Падането на Хиперион

16.

Брон Ламиа неспокойно заспа точно преди зазоряване и сънищата й бяха изпълнени с видения и звуци отвсякъде — получути и не особено разбираеми разговори с Мейна Гладстоун, стая, която като че ли се носеше в космоса, движение на мъже и жени по коридори, чиито стени шепнеха като зле настроен векторен приемник, — а под трескавите сънища и накъсани’ видения се криеше влудяващото усещане, че Джони — нейният Джони — беше толкова близо, толкова близо. Ламиа извика насън, но викът се загуби в неравномерните отгласи на изстиващите камъни на Сфинкса и подвижните пясъци.

Ламиа внезапно се събуди и веднага дойде в пълно съзнание като включен уред. Сол Уайнтрауб трябваше да стои на пост, но сега спеше до ниската врата на стаята, където беше намерила подслон групата им. Дъщеричката му, Рахил, спеше между одеялата на пода до него — дупенцето й беше повдигнато, лицето й се притискаше до одеялото, а на устните й се беше издуло мехурче от слюнка.

Ламиа се огледа. На слабата светлина от един нисковатов светлинен глобус и бледите лъчи на деня, отразяващи се от четириметровия коридор, се виждаше само още един от поклонниците, като тъмен вързоп върху каменния под. Мартин Силенъс лежеше и хъркаше. Ламиа почувства прилив на страх, сякаш са я изоставили, докато е спяла. Силенъс, Сол, бебето… тя разбра, че липсва само консулът. Войната на изтощение беше разяла групата на поклонниците, състояла се от седмина възрастни и едно бебе: Хет Мастийн, изчезнал от вятърната гемия, докато пресичаха Тревното море, Ленар Хойт, убит предишната нощ, Касад, изчезнал по-късно същата нощ… консулът… къде беше консулът?

Брон Ламиа отново се огледа, доволна, че в тъмната стая няма нищо друго, освен раници, вързопи одеяла, спящият поет, ученият и детето, а после се изправи, намери автоматичния пистолет на баща си сред обърканите одеяла, бръкна в раницата си, за да извади нервозашеметителя и се измъкна покрай Уайнтрауб и бебето в коридора зад тях.

Навън беше утро и то толкова ярко, че Ламиа трябваше да заслони очи с длан, когато излезе по каменните стъпала на Сфинкса на силно засипаната пътека, водеща надолу по долината. Бурята беше преминала. Небесата на Хиперион бяха дълбоко, кристално лазурни, напръскани със зелено, а блестящата бяла точка на звездата на планетата тъкмо изгряваше над източните скални стени. Сенките на скалите се сливаха с издължените силуети на Гробниците на времето по дъното на долината. Нефритената гробница искреше. Ламиа видя новите преспи и дюни, натрупани от бурята — бялото и яркочервените пясъци се преливаха в чувствени криви и бразди покрай камъка. Нямаше следи от снощния им лагер. Консулът седеше върху една скала на десет метра надолу по склона. Той се бе втренчил в долината и от лулата му се издигаше дим на спирали. Ламиа плъзна пистолета при зашеметителя в джоба си и се приближи.

— Нито следа от полковник Касад — рече консулът, когато жената стигна при него. Той не се обърна.

Ламиа погледна надолу по долината към мястото, където се издигаше Кристалният монолит. Някога блестящата му повърхност сега беше цялата в белези и дупки, горните двайсет-трийсет метра очевидно липсваха и в основата му все още димяха останки. Разстоянието от около половин километър между Сфинкса и Монолита беше обгорено и в кратери.

— Изглежда така, сякаш не си е тръгнал без да се бие — отбеляза тя.

Консулът изсумтя. Димът от лулата накара Ламиа да почувства глад.

— Търсих чак до двореца на Шрайка, на два клика надолу по долината — каза консулът. — Центърът на сражението като че ли е бил Монолитът. Все още няма следа от отвор на равнището на земята, но по-нагоре вече има достатъчно дупки, така че можеш да видиш напомнящата на восъчна пита структура, която дълбочинният радар винаги показваше.

— Но нито следа от Касад?

— Никаква.

— Кръв? Изгорели кости? Бележка, съобщаваща, че ще се върне, след като остави дрехите си за пране?

— Нищо.

Брон Ламиа въздъхна и седна на камъка до скалата на консула. Слънцето стопляше кожата й. Тя примижа към входа на долината.

— Е, по дяволите — възкликна Брон, — какво ще правим сега?

Консулът свали лулата си, намръщи се към нея и поклати глава.

— Тази сутрин отново опитах да повикам кораба по инфотерма, но все още е затворен. — Той изтърси пепелта. — Опитах и аварийните ленти, но очевидно сме под възбрана. Или корабът не предава, или хората имат заповед да не отговарят.

— Би ли си тръгнал наистина?

Консулът сви рамене. Беше заменил дипломатическия си костюм от предишния ден с груба вълнена туника, сиви конопени панталони и високи ботуши.

— Ако корабът беше тук, ние — вие — щяхме да имаме възможност да си тръгнем. Иска ми се другите да решат да си тръгнат. В края на краищата, Мастийн го няма, Хойт и Касад си отидоха… Не съм сигурен какво да правим сега.

Един дълбок глас каза:

— Можем да се опитаме да закусим.

Ламиа се обърна, за да погледне Сол, който слизаше надолу по пътеката. Рахил беше в бебешката носилка на гърдите на учения. Слънцето се отразяваше в оплешивяващото теме на възрастния мъж.

— Не е лоша идея — съгласи се тя. — Останали ли са ни достатъчно провизии?

— Достатъчно за закуска — отвърна Уайнтрауб. — И за още няколко хранения със студени консерви от торбата с допълнителни провизии на полковника. После ще трябва да се ядем един друг.

Консулът направи опит да се усмихне и мушна лулата в джоба на туниката си.

— Предлагам да се върнем в крепостта Хронос преди да стигнем до това положение. Свършихме замразено-сушените храни от „Бенарес“, но в крепостта имаше складове.

— Ще се радвам да… — започна Ламиа, но беше прекъсната от вик, който се разнесе от вътрешността на Сфинкса.

Тя първа стигна до гробницата и преди да влезе във входа, извади автоматичния пистолет. Коридорът беше мрачен, стаята, в която бяха спали — още по-мрачна и й трябваше секунда, за да разбере, че вътре нямаше никой. Брон Ламиа приклекна, насочи пистолета към тъмния завой на коридора, когато някъде извън полезрението й отново се разнесе викът на Силенъс:

— Хей! Елате тук!

Тя погледна през рамо и видя че консулът влиза в Сфинкса.

— Стой там! — изръмжа Ламиа и бързо тръгна по коридора, като се държеше до стената, протегнала напред пистолета със свален предпазител. Тя спря пред отворената врата на малкото помещение, където лежеше тялото на Хойт, приклекна и се завъртя с протегнат пистолет.

Мартин Силенъс вдигна поглед от мястото, където беше клекнал до трупа. Фибропластмасовият чаршаф, който бяха използвали, за да покрият тялото на свещеника, беше смачкан в ръката на Силенъс. Той се втренчи в Ламиа, безразлично погледна към оръжието и отново сведе очи към тялото.

— Можеш ли да повярваш в това? — тихо попита той. Ламиа отпусна пистолета и се приближи. Зад тях надничаше консулът. Брон чуваше Сол Уайнтрауб по коридора — бебето плачеше.

— Боже мой — прошепна Брон Ламиа и клекна до тялото на отец Ленар Хойт. Изкривените от болка черти на младия свещеник се бяха превърнали в лицето на мъж в края на шейсетте си години: високи вежди, дълъг аристократичен нос, тънки устни с приятни извивки нагоре в ъгълчетата, остри скули, заострени уши под кичурите сива коса, големи очи под клепачи, бледи и тънки като пергамент.

Консулът клекна до тях.

— Виждал съм снимки. Това е отец Пол Дюре.

— Вижте — каза Мартин Силенъс. Той дръпна чаршафа още по-надолу, спря, а после преобърна тялото на една страна. Двата малки кръстоида върху гърдите на мъжа пулсираха в розово, точно като на Хойт, но на гърба му сега нямаше нищо.

Сол застана до вратата, като се опитваше да спре плача на Рахил с нежни полюшвания и успокоителен шепот. Когато детето замълча, той рече:

— Мислех си, че на бикурите са им трябвали три дни, за да… се съживят.

Мартин Силенъс въздъхна.

— Бикурите са били възкресявани от кръстоидните паразити в продължение на повече от два стандартни века. Навярно първият път е по-лесно.

— Той…? — започна Ламиа.

— Дали е жив? — Силенъс пое ръката й. — Пипни го. Гърдите на мъжа се издигаха и спускаха, макар и съвсем леко. Кожата беше топла на пипане. Горещината от кръстоидите под кожата беше осезаема. Брон Ламиа рязко дръпна ръката си.

— Отец Дюре? — повика го Сол, като пристъпи напред. Главата на мъжа се обърна. Той премига, като че ли бледата светлина изгаряше очите му, после издаде нечленоразделен звук.

— Вода — сети се консулът и бръкна в джоба на туниката си, за да извади малката пластмасова бутилка, която носеше. Мартин Силенъс държеше главата на свещеника, докато консулът му помагаше да пие.

Сол се приближи, застана на едно коляно и докосна ръката на мъжа. Дори тъмните очички на Рахил гледаха любопитно.

— Ако не можете да говорите — каза Сол, — мигайте два пъти за „да“ и един път за „не“. Вие Дюре ли сте? Главата на мъжа се завъртя към учения.

— Да — тихо произнесе той с дълбок, културен глас. — Аз съм отец Пол Дюре.

Закуската се състоеше от последното кафе, парчета месо, изпържени на разгънатото подгряващо устройство, шепа зърно, смесено с рехидрирано мляко и последния им самун хляб, нарязан на пет парчета. Ламиа си помисли, че е възхитителен.

Седяха в края на сянката под разпереното крило на Сфинкса и използваха за маса един нисък, плосък отгоре камък. Слънцето приближаваше късно утро и небето оставаше безоблачно. Не се чуваше никакъв звук, с изключение на случайното потракване на вилица или лъжица и на тихия им разговор.

— Помните ли… преди? — попита Сол. Свещеникът носеше резервния комплект корабни дрехи на консула — сив спортен костюм с герба на Хегемонията отляво на гърдите му. Униформата му беше малко тясна.

Дюре държеше чаша кафе в двете си ръце, сякаш възнамеряваше да я поднесе за освещаване. Той вдигна поглед и в очите му се виждаха в еднаква степен интелигентност и тъга.

— Преди да умра ли? — попита Дюре. Патрицианските устни се свиха в усмивка. — Да, помня. Помня заточението, бикурите… — Той сведе очи. — Дори тесловото дърво.

— Хойт ни разказа за дървото — обясни Брон Ламиа. Свещеникът се бе приковал върху активно теслово дърво в огнебълващите гори, изстрадвайки години на агония, смърт, възкресение и отново смърт, вместо да се предаде на лесната симбиоза на живота под властта на кръстоида.

Дюре поклати глава.

— Мислех си… в онези последни секунди… че съм го победил.

— Вие сте го победили — каза консулът. — Отец Хойт и другите са ви открили. Вие сте били изтръгнали нещото от тялото си. После бикурите присадили вашия паразит на Ленар Хойт.

Дюре кимна.

— И няма следа от момчето?

Мартин Силенъс посочи към гърдите на мъжа.

— Очевидно шибаното нещо не може да се противопостави на закона за запазване на материята. Болката на Хойт е била толкова голяма в продължение на толкова време — той не би се върнал там, където е искал паразитът, — че никога не е успял да наддаде за… по дяволите, как бихте го нарекли? За двойно възкресение.

— Това няма значение — рече Дюре. Усмивката му беше тъжна. — ДНК паразитът в кръстоида има безгранично търпение. Той ще възкресява един приемник в продължение на поколения, ако трябва. Рано или късно, и двата паразита ще си намерят дом.

— Помните ли нещо след тесловото дърво? — тихо попита Сол. Дюре изпи остатъка от кафето си.

— От смъртта ли? От рая или ада? — Усмивката беше искрена. — Не, дами и господа, иска ми се да можех да ви кажа, че помня. Спомням си болката… вечността от болка… и после облекчението. И после мрака. И после събуждането си тук. Колко години казахте, че са изминали?

— Почти дванайсет — отвърна консулът. — Но само около половината от тях за отец Хойт. Прекарал е известно време в пътуване.

Отец Дюре се изправи, протегна се и започна да се разхожда назад-напред. Беше висок мъж, слаб, но около него се долавяше усещане за сила и Брон Ламиа откри, че е впечатлена от присъствието му, от онова странно, необяснимо личностно обаяние, което от незапомнени времена беше проклинало и дарявало с власт малцина. Тя трябваше да си напомни, първо, че той е свещеник на култ, изискващ безбрачие от духовниците си и второ, че само допреди час е бил труп. Ламиа гледаше как възрастният мъж се разхожда напред-назад, с движения, изящни и спокойни като на котка и разбра, че и двете наблюдения са верни, но че нито едно от тях не обезсилва личностното привличане, което излъчваше свещеникът. Тя се зачуди дали Дюре го усеща.

Свещеникът седна на един камък, протегна крака право пред себе си и започна да разтрива бедрата си, сякаш се опитваше да раздвижи схванатите си мускули.

— Вече ми казахте нещичко за това кои сте… и защо сте тук — започна той. — Не можете ли да ми разкажете още?

Поклонниците се спогледаха.

Дюре кимна.

— Смятате ли, че самият аз съм чудовище? Някакво оръдие на Шрайка? Не бих ви обвинявал, ако мислите така.

— Не мислим така — възрази Брон Ламиа. — Шрайка няма нужда от оръдия, за да върши работата си. Освен това ви познаваме от разказа на отец Хойт и от дневниците ви. — Тя погледна към другите. — Открихме, че ни е… трудно… да разкажем защо сме дошли на Хиперион. А сега ще ни бъде невъзможно да повторим това.

— Водил съм някои бележки на инфотерма си — обади се консулът. — Те са съвсем кратки, но дават известна представа за историите ни… и за последното десетилетие от историята на Хегемонията. Защо Мрежата е във война с прокудените. Нещо от този род. Можете да ги прегледате, ако желаете. Няма да ви отнеме повече от час.

— С удоволствие — отвърна отец Дюре и последва консула обратно в Сфинкса.

Брон Ламиа, Сол и Силенъс тръгнаха към началото на долината. От седловината между ниските скали виждаха дюните и пустошта, която се простираше до планините на Брайдъл Рейндж, на по-малко от десет клика на югозапад. Счупените глобуси, нежните кулички и разрушените галерии на мъртвия Град на поетите се виждаха едва на два-три клика отдясно, по широкия хребет, който пустинята постепенно завладяваше.

— Ще се върна в крепостта и ще намеря малко храна — заяви Ламиа.

— Мразя да се цепя от групата — рече Сол. — Можем да се върнем всички заедно.

Мартин Силенъс скръсти ръце.

— Някой би трябвало да остане тук, в случай, че полковникът се появи.

— Преди да тръгне който и да било — каза Сол, — мисля, че трябва да претърсим останалата част от долината. Сутринта консулът не е проверил далеч зад Монолита.

— Съгласна съм — отвърна Ламиа. — Да отиваме, преди да е станало твърде късно. Искам да вземем провизии от крепостта и да се върнем преди мръкване.

Вече се бяха спуснали при Сфинкса, когато се появиха Дюре и консулът. Свещеникът държеше в едната си ръка резервния инфотерм на дипломата. Ламиа обясни плана за претърсване и двамата мъже се съгласиха да се присъединят към тях.

Те отново тръгнаха по коридорите на Сфинкса, а лъчите от джобните им фенерчета и лазерни моливи осветяваха изпотения камък и чудатите ъгли. Излизайки на светлината на обедното слънце, те изминаха тристаметровото разстояние до Нефритената гробница. На влизане в помещението, където Шрайка се бе появил предишната нощ, Ламиа откри, че трепери. Кръвта на Хойт беше останала като ръждиво-кафяви петна по зелените керамични подове. Нямаше и следа от прозрачния отвор към лабиринта отдолу. Нямаше и следа от Шрайка.

В Обелиска нямаше стаи, а само централна шахта, в която между абаносовите стени се виеше спираловидна рампа, прекалено стръмна за спокойно изкачване. Тук отекваше дори шепотът и групата свеждаше разговорите до минимум. На върха на рампата, на петдесет метра над каменния под, нямаше прозорци, нито някакъв друг изглед навън и лъчите на фенерчетата им осветяваха само мрак там, където покривът се извиваше над тях. Закрепени въжета и вериги, останали от два века туризъм, им позволиха да се спуснат без много страх от подхлъзване или падане, което долу би могло да завърши фатално. Когато спряха на входа, Мартин Силенъс извика за последен път името на Касад и ехото ги последва навън на слънчевата светлина.

Прекараха половин час или дори повече в оглеждане на пораженията до Кристалния монолит. Локви от пясък, превърнат в стъкло, с големина от пет до десет метра, пречупваха обедната светлина и отразяваха жегата в лицата им. Разрушената фасада на Монолита, сега цялата надупчена и с все още висящи нишки стопен кристал, приличаше на обект на безмозъчен вандализъм, но всички знаеха, че Касад сигурно се беше борил за живота си. В напомнящия на пчелна пита лабиринт вътре нямаше нито врата, нито какъвто и да е друг вход. Уредите им съобщиха, че вътрешността е празна и несвързана, както винаги. Тръгнаха си неохотно и се заизкачваха по стръмната пътека към основата на северните скали, където се намираха Пещерните гробници, разделени от по-малко от сто метра разстояние помежду си.

— Първите археолози са смятали, че това са най-старите Гробници поради недодялаността им — обясни Сол, когато влязоха в първата пещера. Лъчите от прожекторите играеха по камъка, издълбан в хиляди неразгадаеми мотиви. Нито една от пещерите не беше по-дълбока от трийсет-четирийсет метра. Всяка от тях завършваше с каменна стена, зад която сондите и радарите никога не бяха открили нещо друго.

На излизане от третата Пещерна гробница поклонниците седнаха под малката сянка, която успяха да намерят и разделиха водата и протеиновите бисквити от резервните полеви дажби на Касад. Вятърът се беше усилил и сега въздишаше и шептеше през набраздената скала високо над тях.

— Няма да го намерим — каза Мартин Силенъс. — Шибаният Шрайк го е взел.

Сол хранеше бебето с един от последните биберони. Темето на Рахил беше порозовяло от слънцето, въпреки всичките усилия на учения да я пази, докато вървяха навън.

— Може да е в някоя от Гробниците, в които бяхме — обади се той, — ако с нас има части извън времевата фаза. Това е теорията на Арундес. Той смята Гробниците за четириизмерни конструкции в сложни полета през пространство-времето.

— Страхотно — рече Ламиа. — Значи дори и Федман Касад да е тук, няма да го видим.

— Е — каза консулът и с уморена въздишка се изправи на крака, — нека поне да ги огледаме докрай. Остана само една гробница.

Дворецът на Шрайка беше на километър нататък в долината, разположен по-ниско от другите и скрит зад завоя на скалната стена. Сградата бе по-малка от Нефритената гробница, но сложната й структура — ръбове, кули, контрафорси и подпорни колони, хаотично пръснати и в същото време подвластни на строг ред — я караха да изглежда по-голяма, отколкото беше.

Вътрешността на двореца на Шрайка представляваше кънтяща зала с неравен под от хиляди извиващи се, свързани помежду си сегменти, които напомняха на Ламиа за ребра и прешлени на някакво изкопаемо същество. Петнайсет метра над главите им беше куполът, пресечен от десетки хромирани „остриета“, които минаваха през стените и помежду си и стърчаха като стоманени тръни над сградата. Самият материал на купола беше леко тъмен и придаваше на засводеното пространство дълбок, млечен оттенък.

Ламиа, Силенъс, консулът, Уайнтрауб и Дюре започнаха да викат едновременно името на Касад и гласовете им напразно кънтяха и отекваха.

— Нито следа от Касад или Хет Мастийн — заключи консулът, когато излязоха. — Навярно така ще бъде и занапред… ще изчезваме един по един, докато не остане последният.

— И ще се изпълни ли желанието му, както предсказват легендите на култа към Шрайка? — попита Брон Ламиа. Тя седеше върху каменното огнище до двореца на Шрайка и късите й крака висяха във въздуха.

Пол Дюре вдигна лице към небето.

— Не вярвам, че желанието на отец Хойт е било да умре, за да мога аз да живея отново.

Мартин Силенъс хвърли кос поглед към свещеника.

— А какво ще е вашето желание, падре? Дюре не се поколеба.

— Ще поискам… ще се моля… Бог веднъж завинаги да вдигне от човечеството бича на тези две ужасни неща — войната и Шрайка.

Последва мълчание, по време на което се разнасяха далечните въздишки и стонове на ранния следобеден вятър.

— Междувременно — каза Брон Ламиа, — трябва да намерим храна или да се научим да я караме само на въздух. Дюре кимна.

— Защо сте взели със себе си толкова малко запаси? Мартин Силенъс се засмя и високо каза:

Дюре се усмихна, очевидно все още озадачен.

— Всички очаквахме да тържествуваме или да загинем още през първата нощ — поясни консулът. — Не мислехме, че ще стоим дълго тук.

Брон Ламиа се изправи и изтупа панталоните си.

— Аз тръгвам — заяви тя. — Ще мога да донеса дажби за четири-пет дни, ако са полевите консерви или кондензираните храни, които видяхме.

— И аз ще дойда — каза Мартин Силенъс. Настъпи тишина. През седмицата на тяхното поклонничество поетът и Ламиа на пет-шест пъти почти бяха стигали до размяна на удари. Веднъж беше заплашила, че ще го убие. Тя продължително го изгледа.

— Добре — кимна накрая Брон. — Ще спрем при Сфинкса, за да вземем раниците и бутилките за вода.

Групата потегли нагоре по долината, когато сенките на западните скални стени започнаха да се удължават.

17.

Дванайсет часа преди това полковник Федман Касад се качи по спираловидното стълбище на най-високото останало равнище на Кристалния монолит. От всички страни се издигаха пламъци. През дупките, които той беше пробил в кристалната повърхност на Монолита, Касад виждаше мрака навън. Бурята навяваше яркочервен пясък през отворите, докато не изпълни въздуха като кръв на прах. Касад надяна шлема си.

Десет стъпки пред него чакаше Монита.

Беше гола под енергийния пластокостюм и сякаш върху плътта й беше излят живак. Касад виждаше пламъците, отразени в извивките на гърдите и бедрата й, светлите петънца във вдлъбнатинките на гърлото и пъпа й. Шията й беше дълга, лицето — изсечено от хром със съвършена гладкост. В очите й се виждаше двойното отражение на дългата сянка, която беше Федман Касад.

Полковникът вдигна щурмовата пушка и ръчно превключи селектора на широкоспектърен огън. В активираната броня тялото му се беше свило в очакване на атака.

Монита помръдна ръка и пластокостюмът й изчезна от темето до шията. Сега беше уязвима. Касад почувства, че познава всеки милиметър от това лице, всяка пора и извивка. Кафявата й коса беше късо подстригана и нежно падаше отляво. Очите бяха същите, големи, любопитни, плашещи със зелените си глъбини. Долната устна на малката уста беше пълна и все още се колебаеше на ръба на усмивката. Той забеляза леко любопитната дъга на веждите, малките уши, които бе целувал и в които бе шептял толкова много пъти. Нежната шия, върху която беше полагал страна, за да чуе пулса й.

Касад вдигна пушката и се прицели в нея.

— Кой си ти? — попита тя. Гласът й беше нежен и чувствен, какъвто го помнеше той, с почти неуловим акцент.

Касад спря с пръст на спусъка. Бяха се любили десетки пъти, познаваха се от години в сънищата му и в любимите си пейзажи на военните симулации. Но ако тя наистина се движеше назад във времето…

— Зная — спокойно каза Монита, очевидно без да съзнава, че той вече натиска спусъка, — ти си онзи; когото е обещал Господарят на болката.

Касад се задъхваше. Когато заговори, гласът му беше дрезгав и много напрегнат.

— Не си ли ме спомняш?

— Не. — Тя килна глава и насмешливо го погледна. — Но Господарят на болката е обещал воин. Било ни е предопределено да се срещнем.

— Ние се срещнахме много отдавна — успя да каже Касад. Пушката автоматично щеше да се прицели в лицето, като променя дължините на вълните и честотите всяка микросекунда, докато не унищожи защитните системи на пластокостюма. Наред с дяволския бич и лазерните лъчи, миг по-късно щяха да се изстрелят иглички и пулсови мълнии.

— Нямам спомени за отдавна станали неща — рече тя. — Ние се движим в противоположни посоки по общия поток на времето. Под какво име ме познаваш в моето бъдеще и твоето минало?

— Монита — промълви Касад, като насилваше напрегнатите си ръка и пръст да стрелят. Тя се усмихна и кимна.

— Монита. Детето на Паметта. В това има жестока ирония.

Касад си спомни предателството й, промяната й, докато се любеха онзи последен път в пясъците над мъртвия Град на поетите. Или се бе. превърнала в Шрайка, или беше позволила на чудовището да заеме нейното място. Любовният акт се бе превърнал в нещо отвратително.

Полковник Касад натисна спусъка.

Монита премига.

— Пушката няма да стреля тук. Не и в Кристалния монолит. Защо искаш да ме убиеш?

Касад изръмжа, захвърли безполезното оръжие в другия край на платформата, насочи енергия в ръкавиците си и нападна.

Монита не се помръдна, за да избяга. Тя го гледаше как напада от десет стъпки — главата му беше сведена, бронята му стенеше, докато променяше кристалната решетка на полимерите, а Касад крещеше. Тя спусна ръце, за да посрещне атаката.

Скоростта и масата на полковника повалиха Монита и двамата се запремятаха заедно. Касад се опитваше да докопа с облечените си в ръкавици ръце гърлото й, Монита стискаше китките му със също толкова огромна сила и те се търкаляха към ръба на платформата. Полковникът се претърколи отгоре й, като се опитваше да използва гравитацията, за да подсили мощта на нападението си, изпънал ръце с твърдите ръкавици и с пръсти, извити в смъртоносни шипове. Левият му крак висеше над шейсетметровата шахта към мрачния под долу.

— Защо искаш да ме убиеш? — промълви Монита и го претърколи на една страна, като избута и двама им от платформата.

Касад изкрещя и смъкна визьора на шлема с рязко движение на главата си. Премятаха се в празното пространство с вплетени в яростна хватка около телата си крака. Стиснала китките му, Монита държеше ръцете му настрани. Времето като че ли забави хода си, докато падаха с бавно движение, въздухът минаваше покрай Касад като одеяло, бавно издърпвано над лицето му. После времето отново се ускори и стана нормално: падаха през последните десет метра. Касад извика и си представи съответния символ, за да накара бронята да се втвърди, след което последва ужасен трясък.

От кървавочервената далечина Федман Касад се опитваше да изплува от безсъзнанието, знаейки, че откакто се бяха блъснали в земята са изминали само една-две секунди. Полковникът със залитане се изправи на крака и я ритна в главата с пълна сила.

Монита избягна удара, хвана крака му и го запрати в триметровия квадрат от кристал. Мъжът го разби и се преметна в пясъка и нощта навън. Тя докосна шията си, около лицето й потече живак и Монита излезе след него.

Касад вдигна разбития си визьор и свали шлема. Вятърът разроши късата му, черна коса и пясъкът застърга в бузите му. Той застана на колене, после се изправи на крака. Датчиците в яката на костюма му мигаха в червено, съобщавайки, че са изтощени последните енергийни запаси. Полковникът не обърна внимание на предупрежденията — енергията щеше да бъде достатъчно за следващите няколко секунди… и единствено това щеше да има значение.

— Каквото и да се случи в бъдещето ми… в твоето минало — каза Монита, — не аз се промених. Аз не съм Господаря на болката. Той…

Касад прескочи трите метра, които ги разделяха, приземи се зад Монита и замахна със смъртоносната ръкавица на дясната си ръка така, че разруши звуковата бариера с ръба на дланта си — толкова твърд и остър, колкото бяха в състояние да го направят въглеродно-въглеродните пиезоелектрични влакна.

Монита не се наведе, нито се опита да блокира атаката. Ръкавицата на Касад засегна основата на шията й с удар, който би отсякъл дърво и би се врязъл на половин метър в скала. На Бреша, в ръкопашна схватка в столицата Бъкминстър, Касад бе убил един полковник от прокудените толкова бързо — ръкавицата му беше прерязала бронята, шлема, персоналното силово поле, плътта и костта без да спира, — че главата на мъжа бе примигнала при вида на собственото й тяло двайсет секунди преди смъртта да го отнесе.

Ударът на Касад наистина беше силен, но спря на повърхността на живачния пластокостюм. Монита не залитна и не реагира. Той усети, че енергията на костюма му свършва в мига, в който ръката му остана неподвижна, а раменните му мускули се сгърчиха в агония. Полковникът се олюля назад — дясната му ръка висеше неподвижна острани, а енергията на костюма му изтичаше като кръв от рана.

— Ти не ме слушаш — укори го Монита. Тя пристъпи напред, сграбчи Касад за предницата на бойния му костюм й го запрати на двайсет метра към Нефритената гробница.

Той падна и бронята му се втвърди, за да поеме само част от сблъсъка, защото енергийните резерви бяха свършили. Лявата му ръка защити лицето и врата му, но после бронята поддаде и ръката му се изви безполезно под него.

Монита прескочи двайсетте метра, приклекна до него, вдигна го във въздуха с една ръка, сграбчи с другата бронята му и съдра бойния му костюм, разкъсвайки двестате пласта от микронишки и омега-полимери. После леко, почти сантиментално го зашлеви. Главата на Касад отскочи и той едва не загуби съзнание. Вятър и пясък шибаха голата плът на гърдите и корема му.

Монита доразцепи остатъка от костюма, откъсна биосензорите и мониторите за обратна връзка. Тя изправи голия мъж, хвана го за раменете и го разтърси. Касад усети вкус на кръв и в полезрението му заплуваха червени петна.

— Не трябва да бъдем врагове — тихо каза тя.

— Ти… стреля… срещу мен.

— За да проверя реакцията ти, а не за да те убия.

Устата й се движеше нормално под живачното було. Тя отново го плясна. Касад отлетя на два метра във въздуха, приземи се върху пясъчна дюна и се претърколи надолу в студения пясък. Въздухът беше пълен с милиони прашинки — сняг, пясък, кристалчета обагрена светлина. Касад се претърколи, застана на колене, вкопчен в движещата се пясъчна дюна с пръсти, превърнали се във вцепенени непохватни лапи.

— Касад — промълви Монита.

Той се отпусна по гръб в очакване.

Беше дезактивирала костюма си. Плътта й изглеждаше топла и уязвима, с толкова бледа кожа, че сякаш беше почти прозрачна. По връхчетата на съвършените й гърди се виждаха тънки сини вени. Краката й изглеждаха силни, грижливо изваяни, бедрата леко раздалечени там, където се срещаха с тялото й. Очите й бяха тъмнозелени.

— Ти обичаш войната, Касад — промълви Монита, когато легна върху него.

Той се съпротивляваше, направи опит да се извърти настрани, вдигна ръце, за да я отблъсне. Монита прикова дланите му над главата му с една ръка. Тялото й излъчваше топлина, когато започна да гали с гърди гръдта му и се отпусна между разтворените му крака. Касад усети до стомаха си леката заобленост на корема й.

После той разбра, че това беше изнасилване и че можеше да се бори просто като не й отвръща, като й отказва. Не се получи. Въздухът около тях изглеждаше течен, бурята — нещо далечно, пясъкът висеше във въздуха като дантелена завеса, изтъкана високо над тях от силния вятър.

Монита се движеше назад и напред, над и до него. Касад чувстваше бавното надигане на възбудата си. Той се съпротивляваше, съпротивляваше се срещу нея, гърчеше се, риташе и се опитваше да освободи ръцете си. Тя беше много по-силна. Използваше дясното си коляно, за да обездвижи настрани крака му. Зърната на гърдите й се триеха в гръдта му като топли камъчета, топлината на корема и слабините й караха плътта му да реагира като цвете, извиващо глава към светлината.

— Не! — изкрещя Федман Касад, но викът му беше заглушен от устата на Монита. С лявата си ръка тя продължаваше да приковава ръцете му над него, а дясната й длан се плъзна между телата им, намери го и го насочи.

Касад захапа устната й, когато топлината го обгърна.

