Падането на нощта

1.

Беше ослепителен следобеден ден с четири слънца. Огромният златен Онос беше високо на запад, а малкият червен Довим изгряваше бързо на хоризонта под него. Ако погледнехте в другата посока, щяхте да видите бляскавите ярки точици на Трей и Патру на фона на пурпурното източно небе. Хълмистите равнини на най-северния континент на Калгаш бяха залети с дивна светлина. Кабинетът на Келаритан 99, директора на Държавния психиатричен институт в Джонглор, имаше грамадни прозорци на всички стени, за да се открива пълното великолепие на гледката.

Шийрин от университета Саро, който бе пристигнал в Джонглор само преди няколко часа, повикан спешно от Келаритан, се зачуди защо той не е в по-добро настроение. За начало можем да кажем, че Шийрин беше жизнерадостен човек и дните с четири слънца обикновено повдигаха допълнително кипящия му дух. Но поради някаква причина днес той беше раздразнителен и неспокоен, макар да правеше всичко възможно това да не личи. В края на краищата го бяха повикали в Джонглор като специалист по проблемите на душевните болести.

— Бихте ли искали първо да поговорите с някои от жертвите? — попита Келаритан. Директорът на психиатричната болница беше мършав, костелив човек, с жълтеникаво нездраво лице и хлътнали гърди. Шийрин, който беше червендалест и далеч не мършав, изпитваше инстинктивно подозрение към всеки възрастен човек, чиито килограми бяха повече от два пъти по-малко от неговите. „Навярно тревогата ми идва точно от външния вид на Келаритан — помисли си Шийрин. — Той прилича на ходещ скелет.“ — Или може би смятате, че е по-добре направо да се заемете с Тунела?

Шийрин успя да се засмее с надеждата, че това не е прозвучало твърде пресилено.

— Мисля, че трябва първо да поговоря с една или няколко от жертвите — рече той. — Това може да ми помогне да се подготвя малко по-добре за ужасите на Тунела.

Тъмните лъскави очички на Келаритан примигаха безрадостно. Но заговори не той, а пригладеният излъскан адвокат от Джонглорската експозиция по случай Стогодишнината.

— О, не говорете така, доктор Шийрин! „Ужасите на Тунела!“ Това е малко пресилено, не мислите ли? В края на краищата, до този момент вие разполагате само с онова, което се писа по вестниците. И наричате пациентите „жертви“. А това едва ли отговаря на истината.

— Терминът беше на доктор Келаритан — отговори рязко Шийрин.

— Сигурен съм, че доктор Келаритан употреби думата само в най-широк смисъл. Но в нея се съдържа определена презумпция, която намирам за неприемлива.

Шийрин хвърли към адвоката поглед, в който се четеше отвращение и професионална неприязън в равна степен, и рече:

— Разбрах, че няколко души са загинали в резултат на пътуването си през Тунела на мистерията. Не е ли така?

— Имаше няколко смъртни случая в Тунела, това е вярно. Но, докторе, до този момент нямаме никакви основателни причини да смятаме, че тези хора са загинали в резултат от пътуването си през тунела.

— Не разбирам защо не желаете да приемете това пътуване като основателна причина, господин адвокат — отсечено каза Шийрин.

Кюбело погледна възмутено към директора на болницата.

— Доктор Келаритан! Ако това разследване ще се води по този начин, искам веднага да протестирам. Вашият доктор Шийрин е тук като безпристрастен експерт, а не като свидетел по съдебно обвинение!

Шийрин се подсмихна.

— Аз изразявах възгледите си за адвокатите като цяло, господине, и не съм споделял мнението си за това какво може и какво не може да се случи в Тунела на мистерията.

— Доктор Келаритан! — възкликна отново Кюбело, почервенявайки.

— Господа, моля ви — рече Келаритан. Погледът му бързо отскачаше ту към Кюбело, ту към Шийрин. — Нека не ставаме врагове, какво ще кажете? Ние имаме една и съща цел в това разследване, поне аз виждам така нещата. И тя е да открием истината за онова, което се е случило в Тунела на мистерията, за да не се повторят… ъъ… нещастните случаи.

— Съгласен съм — дружелюбно каза Шийрин. Тези заяждания с адвоката бяха губене на време. Предстояха по-важни неща.

Той се усмихна сърдечно на Кюбело.

— Всъщност аз никога не се интересувам много от това кой е виновен, а по-скоро как могат да бъдат отклонени ситуациите, при които хората чувстват, че някой трябва да бъде обвинен. Предлагам сега да ми покажете един от пациентите, доктор Келаритан. После можем да обядваме, да поговорим за онова, което знаем до този момент за случаите в Тунела, и евентуално след това бих могъл да видя още един-двама от пациентите.

— Обяд? — В гласа на Келаритан прозвуча съмнение, сякаш понятието му беше непознато.

— Да, обяд. Храненето по обед. Това е един мой стар навик, докторе. Но бих могъл да почакам още малко. Със сигурност преди това можем да посетим един от пациентите.

Келаритан кимна. Сетне се обърна към адвоката и рече:

— Мисля, че трябва да започнем с Харим. Днес той е доста добре. Във всеки случай достатъчно добре, за да понесе въпросите на един непознат.

— А какво ще кажете за Джистин 190? — попита Кюбело.

— Това е още една възможност, но тя не е толкова силна, колкото Харим. Нека Харим ни разкаже основната история, а после може да поговорим и с Джистин, и… ох… може би и с Чимилит. Но след като обядваме.

— Благодаря ви — рече Шийрин.

— Оттук, моля, доктор Шийрин…

Келаритан посочи с ръка остъкления коридор, който водеше от дъното на кабинета към самата болница. Това беше просторен пасаж, откриващ гледка към цялото небе околовръст и към ниските сиво-зелени хълмове, които обграждаха град Джонглор. Светлината на четирите слънца струеше отвсякъде.

Директорът на болницата спря за миг, погледна надясно и после наляво, обхващайки с очи открилата се пред него панорама. Суровите черти на изпитото му лице сякаш грейнаха от внезапен прилив на младост и жизненост, докато топлите зари на Онос и по-слабите, рязко контрастиращи лъчи на Довим, Патру и Трей, се сливаха в бляскаво зрелище.

— Какъв прекрасен ден, а, господа! — извика Келаритан с ентусиазъм, който на Шийрин му се стори учудващ за един толкова въздържан и строг човек. — Каква великолепна гледка е да видиш четирите слънца на небето по едно и също време! Да знаете колко добре се чувствам, когато усещам лъчите им върху лицето си! Ах, чудя се какво ли щяхме да правим без нашите дивни слънца?

— Да, наистина — рече Шийрин.

Всъщност сега той се чувстваше малко по-добре.

2.

На другия край на света един от колегите на Шийрин от университета Саро също гледаше към небето.

Това беше Сифера 89 от катедрата по археология, която от година и половина провеждаше разкопки на древната площадка Беклимот на далечния Сагикански полуостров. Сега тя стоеше неподвижно, обхваната от мрачни предчувствия, и наблюдаваше катастрофата, която шеметно се носеше към нея.

Гледката на небето не й донесе никаква утеха. В тази част на света единствената видима светлина по това време беше тази на Тано и Сита, а техният студен дрезгав блясък винаги й се струваше мрачен и дори потискащ. На фона на тъмносиньото навъсено небе той се превръщаше в едно мрачно угнетяващо сияние, което хвърляше назъбени зловещи сенки. Довим също се виждаше, макар съвсем слабо. Тъкмо изгряваше на хоризонта малко над върховете на Хорканските планини. Мъждивият блясък на малкото червено слънце едва ли допринасяше гледката да стане по-жизнерадостна.

Но Сифера знаеше, че топлата златна светлина на Онос скоро щеше да заструи от изток и всичко щеше да стане по-хубаво. Безпокоеше я нещо много по-сериозно от временното отсъствие на основното слънце.

Право към Беклимот идваше убийствена пясъчна буря. Само след няколко минути тя щеше да връхлети площадката и тогава можеше да се случи всичко. Всичко. Палатките можеха да бъдат съборени; коритата с грижливо подредени артефакти можеха да бъдат преобърнати, а съдържанието им разпиляно; техните камери, приспособления за чертане, усърдно събирани стратиграфически рисунки — всичко, върху което бяха работили толкова дълго, можеше да бъде изгубено в един-единствен миг.

И нещо по-лошо — те всички можеха да загинат.

И дори по-лошо. Древните руини на Беклимот — люлката на цивилизацията, най-стария известен град на Калгаш — бяха в опасност.

Пробните траншеи, които Сифера бе изкопала в обграждащата ги алувиална равнина, зееха широко отворени. Прииждащият вятър щеше да се стовари с ужасна сила върху ломливите развалини на Беклимот — разяждайки, изстъргвайки, допогребвайки и дори може би откъсвайки цели основи, които щяха да се разпилеят по изсъхналата равнина.

Беклимот беше историческо съкровище, принадлежащо на целия свят. Копаейки в него, Сифера го бе изложила на възможна опасност и това беше премислен риск. Археологическите разкопки винаги унищожаваха по нещо: такова беше естеството на работата. Но да открие цялото сърце на равнината и после да бъде връхлетяна от най-силната пясъчна буря на века — това наистина беше ужасен късмет…

Не. Не, това беше твърде много. Ако руините на площадката Беклимот бъдеха разрушени в процеса на работата й, името й щеше да бъде очернено завинаги.

Може би някакво проклятие тегнеше над това място, както твърдяха някои суеверни хора. Сифера 89 никога не се бе отнасяла с голяма търпимост към разни особняци. Но тези разкопки, които трябваше да бъдат върховното постижение в кариерата й, не й донесоха нищо друго освен главоболия още от самото начало. А сега застрашаваха да я унищожат професионално до края на живота й… ако въобще оцелееше.

Ейлис 18, един от помощниците й, дотича при нея. Той беше слаб, жилав човечец, който изглеждаше нищожен до високата атлетична фигура на Сифера.

— Заковахме всичко, колкото можахме! — извика й той, наполовина останал без дъх. — Сега всичко е в ръцете на боговете!

Тя му отвърна намръщено:

— Богове? Какви богове? Виждаш ли някъде наоколо богове, Ейлис?

— Исках само да кажа…

— Зная какво искаше да кажеш. Забрави го.

От другата страна се появи Тувик 443, отговорникът на работниците. В очите му се четеше безумие и ужас.

— Госпожо — рече той. — Госпожо, къде да се скрием? Няма къде да се скрием!

— Казах ти, Тувик. Долу зад скалата.

— Ще бъдем погребани! Ще се задушим!

— Скалата ще ви предпази, не се тревожи — каза Сифера убедено, макар да не вярваше много в думите си. — Тръгвайте натам. И се погрижи всички да са зад скалата.

— А вие, госпожо? Вие защо не сте там?

Тя го погледна учудено. Да не би да си мисли, че има някакво тайно скривалище, където ще бъде в по-голяма безопасност от другите?

— Ще дойда, Тувик. Тръгвай! Престани да ми вадиш душата.

От другата страна на пътя, недалеч от шестостранната тухлена постройка, която първите изследователи бяха нарекли Храма на слънцата, Сифера зърна едрата набита фигура на Балик 338. Той гледаше на север, откъдето се задаваше бурята, засенчвайки присвитите си очи с ръка, за да намали блясъка на мразовитата светлина на Тано и Сита. Лицето му изразяваше тревога.

Балик беше главният им стратиграф1, но повече или по-малко, той беше също и метеорологът на експедицията. Част от работата му бе да води метеорологическата сводка и да следи за възможността от анормални явления.

По принцип Сагиканския полуостров не се отличаваше с големи динамики на климата: той беше невъобразимо безводен и тук дъждове валяха не по-често от веднъж на десет или двадесет години. Единствената необичайна особеност беше спорадичната промяна в картината на основните въздушни течения, която водеше до циклони и пясъчни бури, но дори и това се случваше не повече от няколко пъти на сто години.

Дали унилото изражение на Балик не издаваше чувството му за вина, че не е успял да предвиди идването на бурята? Или може би ужасеният му поглед говореше, че едва сега е в състояние да предвиди пълната сила на халата, която щеше да ги връхлети?

Всичко можеше да е различно, каза си Сифера, ако имаха малко повече време, за да се подготвят за яростта на бурята. Връщайки се към изминалите няколко дни, тя виждаше, че всички предупредителни знаци са налице, стига човек да умее да ги забележи — страшните сухи горещини, които бяха мъчителни дори за място като Сагикан, внезапното плътно затишие, заменило обичайния и постоянен лек ветрец от север, а също и странния влажен вятър, който задуха от юг. Птиците кхала, тези чудати мършави лешояди, които обитаваха района подобно на таласъми, бяха отлетели при първите повеи на вятъра, изчезвайки сред дюните на западната пустиня, сякаш ги бяха подгонили демони.

Може би именно това беше ключът, помисли си Сифера. Когато птиците кхала бяха отлетели с писъци към пясъчните хълмове.

Но те бяха прекалено заети с разкопките, за да обърнат внимание на онова, което се задаваше. Или, най-вероятно, просто отказаха да го забележат. Преструвай се, че не виждаш признаците на приближаващата се буря, и може би тя ще отиде някъде другаде.

А после пък онова сивкаво облаче, появило се сякаш от нищото далече на север като матово петънце върху повърхността на бурното пустинно небе, което обикновено беше ясно като стъкло…

Облак? Ти виждаш ли облак? Аз самият не виждам никакви облаци.

Отново отказ.

Сега облакът се беше превърнал в огромно черно чудовище, запълващо половината небе. Вятърът продължаваше да духа от юг, но вече не беше влажен — сега той приличаше на обгаряща въздушна струя от огромна пещ — точно от противоположната посока духаше друг вятър, дори и по-силен. Двете течения поддържаха силата си. И когато се срещнеха…

— Сифера! — извика Балик. — Ето го, идва! Скрий се!

— Да! Да!

Но Сифера не искаше да се скрие. Тя искаше да тича от обект на обект и да се грижи едновременно за всичко: да държи платнищата на палатките, да обгръща с ръце вързопите със скъпоценни фотографски плаки и да прикрива с тялото си удивителните мозайки в наскоро разкопаната осмоъгълна постройка, които бяха открили миналия месец. Но Балик беше прав. През това безумно утро Сифера беше направила всичко по силите си, за да укрепи с летви площадката. Сега трябваше да се свие там долу зад скалата, която се издигаше в края на обекта, и да се надява, че тя ще ги защити по време на най-силния пристъп на бурята.

Сифера се затича. Здравите й яки крака се носеха с лекота през хрущящия пясък. Ненавършила още четиридесет години, тя беше висока силна жена в разцвета на физическите си сили и до този момент бе гледала на всичко с оптимизъм, но сега изведнъж нещата се бяха променили и тя бе изложена на опасност: това се отнасяше както за академичната й кариера, така и за доброто й крепко здраве, а може би дори и за самия й живот.

Останалите се бяха скупчили близо един до друг в основата на скалата зад набързо приготвена преграда от дървени прътове и вързан за тях брезент.

— Място за още един — каза Сифера, пробивайки си път между тях.

— Госпожо — простена Тувик. — Госпожо, накарайте бурята да се върне обратно. — Сякаш беше някаква богиня с магически сили. Сифера дрезгаво се засмя. Отговорникът на работниците направи към нея някакъв жест — стори й се, че я благославя.

Останалите работници — всички те бяха от едно близко село на изток от руините — направиха същото движение и зашепнаха нещо по посока на Сифера. Молитви? Отправени към нея? Във въздуха сякаш витаеха призраци. Тези мъже, подобно на техните бащи и деди, копаеха в Беклимот през целия си живот, работейки за един или друг археолог; те разкриваха търпеливо древните постройки и пресяваха пясъка за малки находки. Вероятно и преди им се е случвало да ги връхлитат свирепи бури. Винаги ли бяха така ужасени. Или пък това беше някаква свръхбуря?

— Ето го — рече Балик. — Това е. — Той прикри лицето си с ръце.

Пясъчната буря се стовари върху тях с пълната си мощ.

В началото Сифера остана изправена, гледайки втренчено през един отвор в брезента към монументалния циклопски градеж на градските стени отсреща, сякаш погледът й можеше да бъде достатъчен, за да спаси площадката от развилнялата се стихия. Но миг по-късно това беше невъзможно. Невъобразимо горещите пориви на вятъра ги връхлетяха; жегата стана толкова страшна, че тя си помисли, че косата и веждите й ще пламнат. Обърна се с гръб и вдигна едната си ръка, за да предпази лицето си.

След това дойде пясъкът и видимостта изчезна напълно.

Беше като дъждовна буря, като порой, само дето дъждът беше твърде плътен. Чуваше се страхотен оглушителен шум, но това не бяха никакви гръмотевици, а барабаненето на милиарди миниатюрни песъчинки по земята. Освен този звук се чуваха и други: шептящо плъзгане, неравно стържене и тихо потропване. И ужасен вой. Сифера си представи тоновете пясък, които се носеха надолу, погребвайки стените, храмовете, откритата обширна жилищна зона и лагера.

Пясъкът погребваше и всички тях.

Тя се обърна с лице към стената и зачака края. Донякъде изненадана и огорчена, Сифера откри, че ридае истерично; от недрата на тялото й внезапно се надигнаха дълбоки стонове. Не искаше да умре. Разбира се, че не: а кой би могъл да иска? Но никога до този момент не бе осъзнавала, че може да има нещо по-страшно от смъртта.

Беклимот, най-известната археологическа площадка на света, най-старият известен град на човечеството, фундаментът на цивилизацията, щеше да бъде разрушен — чисто и просто в резултат на нейната небрежност.

Поколения знаменити Калгашки археолози бяха работили тук в продължение на век и половина, откакто Беклимот беше открит: първи беше Галдо 221, най-великият от всички тях, и след това Марпин, Стинупад, Шелбик, Нумойн, цялата славна плеяда — и сега Сифера, която по един безразсъден начин бе оставила мястото незащитено от приближаващата се пясъчна буря.

След като Беклимот бил погребан под пясъците, руините проспали безметежно хиляди години, запазени както в деня, когато последните му обитатели най-накрая отстъпили пред суровия променлив климат и го напуснали завинаги. Всеки археолог, който работел тук след Галдо, разкопавал само малка част от площадката и поставял прегради и заграждения срещу пясъка, за да я пазят от малко вероятната, но сериозна опасност от пясъчна буря.

Естествено тя също беше направила обичайните прегради. Но не и пред новите разкопки в района на храмовете и светилищата, където бе съсредоточила проучванията си. Едни от най-древните и най-внушителни сгради на Беклимот бяха именно там. Подтиквана от нетърпението си да се захване за работа и от вечния си непримирим импулс да продължава все нататък и все нататък, тя не бе взела дори и най-елементарни предпазни мерки. Естествено всичко бе изглеждало по-различно преди този ден. Но сега, когато чуваше демоничния рев на пясъчната буря и виждаше вещаещото разруха черно небе…

„Толкова по-добре, че ще загина — помисли си Сифера. — Тъкмо няма да се налага да чета онова, което ще пише за мен във всеки труд по археология през следващите петдесет години: «Знаменитата площадка в Беклимот, която бе несравним източник на информация за ранния период от развитието на Калгашката цивилизация; до момента на злополучното й разрушаване в резултат на небрежните археологически разкопки, провеждани от младата и амбициозна Сифера 89 от университета в Саро…»“

— Мисля, че това е краят — прошепна Балик.

— Краят на какво? — попита тя.

— На бурята. Чуй! Започва да утихва.

— Сигурно сме погребани под толкова много пясък, че не можем да чуем нищо, това е.

— Не! Не сме погребани, Сифера! — Балик дръпна брезента пред тях и успя да го повдигне малко. Сифера надникна през процепа към откритото пространство между скалата и градските стени.

Не можа да повярва на очите си.

Над нея се беше ширнало дълбоко ясносиньо небе, озарено от слънчева светлина. Това беше само студеното и мразовито бяло сияние на Тано и Сита, но точно в този момент то й се стори най-прекрасното нещо, което някога бе искала да види.

Бурята беше отминала. Всичко отново бе спокойно.

А къде е пясъкът? Защо не е погребал всичко наоколо?

Градът все още се виждаше: огромните каменни блокове на градските стени, трепкащият блясък на мозайките, островърхият каменен покрив на Храма на слънцата. Дори и повечето от палатките им още си стояха по местата, включително и почти всички от по-важните. Единствено лагерът на работниците беше тежко засегнат, но можеше да бъде възстановен за няколко часа.

Смаяна и все още не смееща да повярва на очите си, Сифера излезе иззад прикритието и се огледа. Пясъкът по земята беше пометен. Обгорелият и покрит с дъски тъмен пласт, образуващ повърхностния слой в зоната на разкопките, все още се виждаше. Сега той изглеждаше различно, изстърган и някак странно полиран, но по него не се виждаха никакви наносни частици, които да са донесени от вятъра.

Балик заговори с почуда:

— Първо дойде пясъкът, а след него и вятърът. Вятърът е вдигнал всичкия пясък, който се стовари върху нас — загребал го е и го е понесъл на юг. Това е истинско чудо, Сифера. Не бихме могли да намерим по-подходяща дума. Погледни — вижда се как земята е била остъргана. Целият повърхностен пясъчен слой над земята е бил отнесен от вятъра. Продуктът на ерозионните процеси, продължили може би петдесет години, е бил пометен за пет минути, но…

Сифера почти не го слушаше. Тя хвана Балик за ръката и го накара да се обърне към едно място, което бе отдалечено от главния сектор на разкопките.

— Погледни натам — рече тя.

— Къде? Какво?

Сифера посочи с ръка.

— Хълмът Томбо.

Широкоплещестият стратиграф напрегна поглед.

— О, богове! Той е разсечен наполовина!

Хълмът Томбо беше средно високо възвишение с неправилни очертания на около петнадесетина минути път от основната част на града. Никой не бе работил там в продължение на повече от сто години или по-точно след втората експедиция на великия пионер Галдо 221, а Галдо не бе открил там нищо значимо. По общо мнение хълмът не беше нищо друго освен бунище, на което жителите на древния Беклимот са изхвърляли отпадъците си, нещо само по себе си интересно, но незначително в сравнение с чудесата, които изобилстваха навсякъде наоколо.

Очевидно Томбо бе поел главния удар на бурята и онова, което поколения археолози не си бяха направили труда да сторят, пясъчната стихия бе постигнала само за миг. Променяща се, начупена ивица бе откъсната от лицевата страна на хълма подобно на ужасна рана, откриваща голяма част от недрата му в по-горните пластове. Един-единствен поглед беше достатъчен за специалисти като Сифера и Балик, за да разберат важността на онова, което виждат.

— Под бунището има град — промърмори Балик.

— Мисля, че не е само един. Възможно е да са цяла серия — рече Сифера.

— Така ли смяташ?

— Погледни. Ето там, вляво.

Балик подсвирна с уста.

— Това не е ли стена с пресечени щрихи, ей там, под края на циклопската основа.

— Уцели.

Сифера усети по гърба й да пролазват тръпки. Тя се обърна към Балик и видя, че той е не по-малко смаян. Очите му бяха широко отворени, а лицето пребледняло.

— В името на Мрака! — прошепна той дрезгаво. — На какво сме попаднали, Сифера?

— Не съм сигурна. Но веднага ще се заема с него.

— Тя погледна назад, към прикритието под скалата, където Тувик и хората му все още стояха свити от ужас; те правеха свещени знаци и мърмореха молитви с тихи, потресени гласове, сякаш не можеха да осъзнаят, че са спасени, и че бурята е отминала.

— Тувик! — извика Сифера, махвайки енергично и почти гневно към него. — Хайде, излизайте оттам. Чака ни работа!

3.

Харим 682 беше едър пълен мъж на около петдесет години, с огромни изпъкнали мускулести плочки по ръцете и гърдите и солиден изолиращ слой мазнина върху тях. Шийрин го огледа през прозореца на болничната стая и веднага разбра, че ще намери общ език с него.

— Винаги съм имал слабост към… е, добре, да кажем към едрите хора — обясни психологът на Келаритан и Кюбело. — Нали разбирате, самият аз съм си такъв почти открай време. Не че съм бил някога такъв здравеняк като този мъж — рече Шийрин развеселен.

— Всъщност аз съм като мехур с китова мас. С изключение, разбира се, на тази област — добави той, почуквайки се по главата. — Какво работи този Харим?

— Пристанищен работник — отвърна Келаритан. — Тридесет и пет години на Джонглорските докове. Спечелил билет за откриването на Тунела чрез лотарията и завел цялото си семейство. Всички били засегнати в някаква степен, но той пострадал най-много. Чувства се много неловко, задето един грамаден и силен мъж като него е рухнал напълно.

— Мога да си представя как се чувства — рече Шийрин. — Ще имам това предвид. Хайде да поговорим с него, какво ще кажете?

Те влязоха в стаята.

Харим седеше изправен, съзерцавайки без интерес един въртящ се куб, който хвърляше половин дузина цветове върху стената срещу леглото му. Той се усмихна доста приветливо, когато видя Келаритан, но щом зърна адвоката Кюбело да се задава след него, сякаш се наежи, а при вида на Шийрин лицето му застина в съвършено безизразна гримаса.

— Кой е този? — попита той Келаритан. — Още един адвокат?

— Съвсем не. Това е Шийрин 501 от университета в Саро. Той е тук, за да ти помогне да се оправиш.

— Хм — изсумтя Харим. — Още един мозък! Някой от вас да ми е помогнал с нещо до този момент?

— Точно така — каза Шийрин. — Единственият човек, който наистина може да помогне на Харим да се оправи, е Харим, не е ли така? Вие знаете това, аз също го зная и може би ще успея да накарам лекарите в болницата също да го разберат. — Той седна на края на леглото. То изскърца под масивното туловище на психолога. — Поне може да се каже, че разполагат с прилични легла тук. Трябва да са доста добри, щом ни издържат и двамата едновременно. Разбирам, че не обичате адвокатите. Аз също, приятелю.

— Човек никога не трябва да се доверява на тия отвратителни типове — забеляза Харим. — Главите им са пълни с разни мръсни номера. Карат те да казваш неща, които си нямал предвид, разправят ти, че ще ти помогнат, ако заявиш това и това, а после ти теглят балтията и обръщат собствените ти думи срещу теб. Ето така стоят нещата според мен, но както и да е.

Шийрин вдигна очи към Келаритан.

— Абсолютно наложително ли е Кюбело да присъства на този разговор? Мисля, че без него нещата ще вървят малко по-гладко.

— Упълномощен съм да участвам във всеки… — започна непоколебимо Кюбело.

— Моля ви — каза Келаритан и гласът му прозвуча по-скоро настоятелно, отколкото учтиво. — Шийрин е прав. Трима посетители наведнъж могат да се окажат твърде много за Харим… във всеки случай това не трябва да става именно днес. Освен това вие вече сте чувал разказа му.

— Вижте… — рече Кюбело с посърнало изражение, но миг по-късно се обърна и излезе от стаята.

Шийрин кимна тайно на Келаритан да седне в далечния ъгъл.

След това се обърна към човека в леглото с най-любезната си усмивка и каза:

— Доста си изпатихте, нали?

— Вие го казахте.

— От колко време сте тук?

Харим вдигна рамене.

— Предполагам, че от една-две седмици. Или може би малко повече. Мисля, че не зная точно. Откакто…

Той замлъкна.

— Откакто беше открита Експозицията в Джонглор? — подсказа му Шийрин.

— Да, откакто бях в Тунела.

— Значи са минали малко повече от една-две седмици — рече Шийрин.

— Така ли? — Очите на Харим се изцъклиха. Той не желаеше да чуе откога е в болницата.

Променяйки тактиката, Шийрин каза:

— Обзалагам се, че никога не сте си мечтал, че ще дойде ден, когато ще си кажете, че сте готов с радост да се върнете на доковете, а?

Харим се ухили и рече:

— Така си е! Ех, какво ли не бих дал, за да мога утре пак да хвърлям ония щайги. — Той погледна ръцете си. Големи силни ръце, с дебели и сплеснати по върховете пръсти, един от тях беше изкривен от някаква стара контузия. — Започвам да се разкапвам — тук по цял ден лежа. Докато дойде време да се върна на работа, вече няма да ме бива за нищо.

— Какво ви задържа тук тогава? Защо просто не си облечете цивилните дрехи и не се махнете?

От ъгъла Келаритан се покашля предупредително. Шийрин му направи знак да мълчи.

Харим погледна Шийрин стреснато.

— Просто да стана и да си отида?

— А защо не? Вие не сте затворник.

— Но ако направя това… ако направя това…

Гласът на докера заглъхна.

— Какво ще стане, ако го направите? — попита Шийрин.

Харим дълго време стоя мълчалив, начумерен и с наведена глава. На няколко пъти се канеше да заговори, но все се отказваше. Психологът чакаше търпеливо. Най-накрая Харим заговори с напрегнат, дрезгав и наполовина задавен глас:

— Не мога да изляза навън. Заради… заради… заради… — Той направи усилие над себе си. — Заради Тъмнината.

— Тъмнината — рече Шийрин.

Думата увисна между тях като нещо осезаемо.

Изглежда, че тя объркваше Харим и дори го караше да се чувства смутен. Шийрин си припомни, че сред хората от класата на Харим тази дума рядко се използваше в учтив разговор. Ако не точно неприлична, тя беше в известен смисъл светотатствена за него. Никой на Калгаш не обичаше да мисли за Мрака. Но колкото по-ниско беше нечие образование, толкова по-голяма беше опасността мислите му да бъдат обсебени от възможността шестте приветливи слънца по някакъв начин да изчезнат напълно от небето по едно и също време и да настъпи непрогледен мрак. Това беше немислимо… в буквалния смисъл на думата немислимо.

— Да, Тъмнината — каза Харим. — Всъщност аз се страхувам да не би ако… ако изляза навън, отново да ме обгърне Тъмнината. Ето това е. Оня, същият непрогледен Мрак.

— През последните няколко седмици настъпи пълен обрат в симптоматиката — отбеляза Келаритан приглушено. — Не можехме да го вкараме в закрито помещение, освен ако не е упоен. Първоначално това беше тежък случай на клаустрофобия, заменена след известно време от клаустрофилия в най-чистата й форма. Сметнахме, че това е добър признак.

— Може би е така — рече Шийрин. — Но ако нямате нищо против…

На Харим той каза кротко:

— Вие бяхте един от първите, които се спуснаха в Тунела на мистерията, нали така?

— Още на първия ден. — В гласа на Харим прозвучаха нотки на гордост. — В града имаше лотарийна кампания. Сто души спечелиха безплатни билети за Тунела. Сигурно са били продадени милиони билети и моят беше петият от изтеглените. Аз, жена ми, синът ми и двете ми дъщери, всички се спуснахме. Още на първия ден.

— Искате ли да ми поразкажете как се чувствахте там вътре?

— Добре — рече Харим. — Усещането беше… — Той направи пауза. — Никога преди не съм бил в Мрака, нали разбирате. Не съм оставал дори и в тъмна стая. Никога. Не се интересувах от тези неща. Докато бях малък, в спалнята ни винаги светеше, а когато се ожених и си имах вече свой дом, аз естествено също поставих там лампа. Жена ми се чувства по същия начин. Мракът е нещо неестествено. Светът е устроен така, че той да не съществува.

— Но все пак вие взехте участие в лотарията.

— Е, само веднъж. Това беше нещо като развлечение, нали разбирате? Специална атракция, нещо като пикник. Откриването на голямата експозиция, петстотин години от основаването на града, нали така? Всички си купуваха билети. Това трябва да е нещо различно, помислих си аз, нещо наистина хубаво, защо иначе ще го сторят? И тъй, аз си купих билет. А когато спечелих, всички от доковете взеха да ми завиждат; имаше дори и такива, дето искаха да ми купят билета. „Не, господа, рекох им аз, не се продава, този билет е за мен и за семейството ми…“

— Значи вие горяхте от нетърпение да се спуснете в Тунела.

— Ами да. Разбира се.

— А какво стана, когато наистина се спуснахте? Как се чувства човек вътре?

— Ами… — започна Харим. Той навлажни устните си, а очите му сякаш гледаха някъде далече. — Там имаше едни малки открити вагонетки, нали разбирате, в тях нямаше нищо друго освен седалки, направени от летвички. Бяха за шест души, но ние като семейство бяхме само петима, защото почти запълвахме бройката и без външни хора. След това засвири някаква музика и вагонетката потегли към Тунела. Движеше се съвсем бавно, не като кола по магистрала, просто пълзеше. Сетне се озовахме в Тунела. И после… после…

Шийрин отново го изчака.

— Продължете — рече той, след като измина една минута. Харим не бе показал никакви признаци, че ще поднови разказа си. — Разкажете ми. Аз наистина искам да науча как се чувства човек вътре.

— После дойде Мракът — каза дрезгаво Харим. Големите му ръце трепереха при спомена за изживяното. — Стори ми се, че са ми сложили на главата някаква огромна шапка, нали разбирате? И изведнъж всичко стана черно. — Гласът му започваше да трепери все по-силно. — Чух синът ми Тринит да се смее. Той е умно момче, което си е истина. Помисли си, че Мракът е нещо мръсно, кълна се. Затова се смееше, но аз му казах да млъкне; тогава една от дъщерите ми започна да проплаква и аз й рекох, че всичко е наред, и че няма за какво да се тревожи. Казах й, че трябва да гледа на това като на развлечение, и че не е нужно да му се плаши. И след това… след това…

Отново настъпи тишина. Този път Шийрин не го подсети да продължи.

