Пролог

Уаксилий Ладриан, блюстител на закона под наем, скочи от коня и се обърна към кръчмата.

— О-о — провлачи хлапето разочаровано и слезе от собствения си кон. — Не си закачи шпората за стремената и не падна.

— Случи ми се веднъж — каза Уаксилий.

— Да, ама беше адски смешно.

— Остани при конете — заръча му Уаксилий и му подаде юздата. — Не завързвай Унищожителката. Може да ми потрябва.

— Добре.

— И не кради нищо.

Хлапето — младеж на седемнайсет години с кръгло лице, увенчано с едва-едва набола брада въпреки седмиците усилени опити да си пусне такава, — кимна тържествено.

— Обещавам да не ти свия нищо, Уакс.

Уаксилий въздъхна.

— Не това казах.

— Но…

— Просто пази конете. И се опитай да не говориш с никого.

Уаксилий поклати глава, след което бутна вратичката на кръчмата и влезе вътре с бодра крачка. Бе попълнил металоема малко — колкото да намали теглото си с около десет процента. Бе му станало обичайна практика тези дни — откакто му свърши съхраненото тегло, точно докато преследваше един от първите си престъпници преди няколко месеца.

Кръчмата, разбира се, бе мръсна. На практика всичко тук, в Дивите земи, бе прашно, износено или счупено. Пет години, откакто беше дошъл, а още не беше свикнал с това. Е, наистина бе прекарал по-голямата част от тези пет години в опити да направи кариера като чиновник — местеше се все по-далеч и по-далеч от големите градове, за да избегне риска да го познаят. Но в Дивите земи дори големите градове бяха по-мръсни от онези в Елъндел.

А тук, в покрайнините на населените райони, думата „мръсен“ бе прекалено слаба да опише привичния начин на живот. Мъжете, които подминаваше в кръчмата, седяха ниско прегърбени над масите си и едва вдигаха поглед. Това също беше една от особеностите на Дивите земи. Както растенията, така и хората бяха доста чепати — и раснеха близо до земята. Дори ветрилоподобните акации, които можеха да достигнат доста голяма височина, оставяха впечатлението за жилавост и устойчивост.

Обходи помещението с поглед, опрял ръце на кръста си. Надяваше се да привлече вниманието на околните, но не успя — което леко го подразни. Защо си бе направил труда да облече елегантен градски костюм с бледолилаво шалче, ако околните дори не го забелязваха? Е, поне не се кикотеха като онези в предишната кръчма.

Уакс се отправи с нехайна походка към бара, опрял едната ръка в дръжката на пистолета си. Барманът бе висок мъж, у когото явно имаше нещо териско — издаваше го дългурестото, слабо тяло, — макар че изисканите му роднини от Басейна сигурно щяха да се ужасят, ако го видеха как нагъва мазно пилешко бутче с една ръка, докато налива халба бира с другата. Уаксилий потисна гаденето си — местната представа за хигиена беше още едно от нещата, с които още не беше свикнал. Тук смятаха за чистофайници онези, които се сещаха да си избършат ръцете в панталоните, ако са си бъркали в носа, преди да ти стиснат ръката.

Уаксилий изчака. След това изчака още малко. След това прочисти гърло. Най-накрая, барманът се затътрузи към него.

— Аха?

— Търся един мъж — промърмори Уаксилий тихо. — Наричат го Джо Гранита.

— Не го знам — отговори барманът.

— Не го… Та той е най-прословутият разбойник по тези места.

— Не го знам.

— Но…

— По-безопасно е да не познаваш мъже като Джо — прекъсна го барманът и отхапа от кълката. — Но имам един приятел…

— Каква изненада.

Барманът го изгледа раздразнено.

— Кхъм — прокашля се Уаксилий. — Извинявам се. Продължи, ако обичаш.

— Приятелят ми е от типа, който е склонен да познава хората, които останалите не искат. Но отнема известно време да се свърже с него човек. Ще платиш ли?

— Аз съм защитник на закона — отговори Уаксилий. — Правя всичко това в името на справедливостта.

Барманът примигна — бавно, подчертано, сякаш трябваше да положи съзнателни усилия да не обърка действието.

— Значи… ще платиш?

