Парижката квартира

1

Летище „Роаси — Шарл дьо Гол“, салон „Пристигащи“.

Нещо като ада на земята.

В залата за паспортен контрол стотици пътници се бяха наредили плътно на дълга опашка, която се виеше като дебела боа. Гаспар Кутанс се загледа към плексигласовите кабини, намиращи се на двайсет метра пред него. Зад редицата гишета имаше само двама нещастни гранични полицаи, които обработваха документите на огромния поток от пътници. Гаспар раздразнено въздъхна. Всеки път, когато стъпваше на това летище, се питаше как държавните служители могат да си затварят очите за опустошителните последици, които тази отвратителна картина нанасяше върху имиджа на Франция.

Той преглътна мъчително. На всичко отгоре цареше нетърпима горещина. Влажният и застоял въздух бе пропит с ужасната миризма на пот. Гаспар стоеше между тийнейджър с вид на рокер и група азиатци. Напрежението беше осезаемо — замаяни от часовата разлика и изтощени от десет или петнайсетчасов полет, пътниците с лица на зомбита с раздразнение откриваха, че страданията им далеч не са приключили.

Мъките бяха започнали веднага след кацането. Самолетът му от Сиатъл бе пристигнал навреме — беше се приземил малко преди 9 часа сутринта, — но пасажерите трябваше да чакат повече от двайсет минути, докато той бъде свързан с пътническия ръкав, за да могат да слязат от него. Последва безкраен преход през занемарени коридори. Изнервящо лутане, за което немалък дял имаха объркващите указателни табели, слизане по повредени ескалатори, на които човек можеше да си счупи краката, блъсканица в претъпкания автобус, за да бъдат затворени най-накрая като добитък в тази мрачна зала. Добре дошли във Франция!

С пътна чанта на рамо, Гаспар бе плувнал в пот. Имаше чувството, че е изминал три километра, откакто бе слязъл от самолета. Напълно изтощен, се запита какво изобщо прави тук. Защо всяка година се обрича на едномесечна изолация в Париж, за да напише новата си пиеса? Той се засмя нервно. Отговорът беше прост и пределно ясен като лозунг: „Техника на писане във враждебна среда.“ Всяка година на една и съща дата неговата литературна агентка Карън му наемаше къща или апартамент, където можеше да работи на спокойствие. Гаспар толкова мразеше Париж, особено по Коледа, че нямаше никакъв проблем да стои затворен по двайсет и четири часа на ден. В резултат на това пиесата се пишеше сама или почти сама. Във всеки случай, в края на януари текстът му винаги беше готов.

Опашката напредваше отчайващо бавно. Чакането се превърна в изпитание. Превъзбудените деца тичаха с писъци между бариерите, двойка възрастни хора се държаха един за друг, за да не паднат, едно бебе повърна изпитото мляко на гърдите на майка си.

„Скапани коледни празници!“, въздъхна Гаспар, поемайки голяма глътка от мръсния въздух. Като забеляза недоволството по лицата на другарите си по нещастие, той си спомни една статия за „Парижкия синдром“, която беше чел в някакво списание. Според нея всяка година десетки японски и китайски туристи постъпвали в болница и често се прибирали у дома поради тежките психични разстройства, причинени от първото им посещение на френската столица. Едва стъпили на френска земя, тези туристи започвали да страдат от странни неразположения — делириум, депресия, халюцинации, параноя. С течение на времето психиатрите намерили обяснение: неразположението на туристите се дължало на огромната разлика между въображаемата им представа за Града на светлината и действителността. Те смятали, че ще видят прекрасния свят на Амели Пулен, света, възхваляван във филмите и рекламите, а вместо това попадали в един суров и враждебен град. Париж от техните фантазии — градът на романтичните кафенета, букинистите по бреговете на Сена, хълма Монмартър и Сен Жермен де Пре-се сгромолясвал, сблъсквайки се с реалността: повсеместна мръсотия, джебчии, липса на сигурност, грозота на големите градски комплекси, остарял обществен транспорт.

За да се отърси от тези мисли, Гаспар извади от джоба си няколко сгънати листа, съдържащи описанието и снимките на позлатения затвор — бившето студио на художника Шон Лоренц в 6-ти арондисман, който неговата агентка му беше наела. Заснетото създаваше впечатлението за просторно, светло и изпълнено с покой жилище, идеално място за писателския маратон, който го очакваше. Той обикновено се отнасяше с подозрение към снимките, но Карън бе посетила мястото и го беше уверила, че ще му хареса. „Дори нещо повече“, загадъчно бе добавила тя.

Само по-бързо да стигне там!

Гаспар чака още четвърт час, преди един от граничните полицаи да благоволи да погледне паспорта му. Супер нелюбезен, той нито го поздрави, нито му благодари, както и не отговори на пожеланието му за успешен ден, когато му върна документа за самоличност.

Ново недоумение пред указателните табели. Кутанс пое в грешната посока, преди да се върне обратно. Още една серия от ескалатори. Поредица от автоматични врати, които винаги се отваряха със закъснение. Той забързано мина отстрани на движещите се пътеки. Слава богу, че не бе имал глупостта да си регистрира багажа.

Вече не беше много далеч от изхода на ада. С усилие си проправи път през необичайно голямата тълпа, която изпълваше залата за пристигащи, като неволно блъсна една прегръщаща се двойка и прекрачи няколко спящи на пода пътници. В неговите очи въртящата се врата с надпис „Изход — Таксита“ над нея представляваше края на мъките му. Ето, още няколко метра и ще се отърве от този кошмар. Ще хване такси, ще си сложи слушалките и ще си отдъхне, слушайки пианото на Брад Мелдау и баса на Лари Гренадиър. След това, още този следобед, ще започне да пише и…

Дъждът охлади ентусиазма му. От катраненочерното небе се изливаха потоци вода, които плющяха по асфалта. Въздухът бе изпълнен с униние и безпокойство. Не се виждаше никакво такси. Само коли на жандармерията и дезориентирани пътници.

— Какво става? — попита той един носач, който стоически пушеше цигарата си до стоящия пепелник.

— Не знаете ли, господине? Има стачка.

2

По същото време на Гар дьо Hop Маделин Грийн слезе от влака „Евростар“, пристигащ от Лондон в 9:47 часа.

Първите й стъпки на френска земя бяха колебливи — младата жена се мъчеше да се окопити. Натежалите й крака се подгъваха от умора. Към умората се прибавяше замаяност, гадене и киселинен рефлукс, който изгаряше хранопровода й. Макар лекарят да я бе предупредил за страничните ефекти от лечението й, тя не си беше представяла, че ще прекара Коледа в такова плачевно състояние.

Струваше й се, че куфарът, който влачеше след себе си, тежи цял тон. Стърженето на колелцата му по бетонната настилка отекваше в главата й двойно по-силно, пронизваше мозъка й и усилваше мигрената, която я измъчваше, откакто се бе събудила.

Маделин спря рязко, за да издърпа догоре ципа на подплатеното си с агнешка вълна кожено яке. Беше плувнала в пот, но не спираше да трепери. Дишайки трудно, за момент си помисли, че ще припадне, но като стигна до края на перона, малко се поободри, сякаш трескавото оживление, което цареше на гарата, й даде стимул и я върна почти на мига към живота.

Въпреки немного добрата си репутация Гар дьо Hop винаги бе очаровала Маделин. В това, което за другите бе само плашещ хаос, тя усещаше концентрирана първична и заразителна енергия. Възприемаше я не като Двор на чудесата, а като непрестанно жужащ кошер. Място, където се пресичат хиляди човешки съдби, изтъкавайки огромна паяжина. Един забързан, опияняващ, прииждащ на вълни поток, който трябваше да съумееш да преодолееш, за да не се удавиш в него.

Гарата й приличаше на театрална сцена, претъпкана с актьори: туристи, редовни пътници, бизнесмени, жители на предградията, патрулиращи полицаи, амбулантни търговци, пласьори на дрога, сервитьори и продавачи от околните кафенета и магазини… Наблюдавайки този миниатюрен свят, похлупен от стъкления покрив, Маделин го оприличи на една от стъклените топки със снежинки, които нейната баба й носеше всеки път, когато се връщаше от пътуване. Гигантска жужаща топка, лишена от бляскавите си изкуствени снежинки, която всеки момент можеше да се спука под напора на кипящия в нея живот.

Щом излезе на улицата, тя бе посрещната от силните пориви на вятъра. Времето тук беше далеч по-лошо от това в Лондон — проливен дъжд, сиво небе, влажен и хладен въздух. Както й бе казал Такуми, десетки таксита блокираха достъпа до гарата. Измъчените пътници трябваше да вървят дълго, за да се качат на автобус или в частен автомобил. Пред една телевизионна камера стачкуващите таксиметрови шофьори и техните клиенти се бяха впуснали в безкрайна тирада от взаимни злостни нападки за радост на вестниците и новинарските канали.

Маделин побърза да заобиколи групата. „Защо не се сетих да си взема чадър?“, раздразнено си помисли тя, насочвайки се към булевард „Мажанта“. Тъй като вървеше в края на тротоара, една минаваща кола я оплиска с кална вода. Мокра и кипяща от яд, Маделин се спусна по улица „Сен Венсан дьо Пол“ и стигна до входа на едноименната църква. Там, зад волана на един микробус, паркиран на втори ред, я чакаше Такуми, който бе пристигнал навреме за срещата. Шареното му „Рено Естафет“ бе украсено с весел надпис, който контрастираше със заобикалящата го сивота: „Цветарски магазин „Необикновената градина“, ул. „Дьоламбр“ № 3 Б, 75014 Париж“. Когато го видя, тя му помаха и побърза да се качи в микробуса.

— Здравей, Маделин, добре дошла в Париж — поздрави я цветарят и й подаде една хавлиена кърпа.

— Здравей, приятелю, радвам се да те видя!

Маделин подсуши косата си, докато оглеждаше младия азиатец. Такуми бе подстриган късо и носеше сако от релефно кадифе и копринен шал. На кръглата му глава бе нахлупен кариран вълнен каскет, под който се подаваха малките му щръкнали уши, придавайки му вид на мишле. Имаше редки мустаци, приличащи повече на тези на юноша, отколкото на гъстия мустак на частния детектив Томас Магнум от едноименния сериал. Той изобщо не беше остарял, откакто тя бе напуснала Париж и му бе преотстъпила красивия си цветарски магазин, където го беше взела на работа няколко години преди това.

— Страхотно е, че дойде да ме вземеш, благодаря ти — каза Маделин, като си закопча колана.

— Няма защо, днес щеше да се измъчиш с градския транспорт.

Младият цветар включи на скорост и пое по улица „Абвил“.

— Както виждаш, в тази страна нищо не се е променило, откакто замина — каза той, като посочи групата протестиращи. — От ден на ден става дори по-трагично.

Чистачките на старото рено се мъчеха да отстранят потоците вода, които се изливаха върху предното стъкло.

Борейки се с нов пристъп на гадене, Маделин се опита да поддържа разговора:

— При теб как вървят нещата? Няма ли да си вземеш отпуска за коледните празници?

— Чак в края на следващата седмица. Ще отидем да празнуваме Нова година със семейството на Маржолен. Родителите й притежават спиртоварна в Калвадос.

— Ако все така зле понасяш алкохола, хич не ти завиждам!

Лицето на цветаря почервеня. „Такуми си е все така докачлив“, помисли си развеселено Маделин, гледайки през прозореца мокрия пейзаж. Микробусът стигна до булевард „Осман“ и измина още петстотин метра, преди да завие по улица „Тронше“. Въпреки проливния дъжд и лошия социален климат Маделин се радваше, че е тук.

Харесваше й да живее в Манхатън, но така и не бе успяла да се зарази с прословутата му енергия, толкова хвалена от някои нейни приятели. Тъкмо обратното, Ню Йорк бе изсмукал всичките й сили. Париж винаги щеше да си остане нейният любим град и именно в него се връщаше да ближе раните си. Беше живяла тук четири години. Не би казала, че бяха най-хубавите в живота й, но във всеки случай бяха най-важните — години на възстановяване на физическото и психическото равновесие, години на прераждане.

До 2009 г. бе работила в Англия, в отдела „Противодействие на криминалната престъпност“ на Манчестърската полиция. Разследването на едно ужасно престъпление — случаят „Алис Диксън“, — което водеше тя, я беше сломило и я бе накарало да напусне полицията. Този неуспех бе причината да загуби всичко: работата си, уважението на колегите си, увереността в себе си. В Париж бе отворила цветарски магазин и бе започнала нов живот в квартал Монпарнас, далеч от разследването на убийства или изчезнали деца. Този по-спокоен живот отново бе претърпял рязък обрат, когато една случайна среща я бе довела до неочаквана следа и й бе позволила да възобнови разследването, което бе опустошило живота й. В крайна сметка случаят „Алис Диксън“ бе приключил щастливо в Ню Йорк. Благодарение на този успех тя бе постъпила на работа в административния отдел на WITSEC — федералната програма за защита на свидетели. Маделин бе оставила цветарския магазин на Такуми и бе отлетяла за Ню Йорк. Една година по-късно Нюйоркската полиция й бе предложила място на консултант в службата, занимаваща се със закрити случаи. Задачата й бе да разгледа отново някои стари неразкрити престъпления. Работата, която щеше да изглежда вълнуваща в някой телевизионен сериал или криминален роман на Харлан Коубън, в действителност се беше оказала само една безкрайно скучна канцеларщина. За четири години Маделин нито веднъж не бе ходила на терен и не бе успяла да поднови разследването на нито един стар случай. Отделът, към който бе прикрепена, нямаше средства и се сблъскваше с бюрокрация, която би накарала да се изчерви дори френската администрация. За всяка заявка за ДНК анализ трябваше да се попълват куп формуляри, искането на разрешение да бъде разпитан стар свидетел или да се получи достъп до някои съдебни документи изискваше огромна документация и в повечето случаи завършваше с отказ от страна на ФБР, което имаше правомощията да разследва най-интересните углавни престъпления.

