Парижкият вариант

Първа глава

В 6,54 ч. дежурството на офицера от елитната американска част на остров Диего Гарсия беше към края си и докато разсеяно плъзгаше поглед през прозорците на контролната кула към Смарагдовия залив, озарен от първите слънчеви лъчи, той мечтаеше само за едно — да се прибере и да подремне. Клепачите му тежаха след безсънната нощ, а мисълта му блуждаеше.

Тази база, която контролираше разположението на морските и военновъздушните сили, беше от изключително важно стратегическо значение за американците, а островът сам по себе си беше райско кътче, където ленивият плавен ритъм на океана приспиваше всяка амбиция.

Лагуната се синееше примамливо и му мина през ум, че не е зле да поплува след края на смяната. Минута по-късно в 6,55 ч. контролната кула изведнъж изгуби всякаква връзка със самолетите на базата B-1B, B-52, AWACS, P-3 „Орион“ и U2.

Той прехапа устни, даде дрезгаво някакви нареждания по микрофона, седна пред едно от командните табла и започна незабавно диагностициране. Техниците бяха вдигнати по тревога и насочиха цялото си внимание към мониторите и показанията на контролните табла, докато напразно се мъчеха да възстановят контакта със самолетите.

Всички усилия се оказаха безуспешни и в 6,58 ч., като се опитваше да овладее паниката си, началник-смяната уведоми за извънредната ситуация командира на базата.

В 6,59 ч. командирът на базата се свърза с Пентагона и докладва за случая.

В 7,00 ч., пет минути след мистериозното си прекъсване, връзката със самолетите на базата изведнъж, необяснимо как, беше възстановена.

Лъчите на изгряващото слънце озариха сградата на университета в Колорадо, меките заоблени хълмове и огромната прерия, която се простираше на изток. Отвън сградата на университета изглеждаше някак безлична, но лабораториите бяха оборудвани по последната дума на техниката. Микробиологът Джонатан Смит (Джон, както приятелите му го наричаха) беше дошъл на работното си място още в ранни зори и в момента, надвесен над микроскопа си, съсредоточено нагласяше фината стъклена игличка. Най-после капна капчица от някаква течност върху миниатюрен диск, не по-голям от главичката на карфица. Дискът, едва забележим с просто око, под обектива на свръхмощния микроскоп разкриваше конфигурация, която твърде много наподобяваше електрическо табло, ако, разбира се, нещо толкова микроскопично можеше да бъде сравнявано с подобно съоръжение.

Затаил дъх, Смит нагласи образа на фокус и промърмори, като се усмихваше: „Така… Точно така. Може и да стане…“

Специалист по вирусология и молекулярна биология, освен научна степен Смит притежаваше и военен чин подполковник, тъй като работеше за армията и временно беше разпределен тук, в Центъра за контрол върху заболяванията (ЦКЗ), разположен сред меките, обрасли с борове, възвишения на Колорадо. От Военния институт за изследване на инфекциозните заболявания (ВИИИЗ) му бяха възложили да извърши проучване върху естеството и развитието на някои вируси. Институтът му отпускаше необходимите за изследването средства.

Онова, с което така вглъбено се занимаваше тази сутрин, обаче нямаше нищо общо с вирусите. ВИИИЗ беше водещият център за медицински проучвания на армията, а ЦКЗ — гражданският му еквивалент. Откъдето следваше, че двете институции, малко или много, се явяваха съперници. Но в конкретния случай интересите им се застъпваха, а онова, което се случваше в тази лаборатория, излизаше извън областта на медицината.

Смит беше част от екипа, обединил елитни специалисти от ВИИИЗ и ЦКЗ, чиято дейност обаче не беше широко огласена. Те се опитваха да създадат първия молекулярен или ДНК компютър в света, революционно откритие, което щеше да хвърли мост между естествените и компютърните науки. Едни от най-големите мозъци в световен мащаб работеха в тази насока успоредно и независимо един от друг и бяха влезли в нещо като надпревара. Смит не можеше да не приеме това предизвикателство — отдаваше му се възможност да приложи натрупаните през годините знания и опит, да впрегне цялата си находчивост — какво по-благодатно поприще за един учен. Неслучайно беше тук в този ранен час — от известно време заедно с колегите си работеше неуморно върху възможността за прекъсване на молекулярните вериги посредством специални органични полимери, които се опитваха да създадат. Нещо му подсказваше, че този път като че ли беше успял.

Ако експериментът се окажеше сполучлив, техните качествено нови ДНК вериги щяха да могат да се реконфигурират многократно и екипът им щеше да бъде на крачка от успеха. Това откритие беше равнозначно на изнамирането на силикона, широко използван в хардуера на днешните компютри, които щяха да се окажат морално остарели, а силиконовата индустрия — изживяла времето си. Щеше да настъпи нова ера — тази на биологичните компютри, които щяха да притежават далеч по-голям потенциал от всичко досега съществуващо. Ето защо армията проявяваше такъв интерес към този проект и беше готова да хвърли огромни средства за осъществяването му, като същевременно всичко трябваше да бъде извършено при пълна секретност.

Дочул за проекта, Смит беше направил всичко възможно, за да бъде включен в екипа, и оттогава работеше всеотдайно, с цялата си жар, съзнавайки, че това откритие можеше да промени бъдещето на човечеството.

— Здрасти, Джон — чу зад гърба си гласа на Лари Шуленберг, още един от членовете на екипа, изтъкнат биолог. — Чу ли за „Пастьор“?

Смит вдигна глава от микроскопа.

— Нищо не съм чул. Не чух дори, че влизаш… — И в този момент забеляза разстроеното лице на колегата си. — Защо? Какво има? Случило ли се е нещо?

Институтът „Пастьор“ беше научен център на световно ниво, от ранга на ВИИИЗ и ЦКЗ.

Шуленберг се приближи към него на инвалидния си стол. Беше около петдесетгодишен, енергичен мъж с мускулести рамене и слънчев загар. Главата му беше обръсната, а на едното му ухо имаше малка диамантена обица.

— Случило се е — мрачно кимна той. — Станала е някаква експлозия. Лоша работа. Има убити и ранени.

— Инцидент в някоя лаборатория ли е станал или…

— Ето, прочети — подаде му Лари някакъв лист. — Джим Трейн ми изпрати имейл и аз веднага извадих на принтер съобщението. Реших, че ще искате да знаете. Виж сам за какво става въпрос, а аз ще ида да кажа и на другите.

— Благодаря, Лари.

Погледът на Джон пробяга по страницата и сърцето му изведнъж се сви. Стиснал зъби, прочете съобщението отново. На челото му се беше врязала бръчка.

Смит прехапа устни. Мартин Целербах. Марти. Лицето на приятеля му изплува пред очите му. Така добре познатата му усмивка, погледът на зелените очи, който в един миг беше толкова жив, а в следващия — замечтан и отнесен. Дребничък и закръглен, Марти стъпваше някак тромаво и неуверено. Това беше свързано със заболяването му — той страдаше от изключително рядко срещания синдром на Аспергер (една от по-леките разновидности на аутизма). Симптомите включваха силно изразени мании, нарушена комуникативна способност и социална адаптация, от една страна, и от друга — висока интелигентност и изключително изявена дарба в една или друга област (при Марти — в областта на математиката и електрониката). Марти Целербах беше компютърен гений.

Беше? Смит изтръпна, пронизан от внезапен хлад. Какво би трябвало да означава „травма на главата“? Нещо сериозно ли? Извади клетъчния си телефон и набра Вашингтон.

Двамата с Марти бяха отраснали заедно в Айова. Джон бранеше Марти от подигравките на връстниците им, както и от злобата на някои учители, които си мислеха, че нарочно им отговаря и се държи странно, и не можеха да повярват, че някой, толкова интелигентен, не влага в действията си и капчица зъл умисъл. Заболяването на Марти беше диагностицирано доста по-късно и най-после можеха да бъдат взети някакви мерки, за да му се помогне. Бедата беше в това, че Марти мразеше лекарствата и избягваше да ги взема. След като завърши училище, максимално ограничи контактите си с външния свят и прекарваше цели дни уединен в уютното си бунгало във Вашингтон, като си подаваше носа навън само за да напазарува. Тук, сред компютрите си, се чувстваше в безопасност и можеше да „свещенодейства“, като се съсредоточаваше максимално и оставяше въображението си да се развихри. Беше изцяло отдаден на онова, което вършеше — неслучайно академици и бизнесмени го търсеха за съвет, но, разбира се, не прекрачваха прага му, а се свързваха с него по електронен път.

Какво ли би го накарало да замине за Париж?

За последен път се беше измъкнал от „бърлогата“ си преди година и половина, и то принуден от обстоятелствата — серията от убийства и избухналата вирусна епидемия, чиито последици бяха катастрофални и която причини смъртта на Софи — годеницата на Смит.

Телефонът в далечен Вашингтон звънеше и сигналът отекваше в ухото му, а в същото време като че ли звънеше и друг телефон наблизо… пред вратата на лабораторията му.

— Може ли? — на прага стоеше Натаниел Фредерик Клайн, Фред.

Смит рязко се извърна.

— Разбира се. Влизай, Фред.

Шефът на свръхсекретния Първи отдел, чиято дейност беше свързана с разузнаването и контраразузнаването, безшумно като призрак пристъпи навътре и изключи клетъчния си телефон.

— Предполагам, че щом ми звънеше, вече си чул новината…

— А ти… какво правиш тук? И знаеш ли нещо повече за Марти?

Клайн мина покрай редиците епруветки, без да отговори. Приближи се до Смит и се опря на една от лабораторните маси. Лицето му беше мрачно, изопнато. Беше облечен в един от поомачканите си костюми. С високото си чело, оплешивяващото си теме и очилата с метални рамки би могъл да бъде всичко — от книгоиздател до фалшификатор на пари. Имаше бледата кожа на човек, който рядко си подава носа навън.

Той се вгледа замислено в Смит и каза съчувствено:

— Приятелят ти е в кома, Джон, и състоянието му е доста тежко. Няма смисъл да се лъжем.

Стомахът на Смит се сви както някога, когато научи за смъртта на Софи. Болката от загубата й още не беше отзвучала, но нищо вече не можеше да върне Софи, а Марти… нима щеше да загуби и него?

— Какво, за бога, е търсел там?!

Клайн извади лулата от джоба си и я натъпка с тютюн.

— И ние това се питаме.

Смит понечи да каже нещо, но прехапа устни. Шефът на мистериозния Първи отдел обикновено оставаше зад кулисите и оттам контролираше действията на хората си. Отделът имаше специални правомощия и не беше длъжен да се отчита за действията си пред военната бюрократична машина. Конгресът на Съединените щати също не упражняваше надзор върху него. Единствено Белият дом беше в течение на дейността на отдела. Първи секретен нямаше структурата на формална организация — нямаше своя йерархия, своя щабквартира, свои оперативни работници. Неговите сътрудници бяха експерти в една или друга професионална област, повечето притежаваха военен чин, бяха предимно необвързани и винаги на разположение, въпреки че междувременно се занимаваха с текущите си задачи. С други думи, бяха елитна част, готова незабавно да поеме функциите си при нужда и да действа при пълна секретност.

Смит беше един от хората на отдела и знаеше, че появата на шефа му никога не беше случайна. Очевидно ставаше въпрос за нещо наистина сериозно, в противен случай Клайн не би дошъл лично.

— Не си тук заради Марти, нали? — тихо каза Смит. — Има и друго.

— Така е — кимна Клайн. — Искаш ли да се поразходим?

— Идеята е добра, още повече, че не бива да палиш лулата си тук — ДНК-то е много чувствително към замърсяването на въздуха.

Двамата се спогледаха — Смит познаваше шефа си достатъчно добре и знаеше, че Клайн не се доверява на никого и не позволява нищо да приспи бдителността му. Правило номер едно на отдела беше: „Не приемай нищо за дадено.“ В конкретния случай Клайн не можеше да бъде стопроцентово сигурен, че лабораторията не се подслушва, и предпочиташе да не рискува. Точно затова предложи да се поразходят, а Смит го разбираше от половин дума.

Двамата излязоха в коридора и Смит заключи вратата на лабораторията. Наоколо не се мяркаше жива душа и не се чуваше никакъв шум освен тихото бръмчене на климатичната инсталация — в този ранен час сградата беше почти пуста.

Навън се разсъмваше и слънцето искреше в клоните на боровете, но гористите възвишения на запад все още мрачно се чернееха. В далечината върховете на Скалистите планини розовееха, но подножията им тънеха в сянка и мракът още се спотайваше в хладните им клисури.

Клайн крачеше мълчаливо. След малко се спря да запали лулата си.

— Ще се поразходим надолу по алеята, нали? Отдавна не сме се виждали… Е, разказвай — как върви работата ти? Има ли изгледи молекулярният компютър скоро да се появи на бял свят?

— Надявам се. Работата напредва. Лека-полека…

Правителствата на много държави биха дали мило и драго техните учени първи да създадат действащ ДНК компютър, който за секунди би се справил с всеки код. На практика това би означавало почти неограничена власт — контрол върху реактивните снаряди, върху сателитите, върху авиацията и флота… Всичко свързано с електрониката би могло да бъде управлявано от молекулярния компютър. Дори най-мощният силиконов компютър не би могъл да му излезе насреща.

— Кога според теб има реални шансове такъв компютър да бъде пуснат в действие?

— Най-рано след няколко години — отвърна Смит.

— А някакви предположения… кой пръв би се справил със задачата?

Смит сви рамене.

— Не знам някой да е постигнал по-значителен напредък от останалите, поне доколкото ми е известно.

Клайн замислено захапа лулата си.

— И все пак, ако се окаже, че такъв компютър е вече факт, кой е най-вероятният му създател?

Смит трепна. Възможно ли беше някой да е изпреварил останалите с минимум пет години? Очевидно — щом Клайн беше тук. Но кой? Японецът Такеда? Шамборд?

И тогава изведнъж проумя. Всичко се връзваше. Отговорът беше — институтът „Пастьор“.

— Емил Шамборд. Значи е успял? Изпреварил е всички? Включително и Такеда…

— Само че най-вероятно е загинал при експлозията. — Клайн дръпна от лулата си с мрачно изражение. — А лабораторията му е унищожена напълно. Останали са само овъглени отломки и натрошени стъкла. Колкото до Шамборд, от тогава от него няма и следа. Търсили са го навсякъде. Колата му била на паркинга пред института.

— А сигурно ли е, че…

— Колегите му шушукат. Висшите военни кръгове в Париж също са нащрек.

— Значи разполагаме само със слухове?

— Предполагам, че някой е знаел и нещо повече. Все някой е бил в течение на онова, което се случва между четирите стени на лабораторията му.

— Не е задължително… Учен от ранга на Шамборд до голяма степен разполага със свобода на действие и не е длъжен да дава отчет никому. Не и преди да е налице крайният резултат. Въпреки това военните периодично са проявявали интерес към работата му, но според сведенията, с които разполагат, Шамборд не е бил по-близо до крайната цел от останалите.

— И все пак… не може да няма някакви записки.

— Не разполагаме с абсолютно нищо от последната година.

— Но те сто на сто съществуват — възбудено повиши глас Смит. — Не може просто така да изчезнат… Сигурно са запазени в паметта на компютъра майка. Основната база данни не може да бъде унищожена толкова лесно.

— Така е — кимна Клайн. — Централната компютърна система е добре защитена и не е пострадала от пожара. Само че… както ти казах, Шамборд повече от година не е подавал информация в нея.

Смит се намръщи.

— Значи си е водил записки на ръка?

— По всяка вероятност.

— Защото е изключено да се работи върху подобен проект, без да се водят бележки, в които да бъде документирана всяка стъпка. Във всеки един момент трябва да можеш да се върнеш назад, да проследиш етапите, през които си минал, да откриеш евентуална грешка или напротив — да се убедиш, че си на прав път. Абсурдно е да няма нищо черно на бяло. Направо немислимо.

— Съгласен съм, Джон, но досега нито колегите му от института, нито военните са открили нещо.

Смит се замисли. Шамборд сигурно е имал основания да бъде предпазлив.

— Смяташ ли, че е бил наблюдаван?

— Не знам какво да смятам. Французите също не знаят.

— Сам ли е работил?

— Френската полиция издирва помощника му, който в момента е в отпуска. — Клайн зарея поглед към хоризонта на изток. Слънчевият диск вече се беше издигнал високо в небето. — Предполагаме, че доктор Целербах също му е сътрудничил.

— Предполагате?

— Не е ясно с какво точно се е занимавал доктор Целербах по време на пребиваването си в Париж. Той също не е разгласявал наляво и надясно по чия покана е в института „Пастьор“. В списъците на охраната фигурира като „гост консултант“. След претърсване на хотелската му стая също не е открито нищо, което да хвърля повече светлина върху причината за пристигането му във Франция. Дошъл е с един куфар дрехи и вещи от първа необходимост. Не е бил от най-общителните и не се е сближил с никого. Повечето разпитани дори не могли да си спомнят за кого точно става въпрос.

Смит кимна.

— Типично за Марти.

Приятелят му не обичаше излишно да привлича вниманието и се бе постарал да остане в сянка, но в същото време какво, ако не възможността да участва в създаването на първия молекулярен компютър, би го измъкнало от убежището му във Вашингтон и би го накарало да се озове чак в Париж? Всичко си идваше на мястото.

— В такъв случай, когато дойде в съзнание, той ще може най-точно да ни каже на какъв етап е бил Шамборд.

— Ако изобщо дойде в съзнание. И ако тогава не е прекалено късно.

— Ще дойде в съзнание — рязко каза Джон.

— Възможно е. Но кога?! Знаеш ли, че вече имахме едно твърде обезпокоително обаждане. Снощи в 19,55 ч. вашингтонско време остров Диего Гарсия е загубил всякакъв контакт с авиацията си. Всички опити за възстановяване на връзката са били безуспешни. Точно пет минути по-късно връзката е била възстановена. Като от само себе си. Не са били регистрирани нито атмосферни смущения, нито е имало някакви проблеми с електрозахранването или пък със самите компютри. Единственото обяснение за случилото се е, че някой хакер е успял да се вмъкне в системата и си е направил шегичка. Само че не е оставил абсолютно никакви следи. Което е най-малкото… странно.

— Някакви щети?

— Никакви. Като изключим преживяния стрес.

— Колко часа след експлозията в „Пастьор“ е регистриран инцидентът?

Клайн мрачно се усмихна.

— Достатъчно, за да предположим, че някой е изпробвал новоизобретения компютър.

— Това наистина звучи сериозно. Я да видим… Лабораторията на Шамборд е напълно унищожена, самият той е потънал вдън земя, а записките му липсват. Възможно е да са унищожени при пожара. Или пък…

— Или някой е предизвикал експлозията, за да прикрие убийството на Шамборд и кражбата на готовия прототип и на цялата документация?

Клайн кимна замислено.

— Действащ ДНК компютър не е шега работа. Особено в неподходящи ръце…

— Мислех да прескоча до Париж. Да видя с очите си Марти и да се осведомя за състоянието му.

— Наистина добре би било да отидеш. Освен това, ако някой разбира нещо от молекулярни компютри, това си ти. — Клайн помълча и вдигна угрижено поглед нагоре, сякаш от ясното небе над главите им всеки момент щяха да завалят балистични ракети. — Опитай се да разбереш за какво точно става въпрос, да издириш документацията на Шамборд, ако изобщо съществува, и най-вече да се увериш дали първият по рода си молекулярен компютър е вече факт. — Той въздъхна. — Задачата ти не е лесна. Ще работиш при пълна секретност. Ще държиш връзка единствено с мен — не искаме да всяваме излишна паника. Можеш да ме търсиш по всяко време. Ако имаш нужда от нещо, само ми кажи. Веднага ще се погрижа.

— Ясно.

Смит разбираше съображенията на шефа си. Страните от Третия свят и бездруго недолюбваха американците. Попаднеше ли един такъв компютър в ръцете на терористите, играта щеше да загрубее.

— Кога тръгвам?

— Веднага. Разбира се, няма да си единственият, който ще работи по случая, но си този, на когото най-вече разчитам. ФБР и ЦРУ също вече са ангажирали хора с разследването. А… колкото до твоя приятел, искрено се надявам да се оправи. Но, Джон, помни, че разполагаме с много малко време и животът на още много хора е изложен на опасност.

Втора глава

В шест часа вечерта смяната на Фарук ал-Хамид, санитар в болницата „Жорж Помпиду“, приключи, той съблече униформата и си тръгна през изхода за служителите. Докато крачеше уморено към кафе „Масуд“, в една от преките на оживения булевард „Виктор“, Фарук не подозираше, че някой го следи.

От сутринта не беше подгъвал крак — търкаше подове, мъкнеше бали с мръсни чаршафи, тичаше нагоре-надолу, и сега копнееше само за едно — да отдъхне след изнурителния ден. Най-после седна на обичайното си място в кафето — близо до отворената врата, където кухненските аромати се смесваха със свежия полъх на пролетния вятър.

Озърна се — тук идваха много северноафриканци. Освен неговите сънародници, алжирците, тук се събираха още и мароканци, както и жители на Сахара. Наливаха се с вино и пет пари не даваха за изричната забрана на Корана, като че тук Аллах не можеше да знае какво вършат. Фарук ядно поклати глава и отпи от кафето си, свъсил вежди.

В този момент към него се приближи някакъв непознат. Не беше арабин, с тази светла кожа и сини очи. Но говореше арабски учудващо добре.

— Привет, Фарук. Здраво се трудиш, братле. По цял ден превиваш гръб и Аллах вижда, че заслужаваш повече. Затова искам да ти направя едно предложение. Ако, разбира се, те интересува.

Фарук го изгледа изпод вежди.

— От къде на къде ще ми правиш предложение? — промърмори той.

— Само защото ти мисля доброто — отвърна непознатият, без изобщо да се засегне от недружелюбния му тон. — Нима не би искал да заведеш семейството си някъде на почивка?

— На нашего брата не се полага почивка — горчиво се усмихна Фарук.

Арабският на непознатия беше безупречен — това не беше някой от местните диалекти, а по-скоро езикът на образованите — така говореха по книгите. Фарук се опита да определи акцента — човекът насреща му може би беше живял в Ирак или Саудитска Арабия. Но беше европеец — малко по-възрастен от Фарук, слаб и жилав, със силен слънчев загар. Беше облечен доста изискано, но странното бе, че Фарук не можеше да определи националността му, а обикновено го биваше в това — с това се развличаше след работа, докато си седеше в кафето, смазан от умора, и оглеждаше случайните минувачи. Тази игра отвличаше мисълта му от тягостното, съсипващо и еднообразно ежедневие. С непознатия обаче удари на камък.

— Че защо? — усмихна се синеокият. Гласът му преливаше от доброжелателство, а в погледа му се четеше съчувствие. — Да не би да не заслужаваш? С какво си по-лош от другите?

— Не е там работата…

— Виждаш ли? Повярвай ми, всичко може да се уреди. Мога да направя така, че и най-смелите ти мечти да се сбъднат.

Хм. Фарук знаеше, че всяко нещо си има цена.

— Няма да убивам никого, да знаете.

— Че кой е казал, че ще искам това от тебе?! — искрено се учуди непознатият. — Не става въпрос и за кражба, не се безпокой.

— А за какво тогава? Каква услуга ще искате от мен, че предлагате толкова щедра награда?

— Да напишеш собственоръчно една бележка до болничната управа. Два-три реда на френски. Разболял си се и изпращаш братовчед си Мансур да те замести за няколко дни. Това е всичко. След което ще ти платя в брой.

— Нямам никакъв братовчед.

— Хайде де. Всички алжирци имат.

— Добре, може и да имам… Но не и в Париж.

— Защото е пристигнал едва вчера от Алжир — смигна му заговорнически непознатият.

Сърцето запърха в гърдите на Фарук. Дали не сънуваше? Ваканция със семейството — нещо, за което вече дори не смееше да мечтае. А как щяха да се радват децата… Човекът беше прав — не искаше от него кой знае какво. На болничната управа й беше все едно кой ще върши черната работа срещу мизерно заплащане. И в същото време — услугата щеше да бъде платена твърде щедро… Едва ли ставаше дума за нещо невинно — най-вероятно искаха да отмъкнат опиати от отделенията. Какво пък? В края на краищата те всички бяха неверници и Фарук не го беше грижа за тях. По-важното беше, че най-после ще може да заведе жена си и децата някъде… Къде?

— Ще ми се децата да видят Средиземноморието… — подхвана най-после Фарук, като наблюдаваше внимателно изражението на непознатия. — Може би… Капри. Чувал съм, че там пясъкът бил мек като коприна. Само че… сигурно е доста скъпо.

— Колкото до това, ще можеш да си го позволиш — увери го синеокият. — Капри, Кан, Монако или Порто Векио… където решиш.

Имената прозвъняха в ушите на Фарук ал-Хамид магически, пълни с обещания. Някъде в дъното на умореното му, зажадняло за глътка радост съзнание припламна надежда.

— Кажи какво точно трябва да напиша.

Няколко часа по-късно в една от евтините мебелирани стаи под наем в предградията на Бордо иззвъня телефонът. Сградата, в съседство със складовете за вино, беше на самия бряг на река Гарона и откъм пристанището долитаха виковете на докерите и пронизителните сирени на шлеповете. Наемателят на стаята, млад мъж с посърнало лице, който явно не се впечатляваше от мизерната обстановка, трепваше при всяко позвъняване, но така и не вдигна телефона, а си остана седнал на кушетката, с отпуснати ръце.

Най-после, когато звъненето престана, той сякаш изведнъж се съживи, извади някакъв бележник от куфарчето край леглото и започна да записва нещо — отначало колебливо, с трепереща ръка, а после все по-бързо, някак трескаво. След малко спря да пише, очевидно размислил, и изруга тихичко. Скъса листа, смачка го на топка и го запрати в кошчето. Остави бележника на масата, озърна се като подплашен и махна отчаяно с ръка. Очевидно не му оставаше нищо друго, освен да бяга, да се маха оттук час по-скоро.

Грабна куфарчето и се втурна към вратата. На челото му беше избила пот.

Но преди да беше хванал дръжката на вратата, отвън се почука. Той замръзна на мястото си. Гледаше как някой завърта дръжката с изражението на обречен.

— Жан-Люк, вътре ли си? — тихо попита мъжки глас. — Аз съм капитан Бонард. Защо не вдигаш телефона? Ще ми отвориш ли?

Жан-Люк преглътна облекчено и облиза с език пресъхналите си устни. Пръстите му трепереха, докато се опитваше да отключи.

— Добър ден, капитане. Как успяхте да…? — започна той, но човекът, който стоеше в тъмния коридор, му направи знак да замълчи. Жан-Люк отстъпи навътре и капитан Бонард, набит енергичен мъж, с униформата на елитните френски парашутни части, влезе в стаята, като обгърна с един-единствен поглед тягостната, безлична обстановка.

— Изглеждаш ми уплашен, Жан-Люк. Ако наистина смяташ, че си в опасност, поне затвори вратата — рязко каза капитанът.

Лицето му беше с квадратна челюст и открит, мъжествен поглед. Русата му коса беше подстригана късо, по войнишки. Цялото му излъчване внушаваше доверие и Жан-Люк си отдъхна, като го видя.

— Е, Жан-Люк, нали щеше да прекараш отпуската си в Аркачон? Защо си се сврял в тази миша дупка?

По страните на младежа изби гъста руменина.

— К-крия се, сър. Търсиха ме в хотела… Някакви мъже. Не ги познавам, но бяха дошли за мен. Знаеха името ми, адреса ми в Париж, всичко… — Той преглътна мъчително. — Видях как единият заплаши с пистолет човека на рецепцията… Те не ме видяха, но аз чух всичко! Какво искаха от мен? Как бяха разбрали, че съм там? Сигурен съм, че бяха дошли да ме убият, а дори не знам защо! Успях да се измъкна навън, метнах се в колата и изчезнах. Спрях на едно закътано местенце край брега и смятах по някое време да се върна за багажа си, когато чух по радиото за трагедията в „Пастьор“. Доктор Шамборд… наистина ли е мъртъв, сър? Какви са новините?

Капитан Бонард мрачно поклати глава.

— Имаме сведения, че доктор Шамборд е останал в лабораторията си до късно онази вечер и никой не го е виждал оттогава. Лабораторията му е унищожена. Боя се, че може да се е случило най-лошото. Броят на жертвите още не е установен. Днес следобед полицаите са измъкнали още две тела изпод развалините.

— Горкият доктор Шамборд! Беше толкова добър към мен… Все ми повтаряше, че се преуморявам и имам нужда от почивка… Най-после склоних да си взема отпуска и ето че се случи това… Какъв ужас!

Капитанът помълча.

— Тъжно, наистина… Но ти не довърши разказа си. Защо според теб онези мъже биха се интересували от теб?

Помощникът на Шамборд избърса очите си.

— Как защо? Още щом чух за „Пастьор“ и за доктор Шамборд, веднага ми стана ясно. Затова избягах и… така се озовах тук. Този пансион е на доста затънтено място — надявам се да съм успял да им се изплъзна. Но толкова ме е страх…

— Разбирам. Значи затова ми позвъни?

— Да. Не знаех към кого друг да се обърна…

Капитанът изглеждаше малко объркан.

— Ако правилно съм те разбрал… излиза, че онези са по петите ти заради Емил Шамборд? Означава ли това, че… експлозията не е била случайна?

Жан-Люк кимна утвърдително.

— Мисля, че целта им е била да убият доктор Шамборд. Аз самият представлявам интерес за тях само защото бях негов помощник.

— Но защо, за бога, някой ще иска да убива доктор Шамборд?!

