Парижката квартира

1

Аз съм на път. Ще бъда при вас след 10 минути.

Диана Рафаел

Маделин прочете есемеса на психиатърката на Лоренц, когато пристигна пред двете кули на базиликата „Сент Клотилд“. Беше 8:30 часът сутринта. Времето беше по-хладно и сухо от предния ден. Тъй като не бе прибрала скутера си от улица „Сена“, тя бе дошла пеша от улица „Шерш Миди“ — здравословен джогинг за ободряване на организма.

Предната нощ бе заспала чак в 3 часа сутринта и беше станала в 6 часа. Последните часове буквало я бяха изтощили. Първо физически, защото трябваше незабелязано да пренесат картините от училището до къщата, а след това умствено и емоционално. Все още не бе открила отговора на въпроса защо няколко дни преди смъртта си Шон Лоренц е бил убеден, че синът му все още е жив.

Докато си поемаше дъх, подпряла ръце на коленете си, младата жена си мислеше за Гаспар. Откакто бяха открили написаното със светещи букви послание на художника, драматурга не го свърташе на едно място. Пълен профан по отношение на интернет, той бе прекарал част от нощта да преглежда сайтовете на големите американски медии. Онова, което бе открил в тях, го беше смутило — множество статии, публикувани в дните след трагедията, наистина посочваха, че тялото на малкия Джулиан не е било намерено в склада, където е била държана Пенелопе.

Възстановявайки хронологично смъртоносните действия на Беатрис Муньос, следователите бяха стигнали до извода, че чилийката е хвърлила трупа на детето при устието на Нютаун Крийк, в южната част на Куинс. Полицаите бяха намерили покритата с петна от кръв плюшена играчка на детето на единия бряг на реката. Там били изпратени няколко водолаза да претърсят дъното, но достъпът до мястото — едно от най-замърсените в Ню Йорк — бил затруднен, а и в този участък течението било твърде силно и явно било отнесло мъничкото телце.

Въпреки това версията на Пенелопе Лоренц, която упорито твърдеше, че синът й е бил намушкан пред очите й, никога не беше подложена на съмнение. Обективно погледнато, Маделин също нямаше причина да се съмнява в нея. Съдейки по статиите, които бе прочела, всичко водеше до извода, че Муньос е действала сама, без съучастници. Нямаше никакво съмнение, че момчето е мъртво. Бяха намерили негова кръв навсякъде — във вана, използван за отвличането му, в склада в Куинс, на брега на Нютаун Крийк.

Младата жена реши да изчака психиатърката на отопляемата тераса на кафенето с изглед към градината на базиликата. Тя се бе обадила за тази среща в кабинета на Диана Рафаел час по-рано, като й бе изпратила няколко снимки на картините на Шон Лоренц. Маделин се настани под един инфрачервен лъчист отоплител и си поръча двойно еспресо. Пристигналият есемес от „Ер Франс“ й напомни, че трябва да се регистрира за полета си до Мадрид: излитане в 11:30 ч. от летище „Шарл дьо Гол“ и кацане в испанската столица два часа по-късно. Тя се регистрира онлайн, изпи твърде късото кафе, което й бяха донесли, и веднага си поръча второ, от което си посръбваше, докато си мислеше за снощната им експедиция.

За разлика от Гаспар, нея най-много я бе развълнувало не посланието с фосфоресциращи букви, което тя намираше за екстравагантно, а всичко останало, особено почти духовното пътуване, описано от Шон Лоренц чрез неговия триптих. Едно пътуване, което познаваше твърде добре, защото и самата тя го бе направила преди няколко месеца.

Когато си бе прерязала вените във ваната, Маделин бе имала халюцинации, преди да изгуби съзнание. Докато кръвта й бавно изтичаше, тя лежеше зашеметена от горещата пара. Съзнанието й постепенно гаснеше и Маделин пътуваше слепешката сред някакъв мъглив пейзаж. Тя беше сигурна, че в последните си картини Шон Лоренц се е стремил да изобрази същото преживяване.

Първо чернота. Шалтерът е дръпнат — ти си изключен от света и се озоваваш за кратко в плен на собствената си болка, в лабиринта на отчаянието си, в тъмницата, в която се е превърнал животът ти.

После преминаваш през дълъг тъмен тунел, който те отвежда към топла, мека, разсеяна светлина. Изпитваш прекрасното усещане, че се носиш сред седефен муселин, че прекосяваш пухкава „ничия земя“, че те носи лекият ветрец на лятна нощ сред хиляди лампички, излъчващи перлена светлина.

След това Маделин бе изпитала смущаващото чувство, че се отделя от тялото си и наблюдава надвесените над нея парамедици, които се опитваха да я реанимират, преди да я качат в линейката. По пътя към болницата бе останала за миг с тях и с Джул.

После отново светлина. Огнена спирала, която я бе погълнала и запратила в буен опалов поток, където пред очите й главозамайващо се бе изнизал като панорамен филм целият й живот. Бе видяла силуета и лицето на баща си, сестра си Сара, чичо си Андрю. Щеше й се да спре да поговори с тях, но не можа да задържи потока, който я отнесе нататък.

Топъл, обгръщащ я гальовно поток. По-силен от всичко на света. В ушите й звучеше тих шепот, който приличаше на ангелски песнопения и я изпълваше с нежелание да се връща назад.

При все това Маделин не беше стигнала до края на тунела. Тя почти бе докоснала границата. Граница, която можеше да бъде пресечена само в едната посока. Обаче нещо я бе повикало обратно — гласът на интуицията, който й подсказваше, че историята на живота й може би заслужава друг епилог.

Когато бе отворила очи, се бе оказала в болнична стая, с тръба в гърлото, омотана в бинтове, с включена система за венозна инфузия.

Маделин много добре знаеше, че нейното преживяване не е нещо необичайно. Десетки хиляди хора разказваха подобни истории. „Преживяванията близко до смъртта“ бяха описани в попкултурата чрез множество романи и филми. Разбира се, след това пътуване тя бе напълно преобразена. Не че беше по-склонна да вярва в живота след смъртта, но беше завладяна от желанието да изживее пълноценно времето, което й оставаше. Да се отърве от всичко маловажно. Да придаде друг смисъл на живота си. Да има дете.

Споменът за това близко до смъртта преживяване все още бе дълбоко запечатан в ума й. Сякаш се беше случило предишния ден. Нищо не беше избледняло. Тъкмо обратното, усещанията бяха дори по-силни, образите — по-ясни, както и безметежността на „пътуването“, опияняващият зов на светлината. Именно тази светлина Лоренц бе успял да нарисува с всичките й нюанси, с цялата й яркост. Тази дяволска светлина, която по загадъчен начин блестеше като измамното слънце на пламенната любов.

— Вие ли сте Маделин Грийн?

Въпросът я върна в реалността. Една усмихната жена стоеше под лъчистия отоплител на терасата. Около четирийсетте, с бежово кожено яке и слънчеви очила с цвят на пчелен мед.

— Аз съм Диана Рафаел — каза тя, като протегна ръка.

2

Този път Кутанс не трябваше да настоява дълго, за да бъде приет от Пенелопе. Той пристигна на улица „Сен Гийом“ още на зазоряване с тежката картина под мишница. Когато позвъни на домофона, бившата съпруга на Лоренц му отвори, без да го пита за целта на посещението му.

Гаспар излезе, задъхан, от асансьора. Филип Карея не го посрещна, явно още не беше станал от леглото. Вратата на апартамента беше отключена. Драматургът влезе в антрето, като влачеше по паркета рамката от орехово дърво, която бе увил с одеяло.

Пенелопе го чакаше, седнала на дивана в хола, в студената сутрешна светлина. Синкавият зрак имаше двояка полза — оставяше крещящия интериор да тъне в сумрак и показваше вдовицата Лоренц само като неясен силует, което бе по-благоприятно за нея от яркото осветление.

— Обещанието е спазено — обяви той и сложи на кожения диван все още увитата в одеяло картина.

— Кафе? — предложи тя, като го покани да седне на една отоманка.

Облечена в избелели сиви джинси и стара тениска, Пенелопе сякаш бе останала в 90-те години. Сега, виждайки я за втори път, Гаспар не я намери за толкова отвратителна. Лицето й — продукт на пластични операции — не изглеждаше така застинало като при предишната им среща. Дебелите й устни вече не създаваха впечатлението, че ще се пръснат, когато изрече някоя дума.

„Човек свиква с всичко“, помисли си той, като взе чашата с кафе, поставена на малката масичка.

— Значи намерихте това, което търсехте — каза тя и посочи увитата в одеяло картина.

Гласът й обаче си беше останал същият — глух, монотонен, стържещ, сякаш в гърлото й имаше дърворезачка.

— Открихме картините и непременно трябва да видите едната от тях.

Тя въздъхна.

— Надявам се, че не е портрет на Джулиан, нали?

— Не точно.

— Не бих понесла да го видя.

Гаспар стана и без ефектни жестове махна одеялото, за да открие пред Пенелопе последната картина на бившия й съпруг.

Поставено до двата високи прозореца, платното се разкри в цялото си великолепие. Драматургът дори изпита чувството, че го преоткрива. Пред картината сякаш затанцува някаква завладяваща магическа светлина, която се излъчваше от нея.

— Привилегията на творците е, че продължават да живеят чрез своите творби — каза Пенелопе.

Гаспар бавно спусна четирите пердета и стаята потъна в мрак.

— Какво правите? — извика изплашено тя.

После видя фосфоресциращите букви и тайнственото им послание: „Джулиан е жив.“

— Достатъчно! Вдигнете пердетата! — нареди Пенелопе.

Жената бе обзета от истинска ярост, лицето й почервеня и се изкриви от гняв, веждите й се вдигнаха високо, носът й изглеждаше още по-тънък, а бузите — издути като на хамстер.

— Защо Шон е бил убеден, че синът ви е жив? — безмилостно попита Гаспар.

— Не знам нищо за това! — извика Пенелопе, като скочи от дивана и обърна гръб на платното.

Отне й повече от минута, за да се успокои и отново да го погледне.

— Когато ме разпитвахте вчера, се престорих, че не си спомням какво ми каза Шон, когато се обади от Ню Йорк минути преди смъртта си.

— Защо?

— Защото не исках да произнеса тези думи, но…

— Да?

— Точно това ми каза тогава: „Нашият син е жив, Пенелопе!“

— Как реагирахте вие?

— Наругах го и затворих телефона. Човек не се шегува със смъртта на децата си!

— И не се опитахте да разберете какво е…

— Какво да разбера? Видях как синът ми бе наръган с нож. Видях как го убива самият дявол, разбирате ли? Видях го. Видях го! Видях го!

Гаспар разбра по погледа й, че казва истината.

Пенелопе изхълца, но отказа да заплаче пред него. Тя побърза да преглътне сълзите си и каза:

— Нямаше изход за връзката ни с Шон. Той не преставаше да ме обвинява за смъртта на Джулиан.

— Защото сте излъгали за мястото, където сте отишли в деня, когато той е бил отвлечен?

Тя кимна утвърдително.

— Може би, ако бяха започнали да търсят в този район, полицаите щяха да пристигнат навреме, за да го спасят. Във всеки случай Шон мислеше така и аз живях дълго с тази вина. Но логично погледнато, главният виновник е самият Шон.

Гаспар осъзна, че Пенелопе играе роля, която е репетирала мислено хиляди пъти през последните две години.

— Ако не беше подтикнал Муньос да го придружи при извършването на онези грабежи, тя нямаше да храни такова озлобление към него!

— Той съгласен ли беше по този въпрос?

— Не! Твърдеше, че е направил това заради мен — да събере пари, за да дойде при мен в Париж. Казах ви, нямаше никакъв изход от това положение. Шон ме обвиняваше за всичко.

Гаспар изпита странна тъга. Той стана и се сбогува с Пенелопе.

— Веднага усетих, че сте честен човек, господин Кутанс.

— Как го разбрахте?

— Защото действате открито — отвърна тя и добави без никаква връзка: — Хората са разделени на добри и всички останали. Разделителната линия е съвсем ясна. Вие сте добър човек. Като Шон.

Той се възползва от мълчанието й и се запъти към вратата. Вече хванал дръжката, внезапно се обърна и се върна при Пенелопе.

— Наясно съм, че е изключително болезнено за вас да говорите за това, но бих искал да знам какво се случи наистина в деня на отвличането на Джулиан.

Тя въздъхна уморено.

— То беше описано в десетки вестникарски статии.

— Знам, но искам да го чуя от вас.

3

Кабинетът на Диана Рафаел се оказа просторно помещение, от чиито насрещно разположени прозорци се разкриваха изключителни гледки към Париж. От едната страна към базиликата „Сент Клотилд“, а от другата към църквата „Сен Сюлпис“, купола на Пантеона и хълма Монмартър.

— Тук имам чувството, че съм в наблюдателния пост на пиратски кораб — погледът стига толкова далече, че виждаш наближаването на трусове, бури и тропически циклони. Това е изключително практично за един психиатър.

Лекарката се усмихна на собствената си метафора, сякаш току-що я беше измислила. Също като при срещата си с Файол, Маделин си помисли, че е имала напълно погрешни очаквания. Тя си бе представяла Диана Рафаел нещо от рода на стара даскалица с очила и хваната на кок прошарена коса. В действителност психиатърката беше дребна жена с дяволит поглед и къса, чуплива коса. С бежовото си кожено яке, прилепнали дънки и чистички маратонки „Адидас Газела“ тя създаваше впечатлението, че се изживява още като волна студентка.

Диана беше оставила близо до входната врата сребрист куфар на колелца.

— На почивка ли заминавате? — попита Маделин.

— В Ню Йорк — отвърна психоложката. — Прекарвам там половината от времето си.

Тя посочи закачените на стените фотоси. Бяха снимки, направени от въздуха, на които се виждаше стъклена сграда, разположена между гора и океан.

— Това е Детски център „Лоренц“ — клиника за деца, която основах благодарение на Шон. Той се намира в Ларчмънт, северно от Ню Йорк, в окръг Уестчестър.

— Лоренц директно ли финансира тази клиника?

— Директно и индиректно — отвърна Диана. — Част от средствата дойдоха от продажбата на две големи картини, които бях купила от него на безценица през 1993 г. и които препродадох, когато популярността му нарасна. След това, като чу за моя проект, Шон ми даде още три картини, като ми позволи да ги продам на търг. Той беше много горд, че неговата живопис служи за нещо прагматично — лечение на деца от бедни семейства.

Маделин скъта тази информация в ума си. Психиатърката се настани зад бюрото си и смени темата:

— Значи намерихте последните три картини на Шон. Поздравления. Благодаря ви за снимките. Картините са прекрасни. Квинтесенцията на творчеството на Лоренц! — каза тя, като покани гостенката си да седне срещу нея на един стол „Василий“.

Цялата стая бе обзаведена в стил „Баухаус“ — тръбни столове, кресло с формата на куб, фотьойл „Барселона“, тапицирана кушетка, холна масичка с ламиниран плот и хромирани крака.

— Знаете ли какво е изобразено на тези картини? — попита Маделин, като се облегна назад на стола си.

— Живописта на Шон не изобразява, тя…

— … представя, знам, вече съм научила тази формулировка. Но освен това?

Диана първо се засегна от думите й, после й стана смешно и се предаде:

— Чрез картините си Шон е искал да покаже двете си преживявания близко до смъртта.

— Значи сте били в течение?

— За картините не знаех, но не съм изненадана. Шон беше мой пациент в продължение на двайсет години! Както вече споменах на господин Кутанс, през 2015 г. Шон преживя в интервал от няколко месеца два много тежки инфаркта. Два инфаркта, от които изпадна в кома, преди да успеят да го реанимират. Вторият сърдечен арест беше утежнен и със септичен шок.