В крайна сметка тя без съжаление бе напуснала тази работа и се бе върнала в Англия. Дори се обвиняваше, че е отлагала решението си прекалено дълго. Откакто Джонатан Ламперьор — мъжът, когото обичаше и бе последвала в Манхатън — се бе върнал при съпругата си, нищо не я бе задържало в Съединените щати.

— С Маржолен очакваме бебе през пролетта — внезапно сподели цветарят.

Това откровение изтръгна Маделин от мислите й.

— Аз… много се радвам за теб — каза тя, опитвайки се да покаже ентусиазъм.

Обаче въодушевлението й прозвуча пресилено — дотолкова, че Такуми смени темата:

— Все още не си ми казала какво те доведе в Париж.

— Разни неща — отвърна тя уклончиво.

— Ако искаш да прекараш Бъдни вечер с нас, добре дошла си.

— Много мило от твоя страна, но не искам. Не се сърди, но наистина имам нужда да бъда сама.

— Както желаеш.

В микробуса се възцари тягостно мълчание. Маделин не поднови разговора. Залепила нос на прозореца, тя се опитваше да открие своите ориентири, мъчейки се да свърже всяко място със своите спомени от парижкия си живот. „Плас дьо ла Мадлен“ й напомни за една изложба на творби на Раул Дюфи в Пинакотеката, улица „Роаял“ — за бистрото, в което приготвяха страхотно телешко месо с бял сос, мостът „Александър III“ си оставаше свързан с произшествието, което бе претърпяла с мотора си в един дъждовен ден…

— Имаш ли професионални планове? — попита Такуми.

— Разбира се — излъга тя.

— Наскоро да си виждала Джонатан?

„Гледай си твоята работа!“

— Е, свърши ли с разпита? Напомням ти, че аз съм ченгето.

— Там е работата, че ти вече не си ченге, ако съм разбрал правилно.

Тя въздъхна. Нетактичният млад мъж започваше наистина да й лази по нервите.

— Добре, ще бъда откровена — каза тя. — Искам да спреш с тези въпроси. Ти беше мой помощник и аз ти продадох бизнеса си, но това не ти дава право да ме разпитваш за живота ми!

Докато микробусът пресичаше площада пред Дома на инвалидите, Такуми хвърли кос поглед на Маделин. Тя изобщо не беше се променила — същото широко кожено яке, същите подстригани на черта руси къдрици, същият чепат характер.

Все още ядосана, Маделин свали стъклото на прозореца и запали цигара.

— Леле, още ли пушиш? — смъмри я цветарят. — Никак не си разумна.

— Млъквай — скастри го тя, като провокативно издуха дима към него.

— Недей! Не в колата ми! Не искам микробусът ми да се осмърди на цигари!

Маделин се възползва от спирането на реното на един светофар, за да грабне куфара си, и отвори вратата.

— Ама, какво правиш?

— Достатъчно голяма съм, за да ми четеш нравоучителни лекции. Ще продължа пеша.

— Не, почакай, ти…

Тя затръшна вратата и тръгна решително по тротоара на улица „Грьонел“.

Дъждът продължаваше да се лее като из ведро.

3

— Стачка? — възкликна Гаспар. — Каква стачка?

С примирено изражение носачът сви рамене и махна неопределено с ръка.

— Ами както обикновено, знаете много добре, че…

За да се предпази от дъждовните струи, Кутанс заслони с длан очите си. Естествено, не му беше хрумнало да си вземе чадъра.

— Значи няма таксита, така ли?

— Няма. Можете да опитате с градската железница по линия Б, но се движи само един от три влака.

„Не, по-добре да умра.“

— А автобусите?

— За тях не знам — отвърна с гримаса носачът, като си дръпна за последен път от цигарата.

Вбесен, Гаспар се върна в терминала и седна в един кът за отдих да прегледа последния брой на „Льо Паризиен“. Заглавието беше красноречиво: „Голяма блокада“. Таксиметрови шофьори, железопътни работници и служители, ръководители на полети, стюардеси и стюарди, шофьори на камиони, докери, пощенски служители и работници по чистотата се бяха обединили и заплашваха правителството да парализират страната, ако то не оттегли един спорен закон. Статията предупреждаваше, че може да се очакват още стачки и че в резултат на блокадата на петролните рафинерии след няколко дни страната може да се изправи пред недостиг на гориво. На всичко отгоре, след регистрирания пик на замърсяване на въздуха в началото на месеца, имаше рекордно покачване на нивото на водите на Сена. Околностите на Париж бяха наводнени, което допълнително усложняваше трафика.

Гаспар разтърка очи. „Все същата изтъркана песен всеки път, когато стъпя в тази страна.“ Кошмарът продължаваше, но малко по малко умората вземаше връх над гнева.

Какво да прави? Ако имаше мобилен телефон, можеше да се обади на Карън да намери някакво решение. Обаче той не желаеше да притежава такъв. Точно както нямаше компютър, нямаше таблет, нито електронен адрес и никога не посещаваше интернет.

Малко наивно Кутанс тръгна да търси телефонна кабина в терминала на летището, но те сякаш бяха премахнати до една.

Последната му надежда оставаха автобусите. Излезе навън и се огледа безуспешно за някой служител, който да го упъти, прекара четвърт час, за да разгадае заплетените маршрутни линии на автобусите на „Ер Франс“ и изгледа разочаровано заминаването на два претъпкани автобуса, които не можеха да вземат повече пътници.

След още половин час чакане, докато дъждът се усилваше, той най-накрая успя да се качи в едно от тези превозни средства. Нямаше нито една свободна седалка — човек не биваше да си прави илюзии, — но поне беше хванал правилния автобус, чиято крайна спирка беше гара „Монпарнас“.

Натъпкани като сардели, подгизналите пътници бяха решени да изпият до дъно горчивата чаша. Притиснал пътната си чанта до гърдите си, Гаспар си спомни думите на Достоевски: „Човекът е същество, което свиква с всичко“ Да, с всичко — да бъде настъпван, блъскан, да кихат в лицето му, да се поти заедно с непознати в задушното превозно средство, да се държи за покрития с микроби метален лост.

Той отново се изкуши да се откаже и да напусне Франция, но се утеши с мисълта, че изпитанието му няма да трае повече от месец. Ако успееше да напише пиесата си навреме, след по-малко от пет седмици щеше да замине да прекара края на зимата и началото на пролетта в Гърция на своята платноходна яхта, която го чакаше, закотвена на остров Сифнос. Шест месеца щеше да плава край Цикладските острови, да живее в хармония с природата сред експлозия от възприятия и цветове: ослепителната белота на варовиковите скали под ярките лъчи на слънцето, кобалтовото синьо на небето, тюркоазените дълбини на Егейско море. В Гърция Гаспар усещаше едно пантеистично сливане с пейзажа, с растенията и благоуханията. След като се наситеше на опияняващия морски въздух, бродеше по обраслите с храсти и маслинови горички брегове, край напечените каменни стени, вдъхваше с наслада миризмата на мащерка, градински чай, зехтин и октопод на скара. Щастие, което продължаваше до средата на юни. Когато туристите започваха да се тълпят на островите, той бягаше в Америка, в своята планинска къща в щата Монтана.

Там животът му бе различен — връщане към природата в най- дивата й и сурова форма. Дните му протичаха в ловене на пъстърва, безкрайно скитане в брезовите гори, край езера, реки и потоци. Самотен, но интензивен живот, далеч от туморните образувания, наречени градове, и техните анемични жители.

Автобусът бавно се влачеше по магистрала А 3. От време на време Гаспар зърваше през запотените му прозорци част от пътните табели, които указваха последователно градчетата в североизточните предградия: Олне су Боа, Дранси, Ливри-Гарган, Бобини, Бонди…

Той се нуждаеше от тези дълги усамотявания сред природата, за да се прочисти, да се излекува от пораженията, нанесени от цивилизацията. Защото Гаспар Кутанс отдавна се бореше срещу безумието и хаоса на един свят, който вървеше към своята гибел. Свят, който се пропукваше отвсякъде и който той вече не разбираше. Като истински мизантроп, Гаспар изпитваше по-голяма близост с мечките, грабливите птици и змиите, отколкото със своите така наречени събратя — хората. Той беше горд от факта, че се е отделил от света, който ненавиждаше. Гордееше се, че може да живее през повечето време извън обществото и неговите правила. Не беше включвал телевизор през последните двайсет и пет години, не знаеше почти нищо за интернет и караше автомобил „Додж“ от края на 70-те години.

Неговият отшелнически живот се дължеше на съзнателно избран, но не и прекален аскетизъм. Понякога, когато му се удадеше възможност, Гаспар си позволяваше по някоя волност. Случваше се да напусне своите планини или своето гръцко убежище и да хване самолет, за да присъства на концерт на Кийт Джарет в Жуан ле Пен, на ретроспективна изложба на Брьогел в Ротердам или представление на „Тоска“ в Арена ди Верона. Към това се прибавяше и прословутият му едномесечен творчески престой в Париж.

След като обмисляше цяла година своята театрална пиеса, той сядаше на бюрото си и пишеше по шестнайсет часа на ден. Всеки път си мислеше, че идеите, вдъхновението и желанието му да твори са се изчерпали, но всеки път се задействаше един мистериозен процес. Думите, ситуациите, диалозите, репликите излизаха изпод перото му, изписани с компактния му и акуратен почерк, и се подреждаха в едно хармонично цяло.

Днес пиесите му бяха преведени на почти двайсет езика и се играеха в цял свят. Само миналата година бяха изнесени петнайсет представления в Европа и Съединените щати. Една от последните му пиеси, Ghost Town, бе поставена в легендарния берлински театър „Шаубюне“ и бе номинирана за наградите „Тони“. Неговите творби допадаха най-вече на интелектуалната преса, която малко ги надценяваше и преувеличаваше достойнствата им.

Гаспар никога не присъстваше на постановките на своите пиеси, нито даваше интервюта. Отначало Карън се тревожеше от нежеланието му да се появява в медиите, но след това бе успяла да извлече полза от тази негова резервираност, за да създаде „мистерията Гаспар Кутанс“. В крайна сметка, колкото повече той се криеше, толкова повече пресата го възхваляваше. Гаспар бе сравняван с Кундера, Пинтър, Шопенхауер и Киркегор. Той не се ласкаеше от тези комплименти, тъй като винаги беше смятал своя успех за някакво недоразумение.

След Баньоле автобусът пълзя цяла вечност по околовръстния път, преди да поеме по крайбрежната улица „Берси“ и да стигне до Лионската гара. Там направи безкраен престой, колкото да слязат половината му пътници, и тръгна на запад.

Всички пиеси на Гаспар разглеждаха темите за безсмислието, трагичността и самотата на човешкото съществуване. Те отразяваха отвращението му към безумието на времето, в което живееше, и бяха лишени от илюзии, оптимизъм, добри чувства и щастлив край. Но въпреки безнадеждността и сарказма, които лъхаха от тях, пиесите му бяха забавни. Разбира се, те не бяха „Женихът“, „Клетка за луди“ или излъчваните в „На театър тази вечер“, но бяха изпълнени с живот и динамика. По думите на Карън творбите му създаваха у зрителите впечатлението, че могат да бъдат свободни, а у критиците — че са интелигентни. Може би това бе причината за възторга на публиката и на най-известните актьори, които буквално се биеха да играят в провокативните му пиеси.

Автобусът прекоси Сена. Булевард „Араго“ с тъжната си и нелепа коледна украса напомни на Гаспар колко ненавиждаше този период от годината и това, в което се беше превърнал този празник — вулгарен търговски бълвоч. После автобусът спря на площад „Данфер-Рошро“, точно пред входа на катакомбите. Малка група демонстранти, наобиколили Белфорския лъв, размахваха знамена на Общата конфедерация на труда, „Форс Увриер“ и Федерацията на работещите в сферата на образованието. Шофьорът спусна стъклото на прозореца си, за да разговаря с полицая, който регулираше движението. От дочутия разговор Кутанс разбра, че авеню „Мен“ и всички подстъпи към Кулата Монпарнас са блокирани.

Вратите на автобуса се отвориха с пневматично съскане.

— Крайна спирка, всички да слязат! — обяви весело шофьорът, оставяйки пътниците си на незавидната им съдба.

Отвън бурята бушуваше с още по-голяма сила.

4

Поради стачката и блокирането на местата за преработка на отпадъците Париж тънеше в мръсотия. Пред ресторантите, входовете на жилищните сгради и витрините на магазините се издигаха планини от боклук. Разочаровани и изпълнени с отвращение и възмущение, някои туристи дори си правеха иронични селфита пред препълнените с отпадъци контейнери.

Маделин вървеше под поройния дъжд по улица „Грьонел“, като влачеше куфара си на колелца, чието тегло сякаш се увеличаваше с по един килограм на всеки сто метра. Тя обаче храбро бе решила, че няма да се огъне пред това препятствие. За да си вдъхва кураж, Маделин съставяше наум програмата си за следващите няколко дни. Щеше да се разходи на остров Сен Луи, да гледа мюзикъл в „Шатле“, пиеса в театър „Едуард VII“, изложбата на Ерже в Гран Пале, филма „Манчестър край морето“ в някое кино и да посети няколко малки ресторантчета. Имаше нужда престоят й в Париж да мине добре. Беше дошла тук, надявайки се да си почине и да се възстанови. Тя приписваше на този град магически способности.

Маделин продължи пътя си, като се мъчеше да не мисли за медицинската процедура, на която й предстоеше да се подложи. Когато подмина улица „Бургон“, дъждът внезапно спря, а щом стигна до улица „Шерш Миди“, дори плахо се показа слънцето, което я накара да се усмихне. Тя потърси в смартфона си адреса на сайта за отдаване на жилища под наем, откъдето си бе избрала къщата.

