. Вече помъдряла в сравнение с годините ѝ край Матю, Робин внимаваше да не споменава често Страйк пред Райън, да не казва нищо за преживелиците му през войната, нито да го цитира в светлина, която можеше да го представи като твърде забавен или привлекателен. С Мърфи вече си бяха споделили много за миналото си, но Робин бе наясно, че и тя като Райън поднася редактираната версия. Може би това бе неизбежно, щом веднъж човек прехвърлеше трийсетте. Толкова лесно ѝ бе да открие сърцето си за Матю, с когото се бе запознала в училище, и макар да бе вярвала тогава, че е доверила всичките си тайни, сега в ретроспекция виждаше колко малко бе имала да доверява по онова време. Чак след шест месеца сподели с Райън за бруталното си изнасилване, сложило край на учението ѝ в университета, и пропусна да спомене, че основен фактор за провала на брака ѝ бе непрестанната ревност и подозрителност на Матю към Страйк. Райън от своя страна никога не говореше много за годините си на злоупотреба с алкохол и бе поднесъл доста постно описание, както тя подозираше, на раздялата със съпругата му. Тя бе приела, че тези неща ще се обсъждат впоследствие, ако връзката продължеше. Междувременно личен живот без сцени на ревност и озлобление бе добре дошла промяна за нея.

На фона на всичко това бленуване по повод емоционалния подтекст в думите на Страйк не би донесло на никого нищо добро и само щеше да накара Робин да се почувства нелоялна към Мърфи. Страйк вероятно не се притесняваше да изрича фрази като „Ти винаги изглеждаш прекрасно“ и „Разправих на сестра ми всичко за теб“ просто защото сега тя бе в постоянна връзка с друг мъж. Докато слизаше към метрото, си повтори строго, че Страйк е най-добрият ѝ приятел, нищо повече, и насочи мислите си към задачата в Бекслихийт.

7

Страйк бе възнамерявал да се върне в офиса, щом допие бирата си, но в „Златният лъв“ беше толкова приятно, та му хрумна, че и тук би могъл да прочете документите, дадени от сър Колин Еденсор, плюс че имаше бира в наличност. Затова си поръча още една и при първа възможност смени стола си с освободена кожена пейка пред по-ниска маса, на която отвори папката. Най-отгоре върху купчината листове имаше дълъг имейл до сър Колин от покойния Кевин Пърбрайт.

Драги Колин,

Предварително се извинявам, ако писанието ми ти се види твърде дълго, но ти помоли да те осведомя как семейството ми се е замесило с Универсалната хуманитарна църква и кое ме е довело да я напусна, тъй че ето го моя разказ.

Майка ми се присъедини към УХЦ, когато бях на три години, а сестрите ми на шест и осем. Важно е да се отбележи, че майка ми – бях приучен да я наричам Луиз, тъй като УХЦ забранява думи, обозначаващи семейни връзки – не е глупава. Израснала е в бедност и не е имала шанс да постъпи в университет, но е природно интелигентна. Омъжила се е за баща ми много млада, но той напуснал семейството, когато съм бил на една година. Помня, че Луиз беше много хубава като по-млада.

Не знам кога за пръв път е чула Джонатан Уейс да говори, но знам, че се е влюбила в него. Куп жени в УХЦ са луди по Уейс. Тъй или иначе, тя стегна багажа ни, изнесохме се от къщата, дадена ни от общината, и се преместихме в Чапман Фарм. (Това се наложи да го сглобя от разказваното по-късно от сестрите ми, защото нямам спомен за живота ни преди УХЦ.)

След това нямахме къде другаде да идем, имахме подслон единствено в УХЦ. Това всъщност е често явление. Хората влагат всичко в Църквата като доказателство за своята посветеност на новия им живот. Някои членове дори продават къщите си и даряват всичките получени пари на Църквата.

Чапман Фарм е мястото, където е основана УХЦ. Петимата пророци са погребани там и тъй като е в дълбоката провинция, далеч от големия град, там се пращат членовете за реиндоктриниране, ако имат нужда от такова. Има и други центрове, по-голямата ми сестра Бека прекара три години в един в Бирмингам (тя е на висок пост в Църквата сега), а на Емили беше позволено да излиза да събира помощи, но Луиз и аз никога не напускахме фермата.

УХЦ учи, че нормалните семейни отношения или моногамните сексуални връзки са форма на материално притежание. Ако си добър човек, духом си обвързан с всички в Църквата и ги обичаш еднакво. Луиз се мъчеше да се придържа към това, когато бяхме там, но и тримата винаги знаехме, че тя е нашата истинска майка. Обучението на повечето от децата се състоеше в четене на трактати на УХЦ и наизустяването им, но Луиз тайно преподаваше на мен, Бека и Емили неща като таблицата за умножение, докато чистехме кокошарника.

Като бях съвсем малък, буквално смятах Джонатан Уейс за мой баща. Всички го наричахме Папа Джей и аз знаех за семейните връзки, защото се появяваха в Библията и други религиозни книги, които изучавахме. Постепенно осъзнах, че нямам родствена връзка с Папа Джей. Объркващо беше за малко дете, но се налагаше просто да приемам нещата, защото всички други го правеха.

Мадзу Уейс, съпругата на Папа Джей, беше отраснала в Чапман Фарм. Била е там по времето на комуната Ейлмъртън…

Страйк спря да чете и се втренчи в последната фраза.

По времето на комуната Ейлмъртън.

На комуната Ейлмъртън.

Комуната Ейлмъртън.

Порутените хамбари, децата, оставени на произвола да правят каквото си щат, братята Краудър, крачещи из двора, странната кръгла кула, стърчаща самотна на хоризонта като гигантска шахматна фигура – видя всичко това отново в съзнанието си. Дрогираната му майка се опитваше да плете венчета от маргаритки за момиченцата; нощи, прекарани в разнебитени помещения без ключалки на вратите; постоянното усещане, че всичко е извън контрол, детинският инстинкт, че нещо не е наред, че наблизо дебне неопределима и невидима опасност.

До този момент Страйк не бе имал представа, че Чапман Фарм е същото онова място: наричаше се Форджман Фарм, когато той бе живял там с разнородна смесица от семейства, обработващи земята, настанени в няколко запуснати постройки и извършващи дейности под командата на братята Краудър. Макар да нямаше и намек за религия в комуната Ейлмъртън, ненавистта на Страйк към сектите извираше директно от шестте месеца престой във Форджман Фарм, които бяха най-нещастният период в цялото му нестабилно и фрагментирано детство. Комуната бе доминирана от властния по-голям брат Краудър, висок и слаб мъж със заоблени рамене, мазна коса, дълги черни бакенбарди и увиснали надолу мустаци. Страйк още съумяваше да види екстаза на лицето на майка си, докато Малкълм Краудър държеше лекции на групата край запаления огън на тема радикалните му схващания и личностни философии. Помнеше също неизличимата си неприязън към този човек, стигаща до физическо отвращение.

Когато полицията щурмува фермата, Леда вече бе извела семейството си оттам. Шест месеца бе най-дългият срок, през който можеше да издържи на едно място. След като вече бяха в Лондон и тя четеше във вестника за полицейската акция, отказа да повярва, че комуната не е преследвана заради техния пацифизъм, мека дрога и много земната им философия. Много дълго време настояваше, че братята Краудър няма как да са вършили нещата, за които в крайна сметка бяха осъдени, не на последно място, защото собствените ѝ деца ѝ бяха казали, че са се отървали невредими. Едва след като прочете репортажи от процеса, Леда неохотно трябваше да приеме, че просто са извадили късмет. Нейната пасторална идилия се бе оказала гнездо на педофилия. Типично за нея, тя небрежно отписа целия епизод като аномалия и продължи хаотичния си начин на живот, което означаваше, че когато дъщеря ѝ и синът ѝ не бяха тръсвани на чичо им и леля им в Корнуол, скитаха непрестанно и попадаха, водени от нейния избор, в опасни места за живеене и съмнителни ситуации.

Страйк бе изпил една трета от новата си бира, преди да насочи вниманието си отново към страницата пред него.

Мадзу Уейс, съпругата на Папа Джей, бе отраснала в Чапман Фарм. Била е там по времето на комуната Ейлмъртън и имотът е като нейно частно кралство. Не мисля, че тя някога е посещавала центровете в Бирмингам и Глазгоу, от време на време прескача само до лондонския храм. Винаги съм се ужасявал от Мама Мадзу, както се иска от членовете на Църквата да я наричат. Прилича на вещица – с бяло лице, черна коса, дълъг и заострен нос и налудничави очи. Винаги носеше дълги роби, а не анцузите, с които всички останали задължително бяхме облечени. Като малък сънувах кошмари, свързани с Мадзу, в които тя ме шпионираше през ключалка или ме наблюдаваше през стъкления прозорец на тавана.

Номерът на Мадзу беше упражняването на контрол. Много е трудно да се обясни на човек, който не я познава. Може да накара хората да направят всичко, дори да се самонараняват, и никога не видях някой да и` откаже нещо. Един от най-ранните ми спомени от Чапман Фарм е как тийнейджър на име Джордан се шибаше с кожен бич през лицето. Помня името му, защото Джонатан Уейс запяваше спиричуъла „Давай напред, Джордан”, щом го срещнеше. Джордан беше много по-висок от Мадзу, но коленичеше пред нея с лице, осеяно от подути резки, и продължаваше да се самобичува, докато тя не му кажеше да спре.

Макар всички да ми говореха колко добра и свята е Мадзу, винаги съм я смятал за ужасен човек. В ретроспекция разбирам, че омразата към Мадзу е била началото на съмнението ми в Църквата като цяло, макар по онова време да мислех, че само Мадзу е гадна, а не че църковната култура е отровна.

Мадзу никога не е харесвала Луиз и все гледаше да и` бъдат възлагани най-неприятните задачи във фермата – на открито във всякакво време. Като поотраснах малко, разбрах, че е, защото майка ми спеше с Джонатан. Мадзу никога не е харесвала жените, с които Джонатан спеше.

Да обясня как се пробудих, е сложно.

Няколко години, след като се присъединихме към Църквата, в Чапман Фарм дойдоха нови хора, семейство Дохърти – майка, баща и три деца. Диърдри Дохърти отново забременя, докато живееха във фермата, и роди четвърто дете, дъщеря, която Мадзу нарече Лин. (Мадзу има правото да дава имена на децата, родени в Чапман Фарм. Често се съветва с „Идзин” как трябва да бъде кръстено детето. „Лин” е името на една от хексаграмите.)

Бях на дванайсет, когато бащата, Рейф, избяга посред нощ, като взе със себе си трите по-големи деца. На следващата сутрин всички бяхме свикани в храма, където Джонатан Уейс обяви Рейф Дохърти за материалист и егомотивиран, а жена му, останала с Лин, за светъл пример на чист дух. Спомням си, че всички я аплодирахме.

Бях истински шокиран от заминаването на Рейф и децата, защото дотогава не бях виждал никой да го прави. Всички бяхме наставлявани, че напускането на Църквата ще съсипе живота ни, че материалистичното съществуване буквално те убива, след като си бил чист дух, че накрая се побъркваш и е твърде вероятно да стигнеш до самоубийство.

И тогава, няколко месеца след заминаването на Рейф, Диърдри бе прогонена. Това ме шокира дори още повече. Не можех да си представя какъв грях трябва да бе извършила Диърдри, та да накара УХЦ да я изхвърлят. Обикновено, ако някой стореше нещо нередно, биваше наказван. Ако някой се разболееше сериозно, позволяваше му се да си тръгне, за да потърси медицинска помощ, но УХЦ обикновено не пускаше хора, освен ако не бяха толкова зле, та да не са в състояние да работят.

Когато Диърдри си отиде, остави Лин. Би трябвало да съм доволен, защото Лин получаваше възможност да израсне като свободен дух, вместо да си съсипе живота в материалистичния свят. Така го виждаха повечето членове, но не и аз. Макар да нямах нормални отношения като между майка и син с Луиз, знаех, че тя е моя майка, и това означаваше нещо. Тайно си мислех, че е било редно Диърдри да вземе Лин със себе си и това бе първата сериозна пукнатина в религиозната ми вяра.

Абсолютно случайно узнах причината, поради която Диърдри е била прогонена. Беше при Наказанието ми, задето съм ритнал или блъснал друго дете, вече не помня подробностите. Бях вързан за дърво и трябваше да бъда оставен там през цялата нощ. Минаха двама възрастни. Електрическите фенерчета са забранени във фермата, тъй че не знам кои бяха, но си шепнеха защо Диърдри била прогонена. Единият каза на другия как Диърдри написала в дневника си, че Джонатан я изнасилил. (От всички членове на възраст над девет години се иска да водят дневници като част от религиозната им практика. Висшестоящите ги четат веднъж седмично.)

Знаех какво е изнасилване, защото ни учеха, че това е един от най-ужасните грехове, вършени в материалистичния свят. Вътре в Църквата хората правеха секс с всеки, който иска, като начин да се засили духовната връзка. Учени бяхме, че изнасилването е нещо съвсем друго, тежка форма на материално притежание.

Не мога да ти опиша дори какво предизвика у мен узнаването, че Диърдри е обвинила Папа Джей в изнасилване. Ето колко индоктриниран бях: предпочитах да остана вързан за онова дърво цяла седмица само и само да не бях чул каквото чух. Отгледан бях да приемам Джонатан Уейс като най-близкото подобие до Бог на Земята. Църквата учи, че допускането на лоши мисли за нашия водач означава, че у теб работи Противникът, за да съживи фалшивата ти същност, така че опитвах да прибегна там, в тъмното, до една от преподадените техники да прогонваш лоши мисли, но пак не можех да забравя онова, което бях чул за Папа Джей.

Оттогава нататък ставах само все по-объркан. Не можех да споделя с никого какво бях чул най-малкото защото, ако Мадзу чуеше какви истории разпространявам, бог знае какво щеше да ме накара да си причиня. Опитвах се да потискам лошите мисли и съмненията си, но пукнатината във вярата ми се разширяваше все повече. Започнах да забелязвам лицемерието, контрола, непоследователностите в учението. Проповядваха обич и доброта, а бяха безпощадни към хора за неща, които не им бе по силите да преодолеят. Така например Лин, дъщеричката на Диърдри, започна да заеква още като съвсем малка. Мадзу постоянно я имитираше присмехулно. Казваше, че Лин може да престане, ако иска, просто трябва да се моли по-усърдно.

По това време най-голямата ми сестра Бека беше на съвсем различен режим от нас, като обикаляше страната с Уейс и помагаше за воденето на семинари и курсове по себеосъзнаване. Другата ми сестра Емили силно завиждаше на Бека. Понякога и тя бе включвана в разни мисии, но не така често като Бека.

И двете гледаха отвисоко на мен и Луиз, тъй като бяхме от безнадеждните, дето ставаха само за работа във фермата.

През юношеството си страдах от много тежко акне. Когато членове на УХЦ имат публични изяви, очаква се да бъдат в идеална форма и привлекателни, но Лин, Луиз и аз не бяхме пускани дори да събираме помощи на улицата, защото не се вписвахме в образа на Църквата – аз с моето акне, Лин със заекването и` . Луиз побеля рано и изглежда по-стара, отколкото е, вероятно от непрекъснатата работа на открито.

Онова, което следва, е трудно за писане. Сега знам, че съм започнал да планирам напускането си на Църквата, като съм бил на двайсет и три, но тъй като вътре не се празнуваха рождени дни, едва като излязох и открих свидетелството си за раждане, изобщо разбрах на коя дата съм роден.

Отне ми година наистина да се махна донякъде защото ми бе нужно да набера кураж. Не мога да изразя достатъчно колко силно ти втълпява Църквата, че няма как да оцелееш навън, че непременно ще полудееш и ще се самоубиеш, защото материалистичният свят е толкова корумпиран и жесток. Но основното, което ме задържаше, беше, че исках Луиз да дойде с мен. Тя имаше някакъв проблем със ставите. Преди да напусна Църквата, не бях чувал за артрит, но мисля, че от това трябва да страдаше. Ставите и` бяха подути и през повечето време я мъчеха болки. Разбира се, на нея и` бе казано, че това е знак за душевна нечистота.

Един ден, когато и двамата ни пратиха заедно да се заемем с животните, започнах да споделям с нея своите съмнения. Тя буквално се разтрепери и ми поръча да ида в храма и да се моля за прошка. После подхвана напеви, та да блокира думите ми. Нищо, което казах, не достигна до нея. Накрая тя просто избяга от мен.

Бях ужасен, че ще ме издаде на принципалите как имам съмнения, и знаех, че трябва да си тръгна веднага, така че пропълзях през оградата в ранните часове на следващата сутрин, след като откраднах пари от една от кутиите за помощи. Изпитвах реален страх, че ще падна мъртъв, когато се озовах сам отвън на тъмния път, сигурен бях, че Удавената пророчица ще се покаже измежду дърветата и ще ме погне.

Все се надявах Луиз да ме последва, исках да мисля, че заминаването ми ще я пробуди, но вече минаха близо четири години, а тя още е вътре.

Прощавай, получи се много дълго, но това е цялата история.

Кевин

Първият имейл свършваше тук. Страйк взе втория и след като се подкрепи с още бира, продължи да чете.

Драги Колин,

Много ти благодаря за имейла. Не се чувствам смел, но оценявам, че го казваш. Само че надали ще го мислиш, след като прочетеш това.

Попита за пророците и Появите. Много ми е трудно да пиша за това, но ще споделя колкото мога.

Бях само на шест години, когато Дайю Уейс се удави, така че нямам ясни спомени за нея. Знам, че не я харесвах. Беше принцесата на Мадзу и винаги получаваше специално отношение, далеч по-ласкаво от онова към другите малки деца.

Момиче на тийнейджърска възраст, което живееше във фермата, поведе Дайю рано една сутрин да берат и доставят зеленчуци (Църквата продава фермерска продукция на местни магазини) и на връщане се отбили на плажа Кроумър. И двете влезли да поплуват, но Дайю срещнала трудности и се удавила.

Очевидно това беше голяма трагедия и не е изненадващо, че Мадзу беше съсипана от скръб, но впоследствие стана странна и много мрачна и в ретроспекция си мисля, че тъкмо от това произтичаше много от жестокостта и` към майка ми и децата, които и да са те. Особено много ненавиждаше момичета. Джонатан имаше дъщеря Абигейл от предишния си брак. След смъртта на Дайю Мадзу я премести от Чапман Фарм в един от другите центрове на УХЦ.

Не мога да посоча със сигурност кога се зароди идеята Дайю да бъде обожествена, но с течение на времето Джонатан и Мадзу започнаха да я наричат пророчица и твърдяха, че тя е изрекла онези духовни проницания, които станаха част от църковната доктрина. Дори смъртта на Дайю беше някак си свещена, сякаш тя бе тъй чист дух, че се бе изпарила от материалния свят. Сестра ми Бека твърдеше, че Дайю имала силата да бъде невидима. Не знам дали го вярваше искрено, или просто искаше да спечели благоволението на Джонатан и Мадзу, но идеята, че Дайю е била способна да се дематериализира още преди да се удави, също добави щрихи към мита.

В Чапман Фарм вече имаше двама погребани, когато Дайю умря. Първия така и не го познавах. Беше американец на име Ръсти Андерсън, който живеел на парцел, граничещ с комуната Ейлмъртън. Бил е ветеран от армията и явно от онези, които днес наричат сървайвълисти. Мадзу и Джонатан твърдяха, че преди да умре, се присъединил към Църквата, но не знам дали това е истина. Една нощ бил блъснат и убит от пиян шофьор на пътя пред фермата и го погребали в нея.

Другият погребан в имота се казваше Алегзандър Грейвс, умрял бе ненавършил трийсет. Той със сигурност членуваше в Църквата. Смътно си спомням, че беше странен и в същото време чаровник. Семейството на Грейвс го бе отвлякло, докато събирал помощи за УХЦ на улицата, но скоро, след като го бяха върнали в семейния дом, той се беше самоубил. Оставил бе завещание, в което изразяваше желание да бъде погребан във фермата. Така и стана.

Всички знаехме историите за Алегзандър Грейвс, защото бяха използвани като назидание от Джонатан и Мадзу, един вид илюстрация на опасностите при напускане на фермата/Църквата.

С течение на времето Андерсън и Грейвс също станаха пророци – все едно Дайю имаше нужда от компания. Андерсън беше Ранения пророк, а Грейвс – Откраднатия пророк, и техните предполагаеми свещени слова също станаха част от църковната доктрина.

Четвъртият пророк беше Харолд Коутс. Той беше лишен от права лекар, също живеещ на територията от времето на комуната Ейлмъртън. Макар че Църквата забранява всякакви лекарства (наред с кофеин, захар и алкохол), на Коутс бе позволено да отглежда билки и да лекува леки наранявания, защото беше един от нас. Обявиха го за Лекуващия пророк почти веднага, след като беше погребан.

И последният пророк беше Маргарет Каткарт-Брайс, която беше страшно богата вдовица на бизнесмен. Тя беше над седемдесетгодишна, когато дойде във фермата, и беше напълно запленена от Джонатан Уейс. Бе подлагала лицето си на козметични операции толкова много пъти, че то бе неестествено опънато и лъскаво, носеше също така буйна сребриста перука. Маргарет даде на Уейс достатъчно пари, че да започне основни ремонти в Чапман Фарм, където сградите наистина се рушаха. Маргарет живя във фермата седем или осем години, преди да умре и да завещае всичко, което притежаваше, на Съвета на принципалите. Тя стана Златната пророчица.

След като докопаха парите на Маргарет, в новия вътрешен двор изградиха басейн със статуя на Дайю в средата му. Изровиха четирите тела, които вече бяха погребани там, и ги погребаха отново в гробници около басейна. На новите гробове ги нямаше истинските им имена, само названията им като пророци. Нямаше гроб на Дайю, защото така и не откриха тялото и` . Следствието изясни, че е попаднала на приливна вълна към брега и после е била отнесена право към открито море. Така че статуята в басейна е нейният мемориал.

Всичките петима пророци бяха инкорпорирани в религията, но Дайю/Удавената пророчица винаги е била най-важната сред тях. Тя можеше да те благослови, но и да те прокълне, ако кривнеш от правия път.

Онова, което следва, е трудно за разбиране от хора, невиждали доказателствата.

Духовете са реални. Има отвъден свят. Знам го със сигурност. УХЦ е въплъщение на злото и корупцията, но това не означава, че някои от вярванията им не са истина. Виждал съм свръхестествени събития, за които няма рационално обяснение. Джонатан и Мадзу бяха зли хора и все още поставям под въпрос дали онова, което призоваваха, бяха духове, или демони, но съм ги виждал да го правят. Чаши се тресат, когато никой не ги докосва. Предмети левитират. Виждал съм Джонатан да се отдава на напеви и после да повдига кола от земята без ничия помощ. Предупреждаваха ни, че всякакви лоши постъпки ще доведат до това Противникът да прати демони във фермата, и мисля, че ги видях веднъж: с човешки тела и глави на прасета.

Денят на смъртта на всеки от пророците се отбелязва с техни Появи. Нямаш право да присъстваш на Поява, докато не станеш на тринайсет години, а да говориш за тях на външни хора е абсолютно забранено. Не се чувствам комфортно да пиша подробности за Появите. Само мога да ти кажа, че съм виждал неоспоримо доказателство как мъртвите могат да се завръщат. Това не означава, че смятам пророците за истински святи. Знам само, че се връщат на годишнината от своята смърт. Появата на Откраднатия пророк винаги е доста плашеща, но най-лоша е Появата на Удавената пророчица. Самото и` очакване дори променя атмосферата в Чапман Фарм.

Не знам дали Удавената пророчица може да се материализира другаде освен във фермата, но знам, че тя и останалите още съществуват в отвъдното, и се боя да не я призова, като наруша забраната и разкажа за Появите.

Може да ме мислиш за луд, но казвам истината. УХЦ са зли и опасни, но друг свят съществува и те са открили път към него.

Кевин

8

Два дни след като бяха поели случая „Еденсор“ и дълго бяха обмисляли как е най-добре да процедират, Страйк се обади на Робин от офиса. Робин имаше почивен ден и току-що бе пристигнала във фризьорския салон. Тя се извини на фризьорката, която едва беше взела ножиците, и отговори.

– Здравей, какво има?

– Прегледа ли всичките документи на Еденсор, които ти изпратих?

– Да – отвърна Робин.

– Мислих по темата и реших, че добра първа стъпка ще е да се сдобием с препис от регистъра по преброяване на населението и да установим кой е живял в Чапман Фарм през последните двайсет години. Ако можем да открием бивши членове на УХЦ, ще сме в състояние евентуално да сверим някои от твърденията на Пърбрайт относно случвалото се там.

– Има достъп до регистрите по преброяване само назад до 1921 година – посочи Робин.

– Знам – отговори Страйк, който бе проверил сайта на Националния архив – и тъкмо затова ще черпя Уордъл къри тази вечер. Искаш ли да дойдеш? Дадох му някои сведения за онзи мошеник, дето плаща за всичко с фалшиви десетачки, а в замяна той обеща да ме снабди с пълния полицейски доклад за стрелбата срещу Пърбрайт. А ще го черпя къри, за да го размекна, защото искам в допълнение той да ни снабди с препис от регистъра.

– Съжалявам, не мога да дойда – каза Робин. – Райън е взел билети за театър.

– А… – промърмори Страйк и посегна към вейп устройството си. – Е, добре, рекох да попитам за всеки случай.

– Съжалявам – повтори Робин.

– Няма проблем, днес си в почивка – каза Страйк.

– Всъщност тъкмо се каня да се подстрижа – съобщи Робин от желание да покаже, че все пак работи по случая, та макар и да не може да отиде на срещата с контакта на Страйк от полицията.

– Така ли? На какъв цвят се спря?

– Не знам – отвърна Робин. – Тъкмо сядам.

– Ами добре. Исках още да те питам дали можеш да дойдеш у Прудънс утре вечерта. На драго сърце е готова да ти услужи с дрехи.

Освен ако Мърфи не е купил шибани билети за опера, разбира се.

– Ще бъде чудесно. Къде живее тя? – попита Робин.

– В Стробъри Хил. Ще ти пратя адреса в съобщение. Ще трябва да се срещнем там, до пет ще наблюдавам Голямата стъпка.

След като се разбраха, Страйк затвори и остана намръщен, като всмукваше дълбоко от вейп устройството си. Мисълта, че Мърфи е купил билети за театър, го потискаше; това предполагаше опасна степен на усилие от негова страна. След осем месеца връзка полицаят би трябвало да спре да се преструва, че предпочита да гледа пиеса, вместо да се наслади на прилична вечеря, последвана от секс. После се надигна от двойното съдружническо бюро и отиде във външната стая, където офис мениджърът Пат пишеше нещо на клавиатурата. Очевидно бе чула част от разговора с Робин през отворената врата, защото попита, захапала както винаги електронната цигара.

– Защо го нарече Голямата стъпка?

– Ами защото на такова прилича – отвърна Страйк, докато пълнеше чайника.

Въпросният човек беше заможен собственик на софтуерна компания, чиято съпруга го подозираше, че посещава сексуални труженички. След като бе принуден да сподели с него препълнен асансьор при последното си наблюдение, Страйк можеше да свидетелства, че обектът му беше не само извънредно висок, космат и запуснат, но и миришеше, сякаш душът му е далечен спомен.

– Интересно как брадите идват и си отиват – отбеляза Пат, без да престава да трака по клавиатурата.

– Получава се чрез процес, наричан бръснене – каза Страйк и се пресегна за чаши.

– Ха-ха – промърмори Пат. – Говорех за мода. Бради, бакенбарди, такива неща.

Страйк бе споходен от нежелания образ на Малкълм Краудър, седнал край огъня на открито във Форджман Фарм: Краудър имаше малка дъщеря и я насърчаваше да глади мустаците му.

– Искаш ли чаша чай? – попита той и прогони спомена.

– Ами давай – отвърна Пат с ниския си дрезгав глас, заради който звънящите по телефона често я бъркаха със Страйк. – Между другото, онази жена Харгрейвс още не си е платила фактурата.

– Обади ѝ се и ѝ кажи, че трябва да уреди сметката до края на месеца – поръча Страйк.

– Това е в понеделник.

– А тя има милиони.

– Колкото са по-богати, повече бавят плащането.

– Има известна истина в това – съгласи се Страйк и постави чашата с чай на Пат върху бюрото ѝ, а той самият се върна във вътрешния офис и затвори вратата.

Следващите три часа прекара да издирва отсъстващия баща на доведената дъщеря на Пищяла. Човекът бе имал многобройни адреси през последните пет години, но проучването на Страйк го доведе до извода, че сега се подвизава под средното си име вероятно за да се укрие от плащане на издръжка за детето, и живее в Хакни. Ако наистина беше точният човек, работеше като шофьор на дълги превози, което несъмнено устройваше някой, стремящ се да избягва родителски отговорности.

Страйк изпрати имейл на сътрудника Дев Шах да държи под наблюдение адреса в Хакни и да снима влизащите и излизащите, след което пое за вечерята с Ерик Уордъл.

Страйк бе решил, че стандартен и евтин ресторант за къри няма да размекне достатъчно приятеля му полицай, от когото възнамеряваше да поиска услугата, свързана с регистрите за преброяване на населението. Ето защо беше запазил маса в „Синамон Клъб“, който бе на кратко разстояние с такси.

Ресторантът някога е бил Библиотеката на Уестминстър, тъй че многото му маси с бели покривки бяха в просторно помещение със стени, покрити с рафтове с книги. Страйк, пристигнал пръв, свали сакото си, разхлаби вратовръзката, поръча си една бира и седна да прочете новините на телефона си. Осъзна, че Уордъл е пристигнал едва когато сянката на полицая падна над масата.

– Доста си вдигнал нивото в сравнение с „Бомбай Балти“ – коментира полицаят, докато се настаняваше срещу Страйк.

– Бизнесът върви добре напоследък – отвърна той и пъхна телефона в джоба си. – Как я караш?

– Не мога да се оплача.

Когато се запознаха някога, приятелят на Страйк Ерик Уордъл притежаваше момчешка хубост. Макар и все още да бе запазил приятна външност, някога буйната му коса беше пооредяла и той изглеждаше по-остарял, отколкото предполагаха изминалите шест години. Страйк знаеше, че не само изнурителната работа е вдълбала тези бръчки край устата и очите на Уордъл; изгубил бе брат си, жена му Ейприл го бе напуснала преди шест месеца, като взе тримесечното им бебе със себе си.

Докато преглеждаха менюто, водеха неангажиращ разговор и едва когато келнерът донесе бирата на Уордъл и взе поръчката им, полицаят побутна през масата папка към Страйк.

– Това е всичко, до което успях да се добера относно стрелбата по Кевин Пърбрайт.

– Наздраве – каза Страйк. – Как е нашият приятел фалшификаторът?

– Арестуван е – отвърна Уордъл и вдигна чашата си за тост. – Вярвам, че ще бъде убеден да пропее и за по-едрите риби. Като нищо може да си ми осигурил отдавна дължимото повишение, така че вечерята днес е от мен.

– Предпочитам да ми платиш в натура – каза му Страйк.

– Знаех си, че не си избрал случайно това заведение – въздъхна Уордъл.

– Нека пристигне поръчката и ще ти обясня.

След като приключиха с ордьоврите, Страйк помоли за услугата, заради която беше дошъл: съдействието на Уордъл за достъп до регистрите на преброяването, какъвто широката общественост нямаше.

– Защо е този интерес към Чапман Фарм?

– Там е централата на Универсалната хуманитарна църква.

– О, за това място говориш значи – каза Уордъл. – Ейприл отиде на едно от техните събирания преди няколко години. Нейна приятелка от курса по йога проявявала интерес и я заведе със себе си. Приятелката в крайна сметка се присъедини към тях. Но Ейприл отиде само този единствен път.

Уордъл задъвка и преглътна, преди да добави:

– Малко странно се държеше по този повод след това. Аз бях силно критичен, което на нея не ѝ хареса, но се държах така само защото не понасях глупостите на жената, която я заведе там. Увличаше се по кристали, медитация и разни подобни щуротии. Познат ти е този тип хора.

Страйк, който добре помнеше как Леда от време на време изпадаше във фаза да реди напеви, седнала по турски пред нефритен Буда, потвърди, че му е познат, и попита:

– Значи все пак Ейприл е била на мнение, че има нещо в това?

– Според мен беше настроена дефанзивно, защото знаеше колко ми ходят по нервите нейните приятелки от курса по йога. Е, вероятно нямаше нужда да съм чак толкова гаден – призна Уордъл и мрачно задъвка. – Та кои регистри искаш?

– Всичко от деветдесет и първа година нататък.

– Да му се не види, Страйк.

– Опитвам се да издиря бивши членове.

Уордъл повдигна вежди.

– Не е зле да се пазиш.

– Тоест?

– Имат репутация, че не прощават на хора, които се опитват да ги дискредитират.

– И аз така съм чувал.

– И каква причина да посоча пред службата по преброяване? Те не дават лесно информация.

– Дотук знам за агресивно упражняван контрол, физически наказания, едно предполагаемо изнасилване и доста много тормоз над деца.

– Мили боже. Защо не прибавиш убийство, че картинката да е пълна?

– Дай ми време. Само от два дни работя по случая. А като стана дума, тази стрелба по Пърбрайт…

– Същото оръжие е използвано при две предишни нападения, свързани с наркотици. Не съм работил аз по случая и никога не бях чувал за този човек, преди ти да ми позвъниш, но прегледах материалите – каза Уордъл и посочи с брадичка папката. – Нещата изглеждат съвсем ясни. Трябва никак да не е бил наред с главата, ако се съди по състоянието на стаята му. Само погледни най-горната снимка.

Страйк бутна настрани опразнената си чиния, отвори папката и извади снимката.

– Олеле.

– Да, като нищо може и лайна да има в този хаос.

На снимките се виждаше малка мръсна стая, в която навсякъде се въргаляха дрехи и боклуци. По средата на пода лежеше трупът на Пърбрайт в полиетиленов чувал. Някой – Страйк предположи, че е Пърбрайт – беше надраскал думи по целите стени.

– Добър пример за наркомански декор – отбеляза Уордъл, когато келнерът се върна да прибере чиниите им.

– Откраднато ли е нещо? Предполагало се е, че той пише книга за УХЦ.

– Ами изглежда, че май я е писал по стените – отвърна Уордъл. – Стаята е точно каквато я е заварил хазаинът. Намерили торбичка с хашиш и пачка двайсетачки на дъното на гардероба.

– И смятат, че е убит заради торбичка хашиш?

– Просто може би само това са оставили. Нищо чудно да е откраднал от погрешния човек или да е ядосал погрешния бандит.

– Къде е това място?

– В Канинг Таун.

– Отпечатъци?

– Само на Пърбрайт.

– Имат ли представа как е влязъл и излязъл убиецът?

– Според нас е използвал шперц, за да отвори външната врата.

– Много предвидливо – подхвърли Страйк, извади бележник и започна да пише.

– Да, сръчно е подходено. Един човек на същия етаж твърди как чул Пърбрайт да разговаря с някого, преди да го пусне да влезе. Сигурно си е мислел, че е напът да осъществи продажба. Съседите чули глухо тупване и музиката у Пърбрайт спряла. Убиецът трябва да е използвал заглушител, иначе по цялата улица биха чули изстрела, но все пак е вероятно близките съседи да са го чули, защото вътрешните разделящи стени в сградата са от шперплат. Спирането на музиката също се обяснява с това, защото куршумът е пронизал Пърбрайт и е раздробил старото радио, което виждаш тук на парчета.

Страйк отново огледа внимателно снимката на стаята на Пърбрайт. Радиото лежеше натрошено върху много малко бюро в ъгъла. Зад него в контакта бяха включени два кабела.

– Тук е имало още нещо.

– Да, прилича на кабел за лаптоп. Лаптопът, изглежда, е бил единственото, което си е струвало да бъде задигнато оттам. Не знам защо си е правил труда да пуска радио, като е имал лаптоп.

– Може и да не е бил наясно как да сваля музика – предположи Страйк. – От онова, което научих за Чапман Фарм, той е израснал като в края на деветнайсети век, не са имали никакъв достъп до технологии.

Кърито им пристигна. Страйк отмести настрани полицейската папка, но остави бележника отворен пред себе си.

– И тъй, съседът е чул изстрела и музиката е спряла. Ами после?

– Съседът отишъл и почукал на вратата – отвърна Уордъл вече с пълна уста, – но нямало отговор. Според нас чукането е подплашило убиеца и той е избягал през прозореца, който е бил заварен отворен със следи по външния перваз, съответстващи на ръце в ръкавици.

– Колко високо е прозорецът?

– На първия етаж, но точно под него има удобна площадка с голям общински контейнер за боклук.

– И никой не го е видял да излиза през прозореца, така ли? – попита Страйк, като продължаваше да си води бележки.

– Наемателите, чиито прозорци гледат натам, ги е нямало у дома или са били заети вътре.

– Камерите за наблюдение нищо ли не показват?

– Имат няколко кадъра как набит мъж в черно се отдалечава от мястото, носи нещо в пазарска торбичка, вероятно лаптоп, но лицето не се вижда ясно. И това е буквално всичко, което знам – каза Уордъл.

Страйк върна снимката в полицейската папка, а полицаят попита:

– Робин още ли се вижда с Райън Мърфи?

– Да – отговори Страйк.

– Нали знаеш, че той е алкохолик?

– Така ли? – рече Страйк и замаскира изражението си, като пийна още бира. Робин толкова малко му бе говорила за връзката си, че той за пръв път чуваше този факт. Може би, помисли (с подскочило у него чувство, силно наподобяващо надежда), Робин също не го знаеше.

– Да, сега е въздържател, но когато пиеше, ставаше направо ужасен.

– В какъв смисъл?

– Агресивен. Опитваше се да сваля всичко живо в пола. Една вечер пробва с Ейприл. За малко не го фраснах.

– Сериозно ли?

– О, да – потвърди Уордъл. – Нищо чудно, че жена му го напусна.

Но изражението му стана тъжно, щом го изрече, спомнил си вероятно, че Мърфи не е единственият, напуснат от жена си.

– Но сега е спрял алкохола, така ли? – поинтересува се Страйк.

– Да – кимна Мърфи. – Къде е тоалетната тук?

След като Мърфи стана от масата, Страйк остави ножа си и отново отвори полицейската папка, като продължаваше да боде с вилицата късчета от говеждото и да ги лапва. Извади доклада на патолога, прескочи фаталното попадение в главата и се съсредоточи върху абзаца за токсикология. Бяха открити бегли следи от алкохол в тялото, но никаква следа от непозволени субстанции.

9

В следващата вечер Робин усещаше врата си оголен и студен, докато пътуваше с влак към дома на Прудънс в Стробъри Хил. Искрено се надяваше счетоводителят да ѝ зачете поне половината от платеното за прическата като служебен разход, защото бе най-скъпата, която ѝ бяха правили някога. Дължината на косата бе до брадичката, със скосен бретон, съвсем изсветлени краища, а иначе бе боядисана в бледосиньо. След първоначалния шок Мърфи бе засиял и обяви, че я харесва, като я видя предишната вечер, и това, вярно или не, малко успокои притеснението ѝ, докато влизаха в театър „Херцогът на Йорк“, за да гледат „Бащата“.

– Синьо, а? – бяха първите думи на Страйк, когато Робин се качи в беемвето пред метростанция „Стробъри Хил“. – Добре изглежда.

– Благодаря. Надявам се също да казва: „Здрасти, имам повече пари, отколкото мозък“.

– Може би, след като сложиш скъпите дрехи – подхвърли Страйк и излезе от паркинга.

– Как беше Голямата стъпка? – поинтересува се Робин, докато пътуваха покрай солидни вили от епохата на крал Едуард.

– Разочароващо примерен по женската част – отвърна Страйк. – Но човек би си помислил, че собственик на два-три милиона би могъл да си позволи гребен.

– Никак не обичаш неспретнатите, а – отбеляза развеселена Робин.

– Не и когато са хора, разполагащи с избор. Колко трудно е да се изкъпеш, дявол го взел?

Страйк направи десен завой и добави:

– Между другото, Дев откри онзи, когото Пищяла търси.

– О, хубаво – отвърна Робин. Тя не си правеше илюзии относно вкоренените у Пищяла престъпни тенденции, но веднъж той ѝ бе помогнал да се спаси от здравеняк, заподозрян в убийство, тъй че пазеше към него признателност. – А как е малката?

– Той не каза, но дано, като види татко си, да се поободри… Ето, пристигнахме.

По-рано, отколкото Робин бе очаквала, навлязоха в алеята на една особено голяма къща в стил „крал Едуард“, която не само леко я притесни, а извика нежелано сравнение със собствения ѝ апартамент в сграда без добра изолация, където непрестанно бе тормозена от музиката на съседа отгоре.

Външната врата се отвори още преди да са стигнали до нея и на прага се показа сестрата по баща на Страйк, дъщеря на известна актриса и на рокзвезда. Прудънс бе облечена в семпла черна рокля, която не впечатли Страйк, но Робин веднага отгатна, че трябва да струваше колкото месечната ѝ вноска по ипотеката.

Също като сър Колин Еденсор Прудънс имаше лице, което човек нямаше как да не хареса, или така поне го възприе Робин. Макар и не чак красавица като майка си, актрисата, тя бе привлекателна – с луничава кожа и дълга къдрава тъмна коса. Очите ѝ бяха с извити нагоре крайчета и в съчетание с малката усмихната уста ѝ придаваха леко палаво изражение. Макар и в никой случай не пълна, беше позакръглена, което накара Робин да си отдъхне с облекчение, защото се бе опасявала да не би жената да е твърде слаба и с плоски гърди.

– Заповядайте, влизайте! Толкова се радвам да се запознаем – изрече сияеща Прудънс и разтърси ръката на Робин.

– Аз също. Косата ми обикновено не е такава – каза Робин и веднага съжали. Просто бе уловила образа си в огледалото в антрето на Прудънс. – Част от прикритието ми е.

– Е, изглежда чудесна – увери я Прудънс, след което се обърна към Страйк и го прегърна.

– Браво бе, братле! Всеки път, като те видя, си все по-смален.

– Ако знаех, че толкова ще зарадвам всички, щях да накарам да ампутират и другия ми крак.

– Много смешно. Влизайте в дневната. Тъкмо отворих вино.

Тя въведе двамата детективи в голяма стая, обзаведена с изискан вкус. Беше с красиви пропорции, с големи черно-бели снимки по стените, препълнени с книги шкафове и ниско канапе от тъмна кожа на тръбна метална рамка, което бе едновременно стилно и приканващо.

– И тъй – рече Прудънс, като насочи с жест Страйк и Робин към канапето, а сама се настани в голямо кремаво кресло, преди да налее вино в още две чаши, – дрехи. Полага ли ми се да попитам за какво са?

– Робин трябва да прилича на богаташка, дето е достатъчно щурава, че да се присъедини към секта.

– Секта?!

– Е, така биха го нарекли някои – поясни Робин. – Имат нещо като база в провинцията и се надявам да ме приемат, че да проникна там.

За изненада на двамата детективи, усмивката на Прудънс помръкна и бе заместена от загрижено изражение.

– Да не би да става дума за УХЦ?

Робин стреснато погледна към Страйк.

– Твърде бързо направи заключението – отбеляза Страйк. – Защо реши, че са те?

– Защото са тръгнали от Норфък.

– Имаш клиент, който е бил там – предположи Страйк, споходен от внезапно предчувствие.

– Не разгласявам подробности относно клиентите си, Корморан – изрече Прудънс с шеговита строгост и бутна чашата му към него по масичката.

– Жалко – подхвърли с лековат тон Страйк. – Имаме нужда да открием бивши членове.

Прудънс впери поглед в него за миг или два, после каза:

– Имам дълг за конфиденциалност, не мога…

– Казах го ей така – успокои я Страйк. – Няма да ти искам име и адрес.

Прудънс отпи вино с мрачно изражение. Накрая каза:

– Надали ще откриете лесно бивши членове, готови да говорят. Измъчвани са от срам, задето са се оставили да бъдат изнудвани така, а и често са силно травмирани.

Като ги гледаше един до друг, Робин за пръв път улови в лицето на съдружника си прилика с Джони Рокъби. Той и сестра му имаха същата изразена долна челюст, същата раздалеченост между очите. Зачуди се тя с нейните трима братя от едни и същи родители – какво ли е да се запознаеш за пръв път с кръвен родственик чак след четиресетгодишна възраст.

Но имаше нещо повече от бегла физическа прилика между брата и сестрата: изглеждаха, сякаш вече са постигнали негласно разбирателство.

– Добре – отговори Прудънс на уж несериозния въпрос на Страйк. – Аз наистина третирам бивш член на УХЦ. Всъщност, когато лицето за пръв път ми разкри какво му се е случило, не вярвах да съм човекът, който може да помогне. Депрограмирането на хора е специализирана работа. Една от отличителните черти е нахвърлянето върху неща, от които са били лишени вътре – храна и алкохол например. Някои се впускат в рисково поведение като реакция, задето непрестанно са били следени и контролирани. Приспособяването към живота на свобода не е лесно и настояването да си припомнят неща, от които са страдали и които са били принуждавани да правят, понякога е извънредно тежко за тях. За щастие, знаех за американски психотерапевт, който е работил с мнозина, спасили се от секти, тъй че се свързах с него. Той проведе няколко виртуални сеанса с клиента и те бяха от огромна помощ, така че сега съм го поела аз, но постоянно си сътрудничим с американеца. Ето откъде знам за УХЦ.

– Как се е измъкнал клиентът ти? – попита Страйк.

– Защо? Това ли се опитвате да направите? Да измъкнете някого от там?

Страйк кимна.

– Тогава трябва да бъдете много внимателни – сериозно заяви Прудънс. – Ако човекът прилича на клиента ми, то е изключително крехък и може повече да навредите, отколкото да помогнете, ако действате с твърда ръка. Едно трябва да разберете, хората в сектите са с промито съзнание. Да очаквате от тях да превключат на нормално мислене просто не е реалистично.

– Та как е съумял клиентът ти да се измъкне?

– Лицето… не си е тръгнало от там по свой избор – продума колебливо Прудънс.

– Тоест било е прогонено?

– Не става дума за… имало е здравословни проблеми – каза Прудънс, – но повече от това не мога да споделя. Достатъчно е да се каже, че УХЦ не пуска членовете си да си идат през предната врата, освен ако вече са престанали да им бъдат от полза. Трябва да бъдеш извънредно предпазлива, Робин. Чела ли си Робърт Джей Лифтън? „Реформиране на мисленето и психология на тотализма“[4]? Или „Борба с контрола над съзнанието от страна на секта“[5] от Стивън Хасан?

Робин поклати глава.

– Ще ти услужа с моите екземпляри. Ще ти ги дам, преди да тръгнете. Ако можеш да идентифицираш техниките им, това ще ти помогне да им се съпротивляваш.

– Робин е умна – обади се Страйк. – Няма да се върже на онова, което ѝ пробутват.

– Да си умен не представлява защита само по себе си – възрази Прудънс. – Ограничената храна, натрапваното изпълняване на напеви, строг контрол над физическата ти среда, ровенето в психиката ти на места, където могат да упражнят най-силен натиск, обсипвайки те с обич в един момент и разкъсвайки те в следващия… никой не е неуязвим за такива неща, бил той умен или не… Е, хайде да изпробваме дрехи – каза Прудънс и се изправи.

– Много мило, че се съгласи на това, Прудънс – каза Робин, когато психотерапевтката я поведе към горния етаж.

– Нищо подобно – усмихна се отново Прудънс. – Умирах си да се запозная с теб, предвид че очевидно си най-важният човек в живота на Корм.

При тези думи Робин усети нещо като токов удар в стомаха си.

– Той… той също е много важен за мен.

Минаха покрай отворената врата на много разхвърляна стая, за която Робин бе сигурна, че е на тийнейджър, още преди от нея да изскочи чернокосо момиче в минипола, хванало кожено яке в една ръка и спортна чанта в другата.

– Оо – примигна тя към Робин. – Готина коса.

Без да чака отговор, ги отмина забързана и затича надолу. Прудънс подвикна след нея:

– Напиши ми съобщение кога да те взема.

– Добре – отвърна момичето, после я чуха как се провикна: – Здрасти и чао, нов чичо!

Входната врата шумно се затръшна след нея.

– Това беше Силви – каза Прудънс и въведе Робин в спалня, която се отличаваше с ненатрапчив лукс, а оттам в гардеробна с огледала и накачени по стойки дрехи.

– Корм каза, че ти трябват два или три тоалета.

– В идеалния случай да – потвърди Робин. – Обещавам много да ги пазя.

– О, не се тревожи за това. Имам прекалено много дрехи. Слабост са ми – призна Прудънс с виновна усмивка. – Силви току-що стана достатъчно голяма, та да заема някои, които вече не мога да нося, та само затова се въздържам да ги дам някъде с благотворителна цел. Кой номер обувки носиш?

– Шести – отвърна Робин. – Но…

– Идеално, също като мен.

– …не е нужно да…

– Ако се опитваш да изглеждаш богата, аксесоарите са важни – посочи Прудънс. – Много е вълнуващо да помагаш на някого да се преобрази, за да работи под прикритие. Корм беше много потаен за онова, което кроите двамата… в професионален смисъл, разбира се – добави тя.

Започна да вади дневни рокли и различни блузи и да ги подава на Робин, а тя виждаше марки, които никога не би могла да си позволи – „Валентино“, „Шанел“, „Ив Сен Лоран“.

– А това наистина много ще ти отива – каза Прудънс пет минути по-късно, като добави рокля „Клоуи“ върху тежкия куп, който Робин вече държеше. – Е, пробвай ги всичките и виж кои са за теб. Тук никой няма да те безпокои. Деклан ще се прибере чак след час.

Когато вратата на спалнята се затвори зад Прудънс, Робин остави дрехите върху двойното легло и съблече пуловера и джинсите си, като през това време оглеждаше стаята. От дъбовите дъски, широкото махагоново легло във форма на шейна, до елегантния модерен полилей, дългите тюлени завеси и монтиран на стената телевизор с плосък екран всичко говореше за добър вкус и много пари. И Страйк би могъл да живее така, каза си тя, ако беше преглътнал гордостта си и бе приел щедростта на баща си – макар че, естествено, тя нямаше как да е сигурна дали наистина Джони Рокъби е купил тази къща.

На долния етаж Прудънс се върна при Страйк с две книги в ръка.

– За Робин – каза и ги постави на масичката помежду им.

– Благодаря – отвърна той, когато тя отново напълни чашата му с вино. – Слушай, може ли да те попитам нещо.

– Давай – отвърна Прудънс и седна насреща му.

– Този твой клиент някога ставал ли е свидетел на свръхестествени явления в Чапман Фарм?

– Корм, не мога да говоря за това.

– Няма да издирвам клиента ти – увери я Страйк. – Просто ми беше интересно.

– Вероятно бездруго казах твърде много вече – промърмори Прудънс.

– Разбрах – кимна Страйк. – Край с въпросите.

Той се наведе напред и взе „Борба с контрола над съзнанието от страна на секта“. Обърна я и прочете текста на задната корица.

– Ти успя да ме разтревожиш повече за Робин, отколкото бях разтревожен преди половин час – призна ѝ.

– Това е добре – каза Прудънс. – Прощавай, нямах предвид, че е добре да си разтревожен, но според мен е важно тя да разбере в какво се замесва.

– Защо, по дяволите, хората влизат в секти? – заразсъждава на глас Страйк. – Защо някой би отстъпил на други толкова контрол върху живота си?

– Защото не си дават сметка, че накрая ще се стигне до пълен контрол – отвърна Прудънс. – Нещата се случват постепенно, стъпка по стъпка, след като на човека е предложено одобрение, признаване, усещане за цел в живота… Няма как да не виждаш притегателната сила на висшата истина, на ключа към Вселената.

Страйк вдигна леко рамене.

– Добре де, кое му е лошо да вярваш, че можеш да внесеш реална промяна в света: да облекчиш страдания, да премахнеш злото в обществото, да защитаваш слабите?

– И защо трябва да си в секта за тези цели?

– Не трябва – усмихна се Прудънс, – но тях много ги бива да убеждават хората, че членството е най-добрият възможен начин да се постигне рай на Земята, да не говорим за рая в отвъдния живот. Единственият тип хора, с които УХЦ вероятно не може да стори много, не че поначало не се стремят да ги привлекат, са апатичните, несклонни към активност. На УХЦ им трябват идеалисти, които те могат да превърнат в евангелисти, макар според мен да има и по-нисша каста членове в Чапман Фарм, използвани за реалните фермерски дейности. Горкият ми клиент знае твърде добре, че хората го мислят за глупав и слаб, след като е могъл да се подведе така, и затова изпитва огромен срам. Но истината е, че ако си интелектуално развит и идеалистично настроен, това те прави още по-уязвим и податлив на идеологии като тази на УХЦ… Ще останете ли двамата за вечеря? Просто паста, нищо специално.

– Не е нужно и да ни храниш освен всичко друго – отвърна Страйк.

– Но аз искам. Моля те, останете. Деклан скоро ще се прибере. Впрочем Робин е прелестна.

– Да, такава е – каза Страйк и насочи поглед към тавана.

На горния етаж Робин беше избрала своите три тоалета, макар още да се чувстваше неудобно, че ще отнесе със себе си такива скъпи дрехи. Тъкмо беше облякла отново пуловера и джинсите си, когато Прудънс почука на вратата.

– Влез – обади се Робин.

– Избра ли?

– Да, ако не възразяваш, бих искала да заема тези.

– Чудесно – отвърна Прудънс, взе останалите дрехи и отиде да ги върне по закачалките им в гардеробната. – Знаеш ли какво? Трябва да ги задържиш. Така ще е по-лесно.

– Прудънс, не мога… – запротестира Робин. Наясно беше, че избраните от нея тоалети струваха най-малко две хиляди лири дори като втора ръка.

– А защо не? Виж, ако беше поискала тази – тя изпъна пред себе си роклята „Клоуи“, – щях да си я поискам обратно, защото Деклан много ме харесва в нея, но честно казано, мога да мина без тези, които си избрала. Сама виждаш, че вече имам прекалено много дрехи. Моля те – изрече отново тя, защото Робин бе отворила уста да възрази отново. – За пръв път ми се удава случай да направя услуга на Корм, макар и чрез трети човек. Да намерим обувки сега.

– Просто не знам какво да кажа – избъбри смутено Робин. Тревожеше се, че Страйк няма да е доволен, задето приема подаръка на Прудънс.

Сякаш прочела мислите ѝ, Прудънс каза:

– Знам, че Корм е много чувствителен на тема да приема нещо от татко, но нищо от това не е купено от Джони Рокъби. Аз печеля добре, а Деклан още повече. Ела тук да си избереш обувки – добави тя и с жест повика Робин в гардеробната. – Ето едни, които много отиват на тази рокля, пробвай ги.

Докато Робин обуваше чифт „Джими Чу“ на високи токове, попита:

– Близка ли си с баща ти?

– Ами… – Прудънс беше коленичила и ровеше из обувките си. – Предполагам, толкова близка, колкото можеш да бъдеш с човек като него. Той си пада малко инфантилен. Нали си чувала да казват, че си оставаш на възрастта, когато си станал прочут? А това означава, че татко така и си е останал на около двайсет. Цялата му настройка е ориентирана към незабавно задоволяване на щенията му и позволяване на околните да обират каквото остане. Аз съм привързана към него, но той не е родител в обичайния смисъл, защото никога не е бил принуден да се грижи за себе си, та какво остава за някой друг. Но разбирам защо Корм му се ядосва толкова. Трудно е да си представиш двама по-различни хора. Пробвай тези – подаде ѝ тя чифт ботуши. Докато Робин ги нахлузваше, Прудънс продължи: – Татко искрено страда от гузна съвест по отношение на Корм. Знае, че се е държал много зле. Опитал се е да установи връзка преди две години. Не знам точно какво е казано…

– Рокъби му е предложил пари, за да изкупи вината си – осведоми я Робин с равен глас.

Прудънс потръпна.

– О, господи, това не съм го знаела… Татко би го смятал за проява на щедрост и великодушие… Проклет идиот. Така е свикнал той, да решава проблемите с пари. Тези май ти стискат, а?

– Да, мъничко – призна Робин и свали ципа на ботушите. – Знаеш ли – импулсивно заговори тя, – радвам се, че с Корморан влязохте в контакт. Мисля, че ти може да си… знам ли… онова, което му липсва.

– Наистина ли? – Прудънс изглеждаше зарадвана. – Защото аз от години исках да се запозная с него. От години. Не е лесно да си незаконороденият плод от две раси сред тях. Не ме разбирай погрешно, всички се погаждаме добре, но аз винаги съм се усещала малко встрани от клана Рокъби, а да знам, че го има Корм, който не дава пукната пара и живее по своите си правила… То се знае, той не спира да се бои, че ще започна да му правя психоанализа – добави Прудънс и този път подаде на Робин чифт „Маноло Бланик“. – Обяснявала съм му неведнъж, че не бих могла, дори да исках. Отношенията са… твърде усложнени… той дълго време беше за мен един вид талисман. Просто идеята за него. А към такъв човек никога не можеш да си обективен. Ще останете за вечеря, нали? Вече поканих Корм.

– Аз… сигурна ли си? – Робин все така се чувстваше леко смутена.

– Боже, ама, разбира се, ще бъде приятно. Деклан много харесва Корм и ще се радва да те види. И така, вземаш тези трите чифта, нали? – каза Прудънс и отдели настрани обувки за още няколкостотин лири. – Сега да намерим ръчна чанта…

Долу в тихата дневна Страйк отново разглеждаше снимката на стаята на Кевин Пърбрайт, дадена му от Уордъл, която бе донесъл със себе си, за да я покаже на Робин. В продължение на няколко минути се взира в нея, като се опитваше да си обясни няколко озадачаващи неща. Накрая се огледа из стаята и забеляза онова, което му трябваше: голяма антична лупа, лежаща като украшение върху купчина книги за изкуството.

Десет минути по-късно Робин отново слезе в дневната и се разсмя изненадано.

– Какво? – вдигна очи Страйк.

– Шерлок Холмс ли виждам пред себе си?

– Не се подигравай, докато не си го пробвала – каза Страйк и ѝ подаде снимката и лупата. – Това е стаята на Кевин Пърбрайт, както са я заварили от полицията. Уордъл ми осигури материалите.

– О – продума Робин. Седна на канапето до Страйк и взе от него снимката и лупата.

– Обърни внимание какво е написал на стените – подсказа Страйк. – Виж дали можеш да прочетеш нещо. Уви, разполагаме единствено със снимката, защото днес следобед се обадих на хазяина. След като полицията е приключила със стаята, той я пребоядисал.

Робин движеше лупата напред и назад и се опитваше да разчете надрасканите думи. Толкова силно се бе съсредоточила, че шумът от затръшнатата входна врата я накара да подскочи.

– Здрасти, нов чичо – надникна в стаята тъмнокож тийнейджър. Явно се смути, като видя Робин.

– Здравей, Джери – отвърна Страйк. – Това е Робин, моята съдружничка.

– О – срамежливо изрече момчето. – Супер. Здрасти. – После отново изчезна.

Робин продължи да се взира в снимката. След минута на пълно фокусиране започна да чете на глас.

– „Петима пророци“… коя е тази дума над огледалото? „Възмездие“ ли?

– Така мисля – потвърди Страйк, като се приближи към нея на канапето, тъй че бедрата им бяха почти долепени.

Много от драсканиците по стените на Пърбрайт бяха нечетими или твърде дребни, за да бъдат различени от снимката, но тук-там изпъкваше по някоя дума.

– „Бека“ – разчете Робин. – „Грях“… „сла…“ нещо си… „сламка“? Според мен това е „кроеж“, не мислиш ли?

– Да – съгласи се Страйк.

– „Нощта преди“… „нощта преди“… другото не мога да го разчета.

– И аз не мога. А това как си го обясняваш?

Страйк сочеше към нещо на стената над неоправеното легло. Когато и двамата се наведоха да погледнат по-отблизо, косата на Страйк се допря до тази на Робин и тя отново усети токов удар в стомаха си.

– Изглежда, сякаш някой се е опитал да изтрие нещо… или… мазилката ли е изронил?

– И аз това си помислих – каза Страйк. – Явно някой буквално е остъргал написаното на стената, но не е махнал всичко. Уордъл ми каза, че съседите на Уордъл дошли да чукат по вратата, след като чули как музиката внезапно спряла. Вероятно това е принудило убиеца да си тръгне през прозореца, преди да е имал време да заличи всичко.

– И е оставил това – каза Робин, като гледаше последното, запазило се от изречение или фраза.

Изписана с големи букви и няколко пъти оградена с кръгове беше една лесно различима дума: ПРАСЕТА.

10

Воден до голяма степен от предупрежденията на Прудънс, Страйк прекара следващите две вечери в четене на „Борба с контрола над съзнанието от страна на секта“. В резултат настоя Робин да отдели повече време от обичайното за създаване на легендата си, преди да направи първата си поява в храма на Рупърт Корт. Той имаше пълно доверие на Робин, че е способна да разсъждава хладнокръвно в движение, но разни абзаци от прочетеното и най-вече забележката на Прудънс, че Църквата търси слаби места в психиката на членовете си, за да ги манипулира, го оставиха с тлееща у него тревога.

– Не бива да има никакви допирни точки между собствения ти живот и този на Роуина – каза ѝ той. Роуина Елис беше псевдонимът, избран от Робин (винаги бе по-лесно, особено когато човек бе уморен или сварен неподготвен, да има смътно познат псевдоним). – Не стъпвай на реалното си минало, придържай се към пълната измислица.

– Знам – търпеливо му отговори Робин. – Не се тревожи, вече съм го обмислила.

– И не си преправяй изговора прекалено много. Често се случва истинският да пробие, когато човек е изтощен.

– Страйк, знам го! – отвърна тя хем леко подразнена, хем развеселена. – Но ако не отида скоро там, косата ми ще израсте и пак трябва да я подстригвам.

В петък преди планираната ѝ поява в образ в лондонския храм на Рупърт Корт Страйк настоя да препита Робин в офиса относно обучението на Роуина в училище и университета, семейство, приятели, хобита, домашни любимци, бивш годеник и подробности около въображаемата отменена сватба. Робин отговори на всички въпроси без пауза и колебание. Накрая Страйк попита защо Роуина Елис е дошла в храма на Рупърт Корт.

– Моя приятелка ми показа интервю с Ноли Сиймур – зарецитира Робин. – Привлече ме казаното за универсалност и диверситет и ми хрумна да дойда. Изглежда интересно. Разбира се, нищо окончателно не съм решила още! – добави с убедително изразено притеснение. – Тук съм само да поогледам.

– Дяволски добра си – призна Страйк от мястото си зад съдружническото бюро и посегна към чашата си с чай. – Е, добре, всички системи се задействат.

На следващата сутрин Робин стана рано в апартамента си в Уолтъмстоу, закуси, обу панталони „Валентино“, сложи блузка „Армани“ и сако „Стела Маккартни“, метна чанта „Гучи“ на рамото си и пое към Централен Лондон, като се чувстваше едновременно притеснена и възбудена.

Робин работеше отдавна в района и вече знаеше, че Рупър Корт бе тясна уличка, обточена със стъклени лампи, свързваща Рупърт Стрийт и Уордър Стрийт на мястото, където се сливаха Сохо и Чайнатаун. От едната ѝ страна имаше малки магазинчета и ателиета, включително на китайски рефлексолог. По-голямата част от отсрещната страна бе заета от храма. Той вероятно е бил някога безлична търговска сграда, помещаваща ресторанти или магазини, но долните прозорци и врати бяха затворени и там сега имаше само един широк вход. Доколкото Робин успяваше да види над главите на многото хора, мълчаливо редящи се на опашка да влязат, тежката двойна врата имаше масивна рамка с дърворезба и орнаменти в червено и златно, цветове, които съответстваха на китайските фенери, провесени по Уордър Стрийт зад нея.

Докато тя приближаваше малко по малко входа с останалите от множеството, крадешком оглеждаше онези в близост до нея. Макар да имаше и по-стари, средната възраст на присъстващите беше някъде между двайсет и трийсет. Вярно, че някои изглеждаха малко ексцентрични – до нея стоеше младеж със сини бакенбарди, – но повечето бяха съвсем обикновени наглед: нямаше празни или налудничави погледи, натрапчиви жестове или чудато мърморене под носа.

След като вече беше достатъчно близо, че да вижда ясно входа, Робин установи, че червените и златните орнаменти по рамката представляват животни: кон, крава, петел, прасе, фазан, куче и овца. Тъкмо се чудеше дали това не е далечна препратка към фермата, където се бе зародила УХЦ, когато видя и дракон с ярки златни очи.

– Добре дошли… добре дошли… добре дошли… – поздравяваха две млади усмихнати жени, докато посетителите прекрачваха прага. И двете носеха оранжеви суитшърти с логото на Църквата, което представляваше буквите „УХЦ“ между две черни ръце, сключени във формата на сърце. Робин забеляза как двете жени изпитателно наблюдаваха лицата на приближаващите и се почуди дали не се опитваха да ги сравняват със запаметени образи на хора, смятани за нежелани, като например семейството на Уил Еденсор.

– Добре дошли! – пропя русото момиче отдясно, когато Робин мина покрай нея.

– Благодаря – усмихна ѝ се Робин.

Интериорът на храма, на който Робин вече беше виждала снимки онлайн, на живо беше още по-впечатляващ. Пътеката между пейките с възглавнички бе застлана с ален килим и водеше до издигната сцена с голям екран зад нея почти с размерите на този в киносалон. На него в момента имаше статичен образ от десетки хиляди хора, облечени в различни цветове, предимно червени и оранжеви, застанали пред свещена сграда или дворец в Индия.

Дали блясъкът, излъчващ се от корнизите и стените, се дължеше на покритие от истинско злато, Робин не знаеше, но той отразяваше светлината от ниско провесените стъклени глобуси на лампите с многобройни крушки в тях, подобни на искрящи гроздове. В горната си част стените бяха ръчно изрисувани с наивни фигури, уловени за ръце като хартиени кукли. Майката на Робин някога в детството ѝ я бе учила да изрязва такива. Бе представена всяка етническа група и Робин си спомни Дисниленд в Париж, който бе посетила през 2003 година с тогавашния си приятел, а после съпруг Матю, както и возенето, наречено „Светът е малък“, с гондолите, механично въртени в канали в съпровод на пеенето на кукли от цял свят.

Пейките бързо се запълваха, тъй че Робин седна на свободно място до млада чернокожа двойка. Мъжът изглеждаше напрегнат, а партньорката му шепнеше нещо в ухото му. Робин не можа да чуе всичко казано от момичето, но долови думите „бъди с отворено съзнание“.

На плитка полица, прикачена към седалката на мястото пред Робин, имаше няколко идентични брошури и тя взе една от тях.

Добре дошли в Универсалната хуманитарна църква!

Нашата мисия, Нашите ценности, Нашата визия

Робин пъхна брошурата в чантата си да я чете по-късно и се огледа наоколо, като се опитваше да зърне Уил Еденсор. Наоколо много на брой хубави младежи в оранжеви суитшърти се движеха из Църквата, насочваха хора към места за сядане, бъбреха или се шегуваха с посетителите, само че нямаше и помен от кльощавия млад човек, когото бе видяла да събира помощи на Бъруик Стрийт.

Като забеляза неколцина от присъстващите да гледат нагоре, Робин насочи вниманието си към тавана. Там бе изрисуван стенопис в много различен стил от подобните на кукли хора по стените. Пет гигантски фигури в развени роби летяха през яркоцветна зора и Робин предположи, че това са петимата пророци, за които Кевин Пърбрайт бе писал в дългия си имейл до сър Колин Еденсор.

Фигурата точно над Робин беше на тъмнокос и брадат мъж в оранжево. Течеше му кръв от рана на челото и робата му също бе окървавена на места. Това със сигурност беше Ранения пророк. Имаше и благ на вид старец с бяла брада и синя роба, който държеше жезъла на Асклепий, увенчан от змия: Лекуващия пророк. Златната пророчица бе изобразена като жена със сребриста коса, чиято жълта мантия се стелеше зад нея; на лицето ѝ бе изписан екстаз и тя ръсеше скъпоценни камъни по земята.

Четвъртата фигура бе на изпит млад мъж без усмивка и с очи в сянка. Той беше в алена роба и Робин бе леко шокирана да види около врата му примка с развян зад него край на въжето. Робин прецени, че това е Откраднатия пророк, Алегзандър Грейвс, който се бе обесил седмица след предполагаемото си отвличане от семейството му. Видя ѝ се едновременно странно и злокобно Църквата да реши да го изобрази с тъй съсипано лице и с въжето около врата, отнело живота му.

Във всеки случай централната фигура бе тази, привлякла най-силно вниманието на Робин. Тя беше по-малка и по-тъничка от останалите, с дълга черна коса и макар да бе нарисувана как лети във въздуха, беше сподиряна от морски вълни. Овалното лице на Удавената пророчица притежаваше строга красота, ала дали поради трик на светлината или не, в тесните очи не се виждаха ириси – изглеждаха изцяло черни.

– Сама ли сте тук? – прозвуча глас до Робин и тя се стресна. Младата руса жена, която я бе поздравила на входа, се усмихваше надолу към нея.

– Да – отвърна Робин. – Приятелката ми щеше да дойде с мен, но я мъчи махмурлук.

– Олеле – рече момичето все така усмихнато.

– Да, и аз се поядосах мъничко – засмя се Робин. – Тя беше тази, която настояваше да дойдем!

Всичко това беше предварително планирано, разбира се: най-добре беше да не изглежда твърде ентусиазирана, твърде отчаяна да задава въпроси; по-разумно бе да остави дрехите и чантата за няколкостотин лири да направят своето впечатление.

– Няма случайности – обяви блондинката, обърнала сияещото си лице към Робин. – Научих го. Никакви случайности. Избрали сте паметен ден да дойдете, ако това е първото ви посещение. Ще разберете, щом започне службата.

Блондинката се отдалечи все така усмихната и прозвуча шумното затръшване на вратите на храма. Отнякъде се чу звънец и събраните хора се смълчаха. Разпоредителите в оранжеви суитшърти се дръпнаха и се наредиха прави до стената.

После за изненада на Робин, от скрити високоговорители прозвучаха първите ноти на известна поппесен: „Герои“ на Дейвид Боуи.

Статичният образ на киноекрана се беше размърдал и облечените в оранжево разпоредители започнаха да пляскат с ръце и да пеят заедно с песента, както сториха и някои от зрителите.

– Камерата се движеше сред смеещите се хора, хвърлящи си разноцветен прашец едни към други, и Робин, която бе живяла достатъчно дълго в Лондон, разпозна Фестивала Холи.[6]

Светлините в храма бавно започнаха да помръкват и след минута остана само светлината от киноекрана, където радостни индуисти от двата пола продължаваха да се смеят и да се гонят, а във въздуха се носеха цветовете на дъгата. Те сякаш танцуваха на песента на Боуи и олицетворяваха текста ѝ, като всеки от тях в това славно сборище бе крал или кралица и никой, какъвто и да бе той, не би могъл да ги победи.

С края на песента свърши и филмът. Заместен беше от статичен образ на индуисткия бог Шива, седнал с кръстосани крака, с увита около шията му змия и гирлянд от оранжеви цветя, висящ на голите му гърди. Сега на сцената се появи ярък бял лъч, в който пристъпи мъж, и тъй като заради ослепителната светлина всичко наоколо изглеждаше потънало в дълбок мрак, човекът сякаш се материализира от въздуха. Някои от зрителите заръкопляскаха, включително всички сияещи разпоредители, които издаваха въодушевени възклицания.

Робин веднага разпозна мъжа в лъча на прожектора: беше Джонатан Уейс, известен на последователите си като Папа Джей, основателя на Универсалната хуманитарна църква, който необичайно за него се появяваше лично в един от храмовете си. Беше хубав, висок и стегнат мъж на около шейсет и пет години, но на тази светлина можеше да мине за две десетилетия по-млад с гъстата си тъмна коса до раменете, прошарена със сребърни нишки, с големите си тъмносини очи и квадратна челюст с трапчинка на брадичката. Усмивката му бе завладяваща. Нямаше намек за бомбастичност или театралност в начина, по който прие аплодисментите, тъкмо обратното – изражението му бе сърдечно и смирено и той направи жест, сякаш да укроти възторга. Беше облечен в дълга до земята оранжева роба, избродирана със златна нишка, и носеше слушалки с микрофон на главата си, така че гласът му лесно достигаше до публиката от над двеста души пред него.

– Добро утро – каза той, събра ръце като за молитва и се поклони.

– Добро утро – викнаха в хор поне половината от присъстващите.

– Добре дошли на службата, която, както някои от вас знаят, е особено важна за членовете на Универсалната хуманитарна църква, защото днешната дата, деветнайсети март, бележи началото на нашата година. Днес е Денят на Ранения пророк. Това – направи Уейс жест към образа на екрана – е образ, който мнозина сред нас свързват с божественото. Тук виждаме Шива, благия и щедър индуистки бог, у когото има много противоречия и сложни моменти. Той е аскет, но и бог на плодородието. Третото око му дава прозрение, но може и да унищожава.

Образът на Шива изчезна от екрана и беше заменен с размазана черно-бяла снимка на млад американски войник.

– Това – заговори с усмивка Уейс – не е представата на повечето от вас за свят човек. Виждате Ръсти Андерсън, който като млад в началото на седемдесетте години е бил изпратен на война във Виетнам.

Образът на Ръсти Андерсън избледня и беше заместен от кадри на експлозия и тичащи мъже с пушки. Сега от високоговорителите на храма звучеше тиха и мрачна музика.

– Ръст, както го наричаха приятелите му, е бил свидетел на жестокости и самият той е бил потърпевш от такива. Но когато войната свършила… – Музиката стана по-лека и по-изпълнена с надежда – той се прибрал за последен път у дома, взел китарата и личните си вещи и отишъл да се скита из Европа.

На екрана се заредиха стари снимки и на всяка следваща косата на Андерсън беше по-дълга. Разхождаше се по улиците на Рим, правеше знака на победата пред Айфеловата кула, вървеше с китарата на гръб под лондонския дъжд покрай Парада на Конната гвардия.

– Накрая – заговори отново Уейс – пристигнал в малко селце в Норфък на име Ейлмъртън. Чул, че там има комуна, живееща от каквото дава земята, и решил да се присъедини към нея.

Екранът стана черен и музиката заглъхна.

– Комуната, в която постъпил Ръст, уви, не била онова, на което се надявал – каза Уейс, – но простичък живот в близост до природата си останал неговият идеал. Когато онази първа комуна се разтурила, Ръст продължил да живее в къщичката, която сам си построил, и разчитал само на себе си, като все още страдал от травмата, причинена му от неговото натрапено участие във войната. И тогава го срещнах за пръв път – продължи Уейс, при което зазвуча нова музика, този път радостна и вдъхновяваща, а екранът бе изпълнен от снимката на Ръсти Андерсън с трийсет и няколко годишния Джонатан Уейс.

Макар според Робин да не бяха много различни на възраст, изложеният непрестанно на живот на открито Андерсън изглеждаше далеч по-стар.

– Ръст имаше прекрасна усмивка – изрече Уейс със задавен глас. – Вкопчил се бе здраво в самотното си съществуване, макар че от време на време прекосявах полето, за да го убедя да дойде да се нахрани с нас. Бе започнала да се формира нова общност, такава, съсредоточена не само върху природосъобразния живот, но и върху духовния. Само че духовността не бе привлекателна за Ръст. Казваше ми, че се е нагледал на твърде много, та да вярва в безсмъртната душа на човека и в добротата на Бог. И тогава една вечер – продължи Уейс, а снимката на екрана бавно се увеличи, докато лицето на Ръсти Андерсън го изпълни целия – двамата с този прекършен боец вървяхме заедно след вечеря във фермата през полето към неговата къщичка. Както винаги спорехме за религия и нуждата на човека от Благословена Божественост. Накрая попитах Ръст: „Можеш ли да твърдиш със сигурност, че след този живот няма нищо повече? Можеш ли да бъдеш сигурен, че човек се връща към мрака, че около нас или вътре у нас не действа божествена сила? Не би ли признал поне, че такова нещо е възможно?“. А Ръст след продължителна пауза ме погледна и отговори: „Признавам, че е възможно“. „Признавам, че е възможно“ – повтори Уейс. Каква сила само излъчваха тези думи, дошли от човек, който решително се бе отвърнал от Бог, от божественото, от възможността за изкупление и спасение! И когато той изрече удивителните слова, зърнах на лицето му невиждано преди изражение. Нещо се бе пробудило у него и в този момент знаех, че сърцето му най-сетне се е отворило за Бог. Аз, на когото Бог толкова много беше помогнал, можах да му покажа какво съм научил, какво съм видял, което ме бе накарало да знам – не да мисля, не да вярвам, не да се надявам, а да знам, – че Бог е реален и помощта винаги е налице, макар може би ние да не знаем как да я достигнем или дори как изобщо да помолим за нея. Тогава не осъзнавах – изрече Уейс, а музиката пак стана мрачна и усмихнатото лице на Андерсън започна да избледнява на екрана, – че с Ръст никога вече няма да имаме такъв разговор, че никога няма да имам шанса да му покажа пътя… защото в рамките на двайсет и четири часа след това той беше мъртъв.

Музиката спря. В храма настана пълно мълчание.

– Блъснала го кола на пътя пред фермата ни. Пиян шофьор убил Ръст в малките часове на следващата сутрин, докато той си правел ранна разходка, което му се случваше често, тъй като страдаше от безсъние и най-добре разсъждаваше сам, без компания. Ръст загинал на място.

Друга снимка изпълни екрана: група хора със сведени глави над могилка с прясно изкопана пръст пред къщичката на Ръст Андерсън.

– Погребахме го във фермата, където той бе намерил някаква утеха в природата и самотата. Бях опечален. Това бе едно ранно изпитание на моята вяра и аз свободно си признавам, че не проумявах защо Благословената Божественост е допуснала това да се случи толкова скоро, след като се откри възможността за Нейното разкриване пред една измъчена душа като тази на Ръст. В това си състояние на отчаяние се заех да разчиствам къщата на Ръст… и на леглото му намерих писмо. Беше написано с почерка на Ръст и адресирано до мен. След всички тези години още го помня наизуст. Ето какво бе написал Ръст часове преди смъртта си:

Драги Джонатан,

Тази вечер се молих за пръв път, откакто бях малко момче. Хрумна ми, че ако има възможност Бог да е реален и аз да получа прошка, то бих бил глупак да не говоря с Него. Ти ми каза, че той ще ми прати знак, ако го има. Този знак дойде. Няма да ти кажа какъв беше, защото може да ме вземеш за глупак, но аз го разпознах, като се случи, и не вярвам да е било случайност.

Сега изживявам нещо, което не бях изпитвал години наред: покой. Може да продължи, а може и не, но дори да го усетя само един път, преди да умра, за мен бе като да зърна за кратко Рая.

Както знаеш, не ме бива да говоря за чувствата си и дори не знам дали ще ти дам това писмо, но смятам, че е редно да изложа каквото изпитвам на хартия. Сега тръгвам на разходка след безсънна нощ, но този път по възможно най-добрата причина.

Твой

Ръст

Младата чернокожа жена до Робин бършеше сълзите си.

– Само няколко часа по-късно, докато съм спял, Ръст е бил отведен у дома си – продума Джонатан Уейс. – Умря броени часове, след като му е бил пратен знак, донесъл му нощ на радост и покой, каквито не бе познавал от толкова дълго време… Едва по-късно, докато още скърбях за него и се мъчех да осмисля събитията от онази нощ, осъзнах, че Ръст Андерсън бе умрял по времето на Холи, важен индуистки фестивал.

Сега киноекранът зад Уейс отново показа филма с радостните хора в многоцветни роби, хвърлящи прашец едни към други, смеещи се и танцуващи на улицата.

– Ръст не обичаше тълпите – каза Уейс. – Скитал бе от град на град след Виетнам да дири своя покой. И най-сетне се бе установил на необитавана земя, където странеше от човешка компания. Рядко и неохотно общуваше с хора, и то само когато му бяха нужни пари или храна. Като се замислих за Холи и за Ръст, порази ме несъответствието в това той да се завърне при Бог в такъв момент… но после видях колко много греша. Накрая разбрах. Ръст щеше да открие Холи в отвъдния свят. Всичко, което му бе липсвало: свързаност, смях, радост, щеше да го има за него отвъд. Благословената Божественост бе пратила знак на Ръст и като го взе в онзи ден, заговори чрез него на всички, които го бяха познавали. „Ръст няма какво повече да търси. Той постигна онова, за което бе предопределен на Земята: да получи познание за мен, което на свой ред учи вас. Празнувайте божественото с увереност, че един ден вие също ще откриете щастието, дирено от него.“

Ярките цветове отново избледняха на екрана и бяха заместени от снимки с различни божествени фигури като Шива, Гуру Нанак, Исус и Буда.

– Но какво е Благословената Божественост? Кого точно имам предвид, когато говоря за Бог? Пред кого от тези и още безброй други трябва да редите молитвите си? И моят отговор е: всички или никой. Божественото съществува и откак свят светува, хора са се опитвали да го рисуват по свой собствен образ и подобие и чрез фантазията си. Няма значение с какво име ще го назовете. Няма значение под каква форма ще изречете думите на своето преклонение. Ако погледнем отвъд границите, които ни разделят, културни и религиозни граници, създадени от човека, възприятията ни се проясняват и най-сетне можем да видим по-далеч. Някои сред вас тук са атеисти – каза с усмивка Уейс. – Някои са дошли от любопитство. Някои изпитват съмнения, мнозина са се обезверили. Сигурно има и такива, дошли само да ни се надсмиват. И защо да не се смеят? Смехът е радост, а радостта иде от Бог. Ако ви кажа днес как знам – и го знам отвъд всякакво съмнение, – че има живот след смъртта и божествена сила, готова да насочва и помага на всеки човек, който я търси, вие ще настоявате за доказателство. И аз съм съгласен, че имате право на доказателство. По-скоро бих се изправил пред откровен скептик, отколкото пред сто души, които вярват, че познават Бог, но в действителност са заблудени в своята набожност, като настояват, че само те и тяхната религия са открили правилния път. Има и такива, които ще се обезсърчат, ако ви кажа, че нищо в земните селения не идва без търпение и борба. Не бихте очаквали мигом да опознаете и разберете законите на физиката. А нима те са по-сложни, по-загадъчни? И все пак можете да направите първата крачка сега. Първа крачка към доказателство, към абсолютната увереност, притежавана от мен. Нужно е само да изречете думите, казани от Ранения пророк преди четвърт век, дали му оня знак и довели до възнесението му към отвъдното. Ще изречете ли само това: „Признавам, че е възможно“?.

Уейс замълча с усмивка. Никой не беше проговорил.

– Ако желаете знак, изречете думите сега: „Признавам, че е възможно“.

Няколко откъслечни гласа го повториха и последваха притеснени смехове.

– Ами хайде заедно тогава – призова вече сияещият Уейс. – Заедно! „Признавам, че е възможно!“

Признавам, че е възможно, повториха присъстващите, включително Робин.

Разпоредителите започнаха да аплодират, останалите зрители се присъединиха към тях, като някои от тях продължаваха да се смеят, завладени от момента.

– Добре! – преливащ от възторг кимна Джонатан. – А сега, с риск да прозвуча като най-долнопробен фокусник… – още смях – искам всички вие да помислите за нещо. Не го казвайте на глас, не го споделяйте с никого, само го помислете: помислете за число или дума. Число или дума – повтори той. – Което и да е число. Която и да е дума. Но го решете сега, в храма.

Четиресет и осем, избра наслуки Робин.

– Скоро – продължи Уейс – ще напуснете този храм и ще продължите с житейските си дела. Ако се случи така, че тази дума или това число ви се натрапят на вниманието преди полунощ довечера, би могло да е съвпадение, нали? Би могло да е случайност. Но вие току-що признахте възможността да е нещо друго. Признахте възможността Благословената Божественост да се опитва да ви говори, да ви възвести присъствието си насред отвличащата бъркотия на светските дела, да ви проговори с единственото средство, което има на разположение на този етап, преди да започнете да учите Нейния език, преди да сте в състояние да се отърсите от житейските дребнавости и да видите Върховното също тъй ясно, както аз и много други го виждаме… Ако не друго – каза Уейс, а образите на божества зад гърба му избледняха и отново се появи усмихнатото лице на Ръсти Андерсън, – надявам се историята на Ранения пророк да ви напомня, че и най-измъчваните души могат да си спечелят покой и радост. Че дори на извършилите ужасни дела може да бъде простено. Че има дом, където всички могат да бъдат призовани, стига да вярват, че е възможно.

След тези думи Уейс леко приведе глава, лъчът на прожектора изчезна и публиката започна да аплодира, а храмът отново бе осветен. Но Уейс го нямаше вече и Робин трябваше да признае, че скоростта, с която се бе изнесъл от сцената, създаваше впечатление за магьосник.

– Благодарим ти, Папа Джей – каза блондинката, говорила по-рано с Робин. Беше се качила на сцената и все още ръкопляскаше със сияещо лице. – А сега – заговори тя – искам да кажа няколко думи за мисията на УХЦ тук, на Земята. Стремим се към общество с повече справедливост и равенство, работим, за да дадем власт на най-уязвимите. Тази седмица – продължи и се отмести встрани, та на екрана да се появят нови кадри – набираме помощи за проекта на УХЦ „Млади болногледачи“, който осигурява ваканция за млади хора, грижещи се за хронично болни и инвалидизирани свои близки.

Докато тя говореше, на екрана се заредиха клипове с група тийнейджъри, които отначало тичаха заедно по плаж, после пееха около лагерен огън, после плаваха с канута и се спускаха по въжета.

– В УХЦ вярваме не само в духовното просветление на индивида, но и работим за подобряване условията на живот на маргинализираните, били те в Църквата, или извън нея. Ако сте в състояние, моля, направете дарение за проекта ни „Млади болногледачи“ на излизане, а ако желаете да научите повече за Църквата и нашата мисия, не се колебайте да се обърнете към някого от разпоредителите ни, ще ви услужат на драго сърце. А сега ви оставям с тези красиви образи на някои от последните ни хуманитарни проекти.

Тя слезе от сцената. Тъй като вратите не се бяха отворили, присъстващите останаха по местата си, загледани в екрана. Осветлението в храма остана приглушено, а Дейвид Боуи запя отново и пред неподвижните зрители бяха прожектирани още клипове, на които бездомни ядяха супа, сияещи деца вдигаха ръка в класна стая в Африка, възрастни от различни раси се подлагаха на някакъв вид групова психотерапия.

We could be heroes just for one day[7] – пееше Дейвид Боуи.

11

Страйк нямаше търпение да чуе как е минало посещението на Робин в храма, но не получи първите ѝ няколко опита да се свърже с него, тъй като седеше в метрото с пазарски плик от „Хамлис“ в скута.

– Прощавай – бяха първите му думи. – Нямах сигнал. На път съм към дома на Луси.

Луси беше сестра на Страйк само по майка, не и по баща, тъй че той бе израснал с нея. Обичаше Луси, но двамата имаха много малко общо и външни хора неизменно се учудваха, че са роднини, предвид че Луси беше дребна и руса. Страйк бе предприел днешното си посещение от чувство за дълг, не за удоволствие, и очакваше нелеки два часа.

– Е, как мина? – попита той, докато вървеше по пътя под небе, заплашващо с дъжд.

– Не както очаквах – призна Робин, която бе изминала няколко пресечки след излизането си от храма, преди да намери кафене с места отвън, защото поради студения ден там нямаше кой да надава ухо към разговора ѝ. – Мислех, че ще има повече огън и жупел, но не, всичко бе от край до край на тема социална справедливост и как е допустимо да имаш съмнения. Много сръчно изпълнено обаче – на екран се прожектираха клипове, звучеше Дейвид Боуи…

– Боуи?!

– Да, „Герои“. Но голямата новина е, че Папа Джей се появи лично.

– Ти да видиш.

– Много е харизматичен.

– Ами налага му се да е такъв – изръмжа Страйк. – Някой пробва ли се да те зариби?

– Не точно, но една руса жена, която май беше наясно колко струват дрехите на Прудънс, се завъртя около мен на излизане. Надявала се да съм прекарала добре и ме попита имам ли някакви въпроси. Казах, че е било много интригуващо, но не проявих прекален интерес. Тя каза, че се надявала да ме види отново там.

– Правиш се на мъчно достъпна – подхвърли Страйк, току-що усетил първата капка леден дъжд върху лицето си. – Добър избор.

– На излизане се наложи да пусна банкнота от двайсет лири в кутията за помощи – осведоми го Робин, – предвид, че нося чанта за петстотин лири. Но се погрижих момчето на входа да види колко давам.

– Вземи си ги от сумата за дребни разноски – каза Страйк.

– И аз… опа – избъбри Робин леко стресната, но и със смях.

– Какво има?

– Аз… нищо.

Двама млади американци – високи, в добра форма, с бради и бейзболни шапки, се настаниха навън през две маси от Робин. Единият бе облечен в поло, другият носеше фланелка „НАСКАР“ с името Джими Джоунс отпред и голямо число 48.

– Нищо важно, ще ти кажа после. Просто исках да те уведомя, че съм сложила началото. Сега те оставям, след като си тръгнал към Луси. Ще се видим в понеделник.

Страйк, който нямаше нищо против това, че обаждането на Робин го разсейваше от целта на вървенето му, се сбогува с нея и продължи напред с нарастващо неприятно предчувствие. Луси се бе показала особено развълнувана, че той ще им гостува, което правеше още по-мъчно за него да съобщи новината си.

Голямото дърво магнолия в предния двор на Луси и Грег бе отрупано с цвят в този студен мартенски ден. Страйк почука на вратата и тя почти мигновено бе отворена от любимия му племенник Джак.

– Да му се не види – каза Страйк, – пораснал си поне с петнайсет сантиметра от последното ни виждане.

– Би било странно да се смаля – отвърна Джак ухилен. – А ти си отслабнал.

– Е, аз имах нужда от смаляване – отвърна Страйк и обърса крака на изтривалката. – Един ден ще разбереш, като стигнеш до моята възраст… Нося нещо за теб, Люк и Адам – подаде му той пазарския плик.

Луси се появи в антрето и като чу последните думи на Страйк, засия насреща му. При предишни случаи бе изразявала недоволство, задето той толкова нескрито фаворизира средния ѝ син.

– Каква прекрасна изненада – прегърна тя брат си. – Люк е на футбол с Грег, но Адам е горе. Влизай, тъкмо извадих кейка с банан от фурната.

– Мирише прекрасно – отбеляза Страйк и я последва в кухнята, която имаше стъклена врата към задния двор. – Отрежи ми малко парче. Още седем килограма ме делят от крайната цел.

– Радвам се, че се отби, защото съм малко разтревожена за Тед – каза Луси и извади две малки чинийки от шкафа. Тед беше овдовелият им чичо, който живееше в Корнуол. – Звънях му сутринта и той ми разправи същата история като при предишния ни разговор, дума по дума.

– Мисля, че просто е самотен – отбеляза Страйк и седна до кухненската маса.

– Може би – изрече Луси със съмнение, – но се чудя дали да не прескоча да го видя. Ти би ли дошъл с мен?

– Да, ако имам достатъчно основание – отвърна Страйк, който отново се усети притискан от Луси, тъй като тя имаше навика да го принуждава към мигновено обвързване с обещания и на него често му се налагаше да се справя с недоволството ѝ, че не се вписва на минутата в плановете ѝ. Днес обаче Луси просто му сервира резен бананов кейк и чаша чай.

– Е, как така реши да дойдеш? Не че не съм предоволна да те видя.

Преди Страйк да е успял да отговори, се появиха Джак и Адам, всеки хванал по един лък „Въздушна буря Файъртек“, които Страйк им бе купил с конкретната цел да изкара синовете на Луси в градината, та той да може да говори с нея.

– Страхотен е! – възкликна Адам към чичо си.

– Радвам се, че ти харесва – отвърна Страйк.

– Корм, не биваше да го правиш – обади се Луси, макар очевидно да бе във възторг, че го е направил. Предвид колко пъти бе забравял рождените дни на племенниците си, Страйк бе наясно, че тези подаръци са доста позакъснели. – Жалко, че вали – каза Луси, като погледна през прозореца към градината.

– Много слабо – уточни Страйк.

– Искам да го пробвам – отсече Джак, с което заздрави позицията си на любимец на своя чичо. – Ще си сложа гумените ботуши – добави към майка си и забързано излезе от кухнята. За облекчение на Страйк, Адам последва по-големия си брат.

– Е, защо си тук? – попита отново Луси.

– Предпочитам да говоря, когато момчетата не могат да ни чуят – отвърна Страйк.

– О, боже мой, да не си болен? – изпадна в паника Луси.

– Не съм, разбира се – отвърна Страйк. – Аз просто…

Джак и Адам нахълтаха отново в кухнята и двамата обути с гумени ботуши.

– И палтата, момчета – нареди Луси, разкъсвана между тревожното си нетърпение да чуе какво има да ѝ каже Страйк и потребностите на синовете си.

Най-сетне двете момчета изчезнаха в дъжда, вече облекли палта, и Страйк прочисти гърло.

– И така, исках да говоря с теб по повод случай, който току-що поех.

– О – малко поуспокоена рече Луси. – Защо?

– Защото, ако имаме успех, за което в момента няма особени изгледи, но ако все пак го постигнем, сигурно ще се появи в медиите. А ако това се случи, има бегла вероятност да излезе и нещо за нас… за мен и теб… докато бяхме там. Може да изровят нещо.

– Че какво? – с поизтънял глас попита Луси. – Не изписаха ли всичко вече? „Син на запалена почитателка на попгрупи“, „Прословутата купонджийка Леда Страйк“.

– Няма да е само за мама – каза Страйк.

Забеляза как лицето на Луси леко се изопна. Тя самата не бе наричала Леда „мама“, откакто беше на четиринайсет, и напоследък изрично бе наблягала на факта, че смята покойната им леля Джоун за своя истинска майка.

– А какво тогава?

– Наеха ме да разследвам Универсалната хуманитарна църква – съобщи Страйк.

– Е, и?

– Базата им е там, където преди беше комуната Ейлмъртън.

Луси се отпусна тежко на стола, сякаш думите я бяха блъснали физически, лицето ѝ бе съвършено безизразно. Накрая тя преглътна и промълви:

– О…

– Беше голям шок за мен да осъзная, че тъкмо оттам са тръгнали – заговори Страйк. – Стана ми ясно чак след като бяхме поели случая и…

За негов ужас Луси беззвучно заплака.

– Лус… – Страйк протегна длан, но Луси отдръпна ръката си от масата и обви тяло.

Беше много по-лоша реакция, отколкото Страйк беше очаквал. Предполагал бе, че ще се сблъска с гняв и негодувание, задето отново я излага на клюки, разменяни пред вратата на училището, относно неортодоксалното ѝ минало.

– Господи – отрони Страйк, – аз не съм…

– Какво не си? – със следа от гняв попита Луси, а сълзите вече течаха по бузите ѝ.

– Съжалявам – каза Страйк. – Самият аз бях шокиран, като видях…

Луси се изправи, отиде до ъгъла на кухнята, където на метална стойка имаше руло домакинска хартия, откъсна няколко парчета и обърса лицето си. Пое дъх и каза, като очевидно се опитваше да се овладее:

– Съжалявам. Аз просто… не очаквах…

Тогава напълно рухна. Страйк стана от мястото си и приближи към нея. Почти очакваше Луси да го отблъсне, но тя му позволи да я прегърне и да я притисне към себе си, така че сега хлипаше на гърдите на брат си. Останаха така може би минута, когато външната врата се отвори.

Луси мигом бутна Страйк настрани и забързано заизтрива лицето си. После подвикна с фалшива бодрост:

– Как мина, Люк, победи ли?

– Да – обади се Люк от антрето и Страйк забеляза, че гласът му беше започнал да мутира, откакто го бе видял последно. – Три на един. Онези бяха жалки.

– Чудесно! Ако си кален, върви направо под душа – викна Луси. – Чичо ти Корм е тук – добави.

Люк не отговори нищо на това, а хукна право нагоре.

В кухнята влезе зетят на Страйк с мокро долнище на анцуга. Страйк предположи, че той вероятно тренира отбора на сина си. По професия беше контрольор в строителството и Страйк така и не бе успял да го хареса.

– Всичко наред ли е? – попита, като местеше поглед между Луси и Страйк.

– Просто си говорехме за Тед – отвърна Луси, за да обясни зачервените си очи и лице.

– Е, ами аз ѝ казах, че е естествено той да започне да позабравя – небрежно подхвърли Грег към Страйк. – На колко стана? Осемдесет и няколко?

– Седемдесет и девет – уточни Луси.

– Ами това си е вече близо осемдесет – каза Грег и се приближи към банановия кейк.

– Ела в дневната да поговорим там – обърна се Луси към Страйк и взе чая си.

Грег очевидно нямаше желание да участва в обсъждането на чичото на жена си и не възрази, че е изключен от разговора.

Дневната с бежовата ѝ мека мебел не бе променена от последното идване на Страйк, само училищните снимки на племенниците му бяха подновени. На една полица гордо се мъдреше голяма снимка на чичо Тед и покойната леля Джоун. Датираше някъде от осемдесетте. Страйк добре си спомняше двамата в този им вид: косата на Джоун тъй бухнала, колкото Елнет бе успяла да я направи, корава под морския бриз, и Тед – най-едрия и якия от местната спасителна морска служба. Страйк седна на канапето и му се прииска да обърне снимката с лице към стената, преди да прозвучат спомени за комуната Ейлмъртън, защото леля му и чичо му бяха посветили голяма част от живота си на старания да закрилят племенниците си, които Леда им тръсваше, после ги отвеждаше също тъй непредсказуемо, както вършеше всичко.

След като внимателно затвори вратата, за да изолира семейството си, Луси седна на кресло и постави чашата си с чай на странична масичка.

– Съжалявам – произнесе отново.

– Не се извинявай – отвърна Страйк. – Повярвай ми, знам какво ти е.

– Мислиш ли? – със странна нотка в гласа изрече тя.

– Беше ужасно място. Нима предполагаш, че бих го забравил?

– Някои от комуната Ейлмъртън останали ли са там?

– Само една, доколкото знам – отговори Страйк. – Твърди, че била жертва на братята Краудър. Омъжена е за водача на Църквата.

– Как се казва?

– Мадзу.

– Божичко – изплака Луси и отново скри лице в дланите си.

Сега вече ужасни подозрения нападнаха Страйк. Вярвал беше, че на нито един от двамата не им се бе случило нещо по-лошо в комуната Ейлмъртън, освен да бъдат уплашени и понякога гладни; че са се отървали на косъм от онова, което по-късно излезе в пресата. В своите спомени той винаги беше с Луси, държал се бе плътно до нея, за да е сигурен, че няма да бъде отведена някъде от братята Краудър. Легнали нощем на долепените си дюшеци, братът и сестрата си бяха шепнали колко много мразят това място, колко силно искат Леда да ги отведе оттук. Нищо повече не беше имало, нали? Това бе вярвал години наред.

– Лус? – промълви той.

– Не я ли помниш? – изрече яростно Луси, като отпусна ръце. – Нима не помниш онова момиче?

– Не – отвърна искрено Страйк.

Обикновено паметта му бе отлична, но спомените му за Ейлмъртън бяха размазани, запазил бе повече усещане, отколкото факти, беше черна дупка в съзнанието му. Може би умишлено се бе опитвал да забрави отделните хора; далеч по-леко бе да мисли за всички тях като за безлика шайка, макар такава нужда да не бе възниквала, след като всичко бе приключило.

– Помниш я. Много бледа. С остър нос. Черна коса. Все се обличаше като лека жена.

Нещо се размърда в паметта на Страйк. Мернаха му се много къси шорти, тънка блузка с презрамка през врата и дълга тъмна леко омазнена коса. Той беше на дванайсет, хормоните му още не бяха стигнали юношеския си пик, когато най-малкият намек за неприбрани в сутиен гърди предизвикваше неудържима, понякога видима възбуда.

– Да, сега вече си я спомням смътно.

– Значи тя още е там? Във фермата? – попита Луси, вече дишаща ускорено.

– Да, както ти казах, омъжена е…

– Ако тя е била жертва – процеди Луси през стиснати зъби, – със сигурност го е разтръбила.

– Защо го казваш?

– Защото тя… защото тя…

Луси трепереше. Няколко секунди не каза нищо, после от нея изригна порой от думи.

– Знаеш ли колко се радвах, като научавах, че ще имам момче, всеки път, като ме гледаха на видеозон? Всеки път! Не исках момиче. Знаех, че ще съм негодна за майка на момиче.

– Щеше да си…

– Не, нямаше – с гореща ярост изрече Луси. – Нямаше да смея да я изпусна от очи. Знам, че и с момчета се случва, знам го… но по-често… В Ейлмъртън преследваха само момичетата. Само момичетата.

Луси продължаваше да диша тежко и от време на време бършеше очи с домакинската хартия. Страйк знаеше, че проявява малодушие, защото си личеше каква нужда имаше Луси да му го каже, само че той не искаше да задава повече въпроси, тъй като не желаеше да чуе отговорите.

– Тя ме отведе при него – промълви Луси най-накрая.

– При кого?

– При доктор Коутс – отвърна Луси. – Паднах. Тя трябва да беше на петнайсет или шестнайсет. Хвана ме за ръката. Аз не исках да отивам. „Трябва да те види лекарят“, настоя тя и ме помъкна почти насила.

В стаята надвисна поредното кратко мълчание, но Страйк усещаше как гневът на Луси се бори с обичайната ѝ сдържаност и решимостта ѝ да се преструва, че животът, който бяха водили с Леда, е отдавна мъртъв като самата Леда.

– Той… докосна ли те… – бавно изрече Страйк.

– Пъхна четири пръста в мен. После кървих в продължение на два дни.

– О, по дяволите. – Страйк обърса лицето си с длан. – А аз къде съм бил?

– Играеше футбол – отвърна Луси. – И аз играех. Точно така паднах. Ти сигурно си помислил, че тя ми помага.

– О, по дяволите, Лус – изруга Страйк. – Толкова ми е…

– Не беше твоя вина, а на така наречената ни „майка“ – ядосано го пресече Луси. – Къде беше тя? Търкаляла се е някъде дрогирана. Или се е чукала с някой дългокос мърляч в гората. Онази кучка Мадзу ме затвори там с Коутс, а е знаела. Знаела е. Видях я да го прави и с други малки момичета. Водеше ги в стаите на братята Краудър. Най-вече за това говоря на психотерапията: защо не казах на никого, защо не попречих други момиченца да бъдат наранени…

– Ходиш на психотерапия? – ахна Страйк.

– Боже милостиви, естествено, че ходя на психотерапия! – яростно изшептя Луси, тъй като някой, вероятно Грег, хапнал солидна порция от банановия кейк, мина покрай вратата на дневната и се отправи към горния етаж. – След това гадно детство… ти не ходиш ли?

– Не – отвърна Страйк.

– Не – повтори горчиво Луси. – На теб не ти е нужно, естествено, толкова си силен, толкова ненакърнен…

– Не съм казал това – отвърна Страйк. – Не съм… дявол го взел…

– Недей – тросна се тя, отново обвила тялото си с ръце. – Не искам… Остави, няма значение. Само дето има значение. – По лицето ѝ отново потекоха сълзи. – Не мога да си простя, задето си замълчах. Кучката Мадзу водеше и други момиченца, а аз нищо не казах, защото не исках да се знае какво се случи на мен…

Вратата на дневната се отвори. Страйк бе смаян от рязката промяна у Луси, която избърса лицето си и мигом изправи гръб, тъй че, когато Джак влезе задъхан и с мокра коса, тя вече се усмихваше.

– Страхотен лък! – възкликна Джак към Страйк.

– Радвам се да го чуя – отговори Страйк.

– Джак, иди да се изсушиш и после може да си вземеш от банановия кейк – поръча Луси, като имаше вид на напълно доволна от живота, и за пръв път в живота им като възрастни хора на Страйк му хрумна, че решимостта на Луси да се вкопчва в стабилност и в идеята си за нормалност, твърдият ѝ отказ да разсъждава до безкрайност за ужасни прояви на човешкото поведение бяха форма на изключителна смелост.

Щом вратата се затвори зад Джак, той отново се обърна към Луси и ѝ каза тихо и почти искрено:

– Иска ми се да ми го беше казала по-рано.

– Само щеше да се разстроиш. Така или иначе, ти искаше да вярваш, че Леда е прекрасна.

– Не е така – отвърна той и вече беше напълно честен. – Тя беше… каквато беше.

– Не беше годна да е майка – отсече ядосано Луси.

– Не беше – въздъхна тежко Страйк. – По този въпрос си съвсем права.

Луси го гледа няколко секунди, загубила дар слово от изумление.

– Чаках с години да кажеш това. С години!

– Знам – кимна Страйк. – Виж, знам, че според теб аз я мисля за идеална, но, разбира се, не е така. Вярваш ли, че като гледам теб като майка и те съпоставям с нея, не виждам разликата?

– О, Стик – промълви Луси, отново готова да заплаче.

– Тя беше каквато беше – повтори Страйк. – Аз я обичах, няма да те убеждавам в противното. И може да беше пълен кошмар в много отношения, но знам, че и тя ни обичаше.

– Дали? – промърмори Луси и обърса очи с кухненската хартия.

– Знаеш, че ни обичаше – каза Страйк. – Излагаше ни на опасност само защото тя самата бе толкова наивна, че не я биваше сама вратата да си отвори дори. Обърка учението ни, защото тя самата мразеше училището. Дотътряше разни ужасни мъже в живота ни, защото за всеки следващ мислеше, че ще е любовта на живота ѝ. Нямаше злонамереност в нищо от това, просто нехайство.

– Нехайните хора нанасят много вреди – посочи Луси, като още попиваше сълзите си.

– Да, така е – кимна Страйк. – И тя също нанесе вреди. В крайна сметка най-вече на себе си.

– Аз не исках… не исках тя да умре – захлипа Луси.

– Господи, Лус, знам, че не си искала!

– Винаги си бях мислела, че един ден ще седна и ще ѝ кажа всичко, ще се разберем… но после вече бе късно и… нея я нямаше. Казваш, че ни е обичала, но…

– Знаеш, че ни обичаше – настоя Страйк. – И ти го знаеш, Лус. Помниш ли онази история с продължения, която тя измисляше за нас? Как се казваше, по дяволите?

– „Лунните лъчи“ – още разплакана подсказа Луси.

– Да, семейството Лунни лъчи – каза Страйк. – Мама Лунен лъч и…

– …Бомбо и Мънго…

– Тя не показваше обичта си като повечето майки, но пък и не правеше нищо като другите хора. Но това не значи, че не е имало обич. Нито значи, че не беше безотговорна също така.

За няколко минути отново настана мълчание, нарушавано само от разреждащото се подсмърчане на Луси. Накрая тя избърса лицето си с две ръце и вдигна поглед със зачервени очи.

– Ако разследваш онази тъй наречена църква… как се казваше?

– УХЦ.

– Погрижи се да изобличиш кучката Мадзу – тихо изрече Луси. – Не ме е грижа дали самата тя е била подлагана на тормоз. Съжалявам, но не ѝ съчувствам. Тя им помагаше да го правят с още момичета. Беше им като сутеньор.

Страйк обмисли дали да я осведоми, че не е нает да изобличи Мадзу, но вместо това каза:

– Ако ми падне възможност, твърдо ще го направя.

– Благодаря ти – промърмори Луси, като продължаваше да бърше подпухналите си очи. – Ами тогава си струва да се заемеш с тази поръчка.

– Чуй, исках да ти кажа и още нещо – подхвана той и още докато го изричаше, се почуди сам на себе си какви ги върши. Импулсът дойде от желанието му да бъде откровен, както се бе показала тя. – Аз… ъъ… влязох в контакт с Прудънс… сещаш се, другото незаконно дете на Рокъби.

– Наистина ли? – повдигна вежди Луси и за негово изумление – той бе крил зараждащите се отношения от Луси от страх, че тя ще ревнува или ще се почувства изместена, – се усмихна през сълзи. – Стик, това е чудесно!

– Мислиш ли? – объркан попита той.

– Ама, разбира се! Откога влязохте във връзка?

– Не знам… отпреди няколко месеца. Тя ме посети в болницата, когато… сещаш се…

Той посочи с палец към белия си дроб, който бе пробит от озовал се в безизходица убиец.

– И що за човек е тя? – попита Луси, която изглеждаше заинтригувана и любопитна, но не и недоволна.

– Мила – отвърна Страйк. – Все пак не е като теб…

– Не е нужно да казваш това – позасмя се Луси. – Знам какво сме преживели заедно, знам, че никой друг никога не би го разбрал. Наясно си, че Джоун винаги е искала да се помирите с Рокъби.

– Прудънс не е Рокъби – възрази Страйк.

– Не е, наистина, но все пак е хубаво, че се виждате. Джоун би се радвала.

– Не очаквах да го приемеш така.

– А защо не? Аз се виждам с другите деца на баща ми.

– Наистина ли?

– Естествено. Не съм говорила за това, защото…

– Опасявала си се да не се почувствам наранен?

– Вероятно се усещах гузна, задето аз поддържам отношения с моя баща и децата му, а ти не – отвърна Луси. След кратка пауза добави: – Видях Шарлот във вестника с новия ѝ приятел.

– Е, тя винаги се е стремила към определен стил на живот – повдигна рамене Страйк. – Вечният проблем с мен беше, че бях безпаричен.

– Нали не ти се иска…

– Боже мой, не – увери я Страйк. – Всичко е в миналото и там ще си остане.

– Радвам се – кимна Луси. – Наистина се радвам. Ти заслужаваш нещо по-добро. Ще останеш за обяд, нали?

Предвид всички разкрития от сутринта Страйк не виждаше друг избор, освен да приеме.

12

Страйк направи нетипично за него усилие да изглежда весел по време на обяда, изтърпя зет си и най-големия си племенник с толерантност, каквато не бе демонстрирал преди. Също така не побърза да си тръгне, а изчака дъждът да спре. Тогава цялото семейство излезе в градината да гледа как Люк, Адам и Джак играят със своите лъкове „Файъртек“. Постара се дори да приеме с чувство за хумор инцидента, за който бе сигурен, че не е случаен, когато Люк прати стрелата си в бузата на Страйк, а Грег избухна в гръмогласен смях.

Едва когато напусна къщата, Страйк си позволи да отпусне лице и да се освободи от усмивката, която решително бе носил през последните два часа. Категорично отказа на предложението на Луси да го закара и сега вървеше пеша под сиво небе, разсъждаващ над всичко чуто.

Страйк беше психически устойчив човек и бе понесъл много несгоди в живота си, не най-малката от които загубата на половината си десен крак. Един инструмент на самодисциплина, който си бе изковал от ранна младост и бе доусъвършенствал в армията, беше навикът да систематизира и изолира проблемите и той рядко го бе подвеждал, но в момента не действаше. Чувства, които не искаше да изпитва, и спомени, обикновено успешно потискани, го връхлетяха и той, който ненавиждаше всичко намирисващо на самоанализ, пропътува разстоянието до Денмарк Стрийт в тъй дълбок размисъл, че почти не регистрираше гарите и за малко да пропусне да слезе на своята – метростанция „Тотнъм Корт Роуд“.

Когато се прибра в мансардния си апартамент, се чувстваше по-мрачен и нещастен от много време насам. По тази причина си сипа двойно уиски, зареди вейп устройството си, седна до кухненската маса и се зае да редува глътки скоч с издишване на пара по посока на прозореца.

Рядко бе изпитвал такъв гняв към майка си като в този следобед. Официалната причина за смъртта ѝ бе случайна свръхдоза. Тогава Страйк беше на деветнайсет и до този ден бе убеден, че свръхдозата ѝ бе поставена от нейния много по-млад съпруг. Реакцията му на новината бе да напусне университета и да постъпи във военната полиция, решение, което неконвенционалната му майка би приела като необяснимо и комично. Но защо?, питаше той Леда в съзнанието си. Ти знаеше, че аз искам ред и установени граници, живот, който да не е безкрайна бъркотия. Ако ти не беше каквато беше, и аз нямаше да съм този, който съм. Може би аз жъна каквото ти си посяла, така че не смей, по дяволите, да се присмиваш на армията и на мен, ти, с твоето обкръжение от педофили, скитници и наркомани…

Тези мисли за Леда неизбежно доведоха до мисли за Шарлот Камбъл, защото знаеше, че много доморасли психолози, включително близки и приятели, са на мнение, че той тъй безвъзвратно е бил увреден при отглеждането му от Леда, та неизбежно е бил привлечен от също толкова хаотична и лабилна жена. Това винаги бе дразнило Страйк, дразнеше го и сега, докато седеше с уискито си, зареял поглед през мансардния прозорец, защото в действителност съществуваха дълбоки различия между бившата му годеница и покойната му майка.

У Леда имаше бездънно състрадание към несретниците и нелечим оптимизъм по отношение на човешката природа, който никога не я напусна. По същество там се коренеше и проблемът: наивното ѝ неугасващо убеждение, че истинското зло присъства само в прикриваната еснафщина. Може да бе поемала много рискове, но не бе склонна към самоунищожение, тъкмо обратното, очакваше да доживее до стогодишна възраст.

Шарлот, от друга страна, бе дълбоко нещастна и Страйк подозираше, че е единственият човек, познал дълбините на нейното страдание. На повърхността животът на Шарлот изглеждаше бляскав и лесен, защото тя бе невероятно красива и произхождаше от богато и популярно в обществото семейство, но за клюкарските рубрики бе най-ценна със своята неуравновесеност. В миналото на Шарлот имаше няколко опита за самоубийство и дълга история на психиатрични оценки. Той бе видял снимките ѝ в пресата с мъртви очи, облечена в червена прилепнала рокля, и единствената му мисъл беше, че вероятно е взела нещо, та да изкара още една вечер на показ, предположение, което се потвърждаваше и от факта, че същата тази вечер му беше звъняла посред нощ на служебния телефон и беше оставила нечленоразделно съобщение на гласовата поща, което той побърза да изтрие, та да не го чуе някой.

Страйк добре знаеше, че според Луси и някои от приятелите му той е завинаги закотвен под сянката на тези две гибелни кариатиди Леда и Шарлот. Искаха той да прекрачи този затвор и да бъде огрян от слънце, най-сетне свободен, да си намери не тъй комплицирана жена и любов, непримесена с болка. Ала какво можеше да направи човек, който най-накрая бе готов да го стори, ала бе установил, че е твърде закъснял? Единствена от жените, бродещи в мислите му, Робин, му носеше топли чувства, макар и те да бяха примесени с огорчение, толкова по-мъчително, защото бе от него самия. Редно бе да проговори, да предизвика разговор за чувствата им един към друг, преди Райън Мърфи да се появи и да му отмъкне под носа наградата, която Страйк си бе въобразявал самодоволно, че вечно ще чака него.

По дяволите тези мисли.

Небето отвъд прозореца му бързо потъмняваше. Стана, отиде до спалнята си и се върна в кухнята с бележника и лаптопа си. Отвори ги. Работата винаги бе най-сигурното му убежище и полученият от Ерик Уордъл имейл на тема „Информация относно преброяване на населението“ му се стори като мигновено дошла награда за това, че бе обърнал гръб на алкохола и се зае с разследването си.

Уордъл се бе справил похвално. Прикачил бе последните три преброявания за Чапман Фарм: от 1991, 2001 и 2011 година. Страйк написа кратко съобщение за благодарност, после отвори първото приложение и прегледа списъка с имена.

След час и половина онлайн сравнения, при което като бонус откри интересна статия за Църквата, датираща от 2005 година, вече се бе спуснал здрач. Страйк си наля второ уиски, седна до масата си и се загледа в непосредствените резултати от проучването си: списък с имена, срещу само едно от които имаше адрес.

Хвърли поглед към мобилния си телефон и си спомни дните, когато от време на време звънеше на Робин у дома, докато тя още беше омъжена. Знаеше, че онези обаждания понякога са причинявали неприятности поради растящото недоволство на Матю, че жена му е толкова отдадена на работата си. Беше събота вечер, възможно бе Робин и Мърфи да са на ресторант или пак на проклет театър. Страйк отпи още една глътка уиски и натисна бутона за избиране на Робин.

– Здравей – каза тя, като отговори на второто позвъняване. – Какво става?

– Имаш ли момент да поговорим? Изрових информация от регистъра за преброяване.

– О, чудесно, значи Уордъл се е отчел?

Страйк чу потракване като от тиган.

– Сигурна ли си, че не си заета?

– Не, всичко е наред, готвя. Райън ще идва за вечеря, но не е пристигнал още.

– Май имам няколко следи. Жена на име Шийла Кенет е живяла с покойния си съпруг в Чапман Фарм до деветдесетте. Имам неин адрес в Ковънтри. Чудех се ще имаш ли нещо против да идеш дотам и да разговаряш с нея. Стара жена е, по-добре ти да се срещнеш с нея, отколкото аз.

– Няма проблем – отвърна Робин, – но ще трябва да е по-следващата седмица, защото Мидж ще отсъства след сряда и трябва да я покрия.

– Добре. Също така открих статия, написана от журналист на име Фъргюс Робъртсън, който убедил бивш член на УХЦ да разговаря анонимно с него през 2006 година. Разправя за „предполагаеми“ деяния: насилие спрямо членовете, злоупотреба с фондове. Журналистите пазят източниците си, но си мислех, че Робъртсън знае още неща, които не е включил, за да избегне съдебни дела. Би ли дошла с мен, ако се съгласи да разговаряме?

– Зависи кога ще е – отвърна Робин. – Чака ме натоварена седмица покрай новия случай с преследването, но… оох!…

– Добре ли си?

– Изгорих се… прощавай, аз… почакай, това е Райън.

Той я чу да се отдалечава към вратата. С леко презрение към себе си остана на линия: искаше му се Райън Мърфи да влезе и да завари Робин на телефона с него.

– Здравей – чу я да казва, после прозвуча приглушеният глас на Мърфи и непогрешимият звук от целувка. – Вечерята е почти готова – съобщи тя и той каза нещо. Робин се засмя и отговори: – Не, Страйк е – докато съдружникът ѝ седеше намръщен пред лаптопа си. – Прощавай, Корморан – каза Робин отново с уста до телефона, – слушам те, продължавай.

– Засега не съм открил данни за контакт с никой друг, който е живял в Чапман Фарм, но ще продължавам да търся и ще ти пратя по имейл каквото намеря – каза Страйк.

– Събота вечер е – отбеляза Робин. – Почини си. Не! – добави със смях и той предположи, че последното е насочено към Мърфи, чийто смях също можеше да чуе. – Прощавай – каза тя отново.

– Няма проблем, оставям те на делата ти – повтори той думите, които тя му бе казала по-рано, и преди Робин да е отговорила нещо, прекъсна разговора.

Силно ядосан на себе си, Страйк затвори със засилка лаптопа и се зае да изследва съдържанието на хладилника си, зареден със здравословни храни. Извади пакет с онова, което наричаше вече „поредната шибана риба“, и докато търсеше датата на годност, мобилният му телефон иззвъня. Той се върна до масата да погледне номера, защото, ако отново бе обаждане, пренасочено от стационарния телефон в офиса, не се канеше да отговори. Само Шарлот му липсваше сега. Но видя изписан непознат телефонен номер.

– Страйк.

– Здравей – изрече дързък, леко дрезгав глас. – Изненада.

– Кой е?

– Бижу. Бижу Уоткинс. Запознахме се на кръщенето.

– О – отрони Страйк, споходен от спомен за дълбоко деколте и дълги крака, който бе добре дошъл, тъй като измести мрачните му мисли. – Здравей.

– Ти сигурно си имаш планове – каза тя, – но аз съм вече издокарана, а се оказа, че приятелката, с която щях да се видя, е болна.

– Откъде взе номера ми?

– От Илза – отвърна Бижу с шумен смях, който Страйк помнеше от кухнята на семейство Хърбърт. – Казах ѝ, че ми трябва детектив за дело, над което работя. Май не ми повярва – добави тя с нова порция смях.

– Е, тя е схватлива жена – отвърна Страйк и отдалечи малко телефона от ухото си, та смехът да не пробие тъпанчетата му. Съмняваше се, че би могъл да го издържи дълго.

– Е… иска ли ти се питие? Или вечеря? Или каквото кажеш?

Той погледна към увитата в целофан риба тон в ръката си. Припомни си деколтето и онова, което разкриваше. Отказал се бе от цигарите и готовата храна за вкъщи. Робин готвеше вечеря за Райън Мърфи.

– Да – отговори. – Защо не?

13

Екстремната мълчаливост на Клайв Литълджон, най-новия сътрудник на агенцията, започваше да изнервя и други освен Робин.

– Нещо не му е наред – заяви колегата на Литълджон, другият сътрудник Баркли, на Робин в сряда сутринта, докато двамата седяха в колата на Баркли и наблюдаваха жилищна сграда в Бекслихийт.

– Пак по-добре от Морис или Нътли – лоялно повтори Робин думите на Страйк.

– Това е твърде ниска летва – отвърна Баркли.

– Той си върши работата добре – изтъкна Робин.

– Само се взира пред себе си, без да мига. Като някой гущер – промърмори Баркли.

– Сигурна съм, че гущерите мигат – контрира го Робин. – Я чакай, това не е ли един от тях?

– Не – отвърна Баркли, след като се наведе напред и присви очи да разгледа мъжа, току-що излязъл от сградата. – Този е по-дебел от нашите хора.

В жилищната сграда, която наблюдаваха, живееха двама братя над четиресетте, които много си приличаха и създаваха трудности в най-новия случай, поет от агенцията. Единият от тях – след няколко дни наблюдение още не бяха установили кой точно – преследваше актриса на име Таша Мейо. Полицията не бе взела достатъчно присърце това нарушение според клиентката, която по собствените ѝ думи започвала „да изперква“. Поредица тривиални случки, отначало просто дразнещи, напоследък бяха прераснали в заплашителни с пускането на мъртва птица в пощенската кутия на жената, а после с лепило, вкарано в ключалката на вратата ѝ.

– Знам, че в полицията са претоварени – бе казала Таша на Робин, докато тя записваше подробностите по случая в офиса. – Разбирам това и вярно, че няма пряка заплаха, но аз им казах кой го върши според мен, дадох им описание на човека, казах им къде живее, защото той на порции ми разправи кажи-речи целия си живот. Винаги виси около служебния вход на театъра, дала съм му автограф поне върху петнайсет плаката и други хартийки. Нещата загрубяха, когато му заявих, че нямам време за поредното селфи. Постоянно се появява на местата, които посещавам. Просто искам това да престане. Снощи някой ми беше надраскал колата с ключ. До гуша ми дойде. Искам да го спипате в крачка.

Агенцията не за пръв път се занимаваше със случай на преследване, но за пръв път се появяваше мъртва птица и Робин, която съчувстваше на клиентката, се надяваше нарушителят да бъде заловен възможно най-скоро.

– Мидж я харесва – подхвърли Баркли, вперил очи в прозореца на заподозрения.

– Кого? Таша Мейо?

– Да. Гледала ли си онзи неин филм за двете викториански лесбийки?

– Не. Хубав ли е?

– Ужасен направо – отвърна Баркли. – Час и половина поезия и градинарство. Жена ми го хареса. Аз не, очевидно защото съм нечувствителен простак.

Робин се разсмя.

– На Мидж може да ѝ се отвори парашутът – добави Баркли. – Таша Мейо е бисексуална.

– О, така ли?

– Според жена ми де. Тя е специалист по темата за сексуалния живот на звездите. Като ходеща енциклопедия е.

Седяха мълчаливо няколко минути, после Баркли, все така втренчен в прозореца на четвъртия етаж, се почуди:

– Как така не работят да си изкарват прехраната?

– Нямам представа – отвърна Робин.

– Удобно би било да ги изобличим в измама за получаване на помощи. Наказанието е безплатна работа в полза на обществото. Тогава няма да има време да я сподиря на всяка крачка.

– В някакъв момент наказанието ще изтече – отбеляза Робин и отпи от кафето си. – Бедата е там, че не знам как слагаш спирачка на вманиачен човек.

– Фрасваш му един в мутрата – вдигна рамене Баркли, а след миг размисъл добави: – Според теб Литълджон дали ще проговори, ако го фрасна?

– Не е зле да опиташ преди това да откриеш тема на общ интерес – предложи Робин.

– Адски странно е това, дето не говори, а само седи.

– Ето, това вече е един от тях – каза Робин и остави чашата си с кафе в стойката.

Един мъж току-що беше излязъл от сградата и вървеше с ръце в джобовете. Също като брат си той имаше необичайно високо чело и по тази причина Баркли бе дал на двамата прякора Братята Франкенщайн, който бързо бе съкратен на Франк Едно и Франк Две. Беше облечен с шушляково яке, вехти джинси и маратонки и се движеше, както предположи Робин, към близката гара.

– Добре, аз го поемам – каза тя и взе раничката, с която обикновено ходеше на наблюдение. – Ти стой тук и следи за другия.

– Дадено – отвърна Баркли. – Успех.

Робин, с плетена шапка на главата, за да скрие набиващата се на очи нова прическа, последва пеша Франк Едно към гара Бекслихийт и след кратко чакане се качи в същия вагон и седна през няколко места да го наблюдава.

Две минути по-късно мобилният телефон на Робин иззвъня и тя видя, че я търси Страйк.

– Добро утро, къде си?

– С един от Франковците – тихо отвърна тя. – Влизаме в Лондон.

– Е, само исках да ти кажа, че убедих журналиста, онзи Фъргюс Робъртсън, за когото ти споменах, да говори с мен. Ще се срещнем по-късно в „Уестминстър Армс“. Прочете ли вече статията му?

– Да – отговори Робин. – Прочетох също следващия му материал, в който разказва какво му причинила Църквата след публикацията на първия. Явно не обичат критики, а?