— Сепсис?

— Да, много сериозна бактериална инфекция, от която едва не умря. Той дори беше обявен за клинично мъртъв, преди да се съживи като по чудо.

— И след тези два случая е започнал да рисува каквото е преживял?

— Така мисля. Шон беше много развълнуван от това преживяване. Този преход от тъмнината към светлината остави незаличим отпечатък върху него. Той го интерпретираше като един вид опияняващо преживяване, като прераждане. Оттук и желанието му да върне това чувство чрез своите картини.

— Това изненада ли ви?

Психиатърката сви рамене.

— Работих в болница петнайсет години. Знаете ли, върнати към живота пациенти, които казват, че след комата са преминали през тунел от светлина, е нещо обичайно. Преживяванията на ръба на смъртта са феномен, който е известен още от древността.

— Тези операции отразиха ли се на здравословното състояние на Шон?

— Разбира се: проблеми с паметта, крайна умора, нарушена координация на движенията…

Диана млъкна насред изречението. В очите й проблесна дяволитост и разбиране.

— Не сте ми казали всичко, нали?

Маделин не помръдна, чакайки я да продължи.

— За да настоявате толкова много да ме видите, значи сте открили и нещо друго… Може би друга картина?

Младата жена извади телефона си и показа на психиатърката направената в тъмнината снимка на последното платно с посланието, написано с фосфоресциращи букви: „Джулиан е жив.“

— Значи това било.

— Не изглеждате изненадана.

Диана се облакъти ни бюрото си и преплете пръсти, сякаш се канеше да се моли.

— Знаете ли защо Шон бе толкова развълнуван от двете си състояния близко до смъртта? Първо, защото в прословутия тунел от светлина бе видял всички починали хора, играли важна роля в живота му: майка си, приятелите си от Харлем, които през 90-те години на миналия век са умрели от свръхдоза или в престрелки между бандите. Бе видял дори Беатрис Муньос.

— Класическо преживяване преди смъртта — отбеляза Маделин. — Виждаш целия си живот и всички починали хора, които са били важни за теб.

— Човек би казал, че говорите от личен опит.

— Да се върнем на Лоренц, ако нямате нищо против. Аз не съм наш пациент.

Психиатърката не настоя.

— Обаче има един човек, когото Шон не е видял в тунела — каза тя.

Маделин най-накрая разбра и кръвта замръзна във вените й.

— Своя син.

Диана кимна утвърдително.

— Всъщност всичко тръгна оттам. Шон започна да развива налудничавата теория, че щом не е срещнал Джулиан, значи той още е жив.

— Вие не вярвате ли в това?

— Вярвам в рационалното обяснение на този феномен — кислородният глад на мозъка, който води до нарушения на зрителната кора, действието на медикаментите, които променят съзнанието. В случая на Шон последното беше очевидно. За да овладеят сепсиса, му инжектираха големи дози допамин — вещество, което предизвиква халюцинации.

— Не се ли опитахте да го вразумите?

Диана разпери безпомощно ръце.

— Безсмислено е да се опитваш да убедиш някого, който не иска да чуе гласа на разума. Шон имаше нужда да вярва, че синът му все още е жив. Човек е безсилен пред някого, който не желае да го слуша.

— И какво бе неговото заключение?

— Мисля, че се канеше да възобнови разследването за отвличането на Джулиан, но смъртта му попречи.

— Според вас има ли вероятност детето да е оцеляло?

— Не, за съжаление, Джулиан е мъртъв. Не изпитвам симпатия към Пенелопе, но няма причина тя да не казва истината. Всичко останало са само халюцинации на Шон, който беше мой приятел, но беше смазан от скръб и с помрачено от медикаментите съзнание.

4

Качването на пасажерите за полет 118 на „Ер Франс“ за Мадрид ще започне от изход 14. Молим семействата с малки деца и пътниците с места от 20-о до 34-то да минат първи.

Маделин провери кой номер е нейното място на бордната карта, която току-що беше разпечатала на един ПОС терминал на „Ер Франс“. До Коледа оставаха два дни. Имаше десетки закъснели полети и терминал Е на летище „Шарл дьо Гол“ беше претъпкан.

— Благодаря ви, че ме придружихте, Гаспар. Знам, че не харесвате летищата.

Той пусна край ушите си хапливата й забележка.

— Значи заминавате ей така?

Тя го погледна с недоумение, не разбирайки накъде клони.

— Какво друго искате да направя?

— Смятате ли, че сте свършили работата си само защото сте намерили картините?

— Да.

— А по-нататъшното разследване?

— Какво разследване?

— За смъртта на Джулиан.

Тя поклати глава.

— Ние не сме полицаи, Кутанс, нито вие, нито аз. А и разследването отдавна е приключило.

Маделин се опита да стигне до зоната за качване, но той й препречи пътя.

— Не ми говорете като на глупак.

— О, стига!

— Има още много неизвестни.

— Какво имате предвид?

— Една малка подробност — отвърна той саркастично. — Тялото на детето така и не е открито.

— Това е напълно нормално, било е отнесено от Ист Ривър. Кажете ми честно, имате ли някакви съмнения относно смъртта му?

Тъй като Гаспар не отговори, тя настоя:

— Мислите ли, че Пенелопе Лоренц ви е излъгала?

— Не — призна той.

— В такъв случай спрете да си блъскате главата по този въпрос. Детето е умряло преди две години. Това е ужасна трагедия, но не ми засяга. Върнете се към пиесите си, това е най-доброто, което можете да направите.

Без да й отговори, драматургът я придружи до пункта за проверка на сигурността. Маделин свали колана си и го сложи в един пластмасов контейнер, после добави якето и телефона си.

— Довиждане, Гаспар. Сега цялата къща е на ваше разположение. Вече няма да ви притеснявам. Ще можете спокойно да пишете!

Дойде му наум гръцкото понятие, кайрос — решаващият момент, и умението да знаеш как да се възползваш от него. Способността да не пропуснеш шанса си, когато той се появи и може драстично да промени живота ти в една или друга посока. Онзи вид повратни моменти, които Гаспар винаги бе пропускал в живота си. И този път той се опита да намери подходящите думи, с които да убеди Маделин да не заминава, но се отказа. С какво право? И защо? Тя си имаше свой живот, своя цел, която беше важна за нея, за която се беше борила. Той дори се засрами, че му е хрумнала тази мисъл, и й пожела късмет.

— Успех, Маделин. Ще ме държите ли в течение?

— Как да го направя, Гаспар? Вие нямате телефон.

Прииска му се да й отговори, че векове наред хората са поддържали връзка без телефон, но се въздържа.

— Кажете ми номера си, аз ще ви се обадя.

По изражението й разбра, че тя не гори от желание да го направи, но понеже не възрази, той протегна бинтованата си ръка като четиринайсетгодишен хлапак, за да му напише набързо номера си върху превръзката.

После младата жена мина през скенера за сигурност, махна му за сбогом и продължи напред, без да се обърне. Кутанс гледа след нея, докато се скри от погледа му. Странно беше да се раздели така с нея. Смущаващо бе да приеме, че всичко е свършило и няма да я види отново. Бяха прекарали заедно само два дни, а имаше чувството, че я познава много отдавна.

След като я изгуби от поглед, Гаспар дълго стоя неподвижно като зашеметен. Какво да прави сега? За миг се изкуши да се възползва от факта, че е на летището, да отиде на гишето на „Ер Франс“ и да си купи билет за Атина. Няколко секунди обмисля идеята да избяга от парижкия ад, от тази цивилизация, която ненавиждаше и която не го приемаше. Ако хванеше самолет днес, още тази вечер щеше да пристигне на своя гръцки остров. Щеше да си живее сам, далеч от всичко, което го нараняваше: жени, мъже, технологии, замърсяване, чувства, надежди. След дълго колебание се отказа от това намерение. Нещо — не знаеше какво точно — го задържаше в Париж.

Гаспар излезе от терминала и застана на опашката за таксита. Чакането беше по-кратко, отколкото бе очаквал. Той помоли шофьора да го закара до 6-и арондисман. После неочаквано и за самия себе си се чу да казва:

— Може ли да ме оставите пред някой магазин на компания „Оранж“? Трябва да си купя мобилен телефон.

Докато пътуваше, Кутанс потъна в тъжни размисли и с натежало сърце си припомни ужасната история, която му беше разказала Пенелопе Лоренц.

Една история, осеяна с трупове, сълзи и кръв.

1

— Джулиан! Побързай, моля те!

Манхатън. Горен Уест Сайд. 12 декември 2014 г. Десет часът сутринта.

Казвам се Пенелопе Курковски, по мъж Лоренц. Ако сте жена, несъмнено сте ме виждали преди няколко години по кориците на „Вог“, „Ел“ или „Харпърс Базар“. И сигурно сте ме мразили. Защото бях по-висока, по-стройна, по-млада от вас. Защото бях по- елегантна, по-богата и изглеждах по-добре от вас. Ако сте мъж, навярно сте ме срещали на улицата и сте се обръщали след мен. И независимо от образованието си и уважението, което на теория изпитвате към жените, тайничко в мръсното си подсъзнание сте си казали нещо от рода на „Каква готина мацка!“ или „С радост бих я опънал тази“.

— Хайде, Джулиан!

Таксито ни оставя на ъгъла на Сентръл Парк Уест и 71-ва улица. Няма дори двеста метра до хотела, където Филип ме чака, но моят обикновено немирен син не идва.

Обръщам се. Облечен с якето си с качулка, Джулиан седи на каменните стъпала на една от красивите къщи от червен пясъчник, които се издигат от двете страни на улицата. Със замечтано изражение той наблюдава удивено облачето пара, което се образува в ледения въздух, щом отвори уста. Джулиан се усмихва щастливо, разкривайки млечните си зъбки, и носи както винаги старото си плюшено куче, което мирише и всеки момент може да се разпадне.

— Достатъчно, хайде!

Връщам се при него и го дръпвам заръката, за да го накарам да стане. Веднага щом го докосвам, той избухва в сълзи. Винаги един и същи цирк, едни и същи капризи.

— Престани!

Това дете ме подлудява! Всички му се възхищават и сякаш никой не забелязва какво ми е на мен. Джулиан понякога е бавен и замечтан, друг път — агресивен и хленчещ. Изключителен егоист! Никога не е благодарен, каквото и да правя за него.

Тъкмо се каня да го заплаша, че ще му взема любимото куче, когато един бял ван се качва с предните колела на тротоара и спира точно зад нас. Шофьорът му изскача от кабината и след това всичко се случва толкова бързо, че нямам нито време, нито самообладание да окажа каквато и да е съпротива. Някаква сенчеста фигура се нахвърля върху мен и ми нанася удари с юмрук в лицето, корема и гърдите, преди да ме наблъска в задната част на вана. Свита на две, не мога да дишам и ме пронизва такава силна болка, че дори не мога да изкрещя. Когато вдигам глава, върху мен се стоварва с пълна сила телцето на моя син, който също е хвърлен във вана. Тилът му разбива носа ми и шурналата кръв оплисква лицето ми. Очите ми парят и клепачите ми се затварят.

2

Когато идвам в съзнание, около мен цари полумрак и се оказвам заключена в някакъв затвор с ръждясали решетки. Истинска клетка за животни — тясна, мръсна, направо отвратителна. Джулиан е наполовина легнал върху мен, облян в сълзи и кръв. Прегръщам го и разбирам, че кръвта по личицето му е от мен. Опитвам се да го стопля, уверявам го, че всичко ще се оправи, че татко ще дойде да ни спаси. Обсипвам го с целувки. Обзема ме огромно съжаление за враждебността, която често съм проявявала към него. Измъчва ме мисълта, че случващото се с нас вероятно е последица от моя безпътен начин на живот.

Присвивам очи и оглеждам тънещото в сумрак място. Слабата светлина, хвърляна от две висящи от металните греди на тавана лампи, ми позволява да различа, че се намираме в някакъв склад, където се съхранява инвентар на зоологическа градина, цирк или менажерия. Виждам и други клетки, рула с метални мрежи, купчина метални столове, фалшиви скали, изгнили дървени палети, пластмасови храсти.

— Напишках се, мамо — проплаква Джулиан.

— Няма нищо, скъпи.

Коленича до него на твърдия, леденостуден бетонен под. Въздухът е изпълнен с вонята на мухъл и острия и възкисел мирис на страх. Вдигам от земята плюшеното куче и го използвам като марионетка.

— Виж, кученцето иска да го целунеш!

Известно време си играя с него, опитвайки се да създам атмосфера на нежност, която да го предпази от тази лудост. Поглеждам часовника си. Още няма единайсет и половина. Не сме пътували дълго, значи не сме много далече от Манхатън. Може би в Ню Джърси, Бронкс, Куинс… Убедена съм, че нашият похитител не ни е избрал произволно. Беше поел огромен риск да ни нападне в центъра на града. Значи е искал да залови точно нас. Искал е да се добере до семейство Лоренц. Но защо? За откуп?

Вкопчвам се в тази мисъл, защото ме успокоява. Шон ще даде всичко, за да ни измъкне оттук. Е, мен може би не, но сина си със сигурност. Каквато и сума да поискат, той ще я плати. Шон има своя печатница за пари — с три мазвания на четката върху платното ще намери стадо овце, готови да му дадат милионите си. Спекуланти, търговци на ценни книжа, мултимилионери, собственици на хедж фондове, руски олигарси, китайски новобогаташи: всички те искат да имат творба на Лоренц в колекцията си. Картина на Лоренц! Картина на Лоренц! Тя е за предпочитане пред златото, пред хиляди дози кокаин, частен самолет или вила на Бахамите.

— Уличница!

Изкрещявам от изненада и стреснат, Джулиан се разплаква.

До клетката незабелязано се е приближила някаква жена — дебела, изгърбена, куцаща. Предполагам, че се е състарила преждевременно: дълга, права, започнала да се прошарва коса, ястребов нос, кръвясали от ярост очи. Страховитото й силно сбръчкано лице е покрито с татуировки: зигзагообразни линии, кръстове, триъгълници, кръгове, мълнии — като на индианците.

— Коя… сте вие?

— Млъквай, уличнице! Нямаш право да говориш!

— Защо го правите?

— Затваряй си устата! — изкрещява тя, като ме сграбчва за гърлото.

Със силата на бик жената ме дръпва напред и блъска няколко пъти главата ми в желязната решетка. Синът ми започва да пищи. От носа ми отново шурва кръв. Понасям ударите без съпротива, разбирайки, че тя притежава невероятна физическа сила.

Накрая жената ме пуска. Рухвам на земята с окървавено лице. Когато Джулиан се хвърля на врата ми, забелязвам, че индианката рови в стара, полуръждясала кутия с инструменти.

— Ела тук! — извиква тя.

Избърсвам кръвта, която капе в очите ми, и давам знак на сина ми да отиде в дъното на клетката.

„Не й противоречи.“

Жената продължава да рови в кутията, изваждайки едно след друго резачка за болтове, дърводелско ренде, дърводелска стяга, режещи клещи.

— Вземи това! — извиква тя, като ми подава режещите клещи.

Тъй като не помръдвам от мястото си, индианката се разгневява и измъква от канията, която носи на колана си, назъбен ловен нож, дълъг трийсет сантиметра.

Тя сграбчва ръката ми и с рязко движение срязва каишката на часовника ми. След това размахва циферблата под носа ми и посочва секундната стрелка.

— Чуй ме, малка уличнице. Имаш точно една минута, за да ми донесеш един от пръстите на сина ти. Ако откажеш, ще вляза в клетката, ще му прережа гърлото и след това ще те убия.

Аз съм смразена от ужас. Мозъкът ми отказва да проумее това, което тя иска от мен.

— Вие не…

— Направи го! — изкрещява жената, запращайки клещите в лицето ми.