„Квартира в Париж“ — това бе искането, което бе въвела в търсачката преди месец, когато бе решила да си намери място, където да отседне. След няколко десетки кликвания и половин час навигация бе попаднала на сайта на агенция за недвижими имоти, специализирана в предлагането на нетипични квартири. Наемът на избраната от Маделин къща значително надвишаваше бюджета й, но тя толкова й беше харесала, че не можеше да си представи да отседне някъде другаде. Страхувайки се да не я изпусне, веднага бе платила с кредитната си карта, за да я резервира.

В имейла, потвърждаващ резервацията, фигурираха както адресът на жилището и указания как да стигне до него, така и кодът за достъп. Според описанието сградата се издигаше на улица „Жан Ебютерн“ — сляпа уличка, преградена с желязна врата, точно срещу ресторанта „При Дюмоне“. Маделин забеляза вратата с лющеща се боя и без да откъсва очи от екрана на телефона си, набра четирицифрения код, който я отключваше.

Щом вратата се затвори зад гърба й, тя се озова в един свят, излязъл от друго време. Маделин веднага бе запленена от пищната зеленина — орлови нокти, бамбук, жасмин, магнолии, екзотични храсти, като чойзия, пиерис японика, летен люляк, — които придаваха на мястото пасторален селски облик, сякаш бе на хиляди километри от шумния град. Като пое по настланата с каменни плочи пътека, тя видя четири къщи — едноетажни вили, обградени от зеленчукова градина, чиито фасади бяха почти скрити под завеса от бръшлян и пасифлора.

Наетата от нея къща беше последната на задънената уличка. Тя нямаше нищо общо с другите. Постройката представляваше стоманобетонен куб, украсен шахматно с червени и черни тухли. Маделин набра нов код, за да отвори голямата стоманена врата, над която с фини букви от ковано желязо бе изписано „Cursum Perficio“(Тук завършва моят път-лат.).

Щом влезе в антрето, се случи нещо странно — изпита чувство, което приличаше на влюбване от пръв поглед. Очарование, което я развълнува до сълзи. Откъде идваше това усещане, че си е у дома? Това необяснимо впечатление за хармония? От безупречната организация на пространството? От топлите златистожълти отблясъци на слънчевата светлина? От контраста с царящия навън хаос?

Маделин винаги бе изпитвала афинитет към интериора. Дълго време това беше дори важен елемент от работа й — да разгадава заобикалящата я обстановка. Но тогава местата, които изследваше, имаха една неприятна особеност — бяха местопрестъпления.

Тя остави куфара си в единия ъгъл на антрето и бавно обиколи всички стаи. Cursum Perficio се оказа реставрирано студио от двайсетте години на XX в., разположено на три нива около зелен вътрешен двор.

На средното ниво имаше кухня, трапезария и голям, почти празен хол. От него се спускаше груба дървена стълба, по която се стигаше до етаж на нивото на градината, разделен на две стаи с изглед към фонтан, заобиколен от пълзящи растения. Най-горното ниво бе изцяло заето от огромно ателие, спалня и баня.

Очарована, Маделин остана дълго време в ателието, възхитена от високите над четири метра прозорци, през които се виждаха безбрежното небе и върховете на дърветата. В описанието, предоставено на сайта, бе прочела, че къщата е принадлежала на художника Шон Лоренц. В действителност ателието изглеждаше така, сякаш художникът току-що бе излязъл от него: изпъстрен с ярки петна от боя под, стативи и рамки във всякакви размери, празни платна, подредени на специални етажерки, безброй бурканчета и флакони с бои, разнообразни четки.

На Маделин не й се искаше да напусне ателието. Беше невероятно вълнуващо да стои в светая светих на художника. Като се върна в хола, тя отвори остъклената врата, която водеше към терасата. Като излезе на нея, я посрещна опияняващият аромат на цветята, който се носеше от вътрешния двор, и Маделин с усмивка се загледа в двете червеношийки, които кръжаха около закачената на стената хранилка за птици. Беше по-скоро на село, отколкото в Париж! Сега знаеше какво ще направи — първо щеше да вземе душ и после щеше да седне на терасата с чаша чай и някоя хубава книга!

Тази къща бе върнала усмивката на лицето й. Беше права да послуша инстинкта си и да дойде тук. Париж наистина беше градът, в който всичко можеше да се случи.

5

Проклинайки проливния дъжд, Гаспар преминаваше от тротоар на тротоар, като държеше якето над главата си, а ремъкът на пътната му чанта болезнено се врязваше в рамото му. Подтичвайки така, той измина разстоянието от площад „Данфер-Рошро“ до метростанция „Едгар-Кине“, без да спре нито веднъж. Когато пое по улица „Дьоламбр“, се озова на познат терен. Преди две години Карън му беше наела голям апартамент на ъгъла на площад „Дьоламбр“. Помнеше добре тази улица — малкото училище, хотел „Ленокс“, цветарското магазинче „Необикновената градина“ с отрупаната му с цветя витрина и ресторантите „Суши Гозен“ и „Бистро дю Дом“, където понякога се хранеше.

Когато стигна до булевард „Монпарнас“, дъждът най-после спря. Гаспар облече якето си и избърса очилата си. От улицата се носеше силен, разнороден шум: пиратки, тромби, свирки, сирени, скандирания срещу правителството. Булевардът бе пълнен с демонстранти — плътна тълпа, която се канеше да се втурне по улица „Рен“. Той разпозна електриково жълтите жилетки и червените елеци на членовете на Общата конфедерация на труда, струпани около готов да полети във въздуха огромен балон и звукова уредба, която подгряваше и без това изгарящата от нетърпение да потегли тълпа.

Драматургът се гмурна сред морето от флагчета и знамена, за да стигне задъхан до булевард „Распел“. Там, облекчен, че е намерил малко спокойствие, той се облегна на една улична лампа, за да си поеме дъх. Плувнал в пот, извади от джоба си листа, който му беше изпратила Карън, и прочете отново адреса на къщата и инструкциите как да стигне до нея. После продължи пътя си по тротоара, който проблясваше под бледите слънчеви лъчи.

На ъгъла на улица „Шерш Миди“ настроението му се подобри, като видя витрината на една винарска изба. „Червено и черно.“ Преди да влезе, той се увери, че в магазина няма други купувачи. Знаейки точно какво иска, Гаспар сведе до минимум разговора си със съдържателя и си тръгна след десет минути, натоварен с кашон с първокласни вина: „Жевре-Шамбертен“, „Шамбол-Мюзини“, „Сент Естеф“, „Марго“, „Сен Жюлиен“.

Щеше да има с какво да утолява жаждата си.

Като зърна отражението си във витрината, внезапно си спомни ужасната сцена в началото на филма „Да напуснеш Лае Вегас“, в която героят, изигран от Никълъс Кейдж, се отбива в един магазин, за да напълни багажника на кадилака си с десетки бутилки алкохол. Кратко спиране, прелюдия към пропадането му в самоубийствения ад.

Гаспар, разбира се, още не беше стигнал до този етап, но алкохолът се бе превърнал в неделима част от ежедневието му. Повечето време пиеше сам, но му се случваха и запомнящи се заливания в кръчмите на Кълъмбия Фолс, Уайтфиш или на остров Сифнос. Имаше и жестоки запои в компанията на недодялани мъжаги, на които не им пукаше за Брьогел, Шопенхауер, Милан Кундера или Харолд Пинтър.

Това беше най-добрият творчески стимулатор, както и средството, което правеше съществуването му по-малко ужасно — съучастникът, който му помагаше да открадне няколко безгрижни моменти от живота. Понякога приятел, понякога враг, алкохолът беше щитът, който държеше настрана емоциите, ризницата, която го предпазваше от тревогите, най-доброто хапче за сън. Спомни си фразата на Хемингуей: „Интелигентният човек понякога е принуден да се напие, за да прекара времето си с глупаци.“ Точно така. Алкохолът не решаваше кардинално нито един проблем, но беше временно средство за понасяне на голямата посредственост, която според него бе обхванала човечеството.

Гаспар не беше глупав и знаеше, че е възможно накрая алкохолът да го надвие. Дори имаше доста ясна представа как това би могло да се случи — щеше да дойде ден, когато животът щеше да му се стори толкова нетърпим, че повече нямаше да може да го понася на трезва глава. Дори за миг се видя как изчезва сред гъсти алкохолни изпарения. Той побърза да прогони тази кошмарна картина и установи, че е пристигнал пред една тъмносиня порта.

Като хвана под мишница кашона с бутилките вино, Гаспар набра четирицифрения код, който отключваше входа на улица „Жан Ебютерн“. Щом влезе в малката задънена улица, напрежението му започна да се уталожва. При вида на пищната растителност и старомодния провинциален облик на потъналия в зеленина проход гой се закова невярващо на мястото си. Изпита усещането, че тук времето тече по-бавно, отколкото отвън, сякаш мястото се намираше в някакво паралелно пространство. Две добродушни котки се приличаха на слънце. Сред клоните на черешите чуруликаха птички. Градският хаос изведнъж му се видя много далече и му беше трудно да повярва, че се намира само на няколкостотин метра от ужасния небостъргач „Монпарнас“.

Гаспар направи няколко крачки по неравната настилка. Малко по-нататък, полускрити от храстите, съзря малки къщи от дялан камък, измазани с грапава мазилка. Зад ръждясалите им порти охрените им фасади бяха обвити с килим от бръшлян и дива лоза. В края на алеята се издигаше дръзка постройка с геометрична форма. Стоманобетонен куб, чиято украсена шахматно с черни и червени тухли фасада бе опасана от остъклена веранда. Над вратата имаше надпис от ковано желязо: „Cursum Perficio“ — името на последната къща на Мерилин Монро. И тук имаше електронна заключваща система, която изискваше въвеждането на код. Гаспар последва инструкциите на Карън и стоманената врата се отвори с тихо щракване.

Любопитен да види вътрешността на къщата, той мина през антрето и влезе в хола. Действителността далеч надминаваше впечатлението, което създаваха снимките. Къщата бе изкусно проектирана около правоъгълен вътрешен двор и разполагаше с Г-образна тераса.

— Гледай ти! — възкликна тихо Гаспар, смаян от изяществото на жилището. Натрупаното през последните няколко часа нервно напрежение изчезна. Тук всичко беше като в друго измерение, обстановката навяваше чувството за нещо познато и вдъхваше спокойствие. Интериорът беше функционален, уютен и съвсем изчистен. Опита се да анализира откъде идваше това усещане, но архитектурата, както и хармонията на пропорциите бяха непозната за него материя.

Обикновено беше равнодушен към интериора. Впечатляваше се от пейзажите — отражението на заснежените планински върхове в езерата, синкавата белота на ледниците, опияняващата необятност на боровите гори. Не вярваше на всички онези брътвежи за фън шуй и влиянието на мебелировката върху циркулацията на енергията в дадено помещение. Но трябваше да признае, че тук усещаше ако не „положителни вълни“, то поне увереност, че ще се чувства добре и ще работи с удоволствие.

Гаспар отвори вратата на терасата и като излезе навън, се облегна на парапета, наслаждавайки се на птичите песни и идиличната селска атмосфера. Беше излязъл вятър, но не беше студено и слънчевите лъчи погалиха лицето му. Той се усмихна за първи път от доста време. За да отпразнува пристигането си, щеше да отвори бутилка „Жевре-Шамбертен“ и да си налее една чаша, която щеше да изпие на спокойствие…

Някакъв шум го изтръгна от блаженото опиянение. В къщата имаше някой. Може би чистачка или работник по поддръжката. Гаспар влезе вътре, за да провери, и се озова лице в лице с една жена — напълно гола, загърната само с хавлиена кърпа, която стигаше до средата на бедрата й.

— Коя сте вие и какво правите в дома ми? — попита той.

Тя го гледаше ядосано.

— Точно това се канех да ви питам и аз — отвърна жената.

1

— Честно казано, не съм сигурен, че разбирам напълно в какво ме упреквате, госпожице Грийн.

С изпъчени гърди и вирната посребрена глава, Бернар Бенедик създаваше впечатлението, че стои на пост пред огромната монохромна картина, изложена в дъното на галерията му на улица „Фобур Сент Оноре“. Ризата със столче яка и светлозеленото сако, които носеше, му бяха толкова широки, сякаш наскоро бе отслабнал чувствително. Дебелите рамки на очилата му, марка „Льо Корбюзие“, скриваха горната част на лицето му, но подчертаваха кръглите му очи, живия му и насмешлив поглед.

— Публикуваната на сайта информация е невярна — повтори Маделин, като повиши глас. — В нея не се споменаваше за съвместно наемане на къщата.

Галеристът поклати глава.

— Къщата на Шон Лоренц не е предлагана за съвместно наемане — увери я той.

— Ами вижте сам — каза раздразнено тя, като му подаде два напечатани листа — нейният договор за наем и идентичният договор, показан й от Гаспар Кутанс, на когото се бе натъкнала, излизайки от банята преди час.

Галеристът взе документите и ги прочете набързо с озадачено изражение.

— Наистина, явно е станала грешка — призна той най-накрая, като намести очилата си. — Сигурно се дължи на някакъв бъг в програмата, но честно казано, не знам много за тези неща. С изпращането на съобщението за публикуване на сайта се занимаваше Надя — една от нашите стажантки. Мога да се опитам да се свържа с нея, но тя замина тази сутрин да прекара празниците в Чикаго и…

— Вече изпратих имейл до сайта, но това няма да разреши проблема ми — прекъсна го Маделин. — Мъжът, който сега е в къщата, току-що е пристигнал от Съединените щати и няма намерение да я напусне.

Лицето на Бернар Бенедик потъмня.

— Изобщо не трябваше да давам под наем тази къща! Дори от гроба си Лоренц продължава да съсипва живота ми! — изръмжа той, ядосан на свой ред, после добави с въздишка: — Знаете ли какво? Ще ви върна парите.

— Не искам пари. Искам това, което беше договорено — да ползвам къщата самостоятелно.

Маделин натърти върху последната дума, изпитвайки ирационалното убеждение, че трябва да пребивава именно на това място.

