Падането на нощта

18.

— По-добре бъди внимателен — каза Бийни. Той започваше да се чувства неспокоен. Вечерта наближаваше… вечерта на затъмнението, която отдавна очакваше с трепет и ужас. — Атор ти е страшно ядосан, Теремон. Не мога да повярвам, че си дошъл тук именно сега. Никой от Обсерваторията не желае присъствието ти. И ти реши да се появиш точно тази вечер. Трябваше да си разбрал това, докато пишеше последните си статии за него…

— Журналистът се подсмихна.

— Казах ти. Ще намеря начин да го успокоя.

— Не бъди толкова сигурен, Теремон. В статиите си ти обикновено го наричаше смахнат оглупял ексцентрик, спомняш ли си? През повечето време старецът е спокоен и суров човек, но когато нещата отидат прекалено далеч, той проявява удивителен темперамент.

Теремон сви рамене и рече:

— Виж какво, Бийни, преди да стана влиятелен журналист, аз бях обикновен репортер и се специализирах във взимането на всякакъв вид невъзможни интервюта, в буквалния смисъл на думата. Всяка вечер се прибирах с натъртвания, насинени очи, а понякога и с едно-две счупени ребра, но винаги се докопвах до необходимата ми история. Когато в продължение на години редовно си изкарвал хората от равновесие, за да напишеш статията си, ти развиваш известно доверие в собствените си сили. Ще успея да се справя и с Атор.

— Изкарвал си хората от равновесие? — каза Бийни и погледна многозначително към календара, окачен високо на една от стените на коридора. Блестящите зелени знаци сочеха датата 19 тептар. Върховният ден, денят, който пламтеше в умовете на всички тук, в Обсерваторията, месец подир месец. Това беше последният ден на здрав разсъдък за много, и може би за повечето, от хората на Калгаш. — Това не са най-подходящите думи за тази вечер, не мислиш ли?

Теремон се усмихна.

— Може би си прав. Ще видим. — Той посочи затворената врата на кабинета на Атор. — Кой е там сега?

— Атор, разбира се. И Тиланда… тя е един от астрономите. Тук са също Давинт, Симброн, Хикинан, целият персонал на Обсерваторията. Това е.

— А Сифера? Тя каза, че ще бъде тук.

— Ами, все още я няма.

На лицето на Теремон се изписа изненада.

— Наистина ли? Когато онзи ден я попитах дали е избрала Скривалището, тя направо ми се изсмя в лицето. Беше твърдо решена да наблюдава затъмнението оттук. Не мога да повярвам, че е променила решението си. Тази жена не се страхува от нищо, Бийни. Е, може пък да приготвя някои последни малки неща в кабинета си.

— Много е вероятно.

— А нашият топчест приятел Шийрин? И него ли го няма?

— Не, не и Шийрин. Той е в Скривалището.

— Нашият Шийрин май не е от най-храбрите, а?

— Поне е достатъчно разумен, за да си го признае. Раиста също е в Скривалището, там е и съпругата на Атор, Нилда, и горе-долу всички, които познавам, с изключение на нас — хората от Обсерваторията. Ако имаше ум в главата, ти също трябваше да си там, Теремон. Когато Мракът се спусне тази вечер, ще започнеш да съжаляваш, че си тук.

— Апостолът Фолимун 66 ми каза горе-долу същото преди повече от една година, само че той ме канеше в неговото Скривалище, а не във вашето. Напълно съм готов да посрещна най-страшните ужаси на боговете, приятелю. Тази вечер има нещо важно за отразяване и аз няма да мога да го отразя, ако съм забит в някакво малко уютно подземно скривалище, нали така?

— Утре вече няма да има вестници, на които да предложиш статията си, Теремон.

— Така ли мислиш? — Теремон дръпна Бийни за ръката, навирайки носа си почти в лицето му, и заговори с приглушен напрегнат глас: — Кажи ми, Бийни. Просто като на приятел. Наистина ли смяташ, че тази вечер ще се случи нещо толкова невероятно като това да падне Мрак?

— Да, така смятам.

— О, богове! Сериозно ли говориш, човече?

— Никога не съм бил по-сериозен, Теремон.

— Просто не мога да повярвам. Ти изглеждаш толкова умерен човек, Бийни. Толкова разумен и с такова силно чувство за отговорност. И въпреки това ти се хвана за разни умозрителни, по общо признание, астрономически изчисления, някакви си въглени от пустиня, намираща се на хиляди мили, и куп безумни дрънканици на шайка култисти с помътнели очи, после струпа всички тия неща едно върху друго и ги превърна в най-смахнатата и дяволска бъркотия от апокалиптични глупости, която някога…

— Няма нищо смахнато — спокойно настоя Бийни. — Това не са глупости.

— Значи според теб тази вечер наистина ще дойде краят на света.

— Да, краят на света, света, който познаваме и обичаме.

Теремон пусна Бийни и вдигна вбесен ръцете си нагоре.

— О, богове! Дори и ти! В името на Мрака, Бийни, вече повече от година се опитвам да повярвам на всичко това и не мога. Независимо какво казваш ти или Атор, или Сифера, или Фолимун 66, или Мондиор, или…

— Просто почакай — рече Бийни. — Само още няколко часа.

— Наистина ли говориш искрено! — възкликна Теремон учудено. — Кълна се във всички богове, ти си точно толкова смахнат, колкото и самият Мондиор. Дрън-дрън! Ето това е моят отговор, Бийни. Дрън-дрън!… Хайде, ще ме заведеш ли при Атор!

— Предупреждавам те, че той не иска да те вижда.

— Вече ми каза това. Заведи ме при него все пак.

19.

Теремон наистина не беше очаквал, че ще се превърне във враг на учените от Обсерваторията. Просто нещата постепенно бяха тръгнали в тази посока през месеците, предшестващи деветнадесети тептар.

Той си каза, по същество в случая става дума за журналистическа почтеност. Бийни му беше стар приятел, да; доктор Атор безспорно беше велик астроном, Шийрин беше сърдечен, открит и приятен човек, Сифера… ами тя беше една привлекателна и интересна жена и голям археолог. Той не бе имал никакво желание да става неприятен на подобни хора.

Но беше длъжен да пише онова, в което вярва. А дълбоко в сърцето си той вярваше, че групата от Обсерваторията е точно толкова смахната, колко и Апостолите на Пламъка, и е не по-малко опасна за стабилността на обществото.

По никакъв начин не можеше да се застави да вземе на сериозно теориите им. Колкото повече се въртеше около Обсерваторията, толкова по-ненормални му се струваха.

Невидима и очевидно неподлежаща на засичане планета, която се носи на орбита около Калгаш, приближавайки се на всеки няколко десетилетия? Определена комбинация от соларни позиции, при която Довим ще остане сам, когато невидимият астероид пристигне за пореден път? Вследствие на това Довим ще бъде засенчен и светът ще потъне в Мрак? Това пък щяло дадоведе до всеобща лудост. Не, не можеше да повярва на такива неща.

На Теремон всичко това му се струваше не по-малко безумно от нещата, които Апостолите на Пламъка дрънкаха от толкова много години. Единственият допълнителен елемент при Апостолите беше тайнственото пришествие на така наречените Звезди. Дори и хората от Обсерваторията с готовност признаваха, че не могат да си представят що за явление са Звездите. Очевидно те били някакъв друг вид невидими небесни тела, които внезапно се появили в края на Годината на светостта, когато гневът на боговете се стоварил върху Калгаш — така поне казваха Апостолите.

— Това е невъзможно — беше му казал Бийни една вечер в клуба на „Шестте слънца“. До затъмнението оставаше още половин година. — Затъмнение и Мрак — да. Но не и Звезди. Във вселената не съществува нищо друго освен нашия свят, шестте слънца, няколко незначителни астероида… и Калгаш Две. Ако има също и Звезди, защо не можем да отчетем тяхното наличие? Защо не можем да ги открием по орбиталните отклонения, както открихме Калгаш Две? Не, Теремон, ако има Звезди там горе, тогава трябва да има някаква грешка в Теорията за всеобщата гравитация. А ние знаем, че Теорията е вярна.

„Ние знаем, че теорията е вярна“, беше казал Бийни. Но нима не казваше същото и Фолимун: „Ние знаем, че Книгата на Откровенията е книга на истината.“?

В началото, когато Бийни и Шийрин за първи път споделиха с него плахите си предчувствия, че над целия свят ще се спусне унищожителен Мрак, Теремон, наполовина скептичен и наполовина респектиран и впечатлен от апокалиптичните им видения, наистина направи всичко възможно, за да им помогне.

— Атор иска да се срещне с Фолимун — бе казал Бийни. — Опитва се да разбере дали Апостолите притежават някакви древни астрономически документи, които да потвърдят нашите открития. Можеш ли да го уредиш?

— Що за странна идея? — отвърна Теремон. — Старият сприхав представител на науката иска да се срещне с говорителя на антинаучните сили. Ще видя все пак какво мога да направя.

Срещата се уреди изненадващо лесно. Теремон и без това имаше намерение да вземе второ интервю с Фолимун. Апостолът със суровото лице отиде при Теремон на следващия ден.

— Атор? — рече Фолимун, когато журналистът му предаде съобщението от Бийни. — Защо ще иска да се среща с мен?

— Може би възнамерява да стане Апостол — предположи Теремон на шега.

Фолимун се засмя.

— Малко вероятно. Съдейки по онова, което зная за него, той по-скоро ще се боядиса в лилаво и ще се поразходи гол по булевард „Саро“.

— Е, съществува възможност да е приел друга вяра — каза Теремон и след една тягостна пауза додаде предпазливо: — Зная със сигурност, че той и хората му са попаднали на някакви данни, които току-виж се окажат в подкрепа на вашето поверие, че на деветнадесети тептар идната година светът ще потъне в Мрак.

Фолимун си позволи да прояви съвсем лек и старателно прикрит интерес, едно почти неуловимо повдигане на едната вежда.

— Колко прекрасно би било, ако е вярно — забеляза той хладно.

— Ще трябва сам да се видите с него, за да разберете това.

— Може и да го направя — рече Апостолът.

И наистина го направи. Какъв е бил точно характерът на срещата между Фолимун и Атор, Теремон никога не, успя да разбере, въпреки всичките си усилия. Атор и Фолимун бяха единствените присъстващи и впоследствие нито един от двамата не спомена никому нито дума, доколкото Теремон можа да установи. Бийни, главната му връзка в Обсерваторията, му предложи само смътни догадки.

— Ставало е дума за древните астрономически документи, които според шефа са в Апостолите, това е всичко, което мога да ти кажа — информира го Бийни. — Атор подозира, че те си предават тези сведения в продължение на векове, а е възможно всичко да е започнало още преди последното затъмнение. Знаеш, че някои пасажи от Книгата на Откровенията са на забравен език.

— Имаш предвид стари забравени безсмислици. Никой до този момент не е могъл да проумее тези глупости.

— Е, аз определено не мога — рече Бийни. — Но по мнението на някои много уважавани филолози тези пасажи може наистина да са предисторически текстове. Ами ако Апостолите имат ключа към дешифрирането на този език? Но го пазят за себе си и по този начин крият документираните в Книгата на Откровенията астрономически данни. Може би Атор търси именно този ключ.

Теремон беше изумен.

— Искаш да кажеш, че най-бележитият астроном на нашето време, и може би на всички времена, е решил да се консултира по научен въпрос с шайка истерични култисти?

Бийни сви рамене и рече:

— Зная само, че Атор не харесва Апостолите и учението им повече от теб, но той счита, че може да извлече нещо важно от срещата с твоя приятел Фолимун.

— Ами, приятел! Познанството ни е чисто професионално.

Бийни каза:

— Е, наречи го, както искаш…

Теремон го прекъсна. Донякъде изненадан, той установи, че в него се надига истински гняв.

— Трябва да ти кажа, че никога няма да ми хареса, ако твоите приятелчета сключат с Апостолите някаква сделка. Що се отнася до мен, Апостолите са представители на мрака, те са проводници на най-тъмните и най-ненавистните реакционни идеи. Остави ги да правят каквото си искат и ще ни върнат обратно в Средновековието — постения, целомъдрие, бичуване и тям подобни. Не ни стига, че имаме психопати като тях, които ежедневно ни тровят с несвързаните си и смахнати пророчества, ами сега и един човек с престижа на Атор се кани да реабилитира тези нелепи влечуги, включвайки част от техните брътвежи в собствените си открития. От този момент нататък ще бъда много, много подозрителен, приятелю, към всичко, което излиза от вашата Обсерватория.

На лицето на Бийни се изписа смущение.

— Само да знаеш, Теремон, с какво презрение Атор говори за Апостолите, с какво неуважение се отнася към всичките им проповеди…

— Тогава защо се унижава да разговаря с тях?

— Ти също разговаря с Фолимун?

— Това е различно. Така или иначе, през тези дни Фолимун ми беше от полза, за да си пиша статиите. Работата ми е да разбера какво става в главата му.

— Е добре — рече Бийни разгорещено, — може би и Атор гледа по същия начин на нещата.

Именно в този момент те се отказаха от спора си, защото той започваше да се превръща в кавга, а нито един от двамата не искаше това. Бийни действително нямаше никаква представа какво са се договорили Атор и Фолимун, ако изобщо е имало някакво договаряне, и поради това Теремон реши, че няма смисъл да го обижда.

Но по-късно Теремон си даде сметка, че точно след този разговор той беше започнал да променя отношението си към Бийни, Шийрин и останалите от Обсерваторията — отзивчивият и любопитен страничен наблюдател се превърна в критикар, изпълнен с презрение и присмех. Макар сам да бе съдействал за осъществяването на срещата между директора на Обсерваторията и Апостола, сега тя му се струваше крайно пагубна продажба на идеали, наивна капитулация от страна на Атор пред силите на реакцията и сляпото невежество.

Макар никога да не повярва истински в теориите на учените — въпреки всичките така наречени „доказателства“, които му предоставиха за проучване — Теремон зае общо взето неутрална позиция, когато в „Кроникъл“ започнаха да се появяват първите новини за предстоящото затъмнение.

„Изумително съобщение“, го нарече той, „и крайно ужасяващо — ако е вярно“. Атор е прав, когато казва, че един продължителен период на Мрак, обхванал внезапно цялата планета, ще бъде бедствие, каквото светът не познава. Но тази сутрин от другия край на света дойде различно становище: „С цялото дължимо уважение към великия Атор 77, заявява Хераниан 1104, учен от Кралското дружество за астрономия към Императорската обсерватория на Канипилитиниук, трябва да кажем, че няма никакви сигурни доказателства за съществуването на така наречения Калгаш Две, да не говорим пък за възможността той да причини такова затъмнение, каквото предрича групата учени от университета в Саро. Не трябва да забравяме, че слънцата — дори и малкият Довим — са безмерно по-големи от който и да е странстващ сателит. Освен това считаме, че е крайно неправдоподобно този сателит да влезе точно в такава позиция, че да погълне цялата слънчева светлина, която стига до ЗЕМНАТА повърхност.“

Но след това, на тринадесети умилитхар, дойде речта на Мондиор 71, в която върховният Апостол гордо заяви, че най-великият учен на света е подкрепил словото на Книгата на Откровенията. „Сега гласът на науката е един с този на небесата“, бе извикал Мондиор. „Обръщам се към вас и настоявам: не се надявайте повече на чудеса и блянове. Онова, което трябва да дойде, ще дойде. Нищо не може да спаси света от гнева на боговете, нищо освен готовността да се откажем от греха, да обърнем гръб на злото и да тръгнем по пътя, който води към добродетелта и чистотата на духа.“

Гръмкото изявление на Мондиор накара Теремон да излезе от неутралитета си. Заради приятелството си с Бийни той си беше позволил известно време да приема хипотезата за затъмнението повече или по-малко на сериозно. Но сега всичко това започна да му се струва абсолютно наивно — група ревностни, самозаблуждаващи се учени, понесени от собствения си ентусиазъм около куп косвени доказателства, които разсъждават от гледна точка на случайността и се заставят да повярват в най-нелепото безумие на века.

На следващия ден Теремон попита от страниците на вестника: „Задавате ли си въпроса как Апостолите на Пламъка успяха да превърнат Атор 77 в техен последовател? От всички възможни хора най-малко вероятно беше именно великият стар астроном да подкрепи тези закачулени и облечени в раса проводници на празнословие и безсмислици. Дали някой златоуст Апостол е омагьосал големия учен, така че да си изгуби ума? Или може би нещата стоят по-просто — както чухме да се шепне зад обраслите с бръшлян стени на университета Саро, задължителната възраст за пенсиониране в неговия случай е била просрочена с пет години?“

И това беше само началото.

Сега Теремон разбра каква роля трябваше да играе. Ако хората започнеха да вземат затъмнението на сериозно, много от тях щяха да загубят разсъдъка си дори и преди идването на големия Мрак.

Ако наистина си внушаха, че вечерта на деветнадесети тептар провидението ще им изпрати гибел и разруха, по улиците щеше да избухне паника много преди това, масова хистерия, крах на реда и законността, продължителен период на обща нестабилност и затормозени умствени способности — последвани от бог знае какви емоционални катаклизми, когато вдъхващият ужас ден дойде и си отиде безметежно. Неговата задача щеше да бъде да смекчава страха от Падането на нощта, от Мрака и Страшния съд, пронизвайки всичко това с острото копие на смеха.

Затова, когато Мондиор прогърмя свирепо, че отмъщението на боговете наближава, Теремон 762 отвърна на удара с безгрижни малки скици на света, както би изглеждал, ако Апостолите успееха да „реформират“ обществото според техния вкус. Той твърдеше, че банските костюми щели да стигнат до глезените, през полувремената на спортните състезания щяло да има дълга серия от молитви, всички големи книги и класически пиеси щели да бъдат пренаписани, за да бъде елиминиран и най-малкия намек за неблагочестие.

Когато Атор и групата му разпространиха диаграми с движението на невидимия и очевидно неподлежащ на засичане Калгаш Две, насочил се към мрачното си „рандеву“ с бледочервеното сияние на Довим, Теремон отговори с дружелюбни забележки за дракони, невидими великани и други митологични чудовища, които лудуват по небето.

Когато Мондиор разигра картата с научния авторитет на Атор 77 като аргумент, доказващ подкрепата на светските институции за учението на Апостолите, Теремон повдигна въпроса доколко научния авторитет на Атор може да бъде взет на сериозно при положение, че самият той, както изглежда, е точно толкова умопобъркан, колкото и Мондиор.

Когато Атор излезе с призива да бъде изготвена бедствена програма, включваща информация и всичко останало, което можеше да се окаже нужно на човечеството след настъпването на всеобщата лудост, Теремон предположи, че в някои среди всеобщата лудост вече е настъпила и предложи свой собствен списък с най-важните неща, които всеки трябваше да свали в мазето си: „Отварачки за консерви, кабарчета, копия от таблицата за умножение, карти за игра… Не забравяйте да напишете името си на етикетче, което трябва да вържете около дясната си китка, в случай че не си го спомняте, след като Мракът дойде…“ А на лявата си китка вържете етикетче с надпис: „За да научиш името си, погледни етикетчето на дясната си ръка…“

Тези, които прочетоха статията, към края й вече не можеха да преценят коя групировка е по-абсурдна — импозантните предвестници на Страшния съд, Апостолите на Пламъка, или патетичните и лековерни звездобройци от Обсерваторията в университета Саро. Но едно нещо беше сигурно: благодарение на Теремон не остана почти никой от общата читателска аудитория, който да вярва, че вечерта на деветнадесети тептар ще се случи нещо необикновено.

20.

Атор издаде войнствено напред долната си устна и се втренчи с унищожителна ярост в журналиста от „Кроникъл“. Той обуздаваше гнева си единствено с огромно усилие на волята.

— Вие сте тук? Въпреки всичко, което казахте? Въпреки цялата ви безочливост!

Теремон бе протегнал ръка в знак на поздрав, сякаш наистина бе очаквал Атор да я приеме. Но малко по-късно я отпусна и остана загледан в директора на Обсерваторията с изумително безгрижие.

Когато Атор заговори, гласът му трепереше от едва сдържани емоции.

— Сър, вие проявявате дяволско нахалство с идването си тук тази вечер. Удивен съм от наглостта ви да се появите при нас.