Всеки момент ще загубя съзнание.

— Остават ти четирийсет секунди! Не ми ли вярваш? Добре, гледай!

Тя влиза в клетката и сграбчва Джулиан, който хълца от ужас. Индианката го влачи напред, опряла ножа си на гърлото на сина ми.

— Двайсет секунди.

Стомахът ми се свива на топка. Простенвам:

— Никога няма да го направя.

— Побързай!

Разбирам, че тя ще изпълни заплахата си и че нямам избор.

Вдигам клещите и се приближавам към нея и Джулиан, който започва да крещи:

— Не, мамо! Не, мамо! Не това! Не това!

Докато вървя към сина си с оръжието в ръка, разбирам две неща.

Адът е тук.

Адът няма край.

3

Адът е по-лош от най-ужасния кошмар.

След като ме накара да извърша немислимото, чудовището отнесе сина ми. За да обуздае безумната ми ярост, индианката ме повали на пода с удари в корема, гърлото, гърдите. Когато дойдох в съзнание, тя ме беше сложила на метален стол и ме бе омотала здраво през гърдите с бодлива тел.

Минаха часове, но не знам колко точно. Ослушвам се, но вече не чувам Джулиан. Всяко поемане на дъх ми причинява болка.

Острите шипове на бодливата тел разкъсват кожата ми.

Припадам, после идвам в съзнание, губя представа за времето. Потънала съм в кръв, в изпражненията си, в урината си, в сълзите си, в страх.

— Виж, уличнице!

Стреснато излизам от летаргията си.

В светлината виждам индианката, която държи Джулиан с една ръка, а в другата стиска ловния си нож. Дори не успявам да изкрещя. Острието се вдига и проблясва страховито, преди да прониже сина ми. Веднъж, два пъти, десет пъти. Плисва кръв. Изхълцвам ужасено. Крещя. Железните шипове пробиват плътта ми. Задушавам се. Искам да умра.

— Малка уличница!

1

Като се върна на улица „Шерш Миди“, Гаспар се изправи лице в лице с Шон Лоренц.

Големият портрет на художника — черно-бялата снимка, направена от английската фотографка Джейн Браун — налагаше сериозното си присъствие, изпълваше хола с осезаема тишина и създаваше впечатлението, че не ви изпуска от очи.

Най-напред Гаспар реши да го пренебрегне и се мушна в кухнята, за да включи кафеварката, която бе купил, след като бе излязъл от магазина за телефони. За да се ободри, си приготви италианско ристрето, което изпи на една глътка, а после едно лунго, с което да удължи удоволствието.

С чаша в ръка, той се върна в хола и отново срещна погледа на художника. Първия път, когато бе видял тази снимка, имаше чувството, че лицето на Шон му казва: „Върви по дяволите!“ Сега изпита усещането, че светлите му проницателни очи го гледат по друг начин, сякаш го молят: „Помогни ми.“

Няколко минути Гаспар се съпротивлява на този зов, преди да се предаде:

— Как да ти помогна? Синът ти е мъртъв, знаеш го.

Беше наясно, че е глупаво да говори с фотография, но го терзаеше нуждата да се оправдае, както и да събере мислите си и да направи равносметка на ситуацията.

— Добре, не са намерили тялото му — каза той, — но това не означава, че е жив. Признай, че твоята история от преживяването близко до смъртта не звучи достоверно.

Строгото лице продължаваше да го гледа мълчаливо. Гаспар отново му измисли отговор:

„Мислиш ли, че ако ти бе загубил сина си, нямаше да…“

— Аз нямам син — възрази той.

„Помогни ми.“

— Не ми додявай.

Спомни си едно изречение от интервюто на Лоренц с Жак Шансел. В края на срещата журналистът го беше попитал каква е висшата цел на всеки художник. „Да стане безсмъртен“ — бе отговорил Шон без колебание. Това можеше да мине за някаква мегаломанска приумица, ако не беше уточнението, направено след това от Лоренц: „Безсмъртието ти дава възможност да бдиш над любимите си хора колкото е възможно по-дълго.“

От спора с портрета Гаспар получи главозамайване, а след това и халюцинации — за кратко лицето на художника придоби чертите на баща му и повтори молбата си: „Помогни ми.“ Драматургът примигна, за да прогони видението, което избледня и изчезна.

След като се отърва от влиянието на двамата покойници, той се добра до убежището си на горния етаж, съблече се, свали превръзките си и се мушна под душа. Рядко се къпеше по средата на деня, но вълнението и тревогите, свързани със събитията от предната вечер, го бяха лишили от сън. Макар че се чувстваше смъртно уморен, когато се върна в къщата, студената вода малко го поободри. Докато сменяше внимателно превръзките си, отражението му в огледалото, изпъстрено с черни петна, го обезсърчи — дълга брада, доста пораснала коса, прекалено много косми и тлъстинки.

В едно от чекмеджетата на шкафчето в банята Гаспар намери прибори за бръснене: четка, бръснач и пяна с изтекъл срок на годност. Въпреки че му беше трудно с превързани ръце, първо отряза с ножица дългата брада, после се избръсна гладко и подстрига косата си. Имаше чувството, че сега вече диша по-леко. Освен това нямаше желание да навлича отново карираната риза и кадифените си панталони с външни джобове.

Само по фланелка и боксерки, той влезе в гардеробното помещение към по-голямата спалня в къщата. Оказа се, че също като Стив Джобс или Марк Зукърбърг, Шон Лоренц е бил последовател на capsule wardrobe — неизменния гардероб. В този случай имаше дузина сака „Смалто“ — от черно до светлосиво, и бели поплинени ризи с класическа яка и седефени копчета. Въпреки напълняването телосложението на Гаспар не се отличаваше много от това на художника. Той облече една риза и костюм и веднага се почувства учудващо удобно, сякаш току-що бе свалил няколко килограма.

В едно от чекмеджетата до навитите на руло кожени колани видя няколко шишенца с тоалетна вода — пет леко пожълтели картонени кутийки с „Пурън Ом“ на „Карон“, някои от които все още бяха в целофан. Спомни си забавния факт, който му бе разказала Полин, за да илюстрира обсесивния характер на Лоренц. Този парфюм бил първият подарък, който Пенелопе направила на бъдещия си съпруг в началото на връзката им. Оттогава Шон не престанал да го използва, но убеден, че междувременно тоалетната вода е променила съставките си, той методично следял обявите в иБей и системно купувал всички флакони, произведени през 1992 г.

Гаспар отвори една от опаковките и се напръска с парфюма. Естественият и вечен аромат на лавандула и ванилия му допадна. На излизане от гардеробното помещение видя отражението си в огледалото и изпита усещането, че вижда друг човек — един друг Лоренц, но по-закръглен и по-спокоен. За да допълни този облик, той прибра очилата си в чекмеджето с парфюми. Неизбежно се сети за един от любимите си филми — „Световъртеж“ — и безумното разследване на главния герой Скоти, изигран от Джеймс Стюарт. Мъж, който се опитва да промени новата си годеница, така че тя да заприлича на изгубената му любима. Чрез развръзката на филма Хичкок предупреждаваше, че опитът да заемеш мястото на покойник може да се окаже много опасно начинание. Но в този момент на Гаспар не му пукаше за това предупреждение. Като сви пренебрежително рамене, той приглади сакото си и излезе от стаята.

2

Още първия ден драматургът бе изненадан от едно обстоятелство — защо Бернар Бенедик, наследник и изпълнител на завещанието на Шон, бе решил да дава под наем къщата, оставяйки в нея толкова много лични вещи на художника? Този въпрос отново изплува в съзнанието му, докато крачеше из бившата спалня на Лоренц и Пенелопе. Това обстоятелство създаваше двойствено впечатление. От една страна, приятното чувство, че се намираш на познато място, и от друга — смущаващото усещане, че неволно си се озовал в ролята на воайор. Гаспар избра да се отърси от скрупулите и да приеме — „за добрата кауза“, оправда се сам — положението си на осквернител на личната неприкосновеност. Той щателно претърси стаята, като отвори всички шкафове и чекмеджета, направи оглед на стените, дори провери летвичките на паркета, макар и малко непохватно заради наранените си ръце. Находките му бяха оскъдни. Все пак под бюрото от палисандрово дърво намери шкафче на колелца, пълно с документи и пликове.

Кутанс внимателно прегледа съдържанието им и откри разпечатки на статии от интернет страниците на големите американски вестници, отразяващи повече или по-малко смъртта на Джулиан. Това бяха същите материали от „Ню Йорк Таймс“, „Дейли Нюз“, „Ню Йорк Поуст“ и „Вилидж Войс“, които бе прочел предния ден на лаптопа на Маделин. Не намери нищо ново освен потвърждението, че преди да почине, Лоренц отново се бе заел да разследва смъртта на сина си. По-изненадващото бе, че шкафчето съдържаше и поща, която художникът бе продължил да получава и след смъртта си: традиционните сметки за ток, телефон и интернет, купища рекламни листовки, писма от данъчната служба, които преследваха човек ad vitam aeternam.

В съседство със спалнята на родителите се намираше стаята на Джулиан. На прага й Гаспар се поколеба за миг, преди да събере смелост за това изпитание.

„Помогни ми.“

Той се помъчи да потисне емоциите си и влезе в детската стая. Разположена на нивото на градината, тя беше светло квадратно помещение с излъскан паркет и мебели, боядисани в пастелни цветове. Сега в нея цареше катедрална тишина, слънчевите лъчи струяха през прозорците, осветявайки детското креватче с бежова покривка, насъбралия се прах по лъскавата повърхност на библиотечните лавици, на които бяха наредени илюстровани книжки и малки колички. Сюжет за картина на Норман Рокуел!

Без да се надява да намери нещо в тази стая, Гаспар остана дълго време неподвижен, сякаш попаднал на място за тайно поклонение. Тук нищо не навяваше тъга. Напротив, стаята изглеждаше така, сякаш чакаше връщането на детето. Скоро то щеше да си дойде от училище, да отвори шкафовете, за да извади своите играчки „Лего“, магическата си дъска, фигурките на динозаври… Тази представа се задържа в съзнанието на драматурга, докато не видя на възглавницата едно опръскано с кръв плюшено куче.

От гледката дъхът му секна. Това ли беше играчката, която Джулиан е носил, когато е бил отвлечен? Ако беше така, как това плюшено животинче, което бе веществено доказателство, се беше озовало тук?

Той взе играчката с бинтованите си ръце. Кучето имаше смешна и добродушна физиономия, която беше в контраст със следите от засъхнала кръв по муцунката му. Гаспар я приближи до лицето си и изведнъж осъзна, че това не е кръв, а вероятно шоколад. Тогава разбра грешката си — това бе класическият номер на родителите, които винаги гледаха да имат резервна играчка. От муцунката на кучето не се носеше острият мирис на страх, а сладкото и топло ухание на детството. Вероятно това бе причината Лоренц да го запази като реликва — аромат на бисквити, току-що извадени от фурната, който извикваше приятните спомени за детски книжки, за златните класове на узряла пшеница, за кафявата бодлива обвивка на кестените, за пожълтелите листа от явор, носени във въздуха от топлия вятър. Тези прекрасни картини, изникнали пред очите на Кутанс, му вдъхнаха твърдата увереност — пред него се откриваше път, който той щеше да извърви докрай, независимо от последствията.

3

„Девет месеца зима — три месеца ад.“ Старата кастилска поговорка в повечето случаи не се потвърждаваше, всъщност в Мадрид валеше дъжд не повече от десет дни в годината. За лош късмет, 22 декември 2016 г. беше един от тях и при кацането си в испанската столица Маделин бе посрещната от много по-лошо време от това в Париж.

След тежкия полет — на летище „Шарл дьо Гол“, тъкмо когато самолетът й щеше да излети, се наложи да свалят един получил криза болен пътник и така загубиха своя коридор за излитане — Маделин слезе на мадридското летище „Барахас“ с почти два часа закъснение, за да се потопи в забавната бъркотия, която неизбежно настъпваше при този род пътувания. Същите онези усложнения, които изваждаха от равновесие Гаспар: препълнено с хора летище, изтощени пътници, безкрайно чакане, унизителното усещане, че те третират като добитък.

След като изтърпя пътуването с претъпкания летищен автобус, тя се качи на едно раздрънкано такси, в което вонеше на цигари и пот. Таратайка със запотени от застоялия въздух стъкла, в която понася в продължение на почти един час задръстванията, причинени от последните предколедни пазарувания, и безкрайния низ от разнообразни хитове на испанската естрада, които се лееха от радиото, включено на местна музикална станция. Топ 50 хитове на радио „Мовида“ — парчета на групите „Мекано“, „Лос Елегантес“, „Аляска и Динарама“.

„Кутанс ме е заразил!“ — тихо изпъшка Маделин, като пристигна на улица „Фуенкарал“, в самия център на квартал Чуека — бастионът на мадридската гей общност. Тя усети надвисналата опасност. Само да не се поддаде на този песимистичен мироглед! Ако започнеше да гледа на живота през черната призма на Гаспар Кутанс, трябваше да си тегли куршума.

Младата жена се насили да се настрои оптимистично. Шофьорът на таксито беше отвратителен, но тя въпреки това му остави бакшиш. В хотела никой не й помогна за носенето на багажа, но си каза, че не е имала нужда от помощ. Стаята й — резервирана в последния момент — беше потискаща, с изглед към един строеж и ръждясал кулокран, ала тя откри и в това известно очарование. Пък и след процедурата щеше да си почива и да има достатъчно време да си потърси по-живописна квартира.

Трябваше да се справи. Трябваше да не пада духом, за да забрави хаоса, който бе царил в живота й досега, да забрави лудостта на Шон Лоренц, трагедията, сполетяла сина му, бягството от действителността на Кутанс. Трябваше да се съсредоточи върху изграждането на бъдещето, което си бе избрала.

4

В четири часа следобед Гаспар обядва в кухнята с консерва сардини и филийки нарязан хляб. Хапване на крак, полято с шише минерална вода „Перие“ с лимон.

След това, по вече установения си навик, пусна на грамофона една от старите плочи с джаз от колекцията на Шон Лоренц, премести в хола шкафчето на колелца, съдържащо кореспонденцията на художника, и започна да изучава подробно този странен архив.

Седнал по турски на пода, той вече работеше цял час, когато попадна на неразпечатан брой на списание „Изкуството в Америка“. Гаспар разкъса целофанената му опаковка. Броят беше от януари 2015 г. Както се виждаше от визитната картичка, прикачена с телбод за предната корица, самият главен редактор го беше изпратил на Шон с кратко писъмце, в което му изказваше своята благодарност и съболезнования.

Десетина страници от броя бяха посветени на вечерния прием в чест на откриването на изложбата „Шон Лоренц — живот, отдаден на живописта“, който се бе състоял в Музея на модерното изкуство на 13 декември 2014 г. — няколко дни преди отвличането на Джулиан. Прелиствайки списанието, Гаспар разбра, че вернисажът е бил по-скоро светско, отколкото артистично събитие. Спонсориран от една луксозна марка, той беше привлякъл куп знаменитости. На снимките Кутанс разпозна бившия кмет на Ню Йорк Майкъл Блумбърг и губернатора на щата Ню Йорк Андрю Куомо. В кадър бяха попаднали и световноизвестните колекционери и галеристи Чарлс Саачи и Лари Гагосян. В рокля с дълбоко деколте, Пенелопе Лоренц — все още в разцвета на красотата си — разговаряше оживено със Сара Джесика Паркър и режисьора Джулиан Шнабел. В пояснителния текст под фотографиите бяха споменати и множество манекенки и млади светски лъвове, чиито имена не говореха нищо на Гаспар.