— В такъв случай ще върна парите на господин Кутанс. Искате ли да му се обадя?

— Няма да ми повярвате, но той няма телефон.

— Ами тогава му предайте моето предложение.

— Говорих с него само пет минути. Не изглежда много сговорчив.

— И вие не изглеждате сговорчива — отвърна Бенедик, като й подаде визитната си картичка. — Обадете ми се, след като говорите с него. А пък ако решите да разгледате галерията, ще успея да му напиша кратко писъмце, за да се извиня и да му предложа обезщетение.

Маделин пъхна правоъгълното картонче в джоба на джинсите си и се обърна, без да благодари на събеседника си, съмнявайки се в ефекта, който щеше да има писъмцето на галериста върху Кутанс, който очевидно беше агресивен и инатлив грубиян.

Беше станало обяд. Тъй като нямаше хора, Маделин реши да разгледа картините. Галерията бе специализирана в областта па модерното и уличното изкуство. В първата зала бяха изложени само голямоформатни картини, като нито една от тях не беше озаглавена. Монохромни, гладки повърхности, мрачни цветове, с видими резки от макетно ножче и дупки от ръждясали пирони. В противовес на първата, втората зала бе изпълнена с ярки цветове и енергия. Изложените творби бяха нещо средно между графити и азиатска калиграфия. Маделин ги разгледа с любопитство, но без никаква емоция.

Този род картини често не й импонираха. Честно казано, тя никога не бе разбирала съвременното изкуство. Като всички хора, беше чела статии и бе гледала репортажи за успеха на художници, станали знаменитости — диамантения череп на Деймиън Хърст и инсталациите му с животни, потопени във формалин, омарите на Джеф Коне, предизвикали полемика във Версайския дворец, провокативните графити на Банкси, елхата на Пол Маккарти с формата на секс играчка на площад „Вандом“, — но все още не беше намерила ключа, който да й отключи вратата към тази вселена.

Изпълнена със съмнения, тя все пак влезе в последната зала. където бяха представени разнородни творби. „Това е една голяма дивотия“, помисли си Маделин, спирайки се неволно пред поредица от надуваеми скулптури с формата на фалос в електрикови цветове, после пред персонажи в стил манга порно, отлети от розова смола. Експозицията продължаваше с два големи скелета, замръзнали в екстремна поза от „Кама Сутра“, монументални скулптури от лего тухлички и бяла мраморна статуя на Химера с тяло на лъв и главата и бюста на Кейт Мое. По-навътре, в дъното на помещението, беше изложена колекция от оръжия — кремъклийки, мускети, аркебузи, — изработени от рециклирани материали: консервни кутии, изгорели крушки, железни и дървени кухненски прибори, сглобени с тел, изолирбанд и канап.

— Харесва ли ви?

Маделин стреснато се обърна. Потънала в съзерцание на творбите, тя не беше чула приближаването на Бернар Бенедик.

— Не съм познавачка, но веднага мота да ви кажа, че не са от нещата, които харесвам.

— А какви са те? — попита галеристът, развеселен, като й подаде един плик, който тя мушна в джоба на дънките си.

— Творбите на Матис, Константин Брънкуш, Никола дьо Стал, Джакомети…

— Напълно съм съгласен, че тук не е постигнато същото ниво на гениалност — каза с усмивка той, посочвайки многоцветната гора от изправени фалоси. — Сигурно ще се смеете, но в момента продавам най-добре тези неща.

На лицето на Маделин се изписа съмнение.

— Имате ли тук творби на Шон Лоренц?

Ведрото лице на Бенедик помръкна.

— Не, за съжаление. Лоренц беше художник, който малко рисуваше. Днес неговите творби са почти неоткриваеми и струват цяло състояние.

— Кога точно е починал?

— Преди една година. Той беше едва четирийсет и девет годишен.

— Много ранна смърт.

Бенедик кимна в знак на съгласие.

— Шон винаги е бил с крехко здраве. От дълги години имаше сърдечни проблеми и вече беше с няколко коронарни байпаса.

— Вие сте били неговият единствен галерист, така ли?

Чертите на мъжа се изкривиха в тъжна гримаса:

— Бях първият му галерист, но преди всичко бях негов приятел, макар че често се карахме.

— Какво представляват картините на Лоренц?

— Те са уникални! — възкликна Бенедик. — Лоренц си е Лоренц!

— И все пак — настоя Маделин.

Галеристът се оживи:

— Шон не се вписваше в нито една от познатите категории. Той не принадлежеше към никоя школа и не беше член на никакъв кръг. Ако търсите аналогия с киното, може да го сравните със Стенли Кубрик — художник, способен да създава шедьоври в съвсем различни жанрове.

Маделин кимна разбиращо. Трябваше да тръгва, за да уреди гази история с нежелания си съквартирант. Обаче нещо я задържаше тук — чувството, което бе изпитала при досега си с къщата на художника, я караше да иска да научи повече за него.

— Сега вие ли сте собственикът на студиото на Лоренц?

— Да кажем, че се опитвам да го спася от кредиторите на Шон. Аз съм неговият наследник и изпълнител на завещанието му.

— От неговите кредитори? Казахте, че произведенията на Лоренц са безценни.

— Така е, но разводът му струваше скъпо, а той не рисуваше през последните няколко години.

— Защо?

— Заради болестта и личните му проблеми.

— Какви проблеми?

Бенедик се ядоса:

— Вие да не сте от полицията?

— Всъщност е точно така — отвърна с усмивка Маделин.

— Какво ще рече това? — попита изненадано той.

— Няколко години работих като следовател — обясни младата жена. — Първо към Манчестърската криминална полиция, след това в Ню Йорк.

— Какво разследвахте?

Тя сви рамене.

— Убийства, отвличания…

Бенедик присви очи, сякаш го бе осенила някаква идея. Той погледна часовника си и посочи през прозореца към италианския ресторант от другата страна на улицата, чиято черна фасада със златисти сенници напомняше на платната на пиратски кораб.

— Обичате ли салтимбока? — попита той. — Имам среща след час, но ако искате да научите повече за Шон, ви каня на обяд.

2

Лекият вятър полюшваше клоните на старата липа, която растеше в средата на вътрешния двор. Седнал на масата на терасата, Гаспар Кутанс с наслада отпиваше от виното си. „Жевре Шамбертен“ беше прекрасно: балансирано, богато, с плътен и мек вкус, с ясно изразени плодови аромати на черна череша и касис.

При все това удоволствието му от напитката беше помрачено от несигурността около наемането на къщата. „По дяволите — ядосваше се той, — за нищо на света няма да позволя на това момиче да ми отнеме квартирата!“ Гаспар искаше да напише пиесата си в тази къща. Това вече не беше въпрос на принципи, а на необходимост. Беше се влюбил в нея от пръв поглед и отказваше да се предаде, когато беше в пълното си право. Обаче тази Маделин Грийн изглеждаше неотстъпчив човек. Тя бе настояла да му даде телефона си, за да се обади на своята литературна агентка. Въпреки че не беше пряко отговорна за случилото се, Карън се беше впуснала в извинения и му бе позвънила десет минути по-късно, информирайки го, че му е резервирала апартамент в хотел „Бристол“, където може да отседне, докато чака нещата да се уредят. Гаспар категорично бе отказал и бе поставил ултиматум — или тази къща, или нищо. Или Карън да намери решение, или може да се прости с тяхното сътрудничество. Обикновено този род заплахи превръщаха Карън в истински воин. Но този път той се опасяваше, че това няма да е достатъчно.

Нова глътка бургундско вино. Птичи трели. Мек въздух. Зимно слънце, което сгрява сърцето. Кутанс не можа да сдържи усмивката си, защото в тази ситуация имаше нещо комично. Мъж и жена, които поради компютърна грешка се оказваха наематели на една и съща къща за Коледа. Приличаше на началото на пиеса. Не като философските и цинични неща, които той самият пишеше, а нещо по-весело. Една от онези пиеси от 60-те и 70-те години, написани от Пиер Барийе и Жан-Пиер Греди, които харесваше баща му и които се бяха радвали на голям успех в театрите „Антоан“ и „Буф Паризиен“.

Баща му…

Тази мисъл беше неизбежна. Всеки път, когато идваше в Париж, спомените от детството му — жаравата, която смяташе за угаснала, — се съживяваха. За да не се изгори, Гаспар прогони от ума си тази мисъл, преди да е станала твърде болезнена. С течение па времето се беше научил, че е по-добре да държи тези спомени па разстояние. Въпрос на оцеляване.

Той си наля още вино и с чаша в ръка, напусна терасата, за да огледа хола. Там вниманието му бе привлечено от колекцията от стотици дългосвирещи грамофонни плочи с джаз, прилежно подредени и класифицирани на етажерки от дъбово дърво. Кутанс сложи на грамофона една плоча на Пол Блий, за когото никога не бе чувал, и заслушан в кристалния звук на пианото, започна да разглежда закачените на стената фотографии.

Нямаше рисунки или картини, само черно-бели семейни снимки. Мъж, жена, малко момче. Мъжът беше Шон Лоренц. Гаспар го позна, защото си спомни, че бе видял портрета му, заснет от английската фотографка Джейн Боун, на некролога, публикуван в „Монд“ през декември миналата година. Оригиналът на снимката в голям формат беше пред него: висок ръст, внушителна осанка, слабо и издължено лице, загадъчен поглед, изразяващ едновременно тревога и решителност. Съпругата на Лоренц присъстваше само на две фотографии. Тя бе заела пред обектива пози като тези на Стефани Сиймор и Кристи Търлингтън от кориците на модните списания отпреди двайсет и пет години. Красавица от 90-те години — стройна, чувствена, лъчезарна. Слаба, но не кожа и кости. Блестяща, без да изглежда недостижима. Най-многобройни бяха снимките на Лоренц със сина му. Може би художникът беше суров човек, но когато беше с детето си — русокоско с неустоимо личице и искрящ поглед, се преобразяваше напълно, сякаш жизнерадостта на хлапето се предаваше на бащата. На последните снимки от тази семейна изложба — два доста щастливи фотоса, Лоренц рисуваше, заобиколен от пет-шестгодишни деца, сред които беше и неговият син, в някакво училище или школа по живопис за най-малките.

В библиотеката, сред книгите от серията „Плеяда“ и редките издания на „Ташен“ и „Асулин“, Гаспар намери монография за самия Лоренц — луксозно издание от 500 страници, което със сигурност тежеше над три килограма. Кутанс сложи чашата си на масичката за кафе и седна на дивана, за да прегледа книгата. Трябваше да признае, че не познава творбите на Лоренц. В живописта предпочиташе фламандската школа и нидерландския Златен век: Ян ван Ейк, Йеронимус Бош, Рубенс, Вермер, Рембранд… Той прелисти предговора, подписан от някой си Бернар Бенедик, който обещаваше задълбочен анализ на творчеството на Лоренц и достъп до непубликувани архивни материали. Още от първите изречения Гаспар оцени свободния и ясен изказ, с който Бенедик предаваше основните моменти от биографията на художника.

Шон Лоренц бе роден в Ню Йорк в средата на 60-те години на миналия век. Майка му, Елена Лоренц, била гувернантка, а баща му, който никога не го признал, бил лекар от Горен Уестсайд. Единствено дете, бъдещият художник прекарал детството и юношеството си с майка си в Поло Граундс Тауърс — жилищен комплекс от евтини общински жилища в северната част на Харлем. Макар че трудно изкарвала прехраната си, майка му заделяла всеки цент, за да изпрати сина си в частен протестантски колеж. Обаче младият Шон се оказал недостоен за тази саможертва — след като неколкократно го изключвали от училището, той постепенно се превърнал в дребен престъпник. В края на юношеството си, между две извършени кражби, Шон започнал да рисува или по-скоро да шари с графити стените и влаковете в манхатънското метро като член на група графитисти, наречена „Майсторите“.

Гаспар разгледа публикуваните в книгата снимки на Шон от онова време. Лоренц беше на двайсет или двайсет и пет години — с хлапашка външност, но с вече измъчено лице, с черно, твърде голямо за него яке, изцапана с боя тениска, рапърска шапка и чифт оръфани маратонки. Въоръжен с аерозолните си флакони, на повечето фотографии той беше придружен от двама „съучастници“ — слаб латиноамериканец с деликатно лице и много едра мъжкарана, носеща неизменно индианска лента на главата. Това бяха прословутите „Майстори“, които покриваха с гневни надписи вагони, огради и порутени стени. Снимките бяха малко неясни и размити, направени в складове, пустеещи места и тунелите на метрото. Снимки, запечатали дивия, мръсен, изпълнен с насилие, но и вдъхновяващ Ню Йорк, който Гаспар познаваше от студентските си години.

3

— Осемдесетте години на миналия век бяха ерата на графитите н Ню Йорк — обясни Бернар Бенедик, като нави спагетите около вилицата си. — За да предявят правата си над града, хлапета като Шон покривали с рисунки всичко, което им попаднело: железните охранителни ролетки на магазините, пощенските кутии, контейнерите за боклук и вагоните в метрото.

Седнала срещу галериста, Маделин го слушаше внимателно, докато похапваше от салатата си с октопод.

Бенедик остави приборите си на масата, извади от джоба си голям смартфон и започна да рови в приложението за снимки, за да избере серия от фотографии на Шон Лоренц.

— Вижте това — каза той и подаде телефона на Маделин.

Младата жена започна да преглежда на екрана на телефона цифровите снимки от онова време.

— Какво е Лорц74? — попита тя, посочвайки акронима, който се виждаше на много от творбите.

— Това беше псевдонимът на Шон. Художниците на графити често подписват работите си с фамилното си име и номера на тяхната улица.

— А кои са двамата до Лоренц?

— Младежи от неговия квартал, с които се е скитал тогава. Тяхната група се е наричала „Майсторите“. Дребният латиноамериканец е подписвал графитите си с псевдонима Найт Шифт, но бързо е изчезнал от полезрението. Виж, момичето, което прилича на булдозер, е друго нещо — много талантлива художничка, известна с псевдонима Лейди Бърд. Една от малкото жени в света на графитистите.

