Отсенки от себе си

1

СЕДЕМНАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Уинстинг се усмихна на себе си, докато наблюдаваше залеза на слънцето. Идеалната вечер, в която да се продаде на търг.

— Подготвихте ли обезопасената стая? — попита той, опрял длани на парапета на балкона. — За всеки случай?

— Да, господарю.

Флог пак беше нахлупил глуповатата си шапка от Дивите земи и облякъл дългото си ездаческо палто, макар че дори не беше стъпвал извън пределите на Елънделския басейн. Въпреки ужасния си вкус за дрехи, мъжът беше отличен телохранител. Уинстинг, обаче, не спираше да Дърпа леко чувствата му с аломантия и да укрепва постепенно лоялността му. Не пречеше да бъде предпазлив.

— Господарю? — обади се с въпросителен тон Флог и погледна към залата зад тях. — Вече се събраха, господарю. Готов ли сте?

Без да извръща поглед от залязващото слънце, Уинстинг вдигна показалец, за да го накара да замълчи. Балконът, разположен в Четвъртия октант на Елъндел, гледаше към канала и центъра на огромния мегаполис, така че от него се откриваше прекрасна гледка към Градината на Прераждането. Статуите на Издигащия се воин и Последния император в зеления парк хвърляха дълги сенки. Според обгърнатите в мистерия легенди на това място бяха открили труповете им след Великия Катацендър и Последното възнесение.

Въздухът беше неприятно влажен и лепкав, макар че хладният бриз, който повяваше от залива Хамъндар на няколко километра на запад, леко освежаваше атмосферата. Уинстинг потупа с пръсти по парапета и продължи търпеливо да изпраща вълни аломантична сила, която да повлияе на емоциите на хората в помещението зад него. Или поне на онези, които бяха достатъчно глупави да не се снабдят с шапки с алуминиеви подшивки.

„Всеки момент…“

Първоначално изплувалата като миниатюрни капчици във въздуха пред него мъгла се разрастна и разпростря като скреж по стъкло. Пипалата и се протягаха и преплитаха едно в друго и се превръщаха в поточета, а после — цели реки от движение; течения, които се разливаха над целия град. Обхващаха го. Поглъщаха го.

— Каква тежка мъгла има тази вечер — отбеляза Флог. — На лош късмет е.

— Не ставай глупав — отвърна Уинстинг, като оправи шалчето си.

— Наблюдава ни — продължи Флог. — Мъглите са очите Му, господарю. Сигурно е като Гибелта.

— Суеверни измислици — заяви Уинстинг, обърна се и се отправи към залата, а Флог затвори вратата след него, за да попречи на мъглата да се прокрадне вътре.

Двадесетината души — придружавани от неизбежните си телохранители, — които разговаряха на групички из помещението, бяха отбрани хора. Не просто важни, но и с противоречиви интереси и желания; въпреки насилените усмивки и лековатото бъбрене за най-различни маловажни неща, напрежението помежду им беше факт. Той предпочиташе да кани съперничещи си личности на тези събития. Нека всеки от тях има възможност да види останалите и да си припомни каква цена би платил, ако загуби надпреварата за неговото благоволение.

Уинстинг се смеси с тълпата. За съжаление, много от посетителите наистина носеха шапки с алуминиеви подшивки, които ги предпазваха от емоционална аломантия — макар той лично да се беше погрижил да увери всекиго от присъстващите, че на никого не му бе позволено да води Усмирители или Размирители със себе си. Не бе им споменал нищо за собствените си способности, разбира се. Никой от тях не подозираше, че е аломант.

Хвърли поглед към отсрещния край на залата, където Блоум обслужваше бара. Когато срещна погледа му, той поклати глава. Никой друг не разпалваше метали. Отлично.

Уинстинг се приближи и застана пред бара, след което се обърна с гръб към него и вдигна ръце, за да привлече вниманието на гостите. Жестът изложи на показ блещукащите диамантени ръкавели, които носеше на колосаната си бяла риза. С дървени закопчалки, разбира се.

— Дами и господа — заяви той, — добре дошли на малкия ни търг. Наддаването ще започне сега и ще приключи в момента, в който чуя офертата, която най-много ми допада.

Не каза нищо повече; излишните приказки биха притъпили драматичния привкус на събитието. Взе питието, което един от прислужниците му предложи, огледа тълпата и се поколеба за миг.

— Едуорн Ладриан не е тук — отбеляза тихо.

Отказваше да го нарича с нелепия му прякор — „Костюма“.

— Не е — потвърди Флог.

— Нали каза, че всички са пристигнали!

— Всички, които потвърдиха, че ще дойдат — поясни Флог и пристъпи неловко от крак на крак.

Уинстинг стисна устни, но не издаде разочарованието си с друго. Беше сигурен, че офертата му е заинтригувала Едуорн. Вероятно бе предпочел да подкупи един от другите мафиотски босове, които присъстваха. Заслужаваше си да се замисли над тази възможност.

Проправи си път към централната маса, на която бе поставена главната атракция на вечерта — картина на легнала жена, която самият Уинстинг бе нарисувал. Ставаше все по-добър.

Картината нямаше никаква стойност, но мъжете и жената в залата все пак щяха да му предложат огромни суми за нея.

Първият, който го заговори, беше Даузър — мъжът, от когото зависеше почти цялата търговия с контрабанда в Петия октант. Бомбето, което бе отказал да Остави в гардеробната като останалите, хвърляше сянка върху наболата по бузите му тридневна брада. Красивата дама, която бе хванал под ръка, и елегантният костюм бяха безсилни да придадат изискано излъчване на мъж като Даузър. Уинстинг сбърчи нос. Почти всички в стаята бяха мерзки отрепки, но останалите поне имаха благоприличието да не изглеждат като такива.

— Грозна е като смъртта — отбеляза Даузър, докато разглеждаше картината. — Не мога да повярвам, че си обявил „търг“ точно за това нещо. Доста смел номер, не смяташ ли?

— А бихте ли предпочели да бъда напълно откровен, господин Даузър? — попита Уинстинг. — Бихте ли желали да разтръбя истината на всеослушание — „Платете ми, а аз ще гласувам във ваша полза в Сената идната година“?

Даузър се огледа наоколо, сякаш очакваше констаблите да нахлуят в залата всеки момент.

Уинстинг се усмихна и добави:

— Забележете сивите оттенъци на бузите и. Загатват за пепелявия живот в Предкатацендричната ера, нали разбирате? Най-умелата ми творба досега. Ще предложите ли цена? За да дадем начало на търга?

Даузър не отговори. Но в крайна сметка щеше да направи оферта. Всеки от присъстващите тук бе прекарал седмици в упорито имитиране на незаинтересованост, преди да се съгласи да дойде. Половината бяха престъпни босове като Даузър. А останалите бяха същите като Уинстинг — знатни лордове и дами от видни фамилии, макар че и те бяха също толкова покварени, колкото мафиотите.

— Не ви ли е страх, Уинстинг? — попита дамата на Даузър.

Уинстинг се намръщи. Не му беше позната — слаба, с къса златиста коса, големи очи и кротко изражение, и необичайно висока.

— Да ме е страх ли, скъпа моя? — попита Уинстинг. — От хората в тази зала?

— Не — отговори тя. — Че брат ви ще разбере… с какво се занимавате.

— Уверявам ви, че Реплър отлично знае какъв съм.

— Родният брат на губернатора… — продължи жената. — Да търси подкупи.

— Ако това наистина ви изненадва, драга, значи сте живели живот, откъснат от действителността. На този пазар вече са се продали далеч по-едри риби от мен. Когато пристигне следващият улов, вероятно ще разберете.

Това изказване привлече вниманието на Даузър. Уинстинг се усмихна, като видя как нещо прещрака зад маската на мъжа. „Да“, помисли си той, „не си чул грешно — току-що намекнах, че дори брат ми би могъл да бъде склонен да приеме подкуп от теб“. Може би това щеше да накара мафиота да наддаде по-висока сума.

Уинстинг се насочи към един прислужник с поднос, от който си взе малко скариди и солен пай.

— Дамата на Даузър е шпионин — обърна се той тихо към Флог, който го следваше неотклонно. — Вероятно работи за констаблите.

Флог го погледна стреснато.

— Господарю! Проверихме самоличността на всеки от присъстващите многократно.

— Е, явно сте пропуснали един от тях — прошепна Уинстинг. — Бих заложил цялото си състояние на това. Проследете я след срещата. И ако се отдели от Даузър под какъвто и да било предлог, се погрижете да й се случи злополука.

— Да, господарю.

— И, Флог — добави Уинстинг, — не прави усилия да се прикриваш. Не желая да се опитваш да откриеш място, където мъглите няма да те видят. Разбра ли?

— Да, господарю.

— Отлично — усмихна се широко Уинстинг и отиде да се присъедини към компанията на лорд Хюз Ентроун, братовчед и най-близък довереник на главата на Къща Ентроун.

След като прекара около час в разговори с един или друг от гостите, започна да получава оферти. Някои от присъстващите все още се колебаеха. Биха предпочели да се срещнат с него на четири очи, да направят офертата си скришом от всички и да потънат отново в непроницаемите дебри на огромния Елъндел. Както престъпните босове, така и благородниците предпочитаха да говорят със заобикалки, вместо да обсъждат нещата направо. Но все пак отправяха оферти — и то добри. Когато приключи с първата си обиколка из залата, на Уинстийг му се наложи да потисне с усилие въодушевлението, което го бе обзело. Вече нямаше да има нужда да ограничава разходите си. Ако брат му можеше да…

Изстрелът бе така неочакван, че в първия момент предположи, че някой от прислужниците е счупил някакъв съд. Но не. Пукотът беше така остър, така оглушителен. Никога преди не бе чувал изстрел на закрито; нямал бе представа колко високо може да отекне.

Отвори уста от изненада, а питието се изплъзна от пръстите му. Огледа се в опит да открие откъде е дошъл. Последва още един, после — още един. Разрази се същинска буря — какофония на смъртта, в която куршумите прелитаха между различни противници.

Преди да успее да извика за помощ, Флог го улови за ръката и го затегли към стълбите, които водеха надолу, към обезопасената стая. Един от другите му телохранители се олюля и подпря на рамката на вратата, втренчил широко отворени очи в кръвта, обагрила ризата му. Уинстинг остана, вперил очи в умиращия мъж, сякаш се беше вцепенил, докато Флог не успя да го откъсне от унеса и да го изблъска към стълбището.

— Какво се случва? — попита най-накрая Уинстинг.

Един от телохранителите затръшна и заключи вратата след тях, а останалите забързано го подкараха по мъждивия коридор, слабо осветен от електрическите лампи, които се редяха по стената.

— Кой стреля? Какво стана?

— Няма как да разберем — отговори Флог. Над тях продължаваше да се чува приглушена стрелба. — Всичко се случи прекалено бързо.

— Някой просто започна да стреля — обади се един от останалите телохранители. — Може да е бил Даузър.

— Не, Дарм беше — каза друг. — Чух, че първият изстрел дойде от неговата групичка.

Така или иначе, това беше същинска катастрофа. Уинстинг усети как несметните му богатства умират от кървава, насилствена смърт на етажа над тях, и му прилоша. Най-после стигнаха до подножието на стълбите, където се намираше вратата, солидна като на сейф. Флог го бутна през нея.

— Ще се кача обратно горе — обясни той след това — и ще видя какво мога да спася. Ще се опитам да разбера кой започна.