— След това почувствах как ме обгръща. Мракът погълна всичко… Мракът… вие не можете да си представите как изглеждаше той… не можете да си представите… колко черен беше той… колко череп… Мракът… Мракът…

Изведнъж Харим потръпна и бе обхванат от силни разтърсващи ридания, почти като конвулсии.

— Мракът… О, Боже!… Мракът!…

— Спокойно, приятелю. Няма от какво да се страхувате тук. Погледнете слънчевата светлина. Днес има четири слънца, Харим. Спокойно, човече.

— Нека аз да се погрижа за това — рече Келаритан. Той се бе втурнал към леглото, когато пациентът започна да стене. В ръката му проблесна игла на спринцовка. Келаритан докосна с нея едрата ръка на докера и след това се чу нещо като краткотрайно бръмчене. Харим се успокои почти веднага. Той се отпусна върху възглавницата си, усмихнат и с изцъклени очи. — Сега трябва да го оставим — каза Келаритан.

— Но аз едва бях започнал да…

— Няма да дойде на себе си в продължение на часове. Бихме могли също така да отидем да обядваме.

— А да, обяд — каза Шийрин, раздвоен от противоречиви чувства. За своя изненада той не усещаше почти никакъв глад. Не си спомняше да се е чувствал така преди. — И той е един от най-силните ви пациенти?

— Да, един от най-стабилните. Някои от тях са в пълна кататония2. Други се нуждаят от седативи поне през половината от времето. Както ви казах, в началото те искаха да стоят само на открито. Когато излязат от Тунела, състоянието им изглежда съвършено добро, нали разбирате, само дето развиват моментална клаустрофобия. Те отказват да влязат в затворени помещения — каквито и да са те, включително дворци, господарски къщи, хижи, колиби, навеси и палатки.

Шийрин се почувства дълбоко потресен. Той бе защитил докторат за предизвиканите от тъмнината психически смущения. Затова и го бяха помолили да дойде тук. Но никога преди не бе чувал за толкова необикновени случаи.

— Значи те категорично отказваха да влязат в затворено помещение. А къде спяха тогава?

— На открито.

— Опита ли се някой да ги вкара насила в затворено помещение?

— О, разбира се, че се опитаха. Но в такива случаи те изпадаха в необуздана хистерия. Някои от тях дори развиха суицидна нагласа — затичваха се към някоя стена и блъскаха главите си в нея, разни такива неща. Попаднеха ли веднъж вътре, вече нямаше начин да ги задържиш там без помощта на усмирителна риза и някоя инжекция със силен седатив.

Шийрин погледна към едрия докер, който сега спеше, и поклати глава.

— Клетият човек.

— Това беше първата фаза. Харим сега е във втората, която се изразява в клаустрофилия. Той свикна с болницата и синдромът му претърпя пълна промяна. Харим знае, че тук се намира в безопасност: през цялото време има ярка светлина. Макар да вижда през прозореца, че слънцата греят, той се страхува да излезе навън. Смята, че там е тъмно.

— Но това е абсурдно — рече Шийрин. — Навън никога не е тъмно.

В мига, в който произнесе тези думи, той се почувства като глупак.

Но Келаритан все пак му го натякна.

— Всички знаем това, доктор Шийрин. Знае го всеки нормален човек. Но за нещастие хората, които са пострадали в Тунела на мистерията, вече не са нормални.

— Да, разбирам — каза Шийрин засрамен.

— По-късно ще можете да се срещнете и с някои от другите ни пациенти — отбеляза Келаритан. — Може би те ще ви дадат други перспективи на проблема. А утре ще имате възможността да видите самия Тунел. Сега той, разбира се, е затворен, но градските съветници имат голямото желание да намерят някакъв начин да го отворят отново. Разбрах, че за него са били направени огромни инвестиции. Но нека преди това да обядваме, нали така, докторе?

— А да, обяд — рече Шийрин още веднъж дори и с по-малко ентусиазъм от предишния път.

4.

Големият купол на Обсерваторията към университета Саро, издигащ се величествено над гористите хълмове на планината, която носеше името на Обсерваторията, блестеше ярко под светлината на късния следобед. Малкият червен диск на Довим вече бе изчезнал зад хоризонта, но Онос беше все още високо на запад, а Трей и Патру, които пресичаха източното небе под остър диагонал, хвърляха сияйни отблясъци върху лицевата страна на огромния купол.

Бийни 25, строен и подвижен млад мъж с бърза и чевръста походка, се втурна към малкия си апартамент под Обсерваторията в Саро сити, който делеше с партньорката си Раиста 717, и се зае да събира книгите и книжата си.

Раиста, излегнала се удобно на малката кушетка с износена зелена тапицерия, го погледна намръщено.

— Отиваш ли някъде, Бийни?

— В Обсерваторията.

— Не е ли много рано? Обикновено отиваш там след залеза на Онос. А дотогава има още няколко часа.

— Днес имам среща, Раиста.

Тя му се усмихна топло и съблазнително. И двамата вече се бяха дипломирали, наближаваха тридесетте и работеха като асистенти — той по астрономия, а тя по биология. Като партньори живееха само от седем месеца. Връзката им бе окрилена от наскоро избликналите им чувства, но вече бяха възникнали и проблеми. Той работеше през късните часове, когато на небето мъждукаха само няколко от по-малките слънца, а тя беше най-активна и бодра по пладне, когато върху Калгаш струеше златният блясък на яркия Онос.

Напоследък Бийни прекарваше все повече и повече време в Обсерваторията и стана така, че те почти никога не бяха будни по едно и също време. Той знаеше колко е мъчително това за нея. На него също му беше тежко. Но работата му над орбитата на Калгаш изискваше големи усилия и го водеше към все по-трудни сфери, които едновременно го предизвикваха и плашеха. Само да можеше Раиста да почака още няколко седмици… месец или може би два…

— Не можеш ли да поостанеш повече тази вечер? — попита го тя.

Сърцето му се сви. Раиста му предлагаше да се любят. Не беше лесно да й устои, нито пък имаше истинското желание да го прави, но Иймот и Фаро щяха да го чакат.

— Казах ти. Имам…

— … среща, да, разбрах. Е, аз също имам среща. С теб.

— С мен?

— Вчера каза, че днес следобед може би ще имаш малко свободно време. Затова и аз се освободих по-рано… всъщност свърших си работата в лабораторията още сутринта, само по този начин…

„Става все по-лошо и по-лошо“, помисли си Бийни. Той наистина си спомняше, че бе споменал нещо за този следобед, пренебрегвайки напълно срещата си с двамата студенти.

Сега тя се цупеше и в същото време се усмихваше — един трик, който бе усвоила до съвършенство. На Бийни му се искаше да забрави за Фаро и Иймот и да отиде веднага при нея. Но ако го стореше, можеше да закъснее за срещата с цял час, което не беше честно. А може би и два часа.

Освен това трябваше да признае пред себе си, че гореше от нетърпение да узнае дали техническите изчисления потвърждават неговите.

На практика в съзнанието му се водеше една равностойна битка: от едната страна беше могъщият сексапил на Раиста, а от другата — желанието да съсредоточи мислите си над един важен научен проблем. И макар да се чувстваше задължен да отиде на срещата си навреме, Бийни осъзна с известно объркване, че е имал подобен ангажимент и с Раиста… освен това в случая не ставаше въпрос само за задължение, а и за удоволствие.

— Виж какво — рече той, отивайки до кушетката и взимайки ръката й в своята. — Аз не мога да бъда едновременно на две места, нали така? И когато ти разказвах за вчерашния си ден, аз забравих за уговорката си да се срещна с Фаро и Иймот в Обсерваторията. Но съм готов да сключа с тебе една сделка. Позволи ми да се кача горе и да си свърша работата, а след няколко часа си обирам крушите и се връщам право тук. Как ти се струва това?

— Тази вечер ще трябва да фотографираш онези астероиди, нали така? — каза тя, нацупвайки се отново, но този път без да се усмихва.

— Дявол да го вземе! Е добре, ще помоля Тиланда да се заеме с фотоапаратите вместо мен, или пък Хикинан. Или някой друг. По залез, Онос, ще си бъда обратно вкъщи, обещавам.

— Обещаваш?

Той стисна ръката й, усмихвайки се закачливо.

— Наистина ще удържа на думата си. Можеш да разчиташ на това. Става ли? Нали не ми се сърдиш?

— Ами…

— Ще разкарам Фаро и Иймот, веднага щом успея.

— Да, би било добре. — Когато отново се зае да събира книжата си, тя рече: — Ще ми кажеш ли все пак каква е тази толкова важна работа, която имаш да вършиш с Фаро и Иймот?

— Лабораторна — гравитационни изследвания.

— Трябва да призная, че това не ми изглежда да е толкова важно.

— Надявам се да се окаже, че няма да е важно за никого — отвърна Бийни. — Но това е нещо, което трябва да установя още сега.

— Бих искала да зная за какво говориш.

Той погледна часовника си и пое дълбоко въздух. Нямаше и минута за губене.

— Нали знаеш, че напоследък работя върху един проблем, свързан с орбитата на Калгаш около Онос?

— Да, разбира се.

— Е, добре. Преди няколко седмици аз се натъкнах на една аномалия. Моите цифри за орбиталното движение на планетата не съвпадаха с Теорията за всеобщата гравитация. Естествено аз ги проверих още веднъж, но за втори път получих същия резултат. После и за трети. И за четвърти. Аномалията беше налице при всеки пореден опит, независимо от използвания математически метод.

— О, Бийни, страшно съжалявам. Ти положи толкова много усилия, зная това, и накрая да се окаже, че изчисленията ти не са верни… Но нали каза…

— На този етап не мога да кажа дали изчисленията ми са верни, или не. Доколкото мога да преценя, всичко при тях си е наред, но това изглежда немислимо. Проверявах ги отново, и отново, и отново, и всеки път получавах все същия резултат; засичах цифрите по всякакъв възможен начин, но всичко това само доказваше, че никъде не съм допуснал грешка. Въпреки това полученият от мен резултат е невъзможен. Единственото обяснение, до което стигнах, е, че започвам от някакво грешно предположение и по-нататък пресмятам всичко правилно, в който случай естествено получавам един и същ грешен отговор, без значение какъв метод съм избрал. По всяка вероятност аз просто не мога да видя някакъв фундаментален проблем в основата на всичките ми постулати. Ако например цифрата за планетарната маса не ти е вярна, тогава и орбитата на планетата няма да бъде вярно изчислена, дори и всичко останало да ти е вярно. Следваш ли мисълта ми?

— Дотук, да.

— Ето защо аз предоставих изчисленията на Фаро и Иймот, без на практика да им казвам за какво става дума, и ги помолих да пресметнат всичко от самото начало. Те са умни момчета. Мога да разчитам на математическите им познания. И ако получат същите резултати като моите, макар да са стигнали до тях по съвсем друг начин, който напълно изключва каквато и да било допусната от мен грешка, тогава ще трябва да приема, че моите цифри са си верни независимо от всичко.

— Но те не могат да бъдат верни, Бийни. Нали каза, че твоето откритие противоречи на Всеобщия закон за гравитацията?

— Ами ако Всеобщият закон е погрешен, Раиста?

— Какво? Какво?

Тя го погледна вторачено. В очите й се четеше пълно объркване.

— Разбираш ли сега какъв е проблемът? — попита Бийни. — Сега вече знаеш защо бързам да науча какво са получили Иймот и Фаро.

— Не — каза тя. — Не разбирам нищо.

— Можем да поговорим за това по-късно. Обещавам.

— Бийни… — В гласа на Раиста прозвуча отчаяние.

— Трябва да тръгвам. Но ще се върна веднага щом се освободя. Обещавам ти, Раиста! Обещавам!

5.

Сифера се забави само докато грабне една кирка и една четка от палатката за инструменти, която беше поразкривена от пясъчната буря, но все пак се намираше в сносно състояние. След това се закатери по хълма Томбо, следвана от тромавия Балик. Младият Ейлис 18 бе излязъл иззад прикритието до скалата и гледаше втренчено към тях. Тувик и хората му бяха малко по-назад; те също ги следяха с очи и се почесваха озадачено по главите.

— Пази се — извика Сифера на Балик, когато стигна до издълбаното от бурята място. — Ще направя един пробен разрез.

— Не трябва ли преди това да го фотографираме и…

— Казах ти да се пазиш — рече му тя троснато и заби кирката в земята; по главата и по раменете на колегата й се посипа сипкава пръст.

Балик отскочи настрани, плюейки пясък.

— Извинявай — каза тя, без да погледне надолу. Сифера задълба хълма за втори път, разширявайки по този начин направения от бурята улей. Да размахва кирката по подобен начин не беше най-добрата техника и тя знаеше това. Навярно сега наставникът й, великият стар Шелбик, се въртеше в гроба си. А основателят на тяхната наука, таченият от всички Галдо 221, без съмнение гледаше надолу от високото си място в пантеона на археолозите и поклащаше тъжно глава.

От друга страна Шелбик и Галдо бяха имали своите шансове да разберат какво се крие в хълма Томбо и не го бяха направили. Ако сега беше малко по-развълнувана, отколкото трябваше и малко по-прибързана в своя набег, бе добре, — те чисто и просто трябваше да й простят. Сега, когато мнимото бедствие на пясъчната буря се бе превърнало в едно неочаквано щастливо откритие, сега, когато на мястото на очевидно провалената й кариера ненадейно бе дошъл един истински професионален триумф, тя не можеше да се сдържа и трябваше веднага да разбере какво е погребано тук. Да, не можеше. В никакъв случай.

— Погледни… — прошепна тя, събаряйки натрупалата се пръст надолу по хълма, и след това продължи да работи с четката си.

— Тук имаме някакъв овъглен пласт, стигащ до основите на град с циклопски градеж. Всичко трябва да е изгоряло чак до камъка. Но ако погледнеш хълма малко по-долу, ще видиш град в стила на пресечените щрихи, точно под овъгления пласт… чисто и просто хората от циклопския град са положили тези монументални основи върху един по-стар град…

— Сифера… — каза Балик неспокойно.

— Зная, зная. Но нека поне да зърна какво има тук. Просто едно бързо сондиране и после се връщаме, за да подхванем нещата, както трябва. — Имаше чувството, че цялата е изпотена. Очите я смъдяха от напрегнатото взиране. — Ще погледнеш ли тук най-сетне? Ние се намираме на върха на хълма, а вече открихме два града. Допускам също, че ако разкопаем възвишението още малко, някъде около мястото, където очакваме да намерим основите на града с пресечените щрихи, ние ще… да! Да! Ето на! В името на Мрака, ще погледнеш ли тук, Балик! Само погледни!

Тя сочеше тържествуващо към върха на кирката си.

Близо до основите на постройката с пресечените щрихи се виждаше още една тъмна линия, представляваща овъглен пласт. Второто по височина ниво също бе унищожено от пожар, както и циклопският град. По всичко личеше, че се намира върху развалините на някакво още по-старо селище.

Сега Балик също бе завладян от нейната професионална страст. Те работеха заедно, за да открият лицевата страна на хълма, разположена между приземното ниво и разбития връх. Ейлис им извика и ги попита какво правят, заклевайки ги да му отговорят в името на Калгаш, но те не му обърнаха внимание. Изгарящи от нетърпение и любопитство, те напредваха сантиметър след сантиметър през донесения от вятъра древен втвърден пясък…

— Виждаш ли онова, което виждам и аз? — извика Сифера след известно време.

— Да, още едно селище. Но какъв е този архитектурен стил, би ли могла да кажеш?

Тя сви рамене.

— Това е нещо ново за мен.

— И за мен също. Но без съмнение става дума за нещо много древно.

— Да, определено. Но според мен това не е най-древният пласт тук, допускам, че има пет града, може би шест, седем, осем, наредени един под друг. Двамата с теб можем да прекараме остатъка от живота си в разкопките на този хълм!

Те се погледнаха учудено.

— По-добре да слезем долу и да направим няколко снимки — рече той тихо.

— Да. Да, така ще бъде по-добре. — Изведнъж тя се почувства почти напълно спокойна. Стига с тези безогледни удари и кълцания, помисли си Сифера. Време беше да се обърнат към професионализма и да подходят към този хълм като учени, а не като търсачи на съкровища или журналисти.

Нека първо Балик да направи снимките си от всеки възможен ъгъл. После ще вземат проби от повърхностния слой на почвата, ще сложат маркировъчни колчета и ще изпълнят всички останали предварителни процедури по установения ред.

След това ще дойде ред на пробния разрез през целия хълм, за да добием представа с какво наистина разполагаме тук.

„И чак тогава — каза си тя — ще започнем да белим възвишението пласт подир пласт. Ще махаме слой след слой, за да видим какво има отдолу, докато стигнем до девствена земя. И когато това стане — закле се тържествено тя — ние ще знаем повече за предисторията на Калгаш, отколкото всичките ни предшественици са могли да научат от пристигането на археолозите в Беклимот.“

6.

Келаритан каза:

— Уредихме всички подробности във връзка с вашата инспекция на Тунела на мистерията, доктор Шийрин. Ако бъдете долу пред хотела си след около час, една от нашите коли ще ви вземе.

— Добре — отвърна Шийрин. — Ще се видим след около час.

Закръгленият психолог остави слушалката и се вторачи в сериозните черти в огледалото срещу леглото си.

Лицето, което го гледаше оттам, беше угрижено. Изглеждаше толкова изпит и изтощен, че реши да щипне бузите си, за да се увери дали все още са там. Да, бяха си на мястото — познатите му месести бузи. Не беше загубил нито грам от теглото си. Изпитостта беше плод на въображението му.

Шийрин спа лошо — почти не мигна, сега поне така му се струваше — а вчера само се докосна до храната си. Но изобщо не беше гладен. Мисълта да слезе долу за закуска никак не го радваше. Това беше нещо ново за него — да не изпитва глад.

Каква беше причината за мрачното му настроение? — чудеше се той. Може би това се дължеше на вчерашните разговори със злочестите пациенти на Келаритан.

Или просто се страхуваше да се спусне в Тунела на мистерията?

Срещите с тези трима пациенти определено не бяха от лесните. Доста време бе изминало, откакто не се занимаваше с истинска клинична работа и очевидно престоят му сред учените от университета Саро бе отслабил способността му за професионална отчужденост, която позволяваше на лекарите да се противопоставят на болестите, без да бъдат завладени от съчувствие и състрадание. Шийрин се учудваше, че е станал толкова милозлив и лесно уязвим.

Първият от тях, докерът Харим, изглеждаше достатъчно корав, за да устои на всичко. И все пак петнадесетте минути Мрак по време на пътуването му през Тунела на мистерията го бяха довели до такова състояние, че само спомена за изживяната психическа травма го караше да изпадне в хистерия, придружена от празен брътвеж. Гледката беше ужасно мъчителна.

А след това и другите двама, с които бе разговарял през следобеда — те бяха дори и по-зле. Джистин 190, учителката, онази красива крехка жена с тъмни интелигентни очи — тя и за миг не можа да спре хлипането си и макар поне в началото да говореше ясно и разбрано, по-късно разказът й се превърна в едно несвързано бърборене, което се въртеше около няколко изречения. А Чимилит 97, гимназистът — атлет: беше очевидно, че се е намирал в съвършено физическо състояние — Шийрин нямаше да забрави скоро как реагира момчето при вида на следобедното небе, когато той отвори транспарантите в стаята. Онос сияеше на запад. Единственото, което можа да каже едрият напет Чимилит, беше: „Мракът… Мракът…“, а сетне се обърна и се опита да се скрие под леглото!

Мракът… Мракът…

„А сега е мой ред да се спусна през Тунела на мистерията“, мислеше си мрачно Шийрин.

Разбира се, той можеше просто да откаже. В договора му за консултации с градската управа на Джонглор нямаше такава точка, която да го задължава да излага душевното си здраве на риск. Неговото становище щеше да има тежест и без да рискува главата си.

Но нещо в него се бунтуваше срещу подобна плахост. Ако не друго, то професионалната му гордост го тласкаше към Тунела. Той беше тук, за да изследва феномена на масовата хистерия и да помогне на тези хора не само да излекуват сегашните си пациенти, но и да предотврати повтарянето на тази трагедия. Как би намерил смелост да обясни какво се е случило с жертвите на Тунела, ако сам не проучеше отблизо каква е причината за техните смущения. Трябваше да го направи. Обратното би било истинско професионално престъпление.

В същото време не искаше никой да го обвинява в малодушие, дори и тези непознати нему хора от Джонглор. Спомни си как му се бяха подигравали като дете: „Шишко е страхливец! Шишко е страхливец!“ И всичко това бе извикано от нежеланието му да се покатери на едно дърво, което очевидно не беше по възможностите на тежкото му и зле координирано тяло.

Но Шишко не беше страхливец. Шийрин знаеше това. Той беше доволен от себе си: здравомислещ и уравновесен човек. Просто не искаше другите да си правят погрешни заключения за него поради негероичния му външен вид.

Освен това онези, при които се бяха появили някакви емоционални смущения вследствие на спускането им през Тунела на мистерията, бяха по-малко от един на десет. Навярно са били уязвими по някакъв начин. „И именно защото беше толкова здравомислещ — каза си Шийрин — и толкова уравновесен, нямаше никакво основание да се страхува.“

Нямаше…

основание…

да се страхува…

Той си повтаряше тези думи докато се почувства почти напълно спокоен.

Но въпреки това, когато тръгна надолу по стълбите, за да изчака служебната кола на болницата, Шийрин не беше онзи жизнерадостен човек, какъвто се познаваше.

Там го очакваха Келаритан, Кюбело и някаква зашеметяваща жена на име Варита 312, която му представиха като един от дизайнерите на Тунела. Шийрин се ръкува с всички тях сърдечно, с широка усмивка на лицето, надявайки се да изглежда искрен.

— Днес е чудесен ден за пътуване до увеселителния парк — рече той, опитвайки да вложи весели нотки в гласа си.

Келаритан го погледна някак особено.

— Радвам се, че се чувствате по този начин. Спахте ли добре, доктор Шийрин?

— Много добре, благодаря ви… Е, доколкото това е възможно при тези обстоятелства, бих казал. След срещата ми с тези нещастници през вчерашния ден.

Кюбело се обади:

— Значи вие не сте оптимист относно шансовете им да се възстановят?

— Бих искал да съм такъв — отговори Шийрин двусмислено.

Колата се носеше плавно по пътя.

— До площадката на Експозицията по случай стогодишнината има около двадесет минути път — каза Келаритан. — Там ще бъде пълно с народ — така е всеки ден — но ние сме оградили една голяма част от увеселителния парк с въжета, така че няма да ни безпокоят. Както знаете, самият Тунел на мистерията беше затворен, след като проблемите станаха очевидни в пълна степен.

— Смъртните случаи ли имате предвид?

— От само себе си се разбира, че ние не можехме да допуснем хората да продължават да се спускат в Тунела след това — рече Кюбело. — Но трябва да знаете, че ние обсъждахме затварянето му много по-рано. Трябваше обаче да разберем дали появилите се смущения се дължат на някакво истинско заболяване или просто хората стават жертва на някаква масова хистерия.

— Разбира се — отвърна Шийрин студено. — Градският съвет не би искал да затвори един толкова доходен атракцион, освен ако няма наистина основателна причина. Като например неколцина клиенти да умрат от страх, предполагам.

Атмосферата в колата стана крайно неприветлива.

— Тунелът не е само доходен атракцион, доктор Шийрин, но също и място, което всеки дошъл на Експозицията, иска да посети. Разбрах, че хиляди хора биват отпращани всеки ден.

— Въпреки че още от първия ден се знаеше, че някои от онези, които са преминали през Тунела, като Харим и семейството му, са излезли оттам с психически разстройства.

— Именно поради това, докторе — намеси се Кюбело.

— Моля?

— Простете ми, ако ви се стори, че се намесвам в собствената ви специалност — каза адвокатът с угоднически тон. — Но бих искал да ви напомня, че в страха има своеобразно очарование, когато е част от играта. Всяко новородено дете се страхува инстинктивно от три неща: от силни шумове, от падане и от пълна липса на светлина. Ето защо се счита за много забавно да скочиш към някого и да му извикаш „Бау!“. Или пък да летиш с вагонетка в някой от увеселителните паркове. Поради това всички искат да видят най-напред Тунела на мистерията. Хората излизат от Мрака разтреперани, задъхани и наполовина умрели от страх, но те продължават да си плащат и да влизат вътре. Обстоятелството, че неколцина излизат оттам в състояние на тежък шок само увеличава притегателната сила на атракциона.

— Много хора си мислят, че са достатъчно корави, за да издържат онова, от което други са били толкова силно раздрусани, така ли?

— Точно така, докторе.

— А когато се случи някой да излезе от Тунела не просто разстроен и объркан, а направо умрял от страх? Предполагам, че дори ако след това уредниците на Експозицията не са могли да решат дали да затворят Тунела, че броят на потенциалните клиенти значително е намалял, след като новината за смъртните случаи е стигнала до хората.

— А, точно обратното — рече Кюбело с усмивка на тържество. — Същият психологически механизъм продължи да действа, та дори и по-силно. В края на краищата, ако някой със слабо сърце иска да се спусне през Тунела, нека сам да си носи риска — защо да се учудваме, когато с него се случи нещо? Градският съвет обсъди проблема надълго и нашироко и накрая се взе решение всеки клиент да преминава през медицински преглед, преди да му бъде разрешено да се качи на вагонетката. Всъщност тази мярка повиши продажбите на билетите.

— В такъв случай — каза Шийрин — защо Тунелът е затворен сега? Мога да си представя какъв страхотен бизнес можете да развъртите, като имам предвид онова, което ми разказахте — безкрайни опашки, проточили се от Джонглор до Кхунабар, тълпи от хора, очакващи да влязат в единия край, и един стабилен поток от трупове, които биват извличани от другия.

— Доктор Шийрин!

— Добре, защо не е отворен, щом дори и смъртните случаи не тревожат никого?

— В случая става дума за проблема с дължимите застраховки — рече Кюбело.

— А да. Разбира се.

— Въпреки зловещия и превратен начин, по който представихте нещата, действителните смъртни случаи са съвсем малко на брой — мисля, че бяха три, или може би пет. Семействата на загиналите получиха адекватни обезщетения и случаите бяха приключени. Онова, което в крайна сметка се превърна в проблем, беше не броят на смъртните случаи, а този на оцелелите, които ставаха жертва на психически смущения. Започна да става ясно, че някои от тях ще се нуждаят от хоспитализиране за дълги периоди, растящи разходи, постоянно изтичане на средства от градската община и нейните застрахователи.

— Разбирам — каза навъсено Шийрин. — Ако те просто умират, нещата могат да бъдат уредени с едно заплащане — броиш сумата за откуп на роднините и това е. Но ако се стигне дотам, че пациентите да останат в продължение на месеци или години в някоя обществена болница, цената може да скочи прекалено много.

— Струва ми се, че представихте нещата малко грубо — рече Кюбело. — Но това е същността на калкулацията, която Градският съвет беше принуден да направи.

— Доктор Шийрин изглежда малко раздразнителен тази сутрин — обърна се Келаритан към Кюбело. — Може би го тревожи мисълта за спускането му през Тунела.

— Ни най-малко — реагира веднага Шийрин.

— Разбира се, вие знаете, че не е наложително да…

— Наложително е — отвърна Шийрин.

В колата настъпи тишина. Шийрин се загледа мрачно в променящия се пейзаж, странните чепати дървета, кората, на които приличаше на люспи, храстите, чиито цветове бяха с причудливи металически нюанси, необикновено високите и тесни къщи със заострени стрехи. Рядко се бе случвало да идва толкова на север. В цялата провинция имаше нещо много неприветливо… а също и в тази шайка от прикрити и цинични хора. Каза си наум, че с радост би се върнал обратно в Саро.

Но първо… Тунелът на мистерията…

Джонглорската експозиция по случай стогодишнината бе разположена в голям парк точно на изток от града. Шийрин помисли, че всъщност това си беше един малък град и при това доста забележителен по свой собствен начин. Той видя фонтани, колонади, блестящи розови и тюркоазни кули от дългоцветен пластичен материал с твърдостта на камък. В големи павилиони бяха изложени съкровища на изкуството от всички провинции на Калгаш, имаше биеналета на индустриални стоки, най-новите чудеса на науката. Накъдето и да погледнеше, очите му срещаха нещо необикновено и красиво. Хиляди хора, може би стотици хиляди, крачеха по нейните блестящи и великолепни булеварди и алеи.

Шийрин често бе чувал, че Джонглорската експозиция е едно от чудесата на света, и сега виждаше, че това е истина. Възможността да я посетиш беше изключителна привилегия. Тя се провеждаше само веднъж на сто години, за да се ознаменува годишнината от основаването на града, и траеше три години — това беше петата Джонглорска експозиция. Говореше се, че тя е най-знаменитата. И наистина, докато пътуваше покрай кокетните площадки, той почувства внезапен прилив на бодрост и вълнение, каквито отдавна не бе изпитвал. Надяваше се, че ще му остане малко време по-късно през седмицата, за да я разгледа сам.

Но настроението му рязко се промени, когато завиха след края на изложбата, насочвайки се към един заден вход, водещ към увеселителния парк. Тук, както бе казал и Келаритан, голяма част от пространството бе оградена. Навъсени и очевидно недоволни тълпи от хора от другата страна на въжетата проследиха с очи как Кюбело, Келаритан и Варита 312 го проведоха към Тунела на мистерията. Шийрин чуваше гневното мърморене, едно приглушено дрезгаво ръмжене, което му се стори обезпокоително и дори малко плашещо.

Разбра, че адвокатът е казал истината: тези хора бяха недоволни, че Тунелът е затворен.

„Завиждат ни — помисли си учуден Шийрин. — Знаят, че отиваме към Тунела и те също искат да отидат. Независимо от всичко, което се е случило там.“

Лицевата страна на Тунела представляваше огромна пирамидална конструкция, чиито стени образуваха зловеща и замайваща перспектива. В средата имаше грамадна шестостранна входна врата, театрално очертана с алена и златна боя. Достъпът се спираше от решетки. Варита извади някакъв ключ, отвори една малка вратичка вляво от фасадата и те влязоха вътре.

Там всичко изглеждаше много по-обичайно. Шийрин видя серия от метални прегради, които без съмнение бяха за опашките от хора, очакващи своя ред. По-нататък имаше една платформа, която приличаше много на пероните на железопътните гари, и върволица от малки открити вагонетки. А отвъд тях…

Мрак.

Кюбело се обади:

— Ако нямате нищо против, подпишете, моля ви, тук, доктор…

Шийрин се втренчи в листа хартия в ръката на адвоката. Той беше изписан с неясни, танцуващи думи.

— Какво е това?

— Документ, че влизате вътре на своя отговорност. Това е стандартният формуляр.

— Да, разбира се. — Шийрин надраска безгрижно името си дори без да се опита да прочете какво пише там.

„Ти не се страхуваш! — каза си той. — Ти не се страхуваш от нищо.“

Варита 312 сложи в ръката му някакъв малък уред.

— Това е комутаторен апарат — пътуването трае петнадесет минути, но вие трябва просто да натиснете ето този зелен ключ, ако решите, че сте научил онова, което ви е нужно,… или пък ако започнете да се чувствате неспокоен… и светлините ще бъдат включени. Вашата вагонетка ще измине бързо разстоянието до края на Тунела, ще направи завой и ще ви върне обратно.

— Благодаря ви — рече Шийрин. — Съмнявам се дали ще се наложи да го използвам.

— Но трябва да го вземете. Просто за всеки случай.

— Възнамерявам да добия пълна представа за пътуването — каза той, наслаждавайки се на собствената си бомбастичност.

„Но понякога човек става жертва на безразсъдната си смелост“, напомни си Шийрин. Нямаше намерение да използва комутаторния апарат, но отказът му да го вземе би бил съвършено неразумна постъпка.

Просто за всеки случай.

Той тръгна към платформата. Келаритан и Кюбело го гледаха по един съвсем недвусмислен начин. Всъщност можеше да прочете мислите им: Този стар дебел глупак ще стане на желе там вътре. Е добре, да си мислят каквото щат.

Варита бе изчезнала. Без съмнение тя беше отишла да включи механизма на Тунела.

Да, ето я там, високо горе в контролната кабина вдясно, дава сигнал, че всичко е готово.

— Ако нямате нищо против, да се качите във вагонетката, доктор… — рече Келаритан.

— Разбира се. Разбира се.

Пострадалите са по-малко от един на десет. Твърде вероятно е те да са били извънредно уязвими за депресивното въздействие на Мрака. А аз не съм. Аз съм много устойчив индивид.

Той влезе във вагонетката. Там имаше предпазен колан. Шийрин го опаса около кръста си, срещайки известни затруднения, докато регулираше ширината му около едрото си туловище. Вагонетката потегли бавно, много бавно.

Мракът го очакваше.

По-малко от един на десет. По-малко от един на десет.

Той разбираше синдрома на Мрака. Беше убеден, че това ще го запази: неговото разбиране на проблема. Макар цялото човечество да изпитваше инстинктивен страх от липсата на светлина, това не означаваше, че липсата на светлина сама по себе си е вредна.

Шийрин знаеше, че онова, което е вредно, е човешката реакция на липсата на светлина. Просто трябваше да запази спокойствие. Мракът не е нищо друго освен Мрак, промяна на външните условия. Ние сме така устроени, че да изпитваме отвращение от него, защото живеем в свят, където тъмнината е неестествена, свят, който винаги е озарен от светлина, светлината на много слънца. Понякога греят по четири наведнъж; обикновено на небето има три слънца, но никога не са по-малко от две… а светлината на само едно от тях е достатъчна, за да възпре Мрака.