Маделин продължи да разглежда десетките снимки, съхранени в смартфона на Бенедик. Ню Йорк от 80-те и 90-те години на миналия век нямаше почти никаква прилика с града, който тя познаваше. На фотографиите той приличаше на каменна джунгла с квартали под властта на банди, с опустошени от дрогата човешки съдби. Ярките цветове на графитите, които искряха като фойерверки, бяха в пълен контраст с тази нищета. Повечето рисунки на Лоренц представляваха надписи, състоящи се от огромни цветни букви, кръгли като балони, които се припокриваха и преплитаха в традицията на „уайлд стайл“. Маделин си спомни за стените в Манчестър, където бе прекарала младежките си години. Този буквен лабиринт, тази хаотична плетеница от стрелки и удивителни знаци предизвикваше у нея противоречиви чувства. Въпреки че техният анархистичен и неправомерен характер я отблъскваше, не можеше да не признае, че тези свежи стенописи имаха поне заслугата да се борят с унинието и сивотата на бетона.

— Казано накратко — продължи галеристът, — в началото на 90-те години Шон Лоренц бил дребен престъпник, който се шляел с бандата си, пържейки мозъка си с хероин, но също така и талантлив художник на графити, доста техничен и способен да твори интересни неща…

— … но не е бил нищо изключително — предположи Маделин.

— Поне до лятото на 1992 г., когато всичко се променя.

— Какво се е случило тогава?

— През онова лято Шон Лоренц срещнал на гара „Гранд Сентръл“ осемнайсетгодишна французойка на име Пенелопе Курковски и се влюбил в нея от пръв поглед. Тя била дете от смесен брак между корсиканка и поляк. Работела в Ню Йорк като домашна прислужница, но успоредно с това ходела на кастинги, надявайки се да стане манекенка.

Галеристът замълча, колкото да си налее чаша газирана вода.

— За да привлече вниманието на Пенелопе, Шон започнал да я рисува върху всички влакове, които се движели в нюйоркското метро. В продължение на два месеца сътворил удивителни стенописи, посветени на неговата любима.

Той взе телефона си, за да потърси още снимки, докато обясняваше:

— Лоренц не е първият художник на графити, който е разкрил любовта си към жена чрез картините си — Корнбред и Джон Уан са го направили преди него, — но е единственият, който го е изразил по този начин.

Като намери това, което търсеше, Бенедик сложи смартфона си на масата и го плъзна към Маделин.

Младата жена приближи лице към екрана. Това, което видя, я накара да зяпне от изненада. Картините бяха истинска ода на женската красота и чувственост. Ако първите стенописи бяха сдържани, почти романтични, то следващите ставаха много по-еротични. В тях Пенелопе се превръщаше в жена лиана, в многообразно същество, едновременно безплътно и земно, като на всеки вагон се появяваше в нов облик. Главата й бе окичена с листа, рози и лилии, лицето й бе обрамчено от буйна коса, която се развяваше, спускаше се на вълни, преплиташе се в изящни, но и страховити арабески.

4

Седейки с разтворена на коленете книга, Гаспар Кутанс не можеше да откъсне очи от снимките на вагоните в метрото, изрисувани от Шон Лоренц през юли и август 1992 г. Картините бяха ослепителни. Той никога не беше виждал подобно нещо. Всъщност беше виждал — те му напомняха за „Жената-цвете“ на Пикасо и за някои от плакатите на Алфонс Муха, но от серията нелегални, класифицирани като „X“. Коя беше тази девойка, чието тяло блестеше, сякаш беше покрито със златен варак? Съгласно бележката под линия — Пенелопе, съпругата на Лоренц, която вече бе видял на семейните черно-бели снимки. Двойствена жена — ту очарователна, ту страховита. Създание с безкрайно дълги крака, алабастрова кожа и ръждива на цвят коса.

Очарован, Гаспар прелисти монографията, откривайки други стенописи, излъчващи вълнуваща еротика. В някои от тях косите на Пенелопе приличаха на множество змии, които се извиваха по раменете й, увиваха се около гърдите й, вмъквайки се в пазвата й. Лицето й, обгърнато от психеделичен ореол или обсипано със златисти искри, беше изкривено от удоволствие. Тялото й се дублираше, извиваше, въртеше се, пламтеше…

5

— С този дързък художествен изказ Лоренц разбива всички стереотипи — обясни Бенедик. — Той се отърсва от строгите правила на графитите, за да премине в друго измерение, и с творчеството си се нарежда сред художници като Климт и Модилиани.

Запленена, Маделин още веднъж прегледа снимките на вагоните с пъстри стени.

— Нищо ли не е останало от всички тези творби?

Галеристът се усмихна полуразвеселено-полутъжно.

— Не, те са съществували само едно лято. По своята същност уличното изкуство е мимолетно. В това се крие и неговият чар.

— Кой е направил всички тези снимки?

— Прословутата Лейди Бърд. Тя се е занимавала с архивите на „Майсторите“.

— Лоренц е поел голям риск, впускайки се в това начинание, нали?

Бенедик кимна утвърдително:

— В началото на 90-те години в Ню Йорк започва прилагането на Политиката на нулева толерантност. Силите на реда са разполагали с големи правомощия, а управлението на градския транспорт е организирало истински лов на художници на графити. Съдилищата са издавали много тежки присъди. Но поетият от Шон риск само доказва любовта му към Пенелопе.

— Как е избегнал ареста?

— Шон е бил хитър. Разказа ми, че е разполагал с униформи, за да се включва в бригадите за наблюдение на метрото и да влиза в железопътното депо.

Маделин не откъсваше очи от екрана на смартфона. Мислеше за тази жена, Пенелопе. Как се е чувствала, когато е видяла своето лъчезарно и в същото време порочно изображение да наводнява Манхатън? Дали е била поласкана или оскърбена и унижена?

— В крайна сметка Лоренц постигнал ли е целта си? — попита тя.

— Искате да знаете дали Пенелопе се е озовала в леглото му?

— Не бих се изразила така, но… да.

Бенедик поръча с жест две кафета, преди да отговори:

— В началото Пенелопе не обръщала внимание на Шон, но е трудно да пренебрегнеш човек, който те обожава по този начин. След няколко дни тя не могла да му устои. Това било лятото на тяхната страстна любов. През октомври Пенелопе се върнала във Франция.

— Било е само един летен флирт?

Галеристът поклати глава.

— Не се заблуждавайте. Шон е бил влюбен в тази девойка, и то до такава степен, че през декември същата година е дошъл при Пенелопе във Франция и се установил с нея в Париж, в малък двустаен апартамент на улица „Мартир“. Тук Шон е продължил да рисува — вече не по влаковете в метрото, а по стените и оградите на празните терени около площад „Сталинград“ и в департамента Сен Дени.

Маделин отново погледна снимките на стенописите от този период. Те бяха запазили богатия си ярък колорит — една виталност, която напомняше за стенописите в Южна Америка.

— Точно по това време, през 1993 г„срещнах Шон за пръв път — каза Бенедик с отнесен поглед. — Той рисуваше в малко ателие, което се намираше във Временния приют.

— Временния приют?

— Така наричаха артистичната колония в сградата на старата болница „Бретоно“, разположена в 18-и арондисман. В началото на 90-те години там работеха много хора на изкуството: художници, скулптори, както и рок групи и музиканти.

При този спомен лицето на галериста изведнъж се оживи.

— Аз самият не съм художник и не притежавам някакъв талант, но имам усет за хората. Когато се запознах с Шон, веднага видях, че е сто пъти по-добър от другите графитисти. Предложих му да изложа творбите му в моята галерия и му казах думите, които имаше нужда да чуе по онова време.

— И какви бяха те?

— Посъветвах го да зареже графитите и спрейовете и да рисува с маслени бои на платно. Казах му, че притежава изключителен талант за формата, цветовете, композицията, движението, че има потенциала творбите му да се наредят редом с тези на Джаксън Полък или Вилем де Кунинг.

От нахлулите спомени за бившето му протеже гласът на Бенедик стана дрезгав от вълнение и очите му се насълзиха. Маделин си спомни за една от някогашните си приятелки, която години след раздялата с приятеля си, който я беше зарязал най-безцеремонно, се разридаваше, когато говореше за него.

Тя изпи на една глътка остатъка от еспресото си и попита:

— На Лоренц веднага ли му хареса да живее във Франция?

— Шон беше особен човек. Той беше самотник, много по-различен от другите художници на графити. Лоренц мразеше хип- хоп културата, четеше много и слушаше само джаз и съвременна експериментална музика. Естествено Ню Йорк му липсваше, но той беше влюбен до уши в Пенелопе. Въпреки че връзката им винаги е била бурна, тя никога не спря да го вдъхновява. Между 1993 и 2010 г. Шон нарисува двайсет и един портрета на жена си. Този цикъл картини е шедьовърът на Шон Лоренц. „21 Пенелопе“ ще остане в историята на изкуството като едно от най-внушителните обяснения в любов към една жена.

— Защо 21? — попита Маделин.

— Заради теорията за 21 грама. Нали се сещате — предполагаемата тежест на човешката душа.

— Лоренц веднага ли постигна успех?

— Нищо подобно! В продължение на десет години той не продаде нито една картина, при все че рисуваше от сутрин до вечер и често унищожаваше цялата си творба, защото не беше доволен от нея. Мое задължение бе да представям и обяснявам неговата живопис на колекционерите. В началото не беше никак лесно, защото творбите му не приличаха на нищо познато. Отне ми десет години, за да го постигна, но упоритостта ми се отплати. От началото на 2000 г. при всяка изложба на Шон всичките му картини се продаваха още в деня на откриването. И през 2007 г….

6

През 2007 г. картината на Шон Лоренц от 1998 г. „Азбучен град“ е продадена за 25 000 евро на търг, организиран от аукционна къща „Арткуриал“. Точно тази продажба довежда до истинска експлозия на уличното изкуство във Франция и поставя началото на неговото признание. Буквално за един ден Шон Лоренц става звезда на търговете. Неговите колоритни картини, типични за 90-те години на миналия век, се радват на небивал интерес и бият всички рекорди по продажна цена.

Но от художествена гледна точка художникът вече е променил стила си. Адреналинът и трескавостта на графитите са отстъпили място на по-внимателно обмислени платна, рисувани месеци или дори години с все пo-нарастваща взискателност към себе си. Когато не е доволен от някоя картина, Лоренц незабавно я изгаря. От 1999 до 2013 г. той създава повече от две хиляди творби и ги унищожава почти всичките. Само четирийсет картини са пощадени от неговата сурова присъда. Сред тях е „Сеп1ем1ри“- монументално платно, изобразяващо трагедията, случила се със Световния търговски център, — купена за над 7милиона долара от колекционер, който я дарява на „Националния мемориал и музей 11 септември“ в Ню Йорк.

Гаспар вдигна очи от текста и запрелиства страниците, за да разгледа репродукциите на картините от този период. Лоренц бе успял да смени стила си. Графичните знаци и буквите бяха изчезнали от платната му, централно място в които сега заемаха цветни геометрични фигури, монохромни полета с изразена релефност, постигната чрез наслояване на боите с нож или шпатула. Картините му се колебаеха постоянно между абстрактното и фигуративното изкуство. Палитрата му бе загубила част от предишната си яркост, придобивайки по-пастелни или есенни тонове — пясъчен, охра, тъмнокафяв, пепел от рози, но беше станала по-изтънчена.

Гаспар бе завладян от творбите му от този период. Техните минерални, перлени цветове му напомняха за скали, пръст, пясък, стъкло, следи от засъхнала кръв по саван.

Картините на Лоренц изглеждаха одушевени. Те вълнуваха дълбоко зрителя, докосваха душата му, смущаваха, хипнотизираха и пораждаха вихрушка от противоположни чувства: носталгия, радост, успокоение, гняв.

Монографията завършваше с репродукции на творби от 2010 г. В тях на преден план излизаше техниката: плътни слоеве боя, релефност, която пораждаше игра на светлината, но платната изглеждаха все така великолепни.

Затваряйки книгата, Гаспар се запита как е могъл да живее толкова дълго, без да знае за съществуването на такъв художник.

7

— Как се отнасяше Лоренц към парите? — попита Маделин.

Бенедик топна бучка захар в кафето си и веднага я извади.

— Шон смяташе парите за барометър на свободата му — отвърна той, като лапна и засмука бучката захар. — Виж, Пенелопе беше съвсем друго нещо: за нея те никога не бяха достатъчно. В края на 2010 г., когато творбите на Шон се ценяха най-високо, тя не спираше да го врънка да даде част от картините си на нюйоркския галерист Фабиан Закариан. После го посъветва да продаде на търг двайсетина от новите си творби без посредничеството на моята галерия. Това донесе милиони на Шон, но развали отношенията ни.

— Как цената на някоя картина в един прекрасен ден достига до милиони долари? — полюбопитства Маделин.

Бенедик въздъхна.

— Задавате добър въпрос, но е трудно да му се отговори, защото пазарът на изкуството не се подчинява на рационални закони. Цената на произведението е резултат от сложната стратегия на различни заинтересовани страни: художници и собственици на галерии, но и колекционери, критици, музейни куратори.

— Предполагам, че предателството на Шон ви е засегнало много.

Галеристът се намръщи, но предпочете да отговори философски:

— Такъв е животът. Хората на изкуството са като деца — често са неблагодарни. — Той замълча за миг, после уточни: — Знаете ли, светът на художествените галерии е свят на акули, особено за хора като мен, които не са част от неговия елит.

— Но все пак поддържахте връзка с него, нали?

— Разбира се. Двамата с Шон бяхме стари приятели. Двайсет години се карахме и се сдобрявахме. Никога не сме спирали да разговаряме, нито след случката със Закариан, нито след трагедията, която го сполетя.