— Не зная, капитане, но според мен заради молекулярния компютър. Когато излязох в отпуска, той беше почти готов. Доктор Шамборд беше деветдесет и девет процента сигурен, че е успял да създаде действащ прототип. Но не искаше да разгласява това, преди да се увери, че наистина е готов. Нали го знаете какъв перфекционист беше — държеше да изпипа всичко… А този компютър, веднъж създаден, би бил в състояние да направи чудеса. Затова… мисля, че много хора биха били готови на всичко, само и само да сложат ръка върху него.

Капитан Бонард сбърчи вежди.

— Възможно е да си прав, но не открихме абсолютно никакви доказателства, че доктор Шамборд е довел експеримента си до успешен край. Но, от друга страна, всичко беше в развалини… А ти сигурен ли си, че не си направил прибързани заключения?

Жан-Люк отново кимна.

— Напълно сигурен, сър. Нали през цялото време бях до него. Почти до самия край… Не разбирах всичко, което правеше, но… — Той изведнъж се сепна. — Казвате, че компютърът му е унищожен и че не сте намерили никакви записки, нищо, което да доказва, че окончателно е приключил създаването на прототипа?

— Точно така. Всъщност нищо чудно, след такава опустошителна експлозия. Но странното е, че и в базата данни на компютъра майка нямаше нищо.

— Естествено, че няма да има. Докторът се боеше, че достъпът до базата данни би бил прекалено лесен, и не искаше да рискува бележките му да попаднат в ръцете на когото не трябва. Затова си водеше записки на ръка, в личния си бележник. После, когато приключеше работа, го заключваше в сейфа на лабораторията. Там, в сейфа, беше целият му проект, до най-малките подробности.

Бонард изпъшка.

— Значи всичко е безвъзвратно изгубено…

— Може би не съвсем… — тихо каза Жан-Люк.

Капитанът го изгледа изпитателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Че… можем да успеем да възстановим проекта му — задавено каза Жан-Люк. Сърцето му биеше до пръсване.

— Да нямаш копие от записките му?!

— Не точно… Но съм водил мои записки. Не толкова подробни може би, защото не всичко ми беше съвсем ясно, но може и да излезе нещо… Шамборд ни беше забранил да си водим бележки — на мен и на оня странен американец, но аз го наблюдавах внимателно и вечер възстановявах всичко по памет. Така че в записките ми е отбелязано всичко — от първата… почти до последната стъпка. Може да има някои дребни пропуски, но мисля, че в ръцете на експерт записките ми може да се окажат много ценни.

— Разбира се! — развълнувано каза капитанът. — Със сигурност записките ти ще ни послужат много. А… къде са те сега?

— Тук, сър — Жан-Люк посочи куфарчето в краката си. — Никога не го изпускам от поглед.

— Браво, Жан-Люк! Само че сега ще трябва да побързаме. Онези може да са те проследили и всеки момент да се появят. Нищо чудно и да са вече тук. — Той пристъпи до прозореца и огледа осветената от уличните лампи улица. Трима мъже влизаха в един от пристанищните барове, други двама тъкмо излизаха. Неколцина работници търкаляха бъчви вино от единия от складовете и ги товареха в спрелия до отсрещния тротоар камион. Някакъв бездомник седеше, облегнат на стената, и главата му клюмаше като в дрямка.

— Ела насам, Жан-Люк. Огледай ги хубаво. Някое от лицата да ти се струва познато?

Жан-Люк поклати глава отрицателно.

— Не, сър.

Капитан Бонард видимо си отдъхна.

— Е, значи няма да се наложи да си играем на криеница поне засега и да се измъкваме през задния вход. Но все пак трябва да действаме бързо. Не разполагаме с много време. Хайде, събирай си нещата и да тръгваме!

Жан-Люк го погледна благодарно и се наведе да вземе куфарчето си.

Но в мига, в който младежът се извърна, Бонард грабна с едната си ръка възглавницата от кушетката, а с другата измъкна 7,65-милиметров револвер със заглушител. Пистолетът беше стар френски модел от края на петдесетте — такива вече не се произвеждаха. Беше оръжие за истински професионалист — без предпазител, и капитанът обичаше гъделичкащото чувство за флирт с опасността, което повишаваше адреналина му.

Младежът забърза към вратата, но гласът на капитана го спря:

— Жан-Люк!

Младежът се обърна. В погледа му се четеше преданост и безгранично доверие. После зениците му се разшириха от изненада и той машинално вдигна ръка, като да се предпази.

— Капитане…

— Съжалявам, синко. Но тези записки наистина ми трябват. — И капитан Бонард се приближи към смаяния младеж, притисна възглавницата към тила му и допря пистолета до слепоочието му. После стреля. Кръв и парченца мозък опръскаха възглавницата. Куршумът мина през нея и се заби в отсрещната стена.

Капитан Бонард примъкна тялото към кушетката, като внимаваше да не изцапа с кръв стаята. После го сложи да легне с възглавницата под главата, свали заглушителя от револвера, сложи оръжието в лявата ръка на Жан-Люк и отново стреля. Този път изстрелът изтрещя. Шумът беше оглушителен и със сигурност щеше да привлече вниманието на някого. Капитанът не разполагаше с много време. Вторият изстрел беше перфектен, виждаше се една-единствена зейнала дупка на челото, а по пръстите на Жан-Люк имаше барут — никой нямаше да се усъмни, че младежът се е самоубил, потресен от загубата на своя многообичан доктор Шамборд.

Капитанът измъкна бележника на Жан-Люк от куфарчето, грабна и смачкания лист от кошчето, хвърли бърз поглед наоколо, изчегърта забилия се в стената куршум и премести очуканото бюро няколко сантиметра по-встрани, за да скрие дупката.

В далечината се чу воят на полицейска сирена. Капитан Бонард се ослуша. Сърцето му бясно пулсираше. Трябваше да изчезва. Нямаше повече работа тук.

Трета глава

На борда на товарния самолет C-17, напуснал военновъздушната база Бъкли рано сутринта денвърско време на път за Мюнхен, имаше един-единствен пасажер и името му не фигурираше в списъка на екипажа. Полетът беше директен и междинно кацане не беше предвидено, но в шест часа се наложи да кацнат в Париж, за да вземат някаква много важна пратка. На летището ги чакаше автомобил на американските военновъздушни сили и от него слезе мъж в униформата на подполковник от авиацията, със запечатана метална кутия в ръце.

Петнайсет минути по-късно самолетът продължи към Мюнхен, но пътникът, чиято самоличност се пазеше в тайна, вече не беше на борда му.

Малко по-късно същият автомобил спря на един от страничните изходи на международното летище „Шарл дьо Гол“. Задната му врата се отвори и отвътре излезе висок мъж, също с униформата на подполковник от авиацията. Това беше Джон Смит. Военната униформа подчертаваше изправената му стойка и стройната му мъжествена фигура. Сините му очи обгърнаха с бърз поглед околността.

Беше малко преди разсъмване. Джон Смит се запъти към сградата на летището. Типичен военен със сак на рамо и IBM под мишница, стегнат, със спретната униформа, у него нямаше нищо, което излишно да привлича вниманието. Половин час по-късно обаче, на излизане от сградата, Джон Смит беше облечен в обичайните си дрехи — сако от туид, синя памучна риза и тренчкот. Под сакото на цивилен се криеше кобурът с деветмилиметровия револвер „Зиг зауер“.

Джон Смит вървеше с бърза крачка и скоро се смеси с останалите пътници, които чакаха на митницата. Личната му карта на американски военен му послужи като пропуск и му спести проверката на багажа. Отвън го чакаше частна лимузина. Смит седна отзад, като не пожела да остави в багажника нито сака, нито лаптопа си.

Париж го посрещна кипящ от живот, както обикновено. Навсякъде, дори в звученето на клаксоните, се усещаше типичната за този град радост от живота. Шофьорите тук си имаха специален кодекс. Дългото, пронизително изсвирване означаваше „разкарай се от пътя ми“, лекото бибипкане — дружеско предупреждение, а няколко последователни бибипкания — поздрав. Шофираше се бързо, безгрижно, сякаш максимата „веднъж се живее“ важеше с пълна сила и на пътя. Шофьорът на лимузината натискаше газта до дупка, което не притесняваше Смит. Той нямаше търпение да стигнат до болницата, където лежеше Марти, и напрегнато се взираше навън, докато лимузината хвърчеше на юг по булевард „Периферик“. Беше оставил работата си върху изследването на молекулярните вериги в сигурни ръце. Колегите му щяха да движат нещата в негово отсъствие. По време на полета беше успял да се свърже с болницата и да попита как е Марти. Все така, без промяна, осведомиха го. Разговарял беше и със свои колеги в Токио, Берлин, Сидни, Брюксел и Лондон, като тактично ги беше подпитал за новини около създаването на молекулярния компютър. Всички отговаряха сдържано, уклончиво — всеки таеше надеждата, че ще изпревари останалите, но Смит остана с впечатлението, че все още никой не е близо до целта. Всички изказаха съжаление за ненавременната кончина на Емил Шамборд, но никой не спомена проекта му. Очевидно нямаха представа какво точно се е случило и не знаеха какво да мислят.

Лимузината сви по авеню „Порт де Севър“ и скоро се озова пред огромната болница „Жорж Помпиду“ — със своите извити стени и блестяща стъклена фасада тя беше същински паметник на съвременната архитектура. Смит плати на шофьора и влезе в просторното, облицовано с мрамор фоайе с ескалатори, светещи табла и саксии с гигантски палми. Това, значи, беше болницата на бъдещето — тържествено открита преди няколко години.

Смит забърза към информацията и на безупречен френски помоли да го упътят към интензивното отделение. Трябваше да вземе ескалатора. Сестрите, санитарите и техническият състав точно в този момент предаваха смяната си и Смит беше поразен колко незабележимо, организирано и без излишно суетене ставаше това.

Болницата разполагаше с осемстотин легла, но пациентите биваха обслужвани бързо благодарение на максимално ефективната организация. Пристигащите пациенти минаваха през някой от двайсет и двата пропускателни пункта на рецепцията и веднага биваха препращани до съответното отделение, съпровождани от болничен служител. След като биваха настанени в отделна стая, компютърът до леглото им веднага регистрираше всички данни и ако се налагаше спешна хирургическа намеса, понякога медицинските роботи извършваха част от нея.

Това наистина беше съвременен тип болница — не липсваха дори плувен басейн и фитнес център.

На входа на интензивното имаше въоръжена охрана. Смит се легитимира на френски като близък на доктор Мартин Целербах.

— … Бих искал да разговарям с лекуващия му лекар, моля.

— Доктор Дюбост в момента е на визитация — уведоми го една от дежурните сестри. — Сега ще му изпратя съобщение.

— Благодаря. А бихте ли ми показали стаята на доктор Целербах? Ще го почакам там.

— Разбира се. Ако обичате.

И след като охраната щателно прегледа документите му, сестрата го поведе по дългия коридор на интензивното, където всички шумове на външния свят сякаш изчезваха, стъпките не кънтяха, а лекарите и сестрите разговаряха шепнешком. Светлината също беше мека, приглушена, само лампичките на свръхмодерната апаратура примигваха от време на време. Човек добиваше усещането, че машините до леглата контролират всичко, което до голяма степен беше точно така.

Марти беше в третото сепаре отляво и лежеше неподвижен, безпомощен сред всички тези жички и тръбички, с които се опитваха да поддържат жизнените му функции. Лицето му беше смъртнобледо и нито едно мускулче не трепваше, но дишането му беше равномерно. Смит го гледаше със свито сърце.

На екрана на компютъра можеше да проследи показателите за състоянието на Марти. При инцидента приятелят му беше получил множество натъртвания и охлузвания, но най-сериозна беше травмата на главата, в резултат на която все още се намираше в дълбока кома. Продължителната кома криеше опасност от мозъчно увреждане, внезапна смърт или, което беше още по-лошо, изпадане в състояние на „жив труп“. И все пак прогнозите не бяха съвсем неблагоприятни. Това че Марти не беше на командно дишане и че от време на време покашляше, прозяваше се или примигваше, означаваше, че жизненоважна част от мозъка още функционира и даваше известна надежда.

— Доктор Смит? — приближи се към него дребен мъж с прошарени коси. — Разбрах, че току-що пристигате от Съединените щати.

Това беше Едуард Дюбост, лекуващият лекар на Марти.

— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Бихте ли ми дали малко повече информация за състоянието на доктор Целербах?

Доктор Дюбост кимна.

— Имам добри новини за вас. Състоянието на приятеля ви започва да се подобрява.

На лицето на Смит се изписа облекчение.

— Наистина ли? Точно преглеждах показателите от сутринта и не видях…

Доктор Дюбост се усмихна.

— В тях още не съм отбелязал промяната — трябваше да видя спешно един от пациентите. Сега ще актуализирам информацията в компютъра.

Докато говореше, пръстите му пробягаха по клавиатурата.

— Както виждате, доктор Целербах още е в кома, но тази сутрин най-после реагира на стимулация — помръдна ръката си и каза няколко думи.

— Слава богу… Значи има вероятност скоро да излезе от комата и да се възстанови?

— Вече да — увери го доктор Дюбост, докато актуализираше информацията в болничния лист.

— Крайно време беше — от експлозията са изминали повече от двайсет и четири часа. Непрекъснато се увеличава рискът от загубване или частично нарушаване на мозъчните функции…

— Така е. С това са свързани и нашите опасения.

— Но щом веднъж вече се е повлиял от стимулацията, има надежда за благоприятен изход, нали? Предполагам, че ще изпратите някоя сестра, която да работи с него — да му задава въпроси, да се опитва да предизвика ответна реакция…

— Точно това правя в момента — лекарят довърши съобщението, което набираше, и се изправи. — Не се безпокойте, доктор Смит. Приятелят ви е в сигурни ръце. След не повече от седмица ще може спокойно да разговаря с вас. Виждам, че сериозно сте загрижен за състоянието му — добави той. — Можете да останете при него колкото искате, но аз трябва да продължа визитацията си. Ще се видим пак. Доскоро.

И доктор Дюбост излезе забързан, а Смит приседна на ръба на леглото. След този разговор малко му беше олекнало. По всичко изглеждаше, че най-страшното беше минало и Марти щеше да започне да се възстановява. Докато гледаше спокойното, сякаш заспало лице на приятеля си и диаграмите, които просветваха на монитора, Смит се върна мислено назад в онези далечни години, когато двамата с Марти, ученици в гимназията, току-що се бяха запознали и чичото на Джон беше успял да диагностицира синдрома на Аспергер, от който страдаше Марти. После пред очите му като на филмова лента мина кошмарът с убийството на София и пламналата епидемия от вируса на Хадес, когато беше потърсил помощта на Марти.

Хвана отпуснатата ръка на приятеля си и леко я стисна.

— Марти, чу ли какво каза лекарят? Започваш да се оправяш. Марти? — Той се взираше настойчиво в безизразното лице. — Какво, за бога, се случи в „Пастьор“ онази вечер? И какво си търсел ти там? Върху молекулярния компютър на Шамборд ли работеше?

Трепна ли Марти или така му се стори?

Джон продължи да говори с нараснало вълнение:

— Марти, събуди се, моля те! Имам нужда от теб! Ти си единственият, който знае какво точно се е случило… Помогни ми да разплета този възел! Знам, че можеш. — Той помълча и добави: — Не съм си представял, че ще се срещнем при такива обстоятелства…

Остана с приятеля си повече от час. Държеше ръката му, говореше му, но Марти изобщо не реагираше. Беше трепнал само веднъж — при споменаването на института „Пастьор“. Най-после Смит въздъхна и се изправи. Време беше да тръгва. Трудно щеше да разбули загадката сам, без помощта на Марти, но трябваше да опита. Време за губене нямаше.

В този момент в рамката на вратата се появи висок мургав мъж в униформата на санитар. Той гледаше право към Смит и в погледа му освен изненада се четеше нещо студено и безмилостно, някаква стаена заплаха. Няколко мига двамата се измерваха с очи, после санитарят изведнъж побягна, а Смит скочи и се втурна след него, като измъкна в движение револвера от кобура си. Не само изражението на санитаря не му хареса — имаше нещо много подозрително и в начина, по който държеше сгънатите чаршафи, преметнати през дясната му ръка, докато самата тя оставаше скрита… Да убие Марти ли беше изпратен? И от кого?

Навън в коридора всички гледаха като втрещени лудешката гонитба. Санитарят събаряше онези, които не успяваха да се отстранят навреме от пътя му, а Смит го следваше по петите с викове:

— Спрете го! Въоръжен е!

Като чу това, санитарят остави преструвките и рязко се извърна. В ръцете му проблесна миниавтомат. Дулото мрачно зееше, но изстрел не последва. Човекът очевидно беше професионалист и смяташе това предупреждение за достатъчно.

Чуха се уплашени писъци и сестрите и лекарите мигом се хвърлиха на земята.

Смит изблъска от пътя си една количка с храна и продължи преследването. Нямаше да остави този тип да се измъкне.

Терористът сви в един от коридорите и хлопна вратата в лицето на Смит. Смит срита вратата и профуча покрай един изгубил ума и дума техник.

Озова се в сепаре за гореща терапия, където една от сестрите, пребледняла, закриваше с халат разсъблечения пациент.

— Къде е? — задъхано попита Смит. — Къде е санитарят?!

Сестрата посочи една от вратите и Смит се спусна натам. Обезумели от ужас сестри и пациенти бяха притиснали гръб до стените на коридора, сякаш покрай тях току-що беше профучало смъртоносно торнадо и по чудо ги беше оставило живи.

Смит хукна в посоката, в която бяха приковани всички погледи. „Санитарят“ се беше добрал до дъното на коридора и събори една празна количка с бельо, за да забави преследвача си. Смит тихо изруга. Ако се спреше, за да отмести количката, щеше да загуби ценно време и той предпочете да я прескочи. Напрегна мускули и прелетя от другата страна, въпреки че коленете му за миг отмаляха от приземяването. Успя някак да запази равновесие и хукна след мъжа с автомата. Зад гърба му се чуха сподавени възклицания. Потта му течеше на струи, но му се струваше, че настига мъжа. В този миг обаче той хлътна зад някаква врата с надпис „Пожарен изход“. Смит се спусна след него, но в последния момент с периферното си зрение забеляза сянката, спотаена зад вратата. Беше набрал скорост и единственият начин, по който можеше да реагира, беше да се предпази с ответен удар. Сблъсъкът, който последва, го разтърси, но Смит се задържа на краката си и на свой ред нанесе удар с рамо на нападателя си. „Санитарят“ явно не беше очаквал толкова бърз отпор и ударът го свари неподготвен. Той отхвърча настрани и се свлече по стъпалата. При падането удари тила си в стоманените перила, но бързо се окопити. Не срещнал достатъчно съпротива, Смит също залитна и този път не успя да запази равновесие. Всичко стана само за няколко мига. Изпусна револвера си и полетя надолу към циментовия под. Усети болка в гърба, но стисна зъби и се изправи, залитайки. Дори успя да грабне отново револвера си, но последното, което видя, беше сянката на нападателя, застрашително наведена над него. После някаква остра, пронизваща болка замъгли съзнанието му и всичко потъна в мрак.

Четвърта глава

Същия този вторник експресът от Бордо спря на гара „Аустерлиц“ и капитан Дариус Бонард беше един от първите слезли пътници. Той закрачи през тълпата пристигащи и заминаващи парижани, сякаш без да обръща внимание на цялото това суетене, но всъщност беше нащрек с всяка фибра на тялото си. Имаше прекалено много заинтересовани да попречат на плановете му и не беше изключено някой да го наблюдава. Затова трябваше да си отваря очите на четири.

Стегнат, енергичен мъж в безупречна униформа, капитан Бонард цял живот неизменно бе служил на интересите на Франция, а сегашната му задача се очертаваше от изключително значение. Може да се каже, че съдбините на цялата френска нация зависеха от успешното й изпълнение. А това, че беше и най-опасната от всички, се разбираше от само себе си.

Лицето на капитана бе добило сериозно, решително изражение. Той извади клетъчния телефон от джоба си, набра някакъв номер и тихо съобщи: „Пристигнах.“ После набра друг номер и повтори същото съобщение.

Мина покрай колоната чакащи таксита и се качи в едно, което току-що се беше появило. Таксиметровите шофьори настръхнаха от тази безочливост и съпроводиха отдалечаващото се такси с клаксони и ругатни.

— Привет! — поздрави го глас от вътрешността на таксито.

— Слава на Аллаха — отвърна на поздрава капитан Бонард, като седна до забуления мъж в дълга поръбена със злато бедуинска роба. По-голямата част от лицето на спътника му беше скрита, но капитанът успя да забележи, че той имаше маслиненочерна кожа и зеленикавокафяви очи. Абу Ауда беше от племето фулани, където безводната пустиня отстъпваше място на тучни пасища и гори. Светлите му очи загатваха за някой синеок прадядо, дошъл от други географски ширини.

— Донесе ли ги? — попита Абу на арабски.

— Да — кимна утвърдително капитанът, разкопча униформата си, измъкна изпод ризата кожено портфолио и го подаде на арабина с думите: — Помощникът на Шамборд е мъртъв. Какво стана с американеца Целербах?

— Не открихме никакви записки въпреки щателното претърсване. Както всъщност се и очакваше.

Студените зеленикави очи се впиваха изпитателно във французина, като че ли искаха да проникнат в душата му. Хилядолетно неверие бе стаено в тези очи — те не биха се доверили никому — нито дори на Аллах, към когото ежедневно изпращаха молитви. Страхопочитание — да. Всемогъщ е Аллах. Доверие — никому.

Бонард издържа пронизващия поглед на арабина, без на лицето му да трепне и мускулче. Най-после Абу Ауда насочи вниманието си към портфолиото, повъртя го в ръцете си, без да го отваря, и го мушна под гънките на дългата бедуинска роба.

После каза рязко:

— Ще държим връзка с вас.

Бонард кимна.

— Тогава, доскоро.

Бедуинът нареди на шофьора да спре таксито.

Веднага щом вратата хлопна зад гърба на капитана, таксито потегли с пълна газ.

Капитан Бонард сви зад ъгъла и извади клетъчния телефон.

— Успяхте ли да го проследите?

— Да. Без никакъв проблем.

След броени секунди зад ъгъла сви ситроен с тъмни стъкла и забави ход. Задната врата се отвори и капитан Бонард седна вътре. Ситроенът направи обратен завой и го откара в кабинета му, където Бонард трябваше да проведе няколко телефонни разговора, преди да се срещне с шефа на Абу Ауда.

Джон Смит, проснат на стълбищната площадка на болницата „Помпиду“, постепенно започваше да идва в съзнание. Последното, което си спомняше, беше някакво лице, застрашително надвесено над него. После всичко потъна в мрак. Лицето с черни мустаци, пронизващи черни очи и тържествуваща злорада усмивка се беше запечатало в съзнанието му. Затвори очи и си го представи съвсем ясно. После чертите постепенно се размиха и избледняха, само усмивката, също като усмивката на котарака от „Алиса“, остана да се мержелее, сякаш го преследваше. Тя и… заплахата, стаена в очите.

Смит простена и се размърда. Чуваше някакви гласове. Говореха на френски. Къде, по дяволите…?

— Господине… добре ли сте? Мосю?

— Познавате ли онзи човек? Защо ви…?

— Хей, я се отдръпнете и оставете човека на мира! Не виждате ли, че още не е дошъл на себе си?! Хайде, направете ми път и ме оставете да го прегледам!

Смит отвори очи. Лежеше по гръб на циментовия под, а над главата му се бяха надвесили загрижени, уплашени лица. Повечето от хората бяха в бели престилки, имаше и двама униформени служители от охраната.

Смит се надигна и отново изпъшка. Главата му се въртеше, пред очите му играеха кръгове.

— Не бива да ставате, мосю. Главата ви е ударена лошо. Кажете ми как се чувствате.

Смит остави лекаря да светне първо в едното, а после и в другото му око с миниатюрното фенерче.

— Как се чувствам ли? Страхотно.

Това, разбира се, беше лъжа. Главата му още кънтеше, сякаш го бяха ударили с чук. А какво всъщност…?

Той изведнъж се опомни, блъсна ръката на доктора и трескаво се озърна.

— Къде е?! Къде отиде санитарят?! Този човек е опасен! Той имаше автомат…

— Доколкото виждам, и вие сте въоръжен — отбеляза полицаят от охраната, като го гледаше навъсено. Смит усети недоверието му и побърза да бръкне във вътрешния джоб на сакото си. Той беше празен.

— У вас ли са документите ми за самоличност?

Полицаят кимна.

— В такъв случай знаете, че съм полковник от американската армия. Извадете личната ми карта от калъфа — под нея е разрешителното за внасяне на личното ми оръжие в страната.

Полицаят побърза да провери. Останалите наблюдаваха мълчаливо. Съчувствието на повечето лица беше заменено от подозрителност.

След като се увери, че всичко беше така, както казваше Смит, полицаят му върна документите и оръжието, макар и някак неохотно.

— Разбрахте ли кой е бил нападателят ми? — попита Смит. — Беше облечен като санитар и…

— Бил е в униформа на санитар? — вдигна вежди лекарят. — Чий е този район?

— На Фарук ал-Хамид — бързо отвърна единият от охраната.

— Оня човек не беше Фарук — възрази другият. — Сигурен съм. Видях го, като тичаше.

— И аз го видях — подкрепи го една от сестрите. — Фарук е по-дребен. Не може да е бил той.

— Нека да довърша прегледа — отново се наведе над него лекарят.

— Няма смисъл. Вече съм добре.

Болката беше понамаляла и Смит наистина чувстваше главата си прояснена.

Лекарят прибра фенерчето и се изправи.

— Усещате ли главата си замаяна?

— Ни най-малко — увери го Смит.

Лекарят сви рамене.

— Вие самият сте лекар и сте наясно какви опасности крие травмата на главата. Но ми изглеждате гореща глава и не мога да ви задържа насила, въпреки че, както знаете, желателно е да останете известно време в покой и под наблюдение. И все пак… не виждам обезпокоителни симптоми — погледът е фокусиран, цветът на кожата е добър, говорите свързано… Ще ви пусна на ваша отговорност. Моля ви само да се пазите и ако почувствате някакво неразположение, да се върнете в болницата. Обещавате ли?

— Да, докторе. И ви благодаря за проявената загриженост. А… ще мога ли да поговоря с шефа на охраната?

— Аз ще ви заведа — предложи единият от униформените мъже.

Той го поведе към по-отдалечен кабинет, снабден със свръхмодерни електронни системи за наблюдение, компютри и охранителни камери. Прозорците на кабинета гледаха към паркинга, а на стената имаше няколко фотографии в рамка. От едната гледаха петима мъже във военни униформи с изпити лица и трескаво горящи очи. Снимката беше правена някъде в джунглата и като се вгледа по-внимателно, Смит позна Диен Биен Фу — мястото, където през 1954 г. французите били окончателно разбити и Франция загубила една от най-големите си колонии.

— Шефе, това е човекът, който се опита да спре въоръжения санитар — представи го служителят от охраната.

— Подполковник Джон Смит от армията на Съединените щати.

— Пиер Жирар. Седнете, полковник.

Без да приеме протегната ръка на Смит и без да се надигне от мястото си, Жирар кимна към стола срещу бюрото си. Началник-охраната имаше набита фигура и беше облечен в поизносен костюм с разхлабена вратовръзка. Приличаше повече на дългогодишен детектив от Сюрте1, отколкото на частен охранител.

— Санитарят, ако това изобщо е бил санитар, беше дошъл в интензивното, за да убие Мартин Целербах.

— Санитарят не е бил санитар? — Жирар погледна въпросително служителя от охраната.

— Това е районът на Фарук ал-Хамид — обясни той, — но според очевидци въоръженият мъж не е бил Фарук.

Шефът на охраната вдигна телефона.

— Свържете ме с „Личен състав“.

Изчака с безизразно лице, без никакви признаци на нетърпение. Бивш детектив, приел бюрократичната машина като необходимо зло, което обаче не му пречеше да си върши работата.

— Ало… Имате ли санитар на име Фарук ал-Хамид? Работи в интензивното… Да? Така ли?! Ясно… Благодаря. — Жирар остави слушалката и се обърна към Смит: — Оставил е бележка, в която съобщава, че е болен и изпраща братовчед си да поеме задълженията му. Очевидно това е нашият човек.

— Който вероятно изобщо не е санитар — добави Смит. — Дори не е сигурно, че е алжирец.

— Точно така… — кимна Жирар като на себе си. — Питам се само защо някой би искал смъртта на Мартин Целербах.

— Доктор Мартин Целербах. Той е мой приятел. Компютърен специалист, който по всяка вероятност е работил с доктор Шамборд върху проекта му в нощта на експлозията.

— Доктор Шамборд… много тъжно наистина — помълча Жирар. — В такъв случай е възможно доктор Целербах да е чул или видял нещо… И някой да се страхува той да не проговори.

— Напълно възможно е — потвърди Смит.

— Налага се да уведомя полицията.

— Ще ви бъда благодарен, ако междувременно засилите охраната в интензивното.

— Смятам да го направя незабавно. Ще се свържа и с отдела за криминално разследване.

— Много ви благодаря — надигна се Смит. — Но аз трябва вече да вървя. Имам уговорена среща.

Това не беше точно така, но наистина се налагаше да побърза.

— Разбира се, тръгвайте. Но предполагам, че полицаите по-късно ще искат да разговарят с вас…

Преди да тръгне, се отби още веднъж в интензивното да види Марти. В състоянието на приятеля му нямаше промяна. Марти изглеждаше толкова уязвим в съня си, толкова беззащитен с тази своя кръглолика, добродушна физиономия. Гърлото му се стегна.