– Слабо казано – отвърна Страйк. – Другата новина е, че току-що зърнах Уил Еденсор. Днес отново събира помощи в Сохо.

– О, сериозно ли?

– Да. Не го доближих, за да не рискувам, но той изглежда просто ужасно. Висок е над метър и осемдесет, а вероятно тежи по-малко от теб.

– Изглеждаше ли щастлив? Разпоредителите в храма бяха нонстоп със сияещи усмивки.

– Не, определено нямаше вид на щастлив. Също така накарах Пат да прегледа графика. Можеш да отидеш в Ковънтри в края на следващата седмица, ако те устройва. Имам телефонния номер на Шийла Кенет, старицата, която години наред е живяла в Чапман Фарм. Ако ти го изпратя в съобщение, би ли ѝ позвънила? Провери дали е склонна на разговор.

– Да, разбира се – отвърна Робин.

Едва беше прибрала телефона в джоба си, когато той зазвъня отново: Илза.

– Здрасти, как е?

– На какво си играе той, по дяволите – ядосано заговори Илза.

– Кой на какво си играе?

– Корм!

– Не разбирам…

– Спал е с проклетата Бижу Уоткинс! Е, не е спал, естествено, направили са го прави до стената в спалнята ѝ.

Робин осъзна, че е зяпнала, и затвори уста.

– Той… не ми го е споменал.

– Няма да ти го спомене, естествено – не спираше да се гневи Илза. – Тя си измисли някаква тъпа причина да вземе номера му от мен и на мен не ми хрумна начин да се измъкна, но се надявах той да има здравия разум, след като я беше видял вече каква е, да не припарва на сто мили от нея. Трябва да го предупредиш: тя е побъркана. Не може да си държи устата затворена, половината хора в Съдебната палата сигурно вече са чули подробностите…

– Илза, не мога да му кажа с кого да спи. По-точно кого да чука прав до стената – поправи се Робин.

– Но тя е пълна откачалка! Иска само богат съпруг и бебе, тръби го на всеослушание.

– Страйк не е богат – посочи Робин.

– На нея може и да не ѝ е ясно, вероятно се е заблудила от сензационните случаи, които той е разрешил. Редно е да го предупредиш…

– Илза, не мога. Ти го предупреди, ако искаш. Сексуалният му живот никак не е моя работа.

Илза простена.

– Но защо с нея, ако му е нужен заместител за секс?

– Не знам – напълно искрено отговори Робин, а после с понижен глас попита: – И какво имаш предвид с това „заместител за секс“?

– О, стига, моля ти се. Отлично знаеш какво имам предвид… Олеле, шефът ме търси, трябва да затварям. До скоро.

Докато наблюдаваше отражението на Франк Едно в мръсния прозорец на влака, Робин изпадна в плен на конфликтни чувства, които не бе сигурна, че иска да си изяснява. Докато Илза говореше, ѝ изникна ярък образ на Бижу в скандалната ѝ розова рокля, разкриваща дълги крака с тен, които бяха обвити около Страйк. Не ѝ бе възможно мигом да заличи образа, особено при положение че фантазията ѝ бе надарила Страйк с твърде космат задник.

Най-после влакът спря на Уотърлу Ист. Робин последва обекта си пеша, а после в метрото, от което слязоха на Пикадили Съркъс.

Сега бяха толкова близо до района на театрите, че надеждите на Робин как е тръгнала след точния брат се събудиха. Само че вместо да се отправи към Шафтсбъри Авеню и театъра, където се играеше пиесата с Таша Майо, Франк Едно пое към Сохо и десет минути по-късно се озова в магазин за комикси.

Робин видя през витрината, че вътре имаше само мъже, и реши, че ще се натрапи на вниманието, ако го последва там. Така че извади телефона си да позвъни на номера, пратен ѝ от Страйк.

Насреща се чу задъхан и пресекващ глас или от старост, или от пушене, или от двете.

– Ало?

– Здравейте, с госпожа Кенет ли разговарям? – попита Робин.

– Да. Кой се обажда?

– Казвам се Робин Елакот, частен детектив съм.

– Какво сте?

– Частен детектив – повтори Робин.

Напълно разбираемо настъпи кратка пауза.

– И какво искате? – В гласа на старата жена прозвуча подозрителност.

– Наета съм от човек, който силно се притеснява за свой близък, член на Универсалната хуманитарна църква. Надявах се да можете да ми разкажете нещо за УХЦ. Просто да имам някаква представа. Някога сте живели в Чапман Фарм, нали?

– Откъде знаете това? – попита остро Шийла Кенет, която очевидно беше съвсем с всичкия си.

– Просто от архивите – преднамерено неопределено отговори Робин. Не искаше да разтръбява факта, че Страйк се е сдобил с регистрите по преброяване на населението.

– Това беше много отдавна – каза Шийла Кенет.

– Нас ни интересува само най-общата атмосфера – Мисля, че сте били там по едно и също време със семейство Пърбрайт.

– Да, така е – отвърна Шийла с все същата недоверчивост.

– Разследваме претенции към Църквата, направени от страна на Кевин Пърбрайт, та се питахме дали…

– Той умря, нали?

– Да – потвърди Робин.

– Прочетох във вестника. Чудех се дали е нашият Кевин – каза Шийла. – Заловиха ли вече извършителя?

– Не, доколкото знам – отговори Робин.

Последва ново кратко мълчание.

– Добре – каза Шийла. – Не възразявам да говоря. Вече нямам какво да губя.

– Това е чудесно – отвърна Робин, мигом осъзна колко нетактично прозвуча и се поправи: – Тоест благодаря ви. Вие сте в Ковънтри, нали?

– Да.

– Устройва ли ви следващият вторник? Една седмица след утре?

– Ами да, добре – съгласи се Шийла. – Робин бяхте, нали?

– Да, Робин Елакот.

– Мъжко име – отбеляза Шийла. – Защо родителите ви са ви дали мъжко име?

– Никога не съм ги питала – засмя се Робин.

– Хм. Ами добре тогава. В колко часа?

– По обед дали е удобно? – попита Робин, след като набързо пресметна разстоянието до Ковънтри.

– Става. Ще съм сложила чайника.

– Много ви благодаря. До тогава.

Робин написа съобщение до Страйк да му каже, че е уговорила интервюто с Шийла Кенет, после прекоси улицата, та да ѝ е по-удобно да наблюдава магазина за комикси.

Денят беше студен и облачен и Робин беше благодарна, че е с плетената си шапка. Тъкмо си беше дала сметка колко близо е до Рупърт Корт, когато забеляза четирима младежи с кутии за помощи да се отправят към Бъруик Стрийт.

Робин веднага разпозна Уил Еденсор. Изглеждаше болен и паднал духом и преди всичко ужасно кльощав. Сенките под очите му, които Робин виждаше дори през улицата, му придаваха неприятна прилика с Откраднатия пророк, изрисуван на тавана на храма. Като спътниците си и той беше в оранжево късо палто с логото на Църквата, щамповано и върху кутиите за помощи.

Другият мъж в групата очевидно даваше инструкции. За разлика от останалите трима, той беше със свръхтегло, рошавата му коса беше подстригана на черта. Посочи надолу по улицата и двете момичета покорно се отправиха натам, докато Уил остана на мястото си. Държанието му породи у Робин асоциация с изтормозено муле, вече неспособно да се опъва.

Вторият мъж се обърна към Уил и като че му изрече някакво назидание, при което Уил кимаше механично, без да го поглежда в очите. Робин много искаше да се приближи, та да чуе, но се боеше някой от двамата да не я разпознае впоследствие. В този момент Франк Едно излезе от магазина и Робин нямаше друг избор, освен да го последва.

14

„Уестминстър Армс“, където Страйк бе приел да се срещне с журналиста Фъргюс Робъртсън, беше близо до Уестминстърското абатство и Парламента. Докато вървеше към пъба, Страйк почувства леки болезнени пробождания в задната част на крака си над мястото на ампутиране. Макар по-рано да беше късал задния си бедрен мускул, той не му бе създавал проблеми през последните няколко месеца главно защото вече поддържаше далеч по-малко тегло. Знаеше точно кое бе предизвикало тази лека проява на симптомите: необходимостта да държи вдигната над пода Бижу Уоткинс, която гръмко бе изразила пиянското си предпочитание да бъде притисната към стената на спалнята в мига, щом влязоха в апартамента ѝ в неделя вечер.

Болката в крака върна мислите му към онази вечер. Би казал, че два часа и половина празен разговор бяха оправдани в светлината на десетте минути секс без увертюри, който последва. На вид тя бе по-добра, отколкото на пипане – в спалнята той установи, че внушителните ѝ гърди са фалшиви, – но пък хубавото на нейната наглост беше, че го освобождаваше от всякакво чувство за вина, задето не отговори на трите съобщения, които му бе пратила оттогава, всичките осеяни с емотикони. Дейв Полтроу, най-старият му приятел, би нарекъл това равен резултат и Страйк бе склонен да се съгласи, че е така.

При влизането си в „Уестминстър Армс“ Страйк веднага забеляза Фъргюс Робъртсън, когото бе издирил в Гугъл преди това. Седеше на ъглова маса за двама и пишеше нещо на лаптоп. Беше нисък, закръглен и почти изцяло плешив, а голото му теме отразяваше светлината от лампата, висяща над масата. Робъртсън се беше съблякъл по риза и яростно дъвчеше дъвка, докато работеше. Страйк си взе питие, като забеляза младши свещеник седнал до бара, преди да тръгне към Робъртсън, който продължи да пише, докато Страйк не стигна до него.

– А, прочутият детектив – каза журналистът, като вдигна очи.

Ръкуваха се през масата и Робъртсън огледа Страйк с любопитни сини очи. Излъчваше лека грубоватост и добро настроение. До лаптопа лежеше пакетче никотинови дъвки.

– Чувам, че познавате Доминик Кълпепър – каза Робъртсън, като имаше предвид журналист, когото Страйк не харесваше.

– Познавам го, да. Мухльо.

Робъртсън се разсмя.

– Чух, че сте чукали братовчедка му.

– Нямам спомен – излъга Страйк.

– Имате ли позиция за Брекзит?

– Никаква.

– Жалко – подхвърли Робъртсън и затвори лаптопа. – Трябват ми още триста думи. Е, значи сте погнали УХЦ, така ли? – Робъртсън се облегна на стола си и продължи да дъвче, като преплете пръсти върху масивното си бирено коремче. – Ще получа ли ексклузивни права за материал, ако откриете труп под пода на храма?

– Не мога да гарантирам – отговори Страйк.

– Тогава какво печеля аз от това?

– Удовлетворението, че сте постъпили както трябва – каза му Страйк.

– Да ви приличам на бойскаут?

– Ако открия нещо, струващо си да се отпечата, което не компрометира клиента ми – заяви Страйк, подготвен за такъв момент в разговора, – ще е за вас.

– Ще разчитам на това. – Робъртсън разплете пръсти, за да пъхне още една никотинова дъвка в устата си и да пийне бира.

– Та, значи, не се боите за пишете за тях? – каза Страйк.

– Не и ако ми дадете солидна информация. Те са шайка гадняри. Предоволен ще съм да помогна за разобличаването им.

– Притеснявали са ви, доколкото разбрах.

– За малко не си изгубих работата заради онази статия – отвърна Робъртсън. – На главата ми висяха адвокати, в редакцията се посираха от страх, бившата ми жена получаваше анонимни обаждания у дома…

– Наистина ли?

– О, да. А да бяхте видели как мръсниците подредиха страницата ми в Уикипедия.

– О, имате страница в Уикипедия? – изненада се Страйк.

– Нямах, преди да се забъркам с тях, но след като излезе материалът ми, УХЦ ми създаде такава. „Опозореният журналист Фъргюс Робъртсън“, „Домашен насилник“. А никога с пръст не съм докосвал бившата си жена – добави Робъртсън, което прозвуча малко, сякаш се оправдаваше. – Така че, да. Ако ми предоставите нещо доказуемо, ще го пусна в печата и те ще се каят, задето са ме погнали.

Страйк извади бележник и писалка.

– Какво поначало ви накара да се захванете с тях?

– Започнах да проучвам богаташите и знаменитостите, които се присъединиха към Църквата.

– И какво печелят те?

– Богаташите получават шанса да се отъркат в звезди. А за вторите пък УХЦ осигурява възможности да бъдат снимани. Не се иска нищо от тях, освен да се появят и да бъдат снимани с млади болногледачи или с бездомници. Хора като Ноли Сиймур обичат да изглеждат духовно извисени. Друг пример е доктор Джоу.

– Не бях чувал за него, докато не прочетох статията ви.

– Както схващам, не гледате сутрешна телевизия?

Страйк поклати глава.

– Той редовно се появява в някое от предаванията. Прилича на Брус Лий след автомобилна катастрофа. Има клиника в Белгрейвия, където приема хора с повече пари, отколкото ум в главата. Всякакви щуротии им прилага. Вендузи. Хипноза. Връщане към минал живот.

– В статията пишеше, че агитирал за УХЦ сред пациентите на клиниката си.

– Според мен той е основният, който привлича богати дарители. Това бе едно от твърденията, които адвокатите на УХЦ ме накараха да оттегля.

– А жената бивш член, с която сте разговаряли, за да напишете статията…

– Горката нещастница – въздъхна Робъртсън, без да влага лошо чувство. – Единствено нея накарах да проговори.

– Колко дълго е била там?

– Пет години и половина. Придружила на Поява свой приятел от училище. След първата седмица приятелят си тръгнал, а тя останала. Лесбийка е – поясни Робъртсън, – а татко ѝ не е доволен, че тя си пада по жени. УХЦ широко се рекламира като лишена от всякакви предразсъдъци, та разбирате защо е влязла в капана им. Тя е от много богато семейство. Църквата е издоила повечето от наследството ѝ, преди да я изплюе отново.

– И ви е казала, че е била бита?

– Бита, подлагана на гладуване, карана да ляга с мъже, да… Само че не успях да сверя твърденията ѝ с нечий друг разказ, та затова в статията изобилства определението „предполагаем“. Робъртсън отпи още бира, после каза: – Много от онова, което ми разправи, не можех да използвам, защото щях да обременя вестника с тежко съдебно дело. То се знае, така или иначе стигнахме до дело. И всичко да бях написал, все тая щеше да е.

– Тя е твърдяла, че има злоупотреба с фондове?

– Да, главно с пари в брой. Обясни ми, че когато събирали помощи на улицата, трябвало да натрупат определена сума, преди да им бъде позволено да спрат. Не забравяйте, че разполагат с хора, които вършат това в Лондон, Бирмингам, Глазгоу, Мюнхен, Сан Франсиско… Знаехте ли, че ги има още и в Германия и Щатите?

– Да, видях го на уебсайта им.

– Та тя ми каза, че младежите, събиращи помощи, трябва да приберат сто лири, преди да им бъде позволено да седнат или да се нахранят. Никой не знаел колко точно печелят, но самият Папа Джей бил доста заможен. Говорело се, че има имот на Антигуа, където принципалите си правят посветени на духовността сбирки. Чапман Фарм явно е далеч под нивото им.

– Значи сте премълчали някои неща, защото са били опасни за публикуване?

– Налагаше се. Длъжен бях да предпазя източника си. Знаех, че хората ще я сметнат за умопобъркана, ако бях включил всичко, разказано от нея.

– Нещо от свръхестествен характер ли беше?

– Аха, вече знаете за това значи – кимна Робъртсън, като все така енергично дъвчеше дъвката си. – Да, именно. Удавената пророчица.

– Бившите членове изглеждат доста уплашени от Удавената пророчица.

– Да, тя ги подгонва, ако си тръгнат.

– Подгонва ги – повтори Страйк.

– Да, членовете са наставлявани, че ако разкрият Божествените тайни, тя ще дойде да им отмъсти.

– Какви са Божествените тайни?

– Тя не пожела да ми каже.

Робъртсън допи бирата си наведнъж.

– Два дни след като тя говори с мен, видяла Божествената пророчица да се рее пред прозореца на спалнята ѝ в ранните часове на деня. Позвъни ми в пълна истерия, нареждаше как казала твърде много и сега Удавената пророчица дошла да я накаже, но все пак трябвало да пусна статията. Опитах се да я успокоя. Убеждавах я, че има нужда от психотерапевт, но тя не щеше и да чуе. Все повтаряше: „Има нещо, което не знаете. Има нещо, което не знаете“. Като затворила телефона, заключила се в банята на родителите си и прерязала вените си във ваната. Оцеля, но едвам.

– По дяволите – промърмори Страйк.

– Да, баща ѝ обвини мен, негодникът. Още се държеше отвратително с нея, задето се присъединила към сектата и им дала всичките си пари, така че, от една страна, семейството ѝ твърдеше, че съм я подтикнал към самоубийство, а от друга, УХЦ заплашваше да доведе до банкрут вестника заради фалшиви според тях твърдения, така че бях притиснат до стената и службата ми висеше на косъм.

– Къде е момичето сега?

– Последно чух, че била в Нова Зеландия. Опитът ѝ за самоубийство беше довел родителите ѝ до паника, те престанаха да я тормозят и потърсиха помощ. Пратиха я там при роднини, та да сложи ново начало.

– Обяснихте ли ѝ, че каквито и свръхестествени явления да е видяла в Църквата, те трябва да са били измама?

– Да, но тя не искаше и да чуе. – Робъртсън извади голямо парче дъвка от устата си, постави го в едно от празните места в пакетчето, извади ново и отново задъвка. – Тя се кълнеше, че е виждала призраци и магия… Само че те, естествено, не го наричат така. Терминът е „чисти духове“. Чистите духове можели да вършат свръхестествени неща.

– Е, кое беше твърде опасното да се публикува?

– Ще ми трябва още една бира за това – отвърна Робъртсън и бутна празната си чаша към детектива.

Страйк въздъхна, но се изправи на крака, а бедреният му мускул пулсираше.

Когато се върна на масата и остави новата бира пред журналиста, той попита:

– Знаете ли коя е Маргарет Каткарт-Брайс?

– Богата стара жена, която оставила цялото си състояние на УХЦ през 2004 година, погребана в Чапман Фарм, сега известна като Златната пророчица.

– Да, същата – кимна Робъртсън. – Е, не е била лека смърт.

– В смисъл?

– В УХЦ не признават лекарствата. Моят източник ми каза, че Каткарт-Брайс умряла в жестоки мъки, умолявайки за лекар. Каза, че семейство Уейс се бояли, че ако извикат лекар, той ще настоява да бъде откарана в болница, а това би означавало близките ѝ роднини да бъдат известени. Не са искали някой роднина да цъфне и да я убеди да промени завещанието си. Де да можех да докажа това… но нямаше кой да го потвърди. А подобни бомби не се пускат ей тъй, без да си проверил. Опитах се да вляза в контакт с някого от роднините на Каткарт-Брайс, но най-близкият беше праплеменник, живеещ в Уелс. Вече се бе примирил с факта, че няма да получи и пени от парите ѝ, и му беше все едно какво се е случило с нея. Не беше виждал старицата от години.

Страйк си отбеляза това в бележника и попита:

– Нещо друго?

– Да – отвърна Робъртсън. Огледа се наоколо и понижи глас. – Секс.

– Продължавайте – подкани го Страйк.

– Наричат го „духовно единение“, което по същество означава да спиш с когото ти се каже. Момичетата доказват, че са над всякакви материални съображения, като лягат с когото им се нареди.

– Сериозно ли?

– Тази практика започва, когато човекът вече е установен там. Не искат да ги подплашат прекалено отрано. Но моят източник ме осведоми, че веднъж щом станат пълноправни членове, не бива да отказват на никой, който им го поиска. В материала стигнах колкото ми бе възможно близо до това – „много от тези неща са слухове“ и „източници твърдят“, – но главният редактор не искаше някои от по-известните членове да ни съдят, задето пишем, че са изнасилвали някого, така че трябваше да махна всичко.

Страйк нахвърля още няколко бележки, преди да попита:

– Източникът ви единственият бивш член ли е, когото убедихте да говори?

– Да – отговори Робъртсън. – Всички други, с които пробвах, ме пратиха да вървя по дяволите. Някои от тях се срамуваха – обясни той и пийна бира, – сконфузени бяха, задето са се подвели. Върнали са се към нормалния си живот и нямат желание миналото им да попада във вестника. Не може да ги вини човек. Други бяха в окаяно състояние. Имаше и една двойка, която не успях да открия. Може би са починали.

– Случайно да сте направили списък на бившите членове?

– Направих, да – потвърди Робъртсън.

– Пазите ли го още?

– Може и да го открия… Танто за танто, нали? Получавам правата, ако се доберете до история.

– Непременно.

– Добре, ще видя дали ще успея да го изровя…

Робъртсън дъвка дъвката си известно време, преди да попита:

– Е, кога точно ви ангажира сър Колин Еденсор?

– Не разкривам клиентите си пред журналисти – отвърна Страйк с непроменено изражение.

– Добре ми го върнахте с този отговор – рече Робъртсън и очите му проблеснаха шеговито. – Еденсор доста активно критикува Църквата през последните две години.

– Така ли?

– Но сигурно там има и други богаташки деца – подхвърли Робъртсън, като внимателно наблюдаваше Страйк. – Не е само Уил Еденсор.

– Най-вероятно има – отвърна с неутрален тон Страйк, докато разглеждаше бележките си. – Тя ви е казала: „Има нещо, което не знаете“. И това е било нещо различно от факта, че на Каткарт-Брайс е бил отказан лекар, така ли?

– Да, тя вече ми беше казала за старата жена – отговори Робъртсън и отново отвори лаптопа си. – Сигурен ли сте, че нямате мнение относно Брекзит? Как ще повлияе евентуалното ни напускане на ЕС на бизнеса на частните детективи?

– Нямам мнение – каза Страйк и се изправи.

– Значи мога да броя Корморан Страйк като поддръжник на Брекзит, така ли?

– Можеш да го духаш – отсече Страйк и остави журналиста да се подхилква зад него.

15

– Господи, навън е ужасно – бяха първите думи на Робин, когато се видяха следващия път, а това беше в понеделника след Великден.

Бурята Кейти вилнееше над Лондон, събаряше дървета и пилони. Робин беше поруменяла и с разбъркана коса. Прозорците на офиса леко потракваха от вятъра, извил се по Денмарк Стрийт.

– Пратих ти съобщение, в което предлагах да си кажем каквото имаме по телефона – каза Страйк, който току-що бе сложил чайника на котлона.

– Трябва да съм била вече в метрото – отвърна Робин, съблече палтото си и го окачи на закачалката. – Не възразявах да дойда. Доста освежаващо ми подейства.

– Нямаше да говориш така, ако те бе ударил някой полетял контейнер – промърмори Страйк, който досега бе гледал търкалящите се по Чаринг Крос Роуд пластмасови конуси. – Кафе?

– С удоволствие – прие Робин, като се опитваше с пръсти да оправи заплетената си коса. – Пат почивка ли си е взела?

– Да. Официален почивен ден е. Хубавото на това време е, че сигурно ще държи братята Франк у дома им.

– Най-вероятно – съгласи се Робин. – Другата добра новина е, че май съм близо да бъда привлечена за член.

– Сериозно ли? – вдигна поглед от чайника Страйк.

– Да. Онази руса жена, с която говорих последния път, мигом дойде при мен, щом влязох там в събота. „О, толкова се радвам, че пак дойдохте!“ Казах им, че съм прочела брошурата им и я намирам интересна…

– А такава ли беше?

– Не. Общи приказки за самоусъвършенстване и променяне на света. Още го играя независима. Казах ѝ, че мои приятели са се опитвали да ме предупредят да стоя настрани от УХЦ, че циркулират слухове как не са такива, за каквито се представят.

– Тя какво отговори на това?

– Сигурна била, че не съм толкова тесногръда, та да не дам на Църквата справедлив шанс да бъде чута, а тя виждала как съм била склонна към свободно и непредубедено мислене.

– Много прозорливо от нейна страна – подсмихна се Страйк. – Папа Джей появи ли се?

– Не, очевидно съм извадила голям късмет да го видя миналия път, защото напоследък не излизал често пред публика. Оратор беше Бека Пърбрайт, по-голямата сестра на Кевин.

– О, така ли? – Страйк отвори хладилника да извади мляко. – И какво представлява тя?

– Много обиграна и жизнерадостна. С идеални зъби, прилича на американка. Човек никога не би се досетил, че само преди няколко месеца брат ѝ е бил прострелян в главата. Ако не носеше оранжевите дрехи, бих я взела за мотивационен лектор. Крачи нагоре и надолу, много жестикулира. О, Ноли Сиймур също беше там. Актрисата. Влизането ѝ предизвика доста голям ентусиазъм. Хората си шушукаха и я сочеха.

– Получи ли специално отношение?

– Много специално. Един от разпоредителите в храма хукна към нея и се опита да я поведе към място на първия ред. Тя го отказа с много фасони и избра да седне в средата. Толкова натрапчиво се правеше на смирена, че когато се настаняваше на мястото си, всички нея гледаха.

Страйк се позасмя.

– Прочетох съобщението ти за срещата с Фъргюс Робъртсън – продължи Робин.

– Исках да поговоря с теб за това – каза Страйк, подаде ѝ чашата и я поведе към вътрешния офис.

Робин предполагаше, че знае какво следва. Една от причините да реши да се бори с бурята Кейти по улиците беше да обсъди със Страйк лице в лице онова, което подозираше, че сега той се кани да изрече – въпреки часовете работа, които бе хвърлила по създаване на легендата си като Роуина Елис, и скъпата нова прическа, – а именно че някой от сътрудниците трябва да влезе под прикритие в Чапман Фарм, не тя.

– И тъй, значи си чела за духовното единение? – попита Страйк, когато и двамата заеха местата си зад съдружническото бюро.

– Охо, вече използваме евфемизмите на УХЦ, така ли? – подхвърли Робин с повдигнати вежди.

– Ами добре, ако предпочиташ: чете ли как жени са принуждавани да спят с когото Църквата им каже?

– Четох, да.

– И?

– И все пак искам да вляза там.

Страйк не каза нищо, само поглади брадичката си, докато я гледаше.

– Те използват емоционална принуда, не физическа сила – уточни Робин. – А няма опасност аз да бъда индоктринирана, нали? Така че при мен това няма да подейства.

– Но ако си затворена там и това е условието да поддържаш прикритието си…

– Ако се стигне до реален опит за изнасилване, ще си тръгна и ще ида право в полицията – каза спокойно Робин. – Мисията е приключена: ще имаме нещо срещу Църквата.

Страйк бе очаквал подобна позиция, но все пак всичко това не му харесваше.

– Мърфи какво мисли по въпроса?

– Какво общо има това с Райън? – с известна острота в тона попита Робин.

Осъзнал стратегическата си грешка, Страйк отговори:

– Нищо.

Настана кратко мълчание, през което дъждът барабанеше по прозорците и се чуваше воят на вятъра.

– Ами добре, реших да си разделим тези бивши членове, та да видим дали някой сред тях би говорил – каза Страйк и прекъсна контакта с очи, за да отвори файл в компютъра си. – Вече ти изпратих имената от преброяването. Робъртсън ми прати неговия списък снощи. Появява се само едно име, което вече нямах: Чери Гитинс. Той така и не е успял да я открие, но аз узнах нещичко за нея в интернет. Тя е била момичето, което отвело Дайю Уейс да плува в деня, когато се е удавила, само че не намирам никаква следа за нея след 1995 година.

– Искаш ли аз да потърся? – попита Робин и отвори тетрадката си.

– Няма да навреди. По-добрата новина е, че открих семейство Дохърти – бащата, който си тръгнал с три от децата си, и майката, която била изпъдена по-късно.

– Наистина ли?

– Да, но получих твърд отказ за разговор от бащата и две от децата. Бащата реагира адски агресивно. Другото дете – казвам дете, но вече всички са големи хора – още не ми е отговорило. Става дума за Ниъм, най-голямата. Не откривам майката Диърдри и се чудя дали не е променила името си, или не е заминала в чужбина. Не се добрах до смъртен акт. Нямах особен късмет и с Джордан, онзи, за когото Кевин Пърбрайт твърди, че бил удрян с кожен бич през лицето. Няма го в никой доклад от преброяването, така че може да е дошъл и да си е тръгнал между преброяванията. Но пък май открих Абигейл, голямата дъщеря на Джонатан Уейс. Ако съм прав, използва моминската фамилия на майка си – Глоувър, след като е напуснала Църквата, и сега работи като пожарникар.

– Истински пожарникар?

– С маркуч, сирена, всичкото му там, стига да съм попаднал на точната жена. Не е омъжена, няма деца и живее в Илинг. Мисля, че идентифицирах момичето гей, влязло там като тийнейджърка, същата, с която Робъртсън е разговарял.

– Вече?

– Да. Присъства в регистрите по преброяване от 2001 година и името ѝ е Флора Брюстър. Възрастта и датите съвпадат. Фейсбук страницата ѝ е пълна със снимки от Нова Зеландия и е от много богато семейство. Дядо ѝ е основател на голяма строителна компания: „Хаусън Хоумс“.

– Ще бъдете много щастливи в своя дом от „Хаусън Хоумс“ – изрецитира Робин много популярната през деветдесетте години реклама, за която дори не подозираше, че е запазила в паметта си.

– Докато вътрешните стени не паднат, да. Не се славеха с особено качествено строителство.

– Ти свърза ли се с нея?

– Не, защото акаунтът ѝ във Фейсбук не е активен; не е пускала нищо повече от година, но пък открих човек на име Хенри Уърдингтън-Фийлдс, който ѝ е приятел във Фейсбук и живее в Лондон. Подозирам, че това е приятелят, който я е завел там и изтраял само една седмица. Той говори за своя стара приятелка, която Църквата почти съсипала. Много е гневен и озлобен, появяват се мрачни намеци за криминални деяния. Пратих му съобщение, но дотук – нищо. Ако пожелае да говори, току-виж сме установили какво се крие зад коментара на Флора пред Фъргюс Робъртсън „Има нещо, което не знаете“.

– Мислех си за това момиче Флора, след като прочетох имейла ти – каза Робин. – Стават двама души, извършили самоубийство или направили опит за такова след напускане на Църквата. Сякаш си тръгват оттам с невидими жилетки на самоубийци. А после се появява Удавената пророчица и ги кара да ги детонират.

– Много засукано го каза, но да, разбирам какво имаш предвид – кимна Страйк.

– Казах ли ти, че Алегзъндър Грейвс е изрисуван на тавана на храма с примка около врата си?

– Не, не ми каза.

– Извратено е, нали? Близо са до възвеличаване на самоубийството, след като са сложили това на тавана. Приравняват го с мъченичество в името на Църквата.

– Предполагам, че УХЦ ги устройва идеално напусналите да се убиват. Проблемът се решава от само себе си.

– Но пък доказва и правотата на Прудънс. Че не бива да се бърза с извеждането на Уил Еденсор, че няма как да се очаква той мигом да се осъзнае…

В този момент чуха тракане откъм площадката и вратата към външния офис се отвори. Страйк и Робин изненадано насочиха погледи натам: не се очакваше да дойде някой друг, предвид че Мидж беше в отпуск, а другите сътрудници по задачи.

И тогава на прага се появи Клайв Литълджон, едър и масивен в мокрото си от дъжда палто, с непроменена от вятъра късо подстригана коса. Очите му с надвиснали горни клепачи примигнаха към съдружниците във вътрешния офис. Иначе лицето му си остана застинало и безизразно.

– Добро утро – поздрави Страйк. – Мислех, че следиш съпруга на новата клиентка.

– Болен е – отвърна Литълджон.

– Така ли?

– Тя прати съобщение.

– И какво… имаш нужда от нещо ли?

– Разписки – обяви Литълджон, бръкна в джоба на палтото си, извади оттам купчинка листчета и ги сложи на бюрото на Пат.

– Ясно – кимна Страйк.

Литълджон постоя още секунда или две, после се обърна и излезе от офиса, като затвори зад себе си стъклената врата.

– Сякаш е таксуван на сричка – изрече тихо Робин.

Страйк не каза нищо. Още се мръщеше към стъклената врата.

– Какво има? – попита го Робин.

– Нищо.

– Има нещо, защо гледаш така?

– Как се е канел да влезе? Едва снощи промених графика, та да можем да се консултираме с теб, иначе сега щях да следя Франк Две и ти не би имала причина да си тук… особено при този ураган – добави Страйк, докато дъждът барабанеше по стъклата.

– О – промълви Робин и сега и тя насочи очи към вратата, през която бе излязъл Литълджон.

– Чу ли да се завърта ключ, преди да отвори?

– Той няма ключ – заяви Страйк. – Или поне не би трябвало да има.

Преди някой от двамата да е казал още нещо, телефонът на Робин зазвъня.

– Прощавай – каза тя на Страйк, като погледна екрана. – Райън е.

Страйк стана и отиде във външния офис. Разсъжденията му относно странното поведение на Литълджон бяха прекъснати от гласа на Робин и смеха ѝ. Очевидно плановете се променяха заради времето. После и собственият му телефон иззвъня.

– Страйк.

– Здравей – прозвуча гласът на Илза. – Как си?

– Добре – отвърна той, а гласът на Робин в съседната стая се снижи, което засили раздразнението му. – Какво има?

– Надявам се да не съм попречила.

– Кажи каквото имаш да казваш и ще те осведомя дали си попречила – каза Страйк, без да си прави труда да звучи прекалено дружелюбно.

– Всеки момент ще ти се обади Бижу.

– И как така го знаеш?

– Току-що ми го съобщи. И не само на мен, а на още трима души, с които водех разговор.

– И?

– Оплака се, че не си отговорил на съобщенията ѝ, тъй че…

– Звъниш ми да ме мъмриш за неотговорени съобщения?

– Боже мой, не, тъкмо обратното!

Във вътрешния офис Робин се смееше на още нещо, което Райън беше казал. Нямаше начин този човек да е чак толкова забавен.

– Слушам те – каза Страйк на Илза, приближи до междинната врата и я затвори по-шумно, отколкото беше необходимо. – Кажи каквото имаш да казваш.

– Корм – подхвана тихо Илза и той разбра, че тя не иска да бъде чута от колегите си, – тя е луда. Вече разправи…

– Обаждаш се да ми дадеш непоискан съвет за любовния ми живот, така ли?

Робин, завършила разговора си с Райън, отвори междинната врата тъкмо навреме да чуе как Страйк казва:

– …не, не желая. Така че не ми се меси.

После затвори.

– Кой беше? – попита изненадана Робин.

– Илза – лаконично отвърна Страйк, мина покрай нея и отново седна зад бюрото.

Робин, която подозираше, че знае по какъв повод е звъняла Илза, също седна на стола си, без да казва нищо. Забелязал тази необичайна липса на любопитство, Страйк стигна до вярното заключение, че Илза и Робин вече са обсъждали неговото приключение с Бижу.

– Ти знаеше ли, че Илза ще се обади да ме наставлява за личния ми живот?

– Какво? – стресна се Робин и от въпроса, и от тона, с който бе отправен. – Не!

– Наистина ли?

– Да, наистина! – заяви Робин, което си беше вярно. Може и да бе казала на Илза тя да говори със Страйк, но не беше знаела кога ще се случи това.

Мобилният телефон на Страйк зазвъня повторно. Не си бе направил труда да запише Бижу в контактите си, но отговори на повикването, сигурен кого ще чуе.

– Здравей, мълчаливецо – изрече непогрешимият ѝ висок и дрезгав глас.

– Здравей – отговори Страйк. – Как си?

Робин стана и отиде в другата стая под претекст да донесе още кафе. Чу зад гърба си Страйк да казва:

– Да, извинявай за това, бях зает.

И тъй като напоследък Робин решително бе възприела тактиката да не мисли за съдружника си в друга връзка освен приятелство и работа, предпочете да отдаде смесените чувства на яд и обида, които я обзеха, на раздразнителността на Страйк и на това, че почти затръшна вратата по време на разговора ѝ с Райън. Негова работа си беше, ако отново искаше да спи с тази ужасна жена, и значи беше глупак, щом не съзнаваше, че тя го преследва за богатството, което той не притежаваше, и за дете, каквото не желаеше.

– Да, добре – чу го да казва. – Ще се видим там.

С решително усилие да изглежда невъзмутима Робин се върна при бюрото с ново кафе и игнорира предизвикателното изражение на съдружника си.

16

През следващите два-три дни Страйк и Робин комуникираха само с постни съобщения, без шеги, без странично бъбрене. Робин бе по-ядосана на собственото си задълбаване в затръшнатата от Страйк врата и в обвинението, че е клюкарствала с Илза зад гърба на съдружника си, отколкото на самия Страйк, че е извършил тези две неща.

Страйк съзнаваше, че се е държал неразумно, но не се извини. Към раздразнението от Илза се прибави и самообвинение, като и двете чувства бяха засилени от втората му среща с Бижу.

Само пет минути бе прекарал с нея, когато си даде сметка, че прави грешка. Докато тя се дереше от смях на собствените си шеги и гръмогласно разправяше за виден адвокат, който я харесвал, той седеше почти напълно мълчалив и се питаше що за игра е подхванал. Но бе решен поне да получи онова, за което бе дошъл, и напусна апартамента ѝ няколко часа по-късно с бегло отвращение от себе си и силно желание никога повече да не я зърва. Единствената дребна утеха беше, че този път мускулът на бедрото му не пострада, защото бе настоял на предпочитанието си за хоризонтален секс.

На Страйк далеч не за пръв път му се случваше да спи с жена, която не обича, но никога преди не бе правил секс с някоя, която да му е тъй силно антипатична. Целият епизод, който той сега приемаше като категорично приключен, само бе засилил лошото му настроение, вместо да го разведри, и бе събудил с пълна сила чувствата му към Робин.

Страйк не подозираше, че отношенията между Робин и Мърфи бяха претърпели първия си сериозен трус в сряда, факт, който Робин твърдо не възнамеряваше да сподели със съдружника си.

Скандалът се разрази в сряда вечерта в бар близо до Пикадили Съркъс. На Робин ѝ предстоеше да тръгне за Ковънтри в пет часа следващата сутрин и поначало никак не ѝ бе по вкуса това отиване на кино по средата на седмицата. Но тъй като Мърфи вече беше купил билетите, чувстваше, че няма как да се възпротиви. Той изглеждаше решен да не влизат в рутина, при която да се срещат само в апартамента на единия или на другия за вечеря и секс. Робин подозираше, че това е от страх тя да не сметне, че той я приема за даденост и че я е вкарал в утъпкания коловоз, каквито са били оплакванията на бившата му жена, доколкото схвана от завоалираните му коментари.

Повод за спора им стана случайна реплика на Робин за планирания ѝ престой в Чапман Фарм. После стана ясно, че Мърфи е паднал в плен на заблуда. Мислел бе, че ще отиде там само за седем дни, ако бъде привлечена, и бе шокиран да научи, че се е обрекла на задача под прикритие с неустановена продължителност, която можеше да трае седмици. Мърфи се ядоса, че Робин не му е обяснила докрай ситуацията, а тя пък се нервира, че не я е слушал както трябва. Може и да не бе вина на Мърфи, че извиква у нея неприятни спомени за бившия ѝ съпруг, дето си бе въобразявал, че може да диктува границите на нейната професионална обвързаност, но сравнението бе неизбежно, предвид че според Мърфи Страйк притискаше Робин да поеме тази крайно неприятна задача, а тя не беше достатъчно твърда да я откаже.

– Работата е там, че аз искам да го направя – заяви Робин на Мърфи със сърдит шепот, тъй като барът беше пълен с хора. Моментът, в който трябваше да тръгнат за киното, незабелязано беше отминал преди двайсет минути. – Предложих се доброволно, защото знам, че съм най-добрата за тази работа. И за твое сведение Страйк активно се мъчеше да ме убеди да не го правя.

– Защо?

– Защото може да отнеме дълго време – излъга Робин чрез недоизказване.

– И ще му липсваш, така ли да го разбирам?

– Знаеш ли какво, Райън? Разкарай се.

Безразлична към любопитните погледи на близка група момичета, които бяха оглеждали заинтригувано Мърфи, Робин си облече палтото.

– Отивам си у дома. Бездруго трябва да стана по изгрев-слънце, за да шофирам до Ковънтри.

– Робин…

Но тя вече крачеше към вратата.

Мърфи я настигна, след като бе изминала стотина метра по улицата. Изля многословното си извинение в непосредствена близост до фонтана Шафтсбъри Мемориъл с неговия купидон в средата, мястото, където бившият ѝ съпруг бе направил предложението си за брак, а това никак не помогна за разсейване на усещането за дежавю, обхванало Робин. Но тъй като Мърфи кавалерски пое цялата вина върху себе си, Робин бе принудена да се смекчи. И тъй като прожекцията на „Аве, Цезар“ вече бе стигнала до средата, решиха да хапнат в евтин италиански ресторант, след което се разделиха привидно в добри отношения.

И все пак настроението на Робин си оставаше потиснато, когато на следващата сутрин подкара стария си ландроувър. Отново бе принудена да се изправи пред трудността да примирява избраната си професия с що-годе нормален личен живот. Мислила си беше, че с Райън ще е по-лесно, след като беше полицай, но ето я, че се оправдаваше, докато, ако ролите бяха разменени, той щеше да смята, че всичко си е в реда на нещата.

Пътуването ѝ по М1 беше равно и спокойно, така че не предлагаше отвличане от неприятните мисли. Когато обаче приближи до бензиностанцията „Нюпорт Пагнъл“, където възнамеряваше да спре за кафе, ѝ позвъни Илза. Ландроувърът нямаше блутут, така че Робин изчака да влезе в „Старбъкс“, преди да върне обаждането на Илза.

– Здравей, какво става? – Постара се да звучи по-весела, отколкото се усещаше.

– Нищо особено – отвърна Илза. – Просто се чудех дали Корм не ти е казал нещо.

– За Бижу ли? – попита Робин, която не искаше да си прави труда да се преструва, че не знае за какво говори Илза. – Не, нищо, освен че ме обвини как го одумвам с теб зад гърба му.

– О, боже – изпъшка Илза. – Съжалявам. Просто се опитах да го предупредя…

– Разбирам – отвърна Робин. – Но ти го знаеш какъв е.

– Ник настоява да му се извиня. Няма що, голяма солидарност срещам у мъжа си. Бих искала да видя физиономията на Ник, ако Бижу умишлено вземе, че надуе корема. Надали знаеш…

– Илза – прекъсна приятелката си Робин, – ако ще ме питаш дали съм наясно с навиците на Страйк относно противозачатъчните мерки…

– Даваш ли си сметка, че тя ми сподели, при положение че още пет души я чуваха, как взела използван кондом от кошчето за боклук, докато имала връзка с онзи женен адвокат на Короната, и го пъхнала в себе си?

– Господи – стъписа се Робин и силно си пожела да не беше получавала тази информация. – Е, мисля, че опира до Страйк да си отваря очите.

– Просто се опитвах да бъда добра приятелка – промърмори разстроена Илза. – Какъвто и гадняр да е понякога, нямам желание да плаща издръжка на проклетата Бижу Уоткинс през следващите осемнайсет години. Тя би била кошмарна майка, не по-добра от Шарлот Камбъл.

Когато Робин се върна в ландроувъра, чувстваше се по-нещастна от всякога и ѝ отне голямо усилие на волята да се съсредоточи върху предстоящата задача.

Пристигна на улицата на Шийла Кенет в дванайсет без пет. Докато заключваше колата, Шийла се почуди как, след като Кевин Пърбрайт бе написал, че Църквата изстисква от членовете всичките им пари, Шийла Кенет бе успяла да запази тази къщичка, колкото и мизерна да изглеждаше.

Позвъни на вратата и чу отвътре стъпки със скорост, която я изненада, предвид че Шийла Кенет беше на осемдесет и пет години.

Вратата се отвори и отвътре се показа дребничка старица с оредяла бяла коса, прибрана в кок. Тъмните ѝ очи, ирисите на които бяха белязани с изявена старческа дъга, бяха уголемени от бифокалните очила. Шийла имаше леко приведена стойка, носеше широка червена рокля, сини пантофи, голямо слухово апаратче, потъмняла златна венчална халка и сребърен кръст на врата си.

– Здравейте – каза Робин и се усмихна насреща ѝ. – Говорихме по телефона. Аз съм Робин Елакот…

– Частната детективка, нали? – с леко пресекващия си глас допълни Шийла.

– Да, същата – потвърди Робин и показа шофьорското си свидетелство.

Шийла мига срещу него няколко секунди, после каза:

– Всичко е наред, заповядайте. – И се отмести да пропусне Робин в коридора, застлан с тъмнокафяв мокет. Къщата леко лъхаше на плесен.

– Влезте тук – насочи стопанката Робин към дневната. – Искате ли чай?

– Благодаря… да ви помогна ли? – предложи Робин, като гледаше как крехката Шийла зашляпа към кухнята. Шийла не отговори. Робин се надяваше слуховият апарат да е включен.

Лющещите се тапети и оскъдната вехта мебелировка говореха за бедност. Зелено канапе бе поставено под прав ъгъл спрямо избеляло кресло с карирана тапицерия и също такова столче за краката пред него. Телевизорът беше стар, а под него имаше също тъй античен видеокасетофон. В паянтовата библиотека се мъдреше смесица от романи с едър шрифт. Единствената снимка в стаята беше поставена върху библиотеката и бе запечатала сватба от шейсетте години. Шийла и съпругът ѝ Брайън, чието име Робин знаеше от доклада за преброяването, бяха снимани пред службата за граждански бракове. Шийла, много хубавичка на млади години, беше с тупирана тъмна коса и рокля с разкроена пола, стигаща точно под коляното. Снимката бе най-вече трогателна поради това, че малко глуповатият на вид Брайън сияеше, сякаш не можеше да се нарадва на късмета си.

Нещо се отърка в глезена на Робин: сива котка току-що бе влязла в стаята и сега се взираше в нея с бистрозелените си очи. Робин се наведе да я почеше зад ушите и подрънкващ шум възвести появата на Шийла: държеше стар метален поднос с две чаши, каничка и плато с нарязан готов кейк, чиято марка Робин разпозна – „Мистър Киплингс Бейкуел“.

– Позволете на мен – предложи Робин, тъй като малко от горещата течност вече се бе разляла.

Шийла я остави да поеме подноса от ръцете ѝ и се настани до ниската масичка. После взе своята чаша, постави я на подлакътника на карираното кресло, вдигна малките си стъпала върху табуретката отпред и вгледана в подноса, каза:

– Забравила съм захарницата, ще ида…

Понечи отново да се изправи от стола.

– Няма нужда, пия го без захар – побърза да каже Робин. – Освен ако вие не искате?

Шийла поклати глава и отново се отпусна в креслото. Когато Робин отново седна на канапето, котката скочи до нея, отърка се в тялото ѝ и замърка.

– Не е мой котарак, на съседите е, но обича да идва тук – каза Шийла.

– Очевидно – усмихна се Робин и прокара длан по извития гръб на животното. – Как му е името?

– Смоуки – отвърна Шийла и доближи чашата до устата си. – Харесва му тук – повтори.

– Ще възразите ли, ако си водя бележки? – попита Робин.

– Искате да записвате? Ами може – отвърна Шийла Кенет. Докато Робин вадеше химикалката си, Шийла млясна с устни целувка по посока на Смоуки, но той я игнорира и продължи да потърква глава в Робин. – Неблагодарник – подхвърли Шийла. – А снощи му дадох консерва сьомга.

Робин се усмихна и отвори тетрадката си.

– И тъй, госпожо Кенет…

– Може да ме наричаш Шийла. Защо си сторила това с косата си?

– О, това ли? – Робин смутено попипа синята си къса коса. – Просто експериментирам.

– Викат му пънк рок, нали? – рече Шийла.

Робин реши да не я осведомява, че е изостанала с около четиресет години, и кимна.

– Нещо такова.

– Хубаво момиче си. Не ти трябва синя коса.

– Мисля да я върна към моя си цвят – каза Робин. – И така, мога ли да те попитам кога отидохте със съпруга ти да живеете в Чапман Фарм?

– Тогава не се казваше Чапман Фарм – поясни старицата. – Беше Форджман Фарм. С Брайън бяхме хипита – съобщи тя и примигна срещу Робин през дебелите лещи на очилата си. – Знаеш ли какво са хипитата?

– Да – отговори Робин.

– Е, това бяхме ние с Брайън, хипита – каза Шийла. – Живеехме в комуна. Хипита – изрече отново, сякаш ѝ харесваше звученето на думата.

– Помниш ли кога…?

– Отидохме там през 1969 година – каза Шийла. – Бяхме от първите. Отглеждахме трева. Знаеш ли за какво ти говоря?

– Да – кимна Робин.

– Много я пушехме – каза Шийла и се засмя дрезгаво.

– Кой още беше там в началото, помниш ли?

– Да, всичко помня – отвърна с гордост Шийла. – Ръст Андерсън. Той беше американец. Живееше в палатка в полето. Харолд Коутс. Понякога не помня какво е било вчера, но всичко онова го помня. Коутс беше гаден човек. Направо отвратителен.

– Защо го казваш?

– Деца – отвърна Шийла. – Не си ли чувала за онази история?

– Говориш за времето, когато братята Краудър бяха арестувани ли?

– Да, ужасни хора бяха. И те, и приятелите им.

Котката се преобърна по гръб и мъркането ѝ изпълни стаята. Робин я погали с лявата си ръка.

– С Брайън изобщо не знаехме какви са ги вършили – каза Шийла. – Нямахме представа какво става. Бяхме заети да си отглеждаме тревата и да я продаваме. Брайън гледаше и прасета.

– О, нима?

– Много си обичаше прасетата и кокошките. Навсякъде търчаха деца… Аз не можах да имам свои. Направих девет спонтанни аборта.

– О, много съжалявам – промълви Робин.

– Така и нямахме свои деца – повтори Шийла. – Искахме, но не стана. Куп деца тичаха из фермата, помня и твоя приятел. Едро момче. По-висок беше и от по-големите момчета.

– Моля? – заекна смаяна Робин.

– Съдружника ти. Кондоман Страйк или нещо такова беше, нали?

– Точно така – отвърна Робин и я изгледа изпитателно, като се чудеше дали старата жена, която често се повтаряше, но общо взето изглеждаше с буден ум, всъщност не е сенилна.

– Като казах на съседката, че ще дойдеш да ме посетиш, тя ми прочете статия за него и теб. Той беше там със сестра си и майка си. Помня, защото моят Брайън харесваше Леда Страйк, все я заглеждаше. А аз ревнувах и често си имахме разправии по този повод. Ревнувах – повтори Шийла. – Не че Леда би погледнала моя Брайън. Той никак не напомняше рокзвезда.

Шийла отново се разсмя дрезгаво. Като направи усилие да потисне шока си, Робин каза:

– Имаш много добра памет, Шийла.

– О, аз помня всичко, което се случи във фермата. Какво е било вчера може да не помня, но онова време го помня. Помогнах на малката Ан да роди. Харолд Коутс беше там. Той беше лекар. Аз помагах. Много се измъчи, горката. А беше само на четиринайсет.

– Наистина ли?

– Да… свободна любов, нали разбираш? Не беше каквото е сега. Друго беше.

– А бебето…?

– Добре си беше. Ан я нарече Мадзу, но скоро след това си замина. Остави малката в комуната. Не ѝ се искаше да бъде майка. Твърде млада беше.

– И кой се грижеше за Мадзу? – попита Робин. – Баща ѝ ли?

– Аз не знам кой е бил баща ѝ. Нямах представа с кого е ходила Ан. Хората там спяха с когото им падне. Аз и Брайън не обаче. Опитвахме се да имаме наши деца. Заети бяхме във фермата. Не знаехме за всичко, което се е случвало – отново повтори Шийла. – Полицията дойде във фермата. Някой им беше подал сигнал. Всички бяхме разпитвани. Моя Брайън го държаха в участъка с часове. Претърсиха всички стаи. Пребъркаха ни личните вещи. С Брайън си тръгнахме след това.

– Тръгнахте си?

– Да. Беше ужасно – каза Шийла и после отново изрече натъртено: – Ние така и не сме знаели. Не бяха го вършили на двора, да речеш. Заети бяхме с нашата си работа във фермата.

– И къде отидохте, като си тръгнахте?

– Дойдохме тук. – Шийла направи жест из къщата с ръката си, осеяна със старчески петна. – Беше домът на мама и татко. О, те бяха много ядосани покрай цялата тази история по вестниците. Брайън не можеше да си намери работа. Аз успях. Станах чиновничка в офис. Не ми харесваше. На Брайън му липсваше фермата.

– Колко дълго отсъствахте оттам, Шийла, спомняш ли си?

– Две години… три години… После Мадзу ни писа. Каза, че сега там било по-добре, имало нови свестни хора. Брайън го биваше като фермер, затова тя го искаше. Така че се върнахме.

– Помниш ли кой беше там, като се върнахте?

– Няма ли да си хапнеш кейк?

– Благодаря ти, с удоволствие – излъга Робин и си взе едно парче. – Да сложа ли и на теб?

– Не, за теб съм го взела. Та какво ме попита преди малко?

– Кой беше в Чапман Фарм, като се върнахте да живеете там?

– Не знам всички имена. Имаше няколко нови семейства. Коутс още беше там. Какво ме питаше?

– За хората – припомни Робин. – Кои бяха там, като се върнахте?

– О… Ръст Андерсън още беше в къщичката си. И онова момче Грейвс, кльощавото богаташче. Ходеше при Ръст и през половината нощ пушеха трева. Знаеш ли какво е трева? – попита пак.

– Да, знам – усмихна се Робин.

– На някои хора не им понася – мъдро отбеляза Шийла. – На младия Грейвс не му понасяше. Ставаше много особен. Някои хора не бива да я пушат.

– Джонатан Уейс беше ли във фермата, като се върнахте?

– Да, беше, с дъщеричката си Абигейл. А Мадзу имаше бебе: Дайю.

– Как ти се видя Джонатан Уейс? – попита Робин.

– Очарователен. Така си помислих тогава. Прие ни всичките. Очарователен – повтори.

– Знаеш ли какво го е накарало да иде да живее във фермата?

– Не, не знам защо беше дошъл. Беше ми мъчно за Абигейл. Майка ѝ беше умряла, баща ѝ я беше довел във фермата и не щеш ли, вече имаше сестричка…

– Кога се зароди цялата тази идея за Църквата, спомняш ли си?

– Джонатан взе да ни приказва за своите вярвания. Караше ни да медитираме, после ни изкара на улицата да събираме пари. Хората идваха и го слушаха как говори. Остави Мадзу да командва. Косата ѝ беше пораснала, стигаше чак до кръста. На всички разправяше, че била наполовина китайка, ама нищо подобно не бе Майка ѝ беше бяла като мен и теб. А китаец не бяхме имали в комуната. Но никога не ѝ казахме как така знаем, че лъже. Доволни бяхме с Брайън, че сме отново във фермата. Какво ме питаше?

– За Църквата. Как беше поставено началото.

– О… Джонатан провеждаше курсове по медитация, източни религии и разни ми ти такива, после започна да организира служби, та затова построихме храм във фермата.

– Беше ли щастлива? – попита Робин.

Шийла примигна няколко пъти, преди да отговори:

– Понякога беше хубаво. Понякога, да. Но се случваха лоши неща. Една нощ Ръст го блъсна кола. Джонатан каза, че го застигнало възмездие за всички, които бил убил през войната… Тогава дойдоха близките на онзи младеж Грейвс и го грабнаха от улицата, като беше в Норич, и скоро след това узнахме, че се обесил. Джонатан ни каза, че това ще се случи с всички нас, ако си тръгнем. Каза, че Алекс зърнал за кратко истината, но не могъл да се справи в света навън. Така че това било предупреждение за всички нас, така каза Джонатан.

– Ти повярва ли му?

– Тогава да – отвърна Шийла. – По онова време вярвах на всичко, което говореше Джонатан. Брайън също. Джонатан си имаше начин да те накара да му вярваш, да искаш да му угодиш. Човек изпитваше желание да се грижи за него.

– Да се грижи за Джонатан?

– Да… Да беше го видяла как плака, като умряха Ръст и Алекс. Имаше вид, че го приема по-тежко от всички нас.

– Ти каза, че понякога е било хубаво във фермата. Имаше ли други моменти, когато…

– Започнаха да се случват отвратителни неща – каза старицата. Устните ѝ бяха започнали да треперят. – Бе дело на Мадзу, не на Джонатан… не идваше от Джонатан, а от нея.

– Що за отвратителни неща? – попита Робин с приготвена над тетрадката химикалка.

– Просто… наказания – отвърна Шийла с още треперещи устни. След няколко секунди мълчание продума: – Пол изпусна прасетата, без да ще, и Мадзу накара да го бият.

– Спомняш ли си фамилията на Пол?

– Дрейпър – отговори Шийла след кратка пауза. – Всички го наричаха Глупчото. Не беше нормален. Малко нещо умствено изостанал. Не биваше да му поверяват прасетата. Оставил портичката отворена. Глупчото Дрейпър.

– Знаеш ли къде е той сега?

Шийла поклати глава.

– А помниш ли момче на име Джордан да се е самобичувал?

– Много пъти хората бяха бити с бич. Да, помня Джордан. Беше тийнейджър.

– Случайно да помниш и фамилията му, Шийла?

Шийла помисли малко, после каза:

– Рийни. Джордан Рийни. Падаше си малко бандит. Беше имал неприятности с полицията.

Докато Робин записваше фамилията на Джордан, котаракът, отегчен от липсата на внимание, скочи от канапето и се отправи навън от стаята.

– Всичко тръгна на зле, след като умря Дайю – без да е питана, заяви Шийла. – Знаеш ли коя е Дайю?

– Дъщерята на Джонатан и Мадзу – отвърна Робин. – Удавила се е, нали?

– Точно така. Чери я завела на плажа.

– Става дума за Чери Гитинс, нали? – пожела да уточни Робин.

– Да, същата. Глупаво момиче беше. Дайю я разиграваше както си ще.

– А знаеш ли какво се е случило с Чери след смъртта на Дайю?

– Наказаха я – отговори Шийла и вече изглеждаше извънредно разстроена. – Всички замесени бяха наказани.

– Кого имаш предвид под „всички“, Шийла?

– Чери и онези, които не са попречили да се случи. Онези, дето са ги видели да заминават с автомобила сутринта. Само че те не са знаели! Мислели са, че Дайю е имала разрешение! Моят Брайън, Глупчото Дрейпър и малката Абигейл. Всичките бяха наказани.

– Биха ли ги? – попита Робин.

– Не, беше по-лошо – внезапно изпадна във възбуда Шийла. – Сториха им зло.

– Какво…?

– Няма значение – отвърна Шийла и сви малките си длани в треперещи юмруци. – Колкото по-малко се говори за това, по-добре… Но знаеха, че Брайън е болен, като му причиниха това. Все губеше равновесие. Джонатан му казваше да иде да се моли в храма и щял да се оправи. Но след наказанието той силно се влоши. Не виждаше добре, а те продължаваха да го изкарват на улицата да събира помощи. И накрая… – изрече Шийла с нарастващо вълнение – Брайън пищеше и стенеше. Не можеше да стане от леглото. Отнесоха го в храма. Умря на пода на храма. Бях с него. Цял ден беше съвсем тих и после умря. Съвсем вкочанен на пода на храма. Събудих се до него и знаех, че е мъртъв. Очите му бяха отворени…

Старата жена се разплака. Робин, която изпитваше отчаяна жалост към нея, заоглежда стаята за салфетки.

– Тумор – изхлипа Шийла. – Това имаше. Отвориха го да разберат от какво е страдал. Беше тумор.

Тя изтри нос с опакото на дланта си.

– Чакай да… – заговори Робин и се прекъсна, като стана от мястото си и излезе от стаята. В малката баня встрани от антрето, където имаше стара розова мивка и вана, тя издърпа малко тоалетна хартия и бързо се върна в дневната да я подаде на Шийла.

– Благодаря – продума Шийла, избърса си очите и издуха носа си, а Робин отново седна на канапето.

– Тогава ли си тръгна оттам завинаги, Шийла? – попита Робин. – След смъртта на Брайън?

Шийла кимна, зад бифокалните очила по бузите ѝ още се стичаха сълзи.

– Заплашваха ме, опитаха се да ме спрат да замина. Казаха, че съм била лош човек и щели да разправят на всички как съм била жестока към Брайън, как знаели, че съм присвоявала пари, освен това ме били виждали да наранявам животни във фермата… Никога не съм посегнала на животно… никога… Зли са – изхлипа, – те са зли. А мислех Джонатан за толкова добър. Каза ми: „Брайън почти бе станал по-добре, Шийла, но още не беше чист дух, затова умря. Ти го спираше да е чист дух, като му крещеше и не беше добра съпруга“. А той не беше станал почти по-добре – през плач продума Шийла. – Не беше. Едвам виждаше и трудно вървеше, а те му причиняваха ужасни неща и му се развикваха, че не бил събрал достатъчно пари на улицата.

– Много съжалявам, Шийла – каза тихо Робин. – Наистина много, много съжалявам.

Силно мяукане прободе тишината. Котаракът Смоуки отново се беше появил.

– Търси храна – изрече през сълзи Шийла. – Не ти е време – каза тя на котарака. – Ще ме вкараш в беля със съседката, ако започна да те храня на обяд.

Шийла изглеждаше изтощена. Робин не искаше да я оставя в това състояние и обърна разговора към котки и странните им навици. След около десет минути Шийла се бе съвзела достатъчно да говори за своята собствена котка, която била прегазена на улицата отвън, но Робин отгатваше, че мъката ѝ е близо до повърхността и че ще е жестоко да я притиска за още спомени.

– Много ти благодаря, задето говори с мен, Шийла – каза тя накрая. Само още един последен въпрос, ако не възразяваш. Знаеш ли кога Чери Гитинс е напуснала Чапман Фарм? Имаш ли представа къде е тя сега?

– Тръгна си малко след смъртта на Брайън. Не знам къде е отишла. Тя беше виновна за всичко, което се случи – повиши глас Шийла с подновен гняв. – Тя беше виновна!

– Има ли нещо, което мога да направя за теб, преди да си тръгна? – попита Робин и прибра тетрадката в чантата си. – Може би да повикам съседката ти? Добре ще е да си имаш компания.

– Ще ги спрете ли? – през сълзи попита Шийла, като пренебрегна предложението на Робин.

– Ще се опитаме – отговори ѝ тя.

– Трябва да ги спрете! – изрече с жар старицата. – С Брайън бяхме просто хипита. Хипита. Изобщо не знаехме накъде ще се обърне всичко това.

17

– Страшно много си измъкнала от нея – коментира Страйк. – Отлична работа.

Робин седеше в паркирания ландроувър и ядеше сандвич с риба тон, купен от близко кафене, но не бе устояла на желанието да позвъни на Страйк, след като си тръгна от Шийла. Той вече не звучеше така намусен както при последния им разговор.

– Ужасно са постъпили – каза тя. – Никой не е осигурил медицинска помощ за горкия ѝ съпруг.

– Ужасно наистина. Бедата е там, че той е направил своя избор да не отиде в болница. Така че ще е трудно да се отправят обвинения за криминално деяние. Не е като в случая с Маргарет Каткарт-Брайс, която е молила за лекар.

– Предполага се, че е молила – поправи го Робин. – Нямаме потвърждение за това.

– Да, там е проблемът – каза Страйк, който в момента стоеше пред жилищния блок на братята Франк. – Трябва ни наистина криминално престъпление с няколко очевидци, готови да се изправят и да говорят в съда. А вече започвам да си мисля, че е непосилна задача да открием такова.

– Да, не виждам как разказите на Шийла за бичувания и наказания след толкова време ще бъдат приети без потвърждение от други хора – съгласи се Робин. – Ще започна да издирвам Пол Дрейпър и Джордан Рийни.

– Чудесно – каза Страйк. – Ако имаме късмет, могат да потвърдят за побоите над себе си и над други… О, ето го, идва.

– Кой?

– Един от Франковците. Не ги различавам.

– Франк Едно има навик да примижава, а Франк Две е по-плешив.

– Ами значи е Две – отсъди Страйк, като наблюдаваше мъжа. – Дано се е отправил към Централен Лондон, иначе ще се наложи да позвъня на Дев да ме смени по-рано. Имам уговорено интервю в шест часа с приятеля от Фейсбук на Флора Брюстър, наследницата на строителната компания. Той ми позвъни снощи.

– О, браво – зарадва се Робин. – Къде ви е срещата?

– В пъб „Гренадиър“ в Белгрейвия – отвърна Страйк и пое след обекта си, който се беше отправил към гарата. – Той го избра. Явно е близо до местоработата му. Също така твърди, че имаме обща приятелка.

– Вероятно клиентка – предположи Робин. Броят на много богати лондончани, търсещи услугите на агенцията, постоянно растеше и неотдавна бяха работили за двама милиардери.

– И това е всичко, което Шийла каза, така ли? – попита Страйк.

– Ъъ… да. Така мисля – отговори Робин. – Ще си подготвя бележките и ще ти ги пратя по имейл.

– Чудесно. Е, ще тръгвам, ще се качваме на влака. Пожелавам ти безопасно пътуване.

– Благодаря, дочуване – каза Робин и прекъсна.

Седя за момент, загледана в много сухия си сандвич, който върна в пликчето му, и взе чашката йогурт с пластмасова лъжичка. Лекото ѝ колебание при отговора на последния въпрос на Страйк се дължеше на факта, че тя пропусна да спомене за присъствието му в комуната Ейлмъртън като момче. Робин прие, че Страйк не иска да говори за това, предвид че не бе го разкрил сам пред нея.

Без да подозира колко близо е бил до разговор, който определено не желаеше да води, Страйк прекара пътуването до Лондон вече не толкова сърдит на света, след като бе възстановил приятелските отношения с Робин. Настроението му се повиши още повече, макар и по не тъй сантиментални причини, когато Франк Две го поведе към Нотинг Хил, а после пое към улицата с боядисани в пастелни цветове къщи, където живееше клиентката им, актрисата Таша Мейо.

– Притулваше се зад паркирани коли и гледаше към прозорците ѝ – каза Страйк на Дев Шах час по-късно, когато той се появи да поеме наблюдението. – Направих няколко снимки. Още не е сипвал лепило в никоя ключалка.

– Сигурно чака да се стъмни – предположи Шах. – За по-романтично.

– Говорил ли си с Литълджон напоследък? – попита Страйк.

– Да съм „говорил“? – замислено изрече Шах. – Не, не бих го нарекъл говорене. Защо?

– Какво мислиш за него? Неофициално.

– Особняк – отвърна еднословно Шах и впери директен поглед в шефа си.

– Да, започвам да…

– Ето я – прекъсна го Шах.

Входната врата на къщата на актрисата се отвори и навън излезе дребна блондинка с къса коса, метнала сак през рамо. Пое с бърза крачка по посока на метростанцията, като пътьом четеше нещо на телефона си. По-младият Франк мигом тръгна след нея с вдигнат телефон. Явно я снимаше на клип.

– Сбъркан гадняр – бяха последните думи на Шах, преди да го последва, като остави Страйк да тръгне към „Гренадиър“.

Мястото, избрано от Хенри Уърдингтън-Фийлдс за срещата му със Страйк, беше пъб, който детективът бе посещавал преди няколко години, тъй като бе любим на Шарлот и нейните богати приятели. Фасадата бе красиво боядисана в червено, бяло и синьо; край прозорците висяха кошници с цветя, а до вратата имаше алена будка за пазач.

Интериорът беше точно какъвто го помнеше Страйк: гравюри и картини на военна тема, силно полирани маси, червени кожени пейки и стотици банкноти от различни валути, прибодени към тавана. Предполагаше се, че пъбът е обитаван от духа на войник, пребит до смърт, след като открил, че го мамят на карти. Парите, оставяни от посетителите, бяха да се плати дългът на призрака, но това не бе проработило, тъй като войникът продължаваше да витае из пъба – или поне така гласеше историята за пред туристите.

Освен двама германци, които в момента обсъждаха банкнотите на тавана, клиентелата се състоеше от англичани, като мъжете бяха предимно облечени в костюми или тесни панталони в различни цветове, предпочитани от висшата класа, а жените в елегантни рокли или джинси. Страйк си поръча чаша безалкохолна бира и седна да я пие, докато четеше на телефона си статията на Фъргюс Робъртсън за предстоящия референдум за Брекзит и от време на време поглеждаше дали неговият човек не се е появил.

Страйк разпозна Хенри Уърдингтън-Фийлдс още с влизането му в пъба главно защото имаше обичайния напрегнат вид на някой, на когото му предстои да разговаря с частен детектив. Хенри беше на трийсет и четири години, но изглеждаше по-млад. Беше висок, слаб и блед, с гъста и къдрава рижа коса, носеше очила с рогови рамки, добре скроен костюм на тънко райе и ярка червена вратовръзка, щампована с подкови. Имаше вид на работещ в художествена галерия или на търговски пътник, предлагащ луксозни стоки, като и двете занятия биха съответствали на квартала Белгрейвия.

След като си взе питие, което приличаше на джин с тоник, Хенри се взира в Страйк секунда или две, преди да приближи до масата му.

– Корморан Страйк? – гласът му бе типичен за висшата класа и звучеше малко изкуствено.

– Да, аз съм – отговори Страйк и протегна ръка.

Хенри седна на пейката срещу детектива.

– Очаквах да се криете зад вестник. С изрязани дупки на него или нещо от сорта.

– Правя го само когато следвам някого пеша – отвърна Страйк и Хенри се засмя: нервен смях, който продължи малко повече, отколкото предполагаше шегата.

– Благодаря, че се срещна с мен, Хенри. Признателен съм ти.

– Моля, няма защо – отговори Хенри и отпи от джина си. – Когато получих съобщението, леко се притесних. „Кой е този?“, почудих се. Но после те открих в Гугъл и Шарлот каза, че си свестен човек, така че…

– Шарлот? – повтори Страйк.

– Да – кимна Хенри. – Шарлот Рос. Познавам я от антикварния магазин, където работя, „Арлингтън енд Блак“. Тя преобзавежда къщата си и ѝ намерихме няколко добри нещица. От интернет научих, че двамата с нея сте били… така че ѝ позвъних… Тя е прелестна, сред любимите ми клиенти е… Попитах я: „Чарли, дали да говоря с този човек?“ или нещо такова и тя отговори: „Да, категорично“. Така че, ето ме.

– Чудесно – отвърна Страйк, като преднамерено поддържаше и тона, и изражението си дружелюбни, колкото му беше по силите. – Е, както споменах в съобщението си, забелязах, че откровено си писал против УХЦ на Фейсбук страницата си, така че…

– Да, добре – каза Хенри и се размърда с неудобство на стола си. – Трябва да кажа, преди да сме започнали… всъщност това е един вид условие, че няма да тръгнеш да издирваш Флора, нали? Защото тя все още не е съвсем на себе си. Дойдох да разговарям с теб само за да не е принудена тя да го прави. Шарлот каза, че ще приемеш това.

– Шарлот няма думата тук – отбеляза Страйк, като все така се насилваше да се държи приятно, – но ако Флора има проблеми с психичното си здраве…

– Тя така и не се съвзе, след като напусна УХЦ. Но аз имам чувството, че някой трябва да потърси отговорност от УХЦ – поясни Хенри. – Така че ще говоря на драго сърце, но само ако не закачаш Флора.

– Тя още ли е в Нова Зеландия?

– Не, там не се получи, тъй че се върна в Лондон. Но казвам ти откровено, не може да говориш с нея. Тя вече не понася да приказва за това. След последния път, когато е разправяла нещо по темата, направи опит да се самоубие.

Въпреки топлото отношение на Хенри към Шарлот (Страйк от дълъг опит знаеше, че мъжете гейове много често виждаха бившата му годеница като самото съвършенство с нейната красота, духовитост и умение да се облича) Страйк трябваше да уважи желанието на Хенри да защити приятелката си.

– Добре, съгласен съм. А ти самият имал ли си директен контакт с УХЦ?

– Да, като бях на осемнайсет. Срещнах един в бар и той каза, че трябвало да ида в Чапман Фарм да изкарам курс. Йога, медитация и такива ми ти неща. Беше секси. – добави Хенри отново с нервен смях. – Добре изглеждащ по-възрастен мъж.

– Спомена ли изобщо за религия?

– Не точно, представяше нещата по-скоро в духовен аспект. Обрисува го като нещо много интересно и свежо. Говореше за борба срещу материализма и капитализма, но също така каза… знам, че това звучи налудничаво… да се научиш… не точно на магия, а как да караш нещата да се случват чрез твоята собствена сила, ако усвояваш знания достатъчно упорито… Тъкмо бях завършил гимназия, така че… Реших да отида и да видя за какво става дума и да, поканих Флора да дойде с мен. Бяхме приятели от училище, учихме заедно в „Марлбъро“. И двамата бяхме гейове или както щете го наречете, вършехме неща, които другите не правеха, тъй че казах на Флора: „Ела с мен, ще изкараме една седмица там, ще е забавно“. Изглеждаше ми като развлечение за през ваканцията.

– Ще възразиш ли да си водя бележки?

– Ами… добре, давай – каза Хенри.

Страйк извади бележника и писалката си.

– И тъй, контактът с теб е направен в бар… къде беше това, в Лондон ли?

– Да. Този бар вече не съществува. Всъщност беше недалеч оттук.

– Помниш ли как се казваше мъжът, който те покани?

– Джо – отвърна Хенри.

– Това гей бар ли беше?

– Не точно гей бар, но съдържателят беше гей и… беше много свежарско заведение, та така реших, че и този Джо ще е симпатяга.

– Това през две хилядната година ли беше?

– Да.

– Как пътувахте с Флора до Чапман Фарм?

– С моята кола, слава богу – отвърна Хенри, – защото колата ми беше там и можех да си ида. Повечето от другите хора бяха дошли с микробус, така че трябваше да го чакат да ги откара обратно. Много бях доволен, че съм взел колата си.

– И какво се случи, като пристигнахте там?

– Трябваше да си предадем всички вещи, раздадоха ни анцузи и след като се преоблякохме, седнахме в нещо като хамбар. С Флора се поглеждахме скришом и едва се сдържахме да не прихнем в смях. Мислехме си къде ни беше умът да дойдем тук.

– Какво се случи после?

– Седнахме да се храним на обща маса и преди да дойде храната, пуснаха по високоговорители „Герои“ на Дейвид Боуи. Тогава се появи Папа Джей.

– Джонатан Уейс?

– Да. И започна да ни говори.

Страйк го изчака да продължи.

– Виждах как присъстващите се увличат по думите му – изрече неловко Хенри. – Говореше как хората цял живот преследват неща, които в крайна сметка не ги правят щастливи. Умират си нещастни и разочаровани, без да осъзнаят, че от тях е зависело да открият търсеното, то си е било там. Един вид верния път или както щеш го наречи. Но както каза той, хората били затънали в глупав материализъм… Имаше нещо у него – каза Хенри. – Не беше някой, дето да повишава глас и да възклицава шумно… не какъвто човек би си помислил. С Флора после споделихме как и двамата сме го почувствали… като един от нас.

– Какво имаш предвид с това?

– Ами… той като че знаеше какво е да чувстваш, че не се вписваш… че си различен. Или пък не си… не знам. – Хенри се засмя смутено и вдигна рамене. – Така че с Флора не бяхме толкова раздразнени вече, отидохме си в спалните помещения… отделно, то се знае. Настаняват мъжете и жените в различни спални. Беше почти като да се върнеш в пансиона – отново се позасмя Хенри. – На следващия ден ни събудиха в пет часа сутринта и трябваше да отидем да медитираме преди закуска. След като се нахранихме, разпределиха ни на няколко групи. Не се паднах заедно с Флора. Те разделяха хората, които се познаваха. И после програмата стана много напрегната. Човек нямаше и минута за мислене, никога не те оставяха сам. Винаги имаше наоколо хора от УХЦ, дето да ти говорят. Или си на лекция, или изпълняваш песнопения в храма, или помагаш за земеделската работа, или за храненето на животните, или изработваш нещо, дето да бъде продадено на улицата, или готвиш, а през това време някой постоянно ти чете литература на УХЦ… О, да, имаше и дискусионни семинари в единайсет часа вечерта и в края на деня си толкова капнал, че не можеш да мислиш, а на другия ден в пет сутринта всичко започва отново. Преподаваха разни техники… Например, ако имаш негативни мисли, трябва да подхванеш напеви. Наричаха го убиване на фалшивата същност, тъй като тя се бори против доброто, бидейки индоктринирана от обществото да приема някои постулати за верни, когато те не са. Затова постоянно трябва да воюваш срещу фалшивата си същност и да държиш отворено съзнанието си, та да приема истината.

Бяха само няколко дни, но ги усетих като цял месец. През повечето време бях адски уморен и гладен. Казаха ни, че това било умишлено, защото недояждането изостряло възприятията.

– И какво изпитваше ти към Църквата, докато продължаваше всичко това?

Хенри пийна още малко джин с тоник, преди да отговори:

– През първите два дни си мислех: Нямам търпение това да свърши. Но там имаше няколко души, пълноценни членове, които бяха много дружелюбни, помагаха ми в работата и изглеждаха истински щастливи. Това бе сякаш един съвсем друг свят, в който изгубваш… ами изгубваш реална представа според мен. Те постоянно ти казват колко си невероятен и ти започваш да търсиш одобрението им – призна с неудобство Хенри. – Просто не можеш да се сдържиш. А и всички онези приказки за чист дух… Сякаш се превръщаш в супергерой, като го постигнеш. Знам, че изглежда налудничаво, но там, на онова място, не звучеше така поради начина, по който го поднасяха. На третия ден Папа Джей отново държа дълга реч в храма – не беше същият тип храм, какъвто имат сега, защото големите пари не бяха започнали да влизат още. Фермерският храм беше просто един от хамбарите, но те много се бяха постарали над постройката, бяха я изрисували отвътре със символи на различните религии и я бяха застлали със стари килими, върху които всички седяхме. Папа Джей говореше какво ще се случи, ако светът не се пробуди, и в общи линии посланието беше следното: нормалните религии разделят, а УХЦ обединява и когато хора от различни култури се обединят и се превърнат в по-извисени варианти на себе си, ще бъдат неудържима сила и ще могат да променят света. Имаше много черни и кафяви хора в Чапман Фарм, както и бели също, така че служеха като доказателство за онова, което говореше. И аз… ами… човек нямаше как да не му повярва. Просто не намираш с кое да не се съгласиш, при положение че крайната цел е премахване на бедността и достигане на най-високия потенциал на отделната личност. Папа Джей бе човек, когото имаш желание да следваш. Беше сърдечен, олицетворяваше бащата, когото всеки би си избрал.

– И кое те накара да размислиш? Защо си тръгна в края на седмицата?

– Случи се нещо и… промени настройката ми към всички тях. Във фермата имаше жена в напреднала бременност. Не мога да си спомня името ѝ. Беше в групата ни един следобед, когато оряхме с плуг със запрегнати в него коне. Тежка работа беше, та все я поглеждах и си мислех дали е редно тя да върши това. Но пък тогава бях на осемнайсет, какво ли разбирах? Тъкмо завършихме последния отреден ни участък и тя се преви одве. Коленичи на земята и притисна корема си. Бях ужасен, мислех, че ще роди там, на момента. Един от членовете коленичи до нея, но не за да ѝ помогне, а да реди напеви. Гледах всичко това и бях изумен защо не правят нищо за нея. Но самият аз бях като парализиран – продума засрамено Хенри. – Помислих си, че такъв им е редът тук и може би… може би действа. Само че тя изглеждаше много зле, тъй че един от тях затича към фермерската сграда, а всички останали пееха монотонно. Онзи човек се върна с жената на Уейс.

За пръв път Хенри се поколеба как да продължи.

– Тя… имаше нещо зловещо у нея. Тогава харесвах мъжа ѝ, но нещо у нея ме смущаваше. Не разбирах как така са заедно. И тъй, когато тя стигна до нас, всички престанаха с пеенето, а Мадзу се надвеси над жената и… просто се взираше в нея. Изобщо не проговори дори. Бременната жена беше ужасена, явно изпитваше силни болки и имаше вид, сякаш ще изгуби съзнание, но се насили да се изправи и закрета напред с Мадзу. Останалите до един избягваха да срещнат погледа ми. Държаха се, сякаш нищо не се е случило. На вечерята се огледах за бременната жена, но нея я нямаше. Не я видях повече, преди да си тръгна. Исках да попитам Флора какво ѝ се е случило, но не можех да се добера до нея, а вечер тя спеше в друго помещение. Последната вечер Папа Джей отново ни изнесе лекция в храма. Изгасиха всички светлини и стояхме пред голямо корито с вода, осветено отвътре, а той караше водата да прави разни неща. Например вдигаше се, когато той ѝ наредеше, образуваше спираловидни форми, после я разделяше и я караше отново да се събере… Това ме уплаши – призна Хенри. – Не спирах да си повтарям, че е някакъв фокус, но не можех да схвана как го прави. И тогава той накара водата да изобрази лице, човешко лице. Едно момиче изпищя. После водата отново се укроти и включиха осветлението в храма, а Папа Джей каза: „Най-после ни посети дух. Понякога идват, особено ако са се събрали заедно много Възприемчиви“. Заяви, че някой новопоявил се трябва да е извънредно възприемчив, за да се случи това. И тогава бяхме попитани дали сме готови да се преродим. Хората пристъпваха напред един след друг и влизаха в огромното корито, потапяха ги под вода, после отново ги изтегляха. Всички ръкопляскаха и аплодираха, Папа Джей ги прегръщаше и те отиваха до стената да се наредят при другите членове. Аз умирах от страх – каза Хенри. – Дори не мога да обясня какво изпитвах. Усещах голям натиск да се присъединя, да получа одобрението на тези хора, а и всички гледаха, та не знаех какво ще се случи, ако откажа. В един момент повикаха Флора да излезе напред, а тя отиде право при коритото, потопи се във водата, беше издърпана и застана до стената, като цяла сияеше. Кълна се, не знаех дали ще намеря силата да откажа, но слава богу, имаше едно момиче пред мен – чернокожо, с татуировка на Буда на тила. Никога не я забравих, защото, ако нея я нямаше там… Та така, извикаха нейното име и тя отговори: „Не, не желая да се присъединя“. Изрече го високо и ясно. Атмосферата в миг стана ледена. Всички впериха погледи в нея. Единствен Папа Джей все така се усмихваше, увери я, че познава притегателната сила на материалния свят, на практика намекваше, че тя иска да отиде и да работи за някоя голяма нефтодобивна компания или нещо такова, вместо да спаси света. Но тя не се огъна, макар очите ѝ да се напълниха със сълзи. След това извикаха моето име. Отговорих: „Не, и аз не искам да се присъединя“. Тогава видях лицето на Флора. Сякаш я бях зашлевил. Накрая извикаха последните двама и те се присъединиха. Докато останалите приветстваха и аплодираха новите членове, Мадзу дойде при мен и момичето, което бе отказало да се присъедини, и каза: „Вие двамата елате с мен“. „Искам първо да говоря с Флора – настоях, – дойдохме заедно.“ А Мадзу отсече: „Тя не иска да говори с теб“. Флора вече бе отведена с другите членове. Дори не се обърна назад. Мадзу ни върна обратно във фермерската къща и каза: „Микробусът ще тръгне чак утре, така че дотогава трябва да останете тук двамата“. Заведе ни в малка стая без легла и с решетки на прозорците. Тогава казах: „Аз дойдох с кола“. Предложих на момичето да го откарам до Лондон, то прие, тъй че си тръгнахме… Прощавай, имам нужда от още едно питие – промърмори тихо Хенри.

– Аз черпя – каза Страйк и се изправи.

Когато се върна на масата с нова чаша джин с тоник, завари по-младия мъж да бърше очилата си с вратовръзката. Изглеждаше силно разтърсен.

– Благодаря. – Хенри си сложи отново очилата, прие чашата и отпи голяма глътка. – Господи, само като говоря за това, се разтрепервам… А бях там всичко на всичко една седмица.

Страйк си бе водил подробни бележки по разказа на Хенри и сега отгърна няколко страници назад.

– Тази бременна жена, която е колабирала… Не я ли видя повече?

– Не – отговори Хенри.

– Как изглеждаше? – попита Страйк и отново взе писалката си.

– Ъъ… руса, с очила… не си я спомням добре.

– Случи ли се да видиш срещу някого в Чапман Фарм да е използвано насилие?

– Не, но Флора е видяла. Каза ми, след като се махна оттам.

– Кога е било това?

– Пет години по-късно. Чух, че вече си е у дома, и ѝ позвъних. Срещнахме се за по питие и бях шокиран от вида ѝ. Толкова слаба беше. Изглеждаше много болна. И не беше наред с главата.

– По какъв начин?

– Боже, по всякакъв. Известно време говореше нормално, после започваше да се смее ей така, на нищо. С много изкуствен смях. След това правеше усилие и преставаше. Казваше ми: „Така си слагам веселото лице“. Не знам дали не са ги принуждавали там да се смеят, като се почувстват тъжни, но беше плашещо за гледане. И не спираше да реди напеви. Сякаш нямаше контрол над себе си. Попитах я защо си е тръгнала. Отговори ми, че нещата там силно се влошили, но не искала да говори за това. Все пак след две питиета си изпя всичко. Каза, че е била бита с колан, разправи ми за онези безобразия със секса, как е била принудена да спи с когото ѝ кажат. През всичкото това време се смееше и се мъчеше да се удържи. Ужасно беше да я гледам такава. След третото питие – понижи глас Хенри – ми каза, че е видяла Удавената пророчица да убива някого.

Страйк вдигна очи от бележника си.

– Не искаше да разправи никакви подробности обаче – побърза да го увери Хенри. – Може да е било… не точно нейна фантазия, но… тя все пак не беше наред. След като го каза, изпадна в ужас. Беше пияна, трите питиета я бяха повалили. Не беше близвала алкохол пет години, тъй че очевидно…

– Не каза ли кой е бил убит?

– Не, спомена само, че и други хора освен нея са станали свидетели. Думите ѝ бяха приблизително: „Всички бяха там“. После я обзе истинска паника, взе да обяснява как нямала това предвид, че трябвало да го забравя, иначе Удавената пророчица щяла да подгони и нея, задето е проговорила. Успокоих я: „Няма нищо, знам, че само се шегуваше…“.

– А вярваше ли го? Че само се е шегувала?

– Не – колебливо отвърна Хенри. – Тя определено не се шегуваше, но… От друга страна, никой не е съобщил за нищо такова, нали? А след като е имало много свидетели, все някой щеше да отиде в полицията, не мислиш ли? Може би Църквата е направила да изглежда, че някой е убит, та да подплаши хората.

– Може би – каза Страйк.

Хенри погледна часовника си.

– След двайсет минути трябва да бъда на едно място. Приключихме ли?

– Само още два-три въпроса, ако не възразяваш – каза Страйк. – Този Джо, който те е агитирал, дали го виждаше често във фермата, докато беше там?

– Мярках го от време на време, но не сме разговаряли повече.

– Какво е правил в бар? Нали алкохолът е забранен от Църквата?

– Забранен е, да – потвърди Хенри. – Ами не знам, може би е пил безалкохолно.

– Добре… Имаше ли много деца във фермата?

– Доста много, да. Цели семейства се бяха заселили там.

– Помниш ли мъж на име Харолд Коутс? Бил е лекар.

– Ъъ… май да. Един възрастен, нали?

– Доста стар трябва да е бил. Виждал ли си го около деца?

– Не, нямам такъв спомен.

– Добре. Е, това беше всичко – заключи Страйк и извади визитка от джоба си. – Ако си спомниш още нещо, позвъни ми.

– Ще го направя – обеща Хенри и прибра визитката, преди да изгълта остатъка от питието си.

– Много съм ти благодарен, че се съгласи да се видиш с мен, Хенри – каза Страйк и се изправи, за да се ръкуват.

– Няма проблем – отговори Хенри и също стана. – Надявам се да съм бил от полза. Чувствам се адски гадно, задето поначало заведох Флора там, та затова приех да говоря с теб. Е, довиждане, беше ми приятно да се запознаем.

Хенри тръгна към вратата и в този момент в пъба влезе тъмнокоса жена. Страйк бе обзет едновременно от гняв и от чувство за абсолютна неизбежност, когато разпозна Шарлот Рос.

18

Страйк подозираше, че Шарлот вече е била на път в мига, когато Хенри бе споменал за общата им приятелка. След нея се обръщаха глави, както Страйк бе го наблюдавал години наред; тя притежаваше онзи вид красота, която преминава през помещение като леден бриз. Докато тя и Хенри възклицаваха изненадано един срещу друг (от страна на Хенри изненадата вероятно бе искрена) и си разменяха любезности при вратата, Страйк започна да си събира нещата.

– Корм – чу глас зад себе си.

– Здравей, Шарлот – каза ѝ той, без да се обръща. – Тъкмо си тръгвам.

– Трябва да говоря с теб. Моля те. За пет минути.

– Боя се, че трябва да бъда другаде.

– Корм, моля те. Нямаше да моля, ако не бях… моля те – изрече тя отново, този път по-високо.

Той беше наясно, че тя е способна да направи сцена, ако не получеше каквото искаше. Тя бе личност, търсена в новините, той също вече представляваше интерес за медиите и се боеше, че ако се разрази разправия, като нищо щяха да тръгнат слухове и можеха да стигнат и до журналист.

– Добре, давам ти пет минути – каза студено той и седна на стола си пред последния пръст безалкохолна бира в чашата си.

– Благодаря ти – промълви задъхано тя и веднага тръгна към бара да си вземе чаша вино.

Върна се след две минути, съблече черното си палто, под което беше с тъмнозелена копринена рокля, пристегната в талията с широк черен колан, и седна на мястото, освободено преди малко от Хенри.

Беше по-слаба, отколкото изобщо някога я беше виждал, но все така красива дори на четиресет и една годишна възраст. Дългата ѝ тъмна коса падаше под раменете; напръсканите ѝ зелени очи бяха оградени с естествени гъсти мигли и ако носеше грим, то той бе твърде дискретно положен, за да бъде забелязан.

– Знаех, че ще си тук, както сигурно си се досетил – каза тя с усмивка, подканваща го да ѝ отвърне със същото, да се разсмее на хитростта ѝ. – Аз предложих този пъб на Хенри. Той е очарователен, нали?

– Какво искаш?

– Страшно много си отслабнал. Изглеждаш чудесно.

– Какво искаш? – натъртено повтори Страйк.

– Да говорим.

– За какво?

– Трудно е – отвърна Шарлот и пийна от виното си. – Трябва ми момент.

Страйк провери часа. Шарлот му метна гневен поглед над ръба на чашата си.

– Е, добре. Току-що научих, че имам рак.

Страйк бе очаквал всичко друго, но не и това. Колкото и немислимо и вероятно недопустимо да изглеждаше съмнение по такъв въпрос, за миг той се почуди дали тя не лъже. Знаеше, че не само е голяма манипулаторка, но и безразсъдна понякога до степен на самоунищожение, когато искаше да постигне целта си.

– Съжалявам да го чуя – изрече официално.

Тя го погледна и лицето ѝ започна да се зачервява.

– Мислиш, че лъжа, нали?

– Не – отвърна той. – Би било много долно да лъжеш за нещо такова.

– Да, вярно – кимна Шарлот. – Няма ли да ме питаш от кой вид е.

– Предполагам, че ще ми кажеш.

– На гърдата – уточни тя.

– Ясно – каза Страйк. – Е, надявам се да се оправиш.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Той я беше виждал да плаче стотици пъти – понякога за това, че е разстроена, но също така от ярост заради това, че не е станало нейното, – така че не се трогна.

– И само това ли ще ми кажеш?

– А какво друго мога да кажа? – попита той. – Наистина се надявам да се оправиш. Заради децата ти най-малко.

– И какво… това ли беше? – прошепна Шарлот.

Едно време би се разкрещяла, безразлична към присъствието на хора, но явно схващаше, че подобна тактика би била неразумна сега, когато той не бе обвързан с нея.

– Шарлот – тихо заговори той и се наведе към нея, за да е сигурен, че няма да бъде чут от други хора. – Не знам по колко различни начина мога да ти го изясня. Между нас е свършено. Желая ти всичко добро, но ние приключихме. Ако имаш рак…

– Значи наистина мислиш, че лъжа?

– Нека довърша. Ако имаш рак, редно е да се фокусираш върху здравето си и обичаните си хора.

– Обичаните си хора – повтори тя. – Разбирам.

Облегна се на кожената пейка и избърса очи с опакото на дланта си. Няколко мъже на бара я гледаха. Може би и самата Шарлот усети, че има публика, защото сега закри лице с ръце и се разхлипа.

Да му се не види.

– Кога ти поставиха диагнозата? – попита той, за да я накара да спре да плаче.

Тя мигом вдигна поглед към него и избърса блесналите си очи.

– Миналата седмица. В петък.

– Как?

– Отидох във вторник за профилактичен преглед и… обадиха ми се в петък да ми съобщят, че са открили нещо.

– И вече знаят, че е рак?

– Да – твърде бързо отговори тя.

– Е, както казах, надявам се да се оправиш.

Той понечи да се изправи, но тя се пресегна през масата и го стисна здраво за китката.

– Корм, моля те, изслушай ме. Сериозно. Моля те… Моля те! Това е на живот и смърт. Такива неща карат човек да си направи равносметка… сам го преживя… когато кракът ти беше откъснат… Боже мой, това те кара да осъзнаеш кое е важно. И тогава ти пожела мен. Не беше ли така? Не бях ли аз единствената на света, която искаше?

– Дали? – промълви Страйк, вгледан в красивото ѝ лице. – Или просто съм взел каквото ми се е предлагало, защото така е било най-лесно?

Тя се дръпна назад и пусна китката му.

Всички връзки си имат своя собствена митология и централна позиция в тази на неговата с Шарлот заемаше споделеното им вярване, че в най-ужасния момент на живота му, когато лежеше в болница само с половин крак и приключена военна кариера, нейното завръщане го беше спасило, дало му бе за какво да се залови, за какво да живее. Съзнаваше, че току-що е разбил свещено табу и не само оскверняваше нещо, което за нея е било източник на гордост, а и самите устои на увереността ѝ, че при цялото си отрицание той продължава да обича жената, проявила достатъчно благородство да се обвърже с осакатен човек, останал без професия и напълно безпаричен.

– Надявам се да се оправиш.

Той се изправи, преди тя да се е съвзела достатъчно, че да го уговаря, и пое навън, като почти очакваше бирена чаша да го фрасне отзад по главата. По щастлива прищявка на съдбата се зададе свободно черно такси в мига, щом стъпи на тротоара, и само две минути, след като си тръгна от нея, той вече пътуваше обратно към Денмарк Стрийт.

19

– …тъй всеобхватна конспирация, че е направо невидима, защото живеем вътре в нея, защото тя се простира в небето ни, на земята под нас, така че единственият начин – единственият! – да се изтръгнем е буквално да излезем от нея и да пристъпим в друга реалност, истинската.

Беше събота сутрин. Робин седеше в храма на Рупърт Корт вече от три четвърти час. Днешният лектор беше мъжът, когото тя бе видяла да наставлява Уил Еденсор на Бъруик Стрийт. Днес той се бе представил като Тайо, сина на Папа Джей. Това му спечели оглушителни аплодисменти, към които Робин се присъедини, а в паметта ѝ изникна определението на Кевин Пърбрайт за Тайо като „неуравновесения отговорник“ в УХЦ.

Тайо имаше рошава коса, подстригана на черта, сините очи на баща си и вероятно би имал и неговата квадратна долна челюст, ако не беше с петнайсетина килограма наднормено тегло, което му добавяше двойна брадичка. На Робин той ѝ напомняше преял плъх: носът му беше дълъг и остър, а устата необичайно малка. Маниерът му на говорене бе насилен и дидактичен и макар от време на време да се чуваше одобрителен коментар, изречен приглушено, никой не плачеше и не се смееше.

На първия ред в храма седеше известният писател Джайлс Хармън, когото Робин бе разпознала при входа на храма. Беше нисък и носеше посребрената си коса в дълга прическа на денди. Хармън имаше фини черти и държание на човек, който очаква да привлича внимание. В храма бе придружаван от много впечатляващ около четиресетгодишен мъж с черна коса, евразийски черти и дълбок белег покрай леко кривия нос, стигащ до брадичката. Двамата минаха бавно по пътеката, като махаха за поздрав на познати и на разпоредителите в храма. За разлика от Ноли Сиймур, мъжете не се опитваха да демонстрират смирение и скромност, а се усмихваха одобрително, когато хората отпред се преместиха на задния ред да им освободят места.

Хайде, приключвай вече, помисли си Робин с досада, докато Тайо продължаваше да говори. Райън беше останал да пренощува при нея предишната вечер и след секса бяха приказвали дълго, главно на тема опасностите на работата под прикритие. Робин не беше нито невежа, нито чак толкова самонадеяна, та да си мисли, че няма нужда от съвети, но последната ѝ мисъл, преди да заспи, беше Слава богу, че не ти споменах за духовното единение.

Най-сетне Тайо Уейс приключи лекцията си. Ръкоплясканията, макар и уважителни, далеч не бяха тъй ентусиазирани като за баща му или за Бека Пърбрайт. Светлините в храма се усилиха и Дейвид Боуи отново запя. Робин умишлено се задържа по-дълго на мястото си, като ровеше из чантата си „Гучи“ с надежда русата разпоредителка отново да дойде при нея. Мина Джайлс Хармън, като царствено кимаше вляво и вдясно. По-високият му спътник остана близо до сцената, наобиколен от група хора.

Робин се позабави още на пътеката, като се усмихваше леко и разглеждаше сякаш за пръв път пророците, изрисувани на тавана. Стоеше точно под Удавената пророчица в бялата ѝ роба и злобни черни очи, когато познат глас изрече:

– Роуина?

– Здравей! – възкликна Робин.

До нея беше русата разпоредителка, сияеща като предишния път, държаща в ръце купчина брошури, които бяха по-дебели от онези, лежащи в стойките зад облегалките.

– Толкова се радвам да те видя отново тук!

– Май не мога да се удържа да не идвам – усмихна ѝ се в отговор Робин.

Жената се засмя и Робин усети, че някой я е приближил в гръб. Обърна се и се озова лице в лице с Тайо Уейс, при което я сграбчи спазъм на антипатия. Не си спомняше някога да е изпитвала тъй силна неприязън към някой човек и ѝ бе нужна всичката ѝ самодисциплина да му се усмихне дружелюбно с широко отворени очи и да каже:

– Много беше вдъхновяващо. За лекцията ви говоря. Силно ме впечатли.

– Благодаря – отвърна той и се усмихна самодоволно, като леко докосна с ръка гърба ѝ. – Радвам се, че ти е харесала.

– Това е Роуина – представи я блондинката. – Имам усещането, че е…

– Ярък пример на Възприемчива – довърши Тайо Уейс, а дланта му още лежеше върху закопчалката на сутиена ѝ. – Да, това е очевидно.

Робин изпитваше силен импулс да бутне ръката му, но смело удържа фронта и отново му се усмихна.

– Ще проявиш ли интерес да посетиш някоя от базите ни? – попита Тайо.

– И аз точно същото щях да кажа! – обади се сияещата блондинка.

– Какво точно включва това? – осведоми се Робин, у която всеки нерв протестираше срещу допира на Тайо Уейс до гърба ѝ.

– Една седмица от времето ти – отвърна той, вгледан настойчиво в очите ѝ. – В Чапман Фарм. За да възприемеш нещата в дълбочина.

– О, виж ти, звучи много интригуващо – възкликна Робин.

– Според мен ще го намериш стимулиращо – добави Тайо.

– Наистина е прекрасно – увери я блондинката. – Ще си сред природата, ще можеш да изпробваш идеи, да медитираш…

– О, виж ти! – отново каза Робин.

– Ще можеш ли да вземеш отпуск от работа? – осведоми се Тайо, без да маха ръка от гърба на Робин.

– В момента не работя, оглеждам се за нова работа – отговори Робин.

– Хващаме те в идеалния момент! – зарадва се блондинката.

– Кога ще е това? – попита Робин.

– Имаме микробус, който тръгва от гара Виктория в десет сутринта идния петък – каза русата жена. – Този ден очакваме три групи да пристигнат в Чапман Фарм. Ето… – Тя подаде на Робин една от брошурите, които държеше.

– Тук е всичката нужна информация какво да си носиш…

– Много благодаря – отвърна усмихната Робин. – Да, ще дойда с удоволствие!

Тайо Уейс спусна длан по-ниско по гърба на Робин, преди да я махне.

– Ами ще те видим в петък тогава – каза и се отдалечи.

– О, това е чудесно! – възкликна блондинката и прегърна Робин, която се засмя изненадано. – Честно ти казвам, имам прекрасно усещане за теб. Ти много бързо ще се превърнеш в чист дух.

Робин се отправи към изхода. Друга разпоредителка подаваше брошура на кльощав очилат мъж с кафява кожа, облечен в тениска със Спайдърмен. Високият хубавец с белега на лицето сега бъбреше със събиращите помощи край вратата. Когато Робин мина покрай него, той я погледна в лицето, премести поглед към брошурата в ръцете ѝ и се усмихна.

– Чакаме с нетърпение да те видим във фермата – каза и протегна голямата си суха длан. – Доктор Джоу – представи се с тон, който казваше но ти, естествено, знаеш кой съм.

– О, да, и аз съм нетърпелива – усмихна му се в отговор Робин.

Едва на Уордър Стрийт лицето ѝ се отпусна от изкуствената усмивка. Погледна през рамо да се увери, че наблизо няма никой от присъствалите в храма, извади мобилния си телефон от чантата и позвъни на Страйк.

– Третият път беше на късмет… Влизам там.

20

– Така значи – изрече Мидж, която се беше върнала от ваканцията си в Калифорния преди седмица, но загарът ѝ, подчертаващ сивите ѝ очи, не показваше признак на избледняване. Приглади картата, разстлана върху съдружническото бюро. – Ето я. Чапман Фарм.

Беше сряда сутринта и Страйк бе спуснал щорите във вътрешния офис, за да спре лъчите на ослепителното юнско слънце, нахлуващи вътре без предупреждение. Настолна лампа осветяваше картата, върху която бяха направени няколко маркировки с червено мастило.

Баркли, Мидж и Дев се бяха редували по график през предишните седем дни между Лондон и Норфък и внимателно бяха проучвали околността на базата на УХЦ, като внимаваха камерите да не улавят твърде често едно и също лице. Мидж бе използвала и две различни перуки. На всяка от колите си бяха поставили фалшиви регистрационни номера, когато обикаляха по периметъра на фермата.

– Това тук – посочи Мидж серия от червени кръстчета, които тримата сътрудници бяха добавили към периферията на имота – са камери. Гледат сериозно на охраната си. Целият периметър е наблюдаван. Но ето тук – тя показа оградена в кръгче маркировка на ръба на горичка – е сляпото петно. Баркли го откри.

– Сигурен ли си? – погледна Страйк към шотландеца, който пиеше чай от чаша с келтски мотив на стола, където обичайно седеше Страйк.

– Да – отвърна Баркли и се наведе напред да покаже. – Двете камери от всяка страна са прикрепени към дървета и са малко повече раздалечени една от друга. Явно са забелязали, че не покриват изцяло терена, защото са укрепили мястото с повече бодлива тел. А от вътрешната страна на оградата земята беше гъсто обрасла с коприва и бодливи храсти.

– Беше? – попита Робин.

– Да. Проправих пътечка там. По този начин се уверих, че не виждат нищо на това място. Никой не дойде да ми каже да си обирам крушите, а останах близо два часа. Прехвърлих се през бодливата тел, за малко не се кастрирах и орязах всичко наоколо. Сега има тясна просека, стига право до пътя. Ако не го бях направил – обърна се Баркли към Робин, – щеше да се налага да им обясняваш защо все си нахапана от насекоми и изподрана.

– Браво, добра работа си свършил – похвали го Страйк.

– Благодаря, Сам – с топлота изрече Робин.

– Последното, което проверихме, беше какво се случва, като видят някой на охранителната камера да минава отвъд оградата – заговори Мидж и посочи към оградено синьо кръстче. – Аз се прехвърлих през оградата тук. Пет минути по-късно към мен тичаше един, грабнал коса. Направих се на тъпа. Скитала съм се наоколо и съм помислила, че във фермата може да има магазин с добри продукти. Той ми повярва. Наблизо минава местна пътека, наречена Лайънс Маут. Красиво място е.

– Добре. – Страйк взе от стола реалистична имитация на камък, изработена от пластмаса, и я сложи върху бюрото. – Това ще стои на сляпото място, точно до външната ограда.

Отвори го, за да покаже на Робин съдържанието му.

– Фенерче, химикалка и хартия, в случай че не ти дадат вътре. Пишеш ни бележка, пъхаш я в камъка и го поставяш на мястото, където камерите не те засичат. Прибираме я всеки четвъртък вечер в девет, слагаме вътре бележка до теб, която можеш да прочетеш на място и после да скъсаш. Ако пропуснеш писмо в четвъртък, един от нас ще бъде в околността и ще продължава да проверява камъка. В случай че до събота нямаме известия от теб, влизаме през главния вход.

– Много е скоро – възрази Робин. – Нека е неделя.

– Защо?

– Защото, ако се тревожа всеки път да спазя крайния час в четвъртък, рискувам да объркам нещата. Искам по-голяма отсрочка.

– Какви инструкции ти дадоха? – попита я Мидж.

– Без телефони и електронни устройства. Казват, че можеш да ги предадеш на влизане…

– Изобщо не вземай – едновременно изрекоха Мидж и Баркли.

– Така е, определено не ти трябва УХЦ да има твой телефон – съгласи се Страйк. – Остави го тук, в сейфа на офиса. Също и ключовете си от дома. Не вземай нищо, което да те свързва с действителния ти живот.

– Трябва също така да си взема водонепромокаема горна дреха – продължи Робин, – три ката бельо и толкова. Там с пристигането ти дават анцуг, а своите горни дрехи оставяш в шкафче. Никакъв алкохол, захар, цигари или лекарства, били те с рецепта или други…

– Карат те да си оставиш лекарствата? – смая се Баркли.

– Тялото само ще се излекува, ако духът е достатъчно чист – издекламира му Робин със сериозна физиономия.

– Мамицата им – процеди Баркли.

– Истината е, че УХЦ не иска хора, които редовно вземат лекарства – вметна Страйк. – Никой диабетик няма да издържи дълго на онова гладуване.

– И никакви тоалетни принадлежности. Нужните са осигурени на място – добави Робин.

– Не можеш да носиш своя си дезодорант? – възмути се Мидж.

– Не искат да имаш връзка с живота си навън – поясни Робин. – Не желаят да възприемаш себе си като индивид.

Тази забележка бе последвана от няколко секунди мълчание.

– Ще се справиш там, нали? – попита Баркли.

– Да, добре ще съм. Но ако нещо се обърка, имам си вас, нали? И верния си камък.

– Дев ще иде там довечера и ще остави камъка на уреченото място – каза Страйк. – Може да се наложи да поогледаш, за да го намериш. Искаме да изглежда, сякаш винаги си е стоял там, не да се набива на очи.

– Така – шляпна се по бедрата Баркли и се изправи. – Отивам да поема от Литълджон. На Франк Едно сигурно ще му се прище малко дебнене, след като се наобядва.

– Да, аз пък отивам да поема смяната от Дев – каза Мидж и погледна часовника си. – Да видим какво е намислил Голямата стъпка.

– Той срещна ли се вече с някоя? – попита Робин, която бе толкова ангажирана да се приготвя за Чапман Фарм и да проучва бивши членове на УХЦ, че не беше успяла да погледне папката на Голямата стъпка.

– Отби се в „Стрингфелоус“ – махна пренебрежително с ръка Мидж, – само че жена му няма да получи половината му пари само защото е гледал еротичен танц… Не че много държа тази крава да ги получи.

– Ние сме от отбора на клиента, дори да е негодник – припомни Страйк.

– Знам, знам – измърмори Мидж и тръгна към външния офис, където беше закачила якето си. – Само че на човек му писва да помага на хора, дето един ден не са работили през живота си.

– Като открия гладуващо сираче, дето може да си позволи да ни наеме, право при теб ще го пратя – отвърна Страйк.

Мидж му отговори с шеговито отдаване на почест, после каза на Робин:

– Ако не те видя, преди да заминеш, късмет.

– Благодаря ти, Мидж.

– Да, и аз ти желая късмет – присъедини се и Баркли. – В най-лошия случай, ако си на ръба да ти промият мозъка, вземи един ръждив пирон и си го забий в дланта. Проработи за Хари Палмър от „Досието „Ипкрес“[8].

– Добър съвет – каза Робин. – Ще се опитам да вкарам по шпионски някой такъв.

Двамата сътрудници си тръгнаха от офиса.

– Имам да ти кажа още нещо – обърна се Робин към Страйк, вече седнала на обичайното си място от нейната страна на съдружническото бюро. – Мисля, че открих Джордан Рийни. Онзи, който бил принуден да се самобичува. Използвал е средното си име в Чапман Фарм. Малкото му име е Кърт.

Тя написа „Кърт Рийни“ и обърна екрана на компютъра си към Страйк. Той видя насреща си снимка на силно татуиран мъж. На лявата му буза беше изрисувано асо пика, а на шията – тигър.

– Осъден е на десет години за въоръжен обир и утежняващо нарушение. Кърт Джордан Рийни – каза Робин и нагласи стола си, за да гледа полицейската снимка заедно със Страйк. – Трябва да е бил малко под двайсетгодишен, когато Шийла го е познавала, така че съвпада. Прерових обичайните сведения в интернет и взех всички адреси, които открих за него. В сведенията има празнина от ’93-та до ’96-а година, после той се появява отново в апартамент в Канинг Таун. Знаем, че Джордан от УХЦ се е боял от полицията, защото Кевин Пърбрайт описва как Мадзу го е заплашвала с нея, докато го е карала да се удря с кожения бич.

– Прилича на нашия човек – отсъди Страйк, но трудно може да позвъниш на някой, който е в затвора.

– Може би писмо? – неособено убедена предложи Робин.

– „Драги господин Рийни, след като видях полицейската ви снимка, оставяте у мен впечатление на човек, който много би искал да помогне на криминално разследване…“

Робин се разсмя.

– Няма ли близък роднина? – попита Страйк.

– Жена със същата фамилия живее на последния му посочен адрес.

– Ще се опитам да стигна до него чрез нея. Ами другото бито хлапе? Онова с нисък коефициент на интелигентност?

– Пол Дрейпър? Засега и следа от него не съм открила. Чери Гитинс също изглежда изчезнала от лицето на Земята.

– Добре, ще продължавам да ги издирвам, докато ти си в Чапман Фарм. Оставих и съобщение за Абигейл Глоувър в пожарната.

– Дъщерята на Уейс?

– Същата.

Страйк отиде до междинната врата към външния офис, където Пат пишеше на компютъра, и я затвори.

– Слушай – подхвана той.

Робин се стегна и направи усилие да не издаде раздразнението си. Мърфи бе казал „Слушай“ със същия този тон в петък вечер, пет минути, след като еякулира и веднага преди да се впусне в предварително подготвената си реч за рисковете да се действа под дълбоко прикритие.

– Исках да ти кажа нещо, преди да влезеш там.

Изглеждаше сериозен, но колеблив и Робин усети лек токов удар в стомаха си под лъжичката също както когато Прудънс бе казала, че Робин е най-важният човек в живота на Страйк.

– Има слаба вероятност, много слаба, но все пак е по-добре да си наясно, че някой там вътре може да ме спомене, така че искам да си предупредена, за да не се шокираш и издадеш.

Робин вече знаеше накъде отива това, но си замълча.

– Бях в комуната Ейлмъртън шест месеца с майка ми и Луси през 1985 година. Не казвам, че хората ще ме помнят, бях дете още, но майка ми беше малко нещо знаменитост. Така или иначе, появявала се е по вестниците.

Няколко секунди Робин обмисля какво е най-добре да каже и реши да бъде откровена.

– Всъщност Шийла Кенет си спомня теб и майка ти. Не исках да го казвам, освен ако ти не повдигнеше въпроса.

– А – промълви Страйк. – Ясно.

Погледнаха се един друг.

– Ужасно място беше – с равен тон изрече Страйк, – но на мен нищо не ми се е случвало там.

Преднамерено леко натърти „на мен“.

– Имам и друга причина да ти кажа това – продължи. – Онази жена Мадзу… Не бива да ѝ имаш доверие.

– Няма, по всичко личи, че тя е…

– Не, исках да кажа, не си мисли, че има някакъв дух на… – той затърси точната дума – На сестринска близост, да речем. Не и когато опира до духовното единение. Ако иска да те заведе при някой мъж…

На вратата се почука.

– Какво? – подвикна Страйк с известно раздразнение.

Надникна Пат, маймунското ѝ лице беше смръщено. Заговори на Страйк с плътния си дрезгав глас:

– Някаква жена се обажда, иска да говори с теб. Казва се Ниъм Дохърти.

– Свържи ме – мигом нареди Страйк.

Премести се от своята страна на бюрото и след секунди телефонът иззвъня.

– Корморан Страйк.

– Здравейте – заговори предпазливо женски глас. – Името ми е Ниъм Дохърти. Оставили сте съобщение на съпруга ми с въпрос дали бих отговорила на питания за Универсалната християнска църква.

– Така е, да – отвърна Страйк. – Много благодаря, че се обадихте.

– Моля. Мога ли да попитам защо искате да разговаряте с мен?

– Да, разбира се – каза Страйк, като гледаше Робин. – Агенцията ми беше наета да разследвам обвинения към Църквата, отправени от бивш член. Търсим потвърждение за тях, стига да сте в състояние да го дадете.

– О – промълви Ниъм. – Ясно.

– Разговорът ни ще е напълно неофициален – увери я Страйк. – Просто за да се ориентирам. Разбрах, че сте били там като малка.

– Да, живях там от осем- до единайсетгодишна възраст.

Последва пауза.

– Търсихте ли баща ми? – попита Ниъм.

– Да, но той отказа да говори.

– Не се учудвам… Ще ви разбера, ако не можете да отговорите, но защо се опитвате да потвърдите обвиненията? За някой вестник ли работите, или…?

– Не, не за вестник. Клиентът ни има родственик в Църквата.

– О, разбирам – отговори Ниъм.

Страйк зачака.

– Добре – каза Ниъм. – Не възразявам да говоря с вас. Ако сте свободен утре или в петък…

– Утре е добре – отвърна Страйк, който по свои си причини предпочиташе четвъртък.

– Благодаря, ще е чудесно, защото не съм на работа… Току-що се нанесохме в ново жилище. И ако не е много нахално да ви помоля, бихте ли дошли вие при мен? Не съм далеч от Лондон. В Чалфънт Сейнт Джайлс.

– Няма никакъв проблем – отговори Страйк и взе писалка да запише адреса.

Когато затвори, обърна се към Робин.

– Идва ли ти се с мен до Чалфънт Сейнт Джайлс утре?

– Нима тя се съгласи да говори?

– Да. Хубаво ще е и ти да я чуеш какво има да каже, преди да влезеш там.

– Определено – отвърна Робин и се изправи. – Нали не възразяваш сега да си вървя у дома. Имам да свърша някои неща, преди да замина за Чапман Фарм.

– Добре, няма проблем.

След като Робин си тръгна, Страйк седна пред компютъра с далеч по-добро настроение, отколкото сутринта на събуждане. Току-що беше осуетил възможността Робин да прекара последния си свободен ден преди влизането си в Чапман Фарм с Райън Мърфи. Нищо че действията му малко напомняха машинациите на Шарлот Рос по отношение на него самия, съвестта му си остана изненадващо спокойна, докато издирваше в Гугъл приятни места, където да се обядва в Чалфънт Сейнт Джайлс.

21

Селото, в което Страйк и Робин влязоха следващата сутрин и което отстоеше на час път с кола от Лондон, притежаваше сънлив типично английски чар. Докато пътуваха покрай дървени къщи, обърнати към селския парк, Страйк, който се бе съгласил Робин да шофира неговото беемве, се загледа към норманската кула от сив камък на енорийската църква и видя табела, че са в най-добре поддържаното село в Бъкингамшър.

– Тук надали има евтини имоти – коментира той, когато свиха от главната улица в Боустридж Лейн.

– Пристигнахме – каза Робин и спря край квадратна самостоятелна къща от бежови тухли. – Подранили сме с десет минути. Дали да почакаме, или…?

– Да почакаме – каза Страйк, който нямаше желание да бърза с интервюто. Колкото повече време отнемеше, толкова по-вероятно бе Робин да иска да хапне, преди да се върнат в Лондон. – Стегна ли си багажа за утре?

– Сложих си дъждобран и бельо в един сак, ако това може да се нарече стягане на багаж – отвърна Робин.

Онова, което не каза на Страйк, беше как вчера за пръв път бе осъзнала, че няма да може да вземе със себе си противозачатъчни хапчета в Чапман Фарм. След като прочете текста със ситни букви в брошурата, установи, че те бяха конкретно посочени като забранена субстанция. Не се канеше да сподели с него и как с Мърфи бяха стигнали близо до караница предишната вечер. Мърфи съобщи, че си е взел почивен ден, за да го прекарат заедно, било изненада, а тя го уведоми, че ще пътува до Бъкингамшър със Страйк.

Мобилният телефон на Страйк зазвъня. Беше от скрит номер.

– Страйк.

– Здравейте – чу се женски глас. – Обажда се Абигейл Глоувър.

Страйк изрече само с устни към Робин „дъщерята на Джонатан Уейс“, преди да включи на високоговорител, та и тя да чува.

– О, чудесно – отвърна той. – Значи сте получили съобщението, което оставих в службата ви.

– Да – отговори тя. – За какво става въпрос?

– За Универсалната хуманитарна църква – отговори Страйк.

Тези думи бяха последвани от пълно мълчание.

– Още ли сте на линия? – попита детективът.

– Да.

– Чудех се дали бихте желали да разговаряте с мен.

Ново мълчание. Страйк и Робин се спогледаха. Накрая се чу една кратка дума.

– Защо?

– Аз съм частен…

– Знам какъв сте.

За разлика от този на баща ѝ, изговорът на Абигейл беше типичен за работническата класа в Лондон.

– Опитвам се да изясня обвинения, отправени към Църквата.

– Чии обвинения?

– От човек на име Кевин Пърбрайт – отговори Страйк, – който, уви, вече е мъртъв. Влизал ли е някога в контакт с вас? Пишел е книга.

Следващото мълчание беше най-дългото досега.

– За някой вестник ли работите? – попита тя с подозрение.

– Не, за частен клиент. Дали ще приемете да говорите с мен? Разговорът може да остане неофициален – добави Страйк.

Пак продължително мълчание.

– Ало?

– Не знам – каза тя накрая. – Ще трябва да си помисля. Ще ви се обадя, ако… Ще ви се обадя.

Линията прекъсна.

Робин осъзна, че е сдържала дъха си и издиша.

– Ами.. не мога да кажа, че съм изненадана. Ако бях дъщеря на Уейс, и аз нямаше да искам да ми се напомня всичко това.

– Така е – съгласи се Страйк, – но тя би ни била много полезна, ако приеме да говорим… Между другото, вчера, след като ти си тръгна, оставих съобщение на съпругата на Джордан Рийни. Открих местоработата ѝ. Тя е маникюристка в салон на име „Кожички“.

Той погледна таблото да види колко е часът.

– Време е вече да влизаме.

Щом Страйк натисна звънеца, отвътре се чу лай на куче и когато вратата се отвори, от къщата излетя фокстериер с такава бързина, че като мина покрай Страйк и Робин, се хлъзна на павирания участък пред къщата, обърна се, изтича обратно и започна да подскача на задни крака, като лаеше истерично.

– Укроти се, Бейзил! – викна Ниъм.

Робин беше изненадана от младостта ѝ – беше на около двайсет и пет – и за втори път в последно време установи, че сравнява своя апартамент с нечие друго жилище. Ниъм беше ниска и пълничка, с черна коса до раменете и много ярки сини очи. Облечена беше в джинси и суитшърт с щампован на него цитат от Шарлот Бронте: Неизменно ще предпочета да бъда щастлива пред това да съм високоуважавана.

– Извинете – избъбри Ниъм към Страйк и Робин, после се скара на кучето, хвана го за нашийника и го вкара обратно вътре. – Влезте, моля. Извинете – повтори през рамо и потътри превъзбуденото куче по дървения под към кухнята в края на коридора. – Нанесохме се миналата неделя и оттогава той не мирясва. Хайде навън – подкани го и го изтика в градината през задна врата, която решително хлопна зад него.

Кухнята беше във фермерски стил, с лилава готварска печка и чинии, подредени на показ по лавици. Дървена маса бе заобиколена от боядисани в лилаво столове, а вратата на хладилника бе покрита с детски рисунки, главно размазани цветни петна и драсканици, закрепени с магнити. Имаше също – и това според Робин обясняваше как така двайсет и пет годишна живееше в тъй скъпа къща – снимка на Ниъм по бански под ръка с мъж, също с плувни гащета, който изглеждаше поне на четиресет. Аромат на печиво караше устата на Страйк да се пълни със слюнка.

– Много благодаря, че приехте да се видим, госпожо…

– Наричайте ме Ниъм – каза домакинята, която сега, без палавия фокстериер, когото да усмирява, изглеждаше нервна. – Моля, седнете, току-що изпекох бисквити.

– Едва сте се нанесли и вече печете? – усмихна се Робин.

– О, обичам да приготвям печива, това ме успокоява – каза Ниъм и се обърна да вземе кухненските ръкавици. – Горе-долу вече се подредихме. Взех си няколко дни отпуск просто защото ми се полагаше.

– Какво работите? – осведоми се Страйк, седнал на стола най-близко до задната врата, по която Бейзил сега драскаше с квичене, нетърпелив да бъде пуснат вътре.

– Счетоводител съм – отговори Ниъм и извади с шпатула бисквитите от тавата. – Чай? Кафе?

Когато двамата детективи и Ниъм вече бяха с чаши чай пред себе си, а в средата на масата на плато бяха поставени бисквитите, квиченето на Бейзил бе станало толкова жаловито, че Ниъм го пусна обратно в стаята.

– Ще се умири – обеща, докато кучето обикаляше масата с вирната опашка. – Рано или късно.

Ниъм седна, като ненужно подръпваше ръкавите на суитшърта си.

– Кой е художникът? – попита Робин като посочи към размазаните творби на хладилника в опит да накара Ниъм да се поотпусне.

– О, синчето ми Чарли – отвърна Ниъм. – На две години. Тази сутрин е с баща си. Найджъл реши, че ще ми е по-спокойно да говоря с вас без Чарли наоколо.

– Предполагам, че това е Найджъл – посочи Робин плажната снимка.

– Да – отвърна Ниъм. Очевидно чувстваше нужда да обясни и добави: – Запознах се с него на предишната ми работа. Беше ми началник.

– Прекрасно – каза Робин, като се мъчеше да не бъде критична. Предвид плешивостта на Найджъл двамата приличаха повече на баща и дъщеря на снимката.

– И така – подхвана Страйк, – както казах по телефона, искаме да се ориентираме относно Универсалната хуманитарна църква. Може ли да си водя бележки?

– Да, добре – притеснено кимна Ниъм.

– Като начало, през коя година отиде семейството ви в Чапман Фарм? – попита Страйк и щракна химикалката си.

– През 1999-а – отговори Ниъм.

– Била си на осем, така ли?

– Да, брат ми Ойзин беше на шест, а сестра ми Мейви на четири.

– Знаеш ли кое е накарало родителите ти да станат членове? – попита Страйк.

– Татко го искаше, не мама – отговори Ниъм. – Винаги е бил малко… Трудно е да се опише. Когато бяхме малки, в политическо отношение той бе крайно ляв, а напоследък е възможно най-крайно десен. Всъщност от три години не съм говорила с него… ставаше все по-зле. Водеше странни разговори по телефона, изпадаше в пристъпи на гняв. Найджъл мисли, че за мен е по-добре да не поддържам контакт с него.

– Семейството ви религиозно ли беше? – попита Страйк.

– Не и преди УХЦ. Спомням си как една вечер татко се прибра у дома невероятно развълнуван, защото бил на сбирка и разговарял с Папа Джей, който на мига го привлякъл в лоното. Сякаш татко бе открил смисъла на живота. Не спираше да приказва за социална революция. Донесе у дома екземпляр от книгата „Отговорът“ на Папа Джей. И мама просто… прие това положение – каза тъжно Ниъм. – Може би си е мислела, че в Църквата всичко ще е по-добре. Не знам. Каза ни, че ще е забавно. Плакахме, задето трябваше да се разделим с дома ни и с всичките ни приятели, а тя ни поръчваше да не го правим пред татко, за да не го ядосаме. На всичко готова за лесен живот, такава бе мама… Само дето там никак не ни хареса още от първия момент. Нямахме свои дрехи, нито играчки. Помня как Мейви плачеше за плюшеното зайче, което гушкаше на заспиване всяка вечер. Бяхме го занесли във фермата, но всичко беше заключено в мига, щом пристигнахме, в това число и зайчето на Мейви.

Ниъм отпи от чая си, после продължи.

– Не искам да съм сурова към мама. Спомням си колко трудно ѝ беше с променливите настроения и честите избухвания на татко. И не беше особено здрава. Още от дете имаше някакво сърдечно страдание. Помня я като много пасивна.

– А с нея още ли сте в контакт? – попита Робин.

Ниъм поклати глава. Очите ѝ се бяха овлажнили.

– Не съм я виждала, откакто я оставихме в Чапман Фарм през 2002 година. Тя остана там с най-малката ни сестра. Това беше една от причините, по които приех да се видя с вас – каза Ниъм. – Просто искам да знам… ако успеете да откриете… какво се е случило с нея. Писах до Църквата преди няколко години в опит да узная къде се намира и получих писмо, в което пишеше, че е напуснала през 2003 година. Не знам дали това е вярно. Може да не е успяла да ни открие, защото при напускането ни татко ни отведе в Уитби, където никога преди не бяхме живели, и промени фамилията ни. А може и да не е искала да ни намери, не знам, или пък татко ѝ е забранил да ни доближава. И все пак той би трябвало да е получил известие от нея или от УХЦ след заминаването ни, защото пристигнаха няколко писма, които много го ядосаха. Вероятно са били препратени от стария ни адрес. Така или иначе, той ги накъса на малки парченца, за да не можем да ги прочетем. След като напуснахме Чапман Фарм, ни беше забранено да споменаваме мама.