Мракът…

Мракът…

Мракът!

Шийрин беше вече в Тунела. Зад него изчезна последното късче светлина и той напрегна очи в непрогледната празнота. Пред него нямаше нищо, нищо. Нито дупка. Нито бездна. Зона на пълно отсъствие на светлина. И той се носеше шеметно през нея.

Усети, че от всички пори на тялото му избива пот.

Коленете му трепереха. Челото му пулсираше. Той протегна ръка и не можа да я види пред лицето си.

Комутаторния апарат, комутаторния апарат, комутаторния апарат…

Не. В никакъв случай.

Седеше изправен с вцепенен гръб и гледаше безжизнено с широко отворените си очи към небитието, през което се носеше. Все по-навътре и по-навътре, все по-надълбоко. В дълбините на душата му забълбукаха и засвистяха първични страхове, но той ги отпрати обратно в бездната на подсъзнанието си.

„Слънцата все още греят навън“, каза си Шийрин.

„Това е само временно. След четиринадесет минути и тридесет секунди аз ще бъда отново навън.“

Четиринадесет минути и двадесет секунди.

Четиринадесет минути и десет секунди.

Четиринадесет минути…

Но дали изобщо се движеше? Не можеше да каже със сигурност. Може би не. Механизмът на вагонетката беше безшумен и нямаше по какво да се ориентира. „Дали пък не съм заседнал? — зачуди се той. — Ами ако просто си седя тук в тъмнината, без да мога да преценя къде съм, какво се случва, колко време е минало? Петнадесет минути, двадесет, половин час? Докато загубя разума си и тогава…

Но аз винаги мога да прибягна до комутаторния апарат.

Ами ако не работи? Какво ще стане ако го натисна и светлините откажат да се появят?

Мисля, че мога да го пробвам. Просто за да видя…“

Шишко е страхливец! Шишко е страхливец!

„Не. Не. Не го докосвай. Ако включиш веднъж светлините, вече няма да можеш да ги изключиш. Не трябва да използваш комутаторния апарат, защото ще разберат… тук всички ще разберат…“

Шишко е страхливец, Шишко е страхливец…

Ненадейно за свое огромно удивление той захвърли апарата в тъмнината. Чу се леко тупване, когато той падна… някъде. Отново настъпи тишина. Почувства в ръката си някаква ужасна празнота.

Мракът…

Мракът…

Тунелът нямаше край. Вагонетката се носеше стремително през необозримата бездна. Все падаше и падаше в нощта, безконечната нощ, всепоглъщащата чернота…

„Дишай дълбоко. Запази спокойствие.“

Ами ако има и неизлечими душевни увреждания?

„Успокой се — каза си той. — Всичко ще бъде наред. В най-лошия случай остават още единадесет минути или може би само шест, или седем. Там навън греят слънцата. Още шест-седем минути и повече никога няма да бъдеш на тъмно дори да доживееш хиляда години.“

Мракът…

О Боже, Мракът…

„Спокойно. Спокойно. Ти си много устойчив човек, Шийрин. Ти си изключително здравомислещ. Ти беше нормален, когато влезе в Тунела, и ще излезеш нормален от него.

Тик-так, тик-так, тик-так. С всяка следваща секунда ти си по-близо до изхода. А дали наистина е така? Това пътуване може да не свърши никога. Може да остана тук завинаги. Тик-так, тик-так, тик-так. Движа ли се въобще? Колко остава още — пет минути или пет секунди, или може би това е все още първата минута?

Тик-так, тик-так.

Защо не ме пуснат да изляза? Не знаят ли колко е мъчително тук?

Те не искат да те пуснат навън. Те никога няма да те пуснат. Те ще…“

Изведнъж почувства прорязваща болка между очите си. В черепа му избухна експлозия, стори му се, че умира.

Какво е това?

Светлина!

Нима е възможно? Да. Да.

Слава на Бога. Да, Светлина! Слава на всички богове, които някога са съществували!

Това беше краят на Тунела! Той се връщаше обратно към станцията! Да, явно беше така. Ударите на сърцето му, които се бяха превърнали в панически грохот, сега започваха да се нормализират. Очите му се приспособяваха към нормалните условия и се спираха върху познати предмети, благословени предмети, стълбовете, платформата, малкото прозорче на контролната кабина.

Кюбело и Келаритан го наблюдаваха.

Изпита срам заради малодушието си. Стегни се Шийрин. Всъщност не беше чак толкова зле. Ти си добре. Нали не скимтиш на дъното на вагонетката с палец в устата. Да, беше ужасно, кошмарно, но то не те унищожи… в действителност това не беше нещо, с което да не можеш да се справиш…

— Ето ни и нас. Подайте ръка, докторе. Така… нагоре…

Те го изтеглиха в право положение, подкрепяйки го с ръце, докато се изкатери от вагонетката. Той избърса с ръка струящата пот от челото си.

— Малкото апаратче — каза Шийрин тихо. — Изглежда, че съм го изгубил някъде…

— Как сте, докторе? — попита Келаритан. — Как беше?

Шийрин се олюля. Директорът на болницата го хвана, за да не падне, но той го отблъсна с негодувание. Нямаше да ги остави да си мислят, че тези няколко минути в Тунела са му взели страха.

Но не можеше да твърди, че не е почувствал нищо. Колкото и да се опитваше, нямаше да успее да скрие това. Дори и от себе си.

Знаеше, че никаква земна сила не може да го накара да се спусне втори път в Тунела.

— Докторе? Докторе?

— Добре… съм… — каза той пресипнало.

— Казва, че е добре — дойде отнякъде гласът на адвоката. — Дръпнете се. Оставете го.

— Краката му треперят — рече Келаритан. — Ще падне.

— Не — намеси се Шийрин. — Няма такава опасност. Казах ви, че съм добре!

Той залитна, олюля се, запази равновесие и отново залитна. От всяка пора на тялото му се стичаше пот. Погледна през рамо, зърна отвора на Тунела и потръпна. После отвърна поглед от тъмната пещера и вдигна високо раменете си, сякаш искаше да скрие лицето си между тях.

— Докторе? — обади се Келаритан колебливо.

Нямаше нужда да се преструва. Това беше глупаво, празен и дебелоглав опит за демонстрация на героизъм. Нека го мислят за страхливец. Нека си мислят каквото щат. Тези петнадесет минути бяха най-лошият кошмар в целия му живот. Въздействието им продължаваше да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието му.

— Усещането е… много силно — каза той. — Много силно. Много обезпокоително.

— Но като цяло вие сте добре, нали така? — попита нетърпеливо адвокатът. — Е, малко сте пораздрусан. И кой ли не би бил, ако се спусне в мрака! Но като цяло сте добре. Така си и знаехме. Само малцина, съвсем малък брой хора стават жертва на някакви психически увреждания…

— Не — рече Шийрин. Лицето на адвоката пред него му заприлича на ухилена скулптура с причудливи черти. Като лицето на демон. Гледката беше непоносима. Но демонът можеше да бъде прогонен, ако бъде достатъчно откровен. „Няма нужда от дипломация“, помисли си Шийрин. Не и когато човек разговаря с демони. — Не е възможно някой да мине през това нещо, без да се изложи на сериозен риск. Сега съм убеден в това. Дори и най-устойчивата психика тук бива подложена на ужасно изпитание, а слабите просто рухват. Ако отворите Тунела отново, всички болници за душевни болести в четирите провинции ще бъдат претъпкани в рамките на шест месеца.

— Напротив, докторе…

— Не ми пробутвайте вашето „напротив“! Бил ли сте в Тунела Кюбело? Не, не мисля. Но аз бях. Вие плащате за професионалното ми мнение и ще го имате веднага: Тунелът е крайно опасен. Това е просто въпрос на човешка природа. Повечето от нас не могат да се справят с Мрака и това никога няма да се промени, докато на небето грее поне едно слънце. Затворете Тунела завинаги, Кюбело. В името на здравия разум, човече, затворете го! Затворете го!

7.

Бийни спря моторния си скутер на паркинга на факултета точно под купола на Обсерваторията и се затича по пътеката, която водеше към главния вход на огромната постройка. Докато се качваше по широкото каменно стълбище, той с изненада чу някой да го вика отгоре.

— Бийни! Ето те и теб най-сетне.

Астрономът вдигна очи. Високата, тежко скроена и силна фигура на приятеля му Теремон 762 от „Саро Сити Кроникъл“ се очертаваше на фона на грамадната врата на Обсерваторията.

— Теремон? Мен ли търсиш?

— Да, теб. Казаха ми, че няма да се появиш тук още няколко часа. Но ти все пак изникна тъкмо когато си тръгвах. Това е моят усет за изненадващи открития!

Бийни взе на бегом последните няколко стълби и двамата бързо се прегърнаха. Той познаваше журналиста от три-четири години, откакто Теремон бе дошъл в Обсерваторията, за да вземе интервю от някой от учените относно последния манифест на ексцентричните Апостоли на Пламъка. Двамата се бяха сближили, макар Теремон да беше с пет години по-възрастен и да произхождаше от едно по-ниско и по-светско социално стъпало. На Бийни му допадаше идеята да има приятел, който да не е въвлечен по никакъв начин в университетските машинации; а Теремон пък се радваше да познава някого, който няма абсолютно никакъв интерес да го използва заради значителното му журналистическо влияние.

— Има ли нещо нередно? — попита Бийни.

— Ни най-малко. Но се налага отново да ми дадеш едно от тези рутинни интервюта в стил Гласът на науката. Мондиор произнесе последната си знаменита реч: „Разкайте се, разкайте се, Страшният съд идва“, нали се сещаш. Сега твърди, че е готов да разкрие точния час, когато светът ще бъде унищожен. Всъщност, ако се интересуваш, това ще се случи идната година на деветнадесети тепгар.

— Този луд човек! Всяка свързана с него новина е загуба на печатно пространство. Защо въобще се намират хора, които да обръщат внимание на Апостолите?

Теремон сви рамене.

— Истината е, че хората се вслушват в думите им. И става въпрос за много хора, Бийни. Ако Мондиор твърди, че краят наближава, аз ще имам нужда от някой като теб, който да се изправи и да каже: Това не е истина, братя и сестри! Не се страхувайте! Всичко е наред! Или нещо от този род. Нали мога да разчитам на теб, Бийни?

— Знаеш, че можеш.

— Тази вечер?

— Тази вечер? О, Господи, Теремон, тази вечер всичко е объркано. Колко време според теб ще отнеме това?

— Половин час? Четиридесет и пет минути?

— Виж какво — рече Бийни, — точно сега имам спешна среща — затова и идвам по-рано. Освен това се заклех на Раиста, че ще побързам да се прибера, за да й посветя, ами… за да й посветя час-два. Напоследък пътищата ни толкова се раздалечиха, че едва успяваме изобщо да се видим. А по-късно вечерта отново трябва да дойда в Обсерваторията, за да се погрижа за няколко снимки…

— Добре — прекъсна го Теремон. — Разбирам, че съм избрал неподходящ момент. Няма никакъв проблем, Бийни. Крайният срок за предаването на този материал е утре следобед. Какво ще кажеш да поговорим утре сутринта?

— Сутринта? — каза Бийни несигурно.

— Зная, че това е немислимо за теб. Но онова, което имам предвид е да се върна тук по изгрев-Онос, тъкмо когато приключваш нощната си работа. Ако просто успееш да ми дадеш едно малко интервю, преди да се прибереш вкъщи да спиш…

— Ами…

— Услуга като на приятел, Бийни.

Бийни погледна журналиста уморено.

— Разбира се. Не е там проблемът. Просто утре сутринта може да съм толкова гроги, че изобщо да не съм ти от полза.

Теремон се ухили.

— Това не ме тревожи. Забелязал съм твоята способност да се отърсваш от умората дяволски бързо, когато се налага да опровергаваш разни антинаучни щуротии. Тогава до утре, до изгрев-Онос? В твоя кабинет, нали?

— Точно така.

— Хиляди благодарности, приятелю. Дължа ти една почерпка.

— Няма защо.

Теремон му махна с ръка и тръгна да слиза по стълбите.

— Поздрави от мен своята красива дама — извика той. — Ще се видим утре сутринта.

— Да, утре сутринта — отекна гласът на Бийни.

Колко странно прозвуча това. През предобедите той не се срещаше с никого и не се интересуваше от нищо. Но за Теремон щеше да направи изключение. Нали за това бяха приятели?

Бийни се обърна и влезе в Обсерваторията.

Вътре всичко беше спокойно и залято от мъждива светлина, цареше познатата тишина на големия научен храм, където бе прекарал по-голямата част от времето си още от ранните си университетски години. Но той знаеше, че това спокойствие е измамно. Тази величествена постройка, както и повечето светски институции по света, приличаше на един неспирен водовъртеж от всевъзможни конфликти, които варираха от най-възвишените философски спорове до най-дребнавите и тривиални вражди, кавги, клевети и интриги. Гилдията на астрономията не беше по-добродетелна от която и да е друга.

Въпреки това Обсерваторията беше като светилище за Бийни и за повечето хора, които работеха тук — място, където можеха да загърбят светските проблеми и да се отдадат в по-голяма или по-малка стенен безметежно на вечната борба, чиято цел беше да се даде отговор на поставените от вселената велики въпроси.

Бийни тръгна бързо по дългия главен коридор, опитвайки се както винаги без успех да заглуши трополенето на ботушите си по мраморния под.

Той хвърли бърз поглед вляво и вдясно към стъклените витрини, където имаше постоянна изложба на свещените експонати, свързани с историята на астрономията. Тук бяха грубите и почти комични телескопи, използвани от пионери като Чектор и Станта преди четири-пет века. Тук бяха и чепатите черни метеоритни буци, които бяха падали от небето в продължение на векове; по един загадъчен начин те напомняха за тайните, които се криеха отвъд облаците. Тук бяха също и първите издания на славните астрономически небесни карти и учебници, както и пожълтелите от времето ръкописи на някои от епохалните теоретически трудове на великите мислители.

Бийни се спря за миг пред последния от тези ръкописи, който, за разлика от другите, изглеждаше почти нов и запазен, защото беше дело на учен от предишното поколение астрономи — това бе класическата кодификация на Теорията на всеобщата гравитация на Атор 77, разработена малко преди Бийни да бъде роден.

Макар да не беше особено религиозен човек, той се вторачи в неголямата купчина листа с чувство, което приличаше твърде много на благоговение и откри, че в главата му се върти нещо почти като молитва.

Теорията за всеобщата гравитация беше един от стълбовете на неговото мироздание: може би най-важният стълб. Той не можеше да си представи какво щеше да прави, ако този стълб се сгромолясаше. А точно сега му се струваше, че могъщата колона може да се разклати.

В дъното на коридора, зад една красива бронзова врата, се намираше кабинетът на доктор Атор. Минавайки покрай нея, Бийни хвърли бързо поглед и се завтече нагоре по стълбите. Многоуважаваният и извикващ страхопочитание директор на Обсерваторията беше последният човек на света, наистина последният, когото Бийни искаше да види в този момент.

Фаро и Иймот го очакваха горе в стаята с картите, както се бяха разбрали.

— Съжалявам, че закъснях — рече Бийни. — Имах проблеми този следобед.

Те му се усмихнаха нервно и примигаха с късогледите си очи. Колко странни бяха тези две момчета, замисли се той не за първи път. И двамата бяха от някаква затънтена аграрна провинция — Ситин или може би Катамбер. Фаро 24 беше нисък и топчест, а походката му бе отпусната и мързелива. Като цяло той беше весел, безгрижен и непостоянен. Приятелят му Иймот 70 беше невероятно висок и слаб, нещо като стълба на панти с ръце, крака и лице; човек на практика се нуждаеше от телескоп, за да види главата му, която се мержелееше някъде високо в стратосферата. Въпреки това те бяха неразделни и така си караха открай време. Бяха най-блестящите сред всички наскоро дипломирали се студенти и се намираха едно ниво по-долу от Бийни в йерархическата стълбица на Обсерваторията.

— А, и ние не сме тук от много време — отвърна веднага Иймот.

— Само от една-две минути, доктор Бийни — добави Фаро.

— Все още не съм „доктор“, но все пак благодаря — рече Бийни. — Предстои ми да мина през последното изпитание. Как се справихте с тези изчисления?

Помръдвайки и потропвайки с невъзможно дългите си крака, Иймот рече:

— Това са гравитационни изчисления, нали, сър?

Фаро толкова силно го сръчка с лакът в ребрата, че Бийни се приготви да чуе звука на счупена кост.

— Няма нищо — каза по-старшият астроном. — Всъщност Иймот е прав. — Той се усмихна вяло на високия мъж. — Исках да приемете това като едно чисто абстрактно математическо упражнение. Но не се изненадвам, че сте успели да отгатнете за какъв контекст става дума. Вие разбрахте това след като получихте резултата, нали така?

— Да, сър — отговориха Фаро и Иймот едновременно.

— Най-напред направихме изчисленията от край до край — рече Фаро.

— След това ги прегледахме още веднъж и нещата станаха ясни — каза Иймот.

— А, да — забеляза Бийни. Тези хлапета донякъде го смущаваха. Те бяха толкова по-млади — всъщност само с шест-седем години, но той беше асистент, а те само студенти, а това беше огромна бариера както за него, така и за тях. Но макар и млади, те имаха изключителни умове!

Общо взето Бийни не беше доволен, че са се досетили за концептуалната матрица на изчисленията. В действителност изобщо не беше доволен. Само след няколко години те щяха да бъдат тук, във факултета, и може би щяха да се състезават за същото преподавателско място, което се надяваше да получи, а това можеше да не е никак забавно. Но той се опита да не мисли за тези неща.

Бийни посегна към тяхната разпечатка.

Иймот му я подаде със силно разтреперани ръце.

Бийни се зае да прегледа редиците цифри, в началото спокойно, но след това с все по-нарастващо вълнение.

В продължение на цяла година той бе разсъждавал над определени изводи от Теорията за всеобщата гравитация, която наставникът му Атор бе довел до такова съвършенство. Това беше големият му триумф и именно на нея дължеше славата си. Всъщност той бе разработил теория за орбиталното движение на Калгаш и всичките му шест слънца, базирана на рационалните принципи за силите на привличане.

Използвайки съвременна изчислителна техника, Бийни проучваше определени аспекти на орбитата на Калгаш около основното му слънце Онос, когато за свой ужас откри, че резултатите му не отговарят напълно на постулатите на Теорията за всеобщата гравитация. Според теорията на Атор в началото на настоящата година Калгаш трябваше да се намира тук по отношение на Онос, а той несъмнено се намираше другаде.

Отклонението беше незначително — само няколко десетични единици — но в един по-широк смисъл то изобщо не беше незначително. Теорията за всеобщата гравитация беше толкова точна, че повечето хора предпочитаха да я наричат Закона за всеобщата гравитация. Математическата й база се считаше за безпогрешна. Но в една теория, която цели да обясни движението на света през пространството, няма място дори и за най-малки несъответствия. Тя или е пълна, или не е: средно положение нямаше. Освен това Бийни знаеше, че разликата от няколко десетични единици в едно малко по обхват изследване, може да се превърне в огромна бездна, ако бъдат предприети по-амбициозни изчисления. Каква полза щеше да има от цялата Теория за всеобщата гравитация, ако предполагаемото положение на Калгаш след век се окажеше невярно и планетата се озовеше точно от обратната страна на Онос?

Бийни бе проверявал изчисленията си толкова много пъти, че накрая взе да му се повръща от тях. Резултатът беше винаги един и същ.

Но на какво все пак да вярва?

На своите числа или на доминиращата страховита схема на Атор?

На своите незначителни представи за астрономия или на дълбокото прозрение на Атор за фундаменталния строеж на вселената?

Представи си как стои на купола на Обсерваторията и крещи: „Чуйте ме всички. Теорията на Атор е грешна. Ето ги моите резултати, които я опровергават!“ Това щеше да извика такива изблици на смях, че да бъде издухан от континента. Кой беше той, че да се противопоставя на титана Атор? Кой би могъл да повярва, че един неопитен асистент е преобърнал Закона за всеобщата гравитация с главата надолу?

И все пак… все пак…

Очите му се плъзгаха бързо от лист на лист. Изчисленията на Фаро и Иймот върху първите две страници му бяха непознати. Той бе заложил данните за двамата студенти по такъв начин, че основните съотношения, откъдето цифрите са били извлечени, да не са никак ясни и очевидно те бяха подходили към проблема по начин, който всеки астроном, опитващ се да изчисли планетарна орбита, би счел за нестандартен. Точно това бе искал и Бийни. Общоприетият метод винаги водеше до катастрофални резултати; но той имаше твърде много информация на свое разположение, за да може да работи по някакъв друг начин освен по общоприетия. В това отношение Фаро и Иймот нямаха неговите проблеми.

Но следейки линията на техните разсъждения и доводи, Бийни започна да забелязва обезпокоителни съвпадения на цифрите. На третата страница те вече бяха преплетени с неговите собствени изчисления, които знаеше наизуст.

И оттам нататък всичко водеше стъпка по стъпка и систематично до същия смайващ, разтърсващ, невъобразим и напълно неприемлив краен резултат.

Бийни погледна втрещено двамата студенти.

— Нали няма никаква възможност да сте сбъркали някъде. Ето тези интегрирания, например… те изглеждат доста коварни…

— Сър! — извика Иймот, потресен до дъното на душата си. Лицето му бе станало яркочервено, а ръцете му се люлееха сякаш против волята му.

Фаро заговори по-миролюбиво:

— Опасявам се, че са верни, сър. Всичко съвпада и напред, и назад.

— Да, предполагам, че е така — каза Бийни унило. Той се опита да скрие тревогата си, но ръцете му трепереха толкова силно, че листовете на разпечатката започнаха да пърхат в пръстите му. Понечи да ги сложи на масата пред себе си, но китката му направи рязко, неконтролируемо движение, което много напомняше за жестикулациите на Иймот, и те се разпиляха по пода.

Фаро коленичи да ги събере. Той хвърли към Бийни тревожен поглед.

— Сър, ако сме ви разстроили по някакъв начин…

— Не. Ни най-малко. Просто не можах да се наспя днес, това е проблемът. Работата ви безспорно е добра, много добра. Гордея се с вас. Да се заемете с проблем, който няма абсолютно никакъв реален резонанс, който на практика противоречи напълно на научната истина, и после да вървите методично към заключението, което се изисква от изходните данни, съумявайки да игнорирате обстоятелството, че предварителното условие е абсурдно… ами това е чудесно свършена работа, възхитителна демонстрация на вашия логически капацитет, първокласен мисловен експеримент…

Той забеляза, че си разменят бързи погледи. Зачуди се дали успява да ги заблуди дори и най-малко.

— А сега — продължи той, — извинете ме приятели… но имам друга среща…

Бийни нави стегнато проклетите книжа под формата на цилиндър, мушна ги под мишницата си и после се втурна покрай двамата студенти към вратата и оттам към коридора. На практика той тичаше, бързайки да се прибере в малкия си уединен и сигурен кабинет.

„Боже мой — мислеше си той. — Боже мой, боже мой, боже мой, какво направих? И какво ще правя сега?“

Бийни зарови глава в ръцете си и зачака, докато сърцето му се поуспокои. Но то като че ли нямаше подобни намерения. След минута той се поизправи и натисна с пръст бутона за свързване, който беше на бюрото му.

— Свържете ме със „Саро Сити Кроникъл“ — каза той на микрофона. — Теремон 762.

От комуникатора дойде дълго и влудяващо пращене и съскане. После изведнъж долетя дълбокият глас на Теремон:

— Отдел новини, Теремон 762.

— Бийни.

— Какво? Не чувам какво казваш!

Бийни разбра, че не е успял да възпроизведе нещо повече от грачене.

— Бийни е, казвам! Искам… искам да променим времето на срещата.

— Да го променим? Виж приятелю, знам как се чувстваш сутринта, защото и аз съм така. Но на всяка цена трябва да поговорим до утре по обед, иначе оставам без материал. Оставам те ти да решиш кога — аз съм готов по всяко време, но…

— Ти не ме разбираш. Искам да се срещнем по-рано, а не по-късно, Теремон.

— Моля?

— Тази вечер. Да речем в девет и половина. Или в десет, ако не можеш по-рано.

— Разбрах, че ще правиш някакви снимки в Обсерваторията.

— Да вървят по дяволите тези снимки, човече. Трябва да те видя.

— Трябва? Бийни, случило ли се е нещо? За Раиста ли става дума?

— Това няма абсолютно нищо общо с Раиста. Девет и половина? В „Шестте слънца“?

— Да, в „Шестте слънца“, в девет и половина — рече Теремон. — Разбрано.

Бийни прекъсна връзката и в продължение на един дълъг миг остана загледан в навитите на цилиндър книжа пред себе си, поклащайки мрачно глава. Сега се чувстваше малко по-спокоен, но промяната бе съвсем незначителна. Щом довереше всичко това на Теремон, товарът на плещите му щеше да поолекне. Той вярваше на Теремон безрезервно. Общото мнение беше, че лоялността не влиза в добродетелите на вестникарите и Бийни знаеше това, но Теремон беше първо приятел и после журналист. Той никога не бе злоупотребявал с доверието на Бийни, нито веднъж.

Но дори и сега Бийни нямаше никаква представа каква ще бъде следващата му стъпка. Може би Теремон щеше да измисли нещо. Може би.

Той напусна Обсерваторията по задното стълбище, промъквайки се като крадец през аварийния изход. Беше принуден да мине оттам, защото не смееше да поеме риска да налети на Атор. Възможността да срещне Атор именно сега, да се изправи срещу него лице в лице и очи в очи, му се струваше чудовищна.

Пътуването с моторния скутер до дома му премина ужасно. Имаше чувството, че всеки момент законите за гравитацията можеха да се окажат неверни и тогава ще се понесе към небесата. Най-накрая пристигна в малкия апартамент, който делеше с Раиста 717.

Когато го видя, тя ахна.

— Бийни! Бял си като…

— Да, като привидение. — Той протегна ръце към нея и я притисна плътно към себе си. — Прегърни ме — рече Бийни. — Прегърни ме.

— Какво има? Какво се е случило?

— По-късно ще ти кажа — отвърна той. — Просто ме прегърни.

8.

Теремон беше в клуба „Шест слънца“ малко след девет. Навярно щеше да е хубаво да даде на Бийни един добър старт, например да започнат с едно-две бързи питиета, просто ей така, за да смаже малко мозъка си. Когато му се обади по телефона, астрономът звучеше ужасно — сякаш с огромно усилие възпираше някакъв хистеричен пристъп. Теремон не можеше да си представи какво толкова ужасно му се е случило в уединението и покоя на Обсерваторията, че да се превърне в такава развалина за толкова кратко време. Но беше ясно като бял ден, че Бийни е в голяма беда, и очевидно щеше да се нуждае от висококвалифицираната помощ на Теремон.

— Един коктейл Тано’, моля — каза Теремон на сервитьора. — Не, почакайте… нека бъде двоен. Един Тано Сита, става ли?

— Двоен лек бял — рече сервитьорът. — След миг ще бъде тук.

Вечерта беше приятна. Теремон, който беше редовен гост тук, радващ се на особено внимание, както обичайно бе настанен на закътаната си маса на терасата с изглед към града. Светлините на търговската част на Саро сити проблясваха весело. Онос беше залязъл преди около час-два и сега на източното небе грееха само Трей и Патру, които хвърляха остри двойни сенки, докато се спускаха към утринта.

Загледан в тях, Теремон се чудеше кои ли слънца ще сияят утре на небето. Винаги беше различно, бляскаво и вечно променящо се зрелище. Да, Онос — човек винаги можеше да бъде сигурен, че Онос ще грее поне през една част от деня през цялата година, но макар и да знаеше тази подробност — какво от това? Ами Довим, Тано, Сита, дали пък утре нямаше да има четири слънца? Не знаеше със сигурност. Може би утре щяха да се появят единствено Тано и Сита, а Онос щеше да се вижда само няколко часа по обед. Денят би бил мрачен в този случай. Но след втората глътка той си спомни, че сега беше сезонът на кратките изгреви на Онос. Затова най-вероятно утре щеше да има три слънца, в случай че не си останеха само с Онос и Довим.

Толкова трудно беше да се ориентираш точно във всички тези неща…

Е, ако наистина го беше грижа, можеше да помоли да му донесат един алманах. Някои хора, изглежда, винаги знаеха кои слънца ще светят на другия ден — Бийни беше един от тях, но това си беше в реда на нещата — а самият Теремон гледаше по-безгрижно на всичко това. Стига да имаше там някакво слънце, той не навлизаше в подробности и не се интересуваше точно кое ще бъде то. Всъщност винаги имаше едно… две, три, а понякога бяха и четири. Човек можеше да разчита на това. От време на време бяха дори пет.

Питието му пристигна. Той отпи една голяма глътка и издиша въздуха от дробовете си с удоволствие. Какво възхитително нещо беше коктейлът Тано! Добрият силен бял ром от Велкаринските острови, смесени с онзи чист ароматен и още по-силен продукт, който дестилират по бреговете на Багилар, а само малко сок от сгарино за омекотяване… ах, великолепно! Теремон не пиеше особено много и определено не толкова колкото разказваха легендите за журналистите, но той считаше за злополучен всеки ден, в който не намереше време да пийне един-два Тано коктейла през тези тихи здрачни часове след залеза на Онос.

— Имаш вид на доволен човек, Теремон — чу той зад себе си глас.

— Бийни! Подранил си!

— С десет минути. Какво пиеш?

— Както обикновено — коктейл Тано.

— Хубаво. Мисля, че и аз ще взема един.

— Ти? — Теремон се втренчи в приятеля си. Доколкото знаеше, Бийни качваше настроението си само с плодов сок. Не си спомняше астрономът някога да си беше поръчвал нещо по-силно.

Но тази вечер Бийни изглеждаше особено — измъчен, отпаднал и изтощен. В очите му имаше почти трескав блясък.

— Келнер! — извика Теремон.

Начинът, по който Бийни гълташе коктейла си, беше обезпокоителен. След този първи набег той се задъха, сякаш въздействието на алкохола беше много по-силно, отколкото бе очаквал, но след това без забавяне Бийни отпи здраво за втори път, а после и за трети.

— По-полека — настоя Теремон. — Главата ти ще се завърти само след пет минути.

— Тя вече се върти.

— Пил ли си нещо преди да дойдеш тук?

— Не, нищо не съм пил — отвърна Бийни. — Шок. Потрес. — Той остави чашата си и се загледа съкрушително в светлините на града. След миг я вдигна отново, почти разсеяно, и я пресуши до дъно. — … Не трябва да си поръчвам втори коктейл толкова скоро, ти как мислиш, Теремон?

— Съмнявам се дали трябва. — Теремон се присегна и сложи леко ръката си върху китката на астронома. — Какво става, приятелю. Разкажи ми.

— Трудно е… да се обясни.

— Хайде, опитай. Имам известен опит в тези работи, нали разбираш. Ти и Раиста…

— Не! И преди ти казах, това няма нищо общо с нея. Абсолютно нищо.

— Добре. Вярвам ти.

— Може би трябва да пийна още един коктейл.

— Малко по-късно. Хайде, Бийни. За какво става дума?

Бийни въздъхна.

— Ти знаеш какво представлява Теорията за всеобщото привличане, нали Теремон?

— Разбира се, че знам. Всъщност не бих могъл да кажа точно какво означава — на Калгаш има само дузина хора, които наистина я разбират, нали така? — но определено мога да кажа за какво става дума… повече или по-малко.

— Значи и ти си се хванал на тия глупости — каза Бийни с дрезгав смях. — За това, че само дузина души могат да разберат математическия аспект на Теорията за гравитацията.

— Открай време все това чувам.

— Онова, което чуваш открай време, са невежествени народни мъдрости — рече Бийни. — Мога да ти дам същността на математическите отношения в едно изречение и навярно ще разбереш за какво става дума.

— Наистина ли? И смяташ, че ще разбера?

— Несъмнено. Виж, Теремон, Законът за всеобщата гравитация — искам да кажа Теорията за всеобщата гравитация — твърди, че между всички тела във вселената съществува сила на притегляне, като размерът на тази сила между всеки две тела е пропорционален на сбора на техните маси, разделен на разстоянието между тях на квадрат. Достатъчно просто ли беше?

— И това ли е всичко?

— Това е достатъчно! Четиристотин години са били необходими, за да се стигне до това откритие.

— Защо толкова много? Както го представи ти, изглежда доста просто.

— Защото великите научни закони не се раждат от някакви проблясъци на въображението, както ви се иска на вас вестникарите. Обикновено са необходими обединените усилия на учените от целия свят в продължение на векове. Още откакто Дженови 41 откри, че Калгаш се върти около слънцето, а не обратното — това беше преди четири века — астрономите работят над проблема защо шестте слънца се появяват и изчезват на небето по този определен начин. Сложните движения на слънцата били записвани, анализирани и проучвани. Теориите били предлагани една след друга, после били оборвани, защитавани, модифицирани, изоставяни, възкресявани и преобразувани в нещо друго. Било е къртовска работа.

Теремон кимна замислено и довърши коктейла си. Той даде знак на сервитьора да донесе още два. „Бийни изглежда доста спокоен, докато говори за наука“, помисли си журналистът.