— Да, ще платя — въздъхна Уаксилий и направи мислена сметка на парите, които му се бе наложило да похарчи за търсенето на Джо Гранита досега.

Не можеше да си позволи пак да остане на червено. Унищожителката имаше нужда от ново седло, а и скоростта, с която Уаксилий трябваше да сменя костюмите си с нови тук, беше притеснителна.

— Хубаво — каза барманът и му направи знак да го последва.

Проправиха си път през помещението — около насядалите хора и покрай фортепианото, което бе поставено до една от гредите, между две маси. Изглеждаше така, сякаш не са свирили на него от векове, а отгоре му бяха наредени множество мръсни чаши. Стигнаха до стълбището за горния етаж и влязоха в една малка стаичка до подножието му. Миришеше на прах.

— Чакай — заръча барманът, след което си тръгна и затвори вратата след себе си.

Уаксилий скръсти ръце и огледа единствения стол, оставен в помещението. Бялата му боя бе напукана и олющена; не се съмняваше, че ако седне, половината ще остане по панталоните му.

Постепенно свикваше с хората в Дивите земи — ако ще и да не можеше да каже същото за привичките им. Последните месеци, които бе прекарал в преследване на престъпници, за чиито глави имаше обявена награда, му бяха дали да разбере, че сред населението тук все пак се срещаха и добри мъже и жени. Но всички те отказваха да се отърсят от упорития си фатализъм. Нямаха доверие на властите и често отбягваха блюстителите на реда — дори с цената да оставят мъже като Джо Гранита да рушат и грабят на воля. Ако не бяха паричните награди, които железопътните и миньорските компании предлагаха за залавянето на хората като него, никога нямаше да…

Прозорецът потрепери. Уаксилий замръзна за миг, после извади пистолета и разпали малко стомана. Металът го изпълни с остра топлина — като че ли бе изпил нещо прекалено горещо. От гърдите му се стрелнаха множество сини линии, които водеха към най-близките източници на метал. Няколко от тях се намираха точно зад спуснатите капаци на прозореца. Други от лъчите сочеха надолу. Кръчмата явно имаше мазе — нещо необичайно за Дивите земи.

Можеше да Тласне по някоя от линиите, ако искаше — да бутне назад металния предмет, към който водеше. Засега обаче остана вгледан в прозореца — между рамките на двете крила се показа тънък прът, който се издигна нагоре и бутна резето. Стъклата издрънчаха и прозорецът се отвори.

Вътре скочи млада жена, обута в тъмни панталони и с пушка в ръка. Беше слаба, с квадратно лице, стискаше незапалена пура между зъбите си и му изглеждаше бегло позната. Тя се изправи, явно доволна, обърна се да затвори прозореца, и изведнъж го забеляза.

— По дяволите! — възкликна тя, отстъпи назад, като едва не се препъна в бързината, изпусна пурата и вдигна пушката.

Уаксилий също вдигна пистолета си и приготви аломантията си. Искаше му се да беше открил някакъв начин да се защити от патрони. Можеше да Тласка метал, да, но не беше достатъчно бърз да спре куршум — освен ако не Тласнеше самото оръжие, преди да натисне спусъка.

— Ей — каза жената, присвила очи към него над мерника. — Ти не си ли оня тип? Който уби Черния Перет?

— Уаксилий Ладриан — отговори той. — Блюстител на закона под наем.

— Шегуваш се. Така ли се представяш?

— Да. Защо не?

Вместо да отговори, тя вдигна глава от мерника и го огледа внимателно за секунда-две. Най-накрая попита:

— Шалче? Сериозно ли?

— Такъв ми е стилът — обясни Уаксилий. — Ловец на глави, но джентълмен.

— За какво му е на един ловец на глави изобщо да има „стил“?

— Важно е да си изградиш репутация — вдигна брадичка Уаксилий. — Всички престъпници вече имат такава. Името на Джо Гранита е познато надлъж и нашир из Дивите земи. Защо да не се погрижа с мен да бъде същото?

— Защото ще се превърнеш в лесна мишена.

— Заслужава си риска — отвърна той. — Но като стана дума за мишени…

Той махна с пистолета си към пушката й.