Уинстинг кимна, затвори вратата и я заключи. След това се настани на един стол и зачака нервно. Тясната, подобна на бункер стая бе снабдена с вино и други средства за приятно убиване на времето, но той не желаеше и да ги докосне. Кършеше ръце. Какво щеше да каже брат му? Поквара! Какво щяха да пишат по вестниците? Трябваше някак да потули историята.

Най-накрая на вратата се почука и Уинстинг мерна Флог през шпионката. Зад него се виждаше малка група телохранители, които пазеха стълбището. Стрелбата явно беше спряла, макар дотук да се чуваше само като слабо пукане.

Уинстинг отвори вратата.

— Е?

— Всички са мъртви.

— Всички ли?

— До последния — отговори Флог и влезе в стаята.

Уинстинг се отпусна тежко на стола.

— Може да е за добро — заяви той в търсене на някакъв проблясък светлина в края на тунела. — Няма да могат да ни набедят за виновни. Може би ще успеем просто да се измъкнем. Да прикрием следите си по някакъв начин?

Мъчна задача. Сградата беше негова собственост. Нямаше как да не го свържат с убийствата. Трябваше му алиби. По дяволите, налагаше му се да отиде при брат си. Тазвечершните събития биха могли да му струват поста, дори ако широкото общество не разбереше за тях. Отпусна се обратно на стола с раздразнено изражение.

— Е? — настоя той. — Какво мислиш?

Вместо отговор, чифт ръце го грабнаха за косата, дръпнаха главата му назад и сръчно прерязаха оголеното му гърло.

2

„Смятам, че трябва и аз да напиша едно от тези неща“, пишеше в малката книжка. „За да разкажа моята страна на историята. Не онази, която историците ще разкажат вместо мен. Съмнявам се, че ще успеят да предадат нещата такива, каквито са били. А и без това не съм сигурен, че изобщо бих искал да го направят“.

Уакс потупа по книжката с крайчеца на молива, след което си записа кратка бележка на един лист хартия.

— Мисля да поканя братята Борис на сватбата — обади се Стерис от противоположния диван на онзи, на когото бе седнал той.

Той изхъмка в отговор, без да спира да чете.

„Знам, че Сейз не одобрява стореното от мен“, продължаваше текстът. „Но какво очакваше да направя? След като знаех…“.

— Братята Борис — продължи Стерис. — Познати сте, нали?

— Прострелях баща им — уточни Уакс, без да вдига поглед. — Два пъти.

„Не можех да оставя всичко да умре“, пишеше. „Не би било редно. Мисля, че с хемалургията вече всичко е наред. Сега Сейз стои и от двете страни, нали? Гибелта вече не е тук“.

— Вероятно ли е да се опитат да ви убият? — попита Стерис.

— Борис-младши се закле да пие от кръвта ми — отговори Уакс. — А Борис Трети — и да, той е брат на Борис-младши, и дори не питай как така, — се закле… Как беше? Да ми изяде палците? Не е особено интелигентен.

„Можем да го използваме. И трябва. Нали?“.

— Добре, значи ги включвам в списъка — каза Стерис.

Уакс въздъхна и вдигна поглед от книжката.

— Ще поканиш — констатира той сухо — смъртните ми врагове на сватбата ни.

— Все някого трябва да поканим — отвърна Стерис.

Бе вдигнала русата си коса на кок, а купчините листа със записките по организацията на сватбата бяха натрупани пред нея като документи пред съдията на някоя скамейка. Синята й рокля на цветя бе модерна, без да бъде ни най-малко предизвикателна, а спретнатата й шапчица бе така стабилно прикрепена към косата и, сякаш беше закована.

— Сигурен съм, че ще се намери някой по-подходящ — някой, който поне не иска да ме види мъртъв — заяви Уакс. — Чух, че обичаят повелява да се канят членове на семейството.

— Но в този ред на мисли — възрази Стерис, — знам, че всичките ви живи роднини всъщност искат именно това.

С това го хвана натясно.

— Е, твоите не искат. Или поне не знам да искат. Ако е необходимо да увеличиш броя на гостите, можеш да поканиш още от тях.

— Поканих целия си род, както е редно — отвърна Стерис. — Както и всичките ми познати, които заслужават да им се окаже такава чест.

Тя протегна ръка, взе един от листовете и продължи:

— Вие, обаче, сте ми дал списък гости, който възлиза на двама души. Уейн и някаква жена на име Ранет — която, както самият вие отбелязахте, сигурно няма да се опита да ви застреля на собствената ви сватба.

— Вероятността е много малка — потвърди Уаксилий. — Не се е опитвала да ме убие от години. Не и сериозно.

Стерис въздъхна и остави диета.

— Стерис… — започна Уакс. — Съжалявам. Не искам да звуча, сякаш не оценявам колко важна е сватбата. Ранет ще се държи прилично. Често се шегуваме с характера и, но е добра приятелка. Няма да провали церемонията. Обещавам.

— А кой, тогава?

— Моля?

— Познаваме се от цяла година, лорд Уаксилий — каза Стерис. — Приемам ви такъв, какъвто сте, но не страдам от никакви илюзии. Все нещо ще се случи на сватбата ни. Ще нахлуе някой злодей, размахал пистолети. Или ще открием експлозиви под олтара. Или пък отец Бин някак си ще се окаже ваш отколешен враг и ще се опита да ви убие, вместо да изпълни обреда. Нещо ще се случи. Просто се опитвам да се подготвя за това.

— Говориш сериозно, нали? — попита Уакс с усмивка. — Наистина обмисляш да поканиш някой от враговете ми, за да можеш да планираш инцидента, който ще се случи по време на сватбата.

— Вече ги подредих според нивото на опасност и лекотата, с която ще можем да ги открием — отговори тя и прелисти записките си.

— Чакай — каза Уакс, стана и се приближи до нея.

Наведе се над рамото й и погледна листата. Всеки съдържаше по една подробна биография.

— Ейп Мантън… Момчетата от Дашир… Поквара! Рик Стрейнджър. Бях го забравил. Откъде ги намери?

— Премеждията ви са всеизвестни — обясни Стерис. — И будят все по-силен интерес сред широкото общество.

— Колко време ти отне да ги съставиш? — попита Уакс, докато разглеждаше биографиите.

— Исках да бъда изчерпателна. Този тип неща ми помагат да мисля. Освен това исках да разбера с какво сте се занимавал досега.

Всъщност, това беше доста мило. По странния начин, присъщ на Стерис.

— Покани Дъглас Венчър — предложи Уакс. — Може да се каже, че сме приятели, но никак не държи на пиене. Със сигурност ще забърка някаква каша по време на коктейла след церемонията.

— Отлично — отговори Стерис. — А останалите тридесет и седем места от вашата страна на залата?

— Покани по-знатните шивачки и ковачи, които работят за къщата на рода ми — каза Уакс. — И началниците на констаблите от различните октанти. Би било хубав жест.

— Съгласна съм.

— Ако искаш да помагам повече с организацията на сватбата…

— Не — според протокола, единствената ви задача беше да изпратите официална покана на отец Бин да изпълни обреда. Иначе ще се справя — това е идеално занимание, с което да си уплътня времето. Въпреки това, обаче, един ден бих искала да разбера какво пише в малката книжка, която четете така често и задълбочено.

— Ами…

От долния етаж се чу как входната врата на имението се отваря с трясък и чифт крака, обути в тежки ботуши, затрополяха нагоре по стълбите. Миг по-късно вратата на кабинета рязко зейна и Уейн едва не влетя вътре. Дариънс, икономът, го следваше с виновно изражение.

Средно висок, слаб и жилав, Уейн имаше кръгло, чисто обръснато лице и — както обикновено — бе облякъл старите си дрехи от Дивите земи, макар Стерис изрично да бе настояла да го снабди с нов гардероб поне три отделни пъти.

— Защо не опиташ да използваш звънеца някой път, Уейн? — попита Уакс.

— О, не. Така икономът ще разбере, че влизам — отвърна Уейн.

— Което е и целта.

— Хитри, наблюдателни човечета такива — заяви Уейн и затръшна вратата пред физиономията на Дариънс. — Не може да им се има доверие. Виж, Уакс, трябва да вървим! Стрелецът прави нов удар!

„Най-после!“, помили си Уакс, а на глас каза:

— Само да си взема палтото.

Уейн хвърли един поглед на Стерис.

— Здрасти, откачалке — кимна и той.

— Здравей, глупако — върна му тя поздрава.

Уакс закопча кобура на пистолета си над елегантния градски костюм, който включваше елече и шалче, след което наметна дългата си мъглопелерина.

— Да тръгваме — подкани той и провери мунициите си.

Уейн отвори вратата рязко и затрополи надолу по стълбите. Уакс спря за миг до дивана на Стерис.

— Трябва…

— Всеки мъж се нуждае от хоби — прекъсна го тя, вдигна нов лист и се вгледа в написаното. — Прйемам вашето, лорд Уаксилий — но, моля ви, постарайте се да не ви застрелят в лицето. Имаме да позираме за снимки довечера.

— Ще го имам предвид.

— И наглеждайте сестра ми — добави Стерис.

— Преследването ще бъде опасно — отговори Уакс и забърза към вратата. — Съмнявам се Мараси да се присъедини към нас.

— Ако наистина мислите така, значи имам повод да се усъмня в способностите ви като професионалист. Преследването ще бъде опасно — значи тя ще открие някакъв начин да се присъедини към вас.

Уакс се поколеба на прага. Обърна се към нея за секунда, а тя вдигна очи и срещна погледа му. Имаше чувството, че трябва да направи още нещо, преди да тръгне. Да има някакъв жест на раздяла. Някаква проява на обич.

Стерис явно също го усещаше, но нито един от двамата не каза нищо.

Уакс отметна глава назад и отпи от уискито, в което бе пуснал метални стружки, след което се стрелна през вратата и прескочи парапета на балкона. Забави падането си, като Тласна сребърните инкрустации, с които бе украсен мраморният под на входната зала, и се приземи с тежко тупване на ботушите си върху белия камък. Дариънс му отвори входната врата и той хукна да догони Уейн и да се качи на каруцата, за да потеглят към…

Замръзна на стълбището, което водеше надолу към улицата.

— Какво, по дяволите, е това?

— Автомобил! — отвърна Уейн от задната седалка на превозното средство.

Уакс простена от досада, побърза да слезе по стълбите и се приближи към машината. Зад механизма за управление седеше Мараси, облечена в модна рокля в лавандулов цвят с дантелени декорации. Изглеждаше много по-млада от полу-сестра си, Стерис, макар че в действителност помежду им имаше само пет години разлика.

Технически погледнато, Мараси вече беше констабъл. Работеше като един от помощниците на генерала на констаблите в този октант. Така и не му беше обяснила точно защо е решила да изостави кариерата си като адвокат, за да се присъедини към службата, но поне я бяха взели на работа не като патрулен констабъл, а като аналитик и главен помощник. Така би трябвало да бъде в безопасност.

И все пак, ето я пред него. Когато се обърна да го погледне, в очите й пробляснаха нетърпеливи пламъчета.

— Е, ще се качваш ли?

— Какво правиш тук? — попита Уакс и отвори вратата неохотно.

— Карам. Предпочиташ да отстъпя тази задача на Уейн ли?

— Предпочитам да използваме карета с бързи коне — отговори той, но се настани на една от седалките.

— Не бъди толкова старомоден — заяви Мараси, помръдна с крак и накара дяволската машинария да подскочи рязко напред. — Както се досети, Стрелеца нападна Първа обединена.