— Преди около тридесет години — продължи астрономът — Астор 77 доведе всичко това до съвършенство, доказвайки, че Теорията за всеобщата гравитация обяснява точно орбиталните движения на Шестте слънца. Това беше удивително постижение. Едно от най-големите завоевания на чистата логика в историята на науката.

— Зная колко голямо е уважението ти към този човек — рече Теремон. — Но какво общо има всичко това с…

— Приближавам се към същността на проблема. — Бийни стана и отиде до края на терасата с втория си коктейл в ръка. Той остана известно време там, мълчалив и загледан в далечните Трей и Патру. Теремон реши, че Бийни отново започва да се вълнува. Но журналистът не каза нищо. След малко Бийни отпи една голяма глътка от питието си. Стоейки все още с гръб към приятеля си, той най-сетне каза: — Проблемът е следният. Преди няколко месеца аз започнах да преизчислявам движението на Калгаш около Онос, използвайки големия нов университетски компютър. Вкарах в компютъра данните от последните шест седмици за действителната орбита на Калгаш и му наредих да изчисли орбиталните движения на планетата през останалата част на годината. Не очаквах никакви изненади. Чисто и просто ми трябваше някакво извинение, за да си поиграя с компютъра, така поне си мисля. Естествено в основата на моите изчисления бяха гравитационните закони. — Той рязко се завъртя. Мрачното лице, което журналистът видя, сякаш беше на човек, обсебен от духове. — Теремон, аз не получих очакваните резултати.

— Не те разбирам.

— Орбитата, която компютърът ми даде, не съвпадна с хипотетичната орбита, която очаквах да получа. Не искам да кажа, че съм работил единствено върху системата Калгаш-Онос. Взех под внимание всички смущения, които можеха да бъдат предизвикани от другите слънца. И онова, което получих — онова, което компютърът твърдеше, че е истинската орбита на Калгаш — беше нещо съвсем различно от орбитата, посочена в гравитационната теория на Атор.

— Но ти каза, че при залагането на данните си използвал гравитационните закони на Атор — рече Теремон, озадачен.

— Да, казах.

— Тогава как… — Изведнъж очите на Теремон светнаха. — Боже, човече! Ама че история! Да не би да искаш да кажеш, че чисто новият суперкомпютър в университета Саро, който струва Бог знае колко милиона кредити, работи неточно? Че скандално много пари, дошли от джобовете на данъкоплатците, са били пропилени? Че…?

— Нищо му няма на компютъра, Теремон. Повярвай ми.

— Можеш ли да бъдеш сигурен в това?

— Определено.

— Тогава… какво…

— Възможно е да подавам на компютъра погрешни данни, може би. Компютърът е страхотен, но той не може да получи верния отговор, ако изходните данни са неверни.

— Значи затова си толкова разстроен, Бийни! Слушай какво ще ти кажа, човешко е от време на време да се греши. Не трябва да бъдеш толкова строг към себе си. Ти…

— Най-напред трябваше да бъда напълно сигурен, че съм подал верните числа, и също, че съм заложил правилните теоретически постулати за обработката на тези числа — каза Бийни, стискайки чашата си толкова силно, че ръката му се разтрепери. Теремон забеляза, че коктейлът беше пресушен. — Както каза, човешко е от време на време да се греши. Затова аз повиках двама млади и нахакани студенти и ги накарах да се заемат с проблема. Днес те ми дадоха резултатите си. Това беше важната среща, поради която ти казах, че не можем да се срещнем. Теремон, те потвърдиха моето откритие. Те получиха същото отклонение в орбитата, каквото получих и аз.

— Но ако компютърът не е допуснал грешка, тогава… тогава… — Теремон поклати глава. — Тогава какво? Теорията за всеобщата гравитация ли не е вярна? Това ли искаш да ми кажеш?

— Да.

Начинът, по който Бийни беше произнесъл думата, говореше, че това му бе коствало страшно усилие. Той изглеждаше потресен, замаян и опустошен.

Теремон изучаваше приятеля си. Без съмнение астрономът бе объркан и навярно много смутен. Но Теремон все още не можеше да разбере защо това бе оказало толкова силно въздействие върху него.

Изведнъж всичко му стана ясно.

— Причината е в Атор! Ти се страхуваш да не нараниш Атор, нали?

— Точно така — рече Бийни, хвърляйки на Теремон поглед, в който имаше почти затрогваща благодарност, затова че е прозрял истинската ситуация. Той се отпусна тежко на стола си, прегърбен и с наведена глава. Когато заговори, гласът му звучеше приглушено: — Старецът няма да го преживее, ако разбере, че някой е подкопал великолепната му теория. И че от всички възможни хора, това направих именно аз. Той ми беше като втори баща, Теремон. Той ме насърчаваше и напътстваше във всичко, което постигнах през последните десет години, с… с, е добре, с обичта си, така да се каже. И сега му се отплащам по този начин. Аз няма просто да унищожа делото на целия му живот… това ще бъде нож в гърба, Теремон, и то спрямо него.

— Обмислял ли си възможността просто да потулиш откритието си?

Бийни го погледна изумен.

— Знаеш, че не бих могъл да направя това!

— Да, да зная. Но исках да разбера дали си обмислял тази възможност.

— Дали съм обмислял немислимото? Не, разбира се, че не. И през ум не ми е минавало. Но какво да правя сега, Теремон?… Допускам, че бих могъл да захвърля всички тия бумаги и да се престоря, че никога не съм се занимавал с този проблем. Но това би било чудовищно. В крайна сметка нещата се свеждат до следната дилема: или трябва да опетня научната си съвест, или да съсипя Атор. Да съсипя човека, когото считам не само за корифей в моята професия, но и за мой личен философски наставник.

— В такъв случай той не може да бъде такъв голям наставник.

Очите на астронома се разшириха от изумление и ярост.

— Какво говориш, Теремон.

— Спокойно. Спокойно. — Теремон разпери широко ръце в знак на примирение. — Струва ми се, че си ужасно снизходителен към него, Бийни. Ако Атор наистина е толкова велик човек, за какъвто го мислиш, той няма да постави собствената си репутация над научната истина. Разбираш ли какво имам предвид? Теорията на Атор не е непоклатима. Никоя теория не е, и винаги съществува възможност за промени. Не е ли така? Преди много време ти ми каза, че науката е низ от грешки, които постепенно се доближават до истината, и аз никога не забравих тези твои думи. Е, добре, това означава, че всички теории подлежат на постоянни промени и проверки, не е ли така? И ако накрая се окаже, че не са достатъчно близо до истината, те трябва да бъдат заместени от нещо друго, което е по-близо. Нали така, Бийни? Прав ли съм?

Бийни трепереше. Изглеждаше много блед.

— Можеш ли да ми поръчаш още един коктейл, Теремон?

— Не. Изслушай ме: има и още нещо. Ти казваш, че се безпокоиш за Атор — той е стар; предполагам, че здравето му е толкова крехко, че нямаш сърце да му кажеш, че си открил пукнатина в теорията му. Добре. В позицията ти има доброта и обич. Но виж какво ще ти кажа — ако изчисляването на орбитата на Калгаш е от такова голямо значение, някой друг рано или късно ще се натъкне на същия този дефект в теорията на Атор, като тебе. Възможно е дори той да е негов професионален опонент, негов открит враг… всички учени си имат врагове, толкова пъти си ми казвал това. Няма ли да бъде по-добре да отидеш при Атор и да му разкажеш внимателно и кротко за онова, което си открил, вместо той да го види някоя сутрин на страниците на „Кроникъл“?

— Да — прошепна Бийни. — Ти си съвършено прав.

— Значи ще отидеш при него?

— Да, да. Мисля, че се налага. — Бийни прехапа устни. — Това ме кара да се чувствам отвратително, Теремон. Като убиец.

— Зная. Но ти няма да убиваш Атор, а погрешната теория. Погрешните теории никога не трябва да остават в сила за дълго. Ти дължиш това на Атор и на себе си и трябва да направиш така, че истината да излезе наяве. — Теремон се поколеба. Изведнъж му хрумна една нова, изумителна идея. — Разбира се, съществува и една друга вероятност… Не е ли възможно Теорията за гравитацията въпреки всичко да си е вярна, както и цифрите на компютъра за орбитата на Калгаш, и причината за несъответствието в твоя резултат да се дължи на някакъв съвсем друг и съвършено неизвестен фактор?

— Допускам, че това е възможно — рече Бийни глухо и обезсърчено. — Но ако човек започне да се занимава с непознатите мистериозни фактори, той вече е попаднал в царството на фантастиката… Ще ти дам един пример. Да речем, че съществува някакво седмо невидимо слънце — то има маса и гравитационна сила, но ние просто не го виждаме. Ние не знаем, че е там, и поради тази причина не го вземаме под внимание в нашите гравитационни изчисления. По този начин се стига до несъответствие в цифрите. Това ли имаш предвид?

— Ами, защо не?

— А защо тогава да не бъдат пет невидими слънца? Или пък петдесет? А защо пък да няма някакъв невидим гигант, който тласка планетите наляво и надясно според прищевките си? А какво ще кажеш за един огромен дракон, чието дихание отклонява Калгаш от орбитата му? Не можем да оборим тези възможности, нали? Виж, Теремон, когато започнем да задаваме въпроса защо не, всичко става възможно и вече нищо няма смисъл. Поне за мен е така. Аз мога да работя само с реални неща. Може би си прав, че има някакъв неизвестен фактор, благодарение на който гравитационните закони престават да бъдат в сила. Наистина се надявам да е така. Но аз не мога да се заема със сериозна работа на тази основа. Мога само да отида при Атор, и ще го направя, обещавам ти, и да му кажа какви резултати съм получил от компютъра. Няма да посмея да му намекна — нито пък на някой друг — че приписвам цялата тази бъркотия на някакъв неоткрит досега „неизвестен фактор“. Ако го направя, ще звуча точно толкова налудничаво, колкото и Апостолите на Пламъка, които твърдят, че са запознати с какви ли не мистични откровения… Теремон, сега наистина искам още един коктейл.

— Да. Добре. И като заговори за Апостолите на Пламъка…

— Ти искаше да направя някакво изявление, спомням си. — Бийни махна уморено с ръка пред лицето си. — Да, да. Няма да те разочаровам. Ти ми оказа огромна помощ тази вечер. А сега да се върнем на Апостолите — какво точно бяха казали те? Забравих.

— Изявлението беше на Мондиор 71 — рече Теремон. — Великият Идол, в цялото му величие. Той каза — чакай да помисля — каза, че е съвсем близо времето, когато боговете възнамеряват да пречистят света от греховете, че може да изчисли точния ден, и дори точния час, когато ще настъпи Страшният съд.

Бийни изпъшка.

— И какво ново има в това? Не повтарят ли същите тези неща от години?

— Да, но сега кървавите подробности за края започнаха да стават повече. Знаеш, че според Апостолите това няма да бъде първият път, когато светът е унищожен. Те учат, че боговете умишлено са създали хората несъвършени, за да ги изпитат, и че са ни дали една-единствена година — една от техните божествени години, а не като нашите на Калгаш — за да се поправим. Тя се нарича Година на Светостта и се равнява точно на две хиляди и четиридесет и девет от нашите години. Всеки път, когато Годината на Светостта изтече и боговете открият, че ние все още сме зли и грешни, те унищожават света, изпращайки небесни огньове от някакви свети места на небето, известни под името Звезди. Във всеки случай така казват Апостолите.

— Звезди? — рече Бийни. — Слънцата ли имат предвид?

— Не, Звезди. Мондиор каза, че Звездите са съвсем различни от шестте слънца… Никога ли не си обръщал внимание на тези приказки, Бийни?

— Не. И защо, по дяволите, да го правя?

— Е добре, така или иначе, когато Годината на Светостта изтече и се окаже, че нищо на Калгаш не се е променило в морален план, тези Звезди запращат върху нас някакви свещени огньове и ни изгарят. Мондиор казва, че това се е случвало многократно. Но всеки път боговете проявявали милост — или поне една част от тях. След всяко поредно унищожаване на света по-добрите богове спечелват надмощие над по-суровите и дават на човечеството още един шанс. Най-светите сред оцелелите биват спасени от гибел и с това е положено началото на новия фатален срок: човечеството получава нови две хиляди и четиридесет и девет години, за да се откаже от греховете си. Мондиор казва, че времето почти е дошло. Сега изтича две хиляди четиридесет и осмата година от последния катаклизъм. След около четиринадесет месеца всичките шест слънца ще изчезнат и тези негови ужасни Звезди ще започнат да сипят пламъци от черното небе и ще изтрият грешните от лицето на Калгаш. И, по-точно казано, това ще стане идната година на деветнадесети тептар.

— Четиринадесет месеца — каза Бийни замислено. — Деветнадесети тептар. Доста е точен, а? Предполагам, че знае и в колко часа ще стане.

— Да, така казва. Поради тази причина се нуждая от изявлението на някой от Обсерваторията и предпочитаният човек си ти. В последното си изказване Мондиор заяви, че точният момент на катастрофата може да бъде изчислен по научен път… че не става просто дума за някаква догма от Книгата на откровенията — времето на катаклизма можело да бъде определено със същите математически методи, каквито астрономите използвали, когато… когато…

Теремон се поколеба и замлъкна.

— Когато изчисляваме орбитите на Калгаш и на слънцата? — попита саркастично Бийни.

— Ами, да — отвърна сконфузеният Теремон.

— Тогава в края на краищата може да има някаква надежда за света, щом Апостолите не могат да се справят по-добре от нас.

— Нуждая се от изявление, Бийни.

— Да. Разбрах това. — Следващата двойка коктейли пристигнаха и Бийни обхвана чашата си с ръка. — Опитай това — рече той след малко. — „Главната задача на науката е да отдели истината от неистината с надеждата по този начин да бъдат открити истинските закони на вселената. Поставянето на истината в услуга на неистината според нас, хората от университета, няма нищо общо с научния подход. Да, ние можем да предскажем движението на слънцата в небето, но дори да използваме и най-добрия си компютър, това ни най-малко няма да ни помогне, за да предскажем каква е волята на боговете. Също така допускам, че никога няма да сме в състояние да направим това.“ Как ти се струва?

— Съвършено — каза Теремон. — Чакай да видим дали успях да запиша всичко. „Главната задача на науката е да отдели истината от неистината с надеждата по този начин… да…“. Как беше после, Бийни?

Астрономът повтори всичко дума по дума, сякаш го бе запаметил часове преди това.

Сетне пресуши третия си коктейл на един дъх, който трая изумително дълго.

После се изправи, усмихна се за първи път през тази вечер и се просна напред по очи.

9.

Атор 77 присви очите си и се загледа съсредоточено в купчината листа от разпечатката, които лежаха пред него на бюрото, сякаш бяха карти на континенти, чието съществуване никой не бе подозирал.

Беше много спокоен. Сам се удивляваше от спокойствието си.

— Много интересно, Бийни — каза той бавно. — Много, много интересно.

— Разбира се, винаги съществува възможността да съм направил някаква съдбоносна грешка в основните положения, а пък от друга страна Фаро и Иймот също…

— И тримата да сте стъпили на грешни постулати? Не, Бийни. Не мисля.

— Просто исках да изтъкна, че тази възможност съществува.

— Моля те — рече Атор. — Остави ме да помисля.

Беше към девет часът сутринта. Онос сияеше в пълното си великолепие на фона на синевата, очертана в рамката на високия прозорец в директорския кабинет. Довим се виждаше едва-едва, малка яркочервена точица светлина, чиито лъчи прекосяваха високо небето в северна посока.

Атор разрови книжата, прелиствайки ги отново и отново върху бюрото. Остави ги и после отново се зае с тях. Помисли си колко странно е, че приема всичко това толкова спокойно. Бийни беше човекът, който изглеждаше силно развълнуван; самият той почти не реагираше.

„Може би съм в шок“, размишляваше Атор.

— Ето тук, сър, взех орбитата на Калгаш от общоприетите данни в алманаха. А тук на разпечатката са предположенията за орбитата, които новият компютър…

— Моля те, Бийни. Казах ти, че искам да помисля.

Бийни кимна отривисто. Атор му се усмихна и това му костваше немалко усилие. Страховитият шеф на Обсерваторията, висок, слаб мъж, със заповедническо изражение и внушителна гъста побеляла коса, толкова отдавна си бе позволил да играе ролята на суровия Титан на Науката, че сега му беше трудно да се отпусне и да се държи като нормално човешко същество. Или поне тук в Обсерваторията му беше трудно, където всеки го възприемаше като нещо подобно на полубог. У дома, със съпругата, с децата, и особено с шумния рояк на внуците, беше различно.

Значи Теорията за всеобщата гравитация не е съвсем вярна, дали наистина е така?

Не! Не, това беше невъзможно! Всеки атом здрав разум в него протестираше срещу тази мисъл. Концепцията за Всеобщата гравитация беше фундаментална за разбирането на структурата на вселената, Атор беше убеден в това. Атор знаеше. Тя беше твърде чиста, твърде логична, твърде красива, за да бъде невярна.

Без Закона за всеобщата гравитация цялата логика на космоса се разтваряше в хаоса.

Немислимо. Невъобразимо.

Но тези цифри… тази проклета разпечатка на Бийни…

— Виждам, че сте ядосан, сър. — Бийни отново се разбъбри. — И искам да ви кажа, че напълно ви разбирам… разбирам, че това ви е засегнало… всеки би бил ядосан, ако види, че делото, на което е посветил живота си, е изложено на опасност по този начин…

— Бийни…

— Нека само ви кажа, сър, че бих дал всичко, ако можех да избегна необходимостта да ви нося това днес. Зная, че сте ми ядосан, затова че дойдох тук с разпечатката, но мога само да заявя, че обмислях решението си задълбочено, преди да дойда при вас. Истинското ми желание беше да изгоря всички тези бумаги и да забравя, че някога съм се захващал с проблема. Чувствам се ужасно, задето открих тези неща, а също и за това, че именно аз бях човекът, който…

— Бийни — рече Атор отново с най-застрашителния си глас.

— Сър?

— Да, аз наистина съм ти ядосан. Но не за това, за което си мислиш.

— Сър?

— Първо, ядосан съм заради начина, по който ми бърбориш на главата, при положение, че искам само да поседя тук и да разгледам изчисленията в тези документи, които току-що ми подхвърли. Второ, и то е много по-важно — аз съм ти дълбоко обиден, затова че си се колебал дори и миг дали да ми донесеш откритието си. Защо чака толкова дълго?

— Едва вчера завърших двойната проверка.

— Вчера! Тогава е трябвало да дойдеш тук вчера. Кажи ми, Бийни, наистина ли си обмислял сериозно варианта да потулиш всичко това. Просто да захвърлиш тези резултати и да не кажеш нищо?

— Не, сър — отвърна отчаяният Бийни. — И през ум не ми е минавало да направя това.

— Добре, прекрасно. Кажи ми, човече, наистина ли смяташ, че съм толкова влюбен в собствената си прелестна теория, че да поискам един от най-талантливите ми асистенти да ме предпази от новината, че в нея има пукнатина?

— Не, сър. Разбира се, че не.

— Тогава защо не дойде тук на бегом в мига, в който беше убеден, че си прав?

— Защото… защото, сър… — Бийни изглеждаше така, сякаш иска да изчезне под килима. — Защото знаех колко много ще се разстроите. Защото си мислех, че може… че може толкова много да се разстроите, че това да се отрази на здравето ви. Затова се забавих, поговорих с един-двама приятели, премислих моето място в цялата тази ситуация и разбрах, че наистина нямам никакъв избор — трябваше да ви кажа, че Теорията за всео…

— Значи ти действително смяташ, че аз обичам моята теория повече от истината, а?

— О, не, не, сър.

Атор се усмихна отново и този път без никакво усилие.

— Но всъщност си е така. Аз съм човек като всеки друг, ако искаш — вярвай, ако искаш — недей. Теорията за всеобщата гравитация ми донесе всички възможни научни почести, каквито съществуват на тази планета. Тя е моят паспорт към безсмъртието, Бийни. Знаеш това. И сега да се сблъскам с възможността тя да е невярна… о, това е тежък шок, Бийни, и целият се чувствам разтърсен. Не бъркай по отношение на това… Разбира се, аз все още смятам, че теорията ми е вярна.

— Сър? — обади се Бийни и по всичко личеше, че е ужасен. — Но аз проверих изчисленията отново и отново, и отново, и…

— О, твоите резултати също са верни. Не е възможно да сте сбъркали и ти, и Фаро, и Иймот… не, не, вече ти казах, че не виждам голяма вероятност това да е така. Но тези резултати не опровергават непременно Теорията за всеобщата гравитация.

Бийни премига няколко пъти.

— Наистина ли?

— Определено не — рече Атор оживено. Обхваналото го сега чувство беше почти като веселие. Нереалният мъртвешки покой на първите няколко секунди бе отстъпил място на едно съвсем различно спокойствие, което човек изпитва, когато преследва истината. — Какво в края на краищата казва Теорията за всеобщата гравитация? Че всяко тяло във вселената упражнява някаква сила върху всички останали тела, сила, пропорционална на масата и разстоянието. И какво всъщност си се опитал да направиш ти при изчисляването на орбитата на Калгаш, опирайки се на Всеобщата гравитация? Ами да определиш гравитационното въздействие, което различните астрономически тела упражняват върху нашия свят при въртенето му около Онос. Не е ли така?

— Да, сър.

— Е, в такъв случай няма нужда да се отказваме от Теорията за всеобщата гравитация, поне засега. Трябва да преразгледаме нашата представа за вселената, приятелю, и да разберем дали не пропускаме нещо, което е необходимо да бъде включено в изчисленията ни — някакъв тайнствен фактор, за който въобще не подозираме, че упражнява гравитационно въздействие върху Калгаш, и съответно не го взимаме под внимание.

Бийни вдигна тревожно вежди. Той зяпна Атор с поглед, в който се четеше единствено пълно изумление.

След това се разсмя. В началото сподави звука, стискайки челюсти, но смехът все пак настоя на своето и го принуди да се разкашля пресекливо и задавено; трябваше да притисне устата си с ръце, за да спре изблика на веселие.

Атор го наблюдаваше слисан.

— Неизвестен фактор! — избъбри Бийни след малко.

— Небесен дракон! Невидими великани!

— Дракони? Великани? За какво говориш, момчето ми?

— Вчера вечерта… Теремон 762… о, сър, простете ми, наистина съжалявам. — Бийни се пребори със себе си, за да възвърне самообладанието си. Лицевите му мускули се загърчиха. Той премига няколко пъти ожесточено и сдържа дъха си. Извърна се за миг и когато застана отново с лице към Атор, можеше да се каже, че почти е дошъл на себе си. После заговори засрамено: — Вчера вечерта изпихме по няколко коктейла с Теремон 762 — нали се сещате, журналистът — разказах му едно-друго за откритието си и колко неловко се чувствам да ви го представя.

— Ти си отишъл при журналист?

— На него може да му се вярва напълно. Той ми е близък приятел.

— Всички те са негодници, Бийни. Повярвай ми.

— Не и той, сър. Познавам го и зная, че никога не би направил нещо, което да ме обиди или нарани. Всъщност Теремон ми даде отличния съвет на всяка цена да дойда при вас и затова именно съм тук. Но освен това — опитвайки се да ми вдъхне надежда, нали разбирате, да ми даде някаква утеха — той направи същото предположение като вашето, че може би има някакъв неизвестен фактор — това беше точната фраза, „неизвестен фактор“ — който обърква представите ни за орбитата на Калгаш. А аз се изсмях и му казах, че няма нужда да прибягваме до неизвестни фактори в тази ситуация, че е прекалено лесно решение на проблема. Подхвърлих — саркастично, разбира се, — че ако имаме право на подобни хипотези, тогава със същия успех можем да предположим, че някакъв гигантски дракон прави това с диханието си. И ето, че сега вашите разсъждения тръгнаха в същата посока, сър — вие не сте лаикът Теремон, а най-великият астроном на света!… Нали разбирате колко глупаво се чувствам, сър?

— Мисля, че да — отвърна Атор. Всичко това започваше да става малко уморително. Той прокара ръка през внушителната си бяла грива и погледна Бийни с израз, в който се смесваха раздразнение и съчувствие. — Ти си бил прав, когато си казал на приятеля си, че изнамирането на някакви фантастични теории за решаването на проблема няма да е от голяма полза. Но случайните предположения на лаиците невинаги са лишени от достойнства. Доколкото знаем, има някакъв неизвестен фактор, който влияе на орбитата на Калгаш. Необходимо е поне да проучим тази възможност, преди да захвърлим теорията зад борда. Мисля, че в случая е необходимо да прибегнем до Меча на Таргола. Знаеш ли какво е това, Бийни?

— Разбира се, сър. Принципът на икономичността. Дефиниран за първи път от средновековния философ Таргола 14, който заявил: „Трябва да разсечем с меч всяка хипотеза, която не е крайно необходима“, или нещо в този смисъл.

— Много добре, Бийни. Но аз съм го учил по друг начин: „Ако имаме пред себе си няколко хипотези, трябва да стоварим меча си най-напред по най-сложната от тях.“ В случая разполагаме с хипотезата, че Теорията за всеобщата гравитация е погрешна, срещу хипотезата, че в изчисленията си ти не си взел под внимание някакъв непознат и може би непознаваем фактор, който е оказал влияние върху орбитата на. Калгаш. Ако приемем първата хипотеза, тогава всичко, което знаем за структурата на вселената, ще се сгромоляса в бездната на хаоса. Ако приемем втората, тогава просто ще трябва да открием този неизвестен фактор и фундаменталният ред на нещата ще бъде запазен. Много по-просто е да открием нещо, което може да сме пропуснали, отколкото да се натъкнем на един нов общ закон за движението на небесните тела. По този начин хипотезата, че Теорията за гравитацията е погрешна, попада под меча на Таргола и ние започваме проучванията си с разработването на по-простото обяснение на проблема. Е, Бийни? Какво ще кажеш?

Лицето на Бийни сияеше.

— Значи аз не съм опровергал Теорията за гравитацията в края на краищата!

— Във всеки случай, още не. Ти навярно вече си си спечелил място в историята на науката, но все още не знаем дали ще бъдеш човекът, който е развенчал нещо старо, или е поставил основите на нещо ново. Да се молим да е второто. А сега се налага да помислим здравата, млади човече. — Атор затвори очи и разтърка челото си, където започваше да усеща болка. Много време бе изминало откакто не се беше занимавал с каквато и да е истинска научна работа, той знаеше това. През последните деветдесет години се беше посветил почти изцяло на административните дела в Обсерваторията. „Но все трябва да е останало нещо в мозъка, който е създал Теорията за всеобщата гравитация“, каза си той.

— Първо искам да разгледам по-задълбочено твоите изчисления — рече Атор. — А след това смятам да направя същото и със собствената си теория.

10.

Главната квартира на Апостолите на Пламъка беше величествена кула от искрящо златист камък, издигаща се като блестящо копие над река Сепитан в модерния квартал Биригам в Саро сити. „Тази висока кула — мислеше си Теремон, — трябва да е един от най-скъпите недвижими имоти в цялата столица.“

Никога не се бе замислял за това, но по всяка вероятност Апостолите бяха изключително богата групировка. Те имаха свои собствени радио и телевизионни станции, издаваха вестници и списания и разполагаха с тази огромна кула. Навярно притежаваха и всякакви други по-малко видими активи. Зачуди се как е възможно това. Шайка от фанатични и аскетични монаси? Откъде бяха докопали такива огромни суми, възлизащи на стотици милиони?

Но той знаеше, че известни индустриалци като Ботикер 888 и Вивин 99 бяха открити последователи на учението на Мондиор и неговите Апостоли. Нямаше да се изненада, ако научеше, че хора като Ботикер, Вивин и други са подпомогнали съкровищницата на Апостолите със солидни суми.

Но дори организацията да беше десет пъти по-млада, отколкото се твърдеше — а те казваха, че е на десет хиляди години — ако бяха инвестирали парите си мъдро през вековете, тогава никой не би могъл да каже какви несметни богатства са натрупали Апостолите чрез чудесата на сложната лихва, разсъждаваше Теремон. Може би ставаше дума за милиарди. Възможно беше да владеят тайно половината от Саро сити.

„Струва си да се проучи това“, каза си той.

Теремон влезе в просторния ехтящ вестибюл на огромната кула и се огледа със страхопочитание. Макар никога преди да не беше влизал тук, той бе чувал, че това е една изключително пищна сграда и отвън, и отвътре. Но нищо от чутото не можеше да го подготви за онова, което видя в тази окултна постройка.

Подът беше от полиран мрамор с инкрустации в половин дузина бляскави цветове и се простираше, докъдето му стигаше погледът. Стените бяха покрити с блестящи златни плочки с абстрактни шарки и се издигаха нагоре към високи полусферични сводове. Полилеи, направени от преплетени златни и сребърни орнаменти, хвърляха блещукащи снопове ярка светлина върху всяка педя от помещението.

В другия край на вестибюла Теремон видя нещо, което му заприлича на модел на цялата вселена, очевидно изработен само от скъпоценни камъни и метали: от тавана бяха провесени на невидими жици огромни сфери, представляващи, както изглеждаше, шестте слънца. Всяка от тях хвърляше зловещо зарево: от най-голямата струеше златист лъч светлина — това трябваше да е Онос; после мъждивият червеникав блясък на сферата на Довим, студеното безмилостно синкавобяло сияние на двойката Тано-Сита и по-меката млечна светлина на Патру и Трей. Един седми глобус — това навярно беше Калгаш — се носеше между тях като балон; цветовете му се променяха в зависимост от комбинацията слънчеви лъчи, които трепкаха по повърхността му.

Докато следеше втрещен това зрелище, Теремон дочу; нечий глас, но не можа да определи, откъде идва.

— Може ли да узнаем името ви?

— Казвам се Теремон 762. Имам среща с Мондиор.

— Моля, влезте в стаята непосредствено вляво, Теремон 762.

Той не видя никаква стая непосредствено вляво. Но после облицованата с мозайка стена се разтвори безшумно, откривайки малко овално помещение, което приличаше повече на преддверие, отколкото на стая. Стените бяха покрити с драперии от зелено кадифе, а единствената светлина беше един сноп янтарни лъчи.

Теремон сви рамене и влезе. Вратата зад него веднага се затвори и той почувства съвсем отчетливо, че нещо се движи. Това не беше стая, а асансьор! Да, беше сигурен, че се издига нагоре. Все по-нависоко и по-нависоко, съвсем бавно. Измина половин вечност, преди асансьорът да спре и вратата да се плъзне отново.

Там го очакваше фигура в черно монашеско расо.

— Бихте ли дошъл оттук, моля?

Един тесен недълъг коридор ги изведе в нещо като чакалня, където по-голямата част от една цяла стена се заемаше от портрета на Мондиор 71. Когато Теремон влезе, портретът сякаш запламтя и по някакъв странен начин стана по-жив и по-ярък; силните тъмни очи на Мондиор гледаха право в него, а суровото лице на Върховния апостол придоби някакъв вътрешен сияен блясък, който му придаваше нещо почти красиво и някак жестоко.

Теремон посрещна втренчения поглед от портрета доста хладно. Но дори и коравият журналист установи, че е значително притеснен от мисълта, че много скоро ще взима интервю от същата тази личност. Телевизионните и радио появи на Мондиор бяха едно нещо — просто някакъв смахнат проповедник, който разгласяваше абсурдното си послание. Но Мондиор от плът и кръв можеше да се окаже нещо съвсем друго — страховит, хипнотичен, мистериозен. Теремон реши да бъде нащрек.

Монахът с черното расо се обади:

— Оттук, моля…

Стената вляво от портрета се разтвори. Там имаше някакъв кабинет, обзаведен пестеливо подобно на манастирска килия, нищо друго освен едно голо писалище, направено от единична плоча от полиран камък, и нисък стол без облегалка, издялан от ствола на странно сиво дърво с червени жилки, който беше поставен пред писалището. На стола седеше някакъв очевидно високопоставен силен мъж, облечен в характерното черно апостолско расо с червен кант по края на качулката.

Беше много внушителен. Но това не беше Мондиор 71.

Ако се съдеше по снимките и телевизионните му появи, Мондиор трябваше да е на около шестдесет и пет или седемдесет години и да е надарен с прекомерна мъжка сила. Косата му беше гъста, вълниста и черна, с големи сиви кичури, имаше пълно месесто лице, широка уста, силен нос, тежки смолисточерни вежди и тъмни властни очи. А този мъж на писалището беше млад, със сигурност нямаше още четиридесет години, и макар също да изглеждаше могъщ и подчертано мъжествен, това беше по съвсем друг начин: той беше много жилав, с проницателно тясно лице и опънати тънки устни. Къдравата коса, която падаше над челото му изпод качулката, беше с особен керемиденочервен цвят, а очите му бяха студени и безмилостно сини.

Без съмнение този човек заемаше високо място в организацията на Апостолите, но Теремон имаше среща с Мондиор.

Едва тази сутрин, след като бе написал статията си за последното гръмотевично изявление на Апостолите, той бе решил да научи нещо повече за този тайнствен култ. Всичко казано от тях, разбира се, бе възприемал като нелепици, но сега тези нелепици започваха да му се струват интересни, струваше си да понапише едно-друго за тях. Какъв по-добър начин да научи нещо повече от това да отиде направо при най-високопоставения човек? Естествено, ако това е възможно. Но за негова изненада, когато се обади, му отговориха, че може да бъде приет от Мондиор още същия този ден. Всичко изглеждаше прекалено лесно.