Опитите му да се освободи само го притиснаха още по-силно, пратиха го още по-дълбоко в нея. Той се опита да се отпусне и тя полегна върху него, докато гърбът му не се притисна към пясъка. Касад си спомняше другите случаи, когато се бяха любили, откривайки нормалност във взаимната си топлина, докато войната бушуваше извън кръга на страстта им.

Касад затвори очи и отпусна назад глава, за да удължи агонията на удоволствието, която го обгръщаше като вълна. На устните си усещаше вкуса на кръв, без да знае дали беше негова или нейна.

Минута по-късно, докато двамата все още се движеха в общ ритъм, той разбра, че Монита е освободила ръцете му. Без да се колебае, той я прегърна, обхвана с пръсти гърба й и грубо я притисна към себе си, като плъзна едната си длан по-високо, за да обхване нежно тила й.

Вятърът отново задуха, шумът се върна, пясъкът навяваше от края на дюната. Касад и Монита се плъзнаха по-надолу по леко заобления пясъчен насип и се претърколиха заедно по топлата вълна към мястото, където той свършваше, забравили за нощта, за бурята, за прекъснатата битка и за всичко друго, освен за мига и един за друг.

По-късно, докато вървяха заедно през унищожената красота на Кристалния монолит, тя го докосна веднъж със златна пръчка и още веднъж със син жезъл. Той гледаше в парчето от кристал как отражението му се превърна в живачна рисунка на мъж, съвършена до подробностите на гениталиите му и до линиите, където изпъкваха ребрата на стройното тяло.

— А сега? — попита Касад по начин, който не беше нито телепатия, нито звук.

— Господаря на болката чака.

— Ти негова слугиня ли си?

— В никакъв случай. Аз съм негова съпруга и възмездие. Негов пазител.

— И си дошла заедно с него от бъдещето?

— Не. Бях взета от моето време, за да пътувам назад във времето заедно с него.

— Тогава коя си била преди…

Въпросът на Касад беше прекъснат от внезапната поява… „Не — помисли си той, — от внезапното присъствие, а не поява…“ на Шрайка.

Създанието изглеждаше така, както го помнеше от първата си среща с него преди години. Касад забеляза неговата гладкост на живак върху хром, толкова сходна със собствените им пластокостюми, но интуитивно знаеше, че под тази черупка не се крият само плът и кост. Беше висок поне три метра, четирите ръце стояха нормално на елегантното му тяло, а то представляваше скулптурна маса от тръни, шипове, стави и пластове бръсначни жици. Хилядафасетовите очи горяха със светлина, която можеше да се излъчва от рубинов лазер. Издължената челюст и пластовете зъби сякаш идваха от някой кошмар.

Касад застана в готовност. Ако пластокостюмът му дадеше същата сила и подвижност, каквато беше позволявал на Монита, поне можеше да загине в бой.

Нямаше време за това. В един миг Господаря на болката стоеше на пет метра разстояние, а в следващия беше до Касад, сграбчил горната част от ръката на полковника в стоманено-остро менгеме, което потъна през полето на пластокостюма и накара бицепса му да закърви.

Касад се напрегна в очакване на удар, решен да се бие, дори това да означаваше да се набучи на шиповете, тръните и бръсначните жици.

Шрайка вдигна дясната си ръка и изведнъж се появи четириметрово правоъгълно поле на портал. Приличаше на телепортал, като се изключеше виолетовият блясък, който изпълни вътрешността на Монолита с плътна светлина.

Монита му кимна и мина през портала. Шрайка пристъпи напред и шиповете на пръстите му се врязаха съвсем леко в горната част на ръката на полковника.

Касад понечи да се дръпне, но разбра, че любопитството в него надделява над желанието да умре и пристъпи през портала заедно с Шрайка.

18.

Президент Мейна Гладстоун не можа да заспи. Тя стана, бързо се облече в тъмния си апартамент дълбоко в Правителствения дом и направи онова, което често правеше при безсъние — обиколи световете.

Личният й телепортал се включи и запулсира. Гладстоун остави телохранителите си да седят в преддверието и взе със себе си само един от микродистанционните си пазачи. Нямаше да вземе и него, ако й позволяваха законите на Хегемонията и правилата на Техноцентъра. А те не й позволяваха.

На ТС2 минаваше полунощ, но тя знаеше, че на много от световете е ден, затова облече дълга пелерина с ренесансова изолираща яка. Панталоните и ботушите й не издаваха нито пола, нито класата й, макар че качеството на самата пелерина можеше да я издаде на някои места.

Президент Гладстоун мина през едновремевия портал, като по-скоро усети, отколкото видя или чу как микродистанционния пазач изжужа зад нея, набра височина и стана невидим, когато възрастната жена излезе на площад „Св. Петър“ в Нови Ватикан на Пацем. За миг тя не разбра защо е кодирала импланта си за това място — поради присъствието на онзи демодиран монсиньор на вечерята на Божия горичка? — но после осъзна, че докато беше лежала будна, си бе мислила за поклонниците, за седмината, тръгнали преди три години, за да приемат участта си на Хиперион. Пацем беше родината на отец Ленар Хойт… и на другия свещеник преди него, Дюре.

Гладстоун сви рамене под пелерината и пресече площада. Посещението на родните светове на поклонниците беше толкова добър план за разходката й, колкото и всеки останал — през повечето безсънни нощи тя обикаляше десетки светове и се връщаше на Тау Сети Сентър точно преди зазоряване за първите си срещи. Поне това бяха само седем планети.

Тук беше рано. Небесата на Пацем бяха жълти, обагрени със зеленикави облаци и мирис на амоняк, който атакува синусите й н накара очите й да се насълзят. Въздухът имаше онази лека, неприятна химическа миризма на свят, който нито е изцяло тераформиран, нито е съвсем враждебен към човека. Гладстоун спря и се огледа.

Площадът „Св. Петър“ се намираше на върха на хълм, заобиколен с полукръг от колони с огромна базилика в центъра. От дясната й страна, там, където колоните се отваряха към стълбище, спускащо се километър или повече на юг, се виждаше малък град с ниски, груби къщи, сгушени между кокалено бели дървета, които напомняха за скелетите на отдавна умрели, осакатени животни.

Забелязваха се съвсем малко хора, които бързаха през площада или се качваха по стълбите, сякаш закъснели за служба. Някъде изпод огромния купол на катедралата започнаха да бият камбани, но редкият въздух заглушаваше всички звуци.

Гладстоун се приближи до кръга от колони свела глава без да обръща внимание на любопитните погледи на духовниците и уличните чистачи, които караха машина, напомняща на половинтонен таралеж. В Мрежата имаше десетки гранични светове като Пацем, повечето от които в Протектората и съседната Периферия — прекалено бедни, за да са привлекателни за безкрайно подвижното гражданство, прекалено напомнящи на Старата Земя, за да бъдат пренебрегнати по време на мрачните дни на Хеджира. Беше подходящ за малка група като католиците, които бяха дошли тук, опитвайки се да възродят вярата си. Гладстоун знаеше, че тогава бяха наброявали милиони. Сега сигурно нямаше повече от няколко десетки хиляди. Тя затвори очи и си припомни холосите от досието на отец Пол Дюре.

Гладстоун обичаше Мрежата. Обичаше човешките същества в нея. Въпреки цялото си плиткоумие, егоизъм и неспособност да се променят, те представляваха човечеството. Гладстоун обичаше Мрежата. Обичаше я достатъчно, за да знае, че трябва да спомогне за унищожаването й.

Тя се върна при малкия терминал с три портала, включи собствения си телепортаторен възел с обикновена команда към инфосферата и мина през него, за да излезе на слънчева светлина и въздух, изпълнен с мирис на море.

„Мауи-Обетована.“ Гладстоун знаеше точно къде се намира. Тя стоеше на хълма над Фърстсайт — гробницата на Сайри все още бележеше мястото, откъдето преди век беше започнал краткотрайният бунт. По онова време Фърстсайт бе село с няколко хиляди души население и през всяка Фестивална седмица флейтисти бяха поздравявали плаващите острови, насочили се на север към районите си за хранене в Екваториалния архипелаг. Сега градът се простираше извън подозрението й около острова и от него на половин километър във всички посоки се издигаха кули и жилищни кошери, които се извисяваха над хълма, някога осигурявал най-добър изглед към морския свят на Мауи-Обетована.

Но гробницата беше останала. Тялото на бабата на консула вече не беше там… всъщност никога не се бе намирало там… но подобно на толкова много символи от този свят, празната крипта вдъхваше почит, почти благоговение.

Гладстоун погледна между кулите, покрай стария вълнолом, където някога сините лагуни сега бяха станали кафяви, покрай платформите на сондите и туристическите корабчета, към мястото, където започваше морето. Сега нямаше плаващи острови. Те вече не се движеха на огромни стада из океаните, дървесните им платна не се издуваха от южните ветрове и техните пастири, делфините не цепеха водата в бяла пяна.

Сега островите бяха опитомени и населени от граждани на Мрежата. Делфините бяха мъртви — някои бяха убити в големите битки с ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, а повечето се бяха самоубили в необяснимото Масово самоубийство в Южното море, последната загадка на една раса, скрита в загадъчност.

Гладстоун седна на една ниска пейка до ръба на скалите и намери стрък трева, който можеше да обели и сдъвче. Какво се бе случило с един свят, превърнал се от дом за сто хиляди души, пазещи деликатно равновесие с деликатната екология, в игрище за повече от четиристотин милиона през първото десетилетие на включването му в Хегемонията?

Отговор: светът беше умрял. Или поне бе умряла душата му, въпреки че екосферата продължаваше да функционира след известна промяна. Планетарните еколози и специалистите по тераформиране поддържаха люспата жива, предпазваха морето от окончателно задушаване от неизбежните отпадъци, отходни води и разливане на нефт, стремяха се да сведат до минимум или да скрият шумовото замърсяване и хилядите други неща, които бе донесъл прогресът. Но Мауи-Обетована, каквато я бе познавал консулът като дете преди по-малко от век, когато се бе изкачвал по същия този хълм на погребението на баба си, беше изчезнала завинаги.

Група от хокингови килимчета прелетя над главата й — туристите върху тях се смееха и викаха. Високо над тях огромно екскурзионно ЕМПС за миг засенчи слънцето. Внезапно попаднала под сянката, Гладстоун хвърли стръка трева и облегна лакти върху коленете си. Замисли се за предателството на консула. Тя бе разчитала на това предателство, бе заложила всичко на човека, израснал на Мауи-Обетована, внук на Сайри, надявайки се, че той ще се присъедини към прокудените в неизбежната битка за Хиперион. Планът не беше само неин — Лейт Хънт й помагаше от десетилетия в деликатната хирургическа операция за поставянето на точно определен човек във връзва с прокудените, в положение, от което той да може да предаде и двете страни, като активира устройството им, за да прекрати приливите на времето на Хиперион.

И той го бе направил. Консулът, човекът, отдал четири десетилетия от живота си, както и жена си и детето си, в служба на Хегемонията, накрая бе избухнал в отмъщение като бомба, останала безмълвна в продължение на половин век.

Гладстоун не се радваше на предателството. Консулът бе продал душата си и щеше да заплати ужасна цена — в историята, в собствения си ум, — но измяната му не беше нищо в сравнение с тази, за която Гладстоун бе готова да страда. Като президент на Хегемонията, тя беше символичен лидер на сто и петдесет милиарда човешки души. И бе готова да ги предаде всичките, за да спаси човечеството.

Тя се изправи, усети възрастта и ревматизма в костите си и бавно се насочи към терминала. Спря за миг до тихо жужащия портал и хвърли поглед през рамо, за да зърне за последен път Мауи-Обетована. Ветрецът духаше откъм морето, но носеше само зловонното на платформи за добиване на нефт и рафинирани газове и Гладстоун извърна лице.

Тежестта на Лусус се стовари върху загърнатите й с пелерина рамене като железни окови. Беше пиков час за Магистралата и хиляди пътници, купувачи и туристи се тълпиха по всички тротоарни равнища, изпълваха километровите ескалатори с пъстроцветно множество и атмосферата тежеше от дишан от многобройни дробове въздух, смесен с типичния за затворените системи мирис на петрол и озон. Гладстоун не обърна внимание на скъпите търговски равнища и пое по един страничен дисков път, за да измине десетте клика до главния храм на Шрайка.

Широкото стълбище беше преградено с полицейски забранителни и задържащи полета, които блестяха във виолетово и зелено. Самият храм бе затворен и тъмен. Много от високите прозорци с тънки, цветни стъкла, които гледаха към Магистралата, бяха разбити. Гладстоун си спомни докладите за бунтове отпреди няколко месеца и разбра, че епископът и помощниците му са избягали.

Тя се приближи до забранителното поле и се втренчи през изменящата се виолетова мъгла към стълбището, където Брон Ламиа бе отнесла умиращия си клиент и любим, първия киборг на Кийтс, при чакащите жреци на Шрайка. Гладстоун отлично беше познавала бащата на Брон — заедно бяха прекарали първите си години в Сената. Сенатор Байрън Ламиа бе блестящ — по едно време, много преди майката на Брон да излезе на обществената сцена от затънтената си провинция Фрийхолм, Гладстоун бе мислила да се омъжи за него — и когато той умря, част от младостта на Гладстоун беше погребана заедно с него. Байрън Ламиа бе погълнат от Техноцентъра, от мисията си да изкара човечеството от робството, което ИИ му бяха наложили преди повече от пет века и хиляда светлинни години. Именно бащата на Брон Ламиа беше накарал Гладстоун да осъзнае опасността, беше я подтикнал да поеме ангажимент, който щеше да доведе до най-ужасното предателство в човешката история.

И именно „самоубийството“ на сенатор Байрън Ламиа я бе научило на десетилетията предпазливост. Гладстоун не знаеше дали смъртта на сенатора е била дирижирана от агенти на Техноцентъра — може да бе убит от елементи в йерархията на Хегемонията, които пазеха собствените си установени интереси, — но тя със сигурност знаеше, че Байрън Ламиа никога не би отнел собствения си живот, никога не би изоставил безпомощната си жена и твърдоглавата си дъщеря по такъв начин. Последният акт в Сената на сенатор Ламиа беше участието му в предложението за включване на Хиперион в Протектората, ход, който би вкарал планетата в Мрежата двайсет стандартни години преди развиващите се сега събития. След смъртта му оцелелият друг инициатор на предложението — токущо започналата да набира влияние Мейна Гладстоун — беше изтеглил проектозакона.

Гладстоун откри асансьор и се спусна покрай търговските, жилищните, производствените, служебните, отпадъчните и реакторните равнища. И инфотермът й, и говорителят на асансьора започнаха да я предупреждават, че навлиза в забранени и опасни райони далеч под кошера. Програмата на асансьора се опита да спре. Президентът отмени командата и изключи предупрежденията. Тя продължи да се спуска вече покрай равнища без табелки и осветление, през бъркотия от фиброоптични спагети, отоплителни и охладителни канали и гола скала. Накрая спря.

Гладстоун излезе в коридор, осветен единствено от далечни светлинни глобуси и мазна фосфоресцираща боя. Вода се процеждаше от хиляди цепнатини в таваните и стените и се събираше на отровни локвички. Пара се носеше от отвори в стената, които може би бяха други коридори, персонални кабини или просто дупки. Някъде в далечината се издигаше ултразвуковият писък на метал, разрязващ метал, а от по-близо се чуваха електронните крясъци на нихилмузика. Някъде викаше мъж и се смееше жена, чийто глас металично отекваше по шахти и тръби. Разнесе се кашлицата на иглометна пушка.

Помийният кошер. Гладстоун стигна до една пресечка на пещероподобните коридори и спря, за да се огледа. Микродистанционният й пазач се спусна надолу и започна да кръжи по-близо, упорит, като ядосано насекомо. Искаше подкрепление от службата за сигурност. Само настойчивата заповед на Гладстоун попречи призивите му да бъдат чути.

Помийният кошер. Именно тук се бяха скрили Брон Ламиа и любимият й киборг през онези последни няколко часа преди опита им да стигнат до храма на Шрайка. Това беше едно от безбройните подземия на Мрежата, където черната борса можеше да осигури всичко: от флашбек до оръжия от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, от нелегални андроиди до контрабандни пулсенови процедури, които можеха с еднаква вероятност да те убият или да ти дадат още двайсет години младост. Гладстоун зави надясно по най-тъмния коридор.

Нещо с големината на плъх, но с много крака, се скри в счупена вентилаторна тръба. Гладстоун усети мириса на канали, пот, озон от пренатоварени инфоравнинни пултове, сладкия аромат на гранатомет, повръщано и смрад на долнокачествени феромони, мутирали в токсини. Тя вървеше по коридорите и си мислеше за предстоящите седмици и месеци, за ужасната цена, която светът щеше да плати за решенията й, за маниите й.

Петима младежи, оформени от някой незаконен АРНист до такава степен, че приличаха повече на животни, отколкото на хора, се появиха в коридора пред Гладстоун. Тя спря.

Микродистанционният пазач се спусна пред нея и неутрализира камуфлажните си полимери. Създанията пред нея се изсмяха, виждайки само една машина с големината на оса, която жужеше във въздуха. Беше напълно възможно да са толкова далеч в РНК-моделирането, че дори Да не могат да разпознаят устройството. Двама от тях отвориха виброножове. Друг протегна десетсантиметрови стоманени нокти. Четвъртият свали предпазителя на иглометен пистолет с въртящи се барабани.

Гладстоун не искаше да се стига до битка. Тя знаеше, дори тези отрепки да не го разбираха, че микродистанционният пазач може да я защити от тези петима и от още сто. Но не искаше някой да бъде убит просто, защото е решила да избере Помийния кошер за разходката си.

— Вървете си — каза тя.

Младежите я зяпнаха с черни, изпъкнали очи, скрити под клепачите цепки и фотовъзприемчиви коремни колани. Едновременно, но разгъвайки се в полукръг, те направиха две крачки към нея.

Мейна Гладстоун се изпъна, заметна се с пелерината и пусна изолиращата яка достатъчно, за да могат да видят очите й.

— Вървете си — отново каза тя.

Младежите спряха. Пера и люспи вибрираха от невидим ветрец. На двама от тях трептяха антени и пулсира ха хиляди мънички сензорни влакънца.

Отидоха си. Оттеглянето им беше толкова тихо и бързо колкото и появяването им. След секунда не се чуваше друг звук, освен капещата вода и далечния смях.

Гладстоун поклати глава, включи личния си портал и мина през него.

Сол Уайнтрауб и дъщеря му бяха дошли от света на Бърнард. Гладстоун се прехвърли до един второстепенен терминал в родния им град Кроуфорд. Беше вечер. Ниски бели къщи в дъното на поддържани морави отразяваха чувствителността на Възстановената Канадска Република и фермерската практичност. Дърветата бяха високи, с дебели стволове и удивително верни на наследството си от Старата Земя. Гладстоун се отклони от потока пешеходци, повечето от които бързаха да се приберат у дома след работен ден из цялата Мрежа, и започна да се разхожда по тухлени тротоари покрай тухлени сгради, разположени около затревен овал. От лявата си страна виждаше обработваема земя покрай редица от къщи. Високи зелени растения, навярно царевица, растяха на тихо въздишащи редици, простиращи се до далечния хоризонт, където залязваше последната дъга на огромното червено слънце.

Гладстоун мина през университетското градче, зачуди се дали Сол беше преподавал в този колеж, но не бе достатъчно любопитна, за да попита инфосферата. Под покрова на листата светеха газови лампи и започваха да се появяват първите звезди в празнините, където небето се превръщаше от лазурно синьо в кехлибарено и накрая в абаносово.

Гладстоун беше прочела книгата на Уайнтрауб, „Дилемата на Авраам“, анализираща връзката между един Бог, който е поискал да бъде принесен в жертва човешки син и човечество, което се е съгласило да го направи. Уайнтрауб твърдеше, че старозаветния Йехова не просто е изпитвал Авраам, а е общувал на единствения език на лоялност, покорство, жертва и заповед, който човечеството е можело да разбере на този етап от връзката. Ученият разглеждаше новозаветното послание като предзнаменование за нов етап в тази връзка — етап, в който хората вече няма да принасят в жертва децата си на какъвто и да е бог, поради каквато и да е причина, а в който родителите… цялата раса от родители… щяха да предложат себе си в замяна. Това се отнасяше за Холокоста от XX в., Кратката размяна, Тристранните войни, Безразсъдните векове и навярно дори Голямата грешка от ’38 г.

Накрая Уайнтрауб разглеждаше пълния отказ от жертва, от каквато и да е връзка с Бога, освен на взаимоуважение и честни опити за взаиморазбирателство. Той пишеше за многократната смърт на Бога и за необходимостта от божествено възкресяване, сега, когато човечеството беше построило свои собствени богове и ги бе пуснало на свобода във вселената.

Гладстоун мина по изящен каменен мост, дъговидно извит над поточе, губещо се в сенките, чието местонахождение се издаваше само от бълбукането в мрака. Мека жълта светлина падаше по парапета на моста. Някъде извън университетското градче се разлая куче и беше накарано да млъкне. Лампи светеха на третия етаж на някаква стара островръха, тухлена сграда, която сигурно датираше отпреди Хеджира.

Гладстоун си помисли за Сол Уайнтрауб, за съпругата му Сара и за красивата им двайсет и шест годишна дъщеря, завърнала се от едногодишни археологически изследвания на Хиперион без да е открила нищо друго, освен проклятието на Шрайка, освен болестта на Мерлин. Сол и Сара я бяха наблюдавали как се превръща първо в дете, а после и в бебе. А после Сол бе останал сам, след като Сара беше загинала в нелепа, глупава ЕМПС катастрофа, посещавайки сестра си.

Рахил Уайнтрауб, чийто първи и последен рожден ден щеше да настъпи след по-малко от три стандартни дни.

Гладстоун блъсна с юмрук по камъка, включи портала си и отиде другаде.

На Марс беше пладне. Бедняшките квартали на Тарзис си бяха бедняшки квартали вече от шест века, че и повече. Небето бе розово, въздухът — прекалено рядък и студен за Гладстоун, макар да се беше загърнала с пелерината, и навсякъде навяваше прах. Тя тръгна по тесните улички и скалисти пътеки на Града на Второто заселване, без да може да открие достатъчно открито пространство, за да види нещо друго, освен следващата купчина коптори или кули за филтриране на вода.

Тук имаше съвсем малко растения — огромните гори на Грийнинг бяха изсечени за огрев или изсъхнали и покрити от червени дюни. Между пътеките се виждаха само отделни незаконни ракиени кактуси и пълзящи паразитни паячни лишеи, отъпкани като камък от двайсет поколения боси крака.

Гладстоун намери една ниска скала и спря да си отдъхне, сведе глава и разтри коленете си. Заобиколиха я групи деца, съвсем голи, освен дрипите и висящите шунтови щекери, започнаха да просят пари и после, когато тя не отвърна, избягаха с кикот.

Слънцето се бе издигнало високо. Планината Олимп и замръзналата красота на военото училище на Федман Касад не се виждаха оттук. Гладстоун се огледа. Гордият воин беше произлязъл от това място. Тук бе тичал с младежките банди, преди да бъде осъден на реда, уравновесеността и честта на военния.

Гладстоун намери уединено кътче и мина през портала си.

Божия горичка беше същата, както винаги — изпълнена с аромата на милион дървета, тиха, освен лекото шумолене на листата и вятъра, обагрена в полутонове и пастелни цветове. Изгревът възпламеняваше покрива на света като океан от върхове на дървета, облян със светлина и всички листа заискриха, проблясвайки от росата и капчиците на утринния дъждец, когато ветрецът се усили и донесе миризмата на дъжд и влажна растителност до платформата на Гладстоун, високо над света, все още потънал в сън и мрак на половин километър под нея.

Към нея се приближи храмер, видя проблясването на пропускната гривна на президента, когато тя помръдна ръка и се оттегли — висока, облечена в роба фигура, отново сляла се с лабиринта от листа и преплетени клони.

Храмерите бяха една от най-заблуждаващите променливи в играта на Гладстоун. Жертването на дърволета им „Игдразил“ беше уникално, безпрецедентно, необяснимо и тревожно. Никой от потенциалните й съюзници в предстоящата война не беше по-необходим и неразгадаем от храмерите. Отдадено на живота и посветено на Муира, Братството на Дървото беше малка, но могъща сила в Мрежата — символ на екологично съзнание в общество, посветило се на самоунищожението и разхищението, но нежелаещо да признае прекалено консуматорския си характер.

„Къде ли беше Хет Мастийн? Защо бе оставил куба на Мьобиус при другите поклонници?“

Гладстоун съзерцаваше изгрева. Небето се изпълни с осиротелите монтголфиери, спасени от клането на Вихрушка и многоцветните им тела се понесоха нависоко като безброй португалски военни платноходи. Сияйни есенни паяжини разпериха тънките си като ципи слънчеви криле, за да уловят слънчевата светлина. Ято гарвани разкъса покривката от листа и се изви към небето, а граченето им беше дрезгава противоположност на тихия ветрец и съскащия порив на дъжда, който се носеше към Гладстоун от запад. Постоянният звук от падането на капките по листата й напомняше за собствения й роден дом в делтите на Патауфа, за Стодневния мусон, който пращаше нея и братята й из блатата на лов за летящи жаби, бендити и испански мъхови змии, които да носят на училище в стъкленици.

За сто хиляден път Гладстоун разбра, че все още има време да спре развитието на нещата. Всеобхватната война не беше станала неизбежна. Прокудените още не бяха контраатакували по такъв начин, че Хегемонията да не можеше да не отвърне. Шрайка още не беше свободен. Все още не.

Единственото, което трябваше да направи, за да спаси сто милиарда живота, бе да се върне в Сената, да разкрие трите десетилетия на измама и двуличие, да разкаже за страховете и съмненията си…

„Не. Всичко щеше да върви според плановете, докато не излезеше извън контрол. В непредвидимото. В бесните води на хаоса, в които дори предсказателите на Техноцентъра, които виждаха всичко, щяха да бъдат слепи.“

Гладстоун се разхождаше по платформите, кулите, рампите и висящите мостове на дървесния град на храмерите. Дървесни животни от десетки светове и моделирани от АРНисти шимпанзета я заобикаляха с глъч и бягаха, като грациозно се прехвърляха по тънки увивни растения триста метра над ремята. От райони, забранени за туристи и привилегировани посетители, Гладстоун долавяше аромата на тамян и ясно чуваше напомнящите на грегориански химни песнопения на храмерската служба на изгрева. Под нея по-долните равнища оживяваха от светлина и движение. Краткият дъждец беше отминал и, радвайки се на гледката, тя се върна на най високите равнища по шейсетметров дървен висящ мост, свързващ нейното дърво с друго, още по-голямо, па което пет-шест от огромните балони с горещ въздух — единственият въздушен транспорт, който храмерите допускаха на Божия горичка — висяха завързани и като че ли изгарящи от нетърпение да полетят, пътническите им кабини се люлееха като тежки кафяви яйца, а самите балони бяха украсени с обич с различни мотиви, представляващи живи същества — монтголфиери, царски пеперуди, Томасови бухали, сияйни есенни паяжини, вече изчезналите дзеплени, небесни сепии, лунни пеперуди, орли — до такава степен обвеяни в легендарност, че никога не бяха възстановени или АРНифицирани — и други.

„Ако продължа, всичко това може да бъде унищожено. Ще бъде унищожено.“

Гладстоун спря на ръба на кръгла платформа и се хвана за парапета толкова силно, че петната, с които възрастта беше изпъстрила ръцете й, рязко изпъкнаха на фона на внезапно избледнялата кожа. Помисли си за старите книги, които бе чела — отпреди Хеджира, отпреди космическите полети. В тях се разказваше как хората от току-що създадените държави на континента Европа бяха пренасяли хора с по-тъмен цвят на кожата — африканци — далеч от родните им земи, за да живеят в робство в колониалния Запад. Биха ли се поколебали тези роби, завързани и оковани, голи и свити в зловонния трюм на робовладелския кораб… биха ли се поколебали да въстанат, да смъкнат похитителите си долу, ако това означаваше да унищожат красотата на този робовладелски кораб и… на самата Европа?

„Но те са имали Африка, където да се завърнат.“ Мейна Гладстоун издаде полустон, полуридание. Тя се извърна от възхитителния изгрев, от носещите се песнопения, които приветстваха новия ден, от балоните — едновременно живи и създадени от човек — издигащи се високо в новороденото небе и се спусна надолу в сумрака, за да включи портала си.

Тя не можеше да отиде там, откъдето произлизаше последният поклонник, Мартин Силенъс. Поетът беше само на сто и петдесет години, полупосинял от пулсенови процедури, клетките му помнеха ледения студ на десетина продължителни криогенни сомнии и още по-студеното замразяване, но животът му обхващаше повече от четири века. Беше роден на Старата Земя по време на последните й дни. Майка му произхождаше от едно от най-знатните семейства и младостта му бе преминала в упадък и изящност, в красота и в сладкия мирис на разлагане. Майка му беше останала на умиращата Земя, а той бе пратен в космоса, за да може някой да изплати семейните дългове, дори това да означаваше… както всъщност и беше… години на служба като принудителен физически работник на един от най-пъклените затънтени светове в Мрежата.

Гладстоун не можеше да отиде на Старата Земя, затова се насочи към Небесна врата.

Столица на планетата беше Мъдфлат и Гладстоун обиколи павираните й улици, възхищавайки се на големите стари къщи, надвиснали над тесните, каменни корита на каналите, които пресичаха пътя нагоре по изкуствения склон, сякаш взети от гравюра на Ъшър. Изящни дървета и още по-големи конски папрати увенчаваха хълмовете, успоредно с които минаваха широки, бели булеварди и изчезваха зад изящния завой на бялопясъчни плажове. Ленивият прилив надигаше лилави вълни, които пречупваха светлината в десетки цветове, преди да се разбият в съвършения бряг.

Гладстоун спря в парка над мъдфлатската Променада, в който десетки двойки и грижливо облечени туристи дишаха привечерния въздух под газовите лампи и сянката на листата, и си представи как е изглеждала Небесна врата преди три века, когато планетата е била само един суров Протекторатен свят, все още не напълно тераформиран и как младият Мартин Силенъс, все още страдащ от културната дезориентация, от загубата на богатството си и от мозъчна травма, дължаща се на шок от замръзването по време на дългото пътуване, беше работил тук като роб.

След това Атмосферогенераторната станция беше осигурила няколкостотин квадратни километра годен за дишане въздух и донякъде обитаема земя. Цунами бяха отнасяли с еднакво безразличие градове, проекти за преобразяване на земята и работници. Принудителните работници като Силенъс бяха копали киселинните канали, бяха изхвърляли респираторните бактерии от лабиринтите под калта и бяха разчиствали боклуците и труповете от приливните наноси след наводненията.

„Постигнали сме известен напредък — помисли си Гладстоун, — въпреки инерцията, наложена ни от Техноцентъра. Въпреки почти смъртоносните науки. Въпреки фаталната ни пристрастеност към играчките, подарени ни от собствените ни творения.“

Не беше доволна. Преди да свърши разходката й по световете, тя искаше да посети родината на всеки един от поклонниците на Хиперион, колкото и напразен да знаеше, че ще е жестът й. На Небесна врата Силенъс се беше научил да пише истинска поезия, дори докато поради временно увредения си ум бе загубил умението да говори, но това не беше родината му.

Гладстоун не обърна внимание на приятната музика, долитаща от концерта на Променадата, не обърна внимание на пътническите ЕМПС-та, които се движеха над главата й като мигриращи птици, не обърна внимание на приятния въздух и меката светлина, а включи портала си и му нареди да я телепортира на земната луна.

Вместо да активира прехвърлянето, инфотермът й я предупреди за опасностите от пътуването й там. Тя отмени предупреждението.

Самият телепортал започна да оспорва избора й, докато президентът не използва универсалната си карта, за да го програмира ръчно.

Замъгленият правоъгълник на телепортаторната врата се задейства и Гладстоун мина през него.

Единственото място на луната на Старата Земя, което все още беше обитаемо, бе районът на планината и Mare18, запазен за церемонията „Масада“ на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и именно там се прехвърли Гладстоун. Наблюдателните позиции и парадното поле бяха пусти. Задържащи полета клас десет скриваха звездите и далечните скални стени в мъгла, но Гладстоун виждаше местата, където вътрешната топлина от ужасните гравитационни приливи беше стопила далечните планини и ги бе накарала да потекат като нови морета от скали.

