Параграф 22

СЦЕНА ПЪРВА

Гражданинът X тръгва за Испания на гурбет, но няма пари. Решава да продаде старата наследствена селска къща, за да си купи билет. За целта, първо трябва да се снабди с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Нужна му е молба — декларация, заверена от техническия и правен отдел на общината и от Областната управа, че имотът не е държавна собственост. Още в Областната управа му смразяват кръвта, като му казват: „Ела след тридесет дни! Трябва да се направят справки дали някога имотът не е бил държавна собственост“. „Какво значение има чий е бил някога? Нали е важно да се види, че не е така?!“ — моли се човекът, почти разплакан. След като сълзите не помагат, няколко банкноти разменят собствениците си и заветният печат е сложен.

Тича господин X в общината, където вади нови банкноти, за да станат тридесетте дни седем. Получава бележка, че на осмия ден може да си получи документа. Отива на регистрацията и служителката, която дъвче дъвка и играе карти на компютъра, му казва с прозявка: „Преписката я няма!“

„Как така я няма?!“ — възмущава се гражданинът. „Нали си платих! Нали тук пише крайният срок?“

„Ами, казах, че я няма, господине! Туй, дето е написано, го е отбелязал компютърът“ — свива тлъстите си рамене служителката на народа и отново забива поглед в монитора.

„Но, госпожо…“

„Стига вече!“ — срязва го чиновничката с вид на оскърбена девственица. — „Достатъчно приказки изприказвахте!“

Следва нов сондаж при техник, в правен отдел, при секретар на кмета и навсякъде — раздяла с нови банкноти.

Когато документът е изготвен, гражданинът X е потънал в заеми, а половината бащина къщица е изядена на зелено.

Мила родна картинка!