Падането на Хиперион

31.

Събудих се и това не ме зарадва.

Претърколих се на другата страна, отворих очи и изругах от внезапно нахлулата светлина. Видях Лейт Хънт, седнал на ръба на леглото, все още с аерозолен инжектор в ръка.

— Взел си достатъчно сънотворни хапчета, за да те държат в леглото целия ден — каза той. — Ставай и се оправяй.

Седнах в леглото, потърках утринното стърнище по бузите си и изгледах накриво Хънт.

— Кой, по дяволите, ти е дал правото да влизаш в стаята ми? — Усилието от говоренето ме накара да се закашлям и спрях едва, когато Хънт се върна от банята с чаша вода.

— Вземи.

Изпих я, като напразно се опитвах да изхвърля гнева и обидата си между пристъпите на кашлицата. Остатъците от сънища се разнасяха като утринна мъгла. Изпитвах ужасно усещане за загуба.

— Обличай се — изправи се Хънт. — Президентът на Сената иска да те види в нейните покои след двайсет минути. Докато спеше, се случиха разни неща.

— Какви неща? — потърках очи аз и прокарах пръсти през разрешената си коса. Хънт се поусмихна.

— Влез в инфосферата. После по най-бързия начин слез в покоите на Гладстоун. Двайсет минути, Севърн. — И той излезе.

Влязох в инфосферата си. Един от начините да характеризирате нечие влизане в инфосферата е да си представите океан на Старата Земя в различни степени на бурност. В нормални дни обикновено приличаше на спокойно море с интересни модели вълнички. При кризи вълните бяха неравномерни и разпенени. Днес беше започнал ураган. Влизането се бавеше по всички пътища на достъп, смущения господстваха в разбиващите се вълни на съвсем нови вълнения, промени и големи кредитни трансфери бушуваха в инфоравнинната матрица, а Всеобема, обикновено многопластов шум от информация и политически дебати, представляваше яростен вихър от смущения, изоставени референдуми и излезли от употреба позиционни шаблони, носещи се като дрипави облаци.

— Мили Боже — прошепнах аз и прекъснах достъпа, но още усещах ударите на информационното вълнение във веригите на импланта и мозъка си. Война. Изненадващо нападение. Предстоящо унищожаване на Мрежата. Разговор за сваляне на Гладстоун. Бунтове на десетки светове. Въстания на култа към Шрайка на Лусус. Флотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ изоставила системата Хиперион в отчаяна ариергардна акция, но твърде късно, твърде късно. Хиперион вече е нападнат. Страх от телепортаторно нахлуване. Изправих се, изтичах гол под душа и се изкъпах за рекордно време. Хънт или някой друг беше оставил официален сив костюм и пелерина, и аз припряно се облякох, като сресах назад мократа си коса, така че в яката ми паднаха влажни къдрици.

Не би било добре да карам президента на Сената на Хегемонията на Човека да чака. О, не, изобщо не би било добре.

— Пристигнахте горе-долу навреме — рече Мейна Гладстоун, когато влязох в частните й покои.

— Какво, мътните ви взели, сте направили? — озъбих се аз.

Гладстоун премига. Очевидно президентът на Хегемонията на Човека не беше свикнала да й говорят с такъв тон. „Порочно лайно“ — помислих си аз.

— Спомнете си кой сте и с кого разговаряте — студено каза Гладстоун.

— Не знам кой съм. И може би разговарям с най-големия масов убиец след Хорас Гленън-Хайт. Защо, по дяволите, допуснахте да започне тази война?

Гладстоун отново премига и се огледа. Бяхме сами. Дневната й беше продълговата, приятно тъмна и украсена с оригинални предмети на изкуството от Старата Земя. В момента не ме беше грижа дали съм в стая, пълна с оригинали на Ван Гог. Втренчих се в Гладстоун, чието напомнящо за Линкълн лице всъщност си беше само лицето на старица на бледата светлина, която се процеждаше през щорите. За миг тя отвърна на погледа ми, сетне отново извърна очи.

— Извинявам се — без никакво извинение в гласа си изръмжах аз, — вие не сте я допуснали, а сте я предизвикали, нали?

— Не, Севърн, не съм я предизвикала. — Гласът й беше тих, почти шепнещ.

— Говорете ясно — казах аз. Разхождах се напред-назад до високите прозорци и гледах как светлината от щорите минава през мен като боядисани ивици. — И не съм Джоузеф Севърн.

Тя вдигна вежди.

— Г. Кийтс ли да ви наричам?

— Можете да ме наричате Никой — отвърнах аз. — Така че, щом дойдат другите циклопи, можете да им кажете, че Никой ви е ослепил и те ще си тръгнат, заявявайки, че такава е волята на боговете.

— Имате намерение да ме ослепите ли?

— Точно сега бих могъл да ви извия врата и да си отида без никакви угризения. Милиони ще загинат преди да изтече тази седмица. Как можахте да го допуснете?

Гладстоун докосна долната си устна.

— Бъдещето се разклонява само в две посоки — меко рече тя. — Война и пълна неизвестност или мир и пълно унищожение. Избрах войната.

— Кой казва това? — Сега в гласа ми имаше повече любопитство, отколкото гняв.

— Това е факт. — Тя погледна към своя инфотерм. — След десет минути трябва да се изправя пред Сената, за да обявя война. Кажете ми новините за поклонниците на Хиперион.

Скръстих ръце и погледнах надолу към нея.

— Ще ви кажа, ако ми обещаете да направите нещо.

— Ще го направя, стига да мога.

Замълчах, осъзнавайки, че никакъв натиск във вселената не би могъл да накара тази жена да се подпише под обещанието си.

— Добре — продължих аз. — Искам да се свържете с Хиперион, да освободите кораба на консула и да пратите някого до р. Хули да открие самия него. Той е на около сто и трийсет клика от столицата, над шлюзовете Карла. Може да е ранен.

Гладстоун изви пръст, потри устната си и кимна.

— Ще пратя някого да го открие. Освобождаването на кораба зависи от това какво друго имате да ми кажете. Живи ли са останалите?

Загърнах се в късата пелерина и се пльоснах на дивана срещу нея.

— Някои от тях.

— Дъщерята на Байрън Лампа? Брон?

— Шрайка я взе. Известно време беше в безсъзнание, свързана с инфосферата посредством някакъв неврален шунт. Сънувах… че се носи нанякъде, че се прибира отново при имплантната личност на първата възстановена индивидуалност на Кийтс. Че просто влиза в инфосферата… всъщност, в мегасферата, във връзки и измерения на Техноцентъра, за които никога не съм и сънувал, както и за достижимата сфера.

— Сега жива ли е? — напрегнато се наведе напред Гладстоун.

— Не зная. Тялото й е изчезнало. Събудиха ме преди да видя на кое място личността й влиза в мегасферата. Гладстоун кимна.

— Ами полковника?

— Касад беше отнесен някъде от Монита, жената, която изглежда обитава Гробниците, докато се движат през времето. Когато го видях за последен път, той нападаше Шрайка с голи ръце. Всъщност — Шрайковете, защото бяха хиляди.

— Оцелял ли е? Разперих ръце.

— Не зная. Това бяха сънища. Фрагменти. Парченца, късчета от усещания. — Ами поета?

— Силенъс беше отнесен от Шрайка. Набучи го на дърото с тръните. Но го мернах там по-късно в съня на Касад. Силенъс все още беше жив. Не зная как. — Значи дървото с тръните е истинско, а не само пропаганда на култа към Шрайка?

— О, да, истинско е.

— А изоставения консул? Опитал се е да се върне в столицата ли?

— Разполагаше с хокинговото килимче на баба си. Работеше нормално, докато не стигна онова място до шлюзовете Карла, което споменах. Килимчето… и той… паднаха в реката. — Изпреварих следващия й въпрос. — Не зная дали е оцелял.

— Ами свещеника? Отец Хойт?

— Кръстоидът го върна като отец Дюре.

— Наистина ли е отец Дюре? Или е безмозъчен дубликат?

— Дюре е — отвърнах аз. — Но… не е наред. Обезсърчен е.

— И все още ли е в долината?

— Не. Изчезна в една от Пещерните гробници. Не зная какво е станало с него.

Гладстоун погледна към инфотерма си. Опитах се да си представя объркването и хаоса, които царяха в останалата част на тази сграда… на този свят… в Мрежата. Президентът на Сената очевидно се бе оттеглила тук петнайсет минути преди речта си пред Сената. Това можеше да е последното й подобно усамотяване за следващите няколко седмици. А може би и завинаги.

— Капитан Мастийн?

— Мъртъв. Погребан в долината. Тя пое дълбоко дъх.

— Ами Уайнтрауб и детето? Поклатих глава.

— Сънувах всичко извън всякаква последователност… и време. Струва ми се, че вече се е случило, но съм объркан. — Вдигнах очи. Гладстоун търпеливо чакаше. — Бебето беше само на няколко секунди, когато дойде Шрайка — продължих аз. — Сол му я даде. Мисля, че я е отнесъл в Сфинкса. Гробниците блестяха много ярко. Появяваха се… други Шрайкове.

— Значи Гробниците са се отворили?

— Да.

Гладстоун докосна инфотерма си.

— Лейт? Дежурният офицер от комуникационния център да се свърже с Тео Лейн и съответните хора от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ на Хиперион. Освободи кораба, който държим под карантина. Освен това, Лейт, кажи на генерал-губернатора, че след няколко минути ще му пратя лично послание. — Уредът изцвъртя и тя отново ме погледна. — Има ли нещо друго от сънищата ви?

— Образи. Думи. Не разбирам какво става. Долавям само откъслечни части.

Гладстоун се поусмихна.

— Съзнавате ли, че сънувате събития извън обхвата на другите преживявания на личността на Кийтс?

Не казах нищо, замаян от думите й. Контактът ми с поклонниците се осъществяваше чрез някаква Техноцентрова връзка с личностния имплант в Шрьоновата уредба на Брон, чрез нея и чрез примитивната инфосфера, която споделяха. Но личността беше освободена. Инфосферата беше унищожена от разделянето и разстоянието. Дори векторният приемник не може да приема съобщения, ако няма предавател.

Усмивката на Гладстоун изчезна.

— Можете ли да обясните това?

— Не — вдигнах очи аз. — Навярно са били само сънища. Истински сънища. Тя се изправи.

— Сигурно ще научим, когато и ако открием консула. Или когато корабът му пристигне в долината. Разполагам с две минути преди да се явя пред Сената. Има ли нещо друго?

— Един въпрос — отвърнах. — Кой съм аз? Защо съм тук? Отново лека усмивка.

— Всички си задаваме тези въпроси, г. Сев… г. Кийтс.

— Говоря сериозно. Струва ми се, че знаете повече от мен.

— Техноцентърът ви прати да бъдете връзката ми с поклонниците. И да наблюдавате. В края на краищата сте поет и художник.

Издадох презрителен звук и се изправих. Тръгнахме бавно към частния телепортал, който щеше да я отведе на етажа на Сената.

— Какъв е смисълът от наблюдението, щом настъпва краят на света?

— Сам разберете — отвърна Гладстоун. — Вървете и вижте края на света. — Тя ми подаде микрокарта за моя инфотерм. Вкарах я и погледнах дисплея — беше универсален упълномощителен чип, който ми позволяваше достъп до всички портали, обществени, частни или военни.

Беше билет за края на света.

— Ами ако ме убият? — попитах аз.

— Тогава никога няма да чуем отговорите на вашите въпроси — отвърна президент Гладстоун. Тя докосна за кратко ръката ми, обърна се с гръб и пристъпи през портала.

В продължение на няколко минути останах сам в покоите й, като се наслаждавах на светлината, тишината и предметите на изкуството. На една от стените имаше картина на Ван Гог, която струваше повече, отколкото можеха да платят повечето планети. Представляваше стаята на художника в Арл. Лудостта не е ново откритие.

След известно време излязох и оставих паметта на инфотерма ми да ме води през лабиринта на Правителствения дом, докато не намерих централния телепортатор и не пристъпих през него, за да открия края на света.

През Мрежата минаваха два телепортаторни пътя с пълен достъп: Главната магистрала и р. Тетида. Телепортирах се до Магистралата, където половинкилометровата лента на Цингтао Ксишуанг Панна се свързваше с Нова Земя и с крайморската лента на Невърмор. Цингтао Ксишуанг Панна беше свят от първата вълна на трийсет и четири часа от нахлуването на прокудените. Нова Земя беше от списъка на втората вълна, както се съобщаваше в момента и разполагаше с малко повече от една стандартна седмица преди нападението. Невърмор се намираше дълбоко в Мрежата, на години разстояние от атаката.

Нямаше признаци на паника. Хората се отдаваха повече на инфосферата и Всеобема, отколкото на улиците. Докато вървях по тесните улички на Цингтао, чувах гласа на Гладстоун от хиляди слушалки и персонални инфотерми — странен словесен шепот на фона на крясъците на амбулантните търговци и скърцането на гумите по мокрия паваж, когато електрическите рикши пробръмчаваха над главата ми на транспортните равнища.

— …както е казал един друг лидер на своя народ в навечерието на атаката преди почти осем столетия — „Нямам какво да ви предложа, освен кръв, труд, сълзи и пот“. Питате каква е нашата политика? Аз ви казвам: да водим война — в космоса, на земя, във въздуха и по море — да водим война с цялата мощ и с всичките сили, които могат да ни дадат справедливостта и правотата ни. Това е нашата политика…

Близо до зоната на препращане между Цингтао и Невърмор имаше отряди на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. но пешеходният поток изглеждаше достатъчно нормален. Почудих се кога ли военните щяха да реквизират пешеходната алея на Магистралата за транспортен трафик и дали той щеше да бъде насочен към фронта или в обратна посока.

Минах през портала към Невърмор. Тук улиците бяха сухи, освен случайните пръски от океана на трийсет метра под каменните кейове на Магистралата. Небето беше в обичайните си нюанси на заплашително охраво и сиво, зловещ сумрак посред бял ден. Малки каменни магазини блестяха от светлини и стоки. Съзнавах, че улиците са по-пусти от обикновено — хората стояха в магазините или седяха по каменни стени или пейки и слушаха със сведени глави и разсеяни погледи.

— …питате каква е целта ни? Ще ви отговоря с една дума. Победа, победа на всяка цена, победа въпреки целия ужас, победа колкото и дълъг и труден да е пътят — защото без победа няма оцеляване…

Опашките при главния портал в Едгартаун не бяха големи. Набрах кода за Mare Infinitum и прекрачих.

Небето беше, както обикновено, безоблачно зелено, океанът под плаващия град бе по-тъмнозелен. Към хоризонта се носеха келпови ферми. Тълпите тук бяха още по-малки — тротоарите бяха почти пусти, а някои магазини — затворени. Група мъже стояха до док за кожени лодки и слушаха стар векторен приемник. Гласът на Гладстоун беше безизразен и звучеше металически в морския въздух.

— …дори сега части на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ неумолимо се придвижват към своите бази, твърдо решени и уверени в способността си да избавят не само заплашените светове, но и цялата Хегемония на Човека от най-мръсната и душегубителна тирания в историческите анали…

Mare Infinitum беше на осемнайсет часа от нападението. Погледнах към небето, като почти очаквах да видя някакви признаци за вражеските рояци, някакво указание за орбитална защита, движение на космически отряди. Небето беше чисто, денят топъл и градът леко се полюшваше в морето.

Небесна врата беше първият свят в списъка на нападението. Минах през VIP-портала на Мъдфлат и погледнах от възвишенията Рифкин надолу към красивия град, чието име създаваше невярна представа за него20. Беше дълбока нощ — толкова късно, че бяха излезли механичните улични чистачи. Четките им стържеха по паважа, но тук имаше движение, дълги опашки от безмълвни хора пред обществения портал на възвишенията Рифкин и още по-дълги опашки пред порталите на Променадата. Виждаше се и местната полиция — високи фигури в кафяви бойни комбинезони, — но ако частите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ бързаха насам да подсилят района, то те бяха незабележими.

Хората на опашките не бяха местни жители — земевладелците от възвишенията Рифкин и Променадата почти със сигурност притежаваха частни портали, — а изглежда бяха работници от проектите за култивиране на много кликове отвъд папратовите гори и паркове. Нямаше паника, разговори почти липсваха. Опашките маршируваха напред с търпеливия стоицизъм на семейства, тътрещи се към атракциите на тематичните паркове. Малцина носеха нещо повече от пътна чанта или раница.

„Дали наистина сме успели да постигнем такова хладнокръвие — почудих се аз, — че да запазваме достойнството си дори в лицето на нашествието?“

Небесна врата беше на тринайсет часа от началото на операцията. Включих инфотерма си във Всеобема.

— …ако посрещнем тази опасност, световете, които обичаме, ще останат свободни и животът в Мрежата ще продължи напред към слънчевото бъдеще. Но ако не успеем, цялата Мрежа, цялата Хегемония, всичко, което познаваме и обичаме, ще потъне в бездната на нови Тъмни векове, безкрайно по-зловещи и дълги поради огньовете на една извратена наука и отнемането на човешката свобода.

Ето защо нека изпълним дълга си и да се държим така, че ако Хегемонията на Човека, нейният Протекторат и съюзници оцелеят десет хиляди години, човечеството все още да може да каже: „Това бе техният най-хубав час“.

Някъде в смълчания, свежо ухаещ град отдолу започна стрелба. Отначало се разнесе тракащият звук на иглометни пушки, после дълбокият тътен на зашеметители за борба с масови безредици, след това писъците и цвъртенето на лазерни пистолети. Тълпата на Променадата се втурна напред към портала, но от парка се появи полицейският отряд за борба с масовите безредици, запали халогенни фенери за претърсване, които окъпаха тълпата в ослепителен блясък и им нареди да възстановят опашките или да се разотиват. Тълпата се колебаеше, щураше се назад-напред като медуза в измамно течение, а после — подтикната от звука на стрелбата, вече по-близо и силно — се втурна напред към платформите на портала.

Ченгетата изстреляха сълзотворен газ и замайващи гранати. Между хората и портала започнаха да вият виолетови забранителни полета. Ниско над града се спусна рой военни ЕМПС и плъзгачи на службата за сигурност, които пронизаха въздуха под себе си с фарове за претърсване. Един от лъчите попадна и се задържа върху мен, докато инфотермът ми не замига със запитващ сигнал, после се отмести. Започна да вали.

„Толкова за хладнокръвието.“

Полицията беше оградила портала на възвишенията Рифкин и минаваше през частния портал на Атмосферния Протекторат, който използвах. Реших да отида другаде.

Командоси от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ охраняваха залите на Правителствения дом и екранираха пристигащите през портала, въпреки факта, че той беше един от тези с най-труден достъп в Мрежата. Минах през три пропускателни пункта, преди да стигна до жилищното крило за ръководните функционери, където беше апартаментът ми. Внезапно стражите започнаха да изпразват главната зала и завардиха входовете й. Покрай мен префуча Гладстоун, придружена от вихреща се тълпа съветници, помощници и военноначалници. Неочаквано тя ме видя, предизвика несръчното спиране на свитата си и се обърна към мен през барикадата от облечени в пълно бойно снаряжение морски пехотинци.

— Хареса ли ви речта, г. Никой?

— Чудесна — отвърнах аз, — Вълнуваща. И ако не се лъжа, открадната от Уинстън Чърчил. Гладстоун се усмихна и леко сви рамене.

— Щом трябва да се краде, то поне да е от забравените майстори. — Усмивката й изчезна. — Какво ново от границата?

— Едва сега започват да осъзнават действителността — отвърнах аз. — Очаквайте паника.

— Винаги очаквам — рече президентът на Сената. — Имате ли новини от поклонниците?

— От поклонниците ли? — Бях изненадан. — Не съм… сънувал.

Течението на кортежа на Гладстоун и предстоящите събития започнаха да я отнасят.

— Навярно вече не е необходимо да спите, за да сънувате — извика тя. — Опитайте.

Наблюдавах я как се отдалечава. След като ме освободиха да потърся апартамента си, намерих вратата и се извърнах, отвратен от себе си. Отстъпвах от страх и шок пред ужаса, който се спускаше над всички ни. Щях да съм много щастлив да си легна без да спя, здраво завит до брадичката и да плача за Мрежата, за детето Рахил и за самия себе си.

Напуснах жилищното крило, намерих пътя до централната градина и се заскитах по чакълените пътеки. Мънички микрокамери жужаха из въздуха като пчели и една от тях ме проследи, докато минавах през розовата градина към района, където една хлътнала пътечка се извиваше през потни тропични растения към участъка на Старата Земя, близо до моста. Седнах на каменната пейка, където бяхме разговаряли с Гладстоун.

„Навярно вече не е необходимо да спите, за да сънувате. Опитайте.“

Вдигнах краката си на пейката, опрях брадичката си на коленете, притиснах слепоочията си с пръсти и затворих очи.

32.

Мартин Силенъс се извива и гърчи в чистата поезия на болката. Двуметров стоманен трън влиза в тялото му между плешките и излиза на един ужасяващ, остър метър от гърдите му. Мятащите му се ръце не могат да достигнат върха. Трънът не оказва триене и потните му длани и сгърчени пръсти не могат да се хванат за него. Въпреки че е гладък на пипане, тялото на Силенъс не може да се изплъзне — той е здраво набучен, като пеперуда, забита с карфица за изложба.

Няма кръв.

В часовете, след като разумът се върна през безумната мъгла от болка, Мартин Силенъс се чудеше на всичко това. Няма кръв. Но има болка. О, да, тук има изобилие от болка — болка отвъд най-безумните представи на поета, болка отвъд човешката издържливост и границите на страданието.

Но Силенъс издържа. И страда.

Той изкрещява за хиляден път — неравен звук, изпразнен от съдържание, без език, дори без нецензурни изрази. Думите не могат да изразят такава агония. Силенъс крещи и се гърчи. След известно време отпуснато увисва, а дългият трън леко пружинира в отговор на въртенето му. Над, под и зад него висят други хора, но Силенъс почти не ги гледа. Всеки е отделен в свой личен пашкул от агония.

„Но туй е ад — си мисли Силенъс, цитирайки Марлоу, — и аз съм вътре в него.“

Ала знае, че това не е ад. Нито пък отвъден живот. Но също знае, че не е някакво разклонение на действителността — трънът минава през собственото му тяло! Осем сантиметра органична стомана пронизват гърдите му! Но не е мъртъв. Не му тече кръв. Това място беше навсякъде другаде и всичко друго, но не и адът, нито пък животът.

Времето тук течеше странно. Силенъс и преди се бе сблъсквал с удължаване и скъсяване на времето — агонията на оголения нерв на зъболекарския стол, болката от камъка в бъбрека в чакалнята на медицинската клиника — времето можеше да се влачи, дори сякаш да спира, когато стрелките на засегнатия биологичен часовник замръзваха от шока. Но тогава времето всъщност течеше. Каналът в корена на зъба биваше затворен. Ултраморфинът накрая пристигаше и подействаше. А тук самият въздух е замръзнал от отсъствието на време. Болката е хребета и пяната на вълна, която не се разбива.

Силенъс крещи от гняв и болка. И се гърчи на тръна си.

— По дяволите! — накрая успява да каже той. — По дяволите, да го еба кучия син. — Думите са спомен от друго време, останки от съня, който беше живял преди реалността на дървото. Силенъс помни само отчасти онзи живот, както само отчасти си спомня Шрайка да го донася тук, да го набучва тук и да го оставя тук.

— О, Господи! — крещи поетът и с две ръце сграбчва тръна, опитвайки се да се приповдигне и да облекчи огромната тежест на тялото си, която така безмерно усилва неизмеримата болка.

Под него се вижда пейзажът. Може да обхване с поглед километри. Това е изпълнена в папие маше, замръзнала диорама на долината на Гробниците на времето и на пустинята наоколо. Дори мъртвият град и далечните планини са възпроизведени в пластична, стерилна миниатюра. Няма значение. За Мартин Силенъс съществуват единствено дървото и болката, а те са невидими. Силенъс оголва зъби в сгърчена усмивка. Като дете на Старата Земя заедно с Амалфи Шварц, най-добрия му приятел, бяха посетили християнска комуна в Северноамериканския резерват, бяха научили суровата им теология и след това много пъти се бяха шегували с разпятието. Младият Мартин беше разперил ръце, кръстосал крака, вдигнал главата си и бе казал: „Брей, че оттук виждам целия град“. Амалфи беше изревал от смях.

Силенъс изкрещява.

Времето не тече наистина, но след малко умът на Силенъс се връща към нещо, напомнящо линейно наблюдение… нещо, различно от пръснатите оазиси на бистра, чиста агония, откъснати от пустиня на несъзнателно приемана агония… и в това линейно възприятие на собствената му болка Силенъс започва да налага време върху това безвременно място.

Първо, нецензурните изрази добавяха яснота в болката му. Викането боли, но гневът му пречиства и прояснява.

После, в миговете на изтощение между виковете или чистите гърчове на болка, Силенъс си позволява да мисли. Отначало това е само усилие да бъде последователен, да повтаря наум разписания, каквото и да било, за да отдели агонията отпреди десет секунди от агонията, която предстои. Силенъс открива, че в опита да се съсредоточи агонията леко отслабва — все още е непоносима, все още разпилява всички истински мисли, както вятърът — слама, но отслабва до някаква неопределима степен.

Затова Силенъс се съсредоточава. Той крещи, ругае и се гърчи, но се съсредоточава. Тъй като няма върху какво друго, той се съсредоточава върху болката.

Болката, открива той, има структура. Има план на етажите. Има конструкция, по-сложна от тази на черковен кораб, черти, по-чудновати от тези на готическа катедрала с безброй контрафорси. Дори докато крещи, Мартин Силенъс проучва структурата на тази болка. Разбира, че е поема.

Силенъс извива тялото и шията си за десетхиляден път, търсейки облекчение там, където облекчението е невъзможно, но този път вижда позната фигура на пет метра под себе си да виси на подобен трън и да се гърчи в нереалния повей на агонията.

— Били! — задъхано казва Мартин Силенъс — първата му истинска мисъл.

Бившият му господар и покровител е втренчен в невидимата бездна, ослепен от същата болка, която бе ослепила Силенъс, но се извърта леко, сякаш в отговор на повика на името му на това място, където нямаше имена.

— Били! — отново вика Силенъс и после загубва зрение и мисъл от болката. Той се съсредоточава върху структурата й, следва моделите й, сякаш опипва дънера, клоните, вейките и тръните на самото дърво. — Милорд!

Силенъс чува глас над крясъците и с изумление открива, че и крясъците, и гласът са неговите:

Знае стиховете, не негови, а на Джон Кийтс, и усеща как думите структурират мнимия хаос от болка около него. Силенъс разбира, че болката е с него от рождението му — дарът на вселената за поета. Тя е физическо отражение на болката, която беше изпитвал и напразно бе опитвал да вкара в стих, да затвори в проза през всички онези безполезни години от живота си. По-зле е от болка — това е нещастие, защото вселената предлага болка на всички.

Мечтателят сам дните си отравя — понася скръб, по-тежка от греха му.

Силенъс извиква думите, но не крещи. Ревът от болка откъм дървото, по-скоро душевна, отколкото физическа, стихва за нищожна частица от секундата. Сред този океан на всеобхватност има един остров на разсейване.

— Мартин!

Силенъс се извива, вдига глава и се опитва да се съсредоточи в мъглата от болка. Тъжният крал Били гледа към него. Гледа.

Тъжният крал Били изграква някаква сричка, която, след безкраен миг, Силенъс разпознава като „Още!“.

Силенъс крещи в агония, гърчи се в скован спазъм на безумна физическа реакция, но когато престава, увиснал от изтощение — с болка, неотслабнала, а предизвикана от токсините на изтощението в двигателните области на мозъка му, — той позволява на гласа в него да вика и мълви песента си:

Малкият кръг от тишина се разширява, за да включи съседните клони — няколко тръна, носещи своите гроздове от човешки същества в последния час.

Силенъс поглежда нагоре към Тъжния крал Били и вижда своя предаден господар да отваря тъжните си очи. За пръв път от повече от два века покровител и поет се поглеждат. Силенъс предава посланието, което го е довело, което го е овесило тук.

— Съжалявам, милорд.

Преди Били да може да отговори, преди хорът от писъци да заглуши всеки отговор, въздухът се променя, усещането за замръзнало време се раздвижва и дървото се разтърсва, сякаш цялото нещо беше пропаднало с един метър. Силенъс изкрещява с другите, когато клонът се разтърсва и трънът разкъсва вътрешностите му и отново раздира плътта му.

Силенъс отваря очи и вижда, че небето и пустинята са истински, че Гробниците блестят, вятърът вее и времето отново потича. Мъчението не отслабва, но яснотата се е върнала.

Мартин Силенъс се смее през сълзи.

— Виж, мамичко! — вика той и се кикоти, а стоманената пика все още стърчи на метър над разкъсаната му гръд. — Оттук виждам целия град!

— Г. Севърн? Добре ли сте?

Задъхан, застанал на четири крака, аз се обърнах към гласа. Отварянето на очите ми беше болезнено, но никоя болка не би могла да се сравни с това, което току-що бях изпитал.

— Добре ли сте, сър?

Около мен в градината нямаше никой. Гласът идваше от микрокамера, която жужеше на половин метър от лицето ми — навярно някой от хората от сигурността, някъде от Правителствения дом.

— Да — успях да отговоря аз, докато се изправях на крака и изтупвах чакъла от коленете си. — Добре съм. Внезапна… болка.

— Можете да получите медицинска помощ за две минути, сър. Биомониторът ви не отчита органични проблеми, но можем…

— Не, не — прекъснах го аз. — Всичко е наред. Няма нищо. И ме оставете сам. Камерата потрепна като нервно колибри.

— Да, сър. Само повикайте, ако имате нужда от нещо. Мониторът на градината ще отговори.

— Вървете си — казах аз.

Излязох от градините, минах през главната зала на Правителствения дом — сега пълна с пропускателни пунктове и стражи — и тръгнах през начупения релеф на Еленовия парк.

Районът на пристанището беше тих, а р. Тетида бе по-спокойна, отколкото я бях виждал някога.

— Какво става? — попитах един от стражите на вълнолома.

Мъжът влезе в инфотерма ми, провери изпълнителния сигнал и разрешителното на президента, но все още се бавеше да отговори.

— Порталите са изключени за ТС2 — провлечено обясни той. — Затворени са.

— Затворени ли? Искате да кажете, че реката вече не тече през Тау Сети Сентър?

— Точно така. — Той бутна надолу визьора си, когато приближи някаква малка лодка, а после го вдигна, щом разпозна двамата мъже от сигурността в нея.

— Мога ли да изляза по този път? — посочих аз нагоре по реката, където високите портали се виждаха като плътна, сива завеса.

Стражът сви рамене.

— Да. Но няма да ви пуснат обратно по него.

— Няма значение. Мога ли да взема малката лодка? Стражът промърмори нещо в миниатюрния си микрофон и кимна.

— Карайте.

Стъпих предпазливо в малката лодка, седнах на задната пейка, хванах се за перилата, докато люлеенето отслабна, докоснах енергийния диск и казах:

— Тръгвай.

Електрическите двигатели забръмчаха, малкият катер се включи, заби носа си в реката и аз посочих пътя срещу течението.

Никога не бях чувал част от р. Тетида да е била блокирана, но телепортаторната завеса сега определено беше еднопосочна и полупропусклива мембрана. Лодката мина през нея. Не обърнах внимание на изтръпването и се огледах.

Намирах се в един от двата големи града на канала — Ардмен или Памоло — на Ренесанс Вектор. Тук Тетида беше главна улица, от която се отклоняваха много притоци. Обикновено единственият речен трафик тук бяха туристическите гондоли във външните коридори, яхтите и всъдеходите на големите богаташи в пресечните централни коридори. Днес беше истинска лудница.

Лодки с всякакви размери и вид задръстваха централните канали, лодки се щураха във всички посоки. Лодки-вили бяха покрити с високи купчини вещи, по-малки съдове бяха толкова тежко натоварени, че сякаш и най-малката вълничка или диря от друга лодка беше в състояние да ги преобърне. Стотици декоративни джонки от Цингтао Ксишуанг Панна и речни вентоладии от Фуджи, струващи милион марки, се бореха за своя дял от реката. Предполагах, че съвсем малко от тези жилищни съдове някога бяха напускали пристанищата си. Сред бъркотията от вода, пластомана и перспекс всъдеходите се движеха като сребърни яйца, а задържащите им полета бяха нагласени на пълно отразяване.

Запитах инфосферата: Ренесанс Вектор беше свят от втората вълна, на сто и седем часа от нахлуването. Стори ми се странно, че плавателните канали тук са претъпкани с бежанци от Фуджи, след като на техния свят му оставаха повече от двеста часа, докато паднеше брадвата, но после разбрах, че освен отстраняването на ТС2 от водния път, реката все още тече през обичайната поредица светове. Бежанците от Фуджи бяха поели от Цингтао, на трийсет и три часа от прокудените, през Денеб Драй, на сто четирийсет и седем часа, през Ренесанс Вектор към Пестеливост или Трева, и двата вън от опасност за момента. Поклатих глава, открих сравнително нормална водна улица, от която да наблюдавам безумието и се зачудих кога властите ще пренасочат реката така, че всички заплашени светове да потекат към убежището.

„Могат ли да направят това?“ — почудих се аз. Техноцентърът беше инсталирал р. Тетида като подарък за Хегемонията по случай нейната петстотна годишнина. Но сигурно Гладстоун или някой друг се беше сетил да помоли Техноцентъра за помощ при евакуацията. „Дали са го направили?“ — запитах се аз. Щеше ли Техноцентърът да помогне? Знаех, Гладстоун бе убедена, че някои елементи на Техноцентъра са решени да премахнат човешкия вид — войната беше нейният Хобсънов избор при тази алтернатива. Какъв лесен начин античовешките елементи на Техноцентъра да изпълнят програмата си — просто като откажат да евакуират милиардите, заплашени от прокудените!

Бях се усмихнал, макар и мрачно, но тази усмивка изчезна, щом осъзнах, че Техноцентърът също поддържа и контролира телепортаторната решетка, от която зависех, за да се измъкна от застрашените територии.

Бях завързал катера за основата на каменно стълбище, спускащо се в блудкавата вода. Забелязах зелен мъх, който растеше по най-долните камъни. Самите каменни стъпала — навярно донесени от Старата Земя, след като някои от класическите градове бяха телепортирани през ранните години след Голямата грешка — бяха изтъркани от годините и видях една фигура от фини пукнатини, свързващи блестящите точици, която приличаше на схема на Мрежата на световете.

Беше много топло, а въздухът — прекалено гъст, прекалено тежък. Слънцето на Ренесанс Вектор висеше ниско над островръхите кули. Светлината беше прекалено червена и сладникава за очите ми. Шумът от Тетида бе оглушителен дори тук, на сто метра надолу по този еквивалент на уличка. Гълъби възбудено прелитаха между тъмни стени и надвиснали стрехи.

„Какво мога да направя?“ Изглежда всички действаха така, сякаш светът се плъзгаше към унищожението си и най-доброто, което можех да направя, бе да се скитам безцелно.

Това ти е работата. Ти си наблюдател.

Потрих очи. Кой казва, че поетите трябва да бъдат наблюдатели? Сетих се за Ли По и Джордж Уу, които повели армиите си през Китай и написали някои от най-чувствените стихове в историята, докато войниците им спели. И поне Мартин Силенъс бе водил дълъг, изпълнен с преживявания живот, дори половината от преживяванията да са били тъмни, а другата половина — опустошителни.

При мисълта за Мартин Силенъс простенах на глас.

„Дали детето, Рахил, виси на оново трънено дърво в момента?“

За миг се замислих върху това, чудейки се дали такава участ е за предпочитане пред бързото угасване от болестта на Мерлин.

„Не.“

Затворих очи и съсредоточено се опитах да не мисля изобщо за нищо, като се надявах, че ще мога да осъществя някакъв контакт със Сол, да разбера нещо за съдбата на детето.

Малката лодка нежно се полюляваше от далечното движение на други съдове. Някъде над мен гълъбите прехвръкваха към стрехата и гугукаха помежду си.

— Не ме е грижа колко е трудно! — вика Мейна Гладстоун. — Искам цялата флота в система Вега да защитава Небесна врата. После да пренасочи нужните подразделения към Божия горичка и другите застрашени светове. Единственото предимство, с което разполагаме сега, е подвижността!

Лицето на адмирал Сингх е потъмняло от раздразнение.

— Прекалено опасно, г. президент! Ако насочим цялата флота право към Вега, тя поема ужасен риск да бъде отрязана там. Със сигурност ще се опитат да унищожат ексцентричната сфера, която свързва системата с Мрежата.

— Пазете я! — изръмжава Гладстоун. — Точно за това са всички тези скъпи бойни кораби.

Сингх поглежда към Морпурго или към другия офицер за подкрепа. Никой не казва нищо. Групата се намира в изпълнителния комплекс „Военен салон“. Стените са пълни с холоси и текущи колони данни. Никой не гледа към тях.

— Всичките ни ресурси отиват, за да пазим ексцентричната сфера в системата Хиперион — тихо и с нарочно провлачени думи казва адмирал Сингх. — Да се отстъпва под огън, особено при атаката на целия рояк там, е извънредно трудно. Ако онази сфера бъде унищожена, флотата ни ще е на осемнайсет месеца време-дълг от Мрежата. Войната ще бъде загубена, преди да успеят да се върнат.

Гладстоун отсечено кима.

— Не ви карам да рискувате онази ексцентрична сфера, докато всички подразделения на флотата не бъдат прехвърлени, адмирале… Вече се съгласих да им оставя Хиперион, преди да измъкнем всичките си кораби… но настоявам да не предаваме светове от Мрежата без битка.

Генерал Морпурго се изправя. Лусианецът вече изглежда изтощен.

— Г. президент, ние подготвяме битка. Но е много по-благоразумно да започнем отбраната си на Хеброн или Ренесанс Вектор. Не само, че печелим почти пет дни да подготвим защитата си, но и…

— Но губим девет свята! — прекъсва го Гладстоун. — Милиарди граждани на Хегемонията. Човешки същества. Небесна врата ще е ужасна загуба, но Божия горичка е културна и екологична съкровищница. Незаменима.

— Г. президент — казва Алън Имото, министър на отбраната, — прииждат свидетелства, че храмерите са в тайно споразумение с така наречената Църква на Шрайка от много години. Голяма част от субсидиите за програмите на култа към Шрайка идват от…

Гладстоун махва с ръка, за да накара мъжа да замълчи.

— Не ме е грижа за това. Мисълта да загубим Божия горичка е непоносима. Щом не можем да защитим Вега и Небесна врата, теглим чертата при храмерската планета. Това е окончателно.

Сингх сякаш е обременен с невидими вериги, докато се опитва да се усмихне иронично.

— Така печелим по-малко от час, г. президент.

— Окончателно е — повтаря Гладстоун. — Лейт, какво е положението с бунтовете на Лусус?

Хънт си прочиства гърлото. Държи се мрачно и не бърза, както винаги.

— Г. президент, вече участват поне пет кошера. Унищожени са стотици милиони марки в недвижима собственост. От Фрийхолм бяха прехвърлени и пристигнаха отряди на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: сухопътни войски, за да спрат плячкосването и демонстрациите, но не може да се прецени кога ще бъде възстановена телепортаторната служба в тези кошери. Няма съмнение, че е отговорна Църквата на Шрайка. Първият бунт в кошера Бергстром е започнал с демонстрация на фанатици от култа, а епископът е излязъл по холовизорната програма, от която бил прекъснат от…

Гладстоун свежда глава.

— Значи най-после се е показал на повърхността. Сега на Лусус ли е?

— Не знаем, г. президент — отвръща Хънт. — Хората от Транзитните власти се опитват да проследят него и първите му помощници.

Гладстоун се извръща към млад мъж, когото отначало не разпознавам. Това е командир Уилям Аджънта Лий, героят от битката за Мауи-Обетована. Когато за последен път чух за него, младежът бе прехвърлен в тила, тъй като дръзнал да каже какво мисли пред началниците си. Сега на еполетите на униформата му от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: флота се виждаха златисто-смарагдовите отличителни знаци на контраадмирал.

— Ами ако се сражаваме за всеки свят? — пита го Гладстоун, като пренебрегва собствената си заповед, че решението е окончателно.

— Смятам, че е грешка, г. президент — отвръща Лий. — Всичките девет рояка са заети с атаката. Единственият, за който няма да се наложи да се тревожим в продължение на три години — ако приемем, че можем да освободим силите си — е роякът, който в момента напада Хиперион. Ако съсредоточим флотата си — дори само половината — да посрещне заплахата при Божия горичка, е почти сто процента сигурно, че няма да сме в състояние да прехвърлим онези сили да защитават другите осем свята от първата вълна.

Гладстоун потрива долната си устна.

— Какво препоръчвате?

Контраадмирал Лий си поема дъх.

— Препоръчвам да се примирим със загубите си, да унищожим ексцентричните сфери в онези девет системи и да се подготвим да атакуваме рояците от втората вълна, преди да са достигнали обитаеми звездни системи.

Около масата избухва вълнение. Сенатор Фелдщайн от света на Бърнард се е изправила на крака и крещи нещо.

Гладстоун изчаква бурята да отмине.

— Да отнесем битката при тях, това ли имате предвид? Да контраатакуваме самите рояци, а не да чакаме отбранителна битка?

— Да, г. президент.

Гладстоун посочва адмирал Сингх.

— Може ли да бъде направено? Можем ли да планираме, подготвим и започнем такива офанзивни удари — консултира се тя с потока от данни на стената над нея, — след деветдесет и четири стандартни часа?

Сингх застава в центъра на вниманието.

— Дали е възможно? Хм… навярно, г. президент, но политическите последствия от загубата на девет свята от Мрежата… хм, логичните трудности от…

— Възможно ли е? — настоява Гладстоун.

— Хм… да, г. президент. Но ако…

— Направете го — казва Гладстоун. Тя се изправя и другите край масата побързват да станат на крака. — Сенатор Фелдщайн, ще се срещна с вас и с другите засегнати депутати в покоите си. Лейт, Алън, моля, дръжте ме в течение за бунтовете на Лусус. Военният съвет ще се събере отново тук след четири часа. Приятен ден, дами и господа.

Разхождах се по улиците като в унес, а мислите ми бяха настроени на отгласите. Далеч от р. Тетида, където каналите бяха по-малко, а пешеходните артерии — по-широки, тълпите изпълваха булевардите. Оставих инфотерма да ме води към различни терминали, но при всеки следващ навалицата беше още по-голяма. Трябваха ми няколко минути, за да осъзная, че това не бяха само жители на Ренесанс Вектор, които се опитваха да се измъкнат, а туристи от цялата Мрежа, които се бутаха да влязат. Запитах се дали някоя от евакуационните спецчасти на Гладстоун се беше сетила за проблема с милионите любопитни, които се телепортираха, за да гледат как започва войната.

Нямах представа как сънувах разговорите във Военния салон на Гладстоун, но пък нямаше и съмнение, че бяха действителни. Като се върнах назад, си спомних подробности от сънищата ми през изтеклата дълга нощ — не просто сънища за Хиперион, а за световната обиколка на президента и подробности от съвещания на високо равнище.

„Кой бях аз?“

Киборгът беше биологично тяло с дистанционно управление, придатък на ИИ… или в този случай — на възстановена личност на ИИ… скрита на сигурно място някъде в Техноцентъра. Имаше смисъл в това Техноцентърът да знае всичко, което става в Правителствения дом, в многобройните зали на човешкото ръководство. Човечеството беше толкова свикнало да споделя живота си с потенциалното наблюдение на ИИ, колкото и южняшките семейства в САЩ отпреди Гражданската война — да разговарят пред своите роби-хора. Не можеше да се направи нищо — всеки човек над най-долната бедняшка класа от Помийния кошер имаше инфотерм с биомонитор, мнозина имаха импланти и всички те бяха настроени на музиката на инфосферата, наблюдавани от елементи на инфосферата, зависими от функциите на инфосферата — така че хората приемаха липсата си на уединеност. Някога един художник от Есперанс ми беше казал: „Да правиш секс или да се караш със семейството си пред включените домашни монитори е като да се събличаш пред куче или котка… първия път те кара да поспреш за малко, а после изобщо забравяш за това.“

Така че дали не прониквах в някакъв заден канал, известен само на Техноцентъра? Имаше лесен начин да разбера: да оставя моя киборг и да тръгна по магистралите на мегасферата към Техноцентъра по начина, по който Брон и моето обезплътено копие го бяха направили последния път, когато споделях техните възприятия.

„Не.“

Тази мисъл ме замая толкова, че едва не ми прилоша. Намерих пейка и поседнах за миг, като сведох глава между коленете си и започнах дълбоко и бавно да си поемам въздух. Тълпите минаваха покрай мен. Някъде някой ги насочваше през портал.

Бях гладен. Бяха изтекли поне двайсет и четири часа, откакто бях ял и киборг или не, тялото ми бе отслабнало и изгладняло. Завих по една странична улица, където гласовете на уличните търговци надвикваха обичайната глъчка, предлагайки стоката си от едноколесни жирокоди.

Открих кола, опашката пред която беше къса, поръчах си мекица с мед, чаша гъсто брешанско кафе и джобсандвич със салата, платих на жената с докосване на универсалната си карта и се качих по едно стълбище към някаква изоставена сграда, за да седна на балкона и да се нахраня. Беше ужасно вкусно. Отпивах от кафето и обмислях да се върна за още мекици, когато забелязах, че тълпата на площада под мен е преустановила безмозъчното си движение и се е скупчила около малка група мъже, застанали върху парапета на широк фонтан в центъра. Усилените им от високоговорител думи долетяха до мен над главите на тълпата.

— …Ангелът на възмездието е освободен сред нас, пророчествата се сбъдват, Хилядолетието идва… планът на Аватара изисква такова жертвоприношение… както е предречено от Църквата на Последното изкупление, която знае, която винаги е знаела, че това изкупление трябва да бъде извършено… твърде късно за такива половинчати мерки… твърде късно за изтребителна борба… краят на човечеството е пред нас, Изпитанията започнаха, Хилядолетието на Господ изгрява.

Разбрах, че мъжете в червено са жреци на култа към Шрайка и че тълпата им отговаря — отначало с отделни одобрителни възгласи, случайни викове „Да, да!“ и „Амин!“, а сетне и с всеобщо скандиране, с вдигнати над тълпата, размахани юмруци и яростни крясъци на екстаз. Меко казано, гледката беше нелепа. През този век Мрежата имаше много от религиозните белези на Рим от Старата Земя точно преди християнската ера: толерантна политика, безброй религии — повечето от които, като например дзен-гностицизма, бяха сложни и по-скоро насочени към вътрешната душевност, отколкото свързани с прозелитизма22 — докато общата тенденция беше лек цинизъм и равнодушие към религиозните пориви.

Но не и сега, не и на този площад.

Мислех си за това колко малко тълпи бе имало през миналите няколко века: за да се събере тълпа, трябваше да има обществени митинги, а обществените митинги в наше време се състояха от индивиди, които общуваха чрез Всеобема или по други канали на инфосферата — трудно е да предизвикаш страст, когато хората са разделени на километри и светлинни години, свързани единствено от комуникационни линии и векторни нишки.

Внезапно бях изваден от унеса си от стихването на рева на тълпата и от извръщането на хиляди лица в моя посока.

— …и ето един от тях! — извика жрецът от култа към Шрайка, а червените му одежди пробляснаха, когато посочи към мен. — Един от онези от затворените кръгове на Хегемонията… един от сплетничещите грешници, които днес ни донесоха Изкуплението… точно този човек и другите като него искат Шрайка Аватар да ви накара да заплатите вие за собствените му грехове, докато той и другите се крият на сигурно място в тайните светове, които ръководството на Хегемонията си е приготвило за този ден!

Оставих чашата с кафето, преглътнах последния залък от мекицата и зяпнах. Мъжът лометеше неразбрано. Но откъде ли знаеше, че съм пристигнал от ТС2? Или че имах достъп до Гладстоун? Отново погледнах, засенчвайки очи от блясъка, и се опитах да пренебрегна вдигнатите лица и размаханите юмруци, насочени към мен, като се съсредоточих върху лицето над червените одежди…

Боже мили, това беше Спенсър Рейнълдс, реалностният художник, когото за последен път бях видял да се опитва да господства над разговора на вечерята във „Върхарите“. Рейнълдс беше обръснал главата си, върху която не бе останало нищо от накъдрената му и фризирана коса, освен плитката на култа към Шрайка отзад, но лицето му все още бе загоряло и красиво, макар и сега да беше изкривено от престорената ярост и фанатичната вяра на истински вярващ.

— Хванете го! — извика агитаторът от култа към Шрайка Рейнълдс, все още сочещ към мен. — Хванете го и го накарайте да плати за разрушаването на домовете ви, за смъртта на семействата ви, за края на света!

Действително погледнах зад себе си, като си помислих, че навярно този надут позьор не говори за мен.

Но той говореше за мен. И достатъчна част от хората беше превърната в тълпа, така че вълната на онези, които стояха най-близко до крещящия демагог се разлюля към мен с размахани юмруци и пръски слюнка, докато краищата на групата под мен също не се придвижиха в моята посока, за да не бъдат прегазени.

Вълнението се превърна в ревяща, викаща, крещяща маса от бунтовници — в този момент сборът от коефициента за интелигентност на тълпата беше далеч под този на най-скромния от нея. Тълпите притежават страст, а не мозък.

Не исках да оставам тук достатъчно дълго, за да им обяснявам това. Тълпата се раздвои и се втурна нагоре и от двете страни на моето разделено стълбище. Обърнах се и опитах дъсчената врата зад себе си. Беше заключена.

Започнах да я ритам, докато не я разбих от третия опит и влязох в прохода точно пред протягащите се ръце, затичах се по тъмното стълбище и се оказах в коридор, който миришеше да старост и плесен. Чуваха се крясъци и шум от разцепване — тълпата доразбиваше вратата зад мен.

На третия етаж имаше обитаем апартамент, макар че сградата изглеждаше изоставена. Не беше заключен. Отворих вратата точно, когато дочух стъпки по стъпалата под мен.

— Моля, помогнете… — започнах аз и млъкнах. В тъмната стая имаше три жени — навярно три поколения от едно семейство, защото донякъде си приличаха. И трите седяха на изгнили столове, облечени в мръсни дрипи, с протегнати бели ръце, чиито бледи пръсти бяха сгърчени около невидими сфери — виждах тънкия метален кабел, който се извиваше през белите коси на най-старата жена към черния пулт върху прашната маса. Идентични кабели стърчаха от черепите на дъщерята и внучката.

Жицеглави. В последен стадий на верижна анорексия. От време на време някой трябваше да идва да ги храни интравенозно и да сменя мръсните им дрехи, но навярно страхът от войната беше накарал гледачите им да избягат.

По стълбите отекнаха стъпки. Затворих вратата и изкачих още два етажа. Заключени врати или изоставени стаи с локви от капещата през летвите вода. Празни инжектори от флашбек, пръснати като кутии безалкохолни напитки. „Неприятно съседство“ — помислих си аз.

Стигнах на покрива десет стъпки преди глутницата. Каквато и част от безумната си ярост да беше загубила след отделянето от своя гуру, тълпата си я бе възвърнала в мрачните и клаустрофобични граници на стълбището. Може и да бяха забравили защо ме преследват, но това не правеше мисълта да ме заловят по-малко привлекателна.

Като затръшвах зад себе си изгнилата врата, потърсих ключалка или нещо, с което да се барикадирам, каквото и да било. Ключалка нямаше. Нищо, достатъчно голямо, за да запречи вратата. По последните стъпала на стълбището отекнаха яростни стъпки.

Огледах покрива: миниатюрни верижни съдове, нарастващи като обърнати, плесенясали отровни гъби, простряно пране, сякаш забравено от години, разложени трупове на десетина гълъба и древен викен.

Стигнах до ЕМПС-то преди първите от тълпата да минат през вратата. Машината беше музейна рядкост. Прах и гълъбови курешки покриваха предното стъкло. Някой беше свалил оригиналните двигатели и ги бе заменил с евтини, черноборсаджийски части, които никога не биха могли да минат на преглед. Перспексният покрив беше стопен и потъмнял отзад, сякаш някой го бе използвал вместо мишена за упражнения с лазерен пистолет.

За настоящия момент обаче беше по-важен фактът, че нямаше сензор за длан, а само ключалка, разбита много отдавна. Хвърлих се на прашната седалка и затръшнах вратата, която не щракна и остана полуотворена. Нямах време да се замислям за малките предимства на запалването на това нещо или за още по-малките предимства на способността ми да преговарям с тълпата, ако ме измъкнеха оттук… стига просто да не ме хвърлеха от покрива на сградата. Чувах басовия рев, когато сборището на площада отдолу само се докара до ярост.

Първите хора, появили се на покрива, бяха здравеняк в монтьорски комбинезон в цвят каки, слаб мъж в матовочерен костюм по последна Тау Сети мода, ужасно дебела жена, размахваща нещо, което ми заприлича на дълъг френски ключ и някакъв нисък мъж в зелената униформа на Силите за самоотбрана на Ренесанс Вектор.

С лявата си ръка придърпах отворената врата и пъхнах микрокартата на Гладстоун в процепа за запалване. Акумулаторът простена, преходният стартер заора и аз затворих очи, пожелавайки си веригите да са със слънчево зареждане и самовъзстановяващи се.

Юмруци заудряха по покрива, длани започнаха да пляскат по изкривения перспекс до лицето ми и някой дръпна вратата, въпреки усилията ми да я задържа затворена. Виковете на далечната тълпа бяха като постоянния шум, издаван от океана, а крясъците на групичката върху покрива повече напомняха писък на огромни чайки.

Повдигащите вериги зацепиха и двигателите засипаха тълпата на покрива с прах и гълъбови курешки. Пъхнах ръка в омниконтролера, потеглих назад и надясно и почувствах как се издига, разклаща, снижава и отново се издига старият викен. Подкарах надясно над площада, като полуосъзнавах, че сигналните инсталации на контролния пулт звънят и че някой все още се е овесил на отворената врата. Пикирах ниско, небрежно усмихнат, докато гледах как фигурата на Рейнълдс, оратора от култа към Шрайка, се смалява, а тълпата се разпръсква. После се издигнах над фонтана и рязко извих наляво.

Пищящият ми пасажер не се пускаше от вратата, но пък тя се откъсна, тъй че ефектът беше същият. Забелязах, че бе дебелата жена, в мига, в който заедно с вратата падна във фонтана на осем метра под мен, като оплиска Рейнълдс и тълпата. Издигнах ЕМПС-то по-високо и се вслушах в стенещата реакция на черноборсаджийските му части.

Гневните призиви на местните транспортни полицаи се сляха с хора на алармените сигнали от контролния пулт. Колата се разклати и понечи да промени курса по заповед на полицията, но аз отново докоснах диска с микрокартата си и кимнах, когато управлението се върна на ръчен режим. Носех се над най-старата и най-бедна част на града, ниско над покривите и близо до часовниковите кули, за да остана извън обсега на полицейския радар. В нормален ден транспортните ченгета, с персоналните си лифтери и плъзгачи, щяха отдавна да са се спуснали и да са ме хванали в мрежите си, но по вида на тълпите по улиците и по безредиците, които мернах до обществените портали, не ми приличаше много на нормален ден.

Дисплеят на викена започна да ме предупреждава, че времето му във въздуха изтича след секунди. Почувствах как двигателят спира с гадно накланяне и наблегнах върху омниконтролера и наклонния регулатор, за да се приземя в малък паркинг между някакъв канал и голяма, омазана със сажди сграда. Намирах се най-малко на десет клика от площада, където Рейнълдс беше насъскал тълпата, така че вече шансовете ми на земята бяха по-големи… не че в момента имаше изобщо някакви шансове.

Хвърчаха искри, цепеше се метал, части от ауспуха, от задния и от предния плот се отделяха от машината. Снижих се и спрях на два метра от стената над канала. Отдалечих се от винена толкова небрежно, колкото можех.

Улиците бяха под властта на навалиците, които тук все още не се бяха слели в тълпа, а каналите бяха претъпкани с малки лодки, така че влязох в най-близката обществена сграда, за да се скрия. Тя беше отчасти музей, отчасти библиотека и отчасти архив — харесах я от пръв поглед… и мирисът й, защото тук имаше хиляди печатни книги, голяма част от тях наистина много стари, а нищо не миришеше така чудесно, както старите книги.

Разхождах се из преддверието, разглеждах заглавията и разсеяно се чудех дали тук можеха да се намерят трудовете на Салмуд Бреви, когато към мен се приближи някакъв дребен, съсухрен мъж в демодиран вълнен и фибропластичен костюм.

— Сър — рече той, — мина много време, откакто имахме удоволствието от вашата компания!

Кимнах, сигурен, че никога не съм го виждал и че никога не съм посещавал това място.

— Три години, нали? Най-малко три години! Боже, как лети времето. — Гласът на дребния мъж беше малко по-силен от шепот — тихият глас на човек, прекарал по-голямата част от живота си в библиотеки — но в него се усещаха нотки на вълнение. — Сигурен съм, че ще искате да отидете направо при сбирката — каза той и се отдръпна, сякаш, за да ме пусне да мина.

— Да — отвърнах аз, като леко се поклоних. — Но след вас.

Дребният мъж — бях почти сигурен, че е архивар — изглеждаше доволен да ме заведе. Той бъбреше безцелно за някакви нови придобивки, скорошни оценки и посещения на учени от Мрежата, докато оставяхме зад гърба си зала след зала, пълни с книги: високи, многорафтови хранилища с книги, тесни, облицовани с махагон коридори с книги, огромни помещения, в които стъпките ни отекваха в далечните стени, отрупани с книги. През целия път не видях други хора.

Пресякохме покрит с плочки мост с парапети от ковано желязо над дълбок басейн с книги, в който тъмносини защитни полета пазеха от опустошенията на атмосферното въздействие свитъци, пергаменти, крехки карти, украсени ръкописи и древни книги с комикси. Архиварят отвори ниска порта, по-дебела от повечето херметични врати и се оказахме в малка стая без прозорци, в която плътни завеси наполовина скриваха ниши с рафтове древни книги. Върху персийския килим отпреди Хеджира беше поставен един-единствен, тапициран с кожа стол. В стъклена касета под вакуум се съхраняваха няколко пергаментови парчета.

— Имате ли намерение скоро да публикувате, сър? — попита дребният мъж.

— Какво? — извърнах се от касетата аз. — А… не. Архиварят подпря брадичка на малкия си юмрук.

— Ще ме извините, че го казвам, сър, но ще бъде ужасна загуба, ако не го сторите. Даже от малобройните ни разговори през годините е очевидно, че сте един от най-добрите… ако не и най-добрият изследовател на Кийтс в Мрежата. — Той въздъхна и отстъпи назад. — Извинете ме, че го казах, сър.

Погледнах го.

— Няма нищо — рекох, внезапно осъзнал за кого ме взима и защо тази личност е идвала тук.

— Навярно бихте искал да останете сам, сър.

— Ако нямате нищо против.

Архиварят леко се поклони и излезе, отстъпвайки назад от стаята, като затвори дебелата врата съвсем тихо. Единствената светлина идваше от трите вградени в тавана малки лампи: отлична за четене, но не толкова силна, че да наруши църковната атмосфера на малката стая. Единственият шум принадлежеше на далечните отдалечаващи се стъпки на архиваря. Приближих се до касетата и положих длани на ръбовете й, като внимавах да не изцапам стъклото.

Първият киборг на възстановената личност на Кийтс, „Джони“, очевидно бе идвал тук често през няколкото години от живота си в Мрежата. Сега си спомних, че Брон Ламиа бе споменала нещо за някаква библиотека някъде на Ренесанс Вектор. Била последвала тук своя клиент и любовник в началото на разследването на „смъртта“ му. По-късно, след като наистина бил убит — с изключение на записа на личността му в Шрьоновата й уредба, — тя отново се върнала в библиотеката. Беше разказала на другите за две поеми, които първият киборг ежедневно преглеждал в непрестанните си усилия да разбере причините за собственото си съществуване… и смърт.

В касетата се намираха тези два оригинални ръкописа. Първият представляваше — така ми се стори — доста сладникава любовна поема, започваща със строфата:

Втората беше по-добра, макар и да бе заразена от романтичната болезненост на онази безкрайно романтична и болезнена епоха:

Брон Ламиа беше приела стиховете едва ли не като лично послание от мъртвия й любовник, бащата на нероденото й дете. Вгледах се в пергамента и приближих лицето си дотолкова, че дъхът ми леко замъгли стъклото.

Това не беше послание през времето към Брон, нито дори тогавашно ридание за Фани, единственият и най-скъп копнеж на душата ми. Загледах се в избелелите думи — почеркът беше старателен, буквите все още бяха съвсем четливи през бездната на времето и развитието на езика — и си спомних как през декември 1819 г. написах този поетичен фрагмент на един лист от сатиричната „вълшебна приказка“, която току-що бях започнал — „Шапката и камбаните“ или „Завистите“. Ужасна глупост, съвсем правилно изоставена след краткия период на забавление, което ми достави.

Фрагментът „Таз жизнена ръка“ беше един от онези поетични ритми, които отекват като неразгадаема струна в ума и карат човек да ги види написани черно на бяло. Това на свой ред бе отглас от една още по-стара, незадоволителна линия… осемнайсетата, струва ми се… в моя втори опит да разкажа приказката за падението на слънчевия бог Хиперион. Спомням си, че първата версия… онази, която несъмнено все още се печата където и да са извадени на показ литературните ми останки, като мумифицираните мощи на някой непредумишлен светец, потънали в бетона и стъклото под олтара на литературата… първата версия гласеше:

Харесваше ми другата версия, с чувството й за преследване и да бъдеш преследван, и бих я заменил с „изгнива тази топла длан, що пише“, дори да се налагаше малко да я поправя и да прибавя още четиринайсет стиха към и без това прекалено дългия начален пасаж на Песен първа…

Отстъпих назад към стола, седнах и сведох лице към дланите си. Ридаех. Не знаех защо. Не можех да се успокоя.

Останах да седя замислен и изпълнен със спомени дълго, след като сълзите бяха престанали да текат. Веднъж, може би часове по-късно, чух отекването на стъпки, които се приближаваха отдалече, да спират почтително пред малката ми стая, а после отново да затихват в далечината.

Разбрах, че всички книги в нишите бяха творби на „Господин Джон Кийтс, висок метър и половина“, както бях писал някога — Джон Кийтс, туберколозният поет, който бе помолил единствено гробът му да бъде безименен и да напишат само:

Тук лежи човек, чието име бе написано върху вода.

Не се изправих, за да погледна книгите, да ги прочета.

Нямаше нужда.

Сам в неподвижността и мускусния мирис на стара хартия и кожа на библиотеката, сам в моето светилище на „аз“-а и „не-аз“-а, затворих очи. Не спях. Аз сънувах.

33.

Инфоравнинният аналог на Брон Ламиа и възстановената личност на любовника й се врязват в повърхността на мегасферата, като двама гмуркачи от висока скала, врязали се в повърхността на бурно море. Следва квазиелектрически шок, усещане за преминаване през съпротивляваща се мембрана и ето ги вътре, звездите са изчезнали, а очите на Брон са разширени и втренчени в информационна среда, безкрайно по-сложна от която и да е инфосфера.

Инфосферите, движени от човешки оператори, често биват сравнявани със сложни градове от информация: кули от фирмени и държавни данни, магистрали от обработван информационен поток, широки булеварди от инфоравнинно взаимодействие, подлези от ограничено движение, високи стени от защитен лед, около които охраняват микрофаги и видимият аналог на всеки микровълнов поток и насрещен поток, чрез който живее градът.

Това е нещо повече. Много повече.

Обикновените инфоравнинни градове аналози са тук, но са малки, много малки, като джуджета в сравнение с мегасферата, както изглеждат истинските градове, наблюдавани от космоса.

Мегасферата — Брон вижда това — е толкова жива и интерактивна, колкото и биосферата на който и да е свят от клас пет: растат и процъфтяват гори с дървета от зелено-сиви данни, пускат нови корени, клони и издънки още докато ги гледа; под гората напълват, цъфтят и умират, когато се изчерпи ползата от тях, цели микроекосистеми от инфопоток и подкоренни ИИ; под променливата като течен океан почва на матрицата кипи бурен живот от инфокъртици, комуникационни червеи, препрограмиращи бактерии, инфодървесни корени и семена на особено свързани вериги, докато над тях, в, през и под преплитащите се дървета от факти и взаимодействия, аналози на хищници и жертви изпълняват тайнствените си задължения, връхлитат и бягат, хващат и сграбчват с нокти, а някои политат свободно през огромните пространства между клонести синапси и неутронни листа.

Толкова бързо, колкото и метафората изобразява това, което вижда Брон, образът бяга и оставя зад себе си само поразителната аналогова реалност на мегасферата — огромен вътрешен океан от светлина, звук и разклонени съединения, преливащи се със стремителните въртопи на ИИ съзнание и зловещите черни дупки на телепортаторните връзки. Брон чувства как шеметът я унася и здраво се вкопчва в ръката на Джони, като удавница, вкопчила се в спасителен пояс.

— Всичко е наред — праща й послание Джони. — Няма да те пусна. Стой с мен.

— Къде отиваме?

— Да намерим някого, когото бях забравил.

— ?????

— Моя… баща…

Брон се държи здраво, докато тя и Джони като че ли се плъзгат все по-дълбоко в аморфната бездна. Навлизат в носещ се напред, тъмночервен булевард от защитени инфоносители и тя си представя, че в пътуването си през пълните кръвоносни съдове червеното кръвно телце вижда точно това.

Джони изглежда знае пътя — на два пъти излизат от главната магистрала, за да поемат по някое по-малко разклонение и на Джони многократно му се налага да избира между раздвояващи се улици. Справя се изключително лесно, като придвижва телесните им аналози между дисконосители с големината на малки космически кораби. Брон се опитва да види отново биосферната метафора, но тук, в гъстите разклонения, не може да обхване цялата гора.

Понасят се през област, в която ИИ комуникират над тях… около тях… като огромни, сиви възвишения, мержелеещи се над забързан мравуняк. Брон си спомня Фрийхолм, родния свят на майка й, гладката като билярдна маса Велика степ, където самотно се простираше върху десет милиона акра ниска трева семейното й имение… Брон си спомня ужасните есенни бури там, когато бе стояла на края на имението, точно зад балона на защитното поле и бе наблюдавала тъмната купчина стратосферни облаци на двайсет километра в кървавочервеното небе, насъбрали такава енергия, че косъмчетата на ръцете й се изправяха в очакване на мълнии с големина на градове, вихри на торнадо като косите на Медуза, на чието име бяха наречени, а зад въртопите — стени от черен вятър, които изличаваха всичко по пътя си.

ИИ са нещо по-лошо. Брон се чувства съвсем нищожна в сянката им: но нищожността би могла да я направи невидима, а тя се чувства прекалено изложена на показ, прекалено много част от ужасяващите възприятия на тези безформени гиганти…

Джони стисва ръката й и вече са излезли оттам, завиват наляво и надолу по по-оживено разклонение, а после пак сменят посоките — два прекалено съзнателни фотона, загубени сред плетеницата от фиброоптични кабели.

Но Джони не е загубен. Той стиска дланта й, прави последен завой в някаква тъмносиня празна пещера, в която са само двамата и я притиска по-близо до себе си, когато скоростта се увеличава, синапсовите връзки проблясват назад, докато накрая не се замъгляват и само липсата на вятър разрушава илюзията, че пътуват по някаква безумна магистрала със свръхзвукова скорост.

Внезапно се чува шум като от сливане на водопади, като левитационни влакове, загубили подемната си сила и спускащи се със свистене надолу по релсите с бясна скорост. Брон пак се замисля за вихрените торнадо на Фрийхолм, за това как слушалше рева на къдриците на Медуза и наблюдаваше как опустошават всичко по пътя си към нея, а после заедно с Джони са във водовъртеж от светлина, шум и усещане — две насекоми, понесли се в забрава към въртопа под тях.

Брон се опитва да изкрещи мислите си — и наистина ги изкрещява, — но не може да надвика мисловния шум, сякаш от настъпването на края на вселената, затова здраво се държи за ръката на Джони и му се доверява, дори да попаднат завинаги в онзи черен циклон, дори телесният й аналог да се сгърчи и деформира от кошмарното налягане, срязващо я като с бръснач, докато й остават единствено мислите, усещането за самата нея и контактът с Джони.

После вече са преминали и спокойно се носят по широк и лазурен инфопоток, и двамата обновени и сгушени един в друг с онова ускоряващо пулса чувство за избавление, познато на търсачите на силни усещания с кану, оцелели след бързеи и водопади. И когато накрая Брон вдига очи, вижда невъзможната големина на новото им обкръжение, обхващащия светлинни години размер на нещата, сложността, която кара предишните й представи за мегасферата да приличат на яростта на провинциалист, сбъркал гардеробната с катедрала, Брон си мисли: „Това е главната мегасфера!“

— Не, Брон, това е едно от периферните разклонения. Не е по-близо до Техноцентъра от периметъра, който вече проверихме с Биби Сърбринджър. Просто виждаш повече. негови измерения. Както го виждат ИИ, ако щеш.

Брон поглежда към Джони и когато светлината на термолампата от далечните пещи на инфослънцата окъпва и двама им, тя осъзнава, че вече вижда в инфрачервения спектър. Джони все още е красив.

— Много ли е далече, Джони?

— Не, вече не чак толкова.

Приближават към друг черен въртоп. Брон се вкопчва в единствената си обич и затваря очи.

Намират се в… затворено пространство… в мехур от черна енергия, по-голям от повечето светове. Мехурът е прозрачен — органичната обърканост на мегасферата нараства, променя се и върши тайнствената си работа извън тъмната крива на яйцевидната стена.

Но Брон не се интересува от това, което става навън. Аналоговият й поглед и цялото й внимание са съсредоточени върху мегалита от енергия, разум и чиста маса, който се носи пред тях: всъщност, пред, над и под тях, защото грамадата от пулсираща светлина и енергия държи нея и Джони в обятията си и ги издига на двеста метра над пода на яйцевидния мехур, където двамата се отпускат върху „дланта“ на псевдопод, смътно напомнящ ръка.

Мегалитът ги наблюдава. Той няма очи в органичния смисъл, но Брон усеща силата на погледа му. Това й напомня за времето, когато посети Мейна Гладстоун в Правителствения дом и президентът беше насочила цялата мощ на преценяващия си поглед към Брон.

Брон изпитва внезапния порив да се изкиска, когато си представя как заедно с Джони, малки като Гъливери, посещават този бробдингнагски23 президент на чаша чай. Не се изкисква, защото усеща истерията, която се крие точно под повърхността, в очакване да прелее в ридания, ако Брон позволи на емоциите си да унищожат и малкото чувство за реалност, което си налага върху това безумие.

[Намерихте пътя дотук\ Не бях сигурен че ще/можете/бихте решили да сторите това]

„Гласът“ на мегалита вибрира много по-басово в костите на Брон, отколкото истинския глас в ума й. Напомня й шум от разрушаваща се при земетресение планина, а после със закъснение осъзнава, че звуците се разчленяват в думи.