– Кое накара баща ти да ви отведе, знаеш ли? – попита Страйк.

– Знам само какво каза, когато ни повлече със себе си оттам. Беше нощ. Наложи се да се катерим през огради. Всички искахме мама да дойде с нас, умолявахме татко да ни позволи да я доведем, а Мейви я викаше и татко я удари. Каза ни, че мама е уличница – нещастно промълви Ниъм, – което бе просто налудничаво, защото в Църквата от жените се очакваше… ами те бяха споделяни от всички мъже. Но татко трябва да си е мислил, че мама не участва в това. Противоречи на всякаква логика, но за него е типично да вярва в абсурди. Въобразявал си е, че може да се присъедини към Църквата, да се съобразява с каквото му харесва, а на другото да обърне гръб, което си беше чист идиотизъм, защото Църквата е изцяло против брака. От всички се очакваше да спят с различни хора. Съдейки по онова, което го чух да разправя на чичо ни после, не вярвал, че Лин е негова… Много ми е неприятно да говоря за всичко това, защото по моите спомени мама беше извънредно целомъдрена. Не мисля, че е искала да спи с други освен с татко. Цялата история е толкова… налудничава – мрачно изрече Ниъм. – Не можеш да го обясниш на хора, които не са наясно относно УХЦ. Обикновено казвам на хората, че майка ми е починала, когато съм била на единайсет години. Просто е по-лесно.

– Много съжалявам – промълви Робин. Не знаеше какво друго да каже.

– О, аз съм добре – отвърна Ниъм, която вече не изглеждаше млада, а много по-възрастна от годините си. – В сравнение с Ойзин и Мейви се справих съвсем прилично. Те никога не преодоляха преживяното в УХЦ. Мейви е вечно по лекари, постоянно излиза в отпуск по болест, пие цял тон различни лекарства. Яде невъздържано, стана ужасно пълна и никога не е имала стабилна връзка. А Ойзин пък прекалява с пиенето. Вече има деца от две различни момичета, а е само на двайсет и три. Черноработник е, само колкото да изкарва за пиене. Аз единствена от цялото семейство се измъкнах читава от всичко, а това неизменно поражда у мен чувство за вина. И двамата са ми ядосани. „Добре си ти, взе си богат стар съпруг.“ Но аз се справях по-добре още от мига, когато излязохме. Спомнях си живота преди Църквата, така че промяната не беше шок за мен. Наваксах в училище по-бързо от другите двама и по-дълго бях живяла с мама. Но и до ден днешен не мога да търпя Дейвид Боуи. От Църквата постоянно ни пускаха „Герои“, за да държат хората в приповдигнато настроение. Дори да не е точно тази песен, прилошава ми само като чуя гласа му. Когато Боуи почина, по радиото нонстоп пускаха негова музика. Ненавиждах я.

– Случайно да имаш снимки на майка си? – попита Страйк.

– Да, но са много стари.

– Няма значение. В момента се опитваме да свържем лица с имена.

– Горе са. Да ги донеса ли?

– Ако не възразяваш – отвърна Страйк.

Ниъм излезе от кухнята. Страйк се почерпи с бисквитка.

– Адски са вкусни – похвали ги с уста, пълна с шоколадови парченца.

– На него не давай – предупреди Робин, когато кучето Бейзил постави предните си лапи на коляното на Страйк. – Шоколадът е много вреден за кучетата.

– Тя забранява да те почерпя – каза Страйк на фокстериера и лапна останалото от бисквитата. – Аз нямам думата.

Чуха стъпките на Ниъм, а после се появи и самата тя.

– Ето, това е мама – каза тя и подаде избеляла полароидна снимка на Страйк.

Той предположи, че е правена в началото на деветдесетте години. Русата Диърдри Дохърти гледаше към него през очила с квадратни рамки.

– Благодаря – каза Страйк и си записа бележка. – Може ли да я снимам? Няма да вземам оригинала.

Ниъм кимна и Страйк направи снимка с мобилния си телефон.

– Значи сте били в Чапман Фарм три години? – попита той.

– Да. Не че знаех кога си тръгваме, защото там няма нито часовници, нито календари.

– Наистина ли? – попита Робин, като си мислеше за вечерната си среща в четвъртък с камъка.

– Няма, да. Не празнуват рождени дни. Спомням си как вървях през гората и си мислех: „Днес може и да е рожденият ми ден. А аз не знам“. Но хората, които управляваха там, трябва да са знаели рождените ни дати, защото се случваха разни неща, като достигнеш съответна възраст.

– Какви неща? – попита Страйк.

– До девет години децата спяха в смесени спални помещения. После отиваха в помещение само за момчета или само за момичета и задължително започваха да водят дневници, които църковните старейшини да четат. Очевидно не пишеш онова, което си мислиш. Скоро се научих, че ако напиша едно нещо, което съм научила, и едно, което ми е доставило удоволствие, няма да ме закачат. „Днес научих повече за това какво е фалшивата същност“ – с равен и безизразен глас издекламира тя – „и също как да се боря с нея. Разбирам, че фалшивата същност е лоша част от мен, която иска лоши неща. Много е важно да се победи фалшивата същност. Днес вечерята ми хареса. Ядохме пиле с ориз, имаше песни.“

Бейзил най-сетне се бе укротил под масата и рошавата му глава лежеше върху стъпалото на Робин.

– При навършване на тринайсет отиваш в спално помещение за възрастни, започваш да присъстваш на Появите и се обучаваш да станеш чист дух. Децата, отраснали в Църквата, ми казаха, че чистите духове имали специални сили. Помня как си фантазирах нощем, че много бързо ще стана чист дух, ще срина стените на спалните, ще грабна мама, Ойзин и Мейви и ще отлетя с тях надалеч… Не знам дали наистина съм си мислела, че е възможно… като поседиш там известно време, започваш да вярваш в налудничави неща. Само че не мога да ви кажа как се става чист дух – с лека усмивка подхвърли Ниъм, – защото бях само единайсетгодишна, като си тръгнахме.

– Какъв беше дневният режим за малките деца? – поинтересува се Страйк.

– Наизустяване на църковните правила, много оцветяване, понякога ходехме в храма да редим напеви – отговори Ниъм. – Беше невероятно отегчително и бяхме строго надзиравани. Истинско учене нямаше. От време на време ни пускаха да играем в гората. Спомням си конкретно един ден… – Тонът на Ниъм стана малко по-ведър. – С Ойзин намерихме в гората брадва. Имаше едно голямо старо дърво с изкорубен ствол. Ако се изкачиш достатъчно високо на клоните, можеше да надникнеш в кухината. В този ден Ойзин взе дълъг клон, започна да ръчка вътре в ствола и видя нещо в дъното му. Беше ей толкова голяма – Ниъм раздалечи длани на около трийсет сантиметра. – Острието ѝ беше ръждясало. Явно беше използвана за сечене на дърва, но Ойзин беше убеден, че има кръв по нея. Не можахме да я измъкнем обаче. Не стигнахме дотам. На никого не казахме. Там от малък се научаваш на никого нищо да не казваш дори да е нещо съвсем невинно. Тайничко си измислихме история как Мадзу е отвела непослушно дете в гората и го е убила там. Май почти си вярвахме. Всички се ужасявахме от Мадзу.

– Ужасявахте се? – обади се Робин.

– О, боже мой, да – кимна Ниъм. – Тя… не бях срещала подобен човек нито преди, нито след престоя ми там.

– В какъв смисъл? – попита Страйк.

Ниъм неочаквано потрепери, после се засмя засрамено.

– Тя… винаги съм мислила за нея като за гигантски паяк. Не ти трябва да знаеш какво може да ти стори, знаеш само, че не бива да си близо до него. Ето това изпитвах към Мадзу.

– Чували сме, че имало побои и бичувания – каза Страйк.

– Държаха децата настрани от такива неща – отвърна Ниъм, – но понякога виждахме възрастни със синини и рани по тях. От малки се научавахме да не задаваме въпроси.

– Знаем как момче е било завързано за дърво през цялата нощ – обади се Робин.

– Да, това беше често наказание за деца, струва ми се – каза Ниъм. – Децата не биваше да разправят какво им се е случило, след като биваха отведени за наказание, но то се знае, шушукаше се за това в спалните помещения. Аз лично никога не съм получавала тежко наказание – добави Ниъм. – Бях предпазлива, грижех се и с Ойзин и Мейви да е така. Не опираше толкова до това, което ти се случва, а до това, което може да ти се случи. Постоянно присъстваше усещането за надвиснала заплаха. Мадзу и Папа Джей можеха да вършат свръхестествени неща. Естествено, сега знам, че не са били свръхестествени, но по онова време го вярвах. Мислех си, че и двамата имат вълшебна сила. И двамата можеха да карат предмети да се движат само като ги посочваха. Виждала съм го него да левитира. Възрастните също вярваха, че това е действително, или поне са се престрували, че е така. Но най-страшна за децата беше Удавената пророчица. Чували ли сте за нея?

– Знаем нещичко – кимна Робин.

– Мадзу ни разправяше истории за нея. Как била идеалното момиченце, напълно безпогрешна и предопределена за важна съдба. Учеха ни, че се удавила умишлено, за да докаже, че духът е по-силен от плътта, но се върнала в Чапман Фарм в бялата рокля, с която се удавила, и се появявала в гората, където си играехме. Всъщност ние я видяхме – тихо изрече Ниъм. – На няколко пъти я виждах през нощта да стои сред дърветата и да се взира в спалното ни помещение.

Ниъм отново потрепери.

– Знам, че трябва да е било някакъв фокус, но после с години имах кошмари. Виждах я пред прозореца на стаята си в Уитби, подгизнала в бялата си рокля, с дълга черна коса като на Мадзу, да се взира в мен, защото всички ние сме били лоши и сме напуснали Чапман Фарм. Всички деца там се вкаменяваха от страх пред Удавената пророчица. „Тя те слуша. Тя ще знае, ако лъжеш. Ще дойде и ще те намери в тъмното.“ Това беше достатъчно да ни подплаши, та да сме примерни.

– Не се и съмнявам – поклати глава Робин.

Страйк извади от вътрешния си джоб сгънат лист хартия.

– Може ли да прегледаме няколко имена, та да видим спомняш ли си някого от тези хора? – попита той Ниъм и тя кимна.

Не разпозна никое от първата дузина имена, които Страйк ѝ прочете.

– Съжалявам, беше толкова отдавна и ако не са били в моето спално помещение…

Първото име, което Ниъм разпозна, беше на Кевин Пърбрайт и Робин видя от реакцията ѝ, че тя не знае за смъртта му.

– Кевин Пърбрайт, да! Помня него и сестра му Емили. Бяха мили. Имаха и по-голяма сестра Ребека, която се върна малко след отиването ни там.

– Как така се е върнала? – попита Страйк с готова за писане химикалка.

– Беше прекарала три години в Центъра в Бирмингам. Беше подготвяна от Папа Джей за един от бъдещите водачи на Църквата. Държеше се много властно. Беше любимка на Папа Джей и Мадзу. Нея не я харесвах много.

Страйк продължи да чете имена, но Ниъм само поклащаше глава, докато Страйк не стигна до Флора Брюстър.

– О, да, мисля, че нея я помня. Тийнейджърка, нали? Помогнах ѝ да направи първата си царевична кукла. Масово се изработваха в Чапман Фарм, после ги продаваха в Норич.

Страйк продължи с имената от списъка.

– Пол Дрейпър? Бил е по-голям от теб. Също тийнейджър.

– Не, не си спомням Пол.

– Джордан Рийни? Поредният тийнейджър.

– Не, съжалявам.

– Чери Гитинс?

– Не. Може и да са били там, просто аз не ги помня.

– Маргарет Каткарт-Брайс?

– О, боже, да, нея си я спомням – веднага каза Ниъм. – Беше много странна на вид, твърде много бе работено по лицето ѝ. Беше от богатите жени, каквито често посещаваха фермата. Имаше и една, която обичаше да се занимава с коне, а някои от другите правеха „йога“ с Папа Джей, но Маргарет беше най-богатата от всички.

Страйк прочете още имена, но единственото, което Ниъм разпозна сред тях, беше на Харолд Коутс.

– Той беше лекар, нали?

– Точно така – отвърна Страйк. – Често ли го виждаше?

– Аз не, но Мейви да. Все получаваше обриви на нервна почва. Той я лекуваше.

Страйк си записа това с безизразно лице.

– Помниш ли дъщерята на Джонатан Уейс? – попита Робин.

– Не – погледна я объркана Ниъм. – Тя беше умряла.

– Прощавай, не Дайю, имах предвид по-голямата му дъщеря Абигейл.

– О, нима е имал и друга? – учуди се Ниъм. – Не, никога не съм я виждала.

– Добре – каза Страйк, след като записа нещо последно в бележника си. – Много ни помогна, благодарим ти. Опитваме се да установим хронология, да открием кой е бил там и по кое време.

– Съжалявам, че не си спомням повече – каза Ниъм.

Допиха чая си и всички станаха от масата, а Робин внимателно измъкна крака си изпод Бейзил.

– В случай че – изрече предпазливо Ниъм – откриете нещо за мама, ще ме известите, нали?

– Разбира се – обеща Страйк.

– Благодаря. Откакто имам Чарли, много мисля за мама… Ойзин и Мейви твърдят, че не ги е грижа за нея, но знам, че и за тях ще означава много, ако узнаем какво е станало с нея…

Страйк, както Робин забеляза, изглеждаше изключително смръщен, докато вървяха по коридора дори предвид естествено намусеното му изражение. При външната врата Робин благодари на Ниъм за отделеното време и за бисквитите. Бейзил се въртеше около тях, като поклащаше опашка, очевидно убеден, че все още може да изкопчи забавление и почерпки от посетителите.

Страйк каза на Робин.

– Върви напред. Бих искал да си кажем нещо с Ниъм насаме.

Макар и учудена, Робин си тръгна, без да задава въпроси. Когато стъпките ѝ отшумяха, Страйк се обърна към Ниъм.

– Много съжалявам, че ще попитам това – заговори тихо, без да отделя поглед от нея. – По-малката ти сестра разказвала ли ти е някога как Харолд Коутс е лекувал обривите ѝ?

– Май ѝ беше дал някакъв мехлем, това е – отвърна недоумяваща Ниъм.

– Никога ли не е споменавала за друго по време на прегледите?

– Не – поклати глава Ниъм, но по лицето ѝ се появи страх.

– На колко е сестра ти сега? На двайсет и една?

– Да – кимна Ниъм.

– Харолд Коутс беше педофил – каза Страйк, а Ниъм ахна и притисна длани към лицето си. – Мисля, че трябва да я попиташ какво се е случвало. Вероятно има нужда от повече помощ, отколкото само да пие антидепресанти, а може и да изпита облекчение, че още някой знае.

– О, боже мой – прошепна Ниъм през пръстите на ръцете си.

– Съжалявам – повтори Страйк. – Знам, че няма да е особена утеха, но Мейви далеч не е била единствената.

22

– Искаш ли да обядваме, докато обсъждаме нещата? – предложи Страйк, като се върна в колата. – Ниъм препоръча добър ресторант съвсем наблизо – излъга той. В действителност бе издирил в интернет „Пещерата на Мерлин“ предишния ден.

Робин се поколеба. След като си бе взел почивен ден, Мърфи щеше да я очаква да се прибере възможно най-скоро, та да прекарат последните няколко часа заедно. И все пак я бе подразнил леко напрегнатият им разговор предишната вечер, в който Мърфи едва се бе въздържал да не покаже открито яда си. Приятелят ѝ, за когото се предполагаше, че ще я иска възможно най-добре подготвена за задачата ѝ под прикритие, се бе ядосал, че тя ще разговаря с един последен свидетел преди това, и поведението му твърде много ѝ напомняше за ситуацията в брака ѝ.

– Ами да, добре – отговори Робин. – Но не мога да се бавя много, защото… ъъ… казах на Райън, че ще се върна бързо.

– Естествено – отвърна Страйк, предоволен, че си е спечелил обяд. Надяваше се обслужването да е бавно.

„Пещерата на Мерлин“ се намираше в селския парк и беше типичен провинциален пъб с неговата фасада от дърво и червени тухли. Страйк и Робин бяха насочени към маса за двама в приятната ресторантска част с витрини към задна градина.

– Ако аз карам на връщане, ти може да пиеш – каза Страйк, когато седнаха. – Последен шанс за алкохол преди Чапман Фарм.

– Не ми пречи, ще пийна по-късно – отвърна Робин.

– Значи Мърфи приема да пиеш пред него, така ли? – осведоми се Страйк.

Робин вдигна поглед от менюто, което келнерката току-що ѝ бе подала. Нямаше спомен да е споделяла със Страйк, че Мърфи е алкохолик.

– Да, не възразява. Илза ли…?

– Уордъл – отвърна Страйк.

– О – каза тя и отново сведе очи към менюто.

Страйк не възнамеряваше да разкрива казаното от Уордъл за поведението на Мърфи, когато все още е пиел, защото знаеше как ще изглежда пред Робин, ако го изрече. И все пак попита:

– Кое го е накарало да се откаже?

– Каза, че не се харесвал пиян – отговори Робин и предпочете да задържи поглед върху менюто, а не върху Страйк. Подозираше, че той търси начин да ѝ предаде информация, която тя сигурно не би желала да чуе. Предвид неотдавнашното раздразнение на Страйк срещу намесата на Илза в личните му дела намираше за много лицемерно от негова страна да я разпитва за миналото на Мърфи.

Усетил леката хладина, лъхнала през масата, Страйк реши да не чопли повече темата. След като и двамата си поръчаха яденето, а Страйк поиска и хляб, я попита:

– Е, как ти се стори Ниъм?

– Ами освен че силно ми дожаля за нея, мисля, че тя ни даде няколко интересни неща. Особено снимката на майка ѝ. От описанието, дадено от Хенри Уърдингтън-Фийлдс на бременната жена, която видял да се свлича на земята, докато са орали…

– Да, и аз смятам, че е била Диърдри Дохърти – каза Страйк. – Сега знаем, че е имала сърдечни проблеми и в съчетание с тежък физически труд и четвърта бременност това дава сериозни причини да припадне или каквото там се е случило.

– Но ние знаем, че е оцеляла след припадъка, родила е и е живяла поне още две години – посочи Робин.

Келнерката донесе вода за Робин, безалкохолна бира за Страйк и панерче с хляб. Страйк си взе хлебче (можеше да се върне към диетата си след влизането на Робин в Чапман Фарм) и изчака жената да се отдалечи достатъчно, преди да каже:

– Мислиш, че Диърдри е мъртва, така ли?

– Не искам да мисля така – отговори Робин, – но и това е вероятност.

– Ами писмата, които мъжът ѝ все е късал?

– Може и да нямат нищо общо с Диърдри. Не мога да повярвам, че би било толкова трудно да открие семейството си, ако действително си е тръгнала от Чапман Фарм през 2003 година. И не намираш ли за подозрително, че е оставила най-малката си дъщеря там, когато е била уж изгонена?

– Ако Кевин Пърбрайт е прав и Лин е дъщеря на Джонатан Уейс, той може да е отказал да ѝ я даде.

– Ако Кевин Пърбрайт е прав – отвърна Робин, – Лин е била резултат от изнасилване и след като Диърдри е написала в дневника си, че Уейс я е изнасилил, тя вече е представлявала истинска опасност за него и за Църквата.

– Мислиш, че Уейс я е убил, заровил я е в Чапман Фарм и после е казал на всички, че я е изгонил през нощта с цел да избегне ДНК тест? На Уейс му е било достатъчно да заяви, че сексът е бил по взаимно съгласие, да накара няколко от членовете на сектата да потвърдят, че Диърдри е влязла напълно доброволно в спалнята му, и в такъв случай трудно би се стигнало до присъда. Както ти току-що изтъкна, Диърдри е останала в Чапман Фарм дори след като семейството ѝ си е тръгнало. Това не би изглеждало добре в съда. Нито фактът, че мъжът ѝ я е смятал за уличница и не е искал повече да има нищо общо с нея.

Като улови изражението на Робин, Страйк добави:

– Не казвам, че намирам тези аргументи справедливи и валидни. Просто съм реалист по отношение на възможността Диърдри да убеди съдебни заседатели.

– Защо изобщо е написала в дневника си за изнасилването? – попита Робин. – Знаела е, че той ще бъде прочетен от някого от висшестоящите, а това не отговаря на описанието, което Ниъм даде на майка си. Не го чувствам като акт на пасивна жена.

– Може да е била отчаяна – предположи Страйк. – Може да се е надявала дневникът да бъде прочетен от човек, готов да ѝ помогне. – Отхапа залък от хлебчето, после каза: – Ще продължа да издирвам Диърдри, докато си във фермата. Би била отличен свидетел, ако можем да я намерим.

– Разбира се, не е задължително да е била убита – отбеляза Робин, все още следваща своята мисъл. – Ако е имала сърдечно страдание още преди влизането в Чапман Фарм и е била принудена да работи усилено без достатъчно храна, може да е починала от естествена смърт.

– Ако това се е случило, а те не са съобщили за смъртта, имаме налице престъпление. Бедата е, че за да го докажем, ни е нужен труп.

– Това е фермерски имот на много акри – изтъкна Робин. – Може да е заровена къде ли не.

– А няма да убедим властите да разкопаят цялото поле на базата на неподкрепени с доказателства догадки.

– Знам – кимна Робин. – А още и тази забрана на часовници и календари…

– Да, и аз точно за нея исках да заговоря – отвърна Страйк.

– Дори да открием хора, готови да свидетелстват, показанията им ще бъдат под съмнение – продължи Робин. – „Кога се случи това?“ „Буквално нямам представа.“ Така е много лесно да се представят фалшиви алибита. Само хората на върха знаят кой ден и коя дата е.

– Да, но по-непосредственият проблем е как ти да намериш начин да следиш дните, без някой да забележи, че го правиш.

– Ще измисля нещо – каза Робин, – но ако записваш дните и датите в бележките си до мен, това ще помогне да ме държи ориентирана.

– Чудесна идея – похвали я Страйк, извади бележника си и си го записа.

– И още – с леко неудобство заговори Робин, задето искаше това, – ако оставям по някое писъмце за Райън в камъка заедно с доклада ми до теб, би ли му го предавал?

– Няма проблем – отговори Страйк, записа си и това, като запази неутрално изражение. – Но в замяна и ти ми направи услуга. Ако ти се удаде възможност да извадиш изцапаната с кръв брадва от кухия ствол на дървото, направи го.

– Добре, ще се опитам – усмихна се Робин.

– А между другото, семейството ти знае ли какво се каниш да правиш?

– Без подробности – отвърна Робин. – Просто им казах, че за известно време минавам под прикритие. Не уточних къде отивам. Райън ще им се обажда периодически да ги осведомява. Много се надявам Абигейл Глоувър да реши да говори с теб – добави тя, нетърпелива да се отдалечи от темата за Мърфи, – защото бих се радвала да науча нещо за миналото на баща ѝ. Забеляза ли, че почти нищо не се знае за него?

– Да, забелязах, макар той явно да не възразява хората да узнаят, че е учил в Хароу.

– Така е, но извън това фактите са съвсем откъслечни. Баща му бил „бизнесмен“, но не се уточнява бизнесът му. Първата му съпруга умряла трагично, а той се обърнал към религията и открил УХЦ. И кажи-речи, това е всичко.

Храната им пристигна. Страйк, който все така се въздържаше от пържени картофи, гледаше тъй завистливо тези на Робин, че тя се разсмя.

– Вземи си – предложи. – Поръчах ги само защото от утре ще гладувам с мизерните им порции.

– Не – тъжно отказа Страйк. – Имам да свалям още седем килограма.

Тъкмо бе разрязал пилешките гърди, когато мобилният му телефон зазвъня, този път от неизвестен лондонски номер. Той отново остави ножа и вилицата си и отговори.

– Ало?

– О, здравейте – чу се женски глас. – Камерън Страйк ли сте?

– Да, същият – отвърна Страйк, без да си прави труда да поправи често допусканата грешка. – Кой се обажда?

– Ейва Рийни. Оставили сте ми съобщение да ви позвъня.

– Да – отвърна Страйк, надраска „жената на Рийни“ в бележника си и го обърна към Робин. – Питах се дали можете да предадете съобщение от мен на съпруга си, госпожо Рийни.

– На Джордан? За какво? – попита тя с нескрито подозрение. Чуваше се силен фонов шум, включително попмузика. Страйк предположи, че Ейва Рийни е в салона си за маникюр.

– Опитвам се да открия възможно най-много хора, живели в Чапман Фарм – отговори Страйк.

– Какво, онова сектантско свърталище ли? – попита Ейва Рийни.

– Същото. Мисля, че мъжът ви е бил там през деветдесетте години.

– Да, бил е.

– Тъй че, бихте ли могли…?

– Не – отсече тя. – Разделихме се.

– О, съжалявам да го чуя – каза Страйк.

– Той е в затвора.

– Да, знам, точно затова…

– Той е негодник. Развеждам се с него.

– Ясно – каза Страйк. – А има ли някой друг, който би му предал съобщение, за да проверя дали би говорил с мен за УХЦ?

– Ще попитам сестра му, ако искате – предложи Ейва. – Тя ще му иде на посещение следващата седмица. Я кажете, вие ли сте този, дето пипна Шакълуелския изкормвач?

– Да, аз.

– Той е! – повиши глас Ейва явно към някого, стоящ в близост, после попита: – Значи сега сте погнали УХТ? А, не – поправи се сама. – Това беше марка мляко.

– Джордан разказвал ли ви е някога за престоя си там?

– Не много. Но имаше кошмари, свързани с това – с известно злорадство добави тя.

– Наистина ли?

– Да. За прасетата. Страх го е от прасета.

Тя се разсмя, а също и неизвестният човек до нея.

– Добре, ако не възразявате, помолете сестрата на Джордан да му предаде съобщението ми. Имате телефонния ми номер, нали?

– Да. Добре, ще ѝ кажа. Дочуване.

Страйк затвори.

– Джордан Рийни имал кошмари, свързани с прасета, след престоя си в Чапман Фарм.

– Сериозно?

– Да… Знаеш ли нещо за тях?

– За кое? За прасетата? Не.

– Жалко. Ти си моят експерт по фермерски дела.

– Нерезите могат да са много агресивни, това го знам – каза Робин. – Местният ни ветеринар пострада тежко от един такъв, като бях ученичка. Блъснал го беше в метална ограда, беше зле нахапан и имаше счупени ребра.

Телефонът на Страйк зажужа за пристигнало съобщение. Робин успя да зърне много емотикони, преди съдружникът ѝ да вдигне телефона от масата и да го пъхне в джоба си.

Предположи правилно, че съобщението е от Бижу Уоткинс. За миг-два се поколеба дали да не предаде на Страйк предупреждението на Илза относно поведението на Бижу в спалнята, но се отказа. Дълго нямаше да види бизнес партньора си и предпочиташе да не се разделят в лоши отношения.

23

В девет и половина на следващия ден Робин излезе от гара Виктория в хладното мъгливо утро. За момент стоя с полупразния си сак, преметнат през рамо, оглеждаше такситата, тълпящи се пътници и автобуси и изпита миг на паника: нямаше микробус и тя бръкна в джоба си да извади брошурата на УХЦ и да провери дали е на точната гара и в точния час, та макар отлично да знаеше, че е така. Ала тъкмо като напипа брошурата, зърна жена в оранжев жакет да държи високо табела с логото на Църквата със събрани в сърцевидна форма ръце и разпозна Бека Пърбрайт, по-голямата сестра на Кевин Пърбрайт, която бе водила втората служба в храма, посетена от Робин.

Макар преди това Робин да беше сравнила наум Бека с мотивационен лектор, сега повече ѝ заприлича на идеализиран вариант на момиче водач на скаути: хубавка и спретната, с тъмни очи с гъсти мигли, лъскава кестенява коса и гладко и бяло овално лице, на което при усмивка се появяваха трапчинки. Като правеше знак на колебаещите се да се съберат около нея, тя излъчваше жизнерадостен вроден авторитет.

До Бека стоеше нисък и набит млад мъж с ниско чело, тъмни очи, ситно къдрава тъмна коса и обратна захапка. Докато го наблюдаваше, Робин забеляза лек тик в дясното му око; то започна да трепка неконтролируемо и мъжът вдигна длан да го закрие. Той също беше с късо оранжево палто и държеше клипборд. Около двамата вече се бяха събрали седем-осем души, когато Робин се присъедини към групата.

– Здравейте – каза.

– Здравей! – отвърна Ребека. – Една от нас ли си?

– Така мисля – отвърна Робин. – Роуина Елис.

Младежът с клипборда сложи отметка до името.

– Чудесно! Аз съм Бека, а това е Дзян. Той ще е шофьорът ни днес.

– Здравей – усмихна се Робин към Дзян, който само изръмжа в отговор.

Името Дзян накара Робин да се запита дали младежът не е друг син на Джонатан Уейс, макар той никак да не приличаше на църковния водач.

Спътниците на Робин бяха еклектична група. Тя разпозна младия мъж с кафява кожа и очила, който бе носил фланелка със Спайдърмен в храма, но другите не беше виждала. Сред тях бяха розоволик мъж на възраст малко под седемдесет с вид на преподавател със сакото му от туид и тънка бяла коса; две тийнейджърки, склонни към кикотене, едната от които бе пълничка и с яркозелена коса, а другата – бледа, руса и с много пиърсинги. Атмосфера на нервна напрегнатост тегнеше над всички, сякаш чакаха да предадат работите си при важен изпит.

До десет без пет групата бе нараснала до двайсет души и всички имена в списъка бяха отметнати. Бека ги поведе през натоварения път и после по странична улица до елегантен бял микробус с логото на УХЦ отстрани. Робин си намери място до прозореца точно зад двете тийнейджърки. Очилатият млад мъж седна до нея.

– Здравей, аз съм Амандийп – представи се той.

– Роуина – усмихна му се Робин.

Когато микробусът се отдели от тротоара, Бека взе микрофон и коленичи на предната седалка с лице към новодошлите, за да ги поздрави.

– И тъй, добро утро. Аз съм Бека Пърбрайт и съм благословена да съм член на Универсалната хуманитарна църква от осемгодишна възраст. Ще ви запозная накратко какво да очаквате по време на едноседмичното си посещение и след това на драго сърце ще отговоря на въпросите ви. Нека само излезем от Лондон, за да не ме арестуват, че не съм си закопчала колана – каза тя и под съпровода на леки смехове се обърна да седне на мястото си.

Докато пътуваха през Лондон, бяха подхванати разговори, но сякаш имаше негласно споразумение те да са почтително тихи като в религиозна обител. Амандийп разказа на Робин, че прави докторантура по инженерство. Робин сподели за отменената си сватба и за въображаемата си кариера на пиар. Повечето в микробуса чуха как шейсет и няколко годишният мъж обяви, че е професор по антропологична философия и се казва Уолтър Фърнсби. Робин забеляза, че Бека наблюдава пътуващите в огледало, разположено точно над предното стъкло, поставено под такъв ъгъл, че показваше седалките, а не пътя. Лекото движение на дясното рамо на Бека подсказваше, че си води бележки.

Когато микробусът стигна до магистрала М11, Бека отново включи микрофона си и заговори на пътниците, отправила поглед към кривнатото огледало.

– Здравейте пак! Ето ни вече истински на път. Ще ви подскажа какво да очаквате в Чапман Фарм, което е много важно място в историята на нашата Църква. Някой от вас чел ли е книгата на Папа Джей „Отговорът“?

Повечето пътници вдигнаха ръце. Робин умишлено не бе прочела книгата на Джонатан Уейс преди влизането си в Църквата, защото искаше и претекст за въпроси, и да поддържа представата за човек, недокрай убеден в истините на Църквата.

– Е, както знаят онези, прочели „Отговорът“, ние следваме учението на петимата пророци, които са погребани в Чапман Фарм или имат мемориал там. Престоят ви в Чапман Фарм ще се фокусира върху учене, служене и духовна практика. Ще опитате широк обхват от дейности, някои от тях практически, на открито, на чист въздух, а други – ориентирани към духовните ви потребности. Установихме, че при тези посещения хората научават много за себе си, може би дори повече, отколкото научават за нас. Като начало ще ви раздам въпросници. Моля, попълнете ги по най-добрия възможен начин. С тях пускам и химикалки. Приближаваме прав участък по магистралата, тъй че се надявам на никого да не му прилошее от движението при това занимание.

Отново се чуха леки притеснени смехове. Бека подаде купче въпросници на един от хората зад нея, както и шепа химикалки, които бяха раздадени на пътуващите.

Когато взе химикалката си, Робин забеляза, че е номерирана. Погледна към въпросите на листа. Беше очаквала да е медицински въпросник, но вместо това бързо осъзна, че един вид личностен тест. От отговарящия се искаше да бележи серия от твърдения с „подкрепям силно“, „подкрепям донякъде“, „отричам донякъде“, „напълно отричам“ и да напишат имената си отгоре на страницата.

1 Щом веднъж взема решение, рядко го променям.

2 Предпочитам да работя със свое темпо.

3 Имам много приятели и познати.

4 Хората обичат да се обръщат към мен с проблемите си.

5 Получавам удовлетворение от постигане на целите си.

Въпросникът беше на десет страници. Много от твърденията бяха иначе казани варианти на предишни такива. Робин се зае да отговаря от името на Роуина, която бе и по-общителна, и по-вълнуваща се от мнението на хората, отколкото своята създателка. Двете тийнейджърки отпред се кискаха, докато сверяваха отговорите си.

Отне четиресет минути първите попълнени въпросници да бъдат предадени до Бека. Робин предаде своя малко след това, но умишлено задържа химикалката, за да види какво ще се случи. Бека отново включи микрофона.

– Липсват ми химикалки десет и четиринайсет! – весело съобщи тя и Робин разигра цяла сценка, за да покаже как от разсеяност е пъхнала своята в джоба. Химикалка номер четиринайсет бе открита да се търкаля на пода.

– Тук ще направим едно кратко спиране за отиване до тоалетната – обяви Бека по микрофона, а микробусът отби при бензиностанция на „Шел“. – Разполагате с трийсет минути. Моля, не закъснявайте да се върнете в микробуса!

Докато Робин слизаше по стъпалата, видя, че Бека прелиства въпросниците.

След като посети тоалетната, Робин се върна обратно на паркинга. Като знаеше какво я чака, неудържимо ѝ се прииска да си купи шоколад, макар да не беше гладна. Вместо това прегледа първите страници на вестниците в магазинчето. Доминираше темата за наближаващия референдум относно Брекзит.

– Е, надявам се да се чувствате облекчени – весело каза Бека в микрофона, когато всички се върнаха в микробуса, като предизвика нов смях сред пътниците. – Остава ни малко повече от час път до Чапман Фарм, така че ще кажа още нещо за онова, което трябва да очаквате там, и после ще ви дам възможност да задавате въпроси. Както сигурно знаете, един от приоритетите на УХЦ е да осъществи значима промяна в материалистичния свят.

– Амин! – обади се Уолтър Фърнсби, с което разсмя някои от хората.

– Главна наша грижа са бездомните, хората с болестни пристрастия, климатичните промени и социалната неравнопоставеност. Всички тези проблеми, естествено, са взаимносвързани и са злини, родени от капиталистическо материалистично общество. Тази седмица ще се присъедините към нас в усилията ни да променим света в буквалния смисъл. Може да си мислите, че вашият принос е твърде малък и незначителен, но нашето учение е, че всеки единичен акт на състрадание или щедрост, всяка минута от времето ви, отдадена на усъвършенстване на света или в помощ на друго човешко създание, носят своя собствена духовна мощ, която, ако бъде овладяна, може да доведе до почти чудодейни трансформации. И тази промяна няма да е просто външна. Извършва се и вътрешна промяна, когато обричаме живота си да служим. Ставаме нещо повече от онова, което сме мечтали да бъдем. Аз лично съм виждала хора да постигат пълната си духовна мощ, да се отърсват от материализма и да стават способни на невероятни дела. При пристигането си в Чапман Фарм ще бъдете разделени на малки групи. Гарантирам ви, няма да усетите отегчение! Групите вършат различни дейности на ротационен принцип. Ще присъствате в храма и на лекции, но също тъй ще изработвате предмети, които продаваме с благотворителна цел, ще се грижите за животните, които държим във фермата и са част от отдадеността ни на етично фермерство и на живот в хармония с природата. Може дори да бъдете накарани да участвате в готвене и почистване: актове на обичайната поддръжка, които доказват обвързаност с общността ни и грижа за нашите братя и сестри в Църквата. А сега, има ли някой въпроси към мен?

Половин дузина ръце се вдигнаха високо.

– Да? – усмихна се Бека на пълничкото зеленокосо момиче.

– Здравейте… ъъ… колко бързо повечето хора постигат чист дух?

– Всеки път неизменно ми е задаван този въпрос! – възкликна Бека и пътниците се засмяха заедно с нея. – Е, добре, отговорът е, че няма отговор. Няма да ви лъжа, при повечето хора отнема известно време, но определено има индивиди, при които се случва бързо. Основателят на нашата Църква, когото наричаме Папа Джей – но той е абсолютно изключителен, – е показал признаци, че е чист дух, още на тринайсет- или четиринайсетгодишна възраст, макар че, като четете „Отговорът“, ще видите как той още не е осъзнавал защо може да върши неща, които не се удават на повечето хора. Да? – каза на русата тийнейджърка, седяща до първата, задала въпрос.

– Можем ли сами да избираме в коя група да бъдем?

– Боя се, че не – любезно отвърна Бека. – Искаме всички да получите възможно най-добрите индивидуални изживявания по време на престоя си, което означава, че има тенденция да поставяме хора, които се познават, в различни групи.

Робин видя как тийнейджърките се спогледаха съкрушени, а Бека продължи.

– Не се бойте, ще се виждате. Нощем ще делите едно спално помещение. Но искаме да получите индивидуални преживявания, които да осмислите самостоятелно по вашия си уникален начин… да? – кимна тя към Уолтър, професора.

– Ако имаме специални умения, които може да са от полза за Църквата, трябва ли да ги съобщим, та да дадем по-голям принос?

– Това е чудесен въпрос – каза Бека. – Имаме много на брой талантливи индивиди в Църквата. Говоря за художници, лекари, учени. Първоначално те се заемат със задачи, които материалистичният свят би възприел като неквалифициран труд, но са наясно, че това е стъпка към просветлението. Оценяваме индивидуалните членове, след като са завършили онова, което наричаме Службата, така че да ги поставим там, където да са от най-голяма полза за Църквата и по-широката ѝ мисия. Да, господинът с очилата?

– Какво отговаряте на хора, твърдящи, че УХЦ по същество е секта? – попита Амандийп.

Бека се засмя. Робин не забеляза у нея притеснение и за част от секундата.

– Бих казала, че Църквата определено привлича клевети и негативно внимание. Въпросът, който трябва да си зададем, е: защо? Ние пропагандираме равенство между расите, искаме преразпределение на богатствата. Ще кажа просто, съдете сами след седмица. Останете с отворено съзнание и не допускайте медиите от мейнстрийма и хора, заинтересовани да поддържат статуквото, да ви казват кое е истина. На прага сте да видите истини, които, честна дума, ще ви изумят. Аз лично съм ставала свидетел стотици пъти как скептици идват, водени от любопитство. Някои от тях са активно враждебни, но като видят към какво всъщност се стремим, не могат да повярват… да?

– Папа Джей ще бъде ли в Чапман Фарм, като пристигнем?

– Ти си Марион, нали? – осведоми се Бека и задалата въпроса кимна. – Папа се движи между различните храмове и центрове, но вярвам, че тази седмица ще се отбие в Чапман Фарм, да.

– О! – изрече с облекчена въздишка Марион и допря длани като за молитва.

24

Микробусът мина през Норич и след половин час пътуване по пътища, оградени от живи плетове, Робин най-сетне видя табелата за Лайънс Маут – тесен, обточен от дървета път. Беше наизустила картата с бележките на сътрудниците и видя камери, дискретно разположени по дървета отдясно.

Малко след като влязоха в Лайънс Маут, завиха по добре поддържан път. Електрически порти се отвориха при приближаването на микробуса. След известно време той стигна до паркинг, на който вече бяха спрели два също такива микробуса. Пред тях се простираше дълга едноетажна сграда от светли тухли, която въпреки готическите си прозорци изглеждаше неотдавна построена, а далеч на хоризонта отвъд фермата Робин забеляза висока кръгла кула, подобна на фигура топ от шахматна дъска на гигант.

Пътниците слязоха, понесли сакове и раници. Бека ги поведе вътре в стая, напомняща съблекалнята на луксозен фитнес салон. Срещу вратата стената бе изцяло покрита от шкафчета. Вдясно имаше гише, зад което стоеше усмихната чернокожа жена с дълги плитки, облечена в оранжев анцуг. От лявата страна имаше няколко кабинки за преобличане.

– И така, всички! – обърна се към тях Бека. – Наредете се тук, за да получите анцузите си от Хати!

– Чуйте ме! – плесна с ръце жената. – Щом ви раздам анцуг, обувки, пижама, торба и ключ за шкафче, отивате и се преобличате в кабинка. Сложете връхната си дреха, бельото и пижамата в торбата на УХЦ. После приберете дневните дрехи, бижута, телефони, пари, кредитни карти и прочее в чантата, която носите със себе си, и я пъхнете в шкафчето! Ще подпишете документ с номера на шкафчето си и ще ми върнете ключа.

Робин се нареди на опашката и скоро, получила бяла памучна пижама, леко износени маратонки, оранжев анцуг среден размер и конопена торба с логото на УХЦ, отиде да се преоблече в кабинка.

След като си облече анцуга и си обу маратонките, натика пижамата, бельото и непромокаемото си палто в конопената торба – не носеше кредитни карти, тъй като всичките бяха на името Робин Елакот, само портмоне с пари в брой, – предаде ключа на жената с плитките и подписа талон, съобщаващ, че притежанията ѝ са в шкафче 29.

– Просто бърза проверка – каза жената зад гишето, като прерови съдържанието на торбата, след което ѝ кимна да седне на пейката при другите, които вече се бяха преоблекли.

Русата тийнейджърка разплакана разпитваше Хати защо иска от нея да свали пиърсингите и обръчите от ушите и носа си.

– В дадената ви брошура ясно е казано – спокойно обясняваше чернокожата жена, – че не се допускат бижута. Написано е черно на бяло, миличка. Просто ги остави в шкафчето.

Момичето се огледа за подкрепа, но такава не дойде. Накрая тя започна да дръпва едно по едно парчетата метал с пълни със сълзи очи. Зеленокосата ѝ приятелка я гледаше и Робин видя как е разкъсвана между съчувствие и желание да се слее с мълчаливите наблюдатели на пейката.

– Чудесно! – каза Бека, след като всички бяха облечени в оранжевите си анцузи и бяха метнали на гръб конопените си торби. – Е, следвайте ни.

Хората се изправиха и тръгнаха след Бека и Дзян през втора врата, която водеше към пътека, свързваща основните квадратни сгради от светли тухли. Многоцветни плакати с отпечатъци на детски длани бяха прикрепени към прозорците на сградата вляво.

– Това са някои от класните ни стаи и детските спални помещения – обясни Бека през рамо.

В този момент от една от класните стаи се появи колона от малки деца, всичките облечени в мънички оранжеви анцузи и водени от две жени. Новодошлите спряха, за да пропуснат децата да минат в отсрещната сграда, а малките ги оглеждаха с любопитно ококорени очи. Робин забеляза, че всичките бяха съвсем късо остригани.

– О! – възкликна зеленокосата тийнейджърка при появата на децата. – Какви сладурчета!

Групата мина под арката в края на алеята и тогава Робин чу ахвания от страна на хората пред нея. Когато и тя излезе под арката в павирания вътрешен двор, разбра причината.

Намираха се пред огромна петстенна сграда от червен камък. Бели мраморни колони се издигаха от всяка страна на широко стълбище също от бял мрамор, водещо до двойни врати, покрити с позлата, в момента затворени, с подобен кант в червено и златисто като на храма на Рупърт Корт, със същите орнаменти от животни, но много по-големи.

Пред храма в центъра на вътрешния двор имаше четири саркофага от прост камък, разположени около централен фонтан и басейн като слънчеви лъчи. В средата на басейна се издигаше статуя на малко момиче с развяна сякаш под вода дълга коса, с извърнато нагоре лице и вдигната към небето дясна ръка. Фонтанът, плискащ струи под нея, караше повърхността на заобикалящия басейн да се набръчква и искри.

– Нашият храм – каза Бека и се усмихна на смайването и почудата, изписани по лицата на новодошлите. – И нашите пророци.

Поведе ги към басейна, където тя и Дзян бързо коленичиха, топнаха по един пръст във водата и го допряха до челата си. Заедно изрекоха:

– Удавената пророчица ще благослови всички, които я почитат.

Робин не погледна каква е реакцията на спътниците ѝ, защото преди всичко бе заинтересована да запамети разположението на сградите. Онази от лявата страна на вътрешния двор приличаше на оригиналната фермерска къща. Тя очевидно бе разширена и сериозно обновена с допълнителни крила и префасониран вход с двойни врати, на които бяха изобразени двойка дракони.

Срещу фермерската къща, от другата страна на вътрешния двор, имаше четири далеч по-незабележителни на вид сгради, които на Робин ѝ заприличаха на още спални помещения.

– И така – заговори Бека, – жените идват с мен, а мъжете отиват с Дзян. Ще се срещнем отново при басейна.

Бека поведе жените към спалното помещение вдясно от центъра.

Интериорът породи у Робин асоциация със старомоден санаториум. Редици легла с метални рамки върху лъщящ под от мозаечни плочки. Стените бяха бели. От средата на тавана висеше медна камбана с прикачено към нея дебело въже, чийто край се полюшваше край входа.

– Може да изберете всяко легло, на което вече няма пижама – инструктира ги Бека. – Сложете торбите си в сандъчетата под леглата. Върху възглавниците си ще намерите дневници! – подвикна след жените, които вече се отдалечаваха от нея, за да си намерят места за спане. – Искаме от вас всеки ден да записвате мислите и впечатленията си. Това е начин да се оценява духовният прогрес и също така помага на принципалите да ви насочват по-успешно в пътуването ви с нас. Дневниците ви ще бъдат събирани и четени всяка сутрин! Моля, напишете името си четливо най-отпред и в никакъв случай не късайте страници!

Повечето от жените по естествен инстинкт бяха гравитирали към далечния край на помещението, където имаше прозорци с изглед към гората, но Робин държеше на място възможно най-близо до вратата и зърна едно до стената. И тъй като се движеше по-бързо от останалите, изпревари ги и постави пижамата си върху възглавницата. Празният ѝ дневник имаше вързан с конец молив към него. Огледа се наоколо и видя три или четири малки маси, върху които бяха поставени масивни острилки за моливи от типа на тези, които бе ползвала в началното училище. След като пъхна конопената торба в плетения панер с капак, надписа предната страница на дневника си с името Роуина Елис.

– Ако някой има нужда от тоалетна, ето я тук – посочи Бека врата, водеща към обща баня.

Макар да нямаше нужда от тоалетна, Робин се възползва от възможността да разгледа общата баня, в която имаше един ред тоалетни чинии и един ред душове. В открити панерчета бяха поставени пакети с тампони и дамски превръзки. Високо над мивките имаше прозорци.

След като всички желаещи жени се бяха отбили в тоалетната, Бека отново поведе групата във вътрешния двор, където се присъединиха към мъжете.

– Насам – прикани всички Бека.

Когато влязоха в храма, се разминаха с неколцина членове на Църквата, тръгнали в противоположната посока. Всички се усмихнаха широко и поздравиха. Сред тях имаше момиче – най-много на шестнайсет години, с дълга и тънка коса, съвсем просветляла от слънцето в краищата, с огромни тъмносини очи и слабо, тревожно лице. Усмихна се автоматично при вида на новопристигналите, но когато Робин се обърна назад, видя, че усмивката бе изчезнала като изгасена с електрически ключ.

Зад храма се намираше по-малък вътрешен двор. Вляво имаше малка сграда от същия червен камък като храма, вероятно библиотека. Вратите ѝ бяха отворени и се виждаше как няколко души в оранжеви анцузи седят край масите вътре и четат. Имаше и стари сгради, включително хамбари и бараки с вид, сякаш са тук от десетилетия. Насреща се издигаше по-нова постройка, която, макар и не тъй величествена като храма, трябва да струваше огромна сума пари. Беше дълга и широка, от тухли и дърво, и когато Бека ги отведе вътре, се оказа просторна трапезария с таван с видими греди, с много маси върху каменния под. В единия край имаше сцена с нещо като висока маса върху нея. Шум от тракане и разнасяща се потискаща миризма на готвени зеленчуци подсказваха близостта на кухня.

Към четиресет души седяха около маса върху кръстосани подпори и Робин, спомнила си, че микробусите докарваха и хора от различни градове освен от Лондон, се досети, че това са други новопристигнали. И наистина Бека поръча на своята група да се присъединят към вече седналите хора, след което отстъпи встрани и тихо се заговори с няколко от членовете.

Сега Робин зърна Уил Еденсор, който бе толкова висок и слаб, че анцугът висеше на него. Виждаха се няколко сантиметра космат прасец между маратонките и ръба на панталона. Стърчеше мълчалив с лепната на лицето си усмивка. До Уил стоеше остроносият и рошав Тайо Уейс, който беше много по-дебел от повечето членове на Църквата. Бека и Дзян сверяваха клипбордове и бележки и си говореха полугласно.

– Уолтър Фърнсби – прозвуча висок глас в ухото на Робин и я накара да подскочи. – Още не сме се запознали.

– Роуина Елис – представи се Робин и се ръкува с професора.

– Ами ти? – обърна се той към пълничкото зеленокосо момиче.

– Пени Браун – отвърна тя.

– И така, всички, моля за внимание! – чу се силен глас и присъстващите се смълчаха, когато напред пристъпи Тайо Уейс. – За тези, които не ме познават, аз съм Тайо, син на Джонатан Уейс.

– Оо! – промълви Марион, червенокосата жена на средна възраст. – Той е негов син?

– Ще бъдете разделени на пет групи – каза Тайо, – които може да менят състава си по време на престоя ви, но засега това ще бъдат колегите ви по работа, когато започнете вашата Седмица на Служба.

– Първата група е Дървената.

Тайо започна да чете имена. Отначало бе сформирана Дървената група, а после Металната група и бяха отведени от член на Църквата. Робин забеляза, че съставящите групите не само разделяха хора, които се познават, но и смесваха пътниците от трите микробуса. Уил Еденсор излезе от трапезарията, повел Водната група.

– Огнена група – обяви Тайо. – Роуина Елис…

Робин се изправи и застана до Тайо, който ѝ се усмихна.

– А, ти си дошла.

Робин се застави да отвърне на усмивката му. С бледия си остър нос и малка уста ѝ напомняше повече от всякога на плъх албинос.

Тайо продължи да чете имена, докато групата на Робин вече наброяваше единайсет души, сред които рижавата очилата Марион и Пени Браун, тийнейджърката с късо подстригана зелена коса.

– Огнена група – каза Тайо и подаде клипборда си на Бека, – вие идвате с мен.

От леката изненада, пробягала по лицето на Бека, Робин остана с чувството, че планът не е бил такъв, и силно се надяваше решението на Тайо Уейс да поведе Огнената група да не е свързано с нея.

Тайо ги изведе от трапезарията и пое надясно.

– Перачницата – посочи към тухлената сграда зад трапезарията.

Пред тях бе открито поле. Изпъстрено бе от оранжеви фигури и се простираше докъдето поглед стига. Робин видя в далечината два коня, теглещи плуг.

– Кокошките – промърмори с пренебрежение Тайо, когато завиха вляво по пътека, оградена от див магданоз, и минаха покрай гигантски кокошарник, в който кудкудякаха и кафяви, и пъстри кокошки. – Там отзад – посочи той с палец през рамо – имаме прасета и кошери. – Там – показа напред към няколко малки тухлени постройки – са занаятчийските работилници.

– Оо, веселба! – възкликна щастливо зеленокосата Пени.

Тайо отвори вратата на втората сграда. Посрещна ги шум от шевни машини.

Две млади жени и мъж седяха в далечния край на стаята и използваха машините да правят нещо като малки кесийки. Робин видя, че на по-близка маса други няколко души ги пълнят с вата и ги превръщат в малки издути костенурки. При отварянето работниците вдигнаха очи и се усмихнаха. Бяха седнали през един стол, тъй че всеки от новодошлите да е между двама членове на Църквата.

– Доведох Огнената група да служи – каза Тайо.

Дружелюбен на вид човек малко над четиресет се изправи с недовършена костенурка в ръка.

– Чудесно! – кимна той. – Сядайте всички.

Робин си намери място между много хубаво момиче, което приличаше на китайка и седеше малко по-отдалечено от масата, отколкото всички останали, поради напредналата си бременност и бяла жена на средна възраст с изцяло обръсната глава, по която едва бяха покарали къси бели косъмчета. Имаше морави торбички под очите, а ставите на ръцете ѝ бяха силно подути.

– Ще видя всички ви на вечеря – каза Тайо. Очите му се спряха на Робин, преди да затвори вратата.

– Добре дошли! – ведро поздрави ръководещият дейността и очите му обходиха новодошлите. – Изработваме тези предмети за улична продажба. Всички постъпления ще отидат за проекта ни „Домове за човечеството“. Както сигурно знаете…

Той заговори за статистиката по отношение на бездомните и за начините, по които Църквата се опитва да облекчи проблема, а Робин се възползва скришом да огледа помещението. Големи табели в рамки висяха по стените, всяка съдържаща кратко декларативно изречение: „Признавам вероятността“; „Призован съм за Служба“; „Живея, за да обичам и да давам“; „Аз съм господар на душата си“; „Живея отвъд чисто материалното“.

– …и с радост мога да кажа, че общежитията ни в Лондон прибраха почти хиляда души от улиците.

– Охо! – възкликна зеленокосата Пени.

– Всъщност имаме и човек, облагодетелствал се от този план – заяви началникът на работниците и посочи бременната китайка. – Ван била в много тежка ситуация, но открила нашето общежитие и сега е ценен член на семейството на Универсалната хуманитарна църква.

Ван кимна с усмивка.

– И така, ще откриете пълнеж и празни калъфчета до вас. След като напълните кутията си, връщате я при хората на шевните машини, които да зашият костенурките ни.

Робин извади нужното от кутията между себе си и Ван и се зае за работа.

– Как се казваш? – попита с приглушен глас жената с бръснатата глава до нея.

– Роуина – отвърна Робин.

– Аз съм Луиз – каза жената и Робин мигом си спомни, че майката на Кевин Пърбрайт се казва Луиз.

Зачуди се защо ли главата на Луиз беше обръсната. Във външния свят би предположила, че е минала през химиотерапия, но духовните вярвания на УХЦ правеха това твърде невероятно. Кожата на Луиз бе загрубяла и напукана; имаше вид, сякаш е прекарала по-голямата част от живота си на открито.

– Бърза си – отбеляза тя, когато Робин започна да пълни костенурката си. – Откъде си?

– От Примроуз Хил в Лондон – каза Робин. – А ти къде…

– Хубав район е. Имаш ли семейство?

– По-малка сестра.

– Родителите ти живи ли са?

– Да – отговори Робин.

– С какво се занимават?

– Татко е управител на хеджфонд. Мама има свой бизнес.

– Какъв бизнес?

– Предоставя информационни услуги на фирми – отвърна Робин.

Луиз работеше бавно поради сковаността в ръцете си. Робин забеляза, че ноктите ѝ са изпочупени. Около масата църковните членове разговаряха с новодошлите вдясно от себе си и от онова, което Робин дочуваше, разговорите бяха много подобни на нейния с Луиз: бързо изстрелвани въпроси, целящи да изтръгнат максимум лична информация. При много кратка пауза в разпита на Луиз тя чу как Марион Хъксли каза на съседа си, че е вдовица и че управлявали с мъжа ѝ погребална агенция.

– Не си ли омъжена? – попита Луиз.

– Не… щях да бъда, но отменихме сватбата – отвърна Робин.

– О, колко жалко – коментира Луиз. – Кое те накара да се заинтересуваш от УХЦ?

– Една моя приятелка – каза Робин. – Тя искаше да отидем на сбирка, но не дойде, тъй че сама влязох в храма.

– Не е било съвпадение – отсече Луиз също както бе направила и блондинката при първото посещение на Робин в храма. – Повечето чисти духове са призовавани така, уж по случайност. Знаеш ли историята за сляпата костенурка? Онази, която живее в дълбините на океана и се показва на повърхността веднъж на сто години? Буда казва: представете си, че по океана се носи ярем. Пита какъв е шансът старата сляпа костенурка да се покаже в същия момент, което означава, че шията ѝ ще се пъхне в ярема. Ето колко е трудно за повечето хора да стигнат до просветление. Добра работничка си – отново я похвали Луиз, когато Робин завърши напълването на четвъртата си костенурка. – Мисля, че бързо ще достигнеш състоянието на чист дух.

От другата страна на Робин Ван също бе започнала да разправя на съседката си историята за сляпата костенурка. Зачуди се дали да се осмели и да попита Луиз защо главата ѝ е обръсната, но реши, че може да е твърде личен въпрос за начало, затова вместо това подхвана:

– Откога си…

Но Луиз заприказва през нея, все едно не я беше чула:

– Отпуск ли ти се наложи да вземеш, за да дойдеш в Чапман Фарм?

– Не – поклати глава Робин, – в момента не работя.

25

Лъчите на късното следобедно слънце пробождаха ретините на Страйк покрай рамките на тъмните му очила, докато вървеше по Слоун Авеню, готов да поеме следенето на Голямата стъпка. Мислите му бяха изцяло насочени към Робин, чудеше се какво ли става в този момент в Чапман Фарм, как приема тя новата си среда и дали ще успее да открие пластмасовия камък, скрит от вътрешната страна на оградата.

Щом наближи уреченото място, Шах, който наблюдаваше големия хотел „Челси Клойстърс“, тръгна да се отдалечава, което бе нормалната процедура при смяна за наблюдение, извършвано пред сграда с много прозорци – от всеки от тях някой можеше да гледа към улицата. Минута по-късно обаче Страйк получи обаждане от вече скрилия се от погледа му сътрудник.

– Здрасти, какво става?

– Той е вътре вече от час и половина – каза Шах. – Там гъмжи от секс труженички. Главно източноевропейки. Но исках да поговорим за Литълджон.

– Казвай.

– Той уведоми ли те, че е работил в агенцията на Патерсън два-три месеца, преди да дойде при нас?

– Не – намръщи се Страйк. – Не ми го е казал.

– Един, когото познавах там и сега е шеф на охраната в клон на Сити Банк, ми спомена вчера, че Литълджон е работил при тях. Моят човек напуснал, преди Литълджон да си тръгне. После чул, че бил уволнен. Без подробности.

– Много интересно – отбеляза Страйк.

– Да – каза Дев. – Със сигурност е служил в армията, нали?

– Да, бил е в Отдела за специални разследвания. – Твърдеше, че не работел от няколко месеца, преди да дойде при нас. Добре, благодаря. Ще говоря с него.

Страйк се канеше да пъхне телефона си обратно в джоба, когато той завибрира и на екрана се появи ново изпъстрено с емотикони съобщение от Бижу.

Здравей, силен и безмълвен международен тайнствени човеко Какво ще кажеш за срещичка по някое време тази седмица? Тъкмо си купих нов сутиен и колан с жартиери и нямам на кого да ги покажа Може да ти изпратя снимки, ако искаш

– Божичко – промърмори Страйк, като върна телефона в джоба си и извади вейп устройството. Това щеше да е второто съобщение от Бижу, което се канеше да игнорира. Двукратен секс според разбиранията на Страйк не диктуваше необходимост от официално съобщение за приключване, макар той да подозираше, че повечето от познатите му жени не биха се съгласили.

През улицата от „Челси Клойстърс“ излязоха две момичета тийнейджърки по маратонки и нещо като пижами. Говореха помежду си и се скриха от поглед, а половин час по-късно се върнаха с шоколади и бутилки вода и отново влязоха в голямата сграда от камък и тухли.

Следобедът бавно бе преминал в ранна привечер, преди обектът на Страйк да се появи от хотела, без да знае, че е сниман от Страйк. Космат и раздърпан както винаги, Голямата стъпка тръгна по улицата, като очевидно пишеше съобщение на някого. Явно едно от предимствата да притежаваш софтуерна компания беше, че предоставя свободно време и средства, за да прекараш часове през делничен ден в хотел. Страйк тръгна след Голямата стъпка към Слоун Скуеър, когато телефонът му отново иззвъня.

– Страйк.

– Здравейте – заговори женски глас. – Пак е Абигейл Глоувър. Говорихме вчера.

– А, да – учуден отвърна Страйк. – Благодаря, че ми върнахте обаждането.

– Просто искам още малко информация – каза Абигейл. – Не давам съгласие за нищо.

– Разбира се, имате това право.

– За кого работите?

– Боя се, че не мога да го оповестявам. Клиентът се ползва с конфиденциалност.

– Споменахте онзи Пърбрайт.

– Да. Както казах, нает съм да разследвам обвинения, които Кевин е отправил относно Църквата.

Голямата стъпка забави ход и се дръпна в един вход, за да прочете съобщение. Като се правеше на погълнат от собствения си разговор, Страйк също спря и се престори, че наблюдава уличното движение.

– Пърбрайт е пишел книга, нали? – попита Абигейл.

– Откъде знаете това?

– Той ми каза, когато ми се обади в службата.

Страйк подозираше, че знае точно какво тревожи Абигейл.

– Не съм нает да помогна за завършване на книгата на Пърбрайт.

Когато тя не отговори, той каза:

– Клиентът ни се опитва да измъкне роднина от УХЦ. Пърбрайт му е разказал за няколко инцидента, на които е станал свидетел в Църквата, и нашият клиент иска да узнае доколко има истина в твърденията на Пърбрайт.

– О, разбирам – промълви Абигейл.

Голямата стъпка отново закрачи. Страйк го последва с долепен до ухото си телефон.

– Целта ми не е да идентифицирам бивши членове на Църквата или да изложа на показ самоличността им – увери той Абигейл. – От самия свидетел зависи дали ще реши, че иска да бъде официално оповестен.

– Аз не искам – побърза да каже Абигейл.

– Разбирам, но все пак бих искал да говоря с вас.

Отпред Голямата стъпка отново спря, този път за да говори със слабичка тийнейджърка, която вървеше по посока на хотела. Страйк бързо превключи телефона си на камера и направи няколко снимки. Когато отново го доближи до ухото си, Абигейл казваше:

– …уикенд?

– Чудесно – отвърна Страйк с надеждата, че тя се е съгласила да се срещне с него. – Къде да е?

– Не в моя апартамент, наемателката ми е прекалено любопитна. Ще се видим в седем в неделя във „Форестър“ на Сийфорд Роуд.

26

Робин нямаше представа колко дълго е слагала пълнеж в костенурки, но по нейни догадки бе траяло около два часа. През това време фалшивата ѝ самоличност бе тъй щателно разнищена, че тя бе благодарна, задето бе посветила толкова много часове на създаването на Роуина. Когато Луиз попита, Робин бе способна да назове имената на двете въображаеми котки на въображаемите си родители.

Би се разтревожила, че подробният разпит на Луиз сочи съмнение към нея, ако не чуваше как наоколо и останалите новодошли бяха подложени на разпит. Сякаш на установените членове им бе даден списък с въпроси, които да зададат, и Робин остана с чувството, че най-важното от казаното на Луиз е запаметено от нея и ще бъде предадено, като му дойде времето, на някой друг.

Стаята, в която Огнената група изработваше играчките, ставаше все по-задушна, а безпощадният разпит почти не оставяше време за мислене, тъй че Робин беше облекчена, когато Бека отвори вратата и пусна вътре хладен полъх на въздух.

– Благодаря ви за службата – каза тя на групата, събра длани като за молитва и се поклони. – А сега, моля, последвайте ме.

Всички поеха след Бека, минаха отново покрай птичия двор, където Дървената група прибираше кокошките обратно в кокошарника. Като видя залязващото слънце, Робин си даде сметка, че е прекарала в работа по костенурките по-дълго време, отколкото си бе представяла. В полето вече нямаше хора, облечени в оранжево, не се виждаха и впрегатните коне.

Бека ги поведе към най-старата част на фермата. Пред тях имаше каменен свинарник, а зад него разкалян участък, в който обикаляха прасета. Робин видя няколко тийнейджъри с пчеларски шапки с мрежи и ръкавици да се занимават с кошерите. До близка стена бяха привързани двата масивни шайрски коня още със сбруята си, а от телата им в хладния въздух се вдигаше пара.

– Както обясних на някои от вас в микробуса – заговори Бека, – това все още е действаща ферма. Една от главните ни цели е да живеем в хармония с природата и да се отдадем на етично производство на храна и други нужни продукти. Сега ще ви поверя на Дзян, който ще ви даде инструкции.

Дзян, шофьорът на микробуса, пристъпи напред.

– И така, ти, ти, ти и ти – посочи той наслука четирима души – ще намерите гумени ботуши в бараката, ще вземете кофите с фуражни смески и ще идете да приберете прасетата обратно в свинарника.

Докато Дзян говореше, Робин забеляза, че му липсват няколко зъба. Кожата му, също като на Луиз, бе силно загрубяла, явно бе стоял на открито в дъжд и пек. Когато започна да дава инструкции, тикът му се завърна: дясното му око отново затрепка неконтролируемо, а той го захлупи с длан и се престори, че го разтърква.

– Вие четиримата – посочи той към Робин и още трима – ще свалите сбруята от конете, ще ги изтъркате и ще им пригладите перата. Останалите ще почистят сбруята при свалянето ѝ.

Дзян раздаде на групата, която щеше да се погрижи за конете, четки и чесала и се скри вътре в конюшнята, докато зад тях онези, на които бе възложено да се занимаят с прасетата, се опитваха да ги подмамят към свинарниците, като поклащаха кофите с храна и им подвикваха.

– Той „пера“ ли каза? – озадачена попита зеленокосата Пени.

– Има предвид козината над копитата им – обясни Робин.

Вик откъм полето накара всички да се обърнат натам. Вдовицата Марион Хъксли се беше подхлъзнала и паднала в калта. Прасетата налетяха хората, държащи кофите с фураж. Робин, която бе родена в провинцията и чийто чичо беше фермер, би могла да им каже, че би трябвало да изсипят кофите в улея за хранене и да отворят вратата между свинарника и полето, вместо да се опитват да подкарат прасетата в индианска нишка.

Откри някакво удоволствие в това да върши физическа работа, вместо да бъде бомбардирана с въпроси. Сбруята, която свалиха от конете, беше много тежка; Робин и Пени с мъка я отнесоха в конюшнята, докато някои от групата се заловиха да я почистват. Шайрските коне бяха всеки по деветнайсет педи дълги и искаха много грижа. На Робин ѝ се наложи да се качи на щайга, та да стигне до широките им гърбове и ушите им. Все повече огладняваше. Погрешно бе предположила, че при пристигането ще им дадат да хапнат нещо.

Когато най-сетне несръчните начинаещи гледачи на прасета успяха да вкарат подопечните си в свинарника, а конете и сбруята им бяха почистени до степен, която да задоволи Дзян, червеното слънце бавно залязваше над полето. Бека се върна при тях. Робин се надяваше тя да ги поведе за вечеря, защото гладът вече силно я измъчваше.

– Благодаря ви за службата – каза усмихната Бека, събра длани и се поклони като преди. – А сега ме последвайте към храма, моля.

Тръгнаха след нея покрай трапезарията, перачницата и библиотеката, а после се озоваха в централния двор, където фонтанът на Удавената пророчица блестеше в червено и оранжево на залеза. Огнената група последва Бека по мраморните стълби, влязоха през сега отворените врати.

Отвътре храмът бе също толкова впечатляващ, колкото и отвън. Вътрешните му стени бяха покрити с приглушена позлата и изобилстваха алени създания – феникси, дракони, коне, петли и тигри, събрани заедно като несъответстващи другарчета за игра. Подът бе от блестящ черен мрамор, а около повдигната петоъгълна сцена бяха подредени черни лакирани пейки с червени възглавнички.

Погледът на Робин по естествен начин бе привлечен нагоре към високия таван. На средата на високите стени пространството се стесняваше, тъй като по периферията на целия храм минаваше балкон с равномерно разположени зад него сводести ниши, които напомняха на Робин ложи в театър. Петимата изрисувани пророци в съответните им роби в оранжево, червено, синьо, жълто и бяло се взираха от тавана към посетителите.

Жена в дълга оранжева роба, обшита с кехлибар, стоеше на сцената и ги чакаше. Очите ѝ бяха засенчени от завесата на дългата черна коса, спускаща се до кръста ѝ; виждаше се ясно само дългият ѝ остър нос. Едва когато Робин приближи, забеляза, че едното от много черните и тесни очи на жената бе разположено видимо по-високо от другото и я правеше да изглежда леко кривогледа. По необясними за Робин причини през нея премина трепет, сякаш бе видяла нещо бледо и слузесто да я гледа от дълбините на скално езеро.

– Ни хао – изрече жената с плътен глас. – Добре дошли.

Направи жест към Бека да я отпрати и тя излезе от храма, като тихо затвори вратите зад себе си.

– Моля, седнете – каза дългокосата на Огнената група и посочи пейките точно пред себе си. Когато хората се настаниха, тя подхвана:

– Казвам се Мадзу Уейс, но членовете на Църквата ме наричат Мама Мадзу. Съпругът ми е Джонатан Уейс…

Марион Хъксли издаде тиха въздишка.

– …основателят на Универсалната хуманитарна църква. Благодаря ви за вашата служба.

Мадзу притисна длани като за молитва и се поклони, също както бяха видели Бека да прави. Асиметричните ѝ очи се стрелкаха под косата от едно към друго лице.

– Ще ви запозная с една от техниките за медитация, които използваме за укрепване на духовната ни сила, защото няма как да се борим със злините в света, ако не сме в състояние да контролираме фалшивата си същност, която може да е по-деструктивна от всичко срещано навън.

Мадзу започна да крачи пред тях, а робата се вееше зад гърба ѝ и искреше на светлината от провесените фенери. На врата си на черно шнурче носеше плоска седефена риба.

– Кой тук някога е падал в плен на срам или чувство за вина?

Всички вдигнаха ръце.

– Кой тук е имал мигове на тревога и безсилие?

Отново всички вдигнаха ръце.

– Кой на моменти е изпитвал безнадеждност пред лицето на световните проблеми като климатичните промени, войните и растящото неравенство?

За трети път цялата група вдигна ръце.

– Напълно естествено е да имате тези чувства – каза Мадзу, – но подобни емоции са пречка за духовния ни растеж и нашата способност да осъществяваме промени. Сега ще ви преподам простичко упражнение за медитация – каза Мадзу. – Тук, в Църквата, го наричаме радостната медитация. Искам всички да се изправите…

Изпълниха желанието ѝ.

– Раздалечете се мъничко… трябва да сте на ръка разстояние…

Групата се разшава.

– В изходно положение ръцете са отпуснати до тялото… а сега бавно… бавно… повдигнете ръце и в същото време поемете дълбоко дъх и го задръжте, докато съберете длани над главата си.

Когато всички бяха сключили пръсти над главите си, Мадзу каза:

– И издишайте, като бавно свалите ръце… а сега се усмихнете. Масажирайте челюстта си в същото време. Усетете стегнатите мускули. Продължавайте да се усмихвате!

Лек нервен смях се разнесе сред групата.

– Това е добре – коментира Мадзу, като ги изгледа един след друг, после самата тя се усмихна отново, също така невесело като преди. Кожата ѝ беше толкова бледа, че на фона зъбите ѝ изглеждаха жълтеникави. – А сега… искам всички да се смеете.

Нов смях се разнесе из групата.

– Точно така – кимна Мадзу. – Няма значение, ако отначало е престорен. Просто се смейте. Хайде пак!

Няколко души се насилиха да се разсмеят силно, а това предизвика истински смях сред останалите. Робин чуваше собствения си фалшив смях над очевидно искрения кикот на зеленокосата Пени.

– Хайде, посмейте се за мен – обади се Мадзу, загледана в Робин.

Робин засили смеха си, а като улови погледа на младежа с рядката коса, който се смееше много неискрено, но пък с пълно гърло, отново усети да я напушва истински смях.

Накрая Мадзу вдигна пръст към устните си и смеховете секнаха. Хората останаха леко задъхани и все още усмихнати.

– Почувствахте ли го? – попита Мадзу. – Имате контрол над собствените си настроения и състояние на духа. Уловете се за това и вече сте стъпили на пътеката, водеща към чистия дух. А озовете ли се на нея, ще отключите неподозирана у себе си сила… А сега да коленичим.

Командата свари всички неподготвени, но те се подчиниха и инстинктивно затвориха очи.

– Благословена Божественост – взе да нарежда монотонно Мадзу, – благодарим ти за извора на радост, който си вселила у всекиго от нас и който материалният свят се опитва да задуши. Докато проучваме собствената си сила, почитаме твоята, която е отвъд нашето разбиране. Всеки от нас дава предимство на духа пред плътта и съдържа фрагмент от силата, вдъхваща живот на Вселената. Благодарим ти за днешния урок и за този момент на доволство. А сега станете – нареди Мадзу.

Робин се изправи заедно с останалите. Мадзу слезе от сцената, при което шлейфът на робата ѝ се повлече по черните мраморни стъпала, и ги поведе към затворените врати на храма. Когато ги доближиха, насочи блед пръст към бравите. Те се снижиха сами и вратите бавно се отвориха. Робин предположи, че ги е отворил някой отвън, но там нямаше никой.

27

– Видя ли това? – прошепна Пени в ухото на Робин, докато слизаха по стълбите на храма. – Тя отвори вратите, без да ги докосва.

– Да, видях – отвърна Робин, като старателно сдържаше изумлението си. – Какво беше това?

Сигурна беше, че отварянето на вратите трябва да е някакъв фокус с използване на скрит механизъм, но бе изглеждало смущаващо убедително.

В иначе празния двор малко по-напред стоеше Бека Пърбрайт. Робин хвърли поглед назад и видя, че Мадзу се е прибрала обратно в храма.

– Как беше радостната медитация? – попита Бека.

Прозвуча хор от „прекрасна“ и „изумителна“.

– Преди да идем на вечеря – „Слава богу!“, помисли си Робин, – бих искала да кажа нещичко за друга наша духовна практика в УХЦ. Това – посочи Бека към статуята в басейна – е Удавената пророчица, която приживе се наричаше Дайю Уейс. Аз имах привилегията да я познавам и съм ставала свидетел как тя извършва невероятни духовни действия. Всеки от пророците приживе олицетворяваше принцип на Църквата ни. Удавената пророчица ни учи първо, че смъртта може да дойде при всеки от нас по всяко време, така че трябва да се поддържаме в духовна готовност да се присъединим към спиритуалния свят. Второ, нейната саможертва ни показва колко е важно да сме покорни пред Благословената Божественост. Трето, тя свидетелства за съществуването на живот след смъртта, защото продължава да се движи между земната и духовната плоскост. Когато минаваме покрай басейна ѝ, коленичим, миропомазваме се с водата ѝ и потвърждаваме учението ѝ, като казваме „Удавената пророчица ще благослови всички, които я почитат“. С което нямаме предвид, че Дайю е богиня. Тя просто олицетворява чистия дух и висшите селения. Предлагам ви да коленичите пред басейна и да се миропомажете преди вечеря.

Бяха уморени и гладни и никой не се възпротиви.

– Удавената пророчица ще благослови всички, които я почитат – промърмори Робин.

– Е, хайде, Огнена група, последвайте ме! – усмихна се Бека, когато всички бяха отдали почитта си на Удавената пророчица, и ги поведе назад към трапезарията, а Робин усети хладината на водата върху челото си при полъха на вятъра.

Огнената група беше последната, влязла в общото помещение. По преценка на Робин около масите седяха към стотина души, макар че не се виждаха никакви деца – те очевидно се бяха нахранили по-рано. Свободните места бяха тук-там, тъй че групата бе принудена да се разпръсне и хората сядаха където намерят. Робин огледа трапезарията за Уил Еденсор и накрая го зърна на маса, където нямаше свободни места, тъй че се настани между двама непознати.

– За първата си Седмица на Служба ли си тук? – попита усмихнат младеж с къдрава руса коса.

– Да – отговори Робин.

– Благодаря ти за службата – мигом откликна той, притисна длани и изпълни лек поклон.

– Аз… не знам правилния отговор на това – отвърна Робин и той се засмя.

– Отговорът е: и аз за твоята.

– Придружено с поклона ли? – осведоми се Робин и той пак се разсмя.

– С поклона, да.

Робин допря длани, поклони се и изрече:

– И аз за твоята.

Преди някой от двамата да заговори отново, от скрити високоговорители зазвуча музика: „Герои“ на Дейвид Боуи. Блондинът скочи на крака, както и почти всички останали. Разнесоха се аплодисменти, когато Джонатан и Мадзу Уейс влязоха в трапезарията хванати за ръце. Робин забеляза Марион, вдовицата на шефа на погребална агенция, да притиска ръце към лицето си, сякаш зърнала появата на рокзвезда. Джонатан помаха на възбудените църковни членове, а Мадзу с влачещ се подире ѝ шлейф на робата отправи благосклонна усмивка. Чуха се много викове „Папа Джей!“, докато двойката се изкачи до издигнатата на по-високо ниво маса, където вече седяха Тайо Уейс и Бека Пърбрайт. Робин се огледа и видя Дзян да седи пред празната си метална чиния сред редовите членове на Църквата. Приликата между тесните черни очи на Дзян и Мадзу породи у Робин подозрението, че той е поне наполовина брат на Тайо. Докато го наблюдаваше, окото на Дзян отново заподскача и той бързо го закри с длан. Мадзу седна, но Джонатан застана пред масата и направи жест към членовете на Църквата за тишина. Робин отново бе впечатлена от много красивата му външност и от това, че бе толкова младолик за своите шейсет и няколко години.

– Благодаря – изрече той с типичната си усмивка, омаловажаваща позицията му, в безжичния микрофон, усилващ гласа му по скритите високоговорители. – Благодаря ви… Хубаво е да съм отново у дома.

Уил Еденсор, лесен за забелязване поради високия му ръст, се усмихваше и аплодираше с останалите и спомнила си за миг умиращата му майка, Робин почувства пълна солидарност с Джеймс Еденсор, който беше нарекъл Уил идиот.

– Нека подхраним материалните си тела и после ще говорим – каза Джонатан.

Последваха още възгласи и ръкопляскания. Джонатан зае мястото си между Мадзу и Бека Пърбрайт.

От странична врата се появиха кухненските работници, подкарали големи колички, от които сипваха храна в металните чинии. Робин забеляза, че на четиримата на горната маса бяха сервирани порцеланови чинии, вече пълни с храна.

Когато дойде нейният ред, получи черпак кафява каша от прегорели зеленчуци и още един с нудли. Зеленчуците бяха овкусени с прекалено много куркума, а нудлите бяха преварени и лепкави. Робин се застави да се храни бавно и да заблуди стомаха си, че е поел повече калории от действителните, защото беше наясно колко ниска е хранителната стойност на онова, което ядяха.

Младежите от двете страни на Робин поддържаха неспирен разговор с нея: питаха я за името ѝ, откъде е и какво я е привлякло към Църквата. Скоро установи, че русият къдрокос младеж е учил в Университета на Източна Англия, където се провела една от сбирките с Джонатан Уейс. Другият, с късо подстригана остра коса, се беше намирал в един от поддържаните от Църквата центрове за наркозависими и бе вербуван там.

– Видя ли вече нещо? – попита я последният.

– Имаш предвид обиколката ли?

– Не, имам предвид… сещаш се. Чистия дух.

– О – промълви Робин. – Видях как Мадзу накара вратите на храма да се отворят само като посочи към тях.

– За фокус ли го помисли?

– Ами… не знам – предпазливо отвърна Робин. – Би могло все пак…

– Не е фокус – отсече младежът. – Така си мислиш отначало, после осъзнаваш, че е реално. Да видиш само какви неща умее да върши Папа Джей. Отначало си казваш, че те баламосват, но после започваш да го възприемаш като това, което е – чист дух. Направо те шашардисва. Чела ли си „Отговорът“?

– Още не – отговори Робин. – Аз…

– Тя не е чела „Отговорът“ – наведе се през нея късо остриганият младеж към другия съсед на Робин.

– О, мой човек, трябва непременно да прочетеш „Отговорът“ – засмя се блондинът. – Леле!

– Ще ти услужа с моя екземпляр – предложи остриганият. – Само че си го искам обратно после, защото Папа Джей ми написа нещо в него.

– Добре, много ти благодаря – кимна Робин.

– Еха! – възкликна той, като поклати глава и се разсмя. – Не мога да повярвам, че не си чела „Отговорът“. Той ти дава целия инструментариум и обяснява… Не ми е по силите да го направя добре като Папа Джей, трябва да прочетеш неговите думи. Но от първа ръка мога да ти кажа, че има живот след смъртта, както и духовна война, водеща се тук, на Земята, и ако ние спечелим…

– Да – вече сериозен се обади блондинът, – ако спечелим.

– Трябва да спечелим – разпалено каза другият. – Налага се.

През пролука между двамата души срещу нея Робин зърна бръснатата глава на Луиз, която ядеше много бавно и все поглеждаше към горната маса, като игнорираше бъбренето от двете си страни. Имаше много други жени на средна възраст из помещението, както забеляза Робин, и повечето изглеждаха като Луиз, сякаш отдавна бяха изоставили всякакъв интерес към външността си – лицата им бяха сбръчкани, а косите – късо подстригани, макар че нямаше друга с обръсната глава. Докато наблюдаваше Луиз, Робин си припомни думите на Кевин, че майка му е била влюбена в Джонатан Уейс. Дали чувствата ѝ бяха оцелели след всички тези години безропотно служене? Струваха ли си загубата на сина ѝ?

Сред прибиращите празните чинии беше тийнейджърката, която Робин бе мярнала по-рано – момичето с дълга тънка коса, изрусена от слънцето, и с големи тревожни очи. Когато чиниите бяха разчистени, се появиха още кухненски работници с колички, натоварени с метални купички. Оказаха се пълни с ябълков компот, който на Робин ѝ се стори много горчив несъмнено защото рафинираната захар бе забранена от Църквата. И все пак тя го изяде всичкия, докато съседите ѝ разговаряха през нея за свещената война.

Робин нямаше представа за часа. Небето зад прозорците беше тъмно, сервирането на храна за сто души бе отнело дълго време. Накрая и купичките бяха вдигнати, а някой намали лампите на тавана, но масата на подиума остана ярко осветена.

Насядалите по другите маси мигом започнаха да пляскат и аплодират, някои дори затропаха с металните чаши по масите. Джонатан Уейс се изправи, заобиколи масата и застана отпред, като отново включи микрофона си и успокои тълпата с жест с обърнати надолу длани.

– Благодаря, приятели. Благодаря… Изправям се пред вас тази вечер едновременно с надежда и страх в сърцето. Надежда и страх – повтори и огледа присъстващите със сериозно изражение. – Първо искам да ви кажа, че тази Църква, тази общност от души, която вече се простира на два континента… – отново се разнесоха аплодисменти – …представлява най-голямото духовно предизвикателство за Противника, което светът е виждал някога.

Всички дружно заръкопляскаха.

– Аз чувствам нейната мощ. – Джонатан притисна юмрук към сърцето си. – Чувствам я, когато приказвам с нашите американски братя и сестри, чувствам я, когато говорих в храма ни в Мюнхен по-рано тази седмица, почувствах я и днес, когато отидох в храма да се пречистя и когато влязох при вас. Тази вечер искам да посоча индивидуално някои сред присъстващите, които ми дават надежда. С такива хора на наша страна Противникът ни с право ще трепери…

Уейс, който не използваше бележки, обяви няколко имена и при назоваването на конкретния човек той изпискваше или изкрещяваше и скачаше на крака, а останалите го аплодираха.

– …и последен, но не по значимост – заключи Уейс, – Дани Брокълс.

Късо остриганият младеж до Робин се изправи с такава засилка, че я удари по лакътя.

– О, боже мой – повтаряше отново и отново и тя го видя, че плаче. – О, боже мой.

– Елате всички тук – призова ги Уейс. – Останалите, покажете одобрението си.

В помещението екнаха възгласи и ръкопляскания. Отличените се разплакаха до един, развълнувани, че са получили похвалата на Уейс.

Уейс заговори за постиженията на всеки от тях поотделно. Едно от момичетата бе събрало повече пари на улицата от всеки друг в рамките на четири седмици. Друго беше набрало дузина кандидати за Седмицата на Служба. Когато накрая Джонатан Уейс стигна до Дани Брокълс, младежът плачеше толкова силно, че Уейс отиде до него и го прегърна, а Брокълс продължи да реве на рамото на ръководителя на Църквата. Зрителите, вече лудо аплодиращи, се изправиха на крака да ръкопляскат на Дани и Уейс.

– Разправи ни какво постигна тази седмица, Дани – подкани Уейс. – Кажи на всички защо толкова се гордея с теб.

– Аз… не м-м-мога – изхлипа Дани.

– Тогава аз ще им кажа. – Уейс се обърна с лице към хората. – Центърът ни за хора със зависимости в Нортхамптън беше заплашен със затваряне от агенти на Противника.

Разнесе се буря от дюдюкания. Явно новината за Центъра бе неизвестна за всички освен за седящите на главната маса.

– Чакайте… чакайте… чакайте… – каза Джонатан и прибегна към привичния си жест за умиряване с лявата си ръка, докато с дясната не изпускаше дланта на Дани. – Бека заведе Дани със себе си да обясни колко много му е помогнал Центърът. Изправил се пред онези материалисти и говорил толкова убедително, че гарантирал запазването на Центъра. Той го е постигнал. Дани е постигнал това.

Уейс вдигна високо ръката на Дани. Последваха оглушителни аплодисменти.

– Когато имаме хора като Дани сред нас, редно ли е Противникът да е уплашен? – викна Джонатан и крясъците станаха още по-силни.

Самият Джонатан вече плачеше, лицето му се обля със сълзи. Това шоу на емоции предизвика смущаващо за Робин ниво на истерия и продължи дори когато шестимата избраници се върнаха на местата си, докато накрая Джонатан, като бършеше очи и с жестове успокояваше множеството, заговори с леко пресипнал глас:

– А сега… със съжаление… ще ви съобщя новини от материалистичния свят…

Хората притихнаха, а Джонатан заприказва.

Извести ги за продължаващата война в Сирия, описа зверствата там, после заговори за ширещата се корупция сред политическия и икономически елит в света. Оповести избухването на епидемия, предизвикана от вируса Зика в Бразилия, водеща до спонтанни аборти и недоносени бебета с вродени тежки дефекти. Обрисува отделни случаи на крайна бедност и отчаяние, на които бе станал свидетел по време на осъществяване на проектите на Църквата в Обединеното кралство и в Америка, и докато ги разправяше, все едно споделяше ужасии, сполетели собственото му семейство, тъй разтърсен изглеждаше. Робин си припомни думите на Шийла Кенет: имаше си начин да те накара да искаш да му угодиш… човек изпитваше желание да се грижи за него… сякаш го приемаше по-тежко от всички нас.

– Ето това е материалистичният свят – каза накрая Джонатан. – И ако задачата ни изглежда непосилна, то е, защото силите на Противника са мощни… притеснително мощни. Приближава неизбежният Край на Играта, тъкмо затова трябва да ускорим идването на Пътя на лотоса. Сега ще ви помоля всички да се присъедините към мен за медитация. За онези, които още не са научили нашата мантра, думите са написани тук.

Две момичета в оранжеви анцузи се качиха на подиума с големи бели табели, на които беше написано: Лока Самаста Сукхино Бхаванту[9]…

Робин улови произношението на мантрата от съседите си. Сто души редяха ли, редяха напевно думите и Робин започна да усеща как я обзема странно спокойствие. Ритъмът вибрираше в нея хипнотичен и умиротворяващ и сред многото гласове различим бе единствено този на Джонатан. Скоро не ѝ бе нужно да чете думите от табелата, успяваше да ги повтаря автоматично.

Накрая първите тактове от „Герои“ на Дейвид Боуи се сляха с напевите на множеството, прераснали в овации. Всички скочиха на крака и се запрегръщаха едни други. Робин бе привлечена в прегръдка от развълнувания Дани, после от русия си съсед. Двамата младежи също се прегърнаха и вече цялата тълпа пееше заедно с Боуи и пляскаше в такт. Колкото и уморена и гладна да беше, Робин се усмихна, запляска и запя заедно с останалите.

28

Страйк бе принуден да промени графика, за да вмести интервюто си с Абигейл Глоувър в неделя вечер. Едва тогава видя, че Клайв Литълджон не е бил на работа четири дни. Тъй като искаше лично да види реакцията на Литълджон, като го попиташе защо не е уведомил, че е работил в агенцията „Патерсън“, Страйк реши да отложи разговора до момента, когато той можеше да се проведе лице в лице.

Съботния следобед прекара у Луси, защото тя бе убедила чичо им Тед да пристигне за кратко гостуване. Нямаше съмнение, че Тед значително е остарял след смъртта на съпругата си. Като че се бе смалил и на няколко пъти губеше нишката на разговора. Два пъти нарече Луси Джоун.

– Как ти се струва? – прошепна Луси на Страйк в кухнята, където бе отишъл да ѝ помогне за кафето.

– Не мисля, че той те смята за Джоун – отвърна тихо Страйк. – Но да… Трябва да уредим някой да го прегледа и да му направи оценка за деменция.

– Редно е най-напред да мине през джипито си – отбеляза Луси.

– Вероятно да.

– Ще се обадя да му запиша час – каза Луси. – Знам, че никога не би напуснал Корнуол, а би било толкова по-лесно да се грижим за него тук.

Чувство за вина, което не се дължеше само на факта, че Луси полагаше значително повече грижи за Тед, отколкото той, подсказа на Страйк да каже:

– Ако уредиш час, ще ида в Корнуол да го придружа за прегледа и ще ти дам пълни сведения.

– Стик, ти сериозно ли? – стъписа се Луси. – О, боже мой, това ще е идеално. Ти си единственият, който би му попречил да го отмени.

Страйк се върна тази вечер на Денмарк Стрийт с вече привичната глождеща го депресия. Разговорите с Робин дори само на професионални теми неизменно приповдигаха настроението му, но тази опция бе затворена вече за него може би за седмици напред. Поредното съобщение от Бижу пристигна, докато той си правеше омлет, и му донесе само раздразнение.

Да не си някъде под прикритие, където не можеш да получаваш съобщения, или съм отсвирена?

Изяде си омлета на кухненската маса. Като приключи, взе телефона си с намерение да се справи поне с един проблем бързо и ефикасно. След като обмисля миг-два и отхвърли всякаква идея да сложи край на нещо, никога не започнало, написа.

Зает съм. Нямам време за срещи в обозримото бъдеще.

Ако тя имаше някаква гордост, помисли си, това би трябвало да сложи точка.

Прекара по-голямата част от студената неделя в следене, предаде обекта на Мидж в четири следобед и пое към Ийлинг за срещата си с Абигейл Глоувър.

„Форестър“ на Сийфорд Роуд беше голям пъб с дървени колони, кошници с цветя, висящи от прозорците, и стени, облицовани със зелени плочи, а на табелата му бе нарисуван пън със забита в него брадва. Страйк си поръча обичайната безалкохолна бира и седна на ъглова маса за двама до стена с дървена ламперия.

Минаха двайсет минути и Страйк започна да се чуди дали Абигейл не е размислила за срещата с него, когато висока и впечатляваща жена влезе в бара. Беше с екип за фитнес и набързо метнато палто върху него. Единствената снимка на Абигейл, която бе видял онлайн, бе малка и на нея тя бе с униформа, заобиколена от колеги пожарникари, все мъже. Там изобщо не личеше колко е красива. Наследила бе големите тъмносини очи на баща си и решително очертаната му брадичка с трапчинка, само че устните ѝ бяха по-плътни от тези на Уейс, бледата ѝ кожа беше безукорна, а на скулите ѝ можеше да завиди всеки модел. Страйк знаеше, че тя е на около трийсет и пет години, но косата ѝ, прибрана назад в конска опашка, вече бе силно прошарена. По странен начин това не само ѝ отиваше, а я и подмладяваше с тази нейна гладка и съвършена кожа. Кимна за поздрав към няколко мъже на бара, после го забеляза и дългокраката ѝ фигура се насочи към масата му.

– Абигейл? – Той се надигна да се ръкува с нея.

– Простете, че закъснях – каза тя. – Точността не е сред качествата ми. В службата ме наричат „винаги последната Абигейл Глоувър“. Бях във фитнеса и загубих представа за времето. Това ми е начинът да боря стреса.

– Няма проблем. Благодарен съм, че се съгласихте да…

– Искате ли питие?

– Нека аз…

– Няма нужда, сама ще си взема.

Тя се освободи от палтото си с размърдване на раменете и отдолу се показаха бюстие и клин от ликра. Един от мъжете, които бе поздравила на бара, подсвирна закачливо. Абигейл му показа среден пръст и така предизвика смях сред компанията, а с другата си ръка бръкна в спортния сак за портмонето си.

Страйк я гледаше как си взема питие. Отзад тялото ѝ бе мускулесто и това го накара да се замисли за собствените си всекидневни физически упражнения, които далеч не произвеждаха същия ефект. Тя бе също толкова широкоплещеста, колкото стоящия до нея мъж, а той очевидно я намираше за много привлекателна, но тя не отвръщаше на интереса му. Страйк се почуди дали тя не е лесбийка, а после се замисли над въпроса дали предположението му не е оскърбително.

След като взе питието си, Абигейл се върна на масата на Страйк, седна срещу него и отпи голяма глътка бяло вино. Едно от коленете ѝ подскачаше нагоре и надолу.

– Съжалявам, че нямаше как да се срещнем в апартамента ми. Патрик, наемателят ми, се побърква на темата УХЦ. Би се превъзбудил, ако научеше, че ги разследвате.

– Отдавна ли е ваш наемател? – поинтересува се Страйк просто за да поддържа разговор.

– От три години. Свестен човек е. Развел се и имаше нужда от стая, а аз пък имах нужда от наем. Само че, откакто му казах къде съм израснала, не спира да ми додява: „Трябва да напишеш книга за детството си, ще изкараш страхотни пари“. Ще ми се да не бях му се открехвала по въпроса. Само че една вечер прекалих с виното, след като гасихме ужасен пожар, при който загинаха жена и две деца.

– Съжалявам да го чуя – каза Страйк.

– Такава ни е работата – леко повдигна рамене Абигейл. – Но понякога те разтърсва. С онзи случай стана така, беше палеж, предизвикан от бащата с цел да извърши застрахователна измама с магазина си на партера. Измъкна се невредим негодникът. Мразя, когато деца пострадват от такива гадости. По-малкото го извадихме живо, но беше твърде късно. Беше вдишало много дим.

– Защо постъпихте на работа в пожарната?

– Пристрастена съм към адреналина – отвърна тя с бегла усмивка, а коляното ѝ продължаваше да подскача. Отпи нова глътка вино. – Тъкмо бях излязла от Чапман Фарм и ми се искаше да живея истински, дявол го взел, да участвам в нещо действено с реална цел, не да правя сламени кукли заради гладуващите деца в Африка, ако парите изобщо отиваха там. Съмнявам се. Така или иначе, не получих образование и при напускането си трябваше да уча за зрелостно свидетелство. Бях по-възрастна от всички останали в класа ми. И все пак бях сред щастливците, поне мога да чета.

Тя отново взе чашата си, а покрай тях мина брадат мъж.

– Влизала ли си в Тиндър, Аб?

– Чупката – отвърна студено Абигейл.

Мъжът се подсмихна, но не помръдна.

– Баз – представи се той и протегна ръка към Страйк.

– Тери – отвърна Страйк и я пое.

– Е, да се пазиш, Тери – подхвърли Баз. – Тя поглъща мъжете и ги изхвърля като диария.

После се отдалечи.

– Мръсник – процеди Абигейл. – Нямаше да дойда, ако знаех, че той е тук.

– Колега ли е?

– Не, приятел е на Патрик. Излязох два пъти на по питие с него, после му казах, че не искам да се виждаме повече, и той се вбеси. Впоследствие Патрик се напил с него и му изтресъл неща, които му бях разправяла за УХЦ. Сега всеки път, щом ме види, ме започва на тази тема… Аз съм си виновна – отсече сърдито. – Да си бях държала устата затворена. Когато мъжете чуят…

Гласът ѝ заглъхна и тя отново пийна вино. Страйк предположи, че Баз е чувал за практиката на духовно единение на Църквата, и за пръв път се запита на каква възраст от момичетата се иска да участват в това.

– Както споменах по телефона, този разговор е съвършено поверителен – уточни детективът. – Нищо от казаното няма да бъде публикувано.

– Освен ако не сринете Църквата из основи – подхвърли Абигейл.

– Май надценявате възможностите ми.

Тя бързо изпразваше чашата си с вино. След като го изучава миг-два с тъмносините си очи, изрече малко агресивно:

– Мислите ме за страхливка, нали?

– Сигурно е последното, което бих си помислил – отвърна Страйк. – Защо?

– Не ви ли минава през ума, че е било редно да ги изоблича? Да напиша въпросната проклета книга? Е – продължи, преди Страйк да е успял да отговори, – те имат много по-добри адвокати, отколкото аз мога да си позволя със заплатата си на пожарникар, а и достатъчно ядове бера по повод УХЦ от простаци като този, дето случайно е наясно за миналото ми там.

Тя вирна гневно среден пръст към Баз, който сега стоеше сам до бара.

– Нищо няма да оповестявам – увери я Страйк. – Просто искам да…

– Да, казахте го по телефона – отново го прекъсна тя. – А аз пък исках да кажа нещо чуто от онзи Кевин Пърбрайт, който ми се обади. Спомена нещо и то силно ме разстрои.

– Какво точно?

– За мама… как е умряла – отвърна Абигейл.

– И как е умряла, ако не възразявате срещу въпроса? – попита Страйк, макар вече да знаеше.

– Удави се край плажа Кроумър. Беше епилептичка. Получи пристъп. Плувахме обратно към брега и се състезавахме коя ще стигне първа. Когато стана достатъчно плитко, огледах се и реших, че аз съм спечелила, но… тя беше изчезнала.

– Съжалявам – промълви Страйк. – Явно е било много травматично. На каква възраст бяхте?

– На седем години. Но проклетият Кевин по телефона… той искаше да кажа, че баща ми я е удавил.

Абигейл пресуши чашата си, преди да изрече напрегнато:

– Не е истина. Баща ми дори не беше във водата, когато се случи, купуваше ни сладолед. Дотича запъхтян, като ме чу да крещя. Той и още един човек изтеглиха мама на пясъка. Татко се опита да ѝ направи дишане уста в уста, но беше твърде късно.

– Съжалявам – отново каза Страйк.

– Когато Пърбрайт заяви, че татко я е убил… звучеше, сякаш е взел нещо… Единственото хубаво нещо отпреди Чапман Фарм, което ме крепи, е мисълта, че двамата се обичаха, ако и това нямам, значи всичко открай докрай е гадост, разбирате ли?

– Да – кимна Страйк, на когото му бяха нужни големи усилия да се държи за хубавото в спомените, свързани със собствената му майка. – Разбирам.

– Пърбрайт все повтаряше: „Той я уби, нали? Той беше, нали?“. Отговарях му: „Не, мамка му, не го направи“. Накрая го пратих по дяволите и му затворих. Много ме стресира това, че ме бе издирил и ми позвъни на работа – продума Абигейл, сякаш изненадана от собствената си реакция. – Имах няколко лоши дни впоследствие.

– Не съм учуден.

– Той каза, че издателят му се отказал от него. Явно си въобразяваше, че ако му дам достатъчно шокиращи подробности, ще може да осъществи нова сделка. Сигурно сте чели книгата му?

– Няма такава – отвърна Страйк.

– Какво? – смръщи се Абигейл. – Излъгал ли ме е?

– Не, само че лаптопът му е откраднат вероятно от убиеца му.

– О… да. От полицията ми се обадиха, след като беше застрелян. Намерили номера на пожарната в стаята му. Отначало не разбрах. Помислих, че сам се е гръмнал. Звучеше много странно по телефона. Нестабилен. А после прочетох във вестника, че пласирал дрога.

– Така мисли полицията – уточни Страйк.

– Навсякъде го има – отсече Абигейл. – А ако съществува едно правилно нещо в УХЦ, то е, че не допускат наркотици. Измъквала съм премного дрогирани от свърталища, които са подпалвали случайно. Аз ли не знам…

Тя се огледа. Баз все така стоеше до бара.

– Аз ще го донеса – каза Страйк.

– О, браво – отвърна тя изненадана.

Когато Страйк се върна с нова чаша вино, тя му благодари, после попита:

– Как тогава знаете за обвиненията, които е отправял към Църквата, след като книга няма?

– Пърбрайт е пращал имейли на клиента ни. Ще възразите ли да си водя бележки?

– Не – отвърна тя, но изглеждаше малко неспокойна, когато той извади бележника си.

– Ще ми се да изясним едно нещо – каза Страйк. – Аз вярвам, че смъртта на майка ви е била нещастен случай. Задавам следващите въпроси само за да се уверя, че всичко съм покрил. Тя имаше ли застраховка живот?

– Не. Бяхме съвсем безпарични след смъртта ѝ. Винаги тя е била тази с редовна служба.

– Какво работеше?

– Всичко. Продавачка, чистачка в свободното време. Често се местехме.

– Родителите ви притежаваха ли недвижима собственост?

– Не, винаги живеехме под наем.

– Възможно ли е някой от роднините им да е помагал финансово? – попита Страйк, спомнил си скъпото училище в биографията.

– Родителите на баща ми бяха емигрирали в Южна Африка. Той не се разбираше с тях. Вероятно защото го бяха пратили в Хароу, а той се бе превърнал в шарлатанин. Мисля, че измъкваше някакви суми пари от тях, но накрая им дотегна от него.

– Той работил ли е някога?

– Не истинска работа. Вкара в действие някакви измамнически схеми, уж гарантиращи бързо забогатяване. Залагаше изцяло на изискания си говор и на чара си. Помня как една компания за луксозни автомобили банкрутира.

– А семейството на майка ви?

– Те са от работническата класа. Майка ми беше много хубава, но според мен семейството на баща ми я смяташе за долнопробна, още една причина да се отвърнат от нас. Била е танцьорка, когато са се запознали.

Страйк бе наясно, че „танцьорка“ не означава непременно някоя от Кралския балет, така че реши да не задълбава в темата.

– Колко време след смъртта на майка ви баща ви реши да ви отведе в Чапман Фарм?

– Само след няколко месеца.

– Според вас защо избра да идете там?

– Евтино място за живеене – отвърна Абигейл и пийна вино. – Извън погледа на властите. Там можеше да се скрие като нередовен длъжник. А и тогава налице бе вакуум в управлението на групата. Знаете ли за хората в Чапман Фарм преди създаването на Църквата?

– Да, знам – кимна Страйк.

– Аз научих едва след като си тръгнах оттам. Неколцина бяха останали, когато пристигнахме. Баща ми се отърва от всички, които не желаеше, но задържа хора, за които смяташе, че ще са му нужни.

– Значи веднага е хванал юздите, а?

– О, да – отвърна Абигейл без усмивка. – Би бил отличен бизнесмен или нещо от този род, само че то бе прекалено обикновено за него. Умееше обаче да накара околните да служат с желание и го биваше да открива талантите им. Задържа неприятния старец, който твърдеше, че е лекар, и една двойка, справящи се добре с работата във фермата. Имаше също един Алекс Грейвс, когото баща ми задържа, защото беше от богато семейство. И Мадзу, то се знае – процеди с презрение Абигейл. – Полицията не би трябвало да оставя никого от тях там – добави тя гневно, преди да отпие още една голяма глътка вино. – Също като рак е. Трябва да изрежеш старото, иначе всичко се връща отначало. Понякога става и по-лошо.

Тя вече бе изпила повечето от втората си чаша вино.

– Мадзу е дъщеря на Малкълм Краудър – добави. – Одрала му е кожата.

– Наистина ли?

– Да. Като излязох, издирих ги в мрежата и открих какви ги е вършил другият брат. Помислих си: „Аха, ето откъде се е научила на всичко. От чичо си“.

– Какво имате предвид с „научила се е на всичко“?

– Джералд е правел фокуси за деца, преди да иде да живее във фермата.

Незабавно друг спомен споходи Страйк – как бащата на двамата братя Краудър показваше на момиченца фокуси с карти край огъня на открито и в този момент прие напълно сравнението на комуната с рак, направено от Абигейл.

– И като казвате, че оттам се е научила на всичко…

– Пъргави ръце, нали така му казват? Бива я по тази част – каза Абигейл. – Гледала съм фокусници по телевизията, та се сещах какво прави всъщност, но другите деца вярваха, че тя твори чудеса. Чист дух – промърмори и сви устни.

Погледна през рамо тъкмо навреме да види как Баз си тръгва от пъба.

– И така – изправи се мигом. – Искате ли още една бира?

– Не, вземете само за себе си.

Когато Абигейл се върна с третата си чаша вино и отново седна, Страйк попита:

– Колко време след отиването ви в Чапман Фарм се роди сестра ви?

– Тя никога не се е раждала.

Страйк реши, че не го е разбрала.

– Питам кога Дайю…

– Тя не беше моя сестра – отвърна Абигейл. – Вече беше там, като пристигнахме. Родителите ѝ са Мадзу и Алекс Грейвс.

– Аз мислех…

– Знам какво сте мислели. След смъртта на Алекс Мадзу се преструваше, че Дайю е дете на баща ми.

– Защо?

– Защото семейството на Алекс се опитваше да получи опека над нея след самоубийството му. Мадзу не искаше да им даде Дайю, затова с баща ми скалъпиха историята как Дайю всъщност била негова дъщеря. Семейството на Алекс отнесе въпроса в съда. Помня как Мадзу побесня, като получи официално писмо с нареждане да осигури ДНК проби за Дайю.

– Това е интересно – коментира Страйк, който вече бързо пишеше в бележника си. – Бяха ли взети пробите някога?

– Не – отговори Абигейл, – защото тя се удави.

– Ясно – вдигна Страйк поглед от записките си. – Но Алекс Грейвс я е мислел за своя, така ли?

– О, да. Той направи завещание и назова Дайю като свой единствен бени… бене… как беше?

– Бенефициент?

– Да… предупредих ви, че нямам образование – промърмори Абигейл. – Вероятно е редно повече да чета. Понякога си мисля да се запиша на курс или нещо такова…

– Никога не е късно – каза Страйк. – И така, имало е завещание и Дайю е трябвало да получи всичко притежавано от Грейвс?

– Да. Чух Мадзу и баща ми да го обсъждат.

– Той имаше ли много за наследяване?

– Не знам. Приличаше на бродяга, но семейството му беше заможно. Понякога идваха да го посещават във фермата. Тогава УХЦ не бяха толкова строги относно визитите, хората просто пристигаха с колите си. Семейство Грейвс бяха изискани хора. Сестрата на Грейвс гледаше баща ми с обожание. Бузесто момиче беше. Баща ми не щадеше любезности пред всеки с пари зад гърба си.

– И тъй, когато Дайю е умряла, мащехата ви…

– Не я наричайте така – реагира остро Абигейл. – Не я приемам нито за мащеха, още по-малко за втора майка.

– Простете – извини се Страйк. – Мадзу тогава… тя вероятно е наследила всичко завещано от Грейвс?

– Сигурно да – вдигна рамене Абигейл. – Скоро след смъртта на Дайю бях заточена в Центъра в Бирмингам. Мадзу винаги ме е мразила и не ме искаше наоколо, при положение че нейната дъщеря вече не беше жива. В Бирмингам избягах от улицата, когато ме пратиха да събирам пари за Църквата. Спечеленото през деня стигна за автобусен билет до Лондон, където беше майката на майка ми. В нейния апартамент живея сега. Остави го на мен, благословена да е.

– На колко години бяхте, като напуснахте Църквата?

– На шестнайсет – отвърна Абигейл.

– Оттогава имали ли сте контакт с баща си?

– Никакъв и ми харесва така.

– Той не се ли е опитвал да се свърже с вас?

– Не. Аз бях Отлъчила се. Така наричат онези, които си тръгват. Главата на Църквата не може да има дъщеря, която е Отлъчила се. Сигурно е бил не по-малко доволен от мен да ми види гърба.

Абигейл пийна още вино. Бузите ѝ вече розовееха.

– Знаете ли – рязко подхвана тя, – преди Църквата го харесвах. Може би дори го обичах. Винаги са ме увличали момчешки развлечения и той ми угаждаше, риташе с мен топка, неща от този род. Приемаше, че си падам мъжкарана, но след Мадзу се промени. Тя е шибан социопат – със злоба изрече Абигейл – и го прекрои изцяло.

Страйк предпочете да не коментира това твърдение. Той, естествено, знаеше, че са възможни алхимични промени на личността под силно влияние, особено при ненапълно оформени характери. Само че според собствените думи на Абигейл Уейс е бил харизматичен и аморален тип още по времето, когато е живял с първата си съпруга; втората, както изглеждаше, се бе вписала като идеалния съмишленик във възхода му към статута на Месия.

– Взе да ме мъмри за нещата, които Мадзу не харесваше у мен – заговори отново Абигейл. – Тя му каза, че съм луда по момчета. Бях само на осем. Просто обичах да играя футбол. После ми забрани да го наричам вече „татко“, трябваше да използвам обръщението Папа Джей като всички останали. Това е мъжки свят – отметна глава назад Абигейл – и такива като Мадзу знаят къде е силата, тъй че се хващат на играта, гледат да държат мъжете доволни, та те да споделят с тях част от властта си. Караше момичетата да вършат разни неща, за да не ги прави тя. Намираше се там, горе – Абигейл вдигна ръка хоризонтално до максимум, – а всички ние бяхме ниско долу – посочи към пода. – Тъпчеше ни до една, та тя да е шибаната кралица.

– Но към собствената си дъщеря сигурно не е била такава – предположи Страйк.

– О, прав сте… – Абигейл отпи поредната юнашка глътка вино. – Дайю беше разглезена лигла, но това не означава… случилото се с нея… ужасно беше. Дразнеща беше, вярно, но… аз също бях разстроена. Мадзу не вярваше, че ми е мъчно, но ми беше. Това върна в паметта ми случилото се с мама. Мразя морето – промълви Абигейл. – Не мога дори да гледам „Карибски пирати“.

– Имате ли нещо против да се върнем към случилото се с Дайю? – попита Страйк. – Ще ви разбера, ако не ви се говори за това.

– Може, щом искате – отвърна Абигейл, – само че аз бях във фермата, когато се е случило, тъй че не мога да разправя кой знае колко.

Езикът ѝ вече доста се бе развързал. Страйк подозираше, че не е яла нищо след тренировката, преди да дойде в пъба. Виното вече си казваше думата, при все че бе с яка физика.

– Помните ли момичето, което е завело Дайю на плажа онази сутрин?

– Помня, че беше руса, малко по-голяма от мен, но днес не бих могла да я разпозная. Там приятели нямаше, не се предполагаше да се сближаваш с никого. Наричаха го материално притежание или нещо от сорта. Понякога имаше тенденция хора да се лепват за мен, защото бях дъщеря на Папа Джей, но скоро им ставаше ясно, че това не се брои за нищо. Ако кажех добра дума за някого, Мадзу непременно би му измислила наказание.

– И не знаете къде е Чери Гитинс сега?

– Това е било името ѝ значи? Аз мислех, че се казва Черил. Не, не знам къде е никой от тях.

– Чух, че Чери минала с колата покрай вас и още двама души на излизане от Чапман Фарм – каза Страйк.

– Това пък откъде го научихте? – повече притеснена, отколкото впечатлена попита Абигейл.

– Съдружничката ми е интервюирала Шийла Кенет.

– Да му се не види, нима старата Шийла е жива още? Мислех, че отдавна е покойница. Да, бяхме на ранна смяна с младеж на име Пол и с мъжа на Шийла. Трябваше да нахраним добитъка, да съберем яйцата и да приготвим закуска. Онова момиче Чери и Дайю минаха покрай нас с вана на път да доставят зеленчуци. Дайю ни помаха. Учудихме се, но решихме, че е получила разрешение да излезе. Позволяваха ѝ се много неща, които бяха забранени за другите деца.

– Кога научихте, че се е удавила?

– Някъде по пладне. Мадзу вече бе бясна, защото бе узнала, че Дайю е тръгнала с Чери, а ние бяхме зле загазили, задето сме ги видели, а не сме ги спрели.

– Баща ви разстроен ли беше?

– О, да, помня, че плачеше. Прегръщаше Мадзу.

– Плачеше, значи?

– О, да – кисело потвърди Абигейл. – То се знае, той е в състояние да пуска кранчето, когато си поиска, не познавате друг такъв. Не мисля, че в действителност харесваше много Дайю. Тя не беше негова, а мъжете никога не приемат като свои деца, дето не са техни, нали така? Имаме един в службата… как говори само за доведения си син…

– Чух, че всички сте били наказани, Чери и вие тримата, които сте ги видели да минават с колата.

– Да, наказани бяхме – потвърди Абигейл.

– Шийла все още е много разстроена, задето мъжът ѝ е бил подложен на наказание. Смята, че силно влошеното му здраве се е дължало на това.

– Ами няма как да е помогнало – рязко отвърна Абигейл. – Шийла е разправила на съдружничката ви какво ни се случи, нали?

– Не – отвърна Страйк, преценил, че е по-добре да не лъже.

– Е, след като Шийла не е споделила, и аз няма да го направя – отсече Абигейл. – Тъкмо това искаше да измъкне от мен онзи Пърбрайт. Държеше да узнае всички мръсни подробности. Няма да ровя отново в това, та хората да си ме представят в шибания… Това го забравете.

Абигейл вече леко заваляше думите. Страйк не беше изгубил докрай надежда, че може да узнае факти относно наказанието, но засега обърна на нова страница в бележника си и каза:

– Чух, че Чери прекарвала много време с Дайю.

– Да, Мадзу постоянно я тръсваше на по-големите момичета.

– Присъствахте ли на съдебното дело за смъртта на Дайю?

– Да. Горкият Брайън беше починал вече, но аз и Пол трябваше да даваме свидетелски показания, защото ги бяхме видели да минават с вана. Чух, че Черил забегнала след повикването ни, и не я виня. Мадзу я остави жива толкова дълго само заради съдебното дело. Щом то мина, дните ѝ бяха преброени.

– Това като похват на речта ли го казахте?

– Не, в директен смисъл. Мадзу би я убила. Или щеше да я принуди да се самоубие.

– И как щеше да го направи?

– Ако сте я виждали, бихте разбрали – промърмори Абигейл.

– Баща ви не се ли намеси?

– Бях престанала да общувам и да разговарям с него. Нямаше смисъл. Имаше един случай по време на Откровение…

– Какво е това?

– Да признаваш неща, от които се срамуваш, та да се пречистиш. Едно момиче каза, че мастурбирало, и аз се разсмях. Трябва да съм била на около дванайсет години. Мадзу ме накара да си удрям главата в стената на храма, докато стигнах до ръба на сътресение.

– Какво щеше да стане, ако бяхте отказали?

– Нещо по-лошо – отсече Абигейл. – Винаги беше по-добре да приемеш първата заповед.

Тя погледна Страйк със странно изражение, смесица от предизвикателство и желание да се оправдае.

– Ей такива неща иска Патрик да включа в книгата си. Да разтръбя пред цял свят, че съм била третирана като боклук, та хора като проклетия Баз да ми го натякват.

– Няма да публикувам нищо от това – успокои я Страйк. – Просто търся потвърждение… или липса на такова… за нещата, които Пърбрайт е разправил на клиента ми.

– Е, питайте тогава. Какво е казал той?

– Твърди, че имало вечер, когато на всички деца били раздадени напитки с опиат в тях. Бил е по-млад от вас, но се питах дали сте чували някой да е бил дрогиран.

Абигейл изсумтя и взе да върти празната чаша между пръстите си.

– Не бяха позволени кафе, захар, алкохол… нищо. Дори парацетамол не можеше да получи човек. Той ми дрънкаше по телефона за летящи хора. Сигурно по-скоро е вярвал, че е бил упоен, отколкото, че е станал жертва на шантавите фокуси на Мадзу, или пък вече е бил превъртял.

Страйк си записа бележка.

– Добре, ето нещо странно. Кевин е мислел, че Дайю може да става невидима, поне така е казал пред една от сестрите си.

– Какво? – почти със смях изрече Абигейл.

– Разбирам реакцията ви, но той явно е придавал значимост на това. Питах се дали тя не е изчезвала в някакъв момент преди смъртта си.

– Аз поне не помня… Но тя като нищо би могла да твърди, че може да става невидима. Би искала да се прави на магьосница като майка си.

– Добре, следващият ми въпрос също е странен, но исках да ви попитам за прасетата.

– Прасета?

– Да – кимна Страйк. – Може нищо да не означава, но все току изникват.

– О, нима?

– Шийла Кенет казва, че Пол Дрейпър бил бит, задето оставил няколко да избягат, а жената на Джордан твърди, че имал кошмари, свързани с прасета.

– А кой е Джордан Рийни?

– Не си ли го спомняте?

– Аз… о, май че да – промълви бавно тя. – Да не е онзи високият, дето се успал, като трябвало да е във вана?

– Кой ван?

– Ако е човекът, за когото си мисля, трябваше да е с Черил… Чери де… на пътуването със зеленчуците сутринта, когато Дайю се удави. След като го е нямало, отворило се е място за Дайю. Малък ван беше, имаше само една двуместна седалка отпред.

– Не знам дали е трябвало да отиде за доставката на зеленчуци – каза Страйк, – но според Пърбрайт Рийни е бил принуден от Мадзу да се самобичува с каиш през лицето за някакво неконкретизирано престъпление, което според нея полицията не би отминала.

– Казах ви, че такива неща се случваха непрекъснато. И защо жената на Рийни говори вместо него? Той да не е умрял?

– Не, в затвора е за въоръжен грабеж.

– Да беше насочил оръжието към Мадзу – промърмори Абигейл.

– Кевин Пърбрайт също е написал думата „прасета“ на стената на стаята си.

– Сигурен ли сте, че не е имал предвид полицаи?

– Може, но също така е вероятно да е написал „прасета“ като подсещане да ги включи в книгата си.

Абигейл погледна към празната си чаша.

– Още едно? – предложи Страйк.

– Да ме напиете ли се опитвате?

– Да ви се отплатя за отделеното време.

– Чаровник. Да, благодаря – отвърна тя.

Когато Страйк се върна с четвъртото ѝ питие, Абигейл отпи и после седя смълчана близо минута. Страйк, който предположи, че тя иска да каже повече, отколкото може би осъзнава, чакаше търпеливо.

– Добре – обяви внезапно тя. – Ето каква е работата, ако искате да знаете истината. Ако хора, били в Чапман Фарм през деветдесетте години, са имали страх от прасета, то не е, защото проклетите животни са се измъкнали навън.

– А защо тогава?

– „Прасето действа в мрачната бездна.“

– Моля?

– Цитат от „Идзин“. Знаете ли какво е това?

– Някакъв вид философски текст, нали?

– Мадзу казваше, че той служи като ора… ура…

– Оракул?

– Да, това беше. Но когато излязох, установих, че тя не го е използвала както трябва.

Предвид, че не разговаряше с Робин, която бе наясно с мнението му за гадаенето, Страйк реши да не изтъква, че надали съществува правилен начин да се използва оракул.

– Какво имате предвид?

– Редно е до книгата да се допитва човек, който се нуждае от насока, от мъдрост или както щете го наречете. Отброяват се стъбла от бял равнец, после поглеждаш в „Идзин“ какво е значението на хекса… нещо си, което се е образувало. Мадзу обича всичко китайско. Представя се за наполовина китайка, ама друг път е такава. Така или иначе, на никой друг не даваше да докосва стръковете равнец. Гадаеше по тях и преиначаваше.

– Как?

– Използваше ги да определя наказания например. Казваше, че ще се консултира с „Идзин“, за да узнае дали някой казва истината. Да провери дали си чист дух и имаш божествени вибрации. – Тонът на Абигейл бе пълен с презрение. – Мисля, че гадаенето с „Идзин“, с карти или кристали наистина действа, но не и при човек, който сам е нечист.

– И къде е мястото на прасетата във всичко това?

– Хекса… хексаграма двайсет и девет – отвърна Абигейл. – Бездната. Това е една от най-лошите хексаграми, които може да се получат. „Водата е образът, свързван с бездната; от домашните животни прасето е това, което живее в кал и вода.“ Още го знам наизуст, толкова често съм го чувала. И тъй, ако излезеше хексаграма двайсет и девет, а тя излизаше много по-често, отколкото е нормално, защото има шейсет и четири различни хексаграми, значи си долен лъжец; ти си прасе. Мадзу те караше да пълзиш на четири крака, докато не позволеше да се изправиш отново.

– На вас случвало ли ви се е?

– О, да. Дланите и коленете ми се разкървавяваха. Пълзях в калта вечерта, след като Дайю се удави – продума Абигейл с изцъклен поглед. – Мадзу накара мен, стария Брайън Кенет, Пол Дрейпър, онзи Джордан и Чери да се съблечем голи и да пълзим из двора с маски на прасета, а всички ни гледаха. Три дни и три нощи трябваше да останем голи на четири крака и да спим в свинарника с истинските прасета.

– Боже господи – отрони Страйк.

– Е, вече знаете – каза Абигейл едновременно гневна и разтърсена. – Сега можете да го включите в книга и да изкарате куп пари от нея.

– Вече ви казах, че нищо такова няма да се случи.

Абигейл бръсна сърдито сълзите от очите си. Седяха в мълчание още няколко минути, после младата жена изгълта остатъка от виното си и каза:

– Елате отпред с мен. Искам да запаля цигара.

Излязоха заедно от пъба, Абигейл бе преметнала през рамо палтото и спортния си сак. Навън беше студено, духаше остър вятър. Абигейл се уви по-плътно в палтото си, облегна се на тухлената стена, запали цигара „Марлборо Лайт“, всмукна дълбоко дима, а после го издуха към звездите. Като че пушенето ѝ върна самообладанието.

– Аз пък ви мислех за строго посветена на физическата форма – каза Страйк, а тя отвърна унесено:

– Такава съм. Като тренирам, се потя яко. Като се веселя, разпускам яко. А като работя, съм адски добра… Не мога да се наситя на времето, прекарано извън Чапман Фарм. Разбирате ли ме какво ви казвам?

– Да – кимна Страйк. – Мисля, че разбирам.

Тя го погледна с леко разфокусиран поглед. Беше толкова висока, че очите им бяха почти на едно ниво.

– Ти си много секси.

– А ти си малко пияна.

Тя се разсмя и се отдели от стената.

– Трябваше да хапна след тренировката, да пия вода. Е, довиждане Крамерън, Кормариън или както там ти е шантавото име.

Тя му махна с ръка и се отдалечи.

29

Страйк се върна на Денмарк Стрийт малко след десет, след като бе напазарувал пътьом. След безрадостна вечеря с пиле на грил и задушени зеленчуци реши да слезе долу в пустия офис, за да последва мисъл, хрумнала му по време на интервюто с Абигейл Глоувър. Каза си, че го прави, защото е по-лесно да работи на стационарния компютър, отколкото на лаптопа, но смътно си даваше сметка за желание да поседи на съдружническото бюро, където с Робин често се настаняваха лице в лице един с друг.

Познатите звуци от трещящия трафик по Чаринг Крос Роуд се смесваха с откъслечни викове и смях на минувачи. Страйк отвори в компютъра си папката, където вече бе запазил данните за удавянето на Дайю Уейс, открити в архивите на Британската библиотека, а те му даваха достъп до обхващащи десетилетия вестникарски статии, включително такива в местни издания.

В националните вестници, и то не във всички, на смъртта на детето бяха посветени само кратки материали, затова пък всекидневници от Северен Норфък като „Лин Адвъртайзър“ и „Дис Експрес“ бяха отделили повече място на случая. Страйк се залови да препрочете тези статии.

Дайю Уейс се беше удавила рано сутринта на 29 юли 1995 година по време на импровизирано плуване, както бе наречено, със седемнайсетгодишно момиче, описано като нейна бавачка.

Към статията в „Лин Адвъртайзър“ бяха добавени снимки на двете момичета. Дори предвид размазващия ефект на печатарското мастило Дайю имаше очевидна прилика със заек – силно издадена напред горна челюст, подчертана от липсващ зъб, тесни очи и дълга лъскава коса. Чери Гитинс беше тийнейджърка с прилепнали към главата руси къдрици и твърде насилена усмивка.

Фактите, изложени в двата вестника, бяха идентични. Чери и Дайю решили да поплуват, Дайю срещнала трудности, Чери се опитала да стигне до нея, но детето било отнесено от силно течение. Тогава Чери излязла от водата и се опитала да вдигне тревога. Повикала минувачи, господин и госпожа Хийтън от Гардън Стрийт, Кроумър, и господин Хийтън се забързал да уведоми бреговата охрана, а госпожа Хийтън останала с Чери. По думите на господин Хийтън със съпругата му видели „млада жена по бельо и в истерия да тича към нас“. Щом зърнали наблизо детски дрехи, захвърлени върху камъните недалеч, осъзнали, че нещо никак не е наред.