Уакс се хвана здраво за седалката. Бе предположил, че Стрелеца ще нападне банката преди три дни. Когато това не се беше случило, бе решил, че вместо това е забегнал в Дивите земи.

— Капитан Реди смята, че ще се насочи към скривалището си в Седмия октант — продължи Мараси и заобиколи една карета.

— Реди греши — каза Уакс. — Карай към Съборищата.

Тя не възрази. Автомобилът избумтя и се разтресе, но когато преминаха на следващата отсечка, където пътят беше павиран, набра скорост. Беше последен модел, от онези, за които не спираха да тръбят по вестниците — с гумени колела и бензинов двигател.

Целият град променяше облика си, за да се напасне към нуждите им. „Какви главоболия — и то, само за да могат да карат тея измишльотини“, помисли си Уакс кисело. Конете не се нуждаеха от толкова равни пътища. Макар че и на него му се налагаше да признае, че автомобилът завива забележително плавно — Мараси тъкмо бе успяла да вземе поредния завой, без да намалява скоростта и без никакви проблеми.

И все пак, машината си беше една отблъскваща, безжизнена купчина от хаос и разрушение.

— Не трябваше да идваш — обърна се той към Мараси, докато тя завиваше по следващата пресечка.

Тя не отклони поглед от пътя. Уейн се беше надигнал от задната седалка и висеше наполовина извън прозореца, хванал шапката си с една ръка и ухилен до ушите.

— Учила си за адвокат — добави Уакс. — Работата ти е да представяш доказателства в съдебната зала, не да преследваш убийци по улиците.

— Засега успявам да се грижа за себе си доста добре. Никога преди не си се оплаквал.

— Всеки път ми се струваше като изключение, което няма да се повтори. А ето те пак.

Мараси направи нещо с лоста отдясно на седалката си и моторът смени предавката. Уакс така и не бе успял да усвои тази маневра. Автомобилът се стрелна покрай няколко коня и накара един от ездачите да се развика след тях. Завоят притисна Уакс към вратата на купето и той изръмжа.

— Какво ти става напоследък? — настоя да знае Мараси. — Оплакваш се заради автомобила, задето съм дошла, за температурата на чая си сутрин. Човек като нищо би могъл да си помисли, че си взел някакво ужасно решение за живота си и сега се разяждаш от съжаления. Интересно какво би могло да бъде.

Уакс продължи да се взира напред, но мерна в огледалото лицето на Уейн, който се прибра обратно вътре и вдигна вежди.

— Може и да има право, приятел.

— Не помагаш.

— Нямах и намерение да помагам — отговори Уейн. — За щастие, аз знам за кое точно ужасно решение говори. Допусна огромна грешка, задето не купи оная шапка, която видяхме миналата седмица. Щеше да ти донесе късмет. Имам пето чувство за тези неща.

— Пето? — обади се въпросително Мараси.

— Аха. Обонянието ми не струва. Та…

— Там — прекъсна го Уакс, наведе се напред и погледна през предното стъкло.

От едната страна на улицата изскочи фигура, прелетя през въздуха, приземи се насред шосето и хукна напред през оживеното движение.

— Прав си бил — каза Мараси. — Как разбра?

— Обича да има публика — обясни Уакс и извади Възмездие от кобура. — Смята се за нещо между изискан джентълмен и бунтар. Постарай се да караш камарата желязо без много трусове, ако обичаш.

Мараси понечи да отговори, но Уакс отвори рязко вратата и изскочи. Пусна един куршум в земята и Тласна към него, за да може самият той да полети нагоре. После Тласна близката карета, която се разклати на колелата си, а самият той отскочи на едната страна, и в крайна сметка се приземи на дървения покрив на автомобила на Мараси.

Грабна предния му ръб с една ръка, вдигнал пистолета с другата, докато вятърът развяваше мъглопелерината му назад. Стрелецът продължаваше да се придвижва на Тласъци, по улицата пред него. Самият Уакс усещаше успокоителната топлина на разгорелия се метал в стомаха си.

Скочи от колата и се приземи на шосето. Стрелеца винаги извършваше обирите си посред бял ден, а бягствата си — по най-натоварените пътища. Допадаше му славата. Вероятно се чувстваше неуязвим. Аломантията често влияеше така на онези, които я владееха.

Уакс го последва на високи подскоци над автомобилите и каруците. Силният вятър, височината и перспективата прочистиха ума му и го успокоиха така, сякаш му беше повлиял Усмирител. Тревогите му се разсеяха. Макар и само засега, не мислеше за нищо, освен за преследването.

Стрелеца бе облечен в червено и си бе сложил маска от онези, които носеха старомодните улични музиканти и актьори — черна, с бели бивни, като лицето на някой от демоните на Дълбината, за които разказваха древните поверия. Освен това беше свързан с Котерията — според тефтерчето с часове за срещи, което Уакс бе откраднал от чичо си. Бяха минали много месеци, затова повечето от информацията в него бе вече безполезна, но все пак бяха останали няколко важни сведения.

Стрелеца се Тласкаше към производствения район. Уакс го последва от капака на един автомобил на друг. Невероятно беше колко по-сигурен се чувстваше, докато се носеше през въздуха, в сравнение с преди малко, когато беше хванат като в капан в един от отвратителните механизирани сандъци.

Стрелеца се завъртя посред скока си и хвърли шепа от нещо. Уакс се Тласна от една улична лампа и отскочи встрани, след което Тласна монетите на Стрелеца и ги запрати встрани от атомобила, който минаваше по улицата долу. Той все пак зави рязко и се насочи с пълна скорост към канала — шофьорът бе изгубил контрол над машината.

„Поквара и Гибел!“, помисли си Уакс раздразнено и се Тласна обратно към автомобила. Потупа по металоема си, увеличи теглото си двадесетократно и се стовари върху капака му.

Тежко.

Ударът смачка предната част на автомобила и я притисна към паветата, с което уби инерцията и предотврати падането му в канала. Уакс мерна зашеметените изражения на хората вътре за секунда, преди да изпразни металоема и да се хвърли с помощта на поредния Тласък след Стрелеца. Почти го беше изгубил от поглед, но за щастие, червените му дрехи веднага се набиваха на очи. Уакс успя да го забележи как скача от една ниска сграда и се Тласва нагоре покрай стената на един от по-малките небостъргачи в града. Последва го, без да изпуска от очи как се Тласва през един прозорец и изчезва на последния етаж — дванадесети или може би тринадесети.

Уакс се стрелна нагоре към небето. Прозорците на съседната сграда прелитаха покрай него така бързо, че едва ги виждаше. Огромният Елъндел се простираше около него, осеян с комините на най-различни фабрики, заводи и домове, и покрит с плътна пелена дим. Изравни се с последния етаж на небостъргача, точно пред съседния прозорец на онзи, през който беше влязъл Стрелеца, и се приземи леко на каменния перваз. После метна монета към прозореца на крадеца.

Монетата отскочи от стъклото. От прозореца се посипаха куршуми. В същия миг, Уакс увеличи собственото си тегло, облегна се на стъклото на своя прозорец, докато то не поддаде, и нахлу в сградата. Подхлъзна се на парчетата стъкло, обсипали земята, но запази равновесие и вдигна Възмездие към гипсовата стена, която го делеше от Стрелеца.

От него се стрелнаха множество полупрозрачни лъчи синя светлина и се насочиха в хиляди различни посоки, към всички източници на метал наоколо. Пироните в бюрото зад него, където се беше свил един уплашен мъж в костюм. Металните жици в стените, които водеха към електрическите лампи. И най-важното от всичко — няколко линии, които минаваха през стената към съседната стая. Бяха бледи; преградите отслабваха аломантията му.

Една от линиите потрепери — човекът от другата страна се бе обърнал и вдигнал оръжието си. Уакс запъна ударника на Възмездие.

Куршуми Мътни убийци.

Стреля и Тласна, като разпали метала в себе си и заби куршума напред с колкото сила имаше. Парчето метал проби стената така, сякаш беше от хартия.

Металът от другата страна на синята линия, в стаята, падна на пода. Уакс се хвърли към стената, увеличи теглото си и пропука гипса. Вторият удар с рамо бе достатъчен да го строши напълно, и той нахлу в стаята с вдигнато оръжие и потърси с поглед мишената си.

Откри само локвичка кръв, която попиваше в килима, и захвърлен картечен пистолет. Помещението явно представляваше някакъв чиновнически кабинет. Неколцина мъже и жени се бяха скупчили в единия ъгъл и трепереха. Една от жените вдигна ръка и посочи към вратата. Уакс и кимна и клекна, опрял гръб в стената до вратата. После надникна предпазливо през нея.

Зачу се протяжен, стържещ звук — една секция чекмеджета за документи се плъзгаше по коридора към него. Уакс се отдръпна от пътя и, докато не го подмина, сред което изскочи от вратата и се прицели.

Пистолетът му подскочи назад. Уакс го стисна здраво с две ръце, но следващият Тласък извади другия му пистолет от кобура и го запрати встрани. Ходилата му започнаха да се плъзгат по пода под натиска на пистолета в ръцете му и той изръмжа, принуден да го пусне. Възмездие се претърколи чак в дъното на коридора, при потрошените чекмеджета. Щеше да му се наложи да се върне и да си я прибере оттам, когато всичко това приключеше.

Стрелеца бе застанал в другия край на коридора, осветен от меката светлина на електрическите лампи. Раната на рамото му продължаваше да кърви. Лицето му бе скрито под черно-бялата маска.

— В този град има хиляди престъпници, далеч по-лоши от мен — зачу се приглушен глас иззад нея. — Но ти реши да вземеш на мушка точно мен, защитнико на закона. Защо? Аз съм героят на народа.

— Спря да бъдеш герой преди седмици — отговори Уакс и пристъпи напред, а мъглопелерината му прошумоля. — Когато уби дете.

— Вината не беше моя.

— Ти изстреля куршума. Може и да не си се целел в момичето, но ти изстреля куршума.

Крадецът отстъпи назад. Чувалът, преметнат през рамото му, бе разкъсан — или благодарение на куршума на Уакс, или заради някой шрапнел. През дупката изпадаха банкноти.

Стрелеца го изгледа. На слабата светлина от крушките, очите му едва се виждаха зад маската. В следващия миг се стрелна встрани, хванал рамото си, и избяга в друга стая. Уакс се Тласна от секцията чекмеджета и се хвърли напред по коридора. Заби пети в пода и спря пред вратата, през която Стрелеца бе изчезнал, и се Тласна от лампата зад себе си — тя се огъна назад, а той влетя в помещението.

Отворен прозорец. Уакс грабна сноп химикалки от близкото бюро и скочи от прозореца, на над десет етажа височина от земята. Във въздуха пърхаха банкноти и бавно се сипеха след Стрелеца. Уакс увеличи теглото си, за да пада по-бързо, но нямаше от какво да се Тласне, и голямата му тежест оказваше съвсем малък ефект срещу съпротивлението на въздуха. Стрелеца успя да се приземи преди него, след което Тласна монетата, която бе използвал, за да забави падането си.

Няколкото химикалки с метален връх, които Уакс Тласна в земята пред себе си, едва успяха да го забавят достатъчно.

Стрелеца отскочи високо и се понесе над уличните лампи. Не носеше нищо метално — или поне Уакс не можеше да го долови, — но се движеше много по-бавно от преди и оставяше кървава диря след себе си.