Тя пресече равнината от сив пясък, усещайки слабата гравитация като покана за полет. Представи си се като един от храмерските балони, завързан, но копнеещ да се издигне нависоко. Устоя на порива да подскочи, да се хвърли в гигантски скок, но походката й беше лека и прахът очертаваше във въздуха зад нея невероятни мотиви.

Въздухът под купола на задържащото поле беше много рядък и Гладстоун откри, че трепери, въпреки затоплящите елементи в пелерината си. Тя остана продължително време в центъра на безличната равнина и се опитваше да си представи просто Луната, първата стъпка на човечеството в дългото му залитане от люлката. Но наблюдателните позиции и складовете за снаряжение на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ я разсейваха, правеха опитите й безуспешни и накрая тя вдигна очи, за да види това, за което всъщност беше дошла.

Старата Земя висеше в черното небе. Но не Старата Земя, разбира се, а само пулсиращият уголемен диск и сферичният облак от останки, който някога беше представлявал Старата Земя. Беше много ярък, по-ярък от която и да е звезда, виждаща се от Патауфа дори и в най-ясната нощ, но яркостта му бе странно зловеща и хвърляше нездрава светлина по калносивото поле.

Гладстоун стоеше и гледаше. Никога преди не беше идвала тук, бе се насилвала да не идва и сега, когато стоеше на това място, отчаяно искаше да почувства нещо, да чуе нещо, сякаш до нея можеше да се донесе някакъв глас на предпазливост, вдъхновение или просто на състрадание.

Не чу нищо.

Преди да реши да си тръгне, тя остана там още няколко минути, без да мисли за нищо, като усещаше как ушите и носът й започват да замръзват. На ТС2 почти щеше да се разсъмва.

Гладстоун беше активирала портала и се оглеждаше за последен път, когато на по-малко от десет метра разстояние се появи замъгленият правоъгълник на друг преносим портал. Тя спря. В Мрежата нямаше и петима души с индивидуален достъп до земната луна.

Микродистанционният пазач се спусна с жужене и се понесе между нея и фигурата, появяваща се от портала.

Лейт Хънт излезе, хвърли поглед наоколо, потръпна от студ и бързо тръгна към нея.

— Г. президент, трябва да се върнете незабавно. Прокудените са успели да пробият отбраната ни с удивителна контраатака.

Гладстоун въздъхна. Бе знаела, че това ще е следващата крачка.

— Добре — отвърна тя. — Паднал ли е Хиперион? Можем ли да евакуираме силите си оттам?

Хънт поклати глава. Устните му бяха почти сини от студа.

— Вие не разбирате — прозвуча гласът на помощника й в редкия въздух. — Не става дума само за Хиперион. Прокудените нападат от десетина места. Те нахлуват в самата Мрежа!

Внезапно вцепенена и смразена до сърцето си, по-скоро от шок, отколкото от лунния студ, Мейна Гладстоун кимна, обгърна се по-здраво в пелерината си и се върна през портала на свят, който вече никога нямаше да бъде същият.

19.

Събраха се в началото на долината на Гробниците на времето. Брон Ламиа и Мартин Силенъс бяха натоварени с толкова раници и торби, колкото можеха да носят, а Сол Уайнтрауб, консулът и отец Дюре стояха мълчаливи като съд на патриарси. Първите сенки на следобеда започваха да се протягат на изток по долината към леко блестящите Гробници като пръсти от мрак.

— Все още не съм сигурен, че идеята да се разделим е добра — рече консулът, като потриваше брадичката си. Беше много горещо. Пот се събираше по наболата по страните му брада и се стичаше надолу по шията.

Ламиа сви рамене.

— Знаехме, че всеки един от нас ще трябва да се изправи сам пред Шрайка. Има ли някакво значение, ако се разделим за няколко часа? Трябва ни храна. И тримата можете да дойдете, ако искате.

Консулът и Сол погледнаха към отец Дюре. Свещеникът беше очевидно изтощен. Търсенето на Касад бе пресушило и последните запаси от енергия, които му бяха останали след изпитанието.

— Някой трябва да чака тук в случай, че полковникът се върне — каза Сол. Бебето изглеждаше съвсем мъничко в ръцете му.

Ламиа кимна в знак на съгласие. Тя намести ремъците на раменете и врата си.

— Добре. До крепостта ще стигнем за два часа. На връщане ще ни трябва малко повече време. Като вземем предвид и цял час за натоварване на храната, пак ще се върнем преди да се стъмни. Горе-долу около вечеря.

Консулът и Дюре се ръкуваха със Силенъс. Сол прегърна Брон.

— Върни се жива и здрава — промълви той. Тя докосна брадясалата страна на мъжа, положи за миг длан върху главичката на бебето, обърна се и с енергична крачка пое към изхода на долината.

— Хей, почакай една шибана минутка да те настигна! — извика Мартин Силенъс и се затича, а по него се раздрънчаха манерки и шишета за вода.

Заедно излязоха от седловината между скалните стени. Силенъс хвърли поглед назад и видя, че другите трима мъже вече са се смалили в далечината, като мънички шарени пръчици сред камъните и дюните до Сфинкса.

— Не върви точно според предвижданията, нали? — попита той.

— Не зная — отвърна Ламиа. Беше се преобула по шорти за пътя и мускулите на късите й, силни крака лъщяха от пот. — Какви са предвижданията?

— Планът ми беше да довърша най-великата поема във вселената и после да се върна у дома — каза Силенъс. Той отпи от последната бутилка, в която имаше вода. — По дяволите, иска ми се да бях донесъл достатъчно вино, за да ни стигне.

— Аз не съм имала план — рече Ламиа, като че ли на себе си. Късите й къдрици се бяха сплъстили от пот и висяха до здравата й шия.

Мартин Силенъс изсумтя нещо, което трябваше да е смях.

— Нямаше да си тук, ако не беше заради онзи твой любовник, киборга…

— Клиент — изръмжа тя.

— Както и да е. Всъщност, именно възстановената личност на Джони Кийтс е смятала, че е важно да дойде на Хиперион. И сега ти си го довлякла дотук… все още носиш Шрьоновата уредба, нали?

Ламиа разсеяно докосна мъничкия неврален шунт зад лявото си ухо. Тънка мембрана от осмозен полимер не позволяваше на пясъка и праха да влизат в шекера.

— Да.

Силенъс отново се изсмя.

— Каква е шибаната полза от това, щом тук няма инфосфера, с която да си взаимодейства, дете? Със същия успех можеше да оставиш личността на Кийтс на Лусус или където и да било другаде. — Поетът спря за миг, за да намести ремъците и раниците. — Я ми кажи, можеш ли самостоятелно да влезеш в личността?

Ламиа се замисли за сънищата си от предишната нощ. Беше чувствала присъствието в тях като Джони… но образите бяха от Мрежата. „Спомени?“

— Не — отвърна тя. — Не мога сама да вляза в Шрьоновата уредба. Тя носи повече данни, отколкото могат да обработят стотина обикновени импланти. А сега защо не вземеш да млъкнеш и да повървиш? — Тя увеличи темпото и го остави да стои там.

Небето беше облачно, зелено и с леко загатване за лазурна глъбина. Осеяното с камъни поле пред тях се простираше на югозапад до пустошта, която в края си отстъпваше място на дюните. Двамата вървяха в мълчание в продължение на трийсет минути, откъснати един от друг от пет метра разстояние и от мислите си. Слънцето на Хиперион висеше малко и ярко от дясната им страна.

— Дюните са по-стръмни — отбеляза Ламиа, когато се заизкачваха с труд по нов хребет и се спуснаха от другата страна. Земята беше гореща и обувките й вече се изпълваха с пясък.

Силенъс кимна, спря и избърса лице с копринена кърпичка. Увисналата му лилава барета висеше ниско над веждата и лявото му ухо, но не го скриваше от слънцето.

— Щеше да е по-лесно, ако бяхме тръгнали по възвишенията на север. До мъртвия град. Брон Ламиа заслони очи, за да погледне натам.

— Ще загубим поне половин час, ако тръгнем по онзи път.

— Ще загубим повече, ако тръгнем по този. — Силенъс седна върху дюната и отпи от бутилката си с вода. Той свали пелерината си, сгъна я и я натъпка в най-голямата от раниците.

— Какво носиш там? — попита Ламиа. — Раницата изглежда пълна.

— Не е твоя работа, жено.

Ламиа поклати глава, потри бузите си и почувства, че са изгорели от слънцето. Не беше свикнала да прекарва толкова дни на слънце, а атмосферата на Хиперион почти не спираше ултравиолетовите лъчи. Тя бръкна в джоба си за тубичката крем против изгаряне и се намаза.

— Добре — каза Брон. — Ще заобиколим по онзи път. Ще тръгнем по хребета, докато не отминем най-неприятните дюни и после ще пресечем напряко към крепостта.

Планините бяха увиснали на хоризонта и като че ли не се приближаваха. Покритите със сняг върхове дразнеха с обещанието си за студен вятър и прясна вода. Долината на Гробниците на времето зад тях не се виждаше, скрита от дюните и каменистото поле.

Ламиа намести раниците си, обърна се надясно и полу се плъзна, полу тръгна надолу по ронещата се дюна.

Когато излязоха от пясъка на ниския прещип и острата трева на хребета, Мартин Силенъс не можа да откъсне очи от развалините на Града на поетите. Ламиа беше пресякла вляво от него, като бе избягнала всичко друго, освен камъните на полуразрушените магистрали, заобикалящи града. Други пътища водеха от него към пустошта и изчезваха под дюните.

Силенъс изоставаше все по-назад, докато накрая не спря и седна върху една паднала колона, някога представлявала портал, през който всяка вечер след работа из полята бяха марширували работниците андроиди. Сега тези поля бяха изчезнали. За акведуктите, каналите и магистрали те загатваха единствено паднали камъни, хлътзания в пясъка или изтрити от песъчинките пънове на дървета, които някога се бяха надвисвали над воден път или приятна, сенчеста алея.

Мартин Силенъс използва баретата, за да избърше лицето си, докато гледаше руините. Градът все още беше бял… като кости, разкрити от движещите се пясъци, като зъби на землисто-кафеникав череп. От мястото си той виждаше, че много от сградите са същите, каквито ги бе видял за последен път преди повече от век и половина. Амфитеатърът на поетите лежеше полузавършен, но царствен в развалините си, бял римски Колизей, сякаш от друг свят, избуял с пустинни пълзящи растения и фанфарен бръшлян Огромният атрий беше открит към небето, а галериите разрушени — Силенъс знаеше, че това не се дължеше на времето, а на сондите, лазерните копия и гранатите на безполезната охрана на Тъжния крал Били през десетилетията след евакуирането на града. Искаха да убият Шрайка. Искаха да използват електроника и гневни лъчи кохерентна светлина, за да убият Грендел, след като той беше опустошил ливадата.

Мартин Силенъс тихо се засмя и се назеде напред, внезапно замаян от жега и изтощение.

Поетът виждаше огромния купол на Общата зала, където се беше хранил, отначало със стотиците в артистичното братство, сетне поотделно и в тишина с малцината, които не бяха заминали поради собствените си неясни и останали неизвестни причини, след евакуирането на Били в Кийтс, и накрая сам. Наистина сам. Веднъж беше изпуснал една чашка п ехото бе отеквало под изрисувания с лози купол в продължение на половин минута.

„Сам с морлоците — помисли си Силенъс. — Но накрая и тях ги нямаше за компания. Само моята муза.“

Разнесе се внезапна експлозия и от някаква ниша в купчината разбити кули, някога представлявали двореца на Тъжния крал Били, се издигнаха десетки бели гълъби. Силенъс ги гледаше как се въртят и кръжат в свръхнажеженото небе, учуден, че са оцелели през вековете на ръба на небитието.

„Щом аз можах да оцелея, защо и те да не успеят?“ В града се виждаха сенки. Поетът се зачуди дали кладенците все още функционират, дали огромните подземни резервоари, изградени преди да пристигнат човешките разселнически кораби, все още се пълнят със сладка вода. Зачуди се дали дървеното му писалище, антика от Старата Земя, все още е в малката стаичка, в която бе написал повечето от своите „Песни“.

— Какво има? — Брон Ламиа се беше върнала и стоеше до него.

— Нищо — примижа той към нея. Жената приличаше на някакво ниско дърво, маса от тъмни бедра — корени, изгоряла от слънцето кора и замръзнала енергия. Опита се да си я представи уморена… и усилието умори самия него. — Едва сега се сетих — продължи той. — Губим си времето, като се връщаме в крепостта. В града има кладенци. А сигурно и хранителни запаси.

— Ъ-ъ — възрази Ламиа. — С консула помислихме за тази възможност и я обсъдихме. Мъртвият град е бил плячкосван поколения наред. Поклонниците на Шрайка сигурно са изпразнили складовете още преди шейсет-осемдесет години. Кладенците не са сигурни… водата се е променила, резервоарите са замърсени. Ще отидем в крепостта.

Силенъс почувства как в гърдите му се надига гняв към нетърпимата арогантност на жената, към упоритото присвояване на командването във всяка една ситуация.

— Ще отида да проверя — каза той. — Това може да ни спести няколко часа пътуване.

Ламиа застана между него и слънцето. Черните й къдрици блестяха като корона от залеза.

— Не. Ако си загубим времето тук, няма да успеем да се върнем преди да се мръкне.

— Върви тогава — изръмжа поетът, изненадан от собствените си думи. — Уморен съм. Ще проверя склада зад Общата зала. Може да си спомня складове, които поклонниците никога не биха открили.

Той видя как тялото на жената се напряга, докато си мисли дали да го сграбчи, да го изправи на крака и да го захвърли отново върху дюните. До подножието на хълмовете, откъдето започваше дългото изкачване по стълбището към крепостта, оставаше малко повече от една трета от пътя. Мускулите й се отпуснаха.

— Мартин — каза тя, — другите разчитат на нас. Моля те, не проваляй всичко. Той се изсмя и седна до падналата колона.

— Заеби това — рече поетът. — Уморен съм. Знаеш, че така или иначе ти ще отнесеш деветдесет и пет процента от товара. Стар съм, жено. По-стар, отколкото можеш да си представиш. Нека остана тук да си почина известно време. Може би ще намеря малко храна. Може би ще попиша малко.

Ламиа приклекна до него и докосна раницата му.

— Значи това носиш. Страниците на поемата си. „Песните“.

— Разбира се — отвърна той.

— И все още си мислиш, че близостта на Шрайка ще ти позволи да я довършиш?

Силенъс сви рамене и усети как жегата и замайването се завъртат около него.

— Онова нещо е шибан убиец, метален Грендел, изкован в ада — отвърна той. — Но е моята муза.

Ламиа въздъхна, примижа срещу слънцето, вече спускащо се към планините и после погледна назад към пътя, по който бяха дошли.

— Върни се — тихо каза тя. — В долината. — Жената се поколеба за миг. — Ще дойда с теб, после ще се върна. Силенъс се усмихна с разтегнати устни.

— Защо да се връщам? За да играя на карти с трима други старци, докато милото чудовище не дойде да ни излапа ли? Не, благодаря, предпочитам да си почина тук и да поработя. Хайде, тръгвай, жено. Можеш да носиш повече от трима поети, взети заедно. — Той с усилие освободи празните си раници и бутилки и й ги подаде. Ламиа стисна плетеницата от ремъци в юмрук, як и здрав като главата на стоманен чук.

— Сигурен ли си? Можем да вървим бавно. Той се изправи на крака с труд, подтикнат от истински гняв към жалостта и снизхождението й.

— Мамка ти, скапана лусианка такава. В случай, че си забравила, целта на поклонничеството беше да стигнем дотук и да кажем здрасти на Шрайка. Твоят приятел Хоит не го забрави. Касад разбра играта. Шибаният Шрайк сигурно в момента дъвче тъпите му военни кокали. Няма да се изненадам, ако тримата, които оставихме там, вече нямат нужда от храна и вода. Върви. Махай се оттук. Уморих се от компанията ти.

Брон Ламиа остана приклекнала за миг, гледайки го как жестикулира над нея. После се изправи на крака, докосна рамото му за частица от секундата, вдигна раниците и бутилките на гърба си, извърна се и тръгна с по-бързо темпо, отколкото поетът би могъл да поддържа в младежките си години.

— Ще мина по същия път след няколко часа — извика тя, без да се обръща, за да погледне към него. — Стой на края на града. Ще се върнем при Гробниците заедно.

Мартин Силенъс не отговори, докато я гледаше как се смалява и после изчезва в неравните земи на югозапад. Планините искряха в жегата. Той сведе поглед и видя, че тя му е оставила бутилката с вода. Поетът се изплю, нарами бутилката и навлезе в очакващите го сенки на мъртвия град.

20.

Дюре едва не припадна, докато обядваха с последните две консерви. Сол и консулът го пренесоха по широкото стълбище на Сфинкса на сянка. Лицето на свещеника беше бяло като косата му.

Той опита да се усмихне, когато Сол вдигна бутилка вода към устните му.

— Всички приемате възкресяването ми съвсем спокойно — рече Дюре, като избърса с пръст ъгълчетата на устата си.

Консулът се облегна на един от камъните на Сфинкса.

— Видях кръстоидите на Хойт. Същите, които носиш сега ти.

— И аз повярвах на разказа му… на твоя разказ — рече Сол. Той подаде бутилката на консула.

Дюре докосна челото си.

— Прослушах инфотермните дискове. Разказите, включително и моят, са… невероятни.

— Съмняваш ли се в някой от тях? — попита консулът.

— Не. Трудно е да ги разбереш. Да откриеш общия елемент… свързващата ги нишка. Сол вдигна Рахил на гърдите си, като леко я люлееше, прихванал с длан тила й.

— Трябва ли да има някаква връзка? Освен Шрайка?

— О, да — отвърна Дюре. Страните му бяха възвърнали малко цвета си. — Това поклонничество не е случайно. Нито пък вашето избиране за него.

— Различни страни са имали думата по въпроса кой да дойде на поклонничеството — рече консулът. — Съвещателната комисия на ИИ, Сенатът на Хегемонията, дори Църквата на Шрайка.

Дюре поклати глава.

— Да, но зад този подбор е имало само един ръководен интелект, приятели.

Сол се наведе по-близо.

— Бог ли?

— Може би — усмихнат отвърна Дюре. — Но мисълта ми беше за Техноцентъра… за изкуствените интелекти, които се държат толкова тайнствено по време на цялото развитие на събитията.

Бебето издаде тих, скимтящ звук. Сол му намери залъгалка и настрои инфотерма на китката си на сърдечния пулс. Детето сви веднъж юмручета и се отпусна на рамото на учения.

— Разказът на Брон предполага, че някои елементи в Техноцентъра се опитват да дестабилизират статуквото… да дадат шанс за оцеляване на човечеството, като в същото време все още се стремят да завършат проекта си за създаване на Абсолютен Интелект.

Консулът посочи към безоблачното небе.

— Всичко, което се случи… нашето поклонничество, дори тази война… беше фабрикувано поради вътрешната поли тика на Техноцентъра.

— А какво знаем ние за Техноцентъра? — тихо попита Дюре.

— Нищо — отвърна консулът и хвърли камъче към гравирания камък отляво на стълбището на Сфинкса. — В края на краищата не знаем нищо.

Дюре беше седнал и триеше лицето си с леко навлажнена кърпа.

— Все пак целта им е странно сходна с нашата.

— И каква е тя? — попита Сол, който все още люлееше бебето.

— Да познаем Бога — отвърна свещеникът. — Или ако не успеем, да Го създадем. — Той примижа към дългата долина. Сенките от югозападните скални стени вече бяха по-издължени и започваха да докосват и обгръщат Гробниците. — Спомогнах за издигането на тази идея в Църквата…

— Чел съм монографиите ти върху Св. Теилхард — каза Сол. — Блестящо си защитил необходимостта от еволюция към точката Омега — Божествеността, — без да изпадаш в Социниевата ерес.

— В какво? — попита консулът. Отец Дюре се поусмихна.

— Социний е бил италиански еретик от XVI в. сл. Хр. Вярвал е… заради което е бил отлъчен… че Бог е ограничено същество, способно да се учи и расте успоредно с усложняването на света… и вселената. И все пак изпаднах в Социниевата ерес, Сол. Това беше първият ми грях.

Погледът на учения беше безизразен.

— А последният?

— Освен гордостта ли? — попита Дюре. — Най-големият ми грях беше фалшифицирането на данните от седемгодишните ми разкопки на Армагаст. Опитът ми да изфабрикувам връзка между изчезналите Строители на лабиринти на планетата и една форма на прогохристиянство. Такава връзка не съществуваше. Сам скалъпих данните. Такава е иронията на съдбата, че най-големият ми грях, поне в очите на Църквата, беше нарушението на научниге методи. През своите последни дни, Църквата може да приеме теологична ерес, но не допуска подправяне на научната документация.

— Такъв ли беше Армагаст? — попита Сол и посочи с ръка долината. Гробниците и нахлуващата пустиня. Дюре се огледа и очите му проблясваха за миг.

— Прахът, камъкът и усещането за смърт, да. Но това място е безкрайно по-заплашително. Нещо тук все още не може да бъде принудено да умре, а би трябвало.

Консулът се засмя.

— Да се надяваме, че не става дума за нас. Ще отида да занеса инфотерма в онази седловина и пак ще се опитам да установя връзка с кораба.

— И аз ще дойда — каза Сол.

— И аз — рече отец Дюре, като се изправи на крака, замисли, се само за миг и отказа протегнатата ръка на Уайнтрауб.

Корабът не отговори на повикванията. Без него не можеха да установят векторна връзка с прокудените, с Мрежата или някъде другаде извън Хиперион. Обикновените комуникационни ленти не функционираха.

— Възможно ли е корабът да е унищожен? — попита консула Сол.

— Не. Съобщението се приема, просто не му се отговаря. Гладстоун все още държи кораба под карантина.

Сол примижа и погледна над пустошта към планини, които искряха сред омарата. На фона на небето, няколко клика по-близо назъбено се очертаваха развалините на

Града на поетите.

— Чудесно се подредихме — рече той. — Имаме си един deus ex machina19 и той ни е достатъчен.

Пол Дюре се разсмя с дълбок, искрен смях и спря едва, когато започна да кашля и трябваше да пийне глътка вода.

— На какво се смееш? — попита консулът.

— На deus ex machina. Точно за това говорехме преди. Подозирам, че точно той е причината, поради която е тук всеки един от нас. Бедният Ленар с неговия бог в машината на кръстоида. Брон с нейния възроден поет, впримчен в Шрьонова уредба, търсеща машината, за да освободи личния й бог. Ти, Сол, чакаш мрачния бог, за да реши ужасния проблем на дъщеря ти. Техноцентърът, машината майка, опитваща се да създаде свой собствен бог.

Консулът намести слънчевите си очила.

— Ами ти, отче?

Дюре поклати глава.

— Аз чакам най-голямата машина да създаде своя бог — вселената. Каква част от анализа ми на Св. Тейлхард произлиза от простия факт, че не открих и следа от жив Творец в днешния свят? Подобно на интелектите в Техноцентъра, аз се опитвам да създам това, което не мога да открия никъде другаде.

Сол се загледа в небето.

— А какъв бог търсят прокудените?

— Вманиачаването им по Хиперион е действително — отвърна му консулът. — Те смятат, че той ще бъде рожденото място на нова надежда за човечеството.

— По-добре да се връщаме долу — предложи Сол, като закри Рахил от слънцето. — Брон и Мартин трябва да си дойдат преди вечеря.

Но те не се появиха преди вечеря. Нито пък имаше някаква следа от тях. до залез слънце. На всеки час консулът отиваше до входа на долината, качваше се върху един камък и се оглеждаше за движение сред дюните и каменистото поле. Нямаше никой. На консула му се искаше Касад да бе оставил мощния си бинокъл.

Още преди небето да се скрие в здрач, избухващата светлина по зенита му предизвести за продължаващата космическа битка. Тримата мъже седяха на най-високото стъпало от стълбището на Сфинкса и гледаха светлинното представление — бавни експлозии от чисто бели мълнии, мътночервени цветове и внезапни зелено-оранжеви резки, които оставяха отгласи по ретината им.

— Кой, според вас, ще победи? — попита Сол. Консулът не вдигна поглед.

— Няма значение. Мислиш ли, че тази вечер трябва да спим някъде другаде, а не в Сфинкса? Да чакаме в някоя от другите Гробници?

— Не мога да напусна Сфинкса — поклати глава Сол. — Но вие спокойно можете да отидете.

Дюре докосна бузката на бебето. То си играеше със залъгалката и страната му се потърка в пръста му.

— Колко е голяма сега, Сол?

— На два дни. Почти точно. Щеше да е родена петнайсетина минути след залез слънце на тази географска ширина, Хиперионско време.

— Ще се кача горе и ще погледна за последен път — каза консулът. — После ще трябва да запалим огън или нещо друго, за да ги ориентираме за пътя.

Консулът беше изминал половината от стъпалата към пътеката, когато Сол се изправи и посочи с ръка. Не към мястото, където началото на долината проблясваше на ниско спусналото се слънце, а в противоположната посока, към сенките на самата долина.

Дипломатът спря и другите двама мъже отидоха при него. Той бръкна в джоба си и извади малкия нервозашеметител, който преди няколко дни му бе дал Касад. Сега, когато Ламиа и Касад ги нямаше, това беше единственото им оръжие.

— Виждаш ли нещо? — прошепна Сол.

Фигурата се движеше в мрака извън бледата светлина на Нефритената гробница. Не изглеждаше достатъчно голяма и не се движеше достатъчно бързо, за да е Шрайка. Напредваше странно… бавно, спираше на всяка половин крачка, залиташе. Отец Дюре погледна през рамо към входа на долината, после обратно.

— Има ли някакъв път, по който Мартин Силенъс да е влязъл в долината от онази посока?

— Не, освен ако не е скочил от скалните стени — прошепна консулът. — Или да е заобиколил осем клика от североизток. Освен това фигурата е прекалено висока, за да е на Силенъс. Сянката отново спря и после падна. От повече от сто метра разстояние тя приличаше на нисък камък на на дъното на долината.

— Хайде — каза консулът.

Те не тичаха. Консулът тръгна пръв надолу по стълбището, протегнал напред зашеметителя, настроен за стрелба на даайсет метра, макар мъжът да знаеше, че при това разстояние нервно-паралитичният ефект ще е минимален. Отец Дюре вървеше точно зад него и държеше детето на Сол; докато ученият търсеше да вземе някой малък камък.

— Давид и Голиат? — попита Дюре, когато Сол се появи с камък, колкото юмрук и го сложи във фибропластмасовата прашка, която беше изрязал от някаква опаковка същия следобед.

Обгореного от слънцето лице на учения над брадата придоби по-тъмен цвят.

— Нещо подобно. Ето, сега ще взема Рахил.

— Приятно ми е да я нося. И ако се наложи да се бием, по-добре вие двамата да сте със свободни ръце.

Сол кимна и тръгна рамо до рамо с консула, а свещеникът и детето останаха на няколко крачки зад тях.

От петнайсет метра разстояние стана очевидно, че падналата фигура е на мъж — много висок мъж, — облечен в груба роба и лежащ по очи въоху пясъка.

— Останете тук — поръча консулът и се затича. Другите го гледаха, докато той преобърна тялото, прибра зашеметителя в джоба си и свали бутилката с чода от колана си.

Сол тежко се затича, усещайки умората си като някакво приятно замайване. Дюре ги последва по-бавно.

Когато свещеникът се приближи до светлината, хвърляна от джобното фенерче на консула, той видя свалената качулка на падналия мъж, разкриваща леко азиатско, странно изкривено продълговато лице, осветено от сиянието на Нефритената гробница и от фенера.

— Това е храмер — възкликна Дюре, удивен, че вижда тук последовател на Муира.

— Това е Истинския глас на дървото — каза консулът. — Първият от изчезналите поклонници… Хет Мастийн.

21.

Мартин Силенъс беше работил върху епичната си поема през целия следобед и едва скриването на светлината го накара да преустанови усилията си.

Открил бе стария си кабинет ограбен, античната маса липсваше. Дворецът на Тъжния крал Били беше преживял най лошия от ударите на времето — всичките прозорци бяха счупени, миниатюрни дюни се носеха по обезцветените килими, които някога бяха стрували цели състояния, плъхове и малки скални змиорки живееха между съборените камъни. Жилищните кули се бяха превърнали в дом за гълъби и отново подивели ловджийски соколи. Накрая поетът се бе върнал в Общата зала под огромния купол на трапезарията, където бе седнал да пише на една ниска маса.

Прах и отпадъци покриваха керамичния под и алените багри на пустинните пълзящи растения изцяло скриваха разбития таван, но Силенъс не обръщаше внимание на тези маловажни неща и работеше върху своите „Песни“.

Поемата разказваше за смъртта и изместването на Титаните от техните деца, елинските богове. Разказваше за Олимпийската битка, последвала отказа на Титаните да бъдат изместени — кипежа на огромни морета, когато Океан се сражавал с Нептун, узурпаторът на трона му, изчезването на слънца, когато Хиперион се сражавал с Аполон за властта над светлината и разтърсването на самата вселена, когато Сатурн се сражавал с Юпитер за властта над трона на боговете. Залогът не бил просто изместването на една група божества от друга, а краят на златния век и началото на мрачните времена, които трябвало да осъдят на гибел всички смъртни същества.

„Хиперионските песни“ не криеха сложните самоличности на тези богове: в титаните лесно се разпознаваха броите от кратката история на човечеството в галактиката, олимпийските узурпатори бяха ИИ от Техноцентъра, а бойното им поле се простираше по познатите континенти, океани и въздушни пътища на всички светове в Мрежата. Сред всичко това дебнеше плячката си чудовищният Плутон — син на Сатурн, но алчен да наследи царството с Юпитер — и поваляше и богове, и смъртни.

„Песните“ разказваха също за връзката между творенията и техните творци, за обичта между родители и деца, между хора на изкуството и — техните произведения, между всички творци и техните творения. Поемата възвеличаваше любовта и лоялността, но залиташе на ръба на нихилизма с постоянната нишка на поквара чрез стремеж за власт, човешка амбиция и интелектуална надменност.

Мартин Силенъс беше работил върху своите „Песни“ повече от два стандартни века. Най-добрата му творба бе написана в това обкръжение — изоставеният град, пустинните ветрове, стенещи като зловещ древногръцки хор, постоянната заплаха от внезапна поява на Шрайка. Когато замина, за да спаси собствения си живот, Силенъс изостави музата си и прокле перото си на мълчание. Като започна отново работа, следвайки онази сигурна следа, онази съвършена орбита, която изживяваше единствено вдъхновеният творец, Мартин Силенъс чувстваше, че животът в него се завръща… че вените му се разширяват, че дробовете му дишат по-дълбоко, че вече поглъща обилната светлина и чистия въздух без да го съзнава, че се радва на всяко драсване на древното перо по пергамента, заобиколен от огромната купчина стари изписани страници върху кръглата маса, от парчета счупени тухли, служещи му за преспапие и че историята отново потича свободно, и зове безсмъртието с всеки куплет, с всеки стих.

Силенъс беше стигнал до най-трудната и вълнуваща част от поемата, до сцените, в които сблъсъкът бушуваше по хиляди различни места, бяха опустошавани цели цивилизации и представители на титаните искаха примирие, за да се срещнат и преговарят с олимпийските герои. На тази широка сцена на въобръжението му крачеха Сатурн, Хиперион, Кот, Япет, Океан, Бриарей, Мим, Порфирий, Енкелад, Рет и други — техните също толкова титанични сестри Тетида, Феба, Тея и Климена — а срещу тях скръбните образи на Юпитер, Аполон и тяхната пасмина.

Силенъс не знаеше изхода на тази толкова епична поема. Сега той живееше единствено, за да довърши разказа си… и бе живял за това в продължение на десетилетия. Отишли си бяха младежките мечти за слава и богатство от чиракуването му на Словото — беше постигнал извън-мерна слава и богатство и това го беше убило, бе убило изкуството му — и макар да знаеше, че „Песните“ бяха най-добрата литературна творба на епохата му, искаше единствено да я довърши, самият той да разбере изхода и да излага всеки куплет, всеки стих, всяка дума по най-добрия, по най-красивия възможен начин.

Сега трескаво пишеше, почти обезумял от желанието да довърши това, което отдавна беше смятал за недовършимо. Думите и фразите течаха от древното му перо върху старомодната хартия, куплетите се раждаха без усилие, песните откриваха гласа си и се довършваха без да се налагат поправки, без да трябва да спира, за да чака вдъхновението. Поемата се разгръщаше с изумителна скорост, със смайващи откровения, със спираща дъха красота във всяка дума и образ.