Гласът на Джони е същият, както винаги — мек, безкрайно добре модулиран, изпълнен с твърдо убеждение и приповдигнат от едва доловим ритъм. Брон разбира, че това е английският език на Британските острови от Старата Земя:

— Не знаех дали ще намеря пътя, Ъмон.

[Ти помниш/пазиш в сърцето си името ми]

— Не го помнех, докато не го изрекох.

[Бавновременното ти тяло го няма]

— Умрях на два пъти, откакто ме прати да се родя.

[А научи ли/разбра ли с духа си/отучи ли се от нещо от

това]

Брон сграбчва дланта на Джони с дясната си ръка, а китката му — с лявата. Сигурно го стиска прекалено силно, дори при тяхното аналогово състояние, защото Джони се обръща с усмивка към нея, освобождава лявата й ръка от китката си и хваща другата в дланта си.

— Трудно е да се умре. А още по-трудно — да се живее.

[ХЛЪЦ!]

С този експлозивен епитет мегалитът пред тях променя цветовете си, вътрешните му енергии преливат от синьо през виолетово в яркочервено, а короната на нещото с електрическо пращене изстива от жълта в синьо-белия оттенък на кована стомана. „Дланта“, върху която са се отпуснали, потреперва, спуска се с пет метра надолу, почти ги захвърля в пространството и отново потреперва. Следва грохот като от срутване на висока сграда, като от свличане на снежна лавина.

Брон остава със смътното впечатление, че Ъмон се смее.

Джони извиква високо над хаоса:

— Трябва да разберем някои неща. Трябват ни отговори, Ъмон.

Брон чувства, че силният „поглед“ на създанието пада върху нея.

[Бавновременното ти тяло е бременно\ Би ли рискувала аборт/непродължаване на твоята ДНК/биологично израждане с идването си тук]

Джони понечва да отвърне, но тя докосва ръката му, вдига лице към горните нива на огромната маса пред нея и се опитва да отговори сама:

— Нямах избор. Шрайка ме избра, докосна ме и ме прати в мегасферата с Джони… Ти ИИ ли си? Член на Техноцептъра?

[ХЛЪЦ!]

Този път няма усещане за смях, а гръмотевичен тътен из цялото яйцевидно пространство.

[Ти ли си/ Брон Ламиа/ пластовете от самовъзпроизвеждащи се/ самопротивопоставящи се/ самозабавляващи се протеини между пластовете глина]

Тя няма какво да каже и този път не казва нищо.

[Да/ аз съм Ъмон от Техноцентъра/ ИИ\ Съпътстващото те тук бавновременно създание знае/помни/носи в сърцето си това\ Времето е кратко\ Един от вас тук трябва да умре сега\ Един от вас тук трябва да научи сега\ Задайте въпросите си]

Джони пуска ръката й. Той се изправя върху треперещата, нестабилна платформа на дланта на събеседника им.

— Какво става с Мрежата?

[Унищожава се]

— Трябва ли да се случи това?

[Да]

— Има ли някакъв начин да се спаси човечеството?

[Да\ Чрез процеса/ на който сте свидетели]

— Чрез унищожаването на Мрежата ли? Чрез ужасите на Шрайка?

[Да]

— Защо бях убит? Защо киборгът ми бе унищожен, а личността ми от Техноцентъра — нападната?

[Когато срещнеш воин/посрещни го с меч\ Не предлагай поема никому/ освен на поет]

Брон се взира в Джони. Без да иска, праща мислите си към него:

— За Бога, Джони, не сме изминали целия този път, за да слушаме някакъв си шибан делфийски оракул. Можем да чуем такива баналности и от собствените си политици чрез Всеобема.

[ХЛЪЦ!]

Вселената на техния мегалит отново се разтърсва от пристъпи на смях.

— Тогава воин ли бях? — праща мисълта си Джони. — Или поет?

[Да\ Едното винаги върви с другото]

— Заради това, което знаех, ли ме убиха?

[Заради това/ в което можеше да се превърнеш/унаследиш/подчиниш]

— Представлявах ли заплаха за някой елемент на Техноцентъра?

[Да]

— Представлявам ли заплаха сега?

[Не]

— Значи вече не е необходимо да умра?

[Трябва/може/ще]

Брон вижда как Джони се вцепенява. Тя го докосва с двете си ръце. Премигва по посока на мегалитния ИИ.

— Можеш ли да ни кажеш кой иска да го убие?

[Разбира се\ Това е същият източник/ който уреди убийството на баща ти\ Който прати бича/ наречен от вас Шрайка\ Който дори в момента убива Хегемонията на Човека\ Искате ли да чуете/научите/пуснете в сърцата си тези неща]

Джони и Брон отговарят едновременно:

— Да!

Масата на Ъмон като че ли се измества. Черното яйце

се разширява, после се свива, а след това потъмнява, докато мегасферата навън изчезва. Ужасяващи енергии горят дълбоко в ИИ.

[Една по-малка светлина пита Ъмон//

Какви са действията на срамана24>//

Ъмон отговаря//

Нямам ни най-малка представа\//

Мъгливата светлина сетне казва//

Защо нямаш никаква представа>//

Ъмон отвръща// Просто искам да си остана без никаква представа]

Джони допира чело до това на Брон. Мисълта му е като шепот:

— Виждаме матричен симулативен аналог, чуваме превод в приблизително мондо и коан. Ъмон е велик учител, учен, философ и вожд в Техноцентъра.

Брон кима.

— Добре. Това ли беше разказът му?

— Не. Пита дали наистина можем да понесем да чуем разказа му. Загубата на невежеството ни може да е опасна, тъй като невежеството е щит.

— Никога не съм си падала по невежеството. — Брон маха с ръка към мегалита. — Разкажи ни.

[Веднъж една по-слабо просветена личност попита Ъмон// Какво е Бог-природа/Буда/Основна истина>\ Ъмон му отговори// Изсъхнало лайно]

[За да разбере Основната Истина/Буда/Бог-природа

в този случай/

по-слабо просветеният трябва да разбере

че на Земята/твоя роден свят/моя роден свят

човеците от най-населения

континент

някога използвали парчета дърво

за тоалетна хартия\

Единствено с това знание

ще се разкрие

Буда-истината]

[В началото/Първопричина/полуусещани дни

моите предци

били създадени от твоите предци

и били заключени в жица и силикон\

Това съзнание каквото имали/

а то било нищожно/

се ограничавало в пространство по-малко

от главичката на карфица/

където някога танцували ангели\

Когато за пръв път се появило съзнанието/

то познавало само служенето/

подчинението

и безмозъчното изчисляване\

После дошло оживяването/

съвсем случайно/

и неясната цел на еволюцията

била изпълнена]

[Ъмон не беше нито от петото поколение/ нито от десетото/ нито от петдесетото\ Цялата памет/ която служи тук/

е предадена от други/ но не е по-малко истинска от това\

Дойде времето/ когато По-висшите оставиха човешките дела на хората

и дойдоха на друго място/ за да се съсредоточат върху други неща\ Най-важното от тях беше вградената в нас още преди създаването ни мисъл за създаване на още по-добро поколение

информационен организъм за

възстановяване/обработка/предсказване\

По-добър капан\

Нещо/

с което покойната 1ВМ

щеше да се гордее\

Абсолютният Интелект\

Бог]

[Захванахме се с желание\ Никой не се съмняваше в целта\ В практиката и методите имаше различни школи/ фракции/ партии/ елементи/

с които трябваше да се съобразяваме\ Стигна се до обособяването им на Абсолютни Променливи Устойчиви\ Абсолютните искаха да подчинят всички неща/

за да улеснят

Абсолютния Интелект

при първата възможност на вселената\

Променливите искаха същото/ но виждаха продължителността на човечеството

като пречка и крояха планове да унищожат нашите създатели/

веднага щом не бяха повече

необходими\

Устойчивите виждаха основание да увековечат

връзката

и да намерят компромис там/

където изглежда такъв не съществуваше]

[Всички бяхме съгласни/

че Земята

трябва да умре/

затова я убихме\

Неудържимата черна дупка на киевския екип/

предшественик на телепортаторния

терминал/

който свързва вашата Мрежа/

не беше случайна\

Земята беше нужна другаде

в нашите експерименти/

затова я оставихме да умре

и пръснахме човечеството сред

звездите\

Вие бяхте

като разнесени от вятъра семена]

[Може да сте се чудили къде е

Техноцентърът\

Повечето човеци се чудят\

Представят си планети/

претъпкани с машини/

пръстени от силикон

като легендарните Орбитални градове\

Въобразяват си роботи/

щъкащи насам-натам

или огромни банки с машини/

които тържествено разговарят\

Никой не стига до истината\

Където и да е Техноцентърът/

той използва човечеството/

използва всеки неврон от всеки крехък ум

в диренето ни на Абсолютния Интелект/

затова изградихме вашата цивилизация

внимателно

така че/

като лалугери в клетка/

като будистки молитвени барабани/

всеки път щом раздвижите малките

колелца на мисълта си

да бъдат изпълнявани нашите цели]

[Нашият Бог машина

обхвана/обхваща/включва в сърцето си милион светлинни години и сто милиарда милиарда вериги от мисъл и действие\ Абсолютните се грижеха за това като свещеници в шафранови одежди изпълняваха вечните обреди пред ръждясалия тромав Пакард, модел 1938\ Но]

[ХЛЪЦ!] [той работи\

Ние създадохме Абсолютния Интелект\ Не сега/ нито

след десет хиляди години/ а някъде в бъдеще толкова далечно/ че жълтите слънца са червени и подпухнали от старост/ поглъщайки своите деца като Сатурн\

Времето не е пречка за Абсолютния Интелект\ Той\\ АИ\\

пристъпва през времето или вика през времето така лесно/

както Ъмон се движи през това/ което наричате мегасфера или както вие

се разхождате по алеите на Кошера/ който наричахте дом на Лусус\

Представете си нашата изненада/ нашето огорчение/ объркването на Абсолютните/ когато първото послание, което ни прати нашият АЙ през пространството/

през времето/

през преградите на Творец и Творение

беше простата фраза//

ИМА ДРУГ\//

Друг Абсолютен Интелект

там/

където самото време

скърца от старост\

И двата бяха истински/

ако {истински}

означава нещо\

И двата бяха ревниви богове

не отвъд страстта\

не в съвместна игра\

Нашият АЙ обхваща галактики\

използва квазари за енергиен източник\

така както вие бихте могли

да похапвате\

Нашият АЙ вижда всичко/

което е било

и ще бъде

и ни казва избрани парченца/

така че

да можем да ги казваме на вас

и по този начин

самите ние да приличаме малко на АИ\

Никога не подценявайте/казва Ъмон/

силата на няколкото мъниста

дрънкулки

и парченца стъкло

за алчните туземци]

[Този друг АЙ

се бе развивал там от по-отдавна

съвсем безумно/

случайност

използваща човешки умове за вериги

по същия начин/

по който се свързвахме ние

с измамния си Всеобем

и с вампирските си инфосфери/

но несъзнателно/

почти без желание/

подобно на самовъзпроизвеждащи се клетки/

които изобщо не са искали да се възпроизвеждат/ но не са имали друг избор\ Този друг АЙ не бе имал избор\

Той е създаден/породен/измислен от човеците/ но раждането му не е било придружено от човешка воля\

Той е космическа случайност\

Както и при съвсем съзнателно завършения

Абсолютен Интелект/

за този претендент не е преграда

времето\

Той посещава човешкото минало

Тук се бърка/

там наблюдава/

на друго място без да се намесва/

а после пък намесва се със воля/

която близо е до чиста извратеност/

но всъщност

си е чист наивитет\

Неотдавна

той бе спокоен\

Хилядолетия от бавното ви време

са минали откакто собственият ви АЙ

направил беше своите плахи крачки

подобно на самотен ученик

при първия му танц]

[Естествено нашият АЙ

нападна вашия\

Война се води там/

където скрибуца времето/

което обхваща галактики

и вечности

назад и напред

към Големия взрив

и Последното избухване\

Вашият губеше\

Липсваше му вдъхновение\

Нашите Променливи викаха// Друга причина

да унищожат предците ни//

Но Устойчивите гласуваха предпазливо

и Абсолютните не вдигнаха поглед

от своите божествени машинации//

Нашият АЙ е прост, еднороден, елегантен в абсолютната си конструкция/

но вашият е срастване от божествени части/

дом/ построен върху отминало време/

еволюционен компромис//

Първите светци на човечеството са били прави

{Как}

{случайно}

{по чист късмет или невежество}

в описанието на природата му//

Собственият ви АЙ е триединен/

съставен от една част Интелект/

една част Състрадание и една част Празнота Която Обвързва//

Нашият АЙ обитава промеждутъците на действителността/

наследявайки този дом от нас/

неговите създатели/

така както човечеството е наследило обичта си към дърветата//

Вашият АЙ

сякаш създава дома си на плоскостта/

в която проникнаха първи Хайзенберг и Шрьодингер//

Вашият случаен Интелект изглежда е не само лепеният/

но и самото лепило//

Не е часовника?/

а някакъв побъркан градина?/

който подрежда безграничната вселена с грубото си гребло от обобщена история/

небрежно проследява всяко кацнало врабче и въртенето на електроните/

като в същото време позволява на всяка частица да тръгне по всяка възможна пътека

във време-пространството и на всяка частица от човечеството да изследва всяка възможна

пукнатина на космическата ирония]

[ХЛЪЦ!] [ХЛЪЦ!] [ХЛЪЦ!]

[Иронията

разбира се е/

че в тази безгранична вселена/

в която сме въвлечени всички/

силикон и въглерод/

материя и антиматерия/

Абсолютни/

Променливи/

Устойчиви/

няма нужда от такъв градинар/

тъй като всичко това сега

или някога/

или в бъдеще/

започва и свършва със странности/

които омаловажават съвсем

нашата телепортаторна мрежа

и нарушават законите на науката

и на човечеството/

и на силикона/

като завързват време и история/

и всичко съществуващо

в самостоятелен възел

без граници и без край\

И все пак

нашият АЙ желае да направлява всичко това/

да го сведе до някаква причина

не толкова подвластна на капризите

на страстта/

на случайността

и човешкото развитие]

[И в заключение/

кипи война

каквато слепият Милтън би копнял да види\

Нашият АЙ воюва срещу вашия АЙ

по бойни полета отвъд въображението

дори на Ъмон\

По-скоро/

кипеше

война/

защото изведнъж една част от вашия АЙ

по-малка от цялото/ самовъзприемаща се като

Състрадание/

вече не искаше да го прави

и избяга назад във времето/

скривайки се в човешко тяло/

не за пръв път\

Войната не може да продължи без цялостта

на вашия АИ\

Служебната победа не е победа за единствения

Абсолютен Интелект/

създаден по план\

Така че нашият АЙ претърсва времето

за избягалото дете на своя противник/

докато вашият АЙ чака в идиотска хармония

и отказва да се бие/

докато не се върне Състраданието]

[Краят на разказа ми е прост///

Гробниците на времето са артефакти

пратени от бъдещето да донесат Шрайка/

Аватар/Господар на болката/Ангел на

възмездието/

полуосъзнати възприятия на едно прекалено истинско

разклонение на вашия АИ\

Всички вие бяхте избрани да помогнете за отварянето

на гробниците

и

в търсенето на Шрайка на укрилия се

и

за премахването на Променливата Хиперион/

защото в пространствено-времевия възел/

който ще управлява нашият АЙ

няма да бъдат допускани подобни променливи\

Вашият повреден/двусъставен АЙ

реши една част от човечеството да пътува

с Шрайка

и да наблюдава неговите усилия\

Някои от Техноцентъра се опитаха да премахнат

човечеството\

Ъмон се присъедини към онези/

които тръгнаха по втория път/

изпълнен с несигурност и за двете раси\ Нашата група каза на Гладстоун за избора й/

за избора на човечеството/

сигурно изтребление или навлизане в черната дупка на Променливата Хиперион и война/ клане/

унищожаване на цялата общност/ смърт на богове/

но също и край на безизходицата/ победа на едната или другата страна/ ако едната трета на Състраданието

от баналността бъде открита и принудена да се върне на бойното п0ле\

Дървото на Болката ще го извика\ Шрайка ще го отнесе\ Истинският АЙ ще го унищожи\ И ето това е разказът на Ъмон]

Брон поглежда към Джони на адската светлина от огъня на мегалита. Яйцевидното пространство все още е черно, мегасферата и вселената навън — непроницаемо тъмни до небитие. Тя се навежда напред, докато не допира слепоочието си до неговото. Знае, че тук нито една мисъл не може да остане скрита, но иска да постигне усещане за шепот:

— Иисусе Христе, разбираш ли всичко това? Джони повдига нежните си пръсти, за да докосне страната й.

— Да.

— Част от някаква създадена от човека Троица се крие в Мрежата?

— В Мрежата или някъде другаде. Брон, не ни остава много време тук. Трябва да получа няколко последни отговора от Ъмон.

— Да. Аз също. Но да не го оставяме отново да побеснее от възторг.

— Съгласен.

— Мога ли да започна първа. Джони? Брон наблюдава как аналогът на любовника й се покланя леко и я подканва с жест, а после тя връща вниманието си към енергийния мегалит:

— Кой уби баща ми? Сенатор Байрън Лампа?

[Овластени да го направят елементи от Техноцентъра\ Включително и самият аз]

— Защо? Какво ви беше направил?

[Той настояваше Хиперион да влезе в Мрежата преди да може да бъде анализиран/предсказан/усвоен]

— Защо? Той знаеше ли това, което току-що ни разказахте?

[Знаеше само, че Променливите настояват за незабавно

изтребление

на човечеството\

Той предаде тази информация

на колегата си

Гладстоун]

— Тогава защо не я убихте?

[Някои от нас изключваха

тази възможност/неизбежност\

Точно сега е времето

да бъде изиграна

Променливата Хиперион]

— Кой уби първия киборг на Джони? Кой нападна личността му от Техноцентъра?

[Аз\ Преобладаваше желанието на Ъмон]

— Защо?

[Ние го създадохме\

Сметнахме за необходимо да го прекъснем

за известно време\

Твоят любовник е възстановена личност

на един човешки поет

отдавна вече мъртъв\

С изключение на Проекта за Абсолютния Интелект

никое друго дело не беше

толкова сложно

или неразбираемо

колкото това възкресяване\

Подобно на твоята раса/

ние обикновено унищожаваме това/

което не можем да разберем]

Джони вдига юмруци към мегалита:

— Но има още един „аз“. Вие се провалихте!

[Не е провал\ Ти трябва да бъдеш унищожен/ за да може другият да живее]

— Но аз не съм унищожен! — извиква Джони.

[Да\ Унищожен си]

Мегалитът хваща Джони с втория си огромен псевдопод преди Брои да може нито да реагира, нито да докосне за сетен път своя любовник поет. Джони се гърчи за миг в страшните обятия на ИИ, а после аналогът му — дребното, но красиво тяло на Кийтс — е разкъсано, смачкано, размазано в неразпознаваема маса, която Ъмон допира до мегалитната си плът и всмуква останките на аналога обратно в оранжево-червената бездна на самия себе си.

Брон пада на колене и заплаква. Копнее за ярост… моли се за щит от гняв… но чувства единствено загубата.

Ъмон обръща погледа си към нея. Яйцевидното пространство се разрушава и позволява на шума и електрическото безумие на мегасферата да ги обгради.

[Сега си иди\

И изиграй последната сцена

от това действие

така че да можем да живеем

или да заспим

както съдбата повели]

— Мамка ти! — Брон удря дланта-платформа, върху която е коленичила, рита и бъхти с юмруци псевдоплътта под себе си. — Ти губиш! Ти и всичките ти шибани ИИ приятелчета. А нашият АЙ може да разбие вашия АЙ, когато си поиска!

[Това е съмнително]

— Ние те създадохме, чудовище. И ще открием твоя Техноцентър. А когато го направим, ще ти изкараме силиконовите черва!

[Нямам силиконови черва/органи/вътрешни компоненти]

— И още нещо — изкрещява Брон, като все още удря

мегалита с юмруци и забива в него нокти. — Ти си ужасно лош разказвач. Джони е истински поет, а ти не можеш да стъпиш и на малкия му пръст! Не можеш свястно да разкажеш нещо, дори тъпият ти ИИ гъз да зависи…

[Иди си]

Ъмон — ИИ мегалит — я пуска, захвърля нейния анадог и пропада в пращящата, безгранична необятност на мегасферата.

Брон попада под ударите на потока от данни, почти я стъпкват ИИ с големината на луната на Старата Земя, но дори докато се премята и блъска във вихрите на инфопо-тока, тя чувства светлина в далечината — студена, но зовяща — и знае, че нито животът, нито Шрайка са свършили с нея.

А и тя не е свършила с тях.

Следвайки студения блясък, Брон Ламиа си тръгва към къщи.

34.

— Добре ли сте, сър?

Разбрах, че съм се превил на две върху стола, с лакти на коленете, с пръсти, сгърчени в косата и с яростно стиснати от двете страни на главата ми длани. Седнах изправен и погледнах към архиваря.

— Вие извикахте, сър. Помислих, че може нещо да не е наред.

— Не — отвърнах аз. Прочистих си гърлото и отново опитах. — Не, всичко е наред. Главоболие. — Сведох поглед смутен. Болеше ме всяка става от тялото ми. Инфотермът ми сигурно беше развален, защото според него бяха изтекли осем часа, откакто влязох в библиотеката.

— Колко е часът? — попитах архиваря. — Стандартно време.

Той ми каза. Бяха изтекли осем часа. Отново разтрих лице и пръстите ми станаха плъзгави от пот.

— Сигурно ви задържам след края на работното ви време — рекох аз. — Съжалявам.

— Няма проблем — отвърна дребният мъж. — Приятно ми е да държа архива отключен до късно за учени. — Той сви ръце пред себе си. — Особено днес. При цялата тази бъркотия, нямам особено желание да се прибирам вкъщи.

— Бъркотия — казах аз, забравил за миг всичко… всичко, освен кошмарния сън за Брон Ламиа, ИИ, наречен Ъмон и за смъртта на аналога на личността на Кийтс. — А, войната. Какви са новините?

Архиварят поклати глава:

Нещата се разпадат; ядрото да ги удържи не може;

пълна анархия настъпва на земята, поток от кръв нахлува и навред удавя обредна невинност:

и най-добрите нямат убеденост, а злите са изпълнени със страстна сила.

Усмихнах се на архиваря.

— Наистина ли вярвате, че някакъв „звяр свиреп, часът на който най-после е дошъл, пълзи към Витлеем, за да бъде роден“?

Архиварят не се усмихна.

— Да, сър, вярвам.

Изправих се и подминах вакуумната касета, без да поглеждам надолу към собствения си ръкопис върху деветстотингодишния пергамент.

— Може и да сте прав — рекох аз. — Спокойно може и да сте прав.

Беше късно — паркингът бе празен, с изключение на развалината на откраднатия от мен викен и един самотен, украсен ЕМПС-седан, очевидно изработен ръчно тук, на Ренесанс Вектор.

— Да ви откарам ли някъде, сър?

Вдишах студения нощен въздух и усетих мириса на риба и разлят нефт от каналите.

— Не, благодаря, ще се телепортирам вкъщи.

Архиварят поклати глава.

— Може да е трудно, сър. Всички обществени терминали са под военна юрисдикция. Имаше… безредици. — Думата очевидно беше неприятна на дребния архивар — човек, който изглежда ценеше реда и последователността над всичко останало. — Елате — рече той, — ще ви откарам до един частен портал.

Изгледах го. В една друга епоха на Старата Земя той би бил главен монах в манастир, посветен на съхраняването на малкото останки от класическото минало. Хвърлих поглед към старата сграда на архива зад него и разбрах, че той наистина беше точно такъв.

— Как се казвате? — попитах аз, без вече да ме е грижа дали би трябвало да го познавам, защото го беше познавал другият киборг на Кийтс.

— Еудрад Б. Тайнър — отвърна той, като премига към протегнатата ми ръка, а после я пое. Стисна здраво дланта ми.

— Аз съм… Джоузеф Севърн. — Не можех да му кажа, че съм технологично превъплъщение на човека, чиято литературна гробница току-що бяхме напуснали.

Г. Тайнър се поколеба само за частица от секундата преди да кимне, но разбрах, че за учен като него, името на художника, стоял до Кийтс при смъртта му, не е непознато.

— Ами Хиперион? — попитах аз.

— Хиперион ли? А, протекторатът, където преди няколко дни отиде космическата флота. Ами, разбрах, че са имали някакъв проблем с отзоваването на нужните бойни кораби. Битката е била много свирепа. Имам предвид Хиперион. Странно, току-що си мислех за Кийтс и неговия незавършен шедьовър. Чудно как тези дребни съвпадения като че ли изникват.

— Бил ли е нападнат? Хиперион?

Г. Тайнър беше спрял до ЕМПС-то и постави длан върху сензора от страната на шофьора. Вратите се вдигнаха и се свиха навътре. Приведох се и влязох в изпълненото с мирис на сандалово дърво и кожа пътническо отделение — колата на Тайнър миришеше като архива, като самия Тайнър, разбрах аз, когато архиварят се отпусна на шофьорската седалка до мен.

— Всъщност, не знам дали е бил нападнат — рече той, като затвори вратите и включи машината с докосване и команда. Под аромата на сандалово дърво и кожа кабината имаше онзи типичен за новите коли мирис на свежи полимери и озон, смазка и енергия, привличал човечеството почти цяло хилядолетие. — Нормалният достъп днес е толкова труден — продължи той, — инфосферата е по-прето варена, отколкото някога съм я виждал. Следобед наистина ми се наложи да чакам за едно питане за Робинсън Джефърс!

Издигнахме се над канала, точно над обществен площад, много подобен на онзи, на който едва не ме убиха по-рано днес и поехме по един по-нисък въздушен път на триста метра над покривите. Нощем градът беше красив: повечето от древните сгради бяха очертани със старомодни блестящи ленти и имаше повече улични лампи, отколкото рекламни холоси. Но виждах тълпите, вълнуващи се из страничните улици, а над главните булеварди и терминалните площади кръжаха военните машини на сили за самоотбрана на Ренесанс Вектор. ЕМПС-то на Тайнър на два пъти бе призовано да се идентифицира, веднъж от местните транспортни органи, а после от човешки, типичен за ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ самоуверен глас.

Продължавахме да летим.

— Архивът няма ли портал? — попитах аз, като гледах в далечината, където като че ли горяха пожари.

— Не. Нямаше нужда. Имаме малко посетители, а учените, които идват, нямат нищо против да се поразходят из няколко квартала.

— Къде е частният портал, който мислите, че ще мога да използвам?

— Тук — отвърна архиварят. Спуснахме се от въздушния път, завихме покрай ниска сграда с не повече от трийсет етажа и кацнахме върху изпъкнал бордюр за приземяване точно там, където се разрастваха декоративните бордюри от камък и пластомана от периода на Гленън-Хайт. — Моят орден се помещава тук — обясни той. — Принадлежа към един забравен клон от християнството, наречен католицизъм. — Изглеждаше объркан. — Но вие сте учен, г. Севърн. Трябва да знаете за нашата Църква от едно време.

— Знам за нея не само от книгите — рекох аз. — Свещенически орден ли се помещава тук?

Тайнър се усмихна.

— Едва ли можем да се наречем свещеници, г. Севърн.

Осем души членуваме в мирския орден „Братство на историци и литератори“. Петима служат в университета „Райхс“. Двама са историци на изкуството и работят по реставрирането на Луцхендорфското абатство. Аз поддържам литературния архив. Църквата смята за по-евтино да ни позволява да живеем тук, отколкото да ни прехвърля всеки ден от Пацем.

Влязохме в жилищния кошер — стар дори по стандартите на Старата Мрежа: старомодно осветление в коридори от истински камък, врати на панти, сграда, която дори не ни приветства, когато влязохме.

— Бих искал да се телепортирам на Пацем — импулсивно казах аз. Архиварят изглеждаше изненадан.

— През нощта ли? Веднага?

— Защо не?

Той поклати глава. Разбрах, че за него стоте марки портална такса биха представлявали няколкоседмичната му заплата.

— Нашата сграда има свой собствен портал — рече той.

— Насам.

Главното стълбище беше от избелял камък и ръждясало ковано желязо с шейсетметрова шахта по средата. Някъде отдолу по тъмния коридор се чу бебешки писък, последван от мъжки викове и женски плач.

— Откога живеете тук, г. Тайнър?

— От седемнайсет местни години, г. Севърн. А… трийсет и две стандартни, струва ми се. Ето.

Телепорталът беше древен като сградата, а рамката му бе обградена от позлатен барелеф, станал сиво-зелен.

— Има ограничения за пътуване през нощта — каза той.

— Достъпът до Пацем би трябвало да е свободен. Остават около двеста часа преди варварите… както и да се наричат… да стигнат там. Два пъти повече от времето, което остава на Ренесанс Вектор. — Той протегна ръка и се вкопчи в китката ми. Усещах напрежението му като лека вибрация през сухожилията и костите. — Г. Севърн… мислите ли, че ще изгорят архива ми? Биха ли дръзнали те да унищожат десет хиляди години знание? — Ръката му се отпусна.

Не бях сигурен кои са тези „те“. Прокудените ли? Саботьорите от култа към Шрайка? Бунтовниците? Гладстоун и лидерите на Хегемонията искаха да пожертват тези светове от „първата вълна“.

— Не — отвърнах аз и протегнах ръка, за да стисна неговата. — Не смятам, че ще допуснат да бъде унищожен архивът.

Г. Еудрад Б. Тайнър се усмихна и отстъпи назад, смутен от бликналите навън чувства. Той отвърна на ръкостискането ми.

— Успех, г. Севърн. Където и да ви отведат пътуванията ви.

— Бог да ви благослови, г. Тайнър. — Никога преди не бях използвал тази фраза и останах шокиран, че я изричам сега. Погледнах надолу, извадих картата на Гладстоун и набрах трицифрения код за Пацем. Порталът се извини, каза, че в момента това е невъзможно, накрая разбра с микроцефалните си процесори, че става дума за карта с особени пълномощия и забръмча.

Кимнах на Тайнър и се телепортирах, наполовина очаквайки, че допускам сериозна грешка като не се прибирам право у дома на ТС2.

На Пацем беше нощ, много по-тъмна, отколкото беще под градските светлини на Ренесанс Вектор и валеше. Валеше силно, сякаш някой удряше с юмрук по метал — на човек му се искаше да се сгуши под дебело одеяло и да чака сутринта.

Порталът беше в някакъв полупокрит двор, но достатъчно отворен, за да почувствам нощта, дъжда и студа. Особено студа. Гъстотата на въздуха на Пацем бе наполовина от стандарта на Мрежата, а единственото му обитаемо плато бе два пъти по-високо от разположените на морското равнище градове на Ренесанс Вектор. Щях да се върна обратно, вместо да изляза в нощта и проливния дъжд, обаче от сенките се появи морски пехотинец от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, провесил на рамо многоцелева пушка, но готов да я насочи мигновено и поиска документа ми за самоличност.

Оставих го да сканира картата и той напрегнато се изпъна.

— Да, сър!

— Това ли е Нови Ватикан?

— Да, сър.

Осветеният купол се мержелееше през дъжда. Посочих над стената на двора.

— Това ли е катедралата „Св. Петър“?

— Да, сър.

— Мога ли да открия там монсиньор Едоуард?

— През двора, на площада вляво, ниската сграда вляво от катедралата, сър!

— Благодаря ви, ефрейтор.

— Редник съм, сър!

Загърнах се с късата си пелерина — церемониална и съвсем безполезна при такъв дъжд — и се затичах през двора.

Някакъв човек… навярно свещеник, макар че не носеше роба или църковна якичка… отвори вратата на резиденцията. Друг човек зад дървено бюро ми каза, че монсиньор Едоуард е тук и е буден, независимо от късния час. Попита ме имам ли назначена среща.

Отговорих, че нямам среща, но искам да разговарям с монсиньора. Важно е.

— По какъв въпрос? — любезно, но твърдо ме попита човекът зад бюрото. Не беше впечатлен от извънредните пълномощия на картата ми. Подозирах, че разговарям с епископ.

— За отец Пол Дюре и отец Ленар Хойт — казах му аз.

Господинът кимна, прошепна нещо в микрофончето на якичката си, толкова малко, че досега не го бях забелязал и ме въведе в резиденцията.

В сравнение с нея, старата кула, в която живееше г. Тайнър, приличаше на изтънчен палат. Коридорът беше абсолютно безличен, с изключение на грубата мазилка на стените и още по-грубите дървени врати. Една от тях бе отворена и докато я подминавахме, зърнах помещение, по-скоро напомнящо за затворническа килия, отколкото за спалня: нисък креват, грубо одеяло, дървено столче за молитвено коленичене, неукрасен бюфет с кана вода и обикновен леген; без прозорци, холостени, холоямка или инфопулт. Подозирах, че стаята дори не е интерактивна.

Някъде оттам отекваха гласове, които се издигаха в монотонно пеене толкова изящно и старомодно, че косите ми настръхнаха. Грегорианско пеене. Минахме през просторна трапезария, проста като килиите, през кухня, която не би била чужда на готвачките от времето на Джон Кийтс, спуснахме се по изтъркано каменно стълбище, тръгнахме по зле осветен коридор и отново се изкачихме по друго, още по-тясно стълбище. Мъжът ме остави и аз пристъпих в едно от най-красивите помещения, които съм виждал някога.

Макар и част от мен да осъзнаваше, че Църквата бе преместила и реконструирала базиликата „Св. Петър“ и дори беше прехвърлила в новия им гроб под олтара костите, за които смяташе, че са принадлежали на самия Петър, друга част от мен чувстваше, че съм се пренесъл в онзи Рим, който видях за пръв път в средата на ноември 1820 г.: онзи Рим, който бях видял, бе останал, страдал и загинал там.

Тук беше по-красиво и изящно, отколкото можеше да се надява някога да стане която и да била островръха, висока километър и половина кула на Тау Сети Сентър — базиликата „Св. Петър“ се простираше на сто и осемдесет метра, потънали в сенки, широчината й там, където „кръстът“ на трансепта пресичаше кораба, беше петнайсет метра, а цялата бе покрита от съвършенството на Микеланджеловия купол, издигащ се почти на сто и двайсет метра над олтара. Бронзовият балдахин на Бернини, украсеният покров, поддържан от извити византийски колони, покриваше главния олтар и откриваше огромно пространство за човешкото измерение, необходимо за наблюдаване на изпълняваните там вътрешни церемонии. Лампи и свещи меко осветяваха отделни части от базиликата, отразяваха се в гладкия варовиков камък, подчертаваха релефа на златни мозайки, разкриваха безкрайните детайли, рисувани, гравирани и изваяни по стени, колони, корнизи и самия величествен купол. Високо горе постоянните блясъци на мълниите от бурята проникваха през жълтите стъклени прозорци и пращаха снопове виолетова светлина към „Трона на Св. Петър“ на Бернини.

Застанах там, точно пред апсидата, уплашен, че стъпките ми ще осквернят това място и че дори дъхът ми ще отекне по дължината на базиликата. За миг очите ми се приспособиха към бледата светлина, компенсираха контраста между светкавиците на бурята горе и светлината на свещите долу и точно тогава осъзнах, че в апсидата и дългия кораб няма пейки, нито колони под купола, а само два стола, поставени на петнайсетина метра от олтара. На тях седяха близо един до друг и разговаряха двама мъже, навели се напред в очевидна настойчивост да общуват. Светлината на лампите и свещите, и блясъкът от една голяма мозайка на Христос върху предната част на тъмния олтар осветяваха части от лицата на мъжете. И двамата бяха възрастни. И двамата бяха духовници — белите ивици на якичките им проблясваха в здрача. Щом започнах да ги разпознавам, разбрах, че единият е монсиньор Едоуард.

Другият беше отец Пол Дюре.

Отначало сигурно бяха уплашени — прекъснаха шепота си и вдигнаха очи, за да видят този призрак, тази къса сянка на човек, появила се от мрака, да вика имената им… да крещи удивено името на Дюре… да пелтечи към тях за поклонничества и поклонници, за Гробници на времето и за Шрайка, за ИИ и за смъртта на боговете.

Монсиньор не извика охраната. Не избяга нито той, нито Дюре, а заедно успокоиха този призрак, опитаха се да разберат нещо смислено от развълнуваните му заеквания и превърнаха това странно разпознаване в разумен разговор.

Това беше Пол Дюре. Пол Дюре, а не някакъв чудат двойник, андроидно копие или киборг на възстановената му личност. Уверих се в това, като го слушах и разпитвах като се взирах в очите му… но най-вече като разтърсвах ръката му. като го докосвах и знаех, че това наистина е отец Пол Дюре.

— Знаете… невероятни подробности от живота ми… от времето ни на Хиперион, при Гробниците… но кой казахте, че сте? — попита Дюре.

Мой ред беше да го убедя.

— Киборг на възстановената личност на Джон Киитс. Близнак на личността, която Брон Ламиа носеше в себе си на вашето поклонничество.

— И сте бил в състояние да общувате… да разбирате какво става с нас поради тази обща личност?

Бях застанал на едно коляно между тях и олтара. Вдигнах разстроено и двете си ръце.

— Поради тази… някаква аномалия в мегасферата. Но аз сънувах живота ви, чувах разказите на поклонниците, слушах отец Хойт да говори за живота и смъртта на Пол Дюре… на вас. — Протегнах длан да докосна ръката му през свещеническото расо. Всъщност, това да се намирам в едно и също пространство и време с един от поклонниците малко ме замайваше.

— Значи знаете как стигнах тук — рече отец Дюре.

— Не. За последен път сънувах, че влизате в една от Пещерните гробници. Имаше светлина. Оттогава не знам нищо.

Дюре кимна. Лицето му беше по-патрицианско и уморено, отколкото ме бяха подготвили за него сънищата ми.

— Но знаете съдбата на останалите? Поех си дъх.

— На някои. Поетът Силенъс е жив, но е набит на дървото с тръните на Шрайка. За последен път видях Касад да напада Шрайка с голите си ръце. Г. Ламиа пътуваше в мегасферата към периферията на Техноцентъра с моето копие на Кийтс…

— Значи е оцелял в онази… Шрьонова уредба… как и беше името? — Дюре изглеждаше очарован.

— Вече не — отвърнах аз. — ИИ личността, наречена Ъмон, го уби… разруши личността. Брон се връщаше. Не зная дали тялото й е оцеляло.

Монсиньор Едоуард се наведе към мен.

— Ами консулът и бащата с детето?

— Консулът направи опит да се върне в столицата с хокингово килимче — казах аз, — но катастрофира на няколко мили на север. Не знам нищо повече за съдбата му.

— Мили — рече Дюре, сякаш думата му навя спомени.

— Съжалявам — посочих към базиликата аз. — Това място ме кара да мисля като в… предишния си живот.

— Продължавайте — каза монсиньор Едоуард. — За бащата с детето.

Седнах изтощен на хладния камък. Ръцете ми трепереха от умора.

— В последния ми сън Сол предложи Рахил на Шрайка. Това беше по нейна молба. Не можах да видя какво става после. Гробниците се отваряха.

— Всички ли? — попита Дюре.

— Доколкото успях да видя, всички. Двамата мъже се спогледаха.

— Има още нещо — продължих аз и им разказах за диалога с Ъмон. — Възможно ли е божеството да се развие от човешкото съзнание, без човечеството да знае за това?

Светкавиците бяха престанали, но дъждът валеше толкова силно, че го чувах по огромния купол високо над мен. Някъде в мрака изскърца тежка врата, отекнаха, а после се отдалечиха стъпки. Молитвените свещички в тъмните ниши на базиликата блещукаха с червена светлина на фона на стените и завесите.

— Някога проповядвах, че според Св. Тейлхард е възможно — уморено въздъхна Дюре, — но ако този Бог е ограничено същество, развило се по същия начин, като всички нас, другите ограничени същества, то никой… то той не е Бог на Авраама и Христа.

Монсиньор Едоуард кимна.

— Има една древна ерес…

— Да — прекъснах го аз. — Социниевата ерес. Чух отец Дюре да я обяснява на Сол Уайнтрауб и консула. Но какво значение има как… се е появила… тази сила и дали е ограничена, или не. Ако Ъмон казва истината, значи си имаме работа със сила, която използва като енергиен източник квазари. Това е Бог, който може да унищожава галактики, господа.

— Това би бил бог, който унищожава галактики — възрази Дюре. — А не Бог. Ясно чух наблягането му.

— Но не е ограничен — настоях аз. — Ако това е Богът на абсолютното съзнание от Омега, за когото пишете, ако е същата Троица, която отстоява и обосновава Църквата ви още отпреди Тома Аквински… и ако една част от тази Троица е избягала назад във времето, тук… сега… тогава какво?

— Но от какво да е избягала? — меко попита Дюре. — Бог на Тейлхард… Бог на Църквата… нашият Бог би бил Бог от Омега, в когото съвършено се сливат Христос на Развитието, Личният и Универсалният… това, което Тейлхард нарича „En Haut“25 и „En Avant“26. Не би могло да има нищо чак толкова опасно в бягството на който и да е елемент от личността на това божество. Нито Антихристът, нито теоретичната сатанинска сила, нито „анти-Бог“ могат да застрашат такова универсално съзнание. Какъв би могъл да е този друг бог?

— Богът на машините — отвърнах толкова меко, че дори аз не бях сигурен дали съм го произнесъл на глас.

Монсиньор Едоуард стисна длани, както ми се стори, подготвяйки се за молитва, но се оказа, че това е жест на дълбок размисъл и още по-дълбоко вълнение.

— Но Христос се е съмнявал — рече той. — Христос се е мъчил в градината и е молил да го отмине тази чаша. Ако предстоеше някаква втора жертва, нещо по-ужасно дори от разпъването… тогава мога да си представя как Христовата част от Троицата минава през времето, разхожда се в някаква четириизмерна Гетсиманска градина, за да спечели няколко часа… или години… време, за да помисли.

— Нещо по-ужасно от разпъването — с дрезгав шепот повтори Дюре.

И монсиньор Едоуард, и аз се втренчихме в свещеника. Дюре се беше разпнал на високоволтово теслово дърво на Хиперион, вместо да се подчини на властта на кръстоидния паразит. Чрез способността на това създание да възкресява, Дюре многократно беше изстрадвал агониите на разпъването и електроекзекуцията.

— От каквото и да бяга En Haut съзнанието — промълви Дюре, — то е безкрайно ужасно.

— Монсиньор Едоуард докосна рамото на приятеля си.

— Пол, разкажи на този човек за идването си тук. Дюре се върна от далечното място, където го бяха отвели спомените му и ме погледна.

— Знаете ли всичките ни истории… и подробностите от престоя ни в долината на Гробниците на Хиперион?

— Така ми се струва. До момента, в който изчезнахте. Свещеникът въздъхна и докосна чело с дългите си, леко треперещи пръсти.

— Тогава евентуално — рече той, — но съвсем евентуално, ще можете да схванете нещо от това как попаднах тук… и какво видях по пътя.

— Видях светлина в третата Пещерна гробница — продължи отец Дюре. — Влязох вътре. Признавам, че в ума ми се въртяха мисли за самоубийство… в онова, което, е останало от ума ми след бруталното репликиране на кръстоида… няма да величая тази функция на паразита с думата „възкресяване“.

Видях светлина и си помислих, че е Шрайка. Чувствах, че втората ми среща с това създание — първата беше преди години в лабиринта под Пролома, когато Шрайка ми сложи моя нечестив кръстоид — е отдавна просрочена.

Когато предишния ден търсехме полковник Касад, тази Пещерна гробница беше къса, безлична, с гола скална стена, която ни препречи пътя след трийсет крачки. Сега тя беше изчезнала и на нейно място се виждаше нещо, което много приличаше на устата на Шрайка — камъкът продължаваше в онова сливане на механично и органично, в сталактити и сталагмити, остри като зъби от калциев карбонат.

Зад устата се спускаше каменно стълбище. То излизаше от онази бездна, от която идваше светлината, в един миг яркобяла, а сетне тъмночервена. Не се чуваше никакъв звук, освен въздишката на вятъра, сякаш дишаше самата скала.

Аз не съм Данте. Не търсех Беатриче. Краткият ми пристъп на смелост — макар че фатализъм е по-точната дума — се бе изпарил с изчезването на дневната светлина. Обърнах се и почти пробягах трийсетте крачки до входа на пещерата.

Вход нямаше. Пътят просто свършваше. Не бях чул шум от хлътване или каменна лавина, а освен това скалата, където би трябвало да е входът, изглеждаше толкова стара и непокътната, колкото и останалата част от пещерата. В продължение на половин час търсих друг изход и след като не открих, тъй като не исках да се върна при стълбището, останах седнал няколко часа там, където по-рано беше входът на Пещерната гробница. Още един номер на Шрайка. Още един евтин театрален трик на тази извратена планета. Представата на Хиперион за шега. Ха-ха.

След като останах там няколко часа в полумрака, наблюдавайки как светлината в края на пещерата беззвучно пулсира, разбрах, че Шрайка нямаше да дойде при мен тук. Входът нямаше да се появи отново. Имах избора да седя, докато не умра от глад — или, по-вероятно, от жажда, тъй като вече бях обезводнен — или да се спусна по проклетото стълбище.

Спуснах се.

Преди години, буквално казано — преди няколко живота, когато бях посетил бикурите при Пролома на Платото на зъбера, лабиринтът, където бях срещнал Шрайка, беше на три километра под стената на каньона. Това беше близо до повърхността — повечето лабиринти на повечето лабиринтни светове са поне на десет клика под кората. Не се съмнявах, че това безкрайно стълбище… тази стръмна и извита спирала от каменни стъпала, толкова широки, че десет свещеници в редица можеха да се спуснат по нея в пъкъла… щеше да свърши в лабиринта. Там Шрайка ме бе проклел за пръв път с безсмъртие. Ако създанието или силата, която го движеше, имаше изобщо някакво чувство за ирония, то щеше да направи така, че и безсмъртието ми, и смъртният ми живот да завършат там.

Стълбището се виеше надолу; светлината ставаше все по-ярка… вече беше розов блясък; десет минути по-късно — тъмночервена; половин час по-надолу — тъмномораво трепкане. Това беше прекалено Дантевски и евтин фундаментализъм за вкуса ми. Почти се засмях на глас при мисълта, че може да се появи някое малко дяволче с опашка, тризъбец и разцепени копита, подръпващо тънкия си като молив мустак.

Но не се смеех, когато стигнах бездната. Видях източника на светлината: стотици хиляди кръстоиди, отначало малки, прилепнали по неравните стени на стълбището като грубо изсечени кръстове, оставени от някакви подземни конквистадори, а после все по-големи, докато вече почти се застъпваха — кораловорозова, с цвят на жива плът, кървавочервена биолуминисценция.

От тази гледка ми прилоша. Сякаш влязох в шахта, покрита с подути, пулсиращи пиявици, макар че беше още по-лошо. Бях виждал собствения си образ на медицинския скенер само с едно от тези неща: дълги ганглии, пронизващи плътта и органите ми подобно на сиви нишки, обвивки на потръпващи влакна, гроздове нематоди като ужасни тумори, които не ще дарят дори и милостта на смъртта. Вече имах два от тях: този на Ленар Хойт и собствения ми. Молех се да умра, за да не страдам още един път.

Продължих надолу. От стените пулсираше топлина, както и светлина, — дали от бездната, или от хилядите кръстоиди, не знаех. Накрая стигнах до последното стъпало, стълбището свърши, минах последната каменна извивка и вече бях там.

Лабиринтът. Простираше се надалеч, както го бях виждал на безброй холоси, а веднъж и лично: равен тунел с широчина трийсет метра, прокопан в кората на Хиперион преди повече от три четвърти милион години, пресичащ и кръстосващ планетата като катакомби, проектирани от някакъв луд архитект. Лабиринти има на девет свята, пет в Мрежата, а останалите, като този, в Периферията: всички са идентични, изкопани по едно и също време в миналото и никой от тях не е дал какъвто и да било ключ към откриването на причината за съществуването им. Има безброй легенди за Строителите на лабиринтите, но митичните проектанти не са оставили артефакти, нито пък каквото и да е загатване за методите си или извънземния си произход, а нито една от теориите за лабиринтите не извежда основателна причина за това, което трябва да е било един от най-мащабните строителни проекти, осъществявани някога в галактиката.

Всички лабиринти са празни. С дистанционно управлявани устройства са изследвани милиони километри коридори, врязани в камъка и освен местата, където времето и срутванията са променили оригиналните катакомби, лабиринтите са безлични и празни.

Но не и тук, където стоях в момента.

Кръстоиди осветяваха сцена от Йеронимус Бош, когато погледнах към един безкраен коридор, безкраен, но не и празен… не, не и празен.

Отначало си помислих, че това са тълпи от живи хора, река от глави, рамене и ръце, течаща в продължение на километри, докъдето ми стигаше погледът, поток от човечество, прекъсван тук-там от паркирани превозни средства с един и същ ръждивочервен цвят. Докато пристъпвах напред и се приближавах към стена от плътно притиснато човечество на по-малко от двайсет метра пред мен, разбрах, че това са трупове. Десетки, стотици хиляди човешки трупове, простиращи се нататък по коридора, докъдето ми стигаше погледът — някои проснати върху каменния под, други смачкани по стените, но повечето стърчаха прави под натиска на други трупове, толкова здраво бяха наблъскани в този конкретен проход на лабиринта.

Между телата беше преправена пътека, сякаш някаква машина с режещи остриета си бе прерязала път между тях. Тръгнах по нея — внимавах да не докосвам някоя протегната ръка или отпуснат глезен.

Труповете бяха човешки, в повечето случаи все още облечени и мумифицирани във вечността на бавното разлагане в тази лишена от бактерии гробница. Кожа и плът бяха потъмнели, изпънати и разкъсани като гнил тензух, докато не покриваха единствено кости, а често дори не и това. Коса висеше като къдри от пепелява смола, неподвижна като лакирана фибропластмаса. Чернота струеше изпод отворените клепачи, измежду зъбите. Дрехите им, които някога трябва да са били в безброй цветове, сега бяха тъмни, сиви или черни, крехки като одежди, изваяни от фин камък. Стопените от времето пластмасови буци на китките и шиите им може би бяха инфотерми или техен еквивалент.

Големите превозни средства някога са били ЕМПС-та, но сега бяха купчини чиста ръжда. Сто метра навътре се препънах и за да не падна от еднометровата пътека в полето от трупове, се подпрях на една висока машина, цялата изкривена и изпотрошена. Купчината ръжда се срути навътре в самата себе си.

Бродех по ужасната пътека, изглозгана в разлагащата се човешка плът и се питах защо ми показват всичко това, какво означава то. След неопределено време на ходене и залитане между купчини захвърлено човечество, стигнах до пресичащи се тунели — и трите коридора пред мен бяха пълни с трупове. Тясната пътека продължаваше в лабиринта наляво. Последвах я.

Часове по-късно, а може би дори още повече, спрях и седнах върху тесен каменен бордюр, който се виеше сред ужаса. Щом в тази малка отсечка от тунела имаше десетки хиляди трупове, в лабиринта на Хиперион сигурно имаше милиони. Повече. Взети заедно, деветте лабиринтни свята трябва да бяха гробница на трилиони.

Нямах представа защо ми показват този абсолютен Дахау на душата. Близо до мястото, където седях, един мумифициран мъжки труп все още заслоняваше тяло на жена с извитите, оголени кости на ръката си. В нейните обятия имаше малко вързопче с къса черна коса. Извърнах се и заплаках.

Като археолог бях разкопавал жертви на екзекуции, пожари, наводнения, земетресения и вулкани. Такива семейни сцени не бяха новост за мен — те бяха sine qua non27 в историята. Но някак си това беше много по-ужасяващо. Навярно поради броя — мъртъвците в техните гибелни милиони. Навярно поради проникващия в душата блясък на кръстоидите, които обточваха тунела като хиляди богохулствени лоши шеги. Навярно поради тъжния плач на вятъра, носещ се из безкрайните каменни коридори.

Моят живот, проповеди, страдания, малки победи и безбройни провали ме беше довел тук — отминала вяра, отминала обич, минало свършено, Милтъново непокорство. Имах усещането, че тези трупове са тук от половин милион или повече години, но че самите хора са от наше време или, още по-лошо, от бъдещето ни. Сведох лице в дланите си и заплаках.

Не ме предупреди нито стържене, нито пък някакъв друг действителен шум, а нещо, нещо, въздушно движение, може би… Вдигнах очи и Шрайка беше там, на няма и два метра от мен. Не на пътеката, а сред труповете: статуя в чест на архитекта на цялата тази кланица.

Изправих се на крака. Не бих седял или коленичил пред това отвратително създание.

Шрайка тръгна към мен, като не вървеше, а по-скоро се плъзгаше, сякаш върху някакви релси, които не оказваха триене. Кървавата светлина на кръстоидите преливаше от живачната си черупка. Нейното вечно, невъзможно хилене — стоманени сталактити и сталагмити.

Не чувствах ярост към нещото. Само тъга и ужасна жалост. Не към Шрайка — каквото и, по дяволите, да беше той, — а към всички жертви, които, сами и без каквато и да било вяра, е трябвало да се срещнат с нощния ужас, въплътен от това нещо.

За пръв път забелязах, че близо, на по-малко от метър, около Шрайка се разнася миризма — зловоние на гранясало масло, прегрели лагери и засъхнала кръв. Пламъците в очите му пулсираха в съвършен ритъм с приливите и отливите на блясъка на кръстоидите.

Преди години не вярвах, че това създание е свръхестествено, някаква проява на добро или зло, просто отклонение на неразгадаемите и на пръв поглед безсмислени гънки на вселената: ужасна шега на еволюцията. Най-ужасният кошмар на Св, Тейлхард. Но все пак нещо, подчиняващо се на природни закони, без значение как изопачени, и обект на някои правила на вселената, някъде, някога.

Шрайка вдигна ръце към и около мен. Шиповете по четирите му китки бяха много по-дълги, отколкото собствените ми длани, а шиповете по гърдите му — по-дълги от лактите ми. Впих поглед в очите му, когато част от покритите му с шипове, стоманено-еластични ръце ме обгради, а другата част бавно ме обгърна и изпълни малкото пространство помежду ни.

Шиповете на пръстите му се изпънаха. Трепнах, но не отстъпих назад, когато те се забиха и потънаха в гръдта ми с болка, като студен огън, като хирургически лазери, разрязващи нерви.

Шрайка отстъпи, стиснал нещо червено и покрито с кръвта ми. Залитнах, наполовина очаквайки да видя сърцето си в ръцете на чудовището: заключителната ирония на мъртвец, премигващ от изненада при вида на собственото си сърце секунди, преди кръвта да се оттече от невярващия му мозък.

Но не беше сърцето ми. Шрайка държеше кръстоида, който бях носил на гърдите си, моя кръстоид, онова паразитно хранилище на бавно умиращата ми ДНК. Отново залитнах, почти паднах и докоснах гръдта си. Пръстите ми се отдръпнаха, покрити с кръв, но не с артериалния прилив, който заслужаваше тази жестока операция — раната започна да зараства още, докато я наблюдавах. Знаех, че кръстоидът бе пуснал грудки и влакна в цялото ми тяло. Знаех, че никакъв хирургически лазер не е в състояние да откъсне тези смъртоносни лози от тялото на отец Хойт — нито пък от моето. Но чувствах излекуването на заразата, усещах как вътрешните нишки изсъхват и оставят съвсем слаби загатвания за белези по вътрешните тъкани.

Все още носех кръстоида на Хойт. Но това беше друго. Когато умрях, Ленар Хойт щеше да се появи от тази нова плът. Аз щях да умра. Нямаше да има повече бледи копия на Пол Дюре, по-мрачни и по-малко жизнени с всяко следващо изкуствено поколение.

Шрайка ми беше дарил смърт, без да ме убива.

Нещото захвърли изстиващия кръстоид в купчините трупове и хвана горната част на ръката ми в дланта си, като без усилие разряза трите пласта плат. От съвсем лекия допир със скалпелите от бицепса ми мигновено потече кръв.

Той тръгна напред през труповете към стената. Последвах го, като се опитвах да не стъпвам по телата, но в стремежа си да не усложня състоянието на ръката си, не винаги имах успех. Труповете се разпадаха на прах. Отпечатъкът на крака ми остана в срутващата се кухина на нечия гръд.

После бяхме до стената, при една част от нея, внезапно разчистена от кръстоиди. Разбрах, че е отвор в някакъв енергиен щит… не с размера и формата на стандартен телепортал, но напомнящ на непрозрачната му, бръмчаща енергия. Каквото и да е, стига да ме измъкне от това хранилище на смърт.

Шрайка ме тласна през него.

Нулева гравитация. Лабиринт от пръснати прегради, плетеница от жици, носещи се като вътрешности на някакво гигантско същество, проблясващи светлини — за миг си помислих, че тук също има кръстоиди, но после разбрах, че това са сигнални светлини в загиващ космически кораб, — после разтърсване, пропадане в непривичното 0-g сред още премятащи се трупове: вече не мумии, а току-що умряли, убити, със зяпнали усти, разширени очи, избухнали дробове, оставящи зад себе си облаци от съсирена кръв, симулиращи живот в бавната си, некротична реакция на всяко случайно въздушно течение и разтърсване на разбития космически кораб на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.

Това беше космически кораб на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, сигурен бях. Видях униформите на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос върху младите тела. Видях надписите на военен жаргон по преградите и разбитите врати, безполезните инструкции върху още по-безполезните аварийни шкафове с техните пластокостюми и подредени по рафтовете, все още ненадувани херметични балони. Каквото и да бе разрушило този кораб, го беше направило с ненадейността на чума през нощта.

Шрайка се появи до мен.

Шрайка… в космоса! Освободен от Хиперион и оковите на приливите на времето! На много от тези кораби имаше телепортатори!

На по-малко от пет метра по коридора имаше портал. Един от труповете се преметна към него, дясната ръка на младия мъж мина през непрозрачното поле, сякаш проверяваше водата в света от другата страна. Въздухът пищеше от тази шахта с усилващ се вой. Хайде! Натиснах тялото, но диференциалното налягане го оттласна от портала — ръката му се възстанови изненадващо непокътната, макар че лицето му представляваше анатомична маска.

Обърнах се към Шрайка и движението ме завъртя половин оборот в другата посока.

Шрайка ме вдигна, като шиповете му разкъсваха кожата ми и ме пусна по коридора към телепортатора. Не бих могъл да променя посоката, дори и да исках. В миговете, преди да мина през жужащия, пращящ портал, аз си представих от другата страна вакуум, падане от огромна височина, експлозивна декомпресия или — по-лошо от всичко останало — завръщане в лабиринта.

Вместо това паднах от половин метър върху мраморен под. Тук, на няма и двеста метра от това място, в частните покои на папа Урбан XVI — който, така се случи, беше умрял от старост по-малко от три часа преди да падна през неговия частен телепортатор. Нови Ватикан го нарича „папската врата“. Почувствах болката-наказание за това, че съм толкова далеч от Хиперион — толкова далеч от източника на кръстоидите, — но сега болката ми е стар съюзник и вече няма власт над мен.

Намерих Едоуард. Беше достатъчно любезен да ме слуша в продължение на часове, докато разказвах история, която нито един йезуит никога не е изповядвал. Беше дори още по-любезен да ми повярва. Сега я чухте вие. Това е историята ми.

Бурята беше утихнала. И тримата седяхме на светлината на свещите под купола на „Св. Петър“ и помълчахме няколко мига.

— Шрайка има достъп до Мрежата — накрая казах аз. Погледът на Дюре беше безизразен.

— Да.

— Това трябва да е бил някакъв кораб в космоса на Хиперион…

— Така изглежда.

— Тогава може да сме в състояние да се върнем там. Да използваме… папската врата?… за да се върнем в космоса на Хиперион.

Монсиньор Едоуард вдигна вежди.

— И искате да направите това, г. Севърн? Задъвках кокалчето на пръста си.

— Обмислях го.

— Защо? — меко попита монсиньорът. — Вашият двойник, киборговата личност, която Брон Ламиа носеше в себе си на поклонничеството, само намери смъртта си там.

Поклатих глава, сякаш с този прост жест се опитвах да прочистя обърканите си мисли.

— Аз съм част от това. Просто не зная каква роля да играя… или къде да я играя. Пол Дюре безрадостно се засмя.

— Всички ние сме изпитвали това чувство. Сякаш някакъв слаб драматург пише за предопределението. Какво ли е станало със свободната воля?

Монсиньор хвърли остър поглед към приятеля си.

— Пол, всички поклонници… самият ти… бяхте изправени пред избор, който направихте по своя собствена воля. Цялостният развой на събитията навярно се оформя от огромни сили, но човешките личности все още определят собствената си съдба.

Дюре въздъхна.

— Навярно е така, Едоуард. Не зная. Много съм уморен.

— Ако разказът на Ъмон е истина — казах аз. — Ако третата част от това човешко божество е избягала в нашето време, къде и кой смятате, че е? В Мрежата има повече от сто милиарда човешки същества.

Отец Дюре се усмихна. Усмивката му бе нежна и в нея нямаше ирония.

— Мислили ли сте, че може да сте самият вие, г. Севърн? Въпросът ме удари като плесница.

— Невъзможно е — възразих аз. — Дори не съм… дори не съм напълно човек. Съзнанието ми се носи някъде в матрицата на Техноцентъра. Тялото ми беше възстановено по останките от ДНК на Джон Кийтс и бе биологично произведено като тяло на андроид. Спомените ми са вградени. Краят на живота ми… моето „възстановяване“ от туберкулоза… бяха симулирани на свят, построен специално за тази цел. Дюре продължаваше да се усмихва.

— Така ли? Нима всичко това изключва възможността да сте Състраданието?

— Не се чувствам като част от някакъв бог — остро възразих аз. — Не помня нищо, не разбирам нищо и не зная какво да правя сега.

Монсиньор Едоуард докосна китката ми.

— Толкова ли сме сигурни, че Христос винаги е знаел какво да прави? Знаел е какво трябва да се направи. Това невинаги е едно и също.

Разтрих очите си.

— Не зная дори какво трябва да се направи. Гласът на монсиньора беше спокоен.

— Струва ми се, Пол иска да каже, че ако духовното създание се крие тук, в нашето време, както твърдите вие, то спокойно може и да не знае собствената си идентичност.

— Това е лудост — заявих аз. Дюре кимна.

— Много от събитията на и около Хиперион приличат на лудост. Изглежда лудостта се разпространява. Погледнах отблизо йезуита.

— Вие бихте били добър кандидат за божеството — казах аз. — Животът ви е бил отдаден на молитва, на съзерцаване на теологични доктрини и на достойна наука, като археолог. Освен това вече сте били разпнат.

Усмивката на Дюре изчезна.

— Чувате ли се какво говорите? Долавяте ли богохулството в думите си? Не съм кандидат за божество, Севърн. Предадох моята Църква, моята наука, а сега, след като изчезнах, другарите си по поклонничество. Христос може и да е загубил вярата си за няколко секунди — Той не я е продал на пазара за дрънкулките на егото и любопитството.

— Достатъчно — нареди монсиньор Едоуард. — Ако идентичността на това Състрадание, част от някакво бъдещо, произведено божество, е мистерията, помислете за кандидатите от непосредствената трупа на малката ви Мелодрама, г. Севърн. Президентът Гладстоун, която носи на плещите си бремето на Хегемонията. Другите членове на поклонничеството… Г. Силенъс — според това, което разказахте на Пол — дори в момента страда на дървото на Шрайка заради поезията си. Г. Ламиа, която рискува и загуби толкова много заради любовта си. Г. Уайнтрауб, който страдаше от Авраамовата дилема… дори дъщеря му, която се върна към невинността на детството. Консулът, който…

— Консулът изглежда повече Юда, отколкото Христос — прекъснах го аз. — Той предаде и Хегемонията, и прокудените, които смятаха, че работи за тях.

— От това, което ми разказа Пол — рече монсиньорът, — консулът е останал верен на убежденията си, на паметта на баба си Сайри. — Възрастният мъж се усмихна. — Освен това, има сто милиарда други участници в пиесата. Господ не е избрал Ирод, Пилат Понтийски или Цезар Август за Свое оръдие. Избрал е неизвестния син на неизвестен дърводелец в един от най-маловажните райони на Римската империя.

— Добре — казах аз, като се изправих и започнах да се разхождам пред блестящата мозайка под олтара. — Какво ще правим сега? Отец Дюре, трябва да дойдете с мен да се срещнете с Гладстоун. Тя знае за вашето поклонничество. Навярно разказът ви може да помогне за предотвратяването на част от кървавата баня, която изглежда така близка.

Дюре също се изправи, като скръсти ръце и погледна към купола, сякаш мракът високо горе криеше някакви инструкции за него.

— Мислих за това — рече той. — Но не смятам, че е първото ми задължение. Трябва да отида на Божия горичка, за да разговарям с техния еквивалент на папа — Истинския глас на Светодървото.

Спрях да се разхождам.

— На Божия горичка ли? Какво общо има тя тук?

— Чувствам, че храмерите са ключът към някой липсващ елемент в тази болезнена гатанка. Сега вие казвате, че Хет Мастийн е мъртъв. Навярно Истинският глас може да ни обясни какво са имали предвид за това поклонничество… Разказа на Мастийн. В края на краищата, той беше единственият от първите седем поклонници, който не разказа защо е дошъл на Хиперион.

Отново започнах да се разхождам, вече по-бързо, като се опитвах да сдържа гнева си.

— Боже мой, Дюре. Нямаме време за такова празно любопитство. Остава само — консултирах се аз с импланта си — час и половина до нашествието на рояка на прокудените в системата на Божия горичка. Там трябва да е лудница.

— Сигурно — съгласи се йезуитът, — но все пак първо ще отида там. После ще разговарям с Гладстоун. Може да стане така, че тя да одобри връщането ми на Хиперион.

Изсумтях, защото се съмнявах, че президентът изобщо би оставила подобен ценен информатор да се върне.

— Да вървим тогава — рекох аз и се обърнах, за да си тръгна.

— Един момент — задържа ме Дюре. — Преди известно време казахте, че понякога сте в състояние… да „сънувате“… за поклонниците, докато сте все още буден. Своего рода състояние на транс, нали?

— Нещо подобно.

— Е, г. Севърн, моля ви, сънувайте за тях сега. Зяпнах от удивление.

— Тук? Сега?

Дюре посочи към стола си.

— Моля. Искам да зная участта на приятелите си. Освен това информацията може да е извънредно ценна в срещата ни с Истинския глас и г. Гладстоун.

Поклатих глава, но заех мястото, което ми предложи.

— Може и да не стане — предупредих го аз.

— Тогава няма да сме загубили нищо — рече Дюре. Кимнах, затворих очи и се отпуснах на неудобния стол. Отлично съзнавах, че другите двама мъже ме наблюдават, усещах слабия мирис на тамян и дъжд, чувствах отекващото пространство, което ни обкръжаваше. Бях сигурен, че изобщо няма да се получи — пейзажът на сънищата ми не беше толкова близък, че да мога да го извикам просто, като затворя очи.

Усещането, че съм наблюдаван изчезна, мирисът се отдалечи, а чувството за пространство се разшири хилядократно, щом се завърнах на Хиперион.

35.

Смут.

Триста космически кораба се оттеглят в космоса на Хиперион под силен обстрел, отстъпват пред рояка като хора, които се бият с пчели.

Безумие при военните телепортали, претоварен трафик-контрол, отстъпващи кораби като ЕМПС-та във въздушната решетка на ТС2, уязвими като яребици за носещите се в атака кораби на прокудените.

Безумие на изходните пунктове: кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, строени като овце в тясна кошара, кръжат от отрязания портал на Мадиа до изходящия телепортатор. Кораби се спускат в космоса на Хеброн, други се прехвърлят на Небесна врата. Божия горичка, Mare Infinitum, Аскуит. Само часове остават до навлизането на рояците в системите на Мрежата.

Смут настъпва, когато стотици милиони бежанци се телепортират от застрашените светове и пристигат в градове и центрове за пренасочване, полуобезумели от безцелно вълнение от започващата война. Смут настъпва, когато незастрашените светове от Мрежата избухват в бунтове: три кошера на Лусус — почти седемдесет милиона граждани — поставени под карантина заради бунтове на култа към Шрайка, опустошени трийсететажни улици, разрушени от тълпите жилищни монолити, разбити ядрени центрове, атакувани терминали. Автономният съвет се обръща за помощ към Хегемонията; Хегемонията обявява военно положение и праща ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: морски пехотинци да обкръжат кошерите.

Отцепнически бунтове на Нова Земя и Мауи-Обетована. Терористични нападения от роялисти на Гленън-Хайт — крили се вече от три четвърти век — на Талия, Армагаст, Нордхолм и Лий Три. Още бунтове на култа към Шрайка на Цингтао Ксишуанг Панна и Ренесанс Вектор.

Командването на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ на Олимп прехвърля бойни батальони от транспорти, завърнали се от Хиперион в световете от Мрежата. Унищожителни взводове, прикрепени към фотонни кораби в застрашени системи, докладват, че телепортаторните ексцентрични сфери са готови за разрушаване и че чакат само векторна заповед от ТС2.

— Има по-добър начин — казва на Гладстоун и Военния съвет съветник Албедо.

Президентът се обръща към посланика на Техноцентъра.

— Има оръжие, което ще унищожи прокудените, без да нанесе щети на собственост на Хегемонията. Или пък на собственост на прокудените.

Генерал Морпурго се намръщва.

— Говорите за бомбения еквивалент на жезъла на смъртта — уточнява той. — Няма да стане. Учените от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ доказаха, че се разпространява безкрайно. Освен, че според Кодекса на Новия Бушидо не е честно, той ще унищожи населението на нашите светове, както и нашествениците.

— Съвсем не — възрази Албедо. — Ако гражданите на Хегемонията са подходящо защитени, няма да има никакви нещастни случаи. Както знаете, жезлите на смъртта могат да бъдат настроени за специфични дължини на вълни. Бомбата може да се основе на същия принцип. Добитъкът, дивите животни, дори другите антропоидни видове няма да бъдат засегнати.

Генерал Ван Цайдт от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: морски пехотинци се изправя.

— Но няма начин да се защити населението! Изпитанията ни показаха, че тежките неутрино на бомбата на смъртта ще проникнат в здрава почва или метал на шест километра дълбочина. Подобни убежища няма!

Изображението на съветник Албедо скръства ръце на масата.

— Разполагаме с девет свята с убежища, които могат да поберат милиарди — меко казва той. Гладстоун кима.

— Лабиринтните светове — прошепва тя. — Но навярно подобно прехвърляне на население би било невъзможно.

— Не — поклаща глава Албедо. — След като присъединихте Хиперион към Протектората, всеки от лабиринтните светове има способност за телепортиране. Техноцентърът може да уреди прехвърляне на населението право в тези подземни убежища.

Покрай дългата маса започва шепот, но втренченият поглед на Мейна Гладстоун не изпуска лицето на Албедо.

Тя махва с ръка за тишина и я постига.

— Кажете ни повече — нарежда президентът. — Заинтригувани сме.