Бийни, който се намираше в ъгъла на стаята, близна неспокойно устните си и нервно се намеси:

— Вижте, сър, в края на краищата…

— Ти ли го покани тук? Бях съвсем ясен, когато наредих…

— Сър, аз…

— Бях поканен от доктор Сифера — рече Теремон. — Тя настоя много енергично да дойда. Тук съм по нейна покана.

— Сифера? Сифера?! Много се съмнявам в това. Само преди няколко седмици тя ми каза, че ви смята за безотговорен глупак. Мнението й за вас беше възможно най-критично. — Атор се огледа. — А къде е тя между другото? Трябваше да бъде тук, нали така? — Не последва никакъв отговор. Обръщайки се към Бийни, Атор каза: — Ти си довел този журналист, Бийни. Крайно съм изненадан от постъпката ти. Моментът не е подходящ за неподчинение. Тази вечер Обсерваторията е затворена за журналисти. А за този журналист тя е затворена от много време. Веднага го изпратете до изхода.

— Доктор Атор — рече Теремон, — позволете ми само да ви обясня защо…

— Не вярвам, млади човече, че това, което можете да ми кажете сега ще натежи над непоносимите ви ежедневни статии през последните два месеца. Вие поведохте мащабна вестникарска кампания против моите и на колегите ми усилия да организираме света срещу заплахата, която скоро ще ни връхлети. С подчертано личните си нападки вие направихте всичко възможно да превърнете персонала на тази Обсерватория в обект на присмех.

Атор взе един брой на „Кроникъл“ от масата и го размаха гневно пред лицето на Теремон.

— Дори и една личност като вас, известна с невероятното си безсрамие, би трябвало да се замисли преди да дойде при мен с молба да му бъде позволено да отрази днешните събития за своя вестник. Но от всички журналисти — точно вие!

Атор запрати вестника на пода, отиде с широки крачки до прозореца и скръсти ръце зад гърба си.

— Незабавно напуснете! — отсече той през рамо. — Бийни изведи го оттук.

Атор усещаше как нещо в главата му пулсира. Знаеше, че е важно да обуздае гнева си. Не можеше да си позволи нещо да го отвлича от наближаващото голямо и преломно събитие.

Той се загледа мрачно в линията на хоризонта отвъд Саро сити и възвърна спокойствието си с усилие на волята, доколкото това беше възможно през тази вечер.

Онос започваше да потъва към хоризонта. След малко той щеше да избледнее и да се стопи в далечните мъгли. Атор го следваше с очи как се спуска все по-надолу.

Знаеше, че никога вече няма да го види като разумен човек.

Сита също пращаше още студеното си бяло сияние, ниско долу до хоризонта, но в противоположната посока. Нейният придружител Тано не се виждаше никъде — той вече беше залязъл и сега се носеше плавно по небето в обратната полусфера, която скоро щеше да се наслади на изключителното явление на деня с пет слънца — а самата Сита също бързо чезнеше от погледа. След миг и нея вече нямаше да я има.

Атор чу зад гърба си шепота на Бийни и Теремон.

— Тук ли е още този човек? — попита той заплашително.

Бийни каза:

— Сър, мисля, че трябва до го изслушате.

— Така ли? Ти смяташ, че трябва до го изслушам? — Атор завъртя поглед към него, очите му яростно блестяха. — О, няма да стане това, Бийни. Той ще бъде този, който ще ме изслуша! — директорът махна заповеднически на журналиста, който не бе направил нито една стъпка по посока на вратата. — Елате тук, млади човече! Ще ви разкажа онова, от което се нуждаете.

Теремон тръгна бавно към него.

Атор му даде знак да погледне навън.

— Скоро Сита ще залезе… не, вече е залязла. След още няколко мига Онос също ще се скрие под хоризонта. От всичките шест слънца на небето ще остане само Довим. Разбирате ли?

Въпросът беше напълно излишен. Тази вечер червеното джудже изглеждаше дори и по-малко от обикновено, по-малко, отколкото бе било от десетилетия. Но сега то беше почти в зенит и ръждивата му светлина струеше зловещо, заливайки пейзажа със странно кървавочервено сияние. През това време гаснеха последните ярки лъчи на Онос.

Вдигнатото лице на Атор стана червено от блясъка на Довим.

— Само след по-малко от четири часа — рече той — цивилизацията, каквато я познавахме, ще стигне до своя край. Както виждате, причината за това ще бъде, че Довим ще остане сам на небето. — Той присви очи и се загледа втренчено в хоризонта. И последният жълт отблясък от Онос вече беше изчезнал. — Ето. Довим е сам! Сега остават още четири часа и всичко ще свърши. Отпечатайте това! Но няма да има кой да го прочете.

— Ами ако минат четири часа — и още четири — без нищо да се случи? — меко попита Теремон.

— Нека това не ви тревожи. Много неща ще се случат, уверявам ви.

— Може би. Но ако все пак не се случи нищо?

Атор направи усилие да не избухне.

— Ако вие не си тръгнете, сър, и Бийни откаже да ви изведе навън, тогава ще повикам университетската охрана и… Не. Няма да допусна никакви грубости в последната вечер на цивилизацията. Разполагате с пет минути, млади човече, за да ми кажете какво ви е довело тук. След като този срок изтече, аз или ще се съглася да останете тук, за да проследите затъмнението, или вие сам ще си тръгнете. Ясно ли е?

Теремон се поколеба само за миг.

— Предложението е съвсем честно.

Атор извади джобния си часовник и каза:

— Пет минути.

— Добре! Първо, какво значение би имало, ако ми позволите да отразя като очевидец това, което ще се случи! Ако предсказанието ви се окаже вярно, присъствието ми няма да промени абсолютно нищо — това ще бъде краят на света, утре няма да има вестници и аз няма да мога да ви навредя по никакъв начин. От друга страна, какво ще стане ако не последва никакво затъмнение? Вашите хора ще бъдат подложени на присмех, какъвто светът не е познавал. Не смятате ли, че би било разумно да оставите този присмех в приятелски ръце?

Атор изсумтя.

— Вашите ръце ли имате предвид?

— Разбира се! — Теремон се отпусна нехайно в най-удобното кресло в кабинета и кръстоса крака. — Допускам, че моята рубрика може да е била малко груба от време на време, но аз ви оправдавах при всеки възможен случай. В края на краищата, Бийни е мой приятел. Той беше първият, който ми загатна какво става тук, и може би си спомняте, че в началото бях съвсем благосклонен към вашето проучване. Но питам ви, доктор Атор, как можете вие, един от най-големите учени в цялата история, да забравите, че в нашия век разумът триумфира над суеверието, фактът — над фантазията, знанието — над слепия страх? Апостолите на Пламъка са абсурден анахронизъм. Книгата на Откровенията е една объркана маса от безсмислици. Всеки интелигентен, всеки съвременен човек знае това. Ето защо хората се дразнят и дори се гневят, когато учените правят кръгом и ни казват, че тези култисти са проповедници на истината. Те…

— Няма такова нещо, млади човече — прекъсна го Атор. — Макар част от нашите данни да са взети от Апостолите, в резултатите ни няма нищо от техния мистицизъм. Фактите са си факти и няма никакъв спор, че зад така наречените „безсмислици“ на Апостолите се крият определени факти. Нека ви уверя, че ние открихме това за наше собствено огорчение. Ние отхвърлихме с презрение тяхната митология и направихме всичко по силите ни, за да разграничим съвсем реалните им предупреждения за надвисналото бедствие от нелепата им и несъстоятелна програма за „трансформиране“ и „реформиране“ на обществото. Бъдете сигурен, че сега Апостолите ни мразят дори повече и от вас.

— Просто се опитвам да ви кажа, че обществеността е опасно настроена. Хората са разгневени.

Атор изкриви устните си в присмехулна усмивка.

— Нека се гневят!

— Да, но утре?

— Няма да има никакво утре!

— Но ако има? Да речем, че има — само за да видим какво може да стане. Възможно е този гняв да прерасне в нещо сериозно. В края на краищата знаете, че през последните няколко месеца във финансовия свят се наблюдава сериозен спад. Фондовата борса се сгромоляса вече три пъти, или може би не сте обърнали внимание? Здравомислещите инвеститори не вярват наистина, че светът отива към своя край, но те смятат, че други инвеститори могат да повярват и затова по-умните се впускат в разпродажби, преди да е започнала паниката — сами допринасяйки по този начин за нея. След това купуват отново и пак продават, докато цените се покачват. По този начин започва един безкраен повтарящ се цикъл, все по-надолу и по-надолу. И как според вас се отразява това на бизнеса? Средният човек също не ви вярва, но няма никакъв смисъл новата гарнитура за верандата да се купува точно сега, нали така. По-добре човек да задържи парите си, просто за всеки случай, или да си купи консервирана храна и муниции, а обзавеждането може да почака.

— Разбирате ли, доктор Атор, веднага щом всичко това свърши, хората с интереси в бизнеса ще ви подгонят. Ще кажат, че ако разни смахнати — моля да ме извините за израза — скрили се зад маската на сериозни учени, могат да разстройват цялата световна икономика всеки път, когато им хрумне, с някакви си лъжливи предсказания, то задължение на обществото е да предотврати други подобни неща. Ще полетят искри, докторе.

Атор изгледа журналиста с безразличие. Петте минути почти бяха изтекли.

— И какво точно предлагате вие, за да помогнете в тази ситуация?

— Е — каза Теремон с усмивка, — ето какво ми се въртеше в главата: още от утре аз започвам да работя като ваш неофициален представител по връзките с обществеността. Мисълта ми е, че мога да се опитам да уталожа гнева на хората по същия начин, по който се опитвах да намаля натрупалото се в обществото напрежение — с помощта на хумора, а ако се наложи, и на присмеха. Зная… зная, че ще бъде трудно да се издържи, съгласен съм, тъй като ще трябва да ви представя като шайка бръщолевещи идиоти. Но ако успея да накарам хората да ви се смеят, те може и да забравят гнева си. В замяна на това искам единствено да получа изключителното право да отразя събитията в Обсерваторията през тази вечер.

Атор мълчеше. Бийни не издържа и избухна.

— Сър, струва си да помислим над това. Зная, че всичко е проучено, но винаги съществува възможността едно на милион, едно на милиард, някъде в теорията и изчисленията ни да има грешка. И ако има…

Останалите в стаята замърмориха и на Атор му се стори, че одобряват думите на Бийни. О, богове, всички ли се обръщаха против него? Изражението му стана като на човек, открил, че устата му е пълна с нещо горчиво, от което не може да се отърве.

— Искате да ви разреша да останете при нас, за да можете утре по-добре да ни осмеете! Сигурно ме мислите за съвсем изкуфял, млади човече!

Теремон каза:

— Но, както обясних, моето присъствие тук няма да промени нищо. Ако действително последва затъмнение и Мракът наистина дойде, можете да очаквате от мен най-почтително отношение и пълната ми готовност да ви помогна във всяка евентуална криза. Ако в края на краищата не се случи нищо необичайно, аз мога да ви предложа услугите си с надеждата да ви защитя, доктор Атор, от гнева на гражданите, които…

— Моля ви — обади се нов глас. — Позволете му да остане, доктор Атор.

Атор се огледа. Сифера бе влязла, без да я забележи.

— Извинете ме, че закъснях. В последната минута при нас възникна един малък проблем, който променя донякъде нещата, и… — Сифера и Теремон си размениха бързи погледи. Обръщайки се към Атор, тя каза: — Моля ви, не се обиждайте. Зная колко жестоко ни си присмиваше той. Но го помолих да дойде тук тази вечер, за да се убеди от първа ръка, че наистина сме били прави. Той е… мой гост, докторе.

Атор затвори очи за миг. Гост на Сифера! Това беше прекалено. Защо не поканят и Фолимун? Защо не и Мондиор?

Но вече нямаше желание да спори. Оставаше много малко време. И очевидно никой от присъстващите нямаше нищо против Теремон да бъде тук по време на затъмнението.

Какво значение имаше това?

Имаше ли въобще нещо значение сега?

Атор каза примирено:

— Добре. Останете, щом желаете. Но бъдете така добър да не ни пречите при изпълнение на задачите ни по какъвто и да е било начин. Ясно ли е? Направете всичко възможно да не спъвате работата ни. Помнете също, че аз съм отговорен за всичко тук, и въпреки вашето мнение за мен, което застъпвате в статиите си, ще очаквам от вас пълно съдействие и респект…

21.

Сифера прекоси стаята, застана до Теремон и му прошепна:

— Не очаквах сериозно да дойдеш тук тази вечер.

— А защо не? Поканата беше сериозна, нали?

— Разбира се. Но ти беше толкова свиреп в подигравките си… във всички онези статии, които написа за нас… толкова жесток…

— „Безотговорен“ е думата, която употреби — забеляза Теремон.

Тя се изчерви.

— И това също. Не предполагах, че ще можеш да погледнеш Атор в очите след всичките ужасни неща, които каза за него.

— И повече съм готов да направя за него, ако тези мрачни предсказания се сбъднат. Ще падна на колене и смирено ще го помоля за прошка.

— А ако не се сбъднат?

— Тогава той ще се нуждае от мен — рече Теремон. — Всички вие ще имате нужда от помощта ми. Тази вечер трябва да бъда именно тук.

Сифера погледна журналиста озадачено. Той винаги казваше нещо неочаквано. Все още не можеше да го разбере що за човек е. Естествено тя не го харесваше — това се разбираше от само себе си — не харесваше професията му, начина му на говорене и крещящите му дрехи, които обикновено носеше. Всичко това й се струваше безвкусно и банално. Цялата му личност беше като символ на онзи груб, невежествен, посредствен, отегчителен и отблъскващ свят отвъд стените на университета, който винаги я беше отвращавал.

И все пак, и все пак, и все пак…

Въпреки всичко някои черти на този Теремон бяха извикали неволното й възхищение. Например, неговата упоритост и абсолютната му непоколебимост в преследването на дадена цел. Тя оценяваше тези му качества. Той беше прям и дори груб: пълна противоположност на лъжливите, лицемерни и властолюбиви университетски типове, които гъмжаха в нейната академична среда. Теремон беше също и интелигентен, в това нямаше никакво съмнение, макар да бе посветил силния си търсещ ум на едно толкова нищожно и безсмислено поприще като вестникарската журналистика. Тя уважаваше също кипящата му енергия и физическа сила. Той беше висок, мъжествен и очевидно се радваше на чудесно здраве. Сифера никога не бе гледала с добро око на слабаците. Самата тя бе полагала големи грижи, за да не бъде такава.

Всъщност тя осъзна — колкото и невероятно да беше това, колкото и неловко да се чувстваше — че по някакъв начин той я привличаше. Привличане на противоположностите? — замисли се тя. Да, Да, тази формулировка беше точна. Но не съвсем. Сифера знаеше, че под повърхностните различия, тя има много повече общи черти с него, отколкото й се искаше да признае.

Археоложката погледна неспокойно към прозореца.

— Навън става тъмно — рече тя. — Никога не съм виждала такава тъмнина.

— Страхуваш ли се? — попита Теремон.

— От Мрака? Не, наистина не. Но се страхувам от онова, което ще дойде след него. Ти също би трябвало да се страхуваш.

— Онова, което ще дойде след него — рече той, — изгрева на Онос. Предполагам, че на небето ще греят и някои други слънца и всичко ще си бъде както преди.

— Много си самоуверен.

Теремон се засмя.

— Онос е изгрявал всяка сутрин през целия ми живот. Защо да не вярвам, че това ще се случи и утре?

Сифера поклати глава. Неговата твърдоглавост започваше отново да й ходи по нервите. Трудно й беше да повярва, че само преди няколко секунди го бе намирала за привлекателен.

Тя заговори хладно:

— Онос наистина ще изгрее утре и ще открие такава разруха, каквато човек с твоето бедно въображение очевидно не може да си представи.

— Искаш да кажеш, че навсякъде ще бушуват пожари? Че всички ще ходят олигавени и ще бръщолевят несвързани неща, докато градът гори.

— Археологическите данни говорят за…

— Да, за пожари. Опустошителни огнени бедствия. Но само на една малка площадка на хиляди мили оттук, и преди хиляди години. — Очите на Теремон проблясваха от внезапен прилив на жизненост. — А къде са археологическите ти доказателства за избухването на масовата лудост. Защо си толкова сигурна, че това не са били просто ритуални огньове, палени от съвършено нормални мъже и жени с надеждата да върнат слънцата и да прогонят Мрака? Огньове, които всеки път са излизали извън контрол, причинявайки големи опустошения — това да, но защо тези огньове да са свързани с някакви психически травми сред населението?

Тя го гледаше равнодушно.

— За това също има археологически доказателства. Говоря за масовата лудост.

— Така ли?

— Текстовете от плочките. Едва тази сутрин успяхме да ги въведем в компютъра и да ги съпоставим с филологическите данни, които ни бяха предоставени от Апостолите на Пламъка…

Теремон се изсмя гръмко.

— Апостолите на Пламъка! Прекрасно. Значи и ти си станала Апостол. Какъв срам, Сифера. Жалко за превъзходната ти фигура, защото от сега нататък ще трябва да носиш едно от техните ужасно безформени и обемисти раса…

— О! — извика тя, задъхвайки се от пристъп на пламенен гняв и ненавист. — Май не можеш нищо друго, освен да се подиграваш. Толкова си убеден в своята правота, че дори когато гледаш истината право в очите, си в състояние да направиш само някоя жалка шега! О… ти… ти си невъзможен човек…

Тя се обърна и тръгна бързо към другия край на стаята.

— Сифера… Сифера, почакай…

Тя не му обърна внимание. Сърцето й яростно се блъскаше в гърдите й. Разбра, че е направила ужасна грешка, когато бе поканила човек като Теремон да присъства тук по време на затъмнението. Всъщност беше грешка, че въобще бе имала нещо общо с него.

Бийни е виновен, помисли си тя. За всичко е виновен Бийни.

В края на краищата той я беше запознал с Теремон. Това се бе случило преди много месеци в клуба на факултета. Беше очевидно, че журналистът и младият астроном се познават отдавна и Теремон редовно се съветваше с Бийни по научни въпроси, от които можеха да излязат новини.

Новината по това време беше предсказанието на Мондиор 71, че краят на света ще настъпи на деветнадесети тептар — дотогава оставаше около година. Разбира се, никой в университета не гледаше сериозно на Мондиор и Апостолите, но точно тогава Бийни даде гласност на наблюденията си, свързани с явните аномалии около орбитата на Калгаш, а Сифера бе докладвала за пожарите през интервал от две хиляди години на хълма Томбо. Естествено и двете открития бяха тревожни и смайващи, защото подсилваха правдоподобността на Апостолските вярвания.

Теремон сякаш знаеше всичко за работата на Сифера на хълма Томбо. Когато журналистът влезе в клуба на факултета, Сифера и Бийни вече бяха там, макар и без предварително уречена среща — Бийни трябваше само да каже „Теремон, това е моята приятелка доктор Сифера от катедрата по археология“ и Теремон незабавно отвърна „А, да, струпаните едно върху друго изгорели селища на онзи древен хълм.“

Сифера се бе усмихнала хладно.

— Значи сте чул за това?

Бийни бързо отговори.

— Аз му казах. Зная, че ти обещах да не обелвам нито дума пред него, но след като разказа всичко на Атор, Шийрин и останалите, си помислих, че няма да има нищо лошо, ако споделя това и с него… накарах го да се закълне, че ще пази всичко в тайна… говоря сериозно, Сифера, аз имам доверие на този човек, наистина е така, и бях абсолютно сигурен, че…

— Няма нищо, Бийни — каза Сифера и направи усилие да прикрие раздразнението си. — Наистина не трябваше да споменаваш нищо. Но ти прощавам.

Теремон се намеси:

— Нищо лошо не е станало. Бийни ме накара да положа една ужасна клетва, че няма да публикувам нищо. Но откритието ви е замайващо. Наистина замайващо! Колко старо е най-долното селище, ще споделите ли? Петдесет хиляди години?

— По-скоро четиринадесет или шестнадесет хиляди — отвърна Сифера. — Но това е безмерно повече, ако го съпоставите с Беклимот — знаете за Беклимот нали? — който е само на двадесет века, а ние го смятахме за най-ранното поселище на Калгаш… Нали не възнамерявате да пишете статия за моите открития?