Уакс го последва. Със сигурност се беше насочил към Съборищата — бедняшки квартал, където хората все още бяха склонни да го прикриват. Не се интересуваха, че обирите му бяха започнали да взимат жертви; радваха се, че краде от онези, които си го заслужаваха.

Не мога да му дам шанс да избяга там, където е безопасно за него, помисли си Уакс и се Тласна с всичка сила от една улична лампа, за да набере скорост. Скъси разстоянието между себе си и Стрелеца, който се обърна и му хвърли отчаян поглед през рамо. Уакс вдигна една от химикалките и прецени колко рисковано би било, ако се опиташе да го уцели в крака. Не искаше да го убие. Този мъж знаеше нещо важно.

Съборищата се виждаха точно пред тях.

На следващия скок, помисли си Уакс и стисна химикалката. Минувачите се бяха заковали по местата си на тротоара, погълнати от аломантичното преследване. Не можеше да рискува да улучи някой от тях. Трябваше да…

Едно от лицата му беше познато.

Уакс изгуби контрол над Тласъка си. Зашеметен от видяното, едва успя да се спаси да не счупи някоя кост, когато се стовари на улицата и се претърколи по паветата. Най-после спря. Мъглопелерината се бе увила около тялото му.

Изправи се на четири крака.

Не. Не е възможно. НЕ.

Проправи си път през улицата, без да обръща внимание на черния кон, чиито път препречи, и на ездача му. Това лице. Това лице.

Последния път, когато видя това лице, го бе застрелял в челото. Тан Проклетия.

Мъжът, който бе убил Леси.

— Тук имаше един мъж! — изкрещя Уакс и разбута тълпата. — С дълги пръсти и оредяваща коса. Лицето му е почти като гол череп. Видяхте ли го? Видя ли го някой?

Хората го гледаха, сякаш беше изгубил ума си. Може и да бяха прави. Уакс вдигна ръка към слепоочието си.

— Лорд Уаксилий?

Завъртя се на място. Мараси бе спряла автомобила наблизо и двамата с Уейн тъкмо слизаха. Нима бе успяла да го проследи по време на цялото преследване? Не… не, нали и беше казал къде смята, че ще отиде Стрелеца.

— Уакс, приятелю… — повика го Уейн. — Добре ли си? Какво ти направи? Да не те е свалил посред полет?

— Нещо такова — промърмори Уакс и се огледа наоколо за последен път.

Поквара! — помисли си. Стресът започва да ми се отразява.

— Значи е избягал — отбеляза Мараси и скръсти ръце с недоволно изражение.

— Още не е — възрази Уакс. — Кърви и ръси банкноти навсякъде. Оставя следа. Да тръгваме.

3

— Ние ще влезем в квартала, но ти ще останеш отвън — каза Уейн, влагайки цялата сериозност, на която бе способен, в гласа си. — Не че не искам помощта ти. Напротив. Просто там ще е прекалено рисковано за теб. Трябва да знам, че си на безопасно място. Без препирни по въпроса. Съжалявам.

— Уейн — повика го Уакс, докато минаваше покрай него. — Спри да си говориш на шапката и ела.

Уейн въздъхна, потупа шапката си и я остави в колата с явно усилие на волята. Уакс беше свестен тип, но имаше много неща, от които не разбираше. От жени, например. Или пък от шапки.

Уейн се присъедини с подтичване към Уакс и Мараси, които тъкмо се взираха напред към Съборищата. Сякаш надзъртаха в друг свят. Под небето се преплитаха въжетата на простори, от които висяха множество дрехи и се полюляваха на вятъра като трупове на обесени. От улиците вееше вятър, който сякаш бързаше да избяга оттам, и носеше със себе си не особено приятни миризми — полусготвена храна, полуизмити тела, получисти улици.

Високите, претъпкани сгради хвърляха гъсти сенки дори сега, в ранния следобед. Сякаш този квартал беше мястото, където здрачът се отбиваше да пийне нещо и да си почине малко, преди да застъпи вечерната си смяна.

— Лорд Мъглороден не искаше да има бедняшки квартали в този град — обади се Мараси, докато тримата навлизаха вътре. — Положи големи усилия да спре разрастването им. Построи хубави сгради за бедните, опита се да ги поддържа…

Уакс кимна и продължи да прехвърля разсеяно една монета между пръстите си, докато вървеше. Пистолетите му ги нямаше. Уейн се зачуди дали не е получил монетите от Мараси. Не беше честно. Когато той се опиташе да вземе монети назаем от хората, обираше само викове. Е, понякога наистина забравяше да ги попита за позволение, преди да го направи, но винаги си връщаше услугата по някакъв начин.

Докато навлизаха все по-дълбоко в квартала, Уейн започна да изостава от другите двама. „Трябва ми хубава шапка“, помисли си. Шапката беше нещо важно.

Заслуша се и чу кашляне.

„Аха…“

Намери мъжа, свит на стълбището пред една врата, завил колена с парцаливо одеяло. Винаги можеше да се намери по някой такъв тип в бедняшките квартали. Стари мъже, вкопчени в живота като удавник в сламка, с бели дробове, наполовина задръстени с гадости. Старецът се изхрачи в овехтялата си ръкавица, а Уейн седна до него.

— Какво пък сега — заговори мъжът. — Ти кой си?

— Какво пък сега — повтори Уейн. — Ти кой си?

— Никой не съм — отговори старецът и се изхрачи встрани. — Мръсен доносник такъв. Нищо не съм направил.

— Никой не съм — повтори след него Уейн и извади плоската си бутилчица от джоба на дългото палто. — Мръсен доносник такъв. Нищо не съм направил.

Хубав акцент, наистина. Леко завален, старомоден, загатващ за дълга история. Уейн затвори очи, заслуша се и се опита да си представи как са звучели хората преди години. Протегна бутилчицата уиски.

— Да ме отровиш ли се опитваш? — попита мъжът.

Произнасяше думите някак отсечено и съкратено, сякаш не довършваше звуците.

— Да ме отровиш ли се опитваш? — повтори Уейн, стиснал челюсти, сякаш бе напълнил уста с камъчета и се мъчеше да ги сдъвче.

Определено се долавяха нотки като на северняшки акцент. Отвори очи и подаде уискито на мъжа, който го помириса, след което отпи мъничко. После — доста повече. И още веднъж.

— И така — попита мъжът, — ти идиот ли си? Имам син, който е идиот. Буквално — в смисъл, така си е роден. Е, ти ми изглеждаш вред.

— Е, ти ми изглеждаш в ред — отекна Уейн и се изправи.

Протегна ръка към старата памучна шапка на мъжа, после посочи към бутилчицата.

— Бартер ли искаш? — попита мъжът. — Ама ти наистина си идиот.

Уейн взе шапката и я нахлупи.

— Би ли казал още една дума със звука „а“ в нея?

— А?!

— Направо разкошно — заяви Уейн.

После скочи от стълбището на улицата, сви дългото си палто и го прибра в едно ъгълче — заедно с фехтоваческите бастунчета, за съжаление. Но задържа дървения си бокс с шиповете.

Облеклото, което носеше под палтото, беше от типа, който се носеше в Дивите земи, и не се различаваше особено от привичното за този квартал. Риза с копчета, панталони с тиранти. Нави ръкавите си над лактите, докато вървеше. Дрехите бяха протрити, с кръпки тук-таме. Не би ги продал за всички богатства на света. Отнело му бе години, докато им придаде такъв вид, какъвто искаше. Износени дрехи. Дрехи, в които някой е живял.

Не се доверявайте лесно на мъж, облечен безупречно. Новите, чисти дрехи не бяха нещо, което се задържаше задълго около хората, които си изкарваха парите с честен труд.

Уакс и Мараси бяха спрели малко по-нататък и разговаряха с група възрастни жени със забрадки и вързопи в ръце. Уейн почти чуваше думите.

— Не знаем нищо.

— Претича оттук едва преди минута-две — настояваше Уакс. — Трябва да сте…

— Нищо не знаем. Нищо не сме видели.

Уейн се приближи нехайно към група мъже, които бяха приседнали под мръсен брезентов навес и ядяха потъмнели, натъртени плодове.

— Кои са онея, новите? — попита Уейн с акцента, който току-що бе усвоил от стареца, и седна до тях.

И за миг не се усъмниха в него. В бедняшките райони като този беше пълно с хора — прекалено много, за да успееш да запомниш всички, — но лесно се познаваше кой се вписва и кой — не. А Уейн се вписваше.

— Някакви куки, сто процента — обади се един от мъжете.

Главата му наподобяваше обърната чиния за супа — плешива и прекалено плоска в горната си част.

— Търсят някого — допълни друг, чийто нос бе така остър, че сигурно можеше да изореш поле с него. — Куките се вясват тука, само като търсят да арестуват някого. Никога не им е пукало за нас и никога няма да им пука.

— Ако им пукаше — каза плешивият, — щяха да направят нещо срещу всички онея фабрики и заводи, дето ни тровят с пушек. Не бива да живеем в пепелта. Сам Хармония го е твърдял.

Уейн кимна. Добре казано. Стените на сградите тук наистина бяха покрити с плътен слой пепел. Грижа ли ги беше за това останалите хора от града? Не. Нали на тях не им се налагаше да живеят наблизо. Не пропусна да забележи втренчените погледи, които съпровождаха Уакс и Мараси — зяпаха ги както хората, които ги подминаваха по улицата, така и хората, които ги зърваха от прозорците си и бързаха да ги затворят.

По-лошо е, помисли си Уейн. По-лошо от обикновено. Трябваше да поговори с Уакс за това. Но точно сега си имаха друга работа.

— Наистина търсят нещо.

— Не им се меси — посъветва го плешивият.

Уейн изсумтя.

— Може да падне някоя пара.

— Ще предадеш някой от своите? — намръщи му се плешивият. — Познавам те. Сина на Едир, нали?

Уейн извърна поглед, без да се ангажира с отговор.

— Слушай какво ще ти кажа, синко — размаха пръст плешивият. — На куки вяра да нямаш. И не ставай порта!

— Никаква порта не съм — отвърна Уейн сърдито.

Наистина не беше. Но човек понякога има нужда от малко пари.

— Търсят Стрелеца — продължи той. — Чух ги. Дават хилядарка за главата му, така да знаете.

— Той е роден тук — обади се остроносият. — Наше момче е.

— Но уби онова момиченце — напомни Уейн.

— Това е лъжа! — заяви плешивият. — Не се замесвай с куките, синко. Предупреждавам те.

— Хубаво де, хубаво — каза Уейн и стана. — Ще си ходя, тогава, и…

— Сядай обратно долу — заповяда плешивият. — Иначе така ще те халосам, че ще ме запомниш.

Уейн въздъхна и си седна пак.

— Вие, старците, все говорите за нас, а не знаете колко е трудно в наши дни. Да работи човек в една от онея фабрики…

— Знаем повече, отколкото смяташ — заяви плешивият и му подаде една понатъртена ябълка. — Яж и не ходи да си търсиш белята. И стой така, че да те виждам къде си.

Уейн промърмори нещо, но се облегна и захапа ябълката. Доста си я биваше. Изяде цялата, след което си взе още две.

Случи се доста бързо. Мъжете от компанията се разотидоха и го оставиха с кошницата, пълна с огризки. Разделиха се с няколко доброжелателни шеги. Всеки от четиримата спомена, че трябва да се погрижи за нещо си, и изчезна.

