Отровният пръстен

Бягството

Такова чудо не беше нито виждано, нито чувано. Когото осъдеха енареите — жреците гадатели, никой вече не можеше да го спаси. Затова Скил беше толкова радостен. Сякаш сам Папай4, богът-отец, бе протегнал десницата си върху челото му. И го бе отървал от омразния господар. Втори като Савмак нямаше из цяла Сколотия5. Явана — елините — я наричат Скития. За тях „скит“ значи „див“. Ала скитите сами се назоваваха сколоти — храбреци.

Безпощаден беше Савмак. И към робите си, и към слугите си, и към свободните бедняци. Скубеше откъдето и колкото можеше. Свидеше му се всяка шепа булгур, която излезеше от житните му ями, всяко късче изсушено конско месо, всяка глътка кобилешко мляко. На всичко се скъпеше Савмак. Само не на роби и бедняци. Защото бедняци сколоти — колкото щеш. Прииждаха отвред, изтласквани от савромати6 и неври7, от скити човекоядци, от масагети8. А роби — още повече. Само седни върху опъната бича кожа — призив за военен поход, и стотици мъжаги, жадни за кръв и плячка, ще тръгнат подире ти. Срещу сколотите земеделци, срещу сколотите орачи, срещу неврите, гетите9 или даките10. И на връщане ще докараш пълчища пленници, от които има и за теб, и за обмяна с явана — безсрамниците елини, които ходят с голи крака, за грънци, за тъкани и главно за вино и сол.

Ей тъй, с алчност и скъперничество, натрупа Савмак богатствата си. Неизчислими бяха конните му табуни, овчите му стада, чардите от дългороги говеда. Пълни бяха шатрите му със злато и сребро. Тъй разпали завист в гърдите на враговете му това богатство. А завистта е стихия, по-могъща от ураган, по-разрушителна от придошла река. И ако от наводнение все можеш се спаси по хълмове и по дървета, от завистта няма спасение. Ще те настигне и на най-високата планина, над облаците да литнеш дори.

Съвсем неочаквано, довчера здрав и читав, вождът Ормад заболя. Гътна се от коня и се изпружи на земята. Отнесоха го върху щитовете си в аления му шатър, нагласиха го върху дебелите килими, подложиха му везани възглавки, писнаха край него жени и наложници, а той — изпънал се с оцъклени очи, лежи, не мърда, не проговаря.

Види се, пътник беше за отвъдния свят Ормад. Засуетиха се наоколо му приближени и родственици. Застягаха се за голямо погребение. Препуснаха гонци из цялата страна: и добитък за жертвоприношенията да докарат; и пътя, по който ще мине шестколесната траурна каруца с мъртвеца, да подготвят. Жреци и жрици запретнаха ръкави да варят билки и коренища, та кога склопи очи вождът, да запазят невредимо тялото му, докато трае погребалният празник. А той не свършва, за ден — два. Четиридесет дни возят покойника по всички краища на страната, следван от обречената вдовица, упоена с омайни треви. И там, където мине, всички плачат и се вайкат. Най-ревностните сами си нанасят траурни рани, режат си ушите, драскат си лицата, пробиват със стрела левите си ръце. И всеки ден, при всеки престой, жриците — палачи, стиснали златните дръжки на каменните си ножове, принасят на боговете човешки жертви за успокоение на душата му. А накрая, когато на четиридесетия ден достигнат Хери11, свещеното гробище на великите вождове, го погребват ведно с удушената му вдовица, с главните му слуги, с коня му, с храна и посъда, с оръжия и хора, които ще му трябват и в отвъдния живот. Отгоре му насипват цяла могила. А след година натрупват нова пръст и върху чучела на коне поставят петдесет убити воина на задгробна стража.