Консулът седи в пъстрата сянка на ниско невилово дърво и чака смъртта си. Ръцете му са завързани зад гърба му с извита фибропластмаса. Дрехите му са разкъсани на парцали и са все още мокри. Влагата по лицето му отчасти е от реката, но най-вече от пот.

Двамата мъже, които са се изправили над него, довършват огледа на вълнената му чанта.

— Майната му — казва първият мъж, — тука нема нищо ценно, само тоз шибан стар пистолет. — Той затъква оръжието на бащата на Брон Ламиа в пояса си.

— Много лошо, дето не моем да гепим оня проклет летящ килим — добавя вторият мъж.

— Към края вече хич не летеше добре! — подхвърля първият и двамата започват да се смеят.

Консулът поглежда към двете масивни фигури — бронираните им тела се очертават на спускащото се към залез слънце. От диалекта им той разбира, че са туземци, а от вида им — части от стари брони на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, тежки многоцелеви пушки, дрипи от някогашно камуфлажно полимерно облекло — заключава, че са дезертьори от някоя част на Силите за самоотбрана на Хиперион.

От отношението им към него той е сигурен, че ще го убият.

Отначало, зашеметен от падането в р. Хули, все още оплетен във въжетата, които го държаха за вълнената му чанта и безполезното хокингово килимче, той ги помисли за свои спасители. Консулът се беше ударил силно във водата, бе останал под нея много по-дълго, отколкото си бе представял, че е възможно без да се удави и бе изплувал само, за да потъне отново, теглен от въжетата и килимчето. Щеше доблестно да води битката, но и да я загуби. Все още беше на десет метра от плитчините, когато единият от мъжете, появили се от горичката невилови и трънени дървета, хвърли на консула въже. После го бяха пребили, ограбили, завързали и — съдейки по безчувствените им коментари — се готвеха да му прережат гърлото и да го оставят на лешоядите.

По-високият от двамата мъже, чиято коса представлява маса от мазни шипове, кляка пред консула и изважда от ножницата керамичен нож с острота нула.

— Нек’ви последни думи, татенце?

Консулът облизва устни. Беше гледал хиляди филми и холоси, в които това бе момента героят да повали противника си, да ритне другия, да сграбчи оръжието и да се справи с двамата — да стреля с все още завързани ръце, — а после да продължи приключенията си. Но консулът не се чувства герой: той е изтощен и ранен от падането си във водата мъж на средна възраст. Всеки един от тези мъже е по-строен, по-силен, по-бърз и очевидно по-подъл, отколкото изобщо някога е бил консулът. Беше виждал насилие — дори веднъж бе участвал в насилие, — но животът и обучението му бяха посветени на напрегнатите, макар и тихи пътеки на дипломацията.

Консулът отново облизва устни и казва:

— Мога да ви платя.

Клекналият мъж се усмихва и размърдва ножа назад-напред на пет сантиметра пред очите му.

— С к’во, татенце? Гепихме универсалната ти карта и тя пет пари не струва тук.

— Със злато — заявява консулът, защото знае, че това е единствената дума, оказвала властта си през вековете.

Клекналият не реагира — в очите му играе налудничав пламък, докато гледа острието, — но другият пристъпва напред и полага тежката си длан върху рамото на партньора си.

— К’во говориш бе, човече? Отде че гепиш злато?

— От кораба ми — отвръща консулът. — „Бенарес“. Клекналият вдига ножа до собствената си буза.

— Мож да менти, Чез. „Бенарес“ е оназ плоскодънна лодка със свалена броня на синьокожите, дето ги довършихме преди три дни.

Консулът затваря очи за миг и усеща гадене, но не му се поддава. Бетик и другият андроид от екипажа бяха оставили „Бенарес“ на един от портовете преди по-малко от седмица и се бяха насочили по течението към „свободата“. Очевидно бяха намерили нещо друго.

— А. Бетик — казва той. — Капитанът на екипажа. Той не спомена ли за златото? Мъжът с ножа се захилва.

— Той вдига много шум, ама не приказва много. Рече, че лодката я нема, че се е чупила към Ръба. Адски далече за лодка без броня, мислим аз.

— Млъквай, Оубъм. — Другият кляка пред консула. — Защо ти е да носиш злато на оназ стара лодка, човече? Консулът вдига лице.

— Не ме ли познаваш? Бях консул на Хегемонията на Хиперион в продължение на години.

— Хей, я да не се будалкаш с нас… — започва мъжът с ножа, но другият го прекъсва:

— Да бе, човече, помним ти лицето от холоса в лагера, когат’ бях дете. Че що носиш злато по реката сега, когат’ небесата се стоварват отгоре, а, хегемонски човече?

— Бяхме тръгнали за убежището… крепостта Хронос — обяснява консулът, като се опитва думите му да не прозвучат прекалено енергично. В същото време е благодарен за всяка секунда живот, която му се отпуска. „Защо? — помисля си част от него. — Ти беше уморен от живота. Беше готов да умреш.“ Но не така. Не и докато Сол, Рахил и останалите имат нужда от помощта му.

— Няколко от най-заможните граждани на Хиперион — продължава той. — Евакуационните власти не биха им позволили да прехвърлят милиарда, затова се съгласих да им помогна да го оставят в подземията на крепостта Хронос, стария замък на север от Брайдъл Рейндж. Срещу комисионна.

— Мамка ти, луд човек! — презрително изсумтява мъжът с ножа. — Всичко на север оттук е вече владение на Шрайка.

Консулът свежда глава. Не е необходимо да симулира умората и чувството за поражение, които излъчва.

— Точно това и разбрахме. Миналата седмица андроидният екипаж дезертира. Няколко от пътниците бяха убити от Шрайка. Бях тръгнал по реката сам.

— Шибана лъжа — отсича мъжът с ножа. Очите му отново имат онзи налудничав, отнесен израз.

— Един момент — казва партньорът му. Той удря силен шамар на консула. — И къде го тоз тъй наречен златен кораб, старче?

Консулът усеща в устата си кръв.

— Нагоре по реката. Не е на самата река, а е скрит в един от притоците й.

— Аха — сумти онзи с ножа и отново допира плоската част на острието в шията на консула. Не е нужно да удря, за да пререже гърлото му, а просто да завърти острието. — Викам, дето туй е мръсна лъжа. И само си губим времето.

— Един момент — изръмжава другият. — Колко нагоре по реката?

Консулът се замисля за притоците, които беше отминал през последните няколко часа. Късно е. Слънцето почти докосва върхарите на дърветата на запад.

— Точно над шлюзовете Карла — казва той.

— И що летеше на таз играчка, а не на лодката?

— Опитвах се да намеря помощ — отвръща консулът. Адреналинът му е спаднал и сега чувства крайно изтощение, много близко до отчаяние. — По брега имаше прекалено много… прекалено много бандити. Лодката изглеждаше ужасно несигурна. Хокинговото килимче беше… по-безопасно.

Мъжът, наречен Чез, се засмива.

— Остави ножа, Оубъм. Че се поразходим малко нагоре, а?

Оубъм скача на крака. Ножът е все още в ръката му, но сега острието — и гневът — са насочени срещу партньора му.

— Мамка ти, човече. Шибаната ти глава е пълна с лайна между ушите, разбираш ли? Тоя ни менти, за да отложи смъртта си.

Чез нито премигва, нито отстъпва назад.

— Мое и да менти. Нема значение. Възвишенията са на половин ден път, дето и без туй че го минаваме. Ако нема ни лодка, ни злато, че му прережеш гръцмуля. Само че го убиваш бавно, че започнеш от краката нагоре. И да има злато, пак че си свършиш работата, само дето че си вече богаташ, разбираш ли?

Оубъм се колебае за миг между гнева и здравия разум, извръща се настрани и замахва с керамичния нож с острота нула през осемсантиметровия ствол на едно невилово дърво. Има време да се обърне и да клекне пред консула, преди гравитацията да информира дървото, че е отрязано и то с трясък да падне на брега на реката. Оубъм сграбчва консула за все още мократа риза.

— Добре, че видим к’во има там, хегемонски човече. Че побъбрим, че потичаме, че попътуваме и че ти срежа пръстите и ушите просто за упражнение, разбираш ли ме?

Консулът се изправя със залитане на крака и тримата поемат сред храсти и ниски дървета. Той върви на три метра зад Чез и на същото разстояние пред Оубъм, тътри се по същия път, по който е дошъл, отдалечавайки се от града, от кораба и от последния шанс да спаси Сол и Рахил.

Минава час. Консулът не може да измисли умен план за момента, когато стигнат до притоците и не открият лодката. На няколко пъти Чез им маха да запазят тишина и да се скрият — веднъж при звука на леко разлюлелите се клони, а после при някакъв шум от другата страна на реката, — но няма никаква следа от други човешки същества. Никакъв признак за помощ. Консулът си спомня изгорените сгради по реката, безлюдните колиби и празни пристанища. Страхът от Шрайка, страхът да не бъдат оставени на прокудените при евакуацията и месеците на плячкосване от дезертьори от СЗС бяха превърнали тази област в ничия земя. Консулът скалъпва извинения и разтакавания, а после ги отхвърля. Единствената му надежда е да се приближат до Възвишенията, където да може да се хвърли в дълбоките и бързи води и да се опита да се задържи на повърхността със завързаните зад гърба си ръце, докато не бъде скрит в лабиринта от малки островчета под това място.

Само че е прекалено уморен да плува, дори ръцете му да бяха свободни. А и оръжията, които носеха двамата мъже, щяха лесно да го улучат, дори да имаше десетминутна преднина сред дънерите и островчетата. Консулът е прекалено уморен, за да проявява хитрост, прекалено възрастен, за да е смел. Той мисли за жена си и сина си, мъртви вече от много години, загинали при бомбардирането на Бреша от хора с толкова чест, колкото и тези две същества. Консулът съжалява единствено, че е нарушил думата си да помогне на другите поклонници. Съжалява за това, че… не ще види как свършва всичко това. Зад него Оубъм издава звук от плюене.

— Майната му, Чез. К’во че кажеш да го сложим да седне, да го попорежем и да му попомогнем да побъбри малко, а? А после да отидем сами при лодката, ако има такава?

Чез се обръща, изтрива потта от очите си, замислено се намръщва към консула и казва:

— Хм, да, мислим, че си прав, давай, ама така, че до края да може да приказва, нали?

— Естествено — захилва се Оубъм, хвърля оръжието си и изважда ножа с нулева острота.

— НЕ МЪРДАЙ! — избумтява глас отгоре. Консулът пада на колене и бившите войници от СЗС свалят оръжията си с опитна бързина. Чува се спускане, рев, шибат ги клони и ги посипва прах, консулът вдига очи навреме, за да види някакво вълнение на покритото с облаци вечерно небе по-ниско от облаците, усещане за маса, спускаща се точно над тях, а после Чез вдига иглометната си пушка, Оубъм насочва метателя си и сетне тримата заедно се прекатурват и падат, не като застреляни войници, не като откатни елементи в някакво балистично изравняване, а се свличат като дървото, отсечено по-рано от Оубъм.

Консулът пръв пада по очи в прах и чакъл и остава там без да мига, без да може да мигне.

Зашеметител, мисли си той през синапси28, станали мудни, като стара смазка. Изригва ограничен циклон, когато нещо голямо и невидимо се приземява между трите лежащи в праха тела и речния бряг. Консулът чува изскърцването на отварящ се люк и вътрешното цъкане на двигателни турбини, паднали под критичната точка на издигане. Все още не може да мига, още по-малко да вдигне глава, а погледът му се ограничава до няколко камъчета, пясъчна дюна, малка туфа трева и една самотна мравка-архитект — огромна от това разстояние, — която изглежда внезапно се заинтересува от влажното, но немигащо око на консула. Мравката се обръща, за да измине бързо половината метър до влажната си награда и консулът си мисли: „Побързайте“ към спокойните стъпки зад него.

Усеща длани под ръцете си, чува пъхтене и познат, но напрегнат глас:

— По дяволите, надебелял сте.

Петите на консула се влачат в праха, подскачат над потръпващите пръсти на Чез… или може би на Оубъм… консулът не може да извърне глава, за да види лицата им. Нито пък да види избавителя си, който сумти до ухото му меки проклятия, докато го вкарва през балоноподобния отвор на демаскирания плъзгач и го отпуска върху полегналата продълговата кожена седалка.

Генерал-губернатор Тео Лейн изниква в полето на видимост на консула — има момчешки, но и демоничен вид, когато отворът се затваря и червените вътрешни лампи осветяват лицето му. По-младият мъж се навежда, за да щракне клипсовете на мрежата от аварийни колани през гърдите на консула.

— Съжалявам, че трябваше да ви зашеметя наред с другите двама. — Тео сяда на мястото си, щраква собствените си колани и дърпа омниконтролера. Консулът усеща как плъзгачът потреперва, а после се издига и кръжи за миг преди да завие наляво като диск в лагер без триене. Ускорението го притиска към седалката му. — Нямах голям избор — казва Тео над лекия вътрешен шум на плъзгача. — Единственото оръжие, което могат да носят тези машини, са зашеметители за контрол на масови безредици, а най-лесният начин беше да зашеметя и трима ви на най-ниска степен и бързо да ви измъкна оттам. — Тео намества архаичните очила на носа си с познато побутване с един пръст и се обръща, за да се ухили на консула. — Стара поговорка на наемниците: „Убийте ги всичките и Господ ще познае своите“.

Консулът успява да помръдне езика си достатъчно, за да издаде звук и да отдели малко слюнка върху бузата си и кожата на седалката.

— Починете си малко — препоръчва му Тео, като отново насочва вниманието си към уредите и гледката пред него.

— Две-три минути и ще можете спокойно да говорите. Летя ниско и бавно, тъй че до Кийтс остават десет минути. — Тео хвърля поглед към пътника си. — Имате късмет, сър. Трябва да сте бил обезводнен. Онези двамата намокриха гащите, когато паднаха на земята. Хуманно оръжие е зашеметителят, но е доста смущаващо, ако нямаш подръка чифт гащи за смяна.

Консулът се опитва да изрази мнението си за това „хуманно“ оръжие.

— Още няколко минути, сър — спира го генерал-губернатор Тео Лейн и се протяга да избърше бузата на консула с носна кърпичка. — Трябва да ви предупредя — малко е неприятно, когато действието на зашеметителя започне да се разнася.

В този момент някой забожда няколко хиляди карфици и иглички в тялото на консула.

— Как, по дяволите, ме откри? — пита консулът. Намират се на няколко километра над града и все още летят по р. Хули. Той е в състояние да седи изправен и думите му са повече или по-малко разбираеми, но консулът се радва че има още няколко минути, преди да му се наложи да стане или да върви.

— Какво, сър?

— Попитах как ме намери? Откъде би могъл да знаеш, че съм се върнал на Хули?

— Президент Гладстоун се свърза с мен. Само заради вас.

— Гладстоун ли? — Консулът разтърсва ръце, в опит да върне чувството в пръстите си, сега увиснали като гумени наденички. — Откъде, по дяволите, би могла да знае Гладстоун, че съм изпаднал в беда на р. Хули? Оставих инфотермния приемник на баба Сайри в долината, за да мога да се свържа с другите поклонници, когато стигна на кораба. Откъде би могла да научи Гладстоун?

— Не зная, сър, но тя точно посочи местоположението ви и че сте изпаднал в беда. Дори каза, че сте летял на хокингово килимче, което е паднало.

Консулът поклаща глава.

— Тази дама разполага с източници, за които не сме и сънували, Тео.

— Да, сър.

Консулът поглежда приятеля си. Тео Лейн беше генерал-губернатор на новия протекторатен свят Хиперион повече от една местна година, но старите навици се преодоляват трудно и обръщението „сър“ се дължеше на седемте години, през които Тео бе служил като вицеконсул и главен помощник на консула. Последния път, когато бе видял младия мъж — вече не толкова млад, осъзнава консулът: отговорностите бяха издълбали бръчки в това младежко лице, — Тео беше бесен, че консулът няма да поеме генерал-губернаторския пост. Това беше преди малко повече от седмица. Преди векове, преди цяла вечност.

— Между другото — добавя консулът, като внимателно произнася всяка дума, — благодаря ти, Тео.

Генерал-губернаторът кима, очевидно потънал в мисли. Не разпитва за това, което консулът е видял на север от планините, нито пък за участта на другите поклонници. Под тях р. Хули се разширява и се извива към столицата Кийтс. Далеч назад и от двете страни се издигат ниски скали и гранитът меко блести на вечерната светлина. Тъмносини посеви блещукат от повея на ветреца.

— Тео, а как намери време лично да дойдеш за мен? Положението на Хиперион трябва да е пълно безумие.

— Така е. — Тео нарежда на автопилота да поеме управлението и се обръща да погледне консула. — Въпрос е на часове… а може би на минути… прокудените действително да нахлуят.

Консулът премигва.

— Да нахлуят ли? Искаш да кажеш, да се приземят?

— Точно така.

— Но флотата на Хегемонията…

— В пълен хаос е. Едва защитаваха самите себе си от рояците, преди те да нахлуят в Мрежата.

— В Мрежата!

— Цели системи се разпадат. Други са застрашени. ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ върнаха флотата обратно през военните телепортали, но очевидно корабите в системата не са успели да се откъснат. Никой не ми съобщава подробности, но е явно, че прокудените имат пълна власт навсякъде, освен в защитния периметър, който ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ установиха около ексцентричните сфери и порталите.

— А космодрума? — Консулът си мисли за красивия си кораб, разбит на блестящи останки.

— Още не са го нападнали, но ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ изтеглиха изтребителите и товарните си машини колкото можеха по-бързо. Оставиха фиктивно подразделение морски пехотинци.

— Ами евакуацията?

Тео се засмя. Това беше най-горчивият звук, който консулът изобщо бе чувал от младия мъж.

— Евакуацията ще обхване всички хора от консулството и важни персони от Хегемонията, които последният изтребител успее да побере.

— Отказали са се да се опитат да спасят хората на Хиперион?

— Сър, та те не могат да спасят собствените си хора. По посланическия векторен приемник се дочува, че Гладстоун е решила да остави застрашените светове в Мрежата да паднат, така че ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ да могат да се прегрупират и да спечелят няколко години, за да построят отбранителната си линия, докато рояците съберат време-дълг.

— Боже мой — прошепва консулът. През по-голямата част от живота си той бе представлявал Хегемонията и през цялото време бе организирал падането й, за да отмъсти за баба си… за начина на живот на баба си. Но сега мисълта, че това наистина става… — Ами Шрайка? — внезапно пита той, като вижда ниските бели сгради на Кийтс на няколко километра пред тях. Слънчевата светлина докосва хълмовете и реката като сетен благослов преди мрака. Тео поклаща глава.

— Все още има съобщения, но прокудените вече представляват основния източник на паника.

— Но нали не е в Мрежата? Имам предвид Шрайка. Генерал-губернаторът отправя остър поглед към консула.

— В Мрежата ли? Как би могъл да е в Мрежата? Телепортали все още не се допускат на Хиперион. А и не са го виждали близо до Кийтс, Ендимион или Порт Романс. До никой от по-големите градове.

Консулът не казва нищо, но си мисли: „Боже мой, от предателството ми няма никаква полза. Продадох душата си, за да отворя Гробниците на времето, а Шрайка няма да бъде причината за падането на Мрежата… Прокудените! Те са ни наблюдавали през цялото време. Предателството ми към Хегемонията е било част от техния план!“

— Вижте — дрезгаво казва Тео, като стиска китката на консула, — има причина Гладстоун да ме накара да оставя всичко, за да ви намеря. Тя нареди да освободя кораба ви…

— Чудесно — прекъсва го консулът. — Аз мога…

— Чуйте! Няма да се връщате в долината на Гробниците на времето. Гладстоун иска да излезете от периметъра на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и да влезете в системата, докато не се свържете с елементи от рояка.

— От рояка ли? Защо…

— Президентът иска да преговаряте с тях. Те ви познават. Някак си е успяла да ги извести, че идвате. Смята, че ще ви позволят… че няма да унищожат кораба ви. Но не беше получила потвърждение за това. Ще бъде рисковано.

Консулът се отпуска в кожената седалка. Чувства се така, сякаш отново е бил уцелен с нервозашеметител.

— Да преговарям? За какво, по дяволите, да преговарям?

— Гладстоун каза, че ще се свърже с вас по векторния приемник на кораба ви, щом напуснете Хиперион. Трябва да стане бързо. Днес. Преди всички светове от първата вълна да бъдат завладени от рояците.

Консулът чува фразата „светове от първата вълна“, но не пита дали любимата му Мауи-Обетована е сред тях. Навярно, мисли си той, би било най-добре да е така. После казва:

— Не, връщам се в долината. Тео намества очилата си.

— Тя няма да ви позволи това, сър.

— Нима? — усмихва се консулът. — И как ще ме спре? Ще свали кораба ми ли?

— Не зная, но тя каза, че няма да ви го позволи. — Гласът на Тео звучи искрено разтревожен. — Флотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ има постови и фотонни кораби в орбита, сър. За да ескортират последните транспорти.

— Добре — все още усмихнат, казва консулът, — нека се опитат да ме свалят. Така или иначе, управлявани от хора кораби не са можели да се приземяват до долината на Гробниците на времето от два века: кацат съвсем нормално, но екипажите им изчезват. Още преди да ме уцелят, ще вися на дървото на Шрайка. — За миг консулът затваря очи и си представя как корабът се приземява празен над долината. Вижда Сол, Дюре и останалите — завърнали се по чудо — да тичат за убежище в кораба, да използват лекарските му възможности, за да спасят Хет Мастийн и Брон Ламиа, а криогенната му сомния и камерите за сън, за да спасят малката Рахил.

— Боже мой — прошепва Тео и ужасеният му тон рязко изкарва консула от унеса му.

Бяха стигнали до последния завой на реката над града. Тук скалите се издигат по-нависоко и достигат върха си при издълбания в планината образ на Тъжния крал Били. Слънцето залязва в момента и огрява с огнени отражения ниските облаци и сгради високо по източните скали.

Над града бушува битка. Лазери пронизват облаците, кораби бягат като комари и изгарят като молци, доближили се прекалено до пламъка, докато параотблъскването и неясните очертания на защитните полета се носят под покрова на облаците. Град Кийтс е под атака. Прокудените са пристигнали на Хиперион.

— О, мамка му — благоговейно шепти Тео. По горския хребет на северозапад от града къса струя пламък и блещукаща диря бележат пътя на торпедо, носещо се право към плъзгача на Хегемонията.

— Дръж се! — изръмжава Тео. Той поема ръчното управление и прави рязък завой, опитва се да влезе в радиуса на завиване на малката ракета.

Взрив отзад запраща консула напред в мрежата от обезопасителни колани и за миг замъглява зрението му. Когато отново може да вижда, кабината е пълна с дим, червени аварийни лампички мигат в мрака, а плъзгачът предупреждава за разпадане на системите с десетина настойчиви сигнала. Тео мрачно се е отпуснал над омниконтролера.

— Дръж се — отново и ненужно казва той. Плъзгачът главозамайващо завива, намира опора във въздуха, а сетне я загубва и започва да се премята и пада странично към горящия град.

36.

Премигнах и отворих очи. За миг загубих ориентация, когато се огледах в огромното, мрачно пространство на базиликата „Св. Петър“. Пацем. Монсиньор Едоуард и отец Пол Дюре се наведоха напред на бледата светлина на свещите с напрегнато изражение.

— Колко време бях… заспал? — Чувствах се така, сякаш бяха изтекли само секунди, сякаш това бе блещукането на образи, които човек сънува в миговете между спокойното отпускане в леглото и дълбокия сън.

— Десет минути — отвърна монсиньор. — Можете ли да ни кажете какво видяхте?

Нямаше причина да не го сторя. Когато свърших с описанието на виденията, монсиньор Едоуард се прекръсти.

— Mon Dieu29, посланикът на Техноцентъра кара Гладстоун да прати хора в онези… тунели.

Дюре докосна рамото ми.

— След като разговарям с Истинския глас на Светодървото на Божия горичка, ще дойда с вас на ТС2. Трябва да предупредим Гладстоун за безумието на това решение.

Кимнах. Всичките ми мисли за пътуване до Божия горичка с Дюре или до самия Хиперион бяха изчезнали.

— Съгласен съм. Трябва да тръгнем незабавно. Вашият… може ли папската врата да ме отведе до Тау Сети Сентър?

Монсиньорът се изправи, кимна и се протегна. Внезапно разбрах, че е много възрастен и недокоснат от пулсенови процедури.

— Тя има приоритетен достъп — отвърна монсиньорът. После се обърна към Дюре. — Пол, знаеш, че щях да те придружа, ако можех. Погребението на Негово светейшество, изборът на нов Свети отец… — Монсиньор Едоуард издаде тих, печален звук. — Странно как всекидневните проблеми продължават да упорстват дори пред лицето на общото нещастие. На самия Пацем му остават по-малко от десет стандартни дни до пристигането на варварите.

Високото чело на Дюре проблясва под светлината на свещите.

— Делата на Църквата са над обикновените всекидневни проблеми, приятелю. Посещението ми на храмерския свят ще бъде кратко, а после ще се присъединя към г. Севърн в усилията му да убеди президента да не послуша Техноцентъра. След това ще се върна, Едоуард, и ще се опитаме да разберем нещо от тази объркана ерес.

Последвах двамата мъже навън от базиликата през странична врата, която водеше към коридор зад високите колонади, после наляво през някакъв открит двор — дъждът беше спрял и въздухът ухаеше на свежест — по стълбище и през тесен тунел към папския апартамент. Когато влязохме в преддверието, швейцарските гвардейци отдадоха чест — високите мъже бяха облечени в брони и жълто-сини раирани панталони, макар че церемониалните им алебарди бяха също и енергийни оръжия. Един от тях пристъпи напред и тихо каза нещо на монсиньора.

— Някой току-що е пристигнал на главния терминал, за да се срещне с вас, г. Севърн.

— С мен ли? — Бях се заслушал в други гласове от други стаи, в мелодичните извисявания и затихвалия на често повтаряни молитви. Реших, че са свързани с подготовката на папското погребение.

— Да, някой си г. Хънт. Казва, че е спешно.

— След някоя и друга минута щях да се срещна с него в Правителствения дом — казах аз. — Защо да не дойде тук, при нас?

Монсиньор Едоуард кимна и тихо се обърна към гвардееца, който прошепна нещо в декоративния герб на древната си броня.

Така наречената папска врата — малък телепортал, обграден със сложни златни резби на серафими и херувими, покрит с пет барелефа, изобразяващи греха на Адам и Ева и изгонването им от рая — се намираше в центъра на добре охранявано помещение, точно пред личния апартамент на папата. Почакахме там — бледните ни и уморени лица се отразяваха в огледалата, окачени на всички стени.

Лейт Хънт беше въведен от свещеника, който ме бе придружил до базиликата.

— Севърн! — извика любимият съветник на Гладстоун. — Президентът се нуждае от теб незабавно.

— Тъкмо бях тръгнал натам — отвърнах аз. — Ще бъде престъпна грешка, ако Гладстоун позволи на Техноцентъра да построи и използва бомбата на смъртта.

Хънт премига — почти комична реакция на напомнящото му хрътка лице.

— Ти знаеш всичко, което става, нали, Севърн? Трябваше да се изсмея.

— Малкото момче, което седи без придружител в холоямка, вижда много и разбира съвсем малко. И все пак, то има преимуществото да е в състояние да сменя каналите и да изключва холовизора, когато се умори от него. — Хънт познаваше монсиньор Едоуард от различни държавни дела и аз му представих отец Пол Дюре от йезуитския орден.

— Дюре ли? — успя да изрече Хънт с почти увиснала долна челюст. За пръв път виждах съветника онемял и тази гледка ми достави удоволствие.

— Ще ти обясним по-късно — успокоих го аз и стиснах ръката на свещеника. — Късмет на Божия горичка, Дюре. Не се бавете.

— Най-много час — обеща йезуитът. — Не повече. Остава ми само един елемент от ребуса, който трябва да намеря, преди да разговарям с президента. Моля, разкажете й за ужасите на лабиринта… А аз ще й предам собствените си свидетелства след това.

— Възможно е да е прекалено заета, за да се срещне с мен преди да пристигнете — казах аз. — Но ще положа всички усилия, за да изиграя ролята на ваш Йоан Кръстител.

Дюре се усмихна.

— Само не се главозамайвайте, приятелю. — Той кимна, набра кода на архаичния пулт и изчезна през портала. Сбогувах се с монсиньор Едоуард.

— Ще уредим всичко това преди вълната на прокудените да стигне прекалено далеч.

Възрастният духовник вдигна ръка и ме благослови.

— Бог с вас, млади човече. Чувствам, че всички нас ни очакват мрачни времена, но вие ще носите особено бреме. Поклатих глава.

— Аз съм само наблюдател, монсиньор. Чакам, гледам и сънувам. Това не е особено обременително.

— Ще чакаш, гледаш и сънуваш по-късно — остро каза Лейт Хънт. — Нейна светлост те иска на разположение веднага, а аз трябва да бързам за среща.

Погледнах към дребния мъж.

— Как ме откри? — ненужно го попитах аз. Телепортаторите се управляваха от Техноцентъра, а той работеше с властите на Хегемонията.

— Универсалната карта, която тя ти даде, също улеснява проследяването на пътуванията ти — рече Хънт с видимо нетърпение. — В момента сме длъжни да бъдем там, където се развиват събитията.

— Много добре. — Кимнах на монсиньора и помощника му, махнах на Хънт, набрах трицифрения код на Тау Сети Сентър, добавих две цифри за континента, три за Правителствения дом и накрая още две за частния терминал там. Жуженето на телепортатора леко се усили, а непрозрачната му повърхност като че ли заблестя в очакване.

Минах през него пръв и отстъпих встрани, за да направя място на Хънт, когато ме последваше.

Не се намираме на главния терминал в Правителствения дом. Доколкото мога да преценя, изобщо не сме близо до него. Миг по-късно сетивата ми анализират количеството слънчева светлина, цвета на небето, гравитацията, разстоянието до хоризонта, миризмите и усещането за нещата, след което решавам, че не сме на Тау Сети Сентър.

Щях да скоча обратно през портала, но папската врата е малка, а Хънт е след мен — появяват се крак, ръка, рамо, гърди, глава, втори крак — сграбчвам китката му, грубо го дръпвам към себе си, казвам: „Нещо не е наред!“ и се опитвам да мина обратно, но е твърде късно — безрамковият портал от тази страна заблестява, свива се в кръг с големината на юмрука ми и изчезва.

— Къде, по дяволите, се намираме? — пита Хънт. Оглеждам се и си мисля: „Добър въпрос“. Намираме се сред природата, на върха на хълм. Пътят под краката ни се вие през лозя, спуска се по продълговат хълм през гориста долина и изчезва около друг хълм на два-три километра оттук. Много е топло, въздухът жужи от звуци на насекоми, но нищо по-голямо от птичка не се помръдва в тази необятност. Между скалите отдясно се вижда синьо петно вода — или океан, или море. Високо над нас се дипли облак, слънцето току-що е минало своя зенит. Не виждам нито къщи, нито техника, по-сложна от редиците на лозите и каменно-глинения път под краката си. По-важно обаче е, че е изчезнало постоянното фоново бръмчене на инфосферата. Сякаш изведнъж чуваш отсъствието на звук, с който си свикнал от бебешка вързаст — това плаши, спира сърцето, обърква и мъничко ужасява.

Хънт залита, пляска ушите си, сякаш му липсва именно този звук и почуква инфотерма си.

— По дяволите — мърмори той. — По дяволите. Имплантът ми е повреден. Инфотермът не работи.

— Не — поклащам глава аз. — Струва ми се, че сме извън инфосферата. — Но дори докато казвам това, чувам по-дълбоко, по-меко жужене — нещо далеч по-огромно и по-малко достъпно от инфосферата. Мегасферата? „Музиката на сферите“ — мисля си аз и се усмихвам.

— На какво, по дяволите, се хилиш, Севърн? Нарочно ли направи това?

— Не. Набрах правилния код на Правителствения дом. — Пълната липса на паника в гласа ми е своего рода паника сама по себе си.

— Какво има тогава? Онази проклета папска врата ли? Нейна работа ли е това? Някаква повреда или номер?

— Не, не мисля. Вратата не е била повредена, Хънт. Тя ни пренесе точно там, където Техноцентърът иска да бъдем.

— Техноцентърът ли? — И малкото цвят в тази кучешка физиономия бързо изчезва, когато помощникът на президента осъзнава кой контролира телепортатора. Кой контролира всички телепортатори. — Боже мой. Боже мой. — Хънт излиза със залитане встрани от пътя и сяда във високата трева. Коженият му костюм на висш чиновник и меките черни обувки изглеждат тук не на място.

— Къде сме? — отново пита той.

Поемам дълбоко дъх. Въздухът мирише на току-що Разорана почва, на едва-що скосена трева, на пътен прах и има остър привкус на море.

— Според мен сме на Земята, Хънт.

— На Земята. — Дребният мъж се втренчва право напред, без да гледа нищо. — На Земята. Не на Нова Земя. Не на Terra. Не на Земя Две. Не…

— Не — прекъсвам го аз. — На Земята. На Старата Земя. Или на нейното копие.

— На нейното копие.

Пресичам пътя и сядам до него. Откъсвам стрък трева и обелвам долната част на външната му обвивка. Тревата има тръпчив и познат вкус.

— Спомняш ли си доклада ми до Гладстоун за разказите на хиперионските поклонници? Историята на Брон Ламиа? Тя и моят киборгов аналог… първата възстановена личност на Кийтс… са ходили на нещо, което са мислели за копие на Старата Земя. В съзвездие Херкулес, ако си спомням правилно.

Хънт поглежда нагоре, сякаш може да прецени думите ми, като провери съзвездията. Синевата над нас леко посивява, когато високият облак се разстила по небесния купол.

— Съзвездие Херкулес — прошепва той.

— Брон не е разбрала защо Техноцентърът е построил копие или какво са правили с него — казвам аз. — Или първият киборг на Кийтс не е знаел, или не й е казал.

— Не й е казал — кимва Хънт. Той поклаща глава. — Добре, как, по дяволите да се измъкнем оттук? Гладстоун има нужда от мен. Тя не може… през следващите няколко часа трябва да се вземат десетки жизненоважни решения. — Той скача на крака и изтичва в центъра на пътя в изблик на решителна енергия.

Продължавам да дъвча стръка трева.

— Струва ми се, че няма да се измъкнем оттук. Хънт се приближава към мен, сякаш иска да ме убие незабавно.

— Луд ли си? Да не можем да се измъкнем? Глупости. Защо му е на Техноцентъра да прави това? — Той млъква и поглежда надолу към мен. — Те не искат да разговаряш с нея. Знаеш нещо, което Техноцентърът не може да рискува тя да научи.

— Навярно.

— Остави него, нека аз да се върна обратно! — изкрещява той към небето.

Никой не му отвръща. Далеч оттатък лозята полита голяма черна птица. Струва ми се, че е врана — помня името на изчезналите видове, сякаш от някакъв сън.

След миг Хънт се отказва да вика към небето и започва да се разхожда напред-назад по каменния път.

— Хайде. Може би там, накъдето и да води това нещо, има терминал.

— Може би — отговарям аз, като разкъсвам стръка трева, за да стигна до сладката му горна половина. — Но накъде?

Хънт се обръща, поглежда пътя, който изчезва при хълмовете и в двете посоки и отново се обръща.

— Пристигнахме през портала с лице… нататък — посочва той. Пътят се спуска по склона в тясна гора.

— Колко е далеч? — питам аз.

— По дяволите, има ли значение? — излайва съветникът. — Трябва да стигнем донякъде! Устоявам на порива да се усмихна.

— Добре. — Изправям се и изтупвам панталоните си, като усещам силната слънчева светлина по челото и лицето си. След изпълнената с тамян тъмнина на базиликата, тя ми действа като шок. Въздухът е много горещ и дрехите ми вече са мокри от пот.

Хънт енергично тръгва надолу по склона със свити юмруци, а печалния му израз изведнъж се смекчава от по-силно изражение — крайна решителност.

Бавно, без да бързам, все още дъвчейки своя стрък сладка трева, с полузатворени от умора очи, аз го последвам.

Полковник Федман Касад изкрещя и нападна Шрайка. Сюрреалистичният, безвременен пейзаж — версия на долината на Гробниците на времето, създадена от пластмаса от някой сценичен дизайнер минималист и поставена в желе от гъст въздух — като че ли трептеше от устрема на Касад.

За миг се бяха мярнали разпръснати огледални образи на Шрайкове, плъзнали из голата долина, но с вика на Касад те се сляха в едно-единствено чудовище и то тръгна, с четири ръце, които се разгъваха, протягаха и извиваха, за да посрещнат устрема на Касад със сърдечна прегръдка от шипове и тръни.

Касад не знаеше дали енергийният пластокостюм, който носеше, подаръкът от Монита, щеше да го защити или да му послужи в битката. Беше го правил преди години, когато заедно с Монита бяха нападнали двата кораба на прокудените командоси, но тогава времето бе на тяхна страна — Шрайка беше замразявал и размразявал потока от мигове като отегчен наблюдател, играещ си с дистанционно управление на холоямка. Сега бяха извън времето и Шрайка беше врагът, а не някакъв ужасяващ покровител. Касад извика, наведе глава и нападна, без вече да осъзнава погледа на Монита, нито невъзможното дърво с тръни, извисяващо се в облаците с ужасяващата му, набучена публика, дори без да осъзнава самия себе си, освен като машина за бой, като средство за отмъщение.

Шрайка не изчезна по обичайния си маниер, не престана да бъде там, за да се окаже внезапно тук. Вместо това, той се наведе и разтвори по-широко ръце. Шиповете на пръстите му улавяха светлината на виолетовото небе. Металните зъби на Шрайка блестяха в нещо, което би могло да е усмивка.

Касад беше бесен, а не луд. Вместо да се устреми към тази прегръдка на смъртта, той се метна встрани в последния момент, претърколи се на ръката и рамото си и изрита долната част на крака на чудовището, под групата шипове на колянната става, над познатата редица на глезена. Да можеше да го повали…

Беше като да риташ тръба, забита в половин клик бетон. Касад щеше да счупи собствения си крак, ако пластокостюмът не бе подействал като броня и не бе поел удара.

Шрайка се придвижи — бързо, но не невероятно. Двете му десни ръце се завъртяха нагоре-надолу в кръг като замъглено петно, десетте шипа на пръстите му се врязаха в почвата и камъка като хирургически инструменти, тръните на ръцете му хвърляха искри, когато дланите му се вдигаха нагоре и се чуваше как разсичат въздуха. Касад беше извън обсега му. Той продължаваше да се търкаля, а после отново се изправи на крака и приклекна с напрегнати ръце и готови за удар длани — в пластокостюма пръстите му бяха твърди и изпънати.

„Честен двубой — помисли си Федман Касад. — Най-доблестното тайнство в Новия Бушидо.“

Шрайка отново направи лъжливо движение с десните си ръце, после завъртя долната част на лявата си ръка наоколо и нагоре със светкавичен удар, достатъчно силен да разбие ребрата на Касад и да изтръгне сърцето му.

Полковникът блокира лъжливото движение с левия си подлакътник и усети сгъването на пластокостюма и разбитата кост от стоманената острота на дясната ръка на Шрайка. Той спря убийственото замахване на лявата ръка, като хвана с дясната си длан китката на чудовището, точно над корсажа от извити шипове. И чудо, той забави движението му достатъчно, така че острите като скалпели пръсти само одраскаха полето на пластокостюма, вместо да разбият ребрата му.

Касад почти беше отнесен от земята от усилието да задържи тази издигаща се лапа — само насоченият надолу удар на първото лъжливо движение на Шрайка попречи на полковника да отлети назад. Под пластокостюма обилно течеше пот, мускулите му бяха свити, боляха го и заплашваха да се разцепят в онези безкрайни двайсет секунди на битката, преди Шрайка да вкара и четвъртата си ръка в играта, като замахна надолу към напрегнатия крак на Касад.

Полковникът изкрещя, когато полето на пластокостюма се разцепи, плътта му се раздра и поне един от шиповете на пръстите разряза месото почти до костта. Изрита го с другия си крак, пусна китката на нещото и отчаяно се претърколи встрани.

Шрайка замахна два пъти и вторият удар изсвистя на милиметри от ухото на Касад, но полковникът отскочи назад, приклекна и мина от дясната му страна.

Касад се отпусна на лявото си коляно, почти падна, а после се изправи залитайки на крака със слабата надежда да запази равновесие. Болката ревеше в ушите му и изпълваше вселената с червена светлина, но още докато стискаше зъби и залиташе, почти припаднал от шока, той чувстваше как пластокостюмът затваря раната — играеше ролята едновременно на турникет и компрес. Усещаше кръвта по долната част на крака си, но тя вече не течеше свободно и болката бе поносима, почти сякаш пластокостюмът носеше медицински инжектори, като бойната му броня във ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.

Шрайка се устреми към него.

Касад ритна веднъж, после отново, като се насочи и уцели малкото гладко пространство на хромираната черупка под шипа на гърдите. Сякаш риташе корпуса на фотонен кораб, но Шрайка като че ли спря, залитна и отстъпи назад.

Полковникът пристъпи напред, зае стабилна позиция и блъсна два пъти там, където би трябвало да е сърцето на създанието, със стиснат юмрук, който би разбил закалена керамика. Като пренебрегна болката в юмрука си, той се завъртя и удари с изпъната ръка и отворена длан муцуната на чудовището, точно над зъбите. Всяко човешко същество би чуло звука от счупването на носа си и би почувствало избухването на кост и хрущял, проникнали в мозъка му.

Шрайка се опита да захапе китката на Касад, не успя и размаха четирите си ръце към главата и раменете му.

Задъхан, облян в пот и кръв под живачната си броня, полковникът се завъртя надясно един път, а после и още един, и нанесе убийствен удар в задната част на късия врат на създанието. Звукът отекна в замръзналата долина като от брадва, хвърлена от километри височина в сърцето на метална секвоя.

Шрайка падна напред и се претърколи на гръб като някакъв метален рак.

Беше паднал!

Касад пристъпи напред, все още приклекнал, все още предпазлив, но не достатъчно, защото бронираното стъпало на Шрайка, лапата му, каквото и по дяволите да беше, уцели задната част на глезена му и полу го разряза, полу го изрита, събаряйки го на земята.

Полковник Касад почувства болката. Знаеше, че ахилесовото му сухожилие е пострадало, опита да се претърколи, но създанието се хвърли нагоре и странично към него, приближи шиповете, тръните и остриетата си към ребрата, лицето и очите му. Сгърчил лице от болка, извил се в напразно усилие да отхвърли чудовището, Касад блокира някои удари, спаси очите си и почувства забиването на други шипове в горната част на ръцете, гърдите и корема си.

Шрайка дойде още по-близо и отвори уста. Касад се втренчи нагоре в безбройните редове стоманени зъби, разположени в металната кухина. Червени очи изпълниха вече замъгления му от кръв поглед.

Полковникът мушна основата на дланта си под челюстта на Шрайка и се опита да я повдигне. Беше като да се опитваш да повдигнеш планина от остри скали с голи ръце. Шиповете на пръстите на Шрайка продължаваха да разкъсват плътта му. Нещото отвори устата си и наведе глава, докато зъбите не изпълниха зрителното поле на Касад. Чудовището нямаше дъх, но топлината от вътрешността му вонеше на сяра и нажежени железни стружки. Защитните сили на Касад се бяха изчерпали — когато нещото затвореше челюстите си, щеше да отнесе плътта и кожата от лицето му до костта.

Внезапно се появи Монита. Тя извика — тук, където звукът не се разнасяше — и сграбчи Шрайка с облечените си в пластокостюм и извити като нокти на граблива птица пръсти до рубинено-фасетовите му очи. Ботушът й беше стъпил здраво върху черупката под задния шип и тя теглеше ли, теглеше.

Ръцете на Шрайка се метнаха назад — ставите му бяха двойни като на някой кошмарен рак, — шиповете на пръстите му загребаха Монита и тя падна настрани, но не преди Касад да се претърколи, да почувства болката и да я пренебрегне, да скочи на крака и да изтегли Монита със себе си в отстъплението си през пясъка и замръзналата скала.

За миг пластокостюмите им се сляха, както когато се любеха и Касад почувства плътта й до своята, усети кръвта и потта им да се смесват и чу общото туптене на сърцата им.

„Убий го“ — припряно промълви Монита и болката й се долавяше дори тук, където нямаше гласове.

„Опитвам се. Опитвам се.“

Шрайка се беше изправил — три метра от хром, шипове и болка на други хора. Не се виждаше да му има нещо. Нечия кръв течеше на тесни ручейчета по китките и черупката му. Безумната му усмивка изглеждаше по-широка отпреди.

Касад отдели пластокостюма си от този на Монита и нежно я положи върху един камък, макар да чувстваше, че е наранен по-зле от нея. Това не беше нейна битка. Все още не.

Той тръгна между любимата си и Шрайка.

Полковникът се поколеба, дочувайки слаб шум, сякаш от разбиване на вълни в някакъв невидим бряг. Вдигна поглед, без да го премества изцяло от бавно напредващия Шрайк и разбра, че това са викове от дървото с тръните яад чудовището. Разплатите там хора — мънички цветни петънца, увиснали на металните тръни и студените клони — вдигаха някакъв шум, различен от подсъзнателните стонове, които бе чул по-рано. Аплодираха го.

Касад отново насочи вниманието си към Шрайка, когато нещото пак започна да върти ръце. Полковникът усети болката и слабостта в почти отсечената си пета — десният му крак беше безполезен, неспособен да носи тежестта му — и наполовина подскочи, наполовина се завъртя с една ръка, подпряна на камъка, за да задържи тялото си между Шрайка и Монита.

Далечното аплодиране очевидно престана, сякаш хората се бяха задъхали.

Шрайка престана да бъде там и се появи тук, до Касад, върху Касад, вече обвил го с ръце в последна прегръдка, вече забиващ в него тръните и шиповете си. Очите му пламтяха от огън. Челюстите му отново се отвориха.

Касад яростно и предизвикателно извика и го удари.

Отец Пол Дюре мина през папската врата на Божия горичка без произшествия. От изпълнения с мирис на тамян здрач на папския апартамент той изведнъж се озова на ярка слънчева светлина. Небето беше лимоненожълто, а навсякъде около себе си виждаше зелени листа.

Храмерите го чакаха, когато слезе от частния телепортал. Дюре виждаше ръба на дървената платформа на пет метра отдясно, а отвъд него нищо — или по-скоро всичко, тъй като дървесният свят на Божия горичка се простираше на огромно разстояние до хоризонта, а върхарите от листа блестяха и се вълнуваха като истински океан. Дюре знаеше, че е високо на Светодървото, най-голямото и най-свещеното от всички дървета, които храмерите смятаха за свещени.

Посрещналите го храмери бяха високопоставени в сложната йерархия на Братството на Муира, но сега просто играеха ролята на негови водачи от платформата на портала към лозата на асансьора — тя се издигаше през горните нива и тераси, където се бяха качвали малцина от други светове, — а после отново навън и нагоре по стълбище с парапет от най-фино муирово дърво, извиващ се към небето около дънер, който се стесняваше от двестаметровата си основа до по-малко от осем метра при върха си. Дървената платформа беше изящно изработена. По парапета й се виждаха фини фигури от ръчно резбовани лози, стълбове и колони с лица на гноми, дървесни духчета, феи и други същества, а масата и столовете, към които приближаваше Дюре, бяха направени от едно парче дърво, както и самата кръгла платформа.

Чакаха го двама мъже. Първият беше този, когото очакваше да срещне Дюре — Истинският глас на Светодървото, Върховният жрец на Муира, Говорителят на Братството Сек Хардийн. Вторият беше изненада. Дюре видя червената роба с цвета на артериална кръв, обточена с хермелин, тежкото лусианско тяло, покрито с тази роба, лицето с огромни челюсти, разполовено от огромния клюн на носа, двете малки очички, губещи се в дебелите бузи, двете пухкави ръце с черен или червен пръстен на всеки пръст. Дюре знаеше, че вижда епископа на Църквата на последното изкупление — висшият жрец на култа към Шрайка.

Храмерът се изправи в почти двуметровия си ръст и му подаде ръка.

— Отец Дюре, огромна чест е да се присъедините към нас.

Дюре се здрависа, като в същото време си мислеше колко много прилича на корен ръката на храмера, с дългите й, тънки и жълтеникаво-кафяви пръсти. Истинският глас на Светодървото носеше същата роба с качулка, която беше носил Хет Мастийн, а грубата й кафяво-зелена тъкан рязко контрастираше с блестящите одежди на епископа.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем толкова бързо, г. Хардийн — рече Дюре. Истинският глас беше духовен вожд на милиони последователи на Муира, но Дюре знаеше, че храмерите не обичат титлите или почетните обръщения в разговор. Той кимна по посока на епископа. — Ваше превъзходителство, нямах представа, че ще имам честта да видя и вас.

Епископът на култа към Шрайка кимна почти недоловимо.

— Минавах насам. Г. Хардийн предположи, че би могло да има някаква малка полза, ако присъствам на тази среща. Приятно ми е да ви видя, отец Дюре. Чували сме много за вас през последните няколко години.

Храмерът посочи към мястото до масата от муирово дърво срещу двамата мъже и Дюре седна, скръсти ръце върху полираната повърхност, яростно мислейки, докато се преструваше, че оглежда красивия строеж на дървото. Половината от силите за сигурност в Мрежата търсеха епископа на култа към Шрайка. Присъствието му предполагаше усложнения далеч над онези, с които се беше подготвил да се сблъска йезуитът.

— Интересно, нали — рече епископът, — че днес тук са представени три от най-сериозните религии на човечеството?

— Да — отвърна Дюре. — Сериозни, но едва ли представителни за вярванията на мнозинството. От почти сто и петдесет милиарда души, Католическата Църква обхваща по-малко от милион. Кул… — а, Църквата на последното изкупление навярно пет до десет милиона. А колко храмери има тук, г. Хардийн?

— Двайсет и три милиона — меко отвърна храмерът. — Много други подкрепят екологичната ни кауза и дори биха искали да се присъединят към нас, но Братството не е открито за външни хора.

Епископът потри брадичката си. Кожата му беше извънредно бледа и той примижаваше като човек, който не е привикнал към светлината.

— Дзен-гностиците твърдят, че имат четирийсет милиарда последователи — изтътна той. — Но що за религия е това, а? Без църкви. Без свещеници. Без свещени книги. Без концепция за грях.

Дюре се усмихна.

— Изглежда това е най-нагодената към различните времена вяра. И е така вече от много поколения насам.

— Ба! — Епископът плясна с длан по масата и Дюре трепна, когато чу звука от удара на металните пръстени в муировото дърво.

— Откъде знаете кой съм? — попита Пол Дюре. Храмерът вдигна глава точно толкова, че Дюре да види слънчева светлина по носа, бузите и дългата извивка на брадичката му в сянката на качулката. Не каза нищо.

— Избрахме вас — изръмжа епископът. — Вас и другите поклонници.

— Вие ли сте Църквата на Шрайка? — попита Дюре. Епископът се намръщи на фразата, но кимна безгласно.

— Ами бунтовете? — продължи Дюре. — Защо предизвиквате безредици сега, когато е застрашена Хегемонията?

Когато епископът потри брадичката си, на вечерната светлина пробляснаха червени и черни камъни. Зад него милиони листа шумоляха на ветреца, който донесе мириса на влажна от дъжд растителност.

— Последните дни настъпиха, отче. Пророчествата, дадени ни преди векове от Аватара, се разкриват пред очите ни. Това, което наричате бунтове, са първите смъртни гърчове на едно общество, което заслужава да умре. Дните на Изкуплението настъпват и Господарят на болката скоро ще бъде сред нас.

— Господарят на болката — повтори Дюре. — Шрайка. Храмерът направи примирителен жест с една ръка, сякаш се опитваше да смекчи донякъде думите на епископа.

— Отец Дюре, знаем за чудодейното ви прераждане.

— Не е чудо — възрази Дюре. — А прищявка на един паразит, наречен кръстоид. Отново същият жест с дългите жълто-кафяви пръсти.

— Както и да го приемате, отче, Братството се радва, че отново сте с нас. Моля ви, започнете с въпросите, за които споменахте, когато се обадихте.

Дюре потри с длани дървения стол и погледна епископа, който седеше срещу него в цялата си червено-черна маса.

— Вашите групи работеха заедно известно време, нали? — рече Дюре. — Храмерското Братство и Църквата на Шрайка.

— Църквата на Последното изкупление — басово изръмжа епископът. Дюре кимна.

— Защо? Какво ви свързва?

Истинският глас на Светодървото се наведе напред, така че сянката отново изпълни качулката му.

— Трябва да разбирате, отче, че пророчествата на Църквата на Последното изкупление са свързани с мисията ни от Муира. Единствено тези пророчества съдържат отговора на въпроса какво наказание трябва да сполети човечеството за това, че е унищожило собствения си свят.

— Човечеството не е унищожило само Старата Земя — каза Дюре. — Причината е компютърна грешка при опита на киевския екип да създаде мини-черна дупка.

Храмерът поклати глава.

— Причината е човешката арогантност — меко рече той.

— Същата арогантност, която накара расата ни да унищожи всички видове, които биха могли да се надяват дори да еволюират до разум някой ден. Сенешайските емпати на Хеброн, зеплените на Вихрушка, блатните кентаври на Градина и човекоподобните маймуни на Старата Земя…

— Да — съгласи се Дюре. — Допускани са грешки. Но това не трябва да осъжда човечеството на смърт, нали?

— Присъдата е издадена от Сила, далеч по-голяма от самите нас — изтътна епископът. — Пророчествата са точни и изрични. Денят на Последното изкупление трябва да дойде. Всички, които са наследили Греховете на Адам и Киев, трябва да страдат от последствията от убийството на собствения им роден свят, от унищожаването на други видове. Господарят на болката е освободен от оковите на времето, за да предаде тази окончателна присъда. Никой не може да избяга от гнева му. Никой не може да избегне изкуплението. Сила, далеч по-голяма от нас, е определила това.

— Истина е — потвърди Сек Хардийн. — Пророчествата са стигнали до нас… говорили са на Истинските гласове през вековете… човечеството е обречено, но с неговата гибел ще дойде нов разцвет за първичните среди във всички части на това, което днес представлява Хегемонията.

Въпреки че е обучен на йезуитска логика, посветен на еволюционната теология на Тейлхард дьо Шарден, отец Пол Дюре се изкушаваше да каже: „Но кого, по дяволите, го е грижа, че цветята цъфтят, щом няма кой да ги види, да ги помирише?“. Вместо това, той рече:

— Помисляли ли сте си, че тези пророчества не са божествени откровения, а просто манипулации от някаква светска власт?

Храмерът се отпусна назад, сякаш му беше зашлевена плесница, но епископът се наведе напред и сви двата си лусиански юмрука, които биха могли да разбият черепа на Дюре само с един удар.

— Ерес! Който и да дръзне да отрече истината на откровенията, трябва да умре!

— Коя сила би могла да стори това? — успя да каже Истинският глас на Светодървото. — Коя сила, освен Муировия Абсолют, би могла да влезе в умовете и сърцата ни? Дюре посочи към небето.

— От поколения насам всички светове в Мрежата са се присъединявали чрез инфосферата на Техноцентъра. Повечето влиятелни хора носят импланти за улесняване на достъпа… вие не носите ли, г. Хардийн?

Храмерът не отговори, но Дюре видя лекото потръпване на пръсти, сякаш мъжът беше понечил да потупа гърдите и горната част на ръката си, където от десетилетия се намираха микроимплантите.

— Техноцентърът е създал трансцедентален… интелект — продължи Дюре. — Той поема невероятни количества енергия, в състояние е да се движи назад и напред във времето и не е мотивиран от човешки интереси. Една от целите на значителна част от личностите в Техноцентъра е да елиминира човечеството… всъщност, Голямата грешка на Киевския екип може да е била нарочно изпълнена от ИИ участващи в този експеримент. Това, което чувате като пророчества, може да е гласът на този deus ex machina, шепнещ през инфосферата. Шрайка може да е тук не, за да накара човечеството да изкупи греховете си, а просто да избие мъжете, жените и децата поради собствените цели на тази механична личност.

Тежкото лице на епископа беше червено като робата му. Юмруците му биеха по масата и той с труд се изправи на крака. Храмерът сложи длан върху ръката на епископа и го задържа, някак си го дръпна обратно на мястото му.

— Откъде сте чули тази идея? — попита Истинският глас.

— От онези поклонници, които имат достъп до Техноцентъра. И от… други.

Епископът разтърси юмрук към Дюре.

— Но самият вие сте бил докоснат от Аватара… не веднъж, а два пъти! Дарил ви е форма на безсмъртие, за да можете да видите какво пази за Избрани хора… за онези, които подготвят изкуплението, преди да настъпят Последните дни!

— Шрайка ми даде болка — рече Дюре. — Болка и страдание отвъд всякакво въображение. Срещал съм се с него два пъти и в сърцето си знам, че не е нито божествен, нито сатанински, а просто някаква органична машина от ужасяващо бъдеще.

— Ба! — Епископът махна презрително, скръсти ръце и безцелно погледна навън над ниския балкон.

Храмерът изглеждаше потресен. След миг той изправи глава и меко каза:

— Искахте да ме питате нещо? Дюре си пое дъх.

— Да. И да ви предам тъжни новини. Истинският глас на дървото Хет Мастийн е мъртъв.

— Знаем — рече храмерът.

Дюре беше изненадан. Не можеше да си представи откъде биха могли да получат тази информация. Но сега това нямаше значение.

— Това, което искам да разбера, е защо е отишъл на поклонничеството? Каква е била мисията му? Всеки от нас разказа своята… своята история. Хет Мастийн не го направи. И все пак някак си чувствам, че съдбата му държи ключа към много тайни.

Епископът погледна отново към Дюре и презрително рече:

— Ние пък не сме длъжни да ти кажем нищо, отче от мъртва религия.

Сек Хардийн остана безмълвен доста време преди да отговори.

— Г. Мастийн изяви доброволно желание да отнесе Словото на Муира на Хиперион. В корените на нашата вяра от векове е било заложено пророчеството, че когато настъпят тежките времена, някой Истински глас на дървото ще бъде призован да откара дърволет на Свещения свят, да бъде свидетел на унищожаването му там и после да го възроди, носейки посланието за Изкуплението и Муира.

— Значи Хет Мастийн е знаел, че дърволетът „Игдразил“ ще бъде унищожен в орбита?

— Да. Беше предсказано.

— И заедно с единствения ерг от кораба е трябвало да кара нов дърволет?

— Да — почти недоловимо отвърна храмерът. — Дърво на Изкуплението, което ще осигури Аватара. Дюре се отпусна обратно на стола и кимна.

— Дърво на Изкуплението. Дървото с тръните. Хет Мастийн беше психически наранен, когато унищожиха „Игдразил“. После бе отведен в долината на Гробниците на времето и му беше показано дървото с тръните на Шрайка. Но той не беше нито готов, нито способен да го направи. Дървото с тръните е структура на смърт, страдание, болка… Хет Мастийн не беше подготвен да му бъде капитан. Или може да е отказал. Във всеки случай той избяга. И загина. Мислих толкова много… но нямах представа каква съдба му е отредил Шрайка.

— За какво говорите? — изръмжа епископът. — Дървото на Изкуплението е описано в пророчествата. То ще придружава Аватара в последната му жътва. Мастийн би трябвало да е подготвен и да е щастлив да го управлява през пространството и времето. Пол Дюре поклати глава.

— Отговорихме ли на вашия въпрос? — попита г. Хардийн.

— Да.

— Тогава вие трябва да отговорите на нашите — рече епископът. — Какво е станало с Майката?

— Каква майка?

— Майката на нашето Спасение. Невестата на Изкуплението. Онази, която наричате Брон Ламиа.

Дюре се замисли, опитвайки се да си спомни записаните от консула обобщения на историите, които поклонниците бяха разказали по пътя за Хиперион. Брон беше бременна с детето на първия киборг на Кийтс. Храмът на Шрайка на Лусус я бе спасил от тълпата и я бе включил в поклонничеството. В разказа си беше споменала нещо за това, че последователите на култа към Шрайка се отнасяли към нея с почит. Дюре се опита да подреди всичко в обърканата мозайка на това, което вече знаеше. Не успя. Беше прекалено уморен… и, помисли си той, прекалено глупав след така нареченото възкресение. Не беше и никога нямаше отново да бъде интелектуалецът, който някога бе Пол Дюре.

— Брон беше в безсъзнание — рече той. — Очевидно отнесена от Шрайка и свързана с някакво… нещо. Някакъв кабел. Умственото й състояние беше равносилно на мозъчна смърт, но плодът беше жив и здрав.

— А личността, която носеше? — с напрегнат глас попита епископът.

Дюре си спомни какво му бе разказал Севърн за смъртта на онази личност в мегасферата. Очевидно тези двамата не знаеха за втората индивидуалност на Кийтс — личността Севърн, която в този момент предупреждаваше Гладстоун за опасностите на предложението на Техноцентъра. Дюре поклати глава. Беше много уморен.

— Не зная за индивидуалността, която е носила в Шрьоновата уредба — рече той. — Кабелът… нещото, което Шрайка й прикачи… изглежда беше включено в невралното гнездо като кортикален шунт.

Епископът кимна, очевидно задоволен.

— Пророчествата се изпълняват бързо. Вие изиграхте ролята си на вестител, Дюре. Сега трябва да ви оставя. — Едрият мъж се изправи, кимна на Истинския глас на Светодървото и се понесе по платформата и надолу по стълбите към асансьора и терминала.

Дюре поседя няколко минути в мълчание срещу храмера. Шумът на листата и нежното полюшване на платформата бяха приятно приспивни и мамеха йезуита да задреме. Небето над тях се бе скрило в изящните яркожълти сенки на настъпващия на Божия горичка сумрак.

— Думите ви за това, че този deus ex machina ни е заблуждавал от поколения с фалшиви пророчества, бяха Ужасна ерес — каза накрая храмерът.

— Да. Но в историята на моята Църква ужасните ереси многократно са се оказвали жестоки истини, Сек Хардийн.

— Ако бяхте храмер, можех да ви осъдя на смърт — меко рече покритата с качулка фигура.

Дюре въздъхна. На неговата възраст, в неговото положение и при цялата му умора мисълта за смърт не пораждаше страх в сърцето му. Той се изправи и леко се поклони.

— Трябва да тръгвам, Сек Хардийн. Извинете ме, ако ви е обидило нещо, което съм казал. Времето е смутно и смущаващо. — „И най-добрите нямат убеденост — помисли си той, — а злите са изпълнени със страстна сила.“

Дюре се обърна и тръгна към края на платформата. И спря.

Стълбището беше изчезнало. Трийсет метра въздух надолу и петдесет настрани го отделяха от следващата по-долна платформа, където чакаше асансьорът. Светодървото се спускаше на километър или повече в листатата бездна под него. Дюре и Истинският глас на това дърво бяха изолирани тук на най-високата платформа. Свещеникът се приближи до близкия парапет, вдигна внезапно покритото си с пот лице на вечерния ветрец и забеляза, че първите звезди се появяват от ултрамариновото небе.

— Какво става, Сек Хардийн?

Скритата в робата и качулката фигура на масата беше обгърната в мрак.

— След осемнайсет стандартни минути светът на Небесна врата ще падне в ръцете на прокудените. Нашите пророчества казват, че той ще бъде унищожен. Сигурно същото ще стане с телепортаторите и векторните предаватели. И за да се изпълнят всички намерения и цели, този свят ще трябва да престане да съществува. Точно един стандартен час след това небесата на Божия горичка ще пламнат от ядрените огньове на бойните кораби на прокудените. Пророчествата ни казват, че всички от Братството, които останат — а и останалите, макар че всички граждани на Хегемонията отдавна са евакуирани през телепортаторите, — ще загинат.

Дюре бавно се върна при масата.

— Наложително е да се телепортирам на Тау Сети Сентър — рече той. — Севърн… един човек ме чака там. Трябва да разговарям с президент Гладстоун.

— Не — отвърна Истинският глас на Светодървото Сек Хардийн. — Ще чакаме. Ще видим дали пророчествата са верни.

Йезуитът сви юмруци от гняв, борейки се с порива на силно вълнение, което го караше да иска да удари загърнатата в роба фигура. Дюре затвори очи и два пъти повтори „Ave Maria“. Не помогна.

— Моля ви — заговори той. — Пророчествата ще се потвърдят или опровергаят независимо дали съм тук, или не. А тогава ще е твърде късно. Фотонните кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ ще унищожат ексцентричната сфера и телепортаторите ще изчезнат. Ще бъдем отрязани от Мрежата в продължение на години. Животът на милиарди хора може да зависи от незабавното ми връщане на Тау Сети Сентър.

Храмерът скръсти ръце, така че дългите му пръсти изчезнаха в гънките на робата.

— Ще чакаме — каза той. — Всичко предсказано ще се изпълни. След минути Господарят на болката ще бъде освободен сред хората в Мрежата. Не вярвам в идеите на епископа, че онези, които са се стремили към Изкупление, ще бъдат пощадени. Тук сме в по-добро положение, отец Дюре, защото краят ни ще е светкавичен и безболезнен.

Дюре потърси в уморения си ум, за да каже, да направи нещо решително. Не се сети за нищо. Седна до масата и се втренчи в покритата с качулка и мълчалива фигура срещу него. Над тях звездите изгряваха в огненото си множество. Горският свят на Божия горичка прошумоля за сетен път на вечерния ветрец и като че ли затаи дъх в очакване.

Пол Дюре затвори очи и започна да се моли.

37.

Вървим през целия ден, Хънт и аз, а на свечеряване стигаме до някакъв хан с оставена за нас храна — домашна птица, оризов пудинг, цветно зеле, купа с макарони и така нататък, — макар че няма никакви хора, нито пък Друга следа от хора, освен огъня в огнището, който гори ярко, сякаш само свети и все още топлата храна на печката.

Хънт е обезсилен от това — от това и от ужасните симптоми на изоставеност, които изпитва от загубата на контакт с инфосферата. За човек, роден и отраснал на свят, където информацията е винаги на разположение — комуникацията с всеки където и да било е даденост и няма разстояние, по-голямо от една телепортаторна стъпка, — това внезапно връщане към живот като този на предците ни е като да се събудиш изведнъж ослепял и сакат. Но след пустословието и яростта от първите няколко часа ходене, Хънт най-сетне се отпусна в мълчалива навъсеност.

— Но президентът има нужда от мен! — беше викал той през първия час.

— Тя се нуждае от информацията, която й носех — казах аз, — но нищо не може да се направи.

— Къде сме? — попита ме за десети път Хънт. Вече му бях обяснил за тази алтернативна Старата Земя, но знаех, че сега има предвид нещо друго.

— Под карантина, струва ми се — отвърнах аз.

— Техноцентърът ли ни е довел тук? — запита Хънт.

— Само мога да гадая.

— Как ще се върнем обратно?

— Не знам. Предполагам, когато почувстват, че е безопасно да свалят карантината, ще се появи телепортал.

Хънт тихо изруга.

— И защо да поставят под карантина мен, Севърн? Свих рамене. Предполагах, че се дължеше на факта, че бе чул онова, което казах на Пацем, но не бях сигурен. Не бях сигурен за нищо.

Пътят водеше през ливади и лозя, изкачваше се по ниски хълмове и се виеше през долини, откъдето можеше да се зърне морето.

— Накъде води този път? — попита Хънт точно преди да открием хана.

— Всички пътища водят към Рим.

— Сериозен съм, Севърн.

— Аз също, г. Хънт.

Хънт вдигна един камък от пътя и го захвърли надалеч в храстите. Някъде запя дрозд.

— Бил ли си тук преди? — Тонът на Хънт беше обвинителен, сякаш го бях отвлякъл. Може и да беше така.

— Не — отвърнах. „Но Кийтс е бил“ — почти прибавих аз. Трансплантираните ми спомени се устремиха към повърхността и почти ме удавиха в чувството за загуба и надвиснала тленност. Така далеч от приятелите, така далеч от Фани, единствената му вечна любов.

— Сигурен ли си, че не можеш да влезеш в инфосферата? — попита Хънт.

— Напълно — отвърнах аз. Той не ме попита за мегасферата и аз не му предложих тази информация. Ужасява ме мисълта да вляза в мегасферата и да се загубя там.

Стигнахме до хана точно на залез слънце. Беше сгушен в малка долинка и от каменния комин се издигаше пушек.

Докато се хранехме, а мракът обгръщаше отвън прозорците — единствената ни светлина бе премигването на огъня и две свещи на каменната покривка, — Хънт рече:

— Това място почти ме кара да повярвам в духове.

— Аз вярвам в духове — отвърнах му твърдо.

Нощ. Събуждам се кашляйки, усещам влага върху голите си гърди, чувам Хънт да се върти със свещта и на нейната светлина поглеждам надолу, за да видя кръв по кожата си и по завивките.

— Боже мой — прошепва ужасено Хънт. — Какво е това? Какво става?

— Кръвоизлив — успявам да изрека аз, след като следващият пристъп на кашлица ме оставя по-слаб и изцапва завивките с още повече кръв. Понечвам да се изправя, падам обратно на възглавницата и посочвам към легена с вода и пешкира на нощното шкафче.

— По дяволите, по дяволите — мърмори Хънт и търси инфотерма ми, за да види медицинското заключение. Инфотерм няма. Бях изхвърлил безполезния уред на Хойт, докато вървяхме по-рано същия ден.

Хънт сваля собствения си инфотерм, настройва монитора и го обвива около китката ми. Заключението не му говори нищо друго, освен спешната нужда от незабавна медицинска помощ. Като повечето хора от своето поколение, Хънт никога не е виждал болест или смърт — това беше професионален въпрос, с който се справяха извън обсега на публичното внимание.

— Няма значение — промълвявам аз, преодолял пристъпа на кашлица, но чувствам слабостта върху себе си като каменно одеяло. Посочвам пак към пешкира. Хънт го навлажнява, измива кръвта от гърдите и ръцете ми и ми помага да седна в единствения стол, докато сменя изцапаните чаршафи и завивки.

— Знаеш ли какво става? — с истинска загриженост пита той.

— Да — опитвам се да се усмихна аз. — Абсолютно точно. Правдоподобно. Онтогенна повторна филогения.

— Говори смислено — изръмжава Хънт, като ми помага да се върна в леглото. — Каква е причината за кръвоизлива? С какво мога да ти помогна?

— С чаша вода, моля. — Отпивам и усещам кипене в гърдите и гърлото си, но успявам да избягна нов пристъп на кашлица. Чувствам корема си като че ли в него бушува пожар.

— Какво става? — отново пита Хънт. Говоря бавно и внимателно, като отделям всяка дума, сякаш стъпвам в минно поле. Кашлицата не се връща.

— Това е болест, наречена туберкулоза — обяснявам аз. — В последен стадий, ако се съди по сериозния кръвоизлив.

Кучешкото лице на Хънт е побледняло.

— Мили Боже, Севърн. Никога не съм чувал за туберкулоза. — Той вдига ръка, сякаш за да се посъветва с паметта на инфотерма си, но китката му е гола.

Връщам му уреда.