На снимките Шон Лоренц изглеждаше разсеян и леко притеснен. Кутанс се досети, че се е чувствал неудобно от суетата и пищността на светското соаре. Аскетизмът и чистотата на последните му картини бяха в разрез с този род приеми, на които хората ходеха само за да се покажат. По лицето му се четеше мъчително безпокойство, сякаш е предчувствал, че този апогей на кариера му скоро ще бъде последван от неговия крах. Сякаш вече е виждал зад Капитолия сянката на Тарпейската скала. Сякаш приятният завършек на онази вечер вече е бил белязан от смъртта на Джулиан.

В интерес на истината, на една от фотографиите Шон все пак бе уловен да се усмихва. На нея той стоеше до полицай, носещ униформата на Нюйоркското полицейско управление — тъмносиня с осмоъгълна фуражка. В пояснението към снимката се посочваше, че полицаят, някой си Адриано Сотомайор, е приятел от детството на Шон Лоренц и двамата мъже не са се виждали двайсет и две години. Разглеждайки внимателно фотографията, Гаспар разпозна леко наперения латиноамериканец от младежките снимки на Шон, които бе видял в монографията. Той се изправи, за да провери информацията в луксозното издание, поставено на един от рафтовете на библиотеката. Нямаше съмнение — Сотомайор бе третият член на „Майсторите“. Онзи, който бе подписвал графитите си с псевдонима „Найт Шифт“. С годините лицето му бе напълняло, някогашната му арогантност се бе смекчила, но чертите му бяха запазили своята ъгловатост, което му придаваше прилика с актьора Бенисио дел Торо.

Гаспар си отбеляза наум прочетеното и затвори списанието. Когато стана, за да си приготви ново кафе, изпита острата нужда от алкохол, която не го беше мъчила повече от двайсет и четири часа. От опит знаеше, че трябва да действа бързо, ако иска да спре демоните си. Точно това и направи, като изсипа в мивката трите бутилки с маркови вина и всичките налични запаси от уиски. За един кратък миг се поколеба, но геройски издържа на спазмите. По челото му изби пот, а след това усети, че пристъпът на тревожност отминава и е успял да потуши пожара, преди да се разгори. Като награда си взе една свита ръчно цигара от пакета със светъл тютюн, който Маделин бе забравила на кухненския плот. „Клин клин избива“ — прочутият „коефициент на враждебност на нещата“ на Сартър, толкова неизменен, че на човек са нужни „години търпение, за да постигне минимален резултат“. Човек постига това, което е в състояние да постигне.

С цигара в уста, Гаспар обърна плочата — на обратната страна имаше запис на неподражаемия Джо Муни — и се залови отново за работата си, препрочитайки някои статии на своя нов смартфон, преди да се заеме с останалата част от неотворената кореспонденция.

Сред фактурите вниманието му бе привлечено от разпечатките на телефонните разговори. Лоренц бе говорил малко по телефона, но пък тези разпечатки се оказаха истинска златна жила — те позволяваха да се разбере какво е правил художникът в последните дни преди смъртта си. Някои номера бяха френски, други — американски. Гаспар започна да им звъни в хронологичен ред. Така попадна последователно на катедрата по кардиология на болница „Биша“, кабинета на доктор Фитуси — кардиолог от 7-ми арондисман, аптека на булевард „Распай“. Един от телефонните номера отвъд Атлантическия океан му направи впечатление, защото Лоренц му бе звънял два пъти, но все безуспешно. На следващия ден той пак бе опитал и този път бе успял да се свърже. Като го набра, Кутанс се натъкна на безличното съобщение, записано на телефонния секретар на някой си Клиф Истман — дрезгав, но весел глас, свидетелстващ за пристрастие към цигарите или уискито, или по- вероятно и към двете. Пороците обикновено вървяха по двойки.

За всеки случай драматургът остави съобщение с молба Истман да му се обади и продължи да изследва подробно архивите на Шон, както и библиотеката му, като отваряше всички книги, и изряза някои статии и снимки от монографията, за да ги залепи в голямата си тетрадка със спирала, в която бе възнамерявал да напише пиесата си. Между един луксозен албум на Себастиао Салгадо и „Мишката“ на Арт Шпигелман той откри стара карта на Ню Йорк и я използва, за да се ориентира по-добре за разстоянията и различните местоположения, като обозначи с кръстчета с различни цветове местата, свързани с разследването: улицата, където бе отвлечен Джулиан, склада, където бе държан затворен с майка си, моста, от който се смяташе, че Беатрис Муньос го е хвърлила в реката, метростанцията, където тя се беше самоубила.

Увлечен в работата си, Гаспар не забеляза как бе отлетяло времето. Когато вдигна глава, вече бе мръкнало. Джо Муни отдавна бе спрял да пее. Той погледна часовника си и си спомни, че има среща.

1

Агенцията на Карън Либерман се намираше на улица „Кутелри“, в 1-ви арондисман, недалеч от Градския съвет и Националния център за изкуство и култура „Жорж Помпиду“.

Гаспар бе идвал тук само веднъж, и то преди дванайсет години, в началото на сътрудничеството си с Карън. През останалото време агентката бе тази, която идваше да се срещне с него. Той съжали, че и този път не поиска да стане така — пътуването от улица „Шерш Миди“ отново го бе потопило в агресивната и мрачна атмосфера на депресиращо сивия Париж. Нервите му бяха крайно изопнати, а чувството, че се намира на вражеска територия, и усещането за безпомощност с нищо не му помагаха.

Мястото беше такова, каквото го помнеше: олющен вход с накачени множество табели на лица, упражняващи свободни професии, през който се стигаше до безлично дворче, където се издигаше втора сграда, много по-невзрачна от тази, която гледаше към улицата. Асансьорът с размери на ковчег се движеше мъчително бавно, създавайки впечатлението, че всеки момент може да предаде богу дух. След кратко колебание Гаспар реши да се качи пеша до шестия етаж.

Той пристигна задъхан на площадката, позвъни, изчака да щракне ключалката на вратата и влезе в мансардния офис на агенцията. Там със задоволство установи, че антрето, където бяха поставени няколко стола, за да служи като чакалня, беше празно. Тъй като Карън представляваше около двайсетина писатели, драматурзи и сценаристи, Кутанс се бе опасявал, че може да срещне някой от своите псевдоколеги и да му се наложи да отдели пет минути за празни брътвежи и любезности. „Самотата има две предимства: да бъдеш насаме със себе си и да избегнеш присъствието на другите.“ Шопенхауер беше казал нещо такова, помисли си той, отправяйки се към стаята на сътрудника на Карън.

Той беше млад човек, който смяташе, че има стил — хипстърска брада, псевдобунтарски татуировки, прическа с повече обем на върха на главата, обувки тип кларкове и вталена дънкова риза, — макар че беше просто клонинг на всички онези, които се опитваха да възпроизведат Уилямсбърг и Кройцберг край парижкия канал Сен Мартен. На всичко отгоре младокът изгледа подозрително Гаспар, преди да го попита за името му, което бе върхът на нахалството, след като той осигуряваше три четвърти от приходите на агенцията!

— Аз ти плащам заплатата, глупако! — подхвърли ядосано драматургът, като се отправи властно към кабинета на Карън под смаяния поглед на сътрудника.

— Гаспар? — възкликна радостно агентката му.

Привлечена от високите гласове, тя бе станала от бюрото си и бе отворила вратата на кабинета си, за да го посрещне. Висока и слаба, с къса руса коса, Карън Либерман скоро щеше да навърши четирийсет и пет години, но се обличаше по един и същи начин, откакто бе завършила лицея „Жансон дьо Сайи“ — дънки „Левис“ 501, бяла блуза, пуловер с остро деколте и мокасини в цвят бордо. Карън бе не само литературен агент на Гаспар, но и негов адвокат, счетоводител, сътрудник, пресаташе, данъчен консултант и агент по недвижими имоти. Срещу 20 % от приходите му тя беше неговата връзка с външния свят, щитът, позволяващ му да живее по своему и да прати всички по дяволите, което той правеше с удоволствие.

— Как е най-саможивият от моите автори?

Той я прекъсна сухо:

— Не съм твой автор. Ти си мой служител, това е съвсем различно нещо.

— Гаспар Кутанс в цялото му великолепие! — отвърна тя. — Както винаги, груб, мърморещ и недоверчив.

Карън го покани да седне.

— Нямахме ли среща в ресторанта?

— Преди това искам да ми разпечаташ важни документи — обясни той, като извади смартфона от джоба си. — Статии, които намерих в интернет.

— Дай ги на Флоран, той…

— Казах ти, че е важно! Искам да го направиш ти, а не твоето жиголо.

— Както желаеш. А! Обади ми се Бернар Бенедик. Той ме увери, че всичко с къщата е уредено. Както изглежда, младата жена е заминала. Ще можеш да я ползваш сам.

Кутанс ядосано тръсна глава.

— Сякаш не го знаех! Както и да е, няма да остана там.

— Разбира се, иначе ще е прекалено просто — въздъхна Карън. — Да ти предложа чаша уиски?

— Не, благодаря. Реших да намаля пиенето.

Тя го погледна изненадано.

— Добре ли си, Гаспар?

Той обяви направо:

— Тази година няма да пиша пиеса.

Драматургът почти долови мислите на Карън за лавината от последствия в резултат на неговото решение: анулиране на договори, отказване на резервации на театрални зали, отмяна на пътувания… Въпреки това на агентката му й бяха нужни само две секунди, за да попита безпристрастно:

— Наистина ли? Защо?

Той сви рамене и поклати глава.

— Една пиеса от Кутанс повече или по-малко — не мисля, че това ще промени много историята на театъра.

Тъй като Карън остана мълчалива, Гаспар продължи безмилостно:

— Да бъдем честни, аз съм напълно наясно с нещата. През последните години се повтарям малко, нали?

Този път тя реагира:

— На тема „светът е противен, хората са глупаци“ — може би. Но може да опиташ да пишеш за нещо друго.

Той се намръщи.

— Не виждам за какво.

Кутанс се изправи, за да си вземе една цигара от пакета, оставен на бюрото, и излезе да пуши на балкона.

— Ти да не си влюбен? — извика Карън и се приближи до него.

— Не. Какви ги говориш?

— Опасявах се, че ще се случи някой ден — рече тя със съжаление.

Гаспар се защити:

— Защото вече не искам да пиша, заключаваш, че съм влюбен, така ли? Това е абсурдно умозаключение.

— Купил си си мобилен телефон. Ти! Вече не пиеш, обръснал си се, не носиш очила, облякъл си костюм и миришеш на лавандула! Така че, да, наистина мисля, че си влюбен.

С отнесен поглед Кутанс си дръпна от цигарата. В меката и влажна нощ се чуваше шумът на града. Облегнат на парапета, той се загледа в кулата „Сен Жак“ — самотна и изолирана, тя сияеше на един хвърлей от Сена.

— Защо ме остави в тази дупка? — попита внезапно той.

— Каква дупка?

— Тази, в която вегетирах толкова много години.

Карън на свой ред запали цигара.

— Струва ми се, че ти сам се затвори в нея, Гаспар. Дори старателно организира живота си така, че да не си показваш носа от нея.

— Знам, но все пак сме приятели и ти…

— Ти си драматург, Гаспар, единствените ти приятели са героите в твоите пиеси.

Той продължи настоятелно:

— Можеше да опиташ, да пробваш нещо.

Тя се замисли за миг, след това отговори:

— Искаш ли истината? Оставих те в тази дупка, защото тя беше мястото, където пишеше най-добрите си пиеси — самотен, недоволен и тъжен.

— Не виждам връзката.

— Напротив, много добре я виждаш. Повярвай на моя опит — щастието е нещо хубаво за живота, но не е много благоприятно за творчеството. Познаваш ли сияещи от щастие хора на изкуството?

Набрала инерция, Карън продължи да развива разпалено мисълта си, облегната на парапета на балкона:

— Щом някой от моите автори ми каже, че е щастлив, започвам да се тревожа. Спомни си какво е казал Трюфо: „Изкуството е по-важно от живота“ И това е напълно вярно, защото досега ти не харесваше почти нищо от живота, Гаспар. Не обичаш хората, не обичаш човечеството като цяло, не обичаш децата, не…

Когато вдигна ръка да я прекъсне, телефонът на Кутанс иззвъня. Той погледна екрана — обаждане от Съединените щати.

— Извини ме за момент.

2

Мадрид. Беше още пет часът следобед, а вече беше почти тъмно.

Преди да излезе от хотела, Маделин помоли да й дадат назаем един чадър, но получи само учтив отказ от мъжа на рецепцията. Голяма работа! Тя излезе в дъжда, твърдо решена да пренебрегне лошото време, както и всички неприятности. На две крачки оттам намери аптека и даде рецептата си: антибиотици за предпазване от инфекции по време на операцията и нова доза хормони за стимулиране на отделянето на овоцити. Това беше иновативен метод на лечение, който позволяваше да се намали до двайсет и четири часа обичайното време между инжектирането на хормони и извличането на яйцеклетки. Обаче удари на камък. Трябваше да обиколи още три аптеки, за да намери търсените медикаменти.

В шест часа се опита да влезе в ролята на турист и да се пошляе между Чуека и Маласаня. Теоретично това беше един творчески и доста оживен квартал. В края на лятото тя се бе наслаждавала на разходките из пъстрите му улици, магазинчетата за дрехи втора употреба и кафенетата, където цареше празнична атмосфера. Но този път беше различно. Потънал във вода, Мадрид сякаш изживяваше последните си часове преди Апокалипсиса. От началото на следобеда адските струи на проливния дъжд, носени от силните пориви на вятъра, помитаха всяко кътче на града, предизвиквайки хаос, наводнения и задръствания.

Тъй като беше гладна, Маделин реши да отиде в малкото ресторантче, където бе обядвала по време на предишния си престой, но не можа да го намери. Небето толкова се бе снишило, че заплашваше да се разкъса на извисяващите се над кралския град куполи на църквите. В тъмнината и дъжда всички улици и булеварди си приличаха, а картата, която беше взела от рецепцията в хотела, всеки момент щеше да се разпадне в ръцете й. „Орталеса“, „Мехиа Лакерика“, „Архенсола“ — имената на улиците се смесваха и размиваха пред очите й. Напълно объркана, тя най-накрая влезе в някакво долнопробно заведение. Поръчаният тартар от ципура пристигна удавен в майонеза, а ябълковият пай беше само наполовина размразен.

Силна светкавица, последвана от оглушителния трясък на гръмотевица, проряза мастиленото небе и за миг силуетът на Маделин се очерта на обливания от водните струи прозорец. При вида на собственото си отражение на стъклото тя внезапно изпита тъга, осъзнавайки своята пълна самота и обърканост. Спомни си за Кутанс, за неговата енергичност, чувство за хумор и проницателен ум. Този мизантроп бе някакъв странен двулик Янус, който не се вписваше в нито една позната категория. Интересна и противоречива личност. Пленник на един модел на мислене, той, при целия си песимизъм, излъчваше спокойна, вдъхваща доверие сила. В този момент тя имаше огромна нужда от неговата решителност, топлота и дори от неговата безсърдечност. Двамата можеха поне да роптаят заедно срещу тежката съдба.

Маделин изпи антибиотика си с едно гадно без кофеиново кафе и след това се върна в хотела си. Хормонална инжекция, гореща вана, половин бутилка риоха, намерена в минибара, от която почти моментално я заболя главата.

Още нямаше десет часа, когато се сгуши под завивките в леглото.

Утрешният ден щеше да бъде много важен за нея. Може би щеше да постави началото на един нов живот. За да заспи с положителни мисли, тя се опита да си представи как би могло да изглежда желаното от нея дете. Но в съзнанието й не изникна никакъв образ, сякаш намерението й бе неосъществимо, обречено да си остане само една химера. Докато се мъчеше да отблъсне надигащото се в нея отчаяние и да заспи, пред очите й изплува съвсем ясен образ — красивото личице на Джулиан Лоренц със засмени очи, чипо носле, руси къдрици, неустоима детска усмивка.