— Подгонил си Джо заради наградата — досети се тя.

— Точно така. И ти ли?

Тя кимна.

— Да си я поделим? — предложи Уаксилий.

Тя въздъхна, но свали оръжието.

— Хубаво. Но онзи, който го застреля, ще получи двоен дял.

— Аз смятах да им го предам жив…

— Добре. Така ще имам по-голям шанс да го убия първа — ухили му се тя и ловко се шмугна до вратата. — Казвам се Леси. Значи Гранита наистина е тук някъде, така ли? Виждал ли си го?

— Не, не съм — отговори Уаксилий и се присъедини към нея до вратата. — Попитах бармана за него, а той ме прати тук.

Тя се обърна към него.

— Попитал си бармана?

— Естествено — потвърди той. — Чел съм за това. Барманите знаят всичко, значи… Клатиш глава.

— Всички в тази кръчма принадлежат на Джо, господин Шалче — обясни Леси. — Половината от хората в града му принадлежат, по дяволите! А ти си питал бармана?

— Мисля, че вече изяснихме този въпрос.

— Поквара! — възкликна тя, открехна вратата и надникна навън. — Как, в името на Гибелта, е успял някой като теб да надвие Черния Перет?

— Е, няма как да е чак толкова зле. Няма как всички в бара да…

Той хвърли поглед през пролуката на вратата и замлъкна. Високият барман не бе отишъл да повика някого. Не — беше застанал насред салона на кръчмата, сочеше към вратата на стаичката и подканяше насъбралите се около него разбойници и апаши да стават и да вадят каквото оръжие имат. Повечето явно се колебаеха, а някои правеха и гневни жестове, но доста вече бяха наизвадили пистолетите си.

— По дяволите — прошепна Леси.

— Да излезем оттам, откъдето влезе? — предложи Уаксилий.

Вместо отговор, тя затвори вратата възможно най-деликатно, след което го бутна настрани и се стрелна към прозореца. Тъкмо когато стисна перваза и понечи да се покатери навън, обаче, някъде наблизо отекна стрелба и от дървената рамка се разхвърчаха трески.

Леси изруга и залегна на пода. Уаксилий се сниши до нея.

— Доста точен стрелец за такова разстояние — изсъска той.

— Винаги ли си толкова наблюдателен, господин Шалче?

— Не, само когато стрелят по мен — отвърна той и надзърна над ръба на перваза, но забеляза поне десетина места, където стрелецът можеше да се е скрил. — Това никак не е на добре.

— Каква възхитителна зоркост, наистина — каза Лесли, докато пълзеше по пода към вратата.

— Имах го предвид не само в очевидния смисъл — поясни Уаксилий и прекоси помещението с патешко ходене. — Как е успял стрелецът да заеме позиция така бързо? Трябва да са знаели, че ще се появя днес. Възможно е всичко това да е капан.

Лесли изпсува тихичко, спря до вратата и я открехна отново. Главорезите спореха шепнешком и сочеха нататък.

— Взели са ме насериозно — установи Уаксилий. — Ха! Номерът с репутацията действа. Виждаш ли? Уплашени са!

— Поздравления — отговори тя. — Мислиш ли, че ще ми платят, ако те застрелям?

— Трябва да се качим на горния етаж — каза Уаксилий и погледна към стълбището точно до вратата.

— Каква полза от това?

— Е, като начало — въоръжените мъже, които искат да ни убият, са тук долу. Предпочитам да отида другаде, а и стълбите биха били по-удобна позиция за защита от тази стая. Освен това, може да потърсим прозорец от другата страна на сградата, през който да избягаме.

— Да, ако ти се скача от два етажа височина.

Скоковете не бяха проблем за един Монетомет; Уаксилий можеше да се Тласне от някой метален предмет, докато той пада, и да използва това, за да забави собственото си падане и да се приземи меко. Освен това беше и ферохимик, което му позволяваше да използва металоемите си, за да намали теглото си много повече, отколкото беше сега — да стане толкова лек, че на практика да се носи във въздуха.