Уейн пъхна по още една ябълка в двата си джоба, изправи се и се понесе нехайно след плешивия. Беше му доста лесно да го проследи. От време на време кимваше на някой от минувачите, а те му връщаха поздрава, сякаш го познаваха. Заради шапката. Щом нахлупиш нечия шапка и се потопиш в техния начин на мислене, се променяш. Подмина го мъж в гащеризон от онези, които носеха работниците на пристанището. Раменете му бяха приведени и си подсвиркваше някаква тъжна мелодия. Уейн започна да си тананика същото. Доста тежък живот водеха те, работниците около кейовете. Трябваше да пътуват дотам всеки ден с лодките, които пренасяха пътници по каналите — или това, или да си намерят легло някъде по крайбрежието, където никога не се знаеше дали ще започнеш утрото със закуска, или с прободна рана от нечий нож.

Бе живял така като по-малък. И имаше предостатъчно белези, които да му напомнят за това. Но когато поотрасна, му се прииска да получи от живота нещо повече от ново сбиване на всеки ъгъл и жени, които на следващия ден вече бяха забравили името му.

Плешивият зави по една странична пресечка. Е, тук всички улици изглеждаха малки и забутани. После влезе в една по-малка пресечка на пресечката. Уейн пристъпи встрани от тесния път и разпали малко хроносплав. Аломантията наистина беше полезен номер, дума да няма. Разгорелият се метал бързо образува около него забързваща сфера. Зави зад ъгъла, без да излиза от нея — не го следваше, когато вървеше, но той можеше да се движи из нея.

Аха. Ето го и плешивият — клечеше зад една купчина боклуци и чакаше да види дали някой не го е проследил. Уейн установи, че е бил на косъм да направи сферата прекалено голяма и да обхване и мъжа в нея.

„Небрежна работа, небрежна“, помисли си Уейн. Грешка като тази би му коствала живота, ако още беше на кейовете. Извади едно парцаливо одеяло от онази част от купчината боклук, която бе обхваната в сферата, след което се върна обратно зад ъгъла и я накара да изчезне.

Докато още беше в нея, се беше движил така бързо, че за застаналия отвън плешивец би изглеждал като размазана мъгла — ако изобщо бе успял да го забележи. Уейн бе сигурен, че нямаше да му направи впечатление. Беше готов да си изяде шапката, ако греши. Е — или поне една от шапките на Уакс.

Намери си ново стълбище и се настани на едно от стъпалата — придърпа шапката ниско над очите си, облегна се удобно на стената и разстла одеялото около себе си. Просто поредния бездомен пияница.

Плешивият беше предпазлив. Остана спотаен в уличката цели пет минути, преди да се измъкне на пръсти, да се огледа наляво и надясно и да забърза към сградата от отсрещната страна на улицата. Почука на вратата, прошепна нещо и го пуснаха.

Уейн се прозина, протегна се и отметна одеялото. Прекоси улицата до вратата, през която бе влязъл плешивият, след което започна да проверява спуснатите капаци на прозорците един по един. Бяха така древни, че сигурно щяха да паднат и от някоя здрава кихавица. Трябваше да внимава да не набоде целите си бузи с трънчета, докато опираше ухо във всеки следващ в опит да подслушва през тях.

Мъжете от бедняшките квартали имаха някакво странно чувство за морал. Не биха предали някой от своите на констаблите. Дори ако им предлагаха награда. Но все пак, човек трябваше и да намери пари за хляб отнякъде. Нямаше ли да му допадне на човек като Стрелеца да научи колко точно предани са приятелите му?

— …две куки, сигурен съм — дочу Уейн през единия прозорец. — Хиляда банкноти са много мангизи, Стрелец. Адски много. Не казвам, че не можеш да имаш доверие на момчетата, разбира се; и една лоша сплав няма сред тях. Онова, което мога да кажа, обаче, е че биха се зарадвали да получат някакво поощрение, задето са толкова лоялни.

Да изпортиш приятел; напълно недопустимо.

Да изнудваш приятел: е, това си е просто разумно бизнес решение.

А ако Стрелеца не покажеше признателността си, значи може би изобщо не им беше такъв приятел. Уейн се ухили, пъхна пръстите си в дървения бокс и отстъпи крачка назад. После се втурна към сградата.

Стовари рамото си в един от капаците, разби го, влетя вътре през прозореца и образува забързваща сфера в момента, в който се приземи на пода. Претърколи се и скочи на крака точно пред Стрелеца, който също бе обхванат от сферата. Още носеше червените панталони, но бе свалил маската и тъкмо превързваше рамото си. Вдигна рязко глава и разкри изненаданата си физиономия — с рошави вежди и големи устни.

Поквара. Нищо чудно, че обикновено носеше маска.

Уейн замахна към брадичката му и го простря на земята с един удар. После се завъртя с вдигнати юмруци, но останалите петима-шестима присъстващи в помещението — включително плешивия — стояха, замръзнали, точно извън границата на завързващата сфера. Ето на това му се вика „късмет“.

Уейн се ухили и преметна Стрелеца през рамо. Свали бокса от ръката си, пъхна го в джоба си и извади една ябълка. Отхапа една сочна хапка, махна за сбогом на плешивия — който продължаваше да стои като вцепенен, втренчен в празното пространство, — след което хвърли тялото на Стрелеца през прозореца и го последва.

След като прекоси границата на забързващата сфера, тя изчезна от само себе си.

— Какво, по дяволите, стана?! — кресна плешивият вътре.

Уейн пак вдигна изпадналия в безсъзнание Стрелец на рамото си и пое надолу по пътя, като продължаваше да хрупа ябълката.

— Нека аз говоря със следващите — каза Мараси. — Може би ще успея да ги накарам да кажат нещо.

Усещаше как Уаксилий я наблюдава. Мислеше, че се опитва да му се докаже. И преди щеше да бъде напълно прав. Но тя вече беше констабъл — напълно акредитиран служител на града. Това и беше работата. Уаксилий не бе съгласен с решението и, но действията и не се ръководеха от неговото одобрение.

Двамата се приближиха към една групичка млади бездомници, насядали на стъпалата пред една от вратите в квартала, които ги наблюдаваха подозрително. Кожата им беше мръсна, а дрехите — прекадено широки, затова ги бяха вързали около кръста и глезените си. Явно такава бе модата сред бедните хлапета от улицата. От тях се носеше аромата на билките, които бяха пушили в лулите си.

Мараси се приближи към тях.

— Търсим един мъж.

— Ако ти трябва мъж — отвърна едно от момчетата, като я огледа от глава до пети, — ето ме.

— О, моля ти се — каза Мараси. — Давам ти не повече от… колко, девет?

— Всъщност, доста повече. Поне два пъти повече — ухили се момчето и се хвана за чатала. — Искаш ли да провериш?

Е, добре, вече съм се изчервила, помисли си Мараси. Не особено професионално.

За щастие бе прекарала доста време около Уейн и цветистите му изразни средства. Бе свикнала да се изчервява. Продължи настойчиво:

— Пребягал е оттук преди по-малко от час. Бил е ранен и е оставял диря от кръв. Носел е червени дрехи. Сигурна съм, че знаете за кого говоря.

— Да, пазителят на часовете! — засмя се едно от момчетата, имайки предвид главния герой от една известна приказка. — Знам го!

Дръж се с тях като с враждебно настроен свидетел, помисли си тя. Като по време на процес. Не им давай да спрат да говорят. Трябваше да се научи как да Се оправя с хора като тези хлапета в истинския свят — не само в стерилните зали за упражнения.

— Да, пазителят на часовете — отговори тя. — Къде отиде?

— Избяга до ръба на здрача — заяви момчето. — Не си ли чувала приказката?

— Обичам приказки — отвърна Мараси, извади няколко монети от портмонето си и ги вдигна пред очите им.

Имаше чувството, че подкупите не са по правилата, но… е, все пак не беше в съдебната зала. Трите момчета изгледаха монетите, а в погледите им проблясна глад. Побързаха да го прикрият, но може би не беше особено разумно от нейна страна да парадира с пари на такова място.

— Разкажете ми приказката за това къде може да е сега онзи… пазител на часовете. Къде е здрачът, така да се каже. На кое място в квартала.

— Може и да знаем — отвърна едно от момчетата. — Но приказките струват солено, нали знаеш. Доста повече от това.

Зад нея се зачу тихо звънтене. Уаксилий също бе извадил няколко монети. Хлапетата се втренчиха в тях с алчни изражения, докато Уакс не подхвърли една от тях във въздуха и не я Тласна нагоре, докато се изгуби от поглед.

Момчетата мигом притихнаха.

— Разкажете на дамата — каза Уаксилий тихичко, но с остри нотки в гласа. — Спрете да ни губите времето.

Мараси се обърна към него, а момчетата зад нея взеха решение и се разбягаха — явно не искаха да си имат работа с аломант.

— Много ми помогна — скръсти ръце Мараси. — Хиляди благодарности.

— Щяха да те излъжат — каза Уакс и хвърли поглед през рамо. — А и започвахме да привличаме внимание, каквото не ни трябва.

— Знам, че щяха да ме излъжат — обясни Мараси. — А аз щях да ги уловя в лъжата. Агресивното разобличение на нечия измислена история често е един от най-ефективните методи на разпит.

— Всъщност — заяви Уаксилий, — най-ефективният метод на разпит е онзи, в който участват едно чекмедже и няколко пръсти.

— Всъщност — възрази Мараси, — не е. Проучванията показват, че насилствено изтръгнатите показания са в почти всички случаи фалшиви. А и като оставим това настрани — какво ти става днес, Уаксилий? Знам, че напоследък имаш навик да се перчиш в стил „страховит блюстител на закона от Дивите земи“, но…

— Нямам.

— Имаш — подчерта тя. — И разбирам защо. В Дивите земи си се държал като пазител на закона, който е и джентълмен. Самият ти си ми разказвал, че си се вкопчил в маниерите и порядките на цивилизованото общество, за да го донесеш там със себе си. Е, тук пък си заобиколен от лордове през цялото време. Направо се давиш в цивилизация. Затова започваш да се осланяш на другата си персона — блюстителят на закона от Дивите земи, който ще раздаде малко старомодно правосъдие в модерния град.

— Явно добре си го обмислила — каза той, извърна се настрани и огледа улицата.

Поквара и Гибел, помисли си Мараси. Бе решил, че е влюбена в пето. Арогантен, недодялан… идиот. Тя изсумтя ядосано и се отдалечи с резки стъпки.

Не беше влюбена. Бе показала пределно ясно, че помежду им няма да се случи нищо, а и той беше сгоден за сестра й. Толкова. Не можеха ли просто да поддържат професионални взаимоотношения?

Уейн, който се беше изтегнал на стъпалата пред една от близките сгради, ги наблюдаваше и дъвчеше небрежно поредната ябълка.

— А ти пък къде беше? — попита Мараси, като се приближи към него.

— Ябълка? — предложи Уейн, като и подаде една. — Малко понатъртеничка, ама…

— Не, благодаря. Някои от нас се опитват да открият убиеца, вместо следващото си ядене.

— А, онова ли — каза Уейн и подритна нещо, скрито в сенките до стъпалата. — Готов е, нямате грижи.

— Готов… Уейн, това в краката ти е човек! Поквара! И кърви!

— Определено — съгласи се Уейн. — Което не е моя вина. Е, наистина му фраснах един във физиономията, де.

Мараси вдигна ръка към устата си. Наистина беше той.