Навън продължаваше да вали като из ведро.

3

Гаспар веднага разпозна дрезгавия глас в другия край на линията — Клиф Истман, мъжът, на когото Шон бе звънял три пъти няколко дни преди да умре.

— Здравейте, господин Истман, много ви благодаря, че ми се обадихте.

След първите няколко изречения Гаспар разбра, че неговият събеседник е бивш библиотекар, който живее спокойно като пенсионер в Маями, но сега, три дни преди Коледа, се намира в къщата на снаха си в щата Вашингтон, откъдето не може да мръдне.

— Осемдесет сантиметра сняг! — възкликна възмутено той. — Движението е парализирано, пътищата са блокирани, дори няма достъп до интернет. В резултат на това се отегчавам до смърт.

— Вземете си една хубава книга — машинално го посъветва Гаспар, за да поддържа разговора.

— Нямам нищо подръка, а снаха ми чете глупости — само булевардни романи! Вижте, не разбрах кой сте. Чиновник от пенсионния фонд „Кий Бискейн“ ли сте?

— Всъщност не — отвърна драматургът. — Познавате ли Шон Лоренц?

— Никога не съм го чувал. Кой е той?

Старецът завършваше всяко свое изречение със звучно мляскане.

— Известен художник. Той се е опитал да се свърже с вас преди около година.

— Може и да е така, но на моята възраст паметта ми не е много добра. Какво е искал от мен вашият Пикасо?

— Точно това бих искал да разбера.

Ново примляскване.

— Може би не е търсел мен.

— Не ви разбирам.

— Когато получих този телефонен номер, в продължение на няколко месеца ми звъняха различни хора, които искаха да говорят с предишния собственик на номера.

Гаспар потръпна — може би бе попаднал на нещо.

— Наистина ли? Как се казваше той?

Стори му се, че чу как Истман се почесва по главата в другия край на линията.

— Не съм сигурен, беше доста отдавна. Струва ми се, че човекът имаше същото име като един спортист.

— Спортист е много общо казано.

Нишката на паметта на стареца беше много тънка. Тя не трябваше да се опъва прекалено, за да не се скъса.

— Помъчете се да си спомните, моля ви.

— На върха на езика ми е. Мисля, че беше лекоатлет. Да, скачач, победител в Олимпиадата.

Гаспар трудно извика собствените си спомени. Той не си падаше много по спорта. Последния път, когато бе гледал Олимпийските игри по телевизията, Митеран и Рейгън все още бяха президенти, Платини отбелязваше голове за „Ювентус“ и британската денс-поп група „Франки Гоус ту Холиуд“ беше на първо място в Топ 50. Той изреди неуверено няколко имена:

— Сергей Бубка, Тиери Винерон…

— Не, не състезатели по овчарски скок, а по-скоро по висок скок.

— Дик Фосбъри?

Мъжът отсреща се включи в играта:

— Не, беше някакъв латиноамериканец, кубинец.

Внезапно хрумване.

— Хавиер Сотомайор!

— Точно той, Сотомайор.

Адриано Сотомайор. Няколко дни преди смъртта си, когато е бил убеден, че синът му е жив, Шон се бе обърнал за помощ към стария си приятел от „Майсторите“, който бе станал полицай.

Значи в Ню Йорк имаше някой, който можеше да му помогне. Някой, който може би бе възобновил разследването за смъртта на Джулиан. Някой, който може би разполагаше с неизвестна до момента информация.

Докато драматургът говореше по телефона, Карън Либерман го наблюдаваше през прозореца на кабинета си. Когато забеляза, че от джоба му се подава главата на смешно плюшено куче, разбра, че предишният Гаспар Кутанс, когото познаваше, вече не съществува.

Петък, 23 декември

1

Мадрид. Осем часа сутринта.

Маделин се събуди от алармата на телефона си и с огромно усилие стана от леглото. Ама че отвратителна нощ! Поредната! Не можа да затвори очи до 5 часа, преди да потъне в дълбините на съня, откъдето й беше ужасно трудно да изплува.

Тя дръпна настрани пердетата и видя с облекчение, че бурята е отминала. Излезе да вземе въздух на балкона. Небето все още беше сиво, но на дневна светлина кварталът Чуека изглеждаше повесел.

Младата жена разтърка очи и потисна една прозявка. Би дала всичко за чаша двойно еспресо, но фоликуларната пункция се правеше на гладно. Под душа дълго се ми с антисептичен сапун, опитвайки се да мисли за всичко друго освен за предстоящата анестезия. Облече се семпло — плътен чорапогащник, дънкова риза, вълнена рокля и лачени боти. Инструкциите бяха ясни: без парфюм, без грим и стриктно спазване на часа за процедурата, даден й от клиниката.

Докато слизаше по стълбите към фоайето на хотела, тя си сложи слушалките и си избра подходяща за случая музика — „Унгарска мелодия“ на Шуберт, „Концерт за флейта и арфа“ на Моцарт, „Соната за пиано № 28“ на Бетовен. Успокояваща, приятна музика, която й даваше усещане за лекота, докато вървеше пеша. Клиниката не бе далеч от хотела и маршрутът й вече бе набелязан: да стигне до площад „Алонсо-Мартинес“, да измине около километър по улица „Фернандо ел Санто“, след това да прекоси градините на „Кастеляна“. Клиниката по репродуктивна медицина — малка модерна сграда, построена от стъклени панели в пясъчен цвят — се намираше на една перпендикулярна улица.

Докато вървеше към нея, Маделин изпрати есемес на Луиза, че пристига. Младата медицинска сестра я посрещна във фоайето. Сърдечни излияния, размяна на новини и успокояващи думи. Луиза я представи на анестезиолога и после на лекаря, който отдели време да й обясни още веднъж деликатната процедура за извличане на овоцити. За целта се използваше много дълга игла, с която се проникваше в яйчниците.

— Но това е напълно безболезнено — увери я той. — През цялото време ще спите и нищо няма да усещате.

Наполовина успокоена, Маделин се остави да я отведат в стая, оборудвана с медицинско легло на колелца, с което превозваха пациентите до операционната. Когато сестрата излезе, тя сложи чантата и телефона си в малкия, заключващ се с код сейф, предвиден за тази цел. След това съблече дрехите си и сложи болничния комплект: нощница, боне и калцуни. Като остана гола под тънката нощница, изведнъж се почувства уязвима и тревогата й нарасна.

„По-скоро всичко да свършва.“

Най-накрая вратата се открехна, но лицето, което надникна, не беше на Луиза или на лекаря. Беше непоносимият Гаспар Кутанс!

— Какво правите тук? Как успяхте да влезете?

Той отговори на испански:

— Porque tengo buena сага. Y he dicho que yo era tu marido.

— Мислех, че не умеете да лъжете.

— Научих много от вас.

— Веднага се махайте оттук! — каза тя и седна на леглото. — Или аз ще ви изгоня!

— Успокойте се. Имам новини за вас и за да ви ги съобщя, хванах първия сутрешен полет.

— Новини за какво?

— Много добре знаете за какво.

— Изчезвайте оттук!

Сякаш не беше чул нищо, той седна на стола до нея, махна от шкафчето на колелца шишетата й с вода и го използва като бюро, за да постави нещата си.

— Спомняте ли си Стокхаузен? — започна той.

— Не. Изчезвайте оттук. Не искам да говоря с вас. Освен това воните на лавандула. И какво направихте с очилата си?

— Зарежете очилата! Стокхаузен е фамилията на предполагаемия американски кардиолог на Шон. Онзи, чието име бе записано в бележника, който ви даде Бенедик.

На Маделин й бяха нужни няколко секунди да се сети за какво говори той.

— Докторът, с когото Шон е имал среща в деня на смъртта си, ли?

— Същият — потвърди Гаспар. — Е, този човек не съществува. Или по-скоро в Ню Йорк няма кардиолог на име Стокхаузен.

В подкрепа на думите си той извади от чантата си куп разпечатки от сайта на американския указател „Жълти страници“.

— Разширих търсенето си в целия щат — нищо. Между другото, от медицинска гледна точка това няма никакъв смисъл. Лоренц е лекуван в болница „Биша“ от един от най-добрите кардиологични екипи в Европа. Какъв интерес е имал да се консултира с лекар от Ню Йорк?

— А вие какъв интерес имате да идвате да ме безпокоите чак тук?

Той помирително вдигна ръка.

— Моля те, Маделин, изслушай ме.

— Вече на „ти“ ли минахме?

— Претърсих къщата от горе до долу. В кабинета на Шон намерих десетки разпечатани статии — повечето за разследването на смъртта на сина му, но сред статиите беше и тази.

Той й подаде няколко хванати с телбод листа. Това бе дълъг материал на списание „Ню Йорк Таймс“, посветен на известни неразкрити случаи: смъртта на Натали Уд, Петимата от Сентръл Парк, делото „Мандра Леви“, случаят с похитените и незаконно държани в плен жени в Кливланд и др. Маделин отгърна на страницата, отбелязана със самозалепващ се индекс, и попадна на собствената си снимка. Тя разтърка очи. Почти бе забравила тази статия за случая „Алис Диксън“ — момиченцето, което бе открила при невероятни обстоятелства три години след изчезването му. Това бе най-трудното, най-болезненото й разследване, което едва не я бе съсипало, но и което бе с най-удовлетворяващ край. Един от щастливите моменти в живота й. Днес то й се струваше ужасно далече.

— Лоренц е пазел тази статия в дома си?

— Както виждаш, дори е подчертал някои пасажи.

Тя мълчаливо прочете подчертаните с маркер части от изречения:

[…] с изключение на Маделин Грийн, упорито ченге от отдел „Криминални престъпления“ на полицейското управление в Манчестър […] никога не се отказва […], чиито усилия най-накрая се увенчават с успех […] младата англичанка, която днес работи в района на Горен Ист Сайд и Харлем, в службата за неразкрити случаи към Нюйоркското полицейско управление, намираща се близо до болница „Маунт Синай“.

Фактът, че Лоренц бе запазил тази статия, изненада Маделин, но тя я върна на Гаспар, без да каже нито дума.

— Това ли е всичко от твоя страна?

— А вие какво очаквахте?

— В крайна сметка то е съвсем очевидно: Лоренц не е отишъл в Ню Йорк, за да се срещне с лекар. Той е бил в Манхатън, за да се срещне с теб!

Тя се ядоса.

— И стигнахте до това заключение само защото у тях е имало стара статия за мой случай? Това е прекалено прибързано, Кутанс. Стига толкова, бих искала да се съсредоточа върху личния си живот.

Но Гаспар не се отказа. Той разгъна върху шкафчето картата на Манхатън, върху която предишния ден бе отбелязал различните места, и посочи с химикалката си едно от кръстчетата.

— Шон Лоренц е умрял тук, насред улицата, на кръстовището на 103-та улица и Медисън Авеню.

— Е, и?

— Къде се намира службата, в която си работила по онова време?

Тя се втренчи в картата, без да отговори.

— Тук! — посочи той. — На една пресечка оттам! Това не може да е съвпадение.

Гледайки картата с присвити очи, Маделин не каза нищо. Кутанс извади последния си коз точно когато една медицинска сестра влезе в стаята.

— Госпожица Грийн?

— Това е последната телефонна сметка на Шон — каза той, като размаха купчинка листове, сякаш без да забелязва присъствието на сестрата. — Има разпечатка на обажданията на Лоренц. Искаш ли да знаеш кой е последният номер, на който е звънял, преди да напусне Франция?

— Трябва да вървим, госпожице Грийн — настоя медицинската сестра, готвейки се да започне да бута леглото на колелца към вратата.

Маделин кимна в знак на съгласие, без да обръща внимание на Кутанс.

— 212-452-0660. Този номер нищо ли не ти говори, Маделин? Ще опресня паметта ти — извика той, докато медицинската сестра изкарваше леглото от стаята. — Това е номерът на Службата за неразкрити случаи към Нюйоркското полицейско управление. Службата, в която си работила по онова време.

Младата жена вече я нямаше в стаята, но Гаспар продължи:

— Независимо дали ти харесва или не, час преди да умре, Шон е бил в Ню Йорк, за да ти разкрие нещо. На теб. На теб!

2

Сестрата заби иглата във вената на Маделин и инжектира упойката. Легнала на операционната маса, младата жена за кратко изпита чувството, че я залива ледена вълна. След това неприятното усещане отмина. Клепачите й натежаха, гласът на лекаря заглъхна. Тя си пое дълбоко дъх и се отпусна. Точно преди да потъне в сън, й се стори, че вижда един мъж. Сериозен, с изпито лице и уморени очи. Тя позна Шон Лоренц. Трескавият му поглед сякаш я умоляваше. „Помогни ми“

3

Беше единайсет часът. Тапас ресторантът току-що беше отворил. Гаспар седна на бара, сложи чантата си на стола до него и си поръча едно капучино. Първо, трябваше незабавно да изпие две таблетки аналгетик, за да потисне болката в ръцете и пръстите си. Второ, да изпрати есемес на Маделин, за да я помоли да се срещнат, след като приключи процедурата й.

— Кафето ви, господине.

— Благодаря.

Съдържателят беше доста едър човек — истински мечок с обръсната глава и брада. Биреният му корем бе ясно очертан от прилепналата пъстра тениска, възпроизвеждаща афиша на стария филм на Педро Алмодовар „Ела, завържи ме!“ с Антонио Бандерас и Виктория Абрил в главните роли. Пълна програма!

— Бихте ли ми помогнали, моля?

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита мечокът.

Леко притеснен, Гаспар извади телефона си и обясни, че не е много запознат с новите технологии.

— Откакто съм в Испания, не мога да вляза в интернет.

Съдържателят почеса руното на гърдите си, скрито под тениската, и се впусна в пространно обяснение, от което драматургът различи само думите „договор“, „оператор“, „абонаментен план“, „роуминг“.

Гаспар кимна, без да разбира нищо, но мечокът се оказа свестен тип. Той долови объркването му и предложи да свърже телефона му към безжичната мрежа на заведението. Кутанс с облекчение му подаде мобилния си, който съдържателят му върна след половин минута.

След това Гаспар сложи на бара книжата и тетрадката си със спирала и препрочете всички бележки, които си бе водил сутринта в самолета. Според пояснителния текст в карето на статията в „Изкуството в Америка“ Адриано Сотомайор работеше в 25-и полицейски участък в Северен Харлем. Кутанс потърси телефонния му номер в Гугъл. Погледна часовника си — в Ню Йорк бе 5 часът сутринта. Малко рано за звънене. От друга страна, участъкът бе отворен денонощно. Реши да опита късмета си, изтърпя безкрайния брътвеж, характерен за телефонните централи, преди да попадне на дежурната, която се опита да се отърве от него, като му каза да се обади в часовете за работа с граждани. Гаспар обаче бе толкова настоятелен, че тя го свърза с друг номер.

— Бихте ли ми казали дали полицай Сотомайор все още работи при вас? — попита той събеседника си.

Нов категоричен отказ, казан с тона на учител, който мъмри дете:

— Ние не предоставяме такава информация по телефона.

Кутанс мигновено си съчини една история, обяснявайки, че живее в Европа, че е в Ню Йорк само за няколко дни и иска да разбере дали може да мине да размени няколко думи с полицай Сотомайор, с когото се познават от училище, и…

— Тук е полицейско управление, господине, а не дружество на бившите възпитаници на училище „Брадли“.