За способностите му, обаче, знаеха малцина и той предпочиташе да си остане така. Бе чувал историите, които хората разказваха за невероятните начини, по които се бе спасявал от смъртта, и харесваше загадъчността, която му придаваха. Да, носеха се и слухове, че е възможно да е Металороден, но докато противниците му още не бяха сигурни на какво точно е способен, имаше предимство.

— Слушай, аз ще тичам към стълбите — каза той на жената. — Ако искаш да останеш тук и да си пробиеш път навън с бягство — супер. Тъкмо ще им отвлечеш вниманието от мен.

Тя му хвърли бърз поглед и се ухили.

— Хубаво. Ще го направим по твоя начин. Но ако ни уцелят, ми дължиш питие.

„В нея има нещо познато“, помисли си Уаксилий. После кимна, преброи тихо до три, изскочи през вратата и насочи пистолета си към най-близкия разбойник. Мъжът отскочи, а Уаксилий стреля по него три пъти — и не уцели. Вместо това улучи фортепианото. Прозвучаха три резки тона.

Леси се измъкна от стаята зад него и се втурна към стълбите. Шарената тумба мъже се развикаха изненадано и побързаха да насочат оръжията си към нея. Уаксилий прибра пистолета си — не биваше да пречи на аломантията му, — и Тласна леко по сините линии, които се точеха от него към противниците му. Те откриха огън, но Тласъкът му бе изместил оръжията достатъчно, че да им попречи да попаднат в целта си.

Уаксилий последва Леси нагоре по стълбите, далеч от бурята от изстрели, която се бе разразила в салона.

— Пресвети дяволи — възкликна Леси, когато стигнаха до първата площадка. — Живи сме.

И се обърна към него, леко зачервена.

Нещо изщрака като ключалка в ума на Уаксилий.

— Наистина съм те виждал преди — спомни си той.

— Не си — възрази тя и извърна очи. — Да продължаваме…

— В „Плачещият бивол“! — каза Уаксилий. — Танцьорката.

— О, Боже на Отвъдното — поведе го тя нагоре по стълбите. — Помниш ме.

— Знаех си, че се преструваш. Дори Руско не би наел танцьорка, която е чак толкова некоординирана — независимо колко хубави крака има.

— Може ли да идем да скочим от прозореца вече? — попита тя, като оглеждаше горния етаж за други разбойници.

— Защо беше там? Преследваше някой престъпник с обявена за главата му награда?

— Да, нещо такова.

— И наистина нямаше представа, че ще те накарат да…

— Разговорът приключи.

Двамата се изправиха на площадката на горния етаж и Уаксилий изчака за момент, докато на стената не се появи сянка — някой ги беше последвал. Стреля веднъж по мъжа, който се появи зад тях — отново пропусна, но все пак го накара да отстъпи. От долния етаж се чуваха ругатни и разгорещени спорове. Джо Гранита наистина командваше всички в тази кръчма, но лоялността им към него не беше особено дълбока. Първите няколко, които посмееха да се изкачат по стълбата, почти със сигурност щяха да бъдат простреляни, а на никого не му се искаше особено да поема такъв риск.

Това щеше да спечели на Уаксилий известно време. Леси нахлу в една от стаите и подмина едно празно легло с чифт ботуши, оставени от едната страна. После отвори прозореца, който бе разположен от отсрещната страна на сградата спрямо стрелеца.

Пред тях се простря град Ветрино — самотна на вид групичка магазини и къщи, прихлупени ниско към земята, сякаш в очакване — напразно очакване — на деня, в който железопътната линия ще протегне пръсти чак дотук. Зад скромните постройки се виждаше стадо жирафи, които пасяха мързеливо — единствените животни, които се забелязваха по обширната равнина.

Между прозореца и земята нямаше нищо. Не можеха да се изкатерят и до покрива. Леси погледна предпазливо надолу. Уаксилий пъхна два пръста в уста и свирна рязко.

Не се случи нищо.

Свирна пак.

— Какво, по дяволите, правиш? — настоя да знае Леси.

— Викам коня си — обясни той и подсвирна още веднъж. — Ще скочим на седлото и ще отпрашим.

Тя го изгледа продължително.

— Говориш сериозно.

— Естествено. Упражнявах се.

Една самотна фигура се появи на улицата долу. Хлапето, което следваше Уаксилий.