— Не, уверявам ви. Нали ви казах, че дадох дума на Бийни. Освен това тези неща ми се сториха малко абстрактни за читателите на „Кроникъл“, малко отдалечени от всекидневните им грижи. Но сега мисля, че тук има истински хит. Ако бихте желала да се срещнете с мен и да ми дадете някои подробности…

— Предпочитам да не го правя — отвърна бързо Сифера.

— Кое? Да се срещнете с мен? Или да ми дадете някои подробности?

Неговият светкавичен и дързък отговор моментално я накараха да види нещата в нова светлина. Донякъде изненадана и с леко раздразнение, тя разбра, че журналистът я намира за привлекателна. Чак сега, през последните няколко минути, Сифера осъзна, че Теремон навярно през цялото това време се е чудил дали между нея и Бийни няма никаква романтична връзка, съдейки по това, че ги е заварил заедно в клуба. Най-накрая е решил, че няма и затова е преминал към лек флирт.

Е, това си беше негов проблем, помисли си Сифера.

Тя му бе отвърнала с преднамерено неутрален тон:

— Резултатите от разкопките в Томбо все още не са публикувани в научните списания. Добре би било материалът да се появи първо там, а не в масовата преса.

— Разбирам ви напълно. Но ако ви обещая да чакам, докато му дойде времето, ще се съгласите ли двамата с вас да прегледаме материала ви предварително?

— Ами…

Тя погледна към Бийни. Какво означаваше все пак обещанието на един журналист?

Бийни рече:

— Можеш да се довериш на Теремон. Казах ти вече — той е почтен човек според разбиранията в неговия бранш.

— А това не е кой знае какво — засмя се Теремон. — Но аз зная много добре, че не трябва да нарушавам думата си, когато става въпрос за право на първа публикация по някоя научна тема. Ако изгърмя патроните и отпечатам вашата история в „Кроникъл“, Бийни ще се погрижи да очерни името ми в целия университет. А едни от най-интересните ми истории идват именно оттам… И така, да разчитам ли на едно интервю с вас? Да речем вдругиден?

Това беше началото.

Теремон беше много убедителен. Най-накрая тя се съгласи да обядва с него. Бавно и коварно, той измъкна от нея всички подробности, свързани с хълма Томбо. Впоследствие Сифера съжали, че е била толкова открита — тя очакваше още на другия ден в „Кроникъл“ да се появи някоя глупава сензационна статия — но Теремон удържа на думата си и не публикува нито дума. Но я помоли да види лабораторията й. Тя отново се съгласи и той разгледа диаграмите, снимките и пробите от овъглените пластове. Журналистът й зададе няколко разумни въпроса.

— Нали няма да публикувате тези неща? — попита тя неспокойно. — Сега, когато вече видяхте всичко?

— Обещавах ви, че няма да го направя. Когато ви дадох думата си, аз бях съвсем искрен. Но веднага щом ми кажете, че сте уредила публикуването на вашите открития в някое от научните списания, вече ще бъда свободен да разкажа всичко. Какво ще кажете да вечеряме заедно утре вечер в клуба „Шест слънца“?

— Ами…

— Или вдругиден?

Сифера рядко посещаваше места като „Шест слънца“. Мисълта, че може да създаде погрешното впечатление на жена, която търси социални контакти, й беше неприятна.

Но на Теремон не можеше да се откаже лесно. Галантно, ловко и с много настроение, той направи така, че да не може да отклони поканата му за всичките десет дена напред. Е, какво пък? — помисли си тя. Теремон беше доста представителен мъж. Това беше една възможност да избяга от еднообразието в работата си. Срещнаха се в „Шестте слънца“, където сякаш всички го познаваха. Поръчаха си аперитиви, вечеря и накрая хубаво вино от Тамианската провинция. Докато разговаряха, той изкусно насочваше разговора ту в една, ту в друга посока: някои подробности за личния й живот, за любовта й към археологията, за разкопките на Беклимот. Теремон установи, че никога не е била омъжена, и че не проявява интерес към брака. Поговориха си за Апостолите, за безумните им пророчества и за странната връзка между находката й на хълма Томбо и твърденията на Мондиор. Той беше тактичен, схватлив и забавен във всяка своя дума. Много очарователен… и много ловък, помисли си тя.

Към края на вечерта Теремон я попита — все така галантно, ловко и с много настроение — дали може да я изпрати. Но тук тя го отряза.

Изглежда, че това не го притесни. Той просто я помоли да излязат още веднъж заедно.

След това се видяха още два или три пъти за период от около два месеца. Моделът беше винаги един и същ: вечеря на някое елегантно място, изкусно направляван разговор и накрая следваше деликатно предложение да прекара нощта с него. Сифера всеки път отклоняваше поканата му с вежливост, която не отстъпваше на неговата. Играта ставаше приятна, едно весело преследване. Понякога се питаше колко време ще продължи това. Все още нямаше особено желание да го приеме в леглото си, но не виждаше и някаква конкретна причина защо да не го направи. Отдавна не беше изпитвала нищо подобно към някой мъж.

После дойде първата от поредицата статии, в която той отрече теориите на астрономите от Обсерваторията, усъмни се в здравия разсъдък на Атор и сравни предсказанието на учените със смахнатите бълнувания на Апостолите на Пламъка.

В началото Сифера не повярва на очите си. Може би това беше някаква шега? Приятелят на Бийни — а всъщност вече и неин приятел — да ги напада толкова ожесточено?

Изминаха няколко месеца. Нападките продължиха. Теремон не й се обади.

Най-накрая Сифера не издържа.

Тя му позвъни в редакцията.

— Сифера! Колко се радвам! Ако искаш вярвай, но днес следобед щях да ти се обадя, за да те попитам дали би…

— Не бих — рече тя. — Теремон, какво правиш?

— Какво правя?

— Говоря за статиите ти за Атор и Обсерваторията.

Настъпи продължително мълчание.

Сетне той каза:

— А, ти си разстроена.

— Разстроена? Аз съм бясна!

— Смяташ, че съм бил малко по-остър, отколкото е трябвало. Виж Сифера, когато пишеш за широка читателска аудитория от обикновени хора, а някои от тях са съвсем обикновени, трябва да поставяш нещата черно на бяло, в противен случай рискуваш да не те разберат. Аз не мога просто да кажа, че според мен Атор и Бийни не са прави. Принуден съм да твърдя, че им хлопа някоя дъска. Следваш ли мисълта ми?

— Кога реши, че не са прави? Бийни знае ли как гледаш на нещата?

— Е…

— Ти отразяваше събитията в продължение на месеци. Сега си се обърнал на сто и осемдесет градуса. Ако човек те слуша, ще реши, че всички в университета са последователи на Мондиор, и че до един сме мръднали. Ако си имал нужда от хора, които да превърнеш в обект на остроумните си шеги, не можа ли да потърсиш някъде другаде вместо в университета?

— Това не са само шеги, Сифера — отвърна Теремон.

— Ти вярваш в онова, което пишеш?

— Да. Съвсем искрено. Няма да има никакъв катаклизъм, ето това е моето мнение. А Атор е като човек, който крещи, че има пожар в претъпкана театрална зала. С моите шеги и с моя добродушен присмех тук и там аз се опитвам да кажа на хората, че не е задължително да го взимат на сериозно… да не изпадат в паника, да не обръщат всичко с главата надолу…

— Какво? — извика тя. — Но пожар наистина ще има, Теремон! И с твоите подигравки ти играеш една опасна игра с живота на всички. Чуй ме, аз видях пепелта от пожарите в миналото, пожари, които са бушували преди хиляди години. Зная какво ще се случи. Огънят ще дойде. Изобщо не се съмнявам в това. Ти също видя доказателствата. Да застанеш на тези позиции е най-пагубното нещо, което човек може да си представи, Теремон. Това е жестоко, глупаво и отвратително. И напълно безотговорно.

— Сифера…

— Мислех те за интелигентен мъж. Сега разбирам, че си точно като всички останали.

— Сифе…

Тя затвори телефона.

И го държа затворен, отказвайки да разговаря с него, докато не останаха само няколко седмици до съдбовния ден.

В началото на месец тептар Теремон й се обади още веднъж и Сифера не можа да затвори навреме.

— Не затваряй — каза той бързо. — Дай ми само една минута.

— Предпочитам да не го правя.

— Чуй ме, Сифера, можеш да ме мразиш колкото си искаш, но искам да знаеш това: аз не съм нито жесток, нито глупав.

— Кой е казал такова нещо?

— Ти, преди месеци, последния път, когато разговаряхме. Но това не е вярно. Всичко, което писах в моята рубрика за затъмнението, беше поместено, защото вярвам в него.

— Тогава наистина си глупак. Или във всеки случай наивник. Може и да има малка разлика между тези две понятия, но това не променя нещата.

— Разгледах всички доказателства. Струва ми се, че твоите хора прекалено бързо стигат до определени заключения.

Тя му отвърна студено:

— Е, като дойде деветнадесети, всички ще узнаем дали това е така, нали?

— Много бих искал да мога да ви повярвам, защото ти, Бийни и всички останали, сте такива чудесни хора, блестящи, очевидно отдадени на науката и изобщо всичко. Но не мога. Аз съм скептик по природа. Такъв съм бил през целия си живот. Не мога да приема нито една догма, която другите се опитват да ми пробутат. Предполагам, че това е сериозен недостатък на моя характер… заради него изглеждам лекомислен. Може би съм лекомислен. Но поне съм честен. Просто не мисля, че ще има затъмнение, лудост, или пожари.

— Това не е догма, Теремон. Това е хипотеза.

— Прости ми ако съм те засегнал с моите статии, но нищо не мога да сторя, Сифера.

Известно време тя остана мълчалива. Нещо в гласа му я беше развълнувало по един странен начин. Най-накрая Сифера каза:

— Догма, хипотеза или каквото и да е друго, всичко ще стане ясно след няколко седмици. Вечерта на деветнадесети ще бъда в Обсерваторията. Ела и ти и ще видим кой от нас е прав.

— Нима Бийни не ти е казал? Атор ме обяви за персона нон грата в Обсерваторията?

— А нима това те спря?

— Той дори отказва да разговаря с мен. Знаеш, ли мога да предложа нещо, което ще му бъде от голяма полза след деветнадесети, когато огромното ви теоретично построение засече и се сгромоляса с трясък, а това ще накара хората да поискат кожата му, но Бийни каза, че няма абсолютно никакъв шанс Атор да разговаря с мен, да не говорим пък да ми позволи да бъда там през тази вечер.

— Ела като мой гост. Като мой приятел — рече тя язвително. — Атор ще бъде прекалено зает, за да ти обърне внимание. Искам да бъдеш в кабинета, когато небето стане черно и избухнат огньовете. Искам да видя изражението на лицето ти. Искам да видя дали си толкова опитен в извиненията си, колкото и в прелъстяването, Теремон.

22.

Това беше преди три седмици. А сега, след като Теремон я ядоса, Сифера се завтече към далечния край на стаята и зърна Атор. Той се беше усамотил и преглеждаше някакви компютърни разпечатки. Ръцете му тъжно обръщаха страниците отново и отново, сякаш се надяваше да открие помилването на света, погребано някъде сред плътните колони. Атор вдигна очи и я видя.

По лицето й изби руменина.

— Доктор Атор, чувствам, че трябва да ви се извиня, затова че поканих този мъж тук тази вечер, след всичко, което каза за нас, за вас, за… — Тя заклати глава. — Съвсем искрено си мислех, че би било поучително за него да бъде сред нас, когато… когато… Е, сгреших. Той е още по-плиткоумен и глупав, отколкото си въобразявах. Наистина не трябваше да му казвам да идва.

Атор заговори тъжно:

— Това едва ли има някакво значение сега, нали? Пет пари не давам дали е тук, или не, стига да не ми се пречка. Само след няколко часа вече нищо няма да има значение. — Той вдигна ръка към прозореца, сочейки небето. — Толкова е тъмно! Толкова страшно тъмно! И въпреки това ще стане далеч по-тъмно… Чудя се къде са Фаро и Иймот. Не си ги виждала, нали? Не?… Сифера, когато дойде тук, ти спомена, че в последната минута е изникнал някакъв проблем в твоя кабинет. Надявам се, че не е нищо сериозно.

— Плочките от Томбо изчезнаха — рече тя.

— Изчезнаха?

— Намираха се, разбира се, в сейфа за ценни находки. Тъкмо бях тръгнала насам, когато доктор Мудрин се отби да ме види. Той отиваше към скривалището, но искаше да провери едно последно нещо от превода си, някаква нова идея. И тъй, ние отворихме сейфа и там нямаше нищо. Бяха изчезнали, и шестте. Естествено ние разполагаме с копия… Но все пак… оригиналите, древните автентични плочки…

— Как е станало това? — попита Атор.

Сифера отвърна с горчивина.

— Нима не е очевидно? Откраднали са ги Апостолите. Навярно за да ги използват като своеобразни свещени талисмани, след като… Мракът дойде и свърши своето дело.

— Никакви улики?

— Аз не съм детектив, доктор Атор. Не открих нищо, което да ме насочи по някаква следа. Но трябва да са били Апостолите. Те искат да се сдобият с тях от момента, в който разбраха, че са у мен. Ох, не трябваше да проронвам нито дума за тези плочки. Иска ми се да не бях споменавала никому за тях!

Атор взе ръцете й в своите.

— Не се разстройвай толкова много, моето момиче.

Моето момиче! Тя му хвърли свиреп и изумен поглед. Никой не се беше обръщал към нея по този начин от двадесет и пет години! Но археоложката сподави гнева си. В края на краищата той беше достатъчно стар. И просто се опитваше да бъде мил.

Сифера каза:

— И все пак, противно ми е като си помисля, че някакъв крадец в Апостолско расо си е навирал носа в кабинета ми… разбил е сейфа ми… взел е нещата, които съм открила със собствените си ръце. Това е почти като похищение над тялото ми. Разбирате ли това, доктор Атор? Да ми откраднат плочките — това е почти като изнасилване.

— Зная колко си разстроена — каза Атор с тон, от който ставаше ясно, че изобщо не разбира за какво става дума. — Погледни… погледни натам. Колко е ярък Довим тази вечер! И колко тъмно ще стане съвсем скоро.

Тя скалъпи нещо като лека усмивка и се обърна.

Навсякъде около нея цареше шумно суетене, хората сновяха напред-назад, проверяваха разни данни, обсъждаха други, изтичваха до прозореца, сочеха, шепнеха. От време на време някой се втурваше вътре с някаква нова информация от купола на телескопа. Сред всички тези астрономи тя се чувстваше съвсем външен човек. Беше завладяна от напълно безрадостни и безнадеждни мисли. „Изглежда, че фатализмът на Атор ми се е отразил — помисли си тя. — Той беше толкова потиснат и объркан. Това изобщо не беше в неговия стил.“

Сифера искаше да му напомни, че тази вечер нямаше да настъпи краят на света, а само краят на настоящия цикъл на цивилизацията. Те щяха да я изградят отново. Хората от убежището щяха да излязат оттам и да започнат всичко отново… както бе ставало вече десетина пъти… или двадесет, или сто… от началото на цивилизацията на Калгаш.

Но това навярно нямаше да му помогне повече, отколкото той й бе помогнал, когато й каза да не се разстройва от загубата на плочките. Атор се беше надявал, че целият свят ще успее да се подготви за катастрофата. А вместо това само една малка част от обществото обърна внимание на предупреждението им. Това бяха единствено хората, които отидоха в университетското Скривалище и още няколко други убежища, създадени може би на други места…

Бийни се приближи до нея.

— Какво е това, което чувам от Атор? Плочките били изчезнали?

— Да, изчезнаха. Бяха откраднати. Знаех си, че не трябва да влизам в никакви лични контакти с Апостолите.

Бийни каза:

— Значи предполагаш, че те са ги откраднали?

— Убедена съм в това — рече тя с горчивина. — Когато обществеността разбра за съществуването на плочките от Томбо, те ми изпратиха съобщение, че разполагат с информация, която ще ми бъде от полза. Не ти ли разказах за това? Мисля, че не. Предложиха ми сделка, подобна на тази между Атор и онзи висшестоящ свещеник или какъвто е там — Фолимун 66. „Ние знаем някои неща за стария език“, каза Фолимун, „езикът, който се е говорил в предишната Година на Светостта.“ И тъй, те очевидно разполагаха… с някакви текстове, речници, азбуката на древната писменост и може би още много други неща.

— И Фолимун получи достъп до всичко това?

— До част от него. Във всеки случай стана ясно, че Апостолите притежават автентични астрономически документи за предишното затъмнение… Фолимун каза, че те са достатъчно доказателство, за това че в миналото светът е преживял поне един катаклизъм.

Фолимун, продължи да разказва тя на Бийни, й дал копия от няколко астрономически документа, които получил от Фолимун, а тя пък го показала на Мудрин. Те наистина му помогнали в разчитането на надписите върху плочките. Но Сифера отказала да предостави плочките си на Апостолите, не и при техните условия. Апостолите твърдели, че разполагат с ключа към разчитането на ранните плочки и навярно наистина било така. Фолимун обаче настоявал да получи истинските плочки, за да бъдат копирани и преведени, и не искал да им даде материала си за дешифриране. Той отказвал да се задоволи с преписи на текстовете от плочките. Държал да получи оригиналните артефакти, иначе сделката нямало да стане.

— Но ти сложи точка на това — рече Бийни.

— Абсолютно. Плочките не трябваше да напускат университета. „Дайте ни ключа за дешифриране — казах аз на Фолимун — и ние ще ви предоставим копия от текстовете върху плочките. След това и вие, и ние ще можем да се опитаме да ги преведем.“

Но Фолимун бе отказал. Копията от текстовете нямало да му бъдат от никаква полза, защото твърде лесно можело да бъдат обявени за фалшификати. А що се отнася до това да й даде собствените си документи, не, абсолютно невъзможно. Това бил свещен материал, който бил на разположение само на Апостолите. Той предлагал да му дадат плочките, а в замяна щял да им осигури преводите. Но след като станели веднъж негово притежание, нито един външен човек нямал да има вече достъп до тях.

— По едно време наистина се изкушавах да се присъединя към Апостолите — каза Сифера, — само и само за да се добера до ключа за дешифриране.

— Ти? Апостол?

— Исках само техния текстуален материал. Но идеята ми се стори отвратителна. Отхвърлих предложението на Фолимун. — И Мудрин трябвало да си блъска главата над превода без помощта на материала на Апостолите. Оказало се, че в плочките наистина се разказвало за някаква огнена гибел, изпратена от боговете на хората, но преводът на Мудрин бил непълен, разпръснат и колеблив.

Е, във всеки случай сега плочките били вече в Апостолите, най-вероятно. Мисълта за това била непоносима. В предстоящия хаос те щели да размахват тези плочки — нейните плочки — като още едно доказателство за тяхната мъдрост и святост.

— Съжалявам, че са изчезнали, Сифера — рече Бийни. — Но може би все още има някакъв шанс това да не е дело на Апостолите и плочките да изникнат отнякъде.

— Не разчитам на това — каза Сифера с тъжна усмивка и се обърна, за да погледне тъмнеещото небе.

Най-голяма утеха можеше да намери в гледната точка на Атор: тъй или иначе, скоро щеше да настъпи краят на света и вече нищо нямаше голямо значение. Но без съмнение това беше слаба утеха. Вътрешно тя се опитваше да не се вслушва в съветите на отчаянието. Важното беше да не престава да мисли за вдругиден — за оцеляването, за повторното изграждане, за борбата и нейното осъществяване. Нямаше да има никаква полза, ако изпаднеше в униние като Атор и се примиреше с краха на човечеството, не трябваше да свива рамене и да се отказва от всякаква надежда.

Внезапно мрачните й разсъждения бяха прекъснати от един висок тенор:

— Здравейте, хора! Здравейте, здравейте, здравейте!

— Шийрин! — извика Бийни. — Какво правиш тук?

Пълните бузи на новодошлия се разтеглиха в доволна усмивка.

— Каква е тази погребална атмосфера тук? Надявам се, че всички се владеете.