— Разбирам, но…

Гаспар изруга на глас, като си даде сметка, че в другия край на линията са затворили, но веднага набра отново номера. Същото гласово съобщение на телефонната централа. Същата телефонистка, същите брътвежи, че ще говори с началника си. Същият събеседник, който се впусна в закани, но драматургът запази хладнокръвие. Тъй като беше оставил името и адреса си, той бе заплашен с наказателно преследване, ако продължи да задържа линията. Накрая, изтощен от битката и за да се отърве от него, дежурният офицер изръмжа, че Сотомайор наистина е служител на 25-и участък и че тази седмица е на работа.

Гаспар затвори с усмивка на лицето. За да отпразнува тази малка победа, той си поръча още едно капучино.

4

Когато Маделин отвори очи, се оказа, че е минал само половин час. Въпреки това тя имаше чувството, че е спала цял век.

— Вече приключи — каза един глас.

Младата жена бавно идваше на себе си — цветовете ставаха по- ярки, формите по-малко размити, лицата по-малко размазани.

— Всичко мина много добре — увери я Луиза.

Лекарят бе излязъл, но тя видя доброжелателното лице на сестрата, която й се усмихваше.

— Успяхме да вземем почти осемнайсет овоцити — каза й тя и избърса потта от челото й.

— Какво следва? — попита Маделин, опитвайки се да стане.

— Останете в леглото — нареди й Луиза.

Заедно с един санитар тя изкара леглото на колелца от операционната зала, за да върне пациентката си в стаята й.

— Останалото го знаете: ще изследваме овоцитите и ще оплодим най-зрелите. След три дни ще ви имплантираме два предембриона. Междувременно вие разумно ще лежите тук до обяд.

— А след това?

— Докато чакате имплантирането, спокойно ще си почивате в хотела с някоя хубава книга или с последния сезон на сериала „Игра на тронове“. Но никакви пакети с чипс от минибара, разбрахте ли?

— Какво ще рече това?

— Ще внимавате с храната, не трябва да ядете нито солено, нито мазно. Накратко, забравете всички пикантни неща. Но най- важното е да си почивате!

Пациентката й въздъхна като разочарована тийнейджърка. Луиза я върна в стаята, където по-рано бе оставила вещите си.

— Много ме боли — оплака се Маделин, като посочи корема си.

На лицето на сестрата се изписа съчувствие.

— Знам, скъпа, това е нормално, но аналгетикът скоро ще подейства.

— Мога ли да се облека?

— Разбира се. Спомняте ли си кода на сейфа?

Луиза донесе дрехите, чантата и телефона й и ги сложи на един стол до леглото. Докато Маделин сваляше болничната нощница и бонето, сестрата отново й препоръча да си почива.

— След малко ще ви донеса лека закуска, междувременно вие поспете!

Когато младата испанка се върна след половин час с поднос в ръцете, пациентката й бе изчезнала.

5

— Наистина сте неизтощим, Кутанс! Вие сте като заека от рекламата на „Дюрасел“ — удряте барабана си с всички сили, без да си давате сметка, че тровите живота на другите!

Смъртно бледа, Маделин току-що бе влязла в тапас ресторанта на улица „Дяла“.

— Добре ли мина вашата операция? — попита Гаспар, преминавайки благоразумно отново на „вие“.

— Как искате да мине добре? Дойдохте чак в Мадрид, за да се бъркате в личния ми живот, да ме тормозите, да…

Тя едва бе започнала жлъчната реч, която се канеше да му изнесе, когато усети, че по челото й изби студена пот и краката не я държат. Трябваше да хапне нещо, иначе щеше да припадне.

Дори нямаше сили да се покатери на един от високите столове до бара. Маделин си поръча чай и отиде в дъното на заведението, където се отпусна на един от фотьойлите до прозореца с изглед към улицата.

Гаспар се присъедини към нея, носейки лакирана дървена кутия „бенто“, в която имаше различни тапас с иберийски сос: испанска тортиля, маринован октопод, шунка „Пата Негра“, крокети, калмари, аншоа, полята с оцет.

— Не изглеждате много добре, ако позволите да отбележа. Трябва да хапнете нещо.

— Не искам вашата храна!

Той преглътна грубия й отказ и седна срещу нея.

— Все пак се радвам, че променихте мнението си по отношение на Лоренц.

— Не съм променила мнението си за нищо — отвърна тя сухо. — Не виждам нищо ново във всичко, което ми казахте.

— Шегувате ли се?

Маделин изреди чутото едно по едно:

— Лоренц ме е проучвал, е и? Без съмнение е искал да му помогна да намери сина си, и какво от това? Може дори да е отишъл в Ню Йорк, за да се срещне с мен, и какво от това?

— И какво от това? — повтори изненадано Гаспар.

— Искам да кажа, какво променя принципно това? Лоренц е бил болен, смазан от скръб, бил е на антидепресанти. Бил е готов да се хване за всичко и е бил обсебен от тази странна история за преживяването близко до смъртта. И вие го знаете много добре, Кутанс!

— Престанете! Омръзна ми да изкарвате Лоренц такъв, какъвто не е бил. Той не е бил наркоман, нито фанатик, бил е интелигентен човек, който е обичал сина си и който…

Тя го погледна високомерно.

— Клети приятелю, не виждате ли, че се отъждествявате с Лоренц? Обличате се като него, използвате неговия парфюм, говорите като него.

— Никой никога не ме е наричал „клети приятелю“.

— За всяко нещо си има първи път, повярвайте ми. Все пак признайте, че се оставяте да ви обземе неговата лудост.

Кутанс не се съгласи:

— Просто искам да възобновя разследването и да намеря сина му.

Маделин едва не се нахвърли с юмруци върху него:

— Но синът му е мъртъв, по дяволите! Бил е убит пред очите на майка си! Пенелопе ви се е заклела в това!

— Да, така беше — призна той. — Тя ми разказа нейната истина.

— Нейната истина, истината изобщо, каква е разликата?

Гаспар отново отвори чантата си, за да извади от нея тетрадката си, записките си и „архивите“ си.

— В броя си от април 2015 г. списание „Венити Феър“ е публикувало доста подробна статия за разследването, последвало отвличането на Джулиан.

Той подаде на Маделин фотокопието на статията, в която се изтъкваха приликите между отвличането на сина на Шон и това на сина на Чарлс Линдберг през 1934 г.

— Писна ми от вашия обзор на пресата, Кутанс.

— Обаче, ако си направите труда да прочетете статията, ще видите, че в края на материала редакторът изброява предметите, открити от следователите в леговището на Беатрис Муньос.

Младата жена неохотно прегледа подчертания пасаж: кутия с инструменти, два ловни ножа, ролка изолирбанд, бодлива тел, глава на кукла „Херцел“.

— Какво ви безпокои? Детската играчка ли?

— Точно тя. Това не е играчката на Джулиан. Пенелопе ми разказа само за едно плюшено куче, подобно на това.

Най-изненадващо драматургът извади от чантата си плюшено куче с изцапана с шоколад муцуна.

Маделин се сви на стола си.

— Детето може да е носило две играчки.

— Обикновено родителите не позволяват на децата да вземат две играчки по време на разходка.

— Може би е така, но какво променя това?

— Направих някои проучвания — каза Гаспар, като извади от книжата си цветна разпечатка на част от каталог за играчки.

— За човек, който доскоро не знаеше за съществуването на интернет, може да се каже, че сте постигнали поразителен напредък.

— Куклите на „Харцел“ имат една особеност — някои от тях са много големи и приличат на истински деца.

Маделин погледна снимките от каталога и те й се сториха ненормални — каучуковите кукли всъщност поразяваха със своя размер и точните човешки черти на лицата им. Те нямаха нищо общо с целулоидните кукли от нейното детство.

— Защо ми показвате това? Каква е вашата смахната теория?

— Беатрис Муньос е намушкала не Джулиан, а просто една кукла, облечена с дрехите на момченцето.

6

Маделин го изгледа смаяно.

— Вие бълнувате, Кутанс.

Спокоен и уверен в себе си, Гаспар каза:

— Муньос никога не е имала намерение да убива Джулиан. Целта й е била да нарани семейство Лоренц. Омразата й на измамена влюбена жена е била насочена срещу Шон и Пенелопе, а не срещу едно невинно дете. Тя е обезобразила Пенелопе, за да я накара да си плати заради невероятната си красота. Отвлякла е Джулиан, за да нарани Шон, и го е осакатила, за да съкруши Пенелопе, но съм сигурен, че не го е убила.

— Значи според вас Беатрис се е задоволила само с тази ужасна инсценировка — да намушка една кукла пред очите на клетата майка?

— Да, нейното оръжие е била жестокостта.

— Това е абсурдно. Пенелопе е щяла да различи сина си от една кукла.

— Не е задължително. Не забравяйте, че тя е понесла страшен побой. Била е със смазано лице, счупени ребра и нос, перфориран гръден кош. Очите й са били пълни с кръв и сълзи. Как би могла да вижда ясно при това положение? Как би могла да има ясни възприятия, след като е била вързана в продължение на часове и металните шипове на телта са пробивали кожата й? Как би могла да разпознае някого, когато е била подгизнала в собствената си урина и кръв и е била омазана с изпражненията си? И нещо по-лошо, след като е била принудена да отреже пръста на детето си!

Маделин се престори, че приема възражението му.

— Да допуснем за десет секунди, че разсъдъкът на Пенелопе е бил помрачен, че тя е приела за реалност най-големия си страх и е повярвала в тази зловеща постановка. Защо детето не е било намерено в скривалището на чилийката, когато полицията е нахлула там? И преди всичко, защо плюшеното куче, изцапано с кръвта на момчето, е било открито на брега на Нютаун Крийк?

— Обяснението за кръвта е лесно. Напомням ви, че му е било отрязано пръстчето. За останалото…

Гаспар се върна към статията, в която се споменаваха полицейските доклади.

— Ако вярваме на написаното, камерата за наблюдение е заснела Муньос на гара „Харлем — 125-а улица“ в 15:26 часа, точно преди тя да се хвърли под колелата на пристигащия влак. Между 12:30 часа, когато Пенелопе за последен път е видяла сина си жив, и 15:26 часа Муньос е можела да направи с детето, каквото си поиска — да го затвори някъде другаде, да го даде на някого. И именно това трябва да открием.

Маделин мълчаливо се вгледа в Кутанс. Драматургът я изтощаваше със своите екстравагантни теории. Тя разтърка очи и забоде с вилицата си един крокет с шунка.

Без да се обезкуражава, Гаспар продължи да излага своите аргументи:

— Вие не сте единственият полицай, с когото Лоренц е искал да се срещне. Малко преди това Шон е открил стария си приятел Адриано Сотомайор.

Той разлисти страниците на тетрадката си, докато не намери снимката на латиноамериканеца в униформа на Нюйоркското полицейско управление, която бе изрязал от „Изкуството в Америка“ и бе залепил до една фотография от младостта на третия член на „Майсторите“.

Раздразнена, младата жена подхвърли насмешливо:

— Какво си въобразявате? Мислите, че така се води полицейско разследване? Човек си чете спокойно вестници, изрязва материали и си прави колажи? Вашата тетрадка прилича на дневник на средношколка!

Без да се засяга, Кутанс се хвана за думите й:

— Вярно е, че не съм полицай и несъмнено не знам как се води разследване. Точно затова искам да ми помогнете.

— Но всичко, което ми говорите, са пълни фантасмагории!

— Не, Маделин, това не е вярно и вие го знаете. Престанете с тази ваша предубеденост. Лоренц може да е бил завладян от мъката, но не е бил луд. Решил е да отиде да се срещне с вас в Ню Йорк, защото е открил нова следа или най-малкото — нещо конкретно.

Тишина. След това тежка въздишка.

— Защо ли ви срещнах, Кутанс? Защо не ме оставите на мира и идвате да ме тормозите чак тук? Сега наистина не е подходящият момент, по дяволите.

— Елате с мен в Ню Йорк. Именно там са отговорите! Ще помолим Сотомайор да ни помогне и ще възобновим разследването на място. Искам да разбера какво е открил Шон Лоренц. Искам да разбера защо е искал да говори с вас.

Тя се опита да се измъкне:

— Идете сам, нямате нужда от мен.

— Преди две минути казахте точно обратното! Вие сте опитен следовател, познавате града, със сигурно са ви останали познати в Нюйоркското полицейско управление или във ФБР.

Като вдигна чашата да отпие от чая си, Маделин си даде сметка, че още носи на китката си пластмасовата гривна, която й бяха дали в болницата. Тя я свали и я размаха пред лицето на Кутанс, за да се помъчи да го вразуми.

— Гаспар, виждате, че се намирам в повратен момент от живота си. Преди малко се подложих на медицинска процедура, скоро ми предстои и друга, готвя се да създам семейство.

Драматургът сложи на масата телефона си. На екрана му имаше есемес от Карън Либерман, потвърждаващ резервацията на два билета за полет на авиокомпания „Иберия“ за този ден. Самолетът излиташе от Мадрид в 12:45 часа и кацаше на летище „Кенеди“ в 15:15 часа.

— Ако тръгнем веднага, може да го хванем. Ще се върнете преди 26 декември, точно навреме за втората процедура.

Младата жена поклати отрицателно глава. Гаспар настоя:

— Нищо не ви пречи да дойдете с мен. И без това трябва да убиете времето през следващите два дни. Дори в Мадрид не се работи по Коледа.

— Трябва да си почивам.

— По дяволите, мислите само за себе си!

Това беше капката, която преля чашата на търпението на Маделин. Тя запрати в лицето му кутията с тапас. Гаспар едва успя да се отдръпне, за да избегне снаряда, който се разби на настлания с керамични плочки под.

— За вас всичко това е игра! — избухна тя. — Разследването разпалва кръвта ви. То внася разнообразие в баналния ви живот, кара ви да се чувствате като филмов герой. Десет години се занимавах с такива случаи. Те дори съставляваха целия ми живот. И ще ви кажа нещо — това е врата към бездната. Всяко разследване отнема част от здравето ти, от способността ти да се наслаждаваш на живота, от безгрижието ти. В крайна сметка от теб не остава нищо. Чувате ли ме? Нищо! Една сутрин се събуждаш пълна развалиш! Вече минах през това и не искам да го преживявам отново.

Гаспар я изчака да приключи, след това събра нещата си.

— Добре, разбирам позицията ви. Няма да ви притеснявам повече.

„Мечокът“ бе излязъл, ръмжейки, от бърлогата си. Кутанс му подаде две банкноти, за да не показва ноктите си, и се отправи към вратата. Маделин го проследи с поглед. Знаеше, че остават още де сет секунди и мъчението й ще приключи. Въпреки това не можа да се въздържи да не извика след него:

— Защо го правите, по дяволите? Вие, който не се интересувате от нищо, който не обичате хората, нито самия живот, какво общо имате с тази история?

Гаспар се върна до масата и постави на нея една снимка. Фотографията бе на седящия на шейна Джулиан, направена в една зимна утрин на площад „Мисион Етранжер“. Просто едно дете с шал на вратлето, с блеснали и замечтани очичички и усмивка на лицето. Красиво като слънцето, свободно като вятъра.

Маделин побърза да отмести поглед от снимката.

— Ако си въобразявате, че може да ме накарате да се чувствам виновна с вашата груба уловка, жестоко се лъжете — каза тя, но въпреки това една сълза се търкулна по бузата й. Вероятно се дължеше на недоспиването, на умората и опънатите й до скъсване нерви.

Драматургът внимателно хвана ръката й. Думите му бяха не толкова увещаващи, колкото умолителни:

— Знам какво мислите. Знам, че сте сигурна, че Джулиан е мъртъв, но просто ми помогнете да се убедя в това. Моля ви да отделите два дни за разследването, нито минута повече. Кълна се, че ще се върнете навреме в Мадрид за втората процедура.