— Ъ-ъ, Уакс? — подвикна то нагоре. — Унищожителката продължава само да си стои и да пие вода.

— По дяволите — каза Уаксилий.

Лесли го погледна.

— Кръстил си си коня…

— Малко прекалено кротка е, ясно? — сопна се той и се покатери на перваза на прозореца. — Реших, че така може да я вдъхновя.

После сви шепи като фуния пред устата си и викна към момчето долу:

— Уейн! Доведи я. Ще скачаме!

— Как ли пък не — възпротиви се Леси. — Да не мислиш, че седлото е вълшебно и някак си ще ни попречи да счупим гръбнака на коня?

Уаксилий се поколеба.

— Е, чел съм, че хората го правят…

— Да, ето още една идея — каза Леси. — Защо не опиташ и да предизвикаш Джо Гранита на дуел на централната улица по пладне?

— Мислиш ли, че ще стане? Ако…

— Не, няма да стане — озъби му се тя. — Никой не прави така. Защото е идиотско. Гибел! Как, по дяволите, си успял да убиеш Черния Перет?!

Останаха втренчени един в друг за момент.

— Ами… — започна Уаксилий.

— О, да му се не види. Хванал си го, докато е бил в кенефа, нали.

Уаксилий и се ухили.

— Аха.

— И си го застрелял в гърба, нали така?

— Влагайки в това цялата смелост и доблест, на които е способен човек в подобна ситуация.

— Аха. Значи все пак има надежда за теб.

Той кимна към прозореца.

— Да скачаме?

— Ами хайде. Защо да не взема да си счупя и двата крака, преди да ме застрелят? Ако е гарга, да е рошава, господин Шалче.

— Мисля, че ще се справим, госпожице Розов Жартиер.

Тя вдигна вежда.

— Ако ще ме кръщаваш според избора ми на аксесоари — уточни той, — значи и аз мога да направя същото.

— Никога повече няма да го спомена — заяви тя, след което си пое дълбоко въздух. — Е?

Той кимна и разпали металите си, за да е готов да я хване и да забави падането им — само толкова, колкото да изглежда, сякаш са оцелели по чудо. Но в същия момент забеляза, че една от сините линии се движи — бледа, но дебела линия, която се точеше към отсрещната страна на улицата.

Прозорецът на мелницата. Нещо вътре блестеше на слънчевата светлина.

Уаксилий светкавично грабна Леси и я дръпна надолу. Частица от секундата по-късно, над главите им изсвистя куршум и се заби във вратата от отсрещната страна на стаята.

— Още един дългобоен стрелец — изсъска тя.

— Каква наблюдателност само, толкова…

— Млък — прекъсна го тя. — А сега какво?

Уаксилий се намръщи, съсредоточен върху въпроса. Погледна дупката от куршума и прецени траекторията му. Стрелецът се бе прицелил твърде нагоре; дори ако не бяха залегнали, надали щеше да ги уцели.

Защо бе стрелял толкова високо? Движението на синята линия му бе показало как стрелецът бяга към позицията, от която беше стрелял — дали просто не беше сгрешил в бързината? Или имаше някаква по-сериозна, опасна причина? „Да ме уцели във въздуха? Докато изскачам от прозореца?“.

Дочу стъпки по стълбището, но не видя сини линии. Изруга, сниши се и изпълзя да надзърне през вратата. Няколко мъже се промъкваха нагоре към тях — мъже, доста различни от бандата разбойници долу. Носеха тесни, бели ризи, имаха тънки мустаци и се бяха въоръжили с арбалети. И нямаше нито прашинка метал по тях.

Поквара! Бяха узнали, че е Монетомет и Джо Гранита бе сформирал отряд убийци специално за него.

Шмугна се обратно в стаята и хвана Леси за рамото.

— Шпионинът ти сигурен ли е, че Джо Гранита е тук?

— Да — отговори тя. — Абсолютно сигурен. Предпочита да е наблизо, когато шайката му се събира за нещо. Обича да ги наглежда.

— Тази постройка има мазе.

— Е, и?

— Почакай малко.

Той я сграбчи с две ръце и се превъртя на земята, а тя извика изненадано и изруга. Уаксилий я задържа върху себе си и увеличи теглото си.