Атор трепна ужасен и попита свадливо:

— Да, какво наистина правиш тук, Шийрин? Мислех, че имаш намерение да останеш в Скривалището.

Шийрин се засмя и отпусна тумбестата си фигура на един стол.

— Да върви по дяволите това Скривалище! Отегчаваше ме. Исках да бъда тук, където става все по-напечено. Не допускате ли, че и аз мога да бъда любопитен? В края на краищата не друг, а именно аз се спуснах в Тунела на мистерията. Мога да понеса още една доза Мрак. Искам да ги видя тези Звезди, за които Апостолите ораторстваха толкова много. — Той потри ръце и добави с по-сериозен тон. — Навън е стегнал страшен студ. От вятъра могат да ти се образуват ледени висулки на носа. Изглежда, че Довим изобщо не топли от разстоянието, на което се намира.

Изгубил внезапно търпение, белокосият директор скръцна със зъби.

— Защо не си вършиш работата, Шийрин, ами се захващаш с разни дивотии. Каква полза може да има от теб тук?

— А каква полза ще има от мен там? — разпери ръце Шийрин с комично примирение. — Един психолог не струва пукнат грош в Скривалището. Не и сега. С нищо не бих могъл да им помогна. Всички те са на уютно и сигурно място, дълбоко под земята, и няма за какво да се тревожат.

— Ами ако тълпата се вмъкне вътре по време на Мрака?

Шийрин се засмя.

— Много се съмнявам дали някой може да открие Скривалището посред бял ден, ако не знае къде е входът, да не говорим пък, когато слънцата изчезнат. Но ако все пак това стане, е, в такъв случай те ще имат нужда от мъже на действието, които да ги защитят. А аз? Имам петдесет килограма в повече за тази цел. Защо тогава да се блъскам там долу с тях? Предпочитам да бъда тук.

Сифера почувства, че думите на Шийрин повдигнаха духа й. Тя също бе решила да прекара вечерта на Мрака в Обсерваторията вместо в Скривалището. Може би това беше просто едно безумно перчене, проява на маниакално свръхсамочувствие, но тя беше убедена, че може да понесе часовете на затъмнението — и дори появата на Звездите, ако можеше да се вярва на тази част от мита — и да запази разсъдъка си здрав. Затова Сифера бе решила да не пропуска това събитие.

Сега се оказваше, че Шийрин, който не беше пример за храброст, бе взел същото решение. Което означаваше, че според него въздействието на Мрака нямаше да бъде толкова непреодолимо в края на краищата, въпреки че в продължение на месеци бе предричал обратното. Тя бе чувала разказа му за Тунела на мистерията и за предизвиканите от него тежки поражения. Дори самият Шийрин ги беше почувствал на собствения си гръб. И въпреки това беше тук. По всяка вероятност той бе повярвал, че хората, или поне някои от тях, в крайна сметка ще се окажат по-издръжливи, отколкото предполагаше по-рано.

А може би това беше просто проява на безразсъдство. Навярно предпочиташе да изгуби ума си още тази вечер в една краткотрайна експлозия от емоции, помисли си Сифера, вместо да остане нормален и изправен пред неизброимите и може би непреодолими проблеми на предстоящите тежки времена…

Не. Не. Тя отново изпадаше в патологичен песимизъм.

Сифера отхвърли тази мисъл.

— Шийрин! — Теремон прекоси стаята, за да поздрави психолога. — Помниш ли ме? Теремон 762?

— Разбира се, че те помня, Теремон — отвърна Шийрин и му подаде ръка. — Боже мой, приятелю, доста беше грубичък към нас напоследък, а! Но било, що било, да сложим тази вечер на миналото пепел.

— Ще ми се на него да му сложим пепел — каза Сифера под носа си. Тя направи гримаса на отвращение и се отдалечи на няколко крачки.

Теремон разтърси ръката на Шийрин.

— Какво е това Скривалище, в което е трябвало да бъдеш? Чух разни неща за него тази вечер, но нямам никаква представа какво точно представлява.

— Ами — рече Шийрин, — успяхме да убедим поне няколко души в истинността на нашето предсказание за… ъъ… страшния съд — така звучи доста ефектно, нали? — и тази малка група взе необходимите мерки. Това са главно най-близки членове на семействата на работещите в Обсерваторията, част от факултета на университета Саро и няколко външни лица. Всъщност приятелката ми Лилиат 221 в момента е там; допускам, че и аз щях да бъда при нея, ако не беше проклетото ми любопитство. Приютилите се в убежището са всичко на всичко около триста души.

— Разбирам. От тях се очаква да се крият, така че Мракът и… ъъ… Звездите да не могат да ги достигнат, и да изпълзят оттам, когато останалата част от света отиде по дяволите.

— Точно така. Апостолите, разбираш ли, също си имат някакво си свое скривалище. Не можем да сме сигурни колко хора има в него — да се надяваме, че са малцина — но по-вероятно е там да са се струпали хиляди, които ще наследят света след края на Мрака.

— Значи университетската група — рече Теремон — е замислена, за да противодейства на това.

Шийрин кимна.

— Ако е възможно. Няма да е лесно. Почти цялото човечество ще е полудяло, в големите градове ще бушуват пожари и може би една огромна глутница Апостоли ще налагат своя нов ред над онова, което е останало от света… не, трудно ще им бъде да оцелеят. Но поне имат храна, вода, подслон, оръжия…

— Те имат нещо повече — намеси се Атор. — При тях е целият ни архив с изключение на данните, които ще съберем тази вечер. Този архив ще значи всичко за следващия цикъл и именно той трябва да оцелее. Останалото може да върви по дяволите.

Теремон подсвирна тихо и продължително.

— Значи вие сте напълно сигурен, че това, което предричате, ще се стане точно както го казвате!

— А как иначе? — попита грубо Сифера. — Веднага щом разбрахме, че катастрофата е неизбежна…

— Да — рече журналистът. — Веднага след това е трябвало да вземете необходимите мерки. Защото Истината е била във ваше владение. Също като при Апостолите на Пламъка. Иска ми се да мога да бъда наполовина толкова сигурен в нещо, колкото вие, владетели на истината, сте уверени в онова, което ще се случи тази вечер.

Тя го изгледа свирепо.

— Иска ми се тази вечер да можеш да бъдеш навън и да поскиташ по горящите улици! Но за съжаление ще бъдеш тук и то в пълна безопасност! Това е повече, отколкото заслужаваш!

— Спокойно — рече Шийрин, после хвана Теремон за ръката и му каза тихо: — Няма смисъл да провокираш хората сега, приятелю. Хайде да отидем някъде, където няма да пречим на останалите, и ще можем да поговорим.

— Добра идея — отвърна Теремон.

Но той не направи нито една крачка към вратата. Около масата беше започнала игра на статистически шах и известно време Теремон остана загледан в дъската с явно недоумение. Ходовете се правеха бързо и мълчаливо. Теремон изглеждаше поразен от способността на играчите да се съсредоточат върху играта, когато явно всички вярваха, че до края на света остават само няколко часа.

— Хайде — подкани го Шийрин отново.

— Да, да — рече Теремон.

Двамата с Шийрин тръгнаха към залата, а миг по-късно ги последва и Бийни.

„Как ме вбесява този човек!“ — помисли си Сифера.

Тя се втренчи в яркия и яростно пламтящ диск на Довим. Не беше ли станало още по-тъмно небето през последните няколко минути? Не, не, каза си тя, това беше невъзможно. Довим бе все още там. Просто си въобразяваше. Сега, когато високо горе грееше само Довим, небето изглеждаше странно. Никога преди не бе виждала този тъмнопурпурен нюанс. Но далеч не бе тъмно: може би беше мрачно, нямаше достатъчно светлина и всичко навън все още се виждаше лесно, въпреки относителната мъглявост на малкото слънце.

Сифера отново се замисли за изгубените си плочки. След това ги отпъди от съзнанието си.

„Идеята на шахматистите е добра — каза си тя. — Седни и се отпусни! Ако можеш.“

23.

Първи в съседната зала влезе Шийрин.

Там креслата бяха по-меки. Над прозорците висяха дебели червени завеси, а подът беше покрит с кафяво-червен килим. Със странната керемидена светлина на Довим, която струеше през стъклата, общото впечатление беше, че навсякъде е полепнала засъхнала кръв.

Психологът се изненада, когато видя тази вечер Теремон в Обсерваторията — след всичките му ужасни статии, които осуетиха кампанията на Атор за национална подготовка. През последните няколко седмици Атор почти обезумяваше от гняв само при споменаване на името му. И все пак нещо го беше накарало да се смили и да му позволи да бъде тук за затъмнението.

Това беше странно и малко обезпокоително. Може би твърдата обвивка на личността на стария астроном бе започнала да се пропуква… може би не само гневът му беше отстъпил пред лицето на предстоящата катастрофа — навярно цялата му вътрешна същност се разпадаше.

Всъщност Шийрин беше немалко изненадан, че самият той също се намира в Обсерваторията. Решението беше взел в последната минута — чист импулс, какъвто рядко бе изпитвал. Лилиат се ужаси. Сам той беше твърде ужасен. Още не бе забравил кошмара от последните няколко минути в Тунела на мистерията.

В последния миг беше осъзнал, че е длъжен да бъде тук, както беше длъжен да се спусне в Тунела. Цялата му професионална кариера беше свързана с проучването на Мрака. Как щеше да живее след това с мисълта, че докато е траел най-знаменитият епизод от историята на Мрака, дошъл след повече от две хилядолетия, той е предпочел да се крие в едно уютно и сигурно подземно помещение?

Не, той трябваше да бъде тук. Беше длъжен да присъства на затъмнението. И да почувства как Мракът завладява света.

Когато влизаха в съседната стая, Теремон заговори с изненадваща искреност:

— Започвам да се питам дали съм имал право да бъда такъв скептик, Шийрин.

— Да, би трябвало да си задаваш този въпрос.

— Е, правя го. Само като гледам как изглежда Довим. Този необикновен червен цвят, който се разстила навсякъде. Знаеш ли, точно сега бих дал десет кредита за една прилична доза бяла светлина. Един добър и силен коктейл Тано. Всъщност ще ми се да зърна също Тано и Сита. Или още по-добре — Онос.

— Утре сутринта Онос ще бъде на небето — вметна Бийни, който току-що беше влязъл в стаята.

— Да, но какво ще стане с нас? — попита Шийрин и веднага след това се усмихна, за да притъпи ефекта от думите си. После се обърна към Бийни и рече: — Нашият приятел Теремон изгаря от желание за глътка алкохол.

— Атор ще получи припадък. Той нареди всички да бъдат трезви тази вечер.

Шийрин каза:

— Значи тук не може да се намери нищо друго освен вода.

— Е…

— Хайде, Бийни. Атор няма да влезе тук.

— Да, предполагам.

Бийни отиде на пръсти до най-близкия прозорец, приклекна и извади от едно малко сандъче за цветя бутилка с червена течност, която забълбука многозначително, когато я разклати.

— Мислех си, че Атор не знае за това — забеляза Бийни, подтичвайки обратно към масата. — Ето! Имаме само една чаша и затова като наш гост я вземаш ти, Теремон. Ние с Шийрин можем да пием от бутилката. — После астрономът напълни малката чашка благоразумно и предпазливо.

Теремон се засмя.

— Ти изобщо не се докосваше до алкохол, когато се запознахме, Бийни.

— Това беше едно време. Сега е друго. Тежки са времената, Теремон. Постепенно се уча. Едно добро питие може чудесно да отпусне нервите ти в мигове като тези.

— И аз така съм чувал — каза Теремон безгрижно и отпи от чашата си. Това беше някакво евтино червено вино, тръпчиво и резливо, навярно от някоя южна провинция. Такова нещо можеше да си купи само човек като Бийни, който не беше пил през целия си живот, и поради това не може да избере нищо по-свястно. Но по-добре това, отколкото нищо.

Бийни отпи здраво от бутилката и я подаде на Шийрин. Психологът я надигна на свой ред към устните си и запреглъща течността дълго и бавно. После я остави на масата с доволно изсумтяване, млясна с устни и се обърна към Бийни:

— Атор изглежда странен тази вечер. Искам да кажа дори и при тези особени обстоятелства. Какво му има?

— Тревожи се за Фаро и Иймот, предполагам.

— Кои?

— Двама млади студенти. Трябваше да бъдат тук преди няколко часа, а още не са се появили. Атор разполага със страшно малко хора, защото всички, освен крайно необходимите му служители, са в Скривалището.

Теремон каза:

— Нали не смяташ, че са дезертирали?

— Кой? Фаро и Иймот ли? Разбира се, че не. Не са такива хора. Те биха дали всичко, за да бъдат тук тази вечер и да направят необходимите измервания, когато затъмнението започне. Ами ако в Саро сити е избухнал някакъв бунт и са заловени?

Бийни вдигна рамене.

— Предполагам, че рано или късно ще се появят. Но ако не са тук по време на критичната фаза, когато ще се струпа много работа наведнъж, нещата могат да станат малко по-сложни. Може би Атор се тревожи именно затова.

Шийрин рече:

— Не съм сигурен. Да, наистина е възможно отсъствието на тези двама души да го безпокои. Но има и нещо друго. Изведнъж той изглежда толкова състарен. Уморен. Дори победен. Последния път, когато видях, кипеше от енергия и все говореше за преустройството на обществото след затъмнението — това беше истинският Атор, железният мъж. Обстоятелството, че дори не си е направил труда да изхвърли Теремон…

— Опита се — вметна Теремон. — Бийни го разубеди. И Сифера.

— А, точно за това говорех. Бийни да познаваш някого, който е успял да разубеди Атор да не прави нещо?… Я ми подайте бутилката.

— Може би вината е моя — рече Теремон. — Всичко, което написах, нападките ми срещу неговия план по цялата страна да бъдат създадени убежища от типа на Скривалището. Ако той искрено вярва, че само след няколко часа над целия свят ще падне Мрак и цялото човечество ще бъде обхванато от стихийна лудост…

— В което той несъмнено вярва — прекъсна го Бийни. — Както и всички ние.

— В такъв случай отказът на правителството да вземе на сериозно предсказанията на Атор трябва да е бил смазващо, съкрушително поражение за него. Моята отговорност е точно толкова голяма, колкото и на всички останали. Ако се окаже, че вие сте прави, никога няма да си го простя.

Шийрин каза:

— Не се ласкай, Теремон. Дори да беше писал по пет статии на ден, призовавайки обществеността да вземе грандиозни подготвителни мерки, правителството пак нямаше да направи нищо. Дори щяха да погледнат още по-снизходително, ако въобще е възможно това, на предупрежденията на Атор, при положение че той имаше на своя страна един такъв популярен журналист-кръстоносец като теб.

— Благодаря ти — рече Теремон. — Наистина оценявам жеста ти… Остана ли някакво вино? — Той погледна към Бийни. — Разбира се, имам проблеми също и със Сифера. Тя ме смята за твърде долен тип, за да разговаря с мен.

— По едно време тя като че ли проявяваше искрен интерес към теб — забеляза Бийни. — Всъщност известно време се питах какво става. Дали вие двамата сте… ъъ…

— Не — усмихна се Теремон. — Не съвсем. И сега това вече е невъзможно. Но известно време бяхме много добри приятели. Очарователна, просто очарователна жена… А каква е тази нейна теория за цикличните предисторически периоди? Има ли нещо вярно в нея?

— Не, ако слушаш какво говорят другите специалисти от нейната катедра — рече Шийрин. — Те се отнасят с истинско пренебрежение към тази теория. Естествено те продължават да проявяват траен интерес към общоприетата археологическа схема, според която Беклимот е най-древният градски център. Според тях преди него изобщо не е имало никаква цивилизация, само примитивни, космати и обитаващи джунглите племена.

— Но какви доводи привеждат против тези многократни катастрофи на хълма Томбо? — попита Теремон.

— Учени, които смятат, че познават същността на своята материя, могат да оборят всякакви аргументи, които застрашават схващанията им — отвърна Шийрин. — Одраскай някой окопал се учен и ще видиш, че под външната обвивка се крие нещо, което в много отношения прилича на Апостол на Пламъка. Просто расата са различни. — Той взе бутилката, която Теремон разсеяно държеше в ръката си, и отпи отново. — Да вървят по дяволите. Дори и лаик като мен може да види, че откритията на Сифера от Томбо обръщат представите ни за предисторията наопаки. Въпросът не е дали наистина е имало повтарящи се пожари през всичките тези хилядолетия. А защо?

Теремон каза:

— Напоследък се запознах с голяма част от обясненията и всички бяха повече или по-малко фантастични. Някакъв си учен от университета Китро защитаваше тезата, че на всеки няколко хиляди години падали периодични огнени дъждове. А в редакцията на вестника получихме писмо, в което някакъв независим астроном твърдеше, че е „доказал“, че Калгаш преминава през едно от слънцата при същата цикличност. Мисля, че имаше и още по-безумни хипотези.

— Има само едно разумно обяснение — рече Бийни. — Спомнете си концепцията за Меча на Таргола. Според нея най-добрият вариант е да се откажем от всяка по-сложна хипотеза. Идеята за периодични огнени дъждове е нелепа, а тази за преминаването на планетата през слънца, очевидно е пълна глупост. Според теорията за затъмнението изобщо не е задължително веднага след него да избухнат огромни пожари.

— Не — намеси се Шийрин. — Теорията не предвижда нищо подобно. Но здравият разум подсказва, че това ще се случи. Затъмнението ще доведе Мрака. Мракът — лудостта. А лудостта — пламъците. Те пък ще съсипят постигнатото за няколко хилядолетия мъчителна борба. Всички усилия на човечеството утре ще пропаднат. На целия Калгаш няма да остане нито един незасегнат град.

— Говориш точно като Апостолите — ядоса се Теремон. — Преди няколко месеца Фолимун 66 ми наговори буквално същите неща. Мисля, че ви разказах и на двамата за това в клуба на „Шестте слънца“.

Той погледна през прозореца отвъд гористите склонове на хълма на Обсерваторията към островърхите кули на Саро сити, които сияеха с кървав блясък на фона на хоризонта. Журналистът почувства как напрежението и несигурността в него нараснаха, когато зърна Довим. Той беше в зенит и хвърляше мрачното си кърваво зарево, смален и зловещ.

Теремон продължи да говори с все същото упорство:

— Не мога да приема вашите аргументи. Защо смятате, че ще откача, само затова, че на небето няма нито едно слънце? Но дори и така да стане — да, не съм забравил онези нещастници от Тунела на мистерията — дори и да откача, дори и всички да откачат, как ще навреди това на градовете? Да не би да ги съборим?

— И аз казах това първия път — вметна Бийни. — Когато още не бях премислил нещата. Ако останеш на тъмно, какво ще искаш повече от всичко друго… към какво ще зове всеки инстинкт у теб?

— Ами, предполагам, че към светлина.

— Да? — извика Шийрин, този път крещейки. — Точно така, светлина! Светлина!

— Тоест?

— И какво ще направиш, че да получиш светлина?

Теремон посочи ключа на стената.

— Ще натисна ето това.

— Правилно — подигра му се Шийрин. — А боговете ще проявят към теб безграничната си доброта и ще ти осигурят толкова ток, колкото ти е необходим. Защото електрокомпанията определено няма да е в състояние да го направи. Всички генератори ще спрат със стържене, хората, които работят в тях, ще залитат, брътвейки, в мрака, същото ще се случи и с регулаторите на електропроводите. Следваш ли мисълта ми?

Теремон кимна вцепенено.

Шийрин продължи:

— Откъде ще дойде светлината, когато генераторите спрат? От фенерчетата, предполагам. Всички те са с батерии. Но може да се случи да нямаш фенерче под ръка. Може Мракът да те свари навън, на улицата, а то да е в дома ти до твоето легло. Но ти искаш светлина. Следователно решаваш да запалиш нещо, какво ще кажеш, Теремон? Виждал ли си някога горски пожар? Да ти се е случвало да готвиш нещо на открито с дърва? Както знаеш, горящите съчки не дават само топлина. Те дават и светлина и хората знаят това много добре. Когато падне Мракът, те ще искат светлина и ще я получат.

— Значи ще горят дървени трупи — рече Теремон недоверчиво.

