Отровният пръстен

Амага

Никой не разбра, че Агар е загинал. И Москон, и Скил го чакаха дълго в устието на Истър, край остров Певка283, където се укриха от бурята и където по уговорката трябваше да ги подири Орик, след като се раздели със скита.

Чак на третия ден пиратският главатар даде заповед за път, вече убеден напълно, че нещо е станало с Агар, че или са го хванали в Тиризис284, или е избягал, след като е убил Орик, племенника му.

Миопароната285 размаха дългите си весла и се стрелна към морето.

С втората заповед нареди да приковат и Скила с верига към една гребна пейка.

Изправи се до него и тъй му рече:

— Не се върна Агар. Наруши клетвата. Затуй те връзвам. Да не ми побегнеш.

Скил отвърна уверено:

— Сколот не изоставя побратима си. Щом не е спазил условието, значи нещо пряко силата му е попречило. Ако е жив, рано или късно ще ме освободи.

— Аз няма да чакам вечно? — сопна се Москон. — Ще те държа още седем дни. Не дойде ли дотогава Орик или самият Агар, ще ти отрежа главата!

И сърдит се изкачи на горната палуба. Сърдит повече на себе си, че се остави така да го излъжат. Не е малко това — да изгубиш цял кораб злато. А как да не се излъже? Всички смятат скитите почтени хора, образец на правдивост и честност. Няма по-свято задължение за скита от побратимството. Как можеше да допусне, че някой ще го наруши? Навярно се бяха наговорили Агар да отвлече богатството, а Скил да избяга след това. Ала сега вече нямаше да избяга. Щеше да стои на веригата. И когато беглецът се убедеше, че планът им е пропаднал, или щеше да пусне Орик, или щеше да даде откуп за побратима си.

Привечер срещнаха една рибарска лодка близо до Тиризис. Отдалеч запитаха рибарите какво ново има в града. И ония им разправиха за обстрела с балисти на някакъв непознат кораб, който избягал в морето. И толкова. Нищо повече, от което да се разбере свършил ли си бе работата Агар, или не.

Още три дни кръстосваха морето от Тракийския Босфор до Таврийския Херсонес286, покрай Салмидесос287, покрай Аполония и Месамбрия, покрай Одесос и Дионисополис, Тиризис и Калатис288, покрай брега на Сколотия289 между Истър290 и Танаис291, покрай Пантикапея — което на сколотски значи „Рибен път“, до Залива на символите292, където се крият таврийските пирати. И навред разпитваха за кораба на Агар. Ала все напразно. Никой не го бе видял, никой не бе чул ни вест за него. Сякаш беше се стопил в морето.

Два пъти едва избягаха от срещнатите Лизимахови триери и трябваше да се готвят за бой, макар че при такива срещи бягството е най-сигурното средство за спасение. И двата пъти приготвиха казаните със смола за запалителните стрели, с които не една миопарона, а дори една лодчица може да подпали цяла триера, а змиеловецът пират приготви пълните със змии гърнета, които при крайна нужда се хвърлят върху вражеската палуба, за да предизвикат уплаха и смут.

Не стана нужда. Бързата миопарона успя да им се изплъзне, преди да я забележат. А лошо щеше да си изпати, ако я заловяха. Селевк поощряваше понтийските пирати, затова пък Лизимах ги преследваше толкова ожесточено.

В това време Скил кроеше своите планове за бягство. Убеден бе, че побратимът му е мъртъв. Иначе не би го изоставил. И сам трябваше да се погрижи за спасението си. Не му се щеше да загине мърцина. Искаше да остане жив тоя път, за да умре, както подобава на мъж, на истински сколот. При смъртта се минава моста Чинвад, зад който се простира царството на героите, паднали в боя. Там, в сянката на Папай293, седнали на облачни могили около бога на войната Акинак294, те си припомнят бойните подвизи пред чаши, вечно пълни с опиващ кумис. А другите, безславно умрелите, скитат отдолу в облачната сянка и се лутат като бездомни псета около пируващите герои. Не искаше Скил да се лута като псе…

Робите, размахали веслата, нямаха време, нямаха сили да мислят за бягство. Благодарен беше Скил на Москон, че не го накара да гребе. А така, свободен, можеше да подготвя плана си. Дълго бе опитвал веригата си. Убедил се бе, че е яка. Не би могъл да разчекне нито една брънка. Но виж, дъската, о която беше закачена скобата й, като че ли беше поугнила. Дълго, по цял ден Скил човъркаше с пръсти там. Изчовъркваше тресчица подир тресчица, стърготина след стърготина.