Сега започваше да разбира, че е било прекалено лесно.

— Казвам се Фолимун 66 — рече кротко и сговорчиво мъжът с проницателното лице. В гласа му нямаше и следа от гръмотевичните повелителни нотки на Мондиор. И все пак Теремон предполагаше, че това е глас на човек, който е свикнал да му се подчиняват. — Аз съм адютант по обществените връзки за вътрешния район на нашата организация. С удоволствие ще отговоря на всеки ваш въпрос.

— Срещата ми беше лично с Мондиор — каза Теремон.

Студените очи на Фолимун не издадоха и следа от изненада.

— Можете да гледате на мен като на гласа на Мондиор.

— Разбрах, че това ще бъде лична аудиенция.

— И тя е такава. Всяка чута от мен дума бива доложена на Мондиор; всичко, което казвам аз, е словото на Мондиор.

— Въпреки това аз получих уверения, че ще ми бъде разрешено да разговарям с Мондиор. Изобщо не се съмнявам, че казаното от вас ще бъде достоверно, но аз не търся просто информация. Бих искал да си изградя някакво мнение за това какъв човек е Мондиор, какви са възгледите му по някои други въпроси освен унищожението на света, какво мисли за…

— Мога само да повторя онова, което вече ви казах — заяви Фолимун, прекъсвайки го кротко. — Считайте, че аз съм гласът на Мондиор. Днес Негова светлост няма да е в състояние да се срещне с вас лично.

— Тогава бих предпочел да дойда друг ден, когато Негова светлост ще бъде…

— Позволете ми да ви информирам, че Мондиор никога не се поставя на разположение за лични разговори. Никога. Негова светлост работи много напрегнато сега, когато от Времето на Пламъка ни делят само броени месеци. — Ненадейно Фолимун се усмихна — неочаквано топла човешка усмивка, чиято цел навярно беше да посмекчи малко ефекта от отказа и мелодраматичната фраза „Времето на Пламъка“. Когато заговори отново, гласът му прозвуча почти нежно. — Предполагам, че е станало недоразумение — вие просто не сте разбрал, че срещата ви ще бъде с говорителя на Мондиор, а не със самия Върховен апостол. Но нещата стоят точно по този начин. Ако не желаете да разговаряте с мен, е, в такъв случай ще съжалявам, че напразно сте били път. Но аз съм най-ценният източник на информация, който можете да намерите тук сега или когато и да било.

Фолимун отново се усмихна. Това беше усмивка на човек, който хладно и без извинение му затваряше вратата под носа.

— Много добре — рече Теремон след кратък размисъл. — Разбирам, че нямам голям избор. Мога да разговарям или с вас, или с никой друг. Добре, да започваме тогава. С колко време разполагам?

— С колкото ви е необходимо, но все пак тази първа среща ще трябва да бъде доста кратка… — Той се ухили някак странно и почти злонамерено. — Не бива да забравяте, че разполагаме всичко на всичко с четиринадесет месеца. А през това време трябва да свърша и някои други неща.

— Така си и помислих. Четиринадесет месеца, казвате? И после какво?

— По думите ви мога да предположа, че вие не сте чел Книгата на откровенията.

— Всъщност не скоро.

— Позволете ми тогава. — Фолимун извади едно тънко томче с червена подвързия от някакъв процеп в очевидно празното му писалище и го плъзна към Теремон. — Това е за вас. Надявам се да ви бъде от голяма полза. Междувременно мога да обобщя темата, която изглежда ви интересува най-много. Много скоро — точно след четиристотин и осемнадесет дни, за да бъдем максимално прецизни, т.е. на деветнадесети тептар — в познатия ни уютен свят ще настъпи огромна трансформация. Шестте слънца ще влязат в Пещерата на Мрака и ще изчезнат, Звездите ще се покажат и целият Калгаш ще избухне в пламъци.

Гласът му бе прозвучал съвсем безгрижно. Сякаш казаното се отнасяше за някаква буря през утрешния следобед или за очакваното разцъфтяване през следващата седмица на някакво рядко растение в Общинската ботаническа градина. Калгаш в пламъци. Шестте слънца ще влязат в Пещерата на Мрака. Звездите.

— Звездите — рече Теремон на глас. — А какво всъщност са те?

— Те са оръдията на боговете.

— Не можете ли да говорите по-определено?

— Естеството на Звездите ще ни стане предостатъчно ясно — каза Фолимун — след четиристотин и осемнадесет дни.

— Когато изтече текущата година на Светостта — рече Теремон. — На деветнадесети тептар през идната година.

Фолимун остана приятно изненадан.

— Значи вие сте запознат с нашето учение.

— До известна степен. Във всеки случай чух последните речи на Мондиор. Зная за цикъла от две хиляди и четиридесет и девет години. А какво имате предвид под „Времето на Пламъка?“ Предполагам, че за него също не можете да ми дадете никакво предварително описание.

— Ще намерите нещо по този въпрос в петдесета глава на Книгата на откровенията. Не, не е нужно да го търсите сега. Мога да ви го цитирам: „Тогава от Звездите дойдоха Небесните Пламъци, които носеха волята на боговете; и там дето пламъците докоснеха земята, градовете на Калгаш биваха изпепелени напълно, така щото от хората и делата им не остана нищо.“

Теремон кимна.

— Внезапен ужасен катаклизъм. А защо?

— Такава е волята на боговете. Те ни предупредиха за нашите грехове и пороци и ни дадоха време, за да намерим опрощение. Този отрязък от време ние наричаме Година на Светостта, „година“ от две хиляди и четиридесет и девет години, за която вие вече знаете, както изглежда. Настоящата Година на Светостта е почти към своя край.

— И тогава според вас ние всички ще бъдем изтрити от лицето на земята?

— Не всички. Но с повечето от нас ще се случи точно това. И нашата цивилизация ще бъде унищожена. Малцината оцелели ще бъдат изправени пред безмерно тежката задача да я построят отново. Изглежда вече знаете, че това е един мрачен повтарящ се цикъл в човешката история. Не за първи път човечеството се проваля в поставеното му от боговете изпитание. Ние сме били поразявани неведнъж; и сега сме на прага да бъдем поразени за пореден път.

Странното беше, че Фолимун изобщо не приличаше на луд, помисли си Теремон.

Като се изключи причудливото му расо, той можеше да мине за кой да е напорист бизнесмен, седнал в красивия си кабинет — служител в отдел „Заеми“, например, или банков инвеститор. Очевидно беше интелигентен. Говореше ясно и добре, с отсечен прям глас. Думите му не бяха нито гръмки, нито екзалтирани. Но нещата, които казваше с отсечения си прям глас, не бяха нищо друго освен безумни несвързани небивалици. Контрастът между онова, което Фолимун казваше, и начинът, по който го казваше, беше убийствен.

Сега той седеше притихнал и отпуснат в очакване на следващия въпрос на журналиста.

— Ще бъда откровен — каза Теремон след малко. — Подобно на много хора и на мен ми е трудно да приема на доверие нещо толкова голямо, което ми се поднася просто като откровение. Нуждая се от солидни доказателства. А вие не ми показвате такива. „Повярвайте ми“, казвате вие. „Няма никакви веществени доказателства, разбира се“, това ни казвате вие, но за всички нас ще бъде по-добре просто да повярваме, защото сте чул това от боговете и знаете, че боговете не ви лъжат. Можете ли все пак да поясните защо трябва да ви вярвам? Само вярата не е достатъчна за хора като мен.

— Защо смятате, че няма никакви доказателства? — попита Фолимун.

— А има ли такива? Нещо друго освен самата Книга на Откровенията? Тиражираните доказателства за мен не са никакви доказателства.

— Ние сме много древна организация, както знаете.

— Говори се, че сте на десет хиляди години.

Устните на Фолимун трепнаха в краткотрайна усмивка.

— Това е една произволна и навярно донякъде преувеличена цифра за спечелване на по-голяма популярност. Тук, между нас, се твърди единствено, че съществуваме от предисторически времена.

— В такъв случай вашата секта е поне на две хиляди години.

— Най-малко на толкова. Ние можем да проследим корените си до времето преди последния катаклизъм — затова със сигурност сме на повече от две хиляди четиридесет и девет години. Може би на много повече, но нямаме доказателства за това, или поне не такива, каквито вие бихте приели за достоверни. Според нас е възможно сектата на Апостолите да се е зародила преди няколко цикъла на унищожаване на света, което ще рече около шест хиляди години. Единственото, което има значение, е, че ние произлизаме от предисторически времена. Нашата организация работи безшумно от повече от една Година на Светостта. Затова ние притежаваме информация, даваща доста подробности за катастрофата, която ни очаква. Ние сме наясно какво ще се случи, защото знаем какво се е случвало много пъти в миналото.

— Но вие няма да покажете на никого информацията, която твърдите, че имате. Потвърждението, доказателството.

— Книгата на Откровенията е онова, което предлагаме на светостта.

Все същото и същото. Това не водеше наникъде. Теремон започна да става неспокоен. Очевидно всичко това беше един голям блъф. Една цинична измислица, чиято цел навярно беше да се привлекат тлъсти пожертвования от лековерни люде като Ботикер, Вивин и други богаташи, които отчаяно искат да се спасят от страшния съд с парите си. Въпреки очевидната си искреност и интелигентност, Фолимун беше или съзнателен съзаклятник в това мащабно начинание на измамливи фантазии, или пък един от многото манипулирани от Мондиор хора.

— Добре — рече журналистът. — Нека да приемем засега, че другата година наистина ще настъпи някаква световна катастрофа, за която вие разполагате с предварителна подробна информация. Какво точно искате от нас, останалите, да направим? Да се стечем на тълпи във вашите параклиси и да се молим на боговете да се смилят над нас?

— Твърде късно е за това.

— Значи няма никаква надежда? Защо тогава си правите труда да ни предупреждавате?

Фолимун отново се усмихна, но този път без ирония.

— Поради две причини. Първо, ние наистина искаме хората да дойдат в нашите църкви, но не за да се опитват да влияят на боговете, а за да могат да чуят нашите проповеди, доколкото те касаят благоприличието и морала. Ние смятаме, че имаме ценно послание за света по тези въпроси. Второ, което е и по-неотложно, ние искаме да убедим хората в реалността на онова, което предстои да се случи, така че да могат да се защитят. Най-лошите последствия от катастрофата могат да бъдат избегнати. Могат да бъдат предприети мерки и да не се стигне до пълното унищожаване на нашата цивилизация. Да, Пламъците са неизбежни и причината за това е човешката природа — боговете са произнесли присъдата си и отмъщението им скоро ще ни връхлети — но въпреки всеобщата лудост и ужас, някои ще оцелеят. Уверявам ви, че това важи с пълна сигурност за нас, Апостолите. Ние ще бъдем тук, както сме били и преди, за да поведем човечеството към нов цикъл на прераждане. И ние предлагаме ръката си — с любов и милосърдие — на всеки, който желае да я приеме. Хората, които го направят, ще се спасят от предстоящия хаос. Звучи ли ви това налудничаво, Теремон? Все така ли смятате, че сме шайка опасни ексцентрици?

— Стига да можех да приема основното положение във вашата…

— Че Пламъците ще дойдат идната година? Ще можете. Ще можете. Остава само да видим дали ще можете да я приемете достатъчно рано, за да станете един от оцелелите, един от пазителите на нашето наследство, или пък ще откриете, че през цялото време сме говорили истината едва в мига на разрухата, в момента на вашата собствена агония.

— И аз се чудя как ще стане — отбеляза Теремон.

— Смея да се надявам, че ще бъдете на наша страна, когато Годината на Светостта изтече — рече Фолимун. После рязко се изправи и протегна ръка към Теремон. — А сега трябва да тръгвам. Негова светлост Върховният апостол ме очаква при себе си след няколко минути. Но ние ще имаме и други разговори, убеден съм в това. Ще бъдете уведомен след ден-два или може би по-скоро — ще се постарая да ви бъда на разположение. Ще очаквам с нетърпение да се срещнем отново. Колкото и странно да звучи, имам чувството, че двамата с вас сме предопределени да работим в много тясно единодействие. Между нас има много общи неща, нали разбирате?

— Наистина ли?

— По въпросите на вярата, не. Но що се отнася до желанието да оцелееш — и да помогнеш на другите да оцелеят — да, наистина смятам така, съвсем определено. Предполагам, че ще дойде време, когато ще се търсим един друг, и ще обединим усилията си, за да се борим срещу Мрака, който ще дойде. Всъщност, сигурен съм в това.

„Сигурен — помисли си Теремон. — Май ще бъде по-добре веднага да отида да ми скроят черното расо.“

Но нямаше никакъв смисъл да обижда Фолимун с някаква груба забележка. Очевидно култът на Апостолите от ден на ден ставаше все по-могъщ. От това можеше да се получи страшен материал и навярно успехът му щеше да зависи в най-голяма степен от Фолимун.

Теремон пъхна Книгата на откровенията в чантата си и се изправи.

— Ще ви се обадя след няколко седмици — рече той. — След като намеря време да прегледам внимателно тази книга. Тогава ще има и други неща, които ще искам да ви попитам. А какъв е предварителният срок, в който трябва да се обадя, за да получа аудиенция при Мондиор 71?

Фолимун не можеше да бъде уловен в капан толкова лесно.

— Както вече ви казах, Негова светлост ще има толкова много работа до Времето на Пламъка, че няма да е в състояние да отделя време за такива неща като лични разговори и интервюта. Наистина съжалявам. Няма как да променя това. — Фолимун протегна ръка. — За мен беше удоволствие.

— За мен също — отвърна Теремон.

Фолимун се засмя.

— Наистина ли? Да разговаряте половин час с някакъв смахнат? Ексцентрик? Фанатик? Култист?

— Не си спомням да съм употребявал тези думи.

— Но аз няма да се изненадам, ако ми кажете, че си мислите подобни неща. — Устните на апостола отново се разтегнаха в странна обезоръжаваща усмивка. — Така или иначе наполовина ще бъдете прав. Аз съм фанатик. Мисля, че съм и култист. Но не съм смахнат. Нито пък ексцентрик. Де да можех. Но и вие ще последвате примера ми.

Той махна с ръка да изпроводят Теремон. Монахът, който го беше довел тук, го очакваше пред вратата, за да го придружи до асансьора.

„Странен половин час“, замисли се журналистът. И всъщност не особено плодотворен. В известен смисъл сега знаеше дори и по-малко за Апостолите, отколкото преди да дойде тук.

Теремон продължаваше да ги счита за маниаци и продавачи на суеверия. Стана ясно, че те не разполагат с абсолютно никакво истинско доказателство, за това че светът скоро ще бъде връхлетян от някакъв гигантски катаклизъм. Но дали бяха просто самозаблуждаващи се идиоти, или завършени измамници, които се опитват да напълнят джобовете си, това той все още не можеше да прецени със сигурност.

Всичко беше доста объркано. В действията им имаше елемент на фанатизъм и аскетизъм, които никак не му бяха по вкуса. И все пак, и все пак… този Фолимун, този техен говорител, му се беше сторил неочаквано привлекателна личност. Той говореше ясно, беше интелигентен… и дори рационален по свой начин. Обстоятелството, че притежаваше едно своеобразно чувство за хумор, беше изненадващо и говореше добре за него. Теремон никога не бе чувал за някой маниак, който да проявява самоирония дори и в най-малка степен, а това се отнасяше и за фанатиците. Освен ако всичко това не беше част от работата на Фолимун като адютант по обществените връзки; освен ако не разиграваше роля, която беше вероятно да допадне на човек като Теремон.

„Бъди внимателен! — каза си той. — Фолимун иска да те използва.“

Но това си беше в реда на нещата. Положението му като журналист беше влиятелно. Всеки искаше да го използва.

„Е добре — помисли си Теремон, — ще видим кой кого използва.“

Стъпките му отекваха остро, докато прекосяваше забързано огромния вестибюл в главната квартира на Апостолите. Когато излезе навън, го обгърна сиянието на трите следобедни слънца.

А сега обратно към кабинета в „Кроникъл“. Няколко благочестиви часа, посветени на задълбоченото изучаване на Книгата на откровенията и после трябваше да помисли за утрешната колона.

11.

Летният дъждовен сезон беше в разгара си през следобеда, когато Шийрин 501 се върна в Саро сити. Пълният психолог излезе от самолета и се озова под един удивително силен порой, който бе превърнал летището почти в езеро. Поривите на вятъра носеха сивия дъжд кажи-речи успоредно на хоризонта.

Сиво… сиво… всичко беше сиво…

Слънцата трябваше да са някъде горе в цялата тази мрачина. Слабото мъждукане на запад навярно беше на Онос, а на изток имаше нещо като загатване за мразовитата светлина на Тано и Сита. Но облаците бяха толкова гъсти, че денят беше неприветливо мрачен. А за Шийрин беше потискащо мрачен. Въпреки онова, което бе казал на домакините си в Джонглор, той все още имаше неприятности с вторичните ефекти от петнадесетминутното си спускане в Тунела на мистерията.

Шийрин имаше намерение да си вземе една десетдневна отпуска много по-рано, отколкото би признал на Келаритан, Кюбело и останалите от Джонглор. Но той се беше озовал в опасна близост до критичната точка, още докато беше там.

В продължение на три-четири дни след спускането в Тунела Шийрин усещаше леки пристъпи, само пристъпи, на онзи вид клаустрофобия, която беше изпратила толкова много граждани на Джонглор в психиатричната болница. Докато седеше в стаята си в хотела, работейки над доклада си, той внезапно усещаше Мракът да го обгръща отвсякъде и намираше за необходимо да стане и да излезе на терасата или дори навън, за да направи една дълга разходка из градината на хотела. Необходимо? Е, може би това не беше точната дума. Но беше за предпочитане. Определено за предпочитане. Това винаги му носеше облекчение.

Понякога Мракът го връхлиташе, докато спеше. Естествено през часовете за сън в стаята му имаше осветление, което винаги беше включено; всички правеха така. А след спускането си в Тунела Шийрин беше започнал да използва помощна лампа, в случай че батерията на първата се изтощеше, макар индикаторът ясно да показваше, че в нея има електричество за още шест месеца. Но въпреки това спящото му съзнание съвсем недвусмислено решаваше, че стаята е потопена в безпросветни, безкрайно черни дълбини, същинския абсолютен Мрак. И той се събуждаше, разтреперан, изпотен и убеден, че е в Мрака, макар приветливата светлина на двете лампи от двете страни на леглото да отхвърляше тази възможност.

И сега да се озове сред този навъсен и сумрачен пейзаж… е, да, той се радваше, че си е у дома, но предпочиташе едно по-слънчево пристигане. Наложи се да се пребори с леката тревога — или може би не беше толкова лека? — при влизането си в плексигласовия коридор за лошо време, който водеше от самолета до терминала. Щеше му се да не го бяха монтирали този коридор. Мислеше си, че би било по-добре да не попада веднага в затворено помещение, дори и с риск да се измокри. По-добре беше да е навън, под открито небе, под успокоителната светлина на дружелюбните слънца, колкото и слаба да беше тя сега, колкото и гъсти да бяха облаците.

Но гаденето премина. Когато формалностите около багажа му бяха уредени, радостната реалност да си бъде отново у дома, в Саро сити, вече бе възтържествувала над таящите се ефекти от докосването му до Мрака.

Лилиат 221 го чакаше с колата си извън зоната за получаване на багажа. Това също го накара да се почувства по-добре. Тя беше стройна жена с приятна външност и наближаваше петдесетте. Работеше в катедрата по психология, но работата й беше експериментална — разни животни в лабиринти — и въобще не се застъпваше с неговата. Познаваха се от десетина-петнадесет години. Вероятно Шийрин щеше да я помоли да се омъжи за него много отдавна, ако беше от онзи тип хора с предразположеност към брака. Но той не беше такъв; нито пък тя, доколкото можеше да се съди по всички забелязани от него признаци. Въпреки това изглеждаше, че връзката помежду им беше по вкуса и на двамата.

— Как можа да се случи да се прибера у дома в такъв неприятен ден — рече той, влизайки в колата; после се наведе и я целуна бързо и приятелски.

— Така е от три дни. И казват, че ни предстоят още три, до следващия Ден на Онос. Предполагам, че дотогава всички ще се издавим… Струва ми се, че си поотслабнал там в Джонглор, Шийрин.

— Така ли? Е, както знаеш, северняшката храна… не ми е съвсем по вкуса.

Не бе очаквал това да е толкова очевидно. Човек с неговата пълнота би трябвало да може да загуби шест-седем килограма, без това изобщо да се забележи. Но Лилиат винаги бе имала набито око. И навярно беше свалил повече от шест-седем килограма. Откакто посети Тунела, той едва се докосваше до храната си. Той! Беше му трудно да повярва колко оскъдно се е хранил.

— Добре изглеждаш — забеляза тя. — Здрав. Енергичен.

— Така ли?

— Това не означава, че трябва да си мършав — не и на тези късни години. Но ако свалиш някой друг килограм, това няма да ти навреди. И така, добре ли прекара в Джонглор?

— Ами…

— Разгледа ли Експозицията?

— Да. Знаменита е. — Той не успя да вложи в думите си много ентусиазъм. — Боже мой, какъв е този дъжд, Лилиат!

— В Джонглор не валеше ли?

— Ясно и сухо през цялото време. Както беше и в Саро при заминаването ни.

— Ами сезоните се променят, Шийрин. Не можеш да искаш времето да е едно и също в продължение на шест месеца без прекъсване. При положение, че всеки ден към зенита се издига различна комбинация от слънца, ние не можем да очакваме климатът да бъде постоянен за много дълги периоди от време.

— Не мога да преценя дали ми приличаш повече на метеоролог или на астролог — рече Шийрин.

— Нито едното, нито другото. Аз говоря като психолог… Няма ли да ми разкажеш нещо за пътуването си, Шийрин?

Той се поколеба.

— Експозицията беше много хубава. Съжалявам, че пропусна да я видиш. Но през повечето време имах много работа. Забъркали са голяма каша там на север… с този Тунел на мистерията.

— Наистина ли се е стигнало до смъртни случаи в него?

— Само няколко. Но повечето хора излизат от него психически травмирани и объркани. С клаустрофобия. Разговарях с неколцина от пострадалите. Ще са им нужни месеци, за да се възстановят. А някои от тях никога няма да се оправят. Въпреки това Тунелът е стоял отворен в продължение на седмици.

— След като проблемите са започнали?

— Изглежда, че никой не го е било грижа. И най-малко хората, които управляват Експозицията. Те са се интересували само от продажбата на билети. А панаирджиите изгаряли от желание да разберат какво представлява Мракът. Те любопитствали какво е Мракът, представяш ли си, Лилиат? Редели са се с нетърпение по опашките, за да изложат съзнанието си на риск. Разбира се, всички са били убедени, че точно с тях няма да се случи нищо лошо. И с повечето наистина не се е случило нищо лошо. Но не с всички. Аз сам се спусках в Тунела.

— Така ли? — попита тя и в гласа й прозвуча изумление. — И как беше?

— Лоша работа. Доста пари бих платил, за да не ми се налага да го правя отново.

— Но очевидно ти се е разминало.

— Очевидно — рече той предпазливо. — Но на мен може да ми се размине и ако глътна половин дузина живи риби. Това обаче не е нещо, което бих искал да ми се случи отново. Казах им да затворят проклетия си Тунел. Това беше професионалното ми становище и мисля, че ще се съобразят с него. Ние просто не сме така устроени, че да понесем толкова много Мрак, Лилиат. Минута, може би две — след това започваме да се разпадаме. Убеден съм, че това е нещо вродено, изминали са милиони години еволюция, за да станем онова, което сме. Мракът е най-неестественото нещо на света. И идеята да бъде продаван на хората като развлечение… — Той потръпна. — Е добре, пътуването ми до Джонглор приключи и сега съм си отново у дома. Какво става в университета?

— Нищо особено — отвърна Лилиат. — Все същите глупави дребнави кавги, обичайните съвещания на факултета, високопарни гневни декларации по този или онзи парлив социален проблем… нали се сещаш? — Тя се умълча за миг, двете й ръце бяха вкопчени в лоста за управление, докато маневрираше през дълбоките локви, които бяха наводнили магистралата. — Между другото стана ясно, че нещо е разтревожило хората от Обсерваторията. Приятелят ти Бийни 25 дойде да те търси. Той не ми каза много, но изглежда, че правят някакво значително преосмисляне на една от ключовите си теории. Всички са се побъркали. Старият Атор сам ръководи проучването, можеш ли да си представиш? Мислех си, че умът му се е превърнал във вкаменелост още преди век. Около Бийни се върти някакъв журналист, онзи, дето води популярната рубрика. Струва ми се, че се казваше Теремон. Теремон! 762. Всъщност не ме е много грижа за него.

— Той е много известен. Мисля, че го водят за нещо като майстор на журналистическите скандали, но не зная точно коя е неговата сфера на действие и срещу кого обикновено сипе огън и жупел. Той и Бийни прекарват много време заедно.

Шийрин реши да се обади на младия астроном след като разопакова багажа си. Близо година Бийни живееше със сестра му Раиста 717 и Шийрин бе завързал сърдечно приятелство с него, доколкото това беше възможно, като се има предвид разликата им от двадесетина години. Шийрин проявяваше любителски интерес към астрономията и това беше едно от нещата, които ги сближи.

Атор да се занимава отново с теоретична работа! Звучеше невероятно! За какво ли беше всичко това? Може би някой парвеню е публикувал някакъв доклад в разрез със Закона за всеобщата гравитация? „Не — помисли си Шийрин, — никой не би се осмелил.“

— А ти? — попита я Шийрин. — Не ми каза нито дума какво си правила през цялото това време, докато ме нямаше.

— А ти какво мислиш, че съм правила, Шийрин? Че съм летяла с делтапланери над планините? Може би допускаш, че съм се записала на курс по политология? Чета книги. Преподавам на студентите си. Провеждам експериментите си. Чаках те да се върнеш у дома. Кроях планове за обяда, с който да те посрещна, когато се прибереш. Сигурен ли си, че не си на диета?

— Разбира се, че не съм. — За миг той докосна гальовно ръцете й. — През цялото време си мислех за теб, Лилиат.

— Сигурна съм, че е било така.

— И едва ще дочакам времето за обяд.

— Това поне звучи правдоподобно.

Изведнъж дъждът стана още по-проливен. Върху предното стъкло се стовари огромна водна маса и единственото, което Лилиат можеше да направи, беше да задържи колата на пътя, но тя се справи със ситуацията. Минаваха покрай Пантеона, величествения храм на всички богове. Сега той не изглеждаше толкова величествен — с дъждовните реки, които се стичаха по тухлената му фасада.

Бурята се развилня с още по-голяма сила и небето допълнително се смрачи. Шийрин се сви в седалката си, търсейки спасение от тъмнината навън, и за утеха погледна към ярко осветените контролни индикатори по таблото на колата.

Не искаше да стои повече в затвореното купе на автомобила. Предпочиташе да излезе навън, на открито, независимо дали там бушуваше буря, или не. Но това беше налудничаво. Целият щеше да прогизне в мига, в който излезеше от колата. Можеше дори да се удави, толкова дълбоки бяха локвите.

„Мисли си за нещо хубаво! — каза си той. — Мисли си за нещо топло и светло. Мисли си за слънчева светлина, за златната светлина на Онос, за топлата светлина на Патру и Трей, дори за мразовитата светлина на Тано и Сита, за слабата червеникава светлина на Довим. Мисли си за предстоящата вечеря. Лилиат е приготвила истинско пиршество по случай завръщането ти.“ А тя готвеше толкова добре, това си беше истина.

Но Лилиат беше много чувствителна на тази тема. Особено когато готвеше за него. Реши да изяде всичко, каквото сложи пред него, дори ако се наложеше да яде насила. Психологът си помисли каква нелепа идея: той, Шийрин, големият лакомец, да крои планове да яде насила?

Чувайки го да се смее, Лилиат погледна към него.

— Какво е толкова смешно?

— Аз… ами… този Атор явно пак се е захванал с изследователска работа — рече той бързо. — След като толкова дълго време беше доволен от чисто административните си функции. Ще трябва веднага да се обадя на Бийни. Какво, за бога, става в Обсерваторията?

12.

Сифера 89 вече трети ден беше в университета Саро и още не беше спряло да вали. Доста освежителен контраст след крайно сухата пустинна среда на Сагиканския полуостров. Толкова отдавна не беше виждала дъжд, че бе смаяна от мисълта, че е възможно толкова много вода да пада от небето.

В Сагикан всяка капка вода беше безкрайно ценна. Там човек пресмяташе употребата й с най-голяма точност и я използваше повторно, когато това беше възможно. Тук тя се изливаше от небесата като от някакъв гигантски резервоар, който никога не можеше да пресъхне. Сифера изпита силно желание да съблече дрехите си, да побегне през широките зелени ливади на университетския двор и да остави дъждът да се стича по тялото й в един неспирен възхитителен поток, който най-сетне да я изчисти от адския пустинен прах.

Ето това искаха да видят те. Хладната, надменна и неромантична Сифера 89, професор по археология, да тича гола под дъжда! Струваше си да го направи дори само за да зърне изумените им лица по всички прозорци на университета, докато прелита покрай сградата.

Сифера си помисли, че е малко вероятно да го стори.

Това изобщо не беше в нейния стил.

Всъщност имаше твърде много работа за вършене. До този момент не беше пиляла времето си. Повечето артефакти от площадката в Беклимот бяха натоварени на кораб и щяха да пристигнат след много седмици. Но имаше карти за нареждане, скици за довършване, стратиграфските фотографии на Балик трябваше да бъдат анализирани, почвените проби да бъдат подготвени за радиографската лаборатория и още милион други неща… Освен това трябваше да поговорят с Мудрин 505 от катедрата по палеография за плочките от Томбо.

Плочките от Томбо! Находката на находките, първостепенното откритие, дошло в резултат на година и половина труд! Или поне така й се струваше. Разбира се, всичко зависеше от това дали някой ще успее да разбере нещо от тях. Във всеки случай тя веднага щеше да се погрижи Мудрин да се заеме с това. Ако не друго, те бяха очарователни; но можеше да се окажат нещо много повече. Съществуваше възможност да предизвикат революция в цялостното изучаване на предисторическия свят. Ето защо Сифера се беше отказала от услугите на транспортните организации и ги беше донесла от Сагикан със собствените си ръце.

Някой почука на вратата.

— Сифера? Сифера, тук ли си?

— Влизай, Балик.

Широкоплещестият стратиграф беше прогизнал до кости.

— Този отвратителен гаден дъжд — мърмореше той, отърсвайки водата от себе си. — Няма да повярваш колко много се измокрих само, докато прекося вътрешния двор от библиотеката Уланд до тук!

— Обичам дъжда — заяви Сифера. — Надявам се никога да не спре. След всичките тези месеци, през които се пържихме в пустинята — и през цялото време: пясък в очите, прах в гърлото, горещината, сушата — не, Балик, нека си вали!

— Но ето, че си стоиш на закрито. Много е лесно да оценяваш дъжда, когато го наблюдаваш от хубавия си сух кабинет… Пак си играеш с твоите плочки, нали?

Той посочи шестте нащърбени очукани плоски предмета от твърда червена глина, които Сифера бе наредила на бюрото си в две групи по три, квадратните в една редица, а продълговатите под тях.

— Не са ли красиви? — попита Сифера възторжено. — Не мога да се откъсна от тях. Непрекъснато ги съзерцавам, сякаш ако правя това достатъчно дълго, те изведнъж ще ми станат понятни.

Балик се наведе напред и поклати глава.

— Приличат ми единствено на отпечатъци от пилешки крака върху кал.

— Хайде де! Аз пък вече ограничих няколко отчетливи думи — рече Сифера. — Без да съм някакъв палеограф. Ето… погледни… виждаш ли тази комбинация от шест букви тук? Тя се повтаря и тук. А тези трите с клиновидните резки между тях…

— Мудрин видя ли ги вече?

— Все още не е. Помолих го да намине малко по-късно.

— Знаеш ли, че вече се говори за нашите открития? Последователните градски площадки на Томбо?

Сифера го погледна изумено.

— Какво! Кой…?

— Някой от студентите — отвърна Балик. — Не зная кой точно… предполагам, че е бил Велоран, но Ейлис смята, че е работа на Стен. Според мен това беше неизбежно, а според теб?

— Предупредих ги да не казват нищо на…

— Да, но те са хлапета, Сифера, просто хлапета на деветнадесет години, завърнали се от първите си важни разкопки! Освен това експедицията се натъкна на неща безкрайно смайващи — седем предисторически града един върху друг, за които по-рано не се знаеше нищо, и само боговете могат да кажат на колко хиляди години са…

— Девет града, Балик.

— Седем, девет — и в двата случая откритието е колосално. А според мен са седем. — Балик се усмихна.

— Зная. Грешиш… Но кой говори за това? Имам предвид в катедрата.

— Халико. И Брангин. Чух ги тази сутрин в салона на факултета. Трябва да ти кажа, че те са крайно скептични. Пламенно скептични. И двамата смятат, че не съществува и най-малка възможност да има дори и едно селище на тази площадка, което да е по-старо от Беклимот, да не говорим пък за седем, девет или колкото са там.