Маделин потърка с длани лицето си и погледна през стъкло то. Небето бе покрито с облаци и пак бе заваляло. Тъгата отново бе обхванала всичко: небето, сърцето й, мислите й. Дълбоко в себе си тя не искаше да прекара сама Бъдни вечер и тази скапана Коледа, когато човек трябваше да бъде радостен, влюбен и със семейството си. Гаспар имаше поне едно предимство — беше нейното мъчение и лекарството срещу него.

— Ще ви придружа в Ню Йорк, Кутанс — предаде се най-накрая младата жена, — но независимо от изхода на този случай, след като минат тези два дни, не искам да ви виждам никога вече.

— Давам ви думата си — отвърна той с усмивка.

1

Гаспар отново дишаше.

Скован от полярен студ, Ню Йорк блестеше под искрящото небе. Парижката меланхолия и сивотата на Мадрид му изглеждаха много далече. Веднага щом таксито им прекоси моста „Робърт Кенеди“ — гигантската стоманена конструкция, свързваща Куинс, Бронкс и Манхатън, — драматургът изпита усещането, че е попаднал на познато място. Той, любителят на горите и планините, заклетият враг на големите градове, незнайно защо винаги се чувстваше тук като у дома си.

„Градска джунгла“, „гора от небостъргачи“, „каньони от стъкло и стомана“ — смешните метафори отговаряха на истината. Ню Йорк беше цяла екосистема. Тук имаше хълмове, езера, ливади, стотици хиляди дървета. Тук, за онези, които искаха да ги видят, имаше плешиви орли, соколи скитници, снежни гъски и благородни елени. Имаше недостижими върхове, глутници кучета, пустеещи площи, кошери и миещите се мечки. През зимата реките замръзваха, а през есента слънцето светеше ослепително и обагряше в пурпур листата на дърветата. Тук зад лъскавата страна на цивилизацията прозираше дивата природа. Ню Йорк…

Задоволството на драматурга бе в пълен контраст с лошото настроение на Маделин. Тя бе придрямвала неспокойно по време на целия полет и откакто бяха кацнали, отговаряше на Гаспар само с неясни изхъмквания. С намръщено лице, стиснати челюсти и замислен поглед, младата жена не преставаше да се пита как се бе оставила да бъде въвлечена в това пътуване.

Благодарение на магията на часовите зони все още беше едва 16:30 часът. Като се измъкна от транспортния възел на Трайборо Плаза, таксито свърна по Лексингтън Авеню и след петстотин метра пристигнаха пред полицейския участък в Източен Харлем — малка, приличаща на бункер стара сграда, с мръсножълта тухлена фасада, която се намираше на 119-а улица в съседство с надземната линия на метрото и един открит паркинг. Тъй като идваха направо от летището, Гаспар и Маделин слязоха от жълтото такси, натоварени с пътните си чанти.

Отвътре 25-и участък изглеждаше също толкова неприветлив, колкото и отвън — бездушен, мрачен и потискащ. Липсата на прозорци засилваше още повече това впечатление. След епичния си телефонен разговор от предния ден Гаспар се беше подготвил за най-лошото — висенето на дълга опашка и множество административни спънки, докато се добере до Адриано Сотомайор. Обаче, макар да оставаха по-малко от два дни до Коледа, мястото беше пусто, сякаш студът, сковал града, бе обезсърчил престъпниците да напуснат домовете си. С приема на посетителите се занимаваше униформен полицай, който седеше зад черно метално бюро. Истинска планина от тлъстини, обвита в униформа, дежурният имаше тяло на плужек, миниатюрни ръце и глава на крастава жаба: огромно триъгълно лице, прекомерно голяма уста, груба сипаничава кожа. Може би го бяха назначили на този пост, за да плаши децата и да ги разубеждава да тръгнат по лош път.

— Добър ден, бихме искали да говорим с офицер Сотомайор — осмели се да се обърне към него Гаспар.

Земноводното бавно им подаде един формуляр за заявка и изквака нещо, от което се досетиха, че им иска документите за самоличност.

Маделин беше свикнала с полицейските участъци. Тъй като не искаше да губи повече време, тя избута настрани драматурга, за да вземе нещата в свои ръце.

— Аз съм капитан Грийн — съобщи младата жена, като подаде паспорта си. — Работила съм в службата за неразкрити случаи на Нюйоркското полицейско управление на 103-а улица. Просто искам да се видя с моя колега. Няма нужда от излишни формалности!

Дежурният я изгледа за момент, без да реагира. Тъй като не отваряше устата си, той създаваше впечатлението, че диша през меката си, мокра и трептяща кожа.

— Един момент — изсъска най-накрая, като вдигна слушалката на телефона си, и с движение на главата им посочи редица дървени пейки до входа.

Маделин и Кутанс седнаха там, но мястото вонеше на белина, а и ставаше голямо течение. Уморена до краен предел, младата жена потърси убежище до автомата за напитки. Искаше й се да изпие едно кафе, но осъзна, че на летището не бе имала време да обмени евро за долари.

Мамка му!

Разочарована и крайно изнервена, тя се канеше да удари с юмрук машината, но драматургът хвана ръката й.

— Да не сте полудели! Овладейте се или…

— Здравейте, какво мога да направя за вас?

2

Гласът накара и двамата да се обърнат. На слабото осветление на полицейския участък съзряха лъчезарното лице на млада униформена полицайка от латиноамерикански произход с прибрана на кок смолисточерна коса. С младостта си, фините черти, дискретния грим и приветливата си усмивка тя изглеждаше като въплъщение на изяществото и пълна противоположност на дежурния зад бюрото. Сякаш в унисон със закона за всеобщото равновесие, грозотата на едни трябваше да бъде компенсирана от съвършенството на други.

Маделин се представи и изброи предишните си служебни постове.

— Искаме да говорим с полицай Сотомайор — каза тя.

Полицайката кимна.

— Значи идвате при мен. Аз съм Лусия Сотомайор.

Гаспар се намръщи. Като видя объркването, изписано на лицето му, латиноамериканка веднага се досети за недоразумението.

— А, навярно търсите Адриано?

— Точно така.

— Ние имаме еднакви фамилии. Не за първи път ни бъркат. Докато работеше тук, хората понякога си мислеха, че е по-големият ми брат или братовчед.

Маделин погледна гневно Кутанс. Погледът й сякаш казваше: „Дори не сте успели да проверите това!“ Той разпери безпомощно ръце. По телефона бе говорил на английски език, питайки за полицай Сотомайор, и всъщност отсреща никой не беше уточнил, че Сотомайор е жена.

— Къде работи сега Адриано? — попита драматургът, опитвайки се да поправи грешката си.

Полицайката бързо се прекръсти.

— Никъде, за съжаление. Той е мъртъв.

Ново споглеждане между Маделин и Гаспар. Въздишка. Недоверие. Объркване.

— Кога е починал?

— Преди по-малко от две години. Спомням си датата, защото беше празникът на Свети Валентин.

Лусия погледна часовника си и пусна две монети от четвърт долар в машината за напитки, за да си вземе чай.

— Да ви предложа нещо?

Младата полицайка беше не само изящна, но и много мила. Маделин помоли за кафе.

— Смъртта на Адриано беше истински шок — каза тя, като подаде чашката с кафе на бившата си колежка. — Тук всички много го ценяха. Имаше образцова кариера, която министерството обича да дава за пример.

— Какво ще рече това? — попита Гаспар.

Тя духна чая си.

— Да кажем, че е постигнал голямо личностно израстване. В детството си Адриано е преминал през много приемни семейства. Дори известно време се е движил с престъпни банди, преди да се осъзнае и да постъпи в полицията.

— При изпълнение на служебните си задължения ли загина? — попита Маделин.

— Всъщност не. Беше намушкан с нож точно до дома си, опитвайки се да разтърве двама побойници пред магазин за алкохолни напитки.

— Къде живееше той?

Тя посочи към вратата.

— Недалеч оттук, на Билбъри Стрийт.

— Заловиха ли убиеца му?

— Не, и това ядоса всички в службата. Фактът, че убиецът, заклал полицай, все още е на свобода, ни обезсърчава.

— Откриха ли поне кой е извършителят?

— Не, доколкото знам! Това наистина е драма, която хвърли петно върху участъка. Особено в нашия квартал! Самият Братън беше бесен. Това убийство е пълен анахронизъм, защото днес тази част на Харлем е много безопасна.

Лусия изпи остатъка от чая си на екс, като руснак — водката си.

— Трябва да се връщам на работа. Съжалявам, че ви съобщих такава тъжна новина. — Тя хвърли чашката си в кошчето, после добави: — Дори не ви попитах защо искахте да се видите с Адриано.

— Във връзка с един стар случай — отговори Маделин. — Отвличането и убийството на сина на художника Шон Лоренц говори ли ви нещо?

— Смътно, но мисля, че не беше в нашия район.

— Адриано Сотомайор е бил приятел на Лоренц. Той никога ли не ви е говорил за този случай? — попита Гаспар.

— Не, но тъй като ние работехме в различни отдели, не е много изненадващо.

Лусия се обърна към Маделин и добави:

— Както знаете, често с отвличанията на деца се занимава ФБР.

3

Студът и леденият вятър вцепеняваха крайниците, щипеха лицата и почти моментално зачервяваха болезнено всеки сантиметър незащитена кожа. Като излязоха на тротоара пред полицейския участък, Маделин закопча ципа на анорака, който си беше купила в последния момент от един магазин на летището в Мадрид. Намаза с крем ръцете си, сложи си балсам на устните и уви шала около врата си. В лошо настроение, тя се нахвърли без предупреждение върху виновника за бедите й:

— Вие сте истински идиот, Кутанс!

Пъхнал ръце в джобовете си, Гаспар отговори с въздишка:

— А вие сте самата любезност.

Маделин нахлупи качулката си, обточена с пухкава кожа.

— Изминахме шест хиляди километра, за да се окажем с празни ръце!

Той се опита да отрече очевидното:

— Съвсем не е така.

— Значи не сме гледали един и същи филм.

Драматургът вече имаше нова хипотеза:

— Ами ако Сотомайор е бил убит, защото се е интересувал твърде много от отвличането на Джулиан?

Тя го погледна, шокирана.

— Това е абсурдно. Отивам в хотела.

— Вече?

— Вие направо ме изтощихте — въздъхна младата жена. — Писна ми от вашите безумни теории! Отивам да си полегна, дайте ми трийсет долара!

Маделин отиде в края на тротоара, за да пробва да спре някое такси. Гаспар отвори портфейла си, извади две банкноти и й ги подаде.

— Не може ли да поровите в тази посока? — настоя той, държейки на своята хипотеза.

— Не виждам как.

— Хайде де! Сигурно са ви останали някои познати.

Младата жена го погледна със смесица от гняв и крайна умора.

— Вече ви обясних, Кутанс. Провеждах разследвания в Англия. В Ню Йорк не работех на терен. Бях кабинетен плъх.

Зъбите й тракаха. Тя цялата трепереше, като пристъпваше от крак на крак в опит да се стопли. Студът, който явно ободряваше Гаспар, за нея бе като изтезание.

Пред тях спря един стар „Форд Ескейп“. Маделин се качи в таксито, без дори да погледне спътника си, и побърза да даде на шофьора адреса на хотела. Като скръсти ръце, тя се сгуши на седалката, но след няколко метра подвикна на шофьора — индиец, който въпреки студа държеше да кара с отворен прозорец — да си вдигне стъклото. Той се оказа костелив орех и поде словесна битка в продължение на пет минути, преди да се съгласи да я послуша. Младата жена затвори очи. Беше уморена до краен предел, напълно изтощена, не й беше останала капчица сила. Но най-лошото бе, че отново я болеше коремът. Усещаше го подут, измъчваха я стомашни спазми, гадеше й се и въпреки студа я заливаха горещи вълни.

Когато отново отвори очи, таксито се движеше по Уест Сайд Хайуей — широкото авеню по протежение на река Хъдсън, което стигаше до южния край на Манхатън. Тя бръкна в единия джоб на анорака, за да извади мобилния си телефон, и затърси в указателя му един номер, който не бе набирала дълго време.

Докато работеше в Ню Йорк, контактуваше във ФБР с Доминик By, който отговаряше за връзките между отдела на НЙПУ, в който работеше Маделин, и федералното бюро. Тя го наричаше „Господин Не“, защото отхвърляше всичките й молби. В повечето случаи поради бюджетни ограничения, но и за да се избегне възможността общинската полицейска служба да оспорва работата на Бюрото.

Той не беше неприятен човек. Малко странен, Доминик By беше кариерист по природа, но понякога бе способен да взема неочаквания решения. Личният му живот също беше необичаен — след като една адвокатка от кметството му беше родила две деца, той бе разкрил хомосексуалните си предпочитания. Последният път, когато Маделин го бе срещала, By живееше с един журналист от отдел „Култура“ на „Вилидж Войс“.

— Здравей, Доминик, обажда се Маделин Грийн.

— Здравей, Маделин! Каква изненада! Върна ли се в играта?

— Само за малко. А ти как си?

— В отпуска съм, но останах в Ню Йорк, за да прекарам празниците с моите дъщери.

Тя разтърка натежалите си клепачи. Всяка дума й костваше големи усилия.

— Познаваш ме, Доминик, никога не съм си падала по размяната на любезности и…

Чу смеха му в другия край на линията.

— Зарежи любезностите. Какво мога да направя за теб?

— Имам нужда от една услуга.

Той помълча предпазливо, преди да отвърне:

— Не съм на работа, казах ти.

Въпреки това Маделин продължи:

— Можеш ли да ме запознаеш с обстоятелствата около убийството на полицая от 25-и участък Адриано Сотомайор? Бил е убит пред дома си в Харлем преди около две години.

— Какво точно търсиш?

— Всичко, което можеш да намериш.

Доминик отново стана предпазлив.

— Ти вече не работиш с нас, Маделин.

— Не искам от теб поверителна информация.

— Ако направя справки по случая, ще останат следи и…

Този тип започваше да я изнервя.

— Ти сериозно ли говориш? Толкова ли те е страх?

— Днес, при цялата тази компютризация, човек…

— Добре, зарежи и си поръчай чифт топки за Коледа. Сега сигурно има промоции в „Блумингдейл“.

Тя затвори и отново изпадна в своята летаргия. Десет минути по-късно пристигна в хотела — кафява тухлена сграда, характерна за квартала Трайбека. Гаспар бе стигнал дотам, че бе направил резервации в „Бридж Клъб“, в който Лоренц беше прекарал последните си дни. На рецепцията й съобщиха, че хотелът е пълен, но наистина има две стаи, запазени на името на Кутанс — ъглов апартамент и малка стая на последния етаж. Маделин избра апартамента без никакво колебание, извади паспорта си и за три минути попълни регистрационния формуляр.

Щом се озова в стаята си, без дори да погледне гледката през прозореца, тя пусна пердетата, окачи на вратата табелката „Не безпокойте“ и изпи коктейла си от лексотан, антибиотик и парацетамол.

След това, превита на две от болка, угаси лампите и си легна. По отношение на съня последните нощи бяха катастрофални. Беше стигнала до етап, в който физическото изтощение й пречеше да мисли рационално. Невъзможно бе да разсъждава, да преценява, мозъкът й бе неспособен да роди каквато и да е идея.

Тялото й имаше последната дума.

1

Гаспар възвръщаше предишната си жизненост. Като растение, полято след дълги дни суша.

Пулсът на Манхатън, неговият ритъм, острият и сух студ, стоманеносиньото небе, последните слаби лъчи на зимното слънце — всичко му се отразяваше благотворно. Не за пръв път забелязваше до каква степен душевното му състояние зависеше от околната среда. Климатът му влияеше, моделираше го, повишаваше настроението му. Дъждът и влагата го потискаха, докато горещите вълни направо го изваждаха от строя. Тази нестабилност усложняваше живота му, но с течение на времето се бе научил да живее с тези промени. Днес беше идеален ден. Един от онези дни, които струваха колкото два или три. Трябваше да се възползва от това, за да напредне в разследването си.