Не му се искаше да го остави, но най-после се надигна, стисна отново ръката на Марти и му обеща, че пак ще се върне. Излезе в коридора и мина покрай противопожарния изход, там, където беше загубил съзнание от удара. Огледа се — може случайно да бяха останали някакви следи. Не откри нищо освен малко кръв по перилата, където нападателят беше ударил главата си. Това можеше да му помогне да го разпознае по-лесно, ако изобщо му се отдадеше такава възможност.

Още там, на безлюдната стълбищна площадка, извади клетъчния си телефон и набра някакъв номер.

— Някой се опита да убие Марти — започна направо. Телефонът разполагаше със специално устройство и разговорът не можеше да бъде проследен.

— Някакви предположения? — долетя през океана гласът на Фред Клайн, шефа на Първи секретен.

— Очевидно беше професионалист. Всичко е било добре организирано. Беше с униформа на санитар и… ако аз не бях там в този момент, нищо нямаше да му попречи.

— Охраната не успя ли да го залови?

— Не, но може Сюрте да свършат по-добра работа. Вече са уведомени за случилото се.

— Хмм… Може би и аз трябва да звънна един-два телефона. Да помоля да изпратят за охрана войници от специалните части.

— Би било добре. Има и още нещо… Оня санитар беше въоръжен с миниавтомат. Криеше го под куп чаршафи.

Клайн, който не по-зле от Смит знаеше какво означава това, замълча.

И двамата мислеха за едно и също, но Смит не беше изненадан, когато шефът му попита:

— Което ни навежда на мисълта, че?

Смит въздъхна и издекламира като добре научен урок:

— Че той спокойно е можел да застреля Марти от мястото, където беше застанал. Както и мен, стига да беше сметнал за необходимо. Както и още куп народ. Но вероятно е възнамерявал да си послужи с нож, за да си свърши работата безшумно, без излишно да привлича вниманието. Автоматът е бил предвиден само за в краен случай.

— С други думи…

— С други думи, не става въпрос за обикновено убийство, а за нещо много по-сериозно. Очевидно убиецът е имал инструкции да не рискува излишно и да направи всичко възможно да се измъкне в случай, че нещо се обърка. Следователно си имаме работа с хора, които са готови на всичко, за да не бъдат разкрити.

Клайн отново помълча.

— Според теб вече няма никакво съмнение, че терористите са целели да ликвидират доктор Шамборд? Него и Марти, тъй като двамата са работели в сътрудничество.

— Точно така. Никой не се е обадил да поеме отговорност за атентата, нали?

— До този момент не.

— Знаех си — промърмори Смит. — Няма и да се обади.

Клайн мрачно се засмя.

— Казвал ли съм ти, че похабяваш детективския си талант в медицинското поприще, Джон? Е, добре, и аз споделям мнението ти, но почти всички останали са убедени, че смъртта на доктор Шамборд е нещастен случай, че той е просто една от жертвите на експлозията. Но както и да е, това е мой проблем. А от теб се иска да се поразровиш, при това — много внимателно, и да се опиташ да откриеш някакви записки, нещо, което да хвърля светлина върху въпроса докъде точно е бил стигнал с проекта си Шамборд. Ако установиш, че записките действително съществуват, но по една или друга причина не можеш да се добереш до тях, поне се опитай да ги унищожиш. За нищо на света не бива да попаднат в неподходящи ръце.

— Знам — тихо каза Смит.

— А как е Целербах? Някаква промяна?

— Състоянието му се подобрява, но все още не дават гаранции, че ще се възстанови напълно.

— Остава само да се надяваме.

— Между другото, ако той е бил в течение на нещата, възможно е да е вкарал някаква информация в компютъра си. Защо не изпратите някой от компютърните експерти във Вашингтон да провери?

— Вече изпратихме — въздъхна Клайн. — Не откри абсолютно нищо. Ако Целербах изобщо си е водил записки, явно е следвал примера на доктор Шамборд.

— Е, поне сме опитали…

— Така е. Какво смяташ да правиш оттук нататък?

— Отивам в института „Пастьор“. Имам един познат биохимик, американец. Навремето работехме заедно. Ще се видя с него и ще поразпитам за Марти и… за Шамборд.

— Само… много внимателно, нали? Там си, за да видиш пострадалия си приятел. Всичко останало трябва да стане при пълна секретност.

— Имам предвид. Колкото до това, можеш да не се притесняваш, ще бъда предпазлив.

— Добре… Има още нещо. Бих искал да се срещнеш с генерал Карлос Хенц — американецът, който командва натовските войски в Европа. Той е единственият, който знае, че си изпратен със специална мисия, но дори и той не бива да свързва името ти с Първи секретен. Знае, че работиш за военното разузнаване — лично президентът го е уведомил за пристигането ти в Париж. Хенц познава много хора и може да ти бъде полезен. Ще се срещнете, за да ти даде информацията, с която разполага. Запомни: два следобед, пансионът „Сезан“. Ще търсиш мосю Мернер. Паролата е „Локи“.

Пета глава

Беше рано сутринта и пролетният бриз разнасяше уханието на цъфнали дървета и влиташе през отворените прозорци на Овалния кабинет, но президентът Самюел Адамс Кастила беше прекалено зает, за да обърне внимание на този факт. Изправен зад солидната маса, която използваше вместо писалище, той мрачно обгърна с поглед тримата седнали срещу него. Беше изминала една година от началото на втория му мандат и военната криза беше онова, от което Кастила най-малко имаше нужда точно сега. Сега беше времето да се утвърди на власт, да прекара останалата част от програмата си през доста разединения, разкъсван от дрязги Конгрес, и да остави името си в историята.

— Това е положението, господа — прокънтя отново гласът му. — Не разполагаме с достатъчно доказателства, че молекулярният компютър е вече факт, а дори наистина да е бил създаден, не знаем в чии ръце е попаднал. Знаем само, че не в нашите, дявол да го вземе! — Мъж-канара, с широки рамене и телосложение на борец, той имаше ведър, спокоен нрав и рядко избухваше. Направи усилие да се овладее и продължи, като понижи глас. — Според командването на авиацията и компютърните експерти няма друго обяснение за случилото се на остров Диего Гарсия. От друга страна, моят научен съветник се е консултирал със специалисти, които твърдят, че има и други възможни причини за изчезването на връзката — някаква рядка атмосферна аномалия например… Надявам се да се окажат прави.

— Дано! — въздъхна адмирал Стивънс Броуз. Лицето му беше угрижено.

— Всички се надяваме на това — добави съветникът по въпросите на националната сигурност Емили Пауъл-Хил.

— Амин, дай Боже — обади се от креслото край камината началник-щабът Чарлс Аурей.

Адмирал Броуз и съветникът по въпросите на националната сигурност Емили Пауъл-Хил седяха в кожени кресла срещу масата на президента. Тази маса, изработена от масивна борова дървесина, той беше донесъл от Санта Фе. Както при всички досегашни президенти, цялостното обзавеждане на кабинета беше по негов личен избор. То отразяваше вкуса му на южняк, израсъл сред природата, пооблагороден през последните години от новопридобитата изтънченост на космополит, обиколил най-прочутите музеи и места на световната култура. Така че обстановката представляваше смесица от солидно, грубо сковани мебели, донесени от губернаторския дом в Ню Мексико, изящни френски масички за кафе и удобни английски кресла. Керамичните вази, завесите от пъстри тъкани, кошниците и украшенията за глава на индианците навахо се комбинираха смело с дървени маски от Сенегал, нигерийски статуетки и зулуски шлемове.

Президентът неспокойно закрачи. Най-после спря, облегна се на писалището, скръсти ръце и продължи:

— Всички знаем, че терористичните атаки са дело на хора, чиято цел е да привлекат общественото внимание към своята кауза и да разобличат онова, което смятат за „зло“. Но сегашната ситуация е по-особена по няколко пункта. Да вземем първо избрания обект — той не е нито правителствена или военна сграда, нито посолство или архитектурна забележителност, а научен център — място, което обикновено не се свързва с политиката, а с хуманността и прогреса. Това — едно. Освен това липсва терористът-камикадзе, който би се взривил на място, пълно с хора — като например претъпкан автобус или нощен клуб. Но най-подозрителното е, че от всички възможни сгради са избрали точно тази, в която се е работело върху създаването на молекулярен компютър.

Емили Пауъл-Хил, бивш бригаден генерал от американската армия, вдигна въпросително изящно извитите си вежди. Макар и преминала петдесетте, тя беше запазила стегнатата си, елегантна фигура. Притежаваше тяло на съблазнителка и ум на стратег — пъргав и остър като бръснач.

— Господин президент, все пак държа да отбележа, че цялата информация за работата върху създаването на действащ молекулярен компютър, с която разполагаме, се базира не на факти, а на предположения, които предстои да бъдат доказани. Преди това не можем да си правим никакви по-сериозни изводи въз основа на една експлозия, чиито жертви най-вероятно са случайни, а обектът й — произволно избран. Не можем да градим евентуален сценарий, разчитайки само на слухове. Това, извинете ме, противоречи на здравия разум и се доближава до параноята. Не искам да засегна никого, но всеизвестно е, че контраразузнаването се плаши и от сянката си. Те може би си имат основания за това, от нас обаче се очаква да разсъждаваме обективно и да не изпадаме в паника.

Президентът въздъхна.

— Предполагам, че вероятно имате нещо предвид, след като насочвате разговора в тази насока.

— Така е, господин президент — кимна Емили Пауъл. — Моите консултанти ме уверяват, че работата върху ДНК компютъра е още в началните етапи и в най-добрия случай за функциониращ молекулярен компютър ще можем да говорим едва след десетина години. Което ме кара да смятам тревогата на вашите експерти за неоснователна.

— Разбирам — кимна президентът. — И горещо се надявам да е така. Но предполагам дори и вашите консултанти са на мнение, че ако някой има реални шансове за успех в тази насока, то това е на първо място Емил Шамборд.

Чарлс Аурей, началник-щабът на президента, сбърчи вежди.

— Господа, ще обясни ли някой на старата пушка какво прави ДНК компютъра по-специален и го превръща в такава заплаха?

Президентът и Емили Пауъл-Хил се спогледаха и президентът кимна.

— При този компютър нещата са поставени на качествено нова основа — започна Емили. — Става дума за преминаването от силикона, който е в основата на компютрите, към въглерода, който е в основата на живия живот. Машините са бързи и точни, програмирани за наше удобство, докато животът е променлив и непредсказуем. ДНК компютрите ще интегрират в себе си най-доброто от двата свята, с други думи, тяхната технология ще превъзхожда всичко, съществуващо досега, всичко, което повечето хора изобщо биха могли да си представят. И всичко това благодарение на факта, че ще сме намерили начин да използваме ДНК молекулите вместо микрочиповете.

Аурей направи гримаса.

— Звучи като в научнофантастичен роман…

— Така е — отвърна президентът, — но това не би трябвало да ни учудва. Много от прототиповете на технологиите, с които вече сме свикнали, също са се появили за пръв път на страниците на научнофантастичните романи и комиксите. Истината е, че идеята дори не е нова — учените от години си блъскат главата как биха могли да използват в програмирането естественото свойство на ДНК да се реорганизира и рекомбинира учудващо бързо.

— Вече загубих нишката… — поклати глава Аурей.

Президентът се усмихна.

— Извинявай, Чък. Ще се опитам да ти го обясня простичко. Представи си, че трябва да се окоси една ливада. Единият вариант би бил да се използват няколко мощни косачки, всяка от които може да окоси хиляди стръкчета трева за секунда — това е електронното решение. Компютрите функционират на този принцип. ДНК решението е по-различно — все едно се използват милиарди миниатюрни косачки, всяка от които отсича само едно стръкче трева. Но всички функционират едновременно. Разбираш ли? Ето къде е голямото предимство на този род компютри — те ще се възползват от природния паралелизъм, който се оказва могъща сила.

— Да не забравяме, че при това ще се изразходва минимум енергия — още един огромен плюс — добави Емили Пауъл-Хил. — Остава само подобен компютър да бъде създаден. Ако това изобщо стане… Дотук говорихме само за хипотетичната възможност.

— Ако този проект бъде осъществен на практика — избоботи адмирал Стивънс Броуз от креслото до камината, — направо не ми се мисли какво ще последва… Представете си да попадне в ръцете на някого, който не ни обича особено или се опитва да ни изнуди, а ние, американците, открай време сме трън в очите на половината свят, няма какво да се лъжем… А в същото време армията ни, икономиката, както и държавният апарат са изцяло зависими от електрониката. В днешно време всичко се контролира от компютри и представяте ли си какъв хаос ще настъпи, ако някой успее да се вмъкне в командните програми и да ги блокира?! Господ да ни е на помощ… Не искам да съм лош пророк, но железниците са станали причина за избухването на Гражданската война, авиацията е в дъното на Втората световна, дано компютрите не са причина за конфликта на бъдещето…

— Загрижеността ти е напълно оправдана, Стивънс — кимна президентът. — Един ДНК компютър в ръцете на неподходящи хора е в състояние да прекъсне подаването на петрол, да блокира въздушния транспорт, да изпразни Федералния резерв, да отприщи шлюзовете на язовира „Хувър“… изобщо… да причини смъртта на стотици хиляди хора и да ни изправи пред бедствена ситуация.

Чък Аурей пребледня.

— Не мислех, че е толкова сериозно…

Президентът мрачно кимна.

— Толкова сериозно е. Без никакво преувеличение. Сега разбирате защо ситуацията не бива да се подценява.

След тези думи в кабинета се възцари гробна тишина.

Най-после, без да сваля поглед от своите трима съветници, президентът продължи:

— Разбира се, както каза Емили, все още не сме напълно сигурни, че подобен компютър е бил създаден. Затова — да не прибързваме с мрачните заключения. Нека първо да видим с каква информация разполагат ЦРУ и Управлението на националната сигурност. Чък, ще те помоля да се свържеш и с англичаните. Емили и Стивънс, вижте какво ново могат да докладват по случая вашите хора. По-късно днес ще се видим отново.

Веднага след като президентът изпрати тримата, една странична врата се отвори и в Овалния кабинет пристъпи Фред Клайн, шефът на Първи секретен, както винаги — с поомачкан костюм и луличка в ръце.

— Мисля, че мина добре — подхвърли той.

— Така е. Можеше и да е по-зле — мрачно отвърна президентът. — Седни, Фред. Разполагаме ли вече с някакви факти по случая или можем да разчитаме само на интуицията си?

— Засега няма нищо черно на бяло — въздъхна Клайн и прокара ръка през оредяващата си коса, — но се надявам, че скоро ще разполагаме с повече факти.

— Джон Смит не е ли открил нещо?

Клайн му разказа за опита за убийство на Мартин Целербах, на който Смит беше успял да попречи.

— Когато се чухме за последно, смяташе да отиде до института и да разговаря със свой бивш колега. След това му предстоеше да се срещне с генерал Хенц.

Президентът сви устни.

— Не оспорвам качествата на Смит, но все пак си мисля, че повече хора биха свършили по-добра работа… Мога да изпратя още някого по твоя преценка.

Клайн поклати глава.

— Не ми се иска излишно да привличаме вниманието. Основното предимство на терористите е, че действат светкавично бързо. Докато ЦРУ и МИ-6 не могат, без да вдигат пара… Онези веднага ще усетят, че нещо се мъти, и само ще ги подплашим. Смит си знае работата, а и нали точно за това е създаден Първи секретен. Тук трябва да се пипа внимателно, като със скалпел. Ако Смит срещне някакви трудности или има нужда от помощ, ще ви уведомя своевременно.

— Надявам се — промърмори президентът. На челото му се беше врязала бръчка. — Дано само не е станало прекалено късно…

Институтът „Пастьор“, един от най-големите научни центрове в световен мащаб, не гонеше печалба на всяка цена, тъй като бюджетът му не зависеше от държавата и можеше да си позволи да финансира сериозни и трудоемки научни изследвания, които поглъщаха много средства. Той разполагаше с повече от двайсет клона на територията на пет континента, но базата му беше тук, в Париж. Смит беше идвал за последен път тук преди пет години, за да присъства на конференция по молекулярна биология — една от приоритетните сфери на изследователска дейност на института. Спомените оживяваха в съзнанието му, докато пътуваше с таксито към улица „Доктор Ру“, кръстена на един от основоположниците на института. Плати на шофьора и се отправи към пропуска на новото крило.

Разположен в източната част на Петнайсети район, институтът „Пастьор“ се простираше от двете страни на оживената улица. От едната страна беше старата сграда, а от другата — доста по-обширното ново крило. Потъналите в зеленина постройки напомняха със сдържаното си благородство изискан колеж, съчетал духа на деветнайсети век с изчистената модернистична архитектура на бъдещето. Онова, което правеше гледката малко по-необичайна и нарушаваше спокойната академична атмосфера, беше присъствието на патрулиращи френски войници — в резултат на неотдавнашния инцидент.

Смит се легитимира на пропуска. На няколко крачки от него стоеше войник с автомат, а зад гърба му, откъм постройките в дъното на алеята, се издигаха струйки дим.

Смит прибра документите си и попита, като посочи към виещия се пушек:

— Там ли беше лабораторията на доктор Шамборд?

— Да — мрачно поклати глава пазачът. — Почти нищо не е останало от нея. Развалини…

Налагаше се доста да повърви, но точно от това имаше нужда в този момент, за да подреди мислите си. Споменът за безпомощното състояние на Марти още го гнетеше. Мрачно надвисналото небе над главата му като че ли изразяваше собствения му душевен смут. Прекоси алеята и се запъти към сградата, над която се виеше сивкав дим — един от първите физически признаци за неотдавна разигралата се трагедия. Колкото повече приближаваше, толкова по-осезаемо усещаше белезите на разрухата — всичко пред очите му беше посипано с тънък слой сажди и пепел. Остър задушлив мирис го удари в ноздрите. Тогава видя и труповете на птиците — нападали от небето с разперени криле в момента на експлозията.

Най-после зави зад ъгъла и пред очите му се разкри гледка, която го накара да настръхне, въпреки че донякъде беше подготвен за нея. Над овъгления скелет на сградата се стелеше пушилка. Кучетата душеха из развалините и търсеха някакви признаци на живот. Спасителните работници копаеха с навъсени лица, а наблизо чакаше линейка. Над всичко витаеше призракът на смъртта.

Смит се спря с ръце в джобовете. Погледа операцията по разчистването с натежало сърце и попита един от войниците:

— Някаква следа от доктор Шамборд?

— Не мога да говоря за това, сър.

Смит не настоя. Такива бяха правилата. А и сам се беше уверил, че няма какво повече да търси тук. Цяло чудо беше, че изобщо някой е оцелял. Стисна юмруци в джобовете. Тези чудовища…

Върна се на улица „Доктор Ру“, пресече улицата и се отправи към старата сграда. Показа личната си карта на пропуска и охраната го упъти към лабораторията на стария му приятел Майкъл Кърнс.

Закрачи към източното крило на института. Постепенно идваше на себе си и се опитваше да откъсне мислите си от тягостната гледка, на която беше станал свидетел.

Мина покрай сградата, в която беше работил гениалният бактериолог Луи Пастьор и където сега беше погребан.

Въздъхна. Въпреки всичко най-скъпи спомени го свързваха с тази люлка на световната наука. Много от откритията, направени тук, бяха повлияли върху съдбата на цялото човечество, бяха разкрили нови хоризонти пред човешкия дух.

Именно тук последователите на Луи Пастьор бяха открили начини да се борят с вирусите на смъртоносни болести като дифтерия, чума, туберкулоза, тетанус, жълта треска… Неслучайно сред учените тук имаше не един и не двама носители на Нобелова награда.

Кабинетът на доктор Майкъл Кърнс, приятеля на Смит, беше в отделението по молекулярна биология. Вратата беше отворена и Смит пристъпи навътре. Майк вдигна глава от отрупаното си с папки бюро и възкликна:

— Да вярвам ли на очите си?! Джон, човече, каква изненада!

Той се спусна към приятеля си и сърдечно разтърси ръката му.

— Колко години минаха, а, братле?

— Поне пет — усмихна се Смит. — Е, как вървят нещата при теб?

— Както виждаш, съм на косъм от голямото откритие — засмя се Кърнс. — Нали знаеш как е… А ти — как я караш? Какво те води в Париж? Да не са те командировали от института?

Смит поклати глава.

— Не, Майк. Дошъл съм по личен въпрос. Един мой приятел, Марти Целербах, е пострадал при експлозията.

— А, да. Чух за него, че работел заедно с горкия доктор Шамборд, но така и не съм го виждал. Съжалявам, Джон. Как е той?

— Още е в кома…

— Дявол да го вземе… — Майкъл Кърнс свъси вежди. — Ще се оправи ли? Какви са прогнозите?

— Лекарите дават надежда, но състоянието му е сериозно… С тежка черепна травма е. Слава Богу, вече има известни признаци на подобрение. А какво се чува за Шамборд?

— Още го търсят под развалините… Открити са части от тела, които се опитват да идентифицират. Броят на жертвите не е окончателно установен. — Той въздъхна. — Лоша работа…

Смит кимна.

— Значи Целербах е бил твой приятел? Странно е, че не само аз, почти никой не беше чувал за него. Той не е бил поканен официално от института, а вероятно е имал лична уговорка с Шамборд. Оказва се, че не е общувал почти с никого. Както впрочем и Шамборд напоследък. Изобщо той доста се промени от едно известно време насам…

Смит наостри уши.

— В какъв смисъл? — внимателно попита той.

— В какъв ли… — замислено повтори Кърнс. — Във всякакъв. Разбираш ли, той може да беше голям мозък, но беше и купонджия, веселяк. Наше момче. Работеше здраво, но не беше някой кон с капаци, не се вземаше прекалено на сериозно и не си придаваше важност. Дори напротив — обичаше да повтаря, че никой не е незаменим. Изобщо беше човек, който стъпва на земята и не оставяше успехът да му замае главата. И изведнъж…

— Изведнъж се промени?

— Коренно. В смисъл, че… някак се отдръпна от всички, затвори се в себе си. Ходеше по коридорите като сянка. Дори когато сядаше с нас в кафето, все едно… не беше там. Как да ти обясня?

— Мисля, че разбирам. Вероятно някъде по това време е спрял и да подава информация за хода на проекта си в компютъра майка.

Кърнс го погледна искрено учуден.

— Така ли? Не знаех за това. Виж ти… това означава, че няма как да разберем до какъв етап е бил стигнал?

— Именно. А ти имаш ли представа с какво точно се е занимавал?

— Естествено. Всеки го знаеше. Работеше върху молекулярния компютър и доколкото знам, беше постигнал голям напредък. Нищо чудно да се окажеше първият, успял да създаде действащ молекулярен компютър. Беше само въпрос на време — най-много десетина години. — Кърнс се намръщи, облегна се назад и продължи: — Точно затова ме учуди защо изведнъж стана толкова потаен. Какво имаше да крие, като това се знаеше? Нали ти казвам — изведнъж започна да избягва нашата компания. От работа — в къщи, и от къщи — в работата. Понякога с дни не излизаше от лабораторията — беше си донесъл даже походно легло. Отдавахме го на това, че е погълнат от работата, но все пак… не беше в негов стил да се усамотява така.

Смит слушаше внимателно, без да проявява излишно любопитство. В края на краищата беше дошъл в Париж заради приятеля си и странностите на Шамборд не му влизаха в работата. Поне всички трябваше да останат с това впечатление. Но словоохотливостта на Майк беше добре дошла.

— На мен не ми се струва чак толкова странно — подхвърли. — Не е първият учен, обсебен от работата си. Дори мисля, че всеки от нас е имал такива моменти на пълно себеотдаване — усещаш, че си близо до целта, и вече не можеш да мислиш за нищо друго, дори сън не те хваща.

— Не знам — продължи Майк като на себе си. — Човек може да си помисли, че се боеше от нещо — от шпионаж, от кражба на интелектуална собственост, кой знае…

— Какво те кара да мислиш така?

— Ами… случват се такива неща… Пък и Шамборд не беше кой да е — ако успееше, Нобеловата награда му беше в кърпа вързана. Знаеш какво би означавало едно такова откритие в завършен вид… истинска бомба. Шамборд работеше под огромно напрежение — може би всеки при подобни обстоятелства би станал подозрителен, изнервен и потаен.

— И все пак… имаше ли нещо определено, което да те наведе на мисълта, че Шамборд се бои работата му да не бъде открадната?

— Сега, като се замисля, от време на време го посещаваха някакви хора, случвало се е да го взимат и с кола…

— Така ли? — заинтригувано попита Смит, без с нищо да издаде вълнението си.

— Имах усещането, че са военни, въпреки че бяха облечени с цивилни дрехи. Може би си беше в реда на нещата — военните държат да са в течение на всичко, а и интересът им към подобно откритие е оправдан.

Смит кимна.

— А тази кола, с която го взимаха… случайно да си спомняш каква беше?

— Ситроен, нов модел. Голям и черен. Някой път и аз оставах да поработя до късно и тогава съм ги виждал. Шамборд се качваше отзад, а неговото рено си оставаше на паркинга.

— А връщаха ли го обратно?

— Да ти кажа, не съм забелязал…

— Благодаря ти, Майк. — Смит беше попил всяка дума от току-що чутото. — Виждам, че си зает и няма да ти отнемам повече време. Исках само да разбера с какво се е занимавал Марти преди инцидента и най-вече — как се е чувствал в последно време, тъй като страда от синдрома на Аспергер и понякога състоянието му се обостря, въпреки че обикновено няма проблеми. Питам се дали не бих могъл да се срещна със семейството на Шамборд — може би те познават Марти и ще могат да ме осведомят за състоянието му през последните месеци.

— Емил беше вдовец — поклати глава Майк. — Жена му почина преди седем години. Преживя го доста тежко — доколкото си спомням, тогава също се беше заровил в работа и все се усамотяваше… Имат една дъщеря, Терез, която живее отделно. Актриса е и казват, че била доста добра.

— А как бих могъл да намеря адреса й?

Кърнс се обърна към компютъра и бързо натисна няколко клавиша.

— Ето го.

— Благодаря ти, Майк. Ще видя какво мога да направя.

— Няма нищо. Дано приятелят ти се оправи по-скоро. А ти, ако ти остане време, обади се да пием по едно. Кой знае кога пак ще се видим…

— Непременно ще се обадя.

Навън Смит отново се вгледа в сградата, над която се виеха тънички струйки дим, поклати глава и тръгна надолу по алеята. Безпокоеше се за Марти и реши да звънне в болницата. Старшата сестра на интензивното го уведоми, че състоянието на Марти е стабилно, като от време на време се появяват признаци, че е възможно скоро да дойде в съзнание. Това все пак звучеше обнадеждаващо.

— А вие как сте? — загрижено попита сестрата.

— Аз ли? — Смит почти беше забравил за удара в главата. Имаше чувството, че оттогава е изминало много време, а и на фона на разигралата се в „Пастьор“ трагедия преживяното от него изглеждаше незначително. — Добре съм, благодаря.

След като изключи клетъчния телефон, прекара още веднъж през главата си онова, което беше научил от Майк: нямаше никакво съмнение, че през последната година Емил Шамборд се беше държал странно, като човек, който има някаква тайна. Странни бяха и онези мъже, които бяха идвали при него. Майкъл Кърнс беше останал с впечатлението, че са военни, което беше някаква следа, нишка, от която да се тръгне…

Потънал в тези мисли, изведнъж изпита чувството, че по гърба му полазиха тръпки.

Това можеше да означава само едно — някой го наблюдаваше. С годините тази му способност да долавя заплахата, някои я наричаха шесто чувство, се беше изострила. Беше едва доловимо чувство — лекичко настръхване на кожата на тила, — но никога не го спохождаше случайно, вече се беше уверил в това. Имаше опашка и трябваше да се отърве от нея.

Шеста глава

На капитан Бонард му се струваше, че долавя навсякъде мириса на гниещи фурми, развалена козя мас и застояла вода, но това беше само игра на въображението. Беше сменил военната униформа с лек цивилен костюм, но въпреки това изнемогваше от горещината и ризата му беше подгизнала от пот.

Той се озърна. Помещението, в което се намираше, напомняше вътрешността на всяка една от стотиците бедуински палатки, пръснати из пустинята, в които беше седял по времето, когато служеше в бившите колонии. Прозорците бяха закрити от марокански завеси, а на пода имаше пъстри тъкани възглавнички. Африкански стенни килимчета и други ръчно изработени предмети украсяваха стените, а мебелите от кожа и дърво бяха прекалено ниски и твърди за вкуса на един европеец.

Отпусна се с въздишка на една табуретка на педя от земята, благодарен, че поне не му се налагаше да седи с кръстосани крака на пода. За момент изпита чувството, че горещият тропичен вятър всеки миг ще вкара сух пясък изпод стените на палатката, но, разбира се, това беше само илюзия, защото не се намираше в Сахара, нито пък в палатка, колкото и жив да беше оня противен, натрапчив мирис в спомените му. Бонард тръсна глава. Имаше да мисли за по-важни неща. Заговори на френски с рязък, гневен тон:

— Що за идея беше да изпратите оня човек в болницата да убие Мартин Целербах? Пълно безумие. Не очаквах това от вас, мосю Мавритания! Как си го представяхте — свършва си работата и си тръгва по живо, по здраво? Може и да е бил професионалист, но ако го бяха хванали, Сюрте щяха да го накарат да изпее и майчиното си мляко! А сега са удвоили охраната и пиле не може да прехвръкне. По дяволите!