Страйк, корнуолец по рождение и с чичо в спасителната служба, бе по-наясно относно водните течения и удавянията от средния човек. Подводно течение като това, в което, изглежда, бе попаднала Дайю, можеше да отнесе с лекота седемгодишно дете, особено ако не бе имало нито якост, нито познания да плува успоредно на брега, за да избегне опасността, а не да се съпротивлява на сила, която би преборила дори опитен плувец със здрави мускули. Статията в „Дис Експрес“ завършваше с цитиране на спасител, даващ тъкмо този съвет на хора с лошия късмет да попаднат в подобна ситуация. Страйк знаеше също така, че газовете, довеждащи до издигането на телата на повърхността, се образуват много по-бавно в студена вода. Дори в края на юли в ранните часове на деня Северно море няма как да не е било много студено и ако малкото телце бе повлечено към дълбоки води и потънало на дъното, скоро би било оглозгано от риби и ракообразни. Като дете Страйк се бе наслушал на подобни истории от чичо си.

И все пак детективът откриваше известни несъответствия в описанието. Макар никой от местните журналисти да не го споменаваше, изглеждаше най-малкото необичайно двете момичета да идат на плажа преди изгрев-слънце. То се знае, зад това можеше да има невинна причина като предизвикателство или бас между тях. Шийла Кенет бе споменала, че малката винаги е командвала по-голямата. Може би Чери Гитинс е била твърде слабоволева да се противопостави на настояването на детето на ръководителя на сектата, решено да плува без значение от часа и температурата. Принудената усмивка на Чери на снимката не подсказваше за силна личност.

Докато небето зад прозорците на офиса се смрачаваше, Страйк отново прегледа вестникарските архиви, като този път търсеше репортажи от съдебното дело за смъртта на Дайю. Откри един в „Дейли Мирър“ с дата септември 1995 година. Някои подробности покрай случая бяха събудили интереса на националния вестник.

ДЕТЕ, ОБЯВЕНО ЗА ИЗЧЕЗНАЛО В МОРЕТО

Днес в съда на Норич бе произнесено заключение „изчезнала в морето“ след проведеното съдебно дело относно удавянето на седемгодишната Дайю Уейс от Чапман Фарм, Фелбриг.

Необичайното бе, че делото бе гледано при отсъствието на труп.

Началникът на местната брегова охрана Греъм Бърджис заяви пред съда, че въпреки щателното издирване намирането на останките на момиченцето се е оказало невъзможно.

„Тази сутрин имаше силно течение край брега, което би могло да отнесе малко дете на голямо разстояние – каза Бърджис пред съда. – Повечето жертви на удавяне изплуват на повърхността или в крайна сметка биват изхвърлени на брега, но уви, малка част от тях остават завинаги неоткрити. Бих искал от името на службата ни да поднеса най-искрени съболезнования на семейството.“

Седемнайсетгодишната Чери Гитинс (на снимката), приятелка на семейството на Дайю, завела ученичката в началните класове за ранно плуване на 29 юли, след като двете отнесли зеленчуци от фермата до местен магазин.

„Дайю все ме врънкаше да я заведа на плажа – каза видимо разстроената Гитинс пред съдията Джаклин Портиъс. – Мислех, че просто иска да поджапа. Водата беше студена, но тя се гмурна без колебание. Винаги е била храбра и авантюристична. Притеснявах се, затова влязох след нея. В една минута тя се смееше, после просто изчезна – скри се под водата и повече не се показа. Не можех да стигна до нея, дори не виждах къде е. Светлината беше слаба, още не се бе разсъмнало напълно. Върнах се на брега и се разкрещях за помощ. Видях господин и госпожа Хийтън да разхождат кучето си. Господин Хийтън изтича да телефонира на полицията и на спасителната служба. Никога не съм искала Дайю да бъде сполетяна от беда. Това е най-лошото, което ми се е случвало някога и никога няма да се примиря. Искам да се извиня на родителите на Дайю. Ужасно, ужасно съжалявам. Всичко бих дала да можех да върна Дайю.“

В показанията си Мюриъл Картър, собственичка на крайбрежно кафене, каза, че видяла Гитинс да води детето към плажа малко преди зазоряване.

„Носеха кърпи със себе си и си помислих колко неподходящо време са избрали за плуване, та затова съм го запомнила.“

В интервю след делото опечалената майка госпожа Мадзу Уейс, двайсет и четири годишна, каза: „Никога не ми е минавало през ум, че някой ще поведе нанякъде детето ми без разрешение, а най-малко за плуване в морето още по тъмно. Още се моля да я намерим, та да ѝ устроим подобаващо погребение“.

Господин Джонатан Уейс, 44-годишен, баща на загиналото момиче, каза: „Преживяваме ужасен момент и всичко е още по-лошо заради несигурността, но делото ни даде някакво усещане за приключване. Със съпругата ми сме крепени от религиозната ни вяра и бих искал да благодаря на общността за тяхната съпричастност“.

Страйк извади от джоба бележника си със записките от разговора с Абигейл Глоувър, препрочете статията в „Мирър“ и си нахвърля бележки по два пункта, които му се сториха интересни, като записа и имената на споменатите свидетели. Разгледа внимателно снимката на Чери Гитинс, очевидно направена пред съда. На нея тя изглеждаше много по-голяма, клепачите ѝ бяха по-тежки, пухкавото ѝ по детински лице преди сега бе с по-ясно очертани контури.

Страйк седя замислен още няколко минути, след което отново се зае с преглеждане на архивираните вестници в търсене на сведения за Алекс Грейвс, биологичния баща на Дайю, ако можеше да се вярва на Абигейл Гроувър.

Отне двайсет минути, но накрая откри некролог на Грейвс в копие от „Таймс“.

Грейвс, Алегзандър Едуард Тоули, почина в дома си, Гарвестън Хол, Норфък, на 15 юни 1993 г. след дълго боледуване. Обичан син на полковник и госпожа Едуард Грейвс, скъп и непрежалим брат на Филипа. Погребението ще е в тесен кръг. Без цветя. Може да бъдат направени дарения на Фондацията за душевно здраве. „Не казвайте, че борбата не си струва.“[10]Както и Страйк бе очаквал, внимателно съставеният некролог повече прикриваше нещата, отколкото да дава информация. „Дългото боледуване“ със сигурност се отнасяше до психичните проблеми предвид предложението за дарения, докато „погребението в тесен кръг“, чиято дата не бе упомената, очевидно се бе състояло в Чапман Фарм, където Грейвс бе погребан съгласно волята, изразена в завещанието му. И все пак авторът на некролога упорито бе настоял, че домът му е Гарвестън Хол.

Страйк потърси имението в Гугъл. Макар да бе частен дом, имаше много снимки на къщата в интернет заради средновековния ѝ произход. Бе изградена от камък, имаше шестоъгълни кули, правоъгълни витражни прозорци и великолепни градини с жив плет, статуи, кокетно разположени цветни лехи и малко езеро. Страйк прочете, че в него се организират посещения с благотворителна цел.

Той издуха никотинови пари в тихия офис и отново се почуди колко ли пари Грейвс, който по думите на Абигейл бе приличал на бродяга, бе оставил на момичето, за което бе вярвал, че е негова дъщеря.

Небето отвъд прозореца вече бе като черно кадифе. Почти автоматично Страйк написа в търсачката на Гугъл „удавената пророчица УХЦ“.

Първата отправка бе към уебсайта на УХЦ, но се появиха също така няколко идеализирани изображения на Дайю Уейс. На много от тях тя бе точно както беше изрисувана в храма на Рупърт Корт – с бяла роба и развяна черна коса със стилизирани вълни зад нея.

Към края на страницата обаче Страйк видя рисунка, която привлече вниманието му. На нея Дайю бе каквато е изглеждала приживе, но в много по-зловеща форма. Беше майсторски изработена с молив и въглен и заешкото лице имаше вида на череп. На мястото на очите зееха празни ямки. Рисунката бе свалена от Пинтерест. Страйк кликна на линка.

Портретът бе качен от някой, назовал се Тормент Таун. Страницата имаше само дванайсет последователи, което ни най-малко не изненада Страйк. Тормент Таун бе публикувал само рисунки със същото кошмарно излъчване като първата.

Малко голо дете с дълга коса лежеше в зародишна поза на земята, лицето бе скрито, а двете стъпала сочеха в различни посоки. Образът бе заобиколен от две космати длани, образуващи фигура на сърце, очевидна пародия на символа на УХЦ.

Същите тези космати ръце образуваха фигура на сърце около долната част от голото тяло на мъж, на което еректиралият пенис бе заменен с бухалка с шипове по нея.

Друга рисунка показваше жена със завързана уста, една от косматите ръце я душеше, а на двете ѝ разширени зеници бяха изписани буквите УХЦ.

Дайю се появяваше често – понякога само лицето ѝ, друг път в пълен ръст, с бяла рокля, от която на пода капеше вода около босите ѝ крака. Лишеното от очи заешко лице се взираше през прозорци, наквасеният труп се рееше под тавани, надзърташе измежду тъмни дървета.

Внезапно изтропване стресна Страйк. В прозореца на офиса се бе ударила птица. В продължение на две секунди той и гарванът примигваха един срещу друг, а после той разпери черни криле и отлетя.

С ускорен сърдечен ритъм Страйк върна вниманието си към страницата на Тормент Таун. Спря на най-сложната рисунка дотук: старателно изобразена група, застанала около петоъгълен басейн. Фигурите бяха с качулки, засенчили лицата им, но това на Джонатан Уейс бе осветено.

Над басейна се рееше спектралната Дайю и гледаше към водата под себе си със зловеща усмивка. Там, където трябваше да е отражението на Дайю, се виждаше различна жена, плаваща по повърхността на водата. Беше руса и носеше очила с квадратни рамки, но също като Дайю нямаше очи, само празни орбити.

30

Жените в спалното помещение бяха събудени в пет сутринта, както обикновено, от звъненето на медна камбана в четвъртата сутрин на Робин в Чапман Фарм. След същата оскъдна закуска от водниста овесена каша, която бяха яли всеки ден дотук, на новодошлите бе наредено да останат в трапезарията, защото групите им трябваше да бъдат преконфигурирани.

Всеки член на Огнената група освен Робин бе преместен другаде. Новите ѝ спътници включваха професора, Уолтър Фърнсби, Амандийп Сингх, младежа, носил тениска със Спайдърмен в храма, и млада жена с къса и стърчаща тъмна коса на име Вивиън.

– Здрасти, как е? – поздрави последната, когато се присъедини към останалите.

Въпреки всичките усилия на Вивиън да придобие по-простоват изговор, когато разговаряше с другите, Робин забеляза, че истинският ѝ безспорно е типичният за висшата средна класа.

Робин беше почти сигурна, че новосформираните групи вече не бяха случайно подредени. Огнената група сега се състоеше само от хора с университетско образование, повечето от които очевидно имаха пари или произхождаха от богати семейства. В контраст Металната група бе съставена от хора, които бяха имали най-голяма трудност с всекидневните задачи, включително очилатата рижава вдовица Марион Хъксли и двама души, които Робин бе чула да се оплакват от умора и глад като зеленокосата Пени Браун.

След преподреждането на групите денят протече по същия начин като предишните. На Робин и останалите от Огнената група бяха възложени разнообразни задачи, някои включващи физически труд, други от духовен характер. След като нахраниха прасетата и сложиха нова слама в полозите на носачките, бяха отведени за третата си лекция върху църковната доктрина, изнесена от Тайо Уейс, после имаха сеанс с напеви в храма, по време на който Робин, вече изморена, изпадна в приятно, наподобяващо транс състояние и то я остави с чувство за повишено доволство. Вече можеше да рецитира Лока Самаста Сукхино Бхаванту, без да е нужно да поглежда думите и да се притеснява за произношението им.

След храма бяха отведени в нова работилница.

– Огнената група е призована за служба – обяви Бека Пърбрайт, когато влязоха в малко по-голямо пространство от онова, където се изработваха играчките костенурки. По стените бяха окачени различни видове тъкани и сплетени от слама и царевични листа предмети: звезди, кръстове, сърца, спирали и фигури, много от които завършваха с панделки. В далечния ъгъл на помещението две жени, членове на Църквата – Робин разпозна онази на рецепцията при пристигането и бременната Ван, – работеха върху голяма сламена скулптура. На дълга централно разположена маса пред всяко място лежаха снопове слама. Начело на масата стоеше Мадзу Уейс в дългите си оранжеви одежди със седефена рибка на врата си и с подвързана с кожа книга в ръце.

– Ни хао – каза тя на Огнената група и с жест им посочи да седнат.

Тук край масата присъстваха по-малко членове на Църквата, отколкото в работилницата за костенурки. Сред тях беше тийнейджърката с дългата тънка коса и големи сини очи, която Робин бе забелязала по-рано, и сега преднамерено избра място до нея.

– Както знаете – подхвана Мадзу, – продаваме ръчно изработени предмети, за да набираме средства за благотворителните проекти на Църквата. В Чапман Фарм имаме стара традиция да правим сламени фигурки и за целта отглеждаме специална пшеница за слама. Днес ще изработвате простичка сламена сплитка – каза Мадзу, отиде до стената и посочи плоска фигура със стърчащи житни класове. – Редовните членове ще ви помагат и щом овладеете това, ще ви прочета днешния урок.

– Здравей – каза Робин на тийнейджърката до себе си, когато Мадзу започна да разлиства книгата. – Аз съм Роуина.

– Аз съм Л-л-л-лин – изрече със заекване момичето.

Робин мигом разбра, че момичето трябва да е дъщерята на Диърдри Дохърти, която (ако се вярваше на Кевин Пърбрайт) тя бе родила след изнасилването от страна на Джонатан Уейс.

– Мъчно изглежда – отбеляза Робин, като гледаше как тънките пръсти на Лин преплитат сламата.

– В-в-всъщност не е – отвърна Лин.

Робин забеляза, че Мадзу вдигна раздразнено очи от книгата при звука от гласа на Лин. И макар Лин да не погледна към Мадзу, Робин бе сигурна, че е регистрирала реакцията ѝ, тъй като започна без думи да показва на Робин какво да прави. Робин си припомни написаното в имейла от Кевин Пърбрайт до сър Колин как Мадзу подигравала Лин за заекването ѝ още от ранното ѝ детство.

Когато всички се заеха сериозно за работа, Мадзу заговори:

– Тази сутрин ще ви запозная със Златната пророчица, чийто живот е красива поука. Мантрата на Златната пророчица е „Живея, за да обичам и да давам“. Следните думи са написани от самия Папа Джей.

Тя сведе поглед към отворената книга в ръцете си и сега Робин видя, че на гърба ѝ със златни букви бе изписано Отговорът от Джонатан Уейс.

– „Имало едно време светска и материалистично ориентирана дама, която се омъжила с единствената цел да си осигури живот, смятан от сапунения свят за пълноценен и успе…“

– Позволено ли е да задаваме въпроси? – прекъсна я Амандийп Сингх.

Робин долови незабавно възникнало напрежение сред членовете на Църквата.

– Обикновено отговарям на въпроси след края на четенето – отвърна хладно Мадзу. – Щеше да питаш какво е „сапуненият свят“ ли?

– Да – потвърди Амандийп.

– Тъкмо това предстои да бъде обяснено – каза Мадзу със студена и скована усмивка, след което продължи да чете. – „Понякога наричаме материалистичния свят сапунен свят, тъй като населяващите го живеят в сапунен мехур, в който властват консуматорство, социален статус и лично его. Притежанията са ключът към сапунения свят: притежание на вещи и на човешки същества, сведени до плътски обекти. Онези, които виждат отвъд ярките разноцветни стени на мехура, са приемани за странни, заблудени, дори побъркани. И все пак стените на мехура са крехки. Нужен е само един поглед към Истината и мехурът се спуква. Точно това се е случило с Маргарет Каткарт-Брайс. Тя била богата жена, суетна и егоистична. Накарала лекарите да направят пластични операции по цялото ѝ тяло, та по-лесно да имитира младост, тъй почитана в сапунения свят, който живее в ужас от смъртта и тленността. По свой избор нямала деца от страх, че ще си развали съвършената фигура, и натрупала огромно богатство, без да даде някому и пени, доволна от живот на материално благоденствие, на който другите обитатели на мехура завиждат, без да забелязват капаните, с които е осеян.“

Робин внимателно огъваше кухите сламки под безмълвните насоки на Лин. С крайчеца на окото си виждаше как бременната Ван разтрива едната страна на издутия си корем.

– „Болестта на Маргарет била фалшива същност“ – продължаваше да чете Мадзу. – „Това е същността, стремяща се към одобрение отвън. Духовната ѝ същност била занемарена за много дълго време. Пробуждането дошло след смъртта на съпруга ѝ по случайност, както го нарича светът, но в действителност Универсалната хуманитарна църква го идентифицира като част от божествения план. Маргарет присъства на една от моите лекции. По-късно сподели с мен, че дошла, защото нямала какво друго да прави. Разбира се, аз бях наясно, че хората често идват на срещите с мен само за да има какво ново да кажат по модните си вечеринки. И все пак аз никога не съм отхвърлял презрително общуване с богатите. Това само по себе си би било форма на предразсъдък. Да съдиш някого по размера на притежанията му е сапунено мислене. И тъй, аз говорих по време на вечерята, а присъстващите кимаха и се усмихваха. Не се съмнявах, че накрая някои ще ми напишат чекове за подкрепа на благотворителната ни дейност. Щеше да им струва малко, а би им дало самочувствието, че са великодушни. Но когато усетих вперения в мен поглед на Маргарет, разбрах, че тя е от онези, които понякога наричам сомнамбули: хора с несъбуден духовен капацитет. Побързах да приключа беседата, нетърпелив да говоря с тази жена. Отидох при нея после и само след няколко кратки изречения се усетих влюбен като никога дотогава в живота си.“

Робин не бе единствената, която вдигна поглед към Мадзу след тези думи.

– „Някои ще бъдат шокирани, като ме чуят да говоря за любов. Маргарет беше на седемдесет и две години, но когато два сродни духа се срещнат, така наречената физическа реалност се стопява и става безпредметна. Мигом обикнах Маргарет, защото иззад лицето, подобно на маска, пред мен се показа истинската ѝ същност и молеше да бъде освободена. Вече имах достатъчно богат духовен опит да видя ясно недостъпното за материалното зрение. Плътската красота неизменно повяхва, докато красотата на духа е вечна и непокътната…“

Вратата на работилницата се отвори. Мадзу вдигна очи. Влезе Дзян Уейс, набит и намусен, облечен в оранжев анцуг. При вида на Мадзу дясното му око затрепка и той бързо го покри с длан.

– Доктор Джоу иска да види Роуина Елис – измърмори.

– Аз съм – вдигна ръка Робин.

– Добре – каза Мадзу. – Върви с Дзян, Роуина. Благодаря ти за службата.

– И аз за твоята – отвърна Робин, събра длани и сведе глава към Мадзу, което ѝ спечели поредната скована и студена усмивка.

31

– Бързо учиш – отбеляза Дзян, докато с Робин вървяха покрай кокошарника.

– Какво имаш предвид? – попита Робин.

– Знаеш вече правилните отговори – каза Дзян и отново потърка окото си с тика, а на Робин ѝ се стори, че долавя известна неприязън.

Вляво от тях се простираше открито поле. Марион и Пени Браун се препъваха по изровената земя, повели двата шайрски коня в безкрайна оран – безсмислено занимание, при положение че нивата вече беше разорана.

– Металната група – подхвърли презрително Дзян и затвърди убеждението на Робин, че тазсутрешната подредба не е случайна.

Тя попита само:

– Защо ме вика доктор Джоу?

– За медицински преглед. Да провери дали си в състояние да постиш.

Отминаха перачницата и трапезарията, а после по-старите хамбари, един от които бе заключен с катинар, хванал паяжина.

– Какво държите тук? – поинтересува се Робин.

– Боклуци – отвърна Дзян, после накара Робин да подскочи, като изрева: – Ей!

Дзян сочеше към Уил Еденсор, приклекнал под сянката на дърво край пътеката, докато утешаваше плачещо дете или може би две. Уил Еденсор скочи като опарен. Момиченце, чиято бяла косица не бе ниско остригана като на другите, а стърчеше около главата му като пухчета на глухарче, вдигна ръце към Уил с молба да бъде гушнато. След него имаше група едва проходили дечурлига, надзиравани от Луиз Пърбрайт с нейната обръсната глава.

– На детско дежурство ли си? – викна Дзян към Уил.

– Не – отвърна Уил, – но тя падна и аз просто…

– Извършваш „материално присвояване“ – викна Дзян и от устата му изхвърчаха слюнки. Робин бе сигурна, че присъствието ѝ правеше Дзян по-агресивен, защото му харесваше да демонстрира власт пред нея.

– Само защото тя падна – заоправдава се Уил. – Отивах към перачницата и…

– Ами върви тогава в перачницата!

Уил бързо се отправи натам с дългите си крака. Момиченцето се опита да го последва, спъна се, падна и се разплака още по-силно. След секунди Луиз дотича, вдигна я и побърза да се оттегли с нея между дърветата при другите малчугани.

– Предупреден беше вече – заяви Дзян и отново тръгнаха напред. – Ще трябва да докладвам за случката.

Явно тази перспектива му носеше удоволствие.

– Защо не е допускан близо до деца? – попита Робин и забърза, за да не изостава от Дзян, докато заобикаляха страничната фасада на храма.

– Няма такова нещо – побърза да каже Дзян, сякаш отговаряше на неизречен въпрос. – Все пак трябва да внимаваме кой работи с малките.

– О, ясно – промълви Робин.

– Не заради… По духовни съображения е – изръмжа Дзян. – На хората им се помпа егото от материални притежания. Това спъва духовния растеж.

– Разбирам – отвърна Робин.

– Трябва да бъде убита фалшивата същност – натъртено произнесе Дзян. – А той не е убил своята още.

Вече прекосяваха вътрешния двор. Когато коленичиха край басейна на Удавената пророчица между гробовете на Откраднатия пророк и Златната пророчица, Робин взе камъче, лежащо на земята, и го скри в лявата си длан, преди да потопи показалеца на дясната във водата, да намаже челото си и да изрече напевно:

– Удавената пророчица ще благослови всички, които я почитат.

– Знаеш ли коя е била тя? – обърна се Дзян към Робин, когато се изправи и посочи към статуята на Дайю.

– Ъъ… казвала се е Дайю, нали? – попита Робин, все още стискаща камъчето в лявата си ръка.

– Да, но знаеш ли коя беше за мен?

– О… – промълви Робин. Вече беше наясно, че назоваване на роднински връзки не се приема добре в Чапман Фарм, защото предполагаше трайна привързаност към материалистични ценности. – Не.

– Беше ми сестра – изрече тихо Дзян и се подсмихна.

– Спомняш ли си я? – попита Робин като се погрижи да прозвучи смаяна и възхитена.

– Да – отвърна Дзян. – Тя си играеше с мен.

Продължиха към входа на фермерската къща. Дзян избърза малко пред нея да отвори орнаментираните с дракони врати, а Робин използва момента да пъхне в сутиена си малкото камъче.

На каменната настилка от вътрешната страна досами вратата имаше издълбан надпис на латински: STET FORTUNA DOMUS[11]. Фоайето бе широко, изрядно чисто и безупречно украсено – белите стени бяха покрити с китайско изкуство, включително издялани маски и копринени гоблени в рамки и под стъкло. Към първия етаж се извиваше стълба, покрита с ален килим. Имаше няколко затворени врати, всичките черни и лакирани, но Дзян ги отмина и поведе Робин вдясно по коридор, водещ към едно от новите крила.

В самия му край почука на друга лъскава черна врата и я отвори.

Робин чу женски смях и при отварянето на вратата видя актрисата Ноли Сиймур, облегната на махагоново бюро и явно много развеселена от нещо, казано от доктор Джоу. Беше мургава и с крехко телосложение млада жена, с късоподстригана коса и издокарана от глава до пети в „Шанел“, както Робин разпозна.

– О, здравей – каза тя през смях.

Робин остана с впечатление, че тя смътно разпознава Дзян, но не помни името му. Ръката на Дзян мигом се стрелна към трепкащото му око.

– Анди току-що ме разсмя с пълно гърло… Трябваше да дойда тук за терапията си, тъй като той дезертира от Лондон и ме изостави.

– Да изоставя теб? Никога – възрази Джоу с плътния си глас. – Ще останеш да пренощуваш, нали? Папа Джей се върна.

– О, наистина ли? – изписка Ноли и притисна възторжено длани към лицето си. – Боже мой, не съм го виждала от седмици.

– Той каза, че може да се настаниш в обичайната си стая – съобщи Джоу и посочи към горния етаж. – Членовете ще са възхитени да те видят. А сега трябва да направя оценка на тази млада дама – кимна той към Робин.

– Добре, скъпи – отвърна тя и поднесе лице за целувка.

Джоу стисна дланите ѝ, целуна я бързо по двете бузи и Ноли мина на излизане покрай Робин, като я облъхна с облак парфюм от туберози, намигна ѝ и подхвърли:

– В много сигурни ръце сте.

Вратата се затвори след Ноли и Дзян и Робин остана сама с доктор Джоу.

В разкошната и изрядно подредена стая се носеше мирис на сандалово дърво. Върху тъмния полиран паркет бе постлан килим ар деко в червено и златисто. Библиотечни шкафове от пода до тавана от същото абаносово дърво като останалите мебели съдържаха подвързани в кожа книги, а също и стотици дневници като онзи, лежащ на леглото ѝ, с надписани отстрани имената на собствениците им. Зад бюрото имаше още рафтове, пълни с прецизно подредени малки кафяви шишенца и със старателно надписани етикети, колекция от китайски кутийки за енфие и дебел златен Буда, седнал с кръстосани крака на дървен пиедестал. Под един от прозорците, гледащ към част от имота през дървета и храсти, имаше черна кожена кушетка за прегледи. Оттук Робин видя три идентични бунгала от дървени трупи и с плъзгащи се стъклени врати, които не бяха показвани още на новопристигналите.

– Седнете, моля – каза усмихнат Джоу и посочи на Робин стола срещу бюрото си, който също бе от абанос и тапициран с червена коприна. Робин установи, че е много удобен, когато потъна в него. Столовете в работилницата бяха дървени или пластмасови, но всичките твърди, а матракът на тясното ѝ легло – много корав.

Джоу носеше тъмен костюм, вратовръзка и безукорно бяла риза. На ръкавелите му дискретно проблясваха перли. Робин допусна, че е потомък на две раси, тъй като беше поне метър и осемдесет и пет висок, ако не и повече – мъжете китайци, които срещаше в Чайнатаун близо до офиса, общо взето бяха много по-ниски, – беше безспорно красив, с пригладена назад черна лъскава коса и високи скули. Белегът от носа до брадичката му подсказваше за загадка и опасности. Тя разбираше защо доктор Джоу бе привлекателен за телевизионните зрители, макар да намираше аурата му на самодоволство отблъскваща.

Джоу отвори папка на бюрото си и Робин видя няколкото листа с въпросника, който бе попълнила в микробуса.

– Е, как ви се вижда животът в Църквата дотук? – попита Джоу с усмивка.

– Много интересен – отвърна Робин, – а техниките за медитация са направо изумителни.

– Страдате от известна тревожност, така ли е? – продължи да ѝ се усмихва Джоу.

– Понякога – отвърна на усмивката му Робин.

– Ниско самочувствие?

– От време на време – леко повдигна рамене тя.

– Мисля, че неотдавна сте претърпели емоционален удар?

Робин не бе сигурна дали той се прави на интуитивен, или признава, че в невидимите за нея листове хартия се съдържа информация, споделена с нея пред някои членове на Църквата.

– Ами… да – засмя се леко. – Сватбата ми се отмени.

– Това ваше решение ли беше?

– Не – отвърна Робин вече без усмивка. – Негово.

– Семейството ви разочаровано ли е?

– Мама бе доста… да, не бяха доволни.

– Гарантирам ви, след известно време ще се радвате, че не се е случило – каза Джоу. – Голяма част от душевните терзания в обществото произтичат от неестествеността на брака. Чели ли сте „Отговорът“?

– Още не – отвърна Робин, – но един от църковните членове предложи да ми услужи с екземпляра си, а Мадзу току-що…

Джоу отвори едно от чекмеджетата на бюрото и извади съвсем нов екземпляр от книгата на Джонатан Уейс. На корицата имаше рисунка на пукащ се мехур с две длани, оформящи сърце около него.

– Ето ви ваша лична книга – каза Джоу.

– Много ви благодаря! – отвърна Робин с престорен ентусиазъм, докато се чудеше, откъде, по дяволите, щеше да намери време да чете между работата, лекциите и сеансите в храма.

– Прочетете Главата за материалното притежание и егомотивацията – инструктира я Джоу. – А сега…

Той отдели втори въпросник, този път непопълнен, и извади автоматична писалка от джоба си.

– Ще оценя способността ви да постите. Ние го наричаме пречистване.

Той записа възрастта на Робин, помоли я да се качи на кантара, отбеляза ръста ѝ, после я покани да седне отново, за да премери кръвното ѝ налягане.

– Малко ниско е – каза, като погледна цифрите, – но е почти време за обяд, така че няма нищо тревожно. Ще преслушам сърцето и белите ви дробове.

Джоу допря до гърба ѝ студения стетоскоп, а Робин усещаше как камъчето, пъхнато в сутиена ѝ, се забива в плътта ѝ.

– Много добре – отсъди Джоу, прибра стетоскопа и се зае да вписва бележка във въпросника, преди да продължи да се осведомява за предишни заболявания.

– Откъде е този белег на ръката ви? – попита.

Робин веднага се досети, че някоя от жените в спалното ѝ помещение трябва да бе съобщила за двайсетсантиметровия белег под лакътя ѝ, покрит в момента с дългите ръкави на суитшърта.

– Паднах през стъклена врата – отговори.

– Нима? – Джоу за пръв път показа недоверие.

– Да.

– И не е било опит за самоубийство?

– Господи, не! – засмя се смаяна Робин. – Спънах се по стълби и се опитах да се опра с ръка на стъкления панел на врата.

– Аха, ясно… Редовно ли правехте секс с годеника си?

– Аз… да – отговори Робин.

– Използвахте ли контрацептивни средства?

– Да, хапчета.

– Но разбира се, сте ги спрели?

– Да, в инструкциите се казваше…

– Добре – кимна Джоу, като продължи да пише. – Синтетичните хормони са особено вредни за здравето. Не бива да поставяте нищо неестествено в тялото си, никога. Същото важи за кондоми, спирали…. всички те спират потока на вашата ци. Знаете ли какво е ци?

– В лекцията Тайо каза, че е някакъв вид жизнена сила.

– Жизнената енергия, съставена от Ин и Ян – кимна Джоу. – При вас вече има лек дисбаланс. Но не се тревожете – успокои я, без да престава да пише, – ще се занимаем с това. – Страдали ли сте някога от заболявания, предавани по полов път?

– Не – излъга Робин.

Всъщност изнасилвачът, прекратил ученето ѝ в университета, я бе заразил с хламидия, заради която ѝ предписаха антибиотици.

– Получавате ли оргазъм по време на секс?

– Да – отговори Робин и усети, че леко се изчервява.

– Всеки път ли?

– Почти.

– Типологичният ви тест ви поставя в знака Огън-Земя, тоест сте „воин, носещ дарове“ – продължи Джоу и вече я погледна. – Това е много благоприятен тип.

Робин не се почувства особено поласкана от тази оценка и не само защото отговаряше от името на измислената Роуина, а не от свое. Имаше също така подозрението, че „носещ дарове“ е синоним за финансова мишена. Отговори обаче с ентусиазъм:

– Това е страшно интересно.

– Сам изработих типологичния тест – с усмивка съобщи Джоу. – Установихме, че е много прецизен.

– А вие какъв тип сте? – поинтересува се Робин.

– Церителят мистик – отвърна Джоу, очевидно останал доволен, че е бил попитан, каквато бе и целта на Робин. – Всяка категория отговаря на един от нашите пророци и на един от петте китайски елемента. Може би сте забелязали, че назоваваме групите на елементите. – И все пак – стана сериозен Джоу и се облегна на стола си – не бива да мислите, че робувам на закостеняла традиция. Предпочитам синтеза на най-доброто от световната медицина. Аюрведичните практики имат много достойнства, но както видяхте, не презирам стетоскопа и апарата за кръвно налягане. Но виж, всемогъщите фармацевтични компании не ги признавам. Това е един глобален рекет. Никого от нищо не са излекували.

Вместо да спори, Робин се задоволи да придобие леко объркано изражение.

– Истинското лекуване е възможно само чрез духа – заяви Джоу и постави длан върху гърдите си. – Има изобилни свидетелства, подкрепящи този факт, но разбира се, ако целият свят приеме изцеляващата философия на УХЦ, въпросните компании ще изгубят милиарди от доходите си. Родителите ви още ли са заедно? – бързо смени темата той.

– Да – отвърна Робин.

– Имате ли братя или сестри?

– Да, една сестра.

– Те знаят ли, че сте тук?

– Да – потвърди Робин.

– Подкрепят ли решението ви? Радват ли се, че изследвате духовното си израстване?

– Ъъ… малко са… – Робин се засмя леко. – Мислят, че го правя, защото съм депресирана заради отменената сватба. Сестра ми го намира за чудата прищявка.

– А за вас такова ли е?

– Ни най-малко – отсече войнствено Робин.

– Ами добре – каза Джоу. – Понастоящем родителите и сестра ви гледат на вас като на свой плътски обект. Ще отнеме време да се преориентирате към по-здравословен начин на общуване. И така – с енергичен тон подхвана той, – годна сте да предприемете двайсет и четири часово постене, но трябва да сторим нещо по повод този ци дисбаланс. Тези тинктури – той се изправи на крака – са много ефикасни. Изцяло натурални са. Лично съм ги смесвал.

Той избра три кафяви шишенца от рафта, наля на Робин чаша вода, отмери по две капки от всяко шишенце, разклати чашата и ѝ я подаде. Като се чудеше колко ли е безразсъдно да изпие нещо с неизвестни съставки, макар да бе поуспокоена от количеството, Робин изгълта цялата течност.

– Добре – усмихна ѝ се Джоу. – А сега, ако имате негативни мисли, знаете какво да правите, нали? Разполагате с напевната и с радостната си медитация.

– Да – отвърна на усмивката му Робин и остави празната чаша на бюрото.

– Е, хубаво, в състояние сте за постене – заяви той с тон, с който очевидно я отпращаше.

– Много ви благодаря – каза Робин и се изправи. – Може ли да попитам – тя посочи през прозореца към дървените бунгала – какви са тези там? Не ги видяхме по време на обиколката.

– Стаи за уединение – отговори Джоу, – но са само за пълноправни членове на Църквата.

– О, ясно.

Джоу я съпроводи до вратата. Робин не бе учудена да завари Дзян да я чака в коридора. Вече се бе научила, че единствената причина да се движиш непридружен е да отидеш до тоалетната.

– Време е за обяд – съобщи Дзян, когато тръгнаха обратно.

– Ами хубаво – каза Робин. – Утре ще постя, така че е добре да посъбера сили.

– Не говори така – смъмри я строго Дзян. – За постенето трябва да се подготвиш единствено духовно.

– Прощавай – с престорено разкаяние продума Робин. – Не исках… още се уча.

Когато влязоха във вътрешния двор, завариха го пълен с членове на Църквата, отправили се към трапезарията. Около басейна на Удавената пророчица се бе струпала малка тълпа от хора, чакащи за благословията ѝ.

– Всъщност мисля да отскоча до тоалетната преди обяда – каза Робин.

Тръгна, преди той да е успял да възрази, и отиде в женското спално помещение, което беше безлюдно. След като използва тоалетната, забърза към леглото си. За нейна изненада до вечерния дневник там лежеше втори предмет: много стар екземпляр с подгънати крайчета на страниците на същата книга, която държеше в ръце. Отвори я и видя вътре надпис с дързък почерк.

На Дани, Мъченикмистик,

моя надежда, мое вдъхновение, мой син.

С вечна обич, Папа Джей

Робин си спомни настояването на Дани Брокълс да му върне книгата, така че остави своя екземпляр на леглото, а взе неговата, за да му я върне на обяда. После коленичи, измъкна камъчето, прибрано от двора, от сутиена си и внимателно го постави до три други, скрити между матрака и рамката. Би знаела, че е вторник дори без този метод на броене на изминалите дни, но беше наясно също тъй, че ако умората и гладът ѝ нараснеха още, поглеждането на камъчетата можеше да се окаже единственият начин да се ориентира за дните.

32

Клайв Литълджон се върна на работа в сряда. Страйк му прати съобщение в девет, че иска с него разговор лице в лице в един часа в офиса, след като и двамата предадяха обектите си на други сътрудници.

За беда този план пропадна. В девет и десет, малко след като Страйк бе застанал на позиция пред жилищния блок на братята Франк в Бекслихийт, му се обади Баркли.

– Братята Франк ли следиш?

– Да – отвърна Страйк.

– Е, нека ти кажа, че са и двамата – уведоми го Баркли, – не е само по-младият. Снощи разглеждах снимките, които направих пред нейната къща, и видях, че в полунощ там се е навъртал по-възрастният. И двамата са в тази работа. Двойка извратеняци.

– По дяволите – изруга Страйк.

Току-що бяха поели нов случай за евентуална съпружеска изневяра, така че новината как имат нужда от двойна бройка хора за следенето на братята Франк никак не бе добре дошла.

– Днес си в почивка, нали? – осведоми се Страйк.

– Да – отвърна Баркли. – Дев е подир новата кръшкаща съпруга, а Мидж се опитва да говори със сексуалната труженичка, която ти снима да си приказва с Голямата стъпка.

– Добре – промърмори Страйк, като за кратко обмисли, но отхвърли мисълта да помоли Баркли да пожертва почивния си ден, – благодаря, че ми съобщи. Ще погледна графика, та да видим как ще можем да държим и двамата под наблюдение.

Веднага, след като Баркли затвори, Страйк получи съобщение от Литълджон, че Голямата стъпка, който рядко се отбиваше в офиса си, е решил този ден да пътува до седалището на фирмата в Бишъпс Стортфорд, намиращо се на шейсет километра разстояние от мястото, където стоеше в момента Страйк. Колкото и да му се искаше да гледа в лицето Литълджон при въпроса защо е пропуснал да спомене в сивито си, че е работил за Патерсън, реши, че ще е най-бързо и чисто да свърши това по телефона, така че му позвъни.

– Здравей – каза Литълджон, щом вдигна.

– Забрави за срещата в един – подхвана Страйк. – Може да говорим сега. Исках да те попитам защо не ме уведоми, че си работил три месеца при Мич Патерсън, преди да дойдеш при мен.

Непосредственият отговор на тези думи беше мълчание. Страйк чакаше, докато наблюдаваше прозорците на братята Франк.

– Кой ти каза? – попита накрая Литълджон.

– Няма значение кой ми е казал. Вярно ли е?

Ново мълчание.

– Да – отвърна Литълджон най-сетне.

– Имаш ли нещо против да ми обясниш защо не го спомена?

Третото поред мълчание никак не успокои гнева на Страйк.

– Слушай…

– Бях уволнен – изрече Литълджон.

– Защо?

– Патерсън не ме харесваше.

– И по каква причина?

– Не знам.

– Ти издъни ли се?

– Не… Личностен сблъсък – отвърна Литълджон.

Само дето ти нямаш личност.

– Имаше ли разправия?

– Не. Той просто ми каза, че не ме иска повече.

Страйк беше сигурен, че има нещо, което се премълчава пред него.

– Има и още нещо. Защо дойде в офиса в понеделника след Великден?

– За разписките – отговори Литълджон.

– Пат беше в почивка. Беше официален празник. Не трябваше да има никой в офиса.

– Забравих – каза Литълджон.

Страйк стоеше с притиснат към ухото си телефон и мислеше. Интуицията му го предупреждаваше, че нещо не е наред, но умът му диктуваше, че няма как да покрият всички настоящи случаи без Литълджон.

– Имам нужда от тази работа – заговори Литълджон за пръв път без подканване. – Децата още се установяват на новото място. Изплащам ипотека.

– Не обичам неискреността – заяви Страйк, – а това включва лъжа чрез премълчаване.

– Не исках да помислиш, че не съм могъл да се справям с работата.

Все още смръщен, Страйк каза:

– Смятай това за устно предупреждение. Ако отново скриеш нещо от мен, заминаваш си.

– Разбрано – отвърна Литълджон. – Няма да го правя.

Страйк затвори. Колкото и трудно да бе да се намерят сътрудници с нужните качества, май отново щеше да му се наложи да търси кандидат. Каквото и да се криеше зад пропуска на Литълджон да спомене за работата си в агенцията на Патерсън, опитът на Страйк в ръководене на хора и в армията, и извън нея го бе научил, че има ли една лъжа, почти със сигурност следват и още.

Сега телефонът в ръката му зазвъня. Отговори и чу плътния дрезгав глас на Пат.

– На телефона е полковник Едуард Грейвс, търси теб.

– Свържи ме – отвърна Страйк, който бе оставил съобщение за родителите на Алегзандър Грейвс на старомоден телефонен секретар в понеделник сутринта.

– Ало? – прозвуча глас на възрастен мъж.

– Добро утро, полковник Грейвс – каза Страйк. Аз съм Корморан Страйк. Благодаря, че ми върнахте обаждането.

– Вие сте детективът, нали?

Изговорът сочеше убедително за принадлежност към висшата класа, а тонът издаваше подозрителност.

– Точно така. Надявах се да говоря с вас за Универсалната хуманитарна църква и за сина ви Алегзандър.

– Да, това го разбрах от съобщението ви. Защо?

– Нает съм от човек, който се опитва да измъкне роднина от Църквата.

– Не ние можем да им дадем съвет – отвърна полковникът с горчивина.

Страйк реши да не споменава пред Грейвс как вече знае за фаталния изход от плана да бъде изведен Алегзандър и каза:

– Питах се също дали ще желаете да разговаряте с мен за внучката ви Дайю.

На фона Страйк дочу глас на стара жена, макар думите да бяха неразличими. Полковник Грейвс изрече встрани от слушалката „Дай ми минута“, преди да каже на Страйк:

– Ние самите наехме частен детектив. Човек на име О’Конър. Познавате ли го?

– Боя се, че не.

– Трябва да се е пенсионирал. Е, добре, ще говорим с вас.

Страйк бе смаян.

– Много любезно от ваша страна. Доколкото разбрах, живеете в Норфък, така ли е?

– В Гарвестън Хол. Можете да го откриете на картата.

– Следващата седмица устройва ли ви?

Полковник Грейвс потвърди, че да, и уредиха срещата за идния вторник.

Докато Страйк пъхаше телефона в джоба си, видя гледка, която не бе очаквал. Двамата братя Франкенщайн бяха излезли от жилищната си сграда неспретнати както винаги, но този път носеха перуки, скриващи високите им чела. Все пак бяха лесно разпознаваеми за Страйк, който помнеше добре ограничения им гардероб и клатушкаща се походка. Заинтригуван от този несръчен метод на преобразяване, той ги последва до автобусна спирка, където след десет минути чакане братята се качиха на автобус номер 301. Отидоха на горния етаж, а Страйк остана на долния, изпрати на Мидж съобщение, че двамата Франк са в движение и че ще ѝ пише допълнително къде да се срещне с него и да поеме наблюдението.

Четиресет и пет минути по-късно братята слязоха на спирката Бересфорд Скуеър в Улуич, а Страйк ги следваше и не отделяше поглед от зле прилягащите перуки. След като повървяха известно време, двамата спряха да сложат ръкавици, след което влязоха в магазин на „Спортс Дайрект“. Страйк имаше чувството, че решението да не влизат в спортен магазин близо до дома им е свързано с некадърния опит да се прикрият, накарал ги да нахлупят перуки, тъй че, след като изпрати на Мидж съобщение за местоположението си, влезе след тях в магазина.

Не че ги бе мислил за гении, но оценката му за интелигентността им падна рязко. По-младият брат все поглеждаше към охранителните камери. В един момент перуката му се плъзна и той я нагласи. Обикаляха магазина със заучено безгрижие, вземаха случайни предмети, показваха си ги един на друг, преди да се отправят към сектора с оборудване за катерене. Сега Страйк започна да прави снимки.

След разговор, проведен шепнешком, двамата Франк избраха масивно въже. Последваха полугласни реплики на разногласие очевидно относно качествата на две различни чукчета. Накрая се спряха на едно гумено, после се отправиха към касата, платиха за покупките и излязоха от магазина с пакети под мишници, а Страйк пое подире им. Малко след това братята се отбиха в „Макдоналдс“. Страйк прецени, че не е препоръчително да влиза след тях, тъй че остана на улицата да наблюдава входа. Току-що бе пратил съобщение на Мидж да я въведе в курса, когато телефонът му позвъни. Изписа се непознат номер.

– Корморан Страйк.

– Да – изрече агресивен мъжки глас. – Какво искаш?

– Кой се обажда? – попита Страйк. Чуваше на фона тракане и мъжки гласове.

– Джордан Рийни. Сестра ми каза, че тормозиш семейството ми, дявол го взел.

– Никакъв тормоз не е имало – отвърна Страйк. – Обадих се на бившата ти съпруга да проверя дали…

– Не ми е бивша, тя ми е съпруга, защо я тормозиш?

– Не е имало тормоз – повтори Страйк. – Исках да предам съобщение до теб, имам желание да говорим за УХЦ.

– Това пък защо?

– Провеждам разследване…

– Стой настрани от жена ми и сестра ми, ясно?

– Нямам намерение да доближавам никоя от тях. Дали си готов…

– Нямам какво да ти кажа за нищо, разбра ли? – Рийни вече почти викаше.

– Дори и за прасетата ли? – попита Страйк.

– Ама, по дяволите, защо прасета…? Кой е говорил за шибаните прасета?

– Жена ти ми каза, че си имал кошмари, свързани с прасета.

Предчувствие накара Страйк да отдалечи телефона от ухото си. И то се знае, Рийни мигом взе да реве:

– ТОВА ПЪК ЗА ЧИЙ ДЯВОЛ ТИ ГО Е КАЗАЛА? ЩЕ ТИ СЧУПЯ КРАКАТА, АКО ПАК ИДЕШ ДА ГОВОРИШ С ПРОКЛЕТАТА МИ ЖЕНА, ШИБАН ДУХАЧ…

Последва серия от силно тракане. Страйк предположи, че Рийни блъска слушалката на затворническия телефон в стената. Втори мъж извика: „Ей, Рийни!“, последваха шумове и линията прекъсна.

Страйк прибра телефона обратно в джоба си. В продължение на десет минути стоя и дърпа от вейп устройството си, мислеше и наблюдаваше вратата на „Макдоналдс“. Накрая отново извади телефона и позвъни на стария си приятел Пищяла.

– Здрасти, Горелка – обади се познатият глас след две позвънявания.

– Как е Ейнджъл? – попита Страйк.

– Миналата седмица започна терапия – отвърна Пищяла.

– Видя ли се с баща си?

– Да. Той не искаше, гадината, но аз го убедих.

– Хубаво – каза Страйк. – Слушай, нужна ми е услуга.

– Казвай.

– Става дума за тип на име Кърт Джордан Рийни.

– И?

– Надявах се лично да разговаряме – каза Страйк. – Свободен ли си по-късно днес? Мога да дойда при теб.

Пищяла беше благонастроен и се уговориха да се срещнат следобед в кафене в Ист Енд, добре познато и на двамата, след което Страйк затвори.

33

След като предаде следенето на двамата Франк на Мидж, Страйк взе метрото до станция „Бетнал Грийн“. Изминал бе едва десет метра по пътя, когато немирясващият му телефон завибрира в джоба. Той се дръпна настрани, за да пропусне други хора, и видя поредното съобщение от Бижу Уоткинс.

По-малко зает ли си вече? Защото ето какво пропускаш.

Беше прикрепила две свои снимки по бельо, направени с телефона в огледало. Страйк ги погледна само бегло, преди да ги затвори и да изтрие съобщението. Нямаше намерение да се вижда отново с нея, но се опасяваше, че тези снимки току-виж отслабили съпротивата му, защото на тях тя изглеждаше безспорно великолепна в яркочервен сутиен, колан с жартиери и дълги копринени чорапи.

„Пеличис“, разположено на Бетнал Грийн Роуд, беше институция в Ист Енд: малко, датиращо от един век, държано от италианци кафене, където дървената ламперия в стил ар деко създаваше чудатото усещане, че ядеш пържени картофки в купе на „Ориент Експрес“. Страйк избра ъглово място с гръб към стената, поръча кафе и посегна към изоставен вестник „Дейли Мейл“, който предишен посетител беше оставил на масата до неговата.

Прескочи обичайните дискусии относно референдума за Брекзит и спря на пета страница, където имаше голяма снимка на Шарлот с Ландън Дормър: и двамата държаха чаши с шампанско и се смееха. Надписът отдолу го информираше, че Шарлот и приятелят ѝ са на благотворителна вечеря за набиране на средства за фондацията на Дормър. В репортажа отдолу се намекваше за възможен годеж.

Страйк разглежда снимката доста по-продължително, отколкото тези на Бижу. Шарлот беше с дълга и прилепнала златиста рокля и изглеждаше напълно безгрижна с една ръка, опряна на рамото на Дормър, и със стелеща се на вълни дълга черна коса. Дали бе излъгала, че има рак, или просто бе решила да показва смело лице пред света? Той разгледа Дормър с квадратната му челюст, който също изглеждаше необременен от тревоги. Страйк още се взираше в снимката, когато глас над него изрече:

– Ей ме, Горелка.

– Пищял – каза Страйк, метна вестника на съседната маса и протегна ръка, която Пищяла стисна, преди да седне.

Мършав и бледен, Пищяла бе пуснал брада, откакто Страйк го бе видял за последно, и тя прикриваше повечето от дълбокия белег, придаващ му изражение на трайна усмивка. Носеше зле прилягащи му джинси и торбест сив суитшърт. Татуировки покриваха китките, кокалчетата на ръцете му и врата.

– Да не си болен? – попита той Страйк.

– Не, защо?

– Отслабнал си.

– Това е умишлено.

– О, ясно – рече Пищяла и бързо изщрака с пръсти, тик, който имаше, откакто Страйк го познаваше.

– Искаш ли нещо? – попита Страйк.

– Да, бих изпил едно кафе – отвърна Пищяла.

След като беше поръчано, Пищяла попита:

– И какво искаш от онзи Рийни?

– Познаваш ли го лично?

– Знам кой е – подхвърли Пищяла, чието обстойно познаване на организираната престъпност в Лондон би засрамило Централното управление на полицията. – Едно време движеше с клана Винсънт. Чух за обира, за който са го осъдили. Тъпаците за малко не убили онзи брокер.

– Случайно да знаеш къде е?

– Да, в затвора в Бедфорд. По една случайност имам няколко приятелчета там.

– Надявах се да го кажеш. Рийни разполага с информация, която може да помогне на едно от разследванията ни, но не проявява склонност да сътрудничи.

Пищяла не изглеждаше изненадан от посоката, в която бе поел разговорът. Келнерката постави кафето на Пищяла пред него. Страйк ѝ благодари, тъй като Пищяла очевидно нямаше намерение да го направи, после изчака тя да се отдалечи, преди да попита:

– Колко?

– Не, аз черпя за тази услуга. Помогна ми за историята с Ейнджъл.

– Благодаря, Пищял, оценявам го.

– И това ли е всичко?

– Да, но искам мнението ти по един друг въпрос.

– Ами тогава ще искам да хапна нещо – заяви Пищяла и се огледа нетърпеливо. – Де се дяна онази?

– Ето го менюто – каза Страйк и го бутна към събеседника си. Отдавна познаваше необичайните му похвати да получава каквото иска, а то бе да настоява, после да заплашва, независимо дали изпълнението изобщо е възможно. Пищяла бутна менюто настрани.

– Искам сандвич с бекон.

След като поръча, отново се обърна към Страйк.

– Какво друго?

– Миналата година е имало стрелба в Канинг Таун. Човек на име Кевин Пърбрайт е бил прострелян в главата със същата марка оръжие, каквото е използвано в предишни случаи, свързани с наркотици. Полицията е намерила дрога и пари в брой в апартамента. Теорията им е, че е прецакал местен дилър, но аз лично смятам, че изхождат единствено от използваното оръжие. Убитият е израснал в секта – продължи Страйк. – Съмнявам се да е знаел как се действа с дрога, камо ли да я пласира, така че да е конкуренция на вече печени дилъри. Искам да чуя професионалното ти мнение.

– Какво е оръжието?

– „Берета 9000“.

– Популярен избор – вдигна рамене Пищяла.

– Канинг Таун е твоя територия. Чувал ли си нещо за младеж, застрелян в апартамента му?

Сандвичът на Пищяла пристигна. Страйк отново благодари на сервитьорката, след като Пищяла се правеше, че нея я няма. Той отхапа голям залък от сандвича си и каза:

– Не съм.

Страйк беше наясно, че ако атентатът срещу Пърбрайт е извършен от колега на Пищяла, той надали би признал за това. От друга страна, можеше да се очаква ответна агресия, ако изглеждаше, че Страйк рови в делата на сподвижниците на Пищяла, но такава вероятност засега нямаше.

– Е, как мислиш?

– Скалъпена история е – заяви Пищяла, като продължи да дъвче. – Сигурен ли си, че не е дело на корумпирано ченге?

Страйк беше свикнал с тенденцията на Пищяла да отдава половината от престъпленията в Лондон на корумпирани полицаи и каза:

– Не виждам защо от полицията биха искали този конкретен човек мъртъв.

– Може да е имал нещо срещу ченге. Леля ми още смята, че ченге е застреляло Дюейн.

Страйк си спомняше Дюейн, братовчеда на Пищяла, който също като Пърбрайт беше застрелян и убиецът така и не бе заловен. Без съмнение за лелята на Пищяла най-лесно бе да стовари още една смърт на гърба на Централното управление, предвид че другият ѝ син бе загинал при скоростна гонка с полицията. Поне половината от голямата фамилия на Пищяла бе замесена в криминална дейност на някакво ниво. И тъй като Дюейн членуваше в банди още от тринайсетгодишен, според Страйк мнозина извън полицията биха могли да са го екзекутирали, но той бе достатъчно тактичен да не споделя това си мнение.

– Хората, срещу които Пърбрайт е имал сведения, определено не са от полицията.

Мъчеше се сам себе си да убеди, че не му се яде сандвич с бекон. Този на Пищяла миришеше много апетитно.

– Рийни се бои от прасета – каза Страйк. – Животните имам предвид.

– Тъй ли? – рече Пищяла леко заинтригуван. – Надали ще можем да вкараме прасе в Бедфорд, Горелка.

Страйк се засмя и в същото време телефонът му отново иззвъня и той видя номера на Луси.

– Здрасти, Луси, как е?

– Стик, Тед има записан час при джипито си за идния петък.

– Добре – отговори Страйк, – ще бъда там.

– Наистина ли? – Той долови изумлението ѝ, задето за пръв път не ѝ каза, че ще си провери графика, и не се подразни, че трябва да се обвърже с конкретен ден.

– Да, нали ти казах, разчитай. В колко часа?

– В десет.

– Добре, ще пристигна там в четвъртък. Остави на мен да позвъня на Тед да му съобщя, че ще го придружа.

– Много мило от твоя страна, Стик.

– Няма такова нещо – отвърна Страйк, чиято съвест продължаваше да го мъчи след неотдавнашните откровения на Луси. – Най-малкото това мога да направя. Слушай, в момента съм зает, ще ти звънна по-късно, става ли?

– Да, разбира се.

Луси затвори.

– Всичко наред ли е? – попита Пищяла.

– Да – кимна Страйк и пъхна телефона в джоба си. – Всъщност не знам, чичо ми може да има деменция. Братът на майка ми – добави той.

– О, съжалявам да го чуя. Гадна работа е деменцията. Моят старец страдаше от това.

– Не знаех – каза Страйк.

– Да, рано го сполетя. Последния път, като го видях, изобщо не знаеше кой съм. Но пък дъртият коцкар имаше много деца, та едвам ги помнеше, преди да бъде още сенилен. Ти защо нямаш деца? – запита Пищяла, сякаш мисълта тъкмо му бе хрумнала.

– Защото не искам.

– Не искаш деца? – Тонът на Пищяла подсказваше, че за него това е равносилно на отказ да дишаш.

– Не.

– Ах ти, нещастнико. – Пищяла го изгледа с недоумение. – Че нали децата са смисълът на всичко? Та виж майка си. Тримата бяхте всичко за нея.

– Да – отвърна механично Страйк. – Всъщност…

– Само да видиш Алиса как трепери над болната Ейнджъл. Ей на това се вика обич.

– Поздрави я от мен. И Ейнджъл също.

Страйк се изправи и взе сметката.

– Много ти благодаря за това, Пищял. Аз ще тръгвам, затрупан съм с работа.

След като плати за кафетата и сандвича, Страйк тръгна обратно по Бетнал Грийн Роуд, потънал в неособено продуктивни разсъждения.

Тримата бяхте всичко за нея.

Страйк никога не мислеше за Леда като за майка с три деца, но старият му приятел му припомни съществуването на човек, за когото Страйк се сещаше най-много веднъж годишно: доста по-младия му полубрат, син на Леда и убиеца ѝ. На момчето предсказуемо бе дадено ексцентрично име – Суич. Роди се малко след като Страйк постъпи в университета в Оксфорд. Не изпитваше буквално нищо към врещящото бебе дори когато сияещата Леда настояваше по-големият ѝ син да вземе братчето си на ръце. Най-яркият спомен на Страйк от онова време беше ужасът му да остави Леда в коптора, който обитаваха с все по-нестабилния ѝ и агресивен съпруг. Бебето бе просто допълнително усложнение и завинаги омърсено в очите на Страйк поради това, че бе син на Уитъкър. Детето едва бе навършило годинка, когато Леда умря, след което бе осиновено от родителите на бащата.

Не изпитваше никакво любопитство къде се намира Суич в момента, нито желание да се срещне с него и да го опознае. Доколкото му бе известно, Луси имаше същата настройка. Но Страйк побърза да се поправи: той нямаше представа какво чувства Луси. Може би Суич бе един от братята ѝ, с които тя поддържаше контакт и го криеше от Страйк, приел самомнително, че знае всичко за нея.

Страйк отново влезе в метростанцията „Бетнал Грийн“, обременен с чувство на неловкост и вина. Би се обадил на Робин, ако имаше достъп до нея, не за да я отегчава с личните си проблеми, а да я уведоми, че Пищяла е готов да помогне да бъде развързан езикът на Джордан Рийни, че и Пищяла също смята, че полицията греши за убийството на Пърбрайт, и че братята Франк са излезли преобразени да купуват въже. Отново фактът, че връзката с нея е невъзможна и вероятно щеше да си остане така дълго време, го накара да осъзнае колко много самият ѝ глас дори повдигаше духа му. И не само това, но си даде сметка как той, толкова самостоятелен и независим човек, бе свикнал да разчита, че тя винаги е насреща и неизменно е на негова страна.

34

Робин копнееше за самота, сън и храна, но режимът в Чапман Фарм бе устроен така, че и трите бяха крайно оскъдни, и при някои от новодошлите напрежението вече си казваше думата. Робин бе станала свидетел как зеленокосата Пени Браун бе мъмрена от Тайо Уейс, задето изпусна куп чисти и сгънати чаршафи на земята, докато ги носеше през двора. Бека Пърбрайт бързо поведе Огнената група към свинарника, но не и преди те да видят как Пени избухна в плач.

По завоалирани и не тъй завоалирани начини започна да се прокрадва апокалиптична нотка наред с критиките за материализъм и социално неравенство, с които новодошлите бяха бомбардирани. Липсата на контакт с външния свят служеше да засилва усещането, че човек се намира в бункер, докато членовете на Църквата предоставяха редовни сведения за ужасите на войната в Сирия и за бавното умиране на планетата. Тези брифинги бяха пропити с дух на неотложност: само пробудените можеха евентуално да предотвратят глобална катастрофа, защото хората в сапунения мехур продължаваха себично и апатично да засилват обречеността на човечеството.

Папа Джей и УХЦ сега бяха открито описвани като най-добрата надежда на света. Макар Уейс да не се бе появявал след първата вечеря, Робин знаеше, че той още присъства във фермата, защото църковните членове често го споменаваха с приглушени почтителни гласове. Това, че появите му бяха редки, по-скоро възпламеняваше, отколкото да потушава възхитата на последователите му. Робин предполагаше, че се е скрил някъде във фермерската къща и се храни отделно от редовите членове, които при всичките словоизлияния на Църквата за органично произвеждана от етични източници храна се хранеха предимно с евтини дехидратирани нудли и мизерни количества протеин под формата на обработени меса и сирена.

В сряда сутринта Мадзу Уейс, която, за разлика от съпруга си, често бе виждана да се носи царствено из двора, проведе съвместен сеанс в храма с Огнената и Дървената група. На централната сцена във форма на петоъгълник в кръг бяха подредени черни лакирани столове. Мадзу държа кратка реч относно нуждата от духовна смърт и прераждане, които, каза тя, можели да се осъществят само щом веднъж бъдат приети, излекувани и отблъснати миналите болки и заблуди. После прикани хората от групите да споделят несправедливости и жестокости, извършени спрямо тях от членове на семействата, партньори или приятели.

След известно насърчение присъстващите започнаха да разправят историите си. Млад член на Огнената група на име Кайл – слаб и нервен на вид – разказа подробно за гневната реакция на баща си, когато узнал, че синът му е гей.

Щом сподели с групата, че майка му се обединила с баща му срещу него, младежът не издържа и се разплака. Останалите изразиха подкрепа и съчувствие, а Мадзу седеше мълчалива и когато Кайл завърши разказа си, обобщи го, като пропускаше всички думи, обозначаващи семейни връзки, и ги заменяше с „плътски обект“ и „материално притежание“, после каза:

– Благодарим ти, че беше достатъчно смел да разправиш своята история, Кайл. Чистите духове са недосегаеми за материалистични поражения. Пожелавам ти бърза смърт на фалшивата същност. Когато тя изчезне, обидата и страданията ти ще си идат с нея.

Един по един и други от групата започнаха да говорят. Някои очевидно се бореха с дълбоки травми, причинени от връзки или от отсъствието им, но Робин не можеше да се отърве от подозрението, че някои преувеличаваха страданията си, та да се впишат по-добре. Когато бе поканена от Мадзу да говори, Робин разправи историята за отменената си сватба и разочарованието на семейството си, призна, че когато годеникът ѝ я изоставил, това силно я наскърбило, особено при положение че напуснала работа, за да може да пътува с него, щом станели съпрузи. Много от хората в кръга бяха вече просълзени след споделяне на собствените си преживявания и изразиха съпричастност с нея, но Мадзу заяви на Робин, че като отдаваш важност на която и да било професия, ставаш съучастник в поддържане на системите за контрол в света, обитаващ сапунения мехур.

– Чувството за идентичност на базата на служба или на която и да било от уловките в света на сапунения мехур е материалистично по своята същност – каза тя. – Щом решително отблъснем желанията на егото и започнем да подхранваме духа, обидите изчезват и вече може да се появи истинската ни същност, дето не я е грижа, когато плътски обекти напускат живота ни.

Мадзу се обърна към кльощаво момиче със сърцевидно лице, чието мълчание вече особено изпъкваше. Ръцете ѝ бяха плътно скръстени пред гърдите, краката ѝ също бяха кръстосани.

– Би ли искала да споделиш с групата как си страдала заради материално притежание?

С леко треперещ глас момичето отвърна:

– Не съм страдала от нищо.

Тъмните криво разположени очи на Мадзу се втренчиха в нея.

– Съвсем от нищо?

– От нищо.

По преценка на Робин момичето беше на възраст малко под двайсет. Лицето ѝ леко почервеняваше под вперените в нея погледи.

– Семейството ми никога с нищо не ми е навредило – каза тя. – Разбирам, че на някои хора тук са се случили действително ужасни неща, но не и на мен. – И тя вдигна леко скованите си рамене.

Робин долови враждебността на групата към момичето тъй ясно, сякаш те я бяха изразили открито, и мислено я помоли да не казва нищо повече, но без полза.

– Също така не мисля, че е редно да се нарича родителската обич „материално притежание“ – изтърси тя. – Съжалявам, но такова е моето мнение.

Неколцина души, сред които и Амандийп, заговориха едновременно. Мадзу се намеси и направи знак към Амандийп да продължи той.

– Във всички конвенционални семейни структури съществува силова динамика – отбеляза той. – Не може да се отрече наличието на изнудване и контрол, та макар и те да са добронамерени.

– Ами на малките деца са нужни граници – изтъкна момичето.

Сега повечето от членовете на групата също заприказваха и някои бяха видимо ядосани. Вивиън, момичето със стърчащата тъмна коса, която обикновено се стараеше да докарва изговор, характерен за работническата класа, говореше най-високо и другите замълчаха, за да ѝ дадат думата.

– Онова, което наричаш „граници“, е оправдание за тормоз и в моето семейство си представляваше реален тормоз. Като говориш подобни неща, не просто се подиграваш с преживяванията на хора, потискани активно от родителите им, желаещи пълен контрол над тях – Кайл кимаше енергично, – а допринасяш за поддържането на тази система за контрол, от която ние, останалите, се мъчим да се изтръгнем, ясно ли ти е? Е, добре, ти не си страдала, браво, но не е зле да чуеш хора, които са страдали, и да се поучиш от тях.

Разнесоха се приглушени възгласи на одобрение. Мадзу не казваше нищо, остави групата сама да се разправи с отцепничката. На Робин за пръв път ѝ се стори, че долавя на лицето ѝ истинска усмивка.

Момичето със сърцевидното лице бе нескрито изолирано от Огнената група през останалата част от следобеда. На Робин силно ѝ се искаше да ѝ прошепне думи за подкрепа, но имитираше останалите и я игнорираше.

Двайсет и четири часовият им пост започна в сряда вечерта. Робин получи в трапезарията само чаша топла вода, ароматизирана с лимон. Като се огледа наоколо, видя, че само Огнената, Дървената и Земната група бяха подложени на постене; на Металната и Водната им бе сервиран обичайният буламач от варени зеленчуци и нудли. Не ѝ се вярваше всичките им членове да са пропаднали на прегледа за физическа годност на доктор Джоу. От откъслечни забележки на постещите, седящи недалеч от нея, Робин заключи, че те биват приемани като по-достойни от онези, на които бе давана храна, и очакваха бъдещите двайсет и четири часа гладуване като един вид медал за храброст.

Робин се събуди на следващия ден, последния от едноседмичния ѝ престой, само след няколко часа сън, прекъснат от свиващия ѝ се от глад стомах. Тази вечер се очакваше да открие пластмасовия камък до оградата на фермата. Мисълта едновременно я вълнуваше и плашеше. Още не бе правила опит да излиза от спалното помещение през нощта и се тревожеше не само, че ще бъде забелязана по пътя към гората, но и че може да не открие точното място в тъмното.

След закуска, която за трите постещи групи се състоеше от поредната чаша топла вода с лимон, всички новаци бяха събрани за втори път, откакто бяха разпределени в групи при пристигането си, а после отведени от членове на Църквата в лявото крило на фермерската къща. Там имаше празно помещение с каменна настилка, по средата на което стръмна дървена стълба водеше към сутерена.

Долу имаше стая с дървена ламперия, за която Робин си помисли, че се простира почти по цялата дължина на къщата. В отсрещния спрямо стълбата край се издигаше сцена пред екран почти толкова голям, колкото онзи в храма на Рупърт Корт. Имаше приглушено осветление, а подът бе покрит с рогозки. Новаците бяха инструктирани да седнат на земята с лице към сцената и Робин се усети като едно време в началното училище. На някои им бе трудно да го изпълнят, като на Уолтър Фърнсби например, който едва не се стовари върху съседа си, докато тромаво и сковано се отпусна на пода.

След като всички вече бяха седнали, лампите угаснаха и остана осветена само сцената.

В светлината на прожектора пристъпи Джонатан Уейс, облечен в оранжевата си роба, стигаща до земята, красив с дългата си коса, сини очи и брадичка с трапчинка. Разнесоха се спонтанни аплодисменти и не само от членовете на Църквата, но и от новите хора. През пролука вляво от себе си Робин видя въодушевеното и зачервено лице на вдовицата Марион Хъксли, очевидно запленена от Уейс. Амандийп бе сред най-силно ръкопляскащите.

По лицето на Джонатан се изписа типичната му усмивка на непретенциозност и той направи жест да умири възбуденото множество, след това събра длани, поклони се и каза:

– Благодаря ви за вашата служба.

– И ние за твоята – прозвуча в хор.

– Това не са просто думи. – Уейс обходи всички лица с усмивката си. – Аз съм искрено признателен за онова, което ни дадохте тази седмица. Жертвахте време, енергия и мускулна сила, за да ни помогнете в поддръжката на фермата. Помогнахте да бъдат събрани средства за благотворителната ни дейност и започнахте да изследвате собствената си духовност. Дори да не останете повече при нас, ще сте сътворили нещо добро и трайно – за нас, за себе си, за жертвите на този материалистичен свят. А сега – каза и усмивката му помръкна – нека поговорим за този свят.

От скритите високоговорители прозвуча драматична музика на орган. Екранът зад Уейс оживя. Пред новаците се занизаха държавни глави, богати знаменитости, висши правителствени чиновници, а Уейс заприказва за неотдавна изтекла информация относно офшорна правна кантора: Досиетата от Панама, за които Робин бе гледала репортажи по телевизията преди пристигането си в Чапман Фарм.

– Измами, клептокрация, укриване на данъци, нарушаване на международни санкции – заизрежда Уейс към закрепения на дрехата си микрофон. – Алчният материалистичен световен елит е изобличен в цялото си двуличие да укрива богатства, една малка част от които би могла да реши повечето от световните проблеми…

На екрана уличени в недобросъвестни действия крале, президенти и премиери се усмихваха и помахваха от подиуми. Прочути актьори сияеха на червени килими и сцени. Елегантно облечени бизнесмени махваха с ръка на въпроси на журналисти.

Уейс заговори гладко и изразително за лицемерието, нарцисизма, алчността. Изтъкна контраста между публичните изявления и поведението отвъд светлините на прожекторите. Очите на гладната и изтощена публика го следваха, докато крачеше напред и назад по сцената. В помещението бе горещо, а покритият с рогозка под бе неудобен.

Засвири меланхолично пиано като фон на бездомници, просещи край входовете на най-скъпите лондонски магазини, после на деца с подути кореми и умиращи в Йемен, на осакатени и разкъсани от бомби в Сирия. Гледката на момченце, покрито с кръв и прах и докарано почти до каталептично състояние от шока, докато бе вдигано на носилка и вкарано в линейка, извика сълзи в очите на Робин. Уейс също плачеше.

Хорово пеене и тимпани озвучиха катастрофични кадри на климатични промени и замърсяване: разпадащи се глетчери, полярни мечки, лутащи се сред топящи се ледове, снимки от въздуха на унищожаване на тропически гори. Сега тези образи се редуваха с такива на плутократи в скъпите им коли и къщи. Осакатени деца, изнасяни от рухнали сгради, контрастираха с пищни сватби на знаменитости, струващи милиони; селфита от частни самолети бяха последвани от съсипващи гледки от урагана Катрина и цунами в Индийския океан. По много от мержелеещите се около Робин лица течаха сълзи, а Уейс вече не бе появилият се в началото спокоен и красноречив оратор, сега крещеше гневно, беснееше към екрана и трагедиите по света.

– И всичко това, всичко, би могло да бъде спряно, ако само достатъчно много хора се пробудят от дрямката си, по време на която се движат към бездната! – ревна той. – Противникът и агентите му дебнат света, който или трябва да се отърси от съня си, или ще загине! И кой ще го събуди, ако не ние?

Музиката бавно заглъхна. Образите на екрана избледняха. Уейс стоеше задъхан, очевидно изтощен от дългата си реч, лицето му бе мокро от сълзи, а гласът предрезгавял.

– Вие – протегна ръка той към седналите най-отпред – бяхте призовани. Бяхте избрани. И днес самите вие имате избор. Да се присъедините отново към системата или да се отдръпнете от нея. Да се отдръпнете и да се борите. Сега обявявам кратка пауза – каза той и светлините се засилиха. – Не, не – побърза да каже при избухването на аплодисменти. – Няма на какво от видяното току-що да се радваме.

Зрителите му смутено спряха ръкоплясканията си. Робин отчаяно копнееше за глътка чист въздух, но когато Уейс изчезна, разпоредителите отвориха врата вляво към второ помещение без прозорци, където беше сервиран студен бюфет.

Новото пространство бе тясно и това, че вратата към лекционната зала бе затворена, засили усещането за клаустрофобия. Постещите бяха насочени към маса с кани с топла вода и парченца лимон в тях. Някои от хората предпочетоха да седнат облегнати към стената, докато ядяха сандвичи или сръбваха топла вода. Пред двете врати към тоалетните се оформиха опашки. Робин бе сигурна, че са прекарали в лекционната зала цялата сутрин. Момичето със сърцевидното лице, което бе противоречило на Мадзу предишния ден, седеше в ъгъл, захлупило глава в ръце. Робин се притесни за Уолтър, професора по философия, който едва се държеше на крака, а лицето му беше бледо и изпотено.

– Добре ли си? – попита го тихо тя, когато той се подпря на стената.

– Да, нищо ми няма – отвърна той със слаба усмивка, стиснал чашата си. – Духът си остава силен.

Накрая вратата към лекционната зала отново се отвори. Вече бе тъмно, хората се препъваха, блъскаха се един друг и прошепваха извинения, докато търсеха свободни места за сядане.

Когато накрая всички се бяха настанили, Джонатан Уейс отново се появи на осветената сцена. Робин се зарадва да го види усмихнат. Нямаше желание за още тормоз.

– Спечелихте си отдих – отбеляза Уейс и в залата се разнесе лек смях на облекчение. – Време е да медитираме и редим мантри. Заемете удобна позиция. Дишайте дълбоко. Вдигате бавно ръце при поемане на дъх… спускате ги бавно при издишане. И: Лока Самаста Сукхино Бхаванту… Лока Самаста Сукхино Бхаванту…

Мисленето бе невъзможно, докато се редяха напеви. У Робин чувствата на вина и ужас постепенно се уталожиха, тя усети как се разтваря в оглушителните звуци, отекващи в дървената ламперия като самостоятелна сила, вибрираща между стените и в собственото ѝ тяло.

Напевната рецитация продължи повече от всякога преди. Робин усети как устата ѝ пресъхва, почувства се близо до припадък, но мантрите някак я крепяха и ѝ помагаха да понася глада и болката.

Най-сетне Уейс обяви край и Робин въпреки умората и неприятната горещина остана с усещането за наслада и еуфория, което напевите винаги ѝ създаваха.

– Вие сте забележителни – прозвуча рязко гласът на Уейс, попрегракнал от всякога.

И в пълно противоречие със себе си Робин изпита ирационална гордост от одобрението на Уейс.

– Невероятни хора сте – продължи Уейс, като започна да се разхожда напред и назад. – И сами нямате представа за това, така ли е? – усмихна се на обърнатите нагоре към него лица. – Не си давате сметка, че сте една изключителна група кандидати. Забелязахме го от мига на пристигането ви. Членовете на Църквата ми казаха: „Това са специални хора. Може да се окажат тъкмо онези, които сме чакали“. Светът е на ръба на бездна. Дванайсет без десет е, Армагедон се задава. Противникът може да печели, но Благословената Божественост не се е отказала още от нас. Доказателството ли? Те изпратиха вас тук и вие може да ни дадете шанс. Вече е говорила с вас чрез средства, които има на свое разположение, и думите ѝ са пробили през шумовете на материалистичния свят. Ето защо сте тук. Но тази седмица вие дишахте чист въздух. Празният шум отмря и сега виждате по-ясно, отколкото преди. Сега е времето за знак от Божествеността. Сега е мигът да прогледнете истински. Да разберете изцяло.

Уейс се отпусна на колене. Затвори очи. Докато новаците го гледаха като омагьосани, той заговори със звънтящ глас:

– Благословена Божественост, ако е по Твоята угода, прати ни Свой посланик. Нека Удавената пророчица дойде при нас тук и да докаже, че има живот след смъртта, че чистият дух живее независимо от материалното тяло, че наградата за живот, отдаден на служба, е вечен живот. Благословена Божественост, вярвам, че тези хора са достойни. Прати Дайю при нас сега.

В тъмното и горещо помещение се възцари абсолютна тишина. Очите на Уейс бяха все така затворени.

– Благословена Божественост – прошепна той, – нека тя да дойде.

От зрителите се изтръгна колективно ахване.

На сцената от нищото се появи прозрачната глава на момиче. Усмихваше се.

Разтревожена, Робин погледна назад през рамо в търсене на прожекционен апарат, но нямаше лъч светлина, а стената беше солидна. Отново впери поглед напред с разтупкано сърце.

Под усмихнатата спектрална глава се появи тяло. Момичето имаше дълга черна коса и носеше бяла рокля до петите. Вдигна ръка и помаха по детински на множеството. Няколко души ѝ помахаха в отговор. Повечето изглеждаха ужасени.

Уейс отвори очи.

– Ти дойде при нас – промълви.

Дайю бавно се обърна към него. Виждаха през нея как коленичилият Уейс ѝ се усмихва през сълзи.

– Благодаря ти – изхлипа Уейс. – Не те призовавам обратно, воден от себичност, ти го знаеш… макар че да те видя е…

Той преглътна.

– Дайю – прошепна, – готови ли са те?

Дайю се обърна бавно с лице към публиката. Очите ѝ обходиха новаците. Усмихна се и кимна.

– И аз така мислех – отрони Уейс. – Върви си с благополучие, малка моя.

Дайю допря ръка до устата си и сякаш прати въздушна целувка към новите кандидати. Бавно започна да избледнява, докато за кратък момент само лицето ѝ остана да просветва в мрака. После изчезна.

Зрителите бяха съвършено неподвижни. Никой не проговори, не се обърна към съседа си да коментира видяното. Уейс се изправи и избърса очи с ръкава на робата си.

– Тя се завръща от Рая, когато знае, че имаме нужда от нея. Угажда на своя глупав Папа Джей. Осъзнава, че сте твърде ценни, за да ви пропуснем. А сега – изрече тихо Уейс – последвайте ме към храма.

35

Новаците се изправиха на крака, когато лампите светнаха. Уейс слезе и закрачи сред тях, като спираше тук и там да поздравява някои хора по име, та макар никога да не бе запознаван с тях. Удостоените с тази чест оставаха като гръмнати.

– Роуина – усмихна се той на Робин. – Чух прекрасни неща за теб.

– Благодаря – промълви Робин отмаляла и го остави да стисне двете ѝ длани в своите.

Хората около Робин я гледаха със завист и новооткрит респект, а Уейс продължи към стълбите, които водеха обратно във фермерската къща.

Събралите се го последваха. Когато Робин наближи върха на стълбите, видя зад прозорците залез: прекарали бяха целия ден в тъмното и задушно помещение.

И тогава до слуха ѝ достигнаха звуците на силна рокмузика, гърмяща от високоговорители в двора. Църковни членове се бяха строили в две редици, образуващи проход между фермерската къща и храма, пееха и пляскаха в такт с песента. Когато Робин се показа навън във влажната привечер, започна припевът:

I don’t need no one to tell me’bout heaven

I look at my daughter and I believe…

Робин тръгна с останалите новодошли между редиците от пеещи църковни членове. Капки дъжд я намокриха и тя чу гръмотевици през музиката.

Sometimes it’s hard to breathe, Lord,

At the bottom of the sea, yeah yeah…[12]Уейс поведе новите хора по стълбите на храма, който сега бе осветен от много лампи и свещи.

Централната петоъгълна сцена се бе превърнала в петоъгълен басейн. Робин осъзна, че басейна винаги си го бе имало там, просто бе скрит под тежък черен капак. Водата вътре изглеждаше катраненочерна заради тъмното небе. Мадзу стоеше с лице към тях, отразена сякаш в черно огледало. Вече не бе в оранжево, а с дълга бяла роба като тази на дъщеря ѝ, изрисувана на тавана отгоре. Уейс изкачи стъпалата и застана до нея.

Рокаджийската песен свърши и всички – църковни членове и нови кандидати – бяха влезли в храма, при което вратите се затвориха с трясък. Онези, които бяха водили новаците във фермерската къща, ги инструктираха шепнешком да останат прави с лице към басейна, после отидоха да се настанят на страничните места.

С празен и болезнен стомах, изпотена и емоционално изцедена, Робин можеше да мисли единствено как хладната вода изглежда приканваща. Прекрасно би било да се топне под повърхността ѝ, да изживее няколко мига на самота и покой.

– Тази вечер – заговори Джонатан Уейс – сте свободни да избирате. Да останете при нас или да се върнете в материалистичния свят. Кои от вас ще пристъпят напред и ще влязат в басейна? Преродете се тази вечер. Пречистете се от фалшивата си същност. Кой е готов да предприеме тази първа и съществена стъпка към чистия дух?

За секунда или две никой не помръдна. После Амандийп мина покрай Робин и излезе напред.

– Аз ще го направя.

Наблюдаващите църковни членове гръмко заръкопляскаха и нададоха възторжени възгласи. Джонатан и Мадзу, хванати за ръце, засияха. Амандийп пристъпи напред, изкачи стъпалата отстрани на басейна, а Джонатан и Мадзу му дадоха инструкции, които останалите не чуха. Той свали маратонките и чорапите си, влезе в басейна, скри се за кратко под повърхността, после отново се показа с кривнати очила, но засмян. Аплодисментите на църковните членове отекнаха из храма, а Джонатан и Мадзу помогнаха на мокрия Амандийп с натежали от водата дрехи да се качи отново от другата страна. Той си взе маратонките и чорапите и бе отведен от двама църковни членове през врата в дъното на храма.

Кайл бе следващият влязъл в басейна. Получи същата експлозивна реакция, щом се показа от водата.

Робин реши, че не иска да чака повече и си проби път през новаците, за да излезе отпред.

– Аз искам да се присъединя – обяви и екнаха аплодисменти.

Излезе напред, изкачи стъпалата и свали маратонките и чорапите си. При знак от Джонатан влезе в изненадващо дълбокия басейн и се остави да потъне в студената вода. Стъпалата ѝ намериха дъното, после отскочи обратно горе и блажената тишина бе нарушена, когато излезе на повърхността, от гръмки ръкопляскания и одобрителни викове.

Джонатан Уейс ѝ помогна да излезе. Дърпана към земята от наквасените си дрехи и с паднала над очите коса Робин прие чорапите и маратонките от засмения Тайо Уейс, който я съпроводи до дъното на храма и през вратата се озоваха в преддверие, където стояха Амандийп и Кайл, вече преоблечени в сухи дрехи и бършещи косите си с хавлиени кърпи. И двамата бяха във видимо приповдигнато настроение. На пейки покрай стените лежаха още чисти и сухи комплекти анцузи. Насреща имаше врата, за която Робин знаеше, че трябва да води навън.

– Ето – подаде засменият Тайо кърпа на Робин. – Вземи дрехи и се преоблечи.

Амандийп и Кайл галантно отклониха погледи от Робин, когато тя свали горнището си с пълното съзнание, че и бельото ѝ е подгизнало, но Тайо зяпаше открито и се подсмихваше.

– Колко още ще се присъединят според теб? – обърна се Амандийп към Тайо.

– Ще видим – отвърна Тайо, без да откъсва очи от Робин, когато тя седна и се опита да изхлузи мокрото си долнище и да обуе сухо, без никой да види колко прозрачни са станали гащичките ѝ. – Нужни са ни възможно най-много хора. Това е борба на доброто със злото, така стоят нещата чисто и просто. Аз по-добре да се връщам там – добави, след като Робин, напълно облечена, се залови да обува чорапите си.

– Не мога да повярвам – избъбри задъхан Амандийп, когато вратата се затвори зад Тайо. – Дойдох тук с мисълта „Това място е откачено. Някаква секта е“. Щях да пиша статия за студентския си вестник. А сега… Влязох в проклетата секта.

Той избухна в невъздържан смях, а Кайл и Робин се присъединиха към него.

През следващия половин час още и още хора влизаха в помещението в подобно състояние, с почти истеричен смях. Пристигна Уолтър Фърнсби, доста разтърсен, последван незабавно от Пени Браун, чиято зелена коса се бе залепила около лицето ѝ като водорасли. Появи се Марион Хъксли, трепереща и очевидно дезориентирана, но и склонна към кикотене. Скоро съблекалнята се напълни с хора, възбудено обсъждащи материализирането на Дайю в сутерена и собствената си гордост, че са се присъединили към Църквата.

После настъпиха десет минути, през които не се появи никой. Робин крадешком преброи присъстващите и сметките ѝ показаха, че има половин дузина неприели кръщение, сред които момичето със сърцевидното лице, отказало да разкритикува семейството си пред Огнената група, както и русата приятелка на Пени. Самата Пени се оглеждаше притеснено и вече не се смееше. Минаха още десет минути, след което външната врата се отвори и се показа Уил Еденсор.

– Насам – каза и поведе новите членове на Църквата вън от храма към трапезарията.

Вече беше тъмно, по тялото на Робин и по още мократа ѝ глава пропълзяха тръпки. Пени Браун все още се оглеждаше тревожно за приятелката си, с която бе дошла в Чапман Фарм.

Новоприетите членове на Църквата влязоха в трапезарията, където останалите от Църквата, влезли там преди тях, ги посрещнаха изправени с аплодисменти. Очевидно бе кипяла бурна дейност през времето, докато новаците бяха затворени в сутерена под фермерската къща, защото от гредите на тавана бяха провесени червени и златни хартиени фенери като тези, които украсяваха Уордър Стрийт, а въздухът бе изпълван от апетитната миризма на готвено месо. Кухненските работници вече бяха подкарали големите си метални колички между масите.

Робин се строполи на най-близкото свободно място и отпи жадно вода, наляна от чешмата в пластмасова чашка, поставена пред нея.

– Поздравления – изрече тих глас зад нея и тя видя Луиз с обръснатата глава да бута количка с ястие, което миришеше на пилешко къри. Жената сипа черпак от него в металната чиния на Робин и добави няколко лъжици ориз.

– Благодаря – признателно изрече Робин.

Луиз се усмихна леко и се отдалечи.

Макар да не бе най-доброто къри на света, със сигурност бе най-апетитното и засищащо ястие, което Робин бе получавала от пристигането си в Чапман Фарм и съдържаше най-много протеини. Започна да яде бързо, толкова нетърпелива да си набави калории, че не бе способна да се сдържа. След като изяде кърито, получи чаша йогурт, смесен с мед, а това беше най-вкусното, което бе яла през цялата седмица.

Дух на празничност изпълваше помещението. Смеховете бяха повече от обичайно и според догадките на Робин причината бе това един вид угощение. Робин забеляза, че Ноли Сиймур бе седнала на масата на подиума. Облечена бе в оранжеви одежди и за пръв път на Робин ѝ хрумна, че актрисата може да е един от принципалите на Църквата. До Ноли имаше двама мъже на средна възраст също в оранжеви роби. На въпроса ѝ младежът, седящ до нея, отговори, че единият бил мултимилионер, натрупал богатството си от бизнес за опаковане, а другият бил член на парламента. Робин запамети имената на двамата за писмото си до Страйк.

Джонатан и Мадзу Уейс влязоха в трапезарията, след като повечето хора се бяха нахранили вече, и аплодисментите бяха подновени. Нямаше и следа от момичето със сърцевидното лице и другите новодошли, които не бяха влезли в басейна. Робин се запита къде ли са, дали не са отведени някъде, без да бъдат нахранени, и дали закъснялото пристигане на двамата Уейс не бе свързано с последен опит за убеждаване.

Ужасяваше се от перспективата за още една реч от Уейс, но вместо това от високоговорителите отново зазвуча музика, когато съпрузите се настаниха на местата си. С махване на ръка Уейс сякаш обяви, че официалностите отпадат и партито може да започне. В салона за хранене гръмна стара песен на „Ар И Ем“ и някои от църковните членове, наяли се с месо за пръв път кой знае откога, станаха да танцуват.

It’s the end of the world as we know it

And I feel fine…[13]

36

Партито траеше вече почти два часа. Джонатан Уейс слезе от горната маса, съпроводен от развълнувани крясъци, и започна да танцува с някои от тийнейджърките. Милионерът с опаковките също стана да танцува, като се включи в групата около Уейс, а движенията му създаваха впечатление, че ставите му се нуждаят от смазване. Робин остана седнала на дървената пейка и се усмихваше престорено, но повече от всичко искаше да се прибере в спалното помещение. Поглъщането на истинска храна след постенето, силната музика, болката в мускулите след целодневното седене на твърд под – всичко това засилваше изтощението ѝ.

Накрая чу началните акорди на „Герои“ и знаеше, че вечерта е напът да приключи, все едно бе чула да звучи Auld Lang Syne[14]. Имаше грижата да пее с останалите и да изглежда щастлива и бе възнаградена, когато най-сетне всички поеха под дъжда към спалните помещения освен нещастниците като Луиз, оставени да разчистват масите.

Въпреки че умората бе пропила в костите ѝ, онази част от съзнанието на Робин, която не спираше да ѝ припомня защо в действителност е тук, ѝ подсказа, че тази вечер е идеалната възможност да намери пластмасовия камък. Всички във фермата току-що се бяха насладили на нетипично засищащо ядене и вероятно бързо щяха да заспят. И наистина жените наоколо ѝ бързо смъкнаха дрехите си, облякоха пижамите, надраскаха по няколко думи в дневниците си и си легнаха.

Робин направи кратко вписване в дневника си, сложи си пижамата, но остави под нея бельото, все още малко влажно. Огледа се наоколо да се увери, че никой не гледа, пъхна се в леглото с чорапите и маратонките и скри долнището и горнището на анцуга под завивките. След десет минути лампите, контролирани от главен ключ някъде, изгаснаха.

Робин лежеше в тъмното, вслушана в дъжда, заставяше се да остане будна, макар клепачите ѝ да тежаха. Скоро през барабаненето по стъклата из помещението се разнесе забавено и равно дишане. Тя не смееше да чака твърде дълго, нито имаше смелост да измъкне изпод леглото водонепромокаемото си яке. Като се стараеше да не шумоли с чаршафите, успя да навлече горнището и долнището на анцуга върху пижамата си. После бавно и предпазливо стана от леглото и се промъкна към вратата на спалното помещение, готова да каже на всяка събудила се, че отива до банята.

Отвори внимателно вратата. В пустия двор нямаше електрически лампи, но той не бе съвсем тъмен заради проблясъка от басейна на Дайю и фонтана, както и заради светлината, идваща от един-единствен прозорец на горния етаж на фермерската къща.

Робин заобиколи сградата и пое по пътеката между сградите на мъжките и женските спални помещения, а косата ѝ бързо се наквасваше от дъжда. Когато стигна до края на пасажа, очите ѝ вече привикнаха към тъмнината. Целта ѝ бе гъстата горичка, видима от прозореца на спалното помещение, лежаща зад малко поле, в което никой от новаците не беше стъпвал.

От двете страни на пасажа между сградите със спални бяха насадени дървета и храсти, които скриваха полето от поглед. Докато пристъпваше внимателно, та да не се спъне в някой корен, зърна светлина и спря сред храстите.

Попаднала бе на още Стаи за уединение като онези, които бе забелязала от прозореца на кабинета на доктор Джоу, скрити от общите сгради със спални с умело разположена растителност. През пролуките в храстите виждаше светлина зад дръпнатите завеси на плъзгащата се стъклена врата на една от тях. Робин се боеше, че някой може да се покаже оттам или да надникне отвътре. Изчака около минута, поразсъждава над вариантите си, после реши да рискува. Като напусна убежището между дърветата, продължи напред, минавайки едва на десет метра от бунгалото.

Едва тогава осъзна, че няма опасност някой да излезе от него в близките минути. Отвътре се чуваха ритмични глухи звуци и пъшкане и леки изписквания, било от удоволствие, или от болка. Робин забърза напред.

Порта от пет греди разделяше полето от засаденото с дървета и храсти пространство, в което се намираха Стаите за уединение. Робин реши да се прехвърли през нея, вместо да се мъчи да я отвори. След като се озова от другата страна, мина в лек бяг, обзета от едва контролирана паника, а почвата джвакаше под краката ѝ. Ако имаше нощни камери за наблюдение, обхващащи фермата, всеки момент щеше да бъде забелязана; от агенцията може и да бяха проучили внимателно периметъра, но нямаше начин да знаят каква технология за наблюдение е използвана вътре. Рационалната част от съзнанието ѝ повтаряше, че никъде не е зърнала камери, но страхът продължаваше да я гони към плътния мрак на горичката.

Когато се добра до убежището, предлагано от дърветата, изпита облекчение, но сега пък я сграбчи нов страх. Сякаш отново виждаше усмихнатата прозрачна Дайю, каквато я бе зърнала в сутерена няколко часа по-рано.

Беше фокус, знаеш го, повтаряше си.

Само че не разбираше как е бил направен, а бе твърде лесно да повярваш в призраци, когато си пробиваш път в тъмното през гора, обрасла с коприва и разстилаща възлести коренища, когато под краката ти пукат съчки гръмко като изстрели в тишината на нощта, а дъждът барабани по балдахина от разлистени клони.

Робин нямаше представа дали се движи в правилната посока, защото при отсъствието на минаващи коли не беше сигурна къде е пътят. Лута се десетина минути, докато с просвистяване и лъч светлина вдясно от нея по шосето мина кола и тя си даде сметка, че е само на двайсет метра от външната ограда.

Отне ѝ почти половин час да открие малката просека, прокарана от Баркли отсам оградата от зид и бодлива тел. Приведе се и заопипва земята, докато най-сетне пръстите ѝ попаднаха върху нещо неестествено топло и гладко. Вдигна пластмасовия камък от туфата бурени, в която бе лежал, и с треперещи ръце раздели двете му части.

Когато включи тънкото цилиндрично фенерче, видя писалка, хартия и бележка, изписана с познатия почерк на Страйк, а сърцето ѝ подскочи, сякаш бе зърнала самия него. Тъкмо бе взела съобщението му, когато дочу в гората зад себе си гласове.

Ужасена, Робин изгаси фенерчето и се просна на земята сред копривите, като закри лице зад ръцете си, убедена, че разтупканото ѝ сърце можеше да бъде чуто от онези, които я бяха проследили. Очакваше вик или настояване да се покаже, но чу само стъпки. После проговори момиче:

– С-с-стори ми се, че видях светлина преди малко.

Робин лежеше съвършено неподвижна и затвори очи, сякаш това щеше да я направи по-малко видима.

– Вероятно лунен лъч е попаднал върху бодливата тел – отвърна мъжки глас. – Искаше да ми кажеш нещо…

– Ис-с-кам пак да ме н-н-направиш т-т-трудна.

– Лин… не мога.

– Т-т-трябва – настоя момичето, готово да се разплаче. – Ин-н-наче пак ще т-т-трябва да легна с онзи. А н-н-не мога, Уил. П-п-просто не мога…

Тя се разплака.

Уил тревожно ѝ зашътка.

Робин чу шумолене на тъкан и приглушени звуци. Предположи, че Уил е прегърнал Лин и риданията ѝ бяха удавени в гърдите му.

– Защо н-н-не м-м-можеш?

– Знаеш защо – прошепна той.

– Ще ме изп-п-пратят в Бирмингам, ако не л-л-легна с онзи. А н-н-не мога да ос-с-ставя Цин. Не ис-с-скам…

– Кой казва, че ще идеш в Бирмингам? – попита Уил.

– М-м-м-мадзу, ако не л-л-легна с него…

– Кога ти го каза?

– В-в-вчера, но ако стана т-т-трудна, тя м-м-може да не ме к-к-кара…

– О, боже – промълви Уил, а Робин никога не бе чувала три срички, напоени с по-дълбоко отчаяние.

Последва мълчание и съвсем тихи шумове от движение.

Моля ви, само не правете секс, помисли си Робин със здраво стиснати клепачи, докато лежеше сред копривата. Моля ви се, недейте.

– Или п-п-пък м-м-мога да н-н-направя к-к-каквото н-н-направи Кевин – със задавен от сълзи глас изрече Лин.

– Ти луда ли си? – остро я смъмри Уил. – Ще бъдеш прокълната завинаги, ще заличиш духовете ни!

– Н-н-няма да оставя Цин! – изплака Лин.

Уил отново ѝ зашътка лудешки. По звуците личеше, че пак я прегръща и утешава без думи, последва целуване, но не със страстен характер.

Трябваше да предвиди, че и някой друг извън детективската агенция „Елакот и Страйк“ е открил слепия за камерите участък и полезното прикритие на гората. Сега благополучното ѝ връщане в спалното помещение зависеше от това какво възнамеряваше да направи двойката по-нататък. Уплашена, че някой от двамата можеше да пристъпи по-близо до мястото, където тя лежеше, защото минаваща кола без съмнение щеше да я изложи на показ с яркооранжевите ѝ дрехи, нямаше друг изход, освен да остане прилепена до земята сред копривата. Как щеше да обясни калните и зелени петна по анцуга си бе проблем, за който щеше да мисли, щом се измъкнеше благополучно от гората.

– Не можеш ли да кажеш на Мадзу, че си болна от нещо… Какво беше онова, от което страдаше?

– Цистит – изхлипа Лин. – Тя н-н-няма да ми п-п-повярва.

– Добре – въздъхна Уил. – Тогава… тогава ѝ кажи, че си болна от друго. Поискай да те види доктор Джоу.

– Н-н-но все н-н-някога т-т-трябва да оздравея… Не мога да оставя Цин! – взе да вие отново момичето, а Уил, явно уплашен до смърт, я скастри:

– За бога, недей да крещиш!

– Защо п-п-просто не ме направиш т-т-трудна пак?

– Не мога, ти не разбираш… Не мога…

– С-с-страх те е!

Робин чу бързо отдалечаващи се стъпки и беше сигурна, че момичето е побягнало в другата посока и че Уил я гони, защото гласът му прозвуча по-отдалеч, когато заговори отново.

– Лин…

– Ако не ме н-н-направиш т-т-трудна отново…

Гласовете станаха неразличими. Робин продължи да лежи неподвижно в скривалището си с бясно биещо сърце и уши, напрягащи се да чуят какво става. Двойката продължаваше да спори, но тя вече не долавяше думите им. Не знаеше колко дълго лежа и се ослушва. Най-сетне гласовете и стъпките съвсем заглъхнаха.

Робин остана в същата поза още пет минути, уплашена двамата да не се върнат, после се надигна изтръпнала.

Все така стискаше бележката на Страйк в ръката си. Няколко пъти пое дълбоко дъх, после отново включи фенерчето, приглади листа и прочете написаното.

Четвъртък, 14 април

Надявам се всичко да върви добре там. Дев ще остави това писмо и ще е в околността до събота, за да проверява камъка, докато оставиш бележка в него. Ако нищо не пристигне, ще те видим в неделя.

Срещнах се с Абигейл Глоувър, дъщерята на Джонатан Уейс. Разправи интересни неща. Твърди, че Дайю не е дъщеря на Уейс, а на Алегзандър Грейвс. По времето на смъртта и` е имало съдебна битка за попечителство над нея между семейство Уейс и родителите на Грейвс. Абигейл твърди, че е страдала от много насилие там, била е затворена гола в свинарника за три дни, след като Дайю се удавила, но уви, няма желание да даде официални показания.

Във вторник имам среща с родителите на Алегзандър Грейвс. Ще те уведомя как е минала.

Още се опитвам да открия Чери Гитинс, момичето, завело Дайю да плува. Заловил съм се да разчепкам смъртта на Дайю и имам съмнения. Всичко, което успееш да откриеш там, ще е от полза.

Май намерих начин да накарам Джордан Рийни да проговори – Пищяла има приятели в затвора.

Литълджон ме тревожи. Не ми е казал, че е работил при Патерсън три месеца, преди да дойде при нас. Опитвам се да му намеря заместник.

Двамата Франковци се държат странно, може би планират отвличане.

Да се пазиш. Когато и да пожелаеш да излезеш, само кажи. Ще разбием вратата, ако трябва.

С х

Робин не беше сигурна защо бележката я разплака, но на листа капна сълза. Връзката с живота ѝ отвън ѝ подейства като лекарство, даде ѝ сили, а предложението за разбиване на вратата и едничката целувка до инициала на Страйк усети като прегръдка.

Сега извади химикалката, подпря малкото купче хартия на коляно и започна да пише несръчно, като държеше фенерчето с лявата си ръка.

Всичко върви добре. Тази вечер се присъединих към Църквата. Извърших пълно потапяне в басейна в храма.

Уил Еденсор е тук и тъкмо чух разговор между него и Лин, дъщерята на Диърдри Дохърти. Тя го умоляваше отново да я направи „трудна“, та да не се налага да спи с „онзи“. Нямам представа кой е „онзи“. Лин дори предложи да си тръгнат, но Уил звучи напълно индоктриниран и отговори, че това би означавало да бъдат прокълнати. Не мога да съм сигурна, но ако тя вече е родила дете тук, може да е на Уил. Ако е така, със сигурност е била малолетна, когато е родила, защото и сега изглежда съвсем млада.

Дотук не съм ставала свидетел на насилие, но лишаването от сън и недохранването са реални.

Тази вечер видях духът на Дайю да се материализира от нищото, да се движи и да маха на всички нас. Джонатан У. я призова. Нямам представа как беше направено, но трябва да кажа, че бе много ефектно и успя да убеди почти всички.

Робин направи пауза, като се мъчеше да извика в паметта си нещо друго, което да е значимо за Страйк. Вече трепереше от студ и бе толкова уморена, че едвам успяваше да разсъждава.

Мисля, че това е всичко, съжалявам, че няма повече. Да се надяваме, че сега, като вече съм член на Църквата, ще започна да виждам лошите неща.

Звучи като добра идея да се отървеш от Литълджон при първа възможност.

Робин х

Тя сгъна бележката, пъхна я в камъка, служещ като сейф, и го върна там, където го беше намерила. После с мъка на сърце накъса писмото на Страйк на малки парченца и пое обратно между дърветата към далечната ферма, като хвърляше по пътя си миниатюрните хартийки в различни туфи коприва.

Само че бе толкова изморена, та изгуби всякакво чувство за посока. Скоро се озова сред плътна група дървета, през която определено си спомняше, че не е минавала на идване. У нея отново започна да се надига паника. Накрая с мъка се провря между два ствола, обрасли с увивни растения, мина през малка просека и тогава с писък, който не можа да сдържи, падна върху нещо твърдо и остро.

– По дяволите – простена Робин, като опипа крака си под коляното. Беше се порязала, макар, за щастие, да не бе разкъсала долнището на анцуга. Опипом откри предмета, в който се беше спънала: приличаше на сцепен пън или кол в земята. Изправи се и на лунната светлина видя, че имаше няколко такива, подредени приблизително в кръг. Със сигурност бяха дело на човек и изглеждаха притеснително ритуални, стърчащи сред околната пустош. Робин си спомни историята на Кевин Пърбрайт как за наказание бил вързан за дърво през нощта, когато бил на дванайсет години. Дали тогава тук бе имало колове, за които да бъдат връзвани цяла група деца? Ако беше така, явно вече не се използваха, защото кротко си гниеха дълбоко в гората.

С леко накуцване Робин тръгна отново и най-сетне благодарение на светналата за кратко луна откри края на гората.

Чак когато вече вървеше обратно през тъмното и мокро поле към фермата, си спомни, че не е написала писмо за Мърфи. Бе твърде изтощена и разтърсена, че да се връща, реши да му се извини писмено следващата седмица. Петнайсет минути по-късно се прехвърли през портата с пет греди. Отмина сега тъмните и смълчани Стаи за уединение и с огромно облекчение се вмъкна в спалното помещение, без да бъде забелязана.

37

Ако получаването на писмо от Робин от Чапман Фарм нямаше същия ефект върху Страйк, какъвто неговото бе оказало върху нея, то липсата на писмо за Райън Мърфи го зарадва неимоверно, факт, който той скри от Дев Шах, след като последният потвърди, че е имало само една бележка в пластмасовия камък, когато го е проверил преди съмване.

– Е, хубаво е да се знае, че тя е добре – бе единственият коментар на Страйк, след като прочете посланието на Робин на съдружническото бюро. – А и вече е набавила много важна информация. Ако Уил Еденсор е създал дете там, имаме донякъде обяснение защо не си тръгва.

– Да – кимна Дев. – Опасява се, че ще бъде преследван от закона, задето е правил секс с непълнолетна. Ще кажеш ли на сър Колин?

– Ако детето категорично е на Уил, ще трябва да научи рано или късно, но първо предпочитам да получа повече информация.

– Това, че е непълнолетна, няма да се промени – настоя Дев.

Страйк не бе виждал Дев Шах толкова безкомпромисен преди.

– Съгласен съм. Но не съм сигурен, че може да се съди ставащото там по нормалните стандарти.

– Майната им на нормалните стандарти – махна с ръка Дев. – Покрай деца си държиш патката в гащите и толкоз.

Последва кратко и напрегнато мълчание, после Дев обяви, че си отива да се наспи, след като е прекарал цялата нощ в колата, и си тръгна.

– Кое го ядоса? – попита Пат, когато стъклената външна врата се хлопна доста по-силно от необходимото, а Страйк се показа от вътрешния кабинет с празна чаша за чай в ръка.

– Сексът с непълнолетни момичета – отвърна Страйк и отиде до мивката да измие чашата си, преди да тръгне за поредното следене на Голямата стъпка. – Не го е правил Дев – уточни.

– Е, това си го знаех – заяви Пат.

Страйк не попита откъде Пат си го е знаела. Дев безспорно бе най-хубавият сътрудник, наеман от агенцията, и Страйк от опит знаеше, че тя има слабост към такива и симпатиите ѝ са на тяхна страна. Мисловна асоциация го накара да каже:

– Между другото, ако Райън Мърфи позвъни, предай му, че няма писмо от Робин за него тази седмица. – Нещо в острия поглед на Пат го накара да добави: – Ами не е имало такова в камъка.

– Хубаво де, не съм те обвинила, че си го изгорил – тросна се Пат и се върна към работата си на компютъра.

– Всичко наред ли е? – попита Страйк. Съмняваше се някой някога да е сравнявал Пат с вечно сияещ слънчев лъч, но от друга страна, не помнеше случай някога да е бивала тъй язвителна, без да е била провокирана.

– Съвсем – отвърна Пат с електронна цигара в ъгъла на устата си, намръщена, вперила поглед в монитора.

Страйк реши да е дипломатичен и изми чашата си в мълчание.

– Е, аз тръгвам да наблюдавам Голямата стъпка – съобщи той. Когато се обърна да вземе палтото си, погледът му падна върху малка купчинка квитанции на бюрото на Пат. – Тези на Литълджон ли са?

– Да – отговори Пат, докато пръстите ѝ бързо бягаха по клавиатурата.

– Може ли да им хвърля едно око?

Той ги разлисти. Нямаше нищо необичайно в тях, дори личеше известна аскетичност.

– Какво мислиш за Литълджон? – попита я Страйк, като ѝ върна разписките.

– Как така какво мисля аз за него? – стрелна го тя.

– Така, точно каквото попитах.

– Той е свестен – отвърна Пат. – Добър си е.

– Робин ми каза, че не го харесваш.

– Просто ми се стори твърде мълчалив, като дойде, това е всичко.

– Да не е станал по-приказлив? – поинтересува се Страйк.

– Да – отвърна Пат. – Всъщност… не… но винаги е учтив.

– Не си ли го забелязвала някога да върши нещо странно? Да се държи особено? Да лъже за нещо?

– Не. Защо ме питаш?

– Защото, ако е така, няма да си единствената – отвърна Страйк. Вече беше заинтригуван. Пат никога не бе показвала и най-малка склонност да въздържа упреците си, когато съдеше някого, бил той клиент, служител, или дори самият Страйк.

– Наред си е. Върши си работата добре, нали?

Преди Страйк да е успял да отговори, телефонът на бюрото на Пат зазвъня.

– О, здравей, Райън – изрече тя далеч по-сърдечно.

Страйк реши, че е време да тръгва, и го направи, като затвори тихо зад себе си остъклената врата.

През следващите няколко дни нямаше особен напредък по случая с УХЦ. Не се чу нито дума от Пищяла за възможен разговор с Джордан Рийни. Чери Гитинс оставаше неоткриваема във всяка база данни, претърсвана от Страйк. От свидетелите на ранното къпане на Чери и Дайю собственичката на кафенето, видяла Чери да води детето към плажа и да носи кърпи, беше починала преди пет години. Той се бе опитал да се свърже с господин и госпожа Хийтън, видели Чери да тича в истерия по брега, след като Дайю бе изчезнала сред вълните, които живееха на адрес в Кроумър, но никога никой не вдигаше стационарния им телефон без значение в кой час на деня Страйк пробваше да звъни. Помисли над възможността да се отбие в Кроумър след посещението си в Гарвестън Хол, но агенцията вече едва се справяше с настоящите си случаи, а и при положение че планираше пътуване до Корнуол по-късно през седмицата, реши да не жертва още няколко часа път само за да завари празна къща.

Пътуването му до Норфък в слънчевата сутрин на вторника не беше белязано от събития, докато на една права отсечка от магистрала А11 не му се обади Мидж по повод на неотдавна поетия от агенцията случай, евентуална брачна изневяра, заради което съпругът искаше да следят жена му. Клиентът бе толкова нов още, че не бе даден прякор нито на него, нито на обекта, макар Страйк да разбра за кого става дума, когато Мидж съобщи без увод:

– Спипах по бели гащи госпожата, както там ѝ е името.

– Вече?

– Да. Снимах я как излиза тази сутрин от апартамента на любовника си. Гостувала на майка си, ама друг път. Може би трябваше да проточа малко нещата. Няма да спечелим кой знае колко от този случай.

– Но пък ни се вдига репутацията – отбеляза Страйк.

– Да кажа ли на Пат да уведоми следващия в списъка с чакащи?

– Да отложим с една седмица – реши Страйк след кратко колебание. – Братята Франк изискват двойно повече работа сега, като знаем, че и двамата участват. Слушай, Мидж, използвам, че се обади. Има ли нещо между Пат и Литълджон?

– Какво имаш предвид?

– Да са се карали случайно?

– Аз поне не знам за такова нещо.

– Сутринта, като я попитах какво мисли за него, беше малко странна.

– Е, тя не го харесва, както и ние, останалите – отвърна Мидж с обичайната си откровеност.

– Оглеждам се за някой, който да го замени – каза Страйк и това беше вярно. Предишната вечер бе пратил имейли на няколко контакта в полицията и армията за евентуални кандидати. – Е, хубаво, добра работа с госпожа Еди-коя си. Ще се видим утре.

Той продължи да кара през безутешно плоската местност, която както обичайно вкисна настроението му. Комуната Ейлмъртън завинаги бе омърсила Норфък в съзнанието му. Не намираше никаква красота в предполагаемия простор на ширналото се небе, опиращо в равната земя, нито в мяркащите се тук-там вятърни мелници и блатисти участъци.

Сателитният му навигатор го поведе през поредица от тесни и виещи се пътчета, докато накрая видя първата табела за Гарвестън. Три часа, след като бе напуснал Лондон, влезе в малкото село, отмина в бърза последователност църква с квадратна кула, училище и кметство и едва три минути по-късно стигна до края му. На четвърт миля отвъд Гарвестън забеляза дървена табела, насочваща го по път вдясно, водещ към имението. Скоро след това мина през отворените порти към някогашния дом на Откраднатия пророк.

38

От двете страни на алеята имаше висок жив плет, тъй че Страйк не видя много от заобикалящите градини, докато не се озова в настлан с чакъл двор пред имението, а то бе несиметрична, но впечатляваща сграда от сиво-син камък с готически прозорци и външна врата от масивен дъб, до която се стигаше по няколко каменни стъпала. След слизането си от колата той спря за няколко секунди да се полюбува на ширналите се безупречно поддържани зелени морави, на храстите, подстригани във форма на лъвове, и на водната градина, проблясваща в далечината. Тогава вратата изскърца и грачещ, но властен мъжки глас изрече:

– Здравейте!

От къщата бе излязъл възрастен човек и сега се подпираше на махагонов бастун на най-горното стъпало пред входа. Под блейзера си от туид носеше риза и връзка в синьо и кафяво на Гренадирската гвардия. До него стоеше извънредно дебел лабрадор и размахваше опашка, но явно бе предпочел да изчака посетителят да изкачи стълбите, вместо да хукне да го посреща.

– Не мога да сляза по-нататък по проклетите стъпала без помощ, съжалявам!

– Няма проблем – отвърна Страйк. Чакълът скърцаше под подметките му, докато вървеше към входа. – Полковник Грейвс, предполагам?

– Приятно ми е – ръкува се с него Грейвс.

Имаше гъсти бели мустаци и лека обратна захапка, придаваща му известна прилика със заек, или през по-строги очи бе стандартният образ на безинтересен човек от висшата класа. Носеше очила с метални рамки, зад които очите му бяха помътнели от катаракта, а от едното му ухо се подаваше голям слухов апарат с телесен цвят.

– Моля, заповядайте… тук, Гунга Дин – добави.

Страйк предположи, че последното бе покана към дебелия лабрадор, който сега душеше ръба на крачолите му.

Полковник Грейвс се потътри пред Страйк към голямо преддверие, като потракваше силно с бастуна си върху тъмния полиран под, а най-отзад вървеше шумно дишащият лабрадор. От стените ги гледаха викториански маслени портрети, очевидно на предци. Пространството бе наситено с покой и красота, подсилвана от светлината, струяща през големия разделен с пречки прозорец на стълбището.

– Прекрасна къща – отбеляза Страйк.

– Дядо ми я е купил. Напечелил е от бира. Пивоварната отдавна я няма обаче. Чували ли сте за тъмна бира „Грейвс“?

– Боя се, че не.

– Беше спряна от производство през 1953 година. Още има няколко бутилки от нея в избата. Голяма гадост. Баща ми ни караше да я пием. Все пак семейното богатство се градеше на нея. Ето тук – обяви полковникът, който вече дишаше тежко като кучето си, когато отвори врата.

Влязоха в голяма гостна, уютна и с типичното за висшата класа обзавеждане – широко канапе и кресла с поизбеляла тапицерия, още прозорци с пречки, гледащи към разкошните градини, и кучешко легло от туид, в което лабрадорът се тръшна морно, сякаш му стигаха усилия за този ден.

Трима души седяха около ниска маса, сервирана за чай и с плато домашно приготвен пандишпанов кейк „Виктория“. В кресло седеше възрастна жена с оредяла бяла коса, облечена в тъмносиньо и с перли на шията. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, та Страйк се почуди дали не страда от Паркинсон. Двойка на възраст малко под петдесет седеше на дивана. Буйните вежди и римският нос на оплешивяващия мъж му придаваха облик на орел. Вратовръзката му, освен ако той не се правеше на нещо, което не беше, а според Страйк това бе твърде малко вероятно в настоящия контекст, го идентифицираше като бивш кралски пехотинец. Съпругата му, пълничка блондинка, носеше розов пуловер и пола от туид. Подстриганата ѝ на черта коса бе прибрана с кадифена лента – стил, който Страйк не бе срещал от осемдесетте години, – а обветрените ѝ бузи, нашарени със спукани капиляри, говореха за живот, прекаран предимно на открито.

– Съпругата ми Барбара, дъщеря ни Филипа и мъжът ѝ Никълъс – представи ги полковник Грейс.

– Добро утро – поздрави Страйк.

– Здравейте – отвърна госпожа Грейвс.

Филипа само кимна, без да се усмихва. Никълъс нито продума, нито направи някакъв жест за поздрав.

– Сядайте – посочи полковникът на Страйк кресло срещу канапето, а самият той се отпусна бавно на стол с висока облегалка и изпъшка с облекчение.

– Как пиете чая? – осведоми се госпожа Грейвс.

– Силен, моля.

– Само така – одобри полковникът. – Не понасям слаб чай.

– Остави на мен, мамо – обади се Филипа и Страйк си каза, че наистина не бе препоръчително възрастната жена да налива гореща вода с тези треперещи ръце.

– Кейк? – предложи на детектива все така неусмихващата се Филипа, след като бе сервирала чая му.

– С удоволствие – прие Страйк. Да вървеше по дяволите диетата.

След като на всички бе поднесен чай и Филипа отново седна, Страйк каза:

– Много съм благодарен, че ми дадохте възможност да разговарям с вас. Разбирам, че няма как да ви е лесно.

– Увериха ни, че не сте някой долен търсач на сензации – каза Никълъс.

– Е, това е хубаво да се знае – хладно отвърна Страйк.

– Не искам по никакъв начин да ви засегна с това – добави Никълъс, макар маниерът му да подсказваше, че пет пари не дава дали ще засегне някого и дори се гордее с тази си безцеремонност. – За нас все пак бе важно да ви проверим.

– Имаме ли вашата гаранция, че няма да се появим по таблоидите? – попита Филипа.

– За вас май е обичайно да фигурирате в тях – вметна Никълъс.

Страйк би могъл да изтъкне, че никога не е давал интервю пред медиите, че повечето от журналистическия интерес, който бе възбудил, се дължеше на разрешаване на криминални случаи, и че надали е в негов контрол изборът на пресата да отразява разследванията му. Вместо това каза:

– В момента интересът от страна на медиите е от нищожен до несъществуващ.

– Но вие предполагате, че всичко може да излезе наяве? – настоя Филипа. – Защото децата ни не знаят за нищо от това. Мислят, че чичо им е починал от естествена смърт.

– Беше толкова отдавна, Пипс – припомни госпожа Грейвс. На Страйк му се стори, че тя е малко нервна във връзка с дъщеря си и зет си. – Минаха двайсет и три години. Али щеше да е на петдесет и две сега – добави тихо, без да го адресира към някого.

– Ако можем да предпазим друго семейство да мине през преживяното от нас – обади се с висок глас полковник Грейвс, – ще бъдем много радостни. Човек има дълг към обществото – заяви той и погледът към зетя му въпреки замъглените от катаракта очи, бе остър. После сковано се завъртя към Страйк и попита: – Какво искате да знаете?

– Бих искал да започнем с Алегзандър, ако не възразявате – отвърна детективът.

– В семейството винаги го наричахме Али – каза полковникът.

– Как се заинтересува той от Църквата?

– Дълга история – въздъхна полковник Грейвс. – Беше болен, само че ние дълго време не го осъзнавахме. Как го наричаха? – попита той жена си, но отговори дъщеря му.

– Маниакална депресия, но в наше време сигурно имат друга високопарна дума за това.

Тонът на Филипа подсказваше скептицизъм към психиатрията и всички, занимаващи се с нея.

– Като беше малък – промълви с треперещ глас госпожа Грейвс, – го мислехме просто за палав.

– През всички класове на училището имаше проблеми – кимна замислено полковник Грейвс. – Накрая го изключиха от отбора по ръгби.

– По каква причина? – поинтересува се Страйк.

– Наркотици – отвърна мрачно полковникът. – По онова време служех в Германия. Взехме го при нас. Записахме го в международното училище, за да получи дипломата си, но на него не му харесваше. Големи скандали вдигаше. Липсваха му приятелите. „Защо на Пипс ѝ е позволено да остане в Англия?“ Отвърнах му: „Пипс не са я заловили да пуши марихуана в общежитието си, затова“. Очаквах – продължи полковникът, – че като е в среда на военни, може да се насочи по друг път. Все се надявах… но ето какво стана.

– Баба му изрази желание Али да иде при нея в Кент – каза госпожа Грейвс. – Винаги е обичала Али. Щеше да положи матурата си в местния колеж, но не щеш ли, чухме, че заминал. Баба му не беше на себе си от тревога. Летях до Англия, за да помогна да го търсим и го намерихме отседнал у стар съученик в Лондон.

– Том Бантлинг – закима печално полковник Грейвс. – Двамата се бяха заврели в мазето и по цял ден вземаха дрога. Но в крайна сметка Том влезе в пътя – добави с въздишка. – Бедата е, че когато Барбара го намери, Али вече бе навършил осемнайсет. Нямаше как да го накараме да се прибере у дома или да направи нещо, което не желае.

– А как се издържаше? – попита Страйк.

– Другата му баба му беше завещала пари – отговори госпожа Грейвс. – Тя и на теб остави, нали, мила? – добави към Филипа. – Ти похарчи твоите за Бюгъл Бой.

Госпожа Грейвс посочи към заоблен шкаф, на който бяха поставени много снимки в сребърни рамки. След минута объркване Страйк осъзна, че насочва вниманието му към една от най-големите фотографии, на които яката и сияеща Филипа в тийнейджърска възраст бе яхнала гигантски сив кон, вероятно въпросния Бюгъл Бой, а зад тях имаше няколко хрътки. Косата ѝ, тъмна на снимката, беше прибрана май със същата кадифена лента, която носеше и днес.

– И тъй, Али е имал достатъчно пари, за да живее, без да работи? – поиска да уточни Страйк.

– Да, докато не ги профука всичките – отговори полковник Грейвс, – а той го направи за дванайсет месеца. Тогава се записа да получава помощ за безработни. Реших да напусна армията. Не исках да оставям Барбара тук сама да се опитва да го вкара в пътя. Вече започваше да става очевидно, че нещо никак не е наред.

– Започнал е да демонстрира несъмнени признаци на душевно заболяване, така ли?

– Да – кимна госпожа Грейвс. – Започна да става параноичен и много странен. Имаше чудати идеи за правителството. Но ужасното е, че тогава не го приемахме като душевно заболяване, защото винаги е бил малко…

– Каза ни, че получавал послания от Бог – намеси се полковник Грейвс. – Мислехме, че е заради наркотиците. Вярвахме, че ако просто спре да пуши проклетата марихуана… Отношенията им с Том Бантлинг охладняха и после той спеше на диваните на други хора, докато не им писнеше от него и не го изритваха. Опитвахме се да му следим движенията, но понякога не знаехме къде е.

– И тогава попадна в ужасна неприятност в пъб. Ник бил с него, нали така? – обърна се госпожа Грейвс към зет си. – Те са съученици – обясни тя на Страйк.

– Опитвах се да го вразумя – обади се Никълъс, – когато някакъв се блъсна в него и той му се нахвърли с бирената чаша. Наряза му лицето. После му правиха шевове. Беше обвинен в нанасяне на телесна повреда.

– И с право – изджафка полковникът. – Нямаше как да спорим с това. Намерихме му адвокат, наш личен приятел, и Данвърс уреди да го прегледа психиатър.

– Али се съгласи само защото се ужасяваше от затвора – поясни госпожа Грейвс. – Това му беше голям страх, че ще бъде заключен. Според мен по тази причина никога не хареса училището с пансион.

Филипа леко извърна очи в гримаса, незабелязана от родителите ѝ, но Страйк я регистрира.

– И тъй, психиатърът постави диагноза маниакална… нещо си… – каза полковник Грейвс – и му предписа хапчета.

– Забрани на Али да пуши трева повече – намеси се госпожа Грейвс. – Стегнахме Али за пред съда, заведохме го да се подстриже. Изглеждаше чудесно в костюма си. Съдията прояви голямо разбиране, прецени, че най-добрата присъда за Али е да върши безплатен труд в полза на обществото. Тогава си помислихме, че арестуването му си е една истинска благословия, нали така, Арчи? Не че сме искали горкият човек насреща му да пострада, разбира се.

– И той се върна да живее тук, така ли? – осведоми се Страйк.

– Да – потвърди полковник Грейвс.

– Подобри ли се душевното му състояние?

– Да, той беше много по-добре – отвърна госпожа Грейвс. – И ти също беше много доволна, че той е у дома, нали, Пипс?

– Хм – промърмори Филипа.

– Все едно се върнахме във времето, когато беше малко момче. Толкова беше сладък и забавен…

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Извинете ме – прошепна и извади от ръкава си кърпичка.

Полковник Грейвс бе възприел типичното вдървено изражение на англичанин от висшата класа, когато е изправен пред открито проявени чувства. Никълъс намери спасение, като се залови да бръсва от панталоните си трохи от кейка. Филипа просто се взираше в чайника с каменно лице.

– Какъв безплатен труд бе отреден на Али? – попита Страйк.

– Ами точно там тя заби нокти в него – каза с тежка въздишка Грейвс. – Имаше общински проект на петдесет минути разстояние от тук, в Ейлмъртън. Чистене на боклуци и прочее. Там бяха пратени и двама души от Чапман Фарм и тя беше едната от тях. Мадзу.

Името промени атмосферата в стаята. Макар през прозорците все така да влизаше слънце, наоколо сякаш притъмня.

– Отначало той не ни каза, че е срещнал момиче – продължи полковникът.

– Само че прекарваше повече време от необходимото в Ейлмъртън – каза госпожа Грейвс. – Връщаше се у дома много късно. Лъхаше отново на алкохол, а заради лекарствата не биваше да пие.

– Отново се разрази разправия – взе от нея думата полковникът – и той изтърси, че срещнал момиче, но знаел, че ние няма да я харесаме, та затова отивали в пъб, вместо да я води тук. Попитах го: „Как така реши, че няма да я харесаме? Откъде знаеш? Доведи я на чай да се запознаем!“. Опитвах се да го успокоя и зарадвам. И наистина се случи. Той я доведе тук… От приказките му бяхме останали с впечатление, преди да я доведе да се запознаем, че Мадзу е от семейство на фермери. А в това нямаше нищо лошо. Само че от мига, в който я зърнах, разбрах, че не е фермерска дъщеря.

– Не бяхме виждали никоя от предишните му приятелки – добави госпожа Грейвс. – Преживяхме известен шок.

– И защо? – пожела да узнае Страйк.

– Ами… – заговори госпожа Грейвс – тя беше много млада и…

– Мръсна – вметна Филипа.

– …неособено чиста – продължи госпожа Грейвс. – С дълга черна коса, кльощава, с непрани джинси и нещо като туника.

– Не говореше – добави полковник Грейвс.

– Не каза нито дума – потвърди госпожа Грейвс. – Просто седеше до Али там, където сега седят Ник и Пипс, и се бе вкопчила в ръката му. Опитахме се да сме мили, нали? – погледна умолително тя към съпруга си. – Но тя само ни фиксираше иззад косата си. И Али разбра, че не я харесваме.

– Никой не би могъл да я хареса, по дяволите – отсече Никълъс.

– Вие също ли я видяхте? – попита Страйк.

– Срещнах я по-късно – отвърна Никълъс. – Тръпки ме побиха от нея.