— Ще горят всичко, каквото им попадне в ръцете. Те ще се нуждаят от светлина. Ще бъдат принудени да запалят нещо, а по улиците на града няма да има дърва под ръка. Затова ще горят всичко, което се намира наблизо. Купчина от вестници. Защо не? „Саро сити Кроникъл“ ще даде малко светлина за известно време. Ами какво ще кажеш за вестникарските будки, където има струпани толкова много вестници? Да ги изгорим и тях! Да горим дрехи. Книги. Шиндели от покриви. Да горим всичко, каквото ни попадне. Хората ще се сдобият с тяхната светлина… и всички обитавани от тях места ще избухнат в пламъци! Ето ви ги вашите пожари, господин Вестникар. Ето ви го краят на света, света, в който сме свикнали да живеем.

— Ако наистина има затъмнение — рече Теремон полугласно и упорито.

— Да, ако — каза Шийрин. — Аз не съм астроном. Нито пък Апостол. Но се обзалагам, че ще има.

Той погледна Теремон право в очите. Те останаха втренчени един в друг, сякаш всичко се свеждаше до това чия воля е по-силна. Малко по-късно Теремон отклони поглед, без да каже нито дума. Дишаше неравномерно и с хриптене. Той вдигна ръце към челото си и го притисна силно.

Изведнъж от съседната стая се дочуха викове и врява. Бийни каза:

— Струва ми се, че чувам гласа на Иймот. Сигурно той и Фаро най-сетне са се появили. Хайде да отидем и да разберем какво ги е задържало.

— Защо не! — промърмори Теремон. — Той си пое дълбоко дъх и видимо се отпусна. Напрежението спадна… засега.

24.

В стаята се носеше врява. Всички се бяха скупчили около Фаро и Иймот, а те самите се опитваха да парират засипващите ги нетърпеливи въпроси, докато събличаха връхните си дрехи.

Атор си проби път през тълпата и застана ядосан пред новодошлите.

— Давате ли си сметка, че не остана почти никакво време? Къде бяхте досега?

Фаро седна и разтри ръце. Овалните му месести бузи бяха зачервени от студа навън. На устните му имаше странна усмивка. Изглеждаше необикновено спокоен и почти като дрогиран.

— Никога не съм го виждал такъв преди — прошепна Бийни на Шийрин. — Винаги е бил много раболепен, кроткият младши астроном, преизпълнен с уважение към великите хора около себе си. Дори и към мен се е държал така. Но сега…

— Ш-ш-т! Слушай! — рече Шийрин.

Фаро каза:

— Иймот и аз току-що завършихме един наш самостоятелен и малко смахнат експеримент. Опитахме се да разберем дали бихме могли да построим съоръжение, с което да наподобим появата на Мрака, и Звездите, за да получим предварителна представа как изглеждат.

Слушателите объркано замърмориха.

— Звезди? — рече Теремон. — Вие знаете какво са Звездите? Как разбрахте това?

Фаро отново се усмихна самодоволно и каза:

— От Книгата на Откровенията. Съвсем ясно е, че Звездите са някакви много ярки обекти, също като слънца, но по-малки, които се появяват на небето, когато Калгаш влиза в Пещерата на Мрака.

— Абсурд! — рече някой.

— Невъзможно!

— Книгата на Откровенията! Значи това е било полето на техните изследвания. Можеш ли да си представиш…

— Тишина — каза Атор. В очите му се беше появил внезапен интерес, следа от предишната му енергия и сила. — Продължавай, Фаро. Какво е било това ваше „съоръжение“. Как започна тази работа.

— Ами — заговори Фаро, — идеята хрумна на мен и на Иймот преди няколко месеца и работихме над нея през свободното си време. Иймот знаеше една малка едноетажна къща, долу в града, с куполовиден покрив… била е използвана за склад, мисля. Тъй или иначе, ние я купихме…

— С какво? — прекъсна го Атор безапелационно. — Откъде взехте парите?

— От банковите ни сметки — изсумтя дългунестият Иймот 70, чийто крайници напомняха на тръбици на лула. — Струваше ни две хиляди кредита. — После добави отбранително: — Е, и какво от това? Утре тези две хиляди кредита ще бъдат две хиляди парчета хартия и нищо повече.

— Разбира се — рече Фаро. — Затова ние купихме къщата и я облицовахме от горе до долу с черно кадифе, за да получим колкото е възможно по-съвършен ефект на Мрак. После пробихме малки дупки в тавана и покрива и монтирахме върху тях мънички метални капачета, които можеха да се отместват едновременно с помощта на един електрически ключ. В тази част от работата ние не взехме никакво участие. За целта наехме дърводелец, електротехник и още няколко майстори — парите не бяха от значение. Въпросът беше да накараме светлината да минава през тези дупчици на покрива, така че да получим звездоподобен ефект.

— Както ние си го представяхме — коригира го Иймот.

В последвалата тишина не се чу нито звук. Атор каза рязко:

— Вие нямахте никакво право да правите частни…

Фаро изглеждаше засрамен.

— Зная, сър… но честно казано, двамата с Иймот си мислехме, че експериментът е малко опасен. Ако наистина се получеше някакъв ефект, можеше да полудеем — съдейки по онова, което казва доктор Шийрин за целия този проблем, ние смятахме, че това е доста вероятно. Решихме сами да си поемем риска. Разбира се, ако откриехме, че сме в състояние да запазим разсъдъка си, щеше да се открие възможност за изграждане на имунитет към истинския Мрак и истинските Звезди, така поне ни хрумна, и после се канехме да подготвим и вас, останалите по същия начин. Но нищо не се получи…

— Защо? Какво стана?

Този път отговори Иймот:

— Затворихме се вътре и изчакахме очите ни да свикнат с тъмнината. Усещането е изключително зловещо, защото пълният Мрак те кара да се чувстваш, все едно стените и тавана те смазват. Но ние преодоляхме това чувство и натиснахме ключа. Капачетата се отместиха и целият покрив заблестя с малки точици светлина.

— И после?

— После… нищо. Това беше най-странното. Доколкото бяхме вникнали в Книгата на откровенията, в този момент ние трябваше да бъдем изложени на въздействието на Звездите на фона на Мрака. Но не се случи нищо. Това си беше просто покрив с дупчици в него заедно с ярките точици проникваща светлина и точно така си изглеждаше. Опитвахме отново и отново — затова и толкова се забавихме — но просто нямаше никакъв ефект.

Хората в стаята бяха занемели от изненада. Всички погледи се насочиха към Шийрин, който седеше окаменял и с отворена уста.

Първи заговори Теремон:

— Шийрин, нали знаеш какво означава това за цялата ти теория? — Той се усмихваше с облекчение.

Но Шийрин вдигна ръка.

— Не бързай толкова, Теремон. Просто ме остави да помисля. Тези така наречени Звезди, които момчетата са конструирали… пълното време, през което са били изложени на Мрак… — Той замълча. Всички го наблюдаваха. Сетне щракна с пръсти и когато вдигна глава, в очите му нямаше нито почуда, нито несигурност. — Разбира се…

Не успя да довърши. Тиланда, която с наближаването на затъмнението работеше в купола на Обсерваторията и промиваше фотографски плаки с участъци от небесния свод през интервал от десет секунди, се втурна в стаята, размахвайки ръце в безумни кръгове, които биха били достойни за Иймот в мигове на най-голямо вълнение.

— Доктор Атор! Доктор Атор!

Атор се обърна.

— Какво има?

— Ние току-що намерихме… той влезе направо в купола… няма да повярвате на това, доктор Атор…

— По-бавно, детето ми. Какво се случи? Кой влезе при вас?

В залата се чу шум от боричкане и остро звънтене. Бийни скочи на крака и се втурна към вратата, но после изведнъж се спря и извика:

— Какво става, по дяволите!

Давнит и Хикинан, които трябваше да са в купола с Тиланда, бяха пред вратата. Двамата астрономи се боричкаха с една трета фигура — жилав, атлетичен мъж, наближаващ четиридесетте, с червеникава къдрава коса, остри черти на лицето и ледено сини очи. Те го вкараха в стаята с влачене и сетне се спряха, държейки ръцете му здраво зад гърба.

Непознатият беше облечен в тъмно расо като тези на Апостолите на Пламъка.

— Фолимун 66! — извика Атор.

Почти едновременно дойде и възклицанието на Теремон:

— Фолимун! Какво правите тук, в името на Мрака!?

Апостолът отговори спокойно със студен заповеднически тон:

— Не в името на Мрака съм дошъл тази вечер, а в името на светлината.

Атор погледна втренчено към Тиланда.

— Къде намерихте този човек?

— Казах ви, доктор Атор. Чухме го, докато работехме над плаките. Той бе влязъл направо и стоеше зад нас. „Къде е Атор“, рече той, „Трябва да се срещна с Атор.“

— Повикайте охраната — нареди Атор, а лицето му тъмнееше от ярост. Тази вечер Обсерваторията трябваше да бъде запечатана. Искам да узная как този мъж е успял да се промъкне през охраната.

— Очевидно във ведомостта на вашите служители са включени и един-двама Апостоли — вежливо забеляза Теремон. — Естествено те са били извънредно услужливи, когато Апостол Фолимун се е появил и ги е помолил да му отворят вратата.

Атор го погледна с поглед, кипящ от негодувание. Но изражението на стария астроном говореше, че той си дава сметка, че Теремон навярно е прав.

Всички в стаята сега бяха образували кръг около Фолимун и го гледаха изумени — Сифера, Теремон, Бийни, Атор и останалите.

Фолимун заговори спокойно:

— Аз съм Фолимун 66, специален адютант на Негова светлост Мондиор 71. Дойдох тази вечер не като престъпник, както изглежда смятате, а като пратеник на Негова светлост. Мислите ли, че можете да придумате тези ваши двама фанатици да ме освободят, Атор!

Атор махна с раздразнение.

— Пуснете го.

— Благодаря ви — рече Фолимун. Той разтри ръцете си и понамести расото си. Сетне се поклони на Атор в знак на благодарност. Или може би просто му се присмиваше. Въздухът около Апостола сякаш звънтеше, зареден с някакво особено електричество.

— Е — каза Атор, — какво правите тук? Какво искате?

— Нищо, предполагам, което бихте ми дали по собствено желание.

— Тук навярно сте прав.

Фолимун рече:

— Когато двамата с вас се срещнахме преди няколко месеца, Атор, бих казал, че срещата ни беше доста напрегната, това бе среща на двама мъже, които бяха като владетели на две враждуващи страни. За вас аз бях опасен фанатик. А за мен вие бяхте водач на шайка безбожници. И все пак, както си спомняте, ние съумяхме да постигнем известно единомислие, че на деветнадесети тептар над Калгаш ще падне Мрак, който ще продължи много часове.

Атор се намръщи.

— Минете към същността, Фолимун, ако има такава. Мракът всеки момент ще се спусне и не ни остава още много време.

Фолимун отговори:

— За мен Мракът е изпратен по волята на боговете. За вас той не представлява нищо друго освен бездушно движение на астрономически тела. Много добре: тук ние се споразумяхме да не търсим съгласие. Аз ви предоставих определени данни, които са във владение на Апостолите от времето на предишната Година на Светостта, това бяха таблици на небесните движения на слънцата и други още по-непонятни неща. В замяна на това вие обещахте да докажете абсолютната истинност на основните положения в нашата религия и да запознаете хората на Калгаш с вашите доказателства.

Поглеждайки часовника си, Атор каза:

— И точно така направих. Какво иска сега от мен господарят ви? Аз изпълних моите ангажименти по сделката.

Фолимун леко се усмихна, но не каза нищо.

В стаята настъпи неспокойно раздвижване.

— Да, аз му поисках астрономически данни — рече Атор и се огледа. — Данни, с които разполагаха само Апостолите. И те ми бяха дадени. За това — благодаря! В замяна на това аз наистина приех, така да се каже, да дам публичност на моето математическо потвърждение на основната догма на Апостолите, че на деветнадесети тептар над планетата ще се спусне Мрак.

— Всъщност изобщо не беше наложително да ви даваме каквото и да било — дойде гордият отговор. — Нашата основна догма, както я нарекохте, не се нуждае от доказване. Тя е доказана в Книгата на Откровенията.

— За шепата хора, които съставляват вашата секта, да — отговори рязко Атор. — Не се правете, че не разбирате какво искам да кажа. Аз ви предложих да представя научни доказателства за вашите вярвания. И го направих!

Очите на култиста се присвиха ожесточено.

— Да, направихте го… с лисича хитрост, защото представеното от вас обяснение, подкрепи нашите вярвания и в същото време премахна всякаква необходимост от тях. Вие направихте от Мрака и Звездите природен феномен и го лишихте от цялата им истинска значимост. Това беше богохулство.

— Ако е така, вината не е моя. Фактите си съществуват. Какво мога да направя, освен да ги изложа?

— Вашите „факти“ са измама и заблуда.

От гняв по лицето на Атор избиха петна.

— Откъде знаете това?

А отговорът дойде с убедеността на абсолютната вяра:

— Зная!

Лицето на директора на Обсерваторията стана още по-мораво.

Бийни тръгна, за да застане до него, но Атор го спря с ръка.

— И какво иска сега от нас Мондиор 71? Предполагам, все още си мисли, че нашите опити да накараме света да вземе мерки срещу грозящата го опасност от лудост, по някакъв начин спъват домогването му до властта, на която се кани да сложи ръка след затъмнението. Е, ние нямаме голям успех. Дано това го зарадва.

— Самият опит причини достатъчно вреда. А това, което се опитвате да постигнете тази вечер, ще влоши нещата още повече.

— Откъде знаете какво се опитваме да постигнем тук тази вечер? — попита Атор.

Фолимун заговори спокойно:

— Ние знаем, че сте се отказал от надеждата си да повлияете на хората. След като не успяхте да го направите преди Мрака и Пламъците, вие възнамерявате да се появите впоследствие, снабдени с фотографии на прехода от светлина към Мрак. Вие искате да предложите на оцелелите рационално обяснение на случилото се… и да сложите на сигурно място мнимите доказателства за вашите схващания, така че в края на следващата Година на Светостта вашите наследници в областта на науката да вземат връх и да поведат човечеството по такъв начин, че Мракът да срещне отпор.

— Някой ни е предал — прошепна Бийни.

Фолимун продължи:

— Всичко това, очевидно, работи против интересите на Мондиор 71. И не друг, а Мондиор е избран да бъде пророк на боговете, той е този, който е предопределен да поведе човечеството към следващата епоха.

— Крайно време е да дойдете до същността на въпроса — каза Атор с леден тон.

Фолимун кимна.

— Същността е следната: вашите неблагоразумни и богохулни усилия да се сдобиете с информация с помощта на дяволските си инструменти трябва да бъдат спрени. Съжалявам единствено, че не можах да разруша пъклените ви изобретения със собствените си ръце.

— Това ли имахте намерение да направите? Нямаше да ви свърши много работа. Всичките ни данни, освен преките наблюдения, които смятахме да направим сега, са вече на сигурно място и на никого не е по силите да им навреди.

— Извадете ги. Унищожете ги.

— Какво?

— Унищожете всичко, което сте създали. Унищожете инструментите си. В замяна на това аз ще се погрижа вие и хората ви да бъдете защитени от хаоса, който ще настъпи при падането на Нощта.

Този път в помещението се разнесе смях.

— Този е луд — каза някой. — Абсолютно смахнат.

— Ни най-малко — отвърна Фолимун — Вярващ, да. Обречен на кауза, която не сте в състояние да разберете, да. Но не съм луд. Аз съм напълно с разсъдъка си, уверявам ви. Този мъж тук — той посочи Теремон — ще потвърди това, а той няма славата на лековерен човек. Но аз поставям делото си над всичко останало. Тази нощ е съдбоносна за историята на света и когато утре се зазори, Светостта трябва да възтържествува. Давам ви ултиматум. Вашите хора трябва да преустановят богохулните си усилия да осигурят рационално обяснение за падането на Мрака през тази вечер и да приемат Негова светлост Мондиор 71 като истинския глас на божията воля. Когато утрото настъпи, вие ще започнете да работите за делото на Мондиор сред човечеството и не трябва да споменавате повече никакви затъмнения, орбити, Закони за всеобщата гравитация или останалите ви щуротии.

— А ако откажем? — попита Атор, почти развеселен от арогантността на Фолимун.

— В такъв случай — отвърна Фолимун хладно, — група разгневени хора, водени от Апостолите на Пламъка, ще се изкачат на този хълм и ще разрушат Обсерваторията ви заедно с всичко в нея.

— Достатъчно — рече Атор. — Повикайте охраната. Погрижете се този човек да бъде изхвърлен оттук.

— Имате точно един час — каза невъзмутимо Фолимун. — След това Армията на Светостта ще нападне Обсерваторията.

— Той блъфира — намеси се ненадейно Шийрин.

Атор сякаш без да го е чул, отново каза:

— Повикайте охраната. И сам той да бъде изхвърлен оттук!

— По дяволите, Атор, какво ви става? — извика Шийрин. — Ако го пуснете на свобода, той ще излезе навън, за да раздуха пламъците. Не разбирате ли, хаосът е единственото нещо, заради което живеят всички тези Апостоли. А този човек е изкусен в създаването му.

— Какво предлагате вие?

— Заключете го — рече Шийрин. — Натъпчете го в един килер, щракнете един катинар на вратата и го дръжте там, докато трае Мракът. Това е най-голямото зло, което можем да му сторим. Ако е затворен по този начин, той няма да види нито Мрака, нито Звездите. Не се иска чак толкова добро познаване на фундаменталното вероучение на Апостолите, за да се разбере, че да бъде скрит от Звездите, когато те се появят за него ще означава загуба на безсмъртната му душа. Заключете го, Атор. Това не е само най-безопасният за нас вариант, това е, каквото той заслужава.

— И после — изсъска свирепо Фолимун, — когато всички вие загубите разсъдъка си, няма да има кой да ме освободи. Това е смъртна присъда. Зная не по-зле от вас какво означава идването на Звездите… зная го далеч по-добре. Когато полудеете, вие изобщо няма да се сетите да ме освободите. Задушаване или бавна гладна смърт, нали така? Не бих и могъл да очаквам друго от група… учени. — Той произнесе думата, сякаш беше някакво сквернословие. — Но това няма да мине. Аз взех необходимите предпазни мерки и наредих на последователите ми да нападнат Обсерваторията точно след час, освен ако не се появя и не им заповядам да не го правят. Следователно моето затваряне няма да ви донесе нищо добро. До час то ще доведе до собственото ви унищожение, това е всичко. Тогава моите хора ще ме освободят и ние заедно ще проследим идването на Звездите, радостни и треперещи в екстаз. — Една вена пулсираше на слепоочието на Фолимун. — А утре, когато всички вие ще бъдете бръщолевещи идиоти, прокълнати завинаги заради делата си, ние ще започнем да съграждаме един нов дивен свят.

Шийрин погледна колебливо към Атор. Но явно Атор също не можеше да реши какво да прави.

Бийни, който стоеше до Теремон, промълви:

— Как мислиш? Блъфира ли?

Но журналистът не отговори. Дори и устните му бяха побледнели.

— Погледнете! — Насоченият към прозореца пръст трепереше, а гласът му беше сух и дрезгав.

Прозвуча спонтанно ахване, когато всички проследиха сочещия пръст и за миг останаха окаменели.

Довим беше нащърбен от едната страна!

25.

Малкото късче нахлуваща чернота беше може би с ширината на нокът, но във вторачените очи на хората от Обсерваторията то прерасна в съдбовно предзнаменование за страшния съд.

Гледката на тази малка тъмна дъга се стовари върху сетивата на Теремон с ужасна сила. Той трепна, докосна челото си с ръка и загърби прозореца. Малката отломка от диска на Довим го беше разтърсила до дъното на душата му. Теремон скептикът… Теремон присмехулникът… Теремон, упоритият анализатор на глупостта на другите хора.

О, богове! Колко много съм грешил!

Той се обърна и видя, че Сифера го гледа. Тя беше в другия край на стаята. В очите й имаше презрение… или може би съжаление? Той се застави да издържи на погледа й и поклати тъжно глава, сякаш й казваше с цялото смирение: Аз обърках всичко, прости ми. Прости ми. Прости ми.