И с всяка нова тресчица надеждата му нарастваше. Почваше да мечтае за свободата. И за Амага. Не можеше да я забрави. Макар да знаеше, че няма да я види. Не само защото сега беше заложник, обречен на смърт. Дори и свободен. Как ще иде в Савроматия, как ще потърси Амага? Та нали още щом стъпи на тяхна земя, савроматките295 ще го убият, най-малкото ще го заробят?

Какво ли не се говореше за тоя тайнствен народ, какви ли бивалици и небивалици? И никой не знаеше откъде бяха попаднали тук. И какви бяха всъщност. Никъде другаде, дори сред най-дивите племена момите не воюваха наравно с мъжете. Затова елините ги наричаха амазонки. Според легендата някога гърците победили амазонките в родината им, край брега на Понта. И ги натоварили на кораба си. Докато те пирували, радостни от победата, пленничките се разбунтували, избили поробителите си, завладели кораба. Ала не умеели да го управляват. И ветровете ги отнесли далеч на север, в Сколотия. Там те се оженили за сколоти и дали началото на новото племе „савромати“, в което мъжете запазили своите обичаи, а жените — обичаите на храбрите си прабаби.

Ала и в мечтите, с унесен поглед, ръцете му не спираха своята работа. Драскаха, дълбаеха прогнилата дървесина. Все по-често Скил опитваше здравината й, като разклащаше желязната скоба. И се убеждаваше с радостна тръпка, че трудът му не отиваше напразно, че леглото се разширява все повече. И при едно по-силно натискане скобата остана в ръцете му. Ведно с веригата.

Скил я натика на мястото й. Не беше сега време за бягство. Пиратите щяха да го забележат начаса. А подозреха ли, че замисля нещо, трудно би се отървал после. Налагаше му се да изчака нощта. Тогава щеше да направи опита си — да доплува до вързаната зад кърмата лодка. Както избягаха с Агар от Лизимаховата триера…

Не я дочака. Наложи му се да действува преди това. Дочу заповедта на хортатора296 към гребците да приберат веслата, след което нещастниците напълно голи, изтощени до смърт се свиха по пейките си и мигновено заспаха, без да дочакат храната си. После отвън изпляскаха във водата каменните котви, въжетата им се отъркаха шумно о борда.

Не мина много време и отгоре се вдигна някаква гълчава. Топуркане по палубата. След това по стълбата към трюма се спуснаха двадесетина вързани за вратовете нови роби, блъскани от пиратите.

— Къде сме сега? — свари да запита Скил.

— При савроматките — процеди един от тях. — Те ни плениха, те ни продават.

И отмина, изритан от пазачите.

Скил усети сладка тръпка. И в неволята. Савроматки! Може би и Амага? А той стои бездеен, когато с едно помръдване може да махне скобата. И да скочи във водата. Да доплува до Амага.

Не можеше да изтрае повече. Щом пиратите залостиха люка след затворените роби и се изкачиха на горната палуба, той измъкна веригата, хвана свободния й край с ръка да не трополи по дъските и се промъкна подире им. Никой не го видя, никой не го чу. Гребците спяха дълбоко, а надзорниците се бяха прибрали горе. Вече нямаха работа тук.

Беглецът надзърна от стълбата. Таврийците се бяха струпали около главатаря си. Уговаряха нещо. Личеше си как Москон ги увещава разпалено.

Отсреща, на двеста-триста разкрача се виждаше брегът. И там някъде беше неговата Амага, която го чакаше. Трябваше да го чака. Трябваше да копнее за него, както копнееше той за нея.

Скил пропълзя петте крачки от стълбата до бордовото перило безшумен като гущер. Прекрачи го, готов да се спусне тъй безшумно във водата. Спасението вече му изглеждаше близко, достижимо. Наистина не е леко да се преплува до брега така, с тежката верига на глезена. Но за него, за издържливостта на един сколот, за неговата жажда за живот, за любовта му — и тая пречка не изглеждаше непреодолима.

Край кораба подскачаха делфини. Ако се вярва на елините, делфините някога били хора. Като Москон и пиратите му… Те пленили бога Дионис, то се знае, без да подозират това. Вързали го за мачтата. И по чудо мачтата се разлистила, оковите му се превърнали в крехки лозови филизи. Дионис се освободил леко от тях, като в същото време приел образа на лъв, а пиратите, ужасени, наскачали да се спасяват в морето, където се превърнали на делфини. И оттогава пренасят душите на удавените моряци в подземното царство.

Скил трепна за миг. Щом са били пирати, дали и сега няма да помогнат на събратята си?

Внезапно, при едно неочаквано поклащане на миопароната веригата му се чукна о борда. Издрънча звънливо. Неколцина пирати се извърнаха, видяха го. И се хвърлиха към него.

Без да губи време, Скил се спусна във водата. Знаеше какво трябва да стори. Мигновено трябваше да се гмурне. Защото разбойниците щяха да го замерват с копия и стрели.