Човекът, към когото Бонард се беше обърнал с мосю Мавритания (име, широко известно в подземния свят), изслуша гневната тирада на капитана с каменно лице. Престъпният бос имаше закръглена фигура и меки, грижливо поддържани ръце. Изисканият перленосив костюм, шит от първокласен английски шивач, му стоеше като излят, а маншетите на ризата му бяха снежнобели.

Докато Бонард се горещеше, Мавритания нито веднъж не го прекъсна, но доби изражението на някой, който слуша бръмченето на досадна муха. Най-после, когато капитанът млъкна, прибра кичур коса зад ухото си и заговори с глас, който беше пълна противоположност на меката му, пухкава външност.

— За глупаци ли ни смятате, капитане? Не ни подценявайте. Не сме изпращали никой да убива доктор Целербах — би било твърде неразумно. А и не знам дали изобщо си струва труда — след всичко, което чувам за състоянието му.

— Но нали решихме, че ще го елиминираме? Не бива да поемаме излишни рискове. Ами ако все пак дойде в съзнание?

Мавритания сви рамене.

— Вие го решихте. Ние сметнахме за необходимо да изчакаме, а както сам разбирате, ние сме хората, които ще преценят. Но да оставим това. Имаме да обсъдим по-важни въпроси.

— Но тогава… кой е изпратил убиеца, щом не сте вие?

Мавритания го изгледа, леко наклонил глава на една страна.

— Да, наистина… Уместен въпрос. Не се бях замислил за това. Но ще го разберем, рано или късно. И така, прегледахме записките на помощника на Шамборд, които действително съвпадаха с данните, с които вече разполагаме, макар и да не бяха толкова подробни. Както и да е, вече са унищожени.

— Много благоразумно от ваша страна — в тона на Бонард се долавяше нотка колониално превъзходство, но той не се постара да заличи това впечатление. — Не смятам същото обаче за намерението ви да оставите Целербах на волята на провидението. Ами ако дойде в съзнание и проговори?

— Целербах е наша грижа — увери го Мавритания. — Вие съсредоточете вниманието си върху полицейското разследване относно самоубийството на помощника на Шамборд. Имайте предвид, че много хора ще се ровят в тази история и ще задават въпроси. Как върви разследването до момента?

У Мавритания имаше нещо змийско, хлъзгаво, което плашеше и в същото време отвращаваше Бонард, но пък какво друго беше очаквал? Нали, за да осъществи целта си, имаше нужда от някой като него — безмилостен, опитен и хладнокръвен; някой, който се ползва с авторитет и огромно влияние в подземния свят. Противен или не, Мавритания му беше необходим и може би беше редно да проявява към него повече уважение.

— Доколкото разбрах, помощникът на Шамборд се е уплашил и е избягал, когато видял вашите хора. След което спрял да зареди бензин на една крайпътна бензиностанция и, по думите на работниците, вече бил разбрал за смъртта на Шамборд и изглеждал много разстроен. Явно не е могъл да превъзмогне загубата…

— Хмм. Това ли е всичко?

Бонард кимна. За какъв се мислеше този човек, който все повече му лазеше по нервите?

— Не сте ли притеснен от този факт?

— Защо? „Липсата на новини е добра новина“ — хладно се усмихна Бонард.

Мавритания сбърчи нос.

— Голяма заблуда… Мълчанието не винаги е злато! Чудя се как вие, европейците, сте в състояние да се самозалъгвате до такава степен… За един добър детектив, а вашата полиция разполага с такива, не е трудно да подуши едно нагласено самоубийство. Съветвам ви да си направите труда да се поинтересувате в каква насока работят, защото е повече от ясно, че не са се задоволили с подобно обяснение!

— Ще се поинтересувам — сухо каза Бонард и се надигна.

Мавритания го спря с рязък жест и Бонард неохотно се отпусна на ниската табуретка.

— Още нещо, капитане. Какво знаете за този приятел на Целербах?

Бонард закъсняваше за работа и започваше да губи търпение.

— Подполковник Джонатан Смит е доктор на медицинските науки. С Целербах са стари приятели, израснали са заедно в щата Айова — издекламира той на един дъх. — Информацията е потвърдена от сигурен източник.

— Да, но съдейки по поведението му при опита за убийство, нашият доктор притежава и друга умения… Смея да твърдя, че е реагирал доста… професионално.

— Не може да се отрече.

— Освен това е бил въоръжен. Възможно ли е да е… нечий агент?

— Със сигурност не и на ЦРУ или на МИ-6. Техните хора, поне тези, които действат на територията на Европа, са ми известни. Смит е американец, така че изключваме и възможността да е руски агент. Имам сведения, че се занимава с научна дейност и работи във военномедицински изследователски център. Имам връзки в американското разузнаване, така че достоверността на тази информация е гарантирана.

— Не съществува стопроцентова сигурност — хладно отбеляза Мавритания. — В разузнаването са изпечени лъжци. Това им е работата.

— Моите хора са проверени. Освен това съм засякъл информацията.

— Може да е агент на организация, за която нямаме сведения.

— Изключено. Ако Второ бюро няма сведения за някоя организация, значи тя не съществува.

— Много добре — плавно се надигна от мястото си Мавритания. — И все пак дръжте американеца под око.

Капитан Бонард също се изправи. Краката му се бяха схванали. Тези северноафриканци… мазохисти ли бяха? Как можеха да седят в такива неудобни пози?

— Имаме предвид — кимна. — Наблюдаваме го, но най-вероятно е това, за което се представя. Колкото до това, че умее да си служи с оръжие, не е толкова странно, като се има предвид, че е американец.

— Това е така — кимна Мавритания. — Американците живеят с манията, че някой ги преследва, и патлакът в джоба им вдъхва сигурност. Да им се чудиш…

И все пак Бонард си тръгна с усещането, че не е успял да разсее докрай опасенията на потайния си, хлъзгав като змия събеседник.

Джон Смит крачеше, очевидно забързан, и се озърташе за такси. Както изглеждаше, цялото му внимание бе погълнато от това, но всъщност се опитваше да разбере кой е човекът, който го наблюдава, без при това да събуди подозрението му. В крайна сметка се спря на три възможности. Първата беше тъмнокоса жена около трийсетте с невзрачна външност. Тя съзерцаваше мрачната фасада на църквата „Сен Жан Баптист де ла Сал“.

Вторият потенциален преследвач беше мъж на средна възраст, също толкова безличен, с тъмно сако, прекалено плътно за топлия майски следобед. Той се ровеше съсредоточено в количката на един амбулантен търговец. Третият заподозрян беше висок старец, подпрян на черен абаносов бастун. Той се беше спрял в сянката на едно дърво и гледаше дима, който се виеше над разрушеното крило на института „Пастьор“.

До срещата му с генерал Хенц, уредена от президента, оставаха около два часа. Междувременно трябваше на всяка цена да се отърве от „опашката“ си.

Продължи да се оглежда за такси с прекрасно изиграно нетърпение и най-после, свивайки ядно рамене, тръгна пеша към булевард „Пастьор“. На пресечката сви вдясно и огледа с любопитството на турист искрящата от стъкло и стомана фасада на хотел „Аркада“. Зяпаше по витрините, по едно време съгледа едно кафе и реши да поседне на една от външните маси. Поръча си чаша бира и отпиваше, без да бърза, като плъзгаше „разсеян“ поглед по минувачите. Очакваше не след дълго да се появи някой от „триото“ и не се беше излъгал.

Пръв се зададе високият старец. Въпреки бастуна крачеше доста пъргаво за възрастта си, което само по себе си вече бе подозрително. Освен това Смит си спомняше, че старецът бе проявил интерес към пострадалата от експлозията сграда, което също можеше да не е случайно. Казват, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението, нали така? Въпреки че, от друга страна, мъжът беше преминал „активната“ за престъпник възраст.

Смит трепна, когато видя, че старецът сяда край една от масичките на отсрещното кафе. Поръча си кафе и разтвори вестник „Монд“. Прекара доста време зачетен във вестника, без изобщо да вдига глава.

След малко се появи и младата жена, от чиято външност лъхаше неописуема скука. Тя приближи кафето, където седеше Смит, и се огледа за празна маса, като че ли се канеше да поседне, но очевидно се отказа от идеята и продължи пътя си. Погледът й мина през Смит като през стъкло.

Третият възможен „преследвач“ — оня, който се ровеше в количката на вехтошаря, като че ли от това зависеше животът му, така и не се появи.

Смит допи бирата си, като мислено запечатваше в паметта си всички подробности от външността на високия старец и жената — стойката, жестовете, походката, изражението на лицето.

После плати сметката си и тръгна с бързи крачки към станцията на метрото, малко по-надолу по булеварда, на пресечката с улица „Вожирар“. Високият старец с бастуна скоро се появи зад него — Смит моментално го забеляза с периферното си зрение.

Време беше да прибегне до стар, изпитан трик — хлътна в станцията на метрото и видя, че мъжът не го последва. Изчака пристигането на една от мотрисите и се смеси с потока на слезлите пътници, които тръгнаха нагоре по стълбите. Старецът беше отминал входа на метрото и крачеше надолу по улицата. Смит забърза след него, без да го доближава прекалено, но и без да го изпуска от поглед. Най-после старецът спря до вратата на една книжарница с надпис „ОБЕДНА ПОЧИВКА“, извади от джоба си ключ и го превъртя в ключалката. С влизането съблече сакото си, остави го на закачалката и облече дебела бежова жилетка. После завъртя табелата на вратата. „ОТВОРЕНО“ гласеше вече надписът.

Смит поклати глава. Нещата бяха ясни. Изпита известно разочарование. Повъртя се отвън, разглеждайки витрината. Старият книжар го забеляза и го покани с жест да влезе, но Смит само се усмихна в отговор, помаха му и отмина.

Е, поне кръгът беше стеснен, но по всяка вероятност преследвачът му също се беше усетил и беше бил отбой. В същия момент космите на тила му настръхнаха отново. Опасността не беше отминала. И Смит хлътна в най-близката станция на метрото. Трябваше да заблуди преследвача си, преди да тръгне към мястото на срещата с генерала.

В един от близките входове, наполовина засенчен от избуял храст, се беше притаила жената с „безличната“ външност. Облеклото й беше тъмно и почти се сливаше с падащия мрак, което беше добре, защото Смит се беше оказал много наблюдателен.

Беше действала крайно предпазливо, но „обектът“ като че ли надуши опасността. Беше много привлекателен мъж — с тези високи скули и с тези сини очи…

Когато го видя да хлътва в най-близката станция на метрото, у нея вече не остана абсолютно никакво съмнение — усетил се беше и сега се опитваше да се изплъзне. Възможно беше обаче да не е сигурен кой точно го следи. Налагаше се да докладва. Извади клетъчния си телефон, набра някакъв номер и бързо прошепна:

— Разбрал е, че има опашка, но не знае, че съм аз. Освен това по всичко личи, че наистина е тук заради пострадалия си приятел. Досегашните му действия го потвърждават напълно.

Тя изслуша човека от отсрещната страна и продължи вече троснато:

— Виж какво, проблемът си е твой. Прати някой друг да го следи, ако смяташ, че си заслужава, аз си имам други грижи… Не, нищо определено, но имам чувството, че нещо се мъти. Мавритания не би се появил току-така… Да, ако изобщо са в него. Да!

Тя изключи телефона, озърна се и се измъкна от прикритието си. Джон Смит не се беше появил. Не й оставаше нищо друго, освен да се върне в кафето, където беше седял, и да се поогледа.

Не откри нищо. Всъщност би се изненадала, ако беше обратното.

Смит смени поне четири вагона в едната или другата посока, докато се върне отново на улицата и повтори същата тактика още два пъти. Това му отне повече от час, но поне беше сигурен, че окончателно е объркал преследвача си, който и да беше той. Вече по-спокоен, макар и все още нащрек, спря едно такси и даде адреса, посочен му от Фред Клайн.

Частният пансион „Сезан“ на улица „Рено“ се оказа триетажна тухлена сграда, обрасла с бръшлян. Къщите в стария аристократичен квартал, далеч от шума и градската суета, гънеха в зеленина и се радваха на уединението, което грижливо охраняваните дворове им осигуряваха.

Портиерката на пансиона, мощна дама със стоманеносив поглед, зорко бдеше за спокойствието на неговите обитатели. Застанала встрани от елегантната порта от ковано желязо, тя изслуша Смит с безизразно лице и му направи знак да я последва. Движенията й бяха напълно лишени от женственост, затова пък Смит не би се учудил, ако някъде под дългата й безформена жилетка се спотайваше револвер.

В коридора на втория етаж седеше мъж с мускули на боксьор, които тъмният костюм не можеше напълно да скрие. Смит забеляза и леката издутина под мишницата му, която, ако се съди по очертанията, можеше да бъде „Колт“ — полуавтоматик, модел 1911. Бодигардът си четеше някакъв детективски роман, но при появата на Смит веднага влезе в ролята си.

Междувременно портиерката се обърна, без да пророни и дума, и заслиза надолу по стълбите.

Бодигардът прегледа документите на Смит и рязко кимна:

— Парола?

— „Локи“.

— Генералът ви очаква, полковник. Третата врата вляво по коридора.

Въпреки цивилното облекло имаше маниери на военен най-вероятно бивш старши сержант, човек на реда и пагона.

Смит почука на посочената врата и чу отвътре басово: „Влез!“

Озова се в слънчева стая с изглед към пищно избуялата градина, която Моне би дал мило и драго да нарисува.

Мъжът в стаята бе застанал с гръб към влезлия Смит и с лице към градината, но доколкото Смит успя да прецени по стегнатата му войнишка фигура, беше с десетина години по-възрастен от бодигарда си и значително по-слаб.

— Е, какво е положението, полковник? — попита генералът, когато Смит затвори вратата зад гърба си. — Тази нова технология, за която се вдига толкова шум, представлява ли някаква сериозна заплаха за нас, или само… плаши гаргите? — За мъж с толкова дребна фигура гласът му беше учудващо мощен — глас на човек, свикнал да крещи команди под картечен огън.

— Точно това съм дошъл да разбера, сър.

— И… с какви впечатления сте?

— Още е рано да се каже, в Париж съм едва от няколко часа, но вече се опитаха да убият приятеля ми, компютърен специалист, който вероятно е бил дясната ръка на Шамборд. Убиецът беше професионалист, въоръжен с автомат.

— Чух за това — кимна генералът.

— Освен това ме следеше някой, който очевидно си разбира от работата. А и този инцидент на остров Диего Гарсия определено ме притеснява…

Генералът рязко се извърна.

— Това ли е всичко? В такъв случай ви чака доста работа. Вие сте учен, знаете какво се очаква от вас — конкретна теория, подкрепена с факти. Искам да знам какво имаме насреща си — опасен противник или нехаен аматьор, който си въобразява, че може да премести планини, докато всъщност грандиозният му план е само един сапунен мехур.

Смит се усмихна.

— Точно защото съм учен, не бих си позволил да теоретизирам, без да разполагам с повече информация, сър.

— Добре казано, полковник — като картечен откос проехтя смехът на генерала.

Карлос Хенц, генерал от американската армия, главнокомандващ европейските сили на НАТО, беше с прошарени коси и стегната жилава фигура на дългогодишен военен. Кафявият костюм, който носеше с небрежна елегантност, му стоеше като излят. Хенц беше от новото поколение генерали — компетентен, наясно с предизвикателствата на двайсет и първия век.

— Е, добре, полковник. Защо не поседнете, докато ви разкажа каквото знам по въпроса? — И той посочи старинното, тапицирано с кадифе диванче от времето на Наполеон Трети, след което се извърна отново към прозореца, като че беше прикован с магнит от гледката.

Смит си помисли, че това е оригинален, макар и твърде необичаен начин за приковаване вниманието на събеседника. Вероятно генералът го използваше по време на военните съвети, за да фокусира вниманието на подчинените си. Смит също би могъл да го изпробва на някоя сбирка — този трик със сигурност би имал ефект и сред учените, пословични със своята разсеяност.

— Значи така — започна генералът с гръб към Смит. — Да речем, че е било създадено някакво устройство, което е в състояние да контролира електронния софтуер и хардуер в световен мащаб, включително и да прониква в закодирани програми и командни системи, да задейства изстрелването на балистични ракети и изобщо — да дава инструкции от подобен род. Нали до това се свеждат нещата?

— Във военно отношение, да — кимна Смит.

— Това е, което ме интересува за момента. — Генералът съзерцаваше купестите облаци, покрили небето, като че ли се питаше дали някога слънцето ще се покаже отново. — По всичко личи обаче, че създателят на това свръхмощно устройство е мъртъв, а записките му — унищожени от пожара. Никой досега не е поел отговорността за експлозията, което, макар и да не е типично за терористична акция, понякога се случва.

Генералът замълча, а в изправения му гръб се долавяше известно напрежение, като че ли очакваше коментар от страна на Смит.

— Не бива да забравяме убиеца, изпратен тази сутрин в болницата при доктор Целербах — допълни картината Смит.

— Така е — Хенц рязко се извърна, притегли един от елегантните столове, седна срещу Смит и го изгледа, както само генералите умеят. — Казахте ми. Аз също имам някои новини за вас. Президентът ми е наредил да ви взема под крилото си и да ви оказвам пълно съдействие, така че не смятам да го разочаровам. И така, ето какво са открили досега моите хора и агентите на ЦРУ: в нощта на експлозията на улица „Волонтер“, откъм новото крило на института „Пастьор“, е бил паркиран черен микробус. Минути преди взрива той е бил забелязан да тръгва. Между другото, знаете ли, че Шамборд е имал помощник, един млад лаборант?

— Да. Разбрах, че в момента се издирва. Открили ли са го?

— Да. Мъртъв. Самоубил се е снощи в евтин хотел в покрайнините на Бордо. Странното е, че е щял да прекара отпуската си в едно рибарско селце на крайбрежието, рисувайки. Шамборд го бил посъветвал да се поразтовари малко, много се бил преуморил напоследък, и явно това е била представата на младежа за почивка. Но изведнъж се озовава в някаква мизерна дупка от другата страна на реката. Питам се защо?

— Сигурни ли са, че е било самоубийство?

— Поне така казват. Но по сведения на ЦРУ собственикът на хотела бил забелязал младежът да носи някакво куфарче при пристигането си. Което му направило впечатление, защото повечето от гостите на така наречения му „хотел“ не носели почти никакъв багаж. Младежът е бил сам, без компания. Но след предполагаемото самоубийство в стаята му не е открито куфарче.

— Смятате, че си имаме работа със същите хора и че те са направили така, че да изглежда като самоубийство, за да вземат куфарчето?

Хенц рязко се изправи и отново се озова на любимото си място до прозореца.

— Ваша грижа е да проучите нещата и да направите съответните заключения. Мога само да ви кажа, че според ЦРУ в това самоубийство има нещо съмнително, докато Сюрте дават вид, че за тях случаят е ясен.

— Помощникът на Шамборд може и да е знаел до какъв етап е била стигнала работата, но това само по себе си не е достатъчна причина за убийство — замислено каза Смит. — Така или иначе, след смъртта на Шамборд и всички онези слухове трябва да действаме, изхождайки от предположението, че молекулярният компютър вече е бил създаден. Значи е възможно да е имало още нещо… Може би наистина са искали да вземат куфарчето. Но защо? Да речем… че е съдържало някакви бележки… може би дори записките на самия Шамборд? Във всеки случай нещо, което е представлявало интерес или потенциална заплаха за някого.

— Именно. — Хенц се извърна и впери поглед в Смит. — А случилото се на остров Диего Гарсия би трябвало да ни наведе на мисълта, че е твърде възможно някой да държи в ръцете си не друго, а изобретения от Шамборд молекулярен компютър.

— По-точно неговия прототип.

— Тоест?

— Нещо доста по-обемисто и не толкова компактно. С много стъклария, жички и тръбички. Това е първообразът, който впоследствие ще придобие търговски вид — значително по-изчистен и олекотен.

— Но прототипът върши същата работа, нали?

— В ръцете на добър оператор — кимна Смит.

— Ясно. — Генералът звучеше навъсено. — И какво, ако някой вече разполага с подобно устройство, а на нас ни хвърля само прах в очите?

— Тогава положението не е никак розово.

— Е, след като и сам сте наясно с това, предполагам, че ще предприемете нещо?

— Ще направя всичко възможно…

— Ако трябва, дори и невъзможното. Между другото, моят заместник, генерал Ла Порт, иска да поговори с вас. Той е французин. Техните военни също са неспокойни. И нищо чудно. Инструкциите на Белия дом са да ги информираме за хода на разследването, но без да навлизаме в излишни подробности. Разбирате какво имам предвид, нали? Ла Порт вече и без това усилено се интересува от връзката ви с доктор Целербах, като проявява характерната за французите мнителност. Държи лично да ви зададе някои въпроси във връзка със случилото се в болницата. Знае, че сте приятел на доктор Целербах, и това е достатъчно, но гледайте да разпръснете подозренията му.

Хенц изпрати Смит до вратата на кабинета си и му подаде ръка.

— Желая ви успех. Разчитам, че ще ме информирате своевременно. Ако имате нужда от нещо, винаги можете да позвъните. Сержант Матиас ще ви изпрати.

Нисичкият, набит сержант, любител на детективските четива, съпроводи Смит надолу по стълбите. Минаха покрай портиерката, която пушеше „Житан“ със загадъчното изражение на сфинкс, но този път Смит успя да забележи деветмилиметровия пистолет, мушнат на кръста й. Нямаше спор, бяха се погрижили да осигурят добра охрана на генерал Хенц.

Тежката порта от ковано желязо хлопна зад гърба на Смит. Той пресече улицата, спря в сянката на едно дърво и се огледа. Нямаше почти никакви пешеходци, затова пък и в двете посоки профучаваха автомобили. Изведнъж сърцето му подскочи. На задната седалка на едно такси, което тъкмо намаляваше ход, забеляза позната физиономия. Това смугло лице, мустаците…

Таксито спря пред пансиона „Сезан“ и притаен в сянката, Смит разпозна и високата, суховата фигура… Това беше „санитарят“ — същият, който се беше опитал да убие Марти! Сърцето му биеше до пръсване. Вратата на пансиона се отвори и сержантът, който току-що беше изпратил Смит, пропусна мустакатия навътре без излишни церемонии.

Седма глава

Пролетният здрач падаше над Сена. Смит плати на шофьора на таксито и закрачи по тротоара, пъхнал ръце в джобовете на тренчкота си. Топлият, натежал от влага вечерен въздух миришеше на озон.

Смит се спря пред триетажна тухлена сграда. Тук според посочения адрес живееше Терез Шамборд. Сградата беше доста живописна, с орнаменти и островърхи кулички. Това беше типичният за Париж архитектурен стил от петдесетте години. Смрачаваше се и навсякъде по етажите вече светеха прозорци.

Смит огледа улицата с паркирани по френски маниер — с предните гуми върху бордюра — автомобили. Покрай него профуча спортен модел форд със запалени фарове. Уличката беше малка, със сгради в един и същи стил. Дори ултрамодерният осеметажен хотел в единия й край, който рязко се отличаваше по стил и по размери от околните постройки, беше с бежова фасада, очевидно, за да е в тон с останалите сгради.

Смит се отправи към хотела, без да бърза, като се оглеждаше незабелязано. Влезе във фоайето, откъдето можеше да наблюдава цялата улица, осветена вече от уличните лампи, и остана там около половин час, докато се увери, че никой не го следи. Също така никой не влезе или излезе от дома на Терез Шамборд през това време.

За всеки случай обаче се измъкна от хотела през служебния изход и се озова на съседната улица, откъдето забърза към ъгъла, като продължаваше да държи района под око. Не забеляза нищо подозрително и се приближи до входа на къщата, в която живееше Терез, без да отслабва бдителността си.

Видя табелката с името на Терез и се обади по домофона, като обясни кой е и за какво е дошъл.

Дъщерята на Шамборд веднага му отвори. Живееше на третия етаж и Смит взе асансьора.

Терез го посрещна на вратата, облечена в лек вечерен костюм и блуза от кремава коприна. Застанала в рамката на вратата, приличаше на картина от Анди Уорхол и сякаш излъчваше матовобяло сияние, подчертано от абаносовата грива, която се стелеше по раменете й. Единственият, затова пък ярък и драматичен цветен акцент бяха висящите кървавочервени обици. Приличаше на трагедийна актриса — у нея имаше нещо, което те разтърсваше.

Тя беше със сандали на висок ток, преметнала чантата си през рамо, и очевидно се канеше да излиза. Смит се приближи към нея.

Терез говореше английски свободно, без следа от акцент.

— Господин… Смит, нали? Не съм сигурна, че мога да ви помогна… Съжалявам за вашия приятел, който е бил с татко в нощта на трагедията, но не знам какво бих могла да ви кажа…

— Моля ви само да ми отделите няколко минути. Доктор Мартин Целербах ми е много скъп приятел — израснали сме заедно.

— Разбирам… — Тя погледна часовника си, като хапеше долната си устна. — Добре… Влезте за десетина минути. Тази вечер имам представление, но ще закъснея малко за курса по йога.

Съдейки по живописния, но малко старовремски облик на квартала, Смит не беше очаквал да се озове в апартамент с толкова раздвижено модернистично вътрешно оформление. Две от стените бяха изцяло от стъкло, а перилата на просторния балкон бяха от ковано желязо и образуваха причудливи геометрични фигури.

Елегантните мебели, пръснати наоколо с типичното за французите аристократично изящество, не създаваха впечатление за претрупаност, а за уют и хармония.

— Седнете — посочи тя едно солидно канапе в стила на Втората империя.

Смит се усмихна. Младата жена очевидно го беше преценила с един-единствен поглед. Самата тя се отпусна в един по-въздушен фотьойл в стил Луи Пети.

В първия момент му се беше сторила висока и едра, но сега видя, че е по-скоро дребничка. Самото й присъствие беше мощно, въздействащо и изпълваше цялото помещение. Разбра, че на сцената тя би могла да се превъплъти в каквото пожелае — в девойка или в старица, в снажна царствена особа или в безплътно феерично създание.

— Благодаря. Значи знаехте, че Марти… доктор Целербах работи с баща ви?

— Знаете ли, баща ми си имаше свой живот и въпреки че бяхме много близки, не се виждахме толкова често, колкото бихме искали. Затова пък често разговаряхме по телефона и си спомням, че веднъж ми спомена, че работи с най-големия образ, който е срещал — странен, ексцентричен, вглъбен в себе си и в същото време — мил и чудесен. Доколкото разбрах, страдал от някаква по-лека форма на аутизъм. И бил компютърен гений. Не знаех името му — баща ми го наричаше доктор Зет. Появил се една сутрин направо от летището и му предложил да работят заедно. Когато баща ми разбрал какъв човек има насреща си, си казал, че съдбата му го изпраща. Запознал го в детайли с проекта си, а вашият приятел му оказал неоценима помощ с оригиналните си идеи. — Тя замълча. — Но… боя се, че това е всичко, което знам.

В погледа й, в гласа й Смит долови искрено съчувствие, желание да помогне. Самата тя още не беше превъзмогнала болката от внезапната загуба и въпреки че съзнаваше, че изчезването на баща й може да означава само едно, може би дълбоко в себе си, тайничко се надяваше на някакво чудо. Смит знаеше колко ужасна може да бъде неизвестността, знаеше какво е да живееш, разпънат между надеждата и отчаянието, като че ли в някаква безтегловност.

— Знам, че за вас е още по-тежко — каза той. — Марти поне има шанс.

Тя кимна.

Смит помълча и добави:

— Баща ви… случайно да е споменавал нещо, което да ви навежда на мисълта, че някой може да се е опитал да го убие? Да се е страхувал например, че някой се опитва да открадне работата му?

Тя бавно поклати глава.

— Както ви казах, виждахме се рядко… особено през последните месеци. И двамата бяхме много заети…

— А знаехте ли върху какво работи баща ви?

— Да. Върху ДНК компютъра. Всички знаеха за този проект. Баща ми смяташе, че между хората на науката не бива да има тайни, за да се върви напред. Казваше, че в света на науката няма място за егоизъм.

— Но… доколкото разбирам, през последната година той рязко се е променил. Имате ли представа какво може да се е случило?

— Не — тя го погледна открито.

— Все пак… да са се появили някакви нови приятели? Някоя жена? Завистлив колега? Да ви е казвал, че има нужда от пари?

Тя се усмихна.

— Жена? Едва ли. Разбира се, един баща не винаги споделя тези неща с дъщеря си, но съдя по това, че баща ми едва намираше време за майка ми, когато беше жива, и то при положение, че много я обичаше. Тя го знаеше, затова се примиряваше с единствената си съперница — работата му. Баща ми беше, както вие, американците, казвате… работохолик. Лабораторията беше животът му. Пари… не са му липсвали, но не работеше заради парите. Дори не успяваше да ги харчи. Колкото до приятелите… те не бяха много, но беше в добри взаимоотношения с колегите си и не си спомням някой да е завиждал на успехите му… — Тя сви рамене. — И не мисля, че е било необходимо. Те всички бяха големи умове, истински светила в своята област…

Смит знаеше, че тя е права. Сред истинските учени нещата стояха точно така — дребнавостта им беше чужда. Те не се бояха, че някой може да ги засенчи, защото знаеха собствената си цена. Съревноваваха се, да. И то непрекъснато. Потриваха ръце при чуждите неуспехи, но оценяваха по достойнство добрите идеи и приветстваха всяко постижение.

След което продължаваха напред, почерпили опит и нов стимул за работа, вдъхновени от предизвикателството.

— Разбирам — кимна той. — А… когато разговаряхте за последен път, да ви е намеквал, че вече е близо до целта? Че действащият прототип е почти завършен?

Тя поклати глава.

— Не. Щях да си спомня.

— А интуицията ви… не долови ли нещо по-особено?