Под белия флаг на примирието Сатурн и узурпаторът на трона му, Юпитер, се срещнаха от двете страни на изсечената от истински мрамор плоча на преговорите. Диалогът им беше и епичен, и прост, аргументите им за съществуване, причините им за водене на войната представляваха най-изящния спор след Тукидидовия „Мелоски диалог“. Изведнъж в поемата се появи нещо ново, незамислено от Мартин Силенъс през всичките му дълги часове на унес без неговата муза. И двамата царе на боговете изразиха страх от някакъв трети узурпатор, някаква ужасна външна сила, която застрашаваше стабилността на царуването и на двама им. Силенъс наблюдаваше с истинско удивление как героите, които беше създал по време на хилядите усилни часове, се противопоставят на волята му и си стискат ръце през мраморната плоча, съюзявайки се срещу…

Срещу какво?

Поетът спря, а с него и перото, когато разбра, че едва вижда листа хартия. Известно време беше писал в полумрак и сега се бе спуснала пълна тъмнина.

Силенъс дойде на себе си с познатия процес на позволяване на света отново да нахлуе, силно напомнящ възстановяването на усещанията след оргазъм. Единствено връщането на писателя на земята беше по-болезнено от полета сред прекрасните облаци, които бързо се разпръскваха в земния поток на сетивни баналности.

Силснъс се огледа. Огромната трапезария беше съвсем тъмна, освен пресекливия блясък на звездите и далечните експлозии, които се виждаха през тавана и бръшляна. Масите около него бяха само сенки, стените, на трийсет метра разстояние във всички посоки, бяха още по-тъмни сенки, напомнящи на дантели с уголемения мрак на пустинните пълзящи растения. Навън от трапезарията се бе надигнал нощният вятър, чийто глас сега се извисяваше в контраалтови и сопранови сола в цепнатините, назъбените греди на тавана и пукнатините в купола над него.

Поетът въздъхна. В раницата му нямаше джобно фенерче. Не беше взел нищо друго, освен вода и своите „Песни“. Чувстваше как стомахът му се бунтува от глад. „Къде ли е онази проклета Брон Ламиа?“ Но веднага, щом си помисли това, той осъзна удоволствието си от факта, че жената не се бе върнала за него. Трябваше да остане сам, за да довърши поемата… при тази скорост нямаше да му отнеме повече от ден, а може би едно денонощие. Още няколко часа и щеше да е завършил творбата на живота си, готов да си отдъхне известно време и да оцени дребните ежедневни неща, баналността на самото живеене, вече от десетилетия само спъвала работата, която не можеше да довърши.

Мартин Силенъс отново въздъхна и започна да прибира страниците на ръкописа в раницата си. Щеше да намери някъде светлина… да запали огън, ако трябваше, дори щеше да използва за това древните гоблени на Тъжния крал Били. Ако трябваше, щеше да пише навън, на светлината на космическата битка.

Силенъс хвана последните няколко страници и перото в ръка и се обърна, за да потърси изхода.

Нещо стоеше в мрака на залата с него.

„Ламиа“ — помисли си той и усети как в него се сблъскват едновременно облекчение и разочарование.

Но това не беше Брон Ламиа. Поетът забеляза изкривяването, огромното тяло и прекалено дългите крака, играта на звездната светлина по черупката и тръните, сянката на ръце под други ръце и най-вече рубинения блясък на пъклен огън там, където би трябвало да са очите.

Силенъс простена и отново седна.

— Не сега! — извика той. — Махай се, по дяволите очите ти!

Високата сянка се приближи без шум от стъпки по старите керамични плочки. Небето се развълнува от кървавочервена енергия и сега поетът видя тръните, остриетата и бръсначните жици.

— Не! — извика Мартин Силенъс. — Отказвам. Остави ме сам.

Шрайка пристъпи още по-близо. Ръката на Силенъс се сгърчи, отново вдигна перото и написа върху празното долно поле на последната си страница: ВРЕМЕ Е, МАРТИН.

Той се втренчи в това, което беше написал и сподави порива да се изкикоти безумно. Доколкото знаеше, Шрайка никога не бе говорил… нито общувал… с някого. Освен чрез болка и смърт.

— Не! — отново изкрещя той. — Имам да върша работа. Вземи някой друг, майната ти!

Шрайка направи още една крачка напред. Небето беззвучно запулсира от плазмени експлозии и по живачните гърди и ръце на създанието, като разлята боя, потекоха жълти и червени отблясъци. Ръката на Мартин Силенъс се сгърчи и написа върху предишното си съобщение: СЕГА Е ВРЕМЕТО, МАРТИН.

Силенъс притисна към себе си ръкописа, вдигайки от масата последните страници, така че да не може да пише повече. Зъбите му се показаха в ужасна усмивка и той само изсъска към призрака.

ТИ БЕШЕ ГОТОВ ДА СИ СМЕНИШ МЯСТОТО С ТВОЯ ПОКРОВИТЕЛ — написа ръката му върху самата маса.

— Не сега! — изкрещя поетът. — Били е мъртъв! Само ме остави да довърша. Моля те! — Мартин Силенъс никога не беше молил през толкова дългия си живот. Сега го направи. — Моля те, о, моля те. Моля те, само ме остави да довърша.

Шрайка направи крачка напред. Беше толкова близо, че уродливата горна половина на тялото му засенчваше звездната светлина и оставяше поета в сянка.

НЕ — написа ръката на Мартин Силенъс и после перото падна, когато Шрайка протегна безкрайно дългите си ръце и безкрайно острите му пръсти пронизаха ръцете на поета до костния мозък.

Мартин Силенъс изкрещя, когато го извлякоха изпод купола на трапезарията. Изкрещя, когато зърна под краката си дюни, чу плъзгането на пясък като фон на собствените си писъци и видя дървото, което се издигаше от долината.

То беше по-голямо от долината, по-високо от планините, които бяха прехвърлили поклонниците. Горните му клони сякаш достигаха космоса. Дървото беше от стомана и хром, а клоните му бяха тръни и шипове. По тези тръни се бореха и гърчеха човешки същества — хиляди и десетки хиляди. На червената светлина на изчезващото небе Силенъс се съсредоточи, превъзмогна болката и разбра, че е познал някои от фигурите. Това бяха тела, а не души или абстракции, и очевидно страдаха от агонията на изпълнен единствено с болка живот.

НЕОБХОДИМО Е — написа собствената ръка на Силенъс върху твърдите и студени гърди на Шрайка. Кръв капеше по живака и пясъка.

— Не! — изкрещя поетът. Той заблъска с юмруци по острите като скалпел шипове и бръсначни жици. Дърпаше се, бореше се и се извиваше, дори когато създанието го притисна по-здраво към себе си, нанизвайки го на собствените си тръни, сякаш забождаше пеперуда. Не немислимата болка влудяваше Мартин Силенъс, а чувството за невъзвратима загуба. Той почти я беше довършил. Почти я беше довършил!

— Не! — изкрещя Мартин Силенъс и започна да се дърпа по-яростно, докато въздухът не се изпълни с капчици кръв и нецензурни писъци.

Крясъците отекваха в мъртвия град още минута и постепенно затихнаха. После настъпи тишина, нарушавана единствено от гълъбите, които се завръщаха в гнездата си, спускаха се в разрушените куполи и кули с тихо размахване на криле.

Вятърът се усили, затрака в разхлабените перспексови стъкла и тухли, понесе сухи листа из пресъхналите фонтани, намери отвори през разбитите прозорци на купола и вдигна страниците на ръкописа в кротка вихрушка, откъдето някои от тях бяха ответи по смълчаните дворове, пустите тротоари и съборените акведукти.

След малко вятърът стихна и в Града на поетите вече не помръдваше нищо.

22.

Брон Ламиа откри, че четиричасовата й разходка се превръща в десетчасов кошмар. Първо дойде отклоняването към мъртвия град и сложното решение да се раздели там със Силенъс. Тя не искаше поетът да остава сам, не искаше и да го насилва да продължи, нито пък да губи време, като се връща при Гробниците. И без това заобикалянето по хребета й бе струвало един час път.

Пресичането на последните дюни и каменистата пустош беше уморително и досадно. Когато стигна подножието на хълмовете, вече беше късен следобед и крепостта се криеше в сянка.

Слизането по шестстотин шейсет и едното стъпала на стълбището от крепостта четирийсет часа преди това бе лесно. Изкачването беше истинско изпитание, въпреки лусианските й мускули. Колкото по-нагоре се качваше, толкова по-студен ставаше въздухът, а гледката — толкова по-величествена. Когато стигна на четиристотин метра над подножието на хълмовете, тя вече не се потеше и долината на Гробниците на времето отново се виждаше. Под този ъгъл можеше да зърне единствено върха на Кристалния монолит и то като неправилно очертание от блестяща светлина. Брон спря веднъж, за да се увери, че това всъщност не е сигнален огън, но проблясъците бяха случайни — просто парче кристал, клатещо се от разбития Монолит, отразяваше слънчевите лъчи.

Точно преди последните сто стъпала, Ламиа отново изпробва инфотерма си. Комуникационните канали представляваха обичайната каша и глупости, навярно изкривявани от приливите на времето, които заглушаваха и най-близките електромагнитни комуникации. Комуникационният лазер би функционирал тук… изглежда функционираше при излъчването на древния инфотерм на консула… но освен него, след изчезването на Касад, те вече нямаха комуникационни лазери. Ламиа сви рамене и се заизкачва по последните стъпала.

Крепостта Хронос беше построена от андроидите на Тъжния крал Били — всъщност, никога не бе служила за истинска крепост, а беше замислена като курортно място, като крайпътен хан и лятно убежище за творците. След евакуирането на Града на поетите, тя бе останала пуста в продължение на повече от век, посещавана единствено от най-дръзките авантюристи.

С постепенното отслабване на заплахата от Шрайка бяха започнали да я посещават туристи и поклонници, а накрая Църквата на Последното изкупление я беше отворила отново като задължителна спирка по време на годишното Поклонничество. Мълвеше се, че в някои от помещенията, дълбоко вкопани в планината или на върха на най-трудно достъпните кули, се извършват тайнствени ритуали и сложни жертвоприношения на онова създание, което култистите на Шрайка наричаха Аватара.

С наближаващото отваряне на Гробниците, безумната непредсказуемост на приливите на времето и евакуацията на северните региони, крепостта Хронос отново се бе смълчала. И беше такава, когато Брон Ламиа стигна до нея.

Слънцето все още огряваше пустинята и мъртвия град, но крепостта тънеше в сумрак, когато Ламиа се добра до най-долната тераса, почина си за миг, извади джобното фенерче от най-малката си раница и влезе в лабиринта. Коридорите бяха тъмни. По време на престоя им тук преди два дни Касад беше обиколил мястото и бе съобщил, че не функционира нито един от енергийните източници — слънчевите конвертори били разбити, ядрените клетки смачкани и дори резервните батерии били счупени и разхвърляни из избите. Ламиа се бе сещала за това десетина пъти, докато изкачваше шестстотин шейсет и едното стъпала и се мръщеше към замръзналия елеватор на ръждясалата вертикална линия.

По-големите зали, предназначени за хранене и събиране, бяха точно такива, каквито ги бяха оставили… покрити с изсъхнали останки от изоставени празненства и следи от паника. Нямаше трупове, но покафеняващите петна по стените и гоблените предполагаха оргия от насилие не преди чак толкова много седмици.

Ламиа не обърна внимание на хаоса, не обърна внимание на предвестниците — огромни, черни птици с отвратително човешки лица, — издигнали се от главната трапезария, пренебрегна собствената си умора, докато изкачваше многобройните равнища до склада, където си бяха устроили лагер. Стълбищата ставаха неописуемо тесни, а бледата светлина хвърляше през цветните прозорци болезнени сенки. Там, където стъклата бяха счупени или липсваха, надничаха чудати готически водоливници, сякаш замръзнали в момента на влизането. Студен вятър духаше от заснежените върхове на Брайдъл Рейндж и караше Ламиа да трепери, въпреки че беше изгоряла от слънцето.

Багажът лежеше там, където го бяха оставили, в малкия склад, високо над централната зала. Брон провери да не би някои от кутиите и кошовете в стаята да съдържат нетрайни храни и после излезе на малкия балкон, на който Ленар Хойт бе свирил с балалайката си преди толкова малко време — всъщност, преди цяла вечност.

Сенките на високите върхове се протягаха на няколко километра по пясъка, почти до мъртвия град. Долината на Гробниците на времето и разхвърляните отпадъци зад нея все още се мержелееха на привечерната светлина. Камъните и ниските скални образувания хвърляха назъбени сенки. Оттук Ламиа не можеше да види Гробниците, макар че Монолитът все още хвърляше случайни проблясъци. Тя отново изпробва инфотерма си, изруга, когато устройството й отвърна само с пращене на статично електричество и фонови смущения и влезе вътре, за да подреди и натовари багажа си.

Брон взе четири раници с основни продукти, завити в енергиен дунапрен и фибропластмаса. В крепостта имаше вода — коритата, събиращи водата от топящия се високо горе сняг, бяха нещо, което не можеше да се развали. Тя напълни всички бутилки, които бе донесла и потърси още. Най-много се нуждаеха от вода. Ламиа изруга Силенъс, че не беше дошъл с нея — старецът би могъл да носи поне пет-шест шишета.

Готвеше се да тръгва, когато чу шума. Имаше нещо в Главната зала, между нея и стълбището. Ламиа нарами последната раница, извади от колана си автоматичния пистолет на баща си и бавно заслиза по стълбите.

Залата беше празна — предвестниците не се бяха върнали. Тежки гоблени се развяваха от вятъра като изгнили знамена над отпадъците от храна и приборите. На отсрещната стена вятърът клатеше огромна скулптура на лицето на Шрайка от хром и стомана.

Ламиа се прокрадна през залата, като се завърташе на всеки няколко секунди, така че гърбът й да не остава за дълго обърнат към някой от тъмните ъгли. Внезапен писък я накара да замръзне.

Не беше човешки писък. Беше някакъв ултразвуков вой, който разклати зъбите на Брон и я накара да стисне пистолета с побелели пръсти. Той рязко прекъсна, сякаш грамофонен лъч бе вдигнат от плоча.

Ламиа видя откъде идва звукът. Зад празничната трапеза, зад скулптурата, под шестте големи прозорци с цветни стъкла, през които приглушено кървеше избледняваща светлина, имаше малка вратичка. Гласът кънтеше така, сякаш идваше от някаква подземна тъмница или изба, далече надолу.

Брон Ламиа беше любопитна. Целият й живот бе представлявал сблъсък с извънмерното й любопитство, което достигна връхна точка при избора на старомодната и понякога забавна професия на частен детектив. Любопитството й често я бе вкарвало в затруднени ситуации, неприятности или едновременно и в двете. И много често се беше разплащало с информация, известна на малцина.

Но не и този път.

Ламиа бе дошла да намери толкова необходимата им храна и вода. Никой от другите не би могъл да е пристигнал тук… тримата възрастни мъже не биха могли да са я изпреварили, въпреки отклонението й към мъртвия град… а всичко останало не я интересуваше.

„Касад?“ — запита се тя, но изостави тази мисъл. Звукът не се беше разнесъл от устата на полковника от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.

Брон Ламиа отстъпи от вратичката, като държеше пистолета си в готовност, откри стъпалата към главните равнища и предпазливо заслиза, минавайки през всяко помещение колкото е възможно по-скрито, нарамила седемдесет килограма багаж и повече от десет бутилки с вода. Тя зърна отражението си в едно избеляло стъкло на най-долното равнище — ниско, хармонично тяло, вдигнат и въртящ се във всички посоки пистолет, огромен товар от раници, люлеещи се на гърба й на широки ремъци, бутилки и манерки, които тракаха една в друга.

Ламиа не го намери за забавно. Тя облекчено въздъхна, когато излезе на ниската тераса и на студения, рядък въздух и се приготви отново за слизане. Още нямаше нужда от джобното си фенерче — вечерното небе внезапно се изпълни с ниски облаци, обагрени в розовата и кехлибарена светлина на планетата, които осветиха с дълбокия си блясък дори крепостта и подножието на хълмовете долу.

Брон взимаше стъпалата по две наведнъж и мускулите на яките й крака я заболяха още преди да преполови пътя. Не беше прибрала оръжието, а го държеше в готовност, в случай, че нещо се спусне отгоре или се появи от някой отвор в скалите. Когато стигна долу, тя се отдалечи от стълбището и погледна към кулите и терасите на половин километър над нея.

Към нея падаха скали. И не само скали — водоливниците бяха откъснати от древните си стойки и се премятаха във въздуха заедно с камъните, а демоничните им лица се осветяваха от сумрачните отблясъци. Ламиа се затича, подмятайки раниците и бутилките, разбра, че няма време да стигне на безопасно разстояние, преди да бъде затрупана, хвърли се между два ниски камъка и се притисна до единия от тях.

Раниците й пречеха да се скрие съвсем и тя припряно разхлаби ремъците, като съзнаваше невероятния грохот от падането на първите скали зад нея и отскачането им над главата й. Брон дърпаше и буташе със сила, която разкъса кожата и раздра фибропластмасата, а после се намести под камъните и притегли раниците и бутилките, решена да не й се налага да се връща в крепостта.

Около нея се сипеха скали с големината на главата и юмруците й. Отчупената глава на каменен таласъм прехвръкна покрай убежището й и пръсна малък камък на няма и три метра разстояние. За миг въздухът се изпълни с летящи снаряди. По-големите парчета се разбиха в камъка над главата й и лавината отмина. Останаха да падат само по-дребни отломки.

Ламиа се пресегна да издърпа раниците на по-безопасно място. В този момент камък с големината на инфотерма й се удари във външната страна на убежището й, падайки почти вертикално върху него, отскочи два пъти в малкия й заслон и я удари в слепоочието.

Ламиа се свести със старчески стон. Болеше я главата. Навън се беше спуснала нощта и трепкащата светлина на далечната схватка осветяваше вътрешността на убежището й през цепнатините над нея. Тя докосна с пръсти слепоочието си и откри опечена кръв по бузата и врата си.

Промуши се на ръце през тесния отвор, като разрови купчината паднали отгоре камъни и поседя за миг, свела глава, съпротивлявайки се на желанието да повърне.

Раниците й бяха невредими и беше счупена само една от бутилките с вода. Тя намери пистолета си там, където го бе изпуснала — в малкото пространство, свободно от паднали камъни. Скалата, върху което стоеше, беше цялата в следи от краткото свличане на лавината.

Ламиа попита инфотерма си. Беше изтекъл по-малко от час. Нищо не бе слязло отгоре, за да я отнесе или да пререже гърлото й, докато беше лежала в безсъзнание. Тя се взря за последен път в укрепленията и балконите, вече невидими високо над нея, нарами товара си и бързо тръгна надолу по несигурната каменна пътека.

Мартин Силенъс не беше в края на мъртвия град, когато Брон заобиколи оттам. Някак си не бе и очаквала да го намери, макар да се надяваше, че просто се е уморил от чакане и е изминал сам няколкото километра до долина та.

Изкушението да свали раниците, да остави бутилките на земята и да си почине малко, беше силно. Ламиа не му се поддаде. С малкия автоматичен пистолет в ръка, тя обиколи улиците на мъртвия град. Експлозиите от светлина бяха достатъчни, за да й показват пътя.

Поетът не отговори на отекващите й викове, макар стотици малки птици, чиито видове Брон не можа да определи, да изригнаха в полет с открояващи се в мрака бели криле. Тя обиколи по-долните етажи на стария кралски oдворец, като крещеше нагоре по стълбите, дори веднъж стреля с пистолета, но от Силенъс нямаше и следа. Ламиа обиколи дворовете под стени, натежали от бръшлян, като викаше името му и търсеше някаква следа, че е бил тук. Веднъж видя фонтан, който й напомни разказа на поета за нощта, през която беше изчезнал, отнесен от Шрайка, Тъжния крал Били, но имаше други фонтани и тя не беше сигурна, че става дума точно за този.

Ламиа мина през централната трапезария под разбития купол, но помещението беше потънало в мрак и сенки. Разнесе се някакъв звук и тя се обърна, вдигнала пистолета, но това беше само листо или древен лист хартия, който вятъра разнасяше по керамичния под.

Тя въздъхна и напусна града, като ходеше леко, въпреки умората след дни, прекарани без сън. Не получи отговор на запитванията към инфотерма, макар да усещаше замайването от приливите на времето и не беше изненадана. Нощните ветрове бяха унищожили всички следи, които Мартин можеше да е оставил при завръщането си в долината.

Ламиа забеляза, че Гробниците отново блестяха, още преди да стигне до широката седловина при входа на долината. Блясъкът им не беше ярък — нищо не можеше да се сравни с беззвучната буря от светлина в небето, — но всички надземни Гробници като че ли разпръскваха бледа светлина, сякаш освобождаваха енергията, натрупана през дългия ден.

Брон застана в началото на долината и извика, за да предупреди Сол и другите, че се завръща. Не би отказала, ако предложеха да й помогнат с раниците през тези последни няколкостотин метра. Гърбът й беше разранен, а ризата — подгизнала от кръв на местата, където ремъците се бяха врязали в плътта.

Никой не отвърна на виковете й.

Тя почувства умората, докато бавно изкачваше стъпалата към Сфинкса, стовари багажа си върху широкото каменно преддверие и потърси джобното си фенерче. Вътре беше тъмно. Спални чували и раници лежаха разхвърляни из стаята, където бяха пренощували. Ламиа извика, изчака ехото да затихне и отново освети помещението с фенерчето. Всичко си беше същото. Не, почакай, нещо се бе променило. Тя затвори очи и си припомни стаята такава, каквато я беше оставила сутринта.

Кубът на Мьобиус липсваше. Странната енергийно запечатана кутия, оставена от Хет Мастийн във вятърната гемия, вече не беше на мястото си в ъгъла. Брон сви рамене и излезе навън.

Шрайка чакаше. Той стоеше точно пред вратата. Беше по-висок, отколкото си го бе представяла и се извисяваше над нея.

Ламиа излезе навън, отстъпи настрани и подтисна порива си да изкрещи към нещото. Вдигнатият пистолет изглеждаше малък и безполезен в ръката й. Фенерчето падна върху камъка, без тя да го забележи.

Нещото рязко вирна глава и я погледна. Червена светлина бликаше някъде иззад многофасетовите му очи. Ъглите на тялото му и остриетата пречупваха небесната светлина.

— Ти, кучи сине — с безизразен глас каза Ламиа. — Къде са те? Какво си направил със Сол и бебето? Къде са другите?

Създанието килна глава на другата страна. Лицето му беше достатъчно чуждо за Ламиа и тя не можа да долови на него никакво изражение. Езикът на тялото му издаваше само заплашителност. Стоманените шипове на пръстите му се отвориха с щракване като сгъваеми скалпели.

Ламиа стреля четири пъти в лицето му. Тежките 16-милиметрови куршуми твърдо попадаха в целта и отсвистяваха настрани в нощта.

— Аз не съм Дошла тук да умирам, шибано метално чудовище такова — извика Брон, прицели се и стреля още десетина пъти, без да пропусне нито веднъж.

Разлетяха се искри. Шрайка рязко изправи глава, сякаш се заслуша в някакъв далечен звук.

Беше изчезнал.

Ламиа ахна, приклекна и се завъртя кръгом. Нищо. Дъното на долината блестеше на звездната светлина. Небето се беше успокоило. Сенките бяха мастиленочерни, но далечни. Дори вятърът бе престанал.

Брон Ламиа залитна към раниците и седна върху най-голямата от тях, опитвайки се да успокои биенето на сърцето си. С изненада откри, че не беше изпитала страх… поне не истински… но не можеше да отрече, че адреналинът й се бе покачил.

Все още стиснала пистолета в ръка, с шест патрона, останали в пълнителя и с достатъчно силен метателен заряд, тя вдигна една от бутилките с вода и продължително отпи от нея.

Шрайка се появи отстрани. Пристигането му беше внезапно и безшумно.

Ламиа пусна бутилката и опита да се прицели с пистолета, докато се извиваше на една страна.

Скоростта на движенията й нямаше значение. Шрайка протегна дясната си ръка — шиповете на пръстите му бяха с дължината на игли за шиене и отразяваха светлината, — едно от остриетата се плъзна зад ухото й, намери черепа и проникна в главата й без да оказва триене, без друга болка, освен леденото усещане от пробождането.

23.

Полковник Федман Касад беше минал през портала, като очакваше да види нещо непознато. Вместо това той се намери сред безумния танц на война. Монита беше минала преди него. Шрайка го бе ескортирал и шиповете на пръстите му бяха потънали в бицепса на Касад. Когато полковникът направи крачката през трептящата енергийна завеса, Монита го чакаше и Шрайка беше изчезнал.

Касад веднага разбра къде се намираха. Гледката беше от върха на ниската планина, в която почти преди два века Тъжния крал Били беше наредил да издълбаят изображението му. Равният участък на върха беше пуст, с изключение на останките от противокосмическа защитна батарея, които още тлееха. По лъскавината на гранита и все още клокочещия стопен метал Касад предположи, че батареята е била уцелена с лазерно копие от орбита.

Монита се приближи до ръба на скалата, петдесет метра над масивните вежди на Тъжния крал Били и полковникът отиде при нея. Гледката на речната долина, града и възвишенията на космодрума десет километра на запад му изясни положението.

Столицата на Хиперион гореше. Старата част на града, Джактаун, представляваше миниатюрна огнена буря, из предградията имаше още стотици по-малки пожари и те обточваха магистралата до летището като сигнални светлини. Дори р. Хули се беше запалила, когато под старите докове и складове се бе разлял петрол. Касад видя острия връх на древна черква да се издига над пламъците. Той погледна към „При Цицерон“, но ханът беше скрит в дим и огньове.

Хълмовете и долината бяха изпълнени с движение като мравуняк, разритай от гигантски ботуши. Касад виждаше магистралите, задръстени с реки от хора, които се движеха по-бавно от истинската река — десетки хиляди бягаха от сражението. Огънят на тежка артилерия и енергийни оръжия се простираше до хоризонта и осветяваше ниските облаци. На всеки няколко минути летящи машини — военни плъзгачи или спускателни кораби — се издигаха от дима до космодрума или от гористите хълмове на север и юг, въздухът се изпълваше с лъчи кохерентна светлина отгоре и отдолу и машината падаше, оставяйки дълга следа от черен дим и оранжеви пламъци.

Малки въздушни превозни средства прелитаха над реката като водни кончета, като се извиваха между горящите останки на лодки, гемии и други съдове. Касад забеляза, че единственият мост над магистралата е разрушен — горяха дори бетонът и каменните му подпори. Бойни лазери и лъчи на дяволски бичове разсичаха дима. Самонасочващи се по човешка топлина ракети се виждаха като точици, движещи се по-бързо, отколкото можеше да ги проследи окото и оставяха опашки от свръхнажежен въздух. Докато гледаха с Монита, до космодрума избухна гъбата на експлозия с облак от пламъци във въздуха.

— Не е ядрен взрив — помисли си той.

— Не.

Пластокостюмът, покриващ очите му, действаше като много подобрен модел визьор от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и Касад използва способностите му, за да увеличи един хълм на пет километра северозападно на срещуположния бряг на реката. Морски пехотинци от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ се изкачваха във верига към върха. Някои вече се хвърляха на земята и използваха енергийните си лопати, за да изкопаят окопи. Костюмите им бяха активирани, камуфлажните полимери съвършени, топлинните им следи минимални, но Касад ги виждаше спокойно. Дори можеше да различи лицата им, ако искаше.

Тактическите командни и теснолъчеви канали шептяха в ушите му. Той позна развълнуваните брътвежи и случайно изпуснати ругатни, отличителен белег на битките в продължение на безброй човешки поколения. Хиляди войници се бяха пръснали от космодрума и се окопаваха в кръг на двайсет клика около града, което говореше за грижливо планирани огневи полета и пълноунищожителни вектори.

— Очакват нахлуване — помисли Касад, усещайки усилието като нещо повече от обикновено издаване на звук и по-малко от телепатия.

Монита вдигна обляната си в живак ръка и посочи към небето.

То беше покрито с високи облаци, поне на две хиляди метра и полковникът с удивление видя как през тях прониква първо една тъпоноса машина, после още десетина, а след секунди се спуснаха и други сто. Повечето бяха скрити в камуфлажни полимери и фоново кодирани задържащи полета, но Касад отново ги видя с лекота. Под полимерите сивите метални корпуси имаха бледи маркировки с някаква неразбираема калиграфия, в която можеше да се разпознае почеркът на прокудените. Част от по-големите машини очевидно бяха спускателни кораби, чиито сини плазмени опашки ясно се виждаха, но останалите бавно се спускаха под трептящия въздух на висящи полета и Касад забеляза огромния размер и формата на щурмовите транспортери на прокудените, някои вероятно носещи припаси и артилерия, а други несъмнено празни — примамки за сухопътната отбрана.

Миг по-късно покровът от облаци отново се разкъса от няколко хиляди свободно падащи точици, които заваляха като градушка: пехотата на прокудените се прехвърляше с транспортери и спускателни кораби и чакаше до последната възможна секунда, за да разгърне висящите си полета и параотблъскването.

Който и да беше командир на поделенията на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, той разбираше от дисциплина — и по отношение на самия себе си, и на хората си. Сухопътните батареи и хилядите морски пехотинци, разгърнати около града, не обърнаха внимание на лесните мишени на спускателните кораби и транспортерите и изчакаха защитните полета на парашутистите да се разтворят… някои на по-малка височина от върховете на дърветата. В този момент въздухът се изпълни с хиляди проблясъци и димни следи от лазерни лъчи сред пушек и взривяващи се ракети.

На пръв поглед нанесените щети бяха опустошителни, повече от достатъчни, за да отблъснат всяка атака, но краткият оглед каза на Касад, че се бяха приземили поне четирийсет процента от прокудените — достатъчен брой за първата вълна на което и да е планетно нападение.

Група от петима парашутисти се спускаше към планината, където стояха заедно с Монита. Лъчи от подножието на хълмовете свалиха двама от тях в пламъци, един стремително започна да пада по спирала надолу, за да избегне стрелбата, а последните двама бяха завъртени от източния вятър, който ги запрати в гората под тях.

Сега всички сетива на Касад бяха ангажирани — усещаше йонизирания въздух, кордита иексплозивите, димът и притъпената кисела миризма на плазмени бомби накараха ноздрите му да пламнат. Някъде в града виеха сирени, слабият ветрец донасяше до него пращенето на дребнокалибрено оръжие и на горящи дървета, засечените радио– и теснолъчеви канали шумяха, пламъци осветяваха долината и из облаците, като прожектори, играеха лазерни копия. На половин километър под тях, там, където гората се изместваше от трева в подножието на хълмовете, отряди морски пехотинци на Хегемонията се сражаваха срещу парашутисти на прокудените в ръкопашна схватка. Крясъците долитаха до тях.

Федман Касад гледаше с омаята, която беше изпитал някога по време на симулационното изживяване на нападението на френската кавалерия при Азенкур.

— Това не е ли симулация?

— Не — отвърна Монита.

— И се случва сега?

Сребристото видение отстрани кривна глава.

— Кога е сега?

— След нашата… среща… в долината на Гробниците на времето.

— Не.

— Тогава бъдещето?

— Да.

— Но близкото бъдеще?

— Да. Пет дни, след като ти и приятелите ти пристигнахте в долината.

Касад поклати глава в почуда. Ако трябваше да вярва на Монита, той беше пътувал напред във времето.

Лицето й отразяваше пламъците и многобройните цветове, когато тя се обърна към него.

— Искаш ли да участваш в битката?

— Да се бия с прокудените ли? — Той скръсти ръце и в погледа му се появи ново напрежение. Беше изпитал бойните способности на този странен пластокостюм. Най-вероятно щеше да е в състояние да обърне хода на битката дори и с една ръка… най-вероятно щеше да унищожи хиляди войници на прокудените, които вече се бяха приземили. — Не — помисли той към нея, — не сега. Не по това време.

— Господаря на болката смята, че си воин. Касад отново се обърна да я погледне. Изпитваше смътно любопитство защо Монита нарича Шрайка с такова тромаво име.

— Господаря на болката може да си го навре — помисли той. — Освен ако не иска да се бие с мен.

Монита остана за дълго безмълвна, като живачна скулптура на ветровития връх.

— Наистина ли би се сражавал с него? — накрая помисли към него тя.

— Дойдох на Хиперион, за да го убия. Теб също. Ще се сражавам, когато и да се съгласи един от вас двамата.

— Все още ли смяташ, че съм ти враг?