— Каква трагедия?

— Шон и Пенелопе винаги са искали дете, но все не се получаваше. В продължение на десет години тя имаше поредица от спонтанни аборти. Вече си мислех, че са се отказали, когато се случи чудото — през октомври 2011 г. Пенелопе роди син, малкия Джулиан. И от този момент започнаха проблемите.

— Какви проблеми?

— Когато се роди детето му, Шон беше най-щастливият човек на света. Той постоянно повтаряше, че контактът със сина му го обогатява, че благодарение на Джулиан вижда света по нов начин, че е преоткрил някои забравени ценности и си е възвърнал вкуса към простите неща. С една дума — сантименталните приказки на мъжете, които късно са станали бащи.

Маделин не направи никакъв коментар и Бенедик продължи:

— Проблемът бе в това, че в творческо отношение той навлезе в истински застой. Шон твърдеше, че няма вдъхновение и е уморен от лицемерието в света на изкуството. В продължение на три години той се занимаваше само със сина си. Представяте ли си? Великият Шон Лоренц приготвя шишета с мляко и храни малкия, разхожда го с количката или развлича децата в яслата! Основната му творческа дейност се свеждаше до това да обикаля улиците на Париж с малкия Джулиан и да създава безумни мозайки по стените, защото това забавляваше малчугана! Пълни безсмислици!

— Щом е нямал вдъхновение… — понечи да възрази Маделин.

— Това с вдъхновението е пълна глупост! — прекъсна я раздразнено галеристът. — По дяволите, видяхте снимките на картините му. Шон беше гений. Един гений не се нуждае от вдъхновение, за да твори. Когато си Шон Лоренц, не спираш да рисуваш. Просто нямаш право!

— Излиза, че е имал това право — отбеляза Маделин.

Бенедик я изгледа мрачно, но тя продължи:

— Значи до смъртта си Лоренц не е хващал отново четката, така ли?

Галеристът кимна утвърдително и свали големите си очила, за да разтърка очите си. Дишаше тежко, сякаш току-що беше изкачил пеша четири етажа.

— Преди две години, през декември 2014, Джулиан умря при трагични обстоятелства. От този момент Шон не само заряза рисуването, но буквално рухна.

— Какви бяха тези трагични обстоятелства?

Бенедик извърна очи към светлината, струяща през прозореца, и продължи с отнесен поглед.

— Шон винаги е бил сложна амалгама от качества и недостатъци — каза той, без да отговори на въпроса й. — След смъртта на Джулиан той се върна към старите си демони: наркотици, алкохол и злоупотреба с медикаменти. Помагах му, доколкото можех, но мисля, че той не искаше да бъде спасен.

— А Пенелопе?

— Бракът им отдавна не вървеше. Тя се възползва от трагедията, за да поиска развод, и бързо устрои отново живота си, а постъпката на Шон след това ги отдалечи още повече.

Галеристът замълча, сякаш да създаде допълнително напрежение. Маделин изпита неприятното усещане, че той я манипулира, но любопитството й надделя.

— Какво направи Лоренц?

— През февруари 2015 г. най-накрая успях да стартирам проект, върху който работех от дълго време — престижна изложба, посветена на творчеството на Шон, фокусирана върху цикъла „21 Пенелопе“. За пръв път тези двайсет и един портрета щяха да бъдат изложени на едно място. За целта известни колекционери ни бяха предоставили картините си. Това щеше да бъде безпрецедентно събитие. Но в навечерието на откриването на изложбата Шон влезе с взлом в галерията и с горелка унищожи всички картини.

Лицето на Бенедик се сгърчи, сякаш преживяваше отново случилото се.

— Защо го е направил?

— Бил е някакъв своеобразен катарзис, предполагам. Желанието да убие символично Пенелопе, защото я обвиняваше за смъртта на Джулиан. Но каквито и да са били мотивите му, никога няма да му простя за тази постъпка. Шон нямаше право да унищожи тези картини. Първо, защото те бяха част от световното културно наследство. И второ, защото ме разори и едва не закрих галерията. От две години насам няколко застрахователни компании ми дишат във врата. Води се разследване. Опитах се да защитя репутацията си, но хората в света на изкуството не са глупаци и доверието към мен взе да…

— Има нещо, което не разбрах добре — прекъсна го Маделин. — Кой беше собственикът на картините от цикъла „21 Пенелопе“?

— Повечето принадлежаха на Шон, Пенелопе и мен. Но три от тях бяха собственост на богати колекционери: руски, китайски и американски. За да ги разубеди да не подават оплакване, Шон обеща да ги възмезди с три свои нови картини: „изключително стойностни“, както се изрази той. Само че те така и не се появиха на бял свят.

— Това е било неизбежно, щом вече не е рисувал.

— Така е. Аз самият отдавна съм прежалил тези картини, а пък и според мен през последните месеци от живота си Шон дори не беше в състояние да рисува.

За миг очите му се замъглиха.

— Последната му година беше истинска голгота. Той претърпя две тежки сърдечни операции, при които едва не умря. Говорих с него по телефона в навечерието на смъртта му. Беше заминал за Ню Йорк, за да се консултира с кардиолог. Точно тогава ми каза, че отново е започнал да рисува и вече е завършил три картини. Те били в Париж и скоро съм щял да ги видя.

— Може би не е казал истината.

— Шон Лоренц имаше всякакви недостатъци, но не беше лъжец. След като умря, търсих картините навсякъде — в къщата, на тавана, в мазето, но не намерих и следа от тях.

— Казахте, че сте изпълнител на завещанието му и негов наследник.

— Така е, но наследството на Шон е съвсем мизерно, толкова 11енелопе го бе ошушкала. Освен познатата ви къща на „Шерш Миди“, която е ипотекирана, той не притежаваше нищо друго.

— Освен нея той остави ли ви нещо друго?

Бенедик се засмя.

— Ето, полюбувайте му се — каза той, като извади от джоба си малък предмет.

Това беше рекламна кибритена кутийка, която подаде на Маделин.

— Какво е „Гран Кафе“?

— Един ресторант в Монпарнас, където Шон имаше навика да ходи.

Младата жена обърна кибритената кутийка и видя на гърба й надпис с химикалка. Беше известен цитат от Аполинер: „Крайно време е отново да запалим звездите.“

— Това безспорно е почеркът на Шон — увери я галеристът.

— И не знаете какво е искал да каже с този цитат?

— Ни най-малко. Мислех, че може да е послание, но колкото и да си блъсках главата, не можах да го разбера.

— И тази кутийка наистина е била предназначена за вас?

— Във всеки случай тя е единственото нещо, което бе оставил в сейфа в къщата.

След като сложи на масата две банкноти, за да плати сметката, Бернар Бенедик стана, облече си якето и завърза шала на врата си.

Маделин остана седнала. Тя продължаваше да гледа мълчаливо кибрита, създавайки впечатлението, че асимилира историята, която галеристът току-що й бе разказал. След кратък размисъл младата жена стана на свой ред и попита:

— Защо ми разказахте всичко това?

Бенедик си закопча якето и отговори, сякаш беше съвсем очевидно:

— За да ми помогнете да намеря липсващите картини, разбира се.

— Но защо аз?

— Вие сте ченге, нали? Освен това, както вече ви казах, винаги се доверявам на моя инстинкт. И нещо ми подсказва, че ако тези картини съществуват, а съм сигурен, че е така, вие сте човекът, способен да ги открие.

1

Излизайки от кръговото кръстовище, Маделин ускори и на пресечката с улица „Лоншан“ мина на косъм, преди да светне червеният светофар.

След обяда с галериста тя бе наела скутер „Веспа“ от една агенция за коли под наем на авеню „Франклин Рузвелт“. И дума не можеше да става да прекара следобеда си в спорове с някакъв груб американец за правото си да живее в студиото на Лоренц, така че паркира близо до булевард „Шанз-Елизе“ и след това обиколи щандовете на коледния базар. Разходката й продължи не повече от четвърт час, тъй като дървените павилиони, разположени от двете страни на така наречения „най-красив булевард на света“, й подействаха потискащо. Бараки за пържени картофки, търговци, продаващи китайски играчки, отвратителна миризма на наденички и чурос — атмосферата бе по-скоро като на селски събор, отколкото на снежната Коледа от любимите й детски приказки.

Разочарована, тя отиде първо в големия универсален магазин на улица „Риволи“, след това се разходи под аркадите и в градината на „Плас де Вож“. Но както и на „Шанз-Елизе“, Маделин не откри това, което търсеше — зрънце магия, някаква феерия, мъничко от духа на старите коледни песни. За пръв път не се чувстваше добре в Париж, не се чувстваше на мястото си.

Тя яхна отново своята веспа и пое без определена посока, бягайки от тълпата туристи с тяхната изморителна глъчка и стикове за селфи, които всеки момент заплашваха да ти извадят окото. Пред очите й продължаваха да танцуват цветовете и арабеските от картините на Лоренц. Тогава осъзна, че единственото й желание е да продължи пътешествието си с художника. Да бъде понесена от вълните светлина, да се изгуби в нюансите на палитрата му, да бъде заслепена от ярките му багри. Но Бернар Бенедик я беше предупредил: „В Париж има само едно място, където може да се надявате да видите картина от Шон Лоренц.“ Решена да опита късмета си, Маделин се отправи към Булонския лес.

Тъй като не познаваше района, тя паркира скутера си на първото възможно място — до оградата на зоологическата градина, и продължи пеша по авеню „Махатма Банди“. Слънцето окончателно бе прогонило сивите облаци. Времето беше хубаво. Във влажния въздух танцуваха златисти прашинки. В околностите на парка не се мяркаше нито един синдикалист или ядосан демонстрант. Бебешки колички, бавачки, детски гласчета и виковете на продавачи на печени кестени изпълваха пространството, в което цареше дружелюбна атмосфера.

Внезапно между голите клони на дърветата се показа голяма стъклена постройка. Обвита в кристалните си платна, сградата на „Фондация Вюитон“ се открои на фона на лазурното небе. В зависимост от играта на човешкото въображение тя можеше да бъде оприличена на гигантска кристална раковина, айсберг или супермодерен стъклен платноход, плаващ под перлен флаг.

Маделин си купи билет и влезе в сградата. Фоайето беше просторно, светло и проветриво, отворено към зеленината на парка. Тя веднага се почувства добре в този гигантски стъклен пашкул и се разходи няколко минути в атриума, наслаждавайки се на хармонията на извивките, на ефирната грация на постройката. Странните движещи се бледи сенки, които хвърляха на пода стъклените панели на покрива, й подействаха ободряващо, като полъх на нежност и топлина.

Маделин се изкачи по стълбите и мина през лабиринт от десетина галерии, озарени в млечносинкава светлина, идваща от множество светлинни тунели. В тях освен постоянната експозиция имаше и временни изложби. На първите две нива човек можеше да се полюбува на шедьоврите от колекцията на Шчукин — невероятни картини на Сезан, Матис, Гоген и много други майстори ма четката, които руският колекционер, пренебрегвайки мнението на тогавашните критици, бе събирал смело в продължение на почти двайсет години.

На последния етаж, пресечен от стоманени и дървени греди, имаше две тераси, от които се откриваше неочаквана гледка към квартала Дефанс, Булонския лес и Айфеловата кула. Там, редом с една бронзова скулптура от Джакомети, три абстрактни картини ма Герхард Рихтер и две монохромни творби на Елсуърт Кели, бяха изложени двете картини на Лоренц.

2

Изтегнат със затворени очи на удобното кресло с напукана кожена тапицерия, вдигнал крака върху една табуретка, Гаспар слушаше интервю на Шон Лоренц, записано на стара аудиокасета, която бе открил сред грамофонните плочи в библиотеката.

Водено от Жак Шансел, това дълго интервю бе проведено преди седем години по време на ретроспективната изложба на Лоренц във Фондация „Маг“ в Сен Пол дьо Ванс. Разговорът беше вълнуващ и направо сензационен, защото Шон Лоренц — дискретен и немного словоохотлив художник — рядко се бе съгласявал да коментира своето творчество. След като отхвърляше почти всички направени коментари за развитието на творческия му път, Лоренц заявяваше: „Моята живопис е спонтанна и не носи никакво послание. Тя има за цел само да улови нещо мимолетно, което всъщност е и вечно.“ В някои от отговорите му се долавяха умората, съмненията му, усещането, както сам откровено признаваше, че „може би е стигнал до края на един творчески цикъл“.

Гаспар слушаше жадно думите му. Макар да отказваше да разкрие тайната на своята живопис, Лоренц бе напълно искрен. В гласа му — ту пленителен и омагьосващ, ту смущаващо плашещ — се долавяха двойствеността и двусмислеността, така характерни за неговото изкуство.

Внезапно силен шум наруши следобедната тишина. Гаспар стреснато подскочи и се втурна към терасата. „Музиката“, идваща очевидно от една от съседните къщи, изпълваше цялата уличка. Звуците бяха дивашки, отблъскващи, пронизителни и заглушаваха крясъците, които се опитваха да минат за пеене. „Как може някой да се наслаждава на такава какофония?“ — помисли си той, чувствайки, че го обзема огромна умора и отвращение. Човек не можеше да намери и минутка спокойствие! Това бе предварително загубена битка. Светът бе пълен с кретени и всякакви досадници. В него командваха тъпанарите и нищожествата. Те бяха твърде много и се размножаваха прекалено бързо. Нищо чудно, че победата им беше пълна и неизменна.

Обзет от гняв, Кутанс изскочи от студиото и като се озова на павираната задънена улица, бързо стигна до източника на шумотевицата. Това беше най-близката сграда — обикновена селска къща, която се губеше под водопад от диви лози. Той дръпна шнура на ръждясалата камбанка, прикрепена с метална планка на едната каменна колона на портата. Тъй като никой не се показа, Гаспар се прехвърли през портата, прекоси градината, изкачи се по стълбите, водещи към къщата, и заудря с юмрук по вратата.