— Уейн, къде… Как…

Уаксилий я избута внимателно настрани — не го беше усетила да се приближава. След това клекна, разгледа раната на Стрелеца, вдигна глава към Уейн, кимна и след това си размениха онзи присъщ за двамата поглед. Доколкото бе успяла да го дешифрира досега, означаваше нещо средно между „Добра работа“ и „Ама че си идиот; аз исках да го направя“.

— Да го занесем в офиса на констаблите — каза Уаксилий и вдигна изпадналия в безсъзнание Стрелец.

— Да, добре — каза Мараси, — но няма ли да го попиташ как е успял да го намери? Къде е отишъл?

— Уейн си има свои си методи — отговори Уакс. — Които дават значително по-добри резултати от моите на места като това.

— Знаел си! — насочи тя показалец към него. — Знаел си, че е нямало да стигнем доникъде с разпитите!

— Така подозирах — призна Уаксилий. — Но Уейн се нуждае от пространство, за да приложи методите си…

— Защото съм направо невероятен — вметна Уейн.

— Затова направих всичко възможно да открия Стрелеца сам…

— Защото отказва да приеме, че ме бива повече от него в тези неща…

— …за в случай, че Уейн не успее.

— Което никога не се случва — ухили се Уейн, отхапа пак от ябълката, скочи от стълбите и тръгна редом с Уакс. — Освен онзи път… И онзи другия път. Но те нямат значение, защото ме удариха по главата достатъчно пъти, че да не си ги спомням.

Мараси въздъхна вътрешно и се присъедини към тях. Двамата имаха толкова дълга обща история, че подсъзнателно се движеха в крачка един с друг — като танцьори, които са изпълнявали един и същ танц заедно безброй пъти. Това правеше задачата на всеки новодошъл, който се опиташе да се присъедини към тандема им, особено трудна.

— Е — обърна се Мараси към Уейн, — можеш поне на мен да кажеш какво направи. Сигурно има какво да науча.

— Надали — отвърна небрежно той. — При теб няма да се получи. Прекалено привлекателна си. Но по непривлекателен за мен начин, държа да отбележа. Да не започваме пак с оная история.

— Уейн, понякога просто ме оставяш без думи.

— Само понякога ли? — попита Уаксилий.

— Не мога да й кажа всичко, което знам, приятелю — заяви Уейн, пъхнал палци зад тирантите си. — Трябва да запазя мъничко и за останалите. Раздавам без оглед на класата, парите, пола или умствените способности. Същински светец съм, да му се не види.

— Но как — настоя Мараси. — Как го намери? Накара някой от хората да се разприказва ли?

— Не — отвърна Уейн. — Накарах ги да не се разприказват. Повече ги бива в това. Заради многото опит, предполагам.

— Трябва да започнеш да се упражняваш и ти — посъветва го Уаксилий.

Мараси въздъхна, докато тримата се приближаваха към входа на Съборищата. Безделниците, които преди бъбреха по стъпалата пред вратите и по уличките, се бяха разотишли — вероятно присъствието на пазителите на реда и закона ги беше обезпокоило. Беше…

Уаксилий замръзна на място. Уейн — също.

— Какво… — започна Мараси в мига, в който Уаксилий пусна Стрелеца и протегна ръка към джоба на мъглопелерината си.

Уейн я блъсна с рамо и я избута встрани миг преди нещо да префучи с остро свистене и да изтрака в паветата, където стояха допреди миг. Последва още стрелба, но Мараси не се обърна да погледне, а остави Уейн да я изтегли до сравнително безопасно прикритие зад ъгъла на близката сграда. Двамата извиха вратове нагоре и потърсиха с поглед стрелеца. Уаксилий пусна монета и полетя във въздуха сред вихъра тъмни ленти на мъглопелерината си. В моменти като този изглеждаше по-примитивно — като някой от древните Мъглородни от легендите. Не човек на закона, а късче от самата нощ, дошло да вземе дължимото му.

— О, по дяволите — кимна Уейн към Стрелеца, чието тяло се бе свлякло насред пътя. От него стърчеше голям дървен шип.

— Стрела? — предположи Мараси.

— Стрела за арбалет — поясни Уейн. — Не бях виждал такава от години. Нямат друго приложение, освен в битките срещу аломанти.

Погледна нагоре. Уаксилий продължаваше да преследва нападателя над тях и тъкмо се носеше към покрива на една сграда.

— Стой тук — каза Уейн и хукна по една уличка.

— Чакай… — вдигна ръка Мараси.

Но той вече беше изчезнал.

Ох, тези двамата, помисли си тя раздразнено. Е, явно някой не искаше Стрелеца да бъде заловен и да издаде всичко, което знаеше. Може би щеше да узнае нещо полезно от стрелата на арбалета или от самия труп.

Коленичи до тялото на Стрелеца, като първо провери дали наистина е мъртъв — надяваше се, че стрелата не е успяла да го довърши. За съжаление обаче, се оказа, че е именно така. Бе се забила дълбоко в главата. Кой да знае, че изобщо е възможно да пробиеш черепа с арбалет? Мараси поклати глава и извади тефтера си от чантата, за да опише положението, в което бе паднало тялото.

Интересно, помисли си. Убиецът е извадил голям късмет. Изчезна така бързо, че е нямало как да се увери, че е нанесъл фатален удар. Ако аз исках да съм сигурна, че Стрелеца наистина е мъртъв, определено бих…

Чу как нещо щраква зад гърба и.

„…се върнала да проверя“.

Обърна се бавно и видя как един дрипав на вид мъж излиза от близката уличка, вдигнал арбалет в ръце. Изгледа я внимателно с тъмните очи.

Последвалите събития се случиха много бързо. Преди Мараси да свари да направи и една крачка, мъжът се втурна към нея, стреля с арбалета — при което от уличката се чу вик, който прозвуча като Уейн, — след което я грабна за рамото, преди тя да успее да избяга.

Завъртя я с гръб към себе си и опря нещо студено в гърлото й. Стъклен кинжал. Уаксилий се приземи на земята пред тях, а мъглопелерината му се развя около него.

Двамата с мъжа останаха втренчени един в друг за миг. Уакс държеше монета в дясната си ръка. Потри я с палец.

Спомни си какво си учила за отвличането на заложници, жено!, напомни си Мараси. Иовечето хора го правят, когато са отчаяни. Дали да не използва аломантията си? Умееше да забавя времето около себе си и да го ускорява за всички извън времевата си сфера — обратното на способността на Уейн.

Но не бе глътнала кадмий. Глупава грешка! Грешка, каквато другите двама никога не биха допуснали. Трябваше да спре да се срамува от дарбата си, колкото и слаба да беше. Бе я използвала успешно неведнъж.

Мъжът дишаше накъсано, опрял глава плътно до нейната. Усещаше наболата по бузата му брада по кожата си.

Хората, които взимат заложници, нямат намерение да ги убиват, помисли си. Това не е било част от плана им. Можеш да ги разубедиш — да ги успокоиш, да откриеш някаква основа за преговори и да надграждаш над нея.

Но тя не направи нищо от това. Вместо това извади ръка от чантата си рязко, стиснала малкия едноизстрелен пистолет, който носеше вътре. Преди още да се замисли какво прави, опря дулото под брадичката на мъжа, дръпна спусъка…

И взриви мозъка през темето му.

4

Уакс отпусна ръка, загледан в пресния труп до Мараси. Куршумът й беше отнесъл по-голямата част от лицето му. Да установят самоличността му щеше да бъде почти невъзможно.

Не че нямаше да е така и при други обстоятелства. Хората на Костюма бяха пословично трудни за проследяване.

Не се безпокой за това точно сега, помисли си и извади една кърпичка. Приближи се до Мараси, която стоеше вцепенена, отворила широко очи и цялата опръскана с кръв и парченца плът, и я протегна към нея. Тя продължи да се взира право напред и не погледна надолу. Бе изпуснала пистолета.

— Това беше… — започна тя, вперила поглед в празното пространство. — Беше…

Пое си дълбоко дъх и успя да каже:

— Беше неочаквано от моя страна, нали?

— Добре се справи — отговори Уакс. — Хората приемат за даденост, че заложникът е безсилен пред тях. Най-лесният начин да избягаш обикновено е с борба.

— Какво? — попита Мараси, като най-после взе кърпичката.

— Стреля точно до главата си — каза Уакс. — Слухът ти е пострадал. Поквара… Сигурно си си причинила необратимо увреждане на ухото. Дано не е твърде тежко.

— Какво?

Уакс посочи към лицето й, а тя погледна към кърпичката, сякаш я виждаше за пръв път. Примигна и сведе поглед надолу, но щом зърна трупа, мигновено извърна очи и започна да бърше лице.

Уейн се измъкна от уличката «със залитане и мърморене. Дрехите му бяха разкъсани на рамото, а в едната си ръка държеше стрела от арбалет.

— Дотук с плановете да го разпитаме — каза Мараси, като направи физиономия.

— Няма проблем — успокои я Уакс. — По-важното беше да оцелееш.

— Какво?

Той и се усмихна успокоително, а Уейн махна на задаващите се констабли, които най-после бяха успели да стигнат до местопроизшествието и тъкмо си проправяха път през неуредения квартал.

— Защо все ми се случва? — попита Мараси. — Да, знам, че няма да мога да чуя какво ще отговориш. Но това трябва да е… третият път, в който някой се е опитал да ме използва като заложник, мисля? Да не би да излъчвам безпомощност или нещо такова?

Да, именно така е, помисли си Уакс, но не го каза на глас. И това е хубаво. Кара ги да те подценяват. Мараси бе силен човек. Умееше да разсъждава трезво в напрегнати моменти; правеше необходимото, дори да не беше приятно. Но освен това обичаше и да се облича красиво и да носи грим.

Леси никога не би направила такова нещо. Единствените пъти, когато Уакс я бе виждал в рокля, бяха по време на пътуванията до Ковингтар, които предприемаха от време на време, за да посетят градините на Пътеследващите. Усмихна се, като си спомни онзи път, когато си бе облякла панталони под роклята.

— Лорд Ладриан! — обади се констабъл Реди, като изтича до него. Бе слаб мъж, облечен в капитанска униформа и със спретнато подрязани, дълги мустаци, увиснали от двете страни на устните.

— Реди — кимна му Уакс за поздрав. — Арадел тук ли е?

— Генералът е зает с друго разследване, милорд — отговори Реди стегнато.

Защо всеки път, след като си разменеше някоя дума с Реди, му се дощяваше да го фрасне? Той никога не го обиждаше, винаги бе безукорно учтив. Може би тъкмо в това беше причината.

Уакс посочи към сградите и каза:

— Е, така или иначе, наредете на мъжете си да обградят района, ако обичате. Ще трябва да разпитаме евентуалните свидетели и да проверим дали няма да успеем — по някакво чудо — да установим самоличността на мъжа, когото госпожица Колмс току-що уби.

Реди му отдаде чест, макар че, технически погледнато, не беше необходимо да го прави. Уакс се ползваше с някои извънредни права на констабъл, които му позволяваха да прави неща като например… е, да подскача из града с оръжие и да го използва. Но не беше част от официалната структура на институцията.

Независимо от това, останалите констабли побързаха да изпълнят заповедта му. Уакс хвърли поглед към Стрелеца и се насили да обуздае гнева си. Ако продължаваше така, никога нямаше да успее да открие чичо си Едуорн. Разполагаше само с най-бегла идея какво цели.

„Може да превърне всекиго в аломант… Ако ние не го използваме, то някой друг ще го направи“.

Така пишеше в книгата, която Железни очи му бе дал.