Тя се замисли и неспокойно погледна часовника си.

— Последния път ли? Бяхме седнали да хапнем в едно бистро недалеч от института. Действително… беше в някак приповдигнато настроение…

— Кога беше това?

— Преди около… три седмици. Може би дори по-малко. — Тя се изправи. — Вече наистина трябва да тръгвам. — После добави усмихнато: — Ако искате, заповядайте в театъра довечера. Можем да поприказваме след представлението.

— Съжалявам, тази вечер не мога… Но ще се възползвам от поканата някой друг път. И то с най-голямо удоволствие.

Тя се засмя.

— С кола ли сте?

Смит поклати отрицателно глава.

— В такъв случай мога да ви закарам. Искате ли?

Той прие с благодарност и двамата тръгнаха.

Тясната кабинка на асансьора се изпълни с ухание на люляк. На излизане Смит кавалерски задържа вратата и Терез го възнагради с ослепителната си усмивка.

— Благодаря ви.

Смит трепна вътрешно. Това беше един от редките мигове, които би искал да задържи, за да се наслади на очарованието им.

Терез тръгна към колата, а Смит я проследи с поглед, като се любуваше на елегантната й грация. Усмихна се на себе си и я последва, но ударът дойде изотзад и този път го свари напълно неподготвен. Падайки, чу в мрака писъка на Терез.

Надви болката, скочи на крака и в движение измъкна пистолета си. Тичаше, като се озърташе, а под краката му проскърцваха натрошени стъкла. Някой беше стрелял в уличните лампи и улицата тънеше в непрогледен мрак. Не беше чул изстрелите — явно бяха действали със заглушител.

Дори звездите тази нощ бяха скрити зад облак и все пак успя някак да различи четирите фигури в черно, помъкнали отчаяно съпротивляващата се Терез към микробус, който почти се сливаше с околния мрак. Около устата на Терез беше омотана бяла лента, която заглушаваше писъците й.

Смит хукна с всички сили. Сърцето му сякаш щеше да изскочи.

Но ето че в нощта глухо прокънтя изстрел и куршумът профуча на милиметри от бузата му. Изведнъж ушите му забучаха и имаше чувството, че главата му ще се пръсне от болка. Спомни си думите на лекаря от болницата — ако не внимаваше, главата можеше да му погоди лош номер.

Залегна, претърколи се и отскочи, насочил напред дулото на револвера. Гадеше му се. Стисна зъби. Май все пак не биваше да подценява оня удар в главата. Или повторното сътресение беше влошило нещата.

Видя, че бяха успели да натикат Терез в микробуса. Затича, превъзмогнал болката, сякаш животът му зависеше от това. Стреля в краката на единия от похитителите и изкрещя:

— Спрете! Спрете или всички ви ще убия!

Едва позна собствения си глас. Главата му се въртеше и виждаше всичко някак замъглено. Примигна няколко пъти. Нямаше особена промяна.

Двама от мъжете се извърнаха и последва цяла серия от изстрели. Смит отново трябваше да залегне.

След малко се надигна, но трима от похитителите вече бяха успели да скочат в микробуса и шофьорът даде на заден. Връщаха се за четвъртия. Едната врата беше все още отворена. Смит се прицели в гумите, но в този миг четвъртият похитител се извърна и стреля към него. Два от куршумите се забиха в тротоара и късчета плочки отхвърчаха към тила на приведения ниско към земята Смит. Той изруга, претърколи се отново и стреля. Куршумът му улучи в гръб мъжа, който тъкмо се готвеше да скочи в микробуса и посягаше към дръжката на вратата. От тялото му шурна кръв, той се свлече и дръжката се изплъзна от ръката му. В следващия миг задното колело на микробуса мина през него.

Чу се зловещ предсмъртен крясък, гумите рязко изсвириха и микробусът се отдалечи надолу по улицата.

Смит затича след него, останал почти без дъх, и го видя да свива зад ъгъла и да изчезва в мрака.

Приведе се, като се мъчеше да си поеме дъх. Беше смазан. Всяка частица от тялото го болеше. Бяха успели да отвлекат Терез Шамборд пред очите му и не можа да им попречи…

Остана известно време така и лека-полека започна да идва на себе си. Вече не усещаше главата си толкова размътена. Може би тази сутрин в болницата наистина беше получил леко мозъчно сътресение? Но дори и така да беше, не можеше да си позволи лукса да чака. Време за губене нямаше. Щеше повече да се пази, но нямаше да намали темпото.

Изтича до мястото, където лежеше в локва кръв простреляният похитител. Беше паднал по очи. Смит го обърна. Един поглед му беше достатъчен, за да установи, че е мъртъв.

Претърси джобовете му. Намери няколко френски монети, сгъваем нож, който изглеждаше доста зловещо, испански цигари и пакетче книжни кърпички. Нямаше портфейл, нито някакви документи за самоличност. Пистолетът се беше изплъзнал от пръстите му и лежеше на тротоара. Смит го вдигна и го огледа. Беше стар модел „Глок“ — поочукан, но добре поддържан и грижливо смазан. Върху кожената му ръкохватка беше издълбан някакъв символ и Смит се вгледа по-внимателно. Различи разклонено дърво и три огнени езика, които обгръщаха ствола. Тази фигура може да беше просто плод на нечие въображение, но може и да имаше някакъв по-особен смисъл.

Чу вой на приближаващи полицейски сирени. Не биваше да го заварят тук. Пъхна в джоба си пистолета на мъртвия похитител и изчезна зад ъгъла.

Хотел „Жил“ беше на левия бряг, недалеч от булевард „Сен Жермен“ с неговите ярко осветени витрини. Тих и изискан малък хотел, той беше убежището на Смит винаги, когато отсядаше в Париж.

Фоайето, с резбовани мебели и орнаменти от ковано желязо, пазеше духа на изминалото столетие. Смит винаги се беше любувал на атмосферата, която цареше тук, но сега не му беше до това. Мисълта за Терез Шамборд не му даваше мира.

Мъжът на рецепцията засия, като го видя. Смит беше редовен и обичан гост тук.

— Полковник Смит! Ето ви отново. Толкова се радвам да ви видя! — забърбори той на английски. — Дълго ли ще останете?

— Няколко седмици, но може би няма да съм тук през цялото време. Бих искал обаче да ангажирам стаята.

— Разбира се. За вас винаги!

— Благодаря, Хектор.

Стаята не беше модерна, но обстановката много му допадаше. Търпеливо изчака сигналът да мине през закодиращото устройство на клетъчния телефон и най-после чу гласа на Клайн:

— Джон? Слушам те.

— Отвлякоха Терез Шамборд!

— Разбрах. Един от съседите е видял всичко, включително и някакъв „луд“, който очевидно се е опитвал да попречи на похитителите. Слава богу, в тъмното не е видял лицето му.

— Извадил съм късмет — промърмори Смит.

— За момента полицията няма ни най-малка представа кой може да стои зад всичко това и това направо ги е извадило от равновесие. Освен това, ако са убили Шамборд, защо им е да отвличат дъщеря му? И дали изобщо става въпрос за същите хора или за съвсем други, които обаче се опитват да се доберат до същата информация и смятат, че госпожица Шамборд може да им бъде от помощ?

— Допускате, че може да има и други?

— Дано да греша…

— Наистина. Но все пак не бива да изключваме подобна възможност. А… полицаите знаят ли, че съм разговарял с Терез Шамборд?

— Засега не. И мисля, че няма шанс да научат. Действал си изключително предпазливо, поздравявам те.

— Благодаря — въздъхна Смит. — Поне една добра новина. Шефе, интересува ме значението на един символ — разклонено дърво, в основата си обгърнато от пламъци. Ще можеш ли да провериш?

— Ще се опитам. А как минаха срещите ти с Майк Кърнс и с генерал Хенц?

Смит разказа подробно всичко, включително и за черния ситроен, който понякога чакал Шамборд след работа.

— Има и още нещо — добави накрая, — за което сам не зная какво да мисля… — И разказа за „санитаря“, когото беше забелязал да влиза в така строго охранявания пансион.

— Дявол да го вземе… това никак не ми харесва. — Смит долови напрежението в гласа на Клайн. — Но генералът не може да е замесен в нищо… — разсъждаваше на глас той. — Възможно е някакво съвпадение… Но трябва да се провери. Ще се заема с това.

— Възможно ли е сержантът да играе двойна игра? — предположи Смит.

— Би трябвало да е почти изключено — отвърна Клайн. Гласът му беше рязък. — Във всеки случай ти стой настрана. Не бива да рискуваш прикритието си. Ще проуча значението на оня символ и веднага ще се заема с проверката на сержанта. Ще се чуем пак. — Връзката прекъсна.

Смит прибра клетъчния телефон и въздъхна. Надяваше се час по-скоро да научи нещо, което да го отведе при Терез. И, разбира се, тя да е жива и здрава.

Междувременно можеше да вземе един горещ душ и да поспи. Няколко часа сън щяха да му се отразят добре.

След малко, загърнат в мек хавлиен халат, свалил от себе си част от напрежението на деня, стоеше пред отворения прозорец, загледан в живописните островърхи покриви на стария Париж.

И както си стоеше, а мислите препускаха в безредие във вече умореното му съзнание, нощното небе изведнъж се разтвори, прорязано от светкавица. Чу се гръм и дъждът ливна като из ведро. Бурята, която цял ден беше тегнала във въздуха, най-после се отприщи.

Смит подаде навън лице и усети по кожата си хладните едри капки. Този ден му се беше сторил безкраен. Не беше за вярване, че едва сутринта си беше седял, надвесен над микроскопа в лабораторията във Форт Колинс, а през прозореца се виждаха ширналите се чак до хоризонта прерии на Източно Колорадо.

Този спомен отново извика в съзнанието му мисълта за Марти. Затвори прозореца и набра телефона на болницата, докато дъждът ритмично почукваше по стъклата. Ако някой подслушваше разговора, нямаше да чуе нищо подозрително.

Сестрата от интензивното му каза, че Марти проявява, макар и бавни признаци на подобрение, въпреки че все още не е излязъл от комата. Смит благодари, поуспокоен, и веднага след това се свърза с охраната на болницата. Началникът беше излязъл, но помощникът му го увери, че охраната в отделението е подсилена след сутрешния инцидент и засега всичко е спокойно.

Слава богу, отдъхна си Смит. Обръсна се и се канеше да си ляга, когато чу клетъчния телефон. Фред Клайн заговори без всякакво предисловие:

— Дървото с обгърнат от огъня ствол е емблема на баската сепаратистка групировка, наречена „Черен пламък“, която обаче в момента не функционира. Разпаднала се е още преди години, след една престрелка в Билбао, когато повечето от водачите й са били убити или арестувани и вкарани в затвора. Оттогава нищо не се е чувало за организацията. Баските терористи обикновено поемат отговорност за извършените от тях атентати. Но не е абсолютно задължително. Крайни екстремисти са и целта им не е просто пропаганда, а радикална промяна.

— Хм. Засега имам поне едно предимство пред тях — промърмори Смит.

— И кое е то?

— Вече знам с кого си имам работа, а те очевидно — не. Иначе не биха ме оставили жив.

— Действай много внимателно, Джон. С тях шега не бива. Ще гледам да посъбера още информация за тях, а ти най-добре се опитай да поспиш.

— Добре, Фред. Ще те помоля и за още нещо. Поразрови се в миналото на Емил Шамборд — възможно е да се натъкнем на нещо… Засега имам чувството, че някаква брънка от веригата ми се губи. Трябва ми нишка, за която да се заловя… Освен това, ако знаем с каква цел са отвлекли Терез, може би ще ни бъде по-лесно да стигнем до нея.

Разговорът приключи и Джон се изтегна на леглото, заслушан в ромона на дъжда и свистенето на автомобилни гуми по мокрия асфалт. В главата му се въртяха лицата на генерала, на мустакатия „санитар“ и фигурите в черно, по всяка вероятност — баски терористи. Знаеше как действат те, за да постигнат набелязаната цел. И от мисълта, че Терез Шамборд е в ръцете им, го побиха тръпки.

Осма глава

Натрапчивият ритъм на старинна индийска рага изпълваше горещия, застоял въздух в апартамента на Мавритания. Самият Мавритания седеше с кръстосани крака в средата на застлания с меки килими под и се полюшваше напред-назад под звуците на музиката, затворил очи, почти изпаднал в транс. На устните му играеше блажена усмивка.

Той не видя, а по-скоро усети неодобрителния поглед на току-що влезлия в стаята Абу Ауда.

— Привет — поздрави на арабски Мавритания своя лейтенант, без да променя позата си и почти без да отваря очи. — Абу Ауда, бъди снизходителен към моите малки слабости. Класическата индийска рага е част от богатата култура на Изтока и е възникнала много преди жалките опити на европейците да създадат стойностна музика. Аз лично се гордея с този факт и вярвам, че Аллах е великодушен и ще ми прости тази проява на нескромност.

Абу Ауда сбърчи страдалчески лице.

— Не разбирам как може да наричате това музика…

Великанът беше все още с дългата си, поръбена със злато роба, която беше носил в таксито при срещата си с капитан Бонард, но тя вече не изглеждаше снежнобяла, а по-скоро пепелява от мръсотията на Париж и полите й бяха изкаляни от бурята навън. Нито една от жените на Абу Ауда не беше дошла с него в Париж и се налагаше той сам да се погрижи за тоалета си. Той отметна назад краищата на своята кафия и откри черното си продълговато лице с изпъкнала брадичка и плътни, твърдо стиснати устни.

— В настроение ли сте да изслушате доклада ми или…

Мавритания се засмя и отвори очи.

— … или ще продължите с празното си занимание?

— Не разполагам с излишно време — отвърна Абу Ауда, който остана съвършено сериозен.

— В такъв случай да не губим повече ценното ти време… — В очите на Мавритания проблясваха игриви пламъчета, но някъде дълбоко под повърхността се мярна нещо, което предупреждаваше събеседника да не се подвежда по добродушното му изражение и да не злоупотребява с търпението му.

— Моят човек в института „Пастьор“ ме уведоми, че Смит е ходил там. Срещнал се е с доктор Майкъл Кърнс, очевидно негов стар познат, и са провели доста дълъг разговор, от който, за съжаление, моят човек е чул само част. Ставало е въпрос за доктор Целербах. След като напуснал института, Смит изпил чаша бира в едно бистро и взел метрото. Тук, уви, оня некадърник го изгубил.

— Изгубил го?

— Ами да! Според него Смит се мотаел привидно безцелно, зазяпал се във витрината на някаква книжарница, но не влязъл вътре и изведнъж се разбързал — хлътнал в един от входовете на метрото и се загубил в навалицата.

— Значи така… Изведнъж — и хоп! — загубил се… Виж ти, виж ти… Да не би да е усетил, че има „опашка“?

Зеленикавите очи се присвиха.

— Възможно е. Щяхме да знаем повече, ако оня идиот не го беше оставил да му се изплъзне под носа…

— Това вече го разбрах. Има ли друго?

— Тази вечер Смит беше засечен отново. Отишъл при дъщерята на Шамборд, която също наблюдаваме. Останал в апартамента й петнайсетина минути, след което слезли с асансьора заедно. Долу при входа четирима нападатели причаквали момичето. Професионалисти от класа, не може да се отрече! Не като някои… Успели да елиминират временно Смит и да отвлекат дъщерята на Шамборд. Когато Смит отново дошъл на себе си, било прекалено късно. Застрелял единия от похитителите, но останалите избягали с черен микробус заедно с момичето. Смит претърсил убития, прибрал пистолета му и офейкал малко преди да дойде полицията. Хванал такси пред близкия хотел и слязъл на „Шанз-Елизе“. Оттам следите му отново се губят.

Абу Ауда въздъхна, но Мавритания поклати глава почти със задоволство.

— Да… това само доказва подозренията ми, че Смит е повече от онова, за което се представя. Не иска да се замесва с полицията, усеща кога е следен и успява да се изплъзне, при нападение действа хладнокръвно и доста професионално…

— Добре, очевидно е служил в армията и има добра военна подготовка. Това само по себе си не означава, че е изпратен със специална мисия. Изобщо, поне за момента, Смит е най-малката ни грижа. Ами момичето, дъщерята на Шамборд? Не трябваше ли да предвидим, че нещо подобно може да се случи, и да го предотвратим? И най-после, откъде се взеха онези четиримата? С шофьора петима. Кой може да ги е изпратил? Прекалено добре са обучени, което ме притеснява…

Мавритания се подсмихна.

— Имам добра новина за теб. Това са наши хора. Радвам се, че си оценил уменията им. Добре съм постъпил, като съм се спрял на тях, нали?

Абу Ауда се намръщи.

— Без да ми кажеш…

— А трябваше ли? Планината не казва всичко на вятъра.

— Но дори и планината може да бъде унищожена от стихиите — отвърна му Абу Ауда в същия тон.

— Успокой се, Абу Ауда. Това не е проява на незачитане. Познаваме се не от вчера и мисля, че съм показал, че изключително много те ценя. Двамата, рамо до рамо, ще утвърдим пред света волята на Аллах и ще вкусим плодовете на победата. Не ти казах какво се подготвя, защото знаех, че ще искаш да участваш в акцията, а аз имах нужда от теб тук, до мен.

— Вероятно си прав — отвърна Абу Ауда, все още доста мрачен.

— Разбира се, че съм прав. Но остави това. Да се върнем на американеца, Джон Смит. Ако капитан Бонард не греши, този човек работи за нечии секретни служби, но за чии?

— Възможно ли е нашите нови съюзници да са го изпратили? За да се подсигурят? Честно казано, много-много им нямам вяра…

— Защо ли не съм изненадан. Та ти нямаш вяра на жените си, на кучето си, дори на родната си баба — усмихна се Мавритания. Той отново затвори за миг очи, заслушан в ритъма на рагата. — Но всъщност имаш право — трябва да се внимава. Предателството никога не е изключено. Човек винаги трябва да има едно наум, нали, лукави пустиннико?

— Има и още нещо — продължи делово Абу Ауда. — Човекът, поставен да наблюдава института „Пастьор“, има чувството, че някой… някаква жена наблюдава не само Смит, но и него. Жената е тъмнокоса, сравнително млада, но непривлекателна и безвкусно облечена.

Мавритания се намръщи.

— Наблюдава и нашия човек?! И той няма представа каква е тази жена?

— Абсолютно никаква.

Мавритания се изправи.

— Напускаме Париж.

Абу Ауда го погледна изненадано.

— Без да сме научили нещо повече за Смит и за онази жена?

— Разбира се, ще следим нещата, но е дошъл моментът да се изтеглим. Както казват, да „прегрупираме силите си“.

Абу Ауда за пръв път се усмихна и разкри искрящо белите си зъби.

— Звучиш ми като истински пълководец. Май си понаучил нещо през всичките тези години…

— Това комплимент ли беше, Абу? — ухили се Мавритания. — Голяма чест е за мен да го чуя от устата ти. Колкото до Смит, не се безпокой. Ще възложа на хора да се заемат с него. А ти се свържи с нашите приятели в Париж и им кажи, че тук е станало твърде… пренаселено и се налага да сменим позициите си. Освен това трябва спешно да набележим следващите си ходове.

Гигантът кимна по войнишки и последва дребничкия терорист, който излезе от стаята, стъпвайки леко и безшумно като котка.

Атаката започна в шест вечерта в централата на Калифорнийския независим системен оператор (КалНСО), разположена в градчето Фолсъм, източно от Сакраменто. КалНСО беше важно звено от системата на електрозахранването в страната и стратегически пункт при разпределението на електричеството из цяла Калифорния. Въпреки че беше едва месец май, калифорнийци вече започваха да се безпокоят, че през лятото пак може да се стигне до режим на тока.

Тим Милович, един от операторите, се вгледа в показателите на големия брояч и едва не подскочи.

— Велики Боже…

— Какво има? — попита го Бетси Тедеско.

— Цифрите се въртят като обезумели! Само погледни! Всичко ще отиде по дяволите! Повикай Хари!

Групата елитни компютърни специалисти на ФБР беше вдигната по тревога и успя да установи, че електрическият срив е дело на неизвестни хакери. Сега събрани в секретната база край река Потомак, те се опитваха да предотвратят изваждането от строя на цялата система на електрозахранването в Калифорния. Но усилията им се оказаха напразни. Беше твърде късно.

Хакерът, който и да беше той, беше съставил сложен софтуер, който му позволяваше да премине безнаказано защитните програми и му осигуряваше достъп до самата система за енергийно захранване. Беше се промъкнал покрай алармените предпазни инсталации, без да ги задейства, и беше успял да се добере до най-секретните пунктове на системата. След което беше извадил от строя един след друг енергийните доставчици, тъй като компютрите на КалНСО бяха свързани в мрежа, отговаряща за снабдяването с електроенергия на целия щат. А калифорнийската система от своя страна беше свързана с разпределителната мрежа на Западните щати. Хакерът се прехвърляше от система на система с феноменална скорост. Направо не беше за вярване, ако не се извършваше пред очите на най-опитните кибернетици и въпреки отчаяните им усилия да попречат на катастрофата.

В един момент лампите, печките, климатиците, нагревателите, компютрите и касовите апарати, болничните монитори и животоспасяващите уреди излязоха от строя, тъй като електрозахранването в Сиатъл, Сан Франциско, Лос Анджелис, Сан Диего и Денвър беше отрязано.

Старият поочукан крайслер на Рики Хитоми кънтеше от крясъците и смеховете на петимата приятели, докато се носеше в нощта по междуселския път. Събраха се в дома на гаджето му Джанис Боротра, изпушиха малко трева в плевнята и се натовариха в таратайката на Рики. Сега се бяха отправили към дома на Джъстин Харли да си продължат купона. Оставаше им още само седмица до завършването на гимназията и това трябваше да се отпразнува.

Веселието беше достигнало връхната си точка и замаяни от тревата, изобщо не забелязаха задаващия се товарен влак в далечината. Нито им направи впечатление, че семафорът не свети, а бариерата е все още вдигната. Когато Джанис най-после чу отчаяната свирка на локомотива и писъка на спирачки, вече беше късно.

Автомобилът изскочи на релсите и влакът го помете, а после влачи цяла миля купчината ламарина и смазаните до неузнаваемост тела.

Кибернетиците в секретния пункт на ФБР на река Потомак бяха обхванати от паника. Само преди десетилетие телефонните служби, електроснабдяването и централите за бедствия и аварии функционираха отделно и независимо едни от други. Ако някой хакер случайно успееше да се вмъкне в една от системите, той би могъл да причини големи поражения, но нямаше начин автоматично да се прехвърли и в останалите системи.

Сега с напредъка на високите технологии и повсеместната компютъризация нещата не стояха така. Съществуваха стотици фирми за електроснабдяване и производство на електроенергия, но всички те бяха свързани в глобална мрежа заедно с многобройните телефонни централи. Тази единна, непрекъснато разрастваща се система функционираше на принципа на Интернет и осигуряваше директни връзки, което освен огромно предимство можеше да се окаже и недостатък, защото даваше възможност на някой достатъчно добър хакер да прониква безпрепятствено от една система в друга.

А този хакер явно беше добър, защото вилнееше из системите с такава скорост, че експертите на ФБР можеха само да гледат безпомощно как си разиграва коня. Кодовете биваха разблокирани почти мълниеносно, защитните системи хвърчаха във въздуха и пораженията бяха такива, че случващото се все повече заприличваше на зловещ кошмар.

С тази разлика, че катастрофата имаше съвсем реални измерения, а най-страшното беше, че техните контраатаки като че ли все повече активираха кода за достъп на хакера. Колкото повече се опитваха да му попречат, толкова по-бърз и ловък ставаше той. Беше абсурдно, беше… ужасяващо. Никога досега не бяха виждали нещо подобно. Машина, която усъвършенства ходовете си непрекъснато, с бързина, изпреварваща човешката мисъл.

Каролин Хелмс, основател на една от водещите козметични фирми на Запада, „Кожено седло“, празнуваше четиридесет и втория си рожден ден в отбрана компания в своето ателие под покрива на двайсететажния гигант „Аспен“. За празничния повод беше поканила стари приятели и бизнес партньори, съдружниците си, с помощта на които ръководеше своята империя и щеше да я изведе до нови върхове. Шампанското се лееше като река. В мига, в който Джордж Харви, дългогодишен изпълнителен директор на компанията и пръв приятел на Каролин, вдигаше поредния тост в нейна чест, тя изведнъж изохка, хвана се за сърцето и се свлече на земята. Джордж коленичи над нея, а Хети Сайкс, ковчежник на компанията, набра 911.

Екипът за спешна помощ пристигна след четири минути. Но точно когато влизаха в сградата, токът угасна. Аварията явно беше засегнала целия квартал, защото всичко изведнъж потъна в мрак. Опипом се добраха до стълбите и изкачиха двайсетте етажа почти на бегом.

Но когато стигнаха горе, Каролин Хелмс вече беше мъртва.

В секретната компютърна централа на ФБР тревожно звъняха телефони.

От Лос Анджелис:

— Какво, по дяволите, става?!

От Чикаго:

— Нищо ли не можете да направите?!

От Детройт:

— Опитайте се да разберете кой стои зад всичко това! Ако не овладеете положението, ние сме следващите.

Един от екипа на ФБР изведнъж се провикна:

— Мисля, че успях да го засека! Атаката е дошла от сървър в Санта Клара, Калифорния! Опитвам се да го проследя.

Самолетът „Чесна“, натоварен с ловци, плавно се приземи на малкото летище, зави и се насочи към осветената туристическа хижа, където щяха да се подкрепят с бърбън и горещо кафе. Днешният улов беше добър и ловците бъбреха оживено, показваха си един на друг трофеите, разменяха си шеги и закачки.

Пилотът изведнъж изруга:

— Какво, по дяволите…

Светлините угаснаха и стана тъмно като в рог. Смеховете и разговорите секнаха. И тогава в последния миг забелязаха приземяващия се малък пайпър. Пилотът му, местен жител, се беше отклонил от курса и сега пайпърът идваше право срещу тях. Чесната се опита да избегне сблъсъка, но пайпърът беше набрал скорост.

При удара и двата самолета избухнаха в пламъци. Оцелели нямаше.

Една дузина компютърни специалисти на ФБР си блъскаха главите над атаката срещу КалНСО и се опитваха да открият някакви следи от дръзкия хакер. Най-добрите кибераналитици се взираха в екраните на своите свръхмодерни компютри с надеждата да съзрат „отпечатъците“, които всеки хакер оставя след себе си. Такива нямаше.

В разгара на напразните им усилия електрозахранването на територията на Западните щати изведнъж беше възстановено като с магическа пръчка.

Разнесоха се плахи въздишки на облекчение.

Експертите още примигваха невярващо, когато ръководителят на киберекипа изведнъж изрева:

— По дяволите! Оня тип се е вмъкнал в системата на телекомуникациите!

Остро иззвъняване изтръгна Смит от съня. Той измъкна револвера си изпод възглавницата и седна в леглото като навит на пружина. Озърна се. Стаята тънеше в мрак и различи само неясни очертания. Къде беше? Зад стъклата ритмично почукваше дъждът.

Звъненето не спираше. Идваше от клетъчния телефон на нощното му шкафче.

— По дяволите… — промърмори и се пресегна за телефона.

Лека-полека всичко си идваше на мястото — беше в Париж, в една хотелска стая, недалеч от булевард „Сен Жермен“, а по това време можеше да звъни само…

— … мислех, че поне ще ме оставиш да поспя… — каза с още дрезгав от съня глас.

— Хайде, хайде, да не си на почивка — за разлика от него Фред Клайн звучеше доста бодро. Така поне му се стори в първия миг, но после долови напрежението в гласа му! — Новините не са добри, Джон. По всичко личи, че инцидентът на остров Диего Гарсия не е бил в резултат на атмосферно смущение. Имаме аналогичен случай.

— Така ли? — трепна Смит, окончателно разсънен. — Какво е станало?! Кога?

— Нещата още не са приключили. — И Клайн набързо го запозна със събитията, разиграли се след повсеместното преустановяване на електрозахранването в Западните щати. — Петима младежи са загинали в Невада при сблъсък на автомобила им с товарен влак. Забелязали го в последния момент, а бариерата не била спусната. Затрупан съм от подобни съобщения за пътнотранспортни инциденти и смъртни случаи в резултат на аварията. А със сигурност ще има и още…

— От ФБР не са ли успели да проследят хакера?

— Ударили са на камък. Имат насреща си компютър, който действа светкавично бързо и като че ли непрекъснато набира мощ.

Джон прехапа устни.

— Това е само молекулярният компютър. Освен това е в ръцете на някой, който си разбира от работата. Проверете за изчезнали хакери. Нека се включат и останалите агенции.

— Вече се разпоредих за това.

— А какво стана с информацията, за която те помолих? Има ли нещо интересно около Шамборд и дъщеря му?

— Доколкото мога да преценя, по-скоро не.

— Все пак, ако вече разполагаш с биографиите им, ще те помоля да ме запознаеш с тях поне в най-общи линии. Току-виж нещо ти е убягнало от вниманието…

— Добре. Започвам. Шамборд е роден в Париж. Баща му е бил френски офицер, убит при обсадата на Диен Биен Фу. Майка му, алжирка по произход, го е отгледала сама. От най-ранна възраст проявявал забележителни способности в областта на математиката и химията и е печелил стипендии за най-добрите френски училища. Защитил докторат в Калифорнийския технологичен институт, а след това — дисертация при най-добрия генетик на Станфорд и още една — в института „Пастьор“. Работил е в изследователските центрове на Токио, Прага, Мароко и Кайро, но преди десет години се е завърнал в Париж, в института „Пастьор“. Като дете е бил възпитаван от майка си в нормите на мюсюлманската религия, но може да се каже, че е по-скоро атеист. Хобитата му са разнообразни — от колекциониране на малцово шотландско уиски до разходки сред природата и игра на рулетка и покер. Прекалено светски интереси за последовател на исляма, нали? Е, какво ще кажеш?