Потъна повече, отколкото искаше. Веригата на крака му тежеше, увличаше го с непреодолима сила надолу. Вече почваше да усеща болки в гърдите си, да чува пукот в ушите и ребрата, когато най-сетне успя да задържи по-нататъшното си потъване. После загреба нагоре. Въздухът му се свършваше. Мъчителни гърчове разпъваха гърдите му, жадни за въздух. А повърхността все не се виждаше. Вече не можеше да се владее. Всеки миг дробовете му сами щяха да нагълтат водата.

Най-сетне успя. Изскочи над повърхността; вдъхна шумно. И в същия миг около него се посипа градушка от стрели.

С бърз поглед Скил прецени. Отдалечил се бе много от миопароната, но не толкова, колкото трябваше. Трябваше още малко. И той се гмурна повторно, за да се предпази от рояците стрели, които го преследваха с ядно бръмчене. Изплува след още двадесетина крачки. Вече недосегаем. Загреба над водата по-спокойно.

Наблизо продължаваха да играят и пръхтят делфините. Ала нито го нападаха, нито му помагаха. Все едно, че го нямаше.

Скил знаеше. Корабите пускат котва навътре в морето. И чакат там местните хора да им докарат с лодки стоките си. Нямат право да спират на брега. То е равносилно на война. На това разчиташе и той — че няма да го преследват нататък.

Ала се бе излъгал. Ето, трима пирати скочиха в лодката. Размахаха веслата. Беглецът проумя мигновено заплахата и загреба лудо с ръце и крака. Ала не му спореше. Веригата тежеше, спъваше движенията му, теглеше го към дъното. Въпреки това, въпреки цялата трудност, той не спираше. Гребеше, пляскаше като безумен. Нима трябваше да загине? И то сега? На сто крачки от брега, от спасението?

Лодката го наближаваше. Пиратите викаха подире му да спре. Нима вярваха, че ще ги послуша?

Оставаха им още два-три разтега. Ето, достигнаха го. Той се гмурна. Ала отгоре през бистрата вода те видяха накъде отплува. Свиха нататък и когато той се подаде току под самата лодка, три чифта ръце посегнаха да го хванат.

Плувецът потъна, преди да е вдъхнал въздух. Не можа да издържи повече. Изплува начаса. И с ужас усети как някаква яка ръка се вкопчи в косата му.

Тогава видя наредените край брега савроматки. С опънати лъкове. И Амага пред всички! Амага! Не можеше да бъде друга. С нейната коса, с нейната снага, с нейните движения.

— Амага! — извика той с последни сили. — Амага! Аз съм… Скил… Скил…

Още две ръце се протегнаха към него, подхванаха го под мишниците, задърпаха да го прехвърлят в лодката.

Изведнъж тези ръце омекнаха, отпуснаха го и във водата пльосна единият преследвач с щръкнала в гърлото му стрела. Но другият продължаваше да го стиска за косата, подвиквайки припряно на другаря си да обърне назад. Нов рой стрели се посипа отгоре им, без да засегне някого.

Влачен за косите, Скил видя с ужас как се отдалечава от брега. От спасението.

И се извъртя рязко. Успя да се обърне и да хване пирата за ръцете. С ловко извъртане го дръпна, преметна го при себе си във водата. Посегна към гърлото му, почна да го души.

Тогава третият вдигна веслото да го стовари върху главата му. Не успя. Една добре премерена стрела прониза гърдите му.

Скил пусна врага си, който потъна безжизнен в дълбините, а той загреба към брега, следван от ругатните на разбойниците от кораба, тоя път вече не посмели да го преследват.

Най-сетне усети под краката си твърдото дъно. Стъпи, закрачи към сушата. И там, полужив от изтощение, се строполи на пясъка.

Когато пред очите му просветна, беглецът се видя обграден от цял отред савроматски девойки с опънати насреща му лъкове. А пред него, закрила го с тялото си, стоеше разярена самата Амага.

Скил се надигна, изправи се до нея. И тя го прегърна с лява ръка, докато с дясната стискаше заплашително меча.

— Отстъпете! — извика тя, задъхана от гняв.

Десетничката амазонка пристъпи напред заплашително.

— Всеки чужд мъж, слязъл на тоя бряг, трябва де умре!

Амага вдигна още по-решително оръжието си.

— Аз вече убих първия си враг. И то не само един, а двама… И имам право да се омъжа.

— Имаш — отвърна десетничката. — Такъв е законът…

Амага почти извика:

— Тогава… Слушайте закона! Ето моят мъж… Вече не е чужд…

Разярените амазонки бавно отпуснаха надолу върховете на стрелите си.

Защото тъй повеляваше Аргимпаса297, богинята на любовта…