— Те не са видели фотографиите. Не са видели картите. Не са видели плочките. Нищо не са видели. А вече имат становище. — Очите на Сифера яростно запламтяха. — Какво знаят те? Стъпвали ли са въобще някога на Сагиканския полуостров? Ходили ли са в Беклимот дори като туристи? И се осмеляват да имат мнение за една експедиция, без да е публикувано нищо, без да е обсъдена дори и неофициално в катедрата!…

— Сифера…

— Ще ми се да ги одера живи и двамата. А също и Велоран и Стен. Те знаеха, че трябва да си затварят устата! Кои са тия двамата, че да нарушават йерархията, дори и словесно? Ще им дам да се разберат. Ще ги доведа тук и ще разбера кой от двамата е отговорен историята да достигне до ушите на Хилико и Брангин и дали виновникът, или виновницата, смята, че някога ще защити докторат в този университет…

— Моля те, Сифера — каза Балик утешително. — Напразно се ядосваш.

— Напразно! Те са пренебрегнали старшинството ми и…

— Никой не ти е сторил нищо. Всичко си остава просто слух, докато не направиш предварителното си изложение. Що се отнася до Велоран и Стен, ние всъщност не знаем дали виновникът е един от тях, а ако е така, е, в такъв случай си спомни, че и ти някога си била млада.

— Да — заяви Сифера. — Преди три геологически епохи.

— Не ставай глупава. Ти си по-млада от мен, а аз едва ли съм някакъв античен експонат, както знаеш.

Сифера кимна с безразличие. Тя погледна към прозореца. Изведнъж дъждът престана да й се струва толкова приятен. Навън цареше мрак, обезпокоителен мрак.

— И все пак нашите открития вече са спорни, дори и преди да са публикувани…

— Те трябва да са спорни, Сифера. Не само нашият влак ще се преобърне вследствие на направеното от нас откритие — това ще засегне всички: историци, философи и дори теолози. И можеш да се обзаложиш, че те ще защитават яростно установените представи за развитието на цивилизацията. Ти не би ли направила същото, ако някой дойде при теб с една радикално нова идея, застрашаваща всичко, в което вярваш?… Бъди реалистка, Сифера. Още от началото знаехме, че това откритие ще предизвика буря.

— Да, предполагам, че си прав. Но не очаквах да се случи толкова скоро. Едва съм започнала да разопаковам нещата.

— Това е истинският проблем. Ти толкова бързо се хвърли в разгара на сражението, че не намери време да се поотпуснеш… Виж какво, хрумна ми една идея. Ние имаме право на кратка отпуска, преди да се заемем с редовна академична работа. Защо не вземем двамата с теб да избягаме от дъжда и да отидем заедно на една малка почивка? Да речем, в Джонглор — ще разгледаме експозицията. Вчера разговарях с Шийрин… както знаеш, той току-що се върна оттам и ми каза…

Тя се втренчи в Балик не вярвайки на ушите си.

— Какво?

— Казах почивка. Ти и аз.

— Да разбирам ли това като флирт, Балик?

— Мисля, че можеш да го наречеш и така. Толкова невероятно ли ти звучи това? Ние не сме толкова чужди един на друг. Познаваме се още откакто бяхме студенти. Току-що се върнахме от експедиция, по време на която прекарахме година и половина заедно в пустинята.

— Заедно? Ние участвахме в едни и същи разкопки, това е вярно. Но ти си имаше твоята палатка, а аз моята. Между нас никога не е имало нищо. И сега изведнъж…

Отпуснатите черти на Балик изразяваха тревога и раздразнение.

— Но това не е все едно да ти поискам ръката, Сифера. Просто ти предложих да направим едно кратко пътуване до Експозицията в Джонглор, за пет-шест дни… малко слънце, приличен курорт вместо една от онези палатки в средата на пустинята, няколко спокойни обяда, хубаво вино… — Той завъртя ядосано ръцете си с дланите нагоре. — Караш ме да се чувствам като глупав ученик, Сифера.

— Ти се държиш точно като такъв — отвърна тя. — Отношенията ни винаги са били чисто професионални, Балик. Да оставим нещата, както са си, какво ще кажеш?

Той понечи да й отговори, но очевидно промени намерението си и стисна устни.

Те се гледаха един друг смутено и продължително.

Сифера усещаше главата си да пулсира. Всичко това беше неочаквано и неприятно — новината, че останалите членове на катедрата вече заемат определени позиции по отношение на находките от Томбо, а също и недодяланият опит на Балик да я съблазни. Съблазняване? Е добре, във всеки случай той се беше опитал да установи някаква романтична връзка с нея. Колко безкрайно изумен изглеждаше от отказа й.

Зачуди се дали някога случайно не го е подвеждала дори с намек за някакви чувства, каквито никога не бяха съществували.

Не. Не. Не й се вярваше да го е правила. Никога не бе проявявала интерес към разни северни курорти и пийване на вина в романтично осветени ресторанти в компанията на Балик или на някой друг. Тя си имаше своята работа. Това й беше достатъчно. От двадесетина години, още от юношеството й, мъжете й се предлагаха, казваха й колко е красива, удивителна и очарователна. Допускаше, че това трябва да я ласкае. По-добре да я смятаха за красива и очарователна, отколкото за грозна и отегчителна. Но тя не се интересуваше от тези неща. Никога. И не искаше това да се променя. Колко досадно от страна на Балик да създаде такава неловка ситуация между тях точно сега, когато им предстоеше да посрещнат и подредят всичките материали от Беклимот… те двамата, да работят рамо до рамо…

На вратата отново се почука. Тя изпита дълбока благодарност за това прекъсване.

— Кой е?

— Мудрин 505 — чу се един развълнуван глас.

— Влезте, моля.

— Тръгвам си — рече Балик.

— Не. Той е тук, за да види плочките. Те са мои, колкото и твои, нали така?

— Сифера, прости ми, ако…

— Забрави за това. Забрави го!

Мудрин влезе, клатушкайки се, в кабинета. Той беше сух болнав човек пред прага на осемдесетте, отдавна прехвърлил пенсионна възраст, но все още член на факултета — макар и без да преподава — за да може да продължи палеографските си проучвания. Меките му сиво-зелени очи, станали воднисти от безкрайното взиране в стари избледнели ръкописи, надзъртаха иззад дебелите стъкла на очилата му. Въпреки това Сифера знаеше, че този воднист оттенък е измамлив — това бяха най-острите очи, които някога беше срещала, поне що се отнасяше до древни надписи.

— Значи това са прочутите плочки — рече Мудрин. — Знаете ли, не са ми излизали от главата, откакто ми казахте. — Но той не се впусна веднага да ги проучва. — Можете ли да ми дадете малко информация за контекста, за пласта?

— Ето това е най-добрата снимка на Балик — рече Сифера, подавайки му една голяма лъскава увеличена фотография. — Хълмът Томбо, старото бунище на юг от Беклимот. Когато бурята го разцепи, пред нас се откри ето тази гледка. След това започнахме да копаем тук… и стигнахме дотук… разкрихме обекта по цялата му височина. Забелязвате ли тази черна линия ето тук?

— Дървени въглища? — попита Мудрин.

— Точно така. Това е огнена линия, целият град е изгорял. Сега правим малък скок, стигаме дотук и виждаме втора партида основи, както и втора огнена линия. А ако погледнете тук… и тук…

Мудрин дълго разглежда фотографията.

— Какво имате тук? Осем последователни площадки на селища?

— Седем — избъбри Балик.

— Мисля, че са девет — отсечено каза Сифера. — Но съм съгласна, че е доста трудно да се каже със сигурност колко са ето тук в основата на хълма. За да разберем това, ще трябва да направим химически анализ и радиографски тестове. Но е очевидно, че е имало цяла поредица от големи пожари. Хората от Томбо обаче са продължили да строят и да възстановяват селищата си отново и отново.

— Но в такъв случай тази площадка трябва да е невероятно древна! — възкликна Мудрин.

— Моето предположение е, че тя е била обитавана най-малко пет хиляди години. Може би много повече. Възможно е да става дума за десет или петнадесет хиляди. Няма да узнаем това преди да разкрием напълно най-долното ниво, а за това ще се наложи да почакаме до следващата експедиция. Или по-следващата.

— Пет хиляди години, казвате? Възможно ли е това?

— За да строят отново и отново, и отново? Минимум пет хиляди години.

— Но нито един от разработените археологически обекти по света не е толкова стар, колкото този — отбеляза Мудрин, гледайки озадачено. — Самият Беклимот е на по-малко от две хиляди години, не е ли така? И ние го считаме за най-старото познато селище на Калгаш.

— Най-старото познато ни селище — повтори Сифера. — Но защо да няма и по-стари? Много по-стари. Мудрин, тази снимка дава отговор на въпроса ви. Тази площадка трябва да е много по-стара от Беклимот… на най-горното й ниво има артефакти в стила на Беклимот, но надолу следват още много пластове. Беклимот трябва да е доста ново селище от гледна точка на човешката история. Градовете на Томбо, които са съществували много преди появата на Беклимот, трябва да са били опожарявани многократно и всеки път са били построявани отново, навярно това е ставало в продължение на стотици поколения.

— В такъв случай това е много нещастно място — забеляза Мудрин. — Едва ли е било обичано от боговете, не е ли така?

— Същата мисъл трябва да е хрумнала и на тях накрая — рече Балик.

Сифера кимна.

— Да, най-накрая те навярно са решили, че над това място тегне проклятие. Затова вместо да възстановят селището на същото място след последния пожар, те се преместили на известно разстояние и построили Беклимот. Но преди това са обитавали Томбо в продължение на много дълго време. Ние сме в състояние да разпознаем архитектурните стилове на двете най-горни селища… ето тук се вижда Беклимотският циклопски градеж от средния период, а под тях са протобеклимотските пресечени щрихи. Но когато стигнем до третия град, или по-точно до онова, което е останало от него, аз не мога да идентифицирам нищо. Селището на четвъртото ниво е още по-странно и много примитивно. А самото то изглежда изтънчено в сравнение с това на пето ниво. По-надолу следва такава първобитна бъркотия, че е трудно да различиш един град от друг. Но всеки един от тях е разделен от този над него чрез огнена линия, или поне така смятаме. А плочките…

— Да, плочките — каза Мудрин, треперейки от вълнение.

— Тези, квадратните, намерихме на трето ниво. А продълговатите са от пето. Естествено не можах дори и да подразбера нещо от тях, но аз не съм палеограф.

— Колко прекрасно би било — започна Балик, — ако тези плочки съдържат някаква информация за разрушаването и възстановяването на градовете на Томбо и…

Сифера му изпрати поглед, пълен със злост.

— Колко прекрасно би било, Балик, ако не ни занимаваш с подобни приятнички и дребнави фантазии и залъгалки!

— Извинявай, Сифера — отвърна той с леден тон. — Прости ми, че дишам.

Мудрин не обърна никакво внимание на препирнята им. Той се озова зад бюрото на Сифера и дълго време стоя наведен над квадратните плочки, а после и над продълговатите.

Най-накрая палеографът каза:

— Изумително! Съвършено изумително!

— Разчитате ли ги? — попита Сифера.

Старецът се изкиска.

— Дали ги разчитам? Разбира се, че не. Да не очаквате чудеса от мен? Но тук виждам групи от думи.

— Да. Аз също ги видях — каза Сифера.

— Почти разпознавам определени букви. Но не и при по-старите плочки… писмото върху тях ми е съвършено непознато, много е вероятно да е сричково — има твърде много различни знаци, за да е азбучно. Но изглежда, че върху квадратните плочки има някакъв много примитивен вариант на Беклимотското писмо. Вижте, това е буквата кухас, почти съм готов да се обзаложа, че е така, а това по всяка вероятност е някакъв изопачен вариант на буквата тифджак… това е тифджак, не бихте ли казали?… Необходимо ми е да поработя над тях, Сифера. С мое собствено осветително оборудване, мои фотоапарати и мои сканиращи екрани. Може ли да ги взема?

— Да ги вземете? — рече тя, сякаш бяха поискали няколко пръста от ръката й.

— Единствено по този начин мога да започна дешифрирането им.

— Смятате ли, че можете да ги дешифрирате? — попита Балик.

— Не мога да ви дам никакви гаранции. Но ако тази буква е тифджак, а тази кухас, тогава би трябвало да намеря и други сродни букви с тези от Беклимотската азбука. Поне ще мога да направя транслитерация3. А дали ще успеем да разберем езика, след като веднъж сме разчели писмото, вече е трудно да се каже. При това се съмнявам дали мога да стигна много далеч с продълговатите плочки, освен ако не откриете някакъв двуезичен текст, с помощта на който да сондирам по-древното писмо. Но позволете ми да опитам, Сифера. Позволете ми да опитам.

— Да. Вземете ги.

Тя събра плочките, докосвайки ги с нежност, и ги постави обратно в контейнера, с който ги бе донесла чак от Сагикан. Мисълта да се раздели с тях й причиняваше болка. Но Мудрин беше прав — не можеше да направи нищо с едно бързо поглеждане; трябваше да ги подложи на лабораторен анализ.

Тя проследи унило с очи палеографа, докато той излизаше поклащайки се от стаята, притиснал здраво скъпоценния пакет към хлътналите си гърди. Сифера и Балик отново останаха насаме.

— Сифера… за онова, което ти говорих преди…

— Казах ти да го забравиш. Аз вече го направих. Ще имаш ли нещо против, ако сега се заловя с работата си, Балик?

13.

— Е, как го прие той? — попита Теремон. — Предполагам, че е минало по-леко, отколкото очакваше.

— Той беше изумителен в най-висша стенен — отвърна Бийни. Те се намираха на терасата на клуба „Шест слънца“. Засега дъждовете бяха престанали и вечерта беше чудесна; въздухът се отличаваше с една особена яснота, както ставаше винаги след продължителни валежи. На запад Тано и Сита хвърляха суровия си призрачно бял блясък с необичайна сила, а в противоположния край на здрачното небе червеният Довим припламваше като малък скъпоценен камък. — Кажи-речи той почти не изглеждаше огорчен освен когато му казах, че съм бил близо до решението да потуля всичко, за да не нараня чувствата му. Тогава излезе вън от себе си. Той направо ме скастри… както си и заслужавах. Но най-смешното беше… Келнер! Келнер! Един коктейл Тано, моля! И един за моя приятел. Нека бъдат двойни!

— Ти май наистина се превръщаш в сериозен пияч, а? — забеляза Теремон.

Бийни вдигна рамене.

— Само когато съм тук. Има нещо особено на тази тераса, гледката към града, цялата атмосфера…

— Това е началото. Малко по малко започва да ти харесва, изграждаш си приятни асоциации между дадено място и пиенето, след известно време се впускаш в експерименти и пийваш две питиета на друго място, после две-три…

— Теремон! Говориш все едно си някой Апостол на Пламъка. Те също смятат, че пиенето е грешно, нали?

— Според тях всичко е грешно. Но с пиенето определено е така. Затова и е толкова хубаво, какво ще кажеш, приятелю? — засмя се Теремон. — Разказваше ми за Атор.

— Да. Говорех за най-смешното нещо. Спомняш ли си онази налудничава идея, която ти хрумна, че е възможно някакъв неизвестен фактор да отклонява Калгаш от предполагаемата му орбита?

— Да. Невидимият великан. Драконът, който пуфти и пухти по небето.

— Е добре, Атор зае точно същата позиция!

— Той смята, че има дракони на небето?

Бийни гръмко се засмя.

— Не ставай глупав. Но Атор наистина счита, че съществува неизвестен фактор. Някакво невидимо слънце може би или друг невидим за нас обект, който въпреки това упражнява гравитационно въздействие върху Калгаш…

— Не звучи ли това малко фантастично? — попита Теремон.

— Да, разбира се. Но Атор ми припомни стария философски афоризъм за Меча на Таргола, според който ние трябва да нанесем удар — имам предвид метафорично — върху по-сложното предположение, когато сме изправени пред дилемата да избираме между две хипотези. По-лесно е да търсим тъмно слънце, отколкото да създадем една изцяло нова Теория за всеобщата гравитация. И следователно…

— Тъмно слънце? Няма ли противоречие в това понятие. Всяко слънце е източник на светлина. Как би могло да е слънце, ако е тъмно?

— Това е просто една от възможностите. Атор ни я подхвърли. Не е казано, че той гледа сериозно на нея. През последните няколко дни ние ръсим всевъзможни астрономически хипотези с надеждата, че една от тях ще се окаже достатъчно разумна, за да започнем да градим обяснение за… Виж ти, ето го и Шийрин. — Бийни махна с ръка на закръгления психолог, който току-що беше влязъл в клуба. — Шийрин! Шийрин! Ела насам и пийни един коктейл с нас, какво ще кажеш?

Шийрин мина внимателно през тесния вход.

— Значи си усвоил някои нови пороци, а, Бийни?

— Не са толкова многобройни. Но Теремон ми разкри достойнствата на коктейла Тано и се опасявам, че се пристрастих към него. Познаваш Теремон, нали. Той пише в „Кроникъл“.

— Право казано, не мисля, че сме се срещали — рече Шийрин и протегна ръка към него. — Но определено съм чувал много за вас. Аз съм вуйчото на Раиста 717.

— Професорът по психология — каза Теремон. — Ако не греша, вие бяхте на Джонглорската експозиция?

Шийрин го погледна озадачен.

— Май нищо не ви убягва от вниманието?

— Старая се. — Келнерът се беше върнал. — Какво да бъде за вас? Коктейл Тано?

— Това е твърде силно за мен — рече Шийрин. — И малко по-сладко, отколкото бих предпочел… — Случайно да има нелтиджир?

— Джонглорско бренди? Не съм сигурен. Как го искате, в случай че има?

— Чисто, моля — каза Шийрин и после се обърна към Теремон и Бийни: — Обикнах това питие, докато бях на север. Храната в Джонглор е ужасна, но поне могат да правят прилично бренди.

— Чух, че имат големи проблеми с Експозицията — подметна Теремон. — Ставали разни неприятни неща в увеселителния парк… някакво пътуване на тъмно, което карало хората да полудяват, буквално откачали…

— Да, Тунела на мистерията. Поради тази причина бях там. Градската община и адвокатите на съоръжението ме повикаха като консултант, за да им дам професионалното си становище.

Теремон се наведе напред.

— Вярно ли е, че хората са умирали в тунела от уплаха и въпреки това той продължил да работи?

— Всички ме питат за това — отвърна Шийрин. — Да, имало е няколко смъртни случая. Но изглежда, че това не е накърнило популярността на този атракцион. Хората, така или иначе, са продължили да се стремят към риска. Самият аз се спуснах през Тунела на мистерията — рече той потръпвайки. — Е, сега вече е затворен. Казах им, че това е единият вариант, а другият е да си приготвят милиони кредити за обезщетения, казах им също, че е абсурдно да очакват от хората да понесат Мрака в такава степен на интензивност. Те проумяха логиката на тези мои съвети.

— Оказа се, че имаме нелтиджир, сър — прекъсна го келнерът, поставяйки пред него чаша с тъмно възкафяво бренди. — Разполагаме само с една бутилка, така че карайте по-полека. — Психологът кимна, надигна чашата и почти я преполови, преди сервитьорът да се е отдалечил от масата.

— Сър, казах ви…

Шийрин му се усмихна.

— Чух какво казахте. Ще карам по-полека след тази чаша. — Той се обърна към Бийни. — Разбрах, че докато съм бил на север, в Обсерваторията е имало някакви вълнения. Научих това от Лилиат. Но тя не беше много наясно какво става. Мисля, че спомена за някаква нова теория…

Бийни заговори с усмивка:

— Тъкмо си приказвахме с Теремон за същото нещо. Не, не става дума за нова теория, а просто за предизвикателство към старата. Работех над едни изчисления за орбитата на Калгаш и…

Шийрин слушаше с нарастващо удивление.

— Искаш да кажеш, че Теорията за всеобщата гравитация е поставена под въпрос? — извика той по средата на разказа на Бийни. — Боже мой! Означава ли това, че ако поставя чашата си на масата, тя може да полети към небесата? Тогава по-добре първо да довърша моя нелтиджир! — И психологът го направи.

Бийни се засмя.

— Теорията още си е в сила. Нашите усилия или по-точно усилията на Атор — той е авангардът и е просто удивително да го наблюдаваш как работи — са насочени към това да дадем математическо обяснение за разминаването между реалните и теоретичните цифри.

— Мисля, че на това му викат масажиране на данните — добави Теремон.

— А на мен ми звучи подозрително — рече Шийрин. — Нещо не ви е харесало в получения резултат и затова сега сте се заели да дадете ново тълкуване на откритията си, така ли е, Бийни? Всичко трябва да пасва, на всяка цена.

— Е, не точно…

— Признай си! Признай си! — засмя се гръмогласно Шийрин. — Келнер! Още един нелтиджир. И още един Тано за моя млад неетичен приятел!… Теремон, да ви поръчам ли и на вас един коктейл?

— Да, моля.

Шийрин продължи да говори все така цинично.

— Всичко това е голямо разочарование за мен, Бийни. Мислех си, че само ние, психолозите, гледаме да натъкмим данните според теориите си и наричаме резултатите „наука“. Струва ми се, че това е по-скоро в стила на Апостолите на Пламъка!

— Шийрин! Престани!

— Апостолите също претендират да са учени — вметна Теремон. Бийни и Шийрин се обърнаха и го погледнаха. — Миналата седмица, точно преди началото на дъждовете, аз интервюирах един от големците им — продължи той. — Надявах се да се срещна с Мондиор, но вместо това разговарях с някой си Фолимун 66, техния отговорник по обществените връзки — много убедителен, много умен и много представителен. В продължение на половин час той ми обясняваше, че Апостолите разполагали с надеждни научни доказателства, че идната година на деветнадесети тептар слънцата ще изчезнат, ние всички ще бъдем потопени в Мрака и ще полудеем до един.

— Целият свят ще се превърне в един огромен Тунел на мистерията, така ли? — попита весело Шийрин. — Както знаете, болниците за душевноболни няма да стигнат, за да приютим цялото население. Може и психиатрите да не стигнат. Освен това психиатрите също ще са мръднали.

— А не са ли вече? — попита Бийни.

— Добра забележка — рече Шийрин.

— Лудостта няма да е най-лошото нещо — заяви Теремон. — Според Фолимун небето ще се изпълни с някакви неща, наречени Звезди, които ще започнат да сипят огън върху нас, и всичко ще избухне в пламъци. Тълпи от бръщолевещи маниаци ще бродят от град в град, а шумът от пожарите ще долита до ушите ни. Слава богу, че това не е нищо друго освен един лош сън на Мондиор.

— Ами ако не е така? — рече Шийрин, изтрезнявайки изведнъж. Овалното му лице се издължи и стана замислено. — Ако се окаже, че в това има нещо вярно?

— Какво ужасно хрумване — каза Бийни. — Мисля, че се налага да си поръчам още един коктейл.

— Още не си свършил с този — напомни Шийрин на младия астроном.

— Е, и какво от това. Тъй или иначе после ще трябва да си взема още един. Келнер! Келнер!

14.

Атор 77 усети умората да се носи през него на трептящи вълни. Директорът на Обсерваторията бе загубил всякаква представа за времето. Наистина ли седеше на бюрото си от цели шестнадесет часа? И вчера беше същото. И завчера…

Във всеки случай така твърдеше Нилда. Беше разговарял с нея само преди миг. Лицето на съпругата му върху екрана беше напрегнато, издължено и без съмнение угрижено.

— Няма ли да се прибереш и да си починеш, Атор? Работиш вече почти цяло денонощие.

— Така ли!

— Знаеш ли, вече не си млад.

— Но не съм също и изкуфял старец, Нилда. Освен това тази работа ме въодушевява. След като в продължение на десет години се занимавах с парафиране на доклади по бюджета и четене на чужди изследвания, аз най-сетне върша истинска работа. Това ми харесва.

Лицето й стана още по-угрижено.

— Но не е нужно да се занимаваш с изследователска работа на твоята възраст. Репутацията ти е в безопасност, Атор!

— Хм, виж ти!

— Твоето име винаги ще бъде славно в историята на астрономията.

— Или безславно — рече той злостно.

— Атор, не разбирам какво…

— Остави ме на мира, Нилда. Няма да се катурна върху бюрото, повярвай ми. Тази работа ме подмладява. Освен това само аз мога да я свърша. Може това да ти звучи вироглаво, така да бъде, но е абсолютно необходимо да…

— Да, разбира се. Но не се преуморявай, Атор. Това е единствената ми молба.

Преуморявам ли се? — зачуди се той. Да, да, разбира се. Друг начин нямаше. Човек не можеше да се занимава повърхностно с тези неща. Трябваше да им отдаде цялата си душа. Когато разработваше Теорията за всеобщата гравитация, той се трудеше по шестнадесет, осемнадесет и двадесет часа на денонощие в продължение на много седмици, спеше само когато станеше неизбежно, дрямваше за кратко и се събуждаше изпълнен с желание за работа, а в ума му още клокочеха уравненията, които преди малко бе оставил недовършени.

Но тогава беше едва на тридесет и пет години. А сега наближаваше седемдесет. Посегателствата на възрастта бяха неоспорими. Главата го болеше, гърлото му беше пресъхнало, а в гърдите си усещаше някакво неприятно туптене. Въпреки че в кабинета беше топло, върховете на пръстите му бяха студени от изтощение. Нещо в коленете му пулсираше. Всяка част от тялото му протестираше срещу приложеното върху нея напрежение.

„Само още малко и се прибирам у дома“, обеща си той.

Само още малко.

Осми постулат…

— Сър?

— Какво има? — попита той.

Но гласът му трябва да беше прозвучал като свирепо изръмжаване, защото когато се обърна и погледна към вратата, той видя, че младият Иймот е обхванат от причудлива поредица от необуздани спазми и конвулсии, сякаш танцуваше върху живи въглени. В очите на момчето се четеше ужас. Разбира се, Иймот винаги изглеждаше уплашен в присъствието на директора на Обсерваторията — всички се страхуваха от него, не само студентите, и Атор беше свикнал с това. Неговата личност вдъхваше респект и той го знаеше. Но сегашното поведение на Иймот минаваше всякакви граници. Младежът го гледаше с неприкрит ужас, примесен с нещо като почуда.

Студентът направи видимо усилие да си възвърне гласа и каза дрезгаво:

— Изчисленията, които искахте, сър…

— О, да. Да. Дайте ми ги.

Ръката на Атор силно трепереше, когато се пресегна да вземе донесената от Иймот разпечатка. И двамата се вторачиха в нея ужасени. Дългите костеливи пръсти бяха бледи като на мъртвец и потръпваха толкова отривисто, че дори и Иймот, който се славеше със забележителните си нервни реакции, не можеше да се мери с него. Атор се опита да застави ръката си да спре да трепери, но не успя. Със същия успех би могъл да пожелае Онос да тръгне в обратна посока по небето.

Той грабна с усилие книжата от ръката на Иймот и ги тръсна на писалището.

Иймот се обади:

— Сър, ако има нещо, което мога да ви донеса…

— Имате предвид лекарство? Как смеете да ми предлагате…

— Просто мислех, че мога да ви донеса нещо за ядене или някаква разхладителна напитка — рече Иймот с едва доловим шепот. Той заотстъпва бавно, сякаш очакваше Атор да изръмжи и да се хвърли на гърлото му.

— А, разбирам. Няма нужда, Иймот. Няма нужда!

— Да, сър.

Студентът излезе. Атор затвори очи за миг, пое си три-четири пъти дълбоко въздух и се опита да се успокои. Работата отиваше към края си, беше убеден в това. Беше почти сигурно, че донесените от Иймот изчисления са последното потвърждение, от което имаше нужда. Но въпросът сега беше дали работата няма да го довърши, преди той да свърши с нея.

Атор погледна към числата на Иймот.

Пред него на бюрото имаше три екрана. На този отляво се виждаше пламтящата червена орбита на Калгаш, изчислена въз основа на Теорията за всеобщата гравитация. На екрана отдясно бе очертана коригираната огненожълта орбита, която Бийни бе получил, използвайки новия университетски компютър и последните данни за действителното положение на Калгаш. На средния екран двете орбити бяха проектирани една върху друга. През последните пет дни Атор бе разработил пет различни постулата, за да обясни отклонението между теоретичната и предполагаемата орбита, и можеше да изкара на средния екран всеки един от тези постулати с едно-единствено докосване на клавиша.

Проблемът беше, че тези седем постулата до един бяха безсмислени. В дъното на всеки един от тях имаше някакъв гибелен недостатък — предположение, което се налагаше не защото беше математически оправдано, а единствено поради това, че ситуацията изискваше някакво специално предположение, с помощта на което числата да излязат както трябва. Нищо не можеше да се докаже, нищо не можеше да се потвърди. Като че ли във всеки отделен случай той просто издаваше указ, според който в определен момент от развоя на логиката вълшебната фея трябваше да се появи и да регулира гравитационните взаимодействия, така че отклонението да получи обяснение. Но вълшебната фея наистина трябваше да се появи.

А сега постулат Осми…

Той се зае да вкара изчисленията на Иймот в компютъра. На няколко пъти треперещите му пръсти отказваха да се подчинят, което водеше до грешки, но умът му работеше достатъчно точно, за да го подсети на мига, че е натиснал грешния клавиш. При всеки един от тези инциденти Атор се връщаше назад и внасяше необходимите корекции. На два пъти почти загубваше съзнание, но въпреки това се застави да продължи.

Ти си единственият човек на света, който е в състояние да свърши това, казваше си той докато работеше. И затова трябва да го направиш.

Това му звучеше глупаво, егоистично, маниакално и донякъде безумно. Може би дори не беше вярно. Но на този етап на изтощение той не можеше да мисли за нищо друго, освен че е безкрайно нужен за постигането на евентуален успех. Всички основни концепции на този проект бяха в главата му. Трябваше да продължи нататък, докато свърши и последната брънка на веригата. Докато…

Така.

И последните цифри на Иймот бяха в компютъра.

Натискайки един клавиш, Атор изкара двете орбити едновременно на средния екран и после натисна друг, за да интегрира новите резултати с наличните модели.

Блестящата червена елипса на първоначалната теоретична орбита направи вълнообразно движение, измени се и внезапно изчезна. Същото се случи и с наблюдаваната жълта орбита. Сега на екрана имаше една-единствена тъмнооранжева ярка линия — двете орбитални проекции бяха съвпаднали до последната десетична дроб.

Атор се задъха. Той дълго се взираше в екрана, после отново затвори очи и приведе глава към края на писалището. Оранжевата орбита пламтеше подобно на огнен пръстен и сиянието й проникваше през затворените му клепачи.

Ликуването някак странно се смесваше с тревога.

Сега той имаше своя отговор, хипотеза, която можеше да устои на всичко. Въпреки всичко Теорията за всеобщата гравитация си оставаше в сила: епохалната верига от аргументи, върху която почиваше славата му, щеше да бъде запазена.

Но в същото време той вече знаеше, че така добре познатият му модел на соларната система всъщност е погрешен. Издирваният неизвестен фактор, невидимият гигант, небесният дракон, беше истински. Това откритие дълбоко го тревожеше, макар то да бе спасило прословутата му теория. От години си мислеше, че напълно разбира ритъма на небесата, а сега се оказваше, че в познанията му е имало пропуски, че в центъра на познатата вселена съществува нещо огромно и необяснимо, че нещата не са такива, каквито винаги бе смятал, че са. Не беше лесно да приеме това, когато зад гърба си имаше толкова много години.

След известно време Атор вдигна очи. На екрана не беше настъпила никаква промяна. Той зададе няколко изпитателни уравнения и отново нищо не се промени. Орбитата си беше само една.

Много добре, каза си той. Значи вселената не е точно такава, каквато си я мислиш. В такъв случай по-добре коригирай представите си за нея. Защото определено не би могъл да коригираш вселената.

— Иймот! — извика той. — Фаро! Бийни! Всички!

Първи се появи топчестият Фаро, следван по петите от Иймот — върлината, а след тях дойдоха и останалите членове на катедрата по астрономия: Бийни, Тиланда, Клет, Симброн и някои други. Всички се струпаха на входа на Кабинета му. Потресените им лица му подсказваха, че по всяка вероятност представлява ужасна гледка — бледо, безумно и изпито лице, кичури посивяла коса, които стърчат във всички посоки, външност на старик, който всеки момент можеше да рухне.

Налагаше се веднага да разсее страховете им. Моментът не беше подходящ за мелодрами.

Той тихо заговори:

— Да, много съм уморен и зная това. Навярно изглеждам като някой демон от долния свят. Но тук получих нещо, което изглежда, че ще свърши работа.

— Концепцията за гравитационната лупа? — попита Бийни.

— Концепцията за гравитационната лупа е съвършено безнадеждна — каза Атор студено. — Същото се отнася и за угасналото слънце, гънката в пространството, зоната на отрицателна материя и всички останали фантастични идеи, с които си играем през цялата седмица. Всички те са чудесни идеи, но не издържат на задълбочен анализ. Но има едно нещо, което може да премине през това изпитание.

Той наблюдаваше как очите им се отварят все по-широко.

Обръщайки се към екрана, Атор започна още веднъж да набира свързаните с постулат 8 числа. Докато работеше, умората го напускаше: този път не удряше погрешни клавиши, нямаше нито болка, нито страдание. Беше попаднал в някакъв свят отвъд изтощението.

— В този постулат — започна той — ние допускаме съществуването на тъмно планетарно тяло подобно на Калгаш, което е на орбита не около Онос, а около самия Калгаш. Масата му е значителна, всъщност тя е почти толкова, колкото и тази на Калгаш, или, с други думи, достатъчно голяма, за да окаже гравитационно влияние върху нашата планета, и да доведе до орбиталното отклонение, към което Бийни привлече вниманието ни.