– Нейното не беше срамежливост – каза госпожа Грейвс. – Срамежливостта бих я разбрала, но не по тази причина тя не казваше нищо. Човек имаше усещането за истинска… лошотия. Али мина в отбранителна позиция… нали, Арчи? Един вид „Мислите, че я харесвам, защото не съм наред с главата“… Е, разбира се, ние не си помислихме това, но личеше, че тя насърчава… лабилната му страна.

– Нямаше и съмнение, че тя е по-силната личност – кимна полковник Грейвс.

– Не може да е била на повече от шестнайсет, а Али беше на двайсет и три, когато се запозна с нея – каза госпожа Грейвс. – Много е трудно да се обясни. Гледано отвън, изглеждаше… Искам да кажа, според нас тя беше прекалено млада за него, но Али… – Гласът ѝ секна.

– О, да му се не види, Гунга – обади се сърдито Никълъс.

Вонята от пръдналото куче тъкмо бе стигнала до ноздрите на Страйк.

– Ама с какво го храните? – обърна се Филипа към родителите си.

– Снощи хапна малко от заека ни – отвърна с извиняващ се тон госпожа Грейвс.

– Разглезваш го, мамо – тросна се Филипа. – Прекалено си мека с него.

Страйк остана с впечатление, че преувеличеният за случката гняв не е свързан с кучето.

– Кога Али се премести във фермата? – попита той.

– Много скоро след поканата на чай – отговори госпожа Грейвс.

– Той още ли беше на социални помощи по това време?

– Да – кимна полковникът. – Но имаше и семеен доверителен фонд. След като навърши осемнайсет, имаше право да заявява средства от него.

Страйк извади бележник и писалка. Филипа и Никълъс бдително наблюдаваха движенията му.

– Започна да прави заявки за теглене от мига, в който заживя с Мадзу, но настоятелите не бяха готови да му дадат пари, които просто да профука – обясни полковникът. – После един ден Али неочаквано цъфна тук и обяви, че Мадзу е бременна.

– Каза, че искал пари, за да купи разни неща за бебето и за Мадзу, та да не търпи лишения – додаде госпожа Грейвс.

– Дайю се е родила през май 1988 година, нали? – пожела да уточни Страйк.

– Точно така – потвърди госпожа Грейвс. Треморът в ръцете ѝ се засили и чаят ѝ бе подложен на риск да се разлее. – Роди се във фермата. Али ни се обади по телефона и ние веднага отидохме там с кола, та да видим бебето. Мадзу лежеше в мръсно легло и кърмеше Дайю, а Али беше много слаб и не преставаше да шава нервно.

– Също толкова зле беше, както преди да бъде арестуван – допълни полковник Грейвс. – Спрял беше лекарствата си. Каза ни, че нямал нужда от тях.

– Бяхме занесли подаръци за Дайю, а Мадзу дори не ни благодари – отбеляза съпругата му. – Но ние продължавахме да ги посещаваме. Тревожехме се за Али и за бебето, защото битовите условия бяха крайно нехигиенични. Но Дайю беше много сладка. Приличаше досущ на Али.

– Одрала му беше кожата – кимна полковникът.

– Само дето беше с тъмна коса, а Али беше рус – добави госпожа Грейвс.

– Имате ли снимка на Али? – попита Страйк.

– Ник, би ли…? – помоли госпожа Грейвс.

Никълъс се пресегна зад себе си и извади снимка в рамка зад тази на Филипа, яхнала големия сив кон.

– Това е Али на двайсет и втория си рожден ден – каза госпожа Грейвс, когато Никълъс подаде снимката през масата. – Когато още беше добре, преди…

Беше групова снимка, в центъра на която стоеше младеж с тясна глава, руса коса и определено напомнящо на заек лице, но леката му усмивка го правеше симпатичен. Силно напомняше полковника.

– Да, Дайю много е приличала на него – съгласи се Страйк.

– Вие пък откъде можете да знаете? – студено попита Филипа.

– Видях нейна снимка към репортаж в стар вестник – обясни Страйк.

– Аз лично винаги съм смятала, че приличаше на майка си – заяви Филипа.

Страйк огледа останалите от групата на снимката. Филипа присъстваше, тъмнокоса и набита, каквато бе на снимката по време на лов, а до нея бе Ник с по военному къса подстрижка и ръка в провесена през шията му превръзка.

– При учение ли пострадахте? – попита Страйк, като върна снимката на Никълъс.

– Какво? О, не, просто глупав инцидент.

Никълъс отново внимателно пъхна снимката зад тази на жена си на нейния великолепен жребец.

– Помните ли пристигането на Джонатан Уейс във фермата? – попита Страйк.

– О, да – изрече тихо госпожа Грейвс. – Бяхме напълно запленени от него. Решихме, че той е най-хубавото нещо на това място. Ти също го харесваше, нали, Пипс? – попита плахо. – В началото?

– Той просто бе по-учтив от Мадзу, това е всичко – отвърна смръщената Филипа.

– Интелигентен човек изглеждаше – каза полковник Грейвс. – После стана ясно, че всичко е само показно, но при първа среща беше очарователен. Говореше как ще подхванат фермерство по природосъобразен начин. Караше го да звучи като достойно начинание.

– Издирих го – обади се Никълъс. – Не лъжеше, наистина беше учил в Хароу. Бил е истинска звезда в клуба по драма.

– Увери ни, че наглежда Али, Мадзу и бебето – каза госпожа Грейвс. – Имал грижата да са добре. Тогава си мислехме, че е нещо хубаво.

– И после започна да се промъква религиозният елемент – заговори полковник Грейвс. – Лекции по източна философия и какво ли още не. Отначало го мислехме за безобидно. Далеч повече бяхме загрижени за душевното състояние на Али. Писмата до борда на доверителния фонд продължаваха да пристигат. Без съмнение бяха писани под чужда диктовка. Представяше се като съдружник във фермерски бизнес. Пълна измислица, но мъчна за опровергаване. По един или друг начин успяха да измъкнат сериозни суми от доверителния фонд.

– Всеки път, като идехме във фермата, заварвахме Али по-зле – сподели госпожа Грейвс. – И си личеше, че има нещо между Мадзу и Джонатан.

– Тя показваше по някоя усмивка единствено в присъствието на Уейс – добави полковникът.

– Започнала беше да се държи ужасно с Али – каза госпожа Грейвс. – Не сдържаше злобата си. „Я стига си дрънкал глупости“, „Престани да се правиш на глупак“. Али редеше мантри, постеше и правеше всичко, което Джонатан поискаше от него.

– Искахме Али да бъде прегледан от лекар, но той отвърна, че лекарствата били отрова, че щял да е добре, стига духът му да е чист – допълни полковник Грейвс. – После един ден Барбара го посети. Вие двамата бяхте с нея, нали?

– Да – намусено отвърна Филипа. – Тъкмо се бяхме върнали от медения си месец. Взехме с нас снимки от сватбата. Не знам защо. Али не проявяваше никакъв интерес. И се разрази скандал. Твърдяха, че са обидени, задето не сме поканили Дайю за шаферка – добави с кратък смях. – Ама че глупост. Изпратихме покана до Али и Мадзу, но знаехме, че няма да дойдат. По това време Джонатан вече не пускаше Али да излиза от фермата, освен за да събира пари на улицата. Това с шаферката беше просто предлог да бъде внушено на Али, че всички мразим него и детето му.

– Не че сме я искали за шаферка де – обади се Никълъс. – Тя беше…

Жена му го стрелна с поглед и той млъкна.

– През целия този ден Али говореше несвързано – с отчаяние продума госпожа Грейвс. – Казах на Мадзу, че е наложително да го види лекар.

– Уейс ни заяви, че Али просто трябвало да заличи егото си и други небивалици от този род – каза Никълъс. – Но аз не му останах длъжен. Заявих му, че ако желае да живее като прасе, това си е негова работа, не възразявам да мъти главите на доверчиви глупаци, които си плащат за удоволствието, но че на нашето семейство вече му е свършило търпението. А на Али казах: „Ако не виждаш каква щуротия е всичко това, значи си още по-голям глупак, отколкото те мислех. Трябва да си лекуваш главата. Влизай сега в проклетата кола…“.

– Само че той отказа да тръгне – допълни госпожа Грейвс, – а Мадзу ни заплаши, че ще издейства забранителна заповед срещу нас. Доволна беше, че стана разправия. Точно това беше искала.

– И тогава решихме, че трябва да се направи нещо – заговори полковник Грейвс. – Наех О’Конър, частния детектив, за когото ви споменах по телефона. Задачата му беше да проучи миналото на Мадзу и Уейс, да открие нещо, което да използваме срещу тях.

– И стигна ли той до резултат? – попита Страйк със застинала над листа писалка.

– Узна нещичко за момичето. Била родена в Чапман Фарм. Той предполагаше, че е едно от децата на братята Краудър… Знаете за тази история, нали? Майката била починала. Оставила момичето във фермата и отишла да проституира в Лондон. Умряла от свръхдоза. Заровили я в бедняшки гроб. Уейс определено бил шмекер, но не бил осъждан. Родителите му били в Южна Африка. Смъртта на първата му жена явно била нещастен случай. Така че си помислихме: отчаяните времена зоват за отчаяни мерки. Накарахме О’Конър да наблюдава фермата. Знаехме, че понякога Али отива в Норич да събира пари. Грабнахме го от улицата – аз, шуреят ми и Ник – продължи разказа си полковник Грейвс. – Тикнахме го на задната седалка на колата и го докарахме тук. Той беснееше като луд. Вкарахме го вътре, в тази стая, държахме го тук през целия ден и през половината нощ, като се опитвахме да го вразумим някак.

– Все ни повтаряше, че трябвало да се върне в храма – с безнадеждно отчаяние продума госпожа Грейвс.

– Обадихме се на местния общопрактикуващ лекар – продължи полковникът. – Дойде чак късно на следващия ден. Млад човек беше, още новак в професията. В мига, щом влезе, Али се стегна достатъчно да му каже, че сме го отвлекли и го държим тук насилствено, а той искал да се върне в Чапман Фарм. Умоляваше лекаря да позвъни в полицията. В мига, щом му видя гърба, Али започна да крещи и да мята наоколо мебели. Де да беше го видял проклетият доктор в това му състояние. Докато беснееше наоколо, ризата му се измъкна от панталона и видяхме белези от удари по гърба му.

– Попитах го: „Какво са ти сторили, Али?“ – проплака госпожа Грейвс. – Но той не ми отговори.

– Отново го качихме горе, в някогашната му стая – каза полковник Грейвс. – Заключихме вратата след нас. Боях се да не се прехвърли навън през прозореца, тъй че излязох на моравата да пазя. Страх ни беше, че ще скочи, та да се върне в Чапман Фарм. Прекарах там цялата нощ. Рано на другата сутрин дойдоха двама полицаи. Джипито ги беше известил, че държим човек против волята му. Обяснихме им какво се случва. Искахме да бъде прегледан в спешно отделение. Полицаите заявиха, че първо трябва да го видят, така че се качих горе да го доведа. Почуках. Нямаше отговор. Разтревожих се. С Ник разбихме вратата.

Полковник Грейвс преглътна, после изрече тихо:

– Беше мъртъв. Обесил се беше на колана си, закачен за кука на задната врата.

Настана кратко мълчание, нарушавано само от похъркването на лабрадора.

– Съжалявам – промълви Страйк. – Било е ужасно за всички вас.

Госпожа Грейвс, която вече бършеше очите си с дантелена кърпичка, прошепна:

– Извинете ме.

Изправи се и излезе от стаята. Филипа я последва, очевидно сърдита.

– Човек се обръща назад – продума тихо старият човек, когато вратата се затвори зад жена му и дъщеря му – и се пита: „Кое бих могъл да сторя по различен начин?“. Ако можех да го направя отново, пак бих го вкарал в колата, но бих го отвел направо в болница. Само че той се ужасяваше да бъде затворен някъде. Боях се, че никога няма да ни прости.

– И пак можеше да се стигне до същия край – посочи Страйк.

– Да – отвърна полковникът и погледна детектива право в очите. – Аз също съм си го мислил оттогава. Не беше с ума си. Твърде много закъсняхме да го приберем. Трябваше да действаме години по-рано.

– Имало е аутопсия, доколкото знам.

Полковник Грейвс кимна.

– Нямаше изненади относно причината за смъртта, но искахме професионално тълкуване за белезите по гърба му. Полицията отиде във фермата. Уейс и Мадзу твърдели, че сам си го е причинил, а и други членове на Църквата ги подкрепили.

– Заявили са, че се е самобичувал?

– Чувствал се грешник и трябвало да накаже плътта си… Би ли ми налял още една чаша чай, ако обичаш, Ник?

Страйк наблюдаваше как Никълъс се бори с горещата вода и цедката и се чудеше защо някои хора се съпротивляват да използват чай в торбички. След като чашата на полковника беше напълнена, Страйк попита:

– Спомняте ли си имената на хората, които са видели Али да се самобичува?

– Вече не. Цял куп нещастници. Докладът на патолога не беше категоричен. Смяташе, че е възможно Али сам да си го е причинил. Трудно е да бъдат заобиколени очевидци.

Страйк направи записка в бележника си, после каза:

– Чух, че Али е направил завещание.

– Веднага след раждането на Дайю – кимна полковник Грейвс. – Отишли бяха при нотариус в Норич, не в кантората, която семейството ни винаги използва.

Старецът погледна към вратата, през която бяха излезли жена му и дъщеря му, после каза със снижен глас:

– В него Али заявява, че когато умре, иска да бъде погребан в Чапман Фарм. Това ме накара да заподозра, че Мадзу вече е очаквала той да умре млад. Искала е контрол над него дори в смъртта му. Това едва не разби сърцето на жена ми. Забраниха ни да присъстваме на погребението. Не ни казаха дори кога се е случило. Останахме си без сбогуване, без нищо.

– На кого остави Али имуществото си?

– Всичко отиваше при Дайю – отвърна полковник Грейвс.

– Вероятно не е имало кой знае колко, след като вече е бил пропилял наследството си?

– Не е така – въздъхна полковник Грейвс. – Всъщност имаше ценни акции и дялове, оставени му от чичо ми, който никога не се ожени. Али беше кръстен на него, тъй че… – полковник Грейвс погледна към Никълъс – Да, той остави всичко на Али. Смятаме, че Али или е забравил за дяловете, или е бил твърде недобре, та да знае как да ги превърне в пари. А ние не бързахме да му ги припомняме. Не че сме искали да лишим Мадзу и бебето! Семейният доверителен фонд винаги бе насреща да посреща всякакви нужди на детето. Но да, Али имаше много инвестиции, които не беше докосвал, и стойността им постоянно нарастваше.

– Мога ли да знам на колко възлиза общата сума?

– Четвърт милион – отвърна полковник Грейвс. – Отидоха директно при Дайю, когато Али умря. Освен това тя бе наред да наследи и това имение – каза полковник Грейвс.

– Наистина ли?

– Да – отвърна полковникът и се засмя нерадостно. – Никой от нас не можеше да предвиди какво предстои. Адвокатите настояха да прегледат всичко след смъртта на Али и установиха поредността за наследяване. Сигурен съм как дядо ми е имал предвид къщата да отива при най-големия син от всяко поколение. Така е било обичайно навремето. Имението се прехвърли от дядо ми на баща ми, а от него на мен. Никой не бе проверявал документите от десетилетия, не е възниквала необходимост. Но когато Али умря и изровихме книжата, бях зашеметен да видя, че там пишеше „най-голямото дете“. То се знае, през поколенията най-голямото дете винаги е било момче. Може би на дядо ми въобще не му е минало през ума, че първо може да се роди момиче.

Вратата на дневната се отвори и госпожа Грейвс и Филипа се върнаха вътре. Филипа помогна на майка си да се настани, докато Страйк все още записваше данните за значителното наследство на Дайю.

– Научих, че сте се опитвали да спечелите попечителство над Дайю след смъртта на Али, така ли е? – попита той, когато отново вдигна поглед.

– Точно така – отвърна полковник Грейвс. – Мадзу не ни позволяваше да я виждаме. После се омъжи за Уейс. Не исках за нищо на света да оставя дъщерята на Али да израсне там, да бъде шибана с бич и тормозена, да търпи всичко, което се случва на това място. Така че предявихме съдебен иск. Отново върнахме О’Конър да работи по случая и той откри няколко души, които са присъствали на сеанси с медитация във фермата. Те казаха, че децата били лишени от грижи, недохранени, облечени зле и оставени без обучение.

– Тогава ли Мадзу започна да твърди, че Уейс е истинският баща на Дайю? – попита Страйк.

– А, значи го знаете вече – одобрително кимна полковникът. – Военната полиция няма грешка. Изобщо армията няма грешка! – подсмихна се той към зетя си, който вече видимо се отегчаваше. – Да, взеха да говорят, че тя изобщо не била дете на Али. Ако си я вземехме, те губеха контрол над въпросните дялове, нали разбирате? Затова си казахме: „Хубаво, нека докажем кой е бащата“ и настояхме за ДНК проби. Още се опитвахме да получим ДНК проба, когато дойде онова обаждане. Беше Мадзу. Каза: „Тя е мъртва“. – Полковник Грейвс направи жест, сякаш затваряше невидима телефонна слушалка. – Щрак… Помислихме, че го прави от злоба. Предположихме, че може би е завела Дайю някъде и я е скрила, че ни върти игрички. Но на следващия ден го видяхме във вестниците. Нямаше тяло. Просто била отнесена в морето.

– Бяхте ли на делото в съда? – попита Страйк.

– Да, разбира се – повиши глас полковникът. – Нямаше как да ни спрат да идем там.

– На всички заседания ли присъствахте?

– От край до край – кимна полковник Грейвс. – Те всичките бяха дошли да гледат, издокарани в робите си. Уейс и Мадзу пристигнаха с чисто нов мерцедес. Съдията… беше жена… се притесняваше за липсата на тяло. А и как не? Това е крайно необичайно. Нейната шия бе на дръвника, ако сбъркаше. Но от бреговата охрана потвърдиха, че в продължение на няколко дни е имало много силно течение. Доведоха експерт по издирване и спасяване, който каза, че потънало в студена вода тяло може да не изплува много дълго време или да се закачи на нещо на морското дъно. Съдията видимо изпита облекчение. Приключи нещата бързо и лесно. А и свидетели бяха видели онова момиче Чери да отвежда Дайю на брега. Слабоумното момче…

– Днес го наричат „лице със затруднения в ученето“, Арчи – обади се Никълъс, на когото явно му достави удоволствие да коригира тъста си след неговата шеговита забележка как армията превъзхожда флота. – Не може да употребяваш такива изрази.

– Да де, ама е все същото, нали – раздразнено отвърна полковник Грейвс.

– Късмет имаш, че вече нямаш допир с образователната система – каза Никълъс. – Големи ядове щеше да береш, задето назоваваш нещата с имената им.

– Пол Дрейпър ли се казваше свидетелят? – попита Страйк.

– Не си спомням името му. Ниско момче с празен поглед. Изглеждаше уплашен. Мислеше, че е загазил, задето е видял онова момиче Чери да откарва Дайю от фермата.

– Хората, видели вана да напуска фермата, наистина са загазили – осведоми го Страйк. – Били са наказани, задето не са ги спрели.

– Е, това е част от представлението на Уейс – намръщи се полковникът към Страйк. – Сигурно е поръчал на момичето да се погрижи да бъдат видени как отпътуват, та да могат да изтормозят свидетелите после. Да се престорят, че не стоят те зад всичко.

– Смятате, че семейство Уейс са поръчали на Чери да я удави?

– О, да – потвърди старият военен. – Да, точно така смятам. Мъртва тя струваше четвърт милион. А и не губеха надежда да се докопат до тази къща, докато не хвърлихме куп пари по адвокати да ги разкараме от главите си.

– Разкажете ми за Чери – поиска Страйк.

– Безмозъчно девойче – отсече мигом полковник Грейвс. – Куп празни приказки издрънка на свидетелската скамейка. Имаше гузна съвест. Беше ясно като бял ден. Не казвам, че е натиснала Дайю под водата. Просто я е завела там, където е знаела, че има силно течение, и е оставила природните сили да свършат своето. Надали е било трудно. Защо иначе ще идат да плуват толкова рано сутринта?

– Случайно да сте поръчали на О’Конър да разследва Чери Гитинс?

– О, да. Той я проследи до къщата на братовчедка в Дълуич. Чери Гитинс не е истинското ѝ име, приела го е, защото е била бегълка. Тя се казва Карин Мейкпийс.

– Това е извънредно полезна информация. – Страйк го записа в бележника си.

– Ще я намерите ли? – попита го полковникът.

– Стига да мога.

– Ами добре – кимна полковник Грейвс. – Подплашила се е, когато О’Конър отишъл при нея. Духнала още на следващия ден и той не успял да я открие повече. Но тя е тази, която знае какво се е случило. Тя е ключът.

– Е… – Страйк прегледа бележките си. – Мисля, че това е всичко, за което исках да ви питам. Много съм ви благодарен, че ми отделихте време. Бяхте изключително отзивчив.

– Ще ви изпратя – неочаквано се обади Филипа и се изправи.

– Довиждане – каза полковникът и протегна ръка към Страйк. – Нали ще ни държите в течение, ако откриете нещо?

– Непременно – увери го Страйк. – Много благодаря за чая и тортата, госпожо Грейвс.

– Силно се надявам да откриете нещо – каза майката на Али.

Старичкият лабрадор се събуди при звука на стъпки и се потътри след Страйк и Филипа, когато те излязоха от стаята. Жената запази мълчание, докато не слязоха по стъпалата до настлания с чакъл двор. Кучето притича покрай тях, стигна до участък от безукорната морава, където приклекна и се зае да произведе извънредно голямо лайно.

– Искам да ви кажа нещо – проговори най-после Филипа.

Страйк се обърна да я погледне. На пантофките си с равни подметки, към каквито бе имала слабост принцеса Даяна, Филипа беше с двайсетина сантиметра по-ниска от Страйк и ѝ се наложи да вдигне глава нагоре, за да го погледне със студените си сини очи.

– Нищо добро няма да излезе от ровенето ви около смъртта на Дайю – заяви Филипа Грейвс. – Нищо.

През детективската си кариера Страйк бе срещал и други хора, изразявали подобни опасения, но никога не съумя да извика у себе си съчувствие към тях. За Страйк истината бе свещена. Единственото друго, което струваше също толкова скъпо, бе справедливостта.

– Кое ви кара да го кажете? – попита той толкова любезно, колкото му беше възможно.

– Очевидно е дело на двамата Уейс – отвърна Филипа. – Ние го знаем. Винаги сме го знаели.

Той погледна надолу към нея също толкова озадачен, колкото, ако би видял пред себе си съвършено нов биологичен вид.

– И не искате да ги видите изправени пред съда?

– Не – отсече предизвикателно Филипа. – Просто не ме е грижа. Искам единствено да забравя за цялата проклета история. Цялото ми детство, целият ми живот, преди той да се самоубие, беше Али, Али, Али. Али е палав, Али е болен, къде е Али, какво да правим с Али, на Али се е родило бебе, какво да правим с бебето на Али, хайде да му дадем още пари, после станаха Али и Дайю: непременно ще ги поканиш на сватбата си, нали, мила, горкият Али, побърканият Али, мъртвият Али.

Страйк не би се учудил, ако научеше, че Филипа Грейвс за пръв път изрича на глас всичко това. Лицето ѝ се бе зачервило и тя леко трепереше, не като майка си, а защото всеки неин мускул вибрираше от гняв.

– А след като него вече го нямаше, се подхвана Дайю, Дайю, Дайю. Едва забелязаха, когато се роди първото ми дете, отново само Али, Али… А Дайю беше едно ужасно дете. Не биваше да го казваме с Ник, о, не, аз трябваше отново да отстъпя встрани заради детето на онази зла жена, да се правя, че обичам момичето, че искам то да дойде тук, в нашия семеен дом, и да го наследи. Сигурно си мислите, че ще направите нещо прекрасно, като докажете, че те са го извършили? Е, аз ще ви кажа какво ще постигнете. Отново Али, Али, Али за семейството, насочено към нас обществено внимание, въпроси към децата ми в училище за убитата им братовчедка и за самоубийството на чичо им – Откраднатия пророк и Удавената пророчица, знам как ги наричат. И няма да са само вестниците, ако докажете, че те са я удавили, ще има и книги. Тогава Али ще доминира и в живота на децата ми. Да не си въобразявате, че като докажете как те са я удавили, ще спрете проклетата Църква? Разбира се, че няма. УХЦ никъде няма да изчезне, каквото и да си мислите. Идиоти искат да отиват там и да бъдат шибани с камшик от съпрузите Уейс – ами нека, изборът си е техен, не е ли така? На кого всъщност помагате?

Външната врата на Гарвестън Хол се отвори отново. Ник бавно слезе до чакъла леко намръщен. Сега Страйк видя, че той е в отлична физическа форма и висок почти колкото него самия.

– Всичко наред ли е Пипс?

Филипа се обърна към съпруга си.

– Просто му казвам как се чувстваме – гневно изрече тя.

– Вие сте съгласен с жена си, така ли, господин… Простете, не знам фамилията ви – каза Страйк.

– Делоней – отвърна студено Никълъс и постави длан върху рамото на съпругата си. – Да, съгласен съм. Потенциалните последствия за семейството ни могат да бъдат много тежки. А и в крайна сметка – добави – Дайю не може да бъде върната обратно, нали?

– Нищо подобно – каза Страйк. – По моя информация Църквата най-редовно я връща обратно. Е, благодаря за отделеното време.

Когато включи двигателя на колата си, чу затръшването на тежката дъбова врата. Лабрадорът, забравен на ливадата, наблюдаваше как Страйк даде назад, а после потегли, и леко размахваше опашка.

39

Първите пет дни на Робин като напълно посветен член на Универсалната хуманитарна църква донесоха няколко предизвикателства.

Първото бе да се опита да прикрие мръсотията по анцуга си на сутринта след похода ѝ в гората. За късмет, бе изпратена с неколцина други да събират яйца преди изгрев-слънце, та можа да разиграе хлъзване и падане в кокошарника, което оправдаваше петната. Двама зорки членове я попитаха за обрива от коприва по шията и бузата ѝ и тя им обясни, че според нея е алергична към нещо. Лишеният от съчувствие отговор гласеше, че болестите на физическото тяло отразяват състоянието на духа в него.

Малко преди закуска този ден Джонатан Уейс напусна фермата, като взе със себе си няколко души, включително Дани Брокълс. Всички принципали без Мадзу и Тайо също отпътуваха. Църковните членове, които оставаха във фермата, се събраха на паркинга да изпратят Папа Джей. Уейс замина със сребрист мерцедес, докато придружаващите го потеглиха след него с няколко по-семпли коли, а множеството зад тях аплодираше шумно.

Следобед два микробуса докараха църковни членове, препратени от центровете в Бирмингам и Глазгоу.

Робин се заинтересува от новопристигналите, защото Кевин Пърбрайт бе казал как членове, нуждаещи се от реиндоктриниране, биват връщани обратно в Чапман Фарм. Бунтари или недоволни хора биха били по-склонни да говорят за Църквата, тъй че Робин възнамеряваше да ги държи под око с цел да въвлече някого в разговор.

Новодошлата, която сега най-силно интригуваше Робин, бе втората с обръсната глава, която тя бе видяла в Чапман Фарм: беше жена с жълтеникава кожа, гол череп и много плътни вежди. Изглеждаше намусена и нямаше желание да отвръща на поздрави от хора в Чапман Фарм, които очевидно я познаваха от преди. Уви, на жената с бръсната глава и на останалите, преместени от другите центрове, бе отредена по-черна работа като пране и грижи за животните, докато Робин бе в бърз възход, тъй като непрестанно искаше лекции относно църковната доктрина.

Вторник следобед доведе второто сериозно предизвикателство пред Робин, което я накара да осъзнае, че подготовката ѝ за работа под прикритие не е била толкова щателна, колкото си бе мислила.

Всички нови членове бяха събрани заедно и отново бяха отведени в сутеренното помещение под фермерската къща. Робин бе започнала да се бои от тази зала, защото я асоциираше с часове на особено интензивно индоктриниране. Тези сеанси винаги се провеждаха в късния следобед, когато енергийните нива бяха най-ниски, а гладът – в пика си, тъй че помещението без прозорци пораждаше клаустрофобия и усещане за силна горещина. Съгласието с всяко предложение, отправено към тях, бе за членовете най-лесният начин да ускорят отърваването си от твърдия под и настойчивия глас на поредния лектор.

Този следобед лекцията водеше неизменно веселата Бека, която ги очакваше изправена на сцената пред голям екран, празен в момента.

– Благодаря ви за службата – каза Бека, събра длани и се поклони.

– И ние за твоята – отвърнаха в хор църковните членове, като също се поклониха.

Младеж започна да раздава химикалки и хартия, което бе нещо крайно необичайно. Тези основни пособия за себеизява бяха поставени под безпощаден контрол в Чапман Фарм дотам, че моливите бяха завързани за дневниците. Химикалките бяха номерирани също като в микробуса.

– Този следобед ще направите важна стъпка в освобождаването си от материални притежания – каза Бека. – Повечето от вас имат някого в материалистичния свят, който би очаквал да се свържете с него в този момент.

Екранът зад Бека светна и се показа текст.

Ключови компоненти на материално притежание

• Погрешно убеждение за притежание на базата на биология

• Тормоз (физически, емоционален, духовен)

• Гняв срещу действия/убеждения, оспорващи материализма

• Изнудване, маскирано като загриженост

• Настояване за емоционално служене/труд

• Желание да следваш житейския си път

– Искам всеки от вас да помисли сега за човека или за хората, които най-силно демонстрират седемте ключови признака за материално притежание спрямо вас. Добър ориентир ще е да се запитате кой ще ви е най-сърдит, задето сте се посветили на Универсалната хуманитарна църква. Вивиън – каза Бека и посочи момичето с щръкнала черна коса, което така упорито се опитваше да звучи, сякаш бе от по-ниски социални слоеве. – Кой в твоя живот демонстрира най-силно седемте ключови признака?

– Определено майка ми и пастрокът ми – отговори без колебание Вивиън. – По всички седем пункта.

– Уолтър? – посочи го Бека.

– Синът ми – мигом отвърна Уолтър. – Повечето от признаците важат за него. Дъщеря ми ще прояви далеч повече разбиране.

– Марион? – посочи Бека червенокосата жена на средна възраст, която винаги се изчервяваше и задъхваше само при споменаването на Джонатан Уейс и в чиято коса вече се бяха показали бели корени.

– Предполагам… дъщерите ми – отговори Марион.

– Трудно е да се скъсат материалистичните връзки – продължи Бека, като вече крачеше нагоре и надолу по сцената в дългата си оранжева роба и залепила на лицето си студена усмивка, – но те са връзките, които ви държат най-здраво в света на сапунения мехур. Невъзможно е да станеш чист дух, докато не си прекъснал това обвързване и не се освободиш от копнежите на фалшивата същност.

Образът на екрана зад Бека се промени – показа се написано на ръка писмо. Всички имена бяха заличени с черно.

– Ето пример на случай с екстремно материално притежание, писмо, изпратено преди няколко години на един от членовете ни от уж любящ роднина.

Присъстващите се смълчаха, докато четяха думите на екрана.

Получихме писмото ти още същия ден. беше приета в болница с тежък инсулт, причинен от стреса ѝ след смъртта на и от тревоги за теб, които напълно биха могли да ѝ бъдат спестени. Предвид важната работа, която вършиш – да спасяваш света от Сатаната, вероятно въобще не те вълнува дали ще оживее, или ще умре, но все пак реших да те уведомя за последиците от действията ти. Колкото до опитите ти да измъкнеш още пари от , за твоя беда вече разполагам с пълномощно, така че смятай това писмо за покана към теб и УХЦ да вървите на майната си.

– Всичко присъства тук, нали? – каза Бека, загледана в екрана. – Емоционално изнудване, материално притежаване чрез пари, присмех към мисията ни, но най-важното – двуличие. Въпросната възрастна жена, член на семейството, изобщо не е получавала инсулт и се е оказало, че авторът на писмото е присвоявал пари от сметката ѝ.

Смесица от пъшкане и въздишки се разнесе от повечето хора, седнали на коравия, покрит с рогозка под. Някои поклатиха глави.

– Искам да помислите сега за човека или хората, за които има най-голяма възможност да опитат подобна тактика срещу вас. Ще им напишете спокойно и състрадателно писмо, в което ясно да споделите защо сте решили да се присъедините към Църквата. Ето тук – каза Бека, когато образът на екрана отново се промени – са посочени някои от фразите, за които сме установили, че са най-ефикасни за обясняване на духовното пътуване, предприето от вас, на език, който материалистите могат да схванат. Но сте свободни да напишете писмото както звучи автентично на вас.

У Робин се надигна паника. На кого, по дяволите, можеше да прати писмо? Боеше се, че от УХЦ биха могли да проверят дали адресантът и адресът са истински. Не им бяха раздадени пликове, писмата щяха да бъдат прочетени преди изпращането им. Фиктивните родители на Роуина биха били най-очевидните получатели на писмото, но сложеше ли адрес, възможен за проследяване, веднага щеше да се разкрие, че не съществуват.

– Може ли да помогна? – изрече тих глас зад Робин.

Бека беше забелязала, че Робин не пише, и бе минала през хората, за да приседне на пода и да говори с нея.

– Ами аз бих искала да напиша на родителите си – каза Робин, – но те са на круиз. Дори не си спомням името на кораба им.

– Разбирам – каза Бека. – Но ти имаш сестра, нали така? Защо не пишеш до родителите си чрез нея?

– О, това е добра идея – отвърна Робин, като усещаше тялото си вече лепкаво от пот. – Благодаря.

Робин сведе глава над листа, написа „Скъпа Териза“, после погледна към екрана, като се преструваше, че търси фрази, които да препише, а всъщност се мъчеше да измисли решение за дилемата си. Без да помисли, беше дала работа на Териза в издателския бизнес, а сега ѝ се искаше да я бе изкарала студентка, защото в общежитие проверката за конкретен човек би била по-трудна. С надежда да затрудни максимално УХЦ да установи категорично, че Териза не съществува, Робин написа:

Не си спомням къде ми каза, че се местиш, но се надявам…

Робин разсъждаваше на бързи обороти. Прякор изглеждаше най-безопасен, защото можеше да се отнася за всеки, живеещ на случайния адрес, който тя щеше да впише. Погледът ѝ попадна върху Уолтър, седящ с гръб към нея с неговата плешива глава.

…Плешивеца да ти препрати това, ако вече си се изнесла.

Робин върна очи към екрана. Моделът на писмото беше там и само чакаше да бъде преписан.

Писмо за деклариране на членство в УХЦ

Драги Х,

[Както знаеш,] току-що завърших едноседмичния си престой в Универсалната хуманитарна църква. Много ми хареса /донесе ми истинско вдъхновение/ спечелих много, така че реших да остана [и да работя над духовното си израстване/да се отдам на по-нататъшно самоусъвършенстване/да помагам в благотворителните проекти на Църквата].

Робин надлежно преписа вариант на този абзац, после премина към втория.

Чапман Фарм е затворена общност и не използваме електронни устройства, защото ги намираме за вредни за медитативната духовна среда. Но писма са предавани на членовете, тъй че, ако желаеш, пиши ми до Чапман Фарм, Лайънс Маут, Ейлмъртън, Норфък, 8PC.

Робин преписа това, после го препрочете. Имаше още няколко съвета относно съдържанието на писмото и как то да бъде завършено.

Не използвайте фрази като „не се тревожи за мен“, които могат да ви изложат на емоционално изнудване.

В самия край не добавяйте галени думи като „мама“, „бабчето“, нито изрази като „с обич“. Използвайте кръщелното си име, без умалителни и прякори, които демонстрират продължаващо приемане на материално притежание.

Напишете адреса, на който да бъде изпратено писмото, на гърба на листа.

Робин написа:

Моля те, би ли предала на родителите ни, че оставам тук, защото знам, че те са на техния круиз. Чудесно е да имам отново усещане за цел и да научавам толкова много. Роуина

Обърна листа и от другата му страна написа улица, за която от служебните си наблюдения знаеше, че съществува в Клапъм, избра случаен номер на сграда и измисли пощенски код, от който вероятно само SW11 беше точно.

Като вдигна поглед, видя, че повечето хора са приключили с писането. Вдигна ръка и предаде завършеното писмо на усмихнатата Бека, след което зачака всички да приключат със задачата. Накрая, когато писмата, хартията и химикалките бяха събрани, им позволиха да станат и да се върнат обратно горе.

Когато Робин излезе в двора, видя доктор Анди Джоу да бърза към двойната резбована врата на фермерската къща, понесъл медицинска чанта. Имаше отнесен и тревожен вид, контрастиращ с обичайната му овладяност. Докато другите от групата ѝ, писала писма, се скупчиха около басейна на Удавената пророчица, за да отдадат обичайните си почести, Робин изостана назад да наблюдава Джоу. Вратите на фермерската къща се отвориха и тя зърна възрастна индийка. Джоу прекрачи прага и се скри от поглед, а вратите се затвориха зад него. Робин, която всеки ден живееше в очакване бременната Ван да започне да ражда, се почуди дали това не обяснява бързането на Джоу.

– Удавената пророчица ще благослови всички, които я почитат – промърмори тя, когато дойде редът ѝ пред басейна, както обикновено топна ръката си в студената вода и намаза челото си, след което настигна Кайл, Амандийп и Вивиън. Вивиън тъкмо казваше:

– …сигурно много ще се ядосат, но хич не ме е грижа. Сериозно ви казвам, мястото им е в учебник като илюстрация на „фалшива същност“. Едва откакто съм тук, започнах истински да осъзнавам какво са правели с мен. Разбирате ли ме?

– Абсолютно – отвърна Кайл.

Писмописците бяха от първите, пристигнали в трапезарията, и съответно можеха да си избират места. Робин, която гледаше на всяко хранене като на възможност да събира информация, защото бе единственото време за смесване на църковните членове, предпочете да седне до няколко души, които разговаряха шепнешком. Толкова бяха погълнати от темата си, та не забелязаха веднага, че Робин е до тях.

– …каза, че Джейкъб бил много зле, но мисля, че доктор Джоу…

Говорещият – чернокож младеж с къси расти, млъкна, без да довърши. За раздразнение на Робин Амандийп, Кайл и Вивиън я бяха последвали до масата. Високият глас на Вивиън бе предупредил шепнещите си за тяхното присъствие.

– …ами тогава, честно казано, могат да вървят в ада – отсече Вивиън.

– Не използваме подобни изрази – остро изрече младежът с растите към Вивиън и тя се изчерви.

– Съжалявам, не исках…

– На никого не пожелаваме да иде в ада – поясни младият човек. – В УХЦ членовете не желаят редиците на Противника да се увеличават.

– Не, разбира се, че не – измънка Вивиън, вече аленочервена. – Искрено съжалявам. Всъщност трябва да ида до тоалетната…

Минута по-късно сърдитата на вид жена с бръсната глава, преместена от друг център на УХЦ, влезе в бързо пълнещата се трапезария. След като се огледа, се отправи към освободеното от Вивиън място. Робин видя как Кайл понечи да каже, че столът е зает, но след като отвори уста, бързо я затвори отново.

– Здравей – каза винаги бъбривият Амандийп и протегна ръка към жената с очила. – Амандийп Сингх.

– Емили Пърбрайт – промърмори жената и пое ръката му.

– Пърбрайт? Виж ти… да не би Бека да ти е сестра? – попита Амандийп.

Робин разбираше изненадата на Амандийп, защото двете млади жени ни най-малко не си приличаха. Освен контраста между винаги грижливо сресаната и лъскава подстригана на каре коса на Бека и почти голата глава на Емили последната неизменно бе с изражение, подсказващо лошо настроение и избухливост, в пълен противовес на невъзмутимо веселата Бека.

– Тук не използваме думи като „сестра“ – отвърна Емили Пърбрайт. – Още ли не сте го научили?

– О, да, извинявай.

– С Бека някога бяхме сродни плътски обекти, ако това имаш предвид – студено изрече Емили.

Групата от църковни членове, които си бяха шепнали, когато Робин седна на масата, сега дискретно промениха пози, за да загърбят Емили. Невъзможно бе да не се стигне до заключение, че Емили е в немилост, и интересът на Робин към нея се удвои. Но за радост, Амандийп никак не бе обезкуражен в своята общителност.

– Значи си израснала тук, във фермата? – попита той Емили.

– Да.

– Бека по-голяма ли е, или…

– По-голяма.

На Робин ѝ се стори, че Емили е наясно как съседната група мълчаливо се изолира от нея.

– Ето и друг мой сроден плътски обект, вижте – каза Емили.

Робин, Амандийп и Кайл погледнаха в посоката, в която сочеше жената, и видяха Луиз да бута количката с неизменните нудли и да сипва от тях с черпак на съседната маса. Луиз вдигна поглед, срещна очите на Емили, после се върна към работата си.

– Какво, тя да не ти е…?

Този път Амандийп се спря навреме.

Минути по-късно Луиз стигна до тяхната маса. Емили изчака, докато Луиз приближи черпака над нейната чиния, преди да изрече на висок глас:

– А Кевин беше по-малък от Бека и от мен.

Ръката на Луиз затрепери и в скута на Емили се посипаха горещи нудли.

– Ох!

С безизразно лице Луиз продължи да сервира по-нататък.

Емили намръщено събра нудлите от скута си, върна ги в чинията си, после отдели настрани късчетата пресни зеленчуци от соса, за който Робин бе сигурна, че е от консервирани домати, и започна да яде останалото.

– Не обичаш ли моркови? – попита Робин.

Храната в Чапман Фарм беше толкова оскъдна, че тя никога преди не бе виждала човек, дето да не опразва напълно чинията си.

– Теб какво те засяга? – озъби ѝ се Емили.

Робин дояде останалото в мълчание.

40

В четвъртък Страйк предприе дългото пътуване до Сейнт Моус с влак и ферибот. Чичо му бе толкова изненадан и зарадван да го види, че Страйк разбра как Тед напълно е забравил за идването му, макар същата сутрин да му се бе обадил, за да съобщи часа на пристигането си.

Къщата, някога управлявана от чистницата Джоун, сега бе прашна и занемарена, но Страйк бе доволен да установи, че хладилникът е добре зареден с храна. Както ставаше ясно, съседите на Тед редовно го наобикаляха и имаха грижата да не остава без продукти. Това засили чувството за вина у Страйк, че не полага достатъчно грижи за Тед, който твърде често се повтаряше и объркваше в приказките си.

Посещението при джипито на следващата сутрин никак не намали тревогата на Страйк.

– Лекарят попита Тед коя дата е, а той не знаеше – съобщи Страйк на Луси по телефона след обяда. Оставил бе Тед с чаша чай в дневната, а самият той излезе в задния двор под претекст, че ще използва вейп устройството си, и сега крачеше по тесния тревист участък.

– Е, това не е чак толкова сериозно, нали? – каза Луси.

– После лекарят каза на Тед адрес и го накара да го повтори. Справи се, но след повторна покана да го изрече след няколко минути вече го беше забравил.

– О, не – въздъхна Луси.

– Попита Тед дали си спомня някой неотдавнашен материал от вестника и Тед каза „Брекзит“, нямаше проблем. После му поръча да постави цифрите върху картинка на часовник. Тед се справи, но когато трябваше да нарисува стрелките така, че да показват единайсет без десет, беше напълно безпомощен.

– О, по дяволите – прошепна отчаяно Луси. – Каква е диагнозата?

– Деменция.

– Тед разстрои ли се?

– Трудно е да се каже. Оставам с впечатление как усеща, че нещо не е наред. Вчера сподели, че често забравял разни неща и това го притеснявало.

– Стик, какво ще правим?

– Не знам – отвърна Страйк. – Никак не съм сигурен, че би се сещал вечер да изключва готварската печка. Преди час се отдалечи от чешмата, като остави топлата вода да си тече. Май е време да отиде някъде под надзор.

– Той няма да иска.

– Знам – отвърна Страйк, който спря да крачи, загледан в ивица от морето, видима от задния двор на Тед. Прахът на Джоун бе разпръснат от старата лодка на Тед и някаква ирационална част от съзнанието му потърси знак от далечния проблясващ океан. – Но не ми е спокойно да живее сам, ако продължи да се влошава. Стълбите са стръмни, а той не е много стабилен.

Разговорът приключи без определен план за бъдещето на Тед. Страйк се върна в къщата и завари чичо си дълбоко заспал в креслото, така че тихо отиде в кухнята да провери имейлите на лаптопа си, който бе донесъл със себе си от Лондон.

Най-отгоре в папката с входящи съобщения беше имейлът от Мидж. Прикачила беше сканирано копие от писмото, което Робин бе поставила в пластмасовия камък предишната вечер.

Първият абзац бе посветен на връщането на начумерената Емили Пърбрайт във фермата и нереализираната дотук надежда на Робин да изтръгне информация от нея. Вторият абзац описваше сеанса в сутерена, когато от новите членове на Църквата бе поискано да пишат до семействата си. Завършваше така:

…така че, моля ви, нека някой от вас напише писмо от името на Териза, в което да се потвърди известието ми, че съм се присъединила към Църквата. Нека тя звучи разтревожена, те това ще очакват.

Други новини: някой във фермерската къща май е болен, вероятно се казва Джейкъб. Видях доктор Джоу да бърза натам силно притеснен. Засега нямам повече подробности, ще се помъча да узная повече.

Днес следобед имахме първото си Откровение. Седнахме в кръг в храма. Последния път, като го правихме, трябваше да говорим колко сме страдали във външния свят. Това сега беше съвсем различно. Хората бяха призовавани да седнат на стол в средата и да признаят за неща, от които се срамуват. Всички приключваха със сълзи. Аз не бях призована, тъй че сигурно съм наред следващия път. Мадзу водеше сеанса по Откровение и определено извличаше удоволствие от него.

Нищо ново за Уил Еденсор. Виждам го от разстояние понякога, но разговор не сме имали. Лин още е тук. Говори се, че можело да я изпратят в Бирмингам, не помня дали го споменах.

Благодаря, това е всичко. Много съм изморена. Надявам се всички там да сте добре х

Страйк прочете писмото два пъти и обърна особено внимание на изречението „Много съм изморена“ в края. Нямаше как да не се възхити на изобретателността на Робин, когато бе открила начин да замаже местонахождението на роднините си, но също като нея той се упрекна, че не е предвидил нуждата от сигурен адрес за кореспонденция. Страйк се запита още дали тази седмица е имало писмо за Мърфи, но не можа да измисли повод да попита, без да възбуди подозренията на Пат и сътрудниците. Вместо това написа съобщение в телефона си до Мидж, в което я помоли да напише писмо от името на Териза, защото се боеше, че неговият почерк е изявено мъжки.

От дневната все така се носеше хъркането на Тед, така че Страйк отвори следващия имейл, който беше от Дев Шах.

След като бе отделил часове предишния ден да издирва онлайн сведения за Чери Гитинс под рожденото ѝ име Карин Мейкпийс, най-сетне се бе добрал до кръщелното ѝ свидетелство и до смъртни актове за баща ѝ, починал, когато тя е била на пет години, и за братовчедката в Дълуич, при която се беше приютила след бягството си от Чапман Фарм. Майката на Чери, Морийн Агнес Мейкпийс, с фамилия по баща Гитинс, живееше в Пендж, тъй че Страйк беше пратил Шах да я посети.

Сутринта бях в Айвичърч Клоуз, пишеше Шах. Морийн Мейкпийс и апартаментът ѝ са в пълна разруха. Тя изглежда и говори като тежка алкохоличка, плюс, че е агресивна. Един съсед ме повика, когато приближавах към външната врата. Надяваше се да съм от общината, защото имало разправии относно контейнерите за смет, за вдиган шум и прочее. Морийн каза, че няма контакт с дъщеря си, откакто тя избягала на 15-годишна възраст.

Страйк вече бе обръгнал на запращане в задънени улици и въпреки това изпита разочарование.

Направи си чаша чай, устоя на изкушението за шоколадова бисквита и се облегна пред лаптопа си, докато хъркането на Тед продължаваше да звучи през отворената врата.

Трудността да открие Карин/Чери неимоверно повишаваше интереса му към нея. Започна да издирва в Гугъл комбинации от двете имена, за които със сигурност знаеше, че момичето е използвало. Едва когато се обърна към вестникарския архив на Британската библиотека, името Чери Мейкпийс изплува в брой на „Манчестър Ивнинг Нюз“ от 1999 година.

– Спипах те – промърмори, когато на екрана се появиха две полицейски снимки, едната на дългокос младеж със силно развалени зъби, а другата на рошава блондинка, която под дебелата очна линия бе ясно разпознаваема като Чери Гитинс от Чапман Фарм.

Репортажът описваше обир и намушкване с нож, извършени от Айзък Милс, каквото беше името на младежа с развалените зъби. Беше откраднал морфин, темазепам, диазепам и пари в брой от аптека, преди да намушка с нож клиент, опитал се да се намеси. Жертвата бе оцеляла, но Милс бе осъден на пет години затвор. Репортажът завършваше така:

Чери Мейкпийс, на 21 години, известна още като Чери Къртис, закарала с кола Милс до аптеката в деня на обира и го изчакала отвън. Мейкпийс твърдяла, че не е знаела за намерението на Милс да обере аптеката, нито ѝ било известно, че той притежава нож. Обявена е за виновна в съучастничество в престъпление с шестмесечна присъда, отложена за три години.

Страйк си записа имената Карин/Чери заедно с фамилиите Гитинс/Мейкпийс/Къртис. Откъде се бе взела последната, той нямаше представа; може би просто ѝ бе хрумнала случайно. Честата промяна на имената предполагаше човек, който държи да не бъде открит, но Страйк бе склонен да вярва на оценката „безмозъчно девойче“ и „лесно изпадаща под чуждо влияние“, дадена от полковник Грейвс за Чери предвид ошашавеното ѝ изражение на снимката в „Манчестър Ивнинг Нюз“.

Сега отвори страницата на Тормент Таун в Пинтерест със странните рисунки на Дайю Уейс и гротескни пародии на логото на УХЦ. Тормент Таун не бе отговорил на съобщението, изпратено от Страйк, над което той се бе потил повече, отколкото предполагаха няколкото думи.

Удивителни рисунки. По фантазия ли рисувате?

Особено силно изхъркване от съседната стая накара Страйк да се извърне от лаптопа, усещайки се гузен. Скоро се налагаше да тръгне обратно към Фалмут, за да хване нощния влак. Време бе да събуди Тед за последен разговор, преди отново да го остави на самотата му.

41

Докладът за Откровението, изпратен от Робин до Страйк, беше кратък и конкретен донякъде защото нямаше нито време, нито енергия да влиза в подробности в състоянието си на изтощение, приклекнала сред копривата в тъмното и спираща често да се ослушва за стъпки, но най-вече защото събитието я бе разтърсило повече, отколкото би искала да признае на хартия. Мадзу бе насърчавала хората от кръга да използват възможно най-мръсните и обидни думи, за които се сетят, в порицанията си към изповядващите се и Робин не вярваше, че някога ще забрави образа на разплакания Кайл, превит на две на стола си, докато останалите крещяха към него „перверзник“ и „педал“ в отговор на признанието му, че продължава да изпитва срам, задето е гей.

Когато времето на Кайл на горещия стол изтече, Мадзу му заяви спокойно, че сега ще е по-корав, след като е преминал през Откровението и се е изправил пред „изнасяне на показ на вътрешния си срам“, а после поздрави групата, задето са изпълнили нещо, несъмнено трудно за тях. И все пак израженията на отправящите оскърбления към Кайл още бяха запечатани в паметта на Робин: дадено им бе разрешение да бъдат възможно най-злобни без значение от истинското им отношение към хомосексуалността на Кайл и тя бе стъписана от ентусиазма, с който участваха, макар да знаеха, че ще дойде и техният ред да седнат в центъра на кръга.

Робин бързо схващаше, че в Чапман Фарм бяха извинявани и оправдавани практики, смятани за оскърбление и жестокост във външния свят, чрез използване на изобилие от местен жаргон. Използването на мръсотии и обиди по време на Откровение беше мотивирано като част от ТПР, или Терапията чрез първична реакция. Когато биваше поставян въпрос относно противоречия или непоследователност в църковната доктрина, отговорът неизменно бе, че те се обясняват от ИВН (Истината на висше ниво), която щяла да им се разкрие при напредването им по пътя към чистия дух. Човек, поставящ своите потребности пред тези на групата, се обявяваше за попаднал в хватката на ЕМ (Егомотивацията), такъв, който продължаваше да цени светските блага или статус, беше ЛСМ (Лице от сапунения мехур), а напускането на Църквата беше „превръщане в ПО“, тоест човекът ставаше Презрян отцепник. Термини като фалшива същност, плътски обект и материално притежание вече бяха използвани често и свободно от новите членове, които бяха започнали да прекрояват всички минали и настоящи преживявания на езика на Църквата. Много се говореше и за Противника, който бе не само Сатаната, а и всички властимащи структури, населени с агенти на Противника.

Интензивността на индоктринирането започна да прониква още по-активно през третата седмица от престоя на Робин във фермата. Новите членове постоянно бяха бомбардирани с ужасяващи образи и статистика за външния свят, понякога часове наред. Макар Робин да съзнаваше, че това се прави с цел да се създаде усещане за неотложност по отношение на войната, която се предполагаше, че УХЦ води срещу Противника, и да се обвържат новите членове по-тясно с Църквата, представляваща единствена надежда за света, тя се съмняваше, че човек с нормална емпатия не би се покрусил и стресирал, след като бъде принуден да гледа стотици образи на гладуващи и ранени деца, да узнава статистиката за трафик на хора и ниво на бедност в света, да чува как тропическата гора ще бъде изцяло унищожена до две десетилетия. Трудно бе да не се съгласиш, че планетата е на ръба на колапса, че човечеството е поемало неведнъж в погрешни посоки и че го чака ужасяващо осъзнаване, ако не внесе промени. Тревожността, причинявана от този непрестанен обстрел с кошмарни новини, бе тъй силна, че Робин се радваше на моментите, когато биваха повеждани към храма, където да редят мантри на твърдия под, и тя изживяваше благословеното облекчение на състояние, опразнено от мисли. Веднъж или два пъти се усети, че си мърмори Лока Самаста Сукхино Бхаванту дори когато никой друг около нея не произнасяше думите.

Единствената ѝ съпротива срещу агресивното индоктриниране бе постоянното напомняне към самата себе си с каква задача е във фермата. Уви, третата ѝ седмица тук предостави много малко полезна информация. Все така нямаше никаква възможност да ангажира в разговор Емили Пърбрайт или Уил Еденсор поради непризнатата система на сегрегация във фермата. Макар Уил да бе богат, а Емили да беше почти цял живот член на Църквата, в момента и двамата полагаха черен труд в полето или като домашни прислужници, докато Робин все така прекарваше повечето си време в храма или в лекционната зала. И все пак тя се опитваше скришом да ги наблюдава, при което стигна до няколко заключения.

Първото бе, че Уил Еденсор се опитва, доколкото смее, да поддържа личен контакт с белокосото детенце, което Робин го бе видяла по-рано да утешава. Вече бе почти сигурна, че Цин е дъщеря на него и Лин Дохърти, убеждение, което бе подсилено, когато видя Лин да гушка детето зад храсти край фермерската къща. Уил и Лин бяха в очевидно нарушение на учението на Църквата за материалното притежание и рискуваха сериозно наказание, ако постоянният им стремеж да поддържат родителски връзки с дъщеря си дойдеше до знанието на Мадзу, Тайо и Бека, които сега бяха върховната власт в Чапман Фарм в отсъствието на Джонатан Уейс.

Още по-интригуващи бяха забелязаните от Робин знаци за напрежение и може би неприязън между сестрите Пърбрайт. Не беше забравила, че Бека и Емили бяха обвинили покойния си брат в сексуален тормоз над тях, и все пак не виждаше белези на солидарност между двете. Тъкмо обратното, когато се окажеха близо една до друга, никога не се поглеждаха и всяка бързаше да се отдалечи нанякъде. Предвид че църковните членове обикновено не пропускаха да се поздравят, като се разминаваха в двора, и се забелязваше подчертана любезност да си отварят врати едни на други, да си отстъпват място в трапезарията и прочее, подобно поведение определено не можеше да се обясни със страх от обвинение в материално притежание. Робин се питаше дали Бека не се бои, че репутацията ѝ може да бъде опетнена от беглата аура на позор, заобикаляща Емили с нейната обръсната глава, или имаше друга по-лична причина, източник на враждебност. Сестрите изглеждаха единни само в едно: в презрението си към жената, довела ги на този свят. Нито веднъж Робин не видя сянка от сърдечност или дори знак за разпознаване на Луиз от страна на която и да било от дъщерите ѝ.

Робин все така водеше сметка за дните с помощта на камъчета. Приближаването на третия ѝ четвъртък във фермата носеше вече познатата смесица от възбуда и нервност, тъй като копнееше за връзка с външния свят, но пък нощното ѝ промъкване до пластмасовия камък си оставаше все така стресиращо.

Когато лампите бяха угасени, тя отново се облече под завивките, изчака другите жени да се умълчат и обичайните хъркащи да докажат, че са заспали, и тихо се измъкна от леглото. Нощта бе студена, остър вятър духаше в тъмното поле, когато Робин го прекоси, а щом влезе в гората, дърветата около нея пукаха и шумоляха. За нейно облекчение този път откри по-лесно пластмасовия камък.

Когато го отвори, видя писмо от Страйк, бележка с почерка на Райън и за нейно удоволствие, блокче млечен шоколад „Кадбъри“. Настани се зад дърво, разкъса опаковката му и го изяде на няколко хапки. Беше толкова гладна, че не можа да се наслади на вкуса му. После включи фенерчето и зачете писмото на Райън.

Мила Робин,

Много се зарадвах да получа известие от теб, вече бях започнал да се тревожа. Тази ферма явно е странна, но ти си момиче, израсло в провинцията, и сигурно там не ти е толкова неприятно, колкото би ми било на мен.

При мен няма особени новини. В момента работя по нов случай с убийство, но не е така вълнуващ без присъствието на секси частна детективка, ангажирана с него.

Снощи проведох дълъг телефонен разговор с майка ти. Притеснява се за теб, но мисля, че успях да я успокоя.

Сестра ми в Сан Себастиан иска да отидем там през юли, защото умира от желание да се запознае с теб. Има и по-лоши начини да се отпразнува излизането ти от онова място.

Във всеки случай много ми липсваш, затова, моля те, внимавай да не се присъединиш към сектата и завинаги да си останеш там.

С обич Райън ххх

П. П. Растенията ти още са живи.

Въпреки погълнатия преди това шоколад писмото не повдигна особено духа на Робин. Да научи, че Райън и майка ѝ се тревожат за нея, никак не помогна за уталожване на чувството за вина и страх, които усърдно ѝ вменяваше УХЦ. Нито пък в момента можеше да мисли за неща като лятна ваканция, когато всеки ден траеше сякаш цяла седмица.

После насочи вниманието си към писмото от Страйк.

Четвъртък 28 април

Браво на теб за съобразителността по повод „сестра ти”. Мидж ти написа отговор от Плимптън Роуд 14, NW6 2JJ, който адрес ще е на писмото. Там живее сестрата на Пат (има различна фамилия от нея, така че няма да се открие лесно връзка – би могла да е хазайката на Териза). Тя ще ни съобщи, ако пишеш отново, ще вземем писмото и Мидж може пак да ти отговори.

Срещнах се със семейство Грейвс. Оказва се, че Алекс Грейвс оставил четвърт милион лири, които Мадзу е наследила при смъртта на Дайю. Полковник Грейвс е убеден, че семейство Уейс и Чери са били в сговор относно удавянето. Не успях да се добера до Чери Гитинс въпреки две възможни следи. Животът и` след напускането на фермата определено навежда на мисълта, че тя има какво да крие: на няколко пъти си сменя името и има досег със закона покрай приятел, извършил въоръжен грабеж на аптека.

Няма много други новини. Двамата Франк са се закротили. Все още търся заместник на Литълджон. Уордъл се кани да ми прати някого и се опитвам да уредя интервю.

Не забравяй: в мига, щом не издържаш вече, само кажи и ще дойдем да те приберем.

Сх

За разлика от писмото на Райън, това ѝ донесе известна утеха, тъй като Робин се бе притеснявала как ще поддържа жива измислицата за Териза. Извади със зъби капачката на химикалката и започна да пише отговор на Страйк, като се извиняваше за липсата на конкретна информация, но твърдеше, че не иска да си тръгва от фермата, докато не узнае нещо, което сър Колин да може да използва срещу Църквата. Завърши писмото си с благодарности за шоколада, надраска набързо няколко реда за Райън, прибра двата листа с фенерчето и химикалката в камъка, после накъса на ситни парченца техните писма и обвивката от шоколада. Вместо да ги разпръсне из гората, пъхна ръка под бодливата тел и ги пусна на пътя, където вятърът мигом ги подхвана и отнесе. Робин гледаше как белите късчета изчезват в мрака и изпита завист към тях, че се отдалечават от Чапман Фарм.

След това тръгна по обратния път през шепнещата гора, като леко зъзнеше, макар да носеше пижама под анцуга си, докато не излезе на полето и не пое през него.

42

Робин почти бе стигнала до портата с пет греди, когато чу гласове и видя фенери да се полюшват в прохода между сградите с мъжките и женските спални помещения. Ужасена се наведе зад живия плет, убедена, че празното ѝ легло е било открито.

– …претърсете Долната нива и гората – изрече глас, който ѝ се стори, че е на Тайо.

– Няма как да е стигнал толкова далеч – каза втори мъжки глас.

– Прави каквото ти се казва, да му се не види – тросна се Тайо. – Вие двамата проверете Стаите за уединение, всичките.

Мъж се прехвърли през портата с пет греди с полюшкващ се фенер едва на десет крачки от мястото, където се бе привела Робин. Светлината за миг се насочи към нея и се отклони, когато той отмина напред и тя видя късите расти на чернокожия младеж, който бе смъмрил Вивиън, задето използва фразата „да вървят в ада“.

– Бо! – ревна той, като крачеше към гората. – Бо, къде си?

Паниката на Робин бе тъй силна, че ѝ отне няколко секунди да осъзнае как все пак не търсят нея, но ситуацията ѝ си оставаше рискова. Жените нямаше как да останат заспали при тези крясъци и ако издирващите влезеха в нейното спално помещение да търсят непознатия Бо, скоро щяха да открият, че липсват двама души, не един. Робин изчака гласовете и светлините на групата да се отдалечат, бързо се прекатери през портата, след което трябваше да приклекне зад други храсти откъм гърба на женската сграда, преди да се усети, че още хора с фенери бързаха през двора, което означаваше, че няма как да влезе през вратата незабелязано.

Движеше се бързо колкото можеше през дърветата и храстите зад спалните помещения към по-старата част на фермата, където имаше много места да се скрие, и скоро се озова зад порутения и винаги заключен стар хамбар. Тъй като имаше опит със стари фермерски постройки, лесно се ориентира и пръстите ѝ бързо напипаха онова, на което се надяваше: отвор, където дъската беше изгнила и другата до нея можеше да се бутне назад достатъчно да се отвори празнина, та да се провре вътре, при което оскуба косата си и болезнено ожули тялото си.

Въздухът в хамбара беше влажен и се носеше миризма на плесен, но вътре бе по-светло, отколкото беше очаквала, поради дупка в покрива, откъдето влизаха лунните лъчи. Те осветяваха стар трактор, счупени земеделски сечива, купчина щайги и части от ограда. Нещо, несъмнено плъх, изшумоля далеч от натрапницата.

Сега фенери се движеха покрай хамбара и хвърляха ивици златиста светлина през пролуките в дъсчените стени. Далечни и близки гласове не спираха да викат „Бо? Бо!“.

Робин остана на мястото си, боеше се да мръдне, та да не събори нещо. Сега забеляза купчина лични вещи, висока почти колкото нея, струпана в ъгъла и покрита с дебел слой прах. Имаше дрехи, ръчни чанти, портмонета, обувки, пухкави играчки и книги и у Робин се пробуди ужасен спомен за снимка, която бе видяла – на камара обувки, принадлежащи на убитите в газовите камери на Аушвиц.

Издирващите отвън се бяха отдалечили. Пълна с любопитство относно старите вещи, Робин предпазливо се покачи върху преобърната ръчна количка да ги разгледа. След като три седмици не бе виждала друго освен оранжеви анцузи и маратонки и бе чела само литература на Църквата, странно ѝ бе да попадне на различни дрехи и обувки, че и на детска книжка с ярки цветни илюстрации.

Имаше нещо смущаващо, дори призрачно в купчината стари вещи, захвърлени тук видимо с небрежност и презрение. Робин видя единична обувка на квадратен ток, която може би тийнейджърка бе ценила някога; плюшен заек, чиято муцунка бе покрита с паяжина. Къде ли бяха собствениците им? След минута или две ѝ хрумна вероятно обяснение: всеки, напуснал крадешком фермата през нощта, би бил принуден да изостави вещите си, държани в шкафчето.

Посегна към стара ръчна чанта близо до върха на камарата. Облак прах се вдигна във въздуха, когато я отвори. Вътре нямаше нищо освен стар автобусен билет. Върна чантата обратно и тогава забеляза ръждясалия ъгъл на червена метална кутия с надпис „Животните на Барнъм“. Като малка много беше обичала тези бисквити, но не се бе сещала за тях от години. Това, че ги зърваше в тази обстановка, я накара да се замисли с копнеж за пълната сигурност, която бе предлагал семейният ѝ дом.

– Бо! – изкрещя глас точно пред хамбара и накара невидимия плъх да задраска по пода в опит да се скрие някъде далеч. И тогава в далечината женски глас извика:

Намерих го!

Робин дочу врява от гласове, някои изразяващи облекчение, други настояващи да знаят как Бо се е измъкнал. Реши, че най-добрата ѝ възможност е да излезе от хамбара и да се престори, че през всичкото това време е търсила Бо. Направи няколко крачки към отвора в задната стена, но се закова на място и погледна назад към мръсната камара с вещи, обзета от непреодолимо желание да погледне в онази метална кутия от бисквити. Беше замръзнала, притеснена, изтощена и ѝ отне няколко мига да разтълкува защо подсъзнанието ѝ диктува, че присъствието на тази кутия във фермата е странно. И тогава го осъзна: тук имаше пълна забрана за захар, така че защо някой би донесъл бисквити? Въпреки спешната нужда да се присъедини към издирващите навън, преди отсъствието ѝ да е забелязано, Робин отново бързо се покатери на преобърнатата ръчна количка и издърпа кутията.

На капака бяха нарисувани четири циркови животни в клетки и балони. В златист кръг бе изписано „85-а годишнина“. Отвори кутията, за която бе очаквала да е празна, защото бе съвсем лека, но се оказа тъкмо обратното: вътре откри избелели полароидни снимки. На тази слаба светлина ѝ бе невъзможно да види какво има на тях, затова Робин ги извади, тикна ги в сутиена си, както правеше с камъчетата, маркиращи дните. Затвори отново кутията и я върна където я беше намерила. После забърза към пролуката в задната стена на хамбара и се провря обратно навън.

Ако се съдеше от далечния шум, носещ се от двора, май всички във фермата бяха вече будни. Робин се затича, отмина трапезарията и храма и се присъедини към скупчилите се хора, повечето по пижами. В момента вниманието бе насочено към Мадзу Уейс, която стоеше между гробовете на Откраднатия пророк и Златната пророчица в своята дълга оранжева роба. До нея стоеше Луиз Пърбрайт, държаща в ръце борещо се малчуганче с памперс, за което Робин предположи, че е беглецът Бо. Като се изключеше скимтенето на малкия, цареше пълна тишина. На Мадзу не ѝ бе нужно да повишава глас, та всички в тълпата да я чуят.

– Кой беше дежурен в детското спално помещение?

След кратко колебание напред излязоха две тийнейджърки, едната руса и късо подстригана, другата с дълга тъмна коса на масури. Втората плачеше. Робин, която наблюдаваше сцената през многото глави пред нея, видя двете момичета да падат на колене и да пълзят в краката на Мадзу, сякаш го бяха репетирали.

– Моля те, мама…

– Разкайвам се, мама!

Когато стигнаха до ръба на робата на Мадзу, тя я повдигна леко и с безизразно лице наблюдаваше как двете момичета с плач целуваха краката ѝ. И после изрече остро:

– Тайо.

По-големият ѝ син си проправи път през струпалото се множество.

– Отведи ги в храма.

– Мама, моля те – взе да вие русото момиче.

– Хайде – изръмжа Тайо, грабна ръцете на двете момичета и насилствено ги изправи на крака. Робин бе потресена от това как момичето с дългата коса на масури се бе вкопчило в крака на Мадзу, а тя гледаше безучастно как синът ѝ потътри двете настрани. Никой не попита какво ще се случи с момичетата, никой не продума, дори не помръдна.

Мадзу отново се обърна към тълпата, а Луиз се обади:

– Да го върна ли обратно в…?

Но Мадзу каза:

– Не. Ти – посочи към Пени Браун – и ти – каза на Емили Пърбрайт, – отнесете го в детското спално помещение и останете там.

Пени отиде да поеме момченцето, но то се вкопчи в Луиз. Жената го откъсна от себе си и го подаде. Писъците му заглъхнаха, когато Пени и Емили минаха под арката, водеща към детските спални помещения.

– Може да се връщате по леглата – каза Мадзу на събралите се. Обърна се и закрачи към храма.

Когато се върнаха в спалното помещение, никоя от жените не поглеждаше другите, нито някоя проговори. Робин забързано отиде в банята и се заключи в кабинка, преди да извади снимките от сутиена си, за да ги разгледа.

Всичките бяха избледнели, но образите по тях още си личаха. На най-горната снимка бе гола и пълнолика тъмнокоса млада жена – вероятно тийнейджърка, – която носеше маска на прасе, а краката ѝ бяха широко разтворени. На втората бе друга жена, руса, в която изотзад проникваше набит мъж – и двамата бяха с маски на прасета. На третата мъж с череп, татуиран на бицепса му, содомизираше по-дребен мъж. Робин припряно прегледа снимките. Общо четирима голи хора бяха снимани в различни сексуални комбинации в пространство, което Робин не разпозна, макар че като нищо можеше да е хамбарът, напуснат преди малко от нея. На всяка снимка бяха с маските на прасета. Робин пъхна отново полароидите в сутиена си и остана с него, след като свали анцуга. Излезе от кабинката, изгаси лампата в банята и се върна в леглото си. Когато най-сетне се приготви да заспива, далечен писък процепи тишината. Идваше откъм храма.

– Моля те, не, мама… не, моля те, моля те!

Ако други от околните легла го бяха чули, не издадоха и звук.

43

Шест дни, след като Робин откри полароидните снимки в старата метална кутия от бисквити, обстоятелство, неизвестно на Страйк, той свика следобедна среща на екипа, на която присъстваха всички от детективската агенция без Литълджон, тъй като следеше обект. Страйк бе избрал да я проведе в сутеренното помещение на любимия му местен пъб, където по това време нямаше друг освен тях. До неотдавна пъбът се казваше „Тотнъм“, но вече беше „Летящия кон“. Като фен на футболния клуб „Арсенал“ Страйк напълно одобряваше промяната. Докато чакаше идването на сътрудниците си, провери Пинтерест, за да види дали Тормент Таун е отговорил на съобщението му, но нямаше промяна в страницата.

– Не че се оплаквам, но защо правим срещата си тук? – попита Баркли десет минути по-късно. Мъжът, родом от Глазгоу, пристигна последен в помещението, застлано с червен мокет, тъй като имаше свободна вечер и се бе отбил в бара на горния етаж да си вземе голяма бира.

– За да не се появи Литълджон в офиса – обясни Страйк.

– Ще заговорничим срещу него ли?

– Вероятно няма да работи още дълго при нас, така че не е нужно да узнава повече за бизнеса ни – отвърна Страйк. – Утре ще интервюирам човека на Уордъл и ако мине добре, Литълджон е аут.

Шах, Мидж и Баркли дружно заявиха:

– Браво.

Страйк забеляза, че Пат остана мълчалива.

– Къде е той сега? – попита Мидж?

– Следи Франковците – отговори Страйк.

– Като стана дума, имам нещо за тях – обади се Баркли и измъкна от вътрешния джоб на сакото си два сгънати листа, които се оказаха фотокопирани статии от вестници. – Чудех се дали не можем да ги изобличим за измама при получаване на помощи и ето на какво попаднах.

Той бутна листовете към Страйк. И двата материала бяха съвсем кратки, макар че към единия беше приложена снимка на по-възрастния брат. Посочената фамилия не бе тази, под която в момента живееха братята, но малките имена бяха същите.

– По-младият е осъден условно за разголване на обществено място – каза Баркли на Шах и Мидж, докато Страйк четеше. – За по-големия се казва, че е негов болногледач. Нямам представа от какво се предполага, че страда.

– По-възрастният е осъждан за следене на друга актриса – отбеляза Страйк, докато четеше втория материал. – Съдията му дал условна присъда, тъй като бил болногледач на брат си.

– Типично – отсече сърдито Мидж и тропна чашата си на масата, с което леко притесни Шах, седящ до нея. – Поне петдесет пъти съм го виждала, докато бях в полицията. Към такива са много снизходителни, а после всички се правят на смаяни, когато някой от мръсниците бива обвинен в изнасилване.

– Браво, че си открил тази информация, Баркли – похвали го Страйк. – Мисля, че…

Мобилният телефон на Страйк зазвъня и той видя, че е Литълджон. Отговори.

– Току-що видях Франк Едно да пъха нещо в плик при външната врата на клиентката – съобщи Литълджон. – Пратих ти видеозапис.

– Къде е той сега?

– Отдалечава се.

– Добре, аз ще се обадя на клиентката да я предупредя. Остани с него.

– Ясно.

Литълджон затвори.

– Франк Едно току-що е пъхнал нещо в процепа за пощенската кутия на входната врата на клиентката – каза Страйк на останалите от екипа.

– Още мъртви птици ли? – осведоми се Мидж.

– Надали, освен ако не се побират в пощенски плик. Според мен трябва да уведомим полицията, че двамата Франк са били осъждани под други фамилии. Едно посещение от униформени може да ги откаже да я притесняват. Аз ще се погрижа за това – добави Страйк и си записа бележка. – Какво ново за Голямата стъпка?

– Вчера се върна в „Челси Клойстърс“ – отговори Шах.

– От онова момиче, с което си го снимал на улицата, нищо няма да научим – каза Мидж на Страйк. – Вчера говорих с нея в закусвалня за сандвичи. Има тежък източноевропейски акцент, много е притеснена. Казват на тези момичета, че пристигат в Лондон да сключат договор за модели. Предположих, че би ѝ харесало да получи добра сума от пресата за това, че ще го изпее, но тя е твърде уплашена, за да говори.

– Някой от нас трябва да иде там и да се представи за клиент – каза Баркли.

– Мислех, че снимки как влиза на това място и после излиза ще са достатъчни за жена му – обади се Шах.

– Тя се опасява, че той ще изнамери някакво обяснение – каза Страйк, който бе получил сутринта заядлив имейл от въпросната клиентка. – Иска нещо, от което съпругът ѝ да не може да се измъкне.

– Какво например? Снимка как му духат ли? – подхвърли Баркли.

– Не би навредила. Може би е по-добре да се влезе там не като клиент, а като търговец или инспектор по безопасността – каза Страйк. – Така човекът ще има по-голяма свобода на движение и по-силна вероятност да спипа оня на излизане от стая.

Последва обсъждане кой детектив да поеме задачата и какво точно да е прикритието му. Накрая за работата бе избран Шах, който при предишен случай успешно се бе представил за търговец на предмети на изкуството.

– А сега ще съм топлотехник, известно понижение е – коментира той.

– Ще те снабдим с фалшива лична карта и документи – обеща Страйк.

– Ще поемаме ли вече нов случай от списъка с чакащи? – поинтересува се Мидж.

– Нека изчакаме първо да се сдобием със заместник на Литълджон – каза Страйк.

– Кой е наред утре да посети пластмасовия камък? – попита Баркли.

– Аз – отговори Страйк.

– Тя трябва вече да е почти готова да излиза. От близо месец е там – каза Мидж.

– Все още не се е сдобила с нищо, което Еденсор да използва срещу Църквата – отвърна Страйк. – Знаете я Робин, нищо не върши до средата. Добре, мисля, че това беше всичко. Ще ви известя по въпроса със заместника на Литълджон веднага щом сам имам яснота.

– Може ли да поговорим? – попита Шах, когато останалите тръгнаха към вратата.

– Да, разбира се – каза Страйк и отново седна на мястото си.

За негова изненада, сътрудникът извади от задния си джоб брой на „Прайвит Ай“.

– Чел ли си го? – попита.

– Не – поклати глава Страйк.

Шах разлисти списанието и го подаде през масата. Страйк видя материал, ограден в кръг с химикалка.

Андрю Хонболд, Медената уста, адвокат на Короната, любим юрист на британските знаменитости, самопровъзгласил се морален арбитър, може скоро сам да се нуждае от професионалните си услуги. Отдавнашната слабост на Медената уста към хубавички млади стажантки е, то се знае, стремеж към закрила, какъвто чичо би изпитвал към племенница. Източник от Съдебната палата Лавингтън обаче информира редакцията ни, че апетитна млада брюнетка разпространява истории за големия хъс и енергия на Медената уста в контекст, различен от този на съдебната зала. Красивата юристка е чута дори да предсказва скорошен край на брака на Медената уста с лейди Матилда, оприличавана на светица.

Семейство Хонболд са едни от стълбовете на благотворителната общност в Лондон, женени са от двайсет и пет години и имат четири деца. Неотдавнашен профил на Андрю Хонболд в „Таймс“ го представя като един от най-видните активисти срещу клеветнически кампании.

„Виждал съм отблизо ефекта от слухове и инсинуации, причинен на незаслужаващи го хора – възмущава се Медената уста, – и лично аз бих засилил строгостта на съществуващите закони срещу клевета в защита на невинните.“

Говори се, че въпросната недискретна дама в момента радва с чара си Корморан Страйк, все по-нашумяващ частен детектив. Дали не получава от него информация как да използва скрити камери и микрофони? Ако е така, почитаемият адвокат на Короната Хонболд ще трябва да се надява да си няма работа с нещо повече от слухове и инсинуации.

– Мамка му – изруга Страйк. Погледна Шах и не можа да намери нищо по-изразително да каже, така че повтори „мамка му“.

– Реших, че е редно да го знаеш – каза Шах.

– Беше еднократна… не, двукратна авантюра. Тя и дума не е отваряла пред мен за онзи Хонболд.

– Ясно… – каза Шах. – Е, той не е особено популярен в пресата, тъй че като нищо може да продължат с тази история.

– Ще уредя това – отсече Страйк. – Няма да допусна да ме забърка в мръсотиите си.

Но добре съзнаваше, че вече е забъркан в мръсотиите на Бижу, а и Шах изглеждаше, сякаш си мислеше същото.

Разделиха се пред „Летящия кон“. Шах се върна в офиса да довърши писмена работа и остави Страйк пред пъба да беснее вътрешно и да се самообвинява. Бе опитвал предостатъчно и от двете, за да е наясно, че имаше огромна разлика между това да се чувстваш жертва на несправедлива съдба и да ти се налага да приемеш, че сам си навлякъл бедите си поради глупост. Беше предупреден от Илза, че Бижу е бъбрива и недискретна, и какво направи? Изчука я повторно. След като с години бе избягвал да е в светлината на прожектора – даваше показания в съда само с пораснала брада, отказваше всякакви интервюта за медиите и приключи предишна връзка с жена, която бе искала да се снима заедно с него на важни светски събития, – взе че легна с някаква, за която знаеше, че има голяма уста, но се оказа, че имала още и женен любовник, известен в обществото.

Позвъни на Бижу, но бе прехвърлен на гласова поща. Остави ѝ съобщение да му се обади спешно, а после се свърза с Илза.

– Здравей – каза тя и звучеше хладно.

– Обаждам се да се извиня – подхвана Страйк и това беше вярно, но само донякъде. – Не биваше да ти се нахвърлям така. Знам, че просто се опитваше да се погрижиш за мен.

– Така беше, да – каза Илза. – Добре, извинението ти е прието.

– Ти се оказа съвършено права – продължи Страйк. – Името ми се появява в днешния брой на „Прайвит Ай“, свързано с нея и женения ѝ любовник.

– О, по дяволите, да не би Андрю Хонболд? – възкликна Илза.

– Познаваш ли го?

– Само бегло.

– В списанието намекват как, освен че я чукам, ѝ помагам да инсталира в спалнята на Хонболд скрити камери и микрофони.

– Корм, съжалявам… Тя от цяла вечност се мъчи да го разведе с жена му. Заявява го напълно открито.

– Не виждам как Хонболд ще се ожени за нея, ако си мисли, че тя е пратила по него частен детектив. Къде е тя в момента, знаеш ли?

– Трябва да е в Съдебната палата Лавингтън – отвърна Илза.

– Добре, ще ида да я причакам там.

– Дали е разумно – усъмни се Илза.

– По-лесно ще ми е да я сплаша лично, отколкото по телефона – отвърна мрачно Страйк, който вече бе поел към метростанцията.

44

Страйк за пръв път се радваше, че Робин е в Чапман Фарм. Извършил бе непростима глупост и макар да бе вероятно последствията да са по-тежки за него самия, отколкото за агенцията като цяло, предпочиташе Робин да остане в неведение за бъркотията, в която се бе замесил.

След като издири адреса, предприе краткото пътуване по Централната линия, слезе от метрото на Холборн и тръгна към Линкълнс Ин. После зае позиция зад едно дърво в градините, откъдето можеше да наблюдава неокласическата фасада на Съдебната палата Лавингтън, и зачака.

Стоял бе там близо час, като видя няколко души да влизат и повече да напускат сградата, когато мобилният му телефон иззвъня. Очакваше да види, че е Бижу, но беше Пищяла.

– Здрасти, Горелка, обаждам се само да ти кажа, че си уреден за среща с Рийни. На двайсет и осми май. Не можах да издействам по-ранна дата.

– О, благодаря, Пищял, това е чудесна новина – каза Страйк, без да откъсва очи от входа на сградата на Бижу. – Той знае, че ще отида, нали?

– О, да, знае – отвърна Пищяла. – Ще разполагаш там с гаранция, че ще бъде отзивчив.

– Още по-хубаво. Много ти благодаря.

– Е, наслука – пожела Пищяла и затвори.

Страйк тъкмо бе прибрал телефона в джоба си, когато вратата на Съдебната палата Лавингтън се отвори и Бижу заслиза по стълбите, облечена в яркочервено палто. Пое в посока метростанцията. Страйк ѝ даде известна преднина, след което я последва. Докато вървеше, отново набра номера ѝ. Тя извади телефона си от чантата, погледна екрана и го върна обратно, без да отговори.

Тъй като държеше да се отдалечат достатъчно от Съдебната палата Лавингтън, та да се избегне вероятна среща с колеги на Бижу, Страйк продължи да върви още петдесет метра зад обекта си, докато тя влезе в тясната Гейт Стрийт. Тук тя забави крачка, извади телефона си, очевидно за да прочете неотдавна получено съобщение, и накрая спря, за да изпрати отговор. Страйк забърза към нея и когато тя отново прибра телефона в чантата си, я извика по име.

Тя се озърна и бе нескрито ужасена, като видя кой я вика.

– Искам да поговорим тук, вътре – съобщи намръщено и посочи пъб на име „Кораба“, сврян в пешеходна уличка, видим между две сгради.

– Защо?

– Чете ли днешния брой на „Прайвит Ай“?

– Аз… да.

– Ами тогава знаеш защо.

– Аз не…

– Не искаш да те виждат с мен? Ами тогава да ми беше отговорила по телефона.

Тя имаше вид, че иска да му откаже да тръгне с него, но все пак го остави да я поведе към уличката. Когато той задържа отворена вратата на „Кораба“, Бижу влезе вътре с ледено изражение.

– Предпочитам да идем на горния етаж – каза му.

– Не възразявам – отговори Страйк. – Какво искаш да пиеш?

– Все едно… червено вино.

Пет минути по-късно той се качи при нея горе в Дъбовата зала – помещение с нисък таван и слабо осветено. Тя беше свалила палтото си, под което беше с впита червена рокля, и седеше на ъглова маса с гръб към залата. Страйк остави чашата ѝ с вино на масата, после се настани срещу нея с двойно уиски. Не възнамеряваше да остане дълго колкото за голяма бира.

– Отворила си голямата си уста за мен.

– Не, не съм.

– „Източник в Съдебната палата Лавингтън…“

– Знам какво пише!

– Трябва пределно ясно да заявиш на този тип Хонболд, че никога не съм ти давал съвети за подслушване и наблюдение.

– Вече му го казах!

– Значи и той е видял статията, така ли?

– Да. От „Мейл“ също са го погнали. И от „Сън“. Но той ще отрече всичко – добави тя с трепереща долна устна.

– Не се и съмнявам.

Страйк гледаше без капка съчувствие как Бижу изрови салфетка от джоб и попи внимателно очи, за да не размаже грима си.

– И какво смяташ да правиш, когато репортерите цъфнат на прага ти? – попита я.

– Ще им кажа, че никога не съм спала с него. Така иска Андрю.

– Ще отречеш, че и с мен си спала.

Тя не каза нищо. Като подозираше, че знае какво се крие зад мълчанието ѝ, той заяви:

– Няма да бъда косвена жертва в цялата тази история. Срещнали сме се на кръщене и толкова. Ако още си мислиш, че Хонболд ще хукне да се развежда с жена си от ревност, че сме преспали, силно си заблудена. Не с пръст не бих те докоснал, но и с весло за гемия.

– Мръсник – изграчи тя, като още бършеше очите и носа си. – Аз те харесвах.

– Въртеше игричка, която се обърна срещу теб, но аз нямам намерение да заставам под кръстосания огън, затова бъди наясно, че ще настъпят последици, ако се опиташ да си спасиш реномето, като кажеш, че сме имали връзка.

– Ти заплашваш ли ме?! – прошепна тя над мократа салфетка.

– Предупреждавам те – отвърна Страйк. – Изтрий всички съобщения, които си ми пращала, както и телефонния ми номер.

– Или?

– Или ще има последствия – повтори той. – Частен детектив съм. Работата ми е да узнавам разни неща за хора, които те смятат, че са скрили много успешно. Освен ако няма нещо в миналото ти, което не желаеш да видиш отпечатано в „Сън“, не си и помисляй да ме използваш, за да измъкнеш предложение за брак от Хонболд.

Тя беше престанала да плаче. Изражението ѝ сега бе сурово, но на него му се стори, че е леко пребледняла под фондьотена. Накрая извади телефона си, изтри номера му и разменените между двамата съобщения, както и снимките, които му беше изпратила. Страйк направи същото на своя телефон, изгълта уискито си наведнъж и се изправи.

– Така. Пълно отрицание пред всички и работата ще отшуми – заяви на тръгване.

Излезе от „Кораба“ без никакви угризения за тактиката, която бе възприел току-що, но обзет от силен гняв към нея и към себе си. Времето щеше да покаже дали от „Мейл“ нямаше да цъфнат на собствения му праг, но докато вървеше назад към метростанция „Холборн“, се закле, че това ще е последният случай, при който е подложил на риск себе си и кариерата си заради безцелна авантюра, предприета да отклони мислите му от Робин Елакот.

45

На Робин ѝ се наложи да носи със себе си цяла седмица намерените полароидни снимки, преди да ги остави в пластмасовия камък в четвъртък вечер. Не посмя да ги скрие някъде в спалното помещение, но близостта им до кожата ѝ беше постоянен източник на тревога да не се изплъзнат изпод анцуга ѝ. Четвъртият ѝ поход до гората и обратно бе милостиво лишен от събития и тя се върна благополучно в леглото си, без да бъде засечена, с дълбоко облекчение, че се е отървала от снимките.

На следващата вечер след цял ден лекции и редене на мантри Робин се върна в спалното помещение с другите жени и завариха там алени анцузи да лежат по леглата им вместо оранжеви.

– Защо цветът е сменен? – попита с оцъклено изражение вдовицата Марион Хъксли.

Марион, от чиято рижа коса вече се подаваше два пръста бяла в основата, често задаваше ненужни въпроси или говореше, когато всички други мълчаха.

– Още ли не си дочела „Отговорът“? – тросна ѝ се Вивиън с щръкналата коса. – Трябва да сме влезли в Сезона на Откраднатия пророк. Неговият цвят е червеният.

– Много добре, Вивиън – обади се Бека Пърбрайт и се усмихна през няколко легла, а Вивиън видимо се наперчи.

Но на леглото на Робин редом със сгънатия червен анцуг имаше още нещо: кутийка с обезцветяваща течност за коса и върху нея листче с текст, който тя разпозна като цитат от „Отговорът“.

Фалшивата същност жадува

за изкуственото и неестественото.

Истинската същност копнее

за истинското и естественото.

Робин се огледа в спалното помещение и видя, че зеленокосата Пени Браун също разглежда тубичка с обезцветител за коса. Погледите им се срещнаха; Робин се усмихна и посочи към банята, а Пени отвърна на усмивката ѝ и кимна.

За изненада на Робин при мивката стоеше Луиз и внимателно бръснеше главата си пред огледалото. Погледите им се срещнаха за кратко. Луиз първа отмести очи. След като обърса с кърпа сега напълно голата си глава, тя излезе от банята, без да проговори.

– Хора ми казаха – прошепна Пени, – че си бръснела така косата от цяла година.

– Леле! – ахна Робин. – Знаеш ли защо?

Пени поклати глава.

Колкото и да бе уморена и подразнена, че трябва да прахосва ценно време за сън, за да сваля синята боя от косата си, Робин все пак се зарадва на възможността да говори свободно с друг член на Църквата, особено с такъв, чиято дневна програма толкова рязко се отличаваше от нейната.

– Как я караш? Почти не те виждам, откакто бяхме заедно в Огнената група.

– Чудесно – отвърна Пени. – Много добре.

Кръглото ѝ лице беше отслабнало от пристигането им насам и под очите ѝ имаше сенки. Застанали редом пред огледалото в банята, Робин и Пени отвориха тубичките и започнаха да нанасят продукта върху косите си.

– Щом това е началото на Сезона на Откраднатия пророк – заговори Пени, – скоро ще видим истинско Явление.

Звучеше едновременно развълнувана и уплашена.

– Беше невероятно да зърнем Удавената пророчица, нали? – каза Робин.

– Да – кимна Пени. – Беше толкова… Веднъж като си видял такова нещо, няма вече връщане към нормалния живот, нали? То е един вид доказателство.

– Абсолютно – потвърди Робин. – И аз чувствам същото.

Пени се вгледа с безутешно отчаяние в отражението си сега, когато зелената ѝ коса бе покрита с гъста бяла паста.

– И без друго отдолу израстваше истинският ми цвят – каза, като се насилваше да убеди сама себе си, че се радва да върши това.

– Е, с какво се занимаваш? – попита Робин.

– С много неща – отвърна Пени. – Готвя. Работя в зеленчуковата градина. Помагам и на Джейкъб. Тази сутрин си поговорихме много приятно за духовното единение.

– Наистина ли? – попита Робин. – Аз не съм имала още такова… А как е Джейкъб?

– Определено се оправя – отвърна Пени, очевидно под впечатлението, че на Робин ѝ е известно всичко за него.

– О, хубаво – каза Робин. – Чула бях, че не е добре.

– Е, то се знае, че не беше – хем възбудена, хем донякъде предпазлива вдигна рамене Пени. – Не е лесно. Хора, които не разбират това за фалшивата същност и чистия дух, не могат да се излекуват бързо.

– Така е – кимна Робин. – Но според теб той се поправя, така ли?

– О, да, определено – отвърна Пени.

– Много мило от страна на Мадзу, че го настани във фермерската къща – каза Робин с намерение да научи нещо повече.

– Да – отвърна Пени, – но с всичките му проблеми нямаше как да остане в общото спално помещение.

– Е, то се знае – отвърна в тон Робин. – Доктор Джоу изглежда много добър човек.

– Да, Джейкъб е щастливец, че има доктор Джоу насреща, за него би било истински кошмар да е навън в света. Там подлагат на евтаназия такива като Джейкъб.

– Мислиш ли?

– Ами да, естествено – учуди се Пени на наивността на Робин. – Държавата не иска да се грижи за такива и те са тихомълком приключвани от НОО. Така им казва доктор Джоу, Нацистки отряд на омразата – добави тя, после тревожно погледна към косата си в огледалото. – Колко дълго мислиш, че преседя? Човек трудно се ориентира без часовник.

– Може би пет минути – предположи Робин. Реши да се възползва от това, че Пени спомена часовник, и да насърчи момичето да сподели нещо негативно, което може да е забелязала в УХЦ, затова изрече безгрижно: – Странно, че ние трябва да свалим боята си. Косата на Мадзу надали е естествено толкова черна. Трябва да е над четиресет, а няма и един бял косъм.

Поведението на Пени мигом се промени.

– Да се критикува външността на хората е материалистичен подход.

– Аз не съм…

– Плътското не е от значение. Важен е единствено духът.

Тонът ѝ бе дидактичен, но в очите ѝ се четеше уплаха.

– Знам, но след като не е от значение как изглеждаме, защо трябва да сваляме боята си? – зададе Робин логичен въпрос.

– Защото… пише го на листчето върху кутията. Истинската същност е естествена.

Вече сериозно разтревожена, Пени се шмугна в душкабина и затвори вратата след себе си.

Когато Робин прецени, че са изтекли двайсет минути, съблече анцуга си, изми под душа продукта от косата си, изсуши се и погледна в огледалото да се увери, че вече няма следа от синята боя, след което се върна в спалното помещение, облечена в пижамата си.

През всичкото това време Пени остана скрита в душкабината.

46

С настъпването на Сезона на Откраднатия пророк рутината с новоприетите членове от по-високо ниво се промени. Те вече не прекарваха по цяла сутрин да гледат кадри със зверства от войни и с гладуващи хора в сутерена на фермерската къща, а слушаха лекции за деветте стъпки към чистия дух: постъпване, служба, отърсване, единение, отричане, приемане, пречистване, себепосрамване, саможертва. Бяха им дадени практически съвети как да постигнат стъпки от първа до шеста, към които можеше да бъде подходено едновременно, но останалите бяха забулени в мистерия и само онези, за които се преценеше, че успешно са овладели първите шест, биваха приемани като достойни да узнаят как да постигнат последните три.

Робин трябваше да изтърпи и втори сеанс по Откровение. Отново се спаси от сядане на горещия стол в средата на кръга, но Вивиън и възрастният Уолтър нямаха този късмет. Вивиън бе атакувана за навика ѝ да променя изговора си, за да скрие потеклото си от заможно семейство, и обвинявана в арогантност, егоцентризъм и лицемерие, докато не бе докарана до неудържимо хлипане, а Уолтър, който призна за дългогодишна вражда с бивш колега в предишния си университет, бе порицан за егомотивация и материалистично осъждане. Единствен от подложените на Терапия чрез първична реакция Уолтър не се разплака. Той силно пребледня, но кимаше ритмично, почти настойчиво, докато от кръга запращаха към него обиди и обвинения.

– Да – промърморваше, като мигаше яростно зад очилата си. – Да… това е вярно… всичко е истина… много бях лош… да, наистина… фалшива същност…

Междувременно долнището на новия анцуг среден размер, какъвто Робин получаваше веднъж седмично, вече се свличаше от кръста ѝ, защото бе много отслабнала. Освен раздразнението, че бе принудена постоянно да го вдига, това далеч не я тревожеше тъй силно, колкото осъзнаването, че бавно бива институционализирана.

В началото след пристигането си в Чапман Фарм бе регистрирала умората и глада си като анормални и забелязваше, че я обзема клаустрофобия, че се чувства притискана от групата по време на лекциите в сутерена. Ала постепенно спря да усеща изтощението си и се бе адаптирала към приемането на малко храна. Разтревожи се, като установи как несъзнателният ѝ навик да си напява мантри е станал по-упорит и дори се улавяше, че мисли на езика на Църквата. Докато размишляваше над въпроса защо непознатият ѝ Джейкъб, очевидно твърде болен, за да бъде полезен за Църквата, е държан в Чапман Фарм, формулира наум възможността за заминаването му като „завръщане към материалистичния свят“.

Притеснена от това свое частично индоктриниране, за което все още бе достатъчно обективна да си дава сметка, Робин изпробва нова стратегия, за да поддържа съзнанието си ненакърнено: опитваше се да анализира методите, които Църквата използваше, за да налага силово приемане на нейното схващане за света.

Отбеляза как към църковните членове бяха прилагани в редуване сурова принуда и снизходителност. Новите членове бяха толкова благодарни за всяко отпускане на юздите при постоянния натиск да слушат, да учат, да работят или да редят мантри, че изпитваха преувеличена благодарност и за най-малките награди. Когато на по-големите деца биваше разрешавано да тичат из горите по периметъра на имота без надзор, те хукваха с такъв възторг, какъвто децата от външния свят вероятно проявяваха, както предполагаше Робин, като им кажеха, че ще ги заведат в Дисниленд. Добра дума от Мадзу, Тайо или Бека, пет минути време без надзор, допълнителен черпак нудли на вечеря – всичко това възбуждаше гореща благодарност и възторг, което само показваше колко нормализирани вече бяха станали принудителното подчинение и лишенията. Робин осъзнаваше, че тя също е започнала да жадува за одобрението на църковните водачи и че това се корени в първичния стремеж за самозащита. Редовното пререждане на групите и неизменно надвисналата заплаха от изолиране и отлъчване пречеше да се изгради истинска солидарност между членовете. Онези, на които се изнасяха лекции, бяха подлагани на внушаване, че чистият дух не вижда някое човешко същество като по-добро или по-достойно за обич от което и да било друго. Предполагаше се, че лоялността трябва да е насочена нагоре, към божественото и към водачите на Църквата, но никога встрани.

И все пак стратегията ѝ за обективен анализ на средствата на Църквата за индоктриниране беше успешна само донякъде. При положение че бе държана в перманентно състояние на изтощение, ѝ представляваше голямо усилие да разсъждава как е налагано подчинението, далеч по-лесно бе просто да се подчинява. Накрая Робин нацели хитър начин да си представя как разправя на Страйк за задачите пред себе си. Това я принуждаваше да отхвърли всякакъв църковен жаргон, защото той не би го разбрал или по-вероятно би го иронизирал. Представата как Страйк би се смял на онова, с което бе принудена да се занимава – макар че все пак го ценеше достатъчно, та да се съмнява, че би намерил Откровението за смешно, – беше по-добър начин да се държи здраво стъпила в реалността на света извън Чапман Фарм и така дори загърбваше навика да реди мантри, защото се тренираше да си представя как ѝ се ухилва Страйк, като я залавя да го прави. На Робин ни веднъж не ѝ хрумна да си представя, че говори на Мърфи или на някоя от приятелките си, а не на Страйк. С отчаяно нетърпение очакваше следващото му писмо донякъде защото искаше да чуе мнението му по повод на полароидните снимки, които бе поставила в пластмасовия камък предишния четвъртък, но също и защото зърването на почерка му доказваше, че той е реален, не просто полезен продукт на въображението ѝ.

Преходът през тъмното поле и през гората следващия четвъртък беше най-лесният ѝ дотук, защото маршрутът между дърветата ѝ бе станал познат. Когато отвори пластмасовия камък и включи фенерчето, видя по-дълго писмо на Страйк от предишните и две блокчета „Кадбъри“. Едва когато разви едното и се настани зад дърво, та да е сигурна, че светлината от фенерчето не е видима за някой, който можеше да гледа към гората от фермата, осъзна, че няма бележка от Райън. Твърде нетърпелива и гладна, та да се тревожи за това сега, загриза шоколадчето, докато четеше писмото на Страйк.

Здравей,

Последното ти писмо беше извънредно интересно. Металната кутия, която описваш, датира от 1987 година. Ако приемем, че е била собственост на човека, направил снимките, и че кутията е отнесена във фермата още нова, озовала се е там преди основаването на Църквата, което може да предполага, че нашият аматьор фотограф е бил там по времето на комуната, та макар и хората на снимките да са пристигнали по-късно. Би могло да са братята Краудър, Коутс, самият Уейс, Ръст Андерсън или някой, за когото не знаем. Склонен съм да изключа братята Краудърс или Коутс, защото тяхна специалност са децата от предпубертетна възраст. Косата на русото момиче прилича на тази на Чери Гитинс, макар очевидно да е имало повече от една къдрава блондинка там. Питах се също за момчето с татуировка на ръката. Пищяла ми е уредил среща с Джордан Рийни, така че ще го попитам има ли черепи под ръкава.

Други новини: Франк Едно пусна поздравителна картичка в процепа за поща във външната врата на клиентката. Трудно е да му се отправят официални обвинения за това, но Баркли откри, че по-възрастният брат се е разголвал на публично място, а другият има предишна присъда за неправомерно следене. Обадих се на Уордъл и мисля/надявам се полицията да ги посети.

Все още сме обременени с Литълджон, уви. Уордъл препоръча бивш полицай и направих интервю с него, но той прие работа при Патерсън. Каза, че плащал по-добре. За мен бе нещо ново, Дев ми беше казал, че там заплащането е по-ниско. Може би просто не е харесал мен.

Пат е в лошо настроение.

Мърфи се извинява, че няма писмо, трябвало да замине на север. Праща ти поздрави.

Да се пазиш там и във всеки момент, в който поискаш да излезеш, ние имаме готовност.

С х

Робин разви второто шоколадче, подпря купчинката листове на коляното си и започна да пише отговор, като често спираше да отхапе от блокчето и да си припомни какво има да съобщи на Страйк.

След като се извини, че няма новини за Уил Еденсор, продължи:

Казах ти за двете момичета, които изпуснаха момченцето да избяга. И на двете главите са обръснати. Очевидно е наказание, което означава, че Луиз и Емили Пърбрайт също са наказани, но още не знам защо. Не можах повече да разговарям с Емили Пърбрайт. Преди две вечери видях гърба на чернокожо момиче две легла през моето. Беше нашарен със странни белези, сякаш е влачена по пода. Не съм имала възможност засега да говоря с нея. Бедата е, че всички тук странят от хора, които са мъмрени или наказани, така че твърде много ще бие на очи, ако заговоря такива.

Чух още за Джейкъб от момиче, което е помагало в грижите за него. Тя твърди, че се подобрявал (не съм сигурна, че е вярно) и че хора като него са подлагани на евтаназия в материалистичния…

Робин се усети и задраска последната дума.

… материалистичния външния свят. Също така каза, че хора като Джейкъб не проумяват истински фалшивата същност и чистия дух, така че не могат да се излекуват. Ще надавам ухо за още.

В момента ни държат безброй лекции на тема как се става чист дух. Има девет стъпки и третата е, когато започнеш да даваш много пари на Църквата, та да се отървеш от материализма. Малко съм разтревожена какво ще се случи, когато очакват от мен да започна да правя банкови трансфери, предвид че мога да си позволявам чанти за по хиляда лири.

Още не искам да си тръгвам…

Тук Робин направи пауза, като се ослуша в шумолящите листа. Гърбът я беше заболял от подпирането върху грапавата кора на дървото, дупето и бедрата ѝ бяха влажни от мократа трева. Написаното беше лъжа: много дори искаше да си тръгне. Мисълта за апартамента ѝ, за удобното ѝ легло и връщане в офиса бяха невероятно изкушение, но тя беше сигурна, че ако остане, ще изникнат възможности да открие нещо инкриминиращо срещу Църквата, което не би могло да се постигне отвън.

…защото още нямам реално нищо, което Колин Еденсор би могъл да използва. Да се надяваме, че ще се добера до нещо тази седмица. Кълна се, че полагам усилия.

Още не ми е идвал редът в Откровение. Ще се поуспокоя, щом веднъж и това ми се махне от главата.

Р х

П. П. Моля те, нека шоколадчетата да не спират.

47

След като прочете последното писмо на Робин от Чапман Фарм, Страйк завърши отложения за малко междинен доклад до сър Колин Еденсор. Въпросът, който най-много го измъчваше, бе дали да разкрие или не, че в Чапман Фарм Уил бе станал баща на дете, родено от непълнолетна майка. Дочутият от Робин разговор по мнение на Страйк не се издигаше до стандарта на доказателство и той се боеше да събуди тревога у сър Колин, преди сам да е сигурен във фактите. Ето защо пропусна да спомене евентуалното бащинство на Уил и завърши доклада си така:

Предлагани следващи стъпки

Вече имаме показания на РЕ като очевидец за физически тормоз и наранявания, плюс свидетелството ѝ от първа ръка за недохранване, принудително налагано недоспиване и „терапевтична“ техника, която според мен легитимните психолози биха окачествили като тормоз. РЕ все още вярва, че може да открие доказателства за криминална дейност в Чапман Фарм. Предвид, че никой от членовете на Църквата, които с РЕ интервюирахме дотук, няма желание да дава показания срещу Църквата, нито би бил приет като надежден свидетел, след като толкова отдавна са напуснали фермата, препоръчвам засега РЕ да остане там под прикритие.

На двайсет и осми май ще разговарям с друг бивш член на УХЦ и активно издирвам още такива. В момента приоритет е идентифицирането на хората на снимките, намерени от РЕ, тъй като те предполагат сексуален тормоз, прилаган като форма на дисциплиниране.

Ако имате въпроси, моля, свържете се с мен.

След като изпрати по имейла защитения с парола доклад до сър Колин, Страйк допи чая си и известно време седя загледан през прозореца на кухнята в мансардата си, като разсъждаваше над няколко от настоящите си дилеми.

Както беше предвидил, статията в „Прайвит Ай“ бе довела до обаждания по телефона от трима различни журналисти, които вече бяха имали публикации, свързани с адвоката на Короната Андрю Хонболд, и сега се опитваха да се докопат до възможно най-много подробности за извънбрачна връзка. По инструкция на Страйк Пат отговаряше с едно изречение, като отричаше всякакви контакти с Хонболд или свързани с него лица. Самият Хонболд бе пуснал изявление, в което категорично отричаше историята, описана в „Прайвит Ай“, и ги заплашваше със съдебен иск. Името на Бижу не се бе появило в пресата, но Страйк имаше гадното чувство, че ще има да пати още от неразумната си авантюра, и постоянно следеше дали около офиса не се навърта някой опортюнистично настроен журналист.

Междувременно все още не бе успял да открие никого от бившите членове на Църквата, с които най-много държеше да говори, Литълджон все така му беше на главата и го преследваше тревога за чичо му Тед, на когото бе позвънил предишната вечер и който май бе забравил за неотдавнашната среща с племенника си.

Страйк отново насочи вниманието си към отворения на кухненската маса лаптоп. Повече с надежда, отколкото с реални очаквания влезе в страницата на Тормент Таун в Пинтерест, но там нямаше нови снимки, нито отговор на питането му дали художникът е рисувал по фантазия.

Тъкмо бе станал да измие чашата си, когато мобилният му телефон зазвъня с обаждане, прехвърлено от офиса. Вдигна и едва бе изрекъл името си, когато гневен писклив глас заяви:

– През вратата ми е пусната змия, дявол да го вземе!

– Какво? – напълно озадачен попита Страйк.

– Шибана змия! Някой от онези откачалки е вкарал змия през процепа на пощенската кутия!

Страйк осъзна в бърза последователност, че разговаря с актрисата, притеснявана от двамата Франк, че в момента не може да си спомни името ѝ и че екипът му наистина е допуснал сериозен гаф.

– Това тази сутрин ли се случи? – попита той, като се отпусна на стола си и отвори на лаптопа графика, за да види кой е следил братята Франк.

– Не знам, току-що я открих в дневната си, може и от дни да е тук!

– Обадихте ли се в полицията?

– Какъв смисъл да се обаждам на тях, нали на вас плащам да прекратите това!

– Оценявам го – отвърна Страйк, – но непосредственият проблем е змията.

– Е, там няма страшно – отвърна тя, като, слава богу, вече бе спряла да крещи. – Сложих я във ваната. Оказа се царевичен смок. Имала съм такъв и не се боя от тях. Е, разбира се – добави разпалено, – боя се, като видя да изпълзява изпод дивана и още не знам каква е.

– Напълно ви разбирам – отвърна Страйк, който тъкмо бе установил, че в момента Баркли и Мидж следят двамата Франк. – Добре ще е да ми кажете кога приблизително се е появила според вас, защото държим братята под постоянно наблюдение и те не са припарвали до входната ви врата, откакто по-възрастният ви пусна картичка за рождения ден. Гледах видеоматериала и в ръката му определено нямаше змия.

– Да не ми казвате, че подире ми има и трета откачалка?

– Не непременно. Снощи у дома си ли бяхте?

– Да, но… – Тя се прекъсна. – Ами да, сега си спомних, че капакът на пощенската кутия хлопна.

– По кое време?

– Някъде към десет. Вземах вана.

– Проверихте ли какво е пуснато през вратата?

– Не. Като слязох долу да си налея питие, видях, че няма нищо, и реших, че съм взела някакъв шум отвън за тракане на пощенската кутия.

– Имате ли нужда от помощ да се отървете от змията? – попита Страйк, който смяташе, че поне това може да направи за нея.

– Не – въздъхна тя. – Ще се обадя на някоя организация за защита на животни.

– Добре. Ще се свържа с хората, които пратих да следят братята, ще узная къде са били снощи към десет часа и ще ви се обадя. Радвам се да чуя, че не сте много стресирана, Таша – добави, когато името ѝ внезапно му изникна.

– Благодаря – отвърна тя умилостивена. – Добре, ще чакам обаждането ви.

Когато тя затвори, Страйк позвъни на Баркли.

– Тази нощ ти следи Франк Едно, нали?

– Да – отговори Баркли.

– Къде беше той към десет вечерта?

– У дома си.

– Сигурен ли си?

– Да, там беше и брат му. Франк Две не се е показвал навън през последните дни. Може да е болен.

– И никой от тях не се е навъртал напоследък около къщата на актрисата… как ѝ беше името?

– Франк Едно се разходи натам в понеделник. Мидж го следеше.

– Добре, ще ѝ се обадя. Благодаря ти.

Страйк затвори и телефонира на Мидж.

– Определено нищо не е пускал през външната врата – каза Мидж, когато Страйк обясни защо се обажда. – Мотаеше се на отсрещния тротоар и гледаше прозорците ѝ. Все у дома си седи през последните дни, а също и брат му.

– Така каза и Баркли?

– Да не би друг да се е залепил за нея?

– Точно същото ме попита и тя. Може да е представата на някой откачен фен за изненадващ подарък. Както се разбра, тя е имала някога царевичен смок.

– Колкото и змии да е имал човек, не му е драго някой да му пусне такава през вратата късно вечерта – отбеляза Мидж.

– Съгласен съм. Да си виждала вече полицаи да посещават Франковците?

– Не – отговори Мидж.

– Добре, ще се обадя пак на клиентката. Това означава, че може би трябва някой да наблюдава известно време и нейната къща освен тази на братята.

– Господи, кой да помисли, че тези малоумници ще отнемат толкова ресурс?

– Не и аз – призна Страйк.

След като затвори, взе вейп устройството си, намръщи се леко, когато вдиша никотин, за момент потънал в мисли. После отново върна вниманието си на седмичния график.

Литълджон и Шах бяха имали почивка предишната вечер. Извънбрачните похождения на Голямата стъпка се ограничаваха до часовете на деня и той се прибираше всяка вечер при раздразнителната си, изпълнена с подозрения съпруга. Страйк все още се питаше дали идеята, хрумнала му току-що, е нелепа, когато телефонът му иззвъня отново, пак като преди с прехвърлено от офиса обаждане. Очакваше да чуе клиентката си актриса и твърде късно осъзна, че насреща бе Шарлот Камбъл.

– Аз съм. Не затваряй. В твой интерес е да чуеш какво имам да кажа.

– Ами казвай го тогава – подразнен отвърна Страйк.

– Обади ми се журналистка от „Мейл“. Опитват се да съставят някакъв долнопробен репортаж за теб, в който да разправят как спиш с клиентките си жени. В духа на приказката как крушата не пада по-далеч от дървото.

Страйк усети всяка част от тялото му да се напряга.

– Казах ѝ, че не вярвам да си спал с клиентка, че си много почтен и спазваш строго професионалната етика по този въпрос. Освен това ѝ заявих, че изобщо не си като баща си.

Страйк не би могъл да определи точно какво изпитва в момента, бе смътна изненада, примесена с бегли останки от някогашните му чувства към нея, всичко това подсилено от тъжния глас – същия онзи, който бе чувал някога в края на най-тежките им скандали, когато упоритата страст на Шарлот към конфликти я оставяше изчерпана и нетипично искрена.

– Знам също, че тя и нейни колеги са били при някои от бившите ти приятелки – осведоми го Шарлот.

– Кои?

– Мадлин, Киара и Елин – отвърна Шарлот. – Мадлин и Елин са заявили, че никога не са наемали частен детектив и са отказали по-нататъшен коментар. Киара каза, че само се изсмяла, когато ѝ позвънили от „Мейл“, и после затворила.

– Откъде, по дяволите, са узнали, че съм бил с Елин – промърмори Страйк повече на себе си, отколкото на Шарлот. Тази връзка, свършила с огорчение, бе съпроводена с пълна дискретност от двете страни, както си бе мислил.

– Мили, хората говорят – въздъхна Шарлот. – Би трябвало да го знаеш, след като целта на собствената ти професия е да ги разприказваш. Просто исках да си наясно, че никой не сътрудничи, а и аз направих каквото можах. Аз и ти най-дълго бяхме заедно, това би трябвало да се брои за нещо.

Страйк затърси какво да каже и накрая успя да изрече само:

– Ами… благодаря.

– Моля – отвърна Шарлот. – Знам, мислиш си, че искам да ти съсипя живота, но не е така. Ни най-малко не го искам.

– Никога не съм мислил, че искаш да ми съсипеш живота. – Страйк потърка лицето си с длан. – Просто съм с впечатлението, че не възразяваш да го пообъркаш малко.

– За какво говориш?

– Пускаше разни мухи на Мадлин.

– О… Е, да, мъничко.

При този отговор Страйк, без да иска, се разсмя.

– Как си ти със здравето?

– Добре съм.

– Наистина ли?

– Да, засякоха го рано.

– Е, благодаря ти за поведението пред „Мейл“. Ще се надявам да не са научили достатъчно, че да стигнат до статия.

– Блуи – изрече тя настойчиво и сърцето му замря.

– Какво?

– Не може ли да се видим? Само да пийнем. Да поговорим.

– Не – уморено отвърна той.

– Но защо?

– Защото всичко е приключило. Постоянно ти го повтарям. Между нас вече няма нищо.

– Не може ли да бъдем поне приятели?

– Боже господи, Шарлот. С теб никога не сме били приятели.

– Как можа да го кажеш?

– Такава е истината. Това, което си причинихме един на друг, приятелите не го правят. Приятелите си пазят гърба взаимно. Искат другият да е добре. Не вадят нокти насреща му всеки път, като има проблем.

Дишането ѝ звучеше накъсано в ухото му.

– Ти си с Робин, нали?

– Любовният ми живот вече не е твоя работа – каза Страйк. – Казах ти го в пъба миналата седмица. Желая ти всичко добро, но не…

Шарлот затвори.

Страйк остави телефона си на кухненската маса и отново посегна към вейп устройството. Минаха няколко минути, преди да е в състояние да укроти обърканите си мисли. Накрая върна вниманието си към графика на екрана пред него с очи, приковани към името Литълджон. След още известно време, прекарано в размисъл, пак взе телефона си и отново позвъни на Пищяла.

48

Малко след пладне във вторник Страйк се изкачваше с ескалатора на метростанция „Слоун Скуеър“, готов да поеме следенето на Голямата стъпка, който отново се бе отдал на любимото си развлечение в големия хотел, пълен със сексуални труженички. Сред малките плакати, поставени в рамки, по стените край ескалатора, много от които рекламираха представления в Уест Енд и козметични продукти, Страйк забеляза няколко с добре подбрана снимка на Папа Джей, сърцевидното лого на УХЦ и надпис Допускате ли възможността?

Детективът тъкмо бе излязъл от метростанцията на улицата, където валеше дъжд, и телефонът му зазвъня. Насреща заговори Шах със странен задавен глас.

– Фпипах го.

– Какво го направи?

– Фпипах го на фнимка. Ижлижа от фтая, жад него е момиче фамо по копринени чорапи… Прощавай, тече ми кръв.

– Какво се случи? – попита Страйк, макар вече да се досещаше.

– Той ме цапардофа по лицето, мамка му.

Пет минути по-късно Страйк влезе в „Роза и Корона“ на Лоуър Слоун Стрийт и завари най-красивия си сътрудник седнал на ъглова маса с разцепена устна, подпухнало ляво око и подут нос и с чаша бира пред него.

– Няма фтрашно, не е фчупен – посочи носа си Шах и така предвари първия въпрос на Страйк.

– Лед – беше едносричният отговор на Страйк и той се отправи към бара, като се върна с безалкохолна бира за себе си, чаша, пълна с лед, и чиста кърпа, която взе от заинтригувана сервитьорка.

Шах изсипа леда върху кърпата, зави го и притисна вързопчето към лицето си.

– Наждраве. Ето, виж.

Шах бутна телефона си през масата към Страйк. Екранът беше счупен, но снимката на Голямата стъпка бе отчетлива зад строшеното стъкло. Беше щракнат в миг на ярост със зейнала уста и вдигнат юмрук, а зад него надничаше ужасено голо момиче.

– Ето на това вече му се казва доказателство – заяви Страйк. – Отлична работа. Значи прикритието като топлотехник проработи?

– Нямах нужда от него. Пошледвах вътре едър мъжага, дето вървеше точно шлед Голямата штъпка. Повишях в коридора. Шпипах го на ижлижане. Бържо го прошнах, нищо че е толкова грамаден.

– Браво на теб – възхити се Страйк. – Сигурен ли си, че не ти трябва лекар?

– Не, ще ше оправя.

– Ще се радвам да му видя края на този случай – каза Страйк. – Мидж е права, клиентката беше голяма досада. Сега вероятно ще си получи своите няколко милиона при развода.

– Аха. Жначи поемаме нов шлучай? От шпишъка ш чакащи? – попита Шах.

– Да – отговори Страйк.

– Въпреки че Франковците вече е работа жа трима души?

– Чул си за змията, значи?

– Да, Баркли ми кажа.

– Ами вече не е за трима. Пак си е за двама.

– Как така?

– Третото наблюдение ще го вършат едни момчета, на които плащам на ръка – отговори Страйк. – Не играят често на правата страна, но пък са опитни в наблюдението. Обикновено го извършват над места, които се канят да оберат. Струва ми цяло състояние, но искам да докажа, че Патерсън стои зад това. Мръсникът ще окайва деня, в който е замислил да ми причинява гадости.

– А какъв ти е проблемът ш него?

– Ядосва се, че съм по-добрият от двамата.

Дев се засмя, но рязко спря и потрепна от болка.

– Дължа ти нов телефон – каза Страйк. – Донеси ми касова бележка и ще ти я осребря. Сега е редно да се прибереш у дома и да си починеш. Прати ми снимката, като се върна в офиса, ще се обадя на съпругата на Голямата стъпка.

Сега на Страйк му хрумна внезапна мисъл.

– На колко години е жена ти?

– Какво? – учудено вдигна поглед Шах.

– Опитвам се да открия трийсет и осем годишна жена за случая с УХЦ – поясни Страйк. – Поне три пъти си е сменяла името, доколкото знам. Какво най-често посещават онлайн жени на тази възраст?

– Шигурно Мамшнет – отвърна Шах.

– Кое?

– Мамш… О, по дяволите. Мамснет[15] – изрече той с мъка. – Айша вше е там. Преж Фейшбук.

– Мамснет и Фейсбук – повтори Страйк. – Добро хрумване. Ще ги пробвам.

Половин час по-късно се върна в офиса и завари там Пат да зарежда хладилника с мляко. По радиото звучаха хитове от шейсетте години.

– Дев току-що е бил фраснат в лицето от Голямата стъпка – съобщи Страйк, докато окачаше палтото си.

– Какво? – изграчи Пат и погледна гневно Страйк, сякаш беше лично отговорен за това.

– Няма страшно за него – добави Страйк и отиде при чайника. – Отиде си у дома да си сложи лед на носа. Кой е следващият в списъка ни с чакащи?

– Онази откачалка с майката.

– Всички имат майки, не е ли тъй? – рече Страйк и постави в чаша торбичка с чай.

– Този иска майка му да бъде следена – уточни Пат. – Опасява се, че тя пропилява наследството му по млад любовник.

– А, ясно. Ако ми извадиш папката му, ще му се обадя. Литълджон да се е появявал днес?

– Не – отвърна Пат и видимо се напрегна.

– А обаждал ли се е?

– Не.

– Уведоми ме, ако направи едно от двете. Ще съм във вътрешния офис. Не се притеснявай, че ще ми прекъснеш работата. Ще ровя за игла в копа сено във Фейсбук и Мамснет.

След като се настани зад бюрото, Страйк проведе два телефонни разговора. Съпругата на Голямата стъпка бе във възторг да види конкретно доказателство за кръшкането на богатия си съпруг. Мъжът, който искаше майка му да бъде следена и който имаше толкова подчертан типичен за висшата класа изговор, та Страйк не можеше да повярва, че не е изкуствено отработен, също бе възхитен да получи обаждане от детектива.

– Канех се да се обърна към агенция „Патерсън“, ако не получех скоро известие от вас.

– Не ви трябва да ги ползвате, не струват – отсече Страйк и бе възнаграден с изненадващо неизискан смях.

След като помоли Пат да прати договор по имейла на най-новия клиент, Страйк се върна на бюрото си, отвори бележника, в който бе записал всяка възможна комбинация на малки имена и фамилии, за които знаеше Чери Гитинс да е използвала на млади години, логна се във Фейсбук чрез фалшив профил и подхвана методично издирване.

Както бе и очаквал, проблемът не бе в прекалено малкото резултати, а в прекалено многото. За всяко изпробвано от него име се появяваха по десет и повече, при това не само в Обединеното кралство, но и в Австралия, Нова Зеландия и Америка. Искаше му се да може да наеме хора да вършат тази къртовска работа за него, вместо да плаща на двама от криминално проявените приятели на Пищяла да следят Литълджон. Но така или иначе проследи всяка жена, чиято снимка предполагаше, че би могла да е на трийсет и осем годишната Чери Гитинс. След два часа и половина, три чаши чай и сандвич Страйк попадна на частен Фейсбук акаунт с името Кари Къртис Удс. Включил бе „Кари“ в търсенето си като съкратено от „Карин“. Тъй като нямаше тиренце в двойната фамилия, подозираше, че притежателката на акаунта по-скоро е американка, отколкото англичанка, но вниманието му бе привлечено от снимката. Усмихнатата жена имаше същата къдрава руса коса и блудкава миловидност като Чери на първата нейна снимка, на която беше попаднал. Тук гушкаше две малки момичета, за които той предположи, че са ѝ дъщери.

Страйк тъкмо бе изпратил заявка за следване на Къртис Удс, когато музиката във външния офис рязко секна. Чу мъжки глас. След миг-два телефонът на бюрото на Страйк иззвъня.

– Какво има?

– Бари Саксън е тук и иска да те види.

– Никога не съм го чувал – отвърна Страйк.

– Каза, че сте се виждали. Познавал някоя си Абигейл Глоувър.

– О – продума Страйк и затвори Фейсбук, когато му изплува спомен за ядосан брадат мъж: Баз от пъб „Форестър“. – Добре. Дай ми минута и после го прати при мен.

49

Страйк се изправи и отиде до таблото на стената, върху което бе забол няколко неща, свързани със случая за УХЦ, та да затвори дървените крила и да скрие полароидните снимки на тийнейджърите с маски на прасета и снимката от спалнята на Кевин Пърбрайт. Тъкмо бе седнал, когато вратата се отвори и влезе Бари Саксън.

Страйк го прецени като около четиресетгодишен. Имаше много малки хлътнали лешникови очи с големи торбички отдолу, а косата и брадата му подсказваха, че собственикът им полага особени грижи за тях. Мъжът спря пред Страйк разкрачен и с ръце, пъхнати в джобовете на джинсите му.

– Не сте били Тери, значи – присви очи срещу детектива.

– Не – каза Страйк. – Как научихте?

– Разправих на Патрик и той ми каза.

С усилие Страйк си припомни, че Патрик бе наемателят на Абигейл Глоувър.

– Абигейл знае ли, че сте тук?

– Надали – леко изсумтя Саксън.

– Искате ли да седнете?

Саксън с подозрение огледа стола, на който обикновено седеше Робин, преди да извади ръце от джобовете си и да се отзове на поканата.

Вярно, че със Саксън бяха в директен контакт само за две минути, но на Страйк му се струваше, че му е ясно какъв тип човек седи насреща му. Опитът на Саксън да провали евентуалната свалка на Абигейл с „Тери“, както я бе тълкувал той, припомни на Страйк изоставен съпруг, един от малкото клиенти, на когото Страйк бе отказал да поеме случая му. Тогава детективът бе убеден, че ако издири бившата съпруга, за която мъжът твърдеше, че бягала от контакт, макар да имали някакви неназовани неуредени въпроси помежду си, би съдействал за акт на отмъщение, ако не и на насилие. И макар онзи да бе носил скъп костюм от Савил Роу, а не впита червена карирана риза, чиито копчета върху торса заплашваха да изхвърчат, на Страйк му се стори, че разпознава у Саксън същата едва прикрита жажда за мъст.

– С какво мога да ви услужа? – попита Страйк.

– Не искам услуга – заяви Саксън. – Имам да ви съобщя някои неща. Разследвате Църквата на бащата на Абигейл, нали?

– Боя се, че не обсъждам неприключили разследвания – отвърна Страйк.

Саксън раздразнено се размърда на стола.

– Тя е скрила неща, когато е говорила с вас. Не ви е казала истината. Бил е застрелян човек на име Кевин някой си, нали?