Касад си спомни за нападението срещу него при Гробниците, като вече знаеше, че то е било по-скоро удовлетворяване на собственото му желание, на собствения му таен копнеж отново да се люби с тази невероятна жена.

— Аз не знам каква си ти.

— Отначало бях жертва, подобно на толкова много други — отвърна наум Монита и отклони погледа си към долината. — После, далеч в бъдещето, разбрах защо е бил изкован Господаря на болката… защо е трябвало да бъде изкован… и тогава се превърнах едновременно в негов спътник и хранител.

— Хранител ли?

— Наблюдавах приливите на времето, поправях апаратурата и се грижех Господаря на болката да не се събуди преди да е дошло времето му.

— Значи можеш да го контролираш? — При тази мисъл, пулсът на Касад се ускори.

— Не.

— Тогава кой или какво може да го контролира?

— Само този или тази, който го победи в двубой.

— Кой го е побеждавал?

— Никой — помисли Монита. — Нито в бъдещето, нито в миналото ти.

— Мнозина ли са опитвали?

— Милиони.

— И всички са загинали?

— Или още по-лошо. Касад си пое дъх.

— Знаеш ли дали ще ми бъде позволено да се сражавам с него?

— Ще се сражаваш.

Касад въздъхна. Никой не бе побеждавал Шрайка. Неговото бъдеще беше нейното минало… тя бе живяла там… бе зървала ужасното трънено дърво точно като него, виждайки познати лица така, както той беше видял да се съпротивлява Мартин Силенъс, набучен, години преди да се запознае с поета. Касад обърна гръб на битката в долината.

— Можем ли да отидем сега при него? Предизвиквам го на двубой.

Монита безмълвно погледна лицето му. Касад виждаше собствения си живачен образ да се отразява в нейния. Без да отвърне, тя се обърна, докосна въздуха и включи портала.

Касад пристъпи напред и първи мина през него.

24.

Гладстоун се прехвърли директно в Правителствения дом и се втурна в Тактическия команден център заедно с Лейт Хънт и пет-шест други помощници. Стаята беше препълнена: Морпурго, Сингх, Ван Цайдт и десетина други представляваха армията, макар и Гладстоун да забеляза, че младият морски герой, командир Лий, го нямаше. Тук бяха повечето от министрите в правителството, включително Алън Имото, министър на отбраната, Гариън Персов, министър на дипломацията и Барбра Дан-Гидис, министър на икономиката. Заедно с Гладстоун пристигаха и сенатори, някои от които изглеждаха така, сякаш току-що се бяха събудили — „дъгата на властта“ на овалната заседателна маса включваше сенаторите Колчев от Лусус, Ришо от Ренесанс Вектор, Роанквист от Нордхолм, Какинума от Фуджи, Сабенсторафем от Сол Дракони Септем и Петерс от Денеб Драй. Председателстващият Денцел-ХиатАмин седеше с объркано изражение, плешивата му глава лъщеше на светлината на лампите, а младият му колега, говорителят на Всеобема Гибънс, беше кацнал на ръба на стола си с ръце върху коленете и позата му издаваше едва сдържана енергия. Проекцията на съветник Албедо седеше точно срещу празния стол на Гладстоун. Всички се изправиха, когато президентът префуча по пътеката, зае мястото си и даде знак на останалите да направят същото.

— Обяснявайте — нареди тя.

Генерал Морпурго се изправи, кимна към един от подчинените си и осветлението отслабна, докато се замъгляваше холоекранът.

— Оставете холосите за после! — изръмжа Мейна Гладстоун. — Разкажете ни.

Екранът избледня и лампите отново се включиха. Морпурго погледна зашеметено и малко разсеяно. Той сведе очи към светлинната си показалка, намръщи се и я мушна в джоба си.

— Госпожо президент, сенатори, министри, уважаеми г. председателстващ и г. говорителю, почитаеми… — Морпурго прочисти гърлото си, — прокудените извършиха успешна опустошителна и изненадваща атака. Бойните им рояци приближават пет-шест светове от Мрежата.

Вълнението в стаята го заглуши.

— Светове от Мрежата! — извикаха различни гласове. Крещяха политици, министри и висши функционери.

— Тишина — заповяда Гладстоун и настъпи тишина. — Генерале, уверявахте ни, че всички вражески сили са най-малко на пет години от Мрежата. Как и защо се е променило това положение?

Генералът срещна погледа на президента.

— Госпожо президент, доколкото можем да кажем, всички следи от хокингови двигатели са примамка. Рояците са изхвърлили двигателите си преди години и са се насочили към целите си с подсветлинна скорост… Възбуден брътвеж отново го заглуши.

— Продължавайте, генерале — каза Гладстоун и врявата за втори път рязко секна.

— С подсветлинна скорост… някои от рояците сигурно пътуват по този начин от петдесет или повече стандартни години… не беше възможно да ги засечем. Това просто не е по вина на…

— Кои светове са в опасност, генерале? — попита Гладстоун. Гласът й беше много тих и много спокоен.

Морпурго хвърли поглед към празния въздух, сякаш търсеше там холосите и отново се съсредоточи към масата. Ръцете му бяха свити в юмруци.

— В настоящия момент нашето разузнаване, на основата на засечените следи от ядрени двигатели, последвани от преминаване към хокингови двигатели, когато са били разкрити, предполага, че първата вълна ще пристигне на Небесна врата, Божия горичка, Mare Infinitum, Аскуит, Иксион, Цингтао Ксишуанг Панна, Актеон, света на Бърнард и Темпе в следващите петнайсет до седемдесет и два часа.

Този път вълнението не можеше да бъде лесно усмирено. Гладстоун остави виковете и възклицанията да продължат няколко минути, преди да вдигне ръка, за да овладее заседанието.

Сенатор Колчев се беше изправил на крака.

— Как, по дяволите, се случи това, генерале? Уверенията ви бяха толкова категорични!

Морпурго запази самообладание. В гласа му нямаше гняв.

— Да, сенаторе, защото също се основаваха на погрешни данни. Сгрешихме. Предположенията ни бяха грешни. Президентът ще получи оставката ми след час… другите шефове на върховното командване ще се присъединят към мен.

— По дяволите оставката ви! — извика Колчев. — Преди това да свърши, всички заедно можем да увиснем на стълбовете на телепортаторите. Въпросът е какво, по дяволите, правите във връзка с това нашествие?

— Гейбриъл — тихо се обади Гладстоун, — седни, моля те. Това беше следващият ми въпрос. Генерале? Адмирале? Допускам, че вече сте издали заповеди по отношение на отбраната на тези светове? Адмирал Сингх се изправи и застана до Морпурго.

— Г. президент, направихме всичко, което можехме. За съжаление, от всички светове, заплашени от тази първа вълна, единствено Аскуит разполага с наличен контингент на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Флотата може да стигне до останалите — не страдаме от липса на възможности за телепортиране, — но не може да се разгърне в толкова тънка отбрана, че да защити всичките. И за съжаление… — Сингх замълча за миг и после повиши глас, за да го чуят над надигналата се врява. — И за съжаление, разгръщането на стратегическия резерв за подсилване на Хиперионската кампания вече е започнало. Приблизително шейсет процента от двестате флотски единици, които включихме в преразгръщането или са телепортирани в системата на Хиперион, или са прехвърлени в бази, далеч от предните им отбранителни позиции по периферията на Мрежата.

Мейна Гладстоун потърка бузата си. Едва сега разбра, че все още носи пелерината си, макар изолиращата яка да беше смъкната. Откопча я и я остави да падне върху задната облегалка на стола си.

— Това, което казвате, адмирале, означава, че тези светове са незащитени и че няма възможност навреме да прехвърлим силите си там. Така ли е?

Сингх внимателно слушаше, застанал изпънат, като осъден на смърт пред екзекуторски взвод.

— Точно така, г. президент.

— Какво може да се направи? — попита тя, като надвика възобновилите се крясъци. Морпурго пристъпи напред.

— Използваме гражданската телепортаторна матрица, за да прехвърлим на застрашените светове колкото е възможно повече пехота и морски пехотинци от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: сухопътни войски, наред с лека артилерия и отбранителни сили въздух/космос.

Гладстоун погледна към Морпурго.

— Вярно е — потвърди генералът. — В най-добрия случай силите ни ще осигурят ариергардна акция, докато се прави опит за евакуация…

Сенатор Ришо се беше изправила на крака.

— Опит за евакуация! Генерале, вчера ни казахте, че евакуацията на два-три милиона граждани от Хиперион е неосъществима. Да не би сега да твърдите, че сме в състояние успешно да евакуираме… — тя замълча за миг, за да се консултира с инфотермния си имплант, — …седем милиарда души, преди нахлуването на силите на прокудените да ни попречи?

— Не — отвърна Морпурго. — Можем да пожертваме войниците, за да спасим неколцина… неколцина избрани служебни лица, знатни семейства, обществени и промишлени лидери, необходими за продължаването на войната.

— Генерале — каза Гладстоун, — вчера събралите се тук се съгласиха с незабавно прехвърляне на войници от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, за подсилване на флотата при Хиперион. Това представлява ли проблем при новото разгръщане?

Генерал Ван Цайдт, командващ морските пехотинци, се изправи.

— Да, г. президент. Войниците бяха телепортирани до очакващите ги транспортни кораби веднага след решението на този съвет. Почти две трети от сто хилядите определени войници бяха прехвърлени в системата на Хиперион до… — той погледна към стария си хронометър, — …0530 ч. стандартно време. Приблизително преди двайсет минути. Ще минат поне от осем до петнайсет часа, преди тези траспортни кораби да могат да се върнат в базата на системата Хиперион и да бъдат прехвърлени обратно в Мрежата.

— А колко войници на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ са в Мрежата сега? — попита Гладстоун. Тя вдигна ръка и докосна с едно от кокалчетата долната си устна.

Морпурго си пое дъх.

— Приблизително трийсет хиляди, г. президент. Сенатор Колчев удари по масата с длан.

— Значи сме оголили Мрежата не само откъм бойните си космически кораби, но и откъм повечето войници на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.

Това не беше въпрос и Морпурго не отговори. Сенатор Фелдщайн от света на Бърнард се изправи на крака.

— Г. президент, моят свят… всички споменати светове… трябва да бъдат предупредени. Ако вие не сте готова за незабавно съобщение, трябва да го направя аз.

Гладстоун кимна.

— Ще съобщя за нахлуването веднага след тази среща, Дороти. Ще улесним контакта с гласоподавателите ви чрез всички средства за информация.

— По дяволите средствата за информация — възкликна ниската, тъмнокоса жена. — Телепортирам се вкъщи веднага, щом свършим тук. Каквато и участ да сполети света на Бърнард, аз трябва да я споделя. Дами и господа, всички ние би трябвало да увиснем на стълбовете, ако новината е вярна. — Фелдщайн седна на мястото си сред мърморене и шепот.

Говорител Гибънс се изправи и почака, докато настъпи тишина. Гласът му беше извънредно напрегнат.

— Генерале, вие говорите за първата вълна… това някакъв предпазлив военен жаргон ли е или разполагате с разузнавателни сведения, че ще има и други вълни? Ако е така, какво може да очаква другите светове в Мрежата и Протектората?

Ръцете на Морпурго се свиха, после се отпуснаха. Той отново хвърли поглед към празния въздух и се обърна към Гладстоун.

— Г. президент, мога ли да използвам една графика?

Гладстоун кимна.

Холосът беше същият, който военният бе използвал по време на заседанието им на Олимп — Хегемонията в златисто, звездите от Протектората в зелено, векторите на рояците на прокудените — червени линии със сини, менящи се опашки, позициите на флотата на Хегемонията — оранжеви — и веднага ставаше очевидно, че червените вектори са далеч от старите си курсове, пронизвайки космоса на Хегемонията като стрели с кървави върхове. Сега оранжевите въгленчета бяха гъсто съсредоточени в системата на Хиперион, а други бяха наредени по телепортаторните маршрути като мъниста на гердан.

Някои от сенаторите с военен опит ахнаха от това, което виждаха.

— От дванайсетте рояка, за чието съществуване знаем — с все още тих глас заговори Морпурго, — очевидно всички са ангажирани в нахлуването в Мрежата. Няколко се разделиха на многобройни щурмови групи. Можете да проследите маршрута на втората вълна, която се очаква да достигне целите си от сто до двеста и петдесет часа след първата.

В стаята не се чуваше никакъв шум. Гладстоун се запита дали другите също сдържат дъха си.

— Целите на втората вълна са: Хеброн, след сто часа, Ренесанс Вектор, след сто и десет часа, Ренесанс Две, след сто и дванайсет часа, Нордхолм, след сто двайсет и седем часа, Мауи-Обетована, след сто и трийсет часа, Талия, след сто четирийсет и три часа, Денеб Драй и Фир, след сто и петдесет часа, Сол Дракони Септем, след сто шейсет и девет часа, Фрийхолм, след сто и седемдесет часа, Нова Земя, след сто деветдесет и три часа, Фуджи, след двеста и четири часа, Нова Мека, след двеста и пет часа, Пацем, Армагаст и Свобода, след двеста двайсет и един час, Лусус, след двеста и трийсет часа и Тау Сети Сентър, след двеста и петдесет часа.

Холосът избледня. Тишината се проточи. Накрая генерал Морпурго каза:

— Предполагаме, че рояците от първата вълна ще имат и вторични цели след първоначалното си нахлуване, но времето за преход с хокингови двигатели ще е в рамките на стандартните за Мрежата време-дългове, от девет седмици до три години. — Той отстъпи назад и застана в стойка „свободно“.

— Мили Боже — прошепна някой зад Гладстоун. Президентът потри долната си устна. За да спаси човечеството от това, което беше смятала за цяла вечност на робство… или още по-лошо, унищожение… тя се бе готвила да отвори предната врата на къщата за вълка, докато повечето от семейството се криеха горе, в безопасност зад заключени врати. Но сега денят беше настъпил и вълците влизаха през всички врати и прозорци. Гладстоун почти се усмихна на справедливостта във всичко това, на пълната си глупост да мисли, че може да освободи хаоса и после да го овладее.

— Първо — каза тя, — няма да има оставки и самообвинения, докато не разреша аз. Много е вероятно това правителство да падне… и членовете на кабинета, включително и самата аз… както уместно се изрази Гейбриъл, наистина да увиснем на стълбовете. Но междувременно ние сме правителството на Хегемонията и трябва да действаме като такова.

Второ, ще се срещна с този съвет и с представители на други сенатски комисии след един час, за да прегледаме речта, която ще изнеса пред Мрежата в 0800 ч. стандартно време. Тогава вашите предложения ще бъдат добре дошли.

Трето, с настоящето нареждам и упълномощавам командването на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, събрано тук и из цялата Хегемония, да направи всичко по силите си, за да защити гражданството и собствеността на Мрежата и Протектората, каквито и извънредни мерки да се наложи да приложи. Генерале, адмирале, искам войниците прехвърлени обратно на застрашените светове в Мрежата до десет часа. Не ме интересува как ще бъде изпълнено това, но ще бъде изпълнено.

Четвърто, след речта си, ще свикам пълно заседание на Сената и Всеобема. Тогава ще обявя състояние на война между човешката Хегемония и народите на прокудените. Гейбриъл, Дороти, Том, Ейко… всички вие… ще бъдете много заети през следващите няколко часа. Подгответе речите си за родните си светове, но участвайте в гласуването. Искам поименната поддръжка на Сената. Говорител Гибънс, мога само да помоля за помощта ви в ръководството на дебатите по Всеобема. Важно е гласуването на целия Всеобем да стане до 1200 ч. днес. Не трябва да има изненади.

Пето, ще евакуираме гражданите на световете, застрашени от първата вълна. — Гладстоун вдигна ръка и спря възраженията и обясненията на специалистите. — Ще евакуираме всички, които успеем, за оставащото ни време. Министри Персов, Имото, Дан-Гидис и Кръненс от Министерството на транспорта ще създадат и оглавят Евакуационния координационен съвет и ще ми предадат подробен доклад и срок за действие до 1300 ч. днес. ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и Бюрото за сигурност на Мрежата ще надзирават контролирането на тълпите и защитата на районите на телепортаторите.

Накрая, искам да се срещна със съветник Албедо, сенатор Колчев и говорител Гибънс в частния си апартамент след три минути. Има ли някакви въпроси?

Отвърнаха й зашеметени лица.

Гладстоун се изправи.

— Късмет — пожела тя. — Действайте бързо. По никакъв начин не спомагайте за разпространяване на излишна паника. И нека Бог пази Хегемонията. — Тя се обърна и бързо излезе от помещението.

Гладстоун седна зад бюрото си. Колчев, Гибънс и Албедо седнаха срещу нея. Напрежението във въздуха, което някак си се просмукваше от полуосезаемите припрени действия навън, беше още по-влудяващо поради продължителното мълчание на Гладстоун преди да заговори. Тя и за миг не откъсваше очи от съветник Албедо.

— Вие — накрая каза тя, — ни предадохте.

Учтивата полуусмивка на проекцията не трепна.

— В никакъв случай, г. президент.

— Тогава разполагате с една минута, за да обясните защо Техноцентърът и особено Съвещателната комисия на ИИ не предсказаха това нахлуване.

— Ще ми бъде необходима само една дума, за да го обясня, г. президент — отвърна Албедо. — Хиперион.

— По дяволите Хиперион! — извика Гладстоун и удари с длан по древното бюро в съвсем нетипичен за нея изблик на ярост. — До гуша ми е дошло да слушам за непредвидими променливи и за Хиперион, предвидимата черна дупка, Албедо. Или Техноцентърът може да ни помогне да разберем вероятностите, или са ни лъгали вече пет века. Кое от двете?

— Комисията предсказа войната, г. президент — отвърна сивокосият образ. — Поверителните ни съвети към вас и консултативната група ви обясниха несигурността на събитията, щом в уравнението се включи Хиперион.

— Глупости — изръмжа Колчев. — Предполага се, че предсказанията ви трябва да са безпогрешни по отношение на общите тенденции. Това нападение трябва да е било планирано преди десетилетия. Или дори преди векове.

Албедо сви рамене.

— Да, сенаторе, но е също толкова вероятно единствено решението на това правителство да започне война в системата на Хиперион да е предизвикало промяната в плановете на прокудените. Ние ви посъветвахме да не предприемате никакви действия спрямо Хиперион.

Говорител Гибънс се наведе напред.

— Вие ни дадохте имената на личностите, необходими за така нареченото Поклонение пред Шрайка.

Албедо не сви отново рамене, но позата на проекцията му беше спокойна и самоуверена.

— Помолихте ни да ви предложим имена на личности от Мрежата, чиито молби към Шрайка биха променили предсказания от нас изход на войната.

Гладстоун изпъна пръсти и почука с тях по брадичката си.

— А определили ли сте вече по какъв начин тези молби ще променят изхода на онази война… на тази война?

— Не — отвърна Албедо.

— Съветник — каза президент Мейна Гладстоун, — моля, чувствайте се уведомен, че от този момент, в зависимост от изхода от следващите няколко дни, правителството на Хегемонията на Човека обмисля обявяването на състояние на война между нас и общността, известна с наименованието Техноцентър. Като фактически посланик на общността, ви е поверено предаването на този факт. Албедо се усмихна и разпери ръце.

— Г. президент, шокът от ужасната новина трябва да ви е накарал да си направите лоша шега. Обявяването на война срещу Техноцентъра ще е все едно… все едно риба да обяви война на водата, все едно някой шофьор да нападне своето ЕМПС, поради смущаващата вест за катастрофа някъде другаде.

Гладстоун не се усмихна.

— Някога имах дядо на Патауфа — бавно произнесе тя с ясно доловим диалект, — който изстреля шест куршума с пулсовата си пушка в семейното ЕМПС, когато една сутрин то не потегли. Свободен сте, съветник.

Албедо премигна и изчезна. Рязкото му заминаване беше или съзнателно нарушаване на протокола — обикновено проекцията напускаше помещението или оставяше другите да излязат, преди да се стопи — или беше признак, че контролиращият го интелект в Техноцентъра е потресен от разговора.

Гладстоун кимна към Колчев и Гибънс.

— Не искам да ви задържам, господа — каза тя. — Но ви уверявам, че ще очаквам пълна подкрепа след пет часа, когато ще е обявяването на войната.

— Ще я имате — обеща Гибънс. Двамата мъже излязоха.

През врати и тайни входове в ламперията влязоха помощници и започнаха да изстрелват въпроси и да искат инструкции. Гладстоун вдигна пръст.

— Къде е Севърн? — попита тя. При вида на озадачените лица, президентът добави: — Поетът… художникът, искам да кажа. Онзи, който рисува портрета ми?

Неколцина от помощниците се спогледаха така, сякаш Гладстоун се беше смахнала.

— Още спи — отвърна Лейт Хънт. — Взел е някакви приспивателни и никой не се е сетил да го събуди за заседанието.

— Искам го тук след двайсет минути — заяви Гладстоун. — Изложете му накратко положението. Къде е командир Лий?

Ники Кардън, младата жена, която отговаряше за връзките с военните, отговори:

— Снощи Лий е бил назначен за охранителен патрул от Морпурго и секторния началник на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: флота. Ще се прехвърля от един океански свят на друг в продължение на двайсет години наше време. В момента е… тъкмо се е прехвърлил във ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: КОМЦЕНТЪР на Бреша в очакване на транспорт до следващия свят.

— Върнете го тук — нареди Гладстоун. — Искам да бъде повишен в контраадмирал или какъвто и по дяволите да е съответният военен чин и после да бъде назначен тук, при мен, не в Правителствения дом или Президентството. Ако трябва, назначете го за пласьор на ядрено оръжие.

Гладстоун погледна за миг към празната стена. Помисли си за световете, които беше обиколила предишната нощ. За света на Бърнард, за светлината на лампите, проникваща през листата, за древните тухлени сгради на колежа. За Божия горичка с нейните завързани балони и свободно летящи дзеплени, приветстващи зората. За Небесна врата с нейната Променада… за всички планети, които попадаха сред целите на първата вълна. Тя поклати глава.

— Лейт, искам ти, Тара и Бринденат да ми донесете първите схеми и на двете речи — общото обръщение и обявяването на войната — след четирийсет и пет минути, Кратко. Категорично. Провери в архива под имената на Чърчил и Струденски. Реалистично, но предизвикателно, оптимистично, но изпълнено с мрачна решителност. Ники, трябва ми реално-времево наблюдение на всеки ход, който предприема върховното командване. Искам собствени дисплеи с командните карти — предавани чрез импланта ми. САМО ЗА ПРЕЗИДЕНТА. Барбра, ти ще си моето продължение на дипломацията с други средства в Сената. Отиди там, наблюдавай ги, натягай струните, изнудвай ги, придумвай ги и като цяло им дай да разберат, че ще е по-безопасно да излязат й да се бият с прокудените веднага, вместо да ме разпънат през следващите три-четири гласувания. Някакви въпроси? — Гладстоун изчака три секунди и плясна с длани. — Е, да се размърдаме, хора!

В краткия интервал преди следващата вълна сенатори, министри и помощници, Гладстоун се завъртя към празния таван над нея, вдигна пръст към него и разклати ръка.

После се обърна обратно, точно когато започна да нахлува следващата тълпа от висши функционери.

25.

Сол, консулът, отец Дюре и Хет Мастийн, все още изпаднал в безсъзнание, бяха в първата от Пещерните гробници, когато чуха изстрелите. Консулът излезе сам, бавно, предпазливо, като проверяваше за бурята от приливи на времето, която ги бе изблъскала по-дълбоко в долината.

— Всичко е наред — извика към другите той. Бледият блясък на фенера на Сол освети дъното на пещерата, трите бледи лица и покрития с роба вързоп, който представляваше храмерът. — Приливите са отслабнали — извика консулът.

Сол се изправи. Личицето на дъщеря му се виждаше като блед овал под неговото собствено.

— Сигурен ли си, че изстрелите са от пистолета на Брон? Консулът посочи към мрака навън.

— Никой от останалите от нас няма оръжие с куршуми. Ще отида да проверя.

— Почакай — каза Сол. — Ще дойда с теб.

Отец Дюре остана, коленичил до Хет Мастийн.

— Тръгвайте. Аз ще остана при него.

— Един от нас ще се върне през следващите няколко минути — обеща консулът.

Долината се осветяваше от бледия блясък на Гробниците на времето. Вятър ревеше от юг, но тази нощ въздушното течение беше по-високо, над скалните стени, и дюните на дъното на долината бяха спокойни. Сол последва консула по неравната пътека надолу и после към началото на долината. Леките притегляния на deja vu напомниха на учения за силата на приливите на времето преди час, но сега изчезваха дори и последните следи от странната буря.

Когато пътеката се разшири към дъното на долината, Сол и консулът тръгнаха рамо до рамо покрай опърленото бойно поле на Кристалния монолит. Високата постройка излъчваше млечен блясък, отразяващ се в безбройните отломки, които покриваха земята. После леко се изкачиха покрай Нефритената гробница с нейното бледозелено фосфоресциране и отново завиха по зигзаговидната пътека към Сфинкса.

— Боже мой — промълви Сол и се втурна напред, като се опитваше да не разтърсва спящото дете в носилката. Той коленичи до тъмната фигура на най-високото стъпало.

— Брон ли е? — попита консулът, спирайки на две крачки зад него, задъхан след внезапното изкачване.

— Да. — Сол понечи да вдигне главата й и рязко дръпна назад ръката си, когато докосна нещо гладко и студено, което излизаше от черепа на жената.

— Мъртва ли е?

Сол притисна главичката на бебето до гърдите си, докато проверяваше пулса на шията на Брон.

— Не — отвърна той и дълбоко си пое дъх. — Жива е… но е в безсъзнание. Подай ми фенера си.

Ученият взе фенерчето и освети проснатото тяло на Брон Ламиа, като следваше сребристата нишка — „пипало“ отговаряше повече на действителността, защото нещото беше от плът и предизвикваше впечатление за органичен произход, — която водеше от невралния шунтов шекер в черепа й през широкото най-горно стъпало на Сфинкса и влизаше в отворения портал. Самият Сфинкс блестеше най-ярко от всички Гробници, но входът му беше много тъмен.

Консулът се приближи.

— Какво е това? — Той протегна ръка и докосна сребристия кабел, а после я отдръпна рязко като Сол. — Боже мой, то е топло.

— Като живо е — съгласи се ученият. Той беше разтрил дланите на Брон и сега леко пляскаше бузите й’в опит да я събуди. Тя не помръдваше. Сол се обърна и проследи кабела с фенерчето дотам, където изчезваше от поглед по коридора на Сфинкса. — Не мисля, че е нещо, което доброволно си е прикачила.

— Шрайка — рече консулът. Той се наведе по-близо, за да активира биомониторните датчици на инфотерма на китката на Брон. — Всичко е нормално, освен мозъчните вълни. Сол.

— Какво казват те?

— Че е мъртва. Поне, че мозъкът е мъртъв. Няма никакви висши функции. Сол въздъхна и се залюля назад на пети.

— Трябва да видим докъде води този кабел.

— Не можем ли просто да го откачим от шунтовия щекер?

— Виж — каза Сол и насочи светлината към тила на Брон, като отметна настрани тъмните й къдрици. Невралният шунт, обикновено пластотелесен диск с диаметър няколко милиметра и с десетмикрометров щекер, като че ли се стопяваше… плътта се издигаше в червена подутина, за да се свърже с микропроводниците на металния кабел.

— За да го махнем, ще ни трябва хирург — прошепна консулът. Той докосна възпалената наглед плът. Брон не помръдна. Консулът отмести лъча на фенерчето и се изправи. — Ти остани с нея. Аз ще тръгна вътре по кабела.

— Използвай комуникационните канали — предложи Сол, макар да знаеше колко безполезни са те при надигането и спадането на приливите на времето.

Консулът кимна и бързо тръгна напред, преди страхът да го накара да се поколебае.

Хромираният кабел се извиваше надолу по главния коридор и изчезваше от поглед зад стаята, в която поклонниците бяха спали предишната нощ. Консулът хвърли поглед в помещението, като освети с фенерчето одеялата и раниците, оставени от тях в бързината.

Той проследи кабела около завоя на коридора, през централния портал, където коридорът се разделяше на три по-тесни прохода, нагоре по рампата и после отново надясно по тесния проход, който бяха нарекли „Магистрала на крал Тът“ по време на предишните си претърсвания. Продължи надолу по рампата, по един нисък тунел, в който трябваше да пълзи внимателно на ръце и колене, за да не докосва топлото като плът пипало, нагоре по толкова стръмен наклон, че трябваше да се катери като в комин, надолу по по-широк коридор, който не помнеше и чиито каменни стени се стесняваха към таван, през който се процеждаха капки влага, и сетне стръмно надолу, като забавяше спускането си единствено с цената на разранените си длани и колене, изпълзявайки накрая по проход, по-дълъг от самия Сфинкс. Консулът беше изгубил всякаква ориентация и разчиташе кабелът да го изведе обратно, когато дойдеше време.

— Сол — накрая извика той, без да вярва нито за миг, че може да бъде чут през камъка и приливите на времето.

— Тук съм — прозвуча като съвсем слаб шепот гласът на учения.

— Адски навътре съм — прошепна консулът в инфотерма си. — По коридор, който не помня да сме виждали преди. Изглежда много дълбок.

— Намери ли къде свършва кабелът?

— Да — тихо отвърна дипломатът и седна, за да избърше потта от лицето си с носна кърпичка.

— Възел ли е? — попита Сол, говорейки за едно от безбройните разклонения, в които гражданите на Мрежата можеха да се включат в инфосферата.

— Не. Нещото като че ли се влива направо в каменния под. Коридорът също свършва тук. Опитах се да помръдна кабела, но връзката е подобна на мястото, където невралният шунт се слива с черепа на Брон. Прилича просто на част от камъка.

— Хайде, излизай — долетя гласът на Сол над стърженето на статичното електричество. — Ще опитаме да го отрежем от нея.

Във влагата и мрака на тунела, консулът за пръв път в живота си изпита истинска клаустрофобия. Откри, че му е трудно да диша. Беше сигурен, че в мрака зад него има нещо, което препречва притока на въздух и единствения път за отстъпление. Ударите на сърцето му почти се чуваха в тесния и нисък коридор.

Той започна да диша бавно, отново избърса лицето си и се опита да заглуши паниката.

— Това може да я убие — между бавните си вдишвания каза консулът.

Никакъв отговор. Възрастният мъж отново извика, но нещо беше прекъснало тънката им връзка.

— Излизам — съобщи той в беззвучния уред, обърна се кръгом и освети ниския тунел с фенерчето. „Дали кабелът-пипало беше потрепнал, или това бе само илюзия на светлината?“

Консулът запълзя обратно по пътя, по който беше дошъл.

Бяха открили Хет Мастийн по залез слънце, само минути преди да удари бурята на времето. Храмерът беше залитал, когато консулът, Сол и Дюре го бяха видели за пръв път и докато стигнат до него, вече бе паднал на земята в безсъзнание.

— Да го пренесем при Сфинкса — предложи Сол. В този миг, сякаш под диригентската палка на залязващото слънце, върху тях се стовариха приливите на времето като вълна от гадене и deja vu. И тримата мъже паднаха на колене. Рахил се събуди и заплака със силата на ужасено новородено.

— Тръгваме към входа на долината — задъхано каза консулът, като се изправи, преметнал на рамо Хет Мастийн. — Трябва… да се измъкнем… от долината…

Тримата мъже се насочиха към началото на долината покрай първата гробница. Сфинкса, но приливите на времето се усилиха и започнаха да ги отблъскват като ужасен зашеметяващ вятър. Още трийсет метра нататък и те вече не можеха да се изкачват. Паднаха на ръце и колене, а Хет Мастийн се затъркаля по утъпканата пътека. Рахил беше престанала да плаче и неспокойно се гърчеше.

— Назад — прошепна Пол Дюре. — Назад в долината. Беше… по-добре… там долу.

Те се върнаха по стъпките си, залитайки по пътеката като трима пияници, всеки от които носи прекалено ценен товар, за да го изпусне. Отдъхнаха си за миг под Сфинкса, опрели гърбове в един камък. Като че ли самата материя на пространството и времето се местеше и извиваше около тях. Сякаш светът беше знаме и някой го бе развял с яростен замах. Действителността като че ли се развълнува и нагъна, после отскочи далеч настрани и отново се нагъна като хребет на вълна над тях. Консулът остави храмера да лежи до скалата и падна, задъхан на четири крака, панически вкопчил пръсти в земята.

— Кубът на Мьобиус — обади се храмерът и се размърда, все още със затворени очи. — Трябва да вземем куба на Мьобиус.