Стори му се, че тя се усмихва. Може би бе разбрала какво се опитваше да й каже. Известно време в стаята цареше шумно объркване, докато всички сновяха нагоре-надолу като обезумели; но миг по-късно объркването отстъпи място на дисциплинирани бързи действия. Астрономите се заеха с отредените им задачи. Едни се затичаха към купола на Обсерваторията, за да наблюдават затъмнението през телескопите, други тръгнаха към компютрите, а трети заработиха с ръчни инструменти за записване на промените в диска на Довим. В този решителен момент нямаше време за емоции. Те бяха просто учени с определени задачи. Попаднал в центъра на всичко това, Теремон потърси с очи Бийни и най-накрая го откри — младият астроном седеше пред един клавишен блок и работеше бясно над някакъв проблем. От Атор нямаше и следа. Шийрин изникна до Теремон и прозаично каза:

— Първият контакт трябва да е бил преди петнадесет минути. Малко по-рано, но предполагам, че в изчисленията е имало много несигурни моменти, въпреки всичките положени усилия… Той се усмихна. — Добре е да се дръпнеш от прозореца, човече.

— Защо? — попита Теремон, който отново се беше извърнал и гледаше втренчено към Довим.

— Атор е бесен — прошепна психологът. — Той пропусна първия контакт заради бъркотията около Фолимун. Доста си уязвим там, където стоиш. Ако му се изпречиш на пътя, Атор може да се опита да те изхвърли през прозореца.

Теремон кимна кратко и седна. Шийрин го зяпна с широко отворени от изненада очи.

— По дяволите, човече! Ти трепериш.

— Ъ? — Теремон облиза сухите си устни и направи опит да се усмихне. — Не се чувствам много добре, факт.

Очите на психолога станаха сурови.

— Не губиш самообладание, нали?

— Не! — извика Теремон в изблик на негодувание. — Но ми дай малко време. Разбираш ли, Шийрин, исках да повярвам на всички тия приказки за затъмнения и не можах, наистина не можах, всичко ми приличаше на объркани фантазии в най-чиста форма. Исках да повярвам заради Бийни, заради Сифера… дори заради Атор, по един особен начин. Но не можах. Не и до този момент. Дай ми възможност да свикна с това, става ли? Вие имахте на разположение цели месеци. Всичко изведнъж се оказа толкова шокиращо.

— Разбирам какво имаш предвид — отговори замислено Шийрин. — Слушай. Имаш ли семейство — родители, съпруга, деца?

Теремон поклати глава.

— Не. Няма за кого да се безпокоя. Е, имам сестра, но тя е на три хиляди километра оттук. Дори не съм разговарял с нея от няколко години.

— Добре, ами ти?

— Какво искаш да кажеш?

— Би могъл да се опиташ да се добереш до нашето Скривалище. Там ще намерят място и за теб. Навярно все още има време… мога да им се обадя, за да им кажа, че си тръгнал, и те ще ти отворят вратата…

— Значи смяташ, че съм се вцепенил от страх, така ли?

— Сам каза, че не се чувстваш много добре.

— Може би е така. Но аз съм тук, за да отразя събитието. И точно това имам намерение да направя.

На лицето на психолога се появи лека усмивка.

— Разбирам. Професионална чест, така ли?

— Можеш и така да го наречеш. — След малко Теремон продължи да говори уморено. — Освен това аз помогнах много, за да бъде подкопана подготвителната програма на Атор, или може би си забравил? Смяташ ли Шийрин, че сега ще имам безочието да побягна да се спасявам в Скривалището, над което сипех присмех?

— Не бях поглеждал така на нещата.

— Чудя се дали някъде наоколо не е скрито още малко от онова окаяно вино. Ако се е случвало някога някой да се нуждае от глътка алкохол…

— Шшт! — рече Шийрин и смушка силно Теремон. — Чуваш ли това? Слушай!

Теремон погледна в указаната от Шийрин посока. Фолимун 66 стоеше до прозореца, на лицето му беше изписан безумен екстаз. Апостолът си мърмореше нещо на себе си с приглушен напевен тон. Чутото накара журналиста да настръхне.

— Какво приказва? — прошепна той. — Разбираш ли нещо?

— Цитира Книгата на Откровенията, пета глава — отвърна Шийрин. След това добави настойчиво: — Стой тихо и слушай, става ли?

Гласът на Апостола ненадейно се издигна в изблик на религиозна страст:

— „И стана тъй, че в онези дни слънцето, Довим, беше все по-дълго самотно на небето при всяко завъртане на кълбото, докато дойде време при едно пълно половин завъртане, когато то остана да грее само над Калгаш, свито и студено.

И хората се събираха по площадите и улиците, за да се дивят на гледката, защото един особен страх и мъка бяха завладели духовете им. Умовете им бяха смутени, а речта — объркана, защото душите човешки очакваха идването на Звездите.

И в града Тригон, точно по пладне, дойде Вендрет 2 и тъй рече на хората от Тригон: «О, грешници! Макар да презряхте пътищата на праведността, часът за разплата все пак ще удари. Дори и сега Пещерата се приближава, за да погълне Калгаш; да, и всичко що е на нея».

И тъй, докато говореше, отворът на Пещерата на Мрака прехвърли края на Довим, така щото за целия Калгаш той беше скрит от погледа. Силни бяха писъците и воплите на хората, докато слънцето изчезваше, и голям беше страхът, що скова душите им.

И стана тъй, че Мракът на Пещерата се стовари върху Калгаш с ужасната си тежест и светлината изчезна от лицето на целия свят. Хората бяха така ослепени, та човек не можеше да види този до себе си, макар да чувстваше дъха му върху лицето си.

И в тази чернота се появиха Звездите безбройни; те бяха толкова ярки, сякаш всички богове на едно място се бяха стекли. С пришествието на звездите се разнесе и музика, в която имаше красота, толкова дивна, та дори листата на дърветата извикаха от почуда.

И в този миг душите на хората се отделиха от тях и полетяха нагоре към Звездите, а изоставените им тела станаха също като на дивите зверове; да, като на безумните безсловесни хищници; така щото блуждаеха по тъмните улици на градовете на Калгаш с диви викове като тези на зверовете.

И тогава от Звездите дойдоха Небесните пламъци, които носеха волята на боговете; и там дето пламъците докоснеха земята, градовете на Калгаш биваха изпепелени напълно, така щото от хората и делата им не остана нищо.“

В тона на Апостола бе настъпила неуловима промяна. Очите му не бяха помръднали, но изглежда, че някак си бе почувствал съсредоточеното внимание на другите двама. С лекота и без да спира, за да си поеме дъх, Фолимун промени тембъра на гласа си; той стана по-висок, а сричките по-плавни.

Теремон се намръщи изненадан. Думите бяха на границата на познатото. Имаше само едно изплъзващо се изменение в акцента, една незначителна промяна на ударението на гласните — и въпреки това думите на Фолимун бяха станали съвършено непонятни.

— Може би Сифера ще е в състояние да разбере какво говори сега — рече Шийрин. — Навярно това е старият църковен език, езикът от предишната Година на Светостта, от който се предполага, че е била преведена Книгата на Откровенията.

Теремон погледна психолога озадачено.

— Май знаеш доста за това, а? Какво казва тогава?

— Мислиш ли, че мога да ти кажа? Да, напоследък проучих това-онова. Но не чак толкова добре. Просто гадая за какво говори… Не се ли канехме да го заключим в някой килер?

— Остави го — рече Теремон. — Какво значение има това сега? Моментът е сюблимен. Нека му се наслади. — Той бутна стола си назад и прокара пръсти през косата си. Ръцете му вече не потръпваха. — Странно — забеляза журналистът. — Сега, когато всичко наистина започна, аз вече не треперя.

— Така ли?

— И защо ли да треперя? — каза Теремон. — В тона му се промъкна нотка на трескаво веселие. — Нищо не мога да направя, че да спра онова, което ще се случи, нали? Затова просто ще изчакам да премине бурята. Смяташ ли, че Звездите наистина ще се появят?

— Няма и следа от тях — отвърна Шийрин. — Може би Бийни ще знае нещо.

— Или Атор.

— Остави Атор на мира — рече психологът през смях. — Той току-що мина през стаята и ти хвърли поглед, който трябваше да те убие на място.

Теремон направи кисела гримаса.

— Доста неща ще трябва да изтърпя, когато всичко това свърши, зная. Как мислиш Шийрин? Дали е безопасно да гледаш представлението навън?

— Когато настъпи пълен Мрак…

— Не говоря за Мрака. Мисля, че мога да се справя с него. Имам предвид Звездите.

— Звездите? — повтори Шийрин нетърпеливо. — Казах ти, не зная нищо за тях.

— Навярно те са толкова ужасяващи, колкото и Книгата на Откровенията. Ако този експеримент на двамата студенти с дупките в тавана означава нещо… — Той обърна ръцете си с дланите нагоре, сякаш те можеха да уловят отговора. — Кажи ми, Шийрин, как смяташ? Няма ли да се окаже, че някои хора имат вроден имунитет против въздействието на Мрака и Звездите?

Психологът вдигна рамене и посочи пода пред тях. Сега Довим беше преминал точката на зенита си и квадратът кървава слънчева светлина, който прозорецът очертаваше върху пода, се беше преместил с няколко стъпки към средата на стаята, където лежеше като ужасно нетно, оставено след някое чудовищно престъпление. Теремон се вторачи замислено в сумрачния му цвят. После се извърна и още веднъж погледна косо към самото слънце.

Нащърбилата ръба му чернота бе нараснала и покриваше една трета от видимия диск на Довим. Теремон потръпна. Веднъж на шега бе говорил с Бийни за небесни дракони. Сега му се струваше, че драконът е дошъл, че вече е погълнал пет от слънцата, и че гризе екзалтирано последното.

Шийрин каза:

— Навярно два милиона души от Саро сити тутакси са решили да се опитат да се присъединят към Апостолите. Обзалагам се, че пред щаб квартирата на Мондиор ще има огромно стичане на богомолци… Дали смятам, че има някакъв имунитет против Мрака? Е, скоро ще разберем това.

— Трябва да има. Как по друг начин Апостолите са успявали да запазят Книгата на Откровенията от цикъл в цикъл и как е била написана за първи път? Ако всички полудяват, кой я е написал тогава?

— Много е вероятно членовете на тайния култ да са се укривали в скривалища, докато бедствието премине, точно както правят някои от нас тази вечер — рече Шийрин.

— Това обяснение не е достатъчно добро. Книгата на Откровенията е написана като от очевидец. По всяка вероятност някой лично е станал свидетел на лудостта… и я е преживял.

— Е — каза психологът, — има три типа хора, които могат да останат относително незасегнати. Първо, малцината, които изобщо не видят Звездите — да речем слепите и онези, които се напият до вцепенение в началото на затъмнението и останат в това състояние до края.

— Те не се броят. Хората от тази категория не могат да бъдат истински свидетели.

— Допускам, че е така. Но втората група е представена от малки деца, за които светът като цяло е прекалено нов и странен, за да възприемат нещо като по-необичайно от друго. Подозирам, че те няма да се уплашат от Мрака, нито дори от Звездите. За тях това ще бъдат просто две необикновени явления в един безкрайно изненадващ свят. Разбираш, нали?

Теремон кимна със съмнение.

— Предполагам, че си прав.

— Накрая остават тези, чиито умове са устроени прекалено грубо, за да бъдат извадени от равновесие. Най-безчувствените трудно ще бъдат засегнати — става дума за истинските дръвници. Предполагам, че те просто ще вдигнат рамене и ще почакат Онос да изгрее.

— Излиза, че Книгата на Откровенията е била написана от безчувствени дръвници? — каза Теремон с усмивка.

— Едва ли. Навярно тя е била написана от едни от най-блудните умове на новия цикъл… и сигурно се е опряла на беглите спомени на децата, съчетани с обърканите несвързани брътвежи на полунормалните слабоумници, и, да, вероятно са били използвани и една част от разказите на дръвниците.

— По-добре Фолимун да не чува това.

— Естествено, текстът е бил значително редактиран и прередактиран през годините. Може би дори е бил предаван от цикъл в цикъл, както Атор и хората му се надяват да предадат на бъдещите поколения тайната на гравитацията. Но основната ми мисъл беше, че Книгата не би могла да бъде друго освен куп изопачавания, макар и почиващи на факти. Например, обърни внимание на експеримента с дупките в покрива, за който ни разказаха Фаро и Иймот — оказа се, че ефектът е нулев.

— Е?

— А знаеш ли защо е станало та… — Шийрин спря и се надигна разтревожен. — Ох.

— Има ли нещо? — попита Теремон.

— Атор идва насам. Погледни само лицето му!

Теремон се обърна. Старият астроном вървеше към тях като някакъв дух на отмъщението от средновековен мит. Лицето му беше бяло като лист хартия, очите му горяха, а чертите му бяха изкривени в ужасна маска. Той погледна злобно към Фолимун, който все още стоеше усамотен в далечния край на прозореца, а после и към Теремон.

Атор се обърна към Шийрин.

— През последните петнадесет минути бях на комуникатора. Говорих със Скривалището, с охраната и с центъра на града.

— Е?

— Журналистът тук ще остане много доволен от работата си. В Саро сити е започнала истинска касапница. Навсякъде избухват бунтове, плячкосвания, ужасени тълпи…

— А Скривалището?

— То е в безопасност. Запечатали са се според плана и ще останат там най-рано до зазоряване. Но градът, Шийрин… нямаш представа… — Беше му трудно да говори.

Теремон рече:

— Сър, да можехте да ми повярвате колко дълбоко се разкайвам…

— Няма време за това сега — отряза го нетърпеливо Шийрин. Той докосна ръката на Атор. — А вие? Как сте, доктор Атор?

— Има ли някакво значение? — Атор се наведе към прозореца, сякаш се опитваше да зърне бунтовете. После заговори глухо: — Веднага щом започна затъмнението, там навън разбраха, че всичко ще бъде точно както го предричахме… ние и Апостолите. Хистерията вече започна. Скоро ще избухнат и ножарите. Предполагам, че и тълпата на Фолимун скоро ще бъде тук. Какво ще правим, Шийрин? Предложете нещо!

Шийрин наведе глава и се загледа дълго и разсеяно във върховете на обувките си. Той чукна брадичката си с всяко едно от кокалчетата на едната си ръка. После вдигна очи и каза отривисто:

— Да правим? Какво има да се прави? Да заключим вратата и да се надяваме, че всичко ще мина добре.

— Ами ако им кажем, че ще убием Фолимун, в случай че се опитат да проникнат в Обсерваторията?

— А готов ли сте да го направите? — попита Шийрин.

В очите на Атор проблесна изненада.

— Ами… предполагам…

— Не — рече Шийрин. — Няма да го направите.

— Но ако ги заплашим, че…

— Не. Не. Те са фанатици, Атор. Те вече знаят, че го държим като заложник. Навярно допускат, че ще го убием в момента, в който щурмуват Обсерваторията, но това изобщо не ги вълнува. Освен това вие знаете, че, тъй или иначе, няма да го направите.

— Разбира се, че не.

— По-малко от час.

— Ще трябва да рискуваме. На Апостолите ще им трябва доста време, за да организират тълпата си… готов съм да се обзаложа, че това няма да бъдат шайка Апостоли, а огромна сбирщина от обикновени граждани, доведени до паника от шепа Апостоли, които ще им обещаят незабавен достъп до божията милост, ще им обещаят спасение, ще им обещаят абсолютно всичко… ще мине време, докато ги доведат тук. Хълмът на Обсерваторията се намира на цели осем километра от града…

Шийрин погледна гневно през прозореца. Стоящият до него Теремон, също гледаше към хълмовете. Там долу, отвъд нивите се виждаха групите от бели къщи на предградията. Още по-нататък столицата беше като неясно петно в далечината… мъгла в чезнещото сияние на Довим. Пейзажът се къпеше в злокобно кошмарна светлина.

Без да се обръща, Шийрин рече:

— Да, ще им трябва време, докато стигнат дотук. Дръжте вратите заключени, продължавайте да работите и се молете пълното затъмнение да ги изпревари. Предполагам, че веднъж щом Звездите изгреят, дори и Апостолите няма да са в състояние да контролират тълпата, за да я накарат да проникне тук.

Довим беше срязан наполовина. Разделителната линия очертаваше лека вдлъбнатина в средата на все още ярката част от червеното слънце. Тя беше като гигантски клепач, който неумолимо се спуска над светлината на един свят.

Теремон гледаше окаменял. Слабите шумове в стаята зад гърба му потънаха в забвение и той долавяше само плътната тишина на полята отвън. Дори насекомите, изглежда, бяха онемели от страх. Нещата все повече и повече губеха очертанията си. Необикновеният кървав оттенък оцветяваше всичко.

— Не гледай толкова продължително — прошепна Шийрин в ухото му.

— Слънцето ли имаш предвид?

— Градът. Небето. Не се тревожа за очите ти, а за ума ти, Теремон.

— Умът ми си е наред.

— Нали не искаш да го изгубиш? Как се чувстваш?

— Ами… — Теремон присви очи. Гърлото му беше леко пресъхнало. Той плъзна пръст откъм вътрешната страна на яката си. Стегнато. Стегнато. Не напомняше ли това за нечия ръка, която се пристяга около гърлото му? Той раздвижи врата си напред-назад, но не усети никакво облекчение. — Май имам известни затруднения с дишането.

— Затрудненото дишане е един от първите симптоми на клаустрофобичната атака — каза Шийрин. — Когато почувстваш стягане в гърдите, ще бъде по-добре да обърнеш гръб на прозореца.

— Искам да виждам какво става.

— Добре. Добре. Както искаш.

Теремон отвори широко очи и два-три пъти си пое дълбоко въздух.

— Според теб аз не мога да понеса това, така ли?

В отговор Шийрин уморено каза:

— Не зная нищо за нищо, Теремон. Нещата се променят всеки миг, нали?… Здравей, ето го и Бийни.

26.

Бийни се беше изпречил между светлината и двамата — мъже в ъгъла. Шийрин го погледна неспокойно.

— Здравей, Бийни.

— Имате ли нещо против да се присъединя към вас? — запита той. — Приключих с изчисленията си, няма какво да правя до пълното затъмнение. — Бийни замълча и изгледа Апостола, който прелистваше съсредоточено една неголяма книга с кожена подвързия, която бе извадил от ръкава на расото си. — Нямаше ли да го затваряме този?

— Решихме да не го правим — отвърна Теремон. — Знаеш ли къде е Сифера, Бийни? Видях я преди малко, но изглежда, че сега не е тук.

— Горе е, в купола. Искаше да използва големия телескоп. Не че може да види много повече, отколкото с невъоръжено око.

— А Калгаш Две? — попита Теремон.

— А как би могъл да бъде видян? Тъмнина в тъмнина. Можем да отчетем ефекта от неговото присъствие, докато се движи пред Довим. Самият Калгаш Две обаче… той е просто къс от нощта на фона на нощното небе.

— Нощ — замисли се Шийрин. — Що за странна дума?

— Вече не е — рече Теремон. — Значи вие фактически изобщо не виждате бродещия сателит, дори и с големия телескоп?

Бийни го погледна засрамен.

— Знаеш ли, нашите телескопи всъщност не са много добри. Те вършат добра работа при соларни наблюдения, но само да се смрачи малко и… — Той поклати глава. Раменете му бяха опънати назад и изглеждаше, че въздухът трудно достига до белите му дробове. — Но Калгаш Две наистина съществува. Странната зона на Мрак, която преминава между нас и Довим — това е Калгаш Две.

Шийрин рече:

— Имаш ли затруднения с дишането, Бийни?

— Малко — Той подсмръкна. — Допускам, че е от студа.

— По-вероятно да е лек пристъп на клаустрофобия.

— Така ли мислиш?

— Почти съм сигурен. Някакви други странни усещания?

— Е — рече Бийни, — имам чувството, че губя зрението си. Нещата сякаш се замъгляват и… ами, нищо не е така ясно, както би трябвало да е. Усещам също и студ.

— О, това не е илюзия — каза Теремон и направи гримаса. — Усещам пръстите на краката си все едно съм пътувал в хладилна кола.