След като го бе събирал със седмици в металоемите, вече разполагаше с огромно количество. Затова, когато го използва сега, успя да увеличи тежестта си многократно само за секунда. Дървеният под се напука и миг по-късно се продъни под тях с трясък.

Уаксилий пропадна през него, разкъсвайки елегантните си дрехи, и повлече Леси след себе си. Стиснал очи, той Тласна стотиците сини линии над себе си — онези, които водеха към пироните горе, — с колкото сила имаше, за да продъни пода на приземния етаж и да си проправи път към мазето.

Двамата пропаднаха през тавана му сред дъжд от прах и трески. Уаксилий успя да забави падането им с едно Тласване, но все пак се стовариха тежко и строшиха масата, върху която се приземиха.

Уаксилий изстена, задъхан, но се насили да се превърти и да се отърси от парчетиите. Установи с изненада, че мазето е облицовано с панели от качествено дърво и осветено от лампи, оформени като привлекателни женски тела. Масата бе застлана с луксозна бяла покривка, макар и вече да беше свита на безформена топка, а краката й да се бяха счупили заради падането им.

На почетното място на масата седеше мъж. Уаксилий успя да се надигне от отломките и да насочи пистолета си към непознатия, който имаше квадратно, ъгловато лице и тъмна, сивосиня кожа — отличителни белези на колосокръвен. Джо Гранита. Ако се съдеше по салфетката, затъкната в яката му, и разлятата по потрошената маса супа, Уаксилий явно бе прекъснал вечерята му.

Леси изохка, претърколи се и изтупа тресчиците от дрехите си. Пушката и явно беше останала горе. Уаксилий пък стисна здраво собственото си оръжие и измери с поглед двамата телохранители в дълги ездачески палта, застанали зад Джо Гранита — мъж и жена, за които бе чувал, че са брат и сестра, а освен това — и превъзходни стрелци. Явно бяха останали доста изненадани от внезапната им поява, защото бяха опрели ръце на кобурите, но още не бяха извадили оръжията си.

Фактът, че вече бе насочил пистолета си към Джо, беше предимство за Уаксилий — но ако стреляше, телохранителите щяха да го убият за част от секундата. Вероятно не бе обмислил тактиката си толкова добре, колкото трябваше.

Джо простърга с лъжицата по останките от счупената си порцеланова купа, обрамчена от червени локвички супа по бялата покривка. Някак си успя да събере една-две капки и я поднесе към устните си.

— Ти — обърна се той към Уаксилий, след като ги изяде — би трябвало вече да си мъртъв.

— На твое място бих наел нова банда главорези — отвърна Уакс. — Онея горе не струват.

— Нямах предвид тях — каза Джо. — Откога се въртиш из Дивите земи и ни създаваш ядове? От две години насам?

— От една — поправи го Уаксилий.

Всъщност бе дошъл по-отдавна, но бе започнал да „създава ядове“ сравнително отскоро.

Джо Гранита изцъка с език.

— Мислиш ли, че не сме виждали такива като теб преди, синко? Наивници, помъкнали нов пистолет и лъснали хубавичко шпорите? Новодошли, които изгарят от желание да ни вкарат в правия път. Идват с десетки всяка година. Те обикновено имат благоприличието или да се научат да приемат подкупи, или да умрат по един или друг начин, преди да нанесат прекалено големи щети. Не и ти, обаче.

„Печели време“, досети се Уаксилий. Чакаше да дотичат мъжете от горния етаж.

— Хвърлете оръжието! — заповяда Уакс, без да отклонява мерника си от Джо. — Хвърляйте или стрелям!

Телохранителите не помръднаха. „Към жената отдясно не водят никакви линии“, помисли си Уаксилий. „Към самия Джо — също“. Този вляво имаше пистолет — вероятно смяташе, че ще може да го извади и да стреля с него по-бързо от един монетомет. За другите двама можеше да се обзаложи, че са предпочели някой скъпарски модел едноръчни арбалети — с гнездо за по една стрела, изработени от дърво и керамика. Създадени специално да убиват Монетомети.