Атор натисна ключа за визуален образ и на екрана се появи соларната система в стилизиран вид: Шестте, слънца, Калгаш и предполагаемия му сателит.

Той се обърна с лице към колегите си. Те се споглеждаха неспокойно. Макар да бяха два пъти по-млади от него, та и повече, подчинените му по всяка вероятност се сблъскваха със същия интелектуален и емоционален проблем, що се отнасяше до приемането на идеята, че съществува още едно голямо небесно тяло във вселената. Или може би просто си мислеха, че вече е оглупял от старост и е сбъркал в изчисленията.

— Числата, подкрепящи постулат 8, са верни — заяви Атор. — Това ви го гарантирам. А самият постулат издържа на всички направени от мен проверки.

Той ги огледа ожесточено и предизвикателно един по един, сякаш за да им напомни, че той е Атор 77, човекът, който бе дал на света Теорията за всеобщата гравитация, и че все още не е загубил умствените си способности.

Бийни се обади с приглушен глас:

— А защо не можем да видим този сателит, сър…?

— Причините са две — отвърна Атор спокойно. — Подобно на самия Калгаш това планетарно тяло може да излъчва само отразена светлина. Ако предположим, че повърхността му е съставена главно от синкави скали — което е една правдоподобна геологическа хипотеза — тогава отразената от него светлина ще бъде разположена по спектъра по такъв начин, че вечното сияние на шестте слънца плюс светлоразпръскващите свойства на нашата атмосфера ще маскират напълно неговото присъствие. Такъв сателит ще бъде невидим за нас, щом на небето буквално всеки миг греят няколко слънца.

— При положение, че орбитата на сателита е извънредно голяма, нали, сър? — попита Фаро.

— Точно така. — Атор натисна втори бутон. — Ето ни и един по-близък план. Както виждате, нашият непознат и непознаваем сателит лети около нас, следвайки огромна елипса, поради което в продължение на много години той е безкрайно далеч от Калгаш. Но не толкова далеч, че да не забележим съществуването му по орбиталните отклонения — в същото време достатъчно далече, за да не можем да видим на небето с просто око тази тъмна скалиста маса; много е малка вероятността да я открием дори и с телескопите си. Обичайните уреди за наблюдение в случая са безсилни и затова шансовете да засечем сателита по астрономически път са едно на хиляда.

— Но без съмнение ние можем да го потърсим — рече Тиланда 191, чиято специалност беше астрофотографията.

— И без съмнение ще го направим — отговори й Атор. Те започваха да вникват в идеята му, той видя това. Всички до един. Познаваше ги достатъчно добре, за да разбере, че между тях няма прикрити присмехулници. — Но търсенето може да се окаже по-тежко, отколкото предполагате, това определено ще си бъде търсене на игла в купа сено. За тази работа обаче незабавно ще ни бъдат отпуснати средства.

— Може ли да задам един въпрос, сър? — каза Бийни.

— Слушам те.

— Ако орбитата е толкова ексцентрична, както се предполага във вашия постулат, тогава този наш сателит, този… да го наречем засега Калгаш Две, та този Калгаш Две в определени етапи от орбиталния си цикъл ще се намира извънредно далеч от нас. Оттук става ясно, че в други етапи той ще бъде много по-близко до нас. Винаги има някакъв диапазон на колебание дори и при най-съвършената орбита, а сателит, който има толкова голяма елипсовидна орбита, би трябвало да дава огромен диапазон на отклонение между най-отдалечената и най-близката точка спрямо планетата, около която гравитира.

— Това е логично, да — рече Атор.

— В такъв случай, сър — продължи Бийни, — ако предположим, че Калгаш Две е бил толкова далеч от нас през целия период на съвременната астрономия, че ние не сме били в състояние да открием съществуването му, освен индиректно, чрез изчисляване на влиянието му върху орбитата на нашата планета, тогава няма ли да се съгласите, че има вероятност точно сега той да се връща от най-отдалечената си точка? Няма ли да се съгласите, че в момента Калгаш Две се приближава към нас?

— Това не е задължително — намеси се Иймот, а ръцете му бяха обхванати от силни конвулсии. — Ние нямаме никаква представа в коя точка от орбитата си се намира Калгаш Две точно сега, нито пък знаем колко време е необходимо, за да направи пълен кръг около Калгаш. Възможно е да става дума за цикъл от десет хиляди години и сега Калгаш Две да се отдалечава от нас, а етапът на приближаване да е бил в незапомнени предисторически времена.

— Правилно — призна Бийни. — Наистина в момента не можем да кажем дали се приближава, или се отдалечава от нас. Във всеки случай поне засега не е възможно.

— Но можем да се опитаме да го открием — каза Фаро. — Тиланда е права. Независимо от това, че всички числа съвпадат, ние трябва да видим дали Калгаш Две наистина е там. Успеем ли веднъж да го открием, после можем да се заемем с изчисляването на орбитата му.

— Би трябвало да можем да изчислим орбитата му, опирайки се просто на отклоненията, които дава спрямо нашата орбита — заяви Клет, който беше най-добрият математик в катедрата.

— Да — намеси се космографката Симброн, — и освен това можем да разберем дали се приближава, или се отдалечава от нас. О, богове! Ами ако идва насам? Представяте ли си какво удивително явление ще бъде това! Тъмно планетарно тяло прорязва небето… и преминава между нас и слънцата! Възможно е дори да засенчи няколко от тях за известно време!

— Колко странно би било това — впусна се в размишления Бийни. — Мисля, че подобно явление може да бъде окачествено като затъмнение. Нали знаете — това е зрителен ефект, при който някакъв предмет застава между наблюдаващия и онова, което наблюдава. Но нима това е възможно? Слънцата са толкова огромни — как на практика Калгаш Две ще затъмни дори и едно от тях?

— Това ще бъде възможно, ако дойде достатъчно близо до нас — отбеляза Фаро. — Та аз дори мога да си представя ситуация, при която…

— Да, защо не вземете да разработите всички възможни сценарии? — намеси се изведнъж Атор, прекъсвайки Фаро толкова рязко, че всички в стаята се втренчиха в него. — Поиграйте си с идеята, всички без изключение. Подхвърляйте я наляво и надясно и вижте какво ще се получи.

Изведнъж той разбра, че му е непоносимо да стои повече тук. Трябваше да се махне.

Оживлението, което бе почувствал, когато завърши работата си, внезапно го напусна. Изпитваше ужасна умора и отпадналост, сякаш беше на хиляда години. Студени тръпки пролазваха по ръцете му, достигайки до пръстите, а мускулите на гърба му бяха обхванати от неистови гърчове. Знаеше, че бе прехвърлил границите на човешката издръжливост. Време беше по-младите да поемат бремето от плещите му и да се захванат с това начинание.

Атор се надигна от стола си пред екраните на компютрите, направи една несигурна крачка, залитайки към средата на стаята, но успя да възстанови равновесието си преди да се препъне и тръгна бавно покрай екипа на Обсерваторията с цялото достойнство, на което беше способен в този момент.

— Прибирам се у дома — рече той. — Може би ще поспя.

15.

Бийни каза:

— Да разбирам ли, че поселището е било опожарявано девет поредни пъти, Сифера? И всеки път е било построявано наново?

— Моят колега Балик смята, че струпаните едно върху друго селища на хълма Томбо са седем — отвърна археоложката. — И наистина може да е прав. Нещата са доста объркани на последните нива. Но няма значение дали поселищата са седем, или девет — точният брой не е толкова важен и това не променя фундаменталната концепция. Ето, погледни тези чертежи. Направих ги въз основа на бележките си, които водих по време на разкопките. Разбира се, това бяха само предварителни сондажи, един бърз разрез на целия хълм, а истинската прецизна работа оставихме за по-късна експедиция. Твърде късно открихме хълма, за да свършим нещо повече. Но тези чертежи ще ти дадат представа… Нали няма да се отегчиш? Всичко това ти е интересно, нали Бийни?

— Намирам го за безкрайно очарователно. Да не би да смяташ, че съм толкова погълнат от астрономията, че да не мога да обърна внимание на някоя друга дисциплина? Освен това археологията и астрономията понякога вървят ръка за ръка. Не малко неща научихме за движението на слънцата благодарение на древните астрономически паметници, които вие открихте в различни точки на света. Хайде, дай да погледна.

Бяха в кабинета на Сифера. Тя го беше помолила да дойде, за да обсъдят един проблем, който неочаквано бил възникнал в процеса на работата й. Това го беше озадачило, защото в момента той не успя да си представи как един астроном може да помогне на един археолог, освен в случаите, когато астрономията и археологията вървяха ръка за ръка, както току-що беше споменал. Но Бийни винаги се радваше, когато се откриеше възможност да се види със Сифера.

Бяха се запознали преди пет години, когато работеха заедно в интердисциплинарния факултетски комитет, който планираше разширяването на университетската библиотека. Наистина Сифера беше предимно извън страната, заета с археологическите си разкопки, но през останалата част от времето двамата с радост се срещаха и обядваха заедно. Той я намираше за предизвикателна, много умна и интелектуално пречистваща. Бийни обаче не знаеше как изглежда той в нейните очи: може би просто като един интелигентен и пълен с идеи млад мъж, който няма нищо общо със злостните вражди и съперничества в нейната научна сфера и очевидно не се домогва към тялото й.

Сифера разгъна чертежите — огромни листове тънка и подобна на пергамент хартия, върху която имаше сложни, елегантни и направени с молив диаграми. Те се наведоха над тях и ги заразглеждаха отблизо.

Когато й каза, че археологията го очарова, Бийни наистина беше искрен. Още от момче той с радост четеше разказите за великите изследователи на античността, хора като Марпин, Шелбик и, разбира се, Галдо 221. За него далечното минало беше почти толкова вълнуващо, колкото и далечното междузвездно пространство.

Партньорката му Райета не беше много доволна от дружбата му със Сифера. На няколко пъти тя доста сприхаво беше намекнала, че именно Сифера го очарова, а не нейната наука. Сифера определено беше привлекателна жена — да се твърди обратното би било проява на неискреност — но тя беше неумолимо неромантична и тази нейна черта беше известна на всеки мъж в университета. Освен това беше с около десетина години по-възрастна от Бийни. Макар да беше хубава, той никога не бе имал интимни намерения по отношение на нея.

— Първото нещо, което виждаме тук, е напречен разрез на целия хълм — рече Сифера. — Скицирала съм всяко отделно поселищно ниво в схематичен план. Естествено най-отгоре се намира последното селище — огромни каменни стени, така нареченият циклопски стил, характерен за Беклимотската култура през зрелия й период. Тази линия тук, на нивото на циклопските стени, представлява пласт от овъглени останки — тези овъглени руини сочат, че градът е бил унищожен напълно от огромен пожар. И тук, под циклопското ниво и обгорената линия, следващото по-старо поселище.

— Което е изградено в друг архитектурен стил.

— Точно така. Виждаш ли как съм нарисувала камъните на стените? Това е така нареченият стил на пресечените щрихи, характерен за ранния период на Беклимотската култура или може би за протокултурата на Беклимот. И двата стила съществуват сред развалините от ерата на Беклимот, които обграждат хълма Томбо. Основната част от руините са в стила на циклопския градеж, а пресечените щрихи могат да бъдат видени само тук-там и ние ги наричаме просто „Беклимотски образци“. А сега погледни тук, където минава границата между поселището с пресечените щрихи и руините на циклопския град.

— Още една огнена линия? — рече Бийни.

— Да, това е още една огнена линия. Този хълм прилича на сандвич — поселищен пласт, овъглен пласт, после още един поселищен пласт и отново овъглен пласт. Ето какво се е случило според мен. По времето на хората от периода на пресечените щрихи е избухнал опустошителен пожар, който е обхванал доста голяма площ от Сагиканския полуостров. По-късно, когато местните обитатели се завърнали и започнали да строят наново, те вече използвали един чисто нов и по-сложен архитектурен стил, който ние наричаме „циклопски“ заради внушителните размери на камъните. Но после избухнал друг пожар и унищожил циклопското поселище. Тогава хората от района се отказали да строят градове на хълма Томбо и избрали друга площадка, намираща се недалеч, която носи наименованието „Големия Беклимот“. Дълго време ние смятахме, че Големият Беклимот е първият истински град и човешката история, произлязъл от по-малките прото-Беклимотски селища в стила на пресечените щрихи, които са разпръснати навсякъде около него. Благодарение на Томбо ние научихме, че в този район е съществувал най-малко един важен циклопски град преди възникването на Големия Беклимот.

— А как стои въпросът с площадката на Беклимот? — попита Бийни. — Открити ли са там следи от пожар?

— Не. Това означава, че той не е съществувал, когато най-горният град на хълма Томбо е бил опожарен. В крайна сметка цялата Беклимотска култура рухва и Големият Беклимот е бил изоставен, но това е станало поради други причини, свързани с климатичните промени. Тук не е имало никакъв пожар. Може да се предположи, че от онова време ни делят около хиляда години. Но, изглежда, че пожарът, който е опустошил най-горното поселище на хълма Томбо, е избухнал много по-рано. Според мен това е станало преди две хиляди години. По-точна представа ще получим от лабораторията за радиовъглероден анализ, където сме дали проби от овъгления пласт.

— А селището на пресечените щрихи… откога датира то?

— Според ортодоксалната археология руините в стила на пресечените щрихи, които открихме тук и там на Сагиканския полуостров, са само няколко поколения по-стари от площадката на Големия Беклимот. След разкопките на Томбо аз не мисля така. Предполагам, че поселището с пресечените щрихи е с две хиляди години по-старо от циклопския град над него.

— Две хиляди…? И ти казваш, че отдолу има и други поселища?

— Погледни чертежа — рече Сифера. — Това е ниво номер три — никога преди не сме срещали този вид архитектура, тя няма нищо общо със стила на пресечените щрихи. После идва нова обгорена линия. След нея поселище номер четири. Още една обгорена линия. Номер пет. Обгорена линия. Номер шест, седем, осем, девет… или, ако Балик е прав, те са само седем.

— И всяко поселище е било унищожено от голям пожар! Това е направо забележително. Един смъртоносен разрушителен цикъл, при който ударът попада отново и отново на едно и също място.

— Най-забележителното нещо е — каза Сифера с изненадващо мрачен глас, — че всяко едно от тези поселища е процъфтявало в приблизително еднакъв период от време, преди да бъде унищожено от пожар. Дебелината на поселищните пластове съвпада по един необикновен начин. Както разбираш, ние все още сме в очакване на резултатите от лабораторията. Но не мисля, че моята преценка с просто око е много далече от истината. Чертежите на Балик са същите като моите. В случай че не грешим напълно, хълмът Томбо ни изправя пред един праисторически период, който възлиза на минимум четиринадесет хиляди години. И през тези четиринадесет хиляди години хълмът е бил периодически помитан от мощни пожари и обитателите му са го напускали през равни интервали с точността на часовник — по един пожар на всеки две хиляди години, в това няма почти никакво съмнение!

— Какво?

Бийни усети по гърба му да пробягват тръпки. Умът му се залута в една плетеница от всякакви невъзможни и тревожни заключения.

— Почакай — рече Сифера. — Има и друго.

Тя отвори едно чекмедже и извади оттам купчина лъскави фотографии.

— Това са снимки на плочките на Томбо. Оригиналите са в Мудрин 505 — нали го познаваш, палеографа. Той се опита да ги дешифрира. Направени са от печена глина. Тези трите намерихме на Ниво Три, а тези на Ниво Пет. И в двата случая става дума за крайно примитивна писменост, а писмото върху плочките от Ниво Пет е толкова древно, че Мудрин не стигна доникъде. Но като начало той успя да дешифрира няколко десетки думи върху табличките от Ниво Три, при които е използван ранен вариант на Беклимотската писменост. Според проучванията му до този момент в тях се разказва за опожаряването на един град — това било дело на разгневени богове, които намирали за нужно периодически да наказват човечеството за греховете му.

— Периодически?

— Точно така. Започва ли това да ти звучи познато?

— Апостолите на Пламъка! Боже мой, Сифера, на както си попаднала?

— Това се питам и аз, откакто Мудрин ми донесе първите непълни преводи. — Археоложката се извърна, за да погледне Бийни, и той за първи път видя колко замъглени са очите й, колко напрегнато и издължено е лицето й. Тя изглеждаше почти объркана. — Разбираш ли сега защо те помолих да дойдеш тук? Не мога да споделя това с никого от катедрата. Бийни, какво да правя? Ако някои от тези данни станат публично достояние, Мондиор 71 и цялата му смахната шайка ще обявят от най-високите си трибуни, че съм открила неопровержимо археологическо доказателство за истинността на налудничавите им теории?

— Така ли смяташ?

— А как иначе? — Сифера потупа чертежите с ръка. — Това е свидетелство за нееднократни унищожителни пожари през интервали от две хиляди години, грубо казано, в продължение на много хиляди години. А пък и тези плочки… както изглежда, на практика те могат да се окажат един предисторически вариант на Книгата на Откровенията. Взети като цяло, макар и да не са точно истинско доказателство за верността на гръмките проповеди на Апостолите, те са най-малкото едно солидно рационално: потвърждение на цялата им митология.

— Но многократните пожари на една-единствена площадка не доказват, че е имало световен катаклизъм — възрази Бийни.

— Онова, което ме тревожи, е тази периодичност — каза Сифера. — Тя е твърде точна и се доближава прекалено много до думите на Мондиор. Разгледах Книгата на Откровенията. Сагиканският полуостров е свещен за Апостолите, знаеше ли това? Свято място, на което в миналото боговете се явили на хората, така се казва в книгата. И оттук става съвсем ясно — чуваш ли ме какво говоря! — става съвсем ясно — че боговете са решили да запазят Сагикан като предупреждение към човечеството за наказанието, което ще се повтаря отново и отново, ако хората не престанат да бъдат все така грешни.

Бийни се втренчи в нея, потресен.

Всъщност той знаеше много малко за Апостолите и учението им. Никога не беше проявявал интерес към подобно патологично фантазиране и имаше прекалено много научна работа, за да обръща внимание на празнословните апокалиптични пророчества на Мондиор.

Но сега споменът за разговора, който бяха водили с Теремон 762 в клуба „Шест слънца“ преди няколко седмици, експлодира в съзнанието му със страхотна сила. „… няма да бъде първият път, когато светът е бил унищожен… боговете умишлено са създали хората несъвършени и са ни дали една-единствена година — една от техните божествени години, а не като нашите на Калгаш — за да се поправим. Тя се нарича Година на Светостта и се равнява точно на две хиляди и четиридесет и девет от нашите години.“

Не. Не. Не. Не. Идиотизъм! Празнословие! Истерично безумие!

Имаше и друго. „Всеки път, когато Годината на Светостта изтече и боговете открият, че ние все още сме зли и грешни, те унищожават света, изпращайки небесни огньове… Във всеки случай така казват Апостолите.“

Не! Не!

— Бийни? — рече Сифера. — Добре ли си?

— Просто си мислех някои неща — отвърна той. — В името на Мрака, това е вярно! Ти ще предоставиш на Апостолите абсолютно потвърждение.

— Това не е задължително. Хората, които разсъждават правилно и ясно, все пак ще успеят да отхвърлят идеите на Мондиор. Унищожаването на Томбо от пожар — дори многократното му опожаряване през очевидно равни интервали от приблизително две хиляди години — по никакъв начин не доказва, че целият свят е бил пометен от унищожителен пожар. Или че такъв неизбежно ще последва отново. По каква логика миналото трябва да се повтори в бъдещето? Но, разбира се, хората с ясни умове са малцинство. Останалите ще бъдат разколебани от начина, по който Мондиор ще изтълкува моите открития, и веднага ще изпаднат в паника. Нали знаеш за твърдението на Апостолите, че следващият унищожителен пожар ще ни връхлети идната година?

— Да — отвърна Бийни дрезгаво. — Теремон ми каза, че те са определили точния ден. Всъщност става дума за цикъл от две хиляди и четиридесет и девет години. Сега сме две хиляди и четиридесет и осмата, и ако може да се вярва на Мондиор, след единадесет-дванадесет месеца небето ще стане черно и върху нас ще се посипе огън. Мисля, че предполагаемата дата беше деветнадесети тептар.

— Теремон? Журналистът?

— Да. Всъщност той ми е приятел. Интересува се от всичко, което е свързано с Апостолите, и направи интервю с един от техните първосвещеници или какъвто е там. Теремон ми каза…

Ръката на Сифера се стрелна към тази на Бийни и пръстите й се забиха в него с изумителна сила.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да му кажеш нито дума за това, Бийни!

— На Теремон? Разбира се, че няма. Ти още не си дала гласност на откритията си. Няма да е правилно да спомена нещо за тях, на когото и да било!… Но при всяко положение той е много почтен човек.

Желязната й хватка се поотпусна, но само малко.

— Понякога приятелите си казват някои неща неофициално… но нали разбираш, Бийни, когато разговаряш с Теремон не може да има нищо „неофициално“. Ако сметне, че това ще му свърши работа, той ще го използва, без значение какво ти е обещал. И независимо за колко „почтен“ ти се иска да го мислиш.

— Е… може би…

— Довери ми се. Ако Теремон разбере какво имам тук, можеш да заложиш ушите си, че половин ден по-късно всичко ще излезе на страниците на „Кроникъл“. Само това ще ми липсва — да се прочуя като онзи учен, който е дал доказателства за абсурдните твърдения на Апостолите. Изпитвам дълбоко отвращение към тези хора, Бийни.

Не бих искала да им бъда в помощ и услуга и определено не искам да излезе така, че все едно съм прегърнала смахнатите им идеи.

— Не се безпокой — рече Бийни. — Няма да пророня нито дума.

— Не трябва да го правиш. Това би унищожило кариерата ми. Върнах се в университета, за да поискам нови субсидии за изследователската си работа. Откритието ми от Томбо вече поражда полемика в катедрата, защото поставя под въпрос наложилото се схващане, че Беклимот е най-старото средище от градски тип. И ако отгоре на всичко Теремон успее някак да усуче Пламъка на Апостолите около шията ми…

Но Бийни почти не я слушаше. Той беше съпричастен с нея и определено нямаше да направи нищо, което да й донесе проблеми. Теремон нямаше да чуе нито дума от него за работата й.

Мислите му се бяха насочили към други много тревожни неща. В ума му продължаваха да се блъскат фрази от разказа на Теремон за учението на Апостолите.

„… след около четиринадесет месеца всичките слънца ще изчезнат…“

„… Звездите ще започнат да сипят пламъци от черното небе…“

„… точният момент на катастрофата може да бъде изчислен по научен път…“

„… черно небе…“

„… слънцата ще изчезнат…“

— Мракът! — прошепна Бийни дрезгаво. — Възможно ли е това?

През това време Сифера бе продължила да говори. При този негов изблик тя се прекъсна по средата на изречението.

— Бийни, ти не ме слушаш!

— Аз… какво? Ох. Ох. Да, разбира се, че те слушам! Ти каза, че Теремон не трябва да научава за тези неща, защото това би навредило на репутацията ти и… и… Виж какво, Сифера, възможно ли е да продължим разговора си по друго време? Да речем тази вечер или утре следобед, или когато и да е. Налага се веднага да тръгна към Обсерваторията.

— В такъв случай не искам да те задържам — рече тя с леден глас.

— Не, не ме разбра. Онова, което ми разказваше, е от огромен интерес за мен… и е много важно, ужасно важно, по-важно, отколкото бих могъл да ти обясня в този момент. Но трябва да проверя нещо. Нещо, което има пряко отношение към всичко това.

Тя го погледна по-отблизо.

— Лицето ти е пламнало. В очите ти има безумие, Бийни. Изведнъж стана толкова странен. Умът ти е на милиони мили от мен. Какво има?

— Ще ти обясня по-късно — каза той на излизане. — По-късно! Обещавам!

16.

По това време в Обсерваторията нямаше почти никой. Там бяха само Фаро и Тиланда. Бийни си отдъхна, когато разбра, че Атор 77 не е някъде наоколо. „Това е добре“, помисли си той. Старецът беше достатъчно изтощен от усилието да разработи концепцията за Калгаш Две. В никакъв случай не трябваше да се подлага на допълнително натоварване през тази вечер.

И наистина беше добре, че само Фаро и Тиланда са тук. Фаро притежаваше точно този бърз и свободен ум, от който Бийни се нуждаеше именно сега. А Тиланда, която толкова години наблюдаваше празните небесни пространства със своя телескоп и фотографски апарат, може би щеше да е в състояние да запълни част от необходимия му концептуален материал.

Тиланда веднага заговори.

— Цял ден проявявам фотографски плаки, Бийни. Но не попаднах на никаква следа. Готова съм да заложа главата си, че там горе на небето няма нищо друго освен шестте слънца. Бийни, да не би силите на нашия гений най-накрая да са му изневерили? Нали не смяташ така?

— Мисля, че умът му е така остър, както е бил винаги.

— Но тези снимки… — рече Тиланда. — Дни наред вече сканирам наслуки всички квадранти на вселената. Всичко е включено в програмата. Щрак! — и леко преместване на няколко градуса, щрак! — и отново преместване. Цялото небе е подложено на методично наблюдение. И погледни само какво получавам, Бийни. Купчина снимки, на които няма абсолютно нищо.

— Ако неизвестният сателит е невидим, Тиланда, тогава той не може да бъде открит. Толкова е просто.

— Да, може би е невидим за невъоръжено око. Но апаратът би трябвало да е в състояние…

— Слушай, остави това сега. Вие двамата трябва да ми помогнете, работата е чисто теоретична. Свързано е с новата теория на Атор.

— Ами ако се окаже, че неизвестният сателит е само нещо илюзорно — възрази Тиланда.

— Ако нещо не се вижда, това не означава, че то не съществува — озъби й се Бийни. — И никак няма да ни хареса, ако това нещо изскочи от нищото и ни зяпне право в лицето. Ще ми помогнеш, или не?

— Ами…

— Добре. От теб искам да изготвиш компютърна проекция на движението на шестте слънца за период от четири хиляди и двеста години.

Тиланда го зяпна недоверчиво.

— Четири хиляди и двеста години, вярно ли чух, Бийни!

— Зная, че данните за движението на слънцата, с които разполагаш, са за далеч по-кратък период. Но аз казах компютърни проекции, Тиланда. Нали имаш сигурни данни за поне сто години?

— За повече от сто.

— Толкова по-добре. Заложи ги в компютъра и ги проектирай назад и напред във времето. Накарай го да ти покаже какви са били комбинациите от слънца през последните двадесет и един века за всеки ден поотделно и какви ще бъдат през бъдещите двадесет и един века. Ако не можеш да го направиш, сигурен съм, че Фаро с радост ще ти помогне в написването на програмата.

— Мисля, че мога да се оправя и сама — каза Тиланда с леден тон. — А би ли ми казал за какво е всичко това? Алманаси ли ще правим? Дори и в алманасите соларните данни са само за няколко години напред. И така, какво се опитваш да постигнеш?

— По-късно ще ти кажа — отвърна Бийни. — Обещавам.

Той я остави напушена на бюрото й и тръгна към директорския кабинет, където седна на бюрото с трите компютъра, с които Атор бе разработил теорията за Калгаш Две. Замислените му очи дълго останаха приковани върху средния екран, показващ отклонената орбита на Калгаш вследствие на хипотетичния Калгаш Две.

После натисна един клавиш и предполагаемата орбита на Калгаш Две се появи на екрана като яркозелена линия, огромна ексцентрична наклонена елипса, пресичаща тази на Калгаш, която беше по-компактна и почти кръгла. Той я проучи подробно, сетне натисна клавишите, които трябваше да изкарат на екрана слънцата, и остана мрачно загледан в тях някъде около час, набирайки различните възможни конфигурации: Онос с Тано и Сита, Онос с Трей и Патру, Онос и Довим с Трей и Патру, Довим с Тано и Сита, само Патру и Трей…

Да, това бяха нормалните комбинации.

Ами анормалните?

Само Тано и Сита? Не, това беше невъзможно. Позицията на тази двойка слънца на небето спрямо по-близките слънца беше такава, че Тано и Сита никога не можеха да се появят в тази небесна полусфера без Онос или Довим — или и двете слънца заедно — да са видими по същото време. Навярно това е било възможно преди стотици или хиляди години, разсъждаваше той, но въпреки това се съмняваше. Но определено не и сега.

Трей и Патру, Тано и Сита?

Това също беше невъзможно. Двете двойки слънца отстояха една срещу друга спрямо Калгаш. Когато единият чифт беше на небето, другият обикновено беше скрит от самата планета. Понякога и четирите слънца можеха да се появят едновременно на небето, но при такива съвпадения Онос също винаги се виждаше. Това бяха прочутите дни с пет слънца, а след тях идваха не по-малко характерните дни на Довим, когато той грееше сам в противоположната хемисфера. Това ставаше само веднъж на няколко години.

Трей без Патру? Тано без Сита?

Да, формално това беше възможно. Когато една от двойките слънца е близо до хоризонта, едното слънце можеше да се озове над хоризонта, а другото под него за кратък период от време. Но на практика това беше едно любопитно соларно явление, просто моментно отклонение от нормата. В такива моменти двете слънца си бяха заедно, но линията на хоризонта ги разделяше за кратко.

И шестте слънца едновременно на небето?

Невъзможно!

И по-лошо — немислимо!

И все пак му беше минало през ума. Бийни потръпна. Ако и шестте слънца се озовяха едновременно над хоризонта, тогава определени параметри от другата полусфера неизбежно биха останали без абсолютно никаква светлина. Мрак! Мрак! Но Мракът беше непознат на Калгаш, освен като абстрактно понятие. Никога не би могло да стане така, че шестте слънца да бъдат заедно и една голяма част от света да бъде потопен в непрогледна тъмнина. Беше ли възможно това?

Дали?

Бийни разсъждаваше над тази ужасяваща възможност.

Той още веднъж чу как Теремон му разяснява с дълбокия си глас теориите на Апостолите.

„… всички слънца ще изчезнат…“

„… Звездите ще започнат да сипят пламъци от черното небе…“

Той поклати глава. Всичко, което знаеше за движението на слънцата се бунтуваше срещу идеята, че е възможно по някакъв начин шестте слънца да се съберат от едната страна на Калгаш по едно и също време. Това просто не можеше да се случи, трябваше да стане чудо. Небесната конфигурация на слънцата, беше такава, че поне едно или две от тях трябваше да осветяват всяка точка от Калгаш във всеки един миг.

Забрави тази хипотеза за шестте слънца, хипотезата за Мрака.

Какво остана!

„Само Довим — помисли си той. — Малкото червено слънце сам-самичко на небето?“

Е, да, това се случваше, макар и не често. При тези редки дни с пет слънца, когато Тано, Сита, Трей, Патру и Онос бяха заедно в една и съща полусфера, Довим оставаше сам откъм противоположната страна на планетата. Бийни се зачуди дали е възможно това да е моментът за падането на Мрака.

Дали? Самият Довим грееше толкова слабо, от него идваше само едно студено, немощно, червеникаво-лилаво сияние, което хората можеха да вземат за Мрак.

Всъщност тук имаше нещо неясно. Дори малкият Довим даваше достатъчно светлина, за да предпази хората да не изпаднат в ужас. Освен това дните, през които Довим грееше сам, се случваха веднъж на няколко години. Те бяха нещо необикновено, но не чак дотам изключително. Естествено, ако ефектът от това, че на небето грее едно-единствено малко мъждиво слънце, можеше да се изрази в дълбоки психологически промени, тогава всеки би се тревожил от настъпването на новия ден на Довим, който беше някъде след около година, доколкото Бийни си спомняше.

Но ако само Довим беше на небето и се случеше нещо особено, нещо наистина необичайно, което да засенчи слабото слънце…

Тиланда се появи до рамото му и каза сприхаво:

— Добре, Бийни, соларните ти проекции са готови. И не само за четиридесет и два века, а в безкрайна регресия. Фаро ми подхвърли една идея и ние направихме програмата по такъв начин, че да изготвя данни чак до края на времето, ако желаеш това, или до началото на вселената.

— Чудесно. Нали ще я въведеш в моя компютър?… Фаро, би ли дошъл насам?

Топчестият студент тръгна бавно към него. Беше очевидно, че в главата му клокочеха въпроси относно начинанието на Бийни. Но той се съобрази с протокола и йерархията и просто изчака да чуе какво Бийни има да му каже.

— Това на екрана — започна Бийни — е предполагаемата орбита на хипотетичния Калгаш Две, както беше изготвена от Атор. Ще допусна, че е вярна, осланяйки се на думите на Атор, че тя обяснява съвсем точно отклоненията в нашата орбита, а аз вярвам, че Атор знае какво прави. Тук са също и данните — или поне ще бъдат, когато Тиланда приключи с прехвърлянето им — за соларните движения за голям период от време, това е програмата, която вие двамата разработихте. Имам намерение да видя каква е корелацията между наличието на едно слънце на небето и приближаването на Калгаш Две към тази планета, така че…

— Така че да изчислите честотата на затъмненията? — изтърси Фаро. — Това ли имате предвид, сър?

Бързината, с която разсъждаваше това момче, беше озадачаваща и малко смущаваща.

— Всъщност, да. Тази идея за затъмненията ти е хрумнала и на теб, така ли?

— Мисля си за тях още откакто Атор ни разказа за Калгаш Две. Нали си спомняте, когато Симброн спомена, че този странен сателит може да засенчи няколко от слънцата за кратко време, а вие казахте, че това явление би трябвало да се нарича затъмнение? След това аз се заех да разработя някои от възможностите. Но Атор ме прекъсна, преди да кажа каквото и да е, защото беше уморен и искаше да се прибере у дома.