— Онова, от което се нуждаем точно сега — рече Шийрин напрегнато, — е да отклоним вниманието си от симптомите, които усещаме. Непрекъснато ангажирайте съзнанието си с нещо, ето това е. Преди малко ти разказвах, Теремон, защо експериментът на Фаро с дупките на покрива не доведе до нищо.

— Тъкмо беше започнал — отвърна Теремон шеговито. Той се наведе, обхвана коляното си с две ръце и подпря брадичката си на него. „Онова, което трябва да направя — мислеше си той, — е да се извиня, да се кача горе и да намеря Сифера, преди да дойде пълното затъмнение.“ Но журналистът установи, че е странно пасивен. „Дали пък — зачуди се той — просто не се страхувам да застана пред нея?“

Шийрин каза:

— Идеята ми беше, че те са се подвели от буквалното тълкуване на Книгата на Откровенията. Навярно няма никакъв смисъл да възприемаме Звездите като физически обекти. Нали разбирате, възможно е при наличието на пълен и продължителен Мрак съзнанието ни да смята, че е абсолютно необходимо да създаде светлина. Звездите може би са точно тази илюзия за светлина.

— С други думи — рече Теремон, който започваше да вниква в идеята на психолога, — ти искаш да кажеш, че Звездите са следствие на лудостта, а не една от причините за нея? Тогава каква полза ще има от фотографиите, които астрономите правят тази вечер?

— Да докажат, че Звездите са илюзия, може би. Или пък обратното, доколкото мога да преценя. После отново…

Бийни беше придърпал стола си по-близо и на лицето му се бе появил внезапен ентусиазъм.

— Докато говорехте за Звездите — започна той, — аз също си мислех за тях и ми хрумна нещо наистина интересно. Разбира се, това е една налудничава идея и аз не ви я предлагам като нещо сериозно. Но си струва човек да помисли над нея. Искате ли да я чуете?

— А защо не? — каза Шийрин и се облегна назад.

Бийни изглеждаше малко разколебан. Той се усмихна стеснително и рече:

— Добре тогава, да предположим, че във вселената има и други слънца.

Теремон сподави смеха си.

— Ти спомена, че идеята ти наистина е налудничава, но аз не допусках…

— Не, не е чак толкова смахната. Не говоря за Звезди в непосредствена близост, които не можем да открием поради някакви загадъчни причини. Имах предвид слънца, които са толкова далече, че светлината им се оказва недостатъчно ярка, за да ги видим. Ако бяха наблизо, те може би щяха да бъдат така ярки, както и Онос или Тано и Сита. Но при това положение произвежданата от тях светлина ни изглежда просто като малки лъчисти точици и тя бива погълната от постоянното сияние на нашите шест слънца.

Шийрин каза:

— Ами Законът за всеобщата гравитация? Не го ли игнорираш? Ако тези слънца наистина са там, те няма ли да смущават орбитата на нашата планета по същия начин, както Калгаш Две, и защо са останали незабелязани?

— Добра забележка — отвърна Бийни. — Но да речем, че тези слънца са наистина много далеч… може би на четири светлинни години оттук или дори повече.

— Колко години е една светлинна година? — попита Теремон.

— Не колко години, а колко далече. Светлинната година е мярка за разстояние — разстоянието, което светлината изминава за една година. А то е огромно, защото светлината се движи много бързо. Ние изчислихме, че скоростта й е около 300 000 километра в час. Предполагам обаче, че това не е точната цифра и ако разполагахме с по-добри инструменти, тя би се оказала дори и по-голяма. Но дори и да е 300 000 километра в час, ние можем да изчислим, че Онос се намира на десет светлинни минути от тук, Тано и Сита на единадесет пъти по-голямо разстояние и т.н. И тъй, ако едно слънце се намира на няколко светлинни години, ей, ама това наистина е голямо разстояние, ние никога няма да открием отклонения в орбитата на Калгаш, защото те ще бъдат много малки. Добре, да речем, че там, навън, навсякъде около нас по небето, има десетина или може би двадесет слънца, на разстояние от четири до осем светлинни години.

Теремон подсвирна.

— Чудесна идея за една страхотна статия в неделното приложение! Две дузини слънца във вселената с диаметър от осем светлинни години! О, богове! Размерите на нашата вселена биха изглеждали незначителни! Представяте ли си — Калгаш и слънцата му да са само едно малко и нищожно предградие на истинската вселена, а ние тук да си мислим, че всичко се изчерпва с нас и шестте ни слънца, и че сме сами в целия космос!

— Това е само една налудничава идея — рече Бийни с усмивка, — но надявам се, че разбирате накъде бия. По време на затъмнението тези десетина слънца изведнъж ще станат видими, защото за известно време няма да има истинска слънчева светлина, която да ги затъмнява. Поради това, че са толкова далече, те ще изглеждат миниатюрни, като множество малки стъклени топчета. Ето това ще бъдат Звездите. Внезапно появяващите се точки светлина, които Апостолите ни обещаваха да видим.

— Апостолите говорят за „безброй“ Звезди — забеляза Шийрин. — Това не ми прилича на дузина или две, а по-скоро на няколко милиона, не мислиш ли?

— Поетично преувеличение — отвърна Бийни. — Просто във вселената няма толкова място, че да се съберат милиони слънца… дори и да бяха толкова наблъскани, че да се опират едно в друго.

— Освен това — подхвърли Теремон, — стане ли веднъж дума за числа над десет или двадесет, можем ли наистина да ги разграничаваме едно от друго? Двадесет Звезди ще изглеждат като „безброй“, готов съм да се обзаложа… особено ако в същото време има затъмнение и всички вече са се смахнали от Мрака. Знаете ли, в горските пущинаци живеят племена, които имат само три числа в езика си — „едно“, „две“ и „много“. При нас нещата са малко по-сложни, може би. Числата в порядъка на десет и двадесет са ни понятни и оттам нататък всичко ни се струва просто „безброй“. — Той потръпна развълнуван. — Дузина слънца, наведнъж! Само си представи!

Бийни каза:

— Това не е всичко. Хрумна ми още една малка и нелоша идея. Замисляли сте се някога колко лесен проблем би била гравитацията, ако имахме една достатъчно проста система? Да предположим, че в нашата вселена има планета само с едно слънце. Тази планета ще се движи по съвършена елипса и точният характер на гравитационната сила ще бъде толкова очевиден, че ще може да се приеме за аксиома. Астрономите от един такъв свят ще започнат с гравитацията вероятно дори преди да са изобретили телескопа. Наблюденията с невъоръжено око ще им бъдат достатъчни, за да вникнат в същността на нещата.

Шийрин гледаше недоверчиво.

— Но ще бъде ли такава система динамично стабилна? — попита той.

— Разбира се! Наричат този случай „едно и едно“. Той е разработен математически, но мен ме интересува философската страна на въпроса.

— Приятно е да помислиш над това — съгласи се Шийрин, — чудесна абстракция… нещо като идеалния газ или абсолютната нула.

— Несъмнено — продължи Бийни, — проблемът е, че на една такава планета животът ще бъде невъзможен. Тя няма да получава достатъчно топлина и светлина и ако се върти около себе си, половината от всеки ден ще бъде в пълен Мрак. Това е планетата, която ти веднъж ме накара да си представя, спомняш ли си, Шийрин? Чиито местни обитатели щели да бъдат напълно приспособени към смяната на деня и нощта. Но аз поразсъждавах над това. Там няма да има никакви обитатели. Не можеш да очакваш да се развие живот — който е основно зависим от светлината — на планета, на която съществуват такива екстремни условия на липса на постоянна светлина. През половината от всяко затъмнение около оста й тя ще бъде потънала в Мрак! Не, нищо не може да съществува при такива условия. Но нека доразвия тезата си — чисто хипотетично, системата „едно и едно“ ще…

— Почакай малко — прекъсна го Шийрин. — Доста бързо реши, че на такава планета не би могло да се развие живот. Откъде знаеш това? Защо да е толкова невъзможно да има живот на планета, която през половината от времето е в Мрак?

— Казах ти, Шийрин, животът е основно зависим от светлината. И следователно на планета, която…

— Тук животът наистина е основно зависим от светлината. Но какво общо има това с планетата, която…

— Това е съвсем ясно, Шийрин!

— Ясно е, че така е най-лесно да се разсъждава! — отвърна язвително Шийрин. — Ти дефинираш живота като такова и такова явление, зародило се на Калгаш, и после се опитваш да наложиш мнението, че на една планета, която е тотално различна от Калгаш, животът не би могъл да…

Изведнъж Теремон се разсмя дрезгаво.

Шийрин и Бийни го погледнаха с негодувание.

— Кое е толкова смешно? — пожела да научи Бийни.

— Вие. И двамата. Един астроном и един психолог спорят яростно за биология. Това трябва да е прочутият интердисциплинарен диспут, за който толкова много съм слушал, интелектуалният кипеж, с който се слави този университет. — Журналистът се изправи. Той и без това ставаше все по-неспокоен и дългата беседа на Бийни го изнервяше още повече. — Нали ще ме извините? Налага се да се поразтъпча.

— Пълното затъмнение ще настъпи съвсем скоро — изтъкна Бийни. — Може би не искаш да си сам, когато това стане.

— Само малко ще се поразходя и после се връщам — рече Теремон.

Не беше направил и пет крачки, когато Бийни и Шийрин подновиха спора си. Теремон се усмихна. Това беше начин за намаляване на напрежението, каза си той. Нервите на всички бяха безкрайно обтегнати. В края на краищата с всяка следваща секунда светът се приближаваше до пълния Мрак… приближаваше се до…

До Звездите?

До Лудостта?

До времето на Небесните Пламъци?

Теремон вдигна рамене. През последните няколко часа настроението му се беше сменило сто пъти, но сега чувстваше някакво странно спокойствие, граничещо почти с фатализъм. Винаги бе вярвал, че е господар на съдбата си, и че е способен да направлява живота си: именно по този начин той бе успявал да се добира до места, до които други журналисти далеч не бяха имали шанс. Но сега всичко беше извън неговите възможности и Теремон го знаеше. Мракът, Звездите, Пламъците — всичко това щеше да се случи независимо от него. Нямаше смисъл да се самоунищожава, отдавайки се на ужасяващи догадки. Просто трябваше да се отпусне, да се излегне в някое кресло, да чака и да наблюдава каквото става.

„А после — каза си той, — после се постарай да оцелееш в последвалия хаос.“

— Към купола ли отивате? — попита един глас.

Теремон премигна в полумрака. Това беше ниският топчест студент по астрономия — Фаро („Така ли се казваше?“).

— Всъщност — да — отговори журналистът, макар в действителност да нямаше никаква конкретна идея къде отива.

— Аз също. Хайде, ще ви отведа.

Спираловидна метална стълба се виеше нагоре към високия купол на огромната постройка. Фаро преодоляваше стъпалата с пухтене и с къси трополящи стъпки, а Теремон го следваше с дълги скокове. Той се беше качвал в купола на Обсерваторията веднъж преди години, когато Бийни искаше да му покаже нещо. Но си спомняше много малко.

Фаро дръпна една плъзгаща се врата и се озоваха вътре.

— Идваш да погледнеш Звездите по-отблизо ли? — попита Сифера.

Високата археоложка стоеше точно до вратата и наблюдаваше работата на астрономите. Теремон се изчерви. Сифера не беше човекът, на когото искаше да налети точно в този момент. Твърде късно си спомни, че Бийни му бе казал, че е дошла именно тук. Въпреки неопределената усмивка, която му се бе сторило, че вижда на лицето й в началото на затъмнението, той все още се страхуваше от жилото на нейния присмех и гняв, породен от предателството му, както смяташе тя, спрямо групата от Обсерваторията.

Но той не откри и следа от лоши чувства към него. Навярно сега, когато светът потъваше стремително в Пещерата на Мрака, тя усещаше, че всичко, каквото се бе случило преди затъмнението, е без значение, че наближаващата катастрофа е сложила точка на всички грешки, кавги и грехове.

— Ама че местенце! — възкликна Теремон.

— Не е ли изумително? Не че разбирам много какво става тук. Те са насочили големия соларен телескоп към Довим… казаха ми, че в действителност това е по-скоро камера, отколкото далекоглед; не можеш просто да надникнеш в него и да видиш небето… а тези, по-малките телескопи са фокусирани за по-далечно разстояние, опитват се да открият някаква следа от Звездите…

— Забелязаха ли ги вече?

— Не, доколкото разбрах — отвърна Сифера.

Теремон кимна. После се огледа. Това беше сърцето на Обсерваторията, помещението, в което се извършваше истинското наблюдение на небето. Намираше се в най-тъмната стая, в която някога бе попадал… естествено, не беше съвсем тъмно; бронзови свещници в две редици бяха прикачени към кръглата стена, но светлината на монтираните за тях лампи, беше слаба и недостатъчна. В сумрака той забеляза една голяма метална тръба, която отиваше нагоре и изчезваше в един отвор в покрива на сградата. През същото отверстие Теремон успя да зърне и небето. Сега то беше с ужасяващо наситен пурпурен оттенък. Намаляващият диск на Довим все още се виждаше, но малкото слънце сякаш се бе отдалечило на огромно разстояние.

— Колко странно изглежда всичко — прошепна той. — Никога преди не съм виждал небето такова. То е плътно… почти като някакво одеяло.

— Одеяло, което ще ни задуши всички нас.

— Страхуваш ли се? — попита я той.

— Разбира се. А ти не се ли страхуваш?

— И да, и не — отвърна Теремон. — Не искам да се правя на голям герой, повярвай ми. Но далеч не съм толкова неспокоен, както бях преди час-два. Чувствам се най-вече вцепенен.

— Мисля, че разбирам какво имаш предвид.

— Атор казва, че в града вече са избухнали някакви бунтове.

— Това е само началото — отвърна Сифера. — Теремон, тези изпепелени руини не ми излизат от ума. Тези овъглени останки от хълма Томбо. Тези огромни каменни блокове, основите на циклопския град… и навсякъде — пепел.

— А отдолу имаше още по-древна пепел, и така все по-надолу и по-надолу.

— Да — рече тя.

Той осъзна, че Сифера бе дошла малко по-близо до него. Осъзна също, че ненавистта, която бе изпитвала към него през последните няколко месеца, бе изчезнала напълно, и… възможно ли бе това?… изглежда, че тя отново бе бегло отзивчива на неговата привлекателност като мъж, както беше преди много време. Теремон познаваше симптомите. Беше прекалено опитен, за да не ги забележи.

Прекрасно, помисли си той. Светът е на ръба на пропастта и едва сега Сифера изведнъж е готова да съблече костюма на Снежната царица.

Една странна, недодялана и необикновено висока фигура се плъзна покрай тях, придвижвайки се с непохватни и резки движения. Той ги поздрави с нервен и глуповат смях.

— От Звездите няма още и следа — рече високият човек. Това беше Иймот, другият студент. — Може би въобще няма да успеем да ги видим. Всичко отива към едно фиаско, като нашия експеримент с Фаро в тъмната постройка.

— Голяма част от Довим все още се вижда — изтъкна Теремон. Доста време има, докато падне пълният Мрак.

— Говориш така, сякаш почти нямаш търпение това да стане — забеляза Сифера.

Той се обърна към нея.

— Бих искал това очакване да свърши.

— Хей! — извика някой. — Компютърът ми изключи!

— Светлините!… — обади се друг глас.

— Какво става? — попита Сифера.

— Прекъсване в енергоподаването — отвърна Теремон. — Точно както беше предрекъл Шийрин. Навярно има проблеми в енергостанцията. Първата вълна от умопобъркани, която вилнее из града.

И наистина слабата светлина на лампите по стените сякаш всеки миг щеше да угасне. Първоначално те станаха много по-ярки, като че ли до тях бе достигнала една краткотрайна и последна енергийна вълна; след това светлината им избледня; сетне отново се засили, но не толкова колкото преди, и пак отслабна и те останаха да светят с една малка част от нормалната си мощност. Теремон усети пръстите на Сифера да се вкопчват здраво в ръката му.

— Угаснаха — рече някой.

— И компютрите също… някой да включи резервното електрозахранване! Хей! Резервното електрозахранване!

— Бързо! Соларният телескоп е блокиран. Затворът на камерата не работи.

Теремон каза:

— Защо не са се подготвили за ситуация като тази?

Но явно го бяха направили. Някъде от дълбините на сградата се дочу дрънчене и екраните на пръснатите из стаята компютри трепнаха и оживяха. Но лампите по стенните свещници останаха тъмни. Очевидно те бяха на друга верига и аварийният генератор в сутерена не ги захранваше.

Обсерваторията на практика тънеше в пълен Мрак.

Ръката на Сифера все още беше върху китката на Теремон. Той обмисляше възможността дали да не обгърне утешително раменете й с ръка.

Сетне се разнесе гласът на Атор:

— Добре, помогнете ми тук? След минута всичко ще бъде наред!

— Какво носи той? — попита Теремон.

— Атор е извадил светлините — дойде гласът на Иймот.

Теремон се обърна да погледне. Не беше лесно да се види нещо в такава тъмнина, но малко по-късно очите му привикнаха към нея. В ръцете на Атор имаше половин дузина пръчки дълги по двадесет и дебели по три сантиметра. Той изгледа над тях членовете на екипа.

— Фаро! Иймот! Елате тук и ми помогнете.

Младите мъже се завтекоха към директора на Обсерваторията и поеха пръчките от него. Една по една Иймот ги поднасяше към него, а Фаро, в пълна тишина, драсваше голяма недодялана и пукаща клечка кибрит с вида на човек, който изпълнява най-свещения религиозен обред. Когато пламъчето докосваше горните краища на всяка една от пръчките, малкият огнен език се поколебаваше за миг, затрептяваше несигурно около върха, докато едно внезапно пращящо припламване осветяваше в жълто набръчканото лице на Атор. В огромното помещение се разнесе спонтанен одобрителен вик.

Първата пръчка се увенча с петнадесетсантиметров потрепващ пламък!

— Огън? — зачуди се Теремон. — Тук? Защо не използвате фенерчета или нещо друго?

— Разисквахме този въпрос — отвърна Сифера. — Но фенерчетата са твърде слаби. Те са добри за една малка спалня, където ни осигуряват ненатрапчива и уютна светлина през часовете за сън, но за помещение с тези размери…

— А долу? Там също ли палят факли?

— Предполагам.

Теремон поклати глава.

— Никак не е чудно, че тази вечер градът ще изгори. Щом дори и вие прибягвате до нещо толкова примитивно като огъня, за да спрете Мрака…

Светлината беше мъждива, дори по-мъждива от безкрайно оскъдната слънчева светлина. Пламъците налудничаво се извиваха и даваха живот на пияни, люшкащи се сенки. Факлите пушеха сатанински и във въздуха се носеше миризма на прегоряло. Но те даваха жълта светлина.

„Има нещо радостно в жълтите отблясъци — помисли си Теремон. — Особено след тези близо четири часа на мрачния, смаляващ се Довим.“

Сифера топлеше ръцете си на най-близката факла, без да обръща внимание на сивите фини сажди, които се стелеха по тях, и шепнеше възторжено:

— Прекрасно! Прекрасно! Никога преди не съм знаела колко чудесен цвят е жълтият.

Но Теремон продължи да гледа на факлите с подозрение. Той сбърчи нос от горчивата миризма и попита:

— От какво са направени тези неща?

— От дърво — отвърна тя.

— О, не, не са от дърво. Те не горят. Върхът е обгорял, а пламъкът просто продължава да изниква от нищото.

— Това им е хубавото. Това е едно наистина ефикасно приспособление за изкуствена светлина. Направихме няколкостотин, но повечето, разбира се, отидоха в Скривалището. Виждаш ли — тя се обърна и избърса почернелите си ръце, — взимаш гъбестата сърцевина от необработена водна тръстика, изсушаваш я напълно и я напояваш с животинска мазнина. След това я запалваш и мазнината малко по-малко изгаря. Тези факли ще горят почти половин час без прекъсване. Находчиво, нали?

— Забележително — намусено каза Теремон. — Много модерно. Много впечатляващо.

Но той не можеше да остане повече в тази стая. Същата тревога, която го бе довела тук, отново го връхлетя. Миризмата от факлите беше наистина неприятна; но освен нея усещаше и студените повеи, долитащи от отвора в купола, суров зимен вятър, леденият пръст на нощта. Теремон потръпна. Искаше му се той, Шийрин и Бийни да не бяха свършили бутилката с онова отвратително вино толкова бързо.