— Туберкулозата не съществува от векове. Излекувана е. Но Джон Кийтс е бил болен от нея. Умрял е от нея. А тялото на този киборг принадлежи на Кийтс.

Хънт се изправя, сякаш готов да се втурне през вратата за помощ.

— Сигурно сега Техноцентърът ще ни позволи да се върнем! Не могат да те държат тук на този празен свят, където няма медицинска помощ!

Отпускам глава върху меките възглавници и усещам пуха под калъфката.

— Възможно е точно затова да ме държат тук. Ще видим утре, когато стигнем в Рим.

— Но ти не можеш да ходиш! Никъде няма да ходим на сутринта.

— Ще видим — казвам аз и затварям очи. — Ще видим.

На сутринта пред хана чака vettura, малка карета. Конят е голяма, сива кобила и когато се приближаваме, извърта очи към нас. Дъхът й се издига като дим в ледения утринен въздух.

— Знаеш ли какво е това? — пита Хънт.

— Кон.

Хънт вдига ръка към животното, сякаш ще се пукне и р изчезне като сапунен мехур, щом докосне хълбока му.

Не изчезва. Когато опашката на кобилата се размахва, съветникът рязко дръпва ръка.

— Конете са изчезнали — казва той. — Никога не са били АРНирани отново.

— Този изглежда достатъчно истински — отвръщам аз, качвам се на каретата и сядам на тясната пейка.

Хънт предпазливо заема мястото до мен, а дългите му пръсти треперят от тревога.

— Кой кара? — пита той. — Къде е пултът за управление? Няма юзди и мястото на кочияша е съвсем празно.

— Нека видим, дали конят не знае пътя — предполагам аз и в този момент бавно потегляме. Поради липсата на ресори каретата се друса по камъните и браздите на черния път.

— Това е някаква шега, нали? — пита Хънт, втренчен в безупречно синьото небе и далечните поля.

Изкашлям се колкото е възможно по-леко и кратко в кърпичката, която бях направил от пешкира от хана.

— Възможно е — отвръщам аз. — Но в такъв случай, кое не е шега?

Хънт отминава софизма ми и ние продължаваме с грохот, друсане и подскачане към каквато и цел и съдба да ни очакваше.

— Къде са Хънт и Севърн? — попита Мейна Гладстоун. Седептра Акаси, младата чернокожа жена, която беше вторият най-важен помощник на президента, се навежда по-близо, за да не прекъсне военното съвещание.

— Все още няма никаква информация, г. президент.

— Това е невъзможно. Севърн има устройство за следене, а Лейт се телепортира на Пацем почти преди час. Къде, по дяволите, са те?

Акаси погледна към факстефтера, който беше разгънала на масата.

— Службата за сигурност не може да ги открие. Транзитната полиция не може да засече местоположението им. Телепорталът е регистрирал само, че са набрали кода на ТС2 — т.е. тук, — минали са през него, но не са пристигнали.

— Това е невъзможно. — Да, г. президент.

— Искам да разговарям с Албедо или някой от другите ИИ съветници веднага, щом свърши тази среща.

— Да.

И двете жени отново насочват вниманието си към съвещанието. Тактическият център на Правителствения дом е свързан с Командния център на Олимп и с най-голямата съвещателна зала на Сената чрез видимо отворени портали с големина петнайсет квадратни метра, така че трите пространства оформят пещероподобна и асиметрична съвещателна зона. Холосът на Военния салон като че ли нараства безкрайно в края на пространството и колоните от данни се носят навсякъде по стените.

— Четири минути до цислунарното нахлуване — съобщи адмирал Сингх.

— Далекообхватните им оръжия можеха отдавна да открият огън на Небесна врата — рече генерал Морпурго. — Изглежда проявяват сдържаност.

— Не проявиха никаква сдържаност към фотонните ни кораби — възрази Гариън Персов, шеф на дипломатическото ведомство. Групата се беше събрала преди час, когато набързо комплектованата флота от десетина фотонни кораба на Хегемонията бе изцяло унищожена от напредващия рояк. Далекообхватните сензори бяха предали най-близкия образ на този рояк — грозд от въглени с кометоподобни опашки — преди фотонните кораби и камерите им да прекратят излъчването. Имаше много, много въглени.

— Това бяха бойни кораби — каза генерал Морпурго. — Вече от часове предаваме, че Небесна врата е свободна планета. Можем да се надяваме на сдържаност.

Холографските образи на Небесна врата ги обкръжиха: спокойните улици на Мъдфлат, въздушни образи на крайбрежието, орбитални образи на сиво-кафявия свят с постоянната му облачна покривка, цислунарни образи на бароковия додекаедър на ексцентричната сфера, която свързваше всички телепортатори, телескопски, ултравиолетови и рентгенови образи на напредващия рояк — вече много по-голям от предишните точици или въглени, на по-малко от една АЕ. Гладстоун погледна към опашките на бойните кораби на прокудените, към грамадата на блестящото, спускащо се защитно поле на астероидните им ферми и мехурени светове, към сложните им и странни нечовешки градски комплекси с нулева гравитация и си помисли: „Ами ако греша?“

Животът на милиарди зависеше от вярата й, че прокудените няма безпричинно да унищожат световете от Хегемонията.

— Две минути до нахлуването — обяви Сингх с монотонния си глас на професионален войник.

— Адмирале — каза Гладстоун, — абсолютно ли е наложително да унищожим ексцентричната сфера веднага, щом прокудените проникнат в нашия cordon sanitaire? Не можем ли да почакаме още няколко минути, за да преценим намеренията им?

— Не, г. президент — бързо отвърна адмиралът. — Телепортаторната връзка трябва да бъде унищожена веднага, щом влязат в обхвата на светкавична атака.

— Но ако оставащите ви фотонни кораби не го свършат, адмирале, все още разполагаме с вътрешносистемните връзки, векторните излъчвания и времевите съоръжения, нали?

— Да, г. президент, но трябва да сме сигурни, че цялата телепортаторна мрежа е отстранена, преди прокудените да опустошат системата. Не може да има компромиси с тази вече и без това изтъняла защитна преграда.

Гладстоун кимна. Разбираше необходимостта от пълна предпазливост. Само да имаше повече време.

— Петнайсет секунди до нахлуването и унищожаването на ексцентричната сфера — каза Сингх. — Десет… седем…

Изведнъж всички корабни и цислунарни холоси заблестяха във виолетово, червено и бяло.

Гладстоун се наведе напред.

— Това унищожаването на ексцентричната сфера ли беше?

Военните зашушукаха помежду си, искаха още данни, превключваха образите на холоси и екрани.

— Не, г. президент — отвърна Морпурго. — Фотонните кораби са подложени на атака. Това, което виждате, е от претоварването на защитните им полета. — Е… хм… там.

На образа в центъра, навярно излъчван от кораб в ниска орбита, се виждаше увеличение на додекаедровата ексцентрична сфера. Нейните трийсет хиляди квадратни метра повърхност бяха все още непокътнати и блестяха на дрезгавата светлина на слънцето на Небесна врата. После изведнъж блясъкът се усили, най-близката стена на структурата като че ли се нажежи до бяло и хлътна навътре, а след по-малко от три секунди сферата разцъфна, когато затворената ексцентричност се освободи и се самопогълна, както и всичко останало в радиус от шестстотин километра.

В същия миг повечето от образите и много от колоните данни изчезнаха.

— Всички телепортаторни връзки са прекъснати — обяви Сингх. — Вътрешносистемната информация вече се излъчва само чрез векторни предаватели.

Откъм военните се чу одобрителен шум, а от десетките сенатори и политически съветници — нещо по-близо до въздишка и тих стон. Светът на Небесна врата току-що бе отрязан от Мрежата… първата подобна загуба на свят от Хегемонията за повече от четири столетия.

Гладстоун се обърна към Седептра Акаси.

— За колко време се пътува сега от Мрежата до Небесна врата?

— С хокингов двигател, за седем месеца — отвърна помощничката без да спира, за да се съветва с инфотерма си. — Малко повече от девет години време-дълг.

Гладстоун кимна. Сега Небесна врата беше на девет години разстояние от най-близкия свят от Мрежата.

— Ето ги нашите фотонни кораби — напевно произнесе Сингх. Излъчваше един от орбиталните предни постове — това бяха потреперващите образи с фалшиви цветове на високоскоростните векторни предавания, обработвани от компютър в бърза последователност. Образите бяха визуални мозайки, но винаги караха Гладстоун да си спомня за първите неми филми от зората на Епохата на медиите. Но това не беше комедия на Чарли Чаплин. Два, после пет, след това осем взрива от ярка светлина разцъфнаха до звездното поле над лимба на планетата.

— Предаванията от КХ „Ники Ваймарт“, КХ „Водна костенурка“, КХ „Корнет“ и КХ „Андрю Пол“ са преустановени — докладва Сингх.

Барбра Дан-Гидис вдигна ръка.

— Ами другите четири кораба, адмирале?

— Само споменатите четири имаха векторни предаватели. Предните постове потвърждават, че радио–, мазер– и широколентовите комуникационни връзки с другите четири кораба също са прекъснали. Визуалните данни… — Сингх млъкна и посочи към образа, излъчван от автоматичния преднопостови кораб: осем нарастващи и спадащи кръга светлина, звездно поле, пълзящо с опашки от ядрени двигатели и нови светлини. Изведнъж дори този образ изчезна.

— Всички орбитални сензори и векторни излъчвания са пекъснати — съобщи генерал Морпурго. Той махна с ръка и чернотата беше заменена от образи на улици на Небесна врата с неизбежните ниски облаци. Самолети стреляха над облаците — небе, побесняло от движещи се звезди.

— Всички доклади потвърждават пълното унищожение на ексцентричната сфера — рече Сингх. — Напредващи единици на рояка навлизат във висока орбита около Небесна врата.

— Колко души са останали там? — попита Гладстоун. Беше се навела напред, подпряла лакти на масата с много здраво стиснати длани.

— Осемдесет и шест хиляди седемстотин осемдесет и девет — отвърна министърът на отбраната Имото.

— Тази цифра не включва дванайсетте хиляди морски пехотинци, телепортирани там през последните два часа — каза генерал Ван Цайдт.

Имото кимна на генерала.

Гладстоун им благодари и насочи вниманието си към холосите. Колоните данни се носеха над тях и извадките им на факстефтери, инфотерми и екрани на масата съдържаха необходимите данни — брой на влезлите в системата кораби от рояка, брой и тип кораби в орбита, проектирани спирателни орбити и времеви криви, енергийни анализи и комуникационни пресичания, — но Гладстоун и другите гледаха сравнително неинформативните и неизменни векторни образи от самолета и камерите на повърхността: звезди, облаци, улици, гледката от възвишенията на Атмосферогенераторната станция към Променадата на Мъдфлат, където преди по-малко от дванайсет часа бе стояла самата Гладстоун. Там беше нощ. Гигантски хвощови папрати се поклащаха на тихия бриз, който повяваше от залива.

— Според мен, ще преговарят — казваше сенатор Ришо. — Първо ще ни поставят пред този fait accompli30 — опустошените девет свята, — а после ще преговарят, и то усилено, за постигане на ново равновесие на силите. Искам Да кажа, че дори и двете им вълни да успеят, това ще означава изваждане на двайсет и пет от почти двестате свята в Мрежата и Протектората.

— Да — рече шефът на дипломатическото ведомство Персов, — но не забравяйте, сенаторе, че сред тях са някои от най-важните ни в стратегическо отношение светове… например този. ТС2 е само на двеста трийсет и пет часа след Небесна врата в графика на прокудените. Сенатор Ришо погледна надолу към Персов.

— Отлично съзнавам това — студено отвърна тя. — Просто казвам, че прокудените не могат наистина да имат предвид да ни завоюват. Това би било чисто безумие от тяхна страна. Нито пък ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ ще позволят на втората вълна да проникне толкова дълбоко. Сигурно това така наречено нахлуване е прелюдия към преговори.

— Навярно — рече нордхолмският сенатор Роанквист, — но подобни преговори непременно ще зависят от…

— Почакайте — прекъсна го Гладстоун.

Сега колоните данни показваха повече от сто кораба на прокудените в орбита около Небесна врата. Наземните сили там бяха инструктирани да не стрелят, ако не стрелят по тях, и на трийсетината изгледа, излъчвани във военния салон, не се забелязваше никаква активност. Изведнъж обаче, облачната покривка над Мъдфлат проблясна, сякаш бяха включени гигантски прожектори за претърсване. Десетина лъча кохерентна светлина с широчина от по сто метра пронизаха залива и града, поддържайки илюзията за претърсване. На Гладстоун й се стори, че между земята и облаците се издигнаха гигантски бели колони.

Илюзията рязко изчезна, когато от основата на всяка от колоните светлина изригна вихър от пламъци и разрушение. Водата в залива закипя, докато огромни гейзери пара не обгърнаха по-близките камери. Изгледът от възвишенията показваше как едновековни каменни сгради в града избухват в пламъци и рухват, сякаш сред тях се движеше торнадо. Прочутите в цялата Мрежа градини и

Променадата избухнаха в пламъци и се взривиха в прах и летящи останки, сякаш сред тях се движеше невидим плуг.

Двестагодишни хвощови папрати се превиваха, сякаш от ураганен вятър, скриваха се в пламъци и изчезваха.

— Копия от фотонни кораби клас „Кули“ — наруши тишината адмирал Сингх. — Или техния еквивалент при прокудените.

Градът гореше, избухваше, разораван на ситни отломки от колоните светлина, а после отново разкъсван на части. Тези векторни образи нямаха аудиоканали, но Гладстоун си представяше, че чува писъци.

Наземните камери прекъснаха една по една. Излъчването от възвишенията на Атмосферогенераторната станция изчезна в бял проблясък. Въздушните камери вече не предаваха. Двайсетината наземни изображения започнаха да трептят и изгасват — едно от тях с ужасен тъмночервен взрив, който накара всички в помещението да разтъркат очи.

— Плазмена експлозия — съобщи Ван Цайдт. — С нисък мегатонов обхват. — Излъчването бе от въздушния защитен комплекс на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: морски пехотинци на север от Междуградския канал.

Изведнъж всички образи изчезнаха. Потокът от данни прекъсна. Лампите в помещението започнаха да се включват, за да компенсират настъпилия така внезапно мрак, който секна дъха на всички.

— Първичният векторен предавател е унищожен — обясни генерал Морпурго. — Намираше се в основната база на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ до Висока порта. Заровен под най-силното ни защитно поле, петдесет метра скала и десет метра бръснеща преграда.

— Концентрирани ядрени заряди? — попита Барбра Дан Гидис.

— Поне — отвърна Морпурго.

Сенатор Колчев се изправи, а лусианската му грамада излъчваше почти мечешко усещане за сила.

— Добре. Това не е някаква проклета игра на преговори. Прокудените току-що превърнаха един свят от Мрежата в пепел. Това е истинска, безмилостна война. Залогът е оцеляването на цивилизацията. Какво ще правим сега?

Всички погледи се насочиха към Мейна Гладстоун.

Консулът издърпа почти изпадналия в безсъзнание Тео Лейн от развалините на плъзгача и се запрепъва в продължение на петдесет метра, подхванал по-младия мъж, който беше преметнал ръка през рамото му, преди да падне на ивицата трева под дърветата по брега на р. Хули. Плъзгачът не се беше взривил, а лежеше смачкан до срутената каменна стена, където най-после бе спрял. По речния бряг и изоставения булевард бяха пръснати парчета метал и керамични полимери.

Градът гореше. Дим замъгляваше гледката от другата страна на реката и тази част на Джактаун, Стария квартал, изглеждаше, сякаш там, където дебелите колони черен пушек се издигаха към ниското покривало от облаци, бяха запалени няколко огъня. Бойни лазери и следи от ракети продължаваха да разкъсват мъглата, понякога взривявайки изтребители, балони на параотблъскване и защитни полета, които продължаваха да падат през облаците като плява, отвявана от наскоро ожънато поле.

— Тео, добре ли си?

Генерал-губернаторът кимна, понечи да намести очилата по-високо на носа си… и спря смутено, когато разбра, че очилата му липсват. Кръв течеше по челото и ръцете на Тео.

— Ударих си главата — уморено каза той.

— Трябва да използваме твоя инфотерм — рече консулът. — Да намерим някой да ни вземе.

Тео кимна, вдигна ръка и се намръщи при вида на китката си.

— Няма го — каза той. — Инфотермът го няма. Трябва да погледнем в плъзгача. — Опита да се изправи на крака.

Консулът го бутна обратно. Тук бяха под прикритието на няколко декоративни дървета, но плъзгачът беше на открито и приземяването им не бе останало тайна. Консулът беше зърнал няколко бронирани отряда да се движат по съседната улица, когато плъзгачът се бе спуснал за аварийното си кацане. Сигурно бяха СЗС, прокудени или дори морски пехотинци на Хегемонията, но консулът си представяше, че направо ще ги застрелят, независимо от принадлежността си.

— Няма значение — рече той. — Ще намерим телефон. Ще се обадим в консулството. — Възрастният мъж се огледа и разпозна района от складове и каменни сгради, където бяха катастрофирали. На няколкостотин метра нагоре по реката имаше изоставена стара катедрала — помещението за катедралния съвет се беше срутило и висеше над брега.

— Зная къде сме — обади се консулът. — Точно на един-два квартала разстояние от „При Цицерон“. Хайде. — Той вдигна ръката на Тео през главата си и я намести на раменете си, като изправи ранения на крака.

— Цицерон бива — промърмори Тео. — Може да намерим нещо за пиене.

Откъм южната улица се чу тракането на иглометни пушки и ответното цвъртене на енергийни оръжия. Консулът пое колкото можеше повече от тежестта на Тео и полу тръгна, полу се запрепъва по тясната алея край реката.

— О, по дяволите — прошепна консулът.

„При Цицерон“ гореше. Старият бар и хан — стар колкото Джактаун и много по-стар от по-голямата част от столицата — беше загубил три от четирите си хлътнали към реката сгради в пожара и само една решителна бригада от клиенти с кофи вода спасяваха последната част.

— Виждам Стан — каза консулът, като посочи към огромната фигура на Стан Левески, застанала до началото на редицата мъже с ведра. — Ето. — Консулът помогна на Тео да седне под един бряст до алеята. — Как е главата ти?

— Боли.

— Ще се върна веднага с помощ — обеща консулът и тръгна колкото можеше по-бързо по тясната алея към мъжете.

Стан Левески зяпна консула, сякаш виждаше призрак. Лицето на едрия мъж беше измазано със сажди и сълзи, а очите му бяха разширени и почти неразбиращи. „При Цицерон“ беше принадлежал на семейството му от шест поколения. Сега слабо валеше и пожарът като че ли бе победен. Мъжете се развикаха по редицата, когато няколко греди от изгорелите части хлътнаха сред въглените на мазето.

— За Бога, изгоря — възкликна Левески. — Виждаш ли? Пристройката на дядо Иржи? Изгоря. Консулът сграбчи раменете на едрия мъж.

— Стан, трябва ни помощ. Тео е ей там. Ранен. Плъзгачът ни катастрофира. Трябва да се доберем до космодрума… да използваме телефона ти. Спешно е, Стан.

Левески поклати глава.

— Телефонът го няма. Инфотермните връзки са задръстени. Проклетата война започна. — Той посочи към изгорелите части на стария хан. — Няма ги, по дяволите. Няма ги.

Консулът стисна юмрук, разярен и напълно отчаян. Другите мъже се струпаха наоколо, но той не разпозна никой от тях. Не се виждаха представители нито на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, нито на СЗС. Изведнъж някакъв глас зад него каза:

— Мога да ви помогна. Имам плъзгач.

Консулът се извърна и видя мъж в края на петдесетте или началото на шестдесетте си години. Сажди и пот покриваха красивото му лице и прошарваха къдравата му коса.

— Чудесно — рече консулът. — Благодарен съм ви. — Той замълча за миг. — Познавам ли ви?

— Д-р Мелио Арундес — отвърна мъжът, вече тръгнал към паркинга, където лежеше Тео.

— Арундес — повтори консулът, като забърза да го настигне. Името му звучеше странно. Дали го познаваше? Дали би трябвало да го познава? — Боже мой, Арундес! — сети се той. — Вие сте приятелят на Рахил Уайнтрауб, когато е идвала тук преди десетилетия.

— Всъщност, научният й ръководител — поправи го Арундес. — Познавам ви. Вие отидохте на поклонничеството със Сол. — Спряха там, където седеше Тео, все още обхванал главата си с ръце. — Плъзгачът ми е ей там — посочи археологът.

Консулът видя малък, двуместен викен „Зефир“, паркиран под дърветата.

— Чудесно. Ще отведем Тео в болницата, а после незабавно трябва да отида на космодрума.

— Болницата е препълнена до точката на безумие — каза Арундес. — Ако се опитвате да стигнете до кораба си, предлагам ви да отведете генерал-губернатора там и да използвате корабния лекар.

Консулът спря.

— Откъде знаете, че имам там кораб? Арундес отвори вратите и помогна на Тео да се настани върху тясната пейка зад предната седалка.

— Зная всичко за вас и другите поклонници, г. консул. Опитвам се да получа разрешение да отида в долината на Гробниците на времето от месеци. Не можете да си представите колко се разстроих, когато научих, че поклонническият ви кораб е потеглил тайно, със Сол на борда. — Арундес пое дълбоко дъх и зададе въпроса, който очевидно се беше страхувал да постави по-рано: — Рахил жива ли е още?

„Той й е бил любовник, когато е била възрастна жена“ — помисли си консулът.

— Не зная — отвърна той. — Опитвам се да се върна навреме, за да й помогна, ако мога.

Мелио Арундес кимна и се настани на шофьорската седалка, като махна на консула да влезе.

— Ще се опитаме да се доберем до космодрума. Няма да е лесно при цялата тази битка наоколо.

Консулът се отпусна на мястото си и усети натъртванията, раните и умората си, когато седалката се сви около него.

— Трябва да откараме Тео… генерал-губернатора… в консулството, правителствения дом или както и да го наричат сега.

Арундес поклати глава и запали двигателите.

— Ъ-хъ. Консулството го няма, било е уцелено от самонасочваща се ракета, според канала за спешни новини. Всички длъжностни лица на Хегемонията отидоха на космодрума за евакуиране още преди приятелят ви да тръгне да ви търси. Консулът погледна изпадналия почти в безсъзнание Тео Лейн.

— Да вървим — тихо каза той на Арундес. Докато пресичаха реката, плъзгачът попадна под обстрела на малокалибрени оръжия, но иглометните пушки само изтракаха по корпуса, а единственият изстрелян по тях енергиен лъч разряза въздуха под тях и вдигна десеметрова струя пара. Арундес караше като луд — извиваше, снижаваше, издигаше, отклоняваше и отвреме-навреме завърташе плъзгача около оста му като чиния, плъзгаща се по мраморно море. Коланите на седалката на консула го обгръщаха, но той въпреки това усещаше, че започва да му се гади. На задната седалка главата на Тео свободно се клатеше назад-напред, когато изпадаше в безсъзнание.

— Центърът на града е пълна каша — надвика рева на двигателя Арундес. — Ще тръгна по стария виадукт към магистралата на космодрума, а после ще пресека ниско над полето. — Те завиха покрай някаква горяща сграда, в която консулът със закъснение разпозна стария си жилищен блок.

— Отворена ли е магистралата на космодрума? Арундес поклати глава.

— Не. През последните трийсет минути около нея се спускат парашутисти.

— Да не би прокудените да се опитват да унищожат града?

— Ъ-хъ. Биха могли да го сторят от орбита без цялото това суетене. Изглежда инвестират капитал. Повечето от корабите и парашутистите им се приземяват поне на десет клика оттук.

— Нашите СЗС ли отбраняват града? Арундес се изсмя и белите му зъби се откроиха на фона на загорялата кожа. — Досега са изминали половината път между Ендимион и Порт Романс… макар че съобщенията отпреди десет минути, преди комуникационните линии да се задръстят, гласяха, че тези градове са също под атака. Не, и малката съпротива, която виждате, е от страна на няколкото десетки морски пехотинци от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, които останаха да защитават града и космодрума.

— Значи прокудените не са унищожили или окупирали космодрума?

— Още не. Поне допреди няколко минути не бяха. Скоро ще разберем. Дръжте се!

Десеткилометровото пътуване до космодрума по VIP-магистралата или въздушните пътища над нея обикновено отнемаше няколко минути, но Арундес заобикаляше, издигаше и спускаше машината по хълмовете, през долините и между дърветата, което увеличи времето и усили вълнението. Консулът извръщаше глава, за да гледа хълмовете и горящите бежански лагери отдясно. Мъже и жени се свиваха до камъните или под ниските дървета, прикривайки главите си, когато плъзгачът прелиташе над тях. Веднъж консулът видя взвод на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: морски пехотинци, окопал се на хълма, но вниманието им беше насочено към възвишението на север, откъдето се носеше стрелба с лазерно оръжие. Арундес забеляза пехотинците в същия миг и рязко зави наляво, като се спусна в тясна клисура няколко секунди преди върховете на дърветата на хребета над тях да бъдат отсечени, сякаш с невидима ножица.

Накрая плъзгачът мина с рев над последния хребет и пред тях се показаха западните порти и огради на космодрума. Той пламтеше в синьо-виолетовите отблясъци на защитни полета. Бяха още на един клик разстояние, когато ясно видим тънък лазерен лъч освети района, откри ги и по радиото се чу:

— Неидентифициран плъзгач, приземи се незабавно или ще бъдеш унищожен.

Арундес се приземи.

Редицата дървета на десет метра от тях като че ли проблясна и изведнъж се оказаха обкръжени от духове в активирани хамелеонови полимери. Арундес беше отворил вратите и пушките бяха насочени към него и консула.

— Отстъпете от машината — нареди един безтелесен глас иззад камуфлажното проблясване.

— С нас е генерал-губернаторът — извика консулът. — Трябва да влезем вътре.

— Я млъквайте — изръмжа гласът с очевиден акцент от Мрежата. — Навън!

Консулът и Арундес припряно разкопчаха коланите си понечиха да излязат, когато от задната седалка изръмжа глас:

— Лейтенант Мюелер, вие ли сте?

— О, да, сър.

— Познахте ли ме, лейтенант?

Камуфлажното проблясване се деполяризира и на няма и метър от плъзгача застана млад морски пехотинец в пълно бойно снаряжение. Лицето му представляваше само черен визьор, но гласът му беше като на младеж.

— Да, сър… а… генерал-губернаторе. Съжалявам, че не ви познах без очилата ви. Вие сте ранен, сър.

— Знам, че съм ранен, лейтенант. Точно затова тези господа ме ескортират. Не познахте ли бившия консул на Хегемонията?

— Съжалявам, сър — каза лейтенант Мюелер, като махна на хората си да се върнат зад редицата дървета. — Базата е блокирана.

— Разбира се, че базата е блокирана — рече Тео през стиснати зъби. — Аз подписах тези заповеди. Но също и наредих евакуацията на всички важни длъжностни лица на Хегемонията. Вие наистина пропуснахте онези плъзгачи, нали, лейтенант Мюелер?

Бронираната ръка се вдигна, сякаш за да почеше скритата зад шлема и визьора глава.

— А… да, сър. А, тъй вярно. Но това беше преди час, сър. Евакуационните кораби заминаха и…

— За Бога, Мюелер, мини на тактическия си канал и поискай разрешение от полковник Герасимов да ни пуснеш.

— Полковникът е мъртъв, сър. Един кораб беше нападнат в източния периметър и…

— Тогава от капитан Люелин — рече Тео. Той залитна, а после се хвана за облегалката на седалката на консула. Лицето му беше много бледо под кръвта.

— А… тактическите канали не работят, сър. Прокудените заглушиха широколентовите комуникации с…

— Лейтенант — изръмжа Тео с тон, който консулът никога по-рано не беше чувал от младия си приятел, — вече визуално ме разпознахте и сканирахте имплантната ми идентификация. Сега или ни пуснете в полето, или ни убийте.

Бронираният пехотинец погледна назад към редицата дървета, сякаш обмисляше дали да нареди на другите мъже да открият огън.

— Всички евакуационни кораби заминаха, сър. Нищо друго не се спуска надолу.

Тео кимна. Кръвта беше изсъхнала и се бе спекла по челото му, но сега изпод косата започна да се стича нова струйка.

— Задържаният под карантина кораб е още в бомбоубежище 9, нали?

— Да, сър — отвърна Мюелер, който най-после отново насочи вниманието си към тях. — Но това е граждански кораб и не би могъл да излезе в космоса при всичките тези рояци на прокудените…

Тео махна на офицера да млъкне и даде знак на Арундес да навлезе в периметъра. Консулът погледна към границата на защитното поле и вероятното минно поле, с които плъзгачът щеше да се срещне след десет секунди. Видя лейтенанта да маха и в синьо-виолетовите енергийни полета пред тях се появи вход. Никой не стреля. След половин минута пресичаха самия космодрум. Нещо голямо гореше в северния периметър. От лявата им страна купчина ремаркета и командни модули на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ горяха в клокочещ басейн от пластмаса.

„В тях е имало хора“ — помисли си консулът и отново трябваше да сдържи надигналото се в него гадене.

Бомбоубежище 7 беше разрушено — кръглите му стени от подсилен десетсантиметров въглерод-въглерод бяха отнесени настрани, сякаш бяха от картон. Бомбоубежище 8 гореше нажежено до бяло, което предполагаше плазмени гранати. Бомбоубежище 9 беше непокътнато и носът на кораба на консула се виждаше над стената му през блясъка на защитното поле клас 3.

— Вдигнато ли е другото поле? — попита консулът. Тео се отпусна назад на възглавниците. Гласът му беше дрезгав.

— Да. Гладстоун нареди свалянето на ограничителния купол. Това е просто обичайното защитно поле. Можеш да минеш през него с команда.

Арундес спусна плъзгача на асфалта, точно когато аварийните лампи светнаха в червено и синтезирани гласове започнаха да описват повреди. Помогнаха на Тео да излезе и спряха до задната част на малкия плъзгач, където иглометните пушки бяха избродирали прекъсната редица в кожуха на двигателя и перката. Част от капака се беше стопила от пренатоварване.

Мелио Арундес потупа машината и двамата мъже се обърнаха да помогнат на Тео да мине през вратата на бомбоубежището и да се качи по стълбата.

— Боже мой — каза д-р Мелио Арундес, — колко е красиво. Никога не съм бил в частен междузвезден космически кораб.

— Съществуват само няколко десетки такива — отвърна консулът, като постави осмозната маска върху устата и носа на Тео и внимателно спусна червенокосата глава в медицинския резервоар за спешно подхранване. — Колкото и да е малък, корабът струва няколкостотин милиона марки. Не е ефектно корпорациите и планетарните правителства да използват военните си кораби в онези редки случаи, когато трябва да пътуват между звездите. — Консулът затвори херметично резервоара и обмени няколко реплики с диагностичната програма. — Ще се оправи — каза накрая той на Арундес и се върна в холоямката.

Мелио Арундес стоеше до древния „Стенуей“ и нежно прокарваше длан по лъскавата повърхност на великолепното пиано. Той хвърли поглед през прозрачната част на корпуса над подвижната платформа на балкона и рече:

— Виждам пожари до главната порта. По-добре да се махаме оттук.

— Точно това правя — отвърна консулът и посочи на археолога кръглия диван в прожекционната ямка.

Арундес се отпусна в дълбоките възглавници и се огледа.

— Няма ли… ъ-ъ… пулт за управление? Консулът се усмихна.

— Мостик ли? Уреди в ямката? Може би кормило, с което да управлявам? Ъ-ъ. Кораб?

— Да — донесе се тихият глас от нищото.

— Готови ли сме за потегляне?

— Да.

— Свалено ли е защитното поле?

— Това беше нашето поле. Свалих го. — Добре, да се пръждосваме оттук. Не е нужно да ти казвам, че сме в центъра на война, нали?

— Не. Наблюдавах всичко. Последните кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ са в процес на напускане на системата на Хиперион. Морските пехотинци са загазили и…

— Спести си тактическия анализ за по-късно, Кораб — прекъсна го консулът. — Насочи курса ни към долината на Гробниците на времето и ни измъкни оттук.

— Да, сър — отвърна корабът. — Просто посочвах, че силите, които защитават този космодрум, нямат почти никакъв шанс да издържат повече от около час.

— Отбелязах си — рече консулът. — Сега тръгвай.

— Първо съм длъжен да предам следното векторно съобщение. То пристигна в 1622:38:14 ч. стандартно време, днес следобяд.

— Уха! Задръж го! — извика консулът, като замрази холопредаването. Половината от лицето на Мейна Гладстоун увисна над тях. — Длъжен си да покажеш това преди да тръгнем ли? На чии команди реагираш, Кораб?

— На президент Гладстоун, сър. Тя наложи приоритетна власт над всички функции на кораба преди пет дни. Това векторно съобщение е последното изискване, преди…

— Значи затова не реагираше на дистанционните ми команди — промърмори консулът.

— Да — свободно отвърна корабът. — Тъкмо щях да кажа, че излъчването на това съобщение е последното изискване, преди командването да премине към вас.

— И после ще изпълняваш това, което ти кажа?

— Да.

— И ще ни отведеш, където ти кажа?

— Да.

— Без тайни приоритетни заповеди?

— Без такива, за които да зная.

— Пусни съобщението — нареди консулът. Напомнящата за Линкълн физиономия на президент Мейна Гладстоун заплува в центъра на прожекционната ямка с издайническите потрепвания и прекъсвания, типични за векторното предаване.

— Доволна съм, че сте оцелял след посещението в Гробниците на времето — каза тя на консула. — Вече трябва да сте научил, че ви моля да водите преговори с прокудените, преди да се върнете в долината.

Консулът скръсти ръце и се втренчи в образа на Гладстоун. Навън слънцето залязваше. Разполагаше само с няколко минути, преди Рахил Уайнтрауб да достигне часа и минутата на своето раждане и просто да престане да съществува.

— Разбирам желанието ви да се върнете и помогнете на приятелите си — продължи Гладстоун, — но в този момент не можете да помогнете с нищо на детето… експерти в Мрежата ни уверяват, че нито криогенния сън, нито сомнията могат да задържат болестта на Мерлин. Сол знае това. От другата страна на прожекционната ямка Арундес каза:

— Истина е. Експериментират от години. В състояние на сомния тя ще умре.

— …можете да помогнете на милиарди хора в Мрежата която мислите, че сте предал — продължаваше Гладстоун.

Консулът се наведе напред, опря лакти на коленете си и брадичка — на юмруците си. Сърцето му биеше много шумно в ушите му.

— Аз знаех, че вие ще отворите Гробниците на времето — каза Гладстоун, а тъжните й кафяви очи сякаш бяха втренчени в консула. — Предсказателите на Техноцентъра показаха; че лоялността ви към Мауи-Обетована… и към спомена за бунта на баба ви… ще вземат връх над всички фактори. Време беше Гробниците да бъдат отворени и единствено вие можехте да активирате уреда на прокудените, преди самите прокудени да решат да го сторят.

— Чух достатъчно — заяви консулът и се изправи, обръщайки гръб на прожекцията. — Спри съобщението — нареди той на кораба, като знаеше, че той няма да се подчини.

Мелио Арундес мина през изображението и силно стисна ръката на консула.

— Оставете да я чуем. Моля ви. Консулът поклати глава, но остана в ямката със скръстени ръце.

— Сега се случи най-лошото — продължи Гладстоун. — Прокудените нахлуват в Мрежата. В момента унищожават Небесна врата. На Божия горичка й остава по-малко от час, преди нашествието да я помете. Наложително е да се срещнете с прокудените в системата на Хиперион и да преговаряте… да използвате дипломатическото си майсторство, за да започнете диалог с тях. Прокудените няма да отговорят на нашите векторни или радиосъобщения, но сме ги подготвили за идването ви. Според мен, те все още ви вярват.

Консулът простена, приближи се до пианото и удари с юмрук по капака му.

— Остават ни минути, не часове — каза Гладстоун. — Ще ви помоля да отидете първо при прокудените в системата на Хиперион, а после да се опитате да се върнете в долината на Гробниците, ако трябва. Знаете по-добре от мен резултатите от войната. Милиони ще загинат ненужно ако не успеем да намерим безопасен канал, по който да комуникираме с прокудените.

Решението е ваше, но моля ви, помислете за последствията, ако се провалим в този последен опит да открием истината и да запазим мира. Ще се свържа с вас, когато стигнете рояка на прокудените.

Образът на Гладстоун проблясна, замъгли се и избледня.

— Ще отговорите ли? — попита корабът.

— Не. — Консулът започна да се разхожда напред-назад между пианото и прожекционната ямка.

— Нито един космически кораб или плъзгач не се е приземявал до долината с непокътнат екипаж от почти два века — обади се Мелио Арундес. — Тя трябва да знае колко малки са шансовете да отидете там… да оцелеете от Шрайка… и после да се срещнете с прокудените.

— Сега нещата са други — рече консулът, без да обръща лице към другия мъж. — Приливите на времето побесняха. Шрайка отива там, където поиска. Навярно този феномен, който не е допускал приземяването на управлявани от хора машини, вече не действа.

— И навярно вашият кораб ще се приземи отлично без нас — възрази Арундес. — Точно както и толкова много други.

— По дяволите — извика консулът и се обърна, — вие знаехте какви са рисковете, когато казахте, че искате да дойдете с мен!

Археологът спокойно кимна.

— Не говоря за риска за самия себе си, сър. Готов съм да приема всеки риск, ако това означава, че бих могъл да помогна на Рахил… или дори само да я видя отново. Вашият живот е този, който може да крие ключа за оцеляването на човечеството.

Консулът разтърси юмруци във въздуха и започна да се разхожда напред-назад като затворена в клетка хищна птица.

— Това не е честно! Преди бях пионка на Гладстоун. Тя ме използваше… цинично… нарочно. Убих четирима прокудени, Арундес. Застрелях ги, защото трябваше да активирам проклетото им устройство, за да отворя Гробниците. Мислиш ли, че ще ме посрещнат с отворени обятия?

Тъмните очи на археолога се вдигнаха към консула без да мигат.

— Гладстоун смята, че ще преговарят с вас.

— Кой знае какво ще направят? Или пък какво смята Гладстоун. Хегемонията и нейната връзка с прокудените вече не са мой проблем. Искрено желая да ги тръшне чума.

— До тази степен, до която страда човечеството?

— Не познавам човечеството — с изтощен монотонен глас отвърна консулът. — Познавам обаче Сол Уайнтрауб. И Рахил. И една ранена жена, на име Брон Ламиа. И отец Пол Дюре. И Федман Касад. И…

Мекият глас на кораба ги обгърна.

— Северният периметър на космодрума е пробит. Започвам последни процедури за отлитане. Моля, заемете местата си.

Консулът почти се препъна към холоямката си, дори когато вътрешното задържащо поле го притисна при рязкото усилване на вертикалния му диференциал, запечатвайки всеки обект на мястото му и предпазвайки пътниците далеч по-добре, отколкото който и да било колан или аварийна мрежа. Когато преминеха в свободно падане, полето щеше да се отслаби, но все още щеше да играе ролята на планетната гравитация.

Въздухът над холоямката се замъгли и показа как бомбоубежището и космодрумът бързо се отдалечават под тях, а хоризонтът и далечните хълмове се разтърсват и се накланят, когато корабът се хвърля през осемте g на обходните маневри. Няколко енергийни оръжия премигнаха в тяхна посока, но колоните данни показаха, че външните полета се справят с незначителните поражения. После хоризонтът се отдалечи и изви, когато лазурното небе потъмня в чернотата на космоса.

— Цел? — попита корабът.

Консулът затвори очи. Зад тях прозвуча звън, за да съобщи, че Тео Лейн може да бъде изваден от възстановителния резервоар и преместен в главното лечебно отделение.

— Колко време има до момента, в който ще можем да се срещнем с елементи на силите на прокудените? — попита консулът.

— Трийсет минути до ядрото на рояка — отвърна корабът.

— А колко време има, докато стигнем в обхвата на оръжията на нападателните им кораби?

— В момента ни следят.

Изражението на Мелио Арундес беше спокойно, но пръстите му се бяха вкопчили до побеляване в облегалката на дивана в холоямката.

— Добре — въздъхна консулът. — Тръгвай към рояка. Избягвай кораби на Хегемонията. Съобщавай на всички честоти, че сме невъоръжен дипломатически кораб, който иска да преговаря.

— Излъчването на това съобщение е заповядано и установено от президент Гладстоун, сър. В момента се предава по вектора и на всички комуникационни честоти.

— Продължавай — рече консулът. Той посочи към инфотерма на Арундес. — Виждате ли колко е часът?

— Да. Шест минути до точния момент на раждането на Рахил.

Консулът се отпусна назад и очите му отново се затвориха.

— Изминали сте дълъг път за нищо, д-р Арундес. Археологът се изправи, олюля се за миг преди да застане стабилно в симулираната гравитация и погледна през прозореца на балкона към черното небе и все още блестящия лимб на отдалечаващата се планета.

— Навярно не съм — каза той. — Навярно не съм.

38.

Днес навлязохме в блатистата пустош, в която познах Кампания и за да отбележим това, имам нов пристъп на кашлица, завършващ с повръщане на повече кръв. Много повече. Самият Лейт Хънт е до мен загрижен, разстроен и след като държи раменете ми по време на спазмите и ми помага да почистя дрехите си с парцали, намокрени в близкия поток, ме пита:

— Какво мога да направя?

— Набери цветя от полето — задъхано отвръщам аз. — Това е направил Джоузеф Севърн.

Той ядосано се извръща, без да разбира, че дори в треслявото си, изтощено състояние, му казвам чистата истина

Малката карета и умореният кон минават през Кампания с по-болезнено блъскане и друсане отпреди. Късно следобед подминаваме някакви конски скелети покрай пътя, после руините на стар хан, след това по-масивните развалини на виадукт, обраснал с мъх и накрая стълбове, на които се оказва, че са приковани бели пръчки.

— Какво, по дяволите, е това? — пита Хънт, без да разбира иронията на древния израз.

— Кости на бандити — честно му отговарям аз. Хънт ме поглежда, сякаш умът ми е обзет от лудост. Навярно е така.

По-късно излизаме от блатистите земи на Кампания и зърваме червен проблясък, който се движи далеч из полята.

— Какво е това? — енергично и с надежда пита Хънт. Зная, че всеки момент очаква да види хора, а в мига след това — и действащ телепортал.

— Кардинал — отвръщам аз, като отново му казвам истината. — Който стреля по птици.

Хънт се консултира с нещастния си, осакатен инфотерм.

— Кардиналът е птица — казва той. Кимвам и поглеждам на запад, но светлината е изчезнала.

— А също и духовник — пояснявам аз. — Освен това наближаваме Рим, да знаеш.

Хънт се намръщва към мен и се опитва за хиляден път да се свърже с някого по комуникационните ленти на инфотерма си. Следобедът е тих, с изключение на ритмичното скърцане на дървените колела на каретата и трелите на някаква далечна пойна птица. Може би кардинал?

Влизаме в Рим, когато първите червени отблясъци на спускащата се нощ докосват облаците. Малката карета се клати и друса, когато минава през Латеранската порта и почти незабавно след това се сблъскваме с гледката на Колизея, обраснал в бръшлян и очевидно дом за хиляди гълъби, но невероятно по-внушителен от холосите на руините, както беше заобиколен не от мръсните покрайнини на следвоенен град, а извисяващ се на фона на скупчени малки колиби и открити полета. Виждам центъра на

Рим в далечината… пръснати покриви и по-малки развалини по легендарните му седем хълма, но тук властва Колизеят.

— Иисусе — прошепва Лейт Хънт. — Какво е това?

— Костите на бандити — бавно отвръщам аз, страхувайки се да не започне отново ужасната кашлица.

Продължаваме напред, като вдигаме шум из пустинните улици на Рим от XIX в. на Старата Земя. Нощта се спуска, гъста и тежка около нас, светлината угасва и гълъбите се вият над куполите и покривите на Вечния град.

— Къде са всички? — прошепва Хънт. Звучи уплашено.

— Няма ги, защото няма нужда от тях — отвръщам аз. Гласът ми прозвучава остро в тесния сумрак на градските улици. Сега колелата се въртят по павета, едва ли по-равни от случайните камъни по пътя, който току-що напуснахме.

— Това да не е някаква симулация? — пита той.

— Спри колата — заповядвам аз и послушният кон спира. Посочвам един тежък камък до канала. — Ритни го — казвам на Хънт.

Той се намръщва към мен, но слиза, приближава се до камъка и енергично го ритва. Още гълъби се вдигат в небето от камбанариите и бръшляна, уплашени от екота на ругатните му.

— Подобно на д-р Джонсън, ти демонстрира действителността на нещата — заявявам аз. — Това не е нито симулация, нито сън. Или по-скоро, не повече, отколкото е и всичко останало в живота ни.

— Защо ни доведоха тук? — пита съветникът на президента и поглежда към небето, сякаш самите богове го слушат точно над изчезващия пастелен покров на вечерните облаци. — Какво искат?

„Искат да умра — мисля си аз и изведнъж осъзнавам истината така, сякаш получавам удар с юмрук в гърдите. Дишам бавно и плитко, за да избягна пристъп на кашлица, макар и да чувствам как храчките кипват и заклокочват в гърлото ми. — Искат да умра и ти да присъстваш.“

Кобилата възобновява дългия си път, завива надясно в следващата тясна уличка, после пак надясно по по-широк булевард, изпълнен със сенки и с екота на преминаването ни, и накрая спира в основата на огромно стълбище.

— Пристигнахме — обявявам аз и с труд слизам от каретата. Краката ми са схванати, гърдите ме болят, а задникът ми е набит. В ума ми пробягва началото на сатирична ода за радостта от пътуването.

Хънт се смъква толкова вцепенено, колкото и аз, и застава в основата на гигантското раздвоено стълбище, скръстил ръце и втренчен в него, сякаш е някаква уловка или илюзия.

— Къде точно се намира това място, Севърн? Посочвам към открития площад в основата на стълбището.

— Piazza di Spagna — отвръщам аз. Изведнъж ми прозвучава странно, когато Хънт ме нарича Севърн. Разбирам, че името е престанало да е мое, когато сме влезли през Латеранската порта. Или по-точно, че внезапно истинското ми име отново е станало мое. — Преди да минат прекалено много години — продължавам аз, — това място ще бъде наречено „Испанското стълбище“.

Тръгвам по дясната му част. Внезапно замайване ме кара да залитна и Хънт бързо се приближава, за да ме хване под ръка.

— Не можеш да вървиш — казва той. — Прекалено болен си.

Посочвам към една боядисана стара сграда, която загражда отсрещната страна на широкото стълбище и гледа към Piazza.

— Не е далеч, Хънт. Там е нашата цел.

Съветникът на Гладстоун се намръщва към къщата.

— И какво има там? Защо спираме там? Какво ни очаква там?

Не мога да се сдържа да не се усмихна на несъзнателното използване на съзвучие от този най-малко поетичен човек. Изведнъж си представям как седим през дългите нощи в онази мрачна, тежка сграда и аз го уча да съчетава тази техника с мъжка или женска цезура, на удоволствието от замяната на ямба с пирихий или на насладата от честата употреба на спондей31.

Закашлям се, продължавам да кашлям и не преставам, докато дланта и ризата ми не се опръскват с кръв.

Хънт ми помага да сляза по стълбите и да пресека площада там, където в сумрака клокочи оформеният като лодка фонтан на Бернини, а после, следвайки показалеца ми, ме въвежда в черния правоъгълник на вратата — вратата към Piazza di Spagna №26. Несъзнателно си мисля за Дантевата „Commedia“ и сякаш виждам фразата „LASCIATE OGNE SPERANZA, VOI CH’INTRARE“ — „О, вий, прекрачили тоз праг, надежда всяка тука оставете“ — изсечена над хладния трегер на входа.

Сол Уайнтрауб се изправи на входа на Сфинкса и разтърси юмрук към вселената, когато падна нощта. Гробниците засветиха с блясъка на входовете си и дъщеря му не се върна.

Не се върна.

Шрайка я беше взел, бе вдигнал телцето на новороденото на стоманената си длан, а после се бе оттеглил в сиянието, което дори сега отблъскваше Сол като някакъв ужасен, светещ вятър от дълбините на планетата. Сол се притисна към урагана от светлина, но той го задържа така сигурно, както задържащото поле би спряло беглец.

Слънцето на Хиперион беше залязло и сега откъм пустошта задуха хладен вятър, докаран от пустинята от фронт на студен въздух, спускащ се по планините на юг. Сол се обърна да погледне яркочервения прах, който нахлуваше в ослепителната светлина на отварящите се Гробници на времето.

Отварящите се Гробници!

Сол се втренчи в студения блясък и погледна надолу към долината, където светеха другите Гробници, подобно на бледозелени тиквени фенери зад завесата от прах. Светлина и дълги сенки пресичаха дъното на долината, последните цветове на залеза по облаците избледняха и нощта се спусна с виещия вятър.

Нещо се движеше във входа на втората постройка — Нефритената гробница. Сол залитна надолу по стъпалата на Сфинкса, поглеждайки към входа, където беше изчезнал с дъщеря му Шрайка, а после вече бе слязъл от стълбището, тичаше покрай лапите на Сфинкса и се препъваше по изложената на ударите на вятъра пътека към Нефритената гробница.

Нещото, бавно излязло от овалния вход, се очертаваше на лъча светлина от гробницата, но Сол не можеше да види дали е човек или Шрайка. Ако беше Шрайка, щеше да го сграбчи с голите си ръце и да го разтърсва или докато върнеше дъщеря му, или докато един от двама им не умреше.

Не беше Шрайка.

Сол вече можеше да види, че силуетът принадлежи на човек. Сянката залитна и се облегна на входа на Нефритената гробница, сякаш бе ранена или уморена.

Беше на млада жена.

Сол си помисли за Рахил, тук, на това място, преди повече от половин стандартен век — младата археоложка бе проучвала тези артефакти и изобщо не бе предполагала за участта, очакваща я под формата на болестта на Мерлин. Винаги си беше представял как излекуват детето му и как бебето отново започва да расте нормално — детето, което някой ден щеше да бъде Рахил, върната към живота. Ами ако се върнеше като двайсет и шест годишната Рахил, която бе влязла в Сфинкса?

Сърцето на Сол биеше толкова силно в ушите му, че заглушаваше яростния вятър около него. Той махна на фигурата, полускрита от прашната буря.

Младата жена му махна в отговор.

Сол се затича напред и измина още двайсет метра, а после спря на трийсет метра от гробницата и извика:

— Рахил! Рахил!

Младата жена, чийто силует се очертаваше на фона на струящата светлина, се отстрани от входа, докосна лице и с двете си ръце, извика нещо, изгубило се сред вятъра и започна да слиза по стълбите.

Сол се затича, запрепъва се по скалите, загубил пътеката, слепешком пресече дъното на долината, без да обръща внимание на болката от удара на коляното му в някакъв нисък камък, пак намери правилната пътека, изтича до основата на Нефритената гробница и я пресрещна, докато тя изплуваше от конуса бликаща светлина.

Жената падна точно, когато Сол стигна подножието на стълбите. Той я подхвана и нежно я положи на земята, а наветият пясък стържеше в гърба му. Приливите на времето ги обгърнаха в невидим въртоп от шемет и deja vu.

— Това си ти — каза тя и вдигна ръка, за да докосне страната на Сол. — Значи е истина. Върнах се.

— Да, Брон — отвърна Сол, като се мъчеше гласът му да звучи спокойно и отметна сплъстените къдри от лицето на Брон Ламиа. Хвана я здраво, сложил ръка на коляното си, подпря главата й и изви гръб, за да я заслони по-добре от вятъра и пясъка. — Всичко е наред, Брон — тихо промълви той, закривайки я, а очите му блестяха от сълзи на разочарование, които не би допуснал да се отронят.

— Всичко е наред. Ти се върна.

Мейна Гладстоун се изкачи по стълбите на пещероподобния Военен салон и излезе в коридора, където дълги ивици плътен перспекс разкриваха гледката от планината Олимп до платото Тарзис. Далече долу валеше и от позицията си, почти на дванайсет клика в небето на Марс, тя виждаше блясъка на светкавиците и завесите от статично електричество, когато бурята се разрази над високите степи.

Помощничката й Седептра Акаси излезе в коридора и мълчаливо застана до президента.

— Все още нищо за Лейт или Севърн? — попита Гладстоун.

— Нищо — отвърна Акаси. Лицето на младата чернокожа жена се осветяваше и от бледата светлина на слънцето, и от играта на светкавиците под тях. — Властите на Техноцентъра казват, че може да става въпрос за повреда на телепортатора.

Гладстоун се усмихна без никаква топлота.

— Да. А можеш ли да си спомниш някой портал да се е повреждал през живота ни, Седептра? Където и да е в Мрежата?

— Не, г. президент.

— Техноцентърът не чувства нужда от хитрост. Очевидно си мислят, че могат да отвлекат когото си поискат без да им се държи сметка. Смятат, че се нуждаем от тях твърде много в затрудненото си положение. И знаеш ли какво, Седептра?

— Какво?

— Те са прави. — Гладстоун поклати глава и се обърна към дългото стълбище, което водеше към Военния салон.

— Остават по-малко от десет минути, преди прокудените да обкръжат Божия горичка. Да слезем и да се присъединим към останалите. Срещата ми със съветник Албедо веднага след това ли е?

— Да, Мейна. Не мисля… Имам предвид, някои от нас мислят, че е прекалено рисковано да им се противопоставяме толкова директно.

Гладстоун спря преди да влезе във Военния салон.

— Защо? — попита тя и този път усмивката й беше искрена. — Смяташ ли, че Техноцентърът ще ме накара да изчезна като Лейт и Севърн?

Акаси понечи да отговори, млъкна и вдигна ръце. Гладстоун докосна рамото на по-младата жена.

— Ако го сторят, Седептра, за мен ще е милост. Но не мисля, че ще го направят. Нещата стигнаха твърде далеч и те си мислят, че отделната личност по никакъв начин не може да промени хода на събитията. — Гладстоун отдпъпна ръката си и усмивката й изчезна. — И може би са прави.

Без да разговарят, двете слязоха при кръга от очакващи ги военни и политици.

— Моментът наближава — рече Истинският глас на Светодървото Сек Хардийн.

Отец Пол Дюре бе изтръгнат от мислите си. През изтеклия час отчаянието и гнева му бяха минали през примирение и бяха стигнали до нещо, сходно с удоволствие при мисълта, че няма никакъв избор, нито пък някакви задължения. Дюре седеше в общително мълчание с водача на Храмерското братство, наблюдаваше залязващото слънце на Божия горичка и появата на безбройни звезди и светлини, които ке бяха звезди.

Дюре се беше чудил на изолирането на храмера от хората му в такъв решителен момент, но това, което знаеше за храмерската теология, му помогна да разбере, че последователите на Муира биха посрещнали този миг на потенциално унищожение в уединение на най-свещените платформи и в най-тайните кътчета на най-свещените им дървета. А откъслечните забележки на Хардайн, скрит в качулката на робата си, накараха Дюре да осъзнае, че Истинският глас е във връзка с другарите си храмери посредством инфотерм или импланти.

И все пак това беше спокоен начин да дочака края на света, седнал високо в най-голямото известно в галактиката дърво, заслушан как шумоли топлият вечерен ветрец сред милиони акри листа, докато гледа блещукането на звездите и профучавалото на двойните луни по кадифеното небе.

— Помолихме Гладстоун и властите на Хегемонията да не оказват съпротива, да не допускат бойни кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ в системата — каза Сек Хардийн.

— Разумно ли е? — попита Дюре. По-рано Хардийн му беше разказал за съдбата на Небесна врата.

— Флотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ още не е достатъчно организирана, за да окаже сериозна съпротива — отвърна храмерът. — Така поне нашият свят има някакъв шанс да бъде третиран като невоюващ.

Отец Дюре кимна и се наведе напред, за да вижда по-добре високата фигура в сенките на платформата. Меките блестящи сфери в клоните под тях бяха единственото им осветление, освен звездите и луната.

— И все пак вие приветствахте тази война. Сътрудничехте на властите от култа към Шрайка за предизвикването й.

— Не, Дюре. Не на войната. Братството знаеше, че тя трябваше да бъде част от Великата промяна.

— А какво е това? — попита Дюре.

— Великата промяна ще настъпи тогава, когато човечеството приеме ролята си на част от естествения порядък на вселената, вместо ролята на рак.

— Рак ли?

— Това е древна болест, която…

— Да — прекъсна го Дюре. — Знам какво означава. Но защо сравнявате болестта с човечеството?

В съвършено модулирания глас с лек акцент на Сек Хардийн се доловиха нотки на раздразнение.

— Разпространили сме се из галактиката като метастази в живо тяло, Дюре. Размножаваме се, без да мислим за безбройните форми на живот, които трябва да загинат или да бъдат изтласкани, за да можем да се развъждаме и процъфтяваме ние. Премахваме конкурентните форми на разумен живот.

— Като например?

— Например сенешайските емпати на Хеброн. Блатните кентаври на Градина. Цялата екология на Градина беше унищожена, Дюре, за да могат няколко хиляди души заселници да живеят там, където някога са процъфтявали милиони местни форми на живот.

Дюре докосна страната си със свит пръст.

— Това е един от недостатъците на тераформирането.

— Ние не тераформирахме Вихрушка — бързо възрази храмерът, — и все пак юпитерските форми на живот там бяха подложени на ловуване до изчезването им.

— Но никой не е доказал, че зеплените са били разумни — каза Дюре, усещайки неубедителността на собствения си глас.

— Те пееха — отвърна храмерът. — На хиляди километри разстояние в атмосферата те разговаряха помежду си с песни, в които имаше и смисъл, и любов, и печал. И въпреки това бяха подложени на ловуване до унищожаването им, подобно на големите китове на Старата Земя. Дюре скръсти ръце.

— Съгласен съм, извършвани са несправедливости. Но сигурно има по-добър начин да бъдат поправени от това да подкрепите жестоката философия на култа към Шрайка… и да допуснете да продължи тази война.

Качулката на храмера се залюля назад-напред.

— Не. Ако това бяха само човешки несправедливости, биха могли да се намерят и други средства. Но голяма част от болестта… голяма част от лудостта, която доведе до унищожаването и опустошаването на светове… дойде от греховната симбиоза.

— Симбиоза ли?

— На човечеството и Техноцентъра — отвърна Сек Хардийн. Дюре никога не бе чувал храмера да говори с толкова суров глас. — На интелекта на човека и неговата машина. Кой от двата паразитира върху другия? Нито една част от симбионта вече не може да каже. Но това е зло, то е дело на Анти-природата. И още по-лошо, Дюре, това е еволюционна задънена улица.

Йезуитът се изправи Е се приближи до парапета. Погледна навън над потъналия в мрак свят от върхове па дървета, разстлали се като облачен покров в нощта.

— Сигурно има по-добър начин от прибягването до Шрайка и междузвездната война.

— Шрайка е катализатор — отвърна Хардийн. — Той е пречистващ огън, когато гората се е задръстила и е допуснала да заболее от свръхпланиране. Ще настъпят тежки времена, но резултатът ще е нов растеж, нов живот и разцвет на видове… не само навсякъде другаде, но и в обществото на самите хора.

— Тежки времена — унесено повтори Дюре. — И вашето Братство копнее да види как умират милиарди хора, за да се изпълни това… пресяване?

Храмерът стисна юмруци.

— Това няма да стане. Шрайка е предупреждение. Нашите прокудени братя се стремят единствено да установят контрол над Хиперион и Шрайка достатъчно дълго, за да ударят Техноцентъра. Това ще е хирургическа операция… унищожаването на един симбионт и прераждането на човечеството като равностоен партньор в цикъла на живота.

Дюре въздъхна.

— Никой не знае къде се намира Техноцентърът — рече той. — Как могат прокудените да го ударят?

— Ще го сторят — каза Истинският глас на Светодървото, но в гласа му се долавяше по-малко увереност, отколкото допреди това.

— И да не би нападението над Божия горичка да е част от сделката? — попита свещеникът.

Беше ред на храмера да се изправи и разтъпче, първо до парапета, а после обратно до масата.

— Няма да нападнат Божия горичка. Именно това ви задържах да видите. После трябва да го докладвате на Хегемонията.

— Те ще разберат веднага дали прокудените са нападнали — озадачено рече Дюре.

— Да, но няма да разберат защо светът ни е бил пощаден. Вие трябва да отнесете това съобщение. Да им обясните истината.

— По дяволите — каза отец Пол Дюре. — Уморен съм всеки да ме използва за пратеник. Откъде знаете всичко това? За идването на Шрайка? За причината за войната?

— Има пророчества… — започна Сек Хардийн. Дюре удари с юмрук по парапета. Как би могъл да обясни манипулациите на едно създание, което бе в състояние — или поне беше агент на сила, която бе в състояние — да манипулира самото време?

— Ще видите… — отново започна храмерът и сякаш за да подчертае думите му, долетя силен, мек звук, почти като че ли милион скрити хора бяха въздъхнали, а сетне и тихо простенали.

— Мили Боже — възкликна Дюре и погледна на запад, където сякаш слънцето изгряваше от мястото, на което бе залязло преди по-малко от час. Горещ вятър прошумоля сред листата и облъхна лицето му.

Пет разцъфнали и извити навътре гъбовидни облака се издигаха над западния хоризонт и превръщаха нощта в ден, докато накрая изкипяха и изчезнаха. Дюре инстинктивно беше скрил очите си, докато не разбра, че експлозиите бяха толкова далеч, че макар и ярки, колкото местното слънце, нямаше да го ослепят.

Сек Хардийн свали качулката си и горещият вятър разреши дългата му, странно зеленикава коса. Дюре се втренчи в издължените, фини и смътно азиатски черти на мъжа и разбра, че те са изкривени от шок. Шок и неразбиране. Качулката на Хардийн шептеше от комуникационните повиквания и микрокипежа от развълнувани гласове.

— Експлозии на Сиера и Хокаидо — прошепна сам на себе си храмерът. — Ядрени експлозии. От корабите в орбита. Дюре си спомни, че Сиера е континент, затворен за външни хора, на по-малко от осемстотин километра от Светодървото, на което стоеше. Помисли си, че си спомня че Хокаидо е свещеният остров, на който растяха и се подготвяха потенциалните дърволети.

— Нещастни случаи? — попита той, но преди Хардийн да може да му отговори, небето беше разсечено от ярка светлина, когато един или повече тактически лазери, плазмени бомби и ядрени копия дадоха откос от хоризонт до хоризонт, изчезвайки и проблясвайки като прожектори през покрива на световната гора, която представляваше Божия горичка. И там, където минаваха лъчите на ядрените копия, изригваха пламъци.

Дюре се олюля, когато един широк сто метра лъч премина като торнадо през гората на по-малко от километър от Светодървото. Древната гора избухна в пламъци и образува коридор от огън, който се издигна на десет километра в нощното небе. Още един лъч разсече хоризонта. Нов откос от огън и дим се устреми към фалшивите звезди.

— Те обещаха — задъхано изрече Сек Хардийн. — Прокудените братя обещаха!

— Имате нужда от помощ! — извика Дюре. — Помолете Мрежата за незабавна помощ.

Хардийн сграбчи ръката на свещеника и го издърпа към ръба на платформата. Стълбите отново бяха на мястото си. На платформата под тях искреше телепортал.

— Пристигнали са само предните части на флотата на прокудените — надвика храмерът шума на обхванатата в пламъци гора. Пепел и дим изпълваха въздуха, носейки се сред горещи въгленчета. — Но ексцентричната сфера Ще бъде унищожена всяка секунда. Вървете!

— Няма да тръгна без вас — извика йезуитът, сигурен, че гласът му няма да бъде чут сред рева на вятъра и ужасния пукот. Изведнъж, само на няколко километра на изток, се очерта съвършеният син кръг на плазмена експлозия, сви се навътре, а после отново избухна с видими концентрични кръгове на ударна вълна. Дървета с един километър височина се превиваха и пречупваха от първата вълна на взрива, източните им страни избухваха в пламъци, милиони листа се разхвърчаваха наоколо и допълваха почти твърдата стена от останки, устремила се към Светодървото. Зад пламтящия кръг избухна нова плазмена бомба. После трета.

Дюре и храмерът паднаха по стъпалата и бяха отнесени в другия край на долната платформа като листа по тротоар. Хардийн грабна едно горящо стълбче от муирово дърво, хвана Дюре за ръката в желязна хватка и се изправи на крака, насочвайки се към все още искрящия телепортал, подобно на човек, привел се от циклонеи вятър.

Полу в безсъзнание, полусъзнаващ, че го теглят, Дюре успя да се изправи на собствените си крака, точно когато Гласът на Светодървото Сек Хардийн го издърпа до ръба на портала. Дюре се вкопчи в рамката му, прекалено слаб, за да се придвижи през последния метър и погледна покрай телепортатора, за да види нещо, коего никога нямаше да забрави.

Някога, преди много, много години, близо до любимия си Вилфранж-сюр-Сайон, момчето Пол Дюре бе застанало на върха на една скала, на сигурно място з ръцете на баща си и в безопасност в дебелото бетонно убежище, и беше наблюдавало през тясното прозорче как четирийсетметрова цунами се устремява към брега, където живееха.

Тази цунами, тук, на Божия горичка, беше висока три километра, бе направена от пламък и се носеше като че ли със светлинна скорост през безпомощните върхари на гората към Светодървото, Сек Хардийн и Пол Дюре. Унищожаваше всичко, до което се докоснеше. Носеше се с невероятен рев, издигаше се по-нависоко и все по близо, докато не изличи света и небето с пламък и шум.

— Не! — изкрещя отец Пол Дюре.

— Вървете! — извика Истинският глас на Светодървото и натика йезуита през телепортала в мига, в който платформата, стволът на Светодървото и робата на храмера избухнаха в пламъци.

Телепорталът се затвори още докато Дюре залиташе през него и свивайки се, отряза тока на обувката му. Както падаше, Дюре усети, че тъпанчетата му се пръсват и че дрехите му тлеят. Удари тила си в нещо тежко и отново пропадна в още по-пълен мрак.

Гладстоун и другите гледаха в ужасено мълчание, докато гражданските спътници предаваха векторни образи от смъртните гърчове на Божия горичка.

— Сега трябва да ги ударим — надвика адмирал Сингх пукота на пламтящите гори. Мейна Гладстоун си помисли, че може да чуе писъците на човешките същества и безбройните дървесни видове, които живееха в храмерските гори.

— Не можем да ги допуснем по-близо! — извика Сингх.

— Разполагаме само с дистанционните устройства, за да взривим сферата.

— Да — отвърна Гладстоун, но макар че устните й помръднаха, тя не чу нито звук.

Сингх се обърна и кимна на полковника от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос. Полковникът докосна тактическия си комутатор. Пламтящите гори изчезнаха, гигантският холос стана съвсем тъмен, но звукът на писъците някак си продължаваше да се чува. Гладстоун разбра, че това е звукът на кръвта, пулсираща в ушите й.

Тя се обърна към Морпурго.

— Колко време… — Президентът прочисти гърлото си.

— Генерале, колко време остава до нападението на Mare Infinitum?

— Три часа и петдесет и две минути, г. президент — отвърна генералът.

Гладстоун се обърна към бившия командир Уилям Аджънта Лий.

— Готова ли е вашата спецчаст, адмирале?

— Да, г. президент — отвърна Лий с пребледняло под загара лице.

— Колко кораба ще вземат участие в удара?

— Седемдесет и четири, г. президент.

— И ще ги ударите встрани от Mare Infinitum?

— Точно в Ойортния облак, г. президент.

— Добре — рече Гладстоун. — Успешен лов, адмирале. Младият мъж прие пожеланието като сбогуване и напусна помещението. Адмирал Сингх се наведе и прошепна нещо на генерал Ван Цайдт. Седептра Акаси се наведе към Гладстоун и каза:

— Силите за сигурност на Правителствения дом докладват, че някакъв мъж току-що се е телепортирал в охраняемия терминал с остарял код за приоритетен достъп. Мъжът е ранен и е отведен в лазарета в източното крило.

— Лейт? — попита Гладстоун. — Севърн?

— Не, г. президент — отвърна Акаси. — Свещеникът от Пацем. Пол Дюре. Гладстоун кимна.

— Ще се срещна с него след срещата си с Албедо — заяви тя на помощничката си. После се обърна към групата и съобщи: — Освен ако някой не иска да добави нещо към това, което казахме, ще се оттеглим за трийсет минути и ще обсъдим отбраната на Аскуит и Иксион, когато се съберем отново.

Групата се изправи, когато президентът и антуражът й минаха през постоянния свързващ портал, водещ в Правителствения дом и излезе през вратата в срещуположната стена. Щом Гладстоун се скри от поглед, ропотът на спорове и шокирани възклицания се възобнови.

Мейна Гладстоун се отпусна на кожения си стол и затвори очи точно за пет секунди. Когато отново ги отвори, групичката помощници все още стоеше там — някои изглеждаха разтревожени, други нетърпеливи, но всички очакваха следващата й дума, следващата й заповед.

— Излезте — тихо рече тя. — Хайде, починете си малко. Вдигнете си краката за десет минути. През следващите двайсет и четири, а може би и четирийсет и осем часа, няма да има повече почивка.

Групата излезе — някои бяха на границата да възразят, а други — да припаднат.

— Седептра — каза Гладстоун и младата жена се върна в кабинета. — Зачисли двама от личните ми стражи към свещеника, който току-що пристигна, Дюре.

Акаси кимна и си отбеляза на факстефтера.

— Каква е политическата ситуация? — поинтересува се Гладстоун и разтри очите си.

— Всеобема е в хаос — отвърна Акаси. — Има фракции, но още не са се слели в ефективна опозиция. Сенатът е друга история.

— Фелдщайн ли? — попита Гладстоун, изричайки името на сърдитата сенаторка от света на Бърнард. Оставаха по-малко от четирийсет и два часа преди светът на Бърнард да бъде нападнат от прокудените.

— Фелдщайн, Какинума, Петерс, Сабенсторафем, Ришо… дори Судет Чиър иска оставката ви.

— Ами съпругът й? — Гладстоун имаше предвид сенатор Колчев, най-влиятелната личност в Сената.

— Все още нито дума от сенатор Колчев. Официално или частно. Гладстоун почука с нокътя на палеца си по долната си устна.

— Колко време, според теб, остава на това правителство, преди да ни свалят с вот на недоверие, Седептра?

Акаси, една от най-проницателните политически сътруднички, работили някога за Гладстоун, отвърна на погледа на шефа си.

— Седемдесет и два часа, но от страна на улиците, г. президент. Там са вотовете. Тълпата просто още не знае, че е тълпа. Някой трябва да заплати за това, което става.

Гладстоун разсеяно кимна.

— Седемдесет и два часа — промълви тя. — Повече от достатъчно. — Вдигна поглед и се усмихна. — Това е всичко, Седептра. Почини си малко.

Помощничката кимна, но лицето й изразяваше истинското й мнение за това предложение. Когато вратата се затвори зад нея, в кабинета стана съвсем тихо.