Ала задържа се Ормад, яка излезе душата му. Опомниха се тогава жреците, размърдаха се, заговориха. Някой беше направил магия на Ормад. И докато този някой не бъдеше наказан, вождът нямаше да оздравее. Събраха се енареите — жриците и жреците предсказатели, дълго пяха свещените си химни, дълго се въртяха в пророческите си танци, премятаха гадателските върбови пръчки. И накрай безбрадият Варкан, главният прорицател, обяви волята на Папай. Да бъде наказан Савмак, защото той е пратил болестта на вожда. Сполучливо беше обвинението му. След смъртта на виновника прорицателите имат право да си поделят имуществото му. Много добитък и злато, и роби щеше да им остави Савмак. Както се следва, набеденият опита да се защити. Нима не знаеха, че той е най-приближеният на Ормад? Тогава жреците се събраха отново. Тоя път запитаха трима прорицатели. И тримата повториха обвинението. После шестима. Накрай дванадесет енарея го потвърдиха — никой не мислеше да се откаже от щастливия случай.

Вързаха жертвата начаса, приготвиха я за наказанието. Жестоко, позорно наказание. Щяха да сложат Савмак в кола със смет и щяха да я запалят. А подплашените волове щяха да разнесат из полето останките от подвижната клада и овъглените човешки кости. Та следа да не остане…

Скил едва сдържаше радостта си, като си представяше от какви страдания го избавяше Папай. За слуга като Скил, главен коняр, нямаше никакво отърване. Докато е жив — тегло под камшика на господаря. А ако тоя господар умре преди него, главният коняр трябва да го последва и на оня свят ведно с виночерпеца, готвача, вдовицата и коня.

Ей такова щастие не бе очаквал Скил — че Савмак ще умре от позорна смърт, без погребални почести. И така ще спаси, без да иска, злочестите слуги. От сутринта гонеше да хване най-лудия жребец в табуна; оня, червения като огън, с бели пищяли и бяло петно на челото. Да го отведе в рода си за спомен от слугуването, преди да са дошли жреческите ратаи, които ще подберат табуните на господаря му. Смени пет коня, покрити с пот, задъхани, разтреперани, а оня жребец все му се изплъзваше. Ала накрай успя да го измори. Ето, настигна го, метна ласото, което изсвистя във въздуха като бръмнала тетива и се оплете във врата му. Недочакал да се опомни, Скил скочи на земята и без да изпуска въжето, притича нататък. С ловък замах надяна върху главата му кожен чувал. Жребецът, слисан от станалото, от падналия пред очите му мрак, утихна. Само трепереше с цялото си тяло.

Укротителят се приготви да му надене юздата. И тогава чу бързия конски тропот. Извърна се рязко. Ездачът дръпна поводите и закова коня си на място. Беше Агар, побратимът му. Зачервен от лудата езда, възбуден, новодошлият скочи на Земята.

— Бягай! — почти изкрещя той. — Гонят ме!

Скил погледна недоумяващ.

— Гонят ме! — повтори побратимът му, — Ще те вържат, ще те удушат в гробницата на Савмак.

Скил измънка смутен:

— Савмак загина от позорна смърт…

— Не е загинал — прекъсна го Агар. — Стана чудо. Сметта угасна. Шушукат, че приятелите му я намокрили. Воловете спряха. И той излезе от колата здрав и читав. На негово място изгориха в същата кола Варкан. Заради невярното предсказание. Оздравя и Ормад, вождът. Пак препуска на жребеца си. Казват, той пък отдавна търсел сгода да се отърве от вироглавия жрец…

Конярът все не разбираше нещо.

— Защо ще бягам? Нали Савмак е жив?

— Вече не е — извика Агар. — На следния ден загина. Както препускал из гората на лов за глигани, от небето паднало копие и го пронизало.

Папай — Гръмовержецът го поразил. Тоя слух пуснаха енареите. Отмъстил бил Папай заради смъртта на Варкан.