Когато тя се отвори, той зяпна от изумление. Очакваше да се покаже някой пъпчив тийнейджър, с джойнт в ъгълчето на устата и тениска със снимка на групата „Айрън Мейдън“. Вместо това пред него стоеше миловидна млада жена, която носеше тъмна блуза с кръгла якичка, къси панталонки от туид и кожени мокасини в бургундско червено.

— Да не сте се побъркали?! — извика той, като изразително почука с показалец слепоочието си.

Изненадана, жената направи крачка назад и го погледна озадачено.

— Вашата музика! — изкрещя Гаспар. — Да не мислите, че сте единственият човек тук?

— Да, не е ли така?

Точно когато реши, че тя му се подиграва, младата жена натисна един бутон на малкото дистанционно, което държеше в ръката си.

Най-накрая се възцари тишина.

— Почивам си от коригирането на моята дисертация. Понеже си мислех, че всички са заминали на почивка, в паузата малко увеличих децибелите — призна тя като извинение.

— Почивате си, като слушате хард рок?

— Технически погледнато, това не е хард рок, а блек метъл — отбеляза тя.

— Каква е разликата?

— Ами много просто, хард…

— Знаете ли какво? Не ми пука — прекъсна я Гаспар и тръгна да си върви. — Продължавайте да си увреждате тъпанчетата, щом това ви харесва, но си купете слушалки, за да не тормозите другите хора.

Младата жена избухна в смях.

— Толкова сте неучтив, че дори е смешно!

Кутанс се обърна. За миг се почувства объркан от забележката. Той огледа девойката от глава до пети — хваната на стегнат кок коса, семпло и елегантно облекло, но и пиърсинг на ноздрата и голяма татуировка, която започваше зад ухото й и стигаше някъде под блузата й.

„Права е“ — помисли си Гаспар.

— Добре — призна той, — може би прекалих малко, но честно казано, тази музика…

Тя отново се усмихна, протегна ръка и се представи:

— Полин Дьолатур.

— Гаспар Кутанс.

— В бившето студио на Шон Лоренц ли живеете?

— Наех го за един месец.

От порива на вятъра някъде в къщата се хлопна капак на прозорец. По къси панталонки, Полин пристъпи от крак на крак и потрепери.

— Уважаеми съседе, започвам да се смръзвам, но с удоволствие ще ви почерпя едно кафе — предложи тя, като потърка зиморничаво голите си ръце.

Гаспар кимна в знак на съгласие и последва младата жена в къщата.

3

Застинала на мястото си, Маделин гледаше като омагьосана двете картини. Едната, датирана от 1997 г. и носеща заглавието „City On Fire“, представляваше голяма фреска, характерна за уличния период на Лоренц — платното бе погълнато от пламтяща жарава, експлозия от цветове, вариращи от жълто до карминено- червено. Втората картина, „Motherhood“, беше от много по-късен период. Интимна, семпла, тя представляваше бледосиня, почти бяла повърхност, пресечена от извита линия, която изобразяваше закръгления корем на бременна жена — най-стилизираният образ на майчинството. Една табелка на стената указваше, че това е последната известна творба на Лоренц, нарисувана малко преди раждането на сина му. За разлика от предишната картина, тук не цветовете, а светлината пораждаше емоцията.

Подчинявайки се на някакъв вътрешен глас, Маделин се приближи до нея. Светлината я привличаше като магнит. Материалът, текстурата, наситеността, хилядите нюанси на платното я хипнотизираха. Картината беше жива. За секунди тя се превръщаше от бяла в синя, а после в розова. В нея бе въплътена емоция, но тази емоция беше ефирна, неуловима. Творбата на Лоренц вдъхваше ту спокойствие, ту безпокойство.

Тази неопределеност очароваше Маделин. Как можеше една картина да оказва такова въздействие? Тя се опита да отстъпи назад, но краката й отказаха да се подчинят. Доброволна пленница на платното, Маделин не желаеше да избяга от светлината, която то излъчваше. Искаше да изпитва отново и отново това успокояващо опиянение, да остане в това амниотично и регресивно пространство, което проникваше в душата й и разкриваше у нея неща, които досега не бе подозирала, че съществуват.

Някои бяха красиви. Други — категорично не.

4

Входната врата на дома на Полин Дьолатур водеше направо н кухнята. Интериорът беше приветлив, помещението бе обзаведено в стил „рустик“ — масивно дървено бюро, настлан с плочки от пясъчник под, памучни карирани пердета. На рафтовете бяха наредени кръгли емайлирани табели, мелничка за кафе, големи керамични чаши и стари медни тенджери.

— Тук е много приятно, но доста объркващо. Обстановката е по-подходяща за музиката на Жан Фера, отколкото за вашия блек метъл — подкачи я той.

Полин се усмихна, взе от печката една италианска кафеварка и наля кафе в две чаши.

— Всъщност тази къща не е моя. Тя е собственост на италиански бизнесмен, колекционер на произведения на изкуството, който я е наследил от семейството си и с когото ме запозна Шон Лоренц. Той никога не идва тук, но понеже не иска да я продаде, се нуждае от някой, който да я пази и поддържа. Това положение няма да трае вечно, но междувременно би било глупаво да не се възползвам от възможността.

Гаспар взе чашата, която му подаде младата жена.

— Ако съм разбрал правилно, вие живеете тук благодарение на Лоренц.

Полин се облегна на стената и духна леко своето кафе.

— Да, именно той убеди италианеца да ми се довери.

— Как се запознахте с него?

— С Шон ли? Запознах се с него три-четири години преди да почине. През първите години на следването ми, за да се издържам, позирах като модел на студентите от Академията за изящни изкуства. Един ден Шон проведе там майсторски клас. Тогава се запознахме и станахме приятели.

Обзет от любопитство, Гаспар разгледа бутилките вино, наредени в един шкаф от ковано желязо.

— Не трябва да пиете този боклук! — каза той, като направи гримаса на отвращение. — Следващия път ще ви донеса бутилка истинско вино.

— Ще се радвам. Имам нужда от гориво, за да завърша дисертацията си — отвърна тя с усмивка, като посочи към сребристия лаптоп на бюрото си, обграден от купища книги.

— Над какво работите?

— „Прилагането на кинбаку в Япония по време на периода Едо — военна употреба и еротична практика“ — отвърна младата жена.

— Кинбаку? Какво е това?

Полин сложи чашата си в мивката и хвърли загадъчен поглед на новия си съсед.

— Елате, ще ви покажа.

5

Зад стъклените стени червените дъбове и кленовете аленееха под лъчите на залязващото слънце, а тъмните силуети на боровете напомняха на театъра на сенките.

Маделин се загледа с невиждащ поглед в слънцето, което бавно се скриваше зад музикалния павилион, който бе издигнат на моравата на Ботаническата градина. Беше почти пет часът вечерта. След посещението си тя бе седнала на една маса във „Франк“ — ресторантът на Фондацията, който се помещаваше зад ажурната преграда на атриума. Тя отпи от черния чай, който си беше поръчала. От няколко минути в ума й се въртеше само една мисъл, само една идея: „Ами ако това, което й беше казал Бернар Бенедик, беше вярно? Ами ако последните три картини, нарисувани от Шон Лоренц, наистина бяха изчезнали? Платна, които никой не беше виждал?“ Младата жена потръпна. Нямаше намерение да се остави да бъде манипулирана от галериста, но ако тези картини съществуваха, искаше й се именно тя да ги намери.

Маделин усети внезапен прилив на адреналин. Същата възбуда като в началото на лов. Така познатото някогашно усещане, което с радост преоткриваше. Чувство, което сигурно не бе по- различно от творческия порив, който вероятно е обземал Шон Лоренц, когато е рисувал графитите си в метрото в началото на 90-те години. Тръпката на опасността, опиянението от страха, желанието да се върне там, каквото и да му струва това.

Тя влезе в интернет чрез смартфона си. Статията за Лоренц в Уикипедия започваше по стандартния начин:

Шон Пол Лоренц, известен още като Лорц74 е началото на кариерата си, е графитист и живописец, роден в Ню Йорк на 8 ноември 1966 г. и починал в същия град на 23 декември 2015 г. През последните двайсет години от живота си живее и работи в Париж. […]

Тя продължаваше още няколко десетки реда. Синтезираното резюме беше интересно, но от него не научи нищо повече от това, което й бе разказал Бенедик. Едва в последните редове Маделин намери информацията, която търсеше:

6

С откритата греда от маслиново дърво, която минаваше по цялата дължина на тавана, холът на Полин Дьолатур не приличаше по нищо на семеен дом, а по-скоро създаваше впечатлението за модерен лофт с изтънчен интериор. Просторно помещение, чиито стени бяха покрити със снимки на голи жени, завързани в екстремни пози. Омотани с въжета и кожени каиши тела, които висяха във въздуха. Тела, опасани, пристегнати и обездвижени с въжета чрез множество сложни възли. Лица с изкривени черти, които не беше ясно дали изпитват удоволствие или болка.

— Кинбаку е древно японско военно изкуство — обясни Полин. — Техника, създадена за връзване на високопоставени военнопленници. През вековете то се е превърнало в изтънчена еротична практика.

Отначало Гаспар погледна неохотно снимките. Никога не бе харесвал отношенията, основаващи се на подчинение и доминиране.

— Знаете ли какво казва великият фотограф Араки? — попита младата жена. — „Въжетата трябва да са като ласки върху женското тяло.“

Постепенно безпокойството на Гаспар се разсея. Той бе принуден да признае, че снимките са удивително красиви. Трудно беше да се обясни, но в тях нямаше нито вулгарност, нито жестокост.

— Кинбаку е много взискателно изкуство — добави Полин. — Изпълнение, което няма нищо общо със садо-мазохистичните практики. Аз водя курсове в една зала в 20-ти арондисман. Трябва да дойдете някой от тези дни. Ще ви направя демонстрация. Ако човек иска да научи нещо за себе си, това е по-ефикасно от психоаналитичния сеанс.

— Шон Лоренц проявяваше ли интерес към тези неща?

Полин се усмихна тъжно.

— Шон бе живял в джунглата, която е представлявал Ню Йорк през 80-те и 90-те години на миналия век, така че тези игрички не можеха да го уплашат.

— Бяхте ли близка с него?

— Както вече ви казах, ние бяхме приятели. Той казваше, че ми вярва. Във всеки случай достатъчно, за да ми поверява много често грижата за сина му.

Полин седна на едно от стъпалата на голяма дървена стълба, подпряна на стената.

— Аз не си падам много по децата — призна тя. — Обаче малкият Джулиан беше съвсем друго нещо. Той беше едно наистина необикновено хлапе — очарователно, пъргаво, умно.

Гаспар забеляза, че лицето й — и без това млечнобяло — беше станало още по-бледо.

— Защо говорите за него в минало време?

— Джулиан беше убит. Не знаехте ли?

Той на свой ред почувства, че го обзе слабост, придърпа една дървена табуретка и седна на нея, като се наведе към Полин.

— Де… детето, което се вижда навсякъде в къщата, е мъртво?

Без да откъсва очи от него, тя се бореше с изкушението да загризе ноктите си, лакирани в гранатово червено.

— Това е ужасна история. Джулиан бе отвлечен в Ню Йорк и бе намушкан пред очите на майка си.

— Кой го е направил?

Младата жена въздъхна.

— Стара приятелка на Шон, която е лежала в затвора. Художничка от чилийски произход, известна под псевдонима Лейди Бърд. Искала е да си отмъсти.

— За какво?

— Честно казано, не знам — отвърна Полин и стана. — Мотивите й винаги са били много неясни.

Тя се върна в кухнята и Гаспар я последва.

— Малко е да се каже, че след смъртта на сина си Шон вече не беше същият човек — продължи тя. — Той не само че престана да рисува, но буквално угасна от мъка. Помагах му, както можех: пазарувах му, поръчвах му храна, виках Диана Рафаел, когато се нуждаеше от лекарства.

— Коя е тя? Лекар ли?

Полин кимна утвърдително.

— Психиатърка, която отдавна го наблюдаваше.

— А съпругата му?

Младата жена отново въздъхна.

— Пенелопе го напусна възможно най-скоро, но това е друга история.

Гаспар понечи да попита, но се сдържа, за да не бъде прекалено нахален. Досети се, че в историята на Полин има доста неясноти, но твърде много мразеше любопитните хора, за да се присъедини към редиците им. Въпреки това си позволи един по-малко личен въпрос:

— Значи Лоренц не е нарисувал нито една картина до смъртта си?

— Не, доколкото знам. Преди всичко, защото имаше сериозни здравословни проблеми. Освен това живописта като че ли вече не го интересуваше. Всъщност вече нищо не го интересуваше. Не докосваше четката дори по време на ателието по рисуване, което продължи да води един-два пъти седмично в детската градина на Джулиан.

Тя помълча няколко секунди и после добави, сякаш внезапно си спомни:

— Обаче през последните дни преди смъртта му се случи нещо странно. — Полин посочи с брадичка към къщата на художника, която се виждаше през прозореца. — Няколко нощи подред у тях свиреше музика до сутринта.

— Защо да е странно това?

— Защото Шон слушаше музика само когато рисуваше. Бях изненадана не толкова от факта, че отново е хванал четката, а че го прави през нощта. Шон беше фанатик на тема светлина. Виждала съм го да работи само през деня.

— Каква музика слушаше той?

Полин отвърна с усмивка:

— Такава, каквато мисля, че щяхте да харесате. Във всеки случай, не блек метъл: Петата симфония на Бетовен и други подобни творби, които аз не познавах, а той постоянно слушаше.

Тя извади телефона от джоба си и го размаха пред очите на Гаспар.

— Тъй като съм си любопитна по природа, аз ги шазамирах.

Той нямаше представа какво означава този глагол, но с нищо не го показа.

Полин намери това, което търсеше.

— „Каталогът на птиците“ на Оливие Месиен и Симфония № 2 на Густав Малер.

— Какво ви кара да мислите, че наистина е рисувал? Може би просто е слушал музика.