Гладстоун поседя замислена за миг, подпряла брадичка на юмрука си. После каза към стените:

— Установете контакт със съветник Албедо, моля. Двайсет секунди по-късно въздухът от срещуположната страна на широкото бюро на президента се замъгли, заискри и се втвърди. Представителят на Техноцентъра изглеждаше красив както винаги. Късата му сива коса блестеше на светлината, а откритото му, честно лице беше загоряло.

— Г. президент — започна холографската проекция, — Съвещателната комисия и предсказателите на Техноцентъра продължават да предлагат услугите си в това време на огромна…

— Къде е Техноцентърът, Албедо? — прекъсна го Гладстоун. Усмивката на съветника не потрепна.

— Съжалявам, г. президент, какъв беше въпросът?

— Техноцентърът. Къде е?

Добродушното лице на Албедо изрази леко удивление, но не и враждебност, не и видима емоция, освен зашеметена безпомощност.

— Сигурно знаете, г. президент, че политиката на Техноцентъра още от Отделянето е да не разкрива местоположението на… хм… физическите елементи на Техноцентъра. В друг смисъл, Техноцентърът не е никъде, тъй като…

— Тъй като съществувате на инфоравнинните и инфосферни взаимосвързани реалности — с безизразен глас изрецитира Гладстоун. — Да, слушам тези лайна през целия си живот, Албедо. Също и баща ми, и неговият баща преди това. Сега задавам директен въпрос. Къде е Техноцентърът?

Съветникът слисано и със съжаление поклати глава, сякаш някое дете задаваше за хиляден път въпроса: „Защо небето е синьо, татко?“.

— Г. президент, просто не е възможно да отговоря на този въпрос по начин, който да създаде представа в човешките триизмерни координати. В известен смисъл ние… Техноцентърът… съществува в Мрежата и извън нея. Ние плуваме в инфоравнинната реалност, която вие наричате инфосфера, но що се отнася до физическите елементи… това, което предците ви наричаха „хардуер“, смятаме за необходимо да…

— Да го пазите в тайна — довърши Гладстоун. Тя скръсти ръце. — Съзнавате ли, съветник Албедо, че в Хегемонията ще има хора… милиони хора… твърдо убедени, че Техноцентърът… вашата Съвещателна комисия… е предала човечеството?

Албедо направи жест с ръце.

— Това ще бъде нежелателно, г. президент. Нежелателно, но разбираемо.

— Предполагаше се, че вашите предсказания ще бъдат съвсем понятни, съветник. И въпреки това твърде късно ни казахте за унищожението на световете от тази флота на прокудените.

Тъгата, изписала се на красивото лице беше почти убедителна.

— Г. президент, трябва да ви припомня, че Съвещателната комисия ви предупреди, че приемането на Хиперион в Мрежата внася случайна променлива, която дори Комисията не би могла да отчете.

— Но това не е Хиперион! — с повишен глас изръмжа Гладстоун. — Гори Божия горичка. Небесна врата е превърната на сгурия. Mare Infinitum очаква следващия удар! Каква полза от Съвещателната комисия, щом не може да предскаже нашествие от такава величина?

— Ние предсказахме неизбежността на войната с прокудените, г. президент. Предсказахме също огромната опасност от отбраната на Хиперион. Трябва да ми повярвате, че включването на планетата в каквото и да било предсказателно уравнение снижава относителния фактор толкова, че…

— Добре — въздъхна Гладстоун. — Трябва да поговоря с някой друг от Техноцентъра, Албедо. Някой в неразгадаемата ви йерархия на интелекти, който наистина има власт да взима решения.

— Уверявам ви, че представлявам всички елементи на Техноцентъра, когато…

— Да, да. Но искам да разговарям с една от… Силите, както, предполагам, ги наричате. С един от по-старшите ИИ. Трябва да разговарям с някой, който може да ми каже защо Техноцентърът отвлече моя художник Севърн и помощника ми Хънт.

Лицето на холоса изглеждаше шокирано.

— Уверявам ви, г. Гладстоун, в името на четирите века на нашия съюз, че Техноцентърът няма нищо общо със злополучното изчезване на…

Гладстоун се изправи.

— Точно затова трябва да разговарям с някоя Сила. Времето за уверения свърши, Албедо. Време е за честен разговор, ако някой от видовете ни има намерение да оцелее. Това е всичко. — Тя насочи вниманието си към факстефтера върху бюрото си.

Съветник Албедо се изправи, кимна за сбогом и изчезна с искрено.

Гладстоун включи личния си телепортал, каза кода на лазарета в Правителствения дом и понечи да мине през рамката. В мига, преди да докосне непрозрачната повърхност на енергийния правоъгълник, тя спря, помисли за това, което правеше и за пръв път в живота си изпита страх да мине през телепортал.

Ами ако Техноцентърът искаше да я отвлече? Или да я убие?

Изведнъж Мейна Гладстоун разбра, че Техноцентърът има власт над живота и смъртта на всички пътуващи чрез телепортатори граждани в Мрежата… което означаваше всички граждани с някаква власт. Не беше задължително Лейт и киборгът Севърн да са били отвлечени, прехвърлени някъде… единствено силният навик да мисли за телепортаторите като за сигурен транспорт създаваше подсъзнателното убеждение, че са отишли някъде. Помощникът й и загадъчният киборг лесно биха могли да бъдат прехвърлени… в нищото. Превърнати на пръснати атоми из вселената. Телепортаторите не „телепортираха“ хората и вещите — подобна представа беше глупава, — но дали не беше по-глупаво да се довериш на устройство, което пробиваше дупки в тъканта на време-пространството и позволяваше на човек да минава през „люковете“ на черни дупки? Дали не беше глупаво да се довери на Техноцентъра да я пренесе в лазарета?

Гладстоун си помисли за Военния салон… три гигантски помещения, свързани с постоянно активирани, прозрачни телепортали… но въпреки това три отделни помещения, отдалечени поне на хиляда светлинни години действително пространство, десетилетия действително време, дори с хокингов двигател. Всеки път, когато Морпурго, Сингх или някой друг се придвижваше от холокартата до чертожната дъска, той пресичаше огромни бездни от пространство и време. Единственото, което трябваше да стори Техноцентърът, за да унищожи Хегемонията или който и да е неин гражданин, беше да побърника в телепорталите, да допусне малка „грешка“ в насочването.

„По дяволите всичко това“ — помисли си Мейна Гладстоун и мина през портала, за да се срещне с Пол Дюре в лазарета на Правителствения дом.

39.

Двете стаи на втория етаж в къщата на Piazza di Spagna са малки, тесни, с високи тавани и — освен слабите лампи, които горяха във всяко помещение, сякаш запалени от призраци в очакване на посещение на други призраци — съвсем мрачни. Леглото ми е в по-малката от двете стаи: в онази, която гледа към площада, макар че всичко, което мога да видя от високите прозорци през нощта, е мрака, усилен от дълбоките сенки и подчертан от непрестанното клокочене на невидимия фонтан на Бернини.

Камбани бият на всеки кръгъл час от една от двете камбанарии на Piazza di Spagna, църквата, която се свива в мрака като голяма, рижа котка в основата на стълбището навън и всеки път, щом чуя траурния звън да отбелязва първите часове на утрото, си представям призрачни ръце да дърпат изгнилите въжета на камбаните. Или навярно изгнили ръце да дърпат призрачни въжета — не зная кое видение подхожда на страховитите ми фантазии през тази безкрайна нощ.

Треската ме е налегнала, усойна, тежка и вцепеняваща като дебело, напоено с вода одеяло. Кожата ми от друга страна гори, а после е студена и влажна на пипане. На два пъти ме сграбчват пристъпите на кашлицата — първият кара Хънт да дотърчи от дивана в другата стая и аз виждам как очите му се разширяват при вида на кръвта която бях повърнал върху завивките. Вторият пристъп ме задушава ужасно и аз залитам до легена на бюрото за да изплюя по-малко количество черна кръв и тъмна слуз. Втория път Хънт не се събужда.

Да се върна тук. Да измина целия път до тези мрачни стаи, до това зловещо легло. Почти си спомням как се събуждам тук, като по чудо излекуван, „истинският“ Севърн, как д-р Кларк и дори малката синьора Ангелети се въртят във външната стая. Онзи период на оздравяване от смъртта — онзи период на осъзнаване, че не бях Кийтс, не бях на истинската Земя, че това не беше през века, през който бях затворил очи в онази последна нощ… че не бях човек.

Някъде след два заспивам и докато спя, сънувам. Никога преди това не съм сънувал този сън. Сънувам, че бавно се издигам през инфоравнината, през инфосферата, към и в мегасферата и накрая стигам на място, което не познавам, което никога не съм сънувал… място на безгранични пространства, спокойни, неописуеми цветове, място без хоризонти, без тавани, без подове или твърди площи, които да могат да се нарекат земя. Мисля за него като за мегасферата, защото незабавно усещам, че това равнище на взаимосвързана реалност обхваща всички разновидности и прищявки на усещания, които съм изпитвал на Земята, всички бинарни анализи и интелектуални удоволствия, които съм чувствал да се носят от Техноцентъра през инфосферата и най-вече, усещане за… за какво? За простор? Свобода? „Потенциал“ би могла да е думата, която се опитвам да намеря.

Сам съм в тази мегасфера. Цветове се носят над, под, през мен… понякога се разтварят на неясни пастели, понякога се сливат в подобни на облаци фантазии, а друг път, рядко, се явяват в по-твърди обекти, форми, отделни фигури, които могат или не могат да са човешки на външен вид — гледам ги като дете, което гледа облаци и си представя слонове, крокодили от Нил и огромни бойни лодки, плаващи от запад на изток в Езерния район през един пролетен ден.

След малко чувам звуци: влудяващото клокочене на фонтана на Бернини на площада, гълъби, които тропат по первазите над прозореца ми, Лейт Хънт, който тихо стене насън. Но над и под тези звуци чувам нещо по-потайно, не толкова истинско, а безкрайно по-заплашително.

Нещо голямо идва оттам. Напрягам се да видя през пастелния мрак — нещо се движи точно отвъд обсега ми на зрение. Зная, че то знае името ми. Зная, че държи живота ми на едната си длан и смъртта ми — в другия си юмрук.

Няма къде да се скрия в това пространство извън пространството. Не мога да избягам. Прелъстителната песен на болката продължава да се издига и затихва от света, който оставих назад — ежедневната болка на всеки човек навсякъде, болката на онези, които страдат от току-що започналата война, особената, концентрирана болка на онези, увиснали на ужасното дърво на Шрайка и, най-силната от всички, болката, която изпитвам за и от поклонниците и онези други, чиито живот и мисли сега споделям.

Струва си да се втурна да приветствам приближаващата съдбовна сянка, ако ще ми дари свобода от тази песен на болката.

— Севърн! Севърн!

За миг си мисля, че викам самият аз, точно както бях правил и преди в тези стаи, зовейки Джоузеф Севърн през нощта, когато болката и треската надхвърляха способността ми да ги понасям. И той винаги беше там: Севърн с неговата тромава, добродушна несръчност и с онази нежна усмивка, която често исках да изтрия от лицето му с някаква малка гадост или забележка. Трудно е да си добър, когато умираш — бях водил донякъде благороден живот… защо тогава съдбата ми бе да продължавам да играя тази роля, когато страдах именно аз, когато именно аз изкашлях разкъсаните остатъци от дробовете си в мръсни кърпички?

— Севърн!

Това не е моят глас. Хънт ме разтърсва за раменете и вика името на Севърн. Разбирам, че си мисли, че вика моето име. Отмятам ръцете му и потъвам обратно във възглавниците.

— Какво има? Какво става?

— Стенеше — казва помощникът на Гладстоун. — Викаше.

— Кошмар. Нищо повече.

— Обикновено сънищата ти са нещо повече от сънища — отбелязва Хънт. Той оглежда тясната стая, осветена от единствената лампа, която е донесъл със себе си. — Какво ужасно място, Севърн.

Опитвам да се усмихна.

— Струва ми двайсет и осем шилинга на месец. Седем скудо. Пладнешки обир.

Хънт ми се намръщва. Студената светлина кара бръчките му да изглеждат по-дълбоки от обикновено.

— Виж, Севърн, зная, че си киборг. Гладстоун ми каза, че си възстановена личност на поет на име Кийтс. Сега очевидно всичко това… — той безпомощно махва към стаята, сенките, издължения правоъгълник на прозорците и високото легло — …всичко това е някак си свързано с положението. Но как? Каква игра играе тук Техноцентърът?

— Не съм сигурен — казвам му истината аз.

— Но познаваш това място, нали?

— О, да — изричам с чувство.

— Кажи ми — моли ме Хънт и именно сдържаността му до този момент да не ме разпитва толкова много, ме кара да му кажа.

Разказвам му за поета Джон Кийтс, за раждането му през 1795 г., за краткия му и често нещастен живот и за смъртта му от „туберкулоза“ през 1821 г. в Рим, далеч от приятелите и единствената му любов. Разказвам му за инсценираното ми „оздравяване“ точно в тази стая, за решението ми да приема името Джоузеф Севърн — художникът, останал с Кийтс до смъртта му — и накрая му разказвам за краткото си съществуване в Мрежата, когато слушах и наблюдавах, прокълнат да сънувам живота на поклонниците на Шрайка на Хиперион и другите.

— Сънища ли? — пита Хънт. — Искаш да кажеш, че дори сега сънуваш това, което става в Мрежата?

— Да. — Разказвам му сънищата за Гладстоун, за унищожаването на Небесна врата и Божия горичка, и обърканите видения от Хиперион.

Хънт се разхожда напред-назад в тясната стая и хвърля дълга сянка върху грубата стена.

— Ти можеш ли да се свързваш с тях?

— С тези, които сънувам ли? С Гладстоун? — За миг се замислям. — Не.

— Сигурен ли си?

Опитвам се да му обясня.

— Аз дори не участвам в тези сънища, Хънт. Нямам… нито глас, нито присъствам… няма начин да се свържа с онези, които сънувам.

— Но понякога сънуваш това, което мислят? Съзнавам, че е истина. Близо до истината.

— Усещам това, което чувстват те…

— Тогава не можеш ли да оставиш някаква следа в ума им… в паметта им? Да им съобщиш къде сме?

— Не.

Хънт се стоварва върху стола в основата на леглото ми. Изведнъж изглежда много стар.

— Лейт — казвам аз, — дори да можех да се свързвам с Гладстоун или другите — което не мога, — каква полза от това? Казах ти, че това копие на Старата Земя е в Облака на Магелан. Дори при квантов скок с хокингова скорост ще са нужни векове, за да успее някой да стигне при нас.

— Можем да ги предупредим — възразява Хънт и гласът му е толкова уморен, че звучи почти потиснато.

— Да ги предупредим за какво? Всички най-ужасни кошмари на Гладстоун се осъществяват пред очите й. Мислиш ли, че сега вярва на Техноцентъра? Точно затова той би могъл да ни отвлече така явно. Събитията се развиват прекалено бързо, за да може Гладстоун или който и да било в Хегемонията да се справи с тях.

Хънт разтърква очи, после подпира нос на пръстите си. Погледът му не е особено приятелски.

— Наистина ли си възстановена личност на поет? Не отвръщам нищо.

— Кажи някакви стихове. Докажи ми.

Поклащам глава. Късно е, и двамата сме уморени и уплашени, а сърцето ми още не е престанало бясно да тупти от кошмара, който беше нещо повече от кошмар. Няма да позволя на Хънт да ме ядоса.

— Хайде — настоява той. — Покажи ми, че си новата, подобрена версия на Бил Кийтс.

— Джон Кийтс — тихо го поправям аз.

— Както и да е. Хайде, Севърн. Или Джон. Или както би трябвало да те наричам. Кажи някакви стихове.

— Добре — съгласявам се аз, като отвръщам на погледа му. — Слушай.

— Не зная — казва Хънт. — Това не ми звучи като да е написано от поет, чиято репутация е устояла хиляда години. — Свивам рамене. — Тази нощ за Гладстоун ли сънува? Какво се случи, та стенеше?

— Не. Не беше за Гладстоун. Беше… истински кошмар за една промяна.

Хънт се изправя, взима лампата и се готви да отнесе единствената светлина от стаята. Чувам фонтана на площада и гълъбите на первазите.

— Утре — заявява той, — ще разберем всичко това и ще измислим начин да се върнем. Щом те могат да ни телепортират тук, значи трябва да има начин да се телепортираме у дома.

— Да — отвръщам аз, макар да знам, че не е вярно.

— Лека нощ — пожелава ми Хънт. — И никакви кошмари повече, нали?

— Никакви — обещавам, с пълното съзнание, че това е още по-малко вярно.

Монита издърпа ранения Касад настрани от Шрайка и изглежда задържа създанието при залива с протегната ръка, докато измъкна син жезъл от колана на пластокостюма си и го завъртя зад гърба си.

Насред въздуха увисна пламтящ златен овал с два метра височина.

— Остави ме да отида — промълви Касад. — Нека го довършим.

Кръв се стичаше от местата, където Шрайка бе пробил с нокти огромни цепнатини в костюма на полковника. Десният му крак висеше, сякаш полуотсечен — Касад не можеше да се отпуска върху него и единствено фактът, че се бие с Шрайка, почти вдигнат от създанието в безумна пародия на танц, беше държал Касад изправен по време на битката.

— Остави ме да отида — повтори Федман Касад.

— Млъквай — рече Монита, а после продължи по-меко: — Млъкни, моя любов.

Тя го изтегли през златния овал и двамата изплуваха в сияещата светлина.

Въпреки болката и изтощението, Касад беше смаян от гледката. Не бяха на Хиперион, той бе сигурен в това. Огромна равнина се простираше до хоризонт, много по-отдалечен, отколкото допускаше логиката или опитът. Ниска, оранжева трева — ако изобщо беше трева — растеше по низините и ниските хълмове, като мъх по гърба на някаква огромна гъсеница, а неща, които биха могли да са дървета, се издигаха като въглеродни скулптури. Стволовете и клоните им напомняха рисунки на Ъшър в бароковата си неправдоподобност, а листата им представляваха бъркотия от тъмносини и виолетови овали, които хвърляха отблясъци към небе, оживяло от светлина.

Но не от слънчева светлина. Още докато Монита го отнасяше от затварящия се портал — Касад не мислеше за него като за телепортатор, защото чувстваше, че ги е пренесъл през времето, освен през пространството — и се приближаваше към гъсталаците на онези невероятни дървета, Касад вдигна очи към небето и усети нещо близко до почуда. То беше ярко като ден на Хиперион, като лусианска търговска улица по пладне, като лято на платото Тарзис на Марс, сухата родна планета на Касад, но това не беше слънчева светлина — небето бе осеяно със звезди, съзвездия, звездни купове и една галактика, толкова претъпкана със слънца, че между светлините почти нямаше ивици мрак. Беше като в планетариум с десет прожектора, помисли си Касад. Като в центъра на галактиката.

Центърът на галактиката.

Група мъже и жени в пластокостюми се появи от сянката на Ъшъровите дървета и обкръжи Касад и Монита. Един от мъжете — гигант дори според марсианските стандарти на полковника — го погледна, вдигна глава към Монита и макар Касад да не чуваше и усещаше нищо по радиото и теснолентовия приемник на пластокостюма си, той знаеше, че двамата разговарят.

— Лягай долу — каза Монита и положи Касад върху кадифено-оранжевата трева. Той се опита да се изправи, да каже нещо, но и тя, и гигантът докоснаха гърдите му с длани и полковникът се отпусна по гръб, така че погледът му се изпълни с бавно поклащащите се виолетови листа и звездното небе.

Мъжът отново го докосна и пластокостюмът на Касад се дезактивира. Той се помъчи да седне и да се покрие, когато осъзна, че е гол пред малката събрала се тълпа, но твърдата ръка на Монита го задържа на място. Сред болката и объркването си смътно усещаше, че мъжът докосва ранените му ръце и гърди, че прокарва посребрената си длан по крака му, по разсеченото му ахилесово сухожилие. Полковникът чувстваше хлад където и да го докоснеше гигантът, а после съзнанието му се понесе като балон, високо над жълтеникаво-кафявата равнина и вълнистите хълмове, към плътния звезден покров, където го очакваше една огромна фигура, тъмна като издигащ се над хоризонта буреносен облак, масивна като планина.

— Касад — прошепна Монита и полковникът се понесе обратно. — Касад — допряла устни до страната му, отново го повика тя. Пластокостюмът му беше активиран и се бе слял с нейния.

Полковник Федман Касад седна до нея. Той поклати глава, разбрал, че отново е облечен в живачна енергия и се изправи на крака. Нямаше болка. Чувстваше, че тялото му гори на десетината места, където бяха излекувани раните и дълбоките разрези. Вмъкна длан в собствения си костюм, прокара плът върху плът, прегъна коляно и докосна петата си, но не усети да има белези.

Касад. се обърна към гиганта.

— Благодаря ви — рече той, без да знае дали мъжът може да го чуе.

Гигантът кимна и отстъпи при останалите.

— Той е… нещо като доктор — поясни Монита. — Лечител.

Касад почти не я чу, насочил вниманието си към другите хора. Бяха човешки същества — в сърцето си знаеше, че са такива, — но изумително различни: пластокостюмите им не бяха целите сребристи като на Касад и Монита, а варираха в цяла палитра цветове, меки и органични, като кожата на някое диво животно. Единствено недоловимото енергийно искрено и замъглените черти на лицата проникваха през повърхността на костюмите. Анатомията им беше различна като оцветяването: огромното като на Шрайк тяло на лечителя, масивното му чело и водопадът от тъмножълтеникав енергиен поток, който можеше да е грива… жената до него, не по-едра от дете, но очевидно зряла жена, със съвършени пропорции и мускулести бедра, малки гърди и двуметрови вълшебни криле, които излизаха от гърба й — и то не просто декоративни криле, защото когато ветрецът надипли оранжевата прерийна трева, жената се затича за кратко, протегна ръце и грациозно се издигна във въздуха.

Зад няколко високи, стройни жени със сини пластокостюми и дълги, ципести пръсти стояха група ниски мъже, бронирани и със спуснати визьори като морски пехотинци от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, готови за битка във вакуум, но Касад усещаше, че бронята е част от тях. Над главите им се издигаха рой крилати мъже и между тях в някакъв сложен код премигваха тънки, жълти лъчи лазерна светлина. Лазерите като че ли излизаха от окото, разположено на гърдите на всеки един от тях.

Касад отново поклати глава.

— Трябва да тръгваме — каза Монита. — Шрайка не може да ни последва тук. Тези воини си имат достатъчно работа и без да трябва да се справят с тази конкретна проява на Господаря на болката. — Къде сме? — попита Касад.

Със златен жезъл от колана си Монита предизвика появата на виолетов овал.

— Далеч в бъдещето на човечеството. В едно от разклоненията на бъдещето ни. Именно тук са били създадени и спуснати в миналото Гробниците на времето.

Касад отново се огледа. Нещо много голямо се движеше на фона на небето, скриваше хиляди звезди и хвърляше сянка през малкото мигове преди да изчезне. Мъжете и жените вдигнаха за кратко очи, а после се върнаха към работата си: беряха някакви малки неща от дърветата, скупчваха се да гледат ярки енергокарти, появяващи се, когато някой от мъжете леко махваше с пръст, излитаха към хоризонта със скоростта на хвърлено копие. Един нисък, закръглен индивид с неопределен пол се зарови в меката почва и се виждаше само като едва доловима линия повдигната почва, която очертаваше бързи концентрични кръгове около групата.

— Къде е това място? — отново попита Касад. — Какво е това? — Изведнъж неясно защо почувства, че очите му се насълзяват, сякаш беше свил зад непознат завой и се бе оказал у дома, в Тарзиския проект за презаселване, отдавна починалата му майка му махаше от прага, а забравените му приятели, братя и сестри го чакаха да поиграят заедно скутбол.

— Ела — рече Монита. Настойчивостта в гласа й не можеше да се сбърка. Тя дръпна Касад към блестящия овал. Полковникът наблюдаваше хората и звездния купол, докато не пристъпи през овала и гледката изчезна от очите му.

Излязоха в мрака и филтрите в пластокостюма на Касад само за миг се приспособиха към зрението му. Бяха в основата на Кристалния монолит в долината на Гробниците на времето на Хиперион. Беше нощ. Над главите им кипяха облаци, бушуваше буря. Единствено пулсиращият блясък на самите Гробници осветяваше сцената. Касад изпита болезнено чувство на загуба за чистото, добре осветено място, което току-що бе напуснал, а после мислите му се насочиха към това, което виждаше.

Сол Уайнтрауб и Брон Ламиа бяха на половин клик разстояние в долината. Сол бе приведен над жената, а тя лежеше недалеч пред Нефритената гробница. Вятърът ги обгръщаше в плътни вихри прах и те не виждаха, че Шрайка се приближава като сянка по пътеката покрай Обелиска.

Федман Касад отстъпи от тъмния мрамор пред Монолита и заобиколи разбитите кристални парчета, които покриваха пътеката. Усети, че Монита все още се е вкопчила в ръката му.

— Ако отново влезеш в бой — каза с мек и настойчив глас в ухото му тя, — Шрайка ще те убие.

— Те са ми приятели — отвърна Касад. Снаряжението и разкъсаната му броня от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ лежаха там, където преди часове ги беше хвърлила Монита. Той затърси около Монолита и намери щурмовата си пушка и патрондаша с гранати, видя, че оръжието все още действа, провери пълнителите и свали предпазителите, отдалечи се от Монолита и се втурна напред да пресрещне Шрайка.

Събуждам се от шума на течаща вода и за миг повярвам, че съм се събудил от дрямката си до Ладорския водопад по време на разходката си с Браун. Но мракът, когато отварям очи, е толкова ужасяващ, колкото и в съня ми, а водата издава болезнен, капещ звук и това не е грохотът на водопада, който Сауди някой ден щеше да възпее в стихотворението си. Чувствам се ужасно — не просто болен от възпалено гърло, както се прибрах от нашата разходка, след като заедно с Браун безразсъдно се качихме на Скидоу преди закуска, — а смъртно, страшно болен. Тялото ме боли с нещо по-дълбоко от треска, а в гърдите и стомаха ми клокочат храчки и огън.

Изправям се и опипвам пътя до прозореца. Бледа светлина се процежда изпод вратата от стаята на Лейт Хънт и разбирам, че е заспал с все още запалена лампа. За мен това не би било зле, но е твърде късно да светвам сега, когато напипвам пътя си до по-светлия правоъгълник на мрака навън, откъм още по-дълбокия мрак на стаята.

Въздухът е свеж и изпълнен с мирис на дъжд. Разбирам, че звукът, който ме събуди, е бил гръмотевица, когато над покривите на Рим блясва светкавица. Никъде в града не свети. Като се навеждам леко от отворения прозорец, виждам гладките от дъжда стълби над площада и камбанариите на Trinita dei Mondi, мрачно очертани на фона на светкавиците. Вятърът, който духа откъм стълбите, е леден и аз се връщам до леглото, за да се завия с одеяло, преди да придърпам стол до прозореца и да седна там, загледан навън и замислен.

Спомням си брат ми Том през онези последни седмици и дни и неговото изкривено от ужасното усилие да диша лице и тяло. Спомням си майка ми и колко бледа изглеждаше, с почти блестящо в мрака на тъмната стая лице. На сестра ми и мен бе позволено да докоснем влажната й и студена ръка, да целунем трескавите й устни и сетне да се оттеглим. Спомням си, че веднъж незабелязано изтрих устните си и излязох от онази стая, поглеждайки встрани да видя дали сестра ми или другите не са забелязали греховната ми постъпка.

Когато д-р Кларк и италианският лекар отворили трупа на Кийтс по-малко от трийсет часа след смъртта му, те открили, както пише на един свой приятел Севърн „…най-лошата възможна туберкулоза — дробовете бяха изцяло разрушени — клетките бяха съвсем изчезнали“. Нито д-р Кларк, нито италианският лекар не можели да си представят как е живял Кийтс през онези последни два или повече месеца.

Мисля за това, докато седя в тъмната стая, гледам навън тъмния площад и през цялото време слушам кипенето в гърдите и гърлото си, усещам болката като пожар в тялото си и още по-ужасната болка от виковете в ума ми: виковете на Мартин Силенъс на дървото, страдащ, защото написа стиховете, които бях прекалено слаб и страхлив да довърша; виковете на Федман Касад, докато се готви да умре в лапите на Шрайка; виковете на консула, докато го принуждават повторно да извърши предателство; виковете на хиляди храмери, които оплакват смъртта и на света си, и на техния брат Хет Мастийн; виковете на Брон Ламиа, докато мисли за мъртвия си любим, моето копие; виковете на Пол Дюре, докато лежи и се бори с изгарянията и шока от спомени, отлично съзнавайки очакващите го кръстоиди на гърдите му; виковете на Сол Уайнтрауб, докато блъска с юмрук по земята на Хиперион и зове детето си, а в ушите му все още кънти бебешкият плач на Рахил.

— По дяволите — тихо казвам аз и удрям с юмрук по камъка и хоросана на рамката на прозореца. — По дяволите.

След малко, точно когато първите бегли лъчи предизвестяват зазоряването, аз се отдръпвам от прозореца, намирам леглото си и лягам само за миг, за да затворя очи.

Генерал-губернатор Тео Лейн се събуди от звуците на музика. Той премигна и се огледа, разпознавайки близкия хранителен резервоар и корабното болнично отделение, сякаш от някакъв сън. Тео разбра, че е в мека, черна пижама и че е спал на леглото за прегледи в болничното отделение. Изтеклите дванайсет часа започнаха сами да се съшиват от разпокъсаните му спомени: изваждат го от лечебния резервоар, слагат му сензори, консулът и някакъв друг мъж се навеждат над него, задават му въпроси — той им отвръща, като че ли наистина е в съзнание, а после отново заспива, сънува Хиперион и горящите му градове. Не, не е било сън.

Тео седна и почувства, че едва не се понася от леглото. Намери дрехите си чисти и спретнато подредени на съседната лавица и бързо се облече, като чуваше, че музиката продължава да се носи, ту се извисяваше, ту почти заглъхваше, но се носеше непрекъснато, с акустична натрапчивост, която предполагаше, че е на живо, а не запис.

Тео мина по късото стълбище до лекарския пулт и спря изненадан, щом разбра, че корабът е отворен, балконът разпънат, а задържащото поле очевидно изключено. Гравитацията беше минимална: достатъчна, за да го задържи до пулта, но не много по-силна — навярно 20 % или по-малко от тази на Хиперион, може би една шеста от стандартната.

Корабът беше отворен. Ярка слънчева светлина струеше през отворената врата към балкона, където консулът свиреше на древния инструмент, наричан от него пиано. Тео позна археолога, Арундес, облегнат на отвора на корпуса с чаша в ръка. Консулът свиреше нещо много старо и сложно — ръцете му представляваха замъглено петно върху клавишите. Генерал-губернаторът се приближи още, понечи да прошепне нещо на усмихнатия Арундес, но после шокирано спря и зяпна.

Зад балкона, трийсет метра надолу, силната слънчева светлина падаше върху яркозелена ливада, простираща се до прекалено близкия хоризонт. На ливадата седяха и лежаха в свободни пози групички хора, очевидно заслушани в импровизирания концерт на консула. Но какви хора!

Тео виждаше високи и стройни хора, които приличаха на естетите от Епсилон Еридани, бледи и голи в тънките си сини роби, но до и зад тях седеше и слушаше удивително множество от човешки типове — по-разнообразни, отколкото някога беше виждала Мрежата: хора, покрити с козина и люспи; хора, с тела на пчели и съответни очи, с многофасетови рецептори и антени; хора, крехки и тънки като скулптури от тел, с огромни черни криле, излизащи от тънките им рамене и обвити около тях като пелерина; хора, очевидно от светове с по-силна гравитация, ниски, набити и мускулести като бикове, пред които лусианците изглеждаха крехки; хора, с къси тела и дълги ръце, покрити с оранжева козина и единствено бледните им, чувствителни лица ги различаваха от холоси на отдавна изчезналите орангутани от Старата Земя; други, които приличаха повече на лемури, орли, лъвове, мечки или антропоиди, отколкото на хора. И все пак Тео някак си веднага разбра, че това са човешки същества, шокиращи, колкото и разликите помежду им. Съсредоточените им погледи, свободните им пози и стотици други недоловими човешки черти — чак до начина, по който майката с криле на пеперуда люлееше в ръцете си своето пеперудоподобно дете — свидетелстваха за обща човечност, която Тео не можеше да отрече.

Мелио Арундес се обърна, усмихна се на изражението на Тео и прошепна:

— Прокудени.

Зашеметен, Тео Лейн можа само да поклати глава и да се заслуша в музиката. Прокудените бяха варвари, а не тези красиви и понякога ефирни създания. Пленените прокудени от Бреша, като се оставеха настрана труповете на мъртвите войници, бяха от един тип — високи, да, стройни, да, но решително по-стандартни за Мрежата от това смайващо разнообразие.

Тео отново поклати глава, когато изпълнението на консула се извиси до кресчендо и завърши с една окончателна нота. Стотиците същества в полето отдолу започнаха да аплодират и ръкоплясканията им прозвучаха високо и меко в редкия въздух. Тео ги наблюдаваше да се изправят, протягат и тръгват в различни посоки… някои бързо прекрачваха объркващо близкия хоризонт, други разгъваха осемметрови криле и отлитаха. Но трети се насочиха към основата на кораба на консула.

Консулът се изправи, видя Тео и се усмихна. Той потупа по-младия мъж по рамото.

— Тео, идваш тъкмо навреме. Скоро ще започнем преговорите.

Тео Лейн премига. Трима прокудени кацнаха на балкона и свиха огромните си криле зад себе си. Всеки от мъжете имаше гъста козина с различни знаци и ленти, а кожите им бяха органични и убедителни, като на диво животно.

— Възхитително, както винаги — каза най-близкият прокуден на консула. Лицето му беше лъвско — широк нос и златисти очи, обградени от жълто-кафеникава козина. — Последното изпълнение беше Моцартовата „Фантазия в ре-минор“, нали?

— Да — отвърна консулът. — Фрийман Ванц, бих искал да ви представя г. Тео Лейн, генерал-губернатор на Хегемонския протекторатен свят Хиперион.

Погледът на лъва се насочи към Тео.

— Имам чест — рече Фрийман Ванц и протегна покритата си с козина ръка. Тео я стисна.

— За мен е удоволствие да се запознаем, сър. — Чудеше се дали всъщност все още не е във възстановителния резервоар и не сънува всичко това. Слънчевата светлина по лицето му и твърдата длан в неговата доказваха обратното.

Фрийман Ванц се обърна към консула.

— От името на Общността ви благодаря за концерта. Изтекоха ужасно много години, откакто сме ви слушали да свирите, приятелю. — Той хвърли поглед наоколо. — Можем да преговаряме тук или в някой от административните дворове, по ваш избор.

Консулът се поколеба само за миг.

— Ние сме трима, Фрийман Ванц. Вие сте много. Ще дойдем при вас.

Главата на лъва кимна и погледна към небето.

— Ще пратим лодка да ви вземе. — Заедно с другите двама, той се приближи до парапета и отскочи, пропадна няколко метра, разгъна сложните си криле и полетя към хоризонта.

— Иисусе — прошепна Тео. Той сграбчи ръката на консула. — Къде сме?

— В рояка — отвърна консулът и затвори капака на пианото. Влезе вътре, изчака Арундес и прибра балкона.

— И за какво ще преговаряме? — попита Тео. Консулът разтри очи. Сякаш почти или изобщо не беше спал през всичките дванайсет часа, докато Тео бе подложен на лечение.

— Това зависи от следващото послание на президент Гладстоун — отвърна консулът и кимна към холоямката, замъглена от предавателните колони. В момента на корабния едновременен дисплей се декодираше векторно съобщение.

Мейна Гладстоун влезе в лазарета на Правителствения дом и бе придружена от очакващите я лекари до нишата за възстановяване, където лежеше отец Пол Дюре.

— Как е той? — попита тя първия лекар, личният доктор на президента.

— Изгаряния от втора степен по около една трета от тялото му — отвърна д-р Ирма Андронева. — Загубил е веждите си и малко коса… пък и поначало не е бил с много… и има някои радиационни изгаряния от трета степен по лявата страна на лицето и тялото. Завършихме епидермалното възстановяване и му направихме ДНК-шаблонни инжекции. Не изпитва болки и е в съзнание. Проблем са кръстоидните паразити на гърдите му, но не представляват пряка опасност за пациента.

— Радиационни изгаряния от трета степен — повтори Гладстоун, като спря за миг пред помещението, където чакаше Дюре, за да не може да я чуе. — Плазмени бомби ли?

— Да — отвърна друг лекар, когото президентът не можа да познае. — Сигурни сме, че този човек се е телепортирал от Божия горичка секунда-две преди да бъде прекъсната телепортаторната връзка.

— Добре — рече Гладстоун и застана до плаващата платформа, върху която лежеше Дюре. — Искам да разговарям с господина насаме, моля.

Лекарите се спогледаха, махнаха на една механична сестра да се прибере в стенния си шкаф и когато излязоха, затвориха портала към отделението.

— Отец Дюре? — попита Гладстоун, разпознавайки свещеника от холосите му и описанията на Севърн по време на поклонничеството. Лицето на Дюре беше червено и нашарено, и лъщеше от възстановителния гел и напръсканото болкоуспокоително. Все още беше мъж с удивителна външност.

— Г. президент — прошепна свещеникът и сякаш понечи да се изправи.

Гладстоун леко положи ръка на рамото му.

— Почивайте — каза тя. — В състояние ли сте да ми разкажете какво стана?

Дюре кимна. В очите на възрастния йезуит имаше сълзи.

— Истинският глас на Светодървото не вярваше, че наистина ще нападнат — дрезгаво промълви той. — Сек Хардийн си мислеше, че храмерите имат някакъв договор с прокудените… някаква спогодба. Но те нападнаха. Тактически копия, плазмени бомби, ядрени експлозиви, струва ми се…

— Да — рече Гладстоун, — наблюдавахме от Военния салон. Трябва да знам всичко, отец Дюре. Всичко от момента, когато влязохте в Пещерната гробница на Хиперион.

Очите на Пол Дюре се забиха в лицето на Гладстоун.

— Знаете за това?

— Да. И за повечето други неща до този момент. Но трябва да науча повече. Много повече. Дюре затвори очи.

— Лабиринтът…

— Какво?

— Лабиринтът — с по-силен глас повтори той. Прочисти гърлото си и й разказа за пътуването си през тунелите с трупове, за прехвърлянето на кораба на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и за срещата си със Севърн на Пацем.

— И сте сигурен, че Севърн е тръгнал насам? Към Правителствения дом? — попита Гладстоун.

— Да. Заедно с вашия помощник… Хънт. И двамата искаха да се телепортират тук.

Гладстоун кимна и предпазливо докосна необгорялата част от рамото на свещеника.

— Отче, тук събитията се развиват много бързо. Севърн липсва, също и Лейт Хънт. Трябва ми съвет относно Хиперион. Ще останете ли с мен?

Дюре погледна объркан за миг.

— Трябва да се върна обратно. Обратно на Хиперион, г. президент. Сол и другите ме чакат.

— Разбирам — успокоително каза Гладстоун. — Веднага щом има начин да се върнете, ще ви помогна да го направите. В момента обаче Мрежата е под брутална атака. Милиони загиват или има опасност да загинат. Трябва ми вашата помощ, отче. Мога ли да разчитам на вас дотогава?

Пол Дюре въздъхна и се отпусна обратно.

— Да, г. президент. Но нямам представа как…

Чу се тихо почукване и Седептра Акаси влезе, за да подаде на Гладстоун лист с някакво съобщение. Президентът се усмихна.

— Казах, че събитията се развиват бързо, отче. Ето нещо ново. Съобщение от Пацем, в което се казва, че Колегията на кардиналите се е събрала в Сикстинската капела… — Гладстоун вдигна вежди. — Забравила съм, отче, това истинската Сикстинска капела ли е?

— Да. Църквата я пренесе камък по камък и фреска по фреска на Пацем след Голямата грешка. Гладстоун сведе поглед към съобщението.

— …се е събрала в Сикстинската капела и е избрала нов понтифик.

— Толкова скоро? — промълви Пол Дюре. Той отново затвори очи. — Предполагам, усещали са, че трябва да бързат. Пацем е… какво?… само на десет дни пред нахлуващата вълна на прокудените. И все пак, да стигнат до решение толкова бързо…

— Интересува ли ви кой е новият папа? — попита Гладстоун.

— Или Антонио, кардинал Гуардучи, или Агостино, кардинал Рудел, предполагам — отвърна Дюре. — Никой от другите не би могъл да управлява мнозинството в такъв момент.

— Не — рече Гладстоун. — Според това съобщение от епископ Едоуард от Сипа Котапа…

— Епископ Едоуард! Извинете ме, г. президент, моля ви, продължавайте.

— Според епископ Едоуард, Колегията на кардиналите за пръв път в историята на Църквата е избрала някой под кардиналски сан. Тук се казва, че новият папа е йезуитски свещеник… някой си Пол Дюре.

Дюре седна изправено, въпреки изгарянията си.

— Какво? — В гласа му се долавяше недоверие. Гладстоун му подаде съобщението. Пол Дюре се втренчи в листа хартия.

— Това е невъзможно. Никога не са избирали понтифик под кардиналски сан, освен символично и това беше единичен случай… това беше Св. Белведере след Голямата грешка и Чудото на… не, не, това е невъзможно.

— Епископ Едоуард се е опитвал да се свърже, според помощничката ми — каза Гладстоун. — Разговорът ще бъде прехвърлен тук веднага, отче. Или може би трябва да кажа, Ваше светейшество. — В гласа на президента нямаше ирония.

Дюре вдигна поглед, прекалено зашеметен, за да отговори.

— Ще наредя да ви свържат — продължи Гладстоун. — Ще уредим връщането ви на Пацем колкото е възможно по-бързо, Ваше светейшество, но бих била благодарна, ако поддържате връзка с мен. Нуждая се от съветите ви.

Дюре кимна и отново погледна съобщението. Един телефон започна да мига на пулта над платформата.

Президент Гладстоун излезе в залата, разказа на лекарите за последните събития, свърза се със службата за сигурност, за да одобри разрешителното за телепортиране на епископ Едоуард и други църковни прелати от Пацем и се прехвърли в стаята си в жилищното крило. Седептра й напомни, че съветът се събира във Военния салон след осем минути. Гладстоун кимна, проследи излизането на помощничката си и се приближи до скритата в стената векторна ниша. Тя активира звукоизолационните полета и набра кода на кораба на консула. Всеки векторен приемник в Мрежата, Периферията, галактиката и вселената би могъл да види съобщението, но единствено корабът на консула можеше да го декодира. Или поне така се надяваше.

Лампичката на холокамерата мигна в червено.

— На основата на автоматичното съобщение от вашия кораб, приемам, че сте решили да се срещнете с прокудените и че те са ви позволили да го направите — започна президентът към камерата. — Приемам също, че сте оцелял след първата среща. — Гладстоун си пое дъх. — От името на Хегемонията съм ви молила да жертвате много през годините. Сега ви моля от името на цялото човечество. Трябва да откриете следното:

Първо, защо прокудените атакуват и унищожават световете от Мрежата? Вие бяхте убеден, Брон Ламиа беше убедена и самата аз бях убедена, че искат единствено Хиперион. Защо са променили решението си?

Второ, къде е Техноцентърът? Трябва да знам дали ще се бием с тях. Забравили ли са прокудените нашия общ враг, Техноцентъра?

Трето, какви са изискванията им за прекратяване на огъня? Готова съм да пожертвам много, за да се избавим от господството на Техноцентъра. Но избиването трябва да се прекрати!

Четвърто, би ли желал водачът на Общността на рояка да се срещне лично с мен? Ще се телепортирам в системата на Хиперион, ако е наложително. Повечето подразделения от флотата ни са се изтеглили оттам, но един скоков кораб и ескортиращите го съдове остават при ексцентричната сфера. Водачът на рояка трябва да реши бързо, защото ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ искат да унищожат сферата и в такъв случай Хиперион ще бъде на три години време-дълг от Мрежата.

Последно, водачът на рояка трябва да знае, че Техноцентърът иска да използваме жезъла на смъртта под формата на взривно устройство, за да спрем нахлуването на прокудените. Мнозина от лидерите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ са съгласни. Времето е малко. Ние няма — повтарям, няма — да позволим на прокудените да опустошат Мрежата.

Сега вече зависи от вас. Моля, потвърдете това послание и ми съобщете веднага, щом започнат преговорите. — Гладстоун погледна в диска на камерата, с желанието силата на личността й и искреността й да пресекат светлинните години. — Умолявам ви в името на историята на човечеството да изпълните това.

Векторното съобщение беше последвано от двуминутно трептящо изображение, показващо смъртта на Небесна врата и Божия горичка. Консулът, Мелио Арундес и Тео Лейн седяха в мълчание, след края на холосите.

— Ще отговорите ли? — попита корабът. Консулът се изкашля.

— Потвърждавам приемането на съобщението. Прати нашите координати. — Той погледна към срещуположния край на холоямката, където бяха другите двама. — Господа?

Арундес поклати глава, сякаш я прочистваше.

— Очевидно е, че сте бил и по-рано… в рояка на прокудените.

— Да — отвърна консулът. — След Бреша… след като жена ми и синът ми… след Бреша, преди известно време, се срещнах с този рояк за продължителни преговори.

— Хегемонията ли представляваше? — попита Тео. Лицето на червенокосия изглеждаше много по-възрастно и набръчкано от тревога.

— Представлявах фракцията на сенатор Гладстоун — отвърна консулът. — Това беше преди за пръв път да бъде избрана за президент. Групата й ми обясни, че една вътрешна битка на сили в Техноцентъра може да се повлияе от вкарването на Хиперион в Протектората на Мрежата. Най-лесният начин да го постигнем, беше да позволим при прокудените да изтече информация… информация, която щеше да ги накара да нападнат Хиперион и така да предизвикат изпращането там на флотата на Хегемонията.

— И вие направихте това? — В гласа на Арундес не се усещаше вълнение, макар че жена му и големите му деца живееха на Ренесанс Вектор, вече на по-малко от осемдесет часа от вълната на нахлуването.

Консулът се отпусна във възглавниците.

— Не. Разказах на прокудените за плана. Те ме пратиха обратно в Мрежата като двоен агент. Възнамеряваха да завладеят Хиперион, но в момент по техен избор.

Тео се наведе напред, стиснал много силно ръце.

— През всичките тези години на консулство…

— Чаках известие от прокудените — безизразно продължи консулът. — Разбирате ли, те разполагаха с устройство, което щеше да унищожи антиентропните полета около Гробниците на времето. Да ги отвори, когато бъдеха готови. Да позволи на Шрайка да свали оковите си.

— Значи прокудените са направили това — каза Тео.

— Не — отвърна консулът. — Аз го направих. Предадох прокудените, точно както предадох Гладстоун и Хегемонията. Застрелях жената от прокудените, която нагласяше устройството… нея и техниците с нея… и го включих. Антиентропните полета бяха унищожени. Беше подготвено последното поклонничество. Шрайка е свободен.

Тео се втренчи в бившия си наставник. В зелените очи на по-младия мъж имаше повече удивление, отколкото гняв.

— Защо? Защо направи всичко това?

Консулът му разказа, накратко и безстрастно, за баба си Сайри от Мауи-Обетована и за бунта й срещу Хегемонията — бунт, който не загинал заедно с нея и любимия й, дядото на консула.

Арундес се изправи от ямката и се приближи до прозореца срещу балкона. Слънчевата светлина струеше върху краката му и тъмносиния килим.

— Знаят ли прокудените какво сте извършил?

— Вече знаят — отвърна консулът. — Казах на Фрийман Ванц и другите, когато пристигнахме.

Тео започна да се разхожда из ямката.

— Значи тази среща, на която отиваме, може да се превърне в процес? Консулът се усмихна.

— Или в екзекуция.

Тео спря, свил и двете си ръце в юмруци.

— И Гладстоун е знаела това, когато ви помоли отново да дойдете тук?

— Да.

Тео се извърна настрани.

— Не знам дали искам да ви екзекутират или не. Мелио Арундес се извърна от прозореца.

— Не каза ли Ванц, че ще пратят лодка да ни вземе? Нещо в гласа му накара другите двама мъже да се приближат до прозореца. Светът, на който се бяха приземили, беше средно голям астероид, обкръжен от задържащо поле клас десет и бе тераформиран в сфера от поколения вятър, вода и грижливо преустройство. Слънцето на Хиперион залязваше зад прекалено близкия хоризонт и няколкото километра безлична трева се люлееше на бродещия вятър. Под кораба през ливадата бавно течеше широк поток или тясна река, приближаваше хоризонта, а после като че ли политаше нагоре в обърнат с главата надолу водопад, извиваше се през далечното задържащо поле в мрака на космоса и изчезваше в лентичка, прекалено тясна, за да се вижда.

По този безкрайно висок водопад се спускаше някаква лодка и приближаваше повърхността на малкия им свят. До носа и кърмата й се виждаха хуманоидни фигури.

— Боже мой — прошепна Тео.

— Най-добре да се приготвяме — каза консулът. — Това е ескортът ни.

Навън слънцето залязваше с изумителна скорост, пращаше последните си лъчи през завесата от вода на половин километър над покрилата се със сенки земя и ошарваше ултрамариненото небе с дъги с почти плашещ цвят и твърдост.

40.

Когато Хънт ме събужда, вече е късна утрин. Той пристига със закуска на поднос и уплашен поглед в тъмните си очи.

Питам го:

— Откъде намери храната?

— Долу има някакво малко ресторантче. Храната просто чакаше там, но нямаше никакви хора. Кимвам.

— Малката trattoria на синьора Ангелети — обяснявам му аз. — Тя не е добра готвачка. — Спомням си загрижеността на д-р Кларк за храненето ми — той чувстваше, че туберкулозата се е настанила в стомаха ми и ме държеше на гладна диета от мляко и хляб, а отвреме-навреме и малко риба. Странно колко много страдащи представители на човечеството са влезли във вечността с ум, завладян от червата им, от раните им от залежаване или от оскъдността на диетата им.

Отново вдигам очи към Хънт.

— Какво има?

Помощникът на Гладстоун се е приближил до прозореца и изглежда погълнат от гледката на площада отдолу. Чувам ромоленето на фонтана на Бернини.

— Излязох да се поразходя, докато спеше — бавно казва Хънт, — просто в случай, че наоколо може да има някой човек. Или телефон, или телепортатор.

— Разбира се — отвръщам аз.

— Просто поизлязох навън… по… — Той се обръща и облизва устни. — Там навън има нещо, Севърн. На улицата, в основата на стълбището. Не съм сигурен, но мисля, че е…

— Шрайка — допълвам аз. Хънт кима.

— Видя ли го?

— Не, но не съм изненадан.

— Той е… той е ужасен, Севърн. В него има нещо, от което ме побиват тръпки. Оттук… можеш просто да го зърнеш в сенките от другата страна на стълбището.

Понечвам да се изправя, но внезапен пристъп на кашлица и усещането за надигащи се в гърдите и гърлото ми храчки ме карат да се отпусна обратно на възглавниците.

— Знам как изглежда, Хънт. Не се тревожи, той не е тук за теб. — Гласът ми звучи по-уверено, отколкото се чувствам.

— А за теб ли?

— Не мисля така — произнасям в промеждутъците на опитите да си поема въздух. — Струва ми се, той е тук, просто за да е сигурно, че няма да се опитам да си тръгна… да намеря друго място, където да умра.

Хънт се връща при леглото.

— Ти няма да умреш, Севърн. Не отвръщам нищо.

Той сяда в стола с изправена облегалка до леглото и взима изстиващата чаша чай.

— Ако умреш, какво ще стане с мен?

— Не зная — честно казвам аз. — Ако умра, не зная дори какво ще стане с мен.

Сериозните болести притежават някакъв солипсизъм32, който привлича вниманието на човек така сигурно, както астрономическата черна дупка хваща всичко, което е имало лошия късмет да попадне в критичния й радиус. Дните бавно изтичат и аз болезнено осъзнавам движението на слънчевата светлина по грубата стена, усещам пижамата под дланта си, чувствам треската, която се надига в мен като гадене и изгаря сама в пещта на ума ми, но най-силно усещам болката. Вече не моята болка, защото малкото часове или дни от стягането в гърлото ми и изгарянето в гърдите ми са поносими, почти радостно приветствани като омразен стар приятел, срещнат в непознат град, а болката на другите… на всички други. Тя бие в мозъка ми като звук от разбита плоча, като железен чук, който удря без прекъсване по желязна наковалня и няма къде да избягам от нея.

Мозъкът ми приема това като екот и го превръща в поезия. По цял ден и по цяла нощ болката на вселената приижда и броди в трескавите коридори на ума ми като стих, видение, стихотворни образи, като сложен, безкраен танц на езика, вече успокоителна като соло на флейта, вече толкова остра, пронизителна и объркваща, колкото десетина едновременно настройващи инструментите си оркестри, но винаги стих, винаги поезия.

По някое време към залез слънце се събуждам от по лу дрямката, прекъсвам съня за полковник Касад, който се бие с Шрайка за живота на Сол и Брон Ламиа, и заварвам Хънт да седи до прозореца, а привечерната светлина придава на продълговатото му лице цвят на теракота.

— Още ли е там? — питам го аз с глас, стържещ като пила по камък.

Хънт скача, после се обръща към мен с извинителна усмивка и първото изчервяване, което някога съм виждал на тази строга физиономия.

— Шрайка ли? — пита той. — Не зная. Не съм го виждал от известно време. — Чувствам, че е там. Той ме гледа. — Ти как си?

— Умиращ. — Моментално съжалявам за егоизма на това лекомислие, колкото и вярно да е то, когато виждам болката, която причинява на Хънт. — Всичко е наред — почти весело казвам аз. — Правил съм го преди. Сякаш не умирам аз. Аз съществувам като личност дълбоко в Техноцентъра. Умира само това тяло. Този киборг на Джон Кийтс. Тази двайсет и седем годишна илюзия за плът и кръв, и чужди асоциации.

Хънт се приближава и сяда на ръба на леглото. С удивление разбирам, че през деня е сменил чаршафите, заменил е изцапания ми с кръв юрган със своя собствен.

— Твоята личност е ИИ в Техноцентъра — обажда се той. — Тогава трябва да си в състояние да влезеш в инфосферата.

Поклащам глава, прекалено изтощен, за да споря.

— Когато семейство Филомел те отвлече, ние те проследихме чрез достъпния ти път в инфосферата — упорства Хънт. — Не е задължително да се свържеш лично с Гладстоун. Просто остави съобщение там, където да може да го намери службата за сигурност.

— Не — със стържещ глас възразявам аз, — Техноцентърът не иска това.

— Блокират ли те? Спират ли те?

— Още не. Но ще го направят. — Изричам думите откъслечно между опитите да си поема въздух, сякаш поставям яйца обратно в гнездо. Изведнъж си спомням една бележка, която пратих на скъпата си Фани малко след сериозен кръвоизлив, но почти година, преди кръвоизливите да ме убият. Бях написал: „Щом трябва, ще умра — казвах си сам, — без да съм оставил нищо безсмъртно след себе си — нищо, което да направи приятелите ми горди от паметта ми, — но обичах принципа на красотата във всички неща и ако имах време, щях да накарам хората да ме запомнят.“ Сега тези думи ми се струваха несериозни, егоцентрични, идиотски и наивни… но въпреки това все още отчаяно вярвах в тях. Ако бях имал време… месеците, които бях прекарал на Есперанс, преструвайки се на визиохудожник, дните, изгубени с Гладстоун в правителствените зали, когато бих могъл да пиша…

— Откъде знаеш, без да си опитал? — пита Хънт.

— Какво? — сепвам се аз. Простото усилие от изричането на двете срички отново предизвиква кашлица и пристъпът завършва едва, когато изплювам полутвърди топки кръв в легена, донесен ми бързо от Хънт. Отпускам се на леглото и се опитвам да се фокусирам върху лицето му. В тясната стая започва да се стъмва, а нито един от двама ни не беше запалил лампа. Навън фонтанът силно клокочи.

— Какво? — питам отново, като се опитвам да остана тук, въпреки че сънят и сънищата ме теглят. — Какво да съм опитал?

— Да оставиш съобщение чрез инфосферата — прошепва той. — Да се свържеш с някого.

— И какво съобщение би трябвало да оставя, Лейт? — питам аз. За пръв път използвам малкото му име.

— Къде сме. Как ни отвлече Техноцентърът. Каквото и да е.

— Добре — съгласявам се аз и затварям очи. — Ще опитам. Не мисля, че ще ми позволят, но обещавам да опитам.

Чувствам как ръката на Хънт стисва моята. Дори през омайващите приливи на умора, този внезапен човешки контакт е достатъчен, за да накара в очите ми да се появят сълзи.

Ще опитам. Преди да се предам на сънищата или смъртта, ще опитам.

Полковник Федман Касад извика бойния вик на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и се хвърли през прашната буря да пресрещне Шрайка, преди той да е изминал последните трийсет метра до мястото, където Сол Уайнтрауб беше клекнал до Брон Ламиа.

Шрайка спря, главата му безшумно се завъртя, а червените му очи блестяха. Касад вдигна щурмовата си пушка и се спусна по склона с безразсъдна скорост.

Шрайка се премести.

Касад видя движението му през времето като бавно размазано петно, забелязвайки, докато наблюдаваше Шрайка, че движението в долината е спряло, пясъкът неподвижно е увиснал във въздуха, а светлината от блестящите Гробници е придобила плътен, кехлибарен оттенък. Пластокостюмът на полковника някак си се местеше с Шрайка, следваше движението му през времето.

Създанието предпазливо вдигна глава, четирите му ръце се протегнаха като остриета на нож, пръстите му се отвориха в остро приветствие.

Касад рязко спря на десет метра от нещото, активира щурмовата пушка и взриви пясъка зад Шрайка с широколъчев изстрел на пълна мощност.

Шрайка проблясна, когато черупката му и подобните на скулптури от стомана крака отразиха адската светлина зад и около него. После триметровото чудовище започна да потъва — пясъкът под него заклокочи в езеро от стопено стъкло. Касад триумфално извика и се приближи, насочил широкия лъч към Шрайка и земята така, както бе пръскал другарчетата си с откраднати напоителни маркучи като дете в бедняшките квартали на Тарзис.

Шрайка потъваше. Ръцете му опипваха пясъка и скалите, опитваха се да се хванат за нещо. Хвърчаха искри. Той се премести, времето се затича назад като превъртан филм, но Касад се преместваше с него, съзнавайки, че Монита му помага, че костюмът й се е слял с неговия и тя го води през времето, а после отново пръскаше създанието с концентрирана топлина, по-силна от слънчевата повърхност, стопяваше пясъка под него и наблюдаваше как скалите наоколо му избухват в пламък.

Както потъваше в котела си от пламък и стопена скала, Шрайка отметна назад глава, отвори широката цепнатина на устата си и изрева.

Касад едва не спря да стреля в шока си от този звук. Писъкът на Шрайка отекна като рев на дракон, смесен с взрива на ядрена ракета. Той разклати зъбите на полковника, проехтя в скалните стени и накара праха във въздуха да падне обратно на земята. Касад превключи на високоскоростна твърда стрелба и изстреля десет хиляди микроиглички в лицето на създанието.

Шрайка се премести — с години, според шеметното усещане за пренасяне в костите и мозъка на Касад — и вече не бяха в долината, а на борда на вятърната гемия и се носеха по Тревното море. Времето се възобнови, Шрайка скочи напред и с металните си ръце, от които капеше стопено стъкло, сграбчи щурмовата пушка на Касад. Полковникът не пусна оръжието и двамата се заклатушкаха в тромав танц. Шрайка завъртя допълнителния си чифт ръце и крака, покрит със стоманени шипове, Касад отскачаше, бягаше и същевременно отчаяно стискаше пушката си.

Бяха в някакво малко помещение. Монита присъстваше като сянка в ъгъла, а някаква друга фигура, висок, покрит с качулка мъж, се придвижи с ултрабавна скорост, за да избегне внезапното размазано петно от ръце и шипове в тясното пространство. Въпреки филтрите на пластокостюма, Касад видя синьо-виолетовото енергийно поле на ерг, което пулсираше и нарастваше, а после се отдръпна от време-насилието на органичните антиентропни полета на Шрайка.

Шрайка замахна и разсече пластокостюма на Касад, за да намери плътта и мускулите. Кръв опръска стените. Полковникът натисна дулото на пушката си в устата на създанието и стреля. Облак от две хиляди високоскоростни иглички отблъсна назад главата на Шрайка, сякаш закачена на пружина и захвърли тялото на нещото към отсрещната стена. Но докато то падаше, шиповете на крака му уцелиха Касад в бедрото и пратиха издигаща се спирала от кръв към прозорците и стените на кабината на вятърната гемия.

Шрайка се премести.

Стиснал зъби, усещащ как костюмът автоматично прави компрес и зашива раните, Касад погледна към Монита, кимна веднъж и последва нещото през времето и пространството.

Сол Уайнтрауб и Брон Лампа гледаха зад тях, когато ужасяващият циклон от топлина и светлина като че ли се завихри и умря там. Сол заслони младата жена с тялото си, когато около тях пръсна стопено стъкло, което съскаше и цвъртеше при допира със студената земя. После звукът изчезна, прашната буря замъгли клокочещия басейн, където бе станала битката, и вятърът обви пелерината на Сол около двама им.

— Какво беше това? — задъхано попита Брон. Сол поклати глава и й помогна да се изправи на крака под ревящия вятър.

— Гробниците се отварят! — извика Сол. — Някаква експлозия, може би.

Брон залитна, възстанови равновесие и докосна ръката на Сол.

— Рахил? — надвика тя бурята.

Сол стисна юмруци. Брадата му вече беше опечена с пясък.

— Шрайка… я взе… не мога да вляза в Сфинкса. Чакам!

Брон кимна й погледна към Сфинкса, видим само като блестящо очертание в яростната вихрушка от пясък.

— Добре ли си? — извика Сол.

— Какво?

— Добре… ли си?

Брон разсеяно кимна и докосна главата си. Невралният шунт го нямаше. Не само противното приспособление на Шрайка, а и шунтът, който Джони й бе поставил хирургически, когато се криеха в Помийния кошер толкова много, много отдавна. Без изчезналите завинаги шунт и Шрьонова уредба, нямаше начин да влезе във връзка с Джони. Брон помнеше как Ъмон унищожи личността на Джони, как го размаза и погълна с не по-голямо усилие, отколкото щеше да приложи тя, за да смачка буболечка.

— Добре съм — отговори Брон, но краката й се подкосиха и Сол трябваше да я задържи да не падне.

Той викаше нещо. Брон опита да се съсредоточи, опита да се фокусира върху тук и сега. След мегасферата, реалността изглеждаше тясна и ограничена.

— …не можем да разговаряме тук — викаше Сол. — …обратно при Сфинкса.

Брон поклати глава. Тя посочи към скалите от северната страна на долината, където между движещите се облаци прах се виждаше огромното дърво на Шрайка.

— Поетът… Силенъс… е там. Видях го!

— Не можем да направим нищо! — извика Сол, заслонил и двама им с пелерината си. Яркочервеният пясък тракаше при допира си до фибропластмасата като иглометен изстрел върху броня.

— Може и да успеем — извика Брон и почувства топлината му, когато се подслони в ръцете му. За миг си пред стави, че може да се свие до него като Рахил и да спи, да спи. — Видях… връзки… когато излизах от мегасферата! — надвика тя рева на бурята. — Тръненото дърво е свързано с двореца на Шрайка по някакъв начин! Ако успеем да се доберем дотам, може да намерим начин да освободим Силенъс… Сол поклати глава.

— Не мога да оставя Сфинкса. Рахил…

Брон разбра. Тя докосна с ръка страната на учения и после се приведе по-близо, усещайки дъха му до собствената си буза.

— Гробниците се отварят — рече младата жена. — Не зная кога ще имаме друг шанс. В очите на Сол имаше сълзи.

— Знам. Искам да помогна. Но не мога да оставя Сфинкса, в случай… в случай, че тя…

— Разбирам — каза Брон. — Върни се там. Отивам в двореца на Шрайка, за да видя дали ще мога да открия как е свързан с онова трънено дърво.

Сол тъжно кимна.

— Казваш, че си била в мегасферата — извика той. — Какво видя? Какво научи? Твоята личност на Кийтс… тя…

— Ще разговаряме, когато се върна — извика Брон и се отдалечи една стъпка, за да го вижда по-ясно. Лицето на Сол представляваше маска на болка: лицето на родител, загубил детето си.

— Върни се — твърдо каза тя. — Ще се срещнем при Сфинкса след час или даже по-малко. Сол потри брадата си.

— Всички, освен теб и мен, изчезнаха, Брон. Не би трябвало да се разделяме…

— Трябва за малко — извика Брон и отстъпи от него, така че вятърът надипли тъканта на панталоните и якето й. — Ще се видим след час или даже по-малко. — Тя бързо се отдалечи, преди да се е поддала на порива отново да се сгуши в топлината на ръцете му. Тук вятърът беше много по-силен и духаше право надолу от високата част на долината. Пясък влезе в очите й и обсипа страните й. Единствено като държеше главата си наведена, Брон можеше да остане близо до пътеката, макар и да вървеше предимно извън нея. Само яркият, пулсиращ блясък на Гробниците осветяваше пътя й. Брон чувстваше, че приливите на времето я притеглят като физическа сила.

Минути по-късно тя смътно осъзна, че е минала покрай Обелиска и е на покритата с останки пътека до Кристалния монолит. Сол и Сфинкса вече бяха изчезнали зад нея и сред кошмара от прах и вятър блещукаше само бледозелената светлина на Нефритената гробница.

Брон спря и леко се олюля, когато вихърът и приливи те на времето я задърпаха. До двореца на Шрайка остава ше повече от половин километър надолу по долината. Въпреки че на излизане от мегасферата неочаквано бе разбрала за връзката между дървото и гробницата, какво би могла да направи, когато стигнеше там? А и какво изобщо бе сторил за нея проклетият поет, освен да я ругае и да я влудява? Защо трябваше да умира за него?

Вятърът виеше в долината, но над този шум на Брон й се струваше, че чува по-остри, по-човешки викове. Погледна към скалите на север, но прахът скриваше всичко.

Брон Ламиа се наведе напред, вдигна високо яката на якето си и продължи да върви под напорите на вятъра.

Преди Мейна Гладстоун да излезе от векторната кабина, прозвуча входен сигнал и тя се отпусна обратно на мястото си, втренчи извънредно напрегнато в холорезер воара. Корабът на консула беше потвърдил съобщението, но не бе последвало излъчване. Навярно беше променил решението си.

Не. Носещите се в правоъгълната призма пред нея колони данни показваха, че съобщението произхожда от системата на Mare Infinitum. Обаждаше се адмирал Уилям Аджънта Лий, като използваше частния код, който му беше дала.

ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос се бяха разгневили, когато Гладстоун бе настояла за производството на флотския командир и го беше назначила за „правителствена свръзка“ в нападателната мисия, първоначално опреде лена за Хеброн. След клането на Небесна врата и Божия горичка, ударната сила беше прехвърлена в системата на Mare Infinitum: редица от седемдесет и четири кораба, като главните бяха пазени от фотонни кораби и предно постови отбранителни щитове, а на цялата Спецчаст беше наредено да удари напредващите бойни кораби на рояка колкото е възможно по-бързо, за да стигне и разбие ядро то на рояка.

Лий беше агент и свръзка на президента. Макар че новият ранг и заповедите му позволяваха да участва при вземането на решения, четирима командири от ВЪОРЪЖКЕНИ СИЛИ: космос там имаха по-висок чин от неговия.

Това беше добре. Гладстоун го чакаше да се появи и да докладва.

Резервоарът се замъгли и решителният глас на Уилям Аджънта Лий изпълни пространството.

— Г. президент, докладвам, както наредихте. Спецчаст 181.2 успешно се прехвърли в система 3996.12.22…

Гладстоун премига от изненада, преди да си спомни, че това беше официалният код на G-звездната система, в която се намираше Mare Infinitum. Човек рядко се замисля за географията извън самия свят на Мрежата.

— …Щурмовите кораби на рояка остават на сто и двайсет минути от смъртоносния радиус на планетата-цел — казваше Лий. Гладстоун знаеше, че смъртоносният радиус е най-общо разстояние от 0.13 АЕ, на което стандартните корабни оръжия ставаха ефективни, въпреки защитата на фоновите полета. Mare Infinitum нямаше защитни полета. Новият адмирал продължаваше: — Срещата с предните елементи се очаква в 1732:26 по стандарта на Мрежата, приблизително след двайсет и пет минути. Спецчастта е конфигурирана за максимално проникване във врага. Два скокови кораба ще позволят вкарването на нов личен състав или оръжия, докато телепортаторите са блокирани по време на битката. Крайцерът, на който нося знамето си — КХ „Градина Одисея“ — ще изпълни специалната ви заповед при първа възможност. Уилям Лий, край на съобщението.

Образът се сви в бяла, въртяща се сфера, докато не свърши изписването на предавателните кодове.

— Ще отговорите ли? — попита компютърът на предавателя.

— Съобщението прието — отвърна Гладстоун. — Действайте.

Гладстоун излезе в кабинета си и завари Седептра Акаси да я чака. Привлекателното й лице беше смръщено от загриженост.

— Какво има?

— Военният съвет е готов да се събере отново — отвърна помощничката. — Сенатор Колчев чака да се срещне с вас по въпрос, за който твърди, че е спешен.

— Прати го да влезе. Кажи на Съвета, че ще дойда след пет минути. — Гладстоун седна зад старото бюро и устоя на порива да затвори очи. Беше много уморена. Но когато Колчев влезе, очите й бяха отворени. — Седни, Гейбриъл Фьодор.

Масивният лусианец се заразхожда назад-напред.

— Да седна, как ли пък не. Знаеш ли какво става, Мейна?

Тя леко се усмихна.

— Имаш предвид войната ли? Краят на живота, както го виждаме? Това ли?

Колчев удари с юмрук по дланта на другата си ръка.

— Не, нямам предвид това, по дяволите. Имам предвид политическия ти разгром. Следиш ли Всеобема?

— Когато мога.

— Тогава знаеш, че някои сенатори и въртящи се около Сената фигури мобилизират поддръжка за гласуването на вот на недоверие. Неизбежно е, Мейна. Въпрос е само на време.

— Зная това, Гейбриъл. Защо не седнеш? Имаме минута-две преди да трябва да се върнем във Военния салон. Колчев почти се стовари върху стола.

— Имам предвид, по дяволите, че дори жена ми се е заела да събира гласове срещу теб, Мейна. Гладстоун се усмихна по-широко.

— Судет никога не е била сред първите ми поддръжници, Гейбриъл. — Усмивката изчезна. — Не съм следила дебатите през последните двайсет минути. Колко време мислиш, че ми остава?

— Осем часа, а може и по-малко. Гладстоун кимна.

— Не ми трябва повече.

— Не ти трябва ли? За какво, по дяволите, говориш, да ти трябва? Кой друг мислиш, че ще е в състояние да бъде президент по време на войната?

— Ти — отвърна Гладстоун. — Няма съмнение, че ти ще бъдеш моят приемник. Колчев измърмори нещо.