— По дяволите — успя да промълви консулът. Той грубо разтърси Хет Мастийн. — Защо ни е? Мастийн, защо ни трябва? — Главата на храмера тромаво се клатеше назаднапред. Отново бе изпаднал в безсъзнание.

— Аз ще го донеса — надигна се Дюре. Свещеникът изглеждаше стар и болен, лицето и устните му бяха бледи.

Консулът кимна, преметна Хет Мастийн през рамо, помогна на Сол да се изправи на крака и със залитане тръгна надолу по долината, усещайки как приливите на антиентропните полета отслабват с отдалечаването от Сфинкса.

Отец Дюре се изкачи по пътеката, а после и по дългото стълбище, залитна към входа на Сфинкса и се вкопчи в грубите камъни, както би се вкопчил моряк, паднал в бурно море, в хвърленото му въже. Сфинкса като че ли се разклати над него, първо трийсет градуса на едната страна, после петдесет — на другата. Дюре знаеше, че това се дължи единствено на изкривяването на възприятията му поради приливите на времето, но беше достатъчно, за да го накара да коленичи и да повърне.

Приливите спряха за миг, като яростен прибой, отдъхващ си между ужасните вълни и Дюре се изправи на крака, избърса уста с опакото на дланта си и влезе в тъмната гробница.

Не беше взел фенерче. Със залитане, той напипваше пътя по коридора, ужасен от въображението си, че докосва нещо гладко и студено в мрака или че попада в стаята, където се бе преродил и открива там собствения си труп, все още разложен в гроба. Дюре изкрещя, но викът му се загуби в ураганния рев на собствения му пулс, когато приливите на времето отново се стовариха с предишната сила.

Стаята, в която бяха преспали, бе тъмна, с онзи ужасен мрак, който означава пълна липса на светлина, но очите на Дюре привикнаха и той разбра, че самият куб на Мьобиус леко свети с премигващи датчици.

Той влезе в разхвърляното помещение и грабна куба, вдигайки тежкия предмет с внезапен прилив на адреналин. В обобщаващите записи на консула се споменаваше за него — за тайнствения багаж на Мастийн по време на поклонничеството — както и за факта, че според тях в него имало ерг, едно от чуждопланетните създания със силови полета, използвани за двигатели на храмерските дърволети. Дюре нямаше представа защо ергът беше важен сега, но притисна кутията до гърдите си и се запрепъва обратно по коридора, излезе навън, спусна се по стълбите и навлезе по-дълбоко в долината.

— Насам! — извика консулът от първата Пещерна гробница в подножието на скалната стена. — Тук е по-добре.

Дюре се заклатушка нагоре по пътеката, като едва не изпусна куба в объркването си, внезапно почувствал, че енергията му се изчерпва. Консулът му помогна да мине последните трийсет крачки до пещерата.

Вътре беше по-добре. Дюре усещаше настъпването и оттеглянето на приливите на времето точно пред входа на гробницата, но в дъното на пещерата, където светлинни глобуси разкриваха със студената си светлина сложни врязвания по стените, беше почти нормално. Свещеникът падна до Сол Уайнтрауб и остави куба на Мьобиус до безмълвния, но отворил очи Хет Мастийн.

— Свести се точно, когато ти приближи насам — прошепна Сол. Очичките на бебето бяха широко отворени и много тъмни на бледата светлина. Консулът се отпусна до храмера.

— Защо ни трябва кубът? Мастийн, защо ни е?

Погледът на Хет Мастийн не трепна, мъжът не мигна.

— Наш съюзник — прошепна той. — Наш единствен съюзник срещу Господаря на болката. — Сричките бяха произнесени с характерния диалект на храмерския свят.

— По какъв начин ни е съюзник? — попита Сол и сграбчи с две ръце робата на мъжа. — Как да го използваме? Кога?

Погледът на храмера беше насочен към нещо в неопределената далечина.

— Ние се надпреварвахме за честта — дрезгаво прошепна той. — Истинският глас на Sequia Semprevirens пръв се свърза с киборга на възстановената личност на Кийтс… но честта на светлината на Муира се падна на мен. Именно „Игдразил“, моят „Игдразил“ беше принесен в жертва за изкупление на греховете ни спрямо Муира. — Храмерът затвори очи. Леката усмивка изглеждаше нелепа на суровото му лице.

Консулът погледна към Дюре и Сол.

— Това звучи по-скоро като терминология на култа към Шрайка, отколкото като храмерски догми.

— Навярно е и двете неща едновременно — прошепна Дюре. — В историята на теологията е имало и по-странни съюзявания.

Сол докосна с длан челото на храмера. Високият мъж гореше от треска. Ученият прерови единствения им медицински пакет, в търсене на болкоуспокоително или маншет за треска. Когато намери, той се поколеба.

— Не зная дали храмерите са в стандартните медицински норми. Не искам да го убие някаква алергия.

Консулът взе маншета и го долепи до слабата ръка на храмера.

— В нормите са. — Той се наведе по-близо. — Мастийн, какво стана на вятърната гемия? Очите на храмера се отвориха, но останаха нефокусирани.

— На вятърната гемия ли?

— Не разбирам — прошепна отец Дюре. Сол го отведе настрани.

— Мастийн така и не разказа историята си — прошепна той. — Изчезна през първата нощ на вятърната гемия. Остана кръв — много кръв, — както и багажът му, и кубът на Мьобиус. Но Мастийн го нямаше.

— Какво стана на вятърната гемия? — отново прошепна консулът. Той леко разтърси храмера, за да привлече вниманието му. — Помисли, Истински глас на дървото Хет Мастийн!

Лицето на високия мъж се промени, очите му се фокусираха, смътно азиатските черти изпъкнаха в познатите, сурови бръчки.

— Освободих стихията от затвора му…

— Ерга — прошепна на объркания свещеник Сол.

— …и го обвързах с мисловната наука, която усвоих във Високите клони. Но тогава, без предупреждение, ни нападна Господаря на болката.

— Шрайка — прошепна Сол, по-скоро на себе си, отколкото на свещеника.

— Твоята кръв ли беше останала там? — попита храмера консулът.

— Кръв ли? — Мастийн придърпа качулката надолу, за да скрие объркването си. — Не, не беше моята кръв. Господаря на болката държеше… жрец… в ръцете си. Мъжът се съпротивляваше. Опитваше се да избегне шиповете на изкуплението…

— Ами ерга? — настоя консулът. — Стихията. Ти какво очакваше да направи за теб? Да те защити от Шрайка ли?

Храмерът се намръщи и повдигна трепереща ръка към веждите си.

— Той… не беше готов. Аз не бях готов. Върнах го в затвора му. Господаря на болката ме докосна по рамото. Бях… доволен… че моето изкупление ще е в часа на жертвата на дърволета ми.

Сол се наведе по-близо до Дюре.

— Дърволетът „Игдразил“ беше унищожен в орбита същата вечер — прошепна той. Хет Мастийн затвори очи.

— Уморен — с отслабващ глас прошепна той. Консулът отново го разтърси.

— Как стигна дотук? Мастийн, как стигна дотук от Тревното море?

— Свестих се сред Гробниците — прошепна храмерът, без да отваря очи. — Свестих се сред Гробниците. Уморен. Трябва да поспя.

— Остави го да си почине — каза отец Дюре. Консулът кимна и отпусна мъжа на земята.

— Това е пълна безсмислица — прошепна Сол, докато тримата мъже и бебето седяха на бледата светлина и усещаха как приливите на времето прииждат и отстъпват навън.

— Губим един поклонник, печелим друг — промърмори консулът. — Сякаш се играе някаква странна игра.

Един час по-късно те бяха чули изстрелите да прокънтяват в долината.

Сол и консулът приклекнаха до безмълвното тяло на Брон Ламиа.

— Трябва ни лазер, за да прережем това нещо — каза ученият. — Касад изчезна заедно с оръжията ни. Консулът докосна китката на младата жена.

— Ако го прережем, това може да я убие.

— Според биомонитора, тя вече е мъртва. Консулът поклати глава.

— Не. Става нещо друго. Това чудо може би прониква в киборговата личност на Кийтс, която тя носи. Навярно, когато я изчерпи, ще ни върне Брон обратно.

Сол вдигна двудневната си дъщеричка до рамото си и погледна навън над леко сияещата долина.

— Каква лудница. Нищо не върви така, както си мислехме. Само проклетият кораб да беше тук… на него има режещи инструменти, в случай, че се наложи да освободим Брон от това… това нещо… Тя и Мастийн биха имали шанс да оцелеят в корабния лазарет.

Консулът остана коленичил и втренчен в нищото. След миг той каза: „Почакай тук с нея, моля те“ и изчезна в тъмната паст на входа на Сфинкса. Пет минути по-късно се върна с голямата си пътна чанта, извади от дъното й една навита черга и я разгъна върху каменното стъпало на гробницата.

Беше древна, малко по-къса от два и малко по-широка от един метър. Сложно изтъканата материя бе избеляла от вековете, но полетните моновлакна все още блестяха като злато на бледата светлина. Тънки проводници свързваха килима с единичната енергийна клетка, която сега откачваше консулът.

— Мили Боже — прошепна Сол. Той си спомни разказа на консула за трагичната любов на баба му Сайри с хегемонийския моряк Мерин Аспик. Любов, вдигнала бунт срещу Хегемонията и хвърлила Мауи-Обетована в дългогодишна война. Мерин Аспик беше долетял във Фърстсайт на килимчето на един свой приятел. Консулът кимна.

— Принадлежало е на Майк Ошо, приятел на дядо Мерин. Сайри го оставила в гробницата си, за да може Мерин да го открие там. Той ми го даде, когато бях дете — точно преди Битката за Архипелага, в която загина той и мечтата за свобода.

Сол прокара длан по вековното килимче.

— Жалко, че не може да работи тук. Консулът вдигна поглед.

— Защо да не може?

— Магнитното поле на Хиперион е под критичното равнище за ЕМ превозни средства — отвърна Сол. — Затова вместо ЕМПС-та, тук има дирижабли и плъзгачи, затова „Бенарес“ вече не функционира като левитационен кораб. — Той замълча, чувствайки се глупаво да обяснява това на човек, който е бил хегемонийски консул на Хиперион в продължение на единайсет местни години. — Или греша?

Консулът се усмихна.

— Прав си, че стандартните ЕМПС-та не действат тук. Прекалено масивни са, за да се издигнат. Но самото хокингово килимче е подемна сила, то почти няма маса. Изпробвал съм го, когато живеех в столицата. Не лети гладко… но ще може да вози един човек.

Сол отново погледна към долината, покрай блестящите очертания на Нефритената гробница, Обелиска и Кристалния монолит, дотам, където сенките на скалната стена скриваха входа към Пещерните гробници. Зачуди се дали отец Дюре и Хет Мастийн са все още само… все още живи.

— Мислиш да отидеш за помощ ли?

— Мисля един от нас да отиде за помощ. Да върне тук кораба. Или поне да го освободи и да го прати обратно на автопилот. Можем да теглим жребий, за да определим кой ще отиде.

Беше ред на Сол да се усмихне.

— Помисли, приятелю. Дюре не е в състояние да пътува и във всеки случай не знае пътя. Аз… — Сол повдигна Рахил, докато темето й не докосна страната му. — Пътуването може да продължи няколко дни. Аз — ние — не разполагаме с няколко дни. Ако изобщо нещо може да се направи за нея, ние трябва да останем тук и да се възползваме от шанса си. Ти си този, който трябва да отиде.

Консулът въздъхна, но не възрази.

— Нещо повече — добави Сол, — корабът е твой. Ако някой е в състояние да го освободи от забраната на Гладстоун, това си ти. А и добре познаваш генерал-губернатора.

Консулът погледна на запад.

— Чудя се дали Тео все още е на власт.

— Да се връщаме и да разкажем на отец Дюре нашия план — рече Сол. — Освен това оставих бибероните в пещерата, а Рахил е гладна.

Консулът нави килима, мушна го в раницата си и се втренчи в Брон Ламиа, в отвратителния кабел, който се извиваше и изчезваше в мрака.

— Дали с нея всичко ще бъде наред?

— Ще накарам Пол да дойде с одеяло и да остане с нея, докато заедно с теб довлечем другия ни инвалид дотук. През нощта ли ще тръгнеш или ще изчакаш до изгрев слънце?

Консулът уморено потърка бузите си.

— Не ми харесва идеята да пресичам планините нощем, но така можем да спестим време. Ще тръгна веднага, щом си събера някои неща.

Сол кимна и погледна към входа на долината.

— Иска ми се Брон да можеше да ни каже къде е отишъл Силенъс.

— Ще гледам за него, като излетя — обеща консулът. Той вдигна очи към звездите. — Смятай трийсет и шест часа полет до Кийтс. Няколко часа, докато освободя кораба. Би трябвало да се върна след два стандартни дни.

Сол кимна, като люлееше детето. Умореното му, но отзивчиво изражение не скриваше съмненията му. Той сложи ръка на рамото на консула.

— Добре е да опитаме, приятелю. Хайде, ела да поговорим с отец Дюре и ако другият ни пътешественик се е събудил, да хапнем заедно. Изглежда, че Брон е донесл достатъчно провизии, за да си направим последно пиршество.

26.

Когато Брон Ламиа беше дете, баща й — сенатор, а домът им — разположен на няколко свята, макар и за кратко, от Лусус до гористите чудеса на Административножилищния комплекс на Тау Сети Сентър, тя бе гледала древния, плоскообразен анимационен филм на Уолт Дисни „Питър Пан“. След прожекцията, момичето беше прочело книгата и двете едновременно бяха завладели сърцето му.

В продължение на месеци петгодишното според стандартното време момиче бе чакало Питър Пан да пристигне някоя нощ и да я отведе. Беше оставяла знаци, посочващи пътя към спалнята й под покритата с шинди капандура. Беше напускала дома си, докато родителите й спяха и бе лежала върху меката трева на моравите в Еленовия парк, загледана в млечносивото небе на ТС2, мечтаейки за момчето от Царството на мечтите, което някоя нощ щеше да я отведе със себе си на втората звезда отдясно, чак до сутринта. Тя щеше да бъде негова спътница, майка на изчезналите му момчета, отмъстителка на злия Хук и най-вече, новата Уенди на Питър… новото приятелче на детето, което никога нямаше да порасне.

И сега, двайсет години по-късно, Питър най-сетне беше дошъл за нея.

Ламиа не изпита болка, а само внезапен вледеняващ пристъп на изместване, когато стоманеният нокът на Шрайка проникна в невралния шунт зад ухото й. После вече не беше там и летеше.

Вече бе влизала през инфоравнината в инфосферата. Само преди седмици нейно време, Брон беше пътувала в матрицата на Техноцентъра с любимия си киберманиак, наивния Биби Сърбринджър, за да помогне на Джони да открадне обратно възстановената личност на киборга си. Бяха проникнали в периферията и откраднаха личността, но им бе попречил алармен сигнал и Биби беше загинал. На Ламиа никак не й се искаше отново да влиза в инфосферата. Но сега беше там.

Изживяването не приличаше на нищо от това, което бе изпитвала с проводниците или възлите на инфотерма си. Беше като цялостна симулация — сякаш бе в пълноцветна холограма с обгръщащ я стереозвук. Беше като да е там.

Питър най-сетне бе дошъл да я отведе.

Ламиа се издигна над кривата на планетния лимб на Хиперион и видя елементарните канали на микровълнов инфопоток и теснолъчева комуникационна връзка, които минаваха за ембрионна инфосфера там. Не спря да проникне в нея, защото следваше оранжевата нишка в небето към истинските булеварди и магистрали на инфоравнината.

Космосът на Хиперион беше пълен с ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ и рояци на прокудените, донесли със себе си сложните гънки и решетки на инфосферата. Ламиа виждаше с нови очи хилядите равнища на инфопоток на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, развълнуван зелен океан от информация, пронизан от червените вени на секретни канали и въртящите се лилави сфери с яхналите ги черни фаги, които представляваха ИИ-ти на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Този псевдопод на огромната мегаинфосфера на Мрежата изтичаше от нормалното пространство през черните тунели на корабните телепортатори, по разширяващите се фронтове на вълните на застъпващите ги мигновени вълнения, които Ламиа разпозна като избухвания от десетки векторни предаватели.

Тя спря, внезапно изпитала неувереност къде да отиде, по кой булевард да поеме. Сякаш бе летяла и несигурността й беше застрашила магията — заплашвайки да я захвърли на земята на толкова много километри отдолу.

Тогава Питър пое ръката й и я понесе нагоре.

— Джони!

— Здравей, Брон.

Образът на собственото й тяло се появи в същата секунда, в която тя видя и почувства неговия. Беше Джони, такъв, какъвто го бе видяла за последен път — нейният клиент и любим — Джони с остри скули, кафяви очи, плътен нос и здрава челюст. Кафеникаво-червените му къдри все още падаха върху яката му и лицето му си беше изпълнено с решителна енергия. Усмивката му все още я караше да се разтапя вътрешно.

Джони! Тогава тя го прегърна и почувства прегръдката, почувства силните му ръце върху гърба си, докато се носеха високо над всичко, почувства гърдите си, притиснати до гръдта му, докато той отвръщаше на прегръдката й с изненадваща сила за ниския му ръст. Целунаха се и нямаше съмнение, че това ставаше в действителност.

Ламиа се носеше на една ръка разстояние от него, с ръце върху раменете му. Лицата и на двама им бяха осветени от зелено-лилавия блясък на огромния инфосферен океан над тях.

— Действително ли е това? — Тя чу собствения си глас и диалект във въпроса, макар да знаеше, че само си го е помислила.

— Да. Толкова действително, колкото може да е която и да било част от инфоравнинната матрица. Ние сме на ръба на мегасферата в космоса на Хиперион. — В гласа му все още се усещаше онзи едва доловим акцент, който тя намираше за толкова омаен и влудяващ.

— Какво стана? — С думите, тя му предаваше образите на появата на Шрайка, на внезапното, ужасно проникване на острия му пръст.

— Да — помисли Джони, като я прегърна по-силно. — Някак си ме е освободил от Шрьоновата уредба и ни е включил директно в инфосферата.

— Мъртва ли съм, Джони?

Лицето на Джони Кийтс се усмихна надолу към нея. Той леко я разтърси, нежно я целуна и я завъртя така, че двамата да могат да виждат гледката над и под тях.

— Не, не си мъртва, Брон, макар че може да си прикачена към някаква странна животоподдържаща система, докато инфоравнинният ти аналог се скита тук с мен.

— Ти мъртъв ли си?

Той отново й се усмихна.

— Вече не, макар че животът в Шрьонова уредба изобщо не е толкова лош. Това е като да сънуваш нечии сънища.

— Аз те сънувах. Джони кимна.

— Мисля, че това не бях аз. Сънувах същите сънища… разговори с Мейна Гладстоун, правителствени съвети на Хегемонията…

— Да!

Той стисна ръката й.

— Подозирам, че са реактивирали друг киборг на Кийтс. Някак си бяхме в състояние да се свързваме през всичките тези светлинни години.

— Друг киборг ли? Как? Ти унищожи матрицата на Техноцентъра, освободи личността…

Любимият й сви рамене. Носеше надиплена риза и копринена жилетка в стил, който не беше виждала никога досега. Потокът от данни по булевардите над тях обагри и двама им с трепкаща неонова светлина, когато полетяха натам.

— Подозирах, че имат повече подсигуровки, отколкото заедно с Биби успяхме да намерим по време на онова толкова плитко проникване в периферията на Техноцентъра. Това няма значение, Брон. Ако има друго копие, тогава той съм аз, а не вярвам, че той може да е враг. Хайде, ела да поразгледаме.

Ламиа се дръпна за миг, когато той я притегли нагоре.

— Какво да разгледаме?

— Това е нашият шанс да разберем какво става, Брон. Шанс да се доберем до дъното на много мистерии.

Тя усети нетипичната боязън в собствения си глас/мисъл.

— Не съм сигурна, че ми се иска, Джони. Той се завъртя, за да я погледне.

— Това ли е детективът, когото познавах? Какво е станало с жената, която не можеше да устоява на тайни?

— Тя преживя някои тежки моменти, Джони. Можах да се обърна назад и да разбера, че детективската ми професия е — в голямата си част — реакция към самоубийството на баща ми. Все още се опитвам да разнищя подробностите около смъртта му. Междувременно в действителния живот бяха наранени много хора. Включително и ти, мили мой.

— Разнищи ли ги?

— Какво?

— Подробностите около смъртта на баща ти? Ламиа се намръщи към течната маса на инфосферата, която се отдръпваше и прииждаше над тях.

— Там горе чакат много отговори, Брон. Ако имаш смелостта да отидеш да ги погледнеш. Тя отново хвана ръката му.

— Можем да загинем там.

— Да.

Ламиа спря и погледна надолу към Хиперион. Светът беше тъмна крива с няколко изолирани джоба инфопоток, които блестяха като лагерни огньове в нощта. Огромният океан над тях кипеше и пулсираше от светлина и инфопоточен шум — и Брон разбра, че това е най-малкото продължение на мегасферата. Тя разбра… тя почувства… че преродените им инфоравнинни аналози сега могат да посетят места, за които никой киберманиак не беше и мечтал.

Брон знаеше, че заедно с Джони може да проникне в мегасферата и Техноцентъра до дълбини, до които никога не бе достигал човек. И се страхуваше.

Но най-сетне беше с Питър Пан. И царството на мечтите я зовеше.

— Добре, Джони. Какво чакаме?

Те се издигнаха към мегасферата.

27.

Полковник Федман Касад последва Монита през портала и се оказа в огромна лунна равнина, където ужасно трънено дърво се издигаше на пет километра в кървавочервено небе. Човешки фигури се гърчеха по многобройните клони и шипове: ясно се виждаше, че по-близките са хора и страдат от болка, а по-далечните бяха смалени от разстоянието и напомняха бледи гроздове.

Касад премига и си пое дъх под повърхността на живачния пластокостюм. Той се огледа наоколо, покрай безмълвната фигура на Монита, откъсвайки очи от отвратителното дърво.

Това, което беше помислил за лунна равнина, бе повърхността на Хиперион на входа към долината на Гробниците на времето, но един ужасно променен Хиперион. Дюните бяха замръзнали и изкривени, сякаш са били взривени и стопени на стъкло, камъните и скалните стени също се бяха разтекли и замръзнали като ледници от светъл камък. Нямаше атмосфера — небето беше черно с безмилостната чистота на безвъздушни луни навсякъде. Слънцето не беше това на Хиперион — такава светлина човешкият опит не познаваше. Касад погледна нагоре и зрителните филтри на пластокостюма се поляризираха, за да се справят с ужасните енергии, изпълващи небето с ивици червена кръв и яростни взривове бяла светлина.

Долината под него като че ли вибрираше, сякаш с недоловими трусове. Гробниците на времето блестяха със собствената си вътрешна енергия, хвърляха пулсираща студена светлина на голямо разстояние в дъното на долината от всеки вход, портал и отвор. Изглеждаха нови, гладки и лъскави.

Касад разбра, че единствено пластокостюмът му позволява да диша и спасява тялото му от лунния студ, заменил пустинната жега. Той се обърна, за да погледне Монита, опита се да зададе интелигентен въпрос, не успя и отново вдигна очи към невероятното небе.

Тръненото дърво като че ли беше направено от същата стомана, хром и хрущял като самия Шрайк: очевидно изкуствено и въпреки това ужасно органично в същото време. В основата си стволът беше дебел двеста-триста метра, по-ниските клони имаха почти същия диаметър, но по-малките и тръните скоро се заостряха като ками, разперили се към небето с ужасния, набучен на тях човешки плод.

Беше невероятно, че хора, набучени така, можеха да живеят толкова дълго — още по-невероятно бе, че оцеляват във вакуума на това място извън времето и пространството. Но оцеляваха и страдаха. Касад ги виждаше как се гърчат. Всички бяха живи. И всички страдаха.

Касад осъзнаваше болката като силен звук, надхвърлящ възможностите на слуха, като огромна, постоянна йерихонска тръба от болка, сякаш хиляди неопитни пръсти падаха върху хиляди клавиши на грамаден орган от болка. Болката беше толкова осезаема, че той огледа пламтящото небе, сякаш дървото бе огън или висок сигнален фар с ясно видими вълни от болка.

Но там имаше само дрезгава светлина и лунна застиналост.

Касад усили увеличението на зрителните обективи на пластокостюма и огледа клон по клон, трън по трън. Хората, които се гърчеха там, бяха от двата пола и от всички възрасти. Носеха различни разкъсани дрехи и безредната им козметика датираше от много десетилетия, ако не и от векове. Повечето от модните стилове бяха непознати на Касад и той предположи, че вижда жертви от своето бъдеще. Имаше хиляди… десетки хиляди… жертви. Всички бяха живи. И всички страдаха.

Касад спря, съсредоточи се върху един от клоните на четиристотин метра от земята, върху група тръни и тела далеч от ствола, върху един-единствен трън дълъг три метра, от който висеше позната лилава пелерина. Фигурата там се гърчеше, извиваше се и се обърна към Федман Касад.

Той гледаше набученото тяло на Мартин Силенъс.

Касад изруга и стисна юмруци толкова силно, че костите на ръцете го заболяха. Огледа се за оръжието си, усилвайки увеличението, за да провери в Кристалния монолит. Там нямаше нищо.

Полковник Касад поклати глава, разбра, че пластокостюмът му е по-добро оръжие от онова, което беше донесъл на Хиперион и закрачи към дървото. Не знаеше как ще се покатери, но щеше да намери начин. Не знаеше как ще свали Силенъс жив — как ще свали долу всички жертви, — но щеше да го стори или да умре, докато се опитва.

Касад направи десет крачки и спря на завоя на замръзнала дюна. Шрайка стоеше между него и дървото.

Той разбра, че яростно се хили под хромираното силово поле на пластокостюма. Именно това бе чакал от толкова много години. Именно това беше доблестната битка, за която бе заложил живота и честта си преди двайсет години на церемонията „Масада“ на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Двубой между воини. Сражение за защита на невинните. Касад се ухили, изпъна ръба на дясната си длан в сребристо острие и пристъпи напред.

— Касад!

Той погледна назад при вика на Монита. Светлина бликна върху живачната повърхност на голото й тяло, когато тя посочи към долината.

Втори Шрайк се появяваше от гробницата, наречена Сфинкса. По-нататък в долината един Шрайк излизаше от входа на Нефритената гробница. Дрезгава светлина проблясна по шипове и бръсначни жици, когато друг изплува от Обелиска, на половин клик разстояние.

Касад не им обърна внимание и се насочи към дървото и неговия пазител.

Сто Шрайка стояха между него и дървото. Той премига и още сто се появиха от лявата му страна. Погледна зад себе си и легион Шрайкове стояха безстрастно като скулптури по студените дюни и стопените камъни на пустинята.

Касад удари с юмрук по коляното си.

— По дяволите!

Монита се приближи до него и ръцете им се докоснаха. Пластокостюмите се сляха и той усети топлата плът на рамото й до своето. Тя застана бедро до бедро до него.

— Обичам те, Касад.

Той погледна съвършените линии на лицето й, не обърна внимание на бушуващите отражения и багри по него и се опита да си спомни първия път, когато я беше срещнал в гората до Азенкур. Помнеше сепващите й зелени очи и къса, кестенява коса. Пълната й долна устна и вкуса на сълзи, когато случайно я беше ухапал.

Той вдигна ръка и докосна страната й, усети топлината на кожата под пластокостюма.

— Ако ме обичаш — прати към нея той, — остани тук.

Тогава полковник Федман Касад се обърна и издаде вик, който можеше да чуе единствено той в лунната тишина — отчасти бунтовен крясък от далечното човешко минало, отчасти кадетски поздрав, отчасти каратистки вик и отчасти чисто предизвикателство. Затича се по дюните към тръненото дърво и към Шрайка, точно пред него.

Сега по хълмовете и в долината имаше хиляди Шрайкове. Ноктите им щракнаха едновременно, светлината блестеше по десетки хиляди остри като скалпели шипове и тръни.

Касад не обърна внимание на другите и се затича към Шрайка, който мислеше, че е видял първи. Над нещото се гърчеха в самотата на болката си човешки фигури.

Шрайка, към който тичаше, разтвори ръце, сякаш за прегръдка. Извити остриета като че ли щръкваха от скрити ножници по китките, ставите и гърдите му.

Касад изкрещя и ликвидира оставащото разстояние.

28.

— Не би трябвало да отивам — каза консулът. Заедно със Сол пренасяха отново изпадналият в безсъзнание Хет Мастийн от Пещерната гробница до Сфинкса, докато отец Дюре наглеждаше Брон Ламиа. Беше почти полунощ и долината блестеше от отразената светлина на Гробниците. Крилете на Сфинкса разрязваха дъги от малкото небе, което виждаха между скалните стени. Брон лежеше неподвижна, а отвратителният кабел се извиваше в мрака на гробницата. Сол докосна рамото на консула.

— Вече го обсъждахме. Трябва да отидеш. Консулът поклати глава и разсеяно поглади хокинговото килимче.

— Може и да е в състояние да носи двама. Ти и Дюре бихте могли да стигнете дотам, където е завързан „Бенарес“.

Сол държеше малката главичка на дъщеря си в шепа, докато леко я люлееше.

— Рахил е на два дни. Освен това, тук е мястото, където трябва да бъдем. Консулът се огледа. Очите му изразяваха болка.

— Тук е мястото, където би трябвало да съм и аз, Шрайка…

Дюре се наведе напред. Сиянието откъм гробницата зад тях обагряше високото му чело и остри скули със светлина.

— Синко, ако останеш тук, това ще е чисто самоубийство. Ако се опиташ да докараш кораба за г. Ламиа и храмера, ще помогнеш на други хора.

Консулът потри бузата си. Беше много уморен.

— На килимчето има място и за вас, отче. Дюре се усмихна.

— Каквато и да е съдбата ми, чувствам, че ми е писано да я срещна тук. Ще чакам завръщането ти.

Консулът отново поклати глава, но седна с кръстосани крака върху килимчето и издърпа зад себе си тежката вълнена торба. Той преброи консервите и бутилките вода, ’ които му беше приготвил Сол.

— Прекалено много са. На вас ще ви трябват повече. Дюре се позасмя.

— Имаме достатъчно храна и вода за четири дни, благодарение на г. Ламиа. След това, ако се наложи да постим, няма да ми е за пръв път.

— Ами ако се върнат Силенъс и Касад?

— Могат да споделят водата ни — отвърна Сол. — Ако другите се върнат, ще отидем още един път до крепостта за храна.

Консулът въздъхна.

— Добре. — Той докосна съответните шарки на двуметровото килимче, то се втвърди и се издигна на десет сантиметра над земята. Ако несигурните магнитни полета трептяха, това не се забелязваше.

— Ще имаш нужда от кислород, когато пресичаш планината — сети се Сол.

Консулът извади осмозната маска от раницата. Ученият му подаде автоматичния пистолет на Ламиа.

— Не мога…

— Няма да ни помогне срещу Шрайка — каза Сол. — А от него може да зависи дали ще стигнеш до Кийтс, или не.

Консулът кимна и пъхна оръжието в торбата си. Той стисна ръката на свещеника, после и на стария учен. Мъничките пръстчета на Рахил докоснаха рамото му.

— Късмет — пожела му Дюре. — Бог с теб.

Консулът кимна, почука по шарките за полет и се наведе напред, когато хокинговото килимче се издигна на пет метра, съвсем лекичко се разклати и после се плъзна напред и нагоре, сякаш следваше невидими релси във въздуха.

Консулът се насочи точно към входа на долината, мина на десет метра над дюните и зави наляво към пустошта. Озърна се назад само веднъж. Четирите фигури на най-горното стъпало на Сфинкса — двама изправени мъже и две полегнали долу тела — бяха наистина много малки. Той не можа да различи бебето в ръцете на Сол.

Както се бяха разбрали, консулът насочи хокинговото килимче на запад, за да прелети над Града на поетите, надявайки се да открие Мартин Силенъс. Интуицията му подсказваше, че раздразнителният поет може да се бе отклонил натам. Небето беше сравнително чисто откъм отраженията на космическата битка и консулът трябваше да оглежда потънали в сенки места, недокосвани от звездна светлина, когато мина на двайсет метра над съборените кули и куполи на града. Нямаше и следа от поета. Ако Брон и Силенъс бяха минали оттук, дори стъпките им в пясъка щяха да са вече заличени от нощния вятър, който сега разрошваше сродяващата коса на консула и развяваше дрехите му.