Гаспар се ориентира по старата карта, която бе намерил в библиотеката на Лоренц. Той пое надясно по Медисън Авеню, преди да заобиколи една голяма зелена площ — парка „Маркъс Гарви“ — и да излезе на авеню „Ленокс“, което в тази част на Харлем се наричаше авеню „Малкълм Екс“. На един уличен ъгъл се подкрепи с хотдог и кафе, които си купи от количката на уличен търговец, и продължи на север.

Вклинена между 131-ва и 132-ра улица, Билбъри Стрийт, където беше убит Адриано Сотомайор, беше тясна уличка, от двете страни на която се издигаха червени тухлени къщи и кестени. Постройките напомняха на сградите от стария Юг с доста високи външни каменни стълбища и изобилие от балюстради и дървени веранди, боядисани в ярки цветове.

В продължение на десет минути Кутанс бродеше по пустата уличка, като се чудеше как да намери къщата, където бе живял полицаят. Фамилните имена по пощенските кутии — Фарадей, Томпкинс, Ланглоа, Фабиански, Мур… — не му говореха нищо.

— Внимавай, Тео!

— Добре, татко.

Гаспар се обърна към групичката, която се бе появила на отсрещния тротоар. Като във филм на Капра, един баща и малкият му син влачеха шейна с голяма коледна елха на нея. Зад тях вървяха една леко надменна красива метиска и по-възрастна негърка с прозрачен тренчкот, жълти кожени панталони и леопардова шапка на главата.

— Добър ден — поздрави ги той, като пресече улицата. — Търся бившия дом на господин Сотомайор. Знаете ли къде е?

Бащата беше учтив и приветлив, готов да му помогне, но явно не живееше тук от дълго време. Той се обърна към жената, която очевидно бе неговата съпруга:

— Фамилията Сотомайор говори ли ти нещо, скъпа?

Метиската присви очи, сякаш се мъчеше да извика някакъв далечен спомен.

— Струва ми се, че е ей там — каза тя, като посочи към една къща с островръх покрив, после попита жената до нея: — Права ли съм, лельо Анджела?

Афроамериканката изгледа подозрително Гаспар.

— И защо да отговарям на този младок?

Метиската я прегърна ласкаво през раменете.

— Хайде, лельо Анджела, кога ще спреш да се правиш на по- лоша, отколкото си?

— Добре де, добре — предаде се жената, като намести слънчеви те си очила. — Къщата с номер 12 на семейство Ланглоа.

— Ланглоа? Звучи като френска фамилия — отбеляза Гаспар.

Веднъж започнала, леля Анджела не се скъпеше на обясненията:

— След смъртта на онова ченге — впрочем много добър човек, няма много като него, повярвайте ми — къщата наследи братовчедка му Исабела. Тя е омъжена за Андре Ланглоа, инженер от Париж, който работи в Челси, в сградата на „Гугъл“. За французин е доста възпитан — няколко пъти ми помогна да подкастря живия плет, а когато готви френски специалитети, понякога ми носи от своя заек с горчица.

Кутанс благодари на семейството и извървя още петдесетина метра по улицата, за да позвъни на къщата, която му беше показана. Тя беше малка постройка от кафяв камък, чиято входна врата бе украсена с голям венец от бодлив чимшир и елхови клонки.

Жената, която я отвори — латиноамериканка с гъста коса и пламенен поглед, — носеше кухненска престилка на червено и бяло каре и държеше дете на ръце. Истинска Ева Мендес от „Отчаяни съпруги“.

— Добър ден, госпожо, извинете за безпокойството. Търся бившата къща на Адриано Сотомайор. Казаха ми, че е тук.

— Може и да е тя — отвърна жената леко недоверчиво. — Какво обичате?

„Методът Кутанс“ — да поукрасиш истината, като малко послъжеш, но без да се увличаш.

— Казвам се Гаспар Кутанс. Пиша биография на художника Шон Лоренц. Вероятно не го познавате, но…

— Аз да не познавам Шон? — прекъсна го стопанката на къщата. — Знаете ли колко пъти се е опитвал да ме потупа по задника?

2

В действителност Ева Мендес се казваше Исабела Родригес. С присъщата й гостоприемност, тя веднага го покани да се стопли в кухнята. Дори настоя да го почерпи чаша яйчен пунш без алкохол, от който пиеха трите й деца, които похапваха лека следобедна закуска.

— Адриано ми беше първи братовчед — обясни жената, като донесе от хола стар албум с платнена подвързия.

Тя запрелиства страниците, показвайки му снимки от детските си години, докато му разясняваше родословното си дърво:

— Майка ми, Марисела, беше сестра на бащата на Адриано — Ернесто Сотомайор. Прекарахме цялото си детство в Тибъртън, едно село в Масачусетс близо до Глостър.

Пейзажите на снимките напомниха на Гаспар някои кътчета от Бретан — крайморска пустош, малко пристанище, примитивни лодки редом с риболовни корабчета и яхти, рибарски колиби и къщи с фахверкова конструкция на собствениците на кораби.

— Адриано беше добро момче — уточни братовчедка му. — Направо страхотно. Въпреки че не може да се каже, че животът беше милостив към него.

Тя показа на Гаспар други стари снимки. Сцени от детството: двамата братовчеди кривяха лицата си пред обектива, пръскаха се с вода около надуваем басейн, люлееха се един до друг на детска метална люлка, правеха тиквен фенер. Но Исабела побърза да разсее илюзията на тази идилична картина.

— Въпреки привидната радост на тези снимки детството на Адриано не беше никак розово. Баща му, вуйчо ми Ернесто, беше суров, дори жесток човек, който имаше навика да си изкарва яда върху съпругата и сина си. Казано по друг начин, Ернесто често ги пребиваше от бой.

Гласът на Исабела заглъхна. За да се отърси от лошите спомени, тя погледна с огромна любов децата си. Седнали до кухненската маса, двете по-големи момчета, със слушалки на ушите, се смееха на нещо, приковали поглед върху екрана на един таблет. Най-малкото съсредоточено редеше голям пъзел: „Менините“ — най-известната картина на Веласкес.

Гаспар си спомни за своя баща — толкова мил и грижовен, толкова любящ. Защо някои хора тормозеха децата, на които бяха дали живот? Защо други ги обичаха безумно много? Тъй като не намери отговор на тези въпроси, той се сети за казаното преди половин час от полицайката в 25-и участък.

— Казаха ми, че Адриано е бил настанен в приемно семейство.

— Да, благодарение на нашата учителка, госпожица Бонинсеня. Тя съобщи на окръжната социална служба за побоите, които Ернесто нанасяше на сина си.

— Майката на Адриано не се ли намесваше?

— Леля Бианка ли? Тя бе напуснала дома им няколко години по-рано.

— На колко години беше братовчед ти, когато попадна в Ню Йорк?

— На около осем. Отначало смени два-три детски дома, докато накрая бе настанен тук, в Харлем, при господин и госпожа Уолис — едно наистина чудесно приемно семейство, което се отнасяше към него като към свой собствен син.

Тя затвори албума и замислено добави:

— След време Адриано и баща му отново се събраха.

— Наистина ли?

— На стари години чичо Ернесто се разболя от рак на гърлото. Синът му го взе при себе си и се грижи за него до самия му край. Толкова великодушен беше моят братовчед!

Кутанс побърза да смени темата:

— А къде е Шон Лоренц във всичко това?

3

Погледът на Исабела заблестя.

— Запознах се с Шон, когато бях на осемнайсет! Щом навърших пълнолетие, идвах да прекарвам всяко лято в Ню Йорк. Понякога отсядах при приятелка, но повечето време пребивавах у семейство Уолис.

Тя се отнесе в спомени за доброто старо време.

— Шон живееше по-далече, в комплекса Поло Граундс Тауърс, но двамата с Адриано бяха неразделни въпреки четирите години разлика. Аз неизбежно вървях по петите им и се опитвах да участвам във всичките им лудории. Шон беше леко влюбен в мен и аз нямах нищо против. Може дори да се каже, че имахме спорадична връзка.

Исабела отпи от яйчения си пунш и помълча известно време, за да събере спомените си.

— Тогава времената бяха други. И Ню Йорк беше друг — някак по-свободен и по-опасен. През онези години кварталът вдъхваше страх. Насилието беше навсякъде и кокаинът покваряваше всичко.

Тя изведнъж осъзна, че децата й са наблизо, и понижи глас:

— Ние неизбежно вършехме щуротии: пушехме трева на поразия, крадяхме коли, рисувахме графити по стените. Но ходехме и по музеите! Спомням си, че Шон ни водеше всичките в Музея на модерното изкуство при всяка нова изложба. Благодарение на него открих Матис, Полък, Сезан, Тулуз-Лотрек, Кифер… Той вече беше обладан от манията да рисува постоянно на каквото му попадне.

Исабела помълча няколко секунди, но не можа да устои на изкушението и обяви загадъчно:

— Ще ви покажа нещо.

Тя се измъкна за минута от кухнята и се върна с голяма торба, която сложи на масичката за кафе. Отвори я внимателно и извади една рисунка с въглен, направена върху картон от кутия с корнфлейкс. Беше неин портрет, носещ подписа „Шон, 1988 г.“ Стилизирано лице на млада жена с дяволит поглед, буйна коса и голи рамене. Рисунката напомни на Гаспар за някои от портретите на Франсоаз Гило, нарисувани от Пикасо. Същият талант, същата гениалност. С няколко щрихи Шон бе изобразил всичко — младежката импулсивност, изяществото на Исабела, но и известна сериозност, която загатваше за жената, в която щеше да се превърне.

— Пазя я като зеницата на окото си — призна жената, като отново прибра рисунката в торбата. — Преди две години, когато в Музея на модерното изкуство организираха ретроспективна изложба на Шон и се случи онзи кошмар, си спомних толкова много неща…

Гаспар искаше да стигнат точно дотук:

— Познавахте ли Беатрис Муньос?

Лицето на Исабела помръкна и на него се изписа безпокойство. Тя отговори, подбирайки внимателно думите си:

— Да, познавах я. Въпреки всичко, което направи, Беатрис не беше… лош човек. Поне не и по времето, когато общувах с нея. Също като Адриано и много други младежи от квартала, Беатрис беше жертва. Опарено от живота момиче. Беше много тъжна и измъчена и изобщо не се харесваше. — Исабела прибягна към метафора от областта на живописта: — Понякога казват, че една картина съществува само в очите на човека, който я гледа. Същото можеше да се каже за Беатрис. Тя се оживяваше само когато я погледнеше Шон. Днес е лесно да се каже, но с времето все повече съжалявам, че не й помогнах, когато излезе от затвора. Може би така щеше да се избегне престъплението, което извърши по-късно. Разбира се, не го казах толкова грубо на Шон, но…

Кутанс не повярва на ушите си.

— Видели сте отново Шон след смъртта на сина му?

Отговорът й беше съвсем неочакван:

— Той позвъни на вратата ми миналия декември. Точно преди една година. Спомням си датата, защото по-късно научих, че е било навечерието на смъртта му.

— В какво състояние беше Лоренц? — попита Гаспар.

Исабела въздъхна.

— Бих казала, че този път вече не мислеше да ме потупва по задника.

4

— Шон имаше изморен вид и мръсна коса, лицето му бе посърнало и брадясало. Изглеждаше с десет години по-възрастен. Не бях говорила с него поне двайсет години, но бях виждала негови снимки в интернет. Пред мен стоеше съвсем друг човек. Очите му бяха особено страшни. Сякаш не беше спал десет дни или току- що си беше инжектирал хероин.

Гаспар и Исабела се бяха преместили на верандата, осветена от три месингови фенера. Преди това тя бе взела стара кутия цигари, която криеше в кухнята си зад медните тенджери и един емайлиран гевгир. Беше излязла да изпуши една цигара на лютия студ, надявайки се, че може би димът ще замъгли спомените й и ще ти направи по-малко болезнени.

— Разбира се, Шон не беше в това състояние от дрогата, а от скръб. Най-тежката мъка. Тази, която те разяжда и убива, защото са отнели плът от плътта ти.

Тя дръпна нервно от цигарата си.

— Когато отново видях Шон, още не бяхме почнали ремонта на къщата. Със съпруга ми Андре току-що я бяхме придобили и бяхме решили да използваме последните почивни дни на годината, за да изхвърлим ненужните неща.

— Вие ли бяхте единствените наследници на Адриано?

Исабела кимна утвърдително.

— Родителите на братовчед ми бяха мъртви, а той нямаше братя и сестри. Тъй като процедурата по наследяването беше продължителна, когато получихме къщата, в нея си стояха всичките му вещи. И точно от тях се интересуваше Шон.

Гаспар бе обзет от силно вълнение. Със сигурност бе на прага на важно откритие.

— Шон не се впусна в дълги словоизлияния — каза Исабела. — Той ми показа снимки на малкия Джулиан, като ми обясни, че не вярва в официалната версия за смъртта на сина си.

— Каза ли ви защо?

— Каза ми само, че Адриано тайно е подновил разследването.

Нощта сякаш се спусна изведнъж. В някои от околните градини гирлянди от крушки осветиха елхите, храстите и оградите.

— Какво точно търсеше Шон у вас?

— Искаше да погледне вещите на Адриано. Да види дали, преди да умре, не е оставил нещо, свързано с новото му разследване.

— Вие повярвахте ли му?

— Всъщност не — отговори тя тъжно. — Както вече ви казах, той не беше на себе си, държеше се толкова смахнато, че имах чувството, че е изпаднал в делириум или си говори сам. Ако трябва да съм съвсем честна, той дори малко ме уплаши.

— И все пак го пуснахте — досети се Кутанс.

— Да, но докато претърсваше къщата, заведох децата на разходка в „Ист Ривър Плаза“. Съпругът ми го наблюдаваше.

— Знаете ли дали Шон е намерил нещо?

Тя се усмихна разочаровано.

— Във всеки случай създаде пълен безпорядък! Беше отворил всички чекмеджета, всички шкафове, бе ровил навсякъде. Според Андре, като си тръгвал, заявил, че е намерил това, което е търсел.

Гаспар почувства как напрежението му нараства.

— И какво е било то?

— Документи, мисля.

— Какви документи?

— Не знам. Андре ми каза за някаква папка, която Шон прибрал в кожената си чанта.

— Не знаете ли какво е съдържала тя? — настоя Кутанс.

— Не и не искам да знам. Каквото и да е било в нея, то няма да върне мъртвите, нали?

Гаспар предпочете да не отговори и на свой ред попита:

— Пазите ли още вещите на братовчед ви?

Исабела поклати отрицателно глава.

— Отдавна изхвърлихме всичко. Честно казано, освен колата и хубавия американски хладилник Адриано не притежаваше кой знае какво.

Разочарован, драматургът осъзна, че се е въодушевил твърде рано и че няма да научи нищо повече от братовчедката на Сотомайор.

— Може ли да поразпитате мъжа си заради мен, за да разберете дали не си спомня нещо друго?

Като се загърна зиморничаво с анорака си, Исабела кимна утвърдително. Гаспар записа номера на мобилния си телефон върху цигарената кутия.

— Много е важно — каза натъртено той.

— Какъв е смисълът да се рови отново? Детето е мъртво, нали?

— Sans doute — отвърна Кутанс на френски и й благодари за помощта.

Исабела съпроводи с поглед странния посетител и угаси фаса си в една керамична саксия. Той беше казал „sans doute“. Тя имаше добри познания по френски език, но логиката на този израз все така й убягваше. Всеки път, когато го чуеше, се чудеше защо sans doute означаваше peut-etre, а не sans aucun doute. Трябваше да попита съпруга си за това.