Смит се замисли.

— От всичко това следва, че Шамборд обича риска в определени граници. Целеустремен е, но не се лишава от някои дребни удоволствия. Има търсещ, доста неспокоен дух и като че ли, за разлика от повечето си колеги, няма слабост към уседналия живот. Доверява се на преценките си и явно не страда от нерешителност. Определено не е книжен червей, нито кон с капаци. Дотук — нищо изненадващо. А дъщерята? Сходен тип ли е?

— Единствено дете, израснала е много близо до баща си, особено след смъртта на майката. Отначало тръгнала по неговите стъпки, но се отказала от академична кариера, тъй като прекалено много обичала сцената. Учила е в Париж, Лондон и Ню Йорк и е работила в провинциални френски театри, докато най-после успяла да пробие на парижка сцена. Определено може да се каже, че двамата са сходни типове, въпреки че дъщерята е поела по свой път. Не е омъжена, не е била сгодена, въпреки че е имала своите романи. Привлекателна жена е и очевидно не страда от липса на ухажори, но обичала да казва: „Прекалено съм отдадена на работата си, за да мога да посветя достатъчно време на някой мъж извън театъра, а мъжете актьори са прекалено вятърничави и егоистични, каквато всъщност, предполагам, съм и самата аз.“ Проявява типичните за Шамборд трезва преценка и чувство за самоирония.

Смит се усмихна. Клайн беше пословичен със своята деликатност, когато говореше за личния живот на някого, бил той и наблюдаван обект. Разбира се, успяваше да се добере до желаната информация и не се свенеше дори да изпрати някоя агентка в ролята на съблазнителка, когато обстоятелствата го налагаха, но по отношение на коментара беше сдържан и пределно лаконичен. Не беше от хората, на които пикантните подробности доставят удоволствие.

— Всичко това съвпада с моята преценка за нея — отбеляза Смит. — Не разбирам само защо е било необходимо да я отвличат. Не смятам, че е в състояние да работи с молекулярен компютър, след като не е била в течение на работата на баща си и от години не се е занимавала с научни изследвания.

— Не съм сигурен, че… — започна Клайн, но връзката изведнъж прекъсна.

— Шефе? Какво стана? — извика Смит в слушалката, но на другия край цареше гробно мълчание. — Шефе! Чуваш ли ме?

Нямаше никакъв сигнал, нито дори глухо бръмчене, нищо. Смит провери батерията — всичко беше наред. Странно. Изключи телефона и се опита той да набере. Не успя. Връзката беше пропаднала. Какво ставаше? Телефоните на Първи секретен бяха защитени от интервенции, допълнително подсигурени срещу аварии от всякакъв характер. Това просто не можеше да се случи. Но ето че се беше случило. Опита се да набере няколко други телефонни номера — все така безрезултатно.

Най-после включи лаптопа си и пусна възможно най-безобидния имейл: „Рязко влошаване на времето. Силните гръмотевици ми пречат да те чуя. Как е времето там?“

Докато изчакваше отговора, закрачи напред-назад, отиде до прозореца и го отвори широко. В стаята нахлу свежата прохлада на утрото. Измитите от дъжда улици се събуждаха за новия ден. Облаците се бяха разнесли и небето беше ясно, като озарено изотвътре. Искаше му се да се наслади докрай на това усещане за чистота и прохлада, да се полюбува на гледката на пробуждащия се град и да загърби мрачните мисли, но го чакаха куп задачи. Въздъхна, загърна се с халата, мушна револвера в джоба си и седна отново пред компютъра. „Грешка“, гласеше безстрастното съобщение на екрана. Сървърът отказваше. По дяволите.

Очевидно го чакаше тежък ден. Поклати глава, притеснен не на шега, и отново занатиска бутоните на клетъчния телефон. Нищо. Облегна се назад, опитвайки се да не изпада в паника.

Първо Диего Гарсия.

После електрозахранването в Западните щати.

А сега и това.

Свръхсекретната, свръхзащитена безжична комуникационна система на американската армия беше извън строя. Защо?

И какво ли още щеше да последва?

Дали наистина някой изпробваше ДНК компютъра на Шамборд?

Или някой невероятно добър хакер създаваше проблеми с най-обикновен силиконов компютър?

Молеше се да е второто.

Но в случай, че си имаше работа с хора, в чиито ръце беше молекулярният компютър на Шамборд, след проведения разговор с Клайн те биха могли да засекат координатите му и да се доберат до него. А със сигурност вече си задаваха някои въпроси.

Трябваше да изчезва. Нямаше никакво време за губене. Облече се набързо, нахвърля в сака дрехите и принадлежностите си, взе лаптопа и мушна револвера в кобура на кръста си. Спусна се надолу по стълбите, като се ослушваше. Никъде по етажите не се чуваше шум. По коридора не срещна никого. Във фоайето също нямаше жива душа. Хотелът още спеше. Измъкна се безшумно навън. Прозорците на околните сгради бяха като вперени в него очи на митично чудовище. Прекоси тясната уличка и излезе на булевард „Сен Жермен“, където се смеси с първите минувачи и се придвижи до Северната гара. Там смени таксито и се отправи към болницата „Помпиду“, където лежеше Марти. Знаеше, че Клайн ще се опита да се свърже с него веднага щом това бъде възможно.

Девета глава

Тъмнокосата жена беше с обичайните си семпли дрехи и ниски, поолющени обувки. Тя крачеше надолу по екзотичната парижка улица, чиито миризми напомняха повече за Северна Африка или за Близкия изток.

Мавритания я забеляза още щом излезе от входа на сградата. Самият той беше с дъждобран и джинси като обикновен парижки работник. Изглеждаше забързан и вглъбен в себе си като повечето минувачи, но от зоркия му поглед не убягваше нищо. Успя да забележи, че дрехите й, макар и поизбелели, са грижливо изгладени, а обувките закърпени от добър обущар, както и че чантичката й е доста поовехтяла и изглежда направо демоде, въпреки че жената беше все още млада. Всичко съвпадаше.

Зави на първата пресечка, после сви в следващата пряка и повтори това още няколко пъти, като при всеки завой хвърляше крадешком поглед назад. Както и предполагаше, скоро загуби жената от поглед. Кимна доволно и хлътна в метрото.

След първите няколко завоя жената се беше уверила, че ще разполага с достатъчно време да свърши замисленото, и побърза да се върне обратно. Успя да си отключи входната врата на сградата, от която беше излязъл Мавритания, качи се на третия етаж и без никакво затруднение отключи вратата на апартамента му.

Озова се в помещение, което напомняше декор от арабските приказки или дори бедуинска палатка в сърцето на Сахара. Краката й потъваха в меките килими. Килими висяха и по стените и дори закриваха прозорците, което предизвикваше у нея клаустрофобия и същевременно обясняваше защо, погледнати отвън, прозорците на апартамента винаги изглеждаха тъмни.

Поклати глава, впечатлена от необичайната обстановка, ослуша се, за да се увери, че е сама, и се залови за работа. Не разполагаше с много време, а трябваше да прерови всяко кътче от помещението.

Смит седеше на ръба на болничното легло, загледан в лицето на приятеля си. Марти изглеждаше дребничък и крехък, сякаш смален, а чаршафите му бяха все така гладко изпънати, както и при предишните посещения — сигурен белег, че този пациент не помръдва и лежи, без да променя позата си. Въпреки че това не беше точно така. Макар и още да не беше излязъл от комата, Марти показваше плахи признаци на подобрение и от време на време потрепваше с клепачи, с крак или с ръка. Това можеше да се види и от болничния му лист на екрана на компютъра.

Първата работа на Смит, след като се увери, че охраната е подсилена, беше да проследи показателите за състоянието на Марти на монитора. Приятелят му беше стабилизиран и по всичко личеше, че не след дълго ще го преместят от интензивното отделение в обикновено.

— Здравей, Марти — усмихна се Смит, като се наведе над него и стисна ръката му. Дланта му беше топла и суха, дишането — спокойно, равномерно дишане на спящ човек, но Смит искаше да изтръгне Марти от този коварен сън, да го върне към живота. И той му заговори отново — за общите им преживелици от детството, за училищните години, припомняше си подробности, вълнуваше се — опитваше се да стимулира мозъка на Марти, да отключи потока на мислите и на спомените.

— Спомняш ли си последния път, когато си поговорихме? Беше у вас, във Вашингтон. — Той напрегнато се взираше в спокойното, безизразно лице. — А после си се качил на самолета и си се озовал тук. Направо не повярвах, като разбрах. Преди човек насила не можеше да те качи на самолет. Трябваше… да ти опрат пистолет в гърба. — Той се засмя. — И то в буквалния смисъл. Както оня път, когато бяха по петите ни, спомняш ли си? — Смит помълча. — И… ето че се срещаме… в Париж.

Изражението на Марти изобщо не се промени.

— Разбрах, че си работил в института „Пастьор“…

Сега вече Марти трепна. За частица от секундата като че ли ток беше преминал през него.

— Знаеш ли, говорих с дъщерята на Емил Шамборд — продължи Смит с нарастваща възбуда.

Марти помръдна с устни.

— Та тя ми разказа как си се появил ненадейно и си предложил помощта си.

Устните на Марти отново се раздвижиха, като че ли се мъчеше да прошепне нещо.

— Марти? Искаш да ми кажеш нещо ли? За Шамборд ли се отнася? Хайде, приятелю, опитай се. Знам, че можеш. Кажи ми какво се случи онази вечер? Какво стана с ДНК компютъра? Давай, Марти. Кажи ми.

Устата на Марти се отвори и отново се затвори. Лицето му поруменя от усилието. Смит беше виждал пациенти, излизащи от кома, и знаеше, че някои от тях се възстановяват бързо, докато при други процесът е по-бавен и мъчителен, както когато се опитваш да върнеш към живот отдавна обездвижен мускул.

Изведнъж Марти стисна ръката му. Но преди Смит да се съвземе от изненадата, приятелят му се отпусна, изтощен докрай. Усилието окончателно беше изчерпало силите му. Смит, станал свидетел на този отчаян напън, изскърца със зъби, вбесен на хората, причинили това на приятеля му. После заговори отново, без да пуска ръката на Марти. Стерилната тишина на болничната стая беше нарушавана само от гласа му и от тихото бръмчене на апаратурата до леглото. В разказа му се повтаряха отново и отново имената Шамборд и „Пастьор“, като Смит се надяваше те да раздвижат съзнанието на Марти и отново да породят някакъв импулс.

Изведнъж чу женски глас зад гърба си:

— Господин Смит!

Извърна се.

— Да?

Беше сестрата от пропуска. Подаваше му някакъв бял плик.

— Това е за вас. Пристигна преди около час, но бях забравила, че сте тук. Моля да ме извините. Можеше сам да поговорите с приносителя.

Смит благодари и взе писмото. То гласеше:

Генерал Хенц го беше предупредил, че френският генерал държи да поговори с него. Така че тази покана не го изненада. Освен това, по думите на Хенц, генерал Ла Порт поддържаше тесни контакти с френската полиция и местните разузнавателни служби, така че може би би могъл да хвърли известна светлина по въпроса, който вълнуваше Смит.

Голяма част от очарованието на Париж се дължеше на достолепните частни резиденции — величествени сгради, закътани в тихи квартали, сред обширни паркове. Генерал Роланд ла Порт, граф Ла Порт по рождение, притежаваше една от тези перли, разположена близо до булевард „Осман“. В началото на XIX век, благодарение на родолюбивите усилия на барон Жорж Юджийн Осман Париж възкръснал като феникс от пепелта и архитектурата била в разцвета си. Високата сграда от сив камък беше построена в имперския стил на онези времена — с колони, балюстради и изящни орнаменти — типично градско имение. Личеше си, че не бяха жалени сили и средства за построяването й.

Джон Смит потропа на тежката резбована врата със старинното чукало.

Отвори му мъж с военна униформа и капитански нашивки. Това очевидно беше адютантът на генерала.

— Вие сигурно сте подполковник Джонатан Смит? — предположи той на доста добър английски. — Много сте точен. Моля, заповядайте.

Не много висок, но мускулест и набит, русокосият капитан имаше стегнати войнишки маниери и делово излъчване.

— Аз съм Дариус Бонард — представи се той.

— Предположих — усмихна се Смит. Двамата бяха разговаряли по телефона и капитанът му беше обяснил как да стигне до тук.

— Генералът в момента пие кафето си и ви моли да му направите компания.

Той го преведе през просторно фоайе, откъдето извито стълбище отвеждаше към горните етажи. Минаха през висок сводест портал и се озоваха в салон с тапети на цветя и изящно изрисувани тавани. Нимфи и херувими на небесносин фон кръжаха над главите им. С позлатените си корнизи, изящните гипсови отливки и елегантните дворцови мебели в стил Луи Четвърти помещението приличаше повече на бална зала, отколкото на салон за чай.

В слънчевия кръг до прозореца седеше доста едър мъж, облечен в скъп костюм. Той имаше широките плещи на играч от Националната футболна лига и царствена, аристократична осанка, подчертана от тъмната, гладко сресана грива а ла Наполеон при обсадата на Тулон. На широкото бретонско лице светеха с хладен блясък две пронизващи сини очи. Този човек оказваше мощно, почти вцепеняващо въздействие.

— Радвам се да ви видя — кимна спокойно той и посочи на Смит стол с изправена облегалка. — Седнете, полковник Смит. Как пиете кафето си?

Говореше английски с лек акцент, но доста свободно.

— С малко сметана, без захар. Благодаря, сър.

Крехката чашка от китайски порцелан се губеше в огромните ръце на генерала.

— За мен е особена чест да се запозная с един от героите на операция „Пустинна буря“ — започна Смит. Научил си беше добре урока. Мислено благодари на Клайн за проведения инструктаж. По времето, когато превързваше и зашиваше ранените в Ирак, не беше и чувал за Ла Порт. — Благодарение на вашата смела маневра с Четвърти драгунски полк съюзниците успяха да удържат левия фланг.

— Били сте там?

— Да, сър. С хирургическата част.

— Значи знаете какво беше тогава… Оказа се, че танковете ни нямат подходящ за пустинята камуфлаж и се виждахме отдалеч — като бели мечки. Като си спомня какво преживяхме сред онези пясъци… Но удържахме. Извадихме късмет. — Той се усмихна. — Знаете как е. Вие самият сте били на предната линия, нали?

— За кратко… Как разбрахте?

Смит предварително знаеше отговора — Хенц го беше предупредил, че генералът се интересува от него. Но това любопитство беше оправдано — генерал Ла Порт защитаваше интересите на страната си.

Генералът се усмихна, но немигащите очи приковаха Смит като пеперуда на карфица.

— Професионален дефект, полковник. Проверявам дали не са закърнели старите умения. Навремето се гордеех, че мога почти безпогрешно да определя военния чин и прослужените години само по изражението, маниерите и походката на някого. Опитах се да преценя и вас според това, което виждам, а и според онова, което чух за действията ви в болницата „Помпиду“. Впечатлен съм от хладнокръвната ви, бих казал, професионална реакция.

— Оценката ви е твърде ласкава… — усмихна се Смит.

„А вие самият твърде любопитен“, добави мислено.

— Между другото, как е вашият приятел? Има ли промяна в състоянието му?

— Почти никаква.

— Хмм. Какви са прогнозите? Искам да чуя откровеното ви мнение.

— Като лекар или като негов приятел?

Сините очи леко се присвиха.

— Като негов приятел и като лекар.

— Като лекар, на този етап не бих могъл да кажа, че прогнозите са особено оптимистични. Като приятел, чувствам със сърцето си, че Марти ще се оправи.

— Всички се молим за това… Но се боя, че преценката ви като лекар може да се окаже по-реална. Мисля, че засега не бихме могли да разчитаме да получим от доктор Целербах някаква информация за доктор Шамборд.

— За съжаление, така стоят нещата. Прегледах вестника в таксито и разбрах, че все още няма никакви новини за Шамборд…

Генералът мрачно наведе глава.

— Уви, истината е, че са намерили част от тялото му — ръка от рамото надолу. Колегите са разпознали пръстена му. Отпечатъците също съвпадат… Много жалко. Официално обаче разследването все още не е приключило и тази информация е строго поверителна. Искаме да изчакаме няколко дни, преди да уведомим пресата. Надяваме се междувременно да открием извършителите на онзи варварски акт. Мога ли да разчитам на дискретността ви, полковник?

— Разбира се — тихо отвърна Смит.

Това беше. Най-лошите предчувствия се бяха потвърдили. До този момент допускаше, че Шамборд може да е мъртъв, но някак не му се искаше да повярва. Сега вече не оставаше място за съмнение.

Генералът помълча.

След малко добави:

— Знаете ли, имах честта да се запозная с вашия приятел, доктор Целербах. Забележителен човек. Как можа да му се случи това… Ще ми бъде много мъчно, ако не се възстанови.

— Наистина ли сте се запознали?! Да си призная, изненадан съм. Марти не е от най-общителните и аз например дори не знаех, че е тук.

— Можете ли да си помислите, че френските военни няма да проявят интерес съм грандиозния проект, с който се беше захванал доктор Шамборд? Естествено, че бяхме в течение на всичко и периодично се информирахме как вървят нещата. По време на едно от поредните ми посещения в лабораторията Емил ми представи доктор Целербах. Естествено, не ставаше въпрос за случайни, инцидентни посещения, внезапни проверки, неща от този род. Емил беше сериозен учен и не би търпял подобно вмешателство. Договаряхме се предварително и за нас беше чест да ни допусне в своята светая светих. За последен път бях поканен преди около два месеца — вашият приятел тъкмо беше пристигнал. Колко жалко, че такъв колосален труд беше унищожен така нелепо… Може да се каже, че това беше делото на живота му. Смятате ли, че има шанс нещо да е оцеляло?

— Наистина нямам представа — сви рамене Смит. — Дори се учудвам, че при цялата си заангажираност в НАТО вие лично сте следели за хода на този проект. Не можеше ли да възложите тази задача на някой от подчинените си?

— Дългът ми към Франция никога не ми е бил в тежест — погледна го генералът. — Освен това с Емил Шамборд се познавахме от години…

— И докъде беше стигнал? Имаше ли изгледи скоро да завърши ДНК компютъра?

— Това е въпросът, който всички си задаваме.

— А отговорът вероятно би могъл да насочи към извършителите на онова чудовищно дело. Няма да крия, готов съм на всичко, за да пипна човека, причинил това на Марти…

— Истински приятел. Ние, французите, ценим това. Аз също държа виновниците да бъдат наказани. Но засега съм в същото неведение, в което сте и вие. Знам, че Емил беше доста напреднал с работата си, но не ми е известно компютърът да е бил завършен през последните дни. Никой от тримата не ме е уведомил — нито Емил, нито доктор Целербах, нито горкият Жан-Люк Масне.

— Младият лаборант? Чух за него… Много тъжна история. Кое ли го е накарало да сложи край на живота си?

— Да-да… Толкова младо момче. Истинска трагедия. Беше толкова привързан към Емил, знаете ли? След смъртта му се е почувствал сякаш изведнъж е загубил опора… Много чувствителен младеж… А Емил беше невероятно силна, харизматична личност, така че до голяма степен е обяснимо…

— А какво мислите за експлозията?

Ла Порт разпери ръце.

— За мен това е дело на обезумели фанатици. Или пък… кой знае… акт на лично отмъщение? — Той поклати глава намръщен. — Знаете ли, полковник, понякога се питам… накъде върви светът? И дали под тънкото лустро на цивилизацията не сме си останали все същите примитивни диваци с първични чувства и низки страсти?

— Полицията и тайните служби не разполагат ли с някакви факти?

Ла Порт замислено долепи върховете на пръстите си, като изучаваше внимателно Смит с поглед, като че ли го подлагаше на дисекция.

— Полицаите и Второ бюро не ме държат в течение на всичко, още повече, че както сам забелязахте, основната ми грижа за момента е НАТО. Но адютантът ми, капитан Бонард, е подочул, че полицията разполага с доказателства, че атентатът е дело на баска сепаратистка групировка, която официално не би трябвало да съществува от години. По принцип баските действат на територията на Испания, но както знаете, една част от тях живеят в планинските райони по границата с Франция, така че не е изключено някоя и друга искра да прехвърчи и насам.

— За коя групировка по-точно става въпрос? Знаете ли?

— Доколкото разбрах, нарича се „Черен пламък“. — Той натисна копчето на някакво дистанционно управление и капитан Бонард се появи почти мигновено.

— Дариус, бъди така добър и приготви за полковник Смит копие от файла, който Сюрте ни изпратиха във връзка с експлозията в института „Пастьор“.

— Ще му го дам веднага щом приключите разговора, генерале.

— Благодаря, Дариус. Какво ли щях да правя без теб?

Адютантът усмихнато отдаде чест и излезе от стаята.

— Още кафе, полковник? Ще ми разкажете ли за вашия приятел, Марти Целербах? Доколкото разбрах, бил гений, но страдал от някакво заболяване?

Докато отпиваше от втората чаша кафе, Смит обясни в какво се изразява заболяването на Марти.

— Синдромът на Аспергер затруднява нормалното му общуване. Марти избягва контактите с хора, особено с непознати, и живее доста уединено. Но е компютърен гений и когато не взема лекарства, има блестящи творчески идеи и оригинални хрумвания. От друга страна, ако остане продължително време без терапия, маниакалното му състояние се задълбочава и все по-често изпада в пристъпи. Лекарствата му помагат да се адаптира към изискванията на ежедневието и поне привидно да поддържа нормални контакти с обкръжаващите го, но е споделял с мен, че това го натоварва и му причинява главоболие, а мисленето му, макар и все така брилянтно, е забавено.

Генералът слушаше с внимание.

— И откога е така?

— Откак се помни. Това заболяване е рядко срещано и все още недостатъчно изследвано. Марти се чувства по-добре, когато не взема лекарства, но тогава е прекалено странен за околните и често се сблъсква с неразбирането им, затова предпочита да е сам.

— Разбирам… Но пък в подходящите ръце човек като Марти би бил истинско съкровище. Или огромна заплаха.

— Не мисля. Марти не би могъл да бъде направляван и принуден да направи нещо против волята си. Особено при положение, че никой не знае какво всъщност става в главата му.

— Да, наистина. Много успокояващо — засмя се Ла Порт и хвърли поглед към часовника на лавицата — изящно украшение във вид на старинен храм от зелен камък, с позлатени колони и хвърчащи херувимчета. — Е, полковник, мисля, че проведохме един много ползотворен разговор, но сега се налага да се оттегля. Допийте си кафето спокойно — капитан Бонард ще ви изпрати и ще ви даде копие от оня файл.

Докато изпращаше с поглед едрата фигура на генерала, Смит се загледа в картините по стените — повечето от тях бяха френски пейзажи, достатъчно добри, за да влязат в колекцията на някой музей. Една от картините, работа на непознат за него художник, прикова вниманието му с наситените си цветове и с усещането за стаен драматизъм. На нея беше изобразен масивен старинен замък със стени от тъмночервен гранит, които хвърляха виолетови сенки. Не можеше да свърже тази картина с името на нито един френски пейзажист, нито с определен стил, но въпреки това в нея имаше нещо ярко и запомнящо се.

Стана и се поразкърши. Нямаше повече работа тук. Освен това искаше да провери дали клетъчният телефон е проработил и ще може ли да се свърже с Фред Клайн.

Тръгна към портала, без да допие кафето си. Не беше направил и две крачки, когато, за голяма негова изненада, насреща му се появи капитан Бонард. Изникна като изпод земята и Смит настръхна при мисълта, че може да е чул целия им разговор. Това можеше да означава или че е доверено лице на генерала, или че по известни само нему причини държи непременно да знае за какво са разговаряли, или и двете.

От прозореца на генералския кабинет Дариус Бонард наблюдаваше Смит, който се качваше в едно такси. Изчака колата да се отдалечи и набра някакъв номер на клетъчния си телефон, като хапеше нервно устни.

— Да? — чу най-после глас.

— Смит тръгна. Взе доклада. Генералът също излезе, имаше уговорена среща.

— Много добре — каза Мавритания. — Е, какво? Чу ли нещо интересно? Най-вече, успя ли да разбереш кой всъщност е Смит и защо е в Париж?

— Пее си старата песен. Дошъл е да се погрижи за приятеля си.

— Само за това?

— Знам само, че не е от ЦРУ, нито от Управлението за национална сигурност.

— Хмм. И все пак ми се струва твърде… активен, не мислиш ли?

— Възможно е да иска да отмъсти за приятеля си, както сам твърди.

— Е, както и да е, скоро ще стане ясно. И да не стане, в крайна сметка няма да е толкова важно — в гласа на терориста се усещаше мрачно задоволство. — Нека пита, нека се рови… В един момент ще разберат колко са жалки… И ще се чудят откъде им е дошло.

Тъмнокосата беше претърсила бавно и методично целия апартамент на Мавритания и не беше открила нищо. Явно терористът, както и останалите, които беше виждала да идват и да си отиват, бяха много внимателни. Не беше открила никакви лични вещи, никакви следи от човешко присъствие.

Канеше се да си върви, когато чу в ключалката да се превърта ключ. Хукна обратно навътре, а сърцето й лудешки заби. Мушна се в нишата, образувана зад килима, който скриваше единия от прозорците в отдалечения край на хола.

Входната врата се отвори и се чуха нечии стъпки, които изведнъж застинаха, сякаш влезлият беше усетил нещо нередно.

Имаше чувството, че се е озовала очи в очи с гърмяща змия и вижда предупредителното поклащане на опашката й. Затаила дъх, измъкна деветмилиметровата берета изпод полата си, като внимаваше да не разклати килима, който я скриваше.

Чу предпазливи стъпки — една, после още една. Някой се приближаваше към прозореца. Дребен мъж. Самият Мавритания. Ослуша се. Мавритания беше добър, знаеше го от самото начало, но очевидно не беше толкова добър, колкото си мислеше. Бързите, нормални стъпки бяха по-безшумни и щяха да я затруднят повече. Беше се досетил къде може да се скрие някой, но й оставяше достатъчно време да се подготви. Толкова по-зле за него.

Мавритания внимателно оглеждаше стаята с пистолет в ръка. Не забелязваше нищо нередно, но още като видя ключалките, беше сигурен, че някой е бил тук.

Възможно беше „гостът“ да не си е отишъл.

Промъкна се до най-близкия прозорец и надигна крайчето на провисналия тежък килим. Нишата беше празна. Провери и останалите два прозореца, готов всеки миг да натисне спусъка. Нищо.

Тъмнокосата го видя и беше готова да го застреля, ако само беше погледнал нагоре. Висеше свита на кълбо, благодарение на куката, която носеше със себе си и която беше закрепила на горната прозоречна рамка. Щеше да реагира светкавично, Мавритания не би могъл да я изпревари, но се надяваше да не се стигне до там — не искаше усложнения.

Секундите й се сториха цяла вечност. Отдъхна си, когато Мавритания пусна крайчето на килима.

Чу бързите му стъпки, отдалечаващи се в посока на съседната стая. После в продължение на две-три секунди оттам не долиташе нито звук, докато изведнъж не чу тропане, скърцане на дъски и влачене на килим. Разбра, че Мавритания е убеден, че някой е бил в апартамента, и притеснен бърза да си прибере нещо от тайника в пода, който тя очевидно беше пропуснала.

После чу отново отварянето и захлопването на входната врата и изщракването на ключалката.

Изчака малко, но повече не чу нито звук.

Най-после се раздвижи и стъпи на перваза на прозореца. Мускулите й се бяха схванали от неудобната поза. Измъкна се от нишата, погледна през прозореца и трепна. Мавритания стоеше на отсрещния тротоар и наблюдаваше сградата. Защо? Какво чакаше? Подозираше ли нещо или просто беше станал свръхпредпазлив? Във всеки случай това никак, ама никак не й харесваше.

Изведнъж настръхна от внезапно предчувствие: Мавритания не беше взел нищо, а беше оставил нещо!

Втурна се към задната част на странния апартамент, макар че крайниците й бяха все още изтръпнали. Издърпа килима, който скриваше единия от прозорците, отвори прозореца и се измъкна навън. Скочи на противопожарната стълба и се спусна надолу.

Броени мигове по-късно етажът на Мавритания избухна в пламъци. Тя се плъзна надолу и се озова в страничната уличка. Надникна иззад ъгъла. Мавритания още стоеше на отсрещния тротоар и гледаше нагоре. Очевидно мислеше, че се е отървал от „опашката“ си. Е, лъжеше се. Тя се усмихна мрачно.

Когато се чуха сирените на пожарната и Мавритания тръгна надолу по улицата, тъмнокосата го следваше на известно разстояние.

Десета глава

Кафе „Втори чуждестранен полк“ се намираше на една от малките, живописни улички под купола на „Сакре Кьор“. Смит разкопча шлифера си, седна на масата в ъгъла и си поръча питие и сандвич с месо. Докато закусваше, възнамеряваше да се запознае с досието на „Черен пламък“, изготвено от Второ бюро. Собственикът на заведението, негов стар познат от времето на войната в Залива, когато Смит беше спасил крака му, щеше да се погрижи никой да не го безпокои, докато преглежда материалите.