Дори ако прибегнеше до аломантията си, никога нямаше да успее да убие и тримата, без да го прострелят. По челото му се стичаха капчици пот. Изкуши се просто да дръпне спусъка и да стреля — но това би означавало да го убият. И те го знаеха. Бяха в безизходица… Само че те скоро щяха да получат подкрепления.

— Не ти е мястото тук — каза Джо и се приведе напред, опрял лакти на счупената маса. — Дойдохме тук, именно за да избягаме от хората като теб. От вашите правила. От разбиранията ви. Не ви искаме.

— Ако беше така — отговори Уаксилий и сам се изненада от спокойствието в гласа си, — при мен нямаше да идват хора, облени в сълзи, задето сте убили сина им. Може и да не се нуждаете от законите на Елъндел, но това не означава, че изобщо не се нуждаете от закони. Нито пък, че хората като теб трябва да бъдат оставяни да вършат каквото си поискат.

Джо Гранита поклати глава, изправи се и опря длан на кобура си.

— Това не е място като за теб, синко. Тук всеки си има цена. Ако няма, значи е на грешното място. Ще умреш бавно и мъчително — по същия начин, както един лъв би умрял в онзи твой огромен град. Това, което ще направя днес, е проява на милост.

И той извади оръжието си.

Уаксилий реагира мигновено и се Тласна от лампите на стената вдясно. Бяха стабилно закрепени, затова аломантичният му Тласък го запрати наляво. Завъртя пистолета настрани и стреля.

Джо извади арбалета си и стреля, но пропусна — стрелата изсвистя във въздуха към мястото, където Уакс стоеше преди малко. Куршумът от пистолета, обаче, уцели — като никога, — и улучи жената, която тъкмо бе извадила арбалета си. Тя се свлече на земята, а Уаксилий Тласна миг преди да се блъсне в стената и изби пистолета от ръката на мъжа, тъкмо когато той дръпна спусъка.

За съжаление, Тласъкът на Уаксилий накара и собствения му пистолет да отхвърчи от ръката му. Оръжието уцели телохранителя право в лицето и го повали на земята.

Уаксилий се изправи на крака и погледна към отсрещния ъгъл на стаята, където бе застанал Джо, явно изненадан от сполетялото телохранителите му. Нямаше време да му мисли. Втурна се към едрия колосокръвен мъж. Ако успееше да открие някакъв метал, който да използва като оръжие, може би…

Зад него се чу изщракване. Уаксилий спря и погледна през рамо. Леси бе насочила малък едноръчен арбалет право към него.

— Всеки тук си има цена — каза Джо Гранита.

Уаксилий се втренчи в стрелата с обсидианов връх, запъната в арбалета. Къде беше успяла да го скрие? Преглътна бавно.

„Тя изложи собствения си живот на опасност, като се качи по стълбите с мен!“, помисли си. „Как е възможно да е била…“

Но Джо бе наясно с аломантичните му умения. Тя — също. Леси бе знаела, че той ще отклони куршумите на главорезите, когато бе тръгнала след него.

— Най-после — продължи Джо. — Можеш ли да обясниш защо просто не го застреля в стаичката до салона на кръчмата?

Тя не отговори и не отмести поглед от Уаксилий.

— Нали те предупредих, че всички тук са хора на Джо — напомни тя.

— Е… — преглътна Уаксилий. — Аз все пак мисля, че имаш хубави крака.

Тя го погледна в очите. После въздъхна, обърна арбалета към Джо и го застреля във врата.

Уаксилий примигна, а грамадният мъж се свлече на земята с гъргорене, облян в кръв.

— Точно това ли? — попита Леси, вперила ядосан поглед в Уакс. — Това ли успя да измислиш, за да ме спечелиш? „Имаш хубави крака“? Сериозно? Нямаш шанс да оцелееш тук, Шалче.

Уаксилий въздъхна от облекчение.

— О, Хармония. Сигурен бях, че ще ме застреляш.

— Трябваше да го направя — измърмори тя. — Не мога да повярвам, че…

Млъкна рязко, когато от стълбите се чу трополене — шайката разбойници горе най-после бяха събрали смелостта да слязат. Петима-шестима нахлуха едновременно в стаята с пистолети в ръка.

Леси се хвърли към пистолета на поваления телохранител.