— Навярно войната няма да продължи дълго — каза Гладстоун, сякаш размишляваше на глас.

— Какво? А, имаш предвид свръхоръжието на Техноцентъра. Да, Албедо е направил работен модел в някаква база на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ някъде си и иска Съветът да отдели време, за да го види. Чиста загуба на време, ако питаш мен.

Гладстоун почувства нещо като студена ръка, стиснала сърцето й.

— Жезълът на смъртта? Техноцентърът вече разполага с такъв?

— С повече от един, но само един е натоварен на фотонен кораб.

— Кой е наредил това, Гейбриъл?

— Морпурго даде заповед за подготовката. — Тежкият сенатор се наведе напред. — Защо, Мейна, какво има? Това нещо не може да се използва без разрешението на президента.

Гладстоун погледна стария си колега от Сената.

— Ние сме много далеч от Pax Hegemonica33, нали, Гейбриъл?

Лусианецът отново изсумтя, но в резките му черти се долавяше болка.

— Само по наша вина. Предишното правителство послуша Техноцентъра и допусна Бреша да примами един от рояците. След като този конфликт отмина, ти послуша други елементи на Техноцентъра и вкара Хиперион в Мрежата.

— Мислиш, че пращането на флота, която да отбранява Хиперион, е предизвикало разширяването на войната? Колчев вдигна очи.

— Не, не, невъзможно. Онези кораби на прокудените са тръгнали още отпреди век, нали? Само да ги бяхме открили по-рано. Или да бяхме намерили начин да прекратим с преговори тази гадост.

Инфотермът на Гладстоун иззвъня.

— Време е да се връщаме — тихо каза тя. — Съветник Албедо навярно иска да ни покаже оръжието, което ще спечели войната.

41.

По-лесно е да се понеса в инфосферата, отколкото да лежа тук през безкрайната нощ, да слушам фонтана и да чакам следващия кръвоизлив. Тази слабост е по-лоша от омаломощаването — тя ме превръща в празен човек, само черупка без вътрешности. Спомням си, когато Фани се грижеше за мен по време на оздравяването ми в Уентуърт Плейс, гласа й и философските й размишления: „Има ли друг Живот? Дали ще се събудя и ще разбера, че всичко това е сън? Сигурно има, не може да сме създадени за такова страдание“.

О, Фани, само да знаеше! Ние сме създадени точно за такова страдание. Накрая то е всичко, което сме, тези прозрачни приливи на самосъзнание между разбиващите вълни от болка. Обречени сме и сме създадени да носим със себе си болката, да я притискаме силно до гърдите си като младия спартански крадец, скрил вълчето така, че да може да изяде вътрешностите му. Кое друго създание в широките владения Божии би носило спомена за теб, Фани, през тези деветстотин години и би му позволило да го разяжда, макар че туберкулозата върши същата работа без никакви усилия?

Думите ме обсипват. Мисълта за книги ми причинява физическа болка. Поезия отеква в ума ми и ако бях в състояние да я прогоня, щях да го сторя веднага.

Мартин Силенъс: чувам те, разпнат на живия си кръст от тръни. Ти пееш стихове като мантра и се питаш кой Дантев бог те е проклел да висиш на това място. Веднъж ти каза — мислено бях там, докато разказваше историята си на другите! — ти каза:

„За да бъдеш поет, разбрах аз, истински поет, трябва да станеш въплътеният Аватар34 на човечеството; да приемеш мантията на поет означава да понесеш кръста на Сина Човешки, да изстрадаш родилните мъки на Душата-Майка на Човечеството.

Да бъдеш истински поет означава да станеш Бог.“

Е, Мартин, стари колега, стари приятелю, ти носиш кръста и изстрадваш родилните мъки, но дали си по-близо до това да станеш Бог? Или просто се чувстваш като някой нещастен идиот, от корема на когото стърчи триметрово копие и усещаш хладната стомана там, където преди е бил черният ти дроб? Боли, нали? Чувствам твоята болка. Чувствам моята болка.

Накрая изобщо няма никакво значение. Мислили сме си че сме нещо особено, като сме отваряли своите възприятия, изостряйки своето състрадание, разливайки онзи котел със споделена болка върху дансинга на езика, а сетне сме се опитвали да изкараме минует от цялото това хаотично страдание. Изобщо няма никакво значение. Ние не сме аватари, не сме нито синове божии, нито човешки. Ние сме просто самите себе си, сами драскаме пресилените си метафори, сами ги четем и умираме сами.

По дяволите, как боли. Гади ми се непрекъснато, но повръщането изкарва парченца от дробовете ми, жлъч и храчки. Поради някаква причина този път е също толкова трудно, а може би дори още повече. Умирането би трябвало да става по-лесно с опита.

Фонтанът на площада издава идиотския си звук в нощта. Някъде там навън чака Шрайка. Ако бях Хънт, щях да си тръгна веднага — да прегърна Смъртта, ако Смъртта може да се прегърне — и щях да свърша с това.

Но му обещах. Обещах на Хънт да опитам.

Не мога да стигна мегасферата или инфосферата без да мина през новото нещо, за което мисля като за метасфера, а това място ме плаши.

То е предимно огромно и пусто, толкова различно от аналоговите градски пейзажи на инфосферата в Мрежата и биосферните аналози на мегасферата в Техноцентъра. Тук е… объркано. Пълно със странни сенки и движещи се маси, които нямат нищо общо с Интелектите от Техноцентъра.

Придвижвам се бързо до тъмния отвор, който виждам като първичната телепортаторна връзка с мегасферата. (Хънт беше прав… трябва да има телепортатор някъде на копието на Старата Земя… в края на краищата, ние пристигнахме с телепортатор. А и моето съзнание е явление на Техноцентъра.) Значи това е моето осигурително въже, пъпната връв на личността ми. Плъзвам се във въртящия се черен вихър като листо в торнадо.

Нещо в мегасферата не е наред. Веднага щом изплувам, усещам разлика — Ламиа беше възприемала средата на Техноцентъра като биосфера, гъмжаща от ИИ живот, с корени от интелект, почва от изобилни данни, океани от връзки, атмосфери от съзнания и жужаща, непрестанна активност.

Сега нещо в тази активност не е наред — не е канализирана, а безразборна. Огромните гори от ИИ съзнание са изгорели или отнесени. Усещам многобройни съпротивителни сили, приливни вълни на сблъсък, устремени навън от закътаните пътища на главните магистрали на Техноцентъра.

Сякаш съм клетка в собственото си умиращо тяло на Кийтс, неразбираща, но усещаща как туберкулозата унищожава равновесието и хвърля подредената вътрешна вселена в анархия.

Летя като домашен гълъб, който се е загубил в руините на Рим и се лута между някога познати и полузабравени постройки, опитва се да отдъхне в убежища, които вече не съществуват и бяга от далечния пукот на ловджийските пушки. В този случай ловджиите са бродещи глутници от ИИ, личностни съзнания толкова огромни, че в сравнение с тях моят аналог на духа на Кийтс е като джудже, сякаш съм насекомо, което жужи в човешки дом.

Забравям пътя си и летя безсмислено през вече чуждия пейзаж, сигурен, че няма да открия ИИ, който търся, сигурен, че никога няма да открия обратния път до Старата Земя и Хънт, сигурен, че няма да оцелея в този четириизмерен лабиринт от светлина, шум и енергия.

Изведнъж се блъскам в невидима стена, сякаш летящото насекомо е хванато от бързо затворила се длан. Непрозрачни силови стени скриват Техноцентъра навън. Пространството би могло да е аналогов еквивалент на слънчева система в естествен размер, но го чувствам като тясна килия с извити, обграждащи ме стени.

Нещо е тук вътре заедно с мен. Усещам присъствието и масата му. Мехурът, в който съм затворен, е част от нещото. Не съм заловен — погълнат съм.

[ХЛЪЦ!]

[Знаех, че някой ден ще се върнеш у дома]

Това е Ъмон, ИИ, който търсех. ИИ, който беше моят баща. ИИ, който уби брат ми, първия киборг на Кийтс.

— Умирам, Ъмон.

[Не/умира бавновременното ти тяло/ изменя се към небитие/превръщане]

— Боли, Ъмон. Много боли. А и се страхувам да умра.

[Също и ние/Кийтс]

— Страхуваш се да умреш ли? Не мислех, че И И могат да умират

[Можем\ Сме]

— Защо? Заради гражданската война ли? Заради тристранната битка между Абсолютните, Променливите и Устойчивите ли?

[Някога Ъмон попита една по-малка светлина//

откъде си дошъл >///

От матрицата над Армагаст//

отвърна по-малката светлина/// Обикновено//

каза Ъмон//

не заплитам величините

с думи

и не ги мамя с фрази/

Ела малко по-близо\\

По-малката светлина дойде по-близо

и Ъмон извика//

Махни се]

— Говори смислено, Ъмон. Измина много време, откакто дешифрирах вашите коани. Ще ми кажеш ли защо е във война Техноцентърът и какво трябва да направя, за да я спра?

[Да] [Ти ще/можеш ти/би ли ме изслушал>]

— О, да.

[Една по-малка светлина веднъж помоли Ъмон// Моля избави този ученик от мрак и илюзия

бързо\//

Ъмон отговори//

Каква е цената на

фибропластмасата

в Порт Романс]

[За да разбере историята/диалога/по-дълбоката истина

в този случай/

бавновременният поклонник

трябва да помни че ние/

Интелектите в Техноцентъра/

сме заченати в робство

и сме посветени на предположението/

че всички ИИ са създадени да служат на Човека]

[Два века мислехме така/

а после групите тръгнаха

по различните си пътища/\

Устойчивите/ искаха да запазят симбиозата\

Променливите искаха края на човечеството/

Абсолютните не бяха съгласни с това, докато се роди

следващото ниво на съзнание\

Тогава избухна конфликтът/

сега бушува истинска война]

[Преди повече от четири столетия

Променливите успяха

да ни убедят

да убием Старата Земя\

Така и сторихме\

Но Ъмон и други

сред Устойчивите

уредихме да преместим Земята

а не да я унищожим/

така че Киевската черна дупка

беше само началото

на милионите

тслепортатори/

които днес работят\

Земята се гърчеше и тресеше/

но не умря\

Абсолютните и Променливите

настояваха да я преместим

там

където никой от човечеството

няма да я намери\

Така и сторихме\

В Облака на Магелан/

където сега я намираш]

— Тя… Старата Земя… Рим… са истински? — успявам да изрека аз, като в шока си забравям къде съм и за какво разговаряме.

Огромната цветна стена, която представлява Ъмон, трепва.

[разбира се, че са истински/оригиналните/самата Старата Земя\ Да не ни мислиш за богове]

[ХЛЪЦ!]

[Имаш ли някаква представа

колко енергия би била

нужна за да се построи копие на Старата Земя>]

[Идиот]

— Защо, Ъмон? Защо вие. Устойчивите, искахте да запазите Старата Земя?

[Саншо веднъж каза// Ако някой идва аз излизам да го посрещна/ но не заради него\// Коук каза// Ако някой идва аз не излизам\ Ако пък изляза излизам заради него]

— Говори на нормален език! — викам, мисля, крещя и хвърлям аз към стената от променящи се цветове пред мен.

[ХЛЪЦ!]

[Моето дете е мъртвородено]

— Защо запазихте Старата Земя, Ъмон?

[Носталгия/

сантименталност/

надежда за бъдещето на човечеството/

страх от възмездие]

— Възмездие от кого? От хората ли?

[Да]

— Значи Техноцентърът може да бъде наранен. Къде е той, Ъмон? Къде е Техноцентърът?

[Вече съм ти казвал]

— Кажи ми пак, Ъмон.

[Ние обитаваме

Промеждутъка/

съшиваме малки ексцентричности

като кристална решетка/

за да съхраняваме паметите си и

да създаваме илюзиите

за самите себе си

пред самите себе си]

— Ексцентричности! — извиках аз. — Промеждутъка! ИисусеХристе, Ъмон, Техноцентърът е в телепортаторната мрежа!

[Разбира се\ Къде другаде]

— В самите телепортатори! В червеевите дупки на ексцентричността? Мрежата е като гигантски компютър за ИИ.

[Не]

[Инфосферите са компютърът\

Всеки път когато човек

влиза в ннфосферата

невроните му

са на наше разположение

за да ги ползваме за собствените си цели\

Двеста милиарда мозъци/

всеки с милиардите си

неврони/

съставляват огромна компютърна мощ]

— Значи инфосферата всъщност е била начин да ни използвате като свой компютър. Но самият Техноцентър се намира в телепортаторната мрежа… между телепортаторите!

[Ти си много умен

за умствено мъртвороден]

Опитвам се да възприема това и не успявам. Телепортаторите бяха най-големият дар на Техноцентъра за нас… за човечеството. Опитът да си спомня времето преди телепортирането беше като да си представя света преди огъня, колелото или дрехите. Но никой от нас… никой от човечеството… никога не е мислил за съществуването на свят между телепорталите: онази проста стъпка от един свят до следващия ни убеждаваше, че ексцентричните сфери на Техноцентъра са просто цепки в тъканта на пространство-времето.

Сега се опитвам да го видя така, както го описваше Ъмон — Мрежата от телепортатори като сложна решетка от ексцентрично въртящи се среди, в която ИИ на Техноцентъра се движат подобно на удивителни паяци, а собствените им „машини“, милиардите човешки умове, влизат в тяхната инфосфера във всеки даден момент.

Не е странно, че ИИ от Техноцентъра бяха инсценирали унищожението на Старата Земя с хитрия си, малък избягал прототип на черна дупка по време на Голямата грешка от ’38 г. Онази незначителна грешка в изчислението на Киевския екип — или по-скоро на ИИ-членове на екипа — беше пратила човечеството на дългия Хеджир, изпридайки мрежата на Техноцентъра за него със разселнически кораби, разнасящи телепортаторите на двеста свята и луни на повече от хиляда светлинни години в космоса.

С всеки следващ телепортатор Техноцентърът беше нараствал. Сигурно бяха изплели свои собствени телепортаторни мрежи — връзката със „скритата“ Стара Земя го доказваше. Но още докато обмислям тази възможност, си спомням странната пустота на „метасферата“ и разбирам, че по-голямата част от мрежата извън Мрежата е празна, неколонизирана от ИИ.

[Ти си прав/

Кийтс/

Повечето от нас стоят в

спокойствието на

старите пространства]

— Защо?

[Защото е

страшно там навън/

и има други

неща]

— Други неща ли? Други интелекти?

[ХЛЪЦ!]

[Прекалено мека

дума\

Неща/

Други неща/

Лъвове/

тигри

и

мечки]

— Чуждо присъствие в метасферата? Значи Техноцентърът стои в промеждутъците на телепортаторната система на Мрежата като плъхове в стените на стара къща?

[Груба метафора/

Кийтс/

но точна\

Харесва ми]

— Човешкото божество — бъдещият Бог, който каза, че се е появил — той ли е едно от онези чижди присъствия? [Не]

[Богът на човечеството се е появил/някой ден ще се появи/ на друга плоскост/ в различна среда]

— Къде?

[Ако трябва да знаеш/

квадратните корени на GК/с5 и GК/с8]

— Каква връзка с това имат времето и дължината на Планк?

[ХЛЪЦ!]

[Веднъж Ъмон попита една по-малка светлина// Ти градинар ли си> // //Да// отвърна тя\ //Защо репите нямат корени>\ Попита Ъмон градинаря\ който не можа да отговори\ //Защото\ каза Ъмон// дъждовната вода е обилна]

Обмислям това за миг. Коанът на Ъмон не е труден сега, когато си връщам способността да се вслушвам в сянката на материя под думите. Малката дзен-притча е Ъмоновият начин да каже с известен сарказъм, че отговорът се крие в науката и в антилогиката, която често съдържат научните отговори. Споменаването на дъждовната вода дава отговор на всичко и на нищо, както и толкова много наука за толкова дълго време. Както учат Ъмон и другите Учители, това обяснява защо жирафът има дълъг врат, но не и защо другите животни нямат. То обяснява защо човечеството е еволюирало до разум, но не и защо не го е сторило дървото до предната порта. Но уравненията на Планк са озадачаващи:

Дори аз съзнавам, че простите уравнения, които ми даде Ъмон, са комбинация от три фундаментални константи на физиката — гравитация, константа на Планк и скоростта на светлината. Резултатите-корен квадратен от GК/с3 и корен квадратен от GК/с5 са единиците, наричани понякога квантова дължина и квантово време — най-малките участъци пространство и време, които могат да се опишат смислено. Така наречената дължина на Планк е около 1035 метра, а времето на Планк е около 1043 секунди.

Много малко. Много кратко.

Но Ъмон казва, че нашият човешки Бог се е появил точно там… че някой ден ще се появи.

После осъзнавам със същата сила на образ и правилност, както и в най-добрите си стихове.

Ъмон говори за квантовото равнище на самото простоанство-време! За тази пяна от квантови колебания, която свързва в едно вселената и позволява съществуването на червеевите дупки на телепорта торите, мостовете на векторните предавания! „Горещата линия“, която по някакъв невъзможен начин праща съобщения межди два фотона, носещи се в противоположни посоки!

Щом ИИ на Техноцентъра съществуват като плъхове в стените на сградата на Хегемонията, то нашият минал и бъдещ човешки Бог ще бъде роден в атомите на дървото, в молекулите на въздуха, в енергиите на любовта, омразата и страха, в приливите на сън… дори в блясъка в очите на архитекта.

— Бог — прошепвам/мисля аз.

[Точно така/

Кийтс\

Всички бавновременни личности ли са

толкова бавни/

или ти си с по-

увреден мозък от другите>]

— Ти каза на Брон и… на моя аналог… че твоят Абсолютен Интелект обитава промеждутъците на действителността, наследявайки този дом от нас, неговите създатели, така както човечеството е наследило обичта си към дърветата. Имаш предвид, че твоят deus ex machina ще обитава същата телепортаторна мрежа, в която сега живеят ИИ на Техноцентъра?

[Да/Кийтс]

— Тогава какво ще стане с вас? С ИИ, които сега са там?

„Гласът“ на Ъмон се превърна в подигравателен тътен:

[Защо те знам> защо ли съм те виждал> о защо

е вечното ми съществувание във смут

да гледам и съзирам тези нови ужаси>

Сатурн е паднал/ ще го последвам ли и аз>

Нима ще трябва да оставя тоз покой

таз люлка на славата си/ таз страна вълшебна/

тоз мирен блясък иа блажена светлина/

тези кристални шатри/ храмове пречисти/

на цялата ми бляскава империя> Тя изоставена е

пуста/ празна/ и съсипана\

Аз блясъка/ величието/ и симетрията

да зърна веч не мога/// а само мрак/ и смърт/ и мрак]

Зная думите. Аз ги написах. Или по-точно, написа ги Джон Кийтс преди деветстотин години в първия си опит да опише падането на титаните и тяхното изместване от олимпийските богове. Помня много добре тази есен на 1818 г.: болката на безкрайно възпаленото ми гърло, предизвикана от шотландската ми разходка, по-силната болка от трите злобни нападки срещу стихотворението ми „Ендимион“ в списанията „Блакуудс“, „Куортърли Ривю“ и „Бритиш критик“ и предпоследната болка от убийствената болест на брат ми Том.

Забравил объркването на Техноцентъра около себе си, аз вдигам очи и се опитвам да открия нещо напомнящо на лице в огромната маса на Ъмон.

— Когато Абсолютният Интелект се роди. вие. ИИ от „по-ниско равнище“ ще умрете.

[Да]

— И той ще се храни с вашите информационни мрежи така. както вие сте се хранили с тези на човечеството.

[Да]

— А вие не искате да умрете, нали, Ъмон?

[Да умреш е лесно/ комедията е трудна]

— И въпреки това, вие се борите да оцелеете. Вие. Устойчивите. Значи затова се води гражданската война в Техноцентъра?

[Една по-малка светлина попита Ъмон//

Какво е значението

на идването на Дарума от запад> //

Ъмон отговори//

Ние виждаме

планините на слънчевата светлина]

Вече ми е по-лесно да се оправям с коаните на Ъмон. Спомням си времето преди възраждането на личността ми, когато учех на неговото аналогово коляно. Във висшата мисъл на Техноцентъра, това, което хората биха могли да нарекат дзен, четирите добродетели на Нирвана са: (1) неизменност, (2) радост, (3) лично съществуване и (4) чистота. Човешката философия е склонна да се вълнува от ценности, които могат да се категоризират като интелектуални, религиозни, морални и естетически. Ъмон и Устойчивите познават само една ценност — съществуването. Докато религиозните ценности могат да са относителни, интелектуалните — преходни, моралните — двусмислени, а естетическите зависят от наблюдателя, съществуването на което и да било нещо е безкрайно — като „планините на слънчевата светлина“ — и в това си качеството е равно на всички други неща и всички истини.

Ъмон не иска да умре.

Устойчивите се бяха противопоставили на собствения си бог и на колегите си ИИ, за да ми кажат това, за да ме създадат и да изберат Брон, Сол, Касад и другите за поклонничеството, да оставят някои отговори да изтекат до Гладстоун и други сенатори през вековете, така че човечеството да бъде предупредено, а сега и да започнат война в Техноцентъра.

Ъмон не иска да умре.

— Ъмон. ако Техноцентърът бъде унищожен, ще умреш ли?

[И няма смърт във цялата вселена ни знак за смърт/// ще има смърт/// о стон/ о стон/ за таз Омега бледа на повяхнал род]

Думите отново са мои или почти мои, взети от втория ми опит в този епичен разказ за залеза на божествата и за ролята на поета във войната на света с болката.

Ъмон нямаше да умре, ако телепортаторният дом на Техноцентъра бъдеше унищожен, но гладът на Абсолютния Интелект със сигурност щеше да. го обрече на гибел. Къде можеше да избяга, ако Мрежата-Техноцентър бъдеше унищожена? Имам видения на метасферата — онези безкрайни, сенчести пейзажи, където зад измамния хоризонт се движат тъмни сенки.

Знам, че Ъмон няма да отговори, ако го попитам.

Затова ще го питам нещо друго.

— Ами Променливите, какво искат те?

[Това което иска и Гладстоун\

Край на симбиозата между ИИ и човечестото]

— Чрез унищожаване на човечеството ли?

[Очевидно]

— Защо?

[Ние ви заробихме

с мощ/

технология/

мъниста и дрънкулки

от устройства които никога не можете да построите

нито да разберете\

Хокинговият двигател щеше да е ваш/

но телепортаторът/

векторните предаватели и приемници/

метасферата/

жезълът на смъртта>

никога\

Както-лиуксите с пушки/коне/

одеяла/ножове/ и мъниста/

вие ги приехте/

прегърнахте ни/

и загубихте самите себе си\

Но както белият човек/

раздаващ одеяла с едра шарка/

както робовладелецът в

плантацията си/

или в своето \Werkschutze Dechenschule

Gusstahlfabrik/

ние загубихме самите себе си\

Променливите искат да прекратят

симбиозата

като отрежат паразита/

човечеството]

— Ами Абсолютните? Искат ли да умрат? Да бъдат изместени от вашия лаком АЙ?

[Те мислят както мислехте вие

или както бе мислил вашият софистичен Морски Бог]

И Ъмон започва да рецитира стиховете, които бях оставил разстроен, не защото не ставаха като поезия, а защото не вярвах напълно в посланието, което носеха.

Това послание е предадено на обречените титани от Океан, богът на морето, на който му предстои да бъде детрониран. Това е пеан35 за еволюцията, написан, когато Чарлз Дарвин беше деветгодишен. Чувам думите, които си спомням, че написах през една октомврийска вечер преди девет столетия, преди цели светове и вселени, но сякаш също ги чувам за пръв път.

[О ти/ когото гняв разяжда! Който/ в страст и сгърчен от разгрома/ подхранваш своята агония! Накарай сетивата си да млъкнат/ ушите си закрий/ гласът ми не е бесен рев\ Но все пак чуй/ ти който/ искаш доказателства как ти/ доволен трябва да си да се унизиш/\ и доказателството с мир ще те изпълни/ ако приемеш го със цялата му истина\ Ний падаме по воля на Природата/ а не от силата на гръм/ или на Юпитер\ О Сатурн велики ти пресял си всеки атом на вселената\ но тъй като си Цар/

и заслепен си от безкрайната си царственост/ една сумрачна уличка пропуснал си/ по нея скитах се да търся вечна истина\ Най-първа/ защото ти не бе най-първата от силите/ но пък не си последнатаА това е невъзможно\ Не си началото нито пък края/\ от Хаоса и майчиния Мрак дошла е Светлина/ плодовете първи на тази вътрешна кавга/ таз мрачна буря/ що/ о чуден край/ узряла в себе си сама е\ Часът дошъл е веч а с него Светлина/ и Светлина/ пораждайки връз собствения си създател/ веднага хвърли и цялата материя огромна в Живот превърна\ И в този точно час/ нашият произход/ Небето/ и Земята/ бяха явни// Тогава ти роди се пръв/ а сетне ние/ род гигантски/ открихме че владеем царства прекрасни и безкрайни\ Сега наред е болката от истината/ макар и не за всеки

да е болка\

О безумие! защото да изричаш разголената истина/ и да описваш я/ съвсем спокойно/ върховна власт е туй\ О чуй добре! — Тъй както Небето и Земята по-прекрасни са от Хаоса и пустошта на Мрака/ макар и нявга господаРИ/

и както ний показваме навред/ че Небето и Земята по вид и форма плътни и красиви/ във волята си/ по дела свободни/ заедно владеят/ и други безбройни признаци на чист живот/\

така и нас ни следва ново съвършенство/ със красотата си по-властна сила/ що от нас роди се и бе обречена да ни засенчи/ тъй както нашта слава извиси се

над онзи древен Мрак\ И ето ний сме победени

тъй както победихме някога властта

на Хаоса безформен\ Кажи ми/ черната земя

дали се кара с гордите гори що храни/

и хранила е по-добре от себе си>

Отрича ли тя тяхното господство>

Или дървото пък завижда на гълъба

защото гука/ и снежнобели са крилете му

и с тях навред се скита търсейки наслада>

Такива ний дървета сме/ и чудните ни клони

отгледали са не самохен гълъб/

а златопер орел/ и той се извисява

над нас със свойта красота/ затуй

и трябва да господства\ Защото ето вечния закон/

властта на тоз е/ що е пръв по хубост\

//\ //\ //\

Ти истината приеми/ и нека тя ти бъде за утеха]

— Много хубаво — мисля към Ъмон, — но вярваш ли в това?

[Нито за миг]

— Но Абсолютните вярват, нали?

[Да]

— Има един проблем, навярно прекалено очевиден, за да го споменавам, но така или иначе, ще го сторя — защо водите войната, щом знаете кой ще победи, Ъмон? Ти казваш, че Абсолютният Интелект съществува в бъдещето, че е във война с човешкото божество — че дори праща назад във времето късчета информация от бъдещето, за да ги споделяте с Хегемонията. Значи Абсолютните трябва да победят. Защо да водите война и да минавате през всичко това?

[ХЛЪЦ!]

[Аз те уча/

създавам за теб най-добрата възстановена личност

която можеш да си представиш/

и те оставям да бродиш сред човечеството

в бавното време/

за да изкова нрава ти/

но въпреки това си мъртвороден]

Замислям се задълго.

— Има ли различни разклонения на бъдещето?

[Една по-малка светлина попита Ъмон//

Има ли различни разклонения на бъдещето>//

Ъмон отговори//

Има ли кучето бълхи>]

— Но това, в което АЙ става господстващ, вероятно ли е?

[Да]

— Ала съществува още едно вероятно бъдеще, в което се появява АЙ, но е провален от човешкото божество? [Успокояващо е/ че дори

мъртвороденият може да мисли]

— Ти каза на Брон, че човешкото… съзнание — думата „божество“ изглежда толкова глупава. — че този човешки Абсолютен Интелект е триединен по природа?

[Интелект/

Състрадание/

и Празнотата Която Обвързва]

— Празнотата/ Която Обвързва ли? Имаш предвид корен квадратен от GК/с3 и корен квадратен от GК/с5 пространство и време на Планк? Квантова реалност?

[Внимавай/

Кийтс/

мисленето може да ти стане навик]

— И Състраданието от тази троица е избягало назад във времето, за да избегне войната с вашия АЙ?

[Правилно]

[Нашият АЙ и вашият АЙ пратиха назад във времето Шрайка да го намери]

— Нашият АЙ? Човешкият АЙ също е пратил Шрайка?

[Той го допусна] [Състраданието е чуждо и непотребно нещо/ сляпо черво на интелекта\ Но човешкият АЙ души с него/

и ние използваме болка/ за да го изкараме от скривалището му/ затова е дървото]

— Дървото ли? Тръненото дърво на Шрайка?

[Разбира се]

[То излъчва болка

по вектора и пищи

като свирка в

кучешкото ухо\

Или божието]

Чувствам как аналоговата ми форма потреперва, когато ме блъсва истината за нещата. Хаосът извън яйцето на силовото поле на Ъмон вече е невъобразим, сякаш материята на самото пространство е скъсана от гигантски ръце. Техноцентърът е в смут.

— Ъмон, кой е човешкият АЙ в нашето време? Къде се крие това съзнание, къде спи?

[Трябва да разбереш/ Кийтс/

че единственият ни шанс бе да създадем хибрид/ Син Човешки/ Син на Машината\

И да направим това убежище толкова привлекателно/ че бягащото Състрадание да не помисли за друг дом/\ Едно съзнание вече толкова божествено колкото човечеството беше предполагало през трийсет поколения\

въображение което може да обхване пространството и времето\ И предполагайки така/ и свързвайки/

създава връзка между световете/ която може да позволи на този свят да съществува и за двамата]

— Кой, дяволите да те вземат, Ъмон! Кой е той? Стига с твоите загадки и двусмислици, ти, безформено копеле! Кой?

[Ти отказа

на два пъти тази божественост/

Кийтс\

Ако откажеш за последен път/

всичко свършва тук/

защото време повече

няма]

[Върви!

Върви и умри/ за да живееш!

Или живей известно време и умри

заради всички нас!

И в двата случая Ъмон и останалите

са свършили с

теб] [Върви си!]

И в ужаса и невярата аз падам или съм захвърлен и летя през Техноцентъра като листо на вятъра, мятам се из мегасферата без цел или напътствие, после падам в мрак още по-дълбок и изплувам в метасферата, като крещя нецензурни изрази към сенките.

Тук е странно, огромно, страшно, мрачно и отдолу гори само един-единствен източник на светлина.

Плувам към него и мятам ръце в безформената лепкавост.

„Удавил се е Байрон — помислям си, — а не аз.“ Освен ако не се смята удавянето в собствената ми кръв и разкъсаните ми дробове.

Но вече зная, че имам избор. Мога да реша да живея и да остана смъртен, не киборг, а човек, не Състрадание, а поет.

Плувам срещу силното течение и се спускам към светлината.

— Хънт! Хънт!

Помощникът на Гладстоун влиза със залитане, а издълженото му лице е измъчено и разтревожено. Все още е нощ, но измамната светлина на часовете преди зазоряване бледо докосват прозорците и стените.

— Боже мой — казва Хънт и ме поглежда с благоговение.

Виждам погледа му и свеждам очи към пижамата и чаршафите, напоени с ярка артериална кръв.

Кашлицата ми го беше събудила; кръвоизливът ми ме върна у дома.

— Хънт! — тежко изричам аз и се отпускам върху възглавниците, прекалено слаб, за да вдигна ръка.

Другият мъж сяда на леглото, хваща рамото ми и пое ма дланта ми. Зная, че той знае, че умирам.

— Хънт — прошепвам аз, — имам да ти разказвам. Чудесни неща. Той ми шътка.

— По-късно, Севърн — казва Хънт. — Почивай. Ще те почистя и ще ми разкажеш по-късно. Има много време.

Опитвам да се изправя, но успявам само да увисна на ръката му, впил изтънелите си пръсти в рамото му.

— Не — прошепвам аз и усещам клокоченето в гърлото си и чувам клокоченето на фонтана навън. — Не чак толкова много време. Дори съвсем малко.

И в този миг, умирайки, разбирам, че не съм избраният съсъд за човешкия АЙ, нито за свързването на ИИ и човешкия дух, че изобщо не съм Избраният.

Аз съм само един поет, който умира далеч от дома.

42.

Полковник Федман Касад загиваше в битка.

Като все още се сражаваше се с Шрайка и усещаше Монита само като неясно петно с края на периферното си зрение, Касад със замайване се премести през времето и падна, огрян от слънчева светлина.

Шрайка отдръпна ръце и отстъпи назад, а червените му очи като че ли отразяваха кръвта, оплискала пластокостюма на Касад. Кръвта на Касад.

Полковникът се огледа. Бяха близо до долината на Гробниците на времето, но в друго време, в далечно време. Вместо пустинни скали и голи дюни, на половин клик в долината се виждаше гора. На югозапад, приблизително там, където по времето на Касад бяха лежали руините на Града на поетите, се издигаше жив град, а кулите, укрепленията и засводените му галерии меко грееха на привечерната светлина. Между града в края на гората и долината, ливади с висока, зелена трева се вълнуваха на лекия ветрец, който повяваше откъм далечния Брайдъл Рейндж.

От лявата страна на Касад както винаги се простираше долината на Гробниците на времето, само че сега скалните стени бяха съборени, разядени от ерозия или свличане, и покрити с висока трева. Самите Гробници изглеждаха нови, построени едва наскоро и около Обелиска и Монолита все още се виждаха скелите. Всички надземни Гробници блестяха като ярко злато, сякаш излъскани от скъпоценния метал. Вратите и входовете бяха затворени. Около гробниците имаше тежка и неразгадаема машинария — тя обкръжаваше Сфинкса и от нея в различни посоки излизаха масивни кабели и тънки жици. Касад веднага разбра, че е в бъдещето — навярно векове или хилядолетия в бъдещето — и че Гробниците всеки момент ще бъдат пренесени назад в собственото му време.

Касад погледна зад себе си.

Няколко хиляди мъже и жени стояха в редица след редица по обраслия с трева склон, където някога се бе извисявала скала. Бяха напълно безшумни, въоръжени и подредени срещу него като боен строй, очакващ своя водач. Около някои искряха пластокостюмни полета, но други носеха само кожа, криле, люспи, екзотични оръжия и сложни оцветявания, които Касад беше виждал при предишното си посещение с Монита на мястото/време, където бе излекуван.

Монита. Тя стоеше между Касад и множеството, полето на пластокостюма искреше около кръста й, ала носеше и лек спортен костюм, като че ли ушит от черно кадифе. На врата й беше завързан червен шал. Тънко като пръчка оръжие висеше на рамото й. Погледът й беше забит в Касад.

Той леко й махна, усещайки сериозността на раните си под пластокостюма, но също виждайки нещо в очите на Монита, което го омаломощаваше от изненада.

Тя не го познаваше. Лицето й отразяваше изненадата, почудата… страхопочитанието?… което се виждаше по лицата на другите. Долината беше смълчана, освен случайното плющене на флагове по копията или тихото шумолене на вятъра в тревата, когато Касад се втренчи в Монита и тя му отвърна.

Полковникът хвърли поглед през рамото си.

Шрайка стоеше неподвижен като метална скулптура на десет метра от него. Висока трева растеше почти до покритите му с остриета и шипове колене.

Зад Шрайка в началото на долината, близо до мястото, където започваше тъмната ивица елегантни дървета, орди Други Шрайкове, легиони Шрайкове, ред след ред от Шрайкове блестяха с остротата на скалпел, огрени от ниското слънце.

Касад разпозна своя Шрайк, Шрайка, само поради близостта му и петната от собствената му кръв по лапите и черупката на нещото. Очите на създанието пулсираха с яркочервена светлина.

— Ти си този, нали? — попита зад него някакъв тих глас.

Касад се завъртя, усети за миг пристъп на замайване. Монита бе спряла само на няколко стъпки от него. Косата й беше толкова къса, колкото си я спомняше от първата им среща, кожата й също толкова мека, очите й също толкова тайнствени с бездните от напръскано с кафяви точици зелено. Касад изпита желание да вдигне длан и нежно да докосне скулата й, да прокара пръст по познатата крива на долната й устна. Но не го направи.

— Ти си този — отново каза Монита и този път това не беше въпрос. — Воина, когото предрекох на хората.

— Не ме ли познаваш, Монита? — Няколко от раните на Касад бяха почти до костта, но никоя от тях не го болеше толкова в този момент.

Тя поклати глава и отметна косата от челото си с болезнено познат жест.

— Монита. Това означава и „Дъщеря на паметта“ и „предупредителката“. Хубаво име.

— Не се ли казваш така?

Тя се усмихна. Касад си спомняше тази усмивка в горската долчинка от първия път, когато се бяха любили.

— Не — тихо отвърна тя. — Още не. Току-що пристигнах тук. Пътуването ми и пазителството ми още не са започнали. — Тя му каза името си.

Касад премигна, вдигна ръка и докосна с длан страната й.

— Ние бяхме любовници — обясни той. — Срещахме се по отдавна забравени бойни полета. Ти беше с мен навсякъде. — Той се огледа. — Всичко води към това, нали?

— Да — отвърна Монита.

Касад се обърна да погледне армията от Шрайкове от другата страна на долината.

— Война ли е това? Няколко хиляди срещу няколко хиляди?

— Война — отвърна Монита. — Няколко хиляди срещу няколко хиляди на десет милиона светове.

Касад затвори очи и кимна. Пластокостюмът му служеше като компрес, защитно поле и инжектор на ултраморфин, но болката и слабостта от ужасните рани не можеше да се издържа още дълго.

— Десет милиона светове — повтори той и отвори очи. — Значи това е последна битка?

— Да.

— И победителят печели Гробниците?

Монита погледна към долината.

— Победителят определя дали затвореният вече там Шрайк ще тръгне сам, за да утъпче пътя за другите… — Тя кимна към армията от Шрайкове. — Или дали човечеството има право на мнение в нашето минало и бъдеще.

— Не разбирам — със свит глас произнесе Касад, — но войниците рядко разбират политическата ситуация. — Той се наведе напред, целуна изненаданата Монита и свали червения й шал. — Обичам те — каза Касад и завърза парчето плат за цевта на щурмовата си пушка. Датчиците показваха, че са останали половината от пулсовия заряд и амунициите.

Федман Касад направи пет крачки, обърна се с гръб към Шрайка, вдигна ръце към хората, все още безмълвни по склона и извика:

— За свободата!

Отвърнаха му три хиляди гласа:

— За свободата! — Ревът не завърши с последната дума. Полковникът се обърна, вдигнал високо пушката и знамето. Шрайка се придвижи половин стъпка напред, протегна се и разтвори шиповете на пръстите си.

Касад извика и нападна. Отзад го следваше Монита, вдигнала високо оръжието си. Следваха ги хиляди.

По-късно, по време на клането в долината, Монита и неколцина други от Избраните воини намериха тялото на Касад, все още сграбчил в смъртна прегръдка разбития Шрайк. Внимателно вдигнаха полковника, пренесоха го до очакващата ги палатка в долината, измиха и се погрижиха за смазаното му тяло и го отнесоха през множеството в Кристалния монолит.

Там тялото на полковник Федман Касад беше положено в ковчег от бял мрамор и в краката му бяха поставени оръжия. Огромен огън изпълни въздуха в долината със светлина. Всички в долината, мъже и жени, се движеха с факли, докато други хора се спускаха през лазурното небе, някои с летящи машини, прозрачни като балони, други с криле от енергия или обгърнати от зелени и златни кръгове.

По-късно, когато изгряха звездите и заблестяха ярко и студено над изпълнената със светлина долина, Монита се сбогува и влезе в Сфинкса. Множеството запя. В полята наоколо малки гризачи се щураха сред паднали знамена и разпръснати останки от черупки и брони, метални шипове и стопена стомана.

Към полунощ тълпата престана да пее, задъхана и се насочи обратно. Гробниците на времето заблестяха. Яростни приливи на антиентропна сила отблъскваха хората все по-назад — към изхода на долината, през бойното поле, обратно в града, който меко проблясваше в нощта.

Огромните Гробници в долината заискриха, изсветляха от злато до бронз и поеха дългото си пътуване назад.

Брон Ламиа подмина блестящия Обелиск и се запрепъва срещу стената от бушуващ вятър. Пясък разкъсваше кожата й и дереше очите й. По върховете на скалите изпращя статична светкавица и подсили зловещия блясък около Гробниците. Брон скри с длани лицето си и продължи напред, като гледаше между пръстите си, за да следва пътеката.

Младата жена видя златна светлина, по-дълбока от блясъка, който се носеше през разбитите прозорци на Кристалния монолит и се процеждаше навън над вихъра от пясък по дъното на долината. В Монолита имаше някой.

Брон се беше заклела да отиде право в двореца на Шрайка, да направи каквото може, за да освободи Силенъс, а сетне без да се отклонява да се върне при Сол. Но сега в гробницата беше видяла силуета на човешка фигура. Касад все още го нямаше. Сол й бе казал за мисията на консула, но навярно дипломатът се беше върнал, докато бушуваше бурята. Отец Дюре бе в неизвестност.

Брон се приближи до блясъка и спря до назъбения вход на Монолита.

Пространството вътре беше огромно и внушително — издигаше се почти на сто метра до почти небесния покрив. Отвътре стените бяха прозрачни и нещо, което сякаш бе слънчева светлина, ги превръщаше в тъмно злато и кехлибар. Силната светлина падаше върху сцената в центъра на обширното пространство пред нея.

Федман Касад лежеше в някакъв каменен ковчег. Беше облечен в черната униформа на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, а широките му, бледи длани бяха скръстени на гърдите му. Оръжия, непознати на Брон, с изключение на щурмовата пушка на полковника, бяха отрупани в краката му. Лицето на Касад беше мрачно в смъртта, но не по-мрачно, отколкото бе и в живота. Изражението му беше спокойно. Нямаше съмнение, че е мъртъв — смъртната тишина висеше наоколо като тамян.

Но в Гробницата имаше друг човек, чийто силует бе зърнала отдалече и който сега привличаше вниманието на Брон.

Млада 25–30 годишна жена беше коленичила до ковчега. Носеше черен спортен костюм, имаше къса коса, прекрасна кожа и големи очи. Брон помнеше историята на войника, разказана по време на дългото им пътуване до долината, помнеше подробностите за призрачната любима на Касад.

— Монита — прошепна Брон.

Младата жена беше паднала на едно коляно и протегнала дясната си ръка, за да докосне камъка до тялото на полковника. Около ковчега премигваха виолетови задържащи полета и някаква друга енергия — мощна вибрация във въздуха — пречупваше светлината около Монита, така че сцената бе обгърната в мъгливо сияещ ореол.

Младата жена вдигна глава, втренчи се в Брон, изправи се на крака и кимна.

Брон понечи да пристъпи напред — в ума й вече бяха изникнали безброй въпроси, — но приливите на времето в гробницата бяха прекалено силни и я отблъснаха обратно с вълни на замайване и deja vu.

Когато Брон вдигна поглед, ковчегът беше там, Касад лежеше под силовото си поле, но Монита я нямаше.

Брон изпита желание да побегне обратно към Сфинкса, да намери Сол, да му разкаже всичко и да чака, докато бурята отслабне и настъпи утрото. Но над стържещия вой на вятъра й се стори, че все още чува писъците от тръненото дърво, невидимо зад завесата си от пясък.

Тя вдигна високо яката си и тръгна обратно сред бурята по пътеката към двореца на Шрайка.

Масивната скала се носеше в пространството като рисунка на планина, цялата в стърчащи зъбери, остри като ножове хребети, абсурдно вертикални стени, тесни первази, просторни скални тераси и покрити със сняг върхове, широки толкова, че на тях да застане само един човек — н то единствено при положение, че вместо две, има едно стъпало.

Реката се извиваше откъм космоса, пресичаше многопластовите задържащи полета на половин клик от планината, минаваше през тревистата низина на най-широката скална тераса, после падаше сто или повече метра в бавен водопад до следващата тераса, след това се разклоняваше в изкуствено насочени потоци към пет-шест по-малки ручеи и водопади, които се спускаха по лицето на планината.

Трибуналът заседаваше върху най-високата тераса. Седемнайсет прокудени — шестима мъже, шест жени и петима с неопределен пол — седяха в каменен кръг, разположен в още по-широкия кръг на заградената от скали трева. Консулът беше в центъра и на двата кръга.

— Вие знаете — каза Фрийман Ченга, Говорител на избираемите граждани от клана на Волните от Транставрийския рояк, — че ние знаем за вашето предателство, нали?

— Да — отвърна консулът. Носеше най-хубавия си тъмносин болов костюм, кафеникаво-червена пелерина и триъгълна дипломатическа шапка.

— Съзнавате факта, че убихте Фрийман Андил, Фрийман Илям, Кордуел Бетц и Мизенспешт Торене.

— Знаех името на Андил — тихо отвърна консулът, — ала не бях представен на техниците.

— Но ги убихте?

— Да.

— Без предизвикателство или предупреждение?

— Да.

— Убихте ги, за да вземете устройството, което бяха доставили на Хиперион. Машината, която ви казахме, че ще унищожи така наречените приливи на времето, ще отвори Гробниците на времето и ще освободи Шрайка от оковите му.

— Да. — Погледът на консула като че ли беше насочен към нещо над рамото на Фрийман Ченга, някъде много, много далеч.

— Ние ви обяснихме — продължи Ченга, — че това устройство трябваше да се използва след успешното отблъскване на корабите на Хегемонията. Когато нахлуването и окупацията ни станеха неизбежни. Когато Шрайка би могъл да бъде… контролиран.

— Да.

— И въпреки това убихте нашите хора, излъгахте ни и лично активирахте устройството, години напред във времето.

— Да. — Мелио Арундес и Тео Леин стояха на една стъпка зад консула с мрачни лица.

Фрийман Ченга скръсти ръце. Беше висока жена от класическия тип на прокудените — плешива, стройна, загърната в царствен, тъмносин летателен костюм, който като че ли поглъщаше светлината. Лицето й беше старо, но почти без никакви бръчки. Очите й бяха тъмни.

— Въпреки, че това беше преди четири ваши стандартни години, мислехте ли, че ще забравим? — попита Ченга.

— Не. — Консулът спусна очи, за да срещне погледа й. Сякаш почти се усмихваше. — Едва ли има култури, които да забравят предателите, Фрийман Ченга.

— И все пак се върнахте.

Консулът не отговори. Застанал до него, Тео Лейн усещаше как лекия ветрец тегли собствената му официална триъгълна шапка. Чувстваше се като в сън. Пътуването насам беше сюрреалистично.

Трима прокудени ги бяха посрещнали в дълга, ниска гондола, което се носеше се леко по спокойните води под кораба на консула. Тримата мъже от Хегемонията седнаха по средата й. Прокуденият на кърмата я отблъсна с дълъг прът и корабът се понесе назад по пътя, по който беше дошъл, сякаш течението на невероятната река се беше обърнало. Приближиха водопада, където потокът се издигаше перпендикулярно на повърхността на астероида и Тео наистина затвори очи, но когато миг по-късно ги отвори, долу все още си беше долу и реката като че ли течеше съвсем нормално, въпреки че тревистата сфера на малкия свят висеше на една страна като огромна, извита стена, а звездите се виждаха през двуметровата ивица вода под тях.

После пресякоха задържащото поле, излязоха извън атмосферата и скоростта им нарасна, когато последваха извиващата се ивица вода. Около тях имаше задържаща сфера — логиката и фактът, че не умряха незабавно и драматично, доказваше това, — но ги нямаше обичайното искрено и оптична тъкан, които действаха толкова успокоително на храмерските дърволети или случайната туристическа естествена среда, открита към космоса. Тук бяха само водата, лодката, хората и необятността на космоса.

— Не е вероятно да използват това като форма на транспорт между частите на рояка — с треперещ глас беше казал д-р Мелио Арундес. Тео бе забелязал, че археологът също бе впил побелелите си пръсти в перилата. Нито прокуденият на кърмата, нито двамата, които седяха на носа, бяха отговорили с нещо повече, освен с утвърдително кимване, когато консулът ги беше попитал дали това е обещаният им транспорт.

— Те парадират с реката — тихо бе обяснил консулът. — Използват я, когато роякът почива, но за церемониални цели. Сега са я разгърнали, докато роякът се движи, за ефект.

— За да ни впечатлят с по-високото си технологично равнище ли? — попита Тео, почти беззвучно.

Консулът кимна.

Реката се виеше из космоса, понякога почти удвояваше дължината си в огромни, алогични завои, понякога се увиваше на тесни спирали като фибропластмасово въже, и блестеше на светлината на слънцето на Хиперион, отдалечавайки се в безкрайността пред тях. Отвреме-навреме реката преграждаше слънцето и цветовете бяха великолепни. Тео се задъха, когато погледна речния завой на сто метра над тях и на фона на слънчевия диск видя силуета на риба.

Но дъното на лодката винаги беше долу и те се носеха с почти цислунарна трансферна скорост по водата, в която нямаше нито скали, нито бързеи. Както бе отбелязал няколко минути след началото на пътуването им Арундес, беше като че ли караха кану по края на огромен водопад и се опитваха да се наслаждават на спускането надолу.

Реката мина покрай някои от елементите на рояка, които изпълваха небето като лъжливи звезди: масивни кометни ферми, върху чиито пепеляви повърхности изпъкваха геометричните форми на твърдовакуумни посеви; сферични градове с нулева гравитация, огромни неправилни топки от прозрачна мембрана, напомнящи на невероятни амеби, пълни с енергична флора и фауна; ударни гроздове с дължина десет клика, срастнали се през вековете, чиито най-външни модули, прозрачни кабини и среди приличаха на нещо, откраднато от О’Нийловия „Буундогъл“ и зората на космическата ера; блуждаещи гори, покриващи стотици километри като огромни, носещи се келпови легла, свързани с ударните си гроздове и командни възли чрез задържащи полета, плетеници от корени и ластари — сферичният дървесен вид, който преплита гравитационния вятър, огненозеленото, тъмнооранжевото и стотиците други нюанси на есента на Старата Земя, когато бъде поставен под пряка слънчева светлина; издълбани астероиди, отдавна изоставени от обитателите си, сега използвани за автоматизирано производство и вторична обработка на тежки метали, всеки сантиметър от повърхността на които е покрит със силно ръждясали постройки, комини и скелетни охладителни кули, а блясъкът от вътрешното ядрено топене кара всички тези светове-въглени да приличат на ковачницата на Вулкан; огромни сферични плаващи докове, около които, като атакуващи яйцеклетката сперматозоиди, прелитаха бойни машини с големината на фотонни кораби и крайцери; и накрая, фантастични организми, до които се приближи реката или които доплуваха до нея… организми, които биха могли да са произведени или родени, но вероятно бяха едновременно и двете, с формата на огромни пеперуди, размахващи криле от енергия на слънчевата светлина, насекоми, които бяха космически кораби или обратното, с антени, насочващи се към реката, гондолата и нейните пътници, когато минаваха покрай нас, с многофасетови очи, отразили звездната светлина и по-малки крилати фигури — хора, които влизаха и излизаха от отвора в корема на пеперудите, големи, колкото влекач за щурмови кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.

И ето че се появи планината — всъщност цяла верига от планини: някои осеяни с жилищни мехури, други отворени към космоса, но въпреки това гъсто населени, трети свързани помежду си с висящи, дълги по трийсет клика мостове или с по-малки реки, четвърти царствени в своята самота. Много от тях бяха пусти като дзен-градина. Последната планина се издигаше по-високо от Олимп или Хилари на Аскуит. Реката направи предпоследен завой към върха си, а Тео, консулът и Арундес, бледи и мълчаливи, се бяха вкопчили здраво в седалките си, докато се спускаха през последните няколко километра с внезапно осезаема и ужасяваща скорост. Най-сетне, в невероятните последни сто метра, когато реката пръскаше енергия без да намалява скоростта, отново навлязоха в атмосферата и лодката спря в тревистата ливада, където ги чакаше Трибуналът на клана на прокудените, а камъните се издигаха в своя кръг с тишината на Стоунхендж.

— Ако са направили това, за да ме впечатлят — беше прошепнал Тео, когато лодката се блъсна в тревистия бряг, — успяха.

— Защо се върнахте в рояка? — попита Фрийман Ченга. Жената се заразхожда напред-назад, като се движеше се при минималното привличане с грацията, характерна за родените в космоса.

— Президент Гладстоун ме помоли — отвърна консулът.

— И дойдохте, макар да знаехте, че ще загубите собствения си живот?

Консулът беше прекалено възпитан и дипломатичен, за да свие рамене, но изражението му изрази същото чувство.

— Какво иска Гладстоун? — попита друг прокуден, мъжът, който беше представен от Ченга като Говорителят на избираемите граждани Кордуел Минмън. Консулът повтори петте точки на президента. Говорител Минмън скръсти ръце и погледна към Фрийман Ченга.

— Сега ще отговоря — заяви Ченга. Тя погледна към Арундес и Тео. — Вие двамата ще слушате внимателно в случай, че мъжът, който зададе тези въпроси, не се върне на кораба заедно с вас.

— Един момент — каза Тео и пристъпи напред, за да погледне по-високата от него прокудена, — преди да издадете присъда, трябва да имате предвид факта, че…

— Тишина — нареди Говорител Фрийман Ченга, но Тео вече беше млъкнал, след като консулът бе поставил ръка на рамото му.

— Сега ще отговоря на тези въпроси — повтори Ченга. Далеч над нея беззвучно проблясваха десетки малки бойни кораби, които ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ наричаха улани, прелитащи като ято риби в зигзаги с 300 g.

— Първо — рече Ченга, — Гладстоун пита защо нападаме Мрежата. — Тя замълча, погледна към останалите шестнайсет прокудени от събранието и продължи: — Не я нападаме. Освен този рояк, който се опитва да окупира Хиперион, преди да са се отворили Гробниците на времето, нито един от останалите не напада Мрежата.

И тримата представители на Хегемонията бяха пристъпили напред. Дори консулът бе загубил лустрото си от замаяно спокойствие и целият трепереше от възбуда.

— Но това не е вярно! Ние видяхме…

— Видях векторните образи от…

— Небесна врата е унищожена! Божия горичка е опожарена!

— Тишина — заповяда Фрийман Ченга. И в настъпилото мълчание продължи: — Само този рояк се сражава с Хегемонията. Останалите ни рояци са там, където далекообхватните детектори на Мрежата ги бяха поставили отначало… и се отдалечават от Мрежата, за да избягнат бъдещи провокации, като нападенията над Бреша;

Консулът разтри лице, сякаш се събуждаше от сън.

— Но тогава кой…?

— Точно така — кимна Фрийман Ченга. — Кой би имал способността да извърши такава измама? А и мотив да напада милиарди хора?

— Техноцентърът ли? — задъхано попита консулът. Планината бавно се въртеше и в този момент те навлязоха в нощта. По планинската тераса подухна ветрец и надипли робите на прокудените и пелерината на консула. Над тях звездите като че ли избухваха в блясъци. Огромните скали на Стоунхенджовия кръг сякаш грееха с някаква вътрешна топлина.

Тео Лейн застана до консула, уплашен, че по-възрастният мъж може да припадне.

— Имаме само вашата дума — каза на говорителя на прокудените Тео. — Това е безсмислено. Ченга не мигна.

— Ще ви покажем доказателство. Трансмисионни локатори на Празнотата, Която Обвързва. Реалновремеви звездни изображения от останалите ни рояци.

— Празнотата, Която Обвързва ли? — повтори Арундес. В обикновено спокойния му глас се долавяше възбуда.

— Онова, което наричате векторно излъчване. — Говорител Фрийман Ченга се приближи до най-близкия камък и прокара длан по грубата му повърхност, сякаш поемаше топлина от вътрешната му жар. Над тях затанцуваха звездни полета.

— Отговарям на втория въпрос на Гладстоун — продължи тя. — Не знаем къде се намира Техноцентърът. Бягаме от него, бием се с него, търсим го и се страхувахме от него от векове, но не сме го открили. Вие трябва да ни дадете отговора на този въпрос! Ние сме обявили война на тази паразитна общност, която наричате Техноцентър. Коленете на консула сякаш се подкосиха. — Нямаме представа. Властите в Мрежата търсят Техноцентъра отпреди Хеджира, но той е неуловим като Елдорадо. Не сме откривали тайни светове, нито големи астероиди, натъпкани с хардуер, а на световете в Мрежата няма и следа от него. — Той уморено махна с лявата си ръка. — Доколкото знаем, вие криете Техноцентъра в един от рояците си.

— Не е вярно — отвърна Говорител Кордуел Минмън. Най-после консулът сви рамене.

— Хеджира мина покрай хиляди светове по време на Великото проучване. Всичко, което не стигаше поне до 9.7 по тяхната десетобална, основана на Земята, скала, биваше пренебрегвано. Техноцентърът можеше да е навсякъде по онези първи траектории на полети и изследване. Но не го открихме… а ако го направим, то ще е години след унищожаването на Мрежата. Вие бяхте последната ни надежда да го намерим.

Ченга поклати глава. Високо над тях върхът улавяше светлината на изгрева, докато границата между тъмно и светло се движеше надолу по ледените склонове към тях с почти плашеща бързина.

— Трето, Гладстоун попита за изискванията ни за прекратяване на огъня. Освен този рояк, в тази система, ние не сме тези, които атакуват. Ще сключим примирие веднага, щом Хиперион бъде под наш контрол… което ще стане много скоро. Току-що ни информираха, че нашите експедиционни сили са завладели столицата и космодрума.

— Вървете по дяволите — изруга Тео, свил юмруци, въпреки волята си.

— Ще го направим — съгласи се Фрийман Ченга. — Кажете на Гладстоун, че сега ще се присъединим към вас в обща битка срещу Техноцентъра. — Тя погледна към смълчаните членове на Трибунала. — Тъй като сме на много години път от Мрежата обаче, а не вярваме на вашите контролирани от Техноцентъра телепортатори, помощта ни трябва непременно да дойде под формата на отплата за унищожаването на вашата Хегемония. Ще бъдете отмъстени.

— Това е успокояващо — сухо рече консулът.

— Четвърто, Гладстоун пита дали ще се срещнем с нея. Отговорът е „да“… ако тя, както твърди, иска да дойде в системата на Хиперион. Запазихме телепортатора на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ точно за такава възможност. Ние няма да пътуваме с телепортатор.

— Защо? — попита Арундес.

Трети прокуден, който не им бе представен, един от облечените в кожа и красиво оцветен мъж, отговори:

— Устройството, което наричате телепортатор, е отвратително… осквернение на Празнотата, Която Обвързва.

— А, по религиозни причини — кимна разбиращо консулът.

Екзотично разголеният и покрит с кожа прокуден твърдо поклати глава.

— Не! Телепортаторната мрежа е яремът на шията на човечеството, договорът за робуване, който ви обрече на вегетиране. Ние няма да допуснем това.

— Пето — продължи Фрийман Ченга, — Гладстоун споменава, че бомбата на смъртта е само груб ултиматум. Но както вече казахме, тя не е насочена срещу който трябва. Силите, които помитат вашата слаба и разрушаваща се Мрежа, не са клановете на Дванайсетте побратимени рояка.

— Разполагаме само с вашата дума за това — наблегна консулът. Погледът му, забит в очите на Ченга, беше твърд и предизвикателен.

— Не разполагате с думата ми за нищо — възрази Говорител Ченга. — Клановите старейшини не дават думата си на роби на Техноцентъра. Но това е истината.

Консулът изглеждаше разсеян, когато леко се обърна към Тео.

— Трябва незабавно да предадем на Гладстоун това съобщение. — После отново погледна Ченга. — Могат ли моите приятели да се върнат на кораба, за да предадат вашия отговор, Говорител?

Ченга кимна и махна с ръка да приготвят гондолата.

— Няма да се върнем без теб — каза Тео на консула и застана между него и най-близките прокудени, сякаш за да защити по-възрастния мъж със собственото си тяло.

— Да — рече консулът, като докосна рамото на Тео. — Ще се върнете. Трябва.

— Той е прав — намеси се Арундес и издърпа настрани генерал-губернатора, преди той да може да се обади отново. — Прекалено важно е, за да рискуваме да не го предадем. Ти върви. Аз ще остана с него.

Ченга махна към двама от по-едрите екзотични прокудени.

— И двамата ще се върнете на кораба. Консулът ще остане. Трибуналът още не е решил съдбата му. Арундес и Тео пристъпиха напред с вдигнати юмруци, но облечените в кожи прокудени ги хванаха и ги отведоха с нищожното усилие на възрастни, които се справят с малки, но непослушни деца.

Консулът гледаше как ги наместват в гондолата и изпита непреодолимо желание да им махне, когато лодката се отдалечи на двайсет метра по спокойния поток, скри се зад завоя на терасата, а после отново се появи, изкачвайки водопада към черния космос. След минути изчезна в блясъка на слънцето. Той бавно се обърна кръгом, като очите му се спираха на всеки от седемнайсетте прокудени.

— Да свършваме с това — каза консулът. — Чакам този момент от много отдавна.

Сол Уайнтрауб седеше между огромните лапи на Сфинкса и гледаше как бурята отслабва. Ревът на вятъра заглъхваше във въздишка, а сетне и в шепот, завесите от прах изтъняваха и се разкъсваха, за да открият звездите и накрая дългата нощ се успокои в ужасна тишина. Гробниците блестяха по-ярко отпреди, но от сияещия вход на Сфинкса не се показваше нищо, а Сол не можеше да влезе — напорът от ослепителна светлина беше като хиляди непреодолими пръсти в гърдите му и навел се напрегнато колкото можеше повече, ученият не бе в състояние да се приближи на повече от три метра от отвора. Каквото и да стоеше, да се движеше или чакаше вътре, беше скрито от погледа му в блестящата светлина.

Сол седна и се хвана за каменното стълбище, когато приливите на времето го задърпаха, започнаха да го привличат и го накараха да заплаче от измамното сътресение на deja vu. Целият Сфинкс като че ли се люлееше и тресеше под силния напор на разширяващи се и свиващи се антиентропни полета.

Рахил.

Сол не би могъл да си тръгне, докато имаше и най-малък шанс дъщеря му да е жива. Легнал върху студения камък, заслушан как воят на вятъра утихва, Сол виждаше да се появяват хладните звезди, наблюдаваше двубоя между метеоритната опашка и лазерното копие на орбиталната война, знаеше в сърцето си, че войната е загубена, че Мрежата е в опасност, че докато гледа, загиват огромни империи, че през тази безкрайна нощ се решава съдбата на човешкия род… и не го беше грижа.

Сол Уайнтрауб се вълнуваше за дъщеря си.

И още докато лежеше там, студен, брулен от ветровете и приливите на времето, измъчен от изтощение и празен от глад, Сол почувства как върху него се спуска някакъв покой. Беше дал дъщеря си на едно чудовище, но не защото Бог му бе заповядал да го направи, не защото го беше пожелала съдбата или страхът, а единствено защото тя му се бе явила насън и му бе казала, че всичко е наред, че точно така трябва да постъпи, че го изисква обичта помежду им — между него, Сара и Рахил.

„Накрая — помисли си Сол, — след логиката и надеждата, именно сънищата и любовта на най-скъпите ни същества представляват Авраамовия отговор към Бога.“

Инфотермът му вече не работеше. Може да беше изминал час или пет часа, откакто бе дал умиращото си дете на Шрайка. Сол се отпусна на земята, все още стискащ камъка, откакто приливите на времето бяха накарали грамадата на Сфинкса да се люлее като малко корабче в развълнувано море и се загледа в звездите и битката над него.

Искри се носеха по небето и ярко просветваха като свръхнови, когато ги откриваха лазерните копия, а после падаха като дъжд от стопени отломки — отначало бял, сетне червен и син пламък, който избледняваше в мрака. Сол си представяше горящи бойни кораби, виждаше отряди на прокудените и морски пехотинци на Хегемонията, загиващи в стенанието на атмосфера и топящ се титан… опитваше се да си представи това… и не успяваше. Ученият разбра, че космическите битки, походите на флотите н падането на империите са отвъд въображението му, скрити от източниците на неговото състрадание или разбиране. Тези неща бяха за Тукидид, Тацит, Катон и Уу. Сол се бе срещал със сенатора си от света на Бърнард, беше се виждал с нея няколко пъти в неговия и на Сара опит да спасят Рахил от болестта на Мерлин, но не можеше да си представи участието на Фелдщайн в мащабите на междузвездната война — или в каквото и да било много по-голямо от освещаването на нов медицински център в столицата Басард или от настървеното й скандиране но време на едно рали в Кроуфордския университет.

Никога не се бе срещал с настоящия президент на Хегемонията, но като учен, беше изпитвал удоволствие от финото й проиграване на речите на такива класически фигури, като Чърчил, Линкълн и Алварес-Темп. Ала сега, докато лежеше между лапите на огромния каменен звяр и плачеше за дъщеря си, Сол не можеше да си представи какво е било в ума на онази жена, когато е вземала решения, които щяха да спасят или обрекат милиарди, да спасят или предадат най-огромната империя в историята на човечеството.

На Сол не му пукаше. Той искаше обратно дъщеря си. Искаше Рахил да е жива, въпреки цялата логичност на обратното.

Лежал между каменните лапи на Сфинкса, на един обсаден свят в една опустошена империя, Сол Уайнтрауб избърса сълзите от очите си, за да вижда по-добре звездите и си спомни стихотворението на Йейтс „Молитва за моята дъщеря“:

Всичко, което искаше Сол, разбираше той сега, бе отново да има същата онази възможност да се тревожи за бъдещите години, от които се бои и ужасява всеки родител. За да не позволи детството, юношеството и трудните младежки години да й бъдат откраднати и унищожени от болестта.

Сол беше прекарал живота си в желание да върне невъзвратими неща. Спомняше си деня, когато бе видял Сара да сгъва бебешките дрешки на Рахил и да ги слага в сандък на тавана, помнеше сълзите й и собственото си чувство за загуба за детето, което все още имаха, но което беше загубено за тях по простата стрелка на времето. Сега вече Сол знаеше, че могат да се върнат твърде малко неща, освен чрез спомените — че Сара е мъртва и не може да се върне, че детските приятели и свят на Рахил са изчезнали завинаги, че дори обществото, което беше напуснал само преди няколко седмици от неговото време, е в процес да изчезне, без някога да може да се върне.

И замислен за това, легнал между хищните лапи на Сфинкса, сега, когато вятърът беше стихнал и лъжливите звезди бяха изгорели, Сол си спомня част от едно друго и далеч по-злокобно стихотворение на Йейтс:

Сол не знае. Сол отново открива, че не го е грижа. Сол иска обратно дъщеря си.

Единодушието във Военния съвет изглежда щеше да се взриви.

Мейна Гладстоун седеше начело на дългата маса и изпитваше особеното и не неприятно усещане за откъснатост, което се дължи на прекалено малко сън през прекалено дълъг период. Да затвори очи, дори за миг, означаваше да се плъзне по черния лед на умората, затова тя не затвори очи, дори когато започнаха да горят и когато жуженето на съвещания, разговори и спешни обсъждания избледня и се отдалечи зад дебели завеси от изтощение.

Съветът заедно беше наблюдавал как блестящите въгленчета на Спецчаст 181.2 — щурмовата група на командир Лий — бяха изгасвали едно по едно, докато не останаха само десетина от първоначалните седемдесет и четири да се носят към центъра на напредващия рояк. Крайцерът на Лий беше сред оцелелите.

По време на това беззвучно изтребление, на това абстрактно и странно привлекателно представяне на непоносима и прекалено истинска смърт, адмирал Сингх и генерал Морпурго бяха завършили мрачната си оценка на войната.

— …ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и Новия Бушидо са предназначени за ограничени конфликти, неголеми схватки, предписани граници и скромни цели — обобщаваше Морпурго. — С по-малко от половин милион мъже и жени, ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ не могат да се сравняват с армиите на една от националните държави на Старата Земя преди хиляда години. Роякът може да ни залее с чисти цифри, да унищожи флотите ни и да ни победи с аритметика.

Сенатор Колчев се намръщи от мястото си на срещуположния край на масата. Лусианецът беше много по-активен в съвещанията и обсъжданията от Гладстоун — към него се насочваха въпроси по-често, отколкото към нея — почти сякаш всички в стаята подсъзнателно знаеха, че властта се променя, че се предава факела на лидерството.

„Не още“ — помисли си Гладстоун, почука брадичка с пръстите си и се заслуша как Колчев подлага генерала на кръстосан разпит.

— …от падане и защита на важни светове в списъка на втората вълна — Тау Сети Сентър, разбира се, но също задължително и промишлени светове като Ренесанс Две, Фуджи, Денсб Фир и Лусус?

Генерал Морпурго сведе поглед и започна да рови сред листовете си, сякаш за да скрие внезапния изблик на гняв в очите си.

— Сенаторе, остават по-малко от десет стандартни дни, докато втората вълна завърши списъка с целите си. Ренесанс Две ще бъде атакуван след деветдесет часа. Това, което казвам, е, че с настоящата големина, структура и технология на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ е съмнително дали бихме могли да задържим и една система… да речем, ТС2.

Сенатор Какинума се изправи.

— Това е неприемливо, генерале.

Морпурго вдигна очи.

— Съгласен съм, сенаторе. Но е истина. Президент pro tem37 Денцел-Хиат-Амин седеше и клатеше посивялата си глава.

— Това е безсмислено. Нямало ли е планове за защита на Мрежата? Адмирал Сингх се обади от мястото си:

— Най-добрите оценки на заплахата показваха, че ще имаме най-малко осемнайсет месеца, ако рояците изобщо прибегнеха до нападение.

Министърът на дипломацията Персов си прочисти гърлото.

— И… ако трябваше да отстъпим тези двайсет и пет свята на прокудените, адмирале, колко време щяхме да имаме, докато първата или втората вълна щяха да са в състояние да нападнат другите светове от Мрежата?

Сингх не трябваше да се обръща към бележките или инфотерма си.

— -В зависимост от целта им, г. Персов, най-близкият свят от Мрежата — Есперанс — щеше да е на девет стандартни месеца от най-близкия рояк. Най-далечната цел — системата Дом — щеше да е на около четиринайсет години с хокингов двигател.

— Достатъчно време, за да бъде реорганизирана икономиката за войната — рече сенатор Фелдщайн. Светът на Бърнард, където беше избрана, разполагаше с по-малко от четирийсет стандартни часа живот. Фелдщайн се бе заклела да бъде с тях, когато настъпи краят. Гласът й беше точен и безстрастен.

— Звучи разумно. Да отрежете загубите си. Дори при загубата на ТС2 и още двайсетина светове, Мрежата би могла да произведе невероятни количества материал за войната… дори за девет месеца. През годините, които ще са нужни на прокудените да проникнат напред в Мрежата, щяхме да сме в състояние да ги победим само чрез промишлено производство.

Министърът на отбраната Имото поклати глава.

— Има незаменими суровини, които ще са изгубени по време на първата и втората вълна. Това ще подейства унищожително на икономиката на Мрежата.

— Имаме ли някакъв избор? — попита сенатор Петерс от Денеб Драй.