Това вече беше различно. Заслужаваше си препускането на Агар; заслужаваше бързо решение. Скил не искаше да умира; беше млад и силен. Не искаше да загива заради своя потисник. Сколотите не се боят от смъртта. И то от смъртта на бойното поле, след което отиват направо при Акинак12 — бога на войната. Задгробният живот е повторение на земния. Какъвто си умрял, такъв ще бъдеш и след смъртта. И Скил не можеше да се примири с това — да бъде слуга и там. На такъв омразен господар…

Хубаво направи побратимът му, че го предупреди. Та да избяга навреме. Макар че това съвсем не е леко. Хванат ли го, няма пощада. Трябваше да бяга. Но накъде, като отвред беше обграден с врагове? Оставаше му едно — само на север, в родното племе, при сколотите орачи. Само че надали и близките му ще го укрият. Защото и те се боят от гнева на Ормад, от мощта на царските скити.

— Ела с мен! — пошушна му в ухото Агар. — Никой няма да ни намери там. После ще бягаме заедно.

Скил трепна. Не! Само това не! Дори сега. При тая смъртна заплаха. Акинак щеше да се застъпи за него горе, на небето, ако загинеше в бой. Ала никой бог нямаше да отрони ни една добра дума, ако извършеше това, което му предлагаше Агар.

Наистина, какво беше станало с побратима му? Някакъв бяс се бе вселил в него, откакто тръгна с керваните да вози жито и роби към яванските тържища на морския бряг. Промени се съвсем момъкът, сякаш друга душа, на съвсем чужд човек, се бе намъкнала в тялото му. Няма по-голям грях от тоя — да ограбиш могила. Наказват и хората, и боговете. Агар сякаш бе загубил страх и от хората, и от боговете. Само за едно бълнуваше — за златото в царските могили; за това злато, срещу което безсрамните голокраки явана давали всичко. Ала Скил все му отказваше, не дръзваше да стори тоя грях. Отказа и сега.

— Тогава нека Папай да ти е на помощ! — отсече Агар.

Такива думи не се разменят между побратими. Скил усети как сърцето му потръпна от болка. Толкова ли бяха покварили приятеля му омразните явана?

Не му остана време да размисля, да отговаря. От далечината, сред облак прах, се зададе препускаща конница. Конският табун, уплашен, се раздели на две, пръсна се из степта.

Скил реши изведнъж. Дръпна чувала от главата на уловения жребец, натика юздечката в устата му и го яхна. Нямаше нужда да му извика, да го удари, да го пришпори. Прогледал отново, усетил върху си тоя непривичен товар, конят препусна през полето. Ездачът се прилепи към гърба му, сякаш срасна е него. Няма подобри ездачи от сколотите — укротителите на диви коне; нямаше по-добър ездач от Скил сред сколотите в цялото племе. Отначало побеснялото животно не се подчиняваше на ръката му, скачаше, мяташе се лудо, дано свали противния товар.

При тази борба преследвачите, облечени в кожени безръкавки, с брони от костни пластинки, притиснали към телата на конете си обути в широки гащи крака с къси ботуши, успяха да го наближат. По поводите им висеха окачените скалпове на убитите врагове; конете им бяха покрити с одрани човешки кожи; от одрани вражи ръце бяха направени и колчаните за стрелите им. Скил чу дивите им викове, грозните заплахи; видя освирепелите лица, скрити под бронзовите шлемове и островърхите кожени качулки. Над главата му свистяха мятаните ласа. Макар и отличен ездач, пъргав и гъвкав, той едва сварваше да се опази от тях, като се прилепваше ниско, прикрит зад конската шия.

Тогава за щастие и жребецът разбра, че не му остава друго, освен да се подчини. И той се подчини, стрелна се като вихър през степта, насочван от умелата човешка ръка.

Преследвачите взеха да изостават. Ала въпреки това не мислеха да се откажат. Шибаха конете с безполезните си ласа, крещяха, пришпорваха ги жестоко.

Скил се досещаше защо. Това не беше само усърдието на добросъвестни слуги. Беше друго, нещо по-важно. Ако изтървяха жертвата си, някой от тях, а може би и всичките щяха да я заместят в погребалния обряд. Наградата за тяхната настойчивост щеше да бъде животът им.