Тъй като тази информация бе обществено достояние, Страйк не виждаше причини да я отрича.

– Той се е опитвал да изобличи Църквата, нали така?

– Бил е бивш неин член – даде Страйк необвързващ го отговор.

– Ами ето какво… Аб знае, че от Църквата са го гръмнали. Наясно е, че те са поръчали убийството му. А и тя самата е убила някого, докато е била още с тях! Това не ви го каза, нали? Мен също ме заплаши. Закани ми се, че аз съм следващият!

Страйк не се впечатли от тези драматични изявления, както очевидно очакваше Саксън. И все пак придърпа бележника към себе си.

– Да започнем ли отначало?

Недоволството, изписано по лицето на Саксън, намаля малко.

– С какво си изкарваш прехраната, Бари?

– Това пък защо ти е да го знаеш?

– Стандартен въпрос – отвърна Страйк. – Не е нужно да отговаряш на него, ако не желаеш.

– Карам влак в метрото. Също като Патрик – добави, сякаш по-голямата бройка носеше сигурност.

– Откога познаваш Абигейл?

– От две години, така че знам много неща за нея.

– Запознахте се чрез Патрик, нали?

– Да, с една компания излязохме да пийнем. Тя постоянно е в мъжко обкръжение, това бързо го научих.

– А после излизахте ли сами двамата? – попита Страйк.

– Аха, казала ти е значи? – промърмори Саксън, но не беше ясно дали е ядосан, или доволен от това.

– Да, след като ти дойде при нашата маса в пъба – отговори Страйк.

– И какво каза? Защото бас държа, че не е било истината.

– Просто, че сте излизали заедно на по питие.

– Далеч повече от това беше. Тя на всичко е навита. После разбрах, че ходи с куп други мъже. Късмет имах, че не ми лепна нещо – отсече Саксън и леко вирна брадичка.

Страйк беше наясно за презрението у масата мъже към жени, склонни към авантюристичен секс, който или ги изключваше, или вече не ги включваше. Продължи да задава въпроси, целящи просто да прецени доколко достоверна ще е информация, предложена от Саксън. Имаше чувството, че тази стойност ще е нулева.

– Значи ти приключи отношенията, така ли?

– Да, не търпя аз такива работи – отново вирна брадичка Саксън. – Но после тя взе да ми се мръщи, че ходя във фитнеса, във „Форестър“ и навестявам Патрик. Обвинява ме, че я преследвам. Хич не се ласкай, миличка. Знам много неща за нея – повтори Саксън. – Тъй че никак не е умно да ме заплашва!

– Каза, че тя е убила някого, докато е била в Църквата – припомни Страйк с готова за писане химикалка.

– Ами… кажи-речи да – отвърна Саксън. – Защото Патрик я чул да вика по време на кошмар: „Нарежи го на по-дребно, на по-дребно!“. Отишъл да чука на вратата ѝ… каза, че издавала ужасни звуци… това било след като се е видяла с теб. Обяснила на Патрик, че разговорът ви ѝ върнал разни спомени.

Страйк бързо стигаше до заключението, че Абигейл и средата ѝ в детството и юношеството са обект на нездрав интерес от страна на нейния наемател и приятеля му, стигащ почти до извратено хоби. На глас каза:

– Как точно е убила онзи човек?

– Ще ти кажа. Разправила на Патрик, че във фермата имало някакъв хлапак, дето бил… – Саксън се почука с пръст по слепоочието – …не много с ума си. Направил нещо нередно и щял да бъде набит с камшик. Тя и някакво друго момиче го съжалили, промъкнали се, взели камшика и го скрили. Когато мащехата ѝ не могла да го намери, поръчала на група хора да го пребият. Взели да го налагат с юмруци и да го ритат. Щом мащехата решила, че му стига толкова, наредила да се претърси фермата за камшика и заплашила, че който го е взел, ще бере ядове. Аб и приятелката ѝ хукнали към кухнята, където го били скрили, и започнали да го режат на парченца, но не щеш ли, мащехата влязла, заварила ги и вместо това те самите били нашибани с камшика.

В тона на Саксън се долавяше злорадство, когато каза това.

– А слабоумното момче умряло – заключи той.

– След побоя ли?

– Не – отвърна Саксън. – Няколко години по-късно, след като напуснал фермата. Но нейна била вината, че го пребили. Казала на Патрик, че той така и не се оправил след тежките ритници, сигурно е получил мозъчно увреждане. Прочела във вестника, че е умрял, и решила, че е заради онова, което са му сторили.

– Защо е пишело за смъртта му във вестника?

– Защото се озовал в лоша ситуация, което нямало да се случи, ако не е имал мозъчно увреждане, та така че все едно тя го е убила. Сама си го е казала. И тя го е удряла и ритала.

– Била е принудена да го прави – коригира го Страйк.

– Пак си е убийство – настоя Саксън.

– Била е още дете или тийнейджърка в среда с голям тормоз…

– Ясно, ти също си ѝ се вързал – подсмихна се презрително Саксън. – Върти те на малкия си пръст, нали? Ама не си я виждал вкисната или ядосана. Да не си ѝ насреща…

– Ако това е престъпление, самият аз щях да лежа в затвора – възрази Страйк. – Какво каза за Кевин Пърбрайт?

– Ето точно тогава ме заплаши – отново се разгорещи Саксън.

– Кога беше това?

– Преди два дни, в „Гровнър“…

– Това бар ли е?

– Пъб. Разфуча се, задето съм там. Това е свободна страна. Не ѝ влиза в работата къде ходя да пия. Тя беше с някакъв тип от фитнеса. Аз просто му отправих дружеско предупреждение…

– Като онова, което отправи на мен ли?

– Да – каза Саксън предизвикателно, – защото мъжете трябва да знаят каква е тя. Като излязох от кенефа, тя ме чакаше. Обърнала беше няколко чашки, лочи като смок. Каза ми да съм престанел да я следвам навсякъде. Попитах я за коя се мисли, може би за баща си, та да нарежда на хората какво им е позволено да правят. А тя рече: „Ако намесиш баща ми в това, ще му поръчам да те очисти, ще ида да му кажа как обикаляш наоколо и плюеш по Църквата. Не знаеш с кого си се захванал“. Отвърнах ѝ, че дрънка врели-некипели, а тя взе да ме блъска по рамото. – Саксън несъзнателно вдигна ръка да докосне мястото, където вероятно го бе ударила Абигейл. – Каза ми: „Те имат оръжие…“.

– Казала е, че в Църквата имат оръжие?

– Да. А после каза: „Съвсем неотдавна убиха един, дето дрънкаше гадости за тях, така че престани да ме нервираш“. Попитах я: „Как ще го приемат в пожарната, като ида в полицията и се оплача, че ме заплашваш?“. Защото имам с какво да я натопя, ако държи да продължава тая шибана игра – нареждаше Саксън, като едва успяваше да си поеме дъх. – Сигурно знаеш какво правят в онази Църква. Постоянно всеки се чука с всеки. Ето така е отгледана тя и след като не ѝ е харесвало, защо тогава всяка вечер ляга с различен? Понякога с двама наведнъж…

– Тя каза ли, че е виждала оръжие в Чапман Фарм?

– Да. Тоест видяла е оръжието на престъплението, а не е съобщила…

– Няма как да е видяла оръжието, с което е убит Кевин Пърбрайт. То е модел, който тогава не е съществувал.

Леко попарен за кратко, Саксън настоя:

– Добре, ама тя ме заплаши, че ще бъда застрелян!

– Е, ако мислиш, че е била сериозна заплаха, то непременно иди в полицията. На мен ми звучи, че жена се опитва да сплаши мъж, дето не приема „не“ за отговор, но може те да видят нещата различно.

Страйк се досещаше какво се върти в главата на Саксън зад мъничките му очички. Понякога, когато хора, обзети от силна злоба, изливаха пред други негодуванието си, някаква малка част от съзнанието им ги караше да се чуят с ушите на слушателите си и те бяха изненадани да открият, че не звучат тъй безукорни и невинни, каквито си се представяха.

– Ами може би ще ида в полицията, дявол го взел – каза Саксън и се изправи.

– Пожелавам ти успех – отвърна Страйк и също стана. – Междувременно може да позвъня на Абигейл да я посъветвам да си намери наемател, който не я изпява на приятел всеки път, когато тя крещи в съня си.

И може би защото Страйк се извисяваше с цяла педя над него, Саксън се задоволи само да изръмжи:

– Ами след като така виждаш нещата…

– Благодаря, че се отби – каза Страйк и отиде да отвори вратата към външния офис.

Саксън отмина Пат и затръшна стъклената врата зад себе си.

– Никога не се доверявам на хора със свински очички – изграчи офис мениджърът му.

– Имаш право да му нямаш доверие – отбеляза Страйк, – но не заради свинските му очички.

– Какво искаше тоя?

– Отмъщение – беше краткият и изразителен отговор на Страйк.

Той се върна във вътрешния офис, седна зад съдружническото бюро и прочете оскъдните бележки, записани, докато Саксън бе говорил.

Пол Дрейпър – мозъчно увреждане? Смърт във вестника? Оръжия в Чапман Фарм?

Неохотно, но с пълното съзнание, че това бе единственият сигурен начин да получи бързи резултати, взе мобилния си телефон и избра номера на Райън Мърфи.

50

Няколко неща се бяха случили в Чапман Фарм неотдавна, от които във вътрешностите на Робин се загнезди тревога, упорита като паразит.

Едно бе да заяви на Страйк сред пълната сигурност в офиса, че не се притеснява, задето ще бъде притискана за секс без предпазни средства с мъже от Църквата, а съвсем друго бе да седи на двучасова лекция в сутерена на фермерската къща за духовното единение и да гледа как всички жени наоколо ѝ кимаха, докато им се казваше, че „плътта е без значение, единствено важен е духът“. (Сега Робин знаеше откъде е научила Пени Браун тази мъдрост.)

– Онова, срещу което решително възразяваме – заяви Тайо Уейс от сцената, – е материалното притежание. Никое човешко същество не притежава друго, нито е редно да създава някакъв вид рамка, за да го контролира или ограничава. Това е неизбежно в плътското сношение, ние го наричаме ПС, което е основано върху инстинкта за притежание. ПС е в основата си материално. То въздига в култ физическото проявление и неизбежно обезсилва духа зад него, но въпреки това светът, обитаващ сапунения мехур, го славослови, особено когато бъде украсено с материалистични уловки като имущество, сватби и така нареченото нуклеарно семейство. Сексуалното желание не бива да бъде обвързано с никакъв срам. То е естествена и здравословна потребност. Съгласни сме с индуистите, че една от целите на пълноценния живот е Кама, или сексуалното удоволствие. И все пак, колкото по-чист е духът, толкова по-малко вероятно е да се жадува повърхностно привлекателното пред онова, което е духовно добро и истинско. Когато два духа са в хармония – когато всеки усеща божествени вибрации, действащи в него и чрез него, – духовното единение се случва красиво и по естествен начин. Тялото, което е подчинено на духа, физически демонстрира и канализира духовната връзка, преживявана от онези, извисили се над материалистичните връзки.

И докато на Робин ѝ бе невъзможно да възрази, че външният свят е пълен с жестокости и апатия, докато бе обстрелвана с образи на бомбардирани и гладуващи деца, този път никак не ѝ бе трудно да се разграничи от средата си и да анализира аргумента на Тайо, докато той говореше. Мислеше си как, ако човек пробиеше през всичкия този жаргон на УХЦ, той всъщност твърдеше, че духовната чистота означава да се съгласиш на секс с всеки, който го поиска, без значение колко непривлекателен може да го намираш. Да спиш само с хора, които намираш за привлекателни, те правеше агент на Противника, докато секс с Тайо – само при мисълта Робин потръпваше вътрешно – доказваше вродената ти доброта.

И все пак тя май бе сама в тази си гледна точка, тъй като всички около нея, мъже и жени, дружно кимаха в съгласие: да, стремежът към притежаване и ревността бяха нещо лошо, нередно бе да контролираш хората, да, нямаше нищо неприлично в секса, той бе чист и красив, когато биваше правен в контекста на духовна връзка, и Робин се чудеше как така те не успяваха да чуят онова, което чуваше тя.

Робин се запита дали си въобразява, или несиметрично разположените сини очи на Тайо се спираха на нея по-често, отколкото на другите му слушатели, дали не ѝ се привижда леката усмивчица на малката му уста всеки път, като погледнеше към нея. Светлината на прожектора не правеше добра услуга на Тайо: гъстата му мазна коса висеше около лицето като перука, подчертаваше дългия му и бледен нос като на плъх, както и двойната брадичка.

Нещо в самоуверения маниер на Тайо напомняше на Робин за нейния изнасилвач на средна възраст, докато бе изправен пред съда в костюм и вратовръзка и с лек смях разказваше пред съдебните заседатели как бил силно изненадан, че млада студентка като Робин го е поканила в общежитието си за секс. Обясни как просто ѝ угодил, като взел да я души, защото тя му казала, че обича „грубата игра“. Думите му се лееха с лекота; той бе нормалният и рационалният, а тя, както заяви преспокойно, се разкаяла за развихрената си плътска страст, та затова решила да го подложи на ужасното изпитание да се изправи пред съд само и само грешницата да прикрие собствения си срам. Не бе имал никакъв проблем да срещне очите ѝ в залата, често я бе поглеждал, докато даваше показанията си, а на устните му не преставаше да играе лека усмивка.

В края на сеанса Тайо им предложи сами да се уверят в силата на чистия дух: обърна се с гръб към тях и левитира на педя над сцената. Робин го видя със собствените си очи, видя как стъпалата му се отделиха от пода, докато ръцете му бяха протегнати нагоре, и как след десет секунди се приземи с изтропване. Чуха се ахкания, после аплодисменти, а Тайо се ухили на всички, като очите му отново пробягаха към Робин.

След това тя искаше да напусне сутерена възможно най-бързо, но когато тръгна към дървените стъпала, Тайо я извика по име.

– Наблюдавах те – каза той, като слезе от сцената и отново се подсмихна. – Не ти хареса онова, което казах.

– Напротив, видя ми се много интересно – отвърна Робин, като се мъчеше да изглежда весела.

– Не беше съгласна – настоя Тайо. Сега стоеше толкова близо до нея, че тя усещаше острата му телесна миризма. – Мисля, че ти е трудно да се разделиш с материалистичната идея за секса. Била си сгодена, нали? И сватбата ти е била отменена?

– Да – потвърди Робин.

– Така че до съвсем неотдавна материалното притежание е било много привлекателно за теб.

– Предполагам, че да – отговори Робин, – но съм съгласна с онова, което каза за контролирането и ограничаването на хората…

Тайо се пресегна и погали бузата ѝ. Робин едва устоя на импулса да перне ръката му. Той се усмихна и заяви:

– Знаех, че си Възприемчива още първия път, като те видях в храма на Рупърт Корт. „Възприемчивите са най-отдадените от всички на света.“ Това е от „Идзин“. Чела ли си я?

– Не – отговори Робин.

– Някои жени – Възприемчивите са жени, Креативните са мъже – по природа са склонни да се отдадат на един мъж. Такива жени могат да са много ценни църковни членове, но за да се превърнат в чист дух, трябва да се отърват от своята привързаност към материалния статут и всякаква идея за притежание. Не е неприемливо да се предпочита само един мъж, стига жената да не се опитва да го ограничава и контролира. Така че за теб има път напред, но трябва да си наясно и да управляваш внимателно тази си тенденция.

– Да ще го направя – отговори Робин, като се опитваше да звучи благодарна за разяснението му.

Друга група църковни членове слязоха по стълбите, готови за лекцията си, и на Робин бе позволено да си тръгне, но докато се обръщаше към изхода, тя видя как бръчката между веждите на Тайо се вдълба повече. Боеше се, че съгласието ѝ е било недостатъчно ентусиазирано, или по-лошо, че е трябвало да реагира физически на милувката му.

Другите, както тя бързо осъзна, бяха започнали вече да демонстрират своята готовност да се издигнат над материалното и да прегърнат духовното. На няколко пъти през следващите дни Робин забеляза млади жени, включително Вивиън с щръкналата коса, да изчезват от дейности, предвидени по график, и после да се появяват откъм Стаите за уединение, понякога в компанията на мъж. Беше сигурна, че е само въпрос на време и върху нея да бъде упражнен натиск.

Следващата дестабилизираща случка дойде по вина на самата Робин: отиде при пластмасовия камък една вечер по-рано – поне тя си мислеше, че е подранила с една вечер, но нямаше начин да знае колко камъчета в повече е прибрала, като е забравила, че вече е взела едно по-рано през деня. Като нищо би могла да се е озовала там и четиресет и осем часа по-рано. Преживя жестоко разочарование, като не завари писмо от Страйк и шоколад. Някой от агенцията сигурно вече бе прибрал разочароващо лишеното ѝ от новини писмо, но тя не смееше да предприеме още един нощен преход, преди да стане абсолютно необходимо заради онова, което се случи на сутринта след преждевременното ѝ посещение.

Тя безмълвно ликуваше при новината, че групата ѝ за пръв път ще иде в Норич да събира пари за многото благотворителни мероприятия на УХЦ. Това щеше да ѝ даде възможност да провери датата на вестник и да рестартира събирането на камъчета от точния ден. Само че малко след закуската Робин бе повикана встрани от жена със строго лице, която никога не ѝ бе говорила преди.

– Мадзу иска да останеш във фермата днес – каза тя. – Ще идеш в зеленчуковата градина да помагаш на работещите там.

– О – промълви Робин, като гледаше как Бека Пърбрайт отвежда останалите от групата ѝ. Някои от тях се обърнаха да я изгледат с любопитство. – Ъъ… добре. Сега ли трябва да отида?

– Да – отсече жената и се отдалечи.

Робин вече бе пребивавала достатъчно дълго в Чапман Фарм, за да разпознава неуловимите знаци, че някой е изпаднал в немилост. Все още имаше няколко души, седящи на масата за закуска недалеч от нея, и когато тя погледна към тях, те бързо отклониха очи. Робин се изправи притеснена и отнесе празната си купичка за овесена каша и чашата си до количката край стената.

Когато излезе от трапезарията и тръгна към голямата зеленчукова градина, на която не бе работила никога преди, Робин се почуди с тревога какво ли бе сторила, та да бъде изключена от групата на новоприетите членове с по-висок статут. Дали бе заради недостатъчно горещия ѝ отклик на идеята за духовно единение? Дали Тайо бе останал недоволен от реакцията ѝ при разговора им и я бе докладвал на майка си? Или пък някоя от жените в спалното ѝ помещение бе съобщила, че се измъква нощем?

Завари няколко възрастни да садят моркови в леха, включително Ван, сега в много напреднала бременност. Там бяха и няколко деца на предучилищна възраст в мъничките си алени анцузи. Сред тях беше Цин, лесно разпознаваема заради щръкналата си като пух на глухарче коса. Едва когато мъжът най-близо до Цин се изправи в пълен ръст, Робин разпозна Уил Еденсор.

– Поръчаха ми да дойда да помагам – каза Робин.

– О, ясно – промърмори Уил. – Ами ето ги тук семената…

Той ѝ показа какво да прави и продължи работата си със засяването.

Робин се почуди дали мълчанието на останалите възрастни не се дължи на нейното присъствие. Никой от тях не говореше, освен да каже нещо на децата, които повече се пречкаха, отколкото помагаха, като събираха семената на купчинки и заравяха пръстчета в пръстта, вместо да засяват нещо.

– Цин, ела тук – повика я Уил. – Помагай ми да засявам.

Детето запристъпва с мъка по калната земя.

Докато Робин разпръскваше семена в браздата, приведена одве и движеща се бавно, наблюдаваше Уил Еденсор с крайчеца на окото си. За пръв път имаше шанса да се озове близо до него, ако се изключеше среднощният му разговор с Лин, за който му бе неизвестно, че е дочула. Макар да беше млад, косата му вече оредяваше и подсилваше нездравия му вид. Като се забърза в сеитбата си, тя успя наглед по естествен път да стигне до място редом с Уил, докато Цин работеше в съседната на нейната бразда.

– Твоя е, нали? – каза тя на Уил с усмивка. – Много прилича на теб.

Той хвърли поглед, пълен с раздразнение, към Робин и промърмори:

– Няма „мое“. Това е материално притежание.

– О, разбира се, прощавай – каза Робин.

– Вече трябваше да си го усвоила – изрече назидателно Уил. – Това са основни принципи.

– Съжалявам – отново се извини Робин. – Случайно все попадам в беда.

– Няма такова нещо като „в беда“ – отсече Уил със същия критичен тон. – Духовната демаркация е укрепваща.

– Какво е духовна демаркация? – попита Робин.

– „Отговорът“, Глава четиринайсета, девети абзац – издекламира Уил. – Това също е сред основните принципи.

Той не си правеше труда да снижава гласа си. Робин виждаше, че останалите градинари ги слушат. Една млада жена с очила, с дълга мръсна коса и натрапваща се бенка на брадата се бе поусмихнала леко.

– Ако не схващаш защо е възникнала духовна демаркация – продължи Уил, без да бъде попитан, – нужно ти е да редиш мантри или да медитираш… Цин, не така! – каза, защото момиченцето бе заровило дървената си лопатка точно там, където той току-що бе изравнил пръстта над семената. – Ела да донесем още семена.

Уил се изправи и поведе Цин за ръка към сандъчето, където бяха пакетите.

Робин продължи да работи, като разсъждаваше върху разликата у Уил в присъствието на старейшините на Църквата, когато изглеждаше свит и отритнат, и сред полските работници, където бе самоуверен и догматичен. Мислеше си също така за лицемерието на младежа. Робин бе забелязала недвусмислени знаци, че Лин и Уил се стремят да поддържат родителски отношения с Цин в противоречие с учението на Църквата, а и дочутият между тях разговор в гората подсказваше, че той се опитва да ѝ помогне да избегне духовното единение с друг мъж. Робин се питаше дали Уил не си дава сметка за факта, че престъпва нормите на УХЦ, или назидателният му тон е само за пред слушателите им.

Момичето с очилата, сякаш разчело мислите на Робин, заговори със силен норфъкски акцент:

– Срещу Уил няма как да победиш по въпросите на църковната доктрина. Той я владее из основи.

– В нищо не съм се опитвала да побеждавам – кротко рече Робин.

Уил се върна, следван от Цин. Решена да го накара да продължи да приказва, Робин подхвърли:

– Това е чудесно място, където да растат деца, нали?

Уил само изпъшка.

– Ще са обучени правилно от самото начало… не като мен.

Уил отново погледна Робин, после каза:

– Никога не е твърде късно. Златната пророчица е била на седемдесет и две години, когато е открила Пътя.

– Знам – кимна Робин – и това ми носи някаква утеха. Ще го усвоя, ако работя упорито…

– Не опира до работа, по-скоро трябва да освободиш себе си за откривателство – поправи я Уил. – „Отговорът“, Глава трета, шести абзац.

Робин започваше да разбира защо Джеймс, братът на Уил, го смяташе за вбесяващ.

– Ами точно това опитвам…

– Не трябва да опитваш. Това е процес на допускане в ума.

– Знам, това казвам и аз – увери го Робин, докато двамата разпръскваха семена и заравняваха почвата. Цин безцелно ръчкаше един бурен. – Твоята малка… исках да кажа това малко момиченце… Цин ли се казва?

– Да – отвърна Уил.

– Тя няма да допуска моите грешки, защото ще бъде обучена да се открие както трябва, нали?

Уил вдигна глава. Очите им се срещнаха. Изражението на Робин бе преднамерено невинно, а лицето на Уил бавно поаленяваше. Като се престори, че не е забелязала, Робин се върна към работата си и заговори:

– Имахме много хубава лекция онзи ден за духовното единение и…

Уил рязко се изправи и се върна при семената. През следващите два часа, докато Робин работи в зеленчуковата градина, той не я доближи повече.

Тази нощ бе първата на Робин в Чапман Фарм, когато ѝ бе трудно за заспи. Неотдавнашните събития я бяха изправили пред железен факт: за да свърши работата си тук, да открие неща, които дискредитират Църквата, и да убеди Уил Еденсор да преосмисли посоката на своята лоялност, задължително означаваше да престъпва граници. Тактиката ѝ, възприета, за да бъде допусната като пълноправен член на Църквата, сега трябваше да бъде изоставена: кучешко покорство и очевидно индоктриниране нямаше да помогнат на целите ѝ.

И все пак тя беше уплашена. Съмняваше се, че някога ще може да предаде на Страйк – нейния пробен камък, човека, крепящ здравомислието ѝ, – колко застрашителна е атмосферата в Чапман Фарм, колко плашещо е да знаеш, че си заобиколен от убедени съучастници и колко силно притеснена се чувстваше при перспективата за Стаите за уединение.

51

Колкото и да не му се искаше на Страйк да се срещне с Райън Мърфи на по питие, бездействието на полицията относно преследването от страна на двамата Франк сочеше към нужда от лични контакти, за да се задейства претоварената със задачи полиция по случай, който не им изглеждаше с непосредствена важност. Тъй като надали някой там бе по-заинтересован от Райън Мърфи дали в Чапман Фарм има, или няма оръжие, Страйк преглътна своята засилваща се антипатия към него. Няколко дни след телефонния им разговор Страйк пристигна в таверната „Сейнт Стивънс“ в Уестминстър, за да чуе какво бе успял да открие полицаят.

За последен път Страйк беше влизал в този пъб с Робин и тъй като Мърфи не беше пристигнал още, той отнесе чашата си бира на същата ъглова маса, на която бяха седели със съдружничката му, като смътно осъзнаваше пробудилия се инстинкт за бележене на територия. Зелените кожени пейки копираха онези в Камарата на общините, намираща се недалеч. Страйк седна под едно от огледалата със стъклопис, като устоя на желанието да прочете менюто, защото все така не бе постигнал планираното си тегло, а храна в пъб бе едно от нещата, от които неохотно бе решил да се лиши.

Дори да не бе особено доволен да види красивия Мърфи, зарадва го папката, която носеше под мишница. Тя предполагаше, че той има да сподели сведения, до каквито за Страйк не би било възможно да се добере.

– Добър вечер – каза Мърфи, който си беше взел за разочарование на Страйк безалкохолна бира.

Полицаят седна срещу Страйк, постави папката на масата между двама им и каза:

– Доста телефонни обаждания ми се наложи да проведа, за да набавя това.

– Вероятно със случая се е заела полицията на Норфък? – предположи Страйк, предоволен, че бяха прескочили бъбренето на лични теми.

– Първоначално да, но после са го поели от отдел „Борба с порока“, след като са си дали сметка с какво си имат работа. Бил е най-големият педофилски кръг, разбит в Обединеното кралство към онзи момент.

Мърфи извади няколко страници с фотокопирани снимки и ги подаде на Страйк.

– Както виждаш, открили са куп гадории: белезници, превръзки за запушване на уста, секс играчки, дървени палки…

Всички тези предмети трябва да ги бе имало там по времето на престоя му с Леда и Луси във фермата, помисли си Страйк и против волята му в паметта му изникнаха фрагментирани спомени, докато прехвърляше страниците: Леда с възхитено лице, осветено от огъня, запален навън, докато слушаше как Малкълм Краудър говори за социална революция; гората, в която децата тичаха на воля, понякога гонени от едрия потен и смеещ се Джералд, който, ако ги хванеше, ги гъделичкаше, докато едва дишаха вече; и – о, по дяволите – разплаканото момиченце, сгушено във високата трева, което, питано от другите деца какво се е случило, отказваше да отговори… тя го дразнеше… искаше му се да се махне от това противно и плашещо място…

– Обърни внимание на пета страница.

Страйк я погледна и видя снимка на черен пистолет.

– Изглежда, сякаш при гръмване изхвърля знаменце с надпис „Бум“.

– Това е и правел – каза Мърфи. – Бил е зареден с халосни патрони за увеселителни цели, принадлежал е на един от братята.

– На Джералд ще да е бил – отвърна Страйк. – Работел е като конферансие на детски забави, преди да се отдаде изцяло на педофилия.

– Правилно. Прибрали са всичко от дома му, за да го проверят за наличие на детски отпечатъци, тъй като той е твърдял, че никога не е водил деца там.

– Надали моят източник би могъл да обърка подобен пистолет с истински – каза Страйк, като отново погледна снимката с неубедителния пластмасов пистолет. Тя е знаела, че Джералд Краудър прави фокуси. Ами Ръст Андерсън? За него откри ли нещо?

– Да – отговори Мърфи и извади друга страница от папката. – Бил е привикан за разпит през 1986 година като всички останали възрастни. В къщата му… казвам къща, но е била по-скоро барака… не е открито нищо уличаващо, нито порнография, нито секс играчки.

– Не мисля, че той някога е бил истински член на комуната Ейлмъртън – каза Страйк и прегледа свидетелските показания на Ръст Андерсън.

– Съвпадат с всичко, което се съдържа тук – почука с пръст по папката Мърфи. – Нито едно от децата не го е обвинило в тормоз, а няколко дори не са знаели кой е той.

– Роден в Мичигън – каза Страйк, като четеше по диагонал, – мобилизиран в армията на осемнайсетгодишна възраст…

– След като напуснал армията, пътувал из Европа и никога не се върнал в Щатите. Но няма как да е внесъл оръжие в Обединеното кралство, при положение че тогава ИРА са били много активни и по летищата са се извършвали щателни проверки. – Разбира се, нищо тук не доказва, че някой във фермата не е имал разрешително за ловно оръжие.

– И на мен ми хрумна, макар че моята информация гласи „оръжия“ в множествено число.

– Ами ако е имало такива, дяволски добре са били скрити, защото от отдел „Борба с порока“ са преобърнали всичко наопаки.

– Знаех си, че е твърде тъничка нишка, та да се уловя за нея – каза Страйк и върна страниците на Мърфи. – Споменаването на оръжия може да е било само за сплашване.

Двамата мъже отпиха от бирата си. Над масата определено бе надвиснало напрежение.

– Е, колко дълго още предполагаш, че ще ти е нужна там?

– Не зависи от мен – отговори Страйк. – Тя може да излезе, когато пожелае, но в момента иска да остане. Твърди, че няма да напусне, докато не открие нещо срещу Църквата. Знаеш я Робин.

Макар и не тъй добре като мен.

– Да, много е посветена на работата си – кимна Мърфи.

След кратка пауза заговори:

– Странно, че вие двамата поехте случай, свързан с УХЦ. Аз за пръв път чух за тях преди пет години.

– Така ли?

– Ами да. Още бях униформен полицай. Един бе блъснал колата си през пътя право във витрина на „Морисънс“. Надрусан беше до козирката. Все повтаряше: „Знаеш ли кой съм аз?“, докато го арестувах. Нямах никаква идея кой е. Оказа се, че бил участник в някакво риалити шоу, което никога не бях гледал. Името му беше Джейкъб Месинджър.

– Джейкъб – повтори Страйк и бръкна в джоба за бележника си.

– Да, голям простак беше, целият в татуировки и с фалшив тен. Ударил бе жена, пазаруваща заедно с детето си. На детето му нямаше нищо, но жената бе зле пострадала. Месинджър получи присъда една година и след шест месеца беше на свобода. После прочетох за него във вестника, че се присъединил към УХЦ. Явно в опит да си поправи репутацията. Видял светлината и занапред щял да е добро момче – ето ме тук на снимка с деца с увреждания.

– Интересно – отбеляза Страйк, който бе записал повечето от чутото. – Очевидно в Чапман Фарм има някакъв Джейкъб, който е много болен. Знаеш ли с какво се занимава този Месинджър сега?

– Нямам представа – отвърна Мърфи. – Е, как е тя там? Не ми съобщава много в писмата си.

– Ами надали има много време да докладва подробно на две места посред нощ в гората – отвърна Страйк, тайничко зарадван, че на Мърфи му се бе наложило да попита.

Въздържал се бе да поглежда бележките, написани от Робин до Райън, но бе доволен да види, че са далеч по-кратки от тези до него.

– Добре се справя. Очевидно без проблем е запазила инкогнитото си. Дотук предаде няколко полезни сведения. Но не е нещо, с което убедително можем да заплашим Църквата.

– Остава да чака някакво престъпление да се случи пред очите ѝ.

– Ако познавам Робин, а аз я познавам много добре, тя няма просто да седи и да чака нещо да се случи.

Двамата мъже продължиха с бирата си. Страйк беше с усещането, че Мърфи има да каже още нещо и вече подготвяше категоричните си отговори било на намек, че Страйк е действал безразсъдно, като е пратил Робин под прикритие, било, че го е направил от желание да саботира връзката им.

– Не знаех, че сте приятели с Уордъл – каза Мърфи. – Той не ми е голям фен.

Страйк реши да не показва отношение.

– Вярно, че се държах малко идиотски една вечер в пъба. Това беше, преди да спра да пия.

Страйк издаде неопределено хъмкане, нещо средно между приемане на казаното и съгласие с него.

– По онова време бракът ми беше в тежка криза – добави Мърфи.

Страйк отгатваше, че Мърфи иска да разбере дали Уордъл е споделил случката с него и му доставяше удоволствие да остане с неразгадаемо изражение.

– И какво смяташ да правиш сега? – попита Мърфи, когато проточилото се мълчание даде ясно да се разбере, че Страйк не се кани да разкрие дали е чувал за излагацията на Мърфи. – Ще кажеш на Робин да иде да търси оръжия?

– Ще ѝ кажа да се оглежда за такива, естествено – потвърди Страйк. – Благодаря ти за материалите. От голяма полза са ми.

– Е, аз пък имам интерес приятелката ми да не бъде застреляна – отвърна му Мърфи.

На Страйк не му убягна хапливият тон. Усмихна се, погледна си часовника и заяви, че трябва да си тръгва.

Може и да не бе узнал много за оръжия в Чапман Фарм, но все пак намираше, че не е прахосал напразно тези двайсет минути.

52

Толкова съм уморена… няма да повярваш колко съм уморена… Просто искам да се махна…

Робин се обръщаше наум към съдружника си, докато ринеше тор в боксовете на шайрските коне. Бяха изминали пет дни, откакто я бяха отстранили от групата на високо ниво, и нямаше признаци да се върне там и да остави зад гърба си най-черната работа във фермата, която ѝ бе отредена, нито пък ѝ бе просветнало с какво бе заслужила подобно наказание. Ако не се брояха кратките паузи за редене на мантри в храма, сега цялото време на Робин бе посветено на тежък физически труд: грижи за добитъка, чистене, работа в перачницата и в кухнята.

Беше пристигнала нова група потенциални членове за Седмица на Служба, но Робин нямаше контакт с тях. Гледаше отдалеч как бяха развеждани из фермата и изпълняваха различни задачи, но на нея явно ѝ нямаха доверие като на Вивиън и Амандийп, за да ѝ възложат да ги съпровожда.

Вършещите тежка домакинска и фермерска работа не получаваха повече храна от онези, които прекарваха деня си в лекции и семинари; спяха по-малко, тъй като сутрин ставаха рано да събират яйца за закуска, а вечер стояха до късно да измият съдовете от сто души. Изтощението на Робин стигна дотам, че ръцете ѝ неизменно трепереха, ако не държаха куп чинии или селскостопанско сечиво; в периферното ѝ зрение постоянно се мяркаха сенки, болеше я всеки мускул в тялото, сякаш страдаше от грип.

Облегна се за миг да си почине върху дръжката на вилата – пролетният ден не беше особено топъл, но тя въпреки това беше плувнала в пот. Робин погледна към свинарника, видим през вратата на конюшнята, където две свине дремеха под променливото слънце, оклепани в кал и изпражнения. Във влажния въздух към обонянието на Робин оттам се носеше воня на сяра и амоняк. Докато гледаше зурлите на животните, малките им очички и острата четина, покриваща телата им, си спомни как Абигейл, дъщерята на Уейс, някога е била принудена да спи гола до тях и у нея се надигна погнуса.

Чуваше гласове от зеленчуковата градина, където няколко души копаеха с мотики и садяха. Робин със сигурност знаеше, че мизерното количество зеленчуци, събирани от градината до свинарника, само служеха да поддържат преструвката, че членовете на Църквата се изхранват от земята, тъй като бе виждала килера, по чиито полици бяха натрупани пликове с дехидратирани нудли, консервирани домати и чувалчета със супа на прах.

Робин тъкмо се бе върнала отново към риненето, когато до слуха ѝ долетя врява откъм зеленчуковата градина. Тя отиде до вратата на конюшнята и видя Емили Пърбрайт и Дзян Уейс да си крещят един на друг, докато останалите работници ги бяха зяпнали стъписано.

– Ще правиш каквото ти се казва!

– Няма! – кресна Емили със силно зачервено лице.

Дзян се опита да тикне мотика в ръцете на Емили така агресивно, че тя залитна на няколко крачки назад, но пак не мирясваше.

– Няма да го правя, мамка му! – викна тя на Дзян. – Хайде да те видя как ще ме накараш!

Дзян пристъпи към Емили, вдигнал мотиката над главата ѝ. Няколко от хората, които ги наблюдаваха, закрещяха „Не!“. Робин, стиснала вилата, се втурна навън от конюшнята.

– Не я закачай!

– Ти се връщай на работа! – викна Дзян на Робин, но явно се отказа да удря Емили, като вместо това я стисна за китката и се помъчи да я потътри обратно към лехите.

– Разкарай се, побъркан нещастнико! – крещеше тя и го удряше със свободната си ръка.

Двама мъже в червени анцузи забързаха към тях и за няколко секунди успяха да убедят Дзян да пусне Емили, която мигом хукна покрай ъгъла на конюшнята и изчезна от поглед.

– Да знаеш, че загази яко! – викна запотеният Дзян зад гърба ѝ. – Мама Мадзу ще ти даде да се разбереш!

– Какво става? – изрече глас зад Робин, а тя се обърна и изпита неприятно чувство, като видя пред себе си младата жена с очила и голяма бенка на брадичката си, която бе срещнала през първия си ден в зеленчуковата градина. Казваше се Шона и през последните дни Робин я срещаше много по-често, отколкото ѝ се искаше.

– Емили отказа да работи в зеленчуковата градина – отговори Робин, която още се чудеше кое бе предизвикало съпротивата на Емили. По нейни наблюдения намусената жена обикновено приемаше стоически възложената ѝ работа.

– Ще си плати за това – злорадо рече Шона. – Идваш с мен в класните стаи. Ще занимаваме първокласниците за един час. Имам право сама да избера помощника си – добави тя с гордост.

– А кой ще довърши риненето на тор тук? – попита Робин.

– Някой от онези там – направи тя високомерен жест към зеленчуковата градина. – Хайде, идвай.

Робин подпря вилата си на стената на конюшнята и последва Шона под пръскащия дъждец, като не преставаше да си мисли за протеста на Емили, който току-що бе свързала с отказа ѝ да яде зеленчуци на вечеря.

– Не е стока тази Емили – съобщи Шона на Робин, докато минаваха покрай свинарника. – Най-добре стой настрани от нея.

– Защо не е стока? – поинтересува се Робин.

– Е, това си е моя работа – изхили се противната Шона.

Предвид ниския статут на Шона Робин видя, че тя просто се възползва от рядка възможност да покаже превъзходство над някого в Чапман Фарм. Както бе установила Робин през последните дни, мълчанието на Шона по време на лекцията върху църковната доктрина, изнесена от Уил Еденсор, ни най-малко не отговаряше на истинската ѝ природа. В действителност бе изтощителна бъбрица.

През последните няколко дни Шона използваше всяка възможност да издири Робин и се бе нагърбила да проверява разбирането ѝ на различни термини в УХЦ, след което да изрича назидателно към Робин собствените ѝ отговори, само че леко перефразирани, с което правеше дефиницията по-малко прецизна или направо погрешна. От разговорите им стана ясно как Шона вярва, че Слънцето се върти около Земята, че страната се управлява от ремиер и че Папа Джей е в постоянен контакт с извънземни, твърдение, каквото Робин не бе чувала от никой друг в Чапман Фарм. Според Робин Шона не можеше да чете, защото странеше от всякакви печатни материали, дори от инструкциите на гърба на пликовете със семена.

Шона се бе срещнала с Папа Джей чрез един от проектите на УХЦ за деца в неравностойно положение. Превръщането ѝ във вярваща и член на Църквата, изглежда, бе станало почти мигновено и все пак ключови части от учението на УХЦ не бяха успели да проникнат в иначе много пропускливото съзнание на Шона. Тя най-редовно забравяше, че не бива да бъдат назовавани семейни връзки, и въпреки настояването на УХЦ, че славата и богатството са атрибути на материалистичния свят без никаква стойност, проявяваше задъхан интерес към всички известни посетители във фермерската къща и дори гадаеше цената и марката на обувките на Ноли Сиймур.

– Чу ли за Джейкъб? – попита тя Робин, когато минаваха покрай стария хамбар, където Робин бе открила металната кутия за бисквити с полароидните снимки вътре.

– Не – отвърна Робин, като още се чудеше откъде иде у Емили това отвращение към зеленчуците.

– Папа Джей го посети вчера.

– О, той върнал ли се е?

– Не му е нужно да се връща. Може да го стори духом.

Шона погледна изкосо Робин през мръсните стъкла на очилата си.

– Какво, не ми ли вярваш?

– Разбира се, че ти вярвам – направи опит Робин да прозвучи убедена. – Видях удивителни неща тук. Видях да се появява Удавената пророчица, когато Папа Джей я призова.

– Тя не се появява, прави димострация.

– О, да, разбира се – съгласи се Робин.

– Папа Джей казва, че на Джейкъб му е време да почине. Душата му е прекалено болна. Вече няма да оздравее.

– Мислех, че доктор Джоу му помага? – изрече въпросително Робин.

– Той вече стори за него повече, отколкото биха направили отвън – заяви Шона като ехо от изявлението на Пени Браун. – Само че Папа Джей не вижда смисъл да се продължава повече.

– Какво точно не му е наред на Джейкъб?

– Белязан е.

– Какъв е?

– Белязан е от дявола – прошепна Шона.

– Как се познава, че някой е белязан от дявола? – поинтересува се Робин.

– Папа Джей винаги го отгатва. Навред има белязани хора. Душите им не са нормални. Някои от тях са в правителството и се налага да ги оплевим.

– Какво искаш да кажеш с това „да ги оплевим“?

– Да се отървем от тях – вдигна рамене Шона.

– Как?

– Ами както дойде, защото това е един от начините да достигнем по-бързо Пътя на лотоса. Нали знаеш какво е Пътят на лотоса?

Робин понечи да каже, че Пътят на лотоса е термин за земния рай, който ще настане веднъж щом УХЦ спечели битката с материалистичния свят и който плавно ще се прелее в отвъдното, но Шона я прекъсна.

– Ей я там БП, виж.

Бека Пърбрайт прекосяваше пътя пред тях и лъскавата ѝ коса блестеше под слънцето. Робин вече бе дочувала мърморене срещу Бека от полските и кухненските работници. Консенсусът бе, че Бека е твърде млада, за да се издигне тъй бързо в Църквата и че има прекалено високо мнение за себе си.

– Знаеш ли защо всички ѝ викаме БП?

– Защото инициалите ѝ отговарят на „бързо пробивна“? – направи догадка Робин.

– Да – отвърна Шона и изглеждаше разочарована, задето Робин е схванала шегата. – Фукла – избърбори презрително, когато Бека коленичи набързо край фонтана на Удавената пророчица. – Все се перчи как с Дайю били приятелки, ама лъже. Сита ми каза. Познаваш ли Сита?

– Да – кимна Робин. Бе се запознала с възрастната Сита при последното си работене в кухнята.

– Тя казва, че БП и Дайю никога не са се харесвали. Сита помни всичко, дето се е случило.

– Говориш за удавянето на Дайю ли? – попита Робин, като гледаше как Бека изчезва в храма.

– Да и за всички чудеса, които БП казва, че я е виждала да прави. Сита не вярва БП да е видяла такива неща. А и Емили е сестра на БП. Мислим, че затова Папа Джей не ще да направи БП трудна, както тя иска.

– Каква не ще да я направи? – невинно попита Робин.

– Трудна бе – отвърна Шона, когато спряха пред басейна на Дайю, за да коленичат и да намокрят челата си. – Удавената пророчица ще благослови всички, които я почитат. Ама ти нищо не знаеш, а? Трудна значи да ѝ направи бебе! Аз родих две – гордо заяви Шона.

– Две? – учуди се Робин.

– Да, едното тук, а другото, като отидох в Бирмингам. Тя се роди духовна, та ще е по-добре от първото. Всички знаем, че БП иска да стане трудна от Папа Джей, ама той не ще. Сестра ѝ не е наред, а ей го и Джейкъб.

Напълно объркана, Робин попита:

– А Джейкъб какво общо има?

– Ей, ама вярно не знаеш нищо! – отново възкликна Шона и се изхили.

Спряха под арката, извеждаща към детските спални помещения и класните стаи, и отвориха врата, номерирана с единица.

Класната стая бе вехто и неуютно помещение с прибодени в безпорядък по стените детски рисунки. Двайсет малки дечица в червени анцузи вече седяха край масите. Робин ги прецени на възраст между две- и петгодишни. Учудена бе, че не са повече, предвид че сто души във фермата правеха секс без предпазни средства, но най-вече бе поразена от странната им пасивност. Очите им блуждаеха, личицата бяха безизразни и много малко от тях шаваха. Изключение правеше малката Цин, която в момента бе под чина си и лепеше пластилин по пода, а щръкналата ѝ бяла косица контрастираше с ниско подстриганите главички на останалите от класа.

При появата на Шона и Робин жената, която им четеше, се изправи с явно облекчение.

– На трийсет и втора страница сме – каза тя на Шона и ѝ подаде книгата.

Шона изчака жената да затвори вратата на класната стая, преди да запрати книгата на учителската катедра и да каже:

– Хайде, да им дадем някаква задача за начало.

Извади купчинка листове за оцветяване.

– Може да нарисувате хубава картинка на пророк – съобщи Шона на класа и връчи половината листове на Робин, за да ги раздаде. – Таз е моята – добави небрежно и посочи бледо момиченце, спаружено като скаридка, преди да изръмжи на Цин: – Я да си сядаш на стола.

Детето ревна.

– Не ѝ обръщай внимание – бе съветът на Шона към Робин. – Трябва да бъде вкарана в пътя.

Робин раздаде листовете за оцветяване, на всеки от които бе нарисуван пророк на УХЦ. Примката на Откраднатия пророк, която Робин би очаквала да бъде пропусната в рисунка за оцветяване от толкова малки деца, гордо изпъкваше на врата му. Когато мина покрай чина на Цин, крадешком се наведе, отлепи пластилина от пода и го подаде на момиченцето, чиито сълзи понамаляха.

Докато се движеше между децата да ги насърчава и да им остри моливите, Робин ставаше все по-тревожна от поведението им. Сега, когато обръщаше внимание на всяко поотделно, те бяха смущаващо готови да я заобичат, та макар и да им беше напълно непозната. Едно момиченце се покачи непоканено в скута на Робин, други си играеха с косата ѝ или прегръщаха ръката ѝ. За Робин жаждата им за любяща близост, забранена от Църквата, бе достойна за жалост и силно разстройваща.

– Я престани – подвикна Шона към Робин от другия край на стаята. – Това е материално притежаване.

Тъй че Робин нежно отдели от себе си вкопчилите се в нея деца и отиде да разгледа забодените на стената рисунки, някои от които очевидно бяха дело на по-големи ученици предвид темата им. Повечето отразяваха ежедневието в Чапман Фарм и тя разпозна кулата като гигантска шахматна фигура, видима на хоризонта.

Една рисунка привлече вниманието на Робин. Надписът ѝ гласеше „Питай Дрвото“ и изобразяваше голямо дърво с брадва, забита в основата на ствола му. Все още гледаше рисунката, която явно бе неотдавна направена, тъй като хартията бе бяла и запазена, когато вратата зад гърба ѝ се отвори.

Робин се обърна и видя Мадзу, облечена в дълга алена роба. В стаята се възцари пълно мълчание. Децата сякаш замръзнаха по местата си.

– Пратих Вивиън в конюшнята да доведе Роуина – заговори тихо Мадзу – и ми съобщиха, че си я откъснала от задачата, поставена ѝ от мен.

– Ами на мен ми казаха, че сама мога да си избирам помощник – избъбри ужасена Шона.

– От своята собствена група – натъртено изрече Мадзу. Спокойният ѝ глас никак не съответстваше на слабото ѝ лице с несиметрични почти черни очи. – Не от някоя друга група.

– О, съжалявам – прошепна Шона. – Аз мислех…

– Ти не можеш да мислиш, Шона. Доказа го многократно. Но ще бъдеш накарана да мислиш.

Мадзу огледа децата и очите ѝ се спряха на Цин.

– Отрежи ѝ косата – поръча тя на Шона. – Дотегна ми да я гледам така рошава. Роуина – произнесе тя, като за пръв път се вгледа настойчиво в Робин. – Ела с мен.

53

Замаяна от страх, Робин прекоси класната стая и последва Мадзу навън. Искаше да се извини, да обясни как не е имала представа, че нарушава правилата, като отива с Шона в училището, но се опасяваше да не би, без да ще, да влоши ситуацията си.

Мадзу спря на няколко крачки от стаята и се обърна да погледне Робин, която също се закова на място. Двете жени никога не се бяха озовавали в по-голяма близост и Робин осъзна, че и Мадзу като Тайо не намираше особен смисъл в къпането. Усещаше телесната ѝ миризма, зле замаскирана с тежък парфюм. Мадзу не каза нищо, само гледаше Робин с тъмните си несиметрични очи и последната се почувства задължена да наруши мълчанието.

– Аз… искрено съжалявам. Не подозирах, че Шона няма правомощията да ме отведе от конюшнята.

Мадзу продължи да се взира в нея, без да говори, и Робин изпита странен първичен страх, примесен с отвращение, което не можеше да се обясни изцяло с овластената позиция, заемана от жената в Църквата. Ниъм Дохърти бе описала Мадзу като грамаден паяк; самата Робин я виждаше по-скоро като зловреден гигантски плужек, стаен сред камъните на езеро; ала нито един от двата образа не улавяше докрай всичката ѝ странност. Сега Робин имаше усещането, че гледа към зейнала бездна с неизвестни дълбини.

Робин предположи, че Мадзу очаква нещо повече от извинение, но нямаше идея какво може да е то. Тогава чу шумолене на плат. Погледна надолу и видя, че Мадзу бе повдигнала на няколко сантиметра робата си и разкриваше мръсен крак, обут в сандал. Робин отново погледна към неравнопоставените очи. Усети надигането на истеричен импулс да се разсмее – не беше възможно Мадзу наистина да очаква тя да целуне стъпалото ѝ, както го бяха сторили момичетата, изпуснали малчугана от спалното помещение, нали?, – но той бързо изчезна при вида на изражението на Мадзу.

В продължение на близо пет секунди Мадзу и Робин останаха втренчени една в друга и Робин знаеше, че това е тест и че да попита гласно дали Мадзу действително желаеше този знак на почит, би било също тъй опасно, както да разкрие отвращението си или своето изумление.

Просто го направи.

Робин коленичи, бързо се приведе над стъпалото на жената с черните му нокти, докосна го с устни и после отново се изправи.

Мадзу не показа по никакъв начин, че дори е забелязала оказаната почтителност, само спусна робата си и продължи напред, сякаш нищо не се беше случило.

Робин се почувства разтърсена и унизена. Озърна се да види дали някой друг беше станал свидетел на случилото се. Опита се да си представи какво би казал Страйк, ако я беше видял, и я заля повторна вълна от срам. Как би могла да обясни защо го е направила? Той би я взел за луда.

При басейна на Дайю Робин коленичи и избъбри задължителните думи. До нея Мадзу изрече:

– Благослови ме, дете мое, и нека справедливото ти наказание застигне всички, отклонили се от Пътя.

После Мадзу се надигна, все така без да поглежда Робин и да ѝ говори, и се отправи към храма. С надигаща се паника Робин я последва, предчувстваща какво може да се случи. И – то се знае, с влизането си в храма Робин видя предишните си съратници от групата на високо ниво, включително Амандийп, Уолтър, Вивиън и Кайл, седнали на столове, разположени в кръг на блестящо черната петоъгълна сцена. Всички бяха със строги изражения. С нарастващ ужас Робин забеляза, че Тайо Уейс също присъства.

– Роуина си бе наумила да върши различна задача от отредената ѝ, затова не си могла да я намериш, Вивиън – съобщи Мадзу, като се качи на сцената и седна на свободен стол, разпростирайки наоколо искрящата си кървавочервена роба. – Тя плати своята дан на смирение, но сега предстои да разберем дали това не е било просто празен жест. Ако обичаш, Роуина, придвижи стола си в средата на кръга. Добре дошла на Откровението.

Робин взе празен стол и го постави в средата на черната сцена, под която бе тъмният кръщелен басейн. Седна и се опита да укроти краката си, които се тресяха, като ги притисна със силно овлажнени длани.

Светлините в храма започнаха да помръкват, докато остана осветена само средата на сцената. Робин нямаше спомен при някой друг от сеансите по Откровение светлините да са загасвали.

Стегни се, нареди си. Опитваше се да си представи Страйк ухилен насреща ѝ, но не се получи: настоящето бе прекалено реално, притискаше я от всички страни, та макар лицата и силуетите на хората около нея да бяха станали неразличими в тъмното, а устните ѝ да пареха, сякаш контактът с Мадзу бе оставил по тях разяждаща киселина.

Мадзу вдигна дълъг блед показалец и вратите зад Робин с трясък се затвориха, като я накараха да подскочи.

– Едно припомняне – изрече спокойно Мадзу към присъстващите в кръга. – Терапията на първична реакция е форма на духовно пречистване. В това защитено свещено място използваме думи от материалистичния свят, за да контрираме материалистичните идеи и поведение. Ще има прочистване не само за Роуина, но и за нас, докато изравяме и изричаме думи, които вече не употребяваме, но които още се мяркат в подсъзнанието ни.

Робин видя как тъмните фигури наоколо ѝ кимат. Устата ѝ беше напълно пресъхнала.

– И тъй, Роуина – подхвана Мадзу, чието лице бе толкова бяло с блестящите черни несиметрични очи върху него, че Робин още можеше да го различава, – това е моментът за теб да изповядаш неща, които може да си извършила или помислила и за които изпитваш дълбок срам. Какво искаш да разкриеш най-напред?

За период, почувстван от нея безкрайно дълъг, но траял вероятно само секунди, Робин изобщо не можеше да измисли какво да каже.

– Ами… – започна накрая и гласът ѝ прозвуча неестествено силен в тихия храм – аз работех като пиар и предполагам, обръщах голямо внимание на външността си и на впечатлението върху другите хора…

Краят на изречението бе удавен в хор от подигравки, дошли от кръга.

– Фалшива същност! – изджафка Уолтър.

– Отклоняване от истинската цел – прозвуча женски глас.

– Не можеш да обвиняваш професията си за своето поведение – заяви Амандийп.

Мисловните процеси на Робин бяха мудни след дните, изпълнени с тежък физически труд. Имаше нужда от нещо, което да задоволи инквизиторите ѝ, но обзетото ѝ от паника съзнание беше като празна страница.

– Нямаш ли какво да кажеш? – обади се Мадзу и Робин различи жълтеещите ѝ зъби в сумрака, когато тя се усмихна. – Е, да видим дали можем да ти помогнем. След като се присъедини към общността ни, си сметнала, че си в правото да критикуваш цвета на косата ми, нали?

Околните шумно поеха дъх. Робин усети да я облива студена пот. Затова ли бе понижена до групата на черноработниците? Защото се бе почудила пред Пени Браун дали косата на Мадзу е естествено черна, при положение че е доста над четиресет?

– Как бихте нарекли някого, който съди за друг човек по външността му? – обърна се Мадзу към останалите в кръга.

– Злобен – обади се глас от тъмнината.

– Ограничен – добави втори.

– Кучка – заяви трети.

– Съжалявам – с прегракнал глас изрече Робин. – Честна дума, не исках да…

– Не, не, на мен няма нужда да се извиняваш – меко я прекъсна Мадзу. – Аз не отдавам значение на физическите качества. Но не е ли това индикация кое ти смяташ за важно?

– Често критикуваш хорската външност, нали? – попита женски глас зад Робин.

– Аз… предполагам…

– „Предполагам“ е твърде мъгляво – озъби се Кайл.

– Или го правиш, или не – отсече Амандийп.

– Ами тогава… да, правех го. В работата ми като пиар имаше тенденция…

– Я зарежи тия тенденции и този пиар! – прогърмя гласът на Уолтър. – Ти какво правеше? Какво говореше?

– Помня как казах за клиентка, че е твърде едра за такава рокля – измисли си Робин. – А тя ме чу и ужасно се разстрои.

Избухна буря от всеобщ присмех. Тайо, седнал до майка си, единствен остана мълчалив, но наблюдаваше Робин с усмивка.

– А ти почувства ли се ужасно, Роуина? – попита тихо Мадзу. – Или просто ни даваш банални отговори, та да избегнеш да признаеш онова, от което истински се срамуваш?

– Аз…

– Защо се отмени сватбата ти, Роуина?

– Аз… ние много се карахме.

– И по чия вина? – поиска да узнае Вивиън.

– По моя – отчаяно заяви Робин.

– За какво се карахте? – попита Амандийп.

Не бива да има абсолютно никаква прилика между твоя живот и този на Роуина, беше казал Страйк, но него го нямаше тук, не бе оглупял от умора и страх, не бе принуден да импровизира в крачка.

– Аз… смятах годеника си за малко нещо… той нямаше истинска работа, не печелеше много…

Тя преобръщаше ситуацията. Матю бе този, който бе недоволствал от заплатата ѝ, когато постъпи на работа при Страйк. Матю бе смятал детективската професия за абсолютно несериозна.

Останалите от групата започнаха да сипят епитети срещу нея, гласовете им отекваха между тъмните стени и Робин успяваше да различи само отделни думи: наемничка, шибана кучка, златотърсачка, алчна акула. Усмивката на Тайо ставаше все по-широка.

– Разправи ни какво конкретно казваше на годеника си – настоя Уолтър.

– Че шефката му само го използва…

– Точните думи.

– Тя те използва, държи те само защото ѝ излизаш евтино…

Докато те я хулеха, тя изтръгна от паметта си изричаното от Матю за Страйк по време на брака им.

– …тя си пада по теб… въпрос на време е да започне да те сваля открито…

От заобикалящия я кръг вече крещяха.

– Властна крава!

– Ревнива егоистка!

– Задръстена себична кучка!

– Продължавай – подкани я Мадзу.

– Той си обичаше работата – продума Робин с тъй пресъхнала уста, че устните ѝ полепваха към зъбите, – а аз му пречех с непрестанното ми додяване да продължи да я върши…

Виковете станаха по-силни и отекваха в стените на храма. На слабата светлина тя различаваше сочещи я пръсти, проблясващи зъби, а Тайо все така се усмихваше. Робин знаеше, че трябва да се разплаче, че милостта идеше само когато човекът в центъра на кръга рухнеше, но макар пред очите ѝ вече да играеха накъсани точици, някаква упоритост у нея я караше да се съпротивлява.

Сега от кръга искаха да бъдат разровени интимни подробности и грозни сцени. Робин преувеличаваше случки от брачния си живот, като разменяше ролите им с Матю: сега тя беше тази, упрекваща партньора си, че поема твърде много рискове.

– Какви рискове? – поинтересува се Амандийп. – Какво работеше той?

– Беше нещо като…

Но Робин не бе в състояние да измисли каква служба би могъл да има въображаемият ѝ партньор.

– Нямах предвид физически рискове, по-скоро той застрашаваше финансовата ни сигурност…

– Парите са много важни за теб, нали, Роуина? – обади се Мадзу сред обидите, запращани от останалите.

– Ами май така беше, преди да дойда тук…

Упреците ставаха по-остри, от групата не вярваха, че тя се е променила. Мадзу ги остави да оплюват Робин в продължение на цяла минута. Наричаха я празен човек, жалка, надута снобка, нарцисистка, материалистка, презряна твар…

С крайчеца на окото си видя нещо бяло и блестящо да се мярка на балкона, обточващ храма. Вивиън скочи от стола си, посочи натам и изписка.

– Вижте! Там горе! Едно момиченце гледа надолу към нас! Видях я!

– Това ще да е Дайю – спокойно изрече Мадзу, като погледна към сега празния балкон. – Понякога демонстрира присъствие, когато физическата енергия е твърде силна. Или пък може да е дошла да ни предупреди.

Групата се смълча притеснено. Едни продължаваха да се взират в балкона, други хвърляха погледи през рамо, сякаш се бояха, че духът може да ги доближи. Робин чувстваше глухите удари на сърцето си чак в гърлото.

– Кое финално накара годеника ти да сложи край на отношенията ви, Роуина? – попита Мадзу.

Робин отвори уста, после я затвори. Не можеше и нямаше да използва Матю като свой модел тук. Отказваше да излъже, че е преспала с друг.

– Хайде, изплюй камъчето! – настоя Уолтър.

– Опитва се да си измисли нещо – подхвърли насмешливо Вивиън.

– Кажи ни истината! – призова Амандийп с блеснали очи зад стъклата на очилата. – Цялата истина и нищо освен истината!

– Аз го излъгах – с пресипнал глас продума Робин. – Майка му почина и аз излъгах, че не мога да се върна навреме, за да помогна за погребението, тъй като имам да свърша нещо в службата.

– Себична кучка – процеди Кайл.

– Боклук – отсече Вивиън.

От очите на Робин бликнаха горещи сълзи. Тя се приведе съкрушена и изобщо не се преструваше. Срамът ѝ бе истински: действително бе излъгала Матю точно както описа и после месеци наред беше гузна. Какофонията от оскърбления и подигравки, идещи от групата, продължи, докато Робин не дочу с ужас писклив детски глас да се присъединява към общата врява, по-силен и пробивен от останалите.

– Ти си гад. Ти си противен човек.

Сцената се наклони. С писък Робин падна настрани от стола си, който се преобърна. Останалите от кръга също бяха извадени от равновесие, те също изпопадаха от килналите се столове, а Уолтър се стовари на земята с болезнен вик. Робин се плъзна по гладката наклонена повърхност и ако не се бе закачила в крака на стола на Кайл, щеше да падне в черната вода, но успя да се вкопчи в ръба на басейна.

– О, боже мой, боже мой – изплака Вивиън, като се мъчеше да стигне до тесния бордюр на сцената, където Мадзу и Тайо си седяха необезпокоени.

Всички се бореха да се задържат върху мократа и хлъзгава повърхност, явно до един изпитваха ужас да не се озоват в тъмната вода, колкото и приканваща да бе изглеждала при кръщението им. Повечето си помагаха едни на други, но нито една ръка не се протегна към Робин, и тя трябваше сама да се придвижи по ръба на басейна с пулсиращо от болка рамо там, където се бе ударила в стола на Кайл. Когато всички успяха да слязат от наклонената сцена, Мадзу махна с ръка. Капакът, покриващ водата, плавно се върна на мястото си и лампите в храма светнаха.

– Дайю е много чувствителна към някои видове лошотия – обяви Мадзу, втренчена в Робин, която стоеше останала без дъх и с набраздено от сълзи лице. – Самата тя не е имала погребение и силно се вълнува от светостта на ритуалите, свързани със смъртта.

Макар повечето от групата да изглеждаха просто уплашени и да продължаваха да се оглеждат дали няма да зърнат някъде Дайю, неколцина се бяха втренчили обвинително в Робин. Тя не можеше да призове гласа си, за да обясни, че все пак бе присъствала на погребението на майката на Матю. Сигурна бе, че всякакъв опит за самозащита само ще влоши нещата.

– Приключваме Откровението дотук – обяви Мадзу. – Когато Дайю направи демонстрация в храма, има вероятност да стане опасно. Можете да тръгвате за обяд.

Робин се насочи към вратата, но преди да е направила и крачка, около ръката ѝ под рамото се сключи длан.

54

– Няма страшно вече – продума тих глас в ухото на Робин, когато Мадзу ги отмина. – Всичко свърши. Добре се справи.

Робин се обърна, осъзнала, че Тайо Уейс бе този, който я е хванал. Побърза да освободи ръката си. Изражението му се помрачи.

– Прощавай – промълви Робин и изтри сълзите от лицето си с ръкава. – Аз… благодаря ти…

– Така вече е по-добре.

Тайо отново подхвана ръката ѝ под рамото, кокалчетата му се търкаха в гърдата ѝ, но този път Робин не оказа съпротива.

– Откровението винаги е трудно, когато го правиш за пръв път – каза Тайо.

Робин му позволи да я изведе от храма, като се опитваше да обърше носа си в ръкава на свободната ръка. Мадзу беше изчезнала, но останалите от групата вървяха към басейна на Дайю. Хвърлиха крадешком погледи към Робин и Тайо, когато те прекосиха вътрешния двор, без да се спрат.

Едва когато той я насочи към прохода между сградите на мъжките и женските спални помещения, който ѝ бе добре познат от нощните ѝ походи към гората, Робин осъзна накъде я води. И то се знае, мигове по-късно вече минаваха през храстите, които скриваха Стаите за уединение. Робин разполагаше с част от секундата да вземе решение: беше наясно, че няма връщане назад, ако се дръпне от Тайо, че статутът ѝ ще се срине безвъзвратно. Знаеше също така, че Страйк би препоръчал незабавно напускане; просто успяваше да види изражението на партньора си, да чуе гневния му упрек, задето не е взела предвид предупреждението му. Спомни си как го убеждаваше, че УХЦ прилага само емоционален тормоз, че няма опасност от изнасилване.

Стъклената врата на най-близката Стая за уединение се отвори. На прага застана писателят Джайлс Хармън, облечен в кадифено сако и с ръка още върху ципа на панталоните си, който явно току-що беше вдигнал, а косата му с прическа на денди сребрееше под обедното слънце.

– Джайлс – каза Тайо и звучеше изненадан, но също така крайно недоволен.

В бунгалото зад Хармън се чу движение и за ужас на Робин се показа Лин. Беше раздърпана и имаше вид, че може да повърне всеки миг. Отдалечи се бързо, без да погледне никого.

– Не знаех, че си тук – каза Тайо, като не изпускаше ръката на Робин над лакътя.

– Пристигнах тази сутрин – отвърна Хармън, несмутен от тона на Тайо. – Зърнах отлична възможност на хоризонта. Британската асоциация на творците търси спонсорство за проекта си „Етика и изкуство“. Ако УХЦ проявява интерес, бихме могли да осъществим плодотворно сътрудничество.

– Това трябва да се обмисли от Съвета – отвърна Тайо.

– Написах имейл на Папа Джей – каза Хармън, – но знам, че е зает, та реших да дойда, за да обсъдим подробностите с теб и Мадзу. Мисля да остана няколко дни – съобщи и театрално пое дълбоко от провинциалния въздух. – Тук е такова блаженство в сравнение с Лондон.

– Добре, може да поговорим по-късно във фермерската къща – каза Тайо.

– О, разбира се, разбира се – подсмихна се Хармън и за пръв път хвърли кратък поглед на Робин. – Ще се видим там.

Хармън се отдалечи, като си тананикаше полугласно.

– Хайде – подкани Тайо и потътри Робин към бунгалото, току-що освободено от Хармън и Лин.

Влязоха в неприветливо и тясно помещение, почти изцяло заето от двойно легло с изпомачкан и покрит с петна чаршаф. На пода се въргаляха две мръсни възглавници, от тавана над леглото висеше гола крушка. Мирисът на чам като в колиба бе примесен с острата воня на некъпано човешко тяло.

Тайо дръпна тънка завеса над плъзгащата се стъклена врата, а Робин отрони:

– Не мога.

– Какво не можеш? – попита той и се обърна с лице към нея. Горнището на червения му анцуг бе изпънато над издаденото шкембе, от него се носеше неприятна миризма на нечистотия, косата му беше мазна, а острият му нос и малка уста повече от всякога му придаваха вид на плъх.

– Знаеш какво – промърмори Робин. – Просто не мога.

– От това ще ти стане по-добре – пристъпи той към нея. – Много по-добре.

Посегна към нея, но Робин вдигна ръка да го задържи на разстояние и вложи същата сила, с която преди малко се бе закрепила да не падне в басейна. Той понечи да преодолее съпротивата ѝ, но тя не отстъпваше и Тайо направи крачка назад. Очевидно у него се бе запазило някакво смътно опасение от закона извън Чапман Фарм и Робин реши да се възползва.

– Не е редно. Аз съм недостойна.

– А аз пък съм принципал. Аз решавам кой е достоен и кой не.

– Не бива да съм тук – продума Робин, като си позволи да се разплаче и добави истерична нотка в гласа си. – Ти ме чу в храма. Всичко е вярно, до последната дума. Аз съм лоша, покварена, нечиста…

– Духовното единение пречиства – отвърна Тайо и отново се помъчи да преодолее отблъскващите ѝ го ръце. – Ще се почувстваш много облекчена. Ела…

Той направи опит да я прегърне.

– Не – изпъшка Робин, изтръгна се от него и се извъртя с гръб към стъклената врата. – Няма как да искаш да си с мен, след като знаеш каква съм.

– Имаш нужда от това – настойчиво изрече Тайо. – Ела.

Той седна на мърлявото легло и потупа мястото до себе си. Робин ревна по-силно с преувеличено отчаяние. Хлипането ѝ отекваше между дървените стени, носът ѝ течеше обилно и тя поемаше шумно въздух, сякаш на прага на паническа атака.

– Овладей се – нареди Тайо.

– Не знам за какво съм наказвана така, но нищо не мога да направя както трябва. Искам да си ида…

– Ела тук – още по-властно настоя Тайо и пак потупа леглото.

– Исках да го направя, искрено вярвах, но аз не съм онова, което търсиш, сега го осъзнавам…

– Говори твоята фалшива същност!

– Не, не, истинската ми същност го казва…

– В момента демонстрираш високо ниво на егомотивация – строго заяви Тайо. – Мислиш си, че знаеш повече от мен. Не знаеш. Ето затова си отблъснала годеника си, защото не можеш да си потиснеш егото. Вече го научи в лекциите: индивидуалност няма, само фрагменти от цялото. Трябва да се оставиш на групата, на съюза… Сядай! – нареди той остро, но Робин си остана права.

– Искам да си ида, да се махна.

Тя залагаше хазартно на предположението, че Тайо няма да иска да носи отговорност за нейното напускане. Смятаха я за богата, а и беше достатъчно образована, така че навън можеха да приемат сериозно негативните ѝ отзиви за Църквата. А и по-важното, станала беше свидетел как известен писател излезе от Стаята за отдих с момиче, на вид едва навършило пълнолетие. Острият нос и мръсната коса на Тайо се открояваха на острата светлина от голата крушка. След миг или два мълчание той изрече студено:

– Преживяла си духовен регрес, защото не си в крак с останалите нови членове.

– Но как така? – възкликна Робин с отчаяние в гласа, като преднамерено не избърсваше носа си, та да отблъсне Тайо възможно най-силно. – Аз опитах…

– Правиш подривни изявления като онова за косата на Мадзу. Не се интегрира напълно, провали се в прости задачи…

– Какви например? – ахна Робин с непресторен гняв, тъй като всеки сантиметър от тялото я болеше след полагания тежък труд.

– Отказването от материалистични ценности.

– Но аз…

– Стъпка три към чистия дух: отърсване.

– Аз не…

– Всички, които постъпиха заедно с теб, вече направиха дарения за Църквата.

– Аз исках – излъга Робин, – само не знаех как!

– Ами да беше попитала тогава. Нематериалистите предлагат без задръжки, не чакат формуляри и фактури. Те принасят дар. Обърши си носа, да му се не види!

Робин умишлено размаза с ръкава слузта по лицето си и шумно подсмръкна.

– „Живея, за да обичам и да давам“ – цитира Тайо. – Ти бе категоризирана като Носеща дарове подобно на Златната пророчица, но ето че държиш богатството за себе си, вместо да го споделиш.

Докато го казваше, погледът му се плъзна надолу по тялото ѝ към гърдите.

– И знам, че нямаш физически спънки в секса – добави поухилен. – Очевидно е, че всеки път изживяваш оргазъм.

– Мисля, че трябва да ида в храма – панически избъбри Робин. – Благословената Божественост ми казва да редя мантри. Чувствам го.

Тя си даваше сметка, че го е ядосала и обидила, че той не вярва някаква божественост да ѝ говори. Но все пак той бе този, който им водеше семинари в сутерена за отваряне на съзнанието и сърцето към божествената сила и да ѝ противоречи би означавало да подкопае собствените си наставления. А може би също така собственото му желание бе поотшумяло при грозно омазаното ѝ лице, защото след секунди той бавно се надигна.

– Мисля, че е по-добре да дадеш своя принос за общността – каза. – Вземи почистващи препарати от кухнята, чисти чаршафи от перачницата и сложи в ред трите Стаи за уединение.

Той дръпна рязко завесата, отвори стъклената врата и си тръгна.

Почувствала немощ от внезапното облекчение, но и изпълнена със страх какви ли вреди бе нанесла с отказа си, Робин остана за миг облегната на стената, изтри лицето си, доколкото можа, с потника си, после се огледа наоколо.

В един ъгъл към стената бе фиксиран кран с прикрепен към него маркуч и сифон отдолу. До сифона върху плесенясалите дъски бяха сложени оклепана бутилка с течен сапун и мръсна и влажна хавлиена кърпа. Вероятно се предполагаше хората да се мият там преди секс. Като се мъчеше да прогони отблъскващия образ в съзнанието си как Тайо развява ерекцията си, преди да иде при нея на леглото, Робин тръгна да намери кофа и моп. Ала когато излезе измежду храстите, отделящи Стаите за уединение от двора, се закова на място.

Емили Пърбрайт стоеше сама пред фонтана на Удавената пророчица, стъпила върху дървена щайга. Главата ѝ бе наведена, а в ръцете си държеше парче картон с написани на него думи.

Робин нямаше желание да отива до басейна, при положение че Емили беше там, но се боеше от наказание, че не е изпълнила задължителното отдаване на почест на Дайю. Като се преструваше, че дори не вижда Емили, тръгна към фонтана, но против волята ѝ погледът ѝ бе привлечен от мълчаливата фигура.

Лицето и косата на Емили бяха омазани с пръст, а също и червеният ѝ анцуг. Взираше се в земята със същата решимост да не забелязва Робин, както и тя нея.

Надписът върху картона, който Емили държеше с окаляните си ръце, гласеше АЗ СЪМ МРЪСНО ПРАСЕ.

55

…Тайо ме заведе в една от стаите за [нечетливо] и искаше Духовно единение, но аз успях да го отблъсна. Джайлс Хармън тъкмо излизаше оттам с Лин. Тя едва е достигнала пълнолетие, може и още да е непълнолетна, не знам.

Емили и [нечетливо], не знам дали съм ти я споменавала, тя е съвсем млда млада, бяха наказани за неподчинение. Емили трябваше да стои стъпила върху щайга и да държи надпис, че е мръсно прасе, но Шона просто [нечетливо], върна се чак след 48 часа и изглеждаше ужасно.

Научих защо [нечетливо] от топ групата. Защото не съм дала никакви пари. Ще трябва да ида при Мадзу и да предложа дарение, но как ще [нечетливо] това. Можеш ли да измислиш нещо, защото е единственият начин да мога да остана.

Също така за пръв път бях в класната стая на най-малките. Те не са наред, с промити мозъци са и много странни, ужасно е.

Шона казва, че Бека Пърбрайт лъже за нейното [нечетливо] с Дайю. Ще се опитам да науча повече. Мисля, че това е всичко. Шона спомена също, че Джейкъб е причината Папа Джей да не иска деца от Бека. Каза още, че Джейкъб е [нечетливо] от дявола.

Р х

Забравих, имаше рисунка на дърво с брадва в него в детската [нечетливо]. Изглежда, неотдавна направена, ще пробвам да го намеря, ако мога, но е трудно да измисля причина да съм в гората по светло през деня.

Страйк седеше зад съдружническото бюро и препрочете два пъти писмото на Робин, като не му убягна влошеният ѝ почерк и правопис. За пръв път съдружничката му посочваше конкретни следи, водещи нанякъде, и най-вече съобщаваше информация, която Църквата за нищо на света не би искала да се разчува, но по неговото лице не личеше никакво задоволство, тъкмо обратното – намръщи се, докато препрочиташе частта за духовното единение. Като чу стъпки, изрече, без да отделя очи от листа:

– Малко съм разтревожен за нея.

– Защо? – попита Пат с обичайния си баритон, като остави чаша с чай пред Страйк.

– Прощавай, помислих те за Мидж – каза Страйк. Сътрудничката преди малко му бе дала писмото, което бе взела от тайника през нощта.

– Наложи ѝ се да тръгне, следи двамата Франк. Какво ѝ е на Робин?

– Вероятно страда от изтощение и недохранване. Благодаря – добави, като взе чашата с чай.

– Райън звъня току-що – съобщи Пат.

– Кой? О, Мърфи ли?

– Питаше дали има за него писмо от Робин.

– Да, има – отвърна Страйк и ѝ подаде сгънатия лист. Устоял бе на изкушението да го прочете, но бе доволен да види през хартията, че съдържа само два-три реда. – Не му казвай, че се тревожа за Робин – поръча.

– Че защо да му казвам – намръщи се Пат. – А за теб има съобщения на гласовата поща. Едното е от девет часа снощи от мъж на име Лукас Месинджър. Казва, че бил брат на Джейкъб.

– По дяволите – изруга Страйк, който вече пренебрегваше всички обаждания вечер, пренасочени от офиса, като предполагаше, че го търси Шарлот. – Добре, ще му върна обаждането.

– И още три от една и съща жена – добави Пат със сурово изражение. – Все в малките часове на нощта. Не си казва името, но…

– Изтрий ги – отсече Страйк и посегна към телефона си.

– Мисля, че трябва да ги чуеш.

– Защо?

– Избива я на заплахи.

Гледаха се един друг няколко секунди. Страйк пръв прекъсна контакта с очи.

– Ще се обадя на Месинджър и после ще ги изслушам.

Когато Пат затвори вратата към външния офис, Страйк позвъни на Лукас Месинджър. След няколко позвънявания мъжки глас отговори:

– Да?

– Обажда се Корморан Страйк. Снощи сте оставили съобщение за мен.

– О… – В линията настъпи известна промяна, която подсказа на Страйк, че е превключен на високоговорител. – Вие сте детективът, нали? Какво е направил Джейкъб? Да не се е блъснал пак в някоя витрина с колата?

Страйк чу няколко изсмивания и предположи, че Лукас споделя обаждането с колегите си.

– Опитвам се да открия къде е.

– Защо ви е? Какво е направил?

– Брат ви присъедини ли се към Универсалната хуманитарна църква?

Този път смехът в другия край на линията бе по-висок.

– Да. Безподобен тъпак.

– И къде е сега?

– Май в Германия. Не поддържаме контакт. Той ми е брат наполовина. Не се разбираме.

– Знаете ли кога е заминал за Германия?

– Не точно. Май че миналата година.

– С УХЦ ли е свързано? В Центъра в Мюнхен ли е бил изпратен?

– Не, мисля, че се запознал с някакво момиче. Все за нея ми дрънкаше, но не се заслушах и в половината от приказките му.

– Родителите ви дали знаят къде е Джейкъб?

– Те също не говорят с него. Имаха скандал.

– Сещате ли се за някой, който да поддържа връзка с Джейкъб?

– Не – отвърна Лукас. – Както казах, не се разбирахме.

След като на Лукас информацията му се простираше само дотам, Страйк затвори и записа в бележника си Джейкъб Месинджър Германия? После завъртя стола си към таблото на стената, на което бе забол няколко снимки и бележки, свързани със случая „УХЦ“.

В колонка от лявата страна бяха снимките на хора, които Страйк все още се опитваше да издири. Най-отгоре бяха тези на момичето, което се бе наричало Карин и Чери, последното изписано по два различни начина, и разпечатан от Фейсбук профил на Кари Къртис Удс, за която се надяваше, че може да се окаже същото лице.

Под снимките на Чери имаше друга, на тъмнокосия и загорял Джейкъб Месинджър, който позираше на плаж по плувни шорти, напрегнал коремните си мускули и широко усмихнат към фотоапарата. Страйк вече знаеше, че краткият досег на Месинджър със славата бе достигнал пика си с класирането му трети в риалити шоу и въпросната снимка бе изпратена като рекламна тъкмо за това шоу. Съдебният процес на Джейкъб и пращането му в затвора за шофиране в нетрезво състояние отново бяха пратили името му във вестниците, а на последната си медийна изява той бе сниман в клиника за лечение на зависимости на УХЦ с впита бяла фланелка с логото на УХЦ и обявяваше колко много е спечелил от присъединяването си към Църквата. Оттогава бе изчезнал от публичното полезрение.

Страйк стана, откъсна страницата с Джейкъб Месинджър Германия? от бележника си и я закачи до снимката на младия човек, преди отново да вземе писмото на Робин и да препрочете редовете за Джейкъб. Шона спомена също, че Джейкъб е причината Папа Джей да не иска деца от Бека. Това не го разбрах. Ще се опитам да науча повече. Каза още, че Джейкъб е [нечетливо] от дявола. Леко намръщен, Страйк премести поглед от писмото към снимката на сияещия Джейкъб с ослепително белите му зъби и плувни шорти с тропически десен. Почуди се дали наистина Месинджър е онзи Джейкъб, който лежи болен в Чапман Фарм, и ако е така, каква връзка би могъл да има този факт с това, че Джонатан Уейс не желаел да има деца от Бека Пърбрайт.

Очите му пробягаха към следващата снимка в лявата колона: избеляла фотография на Диърдри Дохърти. Въпреки всички положени усилия не бе успял да открие следа от Диърдри било онлайн или в реалния живот.

Последната снимка от лявата страна на таблото беше на рисунка: странното изображение от Тормент Таун на руса жена с очила, носеща се върху тъмна вода. Страйк все още се мъчеше да установи истинската самоличност на Тормент Таун, който най-сетне бе откликнал на онлайн съобщението му.

На коментара на Страйк Удивителни рисунки. По фантазия ли рисувате? анонимният художник бе отговорил:

Благодаря. Нещо такова.

Страйк написа:

Имате голям талант. Трябва да пробвате с комикси. Хорър.

Реакцията на Тормент Таун беше:

Това никой не би искал да го чете.

Тогава Страйк написа:

Явно никак не харесвате УХЦ, така ли е?

Отговор от Тормент Таун не последва. Страйк се опасяваше, че твърде много е избързал, и съжали не за пръв път, че Робин я нямаше тук, та да я помоли да измъкне признание от автора на рисунките. Робин я биваше да предразполага към доверие онлайн, доказваше го успехът ѝ да убеди тийнейджърка да ѝ даде жизненоважна информация по предишен техен случай.

Страйк затвори Пинтерест и вместо това отвори Фейсбук. Кари Къртис Удс все още не бе приела поканата му за приятелство.

Той въздъхна, надигна се с неохота от стола си и излезе с вейп устройството си и чашата с чай във външния офис, където Пат пишеше на клавиатурата, както обикновено захапала електронната си цигара.

– Е, добре – каза Страйк, като се настани на червеното канапе срещу бюрото на Пат. – Да ги чуем тези заплахи.

Пат натисна бутон на стационарния телефон пред себе си и гласът на Шарлот, завален от алкохол, както бе очаквал Страйк, изпълни стаята.

„Аз съм, вдигни, проклет страхливецо. Вдигни!…“

След секунди мълчание Шарлот почти изкрещя:

„Ами добре тогава, ще оставя съобщение, та скъпоценната ти шибана Робин да го чуе, като прослуша обажданията, преди да ти направи сутрешния минет. Аз бях до теб, когато остана без половин крак, та макар да бяхме разделени. Посещавах те всеки ден, мамка му. Аз ти дадох подслон, когато цялото ти шибано семейство ти обърна гръб, когато всички около мен ме убеждаваха Не го прави, той е неблагодарна гадина. Ама аз не слушах и дори след всичко, което ми беше причинил, бях насреща за теб. А сега, когато ми е нужен приятел, не искаш да се видиш с мен дори на кафе. Знаеш, че имам рак, използвач неден, пиявица такава. Продължавам да те защитавам пред шибаните вестници, когато мога да им разправя неща, дето да те съсипят. Сама си се чудя защо съм толкова лоялна към…“.

Силно бипване прекъсна съобщението. Изражението на Пат се запази неутрално. Чу се прищракване, после започна второто съобщение.

„Вдигни. Вдигни, мамка му, ти, шибан проклетнико. След всичко, което ми причини, още ли очакваш да те браня пред пресата? Ти ме заряза, след като направих спонтанен аборт, направо ме изхвърли зад борда, чукаше коя ли не, докато бяхме заедно. Знае ли драгоценната ти Робин с кого се е…“

Този път бипване нямаше. Пат стовари длан върху бутона на телефона и прекъсна гласовата поща. На стъклената врата се бе очертал силуетът на Литълджон, застанал на площадката към стълбите. Вратата се отвори.

– Добро утро – поздрави Страйк.

– Добро утро – каза Литълджон, като сведе поглед към Страйк под масивните си клепачи. – Дойдох да си пусна доклада за Младия любовник.

Страйк гледаше мълчаливо как Литълджон извади папка от бюрото и добави към нея няколко листа с бележки. Пат отново започна да пише на компютъра си с поклащаща се от устните ѝ електронна цигара и игнорира двамата мъже. Когато Литълджон върна папката в чекмеджето, се обърна към Страйк и за пръв път, откакто се познаваха, подхвана разговор.

– Мисля, че е редно да знаеш. Май че ме следят.

– Следят те? – повдигна вежди Страйк.

– Да, сигурен съм, че един и същ човек вървя подир мен през три дни разстояние.

– Има ли причина някой да те държи под наблюдение?

– Не – с нотка на предизвикателност отсече Литълджон.

– И няма нищо, което да не ми казваш?

– Какво например?

– Случайно жена ти да планира развод? Да се опитват да те открият кредитори?

– Не, разбира се – отвърна Литълджон. – Реших, че може да е свързано с нещо тук.

– С агенцията ли? – попита Страйк.

– Ами да, все пак си си спечелил някой и друг враг, не е ли така?

– Да – отговори Страйк, като отпи от чая си. – Само че те всичките са в затвора.

– Миналата година си имаше работа с терористи – припомни Литълджон.

– Как изглеждаше човекът, който те следеше? – попита Страйк.

– Кльощав, чернокож.

– Ами надали е неонацист тогава – изтъкна Страйк, като си отбеляза наум да каже на Пищяла, че кльощавият чернокож трябва да бъде сменен.

– Или пък са от медиите – подхвърли Литълджон. – Покрай онази статия в „Прайвит Ай“, където те споменават.

– И допускаш, че са те сбъркали с мен?

– Не – отвърна Литълджон.

– Е, ако искаш да дадеш предизвестие за напускане, тъй като си подплашен…

– Не съм подплашен – рязко възрази Литълджон. – Просто реших, че е редно да знаеш.

Когато Страйк не отговори, Литълджон каза:

– Може би допуснах грешка.

– Не, добре е, че си държиш очите отворени – неискрено го увери Страйк. – Съобщи ми, ако пак видиш онзи.

– Ще го направя.

Литълджон напусна офиса без нито дума повече, само погледна изкосо Пат, когато мина покрай нея. Офис мениджърът продължи да се взира упорито в монитора си. Щом стъпките на Литълджон заглъхнаха, Страйк посочи към телефона.

– Има ли още от това?

– Звъняла е отново – отвърна Пат, – но дрънка пак същото. Заканва се да иде при пресата с всичките си глупави измислици.

– А ти откъде знаеш, че са глупави измислици?

– Никога не си ѝ посягал, това го знам.

– Нищо такова не можеш да знаеш – заяви раздразнено Страйк и стана от канапето да си вземе банан от кухненския шкаф вместо шоколадова бисквита, каквато му се ядеше.

– Може да си вкиснат нервняк – отвърна Пат, – но не те виждам да си от тези, дето удрят жени.

– Благодаря за доверието – промърмори Страйк. – Непременно го кажи пред „Мейл“, като дойдат на прага… И изтрий тези съобщения.

Осъзна, че си изкарва яда на офис мениджъра, така че се насили да добави:

– Права си. Никога не съм я хвърлял зад борд, нито съм вършил другите неща, за които крещи.

– Тя не харесва Робин – посочи Пат, като насочи към него през очилата си за четене своите проницателни тъмни очи. – Ревнува.

– Няма нищо…

– Това го знам – прекъсна го Пат. – Тя е с Райън, нали така?

Страйк омърлушено отхапа парче банан.

– И какво смяташ да направиш?

– Нищо – отговори Страйк с пълна уста. – Не преговарям с терористи.

– Хм. – Пат всмукна дълбоко от електронната си цигара, после заговори през облака от пара. – На пияници не може да се има вяра. Не знаеш накъде ще ги избие, като вдигнат крака от спирачките.

– Нямам намерение да бъда въртян на шиш цял живот – отсече Страйк. – Тя ми отне шестнайсет години. Това е предостатъчно.

Той метна обелката от банана в кошчето и се отправи към вътрешния офис.

Завоят на Шарлот от добронамереност към яростни обвинения и закани не донесе изненада на Страйк, който бе търпял години наред променливите ѝ настроения. Умна, забавна и често умиляваща, Шарлот също така бе способна на безгранична злоба, както и на самоунищожително безразсъдство, което я бе довеждало до прекратяване на връзки по случайна приумица и до излагане на екстремни физически рискове. Различни психиатри и терапевти се бяха трудили над нея в опит да вкарат нейната непредвидимост и нещастност в някаква стройна медицинска класификация. Предписвани ѝ бяха лекарства, рикоширала бе между психотерапевти, приемана бе в клиники и все пак Страйк знаеше, че нещо у Шарлот упорито се противопоставя да приеме помощ. Винаги бе повтаряла, че нищо, което лекарите или психиатрите могат да предложат, няма да ѝ е от полза. Само Страйк би могъл да я спаси от нея самата, повтаряше отново и отново.

Без да се усети, той бе седнал на стола на Робин вместо на своя и гледаше таблото с прибодените към него бележки и снимки, свързани със случая „УХЦ“, но мислеше за Шарлот. Добре си спомняше вечерта на яхтата, собственост на един от нейните приятели, лютата разправия, разразила се, след като Шарлот бе обърнала бутилка и половина вино, както и забързаното оттегляне на другите от компанията, които оставиха Страйк сам да се оправя с Шарлот, размахваща нож и заплашваща да се прободе. Той я обезоръжи и междувременно тя се подхлъзна и падна на пода. Дори при по-късни случаи, когато си изпуснеше нервите, тя го обвиняваше, че е искал да я бутне през борда. Без съмнение, ако беше изслушал третото съобщение, щеше да чуе упреци и за други посегателства, изневери и жестокост; в описанията на Шарлот, когато бе пияна или разгневена, той бе чудовище, притежаващо ненадминат садизъм.

Шест години, след като връзката им бе окончателно прекратена, Страйк вече виждаше, че непоправимият проблем между тях е невъзможността им за съгласие каква е реалността. Тя оспорваше всичко: часове, дати, събития, кой какво е казал, как са започнали скандали, дали са били заедно, или са били скъсали, когато той е имал връзки. Той все още не знаеше дали спонтанният аборт, за който твърдеше, че е имала малко преди финалната им раздяла, е бил истински. Никога не му беше показвала доказателства за бременността си, а променящите се дати предполагаха, че или не е била сигурна кой е бащата, или всичко е било във въображението ѝ. Като седеше тук сега, се питаше как така той, човек, изцяло отдаден в професията си в търсене на истината, бе търпял толкова дълго.

С гримаса Страйк отново се изправи, взе бележника и химикалката си и застана до таблото на стената, като се застави да се фокусира, защото на следващата сутрин щеше да е в затвора в Бедфорд за интервюто с Джордан Рийни. Очите му отново обходиха лявата колона и се спряха на снимката на Чери Гитинс, чийто престой в Чапман Фарм бе съвпаднал с този на Рийни. След няколко мига размисъл над снимката повика Пат във вътрешния офис.

– Ти имаш дъщеря, нали? – попита я.

– Да – смръщи се Пат.

– На колко години е?

– Това пък за какъв дявол ти е да го знаеш? – тросна се Пат и лицето ѝ се зачерви.

Страйк никога не я бе виждал да се изчервява и се зачуди кое ли бе провокирало тази странна реакция. Усъмнен дали тя не си представя как има безчестни намерения спрямо дъщеря ѝ, обясни:

– Опитвам се да получа достъп до профила на тази жена във Фейсбук. Частен е и тя не приема предложението ми да я следвам. Мислех си, че ако дъщеря ти е вече във Фейсбук с установена история, би имала по-добър шанс. Друга майка би изглеждала по…

– Дъщеря ми не е във Фейсбук.

– Ами добре – каза Страйк. – Прощавай – добави, макар да не беше сигурен за какво се извинява.

Страйк остана с впечатлението, че Пат искаше да каже още нещо, но след няколко секунди тя се върна във външния офис. Скоро чаткането по клавиатурата се възобнови.

Все още озадачен от реакцията ѝ, той се обърна отново към таблото, като вече оглеждаше снимките в дясната колона – тези на пребивавалите в Чапман Фарм, застигнати от насилствена смърт.

Най-отгоре беше изрезка от новина в стар вестник за смъртта на Пол Дрейпър, открита от Страйк няколко дни по-рано. Под заглавие „Двойка е осъдена за убийството на „съвременен роб“ статията описваше в подробности как Пол Дрейпър е спял където завари, когато двойка му предложила да пренощува в дома им. И двамата уж спасители бяха осъждани преди това за прояви на насилие и бяха принудили Дрейпър да върши строителни работи за тях, като го бяха сложили да спи в бараката си. Смъртта на Дрейпър шест месеца по-късно бе настъпила по време на побой. Стопеното му от недохранване и полуизгоряло тяло бе открито на строителен обект недалеч от къщата. Детективът не бе успял да открие жив родственик на Дрейпър, който на снимката бе плах кръглолик деветнайсетгодишен младеж с къса и тънка коса.

Страйк премести поглед към полароидните снимки с четиримата голи, носещи маски на прасета, открити в Чапман Фарм от Робин и изпратени до него. Косата на содомизирания от мъжа с татуировката би могла да е на Дрейпър, но предвид колко стари бяха полароидните снимки, нямаше никаква сигурност.

Под снимката на Дрейпър бе единствената на Кевин Пърбрайт, която Страйк бе успял да открие, и тя взета от новина във вестник за убийството му и показваща блед младеж с извинително изражение и белези от акне по кожата. За енти път Страйк се втренчи в частта от остъргана стена, върху която бе запазена само една дума – „прасета“.

Последните две снимки на таблото бяха най-старите: на Дженифър, първата съпруга на Джонатан Уейс, и на Дайю.

Тупираната прическа на Дженифър Уейс напомняше на Страйк за съученичките му в средата на осемдесетте, но така или иначе тя е била много привлекателна. Нищо, открито дотук от Страйк, не противоречеше на убеждението на дъщеря ѝ, че удавянето е било нещастен случай.

И накрая той насочи вниманието си към снимката на Дайю. Лицето ѝ приличаше на заешко с обратната захапка и липсващия зъб и тя се усмихваше широко на детектива от размазаната вестникарска снимка – починала едва на седемгодишна възраст на същия плаж като Дженифър Уейс.

Той се извърна с гръб към таблото и отново взе телефона си. Вече бе направил няколко безплодни опита да се свърже със семейство Хийтън, които бяха станали свидетели как Чери бе тичала по брега след удавянето на Дайю. И все пак повече воден от надежда, отколкото от реални очаквания, отново избра номера им.

За негово смайване отсреща отговориха след третото позвъняване.

– Ало? – каза женски глас.

– Здравейте, с госпожа Хийтън ли говоря?

– Не, това съм аз, Джилиън – отвърна жената със силен норфъкски изговор. – Кой се обажда?

– Опитвам се да се свържа с господин и госпожа Хийтън. Да не би да са продали къщата?

– Не – каза Джилиън. – Дойдох само да полея цветята. Те още са в Испания. Кой сте вие?

– Казвам се Корморан Страйк, частен детектив съм и бих искал да разговарям с…

– Страйк? – ахна жената в другия край на линията. – Да не сте онзи, дето залови удушвача?

– Същият. Надявах се да разговарям с господин и госпожа Хийтън за удавянето на момиченце през 1995 година. Били са свидетели на съдебното изслушване.

– По дяволите, да, спомням си – каза Джилиън. – С тях сме стари приятели.

– Очаква ли се да се върнат скоро? Бих предпочел да разговарям с тях лично, но ако не могат…

– Ами Ленард си е счупил крака, така че са се задържали малко по-дълго във Фуенхирола – обясни Джилиън. – Имат къща там. Но той вече е по-добре. Шели предполага, че до две седмици ще са тук.

– Бихте ли ги попитали дали ще приемат да разговарят с мен, като се приберат у дома? На драго сърце ще дойда в Кроумър – добави Страйк, който бездруго искаше да погледне мястото, където Дженифър и Дайю бяха изгубили живота си.

– О, разбира се – отговори развълнувано Джилиън. – Сигурна съм, че ще се отзоват да помогнат.

Страйк даде на жената телефонния си номер, благодари ѝ, затвори, после отново се обърна към таблото на стената.

На него имаше забодено само още нещо: няколко реда от стихотворение, отпечатано в местен норфъкски вестник като един вид некролог на опечален съпруг за покойната му жена:

Създаваният образ бе силен, но авторът не беше Уейс. Още когато го прочете за пръв път, Страйк имаше усещането, че е чувал нещо подобно преди, и наистина установи, че това е „Спасяването на приятел от удавяне край норфъкския бряг“ на поета Джордж Баркър. Уейс бе използвал началната строфа на стихотворението и бе променил местоименията, тъй като приятелят на Баркър беше мъж.

Беше пример на безсрамно плагиатство и Страйк се учуди, че никой в редакцията на вестника не го бе забелязал. Заинтригуван бе не само от наглата кражба, но и от егоцентризма на вдовеца, държащ да се представи като човек с поетичен дар на фона на гибелта на съпругата си, плюс, че бе избрал стихотворение, описващо как е умряла Дженифър, а не качествата ѝ приживе. И макар Абигейл да бе обрисувала баща си като измамник на дребно и нарцисист, твърдеше, че той е бил истински разстроен от смъртта на майка ѝ. Ала долнопробната кражба на стихотворението на Баркър с цел да попадне в местния вестник за Страйк не бе постъпка на скърбящ човек.

В продължение на още минута замислено гледаше снимките на хората, срещнали насилствена смърт – двама чрез удавяне, един от побой и един от куршум в главата. Очите му отново се преместиха към полароидните снимки на четиримата младежи с маски на прасета. После седна на бюрото и записа още няколко въпроса към Джордан Рийни.

56

На следващата сутрин кантарът в банята на Страйк го уведоми, че вече го делят само четири килограма от поставеното като цел тегло. Това повдигна духа му достатъчно, та да устои на изкушението да спре за донът на бензиностанцията по път към Бедфорд.

Затворът беше грозна сграда от червени и жълти тухли. След като се нареди на опашка, за да представи разрешителното си за посещение, той и останалите роднини и приятели бяха въведени в зала за посетители с квадратни маси, отстоящи на равни разстояния. Страйк веднага разпозна Рийни, който вече седеше в далечния край на помещението.

Затворникът, облечен в джинси и сив суитшърт, изглеждаше какъвто несъмнено беше: опасен човек. Беше висок около метър и деветдесет, слаб, но с широки рамене, с бръсната глава и жълтеникаво-кафяви зъби. Почти всеки видим сантиметър от кожата му беше татуиран, включително вратът му, на който имаше тигърска муцуна, както и част от изпитото му лице с изрисувано асо пика на лявата буза.

Страйк седна срещу него, а Рийни погледна към едрия чернокож затворник, който го наблюдаваше мълчаливо от мястото си през една маса, и в този момент Страйк забеляза серия от татуирани линии, три прекъснати и три плътни на опакото на лявата длан на Рийни. Видя също, че асото пика частично прикрива стар белег на лицето.

– Благодаря, че се съгласи да се видиш с мен – каза Страйк, когато затворникът се обърна да го погледне.

Рийни изсумтя. На Страйк му направи впечатление, че мига някак пресилено, като задържа очите си затворени по-дълго от нормалното. Ефектът бе странен, сякаш големите му яркосини очи с гъсти мигли бяха изненадани да се озоват на подобно лице.

– Както казах по телефона – подхвана Страйк, докато вадеше бележника си, – интересува ме информация за Универсалната хуманитарна църква.

Рийни скръсти ръце пред гърдите си и пъхна длани под мишниците си.

– На колко години беше, когато постъпи?

– На седемнайсет.

– Кое те накара да станеш член?

– Трябваше да живея някъде.

– Норфък е бил твърде далеч от теб. Израснал си в Тауър Хамлетс, нали?

На Рийни очевидно не му стана драго, че Страйк знаеше това.

– Отидох в Тауър Хамлетс чак като бях на дванайсет.

– Къде си живял преди това?

– С майка ми в Норфък. – Рийни преглътна и издадената му адамова ябълка накара тигъра, татуиран на шията му, да се раздвижи. – След като тя почина, трябваше да ида да живея в Лондон с моя старец. После ме прибраха в сиропиталище, после известно време бях бездомен и накрая отидох в Чапман Фарм.

– Значи си роден в Норфък?

– Да.

Това обясняваше как младеж като Рийни се бе озовал в дълбоката провинция. Според опита на Страйк такива от типа на Рийни рядко или по-скоро никога не се откъсваха от гравитационното притегляне на столицата.

– Имаше ли роднини там?

– Не, просто ми се искаше промяна.

– Полицията ли те гонеше?

– Кажи-речи постоянно – отвърна Рийни без усмивка.

– Как научи за Чапман Фарм?

– С едно друго хлапе спяхме където намерим в Норич и срещнахме две момичета, които събираха пари за УХЦ. Те ни светнаха.

– Другото хлапе Пол Дрейпър ли беше?

– Да – отвърна Рийни отново с неудоволствие, че Страйк знае толкова много.

– Какво според теб е накарало момичетата от УХЦ да искат да вербуват двама бездомници?

– Трябваха им хора за тежката работа във фермата.

– И като условие да живееш там е трябвало да се присъединиш към Църквата?

– Да.

– Колко дълго остана?

– Три години.

– Дълго време е на тази възраст – отбеляза Страйк.

– Харесвах животните – отвърна Рийни.

– Но не и прасетата, както вече установихме.

Рийни облиза с език вътрешността на устата си, примигна силно, после каза:

– Не, те вонят.

– Аз пък ги мислех за чисти животни.

– Грешно сте мислили.

– Често ли сънуваш неща само защото вонят?

– Просто не обичам прасета.

– И няма нищо общо с това, че „прасето действа в мрачна бездна“?

– Какво?

– Научих, че прасето е от особена важност в „Идзин“.

– В кое?

– Книгата, от която е хексаграмата, татуирана на лявата ти ръка. Може ли да я погледна?

Рийни прие, макар и неохотно, извади ръка изпод мишницата си и я протегна към Страйк.

– Коя хексаграма е тази? – попита Страйк.

Рийни имаше вид, сякаш предпочиташе да не отговаря, но накрая каза:

– Петдесет и шеста.

– Какво означава тя?

Рийни силно примигна два пъти, преди да промърмори:

– Скитникът.

– И защо скитникът?

– „Онзи, който има малко приятели: това е то скитник.“ Бях още хлапе, когато я направих – смотолеви и отново тикна ръката си под мишницата.

– И какво, превърнаха те във вярващ?

Рийни не каза нищо.

– Нямаш ли мнение за религията на УХЦ?

Рийни отново стрелна поглед към едрия затворник на съседната маса, който не разговаряше с посетителя си, а се бе втренчил заплашително в Рийни. Рийни повдигна рамене раздразнено и отговори без желание:

– Видях неща.

– Какви?

– Неща, които те можеха да правят.

– Кои „те“?

– Те. Джонатан и онази… Жива ли е още? Мадзу.

– Че защо да не е жива?

Рийни не отговори.

– Какво си виждал да правят двамата Уейс?

– Караха разни неща да изчезват. Също… духове, такива работи.

– Духове?

– Виждал съм я да кара да се появи дух.

– И как изглеждаше духът? – попита Страйк.

– Ами като призрак. – Изражението му предизвикваше Страйк да намери това смешно. – Видях го в храма. Беше… прозрачен.

Рийни отново примигна силно, после попита:

– Говорили ли сте с друг, който е бил там?

– Ти повярва ли, че духът е истински? – продължи Страйк, като игнорира въпроса на Рийни.

– Не знам… може би – отвърна той. – Вие не сте били там – добави леко ядосан, но след поглед над главата на Страйк към навъртащ се наблизо надзирател, подхвърли с насилено спокойствие. – Може и фокус да е било, не знам.

– Чух, че Мадзу те е принуждавала да се удряш с камшик през лицето – каза Страйк, като наблюдаваше внимателно Рийни и то се знае, по лицето на затворника пробяга потрепване. – Какво беше направил?

– Фраснах един на име Грейвс.

– Алегзандър Грейвс?

Рийни изглеждаше все по-притеснен от това ново доказателство, че Страйк си е приготвил домашното.

– Да.

– Защо го фрасна?

– Беше мухльо.

– В какъв смисъл?

– Адски дразнещ беше. През цялото време дрънкаше врели-некипели. И все се пречкаше отпреде ми. Лазеше ми по нервите, така че една вечер го ударих, да. Само че там не биваше да се ядосваме един на друг. Искаха от нас братска обич, такива ми ти щуротии.

– Не ми приличаш на човек, който би се съгласил да се удря сам с камшик.

Рийни не каза нищо.

– Този белег на лицето ти от камшика ли е?

Рийни продължи да мълчи.

– С какво те заплаши тя, че да те накара да се удряш сам? – настоя Страйк. – С полицията ли? Мадзу знаеше ли, че имаш криминално досие?

И отново яркосините очи с гъсти мигли примигнаха силно, но този път Рийни проговори.

– Да.

– И как са научили?

– Трябваше да признаваме разни неща пред групата.

– И ти им каза, че си бягал от полицията ли?

– Казах, че съм се забъркал в неприятности. Човек просто… биваше засмукан някак – промълви Рийни. Тигърът отново затрепка. – Не може да го разберете, ако не сте били част от това. С кого друг от тези, които са били там, говорихте?

– С няколко души.

– Кои?

– Защо искаш да знаеш?

– Просто се чудех.

– С кого беше най-близък в Чапман Фарм?

– С никого.

– Защото „скитникът има малко приятели“?

И може би защото не му бе възможна друга форма на отмъщение, Рийни освободи дясната си ръка и зачопли носа си. Огледа върха на пръста си, бръсна продукта от тази операция на пода и отново завря длан под мишницата си, като сърдито се втренчи в Страйк.

– С Глупчо бяхме приятели.

– Чух, че е имал някакво преживяване с прасета. Изпуснал ги случайно и бил бит заради това.

– Не си спомням.

– Нима? Трябвало е да бъде нашибан с камшика, но две момичета го откраднали, така че наредили на членовете на Църквата да го бият.

– Не си го спомням – повтори Рийни.

– Информацията ми е, че побоят е бил толкова тежък, та вероятно е причинил мозъчно увреждане на Дрейпър.

Рийни задъвка бузата си отвътре в продължение на няколко секунди, после отсече:

– Не сте били там, мамка му.

– Не съм, затова питам теб какво се случи.

– Глупчо не беше с всичкия си още преди боя – каза Рийни и изглежда, мигом съжали за думите си, защото добави натъртено: – Не можете да ми прикачите обвинение за Глупчото. Куп хора го ритаха и налагаха. Какво целите изобщо?

– Значи не си бил в приятелски отношения с никого освен с Дрейпър в Чапман Фарм, така ли? – попита Страйк, като пренебрегна въпроса на Рийни.

– Така – отвърна Рийни.

– Познаваше ли Чери Гитинс?

– Бегло.

Страйк долови притеснение в тона на Рийни.

– Знаеш ли случайно къде е отишла, след като е напуснала Чапман Фарм?

– Нямам представа.

– Познаваше ли Абигейл Прайс?

– Бегло – повтори Рийни с все същата неловкост.

– Ами Кевин Пърбрайт?

– Не.

– Трябва да е бил дете по време на престоя ти.

– Нямах нищо общо с децата.

– Кевин Пърбрайт свързвал ли се е с теб неотдавна?

– Не.

– Сигурен ли си?

– Да, сигурен съм, по дяволите. Знам кой се е свързвал с мен и кой не е.

– Пишел е книга за УХЦ. Бих очаквал да се опита да те намери. Той те е помнел.

– Е, и какво? Не ме намери.

– Пърбрайт е бил застрелян в апартамента си миналия август.

– Аз бях тук миналия август. Как се предполага да съм го гръмнал?

– Има двумесечен период, през който Кевин е бил жив и е пишел книгата си, а ти си бил на свобода.

– Е, и? – отново изръмжа Рийни и взе да мига трескаво.

– Лаптопът на Кевин е бил откраднат от убиеца му.

– Казах ви вече, бях тук, когато е бил застрелян, как тогава съм могъл да му задигна шибания лаптоп?

– Не съм казал, че ти си го откраднал. Казвам ти, че който го е взел, вероятно знае дали си говорил с Пърбрайт или не. Не е трудно да измъкнеш паролата от някого, ако си насочил оръжие към него.

– Не знам за какво говорите – отвърна Рийни. – Никога не съм приказвал с него.

Но по горната му устна вече бе избила пот.

– Можеш ли да си представиш семейство Уейс да убиват в защита на Църквата?

– Не – отговори автоматично Рийни. А после: – Не знам. Откъде да знам, по дяволите?

Страйк отгърна бележника си на нова страница.

– Виждал ли си някога оръжия, докато беше в Чапман Фарм?

– Не.

– Сигурен ли си?

– Да, разбира се, че съм сигурен, мамка му.

– И не си държал оръжие там?

– Не съм. Кой твърди, че съм държал?

– Беше ли убиван добитък във фермата?

– Какво?

– Членовете на Църквата лично ли извиваха вратовете на кокошките и колеха прасета?

– Кокошките да, но прасетата не. Отиваха в кланицата.

– Виждал ли си някой да убива прасе с брадва?

– Не.

– Някога да си крил брадва в дърво в гората?

– Какво се опитвате да ми лепнете, по дяволите? – изръмжа Рийни, вече открито агресивен. – Какво кроите?

– Опитвам се да разбера защо е имало брадва, скрита в дърво.

– Не знам, по дяволите. И откъде да знам? Решили сте за всичко мен да набедите. Първо за оръжията, сега пък за шибана брадва. Никога никого не съм убил в Чапман Фарм, ако натам биете.

С крайчеца на окото си Страйк видя как едрият чернокож затворник, който наблюдаваше Рийни, се размърдва на мястото си. Рийни сякаш усети погледа на якия мъж, защото отново изпадна в стрес, който му бе трудно да прикрие, като взе да шава на стола и да мига все по-често.

– Изглеждаш разстроен – отбеляза Страйк, вгледан в него.

– Че как не? – тросна се Рийни. – Идвате тук и започвате да разправяте как съм убил някого…

– Изобщо не съм споменавал, че си убил някого. Попитах как е убиван добитъкът.

– Гадостите в тази ферма… не сте били там… нямате представа какво ставаше…

– Целта на това интервю е да науча какво е ставало.

– Онова, което се случваше, което ни караха да правим, ти обърква мозъка. Затова още имам кошмари, но никого не съм убивал, ясно? И не знам нищо за никаква шибана брадва – добави Рийни, макар да гледаше встрани от Страйк, като го каза, и силно мигащите му очи обхождаха помещението, сякаш диреха спасение.

– Какво имаш предвид, като казваш „което ни караха да правим“?

Рийни отново задъвка бузата си. Накрая погледна към Страйк и изрече с усилие:

– Бяхме принуждавани да правим неща, които не искахме.

– Какви например?

– Ами всичко.

– Дай примери.

– Получавахме унизителни задачи. Като да ринем лайна и да почистваме след тях.

– Кои „тях“?

– Семейството. Всичките Уейс.

– Да си вършил нещо конкретно, което още не ти дава мира?

– Всичкото – повтори Рийни.

– Какво имаш предвид с това да почиствате след семейство Уейс?

– Няма начин да не разбирате английски. Да им чистим тоалетните, такива неща.

– Сигурен ли си, че е само това?

– Да, сигурен съм, мамка му.

– Бил си във фермата, когато Дайю Уейс се е удавила, нали?

Видя как челюстта на Рийни се стегна.

– Защо?

– Бил си там, нали?

– Проспах цялата случка.

– Ти ли трябваше да си в пикапа с Чери онази сутрин?

– С кого сте говорили?

– Има ли значение?

Когато Рийни само примигна, Страйк стана по-конкретен.

– Ти ли трябваше да си там, за да откарате зеленчуците?

– Да, но се успах.

– Кога се събуди?

– Защо ме разпитвате за всичко това?

– Казах ти, трябва ми информация. Кога се събуди?

– Не знам. Когато всички вдигнаха олелия заради малката куч…

Рийни се прекъсна.

– Малката…? – подсказа Страйк. Когато Рийни не отговори, той подхвърли: – Както схващам, не си харесвал Дайю.

– Никой не я харесваше. Беше проклета глезла. Питайте когото искате.

– И тъй, събудил си се, когато всички са вдигали врява, защото Дайю е изчезнала?

– Да.

– Чу ли хората, които са били отрано на работа, да казват на съпрузите Уейс, че са я видели да заминава в пикапа с Чери?

– Защо ви е притрябвало да знаете това?

– Чу ли ги да казват, че са я видели да заминава в пикапа с Чери?

– Няма да говоря от тяхно име. Питайте тях какво са видели.

– Питам теб какво чу, като се събуди.

Очевидно решил, че отговорът не може да го инкриминира, Рийни най-сетне промърмори:

– Да… бяха я видели да заминава.

– Джонатан и Мадзу и двамата ли бяха във фермата, когато се събуди?

– Да.

– Колко скоро разбра, че Дайю се е удавила?

– Не си спомням.

– Помъчи се.

Тигърът отново затрептя. Сините очи запримигаха особено усилено.

– По-късно сутринта. Дойде полицията. С Чери.

– Тя беше ли разстроена от удавянето на Дайю?

– Естествено, че беше.

– Чери окончателно е напуснала фермата малко преди теб, нали?

– Не помня.

– Мисля, че помниш.

Рийни засмука навътре хлътналите си бузи. Страйк остана с чувството, че това е негово привично изражение, предшестващо насилие. Втренчи се в Рийни, който мигна пръв, мъчително.

– Да, тя си тръгна след изслушването в съда.

– След изслушването?

– Да.

– И не каза ли къде отива?

– На никого не се беше обадила. Замина посред нощ.

– А теб какво те накара да си тръгнеш?

– Беше ми писнало там.

– Дрейпър също ли си тръгна тогава?

– Да.

– Останахте ли в контакт?

– Не.

– Ти харесваш татуировки – отбеляза Страйк.

– Какво?

– Татуировки. Имаш много.

– Е, и?

– Имаш ли нещо татуирано над лакътя на дясната ръка?

– Защо?

– Може ли да погледна?

– Не, не може, мамка му – изръмжа Рийни.

– Ще попитам отново – каза тихо Страйк. – И този път ще ти припомня какво вероятно ще ти се случи след края на интервюто, когато уведомя моя приятел, че не си сътрудничил.

Рийни бавно вдигна ръкава на суитшърта си. На бицепса му нямаше череп, а голям катраненочерен дявол с червени очи.

– Това прикрива ли нещо?

– Не – отвърна Рийни и смъкна ръкава си надолу.

– Сигурен ли си?

– Да, сигурен съм.

– Питам те – каза Страйк и бръкна във вътрешния джоб на сакото си да извади две от полароидните снимки, намерени от Робин в хамбара в Чапман Фарм, – защото си помислих, че преди е имало череп там, където сега е дяволът.

Остави редом двете снимки на масата, обърнати към Рийни. На едната високият и слаб мъж с татуировка на череп бе проникнал в пълничкото чернокосо момиче, а на другата същият содомизираше по-дребен мъж, чиято къса и тънка коса би могла да е на Пол Дрейпър.

Челото на Рийни лъсна под острото осветление от тавана.

– Това не съм аз.

– Сигурен ли си? – попита Страйк. – Защото според мен това би обяснило по-добре упоритите ти кошмари с прасета, отколкото вонята на свински изпражнения.

Изпотен и бледен, Рийни толкова силно бутна снимките настрани от себе си, че едната падна на земята. Страйк я вдигна и прибра двете обратно в джоба си.

– Как изглеждаше духът, който си видял?

Рийни не отговори.

– Наясно ли беше, че Дайю сега се материализира най-редовно в Чапман Фарм? – попита Страйк. – Наричат я Удавената…

Неочаквано Рийни се изправи на крака. Ако пластмасовият му стол и масата не бяха фиксирани към пода, Страйк се обзалагаше, че затворникът щеше да ги събори с ритници.

– Ей! – подвикна застанал наблизо надзирател, но Рийни вече вървеше към вратата, водеща към вътрешността на затвора. Още двама надзиратели го настигнаха и го съпроводиха през вратата навън от помещението. Затворници и посетители се бяха извърнали да гледат как Рийни изфуча навън, но бързо се върнаха към своите си разговори, за да не пропиляват ценните минути.

Страйк срещна очите на едрия затворник през една маса, в които се четеше мълчалив въпрос. Страйк направи лек негативен жест. Още бой надали щеше за развърже езика на Джордан Рийни, Страйк беше сигурен в това. И преди беше срещал ужасени хора, такива, които се бояха от нещо по-лошо от физическа болка. Въпросът бе кое точно караше Джордан Рийни да изпадне в такова състояние на паника, че бе готов да се изправи пред най-сурово затворническо възмездие, когато имаше начин да го избегне.

57

За облекчение на Робин следващото писмо на Страйк представяше решение на проблема с парите, които се очакваше Робин да даде на УХЦ.

Говорих с Колин Еденсор и той е готов да приготви в наличност хиляда лири за дарение. Ако вземеш данните за банковата им сметка, ще уредим банков превод.

На следващата сутрин Робин помоли за позволение да посети Мадзу във фермерската къща.

– Искам да направя дарение на Църквата – обясни тя на жената със строго лице, която надзираваше работата ѝ в кухнята.

– Добре. Върви сега, преди обяда – поръча жената с първата усмивка, която Робин бе получавала от нея.

Робин беше предоволна да избяга от задължението да вари нудли с куркума, тъй че захвърли престилката и тръгна.

Юнският ден бе облачен, но когато прекоси пустия двор, слънцето надникна иззад облак и превърна басейна с фонтан на Дайю в езеро с диаманти. За щастие, Емили вече не бе там, стъпила на щайгата. Останала бе така цели четиресет и осем часа, игнорирана и неспоменавана от всички минаващи покрай нея, сякаш открай време си бе стърчала там и щеше да остане завинаги. Робин изпита удвоено състрадание към Емили, когато по долнището на анцуга ѝ се появиха петна от урина, а окаляното ѝ лице бе набраздено със следи от сълзи, ала имитира останалите църковни членове и се държеше, сякаш жената е невидима.

Другото отсъствие, което в момента подобряваше живота в Чапман Фарм, бе това на Тайо Уейс, който бе на посещение на Центъра в Глазгоу. Изчезването на постоянния страх, че той ще се опита отново да я отведе в Стая за уединение, бе такова облекчение, че Робин дори се усещаше по-малко уморена, отколкото обичайно, при все че режимът ѝ с тежък физически труд продължаваше.

Тя коленичи при басейна на Дайю, отдаде нужната почит, след което пое към резбованите двойни врати на фермерската къща. В мига, когато се озова пред тях, отвътре ги отвори Сита, възрастна жена с кафява кожа и дълга стоманеносива коса. Носеше издут полиетиленов чувал. Когато се разминаваха, Робин усети силна миризма на изпражнения.

– Би ли ми казала къде е офисът на Мадзу? – попита тя Сита.

– Мини направо през къщата, в дъното е.

Робин отмина стълбището, като вървеше по дългия, настлан с червен килим коридор, по чиито стени бяха окачени китайски маски и изрисувани пана, и се озова в самото сърце на фермерската къща. Когато мина покрай кухнята, усети мирис на печено агнешко, който бе в остър контраст с потискащите миазми от варени зеленчуци, които преди малко бе оставила зад гърба си.

В края на коридора точно пред нея имаше затворена черна лакирана врата. Когато я приближи, чу гласове вътре.

– …въпрос на етика, нали така? – изрече мъжки глас, за който тя бе почти сигурна, че е на Джайлс Хармън.

Макар да бе казал, че ще остане само няколко дни, вече беше във фермата повече от седмица и Робин го бе забелязвала да води и други тийнейджърки към Стаите за уединение. Хармън, който никога не носеше червен анцуг като редовите членове, обикновено се обличаше в джинси и доста скъпи на вид ризи. Спалнята му във фермерската къща гледаше към двора и често можеше да бъде видян през прозореца да пише на клавиатура пред бюрото си.

Гласът на Хармън не бе така грижливо модулиран както обичайно. В действителност Робин долови в него следи от паника.

– Всичко, което вършим тук, е етично – прозвуча втори мъжки глас, който тя мигом разпозна, че е на Анди Джоу. – Това е етичният подход. Помни, че той не усеща нещата като нас. Там няма присъствие на душа.

– Ти одобряваш ли? – попита някого Хармън.

– Напълно – чу се непогрешимият глас на Бека Пърбрайт.

– Е, щом ти така мислиш. Все пак той е твой…

– Това няма нищо общо, Джайлс – почти сърдито го прекъсна Бека. – Абсолютно нищо общо. Учудена съм, че ти…

– Прощавай, прощавай – с помирителен тон каза Хармън. – Материалистични ценности… Ще ида да медитирам. Сигурен съм, че всички заедно ще вземете най-доброто решение. Вие, естествено, си имате работа с тази ситуация от много по-дълго време в сравнение с мен.

На Робин ѝ се стори, че той го каза, сякаш репетираше защитна реч. Чу стъпки и разполагаше само със секунди да се втурне назад по коридора, безшумна с маратонките си, тъй че когато Хармън отвори вратата на офиса, изглеждаше, сякаш тя върви към нея от десет метра разстояние.

– Мадзу дали е свободна? – попита Робин. – Получих позволение да дойда при нея.

– Ще бъде след няколко минути – отвърна Хармън. – Най-добре изчакай тук.

Той я отмина и се насочи към горния етаж. След секунди вратата на кабинета се отвори повторно и се показаха доктор Джоу и Бека.

– Какво правиш тук, Роуина? – попита Бека и на Робин ѝ се стори, че ведрата ѝ усмивка е по-неестествена, отколкото обикновено.

– Искам да направя дарение за Църквата – каза Робин. – Обясниха ми, че трябва да се обърна към Мадзу по въпроса.

– О, разбирам. Ами добре, върви, тя е вътре – посочи Бека към офиса. Двамата с Джоу се отдалечиха, като си приказваха твърде тихо, та Робин да дочуе нещо.

Робин призова сили в себе си, когато се озова пред вратата, и почука.

– Влез – обади се Мадзу и Робин го направи.

Офисът в пристроената отзад част към къщата беше толкова претрупан и изпълнен с ярки цветове, тъй силно напоен с мирис на благовония, та създаде у Робин усещането, че е влязла през портал в базар. Изобилие от статуетки на божества и идоли красеше лавиците. Върху китайски шкаф в златна рамка бе поставена увеличена снимка на Дайю, а до нея в съдче горяха благовония. Отпред бяха подредени цветя и чинии с лакомства. За част от секундата Робин изпита напълно неочакван проблясък на съчувствие към Мадзу, която седеше насреща ѝ зад бюро, подобно на това на доктор Джоу; беше облечена в дългата си червена роба, стигащата до кръста ѝ черна коса падаше от двете страни на бялото ѝ лице, а на врата ѝ висеше седефеният амулет във форма на риба.

– Роуина – произнесе тя без усмивка и съчувствието на Робин мигом се стопи; стори ѝ се че отново помирисва мръсния крак на Мадзу, поднесен ѝ да го целуне.

– Аз… бих искала да направя дарение за Църквата.

Мадзу я огледа за момент, все така, без да се усмихва, после каза:

– Седни.

Робин изпълни каквото ѝ беше поръчано. В този миг забеляза необичаен предмет на лавицата зад главата на Мадзу: малък бял пластмасов ароматизатор за въздух, който изглеждаше напълно безпредметен сред силната миризма на благовония.

– И тъй, решила си да ни дадеш пари, така ли? – Мадзу гледаше изпитателно Робин с тъмните си несиметрични очи.

– Да. Тайо говори с мен – отвърна Робин, убедена, че Мадзу го знае. – Замислих се сериозно и виждам, че е прав, аз все още се боря с материализма и е време да пратя парите си в правилната посока.

На издълженото бледо лице се появи лека усмивка.

– Но си отказала духовно единение.

– Чувствах се тъй ужасно след Откровението, смятах се за недостойна – промълви Робин. – Но наистина имам желание да залича фалшивата си същност. Знам, че ми предстои много работа.

– Как възнамеряваш да направиш дарението? Не си донесла със себе си кредитни карти.

Робин регистрира това признание, че шкафчето ѝ е било отворено и претърсено.

– Териза ми каза да не го правя. Териза е сестра ми, тя… изобщо не искаше да идвам тук. Твърди, че УХЦ е секта – с извинение в гласа си добави Робин.

– И ти повярва на сестра си.

– Не, но всъщност дойдох тук само да огледам как е. Не знаех, че ще остана. Ако бях допускала как ще се почувствам след Седмицата на Служба, щях да си донеса банковите карти… Но ако позволиш да пиша на Териза, ще мога да уредя банков превод по сметката на Църквата. Искам да даря хиляда лири.

Очите на Мадзу леко се разшириха, което подсказа, че не е очаквала тъй голямо дарение.

– Ами добре – каза и извади от чекмедже на бюрото си писалка, хартия и плик. Също така бутна по плота към нея примерно писмо, което да препише, и закачена към него картичка с банковите данни на УХЦ. – Можеш да го направиш още сега. За щастие – Мадзу извади връзка ключове от друго чекмедже, – тъкмо тази сутрин се получи писмо от сестра ти. Щях да накарам някого да ти го предаде на обяда.