На тази височина беше студено. Консулът усещаше потръпванията и вибрациите, когато хокинговото килимче налучкваше пътя по нестабилните силови линии. Между несигурното магнитно поле на Хиперион и давността на ЕМ-те полетни влакна, той знаеше, че има реална възможност килимчето да падне долу много преди да е стигнал до столицата Кийтс.

Консулът вика името на Мартин Силенъс няколко пъти, но не получи друг отговор, освен изригването на гълъби от гнездата им в разбития купол на една от галериите. Той поклати глава и пое на юг към Брайдъл Рейндж.

От дядо си Мерин консулът знаеше историята на това хокингово килимче. То бе една от първите подобни играчки, изработени от Владимир Шолоков, прочутия в цялата Мрежа лепидоптеролог и ЕМ инженер, и спокойно можеше да е същото, което мъжът беше подарил на племенницата си. Обичта на Шолоков към малкото момиче бе станала легендарна, както и фактът, че тя беше отхвърлила подареното й летящо килимче.

Но други бяха харесали идеята и макар хокинговите килимчета скоро да бяха забранени на светове със сериозен контрол на транспорта, те продължаваха да се срещат на колониалните планети. Точно този екземпляр беше позволил на дядото на консула да се срещне с баба му Сайри на Мауи-Обетована.

Когато наближи планинската верига, дипломатът вдигна поглед. За десет минути полет бе изминал двучасовия преход през пустошта. Другите бяха настояли да не спира в крепостта Хронос, за да търси Силенъс. Каквато и участ да бе сполетяла поета, същото спокойно можеше да се случи и с консула, още преди пътуването му действително да започне. Задоволи се да прелети точно до прозорците на двеста метра височина по скалната стена, на една ръка от терасата, където преди три дни бяха гледали към долината и да извика името на поета.

От мрачните празнични зали и коридори на крепостта му отвърна само ехото. Консулът се хвана здраво за краищата на хокинговото килимче, усещайки височината и беззащитността си поради близостта до вертикалните каменни стени. Изпита облекчение, когато отклони килимчето от крепостта, набра височина и се издигна към планинските проходи, където на звездната светлина блестяха снегове.

Полетя над кабелите на трамвая, които минаваха през прохода и свързваха един висок девет хиляди метра връх със съседния му, надлъжно на планинската верига. На тази височина беше много студено и консулът се радваше на резервната термична пелерина на Касад, когато се сгуши под нея, като внимаваше да не показва навън ръцете и бузите си. Пихтиестата осмозна маска се опъна по лицето му подобно на някакъв гладен симбионт, гълтащ кислород там, където такъв трудно можеше да се намери.

Беше достатъчно. Консулът дишаше бавно и дълбоко, докато летеше на десет метра над покритите с лед кабели. Не вървеше нито една от трамвайните мотриси и самотата над ледниците, отвесните върхове и скритите в сенки долини спираше дъха. Той се радваше, че е тръгнал на това пътуване, ако не за друго, то поне, за да види за последен път красотата на Хиперион, ненарушена от ужасната заплаха на Шрайка или нашествието на прокудените.

На мотрисата й бяха необходими дванайсет часа, за да ги пренесе от юг на север. Въпреки ниската скорост на хокинговото килимче — двайсет клика на час, — консулът взе прехода за шест часа. Изгревът го завари все още над високите върхове. Той се сепна разбуден и с шок осъзна, че е спал, докато хокинговото килимче се е носило към връх, издигащ се на пет метра над неговата височина. Консулът видя камъните и снеговете на петдесет метра напред. Черна птица с триметрови разперени криле — една от онези, които местните наричаха предвестници — се отблъсна от леденото си гнездо и се понесе в редкия въздух, поглеждайки назад към възрастния мъж с черните си, мънистени очи. Той рязко зави наляво, усети, че в полетния двигател на хокинговото килимче нещо поддава и пропадна трийсет метра надолу, преди полетните влакна да намерят опорна точка и да хоризонтират килима.

Консулът се вкопчи в краищата с пръсти, побелели от натиска. Беше завързал ремъка на вълнената торба около колана си, в противен случай тя щеше да падне към ледника далече под него.

Нямаше и следа от трамвая. Някак си консулът беше проспал достатъчно време, за да допусне килимчето да се отклони от курса. За миг го обзе паника и започна да прави резки завои насам-натам, в търсене на пътека между върховете, които го заобикаляха като зъби. После видя как слънцето позлатява склоновете напред и отдясно, сенките плъзнаха по ледниците и високата тундра отзад и отляво и той разбра, че все още следва верния път. Зад този последен висок връх бяха южните подножия. А зад тях…

Хокинговото килимче като че ли се поколеба, когато консулът докосна полетните шарки, за да го издигне по-високо, но неохотно се извиси и прескочи последния деветхилядник. Сега той можеше да види ниските планини пред него, които се спускаха към подножието си само на три хиляди метра над морското равнище. Консулът снижи височината с благодарност.

Той откри блестящата на слънцето трамвайна линия на осем клика южно от мястото, където беше напуснал Брайдъл Рейндж. Мотриси висяха беззвучно около западната крайна станция. Отдолу разпръснатите сгради на „Пилигримски отдих“ изглеждаха също така изоставени, както ги бяха видели преди няколко дни. Нямаше и следа от вятърната гемия на мястото, където бяха слезли от нея на ниския кей, извеждащ от плитчините на Тревното море.

Консулът се спусна до кея, деактивира килимчето, протегна с болка крака преди да го навие, за да го прибере и намери тоалетна в една от изоставените сгради до пристана. Когато излезе, утринното слънце пълзеше по подножието на планината и изтриваше последните сенки на нощта. Дотам, докъдето можеше да види на юг и на запад, се простираше Тревното море. Гладкостта му се нарушаваше от време на време от ветреца, който пращаше вълнички по зелената повърхност и за секунди разкриваше кафяво-червените и ултрамаринени стръкове с движение, така силно напомнящо на море, че човек очакваше да види белите гребени на вълните и подскачащите риби.

В Тревното море нямаше риба, но имаше тревни змии дълги по двайсет метра и ако хокинговото килимче на консула паднеше там, дори и безопасното кацане нямаше да го остави жив за дълго.

Консулът разгъна килимчето, намести торбата зад себе си и го активира. Поддържаше сравнително малка височина, двайсет и пет метра над повърхността, но не чак толкова малка, че някоя тревна змия да може да го помисли за ниско летяща мръвка. На вятърната гемия й бе трябвало по-малко от един пълен хиперионски ден, за да ги пренесе през морето, но при постоянен североизточен вятър, който непрекъснато беше отклонявал курса. Консулът се обзаложи, че ще прелети най-тясната част на морето за по-малко от петнайсет часа. Той докосна шарките за управление и хокинговото килимче полетя по-бързо.

След двайсет минути планините бяха останали назад, а подножието се бе скрило в мъглата на далечината. След час върховете започнаха да се снижават, когато заоблеността на планетата скри основата им. Два часа по-късно консулът виждаше само най-високия връх като неясна, назъбена сянка, издигаща се от мъглата.

После Тревното море се разпростря до всички хоризонти, еднообразно, освен леките вълнички и бразди, предизвикани от непостоянния ветрец. Тук беше много по-топло, отколкото на високото плато на север от Брайдъл Рейндж. Консулът свали термичната пелерина, после своето палто, а накрая и пуловера. Слънцето напичаше с изненадваща сила за такива високи географски ширини. Възрастният мъж порови в торбата си, намери смачканата триъгълна шапка, която беше носил с такъв апломб само допреди два дни и я нахлупи на главата си, за да има някаква сянка. Челото и оплешивяващото му теме вече бяха изгорели от слънцето.

Около четири часа по-късно той се нахрани за пръв път по време на пътуването, сдъвквайки безвкусните ленти консервиран протеин, сякаш бяха филе миньон. Водата беше едва ли не най-апетитната част от храната и консулът трябваше да се пребори с желанието си да изпразни всички бутилки в една-единствена оргия на пиене.

Тревното море се простираше встрани, напред и назад. Консулът задряма, но често се стряскаше с чувството, че пада и вкопчваше ръце в краищата на твърдото хокингово килимче. Разбра, че е трябвало да се завърже с единственото въже, което носеше в торбата си, но не искаше да каца — тревата беше остра и по-висока от главата му. Макар досега да не бе забелязал издайническите У-образни следи на тревните змии, не можеше да е сигурен, че не го чакат някъде долу.

Разсеяно се зачуди къде ли се бе дянала вятърната гемия. Корабът бе изцяло автоматизиран и навярно програмиран от църквата на Шрайка, тъй като тя беше финансирала поклонничеството. Какви други задължения би могла да има гемията? Консулът поклати глава, седна изправен и се ощипа по бузите. Беше задрямал дори докато мислеше за вятърната гемия. Петнайсет часа му се бяха стрували достатъчно кратко време, като обсъждаха пътуването в долината на Гробниците. Той погледна инфотерма си — бяха изтекли пет часа.

Консулът издигна килимчето на двеста метра, огледа внимателно за някаква следа от змия и после се спусна на пет метра над тревата. Той внимателно извади въжето, направи клуп, премести се в предната част на килима и нави няколко пъти въжето около него, като го остави достатъчно хлабаво, за да може да мушне тялото си, преди да завърже възела.

Ако килимчето паднеше, въжето щеше да е нещо по-лошо от безполезно, но успокояващият допир до гърба му го изпълни с чувство за безопасност, когато се наведе напред, за да докосне отново полетните шарки. Той се издигна на четирийсет метра и допря страна до топлата тъкан. Слънчева светлина се процеждаше през пръстите му и възрастният мъж разбра, че голите му ръце ужасно изгарят.

Беше прекалено уморен, за да седне и да си спусне ръкавите.

Надигна се вятър. Консулът чу под себе си шумолене и плъзгане — или се вълнуваше тревата, или бе пропълзяло нещо голямо.

Беше прекалено уморен, за да се заинтересува. Консулът затвори очи и заспа за по-малко от трийсет секунди.

Консулът сънува дома си — своя истински дом — на Мауи-Обетована и сънят му беше изпълнен с цвят: бездънното синьо небе, огромните простори на Южното море, ултрамаринът, избледняващ в зелено, там, където започваха Екваториалните плитчини, стряскащите зелени, жълти и орхидееночервени багри на плаващите острови, подкарвани на север от делфините… вече изчезнали, след нашествието на Хегемонията по време на детството на консула, но съвсем живи в съня му, разцепващи водата на огромни скокове, които пращаха хиляди отблясъци светлина, танцуващи из чистия въздух.

В съня си консулът отново беше дете и стоеше на най-високото равнище на един дървесен дом на Първия им Семеен остров. Баба Сайри беше до него — не царствената гранддама, която помнеше, а красивата млада жена, която бе срещнал и в която се беше влюбил дядо му. Дървесните платна се развяваха на южния вятър, насочвайки ятото плаващи острови в строен ред през сините канали на Плитчините. Точно на северния хоризонт той виждаше първия от островите на Екваториалния архипелаг да се издига зелен и вечен на фона на привечерното небе.

Сайри докосна рамото му и посочи на запад.

Островите горяха, потъваха, киловите им корени се гърчеха в безцелна болка. Делфините пастири бяха изчезнали. От небето заваля огън. Консулът позна милиардволтовите лазерни копия, които нажежаваха въздуха и оставяха синьо-сиви отгласи по ретината. Подводни експлозии осветяваха океаните и изкарваха на повърхността в смъртен гърч хиляди риби и крехки морски създания.

— Защо? — попита баба Сайри, но гласът й беше тих шепот на юноша.

Консулът се опита да отговори, но не успя. Сълзи заслепиха очите му. Той протегна ръка, за да хване нейната, но тя вече не беше там и чувството, че я няма, че той никога няма да може да изкупи греховете си, го нарани така, че не можеше да диша. Гърлото му се стегна от вълнение. После разбра, че е от дима, който изгаряше очите му и изпълваше дробовете му — Семейният остров гореше.

Детето, което беше консулът, залитна напред в синьо-черния мрак, сляпо търсейки някой да хване ръката му, да го успокои.

Една длан стисна неговата. Не беше на Сайри. Дланта бе невероятно силна. Пръстите бяха остриета.

Консулът се събуди задъхан.

Беше тъмно. Бе спал поне седем часа. Борейки се с въжетата, той седна и погледна дисплея на инфотерма си.

Дванайсет часа. Беше спал дванайсет часа.

Усети болка във всичките си мускули, когато се наведе и погледна надолу. Хокинговото килимче поддържаше постоянна височина от четирийсет метра, но той нямаше представа къде се намира. Под него се надигаха и спадаха ниски хълмове. Сигурно бе прелетял над някои от тях само на два-три метра. Оранжева трева и високи гъсти лишеи растяха на гъбести туфи.

Някъде, по някое време през последните няколко часа, беше прелетял над южния бряг на Тревното море, пропускайки малкото пристанище Едж и кейовете на р. Хули, където бе завързан техния левитационен кораб „Бенарес“.

Консулът нямаше компас — компасите бяха безполезни на Хиперион, — а инфотермът му не беше програмиран като индикатор за инертна посока. Възнамерявал бе да намери пътя до Кийтс, като следва Хули на юг и запад по тежкия маршрут на поклонничеството им нагоре по реката, без да губи време за завоите на реката.

Сега се беше загубил.

Консулът спусна хокинговото килимче върху нисък хълм, стъпи на твърда земя с болезнен стон и се строполи върху килима. Знаеше, че досега сигурно беше изхабена поне една трета от енергията на полетните влакна… а може би и повече. Нямаше представа какво бе отражението на годините върху годността на килимчето.

Хълмовете приличаха на неравната местност югозападно от Тревното море, но реката не се виждаше. Инфотермът му каза, че ще се стъмни само след час-два, но консулът не забелязваше никаква следа от залез на запад. Небето беше покрито с облаци, които скриваха и звездната светлина, и отраженията на космическата битка.

— По дяволите — прошепна консулът. Той се разтъпка, докато не се възобнови нормалното му кръвообращение, изпика се от ръба на нисък склон и се върна при килимчето, за да пие вода. „Мисли!“

Беше насочил килимчето на югозапад към района на пристанищния град Едж. Ако просто беше прелетял над Едж и реката, докато спеше, тя трябваше да е някъде на юг, от лявата му страна. Но ако се бе отклонил след „Пилигримски отдих“ дори само няколко градуса наляво, реката трябваше да се извива на североизток, някъде отдясно. Дори да беше поел по погрешен път, накрая щеше да открие някакъв белег — поне брега на Северната грива, ако не друго, — но закъснението щеше да му коства цял ден.

Консулът ритна една скала и скръсти ръце. Въздухът беше много студен след дневната жега. Треперенето му го накара да разбере, че е изгорял ужасно от слънцето. Той докосна главата си, изруга и отдръпна пръсти. „По кой път?“

Вятърът свистеше из ниския пелин и гъбестите лишеи. Консулът се чувстваше много далеч от Гробниците на времето и заплахата от Шрайка, но усещаше присъствието на Сол, Дюре, Хет Мастийн, Брон и изчезналите Силенъс и Касад като настойчив натиск върху раменете си. Беше се включил в поклонничеството като краен акт на нихилизъм, като безсмислено самоубийство, за да сложи край на собствената си болка, болка от загубата дори на спомена за жена му и детето му, убити по време на машинациите на Хегемонията на Бреша, болка от съзнаването на ужасното му предателство — предателство към правителството, на което беше служил почти четири десетилетия, предателство към прокудените, които му се бяха доверили.

Консулът седна на една скала и почувства как онази безсмислена самоомраза изчезва, когато си помисли за Сол и бебето му, чакащи в долината на Гробниците на времето. Помисли си за Брон, онази смела жена, истинско въплъщение на енергията, която безпомощно лежеше с подобния на пиявица израстък на злото на Шрайка.

Той се намести на килимчето, активира го и се издигна на осемстотин метра, толкова близо до облачния покров, че можеше да вдигне ръка и да го докосне.

Краткотрайно разкъсване на облачната покривка далеч от лявата му страна разкри проблясващи вълни. Хули се виеше на около пет клика на юг.

Консулът рязко зави наляво, усети как изтощеното задържащо поле се опитва да го притисне към килима, но се чувстваше по-сигурен с все още завързаното въже. Десет минути по-късно беше високо над водата и се спускаше надолу, за да се увери, че това наистина е широката р. Хули, а не някой неин приток.

Наистина беше Хули. Сияйни есенни паяжини блестяха из ниските, заблатени райони по бреговете. Високите, назъбени кули на мравките-архитекти хвърляха призрачни сенки по небето, което беше съвсем леко по-тъмно от земята.

Консулът се издигна на двайсет метра, пийна вода от бутилката си и с пълна скорост се насочи надолу по реката.

Изгревът го завари при село Дуукхобърс Копс, почти до шлюзовете Карла, където Кралският транспортен канал пресичаше от запад към северните градове и Гривата. Консулът знаете, че вече е на по-малко от сто и петдесет клика от столицата — но още на седем влудяващи часа при ниската скорост на хокинговото килимче. Тук се надяваше да намери военен плъзгач или патрул, някой от пътническите дирижабли от Копс Наяд, или дори скоростна енергийна лодка, която да може да управлява. Но по бреговете на Хули нямаше и следа от живот, освен някоя случайна горяща сграда или светлина от газена лампа зад далечни прозорци. По кейовете нямаше никакви лодки. Речните кошари за манти над Шлюзовете бяха празни, огромните порти — отворени за течението и по-надолу, където реката се разширяваше двойно, не се виждаха никакви транспортни кораби.

Консулът изруга и продължи напред.

Беше прелестно утро. Изгревът освети ниските облаци и накара всеки храст, всяко дърво да изпъкне на ниската, хоризонтална светлина. Консулът се чувстваше така, сякаш бяха изминали месеци, откакто за последен път бе виждал истинска растителност. Водни и халфокови дървета се издигаха на невероятна височина по далечните скали, бели на фона на мочурливата равнина и ярката светлина се отразяваше в милионите зелени клонки на перископовия ориз из оризищата. Корени на женска горичка и огнена папрат обточваха бреговете и всички клони рязко се открояваха на светлината на изгрева.

Облаците погълнаха слънцето. Започна да вали. Консулът нахлупи по-ниско смачканата триъгълна шапка, сгушен под резервното наметало на Касад и полетя на юг сто метра над земята.

Консулът се опитваше да си спомни. „Колко време оставаше на детето Рахил?“

Въпреки дългия сън предишния ден, умът му бе натежал от токсините на умората. „Рахил беше на четири дни, когато пристигнахме в долината. Това бе преди… четири Дни.“

Консулът потърка’бузата си, протегна ръка за бутилка с вода и откри, че всички са празни. Лесно можеше да се спусне долу и да напълни бутилките от реката, но не искаше да губи време. Слънчевите изгаряния го боляха и го караха да трепери, докато дъждът се процеждаше по шапката му.

„Сол каза, че ако се върна до вечерта, всичко ще бъде наред. Рахил е родена след 2000 часа по хиперионско време. Ако това е така, ако няма грешка, тя разполага с време до осем вечерта. — Консулът изтри водата от бузите и веждите си. — Да речем, още седем часа до Кийтс. Часдва, за да освободя кораба. Тео ще помогне… той вече е генерал-губернатор. Мога да го убедя, че е в интерес на Хегемонията да наруши заповедта на Гладстоун и да свали карантината от кораба. Ако е необходимо. Ще му кажа, че тя ми е наредила да вляза в заговор с прокудените, за да предам Мрежата.

Да речем, десет часа плюс петнайсетминутен полет с кораба. Ще пристигна поне час преди залез слънце. Рахил ще е само на няколко минути, но… какво? Какво друго можем да направим, освен да я вкараме в камерите за криогенна сомния? Нищо. Така и трябваше да стане. Това винаги е било последната възможност на Сол, въпреки предупрежденията на лекарите, че може да убие детето. Ами Брон?“

Консулът беше жаден. Той свали наметалото, но дъждът беше отслабнал и едва ръмеше, само толкова, колкото да навлажни устните и езика му и да го направи още по-жаден. Мъжът тихо изруга и бавно започна да се спуска. Навярно можеше да лети ниско над реката достатъчно дълго, за да напълни бутилката си.

Хокинговото килимче престана да лети на трийсет метра над водата. В един миг се спускаше постепенно и гладко, като килим по плавен стъклен склон, а в следващия се премяташе и вече не се поддаваше на контрол — двуметрова черга и един ужасен мъж, изхвърлени през прозореца на десететажна сграда.

Консулът изкрещя и се опита да скочи, но въжето, с което беше завързан за килима и вълнената торба, го оплете в развяващото се килимче. Като се премяташе и гърчеше, той падна заедно с него през последните двайсет метра до твърдата повърхност на очакващата го р. Хули.

29.

През нощта, в която беше заминал консулът, у Сол Уайнтрауб се бяха зародили силни надежди. Най-после правеха нещо. Или поне се опитваха. Сол не вярваше, че криогенните камери на кораба на консула са решение за спасяването на Рахил — медицинските експерти на Ренесанс Вектор бяха изтъкнали крайната опасност от тази процедура, — но беше добре да разполага с алтернатива, с каквато и да е алтернатива. И ученият чувстваше, че са останали пасивни достатъчно дълго, в очакване Шрайка да си направи удоволствието, като осъдени престъпници, очакващи гилотината.

Тази нощ вътрешността на Сфинкса изглеждаше прекалено несигурна и Сол изнесе вещите им върху широкото гранитно преддверие на гробницата, където Дюре се опитваше да устрои Мастийн и Брон удобно под одеяла и наметала, с раници вместо възглавници. Медицинските монитори на Брон продължаваха да не показват каквато и да е мозъчна активност, но тялото й почиваше спокойно. Мастийн се въртеше и мяташе в обятията на треската.

— Какъв, според теб, е проблемът на храмера? — попита Дюре. — Болест ли?

— Може да е обикновена настинка. След като е бил отвлечен от вятърната гемия, той се е оказал сред пустошта и тук, в долината на Гробниците на времето. Ял е сняг вместо вода и не е имал абсолютно никаква храна.

Дюре кимна и провери медицинския маншет от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, който бяха прикрепили от вътрешната страна на ръката на Мастийн. Датчиците показваха постоянно преливане на интравенозен разтвор.

— Но ми прилича на нещо друго — каза йезуитът. — Почти на лудост.

— Храмерите имат почти телепатична връзка с дърводетите си — отвърна Сол. — Това, че е видял унищожаването на „Игдразил“, трябва леко да е влудило Истинския глас на дървото Мастийн. Особено, ако някак си е знаел, че е необходимо.

Дюре кимна и продължи да попива восъчнобледото чело на храмера. Минаваше полунощ и вятърът се беше усилил, вдигаше яркочервена прах на лениви спирали във въздуха и стенеше край крилата и грубите ръбове на Сфинкса. Гробниците ярко проблясваха и после избледняваха, първо една от тях, сетне следващата, без очевиден порядък или последователност. От време на време приливите на времето атакуваха двамата мъже, караха ги да се задъхват и да се вкопчват в камъка, но след миг приливът на deja vu и замайване отслабваше. Брон Ламиа беше свързана със Сфинкса чрез кабела, споен с черепа й и те не можеха да си тръгнат.

По някое време преди зазоряване облаците се разкъсаха и се показа небето. Гъсто осеяните звезди бяха почти болезнени с яснотата си. Известно време единствените следи от огромните сражаващи се там флоти бяха случайни опашки от ядрени двигатели, тесни диамантени резки по стъкленото лице на нощта, но после отново започнаха да се разпростират далечните разцъфващи експлозии и след час блясъкът на Гробниците беше засенчен от пламъка на битката.

— Кой ще победи, според теб? — попита отец Дюре. Двамата мъже седяха, облегнати с гръб на каменната стена на Сфинкса, с лица, вдигнати към полумесеца от небе, видим между извитите напред криле на гробницата.

Сол разтриваше гърба на Рахил, докато детето спеше по корем, с вдигнато под тънките одеяла дупенце.

— От това, което казват другите, изглежда, че е предопределено Мрежата да изстрада ужасна война.

— Значи вярваш в предсказанията на Съвещателната комисия на ИИ?

Сол сви рамене в мрака.

— Всъщност, не зная нищо за политиката… или за точността на Техноцентъра в предсказанията. Аз съм незначителен учен от малък колеж на затънтен свят. Но имам чувството, че ни предстои нещо ужасно… че някакъв свиреп звяр пълзи към Витлеем, за да се роди. Дюре се усмихна.

— Иейтс — каза той. Усмивката изчезна. — Подозирам, че това място е новият Витлеем. — Той погледна надолу по долината към блестящите Гробници. — Прекарах известно време в изследване на теориите на Св. Тейлхард за еволюцията към точката Омега. Вместо това, ето какво имаме. Човешко безумие в небесата и един ужасен Антихрист, който очаква да наследи останалото.

— Мислиш ли, че Шрайка е Антихристът? Отец Дюре облегна лакти върху вдигнатите си колене и скръсти ръце.

— Ако не е, съвсем сме загазили. — Той горчиво се засмя. — Не много отдавна щях да бъда очарован да открия Антихрист… дори присъствието на някаква антибожествена сила щеше да ми послужи да подкрепя отслабващата си вяра в каквато и да е форма на божественост.

— А сега? — тихо попита Сол. Дюре разпери пръсти.

— Аз също бях разпнат.

Сол си спомни за образите от разказа на Ленар Хойт за Дюре — за това как възрастният йезуит сам се бе приковал на теслово дърво, изстрадвайки годините на болка и прераждане, вместо да се предаде на кръстоидния ДНК паразит, който дори сега се криеше под плътта на гърдите му.

Дюре сведе поглед от небето.

— Никакъв поздрав от небесния Баща — тихо каза той. — Никакво успокоение, че болката и жертвата не са били напразни. Само болка. Болка и мрак, и после отново болка.

Ръката на Сол престана да се движи по гърба на бебето.

— И това ли те накара да загубиш вярата си? Дюре погледна към учения.

— Напротив, това ме накара да почувствам, че вярата е толкова по-важна. Болката и мракът са нашия жребий още от Падението на Човека. Но трябва да има някаква надежда, че можем да се издигнем до по-висше равнище… че съзнанието може да еволюира до плоскост, по-благосклонна от нейния контрапункт на една равнодушна вселена.

Сол бавно кимна.

— Имах един сън по време на дългата битка на Рахил с болестта на Мерлин… жена ми Сара имаше същия сън… че съм призован да принеса в жертва единствената си дъщеря.

— Да — рече Дюре. — Прослушах резюмето на диска на консула.

— Тогава знаеш отговора ми — каза Сол. — Първо, че вече не можем да следваме пътя на покорство на Авраам, дори да има Бог, който изисква такова покорство. Второ, че сме извършвали жертвоприношения на този Бог вече прекалено много поколения наред… и заплащанията с болка трябва да престанат.

— И все пак, ето те тук — отбеляза Дюре, като посочи към долината, Гробниците и нощта.

— Аз съм тук — съгласи се ученият. — Но не, за да се унижавам. По-скоро да видя какъв е отговорът на тези сили към моето решение. — Той отново докосна гърба на дъщеря си. — Сега Рахил е на ден и половина и с всяка секунда става по-малка. Ако Шрайка е архитект на такава жестокост, искам да се изправя пред него, дори той да [е твоят Антихрист. Ако има Бог и ако той е сторил това, ще се отнеса със същото презрение и към него.

— Навярно всички ние и без това сме изразявали прекалено много презрение — унесено рече Дюре.

Сол вдигна очи, когато десетина точици яростна светлина се взривиха в ударни вълни от плазмени експлозии далеч в космоса.

— Иска ми се да имахме средства, за да се сражаваме с Бог на равни начала — с тих и напрегнат глас каза той. — Да се хвърлим срещу него в бърлогата му. Да му върнем за всички несправедливости, обсипали човечеството. Да |му позволим да промени самодоволната си арогантност [или да върви по дяволите.

Отец Дюре вдигна вежди и после се поусмихна.

— Познавам гнева, който изпитваш. — Свещеникът нежно докосна главичката на Рахил. — Хайде да се опитаме щ поспим малко преди разсъмване, а?

Сол кимна, легна до детето си и придърпа одеялото до бузата си. Той чу как Дюре шепне нещо, което можеше да е тихо пожелание за лека нощ или навярно молитва. Сол докосна дъщеря си, затвори очи и заспа.

Шрайка не дойде през нощта. Нито пък на следващото утро, когато слънчевите лъчи обагриха югозападните скали и докоснаха върха на Кристалния монолит. Сол се събуди, когато светлината пропълзя в долината — той откри че Дюре спи до него, а Мастийн и Брон все още са в безсъзнание. Рахил неспокойно се въртеше и плачеше като гладно новородено. Сол я нахрани с един от последните биберони, като издърпа подгряващото ушенце и почака един миг млякото да достигне телесна температура. През нощта в долината се бе спуснал студ и по стъпалата на Сфинкса блестеше скреж.

Рахил лакомо започна да яде, като издаваше тихите скимтящи и сучещи звуци, които Сол помнеше отпреди повече от петдесет години, когато Сара я беше хранила. Щом бебето свърши, ученият го почака да се оригне и го постави до рамото си, като лекичко я люлееше насам-натам.

Оставаше ден и половина.

Сол беше много уморен. Той остаряваше, въпреки единствената пулсенова процедура отпреди десет години. По времето, когато заедно със Сара нормално трябваше да се свободни от родителски задължения — единственото им дете да е завършило университет и да е заминало на археологически разкопки в Периферията — Рахил се бе заразила от болестта на Мерлин и родителството отново се бе спуснало върху тях. Кривата на тези задължения се бе издигала, колкото повече остаряваха Сол и Сара — после Сол сам, след въздушната катастрофа в света на Бърнард — и сега той беше много, много уморен. Но въпреки това, въпреки всичко, Сол с интерес забеляза, че не съжалява нито за ден от грижите си за дъщеря си.

Оставаше ден и половина.

След малко отец Дюре се събуди и двамата мъже закусиха с различните консерви, които Брон беше донесла със себе си. Хет Мастийн не се бе свестил, но Дюре му прикачи предпоследния медицински пакет и храмерът започна да получава течности и интравенозен хранителен разтвор.

— Мислиш ли, че трябва за прикачим на г. Ламиа последния медицински пакет? — попита Дюре.

Сол въздъхна и отново провери мониторите на инфотерма й.

— Не мисля. Пол. Според биомониторите, кръвната захар е висока… хранителното равнище е сякаш току-що чудесно се е нахранила. — Но как? Сол поклати глава.

— Навярно онова проклето нещо е някакъв вид пъпна воъв. — Той посочи към кабела, свързан с мястото на черепа й, където преди това беше невралният шунтов щекер.

— И какво ще правим днес?

Ученият погледна небето, което вече изсветляваше в зелено-лазурния купол, с който бяха свикнали на Хиперион.

— Ще чакаме — отвърна той.

Хет Мастийн се свести в дневната жега, малко преди слънцето да стигне зенита си. Храмерът седна изправено и каза:

— Дървото!

Дюре забърза нагоре по стъпалата от мястото, където се разхождаше в подножието им. Сол вдигна Рахил от сянката до стената и тръгна към Мастийн. Очите на храмера бяха съсредоточени върху нещо над равнището на скалите. Ученият вдигна поглед, но видя само избледняващото небе.

— Дървото! — отново извика храмерът и вдигна загрубялата си ръка. Дюре го хвана.

— Има халюцинации. Мисли си, че вижда „Игдразил“, дърволета си. Хет Мастийн се бореше в ръцете им.

— Не, не „Игдразил“ — задъхано каза той през пресъхналите си устни, — а Дървото. Последното дърво. Дървото на болката!

Тогава погледнаха и двамата мъже, но небето беше чисто, с изключение на няколкото облака, които вятърът духаше от югозапад. В този момент почувстваха порив на приливите на времето и Сол и свещеникът едновременно наведоха глави във внезапно замайване. Поривът премина.

Хет Мастийн се опитваше да се изправи на крака. Очите на храмера все още бяха фокусирани върху нещо много далеч. Кожата му беше толкова гореща, че пареше ръцете на Сол.

— Дай последния медицински пакет — изръмжа Сол. — Програмирай го на ултраморфин и реактив против треска.

Дюре побърза да се подчини.

— Дървото на болката! — успя да промълви Хет Мастийн. — Трябваше да съм негов Глас! Ергът трябваше да го пренесе през пространството и времето! Епископът и Гласът на Великото дърво избраха мен! Не мога да ги подведа. — Той се напрегна за миг в ръцете на Сол, а после се строполи обратно върху каменното преддверие.