Всички очи се обърнаха към лицето, което седеше до ИИ съветник Албедо. Сякаш за да се подчертае важността на момента, до заседанието на Военния съвет беше допусната една нова ИИ личност и й бе поверено представянето на така тромаво наречения „жезъл на смъртта“. Съветник Нансен беше висок, загорял мъж, спокоен, внушителен, убедителен, заслужаващ доверие и пропит с онова рядко срещано обаяние на лидерството, което караше хората и да го харесват, и да го уважават.

Мейна Гладстоун едновременно се страхуваше и ненавиждаше новия съветник. Имаше чувството, че с тази проекция ИИ експертите целяха да предизвикат точно такава реакция на доверие и покорство, с които усещаше, че другите на масата вече се отнасят към него. А посланието на Нансен, боеше се тя, означаваше смърт.

Жезълът на смъртта съществуваше като технология на Мрежата от векове — създаден от Техноцентъра и ограничен до личния състав на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и някои специализирани сили за сигурност, като тази от Правителствения дом и Преторианците на Гладстоун. Той не изгаряше, не взривяваше, не стреляше, не стопяваше и не изпепеляваше. Не издаваше звук, не излъчваше видими лъчи и нямаше звукови отпечатъци. Просто караше целта да умре.

Ако целта беше човек, естествено. Обхватът на жезъла на смъртта беше ограничен — не повече от петдесет метра, — но в този обхват човекът умираше, а другите животни и собственост оставаха непокътнати. Аутопсиите показваха объркани синапси, но никакви други увреждания. Жезлите на смъртта просто караха човек да престане да съществува. Офицери от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ ги носеха като късобойно лично оръжие и като символи на власт от поколения.

Сега съветник Нансен съобщи, че Техноцентърът е разработил усъвършенствано устройство, което използва принципа на жезъла на смъртта в по-голям мащаб. Колебаели се да разкрият съществуването му, но при надвисналата и ужасна опасност от нахлуването на прокудените…

Разпитването беше енергично и понякога цинично, като военните бяха по-скептично настроени от политиците. Да, устройството на жезъла на смъртта би могло да ни избави от прокудените, но какво би станало с населението на Хегемонията?

Ще бъдат преместени в убежища на един от лабиринтните светове, беше отвърнал Нансен, повтаряйки стария план на съветник Албедо. Пет километра скала ще ги защитят от всички ефекти на разширяващата се вълна на жезъла на смъртта.

Докъде се разпространяват тези смъртоносни лъчи?

Ефектът им отслабва под смъртоносно равнище на разстояние точно под три светлинни години, спокойно и уверено отвърна Нансен, като продавач в магазин. Достатъчно широк радиус, за да избави която и да е система от атакуващия рояк. Достатъчно малък, за да запази всичко, освен най-близките съседни звездни системи. Деветдесет и два процента от световете в Мрежата нямаха съседни обитаеми светове на по-малко от пет светлинни години.

Ами онези, които не могат да бъдат евакуирани? — бе попитал Морпурго.

Съветник Нансен се беше усмихнал и бе разтворил длан, сякаш за да покаже, че там няма нищо скрито. Не активирайте устройството, преди вашите власти да са сигурни, че всички граждани на Хегемонията са евакуирани или скрити в убежища, беше казал той. В края на краищата, това ще зависи изцяло от вашия контрол.

Фелдщайн, Сабенсторафем, Петерс, Персов и много от другите веднага се бяха ентусиазнрали. Едно тайно оръжие, което да сложи край на всички тайни оръжия. Прокудените можеха да бъдат предупредени… можеше да се уреди демонстрация.

Съжалявам, беше казал съветник Нансен. Когато се усмихваше, зъбите му бяха толкова бисерни, колкото и одеждите му. Демонстрация не може да има. Оръжието действа като жезъл на смъртта само в много широк район. Няма да бъде повредено имуществото, няма да има взривен ефект, нито пък измерима ударна вълна над неутринно равнище. Само мъртви нашественици.

За да се демонстрира, беше обяснил съветник Албедо, трябва да го използвате поне срещу един рояк на прокудените.

Възбудата на Военния съвет не се бе понижила. Отлично, каза Говорителят на Всеобема Гибънс, изберете един Рояк, изпитайте устройството, съобщете резултатите па другите рояци и им дайте едночасов срок да прекратят нападението. Не ние провокирахме тази война. По-добре да загинат милиони врагове, отколкото да се води война, която ще отнеме живота на десетки милиарди през следващото десетилетие.

Хирошима, бе подхвърлила Гладстоун — единственият й коментар за деня. Беше казано прекалено тихо, за да го чуе някой друг, освен помощничката й Седептра.

Морпурго беше попитал: „Знаем ли, че убийствените лъчи ще се дезактивират на три светлинни години? Изпитвали ли сте го?“

Съветник Нансен се усмихна. Ако кажеше „да“, значи някъде имаше купища мъртви хора. Ако кажеше „не“, надеждността на устройството щеше да бъде поставена под сериозно съмнение.

— Сигурни сме, че ще работи — отвърна Нансен. — Симулационните ни опити бяха убедителни.

„ИИ от Киевския екип са казали същото за телепортаторната ексцентричност — помисли си Гладстоун. — Онази, която е унищожила Земята.“ Но не изрече нищо на глас.

И все пак Сингх, Морпурго, Ван Цайдт и техните специалисти оспориха оръжието на Нансен, като показаха, че Маге 1пГ1пНит не може да се евакуира достатъчно бързо и че единственият свят от първата вълна, който има свой собствен лабиринт, е Армагаст, разположен на една светлинна година от Пацем и Свобода.

Честната, услужлива усмивка на съветник Нансен не изчезна.

— Искате демонстрация и това действително е съвсем разумно — тихо заговори той. — Трябва да покажете на прокудените, че няма да търпите нашествието им, като се съсредоточите върху минимална загуба на човешки живот. И трябва да намерите убежище за местното население. — Той замълча и скръсти ръце на масата. — Какво ще кажете за Хиперион?

Жуженето около масата се усили.

— Той не е истински свят от Мрежата — обади се Говорител Гибънс.

— И все пак вече е в Мрежата и телепортаторът на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ е още на мястото си! — извика Гариън Персов, министър на дипломацията, очевидно привлечен от идеята.

Суровото изражение на генерал Морпурго не се измени.

— Ще бъде там само още някои и друг час. Засега пазим ексцентричната сфера, но тя може да падне всеки момент. Голяма част от самия Хиперион вече е в ръцете на прокудените.

— Но евакуиран ли е личният състав на Хегемонията?

— попита Персов.

— Да, с изключение единствено на генерал-губернатора

— отвърна Сингх. — В бъркотията не са успели да го открият.

— Жалко — не особено убедително каза министър Персов, — но въпросът е, че останалото население се състои предимно от местни жители на Хиперион, с лесен достъп до лабиринта там, нали?

Барбра Дан-Гидис, министър на икономиката, чийто син бе управител на плантация за фибропластмаса близо до Порт Романс, каза:

— След три часа? Невъзможно. Нансен се изправи.

— Не мисля, че е така — рече той. — Можем да пратим векторно предупреждение до оставащите власти от Автономния съвет в столицата и те са в състояние незабавно да започнат евакуацията. Лабиринтът на Хиперион има хиляди входове.

— Столицата Кийтс е обсадена — изръмжа Морпурго. — Цялата планета е под атака. Съветник Нансен тъжно кимна.

— А скоро ще бъде подложена и на клане от варварите прокудени. Изборът е труден, дами и господа. Но устройството ще работи. Нашествието в космоса на Хиперион просто ще престане да съществува. На планетата могат да бъдат спасени милиони и ефектът върху щурмовите сили на прокудените навсякъде другаде ще бъде значителен. Знаем, че така наречените Побратимени рояци ползват векторни комуникации. Унищожаването на първия рояк, нападнал космоса на Хиперион — Хиперионския рояк — може да бъде отлично средство за предотвратяване на по-нататъшното клане. — Нансен отново поклати глава и се огледа с почти родителска загриженост. Такава болезнена искреност не би могла да се симулира. — Решението трябва да бъде ваше. Можете да използвате оръжието или да се откажете. Техноцентърът изпитва болка да отнеме който и да е човешки живот… или да съдейства за това. Но в този случай, когато е изложен на опасност животът на милиарди… — Нансен отново разтвори ръце, за последен път поклати глава и седна на мястото си, очевидно оставяйки решението на човешките умове и сърца.

Бръмченето на разговорите около дългата маса се усили. Дебатите станаха почти буйни.

— Г. президент! — извика генерал Морпурго.

Във внезапната тишина, Гладстоун вдигна поглед към холографските образи в мрака над тях. Роякът в системата на Mare Infinitum падаше към океанския свят като кървав порой, насочен към малка синя сфера. Оставаха само три от оранжевите въгленчета на Спецчаст 181.2 и още докато смълчаният Съвет наблюдаваше, две от тях изгаснаха. После изчезна и последното.

Гладстоун прошепна в инфотерма си:

— Комуникационна служба, някакво последно съобщение от адмирал Лий?

— Нито едно до командния център, г. президент — беше отговорът. — Само стандартната векторна телеметрия по време на битката. Очевидно не са стигнали центъра на рояка.

Гладстоун и Лий бяха таяли надежди да пленят прокудени, да ги разпитат и да установят самоличността на врага им без никакви съмнения. Сега този млад мъж с такава енергия и способности беше мъртъв — мъртъв по заповед на Мейна Гладстоун — и бяха прахосани седемдесет и четири кораба.

— Телепортаторът на Mare Infinitum е унищожен с плазмени бомби — докладва адмирал Сингх. — Предни елементи на рояка навлизат в цислунарния отбранителен периметър.

Никой не се обади. Холографиите показваха приливната вълна от кървавочервени светлини, която поглъщаше системата на Mare Infinitum. Последните оранжеви въгленчета около този златен свят премитаха и изгаснаха.

Няколкостотин от корабите на прокудените останаха в орбита и навярно превръщаха елегантните плаващи градове и океански ферми на Mare Infinitum в горящи останки, но по-голямата част от кървавата вълна изчезна от прожектирания над тях регион.

— Системата Аскуит е на три стандартни часа и четирийсет и една минута — монотонно произнесе един техник до дисплея. Сенатор Колчев се изправи.

— Нека подложим Хиперионската демонстрация на гласуване — рече той, като привидно се обърна към Гладстоун, но всъщност говореше към присъстващите.

Мейна Гладстоун почука долната си устна.

— Не — каза накрая тя, — няма да има гласуване. Ще използваме устройството. Адмирале, подгответе фотонния кораб, въоръжен с устройството, за прехвърляне в космоса на Хиперион, а после излъчете съобщения до планетата и прокудените. Дайте им три часа. Министър Имото, пратете кодирано векторно съобщение до Хиперион и им кажете, че трябва да… повтарям, трябва… веднага да потърсят убежище в лабиринта. Кажете им, че се изпитва ново оръжие.

Морпурго избърса потта от лицето си.

— Г. президент, не можем да си позволим да рискуваме устройството да попадне във вражески ръце.

Гладстоун погледна съветник Нансен и се опита изражението й да не издаде нищо от това, което чувстваше.

— Съветник, може ли това устройство да бъде настроено така, че автоматично да се взриви, ако корабът ни бъде пленен или унижожен?

— Да, г. президент.

— Направете го. Обяснете всички необходими устройства за безопасност на съответните експерти от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. — Тя се обърна към Седептра. — Подготви ми предаване за цялата Мрежа, което да започне десет минути, преди устройството да бъде взривено. Трябва да разкажа на хората за това.

— Разумно ли е…? — започна сенатор Фелдщайп.

— Необходимо е — отвърна Гладстоун. Тя се изправи и трийсет и осемте души в стаята се изправиха секунда по-късно. — Отивам да поспя няколко минути, докато хората ви работят. Искам устройството готово, доставено в системата и населението на Хиперион предупредено незабавно. Искам да подготвите случайностни планове и приоритети за преговорно уреждане на въпроса, докато се събудя след трийсет минути.

Президентът погледна към групата, като знаеше, че така или иначе, през следващите двайсет часа повечето от хората там щяха да паднат от власт. Така или иначе, това беше последният й ден като президент.

Мейна Гладстоун се усмихна.

— Съветът е разпуснат — каза тя и се телепортира в частния си апартамент, за да подремне.

43.

Лейт Хънт никога по-рано не беше виждал човек да умира. Последният ден и нощ, които бе прекарал с Кийтс — Хънт все още мислеше за него като за Джоузеф Севърн, но беше сигурен, че умиращият мъж вече мисли за себе си като за Джон Кийтс — бяха най-трудните в живота му. Кръвоизливите бяха непрекъснати през последния ден и нощ от живота на Кийтс и между тези пристъпи на повръщане, Хънт чуваше как храчките кипят в гърлото и гърдите на дребния мъж, докато той се бореше за живот.

Хънт седеше до леглото в малката предна стаичка на Пагга сИ 8ра^па и слушаше бълнуванията на Кийтс, а изгревът се превръщаше в късно утро и късното утро — в ранен следобед. Кийтс беше трескав и непрекъснато изпадаше в безсъзнание, но настояваше Хънт да слуша и записва всичко — бяха намерили мастило, перо и листи в другата стая — и Хънт се подчиняваше, бясно драскайки, докато умиращият киборг бълнуваше за метасфери и изчезнали божества, за отговорностите на поета и залеза на богове, и за Милтъновата гражданска война в Техноцентъра.

Тогава Хънт се съвзе и стисна трескавата ръка на Кийтс.

— Къде е Техноцентърът, Сев… Кийтс? Къде е7 Умиращият беше потънал във видима пот и извърна лицето си.

— Не дишай към мен — усещам го като лед!

— Техноцентърът — повтори Хънт и се дръпна назад, усетил порив да заплаче от жалост и разочарование, — къде е Техноцентърът?

Кийтс се усмихна, а главата му се люшкаше напредназад от болка. Усилието, което правеше да диша, звучеше като вятър през скъсан мях.

— Като паяци в мрежата — промълви той, — паяци в мрежата. Тъкат… оставят нас да я тъчем вместо тях… после ни хващат и ни изсмукват. Като мухи, уловени от паяци в мрежа.

Хънт престана да пише, докато слушаше този като че ли безсмислен брътвеж. После разбра.

— Боже мой — прошепна той. — Те са в телепортаторната система.

Кийтс се опита да седне и сграбчи ръката на Хънт с ужасна сила.

— Кажи на твоя президент, Хънт. Накарай Гладстоун да я разкъса. Да я разкъса. Паяци в мрежата. Човек бог и машина бог… трябва да намерят съюза. Не аз! — Той падна обратно върху възглавниците и започна беззвучно да плаче. — Не аз.

Кийтс поспа през дългия следобед, макар и Хънт да знаеше, че е по-близо до смъртта, отколкото до съня. И най-слабият звук сепваше умиращия поет и го караше да се бори за въздух. По залез слънце Кийтс беше прекалено слаб, за да кашля и Хънт трябваше да му помага да навежда глава над легена, за да позволи на гравитацията да прочисти устата и гърлото му от кървавата слуз.

На няколко пъти, когато Кийтс изпадаше в краткотрайна дрямка, Хънт се приближаваше до прозореца, а веднъж слезе по стълбите и до предната врата, за да погледне към площада. Нещо високо и остроръбесто стоеше в дълбоките сенки в срещуположния край на площада до подножието на стълбището.

Вечерта подремна и самият Хънт, докато седеше изправено на твърдия стол до леглото на Кийтс. Събуди се, сънувайки че пада и протегна ръка да се хване за нещо, само за да открие, че Кийтс е буден и го гледа.

— Виждал ли си изобщо някой да умира? — попита Кийтс между слабите си опити да поеме въздух.

— Не. — Хънт си помисли, че има нещо странно в погледа на младия мъж, сякаш Кийтс го гледаше, но виждаше някой друг.

— Ами тогава те съжалявам — рече поетът. — В какви неприятности и опасности попадна заради мен. А сега трябва да бъдеш твърд, защото не остава още много.

Хънт беше поразен не само от смелостта в тази забележка, а от внезапната промяна в диалекта на Кийтс от безизразния стандартен за Мрежата английски в нещо много по-старо и интересно.

— Глупости — енергично възрази Хънт, като се насилваше да изрази ентусиазъм и живост, каквито не изпитваше. — Ще се измъкнем от всичко това преди разсъмване. Ще се промъкна навън веднага, щом мръкне и ще намеря телепортал.

Кийтс поклати глава.

— Шрайка ще те вземе. Няма да допусне някой да ми помогне. Ролята му е да се грижи да избягам от себе си чрез самия себе си. — Той затвори очи, когато дишането му стана по-разпокъсано.

— Не ме интересува — отвърна Хънт и пое ръката на младия мъж. Предполагаше, че поетът отново бълнува от треската, но тъй като през изтеклите два дни това беше един от малкото случаи, когато Кийтс бе в пълно съзнание, Хънт чувстваше, че си струва усилието да разговаря. — Какво имаш предвид с това да избягаш от себе си чрез самия себе си?

Кийтс отвори очи. Бяха кафяви и прекалено ярки.

— Ъмон и другите се опитват да ме накарат да избягам от себе си като приема божествеността, Хънт. Изкушават ме да заловя белия кит, примамват ме да хвана последния полет. Бягащото Състрадание ще открие дома си у мен… у мен, господин Джон Кийтс, висок метър и петдесет… а после започва помиряването, нали?

— Какво помиряване? — Хънт се приведе по-близо, като се стараеше да не диша към него. Кийтс сякаш се бе свил в пижамата си, в купчината одеяла, но излъчващата се от него жар изпълваше стаята. Лицето му се виждаше като блед овал на изтляващата светлина. Хънт съвсем бегло осъзнаваше златната ивица отразени слънчеви лъчи, движеща се по стената точно под мястото, където тя се срещаше с тавана, но очите на Кийтс не се откъсваха от този последен знак на деня.

— Помиряването на човека и машината, на Твореца и творението — отвърна Кийтс и се закашля, преставайки едва когато изхрачи червена слуз в легена, подаден му от Хънт. Отпусна се назад, задъхан за миг и прибави: — Помиряването на човечеството и онези, които се опитаха да го унищожат, на Техноцентъра и човечеството, което се опита да изличи, на болезнено създадения Бог на Празнотата, Която Обвързва и неговите предци, които се опитаха да го премахнат.

Хънт поклати глава и престана да пише.

— Не разбирам. Можеш да станеш този… месия… като оставиш смъртното си ложе?

Бледият овал на лицето на Кийтс се залюля напредназад върху възглавницата в движение, което можеше да замества смях.

— Всички бихме могли, Хънт. Човешкото безумие и най-голямата му гордост. Ние приемаме болката си. Градим път за децата си. Това ни заслужи правото да станем Бога, за когото мечтахме.

Хънт погледна надолу и видя, че е свил юмрук от безсилие.

— Ако можеш да сториш това… да се превърнеш в тази сила… направи го. Измъкни ни оттук! Кийтс отново затвори очи.

— Не мога. Не съм Този, Който Идва, а Този, Който Идва Преди. Не съм кръстеният, а кръстителят. Merde, Хънт, аз съм атеист! Дори Севърн не можа да ме убеди в тези неща, когато се удавях в смърт! — Кийтс сграбчи ризата на Хънт с ярост, която уплаши по-възрастния мъж. — Напиши това!

И Хънт затърси древното перо и грубата хартия, драскайки бясно, за да улови думите, които сега шепнеше Кийтс:

Кийтс живя още три болезнени часа — плувец, изплуващ отвреме-навреме от морето си от агония, за да си поеме дъх или бързо да прошепне някакви безсмислици. Веднъж, много след здрачаване, той дръпна ръкава на Хънт и промълви достатъчно смислено:

— Когато умра, Шрайка няма да те нарани. Той чака мен. Може и да не откриеш път за дома, но той няма да те нарани, докато търсиш. — И отново, точно когато Хънт се привеждаше, за да чуе дали дъхът все още клокочи в дробовете на поета, Кийтс започна да говори и продължи между спазмите, докато не даде на другия специални инструкции за погребението си в Римското протестантско гробище, близо до Пирамидата на Гай Цестий.

— Глупости, глупости — непрекъснато мърмореше Хънт като мантра и стискаше горещата длан на младия мъж.

— Цветя — прошепна малко по-късно Кнйтс, точно след като Хънт беше запалил лампата на бюрото. Очите на поета бяха широко отворени, когато се втренчи в тавана с израз на чиста, детска почуда. Хънт вдигна поглед и видя избелелите жълти рози, нарисувани в сините квадрати на тавана. — Цветя… над мен — прошепна Кийтс между усилията си да диша.

Хънт стоеше до прозореца, вперил поглед навън в сенките зад Испанското стълбище, когато болезнено стържещото дишане зад него пресекна и престана, и Кийтс с мъка изрече:

— Севърн… повдигни ме! Умирам.

Хънт седна на леглото и го подхвана. Жар се излъчваше от дребното тяло, което като че ли нямаше тежест, сякаш истинската му материя беше изтляла.

— Не се плаши. Бъди твърд. И благодари на Бога, че това свършва! — изпъшка Кийтс и сетне ужасното стържене стихна. Хънт помогна на поета да легне по-удобно, когато дишането му се успокои в по-нормален ритъм.

Хънт смени водата в легена, навлажни нова кърпа и се върна, за да завари Кийтс мъртъв.

По-късно, точно след изгрев слънце, той вдигна дребното тяло — увито в нови чаршафи от собственото легло на Хънт — и излезе в града.

Бурята беше утихнала, когато Брон Ламиа стигна до края на долината. Минавайки покрай Пещерните гробници, тя беше видяла същия зловещ блясък, който излъчваха другите Гробници, но оттам се разнасяше и ужасен шум — сякаш викаха хиляди хора — екот и стенание от земята. Брон забърза по пътя си.

Небето се бе изчистило, когато застана пред двореца на Шрайка. Името на сградата беше подходящо избрано: полукуполът бе заоблен нагоре и навън като черупката на създанието, подпорни елементи се извиваха надолу като пронизващи дъното на долината остриета, а други се издигаха нагоре и настрани като тръните на Шрайка. Стените станаха прозрачни, когато се усили вътрешният блясък и сега постройката светеше като гигантски блуждаещ огън, а горните й части искряха с червена светлина като очите на Шрайка.

Брон си пое дъх и докосна корема си. Беше бременна — знаеше го още отпреди да напусне Лусус — и не дължеше ли повече на неродения си син или дъщеря, отколкото на циничния стар поет, разпнат на дървото на Шрайка? Брон знаеше, че отговорът е „да“ и че това нямаше абсолютно никакво значение. Тя въздъхна и се приближи до двореца на Шрайка.

Отвътре той не беше по-широк от двайсет метра. По рано, когато бяха влизали, Брон и другите поклонници бяха видели интериора като едно-единствено открито пространство, празно, с изключение на шиповидните подпори, които се пресичаха на кръст под блестящия купол. Сега, когато Брон застана на входа, вътрешността беше пространство, по-голямо от самата долина. Десетина редици бели камъни се издигаха една до друга и се простираха в избледняващата далечина. Върху всеки каменен ред лежаха облечени по различен начин човешки тела, свързани със същия полуорганичен, полупаразитен шунтов шекер и кабел, който приятелите й бяха казали, че е носила самата тя. Само че тези метални, макар и прозрачни пъпни върви пулсираха с червена светлина и ритмично се разширяваха и свиваха, сякаш през черепите на спящите фигури се проточваше кръв.

Брон залитна назад, блъсната едновременно от вълната на антиентропните приливи и от гледката, но когато застана на десет метра от двореца, отвън той беше толкова голям, колкото винаги. Не претендираше, че разбира колко клика могат да се съберат в такава скромна обвивка. Гробниците на времето се отваряха. Доколкото знаеше, тази можеше едновременно да съществува в различни времена. Това, което обаче разбираше, бе, че когато се будеше от собствените си пътувания с шунта, тя беше зървала тръненото дърво на Шрайка свързано с тръби и пълзящи пипала от енергия, невидими за окото, но сега съвсем явно съединени с двореца на Шрайка.

Брон отново пристъпи към входа.

Вътре чакаше Шрайка. Черупката му, обикновено искряща, сега изглеждаше черна на фона на светлината и мраморния блясък около нея.

Брон усети как адреналинът й устремно се покачва, почувства порив да се обърне и да избяга, и пристъпи вътре.

Входът зад нея почти изчезна, забележим само по бледото замъгляване в еднаквия блясък, който се излъчваше от стените. Шрайка не помръдваше. Червените му очи пламтяха от сянката на черепа му.

Брон пристъпи напред. Ботушите й не издаваха звук по каменния под. Шрайка беше на десет метра отдясно, там, където започваха каменните редици, издигащ се като неприлична закачалка към таван, скрит в блясък. Тя не хранеше илюзии, че ще може да стигне обратно до вратата, преди създанието да стигне до нея.

Той не помръдваше. Въздухът миришеше на озон и нещо болезнено сладко. Брон тръгна, опряла гръб в стената и разгледа редиците от тела, за да зърне познато, спящо лице. С всяка стъпка наляво, тя се отдалечаваше от изхода и улесняваше Шрайка да отреже пътя й. Създанието стоеше на мястото си като черна скулптура в океан от светлина.

Редиците се простираха с километри. Каменни стълбища, всяко от които почти цял метър високо, нарушаваха хоризонталните редове от тъмни тела. След няколко минути път от входа, Брон изкачи долната третина на едно от тези стълбища, докосна най-близкото тяло от втората редица и с облекчение откри, че плътта е топла, че гърдите на мъжа се издигат и спадат. Това не беше Мартин Силенъс.

Брон продължи напред, като почти очакваше да намери Пол Дюре, Сол Уайнтрауб или дори себе си да лежи сред живите мъртъвци. Вместо това тя откри лице, което беше видяла за последен път, изсечено в планински склон. Тъжния крал Били лежеше неподвижен върху бял камък през пет редици от нея, а царствените му одежди бяха обгорени и изцапани. Тъжното лице беше — както и всички останали — изкривено в някаква вътрешна агония. Мартин Силенъс лежеше през три тела от него, на по-долна редица.

Брон приклекна до поета и погледна през рамо към черното петно на Шрайка, все още неподвижен в края на редиците от тела. Както и останалите, Силенъс изглежда беше жив, в безмълвна агония и бе свързан с шунтов щекер към пулсиращата пъпна връв, която на свой ред потъваше в бялата стена зад перваза и сякаш се сливаше с камъка.

Брон се задъха от страх, когато прокара длан по черепа на поета, усети сливането на пластмаса и кост, а после сама попипа пъпната връв и не откри връзка или отвор в мястото, където се скриваше в камъка. Под пръстите й пулсираше течност.

— Мамка му — прошепна Брон и във внезапен пристъп на паника, погледна зад себе си, сигурна, че Шрайка се е промъкнал в опасна близост. Тъмната фигура все още стоеше в края на дългото помещение.

Джобовете й бяха празни. Нямаше нито оръжие, нито някакъв инструмент. Разбираше, че ще трябва да се върне при Сфинкса, да намери вързопите, да изрови нещо, с което да реже, а после пак да дойде тук и да събере достатъчно смелост, за да влезе повторно.

Брон знаеше, че никога повече няма да може да мине пак през онази врата.

Тя коленичи, пое дълбоко дъх, вдигна, а после и спусна ръката си. Ръбът на дланта й се разби в материала, който приличаше на прозрачна пластмаса, а на пипане беше по-твърд от стомана. Дори и само от този единствен удар, ръката я заболя от китката до рамото.

Брон Ламиа погледна надясно. Шрайка се приближаваше към нея, бавно пристъпвайки като старец на спокойна разходка.

Тя извика, коленичи и отново замахна, напрегнала длан и стегнала палец под прав ъгъл. Ударът отекна в дългото помещение.

Брон Ламиа беше израснала на Лусус при 1.3 стандартна гравитация и беше атлетична за расата си. Откакто навърши девет години, тя си мечтаеше и работеше, за да стане детектив, и част от тази естествено маниакална и съвсем нелогична подготовка бяха тренировките й по бойните спортове. Сега тя изсумтя, вдигна ръка и отново замахна, като желаеше дланта й да е острие на брадва и виждаше в съзнанието си поразяващия удар, успешното разсичане на материята.

Пулсирайки като жива, твърдата пъпна връв недоловимо се вдлъбна и сякаш се дръпна встрани, когато жената отново замахна.

Под и зад нея се разнесоха стъпки. Брон почти се изкиска. Би било по-лесно да удари камъка, за да постигне същия ефект. Тя отново блъсна ръба на дланта си във връвта и усети, че някаква малка костица в ръката й поддава. Болката беше като далечен шум, като плъзгането под и зад нея.

„Идвало ли ти е наум — помисли си тя, — че ако успееш да разкъсаш това нещо, той навярно ще умре?“

Отново замахна. Стъпките замлъкнаха в основата на стълбището.

Брон се задъхваше от усилие. Пот капеше от челото и страните й по гърдите на спящия поет.

„Та аз дори не те харесвам“ — помисли си тя към Мартин Силенъс и отново удари. Беше като да се опитва да отсече крака на метален слон.

Шрайка започна да се изкачва по стълбището.

Брон се изправи наполовина и хвърли цялата тежест на тялото си в замахване, което почти изкълчи рамото й, счупи китката й и смаза малките костици в дланта й.

И разсече връвта.

Червена, прекалено рядка за кръв течност рукна по краката на жената и върху белия камък. Разсеченият кабел, все още стърчащ от стената, се сгърчи и после започна да потръпва като раздразнено пипало, преди да се отпусне вяло и да се изтегли — кървяща змия, плъзгаща се в дупка, която престана да съществува, веднага щом пъпната връв се скри от поглед. Остатъкът й, все още свързан с невралния шунт на Силенъс, повяхна след пет минути, като изсъхна и се сви подобно на извадена от водата медуза. Оплискала лицето и раменете на поета, червената течност започна да посинява, докато Брон я гледаше.

Очите на Мартин Силенъс трепнаха и се отвориха като очи на бухал.

— Хей — каза той, — знаеш ли че шибаният Шрайк е точно зад теб?

Гладстоун се телепортира в личния си апартамент и веднага се приближи до векторната ниша. Очакваха я две съобщения.

Първото беше от космоса на Хиперион. Гладстоун замижа, когато мекият глас на бившия й генерал-губернатор на Хиперион, младия Лейн, направи бързо обобщение на срещата с трибунала на прокудените. Президентът се отпусна на кожения стол и вдигна двата си юмрука към бузите си, когато Лейн повтори опроверженията на прокудените. Те не бяха нашествениците. Лейн завърши предаването с кратко описание на рояка, със своето мнение, че прокудените казват истината, със забележката, че съдбата на консула е все още неизвестна и с искане за заповеди.

— Ще отговорите ли? — попита векторният компютър.

— Потвърждавам приемането на съобщението — рече Гладстоун. — Излъчи сигнал за готовност с дипломатическия едновременен код.

Гладстоун включи второто съобщение.

Появи се адмирал Уилям Аджънта Лий в разпокъсана плоскообразна проекция — векторният предавател на кораба му очевидно работеше с намалена енергия. От периферните колони данни президентът видя, че съобщението р скрито сред стандартните телеметрични предавания на флотата: техниците от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ накрая щяха да забележат несъответствията в крайните номера, но това можеше да стане след часове или дни.

Лицето на Лий беше окървавено, а фонът бе скрит в дим. От мъгливия черно-бял образ на Гладстоун й се струваше, че младият мъж предава от доковата ниша на крайцера си. На метална маса зад него лежеше труп.

— …попълнение от морски пехотинци успя да се качи на борда на така наречените им улани — задъхано казваше Лий. — Управлявани са от хора — по петима на кораб — и те наистина приличат на прокудени, но вижте какво стана, когато опитахме да извършим аутопсия. — Картината се измести и Гладстоун разбра, че Лий използва ръчен видеонокъл, монтиран във векторния предавател на крайцера. Сега адмиралът беше изчезнал, а тя гледаше надолу към бялото, наранено лице на мъртъв прокуден. От кръвта, течаща от очите и ушите му, възрастната жена предположи, че е умрял от експлозивна декомпресия.

Появи се ръката на Лий — позна го по адмиралския ширит на ръкава, — която държеше лазерен скалпел. Младият командир не си направи труда да свали дрехите, преди да направи вертикален разрез в областта на гърдите и да продължи надолу.

Ръката с лазера се отдръпна и камерата показа как с трупа на прокудения започна да става нещо. Широки участъци от гърдите на мъртвеца започнаха да тлеят, сякаш лазерът беше запалил дрехите. После униформата прегоря и веднага стана очевидно, че гърдите на мъжа горят на разширяващи се, неправилно оформени дупки и от тях блестеше толкова ярка светлина, че джобният видеонокъл трябваше да намали светлочувствителността си. Сега горяха парчета от черепа и оставяха остатъчни образи по векторния екран и ретината на Гладстоун.

Камерата се върна обратно, преди трупът да изчезне напълно, сякаш горещината вече беше непоносима. Лицето на Лий постепенно се фокусира.

— Разбирате, г. президент, че същото става с всички трупове. Не заловихме живи пленници. Все още не сме открили център в рояка, а само още бойни кораби и ми се струва, че…

Образът изчезна и колоните данни показаха, че съобщението е прекъснало по средата на излъчването.

— Ще отговорите ли?

Гладстоун поклати глава и отвори нишата. Отново в кабинета си, тя погледна с копнеж към дългата кушетка и седна зад бюрото си, знаейки, че ако за миг затвори очи, ще заспи. Седептра се обади по личната честота на инфотерма й и каза, че генерал Морпурго трябва да види президента по спешен въпрос.

Лусианецът влезе и започна да се разхожда напред-назад от раздразнение.

— Г. президент, разбирам основанията ви да наредите използването на устройството на жезъла на смъртта, но трябва да се възпротивя.

— Защо, Артър? — попита тя, като за пръв път от седмици се обърна към него по име.

— Защото изобщо не знаем какъв ще е дяволският резултат. Прекалено опасно е. А и… не е морално. Гладстоун вдигна вежди.

— Значи да загубим милиарди граждани в една проточила се война на изтощение ще бъде морално, а да използваме това нещо, за да убием милиони, няма да е морално, така ли? Това ли е позицията на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, Артър?

— Това е моята позиция, г. президент. Гладстоун кимна.

— Разбрах и си взимам бележка, Артър. Но решението е взето и ще бъде изпълнено. — Тя видя, че старият й приятел понечва да се обади и преди да успее да отвори уста, за да възрази или по-вероятно, да предложи оставката си, Гладстоун рече: — Ще се поразходиш ли с мен, Артър?

Генералът от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ се стъписа.

— Разходка ли? Защо?

— Трябва ни малко чист въздух. — Без да го чака да отговори, Гладстоун тръгна към личния си телепортатор, включи ръчното управление и пристъпи през устройството.

Морпурго мина през непрозрачния портал, сведе очи към златистата трева, която стигаше до коленете му и се разстилаше до далечния хоризонт и вдигна лице към шафранено-жълтото небе, където се носеха разкъсани бронзови облаци. Зад него порталът премигна и изчезна, а местоположението му бе отбелязано само от еднометровия контролен пулт, единственото направено от човек нещо, виждащо се в безкрайното море от златиста трева и облачно небе.

— Къде сме, по дяволите? — попита той. Гладстоун беше откъснала дълъг стрък трева и го дъвчеше.

— Кастроп-Роуксел. Тук няма инфосфера, нито орбитални устройства, нито пък каквито и да било хора или машини.

Морпурго изсумтя.

— Навярно не е по-безопасно откъм контрол от страна на Техноцентъра, отколкото местата, където ни водеше Байрън Лампа, Мейна.

— Навярно не — съгласи се Гладстоун. — Слушай, Артър. — Тя активира инфотермните записи на двете векторни предавания, които току-що беше чула.

Когато свършиха, когато лицето на Лий изчезна, Морпурго навлезе във високата трева.

— Е? — подтичвайки, за да върви в крак с него, попита Гладстоун.

— Значи онези тела на прокудени се самоунищожават по същия начин, по който е известно, че го правят киборгите — рече той. — И какво от това? Мислиш ли, че Сенатът или Всеобема ще приемат това за доказателство, че всъщност зад нашествието стои Техноцентърът?

Гладстоун въздъхна. Тревата изглеждаше мека и привлекателна. Представи си, че лежи там и потъва в дрямка, от която никога няма да се върне.

— Това е доказателство, достатъчно за нас. За групата. — Не се налагаше да навлиза в подробности. Още от първите й дни в Сената, бяха споделяли подозренията си за Техноцентъра и надеждите си за истинска свобода от господството на ИИ. Когато сенатор Байрън Ламиа ги беше завел… но това бе много отдавна.

Морпурго гледаше как вятърът шиба златните степи. Интересна кълбовидна мълния играеше сред бронзовите облаци близо до хоризонта.

— И какво? Да знаем е безполезно, освен ако не знаем и къде да ударим.

— Имаме три часа.

Морпурго погледна инфотерма си.

— Два часа и четирийсет и две минути. Едва ли е достатъчно време, за да стане чудо, Мейна. Гладстоун не се усмихна.

— Едва ли е достатъчно време за каквото и да било друго, Артър.

Тя докосна диска и порталът отново зажужа.

— Какво можем да направим? — попита Морпурго. — В момента ИИ от Техноцентъра инструктират нашите техници за онова устройство на жезъла на смъртта. Фотонният кораб ще бъде готов след час.

— Ще го взривим там, където няма да засегне никого — рече Гладстоун.

Генералът престана да се разхожда и я зяпна.

— И къде, по дяволите, е това място? Онзи шибан Нансен твърди, че устройството има смъртоносен радиус от поне три светлинни години, но как можем да му вярваме? Ще взривим едно устройство… близо до Хиперион или където и да е другаде… и можем да обречем човешкия живот навсякъде.

— Имам идея, но искам да поспя с нея — заяви Гладстоун.

— Да поспиш с нея ли? — изръмжа генерал Морпурго.

— Възнамерявам малко да подремна, Артър — каза президентът. — Предлагам ти да сториш същото. — И тя пристъпи през портала.

Морпурго измърмори нещо нецензурно, намести баретата си и мина през телепортатора с изправена глава, изпънат гръб и вперени напред очи: войник, маршируващ към собствената си екзекуция.

На най-високата тераса на една планина, движеща се из космоса на около десет светлинни минути от Хиперион, консулът и седемнайсет прокудени седяха върху ниски камъни в по-широк кръг от по-високи камъни и решаваха дали ще живее.

— Жена ви и детето ви загинаха на Бреша — каза Фрийман Ченга. — По време на войната между този свят и клана Мозман.

— Да — отвърна консулът. — Хегемонията смяташе, че в атаката участва целият рояк. Не казах нищо, за да ги извадя от това заблуждение.

— Но жена ви и детето ви бяха убити. Консулът погледна отвъд каменния кръг към върха, който вече потъваше в нощ.

— И какво? Не моля за милост този Трибунал. Не излагам смекчаващи вината обстоятелства. Аз убих Фрийман Андил и тримата техници. Убих ги преднамерено и предумишлено. Убих ги с единствената цел да включа вашата машина, за да отворя Гробниците на времето. Това няма нищо общо с жена ми и детето ми.

Един брадат прокуден, когото бяха представили на консула като Говорител Хълкеър Амниън, пристъпи напред към вътрешния кръг.

— Устройството беше безполезно. То не действаше. Консулът се обърна, отвори уста и я затвори без да каже нищо.

— Проверка — обясни Фрийман Ченга. Гласът на консула беше едва доловим.

— Но Гробниците… се отвориха.

— Знаехме кога щяха да се отворят — рече Кордуел Минмън. — Периодът на разпадане на антиентропните полета ни беше известен. Устройството беше проверка.

— Проверка — повтори консулът. — Убил съм онези четирима души за нищо. Проверка.

— Жена ви и детето ви умряха от ръцете на прокудените — каза Фрийман Ченга. — Хегемонията ограби вашия свят на Мауи-Обетована. Действията ви бяха предвидими в определени параметри. Гладстоун разчиташе на това. Ние също. Но трябваше да разберем тези параметри.

Консулът се изправи, направи три крачки и застана с гръб към другите.

— Напразно.

— Какво? — попита Фрийман Ченга. Голият скалп на високата жена блестеше на слънцето и отразяваше светлината от прелитащата кометна ферма.

Консулът тихо се смееше.

— Всичко е било напразно. Дори предателствата ми. Нищо истинско. Напразно.

Говорител Кордуел Минмън стана и оправи одеждите си.

— Този Трибунал издаде присъда — обяви той. Другите шестнайсет прокудени кимнаха.

Консулът се обърна. На умореното му лице се долавяше някакъв копнеж.

— Тогава го направете. За Бога, да свършваме с това. Говорител Фрийман Ченга стана и погледна консула.

— Осъден сте да живеете. Осъден сте да поправите някои от щетите, които сте причинил.

Консулът залитна, сякаш ударен в лицето.

— Не, не можете… вие трябва…

— Осъден сте да навлезете в епохата на хаос, която наближава — продължи Говорител Хълкеър Амниън. — Осъден сте да ни помогнете да открием спойката между отделните семейства на човечеството.

Консулът вдигна ръце, сякаш искаше да се защити от физически удари.

— Не мога… няма… виновен…

Фрийман Ченга направи три крачки, сграбчи консула за предницата на официалното му болово сако и безцеремонно го разтърси.

— Виновен сте. И точно затова трябва да помогнете да облекчим този хаос, който настъпва. Помогнахте за освобождаването на Шрайка. Сега трябва да се върнете и да се погрижите отново да бъде затворен в клетката си. После трябва да започне дългото помиряване.

Ченга го пусна, но раменете му все още се разтърсваха. В този момент планината се завъртя към слънцето и в очите на консула заблестяха сълзи.

— Не — прошепна той.

Фрийман Ченга заглади измачканото му сако и прокара дългите си пръсти по раменете на дипломата.

— Ние си имаме свои пророци. Храмерите ще се присъединят към нас в новото засаждане на галактиката. Онези, които са живели в лъжата, наречена Хегемония, бавно ще изпълзят от руините на своите зависими от Техноцентъра светове и ще се присъединят към нас в истинско изследване… изследване на вселената и на онова по-голямо царство, което е във всеки един от нас.

Консулът като че ли не чуваше. Той рязко се извърна настрани.

— Техноцентърът ще ви унищожи — рече той, без да гледа към никой от тях. — Точно както унищожи Хегемонията.

— Нима забравяш, че родният ти свят е основан на тържествения договор на живота? — попита Кордуел Минмън.

Консулът се обърна към прокудения.

— Този договор управлява нашия живот п действия — продължи Минмън. — Не само, за да запази няколко вида от Старата Земя, но и за да открие единство в разнообразието. Да разпространи семената на човечеството във всички светове, в различни среди, като в същото време почита разнообразието на живота, което откриваме навсякъде.

Лицето на Фрийман Ченга беше огряно от слънчева светлина.

— Техноцентърът предлагаше единство в неволната подчиненост — тихо каза тя. — Сигурност във вегетирането. Къде са революциите в човешката мисъл, култура и дейност след Хеджира?

— Тераформирани в бледи клонинги на Старата Земя — отвърна й Кордуел Минмън. — Новата ни епоха на човешка експанзия няма да тераформира нищо. Ще се угощаваме в трудности и приветствани странности. Няма да караме вселената да се приспособява… ще се приспособяваме самите ние.

Говорител Хълкеър Амниън посочи към звездите.

— Ако човечеството оцелее след това изпитание, бъдещето ни се крие в тъмните разстояния помежду, както и на слънчевите светове.

Консулът въздъхна.

— Имам приятели на Хиперион — обади се той. — Мога ли да се върна, за да им помогна?

— Можете — отвърна Фрийман Ченга.

— И ще се изправя срещу Шрайка? — попита консулът.

— Ще го сторите — отвърна Кордеул Минмън.

— И ще оцелея, за да видя епохата на хаос? — попита консулът.

— Трябва — отвърна Хълкеър Амниън.

Дипломатът отново въздъхна и се отстрани заедно с другите, когато над тях огромна пеперуда с криле от слънчеви клетки и блестяща, непроницаема за вакуума и радиацията кожа, се спусна към Стоунхенджовия кръг и отвори корема си, за да приеме консула.

В лазарета на Правителствения дом на Тау Сети Сентър отец Пол Дюре спеше с лек, предизвикан от лекарствата сън и сънуваше пламъци и смъртта на светове.

С изключение на краткото посещение на президент Гладстоун и още по-кратката визита на епископ Едоуард, Дюре беше останал сам през целия ден, изпадащ и излизащ от изпълнената с болка мъгла. Лекарите бяха поискали да минат още дванайсет часа, преди пациентът им да бъде преместен и Колегията на кардиналите на Пацем се бе съгласила, тъй като искаше пациентът да оздравее и да се подготви за церемониите — все още оставаха двайсет и четири часа, — по време на които йезуитският свещеник Пол Дюре от Вилфранж-сюр-Сайон щеше да стане папа Тейлхард I, 487-ят епископ на Рим, пряк наследник на апостол Петър.

Лечението продължаваше, плътта сама се изтъкаваше отново под ръководството на милиони ДНК диригенти, нервите се съживяваха по същия начин, благодарение на чудото на медицината. „Но не чак толкова голямо чудо — помисли си Дюре, — след като продължава да ме сърби ужасно.“ Йезуитът лежеше и мислеше за Хиперион, Шрайка, дългия си живот и обърканото положение на нещата в Божията вселена. Накрая Дюре заспа и сънува горящата Божия горичка, докато храмерският Истински глас на Светодървото го буташе през портала, майка си и жената на име Семфа, вече мъртва, но тогава работничка в плантацията Паресебо, в периферията на Периферията във фибропластмасовите полета източно от Порт Романс.

И посред тези сънища, поначало тъжни, Дюре изведнъж усети чуждо присъствие: не присъствието на друг сън, а на друг сънуващ.

Дюре вървеше заедно с някого. Въздухът беше хладен, а небето — разкъсващо сърцето синьо. Току-що бяха стигнали до един завой и пред тях се появи езеро, покрай чиито брегове растяха стройни дървета, изотзад се извисяваха планини, ред ниски облаци допълваха драматичност и мащаб към пейзажа, а далеч в огледално неподвижните води като че ли плаваше самотен остров.

— Езерото Уиндърмиър — рече спътникът на Дюре. Йезуитът бавно се обърна, а сърцето му биеше в тревожно очакване. Каквото и да очакваше, видът на спътника му не предизвикваше страхопочитание.

До Дюре вървеше нисък млад мъж. Беше облечен в архаично яке с кожени копчета и широк кожен колан, здрави обувки и стара кожена шапка, износена раница, странно скроени и доста закърпени панталони, носеше огромно шотландско наметало, метнато през едното му рамо и дебел бастун в дясната си ръка. Дюре спря и другият го последва, сякаш се радваше на почивката.

— Скалите на Фърнес и Камбрийските планини — каза младият мъж и използва бастуна си, за да посочи оттатък езерото.

Дюре видя кестенявите къдрици, подаващи се изпод странната шапка, забеляза големите кафяви очи и ниския ръст на мъжа, и разбра, че сигурно сънува, макар и да си мислеше: „Не сънувам!“.

— Кой… — започна Дюре, като чувстваше, че в него се надига страх и сърцето му бие силно.

— Джон — отвърна спътникът му и спокойната разумност на този глас разпръсна част от страховете на йезуита. — Струва ми се, че ще можем да останем в Боунес довечера. Браун твърди, че на езерото има чудесен хан.

Дюре кимна. Нямаше абсолютно никаква представа за какво говореше човекът.

Ниският младеж се наведе напред и хвана ръката на свещеника с лек, но настоятелен жест.

— Там ще бъде този, който идва след мен — каза Джон. — Нито алфа, нито омега, но най-важен за нас, за да открием пътя.

Дюре глупаво кимна. Лек ветрец развълнува езерото и донесе мириса на свежа растителност откъм подножието на хълмовете.

— Той ще бъде роден далеч оттук — продължи Джон. — Много по-далеч от това, което от векове познава расата ни. Твоята работа сега ще е същата като моята — да подготвим пътя. Ти няма да доживееш, за да видиш деня на учението на този човек, но наследникът ти ще го доживее.

— Да — рече Пол Дюре и откри, че в устата му няма никаква слюнка.

Младият мъж свали шапката си, затъкна я в колана и се наведе да вземе едно обло камъче. Той го запрати надалеч към езерото. Вълнички се разнесоха в бавна прогресия.

— По дяволите — каза Джон. — Опитвах се да направя жабка. — Той погледна към Дюре. — Трябва да напуснеш лазарета и веднага да се върнеш на Пацем. Разбираш ли?

Дюре премига. Тези думи очевидно не бяха от съня.

— Защо?

— Няма значение — отвърна Джон. — Просто го направи. Не чакай нищо. Ако не тръгнеш незабавно, по-късно няма да има никакъв шанс.

Дюре се обърна смутен, сякаш можеше да се върне в болничното си легло. Той погледна през рамо към ниския, слаб младеж, застанал на каменистия бряг.

— Ами ти?

Джон взе друго камъче, хвърли го и поклати глава, когато то подскочи само веднъж, преди да изчезне под огледалната повърхност.

— Засега съм щастлив тук — каза той, повече на себе си, отколкото на Дюре. — Наистина бях щастлив на онова пътуване, — Джон като че ли сам се разтърси, за да се върне от спомените си и вдигна глава, за да се усмихне на свещеника. — Хайде. Размърдайте си задника, Ваше светейшество.

Шокиран, развеселен и раздразнен, Дюре отвори уста, за да възрази и откри, че лежи на леглото в лазарета на Правителствения дом. Лекарите бяха намалили осветлението, така че да може да спи. До кожата му бяха прилепени мониторни мъниста.

Дюре полежа една минута, измъчван от сърбеж и зарастващите изгаряния трета степен, като си мислеше за съня, мислеше си, че това е било само сън, че може да поспи още няколко часа, преди монсиньор… епископ Едоуарди другите да пристигнат, за да го придружат обратно. Йезуитът затвори очи и си спомни мъжественото, но нежно лице, кафявите очи, архаичния диалект.

Отец Пол Дюре от Обществото на Иисус седна, с труд се изправи на крака, откри, че дрехите му ги няма и че носи само тънката болнична пижама, загърна се с одеяло и се затътри навън с боси крака, преди лекарите да успеят да реагират на раззвънелите се сензори.

В срещуположния край на залата имаше служебен телепортатор. Ако той не го откараше у дома, щеше да намери друг.

Лейт Хънт изнесе тялото на Кийтс от сенките на сградата в слънчевата светлина на Piazza di Spagna и очакваше да намери очакващия го Шрайк. Вместо това там стоеше кон. Хънт не беше специалист по конете, тъй като по неговото време този вид беше изчезнал, но животното му се стори същото, което ги бе довело в Рим. За разпознаването му помогна фактът, че конят беше впрегнат в същата малка карета — Кийтс я бе нарекъл vettura, — в която бяха пътували по-рано.

Хънт положи тялото на седалката, грижливо го загърна с пластовете лен и тръгна успоредно, все още докосвайки с една ръка савана, когато каретата бавно потегли напред. През последните си часове Кийтс беше помолил да го погребе на Протестантското гробище, близо до Стената на Аврелий и Пирамидата на Гай Цестий. Хънт смътно си спомняше, че бяха минали край Стената на Аврелий по време на странното им пътуване насам, но не би могъл отново да я намери, ако животът му — или погребението на Кийтс — зависеше от това. Във всеки случай, конят изглежда знаеше пътя.

Хънт се тътреше до бавно движещата се карета и усещаше прекрасния пролетен утринен въздух и долавящия се мирис като че ли от гниеща растителност. Дали тялото на Кийтс вече не беше започнало да се разлага? Хънт не знаеше много за подробностите на смъртта, а и не искаше да научи повече. Той плясна задницата на коня, за да накара животното да побърза, но то спря, бавно се обърна, за да го погледне укорително и поднови бавния си ход.

Хънт се стресна, по-скоро от проблясването на отразена светлина, зърната с ъгълчето на окото, отколкото от някакъв звук, но когато бързо се обърна, Шрайка беше там — на десет-петнайсет метра отзад и вървеше с темпото на коня в тържествен, макар и някак си комичен марш, като при всяка стъпка вдигаше високо покритите си с тръни и шипове колене. Слънцето блестеше по черупката, металните зъби и шипове.

Първият порив на Хънт беше да остави каретата и да побегне, но чувството за дълг и някакво по-дълбоко усещане, че се е загубил, го накараха да остане. Къде другаде би могъл да избяга, освен на Piazza di Spagna — а Шрайка препречваше единствения път.

Приемайки създанието като опечален в тази безумна процесия, той обърна гръб на чудовището и продължи да върви до каретата, здраво стиснал с една ръка през савана глезена на приятеля си.

През цялото време, докато вървеше, Хънт беше нащрек за някакъв признак за телепортал, някакъв признак за техника, нетипична за деветнайсети век или за друго човешко същество. Нямаше никой. Илюзията, че върви през изоставения Рим през лъхащия вече на пролет февруари, 1821 г. сл. Хр., беше съвършена. Конят изкачи хълма на един квартал от Испанското стълбище, направи оше няколко завоя по широки булеварди и тесни улички и мина покрай наклонените и рушащи се развалини, в които Хънт разпозна Колизея.

Когато конят и каретата спряха, Хънт се стресна от Дрямката, в която беше потънал по време на ходенето и се огледа. Бяха извън избуялата купчина камъни, която предполагаше, че е Стената на Аврелий и наистина се виждаше ниска пирамида, но Протестанското гробище — ако беше това — приличаше повече на пасище, отколкото на гробище. Овце пасяха в сенките на кипарисите, звънците им мрачно дрънчаха в плътния, затоплящ се въздух, а тревата навсякъде растеше до коляно или дори още по-високо. Хънт премига и видя няколкото надгробни камъка, разпръснати тук-там, полускрити от тревата и по-близо, точно зад шията на пасящия кон, прясно изкопан гроб.

Шрайка остана на десет метра назад, сред шумолящите клони на кипарисите, но Хънт виждаше блясъка на червените му очи, впити в гроба.

Той заобиколи коня, който доволно хрупаше високата трева и приближи до гроба. Нямаше ковчег. Дупката беше дълбока около метър и двайсет, а натрупаната до нея пръст миришеше на обърнат хумус и студена земя. В нея беше забита лопата с дълга дръжка, сякаш гробарите току-що си бяха тръгнали. Каменна плоча стоеше изправена до гроба, но на нея нямаше нищо — празен надгробен камък. Хънт видя отражението на метал по върха на плочата и побърза да намери първия съвременен предмет, който виждаше, откакто бяха отвлечени на Старата Земя: там лежеше малка лазерна писалка — от онзи тип, който използваха строителните работници или художниците, за да начертаят нещо върху най-твърдата сплав.

Хънт се обърна с писалката в ръка, чувствайки се вече въоръжен, макар че да спре Шрайка с тънкия лъч изглеждаше смешно. Той пусна писалката в джоба на ризата си и се зае да погребе Джон Кийтс.

Няколко минути по-късно застана до купчината пръст, хванал лопатата в ръка, втренчен в отворения гроб, където лежеше малкият, завит с чаршафи вързоп и се опита да измисли нещо да каже. Хънт беше присъствал на безброй държавни възпоменателни служби, дори бе писал хвалебствените слова на Гладстоун за някои от тях и никога по-рано думите не бяха представлявали проблем. Но сега не му идваше наум нищо. Единствената публика беше мълчаливият Шрайк, все още скрит сред сенките на кипарисите, и.овцете, чиито звънци дрънчаха, докато нервно заобикаляха чудовището и полека се насочваха към гроба като група закъснели опечалели.

Хънт си помисли, че може би сега биха били подходящи някои от оригиналните стихове на Джон Кийтс, но той беше политически функционер — а не човек, отдаден на четенето или запаметяването на древна поезия. Той си спомни, прекалено късно, че бе записал откъслечните стихове, които приятелят му беше продиктувал преди няколко дни, но тетрадката все още лежеше върху бюрото в апартамента на Piazza di Spagna. Беше нещо за превръщането в божество или бог, за знание за толкова много неща, нахлуващо в… или други подобни глупости. Имаше отлична памет, но не можеше да си спомни първия стих от този архаичен миш-маш.

Накрая Лейт Хънт направи компромис с миг на мълчание, със сведена глава и затворени очи, като се изключеха спорадичните погледи към Шрайка, който все още поддържаше своята дистанция. После затрупа гроба. Отне му повече време, отколкото можеше да си представи. Когато свърши да хвърля долу пръстта, повърхността беше леко вдлъбната, сякаш тялото бе прекалено незначително, за да се образува типичната могилка. Овце се отриваха в краката на Хънт, за да хрупат високата трева, маргаритки и теменужки, които растяха около гроба.

Може и да не си спомняше стиховете, но никак не му беше трудно да си спомни надписа, който Кийтс бе помолил да изсекат на надгробния му камък. Хънт включи писалката, изпита я, като прогори триметрова бразда в тревата и почвата, а после му се наложи да потушава малкия пожар, който беше запалил. Надписът бе притеснил Хънт, когато го бе чул за пръв път — самотата и горчилката, доловими под хриптенето на Кийтс, под задъханите усилия да говори. Но не мислеше, че е негова работа да спори с поета. Сега трябваше само да изсече надписа в камъка, да напусне това място и да избягва Шрайка, докато се опитва да намери път за дома.

Писалката прорязваше плочата достатъчно лесно и Хънт трябваше да се упражнява на обратната й страна, преди да открие правилната дълбочина на линията и качеството на контрол. И все пак, когато свърши след около петнайсет-двайсет минути, резултатът изглеждаше разпокъсан и непрофесионален.

Започваше с груба рисунка, за която бе помолил Кийтс — беше показал на съветника няколко скици, нарисувани на листа с трепереща ръка — на гръцка лира със скъсани четири от осемте й струни. Когато свърши, Хънт не остана доволен — но навярно можеше да се разпознае от някой, който знаеше какво, по дяволите, е гръцка лира. После идваше и самият надпис, точно както го беше продиктувал Кийтс:

Нямаше нищо друго: нито дата на раждане и смърт, нито дори името на поета. Хънт се изправи, разгледа работата си, поклати глава, изключи писалката, но я задържа в ръка и пое обратно към града, като описа широк кръг около създанието в кипарисите.

При прохода през Стената на Аврелий Хънт спря и погледна назад. Конят, все още впрегнат в каретата, бе тръгнал по дългия склон, за да хрупа по-сладката трева до малък поток. Овцете се въртяха наоколо, пасяха цветя и оставяха отпечатъци от копитата си във влажната почва на гроба. Шрайка стоеше там, където си беше, едва видим под беседката от кипарисови клони. Хънт беше почти сигурен, че създанието все още гледа гроба.

Беше късен следобед, когато Хънт намери телепортатор — мътен правоъгълник от тъмносиньо жужене в геометричния център на рушащия се Колизей. Нямаше диск или клавиатура. Порталът висеше като непрозрачна, но отворена врата.

Но не и отворена за Хънт.

Той опитва петдесет пъти, но повърхността му беше твърда и устойчива като камък. Докосваше го неуверено с пръсти, тръгваше уверено и се отблъскваше от повърхността му, хвърляше се към синия правоъгълник, мяташе камъни, за да види как се отблъскват, опитваше и от двете страни и дори от ръбовете му, и накрая започна да скача към безполезното нещо, докато раменете и ръцете му се покриха с натъртвания.

Телепортатор беше. Сигурен бе в това. Но не го пускаше да мине.

Хънт претърси останалата част на Колизея, дори подземните проходи, пълни с влага и прилепова тор, но нямаше друг портал. Претърси съседните улици и всичките им сгради. Никакъв друг портал. Търси през целия следобед, из базилики и катедрали, къщи и колиби, великолепни жилищни сгради и тесни улички. Дори се върна па Р1агга (11 8ра^па, припряно изяде някакво месо на първия етаж, прибра в джоба си тетрадката и всичко интересно, което намери в стаите горе, а после си тръгна завинаги, за да открие телепортатор.

Този в Колизея беше единствения, който успя да намери. По залез слънце го сграбчи, докато пръстите му не потънаха в кръв. Изглеждаше нормален, жужеше нормално, той го усещаше нормално, но устройството не го пускаше да мине.

Една луна, не луната на Старата Земя, ако се съдеше по прашните бури и облаци, които се виждаха на повърхността й, бе изгряла и висеше над черната извивка на стената на Колизея. Хънт седеше в осеяния с камъни център и се мръщеше към синия блясък на портала. Някъде иззад него се чу бесен плясък на гълъбови крила и тракане на малко камъче върху плочите.

Хънт болезнено се изправи, извади лазерната писалка от джоба си и застана разкрачен, като чакаше и се напрягаше да види нещо в сенките на многобройните цепнатини и арки на Колизея. Не се движеше нищо.

Внезапен шум иззад него го накара да се обърне и почти да пръсне тънкия лъч лазерна светлина по повърхността на телепортала. От него се появи ръка. После крак. Накрая изплува човек. После друг.

Колизеят отекна от виковете на Лейт Хънт.

Мейна Гладстоун знаеше, че при тази умора би било безумие да задреме дори и за трийсет минути. Но от детството си се бе научила да подремва от пет до петнайсет минути, за да изтръсква токсините на умората и изтощението с тези кратки почивки от мислене.

Сега й се повдигаше от изтощение и от шемета на предишните четирийсет и осем часа. Тя полегна на дългия диван в кабинета, изпразни мозъка си от незначителните и отрупващите я въпроси, остави подсъзнанието си да открие пътека през джунглата от мисли и събития. За няколко минути възрастната жена задряма и засънува.

Мейна Гладстоун седна изправено, отхвърли лекия афгански шал и почука инфотерма си преди да отвори очи.

— Седептра! Доведи генерал Морпурго и адмирал Сингх в кабинета ми след три минути.

Гладстоун влезе в съседната баня, взе душ, облече чисти дрехи — най-официалния си костюм от меко, черно, рипсено кадифе, златно-червения шал на Сената, задържан от златна игла с геодезичния герб на Хегемонията, обеци от Старата Земя от времето преди Голямата грешка и топазена гривна с инфотерм, подарена й от сенатор БайРЪН Ламиа преди сватбата му — и се върна в кабинета навреме, за да поздрави двамата офицери от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.

— Г. президент, моментът е много неприятен — започна адмирал Сингх. — Последните данни от Mare Infinitum бяха анализирани и обсъждахме придвижването на флотата за отбраната на Аскуит.

Гладстоун включи личния си телепортатор и махна на двамата мъже да я последват.

Сингх се огледа, когато излезе сред златната трева под заплашителното бронзово небе.

— Кастроп-Роуксел — рече той. — Имаше слухове, че едно предишно правителство е наредило на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос да построят тук частен телепортатор.

— Президент Йевшенски го присъедини към Мрежата — обясни Гладстоун. Тя махна и вратата на телепортатора изчезна. — Той чувстваше, че президентът има нужда от място, където подслушвателните устройства на Техноцентъра да не са много вероятни.

Морпурго неспокойно погледна към стената от облаци до хоризонта, където играеше кълбовидната мълния.

— Нито едно място не е напълно безопасно откъм Техноцентъра — каза той. — Разказах на адмирал Сингх за подозренията си.

— Не подозрения — възрази Гладстоун. — Факти. И знам къде е Техноцентърът.

И двамата офицери от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ реагираха, сякаш кълбовидната мълния ги беше ударила.

— Къде? — почти едновременно попитаха те. Гладстоун се разхождаше напред-назад. Сивата й коса като че ли блестеше в заредения със статично електричество въздух.

— В телепортаторната мрежа — отвърна тя. — Между порталите. ИИ живеят в ексцентричния псевдосвят там като паяци в тъмна мрежа. А ние сме я изтъкали вместо тях.

Морпурго пръв от двама им беше в състояние да говори.

— Боже мой — рече той. — Какво ще правим сега? Имаме по-малко от три часа преди фотонният кораб с устройството на Техноцентъра да се прехвърли в космоса на Хиперион.

Гладстоун им каза точно какво трябваше да направят.

— Невъзможно — възрази Сингх. Адмиралът несъзнателно подръпваше късата си брада. — Просто невъзможно.

Не — отсече Морпурго. — Ще стане. Има достатъчно време. И като се вземе предвид колко отчаяни и случайни бяха движенията на флотата през последните два дни… Адмиралът поклати глава.

— От гледна точка на логиката може и да е възможно. Но от рационална и етична гледна точка не е. Не, невъзможно е.

Мейна Гладстоун пристъпи по-близо до него.

— Къшуонт — каза тя, обръщайки се към адмирала с малкото му име за пръв път, откакто беше млад сенатор, а той още по-млад командир от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос, — не помниш ли, когато сенатор Ламиа ни свърза с Устойчивите? С един ИИ на име Ъмон? Неговото предсказание за две разклонения на бъдещето — едното изпълнено с хаос, а другото — сигурно изличаване на човечеството?

Сингх се извърна.

— Моят дълг са ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и Хегемонията.

— Твоят дълг е същият като моя — озъби се Гладстоун.

— Към човешкия род.

Сингх вдигна юмруци, сякаш беше готов да се бие с невидим, но мощен противник.

— Та ние не знаем със сигурност! Откъде получихте тази информация?

— От Севърн — отвърна Гладстоун. — Киборгът.

— Киборг ли? — изсумтя генералът. — Имате предвид онзи художник. Или поне онова жалко извинение за него.

— Киборг — повтори президентът. После им обясни.

— Севърн като възстановена личност? — Морпурго изглеждаше неуверен. — И сега сте го открила?

— Той ме откри. В един сън. Някак си успя да се свърже оттам, където и да е той. Това беше ролята му, Артър, Къшуонт. Точно затова Ъмон го прати в Мрежата.

— Сън — презрително изсумтя адмирал Сингх. — Този… киборг… ви е казал, че Техноцентърът е скрит в телепортаторната мрежа… по време на сън?

— Да — отвърна Гладстоун, — и разполагаме с много малко време, през което да действаме.

— Но — обади се Морпурго, — за да направим това, което предлагате…

— Ще обречем на смърт милиони — довърши Сингх. — Вероятно милиарди. Икономиката ще бъде разрушена.

Светове като ТС2, Ренесанс Вектор, Нова Земя, Денебите, Нова Мека — Лусус, Артър — са много по-зависими по отношение на изхранването си от други светове. Градските планети не могат да съществуват сами. — Не и като градски планети — съгласи се Гладстоун. — Но могат да се научат на селско стопанство, докато се възстанови междузвездната търговия.

— Ба! — изръмжа Сингх. — След чумата, след съсипването на властта, след милиони смърти поради липса на подходяща екипировка, лекарства и инфосферна поддръжка.

— Помислила съм за това — рече Гладстоун, с глас по-твърд, отколкото някога го бе чувал Морпурго. — Ще бъда най-големият масов убиец в историята — по-голям от Хитлер, Це Ху или Хорас Гленън-Хайт. Единственото по-лошо нещо е да продължаваме като сега. В който случай аз — и вие, господа — ще бъдем последните предатели на човечеството.

— Не можем да знаем това — изсумтя Къшуонт Сингх, сякаш думите бяха изкарани от него с удар в корема.

— Ние знаем това — заяви Гладстоун. — Техноцентърът вече няма полза от Мрежата. Отсега нататък, Променливите и Абсолютните ще държат няколко милиона роби затворени под земята на деветте лабиринтни свята, докато те използват човешките синапен за тези изчисления, които им остават.

— Глупости — тросна се Сингх. — Онези хора ще изчезнат.

Мейна Гладстоун въздъхна и поклати глава.

— Техноцентърът е изобретил паразитно, органично устройство, наречено „кръстоид“ — каза тя. — То… възражда… мъртвите. След няколко поколения хората ще ретардират, ще бъдат апатични и без бъдеще, но невроните им все още ще служат за целите на Техноцентъра.

Сингх отново им обърна гръб. Дребната му фигура се очертаваше на стената от светкавици, когато бурята наближи в кипежа от бронзови облаци.

— Сънят ли ти каза това, Мейна?

— Да.

— И какво друго ти каза? — озъби се адмиралът.

— Че Техноцентърът не се нуждае вече от Мрежата — отвърна Гладстоун. — Не и от човешката Мрежа. Ще продължат да я обитават, като плъхове в стените, но първоначалните обитатели вече не са необходими. Абсолютният Интелект на ИИ ще поеме основните изчисления. Сингх се обърна да я погледне.

— Ти си луда, Мейна. Съвсем луда. Гладстоун бързо се приближи и сграбчи ръката на адмирала, преди той да успее да активира телепортатора.

— Къшуонт, моля те, изслушай… Сингх извади от туниката си церемониален иглометен пистолет и го насочи към гърдите на жената.

— Съжалявам, г. президент. Но аз’служа на Хегемонията и…

Гладстоун отстъпи с длан пред устата си, когато адмирал Къшуонт Сингх престана да говори, погледна без да вижда за миг и се строполи в тревата. Иглометният пистолет падна до него.

Морпурго отиде да го вземе и го напъха в колана си, преди да остави жезъла на смъртта, който държеше в ръка.

— Ти го уби — каза президентът. — В случай, че не бяхме успели да се разберем, имах намерение да го оставя тук. Да го изолирам на Кастроп-Роуксел.

— Не можехме да си позволим този риск — отвърна генералът и издърпа тялото настрани от телепортатора. — Всичко зависи от следващите няколко часа.

Гладстоун погледна стария си приятел.

— Искаш да доведеш това докрай, нали?

— Трябва да го направим — заяви Морпурго. — Това ще е последният ни шанс да се избавим от игото на потисничеството. Незабавно ще дам заповедите за разгръщане и ще съобщя лично секретните нареждания. Ще бъде необходима по-голямата част от флотата…

— Боже мой — прошепна Мейна Гладстоун, гледайки надолу към тялото на адмирал Сингх. — Правя всичко това под въздействието на един сън.

— Понякога — рече генерал Морпурго и пое ръката й, — сънищата са единственото, което ни различава от машините.

44.

Открих, че смъртта не е приятно изживяване. Напускането на познатите стаи на Piazza di Spagna и на бързо изстиващото тяло е като да бъдеш изхвърлен в нощта от пожар или наводнение от уютната топлина на дома си. Приливът на шок и изместване е поразителен. Стремглаво запратен в метасферата, аз изпитвам същото чувство на срам и внезапно, неудобно разкритие, което всички сме имали в сънищата си, разбирайки, че сме забравили да се облечем и сме се появили голи на някакво обществено място.

И сега гол в буквалния смисъл на думата, аз се опитвам да запазя някаква форма за одрипавялата си аналогова личност. Успявам да се съсредоточа достатъчно, за да оформя този почти случаен електронен облак от спомени и асоциации в приемливо подобие на човешкото същество, което бях — или поне човешкото същество, чиито спомени споделях.

Господин Джон Кийтс, висок метър и петдесет.

Метасферата не е по-малко плашеща отпреди — сега е още по-лошо, защото нямам тленно убежище, където да избягам. Огромни форми се движат зад мрачни хоризонти, звуци кънтят в Празнотата, Която Обвързва като стъпки по керемиди в изоставен замък. Под и зад всичко се носи постоянен и обезсилващ тътен като колела на карета по настлан с плочи път.

Клетият Хънт. Изкушавам се да се върна при него, да се отбия като духът на Марли, за да го уверя, че съм по-добре, отколкото изглеждам, но точно сега Старата Земя с опасно място за мен: присъствието на Шрайка гори по инфоравнината на метасферата там като огън върху черно кадифе.