Сега Мадзу се насочи към шкафа с портрета на Дайю и го отключи. Робин зърна купчини пликове, вързани с ластични ленти. Мадзу извади един от тях, отново заключи шкафа и каза, като още държеше писмото в ръка:

– Връщам се след малко.

Когато вратата се затвори след Мадзу, Робин бързо огледа кабинета и погледът ѝ се спря върху адаптор в дървената ламперия, в който нищо не бе включено. Знаеше, че камерата, монтирана в ароматизатора, следи всяко нейно движение, така че не смееше да иде да го види отблизо, но подозираше, че е устройство за подслушване, тъй като тя самата бе използвала такива. Вероятно Мадзу бе излязла от стаята само за да я види какво ще направи, като остане сама, тъй че Робин не помръдна от стола си, а се зае да преписва примерното писмо.

След няколко минути Мадзу се върна.

– Ето ти го – подаде тя писмото, адресирано до Робин.

– Благодаря – каза Робин и го отвори. Сигурна беше, че вече е отваряно и прочетено, ако се съдеше по много силното лепило на плика. – О, чудесно, прегледа листа с почерка на Мидж. – Съобщава ми новия си адрес, аз го нямах.

Приключи с преписването на писмото модел, адресира плика и го запечата.

– Аз ще се погрижа да бъде изпратено – протегна ръка Мадзу.

– Благодаря. – Робин се изправи на крака. – Стана ми много по-добре, след като направих това.

– Не бива да даряваш пари, за да ти стане на теб по-добре – посочи Мадзу.

Двете бяха с еднакъв ръст, но някак Робин все така имаше усещането, че Мадзу е по-високата.

– При теб препятствието, което си поставяш сама пред постигането на чист дух, е егомотивацията, Роуина. – Продължаваш да издигаш материалистичната си същност пред колективното благо.

– Да – кимна Робин. – Аз… старая се.

– Е, ще видим – подхвърли Мадзу и леко развя плика в ръката си, а Робин заключи, че докато обещаните пари не се озовяха в сметката на УХЦ, няма да бъде преценено, че е постигнала духовен прогрес.

Робин излезе от фермерската къща с писмото в ръка. Макар да беше вече време за обяд и тя да беше много гладна, отскочи до дамската тоалетна, за да прегледа по-внимателно текста върху листа.

Като го вдигна към светлината на крушката отгоре, видя почти незабележима линия от коректор: някой бе заличил датата на изпращане на писмото. Насочи вниманието си към клеймото върху плика, но там датата също беше изтрита. От изтощение бе изгубила точна представа за изминалото време и при липсата на всякакви календари не успяваше да си спомни кога точно бе поискала да ѝ се прати фалшиво писмо от Териза, но се съмняваше, че би го получила някога, ако Мадзу нямаше интерес тя да научи адреса на Териза.

За пръв път ѝ хрумна как една от възможните причини Уил Еденсор да не е реагирал на писмата, информиращи го, че майка му умира, е, че изобщо не ги е получил. Уил притежаваше голям доверителен фонд и със сигурност бе в интерес на Църквата той да остане във фермата, като покорно дава пари, вместо да научи за смъртта на майка си, тъй като вероятно не би могъл да я третира като плътски обект и да приема обичта ѝ като материално притежание.

58

Робин знаеше, че хилядата лири на Колин Еденсор би трябвало да са влезли в сметката на УХЦ, защото няколко дни, след като предаде на Мадзу писмото, с което нареждаше превода, отново бе преместена в групата на високо ниво на новопостъпили членове. Никой не спомена сеанса ѝ по Откровение, нито пък я приветства с добре дошла. Всички се държаха, сякаш никога не се бе отделяла.

Това мълчание по взаимно споразумение важеше и за необяснимото отсъствие на Кайл от групата. Робин бе наясно, че не бива да пита с какво е прегрешил, но бе сигурна, че е сбъркал с нещо, защото скоро го видя да върши същата черна работа, от която на нея ѝ бяха позволили да се оттегли. Робин забеляза също, че Вивиън отвръщаше поглед всеки път, когато групата им се разминаваше с тази на Кайл.

Робин научи какво е било престъплението на Кайл, когато седна срещу Шона на вечеря същия ден.

След неразумната инициатива на Шона да привлече Робин като помощничка в обучението на децата главата ѝ бе обръсната. И макар в началото да бе по-смирена в новия си облик, недискретната ѝ природа вече отново се бе развихрила с пълна сила и първите ѝ горди думи към Робин бяха:

– Хей, аз отново съм трудна.

Потупа корема си.

– Честито ти! – възкликна Робин.

– Опа, не се говори така – смъмри я Шона. – Не го правя за себе си. Редно е да поднесеш поздравления за Църквата.

– Да, вярно – уморено отвърна Робин.

Преднамерено бе седнала при Шона с надеждата да чуе още клюки за Джейкъб, защото имаше усещането, че неговата съдба бе чула да обсъждат Хармън, Джоу и Бека в офиса на Мадзу. Забравила бе обаче колко досадно можеше да бъде това момиче.

– Чу ли за него? – попита я Шона със злорад шепот, когато Кайл мина покрай масата им.

– Не – отвърна Робин.

– Ха-ха-ха – бе коментарът на Шона.

Хората наоколо им бяха ангажирани в техния си оживен разговор. Шона се огледа да се увери, че няма да я чуят, после се наведе към Робин и ѝ зашепна:

– Казал, че не може да прави духовно единение с… сещаш се… с жени. Заявил го направо в лицето на Мадзу.

– Е, той е гей – също с предпазлив шепот отвърна Робин. – Така че…

– Това е материализъм – отсече Шона по-високо, отколкото бе възнамерявала.

Един младеж до тях се обърна да ги погледне и Шона за голямо неудоволствие на Робин обяви на висок глас пред съседите им:

– Тя вярва, че има такива неща като „гей“.

Очевидно решил, че нищо хубаво няма да излезе, ако отговори на Шона, младежът се върна към разговора си.

– Тялото не е от значение – заяви категорично Шона на Робин. – Само духът е важен.

Тя отново се приведе и зашепна тайнствено:

– Вивиън искала да направи духовно единение с него и чух, че той се разплакал и избягал, ха-ха-ха. Това си е истинска еготивация, да си мислиш, че хората не са достатъчно добри да спиш с тях.

Робин кимна мълчаливо, което явно удовлетвори Шона. Докато ядяха, Робин се опита да побутне Шона към темата с Джейкъб, но освен убеденото ѝ твърдение, че Джейкъб скоро щял да се помине, защото Папа Джей го бил постановил, не можа да измъкне други новини от нея.

Следващото писмо на Робин до Страйк бе лишено от полезна информация. Но два дни, след като го бе поставила в пластмасовия камък, тя и останалите от групата на високо ниво без Кайл бяха поведени от Бека Пърбрайт на поредния занаятчийски сеанс.

Беше топъл и безоблачен юнски ден и Бека носеше тениска с логото на Църквата вместо суитшърт, макар че редовите членове все така бяха с плътните си анцузи. Край пътеката бяха нацъфтели полски макове и маргаритки и Робин би могла да се почувства с приповдигнат дух, стига хубавото време в Чапман Фарм да не бе насочило мислите ѝ към всички места, където би предпочела да бъде. Дори Централен Лондон, не най-приятната локация по време на гореща вълна, ѝ се виждаше същински рай напоследък. Би могла да облече лятна рокля вместо този дебел анцуг, да си купи бутилка вода, когато ѝ се допие, да върви свободно в която посока пожелае…

Групата замърмори стъписано, когато се приближиха до постройката, където обикновено правеха кукли от слама и царевични листа. Масите бяха изнесени отвън, та да не им се налага да търпят задухата в работилницата, но изненадата нямаше нищо общо с преместените маси.

До работилницата няколко членове на Църквата конструираха триметрова сламена фигура. По всичко личеше, че има солидна телена конструкция, и сега Робин осъзна, че голямата сламена скулптура, над която бе видяла да работи Ван, очевидно беше главата на фигурата.

– Правим такава всяка година в прослава на Появата на Откраднатия пророк – обясни усмихнатата Бека на групата. – Самият пророк беше надарен майстор, така че…

Гласът на Бека потрепери и тя млъкна. Емили се бе появила иззад сламената фигура с макари канап в ръцете си. Главата ѝ бе повторно обръсната; и тя като Луиз явно още не бе получила позволение да си пусне косата. Емили хвърли към Бека студен и предизвикателен поглед, преди да се върне към работата си.

– …така че го честваме със средствата, които той сам бе избрал за своето себеизразяване – довърши Бека.

Хората от групата автоматично се насочиха към сноповете от кухи сламки и Робин видя, че в нейно отсъствие са стигнали до ниво да изработват норфъкски фенери, които бяха по-сложни от онези, които тя бе изработвала в началото. Тъй като никой не дойде да ѝ помогне, тя посегна към ламинираната инструкция на масата, за да види какво трябва да прави, а слънцето напичаше безжалостно гърба ѝ.

Бека влезе в работилницата и се върна с подвързания в кожа екземпляр на „Отговора“, който преди Мадзу им беше чела, докато работеха. Като вдигна копринения маркер, бележещ докъде са стигнали, Бека прочисти гърло и започна да чете.

– „Стигам до момент в историята на моята лична вяра, който е толкова ужасен, колкото и чудотворен, толкова вдъхновяващ, колкото и радостен.

Нека първо заявя на онези, които живеят в света на сапунения мехур, че онова, което ще разкажа – или поне моята реакция и моето разбиране за случилото се, – вероятно ще е озадачаващо и шокиращо. Как така, ще попитат те, смъртта на дете може да бъде чудотворна или радостна?

Трябва да започна с описание на Дайю. Материалистите биха я нарекли моя дъщеря, макар че аз бих я обичал също толкова, ако я нямаше плътската връзка.

От най-ранното ѝ детство беше очевидно, че Дайю никога няма да има нужда от пробуждане. Тя се бе родила пробудена и метафизичните ѝ способности бяха изключителни. Умееше да опитомява диви добичета само с поглед и да открива безпогрешно изгубени предмети без значение колко далеч бяха. Не проявяваше интерес към детински игри и играчки, а инстинктивно се насочи към светото писание, научи се да чете съвсем сама и да изрича истини, за които на много хора им трябва цял живот, та да ги проумеят.“

– И можеше да става невидима – обади се равен глас откъм извисилия се сламен човек.

Неколцина от групата погледнаха към Емили, но Бека игнорира прекъсването.

– „Докато растеше, силите ѝ ставаха все по-невероятни. Идеята, че четири-петгодишно дете ще постигне духовното си извисяване, би ми се сторила смехотворна, ако лично не бях станал свидетел. Всеки ден мъдростта ѝ се увеличаваше и тя даваше нови доказателства за своята свързаност с Благословената Божественост. Макар да бе дете, далеч надхвърляше моите способности за разбиране. Прекарал бях години в усилия да проумея и овладея собствената си духовна дарба. Дайю просто прие своята като нещо естествено без вътрешен конфликт, без объркване.

Сега, като поглеждам назад, се чудя как не съм успял да схвана каква е нейната съдба, макар тя да ми говореше за нея само дни преди своя земен край.

„Татко, скоро трябва да посетя Благословената Божественост, но ти не се бой, аз ще се върна.“

Представям си, че тя говореше за състоянието, което чистите духове придобиват, когато видят ясно лицето на Божествеността, каквото и аз самият съм постигал чрез мантри, постене и медитация. Знаех, че Дайю като мен е съзряла Божествеността и е говорила с Нея. Думата „да посетя“ трябваше да ме предупреди, но аз бях сляп, докато тя виждаше ясно.

Инструментът, избран от Дайю, бе млада жена, която завела Дайю в тъмното море, докато съм спял. Дайю пристъпила щастливо към хоризонта още преди слънцето да е изгряло и изчезнала от материалния свят, а физическото ѝ тяло се разтворило в океана. Била „мъртва“, както го нарича светът.

Отчаянието ми беше безгранично. Седмици изминаха, докато проумея, че тъкмо затова тя ни е била пратена. Не ми ли бе казвала много пъти: „Татко, аз съществувам извън елементарната материя“?. Тя бе пратена да учи всички нас, но да учи мен по-конкретно, че единствената истина, единствената реалност е духът. И когато аз го разбрах докрай и смирено казах на Благословената Божественост, че се е случило, Дайю се завърна. Да, тя дойде при мен, видях я ясно…“

Емили се изсмя презрително. Бека затвори книгата и се изправи, а напрегнатите хора от занаятчийската група се преструваха, че не наблюдават ситуацията.

– Емили, ела тук за момент, моля те – каза Бека на сестра си.

С предизвикателно изражение Емили остави долу сламата, която привързваше към торса на грамадната статуя, и последва Бека в работилницата. Твърдо решена да разбере какво става, Робин, която знаеше, че има малка портативна тоалетна зад работилниците, промърмори „До тоалетната“ и напусна групата.

Всички прозорци на работилницата бяха отворени, несъмнено в усилие тя да стане достатъчно хладна, та да може да се седи там. Робин заобиколи постройката, докато се скри от погледа на другите работници, и се промъкна под прозорец отзад, през който едва се чуваха приглушените гласове на Бека и Емили.

– …не разбирам какъв е проблемът, съгласих се с теб.

– Защо се засмя?

– А ти как мислиш? Не помниш ли как разпознахме, че Лин…

– Млъкни. Веднага млъкни!

– Добре, аз…

– Върни се. Ела тук! Защо каза това как ставала невидима?

– О, вече ми е позволено да говоря, нали? Ами ти това каза, че се е случило. Ти си тази, дето ме наставляваше какво да говоря.

– Това е лъжа. Ако искаш да разправиш различна история сега, моля, направи го, никой не те спира!

Емили издаде нещо средно между изпъшкване и смях.

– Мръсна лицемерка такава.

– Казва го онази, която е обратно тук, защото не може да си държи злобата под контрол.

– Моята злоба ли? Погледни себе си! – изрече с презрение Емили. – На това място има повече злоба, отколкото във всеки от другите центрове.

– Е, ти знаеш най-добре, обходи ги всичките и те изхвърлиха. Мислех, че вече си осъзнала как се крепиш на косъм, Емили.

– Кой го казва?

– Мадзу го казва. Късмет имаш, че не ти дадоха Номер 3 след Бирмингам, но все още може да се случи.

Робин чу стъпки и реши, че Бека е решила да приключи разговора с тази си заплаха, но Емили заговори отново и в гласа ѝ звучеше отчаяние.

– Предпочиташ да си ида като Кевин, нали? Просто да се самоубия.

– Нима смееш да ми говориш за Кевин?

– А защо да не говоря за него?

– Аз знам какво направи ти, Емили.

– Какво съм направила?

– Говорила си с Кевин за книгата му.

– Какво? – с недоумение попита Емили. – Как така?

– Стените на гнусната стая, в която се е застрелял, са били покрити с бележки, написал е моето име и нещо, свързано със заговор.

– Мислиш ли, че Кевин би приел контакт с мен, след като ние…

– Млъкни, за бога, замълчи! Не те е грижа за никого освен за себе си. Нито за Папа Джей, нито за мисията…

– Ако Кевин е знаел нещо за теб и заговор, не съм му го казала аз. Но винаги е бил съгласен с мен, че си претенциозна глупачка.

Робин не разбра какво е направила Бека след това, но Емили изпъшка като от болка.

– Ще си ядеш зеленчуците, чу ли ме? – изрече Бека с неразпознаваем заплашителен тон, тъй различен от ведрия, с който обикновено говореше. – И ще работиш в зеленчуковата градина все едно ти харесва, иначе ще разправя на съвета как си била в услуга на Кевин.

– Няма да го направиш – вече разплакана заговори Емили, – няма да посмееш, страхливке проклета, защото знаеш аз пък какво мога да им кажа, ако поискам!

– Ако говориш за Дайю, върви, кажи им. Бездруго ще информирам Папа Джей и Мадзу за този разговор, така че…

– Не… не, Бека, недей…

– Мой дълг е – отсече Бека. – А ти им кажи каквото си мислиш, че си видяла.

– Не, Бека, моля ти се, не им казвай…

– Дайю можеше ли да става невидима, Емили?

Последва кратко мълчание.

– Да – с треперещ глас отвърна Емили, – но…

– Или е могла, или не. Кое от двете е?

– Тя… можеше.

– Правилно. Да не съм те чула никога повече да казваш нещо различно, мръсно малко свинче.

Робин чу стъпки и вратата се затръшна.

59

Случаят, при който братята Франк, променили външността си по съмнителен начин, купиха въже, бе последван от придобиване на много стар ван. Предвид, че не преставаха да наблюдават къщата на актрисата, и с оглед на предишните им провинения от сексуален характер Страйк бе принуден да стигне до извода, че те готвят похищение. Той за втори път се свърза с Централното управление на полицията и изложи последната си информация, която включваше снимки на двамата братя, мотаещи се около дома на клиентката му, а освен това предупреди Таша Майо да вземе всички възможни предохранителни мерки.

– Настоятелно ви съветвам да промените обичайните си навици – каза ѝ по телефона. – Сменете часовете, в които посещавате фитнеса, и прочее.

– Свикнала съм с програмата си – отвърна недоволно тя. – Сигурен ли сте, че не преувеличавате опасността?

– Е, аз ще изляза глупакът, ако те планират къмпингуване, но двамата определено са засилили следенето напоследък.

Настана кратка пауза.

– Плашите ме.

– Ще съм безотговорен, ако не изложа пред вас искреното си мнение. Има ли някой, който може да дойде да поживее при вас за известно време? Приятел, роднина?

– Може би – унило отвърна тя. – Господи, смятах ги за леко сбъркани досадници, не очаквах да са опасни.

На следващия ден Страйк седеше в ресторанта „Жан-Жорж“ на хотел „Конот“ на маса, от която можеше да наблюдава богатата майка на най-новия им клиент, която бе на седемдесет и четири, да обядва с приятеля си на възраст четиресет и една. Страйк носеше очила, които не му бяха нужни, но в рамките им беше скрита миниатюрна камера. Дотук бе записал изобилно кискане от страна на жената, особено когато сътрапезникът ѝ в тъмен костюм, прекалено усърден да ѝ помага при събличането на палтото ѝ и при настаняването ѝ, бе сбъркан от посетителите на съседната маса с келнер.

След като проследи как двойката си поръча храна и вино, самият той си поръча пилешка салата, свали очилата си и ги постави на масата така, че да продължат да записват. В този момент улови погледа на много хубава тъмнокоса жена с черна рокля, която също обядваше сама. Тя му се усмихна.

Страйк отклони поглед, без да върне усмивката, и взе телефона си да прочете новините от деня, които неизбежно бяха доминирани от темата Брекзит. Референдумът беше само след седмица и Страйк бе силно отегчен от прекомерното му отразяване от страна на медиите.

И тогава забеляза линк към материал със заглавие „Виконтеса, арестувана за нападение над приятеля ѝ милиардер“.

Кликна на линка. На екрана на телефона се появи разрошената Шарлот, съпровождана от жена полицай по тъмна улица.

Шарлот Камбъл, на 41 години, знакова фигура в обществото през 90-те години, сега виконтеса Рос, е арестувана по обвинение, че е нападнала американския хотелиер и милиардер Ландън Дормър, на 49 години.

Съседите на Дормър в Мейфеър са повикали полиция в ранните часове на 14 юни, загрижени от шумовете, идващи от къщата. Един от тях, помолил да не бъде назоваван по име, каза пред „Таймс“: „Чухме викове, писъци и шум от счупени стъкла. Бяхме силно притеснени, затова се обадихме на 999. Нямахме представа какво става. Помислихме, че може да е имало нахлуване с взлом.“

Рос, чийто брак с виконта на Крой приключи с развод миналата година, е майка на близнаци и е с документирана история на злоупотреба с наркотични вещества. Работи инцидентно като модел и журналист и неведнъж е била обект на клюкарските рубрики още откакто бяга от девическия колеж „Челтнъм“ като тийнейджърка, а неотдавна бе пациент на „Симъндс Хаус“, психиатрична клиника, ползвана от богатите и прочутите. Има появи в „Харпърс енд Куин“ и „Воуг“ и на модните дефилета в Лондон и Париж, а през 1995 година е обявена за „най-желана необвързана лондончанка“. Известна е дългата ѝ връзка с Корморан Страйк, частен детектив и син на рок звездата Джони Рокъби.

От месеци в светските рубрики витаят слухове за предстоящия ѝ годеж с милиардера Дормър, но източник, близък до хотелиера, каза пред „Таймс“: „Ландън не възнамеряваше да се жени за нея дори преди инцидента, а сега това е краят, повярвайте ми. Той не е от хората, които търпят драматични изпълнения и нервни кризи“.

Сестрата на Рос, интериорният дизайнер Амилия Крайтън, на 42 години, заяви пред „Таймс“: „Сега това е правен въпрос, затова се боя, че не мога да кажа друго освен следното: ако се стигне до съд, убедена съм, че Шарлот ще бъде напълно оневинена“.

„Таймс“ се обърна за коментар и към Шарлот Рос, и към Ландън Дормър.

Под статията имаше многобройни линкове: Шарлот на представянето на бижутерийна колекция предишната година, Шарлот приета в „Симъндс Хаус“ по-предишната година, придобиването от Ландън Дормър на един от най-старите петзвездни хотели в Лондон. Страйк ги игнорира и се върна на страницата, за да погледне отново снимката отгоре. Гримът на Шарлот беше размазан, а косата ѝ разбъркана и тя гледаше предизвикателно към обектива, докато бе отвеждана от жената полицай.

Страйк погледна към масата, която очилата му снимаха. Възрастната жена хранеше с нещо сътрапезника си. Тъкмо когато му сервираха пилешката салата, телефонът му зазвъня. Разпозна код от Испания и вдигна.

– Корморан Страйк.

– Обажда се Ленард Хийтън – прозвуча весел мъжки глас със силен норфъкски акцент. – Чух, че ме издирвате.

– Издирвам информация във всеки случай – уточни детективът. – Благодаря, че ми връщате обаждането, господин Хийтън.

– Никого не съм удушил. През цялата нощ бях у дома със съпругата си.

Господин Хийтън явно се смяташе за много духовит. Страйк предположи, че смехът на фона е на жена му.

– Вашата съседка каза ли ви за какво става дума, господин Хийтън?

– Да, за момиченцето, което се удави – отвърна Хийтън. – Защо се ровите в тази стара история?

– Мой клиент се интересува от Универсалната хуманитарна църква – каза Страйк.

– Аха – рече Хийтън. – Е, ние сме навити на разговор. Ще сме у дома другата седмица, ако ви устройва.

След като се споразумяха за дата и час, Страйк затвори и започна да яде салатата си, като все така оставяше очилата си да провеждат наблюдението вместо него, а мислите му неизбежно се връщаха към Шарлот.

Макар че в пристъпи на гняв и отчаяние тя нанасяше повече вреди на самата себе си, Страйк все още носеше малък белег над веждата си, където го бе уцелил запратен от Шарлот пепелник, когато си тръгна от апартамента ѝ за последен път. Много пъти се бе нахвърляла срещу него по време на скандали в опит да му издере лицето или да го удари, но с това се бе справял по-лесно, отколкото с летящи предмети, предвид че бе доста по-едър от нея, а и бивш боксьор, трениран да отбива атаки.

И все пак поне в четири случая, когато бяха скъсвали, се бе стигало до физическо нападение от нейна страна. Помнеше сълзите ѝ след това, извиненията, клетвите ѝ никога повече да не го прави, спазвани най-много до година.

Страйк почти не забелязваше какво яде, погледът му обхождаше бъбрещите гости на ресторанта, матираните прозорци, изискания му интериор в сиво. Покрай Бижу с нейния любовник, адвокат на Короната, и предполагаемото нападение на Шарлот срещу милиардера името му бе започнало да се появява в пресата твърде често и това му бе крайно неприятно. Той взе очилата със скритата камера в тях и отново си ги постави.

– Извинете.

Страйк вдигна поглед. Беше жената с черната рокля, която бе спряла до масата му на излизане.

– Не сте ли Корм…

– Не, съжалявам, бъркате ме с някого – побърза да я прекъсне той с доста висок глас.

Обектът му и сътрапезникът ѝ изглеждаха твърде погълнати от разговор, за да са чули, но няколко души от близките маси извърнаха глави.

– Простете, мисля, че ви разпознах…

– Сбъркали сте.

Тя препречваше полезрението му към обекта.

– Извинявам се, но страшно много приличате…

– Сбъркали сте – повтори решително детективът.

Тя стисна леко устни, но на излизане от ресторанта в очите ѝ играеше весело пламъче.

60

В петък вечер Робин изчака жените наоколо ѝ да заспят, преди отново да се измъкне от спалното помещение. Чувстваше се по-притеснена и стресирана от всеки друг път след първото си придвижване в тъмното към пластмасовия камък, защото бе закъсняла с двайсет и четири часа да остави писмото си, тъй че бе гонена от повишено напрежение да увери агенцията, че е добре. Както обикновено се прехвърли през портата с пет греди, бързо прекоси тъмното поле и влезе в гората.

В пластмасовия камък откри две шоколадови десертчета „Йорки“ и бележки от Страйк, Мърфи и Шах. Прочете писмата на тримата мъже на светлината на тънкото фенерче. Това на Райън бе в общи линии завоалирана молба да научи кога ще си тръгне от Чапман Фарм. Страйк я уведомяваше, че скоро ще има разговор със семейство Хийтън, които бяха видели Чери Гитинс на брега непосредствено след удавянето на Дайю.

Бележката на Шах гласеше:

Снощи проверих камъка и още съм в околността. Страйк каза, че ако няма нищо утре до полунощ, ще дойде и ще влезе открито в неделя.

– За бога, Страйк – промърмори Робин и отвори капачето на химикалката със зъби. Един ден закъснение според нея не оправдаваше подобни екстремни мерки. Макар да бе много гладна, имаше да пише повече от обикновено, така че отложи изяждането на шоколадчетата, захапа фенерчето и се залови да пише:

Здравей, Корморан,

Съжалявам за забавянето, беше неизбежно. По-долу ще обясня защо. През седмицата се случиха много неща, та се надявам тази химикалка да не свърши.

1. Разправия между сестрите Пърбрайт

Чух Емили да обвинява Бека, че е лъгала за удавянето на Дайю. Емили изглежда много нещастна и мисля, че ако се сближа с нея, би проговорила. Бека също така обвини Емили, че е заговаряла с Кевин във връзка с книгата му – Бека е виждала снимка на стаята му.

NB: Очевидно никой не е казал на Емили, че Кевин е убит. Тя си мисли, че е извършил самоубийство. Не съм сигурна дали Бека знае истината.

2. Появата на Откраднатия пророк

Това се случи в сряда вечерта. Мадзу водеше службата, разправяше ни за Алегзандър Грейвс и как отишъл да живее в Чапман Фарм, за да се спаси от семейството си, подлагащо го на тормоз. Голяма фигура на сламен човек, по-висока от естествен ръст, бе поставена на издигната платформа, осветена от прожектор, и

Робин спря да пише. Не бе имала време напълно да осмисли случилото се в храма и се съмняваше, че с изтръпналите си от студа пръсти ще може да предаде на Страйк колко плашеща е била Появата: пълната тъмнина, пронизвана от два лъча на прожектори, единият насочен към Мадзу в кървавочервената ѝ роба с перлената риба, просветваща провесена на шията ѝ, а другият към извисяващата се сламена фигура. Мадзу бе наредила на сламения човек да даде доказателство, че Откраднатия пророк живее в света на духовете, и от фигурата се бе изтръгнал дрезгав вик, отекнал сред стените на храма: Нека остана в храма! Не им позволявайте да ме отведат, не им давайте отново да ме нараняват!

Робин подхвана отново писмото си.

когато Мадзу поръча, фигурата заговори и вдигна ръце. Видях, когато я правеха: бе просто телена основа, покрита със слама, тъй че нямам представа как я накараха да се движи. Мадзу каза, че Пророкът умрял, за да покаже на членовете колко уязвими са чистите духове, когато отново бъдат изложени на материалистичното зло. А после от тавана се спусна клатеща се примка

Робин отново видя картината, докато пишеше: дебелото въже се полюшваше сред мрака, примката падна върху врата на сламения човек, после се затегна.

и въжето издигна фигурата във въздуха, а тя взе да се мята и крещи, опитваше се да реди мантри, после се отпусна безжизнено.

Може би това не звучи тъй страшно, както изглеждаше, но бе ужасяв

Робин се разколеба; не искаше Страйк да си помисли, че се поддава. Задраска думата и вместо това написа

доста стряскащо.

1. Ван

Веднага щом се прибрахме в спалното помещение след Появата, Ван започна да ражда. Очевидно имат установена процедура при раждане, защото мигом се появи група жени, в това число Луиз Пърбрайт и Сита (повече за нея по-надолу), и се заеха да ѝ (шрифт) помагат. Бека изтича от спалното помещение да съобщи на Мадзу, а после идваше на всеки час да види какво става и да докладва във фермерската къща.

В банята държат някакъв средновековен комплект с кожен ремък, който Ван да захапе, и ръждясал форцепс. Ван не биваше да вдига никакъв шум. Това беше вечерта, в която трябваше да ида при пластмасовия камък, но нямаше как да изляза от спалното помещение, тъй като всички жени бяха будни.

Ван ражда в продължение на трийсет и шест часа. Беше абсолютно ужасно и бях почти на крачка да им призная коя съм и да ида в полицията. Не знам какво се смята за нормално при раждане, но тя изгуби голямо количество кръв. Присъствах при самото раждане на бебето, защото екипът вече не се справяше и аз се писах доброволка да ги заместя. Бебето беше заседнало и бях убедена, че ще се роди мъртво. Отначало момиченцето беше съвсем посиняло, но Сита го върна към живот. И след всичко това Ван изобщо не пожела да погледне бебето. Каза само „Дайте я на Мадзу“. Оттогава не съм виждала бебето. Ван още е на легло в женското спално помещение. Сита казва, че щяла да се оправи, и аз силно се надявам да е така, но тя изглежда ужасно.

2. Сита

На жените, които будуваха две нощи покрай Ван, днес им беше позволено да си отспят. Когато се събудихме, успях да си поговоря със Сита

– По дяволите! – изруга Робин и разклати химикалката. Както се бе опасявала, мастилото бе започнало да се свършва.

И тогава Робин замръзна. При отсъствието на драскането от химикалката по хартията чу нещо друго: стъпки и женски глас, тихо и непрестанно редящ мантра.

– Лока Самаста Сукхино Бхаванту… Лока Самаста Сукхино Бхаванту…

Напевите спряха. Робин угаси тънкото фенерче, което държеше в устата си и отново се просна по лице сред копривата, но беше закъсняла. Знаеше, че който реди мантрите, е видял светлината.

– Кой е там? Кой е там?! Виждам те!

Робин бавно се надигна и седна, като в същото време тикна зад себе си фенерчето, писалката и листа.

– Лин… здравей – каза.

Този път момичето беше само. По пътя мина кола и фаровете ѝ се плъзнаха по Лин. Робин видя, че бледото ѝ лице беше мокро от сълзи и че ръцете ѝ са пълни с растения, изтръгнати с корените. Взираха се сякаш много дълго една в друга, макар че в действителност бе продължило само секунди.

– З-з-защо си тук?

– Имах нужда от чист въздух – отвърна Робин и отвътре я сграбчи спазъм заради несръчната лъжа. – А после… малко ми се зави свят, та поседнах. Напоследък беше напрегнато, нали? Покрай Ван и… и всичко друго.

Робин видя на слабата лунна светлина как момичето насочи очи между дърветата към най-близката камера.

– Но з-з-защо точно тук все пак?

– Ами… заблудих се – излъга Робин. – Но после видях светлина откъм пътя и дойдох тук, та да си възстановя ориентацията. Ами ти?

– Н-н-не казвай на никого, че си ме видяла – поръча Лин. Големите ѝ очи светеха странно на потъналото в сянка лице. – Ако н-н-не кажеш на никого и аз ще си мълча, че стана от л-л-л….

– Няма да кажа…

– …от леглото и че, като те видях, т-т-тръгнах след теб…

– Обещавам – настойчиво изрече Робин, – няма да кажа.

Лин се обърна и забърза сред дърветата, все така притиснала своите изкоренени растения. Робин слуша, докато стъпките ѝ напълно заглъхнаха и остана само тишината, нарушавана от нощните звуци на гората.

Вълни от паника заливаха Робин, докато седеше напълно неподвижна и разсъждаваше над възможните последици от тази неочаквана среща. Обърна се да огледа стената зад себе си.

Шах беше някъде наблизо. Може би бе по-разумно да се прехвърли на пътя сега и да го чака да се върне, за да провери тайника? Ако Лин се разприказваше, ако кажеше на водачите на Църквата, че е заварила Робин на сляпото петно по периметъра с фенерче, каквото определено не би трябвало да притежава…

В продължение на няколко минути Робин седя и мисли напрегнато, почти без да усеща студената земя под себе си и вятъра, повдигащ косата ѝ от опарената от коприва шия. Тогава, стигнала до решение, затърси опипом недовършеното си писмо, химикалката и фенерчето, препрочете написаното дотук и продължи да пише.

Тя изглежда над 70-годишна и е тук от най-ранните дни на Църквата. Дошла по покана на Уейс да преподава йога и скоро осъзнала, че Папа Джей е „много велик свами“ по нейните думи.

Лесно я разприказвах за Бека, защото Сита не я харесва (всъщност никой май не я харесва). Когато споменах, че Бека е познавала Удавената пророчица, тя ми каза, че Бека много завиждала на Дайю, като били деца. Спомена, че всички момиченца много харесвали Чери и Бека била недоволна, задето Дайю получавала специално внимание от нея.

Робин отново прекъсна писането си, като се зачуди дали да каже на Страйк за срещата си с Лин. Можеше да си представи отговора му: махай се оттам, вече си компрометирана, не може да се довериш на тийнейджърка с промит мозък. Но след минута размисъл подписа писмото, без да споменава Лин, взе нов лист хартия и се зае със задачата да обяснява на Мърфи защо още не е готова да напусне Чапман Фарм.

61

Преобладаващото чувство у Страйк, след като получи последното известие на Робин от Чапман Фарм, бе облекчение, че двайсет и четири часовото закъснение не се е дължало на травма или болест, макар да откри много храна за размисъл в съдържанието му и го препрочете няколко пъти на бюрото си с отворен редом бележник.

У Страйк нямаше съмнение, че Появата на Откраднатия пророк е била шокираща за присъстващите, но все така бе съгласен с Абигейл Глоувър: Мадзу Уейс прилагаше елементарни фокуси, на които я бе научил Джералд Краудър, до степен, че вече бе в състояние да постига мащабни илюзии чрез използване на светлина, звук и отвличане на вниманието.

От друга страна, описанието, дадено от Робин за раждането на Ван, истински го разтревожи. Той бе толкова силно съсредоточен върху смъртните случаи в Чапман Фарм с конкретен фокус върху коректното вписване в архивите, че бе пренебрегнал престъпните им пропуски по отношение на ражданията. Сега се питаше какво ли би се случило, ако майката и бебето бяха умрели, защо Мадзу, жена без медицинско образование, трябваше да види новороденото веднага след появата му на бял свят и защо никой повече не е видял бебето.

Откъсът за Бека Пърбрайт също го заинтересува и най-вече обвинението към сестра ѝ, че е предавала информация на Кевин за книгата му. След като прочете тези абзаци, той стана от бюрото си, за да разгледа отново снимката на стаята на Кевин Пърбрайт, забодена на таблото. Погледът му за пореден път обходи останалите четими надписи по стената, които включваха името Бека.

Издирване в интернет му позволи да открие снимки на възрастната Бека на сцената по време на семинари на УХЦ. Спомни си как Робин я бе описала като мотивационен лектор и наистина у тази широко усмихната и с лъскава коса жена имаше излъчване на корпоративен дух. Особено много го заинтересува фактът, че Бека е завиждала на Дайю за вниманието, получавано от Чери Гитинс. Нахвърля няколко бележки за себе си относно въпросите, които възнамеряваше да задава на семейство Хийтън, които бяха срещнали изпадналата в истерия Чери на плажа Кроумър след удавянето на Дайю.

Следващата седмица бе натоварена, но непродуктивна по отношение на напредък по който и да било от случаите на агенцията. Освен с другите му лични и служебни задачи съзнанието на Страйк бе периодично ангажирано с тъмнокосата жена в „Конот“, която твърдеше, че го е познала. За пръв му се случваше нещо такова с непознат човек и това го разтревожи до такава степен, че предприе нещо, което никога преди не бе правил – издири сам себе си в Гугъл. Както се бе надявал, имаше твърде малко негови снимки, налични онлайн: онази, използвана най-често от медиите, бе направена по времето, когато още служеше във военната полиция и бе много по-млад и в по-добра форма. Останалите го показваха с брада, която пускаше при необходимост (а тя растеше удобно бързо) и с каквато винаги се появяваше, когато се налагаше да дава показания в съда. Все така му се струваше странно, че жената го бе разпознала гладко обръснат и с очила, и не можеше да се отърве от подозрението, че тя се бе опитала да привлече внимание към него и да саботира провежданото следене.

След като отхвърли вероятността тя да е журналист – директен контакт в ресторант просто за потвърждаване на самоличността му би бил много необичайно поведение, – останаха му три възможни обяснения.

Първо: сдобил се бе с преследвачка. Това му се струваше крайно невероятно. Макар да разполагаше с изобилие от доказателства, че е привлекателен за известен тип жени, а кариерата му на детектив да го бе научила, че дори очевидно успели и богати хора можеха да притежават странни импулси, на Страйк му бе трудно да си представи, че толкова хубава и добре облечена жена би го преследвала просто за да си достави удоволствие.

Второ: тя имаше нещо общо с Универсалната хуманитарна църква. Разговорът му с Фъргюс Робъртсън му бе дал ясно да разбере до какви крайности е готова да стига Църквата, за да брани интересите си. Възможно ли бе тя да е един от богатите и влиятелни членове на Църквата? Ако това бе обяснението, от УХЦ явно знаеха, че агенцията ги разследва, а това бе сериозна заплаха не само за случая, но и за безопасността на Робин. Би могло дори да означава, че Робин е била идентифицирана в Чапман Фарм.

Последната и по негово мнение най-вероятна възможност бе жената да е втори оперативен служител на Патерсън. В този случай шумният ѝ подход вероятно целеше просто да привлече вниманието към него и да провали задачата му. Ето защо Страйк прати съобщения с описание на жената до Баркли, Шах и Мидж, като ги инструктира да следят за нея.

Вечерта преди пътуването си до Кроумър Страйк работи до късно в иначе празния офис. Зае се със скучна писмена работа, като в същото време хапваше от пакетирана салата с киноа. Беше денят преди референдума за Брекзит, но Страйк не бе имал време да гласува: този ден двамата Франковци бяха решили да се разделят и той бе закован да следи по-малкия брат в Бекслихийт.

Комбинацията от досада и глад го направи особено раздразнителен, когато стационарният телефон в офиса зазвъня, при положение че бе почти единайсет вечерта. Сигурен, че е Шарлот, той го остави да мине на гласова поща. Телефонът звъня отново двайсет минути по-късно и за трети път в полунощ.

Накрая Страйк затвори различните папки върху бюрото, сложи подписа си под няколко документа и стана да прибере всичко.

Преди да напусне офиса и да си иде в мансардата, спря до бюрото на Пат и натисна бутон на телефона. Не искаше никой друг да слуша тирадите на Шарлот. Веднъж беше достатъчно.

Блуи, вдигни. Сериозно, Блуи, моля те, моля те, вдигни. Аз съм отча…

Той натисна изтриване, после пусна следващото съобщение. Този път освен молеща, тя звучеше и сърдита.

Трябва да говоря с теб. Ако имаш капка човечност…

Отново натисна изтриване и пусна третото.

Сега злобен шепот изпълни помещението и той можеше да си представи изражението на Шарлот, защото я бе виждал такава в най-деструктивните ѝ моменти, когато жаждата ѝ да наранява не знаеше граници.

Да знаеш, че ще си пожелал да вдигнеш. И още как. И твоята скъпоценна шибана Робин ще си го е пожелала, когато чуе какъв си в действителност. Знам къде живее тя, ясно ли ти е това? Ще ѝ направя услу…

Страйк удари с длан телефона и изтри съобщението.

Знаеше защо Шарлот отива толкова далеч: най-сетне бе признала пред себе си, че Страйк няма да се върне повече при нея. В продължение на шест години бе вярвала, че копнежът, който не успяваше да заличи у себе си, съществува и у него, че красотата и уязвимостта ѝ, както и дългата им споделена история ще ги събере пак без значение от всичко случило се, без значение от неговата решимост да сложи точка завинаги. Проблясъците на интуиция у Шарлот и невероятната ѝ способност да надушва слаби места винаги я бяха правили малко нещо вещица. Правилно бе отгатнала, че той трябва да е влюбен в съдружничката си, и тази ѝ увереност я бе издигнала до нови висини на отмъстителност.

Той би искал да се успокоява с вярването, че заплахите на Шарлот са празни, но не можеше: познаваше я твърде добре. В главата му се изграждаха различни сценарии, всеки по-разрушителен от предишния: Шарлот отиваше пред дома на Шарлот, Шарлот издирваше Мърфи, Шарлот изпълняваше заканата си и проговаряше пред медиите.

Беше изпитал дребно злорадство в пъба с Мърфи, когато отказа да разкрие какъв злепоставящ факт може да е чул от Уордъл за него. Сега виждаше това като опасен риск, който бе поел. Райън Мърфи не би имал никаква лоялност към него, ако Шарлот решеше да му разкрие какъв „в действителност“ е Страйк или да излее върху Робин отровата, приготвена за пресата.

След една минута или може би десет Страйк осъзна, че все още стои изправен до бюрото на Пат с напрегнат всеки мускул във врата и ръцете му. Офисът му изглеждаше странен, почти чужд със светещото горно осветление и тъмните прозорци. Когато тръгна към вратата с гравирани върху нея имената на двамата съдружници, единствената утеха в създалата се ситуация бе знанието, че Шарлот нямаше как да се изправи срещу Робин, докато тя още беше в Чапман Фарм.

62

В колата си на път към дома на семейство Хийтън в Кроумър Страйк научи, че Британия е решила да напусне Европейския съюз. Той изключи радиото, след като един час слуша коментатори, излагащи предположения какво би означавало това за страната, и си пусна студийния албум „Swordfishtrombones“ на Том Уейтс.

Би могъл сам да прибере последното писмо на Робин по път на връщане от Кроумър, но вече бе възложил тази задача на Мидж. Беше го направил веднъж и установи колко е трудно за човек с липсващ половин крак да се прехвърля през зид и плет от бодлива тел, без да се нарани или да падне в копривата от другата страна. И все пак преднамерено избра да мине покрай входа към Лайън Маут и Чапман Фарм, макар при нормални обстоятелства последно да би поел по този маршрут. Неизбежно бе споходен от още неприятни спомени при вида на електрическата порта и странната кула на хоризонта, напомняща гигантска шахматна фигура. Спомни си как на единайсетгодишна възраст бе убеден, че тя има нещо общо с братята Краудър, че е един вид наблюдателница и макар никога да не бе знаел какво точно се случва в бараките и палатките, вътрешната му антена за злото го бе карала да си представя затворени в кулата деца. Фактът, че в този момент Робин бе тъй близо, но недостижима, никак не повдигна духа му и той се отдалечи от Чапман Фарм в още по-лошо настроение от това по време на закуска, когато мислите му бяха доминирани от заканите на Шарлот предишната вечер.

Тъй като беше корнуолец, близостта на океана обикновено го ободряваше, но при влизането в Кроумър видя много стари сгради с каменни стени от заоблени късове кремък и те неприятно му напомниха фермерската къща, където Леда бе изчезвала периодично, за да води дискусии на тема философия и политика, като оставяше децата си без надзор и незащитени.

Остави беемвето си на паркинг по средата на града и излезе навън под схлупеното небе. Семейство Хийтън живееха на Гардън Стрийт, която бе наблизо и се стесняваше в пешеходна алея с приближаването си до океана, който се виждаше между старите къщи като малък зеленикаво-син квадрат под облачното сиво небе. Къщата им беше от лявата страна на улицата: солидна на вид редова постройка с тъмнозелена входна врата, която се отваряше директно от тротоара. Страйк си представяше, че е шумна в ежедневието при всички пешеходци, движещи се към и от брега, магазините и пъб „Уелингтън“.

Потропа по вратата с чукче във формата на подкова и отвътре яростно залая куче. Отвори жена, малко над шейсетгодишна, с късо подстригана платиненоруса коса и тен с цвета и текстурата на износен гьон. Кучето – малко, пухкаво и бяло, бе притиснато към едрата ѝ гръд. За момент Страйк помисли, че е сбъркал къщата, защото зад гърба ѝ отвътре дори през лая на кучето се чуваше силен дружен смях.

– Дойдоха приятели – съобщи сияеща тя. – Искаха да ви видят. Всички са много развълнувани.

Сигурно се шегуваш с мен.

– Доколкото разбирам, вие сте…

– Шели Хийтън – каза тя и протегна ръка, върху която подрънкваше масивна златна гривна с висящи талисманчета. – Влизайте. Лен е там вътре с другите. А ти замълчи, Дили.

Лаят на кучето утихна. Шели поведе Страйк по тъмен коридор и се озоваха в удобна, но не прекалено голяма дневна, която изглеждаше пълна с хора. Размазани силуети на летовници минаваха в двете посоки покрай прозорците с тюлени завеси; както бе очаквал Страйк, шумът от улицата беше неспирен.

– Това е Лен – посочи Шели към едър червендалест мъж с най-очебийното заресване над плешивина, което Страйк бе виждал от години. Десният крак на Ленард Хийтън, поставен в гипсов ботуш, бе изпънат върху тумбеста мека табуретка. Масичката до него бе отрупана със снимки в рамки, повечето на кучето в ръцете на Шели.

– Ето го и него – обяви на висок глас Лен Хийтън и предложи потна ръка, украсена с масивен пръстен с монограм. – Камерън Страйк, предполагам.

– Да, същият – отвърна Страйк и се ръкува.

– Ей сега ще приготвя чая – каза Шели, като оглеждаше Страйк с жаден интерес. – Не започвайте без мен.

Тя пусна на пода кученцето и излезе, съпроводена от подрънкването на гривната.

– Това са нашите приятели Джордж и Джилиън Кокс – каза Ленард Хийтън и посочи към канапето, където седяха притиснати трима пълни индивиди, също около шейсетте. – А това е Сузи, сестрата на Шели.

Любопитните очички на Сузи приличаха на стафиди върху лицето ѝ подобно на превтасало тесто. Джордж, чието шкембе почти опираше в коленете, беше напълно плешив и изглеждаше леко задъхан, макар да бе неподвижен. Джилиън, с къдрава бяла коса и очила със сребърни рамки, заяви гордо:

– Аз съм тази, с която говорихте по телефона.

– Сядайте – подкани Хийтън и посочи на Страйк креслото с гръб към прозореца точно срещу неговото. – Доволен ли сте от референдума?

– О, да – отвърна Страйк, като прецени по изражението на Лен Хийтън, че това е правилният отговор.

През няколкото минути, докато съпругата на Хийтън се движеше между дневната и кухнята с чай, чаши, чинии и лимонов кейк, като редовно подвикваше: „Чакайте ме, искам да чуя всичко!“, Страйк имаше достатъчно време да осъзнае, че трите блондинки, приклещили го в ъгъл на кръщенето, на което той бе кръстникът, са били просто аматьорки във вдигането на шум. Седналите на канапето го бомбардираха с въпроси и не само за сензационните му случаи, попаднали в медиите, а и за родителите му, за липсващия му половин крак и дори – тук решимостта му да бъде благ за малко да се изпари – за връзката му с Шарлот Камбъл.

– Беше отдавна – отговори толкова твърдо, колкото бе възможно, без да излиза от границите на учтивостта, после се обърна към Ленард Хийтън. – Значи току-що се връщате от Испания?

– Да – кимна Ленард, чието чело се белеше от загара. – Взехме си къщичка във Фуенхирола, след като продадох бизнеса си. Обикновено сме там от ноември до април, но…

– Той взе че си счупи шибания крак – заяви Шели, която най-после седна на стол до съпруга си с бялото кученце на коляното си и все така жадно втренчена в Страйк.

– Я по-кротко с такива думи – смъмри я Ленард, но с подсмихване.

Имаше вид на типа шегаджия, свикнал да контролира разговорите, но явно не възразяваше, че временно е изместен от Страйк като център на вниманието, може би защото на него и жена му им се нравеше да играят импресарска роля, като са довели важна персона за забавление на приятелите си.

– Кажи му с какво се занимаваше, когато го счупи – подкани Шели мъжа си.

– Това пък какво общо има? – все така с подхилкване отвърна Ленард и не му личеше да възразява срещу подсказването.

– Хайде, Ленард, кажи му – изкиска се Джилиън.

– Е, тогава аз ще го кажа – заяви Шели. – Миниголф!

– Сериозно? – усмихна се любезно Страйк.

– Шибан миниголф! – възкликна Шели. – Попитах го: „Как успя, по дяволите, да си счупиш крака на миниголф?“.

– Спънах се – обясни Ленард.

– Фиркан – допълни Шели и публиката на канапето избухна в гръмогласен смях.

– Млъкни бе, жена – с невинен вид протестира Ленард. – Спънах се. На всеки може да се случи.

– Интересно как все на теб се случва – подхвърли Шели.

– Винаги са такива! – осведоми Страйк кискащата се Джилиън, приканвайки го да се наслади на шутовския хумор на семейство Хийтън. – Не престават!

– Останахме във Фуенхирола, докато той проходи малко от малко – обясни Шели. – Изпуснахме няколко летни резервации, но това е цената, която плащаш, като си взел съпруг, дето си чупи крака, докато се опитва да вкара топка за голф в устата на клоун.

Триото на канапето се заливаше от смях и всички стрелкаха погледи към Страйк да проверят дали се весели както подобава. Той продължаваше да се усмихва правдоподобно, доколкото му се удаваше, и извади бележник и химикалка, при което в стаята настана тишина, вибрираща от възбуда. Перспективата от обсъждането на неочакваната смърт на дете не само не помрачи настроението, но и сякаш имаше стимулиращ ефект върху присъстващите.

– Много мило от ваша страна, че приехте да се срещнем – обърна се Страйк към съпрузите Хийтън. – Както казах, интересува ме разказ на очевидци на случилото се в онзи ден на брега. Разбирам, че е минало много време оттогава, но…

– Ами ние бяхме станали рано – подхвана нетърпеливо Шели.

– Щом се зазори – допълни Ленард.

– Преди съмване – поправи го Шели. – Още беше тъмно.

– Трябваше да пътуваме за Лестър…

– За погребението на леля ми – вметна Шели.

– Не можеш да оставиш малтийска болонка сама у дома, ще обърне всичко наопаки – каза Ленард. – Така че трябваше да я изведем да си свърши работата, преди да я качим в колата. През туристическия сезон не е позволено да извеждаш кучета по брега…

– Но Бети беше дребничка, същата като Дили, а и ние винаги всичко събираме – довърши доволно Шели и след моментно объркване Страйк схвана, че става дума за кучешките изпражнения.

– Тъй че я поведохме по брега, ей нататък – посочи вляво Ленард. – А момичето се появи от тъмното с писъци.

– Леле как ме уплаши само – сподели Шели.

– Помислихме, че става дума за сексуално нападение – поясни Ленард не без нотка на наслада.

– Спомняте ли си какво каза тя?

– „Помогнете, помогнете, тя потъна“, нещо такова – цитира Ленард.

– „Мисля, че се удави“ – допълни Шели.

– Решихме, че говори за куче. Кой ходи да плува в пет сутринта в Северно море? Тя беше по бельо, вир вода – подсмихна се Ленард и размърда закачливо вежди.

Шели перна мъжа си с опакото на дланта си.

– Дръж се прилично – скара му се и пусна усмивка към Страйк, а седналите на дивана прихнаха.

– Не беше ли с бански костюм? – попита Страйк.

– По бельо – повтори Ленард ухилен. – А беше адски студ.

– Помислих, че се е съблякла, та да влезе след кучето – каза Шели. – Изобщо не ми хрумна, че е плувала.

– И е викала: „Помогнете, тя потъна“? – пожела да уточни Страйк.

– Да, нещо такова – потвърди Ленард. – После каза: „Ние бяхме ето тук“ и хукна към…

– Не беше така – прекъсна го Шели. – Помоли ни да повикаме бреговата охрана.

– Няма такова нещо – възрази Ленард. – Първо ни показа нещата им.

– Нищо подобно – отрече Шели. – Каза: „Викайте бреговата охрана“.

– Че аз как тогава им видях нещата?

– Видя им нещата, след като се върна, заплес такъв – тросна се Шели и отново предизвика веселба на канапето.

– За какви неща става дума? – попита Страйк.

– Хавлиени кърпи и дрехи… Роклята на момиченцето и обувките ѝ – отговори Шели. – Тя ме заведе при тях и като видях обувките, разбрах, че говори за дете. Ужас – коментира, но с небрежен тон.

На Страйк му стана ясно, че за семейство Хийтън удавянето е случка от далечното минало. Дори да бе предизвикало шок у тях преди две десетилетия, той отдавна бе отминал.

– И аз дойдох с вас – настояваше Ленард. – Не се канех да викам бреговата охрана заради куче. Там бях, видях обувките…

– Добре, Ленард, беше с нас, нека е твоето – извъртя очи в гримаса Шели.

– И тогава аз отидох да телефонирам на бреговата охрана – отсече Ленард удовлетворен.

– А вие останахте с Чери, така ли, госпожо Хийтън?

– Да. Попитах я: „За какъв дявол влязохте във водата толкова рано сутринта?“.

– А тя какво ви отговори?

– Че малката искала да се топне.

– После казах на Шели, че ей за това служи думата „не“ – намеси се Ленард. – Всяко лято виждаме такива разглезени деца. Ние си нямахме свои…

– Че как бих могла и с деца да се разправям, като все ми сервираш по нещо. Като да си счупиш крака, докато играеш на миниголф – отвърна Шели, с което предизвика кикот на канапето. – На теб трябва да казвам „не“ по-често.

– Ти прекалено често ми казваш „не“, та затова нямаме деца – заяви Ленард, с което извика шумен смях не само у тримата гости, но и у жена си.

– Чери сподели ли с вас какво се е случило в морето? – търпеливо се обърна Страйк към Шели.

– Да, каза, че момиченцето влязло твърде надълбоко и потънало. Тя се опитала да я сграбчи за косата, но не успяла, тъй че се върнала на брега. Тогава видяла нас и се затичала насреща ни.

– Как ви изглеждаше Чери? Разстроена ли?

– Повече уплашена, отколкото разстроена, така ми се стори – отвърна Шели.

– На Шели тя никак не ѝ хареса – вметна Ленард.

– Ама на него му хареса, защото оплакна очи рано сутринта – подхвърли Шели и отново събуди хор от смях. – Каза ми, че за малко и тя не се удавила, имало силно течение. Търсеше съчувствие за себе си, когато беше загинало дете.

– Коравосърдечна си към нея…

– А ти другаде беше корав тогава, Лен – отсече Шели, с което предизвика скандализиран смях откъм Джордж, Джилиън и Сузи, а двамата Хийтън отправиха тържествуващи погледи към Страйк, сякаш го предизвикваха да си припомни кога друг път се е веселил толкова при разследване на случай. Детективът усети болка в челюстта от постоянните насилени усмивки.

– А тя се и хилеше отгоре на всичко – продължи Шели. – Казах ѝ да се облече, та да не стърчи в този неприличен вид и тя взе, че се изхили.

– От нерви – поясни Ленард. – Беше в шок.

– Теб те нямаше тогава – сряза го жена му. – Беше на телефона.

– Значи не мислите, че е била искрено разстроена заради удавянето на Дайю, така ли, госпожо Хийтън? – попита Страйк.

– Е, поплака малко, но ако аз бях на нейно място…

– Ти просто я намрази от пръв поглед – отсече Ленард.

– Наведе се да се закача с Бети – изтъкна Шели. – Кой се занимава с куче, когато дете се дави?

– Шок – упорито настоя Ленард.

– Колко дълго отсъствахте вие, господин Хийтън?

– Двайсет минути? Половин час?

– А колко дълго отне на хората от спасителната служба да дойдат?

– Пристигнаха малко след като аз се върнах на брега – отвърна Ленард. – Видяхме светлините на моторницата им, а скоро след това на брега дойде и полиция.

– Като пристигнаха полицаите, тя адски много се уплаши – съобщи Шели.

– Естествено е – каза Ленард.

– Хукна да бяга – посочи Шели.

– Не е.

– Направи го – категорична бе Шели. „Какво е онова там?“ Престори се, че е видяла нещо на брега и тръгна уж да го види. А то само водорасли и камънак там. Търсеше си извинение – отсече Шели. – Искаше да изглежда ангажирана, когато те дойдоха. Ровеше из водораслите.

– Това не значи, че е избягала – възрази Ленард.

– Не ми разправяй как е взела купчинка водорасли за седемгодишно дете. Играеше театър за пред полицията. Един вид, вижте ме как опитвам всичко, та да я намеря. Не, не я харесах и толкова – ненужно уточни Шели към Страйк. – Крайно безотговорна. Вината беше нейна.

– Спомняте ли си какво стана, като дойде полицията?

– Попитаха я как с момиченцето са се озовали там, защото тя не беше от местните – отвърна Шели.

– Тя ни заведе при стар пикап на паркинга, целия оклепан с кал и слама – включи се Ленард. – Каза, че били от фермата, където е онази Църква на откачалки. Нагоре към Ейлмъртън.

– Вие вече знаехте за Универсалната хуманитарна църква, така ли? – осведоми се Страйк.

– Едни наши приятели от Фелбриг ни казаха за нея – отговори Шели.

– Откачалки – повтори Ленард. – И тъй, докато стояхме на паркинга, от полицията ни казаха, че отиваме в участъка да дадем показания. Обясних им, че трябва да пътуваме за погребение. Момичето плачеше. Тогава старата Мюриъл излезе от кафенето да види какво става.

– Говорите за Мюриъл Картър, която е видяла Чери да води Дайю към плажа ли? –

– О, добре сте се подготвили – възкликна Шели, възхитена от щателния подход на Страйк, който толкова бе притеснил Джордан Рийни. – Да, същата. Държеше кафене в тази част на брега.

– Познавахте ли я?

– Никога не бяхме разговаряли с нея преди случката – отвърна Шели, – но после вече се познавахме. Тя каза на полицията, че видяла Чери да изнася на ръце момиченцето от пикапа и да отива надолу към плажа. Решила, че е глупава постъпка по това време на деня, като видяла Чери да носи и кърпи.

– Мюриъл е била много рано в заведението си – отбеляза Страйк. – Трябва да е било… колко? Пет сутринта?

– Кафе машината им се повредила – обясни Ленард. – С мъжа ѝ се опитвали да я оправят преди началото на работното време.

– О, ясно – промърмори Страйк и си го записа.

– Мюриъл каза, че детето било сънено – посочи Шели. – После споделих с Ленард, че надали е настоявало да се топне, това си беше само оправдание. Според мен Чери е искала да поплува, не малката.

– Абе ти няма ли да мирясаш, жено? – скастри я Ленард, преди да се обърне към Страйк. – Мюриъл е решила, че детето е сънено само защото Чери я е носела на ръце. Хлапетата обичат да ги носят, това нищо не означава.

– Ами онова, което излезе на изслушването в съда? – остро отвърна на мъжа си Шели. – За плуването? Кажи му. – Но преди Ленард да е отворил уста, продължи сама. – Чери е била шампион по плуване. Каза го на свидетелското място в съда.

– Шампион – присмехулно извъртя очи Ленард. – Никакъв шампион не е била, просто я е бивало като дете.

– Била е в отбор, печелила е медали – все така към Страйк продължи Шели.

– И какво? – вдигна рамене Ленард. – Да не е престъпление?

– Ако аз бях шампион по плуване, щях да остана във водата, та да помогна на детето, нямаше да изляза на брега – отсече Шели и получи одобрително мърморене откъм канапето.

– Това е интересно – каза Страйк и Шели очевидно се развълнува. – Спомняте ли си как на изслушването се стигна до въпроса за плувните умения на Чери?

– Аз си спомням – закима Шели. – Тя сама се опита да изкара как не било безотговорно да заведе детето в морето, защото самата тя била добра плувкиня. После казах на Лен: „Все едно медалите ти помагат да виждаш в тъмното. Все едно оправдават глупостта да вкараш в Северно море дете, дето не може да плува“.

– Значи на изслушването е било установено, че Дайю не е можела да плува?

– Да – отвърна Ленард. – Майка ѝ каза, че така и не се е научила.

– Хич не я харесах тази майка – заяви Шели. – На вещица приличаше.

– Каза, че била с някаква роба, нали? – обади се Сузи от канапето.

– Дълга черна роба – кимна Шели. – Човек, като отива в съда, се облича прилично. Уважението към институцията го изисква.

– Такава им е религията – изтъкна Ленард, забравил как преди малко е нарекъл членовете на Църквата откачалки. – Не може да спреш хората да си следват законите на религията.

– Мен ако питате, Чери е била тази, дето е искала да поплува – обърна се Шели към Страйк, като пренебрегна репликата на мъжа си. – На детето му се е спяло, не е настоявало то да влязат в морето. Било е идея на Чери.

– Няма как да го знаеш – възрази Ленард.

– Та аз не съм казала, че го знам. Подозирах го – високомерно уточни Шели.

– Спомняте ли си Чери да е споменавала някакви подробности за плувната си кариера? – поинтересува се Страйк. – Име на клуб? Къде е тренирала? Опитвам се да открия Чери и ако попадна на нейни съотборници или на треньора…

– Я почакайте – оживи се Ленард.

– Какво? – тросна му се Шели.

– Аз може да съм от помощ тук.

– Ти да видиш! – скептично промърмори Шели.

– След заседанието в съда говорих с нея. Тя плачеше навън пред залата. Един роднина на момиченцето ѝ говореше нещо, май ѝ се караше. Побърза да се махне, когато аз се приближих – заразказва Ленард и леко изпъчи гърди. – Домъчня ми за нея и ѝ казах: „Знам, че си направила всичко по силите си, миличка“. Теб те нямаше там, беше отишла до тоалетната – изпревари той коментара на Шели. – А тя ми отвърна с плач: „Но аз можех да спра това“ и после…

– Я почакайте – спря го Страйк. – Казала е: „Но аз можех да спра това“?

– Да – потвърди Ленард.

– Това ли бяха точните ѝ думи, плач: „Но аз можех да спра това“? Не „Аз можех да я спася“?

Ленард се поколеба и приглади разсеяно редките кичури посивяла коса, които крайно неуспешно прикриваха плешивината му.

– Да, думите ѝ бяха: „Но аз можех да спра това“ – отговори.

– Не може след толкова време да помниш точните ѝ думи – подхвърли презрително Шели.

– Я млъкни най-сетне, жено – подкани я Ленард за втори път, но вече не се усмихваше. – Помня ги, защото ѝ отговорих: „Нищо на света не може да спре подводно течение“. Тогава тя каза: „Никога повече няма да плувам“. Рекох ѝ, че ще е глупаво, след като е спечелила медали за това, а тя се засмя…

– Засмяла се! – възмути се Шели. – Много смешно, че умряло дете!

– Започна да ми разправя какво е спечелила и тогава ти се върна от тоалетната – каза Ленард на Шели. – Обясних ѝ, че трябва да се връщаме при Бети, и се разделихме. Но знам, че е тренирала на открито, защото…

– Защото сигурно пак си я видял в главата си по бельо – вметна Шели и стрелна с очи публиката си, но никой не се засмя. Вече всички бяха заинтригувани от историята на Ленард.

– Било плаж или открит плувен басейн, нещо такова каза. Ти винаги си била зле настроена към това момиче – упрекна съпругата си той. – Не беше толкова лоша, колкото я изкарваш.

– Вината беше нейна – упорстваше Шели и получи полугласна подкрепа от другите две жени. – Да вкараш в морето дете, дето не може да плува, още по тъмно сутринта! По-голяма глупост от това, здраве му кажи! А пък аз говорих с лелята на момиченцето, докато бях в тоалетната – съобщи тя в желанието си да се изравни по точки с Ленард, който бе предизвикал такъв интерес у Страйк. – Тя се съгласи кой е виновникът в ситуацията и благодари на мен и Ленард, задето сме алармирали бреговата охрана. Призна, че е облекчена, задето всичко е свършило. Аристократична жена – добави Шели, – но много мила.

– Почти приключваме, само няколко въпроса още – каза Страйк и огледа бележките си да провери дали не е пропуснал нещо. – Видяхте ли някой друг на плажа, преди да се появят от полицията?

– Не, нямаше никой… подхвана Шели, но Ленард заговори през нея.

– Имаше. Онзи, дето беше излязъл да тича.

– О, да, онзи – неохотно призна Шели. – Ама той нямаше нищо общо.

– Кога го видяхте? – попита Страйк.

– Притича покрай нас малко след като се озовахме на брега – отговори Ленард.

– Тичаше към мястото, където срещнахте Чери, или в другата посока?

– В другата – каза Ленард.

– Спомняте ли си как изглеждаше?

– Едър мъж, но само толкова. Тъмно беше – вдигна рамене Ленард.

– И само тичаше, не носеше нещо?

– Не, нищо не носеше – отвърна Ленард.

– Предвид момента би трябвало да е минал покрай Чери и Дайю, когато са били още на плажа, не мислите ли? Или веднага, след като са влезли във водата?

Съпрузите Хийтън се спогледаха.

– После е било – каза Ленард. – Не повече от пет минути след като го видяхме, тя изскочи от морето и крещеше.

Страйк записа нещо в бележника си, после попита:

– Да сте чули или видели плавателни съдове в морето… преди да пристигне моторницата на бреговата охрана?

И двамата поклатиха глави.

– И пикапът беше празен, като отидохте при него?

– Да, празен и заключен – отвърна Ленард.

– Знаете ли колко дълго от бреговата охрана търсиха тялото?

– О, продължиха няколко дни – каза Ленард.

– На изслушването в съда казаха, че сигурно е потънала надолу и се е закачила в нещо – спомни си Шели. – Много тъжна история – промълви и почеса ушите на кученцето. – Като се замисли човек… горкото детенце.

– И нещо последно – каза Страйк. – Дали помните друго удавяне на този бряг през 1988 година? Жена е получила пристъп във водата недалеч от брега.

– Я почакайте – обади се Джордж със свирещите гърди от канапето. – Осемдесет и осма? Аз го помня. Бях там.

Останалите го погледнаха изненадани.

– Да – потвърди развълнуван Джордж. – Ако е тази, за която си мисля, тя също беше с момиченце!

– Връзва се – отговори Страйк. – Удавилата се жена е била там с мъжа си и дъщеря си. Видяхте ли как се случи?

– Видях мъж с дълга коса да тича към морето, а после той и още един я извлякоха на брега. Момиченцето плачеше и пищеше. Трагедия. Първият мъж ѝ правеше дишане уста в уста, докато дойде линейката, но после научих, че не помогнало, тя умряла. Пишеше го във вестника. Епилептичен припадък. Ужасна работа.

– Какво общо има това с нашето момиченце? – полюбопитства Шели.

– Мъжът, чиято жена е умряла при пристъп във водата, е пастрокът на Дайю – осведоми ги Страйк.

– Не! – ахнаха в един глас Шели и Сузи.

– Да – потвърди Страйк и затвори бележника си.

– Ама че странно съвпадение – промълви Шели с ококорени очи.

– Наистина – кимна Страйк. – Е, мисля, че това беше всичко. Бяхте много полезни, благодаря ви. Дали ще ме упътите как да стигна до мястото на брега, където сте срещнали Чери?

– Направо по нашата улица, после вляво – посочи Ленард. – Не можете да го пропуснете, старото кафене и паркингът още са си там.

– А къде… – подхвана Страйк, като се обърна към Джордж, но той предугади въпроса.

– На същото място – отвърна и трите жени ахнаха. – Точно на същото място.

63

На Страйк му отне още двайсет минути да се откачи от съпрузите Хийтън и приятелите им, но той го стори възможно най-тактично и с приятен маниер, в случай че му се наложеше отново да говори с тях. Щом се озова навън, отпусна с облекчение лицевите си мускули и извървя разстоянието до края на Гардън Стрийт, където излезе на пешеходната алея.

Небето бе равно сиво с една посребрена ивица, където слънцето се мъчеше да пробие. В движение Страйк извади вейп устройството си от джоба. Дори след като бе свалил толкова много килограми през последната година, мястото на ампутацията беше болезнено, а мускулите на дясното му бедро бяха напрегнати. Най-сетне видя къса редица от павилиони, където се продаваха кафе, бургери и плажни играчки, а край тях имаше малък паркинг.

Значи това бе мястото, където преди двайсет години Чери бе паркирала стария пикап на фермата и бе отнесла Дайю долу при морето.

Солен бриз щипеше уморените очи на Страйк, когато се облегна на парапета и примижа надолу към плажа. Въпреки неприветливото време още имаше хора, разхождащи се по сивкавия пясък, осеян с обли камъни като тези, от които бяха изградени по-старите къщи в града. Гнездещите чайки сред изронените от морската вода камъни по брега приличаха на тях, само бяха по-едри. Страйк не виждаше нито водорасли, нито мидени черупки, нямаше и развени знамена за опасно море – то изглеждаше сравнително спокойно и соленият му дъх, съчетан с познатия звук на ритмично прииждане и оттегляне на вълните, засили меланхолията, която той толкова упорито се опитваше да държи настрани.

Фокусирай се.

Тук се бяха случили две удавяния през седем години на двама души, свързани с Джонатан Уейс. Какво бе казала хлипащата Чери на Ленард Хийтън? „Но аз можех да спра това.“ Не „Аз можех да я спра“, а „Аз можех да спра това“. Кое беше „това“? Заговор, както Кевин Пърбрайт бе написал на стената на стаята си? И ако бе така, чий?

От вниманието на Страйк не убягна, че макар трима свидетели да бяха видели Чери и Дайю да отпътуват от Чапман Фарм и друг свидетел да бе забелязал Чери да отнася Дайю долу на брега, нямаше очевидци на случилото се, когато бяха стигнали до морето. Нито съпрузите Хийтън, нито бегачът, разминал се с тях (който не фигурираше никъде във вестникарските статии), имаха да кажат нещо. За критичния период от време, през който Дайю беше изчезнала завинаги, светът разполагаше само с непотвърденото описание на Чери Гитинс и митовете, създадени около Удавената пророчица.

Все още е било нощ, когато са стигнали до брега, мислеше си Страйк, като гледаше към осеяния с кремък бряг. Възможно ли бе Чери да е имала уговорена среща с някого тук? Била е опитен плувец: дали това е било част от плана? Възможно ли бе Чери да се е гмурнала в черните води с Дайю, вкопчена в раменете ѝ, тъй че Дайю да бъде отведена на лодка недалеч от брега, където някой е чакал? Беше ли този човек отвел Дайю надалеч, дали не я бе убил и заровил другаде, като бе оставил Чери да се върне на плажа и да разиграе трагедия на случайно удавяне? Или пък бе възможно Дайю още да е жива и да се подвизава някъде под различно име? Някои похитени деца не бяха убивани, а държани в плен или отглеждани от семейства без кръвна връзка с тях.

Или пък Чери бе носила Дайю към брега надолу, защото детето е било упоено в някакъв момент от пътуването? Трябва да е била жива и в съзнание, когато е напускала Чапман Фарм, защото е махала на хората, отминати от пикапа. Възможно ли бе Чери да е дрогирала Дайю с някаква напитка по път („Една вечер на всички деца бяха раздадени напитки, за които сега знам, че трябва да са съдържали опиат“, написал бе Кевин Пърбрайт), така че Дайю да се е удавила не защото е влязла неразумно в дълбокото, а защото едвам е била в съзнание и Чери я е натискала под повърхността? В този случай дали плувните умения на Чери не са били използвани, за да отнесе тялото в дълбокото и то да изчезне завинаги, та да не може да бъде извършена аутопсия?

Или пък истината беше някъде между тези две теории? Тяло, отнесено на лодка, където към него да бъдат привързани тежести и да бъде изхвърлено във води, които на бреговата охрана не би им хрумнало да претърсват, защото течението би отнесло Дайю в съвсем друга посока? И все пак, ако плавателен съд бе спрял близо до брега, би се искал голям късмет той да не бъде забелязан от бреговата охрана. Времето бе твърде кратко и само голям и мощен съд би могъл да напусне района навреме, в който случай пък съпрузите Хийтън щяха да са чули мотор в морето в безмълвието преди съмване.

Имаше, то се знае, и една друга възможност: това наистина да бяха два отделни нещастни случая, станали през седем години.

Прииждаше студеното море при Кроумър като отприщен гроб…

Страйк се взираше в безкрайната водна маса и се питаше дали останките на Дайю бяха там някъде, дали костите ѝ не бяха отдавна оголени, заплетени може би в откъснала се рибарска мрежа, дали черепът ѝ не гниеше кротко на морското дъно. В този случай „Аз можех да спра това“ означаваше „Можех да я спра в настояването ѝ да влезе в морето“ или „Можех да спра да правя всичко, което тя искаше от мен“.

Хайде бе.

Добре – заспори със себе си той, – къде е доказателството, че не е съвпадение?

Общият знаменател. Джонатан Уейс.

Това не е доказателство. Част от съвпадението е.

В края на краищата, ако Уейс бе планирал убийството на доведената си дъщеря, за да докопа онези четвърт милион лири, които Дайю струваше мъртва, защо би инструктирал Чери да я отведе точно на същото място, където неговата жена бе изгубила живота си?

Защото убийците проявяват тенденция да робуват на навика? Защото, след като успешно са убили веднъж, се придържат към същия метод на действие и след това? Би ли могъл Уейс да е замислил дързък двоен блъф за полицията? „Ако щях да я давя, защо да го правя тук?“ Би ли могъл да е достатъчно самонадеян, че да вярва как ще омае всички да вярват, че това е безпощаден удар на коварната съдба?

Само дето и с тази теория имаше проблем: смъртта на първата госпожа Уейс наистина е била нещастен случай. Спомените на Джордж потвърждаваха тези на Абигейл: Уейс не се бе намирал във водата, когато жена му се беше удавила, и бе сторил всичко да я спаси. Освен ако… Докато гледаше как вълните се разбиват долу, Страйк се запита възможно ли е да се предизвика епилептичен припадък у някого. Извади бележника от джоба си и драсна подсещаща записка да проучи въпроса. После отново отправи поглед към морето, като отлагаше момента да тръгне да върви и си мислеше за Чери Гитинс.

Момичето, което тъй глупаво бе откарало крадливия си и размахващ нож приятел до аптеката посред бял ден само няколко години по-късно и което имаше достатъчно слаб контрол над устата си, че да каже „Аз можех да спра това“ на Ленард Хийтън пред съдебната зала, очевидно не бе титан на мисълта. Не, ако изчезването на Дайю беше планирано, Страйк бе сигурен, че Чери е била само инструмент, а не автор на заговора.

Стомахът му шумно възнегодува. Беше уморен, гладен и кракът още го болеше. Последното, което му се правеше, бе да шофира обратно до Лондон тази вечер. Като се извърна неохотно от морето, той пое по обратния път и когато се насочи към Гардън Стрийт, забеляза присъствието на огромен и твърде грозен хотел от червени тухли, обърнат към кея. Изкушението да се регистрира бе засилено от близостта на пъб „Кингс Хед“ с павирана бирена градина на близката Хай Стрийт вляво от него. Задният вход на червения „Отел дьо Пари“ (защо пък Париж?) беше точно срещу бирената градина и го приканваше настойчиво.

Е, по дяволите, ще го направя.

Щеше да обясни нощувката си пред пестеливия счетоводител на агенцията, като каже, че разследването му го е задържало до късно. В „Кингс Хед“ погледна менюто на бара, преди да си поръча халба „Дум бар“, бургер и картофки, които оправда с предишните седем дни на строга диета.

Влажната бирена градина бе пуста, което устройваше Страйк, защото искаше да се съсредоточи. Щом се настани на масата с вейп устройството, извади телефона си и отново се зае с работа. Издири откритите басейни в близост до дома на Чери през детството ѝ и откри един в Хърн Хил. Като не забравяше, че юношеската ѝ плувна кариера е била под името Карин Мейкпийс, Страйк продължи да рови в Гугъл и най-сетне на четвърта страница от резултатите, предоставени на запитването му, намери това, което търсеше: стара снимка на плувен отбор, включващ момчета и момичета, бе публикувана във Фейсбук страница от жена на име Сара-Джейн Барнет.

И там, по средата на снимката, имаше момиче на единайсет или дванайсет години, по чието пълничко лице Страйк разпозна глуповатата усмивка на тийнейджърката, по-късно нарекла се Чери Гитинс. Под снимката Сара-Джейн беше написала:

Щастливи спомени от стария открит басейн Брокуел. Ех, да можех отново да съм в тази чудесна форма! Но беше по-лесно, като бях на 12! От ляво надясно: Джон Къртис (по когото всички си падахме!), Тамзин Коуч, Стюарт Уайтли, Кари Мейкпийс, аз, Кели Пауърс и Рийс Съмърс.

Страйк се прехвърли на Фейсбук страницата на Кари Къртис Удс, която още не беше приела молбата му да я следва. Само че сега знаеше, че Чери и преди е била известна като Кари, а освен това имаше причини да вярва, че е възприела псевдонима „Къртис“ в чест на момче, по което е въздишала в детството.

След като довърши бирата, бургера и картофките си, Страйк се върна на паркинга да вземе малкия сак с паста и четка за зъби, чисто бельо и зарядно за телефона, който държеше в багажника за непредвидени нощувки, след което се върна в „Отел дьо Пари“.

Би могъл да предскаже какъв ще е интериорът, съдейки по фасадата: имаше елементи на разкош в сводестите тавани, кристални полилеи и извитото стълбище в лобито, но и такива от младежко общежитие като корковото табло, върху което бе изложена в ламинирани снимки историята на хотела. Тъй като бе неспособен да остави възникнал у него въпрос без отговор, Страйк хвърли око върху тази информация и установи, че хотелът е основан от човек, чието семейство е избягало от Франция по време на революцията.

Както се бе надявал, успя да си осигури единична стая и неизбежно през летния сезон тя нямаше изглед към морето, а гледаше към покривите на Кроумър. Като издирваше съзнателно доброто, отбеляза, че стаята е чиста, а леглото изглеждаше удобно, но сега, когато бе затворен в нея, заобиколен от същия колорит в жълто и червено като във фоайето, изпита клаустрофобия, за която знаеше, че е напълно ирационална. През детството си и по време на службата си в армията бе спал в коли, палатки, опънати върху гола земя, какви ли не бордеи, онзи ужасен хамбар в Чапман Фарм и многоетажен паркинг за коли в Ангола. Нямаше причини да се оплаква от съвършено прилична хотелска стая.

Но когато окачи сакото си и се огледа да провери какви опори съществуват между леглото и банята – разстояние, което трябваше да измине на един крак следващата сутрин, депресията, която бе отблъсквал през целия ден, го сграбчи с пълна сила. Отпусна се на леглото, прокара ръка по лицето си, неспособен вече да се откъсне от двете причини за лошото си настроение: Шарлот и Робин.

Страйк презираше самосъжалението. Бе изпитал сериозна бедност, травмиращи събития и несгоди и в армията, и в кариерата си на детектив и вярваше, че човек трябва да е благодарен за каквото има. И все пак среднощните заплахи на Шарлот го глождеха. Ако тя ги изпълнеше, последиците нямаше да са красиви. Достатъчно интерес от страна на медиите бе имало към него, за да е наясно каква заплаха представляваше това за бизнеса му, а и без друго вече си имаше работа с опит за саботаж от Патерсън. Надявал се бе никога вече да не му се налага да избягва да припарва до офиса си или да изгуби клиенти, на които им трябваше анонимен детектив, не медийна знаменитост, макар и неохотно приемаща славата си, още по-малко някой, опетнен с подозрение, че е проявявал насилие към жена.

Отново взе телефона си и потърси в Гугъл своето име в съчетание с това на Шарлот.

Имаше основно стари вестникарски статии, в които връзката им беше бегло споменавана, включително неотдавнашната за нападението ѝ срещу Ландън Дормър. Значи тя не бе проговорила още. Без съмнение той щеше да научи веднага, ако го стореше: услужливи приятели щяха да пратят съобщения, изразяващи възмущение, както хората винаги правеха, щом прочетяха лоша новина, като си мислеха, че така помагат.

Той се прозя, отново включи телефона си да се зарежда и макар още да беше рано, отиде да се изкъпе, преди да си легне. Надявал се бе горещата вода да подобри настроението му, но когато се сапуниса, мислите му се насочиха към Робин, а това не му донесе утеха. Бе го придружавала при последните му две пътувания до крайморски градове, и двете направени по повод други случаи на агенцията: ял беше с нея пържени картофки в Скегнес, нощували бяха в съседни стаи в Уитстъбъл.

Особено силно му се бе запечатала вечерята им в хотела същата вечер малко след скъсването му с последната му приятелка и преди Робин да отиде на първата си среща с Райън Мърфи. Спомняше си, че Робин беше със синя блуза. Пиха вино риоха и се смяха, а горе на последния етаж ги чакаха две съседни стаи. Помисли си колко предразполагащо бе всичко: виното, морската гледка, и двамата необвързани, без никой наоколо, който да ги прекъсва, и какво бе направил той? Нищо. Да бе ѝ казал поне, че връзката му – кратка, неудовлетворителна и подхваната само за да се отвлече от неуместното желание по съдружничката си – е приключила, това би могло да поведе към разговор, в който Робин да сподели своите чувства, а вместо това той запази обичайната си резервираност, решен да не излага на риск приятелството им и деловото им съдружие, но също така боящ се от отхвърляне. Единственият му прекъснат в зародиш пиянски порив да целуне Робин пред хотел „Риц“ на трийсетия ѝ рожден ден бе посрещнат с ужасения ѝ поглед, който се бе запечатал в паметта му.

Върна се гол в стаята да свали протезата си. Докато я отлепяше с мъка от гела върху отрязаното място на крака си, слушаше крясъците на чайките сред залеза и му се искаше повече от всичко на света да бе казал нещо онази вечер в Уитстъбъл, защото, ако го бе направил, сега нямаше да е тъй нещастен и да се уповава на надежди Райън Мърфи отново да затъне в алкохолизма си.

64

На следващата сутрин Страйк се събуди в моментно объркване къде се намира. Сънувал бе, че седи до Робин в ландроувъра ѝ и си разменят анекдоти за удавяне, каквото по време на съня и двамата бяха изпитали по няколко пъти.

С мътен поглед посегна към телефона си да спре звука на алармата и мигом видя, че през последния половин час са пристигнали седем съобщения: от Пат, Луси, Прудънс, Пищяла, Илза, Дейв Полуърт и журналиста Фъргюс Робъртсън. Със свито сърце отвори съобщението от Пат.

Сестра ѝ току-що позвъни. Казах, че не си тук. Надявам се да си добре.

Страйк отвори съобщението от Луси.

Стик, толкова съжалявам. Току-що видях. Ужасно е. Не знам какво друго да кажа. Надявам се да си добре ххх

Вече с тежко предчувствие Страйк се надигна в леглото и отвори съобщението от Фъргюс Робъртсън.

От нюздеска ме питат дали имаш коментар. Разумно ще е да им дадем нещо, та да ти се разкарат от главата. Не знам дали си наясно, но се носи слух, че тя е оставила писмо.

Вече с некомфортно сърцебиене Страйк отвори браузъра на телефона си и написа името на Шарлот.

Смърт на знакова фигура: Шарлот Камбъл

е открита мъртва

Някогашната лудетина Шарлот Камбъл

е открита мъртва от чистачка

Шарлот Камбъл мъртва

при предстоящо обвинение в нападение

Той се взираше в заглавията, неспособен да асимилира онова, което виждаше. После кликна на последното.

Шарлот Камбъл, модел и светска дама, е починала от самоубийство на възраст 41 години, както потвърди семейният адвокат в петък вечерта. В изявление до „Таймс“ майката и сестрата на Камбъл казват:

„Нашата обичана Шарлот отне живота си в четвъртък вечерта. Шарлот бе подложена на сериозен стрес след неоснователно обвинение в нападение, довело до тормоз от страна на медиите. В този много труден за нас момент молим да ни бъде предоставено уединение особено за обожаваните малки деца на Шарлот.“

„Изгубихме най-забавната, умна и оригинална жена, която някой от нас е познавал – каза братът по майка на Камбъл, актьорът Саша Легард, в отделно изявление. – Аз съм само един от съкрушените хора, които я обичаха, и се боря да приема истината, че никога повече няма да я чуем да се смее. Смъртта, студена като ранен скреж, попарила е скъпото ни цвете[16].“

Камбъл е най-малката дъщеря на медийния магнат сър Антъни Камбъл и модела Тара Клермонт. Омъжва се за Джаго Рос, виконт на Крой през 2011 г. Двамата имат близнаци. Разводът им е финализиран през миналата година. Преди женитбата си тя е дългогодишна приятелка на частния детектив Корморан Страйк, най-големия син на рокзвездата Джони Рокъби. В последно време Камбъл е във връзка с Ландън Дормър, американски милиардер, собственик на хотелската империя Дормър, но отношенията им бяха прекратени преди десет дни с арестуването на Камбъл за нападение. Приятели на Дормър твърдят, че са му направени шевове на лицето след сблъсък между двамата в апартамента на Дормър във Фицровия.

Камбъл, която за пръв път попадна в новините с бягството си от девическия колеж „Челтнъм“ на четиринайсетгодишна възраст, се дипломира по класически науки в Оксфорд, преди да стане редовна фигура на лондонската светска сцена. Описвана от „Воуг“ като „непредсказуема и пленителна“, тя работи на свободна практика като модел и автор в издания за мода и на няколко пъти е била в клиники за лечение на зависимости през деветдесетте и първото десетилетие на новото хилядолетие. През 2014 година е приета в частната психиатрична клиника „Симъндс Хаус“, от която е хоспитализирана вследствие на, както се твърди, случайна свръхдоза.

Предполага се, че тялото на Камбъл е открито от чистачка вчера сутринта в апартамента ѝ в Мейфеър.

Кръвта бучеше в ушите на Страйк. Той бавно върна към началото на статията.

Придружаваха я две снимки: на едната Шарлот в академична роба бе заедно с родителите си в деня на дипломирането ѝ в Оксфорд през деветдесетте години. Страйк си спомни как бе видял снимката по вестниците, когато бе разпределен в Германия като служещ във военната полиция. Тайно от сър Антъни и съпругата му Тара, които дружно не харесваха Страйк, двамата с Шарлот вече бяха възобновили връзката си от разстояние.

На другата снимка Шарлот с масивно изумрудено колие се усмихваше към обектива. Това бе рекламна фотография за бижутерска колекция и през ума на Страйк пробяга мисълта, че дизайнерката, с която бе ходил за кратко, вероятно щеше да е доволна, че е използвана в пресата.

– Мамка му – процеди и се надигна, опрял глава на възглавницата. – Мамка му!

Шокът се бореше с тягостното чувство за абсолютна неизбежност. Финалната ръка бе изиграна и Шарлот бе заличена без повече възможност да залага и да осъществи печалба. Трябва да го бе направила веднага след като му бе звъняла. Дали в някое от телефонните обаждания, които бе изтрил, не бе изразила намерението си? След като бе заплашила да иде при Робин и да ѝ разкрие какъв е Страйк в действителност, дали не бе рухнала и не го бе молила отново за контакт? Дали не бе заплашила (като много пъти преди) да се самоубие, ако той не ѝ даде каквото иска?

Механично Страйк отвори останалите получени съобщения. Би могъл да предскаже съдържанието на всичките освен на това от Дейв Полуърт. Дейв винаги бе изпитвал антипатия към Шарлот и често бе казвал на Страйк, че е глупак, задето отново се хваща с нея.

Кофти работа, Диди.

Точно същите думи Полуърт бе изрекъл, когато за пръв път посети Страйк във военната болница „Сели Оук“, след като той бе изгубил половината си крак.

Страйк остави телефона, без да отговори на никое от съобщенията, и заподскача към банята, като използваше стената и касата на вратата, за да запази равновесие. Сред многото връхлетели го емоции бе и ужасното ехо от деня, когато научи за смъртта на майка си. Колкото и смазан от скръб да беше, паднало бе бремето от тревога и ужас, които бе носил у себе си през време на втория брак на Леда с неуравновесения и склонен към насилие по-млад от нея наркоман: вече нямаше да тръпне в очакване на лоша новина, защото лошата новина беше дошла. Подобно срамно облекчение изпита и сега наред с многото противоречиви чувства: най-лошото се бе случило, вече нямаше да се бои от него.

След като изпразни мехура си и си изми зъбите, облече се и си сложи протезата, без да му минава и през ум за закуска. Напусна хотела толкова отнесен, че не би могъл да каже със сигурност от какъв пол е бил служителят на рецепцията.

Би ли могъл да попречи да се случи? Може би да, но на каква цена? Проточващ се контакт, ескалиращи изисквания и молби за събиране с жена, пристрастена към собствената си болка. Отдавна вече се бе отчаял, че у Шарлот може да настъпи значима промяна поради упоритата ѝ съпротива да се отдаде на друго освен на алкохол, наркотици и Корморан Страйк.

Потегли от заливания с дъжд Кроумър, обзет от мисли за обърканото и разпокъсано семейство на Шарлот, в което изобилстваха мащехи, пастроци, братя и сестри наполовина и върлуваха вражди и тежка пристрастеност. Нашата обичана Шарлот…

Страйк минаваше покрай Чапман Фарм. Погледна наляво и отново видя на хоризонта странната кула. Воден от случайно хрумване, на следващото отклонение зави вляво. Най-после щеше да разбере какво всъщност представляваше тази кула.

Защо сега, за бога? – прозвуча в главата му сърдитият глас на Шарлот. – Какво значение има?

За мен има значение – без звук отговори Страйк.

Откакто се помнеше, единственото му надеждно убежище и разсейване в мъчни моменти бе да разплита загадки, да внася ред в хаотичния свят, да удовлетворява вечния си копнеж по истината. Да узнае какво бе тази кула в действителност нямаше нищо общо с Шарлот и все пак имаше много общо с нея. Вече не беше малко момче, усещащо смътна заплаха откъм наблюдателната кула, та макар в близост до него да имаше немалко неща, за които да се тревожи. Не беше и деветнайсетгодишният младеж, влюбил се в най-красивата от студентките в Оксфорд, толкова опиянен и зашеметен, че тя, изглежда, също го обича, та не бе могъл да я види, каквато бе реално. Дори да не свършеше нищо друго днес, то поне щеше да отмахне мистерията от кулата, спотайвала се в съзнанието му като символ на един от най-тежките периоди в неговия живот.

Отне му само минути да стигне с беемвето до върха на хълма и ето я там – църква, каквато би трябвало да се е досетил, че е, много стара норфъкска църква със стени от кръгли късове кремък като толкова много от сградите в Кроумър.

Той слезе от колата. Табела на входа към малкото гробище го осведоми, че това бе църквата „Свети Йоан Кръстител“. Движен от не съвсем понятен му импулс, той влезе през портата и натисна бравата на вратата на църквата. Очакваше да е заключено, но тя се отвори.

Пространството вътре бе тясно, с бели стени и пусто. Стъпките на Страйк отекваха, когато мина по пътеката към олтара с поглед, прикован в златния кръст над него. После седна на една от твърдите дървени пейки.

Той не вярваше в Бог, но някои от хората, които обичаше и уважаваше, вярваха. Леля му Джоун бе притежавала дискретна вяра в пълен контраст с презрението на майка му към всякакви ограничения и провинциална почтеност. Джоун бе карала Страйк и Луси да посещават неделното училище по време на престоя им в Сейнт Моус и като дете той се бе чувствал потиснат и отегчен от тези уроци, но кой знае защо, сега споменът за тях му донесе приятно усещане, докато седеше на коравата пейка. Колко по-голямо бе блаженството да се втурнат към брега след това. Колко по-удовлетворителни бяха игрите с Луси, изискващи въображение, след досадата, която бяха длъжни да търпят, докато Тед и Джоун се причестяваха. Може би малко скука не е лоша за децата, помисли си.

Стъпки зад гърба му го накараха да се обърне.

– Добро утро – поздрави новодошлият, мъж на късна средна възраст с издължено бледо лице и кротки очи. Крачолите на панталоните му бяха пристегнати с клипсове за велосипед, каквито Страйк не бе виждал от години.

– Добро утро – отвърна детективът.

– Всичко наред ли е?

Страйк се почуди дали това не бе свещеникът. Не носеше твърда бяла якичка, но пък, разбира се, не беше неделя. Как можеш да мислиш за това сега, как ти хрумна за бялата якичка, откъде е тази твоя мания всичко да разтълкуваш?

– Почина човек, когото познавах.

– Съжалявам да го чуя – отвърна мъжът с такава очевидна искреност, та на Страйк му се прииска да предложи утеха.

– Тя от дълго време не беше добре.

– А… – промълви мъжът. – И все пак…

– Да – кимна Страйк.

– Ще ви оставя – с вече приглушен глас каза човекът и се отдалечи по пътеката, като влезе някъде, вероятно във вестиария, предположи Страйк, за да го остави да се моли в уединение. И Страйк действително затвори очи, макар и не за да говори на Бог. Знаеше какво би му казала Шарлот, ако беше тук сега.

Вече ти се махнах от главата, Блуи. Би трябвало да си доволен.

Не те исках мъртва, отговори ѝ той в съзнанието си.

Но знаеше, че си единственият, който би могъл да ме спаси. Предупредих те, Блуи.

Не можеш да държиш някого със заплахи, че ще посегнеш на живота си, ако си иде. Не е редно. Ти имаше деца. Трябваше да останеш жива заради тях.

О, добре. Представяше си хладната ѝ усмивка. Щом така искаш да поставиш нещата. Аз съм мъртва. Не мога да споря.

Не ме въвличай в тази игра. У него се надигаше гняв, сякаш тя наистина бе тук, в празната църква. Дадох ти всичко, което имах за даване. Търпях гадости, с каквито никога вече няма да се примирявам.

Робин е светица, нали? Колко отегчително, каза Шарлот, като вече му се подсмихваше. Едно време ти обичаше предизвикателствата.

Тя не е повече светица, отколкото съм аз, но е добър човек.

И сега ядосан осъзна, че в очите му напират сълзи.

Искам за разнообразие добър човек до себе си, Шарлот. Дотегна ми от мръсотии, бъркотии и сцени. Искам нещо различно.

Робин дали би се самоубила заради теб?

Разбира се, че не. Тя е човек със здрав разум, по дяволите.

След всичко, което имахме, което споделяхме, сега искаш благоразумна? Онзи Корморан, когото познавах, би се изсмял при идеята да пожелае благоразумна. Не помниш ли? „Само слънцата умеят да залязват и пак да се раждат: щом светлината кратка за нас веднъж угасне, ще трябва да заспим в една безкрайна нощ. Дай ми хиляда целувки...“[17]Бях объркан хлапак, когато ти цитирах това. Вече не съм такъв. И все пак ми се иска да бе останала жива и да бъдеш щастлива.

Никога не съм била щастлива, каза онази Шарлот, която ставаше брутално откровена, когато нищо друго не действаше и поредната грозна сцена ги бе оставила изтощени. Понякога съм се забавлявала. Но щастлива не съм била.

Да, знам.

И той повтори казаното от мъжа с клипсовете за велосипед.

Все пак…

Отвори отново мокрите си от сълзи очи и се вгледа в кръста над олтара. Може да не бе вярващ, но кръстът означаваше нещо за него. Той символизираше Тед и Джоун, ред и стабилност, ала също така непознатото и нерешимото, човешкия стремеж за смисъл в хаоса и за надежда, че съществува нещо отвъд света на болка и безкрайни усилия. Някои загадки бяха вечни и неразрешими за човека и имаше някакво облекчение в това да го признаеш и приемеш. Смъртта, любовта, цялата сложност на човешкото същество: само глупак би претендирал, че ги разбира докрай.

Докато седеше в скромната стара църква и кръглата кула бе изгубила злокобното си излъчване, видяна отблизо, той се взря в тийнейджъра, който бе оставил Леда и опасната ѝ наивност само за да изгуби ума си по Шарлот с нейната също тъй опасна изисканост, и за пръв път разбра със сигурност, че вече не е човекът, копнял и по двете. Прости на юношата, преследвал деструктивна сила, защото бе вярвал, че ще я укроти и така ще сложи ред във Вселената, ще я направи разбираема и безопасна. Не беше толкова различен от Луси все пак. И двамата се бяха заловили да преправят света си, просто бяха подходили по коренно различни начини. Ако имаше късмет, чакаше го още половината му живот и бе време да се откаже от неща, далеч по-вредни от пържените картофи и цигарите, време да признае пред себе си, че е редно да потърси нещо ново, различно от онова, което бе унищожително, но познато.

Дълголикият човек с кротки очи се появи отново. Докато вървеше обратно по пътеката, колебливо се спря до Страйк.

– Надявам се да сте намерили каквото търсехте.

– Намерих го, да – отвърна Страйк. – Благодаря ви.

65

Тъй като Страйк не бе видял причина да информира в следващото си писмо Робин за самоубийството на Шарлот и за посещението си в църквата „Свети Йоан Кръстител“, тя знаеше само, че е бил в Кроумър, за да проведе интервю със съпрузите Хийтън. Като узна, че съдружникът ѝ е минал на километър и половина от Чапман Фарм по път към крайбрежието, изпита още по-остра самота. Тя също се върна в спомените си към двата крайбрежни града, които бяха посетили заедно при предишни разследвания, и особено към вечерята в Уитстъбъл: белите корали върху полиците над камините на фона на тъмносивите стени, Страйк, смеещ се насреща ѝ, очертан като в рамка от прозорец, през който тя бе гледала как морето става индиговосиньо на помръкващата светлина. За щастие, умората на Робин я предпази от разсъждения и анализи на чувствата, извиквани от тези спомени.

Прочете на светлината от фенерчето три пъти разказа му за интервюто с двамата Хийтън, тъй като искаше да е абсолютно сигурна, че е запомнила всичко, преди да накъса писмото. Сега, още по-решена от всякога да узнае възможно най-много за смъртта на Дайю, Робин се подготви да поднови усилията си да се сближи с Емили Пърбрайт, но знаеше, че подобна задача по-лесно се планира, отколкото се осъществява. През следващите няколко дни се помъчи, но не успя да се озове в близост до Емили, докато седмица след получаването на последното писмо от Страйк не изникна неочаквана възможност.

На закуската при Робин дойде младият мъж с къси расти, който я информира, че тази сутрин тя е включена в група, отиваща в Норич да събира пари за Църквата.

– Постегни се – поръча ѝ. – На леглото ще те чака нов анцуг. Микробусът тръгва след половин час.

Робин бе привикнала към небрежно споменаване на периоди от време, които бяха невъзможни за измерване от редовите членове на Църквата, и се бе приучила, че най-разумно е да си преведе инструкцията като „действай възможно най-бързо“. Затова излапа овесената си каша надве-натри, вместо както в други дни да се мъчи да удължи храненето.

Когато влезе в спалното помещение, видя новите костюми проснати на леглата – вече не бяха червени, а бели. По този знак Робин прецени, че са влезли в сезона на Удавената пророчица. И тогава зърна Емили, която събличаше червеното горнище на анцуга си.

– О, и ти ли идваш, Емили? – попита изненадана Вивиън, когато влезе в спалното помещение минути след Робин. Емили хвърли недружелюбен поглед на Вивиън и се извърна, като се залови да облича чист потник.

Робин преднамерено напусна спалното помещение заедно с мълчаливата Емили с надежда да седне до нея в микробуса, но бяха изминали само няколко метра, когато чу мъжки глас да я вика.

– Роуина!

Робин се обърна и падна духом: Тайо се беше върнал във фермата. Той също бе облечен в чист бял анцуг и по изключение беше измил косата си.

– Здравей – каза Робин и се помъчи да изглежда зарадвана, че го вижда, докато Емили продължи напред с наведена глава и скръстени пред гърдите ръце.

– Избрах те да дойдеш днес с групата за набиране на средства – каза Тайо и ѝ направи знак да върви до него през двора, – защото мислих за теб, докато ме нямаше тук, и реших, че трябва да ти бъдат дадени повече възможности да промениш мисленето си. Между другото, чух, че си направила дарение за Църквата. Много щедро от твоя страна.

– Не – поклати глава Робин, защото нямаше да стъпи в капана, който старейшините на Църквата редовно залагаха на непредпазливите, – не беше щедро. Ти си прав, трябваше да го направя по-рано.

– Добро момиче – похвали я Тайо, протегна се и започна да масажира тила ѝ, от което гърбът и ръцете на Робин настръхнаха. – Колкото до другия въпрос – продължи той с понижен глас, като ръката му си остана на тила ѝ, – ще чакам ти да дойдеш при мен и да молиш за духовно единение. Това би показало истинска промяна в съзнанието ти, загърбване на егомотивацията.

– Добре – каза Робин, неспособна да го погледне. Видя как Емили се обърна към двама им с безизразно лице.

Кашони със стоки на УХЦ и кутии за събиране на помощи с логото във форма на сърце на Църквата бяха натоварени в микробуса от Дзян и още двама мъже. Когато Робин се качи, завари Емили вече седнала до Амандийп, така че избра да седне до Уолтър, като Емили бе през пътеката до нея.

Все още бе много рано и небето бе облачно, но с перлено сияние. Когато микробусът пое по алеята и навън през електрическата порта, Робин изпита въодушевление; толкова се вълнуваше, че отново ще види външния свят, сякаш се бе качила на самолет за екзотична почивка. Забеляза, че десният крак на Емили подскача нервно нагоре-надолу.

– Така – заговори Тайо от предната част на микробуса, каран от брат му Дзян. – Няколко думи за онези сред вас, които още не са излизали за набиране на средства. Едни ще обслужват сергията със стоки, останалите ще използват кутиите за дарения. Прояви ли някой интерес към Църквата, давате му брошура. Днешните приходи ще бъдат разпределени между Младежкия ни център в Норич и програмата за осъзнатост относно климатичните промени. Имаме плакати, но бъдете готови да отговаряте на въпроси. И помнете, всеки контакт е шанс да спасите душа, така че искам да видя много позитивност. Взаимодействието с широката общественост дава възможност да покажем колко страстно сме отдадени на мисията си да спасим света.

– Браво, браво – обади се високо Уолтър. Беше силно отслабнал, откакто се бе присъединил към Църквата, и кожата му сега беше леко сивкава. Не изглеждаше самоуверен и приказлив като при пристигането си в Чапман Фарм и в ръцете му се долавяше тремор.

Почти час след като напусна фермата, микробусът прекоси река Уенсъм и влезе в Норич. Робин, която бе виждала града единствено при пътуването към Чапман Фарм, забеляза много каменни стени и църковни кули на хоризонта. Разноцветните фасади на магазините, билбордовете и ресторантите ѝ донесоха усещане за нещо познато и в същото време чудато. Странно бе да вижда хора в нормално облекло, тръгнали по своите си дела, притежаващи свои пари, телефони, ключове от дома.

За пръв път Робин оцени каква смелост се бе искала от Кевин Пърбрайт, който бе живял във фермата от тригодишна възраст, да се отскубне на свобода и да навлезе в непознат и едва ли не непосилен за него свят, чиито правила той не бе познавал, при положение че не бе имал нито пари, нито работа, а само анцуга на гърба си. Как изобщо бе успял да се сдобие със стая под наем, била тя и мизерна? Колко ли трудности бе срещнал да подаде искане за социални помощи, да си набави лаптоп, да се залови с писането на книгата си. Робин погледна към Емили, която изглеждаше зашеметена, сякаш виждаше всичко пред себе си през витрина, и се почуди кога ли за последно ѝ бяха позволявали да зърне реалния живот извън някой от центровете на УХЦ.

След като Дзян паркира микробуса, стоката бе разтоварена и трима по-млади мъже свалиха на рамене елементите, от които щяха да сглобят сергия. Останалите, включително Робин, понесоха кашони с плюшени костенурки, сламени кукли, плакати и брошури. Тайо не носеше нищо, вървеше отпред и от време на време подканваше тези на опашката да побързат.

Когато стигнаха до кръстовище от три пешеходни улици, което щеше да е особено оживено след отварянето на околните магазини, опитните младежи монтираха сергията изненадващо бързо. Робин помогна за подреждането на стоките върху нея и за забождането на лъскавите плакати, рекламиращи проекти на УХЦ.

Надяваше се да ѝ дадат кутия за събиране на помощи, защото така би имала най-голяма свобода – би могла дори да се вмъкне в магазин и да прелисти вестник. Само че Тайо ѝ възложи да поеме сергията заедно с Вивиън. После инструктира онези, които тръгнаха да набират средства, че се очаква всеки да донесе средно по сто лири за деня. Макар той да не го каза изрично, Робин видя, че събирачите схванаха как им се нарежда да не се връщат без тази сума. Разочарована бе, че Емили, прикрепена към Дзян, се изгуби извън полезрението ѝ.

След като околните магазини отвориха, броят на хората, минаващи покрай сергията, постепенно започна да се увеличава. През първия час Тайо се навърташе наблизо и наблюдаваше как Робин и Вивиън общуват с клиентите, като ги критикуваше и наставляваше между продажбите. Пухкавите костенурки, харесвани от децата, бяха най-купувани. Тайо поръча на Робин и Вивиън, ако някой не купи костенурка или сламена кукла, да му предлагат кутията за дарения към проектите на Църквата и тази стратегия се оказа изненадващо ефикасна: повечето хора пускаха монета или дори банкнота, за да се отърват от неудобството, че нищо не са купили.

Най-сетне за облекчение на Робин, Тайо тръгна да обиколи онези с кутиите за помощи, та да провери как се справят. Щом се отдалечи достатъчно, че не можеше да ги чуе, Вивиън се обърна към Робин и заприказва с престорения си изговор на човек от работническата класа, който ѝ се изплъзваше при първото разсейване.

– Не мога да повярвам, че той разреши на Емили да дойде.

– Защо? – попита Робин.

– Не знаеш ли какво се е случило в Бирмингам?

– Не. Какво?

Вивиън се огледа и продължи с понижен глас.

– Имала там нерегламентиран контакт с мъж.

Робин знаеше, че това означаваше интимна връзка, която никой извън Църквата не би приел като нещо необичайно, но в УХЦ моногамните отношения, възникнали на базата на сексуално привличане, се смятаха за нездравословна проява на инстинкт за притежание.

– Олеле – възкликна Робин. – Не го знаех.

– И това не е всичко – продължи Вивиън. – Наприказвала на мъжа куп лъжи, които го накарали да се разколебае във вярата си. Той го споделил със старейшина от Църквата, та затова тя била преместена в Чапман Фарм.

– Олеле – отново ахна Робин. – Какви лъжи?

Вивиън пак се огледа, преди да заговори.

– Добре, само не го казвай пред никого. Нали знаеш, че тя и Бека са познавали Удавената пророчица?

– Да, чух за това – кимна Робин.

– Та тя му е дрънкала разни глупости за Дайю.

– Какво му е казала?

– Не знам точно – вдигна рамене Вивиън, – но е било толкова скандално, че мъжът за малко не напуснал Църквата.

– А ти как го научи? – попита Робин, като се погрижи да се престори на възхитена от осведомеността на Вивиън.

– Заприказвах се с едно от другите преместени момичета. Тя ми разправи как Емили и онзи постоянно се измъквали заедно и отказвали духовно единение с други хора. Било си е чиста проба материализъм. Според момичето Емили е убеждавала мъжа да избяга с нея.

– Това е ужасно – коментира Робин.

– Ами да. Насила са я качили в микробуса. Крещяла към онзи „Обичам те“. – По лицето на Вивиън се изписа отвращение. – Можеш ли да си представиш? Но слава богу, той просто ѝ обърнал гръб.

– Да, слава богу – повтори като ехо Робин.

Вивиън се обърна в другата посока, за да обслужи майка, чието малко дете я бе потътрило при плюшените костенурки. Когато си тръгнаха, Вивиън отново насочи вниманието си към Робин.

– Знаеш ли, че Папа Джей е в Ел Ей? – Произнесе тъй нежно „Папа Джей“, че у Робин не остана съмнение как тя е хлътнала до уши по главата на Църквата, което важеше за повечето жени в Чапман Фарм. – Връща се другата седмица.

– Наистина ли?

– Да, винаги присъства на Появата на Удавената пророчица. Ти правила ли си с него духовно единение?

– Не – отвърна Робин. – А ти?

– Не – въздъхна Вивиън с нескрит копнеж.

Тайо прескача на няколко пъти през следващите два часа, за да провери колко пари са се събрали в металния сейф под плота. При един от случаите дойде дъвчещ и бръсна няколко трохи тестен сладкиш от устата си. Нито предложи на двете им да идат да хапнат, нито им донесе храна.

Минаха часове и Робин започна да се чувства замаяна. По положението на слънцето съдеше, че е някъде средата на следобеда. Колкото и обръгнала да бе на глад и умора във фермата, бе ново предизвикателство да стои толкова дълго на едно място със задължението да се усмихва, да разговаря дружелюбно и да славослови Църквата, докато слънцето я напичаше безпощадно и бе лишена дори от обичайната безвкусна порция от нудли и разкашкани зеленчуци.

– Робин!

– Да?

Тя се обърна автоматично към изреклия името ѝ и секунда по-късно се вледени от ужас, като осъзна какво е направила. Момченце държеше в една ръка плюшена червеношийка и я запознаваше с костенурката, току-що купена му от баща му. Вивиън я гледаше присвила очи.

– Това ми е прякорът – с насилен смях обясни Робин, когато бащата и синът се отдалечиха. – Така ме наричаше сест… тоест така ме наричаше един от плътските ми обекти понякога.

– О… И защо те наричаше Робин?

– Имаше книжка за Робин Худ – измисли в отчаянието си Робин. – Била ѝ любимата, преди да се родя. Искала нашите да ме кръстят Роб…

Тя млъкна. По улицата към тях приближаваше зачервеният и изпотен Тайо. Хората се извръщаха след него в белия му анцуг и с изписани по лицето гняв и паника.

– Проблем – изрече задъхано, като стигна до сергията. – Емили е изчезнала.

– Какво? – ахна Вивиън.

– Проклетият Дзян – процеди Тайо. – Дайте ми сейфа с парите и събирайте стоката. Трябва да я намерим.

66

Когато Тайо хукна, стиснал здраво малкия сейф, Робин и Вивиън опразниха сергията и оставиха гола металната рамка.

– Зарежи всичко това – викна в паника Вивиън на Робин, която тъпчеше последните плюшени костенурки и сламени кукли в кашоните. – О, боже мой. Ами ако е избягала, за да се отлъчи?

Кутията с дарения дрънчеше в ръцете на Робин, когато с Вивиън затичаха по Касъл Стрийт. Робин се почуди как Вивиън сляпо бе приела, че решението на зряла жена да се отдели от групата крие опасност. Нима не се запитваше защо изобщо е нужен толкова строг контрол? Очевидно не. Вивиън се шмугваше във всеки магазин по пътя им, разтревожена като майка, чието невръстно детенце се е изгубило. С белите си анцузи и дрънчащата кутия с пари, притисната към гърдите на Робин, двете привличаха стъписани погледи от минувачите.

– Това тя ли е? – промълви задъхана Вивиън.

Робин зърна бялата дреха, посочена от нея, но се оказа младеж с бръсната глава и фланелка на националния отбор на Англия.

– Почакай – едва успя да отрони Робин и спря. – Вивиън, почакай! Трябва да се разделим, за да покрием повече площ. Ти търси натам – тя махна към Дейви Плейс, – а аз ще продължа в тази посока. Ако не сме я намерили, ще се срещнем след час при сергията, става ли?

– А как ще знаем…

– Питай някого колко е часът!

– Добре – отвърна Вивиън, макар да бе уплашена, че остава сама. – Май има логика.

Уплашена, че Вивиън може да промени намерението си, като ѝ остане време да помисли, Робин отново се втурна да тича и когато погледна през рамо, с облекчение видя, че Вивиън се е насочила към Дейви Плейс.

Робин мигом сви вляво по странична алея, от която излезе на широка улица покрай голяма затревена могила, върху която се издигаше Норич Касъл, огромен и внушителен каменен замък.

Робин се облегна на стената на магазин, за да си поеме дъх. Остатъчният шок заради глупостта да реагира на името си още рикошираше в съзнанието ѝ. Дали обяснението ѝ бе достатъчно убедително? Дали не бе възможно Вивиън да забрави случката на фона на уплахата си, че Емили е изчезнала? Когато вдигна поглед към впечатляващата фасада на замъка, чу в главата си гласа на Страйк:

Компрометирана си. Събудила си подозрения относно истинската си самоличност. Махай се веднага. Още една грешка и с теб е свършено.

И това, без Страйк да знае как Лин я бе спипала с фенерче в гората. Ясно можеше да си представи какво би казал и по този повод.

Само защото не се е разприказвала още, не значи, че няма да го направи. Стига ти няколко души да споделят подозрения към теб.

Робин си представи как отива в телефонна кабина, както бе направил бащата на Ниъм Дохърти преди толкова години, и се обажда за сметка на насрещния абонат в офиса на Пат, за да съобщи, че иска да си тръгне. Мисълта да чуе дрезгавия глас на Пат, да знае, че никога вече няма да се върне в Чапман Фарм, че завинаги ще е в безопасност от попълзновенията на Тайо за духовно единение, бе невероятно изкушаваща.

Но насреща стоеше аргументът, че задачата ѝ още не е изпълнена. Не бе открила нищо достатъчно уличаващо Църквата, което да доведе до среща между Уил Еденсор и семейството му. Макар да имаше отделни компрометиращи данни като връзката на Джайлс Хармън с вероятно непълнолетната Лин, Робин се съмняваше, че нейната дума ще бъде зачетена срещу мощта на адвокатите на УХЦ особено при положение че Лин, родена и израснала в УХЦ, надали би дала показания срещу принципал на Църквата.

Трябва да остана – заяви тя на Страйк в главата си – и знам, че на мое място ти би направил същото.

Робин затвори очи за миг или два и в измъченото ѝ от глад и умора съзнание между всички разбъркани мисли се промъкна и тази за Райън.

Напоследък много по-рядко се сещаше за Райън, отколкото за Страйк, но това бе заради силното ѝ фокусиране върху работата, нали? Беше естествено, неизбежно…

Робин пое дълбоко дъх и отново тръгна, като оглеждаше улицата за Емили, макар да бе сигурна, че жената отдавна е отишла надалеч. Може да бе спряла кола на стоп или да се бе обадила на роднини за тяхна сметка да дойдат и да я приберат. Все пак с малко късмет агенцията би могла да проследи Емили, когато вече беше навън…

– Какво?! – възкликна Робин гласно и се закова на мястото си с поглед към сгънат брой на „Таймс“ на поставката пред входа на магазинче за вестници. Очевидно Британия бе гласувала за напускане на Европейския съюз.

Тъкмо бе взела вестника от стойката, за да прочете статията, когато в далечината зърна облечена в бяло фигура. Дзян приближаваше с бясно изражение на лицето. Робин бързо върна вестника на мястото му, извъртя се и забърза в посоката, откъдето бе дошла: не вярваше Дзян да я е видял, а нямаше желание да го среща. Като вървеше бързо по тясна пешеходна странична улица, влезе в безистен, който преди това не бе забелязала. Погледна назад и видя Дзян да минава пред замъка и да изчезва от поглед.

Безистенът, в който Робин стоеше сега, беше стар и красив, с висок сводест стъклен таван, с плочки в стил ар нуво над витрините на магазините и висящи лампи във форма на камбани. Отчаяно копнееща за още връзка с външния свят, Робин продължи напред в търсене на павилион за вестници, когато с крайчеца на окото си мерна бяло петно.

През пролука между шарени кукли, изложени на витрината на магазин за играчки, видя Емили с бръснатата ѝ глава да стои пред рафтовете с детски играчки и да се взира в тях като хипнотизирана, притиснала към гърдите си кутията за дарения.

След миг на смайване Робин затича обратно и влезе в магазина. Като пристъпваше безшумно с маратонките си, заобиколи края на един ред рафтове.

– Емили?

Емили подскочи и се втренчи в Робин, сякаш не я беше виждала преди.

– Ъъ… хората те търсят. Ти… какво правиш?

Неприязънта, понякога примесена и с гняв, която Емили демонстрираше в Чапман Фарм, бе изчезнала. Лицето ѝ стана тебеширенобяло и тя силно се разтрепери.

– Спокойно… – Робин сякаш говореше на дезориентиран човек, попаднал в инцидент.

– Тайо сърдит ли е? – прошепна Емили.

– Разтревожен е – отвърна Робин не напълно искрено.

Ако не бе наясно, че няма как да е така, би си помислила, че Емили е взела някакъв стимулант. Зениците ѝ бяха разширени, а на бузата ѝ потрепваше мускул.

– Правих му онова… сещаш се… в Стаята за уединение… онова, дето им лапаш…

– Да – побърза да я прекъсна Робин, притеснена от детските гласове от другата страна на рафта.

– …затова той ми позволи да дойда в Норич.

– Ясно – каза Робин.

Няколко варианта на действие пробягаха през главата ѝ. Можеше да се обади на Страйк и да провери може ли той да прибере Емили; да посъветва Емили да позвъни на роднина, ако имаше такъв извън Църквата; да каже на Емили да се обърне към полицията, но всички тези предложения неизбежно биха разкрили липсата на лоялност на Робин към УХЦ и ако Емили откажеше, то Робин щеше да остави собствената си сигурност в ръцете на жена, която сега се тресеше неконтролируемо пред нея сред мебелирани кукленски къщички.

– А ти защо толкова много искаше да дойдеш в Норич? – попита тихо Робин. Беше сигурна в отговора, но искаше да го чуе от Емили.

– Канех се да… само че не мога. Ще се стигне дотам, че ще се самоубия. Точно срещу това ни предупреждават. Не можеш да оцелееш тук, навън, щом веднъж си стигнал до осма стъпка. Явно съм по-близо до чистия дух, отколкото съм си мислила – отвърна Емили и направи опит да се засмее.

– Това не го знаех. – Робин пристъпи по-близо до Емили. – За стъпка осем.

– „Аз съм господар на душата си“ – изрече Емили и Робин разпозна мантрата на Откраднатия пророк. – Щом духът ти истински еволюира, вече не можеш да се присъединиш към материалистичния свят. Той ще те убие.

Погледът на Емили се отклони отново към рафтовете: малки фигурки на животни, облечени като хора, семейства с родители и деца и обзаведените им къщи.

– Виж – посочи тя на Робин животните. – Всичко това е материално притежание. Мънички плътски обекти и къщите им… всичките в кутии. Сега и аз ще ида в кутия – каза Емили отново със смях, който прерасна в ридание.

– Каква кутия?

– Правят го, като си бил лош – прошепна Емили. – Много лош…

Умът на Робин работеше на бързи обороти.

– Слушай – заговори тя. – Ще им кажем, че си имала нужда да идеш до тоалетната, но там ти е прилошало, чу ли? Почти си припаднала, една жена е дошла да ти помогне и не ти е позволила да си тръгнеш, докато не си възвърнала цвят на лицето си. Аз ще потвърдя… ще кажа, че като съм влязла в тоалетната, жената е заплашвала да повика линейка. Ако и двете разправим едно и също, няма да те накажат, нали така? Аз ще потвърдя думите ти – повтори тя. – Всичко ще е наред.

– И защо ще ми помагаш? – попита с недоверие Емили.

– Защото искам.

Емили повдигна отчаяно кутията си за помощи.

– Не събрах достатъчно.

– Мога да помогна. Чакай тук.

Робин остави Емили без притеснение, защото виждаше, че е парализирана от страх и няма да помръдне от мястото си. Момичето на касата, което си бъбреше с млад мъж, подаде разсеяно ножици на Робин, които извади изпод щанда. Робин се върна при Емили и използва върха на ножиците да продупчи кутията за дарения.

– Нещичко ще трябва да задържа, защото Вивиън видя, че пускат пари в кутията – обясни Робин, като изпразни повечето от парите и ги тикна в кутията на Емили. – Ето, готови сме.

– Защо правиш това? – прошепна Емили, докато гледаше как Робин пуска в нея последната банкнота от пет лири.

– Казах ти, така искам. Стой тук, трябва да върна ножиците.

Когато се върна, завари Емили точно където я беше оставила.

– Е, да тръгваме ли към…

– Брат ми се самоуби и вината беше изцяло наша – изрече Емили с треперещ глас. – Моя и на Бека.

– Няма как да си сигурна.

– Сигурна съм. Ние му го причинихме. Той се е застрелял. В материалистичния свят лесно можеш да се сдобиеш с оръжие – заяви Емили и хвърли притеснен поглед към хората, минаващи покрай витрината, като че уплашена, че може да са въоръжени.

– Може да е било нещастен случай – каза Робин.

– Не, твърдо не е било. Бека ме накара да подпиша едно нещо… каза ми, че съм потиснала в съзнанието си какво ни е причинил той. Тя все така прави. – Дишането на Емили бе бързо и плитко. – Казва ми какво е било и какво не е било.

Въпреки искрената загриженост на Робин за Емили и спешната ѝ необходимост да се върне при групата това бе шанс, който не можеше да пропусне.

– За кое Бека казва, че не е било?

– Това не мога да ти го кажа. – Емили отклони поглед към семействата от животни в увитите им с целофан кутии. – Виж – посочи тя семейство от четири прасета. – Прасета демони… това е знак – промълви и задиша още по-учестено.

– Емили, те са просто играчки – зауспокоява я Робин. – Не са свръхестествени, никакъв знак не са. На мен всичко можеш да кажеш, няма да те издам.

– Последният, който ми го каза в Бирмингам, не го е мислил истински… той…

Емили се разплака. Поклати глава, когато Робин утешително положи длан върху ръката ѝ.

– Недей, недей… само ще си изпатиш, задето си добра с мен… Не бива да ми помагаш, Бека ще се погрижи да те накажат…

– Не ме е страх от Бека – отсече Робин.

– А трябва – каза Емили, като задиша дълбоко в опит да се овладее. – Тя би направила всичко, за да защити мисията. Всичко… аз ли не знам?

– Как би могла ти да застрашиш мисията?

– Защото… – подхвана Емили, като се взираше в мънички панди с розов и син памперс – знам разни неща… Бека казва, че съм била твърде малка, за да помня… – И после Емили изля поток от думи. – Само че не бях толкова малка, бях на девет години. Знам го, защото ме преместиха от детското спално помещение, след като това се случи.

– След като кое се случи?

– След като Дайю стана „невидима“ – отвърна Емили и тонът ѝ поставяше кавички около думата. – Още тогава знаех, че Бека лъже, но се правех, че е така, защото… – от очите ѝ отново бликнаха сълзи – аз обичах… обичах…

– Обичала си Бека?

– Не… не нея… няма значение, няма значение…Не бива да говоря за това. Забрави го, моля те…

– Ще го забравя – излъга Робин.

– А Бека ми казва, че непрекъснато лъжа – продължи Емили в усилие да се успокои и избърса лицето си. – Откакто замина… имам чувството, че не е която беше преди.

– А тя кога замина? – поинтересува се Робин.

– Преди цяла вечност… пратиха я в Бирмингам. Разделят плътските обекти… сигурно са си помислили, че сме прекалено близки… и когато се върна оттам, беше се превърнала в една от тях… Не дава дума да се издума срещу тях, дори срещу Мадзу… Понякога ми се иска да изкрещя истината, но… това е егомотивация…

– Не е егомотивация да кажеш истината – възрази Робин.

– Не бива да говориш така – предупреди я Емили. – Тъкмо заради такива приказки ме преместиха.

– Аз се присъединих към Църквата, за да открия истината – каза Робин. – Ако тя е просто поредното място, където истината не бива да се казва, тогава не желая да остана.

– „За едно събитие може да има хиляда различни спомена. Само на Благословената Божественост е известна истината“ – цитира Емили от „Отговорът“.

– Но истина съществува – настоя Робин. – Не всичко е мнения и спомени. Съществува истина.

Емили погледна Робин с примесено със страх възхищение и попита:

– Ти вярваш ли в нея?

– В кого? В Бека?

– Не. В Удавената пророчица.

– Аз… мисля, че да.

– Е, а не бива – прошепна Емили. – Тя не беше каквато казват, че е била.

– Какво имаш предвид?

Емили погледна към витрината на магазина, после каза:

– Тя все правеше разни тайни неща във фермата. Забранени неща.

– И какви точно?

– Неща в хамбара и гората. И Бека го е видяла. Казва, че съм си измисляла, но тя знае какво ставаше. Знам, че си спомня – изрече с отчаяние Емили.

– Какво си виждала Дайю да прави в хамбара и в гората?

– Не мога да ти кажа – отвърна Емили. – Но знам, че тя не умря. Това го знам.

– Какво? – стъписана промълви Робин.

– Тя не е мъртва. Там е някъде, вече пораснала. Никога не се е удав….

Емили ахна сподавено. Робин се обърна: жена с бяла блуза и панталони се бе показала иззад рафтовете и Робин разбра, че за миг Емили я е взела за член на УХЦ. Двете ѝ момченца започнаха да мрънкат за модели от серията „Локомотиви Томас“.

– Аз искам Пърси! Ето го Пърси! Искам Пърси.

– Наистина ли ще кажеш, че съм била пред припадък? – прошепна Емили на Робин. – Онова там, за тоалетната?

– Да, разбира се – отвърна Робин. Боеше се повече да притиска Емили сега, но бе обнадеждена, че е установила разбирателство помежду им, което да се запази и във фермата. – Готова ли си да тръгнем сега?

Емили кимна, като още подсмърчаше, и последва Робин навън от магазина. Бяха изминали само няколко крачки в безистена, когато Емили улови Робин за ръката.