— Отлична работа, милорд — каза Реди със спокоен глас и кимна към тялото на Стрелеца, облечено в отличителните му дрехи. — Още един разбойник изваден от строя с присъщата ви бързина и ефективност.

Уакс не отговори. Днешната „отлична работа“ представляваше просто поредната задънена улица.

— Ей, погледнете! — обади се застаналият наблизо Уейн. — Мисля, че открих един от зъбите на оня мъж! Късмет, а?

Мараси се огледа замаяно наоколо и се настани на едно стълбище. Уакс се изкуши да иде да я успокои, но нямаше ли да го разтълкува погрешно? Не искаше да й дава фалшиви надежди.

— Мога ли да поговоря с вас, милорд? — попита Реди, докато улицата се пълнеше с все повече констабли. — Както вече споменах, генералът работи върху едно друго разследване. Всъщност, вече бях тръгнал да ви търся, когато разбрахме за преследването, което ви е довело дотук.

Уакс се обърна рязко към него, наострил уши.

— Какво се е случило?

Реди направи гримаса в несвойствена за него демонстрация на чувства.

— Доста неприятна история, милорд — каза по-тихо. — Свързано е с политика.

Значи може да беше свързано и с Костюма.

— Разкажи ми.

— Става въпрос за губернатора, милорд. Брат му е организирал търг снощи, нали разбирате. И… ами, по-добре да видите сам.

Мараси не пропусна да забележи как Уаксилий хваща Уейн за рамото и посочва към една от каретите на констаблите, която бе спряла наблизо. Не дойде да я вземе. Колко още, преди да осъзнае този проклет мъж, че тя е, ако не негова равна, то поне негов колега?

Запъти се към каретата, раздразнена. За съжаление, обаче, по пътя се натъкна на капитан Реди, който заговори и я принуди да напрегне до краен предел все още притъпения си слух — и да налучка няколко пъти, — за да успее да го разбере.

— Констабъл Колмс. Не сте в униформа.

— Да, сър — отговори тя. — Днес не съм на работа, сър.

— И все пак, ето ви тук — заяви той, хванал ръце зад гърба си. — Как става така, че всеки път се оказвате в положение като настоящото, въпреки изричните наставления, че това не влиза в задачите ви предвид факта, че не сте на полева служба?

— По чиста случайност, сър, уверявам ви.

Той и се озъби неприятно. Колко интересно. Обикновено запазваше това си изражение за Уаксилий — докато не го гледаше. После каза нещо, което тя не успя да различи, и кимна към автомобила, с който беше пристигнала — и който, строго погледнато, беше служебна собственост. Бе и заповядано да се упражнява в управлението му и да докладва за ефективността му на генерала, който искаше да изпробва колите като евентуален заместител на каретите с коне.

— Сър? — каза тя въпросително.

— Явно днес ви се е събрало много, констабъл — каза Реди с по-висок глас. — Не спорете по въпроса. Идете си у дома, приведете се в ред и се явете на служба утре.

— Сър, бих искала да докладвам на капитан Арадел събитията около преследването на Стрелеца и последвалата му смърт, преди подробностите да се изличат от паметта ми. Той би се заинтересувал от тях, тъй като следи този случай лично.

Гледаше Реди право в очите. Бе с по-висок ранг от нейния, да, но не и беше шеф. Такъв беше Адарел — и на двама им.

— Генералът — отговори Реди с явна неохота, — не е на разположение в момента.

— Тогава аз ще отида да му го съобщя, сър — каза Мараси. — Или ще си тръгна — ако ми нареди да го направя.

Реди изскърца със зъби и понечи да каже нещо, но един от другите констабли го повика и отклони вниманието му. На тръгване махна с ръка към автомобила, което Мараси изтълкува като разрешение да направи, каквото бе решила. Затова, когато каретата, на която се бе качил Уаксилий, потегли, тя я последва в колата.

Когато пътуването им приключи — пред едно модерно имение с изглед към центъра, — вече започваше да се възстановява. Все още се чувстваше разтърсена, но се надяваше да не и личи, пък и вече бе започнала да чува с лявото ухо — но не и с дясното, откъм страната, където бе стреляла.

Слезе от автомобила и се улови, че пак бърше бузата си с кърпичката, макар кръвта отдавна да бе изчезнала. Роклята и беше напълно съсипана. Взе констабълското си палто от задната седалка и го наметна, за да скрие петната, след което побърза да се присъедини към Уаксилий и останалите, докато слизаха от каретата.

Само още една констабълска карета, отбеляза си тя мислено, след като огледа алеята пред имението. Каквото и да се беше случило тук, Арадел не искаше да се вдига много шум около него. Докато Уаксилий се приближаваше към входа, се огледа, откри я и й махна с ръка да дойде.

— Имаш ли някаква представа за какво става въпрос? — попита я тихо, докато Реди и още няколко констабли разговаряха до каретата.

— Не — отговори тя. — Не ти ли докладваха?

Уаксилий поклати глава. После хвърли поглед към окървавената и рокля, която се подаваше изпод дебелото, здраво кафяво палто, но не изкоментира. Вместо това, закрачи нагоре по стълбите, следван по петите от Уейн.

Двама констабли, мъж и жена, охраняваха входната врата на имението. Отдадоха чест, когато Реди настигна Уаксилий — като

подчертано избегна да обърне внимание на присъствието на Мараси, — и ги поведе навътре.

— Опитваме се да държим положението под възможно най-строг контрол — каза Реди. — Но рано или късно ще се разчуе. Все пак е замесен лорд Уинстинг. Поквара! Ще бъде същински кошмар.

— Братът на губернатора? — възкликна Мараси. — Какво се е случило?

Реди посочи нагоре към върха на едно стълбище.

— Генерал Арадел би трябвало да е в главната бална зала. Предупреждавам ви, че гледката не е за хора с деликатни стомаси — каза той и хвърли поглед към Мараси.

Тя вдигна вежда.

— Не е минал и час, откакто съдържанието на главата на един мъж буквално избухна върху мен, капитане. Мисля, че ще се справя.

Реди не каза нищо повече и вместо това ги поведе нагоре по стълбите. Мараси забеляза как Уейн прибира в джоба си една малка, богато украсена табакера — марка „Градски магистрати“, — и я заменя с една натъртена ябълка. Напомни си да го накара да я върне после.

Балната зала на горния етаж бе осеяна с трупове. Мараси и Уаксилий спряха на входа и огледаха хаоса. Мъртвите жени и мъже носеха красиви, луксозни дрехи — изящни бални рокли, умело скроени черни костюми. Шапките, паднали от главите им, се търкаляха по пода, а скъпият килим бе целият в широки, червени локви, образувани около телата. Изглеждаше, сякаш някой е метнал кошница яйца във въздуха и я е оставил да падне и да разпилее съдържанието си навсякъде.

Клод Арадел, генералът на констаблите за Четвърти октант, си проправяше път през телата. В много отношения външният му вид противоречеше на представата за констабъл. Правоъгълното му лице бе обрасло в неколкодневна червеникава брада — бръснеше се, когато му дойдеше такова настроение. Загрубялата му кожа, прошарена с бръчки, свидетелстваше за множеството дни, прекарани на полева служба, вместо зад бюро. Вероятно вече отиваше към шейсет години, но отказваше да разкрие истинската си възраст, и дори в октантското му досие имаше само въпросителен знак на мястото на рождената му дата. Бе сигурност беше ясно обаче, че в жилите на Арадел не течеше и капчица благородническа кръв.

Преди около десет години бе подал оставка от службата си като констабъл, без да даде конкретна причина за това. Според слуховете, бе ударил тавана на повишенията, до които можеше да се издигне човек без знатно потекло. За десет години, обаче, можеха да се променят много неща, и когато Бретин бе излязъл в пенсия — скоро след екзекуцията на Майлс Стоте живота преди близо година, — търсенето на нов генерал бе довело службата до Арадел. Той се бе съгласил с това предложение и бе излязъл от пенсия, за да приеме новата работа.

— Ладриан — поздрави той, като вдигна поглед от един от труповете. — Добре. Вече си тук.

Прекоси помещението и хвърли поглед на Мараси, която отдаде чест. Той не я освободи.

— О-о — проточи Уейн, като надникна в залата. — Забавата вече е приключила.

Уаксилий влезе вътре и хвана ръката, която Арадел му протягаше.

— Това е Чип Ерикъл, нали? — попита Уаксилий, като кимна към най-близкия труп. — За когото се говори, че ръководи контрабандата в Третия октант?

— Да — потвърди Арадел.

— И Изабалин Фрелия — забеляза Мараси. — Поквара! Досието и при нас е почти толкова дебело, колкото на Уейн, но прокурорите така и не успяха да я подведат под съдебна отговорност.

— Седем от труповете тук са на хора с не по-малко лоша слава — обясни Арадел, като посочи няколко от телата. — Повечето са от престъпни групировки, макар че някои са членове на благороднически семейства със… съмнителна репутация. Останалите са представители от висок ранг на други важни организации. Общо близо трийсет мъртви важни клечки — заедно с по няколко телохранителя на всеки.

— Половината от престъпния елит на града — каза Уаксилий тихо, като коленичи до един труп. — Поне.

— Всички те са хора, които не бяхме способни дори да докоснем — добави Арадел. — Не че не сме се опитвали, държа да отбележа.

— Защо сте такива посърнали, тогава? — попита Уейн. — Би трябвало направо да пеем от щастие, нали така? Някой е свършил цялата работа вместо нас! Можем да си вземем цял месец почивка.

Мараси поклати глава.

— Рязкото нарушение на равновесието на силите в криминалния свят може да бъде опасно, Уейн. Този удар е дело на човек с огромни амбиции — някой, който възнамерява да се отърве от конкуренцията с един замах.

Арадел хвърли един поглед към нея и кимна в знак на съгласие. Мараси усети прилив на задоволство. Генералът бе онзи, който я беше взел на работа — бе се спрял на нея, вместо на някой от над десетимата останали кандидати. Всяка друга молба в купчината можеше да се похвали с години опит като констабъл. Вместо това, обаче, той бе избрал току-що завършилата студентка по право. Явно бе видял в нея нещо обещаващо — и тя смяташе да му докаже, че е бил прав.

— Не мога да си представя как някой би могъл да направи такова нещо — каза Уаксилий. — Сриването на толкова много влиятелни фигури от организираната престъпност на града няма да сработи в полза на извършителя. Това е мит, който се среща само в евтините романи. Убийствата от такъв мащаб само ще привлекат много внимание и ще обединят всички оцелели групировки срещу онзи, който стои зад тях.

— Освен ако не са извършени от някой извън техните кръгове — каза Мараси. — Някой, който няма какво да губи и който може само да спечели от срива на цялото устройство на подземния свят на града.

Арадел изръмжа одобрително, а Уаксилий кимна.

— Но как — прошепна той. — Как е успял да го постигне? Охраната тук трябва да е била по-строга от където и да било.

Закрачи наоколо, като минаваше по една или друга отсечка, спираше до някой от труповете, а после — до друг и си мърмореше тихо, докато клякаше да ги огледа по-подробно.

— Реди спомена, че братът на губернатора е замесен, сър? — обърна се Мараси към Арадел въпросително.

— Лорд Уинстинг Инейт.

Лорд Уинстинг, главата на Къща Инейт. Имаше право на вот в Сената на Елъндел — привилегия, която бе получил, след като брат му бе назначен за губернатор. Беше корумпиран. Както Мараси, така и останалите констабли го знаеха. Като се замислеше сега, изобщо не беше изненадана, че е бил централната фигура в събитие като това. Работата беше там, че Уинстинг винаги и се беше струвал дребна риба.