Когато приключи с доклада, Смит си поръча още едно питие и се облегна назад, за да осмисли току-що прочетеното. Доказателството срещу „Черен пламък“, с което Второ бюро разполагаше, беше фактът, че бяха успели да арестуват по сигнал един от бившите членове на терористичната организация само час след атентата в „Пастьор“. Човекът бил освободен преди по-малко от година от испанския затвор, където излежавал присъдата си за участие в терористични акции. След излизането му от затвора организацията вече била преустановила дейността си и когато френските полицаи го арестували, човекът се кълнял, че отдавна е извън политиката и работи като машинист в Толедо. Твърдял, че е дошъл в Париж само за да види вуйчо си и не знае нищо за никаква бомба. Към доклада от разпита беше приложено ксерокопие от снимката му — изпити скули, черни сключени вежди, изпъкнала брадичка.

Вуйчото потвърдил, че двамата са били заедно почти през целия ден, и въпреки че алибито на арестувания не било желязно и у него било намерено оръжие, полицията дори след кръстосания разпит не разполагала с никакви конкретни улики срещу него.

Смит въздъхна. Исторически погледнато, групировката „Черен пламък“ не концентрираше дейността си в определена точка. Беше доста мобилна и имаше по-скоро свой периметър, в който нанасяше ударите си. Функционираше главно в населените от баските области в Западните Пиренеи, на територията на Испания, и много рядко — във френските баски провинции. Повечето симпатизанти на организацията живееха в градовете Билбао и Герника и околните райони.

Движението на баските националисти имаше една определена цел — създаване на отделна, независима от Испания, баска република. По-умерените привърженици и симпатизанти на движението настояваха за автономия на територията на Испания. Доказателство за силния стремеж на баските към независимост беше фактът, че въпреки че бяха ревностни католици, по време на Гражданската война се бяха съюзили с крайно левите републиканци атеисти само защото те, за разлика от фашистите на Франко, им обещаваха автономия.

Смит обаче се питаше къде е мястото на атентата срещу института „Пастьор“ във всичко това. Може би да злепостави Испания? Едва ли. Струваше му се малко вероятно.

Да породи конфликт между двете държави с идеята, че френското правителство в крайна сметка ще защити интересите на баските, като по-малко потърпевшо при една евентуална автономия? В това имаше известна логика… Още повече, че ако успееха да въвлекат в конфликта и Франция, това вече преставаше да бъде вътрешнодържавен проблем и Обединените нации щяха да се почувстват длъжни да се намесят и да принудят Испания и Франция да намерят благоприятен за баските изход. Кой знае?

Смит кимна. Възможно беше да целят точно това. А един молекулярен компютър в добавка определено би наклонил везните в тяхна полза — щяха да преговарят от позицията на силата и правителствата на Испания и Франция биха били далеч по-склонни на компромиси.

Но ако молекулярният компютър на Шамборд действително беше в ръцете им, защо атакуваха точно Съединените щати? Това някак не се връзваше… Освен ако не смятаха по този начин да принудят Съединените щати да подкрепят каузата им. Но ако беше така, нали досега щяха да са поставили исканията си? А нищо подобно не ставаше.

Докато продължаваше да размишлява върху всичко това, Смит включи клетъчния си телефон с надеждата, че този път ще чуе сигнал. Слава богу, телефонът работеше. Набра строго секретния номер на Клайн във Вашингтон.

— Тук Клайн.

— Възстановени ли са безжичните комуникации?

— Напълно. Но беше настанала голяма бъркотия…

— Какво точно стана?

— След като дръпна шалтера на електрозахранването, нашият хакер фантом се вмъкна в системата на телекомуникационните сателити и до един ги извади от строя. Компютърните експерти на ФБР се опитаха да му попречат по всички възможни начини, но той направо се подиграваше с тях — разчиташе всички кодове, разгадаваше паролите, преодоляваше препятствията по пътя си без никакво затруднение, с умопомрачителна скорост. Направо невероятно. Нищо не беше в състояние да го спре.

Смит се намръщи.

— Но защо, по дяволите?! Какво може да цели?

— Нашите хора смятат, че просто се пробва… И двете аварии бяха в рамките на половин час, като по часовник.

— Да, наистина… Би могло да бъде проба. И в същото време… предупреждение.

— Е, ако целта му е била да ни изправи на нокти, със сигурност успя. Показа ни, че разполага с технология, пред която буквално сме безсилни. Остава ни единствено да се опитаме да се доберем до него…

— Боя се, че зад всичко това не стои един-единствен човек, а цяла организация. Между впрочем, още ли няма никакви новини около отвличането на Терез Шамборд?

— Абсолютно никакви.

Смит замислено погледна бирата, от която само до преди малко отпиваше с такова удоволствие, и я отмести настрани.

— А може би те изобщо не искат нищо от нас — каза мрачно. — Може би просто са си наумили нещо и смятат да го направят, независимо от опитите ни да ги спрем…

— Знаеш ли, че и на мен ми е минавало през ум това… Че планират нещо голямо и след предварителните тестове смятат да ударят без предупреждение. Това е най-страшният ми кошмар.

— Какво мислят в Пентагона за това?

— Засега им поднасям страховете си на час по лъжичка… Това ми е работата. А какво ново при теб?

— Две неща. Първото е… че са открили откъснатата ръка на Емил Шамборд в развалините. Научих го тази сутрин от генерал Ла Порт.

Клайн въздъхна.

— Значи наистина е намерил смъртта си онази нощ… дявол да го вземе, все се надявах… — Той помълча. — Знаеш ли какво означава това, Джон? Че Целербах остава единственият, който може да знае нещо… Как е той?

— Мисля, че има шансове да възстанови спомените си и да запази способностите си непокътнати. С една дума — да си бъде отново предишният.

— Дано… И дано това стане по-скоро… Не само защото е най-важният ни свидетел. Между другото, достатъчно сигурна ли е сега охраната му?

— Вече да. Сюрте и френските специални служби са я поели. Още малко и ще започнат да се прескачат един друг. — Той направи кратка пауза и изведнъж смени темата. — Шефе, трябва ми резервация за следващия полет до Мадрид.

— До Мадрид ли? Това пък защо?

— Там ще наема кола, за да отида в Толедо. Ще се опитам да хвана дирите на групировката „Черен пламък“. — И той предаде накратко съдържанието на доклада, който капитан Бонард беше получил от Сюрте. — Като се има предвид и значението на онази емблема, мисля, че Толедо може да се окаже добра отправна точка. Ако „Черен пламък“ наистина е замесен в отвличането на Терез Шамборд, надявам се да науча нещо, което да ми помогне да се добера до нея. И до ДНК компютъра. Бил съм в Толедо няколко пъти, но ще ми е необходима подробна карта на града и точният адрес на седалището на баските. Сюрте не може да го нямат.

— Ще го взема — обеща Клайн. — И ще направя резервация на твое име на летище „Дьо Гол“. Успех.

Президентът Сам Кастила се облегна назад на стола си и затвори очи. Тъй като не включваше климатичната инсталация и предпочиташе да държи френския прозорец широко отворен, в Овалния кабинет беше доста топло въпреки ранния час.

Хвърли крадешком поглед на часовника си и установи, че съвещанието със съветника по въпросите на националната сигурност, адмирала и тримата генерали продължаваше вече точно час и двадесет и шест минути. Спомни си за изтънченото изтезание на индианците апачи, които връзвали жертвата си и я оставяли да се пържи на лъчите на палещото слънце — бавна и изключително мъчителна смърт. Въпреки сериозността на момента не можа да не се усмихне вътрешно на асоциацията.

Най-после не се сдържа и попита:

— Господа, понеже ви е ясно с кого си имате работа — всеизвестно е, че нормален човек не може да се стреми към мястото, което заемам, ще бъдете ли така добри да ми обясните с думи прости какво точно се е случило? Искам да го разбера от вас, без да се налага да ми го тълкуват допълнително.

— Разбира се, сър. — Емили Пауъл-Хил, съветникът по въпросите на националната сигурност, се нагърби със задачата. — След като проникна в системата на електрозахранването на Западните щати и блокира безжичната комуникационна система на армията, хакерът открадна командните ни кодове и тези на електронното разузнаване. Всички без изключение. Не ни остана никакво прикритие. Нищо, което да защити нашия хардуер и софтуер. И, разбира се, хората ни. Така че в момента сме оголени отвсякъде и напълно беззащитни. Можем да бъдем парализирани за неопределено време. Само с едно мръдване на пръста.

— Наистина ли нещата са толкова сериозни?

— Засега — продължи Емили Пауъл-Хил — хакерът просто ни демонстрира какво може. Дава ни да разберем докъде може да стигне, ако реши да доведе нещата докрай. Тоест при една евентуална война. Ако не променим кодовете си, не бихме били в състояние да отблъснем неговите атаки. Лошото е, че дори и да ги променим, пак няма никаква гаранция, че няма да представляват детска играчка за него… Това е положението.

Президентът въздъхна тежко.

— Големи ли са нанесените поражения?

— Направил е пробив във всички безжични комуникационни системи на армията — отвърна адмирал Стивънс Броуз. — В центъра ни за международно разузнаване в Метуит, Великобритания, в комуникационната мрежа на ФБР, в електронното разузнаване на ЦРУ…

— Системите са били блокирани само за кратко — намеси се Емили Пауъл-Хил, — но стига да иска, би могъл…

В Овалния кабинет настана гробно мълчание. Всеки от присъстващите довърши мислено края на тази фраза и по лицата на президента, съветника по въпросите на националната сигурност и четиримата висши военни преминаха гняв, паника, мрачна решителност и напрегнат размисъл.

Президентът ги изгледа подред и запита:

— С други думи, ако си послужа с една стара метафора, това са димните сигнали, които означават, че апачите се готвят за атака?

Стивънс Броуз кимна.

— В най-общи линии, такава е ситуацията, сър. Ако приемем, че ДНК компютърът е у тях, първите въпроси, които се налага да си зададем, са: защо го правят? Какво целят? Струва ми се, че целта им не е да принудят някой да се съобрази с техните искания, защото до момента не са поставили такива. А като се има предвид, че хакерските набези са насочени предимно към военни обекти и комуникационни системи, очевидно планират нанасянето на някакъв удар. И… по всичко личи, че ние сме избраната мишена.

— Трябва час по-скоро да разберем кой стои зад всичко това — твърдо каза Емили Пауъл-Хил.

— Безспорно трябва, Емили, но не смятам, че това е най-неотложната ни задача в този момент — забеляза адмиралът. — Би могъл да бъде всеки — от правителството на Ирак до някоя терористична групировка в Монтана. Най-важното обаче е да ги спрем. После ще задаваме въпроси.

— Значи в дъното на всичко е ДНК компютърът — обобщи президентът. — Всичко започна след експлозията в института „Пастьор“. И сега знаем, че някой се готви да ни атакува, но не знаем нито кой, нито защо, нито кога.

— Именно, сър.

— В такъв случай трябва колкото може по-скоро да намерим ДНК компютъра. — Това беше идея на Клайн и президентът първоначално се беше противопоставил, но в края на краищата сам стигна до убеждението, че въпросът не търпи отлагане.

В кабинета отново настана оживление. Над всички се открояваше гласът на армейския генерал-лейтенант Айвън Гереро:

— Това е абсурд! Какво значи „безпомощни“ сме? Та ние командваме най-мощната армия на света!

— И разполагаме с най-доброто въоръжение — допълни генерал Кели, главнокомандващ военновъздушните сили.

— Какво си въобразяват онези негодници?! Силите ни са предостатъчно, за да ги смачкаме като мухи! — избухна и военноморският генерал-лейтенант Ода.

— Проблемът е, че вашите дивизии, танкове и бойни самолети, доколкото разбирам, не са в състояние да защитят електронните ви кодове и системи — кротко каза президентът. — Факт е, че ако някой разполага с молекулярен компютър, на практика сме с вързани ръце.

— Не съвсем… — поклати глава адмирал Броуз. — Всъщност имаме готовност за реагиране в извънредна ситуация, в смисъл, че сме разработили резервни защитни системи, които функционират извън нормалните командни структури и електронни мрежи. Ще ги приведем в действие, ще ги подсигурим допълнително и ще променим всички командни и комуникационни кодове.

— Управлението за национална сигурност също разполага с допълнителни защитни схеми благодарение на нашите английски приятели — добави Пауъл-Хил. — Можем да ги задействаме максимално бързо.

Президентът мрачно се усмихна.

— Въпреки всичко това само ще забави катастрофата с няколко часа… Но така или иначе, засега друго не ни остава… Действайте. Променете всички кодове, като започнете от военните. Освен това се свържете с правителствата на останалите държави — членки на НАТО, обменете информация и координирайте с тях по-нататъшните си действия. А нашето разузнаване междувременно ще се заеме със задачата да открие ДНК компютъра. Колкото по-скоро, толкова по-добре. И, за бога, погрижете се за бойните ракети, преди онези да започнат да ги изстрелват и да стане страшно!

Задачите бяха уточнени и петимата висши военни напуснаха Овалния кабинет без повече приказки. Едва-що вратата се беше затворила след тях и Фред Клайн изникна на страничната ниша и застана очи в очи с президента Кастила. Изглеждаше изтощен, с тъмни кръгове под очите, а костюмът му беше по-измачкан от обикновено.

Президентът въздъхна угрижено.

— Кажи ми истината, Фред. Ще помогне ли по някакъв начин онова, което се заеха да направят?

— По-скоро не. Освен че ще забави малко този, с когото си имаме работа. Но ако ДНК компютърът е в ръцете на някой, който знае как да борави с него… боя се, че наистина няма да можем да повлияем особено на хода на събитията. А той може да бъде катастрофален. Ще ви дам само един прост пример. Да кажем, някой си има модем на компютъра и всеки месец праща имейл на внуците си — това само по себе си е достатъчно, за да проникне молекулярният компютър в програмите му, да открадне цялата съхранена информация за броени секунди и да остави харддрайва опоскан…

— За секунди? — повтори като ехо президентът. — Дори ако пращаш имейл на внуците си? Мили Боже… Значи наистина може да проникне където си поиска?

— Без затруднение. Както казахте, единственият ни шанс е да се доберем до него. В противен случай сме напълно уязвими… Следователно трябва да се действа бързо. Все едно да се изправиш срещу гризли с вързани отзад на гърба ръце… Спукана ти е работата.

Президентът помълча и се вгледа настойчиво в Клайн.

— Знаем ли как и къде точно планират да нанесат удара?

— Още не.

— Но ще разберем, нали? Трябва да разберем.

— Ще направим всичко възможно, Сам.

— И то преди да е станало късно?

— Надявам се.

Единайсета глава

Смит седеше зад волана на малкото, взето под наем рено и се движеше по магистрала 401 от Мадрид към Толедо. Клайн му беше осигурил карта на града и адреса на седалището на баските, както беше обещал. Пътят минаваше покрай меки, заоблени хълмове, по склоновете, на които пасяха овце. Тополите хвърляха дълги сенки в късния следобед.

Смит спусна стъклото на прозореца и облегна лакът на рамката. Вятърът разроши косата му. Пред погледа му се синееше дълбокото небе на Ла Манча, станало свидетел на битките на печалния рицар с вятърните мелници. Но мислите на Смит скоро се отклониха от пасторалния пейзаж и подвизите на злополучния Дон Кихот към неговата собствена кауза, за която тепърва му предстоеше да води съвсем реална битка.

Наблюдаваше останалите автомобили на магистралата — възможно беше да се окаже, че има „опашка“. Но поне засега не забелязваше нищо обезпокоително. В самолета беше успял да прегледа вестниците и сега размишляваше върху онова, което те пишеха по случая с електронния тероризъм. В сравнение с разказаното от Клайн, дописките описваха инцидента доста бегло, без да навлизат в подробности и без да споменават вероятната причина за целия този хаос — футуристичния ДНК компютър. Очевидно американското правителство не искаше да всява излишна паника.

И все пак дори и в този си вид фактите бяха доста стряскащи, особено за някой, който можеше да чете между редовете. Съзнанието на Смит още бе заангажирано с това, когато на хоризонта се очерта гордият профил на старинния град Толедо, извисиха се островърхите му кули, дворецът „Алкасар“ и катедралата. Беше чел някъде, че произходът на Толедо се губи в древността, че датира още от времената на келтите. След тях през втори век преди новата ера дошли римляните и цели седем века градът бил част от Римската империя, докато най-после не бил завзет от готите за близо две столетия.

През 712 г. нещата се променили отново. Тогава, според легендата, крал Родриго отвлякъл Флоринда, красивата дъщеря на граф Хулиан, когато я видял да се къпе в река Тахо. Обзетият от ярост баща, вместо да се обърне към съда за справедливо възмездие, взел, че потърсил помощ от арабите… А те, разбира се, само това и чакали. Завладели прекрасния град и го превърнали в космополитен център, в който изкуството процъфтявало и били създадени великолепни образци на архитектурата.

Едва през 1085 г. кралят на Кастилия сложил край на арабското господство.

Кацнал на скалисто възвишение, градът беше заобиколен от три страни с река и представляваше естествена крепост, почти непристъпна в онези далечни времена, след като и от север била издигната защитна стена. През последните три-четири века градът се беше разраснал на север — отвъд старата крепостна стена, и на юг — нови квартали бяха изникнали по отсрещния бряг на реката.

Докато наближаваше града откъм север, Смит се любуваше на гледката. В новата част улиците бяха по-широки. Влезе в стария град през каменната „Пуерта де Бисагра“, строена през девети век, и се озова в същински лабиринт от тесни, криволичещи улички, които отвеждаха към готическата катедрала в сърцето на града. Другата гордост на града беше дворецът „Алкасар“, разрушен почти до основи по време на Гражданската война, но впоследствие издигнат отново.

Смит разгърна картата и потърси указанията, които щяха да го отведат до квартирата на баските. Някои от уличките бяха толкова тесни, че изобщо не можеше да се мине с кола. Други даваха тази възможност, но пешеходците трябваше да отстъпват назад в сенките на входовете, за да пропуснат автомобила. В един момент Смит установи, че се е отклонил в погрешна посока, и трябваше да се върне обратно. Започваше да се смрачава.

Градът представляваше живописна смесица от средновековни сгради, дворци, църкви, синагоги, джамии. В него имаше нещо, което разпалваше въображението — нещо романтично и в същото време — някак стряскащо, особено привечер, когато зад всеки ъгъл сякаш се спотайваха сенки.

Според посочения адрес седалището на баските беше недалеч от двореца „Алкасар“, в тясна, стръмна уличка, където изобщо не можеше да се влезе с кола. Смит паркира на две преки от мястото и се запъти натам, като избягваше ярко осветените витрини и уличните лампи. Кварталът гъмжеше от туристи — чуваха се всевъзможни езици, щракаха фотоапарати.

Когато наближи сградата, указана на картата, Смит забави крачка. Сградата беше тухлена, четириетажна, без никакви орнаменти, с покрив от червени керемиди и прозорци като амбразури — вдадени навътре, само по два на всеки етаж. Входната врата беше отворена и на стълбите светеше. Апартаментът, нает от баските, според сведенията беше на втория етаж. Смит продължи разходката си като най-обикновен турист и стигна до площадчето на ъгъла, където се срещаха четири улици и беше доста оживено. Тук имаше кафенета, магазини и малки ресторантчета. Смит седна в едно кафе на открито, с лице към улицата, която го интересуваше. Топлият вятър довяваше мирис на екзотични подправки — джинджифил, кардамон и чили. Оттук можеше да държи четириетажната сграда под око. Поръча си бира и картофи. В съседния бар засвири оркестър — свиреше меренге — жива, пълна с ритъм и страст музика, чиято родина, Доминиканската република, беше бивша испанска колония. Смит отпи от бирата си. Отстрани изглеждаше като един от многото туристи, който се наслаждава на топлата вечер, на храната и на музиката. Като че ли обаче никой не проявяваше интерес към него. Още по-добре.

След известно време забеляза трима мъже да влизат в сградата с осветеното стълбище. Физиономията на единия му се стори позната — приличаше много на човека от снимката в доклада на Сюрте. Същите гъсти, сключени вежди, хлътнали страни и издадена брадичка. Смит плати сметката си и закрачи обратно по тясната уличка. С падането на нощта кварталът сякаш се беше променил и сградите хвърляха зловещи мастиленочерни сенки върху калдъръмената настилка. Смит усещаше нервите си изопнати и вече определено имаше чувството, че някой го наблюдава.

Само миг по-късно усети студеното дуло, опряно отзад, на тила му, и чу нечий дрезгав шепот:

— Очаквахме те…

На улицата имаше и други минувачи, но мракът скриваше от очите им разиграващата се сцена.

— Значи сте ме очаквали? — повтори Смит, също на испански. — Виж ти… „Черният пламък“ отново в действие.

— Без много приказки — ръгна го дулото. — Сега ще дойдеш с мен в сградата, която наблюдаваше.

С периферното си зрение Смит видя мъжа да изважда малък предавател и го чу да казва:

— Водя го. Угасете светлините.

Смит реши да рискува, докато вниманието на мъжа беше раздвоено. Трябваше да действа бързо.

Сръга с всичка сила с лакът мъжа в стомаха. Той се преви от болка и пръстът му натисна спусъка. Смит се беше снишил и куршумът профуча над главата му и се заби в уличната настилка. Пистолетът беше със заглушител и никой освен тях двамата не чу изстрела. Преди още терористът да се съвземе от болката, Смит замахна назад с левия си крак и ритникът му уцели брадичката на мъжа, който се строполи с глух стон.

Смит се наведе над него. Терористът дишаше, но беше в безсъзнание. Взе пистолета му, немски валтер, и го метна през рамо. Не разполагаше с много време. Останалите всеки момент щяха да излязат да потърсят другаря си, обезпокоени от забавянето му. Повлече отпуснатото тяло към улицата, където беше оставил колата. Докато го напъхваше на предната седалка, терористът се размърда и тихо простена. Смит изтича да седне от другата страна, но когато влизаше в колата, видя вътре да проблясва нещо. Мъжът се беше свестил и беше извадил сгъваемия си нож. Все още обаче беше твърде слаб и Смит успя да измъкне ножа от ръката му.

— Копеле — процеди мъжът на испански.

— Искам да поговорим — кротко каза Смит, като се взираше в черните, трескаво горящи очи.

— Не си познал.

Смит го изучаваше с поглед. Мъжът беше висок и мускулест, с гъсти черни къдрици и отдавна небръснато лице. Изглежда, беше доста млад, въпреки че заради брадата и едрия ръст изглеждаше по-възрастен. Да, определено беше млад. Може би двайсетгодишен. Почти дете според стандартите на средния американец; зрял боец — в света на терористите.

— Ще ме убиеш, нали?

— Как се казваш? — попита Смит, все едно не беше чул въпроса.

Младежът се поколеба, преди да отговори.

— Висенте. Казвам се Висенте.

Представи се с малкото си име, но и то стигаше. Както държеше пистолета с едната си ръка, с другата Смит опря острието на ножа до брадичката на терориста. Висенте трепна и се дръпна назад.

— Не искам да те нараня — увери го Смит. — Искам само да си поговорим. Да ми разкажеш за „Черния пламък“.

Лицето на младежа доби измъчено изражение, сякаш водеше някаква вътрешна борба със самия себе си. Личеше си, че е уплашен до смърт. Сега изглеждаше по-млад. Смит поотдръпна ножа и заговори спокойно, въпреки че беше нащрек с всяка фибра на тялото си.

— Виж, необходима ми е малко информация. Ти и бездруго си твърде млад — знам, че само изпълняваш нечии нареждания. Разкажи ми за себе си — как се забърка във всичко това?

— След като… убиха брат ми — тихо каза Висенте. Още трепереше.

— Кой го уби?

— В затвора… Националната гвардия.

— Брат ти е бил един от водачите на „Черен пламък“?

Висенте кимна.

— И ти сега искаш да станеш като него? Да се бориш за независимостта на баските?

— Брат ми беше герой. — В тона му се долавяше гордост.

— Разбирам… И ти искаш да вървиш по неговия път. На колко години си? На деветнайсет? На осемнайсет?

— На седемнайсет.

Смит поклати глава. Имаше насреща си едно хлапе.

— Слушай какво, скоро ще си достатъчно голям, за да вземаш такива важни решения, но все още не си. Те те използват, не разбираш ли? Ти… не си от Толедо, нали? Откъде си?

Висенте назова името на едно селце в Северна Испания, също крепост на баските, известно още с овцевъдството си.

— Овчар ли беше преди?

— Да… — Висенте помълча. — Харесваше ми.

Смит го наблюдаваше внимателно. Той беше само едно неопитно момче с физиката на зрял мъж — идеален за целите на екстремистите.

— Искам само да поговоря с хората, които са те изпратили, нищо повече — повтори Смит. — Ще ти задам няколко въпроса и ще си тръгнеш по живо, по здраво. Утре по това време вече ще си бъдеш у дома.

Висенте мълчеше, но като че ли задиша по-спокойно.

— Кога възобнови дейността си „Черният пламък“?

Според доклада организацията вече не функционираше, а водачите й бяха убити или в затвора.

— Когато Елисондо излезе от затвора — неохотно отвърна Висенте. — Той беше единственият от старите ръководители, който оцеля. Събра бившите членове и привлече нови.

— А защо Елисондо смяташе, че бомбата в института „Пастьор“ ще помогне на каузата на баските?

— На мен не ми казват всичко, но ги чух да си говорят, че някой им бил обещал много пари, ако му изпълнят някакви поръчки.

— Искаш да кажеш, че някой им е платил, за да поставят бомбата и да отвлекат Терез Шамборд?

— Мисля, че да… — Момчето говореше, без да вдига глава. — Много от нашите не искаха да се замесваме в това. — Той въздъхна. — Казаха, че биха се върнали в организацията отново, но за да се борят за старата кауза. Но Елисондо ги убеди, че за да водим война, ще имаме нужда от пари. И че точно липсата на средства е станала причина за поражението ни предишния път. Освен това много от нашите братя живеят във Франция, от другата страна на планините, и с акцията в Париж сме щели да им дадем знак и да повдигнем духа им…

— Но не знаеш кой точно е поръчал на Елисондо да постави бомбата и защо?

— Не знам. Елисондо каза, че това не ни интересувало. „Свършваме си работата, каза, и вземаме парите. Колкото по-малко въпроси, толкова по-добре.“ Важното беше, че тези пари са за организацията. Не знам с кого си е имал вземане-даване Елисондо, но си спомням, че спомена някакво име… „Щита с полумесеца“ или нещо подобно…

— А знаеш ли нещо повече за отвличането на жената? И къде може да са я завели?

— Не, но мисля, че е някъде тук, наблизо… Не съм сигурен.

— А… какво казаха за мен?

— Чух Сумая да казва, че ти си застрелял Хорхе в Париж, и смятат, че си тук заради непредпазливостта на Хорхе.

— Негов ли беше револверът с емблемата на дръжката?

— Да и мисля, че дори да не беше убил Хорхе, Елисондо щеше да го убие. Забранено ни е да слагаме нашия символ на личните си вещи, особено на оръжието. Това е голяма грешка, която се наказва със смърт, защото може да доведе до провал. Освен това някой се обади на Елисондо да го предупреди, че се очаква да пристигнеш в Толедо. Трябваше да сме подготвени…

Следователно баските не бяха подозирали за неговото съществуване преди отвличането на Терез Шамборд.

Погледна Висенте, който седеше с отпуснати рамене и наведена глава.

— А… как разбрахте, че съм аз?

— Изпратиха снимка. Някой от нашите те е видял в Париж или те е проследил, не разбрах точно… Смятат, че създаваш прекалено много проблеми и…

— И искат да ме убият?

Висенте кимна. После добави:

— Не знам нищо повече… Сега… мога ли да си вървя? Каза, че ще ме пуснеш…

— След малко. Имаш ли пари?

— Не. — Момчето го погледна изненадано.

Смит извади портфейла си и му подаде банкнота от сто долара.

— Вземи. Ще ти стигнат, за да се прибереш при семейството си.

Висенте прибра парите, но лицето му беше все така посърнало. Съжаляваше, че е издал приятелите си, и се боеше от последствията.

— Чуй ме добре — каза Смит. — Поставянето на бомбата и отвличането на младата жена е било само за пари — не за каузата на баските, така че не се чувствай гузен. Но те съветвам да не се мяркаш пред очите им — знаеш как могат да решат да постъпят с теб… Най-добре се скрий някъде за известно време.

Момчето преглътна. Гърлото му беше пресъхнало.

— Мога… да се скрия в планината над нашето село.

— Много добре. — Смит извади от куфара си въже и се обърна към Висенте: — А сега ще трябва да те вържа, но ще ти оставя ножа под задната седалка, за да можеш да се освободиш.

Не биваше да рискува — току-виж на момчето му хрумнеше да се върне при терористите и да им разкаже за разговора, въпреки че за свое собствено добро не биваше да го прави. А така щеше да разполага поне с половин час, докато Висенте се прехвърли отзад и пререже въжето. Завърза ръцете и устата на момчето, скри ножа под задната седалка, заключи колата, прибра лаптопа и куфара в багажника, мушна ключовете в джоба си и бързо се отдалечи. Ако Терез Шамборд наистина беше в града, това означаваше, че тук някъде може да е и прототипът на ДНК компютъра.

Дванайсета глава

Черните сенки на нощта, жълтите кръгове на уличните лампи и плачът на испанска китара, който долиташе отнякъде, връщаха сякаш Толедо назад във времето и го превръщаха от живописно градче, каквото беше през деня, в драматичен, загадъчен и малко суров декор. Този съвсем различен град напомняше платната на Ел Греко, в които сградите, окъпани от мека лунна светлина, заживяваха свой собствен живот и материята отстъпваше място на духа.