— Ще сляза отново долу — каза той на Сифера. — Тук няма какво да се види, освен ако не си астроном.

— Добре. Ще дойда с теб.

В потрепващата жълта светлина Теремон видя на лицето й да се появява усмивка и без съмнение този път тя не беше неопределена.

27.

Те слязоха в долното помещение, спускайки се по дрънчащата спираловидна стълба. Там не беше настъпила голяма промяна. Хората и тук бяха запалили факли. Бийни работеше едновременно на три компютъра, обработвайки данните от телескопите от горното ниво. Останалите астрономи се занимаваха с други неща, но за Теремон всичко оставаше непонятно. Шийрин обикаляше помещението сам като изгубена душа. Фолимун бе преместил креслото си точно под една факла, помръдвайки устни в монотонна декламация, съставена от призиви и молитви към Звездите.

В главата на Теремон се втурнаха описателни фрази, по-големи и по-малки части от статията, която бе имал намерение да напише за утрешния брой на „Саро сити Кроникъл“. Вече на няколко пъти през тази вечер журналистическата машина в мозъка му бе прещракала по същия начин — съвършено методично, съвършено добросъвестно и съвършено обезсмислено, той чудесно си даваше сметка и за последното. Беше съвсем нелепо да си въобразява, че утре „Кроникъл“ ще излезе с нов брой.

Размениха си погледи със Сифера.

— Небето — прошепна тя.

— Да, виждам го.

То отново бе променило нюанса си. Сега беше още по-тъмно, ужасяващо тъмнопурпурно сияние, чудовищен цвят; сякаш от някаква огромна рана в тъканта на небесата струяха кървави фонтани.

Въздухът бе станал някак си по-плътен. Здрачът като нещо осезаемо бе проникнал в стаята и танцуващите кръгове жълта светлина около факлите се очертаваха още по-ярко на фона на сгъстяващата се сивота отвън. Миризмата на пушек беше също толкова натрапчива, колкото горе. Теремон установи, че се дразни дори от леките весели припуквания на факлите и меките стъпки на тежко сложения психолог, който обикаляше около масата в средата на стаята.

Ставаше все по-тъмно, независимо от факлите.

„Значи това е началото — помисли си Теремон. — Времето на пълния Мрак… и на появата на Звездите.“

Мина му през ума, че ще бъде по-разумно да потърси някоя малка стаичка и да се заключи в нея, докато всичко премине. Стой настрана, опитай се да избегнеш гледката на Звездите, свий се някъде и изчакай, докато нещата се нормализират. Но миг по-късно разбра колко лоша е тази идея. Малката стаичка — както и всяко затворено помещение — също би била тъмна. Вместо едно уютно и безопасно място тя можеше да се окаже килията на ужасите — далеч по-страховита от залите на Обсерваторията.

Освен това, ако предстоеше да се случи нещо голямо, нещо, което щеше да промени хода на световната история, Теремон не искаше да го пропусне, сврян в някой килер, криейки главата си с ръце. Това би било проява на малодушие и глупост, нещо, за което можеше да съжалява през целия си живот. Той не беше от хората, които бягат от опасността, ако преценеше, че от нея може да излезе някоя история. Освен това беше достатъчно самоуверен, за да смята, че може да устои на всичко… имаше и друго — все още беше достатъчно скептичен и поне една част от съзнанието му си задаваше въпроса дали въобще ще се случи нещо значимо.

Теремон стоеше безмълвен и слушаше как Сифера от време на време си поема въздух — това беше учестеното слабо дишане на някой, който се опитваше да запази спокойствие в един свят, потъващ прекалено бързо в тъмнината.

После долови някакъв друг шум, едно ново, смътно и неорганизирано впечатление за шум, което можеше да остане незабелязано, ако не беше мъртвата тишина, която цареше в залата, и свръхизостреното внимание на Теремон в предхождащите пълното затъмнение мигове.

Журналистът напрегнато се ослушваше, затаявайки дъха си. След малко той отиде предпазливо до прозореца и надникна навън.

Изплашеният му вик разкъса тишината на късове.

— Шийрин!

В стаята настъпи суматоха. Всички гледаха към него, сочеха го и задаваха въпроси. Миг по-късно психологът беше до него. Сифера го последва. Дори Бийни, който седеше приведен над компютрите си, се извърна, за да види какво става.

Навън Довим беше само един тлеещ отломък, който хвърляше последен отчаян поглед към Калгаш. Източният хоризонт, по посока на града, беше изчезнал в Мрака, а пътят от Саро сити до Обсерваторията представляваше една матово червена линия. Дърветата от залесените пространства, които опасваха двете страни на пътя, бяха загубили всякаква индивидуалност и се сливаха в напрегната сенчеста маса.

Но не друго, а самото шосе привличаше вниманието, защото по него се вълнуваше друга безкрайно заплашителна сенчеста маса, която се носеше като странен тромав звяр нагоре по склоновете в подножието на Обсерваторията.

— Погледни — рече Теремон дрезгаво. — Някой да каже на Атор! Лудите от града? Хората на Фолимун! Те идват!

— Колко остава до пълното затъмнение? — попита Шийрин.

— Петнадесет минути — отвърна рязко Бийни. — Но те ще бъдат тук след пет.

— Няма значение, всички да продължават да работят — каза Шийрин. Гласът му беше непоколебим, овладян и неочаквано заповеднически, сякаш в този кулминационен момент той бе успял да почерпи сили от някакъв дълбок вътрешен резервоар. — Ще ги задържим. Това място е построено като крепост. Сифера, качи се горе и уведоми Атор какво става. Ти, Бийни, не изпускай от очи Фолимун. Ако трябва, го нокаутирай и седни върху него, но непрекъснато да ти бъде пред очите. Теремон, ти ела с мен.

Шийрин излезе през вратата, а Теремон го последва по петите. Стълбите се спускаха надолу под тях в тесни кръгообразни извивки около централната колона и се губеха в усоен пуст полумрак.

Първоначалният им устрем ги беше отнесъл петдесет стъпки надолу и затова мъждивата трепкаща жълта светлина от отворената врата на залата зад тях бе изчезнала и сега и отгоре и отдолу ги смазваше една и съща здрачна сянка.

Шийрин спря и топчестата му ръка се вкопчи в гърдите му. Очите му бяха изпъкнали, а гласът му прозвуча като суха кашлица. Какъвто и да беше последният източник на непоколебимост, откъдето преди малко бе намерил сили, сега той беше изчерпан.

— Не мога… да дишам… слез долу… сам. Провери дали всички врати са затворени.

Теремон слезе още няколко стъпала надолу. Сетне се обърна.

— Чакай! Можеш ли да издържиш една минута? — Самият той се задъхваше. Въздухът влизаше и излизаше от дробовете му също като меласа, а мисълта да продължи надолу сам породи малък зародиш на истерична паника, който покълна в ума му.

Ами ако охраната е оставила главната врата отворена поради някакви необясними причини?

Той не се страхуваше от тълпата. А от…

Мрака.

Теремон осъзна, че в края на краищата се страхуваше от Мрака!

— Стой тук — посъветва той излишно Шийрин, който се беше свил унило на кълбо върху стълбите там, където Теремон го беше оставил. — Връщам се след секунда.

Втурна се нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж, сърцето му блъскаше в гърдите — вече не само от физическото усилие — влетя в голямата зала и грабна една факла от гнездото й. Сифера го изгледа с широко отворени от изненада очи.

— Да дойда ли с теб? — попита тя.

— Да. Не. Не!

Той изтича отново навън. Факлата миришеше отвратително, а пушекът причиняваше на очите му пареща болка и почти го ослепяваше, но Теремон я стискаше така здраво, сякаш искаше да я целуне от радост. Пламъкът й се удължи назад, когато повторно профуча надолу по стълбите.

Шийрин не беше помръднал. Той отвори очи и изстена, щом Теремон се наведе над него. Журналистът грубо го разтърси.

— Хайде, съвземи се. Имаме светлина.

Теремон държеше факлата на три-четири сантиметра от земята и подкрепяйки залитащия психолог за лакътя, той отново заслиза надолу, но сега вече защитен от пращящия кръг светлина.

Навсякъде на приземния етаж цареше тъмнина. Усети, че ужасът отново се надигаше в него. Но факлата проряза тъмнината и му проправи път.

— Хората от охраната… — рече Шийрин.

Къде са те? Дали са избягали? Така изглеждаше. Не, двама от охраната, която Атор бе разпределил на различни места, бяха там. Те се бяха притиснали до стената в края на коридора, очите им бяха празни, а езиците им висяха навън. От другите нямаше и следа.

— Дръж — каза той безцеремонно и подаде факлата на Шийрин. — Чуват се отвън.

И те наистина се чуваха. Откъслечни, дрезгави, нечленоразделни викове.

Но Шийрин беше прав — Обсерваторията бе построена като крепост. Издигната през последното столетие, когато неогавотианският архитектурен стил бе достигнал грозния си разцвет, тя бе проектирана по-скоро с оглед на нейната стабилност и трайност, отколкото естетически достойнства.

Прозорците бяха защитени от трисантиметрови метални решетки, потънали дълбоко в бетонните напречници. Стените бяха солидно иззидани, така че да не могат да бъдат засегнати от земетресение, а входната врата представляваше масивна дъбова плоскост, подсилена на по-важните места с желязо. Теремон провери резетата. Те все още си бяха на мястото.

— Поне не могат да влязат направо, както казваше Фолимун — рече той, дишайки тежко. — Но само ги чуй! Те са непосредствено до вратата.

— Трябва да направим нещо.

— Дяволски си прав — рече Теремон. — Не стой само там! Помогни ми да завлечем тези сандъци до вратите… и дръж факлата по-далече от очите ми. Този дим ме убива.

Сандъците бяха пълни с книги, научни инструменти и разни други неща, цял музей на астрономията. Само боговете знаеха колко тежаха тези сандъци, но в този кризисен момент Теремон се сдоби с някаква свръхестествена сила; той ги повдигаше и избутваше на необходимото място — подпомаган повече или по-малко от Шийрин — сякаш бяха възглавници. Докато маневрираше с тежките сандъци, малките телескопи и другите принадлежности в тях се прекатурваха и падаха. Чуваше се звук на разбито стъкло.

Бийни ще ме убие, мислеше си Теремон. Той боготвори всички тези неща.

Но в момент като този не можеше да бъде деликатен. Той блъскаше сандък след сандък до вратата и след няколко минути бе издигнал барикада, която се надяваше, че ще може да задържи тълпата, ако успееше да проникне през вратата.

Някъде далеч Теремон чуваше глухите удари на голи юмруци по дъбовите талпи. Писъци… викове…

Всичко беше като кошмар.

Тълпата бе потеглила от Саро сити, подтиквана от жаждата си за спасение, пропагандираното от Апостолите на Пламъка спасение, което сега можеше да бъде постигнато, както им бяха казали, единствено чрез разрушаването на Обсерваторията. Но с наближаването на Мрака влудяващият страх напълно бе лишил умовете им от способност за действие. Нямаше кога да мислят за коли, оръжия, водач или дори организация. Бяха се втурнали към Обсерваторията и я нападаха с голи ръце.

И сега, когато бяха тук, последният проблясък на Довим, последната рубиненочервена капка слънчева светлина трептеше слабо над човечеството, на което не бе останало нищо друго освен пълен всепоглъщащ страх.

Теремон изпъшка:

— Да се качваме обратно!

В залата, където се бяха събрали, сега нямаше и помен от никого. Всички се бяха качили на най-горния етаж в самия купол на Обсерваторията. Когато влетя вътре, Теремон беше поразен от зловещото спокойствие, което сякаш цареше там. Гледката напомняше жива картина. Иймот седеше пред контролното табло на огромния соларен телескоп на малко столче с полегата облегалка, сякаш това беше просто една обикновена вечер, посветена на астрономически проучвания. Останалите се бяха скупчили около по-малките телескопи и Бийни даваше наставления с напрегнат, дрезгав глас.

— Всички веднага на работа. От съдбоносно значение е да заснемем Довим точно преди пълното затъмнение и да сменим плаката. Ти тук… а ти тук… на всяка камера да има по човек. Необходими са ни колкото може по-пълни сведения. Всички знаете за… за времето на експозиция…

Чу се приглушено мърморене в знак на съгласие.

Бийни прокара ръка над очите си.

— Горят ли още всички факли? Няма значение, виждам ги! — той се бе облегнал тежко на гърба на един стол. — И помнете, не… не търсете хубави пози. Веднага щом Звездите се появят, не губете време и не се опитвайте да хванете в кадър по две наведнъж. Една е достатъчна. И… ако почувствате нещо, веднага се махайте от камерата.

На вратата Шийрин пошепна на Теремон:

— Заведи ме при Атор. Не го виждам.

Журналистът не отговори веднага. Неясните силуети на астрономите се полюляваха и губеха очертанията си, а факлите над главите им изглеждаха просто като жълти петна. Залата беше студена като морга. За миг Теремон почувства ръката на Сифера да се докосва до неговата — само за миг — и после се изгуби в тъмнината.

— Тъмно е — прохленчи той.

Шийрин протегна ръце.

— Атор. — Той залитна напред. — Атор!

Теремон го настигна и го хвана за ръката.

— Почакай. Ще те заведа. — Успя някак да прекоси стаята. Затвори очи, за да не вижда Мрака, и за да се противопостави на гърмящия хаос, който се надигаше в съзнанието му.

Никой не ги чу, нито пък им обърна внимание. Шийрин залитна към стената.

— Атор!

— Ти ли си, Шийрин?

— Да, да. Атор?

— Какво има Шийрин?

— Исках само да ви кажа… да не се безпокоите от тълпата… вратите са достатъчно здрави, за да ги спрат.

— Да. Разбира се — промърмори Атор. Гласът му сякаш идваше от много километри разстояние, помисли си Теремон.

Цели светлинни години.

Ненадейно между тях се озова още една фигура, тя се движеше бързо, а ръцете отривисто вършееха във въздуха. Теремон реши, че това може да е Иймот или дори Бийни, но после усети грубата тъкан на нечие расо и разбра, че е Фолимун.

— Звездите! — извика той. — Звездите идват! Отстранете се от пътя ми!

Теремон осъзна, че Апостолът се опитваше да се добере до Бийни. И да унищожи светотатствените камери.

— Внимавай… — извика Теремон. Но Бийни остана да седи свит пред компютрите си, които командваха камерите, заснемащи спускането на пълния Мрак.

Теремон протегна ръце, сграбчи расото на Фолимун и започна да го тегли и дърпа. Изведнъж в гърлото му се впиха нечии пръсти. Той залитна безумно напред. Там нямаше нищо друго освен сенки, самият под под краката му бе загубил материалност. Някой заби силно коляно в стомаха му, журналистът изсумтя заслепен от болка и едва не падна.

Но след първото агонизиращо изпъшкване, силата му се възвърна. Той сграбчи Фолимун за раменете, успя някак си да го завърти и се вкопчи с мъртва хватка в гърлото му. В същия миг чу Бийни да грачи: „Хвана го! По камерите, всички!“

Съзнанието му сякаш възприемаше всичко едновременно. Целият свят струеше в пулсиращия му мозък — навсякъде цареше хаос, над всичко тегнеха писъци на ужас.

Бе връхлетян от странното усещане, че последната нишка слънчева светлина е изтъняла и се е скъсала.

Едновременно чу последното задавено ахване на Фолимун, силния изумен рев на Бийни, особения приглушен вик на Шийрин, истерично кикотене, което премина в хриптене…

И внезапна тишина, странна непоносима тишина навън.

Фолимун се беше отпуснал при разхлабването на хватката около гърлото му. Теремон се взря в очите на Апостола и видя пустотата им; те бяха втренчени нагоре и отразяваха слабата жълтеникава светлина на факлите. Той забеляза мехура от пяна по устните на Фолимун и чу тихото животинско скимтене в гърлото му.

Страхът постепенно завладяваше ума му, той се надигна на една ръка и обърна очи към смразяващата кръвта чернота на небето.

Там грееха Звездите!

Не десет или двадесет, както беше според жалката теория на Бийни. Те бяха хиляди и сияеха с невероятна мощ, една до друга, една до друга, една до друга, безкрайна стена, ослепителен щит, излъчващ ужасяваща светлина, която изпълваше цялото небе. Хиляди могъщи слънца пламтяха с обгарящо душата великолепие; със страховитото си безразличие те бяха по-потресаващо студени от ледения вятър, който вилнееше над студения и страшно пуст свят.

Те зачукаха по самите корени на съществото му. Стовариха се върху мозъка му като млатило за вършеене. Тяхната чудовищно ледена светлина беше като милиони едновременно ехтящи огромни гонгове.

Боже мой, помисли си той. Боже мой, боже мой, боже мой!

Но Теремон не можеше да откъсне очи от пъклената гледка. Той се взираше през отвора на купола; всеки мускул от тялото му бе вкочанен и скован; беше се вторачил в безпомощна почуда и ужас в яростния щит, който изпълваше небето. Усещаше съзнанието си да се свива и да се превръща в малка ледена топчица, изложена на непрестанната и бясна ледена атака. Мозъкът му беше не по-голям от стъклено топче за игра, което потракваше в кухата кратуна на черепа му.

Най-накрая успя да затвори очи. Известно време остана коленичил, дишаше тежко, мърмореше си нещо и се опитваше да се овладее.

Теремон залитна и се изправи на крака, гърлото му се беше стегнало и го задушаваше, всички мускули на тялото му се гърчеха във вцепеняващ ужас и абсолютен непоносим страх. Смътно усещаше, че Сифера е някъде близо до него, но му костваше усилие, за да си спомни коя е тя. Не беше лесно да си спомни и кой е той. Отдолу се чуваха ужасни отмерени удари, страхотно блъскане по вратата… някакво странен див звяр с хиляда глави се опитваше да проникне в…

Това нямаше значение.

Нищо нямаше значение.

Той полудяваше и го знаеше, а някъде дълбоко в него късче здрав разум пищеше и се мъчеше да отблъсне безнадеждния изблик на черен ужас. Страшно беше да полудяваш и да съзнаваш, че полудяваш… да знаеш, че след една кратка минута ще бъдеш тук физически и все пак цялата ти истинска същност ще бъде мъртва и удавена в черна лудост. Защото това беше Мракът… Мракът, Студът и Съдбата. Ярките стени на вселената бяха разбити и страховитите им черни отломки падаха надолу, за да го смачкат, смажат и заличат.

Някой се блъсна в него, пълзейки на ръце и крака. Теремон се отмести настрани. Той сложи ръце върху измъченото си гърло и закуца към пламъците на факлите, които бяха пленили безумните му очи.

— Светлина! — изкрещя Теремон.

Атор плачеше някъде, скимтейки отвратително като ужасно уплашено дете.

— Звезди… всичките Звезди… ние изобщо не знаехме. Ние нищо не знаехме. Мислехме, че шест Звезди е една вселена е нещо Звездите не забелязвахме Мрак е завинаги завинаги завинаги и стените идват насам и ние не знаехме ние не можехме да знаем и нищо…

Някой протегна нокти към факлата, тя падна и угасна. В същия миг ужасното великолепие на безразличните Звезди се приближи към тях със скок.

Отдолу се чуваха писъци, викове и шум от разбито стъкло. Влудената и необуздана тълпа бе проникнала в Обсерваторията.

Теремон се огледа. Под страшната светлина на Звездите той видя онемелите фигури на учените, които залитаха ужасени наоколо. Тръгна към коридора. Посрещна го яростния порив на мразовит вятър, който проникваше през един отворен прозорец; спря се там и остави въздушната струя да шиба лицето му; арктическата сила на вятъра извика у него смях.

— Теремон? — дойде един глас зад него. — Теремон?

Той продължи да се смее.

— Погледни — каза Теремон след малко. — Това са Звездите. Това е Пламъкът.

На хоризонта отвъд прозореца, по посока на Саро сити, започна да нараства едно тъмночервено сияние, то ставаше все по-ярко, но това не беше сияние на слънце.

Дългата нощ бе дошла отново.