Но губернаторът… Е, може би онова тайно досие на бюрото и — пълно с догадки, предположения и следи, — най-после щеше да й бъде от полза.

— Уинстинг — обърна се тя пак към Арадел. — И той ли е…

— Мъртъв? — попита Арадел. — Да, констабъл Колмс. Доколкото разбрахме от поканите, които намерихме, той е организирал това събитие под предлог, че става дума за търг. Открихме трупа му в обезопасеното помещение на подземния етаж.

Това привлече вниманието на Уаксилий, който се изправи, погледна право към тях, промърмори си нещо под нос и се отдалечи към един от труповете. Какво търсеше?

Уейн се присъедини нехайно към Мараси и Арадел и отпи от едно сребърно шишенце, гравирано с чужди инициали. Мараси подчертано не го попита от чие тяло го е свил.

— И така — започна той, — скъпата ни глава на фамилията е обичал да дружи с престъпници, а?

— Отдавна подозираме, че е продажен — отговори Арадел. — Но семейството му се ползва с голяма популярност сред широката общественост, а брат му е положил огромни усилия да скрие предишните му простъпки от околните.

— Прав сте, Арадел — обади се Уаксилий от отсрещната страна на помещението. — Положението е на път да стане доста неприятно.

— Не знам — вметна Уейн. — Може би не е знаел, че на гостите не им е чиста работата.

— Доста малко вероятно — каза Мараси. — А и дори да е така, няма значение. В момента, в който вестниците надушат новината… Братът на губернатора мъртъв в имение, пълно с прочути престъпници, и то — при такива съмнителни обстоятелства?

— С други думи — каза Уейн, като отпи още веднъж, — не съм бил прав. Забавата не е приключила.

— Много от тези хора са се застреляли един друг — отбеляза Уаксилий.

Всички се обърнаха към него. Беше коленичил до поредния труп и разглеждаше внимателно позата, в която беше паднал. След това вдигна очи към дупките от куршуми на стената.

Работата като защитник на закона — и то в Дивите земи — бе накарала Уаксилий да усвои широк диапазон умения. Бе отчасти детектив, отчасти полицай, отчасти лидер, отчасти учен. Мараси бе чела профилите, посветени на личността му, на поне десетина различни изследователи — всеки от които разглеждаше задълбочено психиката и нагласата на мъжа, който бе на път да се превърне в жива легенда.

— Какво имате предвид, лорд Ладриан? — попита Арадел.

— Битката се е водила между множество противници — каза Уаксилий, като посочи. — Ако атаката е била неочаквана и дело на външен човек — а госпожица Колмс е права, в това има най-много логика, — би било логично жертвите да са били застреляни от нападателя, след като е нахлул в помещението. Но положението на телата говори друго. Битката се е водила във всички посоки. Пълен хаос. Случайни хора, които стрелят един по друг. Мисля, че е започнала с нападател от средата на групата.

— Значи все пак е бил един от гостите — каза Арадел.

— Може би — отговори Уаксилий. — Информацията, която можем да извлечем от ъглите на телата и посоката на пръските кръв, е ограничена. Но тук има нещо странно, нещо много странно… Всички ли са били застреляни?

— Колкото и да е необичайно — не. Някой от присъстващите са пронизани с кинжал в гърба.

— Идентифицирали ли сте всички трупове? — попита Уаксилий.

— Повечето — отговори Арадел. — Избягвахме да ги местим твърде много.

— Искам да видя лорд Уинстинг — каза Уаксилий и се изправи, а мъглопелерината му прошумоля.

Арадел кимна на една млада жена-констабъл, която ги изведе от балната зала през една странична врата. Някакъв таен проход, вероятно? Плесенясалото стълбище, по което тръгнаха, бе толкова тясно, че бяха принудени да вървят един по един след жената, понесла лампа в ръка.

— Госпожице Колмс — прошепна тихо Уаксилий, — какво говорят статистиките за този тип престъпления?

„О, значи минахме на фамилни имена, така ли?“, помисли си тя.

— Съвсем малко. Мога да преброя на пръстите на едната си ръка случаите, в които се е случвало нещо подобно. Първо бих проверила какви са взаимовръзките между убитите. Всички ли са били замесени в контрабанда, капитан Арадел?

— Не — отговори той иззад тях. — Някои са били контрабандисти, а други — рекетьори. Имало е и собственици на клубове за хазарт.

— Значи не се касае за опит да се завземе властта върху точно определен вид дейност — отбеляза Мараси, а гласът и отекна във влажния каменен тунел. — Трябва да открием какво общо имат тези хора един с друг. Каква е причината тъкмо те да са избрани за обекти. А онзи, за когото е най-вероятно да е стоял зад всичко това, е мъртъв.

— Лорд Уинстинг — отбеляза Уаксилий. — Смяташ, че ги е примамил тук под фалшив предлог с намерението да извърши масова екзекуция, но нещо се е объркало?

— Това е само една от теориите.

— Не е бил от този тип боклуци — обади се Уейн от края на редицата.

— Познаваш ли Уинстинг? — попита Мараси, като погледна през рамо.

— Не лично — отговори Уейн. Но е бил политик. Политическите боклуци не са същите като обикновените боклуци.

— Склонен съм да се съглася — заяви капитан Арадел. — Макар че лично аз не бих се изразил така поетично. Знаем, че Уинстинг е бил корумпиран, но в миналото се е ограничавал предимно до по-дребни мошеничества — продавал е товарно пространство на контрабандисти, когато му е изнасяло, сключвал е не особено чисти сделки с недвижими имоти от време на време. Най-вече е приемал подкупи в брой срещу политически услуги. Наполедък се разпространиха слухове, че ще обяви гласа си в Сената за продажба. Тъкмо ги проучвахме. Дотук, обаче, не бяхме успели да открием доказателства. Така или иначе, да убие хората, готови да му платят, би било равнозначно на това да взриви сребърната си мина с динамит, за да се опита да открие злато.

Пристигнаха в подножието на стълбището, където завариха още четири трупа — явно телохранителите на Уинстинг, всеки от които бе убит с куршум в главата. Уаксилий клекна до тях.

— Застреляни в гръб, откъм обезопасената стая — прошепна той. — Бързо, един след друг.

— Как ги е накарал просто да си останат на място и да го оставят да ги убие един след друг?

— Не ги е — отговори Уаксилий. — Бил е прекалено бърз, че да успеят да реагират.

— Ферохимик — каза Уейн тихо. — По дяволите.

Наричаха ги Стоманени стрели — ферохимици, които умееха да съхраняват скорост. За целта се движеха бавно за известно време, но след това можеха да се възползват от натрупания резерв. Уаксилий вдигна поглед. Мараси зърна нещо в очите му — някакъв глад. Мислеше, че чичо му има нещо общо с всичко това. Това бе първата му мисъл всеки път, когато установеше, че някое престъпление е извършено от Металороден. Накъдето и да се обърнеше, виждаше сянката на Костюма, надвиснала над рамото му — призрака на човека, който Уаксилий се бе оказал неспособен да спре.

Доколкото можеха да познаят, сестра му още беше при Костюма. Мараси не знаеше много за това. Уакс отказаше да споделя подробности.

Той се изправи с мрачно изражение и се приближи до вратата зад убитите мъже. Отвори я и влезе, а Мараси и Уейн го последваха веднага. Вътре завариха един-единствен труп, седнал в креслото в средата на помещението. Гърлото му беше прерязано. Кръвта, обляла предната част на дрехите му, бе гъста и засъхнала като боя.

— Убит е с нещо като дълъг нож или къс меч — каза Арадел. — Онова, което е още по-странно, е че езикът му е бил отрязан. Изпратихме да доведат хирург, който да ни каже нещо повече за раната. Не знаем защо убиецът не е използвал пистолет.

— Защото телохранителите са били още живи — каза Уаксилий тихо.

— Какво?

— Пуснали са убиеца да влезе — обясни Уаксилий, като погледна към вратата. — Бил е някой, комуто са имали доверие. Вероятно някой от самите тях. Отворили са му да влезе.

— Може би просто е успял да мине покрай тях, защото е бил много бърз — предположи Мараси.

— Може би — съгласи се Уаксилий. — Но тази врата трябва да се отвори отвътре, а явно не е била разбита. Има и шпионка. Уинстинг е пуснал убиеца, а нямаше да го направи, ако пазачите му са били убити. Седял е спокойно на стола — няма признаци за борба. Просто едно бързо движение с острието през гърлото. Или не е знаел, че не е сам в стаята, или е имал доверие на другия човек. И ако се съди по начина, по който са паднали телохранителите, то в момента на смъртта си са продължавали да следят стълбището, за да не дойде някой отвън. Продължавали са да пазят. Инстинктът ми подсказва, че убиецът на Уинстинг е бил някой от собствения им екип — някой, когото са пуснали да мине свободно.

— Поквара — каза Арадел тихо. — Но… Ферохимик? Сигурен ли сте?

— Да — обади се Уейн от вратата. — Не го е направил със завързваща сфера. От тях не може да се стреля. Застреляли са ги, преди дори един да успее да се обърне. Или е бил ферохимик, или някой, който е измислил начин да стреля от забързваща сфера — начин, за който аз определено бих искал да узная.

— Скоростта, подсилена от ферохимията, би обяснила и убийствата с нож в балната зала — каза Уаксилий и се изправи. — Няколко бързи удара сред хаоса, докато всички останали стрелят, мигновени и прецизни. А убиецът остава в безопасност, въпреки стрелбата. Капитан Арадел, препоръчвам ви да съставите списък с имената на всички приближени и служители на Уинстинг. Вижте дали не липсва някой труп, който би трябвало да бъде тук. Аз ще проверя откъм страната на Металородения — Стоманените стрели не са толкова много, дори сред ферохимиците.

— А пресата? — попита Мараси.

Уаксилий погледна към Арадел, който сви рамене.

— Не мога да държа околните в неведение, лорд Ладриан — каза Арадел. — Не и когато случаят засяга толкова много хора. Новината ще се разпространи.

— Нека — въздъхна Уаксилий. — Но не мога да се отърва от усещането, че целта е била именно такава.

— Моля? — обади се Уейн. — Мислех, че целта е била смъртта на определени хора.

— Много хора, Уейн — поправи го Уакс. — Рязък обрат в структурите на властта в града. Онези горе ли са били главната мишена? Или нападението е било срещу самия губернатор — заобиколен начин да се нанесат щети на семейството му, някакво предупреждение? Послание, което да даде на губернатор Инейт, за да разбере, че дори той не е извън обсега им…

Той отметна главата на Уинстинг назад и погледна в издълбаното гърло. Мараси извърна поглед.

— Извадили са езика — прошепна Уаксилий. — Защо? Какво си намислил, чичо?

— Моля? — обади се Арадел.

— Нищо — отвърна Уаксилий и остави главата да се отпусне пак на гърдите. — Трябва да ида да позирам за един портрет. Предполагам, че няма да имате против да ми изпратите копие от доклада, щом опишете всички детайли на местопрестъплението?

— Ще го получите — потвърди Арадел.

— Добре — каза Уаксилий, докато вървеше към вратата. — А, и още нещо.

— Да, лорд Ладриан?

— Бъдете готови за буря. Извършителят не е имал намерение делото му да бъде потулено; искал е да бъде забелязано. Това е предизвикателство. И който и да стои зад него, е малко вероятно да спре дотук.