— И оттогава не си споменал нещо за това?

— Никой не ме е питал — отвърна Фаро.

— Е добре, ето че удари и твоят час. Ще прехвърля всичко от моя компютър в твоя, после ще седнем в тази стая отделно един от друг и ще си поиграем с цифрите. Всъщност аз проучвам един специален случай, при който Калгаш Две е в най-близката си точка до Калгаш, като в същия момент на небето има само едно слънце.

Фаро кимна и тръгна към компютъра си, развивайки скорост, с каквато Бийни не го беше виждал да се движи.

Бийни не се надяваше да завърши първи изчисленията си. Бързината на Фаро в тези неща беше прословута. Важното бе да работят независимо един от друг и крайният резултат да бъде потвърден от две страни. Затова когато малко по-късно Фаро изсумтя тържествуващо и скочи от стола си, за да каже нещо, Бийни ядосано му даде знак да мълчи и продължи да работи. Последваха десет неловки минути, продължили сякаш цяла вечност.

След това числата започнаха да излизат на монитора.

Ако всички подадени в компютъра данни бяха верни — и изчисленията на Атор за вероятната маса и орбита на неизвестния сателит, и изчисленията на Тиланда за небесните движения на шестте слънца — тогава изгледите за настъпването на Мрака бяха съвсем малки. Единствената възможност за падане на пълен Мрак беше в деня, когато в едната полусфера щеше да грее само Довим. Но, изглежда, че нямаше големи шансове Калгаш Две да затъмни Довим. Дните, през които на небето светеше само Довим, бяха такава рядкост, че вероятността някой от тях да съвпадне с времето, когато Калгаш Две е някъде близо до Калгаш по цялата му дълга орбита, беше безкрайно малка — Бийни знаеше това.

Дали пък наистина беше така?

Не. Не беше безкрайно малка.

Ни най-малко. Той внимателно разгледа цифрите на екрана. Изглежда, че съществуваше известна възможност двата момента да съвпаднат. Изчисленията още не бяха пълни, но нещата отиваха в тази посока, докато компютърът разработваше корелацията Калгаш — Калгаш Две. Пътищата на двете небесни тела се пресичаха два пъти за изпитателния период от четири хиляди и двеста години. При всяка поредна обиколка на Калгаш Две около орбитата му моментът на максимална близост между него и Калгаш все повече се приближаваше до деня, когато на небето щеше да грее само Довим. Компютърът продължаваше да обработва всички астрономически възможности и цифрите все така излизаха на екрана. Бийни ги следеше с растящ ужас и неверие.

Ето го най-сетне и крайният резултат. Трите небесни тела — наредени точно, както се очакваше. Калгаш — Калгаш Две — Довим!

Да! Наистина беше възможно Калгаш Две да предизвика пълно затъмнение на Довим, когато Довим е единственото видимо слънце на небето.

Но тази конфигурация беше крайно рядка. Довим трябваше да бъде сам в полусферата си и на максимално разстояние от Калгаш, а Калгаш Две трябваше да бъде на възможното минимално разстояние. В този случай видимият диаметър на Калгаш Две щеше да бъде седем пъти по-голям от този на Довим. Това щеше да бъде достатъчно за засенчването на Довим, така че нито една точка от планетата да не остане незасегната от Мрака. Компютърът показа, че такава крайно необикновена ситуация може да настъпи само веднъж на всеки…

Бийни ахна. Не искаше да повярва на очите си.

Обърна се към Фаро. Овалното лице на младия студент беше пребледняло от изживяния шок.

Бийни дрезгаво заговори:

— Добре. Готов съм, получих крайния резултат. Но първо ти ми кажи твоя.

— Затъмнение на Довим от Калгаш Две, периодичност — две хиляди и четиридесет и девет години.

— Да — мрачно каза Бийни. — Точно това получих и аз. Веднъж на всеки две хиляди и четиридесет и девет години.

Почувства, че му се вие свят. Сякаш цялата вселена се въртеше около него.

Веднъж на всеки две хиляди и четиридесет и девет години. Според Апостолите на Пламъка това беше точното времетраене на Годината на Светостта. Същата цифра беше посочена и в Книгата на Откровенията.

„… всички слънца ще изчезнат…“

„… Звездите ще започнат да сипят огън от черното небе…“

Той не знаеше какво са Звездите. Но Сифера бе открила един хълм на Сагиканския полуостров, където градовете са били унищожавани от пожар през изумително равни интервали от приблизително две хиляди години. Дали когато получеше резултатите от прецизните тестове въглерод-14, щеше да се окаже, че точната цифра между опожаряванията на хълма Томбо е две хиляди и четиридесет и девет години?

„… черно небе…“

Бийни се втренчи безпомощно във Фаро.

— Кога е следващият ден на Довим? — попита той.

— След единадесет месеца и четири дни — мрачно отвърна Фаро. На деветнадесети тептар.

— Да — рече Бийни. — Това е същият ден, за който Мондиор казва, че небето ще стане черно и огънят на боговете ще се посипе върху нас, за да унищожи цивилизацията.

17.

— За първи път през живота си — каза Атор — аз установявам, че се моля с цялото си сърце изчисленията ми да са грешни. Но се страхувам, че боговете няма да ми окажат такава милост. Ние всички разбираме, че нещо ни тласка неумолимо към заключение, за което е ужасно дори да си помислим.

Погледът му се спря на всеки един от хората, които бе повикал. Тук, разбира се, беше младият Бийни 25. Шийрин 501 от катедрата по психология. Археоложката Сифера 89.

Единствено с усилие на волята Атор успя да скрие умората си, чувството за растящо отчаяние, смазващото въздействие на всичко онова, което бе научил през последните седмици. Напоследък се улавяше да мисли, че е живял прекалено дълго, искаше му се да е намерил покой още преди година-две. Но той отпъди тези мисли от съзнанието си. Желязната воля и непоколебимата сила на духа винаги бяха най-характерните му качества. Атор не искаше да се лиши от тях сега, когато старостта посягаше на силата му.

Той се обърна към Шийрин:

— Разбрах, че вашата научна област е изучаването на Мрака.

Пълният психолог изглеждаше развеселен.

— Предполагам, че и така може да се каже. Темата на докторската ми дисертация беше: „Мракът и свързаните с него психически разстройства“. Но изследването на Мрака беше само един от аспектите на работата ми. Интересувам се също от всякакви видове масова хистерия…, от ирационалните реакции на човешкия мозък под въздействието на непреодолими влияния, изобщо от целия спектър от смахнати човешки прояви — ето така си изкарвам прехраната.

— Много добре — хладно отвърна Атор. — Както и да е. Бийни 25 казва, че вие сте най-големият авторитет по въпросите на Мрака в университета. Току-що видяхте нашата малка астрономическа демонстрация на екрана на компютъра. Предполагам, че сте схванал основните изводи, които произтичат от нашето откритие.

Старият астроном не намери начин думите му да не прозвучат покровителствено. Но Шийрин не изглеждаше особено обиден.

Той спокойно отговори:

— Мисля, че го схванах достатъчно добре. Вие казвате, че има някакво тайнствено и невидимо астрономическо тяло от планетарен мащаб с такава и такава маса, обикалящо на орбита около Калгаш на такова и такова разстояние, като при тези параметри неговата сила на привличане обяснява точно определени отклонения от теоретичната орбита на Калгаш, които бяха открити от моя приятел Бийни. Добре ли е дотук?

— Да — отвърна Атор. — Напълно.

— Така — продължи Шийрин, — оказва се, че понякога това тяло се озовава между нас и слънцата. Това явление се нарича затъмнение. Но има само едно слънце, което се намира на неговата плоскост на въртене по такъв начин, че да може да бъде затъмнено, и това слънце е Довим. Беше показано, че затъмнението ще настъпи само когато — Шийрин направи пауза и се намръщи, — когато Довим е сам на небето, като в същото време той и така нареченият Калгаш Две трябва да са наредени по такъв начин, че Калгаш Две да скрие напълно диска на Довим, така че до нас да не стигне никаква светлина. Все още ли се справям добре?

Атор кимна.

— Схванал сте проблема съвършено добре.

— Точно от това се страхувах. Надявах се да съм разбрал нещата накриво.

— Така, а що се отнася до последиците от затъмнението… — рече Атор.

Шийрин си пое дълбоко дъх.

— Добре. Затъмнението — което слава богу се случва само веднъж на две хиляди и четиридесет и девет години — ще доведе до продължителен период на всемирен Мрак, който ще обхване целия Калгаш. При въртенето на планетата всеки един от континентите ще потъне в пълен мрак за период, вариращ от — как беше? — от девет до четиринадесет часа, в зависимост от ширината.

— А сега, ако обичате — започна Атор, — бихте ли ни казал мнението си като професионален психолог за това какъв ще бъде ефектът от явлението върху умовете на човешките същества?

— Ефектът — отвърна Шийрин, без да се поколебае — ще бъде лудост.

В стаята изведнъж стана много тихо.

Най-накрая Атор каза:

— Всеобща лудост, това ли предричате?

— Много вероятно. Всеобщ Мрак — всеобща лудост. Предполагам, че хората ще бъдат засегнати в различни степени, вариращи от непродължителна дезориентация и депресия до пълно и трайно разрушаване на умствените способности. Естествено, колкото по-голяма е първоначалната психическа стабилност на индивида, толкова по-малка ще бъде вероятността да получи тотално психическо разстройство вследствие на отсъствието на светлина. Но мисля, че на никого няма да му се размине напълно.

— Не разбирам — каза Бийни. — Защо Мракът кара хората да полудяват?

Шийрин се усмихна.

— Ние просто не сме адаптирани към него. Представи си, ако можеш, свят, който има само едно слънце. При въртенето на такава планета около оста й всяка полусфера ще получава светлина само през половината от деня, а през другата половина ще тъне в пълен мрак.

Бийни махна неволно с ръка, издавайки ужаса си.

— Виждаш ли? — извика Шийрин. — Дори мисълта за това те плаши! А обитателите на подобна планета ще бъдат напълно привикнали към ежедневната доза Мрак. Много е вероятно те да предпочитат дневната светлина и да я намират за по-приятна, но за тях Мракът ще бъде нещо обичайно и всекидневно, нещо, за което не си струва да се вълнуваш, просто време за сън, докато слънцето изгрее. Но при нас нещата са иначе. Ние сме еволюирали при условия на постоянна слънчева светлина, през всеки час на деня, през цялата година. Ако Онос не е на небето, тогава там са Тано, Сита и Довим, или Патру и Трей, и т.н. Умовете ни, дори и физиологическите функции на телата ни, са пригодени към ежечасна светлина. Не обичаме да оставаме без нея дори и за кратък миг. Предполагам, че спиш със запалена лампа?

— Разбира се — отвърна Бийни.

— Разбира се? А по какво се разбира?

— Ами… Но всички спят така?

— Точно това ми беше мисълта. Кажи, изпитвал ли си някога въздействието на Мрака, приятелю?

Бийни се облегна на стената до панорамния прозорец и се замисли.

— Не. Не бих казал. Но зная какво представлява. Просто… ъъ… — Той направи неопределено движение с пръстите си и сетне лицето му просия. — Просто отсъствие на светлина. Като в пещерите.

— Ти бил ли си някога в пещера?

— В пещера? Разбира се, че не.

— Така си и помислих. Веднъж, преди много време, аз направих такъв опит. Това беше, когато започнах да изследвам предизвиканите от Мрака психически смущения. Но изхвърчах навън на бегом. Преди това бях вървял навътре, докато входът на пещерата се превърна в неясно светло петно, всичко останало беше потопено в тъмнина. — Шийрин се засмя весело под мустак. — Никога не бях предполагал, че човек с моето тегло може да бяга толкова бързо.

Бийни му отвърна почти предизвикателно.

— Е, аз пък допускам, че не бих бягал, ако попадна в такава ситуация.

Психологът се усмихна кротко на младия астроном.

— Смело казано! Възхищавам се на куража ти, приятелю. — Обръщайки се към Атор, Шийрин рече: — Сър, ще ми позволите ли да извърша един малък психологически експеримент?

— Както желаете.

— Благодаря ви. — Шийрин погледна отново към Бийни. — Би ли дръпнал завесата до теб, приятелю?

Бийни изглеждаше изненадан.

— Защо?

— Просто дръпни завесата. После ела тук и седни до мен.

— Е добре, щом настояваш…

От корниза над прозореца се спускаха тежки червени драперии. Атор не можа да си спомни никога да са били използвани, а този кабинет беше негов от около четиридесет години. Бийни сви рамене, протегна се към украсения с пискюл шнур и го дръпна. Червената завеса се плъзна над широкия прозорец, а малките месингови колелца се затъркаляха по корниза със свистене. Известно време сумрачната червена светлина на Довим все още се виждаше. След това всичко потъна в сенки и дори сенките станаха неясни.

Стъпките на Бийни отекнаха глухо в тишината, докато се придвижваше към масата, но сетне спря по средата на пътя.

— Не те виждам, Шийрин — прошепна Бийни отчаяно.

— Опитай се да намериш пътя — нареди Шийрин с неестествен глас.

— Но аз не те виждам! — Младият астроном дишаше с хриптене. — Нищо не виждам!

— А ти какво друго очакваше. Това е Мракът. — Шийрин изчака малко. — Хайде, би трябвало да можеш да се ориентираш в тази стая дори и със затворени очи. Просто ела тук и седни.

Отново стъпки, този път колебливи. Шум от опипване на стол. После се чу и слабият глас на Бийни:

— Ето ме.

— Как се чувстваш?

— Аз… ъх… добре съм.

— Хареса ли ти това?

Дълга пауза.

— Не.

— Не ти ли хареса, Бийни?

— Никак. Ужасно е. Стените сякаш се… — Той отново замълча. — Стори ми се, че се приближават към мен. Искаше ми се да ги отблъсна… Но в никакъв случай не полудявам. Всъщност си мисля, че привиквам към него.

— Добре. Сифера? Как се чувствате?

— Мога да понеса известна доза Мрак. Работата ми от време на време е свързана с пълзене през подземни тунели. Но не бих казала, че му обръщам голямо внимание.

— Атор?

— Аз също все още съм жив. Но мисля, че вие доказахте тезата си, доктор Шийрин — каза троснато директорът на Обсерваторията.

— Добре. Бийни, дръпни завесите.

В мрака се чуха предпазливи стъпки, а след това и шумолене — Бийни се беше опрял в завесата и търсеше опипом пискюла. Всички си отдъхнаха, когато драпериите се плъзнаха обратно с познатото вече свистене. Червената светлина на Довим изпълни стаята и с вик на радост Бийни погледна през прозореца към най-малкото от шестте слънца.

Шийрин избърса потта от челото си с опакото на ръката си и заговори с треперещ глас:

— И това бяха само няколко минути в тъмна стая.

— Може да се понесе.

— Да, тъмната стая може. Поне за кратко време. Но вие всички знаете за Джонглорската стогодишна експозиция, нали така? Скандалът около Тунела на мистерията? Бийни, аз ти разказах тази история миналото лято в клуба на „Шестте слънца“, когато беше с онзи Теремон, журналиста.

— Да, спомням си. Ставаше дума за хората, които се спуснали през тъмния тунел в увеселителния парк и излезли оттам умопобъркани.

— Тунелът е дълъг само една миля… и е без никакво осветление. Влизаш в една малка открита вагонетка и се понасяш с друсане в тъмнината — това трае петнадесет минути. Някои от хората умрели от страх. Други получили трайни психически увреждания.

— Защо? Какво ги е накарало да полудеят?

— По същество това е същото нещо, което и ти изпита преди малко, когато завесите бяха дръпнати. Оставайки на тъмно, ти си помисли, че стените на стаята се приближават към теб, за да те смачкат. Инстинктивният страх у хората от отсъствието на светлина в психологията се казва „клаустрофобия“, защото тъмнината винаги е свързана със затвореното пространство, по такъв начин страхът от едното е страх и от другото. Разбирате ли?

— Ами тези от Тунела, които са откачили?

— Тези от Тунела, които са… ъъ… откачили, ако използвам твоята лексика, са нещастници, които не са имали необходимата психическа издръжливост, за да преодолеят погълналата ги в Мрака клаустрофобия. Усещането е било много силно. Повярвай ми. Аз сам се спуснах през Тунела. Преди малко ти остана без светлина само за няколко минути и мисля, че беше доста объркан. Представи си сега петнадесет подобни минути.

— Но не се ли възстановиха след това?

— Да, някои. Но други ще страдат в продължение на години — или може би до края на живота си — от клаустрофобични смущения. Латентният им страх от Мрака и затворените пространства е кристализирал и е станал перманентен, доколкото можем да преценим. Както ви казах, вследствие на шока е имало и смъртни случаи. Тук май не можем да говорим за възстановяване, а? Ето до какво могат да доведат петнадесет минути Мрак.

— Само при някои хора — рече Бийни упорито. Челото му бавно се набразди и лицето му се смръщи. — Все още не мога да повярвам, че ще бъде толкова лошо за повечето от нас. За мен определено няма да е така.

Шийрин въздъхна с раздразнение.

— Представи си, че е паднал Мрак — навсякъде. Никаква светлина, докъдето ти стигат очите. Къщите, дърветата, полята, земята, небето — всичко е черно! А над теб са Звездите, ако може да се вярва на проповедите на Апостолите… Звездите, каквото и да са те. Можеш ли да си представиш това?

— Да, мога — заяви Бийни още по-непреклонно.

— Не, не можеш! — Шийрин стовари юмрук върху масата във внезапен пристъп на гняв. — Ти се заблуждаваш! Ти не можеш да си представиш това. Твоят ум не е по-пригоден за тая концепция от тоя на… Виж какво, Бийни, ти си математик, нали? Мажеш ли правдиво и точно да си представиш какво е това безкрайност? Или вечност? Ти можеш само да говориш за тях. Или да ги сведеш до уравнения, представяйки абстрактните числа за реалност, а всъщност те са просто драскулки върху хартията. Но когато наистина се опиташ да обхванеш с мисълта си понятието безкрайност, доста бързо ти се завива свят, убеден съм в това. Един-единствен къс от реалността те изважда от равновесие. Същото се отнася и за частицата тъмнина, чието въздействие преди малко изпита. А когато дойде истинският Мрак, умът ти ще се сблъска с явление, което е отвъд границите на разбираемото. Ти ще полудееш, Бийни. Напълно и завинаги. Изобщо не се съмнявам в това!

В стаята за втори път настъпи внезапна ужасна тишина.

Най-накрая Атор се обади:

— Това ли е крайното ви заключение, доктор Шийрин? Широко разпространена лудост?

— Най-малко седемдесет и пет процента от населението напълно ще загуби разсъдъка си. Може би осемдесет и пет процента. Може би дори и сто.

Атор заклати глава.

— Чудовищно. Ужасно. Невероятно бедствие. Но все пак трябва да ви кажа, че се чувствам донякъде като Бийни… мисля, че ще успеем някак да преодолеем това, че ефектът няма да бъде толкова катастрофален, както посочихте вие. Макар да съм стар, аз не мога да не изпитвам известен оптимизъм, известно чувство на надежда…

Изведнъж Сифера каза:

— Може ли да взема думата, доктор Атор?

— Разбира се. Разбира се! Затова сте тук.

Археоложката се изправи и тръгна към средата на стаята.

— В известна степен съм изненадана, че въобще съм тук. Когато за първи път говорих с Бийни за откритието ми на Сагиканския полуостров, аз го помолих разговорът ни да остане абсолютно поверителен. Страхувах се за научната си репутация, защото знаех, че установеното от мен може много лесно да бъде изтълкувано като изказване на подкрепа на най-безумното, най-ужасяващото и най-опасното религиозно движение, което съществува в нашето общество. Говоря, естествено, за Апостолите на Пламъка.

Но когато малко по-късно Бийни дойде при мен със своята нова находка — откритието за периодичността на тези затъмнения на Довим — аз разбрах, че трябва да дам гласност на онова, което зная. Тук имам снимки и чертежи на разкопките на хълма Томбо, недалеч от Беклимотската площадка на Сагиканския полуостров. Бийни, ти вече си ги разглеждал, но ще бъдеш ли така добър да ги подадеш на доктор Атор, доктор Шийрин…

Сифера изчака, докато разгледат материала. След това продължи да говори:

— Ще се ориентирате по-лесно в чертежите, ако възприемете хълма Томбо като една огромна торта, чиито пластове са древни поселища, всяко едно от тях е построено върху предишното… последното, разбира се, е най-отгоре. То принадлежи на така наречената Беклимотска култура. Под него според нас се намира град на същите тези хора, но на по-ранен етап от тяхното развитие. И тъй, надолу следват още и още поселища от различни периоди — общият им брой е най-малко седем, може би са и повече.

Всяко едно от тези селища, господа, е намерило края си в унищожителен пожар. Предполагам, че виждате тъмните линии между пластовете. Това са ивиците от пожарите — овъглени останки. Моето първоначално и чисто интуитивно предположение за това колко време е било необходимо тези градове да се зародят, да процъфтят, да западнат и да рухнат, беше, че тези големи пожари са избухвали през период от две хиляди години, като последният от тях е бил преди около две хиляди години, малко преди появата на Беклимотската култура, която считаме за началото на историческия период.

Пробите от овъглени пластове са особено подходящи за радиовъглероден анализ, който ни дава доста точни данни за възрастта на всяка площадка. След пристигането на материалите от Томбо в Саро Сити лабораторията към нашата катедра се зае с радиовъглеродната експертиза и сега ние разполагаме с определени цифри. Мога да ви кажа по памет какви са те. Последното селище на хълма Томбо е било опожарено преди две хиляди и петдесет години със статистическо отклонение плюс — минус двадесет години. Овъгленият пласт от долното поселище е на четири хиляди и сто години с отклонение плюс — минус четиридесет години. Третото поселище от горе на долу е било унищожено преди шест хиляди и двеста години с отклонение плюс — минус осемдесет години. Радиовъглеродната възраст на четвъртото ниво е осем хиляди и триста години, плюс — минус сто. Петото…

— О, богове! — извика Шийрин. — Всички ли са разположени толкова равномерно.

— Всички до едно. Пожарите са избухвали през интервали от малко повече от двадесет века. Взимайки под внимание малките неточности, които са неизбежни при радиовъглеродния анализ, ние все пак общо взето можем да предположим, че на практика интервалът е бил точно две хиляди и четиридесет и девет години. Както беше демонстрирано от Бийни, именно това е честотата на затъмненията на Довим… И още нещо — продължи да говори Сифера с безрадостен глас, — тази цифра съвпада също с дължината на годината, която Апостолите на Пламъка наричат Година на Светостта. Предполага се, че когато тя изтече, светът ще бъде унищожен от пожар.

— Да, ефектът от масово безумие — рече глухо Шийрин. — Когато Мракът дойде, хората ще искат светлина… каквато и да е тя. Факли. Огньове на открито. Изгаряй всичко! Изгаряй покъщнината! Изгаряй къщите!

— Не — прошепна Бийни.

— Не забравяйте — каза Шийрин, — че тези хора няма да са нормални. Те ще бъдат като малки деца, но с телата и остатъците от разум на възрастни. Те ще знаят как се използва кибрита. Но няма да си спомнят какви са последствията от запалването на многобройни огньове.

— Не — рече отново Бийни с отчаяние. — Не. Не. — Това не беше вече израз на неверие.

Сифера каза:

— В началото можеше да се спори, че пожарите на Томбо са само местно явление… някакво странно стечение на обстоятелствата, строго повтарящо се събитие за голям период от време, но в ограничен периметър, а защо не и някакъв особен, пречистващ ритуал, който е съществувал по тези места. Тъй като на Калгаш няма други толкова древни площадки като тези на Сагиканския полуостров, ние не можехме да твърдим друго. Но изчисленията на Бийни промениха всичко. Сега виждаме, че на всеки две хиляди и четиридесет и девет години над света — очевидно — пада Мрак. Както каза Шийрин, хората ще палят огньове. И нещата ще излязат от контрол. Каквито и други поселища да е имало по света, когато Томбо е бил опожаряван, те навярно също са били унищожени, както и градовете на Томбо, и поради същите причини. Но Томбо е всичко, което ни е останало от праисторическата ера. Както казват Апостолите на Пламъка, той е свещено място, място, където боговете са се явили на човечеството.

— И може би ще се явят още веднъж — мрачно каза Атор. — Давайки ни доказателства за пожарите от минали епохи.

Бийни го погледна.

— Значи вие сте повярвал в учението на Апостолите, сър?

Атор възприе думите на Бийни почти като открито обвинение в лудост. Мина известно време, преди да успее да отговори.

Но когато го направи, той вложи всичкото спокойствие, на което беше способен.

— Да съм повярвал? Не. Не съвсем. Но проявявам интерес, Бийни. Ужасен съм дори от необходимостта да поставя този въпрос: а ако Апостолите са прави? Сега ние разполагаме с ясни данни, че Мракът настъпва точно през две хиляди и четиридесет и девет години, което е споменато в тяхната Книга на Откровенията. Шийрин казва, че светът ще полудее, ако това се случи, а Сифера ни предостави доказателствен материал, че поне една малка част от света наистина е полудявала, отново и отново, къщите са били помитани от пожар през повтарящ се интервал от две хиляди и четиридесет и девет години.

— Какво предлагате тогава? — попита Бийни. — Да се присъединим към Апостолите?

Атор отново трябваше да се пребори с гнева си.

— Не, Бийни. Трябва просто да надникнем в техните вярвания и да видим каква полза можем да извлечем оттам.

— Полза? — извикаха Шийрин и Сифера почти едновременно.

— Да! Полза! — Атор сплете големите си мършави ръце и се извърна с лице към всички тях. — Не разбирате ли, че оцеляването на човешката цивилизация може да зависи изцяло от нас четиримата? Всичко се свежда точно до това, нали? Колкото и мелодраматично да звучи, ние четиримата притежаваме нещо, което започва да прилича на неопровержимо доказателство за това, че краят на света наближава. Всеобщ Мрак… всеобща лудост… повсеместни палежи… градовете ни ще избухнат в пламъци… нашето общество ще бъде разтърсено. А вече съществува друга групировка, която предрича точно същото бедствие, бог знае въз основа на какво… но нещата съвпадат до последната година и ден.

— Деветнадесети тептар — промърмори Бийни.

— Да, деветнадесети тептар. Денят, в който на небето ще грее само Довим… и ако сме прави, през този същия ден Калгаш Две ще престане да бъде невидим, ще запълни целия небосклон и ще скрие всичката светлина. Апостолите казват, че през този ден огънят ще погълне нашите градове. Откъде знаят това? Сполучлива догадка? Просто съвпадение на митовете с реалността?

— Някои от нещата, които разказват, нямат никакъв смисъл — изтъкна Бийни. — Например Звездите, които щели да се появят на небето. Какви са тези Звезди? Откъде ще дойдат?

Атор вдигна рамене.

— Нямам никаква представа. Възможно е тази част от учението на Апостолите да е чиста измислица. Но изглежда, че те имат някакъв документ, откъдето черпят материал за ужасните си пророчества. Ние трябва да научим повече за тези документи.

— Защо именно ние? — попита Бийни.

— Защото ние — като учени — можем да бъдем водачи, авторитетни фигури, в предстоящата борба за спасяването на цивилизацията — каза Атор. — Обществото ще има шанс да се защити от онова, което се задава, само ако веднага узнае за същността на опасността. Засега само лековерните и невежите обръщат някакво внимание на Апостолите. Но повечето от интелигентните и разумни хора гледат на тях по същия начин, както и ние — според тях те са маниаци, глупаци, идиоти и навярно измамници. Ние всъщност трябва да убедим Апостолите да споделят с нас техните астрономически и археологически сведения, ако разполагат с такива. Ние ще дадем гласност на нашите открития и ще ги подкрепим с получения от Апостолите материал, в случай че ни го предоставят. По същество ще сключим с тях съюз срещу хаоса, който се задава както според нас, така и според тях. По този начин ще спечелим вниманието както на най-доверчивите, така и на най-критичните.

— Значи вие искате от нас да престанем да бъдем учени и да влезем в света на политиците? — попита Сифера. — Това не ми харесва. Изобщо не ни е работа да се захващаме с такова нещо. Моето предложение е да предоставим нашия материал на правителството и да ги оставим…

— Правителството! — изсумтя презрително Бийни.

— Бийни е прав — рече Шийрин. — Аз имам представа що за хора са правителствените чиновници. Те ще сформират комитет и в крайна сметка ще изготвят доклад… после ще пъхнат доклада в архива, ще създадат нов комитет, който ще проучи какво е открил първият, сетне ще подложат нещата на гласуване и… Не, ние не разполагаме с всичкото това време. Наш дълг е да говорим от свое име. Аз имам сведения от първа ръка за въздействието на Мрака върху човешкото съзнание. Атор и Бийни, вие притежавате математическо доказателство за скорошното идване на Мрака. А вие, Сифера, вие сте видяла какво е причинил Мракът на миналите цивилизации.

— А ще търсим ли контакт с Апостолите? — попита Бийни. Няма ли да изложим на опасност репутацията си на учени с чувство за дълг към обществото, ако допуснем да имаме нещо общо с тях?

— Уместна забележка — рече Сифера. — Трябва да стоим настрана от тях.

Атор се намръщи.

— Навярно сте прави. Май беше наивно от моя страна да предполагам, че е възможно да съществува сътрудничество между нас и тези хора. Оттеглям предложението си.

— Почакайте — намеси се Бийни, — аз имам един приятел, ти го познаваш, Шийрин, журналиста Теремон, който вече е установил връзка с един от висшите сановници на Апостолите. Той може и да намери начин да уреди една тайна среща между Атор и този висш Апостол. Така вие ще проучите как стоят нещата около Апостолите, сър, и ще прецените дали знаят нещо, което си струва да имаме като доказателство — просто за да се сдобием с още по-сигурно потвърждение на нашите открития — а после винаги можем да отречем, че срещата се е състояла, ако те решат да й дадат гласност.

— Това е една възможност — рече Атор. — Колкото и да ми бъде неприятно, аз съм готов да се срещна с тях… В такъв случай приемам, че нито един от вас няма никакво съществено възражение срещу основното ми предложение? Вие всички сте съгласни, че е крайно необходимо да предприемем някакви действия в отговор на нашите открития?

— Сега вече да — каза Бийни, поглеждайки към Шийрин. — Аз все пак възнамерявам да оцелея по време на Мрака. Но всичко, което беше казано днес, ме накара да разбера, че много други няма да успеят. Нито пък самата цивилизация… освен ако не направим нещо.

Атор кимна.

— Много добре. Поговори с твоя приятел Теремон. Но предпазливо. Знаеш как гледам на пресата. Чувствата ми към журналистите не са по-топли, отколкото към апостолите. Подходи внимателно и накарай твоя Теремон да разбере, че би искал да се срещна тайно с познатия му Апостол.

— Да, сър.

— А вие, Шийрин, съберете всичката литература, която можете да намерите, за ефекта от продължително излагане на тъмнина и ми я донесете.

— Няма проблеми, доктор Атор.

— Сифера, ще мога ли да получа от вас доклад за разкопките на вашия Томбо, който да е подходящ за лаик? Плюс всички възможни данни за многократните опожарявания.

— Част от информацията все още не е готова, доктор Атор. Става дума за материал, за който днес не говорих.

Атор свъси вежди.

— Какво имате предвид?

— Глинени плочки с надписи — отвърна тя. — Бяха намерени на трето и пето ниво от горе на долу. Доктор Мудрин се е заел с изключително трудната задача да ги преведе. Засега той счита, че те представляват някакво жреческо предупреждение за предстоящия пожар.

— Първо издание на Книгата на Откровенията! — извика Бийни.

— Е, да, може би е така — каза Сифера през смях, в който нямаше много веселие. — Във всеки случай се надявам скоро да получа текста от плочките. След това ще събера целия материал и ще ви го предоставя, доктор Атор.

— Добре — рече директорът на Обсерваторията. — Нуждаем се от всичко, до което можем да се доберем. Това ще бъде делото на нашия живот. — Той още веднъж огледа всички един по един. — Но трябва да уточня нещо важно: желанието ми да вляза във връзка с Апостолите не означава, че възнамерявам да придам благоприличен вид на техния орден. Просто се надявам да узнаем от тях онова, което може да ни помогне да убедим света, че е реално застрашен. В противен случай аз самият ще направя всичко възможно, за да се дистанцирам от тях. Не искам никакъв мистицизъм. Не вярвам на нито една от техните глупости… искам единствено да науча как са стигнали до заключенията си относно тази катастрофа. Искам също така вие, останалите, да бъдете не по-малко предпазливи в отношенията си с тях. Ясно ли е?

— Всичко това е като сън — тихо каза Бийни.

— Много лош сън — рече Атор. — Всяка частица от душата ми крещи, че това няма да се случи, че това са пълни фантазии, че идния деветнадесети тептар животът ще си продължи нормално и светът няма да пострада. За нещастие, цифрите казват друго. — Той погледна през прозореца. Онос беше залязъл, а Довим бе само точица на хоризонта. Калгаш тънеше в сумрак и единствената истинска светлина беше призрачното тревожно сияние на Трей и Патру. — Вече няма място за никакво съмнение. Мракът ще дойде. Може би Звездите, каквото и да са те, наистина ще грейнат. Ще избухнат пожари. Краят на света, който познаваме, е съвсем близо. Краят на света!