– Тайо иска духовно единение с теб, нали?

Робин кимна.

– Ами ако не искаш… – Емили още повече понижи глас, – трябва да идеш с Папа Джей, като се върне. На никого от другите мъже не е позволено да докосва духовните съпруги на Папа Джей. Бека е духовна съпруга, затова никога не ѝ се налага да ходи в Стаите за уединение с друг.

– Това не го знаех – отбеляза Робин.

– Върви с Папа Джей и нямаш грижа – заръча Емили.

– Благодаря, Емили – каза Робин, която оцени доброто намерение зад думите, ако не самия съвет. – Хайде, трябва да побързаме.

67

Страйк взе със себе си последното писмо на Робин, за да го препрочете по време на нощното си следене на двамата Франк в понеделник вечерта, защото намери там много неща, представляващи интерес.

Робин пишеше, че Ван е преместена от Чапман Фарм, макар да не знаеше къде е отишла. Оставила беше бебето си при Мадзу, която бе назовала момиченцето Исин и сега го разнасяше и му говореше, сякаш тя беше биологичната му майка. Робин беше описала и пътуването си до Норич, но тъй като беше пропуснала да спомене случайната реакция на истинското си име, на Страйк му бяха спестени нови тревоги за безопасността на Робин, докато разсъждаваше над твърдението на Емили, че Дайю не се е удавила в действителност.

Дори без подкрепящи доказателства мнението на Емили заинтересува детектива, тъй като го връщаше към вероятните възможности, които бе прехвърлял в ума си при парапета на крайморската алея в Кроумър, една от които бе, че Дайю е отнесена на брега не за да умре, а за да бъде предадена на друг човек. Докато седеше в тъмната си кола и редовно поглеждаше към прозорците на апартамента на Франковците, който нетипично за този час светеше, запита се колко вероятно бе Дайю да е останала жива след отиването до брега, но не стигна до никакви изводи.

Съпрузите Уейс бяха имали очевиден мотив за изчезването на Дайю: да попречат на семейство Грейвс да изискат ДНК доказателство и да получат контрол над онези четвърт милион лири. Смъртта не бе задължително условие за постигане на тази цел: достатъчно бе Дайю да бъде поставена извън досега на семейство Грейвс. Но ако Дайю не беше умряла, къде се намираше тогава? Дали имаше роднини на Мадзу и Джонатан, за които той не знаеше и които биха се съгласили да приберат момичето?

Дайю би трябвало да е на двайсет и осем години, ако беше още жива. Би ли се съгласила да мълчи, като знаеше, че около самоличността ѝ като седемгодишна е създаден култ и се предполага, че се е удавила?

На финала на писмото си Робин отговаряше на въпроса на Страйк, зададен в последната му кореспонденция: дали има причина да мисли, че прикритието ѝ е паднало в Чапман Фарм, предвид че непозната жена бе заговорила Страйк очевидно в опит да провали задачата му по следене на клиент.

Не знам дали жената, която споменаваш, има нещо общо с Църквата, но не виждам как някой тук би могъл да знае или да подозира коя съм в действителност.

Движение при входната врата на сградата на Франковците накара Страйк да вдигне глава. Двамата кривокраки братя се насочиха към разнебитения си ван, натоварени с кашони и пазарски торби, в които като че имаше продукти. Когато по-младият Франк стигна до автомобила, се спъна и от един кашон се изтърколиха няколко големи бутилки минерална вода. Страйк, който в този момент вече ги снимаше на клип, видя как по-възрастният брат смъмри по-младия и остави собствения си кашон, та да помогне да догонят бутилките. Страйк увеличи изображението и видя нещо като намотано въже да се подава от кашона на по-възрастния брат.

Детективът позволи известна преднина на вана, после подкара след него. След кратко пътуване обектите му спряха пред голям склад в Кройдън. Тук детективът видя как разтовариха кашоните и продуктите и се скриха в сградата.

Естествено, не беше престъпление да се купят въже и ван, нито да се наеме складова клетка и да се остави в нея храна и вода, но Страйк прие тази дейност за много злокобна. Колкото и да се мъчеше, не стигаше до правдоподобно обяснение за вършеното, освен че братята готвеха отвличане и затваряне на актрисата, която държаха да накажат, задето не е била достатъчно отзивчива към техния зов за внимание. Доколкото той знаеше, от полицията още не бяха навестявали Франковците, за да им отправят предупреждение. Нямаше как да не подозира, че въпросът бе подценяван, тъй като Мейо можеше да си позволи частна детективска агенция да държи под наблюдение преследвачите ѝ.

Той седя и наблюдава входа в продължение на двайсет минути, но братята не се появиха. След малко, като знаеше, че ще чуе вана как потегля отново, направи нещо, на което досега се бе съпротивлявал, и издири на телефона си в Гугъл „погребение на Шарлот Камбъл“.

Откакто четящата вестници общественост бе научила за смъртта на Шарлот, в пресата бяха изтекли още подробности за самоубийството ѝ. Така Страйк научи, че Шарлот е изпила коктейл от алкохол и антидепресанти, преди да пререже вените си и да остави кръвта ѝ да изтече във ваната. Чистачката бе заварила вратата на банята заключена в девет сутринта и бе чукала по нея и крещяла, но напразно, след което бе повикала полицията, а те бяха разбили ключалката. Колкото и да би предпочел да го избегне, въображението на Страйк настойчиво рисуваше ярка картина на Шарлот, потопена в собствената ѝ кръв, с черната ѝ коса разпростряна върху съсирената повърхност.

Питал се бе къде семейството ще избере да бъде мястото на Шарлот за вечен покой. Починалият ѝ баща бе от шотландски род, а майка ѝ Тара бе родена в Лондон и тук живееше. Когато Страйк научи от „Таймс“, че Шарлот ще бъде погребана в гробището „Бромптън“, едно от най-добрите в града, разбра, че Тара е имала думата при решението. Изборът на „Бромптън“ също така гарантираше публичност, към каквато Тара винаги бе имала слабост. И така, докато седеше в тъмното, Страйк можа да разгледа снимки на опечалените в уебсайта на „Дейли Мейл“.

Познаваше много от облечените в черно хора, снимани на тръгване от погребението на Шарлот по-рано същия ден: виконт Джаго Рос, бившия съпруг на Шарлот, все така напомнящ полярна лисица; доведения ѝ брат Валънтайн Лонгкастър с провисналата му коса; хубавия ѝ брат по майка Саша Легард, който беше актьор; Мадлин Кърсън-Майлс, дизайнерката на бижута, с която Страйк бе ходил по-рано; Изи Чизуел, съученичка на Шарлот; Киара Портър, модел, с която Страйк бе имал еднократен секс; дори Хенри Уърдингтън-Фийлдс, кльощавия червенокос мъж, който работеше в любимия антикварен магазин на Шарлот. Не бе учудващо забелязаното от всички отсъствие на Ландън Дормър.

Страйк не бе получил покана за погребението, не че това го огорчаваше. Той самият бе направил своето сбогуване в малката църква срещу Чапман Фарм. Във всеки случай предвид личната му история с някои от присъствалите погребението без съмнение би било едно от най-неловките събития в живота му.

На последната снимка към статията в „Мейл“ беше Тара. Доколкото Страйк успяваше да види през плътния черен воал на шапката ѝ, някога красивите ѝ черти бяха жестоко обезобразени от прекомерна употреба на козметични пълнители. От едната ѝ страна беше четвъртият ѝ съпруг, а от другата Амилия, единствената сред братята и сестрите на Шарлот със същите като нея майка и баща, която бе с две години по-възрастна от бившата му годеница. Тъкмо тя бе звъняла в офиса след оповестяването на самоубийството на Шарлот от медиите и когато бе чула, че Страйк отсъства, просто бе затворила. Оттогава Амилия не бе осъществила контакт със Страйк, нито пък той се бе опитал да се свърже с нея. Ако слухът, че Шарлот е оставила предсмъртно писмо, беше верен, той бе повече от готов да остане в неведение за съдържанието му.

Шумът от затръшната врата на кола го накара да вдигне очи. Братята Франк бяха излезли от склада и сега се мъчеха да включат изстиналия двигател на вана си. При четвъртия опит той се събуди за живот и Страйк ги проследи обратно до жилищния им блок. След двайсет минути лампите в апартамента им угаснаха и Страйк се върна към новините на телефона си, за да убие времето, докато Шах дойдеше да го смени в осем часа.

Референдумът за Брекзит може и да беше свършил, но темата продължаваше да доминира в заглавията. Страйк пробяга с очи по тях, без да ги отваря, отдаден на вейпинг, докато с неудоволствие не попадна на друго познато лице: Бижу Уоткинс.

На снимката, направена на излизане от апартамента ѝ, Бижу беше с впита рокля в турскосиньо, която подчертаваше фигурата ѝ. Тъмната ѝ коса бе с току-що направена прическа, както винаги бе умело гримирана и носеше лъскаво куфарче в ръка. До снимката на Бижу имаше друга на набита жена без грим и с накъдрена коса, облечена в крайно неподходяща за нея вечерна рокля от розов сатен, надписът под която гласеше „Лейди Матилда Хонболд“. Над двете снимки беше заглавието: „Предстоящ развод на Андрю Хонболд Медената уста“.

Страйк пробяга с поглед по статията и в четвъртия абзац откри онова, от което се бе опасявал – собственото си име.

Хонболд е отдаден на вярата си католик, солиден дарител на Консервативната партия и патрон на Кампания за етична журналистика и на Католическа помощ за Африка. Предполагаемата му брачна изневяра за пръв път бе изнесена в „Прайвит Ай“. Списанието споменава, че неназованата любовница на Хонболд се радва също и на близост с известния частен детектив Корморан Страйк. Изнесената информация бе опровергана от Хонболд, Уоткинс и Страйк, а Хонболд заплаши да съди списанието.

– Мамка му! – промърмори Страйк.

Предполагал бе, че слуховете за негова връзка с Бижу са успешно потушени. Последното, което му трябваше, беше „Таймс“ да насочва Патерсън и Литълджон къде точно да ровят за кирливи ризи.

Шах пристигна в осем часа, точен до минутата, да поеме следенето на Франковците.

– Добро утро – каза, като седна на пътническото място в беемвето.

Преди Страйк да е успял да му разправи за случилото се през нощта, Шах извади телефона си и попита:

– Това ли е въпросната жена от „Конот“? Щракнах я няколко пъти.

Страйк прегледа снимките. Всички показваха под различен ъгъл една и съща мургава жена с прилепнала шапка и торбести джинси, застанала на ъгъла на Денмарк Стрийт, най-близък до офиса.

– Да – отвърна, – прилича на нея. – Кога направи снимките?

– Снощи. Беше там, когато излязох от офиса.

– Работеше ли в агенция „Патерсън“, когато ти беше там?

– Категорично не. Щях да я запомня.

– Добре, направи ми услуга и ги препрати на Мидж и Баркли.

– Какво цели тя според теб?

– Ако е служител на Патерсън, може да следи какви клиенти имаме, та да се опита да ги стресне и отпъди. Или пък се опитва да идентифицира служителите на агенцията ни, та да види какво може да изрови за тях.

– Ами ще отложа тогава пристрастяването към хероин.

Когато Страйк вече бе осведомил Шах за новите развития около случая и се върна с колата в Централен Лондон, се чувстваше уморен и раздразнителен. Настроението му никак не се подобри, когато по време на чакане на светофар видя гигантски плакат, който в друг случай би убягнал на вниманието му. На него бе Джонатан Уейс на тъмносин фон, осеян със звезди, облечен в бяла роба, с протегнати напред ръце и усмивка на красивото му, обърнато към небесата лице. Отдолу имаше надпис: СУПЕРСЛУЖБА 2016! Проявявате ли интерес към Универсалната хуманитарна църква? Вижте ПАПА ДЖЕЙ в „Олимпия“ в петък, 12 август, 2016 г.

– Сестрата на Шарлот Рос се обади отново – бяха първите думи на Пат, послужили като нежелан поздрав, когато Страйк влезе в офиса в девет и половина със сандвич с бекон, купен пътьом: диетата да вървеше по дяволите.

– О, така ли? Остави ли съобщение? – попита Страйк.

– Каза, че заминава в провинцията за един месец, но би искала да се види с теб, след като се върне.

– Очаква ли отговор? – осведоми се Страйк.

– Не, това е всичко, което каза.

Страйк изсумтя и се насочи към чайника.

– Търси те също и Джейкъб Месинджър.

– Какво? – учуди се Страйк.

– Брат му по баща му предал, че го търсиш. Каза, че можеш да му позвъниш по всяко време тази сутрин.

– Направи ми услуга – каза Страйк, докато разбъркваше подсладител в кафето си. – Върни му обаждането и го питай дали е съгласен да разговаря с мен във Фейстайм. – Искам да съм сигурен, че действително е той.

Страйк влезе във вътрешния офис все още замислен за красивата жена, която очевидно държеше офиса под наблюдение. Ако можеше само да разчисти тази бъркотия с Патерсън, животът му щеше значително да се улесни, а и куп разноски щеше да си спести.

– Съгласен е на Фейстайм – съобщи Пат след пет минути, когато влезе в офиса му и донесе на самозалепващо се листче номера на Месинджър.

След като тя излезе, Страйк отвори Фейстайм на компютъра си и набра номера на Джейкъб Месинджър.

Обаждането бе почти мигом прието от същия млад човек със силен тен, който се усмихваше широко от снимката върху таблото на Страйк. С белозъбата си усмивка, пригладена назад коса и оскубани вежди той изглеждаше приятно развълнуван да разговаря със Страйк, докато преобладаващото чувство на детектива бе силно разочарование. Който и да беше онзи, дето лежеше тежко болен и умиращ в Чапман Фарм, със сигурност не беше Джейкъб Месинджър.

Няколко минути по-късно Страйк научи, че интересът на Месинджър към Църквата се събудил, когато агентът му получил молба Джейкъб да присъства на един от благотворителните проекти на УХЦ, после Джейкъб имал фотосесия, на която бил облечен в тениска с логото на УХЦ, след това се провело кратко пресинтервю, в което той говорил за новия си интерес към духовността и благотворителната дейност, но той бързо отшумял, когато бил поканен на едноседмично посещение във ферма без медийно присъствие.

– Как ли пък нямаше да се завра в някаква шибана ферма – засмя се Джейкъб и едва не ослепи Страйк с лъщящите си бели зъби. – За какво ми е да го правя?

– Ясно – каза Страйк. – Е, бяхте ми от голяма…

– Я чуйте – прекъсна го Джейкъб. – Мислили ли сте някога за свое шоу?

– Какво да съм мислил?

– Някой, дето изобщо не ви се натрапва, да следи детективската ви работа. Издирих ви в интернет. Сериозно ви говоря, агентът ми ще се заинтересува. Може да се съчетаем с вас, ще доведа снимачен екип, а вие ще показвате методите си…

– Аз не…

– Ще е добра реклама за вас – заубеждава го Месинджър, а зад гърба му мина блондинка в минирокличка и с отнесен вид. – Не че се хваля, но мога да гарантирам добра публика за двама ни…

– Няма да стане – отвърна кратко и твърдо Страйк. – Всичко хубаво.

Затвори, докато Месинджър още говореше.

– Тъпак нещастен – промърмори Страйк, стана, отиде до таблото, откачи снимката на Месинджър, скъса я и я хвърли в кошчето за боклук. После надраска на едно листче „КОЙ Е ДЖЕЙКЪБ“ и го закачи на мястото на снимката.

Страйк отстъпи назад и отново разгледа няколкото снимки на починалите, непроследени и неизвестни хора, свързани с Църквата. Освен бележката за Джейкъб единствената неотдавнашна промяна беше друго листче, което бе поставил след връщането си от Кроумър. Надписът на него беше „КОЙ Е БЕГАЧЪТ НА ПЛАЖА?“ и също беше в колонката „предстои да бъде открит/идентифициран“.

Страйк местеше намръщено поглед от снимка към снимка и се спря на тази на Дженифър Уейс с буйната ѝ коса и червило с блясък, замръзнала завинаги в 80-те години. След пътуването си до Кроумър Страйк се бе опитал да открие всичко, което можа, за начините да се предизвика пристъп у епилептик и доколкото успя да схване, единственият надежден ход бе да се спрат лекарствата или може би да се заменят истинските с неефикасни медикаменти. Но дори да се предположеше, че Уейс е подменил хапчетата на жена си, как би могъл да е сигурен, че пристъпът ще настъпи в този конкретен момент, докато Дженифър е във водата? Като начин за убийство бе нелеп, разчитащ на шанса метод, но от друга страна, не по-малко рисков от това да заведеш дете да плува и да се надяваш, че морето ще отнесе тялото му завинаги.

Като поглади небръснатата си брадичка, детективът се почуди дали не се е обсебил от предположения, които ще го пратят в задънена улица. Може би се присъединяваше към редиците на привържениците на теорията на конспирацията, виждащи скрити заговори в неща, които по-здравомислещите, такива като Шели Хийтън, коментираха като „интересно съвпадение“ и мигом ги забравяха. Дали не беше прекалена самомнителност от негова страна да вярва, че ще открие връзка, каквато никой друг не бе успял да установи? Можеше и така да се определи, но той бе наричан самомнителен и преди най-често от жената, лежаща сега в гробището „Бромптън“, и това никога не бе го отклонявало от решимостта да следва своя път.

68

След промяната на облеклото на членовете с такова в бял цвят в Чапман Фарм сякаш бе проникнала заразата на странно настроение. В атмосферата се усещаше нервност, някакво напрежение. Робин забеляза нарастваща тенденция сред членовете на Църквата да бъдат по-предпазливи един с друг, сякаш усещаха, че нещо скрито постоянно ги наблюдава и преценява.

Общата напрегнатост засили тази у Робин. Макар практически да не бе лъгала Страйк в последното си писмо, не му бе и споделила цялата истина.

Когато двете с Емили се върнаха при изоставената сергия в Норич и разправиха историята как на Емили ѝ прилошало в тоалетната, Тайо като че я бе приел безусловно. Колкото и облекчен да беше от връщането на Емили, гневът му към Дзян, че я бе изпуснал сред хората, населяващи сапунения мехур, не бе утихнал и през повечето от пътуването им обратно към Чапман Фарм мърмореше зад гърба на брат си нещо неразбираемо, вероятно обиди и заплахи. Дзян не отговаряше, само седеше прегърбен и смълчан над волана.

През следващите няколко дни обаче Робин долови промяна в отношението на Тайо. Несъмнено голямата сума пари, събрана от Емили сама, на фона на много малкото пари, останали в кутията за помощи от сергията, бе събудила съмненията му. На няколко пъти Робин улови Тайо да я наблюдава недружелюбно, забеляза и погледи изкосо от други, пътували до Норич. Когато Робин видя Амандийп забързано да шътка на Вивиън и Уолтър, когато ги доближи във вътрешния двор, ѝ стана ясно, че са обсъждали нея. Робин се питаше дали Вивиън е споделила с някого как е реагирала на истинското си име и ако беше така, докъде се е разпростряла информацията.

Робин знаеше, че е достигнала абсолютния лимит на допустими грешки, и тъй като не се канеше да прави секс нито с Тайо, нито с Джонатан Уейс, дните ѝ в Чапман Фарм бяха преброени. Още не беше наясно как точно ще си тръгне. Щеше да се иска немалко кураж да заяви на Тайо и Мадзу, че иска да си иде, и може би щеше да е по-лесно да се пребори през нощта с оградата от бодлива тел по периметъра. Но непосредствената ѝ грижа, предвид че времето ѝ тук без съмнение изтичаше, бе да идентифицира приоритетите си и да ги постигне по най-бързия начин.

Първо, трябваше да се възползва от тайния сговор с Емили, за да измъкне от нея възможно най-много сведения. Второ, решена бе да си осигури разговор на четири очи с Уил Еденсор, за да може да предостави на сър Колин актуална информация за сина му. И накрая, каза си, би могла да се опита да открие брадвата, скрита в дърво в гората.

Знаеше, че осъществяването дори на този ограничен дневен ред никак нямаше да е лесно. Дали умишлено или не (Робин подозираше, че е първото), след връщането им от Норич на нея и Емили бяха възлагани задачи, които ги държаха възможно най-далеч една от друга. Забеляза, че в трапезарията от двете страни на Емили седяха винаги едни и същи хора, сякаш бе налице нареждане да не бъде изпускана от очи. Емили на два пъти бе направила опит да седне до Робин в трапезарията, но пътят ѝ бе преграждан от един от хората, следващи я постоянно. Робин и Емили на няколко пъти срещаха погледи в спалното помещение и при един от тези случаи Емили отправи мимолетна усмивка, но бързо се извърна при влизането на Бека.

Да свари Уил Еденсор сам също бе мъчно, защото дотук контактът на Робин с него бе пренебрежим и след работата им заедно в зеленчуковата градина рядко им бе възлагана обща задача. Неговият статут в Чапман Фарм си оставаше такъв на черноработник въпреки очевидната му интелигентност и притежавания доверителен фонд. Подобен труд винаги бе надзираван, тъй че не изникваше възможност за разговор.

Колкото до брадвата, евентуално скрита в гората, тя знаеше, че няма да е разумно да използва фенерчето, за да я търси нощем, тъй като всеки, погледнал през прозорец на спално помещение, щеше да забележи лъча му. Уви, да претърсва гората денем щеше да е също толкова трудно. Освен че от време на време там играеха деца, некултивираната територия почти не беше използвана и с изключение на Уил и Лин, които се отбиваха там тайно, и на младежа, търсил Бо във вечерта на изчезването му, Робин не бе виждала друг възрастен да отива в гората. За момента не ѝ хрумваше идея как би могла да се измъкне от задачите си или да оправдае присъствието си, ако бъдеше сварена там.

След екскурзията до Норич Робин бе получила нов хибриден статут: отчасти полска работничка, отчасти член на групата на високо ниво. Не беше поканена отново да пътува до града за набиране на средства, макар да продължаваше да изучава църковната доктрина с групата си. Робин имаше усещането, че нейните хиляда лири я бяха направили твърде ценна, та да бъде свалена напълно до обща работничка, но явно бе на някакъв необявен гласно изпитателен срок. Вивиън, винаги добър барометър за това кой се ползва с благоволение и кой не, подчертано я игнорираше.

Следващото писмо на Робин до Страйк бе кратко и тя съзнаваше, че е разочароващо откъм информация, но на сутринта, след като го бе оставила в тайника, в Чапман Фарм се случи значимо събитие: завръщането на Джонатан Уейс.

Всички излязоха да гледат как сребристият мерцедес на Папа Джей се задава по алеята, следван от конвой по-скромни коли, и преди процесията да спре, всички членове, Робин включително, започнаха да аплодират. Когато Уейс слезе от автомобила си, тълпата изпадна почти в истерия.

Той изглеждаше загорял, отпочинал и все така красив. Очите му отново се навлажниха, докато оглеждаше ликуващото множество. Притисна ръка до сърцето си и изпълни един от типичните си хрисими поклони. Когато приближи до Мадзу, която държеше на ръце бебето Исин, я прегърна, разгледа с възторг бебето, сякаш бе негова кръв – а това, както внезапно осъзна Робин, като нищо можеше да е така. Виковете на тълпата станаха оглушителни и Робин се погрижи да ръкопляска тъй силно, че дланите я заболяха.

От колата зад тази на Уейс слязоха петима млади хора, всичките непознати, за които Робин реши – главно заради идеалните им зъби, – че са американци. Бяха двама енергични младежи и три подчертано хубави момичета, всичките облечени в бели анцузи на УХЦ. Те дружно отправиха сияещи усмивки към британските членове на Църквата и Робин предположи, че са доведени в Чапман Фарм от Центъра в Сан Франсиско. Гледаше как Джонатан ги представя един по един на Мадзу, която ги поздравяваше радушно.

Същата вечер в трапезарията се състоя угощение и помещението отново бе украсено с хартиени фенери в червено и златисто. За пръв път от седмици бе сервирано истинско месо, а Уейс държа дълго и страстно слово за войните в Сирия и Афганистан и осмя предизборните речи на кандидата за президент Доналд Тръмп. Робин забеляза, че американските гости кимаха въодушевено при ярката картина, описана от Уейс, на терора, който щеше да настане, ако Тръмп спечелеше изборите.

След като описа ужасите на материалистичния свят, Уейс се зае да слави непрестанните успехи на УХЦ и да обяснява как единствено Църквата би могла да спре силите на злото, върлуващи на планетата. Изсипа хвалебствия към американските гости за усилията им при набиране на средства и разказа за предстоящото откриване на център на УХЦ в Ню Йорк, след което призова отделни индивиди на сцената, за да почете публично постиженията им. Очевидно Мадзу бе държала Уейс в течение относно случващото се в Чапман Фарм, защото Амандийп бе сред повиканите. Той се разплака и поклати глава, като се приближи към Уейс, който го прегърна, преди да обяви, че Амандийп е изравнил рекорда по набрани средства за Църквата в рамките на един ден. Петимата новопристигнали американци се изправиха да аплодират, като размахваха юмруци във въздуха.

Когато речта на Уейс приключи, засвири музика също като в края на предишното угощение и хората започнаха да танцуват. Робин също стана, решена да се показва въодушевена при всяка възможност, а и най-вече за да използва бъркотията и да заприказва или Уил, или Емили. Това обаче се оказа невъзможно. Вместо това се оказа танцуваща срещу Кайл, който някога бе включен в групата на високо ниво, но поради неспособността или нежеланието си да прави секс с Вивиън беше понижен до най-ниския статут на полски работник. Той се подрусваше срещу Робин с безизразно лице, без нито веднъж да срещне погледа ѝ, и тя се почуди къде ли се виждаше той във фантазиите си, докато не забеляза, че устните му се движеха в напев, несвързан с музиката.

69

Закуската в Чапман Фарм бе обикновено най-тихото хранене за деня, предвид че се провеждаше в пет и половина сутринта. При предишни престои на Джонатан Уейс във фермата появата му на общи хранения се ограничаваше до две вечери, тъй че, когато Уейс и Мадзу влязоха в трапезарията в шест часа сутринта след пристигането му, Робин прецени по изненаданите погледи около себе си, че това е крайно необичайно събитие. Разнесоха се колебливи аплодисменти, глави се извърнаха и настана пълно мълчание, когато Уейс отново се качи на сцената, вече със закачен на дрехата си микрофон. Мадзу застана зад него без усмивка, с дългата черна коса, скрила наполовина лицето ѝ.

– Приятели мои – подхвана Уейс с тъжно изражение, – любимата ми съпруга претърпя загуба. Някои сред вас може да са забелязали, че тя носеше специално украшение на врата си – седефена риба. Някога принадлежеше на Дайю, Удавената пророчица. Рибата бе намерена в леглото на Дайю в сутринта на нейното възнесение.

В помещението прозвуча дружно приглушено ахване.

– Преди два дни жена ми забелязала, че верижката е скъсана и рибата се е изгубила. Търсила я, но не я намерила. Сигурен съм как разбирате, че не ви карам да издирвате материалистична дреболия без значение. Това е артефакт на Църквата. Ние, аз и Мадзу, ще сме дълбоко признателни на онзи, който успее да възвърне тази ценна вещ. Моля всички ви да оставите за момента обичайните си задачи и да ни помогнете да я открием.

Робин надуши шанс за себе си. Само веднъж досега, в нощта, когато от детското спално помещение бе изчезнал малкият Бо, строгата подредба на хората по групи се бе разпаднала. След като всички щяха да се пръснат из територията на Църквата, тя би могла да постигне нещо. Бързо огледа трапезарията и видя Бека да отива при масата, на която седеше Емили, и да раздава инструкции. Робин бе сигурна, че на групата бе наредено да не се разделя по време на търсенето.

За сметка на това Уил Еденсор вече излизаше от помещението сам. Робин грабна купичката си от овесена каша и забърза да я остави на една от количките, преди да го последва.

Беше топло, но ръмеше летен дъжд. Уил се отправи към вътрешния двор с наведена глава и оглеждаше земята. Като се преструваше, че и тя търси медальона, Робин пое бавно покрай хамбарите и перачницата. Крадешком наблюдаваше Уил, който скоро стигна до вътрешния двор и започна систематично да го оглежда. Робин надзърташе към него покрай постамента на гробницата на Пророка лечител и дъждът мокреше тила ѝ, когато висок глас изрече:

– О, вече гледах там.

– Здравей, Шона – каза Робин и сърцето ѝ се сви от разочарование.

– Уил! – извика Шона, чиято бременност вече личеше. – И там проверих вече!

Уил не отговори, а се обърна и пое по посока на фермерската къща. За огорчение на Робин, още двама мъже се присъединиха към него и по жестовете им тя отгатна, че предлагат систематично съвместно претърсване на градината отвъд.

– Чух някой да казва, че май била паднала в класната стая на малките – излъга Робин, решена да се отърве от Шона, стига да бе възможно. – Явно Мадзу е била там преди два дни.

– Ами да вървим тогава – каза Шона.

– Аз не мога – отвърна Робин. – Казаха ми след двора да ида да търся в кухнята, но не разбирам как може да е там. Обзалагам се, че който я намери, ще се превърне в нещо като герой.

– О, непременно – възкликна Шона. – Е, аз отивам в класните стаи.

И тя хукна нататък. Веднага щом Шона се изгуби от поглед, Робин се отправи не към перачницата, а към пасажа между мъжкото спално помещение и женското с очи, вперени в земята, още преструваща се, че търси падналата риба. Знаеше, че ще поеме риск, като прекоси полето посред бял ден, за да влезе в горите, но тъй като в момента Уил и Емили бяха недосегаеми за нея, реши да изпълни поне една от целите си.

Робин се придържаше към края на полето, вместо да го прекоси напряко, като често поглеждаше назад и ѝ се щеше да е облечена в друг цвят, а не в бяло, което изпъкваше на фона на живия плет, ако някой надникнеше над портата. Най-сетне достигна убежището на дърветата и започна да издирва ствол, който изглеждаше достатъчно стар, че да помещава в корубата си брадвата, описана от Ниъм Дохърти.

Беше ѝ странно да се намира в гората през деня и още по-странно да не върви по обичайния си маршрут към пластмасовия камък. Гората бе обрасла, неподдържана и може би опасна за децата, които играеха тук, предвид многото нападали клони. Навеждаше се под ниско надвисналите вейки, прескачаше коприва и коренища, опипваше стволове за коруби и беше наясно, че ѝ е нужен изключителен късмет да открие нужното дърво във времето, през което беше безопасно да се задържи тук.

Лекият дъжд шумолеше върху листата, докато тя минаваше покрай дебел дъб, чийто ствол бе разочароващо солиден. Скоро се озова пред малката просека, в която бе влязла веднъж през нощта. Там в земята в кръг бяха забити дебели колове. Бяха изгнили и смалени, но на два-три личеше, че са удряни с брадва.

Робин пристъпи внимателно в кръга и за пореден път отбеляза ритуалистичния му вид. Земята под краката ѝ бе неравна и хлъзгава от гниещи листа. Някой определено бе сякъл коловете и Робин се запита дали брадвата не е скрита с цел да бъде унищожен кръгът. Вероятно бе оставена в корубата, защото би било трудно да се вкара обратно в основната територия на фермата. Със сигурност по-добре бе всички да поемат вината за изчезването ѝ, отколкото да заловят човека с нея.

Тя се наведе да погледне отблизо нещо черно, което би могло да е въглищен къс, но не беше; след няколко секунди Робин реши, че е парче от овъглено въже. Вместо да го вдигне, тя взе малко камъче от земята, което щеше да послужи за днешния маркер, и тъкмо го пъхаше в сутиена си, когато чу зад гърба си безпогрешния шум от пукане на съчка под човешки крак. Извърна се рязко. На ръба на просеката между две дървета стоеше Дзян.

– Дзян – каза Робин и се насили да се засмее, макар по шията и гърдите ѝ да бе избила пот, – наистина успя да ме стреснеш.

– Какво правиш? – попита с подозрение той.

– Търся медальона на Мадзу – отвърна Робин. Поне бе заварена приведена към земята.

– Откъде накъде ще е тук? – процеди Дзян. Дясното му око бе започнало да трепка. Той го разтърка, за да прикрие тика.

– Такова чувство имах – отвърна Робин и гласът ѝ бе висок и неестествен за собствените ѝ уши. – Затова реших да проверя.

– Ти да не се правиш на Дайю? – подхвърли присмехулно Дзян и Робин си спомни, че наред с всичко останало Удавената пророчица уж бе надарена със способността да открива изгубени предмети независимо колко далеч са.

– Не – отвърна Робин. – Нищо такова, но кой знае защо нещо ме притегли към гората. Казах си, че някое дете може да е взело рибата и да я е донесло тук, а после да я е изтървало.

Обяснението звучеше неубедително дори за нея.

– Странно място е това, нали? – добави и посочи към остатъците от колове. – За какво мислиш, че е бил този кръг? Прилича на миниатюрен Стоунхендж.

– На какво? – подразнено попита Дзян.

– Това е праисторически монумент в Уилтшър – поясни Робин.

– Знам какво си наумила – каза Дзян и пристъпи към нея.

– Какво? – попита Робин.

– Щяла си да се срещнеш тук с Емили.

– Аз… ама не, нямаше. Защо бих…

– Приятелки сте, а?

– Аз почти не я познавам.

– Като бяхме в зеленчуковата градина, ти се намеси…

– Да, вярно. Уплаших се да не я удариш с мотиката.

Дзян пристъпи напред пред избуялите бурени. Плътният балдахин от короните на дърветата над него хвърляше играещи сенки по лицето му. Окото му подскачаше бясно. Той отново вдигна ръка да го скрие.

– Емили се измъква да се чука – каза той.

За пръв път Робин чуваше в Църквата сексът да се нарича другояче освен духовно единение.

– Аз… нищо не знам за това.

– Ти лесбийка ли беше отвън?

– Не – отвърна Робин.

– Е, и как знаеше в Норич къде е Емили?

– Не знаех – отвърна Робин. – Проверявах наред тоалетни и тя беше в една от тях.

– И го направи с нея в тоалетната ли?

– Не – каза Робин.

– А защо след Норич тя толкова често те поглежда?

– Не съм забелязала да ме поглежда – излъга Робин.

Нямаше представа дали грозното обвинение на Дзян целеше да я шокира и обиди, или той наистина го вярваше. Никога не бе оставял у нея впечатление за особено интелигентен, но със сигурност бе много наблюдателен. Сякаш прочел мислите ѝ, Дзян каза:

– Със затворени очи виждам повече от тях.

– Може ли да те попитам нещо?

Робин изпитваше нужда да го умилостиви. Беше потенциално склонен към насилие, а намесата ѝ в зеленчуковата градина, както и свързването ѝ с Емили, чието изчезване бе довело до сурово мъмрене от брат му на връщане от Норич, очевидно бе породило у Дзян враждебност към нея.

– Какво?

– Очевидно си много високопоставен в Църквата.

Тя беше наясно, че това не е вярно. Дзян нямаше авторитетна позиция, макар да му харесваше да демонстрира власт в ограничения обхват, който му бе позволен. Сега отпусна ръката, с която криеше трепкащото си око и отговори:

– Да.

– Ами защо тогава работиш повече от всички останали в твоето… – умишлено остави думите „твоето семейство“ да висят във въздуха за кратко, след което довърши – в твоето положение?

– Аз нямам фалшива самоличност – отвърна Дзян. – Не са ми нужни разните там щуротии.

Точно както се бе надявала, въпросът ѝ силно го поласка и тя усети леко намаляване на агресивността му.

– Просто забелязах, че ти някак… изживяваш онова, което се очаква от всички нас, а не само го проповядваш.

За миг се уплаши дали не е прекалила, но Дзян изпъна рамене и на грубоватото му лице се появи зачатък на усмивка.

– Затова ли не щеш да се чукаш с Тайо? Защото той не го изживява?

– Нямах предвид, че Тайо не…

– Обаче си права, да знаеш – отсече Дзян отново агресивен. – Пълен е с шибана егомотивация. И той, и Бека. А аз работя повече от всички.

– Знам – каза Робин. – Видях го. Изобщо не се спираш. Навън си във всякакво време, помагаш да се управлява правилно фермата, а не е като да не познаваш доктрината. Онова, което ми каза за децата и материалното притежание… нали се сещаш, в онзи ден, когато Уил се занимаваше с онова русото момиченце?… Направи ми силно впечатление. Думите ти ми отвориха очите колко са неестествени и затормозващи материалистичните връзки родител-дете.

– Това е добре – отсъди Дзян. Без нужда подръпна нагоре долнището на анцуга си. Тикът му бе затихнал и той почти се усмихваше. – Хубаво е, че си го запомнила.

– Ти имаш умението да представяш нещата ясно. Не ме разбирай погрешно – престори се на притеснена Робин. – Тайо и Бека също са добри, но те…

– Тайо искаше да я чука – върна се Дзян към очевидно любимата си тема. – Това знаеше ли го?

– Не – отвърна Робин.

– Но тогава Папа Джей легна с нея и на Тайо вече не му беше позволено.

– О – вдигна вежди Робин и излъга: – Аз май усетих нещо между Бека и Тайо.

– Значи и ти си отворила очи, а?

Може би защото тъй рядко бе оценяван, Дзян стана почти дружелюбен.

– Знаеш ли в какво бях наистина добър и превъзхождах Тайо, като бяхме деца? – попита той Робин.

– Не – отвърна тя. – В какво?

– Имаше една игра на карти, трябваше да се събират по чифтове и да помниш къде са картинките – каза той и почука слепоочието си с мръсен нокът. – А пък аз виждам нещата. Повече от тях.

– Забелязах го – каза Робин и едничката ѝ цел сега беше да се измъкне от гората, докато Дзян още беше приятелски настроен. – Е, как мислиш, да продължавам ли да търся рибата тук, или според теб няма смисъл?

Дзян бе доволен, че е попитан за мнението му.

– Никой няма да я намери тук – отвърна и огледа многото нападали листа и клони, изкривени корени и туфи с коприва.

– Така е, прав си – кимна Робин. – За пръв път съм в гората. Нямах представа, че е толкова обрасла.

Тя направи крачка към Дзян и за нейно облекчение той просто тръгна редом с нея в посоката, от която бяха дошли.

– Ей там има едно дърво – каза Дзян и посочи към стар ясен сред по-млада растителност наоколо. – Изкорубено е отвътре и в него има брадва.

– Леле – рече Робин и се постара да запомни точно позицията на дървото.

– Намерих я там още като бях дете. Никой друг не знае – добави гордо той.

– Че какво прави брадва в дърво?

– Ха – подсмихна се отново Дзян. – Дайю я скри там. Но не казвай на никого.

– Сериозно ли? Удавената пророчица я е скрила?

– Да – потвърди Дзян.

– А ти откъде знаеш?

– Просто знам – отвърна със същото самодоволство, демонстрирано от Шона, когато ѝ паднеше случай да се изтъкне. – Знам разни неща. Казах ти, държа си очите отворени.

Излязоха от гората и поеха през полето. Робин гледаше да спира от време на време и да подръпва тревички, като се правеше, че продължава да търси седефената риба на Мадзу, но се мъчеше да открие начин да върне разговора към Дайю, без да събуди подозренията на Дзян. Дъждът беше спрял, тревата искреше, лютичета и детелини блестяха ярко под воднистата слънчева светлина.

– Искаш ли да знаеш още нещо? – попита Дзян, когато бяха преполовили пътя до портата с пет греди.

– Да – напълно искрено отговори Робин.

– Има някой в момента, който беше тук преди много време. Пак се е върнал и само аз го схващам.

Той погледна изкосо Робин с дългите си тесни очи.

– Сериозно? – учуди се тя. – Кой?

– Ха. Няма да кажа – отсече Дзян. – Просто го държа под око.

– Не може ли поне да ми кажеш дали е мъж, или жена?

– Любопитно ти е, а? – ухили се по-широко Дзян. – Не, това само аз си го знам. Тайо и Бека уж са много умни, а още не са включили. Като свърша с наблюдението си, ще ида при Папа Джей – отсече важно той.

Прехвърлиха се през портата, а Робин вече изгаряше от любопитство.

Завесите на най-близката Стая за уединение бяха дръпнати, което означаваше, че е заета. Робин очакваше нецензурен коментар от Дзян, но доброто му настроение сякаш помръкна, когато минаха покрай бунгалото.

– Знаеш ли защо не съм допускан в тях? – посочи той назад с мърляв палец.

– Не – отвърна Робин. Бе ѝ добре дошла новината, че на Дзян не е позволено духовно единение. Разтревожила се бе, че ласкателствата ѝ към него могат да бъдат приети като сексуална увертюра.

– Никой ли не ти е казал? – отново се изпълни с подозрения Дзян. – И Тайо ли?

– Не, никой – поклати глава Робин.

– Заради Джейкъб е – промърмори кисело Дзян. – Но вината не беше моя, а на Луиз. И доктор Джоу каза така. Няма да се случи повече.

– Как е Джейкъб? – попита Робин с надежда веднъж завинаги да разреши тази мистерия.

– Не знам, не съм го виждал – отговори Дзян. – Не беше моя вината.

Дворът още беше пълен с хора, всички диреха изгубения медальон на Мадзу и за облекчение на Робин появата ѝ заедно с Дзян не предизвика нито поглед, нито коментар.

– Трябва да ида до тоалетната – каза Робин на Дзян и му се усмихна, за да докаже, че не се опитва да се откачи от него. Нямаше такова намерение, тъй като той се бе оказал неподозиран източник на интересни възможни следи. – После ще продължим да търсим.

– Да, добре – отвърна доволен Дзян.

Щом се озова в празното спално помещение, Робин забърза към леглото си, да остави под матрака най-новото си камъче, бележещо поредния ден в Чапман Фарм. Ала като коленичи, видя, че няколко от дребните камъчета, които бе слагала там, лежаха пръснати по пода.

Притеснена прокара ръка под матрака и откри само едно камъче още на мястото му. И тогава пръстите ѝ напипаха нещо малко, плоско и гладко. Извади го и видя блестящата седефена изкусно изработена риба.

Робин бързешком събра пръснатите камъчета, натика ги в сутиена си, скочи на крака и изтича в банята. Покатери се върху мивката, отвори високия прозорец, увери се, че няма никой наоколо, и метна рибата навън. Тя падна сред високи треви.

Робин скочи отново на пода, избърса следите от маратонките си върху мивката и пусна чешмата – тъкмо навреме: чу как няколко жени влязоха в спалното помещение.

– Здравейте – каза Робин като се показа от банята с надежда лицето ѝ да не е твърде зачервено.

Вивиън, която беше сред групата, не ѝ обърна внимание, а поръча на жените:

– Проверете навсякъде, чухте ли? Дори под матраците.

– Че как медальонът ще се озове под матрак? – попита я Робин, а сърцето ѝ биеше силно заради шока от откритието.

– Не знам, Бека поръча така – отвърна раздразнено Вивиън.

– О, ясно – промълви Робин.

– Ти няма ли да търсиш? – попита Вивиън, тъй като Робин тръгна да излиза.

– Съжалявам – отвърна Робин. – Дзян иска да му помогна.

Когато излезе навън, за да се върне при Дзян, видя Бека да разговаря с доктор Джоу от другата страна на фонтана на Удавената пророчица.

– Къде да търсим? – обърна се Робин към Дзян.

Нямаше никакво желание да рови за рибата сред високата трева. Нека някой друг я намереше.

– В работилниците – предложи Дзян, на когото явно му доставяше удоволствие, че Робин очаква нареждания от него.

– Чудесно – кимна Робин.

Докато се отдалечаваха, Робин хвърли поглед назад към Бека и никак не остана учудена, че тя ги наблюдаваше.

70

Страйк имаше изключително мъчен ден.

Малко след десет, докато следеше майката на клиента и младото ѝ гадже в „Селфриджис“, му се обади Пищяла. Страйк бързо отговори с надежда да се потвърди, че Литълджон работи под прикритие за агенция „Патерсън“. Притисна с пръст другото си ухо, за да заглуши музиката и разговорите на пазаруващите.

– Здравей – каза. – Какво имаш за мен?

– Рийни се опитал да си види сметката. Реших, че трябва да научиш.

– Какво е направил?!

– Свръхдоза. Приятелчето ми в Бедфорд ей сега звънна да ми съобщи.

– Кога е станало това?

– Преди няколко дни. Глупак нещастен. Купил и задигнал всякакви хапчета, които успял да докопа, и ги изпил до едно.

– По дяволите. Но още е жив, нали?

– Едва. В болница е. Приятелят ми каза, че бил жълт и оповръщан, когато го намерили.

– Някой знае ли защо го е направил?

– Да. Преди една седмица му се обадила жена му. Тогава започнал да купува дрога и да я задига откъдето сварел.

– Добре – каза Страйк. – Благодаря, че ми съобщи.

– Няма защо. Много ти се струпа, а?

– Какво? О… – Страйк осъзна, че Пищяла говори за смъртта на Шарлот. – Ами да, така е. Слушай, може ли да посриташ момчетата си да са по-активни? Трябва ми спешно нещо срещу Литълджон.

Страйк затвори и продължи след бабата и младото ѝ гадже, замислен за Рийни, който при срещата им бе бутнал настрани полароидните снимки с голи младежи с маски на прасета, после се бе изправил пребледнял и изпотен при споменаването на Удавената пророчица.

Следващите четири часа и половина прекара да се тътри подир обектите си из „Селфриджис“.

– Дотук измъкна от нея два костюма и часовник – осведоми той Баркли, дошъл да го смени в три часа.

– Май съм си сбъркал професията – промърмори Баркли. – Добре би ми дошъл един „Ролекс“.

– Ако можеш да погледнеш тази жена в очите и да ѝ кажеш, че е красива, заслужаваш го.

Страйк излезе от магазина и пое по Оксфорд Стрийт, като си мечтаеше за кебап. Тъкмо пресичаше улицата, когато телефонът му отново зазвъня, този път от непознат номер.

– Страйк.

– Аз съм – каза женски глас.

– Коя „аз“? – попита раздразнено Страйк.

– Бижу. Не ми се ядосвай. Наложи се отново да поискам номера ти от Илза. Това е сериозно, моля ти се, не затваряй.

– Какво искаш?

– Не мога да го кажа по телефона. Може ли да се видим?

Докато Страйк се колебаеше, го закачи леко юноша на скейтборд и на него му се прищя да бутне безцеремонното идиотче в канавката.

– На Оксфорд Стрийт съм. Мога да ти отделя двайсет минути в „Летящия кон“, ако побързаш.

– Добре – каза тя и затвори.

На Страйк му отне четвърт час да стигне до пъба и завари Бижу вече там, седнала на висока маса в дъното под стъкления купол, облечена в черно палто и държаща в ръце чаша сякаш с вода. Страйк си взе бирата, която си бе заслужил, и отиде при нея на високата маса.

– Казвай – обърна се към нея, като прескочи поздрав.

Бижу се огледа наоколо, преди да заговори тихо:

– Някой е сложил подслушвателно устройство в офиса на Андрю. Той мисли, че си ти.

– О, дяволите го взели – изпъшка Страйк с чувството, че е изчерпал месечния си капацитет за нежелани проблеми и пречки. – Някой проклет таблоид ще да е. Или жена му.

– И аз така му казах – отвърна Бижу с навлажнени яркосини очи, – но той не ми вярва!

– И какво очакваш от мен?

– Говори с него – почти изплака тя. – Моля те.

– Щом не вярва на теб, защо би повярвал на мен?

– Моля те, Корморан! Аз… бременна съм!

За част от секундата той имаше усещането, че във вътрешностите му плъзва сух лед, и очевидно ужасът се бе изписал по лицето му, защото тя побърза да каже:

– Не се бой, не е от теб. Току-що открих… бебето е на Анди, но…

Лицето на Бижу се сгърчи и тя го закри зад ръцете си с изряден маникюр. Страйк предположи, че адвокатът на Короната Андрю Хонболд не е заподскачал от радост при новината, че ембрион, заченат от него, сега се е сгушил в козметично обработеното тяло на любовницата му, която подозираше, че е уредила офисът му да се подслушва.

– В офиса на Хонболд да се е появил нов човек напоследък? Провеждал ли е срещи с някой, който не е ходил при него преди?

– Не знам – отвърна Бижу и вдигна към него мокрото си от сълзи лице. – Мисля, че е проклетата Матилда. Ще говориш ли с него? Моля те!

– Ще си помисля – отвърна Страйк не защото изпитваше съчувствие към Бижу, а защото му хрумна идея, която бе колкото неприятна, толкова и достоверна. Бижу протегна ръка през масата, но Страйк отдръпна своята и у него се породи нежелана асоциация с Шарлот.

– Само се канех да ти благодаря – каза тя и леко се нацупи.

– Недей. Нищо не ти обещавам.

Тя стана от бар-стола си и за момент остана загледана в него. Дори сега той усети как търси някакъв признак, че още я желае, и това също му напомни Шарлот.

– Корморан…

– Казах, че ще си помисля.

Тя взе чантата си и си тръгна.

Страйк си помисли как в офиса го чака писмена работа, отпи от бирата си и се опита да убеди сам себе си, че не иска бургер с пържени картофи. Усещаше парене зад очите, предизвикано от преумора. Стомахът му къркореше. Хилядите проблеми на деня бръмчаха наоколо му като комари. Андрю Хонболд, Бижу, Патерсън: нямаше ли си достатъчно грижи и без тези допълнителни ядове?

Предаде се и отиде до бара да си поръча храна. Когато се върна на масата си под купола, извади телефона и в дух на мазохизъм провери акаунта във Фейсбук на Кари Къртис Удс, която, естествено, не бе отговорила на молбата му да я следва, а после отвори страницата на Тормент Таун в Пинтерест, на която не бяха публикувани нови коментари след неговия собствен. Уморен от тази патова ситуация, той реши насилствено да изтръгне нещо от човека зад въпросния акаунт.

Познавали ли сте някога жена на име Диърдри Дохърти?

Натисна изпращане. Ако русата жена с очила, носеща се в тъмен басейн на рисунката, наистина бе Диърдри, това със сигурност щеше да предизвика някаква реакция.

След това издири телефона на съпругата на Джордан Рийни в салона ѝ за маникюр. След като попита за Ейва, трябваше да изчака няколко секунди, после я чу да приближава към телефона и да говори на някого на висок глас:

– …дръжте ги вътре и не ги докосвайте. Ало?

– Здравейте, госпожо Рийни. Пак съм аз, Корморан Страйк, частният детектив.

– О, вие – промърмори недоволно Ейва.

– Току-що узнах новини за Джорд…

– Да, знам, че е взел свръхдоза.

– Научих, че сте му се обадили седмица преди да го направи. За развода си ли разговаряхте?

– Изобщо не съм му се обаждала. И защо? Той знаеше за развода от месеци.

– Значи не сте му телефонирали преди седмица?

– Не съм му звъняла от цяла вечност. Смених си номерата на телефоните, та той да спре да ме тормози. Сигурно някоя от приятелките му се е представила за мен, та да е сигурна, че ще приеме обаждането. А той не подбира коя ще изчука. Първо те оправя, после започва да раздава шамари. Отстъпвам ѝ го, която и ще да е.

– Ясно – отвърна Страйк, а мисълта му заработи бързо. – Реакцията му на обаждането е била твърде екстремна, ако е била просто приятелка. Той правил ли е опит за самоубийство преди?

– Не, за жалост. Чуйте – заговори тя по-тихо, – ако искате да знаете истината, предпочитам да беше умрял. Тъкмо да не се оглеждам през рамо, докато съм жива. Разбрахте ли?

– Разбрах – отвърна Страйк. – Благодаря за отделеното време.

Седя около минута, потънал в размисъл. Разбира се, телефонното обаждане от неизвестна жена, представила се за съпругата на Рийни, може да нямаше нищо общо с опита му за самоубийство. Приятелят на Пищяла може да бе направил своеволно допускане.

Телефонът му зазвъня отново: от офиса.

– Здравей, Пат.

– Здравей – отговори тя. – Днес следобед ще идваш ли в офиса?

– Идвам след малко. В момента съм на късен обяд в „Летящия кон“. Защо?

– Исках да поговоря с теб.

– За какво? – намръщи се Страйк, като потърка болезнените си очи.

– Надали ще ти хареса.

– За какво става дума? – Страйк беше напът да се ядоса.

– Просто имам нужда да ти кажа нещо.

– Не можеш ли да ми го кажеш сега? – настоя Страйк. Вратът му бе започнал да се сковава от напрежение.

– Предпочитам да стане лице в лице.

Страйк не можеше да си представи какво бе това, за бога, което офис мениджърът държеше да му каже лице в лице. Мина му обаче смътната мисъл, че ако бе назначил отговорник за човешки ресурси, би получил съвет от него да приеме молбата и по възможност да не наругае Пат.

– Хубаво, ела в пъба. Чакам си бургера – каза той.

– Добре, след пет минути съм там.

Офис мениджърът и бургерът на Страйк пристигнаха едновременно. Пат зае мястото, освободено преди малко от Бижу, и Страйк изпита още по-голям дискомфорт, защото леко маймунското лице на Пат бе уплашено и тя стискаше здраво ръчната чанта в скута си, заела поза сякаш за самозащита.

– Искаш ли питие? – попита я.

– Не – отвърна Пат.

Колкото и да го съблазняваха пържените картофки, Страйк реши, че е редно да изслуша Пат, преди да започне да се храни.

– Казвай – подкани я. – Какво има?

Пат преглътна.

– Аз съм на шейсет и седем.

– Какво си?

– На шейсет и седем години. Това е възрастта ми – добави.

Страйк я гледаше безмълвно.

– Излъгах в сивито си – изграчи тя.

– Ами да – рече Страйк. – Това си направила.

– Налагаше се. Никой не иска човек на моята възраст.

Страйк подозираше, че знае причината Пат внезапно да пристъпи към признание.

– Уволнена съм, нали? – попита тя.

– О, господи, само не плачи – каза Страйк, като видя горната ѝ устна да трепери. Една разревана жена на ден му бе достатъчна. – И Литълджон знае, нали?

– Как се сети? – ахна Пат.

– Той шантажираше ли те?

– Не допреди малко – отвърна Пат, извади кърпичка от чантата си и я притисна до очите си. – Каза ми, че знаел веднага щом започна работа при нас. Не можех да ти го съобщя, без да си призная колко съм стара, нали? Само че преди малко бях отишла до тоалетната, а като излязох, той беше в офиса пред отвореното досие за случая „Еденсор“ и май се канеше да го снима, защото беше извадил телефона си. Попитах го: „Какво си позволяваш ти, по дяволите?“. Той затвори папката и ми каза: „Това не си го видяла и аз ще забравя, че си пенсионерка, нали?“.

– И смяташ, че не е направил снимки, така ли?

– Не, чух го, като минаваше покрай тоалетната. Не е имал време.

Страйк изяде няколко картофчета, а Пат го гледаше. Когато той не заговори, тя попита отново:

– Уволнена съм, нали?

– Редно беше да ми кажеш.

– Нямаше да ме назначиш, ако бях признала истината. – Сълзите на Пат вече течаха по-бързо, отколкото тя успяваше да ги избърше.

– Не говоря за тогава, а за сега. И стига рева, не си уволнена. Къде ще намеря друг офис мениджър като теб?

– О! – възкликна тя, притисна кърпичката до лицето си и сериозно се разплака.

Страйк стана, отиде до бара и купи чаша портвайн, предпочитаното от Пат питие. Като се върна до масата, постави чашата пред нея.

– А защо, по дяволите, ти е притрябвало да работиш на шейсет и седем?

– Защото обичам да работя – изхълца Пат и усилено бършеше лицето си. – Досадно ми е да си седя у дома.

– На мен също – кимна Страйк, който бе направил някои заключения, докато чакаше на бара. – Та колко годишна е дъщеря ти?

– Навърши петдесет – смотолеви Пат. – Родих я млада.

– Затова ли ми се тросна така злобно, като те попитах?

Пат кимна.

– Тя във Фейсбук ли е?

– Не излиза от него – отвърна Пат и взе чашата си с портвайн с трепереща ръка.

– Ами тогава…

– Да, ще помоля Рода. Ще ѝ хареса да е от помощ – отвърна Пат и несигурно отпи глътка портвайн.

– Къде е Литълджон сега?

– Отиде си. Уверих се, че наистина си е тръгнал, преди да ти се обадя. Качи се в такси в края на улицата. Не беше доволен, че съм го спипала. Излиза в отпуск за една седмица – каза Пат и си издуха носа. – Заминават на почивка в Гърция.

– Когато приключа с него, ще иска да си е останал там – отсече Страйк и започна да яде бургера си.

Пат допи питието си и каза:

– Аз по-добре да вървя, по средата съм на графика за следващата седмица… Благодаря, Корморан.

– Моля – отвърна Страйк с пълна уста.

Пат си тръгна.

Страйк бе наясно, че е допуснал непоследователност. Отписал бе Литълджон на принципа, че където има една лъжа, има и още, но за лъжата на Пат бе уверен, че не е породена от неискреност, присъща на характера ѝ. Тъкмо обратното: тя често бе дори прекалено искрена за вкуса му. В началните дни на работата ѝ при него би подскочил от радост при шанс да я уволни, но с времето в чувствата му бе настъпила пълна революция. Сега много би се огорчил, ако я изгубеше. И все пак, помисли си, когато посегна разсеяно за още картофки, може би трябваше да отложи повишението на заплатата, което смяташе да ѝ даде. Да простиш бе едно, но да награждаваш служител само защото си е признал грешката, и то по принуда, не бе добра управленска стратегия.

През следващите десет минути Страйк бе оставен на мира да се наслади на бургера си. Когато най-сетне приключи с храненето, взе телефона си и позвъни на Пищяла.

– Искам да се проследи обаждането до Рийни, преди той да вземе свръхдоза. Познаваш ли някои разхлабени бурми в Бедфорд?

– Разхлабени бурми винаги има, Горелка – отвърна Пищяла, вечният циник.

– Петстотин за теб и петстотин за човека, ако ми дадеш солидна информация за обаждането – безразсъдно обеща Страйк. – Най-вече ме интересува номерът, от който е дошло.

71

Въпреки предпазливото подпитване на Робин Дзян не разкри нищо повече за Дайю или Джейкъб, докато търсеха седефения медальон във форма на риба на Мадзу, нито ѝ каза друго за появилия се отново след дълго отсъствие индивид в Чапман Фарм. Единственото, което тя узна със сигурност, бе, че животът на Дзян бе доминиран от две неща: огорчението му, задето брат му се бе издигнал високо в йерархията на Църквата, а той беше обикновен полски работник и шофьор, и неутолимия му интерес към сексуалния живот на другите членове на Църквата, явно произтичащ от факта, че няма достъп до Стаите за уединение. И все пак срещата им в гората бе оставила Дзян по-благоразположен към Робин, отколкото дотогава, а това си беше плюс, защото тя имаше нужда от всички съюзници, които можеше да спечели.

Робин не се съмняваше, че Бека е скрила рибата на Мадзу под дюшека ѝ. Забелязала бе изражението на Бека на объркване и гняв, когато рибата бе открита сред високите треви от тържествуващия Уолтър, както и обвинителния поглед, който мигом ѝ отправи. Нямаше представа какво е подтикнало Бека да се опита да я инкриминира, но догадката ѝ бе, че и Бека като Тайо подозираше за таен съюз, който Робин и Емили са сключили в Норич, тъй че Бека бе решена да види Робин опозорена, наказана или дори преместена от Чапман Фарм.

В лицето на Бека си бе спечелила страховит враг. Робин се тревожеше, че може би няма да е нужно много, за да бъдат заставени към откровеност Лин, Дзян или Вивиън, ако Бека ги притиснеше да си припомнят нещо, изобличаващо Робин. Неразрешени набези в гората, притежание на фенерче, фактът, че бе реагирала на истинското си име. Робин имаше достатъчно високо мнение за интелигентността на Бека, за да знае, че не би ѝ отнело много време да се досети, че „Роуина“ е разследващ детектив под прикритие. Робин бе разказала на Страйк за медальона в последното си писмо, но бе премълчала, че Лин я е открила в гората и че се е издала така глупаво пред Вивиън за името си.

И като че това не стигаше да я държи тревожна, ами се притесняваше, че с всеки ден, в който отлага да предложи секс на Тайо, ситуацията ѝ в Чапман Фарм се влошава. Тайо я стрелкаше сърдито отдалеч при движенията ѝ из фермата и тя започна да се опасява, че ще последва открито настояване за духовно единение, отказът на което би довел до някакъв вид криза. И все пак от час на час и от ден на ден Робин бе крепена от надеждата, че все още може да получи някаква информация от Емили или от Дзян, а също и да ѝ се отвори възможност да разговаря с Уил Еденсор.

Междувременно Ноли Сиймур, доктор Джоу и другите принципали на Църквата до един се намираха в Чапман Фарм. Робин подразбра от дочути разговори, че наближаващата скоро Поява на Удавената пророчица обикновено събира целия съвет на мястото, където Църквата се бе зародила. Доктор Джоу си оставаше затворен в своя луксозен кабинет, а Джайлс Хармън прекарваше повечето от деня да пише в стаята си, видим за всеки, прекосяващ двора, но Ноли и двама от мъжете бяха облекли бели анцузи като обикновените членове. Не стигнаха дотам да спят в общите помещения, но често можеха да бъдат видени из фермата да изпълняват различни задачи с вид на осъзната добродетелност и често крайно неумело, което би довело до остри критики, ако бяха редови членове.

Робин все така се люшкаше между групата на високо ниво и черноработниците. Веднъж бе изпратена в кухнята да помага за приготвянето на вечерята след дълъг сеанс върху църковната доктрина, проведен от Мадзу. Когато влезе в кухнята, завари Уил Еденсор да кълца огромна купчина лук. Тя си сложи престилка и отиде да му помага, без да чака изрични нареждания.

– Благодаря – промърмори той, когато тя застана до него.

– Няма защо – отвърна Робин.

– Винаги ми причинява това – оплака се Уил и избърса с ръкав насълзените си и зачервени очи.

– Помага, ако преди това се замрази – подхвърли Робин.

– Наистина ли?

– Да, но сега вече е малко късно. Просто ще се наложи да работим бързо.

Уил се усмихна. За момент ѝ се видя много по-млад, отколкото обикновено.

Шумът в кухнята бе непрестанен и безмилостен: тракаха тенджери, огромният вентилатор над индустриалните печки съскаше, консервирани зеленчуци кипяха и бълбукаха върху многото газови котлони.

– Откога си в Църквата, Уил? – попита Робин.

– Ами… вече от около четири години.

– Значи толкова дълго трябва да прекарам тук, та да усвоя доктрината добре като теб?

Тя предполагаше, че въпросът или ще го поласкае, или ще го провокира към лекция, но и двете биха ѝ позволили да мине на темата за лоялността му към УХЦ.

– Просто трябва да учиш – вяло отвърна той.

Робин се почуди дали не е така назидателен днес, защото очите му го притесняваха, или поради по-сериозна причина и продължи:

– Значи си присъствал на четири Появи на Удавената пророчица?

Уил кимна, после каза:

– Не мога да говоря за това обаче. Трябва да го изживееш, та да го разбереш истински.

– Все пак бях на нещо като предварителна прожекция – осведоми го Робин. – По време на Откровението ми Дайю дойде в храма. Накара сцената да се наклони.

– Да, чух за това – отвърна Уил.

– Знам, че си го заслужих – каза Робин, – тъй че трябва да съм доволна, задето се случи. Както ти ми каза в зеленчуковата градина, тук няма такова нещо като да си в беда. Всичко те прави по-силен.

За миг-два Уил остана мълчалив. После попита:

– Била ли си в библиотеката вече?

– Претърсвах я за рибата на Мадзу – отговори Робин. – Не съм я използвала по предназначение.

Макар да беше красиво обзаведена с махагонови маси и настолни лампи на месингови стойки, библиотеката съдържаше малко книги и половината бяха написани от Джонатан Уейс. Останалите бяха свещени текстове на всички основни религии. И макар на Робин да ѝ би дошъл добре един тих час в библиотеката, съмняваше се, че ще може да се съсредоточи дълго върху Гуру Грант Сахиб или Тора, без да заспи.

– Чела ли си Библията? – попита Уил.

– Ами… откъси – отвърна предпазливо тя.

– Вчера пак я четох. Йоан 4:1: „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света“[18].

Робин го погледна. Може и да грешеше при тези му зачервени и подути очи, но той ѝ се стори тревожен.

– О, боже, ще ми трябва помощ! – чу се висок женски глас.

Робин и Уил се озърнаха. Ноли Сиймур беше влязла в кухнята в чистичък бял анцуг и бе притиснала длани към лицето си, на което бе изписано комично изражение.

– Аз съм фатална готвачка! – заяви тя и се огледа. – Някой от вас, експертите, трябва да ми помага!

Ако Ноли бе очаквала хората да се прескачат да идат при нея или че ще очарова кухненските работници с признанието си как не може да готви, не беше познала. Бяха уморени и потни, никой от тях не се усмихна, но Сита все пак ѝ подаде престилка. Робин имаше предчувствие какво ще се случи и то се знае, една от по-възрастните жени посочи на Ноли купчината лук, с която се бореха Робин и Уил, без съмнение решила, че там би могла да бъде нанесена най-малка вреда. Ноли все пак бе актриса и успя да изобрази ентусиазъм.

– Чудесно… ъъ… имате ли ръкавици?

– Не – отсече жената и се върна към голяма тенджера с цял галон консервирани домати, които вряха на печката.

– Здравейте, аз съм Ноли – представи се актрисата на Робин и Уил. – Имате ли…? О, благодаря – каза, когато Робин ѝ подаде нож. – Е, как се казвате?

Те я осведомиха.

– Роуина, виж ти, забавно, в школата по актьорско майсторство играх Роуина в „Айвънхоу“ – заговори Ноли, като скришом наблюдаваше Робин как кълца лука, та да ѝ подражава. – Никак не се оказа лесно всъщност. Предпочитам да играя героини със сложни характери. А Роуина в общи линии е красива, добра и с благороден произход, толкоз. – Ноли извъртя очи в гримаса. – Казах си: няма ли да е по-лесно да използват манекен? О, боже, надявам се да не си кръстена на лейди Роуина – добави Ноли и се засмя звънливо. – Родителите ти да не са били фенове?

Преди Робин да успее да отговори, Уил, чиито сълзящи очи останаха втренчени в лука, промърмори:

– Материално притежание.

– Кое? – не разбра Ноли.

– „Родители“ – отвърна Уил, все така без да я поглежда.

– О… да, вярно – каза Ноли. – Но ме разбрахте какво исках да кажа.

– Не, не съм кръстена на лейди Роуина – обади се Робин.

– Подбират ме по физически качества – оплака се Ноли, като се стараеше да докосва колкото е възможно по-малко лука и го натискаше само с върховете на пръстите си. – Все казвам на моя агент: „Веднъж поне ми осигури героиня с характер“. А откакто се присъединих към Църквата, все по-силно усещам този стремеж – добави тя.

Тримата кълцаха мълчаливо известно време, после Уил отново изтри раздразнените си очи с ръкава си, погледна Ноли и попита:

– Наистина ли ще правиш филм за Удавената пророчица?

Актрисата го изгледа смаяна.

– Ти пък как, по дяволите, си научил за това?

– Така ли е? – Зачервените очи на Уил отново бяха насочени към работата му.

– Ами не се знае… нищо не е окончателно още. Говорих с Папа Джей евентуално да направим филм за него. Но ти как разбра? – повтори тя и се засмя учудено.

– Аз бях този, който ти сервираше картофи, когато говореше за това с Папа Джей – отговори Уил. – Във фермерската къща.

Кухненските работници в близост се бяха заслушали в разговора. Някои умишлено забавиха работата си, та да вдигат по-малко шум.

– О, ама разбира се, че беше ти – закима Ноли, но на Робин ѝ стана ясно, че тя няма никакъв спомен за Уил. – Ами просто реших, че може да стане много интересно. Естествено, ще се погрижим голям дял от приходите да отиде за УХЦ. Невероятен начин е да се популяризира Църквата сред широката общественост. Той, разбира се, твърди, че никой не би проявил интерес да гледа филм за него – изкиска се леко тя. – Това е смайващото при Папа Джей, сам не осъзнава какво представлява. Скромността е едно от качествата му, които най-много ме възхищават. Уверявам ви, че е много различен от хората, които срещам в моя бизнес.

– Ти Дайю ли ще играеш във филма? – попита Уил.

– Не, разбира се, прекалено стара съм – отвърна Ноли. – Много ми се иска да изпълня ролята на първата му съпруга, той ми е разказвал за нея и останах с впечатление… да кажем, че не е била от типа на лейди Роуина.

– Не ти ли изглежда странно – попита Уил, без да спира да си кълца лука, – че Папа Джей се е женил два пъти, а на никой друг в Църквата не е позволено да сключва брак?

– Какво? – Ножът ѝ се изплъзна от главата лук.

– Уил!

Беше се обадила една от по-възрастните жени с подчертано предупредителен тон. Кухненските работници в близост сякаш се съживиха и обичайните шумове се подновиха с пълна сила.

– Разбира се, че не е странно – отвърна Ноли. – Първият му брак е бил, преди той още да е… Във всеки случай, там става дума за Истина на висше ниво, нали така?

– И какво е това? – поинтересува се Уил, все така с поглед към лука пред себе си.

– Папа Джей и Мама Мадзу… не можеш… не е същото. Те са ни като родители… на всички нас.

– Материално притежание – промърмори отново Уил.

– О, стига де…

– Чела ли си Бхагавад Гита?

– Да, разбира се – отвърна Ноли, но очевидно лъжеше.

– Кришна говори за хора с демонична природа. „Високомерни, непреклонни, опиянени от гордост заради богатството си, те извършват жертвоприношение само формално и показно.“

– О, боже мой, сред актьорите е пълно с такива – подхвърли Ноли. – На снимките на последния ми филм…

Но гласът ѝ бе заглушен от друг. Някой пред кухнята пищеше.

72

Кухненската врата се отвори с трясък и се появи Пени, чиято някога зелена коса сега бе сплъстена и кестенява. Цялата предница на анцуга ѝ бе изцапана с нещо, което приличаше на кръв.

– Нещастие с Лин – изплака силно. – В женската тоалетна е. Тя… о, боже мой…

Робин и Уил реагираха първи. Робин последва тичешком по-младия мъж, като престилката се мотаеше пред коленете и пречеше на движенията ѝ. Чу, че зад нея тичат и някои от по-възрастните жени. Втурнаха се по пътеката във вътрешния двор, но при вратата на спалното помещение Уил спря. На мъже не бе разрешено да влизат в женските спални. Робин го бутна встрани, изтича в празното помещение и се втурна да отвори вратата към банята.

– О, господи! – възкликна на висок глас.

От една от кабинките се бе стекла локва кръв. Видя окървавените крака на Лин, бяха неподвижни.

– Лин! – изкрещя Робин и заблъска по заключената врата, но отговор нямаше.

Робин се втурна в съседната кабинка, скочи върху тоалетната чиния, улови се за горния ръб на преградата и се прехвърли през нея.

– По дяволите! – изруга, когато скочи долу и се подхлъзна в кръвта около момичето, което седеше отпуснато и подпряно на тоалетната чиния.

Очаквала бе самоубийство, но мигом видя, че кръвта, която бе в ужасяващо количество, изтичаше от вагината на Лин. Долнището на анцуга ѝ бе напълно подгизнало, тя дишаше тежко и със свирене, а по шията, лицето и дланите ѝ беше избил червен обрив.

– Лин, какво стана? – попита Робин.

– Остави м-м-ме… – прошепна Лин. – П-п-просто м-м-ме остави.

Робин чу стъпки пред кабинката и бързо отключи вратата пред тревожните лица на Пени и няколко кухненски работнички.

– Ще повикам доктор Джоу – каза Сита и мигом изчезна.

– Н-не… изпъшка Лин. – Н-н-не Джоу, н-н-не Джоу…

– Трябва ти лекар, Лин – каза Робин. – Налага се медицинска помощ.

– Н-н-не той… Н-н-не го искам… Добре съм… добре съм…

Робин хвана горещата длан на Лин и я задържа.

– Всичко ще е наред – опита се да я успокои.

– Н-н-не, н-н-няма… – едва промълви Лин, като вече се бореше за въздух. – Н-н-не и ако тя д-д-доведе д-д-доктор Джоу… м-м-моля ти се…

Робин чу мъжки гласове пред помещението, а след малко над всички тях се извиси този на доктор Джоу.

– Махнете се всички! – викна той, като влезе в банята и жените около кабинката се пръснаха. Робин остана на мястото си и усети пръстите на Лин да се стягат около нейните, когато Джоу застана до отворената врата.

– Какво си причини, по дяволите?! – викна той, като погледна към Лин, и Робин видя паника, изписана на лицето му.

– Н-нищо… нищо… – прошепна Лин.

– Мисля, че може да е яла някакви растения – каза Робин, като чувстваше ужасна вина, задето предава Лин, но се боеше от последствията, ако си замълчи.

– Какви растения? – викна Джоу и гласът му отекна между плочките на стените.

– Лин, кажи му – прошепна ѝ Робин. – Моля ти се, кажи му. Помисли за Цин.

– П-п-пелин – едва чуто отрони Лин.

– Ставай – изръмжа Джоу.

– Луд ли сте? – смая се Робин. – Тя не може да се изправи!

– Извикайте двама от мъжете тук – кресна Джоу към отдалечилите се на разстояние жени.

– Какво ще правите? – настоя да разбере Робин.

– Ти се махай! – изръмжа ѝ Джоу, но тя не помръдна и продължи да държи ръката на Лин.

Пред вратата на кабинката се появиха Уил и Тайо. Тайо изглеждаше отвратен, а Уил не на себе си от ужас.

– Увийте я с хавлиена кърпа да не изпоцапа навсякъде – нареди Джоу. – После я отнесете във фермерската къща.

– Н-н-не… – промълви Лин и немощно започна да се съпротивлява, когато Тайо грубо понечи да я увие с хавлиена кърпа.

– Аз ще го направя – обади се Робин и бутна ръката на Тайо.

Лин беше изправена на крака, кърпата бе увита около нея и Тайо и Уил я отнесоха.

– Да почистиш тази мръсотия – гласеше заръката на Джоу към Робин, преди да излезе от банята, а после го чу да подвиква на друга жена. – Ти! Върви да ѝ помогнеш.

Долнището на анцуга на Робин бе пропито от топла червена кръв. Тя се изправи бавно и в този момент се показа Пени с ококорени очи.

– Какво ѝ се е случило? – попита шепнешком тя.

– Мисля, че се е опитала да си причини спонтанен аборт – отвърна Робин прималяла, защото ѝ се гадеше.

– О – промълви Пени. – Не знаех какво да правя. Просто видях под вратата да изтича кръв…

Робин ужасена се питаше какво ли ще стане сега. Дали Лин нямаше да умре? Беше ли Джоу достатъчно компетентен да се справи с такава кризисна ситуация? Наясно бе също, че реагира на случката като Робин Елакот, а не като Роуина Елис, като се разкрещя на Джоу и игнорира нарежданията му, бутна Тайо, застана в защита на момичето, което се бе помъчило да абортира бебето си. А после и признанието ѝ как знае, че Лин е поела някакви растения…

– Доктор Джоу ми поръча да ти помогна да почистиш – промълви плахо Пени.

– Няма нужда – каза Робин, защото повече от всичко искаше да остане сама. – Ще се справя.

– Не – поклати глава Пени с решимост, макар да бе разтреперана. – Той ми нареди… Ама ти как му се развика – добави притеснено.

– Просто бях в шок – отвърна Робин.

– Знам… но той е докторът.

Робин си замълча, отиде да вземе една от вкоравените хавлиени кърпи, с които жените се бършеха след душ, разпростря я върху пода и започна да попива кръвта, замислена как ще обясни откъде е знаела, че Лин е взела някакви растения, без да признае, че е била през нощта в гората, където растяха.

Пени последва примера на Робин и също взе кърпа да бърше кръвта. Когато обраха повечето, Робин хвърли мръсната кърпа в коша за пране, отиде да вземе нова и пусна крана със студена вода да я намокри. Докато го правеше, отново погледна към високите прозорци над мивката. Сърцето ѝ започна да бие почти болезнено в гърдите при мисълта да си тръгне незабавно. Току-що бе чула първата индикация, че Уил Еденсор изпитва съмнения относно Църквата, но нямаше представа как би могла да се измъкне от бедата, в която се бе насадила. Само да можеше да се отърве някак от Пени, би могла да излезе през един от прозорците и да скочи от другата страна на сградата, невидима от вътрешния двор. После щеше да хукне към гората, докато началството бе ангажирано с Лин, щеше да вдигне тревога и да повика линейка във фермата. Това бе правилният начин на действие. Времето ѝ тук бе приключило.

Тя се върна към изцапания под и започна да бърше с мократа кърпа последните следи от кръв.

– Отивай на вечеря – поръча на Пени. – Аз ще довърша тук, почти съм готова.

– Добре – каза Пени и се изправи. – Надявам се да не загазиш.

– Благодаря – отвърна Робин.

Изчака стъпките на Пени да заглъхнат, изправи се, захвърли мократа кърпа в коша за пране и тъкмо бе направила две крачки към мивката, когато на прага се появи фигура в бяло.

– Папа Джей иска да те види – каза Луиз Пърбрайт.

73

– Не съм довършила – глупаво възрази Робин, като посочи към пода, който още розовееше.

– Ще пратя друг да го свърши – каза Луиз. Нервно потъркваше подутите си от артрит кокалчета на пръстите. – Най-добре идвай.

На Робин ѝ отне миг да накара треперещите си крака да се раздвижат. Тя тръгна след Луиз навън от банята и през пустото спално помещение. За кратък момент ѝ мина през ума да хукне по прохода между постройките и да се прехвърли през вратата с пет греди, но нямаше увереност, че ще успее да стигне до гората, без да я хванат, тъй като имаше твърде много хора във вътрешния двор, някои пред басейна на Дайю за обичайното отдаване на почит, други тръгнали към трапезарията.

Луиз и Робин също спряха пред басейна. Когато Робин изрече „Удавената пророчица ще благослови всички, които я почитат“, усети как езикът ѝ залепва за небцето. След като намокри челото си с вода, последва Луиз към резбованите с орнаменти на дракони врати на фермерската къща.

Вътре отминаха застланото с червен килим стълбище и спряха пред лъскава черна врата от лявата страна на коридора. Луиз почука.

– Влез – чу се гласът на Джонатан Уейс.

Луиз отвори, посочи с жест на Робин да влезе и затвори вратата зад нея.

Стаята беше голяма и много красива. За разлика от офиса на Мадзу, тук нямаше претрупаност. Стените бяха покрити с тъкан в турскосиньо и покрай тях имаше елегантни и модерни шкафове с полици, изкусно осветени от скрити лампи, по които бяха наредени фигурки от сребро и слонова кост, повечето с китайски мотиви. В облицована с мрамор камина гореше огън. Пред нея на черно кожено канапе седеше Джонатан Уейс сам и се хранеше от различните ястия, сервирани на ниска черна лакирана маса.

– Аха – каза Уейс, остави ножа и вилицата си и се изправи. – Роуина.

Облечен бе в скъп вариант на белите анцузи, носени от останалите във фермата, направен, както изглеждаше, от сурова коприна. На краката му имаше също толкова скъпи на вид кожени чехли. Робин усети кръвта да се изцежда от лицето ѝ, докато той вървеше към нея.

Уейс я придърпа в прегръдка. Робин още се усещаше, че трепери, и знаеше, че и той го е почувствал, защото я притискаше толкова силно, че гърдите ѝ се бяха сплескали срещу гръдния му кош. Той миришеше на одеколон със сандалово дърво и я държа така достатъчно дълго, че тя да се почувства още по-неловко. Опитваше се да се отпусне, но всеки мускул в тялото ѝ бе напрегнат. Най-сетне Уейс разхлаби прегръдката си, макар да продължаваше да я държи, тъй че да я огледа отблизо с усмивка.

– Та ти си била прекрасна.

Робин не знаеше дали това е изречено със сарказъм. Той изглеждаше искрен. Накрая я пусна.

– Ела – каза и се върна на канапето, а на нея посочи кресло, поставено под прав ъгъл спрямо камината.

– Чух как си помогнала да бъде изродено бебето на Мадзу, Роуина – каза Уейс. – Благодаря ти от сърце за службата.

Объркана за момент, Робин осъзна, че той говори за дъщерята на Ван.

– О – промълви. Устата ѝ още бе толкова суха, че едва можеше да изрече и дума. – Да.

– А тази вечер си предложила утеха на бедната Лин – продължи Уейс все така усмихнат, докато сипваше рагу в чинията си. – Простено ти е, че си говорила непочтително на доктор Джоу – добави.

– Аз… о, добре… тоест благодаря – отвърна Робин.

Сигурна беше, че Уейс режисира някаква игра. Миризмата на богати ястия непосредствено след тази на кръв накара стомаха ѝ да се преобърне. Дишай, поръча си. Говори.

– Лин ще се оправи ли?

– „Ян се движи напред и назад, нагоре и надолу“ – цитира Уейс, без да престава да се усмихва. – Направила е глупост, както сигурно си се досетила. Защо не каза на никого, че е поглъщала пелин? – попита уж небрежно, като отново хвана вилицата и ножа.

– Аз не знаех – отговори Робин и по скалпа ѝ отново изби пот. – Беше догадка. Видях я с растения преди известно време.

– Кога беше това?

– Не мога да си спомня. Просто един ден видях, че ги държи. И като забелязах обрива ѝ тази вечер, си казах, че прилича на алергия.

– Алергии не съществуват – изрече невъзмутимо Уейс. – Обривът е следствие от бунта на плътта ѝ срещу онова, което фалшивата ѝ същност я е накарала да стори.

– Доктор Джоу ще може ли да ѝ помогне?

– Разбира се. Той повече от всеки жив човек разбира как работи духът.

– Отведе ли я в болница?

– В момента я лекува, а Тайо ще я отведе на място, където да се възстанови, така че нямай грижа за Лин – каза Уейс. – Искам да говорим за теб. Чувам… противоречиви отзиви.

Той ѝ се усмихна, докато дъвчеше, после разшири очи, преглътна и каза:

– Колко шокиращо несъобразителен съм… ти си пропускаш вечерята.

Той натисна малък звънец, поставен сред съдовете на масата. Мигове по късно се появи Шона с обръснатата глава, цялата сияеща.

– Шона, още една чиния, чаша и прибори за Роуина, моля те – поръча Уейс.

– Да, Папа Джей – отвърна Шона важно, поклони се и излезе от стаята.

– Благодаря – каза Робин, като се опитваше да играе ролята на невинна жена, член на Църквата, отчаяно стремяща се към одобрението на Джонатан Уейс. – Простете, но… какви противоречиви отзиви има за мен?

– Казват, че си много усърдна в работата – подхвана Уейс. – Никога не се оплакваш, че си уморена. Демонстрираш находчивост и смелост. Както чух, раждането е било дълго, а ти си се лишила от сън, за да помагаш. Също така си намерила Емили в Норич, когато ѝ е прилошало, нали? Доколкото знам, и преди си се застъпвала за нея, когато Дзян я е инструктирал. Тази вечер първа си се притекла на помощ на Лин. Мисля, че трябва да те наричам Артемида. Знаеш ли коя е Артемида?

– Гръцката богиня на лова?

– На лова – повтори Джонатан. – Интересно, че първо спомена лова.

– Само защото съм виждала нейни статуи с лък и стрела – каза Робин, притиснала длани към коленете си, за да ги спре да треперят. – Всъщност май не знам друго за нея.

Вратата се отвори и Шона се появи с всичко поръчано от Уейс. Постави чиния, чаша, нож и вилица пред Робин, отново се поклони с лъчезарна усмивка на Уейс и се оттегли, като затвори вратата след себе си.

– Яж – нареди Уейс на Робин и сам ѝ наля вода в чашата. – Има куп противоречия у Артемида, също както при човешките въплъщения на божественото. Тя е ловец, но още и закрилник на преследваните, на момичета до възраст за омъжване, богиня е на раждането и… колкото и странно да е… на целомъдрието.

Той я погледна, преди да насочи отново внимание към храната си. Робин изпи глътка вода в опит да отстрани сухотата в устата си.

– Аз лично – продължи Уейс – не отхвърлям с пренебрежение ученията на онези, които са приемани от конвенционалните религиозни хора като езичници. Не вярвам, че християнската концепция за Бог е по-валидна от тази на древните гърци. Всички субективни опити да се нарисува пълна картина на Благословената Божественост са неизбежно частични и белязани от грешки.

Освен твоята картина, помисли си Робин. Сервирала си беше рагу и полента и започна да се храни. Стори ѝ се по-вкусно от всичко, което бе хапвала някога, или причината просто бе продължителното ѝ лишение от истинска храна.

– Освен това си била щедра към Църквата, Артемида – отбеляза Уейс. – Хиляда лири! Благодаря! – Той отново лепна на лицето си познатото смирено и признателно изражение и притисна ръка към сърцето си.

– Би трябвало по-рано да го направя – поклати глава Робин.

– Защо го казваш? – повдигна вежди Уейс.

– Защото знам, че други хора направиха дарения преди мен. Би трябвало…

– „Би трябвало“ нищо не значи. От значение е само направеното. Пътуването към чистия дух по същество е процес на засилване на активността. Молитви, медитация, учене: това са все действия. Съжаленията са неактивни и са полезни само дотолкова, доколкото ни тласкат напред към още действия. И тъй, всичко това е чудесно, но… – Усмивката на Уейс помръкна. – Дневникът ти е… леко разочароващ.

Сърцето на Робин отново запрепуска. Що се отнасяше до дневника, беше си взела поука от онова, което каза Ниъм Дохърти: всеки ден едно нещо, което ти е харесало, и едно нещо, което си научил.

– Никакви въпроси, никакви съмнения – поклати глава Уейс. – И никаква индикация за вътрешния мир на Роуина.

– Стараех се да не проявявам егомотивация – отвърна Робин.

Уейс издаде лаещ смях, който я накара да подскочи.

– Точно това очаквах да кажеш, Артемида.

На Робин ѝ бе неприятно това повтаряне на новия ѝ прякор. Знаеше, че целта е едновременно да я поласкае и дестабилизира.

– Чувам, че си същата и при лекциите на доктрината. Никога не търсиш обсъждане или изясняване. Прилежна си в ученето, но мълчалива. Не проявяваш любопитство.

– Мислех…

– …че това би било показателно за егомотивация? Ни най-малко. Аз имам максима: предпочитам откровен скептик пред сто, които вярват, че познават Бог, но в действителност се опияняват от собствената си набожност. Само че тази липса на любопитство и опониране ме заинтригува, защото ти не си склонна към пасивно подчинение, нали? Неведнъж си го показвала.

Докато Робин се чудеше какво да отговори на това, отвън се разнесе шум от движение, стържене от обувки по пода и после прозвуча гласът на Лин:

– Н-н-не искам да отивам… Н-н-не!

– Музика – каза Уейс, пусна приборите си на масата, при което те изтракаха, и се изправи. Отиде спокойно при дискретно поставен в стената панел, натисна бутон и стаята се изпълни с класическа музика. Робин чу входните врати на къщата да се затръшват. Имаше време да си припомни, че Лин почти сигурно бе родна дъщеря на Уейс, преди той да седне на канапето и да заговори, сякаш нищо не бе станало.

– Та така, озадачен съм от теб, Артемида. От една страна – пасивност, безпрекословно подчинение, безукорна работна етика, дневник, в който не се задават въпроси, голямо дарение на Църквата. Но от друга – силна и динамична индивидуалност. Извън семинарите, посветени на доктрината, се опълчваш на авторитетите и оказваш съпротива да се ангажираш по-дълбоко с нормите на Църквата. Демонстрираш силна материалистична привързаност към важността на тялото и го поставяш над нуждите на духа. Откъде тези противоречия, Артемида?

Робин, почувствала малко сила у себе си, след като се подкрепи с храна и вода, отвърна:

– Опитвам се да се уча и да се променя. Бях много склонна към спорове, преди да се присъединя към Църквата. Тъкмо затова годеникът ми скъса с мен. Предполагам, че… фалшивата ми същност още присъства, вкопчила се е в мен.

– Много спретнат и логичен отговор – усмихна се отново Уейс.

– Опитвам се да съм честна – изтъкна Робин. Запита се дали, ако се разплаче, ще е по-убедителна. Нямаше да ѝ е трудно да пусне сълзи след шока от последния час.

– Чух – каза Уейс, – че един-единствен път си проявила интерес да оспориш църковната доктрина. Било е в разговор с младия Уил в зеленчуковата градина.

– Не спорех с него – каза Робин и внимаваше да не прозвучи, сякаш се оправдава. – Аз направих грешка, а той ме поправи. Няколко пъти, за да съм точна.

– Е, Уил повече го бива да запомни доктрината, отколкото да я приложи в живота – пак се усмихна Уейс. – Той е умен младеж, но още не е постигнал чистия дух, защото постоянно се препъва на шеста стъпка. Знаеш ли коя е шеста стъпка?

– „Чистият дух знае, че приемането е по-важно от разбирането“ – изрецитира Робин.

– Много добре – похвали я Уейс. – Материалистът търси разбиране, докато чистият дух търси истината. Там, където материалистът вижда противоречия, чистият дух улавя отделните идеи, които са част от цялото, а него само Божествеността може да схване. Уил не може да се освободи от привързаност към материалистичната концепция за знанието. Опитва се, изглежда, че успява, и ето че после отново прави крачка назад.

Уейс погледна изпитателно Робин, но тя не каза нищо, уверена, че ще е опасно да покаже особен интерес към Уил. Като стана ясно, че няма да коментира, Уейс продължи:

– Също така в зеленчуковата градина си опонирала на Дзян в защита на Емили.

– Да – призна Робин. Реагирах инстинктивно, бях…

– Инстинктивно – повтори Уейс. – Интересен избор на дума. Тя е много любима на материалистите. Само когато човечеството се отърве от долните емоции, които наричаме инстинкт, имаме шанс да спечелим в борбата си срещу злото. Но твоят… ще използвам собствената ти дума… инстинкт изглежда особено тясно свързан с Подривните, Артемида.

– Не ви разбирам – каза Робин.

– Уил. Емили. Дори тихичката Лин има своите Подривни тенденции – поясни Уейс.

– Аз почти не познавам никого от тях – поклати глава Робин.

Известно време Уейс не каза нищо. Опразни чинията си, избърса уста с ленената салфетка и чак тогава заговори:

– Чух, че Откровението ти било трудно. Появила се Дайю.

– Да – кимна Робин.

– Тя го прави, когато усеща, че Църквата е под заплаха.

Той погледна към Робин вече без да се усмихва и тя се насили да го погледне и да изобрази на лицето си объркване, а не паника. Големите му тъмносини очи бяха непроницаеми.

– Вие… не мислите, че аз съм заплаха за Църквата, нали?

Думите излязоха като шепот, който не бе преструвка. Гърлото на Робин бе задавено.

– Ами да видим – каза Уейс без усмивка. – Изправи се да те огледам.

Робин остави ножа и вилицата ѝ да паднат в чинията и се изправи.

– Тук – каза Уейс и се отдалечи от канапето до празното място на килима в средата на стаята.

Сега бяха лице в лице един с друг. Робин не знаеше какво следва: понякога Бека или Мадзу ги повеждаха към прости движения от йога като част от медитацията им, а Уейс стоеше, сякаш се канеше да даде физически инструкции.

След като се взира безизразно в нея в продължение на десет секунди, той посегна и постави ръце върху гърдите ѝ. Робин стоеше напълно неподвижна и не чувстваше нищо друго освен шок. Сякаш наблюдаваше отстрани собственото си тяло и едва чувстваше как Уейс я гали.

– Духът е единственото от значение – каза Уейс. – Тялото е несъществено. Съгласна ли си?

Робин каза „да“ автоматично или поне се опита да го направи, но от устата ѝ не излезе никакъв звук.

Уейс свали дясната си ръка от гърдата ѝ, постави я между краката ѝ и започна да търка.

В мига, когато Робин отскочи назад, вратата зад нея се отвори. И двамата с Уейс се обърнаха и той дръпна и другата си ръка от гърдата ѝ. Бека и Мадзу влязоха в стаята, първата в белия си анцуг, а другата с бяла роба до земята като вещица младоженка с дългата си черна коса. При отворената врата отгоре се чуваше бебето Исин.

Трудно бе да се каже коя от жените изглеждаше по-бясна и възмутена. Май нито Мадзу, нито Бека бяха научили урока за материалното притежание: беше очевидно, че и двете пламнаха от гняв, като видяха ръцете на Уейс върху Робин. След няколко мига на ледено мълчание Бека изрече с висок и студен глас:

– Джайлс има питане.

– Ами прати го да дойде тогава. Можеш да си вървиш, Артемида – каза Уейс напълно спокоен и отново усмихнат.

– Благодаря – промълви Робин.

Когато мина покрай двете жени, усети специфичната миризма на Мадзу на благовония с примес на нечистотия. Измина коридора забързано под звуците на ревящото горе бебе. Умът ѝ бе в паника, тялото ѝ гореше там, където Уейс я бе докосвал, сякаш я бе дамгосал през дрехите.

Бягай още сега.

Но те ще ме видят на камерите.

Робин бутна вратите с орнаменти на дракони. Кървавото слънце потъваше в небето. Хора кръстосваха из двора, заети с вечерните си задачи. Робин се насочи автоматично към басейна на Дайю, по чиято повърхност играеха леки вълнички и проблясваха като рубини под залеза. Постоянният шум на фонтана бучеше в ушите ѝ.

– Удавената пророчица ще благослови…

Но Робин не можеше да изрече думите. Усещаше, че ще повърне, и без да я е грижа, че привлича любопитни погледи, хукна към спалното помещение, където едва се добра до една от тоалетните. Там повърна малкото рагу и полента, които бе успяла да погълне в присъствието на Джонатан Уейс, после се отпусна на колене и сухите ѝ напъни продължиха, а кожата ѝ лепнеше, изтръпнала от отвращение.

74

Минаха два дни, през които страхът не напускаше Робин и бе в степен, която не бе познавала никога преди. Нямаше убежище, никакво безопасно място. Тя знаеше, че сигурно е дадено нареждане да бъде държана под постоянно наблюдение, защото една или друга жена неотлъчно бе до нея през часовете, когато беше будна, дори когато ходеше до банята. Единственото позитивно бе, че Тайо, който бе отвел Лин до някаква неизвестна локация, още не се беше върнал във фермата.

На Робин ѝ бе нужен повече кураж от всякога да напусне леглото си в четвъртък вечер, за да напише писмо до Страйк. Изчака много по-дълго от обичайното, за да тръгне, решена да се увери, че всички спят дълбоко. Нямаше опасност тя самата да се унесе поради високото ниво на адреналин. След като се измъкна от спалното помещение, забърза през полето, убедена, че всеки миг ще чуе вик зад гърба си.

Когато стигна до оградата по периметъра на имота, откри две писма в тайника. Мърфи ѝ съобщаваше, че заминава за две седмици в Сан Себастиан и макар да бе ѝ писал с обич, тя долови подтекста на недоволство, че не е там да го придружи. Писмото на Страйк описваше опита за самоубийство, направен от Джордан Рийни.

След като написа двата си отговора, Робин остана седнала на студената земя, парализирана от нерешителност. Дали да не тръгнеше сега, когато още имаше тази възможност? Да се провре през бодливата тел и да чака онзи, който щеше да дойде за писмата, да я прибере? Късно беше вече да се вика линейка за Лин, но интензивният надзор над нея я караше да се чуди дали би могла да постигне нещо дори да останеше. Вече губеше надежда, че някога ще има възможност отново да разговаря с Емили Пърбрайт, предвид че и двете постоянно бяха заобиколени от други членове на Църквата.

Но пък оставаше Уил, който бе показал определени признаци на съмнение в Църквата по време на разговора с Ноли в кухнята. Сега бе научила, че това не е аномалия, че Уил постоянно се е запъвал на стъпка шест към постигане на чистия дух, и ѝ стана ясно защо един умен и образован младеж с голям доверителен фонд е държан в Чапман Фарм, вместо бързо да бъде изстрелян в йерархията като лектор на семинари и да пътува по света с Джонатан Уейс. Ако можеше да постигне един последен разговор с Уил, струваше си да остане.

Робин сгъна писмата си и ги постави в пластмасовия камък, скъса бележките от Райън и Страйк и ги изхвърли на пътя, прекара още две минути да излапа десертчето „Дъбъл Декър“, оставено ѝ от агенцията, а после се отправи обратно през гората.

Изминала беше само десет метра, когато чу кола да забавя скорост зад нея, и се шмугна зад едно дърво. На светлината от интериора на колата видя Баркли и остана да наблюдава как той слезе от маздата, внимателно се прехвърли през оградата от бодлива тел и извади посланията на Робин от тайника. Все така скрита и надзъртаща между клоните, Робин се поколеба дали да не го повика, но не можа да се накара да го стори. От колегата ѝ я деляха едва десет метра, а тя се чувстваше като призрак, на когото не му е работа да си приказва с живите хора. Остана да гледа как Баркли се прехвърли отново през оградата, качи се в колата и отпътува, после се извърна и отново тръгна, като се бореше с напиращите сълзи.

Прекоси студеното поле и най-после се добра до спалното помещение, без да бъде забелязана. Донякъде заради влязлата в организма ѝ захар, но и защото паниката от рискованото ѝ начинание се уталожваше много бавно, Робин остана будна през остатъка от нощта и се почувства почти облекчена, когато камбаната зазвъня, за да събуди всички.

75

– Какво мислиш?

Страйк току-що бе прочел последното писмо на Робин от Чапман Фарм и погледна Баркли, който го беше донесъл от Норфък преди двайсет минути, а сега стоеше на прага на вътрешния офис и държеше чаша с кафе, приготвено му от Пат.

– Време ѝ е вече да излиза оттам – каза Страйк. – Може би ще имаме достатъчно основание за полицейско разследване, ако не са откарали онова момиче Лин в болница.

– Да – кимна Баркли, – а да не говорим за сексуалното посегателство.

Страйк не каза нищо, а отново насочи поглед към последните редове от писмото на Робин.

и Уейс ме опипа. Не стигна далеч, защото Мадзу и Бека влязоха.

Знам, ще кажеш да изляза, но трябва да разбера дали Уил не може да бъде убеден да напусне. Сега не мога да си тръгна, твърде близо съм. Още една седмица и може да се получи.

Моля те, ако можеш, провери дали Лин е приета в местната болница, тревожа се за нея.

Робин х

– Да, определено трябва да излезе – отсече Страйк. – В следващото писмо ще ѝ пиша да чака до камъка да я приберем. Това вече беше повече от достатъчно.

Тревожеше го не само онова, което Робин описваше като „опипване“ от страна на Уейс – какво всъщност означаваше?, – но и фактът, че тя бе станала свидетел на нещо, силно инкриминиращо Църквата. Естествено, точно с тази цел бе влязла в Чапман Фарм, но Страйк не бе очаквал тя да остане там след видяно тежко провинение, което криеше сериозна опасност. Можеше да разбере защо си е признала, че е видяла Лин с онези растения, но с това тя сериозно се бе компрометирала и би трябвало веднага след случката да излезе. На стената зад него имаше табло, показващо колко хора около Папа Джей са умрели или изчезнали.

– Какво? – попита той с впечатлението, че Баркли току-що му е казал нещо.

– Попитах какво ще правиш тази сутрин?

– О, ще уволнявам Литълджон.

Той извади снимка на телефона си и го подаде на Баркли.

– Първото, което е сторил след връщането си от Гърция, е било да иде при Патерсън. Крайно време е да получа нещо срещу всички пари, които изръсих.

– Чудесно – одобри Баркли. – Може ли да го сменим с човека, който е направил тази снимка?

– Не и ако не искаш до вторник от този офис да изчезне всичко, което става за продан.

– И къде смяташ да го направиш?

– Тук. Той е на път за насам.

– Може ли да остана да гледам? Ще е единственият ми шанс да чуя гласа му.

– Мислех, че ще следиш Франк Две.

– Това ще правя, да. Всъщност ще го гледам как той зяпа Мейо с часове. Ако ще предприемат нещо, ще ми се скоро да го направят.

– Нямаш търпение да отвлекат клиентката ни ли?

– Знаеш какво имам предвид. Това може да продължи месеци.

– Имам усещането, че много скоро ще стане напечено.

Баркли си тръгна. Страйк го чу да се разминава с Литълджон в коридора и да изсумтява доволно: чакал бе с нетърпение да му се случи онова, което предстоеше.

– Добро утро – каза Литълджон, като застана на прага, току-що освободен от Баркли. Късата му прошарена коса бе грижливо сресана, а очите му с уморен от живота поглед бяха насочени към Страйк.

– Може ли да си направя кафе преди…?

– Не – отсече Страйк. – Влез, затвори вратата и седни.

Литълджон примигна, но направи каквото му бе казано. Сега, вече нащрек, седна на стола на Робин зад съдружническото бюро.

– Би ли обяснил това? – попита Страйк, като бутна телефона си по бюрото с отворената на него снимка, направена предишния ден, на която Литълджон и Патерсън бяха пред офиса на последния в Мерилибоун.

Последвалото мълчание продължи близо две минути. Страйк, който вътрешно се чудеше дали Литълджон ще каже „Просто го срещнах случайно“, или „Добре, спипа ме“, остави тишината да се проточи, без да я нарушава. Накрая сътрудникът издаде нещо средно между сумтене и ахване. И после направи това, което Страйк не бе очаквал – разплака се.

Ако от Страйк бе поискано да класира всички, които бе видял да плачат напоследък, предвид изпитаното от него съчувствие към болката им, без колебание би отредил последното място на Бижу. Сега обаче осъзна, че има категория плачещи, които презира дори повече от жена, играла двойна игра и станала нейна жертва. И това беше мъж, положил всички усилия да разбие нечий бизнес, да съсипе репутацията на човека, да провали разследване на двама извратени типове, преследващи жена, и да причини на въпросната жена допълнителна уплаха и стрес. Всичко това най-вероятно бе направено за пари и все пак сега той очакваше жалост, задето е бил разкрит.

Макар Страйк да бе изкушен да му предостави реална причина да плаче, реши, че може да се възползва от опита на Литълджон да покаже разкаяние. Ето защо не направи никакъв коментар, докато мъжът хлипаше, а предпочете да изчака какво се задава.

– Затънал съм в дългове – изтърси накрая Литълджон. – Навлякох си беля. Правех залози онлайн. На блекджек. Имам проблем.

Аз ще ти покажа какво е проблем. Само почакай.

– И какво общо има това?

– В безизходица съм – проплака Литълджон. – Жена ми не знае колко е зле работата. Мич – посочи Литълджон към Патерсън на снимката – ми даде заем, та да се отърва от най-опасните хора. Безлихвен.

– В замяна на което ти се съгласи да ме съсипеш.

– Аз никога…

– Пусна змия през вратата на Таша Мейо. Опита се да получиш достъп до този офис, когато не би трябвало да има никой тук, с вероятното намерение да сложиш подслушвателни устройства. Заловен си от Пат в намерение да снимаш досието на Енделсор…

– Тази Пат те е излъгала.

– Ако ще ме осведомиш, че е на шейсет и седем години, това вече го знам. Чудо голямо.

Разочарованието на Литълджон, че този му коз е пропаднал, беше видимо, но Страйк остана доволен да научи, че клеветенето на други хора е предпочитаната стратегия на Литълджон да се измъква от бъркотии. С такъв човек можеше да се постигне много.

– Защо Патерсън прави това? – попита Страйк.

– Вдигнал ти е мерника – отвърна Литълджон и подсмръкна, защото носът му беше потекъл. – Стар приятел е на Рой Карвър. Ядосан ти е, че си го отстранил, и се вбесява от цялата публичност около теб, от това, че клиентите масово търсят теб, а не него. Каза, че му отнемаш хляба. Вбеси се, задето Колин Еденсор се отказа от нас и дойде при теб.

Сълзи закапаха от изморените от живота очи на Литълджон.

– Но аз предпочитам да работя за теб. Мога да съм ти полезен.

С огромно усилие Страйк се въздържа да попита каква полза би могъл да има от безволев предател, който нито имаше морала да откаже да тероризира бездруго уплашена жена, нито достатъчно ум да предотврати изобличаването си като саботьор. На Страйк му бе ясно как тази негова склонност към самозаблуда и пожелателно мислене го бе довела до разоряване чрез високи залози на блекджек.

– Е, ако искаш да си полезен – каза Страйк, – започвай сега. – Върни ми телефона.

Той извади на екрана снимката на тъмнокосата жена, навъртала се на ъгъла на Денмарк Стрийт.

– Коя е тя?

Литълджон погледна снимката, преглътна и отговори:

– Да, тя е един от агентите на Мич. Казах му, че си накарал да ме следят. И за да се подсигури, той пусна Фара по теб.

– Как е цялото ѝ име? – попита Страйк и отвори бележника си.

– Фара Наваби – промърмори Литълджон.

– А какво ти е известно за подслушвателни устройства в кабинета на Андрю Хонболд?

– Нищо – прекалено бързо отвърна Литълджон.

– Слушай – заговори тихо Страйк и се наклони напред. – Хонболд не би пуснал кого да е там. Жена му вече го е спипала в крачка, не ѝ е нужно да го подслушва, за да го просне на простора. Някой е решил, че си струва трудът да постави незаконно подслушвателно устройство в кабинета на Хонболд, а напоследък неговото име и моето се появяват редом в пресата. Така че, като отида при Хонболд и му покажа снимката на Патерсън, твоята, на Фара…

– Фара беше – смотолеви Литълджон.

– Така си и мислех. – Страйк се облегна на стола си. – Е, смятам, че приключихме. При дадените обстоятелства ще разбереш защо няма да накарам Пат да ти даде дължимото възнаграждение.

– Не, чуй – заговори в паника Литълджон, очевидно предусещащ как много скоро ще бъде изхвърлен и от агенция „Патерсън“. – Имам още сведения за теб.

– Какви например?

Литълджон извади своя телефон от джоба си, натисна няколко бутона и после обърна екрана към него. Пред Страйк бе снимка на Мидж и Таша Мейо, които се смееха заедно пред дома на Мейо в Нотинг Хил, и двете с пазарски пликове от „Уейтроуз“ в ръце.

– Плъзни надясно – каза Литълджон.

Страйк го направи и видя снимка на Мидж, излизаща от дома на Мейо във вечерен час.

– Втората е от снощи – поясни Литълджон. – Щях да я дам на Мич.

– Сигурен съм, че има невинно обяснение – каза Страйк, макар в нищо подобно да не бе сигурен. – Ако това ти е всичкото в запас…

– Не е… имам информация за Патерсън.

– Ще си я получа сам, ако я искам.

– Не, слушай – настоя Литълджон. – Мога да ти дам нещо за случая с Църквата. Мич разполага със запис. Не го предаде на Еденсор, когато той се отказа от услугите му.

– И що за запис? – попита скептично Страйк.

– На Кевин еди-кой си, който напуснал Църквата. Кевин Първис?

– Пърбрайт – поправи го Страйк.

– Да, точно така. Мич го е записал тайно.

– Защо Патерсън ще записва тайно Пърбрайт, който вече е дал на Еденсор всяка известна му информация?

– Между Пърбрайт и Еденсор е имало охладняване, нали така? Малко преди Пърбрайт да бъде застрелян. Вече не са си говорели.

Интересът на Страйк леко се повиши, защото бе истина, че сър Колин и Кевин Пърбрайт бяха спорили, след това почти не бяха имали контакт в промеждутъка между случката, когато Кевин бе подиграл Джайлс Хармън на публичното му четене, и убийството на Пърбрайт.

– В имейл, който Пърбрайт е пратил на Еденсор – продължи Литълджон умолително, – Пърбрайт е казал, че вече сглобява нещата, но е премълчал нещо, нали така? Мич доникъде не стигаше със случая, така че прати Фара при Пърбрайт да го разприказва и да измъкне нещо ново от него. Пърбрайт не беше наред психически и Мич се опасяваше, че ако го разпитат официално, Пърбрайт ще изнесе всичко в блога си. Беше станал прекалено устат.

– И защо Патерсън не е дал записа на Еденсор?

– Защото е с много лошо качество. Не се чува много. Фара е сгафила, а после е докладвала на Мич, че Пърбрайт не е казал нищо полезно.

– И това е ценната улика, която според теб ще ме накара да те задържа на работа? Запис, на който нищо не се чува, на разговор, несъдържащ нищо от полза?

– Да, но тук става въпрос за теб все пак – отчаяно настоя Литълджон. – Ти ще извлечеш от него максимума.

Ако имаше нещо, което да добави и обида към злосторничеството, по мнението на Страйк това бе опит за ласкателство след доказано предателство. Отново прехапа език да не изрече: „Я върви по дяволите“.

– След като записът е безполезен, защо Патерсън не го е изхвърлил?

– Ами… метна го в сейфа и забрави за него. Видях го там последния път, като го отворих.

– Добре – изрече бавно Страйк. – Донеси ми записа и може отново да проведем разговор относно перспективите ти за работа.

Много кратък разговор ще е, мамка му.

– Благодаря ти – изрече ентусиазирано Литълджон. – Благодаря, Корморан, нямам думи да ти изкажа колко съм ти признателен. Наистина имам нужда от тази работа, не знаеш какво ми беше с всичкото това напрежение, но стига да съм на твърдо възнаграждение, ще измисля изход, ще взема заем или нещо такова… няма да съжаляваш. Аз съм лоялен човек – заяви безсрамно той. – Не забравям стореното ми добро. Няма да имаш по-предан човек в тази агенция…

– Спести си приказките. Още никакъв запис не си ми донесъл – прекъсна го Страйк.

Щом Литълджон напусна офиса, Страйк се обади на Мидж.

– Здрасти – отвърна тя след две позвънявания.

– Би ли ми обяснила защо ходиш на пазар с клиентката ни?

– Какво? – заекна стресната Мидж.

– Ти. Таша Мейо. „Уейтроуз“ – процеди Страйк, като едва удържаше яда си.

– Не съм пазарувала с нея – със смаян тон отвърна Мидж. – Единият се скъса, това е.

– Кой се скъса?

– Единият от пазарските ѝ пликове, кое друго? Помогнах ѝ да събере нещата.

– И как оставаш под прикритие, като ѝ помагаш да си събере покупките?

– Да му се не види, Страйк – вече ядосана заговори Мидж. – А какво се очакваше да направя? Да стоя и да гледам как консервите ѝ се търкалят по улицата? Далеч по-подозрителна щях да бъда, ако не ѝ бях помогнала. Това правят жените, помагат си взаимно.

– Защо си излязла от къщата ѝ през нощта?

– Каква ти нощ? Беше девет часът. И откъде знаеш…

– Отговори на въпроса, мамка му!

– Тя ме повика. – Вече звучеше раздразнена. – Чула шумове пред задната врата. Брат ѝ бил заминал на север и тя се притесняваше, че е сама у дома, след като си я наплашил за Франковците.

– И от какво беше шумът?

– Котка беше съборила капака на контейнера за смет.

– Колко време прекара в дома ѝ?

– Не знам, около час.

– И какво прави там цял час?!

– Казах ти, тя беше притеснена! Но ти как изобщо…?

– Била си снимана. Литълджон току-що ми показа снимките.

– Тоя проклет гадняр – изпъшка Мидж.

– Какво се случи, докато беше вътре в къщата?

– Ама ти какво намекваш? – разпали се Мидж.

– Задавам ти прост въпрос.

– Пихме кафе, ясно?

– И как, да му се не види, не забеляза, че Литълджон държи къщата под наблюдение?

– Нямаше го там. Друг трябва да е бил.

– Отстранявам те от случая „Мейо“ – отсече Страйк. – Поемаш Младото гадже.

– Нищо нередно не съм направила! – възрази Мидж. – Питай Таша!

– Но така ще изглежда във вестниците.

– А ти помисли ли за това, като изчука оная адвокатка с фалшивите цици?

– Това ще се престоря, че не съм го чул – процеди през стиснати зъби Страйк. – Казах ти как ще бъде. Не доближавай Мейо!

И той затвори, кипнал от гняв.

76

Появата на Удавената пророчица предстоеше съвсем скоро и на Робин бе наредено да се включи в групата, украсяваща храма отвън с дълги бели знамена, на които бяха щамповани стилизирани тъмносини вълни. Това включваше катерене по високи стълби и докато Робин се опитваше да закрепи знамената под самия покрив на храма, мислеше си колко лесно би било за някого да ритне стълбата под нея: без съмнение щяха да го кръстят трагичен нещастен случай. Не се случи подобно покушение обаче и тя се върна читава на земята, като се упрекна за параноята си.

– Изглежда страхотно, нали? – каза един от хубавите американски младежи, доведени от Уейс от Ел Ей, който също помагаше за украсяването на храма. Знамената пърхаха от ветреца, тъй че щампованите вълни сякаш се изливаха от ръбовете им.

– Да, чудесно се получи – съгласи се Робин. – Знаеш ли кога ще е Появата?

Ужасяваше се от повторното присъствие на Дайю в храма почти толкова, колкото от призоваване да се яви във фермерската къща при Джонатан Уейс.

– След седмица – отвърна американецът. – Нямам търпение. Толкова съм чувал за това. Вие, хора, сте благословени, задето живеете тук, където се е зародила Църквата.

Той погледна Робин с усмивка.

– Хей, искаш ли духовно единение?

– Тя не може.

Последното бе изречено от Шона. Тя също помагаше за декорацията на храма и бодро се катереше по стълби въпреки вече силно издадения си корем.

– А? – погледна я недоумяващо американецът.

– Духовна съпруга е – поясни Шона и се ухили до ушите, преди да иде да помогне на Уолтър, който се мъчеше да сгъне една от стълбите.

– Олеле, нямах представа – уплашено промълви американецът към Робин.

– Няма нищо – отвърна тя, но младежът побърза да се отдалечи, сякаш се боеше да не го видят да говори с нея.

Робин бе объркана и разтревожена от думите на Шона. Нямаше начин жените да стават духовни съпруги само защото Джонатан Уейс ги бе нападнал сексуално, нали? Тя помогна за отнасянето на стълбите в хамбара, обзета от нови страхове.

През следващите няколко дни Робин долавяше спотаено внимание около себе си, несъмнено породено от плъзнали слухове. Жените, дори някои от мъжете я стрелкаха изкосо, а особено враждебно я поглеждаше Вивиън. След като Шона го бе оповестила пред храма, мълвата, че Робин е станала новата духовна съпруга на Папа Джей, явно бе обходила всички.

Тъй като никой, дори онези, имащи грижа тя никъде да не се движи непридружавана, не задаваха директен въпрос, Робин не бе в положение да опровергае тези думи, а и сама не беше сигурна относно фактите. Може би бе достатъчно Уейс да допре ръце до теб, за да станеш духовна съпруга? Но ако, както подозираше Робин, Шона бе изказала прибързано заключение, имаше опасност да набедят нея, че е пуснала слуха. Във всеки случай изпитваше гадното чувство, че тази нежелана дилема окончателно ще пробие прикритието ѝ, че малкият взрив на завист, причинен от Шона, ще доведе дотам всички да обединят наученото за нея. Робин постоянно си фантазираше как хуква към гората, макар че без съмнение един осуетен опит за бягство щеше неимоверно много да влоши ситуацията ѝ. Наясно беше, че разумната постъпка би била да напусне през сляпото за камерите петно в периметъра в четвъртък вечер, когато някой от агенцията щеше да бъде в околността и да я прибере. Ако си тръгнеше тогава, щеше да пропусне Появата на Удавената пророчица, за която вече бе научила, че ще е в петък вечерта. Беше преживяване, от което Робин на драго сърце беше готова да се лиши след случилото се по време на нейното Откровение.

Тайо се беше върнал във фермата без Лин. Робин го беше зървала само отдалеч и старателно избягваше контакта с очи. Сега всичките ѝ усилия бяха насочени към целта да проведе с Уил Еденсор разговор на четири очи. Да открие доколко дълбоко стигаха съмненията му относно Църквата би оправдало всичко преживяно от нея и тя щеше да си тръгне със съзнанието, че е осъществила напредък по случая.

В четвъртък следобед Робин бе пратена да работи в перачницата, тухлена сграда с бетонен под с редици от перални машини с индустриален размер и стойки за сушене върху макари, за да бъдат издигани чак до тавана. Жените, които придружиха Робин до вратата, си тръгнаха, след като тя влезе вътре, очевидно решили, че там има достатъчно хора, които да зареждат прането, да го изваждат и простират, дето щяха да я държат под око.

Неспирният шум от пералните машини налагаше на работниците да повишават глас, ако искаха да бъдат чути. След като получи торба с мръсни дрехи и инструкции как да регулира машината, Робин заобиколи ъгъла към втората редица с перални и с подскочило от радостно вълнение сърце видя Уил коленичил пред една от тях да вади мокро пране в кош. До него нагласяше регулатор Марион Хъксли, същата онази, която бе толкова явно заплесната по Джонатан Уейс при пристигането им във фермата. Робин не беше контактувала с нея от седмици.

Тежкият режим на работа и значителната загуба на тегло извънредно много бяха състарили Марион и кожата по изпитото ѝ лице бе провиснала, а съвсем не бе изглеждала така, когато се бяха качили на микробуса в Лондон. Боядисаната ѝ червена коса бе израсла и сега се виждаха четири пръста бели корени.

Нито Уил, нито Марион чуха приближаването на Робин и едва когато тя избра пералнята до тази на Уил, той вдигна очи към нея.

– Здравей – каза Робин.

– Здравей – промърмори Уил.

След като освободи заплелата се маса от мокри дрехи, той вдигна тежкия кош и се отдалечи. Робин започна да поставя своите в барабана. Околният шум бе толкова силен, че чак като чу силен глас в ухото си „Ей!“, осъзна, че Марион се е опитвала да ѝ говори.

– Здравей – каза Робин и се усмихна, преди да е регистрирала, че Марион изглеждаше бясна.

– Не знам как имаш наглостта да се разхождаш наоколо и да се подхилваш.

– Съжалявам, какво? – смаяна отрони Робин.

– Редно е да съжаляваш! Сееш лъжи за Папа Джей.

– Не съм казала и дума за…

– Твърдяла си как е имал духовно единение с теб.

– Не, аз…

– Всички знаем, че лъжеш. Никаква духовна съпруга не си!

– Никога не съм казвала…

– И знаеш ли какво? – процеди Марион. – Удавената пророчица ще се разправи с теб.

– Не разбирам за какво…

– Вече е видяна – заяви Марион. – В гората. Идва около времето за Появата си. Дошла е да защити Папа Джей.

Робин знаеше, че в момента гледа автентичното лице на фанатизма. Нещо кораво и чуждо живееше под кожата на човешкото създание пред нея, нещо, с което не можеше да се спори. И все пак тя се чу да промълвява умолително „Марион“, без да има идея какво ще каже на жената, ала преди да е открила думи, Марион я заплю в лицето.

Робин усети плюнката да я удря точно под лявото око и нещо у нея се пречупи, последните ѝ задръжки рухнаха. Те всички са побъркани. Луди хора. Робин грубо блъсна Марион настрани и отиде до мястото, където Уил Еденсор провесваше мокри анцузи и чорапи върху стойка за сушене.

– Уил – изрече тя високо, за да надвика шума от пералните машини. – Искаш ли да направим духовно единение?

– Какво?

– Искаш ли да направим духовно единение? – повтори тя, като изричаше ясно думите.

– О – промълви Уил. Изглеждаше, сякаш тя му бе предложила кафе: не проявяваше особен интерес, но не показа нито смущение, нито изненада и тя се запита колко ли пъти е бил в Стаите за уединение през последните четири години. – Да, добре.

Тръгнаха заедно към вратата. Робин изгаряше от гняв към Марион, към Църквата, към цялото това лицемерие и безумие. Не можеше да се преструва повече. Стигаше ѝ толкова.

– Къде…? – обади се с подозрение възрастна жена край вратата.

– Духовно единение – отсече кратко Робин.

– О! – възкликна жената. Изглеждаше объркана и паникьосана вероятно защото не бе наясно кое е с предимство: Робин да бъде държана под наблюдение или актът, който очевидно демонстрираше истинска вярност към УХЦ. – Аз… добре…

Робин и Уил тръгнаха заедно по пътеката към вътрешния двор в мълчание. Робин се мъчеше да състави план на действие. Почти не долавяше предупредителната зародила се тревожност на фона на гнева си и на решимостта да измъкне нещо полезно от Уил през последните си часове във фермата.

Когато стигнаха до Стаята за уединение, Робин отвори стъклената врата и отстъпи назад, за да пропусне Уил да влезе пръв. После дръпна завесата пред прозорците, така че единствената светлина идваше от единичната крушка, висяща от тавана.

Уил седна на леглото и мълчаливо се зае да събува маратонките и чорапите си.

– Уил – обади се Робин, – няма нужда от това. Просто исках да говоря с теб.

Той вдигна поглед към нея.

– Това не е позволено. Или правим духовно единение, или си тръгваме оттук.

Той се изправи и свали горнището на анцуга си, при което разкри бял и неокосмен торс с всяко ребро видимо на острата електрическа светлина. Когато се обърна, за да пусне дрехите си в ъгъла, Робин видя на гърба му същите странни белези като на чернокожото момиче, което бе изпуснало Бо да избяга от детското спално помещение – сякаш гръбнакът му бе протъркан до кръв.

– Какво ти се е случило? – попита тя. – Какви са тези белези по гърба ти?

– Бях в „кутията“ – промърмори Уил.

– Защо?

Уил игнорира въпроса и се зае да смъква долнището на анцуга си. Сега стоеше съвсем гол пред нея с увиснал пенис.

– Уил, само исках да…

– Съблечи се – каза Уил и отиде до ъгъла на бунгалото, където към кран бе прикрепен къс маркуч. Взе от пода лигав сапун и започна да мие гениталиите си.

– Онова, което каза на Ноли в кухнята… – подхвана Робин с повишен глас заради плискащата се по пода вода. – Накара ме да се замис…

– Забрави го – отсече Уил и я погледна през рамо. – Точно заради това трябваше да ида в „кутията“. Не биваше да го казвам. Ако ще говориш за това, аз си тръгвам.

Той се избърса с плесенясала на вид кърпа, седна на мърлявото легло и започна да мастурбира в усилие да предизвика ерекция.

– Уил, спри – каза Робин, отклонила поглед от него. – Моля те, спри.

Той спря, но не заради Робин. Нещо, което звучеше като косачка, се бе събудило за живот пред бунгалото. Робин отиде до пролуката между завесите и видя Амандийп да коси с мрачна решимост, изписана на лицето му.

– Кой е? – попита Уил зад нея.

– Амандийп – отговори Робин. – Коси тревата.

– Това е, защото си на Трета степен – каза Уил. – Дошъл е да се увери, че ще останеш тук вътре. Съблечи се – поръча и поднови мастурбирането си. – Свали си дрехите, очаква се да сме приключили за двайсет минути.

– Престани да правиш това – умолително изрече Робин. – Просто исках да говоря с теб.

– Съблечи се – повтори той, а ръката му се движеше бясно.

– Уил, онова, което каза…

– Забрави какво съм казал – отвърна сърдито той, като още се мъчеше да извика ерекция. – Това беше фалшива същност, не го мислех истински!

– А защо го каза тогава?

– Бях… Просто не харесвам Сиймур, това е всичко. Не е редно тя да е принципал. Изобщо не разбира доктрината.

– Но казаното от теб звучи логично – настоя Робин. – Има противоречие между…

– „Човешкото знание е ограничено, а божествената истина е безгранична“ – цитира Уил. – „Отговорът“, Глава единайсета.

– Вярваш ли във всичко, казвано от Църквата? В абсолютно всичко? – попита Робин, като се насили да се обърне и да го погледне с донякъде еректиралия пенис в ръката му.

– „Упоритият отказ за сливане на индивида с колектива е белег за налична егомотивация“. „Отговорът“, Глава пета.

Моторът на косачката продължаваше да реве пред стъклените врати.

– За бога – изпъшка Робин, уловена в капан между Амандийп и мастурбиращия Уил, – ти си толкова интелигентен, защо се боиш да мислиш, защо не спираш да цитираш?

– „Материалистичните модели на мислене са вкоренени от най-ранна възраст. Разчупването на тези модели, на първо място, изисква съзнанието да се фокусира върху основни истини чрез повтаряне и медитация.“ „Отговорът“, Глава…

– Значи доброволно си промил мозъка си?

– Съблечи се!

Уил се изправи, извиси се над нея, а ръката му още работеше, за да поддържа ерекцията.

– Грях е да влизаш тук за друго освен за духовно единение!

– Ако ме принудиш да правя секс с теб, ще е изнасилване. Ще им хареса ли на УХЦ да се предяви съдебен иск срещу тях?

Косачката отвън се блъсна в далечния край на бунгалото. Ръката на Уил спря да се движи. Той се изправи пред нея, болезнено слаб, още хванал пениса си.

– Къде отведоха Лин? – попита Робин, решена да разбере.

– На сигурно място – отвърна той, преди да добави сърдито: – Но това няма нищо общо с теб.

– Значи съм тук да се слея с колектива, като не мисля, да правя секс с всеки, който поиска, но нямам право да се тревожа за член на Църквата, това ли ми казваш?

– Трябва да млъкнеш – просъска гневно Уил, – защото знам разни неща за теб. Била си в гората през нощта и си държала фенерче.

– Не е вярно – отвърна Робин автоматично.

– О, да, била си. Не го казах, за да защитя Лин, но сега това не може да ѝ навреди.

– Защо искаше да защитиш Лин? Това е материално притежание, да държиш на един човек повече, отколкото на всички други. Дали не е, защото е майка на детето ти? Защото Цин принадлежи на всички в Църквата, не само…

– Замълчи! – процеди Уил и вдигна заплашително ръка. – Замълчи, мамка му!

– Нямаш ли цитат за това? – подигра го Робин, повече ядосана, отколкото уплашена. – През всичките дни, откакто Лин я няма, не си казал на никого, че съм имала фенерче. Защо не ме издаде?