Сега, когато потокът от туристи беше намалял и всичко беше притихнало, Смит едва успя да познае площадчето, откъдето беше наблюдавал квартирата на баските. Прекоси го с намерение да се спусне по страничната уличка, но иззад единия от ъглите изневиделица изскочиха четирима мъже. Единият — набит и с белези от шарка, беше участвал в отвличането на Терез Шамборд — Смит веднага го позна. Тук беше и онзи от снимката. Бяха излезли да го търсят, а той се беше озовал право в ръцете им.

Намеренията им бяха повече от ясни, но Смит се опита да влезе в диалог с тях.

— Кой от вас е Елисондо? — попита на испански. — Искам само да поговорим. От взаимен интерес е. Елисондо, нека да поговорим.

Никой от четиримата не отговори. Приближаваха се към него с решителни изражения, с пистолети в отпуснатите надолу ръце, готови да действат мълниеносно.

Зад тях силуетите на старинните сгради застрашително се врязваха в нощното небе.

— Останете на място. — Смит предупредително насочи към тях деветмилиметровия си револвер със заглушител.

Те не спряха, само забавиха ход и започнаха да стесняват кръга около него като примка, която се затягаше. Израженията им станаха още по-решителни. Смит забеляза, че хвърляха погледи към най-възрастния — суховат мъж с червена барета, сякаш очакваха да им даде някакъв знак.

Дрезгавият, сладостен ритъм на меренге все така пулсираше в нощта. Смит огледа четиримата, преценявайки шансовете си. Изведнъж се обърна и хукна назад, но пети, по-възрастен мъж изскочи от сенките и препречи пътя му в горния край на улицата. Зад гърба си чуваше тропота на тичащи нозе. Свърна в първата пряка, опитвайки се да се отскубне от преследвачите си. Сърцето му сякаш щеше да изхвръкне от гърдите.

Възрастен англикански пастор се криеше във входа на магазинчето за тютюн, отдавна затворено в този късен час. Черното свещеническо облекло се сливаше със сенките на нощта, само яката се белееше.

Беше проследил петимата баски на излизане от сградата, в която беше седалището им. Сред тях беше и арестуваният в Париж. Когато ги видя да се спотайват в засада, промърмори на не твърде богоугоден език:

— Какво, по дяволите, са намислили?

Мнимият пастор бе дошъл в Толедо с надеждата да стане свидетел на много важна среща, но вече не знаеше какво да мисли за онова, което се разиграваше пред очите му. Главатарят на баските, Елисондо Ибаргенгойтия, когото бе разпознал още в Париж и бе проследил дотук, засега не го беше отвел до мястото, където държаха отвлечената жена, и не беше влязъл във връзка с хората, за които подозираха, че са му възложили поръчката.

Всичко това опъваше докрай нервите на мнимия пастор. Тук определено се мътеше нещо, но досега не беше открил нишката, за която да се залови. За всеки случай обаче под свещеническите одежди се спотайваше деветмилиметров „Глок“ със заглушител — играта всеки момент можеше да загрубее.

След малко откъм площадчето се зададе още един мъж, висок и атлетичен.

— Мътните да го вземат! — възкликна „пасторът“.

Малко по-късно баските се появиха отново, вече един след друг, с пистолети в привидно небрежно отпуснатите ръце. „Пасторът“ напусна прикритието си — беше видял достатъчно.

Смит долепи гръб до стената на най-близката сграда, като дишаше тежко. Стискаше револвера с двете си ръце и чакаше, приковал поглед в посоката, от която беше дошъл. Трима туристи — две млади жени, придружени от елегантно облечен мъж, минаха покрай него, без изобщо да му обърнат внимание. Крачеха в ритъма на музиката.

Най-после иззад ъгъла се появи единият от баските и Смит стреля, като внимаваше да не улучи някой внезапно изникнал минувач. Нарочно се беше прицелил високо и куршумът се заби в стената над главата на мъжа. Върху него като градушка се посипаха парчета тухли, терористът изпъшка и се свлече надолу. Смит това и чакаше. Удари на бяг и сви в една от страничните улички. След него изсвистяха куршуми. След малко спря, отново долепи гръб до стената и се ослуша — никой не го преследваше. Пое си дъх и затича отново през лабиринт от тесни улички, които се изкачваха стръмно нагоре. През цялото време се озърташе. Не видя жива душа и не чуваше никакъв звук освен собствените си стъпки. Дори музиката беше заглъхнала в далечината и тишината му се струваше някак злокобна.

Не спираше да тича, въпреки че беше вече запъхтян и плувнал в пот. Изведнъж видя насреща си някакъв мъж, който вероятно си беше пийнал повечко, защото се клатушкаше и си подритваше някакво камъче. Уплашен от изражението на Смит, мъжът се стресна, все едно беше видял призрак, и забърза в обратна посока.

Смит започваше да се надява, че е успял да се изплъзне на преследвачите си. Възнамеряваше да изчака малко и да се върне по заобиколен път, за да наблюдава къщата. Точно когато хвърляше отново поглед назад, за да се увери, че улицата е чиста, чу тихото изщракване на пистолет със заглушител и покрай бузата му изсвистя куршум. От стената, където се беше забил куршумът, се посипа мазилка. Последва още един изстрел и този път куршумът рикошира от стената, удари се в калдъръмената настилка и отскочи.

Смит вече беше успял да залегне, надигна се на лакти и изпразни пълнителя по посока на двете фигури, които почти се сливаха с мрака.

Пронизителен, смразяващ кръвта крясък отекна в нощта. Сенките изчезнаха.

Смит се взря по-внимателно и различи тъмните очертания на проснатото в дъното на улицата тяло. Беше успял да улучи единия от нападателите си. Приближи се предпазливо, приведен ниско към земята. Мъжът лежеше с разперени ръце, а кръвта му шуртеше като фонтан. Празният, изцъклен поглед отразяваше само светлината на луната. Смит го позна — това беше набитият мъж с белези от шарка по лицето — единият от онези, които отвлякоха Терез Шамборд.

Чу тихото проскърцване на чакъл под нечии стъпки, вдигна глава и видя преследвачите си да приближават.

Отново хукна без посока из тесните, лъкатушещи улички, между сградите, построени така нагъсто, като че всяка се бореше за пространство с издадената си напред причудлива фасада.

Прекоси една по-широка улица, където група туристи се бяха спрели и вирнали нагоре глави, се любуваха на средновековна архитектура. Тук бяха и двама от терористите — озъртаха се и дебнеха за него. Бяха единствените, които не гледаха натам, накъдето и останалите, и се отличаваха от групата като бели врани.

Смит направи рязък завой, но те също вече го бяха забелязали. Чу виковете им зад гърба си. Точно в този момент зад ъгъла сви спортен фиат и една семейна двойка отскочи в близкия вход, за да мине автомобилът. Смит не можеше да изчака — баските бяха по петите му и всяка секунда му беше скъпа. Размаха ръце предупредително и изскочи пред колата. Фаровете го заслепиха и той закри за миг очи. Чу рязкото изскърцване на спирачки. Фиатът закова на сантиметри от него, Смит скочи на предницата му и притича през покрива. Прехвърли се от другата страна и продължи да тича. Дрехите му бяха подгизнали от пот.

Зад гърба му засвистяха куршуми. Усещаше се напрегнат като струна. Чу трясък на счупено стъкло, последван от плач на бебе и викове на жена. Заблуден куршум бе улучил нечий прозорец.

Смит отново смени посоката. Тази гонитба сякаш нямаше да има край. Не беше открил нищо за Терез Шамборд, нито за молекулярния компютър, а опасността го дебнеше отвсякъде и в този момент животът му не струваше пукната пара. Озърна се като подгонен звяр. Забеляза открито, ярко осветено пространство, откъдето долитаха гласове и смехове, и се насочи натам.

Оказа се, че се е озовал на небезизвестния „Пласа дел Конде“ — тук се намираше домът музей на Ел Греко. Това беше старият еврейски квартал Худерия в югозападната част на града, точно над реката. Засега не забелязваше нищо подозрително, но знаеше, че терористите не може да са далече. Елисондо нямаше да се откаже от преследването толкова лесно. А Толедо, макар и да не беше малък град, беше доста компактен и едно място не беше кой знае колко отдалечено от друго.

Тук беше доста оживено въпреки късния час и не биваше да бърза, за да не привлече нечие внимание. Пък и бездруго беше капнал от умора. Забави крачка и мина покрай групичка туристи, които се бяха загледали в къщата на Ел Греко — образец на характерната за онова време архитектура.

Докато стигна улица „Сан Хуан де Диос“, Смит вече беше успял да се съвземе. Тук туристите бяха по-малко и той едва забележимо ускори ход. Цяла вечер беше препускал нагоре-надолу по стръмните улици и нямаше да издържи още дълго на това убийствено темпо. Дори неговата физическа издръжливост си имаше граници. Освен това на по-оживените улици рискът от засада беше по-малък.

Погледът му попадна на един турист с фотоапарат. Мъжът беше с неговия ръст и телосложение. И в този момент му хрумна една идея…

Мъжът сви в една от страничните улички, като си търсеше интересен обект за снимане. Смит го последва и се приближи до него откъм гърба. Вече беше набелязал плана си.

— Хей! — стресна се мъжът. — Кой си ти?! Какво искаш?

— Шшт! — Смит опря пистолета в гърба му. — Американец ли си?

— Какво, по дяволите…

— По-тихо — повтори Смит и го ръгна с дулото.

— Американец съм и, помни ми думата, горчиво ще съжаляваш…

Мъжът беше снишил гласа си до дрезгав шепот.

— Събличай се — прекъсна го Смит. — Трябват ми дрехите ти.

— Какво?! Шегуваш ли се?! Да не си откачен? — Мъжът се извърна, погледна Смит и веднага разбра, че не се шегува.

Той заекна:

— Кой… кой си ти, за Бога?

На лицето му не бе останала капка кръв.

Смит опря дулото на тила му.

— Хайде сваляй дрехите без повече приказки.

Туристът се съблече с треперещи ръце, без да откъсва очи от Смит, и остана само по бельо. Смит на свой ред свали обувките си, ризата и панталоните, като през цялото време дулото на пистолета му сочеше към американеца.

— Обуй само панталона ми, но остани по тениска — посъветва го. — Така няма опасност да те сбъркат с мен.

— Плашите ме, сър… — промълви мъжът, смъртноблед.

След малко, с кецове, синя хавайска риза и бейзболна шапка, Смит беше почти неузнаваем.

— За всеки случай се прибери в хотела си по по-оживените улици — обърна се той към треперещия турист. — Прави си снимки и се дръж съвсем нормално. Всичко ще бъде наред.

Направи няколко крачки и се обърна. Мъжът все още не смееше да помръдне и не откъсваше очи от него.

Смит продължи пътя си с енергична, равномерна крачка — смяташе известно време да поддържа умерено темпо, поне докато отново не станеше напечено. Скоро се озова пред манастира „Сан Хуан“, където бяха погребани кралете и кралиците на Арагон и Кастилия и където се пазеха веригите на затворниците християни, оковани от маврите по време на Реконкистата. Група туристи, излезли на среднощна разходка, стояха пред църквата като омагьосани.

Смит мина покрай тях и седна в близката таверна, откъдето спокойно можеше да наблюдава улицата. Избърса с книжна салфетка потта от лицето си, поръча си кафе с мляко и зачака. Терористите се досещаха каква е крайната му цел и дебнеха из града, очаквайки завръщането му. В крайна сметка щяха да се появят.

Едва беше допил кафето си, когато забеляза суховатия мъж с червената баска барета, придружен от друг, когото Смит не си спомняше да е виждал досега. Двамата внимателно оглеждаха района. Погледнаха и към масата, където седеше Смит, но погледите им изобщо не се задържаха на него. Синята хавайска риза беше свършила своето, помисли си Смит със задоволство.

Изправи се, остави няколко монети на масата и последва двамата баски, но докато заобиколи и църквата, те бяха изчезнали, сякаш потънаха вдън земя. Изруга наум и продължи пътя си, като се озърташе. Не можеше да са отишли далече.

Най-после стигна до обрасъл с трева хълм, в подножието на който глухо шумеше река Тахо, пълноводна след зимните дъждове. Приведе се към земята и изчака очите му да свикнат с мрака. Отляво беше останал градът — можеше да различи синагогата и музея на Сефарадите. От другата страна на реката, в новата част на града, светеха прозорците на елегантния хотел „Парадор“.

Притаи се зад ниските храсти, настръхнал от предчувствието за нещо неизбежно. Къде бяха те сега? Откъде ли щяха да се появят? Щеше ли да успее да ги проследи или отново щеше да се окаже в ролята на преследван заек?

Изведнъж чу от лявата си страна гласове. Двама мъже се изкачваха по хълма, а под краката им се ронеха дребни камъчета. Бяха само на двайсетина метра от Смит, когато към тях се присъедини трети. Смит трепна — чу да споменават името му, но говореха на баски диалект. Очевидно се бяха пръснали из града да го търсят. Ето че се появи и четвърти — изкатери се от другата страна, откъм реката.

— Долу го няма — каза той на испански. — Претърсих наоколо. Но съм сигурен, че го видях в таверната. Тръгна след Сумая и Итурби. Трябва да е тук някъде… може да е отишъл към моста.

Последва кратко съвещание на смесица от баски и испански, от което Смит успя да схване, че Сумая и Итурби, двамата баски, които беше изгубил, са били изпратени да го търсят в покрайнините на града. Те бяха стигнали дотук и сега към тях се беше присъединил водачът им, Елисондо.

Предполагаха, че Смит е някъде наоколо и отново се разпръснаха да го търсят. Той запълзя в тревата, колкото може по-безшумно, и се прислони под увисналите ниско клони на една плачеща върба. Лежеше, затаил дъх, стиснал револвера си. Нервите му бяха изопнати до крайност.

Малко след като беше вечерял в едно очарователно ресторантче край реката, Мавритания излезе на терасата на най-луксозния хотел на Толедо — „Парадор Конде де Оргас“ и погледна часовника си. Имаше още време — до срещата оставаше близо час.

Нощният Толедо представляваше гледка, която никога нямаше да се умори да съзерцава. Светлините на града, кацнал на хълма над озарената от лунна светлина река, му напомняха за вълшебните „Хиляда и една нощ“ и за древната персийска поезия, в която беше влюбен.

Западът, с неговата грубовата, анемична и праволинейна култура, с наивната си вяра в Спасителя, никога нямаше да разбере Толедо. За неверниците нямаше нищо свято — те гледаха от всичко да извлекат печалба. Дори градът на Пророка се беше напълнил с търгаши…

А Толедо беше свещено място — то пазеше жив спомена за арабското величие, за разцвета на една хилядолетна култура, разпръснала мрака на невежеството в тези варварски земи. Тук мюсюлмани, християни и евреи бяха творили рамо до рамо, бяха живели в хармония, бяха смесили езиците, вярванията и обичаите си, за да оставят нещо за тези, които ще дойдат след тях.

Но сега… Мавритания мрачно стисна устни. Сега от духа на онези времена не беше останал и помен. Каква ирония… Сега християни и евреи наричаха исляма „варварски“ и искаха да го изтрият от лицето на земята. О, колко бяха жалки… Ислямът щеше да се възроди отново и да възтържествува с цялата си сияйна мощ. И този ден не беше далеч!

Мавритания потръпна от вечерния хлад и вдигна яката си. Упадъкът на славния град късаше сърцето му. Мрачно поклати глава, като си помисли за туристите, които пъплеха из древните улици, щракаха с фотоапаратите като обезумели и отнасяха купища сувенири, но бяха безсилни да се докоснат до сърцевината на нещата. Малцина идваха тук, за да научат нещо, на пръсти се брояха тези, които се замисляха за съзидателната сила на исляма, озарил като горяща факла цяла една епоха!

Да… неверниците не ги беше грижа за нищо — нито за уроците на миналото, нито за безславното настояще на неговите братя, мизерстващи сред пясъците на Сахара. Цял един народ, докаран до просешка тояга, обречен на бавно и мъчително изчезване… Можеше ли да не мрази виновниците за това, можеше ли да не замисля унищожението им?! Те трябваше да си платят за всичко, което са сторили. Така щеше да настъпи краят на една изродена цивилизация, за която алчността и парите бяха всичко. На нейно място отново щеше да надигне глава ислямът — хилядолетната култура, която носеше със себе си просветление.

Мавритания не смяташе себе си за фанатик, а за прагматик. Справедливостта трябваше да възтържествува.

Но всичко по реда си. Първо щеше да даде един добър урок на евреите. После — да удари американците. Така те щяха да знаят какво ги чака и да се гърчат в безсилна агония…

Хората на Запада, които съдеха само по външното, затова издигаха в култ физическата сила, бяха склонни да подценяват Мавритания с неговите меки заоблени черти и деликатна физика. Те не виждаха в него заплаха. За тях той представляваше по-скоро една загадка.

Това го устройваше напълно. Всъщност тяхното мнение не означаваше нищо за него. Един ден щяха да разберат на какво е способен.

Остана още малко на терасата, загледан в очертанията на християнската катедрала и гордите мрачни кули на „Алкасар“, построен от неговия народ преди близо петнайсет века. Лицето му беше безизразно, но в душата му се надигаше вулкан. И тежко и горко на онези, които щяха да изпитат гибелната му мощ.

Тринайсета глава

Смит лежеше притихнал на хълма над реката, скрит от клоните на плачещата върба и се ослушваше. Гласовете на терористите вече не се чуваха, откъм града също не долиташе никакъв шум. Само долу, край реката, се обаждаше някаква птица и нещо тихо пляскаше във водата.

Смит насочи револвера си към реката в мига, в който един плувец изскочи от водата и се закатери нагоре — блед, неясен призрак. Друга сянка патрулираше в подножието на хълма, откъм града. Двамата се видяха и продължиха обиколката си заедно, но разговорът им не достигаше до ушите на Смит.

Той се измъкна от укритието си и ги последва приведен ниско към земята. След малко видя и останалите — бяха общо шестима и се отдалечаваха в посока на моста „Сан Мартин“. Когато наближиха моста, изведнъж се насочиха надолу към реката. Смит, който не беше очаквал, че ще свият така рязко, се претърколи в тревата, ожулвайки лактите си, преди някой от шестимата да го забележи.

Долу, на самия бряг, спряха и се снишиха, като оживено започнаха да обсъждат нещо. Смит чу имената на Сумая, Итурби и Елисондо, но не видя лицата им. Говореха тихо и много бързо, но част от казаното беше на испански и Смит успя да схване основното: Елисондо предполагаше, че след като им се беше изплъзнал, Смит се беше върнал в Стария град и вероятно щеше да потърси помощ от местната полиция. Което означаваше, че можеше да стане напечено.

Сумая очевидно беше на друго мнение и избухна разгорещен спор, но в крайна сметка стигнаха до някакъв консенсус. Разбраха се Сумая, един, когото наричаха Карлос, и останалите, с изключение на Елисондо, да продължат да издирват Смит из града. Елисондо междувременно трябваше да присъства на някаква много важна среща във ферма от другата страна на реката.

Когато заговориха за срещата, Смит трепна. Бяха споменали „Щита с полумесеца“ — това очевидно беше някаква организация, с чиито членове Елисондо имаше среща във фермата. Водачът на баските смяташе да отиде пеша дотам.

Смит лежеше, затаил дъх. Късметът му най-после беше проработил. Опита се да овладее обзелото го трескаво вълнение. Междувременно баските бяха приключили с последните уточнения и се готвеха да се разделят. Смит трябваше бързо да прецени кой е най-безопасният начин да проследи Елисондо, без да бъде забелязан. Мостът беше прекалено добре осветен, а ако го следваше отдалече, рискуваше да го изгуби, което в никакъв случай не биваше да става. Единственото разрешение беше да стигне до другата страна на моста преди Елисондо.

Изчака терористите да тръгнат и бързо изхлузи ризата и панталоните на американския турист. Сгъна ги в стегната купчинка и прикрепи вързопчето на тила си с помощта на колана. Така дрехите щяха да останат сухи. После нагази във водата, като внимаваше да не плиска и държеше главата си вдигната високо, за да не намокри малкия пакет. Водата беше студена, мътна и миришеше на тиня и гнилоч.

Смит заплува с мощни, равномерни движения, като се стараеше да загребва водата колкото може по-плавно и безшумно. Мисълта за Марти, който лежеше съвършено безпомощен, като кукла, и за отвлечената Терез Шамборд го изпълваше с ярост и му даваше допълнителна енергия. Дали младата жена беше още жива? Нещо му подсказваше, че съвсем скоро щеше да разбере това и всяка минута беше ценна.

Когато погледнеше нагоре към моста, виждаше крачещия Елисондо. Двамата се придвижваха с еднаква скорост и това не беше никак добре. Трябваше да го изпревари, колкото и да беше уморен. Молекулярният компютър беше там някъде, от другата страна на реката. До развръзката оставаха броени минути. Не биваше да се отпуска. Мускулите му бяха изтощени, но адреналинът му рязко се беше повишил и това го държеше във форма.

Заплува още по-енергично, като се бореше с лекото течение. Вдигна глава нагоре. Червената барета на Елисондо се виждаше ясно. Преднината на Смит все още беше незначителна, но вече се придвижваше с по-добро темпо.

Най-после се добра до брега и се измъкна от водата, като залиташе от изтощение. Краката му тежаха като от олово, но почивка не беше предвидена. Поизтръска се малко и отново се напъха в синята хавайска риза и панталоните на туриста. Пооправи с пръсти косата си, притича през улицата и клекна между два паркирани автомобила.

Тъкмо навреме. Елисондо беше минал по моста и продължи пътя си, без да забавя крачка. Лицето му имаше навъсено, угрижено изражение. Той сви наляво и Смит го последва.

Елисондо мина покрай богаташките вили, разположени на хълма зад хотел „Парадор“, и покрай един съвременен, дълъг като тунел жилищен блок. Най-после застроената част свърши и излязоха на полето, осветено само от луната и звездите над главите им. Някъде в далечината се обаждаше добитък.

Елисондо тръгна по един черен път през полето, като от време на време се обръщаше назад, но Смит го следваше на безопасно разстояние и използваше храстите и дърветата за прикритие. Хавайската риза беше с къси ръкави и клоните изподраха ръцете му. Вдъхваше тежкото, упойващо ухание на треви и не изпускаше фигурата на Елисондо от поглед.

Повървяха доста. Най-после Смит видя очертанията на селскостопански постройки и разбра, че това беше фермата, накъдето се бяха запътили. Самата ферма беше Г-образна и на поляната в единия й край бяха паркирани три автомобила — стар джип „Чероки“, елегантен черен мерцедес последен модел и черен микробус „Волво“. Фермата не беше голяма и едва ли би могла да поддържа толкова превозни средства. Това наведе Смит на мисълта, че на срещата с Елисондо щяха да присъстват доста хора.

Входната врата се отвори, преди още Елисондо да беше почукал, и той хлътна навътре. Смит изчака малко и се приближи, наведен ниско към земята. В дясната част на къщата светеше прозорец и той се насочи натам. Но само след малко чу зад ъгъла нечии стъпки и се притаи зад един стар дъб. Сърцето му биеше до пръсване.

Отляво се зададе бяла, сякаш призрачна фигура. Оказа се чернокож мъж с бялата роба на арабски пустинник. Той спря само на няколко метра от Смит, като се оглеждаше. Беше въоръжен с 5,56-милиметров автомат L24A1 британско производство. Изглеждаше опитен воин, но не беше арабин, нито берберин, а по-скоро някой от свирепото номадско племе фулани, които обитаваха най-южната част на Сахара.

Междувременно отдясно се беше появил втори страж, въоръжен със стар автомат „Калашников“. Мъжът мина само на няколко крачки от Смит и той затаи дъх, стиснал револвера си.

Двамата стражи се заговориха. Високият бедуин каза нещо на арабски, другият му отговори. Беше спрял толкова близо до Смит, че той усети да го лъхва мирисът на лук и подправки.

Смит застина, а мигът сякаш се проточи безкрайно, но най-после мъжът с автомата „Калашников“ се обърна и се върна натам, откъдето беше дошъл, мина покрай осветения прозорец, който Смит наблюдаваше, и се скри зад ъгъла. Бедуинът с бялата роба обаче стоеше изправен като скала и погледът му обгръщаше околността като с радар. Смит си го представи застанал нощна стража на пясъчната дюна сред пустинята. Тежко и горко на чуждите отряди, имали неблагоразумието да нахлуят в земите на фуланите — суровите жители на пустинята владееха изкуството на войната до съвършенство и не познаваха милост.

След известно време фуланът закрачи в посока на паркираните автомобили, като се озърташе. После се върна обратно.

Смит използва момента, когато бедуинът беше с гръб към него, и запълзя назад, докато стигна обръча дървета, пазещи посевите от вятъра. Под прикритието на дърветата описа полукръг и излезе откъм задната, по-слабо осветената страна на фермата. Тук прозорците бяха само три, и трите — с решетки. Отново изскочи от прикритието си и притича към къщата, но на двайсетина крачки от нея се отпусна на гръб, стисна револвера си пред гърдите и започна да се приплъзва към левия прозорец. Острите камъчета жулеха гърба му.

Когато съвсем приближи до къщата, леко се надигна и се огледа. Стражите с автоматите не се виждаха никъде. Ослуша се по-внимателно и чу гласовете им — бяха отстрани на къщата — пушеха и тихо разговаряха. Зад тях тъмнееха силуетите на три хеликоптера — очевидно „Щитът с полумесеца“ беше организация с доста добра материална база.

В този момент двамата нямаше опасност да го забележат, Смит пропълзя до къщата и се надигна да надникне през единия от трите прозореца. Видя съвсем обикновена стая, но през отворената врата в дъното зърна Елисондо, седнал в едно кресло и вперил неспокоен поглед в една фигура, която нервно крачеше напред-назад и ту се скриваше от погледа на Смит, ту пак се появяваше.

Крачещият мъж беше нисък и закръглен, облечен в тъмносив костюм с английска кройка. Лицето му беше с меки, деликатни черти и някак изплъзващо се изражение. Въпреки костюма не приличаше на англичанин, но Смит не можеше да определи етническата му принадлежност. Беше тъмен за северноевропеец, но прекалено светъл, за да е испанец. Ако се съдеше по бедуинската роба на единия от стражите, възможно беше да е берберин.

Смит напрегна слуха си и установи, че разговорът се води ту на френски, ту на испански, ту на английски, ту на някакъв друг език. Чу името Мавритания, повторено няколко пъти, и откъслечни думи като „мъртъв“, „няма да създава повече проблеми“, „отлично“, „в реката“, „преброй ги“, „имам ви доверие“. Последното беше казано от Елисондо на испански, след което той се изправи, а ниският, кръглолик мъж му протегна ръка. Очевидно се разделяха най-приятелски, след като бяха сключили някаква сделка.

Елисондо си тръгна и Смит чу отварянето и затварянето на входната врата. В съзнанието му се беше запечатала споменатата няколко пъти в разговора дума „Мавритания“ — дали не ставаше въпрос за някой, дошъл от там? Или някой заминаваше за там и там щеше да се случи нещо?

Без да престава да мисли за срещата, на която току-що беше станал свидетел, Смит се промъкна към втория прозорец, улови се за решетките, надигна се и надникна вътре.

Тази стая беше доста по-малка, мебелирана спартански — желязно легло с пружина, маса, стол и дървена табла с недокосната вечеря. Смит чу отвътре шум — някой ходеше бавно, с походката на болен или затворник. Надигна се още малко и… сърцето му се разтуптя. Видя Терез Шамборд. Значи беше жива. Слава Богу!

Погледна я по-внимателно и гърлото му се сви. Изминалото денонощие я беше преобразило, състарило я беше изведнъж.

Все още беше с белия сатенен тоалет, но вече измачкан и замърсен. Единият й ръкав беше разпран, а лицето — бледо като на смъртник, с тъмни кръгове около очите.

Тя се отпусна тежко на леглото, наведе се напред и скри лицето си в ръце. Остана така, без да помръдва, без да вдига глава — като затворник в очакване на смъртната си присъда.

Смит откъсна за миг очи от нея и се озърна, да не би някой от стражите да го изненада. Но наоколо нямаше жива душа. Чуваше се само шумоленето на вятъра в клоните на дърветата.

Облаците бяха закрили луната, а в нощ като тази тъмнината беше добър съюзник.

Смит се готвеше да почука на прозореца, когато изведнъж се сепна. Вратата на стаята се отвори и на прага се появи ниският, закръглен мъж, който беше разговарял с Елисондо. Костюмът му беше елегантен, маниерите — сдържани, и от него се излъчваше увереност. Личеше си, че този човек е важна фигура за миниобществото, събрано тази нощ във фермата. Смит го наблюдаваше внимателно — на лицето на дребния мъж играеше усмивка, която на пръв поглед изглеждаше добродушна, но очите му не се усмихваха — изражението им беше студено и непроницаемо.

Мъжът пристъпи навътре в стаята и Смит видя, че той не беше сам. Зад гърба му се появи друг мъж, с ръст, значително по-висок от средния. Той се движеше някак приведен, все едно цял живот беше разговарял с хора, доста по-ниски от него, или… беше седял наведен над книгите. Мъжът беше прехвърлил шейсетте и оредяващата му коса беше почти побеляла. Слабото му, продълговато лице беше с резки, изсечени черти — лице на човек, чиято съдба беше минала през доста превратности. Смит беше виждал този човек само на снимка, но не можеше да го сбърка с никой друг.

Гледаше го и не вярваше на очите си. На лицето на Терез Шамборд беше изписано същото смайване, а в гърлото й беше спрял вик. Тя стисна железните пръчки на леглото за опора, сякаш виждаше призрак, но в този миг високият възрастен мъж се втурна към нея и я взе в прегръдките си. Терез зарови глава на гърдите му.