Уаксилий премисли бързо ситуацията и направи онова, което му се стори най-естествено: зае героична стойка насред неразборията, опрял един крак на масата. Джо Гранита лежеше мъртъв на земята, двамата телохранители не помръдваха. От продънения таван продължаваше да се сипе фин прашец, осветен от няколкото слънчеви лъча, които се прокрадваха през един прозорец горе.

Бандитите се заковаха на място. Погледнаха към трупа на бившия си шеф, след което зяпнаха Уаксилий.

Накрая свалиха насочените оръжия с израженията на деца, хванати да крадат бисквити от килера. Онези най-отпред се опитаха да отстъпят назад, но се сблъскаха с останалите, така че всички едва успяха да се изнесат нагоре по стълбите в пълна безредица, следвани по петите от явно покрусения барман.

Уаксилий се обърна и подаде ръка на Леси, която му позволи да я издърпа на крака. Погледна след апашите, чиито ботуши трополяха забързано в далечината. Миг по-късно сградата потъна в тишина.

— Ха — обади се тя. — Изненадващ сте като танцуващо магаре, господин Шалче.

— Полезно е да си имаш някакъв номер.

— Аха. Мислиш ли, че и на мен ми трябва такъв?

— Да си измисля такъв 6euifc едно от най-важните неща, които направих, когато дойдох в Дивите земи.

Леси кимна бавно.

— Нямам представа за какво говорим, но ми звучи някак мръсно.

После погледна към трупа на Джо Гранита, който бе вперил

безжизнените си очи към тавана и лежеше неподвижно в локва от собствената си кръв.

— Благодаря — обади се Уаксилий. — Задето не ме уби.

— Нищо особено. В края на краищата, щях да го убия така или иначе — заради наградата за главата му.

— Е, съмнявам се, че си планирала да го направиш пред цялата му шайка апаши и то — след като се озовеш хваната в капан в някое мазе.

— Вярно. Доста глупаво се наредих.

— Защо го направи, тогава?

Тя не откъсваше поглед от трупа.

— Заради Джо съм правила много неща, които ми се иска да не бях — но, доколкото ми е известно, никога не съм убивала човек, който не си го е заслужавал. Да убия теб… е, това ми се стори същото като да убия всичко, за което се бориш. Нали се сещаш?

— Мисля, че схващам, да.

Тя потри кървящата драскотина на шията си, с която се бе сдобила, благодарение на една от острите трески на пода, през който пропаднаха.

— Но се надявам следващия път да не потрошиш цялата сграда. Харесвах тази кръчма.

— Ще се постарая — обеща Уаксилий. — Възнамерявам да променя доста неща. Ако не в целите Диви земи, то поне в този град.

— Е — отбеляза Леси, като пристъпи към тялото на Джо Гранита, — сигурна съм, че ако банда зли фортепиана планират нападение над града, вече ще се замислят сериозно — като се има предвид колко те бива с пистолета.

Уаксилий трепна от неудобство.

— Значи… видя, а.

— Рядко съм ставала свидетел на подвизи като този — заяви тя, коленичи и започна да пребърква джобовете на Джо. — Три изстрела, три ноти, нито един повален противник. За това е необходим талант. Може би ще е добре да прекарваш по-малко време в усъвършенстване на разни номера и повече — с пистолета си.

— Ето това вече прозвуча мръсно.

— Радвам се. Никак не обичам, като прозвуча двусмислено, без да съм искала — усмихна се тя, извади портмонето на Джо и го подхвърли във въздуха.

През дупката в тавана над тях се подаде конска глава, последвана от по-малка, момчешка, на която се мъдреше едно прекалено голямо бомбе. Откъде го беше изровил?

Унищожителката изцвили за поздрав.

— Естествено, че тъкмо сега ще се наканиш да дойдеш — каза Уаксилий. — Тъп кон.

— Всъщност ми се струва — възрази Леси, — че решението да стои далеч от теб по време на престрелка я прави доста умен кон.

Уаксили й се усмихна и й протегна ръка. Тя я хвана, а той я придърпа към себе си. След това ги изтегли от осеяната с отломки стая по един лъч синя светлина.

Загрузка...