— Аз съм Истинският избраник — прошепна той. Енергията го напускаше като въздух, излизащ от спукан балон.

— Трябва да поведа Дървото на болката по време на Изкуплението. — Той затвори очи.

Дюре прикачи последния медицински пакет, провери дали мониторът е настроен за капризите в метаболизма и телесната химия на храмерите и зареди адреналин и болкоуспокоителни. Сол се наведе над облеченото в роба тяло.

— Това не е храмерска терминология или теология — каза Дюре. — Той използва езика на култа към Шрайка. — Свещеникът срещна погледа на Сол. — Това обяснява известна част от мистерията… особено от разказа на Брон. Поради някаква причина, храмерите са в тайно споразумение с църквата на Последното изкупление… с култа към Шрайка.

Ученият кимна, плъзна собствения си инфотерм на китката на Мастийн и настрои монитора.

— Дървото на болката трябва да е легендарното трънено дърво на Шрайка — промълви Дюре и вдигна поглед към празното небе, там, където се беше втренчил Мастийн. — Но какво искаше да каже с това, че той и ергът му са били избрани да го пренесат през пространството и времето? Наистина ли смята, че може да управлява дървото на Шрайка по начина, по който храмерите карат дърволетите? Защо?

— Ще трябва да го попиташ през следващия живот — уморено отвърна Сол. — Той е мъртъв.

Дюре провери мониторите и прибави към тях инфотерма на Ленар Хойт. Опитаха медицинския пакет със съживяващи стимуланти, сърдечен масаж и дишане уста в уста. Мониторните датчици не помръдваха. Хет Мастийн, храмерският Истински глас на дървото и поклонник на Шрайка наистина беше мъртъв.

Изчакаха час, подозрителни към всичко в тази извратена долина на Шрайка, но когато мониторите започнаха да показват бързо разлагане на трупа, те погребаха Мастийн в плитък гроб на петдесет метра нагоре по пътеката към входа на долината. Касад беше оставил сгъваема лопата — с надпис „инструмент за окопаване“ на жаргона на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ — и мъжете се редуваха да копаят, докато свободният наглеждаше Рахил и Брон Ламиа.

Двамата мъже, единият люлеещ в ръцете си дете, стояха в сянката на един камък, докато Дюре каза няколко думи, преди да хвърлят пръстта върху фибропластмасовия заместител на саван.

— Не познавах истински г. Мастийн — каза свещеникът. — Не принадлежахме към една и съща вяра. Но имахме една и съща професия. Гласът на дървото Мастийн прекара по-голямата част от живота си в служба на това, което разбираше под Божие дело, прилагайки Божията воля в писанията на Муира и в красотата на природата. Вярата му беше истинска — изпитана в трудности, изпълнена с покорство и накрая подпечатана със саможертва. — Дюре замълча и примижа към небето, което беше избледняло до сивия метален блясък на оръжие. — Моля Те, приеми Своя раб, о, Господи. Приветствай го в ръцете Си, както някой ден ще приветстваш и нас, другите търсещи Те, загубили своя път. В името на Отца и Сина и Духа Светаго, амин.

Рахил започна да плаче. Сол я разходи, докато Дюре хвърляше пръст върху фибропластмасовия вързоп с човешка форма.

Върнаха се до преддверието на Сфинкса и внимателно преместиха Брон в малкото сянка, която беше останала. Нямаше начин да я скрият от следобедното слънце, освен да я внесат в самата гробница, а нито един от тях не искаше да го стори.

— Консулът вече трябва да е изминал повече от половината път до кораба — предположи свещеникът, след като продължително отпи от бутилката с вода. Челото на Дюре беше изгоряло от слънцето и лъщеше от пот.

— Да — съгласи се Сол.

— До утре по това време ще се е върнал. Ще използваме лазерни режещи инструменти, за да освободим Брон, после ще я внесем в корабния лазарет. Навярно болестта на Рахил ще може да бъде спряна в криогенната камера, въпреки онова, което са казали лекарите.

— Да.

Дюре отпусна бутилката и погледна към Сол.

— Вярваш ли, че ще стане така?

Ученият отвърна на погледа на свещеника.

— Не.

Сенки се протегнаха от югозападните скални стени. Дневната жега се превърна в нещо твърдо, после малко отслабна. От юг прииждаха облаци.

Рахил заспа на сянка до входа. Сол се качи при Дюре, който гледаше надолу към долината и постави ръка върху рамото на свещеника.

— За какво мислиш, приятелю? Дюре не се обърна.

— За това, че ако не вярвах наистина, че самоубийството е смъртен грях, щях да сложа край на нещата, за да дам на младия Ленар Хойт шанс за живот. — Той погледна към Сол и едва забележимо се усмихна. — Но самоубийство ли е, когато този паразит на гърдите ми… после на неговите гърди… някой ден ме завлече, въпреки ритането и крясъците ми, към собственото ми възкресение?

— Дали за Хойт ще е дар — тихо попита Сол, — отново да го върнеш към всичко това?

За миг Дюре не отговори. После стисна ръката на учения.

— Мисля, че ще се поразходя.

— Къде? — Сол примижа към плътната жега на пустинния следобед. Въпреки ниското облачно покривало, долината се бе превърнала в пещ.

Свещеникът разсеяно махна с ръка.

— По долината. Няма да се бавя много.

— Пази се — рече Сол. — И помни, ако консулът срещне по Хули патрулен плъзгач, може да се върне още този следобед.

Дюре кимна, наведе се, за да вземе бутилка с вода и нежно да докосне Рахил, после заслиза по дългото стълбище на Сфинкса. Вървеше бавно и предпазливо като старец.

Сол го гледаше как се отдалечава, как фигурата му се смалява все повече, изкривена от вълните на жегата и далечината. После ученият въздъхна и се върна да седне до дъщеря си.

Пол Дюре се опита да върви по сянка, но дори там жегата беше непосилна и тежеше като огромен ярем на раменете му. Той мина покрай Нефритената гробница и тръгна по пътеката към северните скали и Обелиска. Тънката сянка на гробницата скриваше в мрак розовия камък и праха върху дъното на долината. След като се спусна отново и заобиколи отломките около Кристалния монолит, Дюре вдигна поглед към ленивия вятър, който влизаше през разбитите прозорци и свистеше през цепнатините високо върху фасадата на гробницата. Той видя отражението си в Монолита и си спомни как беше чул органната музика на нощния вятър, надигащ се от Пролома, когато бе открил бикурите високо на Платото на зъбера. Струваше му се, че се е случило преди цял живот. И то се бе случило преди цял живот.

Дюре чувстваше злото, което кръстоидното възкресяване бе причинило на ума и паметта му. То беше гадно — бе равносилно на удар, без надежда за възстановяване. Мисленето, което някога бе било като детска игра за него, сега изискваше крайно съсредоточаване или просто не беше по възможностите му. Думите му убягваха. Вълнението го теглеше с внезапната сила на приливите на времето. На няколко пъти му се бе налагало да оставя другите поклонници и да плаче в уединение поради причина, която не можеше да разбере.

Другите поклонници. Сега оставаха само Сол и детето. Отец Дюре с радост би дал собствения си живот, ако те можеха да бъдат спасени. Грях ли беше, запита се той, да обмисляш сделка с Антихриста?

Вече бе стигнал далече надолу по долината, почти до завоя й на изток в разширяващия се задълнен край, където дворецът на Шрайка хвърляше лабиринта си от сенки по скалите. Пътеката се виеше близо до северозападната скална стена покрай Пещерните гробници. Дюре усети студения въздух от първата пещера и се изкуши да влезе, просто за да отдъхне от жегата, да затвори очи и да подремне.

Продължи да върви.

На входа към втората гробница имаше по-чудати врязвания в камъка и те напомниха на Дюре за древната базилика, която беше открил в Пролома — огромния кръст и олтара, където бяха „богослуженията“ на видиотените бикури. Те почитаха именно отвратителното безсмъртие на кръстоида, а не възможността за истинско Възкресение, обещано от Кръста. „Но каква е разликата?“ Дюре поклати глава и се опита да прочисти неяснотата и цинизма, които замъгляваха всяка негова мисъл. Тук пътеката се виеше по-високо покрай третата Пещерна гробница, най-късата и най-безличната от всички.

В третата Пещерна гробница имаше светлина.

Дюре спря, пое си дъх и погледна надолу по долината. Сфинксът ясно се виждаше почти на километър разстояние, но в сенките не можеше да различи съвсем Сол. За миг свещеникът се зачуди дали предишния ден се бяха подслонили точно в третата гробница… дали някой от тях не бе забравил вътре фенер.

Не беше третата гробница. Освен по време на търсенето на Касад, никой не беше влизал там.

Отец Дюре знаеше, че би трябвало да не обърне внимание на светлината, да се върне при Сол, да продължи бдението с него и дъщеря му.

„Но Шрайка дойде при всеки от другите поотделно. Защо трябва аз да не се отзова на поканата?“

Йезуитът усети влагата по бузите си и разбра, че плаче — беззвучно, безсмислено. Грубо избърса сълзите си с опакото на дланта си и застана там, свил юмруци.

„Интелектът беше най-голямата ми суета. Аз бях интелектуалецът-йезуит, в безопасност в традицията на Тейлхард и Прасард. Дори теологията, която се опитвах да наложа на Църквата, на семинаристите и на онези малцина вярващи, които все още ни слушаха, наблягаше върху ума, върху онази прекрасна точка Омега от развитието на съзнанието. Бог като хитър алгоритъм.

Е, някои неща са отвъд интелекта, Пол.“

Дюре влезе в третата Пещерна гробница.

Сол внезапно се събуди, сигурен, че някой се промъква към него.

Той скочи на крака и се огледа. Рахил издаваше тихи звуци, разбудена от дрямката едновременно с баща си. Брон Ламиа лежеше неподвижна там, където я бе оставил. Биомониторните датчици все още блестяха в зелено, а лампичката на мозъчната активност беше безизразно червена.

Спал бе поне час — сенките бяха пропълзели по дъното на долината и когато слънцето се промъкнеше през облаците, огряваше единствено върха на Сфинкса. Слънчеви лъчи нахлуваха през входа на долината и осветяваха отсрещните скални стени. Вятърът се усилваше.

Но в долината не помръдваше нищо.

Сол взе Рахил, полюля я, докато бебето плачеше и изтича долу по стълбите, поглеждайки назад към Сфинкса и към другите Гробници.

— Пол! — отекна в скалите гласът му. Вятърът вдигаше прах зад Нефритената гробница, но нищо друго не помръдваше. Сол все още имаше чувството, че нещо се промъква към него, че нещо го наблюдава.

Рахил се изви в ръцете му и изпищя с високия, тънък вой на новородено. Ученият наведе очи към инфотерма си. След час тя щеше да стане на един ден. Той огледа небето за кораба на консула, тихо изруга и се върна при входа на Сфинкса, за да смени пелените на бебето, провери Брон, извади биберон от чантата си и грабна едно наметало. Жегата бързо изчезваше, когато залезеше слънцето.

През оставащия половин час сумрак Сол бързо се спусна надолу по долината, като викаше името на Дюре и поглеждаше в Гробниците без да влиза. Мина покрай Нефритената гробница, където беше убит Хойт. Стените й вече започваха да сияят в млечнозелено. Мина покрай тъмния Обелиск, който хвърляше висока сянка по югозападната скална стена. Мина покрай Кристалния монолит, чиито горни части отразяваха последната дневна светлина и после избледняха, когато слънцето залезе някъде зад Града на поетите. Във внезапния студ и тишина на нощта, минавайки покрай Пещерните гробници, Сол извика във всяка една от тях и усети усойния въздух с лицето си като хладен дъх от отворена уста.

Никакъв отговор.

В угасващия здрач около завоя на долината, до щръкналия с остриета и контрафорси хаос на двореца на Шрайка, тъмен и зловещ в сгъстяващия се мрак, Сол застана на входа и се опита да види нещо в мастиленочерните сенки, върхове, подпори и пилони. После извика към мрачната вътрешност. Отвърна му само ехото. Рахил отново започна да плаче.

Като трепереше, усещаше студа с тила си, постоянно се извръщаше, за да изненада невидимия наблюдател и виждаше единствено сгъстяващите се сенки и първите звезди на нощта над главата си, Сол побърза да се върне нагоре по долината към Сфинкса. Отначало крачеше бързо, а после почти се затича покрай Нефритената гробница, когато нощният вятър се усили със звука на пищящо дете.

— По дяволите! — задъхано изруга Сол, когато стигна последното стъпало на Сфинкса.

Брон Ламиа беше изчезнала. Нямаше и следа от тялото й или от металния кабел.

Като проклинаше и здраво притискаше Рахил, ученият прерови раницата си, за да извади джобно фенерче.

Десет метра надолу по главния коридор Сол намери одеялото, с което беше завита Брон. Освен него — нищо. Коридорите се разклоняваха и извиваха, ту се разширяваха, ту се стесняваха и таванът се снижаваше до такава степен, че той пълзеше, като държеше бебето с дясната си ръка, притиснал бузата си към неговата. Мразеше да влиза в тази гробница. Сърцето му биеше толкова яростно, че почти очакваше всеки момент да получи инфаркт.

Последният коридор се стесняваше до точка, в която свършваше. Там, където металният кабел се бе сливал с камъка, сега имаше само камък.

Сол стисна фенерчето между зъбите си и удари стената, заблъска по камъни с големината на къщи, сякаш щеше да се отвори тайна врата и щяха да се разкрият нови тунели.

Нищо.

Притисна по-силно Рахил и започна да се връща. На няколко пъти зави погрешно и когато си помисли, че се е загубил, сърцето му заби още по-лудо. После се оказаха в коридор, който Сол позна, сетне в главния коридор и накрая навън.

Той отнесе детето си до основата на стълбището и се отдалечи от Сфинкса. В началото на долината спря и седна задъхан върху една ниска скала. Бузата на Рахил все още беше притисната до врата му и бебето не издаваше звук, нито помръдваше, освен лекото присвиване на пръстчетата до брадата му.

Вятърът духаше от пустошта зад него. Облаците над главата му се разкъсаха, после отново се сгъстиха и скриха звездите, така че единствената светлина беше нездравия блясък на Гробниците на времето. Сол се страхуваше, че бясното биене на сърцето му може да уплаши бебето, но Рахил спокойно продължаваше да се гуши в ръцете му и топлината й осезаемо го успокояваше.

— По дяволите — прошепна ученият. Обичал бе Брон Ламиа. Обичал бе всички поклонници, а сега те бяха изчезнали. Десетилетията на Сол като професор го бяха подготвили да търси последователност в събитията, зрънце морал в срасналите се камъни на историята, но в събитията на Хиперион нямаше последователност — само объркване и смърт.

Той люлееше детето, гледаше към пустошта и обмисляше идеята веднага да напусне това място… да отиде в мъртвия град или в крепостта Хронос… да тръгне на северозапад към Крайбрежието или на югоизток, където Брайдъл Рейндж стигаше до морето. Сол вдигна трепереща ръка към лицето си и потърка страната си. В пустинята нямаше спасение. Това, че бе напуснал долината, не беше спасило Мартин Силенъс. Бяха съобщавали за появата на Шрайка далеч на юг от Брайдъл Рейндж — чак до Ендимион и другите южни градове — и дори чудовището да ги пощадеше, гладът и жаждата нямаше да се смилят над тях. Сол можеше да оцелее и с растения, гризачи и стопен сняг от височините — но резервите на Рахил от мляко бяха ограничени, дори с онова, което беше донесла от крепостта Брон. Тогава осъзна, че млякото нямаше значение…

„Ще остана сам след по-малко от ден.“ Сол сподави стона си, когато тази мисъл го порази. Решението му да спаси детето си го бе превело през две и половина десетилетия и сто пъти по толкова светлинни години. Решението му да върне живота и здравето на Рахил вече не беше онази осезаема сила, онази яростна енергия, която бе споделял със Сара и която беше пазил жива така, както жрецът пази огъня на свещения храм. Не, за Бога, в нещата имаше последователност, тази плоскост от наглед случайни събития имаше морална опора и Сол Уайнтрауб можеше да заложи своя живот и този на дъщеря си за това.

Той се изправи, бавно тръгна надолу по пътеката към Сфинкса, изкачи се по стълбите, намери термичното наметало и одеялата и направи убежище за двама им на най-високото стъпало, когато застенаха ветровете на Хиперион, а Гробниците на времето заблестяха по-ярко.

Рахил лежеше върху гърдите и стомаха му с буза, опряна до рамото му, а мъничките й ръчички се свиваха и разпускаха, когато напусна света, за да се отправи към страната на детските сънища. Сол чуваше тихото й дишане, когато се размърдваше в дълбокия си сън, чуваше слабия звук, когато изпускаше малки мехурчета слюнка. След малко той сам напусна света и се присъедини към нея в съня.

30.

Сол сънува съня, явявал му се, откакто Рахил се бе заразила от болестта на Мерлин.

Вървеше из огромна сграда. Колони, големи като червени дървета, се издигаха в мрака и някъде отвисоко, на дебели снопове, падаше тъмночервена светлина. Чуваха се звуците на гигантски пожар, горяха цели светове. Пред него блестяха два овала с най-тъмночервения цвят, който някога беше виждал.

Сол знаеше къде е. Знаеше, че някъде напред ще открие олтар, а върху него Рахил — Рахил на двайсет и шест и в безсъзнание, а после щеше да чуе искащия глас.

Той спря на ниския балкон и погледна надолу към познатата сцена. Дъщеря му, жената, с която заедно със Сара се бяха сбогували, когато след завършването си тя беше заминала на далечния Хиперион, лежеше гола върху широк каменен блок. Над всичко се носеха двете червени очи на Шрайка. Върху олтара имаше дълъг, крив нож от заострена кост. Тогава чу гласа:

— Сол! Вземи дъщеря си, твоята единствена дъщеря Рахил, която обичаш, и отиди на планетата, наречена Хиперион, и там я принеси в жертва чрез изгаряне на едно от местата, за които аз ще ти кажа.

Ръцете на учения трепереха от гняв и мъка. Той прокара пръсти през косата си и извика в мрака онова, което вече беше отвръщал на гласа.

— Вече няма да има приношения, нито на деца, нито на родители. Вече няма да има жертви. Времето на покорство и изкупление отмина. Или ни помогни като приятел, или си върви!

В предишните му сънища това бе предизвиквало вой на вятър и самота, шум на отдалечаващи се в мрака ужасни стъпки. Но този път сънят настояваше, олтарът заискри и внезапно остана празен, ако се изключеше костения нож. Двете червени очи все още се носеха високо горе, бликащи пламъци рубини, големи като планети.

— Сол, слушай — долетя гласът, вече модулиран така, че да не кънти отвисоко, а почти шепнеше в ухото му, — бъдещето на човешкия род зависи от решението ти. Можеш ли да принесеш Рахил в жертва от любов, ако не от покорство?

Сол чу отговора в ума си, още докато търсеше думите. Вече нямаше да има жертвоприношения. Не днес. Никога. Човечеството беше страдало достатъчно поради любовта си към богове, в дългото си търсене на Бога. Той си помисли за многобройните векове, през които неговият народ, евреите, бяха водили преговори с Бог, бяха се оплаквали, карали, осъждали несправедливостта на нещата, но винаги — винаги — се бяха връщали към покорството, каквото и да им бе струвало това. Поколения, изпепелени в пещите на омразата. Бъдещи поколения, изплашени от студените огньове на радиацията и подновената омраза.

Не и този път. Никога повече.

Сол се сепна при докосването на длан до ръката му. Дъщеря му Рахил стоеше до него, нито бебе, нито възрастен човек, а осемгодишното дете, което бе познавал два пъти — когато растеше и после, когато възрастта й намаляваше поради болестта на Мерлин — Рахил, с нейната светлокестенява коса, завързана отзад на обикновена плитка, ниска фигура в туника за игра от изтрит док и детски гуменки.

Сол хвана ръката й, стисна я толкова силно, колкото можеше, без да я нарани и усети, че тя му отвръща. Това не беше нито илюзия, нито последната жестокост на Шрайка. Това беше дъщеря му.

— Кажи „да“, татко.

Сол бе решил проблема на Авраам за покорството към един Бог, станал злобен. Покорството вече не можеше да бъде най-важното в отношенията между човечеството и неговото божество. Но когато детето, избрано за жертва, моли за покорство към каприза на този Бог?

Сол падна на едно коляно до дъщеря си и разпери ръце.

— Рахил.

Тя го прегърна с енергията, която ученият помнеше от безбройните подобни прегръдки, вдигнала брадичка високо над рамото му, притиснала го със силата на обичта си. И прошепна в ухото му:

— Моля те, татко, трябва да кажем „да“. Сол продължаваше да я прегръща и усещаше тънките й ръчички около себе си и топлотата на бузата й до своята. Той плачеше беззвучно, чувстваше влагата по страните и късата си брада, но не искаше да пусне детето дори за миг, за да избърше сълзите си.

— Обичам те, татко — прошепна Рахил.

Тогава той се изправи, изтри лице с опакото на дланта си и все още здраво стиснал ръката на Рахил, започна дългото спускане с нея към олтара под тях.

Сол се събуди с чувството, че пада и се вкопчи в бебето. То спеше върху гърдите му, свило юмручета и лапнало палеца си, но когато той понечи да седне, Рахил се събуди с плача и извиващия се рефлекс на стреснато новородено. Ученият се изправи на крака и пусна одеялата и наметалото на земята, здраво притиснал към себе си Рахил.

Беше ден. Късно утро, ако изобщо времето имаше някакво значение. Бяха спали, докато нощта не бе изтляла и слънцето не бе изпълзяло в долината и по Гробниците. Сфинксът се надвесваше над тях като някакъв хищен звяр, протегнал могъщите си крака от двете страни на стълбището, където бяха спали.

Рахил плачеше със сгърчено от шок лице — от това, че се беше събудила, че бе гладна и че усещаше страха у баща си. Сол застана под яркото слънце и я полюля. После се качи на най-горното стъпало на Сфинкса, смени й пелените, подгря един от последните биберони и започна да я храни, а скимтенето се превърна в тихи сучещи звуци. След това я повдигна да се оригне и я разходи наоколо, докато бебето отново не се унесе в лек сън.

Оставаха по-малко от десет часа до „рождения й ден“. По-малко от десет часа до залез слънце и последните няколко мига от живота на дъщеря му. На Сол не за пръв път му се искаше Гробницата на времето да беше огромна стъклена сграда, символизираща космоса и божеството, което го управляваше. Ученият щеше да хвърля камъни по нея, докато не останеше нито едно здраво стъкло.

Опита да си спомни подробностите от съня си, но неговата топлота и спокойствие се разпръснаха под жестоката светлина на хиперионското слънце. Помнеше само настойчивата молба на Рахил. Мисълта да я принесе в жертва на Шрайка накара стомаха на Сол да се свие от ужас.

— Всичко е наред — прошепна й той. Детето се извиваше и въздишаше в коварните небеса на съня. — Всичко е наред, дечко. Корабът на консула скоро ще пристигне. Корабът на консула ще пристигне всеки момент.

Корабът на консула не пристигна до обяд. Корабът на консула не пристигна до средата на следобеда. Сол обикаляше дъното на долината, викаше имената на онези, които бяха изчезнали, пееше полузабравени песни, когато Рахил се събуди, и тананикаше приспивни стихчета, когато тя отново се унесе. Дъщеря му беше толкова мъничка и лека: родила се бе три и половина килограма и четирийсет и осем сантиметра, той добре помнеше това и се усмихваше на древните вещи в древния му дом, на света на Бърнард.

В късния следобед Сол се сепна, събуден от полудрямката си в сянката на протегнатата лапа на Сфинкса. Рахил беше будна в ръцете му, а по купола на дълбокото лазурно небе летеше космически кораб.

— Пристигна! — извика той и сякаш в отговор, Рахил се размърда и заизвива.

Дълъг син пламък от ядрен двигател проблясна с онази сила на дневна светлина, типична за космическите кораби, навлезли в атмосферата. Сол започна да подскача, изпълнен с облекчение за пръв път от много дни насам. Той викаше и скачаше, докато Рахил не изскимтя и заплака. Сол спря, вдигна я високо, макар да знаеше, че бебето още не може да фокусира очите си, но искаше дъщеря му да види красотата на снижаващия се над далечната планинска верига кораб, който се насочваше към високата пустиня.

— Той успя! — извика Сол. — Той идва! Корабът ще… Три тежки, тъпи грохота се разнесоха над долината почти едновременно. Първите два бяха от намаляването на скоростта на кораба. Третият беше гърмът от неговото унищожаване.

Сол зяпна, когато блестящата точка на върха на дългата следа от ядрения двигател внезапно се превърна в голямо, ярко слънце, избухна в облак от пламъци и кипящи газове и после се запремята към далечната пустиня на десетки хиляди горящи парчета. Ученият премига, за да проясни погледа си. Рахил продължаваше да плаче.

— Боже мой — прошепна Сол. — Боже мой. — Нямаше никакво съмнение в пълното унищожение на космическия кораб. Вторични експлозии раздвижиха въздуха, дори от трийсеткилометровото разстояние. Падащите парчета оставяха опашки от дим и пламъци към пустинята, планините и Тревното море зад тях. — Боже мой.

Сол седна върху топлия пясък. Беше прекалено изтощен, за да плаче, прекалено празен, за да направи нещо друго, освен да люлее детето, докато то не престана да скимти.

Десет минути по-късно ученият вдигна поглед нагоре, когато още две следи от ядрени двигатели прегориха небето, насочили се на юг от зенита. Единият от корабите избухна, прекалено надалеч, за да се чуе нещо. Вторият изчезна от поглед под южните скали, зад Брайдъл Рейндж.

— Може пък да не беше консулът — прошепна Сол. — Възможно е да нахлуват прокудените. Може би корабът на консула все пак ще дойде за нас.

Но корабът не пристигна до късния следобед. Не бе дошъл и до времето, когато светлината на малкото хиперионско слънце проблясна върху скалната стена и хвърли сянка върху Сол, застанал на най-високото стъпало на Сфинкса. Не беше пристигнал и когато цялата долина потъна в сянка.

Рахил бе родена след по-малко от трийсет минути. Сол провери пелените й, откри, че са сухи и я нахрани с последния биберон. Докато бебето сучеше, то вдигаше към него огромните си, тъмни очи и явно търсеше лицето му. Сол помнеше първите няколко минути, когато я бе държал, докато Сара почиваше под затоплените одеяла — очите на бебето го бяха изгаряли със същите въпроси и сепнатост от това, че попада в такъв свят.

Вечерният вятър довя облаци, които бързо се носеха над долината. От югозапад долетя тътен, отначало като далечна гръмотевица, а после с болезнената последователност на артилерийска стрелба, най-вероятно ядрени или плазмени бомби на петстотин или повече клика на юг. Сол огледа небето между снижаващите се облаци и зърна огнени метеоритни опашки, които се извиваха като дъга над главата му: балистични ракети или може би спускателни кораби. И в двата случая — смърт за Хиперион.

Не им обърна внимание. Той тихо попя на Рахил, докато бебето сучеше. Отиде до началото на долината, но после бавно се върна при Сфинкса. Гробниците блестяха както никога досега, трептяха с ярката светлина на неонови газове, възпламенени от електрони. В небето последните остатъци от залязващото слънце превръщаха ниските облаци в таван от пастелни пламъци.

Оставаха по-малко от три минути до последното честване на раждането на Рахил. Дори корабът на консула да пристигнеше сега, Сол знаеше, че няма да има време да се качи на борда или да остави детето си в криогенна сомния.

А и не искаше.

Ученият бавно се качи по стъпалата на Сфинкса, с пълното съзнание, че преди двайсет и шест стандартни години Рахил бе минала по същия път, без изобщо да предполага каква участ я очаква в тъмната крипта.

Той спря на последното стъпало и си пое дъх. Слънчевата светлина беше почти материална. Тя изпълваше небето и възпламеняваше крилете и тялото на Сфинкса. Самата гробница като че ли изпускаше светлината, която бе натрупала, като скалите в пустинята на Хеброн, където преди години беше бродил Сол, търсейки просветление и намирайки единствено скръб. Въздухът искреше и вятърът продължаваше да се усилва, навяваше пясък по дъното на долината, а после отново стихваше.

Сол падна на едно коляно върху последното стъпало и смъкна одеялото на Рахил, докато бебето не остана само по тънките си памучни дрешки. Само по пелени.

Рахил се извиваше в ръцете му. Лицето й беше тъмночервено и гладко, ръцете й — мънички и червени от усилието да ги свива и разпуска. Сол я помнеше точно такава, когато лекарят му я бе подал. Помнеше как гледаше новородената си дъщеря, както я гледаше и сега, а после я бе оставил върху корема на Сара, за да може майката да види детето си.

— О, Боже — въздъхна Сол и наистина коленичи. Цялата долина се разтърси, сякаш имаше земетресение. Сол смътно долавяше експлозиите, които продължаваха далеч на юг. Но сега по-неотложната му грижа беше ужасният блясък на Сфинкса. Сянката на учения скочи петдесет метра по стълбището зад него и по дъното на долината, когато гробницата запулсира и завибрира от светлина. С ъгълчето на окото си той видя, че другите Гробници блестят също толкова ярко — огромни, странни реактори в последните мигове преди да се разтопят.

Входът на Сфинкса запулсира в синьо, после в лилаво, след това в ужасно бяло. Зад гробницата, на стената на платото над долината на Гробниците на времето, заискри невероятно дърво, чийто ствол и остри стоманени клони се издигаха в блестящите облаци и изчезваха някъде над тях. Сол бързо погледна натам, видя триметровите тръни и ужасните плодове, които висяха на тях, а после върна очи към входа на Сфинкса.

Някъде виеше вятър и тътнеха гръмотевици. Някъде навяваше яркочервена прах като завеса от изсъхнала кръв на ужасната светлина на Гробниците. Някъде крещяха гласове и се носеха писъци.

Сол не обръщаше внимание на всичко това. Той гледаше единствено лицето на дъщеря си и зад нея, сянката, която сега изпълваше блестящия вход на гробницата.

Шрайка се появи. Създанието трябваше да се наведе, за да може триметровата му грамада и стоманените шипове да минат през вратата. Той излезе на преддверието на Сфинкса и тръгна напред, отчасти жив, отчасти скулптура, която се движеше с ужасната отмереност на кошмар.

Отмиращата светлина играеше по черупката на създанието, бликаше по заоблената му гръд към стоманените тръни и искреше по шиповете на пръстите и остриетата, стърчащи от всяка става. Сол притисна Рахил към гърдите си и се втренчи в многофасетовите червени пещи, които минаваха за очи на Шрайка. Залезът изтля в кървавочервения блясък от повтарящия се сън на Сол.

Главата на Шрайка леко се обърна и се завъртя без да оказва триене на деветдесет градуса надясно и после на деветдесет градуса наляво, сякаш създанието оглеждаше владенията си.

Шрайка направи три крачки напред и спря на по-малко от два метра от Сол. Четирите му ръце се извиха и издигнаха, шиповете на пръстите му щръкнаха.

Сол притисна Рахил по-силно към себе си. Кожата й беше влажна, лицето й бе червено и на петна от усилията на раждането. Оставаха секунди. Очите й гледаха в различни посоки, после като че ли се фокусираха върху Сол.

„Кажи «да», татко.“ Сол си спомни съня си.

Главата на Шрайка се наведе и ужасните му рубинени очи се втренчиха единствено в Сол и детето му. Живачните челюсти леко се отвориха и разкриха пластове и редици стоманени зъби. Четири ръце се вдигнаха напред, с металните длани нагоре, и спряха на половин метър от лицето на Сол.

„Кажи «да», татко.“ Сол си спомни съня си, спомни си прегръдката на дъщеря си и разбра, че накрая — когато всичко друго е прах — верността към онези, които обичаме, е единственото, което можем да отнесем в гроба. Вярата — истинската вяра — се уповаваше на тази обич.

Сол вдигна новороденото си и умиращо дете, което сега изплакваше първия си и последен дъх и го подаде на Шрайка.

Отсъствието на малката й тежест го връхлетя като ужасен пристъп на замайване.

Шрайка пое Рахил, отстъпи назад и бе обгърнат от светлина. Зад Сфинкса тръненото дърво престана да искри, синхронизира времето си със „сега“ и вече се виждаше ужасяващо ясно.

Сол пристъпи напред, като опипваше пътя си с ръце, когато Шрайка се плъзна назад в сиянието и изчезна. Експлозии развълнуваха облаците и ударните им вълни хвърлиха учения на колене. Зад и около него се отваряха Гробниците на времето.