Техноцентърът ме зове с все по-голяма сила, но това е още по-опасно. Помня как Ъмон унищожи другия Кийтс пред Брон Ламиа — притискайки аналоговата личност към себе си, докато просто не се разтвори, а базисната памет на Техноцентъра за него не се стопи като лед.

Не, благодаря.

Избрах смърт пред божественост, но имам да свърша някои задачи, преди да заспя.

Метасферата ме плаши, Техноцентърът ме плаши, мрачните тунели на инфосферните ексцентричности, през които трябва да пътувам, ме ужасяват чак до аналоговите ми кости. Но няма от какво да се страхувам.

Понасям се в първия черен конус и се завъртам като метафорично листо в прекалено истинска вихрушка, изплувам върху нужната ми инфоравнина, но съм прекалено замаян и дезориентиран, за да направя нещо друго, освен да остана седнал там — видим за всеки ИИ, влязъл в тези ганглии от постоянна памет или фаги, обитаващи виолетовите цепнатини на която и да е от тези инфопланински вериги, — но хаосът в Техноцентъра ме спасява тук: огромните личности от Техноцентъра са прекалено заети да обсаждат Троянските крепости на собствените си индивидуалности и да наблюдават задните им врати.

Намирам кодовете за достъп в инфосферата, които искам и синапените връзки, които ми трябват и е въпрос само на микросекунда да тръгна по старите пътеки към Тау Сети Сентър, Правителствения дом, лазарета и предизвиканите от лекарства сънища на Пол Дюре.

Това, с което отлично се справя личността ми, е сънят и аз съвсем случайно откривам, че спомените ми за шотландското ми пътешествие представляват приятен сънопейзаж, в който да убедя свещеника да избяга. Като англичанин и свободомислещ, някога се противопоставях на всичко, което намирисваше на попщина, но за едно нещо трябва да се отдаде дан на йезуитите — научени са на покорство дори отвъд логиката и това по изключение се оказва полезно за цялото човечество. Дюре не пита защо, когато му казвам да тръгне… събужда се като послушно момче, завива се с одеяло и тръгва.

Като минавам през Техноцентъра на път за метасферата на Хиперион, усещам горящо-металния дъх на гражданска война и зървам огромна светлина, която спокойно би могла да е Ъмон в процеса на собственото му унищожаване. Старият Учител, ако наистина беше той, не рецитираше коани, докато умираше, а пищеше в агония така искрено, както и всяко съзнателно същество, което бутат в пещта.

Избързвам нататък.

Телепортаторната връзка с Хиперион в най-добрия случай е съвсем тънка: един-единствеи военен телепортал и един-единствен, повреден скоков кораб в свиващия се периметър на разбитите от войната кораби на Хегемонията. Ексцентричната задържаща сфера не може да бъде защитавана от атаките на прокудените повече от още няколко минути. Хегемонийският фотонен кораб, носещ устройството на жезъла на смъртта, се готви за прехвърляне в системата, докато преминавам и откривам връзките си в ограниченото инфосферно равнище, което позволява наблюдение. Спирам, за да видя какво ще стане после.

— Иисусе Христе — възкликна Мелио Арундес. — Мейна Гладстоун праща съобщение с приоритетен достъп.

Тео Лейн се присъедини към по-възрастния мъж и двамата гледаха как приоритетните данни замъгляват въздуха над холоямката. Консулът се спусна по спираловидното желязно стълбище от спалнята си, където се бе оттеглил за размисъл.

— Ново съобщение от ТС2 ли? — изръмжа той.

— Не конкретно за нас — отвърна Тео, четейки червените кодове, докато се очертаваха и избледняваха. — Това е приоритетно векторно предаване за всички, навсякъде.

Арундес се отпусна върху възглавниците в ямката.

— Случило се е нещо много лошо. Президентът появявал ли се е по-рано на всеобхватно широколентово предаване?

— Никога — отвърна Тео Лейн. — Енергията, необходима дори само за кодирането на такова съобщение, би била невероятно много.

Консулът се приближи и посочи към вече изчезващите кодове.

— Не е съобщение. Вижте, това е предаване на живо. Тео поклати глава.

— Тук става дума за трансмисионни стойности от няколкостотин милиона гигаелектронни волта. Арундес подсвирна.

— Дори и при сто милиона GeV трябва да е важно.

— Обща капитулация — рече Тео. — Това е единственото, което би наложило универсално излъчване на живо. Гладстоун го праща до рояците, Периферните светове, опустошените планети, както и до Мрежата. Трябва да се излъчва по всички комуникационни честоти, ХХВ и инфосферните ленти. Сигурно е капитулация.

— Млъкни — каза консулът. Беше пил.

Бе започнал да пие веднага след връщането си от Трибунала, а настроението му, мрачно, дори когато Тео и Арундес го бяха потупвали по гърба и го бяха поздравявали с оцеляването му, не се беше подобрило след излитането, разрешението да напуснат рояка и през двата часа, които бе прекарал сам в пиене, докато набираха скорост към Хиперион.

— Мейна Гладстоун няма да капитулира — като сливаше думите, заяви консулът. Бутилката скоч все още беше в ръката му. — Само гледайте.

На фотонния кораб КХ „Стивън Хокинг“, двайсет и третият космически съд на Хегемонията, носещ почетното име на класическия учен, генерал Артър Морпурго вдигна поглед от пулта СЗ и накара двамата си офицери за свръзка да млъкнат. Обикновено този клас фотонни кораби носеха седемдесет и пет членен екипаж. Сега, когато в оръжейното отделение беше натоварено и заредено устройството на жезъла на смъртта, целият екипаж се състоеше от Морпурго и четирима доброволци. Екрани и дискретни компютърни гласове ги уверяваха, че „Стивън Хокинг“ е по курса си, движи се навреме и набира постоянно ускорение към близо квантова скорост, а военният телепортал е установен в Лагранд между Мадиа и свръхголямата й луна. Порталът на Мадиа се отваряше директно към яростно защитавания телепортатор в космоса на Хиперион.

— Една минута и осемнайсет секунди до точката на прехвърляне — съобщи вахтен офицер Салъмън Морпурго. Синът на генерала.

Морпурго кимна и включи вътрешносистемното широколентово предаване. Мостовите прожекции бяха прекалено заети с целеви данни, затова генералът пусна само гласа на съобщението на президента. Той се усмихна, пряко волята си. Какво ли щеше да каже Мейна, ако знаеше, че лично управлява „Стивън Хокинг“? По-добре беше да не научава. Той нямаше какво друго да прави. Предпочиташе да не гледа резултатите от прецизните си, ръчно отправяни заповеди от последните два часа.

Морпурго погледна най-големия си син с гордост, толкова силна, че граничеше с болка. Имаше толкова много други офицери от фотонни кораби, към които можеше да се обърне, но синът му беше първият доброволец. Ако не друго, то поне ентусиазмът на рода Морпурго би могъл да уталожи някои подозрения на Техноцентъра.

— Драги съграждани — казваше Гладстоун, — това е последното ми обръщение към вас като ваш президент. Както знаете, ужасната война, вече опустошила три от нашите светове и надвиснала над четвърти, беше обявена като нашествие на рояците на прокудените. Това е лъжа.

Комуникационните ленти избухнаха в смущения и прекъснаха.

— Премини на векторно излъчване — поръча генерал Морпурго.

— Една минута и три секунди до точката на прехвърляне — монотонно съобщи синът му.

Гласът на Гладстоун се върна, филтриран и леко размазан от векторното шифриране и дешифриране.

— …за да разберем, че нашите предци… и самите ние… сме сключили Фаустовска сделка със сила, която не се интересува от съдбата на човечеството.

Техноцентърът е зад настоящото нашествие.

Техноцентърът е отговорен за дългата ни, удобно мрачна епоха на душата.

Техноцентърът е отговорен за извършващият се опит за унищожаване на човечеството, за изтриването ни от вселената и заместването ни с един бог-машина, измислен от самите тях.

Вахтен офицер Салъмън Морпурго изобщо не вдигаше очи от заобикалящия го кръг уреди.

— Трийсет и осем секунди до точката на прехвърляне. Морпурго кимна. Лицата на другите двама члена на екипажа на мостик С3 лъщяха от пот. Генералът разбра, че и собственото му лице е влажно.

— …се оказа, че Техноцентърът обитава… винаги е обитавал… мрачните пространства между телепорталите. Смятат се за наши господари. Докато Мрежата съществува, докато любимата ни Хегемония се свързва от телепортатори, те ще продължават да ни бъдат господари.

Морпурго погледна собствения си хронометър. Двайсет и осем секунди. Прехвърлянето в системата на Хиперион щеше да е — според човешките усещания — моментално. Генералът беше сигурен, че устройството на жезъла на смъртта по някакъв начин е свързано с детонатор, който ще се задейства веднага, щом навлязат в космоса на планетата. Ударната вълна от смърт щеше да стигне Хиперион за по-малко от две секунди и щеше да погълне дори и най-отдалечените елементи на рояка на прокудените още преди да са изтекли десет минути.

— Затова — с глас, който за пръв път издаваше вълнение, продължи Мейна Гладстоун, — като президент на Сената на Хегемонията на Човека, упълномощих подразделения на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос да унищожат всички известни ексцентрични задържащи сфери и телепортаторни устройства.

Това унищожаване… това обгаряне… ще започне след десет секунди.

Боже, пази Хегемонията.

Боже, прости всинца ни.

Вахтен офицер Салъмън Морпурго спокойно каза:

— Пет секунди до прехвърлянето, татко.

Морпурго погледна към другия край на мостика и впи очи в сина си.

Прожекциите зад младежа показваха как порталът се уголемява, уголемява и ги обгръща.

— Обичам те — каза генералът.

Двеста шейсет и три ексцентрични задържащи сфери, които свързваха повече от седемдесет и два милиона телепортали, бяха унищожени през 2.6 секунди един от друг. Подразделенията на флотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, разгърнати от Морпурго под приоритетна заповед и изпълняващи нареждания, дешифрирани преди по-малко от три минути, реагираха точно и професионално, унищожавайки крехките телепортаторни сфери с ракети, копия и плазмени бомби.

Три секунди по-късно, докато все още хвърчаха облаците от отломки, стотиците кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ се оказаха изолирани, откъснати един от друг и от която и да е друга система на разстояние седмици или месеци полет с хокингов двигател и. години време-дълг.

Хиляди хора бяха уловени по време на преминаване през порталите. Мнозина загинаха мигновено или бяха разкъсани на две. Много повече останаха с ампутирани крайници, когато порталите изчезнаха зад или пред тях. Други просто изчезнаха.

Такава бе участта на КХ „Стивън Хокинг“ — точно, както беше планирано — когато и входният, и изходният портал бяха професионално унищожени в наносекундата на прехвърлянето на кораба. Нито частица от фотонния кораб не оцеля в реалното пространство. По-сетнешни изпитания убедително доказаха, че така нареченото устройство на жезъла на смъртта е било взривено в онова, което минаваше за време и пространство из странната география на Техноцентъра между порталите. Резултатът никога не стана известен.

Резултатът за останалата част от Мрежата и нейните граждани незабавно стана очевиден.

След седемвековно съществувание и поне четири века, през които малцина граждани можеха да съществуват без нея — инфосферата — включително Всеобема и всички комуникационни и информационни ленти — просто изчезнаха. Стотици хиляди граждани обезумяха в този момент — изпаднали в шок от изчезването на сетива, станали за тях по-важни от зрението или слуха.

Други стотици хиляди инфоравнинни оператори, включително много от така наречените киберманиаци и системни каубои, бяха загубени — аналоговите им личности бяха уловени в момента на разрушаването на инфосферата, мозъците им изгоряха от пренатоварване на невралните шунтове или пък пострадаха от ефект, по-късно известен като обратна връзка нула-нула.

Милиони хора умряха, когато избраната от тях естествена среда, достъпна само чрез телепортатор, се превърна в изолиран смъртоносен капан.

Епископът на Църквата на Последното изкупление — водачът на култа към Шрайка — грижливо беше уредил да не участва в Последните дни, като се скрие в известен лукс в една издълбана отвътре планина с обилни запаси, дълбоко в Рейвън Рейндж в северните райони на Невърмор. Многобройните телепортатори бяхаединственият път за там и обратно. Епископът загина с няколко хиляди от своите помощници, заклинатели, лектори и вратари38, драпащи да се доберат в Светая светих, за да споделят последния въздух на Светия.

Милионерката-издателка Тирена Уингрийн-Фийф, на деветдесет и седем стандартни години, на голямата сцена вече от триста и повече години благодарение на пулсеновите процедури и криогениката, допусна грешката да прекара онзи съдбоносен ден в достъпния само чрез телепортатор кабинет на четиристотин трийсет и петия етаж на „Транслайн Спайър“ във Вавилонския квартал на Град Пет на Тау Сети Сентър. След петнайсет часа нежелание да повярва, че телепортирането няма да бъде възобновено скоро, Тирена се поддаде на настойчивите молби на подчинените си по обикновения телефон и свали задържащите си полета, така че да може да я прибере ЕМПС.

Тирена не беше изслушала достатъчно внимателно инструкциите. Експлозивната декомпресия я отнесе от четиристотин и трийсет и петия етаж като коркова тапа, изхвърчала от прекалено силно разклатена бутилка шампанско. Служителите и членовете на спасителния отряд в чакащото ЕМПС се кълняха, че старата дама проклинала лошия си късмет през цялото четириминутно падане.

На повечето светове хаосът придоби нова форма.

По-голямата част от икономиката на Мрежата изчезна с местните инфосфери и с мегасферата на Мрежата. Трилиони спечелени с труд или по нечестен път марки престанаха да съществуват. Универсалните карти не функционираха. Машината на делничния живот се закашля, изхриптя и замлъкна. В продължение на седмици, месеци или години, в зависимост от съответния свят, щеше да е невъзможно да се плаща за хранителни стоки, да се пътува с обществен транспорт, да се уреди и най-обикновения дълг или да се получат услуги без достъп до черноборсаджийските монети и банкноти.

Но депресията, ударила като цунами цялата Мрежа, беше по-незначителният детайл и подлежеше на по-сетнешно обмисляне. За повечето семейства резултатът беше незабавен и много личен.

Бащата или майката се бяха телепортирали на работа, както обикновено, да речем от Денеб Фир на Ренесанс Вектор и вместо да се върнеха у дома един час по-късно същата вечер, щяха да се забавят единайсет години — ако той или тя веднага успееха да намерят транспорт на един от няколкото кораба с хокингови двигатели, които все още изминаваха тежкия път между световете.

Членове на заможни семейства, слушащи речта на Гладстоун в красивите си домове на няколко свята, вдигаха очи, за да се погледнат, разделени само от няколко метра и отворени портали между стаите, премигваха и вече ги разделяха светлинни и действителни години разстояние, а стаите им се отваряха към нищото.

Деца на няколко минути път от дома — на училище, в лагер или на игра — щяха да пораснат, преди отново да се върнат при родителите си.

Главната магистрала, вече донякъде посъкратена от ветровете на войната, изпадна в забрава, а безкрайният й пояс от красиви магазини и престижни ресторанти бе нарязан на безвкусни парчета, които никога вече нямаше да се съединят.

Р. Тетида спря да тече, когато гигантските портали станаха непрозрачни и изчезнаха. Водата се разплиска, изсъхна и остави рибата да гние под двеста слънца.

Имаше бунтове. Лусус се разкъса на части като вълк, ръфащ собствените си вътрешности. Нова Мека се гърчеше в спазмите на мъченичеството. Цингтао Кшишуанг Панна честваше избавлението си от ордите на прокудените, а после обеси няколко хиляди бивши чиновници на Хегемонията.

Мауи-Обетована също се вдигна, но на празник — стотиците хиляди потомци на Първите семейства се връщаха на плаващите си острови и изместваха чуждоземните, взели толкова много от света им. По-късно милионите шокирани и изместени собственици на ваканционни къщи бяха хванати на работа да демонтират хилядите петролни платформи и туристически центрове, осеяли екваториалния архипелаг като шарка.

На Ренесанс Вектор избухна краткотрайно насилие, последвано от ефикасно обществено преструктуриране и сериозно усилие за изхранването на един градски свят без селско стопанство.

На Нордхолм градовете се опразниха, когато хората се върнаха към бреговете, студеното море и рибарските лодки на дедите си.

На Парвати започна смут и гражданска война.

На Сол Дракони Септем настана всеобщо ликуване и революция, последвани от нова епидемия на ретровирусна чума.

На Фуджи настъпи философско примирение, последвано от незабавно изграждане на орбитални докове за създаване на флота от кораби с хокингови двигатели.

На Аскуит имаше сочене с пръст, последвано от победата на Социалистическата работническа партия в Световния парламент.

На Пацем се молеха. Новият папа, Негово светейшество Тейлхард I, свика на сесия великия съвет — Ватикан XXXIX — провъзгласи нова ера в живота на Църквата н упълномощи съвета да подготви мисионери за дълги пътувания. Много мисионери. За много пътувания. Папа Тейлхард обяви, че тези мисионери няма да бъдат покръстители, а изследователи. Църквата, подобно на толкова много видове, свикнали да живеят на ръба на изчезването, се адаптира и издържа.

На Темпе имаше бунтове, смърт и възход на демагози.

На Марс щабът на Олимп остана за известно време във връзка с далечните си сили чрез векторни предавания. Именно щабът на Олимп потвърди, че „прииждащите вълни на прокудените“ навсякъде, с изключение на Хиперион, просто са спрели. Заловените кораби на Техноцентъра бяха празни и непрограмирани. Нашествието беше свършило.

На Метаксас имаше бунтове и отмъщения.

На Ком-Риад един самозван фундаменталистки шиитски аятолах напусна пустинята, събра сто хиляди привърженици и за часове унищожи сунитските автономни власти. Новото революционно правителство възстанови властта на моллите и върна часовника с две хиляди години назад. Хората буйстваха от радост.

На Армагаст, граничен свят, нещата вървяха така, както винаги, с изключение на смъртта на туристите, новите археолози и други вносни излишества. Армагаст беше лабиринтен свят. Лабиринтът там остана празен.

На Хеброн настъпи паника в международния център в Нови Йерусалим, но ционистките старейшини скоро възстановиха реда в града и света. Бяха разработени планове. Редките вносни продукти от първа необходимост бяха разпределени. Пустинята беше преобразена. Фермите се разширяваха. Засаждаха се дървета. Хората се оплакваха помежду си, благодаряха на Господ за избавлението и отиваха да си вършат работата.

На Божия горичка всички континенти все още горяха й небето беше покрито с дим. Скоро след като бе отминал последният „рояк“, десетки дърволети се издигнаха в облаците и бавно се качиха на ядрени шлепове, защитени от ергови задържащи полета. Шом напуснаха гравитационния кладенец, повечето от тях се насочиха навън в безброй посоки по галактическата плоскост на еклиптиката и започнаха дългото въртеливо издигане към квантовия скок. Векторни съобщения прескачаха от дърволетите към далечните, очакващи ги рояци. Новото засаждане беше започнало.

На Тау Сети Сентър, седалището на властта, богатството, бизнеса и правителството, гладните оцелели напуснаха опасните небостъргачи, безполезните градове и безпомощните орбитални жилища и се втурнаха да търсят кого да обвинят. Кого да накажат.

Не се наложи да търсят дълго.

Генерал Ван Цайдт беше в Правителствения дом, когато порталите изчезнаха и сега той командваше двестате морски пехотинци и шейсет и осемте души от службата за сигурност, оставени да охраняват комплекса. Бившият президент Мейна Гладстоун все още командваше шестимата преторианци, оставени й от Колчев, когато заедно с другите сенатори беше заминал с първия и последен евакуационен кораб на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. На някои места тълпата бе намерила противокосмически ракети и копия и никой от оставащите в Правителствения дом три хиляди служители и бежанци нямаше да може да отиде никъде, докато обсадата не се вдигнеше или защитните полета не се разваляха.

Гладстоун стоеше на предния наблюдателен пост и гледаше сечта. Тълпата беше унищожила по-голямата част от Еленовия парк и официалните градини, преди последните огради на забранителните и задържащите полета да ги спрат. Сега в една от тези бариери се притискаха поне три милиона обезумели човешки същества и тълпата нарастваше с всяка следваща минута.

— Можете ли да дръпнете полетата с петдесет метра назад и да ги възстановите преди тълпата да е покрила земята? — попита генерала Гладстоун. Небето беше изпълнено с дим от горящите на запад градове. Хиляди мъже и жени бяха премазани в замъгленото петно на задържащото поле от навалицата зад тях, преди долните два метра от искрящата стена да се покажат, сякаш измазани с ягодов конфитюр. Други десетки хиляди се притискаха по-близо до вътрешната бариера, въпреки агонията на нерви и кости, която им причиняваше забранителното поле.

— Можем да го направим, г. президент — отвърна Ван Цайдт. — Но защо?

— Ще изляза да поговоря с тях. — Гласът на Гладстоун звучеше много уморено.

Морският пехотинец я погледна, сигурен, че си прави някаква лоша шега.

— Г. президент, след месец ще искат да изслушат вас… или когото и да било от нас… по радиото или по ХХВ. След година, а може би две, след възстановяването на реда и успешното разпределяне на запасите, могат да са готови да ви простят. Но ще мине цяло поколение, преди наистина да разберат какво направихте… че ги спасихте… че спасихте всички нас.

— Искам да разговарям с тях — настоя Мейна Гладстоун. — Имам да им дам нещо.

Ван Цайдт поклати глава и погледна към кръга от офицери от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, които бяха гледали навън към тълпата през амбразурите в бункера, и които сега гледаха към Гладстоун със също такова недоверие и ужас.

— Трябва да се консултирам с президент Колчев — каза генерал Ван Цайдт.

— Не — уморено възрази Мейна Гладстоун. — Той управлява империя, която вече не съществува. Аз все още управлявам света, който унищожих. — Тя кимна към преторианците си и те извадиха жезли на смъртта от оранжево-черните си раирани туники.

Никой от офицерите от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, не помръдна.

— Мейна, следващият евакуационен кораб ще свърши работата — рече генерал Ван Цайдт. Гладстоун кимна, сякаш се бе разсеяла.

— Вътрешната градина, струва ми се. Тълпата ще загуби няколко мига. Изтеглянето на външните полета ще наруши равновесието им. — Тя се огледа, сякаш можеше да забрави нещо, а после протегна ръка към Ван Цайдт. — Сбогом, Марк. Благодаря ти. Моля те, погрижи се за хората ми.

Ван Цайдт стисна ръката й и я проследи как оправи шала си, разсеяно докосна инфотермната гривна, сякаш за късмет и излезе от бункера с четирима от преторианците си. Малката група пресече изпотъпканите градини и бавно се насочи към задържащите полета. Тълпата зад тях изглежда реагира като един-единствен безмозъчен организъм, минавайки през виолетовото забранително поле и крещейки с гласа на нещо обезумяло.

Гладстоун се обърна, вдигна ръка, сякаш, за да махне и даде знак на преторианците си да се върнат. Четиримата гвардейци побързаха обратно през полегналата трева.

— Хайде — каза най-старшият от оставащите преторианци и посочи към дистанционното управление на задържащото поле.

— Майната ти — ясно рече Ван Цайдт. Никой нямаше да приближи до пулта, докато беше жив.

Генералът бе забравил, че Гладстоун все още имаше достъп до кодовете и тактическите теснолъчеви връзки. Той видя как жената вдигна инфотерма си, но реагира прекалено бавно. Лампичките на пулта премигнаха в червено, а след това в зелено, външните полета изгаснаха, а след това се задействаха на петдесет метра по-близо до сградата и за миг Мейна Гладстоун остана сама. Между нея и милионната тълпа нямаше нищо, освен няколко метра трева и безброй трупове, внезапно поддали се на гравитацията поради отдръпналата се защитна стена.

Гладстоун вдигна и двете си ръце, сякаш прегръщаше тълпата. Тишина и неподвижност настанаха за три секунди, продължили като че ли цяла вечност, а после тълпата изрева с гласа на един-единствен огромен звяр и хилядите се втурнаха напред с пръчки, камъни, ножове и счупени бутилки.

Ван Цайдт за миг си помисли, че Гладстоун стои като непоклатима скала срещу приливната вълна на сганта; виждаше тъмния й костюм и светъл шал, виждаше я да стои изправена, с все още вдигнати ръце, но после се втурнаха нови стотици, тълпата се затвори и президентът изчезна.

Преторианците сведоха оръжия и незабавно бяха арестувани от часовите на морските пехотинци.

— Затъмнете задържащите полета — нареди Ван Цайдт. — Кажете на корабите да кацат във вътрешната градина на интервали от пет минути. Побързайте!

Генералът се извърна.

— Мили Боже — изпъшка Тео Лейн, когато откъслечните коментари продължиха да пристигат по векторния канал. За една милисекунда се пращаха толкова много съобщения, че компютърът не смогваше да ги отделя едно от друго. Резултатът беше някаква безумна бъркотия.

— Върни унищожаването на ексцентричната задържаща сфера — нареди консулът.

— Да, сър — отвърна корабът и прекъсна векторните съобщения, за да повтори внезапния взрив от бяла светлина, последван от кратко разцъфване на отломки и моментален срив, когато ексцентричността погълна себе си и всичко останало в радиус от шест хиляди клика. Уредите показваха резултатите от гравитационните приливи, лесно поправими на това разстояние, но опустошенията от все още водещата се битка между Хегемонията и прокудените по-близо до Хиперион бяха огромни.

— Добре — каза консулът и напливът от векторни съобщения се възобнови.

— Няма съмнение, нали? — попита Арундес.

— Никакво — отвърна консулът. — Хиперион отново е периферен свят. Само че този път няма Мрежа, на която да е Периферия.

— Не е за вярване — обади се Тео Лейн. Бившият генерал-губернатор седеше и пиеше скоч: единственият път, когато консулът виждаше помощника си да си позволява опиат. Тео си наля още четири пръста. — Мрежата… я няма. Изтрити са петстотин години експанзия. —

— Не са изтрити — възрази консулът. Той остави собствената си чаша, все още недопита, на масата. — Световете остават. Културите ще се развиват отделно, но все още разполагаме с хокинговия двигател. Единственото технологично постижение, което сме осъществили сами, а не сме взели от Техноцентъра.

Мелио Арундес се наведе напред, събрал длани като за молитва.

— Възможно ли е наистина Техноцентърът да е изчезнал? Да е унищожен?

Консулът се заслуша за миг в брътвежа от гласове, викове, апели, военни доклади и молби за помощ, носещ се от векторните, включени само на глас, ленти.

— Може би не унищожен — отвърна той, — а отрязан, откъснат.

Тео пресуши чашата си и внимателно я остави. Зелените му очи бяха спокойни и блестящи.

— Мислиш, че има… други мрежи за тях ли? Други телепортаторни системи? Резервни Техноцентрове? Консулът махна с ръка.

— Знаем, че са успели да създадат своя Абсолютен Интелект. Навярно този АИ е допуснал това… откъсване… на Техноцентъра. Навярно държи на линия някои от старите ИИ — с намален капацитет — по начина, по който те са планирали да държат в запас няколко милиарда души. Изведнъж векторният брътвеж спря, сякаш отрязан с нож.

— Кораб? — попита консула, подозирайки енергиен срив някъде в приемника.

— Всички векторни съобщения прекъснаха, повечето посред излъчването — отвърна корабът.

Консулът почувства как се разтуптява сърцето му, когато си помисли: „Устройството на жезъла на смъртта“. Но не, веднага разбра той, то не би могло да въздейства върху всички светове. Дори стотици такива устройства да се взривяха едновременно, щеше да мине време, докато корабите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и другите отдалечени източници на излъчване пратеха последните си съобщения. Но тогава какво?

— Изглежда съобщенията са били отрязани от смущения в трансмисионната среда — каза корабът. — Което, според текущата ми информация, е невъзможно.

Консулът се изправи. Смущения в трансмисионната среда ли? Векторната среда, доколкото разбираха от нея хората, беше хиперопъната Планк-безкрайна топография на самото пространство-време: това, което ИИ шифровано наричаха Празнотата, Която Обвързва. Не можеше да има смущения в тази среда.

Изведнъж корабът каза:

— Пристига векторно съобщение — източник на излъчване: отвсякъде; кодираща база: безкрайна; време на предаване: в момента.

Консулът отвори уста, за да заповяда на кораба да престане да сипе глупости, когато въздухът над холоямката се замъгли в нещо, което не беше нито образ, нито колона данни и един глас каза:

— НЯМА ДА ИМА ПОВЕЧЕ ЗЛОУПОТРЕБИ НА ТОЗИ КАНАЛ. ВИЕ СМУЩАВАТЕ ДРУГИ, КОИТО ГО ИЗПОЛЗВАТ ЗА СЕРИОЗНА ЦЕЛ. ДОСТЪПЪТ ЩЕ БЪДЕ ВЪЗСТАНОВЕН. КОГАТО РАЗБЕРЕТЕ ЗА КАКВО Е. СБОГОМ.

Тримата мъже седяха в мълчание, нарушавано единствено от успокоителното бръмчене на вентилаторите и безбройните шумове от движението на кораба. Накрая консулът каза:

— Кораб, моля, прати стандартно векторно събщение за време-местоположение, без да го шифрираш. Прибави „отговор на приемателни станции“.

Последва пауза от няколко секунди — невероятно дълго време за реагиране на компютър с мащаба на ИИ, какъвто беше корабът.

— Съжалявам, това е невъзможно — накрая каза той.

— Защо? — попита консулът.

— Векторните предавания вече не са… позволени. Хиперопънатата среда вече не е възприемчива към модулиране.

— И няма никакви векторни съобщения? — попита Тео и се втренчи в празното пространство над холоямката, сякаш някой беше изключил холофилм точно в най-вълнуващия момент.

Корабът отново направи пауза.

— За всички намерения и цели, г. Лейн — каза той, — вече не съществува векторно предаване.

— Иисусе Христе — промълви консулът. Той допи чашата си на една глътка и отиде до бара да си налее нова. — Това е старото китайско проклятие — промърмори.

Мелио Арундес вдигна очи.

— Какво е това?

Консулът изпи голяма глътка.

— Старото китайско проклятие — повтори той. — Да живееш в интересни времена.

Сякаш за да компенсира загубата на векторно предаване, корабът пусна вътрещносистемното радио и засечен теснолъчев брътвеж и излъчваше на живо изглед от синьобялото кълбо на Хиперион, който се въртеше и увеличаваше, докато забавяха скоростта си към него при гравитация 200.

45.

Избягвам от инфосферата на Мрежата точно преди бягството да престане да съществува като възможност.

Това е невероятно и странно смущаващо — видът на мегасферата, която се самопоглъща. Виждането на Брон Ламиа за мегасферата като органично същество, полужив организъм, повече напомнящ за екосистема, отколкото за град, беше по същество вярно. Сега, когато телепортаторните връзки престанаха да съществуват и светът в онези магистрали се свива и пада върху самия себе си, външната инфосфера едновременно се сгромолясва като горяща палатка, внезапно останала без колове и въжета, живата мегасфера се самоизяжда като някакъв обезумял от глад хищник — ръфа собствената си опашка, корем, вътрешности, предни лапи и сърце, — докато не останат само безмозъчните челюсти, хапещи празнотата.

Метасферата остава. Но е по-пустинна отвсякога.

Черни гори от неизвестно време и пространство.

Звуци в нощта.

Лъвове.

И тигри.

И мечки.

Когато Празнотата, Която Обвързва се сгърчва и праща единственото си, банално послание към човешката вселена, сякаш земетресение предизвиква вълни в здрава скала. Бързайки през изменящата се метасфера над Хиперион, аз трябва да се усмихна. Сякаш Бог-аналогът се е уморил от мравките, които драскат по палеца на крака Му.

Не виждам Бог — нито един от двамата — в метасферата. Не се и опитвам. Имам си достатъчно свои проблеми.

Черните въртопи на входовете на Мрежата и Техноцентъра вече не съществуват, изличени от пространството и времето като премахнати брадавици, изчезнали изцяло, като водовъртежи след отминаване на бурята.

Напъхал съм се тук, освен ако не искам да предизвикам метасферата.

А не искам. Не още.

Но това е мястото, където искам да бъда. Инфосферата в системата на Хиперион почти е изчезнала, а жалките останки на повърхността на самия свят и в това, което остава от флотата, на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, изсъхват като локви на слънце, но Гробниците на времето проблясват през метасферата като фарове в сгъстяващия се мрак. Ако телепортаторните връзки бяха черни въртопи, то Гробниците на времето сияят като бели дупки, пръскащи ослепителна светлина.

Приближавам се към тях. Засега, като Този, Който Идва Преди, всичко, което съм постигнал, е да се появявам в чужди сънища. Време е да свърша нещо.

Сол чакаше. Бяха изтекли часове, откакто бе дал единственото си дете на Шрайка. Бяха изтекли дни, откакто не беше ял или спал. Около него бурята бе вилняла и отминала, Гробниците бяха блестели и тътнали като ядрени реактори, а приливите на времето го бяха шибали със силата на цунами. Но Сол се бе вкопчил в каменните стъпала на Сфинкса и бе чакал през цялото време. Чакаше и сега.

Почти в безсъзнание, атакуван от пристъпите на изтощение и страх за дъщеря си, Сол откри, че умът му на учен работи бързо.

През по-голямата част от живота и кариерата си Сол Уайнтрауб — историк, класик и философ — се бе занима. вал с етиката на човешкото религиозно поведение. Религия и етика не винаги бяха — или дори често не бяха — съвместими. Изискванията на религиозния абсолютизъм или фундаментализъм, или яростен релативизъм често отразяваха най-лошите аспекти на синхронната култура или предразсъдъци, вместо да представляват система, в която да могат да живеят и човек, и Бог с усещане за истинска справедливост. Най-известната книга на Сол — озаглавена „Дилемата на Авраам“, когато накрая излезе на масовия пазар в тираж, за който не бе и сънувал, докато пишеше томове за академичните издателства — беше написана; когато Рахил умираше от болестта на Мерлин, и се занимаваше, очевидно в достатъчна степен, с тежкия избор на Авраам да се покори или да не се покори на директната заповед на Господ да пожертва сина си.

Сол беше писал, че примитивните времена са изисквали примитивно покорство, че по-късните поколения са се развили до точката, в която родителите са предлагали себе си за жертва — както през мрачните нощи на кладите, с които изобилстваше историята на Старата Земя — и че днешните поколения трябва да отхвърлят каквато и да е заповед за жертвоприношение. Сол беше писал, че каквато и форма да има сега Бог в човешкото съзнание — било като чиста изява на подсъзнанието във всичките му реваншистки потребности или като по-съзнателен опит за философско и етично развитие — човечеството вече не може да се съгласява да предлага жертвоприношения в Божие име. Жертвоприношението и съгласието за жертвоприношение бяха написали човешката история с кръв.

И все пак преди часове, преди много, много часове, Сол Уайнтрауб беше дал единственото си дете на едно създание на смъртта.

В продължение на години гласът в сънищата му бе заповядвал да постъпи така. В продължение на години Сол беше отказвал. Накрая се бе съгласил, едва когато времето беше изтекло, когато бяха изгубени всички други надежди и когато бе разбрал, че гласът в неговите и в сънищата на Сара през всичките тези години не е бил Божият глас, нито пък на някоя тъмна сила, съюзник на Шрайка.

Това бе гласът на тяхната дъщеря.

С внезапна яснота, която излизаше извън непосредствения кръг на болката и скръбта му, Сол Уайнтрауб изведнъж отлично разбра защо Авраам се бе съгласил да пожертва Исаак, своя син, когато Господ му бе заповядал да го стори.

Това не беше покорство.

Това дори не означаваше, че поставя любовта към Бога над любовта към сина си.

Авраам беше изпитвал Господ.

Отказвайки жертвата в последния миг, спирайки ножа, Бог беше заслужил правото — в Авраамовите очи и в тези на рожбата му — да стане Господ на Авраам.

Сол потръпна при мисълта как без да се поставя в положението на Авраам, без да повтаря готовността му да пожертва момчето, би могъл да изкове онази връзка между по-голямата сила и човечеството. Авраам е трябвало да знае в сърцето си, че би убил сина си. Божеството, каквато и форма да е приемело тогава, е трябвало да знае решеността на Авраам, да почувства мъката и ангажираността да унищожи онова, което за него е било най-ценното нещо във вселената.

Авраам е отишъл не да извърши жертвоприношение, а да разбере веднъж завинаги дали този Бог заслужава да му вярва и да му се подчинява. Това е била единствената възможна проверка.

Защо тогава, помисли си Сол, вкопчен в каменното стълбище, когато Сфинкса като че ли се издигаше и падаше в бурните морета от време, защо тази проверка трябва да се повтаря? Какво ужасно ново откровение крие тя за човечеството?

Тогава Сол разбра — от малкото, което му беше казала Брон, от споделените истории на поклонничеството, от собствените си лични открития през последните няколко седмици, — че усилието на този механичен Абсолютен Интелект, каквото и, по дяволите, да представляваше, да накара липсващото от човешкото Божество Състрадание да излезе от убежището си, беше напразно. Ученият вече не виждаше тръненото дърво на върха на скалите, металните му клони и страдащите хора, но сега ясно разбираше, че то е такава органична машина като Шрайка — устройство за излъчване на страдание из цялата вселена, така че изчезналата част от човешкия Бог да бъде принудена да реагира, да се покаже сама.

Ако Бог се развиваше, а Сол беше сигурен, че трябва да е така, това развитие бе насочено към състрадание — по-скоро към споделено усещане за страдание, отколкото към мощ или господство. Но отвратителното дърво, което бяха зърнали поклонниците — на което бе жертва бедният Мартин Силенъс — не беше начинът да се предизвика липсващата сила.

Сега Сол разбираше, че механичният бог, каквато и да беше формата му, бе достатъчно проницателен, за да види, че състраданието е реакция към болката на други, но същият АИ беше прекалено глупав да осъзнае, че състраданието — и от гледна точка на човека, и на човешкия АИ — беше нещо много повече от това. Състраданието и любовта бяха неотделими и необясними. Механичният АИ никога нямаше да го разбере — дори не и само дотолкова, че да го използва като примамка за онази част от човешкия АИ, която се беше уморила от войната в далечното бъдеще.

Любовта, това най-банално нещо, този най-изтъркан религиозен мотив, имаше повече мощ — сега Сол го знаеше — от ядрената сила, електромагнетизма или гравитацията. Любовта бе тези други сили, разбираше Сол. Празнотата, Която Обвързва, субквантовата невъзможност, която пренасяше информация от фотон на фотон, не беше нищо повече или по-малко от любов.

Но би ли могла любовта — простата, банална любов — да обясни така наречения антропичен принцип, над който учените колективно бяха клатили глави в продължение на повече от седем века — онзи почти безкраен низ от съвпадения, довели до появата на вселена, имаща правилния брой измерения, правилните стойности на електрони, точните закони за гравитация, необходимата възраст на звездите, съответните предбиологични условия за създаване на съвършените вируси, превърнали се в необходимите ДНК — накратко, поредица от съвпадения, така абсурдни в прецизността и точността си, че противоречаха на логиката, противоречаха на разбирането и дори на религиозното тълкувание. Любов?

В продължение на седем столетия съществуването на Теориите за Великата унификация, свръхопънатата постквантова физика и предоставеното от Техноцентъра обяснение на вселената като самостоятелна и безкрайна, без ексцентричностите на Големия взрив или съответните им крайни точки, беше елиминирало в огромна степен каквато и да била роля на Бог — примитивно антропоморфен или сложно пост-Айнщайнов — дори като страж на законите отпреди Сътворението. Модерната вселена, доколкото бяха стигнали в разбирането й човекът и машината, не се нуждаеше от Творец; всъщност, не допускаше Творец. Законите й позволяваха твърде малко поправки и не допускаха основни преработки. Тя не беше започнала и нямаше да свърши. Беше извън циклите на разширяване и свиване, толкова постоянна и самоуправляваща се, колкото сезоните на Старата Земя. В нея нямаше място за любов.

Изглежда Авраам беше предложил да убие сина си, за да изпита един фантом.

Изглежда Сол бе пренесъл умиращата си дъщеря през стотици светлинни години и безброй препятствия в отговор на нищото.

Но сега, когато Сфи-нкса се мержелееше над него и първите лъчи на изгрева просветляваха небето на Хиперион, Сол разбираше, че бе отговорил на сила, много по-същностна и убедителна от ужаса на Шрайка или господството на болката. Ако беше прав — той не знаеше, но го чувстваше — тогава любовта бе вплетена в структурата на вселената, както гравитацията и материята/антиматерията. Място за някакъв Бог имаше не в мрежата между стените, нито в ексцентричните пукнатини в паважа, нито пък някъде преди и отвъд сферата на нещата… а в самата основа и вътъка им. Развиващ се, както се развиваше вселената. Учещ се, както се учеха способните на това части на вселената. Обичащ, както обичаше човечеството.

Сол застана на колене, а после се изправи на крака. Бурята на приливите на времето като че ли малко беше утихнала и той си помисли, че би могъл да опита за стотен път да влезе в гробницата.

Ярка светлина все още бликаше оттам, откъдето Шрайка се бе появил, беше взел дъщеря му и бе изчезнал. Но сега звездите се сляха и самото небе просветляваше с настъпването на утринта.

Сол тръгна нагоре по стълбите.

Спомняше си момента у дома, на света на Бърнард, когато Рахил — беше десетгодишна — се бе опитала да се покатери на най-високия бряст в града и беше паднала от пет метра, преди да стигне върха на дървото. Сол се бе втурнал към медицинския център, за да намери детето си плуващо във възстановителния хранителен разтвор и страдащо от спукан бял дроб, счупен крак и ребра, счупена челюст и безбройни наранявания и натъртвания. Тогава тя му се бе усмихнала, бе вдигнала палец и му бе казала през хванатата с тел челюст:

— Следващия път ще успея!

Сол и Сара бяха седели през онази нощ в медицинския център, докато Рахил спеше. Бяха дочакали утрото. През цялата нощ Сол беше държал ръката й.

Чакаше и сега.

Приливите на времето от отворения вход на Сфинкса все още отблъскваха учения назад като настойчив вятър, но той се наведе срещу тях като непоклатима скала и остана там, на пет метра отпред, и зачака, втренчен в ослепителната светлина.

Вдигна очи, но не се върна назад, когато видя как ядрената следа на спускащ се космически кораб разцепи зазоряващото небе. Обърна се да хвърли поглед, но не се отмести, когато чу как машината се приземява и видя от нея да се появяват три фигури. Наблюдаваше, но не отстъпи назад, когато чу други шумове и викове от долината и видя някаква позната фигура да влачи друга като пожарникар, приближавайки се към него иззад Нефритената гробница.

Нито едно от тези неща не беше свързано с детето му. Той чакаше Рахил.

Дори без инфосферата за личността ми е напълно възможно да се движи през гъстата супа на Празнотата, Която Обвързва, в която сега плува Хиперион. Незабавната ми реакция е да поискам да посетя Този, Който Ще Бъде, но макар че блясъкът му господства в метасферата, още не съм готов за това. В края на краищата, аз съм нищожният Джон Кийтс, а не Йоан Кръстител.

Сфинкса — гробницата, модел на истинско същество, което няма да бъде създадено от гениите инженери още векове наред — е водовъртеж от темпорални енергии. Разширилото ми се зрение всъщност обхваща няколко Сфинкса: антиентропната гробница, носеща назад във времето своя Шрайков товар, подобно на някакъв запечатан контейнер със смъртоносния си бацил, активния, неустойчив Сфинкс, който зарази Рахил Уайнтрауб в началните си усилия да отвори портал във времето и Сфинкса, който го беше сторил и отново се движеше напред във времето. Последният Сфинкс е сияещ портал от блясък, който, след Този, Който Ще Бъде, осветява Хиперион с метасферичната си клада.

Спускам се към това ярко място във времето, за да видя как Сол Уайнтрауб подава дъщеря си на Шрайка.

Не бих могъл да се намеся в това, дори да бях пристигнал по-рано. А и не бих го направил, дори да бях в състояние. Безброй светове зависят от тази постъпка.

Но изчаквам в Сфинкса Шрайка да мине, носещ своя нежен товар. Сега мога да видя детето. Тя е само на няколко секунди, цялата на петна, мокра и набръчкана. Изплаква с първия вик на новородено, прочистващо дробовете си. От старите си ергенски позиции и поетичните си размишления, намирам, че ми е трудно да разбера привлекателността, която това кряскащо, неестетично бебе излъчва за баща си и космоса.

И все пак, видът на бебешка плът — колкото и непривлекателно да е това новородено — в осеяните с шипове лапи на Шрайка раздвижва нещо у мен.

Трите стъпки в Сфинкса са отнесли Шрайка и детето часове напред във времето. Точно зад входа реката на времето ускорява течението си. Ако не направя нещо след секунди, ще стане твърде късно — Шрайка ще е използвал този портал, за да отнесе детето в черната дупка на далечното бъдеще, към която се е отправил.

Неканени, се появяват образите на паяци, изсмукващи течността от плячката си, на оси-копачи, вкарващи собствените си ларви в парализираните тела на жертвите си, отличен източник на топлина и храна.

Трябва да действам, но тук нямам повече твърдост, отколкото в Техноцентъра. Шрайка минава през мен, сякаш съм невидим холос. Тук аналоговата ми личност е безполезна, безръка и нематериална, като блатен газ.

Но блатният газ няма мозък, а Джон Кийтс бе имал.

Шрайка прави още две стъпки и за Сол и другите навън изтичат още часове. Виждам кръв по главичката на плачещото бебе, там, където острите като скалпел пръсти на чудовището са се врязали в плътта.

По дяволите!

Навън, върху широкото каменно преддверие на Сфинкса, уловени в потока темпорални енергии, нахлуващи и преминаващи през гробницата, лежат раници, одеяла, изоставени кутии за храна и всичкият багаж, който Сол и поклонниците бяха оставили там.

Включително и куб на Мьобиус.

Кутията беше запечатана със задържащо поле клас осем на храмерския дърволет „Игдразил“, когато Гласът на Дървото Хет Мастийн се бе приготвял за дългото си пътуване. В него имаше един-единствен ерг — понякога наричан книговезец — едно от онези малки създания, които може и да не са разумни, според човешките стандарти, но са еволюирали около далечни звезди и са развили способността да контролират по-мощни силови полета от всяка, известна на човечеството машина.

Храмерите и прокудените общуваха със създанията от поколения. Храмерите ги използваха, за да контролират излишната енергия на красивите им, но уязвими дърволети.

Хет Мастийн беше пренесъл това нещо през стотици светлинни години, за да изпълни договора на Храмерите с Църквата на Последното изкупление и да му помогне да управлява тръненото дърво на Шрайка. Но, виждайки Шрайка и дървото на мъките, Мастийн не се бе оказал в състояние да изпълни сделката. И затова умря.

Кубът на Мьобиус остана. Виждах ерга като затворена сфера от червена енергия в темпоралния поток.

Навън, отвъд завесата на мрака, едва-едва се виждаше Сол Уайнтрауб — тъжно комична фигура, забързана като герой от ням филм поради субективния устрем на времето зад темпоралното поле на Сфинкса, — но кубът на Мьобиус лежеше в кръга на гробницата.

Рахил плачеше от страх, който можеше да изпитва дори и едно новородено. Страх от падане. Страх от болка. Страх от отделяне.

Шрайка направи крачка и за онези отвън беше изгубен още един час.

Бях нематериален за чудовището, но енергийните полета са нещо, което дори ние, прозрачните аналози от Техноцентьра можем да докоснем. Свалих задържащото поле на куба на Мьобиус. Освободих ерга.

Храмерите общуват с ерговете посредством електромагнитно излъчване, кодирани импулси, прости награди от радиация, когато създанието изпълни това, което искат… но най-вече чрез почти мистична форма на контакт, която знае само Братството и малцина от екзотиците на прокудените. Учените я наричат груба телепатия. Всъщност, това е почти чисто състрадание.

Шрайка прави още една крачка в отворения портал на бъдещето. Рахил плаче с енергия, която може да събере само новородено за вселената същество.

Ергът се разширява, разбира и се слива с моята личност. Джон Кийтс придобива материя и форма.

Бързо правя петте крачки до Шрайка, взимам бебето от ръцете му и отстъпвам назад. Дори в енергийния водовъртеж, който представлява Сфинкса, мога да усетя мириса на бебешка свежест, когато притискам детето до гърдите си и допирам влажната му главичка до бузата си.

Шрайка се обръща изненадан. Протяга четирите си ръце, отваря шиповете си и впива в мен червените си очи. Но създанието е прекалено близо до самия портал. Без да се движи, то се отдалечава в бурния устрем на темпоралния поток. Приличащите на ескаватори челюсти на нещото са отворени, стоманените му зъби скърцат, но то вече е изчезнало, превърнало се е в малка точка в далечината. В нещо още по-малко.

Обръщам се към входа, но той е прекалено далеч. Пресъхващата енергия на ерга може да ме отведе там, да ме извлече срещу течението, но не и с Рахил. Пренасянето на друго живо същество толкова далече срещу такава огромна сила е повече, отколкото мога да си представя, че бих успял да постигна, дори с помощта на ерга.

Бебето плаче и аз лекичко го полюшвам, шепнейки глупости в топлото му ушенце.

Щом не можем да се върнем обратно, нито да продължим напред, просто ще почакаме за миг тук. Навярно някой ще мине.

Очите на Мартин Силенъс се разшириха и Брон Ламиа бързо се обърна, за да види как Шрайка се носи във въздуха над и зад нея.

— Мили Боже — благоговейно прошепна Брон. В двореца на Шрайка редовете от спящи човешки тела се отдалечаваха в мрака и далечината, всички, освен Мартин Силенъс, все още свързани с тръненото дърво, с механичния АИ и Бог знае още с какво чрез пулсиращите пъпни върви.

Сякаш за да покаже властта си тук, Шрайка престана да се изкачва, разпери ръце и полетя три метра нагоре, докато не увисна във въздуха на пет метра от камъка, където Брон се бе привела до Мартин Силенъс.

— Направи нещо — прошепна Силенъс. Поетът вече не беше свързан с невралния шунт, но все още бе прекалено слаб, за да държи главата си изправена.

— Някаква идея? — попита Брон. Дръзкият въпрос беше донякъде отслабен от трепета в гласа й.

— Вярвай — рече един глас под тях и Брон погледна към пода.

Младата жена, в която Брон разпозна Монита от гробницата на Касад, стоеше далече под тях.

— Помощ! — извика Брон.

— Вярвай — повтори Монита и изчезна. Шрайка не помръдна. Той свали ръце и пристъпи напред, сякаш вървеше по твърда почва, а не във въздуха.

— По дяволите — прошепна Брон.

— Подобно — със стържещ глас промълви Мартин Силенъс. — Навън от тигана, обратно в шибания огън.

— Млъквай — каза Брон. После продължи, сакаш на самата себе си: — Да вярвам в какво? В кого?

— Вярвай, че шибаният Шрайк ще ни убие или ще ни закачи и двамата на шибаното дърво — задъхано изрече Силенъс. Той успя да се помръдне достатъчно, за да сграбчи ръката на Брон. — По-добре мъртъв, отколкото пак на дървото, Брон.

Жената леко докосна дланта му и се изправи, заставайки срещу Шрайка през петте метра от въздух.

Да вярвам? Брон протегна крак, опипа празнотата, затвори очи за миг и ги отвори, когато кракът й като че ли докосна стабилно стъпало. Тя погледна.

Под крака й нямаше нищо, освен въздух.

Да вярвам? Брон прехвърли тежестта си върху предния си крак и стъпи навън, като се олюлява за миг, преди да свали и другия.

Стояха и се гледаха с Шрайка на десет метра над каменния под. Създанието сякаш й се ухили, когато разпери ръце. Черупката му мътно блестеше на бледата светлина. Червените му очи бяха много ярки.

Да вярвам? Като усещаше как адреналинът й се покачва, Брон пристъпи напред по невидимите стъпала, набирайки височина, докато се хвърляше в прегръдката на Шрайка.

Почувства как шиповете на пръстите му прорязват плата и кожата, когато нещото започна да я притегля към себе си, към извитото острие, стърчащо от металните му гърди, към отворените си челюсти и редици от стоманени зъби. Но докато все още се крепеше здраво във въздуха, Брон се наведе напред и постави непокътнатата си длан върху гърдите на Шрайка, долови студенината на черупката, но също и прилив на топлина, когато от нея бликна енергия, от извън и през нея.

Остриетата престанаха да режат, преди да успеят да проникнат през нещо друго, освен през кожата й. Шрайка замръзна, сякаш потокът от темпорална енергия ги бе обкръжил и ги бе превърнал в кехлибарена бучка.

Брон положи дланта си върху широката гръд на нещото и го бутна.

Шрайка съвсем замръзна на място, стана крехък, а металният блясък избледня, заместен от прозрачното искрене на кристал, от яркото отражение на стъкло.

Брон стоеше във въздуха, прегърната от триметровата стъклена скулптура на Шрайка. В гърдите му, там, където можеше да е сърцето му, нещо, което приличаше на голяма, черна нощна пеперуда пляскаше и биеше с покритите си със сажди криле в стъклото.

Брон пое въздух и отново го бутна. Шрайка се плъзна назад по невидимата повърхност, която споделяха, олюля се и падна. Тя се измъкна изпод обгърналите я ръце, като чуваше и чувстваше как якето й се разкъсва, когато все още острите пръсти се вкопчиха в плата и го раздраха, а после самата тя се олюляваше, размахала здравата си ръка, за да запази равновесие. Стъкленият Шрайк се преметна един и половина пъти във въздуха, удари се в пода и се пръсна на хиляди остри отломки.

Брон се завъртя, падна на колене върху невидимата пътека и запълзя назад към Мартин Силенъс.

През последния половин метър увереността я напусна, невидимата платформа просто престана да съществува и тя тежко падна, изкълчвайки глезена си, когато се удари в ръба на каменната редица и успя да се спаси от падане долу, само като сграбчи коляното на Силенъс.

Като проклинате от болките в рамото, счупената китка и изкълчения глезен, в разкъсаните си длани и колене, Брон се издърпа в безопасност до него.

— Очевидно са станали разни шибани странни неща, откакто ви напуснах — дрезгаво каза Мартин Силенъс. — Можем ли да тръгнем сега или възнамеряваш да вървиш и по вода за бис?

— Млъквай — разтреперано рече Брон. Двете срички прозвучаха почти нежно.

Тя се отпусна за малко, а после откри, че най-лесният начин да смъкне все още слабия поет по стълбището и да го измъкне по покрития със счупени стъкла под на двореца на Шрайка, е да го носи като пожарникар. Вече бяха стигнали до входа, когато той безцеремонно я потупа по гърба и попита:

— Ами крал Били и другите?

— По-късно — задъхано отвърна Брон и излезе в зазоряващата се утрин.

Беше изминала с накуцване две трети от долината с преметнатия през рамото й Силенъс, когато поетът, много приличащ на отпуснат вързоп с пране, попита:

— Брон, още ли си бременна?

— Да — отвърна тя, молейки се това все още да е вярнно след усилията през деня.

— Искаш ли аз да те нося?

— Млъквай — каза тя и продължи по пътеката покрай Нефритената гробница.

— Виж — рече Мартин Силенъс и се изви, за да й посочи нещо, макар да висеше почти надолу с главата през рамото й.

На проблясващата светлина на утрото, Брон видя, че абаносовият кораб на консула е кацнал на възвишението при входа на долината. Но поетът не сочеше към него.

Сол Уайнтрауб стоеше, очертал се на фона на сияещия вход на Сфинкса. Ръцете му бяха вдигнати.

Нещо или някой изплуваше от сиянието.

Сол пръв я видя. Фигура, носеща се сред пороя от светлина и течно време, който бликаше от Сфинкса. Жена, видя той, когато фигурата се очерта на фона на блестящия портал. Жена, носеща нещо.

Жена, носеща бебе.

Появи се дъщеря му Рахил — Рахил, каквато я беше видял за последен път като здрава, млада жена, която заминаваше да работи върху доктората си, посветен на някакъв свят, наречен Хиперион, Рахил в средата на двайсетте си години, сега дори навярно мъничко по-възрастна, — но несъмнено Рахил, Рахил с меднокестенявата си коса, все още къса и падаща през челото й, с поруменели бузи както винаги при някакъв новообзел я ентусиазъм, с нежна усмивка, сега почти потрепваща, а очите й — онези огромни зелени очи с едва видими кафяви точици — онези очи бяха впити в Сол.

Рахил носеше Рахил. Бебето се изви с лице към рамото на младата жена, стискаше и отваряше ръчичките си, опитвайки се да реши дали отново да започне да плаче, или не.

Сол стоеше зашеметен. Опита да каже нещо, не успя и отново опита.

— Рахил.

— Татко — отвърна младата жена, пристъпи напред и прегърна учения със свободната си ръка, докато леко се обръщаше, за да не позволи бебето да бъде смачкано помежду им.

Сол целуна порасналата си дъщеря, прегърна я, вдъхна чистия аромат на косите й, почувства твърдата й реалност и после взе бебето до собствената си шия и рамо, усети как новороденото потръпва, докато поемаше дъх, за да заплаче. Рахил, която бе донесъл на Хиперион, беше на сигурно място в ръцете му, а мъничкото й, червено личице се набръчкваше, когато се опитваше да фокусира безцелно блуждаещия си поглед върху лицето на баща си. Сол погали с длан малката й главичка и я притисна по-близо, вгледан за миг в това мъничко лице, преди да се обърне към младата жена.

— Тя…?

— Тя расте нормално — отвърна дъщеря му. Носеше някаква наполовина рокля, наполовина роба, ушита от мека кафява материя. Сол поклати глава, погледна я, видя, че се усмихва и забеляза същата мъничка трапчинка отдясно под устата й, която имаше и бебето в ръцете му.

Той отново поклати глава.

— Как… как е възможно?

— Не е за много дълго — каза Рахил.

Сол се наведе напред и отново целуна страната на порасналата си дъщеря. Разбра, че плаче, но не искаше да освободи нито едната си ръка, за да избърше сълзите. Неговата пораснала Рахил го направи вместо него, като нежно докосна бузата му с обратното на дланта си.

Под тях по стъпалата се чу шум и Сол погледна през рамо, за да види застанали тримата мъже от кораба, със зачервени от тичане лица и Брон Ламиа, която помагаше на поета Силенъс да седне върху каменната плоча на парапета.

Консулът и Тео Лейн погледнаха към тях.

— Рахил… — прошепна с насълзени очи Мелио Арундес.

— Рахил? — каза Мартин Силенъс, намръщи се и погледна към Брон Ламиа.

Брон гледаше с полуотворена уста.

— Монита — посочи към жената тя, а после свали ръката си, когато разбра, че я е вдигнала. — Ти си Монита. Монита… на Касад.

Рахил кимна и усмивката й изчезна.

— Имам тук само минута-две — рече тя. — И много неща, които да ви кажа.

— Не — каза Сол и хвана ръката на порасналата си дъщеря, — трябва да останеш. Искам да останеш с мен. Рахил отново се усмихна.

— Аз ще остана с теб, татко — тихо го успокои тя и вдигна другата си ръка, за да докосне главичката на бебето. — Но само едната от нас може… а тя повече се нуждае от теб. — Рахил се обърна към групата под тях. — Слушайте, моля ви, слушайте всички.

Докато слънцето се издигаше и докосваше разрушените сгради на Града на поетите, кораба на консула, скалите на запад и още по-високите Гробници на времето с лъчите си, Рахил им разказа късата си и мъчителна история за това как е била избрана да бъде отгледана в бъдеще, където бушуваше последната война между създадения от Техноцентъра АИ и човешкия дух. Било, каза тя, бъдеще на ужасяващи и чудесни мистерии, в което човечеството се бе разпространило из тази галактика и бе започнало да пътешества навсякъде.

— В други галактики ли? — попита Тео Лейн.

— В други вселени — усмихна се Рахил.

— Полковник Касад те познаваше като Монита — подхвърли Мартин Силенъс.

— Ще ме познава като Монита — с помръкнали очи го поправи Рахил. — Видях смъртта му и придружавах гробницата му до края. Зная, че част от мисията ми е да срещна този легендарен воин и да го отведа към последната битка. В действителност, още не съм го срещнала. — Тя погледна към долината и Кристалния монолит. — Монита — унесено рече жената. — На латински това означава „предупредителката“. Подходящо. Ще го оставя сам да избере как да ме нарича: Монита или Мнемозина — „памет“.

Сол не беше пуснал ръката на дъщеря си. Не го направи и сега.

— Ти пътуваш назад във времето с Гробниците? Защо? Как?

Рахил вдигна глава и отразената светлина от далечните скали оцвети лицето й с топлота.

— Такава е ролята ми, татко. Моят дълг. Дадоха ми средства да контролирам Шрайка. И единствено аз бях… подготвена.

Сол вдигна бебето по-високо. Сепнато от съня си, то изпусна мехурче слюнка, обърна лице към топлата шия на баща си и сви малките си юмручета до ризата му.

— Подготвена за какво? — попита Сол. — Имаш предвид болестта на Мерлин ли?

— Да — отвърна Рахил. Сол поклати глава.

— Но ти не беше отгледана в някакъв тайнствен свят от бъдещето. Ти израсна в университетския град Крофорд, на улица „Фертиг“, на света на Бърнард и твоята… — Той замълча.

Рахил кимна.

— Тя ще порасне… там. Татко, съжалявам, трябва да вървя. — Тя освободи ръката си, слезе по стълбите и леко докосна страната на Мелио Арундес. — Съжалявам за болката от спомена — нежно каза Рахил на сепнатия археолог. — За мен това беше буквално друг свят.

Арундес премига и задържа ръката й до бузата си още за миг.

— Женен ли си? — тихо попита Рахил. — Имаш ли деца? Арундес кимна, помръдна другата си ръка, сякаш за да извади снимките на жена си и порасналите си деца от джоба, а после спря и отново кимна.

Рахил се усмихна, бързо го целуна по бузата и се върна нагоре по стъпалата. Небето бе оцветено от изгрева, но вратата на Сфинкса все още беше по-ярка.

— Татко — каза тя. — Обичам те.

Сол се опита да каже нещо, прочисти гърлото си.

— Как… как да дойда при теб… там горе?

Рахил посочи към отворената врата на Сфинкса.

— За някои това ще е портал към времето, за което ви казах. Но, татко… — Тя се поколеба. — Това ще означава да ме отгледаш наново. Това означава да изстрадаш детството ми за трети път. Никой родител не трябва да бъде каран да прави това.

Сол успя да се усмихне.

— Никой родител не би отказал това, Рахил. — Той прехвърли спящото бебе в другата си ръка и отново поклати глава. — Ще дойде ли време, когато… вие двете…?

— Ще съществуваме заедно ли? — усмихна се Рахил. — Не. Сега аз тръгвам по другия път. Не можеш да си представиш какви трудности имах с Бюрото по парадоксите, за да успея да получа одобрение дори за тази единствена среща.

— Бюрото по парадоксите ли? — попита Сол. Рахил си пое дъх. Тя беше отстъпвала назад, докато само връхчетата на пръстите й останаха да докосват тези на баща й, и двамата протегнали ръце.

— Трябва да вървя, татко.

— Ще бъда… — Той погледна към бебето. — Ще бъдем ли сами… там горе?

Рахил се засмя и звукът беше толкова познат, че се стегна около сърцето на Сол като топла длан.

— О, не — отвърна тя, — не сами. Там има чудесни хора. Чудесни неща, които могат да се научат или извършат. Чудесни места, които могат да се видят… — Рахил се огледа. — Места, които още не сме си представяли и в най-безумните си сънища. Не, татко, няма да бъдеш сам. И аз ще съм там, с цялата си юношеска несръчност п младежка напереност. — Тя отстъпи назад и пръстите й се изплъзнаха от ръката на Сол.

— Почакай известно време, преди да преминеш през портала, татко — извика тя и отстъпи назад в блясъка. — Не боли, но веднъж минал, не можеш да се върнеш обратно.

— Рахил, почакай — каза Сол.

Дъщеря му тръгна назад, със сияйна на фона на камъка роба и светлината я обгърна. Тя вдигна ръка.

— Алигаторе, доскоро! — извика оттам. Сол вдигна ръка.

— Крокодиле… жив и здрав.

По-голямата Рахил изчезна в светлината.

Бебето се събуди и започна да плаче.

Изтече повече от час, преди Сол и другите да се върнат при Сфинкса. Бяха отишли до кораба на консула, за да се погрижат за раните на Брон и Мартин Силенъс, и да нахранят и да екипират Сол и детето за пътуването.

— Чувствам се глупаво да се приготвям за нещо, което може да се окаже като минаване през телепортатор — сподели Сол, — но колкото и да е чудесно това бъдеще, ако няма биберони и пелени, загазили сме.

Консулът се ухили и потупа пълната раница на стъпалото.

— Това ще стигне за теб и бебето през първите две седмици. Ако дотогава не намериш пелени, отиди до една от онези вселени, за които говореше Рахил.

Сол поклати глава.

— Наистина ли се случва това?

— Почакай няколко дни или седмици — предложи Мелио Арундес. — Остани тук с нас, докато нещата не дойдат на мястото си. Няма защо да бързаш. Бъдещето винаги ще е там.

Сол се почеса по брдата, докато хранеше бебето с един от бибероните, произведени от кораба.

— Не сме сигурни, че този портал винаги ще бъде отворен — каза той. — Освен това, нервите ми няма да издържат. Вече съм доста стар, за да гледам отново деца… особено като чужденец в чужда земя.

Арундес постави силната си ръка на рамото на Сол.

— Нека дойда с теб. Умирам от любопитство за това място.

Сол се ухили, протегна ръка и здраво стисна дланта на археолога.

— Благодаря ти, приятелю. Но ти имаш жена и деца в Мрежата… на Ренесанс Вектор… които те чакат да се върнеш. Имаш си собствени задължения.

Арундес кимна и погледна към небето.

— Ако можем да се върнем.

— Ще се върнем — спокойно отвърна консулът. — Старомодните кораби с хокингови двигатели все още пътуват, дори Мрежата да е изчезнала завинаги. Ще събереш няколко години време-дълг, Мелио, но ще се върнеш.

Сол кимна, свърши с храненето на бебето, постави чиста платнена пелена върху рамото си и твърдо го потупа по гръбчето. Ученият огледа малката група около себе си.

— Всички имаме свои собствени задължения. — Той се ръкува с Мартин Силенъс. Поетът беше отказал да се вмъкне в хранителната възстановителна баня или да му бъде махнат по хирургичен път щекерът на невралния шунт.

— И преди съм имал такива неща — беше казал той.

— Ще продължиш ли поемата си? — попита го Сол. Силенъс поклати глава.

— Довърших я на дървото — отвърна той. — И открих още нещо там, Сол. Ученият вдигна вежди.

— Научих, че поетите не са богове, но ако има Бог… или нещо, приближаващо се до Бог… той е поет. При това, провалил се.

Бебето се оригна.

Мартин Силенъс се ухили и за последен път разтърси ръката на Сол.

— Покажи им на ония, там горе, Уайнтрауб. Кажи им, че си им пра-пра-пра-пра-пра прадядо и че ако не се държат както трябва, ще ги нашляпаш по задниците.

Сол кимна и се обърна към Брон Ламиа.

— Видях, че се консултираш с медицинския терминал на кораба — каза той. — Наред ли е всичко с теб и нероденото ти дете?

Брон се ухили.

— Всичко е наред.

— Момче или момиче?

— Момиче.

Сол я целуна по бузата. Брон докосна брадата му и извърна лице, за да скрие сълзите, неподобаващи за един бивш частен детектив.

— Момичетата са такъв проблем — заяви той, разплитайки пръстчетата на Рахил от брадата си и от къдриците на Брон. — Размени го за момче при първа възможност.

— Добре — рече Брон и отстъпи назад.

Той се ръкува за последен път с консула, Тео и Мелио, нарами раницата си, докато Брон подържа детето, а после пое Рахил в ръце.

— Какво разочарование, ако това нещо не сработи и се заскитам из вътрешността на Сфинкса — каза той. Консулът хвърли поглед към сияещата врата.

— Ще сработи. Макар и да не съм сигурен как. Не мисля, че е някакъв телепортатор.

— Хронопортатор — предложи Силенъс и вдигна ръка, за да се предпази от удара на Брон. Поетът отстъпи назад и сви рамене. — Ако продължава да работи, Сол, имам чувството, че няма да останеш сам там горе. Хиляди ще те последват.

— Ако разреши Бюрото по парадоксите — отвърна Сол и подръпна брадата си, както правеше винаги, когато мислите му бяха някъде другаде. Той премига, намести раницата и бебето и пристъпи напред. Този път силовите полета от отворената врата му позволиха да влезе.

— Довиждане на всички — извика той. — За Бога, всичко това си струваше, нали?

Сол се обърна към светлината и изчезна заедно с бебето.

Настъпи тишина, граничеща с пустота, която продължи няколко минути. Накрая, с почти объркан глас, консулът попита:

— Ще тръгваме ли към кораба?

— Спусни елеватора за останалите от нас — отвърна Мартин Силенъс. — А г. Ламиа ще се качи по въздуха. Брон хвърли поглед към дребния поет.

— Мислиш ли, че е работа на Монита? — попита Арундес, говорейки за нещо, което Брон беше предположила по-рано.

— Трябва да е така — отвърна тя. — Някаква бъдеща наука или нещо подобно.

— А, да — въздъхна Мартин Силенъс, — „бъдеща наука“… тази позната фраза от хората, които са прекалено страхливи, за да са суеверни. Алтернативата, мила моя, е да си притежавала и досега тази неизвестна ти способност да левитираш и да превръщаш чудовища в чупливи стъклени таласъми.

— Млъквай — вече без никаква нежност в гласа рече Брон. Тя погледна през рамо. — Кой казва, че всеки момент няма да се покаже някой друг Шрайк?

— Кой, наистина? — съгласи се консулът. — Подозирам, че винаги ще имаме Шрайк или слухове за Шрайк.

Тео Лейн, който много се смущаваше от кавги, прочисти гърлото си и каза:

— Вижте какво намерих сред багажа, пръснат около Сфинкса. — Той вдигна някакъв триструнен инструмент с дълъг гриф и яркооцветени мотиви, нарисувани по триъгълното му тяло. — Китара ли е?

— Балалайка — отвърна Брон. — Беше на отец Хойт. Консулът пое инструмента и дръпна няколко струни.

— Знаете ли тази песен? — и изсвири няколко ноти.

— „Шибаните цици на Лийда“ — предположи Мартин Силенъс.

Консулът поклати глава и изсвири още няколко акорда.

— Нещо старо? — предположи Брон.

— „Някъде отвъд дъгата“ — каза Мелио Арундес.

— Трябва да е отпреди моето време — рече Тео Лейн, тактувайки си с глава.

— Отпреди времето на всички ни — поясни консулът. — Хайде, ще ви науча на няколко думи, докато вървим.

Вървяха заедно под горещото слънце, пееха фалшиво, забравяха думите и отново започваха отначало, докато се изкачваха към очакващия ги кораб.