Конниците прелитаха по неравното поле, като прескачаха редките храсти и трънаци. Някъде се мярваше червен шатър на първенец, разпънат върху тежка кола на шест колела, заобиколен от схлупените палатки на слугите и от парцаливите навесчета на робите. Другаде им се изпречваха малки селища от едва забележими над повърхността землянки, от чиито дупки хората надникваха и се шмугваха обратно като лалугери. От пътя им побягваха уплашени орачи, зарязали ралата и волчетата си насред браздите. Само ослепените роби продължаваха да въртят безучастно мелничните камъни или да разбиват кумис в делвите.

В напрежението на лудата гонитба Скил не усещаше умората. Ала жребецът му издаваше първите й признаци. Пъхтеше шумно, забавяше устрема си. И ездачът трябваше все по-често да го рита с пети в хълбоците, да му подвиква, да удря с бича.

Кой знае колко време продължи това надпрепускане. Бяха тръгнали сутринта, а слънцето вече се накланяше към заник, когато Скил зърна в далечината блясъка на Танаис13. Голямата река влачеше лениво мътните си пролетни води. За жалост не бе успял да се отклони на север към племето си, където все таеше надежда да се укрие. Сякаш умишлено враговете му го бяха насочвали насам, към земите на войнствените савромати, смъртните врагове на сколотите, които непрекъснато правеха кървавите си набези в земите им, грабеха и убиваха наред. Савроматите са управлявани от жени. В тяхното племе и жените воюват, дори са по-яростни воини от мъжете. А сколотите все не можеха да свикнат с това — да воюват срещу жени.

Сигурен беше Скил, че искат да го заловят жив. За погребалния обряд беше нужен жив коняр. Затова пазеха стрелите си. Ако ги пуснеха, каквито ненадминати стрелци бяха, той отдавна щеше да падне, пронизан на пътя. Но докога ли щяха да го щадят така?

И още непомислил това, сякаш, ги подсетил с мисълта си, над главата му профуча облак стрели. Ония прочути сколотски стрели, които пищят като гигантски стършели. Но не. Още не искаха да го убиват. Още се надяваха да го хванат жив.

Скил пак не спря. Никога нямаше да спре. По-добре да загинеше, след което щеше да отиде направо при бога Акинак, отколкото да бъде удушен над трупа на Савмак, за да остане все слуга през цялата задгробна вечност.

На речния бряг, затънал в тинята, жребецът се закова на място. Спря съвсем малко, докато опитният ездач, отново го подкара напред. Ала и това кратко забавяне позволи на преследвачите да го настигнат. И когато животното скочи в замътените води, отгоре се посипа нов рой стрели. Скил мигновено се приведе ниско, ала въпреки това една стрела успя да се впие в гърба му.

Водата ги пое, повлече ги по течението. Стрелите взеха да падат все по-назад и по-назад.

Раненият дори не опита да извади забитото острие. Нямаше време. Сега по-важното беше да достигне другия бряг.

А вълните към талвега ставаха все по-силни, все по-яростни и непреодолими. Заливаха гърба на жребеца, от време на време заливаха и главата му. Скил усети, че нещастното добиче почва да отмалява. Видя множеството стрели, които стърчаха забити в гърба му. Видя кървавите струички от раните, отмивани, от водата. Ясно, нямаше да издържи дълго, дори ако наконечниците не бяха отровни.

Наистина не издържа. Навярно оставаха стотина крачки до брега, не повече, когато конят направи последен опит да се изхвърли над водата. После потъна. Ездачът остана да разчита само на себе си. И той заплува нататък с една ръка, защото другата беше скована от раната. Обезсилено беше цялото му тяло — и от загубата на кръв, и от ледената пролетна вода. Все по-трудно ставаше да размахва здравата си ръка, да пляска с крака, да се задържа над кипналите струи.