— Точно това исках да разбера. Ето защо една вечер излязох в полунощ, отидох до тях, заобиколих къщата и се качих по противопожарната стълба до прозорците на ателието му. Знам, че не е хубаво да се шпионира, но исках да задоволя любопитството си — ако Шон бе нарисувал нова картина, исках първа да я видя.

Едва доловима усмивка озари лицето на Гаспар, като си представи акробатичното изпълнение на младата жена. Живописта на Лоренц наистина притежаваше изключително силно обаяние.

— Като стигнах на върха на стълбата, залепих нос на прозореца. Макар че всички лампи в студиото бяха угасени, Шон стоеше пред едно платно.

— На тъмно ли рисуваше?

— Знам, че изглежда налудничаво, но имах чувството, че платното излъчва собствена светлина. Ярка, сияйна светлина, която осветяваше лицето му.

— Какво представляваше картината?

— Зърнах я само за миг. Стълбата изскърца и Шон се обърна. Изплаших се и слязох по най-бързия начин. Върнах се у дома и ме досрамя от страхливостта ми.

Гаспар погледна тази странна млада жена — провокативна, интелигентна, проницателна и последователка на авангардизма. Положително се харесваше на повечето мъже. Лоренц със сигурност е бил един от тях. Внезапно в ума му изникна един въпрос, чийто отговор му се струваше съвсем очевиден:

— Шон Лоренц молил ли ви е да му позирате?

Очите на Полин заблестяха, когато отговори:

— Дори направи нещо по-добро.

След това разкопча блузата си и татуировката й се показа — не цялата, но в пълното си великолепие. Кожата на младата жена се бе превърнала в човешко платно, покрито с ярки цветове: плетеница от многоцветни флорални мотиви, която се виеше от врата вероятно до началото на бедрото й.

— Често се казва, че картините на Лоренц са живи, но това не е вярно. Единствената жива творба на Шон Лоренц съм аз.

1

Вече беше мръкнало, когато Маделин отвори вратата на къщата. Беше направила всичко възможно да избегне сблъсъка с Гаспар Кутанс, който неминуемо щеше да се случи. Дори тайно се бе надявала, че драматургът в крайна сметка се е отказал от правото си да живее в студиото, но като закачаше коженото си яке на портмантото, видя едрата му фигура в кухнята.

Докато прекосяваше хола, за да отиде при него, тя се поспря да разгледа десетината снимки в американски рамки от светло дърво, закачени по стените. Сега, когато знаеше, че малкият Джулиан е мъртъв, снимките, които я бяха трогнали, когато ги видя за първи път, й се сториха мрачни и изпълнени с печал. Заради това тази вечер къщата й изглеждаше по-студена, потискаща и пропита с тъга. Усещайки, че предишното очарование е изчезнало, тя взе радикално решение.

Когато влезе в кухнята, Кутанс я поздрави с нещо подобно на ръмжене. С овехтелите си дънки, карирана риза, двуседмична брада и износени кубинки „Тимбърленд“, той й заприлича на горски отшелник, което не подхождаше на статута му на драматург. Застанал до барплота, Гаспар съсредоточено режеше лук с бързи и отмерени движения, докато слушаше камерна музика на стар транзистор. Пред него, в съседство с голяма торба от амбалажна хартия, бяха поставени няколко продукта, които очевидно бе купил следобеда: зехтин, миди „Сен Жак“, кубчета пилешки бульон, трюфели.

— Какво приготвяте?

— Критараки с трюфели. Това са дребни гръцки макаронени изделия, които се готвят като ризотото. Ще вечеряте ли с мен?

— Не, благодаря.

— Обзалагам се, че сте вегетарианка. Ядете киноа, водорасли, покълнали семена и всички…

— Нищо подобно — прекъсна го тя рязко. — По повод на къщата исках да ви предупредя, че ви я оставям. Ще отседна другаде. Собственикът ми предложи да ме компенсира и ще приема предложението му.

Той я погледна изненадано.

— Мъдро решение.

— Обаче ще ви помоля да ми дадете два дни, за да уредя нещата. Междувременно ще спя на горния етаж. Ще делим кухнята, а останалата част от къщата е на ваше разположение.

— Това ме устройва — съгласи се Гаспар и с помощта на ножа изсипа в един тиган лука, който току-що беше нарязал. — Какво ви накара да промените решението си?

Тя се поколеба за миг, после му каза истината:

— Нямам смелостта да прекарам четири седмици на място, обитавано все още от призрака на мъртво дете.

— За малкия Джулиан ли говорите?

Маделин кимна утвърдително. През следващия четвърт час двамата оживено разговаряха, като всеки от тях разказа какво е научил за живота и обаятелното изкуство на Шон Лоренц, както и за последните му изчезнали картини.

След като отказа чаша вино, Маделин отвори хладилника, за да вземе тоалетната си чантичка, която беше оставила там преди няколко часа. После се престори, че е много уморена, и отиде да си легне.

2

Дървеното стълбище, което водеше до бърлогата на Лоренц, стигаше право в ателието и неговата остъклена веранда. От най- красивото помещение на къщата се влизаше в скромна по размери, но уютна спалня с прилежаща към нея баня. Маделин нареди някои свои вещи, намери чисти чаршафи в един шкаф и оправи леглото си. После си изми ръцете и седна на малкото дървено бюро до прозореца. Първо съблече пуловера и блузата си. След това извади от тоалетната чантичка едно шишенце и спринцовка. Постави иглата на спринцовката, свали капачката, изтегли лекарството и после натисна леко буталото, за да излезе въздухът. С напоен със спирт памучен тампон почисти мястото на корема си, където смяташе да постави инжекцията. Въпреки че парното работеше, цялото й тяло трепереше. Боляха я костите и кожата й бе настръхнала. Тя пое дълбоко въздух, щипна между пръстите си част от кожата и заби иглата в подкожната мазнина, като внимаваше да не е твърде близо до мускулите, нито до ребрата. Помъчи се да не трепери, докато инжектираше медикамента. Това си беше истинско мъчение, защото той пареше ужасно. По дяволите! По време на службата си в полицията беше попадала в изключително опасни ситуации: опрян в слепоочието й пистолет, профучали на косъм от тила й куршуми, стълкновения с най-долната измет на Манчестър. Макар че във всеки от тези случаи бе успявала да надмогне страха си, сега се разтреперваше от една нищо и никаква игла!

Маделин затвори очи. Ново поемане на дъх. Натискане докрай на буталото. Изваждане на иглата. Памук за спиране на кървенето.

Легна на леглото, като продължаваше да трепери. Също като сутринта на гарата, имаше чувството, че ще умре. Гадеше й се, стомахът й се гърчеше от спазми, не й достигаше въздух и главата й се пръскаше от болка. Тъй като зъбите й тракаха от студ, придърпа одеялото върху себе си. Зад спуснатите си клепачи видя отново снимките на малкия Джулиан, карминеночервените цветове, града в пламъци. След това, в обратен ред, видя по-ведрата картина на майчинството. Постепенно се почувства по-добре. Тялото й се отпусна. Тъй като сънят не идваше, стана и наплиска лицето си със студена вода. Дори почувства глад. Съблазнителният аромат на ризотото с трюфели стигаше чак до ателието.

Като преглътна гордостта си, Маделин слезе по стълбите, за да се присъедини към Гаспар в кухнята.

— Господин Кутанс, поканата ви за вечеря още ли е валидна? Сега ще видите дали приличам на човек, който яде киноа.

3

Противно на очакванията й, вечерята се оказа приятна, дори весела. Преди две години Маделин бе гледала на „Бродуей“ постановката на пиесата на Гаспар „Призрачният град“, играна два месеца в театър „Баримор“, с Джеф Даниълс и Рейчъл Вайс в главните роли. Пиесата бе оставила у нея противоречиви впечатления: бяха й харесали блестящите диалози, но я беше смутило циничното виждане на автора за обществото.

За щастие, Кутанс не се оказа онзи саркастичен присмехулник, който си бе представяла, съдейки по пиесата му. В действителност той беше доста голям особняк — своеобразен джентълмен мизантроп и песимист, но който по време на вечеря можеше да бъде чудесен събеседник. Съвсем естествено по-голямата част от разговора им се съсредоточи върху Шон Лоренц. Двамата споделиха своето въодушевление от неговата живопис, както и информацията и любопитните подробности, които бяха научили този следобед. Те изядоха с апетит цялото ризото и завършиха вечерята с бутилка „Сен Жюлиен“.

След като се нахраниха, разговорът им продължи в хола. Гаспар избра от фонотеката една стара плоча на Оскар Питърсън, запали огън в камината и отвори бутилка двайсетгодишен бърбън „Папи ван Уинкъл“, който намери в къщата. Маделин си събу ботушите, протегна краката си на дивана, наметна се с едно карирано одеяло и извади от джоба си ръчно свита цигара, която не съдържаше само тютюн. От тревата и уискито напрежението се стопи напълно и атмосферата стана още по-непринудена, докато разговорът придоби по-личен характер.

— Имате ли деца, Кутанс?

— Слава богу, не! — възкликна той. — И никога няма да имам.

— Защо?

— Не искам да налагам на никого скандалния свят, в който сме принудени да живеем.

Маделин си дръпна от цигарата.

— Не преувеличавате ли малко?

— Не мисля.

— Съгласна съм, че някои неща не вървят добре, но…

— Някои неща не вървят добре? Отворете си очите, по дяволите! Планетата ни е на ръба на унищожението и ни очаква ужасно бъдеще, още по-жестоко, по-непоносимо, по-тревожно. Трябва да си голям егоист да искаш да наложиш на някого такова бъдеще.

Тя понечи да му отговори, но Гаспар вече се бе отприщил. В продължение на четвърт час, като въртеше безумно очи и дъхаше па алкохол, той разви своята дълбоко песимистична теза относно бъдещето на човечеството, описвайки едно апокалиптично общество, подвластно на технологиите, свръхконсумацията и посредственото мислене. Едно хищническо общество, което, отдадено на методичното унищожение на природата, се бе запътило с еднопосочен билет към небитието.

Маделин изчака да се увери, че е свършил тирадата си, и заключи:

— Всъщност вие мразите не само глупаците, а целия човешки род.

Той не се опита да го отрече:

— Знаете ли какво е казал Шекспир: „Дори и най-свирепият звяр знае що е милост! Обаче човекът не знае милост. Човекът е най-лошият от всички хищници. Той е паразит, който под лустрото на цивилизоваността се радва единствено когато властва над другите и ги унизява. Обзето от мания за величие и самоунищожение същество, което мрази себеподобните, защото мрази самото себе си.

— А вие, Кутанс, сте различен, така ли?

— Не, точно обратното. Ако желаете, може да ме сложите в кюпа — отвърна той, като изпи последната си глътка уиски.

Маделин смачка цигарата си в една паничка, която й служеше за пепелник.

— Трябва да сте много нещастен, за да мислите така.

Драматургът отхвърли идеята с едно махване на ръката, а тя отиде да вземе шише вода от хладилника.

— Просто съм здравомислещ човек. Научните изследователи са още по-големи песимисти от мен. Екосистемите на Земята неизбежно загиват. Вече преминахме границата, откъдето няма връщане.

Тя го провокира:

— Ами защо не си теглите куршума още сега?

— Разговорът не беше за това — защити се Гаспар. — Попитахте ме защо не искам да имам деца. Отговорът ми беше: „Защото не желая да ги виждам да растат сред хаос и изстъпления.“

Той насочи обвинително към нея показалеца си, който трепереше колкото от алкохола, толкова и от гняв.

— Никога няма да наложа на дете да живее в този жесток свят. Ако възнамерявате да постъпите по друг начин, това си е ваш избор, но не очаквайте от мен да го одобря.

— Вашето одобрение изобщо не ме интересува — каза троснато тя, като седна отново на дивана, — но все пак се питам: защо не се борите да промените всичко това? Защитете каузите, които са от значение за вас. Включете се в някоя асоциация, станете активист в…

На лицето му се изписа отвращение.

— Колективна борба? Това не е за мен. Презирам политическите партии, синдикатите, лобистките групи. Аз съм на едно мнение с Жорж Брасенс: „Щом сме повече от четирима, ние сме група идиоти.“ Освен това битката вече е изгубена, въпреки че хората са твърде страхливи да го признаят.

— Знаете ли какво ви липсва? Необходимостта да водите истинска борба. Да имаш дете означава да бъдеш принуден да се бориш, да се бориш за бъдещето. Борба, която винаги е съществувала и винаги ще съществува.

Той я погледна странно.

— А вие, Маделин, имате ли деца?

— Може би някой ден ще имам.

— Само за ваше лично удоволствие, нали? — подхвърли с насмешка той. — За да се чувствате „пълна“, „завършена“, „удовлетворена“? За да постъпите като приятелките ви? За да се избавите от укорителните въпроси на мама и татко?

Вбесена, Маделин се изправи и плисна в лицето му от ледената вода, за да го накара да млъкне. След кратко колебание запрати но него и пластмасовото шише.

— Вие наистина сте голям простак! — извика тя и се втурна към стълбите.

Младата жена ги изкачи, като вземаше по две стъпала наведнъж, и затръшна вратата на стаята си.

Останал сам, Гаспар дълбоко въздъхна. Не за първи път говореше грубости под въздействието на алкохола, но никога не бе съжалявал толкова много за това.

Нацупен като дете, той си наля още една чаша уиски и загаси лампата, преди да се изтегне на шезлонга с недоволно сумтене.

В замъгленото му от алкохола съзнание изплува отново спорът им — неговите аргументи, както и тези на Маделин. Накрая може би бе прекалил, но беше искрен. Съжаляваше за грубостта i и, но не и за същността на казаното. Сега, като премисляше разтвора им, си даде сметка, че има аргумент, който не бе споменал — хората, които искат деца, очевидно се чувстват в състояние да ги защитят.

Гаспар никога нямаше да се чувства така.

И това го ужасяваше.